Фантом

Шестнайсета глава

Майката плъх облиза метала. Имаше солен вкус. Сепна се, защото хладилникът внезапно забръмча, сякаш събуден от дълбок сън. Камбаните продължаваха да бият. Все още не беше изчерпила всички възможности да стигне до малките. Засега не смееше да прибегне към последния вариант, защото човекът, преграждащ пътя ѝ, още не беше мъртъв. Но писъците на малките прогониха страха ѝ. Шмугна се в ръкава му. Миришеше на дим, ала не на цигари или на пушек от запален огън, а на дим, просмукал се в плата и задържал се там, след като дрехата е била прана. Молекулите на дима се бяха вплели в текстилните влакна и продължаваха да излъчват миризма. Стигна до лакътя, но там тунелът много се стесняваше. Спря и се ослуша. В далечината виеше полицейска сирена.

Всички дребни мигове и възможности, татко. Ти си ги мислел за маловажни: here today, gone tomorrow47. Те обаче се натрупват и преди да се усетиш, се превръщат в река, която те повлича със себе си и те отвежда където ти е отредено да попаднеш. Явно ми е било писано да бъда тук. През шибания юли. Не, що за глупости! Трябваше да съм съвсем другаде, татко.

Свихме пред главната сграда. Исабел Скойен ни чакаше на двора в неизменните си панталони за езда.

— Андрей, ти ще изчакаш тук — разпореди се старецът. — Пьотър, ти иди да огледаш наоколо.

Слязохме от лимузината. Посрещна ни миризма на обор, бръмчене на мухи и далечно подрънкване на хлопатари. Исабел стисна сухо ръката на стареца, без изобщо да ми обърне внимание, и ни покани да изпием по едно кафе, като натърти върху „едно“.

В коридора висяха снимки на жребци с доказано родословие, шампиони в конни състезания и какво ли още не. Старецът разгледа внимателно животните, като разпитваше дали са от английската чистокръвна порода и хвалеше елегантните им крака и мощния торс, та започнах да се чудя за конете ли говори, или за стопанката им. Така или иначе, комплиментите му дадоха резултат. Леденият поглед на Исабел поомекна и тя стана по-словоохотлива.

— Да поговорим в дневната — предложи старецът.

— В кухнята — настоя тя и хладната нотка се завърна в гласа ѝ.

Седнахме. Исабел сложи на масата кана с кафе.

— Налей ни, Густо — подкани ме старецът и погледна през прозореца. — Имате великолепна ферма, госпожо Скойен.

— Тук няма госпожи.

— Когато бях дете, наричахме „госпожи“ всички жени, които стопанисват ферма — независимо дали са омъжени, или не. Смяташе се за едва ли не почетно звание.

Той ѝ се усмихна широко. Исабел срещна погледа му. За няколко секунди се възцари пълна тишина. Чуваше се само как някаква малоумна муха се блъска в прозореца в опит да излезе навън.

— Благодаря — каза Исабел.

— Да забравим за малко тези снимки, госпожо Скойен.

Тя се скова на стола. Когато ѝ се обадил по телефона и ѝ обясних, че разполагаме с компрометиращи снимки и ако не ни съдейства, ще ги разпратим на медиите, отначало тя изобщо не се трогна: била свободна жена с активен сексуален живот. Е, виждала се с по-млад мъж. И какво от това? Първо, никои няма да се занимава с някаква си секретарка, засмя се тя, и второ, живеем в Норвегия. Тук двойният морал не се толерира, както в изборите за американски президент. Принудих се кратко и сбито да обрисувам в сигнали цветове степента на заплахата. Припомних ѝ, че ми е плащала и мога да го докажа. С други думи, ползва услугите на жиголо, а доколкото ми е известно, служебното ѝ положение изисква да се бори именно срещу проституцията и наркотиците. Само две минути по-късно вече се бяхме уговорили за часа и мястото на срещата.

— Журналистите пишат достатъчно за личния живот на политиците, та и ние да се занимаваме с тази тема — подхвана старецът. — Нека обсъдим друго: едно делово предложение. Добрата бизнес оферта — за разлика от изнудването — облагодетелства и двамата партньори. Съгласна ли сте, госпожо Скойен?

Тя смръщи вежди, а по лицето на стареца разцъфна широка усмивка.

— Нашето делово споразумение не включва премии, макар че такава ферма сигурно гълта доста средства. Обаче евентуалната ни финансова обвързаност би била равносилна на корупционна сделка. Затова ви предлагам друго: чисто политическо споразумение, което, наистина, няма да получи гласност, но нима това не се практикува ежедневно в Кметството? Там непрекъснато се сключват тайни договорки в името на доброто на гражданите, нали?

Скойен кимна, като продължаваше да стои нащрек.

— Тази сделка ще си остане само между нас двамата, госпожо Скойен. Тя ще подобри условията за живот в града, а единствената възможност за лично облагодетелстване, която ще ви предложи, е да удовлетворите евентуални ваши политически амбиции. Ако действително храните такива, нашата сделка, разбира се, ще скъси пътя ви до шефско кресло в Кметството. А защо не и до депутатско място.

Ръката ѝ, поднасяща чашата към устата ѝ, замръзна във въздуха.

— Изобщо не възнамерявам да ви подтиквам към неморални деяния, госпожо Скойен. Целта ми е единствено да ви разкрия, че в някои сфери имаме общи интереси. А от там нататък оставям на вас да постъпите, както аз смятам за правилно.

— Както вие смятате за правилно?

— Общинският съвет се намира в патова ситуация. Още преди нещастните случаи от последните месеци, в дневния ред на градската управа беше залегнала необходимостта от спешни мерки, които да извадят Осло от антикласацията на европейските градове с най-високо потребление на хероин. Заедно с вашите колеги се зарекохте да се преборите с високите продажби, със зарибяването на младежи, с честите случаи на смърт вследствие от предозиране. В момента обаче тази цел изглежда по-скоро химера, нали, госпожо Скойен?

Тя мълчеше.

— Моментът е назрял за появата на герой — или героиня, която да срине наркопазара…

Исабел Скойен кимна бавно.

— … като започне с неутрализирането на наркобандите и картелите.

— Благодаря за съвета — изсумтя презрително Скойен, — но този подход е прилаган във всички по-големи европейски градове. Изкорениш ли една банда, на нейно място тутакси изниква друга. Те са като плевели. Там, където има търсене, винаги ще има предлагане.

— Именно: никнат като плевели. Видях, че в градината си отглеждате ягоди, госпожо Скойен. Използвате ли покривна култура?

— Да, детелина.

— Мога да ви предложа отлична покривна култура: детелини в екипи на „Арсенал“.

Тя го погледна. Виждах как алчният ѝ ум светкавично претегля всички плюсове и минуси. Старецът сияеше от задоволство.

— Покривната култура, скъпи ми Густо — подхвана той и отпи от кафето, — е плевел, който стопаните засяват и оставят да расте, за да избегнат избуяването на други плевели. Просто защото детелините са много по-безобидни от другите бурени. Разбираш ли?

— Май да — отвърнах аз. — Там, където и бездруго ще израстат плевели, е по-умно да засееш трева, която няма да пречи на ягодите да се развиват.

— Именно. В нашия случаи ягодите са желанието на общинския съвет да прочисти града, а бандите, които продават хероин и създават анархия по улиците на Осло, са плевелите. Ние пък с нашия виолин сме покривната култура.

— И?

— Първо се налага да изкореним всички плевели освен детелините. А после — да оставим детелините да виреят свободно.

— И кое им е голямото предимство на тези детелини?

— Няма да застрелваме никого. Ще действаме дискретно. Ще продаваме наркотик, който не крие опасност от предозиране. Установявайки монопол върху ягодовото поле, ще повишим цените и така потребителите ще намалеят, а броят на зарибените младежи — също. По-малко потребители и по-малко продавачи. Из парковете и по улиците ни вече няма да скитат наркомани. Накратко: Осло ще се превърне в радост за окото на туристи, политици и избиратели.

— Аз не съм общински съветник по социалните въпроси.

— Все още не сте, госпожо. Но пък плевенето не е работа за общински съветник. Те си имат секретарки, които ежедневно да вземат решения по разни дребни въпроси, а съвкупността от тези решения всъщност определя насоката на цялостната политика на общината. Вие ще се придържате към линията, зададена от вашия началник, но лично ще контактувате с полицията и ще обсъждате с органите на реда какви мерки да се предприемат в Квадратурата например. Навярно ще се наложи да стесните сферата, в която ще насочите повечето си усилия, но според мен притежавате необходимите за целта заложби. Тук кратко интервю за предприетите превантивни мерки срещу наркотичната зависимост, там изявление какъв драстичен спад е отчетен при смъртните случаи вследствие от свръхдоза… Когато успехът стане факт, и медиите, и съпартийците ви ще узнаят чии мозък и чия ръка са направлявали… — по лицето му се появи усмивката на комодския варан — … гордия победител в годишната надпревара за най-голяма ягода.

Възцари се мълчание. Мухата преустанови опитите да избяга през прозореца, когато забеляза съблазнителната захарница.

— Този разговор, разбира се, никога не се е състоял — натърти Исабел.

— Не, разбира се.

— Дори не се познаваме.

— Уви, това е самата истина, госпожо Скойен.

— И как точно си представяте… изкореняването на плевелите?

— Предлагаме ви ефективно сътрудничество. В нашия бранш съществува дългогодишна традиция за доноси срещу конкуренти. Ще ви снабдяваме с нужната информация, а вие ще изготвяте предложения, та вашият началник да ги внася в Полицейския съвет, но за целта ви е нужно доверено лице в полицията; човек, който също би се облагодетелствал от приноса си към толкова успешна борба с наболял проблем. Служител… как да го нарека?

— … амбициозен и способен да защитава интересите на града, докато те съвпадат със собствените му интереси? — Исабел Скойен вдигна чашата с кафе като за наздравица. — Да се преместим в дневната?

Сергей лежеше на кушетката, докато татуировчикът мълчаливо оглеждаше рисунките.

Пристигна в уговорения час в малкото ателие и завари татуировчика да работи над голям дракон върху гърба на младеж, който стискаше зъби от болка, докато по-възрастна жена, вероятно майка му, го успокояваше и непрекъснато питаше „художника“ дали не прекалява с размерите на произведението си. Най-после всичко свърши, жената плати и на излизане от ателието попита сина си не е ли доволен, задето вече се е сдобил с още по-готина татуировка от Пребен и Кристофер.

— Тази повече ще подхожда на гърба — татуировчикът посочи едната рисунка.

— Тупой — промърмори Сергей. — Тъпак.

— А?

— Искам всичко да е като на рисунките. Всеки път ли да ти го повтарям?

— Добре де, добре. Но няма как да приключим за един ден.

— Трябва да стане още днес. Ще ти платя двойно.

— Значи е спешно?

Сергей само кимна. Андрей му звънеше всеки ден да го държи в течение. Днес пак му се обади, но го хвана неподготвен. Сергей изобщо не беше очаквал да чуе каквото чу.

Необходимото станало наистина необходимо.

След като затвори, Сергей мислеше само за едно: вече няма измъкване. „Измъкване ли? А нима искам да се измъкна?“ — осъдително се запита той.

Вероятно новината от Андрей го постресна: полицаят успял да обезвреди затворник, получил мокра поръчка за Олег Фауке. Онзи бил норвежец и не умеел да борави с хладно оръжие, но въпреки всичко това подсказваше, че задачата на Сергей няма да е толкова лесна като последния път, когато застреля онова хлапе, пласьора. Тогава изпълни заръката като екзекуция. Този път щеше да се наложи да му диша във врата, да го дебне, докато го спипа на удобно място; да го нападне, когато онзи най-малко очаква.

— Без да се обиждаш, но татусите по тялото ти не са качествено направени. Линиите са неясни, мастилото е долнопробно. Не искаш ли да ги поосвежим?

Сергей не отговори. Какво разбираше този мухльо от качествена изработка? Линиите бяха неясни, защото татуировчикът в затвора използваше вместо игла струна от китара, закрепена за машинка за бръснене, а мастилото представляваше разтопена подметка от обувка, смесена с урина.

— Започвай. Веднага!

— Наистина ли искаш да си татуираш пистолет? Ти си решаваш, но от опит те предупреждавам, че агресивните символи отблъскват хората. Само за твое сведение.

Този тип явно не знаеше нищо за татуировките на руските престъпници. Котката означава присъда за кражба, църквата с два купола — две присъди. А белегът върху гърдите на Сергей му беше останал от изгаряне с магнезиев прах от опит да заличи направена татуировка. Докато излежаваше втората си присъда, членове на грузинската банда „Черно семе“ го жигосаха с женски полов орган, защото той отказа да им изплати дължимото след игра на карти.

Настоящия татуировчик изобщо не подозираше и друго: пистолетът на рисунката, „Макаров“, на въоръжение в руската полиция, символизираше, че той, Сергей Иванов, е убил полицай.

Не, този драскач не се досещаше за значението на изображенията. И по-добре. Нека си гледа неговата работа и да продължава да рисува пеперудки, китайски букви и разноцветни дракони по телата на презадоволени норвежки младежи, които си въобразяват, че фигурите по кожата им са своеобразна заявка за идентичност.

— Да започваме ли? — попита татуировчикът.

Сергей се поколеба за миг. „Художникът“ имаше право. Въпросът не търпеше отлагане. Сам се питаше защо бърза толкова, защо не изчака и не си направи татуировките, след като убие полицая. И си даде отговора, който искаше да чуе: ако го заловят след престъплението и го тикнат в норвежки затвор, сред пандизчиите може да няма майстори като в Русия. Затова държеше още отсега да се сдобие със заветната татуировка.

Ала Сергей осъзнаваше, че въпросът му има и друг отговор.

Дали пък постъпката му не бе продиктувана от страх, който подкопаваше увереността му доколко ще се справи с поръчката? Затова ли бързаше да се татуира — за да изгори всички мостове, да отреже пътищата за бягство и да се окаже принуден да извърши убийството? Никой сибирски урка не може да живее с лъжа, изписана върху кожата му. Но нали очакваше този миг с такова нетърпение? Откъде тогава се взеха тези колебания?

Знаеше откъде.

Пласьорът. Хлапето с фланелката на „Арсенал“.

Често-често навестяваше сънищата му.

— Започвай — нареди Сергей.

Седемнайсета глава

— Според лекаря Олег ще е на крака до няколко дни — съобщи Ракел, облегната на хладилника с чаша чай в ръка.

— Значи трябва незабавно да уредим преместването му на безопасно място — подчерта Хари.

Застанал до прозореца, той гледаше към града, където автомобилните колони се гънеха по главните артерии като светли змии.

— Нали полицията разполага с жилища за защитени свидетели.

Ракел не изпадна в паника при новината за въоръженото нападение над Олег. Прие го хладнокръвно и с примирение, все едно го беше очаквала. Същевременно Хари виждаше по лицето ѝ, че е готова да се бори.

— Няма как да променим мярката за неотклонение, но ще говоря с прокурора да го преместят в друг затвор — предложи Ханс Кристиан Симонсен.

Дойде веднага, щом Ракел го повика. Сега седеше до кухненската маса, а под мишниците му се бяха образували тъмни петна.

— Опитай се да действаш по неофициален път — посъветва го Хари.

— В смисъл?

— Вратите бяха отключени, следователно нападателят е имал най-малко един съучастник сред служителите в затвора. Докато не разберем със сигурност кой е, всички са под подозрение.

— Не ставаш ли малко параноичен?

— Параноята спасява животи. Ще го уредиш ли, Симонсен?

— Ще видя какво мога да направя. Сега кой се грижи за охраната му?

— Приеха го в болница „Юлевол“. Възложил съм на двама мои приятели от полицията да го пазят. Още нещо: и момента нападателят също е в болница, но след като го изпишат, ще му наложат специални рестрикции.

— Забрана да получава писма и посещения? — предположи Симонсен.

— Точно така. Можеш ли да проучиш какво е обяснил пред полицията или пред адвоката си?

— Това ще е доста трудно — Симонсен се почеса по главата.

— Най-вероятно не са изкопчили от него нито дума, но все пак опитай да разбереш — Хари си закопча палтото.

— Къде отиваш? — попита Ракел и сложи ръка над лакътя му.

— При извора.

В осем вечерта уличното движение в столицата на страната с най-кратко работно време в целия свят отдавна бе замряло. В дъното на улица „Толбю“ стоеше момче с фланелка номер 23. Аршавин. Беше си нахлупил качулката на суичъра. Носеше огромни маратонки „Въздушния Джордан“ и дънки „Жирбо“, прясно изгладени и толкова твърди, че и без крака в тях щяха да си стоят прави. Пълен гангстерски комплект, вероятно изкопиран до последната подробност от последния видеоклип на рапъра Рик Рос. Ако дънките се смъкнат, отдолу сигурно ще се покажат боксерки в същия стил, предположи Хари. Никакви белези от прободни рани или инжекции, но минимум една татуировка с агресивно послание.

Хари се приближи до младежа, без изобщо да се оглежда.

— Четвъртинка виолин.

Младежът впи очи в Хари, като продължаваше да държи ръцете си в джобовете, и кимна.

— Е?

— Чакай малко, бате.

Младежът говореше с пакистански акцент, който — не беше трудно да се предположи — мигом изчезваше, докато хапваше традиционни норвежки кюфтенца в дома на осиновителите си.

— Нямам време да те чакам да си събереш „отбор“.

— Споко, ще стане бързо.

— Ако ми дадеш веднага, добавям още една стотачка.

Младежът го измери с поглед. Хари се досещаше за какъв го взема дилърът: противен бизнесмен, дето от време на време се друса и умира от страх да не го види някой колега или роднина. Идеалният кандидат за изнудване.

— Шестстотин — заяви младежът.

Хари кимна с въздишка.

— Айде — подкани го младежът.

Зад ъгъла влязоха в заден двор. Куриерът — чернокож, вероятно северноафриканец, се беше облегнал на купчина палети и тресеше глава в такт с музиката от айпода. Едната слушалка висеше свободна.

— Четвъртинка — каза Рик Рос.

Куриерът извади нещо от джоба на якето си и го подаде на Хари с длан, обърната надолу, за да не се вижда. Хари огледа пликчето. Съдържаше бял прах с няколко по-тъмни зрънца.

— Имам въпрос — Хари прибра пликчето в джоба си.

Двамата пласьори се вцепениха. Куриерът посегна към гърба си. Малокалибрен пистолет, затъкнат под колана му, предположи Хари.

— Някой от вас виждал ли е това момиче? — показа им снимката на Ирене Хансен.

Те я разгледаха и поклатиха глава.

— Давам пет бона на който ми даде някаква информация, дори да е най-обикновен слух.

Пласьорите се спогледаха. Хари чакаше. Двамата разпериха ръце. Навярно не събуди подозренията им, защото и друг път се бе случвало баща да разпитва за дъщеря си из наркоманските среди. Явно цинизмът и въображението им не достигаха да го забаламосат с нещо, колкото да приберат обещаната награда.

— Е, добре. Предайте на Дубай, че разполагам с информация, която ще го заинтригува. Става въпрос за Олег. Нека дойде в „Леон“. Да търси Хари.

Оказа се прав: берета от серията „Чита“. Деветмилиметрова. Късоцевна гадост.

— Кука ли си?

— Не — Хари се помъчи да потисне гаденето, което винаги го връхлиташе при вида на насочено от упор дуло на пистолет.

— Разправяй го на шапката ми! Не си дрога, а полицейски агент.

— Казвам ви истината.

Куриерът кимна на Рик Рос, той се приближи до Хари и дръпна нагоре ръкава му. Хари се опитваше да не гледа дулото.

Рик Рос подсвирна от изненада.

— Май пичът верно е на помпа!

Хари беше използвал най-обикновена игла. Нагря я със запалка и прободе ръката си на четири-пет места. После натърка раните с нишадър, та да изглеждат по-червени. Накрая проби вената в сгъвката на лакътя, за да се получи подкожен кръвоизлив с няколко ефектни синини.

— Въпреки това си мисля, че ни будалка — не мирясваше куриерът, прехвърли тежестта на другия си крак и хвана пистолета с две ръце.

— И защо да го прави? Скивай, в джоба си носи и запалка, и алуминиево фолио.

— Не го е шубе.

— Да бе! Я го погледни!

— Не ми изглежда достатъчно изплашен. Ей, ченгето, я се нацели да те видя!

— Май здраво си се нашил, а, Раге?

— Я трай!

— Споко бе. Що си запалил моторетката?

— Според мен на Раге не му хареса, че му спомена името — обади се Хари.

— Затваряй си устата и цели, казах!

Досега Хари не си беше инжектирал хероин — поне не в трезво състояние, — но беше употребявал опиум и имаше бегла представа как се стопява прахът, та да изтеглиш течността в спринцовка. Пък и едва ли е толкова сложно, помисли си той. Приклекна, изсипа праха върху фолиото. Няколко зрънца паднаха на земята, той навлажни пръст, обра ги и ги натърка по венците си, като се опитваше да изглежда нетърпелив. Имаха горчив вкус. По време на служба и преди беше опитвал хероин при съмнение за контрабанден внос. Но този наркотик имаше лек привкус на амоняк. Не, не на амоняк. По-скоро напомняше вкуса на презряла папая. Щракна запалката. Надяваше се дилърите да отдадат мудността му на факта, че в челото му е опрян пистолет.

След две минути държеше пълна спринцовка.

Рик Рос си възвърна гангстерското спокойствие. Беше навил ръкавите до лактите си и стоеше демонстративно разкрачен, със скръстени ръце и леко наведена назад глава.

— Давай — изкомандва той, но веднага вдигна ръка да спре съдружника си, чийто пръст вече лягаше плътно на спусъка:

— Не ти, Раге! На него говоря!

Хари ги огледа крадешком. По голите ръце на Рик Рос не личаха белези от спринцовки, а позата на Раге, цял нащрек, издаваше силно напрежение. Хари стегна лявата си ръка в юмрук и я отпусна. И така няколко пъти. После щипна вената в сгъвката на лакътя и заби спринцовката под препоръчвания трийсетградусов ъгъл. Надяваше се да изглежда убедително в очите на хора, които очевидно не се бодат.

— Аааа… — простена блажено Хари.

Увлечени да наблюдават реакцията му, не забелязаха дали иглата влиза във вена, или просто пробива месото.

Хари забели очи, коленете му се подкосиха. Перфектно симулиран оргазъм.

— Не забравяйте да предадете каквото ви поръчах на Дубай — прошепна той и пое към Двореца, преплитайки крака.

Изправи се и тръгна нормално чак по улица „Дронинген“. Докато вървеше по „Принсен“, позакъснелият ефект настъпи. Частици от веществото се бяха добрали до мозъка по капилярите. И макар че в кръвообращението му бе постъпила съвсем нищожна доза, Хари усети как очите му се изпълват със сълзи. Сякаш се сля с любима, която никога не бе очаквал да види пак. В ушите му зазвуча не небесна музика, а небесна светлина, по-нежна от гласа на цигулка. Затова, значи, бяха нарекли дрогата „виолин“.

В десет вечерта осветлението във всички кабинети на ОРГКРИМ беше изгасено, а коридорите пустееха. Само в кабинета на Трюлс Бернтсен синята светлина от работещия компютърен екран хвърляше леки отблясъци върху полицая, изпружил крака върху бюрото. Беше заложил хиляда и петстотин крони на „Манчестър Сити“, но мачът вървеше на загуба. Сега обаче реферът отсъди пряк свободен удар в полза на „Сити“. Осемнайсет метра от голлинията. Зад топката застана Тевес.

Трюлс Бернтсен чу как вратата се отвори и десният му показалец машинално посегна към клавиша escape. Въпреки това закъсня.

— Надявам се разходите по приемането на телевизионния канал да не са за сметка на бюджета на моя отдел.

Микаел Белман седна на единствения друг стол в кабинета. Трюлс беше забелязал, че откакто Белман започна да се издига професионално, скъса с диалекта от Манглерю. Позволяваше си да говори автентично само при общуване с Трюлс.

— Прегледа ли вестника?

Трюлс кимна. Поради липса на по-забавно четиво, след като изчете криминалната и спортната страница, продължи да прелиства вестника. Успя да изплакне очи с прелестите на Исабел Скойен, секретарката на общинската съветничка по социалните въпроси. През лятото „Ве Ге“ помести на страниците си пространно интервю с нея, озаглавено „Метлата“, в което я величаеха, че е допринесла за неутрализирането на наркобандите и свиването на хероиновото потребление по улиците на Осло, и ѝ предричаха бляскава кариера в Стуртинга. Оттогава госпожица Скойен непрекъснато попадаше пред фотографските обективи на премиери и светски събития. При всички случаи общинският съвет работеше много ефективно. Трюлс забелязваше правопропорционална зависимост между нарастващата дълбочина на деколтето ѝ и засилващата се подкрепа от страна на опозицията, а широтата на усмивката ѝ скоро щеше да достигне размера на задника ѝ.

— Проведох строго конфиденциален разговор с моя началник. Гласи ме за главен секретар при министъра на правосъдието.

— Иха! — възкликна Трюлс. Терес току-що запрати топката в горния ъгъл на вратата.

— Предположих, че ще те заинтересува — Белман стана. — С Ула ще устроим скромно тържество у дома следващата събота.

Чувайки името „Ула“, Трюлс усети познатото пробождане в сърцето.

— Нова къща, нова работа… Трябва да се отпразнува. Ти участва в изливането на терасата.

„Участвах? Изнесох цялото бъхтене на гърба си!“

— Та, ако не си прекалено зает… — Белман кимна към екрана. — Заповядай.

Трюлс прие поканата. Още от малък бе свикнал да се съгласява с Белман. Не възразяваше да свири втора цигулка и да гледа отстрани семейното щастие на Микаел и Ула. Този път стори същото. Прие за пореден път да прикрива същността и чувствата си.

— Да те питам друго. Сещаш ли се, че те помолих да изтриеш едно име от книгата с посетители?

Трюлс кимна, без по лицето му дори да трепне мускул. Белман му се беше обадил и обяснил, че в кабинета му се е отбил някой си Торд Шулц — разполагал със сведения за график на наркотици и за съучастник на престъпна група в Главното управление с достъп до вътрешна информация.

— Опитах се да се свържа с него, но не ми вдига и съм малко притеснен. Сигурен ли си, че охранителят махна името му, преди някой друг да го е прочел?

— Абсолютно, господин главен секретар — потвърди Трюлс. „Сити“ се свиха в своята си половина на терена и гледаха само да чистят топката. — Впрочем имаш ли някакви новини от онзи досаден старши инспектор от летището?

— Не. Май се е примирил, че иззетият прах е картофено брашно. Защо се сети за него?

— Просто така, господин главен секретар. Поздрави на дракона.

— Ще ти бъда признателен, ако използваш друг израз.

— Нали ти така я наричаш — сви рамене Трюлс.

— Говорех за „главен секретар“. Официално встъпвам в длъжност след две седмици.

Ръководителят полети въздъхна. Летищният оператор току-що му съобщи, че самолетът за Берген е излетял със закъснение, защото капитанът нито се явил в стаята за предполетна подготовка, нито се обадил да предупреди, че е възпрепятстван. Наложило се в последния момент да повикат друг пилот.

— В момента Шулц изживява тежък период — каза ръководителят полети.

— Дори не си вдига телефона.

— Уви. През свободното си време пътува насам-натам.

— Знам, но днес трябваше да е на работа. Замалко да отменим полета.

— Както казах, напоследък му се насъбра доста. Ще гледам да поговоря с него.

— Всички си имаме проблеми, Георг. Аз обаче съм длъжен да представя подробен доклад, нали разбираш?

Ръководителят полети се поколеба, но после се съгласи:

— Да.

Затвори, а в съзнанието му изплува спомен за летен следобед. Барбекю. Кампари. „Будвайзер“ и гигантски бифтеци от Тексас, донесени от курсант, летял дотам. Двамата с Елсе се шмугват тайно в спалнята. Тя стене тихо, за да не я чуе никой. От отворения прозорец долита детски глъч, грохот на захождащи машини и безгрижен смях. Над главите им непрекъснато прелитат самолети. Торд продължава да се смее след поредната разказана пилотска история. А Елсе, неговата съпруга — да стене в обятията на друг.

Осемнайсета глава

— Купил си виолин?

Беате Льон се взираше изумена в Хари, който придърпа стола далеч от ослепителната сутрешна светлина, просна сакото си на облегалката, седна на сянка и обви с длани чашата с кафе, която Беате му подаде. По лицето му подобно на прилепнало прозрачно фолио блестеше плътен слой пот.

— Да не си…?

— Луда ли си! — Хари засърба врялото кафе. — Алкохолик и дрога — каква по-пагубна комбинация!

— Добре, защото иначе щях да си помисля, че не си уцелил вената.

Хари погледна ръката си. Освен костюма си, имаше само три чифта боксерки, чифт чорапи и две ризи с къс ръкав. Все не му оставаше време да си купи още дрехи. Сутринта се събуди с нещо, наподобяващо махмурлук, и по навик повърна в банята. Инжектираното място приличаше по форма и цвят на Съединените американски щати след президентските избори през 1984 година, когато републиканците начело с Рейгън печелят убедителна победа над демократите и „обагрят“ в червено 49 от общо 50 щата.

— Искам да изследваш праха.

— Защо? — озадачи се Беате.

— Заради снимките на местопрестъплението. На тях е щракнато и пликчето, което сте открили у Олег.

— И?

— Снимките са с висока резолюция и се вижда, че прахът е съвсем бял, докато този тук съдържа кафяви зрънца, виждаш ли? Искам да разбера какво представляват.

Беате извади увеличително стъкло от едно чекмедже и се надвеси над праха, който Хари изсипа върху корицата на „Forensic Magazine“.

— Прав си — потвърди тя. — Иззетите проби бяха бели на цвят. През последните месеци на практика не е конфискувана никаква стока и тези кафяви зрънца наистина са странни, още повече че старши инспектор от летището се обади да съобщи за нещо подобно.

— Какво по-конкретно?

— В ръчния багаж на един от пилотите се натъкнали на плик с прах. Колегата се интересуваше как така лабораторният анализ е показал картофено брашно, щом със собствените си очи е видял кафяви частички в праха.

— И подозира, че пилотът се е опитал да пренесе виолин?

— По границите не се е случвало да заловят пратка с виолин и въпросният инспектор няма представа как изглежда дрогата. Пък и хероинът обикновено е примесен с кафяви частици, рядко е чисто бял. Затова колегата първо предположил, че се касае за две смесени партиди. Впрочем пилотът е хванат с праха преди международен полет.

— Заминавал е за чужбина?

— Да.

— За къде?

— За Банкок.

— И е пренасял картофено брашно за Банкок?

— Сигурно за свои сънародници, които искат да си приготвят бял сос за рибените кюфтета — усмихна се Беате и се изчерви, смутена от опита си да прояви остроумие.

— Мхм. Да те питам друго. Преди малко прочетох за полицейски агент, намерен мъртъв на пристанището в Гьотеборг. Плъзнали слухове, че е бил „пробит“. Случайно да си чувала същото да се говори за убития полицай под прикритие в Осло?

— Не — поклати глава Беате. — Тъкмо обратното. Имаше репутация на яростен преследвач на бандити. Малко преди смъртта си се похвалил, че едрата риба клъвнала примамката, но държал сам да намотае въдицата.

— Сам, а?

— Отказвал да сподели подробности. Нямал доверие никому. Да ти звучи познато, Хари?

Той се поусмихна, стана и си облече сакото.

— Къде отиваш?

— На гости у стар приятел.

— Не знаех, че изобщо имаш приятели.

— Просто израз. Обадих се на шефа на КРИПОС.

— Хаймен?

— Да. Помолих го за списък с мобилните разговори на Густо в часовете преди убийството. Той ми отвърна, че първо, случаят е кристално ясен и изобщо не се е наложило да изискват такива сведения от телекомуникационната компания, и второ, дори да разполагат с такава информация, никога не биха я споделили с… да видим — Хари затвори очи и започна да изброява, използвайки пръстите си: — … „разжалвано ченге, пияница и предател като теб“.

— Друго не съм и очаквала.

— Сега ще се наложи да се пробвам другаде.

— Ти си знаеш. До края на деня ще имаш резултатите от химичния анализ на праха.

Хари тръгна към вратата, но спря на прага:

— Спомена, че виолинът е започнал да завзема пазара в Гьотеборг и Копенхаген. Да разбирам ли, че се е появил там, след като е набрал популярност в Осло?

— Да.

— Обикновено не става ли обратното: новите наркотици завземат първо Копенхаген и оттам се разпространяват на север?

— Май си прав. Какво подозираш?

— Още не знам. Как му беше името на онзи пилот, казваш?

— Изобщо не съм споменавала името му. Шулц. Торд Шулц. Нещо друго?

— Да. Да ти е хрумвало, че колегата под прикритие може и да е постъпил правилно?

— В смисъл?

— Мълчал е и е отказвал да повери информацията на другиго. Вероятно е знаел за „пробито звено“ в системата.

Хари се огледа в просторното като катедрала фоайе на централата на „Теленур“ във Фурнебю. На десетина метра от него двама души чакаха до вратите тип „турникет“. Приемният персонал им залепи по един стикер за достъп и ги пусна да преминат чак когато двама служители на компанията слязоха да ги посрещнат. „Теленур“ явно беше затегнала мерките за сигурност и планът на Хари да се натресе без предизвестие в кабинета на Клаус Туршилдсен се оказа неприложим при тези условия.

Хари прецени ситуацията.

Несъмнено Туршилдсен нямаше да остане очарован от посещението, защото старата присъда за ексхибиционизъм, която бе успял да скрие от работодателите си, често влизаше в ролята на сигурен коз в ръцете на Хари, когато изискваше от Туршилдсен конфиденциална информация, понякога прекрачваща позволеното по закон. Така или иначе обаче, без полицейски правомощия Хари едва ли щеше да успее да изкопчи нещо от Туршилдсен.

Вдясно от четирите турникета служител бе отворил широка врата и пропускаше поетапно група посетители. Хари мигом измисли как да се възползва от случая. Бързо се приближи, смеси се с множеството и докато хората се придвижваха бавно напред, се обърна към съседа си, дребен мъж с китайски черти:

— Nin hăo48 — поздрави Хари.

— Excuse me?49

Хари погледна името на бележката. Юки Наказава.

— Oh, Japanese50 — засмя се Хари и тупна дребосъка няколко пъти по рамото, все едно са стари приятели.

Юки Наказава се усмихна малко смутено.

— Nice day51 — отбеляза Хари, без да сваля ръка от рамото му.

— Yes. Which company are you?52

— Telia Sonera.

— Very, very good.53

Подминаха служителя на „Теленур“, но той ги настигна. Хари вече се досещаше каква е причината. И се оказа прав:

— Sony, sir. I can’t let you in without a tag.54

Юки Наказава остана смаян.

Туршилдсен се беше уредил с нов кабинет. След като измина близо километър из офис сградата, Хари най-после съзря познатото внушително туловище в една от стъклените клетки.

Влезе. Мъжът седеше с гръб към него и притискаше телефонната слушалка до ухото си. От устата му изригна фонтан от слюнка и се полепи по прозореца:

— Поправете най-сетне проклетия сървър!

Хари се прокашля.

Столът се завъртя. Клаус Туршилдсен беше надебелял още повече. Елегантният, ушит по поръчка костюм прикриваше донякъде телесата му, но нищо не бе в състояние да замаскира паниката, лъснала по забележителното му лице. Забележително, защото въпреки че разполагаха с огромна площ, очите, носът и устата му бяха предпочели да се сбутат на островче в средата на тази лицева шир. Погледът му се спусна по ревера на Хари.

— Юки… Наказава?

— Клаус — Хари се усмихна широко и разпери ръце като за прегръдка.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — прошепна Туршилдсен.

— И аз се радвам да те видя — Хари отпусна ръце и седна на ръба на бюрото.

Така едновременно завземаше пространството на събеседника си и демонстрираше физическо надмощие. Съвсем обикновена и много ефективна силова стратегия. Туршилдсен преглътна. Хари видя как по челото му избиха едри лъскави капки пот.

— Мобилната мрежа в Тронхайм — изръмжа Туршилдсен и кимна към телефона. — Трябваше да поправят сървъра още миналата седмица. Вече не мога да разчитам на никого. Зает съм, какво искаш?

— Списък с повикванията в паметта на телефона на Густо Хансен от месец май.

Хари взе химикалка и написа името на листче.

— В момента съм на ръководна длъжност, не се занимавам с телекомуникационната мрежа.

— Но, предполагам, все още можеш да се добереш до нужната ми информация.

— Имаш ли официално разрешение?

— Ако имах, нямаше да търся теб, а колегата ти, който дава сведения на полицията.

— И защо служебният юрист отказа да ти съдейства?

Някогашният Туршилдсен не би си позволил подобна дързост, ала сегашният демонстрираше високо самочувствие. Дали повишението, или нещо друго бе предизвикало промяната? Хари забеляза гърба на рамкирана снимка върху бюрото. Мнозина служители държат такива фотографии в офисите си, за да им напомнят за техните близки. Съпруга? Деца? Кой би предположил, че ексхибиционистът ще си намери жена?

— Вече не работя в полицията — уточни Хари.

— Въпреки това искаш поверителна информация за чужди разговори? — усмихна се язвително Туршилдсен.

— Моля само за повикванията от и към този номер.

— И защо да ти помагам? Разбере ли се, че съм дал такива сведения на частно лице, веднага ще ме уволнят. Много лесно ще проверят, че съм влизал в системата.

Хари мълчеше.

— Ясно — засмя се горчиво Туршилдсен. — Ще пуснеш в действие познатото старо средство за изнудване. Не ти ли дам информация извън протокола, ще се погрижиш колегите ми да научат за присъдата.

— Този път нямам намерение да те рекетирам. Моля те за лична услуга, Клаус. Момчето на бившата ми приятелка го грози доживотна, без да е виновен.

Двойната брадичка на Туршилдсен потръпна и по гърлото му се спусна телесна вълна, която се сля с тлъстините по гърдите му.

Хари за пръв път се обръщаше към него на малко име.

Клаус го изгледа и премига със съсредоточен вид. Капчиците пот проблеснаха. Хари виждаше как умът на събеседника му се впуска в сложни математически операции. След редица събирания и изваждания накрая стигна до резултат. Разпери ръце и се облегна на стола, който изскърца недоволно под тежестта му:

— Съжалявам, Хари. Много ми се щеше да ти помогна, но точно сега не мога да си позволя съчувствието ми към теб да надделее над разума. Надявам се да ме разбереш.

— Иска ли питане — Хари си потърка брадичката. — Съвсем разбираемо е.

— Благодаря ти — Туршилдсен, изглежда, си отдъхна и се надигна с мъка от стола си с явното намерение най-после да прогони Хари от стъклената клетка и от живота си.

— Не ми ли съставиш списъка с номерата, не само колегите ти, а и жена ти ще научи къде си показвал прелестите си. Имате ли деца? Да? Едно, две?

Туршилдсен рухна на стола и впери в Хари ужасѐн поглед. Някогашният изплашен, разтреперан Клаус Туршилдсен се завърна.

— Нали… каза, че няма…

— Съжалявам — сви рамене Хари. — Но точно сега не мога да си позволя съчувствието ми към теб да надделее над разума.

В девет и десет вечерта половината от местата в ресторант „Скрьодер“ бяха заети.

— Не исках да идваш на работното ми място — обясни Беате. — Хаймен се обади. Чул отнякъде, че си се отбил в кабинета ми, и понеже си го молил за телефонни списъци, ме предупреди да не се набърквам в случая „Густо Хансен“.

— Благодаря, че се съгласи да дойдеш тук.

Хари установи зрителен контакт с Нина, която тъкмо се отправяше към другия край на заведението с няколко халби бира. Тя кимна. Хари не беше стъпвал тук от три години, но въпреки това тя разчете безпогрешно жестовете на един от най-редовните си клиенти през годините: бира за дамата, кафе за алкохолика.

— Твоят приятел помогна ли ти за списъка с повиквания на Густо?

— И то много.

— Какво откри?

— Преди смъртта си е закъсал с парите; заради неплатени задължения на няколко пъти са спирали изходящите му обаждания. Рядко е използвал телефона си. През последните месеци е провел само няколко кратки разговора с Олег. По-често е звънял на Ирене, несъщата си сестра, но няколко седмици преди кончината му разговорите изведнъж секват. Повечето други повиквания са предимно към пицарии. Тази вечер ще ходя при Ракел и ще проверя в Гугъл имената, които се появяват в паметта на телефона му. Какво показа анализът?

— Веществото има почти идентичен състав с проби на вече изследван виолин. Има една-единствена разлика: кафявите частици.

— Да?

— Нямат специално въздействие върху организма; представляват покритие за таблетки, използвано във фармацията. Улеснява преглъщането на лекарството и притъпява неприятния вкус.

— Възможно ли е това покритие да ни отведе до производителя?

— Теоретически — да. Но проверих и се оказа, че всяка фармацевтична компания синтезира свой вариант на покритието. В глобален мащаб производителите са няколко хиляди.

— Значи покритието няма да ни доведе доникъде?

— Покритието — не, но открих от кое лекарство са изстъргани частиците. Оказа се метадон.

Нина поднесе кафето и бирата. Хари ѝ благодари и тя се отдалечи.

— Метадонът не е ли течен и не се ли съхранява в шишета?

— Да, метадонът, прилаган при така нареченото медикаментозно лечение на наркотична зависимост, стои в шишета. Обадих се в болница „Свети Улав“. Там извършват клинични проучвания на опиоиди и опиати. Обясниха ми, че метадонът под формата на таблетки се използва като болкоуспокояващо.

— А дали виолинът не се явява производно на метадона?

— Според специалистите от болницата е напълно възможно модифициран вариант на метадона да представлява компонент на виолина.

— Това показва само, че виолинът не се е появил от нищото. С какво друго ни помага?

— Може и да ни помогне — Беате посегна към халбата. — Производителите на метадонови таблетки са по-тесен кръг. Един от тях се намира в Осло.

— „АБ“? „Нюкомед“?

— Онкологичният център. Разполагат със собствена лаборатория за клинични проучвания и са разработили метадонови таблетки срещу непоносими болки.

— При рак.

Беате кимна. Едната ѝ ръка поднесе халбата към устните ѝ, а другата извади нещо и го сложи на масата пред Хари.

— От Центъра ли е?

Тя кимна отново. Хари взе таблетката и я огледа: малка, кръгла, с щамповано „О“ върху кафявото покритие.

— Знаещ ли какво си мисля, Беате?

— Не.

— В Норвегия се е появила нова експортна стока.

— Да не твърдиш, че виолинът се произвежда в Норвегия и се изнася в чужбина? — попита Ракел.

Стоеше със скръстени ръце, облегната на рамката на вратата.

— Някои сведения насочват точно към такова предположение — отвърна Хари и въведе следващото име от списъка, получен от Туршилдсен. — Първо, разпространението на наркотика тръгва от Осло. Никой от Интерпол не бе чувал за виолин, преди дрогата да се появи в Осло. Чак сега виолинът заля пазара в Швеция и Дания. Второ, виолинът съдържа стрити таблетки метадон, най-вероятно произведени в Норвегия. — Хари натисна „търси“. — Трето, на летище „Гардермуен“ наскоро хванали пилот със субстанция, подобна на виолин, но впоследствие някой подменил пробата.

— Как така?

— В системата се е внедрил саботьор. Всъщност пилотът е възнамерявал да изнесе дрогата в Банкок.

По уханието на парфюма Хари усети, че Ракел се е надвесила над рамото му. В тъмната стая на Олег светеше единствено компютърният екран.

— Секси снимка. Коя е тази?

Хари чу гласа ѝ току до ухото си.

— Исабел Скойен. Секретарка в общинския съвет. И тя е в списъка с обажданията на Густо. Всъщност тя го е потърсила.

— Тази кръводарителска тениска не я ли пристяга твърде много?

— Част от работата на политиците е да насърчават кръводарителските акции.

— Политик ли? Тя не е ли секретарка?

— Така или иначе, тук пише, че била кръвна група АБ с отрицателен резус-фактор, а в такъв случай си просто длъжен да дадеш кръв.

— Много рядко срещана кръвна група, да. Затова ли така се заплесна по снимката?

— Просто открих доста информация за нея — усмихна се Хари. — Дресира коне, нашумяла е с прозвището Метлата.

— А, вярно. Тя обра лаврите, задето натикаха всички наркобандити зад решетките.

— Явно не всички. Каква обща тема може да имат общинска служителка и Густо Хансен?

— Тя се занимава с противодействие на наркотиците. Сигурно е искала да получи от него най-обща информация.

— В два през нощта?

— Опа!

— Ще трябва да я попитам.

— Май много ти се ще.

Хари обърна глава към нея. Лицето ѝ стоеше толкова близо, че той го виждаше размито.

— Ревност ли долавям, скъпа?

— Ни най-малко — засмя се тя. — Тя изглежда адски долнопробно.

Хари си пое бавно дъх. Ракел не се отмести.

— И кое те кара да мислиш, че долнопробното не ми харесва? — попита той.

— Защо шепнеш?

Устните ѝ се движеха съвсем близо до неговите и той долавяше дъха ѝ.

За две дълги секунди се чуваше само вентилаторът на компютъра. После Ракел рязко се изправи, погледът ѝ премина през Хари, все едно е прозрачен. Тя докосна пламналите си бузи, за да ги охлади, обърна се и излезе.

Хари отпусна глава назад, затвори очи и тихо изруга. Ракел тракаше с нещо в кухнята. Той си пое дълбоко дъх два пъти и реши, че току-що не се бе случило нищо. С усилие събра мислите си и продължи.

Провери в Гугъл какво ще излезе за оставащите в списъка имена. За някои от тях се получиха резултати отпреди десет години: от ски състезания, роднински събирания. За други не откри абсолютно никакви сведения. Те вече не съществуваха, бяха се изплъзнали от всепроникващите прожектори на модерното общество и спотаени в някое мрачно кьоше, чакаха следващата доза или въобще не чакаха.

Хари се загледа в плакат на стената — щръкналата коса на мъжа наподобяваше украсите от пера, които индианците носят на главата си. Отдолу пишеше „Йонси“. Хари се досети, че май така изглеждаше фронтменът на исландската банда „Сигур Рос“. Як саунд и непрекъснато пеене на фалцет. Доста далеч от класата на „Мегадет“ и „Слейър“, но музикалните предпочитания на Олег сигурно се бяха попроменили за изминалите три години. Ако например някой му е повлиял. Хари сключи ръце на тила си.

Ирене Хансен.

Пак се сети какво му направи силно впечатление, докато преглеждаше списъка с разговорите в паметта на Густовия телефон: с Ирене са се чували по телефона почти всеки ден, но изведнъж, след предпоследния им разговор, контактите помежду им рязко секваха. Густо дори не я беше набирал. Сякаш двамата са се скарали. Или Густо просто е знаел, че дори да звъни на Ирене, тя няма да вдигне. И най-неочаквано, в деня на кончината си, той я е потърсил на стационарния телефон в дома ѝ. Според разпечатката разговорът бе продължил минута и дванайсет секунди. Кое в случая будеше подозренията на Хари? Опита се да намери пътя обратно към първоизточника на съмненията си. Уви, не успя. Набра стационарния телефон. Никой не вдигна. После пробва да се обади и на мобилния на Ирене. Операторът съобщи, че входящите повиквания към този номер временно са преустановени поради непогасени задължения.

Пари.

Намесят ли се наркотици, парите стават алфата и омегата. Хари се помъчи да си спомни как се казваше пилотът, заловен да пренася съмнителен прах в ръчния си багаж. Полицейската му памет все още функционираше отлично. Въведе името Торд Шулц в уебстраницата за телефонни справки.

Появи се номер на джиесем.

Отвори чекмедже в бюрото на Олег, за да потърси химикалка. Под брой на „Masterful Magazine“ откри вестникарска изрезка, пъхната в прозрачен джоб. От снимката във вестника го гледаше собственото му, но по-младолико лице. Хари извади „джоба“, прегледа и другите изрезки. Всичките бяха от статии, където се споменаваше за него или имаше поместена негова снимка. Олег бе запазил и материала от едно списание за психология. Тогава, спомни си Хари, се съгласи да даде интервю за особеностите на серийните убийци, но отговаряше на журналиста с известно раздразнение. Затвори чекмеджето и се огледа. Обзе го желание да строши нещо. Изключи компютъра, събра си нещата в пътната чанта, излезе в коридора и си облече лененото сако. Ракел се появи от кухнята и отскубна невидима прашинка от ревера му.

— Толкова е странно — промълви тя. — Не бях те виждала отдавна и тъкмо бях започнала да те забравям — ето те пак тук.

— Това хубаво ли е?

— Не знам — усмихна се смутено тя. — Хем е хубаво, хем не е. Разбираш ли?

Кимна и я притегли към себе си.

— Ти си най-лошото нещо, което някога ми се е случвало, Хари. Най-лошото и най-хубавото. Дори сега присъствието ти е достатъчно да забравя всичко. Изобщо не съм сигурна, че това е хубаво.

— Аз обаче съм.

— Защо…? — тя посочи чантата.

— Пак ще се нанеса в „Леон“.

— Но…

— Ще се чуем утре. Лека нощ, Ракел.

Целуна я по челото, отвори вратата и излезе в топлата есенна вечер.

Младият администратор в „Леон“ обясни, че не се налага да попълва отново регистрационна карта, и му предложи да се настани в същата стая — номер 301. Хари се съгласи, при условие че поправят счупения корниз.

— Пак ли е паднал? Строши го предишният ни наемател. Горкичкият, получаваше гневни пристъпи. — Момчето подаде на Хари ключа за стаята. — И той беше полицай.

— Наемател, казваш?

— Един от постоянните ни гости. Агент под прикритие, както се изразявате вие.

— Мхм. Така, както те слушам, прикритието му май е било доста явно.

Момчето се усмихна.

— Ще отида да проверя дали в склада имаме подходящ корниз.

И се изгуби във вътрешното помещение.

— Каскета много приличаше на теб — обади се плътен глас.

Хари се обърна.

Кето̀ седеше на стол в онази част от хотела, която с известна благосклонност можеше да мине за лоби. Изглеждаше изморен. Бавно поклати глава:

— Страшно много. Беше изключително емоционален, изключително търпелив и изключително упорит. За жалост. Е, не беше висок колкото теб и имаше сиви очи, но гледаше зорко, по полицейски, точно като теб. И беше също толкова самотен. Загина на същото място, където сега отсядаш ти. Трябваше да си тръгнеш, Хари. Да беше се качил на онзи самолет! — Старецът разпери дългите си пръсти в неопределен жест.

Гледаше толкова печално, сякаш щеше да заплаче. С мъка се надигна от стола, а Хари се обърна към момчето на рецепцията:

— Вярно ли е?

— Кое?

— Казаното от него — Хари се обърна да посочи Кето̀.

Старецът обаче беше изчезнал. Как се бе придвижил толкова бързо до стълбите?

— Този полицай… агентът под прикритие… в моята стая ли умря?

— Не; изчезна — отвърна момчето след продължително мълчание. — После морето го изхвърли до Операта. За жалост не намерих корниз, но парче корда ще свърши добра работа. Нанижете завесата на нея и я завържете за крепежните елементи от двете страни.

Хари кимна.

В два след полунощ Хари още будуваше. Пушеше последната си цигара. На пода лежаха завесите и кордата. В другия край на двора някаква жена танцуваше валс без музика и без партньор. Хари се заслуша в звуците на града и проследи виещия се към тавана дим. Описваше криволици и наглед случайни фигури, в които Хари се опитваше да улови закономерност.

Деветнайсета глава

Чистката започна цели два месеца след срещата между стареца и Исабел.

Първи го отнесоха виетнамците. Във вестника писаха, че ченгетата ударили девет места едновременно, открили пет склада за хероин и арестували трийсет и шестима виетнамски наркобарони. Следващата седмица дойде редът на косовските албанци. Баретите от „Делта“ щурмуваха апартамент в Хелсфюр, който циганският бос смятал за недосегаем. На северноафриканците и литовците също не им се размина. Новият шеф на ОРГКРИМ, красив като модел мъж с дълги мигли, обясни пред медиите, че акциите са провокирани от постъпили анонимни сигнали. Последваха масови арести на улични пласьори. Опандизиха всичко живо — от катраненочерни сомалийци до млечнобели норвежци. Но и с пръст не бутнаха дилърите в екипи на „Арсенал“. Куките поразчистиха конкуренцията и търговията ни се засили. Старецът приюти неколцина дилъри, останали без работа след последните събития, ала спази своята част от сделката: в центъра на Осло почти не се предлагаше хероин. Намалихме вноса на херца, понеже виолинът носеше по-големи печалби. Той е по-скъп и част от наркоманите се опитаха да минат на морфин, не след дълго обаче пак се върнаха към виолина.

Продавахме по-бързо от темповете, с които Ибсен произвеждаше.

Един вторник свършихме стоката още в дванайсет и половина и понеже най-строго ни бяха забранили да използваме джиесеми — старецът смяташе Осло за Балтимор — слязох до Централната гара и позвъних на руския „Гресо“ от уличен телефон. Андрей вдигна, обясни, че е зает, и обеща да се погрижи. Тримата с Олег и Ирене седнахме на стълбите по улица „Шипер“, отпращахме клиентите и се отдадохме на релакс. След час видях към нас да се задава накуцващият Ибсен. Здраво беше яхнал метлата. Разкрещя се като побъркан. Когато обаче забеляза Ирене, тутакси млъкна и смекчи тона. Заведе ни в задния двор и ни предаде торбичка със сто дози.

— Двайсет хиляди — протегна ръка той. — В този бизнес се плаща кеш.

Дръпнах го настрана и предложих при следващото изчерпване на стоката ние да го потърсим.

— Не искам да идвате при мен — отсече той.

— Може да ти платя малко повече от двеста кинта за доза — подхвърлих аз.

— Да не смяташ да почваш собствен бизнес? — изгледа ме мнително производителят. — Шефът ти знае ли?

— Нека си остане между нас. Ще искам няколко дози за приятели и познати, нищо повече.

Онзи се разсмя гръмко.

— Ще доведа и момичето. Казва се Ирене — добавих аз.

Престана да се смее. Погледна ме. Опита се да се засмее пак, но не му се получи на шибания сакат мръсник. Сякаш някой написа с големи букви на челото му: САМОТА, АЛЧНОСТ, ОМРАЗА, ПОХОТ.

— В петък. Осем вечерта. Тя пие ли джин?

Кимнах. И да не беше пила досега, щеше да започне.

Той ми продиктува адреса.

Два дни по-късно старецът ме покани на вечеря. За миг си помислих, че Ибсен ме е изпържил, но си спомних похотливия му поглед. Пьотър влезе в ролята на сервитьор. Вечеряхме на дългата маса в студената трапезария, докато старецът обясняваше, че намалил вноса на хероин от Амстердам и в момента единствените му доставчици били двама-трима пилоти, редовно пътуващи по линията Осло — Банкок. Обясняваше ми количествата, непрекъснато ме питаше дали разбирам и накрая повтори редовния си въпрос: стоя ли далече от виолина. Седнал в полумрака, той ме гледаше, без да откъсва очи от мен, но по едно време извика Пьотър и му заръча да ме закара у дома. В колата едва не попитах Пьотър дали старецът е импотентен.

Ибсен живееше в типичен ергенски апартамент в блок в квартал „Екеберг“. Голям плазмен екран, малък хладилник и голи стени. Поднесе ни най-обикновен джин с изветрял тоник без лимонов резен, но с три бучки лед. Ирене се придържаше към отредената ѝ роля. Усмихваше се чаровно и гледаше предимно аз да разговарям. Ибсен я зяпаше с идиотска усмивка. Чат-пат се усещаше да си затвори устата, преди слюнката да потече. Беше пуснал класическа музика. Даде ми наркотика, който бях поискал, и се уговорихме да се отбия пак след четиринайсет дни. С Ирене.

Не след дълго медиите гръмнаха с новината, че според последните статистики броят на смъртните случаи вследствие от предозиране е намалял. Никъде обаче не уточниха, че само няколко седмици след първото нацелване потребителите на виолин се закачат зверски и вече треперят видимо, с очи, ококорени от симптоми на абстиненция, докато чакат за поредната доза. А когато им съобщавахме, че цената пак се е вдигнала, избухваха в сълзи, стискайки конвулсивно намачканите си стотачки. След третото посещение у Ибсен той ме дръпна настрана и ми поръча следващия път Ирене да дойде сама. Съгласих се, при условие че ми продаде петдесет дози за сто крони парчето. Договорихме се.

Наложи се да впрегна доста усилия, защото този път обичайните ми трикове не проработиха при Ирене. Повиших тон. Обясних, че такъв шанс повече няма да ни се отвори. На мен. На нас. Попитах я дали иска цял живот да гния в тази репетиционна. Накрая тя промърмори през сълзи, че не иска, разбира се, но същевременно не иска и другото… Успокоих я: достатъчно е само да се държи мило с клетия самотен инвалид, нищо повече. Тя кимна и ме закле да не споменавам нито дума на Олег за уговорката ни. Ирене си тръгна, а аз се почувствах толкова гадно, че разредих една доза виолин и си свих цигара от излишъка. После явно съм заспал, защото следващият ми спомене как някой ме разтърсва. Ирене стоеше надвесена над мен и плачеше, а сълзите ѝ капеха по лицето ми и болезнено пареха в очите ми. Ибсен се пробвал, но тя успяла да се измъкне.

— Взе ли стоката? — попитах аз.

Сгафих жестоко. Този въпрос я срина. За да я успокоя, напълних една спринцовка, нацелих удобна вена и прободох нежната ѝ кожа, докато тя ме гледаше с големите си разплакани очи. Натискайки буталото, усещах как спазмите, плъзнали по тялото ѝ, обхващат и моето. Устните ѝ се разтвориха като в безмълвен оргазъм. После опиянението спусна мътна завеса пред очите ѝ.

Ибсен беше гнусен мръсник, но разбираше от химия.

Осъзнах обаче, че съм изгубил безвъзвратно доверието на Ирене. Видях отвращението в очите ѝ, когато я попитах за дрогата. Отношенията ни никога повече нямаше да бъдат същите. Онази вечер Ирене ме напусна, отлитайки в наркотичен унес, и отнесе със себе си шансовете ми да стана милионер.

Междувременно старецът продължаваше да трупа милиони. И въпреки това ламтеше за още и още. Сякаш времето го притискаше, сякаш трябваше да погаси просрочен дълг. Чудех се, защото не виждах да харчи парите за покупки; живееше в същата стара къща, возеше се в същата лимузина, ползваше все същите услуги само на двама приближени: Андрей и Пьотър. Единственият ни конкурент в бизнеса бяха „Лос Лобос“. Но и те разшириха влиянието си на пазара. Наеха виетнамците и мароканците, които полицаите още не бяха опандизили. Продаваха виолин не само в центъра на Осло, а и в Конгсвингер, в Тромсьо, в Тронхайм и дори — поне според слуховете — в Хелзинки. Не изключвах Один и „Лос Лобос“ да печелят повече от стареца, но двата картела си бяха поделили пазара и никой не предприемаше битки за територия, защото клиентела имаше за всички. Всеки нормален бизнесмен би бил повече от доволен от шибаното статукво.

Само два облака засенчваха ясното небе на това безметежно щастие.

Единият беше полицаят с идиотския каскет. Знаехме, че на полицаите е спуснато нареждане на първо време да не закачат „артилеристите“, но този тип упорито продължаваше да дебне наоколо. Другият облак: „Лос Лобос“ започнаха да продават виолина на по-ниска цена в Лилестрьом и Драмен и част от контингента ни се изнесе да купува оттам.

Един ден старецът ме повика и ми възложи при пълна дискретност да занеса важно съобщение на някакво ченге на име Трюлс Бернтсен. Попитах защо не се заемат Андрей и Пьотър, а старецът обясни, че с Бернтсен имат уговорка да общуват чрез неизвестни на полицията посредници, за да избегнат риска някой колега на Бернтсен да стигне до стареца. Въпреки че аз също съм разполагал с уличаваща информация за него, старецът ми вярвал дори повече отколкото на другите си двама приближени. Наркобаронът разчита на Крадльото, помислих си иронично аз.

Трябваше да предам на полицая часа и мястото на срещата между стареца и Один, уредена, за да обсъдят проблема с Драмен и Лилестрьом: „Макдоналдс“ на булевард „Ширкевайен“ в квартал „Маюрстюа“, четвъртък, седем часа. Резервирали целия втори етаж уж за детско парти и персоналът щял да затвори салона за външни посетители. Представих си как из заведението хвърчат балони, конфети и гирлянди, а маската на наетия за „партито“ клоун застива в изумена гримаса, когато вижда гостите: страховити напомпани мутри и двуметрови казашки „буци“. Гардовете ще се ежат един другиму, докато Один и старецът си хвърлят унищожителни погледи над порция пържени картофки.

Трюлс Бернтсен живееше сам в блок в Манглерю. Избрах да го посетя в една ранна неделна сутрин, но никой не ми отвори. Съседът, явно чул звънеца, се подаде от терасата и ми извика, че Трюлс отишъл да помага на Микаел. Упъти ме и аз тръгнах натам с колата. Манглерю ми се видя суперзабутано село. Явно всички се познаваха.

И преди бях ходил до Хьойенхал — „Манглерюския «Бевърли Хилс»“. Огромни еднофамилни къщи с изглед над долината Квернер, над центъра и Холменколен. Пред една наполовина построена къща стояха група мъже, голи до кръста и с по бира в ръка, обсъждаха нещо, смееха се и сочеха кофража, предназначен вероятно за тераса. Веднага познах един от тях: красив като фотомодел, с дълги мигли. Новият шеф на ОРГКРИМ. Щом ме видяха, мъжете мигом млъкнаха. Досетих се за причината. До един полицаи, веднага надушиха бандит. Съзнавах цялата сложност на ситуацията, защото макар да не бях питал стареца, и сам се досещах, че Трюлс Бернтсен е онзи съмишленик, когото Исабел Скойен е вербувала по негов съвет.

— Да? — обърна се въпросително към мен красавецът с дългите мигли.

Атлетичен. С коремни мускули като павета. Можех спокойно да се измъкна и да потърся Бернтсен по-късно през деня. Сам не знам защо не го направих.

— Нося съобщение за Трюлс Бернтсен — произнесох високо и ясно.

Мъжете се обърнаха към един тип, който бе оставил бирата си и се приближаваше с олюляваща се походка. Спря съвсем близо до мен, за да не ни чуват останалите. Руса коса, внушителна обратна захапка с долна челюст, издадена напред като отворено чекмедже. Свинските му очички гледаха злобно и мнително. Ако беше домашно животно, щяха да го евтаназират по естетически причини.

— Не знам кой си — подхвана шепнешком той. — Но се досещам. Не желая повече да ме търсиш така, ясно ли е?

— Да.

— Казвай.

Предадох му часа и мястото на срещата, както и предупреждението на Один, че ще се яви с целия си антураж.

— Не му стиска да отиде сам — изгрухтя Бернтсен.

— Получихме сведения за пристигнала голяма пратка жълто.

Мъжете пак започнаха да надигат бирите, но шефът на ОРГКРИМ хвърляше погледи към нас. Стараех се да говоря тихо и да не пропусна нищо:

— Складирана е в клуба в Алнабрю, но след два дни я пускат на улицата.

— Мирише ми на няколко ареста и малка акцийка — изгрухтя пак Бернтсен.

Чак сега разбрах, че всъщност така се смее.

— Това е — казах и си тръгнах.

Изминах няколко метра по улицата и някой ми извика да спра. И без да се обръщам, знаех кой ме е догонил. Бях го разбрал по погледа му, нали това ми е най-силната страна.

— Кой си ти? — попита той.

— Густо — вдигнах косата от очите си, за да ги вижда по-добре. — А ти?

За секунда той ме изгледа смаян, все едно съм му задал неприличен въпрос.

— Микаел — поусмихна се накрая.

— Здравей, Микаел. Къде тренираш?

Той се изкашля.

— А ти какво правиш тук?

— Нали вече казах: дойдох да предам нещо на Трюлс Бернтсен. Дай ми глътка от бирата си.

Странните бели петна по лицето му тутакси пламнаха.

— Ако си приключил с мисията си, предлагам да се омиташ — процеди той с накипял от ярост глас.

Срещнах погледа му. Зелените му очи хвърляха мълнии. Микаел Белман ми се видя толкова ослепително красив, че ми се прииска да сложа ръка на гърдите му, да погаля потната му, нагорещена от слънцето кожа; да усетя как мускулите му се стягат от изненада и възмущение: какво, по дяволите, си позволява този тип? Исках да стисна зърното на гърдата му с два пръста и да усетя как се втвърдява, да изпитам сладката болка, когато ме удари, за да защити доброто име и честта си. Микаел Белман. Връхлетя ме адски силно желание.

— Доскоро — махнах му.

Същата вечер ме осени прозрение как да постигна онова, което ти така и не си успял, татко. Защото ако се беше справил, нямаше да ме зарежеш, нали? Сетих се как да си възвърна душевното равновесие. Как да се превърна в човек. Как да стана милионер.

Двайсета глава

Слънцето блестеше толкова ослепително във фиорда, че Хари присви очи зад дамските си слънчеви очила.

Освен фейслифтинга в Бьорвика, градът си бе напомпал и бюста: на мястото на плоската скучна гръд до фиорда сега се издигаше нов квартал. Силиконовото чудо се казваше „Шувхолмен“ и изглеждаше скъпарски. Скъпи апартаменти със скъп изглед над фиорда, скъпи пристани за яхти, малки скъпи бутици, където продаваха само по една бройка от дреха, галерии с паркет, изработен от дървесина, добита в джунгла, за която дори не сте чували, и много по-забележителен от картините по стените. Зърното на едната силиконова бомба се казваше „Морско списание“ — не периодично печатно издание за лодки, а луксозен ресторант с цени, станали причина Осло да измести Токио от челното място в класацията за най-скъп град.

Хари влезе. Любезният метр д’отел го приветства с добре дошъл.

— Търся Исабел Скойен — Хари огледа заведението. Пукаше се по шевовете.

— На чие име е резервацията? — попита с усмивка метр д’отелът.

Явно тук всичко се запазваше предварително.

Когато се обади в общинската администрация, секретарката, на която Хари попадна, отказа да му съобщи в кой ресторант ще обядва Исабел Скойен. Хари обаче блъфира, че в момента я чака в „Континентал“ и се пита дали уговорката им не се е отменила. Секретарката се задъха панически: как така „Континентал“, нали обядът щял да се състои в „Морско списание“!

— Не знам — призна Хари. — Може ли да вляза и да я потърся?

Метр д’отелът видимо се колебаеше, докато оглеждаше костюма му.

— Ето, видях я — кимна Хари и тръгна към салона, без да е изчакал окончателната присъда.

Разпозна лицето и телосложението, защото беше разглеждал нейни снимки в интернет. Стоеше облакътена на барплота, обърната с лице към залата за хранене. „Навярно чака мъжа, с когото се е уговорила да обядва“, предположи Хари. Осанката на Скойен му напомняше поведението на актриса пред стотици зрители. В погледите на мъжете от близките маси намери потвърждение на впечатленията си. Остър като брадва нос разсичаше на две половини грубоватото ѝ лице, но без да я загрозява. Исабел Скойен спадаше към традиционните хубавици. „Великолепни“ — казват за тях другите жени. Гримираните ѝ в черно очи със студени сини ириси ѝ придаваха хищния вид на вълчица, смекчаван донякъде от прическата ѝ: руса кукленска грива, спускаща се на кокетни спирали от двете страни на почти мъжественото ѝ лице. Но всъщност най-силният магнит за мъжките погледи беше стройната ѝ атлетична фигура: широки рамене, закръглен ханш. Впитите черни панталони подчертаваха стегнатите ѝ мускулести бедра. Пищните си гърди дължеше или на пластичен хирург, или на сутиен с повдигащ ефект, или просто на природата. Проверката в Гугъл показа, че Исабел Скойен се занимава с дресировка на коне в собствена ферма, има зад гърба си два разтрогнати брака — единия с финансов магнат, преживял четири звездни мига и три фалита, — участвала е в Националния шампионат на Норвегия по спортна стрелба, изявява се като активен кръводарител, озовала се е в епицентъра на политически скандал, след като изритала свой съпартиец само защото бил „голяма мижитурка“, и обожава да позира пред обективите по време на филмови и театрални премиери. Накратко: жена и половина.

Той привлече вниманието ѝ, докато се приближаваше към бара. Тя го гледаше спокойно като човек, който смята за свое неотменимо право да гледа когото си иска. Хари застана пред нея с пълното съзнание за десетките чифтове очи, вперени в гърба му.

— Вие сте Исабел Скойен.

Явно възнамеряваше да го отпрати с някоя суха реплика, но се отказа и наклони глава.

— В подобни скъпарски ресторанти повечето посетители са известни лица. А… — подхвана тя, докато погледът ѝ бавно се спусна по Хари — кой сте вие?

— Хари Хуле.

— Изглеждате ми познат. Да не са ви давали по телевизията?

— Беше преди години. Тогава нямах… — той посочи белега на лицето си.

— А, вярно. Вие сте полицаят, който залови онзи сериен убиец, нали?

Пред Хари се простираха два пътя. Той избра осеяния с по-малко обяснения.

— Същият.

— И с какво се занимавате сега? — попита тя с безразличие, а погледът ѝ се плъзна над рамото му и се устреми към вратата. Същевременно нацупи силно начервените си устни и премигна няколко пъти — за загрявка. Явно ѝ предстоеше обяд с важна особа.

— С продажба на дрехи и обувки — отвърна Хари.

— Личи си. Стилен костюм.

— И вашите ботуши си ги бива. „Рик Оуенс“?

Изгледа го, сякаш съвсем бе забравила за присъствието му и чак сега го забелязва. Отвори уста да му отговори, но нещо зад гърба на Хари привлече вниманието ѝ.

— Е, моят познат пристигна. Може пак да се видим някой път, Хари.

— Мхм. Надявах се да поговорим малко повече.

Засмя се и се наведе напред:

— Харесвам напористи мъже, но в момента е едва дванайсет на обяд, не съм близнала капка алкохол и вече имам компания. Желая ви приятен ден.

И се отдалечи с потракващи токчета.

— С Густо Хансен сте имали афера, нали? — попита тихо Хари.

Макар и от три метра, Исабел Скойен го чу: гласът му бе улучил точната честота и преодолявайки шума от обувки, гласове и нежния тембър на Даяна Крол, прониза тъпанчетата ѝ. Тялото ѝ се скова от напрежение. Обърна се.

— Звънили сте му четири пъти в рамките на една вечер, последния път в два без двайсет и шест след полунощ.

Хари седна на една от високите табуретки пред бара. Исабел Скойен измина обратно трите метра и се надвеси над него. Червената шапчица и Вълка, стрелна се в ума на Хари. Само дето в ролята на Червената шапчица виждаше не Исабел Скойен.

— Е, какво искате, Хари? — попита тя.

— Всичко, което знаете за Густо Хансен.

Ноздрите на острия ѝ нос се размърдаха, величествените ѝ гърди се повдигнаха. Отблизо Хари забеляза черните пори по кожата ѝ — същински пиксели на комикс.

— Аз съм от малцината в този град, които се борят за оцеляването на наркоманите, затова съм и от малцината, запомнили Густо Хансен. Изгубихме го. Ужасна трагедия. Бяхме го поканили на среща в комитета РУНО и бях запаметила номера му в телефона си. Имам добър приятел с подобно име и при набирането често бъркам. Такива неща се случват непрекъснато.

— Кога го видяхте за последно?

— Дайте да уточним нещо, Хари Хуле — просъска тя, натъртвайки върху Хуле, и тикна лицето си пред неговото. — Ако съм ви разбрала правилно, не сте полицай, а търговец на дрехи и обувки. В такъв случай не виждам причина да разговарям с вас.

— За жалост обаче на мен много ми се ще да си побъбря с някого — Хари се облегна на плоча. — Ако вие откажете, ще се обърна към някой журналист. Те стават много словоохотливи, когато ги зачекнеш на тема звездни клюки.

— Звезда? — На устните ѝ разцъфна ослепителна усмивка, предназначена не за Хари, а за някакъв костюмар на вратата, който ѝ махна дискретно. — Аз съм само нищожна секретарка в администрацията, Хари. Две-три снимки във вестниците не те превръщат в звезда. Спомнете си колко бързо са забравили вас например.

— Но според мен медиите виждат във ваше лице изгряваща звезда.

— Дали? Дори да е така, и най-жълтите вестници се нуждаят от нещо конкретно, а вие разполагате само с някакво повикване. Такива грешки…

— … се случват всеки ден. Не всеки ден обаче… — Хари си пое лъх. Наистина беше дошъл с празни ръце. Затова трябваше да действа ва банк: — … кръв от група АБ с отрицателен резус-фактор се появява на две места при разследване на убийство. Един от двеста души е от тази кръвна група. Затова, когато заключението от съдебномедицинската експертиза гласи, че кръвта под ноктите на Густо е от група АБ, а вестниците пишат, че вие сте от същата, е нормално старите навици на един бивш детектив да проработят и да съберат две и две. Достатъчно е да поискам ДНК анализ, за да сме сто процента сигурни по кого са шарили ръцете на Густо непосредствено преди смъртта му. Съвсем прилично жълто заглавие, нали, госпожице Скойен?

Секретарката мигаше ли, мигаше, сякаш клепачите ѝ се опитваха да активират говорните ѝ способности.

— Я ми кажете, това не е ли онзи политик, дето го спрягат за приемник на настоящия лидер на Работническата партия? — попита Хари, присвивайки очи. — Как му беше името?

— Съгласна съм да поговорим, но по-късно. Дотогава обещайте да си мълчите.

— Кога и къде?

— Дайте ми телефонния си номер, ще ви се обадя след работа.

Навън фиордът продължаваше да пръска ослепителна светлина. Хари си сложи очилата и запали цигара, за да отпразнува успешно прокарания блъф. Седна на пристана. Наслаждаваше се на всяка глътка тютюнев дим и упорито пренебрегваше призивите на наркотичния глад. Гледаше безумно скъпите яхти — играчките на най-богатата работническа класа в света. Изгаси цигарата, плю във водата и се почувства готов да проведе следващото посещение от заплануваните за деня.

Хари отговори утвърдително на служителката от регистратурата на Онкологичния център: да, има уговорка. Тя му подаде бланка. Попълни името и телефонния си номер, но остави полето „фирма“ празно.

— По личен въпрос ли?

Хари поклати глава. Знаеше, че добрите секретарки са си създали навика да запомнят кой влиза и излиза от сградата. Когато по време на разследване му трябваше информация от кухнята на дадено учреждение, като опитен детектив той винаги разпитваше най-напред персонала, установяващ пръв контакт с посетителите.

Служителката го упъти към кабинета в дъното. По коридора подмина две редици затворени врати. През прозорчетата им се откриваха просторни зали, където лаборанти в бели престилки проверяваха съдържанието на колби и епруветки и ги прибираха в метални шкафове с катинари — истинско елдорадо за всеки наркоман, прецени Хари.

В дъното на коридора спря пред затворена врата и за всеки случай погледна табелата, преди да почука: Стиг Нюбак. Още след първото похлопване мъжът в кабинета му извика „влез!“.

Нюбак седеше зад бюро със слушалка до ухото, но махна на Хари да се настани на стола за посетители. След три „да“, две „не“ и „майната му“ Нюбак се засмя искрено, сбогува се със събеседника си, затвори и прикова любопитен поглед в Хари, който, от своя страна, беше заел неизменната си поза: полуизлегнат на стола, с изпънати напред крака.

— Хари Хуле! Ти сигурно си ме забравил, но аз те помня.

— Закопчавал съм доста хора.

Нюбак отново избухна във весел смях.

— И аз учех в „Опсал“, но съм две години по-малък.

— По-малките помнят по-големите, но не и обратното.

— Прав си. Честно да ти призная обаче, не те помня от училище. Като те гледах по телевизията преди няколко години, някой ми спомена, че си израснал в „Опсал“ и със Сабото сте приятели.

— Мхм — Хари погледна обувките си, за да покаже на Нюбак, че не желае да навлизат в лични откровения.

— Детективстваш, значи. Какво разследваш в момента?

— В момента — подхвана Хари, опитвайки се да се придържа максимално към истината, — разследвам убийство на наркоман. Погледнахте ли пробата, която ви изпратих?

— Да — Нюбак отново вдигна слушалката, набра някакъв номер и се почеса нервно по главата, докато чакаше отговор. — Мартин, можеш ли да дойдеш при мен? Да, заради онази проба.

Нюбак затвори. Възцари се трисекундна тишина. По смутената усмивка на събеседника си Хари прецени, че мозъкът му трескаво търси подходяща тема за разговор. Нямаше обаче намерение да му помага. Нюбак се прокашля.

— Ти живееше в жълтата къща до чакълестата алея, нали? Аз отраснах в червената, на хълма. Семейство Нюбак, сещаш ли се?

— Да, да — излъга Хари. За пореден път се изуми колко оскъдни спомени има от детството си.

— Продаде ли къщата?

Хари кръстоса крака. Види се, нямаше как да избегне задушевния разговор.

— Баща ми почина преди три години. Доста време търсех подходящ купувач, но…

— Призраци.

— Моля?

— Нали казват, че покойниците първо трябва да побродят из дома си, преди окончателно да го напуснат. Майка ми почина миналата година, но още не съм обявил къщата за продан. Женен ли си? Имаш ли деца?

Хари поклати глава и побърза да прехвърли топката в противниковата половина:

— Но виждам, че ти си женен.

— И по какво разбра?

— По пръстена — Хари посочи ръката му. — Имах съвсем същия.

— Имаше? — усмихна се Нюбак. — Разведе ли се?

Хари проклинаше наум. Защо някои хора толкова държат да споделят подробности от личния си живот? Дали е разведен? По-лошо: разделен е от любимата си и от онези, които обича. Прокашля се.

— Ето те и теб! — възкликна Нюбак.

Хари се обърна. На вратата стоеше прегърбен мъж в синя лаборантска престилка. Гледаше посетителя с присвити очи, дълбоко вкопани в черепа. Над високото му, възбледо чело висеше дълга черна коса. Хари дори не го беше чул.

— Това е Мартин Пран, един от най-добрите ни изследователи.

„Не, това по-скоро е Квазимодо — звънарят от «Парижката Света Богородица»“ — поправи го наум Хари.

— Какво установи, Мартин?

— Така нареченият виолин не е хероин, а вещество, което по състав напомня леворфанола.

Хари записа наименованието.

— А той какво представлява?

— Опиоидна атомна бомба — обясни Нюбак. — Мощно обезболяващо средство. Шест до осем пъти по-силно от морфина и три пъти от хероина.

— Сериозно?

— Абсолютно. При това действието му е два пъти по-продължително. Осем до четиринайсет часа. Три милиграма перорално — един и половина венозно — са достатъчни да поставят човешкия организъм под пълна упойка.

— Мхм. Звучи опасно.

— Не е толкова опасно, колкото си мислят хората. Умереният прием на хероин не е смъртоносен. Разрушителни последици има преди всичко формирането на зависимост.

— Така ли? А защо хероиновозависимите в този град мрат по-масово от мухи?

— Главно по две причини. Първо, хероинът се продава не в чиста форма, а с примеси, някои от които го правят токсичен. Ако например смесиш хероин и кокаин…

— … се получава спийдбол — довърши Хари. — Джон Белуши55.

— Лека му пръст. Другата най-честа причина за смъртта на наркоманите е, че хероинът потиска центъра на дишането. Сложиш ли си прекалено висока доза, просто спираш да дишаш. А с повишаването на толеранса към дрогата наркоманите увеличават дозата. Леворфанолът обаче не влияе на дихателния процес, нали, Мартин?

Квазимодо кимна, без да вдигне поглед.

— Мхм… По-силен от морфина, държи по-дълго, по-малка опасност от предозиране. Мечтата на всяко „дрОгарче“.

— Зависимост и цена — промърмори Звънаря.

— Моля?

— Наблюденията над пациентите ни показват, че развиват зависимост към леворфанола кажи-речи от раз — Нюбак щракна с пръсти. — Но при онкоболните имаме друг приоритет: да предотвратим появата на непоносими болки. Затова прилагаме леворфанола въпреки силно пристрастяващия му ефект — по специална терапевтична схема, разбира се. Производството и вносът на леворфанола обаче излизат много скъпо. Вероятно това е причината да не е сред опиатите за масова употреба.

— Пробата не е напълно идентична с леворфанола.

Хари и Нюбак се обърнаха към Мартин Пран.

— Съединението е модифицирано.

Пран вдигна глава. Хари забеляза в очите му неочакван пламък.

— По какъв начин? — поинтересува се Нюбак.

— Ще ми трябва време да го проуча по-подробно, но най-вероятно едната хлорна молекула е била заменена с молекула флуор. Това значително облекчава разходите по производството.

— Нещо като Дрезер?

— Възможно е — потвърди Пран с едва забележима усмивка.

— Божичко! — възкликна Нюбак и се почеса по главата с две ръце. — Който се е сетил, трябва да е гений или невероятен късметлия.

— Момчета, нещо изгубих нишката — обади се Хари.

— О, извинявай. През 1897 година Хайнрих Дрезер тествал фармакологично аспирина. През следващите дни продължил лабораторните опити да промени формулата му. Сменил една молекула тук, добавил друга там и — хоп! — лекарството започнало да се свързва с други рецептори в човешкия организъм. Единайсет дни по-късно Дрезер разполагал с ново вещество. До 1913 година го продавали като средство против кашлица.

— И как се казва това средство?

— Името произлиза от гръцката дума за „героиня“.

— Хероин.

— Именно.

— А покритието? — Хари адресира въпроса си към Пран.

— Нарича се дражирано покритие — намусено го поправи Квазимодо. — Какво по-конкретно те интересува?

Лицето му беше обърнато към Хари, но очите му се взираха в стената. Звяр, затворен в клетка, или стадно животно, което упорито отказва да приеме превъзходството на водача. Или човек с проблеми в общуването. Вниманието на Хари обаче привлече най-вече позата му — килнато дърво.

— Колегите от криминалистиката смятат, че кафявите частици в състава на виолина идват от стрито… дражирано покритие на таблетки, каквото използвате при производството на метадон тук, в Онкологичния център.

— И? — сопнато попита Пран.

— Възможно ли е виолинът да се произвежда тук, в Норвегия, от човек с достъп до метадоновите таблетки, които произвеждате вие в Центъра?

Стиг Нюбак и Мартин Пран се спогледаха.

— Нашият център снабдява и други болници с метадонови таблетки и доста хора имат достъп до тях — обясни Нюбак. — Виолинът обаче е химия от висшия пилотаж. — Издуха шумно въздуха от бузите си. — Как мислиш, Пран? Имаме ли достатъчно капацитети в норвежките изследователски среди, та да синтезираме толкова сложно химично съединение?

Пран поклати отрицателно глава.

— Допускате ли нечий късмет да е проработил? — настоя Хари.

— Дотолкова, доколкото по време на композирането на „Немски реквием“ Брамс е разчитал на късмета си.

В стаята настъпи тишина. Дори приказливият Нюбак не се сещаше какво да добави.

— Е — Хари стана.

— Дано сме ти помогнали — Нюбак му протегна ръка над масата. — Поздрави Сабото от мен. Предполагам, още работи в дружество „Хафслюн“ и се грижи за електричеството в града?

— Нещо такова.

— И продължава да изпитва непоносимост към дневната светлина?

— По-скоро не понася да му досаждат.

Нюбак се усмихна колебливо.

На излизане от сградата Хари спря два пъти. Веднъж, за да надникне в пустата лаборатория, където бяха изгасили осветлението. Втория път — пред кабинета на Мартин Пран. От процепа над прага се процеждаше светлина. Хари натисна внимателно дръжката. Беше заключено.

Още с качването в наетата кола Хари погледна мобилния си телефон. Пропуснато повикване от Беате, но не и очакваният есемес от Исабел Скойен. Покрай стадион „Юлевол“ осъзна колко неподходящо време бе избрал за излизане от града. Точно сега хората с най-кратко работно време на света се прибираха по домовете си. Докато стигне до район Карихауген, му трябваха цели петдесет минути.

Сергей барабанеше нервно по волана. Работното му място се намираше в посока, противоположна на настоящото задръстване, ала в момента той се връщаше от нощна смяна. Автомобилите пълзяха към Карихауген едва-едва със скоростта на хладна лава. Провери името на полицая в Гугъл. Откри множество статии за успешно разнищени от него убийства. Този тип дори заловил сериен убиец в Австралия. Запомни факта, защото преди обяд гледа научнопопулярен филм за Зеления континент по „Animal Planet“. Разказваше се за интелигентността на крокодилите в Северната територия; за начина, по който изучават навиците на плячката си. Сутрин туристите с палатки обикновено отиват да донесат вода от близък билабонг. Минавайки по пътеката край езерото, те са в пълна безопасност, макар крокодилът да ги гледа оттам. Останат ли туристите още една нощ, на следващата сутрин ще се повтори същото. На сутринта след третото пренощуване обаче изобщо няма да видят крокодила. Той ще ги нападне изневиделица и ще ги повали във водата.

На снимките в интернет полицаят изглеждаше някак сконфузен. Явно не обича да го снимат или наблюдават.

Телефонът звънна. Андрей премина на въпроса без предисловия:

— Отседнал е в хотел „Леон“.

Андрей говореше на южносибирски диалект, по принцип груб и насечен, но той му придаваше мелодичност и мекота. Повтори адреса два пъти — бавно и отчетливо. Сергей го запомни.

— Супер — отвърна той, стараейки се да звучи ентусиазиран. — Ще попитам в коя стая е отседнал, ще се скрия в дъното на коридора, ще го издебна да излезе от стаята си и като тръгне към стълбите или към асансьора, ще го нападна в гръб.

— Лоша идея, Сергей.

— Защо?

— Не го нападай в хотела. Подготвен е да очаква атака в „Леон“ и ще бъде нащрек.

— Как така е подготвен? — сепна се Сергей.

Сергей мина в лявото платно зад кола под наем, докато Андрей обясняваше, че полицаят се свързал с двама от пласьорите и поканил Атамана в хотела. Положението отдалече смърдяло на капан. Атамана недвусмислено се разпоредил Сергей да изпълни поръчката извън хотела.

— Къде например?

— Причакай го на улицата пред хотела — посъветва го Андрей.

— Въпросът е къде да го направя?

— По твой избор. Моят фаворит се нарича засада.

— Засада?

— Засадата винаги е печеливш ход, Сергей. И още нещо…

— Да?

— Копелето е надушило неща, до които не бива да припарва. Затова трябва да се действа бързо.

— Какво… ще рече това?

— Атамана не те пришпорва, но те призовава да не губиш ценно време. Най-добре до едно денонощие да си приключил. Ясно?

— Ясно — Сергей се надяваше Андрей да не го е чул как преглъща с мъка.

Сергей затвори. Пред него продължаваше да се точи безкрайна колона от автомобили. През целия си живот не се бе чувствал толкова самотен.

Следобедният час-пик предизвика ужасно задръстване и колоната се разкъса чак преди градчето Бергер. Понеже прекара близо час в колата, Хари изпробва всички радиостанции и накрая напук на традиционните си предпочитания си пусна класическа музика. Двайсет минути по-късно видя табелата за отбивката към летище „Гардермуен“. Торд Шулц не бе отговорил на нито едно от дузината му обаждания през последното денонощие. Хари се свърза с колега на пилота, но и той нямаше представа къде е Шулц. Когато не извършвал полети, Торд обикновено се мотаел из базата. Мъжът потвърди домашния адрес на Торд Шулц, който Хари откри в Мрежата.

Хари пристигна по смрачаване. Бавно пое между еднотипните къщички с вид на кутии за обувки, разположени от двете страни на прясно асфалтирания път. Съседните къщи светеха и помогнаха на Хари да се ориентира по номерацията. Домът на Торд Шулц тънеше в мрак.

Паркира и погледна към небето. Излетял самолет оставяше сребриста диря, отначало притихнал като хищна птица. Светлините полазиха по покривите, а летателният апарат изчезна, влачейки звука след себе си като булчински воал.

Хари се приближи до вратата, долепи лице до прозорчето и позвъни. Нищо. Пак натисна звънеца. Почака минута, разби стъклото, провря ръка и завъртя топката на вратата. Прескочи парчетата стъкло в коридора и продължи към дневната. Веднага му направи впечатление непрогледната тъма в стаята. Дори в неосветено помещение не цари толкова гъст мрак. Пред прозорците бяха спуснати плътни щори. Такива светлонепропускливи транспаранти затулваха казармите във военния гарнизон във Финмарк, та сиянието на белите нощи да не пречи на войниците да спят.

Другото, което Хари мигом усети, влизайки в дневната, беше чуждо присъствие. И понеже опитът го бе научил, че подобни усещания почти винаги се базират на конкретни сетивни впечатления, той се съсредоточи върху задачата да идентифицира източника на смущаващото чувство, постара се да игнорира сърцебиенето си и преодоля инстинктивния си порив да избяга оттук. Ослуша се, но чу само тиктакането на часовник, намиращ се вероятно в съседна стая. В ноздрите си усети спарен, застоял въздух, ала и нещо друго — едновременно далечно и познато. Затвори очи. В повечето случаи съумяваше да долови опитите им да се прокраднат до него още в зародиш. През годините усвои редица мисловни стратегии за справяне с тях. Сега обаче го връхлетяха, преди да успее да закове вратата. Призраците. Лъхна го миризмата на местопрестъпление.

Отвори очи. Светлината от капандурата над главата му го заслепи. Бялото петно се плъзна по пода, разнесе се грохот на самолет и в следващата секунда всичко отново потъна в мрак. Но дори краткотрайният лъч се оказа достатъчен. Високият пулс и поривът за бягство станаха неконтролируеми.

Защото Хари видя Бръмбара. Жук. Люлееше се точно пред лицето му.

Двайсет и първа глава

Хари включи осветлението и се вгледа в мъртвеца. Гвоздей приковаваше дясното му ухо към пода, а върху обезобразеното му лице зееха шест кървави кратера. Този път оръжието на убийството висеше точно под носа на Хари. От въже, вързано за тавана, се люлееше тухла. От нея стърчаха шест окървавени гвоздея.

Хари приклекна и повдигна ръката на трупа. Мъжът беше изстинал и rigor mortis, трупното вкочаняване, бе настъпило въпреки високата температура в стаята. Същото важеше и за livor mortis, появата на послесмъртни петна; поради силата на тежестта кръвта се стича в най-нисколежащите части от тялото и кожата се оцветява в червеникаво. От видяното Хари прецени, че мъжът е мъртъв поне от дванайсет часа. Бялата изгладена риза се бе вдигнала и откриваше част от корема. Още не беше позеленял от бактериите, които обикновено си устройват пир едва четирийсет и осем часа след настъпването на смъртта и започват от стомаха.

Освен ризата, облеклото на мъртвеца включваше разхлабена вратовръзка, официален черен панталон и лъснати обувки. Сякаш преди да го убият, се е върнал от погребение или от място със строг дрескод.

Извади телефона си. Колебаеше се на кого да се обади: на дежурната оперативна част или на Отдела за борба с насилието. В крайна сметка набра Централата. Огледа помещението. Не се забелязваха никакви следи от взлом или от борба. Убиецът не бе оставил други видими улики освен тухлата. Хари не очакваше и групата за оглед да открие нещо: било пръстови отпечатъци, било следи от обувки, било секрети, годни за извличане на ДНК. Разследващите също ще се озоват в задънена улица, предвиждаше отсега Хари; съседите не са видели нищо, камерите за видеонаблюдение до близките бензиностанции не са засекли съмнителни лица; от телефона на Шулц не са провеждани подозрителни разговори. Няма да разполагат с никакви улики. Докато чакаше отговор, Хари влезе в кухнята. По стар навик стъпваше много предпазливо, без да докосва нищо. Погледът му се плъзна по масата: чиния с нахапан сандвич. Над облегалката на стола лежеше метнато сако от плат като панталона на жертвата. Прерови джобовете и откри четиристотин крони, залепващо се листче, билет за влак и идентификационна карта от авиокомпанията, за която пилотът е работел. Торд Шулц. Професионално усмихващото се лице от снимката напомняше донякъде окървавения труп.

— Свързахте се с дежурната оперативна част.

— Намерих труп; адресът е…

Погледът на Хари падна върху листчето.

— Да?

Къде беше виждал такова?

— Ало?

Хари го вдигна. Най-отгоре, с големи букви, пишеше ПОЛИЦЕЙСКИ ОКРЪГ ОСЛО. Отдолу: ТОРД ШУЛЦ и дата. Значи преди три дни мъртвият пилот бе посетил полицейско управление или участък.

— Ало?

Хари затвори.

Седна.

Поразмисли.

За час и половина прегледа обстойно цялата къща. После избърса всички места, където смяташе за вероятно да е оставил отпечатъци, и свали найлоновата торбичка, която бе нахлузил, за да не падат косми от главата му. Според правилника отпечатъците и ДНК профилите на всички детективи и полицейски служители с достъп до местопрестъпления се съхраняваха в базата данни и ако криминалистите откриеха следи от него, за пет минути щяха да разберат, че Хари Хуле е бил в жилището на убития. Иначе резултатът от щателния обиск се свеждаше до три пликчета кокаин и четири бутилки контрабанден алкохол. Опасенията му се потвърдиха: не откри никакви улики.

Излезе, качи се в колата и потегли.

Полицейски окръг Осло.

Работата се оказа още по-дебела.

Паркира в центъра, поседя в колата, вторачен през предното стъкло, и след малко набра Беате.

— Здрасти, Хари.

— Две неща. Първо, ще те помоля за услуга и второ, ще подам анонимен сигнал за поредния мъртвец по случая „Густо Хансен“.

— Току-що ми съобщиха същото.

— Значи знаете? — озадачи се Хари. — Методът се нарича „жук“, или „бръмбар“ на руски.

— За какво говориш?

— За тухлата.

— Каква тухла?

— Я по-добре ти ми кажи какво имаш предвид — пое си дъх Хари.

— Гойко Тошич.

— Кой е той?

— Нападателят на Олег.

— И?

— Открили са го мъртъв в килията му.

— Как…? — Хари се вгледа във фаровете на насрещен автомобил.

— В момента изясняват обстоятелствата. Най-вероятно се е обесил.

— Обесил го е някой друг. Убили са и пилота.

— Какво?

— В момента трупът на Торд Шулц се намира в къщата му в комплекса към „Гардермуен“.

Беате отговори след две секунди:

— Ще докладвам в дежурната част.

— Добре.

— А другото?

— Моля?

— Нали щеше да ме молиш за услуга?

— А, да — Хари изрови листчето от джоба си. — Ще можеш ли да провериш в дневника с посетители, допуснати в Управлението, кого е посетил преди три дни Торд Шулц?

Мълчание.

— Беате?

— Да. Сигурен ли си, че искам да се набърквам в този случай, Хари?

— Сигурен съм в обратното.

— Гледай си работата.

Хари затвори.

Хари остави колата в закрития паркинг в Квадратурата и тръгна към „Леон“. Подмина някакъв бар. Музиката от отворената врата му напомни за вечерта, когато пристигна в Осло; за предразполагащата покана на „Нирвана“ — „Come as you Are“. Краката му сами изминаха пътя и чак пред барплота в тунелообразното заведение той се усети, че е влязъл. На табуретките седяха полуизлегнати трима клиенти. Така се бяха разложили, че приличаха на приятели, събрали се да почетат покойник, но забравили да се разотидат от месец насам. Докато развиваше коркова тапа от тирбушон, барманът погледна Хари с красноречивото неизречено послание „или поръчвай, или върви по дяволите“. Три големи татуирани готически букви опасваха широкия му врат: ЕАТ.

— Какво да бъде? — извиси глас той, за да надвика Кърт Кобейн, който приканваше Хари да отиде при него като приятел, като приятел. Като стар враг.

Хари навлажни мигом пресъхналите си устни. Огледа тирбушона в ръката на бармана: максимално опростен модел с къса спирала, предназначена само за силна и обиграна ръка, но затова пък пробива корка в дълбочина едва с няколко завъртания и изваждането на тапата става отведнъж. Хари забеляза и друго: тапата в дланта на бармана беше осеяна с дупки, явно многократно пробивани с тирбушона. Значи тук не сервираха вино. А какво? В огледалото зад бармана видя деформираното си лице. Ала не само той имаше изкривен образ, а и всички призраци. Торд Шулц току-що се бе присъединил към тях. Погледът на Хари се плъзна по рафта и подобно на ракета с топлинно насочване откри безпогрешно целта: стария враг „Джим Бийм“.

Кърт Кобейн пееше, че няма пистолет.

Хари се прокашля. Само едно.

Ела такъв, какъвто си, и не, нямам пистолет.

Поръча.

— А? — извика барманът и се наведе напред.

— „Джим Бийм“.

Нямам пистолет.

— Какъв джин?

Хари преглътна. Кобейн повтори думата „memoria“. Макар да беше слушал тази песен стотици пъти, досега си мислеше, че Кобейн пее „the more нещо си“.

Memoria. In memoriam. Къде беше виждал този надпис? На надгробна плоча?

Забеляза движение в огледалото. В същия миг телефонът му започна да вибрира в джоба.

— Какъв джин? — извика пак барманът и остави тирбушона върху плота.

Хари извади телефона си: Р, примигваше на екранчето. Вдигна.

— Здрасти, Ракел.

— Хари?

Някой мръдна зад гърба му.

— Какъв е този шум, Хари? Къде си?

Той стана и бързо тръгна към изхода. Навън вдиша жадно напоения с автомобилни газове, но все пак свеж въздух.

— Какво правиш? — попита Ракел.

— Чудя се накъде да тръгна: наляво или надясно. А ти?

— Тъкмо ще си лягам. Да не си пил?

— Какво?

— Чу ме. Аз теб — също. Винаги познавам по гласа ти, когато си стресиран. По музиката съдя, че си отишъл в някой бар.

Хари си извади цигара. Пръстите му трепереха.

— Радвам се, че се обади, Ракел.

— Хари?

— Да? — той запали цигарата.

— Ханс Кристиан уреди да преместят Олег в сигурен арест някъде в Източна Норвегия. Точното му местоположение се пази в строга тайна.

— Не е зле.

— Той е свестен мъж, Хари.

— Изобщо не се съмнявам.

— Хари?

— Тук съм.

— Ако реша да подхвърля фалшиви доказателства и да поема вината за убийството, би ли ми помогнал?

— Не — Хари дръпна от цигарата.

— Защо?

Вратата зад Хари се отвори, но не се чуха отдалечаващи се стъпки.

— Ще ти звънна от хотела, Ракел. Става ли?

— Разбира се.

Той затвори и се затича по улицата, без да се обръща.

Сергей проследи с поглед тичащия през улицата мъж. Видя го да влиза в „Леон“.

Изпусна го на косъм. Първо в бара, после — навън.

Сергей още стискаше еленовата дръжка на ножа в джоба си, а острието прорязваше подплатата. На два пъти пропусна удобен момент да го сграбчи за косата с лявата си ръка, а с дясната да му пререже гърлото. На живо полицаят се оказа по-висок, но това едва ли би създало сериозно затруднение.

Нищо не би могло да осуети намерението му. Защото със смъкването на пулса си Сергей усещаше предишното спокойствие, което силният страх му бе отнел. Отново изпита радост от предстоящото изпълнение, от сливането с историята, вече разказана върху тялото му.

Сергей беше открил мястото, където да издебне полицая от засада, както го бе посъветвал Андрей. В погледа на полицая, прикован в бутилките, Сергей видя трескавия блясък в очите на баща си след излизането му от затвора. Сергей щеше да се превърне в крокодила от билабонга; в умния хищник, който знае, че подтиквана от жаждата си, плячката ще мине отново по същия път. Затова е нужно само да чака.

Проснал се на леглото в 301-а стая, Хари бълваше дим към тавана и слушаше гласа ѝ от телефона:

— Правил си и много по-лоши неща от подхвърляне на фалшиви доказателства. Защо тогава се противиш? Защо отказваш да го направиш заради любим човек?

— Пиеш бяло вино.

— Как разбра, че не е червено?

— По гласа ти.

— Обясни ми защо не искаш да ми помогнеш.

— Трябва ли?

— Да, Хари, трябва.

Той изгаси цигарата си в празната чаша от кафе на нощното шкафче.

— Защото за мен, бивш полицай, многократно престъпвал закона, той все пак означава нещо. Много откачено ли звучи?

— Продължавай.

— Законът е оградата, която сме построили на ръба на пропастта. Всяко престъпление подрива тази ограда и сме длъжни периодично да я укрепяваме. Виновникът следва да си плати.

— Не, не виновникът, а някой. Някой трябва да понесе наказанието, за да разбере обществото, че убийството е недопустимо. Всеки жертвен агнец дава своята лепта към укрепяването на оградата.

— За теб законът е кухо понятие, което изпълваш със значение според собствената си угода. Но нали си юрист, наясно си с тази материя по-добре от мен.

— Аз съм преди всичко майка, Хари; правото просто ми осигурява препитание. А ти? Полицай ли си? В това ли се превърна: в роботизиран роб на мравуняка и поклонник на чужди възгледи? Там ли си, Хари?

— Мхм.

— Какво ще ми отговориш?

— Защо според теб се върнах в Осло?

Пауза.

— Хари?

— Да?

— Извинявай.

— Не плачи, Ракел.

— Добре. Извинявай.

— Няма защо да ми се извиняваш.

— Лека нощ, Хари. Аз…

— Лека нощ.

Хари се събуди. Беше чул нещо, което заглуши трополенето от собствените му стъпки по коридора, докато бягаше от лавината. Погледна часовника: 01:34. Силуетът на вертикално изправения корниз напомняше лале. Хари стана, отиде до прозореца и погледна надолу. Съборената кофа за смет, чието дрънчене го бе изтръгнало от кошмара, още се търкаляше по асфалта. Хари облегна чело о студеното стъкло.

Двайсет и втора глава

В ранната сутрин шепотът на уличното движение тихичко се прокрадваше по „Грьонланслайре“. Трюлс изкачи стълбите пред входа на Главното управление, но тъкмо преди да отвори вратите с причудливите илюминатори, мярна с крайчеца на окото си червения плакат на липата в двора. Обърна се и спокойно тръгна покрай едва помръдващата се автомобилна колона по улица „Осло“. Влезе в гробището — безлюдно както обикновено, що се отнася до присъствието на живи хора. Спря пред плочата на А. К. Рюд. Понеже върху нея липсваше ново съобщение, значи бе дошъл денят за заплата.

Трюлс приклекна и разрови пръстта в основата на камъка. Напипа кафявия плик и го извади. Колкото и да се изкушаваше да го отвори и да преброи съдържанието му, веднага го прибра неразпечатан в джоба си. Понечи да се изправи, но внезапното усещане, че го наблюдават, го подтикна да постои клекнал още малко пред гроба, привидно потънал в размисли за паметта на А. К. Рюд и за преходността на живота или някоя подобна тъпотия.

— Не мърдай, Бернтсен.

Над него надвисна сянка и Трюлс потръпна. Сякаш слънцето се изгуби зад облак и някой пусна Трюлс Бернтсен от високо. Стомахът му се качи в гърлото. Така, значи, му било писано да го разобличат.

— Този път ще получиш малко по-различна задача.

Трюлс си възвърна почвата под краката. Гласът със слабия акцент. Позна го и леко извърна глава. Онзи стоеше на два гроба от него със сведено чело, все едно вглъбен в молитва.

— Трябва да разбереш къде са скрили Олег Фауке. Не се обръщай!

Трюлс послушно прикова очи в надгробната плоча пред себе си.

— Опитах се, но преместването не е регистрирано никъде. Или поне аз нямам достъп до тази информация. Поразпитах тук-там, колегите не знаят нищо. Най-вероятно са му сменили името.

— Разпитай адвоката му, Симонсен.

— Защо не майката? Тя със сигурност…

— Никакви жени! — прогърмя гласът му. Ако на гробището имаше други хора, със сигурност го бяха чули. — Опитай с адвоката — продължи по-спокойно мъжът. — Ако и това не даде резултат…

В последвалата пауза Бернтсен чу как листата на дърветата прошумоляват. Сигурно вятърът бе довял внезапния хлад.

— Има един тип, Крис Реди — подхвана мъжът. — На улицата е известен като Адидас. Пласира…

— Спийд. Адидас означава амфет…

— Трай, Бернтсен. От теб се иска само да слушаш.

И Трюлс си замълча — както винаги, когато властните гласове го заставяха да си затваря устата. Просто изслуша как за пореден път го пращат да им чисти лайната, да…

Гласът произнесе адрес.

— Чул си слухове, че Адидас се хвалел из наркосредите с убийството на Густо Хансен, и си решил да го привикаш на разпит — така ще обясниш на шефовете си. В полицията Адидас ще направи пълни самопризнания. Оставям на вас двамата да съгласувате подробностите, така че версията да звучи сто процента правдоподобно. Първо обаче ще изкопчиш информация от Симонсен. Ясно?

— Да, но защо му е на Адидас да…

— Този въпрос не те засяга, Бернтсен. Интересува те единствено „колко“.

Трюлс се мъчеше да си преглътне слюнката. Лайната, които го караха да изчисти, сякаш задръстиха гърлото му.

— Колко?

— Ето че си дойдохме на думата! Шейсет хиляди.

— Направи ги сто.

Мълчание.

— Ехо?

Трюлс чуваше единствено шепота на уличното движение. Постоя така, после се извърна предпазливо. Нямаше никого. Слънцето отново го сгря. Е, шейсет хиляди са си съвсем прилична сума.

По склона още се стелеше мъгла, когато в десет часа преди обяд Хари сви пред главната сграда във фермата на Исабел Скойен. Тя го посрещна с усмивка на стълбите. Пляскаше с малък камшик по бедрото си, обуто в черен кожен панталон за езда. Докато слизаше от колата, Хари чу хрущенето на чакъла под ботушите ѝ.

— Добро утро, Хари. Оправяш ли се с конете?

Хари затръшна вратата.

— Заради тях съм олеквал със сериозни суми. Това достатъчно ли ти говори?

— Значи си падаш и по хазарта?

— А по какво друго си падам?

— И аз се постарах да те проуча. Притежаваш редица достойнства, но също толкова пороци — поне така те описват колегите ти. В Хонконг ли изгуби пари по коне?

— На пистата в Хепи Вали. Беше единичен случай.

Тя тръгна към ниска, боядисана в червено дървена постройка. Хари едва смогваше да върви в крачка с нея.

— Някога яздил ли си?

— Дядо ми имаше кон в Ондалснес.

— Значи си опитен ездач.

— Пак единичен случай. Дядо ми не възприемаше конете като играчки. За него ездата за удоволствие означаваше липса на уважение към работната природа на това животно.

Исабел Скойен спря пред дървена поставка с две тесни кожени седла.

— Нито един от конете ми не е видял и няма да види впряг или плуг. Докато ги оседлавам, предлагам да влезеш ей там… — посочи жилищната сграда — и да си избереш подходящи дрехи от гардероба на бившия ми съпруг. Не е редно да похабяваме елегантния ти костюм, нали?

В гардероба Хари откри пуловер и чифт дънки, които му бяха по мярка. Бившият на Скойен обаче явно имаше стъпала, несъответстващи на внушителния му ръст, защото нито един чифт обувки не паснаха на Хари. Чак в дъното на гардероба изрови износени сини маратонки с емблемата на Министерството на отбраната, които да му станат.

На двора Исабел вече го чакаше с два оседлани коня. Хари отвори вратата на колата откъм пасажерската седалка, седна, без да вмъква вътре краката си, извади стелките от маратонките, сложи ги на пода в колата, обу маратонките и извади слънчевите си очила от жабката.

— Готов съм.

— Това е Медуза — Исабел потупа едрата кобила по муцуната. — Олденбургски кон от Дания — идеалната състезателна порода. Медуза е десетгодишна и водач на стадото. А това е петгодишният Балдер. Той е скопен и ще следва Медуза.

Подаде му юздите на Балдер и се метна ловко върху гърба на кобилата.

Хари направи същото. Стъпи с левия крак в лявото стреме и се прехвърли на седлото. Без да очаква команда, конят тръгна след Медуза.

Всъщност Хари поизлъга, че е яздил само веднъж. На практика опитът с улегналия кон на дядо му обаче нямаше как да му помогне в случая. В момента трудно пазеше равновесие върху седлото. Когато притиснеше коленете си към хълбоците на Балдер, усещаше мускулите и ребрата на елегантния кон. По едно време Медуза ускори ход по пътеката през нивата и Балдер тутакси последва примера ѝ. Макар конят да се понесе в съвсем лек тръс, Хари разбра, че язди състезател. В края на нивата поеха по пътека през гората. Няколко метра по-нататък пътеката се разклоняваше. Хари се опита да насочи Балдер вляво, но той не му обърна внимание и пое вдясно, по петите на Медуза.

— Мислех си, че водачът на стадото е жребец — подвикна Хари.

— По принцип е така — потвърди през рамо Исабел Скойен. — Но е въпрос и на характер. Стига да иска, всяка силна, амбициозна и умна кобила може да пребори мъжката конкуренция.

— А ти искаш?

— Разбира се — разсмя се Исабел Скойен. — Ако се целиш към успеха, задължително трябва да си мотивиран. А в политиката успехът се измерва с власт, затова всеки политик трябва да има вкус към конкуренцията.

— Обичаш да се съревноваваш?

Тя вдигна рамене.

— Конкуренцията е здравословна. Благодарение на нея най-силният и най-способният застава начело, а това облагодетелства всички от стадото.

— И така кобилата водач си отвоюва правото да се сношава с когото пожелае?

Исабел Скойен не отговори. Хари я гледаше. Гъвкав гръб, стегнато дупе, което сякаш масажира коня, докато подскача ритмично. Излязоха на поляна. Слънцето грееше, а над околността се носеха разпокъсани валма мъгла.

— Ще им дадем малко почивка — обяви Исабел Скойен и пъргаво скочи от кобилата.

Завързаха конете за едно дърво. Исабел се отпусна на тревата и с жест подкани Хари да я последва. Той седна до нея и си сложи очилата.

— Този модел не е ли дамски? — попита малко заядливо тя.

— Пазят ме от слънцето, другото не ме интересува — Хари извади кутията с цигари.

— Харесва ми.

— Кое?

— Харесвам мъже, уверени в мъжествеността си.

Хари я погледна. Беше се подпряла на лакти и бе разкопчала горното копче на блузата си. Той се надяваше очилата да прикриват добре очите му. Исабел се усмихна.

— Какво ще ми разкажеш за Густо? — попита Хари.

— Харесвам откровени мъже — отвърна тя с още по-широка усмивка.

Покрай тях прелетя кафяво водно конче. Явно провеждаше последното си пътуване за есента. На Хари никак не му допадаше спотаеното задоволство в очите ѝ, което забеляза още с идването си. Не долови дори нотка на тревога, каквато се очакваше да изпитва жена, заплашена от шумен скандал, който може да съсипе кариерата ѝ.

— Не харесвам обаче лъжите. И блъфовете.

Сините ѝ очи, обрамчени от подсилени с туш мигли, проблеснаха победоносно.

— Мой познат в полицията ми разказа за легендарния детектив Хари Хуле, но ме осведоми и по друг съществен въпрос: пробата от ноктите на Густо Хансен изобщо не е изследвана, защото е била компрометирана при пренасянето. Блъфираш, Хари. Не сте открили следи от кръвта ми под ноктите му.

Хари си запали цигара. Не усещаше прилив на кръв в бузите и ушите си. Дали пък вече не бе навлязъл във възрастта, когато човек спира да се изчервява?

— Мхм. Ако контактите ти с Густо се изчерпват с няколко невинни интервюта, защо се изплаши толкова, че ще изпратя кръвта за ДНК анализ?

— Кой твърди, че съм се изплашила? — засмя се тихо тя. — Може просто да съм искала да се поразходиш до фермата ми, да се порадваш на чистия въздух…

Хари се увери, че не е твърде стар да се изчервява. Легна на тревата и издуха облак дим към нелепо синьото небе. Затвори очи и се замисли кое го спира да изчука Исабел Скойен. Хрумваха му поне три причини.

— Прекалено напористо ли се изразих? — попита тя. — Казвам само, че съм зряла необвързана жена с естествени потребности. Това не ме прави безотговорна. Никога не бих се забъркала с момче като Густо. — Гласът ѝ се приближи до Хари. — Но когато пред себе си имам зрял мъж…

Сложи ръка върху корема му.

— И Густо ли си водила тук, където лежим в момента? — прошепна Хари.

— Какво?

Той се надигна на лакти и посочи сините маратонки.

— В гардероба ти открих само скъпи мъжки обувки, размер четирийсет и две. Единственият чифт, подходящ за моите „лопатари“, се оказа този.

— Е, и? Да съм твърдяла, че в дома ми не са идвали мъже с големи крака?

Ръката ѝ започна да се плъзга напред-назад.

— По едно време Министерство на отбраната произвеждаше такива маратонки, но след като промениха модела, използван от войниците, дариха излишъка на хуманитарни организации. В полицията ги наричаме „дрОгарски обувки“, защото Армията на спасението раздава такива във „Фюрлюсе“. Защо случаен посетител в дома ти ще оставя обувките си в гардероба ти? Защото се е сдобил с нови и тези вече не са му трябвали, бих предположил аз.

Ръката на Исабел Скойен замръзна. Хари продължи:

— Един колега ми показа снимки от местопрестъплението. Густо е носел евтини панталони и чифт скъпарски обувки. „Алберто Фасциани“, ако не греша. Много щедър подарък. Колко си се бръкнала за тях? Пет хиляди?

— Нямам представа за какво говориш.

Тя рязко отдръпна ръката си.

Хари погледна недоволно члена си, напиращ под чуждия панталон. Вдигна стъпалата си.

— Оставих стелките в колата. Знаеш ли, че потомастният секрет е идеален източник на ДНК? Не е изключено колегите да открият и епителни клетки. В Осло едва ли има повече от два магазина, където продават обувки „Алберто Фасциани“, а и много бързо ще проверим откъде си пазарувала с кредитната си карта.

Исабел Скойен се надигна и се загледа неопределено в далечината.

— Виждаш ли фермите? Не са ли красиви? Обожавам земите, където се е намесила човешка ръка. Мразя гората. Освен ако не е изкуствено засадена. Ненавиждам хаоса.

Хари огледа профила ѝ. Острият ѝ нос изглеждаше почти застрашително.

— Разкажи ми за Густо Хансен.

— Защо? — сви рамене тя. — Доколкото разбирам, вече си научил по-важното.

— От теб зависи кой ще те разпитва за него: аз или „Ве Ге“.

Тя се изсмя.

— Густо беше млад и красив. Жребец, радост за окото, но със съмнителен произход. Биологичният му баща е престъпник, а майка му — наркоманка, поне по думите на приемния му баща. С други думи, такъв жребец е негоден за разплод, но е забавно да го яздиш, ако… — тя си пое дъх. — Идваше тук да правим секс. От време на време му давах пари. Връзката ни не беше обвързваща, той се срещаше и с други жени.

— Това не те ли караше да ревнуваш?

— Да ревнувам? — Исабел поклати глава. — За мен сексът никога не е бил повод за ревност. Аз също се виждах с други мъже. А когато се появи един по-специален, отрязах Густо. Той май вече също се бе преситил от моята компания, пък и джобните, които му давах, не му трябваха. Но малко преди смъртта си пак се свърза с мен и много настояваше да се видим. Вероятно освен с парите беше закъсал здраво и с наркотиците.

— Какъв беше той?

— Ами какъв… Най-общо, егоист, неблагонадежден, чаровен. Самоуверено леке.

— И какво искаше?

— Да ти приличам на психолог, Хари?

— Не.

— Нали? Защото хората ме интересуват само в някои аспекти.

— Наистина ли?

Исабел Скойен кимна и пак зарея поглед в далечината. Очите ѝ проблясваха.

— Густо беше самотен.

— По какво съдиш?

— Знам какво е да се чувстваш така. Освен това изпитваше презрение към себе си.

— Самоуверен и самопрезиращ се?

— Двете неща не са изключват взаимно. Може да осъзнаваш способностите и заложбите си, но да не се смяташ за достоен да получиш любов.

— И на какво се дължи това?

— Чу ме: не съм психолог.

— Така е.

Хари зачака търпеливо.

Исабел Скойен се прокашля.

— Родителите му са се отказали от него. Как според теб се отразява това на едно момче? Зад оперения му вид се криеше младеж, който се смята за нищожество — точно каквито са били и родителите му. Не намирате ли логика, господин Почти-полицай?

Хари кимна. Погледът му явно я смущаваше, но той реши да премълча напиращия на устните му въпрос: каква е нейната история? И зад нейната фасада ли се крие самотна, самопрезираща се душа?

— А Олег? Познаваш ли го?

— Арестувания за убийството на Густо? Не. Густо на няколко пъти го е споменавал като най-добрия си приятел. Според мен е бил единственият.

— А Ирене?

— И за нея е говорил. Била му е като сестра.

— Тя му е сестра.

— Не и кръвна, Хари. Има огромна разлика.

— Така ли?

— С типичната си наивност хората си въобразяват, че са способни да изпитват безкористна любов. Всъщност действията им са продиктувани от желанието да обезпечат бъдещето на гени, подобни на своите. Развъдната дейност непрекъснато ми дава поредното потвърждение на теорията ми. И, да, хората също са стадни животни. Всеки баща ще защити биологичния си син, всеки брат — биологичната си сестра. Във всеки възникнал конфликт инстинктите ни диктуват да заемем страната на носителите на сходен с нашия генетичен материал. Представи си, че се намираш в джунглата и неочаквано виждаш как друг бял мъж, облечен като теб, се бие с полугол чернокож, нацапотен с камуфлажна боя. Двамата държат по един нож, ти имаш пистолет. Какво нашепва първата ти мисъл? Да застреляш белия, за да спасиш черния? Или по-скоро обратното?

— Мхм. И какво показва това?

— Показва, че нашата лоялност е биологично предопределена. Генетичният материал диктува поведението ни.

— И ти би застреляла човек, за да защитиш гените си?

— Без капка колебание.

— А защо не пречукаш и двамата, та да си съвсем сигурна?

— Какво имаш предвид? — погледна го с недоумение тя.

— Какво прави във вечерта, когато убиха Густо?

— Моля? — тя присви едното си око и го погледна с широка усмивка. — Да не ме подозираш в убийството на Густо, Хари? И в нападението на онзи… Олег?

— Просто отговори на въпроса.

— Спомням си какво правих, защото след като прочетох трагичната новина във вестника, сериозно се замислих над въпроса. Вечерта бях на среща с полицаи, които разследват наркопрестъпници. Надявам се те да ти се струват достатъчно надеждни свидетели. Трябват ли ти имена?

Хари поклати глава.

— Друго?

— Да. Онзи тип Дубай… Какво знаеш за него?

— А, Дубай, да. Почти нищо — като всички останали. Всички говорят за него, но полицията не може да го хване. Не за пръв път съм свидетел как сенчести играчи се измъкват безнаказано.

Хари се опитваше да забележи промяна в зениците или цвета на бузите ѝ. Ако лъжеше, Исабел Скойен се справяше дяволски добре.

— Питам, защото именно ти разчисти от улицата всички наркодилъри с изключение на хората на Дубай и още няколко незначителни банди.

— Заслугата не е моя, Хари. Аз съм само секретарка. Следвам плътно разпорежданията на общинския съветник и политическата линия на градската управа. За разчистването, както се изрази ти, се погрижи полицията.

— Мхм. Норвегия е малка приказна страна, но аз прекарах последните няколко години в реалния свят, Скойен. А той се управлява от два типа хора: жадни за власт и жадни за пари. Първите искат да им издигнат паметник, вторите — удоволствия. Валутата, с която търгуват, се нарича корупция.

— Днес ме чакат и други задължения, Хуле. Накъде биеш?

— Накъдето доста хора са се отказали да дълбаят — поради липса или на смелост, или на въображение. Задържиш ли се дълго в един град, виждаш положението в него като мозайка от добре познати ти парченца. Пред човек, който се връща в този град след дълго отсъствие, изпъква единствено общата картина, без подробности. Тя обаче е достатъчно ясна: ситуацията в Осло обслужва интересите на две страни. Дилърите на Дубай държат целия наркопазар, а политиците се кичат с успехите от взетите мерки.

— Корумпирана ли ме наричаш?

— Такава ли си?

В очите ѝ засвяткаха гневни искри — несъмнено неподправени. Хари само се питаше дали яростта ѝ е породена от негодувание от несправедливия упрек, или от безсилието на разобличения. Неочаквано тя се разсмя със звучен, несвойствен за нея девичи смях.

— Много си готин, Хари. — Тя стана. — Повечето мои познати се държат като пълни мухльовци, стане ли напечено. Но ти май си изключение.

— Е, поне вече знаеш какво да очакваш от мен.

— Реалността ме зове, скъпи.

Хари се обърна. Пищното дупе на Исабел Скойен се клатушкаше към конете.

Той я последва. Възседна Балдер. Нагласи удобно краката си в стремената. Погледна нагоре и срещна погледа на Исабел. Върху суровото ѝ, красиво изваяно лице стоеше предизвикателна усмивка. Тя събра устни като за целувка. Цъкна съблазнително с език да подкара Медуза и заби пети в хълбоците ѝ. Кобилата се понесе в тръс, докато гърбът на ездачката описваше плавни вълни.

Без никакво предупреждение Балдер се спусна след Медуза. Хари едва се задържа на седлото.

Балдер бързо стопи преднината на кобилата, под чиито копита вече хвърчаха мокри буци пръст. Тя премина в галон. Опашката ѝ се изгуби зад завоя. Хари хвана юздите по-изкъсо, както го беше учил дядо му, но без да ги опъва. По възтясната пътека клоните шибаха лицето му. Той се сви и притисна здраво колене към хълбоците на Балдер. Съобрази, че не може да спре коня, затова се опитваше да държи главата си ниско и внимаваше краката му да не се изхлузят от стремената. Дърветата проблясваха отстрани като жълто-червени ленти. Инстинктивно се надигна на седлото и отпусна тежестта си върху коленете и стремената. Сякаш яздеше не кон, а боа. Усещаше усиленото стягане и гъвкавите движения на мускулатурата на Балдер. Двамата откриха общия си ритъм, съпровождан от оглушителното трополене на копитата по земята. Страхът се бореше с опиянението от стремглавия бяг. Пътеката се изправи и на петдесетина метра по-нататък Хари видя Медуза и Исабел. За миг картината сякаш замръзна, все едно кобилата престана да препуска, а ездачката увисна във въздуха. После животното продължи своя бяг. Само след секунда Хари разбра откъде се появи тази зрителна измама.

И тази секунда се оказа безценна.

Като студент в Полицейската академия беше чел проучвания, според които в бедствени ситуации човешкият мозък се опитва да обработи огромни количества информация за съвсем кратко време. Някои полицаи изпадат в ступор, други имат чувството, че времето забавя ход, животът им преминава пред очите им като на лента и те успяват да забележат удивително много подробности и да анализират ситуацията. Сега същото се случи и на Хари. Светкавично съобрази, че понеже се движи със седемдесет километра в час, вече е изминал двайсет метра и остават още трийсет метра и секунда и половина, докато стигне до разлома, над който току-що прелетя Медуза.

Оттук не се виждаше колко е широк.

Медуза беше зряла състезателна кобила с опитна ездачка, докато Балдер беше млад, по-дребен и с близо деветдесеткилограмов новобранец на гърба.

А Исабел Скойен се беше възползвала от познанията си за стадния инстинкт на конете.

Нямаше време да спре коня.

Хари отпусна юздите и пришпори Балдер. Конят препусна още по-бързо. И всичко утихна. Трополенето на копитата изчезна. Полетяха над бездната. Под краката си Хари видя корона на дърво и поток. Главата му се удари в тила на коня. Пропадаха.

Двайсет и трета глава

И ти ли си бил крадец, татко? През цялото време съм знаел как да стана милионер. Мотото ми гласи: кради само когато си заслужава. Умея да проявявам търпение и да чакам. И чаках. Чаках дълго и когато най-сетне ми се удаде удобна възможност, бях сто процента убеден, че я заслужавам.

Планът ми беше гениален по своята простота. Докато рокерската банда на Один обсъжда наркопазара в „Макдоналдс“, с Олег ще задигнем част от хероина в склада в Алнабрю. Първо, в помещението няма да има никого, защото Один ще вземе със себе си всички здравеняци. Второ, Один изобщо няма да разбере, че сме го ограбили, защото в „Макдоналдс“ куките ще го сгащят. А на съдебната скамейка даже ще ни бъде благодарен — на мен и на Олег, — задето ченгетата са спипали по-малко хероин, когато са ударили склада. Единственият проблем можеше да дойде от куките и стареца. Ако ченгетата надушат, че някой ги е изпреварил и е гепил част от херцата, а после някой снесе вестта на стареца, спукана ни е работата, давах си сметка аз. Затруднението се разреши с хода, на който ме беше научил старецът: с рокада, стратегически алианс. Посетих блока в Манглерю. Този път заварих Трюлс Бернтсен вкъщи.

Измерваше ме недоверчиво с очи, докато му обяснявах за какво съм дошъл, но това не ме притесняваше ни най-малко. Отдавна бях видял в погледа му ненаситната алчност на един от онези, които все се смятат за недобре платени, защото възприемат парите като лек срещу отчаянието, самотата и огорчението. За тях справедливостта не съществува; стойността ѝ се равнява на евтина стока върху магазинен рафт. Обясних му, че ще ни е необходимо неговото съдействие при заличаването на следите в склада и унищожаването на евентуално намерени улики. А може да се наложи и да натопим друг за кражбата, подхвърлих аз. Предложих да гепим пет килограма — партидата се състоеше от двайсет — и очите му мигом светнаха. По два за мен и за него и един за Олег. Видях, че веднага си направи сметката: милион и двеста хиляди за килограм, умножено по две, прави два милиона и четиристотин хиляди.

— И си обсъдил плана само с Олег? — попита той.

— Честен кръст.

— Имате ли оръжие?

— Една „Одеса“.

— Какво?

— Ширпотребна версия на „Стечкин“.

— Добре. Разследващите ще се усъмнят в кражба само ако по вратата открият следи от взлом. От какво по-точно се страхуваш: да не би Один да знае на колко възлиза партидата и след това да ни погне?

— Не. Один изобщо не ме притеснява. Страхувам се от шефа ми. Подозирам, че следи изкъсо количествата с точност до грамове.

— Искам половината — заяви Бернтсен. — С Борис ще си поделите остатъка.

— С Олег.

— Благодари се на слабата ми памет. Гледайте и вие да не помните много-много. Ако ли не, ще ви видя сметката като едното нищо.

Олег измисли как да замаскираме кражбата, и то по толкова елементарен и очевиден начин, че направо не ми стига умът как не се сетих пръв.

— Ще заменим петте килограма хероин с картофено брашно. От полицията обикновено съобщават общото конфискувано количество, без да уточняват чистотата на наркотика, нали?

Както казах: план, гениален по своята простота.

И така, вечерта, когато бе насрочена срещата между Один и стареца във връзка с дъмпинговата цена на виолина в Драмен и Лилестрьом, Бернтсен, Олег и аз стояхме пред оградата около рокерския клуб в Алнабрю. Бернтсен пое командването в свои ръце и ни осигури найлонови чорапи, черни якета и ръкавици. В раниците носехме пищови, дрелка, отвертки, щанга „кози крак“ и шест килограма картофено брашно, пакетирано в найлонови пликове. Двамата с Олег бяхме обяснили на Бернтсен къде са разположени камерите. Докато се прехвърляхме през оградата и тичахме до западната стена, се намирахме извън обхвата им. Не се налагаше да пазим тишина, защото натовареното движение по Е6 точно под нас заглушаваше всякакви звуци. Бернтсен заби дрелката в дървената стена и започна да пробива, докато Олег стоеше на пост, а аз си тананиках „Been Caught Stealing“56 — парче от саундтрака към компютърната игра на Стайн, симулираща автокражби. От него знам, че песента изпълнява група на име „Jane’s Addiction“57. Запомних я, защото името ме изкефи яко, дори повече от заглавието на парчето. С Олег познавахме склада: състоеше се от едно голямо помещение. Но понеже над всички прозорци се спускаха дървени щори, решихме да пробием шпионка, за да сме сигурни, че вътре няма пазачи. Всъщност Бернтсен настоя да го направим. Отказваше да повярва, че Один ще зареже двайсет кила херца без охрана. Двамата с Олег познавахме Один по-добре от Бернтсен, но отстъпихме пред искането му. Безопасността преди всичко.

— Готово — Бернтсен свали дрелката, а тя изръмжа глухо и млъкна.

Надникнах през дупката. Нищо. Или някой беше изгасил осветлението вътре, или Бернтсен не бе успял да пробие стената. Обърнах се към него, докато избърсваше свредлото на дрелката.

— Каква е тази изолация? — той долепи показалец до лепкавата субстанция по свредлото и огледа пръста си. Все едно го бе натопил в жълтък, смесен с косми.

Няколко метра по-нататък пробихме нова дупка. Пак надникнах. Този път видях познатия ми интериор: старите кожени мебели, барплота, снимката на Карън Макдъгъл, плеймейт на годината, яхнала модерен мотоциклет. Така и не ми стана ясно кое ги надървя повече: мацката или возилото.

— Чисто е — съобщих на момчетата.

Заварихме задния вход обкичен с катинари и ключалки.

— Нали уж каза, че имало само една ключалка! — възнегодува Бернтсен.

— Преди беше така. Один явно е развил параноя.

По план трябваше да свалим ключалката с дрелката и на излизане пак да я сложим, за да не останат следи от взлом. Все още можехме да го осъществим, но не и за предвиденото време. Веднага се хванахме на работа.

Двайсет минути по-късно Бернтсен си погледна часовника и ни пришпори. За полицейската акция знаехме само, че ченгетата ще ударят, след като закопчаят Один. А понеже той щеше да се изнесе бързо, усетеше ли се, че старецът му е вързал тенекия, куките най-вероятно щяха да нахлуят в „Макдоналдс“ не по-късно от седем.

Докато успеем да отворим проклетата врата, мина половин час — три пъти повече от предвиденото по план. Извадихме пищовите и нахлузихме найлоновите чорапи над лицата си. Пръв влезе Бернтсен. Едва пристъпил вътре, се просна на колене и вдигна пистолета напред като спецченге от Отряда за бързо реагиране.

На стол до западната стена седеше някакъв тип. Один беше оставил Туту да пази склада. В скута му лежеше пушка с подкъсена цев. Пазачът обаче бе облегнал глава на стената, затворил очи и раззинал уста. Мнозина се шегуваха, че Туту заеквал дори хъркайки, но сега спеше по-тихо от пеленаче.

Бернтсен се надигна и се прокрадна до него с насочен напред пистолет. Двамата с Олег го последвахме внимателно.

— Виждам само една дупка… — прошепна ми Олег.

— Какво?

След секунди забелязах, че на стената зее само дупката от втория опит с дрелката. Започвах да се досещам къде е попаднало свредлото първия път.

— О, не — прошепнах аз, макар да осъзнавах колко е безсмислено вече да шепна.

Бернтсен се приближи до Туту и го бутна. Онзи политна от стола и падна ничком на пода. Видяхме ясно кръглата дупчица в главата му.

— Пробили сме го — установи очевидното Бернтсен и пъхна пръста си в дупката в стената.

— По дяволите — прошепнах на Олег. — Какъв малшанс!

Той обаче не отговори. Взираше се в трупа с изражение, все едно се чуди дали да повърне, или да се разциври.

— Густо — прошепна ми той. — Какво направихме, Густо?

Не знам какво ми стана, но избухнах в смях. Просто избликна неудържимо от устата ми. Смехотворно наперената поза на ченгето с челюст като гребло на багер, отчаянието по лицето на Олег, комично приплеснато под найлоновия чорап, зяпналата уста на Туту, който, оказа се, все пак имал мозък. Смеех се с цяло гърло — кресливо и гръмко. Накрая нещо ме цапардоса и пред очите ми затанцуваха звездички.

— Или ще се стегнеш, или ще получиш още една — закани се Бернтсен и разтърка дланта си.

— Благодаря — съвсем искрено казах аз. — А сега да намерим стоката.

— Първо трябва да измислим какво да правим с нашия Дрелко.

— Закъснели сме. Така или иначе, ще разберат, че някой е разбил вратата.

— Не и ако качим Туту в колата и сглобим бравата — възрази Олег с изтънял и задавен глас. — Открият ли, че част от дрогата липсва, ще набедят Туту.

Бернтсен изгледа Олег и кимна.

— Имаш много съобразителен партньор, Тъпанардо. Да започваме.

— Първо дрогата — настоях аз.

— Първо Дрелко — възпротиви се Бернтсен.

— Дрогата — повторих аз. — Тази вечер възнамерявам да стана милионер, проклет пеликан такъв.

— Дрелко! — вдигна ръка Бернтсен.

— Стига! — кресна Олег. Двамата го погледнахме. — Елементарно е: ако ченгетата намерят тук трупа на Туту, ще изгубим и дрогата, и свободата си. Ако заварят само дрогата, а Туту вече лежи в багажника, ще се сбогуваме само с парите.

Бернтсен се обърна към мен:

— Борис подкрепя моето мнение, Тъпанардо. Двама срещу един.

— Добре. Изнесете трупа, а аз ще потърся дрогата.

— Объркал си се. Ние ще изнесем трупа, а ти ще почистиш касапницата — той посочи мивката до бара.

Намерих кофа и я напълних с вода. Олег и Бернтсен хванаха двата крака на Туту и го завлачиха към вратата. По пътя се проточи тънка кървава диря. Под окуражителния поглед на Карън Макдъгъл започнах да търкам стената и пода, за да излича следите от мозък и кръв. Тъкмо приключих и се канех да започна да търся тайника с дрогата, когато чух звук от отворената врата към Е6. Вой, който се опитваше да ме заблуди, че отива в друга посока, че постепенното му засилване е плод на въображението ми. Полицейски сирени.

Проверих в барчето, в офиса и в тоалетната. Нямаше нито таванско, нито подземно помещение и възможностите за скривалище на двайсет кила жълто се брояха на пръсти. Очите ми спряха върху сандъка с инструментите. Върху катинара. Доскоро го нямаше.

Олег извика нещо от вратата.

— Дай ми козия крак! — поисках аз.

— Да се махаме оттук! Ченгетата пристигат!

— Щангата!

— Излизай веднага, Густо!

Знаех, че дрогата е вътре. Двайсет и пет милиона крони точно пред очите ми — в проклет сандък. Започнах да ритам катинара.

— Ще стрелям, Густо!

Обърнах се към Олег. Държеше шибания руски пистолет срещу мен. Не вярвах да ме улучи от такова разстояние — поне десет метра, — но се изненадах от постъпката му.

— Ако ни хванат, с нас е свършено! — извика задавено той. — Хайде, ела!

Пак ритнах катинара. Воят на сирените се усили, но аз знаех, че те винаги се чуват по-близо, отколкото са в действителност.

Над главата си чух плясък като с камшик. Пак погледнах към вратата и ме полазиха ледени тръпки. Там стоеше Бернтсен. Пистолетът в ръката му димеше.

— Следващия път няма да пропусна — предупреди ме той.

Ритнах сандъка за последен път и хукнах навън.

Прескочихме оградата, излязохме на улицата и изхлузихме найлоновите чорапи от главите си. След секунди покрай нас префучаха полицейски коли. Вървяхме спокойно. Те свиха пред склада, а ние продължихме към възвишението, където Бернтсен беше паркирал автомобила си. Качихме се и потеглихме с умерена скорост. Докато подминавахме склада, се обърнах да погледна Олег. Синята светлина от полицейските буркани шареше по лицето му, зачервено от сълзи и от тесния чорап. Олег изглеждаше изчерпан и се взираше в мрака като обречен на смърт.

И тримата мълчахме. Бернтсен спря на автобусна спирка в квартал „Синсен“.

— Яко се издъни, Тъпанардо.

— Нямаше как да знам за ключалките.

— Нарича се подготовка: проучване и така нататък. Да ти звучи познато? Ще заварим отворена врата със свалена брава.

Досетих се, че говори в първо лице — „ние“ — защото и той се води полицай. Адски странен тип.

— Взех бравата и катинарите — подсмръкна Олег. — Ще си помислят, че Туту е чул сирените и е офейкал, без да успее да заключи. А следите от отвертките не следва да са непременно от него, нали?

— Учи се от приятеля си, Тъпанардо — посъветва ме Бернтсен, след като погледна Олег в огледалото. — Или по-добре недей. Осло не се нуждае от повече шмекери.

— Хубаво, но не ви ли се струва, че не е особено умно да стоим на спирка с труп в багажника.

— Съгласен съм. Слизайте.

— Ами тялото…

— Аз ще се погрижа за Дрелко.

— Къде…

— Не е ваша работа. Чупката!

Слязохме. Саабът на Бернтсен отпраши.

— От сега нататък не смей да припарваш до този тип — предупредих аз Олег.

— Защо?

— Той уби човек. Първо ще унищожи всички улики. Ще скрие някъде трупа. Но после…

— Ще очисти всички свидетели.

Кимнах. Яко се бях сдухал.

— Какъв ли тайник е предвидил за Туту? — опитах се да разведря атмосферата аз.

— Парите ми трябваха, за да се преместя в Берген с Ирене — промълви Олег.

Погледнах го.

— Кандидатствах право в местния университет. В момента Ирене е в Тронхайм при брат си. Възнамерявах да я убедя да ме последва в Берген.

Качихме се на автобуса към центъра. Не издържах да гледам празния поглед на Олег. Трябваше да го запълня с нещо.

— Ела — подканих го аз.

Докато изсмуквах дрогата със спринцовка в репетиционната, забелязах нетърпение в очите му. Сякаш искаше да посегне и да дръпне помпата от ръката ми, изнервен, че се бавя. Нави си ръкава и разбрах причината. По кожата му от китката до лакътя имаше множество следи от убождания.

— Само докато се върне Ирене — оправда се той.

— Имаш ли си скривалище? — попитах аз.

— Откраднаха ми всичко — поклати глава той.

Онази вечер го научих как се прави безопасно скривалище за дрога.

Трюлс Бернтсен чакаше на паркинга от цял час. Най-сетне един автомобил сви на свободното място, резервирано за адвокатска кантора „Бах & Симонсен“. Бернтсен беше преценил, че тук е най-удобно; за шейсетте минути, които прекара тук, минаха само две коли, а и нямаше камери. Трюлс свери регистрационния номер на автомобила с данните, които преписа от системата. Съвпадаше. Явно Ханс Кристиан Симонсен обичаше да си поспива сутрин. Или пък днес го беше задържала някоя мадама. От колата слезе мъж с рус перчем, какъвто контетата от западните квартали носеха едно време, когато Трюлс беше тийнейджър.

Бернтсен си сложи слънчевите очила, пъхна ръка в джоба на палтото си и стисна дръжката на полуавтоматичния австрийски щаер. Беше решил да не използва служебното си оръжие, за да не дава на адвоката излишни подсказки с кого си има работа. Ускори крачка, за да засече Симонсен, докато онзи още стои между колите. Всяка заплаха е най-ефективна, когато се осъществи бързо и агресивно. Стига жертвата да няма време да мобилизира мислите си, страхът за собствения ѝ живот ще я принуди да ти даде каквото искаш. Ушите му бучаха, в кръвта му сякаш сипаха набухвател: пулсираше в тъпанчетата, в слабините и на врата. Ще тикне пистолета в лицето на Симонсен — така, че да вижда само оръжието. „Къде е Олег Фауке? Отговори бързо и подробно, иначе ще те убия!“ А след като получи нужната информация: „Ако предупредиш някого или разкажеш за разговора ни, ще се върна и ще ти видя сметката! Ясно?“ Онзи ще отговори с „да“ или само ще кимне, вцепенен. А може и да се изпусне от страх. Тази мисъл повиши настроението на Трюлс и той ускори крачка с усмивка. Туптенето плъзна и към стомаха му.

— Симонсен!

Адвокатът вдигна глава и лицето му се озари:

— О, здрасти, Бернтсен! Трюлс Бернтсен, нали не греша?

Ръката на Трюлс Бернтсен замръзна в джоба на палтото. По сърдечния смях на Симонсен Трюлс прецени, че изумлението се е изписало доста изразително на лицето му:

— Физиономист съм, Бернтсен. Заедно с началника ти, Микаел Белман, разследвахте противозаконното присвояване на експонати от музея на Хайдер. Тогава аз защитавах обвиняемия. Уви, изгубих делото.

Симонсен отново се разсмя с дружелюбния си доверчив смях на човек, израснал в западните квартали и свикнал да живее сред добронамерени хора и сред изобилие, което го е научило да проявява щедрост. Трюлс ненавиждаше всички Симонсенци на този свят.

— С какво да ти съдействам, Бернтсен?

— Ами… — подхвана неуверено Трюлс Бернтсен.

За жалост, сред силните му страни не беше умението да общува лице в лице с… с кого? С хора, които го превъзхождат по бързина на мисълта? Онзи път в Алнабрю всичко мина като по учебник, но тогава, пред двете момчета, Трюлс се чувстваше пълновластен господар на положението. Сега обаче стоеше пред Симонсен — костюмиран, образован мъж с изискан говор и фини маниери. По дяволите!

— Исках само да те поздравя — смотолеви той.

— Да ме поздравиш? — въпросително повтори Симонсен изненадан.

— Да. Здрасти — Бернтсен се усмихна насила. — Съжалявам за онзи случай. Следващия път ще ни хванеш натясно.

И тръгна бързо към изхода от паркинга. Усещаше погледа на Симонсен в гърба си. Чисти лайна, яж лайна. Майната им на всички!

„Опитай с адвоката. Ако и това не даде резултат… Има един тип на име Крис Реди… На улицата е известен като Адидас.“

Дилърът на спийд. Трюлс се надяваше по време на ареста онзи да го предизвика, та да има повод да го сгъне.

Хари плуваше към светлината, към повърхността. Светлината постепенно ставаше все по-ярка. И той разпори мътната обвивка. Отвори очи и се вгледа в небето. Лежеше възнак. Различи очертанията на конска глава. После на още една.

— Нали каза, че уж си яздил кон, Хари — долетя отдалече гласът на Исабел Скойен.

Хари простена и се изправи на крака. Мъчеше се да си спомни какво се случи. Балдер прелетя над разлома и се приземи на отсрещния бряг с предните си копита, Хари политна напред, удари се в тила на коня, краката му се изхлузиха от стремената и той се смъкна от седлото, продължавайки да стиска юздите. Смътно си спомняше, че повлече Балдер със себе си към земята, но в последния момент се отмести, за да не го затисне животното, тежко половин тон.

Гърбът го болеше, но иначе не установи други контузии.

— Конят на дядо ми не прескачаше разломи — отвърна Хари.

— Разлом? — разсмя се Исабел Скойен и му подаде юздите на Балдер. — Това е някаква си цепнатина! Пет метра! Мога да прескоча и по-широка без кон. Не предполагах, че толкова лесно се плашиш, Хари. Да се състезаваме кой пръв ще стигне до фермата?

— Балдер — Хари потупа коня по муцуната, докато гледаше как Медуза препуска към нивата. — Знаеш ли какво означава „лежерен ход“?

Хари спря до бензиностанция по Е6 и си купи кафе. Качи се в колата и се погледна в огледалото. Исабел Скойен му даде лепенка за охлузването по челото, покани го да я придружи на премиерата на „Дон Жуан“ в Операта („Почти невъзможно е да си намеря кавалер, който да ми подхожда по ръст. Повечето ми стигат до брадичката, като обуя високи токчета, и снимките във вестниците изглеждат нелепо…“) и за довиждане го притисна силно в обятията си.

Хари извади телефона и върна пропуснатото повикване.

— Къде се губиш? — поинтересува се Беате.

— По земеделски земи.

— Уви, на местопрестъплението до летището не открихме нищо. Хората ми прочесаха района. Нищичко. Гвоздеите са съвсем обикновени, само дето алуминиевите им глави са шестнайсетмилиметрови, тоест по-големи от стандартните. А тухлата е откъртена от сграда, построена в края на деветнайсети век.

— И как разбра?

— В строителния разтвор открихме свинска кръв и конски косми. По онова време един известен зидар в Осло забърквал хоросана заедно с тези съставки. Негово дело са множество сгради в центъра, така че е трудно да се определи откъде точно е взета тухлата.

— Мхм.

— Накратко, и тази нишка води до задънена улица.

— А коя е другата проверена нишка?

— Посещението на Торд Шулц в полицейско управление. Едва ли е идвал в Главното, защото в системата името му не фигурира. Пък и на самия стикер пише само „Полицейски окръг Осло“, защото той е един за всички столични полицейски звена.

— Добре. Благодаря.

Хари си прерови джобовете и накрая намери каквото търсеше: стикера с името на Торд Шулц. Извади и своя — беше го запазил след посещението при Хаген непосредствено след пристигането си в Осло. Сложи ги един до друг на таблото и ги огледа най-щателно. Направи си изводите и ги прибра в джоба си. Врътна ключа, вдиша дълбоко, усети, че още мирише на кон, и реши да навести стар съперник в Хьойенхал.

Двайсет и четвърта глава

Към пет заваля дъжд. В шест Хари позвъни на вратата на голяма къща. Вече се беше смрачило. По всичко личеше, че къщата е построена съвсем скоро. До гаража се издигаха купчини строителни материали, а под стълбището се валяха кофи със засъхнала боя и изолационни материали.

Зад матираното стъкло се появи силует. Хари усети как настръхва.

После мъжът отвори вратата решително и рязко — като човек, който няма от какво да се страхува. Въпреки това се вцепени, когато зърна Хари.

— Добър вечер, Белман.

— Хари Хуле! Ти да видиш.

— И какво виждаш?

Белман се засмя.

— Изненада. Как разбра къде живея?

— Известен си, не беше трудно да се сдобия с адреса ти. Знаеш ли, че в повечето страни на високопоставените антимафиоти задължително се полага домашна охрана? Впрочем да не те притеснявам?

— Ни най-малко — Белман се почеса по брадичката. — Просто се колебая дали да те поканя да влезеш.

— Имай добрината. Навън е мокро, а и аз идвам с мир.

— Дори не знаеш какво означава тази дума — Белман отвори широко вратата. — Хубаво си избърши подметките.

Белман го поведе по коридор, покрай висока купчина кашони, кухня без бяла техника и накрая влезе в дневната. Къщата изглеждаше изискана. Не луксозна като множество къщи в западната част на Осло, но солидна и достатъчно голяма за цяло семейство. Хари забеляза какъв прекрасен изглед се открива към района Квернердумпа, Централната гара и центъра.

— Парцелът ни излезе скъпо: почти колкото самата къща — обясни Белман. — Прощавай за бъркотията, но току-що се нанесохме. Следващата седмица ще отпразнуваме официално новия ни дом с парти.

— И си забравил да ме поканиш? — Хари съблече мокрото си сако.

— Да, но сега ще се реванширам с питие — усмихна се Белман. — Какво ще…

— Не пия — усмихна се на свой ред Хари.

— Колко жалко — отвърна Белман без капка съжаление. — Някои неща се забравят бързо. Намери си свободен стол, а аз ще ида да направя кафе. Дано открия две чисти чаши.

След десет минути двамата седяха пред прозорците и се любуваха на панорамата. Хари подхвана темата без предисловия. Микаел Белман го изслуша търпеливо. В погледа му току прозираше скептицизъм, но той не прекъсна Хари нито веднъж. Накрая обобщи чутото:

— Значи, този пилот, Торд Шулц, прави опит да пренесе незаконна пратка виолин в чужбина. Хващат го, но някой от системата с полицейска значка подменя дрогата с картофено брашно и пускат Шулц от ареста. Шефът на наркоканала разбира, че Шулц е ходил в полицията, и понеже го хваща шубето онзи да не го изпее, го поръчва. Пилотът е намерен убит в дома си.

— Мхм.

— Предположението, че Шулц е търсил съдействие от полицията, обосноваваш със стикера с надпис „Полицейски окръг Осло“, така ли?

— Сравних го с моя. Дадоха ми го, когато се отбих при Хаген. Забелязах, че и на двата стикера буквата „у“ — в Хуле и Шулц — е изписана с прекъсваща мастилена линия. Без съмнение са разпечатани от един и същи принтер.

— Няма да те питам как си се сдобил с баджа на Шулц, но защо си убеден, че посещението му в полицията е във връзка с евентуални показания срещу наркобоса? Може да се е отбил, за да обясни как в багажа му е попаднало картофено брашно, та да си подсигури нашето доверие.

— Защото името му е заличено от дневника с посетители. Някой е искал посещението да остане тайна.

— Неслучайно винаги съм твърдял, че с теб трябва да работим заедно, а не един срещу друг — въздъхна Микаел Белман. — В КРИПОС щеше да ти хареса.

— Какви ги говориш?

— Първо трябва да те помоля да не разгласяваш онова, което ще ти кажа.

— Добре.

— И бездруго се намирам в много деликатна ситуация. Торд Шулц дойде при мен. Наистина искаше да даде показания. Съобщи ми за „пробито ченге“ в редиците ни. Впрочем, отдавна го подозирах. Според мен работи в Управлението и има достъп до разработките на ОРГКРИМ. Помолих Шулц да ми даде няколко дни, та да обсъдя въпроса с ръководството. Бях длъжен да пипам внимателно, за да не се усети предателят. Предпазливостта обаче бави. Поисках съвет от главния секретар. Той остави на мен да реша как да действам.

— Защо?

— След броени дни напуска поста и не желае като прощален подарък да му натресат корупционен скандал.

— И се пази случаят да не се разчува поне докато сдаде поста?

Белман погледна в чашата си с кафе.

— Следващият главен секретар вероятно ще бъда аз, Хари.

— Ти?

— Той искаше да ми даде картбланш веднага да започна разработката, но аз се забавих. Мислих, мислих и пропуснах удобния момент да натисна спусъка. Ако бяхме поискали от Шулц на мига да разкрие подкупното ченге, другите замесени щяха да се изпокрият. Колебаех се дали да не прикачим скрит микрофон на Шулц, та да ни отведе при всички членове на престъпната група, а защо не и до най-големия сенчест играч в Осло в момента.

— Дубай.

Белман кимна.

— Нямах представа обаче на кого от колегите мога да разчитам. Тъкмо бях сформирал малък екип от доверени лица, които бях проверил основно, и постъпи анонимен сигнал…

— … за смъртта на Торд Шулц — довърши Хари.

Белман го изгледа сурово.

— И сега се страхуваш, че ако се разчуе как си се замотал, може да се разминеш с поста главен секретар.

— Възможно е, но повече ме притеснява друго: нищо от думите на Шулц не ми подсказва накъде да се насоча. Продължаваме да тънем в същото неведение за „пробитото ченге“. В килията го посетил някакъв мъж, навярно същият, който е подменил дрогата…

— Да?

— Представил се за полицай. Старши инспекторът от летището си спомни първото му име: Томас еди-кой си. В Управлението имаме петима с това име, но нито един от тях не работи в ОРГКРИМ. Изпратих снимките им на колегата от „Гардермуен“, но той не разпозна въпросния тип. Следователно въобще не е сигурно дали изобщо е полицай.

— Мхм. Може просто да е имал фалшива значка или — по-вероятно — да е бивш полицай.

— Защо смяташ така?

— За да излъжеш полицай, трябва самият ти да си такъв — сви рамене Хари.

Външната врата се хлопна.

— Скъпа! — извика Белман. — В дневната сме.

Вратата към дневната се отвори. Показа се около трийсетгодишна чаровна жена със слънчев загар. Русата ѝ коса висеше вързана на конска опашка. Хари забеляза прилика с бившата на Тайгър Уудс.

— Оставих хлапетата при мама. Идваш ли, захарче?

— Имам посетител — прокашля се Белман.

— Виждам, захарче — наклони глава тя.

Белман погледна Хари с изражение „какво-да-се-прави“.

— Здрасти — тя погледна закачливо Хари. — С баща ми докарахме пълно ремарке с багаж. Ще ни по…

— Имам проблеми с гърба и изведнъж ме стегна носталгията по дома — промърмори Хари, допи кафето си и стана.

В коридора се обърна към Белман:

— Още нещо. Нали ти разказах, че се отбих в Онкологичния център?

— Да. И?

— Там работи един изследовател — прегърбен, много странен тип. Казва се Мартин Пран. Интуитивно не ми харесва. Ще го провериш ли заради мен?

— Заради теб?

— Извинявай, стар навик. Заради полицията, заради страната, заради човечеството.

— Интуитивно не ти харесва?

— Общо взето, в разследването на този случай мога да се осланям единствено на интуицията си. Но ако споделиш с мен какво си открил…

— Ще си помисля.

— Благодаря, Микаел.

Малкото име на Белман прозвуча странно от устата му. Хари се опита да си спомни дали и преди се е случвало да се обръща към него така.

Микаел отвори вратата. В коридора нахлу студен въздух.

— Съжалявам за момчето — каза Белман.

— За кое по-точно?

— И за двамата.

— Мхм.

— Виждал съм Густо Хансен. Веднъж дойде тук.

— Тук?

— Да. Поразително красив младеж. Направо… — Белман напразно търсеше подходящо определение. — Като млад не си ли бил един вид влюбен в Елвис? Man crush, както казват американците.

— Не — отвърна Хари и извади кутията цигари.

Можеше да се закълне, че пигментните петна по лицето на Белман пламнаха.

— Този Густо имаше точно такова лице и излъчване.

— Защо е идвал тук?

— За да говори с един от колегите, сформирали бригада, докато строях къща. Сам знаеш, че с една полицейска заплата често се налага да влизаш в ролята на майстор.

— И с кого говори?

— С кого? — Белман погледна Хари.

По-точно, очите му се насочиха към Хари, но се зареяха в далечината — към нещо, което току-що бе прозрял.

— Вече не си спомням. Тези наркоманчета са готови да изпеят и родната си майка, стига да им подхвърлиш хилядарка за следващата доза. Приятна вечер, Хари.

Хари вървеше из Квадратурата по тъмно. Нагоре по улицата спря кемпер — точно пред чернокожа проститутка. Вратата се отвори и оттам слязоха три момчета на видима възраст не повече от двайсет години. Единият държеше камера и снимаше, а приятелят му заговори платената жрица. Тя поклати отрицателно глава. Явно не желаеше да цъфне в клипче по YouPorn. В страната, откъдето идваше, имаха интернет и сигурно се боеше да не лъсне пред семейството и роднините си. Навярно си мислеха, че работи като сервитьорка. Или изобщо не я бяха питали. Едното момче плю върху асфалта пред нея и извика с писклив пиянски глас:

— Cheap nigger ass!58

Погледите на Хари и тъмнокожата жена се преплетоха и двамата си кимнаха, все едно видяха позната болка в очите на другия. Момчетата забелязаха Хари и се наежиха. Едри младежи, които се хранят добре. Заоблени бузи, яки бицепси — фитнес, а вероятно и кикбокс или карате.

— Добър вечер, мили хора — усмихна се Хари, без да забавя ход.

Подмина ги и чу как вратата на кемпера се затръшна и двигателят изръмжа.

От бара се носеше същата музика: Come As You Are. Поканата.

Хари намали крачка за миг, после пак ускори ход и подмина заведението, без да поглежда встрани.

На следващата сутрин го събуди мобилният му телефон. Надигна се в леглото, присви очи срещу светлината от голия прозорец, бръкна в сакото, провесено на стола, и извади джиесема си от джоба.

— Слушам.

— Обажда се Ракел. — Беше се задъхала от въодушевление. — Пуснаха Олег, Хари! Излезе от затвора!

Двайсет и пета глава

Сутрешното слънце огряваше застаналия насред стаята Хари. Беше гол. От отсрещната сграда някаква жена го гледаше сънливо, докато дъвчеше филия хляб.

— Ханс Кристиан е разбрал едва преди четвърт час — обясни по телефона Ракел. — Освободили са Олег вчера следобед. Друг е признал за убийството на Густо. Не е ли фантастично?

„Фантастично е — помисли си Хари. — В значение на «нереалистично».“

— Кой е признал?

— Някакъв си Крис Реди, наричат го Адидас. От наркоконтингента. Застрелял Густо, защото онзи му дължал пари за амфетамини.

— Къде е Олег сега?

— Не знаем. Току-що научихме добрата новина.

— Мисли, Ракел! Къде може да е отишъл? — попита остро Хари — по-остро, отколкото му се искаше.

— Какво… какво ти става?

— Това самопризнание много ме смущава.

— В смисъл?

— Не схващаш ли? Изфабрикувано е!

— Не, не. Ханс Кристиан го е прочел. Реди е описал подробно и достоверно какво се е случило. Затова са пуснали Олег.

— Значи този Адидас е пречукал Густо заради дългове. Обясни ми как хладнокръвен убиец като него изведнъж решава да признае за убийството поради пристъп на гузна съвест?

— Разбрал е, че са щели да осъдят невинен човек…

— Забрави! В главата на всеки отчаян наркоман се върти само една мисъл: дрога. Няма място за угризения, повярвай ми. Този Адидас най-вероятно е закъсал здравата и срещу прилично възнаграждение се е съгласил на драго сърце да признае за убийство, а после да оттегли самопризнанията си, след като пуснат главния заподозрян от затвора. Не се ли досещаш какъв е замисълът? Щом котката не може да се вмъкне в клетката на птицата…

— Престани! — извика задавено Ракел.

— … тя ще се опита да подмами птицата сама да излезе оттам — довърши безмилостно Хари.

Ракел избухна в ридания. Хари знаеше, че просто е облякъл в думи подозрение, което, макар и смътно прокраднало се в ума ѝ, тя не е намерила смелост да допусне.

— Кажи ми нещо успокоително, Хари!

Той мълчеше.

— Не издържам повече на този постоянен страх — прошепна тя.

Хари си пое дъх:

— Преживявали сме и по-страшни неща. Ще се справим и този път.

Натисна червената слушалка. За пореден път се увери, че е станал блестящ лъжец.

Жената зад отсрещния прозорец му махна вяло с три пръста.

Хари прокара длан по лицето си.

Сега всичко зависеше от въпроса кой ще се добере по-бързо до Олег: той или те.

Мислѝ!

Бяха освободили Олег вчера следобед — някъде из Източна Норвегия. Къде е първото място, където ще отиде наркоман с абстинентен синдром? На „Плата“ в Осло или до скривалището си за дрога. Не може да се върне в апартамента на улица „Хаусман“ — местопрестъплението още е запечатано. Къде ще спи? Няма нито пари, нито приятели. В приюта на Армията на спасението? Олег със сигурно знае, че има вероятност да го засекат там, защото слуховете са плъзнали веднага.

Хари се сещаше само за едно място, където Олег би могъл да потърси убежище. Погледна си часовника. Ако побърза, ще стигне там, преди птичето да е отлетяло.

Завари „Вале Ховин“ също толкова пуст колкото и последния път. Веднага забеляза, че един от прозорците на гардеробната е разбит. Надникна. Вътре блестяха парчета стъкло. Бързо отиде до вратата, провря ръка, врътна топката и влезе.

Връхлетя го нещо със силата на товарен влак. Съборен на пода, Хари се мъчеше да се освободи от това вонящо, мокро, отчаяно тяло. Въртеше се и се опитваше да се отскубне, като усмири естествения си импулс да отговори на юмруците с юмруци. Хвана ръката на нападателя и я изви така, че да притисне лицето му към пода. Изправи се на колене.

— Ау! Мамка му! Пусни ме!

— Аз съм, Олег — Хари!

Освободи китката му и му помогна да се изправи и да седне на пейката. Момчето изглеждаше трагично: бледо, слабо, с изцъклени очи. Вонеше на нещо средно между зъболекарски кабинет и екскременти. Но не беше друсан.

— Помислих те за…

— Един от онези?

Олег зарови лице в дланите си.

— Ела да излезем на въздух.

Седнаха на трибуните. Слабото следобедно слънце огряваше напукания бетон. Хари си спомни всеки от случаите, когато бе идвал тук да гледа Олег; песента на кънките, докато се забиват в леда, матовите отблясъци на прожекторите в отначало морскозелената, а после млечнобяла повърхност.

Сега седяха плътно един до друг, все едно трибуните се пръскат по шевовете.

Хари се заслуша в дишането на Олег и подхвана:

— Кои са те, Олег? Довери ми се. Щом аз мога да те намеря, ще те намерят и те.

— Ти как ме откри?

— Нарича се дедукция.

— Знам какво означава. Изключваш невъзможното и оставащото е отговорът.

— Кога пристигна тук?

— Снощи към девет — сви рамене Олег.

— Защо не се обади на майка си, след като те пуснаха? Знаеш колко е опасно да се разхождаш из града.

— Тя щеше да ме затвори под ключ. Нали все слуша онзи Нилс Кристиан.

— Ханс Кристиан. Ще те намерят, да знаеш.

Олег погледна дланите си.

— Очаквах още с връщането ти в града да си купиш дрога, но за моя изненада не си се надрусал.

— Не съм пипал от седмица.

— Защо?

Олег мълчеше.

— Заради Ирене ли?

Олег се взираше упорито в бетона, сякаш спомените за предишните им идвания тук изплуваха и в неговото съзнание; сякаш пак чуваше познатото свистене при засилката по леда. Кимна бавно.

— Единствен аз се опитвам да я намеря. Тя си няма другиго.

Хари мълчеше.

— Кутията с бижута на мама…

— Да?

— Откраднах я и продадох всичко за дрога. Оставих само пръстена, който ти ѝ беше подарил.

— Защо?

— Първо, защото не струва пукната пара — усмихна се Олег.

— Сериозно? — престори се на шокиран Хари. — И са ме измамили?

— Златен пръстен с черна резка? Нарича се патинирана мед. Добавят малко олово за повече тежест.

— Тогава защо просто не го остави у дома?

— Мама вече не го носи. Исках да го дам на Ирене.

— Сплав от мед, олово и златиста боя?

Олег сви рамене.

— Пръстенът има сантиментална стойност. Още помня колко се зарадва мама, когато го надяна на пръста ѝ.

— Какво друго си спомняш?

— Неделен ден, Западния площад, коси слънчеви лъчи, газим из нападали есенни листа. С мама се смеете. Иска ми се да те хвана за ръка, но вече не съм дете. Ти купуваш пръстена от сергия, където продават вещи, останали от покойник.

— Спомняш си всичко това?

— Да. Помислих си, ако Ирене се зарадва дори наполовина колкото мама тогава…

— Зарадва ли се?

— Не си спомням — премига объркано Олег. — Сигурно сме били друсани, когато съм ѝ го дал.

Хари преглътна мъчително.

— Той я държи.

— Кой?

— Дубай. Държи Ирене като заложница, за да е сигурен, че ще си мълча.

Олег наведе глава.

— Затова не говоря.

— Сигурен ли си? Да не са те заплашили какво ще стане с нея, ако проговориш?

— И без да ме заплашват, знаят, че няма да гъкна. Пък така си осигуряват и нейното мълчание. Отвлекли са я, Хари.

Хари се размърда. Точно така седяха двамата преди важни състезания: с наведени глави, мълчаливи, съсредоточени в една обща цел. Олег никога не искаше съвети, а и Хари не знаеше какво да го посъветва. Но самото му присъствие успокояваше невръстния състезател.

Хари се прокашля. Това състезание не беше на Олег.

— Ако искаш да спасим Ирене, трябва да ми помогнеш да открия Дубай.

Олег го погледна. Пъхна ръце под бедрата си и започна нервно да шари с крака из въздуха. Кимна.

— Започни с убийството. Не бързай.

Олег постоя няколко секунди със затворени очи. После повдигна клепачи.

— Бях се надрусал с виолин до реката зад апартамента на „Хаусман“. Там беше по-безопасно, защото се бе случвало отчаяни наркомани да ме нападат, за да ми откраднат дозата, нали разбираш?

Хари кимна.

— Още щом се качих на стълбищната площадка, забелязах, че вратата на отсрещния офис е разбита. За пореден път. Подминах я и си влязох в квартирата. И какво заварвам? Густо и мъж с балаклава, насочил пистолет срещу него. Не знам дали защото бях друсан, или по друга причина, но ме обзе стопроцентова увереност, че нападателят не е дошъл за кражба, а за да убие Густо. Реагирах инстинктивно. Хвърлих се срещу ръката, в която държеше оръжието, но той ме изпревари и стреля. Паднах на пода до Густо, а като се опомних, о челото ми беше опрян пистолет. Маскираният не обели и дума. Бях сигурен, че ще ме гръмне — Олег млъкна за малко и си пое дълбоко въздух. — Но той се поколеба, а после наподоби грачеща птича човка с едната си ръка и направи режещо движение през гърлото.

Хари кимна. Или ще си държиш езика зад зъбите, или с теб е свършено.

— Повтори движението и аз кимнах в знак, че съм го разбрал. После си тръгна. Густо кървеше като прасе и му трябваше лекар, но не смеех да мръдна. Не чух стъпките на мъжа по стълбите и се опасявах, че още дебне пред вратата. Изляза ли, ще съжали, задето ме е пощадил, и ще ме очисти.

Краката на Олег се тресяха от нерви.

— Опитах се да измеря пулса на Густо и го успокоих, че ще повикам помощ, но той не реагира. Пулсът му се изгуби. Обезумял от паника, хукнах навън.

Олег рязко изправи гръб, сякаш го прониза болка, преплете пръсти и опаса с тях главата си. Продължи със задавен глас:

— Понеже бях друсан, не можех да разсъждавам трезво. Слязох до реката. Прииска ми се да поплувам с надеждата, че с малко късмет може и да се удавя. После чух сирените и ме хванаха… Пред очите си непрекъснато виждах грачещата човка и ръката, прерязваща гърлото. Не посмях да гъкна. Знам на какво са способни тези хора.

— На какво?

— Удрят те по най-слабото място. Първо се изплаших, че ще посегнат на мама.

— Но е било по-лесно да отвлекат Ирене. Никой няма да забележи изчезването на бездомно момиче.

Олег погледна Хари и преглътна с мъка.

— Значи ми вярваш?

Хари вдигна рамене.

— Слабостта ми към теб винаги ме е правела доверчив, Олег. Така е, когато… сещаш се.

Очите на Олег плувнаха в сълзи.

— Но… моята версия звучи абсурдно. Всички доказателства…

— Напротив. Пъзелът се подрежда. Барутният нагар се е образувал, когато си се спуснал да отнемеш оръжието на нападателя. По теб е открита кръв от Густо, защото си се навел да провериш пулса му. По същата причина си оставил и отпечатъци от пръстите си по тялото му. А фактът, че очевидците са видели само теб да излизаш от сградата, се обяснява много лесно: убиецът се е вмъкнал в разбития офис, а се е измъкнал през прозореца — по аварийната стълба към реката. Затова не си чул стъпки по стълбите.

Олег беше приковал замислен поглед в гърдите на Хари.

— Кой и защо е убил Густо?

— Рано е да се каже, но според мен познаваш убиеца.

— Аз ли?

— Да. Затова е използвал жестове, вместо да говори. Не е искал да рискува да го познаеш по гласа. Носел е балаклава — още едно доказателство, че доста хора в наркосредите го познават. И не на последно място бившите и настоящите обитатели на квартирата ви.

— Но защо е решил да ме пощади?

— Виж, това не знам.

— Нищо не разбирам. Тогава ме остави жив, а после, в затвора, се опитаха да ме убият, макар че не бях обелил и дума.

— Вероятно не е получил изрични инструкции как да действа с евентуални свидетели. Поколебал се е. От една страна, си е казал той, рискувам да ме разпознае по фигурата, езика на тялото, походката, но от друга, толкова е надрусан, че едва ли ще забележи подробности.

— Дрогата спасява животи? — пошегува се предпазливо Олег.

— Така излиза. Шефът му обаче е застъпвал друго мнение и са отвлекли Ирене, за да си подсигурят мълчанието ти.

— Знаят, че докато я държат, няма да гъкна. Тогава защо се опитаха да ме убият?

— Появих се аз.

— Ти?

— Да. Още щом съм кацнал в Осло, са разбрали за пристигането ми. Знаят, че мога да те накарам да говориш; че похищението на Ирене няма да ме спре. Затова Дубай е поръчал да ти затворят устата завинаги.

Олег кимна бавно.

— Разкажи ми за Дубай — помоли Хари.

— Никога не съм го виждал, но май съм ходил в жилището му.

— Къде се намира?

— Нямам представа. Един от помощниците му ни качи в колата си и ни откара дотам. Преди това обаче ми върза очите.

— Но си убеден, че ви е отвел в дома на Дубай?

— Така ми подхвърли Густо. Освен това миришеше на обитавано място и звуците бяха като от къща с мебели, килими, завеси… нали ме разбираш.

— Да. После?

— Заведоха ни в подземие и тогава ми свалиха превръзката. На пода лежеше мъртвец. „Това сполетява лъжците — предупредиха ни те. — Погледнете го внимателно и разкажете какво се случи в Алнабрю; защо полицаите са заварили вратата отключена и къде изчезна Туту.“

— Алнабрю?

— Ще стигна и дотам.

— Добре. А този мъж… как беше убит?

— В смисъл?

— Забеляза ли прободни рани по лицето? Или огнестрелни по тялото?

— Не ти ли казах? Не личеше от какво е починал, но когато Пьотър натисна корема му с крак, от устата му потече вода.

Хари навлажни устни.

— Разбра ли кой е мъртвецът?

— Да. Полицай под прикритие, който душеше около „Плата“. Наричахме го Каскета, защото все носеше такава шапка на главата си.

— Мхм.

— Хари?

— Да?

Стъпалата на Олег трополяха лудешки по бетона.

— Не знам почти нищо за Дубай. Дори Густо отказваше да говори за него. Но съм сигурен в едно: опиташ ли се да се добереш до него, те чака сигурна смърт.