Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Тотален шпионаж

За да разберем откъде произтича нуждата от „то тален шпионаж“ в условията на фашистката държава, налага се да се обърнем към нейната тоталитарна структура. Като „организирано“ общество тя обхваща в масови организазии всички свои поданици по професионален, полов или възрастов признак. Тази колосална система от организациие същевременно оръдие за контрол над гражданското общество и за насаждане в него на фашистката идеология. Но в това се крие и една отрицателна страна — възможността при определени условия системата да се обърне против държавата. Това важи за всяка организация, защото веднъж изградената организация е форма, която може да се изпълни и с антидържавно съдържание, т.е. да бъде насочена против държавата в качеството и на готова организирана сила, ако нейното ръководство попадне в ръцете на хора, опозиционно настроени спрямо фашистката държава.

Много по-изгодно е да се завладее ръководството на една казионна организация и да се изчаква удобният момент, когато тя ще може да бъде хвърлена срещу режима, отколкото да се изгражда открито противодържавна организация. Последното е риск с нищожни шансове за успех предвид свирепия терор на полицейския апарат.

По тази причина гъвкавите конспиратори, работещи в условията на фашистката диктатура, не излизат открито против държавата, не се обявяват против режима, а се окопават дълбоко в някоя масова организация. Там се свързват с масите с техните непосредствени искания и желания, стават изразители на тези желания, печелят доверието им и по такъв начин завладяват ръководството. Веднъж постигнали това, казионната организация става за тях не само прикритие, но и средство за тяхната конспиративна дейност.

С други думи, предишната форма сменя своя политически знак. Но тази смяна на знаците е толкова по-опасна за държавата, колкото масовата организация или държавната институция е по-въоръжена, по-наситена с оръжие. И особено ако е армията или части от нея.

Срещу открито излизащите против държавата чрез стачки, демонстрации или разпространение на позиви, фашистката власт има ефикасни средства — полицейският терор и концентрационните лагери. Но срещу конспиративно действуващите полицията не разполага със същата ефективна система. В качеството си на терористичен апарат тя не е в състояние с пълна сигурност да разграничи кой е конспиратор и кой предан на държавата, кой работи за държавата и кой против държавата.

Тук е нужно ново оръжие за защита на политическата система и това е именно шпионажът. В случая обаче не става дума за традиционния шпионаж, който полицията упражнява посредством цивилни агенти, проследяващи заподозрени лица, а за масов, всеобхватен и всепроникващ утотален шпионажт. Само чрез него държавата може да знае всеки момент и навсякъде какво става. Само при такава универсална форма на шпионажа тя може бързо и точно да реагира, да разкрива навреме конспирациите и унищожава заговорите.

Основните принципи на тоталния шпионаж са формулирани от Рудолф Хес:

„— Всеки може да бъде шпионин.

— Всеки трябва да бъде шпионин.

— Няма тайна, която да не може да се узнае“ (102–117).

Практически системата на тоталния шпионаж означава: децата шпионират родителите си и донасят в полицията, учениците следят учителите си, студентите — своите професори, войниците — своите командири, редовите членове на масовата организация — своите ръководители, и пр.

Луис Карлио привежда един типичен за обстановката в Германия по онова време пример: „През месец май 1939 г. един стар генерал, окичен с ордени, празнува своята 75-годишнина в един град на брега на Рейн. На семейната маса, обкръжен от деца и внуци, той беше поканил няколко другари по оръжие. В края на вечерта той става и вдига тост, който според стар офицерски обичай завършва с думите «Господарю на войната». Това е било името, дадено на кайзера.

На другия ден генералът е повикан в полицията, която му прави мъмрене за неговия невъздържан език, напомняйки му, че няма друг господар освен Хитлер. След няколко дни генералът поканва на една втора вечеря същите лица. В края на вечерята той става и им заявява: «Преди няколко дни ви бях събрал, моите думи са били докладнани в полицията. Има един предател между вас.» Всички протестират. Генералът настоява до момента, когато един от неговите внуци става и казва: «Аз съм автора на доноса». Генералът го изхвърля веднага от стаята. На другия ден той е повикан в полицията и осъден на шест месеца затвор“ (155–165).

Разбира се, това не значи, че шпионажът е едноросочен, че само подчинените шпионират своите началници. Обратното е също в сила. Едно от най-важните служебни задължения на ръководителите е да бъдат „бдителни“, да разкриват своевременно „предателите“ и враговете в поверената им организация или институция. Най-малкото обаче, което задължително трябва да вършат на това поприще, е да следят постоянно за настроенията, слуховете, политическите вицове и бързо да разкриват техните носители и разпространители. Бдителността в този смисъл е и служебно, и партийно задължение на ръководителя във фашистката държава.

„Осъществяването на контрола и надзора над германския народ — се казва в материалите на Нюрнбергския процес — е задача на политическите ръководители в същата степен, както на СД и гестапо. От всички политически ръководители блоклайтерите са най-необходимите хора за тази цел. Те са водели картотека за всеки домовладелец, картотека, служеща като източник за съставяне на «политически характеристики», които трябвало да изработват блоклайтерът, целенлайтерът и ортсгрупенлайтерът в сътрудничество един с друг“ (89–564).

Семейството, училището, университетът, научното учреждение, административните институции, редакциите, армията, масовите организации, спортните клубове, партията, та дори и самата полиция — са еднакво важен терен за шпионаж. Държавата трябва да знае настроението и намеренията на всеки. Няма тайна, която да не представлява интерес за нея, тя трябва за увсекиго всичкот да знае. Това е нейната максима.

При това положение изчезва традиционната граница между шпиони и шпионирани. Всеки едновременно е и шпионин и шпиониран. Формула на универсалния шпионаж става положението всеки всекиго шпионира.

От една страна държавата поощрява шпионирането, като го въздига в главен признак на политическа благонадеждност. Който по-системно в полицията, е по-бдителен и политически по-благонадежден. Следователно пред него се разкриват по-широки перспективи за авансиране в системата на държавния и партийния апарат.

Друго предимство на тоталния шпионаж е, че въпреки огромните си мащаби, той е много по-икономичен от чисто полицейският шпионаж. Държавата не изгражда специални шпионски организации и служби наред със съществуващите, а използува всички налични масови организации, институции, административни служби. Всяка обществена организация и всяка административна служба стават шпионски. Хората, работещи в тях, са същевременно уи шпионит, без специално да им се плаща за това. Самата природа на фашистката държава, в частност отсъствието на политическа опозиция, свобидна преса и т.н., прави възможно подобно положение.

Тази особеност на шпионажа върху масова основа — използуването на всички налични институции за свои цели — може да се проследи особено нагледно във външния шпионаж на хитлеристка Германия. През 1937 г., когато достига най-високата си точка, той включва в своята система следните институции:

„1. Разузнаването на Военното министерство отначало неофициално, а впоследствие официално, ръководено от полковник Николай.

2. Организацията на германците, живеещи в чужбина, ръководена от Боле.

3. Външния отдел на гестапо, ръководен от Химлер и Хайдрих.

4. Външнополитическия отдел на хитлериската партия начело с Алфред Розенберг.

5. Специалната служба при Министерството на външните работи, ръководена от Рибентроп и неговия най-близък приятел Канарис.

6. Външния отдел при Министерството на пропагандата начело с Гьобелс и Есер.

7. Външния отдел при Министерството на стопанството, начело на който фактически остана Шахт дори и след неговото официално излизане в оставка.

8. Имперското колониално управление начело с генерал фон Еп.“ (102–126).

Всички тези органи, занимаващи се със шпионажа в чужбина, се ръководят от Обединения щаб за свръзка под председателството на Хес. В него влизат: Гьобелс, Рибентроп (от 1936), Розенберг, Боле, Лай, Боулер, Борман.

Системата на тоталния шпионаж в чужбина означава: дипломатът, който отива примерно в Англия, се занимава главно с шпионаж, инженерът (2500 германски инженери бяха настанени на работа в чужбина от разузнаването) — на специализация в Сащ, студентът, който учи във висшите учебни заведения във Франция, също донася чрез своята легация, както туристът, любуващ се на италианските брегове, търговецът, закупуващ тютюн от Балканите, оперният певец при своето турне в скандинавските страни — всички те се занимават с шпионаж. Всеки, излизащ зад пределите на райха, трябва да донесе някакви ценни за държавата сведения от икономическо, политическо, военно или научно естество.

Практически сферата на действие на тоталния шпионаж е неограничена, тя пронизва всички други сфери на обществения живот, така че по думите на Гьобелс „трудно е в края на краищата да се установи къде свършва нашата пропаганда и откъде започва шпионажът“ (102–161).

Финансирането от Германското министерство на пропагандата на 330 вестника през 1937 г., излизащи в чужбина на немски език, трудно може да се третира само като пропаганда. Защото тук пропагандата е точно толкова, колкото и шпионажът.

2. Безогледна пропаганда

Самата природа на тоталитарната фашистка държава дава възможност за монополна пропаганда. Пресата, радиото, киното, театърът, литературата, масовите организации и публичните събрания са пълен монопол на фашистката държава. От друга страна, липсата на каквато и да е политическа опозиция предопределя всичко останало. В такъв тип държава пропагандата приема неизбежно формата на абсолютен държавен монопол, единствен информатор и тълкувател на събитията. Чрез системен натиск тя може да фанатизира тълпите, а умело съчетавана с терора, да прави чудеса. Нейната сила е така неограничена, че тя създава една втора „действителност“. Макар илюзорна, ограничена в сферата на обещанията, тя се възприема от хипнотизираните маси като истинска, а истинската — като нереална и незначителна. Внушавайки непрестанно и неотстъпно едни и същи идеали, тя ги въздига до своеобразни религиозни митове сред народа, въпреки тяхната безпочвеност. Затова не случайно на конгреса на нацистката партия в Нюрнберг през 1936 г. Гьобелс провъзгласи лозунгите:

„Пропагандата ни помогна да дойдем на власт.“

„Пропагандата ще ни помогне да удържим властта.“

„Пропагандата ще ни помогне да завоюваме целия свят“ (90–153).

Десет години преди това в „Майн Кампф“ Хитлер също отреди първостепенно място на пропагандата: „С помощта на умело и продължително прилагане на пропагандата — пише той — можеш да предсавиш на народа небето за ад и, обратното, най-бедния живот да представиш за рай“ (90–257).

Това обаче е възможно само в условията на тоталитарната държава, където контрапропагандата или обективна информация са съвършенно недопустими. В една традиционна либерална демокрация държавната пропаганда, (която не е единствена!) не може да бъде всесилна и брутална. Затова, ако тя се опита „да представи на народа и небето за ад, и бедния живот за рай“, опозиционната и независима от държавата преса веднага ще я демаскира така, че да не помисли повторно за подобно дебелашко игнориране на действителността. В някои случаи това би могло да има още по-печални последици за престижа на правителството или партията, които са на власт.

При тези обстоятелства опозиционната преса, която също не е безкористна в борбата срещу правителството, обективно излиза в ролята на представител на гражданското общество и защитник на неговите интереси от попълзновенията на държавата. Тя става изразител на общественото мислене, което при буржоазната демокрация рядко съвпада с държавното мнение.

При тоталитарната фашистка система това е невъзможно. Тук държавата е едновременно представител на народа, гражданското общество, родината, нацията, прогреса, справедливостта и пр. Различие между държавно и обществено мнение отсъствува, понеже няма публично обществено мнение.

Благодарение на монопола държавното мнение става и публично обществено мнение, а истинското обществено мнение, лишено от публичност, става апокрифно и се разпространява посредством слухове, политически вицове и епиграми.

Участниците в Нюрнбергския процес са били поразени тъкмо от тоталния характер на пропагандата и нейното всевластие. „В резултат на ефикасния контрол над пресата и радиото, четем в патериалите на този процес, немският народ, започвайки от 1933 г., бе подхвърлен на силното въздействие на пропагандата в полза на режима; и не само враждебната критика, но и всякаква критика е била забранена. Независимите съждения, основани на свободната мисъл, стават съвършено невъзможни.“ В друг пасаж тази констатация доуточнява.

„Нацисткото правителство се опитало да обедини народа за поддръжка на неговата политика по пътя на усиленото използуване на пропагандата. В Германия са били учредени цял ред официални агенции, в задълженията на които е влизало осъществяването на контрол и оказване влияние върху пресата, радиото, киното, издателствата и т.н. и надзор над развлеченията, изкуството и културата. Всички тези официални агенции бяха подчинени на Министерството на народната просвета и пропаганда, възглавявано от Гьобелс, което заедно със съответствуващата организация в НСДАП и с Имперската палата на културата носи пълна отговорност за осъществяването на този надзор…

Розенберг играеше водеща роля в разпространяването на националсоциалистическите доктрини от името на партията, а… Фриче заедно с Гьобелс изпълняваше същата задача от името на държавните органи“ (90–322).

Тук е много важно да се подчертае незначителната на пръв поглед подробност, че Палатата на културата, обхващаща в своите седем подразделения всички форми на духовния живот на обществото — киното, театъра, живопистта, скулптурата, архитектурата, музиката, поезията, литературата, науката, заедно със съответните интелектуални съюзи, — е подчинена на Министерството на пропагандата.

Разбира се, това още не разкрива цялата картина на тоталната пропаганда. Тоталността в дадения случай се изразява по-скоро в апарата на пропагандата — в това, че с упропаганда задължително се занимават всички и всякакви организации и институции. Освен специалните органи на пропагандата — Министерството на пропагандата, агенциите по печата, пресата и радиото — с пропаганда се занимават също държавният и партийният апарат, масовите организации (ГТФ, „Хитлерюгенд“, Женският националсоциалистически съюз и пр.), интелектуалните съюзи и обединения (писателски, музикални, театрални, издателски и пр.), апаратът на спортните организации. Монополната пропаганда на държавата се осъществява посредством всички съществуващи организации и институции. Благодарение на това монополната пропаганда става утоталнат, а всеобхватната система на масови организации и държавни институции се превръща в неин апарат.

Подобно на „тоталния шпионаж“ държавата не изгражда спезиален пропаганден апарат наред с другите казионни организации и институции, а направо го използува за своите цели. Всяка организация, съюз, учреждение и институт наред с основната си работа се занимава и с пропаганда точно така, както изпълнява функцията на апарат на „тоталния шпионаж“.

Самата структура на фашистката държава гарантира успеха на подобна система. Още в „Майн Кампф“ Хитлер разглежда пропагандата в неразривна връзка с организациите. На политическите и масови организации той гледа като на тяло, оръдие, материален носител на пропагандата. Глава 11-а на тази книга е наименована „Пропаганда и организация“ (150–649).

Монополният характер на пропагандата във фашистката държава поражда някои нейни особености, които са специфично присъщи само на този вид пропаганда и по които тя се отличава от държавната пропаганда при либералната демокрация. Те са толкова съществени, че фигурират като нейни основни принципи.

1. Съобщава се само за онези вътрешни и международни събития, които са изгодни за режима, печелат му известен политически капитал пред обществеността.

2. Неизгодните „негативни“ събития биха могли да разобличат или компроментират режима. Например цялата международна преса години наред пище за съществуването на концентрационни лагери в Германия, за изстъпленията на СС и гестапо. Само германската преса и радио мълчат по този въпрос.

Една бележка в дневника на Гьобелс (от 1 май 1942) разкрива идеологическите основания на тази тактика: „Политическите новини са военно оръжие. Тяхното предназначение е да се води войната, а не да се дава информация“ (147–210).

3. Ако все пак трябва да се съобщават събития от втората категория, т.е. тези, които са неблагоприятни за режима, ако тяхното оповестяване е абсолютно наложително, в смисъл, че е невъзможно да се премълчат, те се представят в превратна светлина, напълно изопачени. Примерно, ако някой чужд журналист или писател обрисува фашистката система като държава, в която няма граждански и политически свободи, изнесеното се квалифицира безусловно като клевета срещу германския народ, издевателство над неговото национално достойнство и пр. По такъв начин пропагандата заема най-благоприятната за нея поза — тази на защитник на германския народ.

4. Безпощадна експлоатация на най-незначителни факти и събития за дискридитиране на врага. Примерно в Англия е паднал военен или пътнически самолет — загинал е целият екипаж. Това събитие се коментира надълго и нашироко. В САЩ е станала железопътна катастрофа. Дава се пълна информация за случката. В СССР е станало срутване в мина — правят политически изводи за системата.

Но ако в Германия падне военен самолет, потъне кораб, стане нещастие в мина и загинат работници, за това не се съобщава. Такива събития се пазят в най-дълбока тайна от населението. В този случай германската пропаганда излиза от презумпцията, че съобщаването на такива събития може да облагодетелствува враговете за антидържавна пропаганда или най-малкото ще накърнят вярата на населението във фюрера и националсоциалистическата държава.

В равносметка поданиците на фашистката държава са в някои отношения по-добре осведомени за това, което става в чужбина, но за големи и важни събития в собствената им страна са неинформирани. Например през 1934 г. германската пропаганда информира за какви ли не незначителни събития в чужбина, но почти нищо не изнесе за събитията от 30 юни с.г., които имаха важно значение за по-нататъшното развитие на режима.

5. В условията на фашистката държава пропагандата върви пред уинформациятат, т.е. съобщението за дадено събитие се предхожда от неговата категорична политическа оценка. Тя има предназначението да предпази консуматора от „заблуждение“ или от изпадане под влияние на чуждата пропаганда.

Всъщност чрез този маниер пропагандата цели да сложи на очите на своите поданици собствените си очила. За нея е абсолютно недопустимо някой в пределите на подвластното и царство да възприема събитията по начин, различен от казионния.

6. Дори в случаите, когато официалната пропаганда е принудена да бъде по-обективна, да даде повече конкретна информация, тази наложена „обективност“ се превръща в допълнителен повод за самоизтъкване на самата пропаганда като инструмент и средство на масите да узнаят истината.

Фриче, вторият човек след Гьобелс в системата на нацистката пропаганда, доста точно изрази това положение в разговор с д-р Джилберт: „… човек може да върши пропаганда с всички средства; може даже да лъже чрез истината, просто като поставя фактите извън техния контекст и като лишава хората от собствена представа за цялата истина“ (146–270).

Вярна на тези си принципи, нацистката пропаганда измисляше невероятни словосъчетания, когато все пак трябваше да информира за тежките поражения на немските войски на Източния фронт. Тогава отстъплението се представяше като „изразяване“ или „съкращаване линията на фронта“, заемане на „таралежова позиция“, „отстъпление с цел объркване на врага“ и т.н. (47–188).

Има обаче една сфера, където всевластието на монополната пропаганда и тоталитарната държава прераства в безсилие — това е нейната пропаганда в чужбина. Тук тя не е вече монополист, а конкурент, който при равни условия трябва да се съревновава със своите съперници. Допълнително утежняващо е обстоятелството, че тази пропаганда трябва да излиза пред критично мислеща публика, която се дразни от грубата пропаганда и държи да получи точна информация, за да може сама да си състави представа за събитията.

Точно тук пропагандата е принудена да смени своя тон, да се откаже от полицейския си акцент, от безапелационните присъди, заплахи, както и от позата на непогрешим тълкувател. Подражавайки на пропагандата в демократичните страни, тя започва да апелира към публиката, да се постава в положението на безпристрастен съветник, който би могъл евентуално да помотне при тълкуването на събитията и пр. Това поражда нуждата от дублирана пропаганда: наред с вътрешните издания за страната се издават списания и вестници за чужбина, поддържат се специални емисии за другите народи на съответните езици и т.н.

В дневника на Гьобелс може да се прочете следната характерна бележка от 15 април 1942 г.: „Англичаните обръщат по-голямо внимание на новините, отколкото на аргументите. От това аз заключавам, че всички наши предавания на чужди езици, и особено насочените към Англия, трябва да бъдат основно променени“ (147–170).

Но в края на краищата тази игра се проваля, защото в основата и лежи една голяма лъжа. Все пак светът има в собствени източници за информация — това са чуждестранните кореспонденти на вестници и телеграфни агенции, които не могат да бъдат излъгани така лесно.

3. Нуждата от изолация на страната

Безсилието на тоталитарната пропаганда става особено ясно, когато трябва да се бори с влиянието на чуждата пропаганда в собствената и страна. С въвеждането на радиото в тази област двадесетият век направи революзия: предадената информация моментално става едновременно достояние на милиони хора без оглед на граници и разстояния. Точно това обаче заплашва монопола на тоталитарната пропаганда и затруднява борбата и с радиопропагандата на другите държави.

Ефективното оръжие на една пропаганда срещу друга е подавянето на информацията: при равни други условия само с количеството, точността и обективността на информацията една пропаганда може да победи друга, завоювайки по такъв начин нейната публика. Но фашистката пропаганда е най-слаба тъкмо в тези пунктове, за да издържи натиска на противниковата пропаганда от нефашистките държави.

Тя се оказва безсилна със собствени сили и средства да отрази чуждестранната пропаганда. Затова се обръща за помощ към полицията. Но с това показва на света и на собствения си народ, че се крепи на терористичния апарат, с което засилва още повече недоверието към себе си.

Полицията действува радикално с изолационни мерки. 1. Запечатва радиоапаратите по начин, който изключва възможността да се слушат други радиостанции освен националната, и наказва най-сурово нарушителите. 2. Запо-голяма сигурност се въвежда система за непрекъснато заглушаване на онези чужди станции, които излъчват специални емисии на езика на фашистката държава. 3. Установява се жесток контрол над литературата и вестниците, внасяни от чужбина, за да не попадне нещо нежелателно в ръцете на публиката. 4. Изгаря или инкриминира в специални фондове литературата, която би могла да инспирира демократично и свободолюбиво мислене. 5. Строго ограничава излизането на собствените си граждани в чужбина. Привилегията за пътуване в други страни е само за доверени на режима хора или за лица, изпращани по служба. При всички случаи разрешението за това става по усмотрение на полицията: тя отсъжда дали дадено лице може да излезе на вън, или не. Смисълът на тази превантивна мярка е, че всеки по-продължителен престой е рискован за верноподаническите настроения на германците, които биха могли евентуално да станат проводници на чужда идеология и култура.

„Естествено — пише Курт Рис за Германия, — да се забрани излизането от страната, която се намира в центъра на Европа, беше невъзможно, а то не съответствуваше и на германските планове за бъдещето, обаче нито един пътешественик не можеше да избегне непрекъснатото наблюдение на агентите на гестапо. Гестапо разработи образцови правила за всички, които напускат пределите на страната. За да се получи разрешение за пътуване в чужбина, трябваше да се изтъкне къде ще пътувате и защо; при кого отивате; имате ли в чужбина роднини; какви са техните политически убеждения и т.н.

На пътешествениците се даваха инструкции за поведението, което трябваше да имат. Те нямаха право да носят ордени и униформи. Веднага след пристигането си в мястото, за което пътуват, трябва да се обадят в най-близкото германско консулство“ (102–43).

Тези мерки показват, че самата тоталитарна пропаганда се крепи върху терористичния апарат и полицейското насилие. Нейното монополно положение в страната и е осигурено от терористичния апарат, който методично унищожава всеки, който се опитва да информира и да прави пропаганда.

Тясното сътрудничество на пропагандата с терористичния апарат в борбата с чуждестранната пропаганда само разкрива по-ясно и по-нагледно тази връзка. Монополната пропаганда неизбежно прераства в полицейщина и шпионаж дотолкова, че е трудно да се разграничат. „Към физическия терор, който хитлеристите стовариха върху масите от немското население, се притуряше и идеологическия терор. Фашистите унищожиха демократичните права на германския народ. Цялата пропаганда, литературата, изкуствата бяха унифицирани. В продължение на много години милиони немци се намираха под постоянното въздействие на хитреристката пропаганда. Те бяха лишени от всички източници за информация, които биха могли да разкрият истината за хитлеристкия режим и неговите престъпления“ (75–20).

Реакционна и антихуманна по същество, фашистката държава се поставя над всичко, унищожава напълно суверенитета на отделната личност, отнемайки и правото да мисли и действува самостоятелно. Личността става изцяло инструмент в ръцете на държавата. При това положение естествено е гражданската личност да предпочете либералната демокрация пред тоталитарната фашистка държава. Въз основа на това тоталитарната идеология се бои от контакт със свободна конкуренция с идеологията на буржоазната демокрация. Тя не може да издържи нейния натиск, разпада се в съприкосновение с нея и затова прибягва до изолационизъм с помощта на полицейския апарат.

Германският, както и италианският фашизъм рекламират своята идеология като много по-революционна, прогресивна и хуманна от „индивидуалистичната“ и „егоистичната“ идеология на традиционната либерална демокрация. Нещо повече, Мусолини в своето „Учение на фашизма“ многократно подчертава, че именно фашистката идеология е адекватната на духа на XX век „колективистична“ идеология, както индивидуализмът е типичен за XIX век.

Всъщност реакционният характер на тоталитарната идеология се разкрива вече в самия страх от контакт с либералната демокрация, от чието въздействие се стреми да изолира масите.

4. Постоянна нужда от камуфлирана външна опасност

Подтискането на личността в тоталитарната държава трябва да има някакво постоянно и убедително оправдание. Когато интересите на индивидуалната личност се жертвуват изцяло за държавата, това трябва да се обоснове с външно неоспорими аргументи.

Докато в началото тоталитарната държава трябва да се справя с реалните си врагове, не се налага измислянето на мними опасности. Тя постоянно изостря фанатизма на политическото мислене, като насъсква последователно масата срещу един или друг обект. В Германия най-напред подложиха на преследване комунистите, после социалдемократите и профсъюзните функционери, а накрая, след като партиите бяха ликвидирани и всички демократични организации разтурени, за главна опасност обявиха евреите. На немския гражданин се внушаваше с всевъзможни средства, че съществува заговор на вътрешното и световното еврейство срещу германския народ. За всички национални беди, сполетели германския народ и отделния немец, бяха виновни евреите. На тази основа се разгърна огромна пропагандна кампания и антисемитската истерия на тълпите.

В тази отровна атмосфера дребният буржоа, например бакалинът, започва да вижда корена на своите беди в конкуренцията на съседните еврейски магазини, неудачникът интелектуалец си обяснява неуспеха в кариерата с конкуренцията на неговия колега евреин, който го изтласкал с превъзхождащия го интелект; лекарят предвижда многократно увеличаване на своята клиентела, ако частните кабинети на лекарите евреи бъдат затворени, и т.н.

Какво по-хубаво от това, цялата еврейска конкуренция да бъде ликвидирана в името на една толкова „възвишена“ обществена цел като запазването на расовата чистота на нацията, нейното спасяване от коварния враг! Но за да се възприеме опасността като реална, трябва тълпите масово да се включат в терористичните антиеврейски кампании. Обществения фанатизъм не може да се изостря чрез раздуването на някаква абстрактна опасност, посочвана от пропагандата. Нужно е самите тълпи да имат съприкосновение с тази опасност и освен това да се ангажират сериозно в борбата с нея. Не случайно нацистите бавеха през цялото време разрешаването на еврейския въпрос, макар да бяха готови да унищожат или изселят евреите още през 1935–1936 г. На нацистката тоталитарна държава беше нужна някаква опасност, в името на която да поддържа страшното политическо напрежение на диктатурата и напрежението иска от народа нови жертви.

Тоталитарната държава на Франко също илюстрира този принцип. Макар изминалите три десетилетия от гражданската война да бяха изменили много неща, властта продължаваше до последния момент да разделя изкуствено населението на победители и победени, раздувайки взаимната им омраза. Това винаги е правело силно впечатлиние на онези, които са изучавали фашистката държава. Ейбл Плен пише: „Раните, нанесени от гражданската война, се държаха разтворени по този и безброй други начини, отговорността за които министърът на правосъдието Аунос, бивш посланик в Аржентина, толкова горещ крепител на Фалангата, колкото и американофоб, тайно приписваше на военните. Те от своя страна стоварваха вината върху големците от Фалангата, които на свой ред претендираха, че са безпомощни поради исканията на провинциалните фалангисти. Провинциалните шефове, разбира се, се позоваваха на заповеди от Мадрид.

Въпросът за отговорността на продължаващия терор беше във всеки случай само академически. Всички групировки около Франко наливат масло в огъня на злобата и преследванията“ (93–126).

За да се разбере необходимостта на тоталитарната държава от постоянна опасност като претекст за поддържане на напрежението, нека да направим един разбор на случая с Испания. Да допуснем, че пропагандата на Франко не насъскваше „победителите“ срещу победените, не разгаряше омразата срещу тях. Само десет години след приключването на гражданската война, т.е. някъде към 1949 г., помирението и дори съюзът между победители и победени щеше да бъде факт. Защото като се изключат фалангистката върхушка и високопоставените чиновници от държавната йерархия, огромната маса „победители“ нищо не получи от победата. В края на краищата те се оказаха в същото положение, в каквото бяха поставени техните жертви — победените. Но един такъв съюз (или просто самото помирение) би поставил под въпрос необходимостта от съществуване на терор и диктатура, би подкопал тоталитарната система на генерал Франко.

Нормално всяка демократична държава след една тежка гражданска война би приела курс на постепенно изглаждане на противоречията, за национално помирение, тъй като перманентната гражданска война винаги ще я заплашва с унищожение. При тоталитарната държава обратно, духът на гражданската война е необходим за нейното съществуване. Тъй като по самата си структура е терористична и не може да съществува без терор. За да не се разложи, тя трябва непременно да намери обект за този терор (защото терористичен апарат, който не тероризира, се разлага).

Когато традиционната вътрешна опасност се износи морално като претекст, фашистката държава прибягва до прословутата външна опасност. Някоя съседна страна или група страни с различна идеология, с която тя е във вражда, биват обявени за реална опасност. За да избегне „опасността“, фашистката държава увеличава своите въоръжения и затяга в преса политическия живот. Външната и вътрешната опасност не трябва да се разглеждат изолирано. Обикновено външната опасност е претекст за удар върху определени сили вътре в страната. Те биват обявени за агентура на дадена страна, или страни, в които режимът вижда опасността отвън.

Хитлеристка Германия например дълго време обявяваше за външна опасност „болшевизма“, който заплашвал да завладее Европа и да погълне Германия. След като това беше провъзгласено, лесно беше да се ударят всички сили в страната, придържащи се към марксическата идеология (комунисти и социалдемократи), третирани като „пета колона“ на болшевизма в Германия. На тази основа нацизмът оказваше силен натиск не само в страната, но и навън: чрез опасността от изток той шантажираше западноевропеските страни.

Италианският фашизъм виждаше външната опасност в „плутократическия“ строй на Франция и Англия. Затова официалната критика бе насочена срещу буржоазната демокрация, а вътре в страната се води свирепа борба срежу поклонниците на „западната плутокрация“. Например в Италия през 1938 г. се води идеологическа кампания против „чуждото влияние“ и „буржозните привички“. Един от най-активните привърженици на мероприятията на фашисткия режим де Стефани пише по това време: „Много още може да се направи в областта на нематериалния импорт: начина на мислене и начина на живот, екзотичните привички, които ние усвояваме… Фашисткият режим трябва да контролира не само импорта на стоки, но и импорта на идеи и начина на живот“ (44–112).

Чрез външната опасност тоталитарната държава в известен смисъл „убива с един куршум два заека“: първо — внушава страх на основната маса от населението и го принуждава да се обединява политически около нея, второ — създава атмосфера, благоприятна за изолиране и ликвидиране на едни или други свои противници. Единството на народа в тоталитарната фашистка държава се основава на страха не само от нейния терористичен апарат, но и от онези преувеличени външни опасности, които тя посредством монополната си пропаганда успява да му внуши.

В новелата си „Как е строена Китайската стена“ Ф. Кафка гениално е предугадил тази черта на бъдещата тоталитарна държава. Изглежда почти невероятно, преди идването на фашизма на власт и консолидирането му в държава един белетрист е предугадил толкова вярно една от нейните основни черти — спекулациите с външната опасност. Всички строят Великата китайска стена, за да предпазят страната от опасността, която идва от север. Всички говорят за опасността от север: стари и млади, родители и деца, учители и ученици, граждани и селяни, военни и цивилни. Специалистите историци пишат трудове, в които доказват съществуването на опасността от север. Челият народ живее с мисълта за „северната опасност“. Но когато вече стената е завършена, оказва се, че такава опасност… не съществува. „От кого е трябвало да ни защищава Великата стена? От северните народи. Аз съм родом от Югоизточен Китай. Никакъв северен народ нас не може да ни заплашва.

… Ако работата е такава, защо напускаме родните си места, рекичката и мостовете, майка и баща, ридаещата жена, децата, които трябва да се възпитават, и отиваме на училище в далечния град, а мислите ни са устремени още по-нататък — към стената на север? Защо?“ (48–544 и 545).

Причината за построяването на Китайската стена, както и мнимата опасност от север, с която се мотивира строежът, са всъщност измислен претекст да се обедини народът. Но това е претекст, който въздействува най-силно върху националното съзнание.

Разбира се, в повествованието на Кафка това е идея, която си пробива път несъзнателно, спонтанно, независимо дори от самия император, докато в тоталитарната държава на XX век тя се насажда съзнателно и планомерно отгоре.

От север или от юг, от изток или от запад, на нея и е нужна някаква опасност.

5. Несъвместимост на фашизма и демокрацията

Фашизмът дойде на власт с претенцията, че създава една демокрация по-масова и реална от тази на „либералната държава“ — демокрация, която уж „не се израждала в най-лоша плутокрация“. „Берлинер Тагеблат“ в броя си от 7 юни 1933 г. писа за националсоциализма: „Хитлеризма е най-демократичното движение в Германия, което е съществувало през последните петдесет години“ (103–105).

Гьобелс в реч, произнесена на 26 февруари 1937 г. пред масово събрание в Кьолн, обяви, че „в Германия истинската демокрация е вече реална действителност, в която цялата нация свободно изразява своята воля…“ (106–115, 116).

Мусолини в „Учението на фашизма“ също писа, че фашистката държава представлява „организирана, централизирана, властна демокрация“ (112–17).

Хитлер с особено настървение се нахвърля да критикува западната демокрация, от която по неговите думи се ползува само „един тънък слой капиталисти, докато мизерията на народните маси е много по-гляма, отколкото другаде“ (128–376). В речта си пред работниците от оръжейните заводи на Берлин, произнесена на 10 декември 1940 г., той напада либералния Запад точно в тизи смисъл: „В англо-френския свят съществува така наречената демокрация. С други думи, там народът упражнява властта, следователно народът трябва да има също така възможността да изразява своите мисли и желания. Обаче при по-близко разглеждане на този проблем става ясно, че народът сам по себе си няма никакво убеждение и че последното, разбира се — както е това навсякъде — се създава изкуствено. От решаващо значение тогава е: кой просвещава народа и кой го възпитава?

А в действителност ув тези страни управлява капиталътт, сиреч група от няколкостотин човека, които притежават несметни богатства и поради особената структура на техния държавен живот по-малко или повече са независими.

Те казват: «Тук имаме свобода!», и под това разбират преди всичко свободно стопанство, а под свободно стопанство разбират не само свободно придобиване на капитала, но и преди всичко неговото свободно използуване.

Или: да бъдат свободни от всякакъв държавен, сиреч народен контрол както при придобиването, така и при използуването на капитала. Това е същността на тяхното понятие за свободата“ (128–374).

Особен прицел на неговата критика през военния период става Англия: „В тази страна класовите различия са най-големите, каквито човек може да си представи. Сиромашия, невъобразима сиромашия от една страна — и неизчислимо богатство от друга страна, Там не е решен никакъв социален проблем.

Работниците на тази страна, която разролага с една шеста част от земното кълбо и която притежава подземните съкровища на цял свят, живеят налбъскани в мизерни бараки, а широката маса е най-бедно облечена“ (128–376).

На лицемерната демокрация на либералния Запад Хитлер противопостава „реалната“, „истинската“ стопанска демокрация на националсоциалистическа Германия, където е премахната безработицата, а движението на капиталът, т.е. неговото разпределение и използуване, минава изцяло под контрола на нацистката партия. Така Германия от демокрация за „тънък слой богаташи“ се превръща в демокрация за „необятните народни маси“. Хитлер казва: „В света на капиталистическата демокрация най-важният стопански принцип е: народът е създаден за стопанството, а стопанството за капитала.

Ние обърнахме този принцип наопаки и казахме: капиталът е за стопанството, а сопанството за народа! В смисъла на максимата: преди всичко народът, а всичко друго е средство към целта!“ (128–373).

В тази реч, както и в другите филипики срещу либералната демокрация, Хитлер пропуска да каже най-същественото, а именно: първо — чия собственост е капиталът в националсоциалистическа Германия? Второ, какво променя в отношенията на собственост контролът на нацистката партия? Трето, по какъв начин и за сметка на какво е ликвидирана безработицата в Германия? Четвърто, имат ли някаква възможност работниците в националсоциалистическа Германия сами да контролират движението на капитала, независимо от контрола на нацистката партия и държава?

Но за нацистите самото премахване на безработицата в Германия безспорно доказателство, че там има реална демокрация за разлика от фалшивата демокрация на либералните страни.

Най-ярък израз на своята „демокрация“ фашизмът виждаше във военните паради, фкелните шествия в чест на партийните конгреси в Нюрнберг, грандиозните юбилейни митинги и манифестации, гневните протести против враговете на държавата и пр., където обикновено беше цялото население. Тъкмо в това д-р Гьобелс съзря „новия стил на демокрацията“, който националсоциализмът е донесъл със себе си, но който си остава недостъпен за „западните демокрации“. В реч, произнесена на 10 юни 1939 г., той заявява: „В Германия се твори трескаво в областта на всички културни отрасли. Тази година ни предстои едно изпълнено с културни събития лято. Във Виена привършват театралните тържества. Подготвят се усилено тържествата в Хайделберг, Седмицата на германското изкуство в Мюнхен, тържествата в Ерфурт и в Залцбург. Всички тези тържества са единствени по рода си в цял свят и същевременно проява на всестранното разнообразие в германското изкуство. А нека да не говорим за политическите ни демонстрации. Церемониите например в Нюрнберг в Деня на партията представляват нещо ново и невиждано досега. Всяка една от четирите демонстрации в Нюрнберг се отличава със собствен стил и фобма. Те не са измислени на зелената маса и изкуствено наложени, а практиката ги е създала и наложила като израз на вътрешното чувство за форма и образ. В целостта си партийните тържества в Нюрнберг дават израз на големия нов политически стил и са една културна проява на нашето време.

Демокрациите (става дума за Англия, Франция, САЩ — Ж.Ж.) не са в състояние да проумеят това, а камо ли да се помъчат да ни подражават или да измислят нещо подобно. Те нямат силата да организират масите и да им наложат една-единна воля“ (28–28).

Обективно фашизмът помогна нашите представи за демокрация да бъдат съществено допълнени и уточнени. Ние знаем вече, че изкарването на тълпите на улицата в отделни буржоазни страни да манифестират или „протестират“, да носят факли или ентусиазирано да маршируват не значи никаква демокрация, а скрито принуждение, извършено посредством механизми на тоталитарната система: ние знаем, че дори премахването на безработицата и гарантирането на някакъв елементарен екзистенц-минимум също не са демокрация, ако те се правят с оглед подготовката за една агресивна война: че демокрацията значи такава структура на обществото, където за отделната човешка личност са гарантирани основните граждански и политически свободи и където следователно индивидът се приема за по-висша политическа ценност от държавата и нейните институции.

Във фашистката държава не може да има демокрация, защото демокрацията и тоталитаризчът са органически враждебни и несъвместими като принципи. Самата структура на фашистката държава не позволява демокрация, доколкото абсолютно подчинява на себе си отделната човешка личност и я лишава от всякаква възможност за самозащита.

За фашизма висшите политически ценности са фашистката партия и държавата, а всичко друго е подчинено на тях, задължено е да им служи. Отделната индивидуалност, личността на отделния гражданин е принесена в жертва на „фашистката общност“ и намира своето право на съществуване само доколкото и служи или най-малкото, доколкото и се подчинява.

Приема се, че фашистката партия и държавата като „общности“ най-пълно изразяват общите интереси на гражданите, сливайки се с тях. Следователно те са тъждествени с понятията народ, нация, родина и пр. Оттук произтича заключението, че между държавата и отделния гражданин не може да има противоречия, и ако въпреки тази „логика“ се появи нещо подобно, виновни са гражданите и противоречието трябва да се решава за тяхна сметка.

Изобщо принципът на тоталитаризма е: пълно подчиняване на индивида, на частното на „общността“; безразделно господство на „общността“ над отделното.

Точно противоположен смисъл има традиционната демокразия, каквато и да е нейната класова природа и ограниченост: тя поставя ударението върху отделното, индивидуалното. За нея политическа ценност е отделната гражданска личност и всички други ценности от по-общ порядък, като държавата, политическите партии, масовите организации, са призвани да и служат, да подпомагат нейното изграждане и опазване и преди всичко опазване на гражданските и политическите свободи.

Като въздига отделната гражданска личност в ранг на висша политическа ценност, демократичният принцип излиза от съображението, че развитието и разцветът на обществото (не на държавата) се основава на разцвета на индивидуалността на гражданите. Развито, богато и многообразно може да бъде само общество, което се състои от свободни и многостранно развити личности.

За илюстрация на противоположността между тоталитарния и демократичния принцип в изграждането на държавата можем да приведем древния пример с Атина и Спарта. Макар Спарта да не е била тоталитарната държава точно в смисъла на XX век, нейният основен принцип е по същество тоталитаррен. При нейния военен строй отделната личност е била изцяло подчинена на държавата, считало се е, че основното предназначение на гражданите е да служат на държавата, изграждайки от себе си твърди и закалени войни. И целият духовен живот, цялото мислене на индивида е било подчинено на тази цел.

На тази основа Спарта е достигнала големи успехи във военното дело и се е нареждала между най-мощните във военно отношение гръцки държави. Но това е всичка. В областта на културата нищо не е създала.

В противоположност на нея Атина, другата голяма, гръцка държава, в която процъфтява робовладелската демокрация, е създала всички условия за разгръщането на отделната индивидуалност сред свободните граждани. В нея по думите на Хегел „… геният свободно можел да въплъщава своите концепции — и тоя принцип създал тия велики художествени творби на изящните изобразителни изкуства и безсмъртните произведения на поезията и историята“ (126–389).

Предоставяйки пълна свобода на творците, Атина като магнит е привличала духовете на целия гръцки свят: Есхил, Софокъл, Аристофан, Тукидит, Диоген, Аполонийски, Питагор, Анаксагор и други малоазийци. По такъв начин тя става столица, седалище на културата в целия гръцки свят.

И това е естествено — демокрацията, широките граждански свободи, които тя предоставя на индивида, са най-добрата почва за разцвета на отделната личност, а оттам и за развитието на обществото, което се крепи върху нея.

По същата причина никоя фашистка държава през ХХ век не създаде почва за велики образци на литературата и изкуството, на културата въобще. Само във военизираните сфери на науката и техниката фашистката държава може да излезе пред другите страни и да зарегистрира значителни успехи, експлоатирайки едновременно талата на хиляди учени и на милионните маси. Хитлеристка Германия беше отишла далеч напред в производството на ракети за близко и далечно действие (Фау 1 и Фау 2), тя беше на път непосредствено преди края да създаде атомната бомба. Италия с нейните сравнително ограничени национални възможности също достигна някои успехи в облостта на военната авиация. Но нито германският, нито италианският, нито пък испанският фашизъм не оставиха в общочовешкия културен фонд поне едно крупно произведение на изкуството.

Печалната равносметка от културната политика на фашизма не е поради безгрижието или незаинтересоваността на държавата, както понякога се мисли. Напротив, тя е резултат от прекалено големите „грижи“ на държавата и фашистката партия. Нейните политически вождове стигнаха дотам, да предписват на художниците и литераторите от какво да се вдъхновяват, какво да изобразяват и как да го изобразяват, за да бъде признато от режима за изкуство.

Когато Хитлер „напада“ немските модернисти, между другото изрича и една вярна фраза, че „геният не е безсмислен“. Той обаче пропуска да спомене и за другата страна на гения — „че той не може да бъде ръководен“. Защото онзи, който претендира да го ръководи, трябва да е по-гениален от него. Геният няма нужда от наставници.

Политическата структура на тоталитарната държава е несъвместима с демокрацията. Абсолютната централизация на властта прави невъзможно приложението на основния демократичен принцип при изграждането на държавата: разделението на властите. Формално тя запазва трите власти (законодателна, съдебна и изпълнителна), доколкото запазва парламента, правителството и съда като държавни органи. Но това е само формално, тъй като поради срастването на държавата с фашистката партия последната има пълен контрол над трите власти. Практически и парламентът, и правителството, и съдът се състоят от членове на фашистката партия, които тя контролира организационно като нейни членове. Следователно и трите власти стават своеобразни звена на фашистката партия подобно на партийните органи. Затова тя гледа на тях като на органи, предназначени да провеждат нейната политика в държавата и гражданското общество.

Или ако се опитаме по-цялостно да представим нещата, получава се следната картина: една държава, която е формално изградена подобно на буржоазната република със строго спазване на принципа за разделяне на властите. Но над цялата държава с нейните три власти и съответните на тях органи стои фашистката партия начело с нейния несменяем водач. Тя контролира неограничено трите власти, цялата държавна машина. В същото време никой не може да контролира самата партия — нито държавата, нито масовите организации, нито гражданското общество. Тя извежда своята власт от народа въобще, както монархът извежда самовластието си от бога.

Получава се тавтология в движението на властта. Тъй като правителството, парламентът и съда изпълняват директивите на фашистката партия, т.е. провеждат една и съща политика и еднакво са безвластни пред партийното ръководство, фашистката държава в реалния политически живот започва да избягва този формализъм, като прихвърля ударението върху изпълнителната власт. След като въпросите не се решават от парламента, правителството и съда, а от ръководството на фашистката партия, ролята на трите държавни власти става чисто изпълнителна. Или, което е все същото, единствената държавна власт, запазваща реалната си роля е изпълнителната власт.

С оглед избягването на тази аномалия и за по-голяма оперативност, в работата на държавния апарат фашистката партия оторизира изпълнителната власт с правото да упражнява законодателни функции. Така правителството получава правото да издава закони, ставайки и законодателна власт. А органът на законодателната власт — парламентът придобива формално значение и се използува за пропагандиране на мнимата демократичност на режима.

Правителството на Хитлер, след като получи на 24 март 1933 г. от Райхстага Закона за изключителните пълномощия, съгласно които „Имперските закони могат да се издават и от имперското правителство“ (103–94) — с този акт самият Райхстаг беше елиминиран като законодателен орган. Впоследствие всички закони със съдбоносно значение за фашистка Германия се издаваха от Хитлер. Неговото правителство е класически пример как фашистката държава дава законодателна власт в ръцете на изпълнителната и с това погазва напълно принципа за разделението на властите. След 24 март 1933 г. Райхстагът служеше като трибуна на партийния водач Адолф Хитлер, от която той произнасяше своите пропагандни речи пред чуждите дипломати и журналисти.

Седем години преди това същата история се разигра с правителството на Мусолини. След прокарването на „изключителните фашистки закони“ през 1925–1926 г., в резултат на което фашистката партия установи еднопартийна система и завладя напълно държавната машина, режимът даде рязко предимство на изпълнителната власт пред законодателната, или по-точно — предостави законодателни функции в ръцете на изпълнителната власт. Правителството можеше да решава въпроси, които по-рано са били изцяло от компетенцията на парламента. Първите си „реформи“ в това напровление италианският фашизъм осъществи чрез промулгирането на два закона: а) Закона за правата и задълженията на шефа на правителството, първия държавен секретар и б) Закона за правата на изпълнителната власт да издава правни норми. С това ролята на парламента като законодателен орган бе сведена до нула.

Тази особеност на фашистката държава е типична и за Испания. Със Закона за утвърждаването на Кортесите от 17 юли 1942 г. Франко определи тяхната роля така: „Основната задача на Кортесите се заключава в подготовката и разработката на законите без ущърб за пълномощията на държавния глава“ (29–284). Член 13 от същия закон предоставя „право на правителството в случай на война или по съображения за спешност да приема всякакъв декрет или закон, за който на Кортесите се съобщава само след неговото издаване“ (20–285).

Разбира се, фашизмът открито не отрича принципа за разделението на властите. Той само го „коригира“ и нагажда към нуждите на държавата. Един от теоретиците на италианския фашизъм — Роко, пише следното по този въпрос:

„Принципът на деленето на властите не е абсолютен, не стои над необходимостта държавата да живее, и заради него тя не може да бъде пожертвувана. Този принцип може и трябва да бъде възприет като основен принцип в конституцията на държавата — доколкото поддържа нейния живот и съставлява източник за ред в държавната дейност. Но когато необходимостта на държавния живот изисква, щото функциите, поверени на една от специфичните власти, особено на законодателната власт, да бъдат упражнявани от правителството, което има дълга и отговорността да осъществява ежедневно и непрекъснато живота на държавата, тогава принципът за деление на властите трябва да получи едно ограничение и едно изключение, и всичко това означава, че делението на властите е един норма лен принцип, но не е нито абсолютен, нито неотменяем“ (112–45).

В примата на изпълнителната власт над законодателната фашизмът вижда своето голямо „предимство“ пред традиционната либерална демокрация. Той смята, че по такъв начин постига една оперативност и деловитост, които са способни незабавно да решават наболелите обществени проблеми, без баналните и безконечни спорове в парламента. Министърът на държавните финанси в кабинета на Мусолини Ди Стефани заявява по този въпрос: „Фашизмът замени споровете с дела“ (112–112). Друг теоретик на фашизма, развивайки същата мисъл, пише: „Правото на изпълнителната власт да издава декрети — и закони — даде възможност на фашизма да разреши за кратко време неразрешимия за други управления въпрос за съдебната география — за седалището на съдилищата. Докато по-рано в парламентът въпросът за закриването или откриването на едно съдилище беше исторически въпрос, отнемаше по няколко заседания на камарата и обикновено не се решаваше окончателно, сега фашисткото управление само с един декрет закри касационни съдилища и остави само един за цялата страна от съществуващите по-рано пет — една вредна аномалия, която много управления преди това са искали да премахнат“ (112–95).

Рудолф Хес в една своя реч, произнесена на 16 януари 1937 г., също възхвалява конституционната реформа, „коригираща“ принципа за разделението на властите: „Националсоциализмът се погрижи за това, щото жизнените нужди на нашия народ занапред повече да не се разпиляват в Райхстага и да не бъдат предмет на търговия между партиите. Вие сте разбрали, че в новото правителство решения от исторически мащаб се изнасят от фюрера и неговия кабинет — такива решения, които в други страни се предшествуват от много седмици парламентарни дебати“ (84–706).

Следствие на това фашистката държава не само поставя изпълнителната власт над законодателната и съдебната, но прави невъзможни и правителствените кризи. В Германия, Италия и Испания не е имало нито една правителствена криза по време на фашизма. В 1965 Франко създава дванадесетия си правителствен кабинет. Той грижливо подбира и сменя министрите си, когато се износват. Хитлер и Мусолини, макар да нямаха време за формиране на толкова много правителствени кабинети, общо взето, процедираха по същия начин. Фашизмът установи тъй нареченото въртящо се правителство, където отделните министри се сменят, но кабинетът си остава същия начело с фашисткият водач. В това фашизмът вижда едно от големите си предимства пред либералната демокрация, която често страда от продължителни правителствени кризи. Всъщност това мнимо „предимство“ се дължи на факта, че правителственият кабинет е само един инструмент в ръцете на фашистката партия, чрез който тя превръща своята партийна политика в държавна. Именно затова постоянната фигура в кабинета — правителствения шеф — е идентична с шефа на партията.

Това положение е по-частен случай за погазване принципа за разделянето на властите. Но и той произтича закономерно от структурата на фашистката държава — или по точно, от реалното движение на властта при нея. Партийните и държавни водачи на фашизма управляват страната, като се опират главно на органите на терора: гестапо, СС, СА в Германия; фашистката милиция, въоръжената организация „Млади фашисти“ и др. в Италия. Това е най-надеждната им политическа опора както в държавата, така и в самата фашистка партия.

Самият Хитлер неведнъж е подчертавал ролята на терора в неговата система на управление. В неговите разговори с гаулайтерите във вилата му в Брехтесгаден той заявява: „… аз ще засея терор с внезапна употреба на всички мои средства за разрушение. Терорът е най-мощното политическо оръжие и аз няма да се лиша от него под предлог, че той дразни някои глупави еснафи. Успехът зависи от грубия удар, който ужасява и деморализира… И ако има между вас страхливци, които се дразнят от това, нека да отидат да живеят в манастирите при калугерите. За тях няма място в моята партия“ (52–43).

Схемата „национален водач — фашистката партия — държава — гражданско общество“ не е истинският път на движението на властта. Илюзията, че фашистките водачи управляват страната, като се опират директно на фашистката партия, идва от пропагандата, която в стремежа си да представи една широка социална база на режима прекалено много изтъква ролята на фашистката партия в управлението на страната. Всъщност фашистките водачи управляват, като се опират главно на системата на терора, т.е. на онази богато платена и въоръжена част от фашистката партия, която е материално заинтересована от укрепването на властта. Фашистката върхушка не може да се опира главно на фашистката партия, защото по своя социален състав тя е твърде разнообразна, с грамадни различия в материалното положение на нейните членове, от което неизбежно се пораждат различия в настроенията, чувствата, мислите. Не може един работник, членуващ във фашистката партия, да мисли еднакво с хората от върхушката, които получават стократно по-големи заплати и са отрупани с привилегии; не може интелектуалецът и офицерът, произлизащи от стар аристократичен род, да имат еднаква психология с тази на партийтия функционер парвеню. Най-после между отделните представители на върхушката също има съперничество (например Хитлер — Грегор Щрасер или Хитлер — Рьом), което при определени условия може да доведе до заговор и смяна на ръководството.

Ето защо върхушката не може да се опира непосредствено върху фашистката партия при нейната многочисленост и социална пъстрота. Да не забравяме, че т.нар. „фашистко общество“ е все пак едно дълбоко разслоено класово общество. Тези особености крият опасни изненади — заговор, вътрешнопартийна опозиция и пр.

За да ги избегне, върхушката се опира непосредствено на политическата (тайната) полиция и едва посредством нея върху партията и държавата. Защото, ако например в партията възникне опозиция, ръководството няма да спори с нея, няма да я убеждава в своята правота чрез политическа дискусия, а ще я смаже незабавно посредством апарата за насилие.

По такъв начин полицейският апарат става най-довереният орган на фашистката върхушка, най-здравата и политическа опора. За изпълнението на тази си роля терористическия апарат получава съответно най-голяма власт, широки пълномощия да действува от името на върхушката.

При този механизъм на действие — а той не може да бъде друг, съдът и прокуратурата, естествено, остават малко встрани. Съдът е свързан с известна публичност и бавност на действията, които понякога са фатални, а за фашистката диктатура са нужни преди всичко бързина и незамисляща се над нищо решителност.

По тази причина във фашистката държава правосъдието обикновено действува след полицията. Със задна дата то оправдава и облича законообразна правна форма това, което вече е извършено от терористичния апарат. И понеже правосъдието е подчинено на полицията, то оправдава всички нейни действия. Ако то се обяви против едни или други действия на терористичния апарат, то би нарушило реалното съотношение на властите при фашистката държава, което е недопустимо. По същата причина всеки, който е попаднал в ръцете на полицията, е виновен, защото обратното би могло да означава, че полицията върши противозаконни или незаконни действия, което от гледна точка на интересите на фашисткия режим е недопустимо.

Историята на националсоциалистическата държава и партия изобилствуват с такива примери. Достатъчно е да припомним т.нар. „Рьомов пуч“. Само за една нощ на 30 юни 1934 г. бяха изклани наколко хиляди оберфюрери на СА, защото бяха заподозрени в подготовка на заговор против ръководството на нацистката партия, макар за подобно подозрение да са липсвали основания. Операцията е проведена от най-надеждната политическа опора на нацистката върхушка — отредите на СС. Няколко месеца по-късно съдът въз основа на „доказателствата“, дадени от СС, потвърди, че действително е бил подготвян заговор и неговото ликвидиране е трябвало да стане бързо и енергично. С това беше юридическо оправдано едно от най-отвратителните кланета в историята на Германия.

Достатъчно е да напомним още за терора през първите месеци след завземането на властта от нацистите. Десетки и стотици хиляди политически противници на режима бяха задържани в училищата и концентрационните лагери без съд и без присъда. Това беше прословутият „превантивен арест“, който се извършваше по усмотрение на щурмовашките фюрери, без каквато и да било санкция на съда. Едва след като тези хора бяха натъпкани в затворите, фашистката партия реши да придаде законен вид на масовия терор. Започна се създаването на местните съдилища, които трябваше да предяват обвинения в държавна измяна към онези, които вече много месеци бяха затворени.

Този пример особено нагледно показва взаимоотношенията между съда и терористичния апарат. Макар единият и другият да са органи на фашистката система, последната предпочита да използува терористичния апарат, защото той е по-ефикасен и скъсява пътя към целта, като отстранява всички онези формалности свързани с правораздаването.

Приведените примери свидетелствуват, че фашистката система няма време да се занимава със съдилища, когато трябва да се действува бързо, решително и безпощадно, защото нейната опора е в терора (физически, политически и идеологически). Ако тя допусне само в едно звено на нейната система да се развие процес на „разложение“, това може бързо да се разшири върху други звена и по такъв начин да доведе до нейното разрушение. Щом трябва да се бори, правосъдието за нея става излишен лукс, какъвто изрядко се позволява само с пропагандна цел, за да се представи пред света като правова държава, но само при сигурна гаранция срещу изненади. Тогава именно тя организира „публични“ процеси, на които присъствува отбрана публика — членове и функционери на фашистката партия, чиновници от службите за държавна безопасност. Информацията, която прониква в пресата, е по съответен начин обработена, за да може обществеността да остане с впечатлението, че съдебната процедура протича при най-строго спазване на законността.

Разбира се, не се допускат чуждестранни кореспонденти на процеса, защото могат да дадат нежелателни преценки за режима: партията не може да позволи друг да информира собствената общественост за събитията в собствената и страна. Лайпцигският процес (1933–1934 г.), където чуждестранните кореспонденти имаха свободен достъп, всъщност е едно изключение. Това не беше още типичен фашистки съд, а старият Имперски съд, който нацизмът завари и реши да използува за свои нужди. Съдиите още не бяха членове на фашистката партия, макар че се намираха напълно под нейния контрол. Не случайно веднага след приключването на процеса Имперският съд беше разтурен и на неговото място беше изграден т.нар. „Народен съд“, в състав двама съдии и пет функционери на фашистката партия. Типичният фашистки съд, първо, не допуска да присъствуват на процеса чуждестранни кореспонденти, и второ, благодарение на това никога не издава оправдателни присъди (защото всяка оправдателна присъда в условията на тоталитаризма действува обратно като бумеранг). Всеизвестно е какъв грамаден морален и политически удар беше нанесен на нацисткия режим с издаването на оправдателни присъди за Димитров, Танев и Попов. След като представителите на Коминтерна не бяха подпалвачи, значи техните противници — националсоциалистите — са подпалвачите!

Именно по тази причина нацистите не се решиха да организират втори Лайпцигски процес над Е. Телман, макар многократно да се законваха. Един процес срещу вожда на компартията, за да получи признание на публичен процес в очите на световната общественост, трябваше да бъде най-малко в същата степен публичен като този в Лайпциг. Но кой би могъл да се съмнява, че Телман щеше да се държи също така твърдо и нападателно, както Димитров? Следователно имаше всички основания да се предполага, че процесът ще се обърне срещу неговите организатори. От друга страна, нацистите не виждаха политически смисъл да организират традиционен фашистки съд над Телман, защото световната общественост щеше да го заклейми като най-цинична политическа разправа. А самите организатори не можеха повече нищо да спечелят вътре в страната, след като Телман и без това беше техен пленник. Следователно, щом юридическият път губи значение, трябва да се действува с полицейски средства.

От гледна точка на отделната гражданска личност във фашистката държава подчиненото положение на съда спрямо полицията се представя като един омагьосан кръг, от който не може да се излезе. Полицията е институтът, който в най-голяма степен потъпква личните и политически свободи на гражданите. За да се оплаче от произвола на полицията, например от гестапо, гражданското лице трябва да се обърне към съда, към съдебните органи. Но тъй като съдебните органи са напълно зависими от полицейския апарат, той фактически отново попада под ударите на полицията. Или оплакващият се, търсещият справедливост гражданин отново се оказва изправен пред онази държавна институция, от която се оплаква. Палачът става и усъдият. „Разни хора често се оплакват от мнимите ексцесии на щурмоваците… — писа «Фьолкишер Беобахтер» в броя си от 26 август 1933 г. — Във всеки случай първата инстанция, към която следва да се обръщат с такава жалба, е местният отряд на щурмоваците.“ Щурмоваците вършат престъпления, щурмоваците въздават справедливост на своите жертви!

Този омагьосан кръг произтича от обстоятелството, че както полицията, така и съдът са органи на фашистката партия и изпълняват нейната воля. Когато ръководството на фашистката партия дава директива на полицията да упражнява масов терор срещу потенциалните и реалните противници на държавата, не може да се очаква съдът да се обяви против този терор. Като фашистки орган, той трябва да го оправдава и да дава правна санкция на насилията, извършени от полицията.

След като законодателните функции са преминали в ръцете на изпълнителната власт, а правителството получава изключителните пълномощия да издава закони или закони-декрети, ролята на парламента става чисто формална. Той се опразва от съдържание, а доколкото продължава да съществува — нито една от трите фашистки държави не унищожава парламента, — неговото значение е чисто фасадно, да създава илюзията, че в съответната страна нормално функционира правова система. Доколко това е така, проличава от „Програмната правителствена декларация, направена от райхсканцлера Адолф Хитлер пред Райхстага на 23 март 1933 г.“. В нея е казано: „Германското правителство би действувало противно на духа на народното възраждане, ако допуснеше да преговаря и да иска разрешение от Райхстага за всеки отделен случай и за всяко отделно мероприятие.

Действувайки така, правителството няма никакво намерение да премахне Райхстага и неговите функции, напротив, то си запазва правото да го държи от време на време в течение относно мерките, които мисли да предприеме, и даже по известни мотиви, ако намери за необходимо, да иска одобрението на парламента“ (128–188).

В същата декларация Хитлер обяснява защо националсоциализма не признава парламентарната система. „Ние не признаваме в парламентарната система никаква изява на народната воля, която логически може да бъде само воля за запазване на народа: ние виждаме в парламентарната система едно погрешно представяне на тази воля, ако не дори изопачаване. Волята на един народ за утвърждаване на неговото съществуване се проявява най-ясно и най-полезно в неговите най-добри личности! Те са представителното ръководство на една нация и само те могат да бъдат гордостта на един народ, но никога онази парламентарна група, чието рождено място е изборната урна и чийто баща е анонимната избирателна бюлетина!“ (128–202).

Текстът на програмната декларация на националсоциалистическото правителство кореспондира напълно с онова, което Хитлер бе писал много преди това в „Моята борба“: „Целта на нашия днешен парламентаризъм не е да образува едно събрание от мъдреци, но да скърпи едно мнозинство от духовно зависими нули, чието ръководене в определена посока ще бъде толкова по-лесно, колкото по-голяма е личната ограниченост на отделните депутати. Само така е възможно да се прави партийна политика в днешния лош смисъл на думата“ (128–35).

Формалният характер на парламента във фашистката държава се определя от няколко обстоятелства: а) че той де факто е подчинен на правителството, което вместо него има реална законодателна власт, издава закони, които влизат незабавно в сила, а със задна дата се внасят в парламента за одобрение или за сведение; б) дори ако законодателната власт беше в ръцете на парламента и той стоеше над правителството като изпълнителна власт (както е при строго спазване на принципа за разделението на властите), и това не би изменило кукленото положение на парламента. Защото над него, както над съда и правителството, стои едно „представително ядро на нацията“, наречено фашистка партия. Всички закони и декрети, преди да бъдат внесени за одобрение в парламента, най-напред получават своето одобрение от представителното ядро на фашистката партия. Без неговото разрешение никакъв закон не може да бъде внесен в парламента.

Достатъчно е да си спомним за правата, които Хес (като заместник на фюрера), а по-късно Мартин Борман (като началник на партийната канцелария) имаха над законодателната дейност на райха или Великият фашистки съвет — над италианския парламент.

По такъв начин благодарение на изградената система се ликвидира всякаква реална политическа дейност в парламента, чието единодушие по всички въпроси е ехо от партийните конгреси, където всичко се приема с „Хайл Хитлер“ или „Франко — Фаланга“!

През цялата история на фашизма не е познат случай, когато парламентът не е одобрил внесен за обсъждане закон от правителството, нито да е направено възражение или бламиране на правителството. Тези факти разкриват най-убедително напълно формалния характер на парламента като държавен орган и същевременно показват действителната му роля на трибуна, от която водачът на фашистката партия оповестява своите решения на гражданите и на външния свят.

Начинът на избиране на депутатите в парламента е също много показателен. Кандидатите се посочват направо от фашистката партия или от казионните масови организации, които са под нейния контрол. В Италия например кандидатите се представят от корпорациите и съставните им организации, като листата се допълва от Великия фашистки съвет, т.е. от висшия държавен и партиен орган на италианския фашизъм. „Вместо от партиите кандидатите се посочват от организираните производствени, стопански и интелектуални групи — организациите и органите на корпоративната държава. Към тях Великият фашистки съвет прибавя най-ценните хора от всички области на обществения живот, които нацията (разбирай: партията — Ж.Ж.) сама е издигнала като нейни водачи“ (112–205).

Джоакино Волпе, говорейки за задачите на Върховния фашистки съвет, представя по следния начин неговия висш контрол над бъдещите „законодатели“; „Но другото право и дълг беше да се подберат предложените от синдикалните организации кандидати, за да се образува листата, която ще трябва да се представи на избирателите. Това ще рече, че бъдещите, излъчени от корпорациите законодатели трябва първо да минат през филтъра на едно съвършено политическо и фашистко тяло — Великия съвет“ (17–139).

В Германия и Испания се процедира по същия начин. Масовите организации издигат своите кандидати, но понеже начело на масовите организации стоят членове на фашистката партия, работещи по нейните директиви, фактически кандидатите са издигнати от фашистката партия.

Във Франковите Кортеси, където съгласно закона биват избирани 438 депутати (прокурадори), влизат членовета на правителствения кабинет, членовете на Националния съвет на Фалангата (100 души), председателите на различните държавни съвети и „вертикални профсъюзи“ (не по-малко от 100 души), кметовете на столиците на провинциите на Испания, ректорите на университетите, плюс лицата, които „за забележителни услуги пред родината“ се назначават от държавния глава. Към тези прокурадори се прибавят онези депутати, които ще бъдат избрани от казионните профсъюзи („вертикалните синдикати“) црез всеобщо и равно гласоподаване. По този начин е изключена възможността в Кортесите да попаднат хора, които от гледна точка на Фалангата са нежелателни. Даже ако това стане по някаква случайност, винаги могат да ги отзоват чрез съответната организация, която ги е избрала, понеже и тя е под контрола на Фалангата.

При този механизъм на избиране на депутатите във фашисткия парламент в неговия състав се оказват, фактически, ръководните функционери на фашистката партия и представителите на изпълнителната власт. В Райхстага целият състав на депутатите носи партийната униформа на националсоциализма и в този смисъл външно той с нищо не се отличава от състава на партийните конгреси в Нюрнберг, където се наблюдава същата гледка. Работата обаче не се изчерпва само с външното сходство. Понеже Райхстагът има същия или почти същия състав като партийните конгреси, защото и в двата случая присъствуват: фюрерът, райхслайтерите на партията, гаулайтерите, част от крайслайтерите, ортсгрупенлайтерите и пр.; ръководителите на масовите организации (Германския трудов фронт, Женския националсоциалистически съюз, „Хитлерюгенд“ и т.н.); редови националсоциалисти, които нищо не разбират от политика, но трябва да покажат „демократичното“ начало на фашизма, или както италианските фашисти се изразяват, „интегралнато представяне на народа“.

Ликвидацията на парламента като представител на законодателната власт на държавата и като върховен държавен орган обикновено се представя от теоретиците на фашизма като голямо реформаторство: освобождаване на парламента от недъзите му при традиционната буржоазна демокрация: „Фашисткото учение — обяснява един от тези теоретици — не само не е против парламента, но създава на мястото на сегашния парламентаризъм нов такъв, като прокламира нови принципи, които да легнат в основата му.“

… „В съгласие със своята теория за начина на формиране на националната воля фашизмът отрече по начало правото на политическите партии да посочват и избират членовете на парламента. Според него непоправимата котерийност на политическите партии им пречи да изберат за депутати най-добрите и най-дейните от гледището на интересите на държавата. Слабите и малки партии или нямат хора, или пък влизат в комбинации, които пращат в парламента случайни и нежелани за цялата нация хора. В силните партии, ако не са начело с корумпирани партизани, съществува едно тираническо вътрешно управление, което раздава или продава депутатските места. Винаги в големите партийни управителни тела има отделни, командуващи партията единици, които най-често не са заели първенството си по доказана дейност в полза на държавата“ (112–203).

„Масата сама, без ръководството на държавата, не може да се произнася по въпросите на управлението, но и много пъти не желае да прави това. А и когато го прави, то е свързано с толкова различни причини и подбуждения, че е невъзможно да се помисли даже какво число на гласовете може да формира някаква национална воля“ (112–204).

Резюмирайки своята критика на многопартийния парламент, същият автор посочва два главни недостатъка:

„1. В него «народът участвува не сам, а чрез професионални политици». Сегашният парламент е съставен от професионални политици, половината от които са там, за да получават прехраната си, обезщетението си за оказани на партията услуги. Болшинството пък от останалата половина е вече преуморено от партийни борби, мисли само за тях и има много малко енергия за ползотворна работа в парламента“ (71–205).

2. „Словоборството, партийни борби с почти изключително партизански характер. Ако се отмахне всичко казано в парламентите не по предмета, поставен на обсъждане, всеки парламент би свършил работата си за 3 и по-малко месеца в годината, за която сега и цяла година не му стига“ (112–205).

В замяна на това ето „новото“, което фашизмът предлага:

„С тази критика фашисткото учение за държавата поставя основите на своя парламентаризъм. Външната форма на парламента се запазва: той и занапред ще бъде носител на законодателната власт (!!!) и неговите членове ще се избират чрез общо гласоподаване.

Премахва се обаче партийността при избирането. Последното се състои от три момента: предлагане на кандидатите за депутати, утвърждаване и попълване на листите за гласуване. Първите два момента са от по-голяма важност от самото гласуване. Затова и държавата трябва да се намеси и да има последната дума по състава на листите. Тя не може да не се интересува кой ще защищава интересите и“ (112–205).

Изборите във фашистката държава са само една от многото политически комедии. Логично би било в такъв тип държава изобщо да няма избори, защото успехът на победата е абсолютно гарантиран. Тя никога не може да загуби изборите След като е изградила структурата на тоталитарния режим, тя може винаги да спечели изборите, ако не с пълни 100 процента, то с едно голямо приближение към тях. Например при плебесцит за Саарската област през 1935 г. 90 процента от населението гласува за присъединяването към Германия. (71–194); резултатите от плебисцита върху аншлуса на Австрия по официални данни са следните: 99,75 процента с „да“ в Австрия и с 99,08 процента с „да“ в останалата част на Германия (148–176). Едно сравнение обаче с изборните успехи на нацистката партия при демократичната система на Ваймарската република показва колко подозрителни са тези 99 процента. Всеизвестен факт е, че до идването си на власт нацистите никога не можаха да съберат повече от 37,3 процента от гласовете.

При референдума от 19 август 1934 г., когато нацистите поставиха на „народно гласуване“ въпроса за обединяването длъжностите на президента и канцлера, немският народ също „единодушно“ и „с голямо въодушевление“ предостави двете власти в ръцете на Хитлер. За тези 99-процентови гласувания съществуват изказвания, които ни помагат да разберем по-добре характера на изборните победи във фашистката държава (например на районния партиен ръководител на нацистката партия в участъка Берлин — Бранденбург; „Който на 19 август не вземе участие в гласуването, е дезертьор и не може да бъде поданик на Германската империя“ (103–109).

Референдумът през март 1949 г. в Испания по въпроса, дали след смъртта на Франко трябва да се запази монархията, или не, представя същия спектакъл. Правителството получава над 80 процента от гласовете в полза на монархията, т.е. отговора, който то желае да получи.

Политическите избори в тоталитарната държава са формални, защото са нагласени така, че чрез тях управляващата фашистка върхушка просто се самоизбира.

„По-нататъшна стъпка — четем в материалите на Нюрнбергския процес — в укрепването на полицейския контрол на нацистките заговорници е било свеждането на изборите до чиста формалност, лишена от какъвто и да било елемент на свобода на изборите. Избори в истинския смисъл на тази дума не са могли да се провеждат при нацистката система“ (84–580).

Документите, оцелели след капитулацията на фашистка Германия, показват как са минавали изборите, каква е била реалната действителност зад пълното единодушие на избирателите, как са действували онези скрити сили на терора, които нормално излизат като пазители на реда и спокойствието, как казионните организации се превръщат в оръдие на държавната власт, принуждаващо своите членове да гласуват. „Ние разполагаме с пълно досие от крайса Ерфурт (Тюрингия), съдържащо материали във връзка с плебисцита от 1937 г. — заяви английският обвинител Максуел Файф на процеса в Нюрнберг. — Щутцпунктлайтерите са били длъжни предварително да съобщят за всички онези лица в техния район, по повод на които те с увереност могат да предположат, че ще гласуват против. СД издава заповеди, адресирани да щутцпунктлайтерите и всички ръководители на отделенията от службата за безопасност. Ръководителите по места са задължени в най-голяма степен да съдействуват на щутцпунктлайтерите“ (89–563).

А ето как практически СД изпълнява тази директива за проследяване на гражданите — дали гласуват с „да“ или „не“, което беше лесно да се установи (89–563). От този документ на СД се вижда, че жената на Билшовски била доведена да гласува, за да гласуват всички избиратели, та по такъв начин режимът да получи пълната подкрепа на германския народ. Друг документ ни съобщава, че „на работника Ото Виганд се наложило четири пъти да напомнят, че той трябва да гласува в деня на изборите, и в края на краищата той гласува само в резултат на натиска“ (89–563). Този работник е знаел; че зад полицейският натиск на местните партийни отговорници се крие реалната възможност да отиде в концентрационен лагер или най-малкотто — арест.

Впрочем друг документ разкрива по-добре мотивите на онези, които се подчиняват на натиска, за да гласуват: „Мъжът… гласува. Несъмнено той направи това поради страх от нов арест“ (89–563).

В гау Кобленц — същата история: „Там, където е било дадено указание за специално наблюдение и контрол — докладва крайстгешефтсфюрерът на СД, — в някои ортсгрупи са гласували «против» и подали недействителни бюлетини главно жени“ (89–564).

А „… в Бремен крайслайтерите, ортсгрупенлайтерите и щутцпунктлайтерите са били длъжни да съобщят писмено за чиновниците от гражданските служби, които не са взели участие в гласуването през време на избарите от 26 март 1936 г.“ (89–564).

Интересно е и това, че „в Тюрингия именно блоклайтерите и целенлайтерите (т.е. партийните ръководители — Ж.Ж.) трябвало да представят исканите доклади за това, как населението е реагирало на резултатите от плебисцита в 1938 г. особено в малките градове и села“ (89–565).

„В Ротенбург партията организира демонстрация против епископа, който отказва да гласува…“ (89–564). Това е характерен прийом на фашистката държава, когато трябва да окаже натиск върху гражданското общество: тя не действува директно и брутално с полицейския си апарат, а използува масовите организации като уж недържавни, но реагиращи „спонтанно“ в защитата на държавата граждански организации. По такъв начин фашистката власт постига две неща: тя използува полицейските санкции, а същевремено ги съчетава със „спонтанна“ подкрепа от страна на народа. В този стил тя извършва и цялата подготовка за изборите: за докарването на всеки избирател до избирателната урна отговарят по няколко отговорници от различните масови организации на територията на даден участък. Целта е всички избиратели, вписани в избирателните списъци, да гласуват. Хосе Гарсия описвайки подготовката на референдума през март 1947 г., отбелязва: „Толкова широко участие на масите в референдума беше обусловено от неговата щателна подготовка. Всеки избирател се внасяше в предварително изготвен списък. За всеки глас в избирателния списък отговаряха десетки и даже стотици отговорници по референдума. Неучастието в гласуването се третираше от властите като бойкот или враждебно отношение към режима. Страхът от репресии караше мнозина да участвуват в нелепата «консултация с народа»“ (20–324).

С установяване на фашистката система най-напред се унищожават гражданските и политически свободи на личността. След като цялата власт и всички права преминават в ръцете на държавата, отделната личност става абсолютно безправна. Тя получава само онзи минимум права и свободи от държавата, който е необходим за още по-предана служба на режима.

Фашистката държава излиза от своята основна концепция, съгласно която тя е висшата политическа реалност и всичко, което претендира за реалност, може да почерпи своята реалност от нея. Италианските фашисти изразяваха този принцип с думите: „Всичко за държавата, нищо извън и против държавата“.

Прилагайки на практика към тогавашната италианска действителност, той даде корпоративната система, която обхваща всички и всякакви организации, всички и всякакви дейности, с една дума — цялото гражданско общество във всичките му проявления. Отделната човешка личност може да се проявява само в държавата и чрез държавата. „Фашистката държава — пише Мусолини в «Учението на фашизма» — е най-висока и мощна проява на личността… Тя представя всички форми на нравствения и интелектуален живот на човека“ (80–8).

„За фашизма държавата е абсолют, пред който индивидът и групите са относителното. Индивидите и групите са «мислими», доколкото са в държавата… Държавата не е само настояще, но е също минало и преди всичко бъдеще. Като надминава краткостта на живота на индивидите, държавата представя присъщото на нацията съзнание. Формите, в които държавите се изразяват, се менят, но необходимостта остава.

… За фошизма държавата не е нощен пазач — продължава Мусолини, — който се грижи само за личната безопасност на гражданите, не е и организация с чисто материални цели, като например мирно съжителство, за чието осъществяване би бил достатъчен един управителен съвет; не е и създание на чистата политика без връзка с материалната и сложната действителност на живота на отделните люде и на народите. Държавата, така както фашизмът я схваща и осъществява, е духовен и нравствен факт, защото конкретизира политическата, правната, икономическата организация на нацията…

Държавата възпитава гражданите на гражданска добродетел, дава им съзнание за тяхното предназначение, води ги към единство; съгласува интересите им в справедливостта; предава завоеванията на мисълта в науката, изкуството, правото, човешката общност…“ (80–21).

С една дума, фашистката държава е такава всеобхватна, че поглъща цялата дейност и всичките прояви на индивида, включително и самия индивид. Затова той и принадлежи и следователно няма право да иска да бъде свободен от държавата. Държавата, която в представите на фашизма съвпада с народа, нацията, родината и т.н., се грижи за него като рождена майка. И той няма право да иска от нея свобода, както синът не може да бъде свободен от своята майка.

„Държавата, опряна върху милиони индивиди — продължава Мусолини, — както я признават, готови са да и служат, не е тираничната държава на средновековния господар.

… Индивидът във фашистката държава не е унищожен, а е по-скоро умножен, така както в един полк войникът не е намален, но е умножен от броя на своите другари. Фашистката държава организира нацията, но след това оставя на индивидите достатъчно простори: тя е ограничила безполезните и вредни свободи (!!!), а е запазила съществените. Не индивидът, а само държавата може да бъде тоя, който съди в тази област“ (80–23).

„В нашата държава на индивида не липсва свободата. Той я притежава повече от усамотения човек: защото държавата го закриля, той е част от държавата. А пък усамотеният човек остава незащитен“ (80–35). По тази причина фашисткото правителство не се колебае да съди отделни автори по идеологически съображения. Оттук и омразата към либералната демокрация, която поставя индивида по-високо от държавата. „Либерализмът ограбваше държавата в интереса на отделната личност; фашизмът отново затвърдява държавата като истинска действителност на индивида. И ако свободата трябва да бъде принадлежност на човека, а не на оная абстрактна кукла, за която мислеше индивидуалистичният либерализъм, фашизмът е за свободата. За единствената свобода, която може да бъде нещо сериозно, свободата на държавата и на личността в държавата (13). Щом за фашиста всичко е в държавата, нищо човешко или духовно не съществува; и толкова по-малко има стойност извън държавата. В този смисъл фашизмът е обобщаващ и фашистката държава — синтез и единство на всички ценности — тълкува, развива и дава сила на целия живот на народа (14)“ (80–20).

Ако индивидът обаче не е съгласен с политиката на държавата, с нейната идеология и морал, ако той отхвърля нейните грижи и защита и желае да я критикува, да се бори срещу нея, тогава фашистката държава наистина показва „демократичната“ си физеономия. Тя пуска в действие всички средства за принуждение — от натиска на масовите организации до концетрационния лагер, — за да го пречупи и вкара в „правилния“ път.

Сравнението, което Мусолини прави между индивидите в държавата и войниците в един полк, има по-дълбок смисъл. То не само показва пълното сходство между фашистката държава и казармата, но разкрива и „свободата“ на индивидите в нея. Както в казармата съгласно военните устави войникът има свободата само да мисли как по-добре да изпълни заповедта на началника (но без колебание да я изпълни или не), така и индивидът в тоталитарната държава има свободата да мисли как по добре да служи на държавата, да „твори“ за държавата.

„В служенето — гласи една от десетте заповеди на германските студенти-националсоциалисти — има повече свобода, отколкото в собствената заповед“ (36–68).

Накратко: всичко, което допринася полза за фашистката партия и държава, утвърждава тяхната кауза, е творческа свобода, и, обратно, всичко, което е критически насочено срещу тях, е разрушителна, анархистична свобода или произвол, който не може да бъде търпян от държавата.