Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Отделяне на фашистката партия от държавата

Както не може да се изгради завършена фашистка система без абсолютен политически монопол на фашистката партия така не може да се ликвидира този монопол, без да бъде отделена фашистката партия от държавата. По какъв начин ще се осъщетви това отделяне — по военен път, както стана в Германия и Италия, или по мирен, както протече в Испания, — това е въпрос, който зависи от конкретните исторически обстоятелства. При всички случаи обаче е валидна закономерността, че без отделянето на фашистката партия от държавата не може да се мине от еднопартийна диктатура към традиционната буржоазна демокрация с многопартийна система, с граждански и политически свободи (на словото, печата, сдруженията, труда, местожителството и пр.).

В Испания този процес се извършва при мирни условия вследствие на закономерното узряване на вътрешните противоречия. Затова „испанският вариант“ представлява особен интерес. Той олицетворява прехода от фашизма към предстовителните институции на либералната демокрация в чиста форма, без примеси на външните обстоятелства, които при другите два случая (Германия Италия) в значителна степен деформират обективната логика на събитията и пречат та да бъде уловена с максимална точност и пълнота. Нещо повече, непрегнатият темп на военните действия в края на Втората световна война не позволяваше никой от процесите да се развият напълно. Те се изживяват или остават в зачатъчна форма поради липса на време или подходящи условия. Трудно е например да се предсказва какво би било поведението на фашистката партия, след като тя се окаже изолирана и отделена от държавата.

В Германия нацистката партия и държавата паднаха едновременно под натиска на съюзническите сили и ако ние говорим за отделяне на нацистката партия от държавата, то фигурираше като план на заговора от 20 юли 1944 г. В Италия, където военния заговор успя, фашистката партия също не беше решително отделена и изолирана от държавата поради присъствието на немските дивизии.

В Испания наблюдаваме точно този процес, който примерно след 1955 г. бавно, но сигурно започна да се развива. Вождовете на Фалангата постепенно биват изтласквани от ръководните държавни органи и тя започва да губи своето влияние върху държавата. Последната престава да бъде монополна собственост на една партия, както е нормално при всяка фашистката държава. Някогашното срастване на държавния с партийния апарат се разкъсва и партията започва да губи своите живителни сокове.

В 1956 г. тогавашния министър-секретар на Фалангата Арезе с тревога докладва на Националния съвет (централното партийно ръководство), че партията има само 5 процента от местата в главните държавни органи и настоява да се възстанови предишното положение на Фалангата. За това негово искане той е уволнен от Франко.

През 1957 г. Франко, след като е подготвил условията, прави решителен завой от фашистка към военна диктатура. Той прехвърля своята опора от фалангата върху военщината и дясното крило на католическата църква, групирано в организацията „Опус ден“. Фалангата се оказва вече ненадеждна като масова политическа опора на режима, каквато бе в продължение на десетки години. От една страна, тя е дотолкова компроментирана морално-политически особено чрез връзките си с нацистката партия в Германия и фашистката партия в Италия, че вече самото название „Фаланга“ се възприема като срамно и позорно. Затова правителството я преименова в „национално движение“. От друга страна, Фалангата, като резултат от разложителните процеси, губи своето влияние, а членската и маса непрекъснато се топи. Ако някога по свидетелството на Ейбл Плен тя е имала организация във всяко село и паланка, днес тя е загубила по-голямата част от своите първични партийни организации. Достатъчно е да се каже, че от 9-те хиляди селища на Испания в 5–6 хиляди тя изобщо няма организации.

Този курс на постепенно изолиране на Фалангата от държавните органи най-ясно проличава в двете последователни реорганизации на правителствения кабинет в 1962 и 1965 г. При първата реорганизация в 1962 г. числото на генералите се увеличава от 3 на 7 (26–105). Същевременно Франко отстранява редица лица от старата фалангистка гвардия, между министъра на благоустройството на градовете и безсменния министър на информацията Ариас Салгадо.

Като говори за тази реорганизация на кабинета, Хосе Гарсия пише „От 18 министерства на предишния кабинет бяха заменени осем. Фалангата, разполагаща в правителството от 1957 г. с три министерски портфейла, сега запазва само едно министерство. Болшинството от министрите се оказват представители на «Опус ден», освен това в правителството бяха включени пет генерали и двама контраадмирали. Важна особеност бе учредяването в новото правителство на поста заместник-председател на Министерския съвет, на който бе назначен генерал-капитан Мунос Грандес. Бившият командуващ «Синята дивизия» стана втори държавен деец на франкисткият режим след Франко“ (20–454). С други думи, Франко определи за наследници на франкизма генералите, а не Фалангата.

Втората реорганизация от 1965 г. става пак за сметка на Фалангата. Франко засилва влиянието на финансовия капитал, чиито интереси са най-добре представени от „Опус ден“. Между новите министри са: министърът на финансите Хуси Хосе Еспиноса — активен привърженик на „Опус ден“ и министърът на търговията Фаустино Гарсия Минхо — също от средите на „Опус ден“ и свързан най-тясно с банките, министърът на селското стопанство Адолфо Диас Амброна — крупен земевладелец; министърът на правосъдието Антонио Мариа Орион-и-Уркихо, принадлежащ към най-могъщите представители на финансовия капитал в Испания.

От тези факти не е трудно да се види, че режимът на Франко действително сменя своята главна опора, като се прехвърля от Фалангата върху военната част на финансовия капитал. Същевременно те показват разложението, разпадането на диктатурата, защото става дума за нейната главна опора — фашистката партия, владееща и командуваща държавата. Да се откъсне фашистката партия от държавата — това значи да се срути главната опора на фашистката тоталитарна система, след което нейното пълно разрушаване става неизбежно.

Фашистката партия е църквата на тоталитарната фашистка държава. Именно тя дава идеологическа и политическа санкция за всяко деяние на държавата. Не става дума за случайно сравнение. Касае се за дълбока аналогия, която съществува между фашистката държава на XX век и средновековната феодална монархия.

1. Ако феодалната монархия има църквата като своя идеологическа опора, то фашистката държава намира същата опора в монопола на управляващата фашистка партия.

2. Както църквата е носителят на духовната реакция (обскуратизма) в средновековната държава, така и фашистката партия е носителят на духовната реакция („партийното мракобесие“) в тоталитарната фашистката държава.

3. Както средновековната църква има специална институция за преследване на идеологическите противници или еретици, в лицето на инквизицията, така и фашистката партия има специална идеологическа институция за борба с враговете на „държавата и народа“ в лицето на тоталната фашистка цензура и държавна сигурност.

4. Както феодалната монархия се опира на извъникономическа, политическа принуда, така и стопанството на фашистката държава се крепи на чисто политическото принуждение: работникът в единия и другия случай е третиран като собственост на държавата и като такъв е длъжен да се подчинява на последната.

5. Както при прехода от феодализъм към буржоазното общество църквата се отделя от държавата (нещо, което правят всички буржоазни революции), така също преходът от фашистка диктатура към демокрация изисква отделянето на партията монополистка от държавата.

Илюзияна на една част от казионната интелигенция, че фашизмът постепенно ще еволюира към демокрация, не се оправда никога в Италия, нито сега в Испания. Опитът показва, че фашистката държава не може да се демократизира и „либерализира“ (една политика, която през последния период от живота си Франко провъзгласява). От фашистката държава към демокрацията съществува един-единствен път — разпадането на фашистката система. Най-важен момент от този процес е отделянето на фашистката партия от държавата и преминаването към многопартийна система.

2. Фашистката партия в опозиция на държавата

Веднага след отделянето и от държавата фашистката партия започва да се раздира от вътрешни противоречия. Предишното (абсолютно) морално-политическо единство, с което се гордее всяка фашистка партия, изчезва „яко дим“. На негово място идват антагонизмите, вътрешнопартийните борби, фракциите, групите и кръжоците.

Това е естествено. С отделянето си от държавата фашистката партия загубва най-важните лостове за поддържане единство в своите редове — раздаването на държавни служби, както и апарата за насилие, главно държавна сигурност, чрез който партийното ръководство унищожава всякакви фракционери вътре в своите редове. Когато разглеждахме вътрешнопартийния живот на фашистката партия, отбелязахме като характерна особеност на отсъствието на каквито и да било вътрешнопартийни борби и различия. Фашистката партия е обикновено единна като казарма. Ръководството командува, редниците изпълняват. Най-висшата проява на „демократизъм“ във фашистката партия е благоволението на ръководството да информира първичните партийни организации за мотивите на един или друг политически завой. И ако някъде се появят фракционери, „иначемислещи“, партийното ръководство, което е същевременно и правителство, веднага ги унищожава чрез държавния терористичен апарат. Или партийното ръководство, завладяло посредством партията държавата, след това чрез държавните органи за насилие подчинява напълно членската маса, създавайки от нея механизма на пълното послушание.

Ръководството на Фалангата по-рано вършеше тази работа чрез партийната (фалангистка) милиция и наказателните взводове. И едните, и другите се издържаха от държавата. Сега, след като загуби владението си над държавата, фалангата няма средства да поддържа свой терористичен апарат. Тя не може повече да раздава служби, помощи и пенсии. За да поддържа своя широка и надеждна социална база. За пръв път Фалангата се оказва в положението на обикновена политическа партия, принудена да разрешава своите вътрешни противоречия чрез открити, публични спорове и дискусии. Такава партия, лишена от облагите и привилегиите на властта, по необходимост минава в опозиция на държавата, за да може да се запази като политическа сила. След като по-рано тя е намирала социална опора в държавата, или по-точно чрез държавата (раздаване на служби, привилегии, синекури и пр.), сега тя може да разчита само на масите, враждебно настроени спрямо официалната власт. Но за да намери социална база в масите, тя трябва в една или друга степен да стане изразител на техните противодържавни настроения, т.е. да мине открито в опозиция на държавата. Такъв е пътят на Фалангата от монополно управляваща държавна партия до опозиционна партия.

„Определена част от фалангистката йерархия — пише Хосе Гарсия, — сътрудничейки отначало с франкизма, се отдалечи от режима и премина в опозиция. «Масите» на фалангистката партия пасивно следяха борбата във върховете. «Масите» симпатизираха на онези, които преминаха в опозиция. Така болшинството от фалангистите се оказаха в крайна сметка противници на франкистката диктатура, привърженици на «обновяването», «преобразуването», «либерализацията», на замяната на франкизма с друг режим, който би отговарял на «интересите на нацията». Подобна Фаланга стана ненужна на генерал Франко и той без особено съжаление се разделя с нея“ (20–436 и 437).

Въпреки всичките си вътрешнопартийни противоречия с цялата пъстрота от направления и кръжоци Фалангата бе единна в едно отношение: в своята враждебност към късната франкистка държава. От ляво или отдясно, от прогресивни или ретроградни позиции, фалангистите системно критикуват режима.

Интересно е да се приведе критиката на Луис Гонсалес Висен, един от най-влиятелните лидери на левите фалангисти, бивш началник на охраната на Франко: „«Зародишът на движението» се заключава във Фалангата. Може да се твърди, че фалангата и «движението» са синоними, тяхната единствена разлика е в това, че тук са две различни тактики. Най-силните групи, онези, които почти непрекъснато държаха в свои ръце власта на Испания, представляват от само себе си най-крайните групировки на десните сили и капитализма. Оттук е съвсем естествено, че те се стремяха да извратят провъзгласените от Фалангата концепции за свободата и нейните революционни принципи в областта на икономиката.

В резултат на това сега в Испания съществуват две различни групи: от една страна, фалангисти, искащи свобода и социално-икономическа революция, от друга — «движение», чиито десни тенденции предизвикват опасно противодействие на икономическия прогрес… В испанските десни сили — продължава Гонсалес Висен — има две основни цели: те се бориха и продължиха да се борят за това, да извратят, разпуснат или разчленят движението, което би се опитало да извърши икономическото преобразование на страната. Те се обявяват също така против разпространяването на идеите, които биха довели до създаването на институтите на свободата“ (20–435).

Л. Гонсалес Винсен всъщност иска да възроди старата „истинската“ Фаланга от времето на Хосе Антонио Примо де Ривера, която имаше в програмата си някои антикапиталистически тенденции. Това бе едно утопично желание, тъй като Фалангата за четвърт век сътрудничество с държавата е предостатъчно компроментирана, за да се възроди отново върху чиста и непорочна идейно-политическа основа. По-интересно е противопоставянето и враждебното отношение на левите фалангисти към държавата. Тази опозиция на режима е изразена още по-определено в програмата на левите фалангисти, изложена в една статия на същия Л. Гонсалес Винсен, където може да се прочете следното: „Ние се борим против всякакво случайно и диктаторско правителство… Ние сме противници на правителството, което под предлог за подобряването на икономиката на страната прави всичко това за сметка на най-бедните класи“ (20–436).

Опозицията на левите фалангисти спрямо францистката държава понякога взема твърде остри и дръзки форми. Един от тях, някой си Хосе Рамон Алонсо Урдиалес, при чествуването годишнината от смъртта на основателя на Фалангата, извиква направо в лицето на Франко: „Предател!“, за което е осъден на 12 години строг тъмничен затвор (26–96).

Франкисткият журналист Антонио Хименес Перикас е също осъден на 10 години тъмничен затвор. Синът на един от основателите на Фалангата Санчес Масас, студентът Хосе Антонио Санчес Масас Ферлосио (както се вижда, студентът е кръстен на името на основателя на Фалангата!), е осъден за „нелегална пропаганда“. Авторът на фалангисткия химн „С лице към слънцето“, писателят Дионисио Ридроехо, публично осъди убийството на комуниста Хулиан Гримау (член на ЦК на ИКП), за което е държан няколко месеца под арест.

Процес за „подстрекателство“ на селяните е бил започнат „над един от основателите на Фалангата — директора на «Расета рурал» граф Монтарко“ (20–98).

Лабаде Отермин, също един от представителите на старата фалангистка гвардия, член на Националния съвет на Фалангата и дългогодишен граждански губернатор на Астурия, се обявява против казионните профсъюзи, заявявайки, че те са „загубили своето лице и престиж, преминавайки напълно в служба на правителството, което по-скоро ги използува като политически инструмент, отколкото като средство за изразяване желанията на трудещите се“ (26–98). Същевременно той се застъпва за реформиране на профсъюзите, при което „изборната линия да вземе надмощие над политическата линия, която днес е господствуваща“ (26–98).

Даже Хосе Солис Руис, доскорошният министър-генерален секретар на Фалангата, по повод работническите стачки си позволява да заяви в международния клуб по печата в Мадрид, че: „Не е достатъчно да се забрани стачката, трябва да се установи система, която би я направила ненужна“ (26–98).

Освен тези индивидуални актове на опозиционно отношение към правителството и неговата политика фалангистите, особено от левицата, правят и колективни протести, присъединявайки се към работническите демонстрации. „В първомайския манифест към испанските трудещи се в 1963 г. работническата профсъюзна опозиция отбелязва, че в стачките на някои места са взели участие тъй наречените «леви фалангисти», които все повече се чувствуват отдалечени от режима“.

„Левите фалангисти“ излязоха с критика на правителството. 52 човека — сред тях президентът на кръжока Хосе Антонио и 7 члена на Кортесите — изпращат на Хосе Солис Руис писмо, в което се подчертава: „В течение на последните шест години правителствената политика доведе работниците до неподчинение, като не им остави друго средство освен бунта, в резултат на което Испания и целият свят узнават за несъгласие с тази политика…“ (26–97).

3. Разпадане на системата от масови казионни организации

След фашистката партия разложението обхваща системата от казионни масови организации, които остават без политическо ръководство и контрол. Отделянето на фашистката партия от държавата и особено враждебното и отношение към нея води до бързото разкриване на казионния антиработнически характер на „вертикалните профсъюзи“. Пада цялата идеологическа гарнитура, грижливо изграждана в течение на десетилетия от фашистката партия, с единственото предназначение да крие истинската природа и функции на „вертикалните профсъюзи“. Те също започват да се дистанцират от държавата и да се обявяват против нея.

По такъв начин се осъществява процес, обратен на онзи, който се извършва при възходящото развитие на фашистката държава, когато тя, вземайки под свой контрол масовите организации, от оръдие на трудещите се ги превръща в оръдие против трудещите се. Сега става обратното: като се откъсват и противопоставят на буржоазната държава, профсъюзите отново стават оръдие на трудещите се против държавата. От резерв на държавата, който тя използуваше за смазването на своите противници, те се трансформират в неин враг, срещу когото тя е принудена да хвърля въоръжена полиция и войска.

Този процес на превръщане взема твърде разнообразни форми — от политическите демонстрации и събрания до създаването на нови масови организации.

Основната, ярко изразена тенденция е премахването на старите принципи на казионните организации, разпускането след това на самите организации, като на тяхно място се изградят нови масови организации на трудещите се и младежта върху демократичните начала, основани на пълната доброволност.

Студентите например масово бойкотират СЕУ (Испански университетски синдикат), основан през 1936 г. от Фалангата като задължителен фашистки профсъюз за испански студенти. С влизането в университета властите задължително зачисляват студентите за членове на СЕУ. Неизменните искания на студентските демонстрации от 1956–1957 г. насам са: да се премахне СЕУ и се изградят свободни профсъюзи, да се възстанови автономията на университетите и се върнат гражданските и политическите свободи на страната и т.н. „Към края на 1964 г. излизането на факултетните студентски организации от СЕУ става почти повсеместно“ (26–39). Затова СЕУ през 60-те години с основание се третира като „потъващ кораб“. Студентските организации, които напуснаха СЕУ, се обединиха в Свободната асамлея, която в процеса на борбите стихийно се формира като нова демократична форма на студентското профсъюзно движение.

Четвъртата асамблея на студентите (предишните три бяха в 1956, 1962 и 1964) в началото на 1965 г. прие декларация, която изразява всъщност програмата на новото студентско движение: „а) профсъюзна свобода, разбирана като създаване на автономен, демократичен, представителен, свободен и независим профсъюз, неподлежащ на никакво политическо или академическо насилие; б) всеобща амнистия за всички, намиращи се под следствие, на глобените или затворени студенти; в) свобода на мисълта в университетите; г) свобода на сдруженията в университетите; д) солидарност с трудещите се, които се борят за същите демократически искания“ (26–40 и 41).

На 27 февруари 1965 г. на едно събрание в аудиториите на Мадридския университет. Четвъртата асамблея се обявява „за висш представителен орган на новото, независимо, демократично студентско профсъюзно движение“ (20–41).

Впоследствие всички демонстрации, стачки или протести се провеждат под ръководството на съответната асамлея на студентите. „На 2 март 1965 г., в Деня на студента, няколко хиляди студенти от Мадрид по решение на Четвъртата свободна асамблея излизат на демонстрация против репресиите и клеветническата кампания на франкисткия печат. Пред зданието на управлението на печата студентите късат и мачкат по платното на улицата официалните франкистки вестници. Против демонстрантите е била хвърлена въоръжена полиция.

… Събитията продължават да се развиват. В Барцелона на 22 и 23 март 1965 г. се събират на първото национално кординационно съвещание избраните от студентите представители на университетските окръзи на Мадрид, Барселона, Билбао, Саламанка, Валенсия, Овиедо, Сарагоса, Валядолид. Това са били делегати от висшите учебни заведения на Испания, обявили своето излизане от Франкисткия СЕУ. Те приемат манифест, в който заявяват, че «за студентите СЕУ отдавна е мъртъв», както и декларазия за принципите, където подробно е разработена организационната структура на новия, свободен, независим и демократичен Национален профсъюз на студентите. На барселонското съвещание за пръв път се слива в едно гласът на свободните асамблеи, отразил цялата широта и мощ на антифранкистките студентски демонстрации.

На Франковото правителство се наложи официално да признае фактическият крах на СЕУ. На 2 април 1965 г. Министерският съвет утвърди тъй наречения «постановяващ декрет за професионалните сдружения на студентите». Неговата цел се състои в това, като отхвърля срамното название и формално като провъзгласява изборност на ръководството на студентските сдружения от горе до долу, да се опита да запази самата система за правителствен контрол над цялата студентска организация“ (26–41 и 42).

Разбира се, свободните студентски организации категорично отхвърлиха правителствения декрет и фактически сега в испанския университет наред с умиращия СЕУ съществуват свободни, независими и демократични студентски профсъюзни сдружения, които изразяват техните интереси.

Този процес разкрива дълбокото сходство в положението на свободната асамблея на студентите и на Работническата профсъюзна опозиция. И едната, и другата съществуват като отрицание на „вертикалните синдикати“ и съществуват наред с тях. По такъв начин възниква „своеобразно двувластие“ в системата на масовите организации. От една страна, са казионните профсъюзи, които държавата налага със сила на работниците и студентите, а от друга — работниците вътре в държавните профсъюзи избират свои „работнически комисии“. Тъкмо последните изразяват реалните им интереси и действуват от тяхно име, когато трябва да се заобиколи натрапеното ръководство по време на стачки, бойкоти или политически демонстрации.

Оттук в противоречивото положение на работническите комисии. От гледна точка на държавата и нейната профсъюзна политика те са нелегални, противозаконни органи и властта ги преследва. Но доколкото те са ръководителите на големите икономически стачки, работодателите и властите са принудени да преговарят с тях и по такъв начин ги признават фактически за истински представители на работническата класа. Като говори за статута на работническите комисии през 60-те години, Х. Гарсиа им дава съвсем точна характеристика: „Испанският пролетариат намери удачно средство да замени фашистките профсъюзи със свои органи за борба, заставили режима да ги признае «де факто». Това беше още едно важно завоевание на работническите комисии профсъюзната опозиция, без да е станала официално призната, престана да бъде нелегална“ (20–463).

Сантяго Карильо, сегашният генерален секретар на ИКП, в книгата си „След Франко — накъде?“ възлага големи надежди на тези комисии като организационно оръдие на работническата класа за ликвидиране на корпоративната система: „«Вертикалните профсъюзи» са в агония. Със своите комисии работническата класа създава условията за изграждане на единни, независими, свободни и демократични профсъюзи, класови профсъюзи, които служат за организиране защитата на нейните интереси и които да подпомагат борбата за едно общество без експлоататори и експлоатирани“ (46–44).

Работническата профсъюзна опозиция на практика доказа, че тя е истинският ръководител на пролетариата и изразител на неговите интереси, като се нагърби с ръководството на големите стачки от 1957, 1958, 1961–1962 и особено от 1964 г., които принудиха правителството да изведе на улицата полицията и войската. Стачката от 1962 г., започната от миньорите на Астурия, трая близо два месеца и застави правителството да повиши работната заплата и да утвърди определен минимум за всички работници. Тежестта и авторитетът на работническата опозиция на този етап са пораснали до такава степен, че тя фактически да действува като представителен орган. През ноември 1962 г. представителите на работническата опозиция от Астурия, Мадрид, Каталония, Баскония и Андалусия проведоха нещо като национална конференция, на която обобщиха опита от проведените по цялата страна стачки и същевременно приеха цяла програма за закрепване на достигнатите позиции.

Всъщност смисълът на борбата за превръщане на казионните профсъюзи от оръдие на държавата в оръдие на трудещите се против държавата най-добре е изразен в искането на студентите от 15-те факултета на Мадридския университет, където се казва: „СЕУ досега предсавляваше правителството пред студентите. Ние искаме нашите профсъюзи да предсавляват студентите пред правителството“ (20–456 и 457).

4. Военната диктатура — преходно звено от фашизма към либералната демокрация

Испания от 50-те и 60-те години фактически преживя оня етап на разложение на фашистката държава, когато тя загуби масовата си социална опора и най-важните си белези: фашистката партия и казионната система от масови организации. С това тя дегенерира до обикновена военна диктатура, която се крепи глав но на полицията и войската.

Че това действително е така, може да се проследи при всички по-големи демонстрации и стачки, избухнали в Испания през 50-те и 60-те години. В такива случаи правителството неизменно изкарва на улицата терористичния апарат на държавата, за да противодействува. То няма вече други средства.

Страна, в която са възможни стачки и масови, общонационални политически демонстрации, не може да се разглежда като фашистка държава в точния смисъл на думата. Тоталитарната фашистка държава разполага със средства не само да ликвидира в зародиш, но и изобщо да не допусне организирането на какъвто и да било протест. Чрез своята железна система за контрол на гражданското общество тя успява да ликвидира, още преди да е реализирано, всяко намерение за открито излизане против режима. Затова именно при всяка истинска фашистка държава се създава впечатлението, че съпротивата изобщо изчезва и дори възниква илюзията, че няма недоволни, тъй като никой не се вдига на борба. Пълната липса на условия за борба обяснява всичко. В туй отношение италианският буржоазен вестник „Щампа“ от 18 юли 1922 г. изрича пророчески слова за пълнотата на бъдещата фашистка диктатура: „Фашизмът — това е движение, стремящо се с всички законни и противозаконни средства да завладее държавата и да подчини на себе си целия живот на нацията, за да установи своята неограничена и безразделна диктатура. Главното средство за достигането на тази цел съгласно програмата и в съответствие с духа, царящ сред неговите вождове и последователи, е пълното унищожаване на всички граждански и лични свободи, с други думи — унищожаване на статута и на всички либерални завоевания на Италианското Рисорджименто.

Когато диктатурата бъде установена дотолкова трайно, че ще могат да съществуват само такива институти, ще могат да се извършват само такива действия, ще могат да се произнасят само такива думи, които ще бъдат проникнати от духа на безусловна преданост и подчинение на фашизма, тогава този последният ще се съгласи да спре насилствените действия, тъй като за тях вече няма да има обект, запазвайки си обаче правото всеки момент отново да ги започне при първите признаци на възобновяване на съпротивата“ (2–213).

Италия и Германия потвърдиха пункт по пункт тези пророчески думи, казани още в зората на фашизма. В апогея си те достигнаха такава пълнота на диктатурата, когато съпротивата практически изчезна.

Обстоятелството, че франкистката държава през 50-те и 60-те години излиза по-често срещу трудещите се и техните стачки, демонстрации или протести, не значи, че терорът се увеличава, а просто става явен, разкрива се пред очите на широката маса. Това означава, че вече са създадени условия за борба срещу държавата и тя е принудена все повече и повече да разкрива своя антиработнически и антидемократичен характер.

Понякога терорът на военната диктатура може да вземе дори по-остри форми, но той никога не може да достигне пълнотата и всестранността на терора при фашистката система. Ако фашистката държава може едновременно и системно да упражнява идеологически (чрез монополната пропаганда и образователната система), политически (чрез системата от масови организации) и военнополицейски терор, то на етапа на военната диктатура държавата може да използува самапоследната форма на терор. Тя не притежава вече система от масови организации, чрез които да държи в подчинение гражданското общество. Нейната пропаганда, загубила до голяма степен монополния си характер, загубва напълно доверието на поданиците и ефектът от нея е по-скоро отрицателен, отколкото положителен. Военната диктатура има срещу себе си едно гражданско общество, което чрез индивидуални, групови или масови акции постоянно я атакува, а тя е принудена непрекъснато да се отбранява чрез своя терористичен апарат. Тя все още наказва много жестоко отделни свои противници и критици, какъвто е случаят със зверското убийство на Хулиан Гримау, но не може да спре прогресивното нарастване на техния брой и дързост. Изобщо военната диктатура е принудена постоянно да се отбранява от публичните критики, нападки и протести, докато фашизмът по принцип не ги допуска.

Ще поясним това различие с примера от литературата, посветена на следфашистка Испания. Съветските журналисти Н. Гренадов и И. Ксенофонтов привеждат следния случай като особено типичен за Испания през 60-те години: „Веднъж мадридчани, отваряйки поредния номер на ежеседмичника «Доминго», не видели на корицата името на редактора Хуан Родригес. Работата се заключавала в това, че в предишния номер била поместена карикатура от известното венецуелско списание, която изобразявала генерала с многочислени ордени на гърдите и в които властите съзрели покушение върху престижа на испанския държавен глава, генерал Франко. Този невнимателен хумор струвал на автора глоба от 50 хиляди пезети и понижение в длъжност“ (26–108).

По този начин военният режим отговаря на едно публично, твърде дръзко предизвикателство. При фашисткия режим или в Испания от периода 1939–1955 г. този случай въобще не можеше да стане: пресата никога не би поместила карикатура на държавния глава. Даже ако се намери такъв безумно смел главен редактор, непременно някой от останалите членове на редакционната колегия, мислейки за себе си, ще донесе до съответните органи и скандалът ще бъде осуетен.

Друг характерен пример за новия етап. Година след убийството на Хулиан Гримау около името на главния обвинител по делото, майор Мануел Фернандес Мартин, се разкрива голям скандал. Оказва се, че той няма завършено юридическо образование, което според член 63 от военния кодекс е задължително. „Всичко това се разкрива съвсем случайно. Вече след процеса над Хулиан Гримау Фернандес Мартин излиза на граждански процес по делото на един генерал. Онзи, «обидил се», заявявя, че Мартин няма званието адвокат. Самозванецът веднага отива в Севиля, надявайки се да получи диплом, но деканът на Юридическия факултет категорично отказал да му даде такъв документ. Скандалът предизвикал негодуванието из юридическата общественост, на адвокатите от Мадрид и Барселона, на армията. Обаче франкистките власти са отказали да преразгледат делото на Хулиан Гримау и другите, в процеса над които вземал участие Мануел Фернандес Мартин“ (26–103).

Как би процедирал фашисткият режим? Фашистката партия щеше да нареди на декана на Юридическия факултет да издаде незабавно диплом на майор Мартин. Вземайки участие в 4000 политически процеса, той е оказал незаменима услуга на партията в борбата с враговете на държавата, натрупвайки огромен практически опит в тази област. Деканът, като примерен фашист или безпартиен, но изпълнителен чиновник, веднага би изпълнил нареждането. По такъв начин режимът щеше да предотврати един скандал, който излага системата в цялост и в частност — правораздаването. Освен това щеше да спаси от пълен провал един заслужил ветеран, който е изпратил стотици, ако не и хиляди борци за демокрация на смърт.

Най-сетне тоталитарната фашистка държава никога не би допуснала появата на декларацията на 1160-те — декларация на най-видните духовници и интелектуалци на Испания — в защита на политическите затворници. При нейния режим не 1160, но дори 16 подписа е невъзможно да се съберат под един антидържавен текст, а още по-малко да се направи достояние на световната общественост чрез упресатат.

Като се опира само и изключително на физическия терор, военната диктатура фактически залага на една-единствена карта, чиято загуба неминуемо води до нейното падане. Ето защо от политическо гледище военната диктатура може да се разглежда като отчаян, безнадежден и осъден на загиване режим, особено пък когато той представлява продукт от разложението на фашистката държавата. Самата политика на „либерализация“, която правителството на Франко провъзгласи, представлява косвено признание на разложителния процес.

Тоталитарната фашистка държава не може да се либерализира и демократизира, без да се разложи. От нея към демокрацията води само един единствен път — разложението, където военната диктатура е само преходно, междинно звено.

5. Стихиен стремеж към многопартийна система

Разложението на фашистката държава и активизирането на гражданското общество като опозиционна сила спрямо държавата неизбежно довежда до възстановяването на изпитаните в класовото общество оръдия за политическа борба, каквито са партиите и следващите ги масови организации и съюзи. Те стават естествен отдушник за онази огромна обществена енергия, когато фашистката държава дълго време е държала замразена посредством нейната специфична политическа система. Хосе Гарсиа пише, че на етапа на разложението на Испания „съществуват даже повече партии, младежки и профсъюзни организации, отколкото при монархията и републиката“ (20–432).

„В Испания, даже повече от когато и да било, започнаха да се появяват десетки партии и организации от всички оттенъци — революционни и реформистки, пролетарски и буржоазни, монархически и републикански, католически и анархо-синдикалистки. Създадоха се съюзи на разлечните партии и движения на отделните политически сили. Това беше труден и сложен процес, свидетелствуваш преди всичко за активизирането на антифашисткото подполие и за появяването в страната на своеобразно полулегално съществуване на множество партии. Диктатурата вече не беше в сила да преустанови този процес“ (20–420).

По-важните измежду тези партии са:

1. Монархическата партия „Испански съюз“ начело с Хоахин Сатрустети. Тя се появи през 1959 г. Поддържа претендента за испанския трон дон Хуан, но същевременно смята, че в страната трябва да съществува многопартийна система. Нейната програма може да се резюмира така: конституционна монархия, в рамките на която трябва да съществува многопартийна система, свободни профсъюзи, широко социално законодателство и политически свободи.

2. Монархическата конституционна партия иска демократически режим, установен чрез референдум.

3. Социална партия на демократическото действие се изказва за провеждане на „дълбока аграрна реформа и влизането на Испания в европейската интеграция“ (20–241).

4. Традиционалисткият съюз между монархическите партии е най-консервативен. Той говори за управление на страната от монарх с участието на народа и за справедливо разпределение на националния доход.

5. Християнсоциалната демокрация — най-значителната християнска демократическа партия — възниква през 1960 г.

Нейната програма е „демокрация в областта на политиката и икономиката при справедливо и равномерно разпределяне на обществените блага“ (20–422). Тя признава правото на дон Хуан да стане монарх на страната, но същевременно признава и правото на народа да избере такава форма на управление на страната, каквато намира за добре.

6. От лявото крило на християнската демокрация възниква Лявата християнска демокрация — една партия, която в програмата си се изказва за конституционна монархия, но същевременно счита, че назрелите социални проблеми на Испания трябва да се решат радикално, без да се допуска нова гражданска война.

7. Особено силна е Партията на католическото действие. Тя има влияние както сред селячеството и работниците, така и сред значителна част от интелигенцията. Нейният орган „Еклезия“ понякога бичува безпощадно престъпленията на фашистката държава, обявявайки се открито в защита на стачкуващите работници: „Подобно на това, както войната е последен аргумент, когато една от страните вижда, че с нейната гледна точка не желаят да се съобразяват, така и стачката се явява последно средство, намиращо се в разположение на работниците, когато те видят, че техните права се игнорират“ (26–84).

8. Католическата християнско-демократическа партия се обявява за преобразование на съществуващата в страната структура, за икономическо планиране и влизане в европейската интеграция.

9. Републиканското действие на испанската демокрация възниква като партия през 1959 г. Тя обединява буржоазните републиканци на втората Испанса република. Програмата и се свежда до типичните лозунги на класическия буржоазен републиканизъм: република граждански и лични свободи, аграрна реформа, икономическо планиране.

10. Испанската социалистическа работническа партия, общо взето, през годините на франкизма е запазила предишните си периметри. След падането на Франковата диктатура тя смята, че трябва да се назначи временно правителство, което да не е нито републиканско, нито монархическо, но което трябва да реши най-назрелите проблеми: да даде всеобща амнистия на политическите затворници, да възстанови гражданските и политическите свободи и подготви провеждането на свободни избори.

11. В предишните рамки си остават и организациите на анархо-синдикализма: „Националната конфедерация на труда и Федерацията на анархистите от Иберия. Тяхната програма, както и по-рано се свежда до установяването на «либерален комунизъм посредством» прякото действие на работническата класа“ (20–428).

12. Комунистическата партия е вече твърде много обогатена от горчивия опит на миналото. Нейната програма-минимум предвиждаше обединяване на всички демократични сили на страната за събаряне на франкистката диктатура. След това страната трябва да вземе курс на изграждане на социалистическото общество, съобразен със специфичните условия на Испания, в който трябваше да участвуват най-широко и католиците. Всяка от изброените, както и по-малките политически партии, които не споменаваме, се стремят да привържат към себе си разни масови организации и съюзи.

Например партията Католическо действие създаде Алианса на християнските работници, Национална аграрна католическа конфедерация — Солидарност на християнските работници в Каталония и Солидарност на работниците от Баскония.

Тенденция към създаване на масови организации, естествена в условията на разлагащата се фашистка държава, води до възникването на страхотно много обществени организации, съюзи, кръжоци и пр. Техният статут във франкистката държава от 60-те и началото на 70-те години е полулегален. Отказвайки тяхното узаконяване, тя вече не е в състояние и да ги унищожи, за да върне обществото към предишното състояние.

Стихийният стремеж на испанското общество към многопартийна система се изразява не само в грамадното число политически партии и организации, но и в техния стремеж за многопартийност, изразен в програмата им. Нито една политическа партия, в това число и монархическите не искат еднопартийна система. Последната е до такава степен компроментирана от режима на Франко, че всяка партия, застъпила се за такава система, моментално би загубила привържениците си. Еднопартийната система основателно се асоциира с фашистката диктатура, тъй като е първа стъпка към нейното изграждане.

В защита на многопартийността много активно излизат католиците. Професорът по политическо право в университета в Барселона, католикът Хименс де Парга, публично се обяви против забраната на политическите партии в Испания: „Човек по своята природа е общително същество, но действува не изолирано а посредством асоциации. Поради това неговите политически права се осъществяват на практика посредством политическите асоциации, главно чрез политическите партии… Но става дума не за асоциации, създадени от властта, от правителството, в които могат или са длъжни да влязат гражданите. Става дума за правото да се създават такива асоциации, които от самите граждани се считат необходими и свободни както по своето съществуване, така и по своите цели“ (26–88).

Комунистите също излизат в защита на многопартийността: „Нашето схващане за парламента — пише Сантяго Карильо — предполага, естествено, една многопартийна система. Официалната пропаганда в нашата страна хули и ругае многопартийността. Не си струва да се води полемика с тази пропаганда: нейните мотивировки са очевидни. Ние, испанците, имаме горчив опит от това, какво представлява в условията на нашата страна ликвидирането на многопартийността. В това отношение може да се каже, че сме научили нещо. Всеки режим, който осигурява свобода на партиите, дори с всичките си слабости ще бъде хиляди пъти за предпочитане пред сегашния.

… Партиите, дори с присъщите им слабости, са демократичен елемент в политическия живот на една страна, тъй като отразяват разнообразните интереси и позиции на различните социални слоеве и класи. Дори онези партии, чиито ръководства са послушни на монополистическия капитал, са принудени, когато се създават широки масови движения на общественото мнение и сред членовете им, да имат предвид в една или друга степен народната воля. От друга страна, съществуването на партии и тяхната политическа пропаганда допринася широките народни маси да се интересуват от живота на страната или в една или друга степен да участвуват в него, т.е. противодействуват на това, което бихме могли да наречем политическо безразличие на народа, от което е заинтересован монополистическият капитал и което той насърчава“ (4–88).

Сантяго Карильо счита, че многопартийността е подходяща не само за периода след Франко, също и за изграждането на социализма. „Ние сме казвали неведнъж, че в Испания многопартийността е подходяща даже и за изграждането на социалистическото общество. Това не е никаква маневрена техника от наша страна, а цялостно стратегическо схващане“ (46–89). Това се диктува от обстоятелството, че „изграждането на социализма днес не е вече задача изключително на работническата класа, а и на други обществени групи и слоеве; върху идеята, че днес наред с марксистко-ленинските сили, които изразяват мирогледа на научния социализъм, олицетворяван от комунистическата партия, съществуват и други социалистически тенденции, които могат да намерят отражение в други политически партии, чийто принос е абсолютно необходим за създаване на ново общество без експлоатирани и експлоататори“ (46–89).

В днешна Испания против еднопартийната система се обявява, макар доста срамежливо, дори органът на „вертикалните синдикати“ — „Пуебло“, който през февруари 1963 г. писа: „Една единствена партия не е най-добрият държавен метод, тъй като в обществото съществуват цяла гама идеи и мнения; също не е подходящ методът на съществуване на няколко партии, което неизбежно води към политически хаос. Именно затова е необходим такъв порядък, при който различните мнения биха могли да съществуват при една основна идеология. Ето защо е необходимо от единството и многообразието да се използуват техните положителни черти“ (46–99).