Фашизмът (Документално изследване на германския, италианския и испанския фашизъм)

1. Възможно ли е тоталитарната държава да бъде съборена „отдолу“

По своята структура тоталитарната държава е най-пълната и завършена система за подтискане на отделната човешка личност и народа. Тя не само потиска, тероризира, но и привлича на своя страна преобладаващата маса на народа или — по-точно — въвлича народа в своите престъпления, извършени против същия този народ. Тя не само действува от името на народа — това прави всяка държава, — а действува чрез самия народ. Той става оръдие на нейната борба против народа и неговите най-добри представители — защитниците на демокрацията, на гражданските и политическите свободи.

Обхванали тотално народа в масови казионни организации, тя лесно го насочва към това, сам, със собствените си ръце, да унищожава онези гласове, в своята среда, които се обявяват срещу диктатурата. Какво по-„дълбоко“ единство между народа и държавата може да съществува, ако народът сам защищава държавата, сам унищожава нейните врагове!

Дори ако вземем само терора, той не се ограничава във физическата му форма (изтезания в подземията на гестапо и принудителен труд в концентрационните лагери), но и в допълнителния и системен идеологически терор, упражняван посредством радиото, пресата, киното, масовите организации и събрания.

Ако СС и гестапо унищожават носителите на демократичната политическа мисъл, наследена от времето на Ваймарската република, пропагандата и масовите организации изкореняват дори зародишите на каквото и да е свободомислие, насаждайки догмите на официалната държавна идеология. Така терористичният апарат на тоталитарната държава чрез натиск, шпионаж, шантаж, концентрационни лагери и затвори ликвидира останките от самостоятелното политическо мислене, изтребва политическите си противници, а чрез пропагандата осуетява появата на идеи или политически манталитет, противоречащи или несъгласувани с казионните норми.

При това положение липсват условия и хора за една масова борба против фашистката диктатура. Създаването на масова организация, способна чрез въоръжено въстание да събори фашистката държава е невъзможно поради тоталния шпионаж, който бързо разкрива конспиративната мрежа, а терористичния апарат я унищожава. Затова в хитлеристка Германия до последния момент не беше изградена цялостна, масова нелегална организация, способна да вдигне въстание.

Максималното, което постигнаха при тази обстановка немските антифашисти (комунисти и социалдемократи), беше създаването на отделни, като правило изолирани една от друга, конспиративни групи в предприятията, работещи в дълбока нелегалност. Само по изключение някои от тях успяват да се свържат с една или няколко такива конспиративни групи в страната. При това те възникват в кризисния период на германския фашизъм, когато войната беше повлякла Германия неудължимо към пропастта.

Групата на Сефков — Якоб — Бестлайн е създадена през 1942–1943 г., когато положението на Германия във войната става очевидно. Разкрита е на 4 юли 1944 г., а на 18 септември 1944 г. смъртната присъда над нейните 400 членове е приведена в изпълнение.

В обвинителното заключение на гестапо за нея е казано следното: „През 1943 г. Сефков и Якоб се срещнали и двамата стигнали до единно гледище, че Германия след сталинградския провал не може да спечели войната…

За да спомогнат за провалянето на Третия райх и за сключването на мир, те разработили следните мероприятия: създаване на ядки в берлинските предприятия, главно във военните предприятия; вербуване на подходящи партийни работници, които можели да ръководят групи в предприятията; обединяване на войниците в родината и на фронта в съпротивителните групи, препращане на пропагандни материали…“ (75–52).

По същото време възникват и другите две големи антифашистки групи (ръководени от комунистите) в Тюрингия и Саксония, тези на Тео Нойбауер и Георг Шуман. Те също са разкрити и унищожени от гестапо да края на 1944 г.

До 1939 г. режимът на Хитлер е още стабилен, че много комунисти и социалдемократи, оцелели след първите вълни на терора (1933–1934), са освободени от концентрационните лагери. Фашисткото правителство смята, че те са напълно безвредни, тъй като не могат да срещнат подкрепа и съчувствие у германския народ. Комунистите, организатори на конспиративни групи, са всъщност бивши партийни функционери, освободени от концентрационните лагери. Например организаторите на берлинската група Сефков, Якоб и Бестлайн са освободени от затвора през 1939 г. (75–46). Магнус Позер, ръководителят на организацията в Йена, е пуснат от концлагер през 1936 г., Тео Нойбауер, ръководител на ядката в Гота — пуснат от концлагер в 1939 г. (75–53). Роберт Уриг — създател на група в някои берлински предприятия, също е пуснат от концентрационен лагер през 1936 г.

По всичко изглежда, че числото на участниците в съпротивителните групи не надхвърля цифрата „няколко хиляди“ души, което за мащабите на една страна като Германия е повече от скромно. Разбира се, това съвсем не накърнява престижа на ГКП, нито героизма на тези фантастично смели хора, водили борба в деветия кръг на ада. Но то показва, че организирането на масова въоръжена борба против тоталитарния режим, която би могла да постави под въпрос неговото съществуване, е невъзможно. Достатъчно е да споменем, че ГКП — тази без всякакво съмнение най-революционна партия, която до 1933 г. водеше след себе си внушителна маса работници (ако се съди от изборите във времената на Ваймарската република), също не можа да възстанови своята организационна мрежа в национални рамки, а трябваше да се ограничи с отделни конспиративни групички.

Да се мисли, че в Хитлерова Германия не е съществувало значително число хора, враждебно настроени спрямо режима и готови да се борят за неговото събаряне, е повече от наивно. Но те не са пристъпвали към действие, защото са съзнавали обречеността на тяхната борба срещу нацизма. В условията на пълна липса на публичност дори героизмът губи смисъла си, тъй като не може да стане достояние на обществеността, за да послужи като пример за подражание или пропаганда на определени противодържавни идеи.

Попадналите в лапите на гестапо завинаги остават негови пленници. За тях нищо не се съобщава и никой нищо не знае. Те бавно, но сигурно угасват зад дебелите стени на подземията. Ялмар Шахт, един от създателите на фашистка Германия, който през последните години от нейното съществуване сам попадна в концлагер, в показанията си на Нюрнбергския процес изказа интересно съображение по този въпрос: „Каква полза от мъките, принесени в борбата против терора, ако нямаше възможност да бъдат обнародвани и по такъв начин да служат за пример на другите“ (84–590).

Това е вероятно главната психологическа причина за отсъствието на масова борба против нацистката държава. С нея се обяснява и странното на пръв поглед положение: от една страна — маса недоволни, опозиционно настроени спрямо държавата хора, недоволствуващи и критикуващи в интимна среда режима при неговото разложение, а, от друга страна — отсъствие на реална съпротива, на действителна борба.

И така, фашистката държава трудно може да бъде съборена отдолу, по пътя на въоръжено антифашистко въстание, организирано и ръководено от леви сили. Преди всичко такава сила едва ли може да бъде добре организирана и въоръжена. Със своя гигантски терористичен апарат, с тоталния шпионож, тоталната идеологическа пропаганда и тотално обхващане на населението в казионни масови организации държавата унищожава всякакви форми на съпротива още в зародиш, преди да са успели да придобият масов характер и да станат реална заплаха за нея. Ако в една фашистка държава стане възможно организирането на масова въоръжена съпротива, нещо като партизанско движение, този факт може да означава само едно: че тя е престанала да бъде тоталитарна и е деградирала до нивото на обикновена военна диктатура или че никога не е била такава и само в някои елементи е заимствувала от арсенала на фашистката система.

При фашистката диктатура конспирацията изразява едно непреодолимо противоречие: колкото по-дълбоко е замаскирана, толкова по-малко са шансовете и да бъде разкрита. Но така тя се отдалечава от реалната си цел — завоюването на масите, чрез които трябва да бъде съборен режимът. От друга страна, колкото по-широка е масовата работа, чрез която се приближава до целта си, толкова по-големи стават шансовете конспирацията да бъде разкрита и ликвидирана от терористичния апарат на фашистката държава.

2. Трите въоръжени сили на фашистката държава

Фактически във фашистката държава има три въоръжени и организирани сили, които при определени условия биха могли да се сблъскат или да действуват самостоятелно: фашистката партия, полицията и армията. При нормални условия те се намират в отношение на съподчинение: полицията (формена и тайна) и армията са подчинени на фашистката партия. От друга страна, полицията и армията са двете главни опори, на които се крепи партията във фашистката държава. Полицията се рекрутира от политически предани и обвързани с режима хора. В известен смисъл тя представлява въоръжената част на фашистката партия. Затова тя е нейната най-здрава политическа опора.

Армията обаче не е толкова надеждна, тъй като по силата на общата военна повинност в нея постъпват всички, които са достигнали определена възраст, без оглед на политическата им активност. Нещо повече — тя става опасна като потенциална опозиция при тежки за държавата условия (война, вътрешна криза и пр). Заплахата произтича от това, че тя е по многочислена от полицията, а като ударна сила стои несравнимо по-високо нея (от полицията). Армията разполага с модерно и тежко въоръжение — танкове, бронирани коли, самолети. При опит за преврат полицията никога не може да устои на нейната ударна сила.

Точно това кара фашистката партия да държи армията под най-строг контрол. Той се осъществява посредством редица мерки: систематична обработка на редовия състав в духа на партийната идеология на фашизма, създаване на офицерски кадър, предан на фашистката партия, назначаване на военен министър — безличен и безусловно покорен на партийното ръководство. Добре организираната шпионска мрежа за следене настроенията сред офицерския състав завършва системата за тотален контрол над армията.

Епизодът с „Рьомовия пуч“ е подходяща илюстрация на този принцип. Политическите ръководители на нацистката партия — Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Хес и пр. се изплашиха от мощта на военните ръководители (Рьом, Хайнес, Карл Ернст, Хайзе, Ширети, Хайдебрюк), които пред 1934 г. разполагаха с 4–5 милиона щурмоваци. Затова те не се съгласиха СА да бъде превърната в редовна армия, а нейният команден състав — в генералитет. Защото ръководителите и редниците на СА бяха предани повече на Рьом, техния организатор, отколкото на Хитлер. При това положение, ако СА беше превърната в редовна армия, а Рьом — в неин главнокомандуващ, нацистката партия щеше да има в лицето на СА една сила, която постоянно ще я държи в шах, а в критични моменти може и да я свали. Това обстоятелство предреши събитията от 30 юни 1934 г. (т.нар. „нощ на дългите мечове“). Трябваше СА да бъде унищожена като организирана сила, способна да действува независимо от партията. А това можеше да стане, като се изтреби физически командният състав и се разформироват онези съединения на СА, които са показали в някаква степен опозиционно настроение спрямо политическите ръководители на НСДАП. Всъщност политическото ръководство се изплаши най-много от искането на щурмовашката маса да се проведе вторият етап на „националсоциалистическата революция“, като се национализира едрата капиталистическа промишленост, както беше предвидено в точка 13 от програмата на НСДАП.

След тези събития СА беше поставена под постоянния и всеобхватен контрол на нацистката партия, а на щурмоваците беше „разяснено“, че втори етап на „революцията“ няма да се провежда. В това отношение е много характерно изявлението на началник-щаба на СА Лютце, направено през 1936 г. пред дипломатическия корпус в чуждестранната преса: „Когато аз заявявам от самото начало, че задълженията, поети от СА, са същите, каквито са и задълженията на партията, и обратно, аз имам предвид само това, че СА счита програмата на партията своя собствена програма. СА не може да бъде независима от националсоциалистическото движение и може да съществува само като негова съставна част. В структурата на партията СА представлява от само себе си отред нейни защитници, нейна боева ударна група, към която, изразявайки се с езика на политиката, принадлежат най-активните членове на движението. Задачите на СА са задачи на партията и обратно“ (89–591).

Че при фашистката система армията действително е най-опасната за партията организирана и въоръжена сила, която в определен момент може да я събори от власт, се потвърди в опита за преврат на 20 юли 1944 г. Този преврат не успя само поради изключително ограниченото политическо мислене на немските генерали, част от които не се реши да престъпи клетвата си пред фюрера или пък сама не беше свободна от онези идеологически принципи, които нацизмът беше успял да втълпи на народа до степен на предрасъдъци.

Но така или иначе, исторически факт е, че само армията може да се зарегистрира като сила, способна да се противопостави на нацистката партия и да я събори от власт. В този смисъл показателен е самият план за преврата, предвиждащ арестуването а) на партийния апарат, и б) на онази част от политическата полиция, на която непосредствено се опира партияга — гестапо и СС.

Падането на Мусолини през юли 1943 г. илюстрира оше по-убедително същата закономерност. Дучето фактически бе съборен от неговите генерали, които представляват най-могъщата въоръжена сила — армията. „Големият фашистки съвет, който не бе свикван от 7 декември 1939 г., се събра на 24 юли 1943 г. и след 10-часово непрекъснато разискване, с 19 гласа, срещу 7, бе решил да покани Мусолини да поиска от краля да поеме заедно с действителното (не Мусолиновото) военно командуване върховния почин на решения, които му дават нашите институции“ (45–736).

Два дни по-късно, на 26 юли, изоставен от най-близките му сподвижници, включително и от неговия зет граф Чано, Мусолини подава оставка. Впрочем още на 25 юли той е арестуван. Това означава, че е извършен преврат. Новото военно правителство начело с маршал Бадолио, пазейки в най-строга тайна арестуването на Дуче, го отправя на остров Понца. То не разпуска фашистката партия и милиция, както би следвало да се очаква, поради особеното положение в страната. В Италия пребивават значително количество немски дивизии (от лятото на 1943 г. в Италия са настанени седем немски дивизии (113–195), които лесно биха могли да съборят новото правителство и да върнат Мусолини на власт, за да запазят Италия като свой съюзник. От друга страна, при наличието на немски войски такъв акт би могъл да предизвика фашистко въстание, тъй като държавният и партийният апарат си остават предани на Мусолини.

При това положение правителството на Бадолио можеше само да излезе с възвание, в което да заяви, че ще продължи войната на страната ня Германия, и да крие Мусолини от немското разузнаване, докато настъплението на съюзническите войски не направи възможно откритото скъсвани с Германия.

Изобщо характерна особеност при военен преврат в условията на тоталитарната държава е преходът от фашистка диктатура към военна диктатура, която се характеризира с по-малка политическа стабилност и пълнота (но не и острота!) на терора. Един военен преврат никога не може да извърши преход от фашизъм към традиционната либерална демокрация поради чудовищното политическо напрежение, което освобождава. Ако се опитаме да си представим подобен експеримент, той би могъл да завърши в зависимост от съотношението на силите, с фашистко или с антифашистко въстание, с вероятност за гражданска война. При всички случаи обаче военните, които извършват преврата, ще загубят контрола над политическия ход на събитията и сами ще станат жертва на онези сили, които са освободили.

Така че един антифашистки военен преврат по необходимост трябва да прерастне и обикновено прераства във военна диктатура, която трябва да предпази новата власт както отляво, така и отдясно от едно антифашистко въстание на демократичните сили, което би могло да я смете, или от фашистко въстание на привържениците на съборения режим.

Затова маршал Бадолио веднага след преврата обяви обсадно положение, забрани политическите партии и масовите антифашистки демонстрации, мобилизира железопътните и промишлените работници.

Същевременно неговото правителство не можеше в присъствието на немските дивизии да разпусне фашистката партия и милиция. Затова то се опита да ги постави под свой контрол, като включи фашистката милиция в армията, а ръководните лица на фашистката партия мобилизира на офицерски длъжности.

Във всеки случай през 45-дневното си управление — от 29 юли до 5 август 1943 г. — Бадолио прие редица мерки за разрушаването на структурата на фашисткия режим: декрети за разпускането на фашистката партия, на Великия фашистки съвет, за премахването на Особения трибунал. Палатата на фашизма и корпорациите, както и ликвидацията на Института за фашистка култура. Освен това правителството промени названията на министерството на корпорациите, Министерството на народната култура, както и ликторските снопове на военната униформа със звездички, а фашисткият поздрав отпадна и т.н. (118–327).

Да каква степен е реална опасността от фашистко въстание при военен преврат в тоталитарната държава, може да се види от някои документи, останали от 20 юли 1944 г. в Германия. Хората, които готвят този преврат, не смеят да поемат върху себе си отговорността за убийството на Хитлер, за да не насочат омразата на народа срещу себе си. Те възнамеряват да предсавят убийството на Хитлер като дело на партийната върхушка, като престъпен акт на „една безсъвестна клика от тилови партийни ръководители“. В проекта за заповед на Витцлебен, който след преврата трябваше да поеме поста главнокомандуващ въоръжените сили, се казва: „Фюрерът Адолф Хитлер е мъртъв Безсъвестната клика от тилови партийни ръководители направи опит, използувайки създалото се положение, да нанесе удар в гърба на тежко борещия се фронт и да узурпира властта за своите политически интереси. В този час на най-голямата опасност имперското правителство обяви извънредно положение в страната, за да се поддържат правото и редът, и ми възложи да поема изпълнителната власт… Представителите на изпълнителната власт отговарят за поддържането на реда и обществената безопасност. Всяка съпротива срещу военната изпълнителна власт трябва да бъде безмилостно смазана. В този час на най-голяма опасност единството на въоръжените сили и поддържането на реда са висш закон“ (76–206).

Трикът, с който заговорниците целят да представят убийството на фюрера като дело на „една безсъвестна клика тилови партийни ръководители“, не противоречи на политическата програма на преврата: а) арестуване на партийния апарат и разпускане на нацистката партия; б) арестуване на отредите СС и гестапо. Целта е още в началото да се внесе деморалицация и обърканост във фашистката система, да се насочи омразата на фашизираните маси срещу партийното ръководство, за да могат по такъв начин заговорниците да излязат в позата на спасители на положението. Стратегическата цел е да се пречупи гръбнакът на тоталитарната система — единството на фашистката партия и държавата, — като чрез последователна редица от мерки партията бъде изолирана от държавата и лишена от средствата за принуждавене — армията, полицията, гестапо и пр. По такъв начин тя става достъпна за пълно ликвидиране.

3. Различия между фашистката държава и военната диктатура

За да се изясни по-цялостно природата на фашизма като тоталитарна система, налага да направим един паралел с военната диктатура.

Пропагандата, ръководена от нейните частни и ограничени политически задачи, често поставя знак на равенство между фашизма и военната диктатура. Станало е традиция военната диктатура да бъде демаскирана като фашистка диктатура и дори фашистка система. Мълчаливо се приема, че основен белег на фашизма са репресиите, откритият политически терор, забраната на митингите и събранията, унищожението на гражданските свободи на отделната личност.

Понякога извеждат фашисткият характер на една държава само от нейния антикомунистически курс.

В името на строгата научна истина „пропагандисткият стил“ трябва да се отстрани при изясняване различието между фашистката и военната диктатура, за да се приеме научният подход с неговите изисквания за обективност и пълнота на анализа.

В този случай разликата между едното и другото от интересуващите ни явления ще се сведе до следните черти:

1. Фашизмът установява еднопартийна система, като осигурява пълен политически монопол на своята партия, докато военната диктатура се обявява за безпартийна система, за разпускане на всички и всякакви политически партии без изключение: единствената „партия“, на която се опира, е армията.

2. Фашизмът разчита не само на открития физически терор, но и на подкрепата на широки маси от народа (особено дребната буржоазия), обхванати в най-различни държавни масови организации. Военната диктатура се опира изключително на поголовния терор, без да може да създаде своя социална и политическа база.

3. Фашизмът създава свои масови организации, посредством които обхваща цялото население — професионални, женски, младежки, спортни, детски, докато военната диктатура забранява и преследва всякакви организации и съюзи: от гледна точка на генералското мислене армията е единствена масова организация, която оправдава своето съществуване.

4. Фашизмът успява да унифицира духовния живот на обществото, като го подчини на своята идеология, докато военната диктатура само го тероризира: в тази област фашизмът освен разрушителна дейност се опитва да върши и позитивна, докато военната диктатура се ограничава само с негативна работа.

5. Най-после фашизмът изгражда тоталитарна държава, посредством която ефикасно контролира цялото гражданско общество, докато военната диктатура не винаги може дори да изгради една авторитарна държава, за каквато мечтаят обикновено военните.

Всичко това прави военната диктатура много нестабилна. Опирайки се само на терора, тя лесно може да падне, след като тази опора морално се износи. За разлика от нея фашизмът може да маневрира, като слага според случая ударението ту на терора, ту на идеологическата или пропагандната работа.

Ето защо военната диктатура скоро се изправя пред алтернативата: да се върне към принципите на традиционната буржоазна демокрация или да прерастне във фашистка диктатура със съответната тоталитарна система. Военната диктатура, която се опитва да съществува по-дълго, отколкото позволява нейната политическа природа, най-често бива съборена чрез нов военен преврат. Защото военната диктатура, след като се опира само или главно на армията, не може да елиминира един нов военен преврат.

Несравнимо по-голямата стабилност на фашистката диктатура се изразява в това, че като си създава широка социална опора в гражданското общество, тя изключва възможността за военен преврат при нормални условия. Само при дълбока политическа криза, настъпила в резултат на неуспешна война, армията може с преврат да събори фашистката партия от власт. Кой би могъл например да си представи военен преврат в Германия през 1937 г. или 1938 г.? Самото население би въстанало в защита на Хитлер и нацисткия режим.

4. Различия между фашистката и авторитарната държава

В литературата понятията „авторитарна държава“ и „фашистка държава“ много често се смесват или се подменят едно с друго като напълно еднозначни. Това особено важи за литературата от 30-те и 40-те години. При изследването на италианския фашизъм обикновено явление е дори у един и същ автор да се редуват тези две понятия.

Всъщност такава словоупотреба е неоправдана. Тя издава повърхностен анализ, при който явлението се взема за същност, а последната остава неразкрита. От друга страна, тази грешка не е и случайна: тя има своето обективно основание в реалното сродство между тоталитарната и авторитарната държава.

Всяка фашистка държава е авторитарна, но не всяка авторитарна държава е тоталитарна. Авторитарният принцип е фундаментален във всяка бюрократическа йерархия. В този смисъл всяка бюрократическа държава е повече или по-малко авторитарна. Например монархията, както и военната диктатура са типични авторитарни държави, но без да са тоталитарни.

Различието между фашистката и авторитарната държава е в това, че фашистката държава провежда авторитарния принцип в целия обществен живот: не само в държавния апарат, но също в партията, масовите организации, литературата, изкуството, науката и пр. При нея не съществува автономно спрямо държавата гражданско общество. Всички поданици са войници на държавата, длъжни са да се подчиняват и изпълняват нейните принципи и заповеди. Всеки, който се отклони от тези задължения, автоматически се обявява за предател, изменник и бива изхвърлен, деградиран или ликвидиран от фашистката държава.

Фашистката държава в този смисъл е казарма, в която няма цивилни лица, няма частни интереси, независими от държавата. При нея гражданското общество е продължение на държавата, нейна формална част — изцяло подчинена и обезличена от диктатурата.

Оттук и нейните претенции да отъждествява себе си с народа (не просто с „народните интереси“ — нещо, което прави всяка държава, — а със самия народ!), с обществото, родината, националното и пр. Оттук и нейната практика от името на народа и в името на народа, родината, обществото да унищожава безпощадно всяка антидържавна проява като „антинародна“, антиобществена, антипатриотична, антинационална и пр.

Най-после оттук онзи добре познат демагогски стремеж за поставяне етикета „народен“ върху повечето бюрократични институции. Например в Германия гражданското опълчение за вътрешна отбрана на страната се нарича „Народно опълчение“ („Фолксщурм“), Върховният имперски съд — „Народен съд“ („Фолксгерихт“), детската казионна организация — „Млад народ“ („Юнгфолк“), масовият автомобил, който Гьобелс обещаваше на Третия райх — „Народна кола“ („Фолксваген“) и пр.

Така че фашистката държава може да се разглежда като висша форма на авторитарна държава, т.е. като завършена авторитарна държава, прокарала своя принцип тотално, във всички сфери на обществения и частния живот. За разлика от нея обикновената авторитарна държава разпространява основния си принцип само в сферата на държавния апарат (чиновничеството, армията, полицията). Вън от тези рамки споменатия принцип губи смисъла си. Поради това авторитарната държава има като реална или потециална противоположност гражданското общество, като нещо различно от нея. Това не значи, че авторитарната държава не желае да контролира гражданското общество и да разпростре своите принципи върху него. Напротив, тя също се стреми към всеобхватна диктатура, но по силата на обективните обстоятелства не може, защото не разполага със системата от масови организации, характерни за фашистката държава, чрез които тя държи в ноктите си гражданското общество, както и всяка отделна личност.

Типичен пример на авторитарна държава представлява пруската монархия през първата половина на XIX век. Тя контролира гражданското общество, неговите идеи, претендирайки същевременно за носител и изразител на неговата идеология — християнството. Но тя няма масови организации, за да осъществява на практика този контрол, а разчита единствено на полицията като орган за насилие. Тъкмо поради невъзможността от тотален контрол дори в една авторитарна държава като Прусия стават множество непредвидени и противоречащи с интересите на самата институция събития.

През този период Давид Щраус издава книгата „Животът на Исус“, която събаря до основи мита за Христос. Това предизвиква буря от негодувание както сред църковниците вътре в страната, така и зад граница сред „образования свят“ и все пак с автора на еретичната книга нищо не се случва. Книгата си излиза и се разпродава.

През 1841 г. Л. Фойербах издава една още по-еретична книга — „Същността на християнството“. Тя разрушава не само християнството, но и всички други религии, доказвайки въз основа на колосален исторически материал, че боговете не са нищо повече от едно фантастично отражение на човешката същност или проекция на човешката същност върху небето. Заради тази книга, която с право се смята, че е извършила преврат в мисленето на младата генерация в Германия, Фойербах не получи катедрата по философия в Берлинския университет и трябваше по думите на Енгелс да мухлясва в глухата провинция. Но повече от това наказание държавата не можа да наложи. Трудът на Фойербах се разпространи и разнесе славата на неговия автор в Германия и по целия свят.

В тази епоха има още много прояви на свободомислие и еретизъм във философията, литературата, публицистиката на Германия, които пруската монархия е принудена да преглъща неохотно. Като авторитарна държава тя е безсилна да се бори ефикасно с тях и още по-малко — да ги предотврати изцяло, понеже не разполага с нужните средства за това.

Възможни ли са подобни прояви в Германия един век по-късно, когато тя е вече тоталитарна фашистка държава? Възможно ли е срещу официалната държавна идеология да се издават обемисти трудове и техните автори да са свободни, а славата им на борци за свобода да се разнася в страната и в света? Възможно ли е съществуването на едно антидържавно по по характер философско-литературно общество „Млада Германия“, обединяващо в своите редове всичко най-прогресивно и демократично?

Отговорът на тези въпроси е изцяло и безусловно отрицателен. В Хитлеристка Германия преди всичко никой интелектуалец не би се решил да напише подобно нещо и още по-малко да го издаде. Той знае предварително, че ще заплати с цената на свободата или живота си подобна дързост, което парализира или обезсмисля готовността му за саможертва.

Но дори ако се намери такъв автор, той няма да намери издател, който да рискува живота си за една книга. По-вероятно е, като член на казионния издателски съюз, по-скоро да изтича и донесе в гестапо, за да спаси собствената си кожа, отколкото да се нагърби с издаването на книгата, която ще го заведе направо на бесилката или концентрационния лагер.

5. Фашистката държава тласка света към тоталитаризъм

В сравнение с буржоазната демокрация тоталитарната държава има редица военни предимства. Тя е агресивна по самата си природа и представлява постоянна заплаха за съседите и.

Тя може за часове да приведе всичко на военни начала и да извърши нападение. Със своята еднопартийна система, тотална организираност на гражданското общество и монополната идеологическа пропаганда та представлява военна или полувоенна държава, готова винаги, по всяко време, за война.

Тя има възможност да използува слабите страни на буржоазната демокрация, която на свой ред не може по никакъв начин да компенсира.

1. Либералната демокрация разрешава съществуването на всички и всякакви политически партии, в това число и на фашистката партия, която е принципиален противник на многопартийната система. Но наличието на една фашистка партия в съседна либерално-демократична държава е винаги агентура („пета колона“) на фашистката държава. Тя е своеобразно продължение на управляващата фашистката партия, на тоталитарната държава в либералнодемократичната страна. За фашистка Германия такава „пета колона“ в Австрия бяха австрийските националсоциалисти, в Чехословакия — судето-немската партия на Хейнлайн, в Белгия — белгийските националсоциалисти, във Франция — кагуларите, които искаха установяването на авторитарна държава начело с Петен, в Англия — фашистката партия на Мосли. Днес е добре известно каква роля играха фашистките партии в навечерието на Втората световна война и по време на войната. Те просто разчистваха пътя на немските войски, сътрудничеха с окупационните власти и пр.

Класически образец в това отношение е норвежката фашистка партия „Нашьонал сомпинг“, която не само подпомогна навлизането на немските войски в Норвегия през април 1940 г., но и състави колаборационистко правителство, което заедно с окупаторите извърши големи престъпления срещу норвежкия народ. Името на нейния фюрер Видкун Кунзлинг, оглавил колаборационисткото правителство, стана нарицателно, символ на национално предателство.

Всяка от страните, станали жертва на агресията, беше предадена отвътре от местните фашистки партии, които съществуваха по силата на многопартийния характер на буржоазната демокрация.

2. Наличието на граждански и политически свободи при буржоазната демокрация — на словото, печата, сдруженията и т.н., колкото и да са формални, дава възможност на фашистката държава за широка пропаганда в своя полза: чрез съответната фашистка партия, с подкупване на част от пресата на съседната страна, пряко експортиране на големи количества литература, специални емисии по радиото и пр. По свидетелството на Курт Рис до 1937 г. Гьобелс е поел контрола на около 330 вестника, излизащи в чужбина на немски език, без да се включва в това число голям брой швейцарски, елзаски и чехословашки вестници (102–161).

Обратното, либералната демокрация няма никакви възможности за пропаганда във фашистката държава и да влияе идеологически върху нейния курс. Тоталната фашистка цензура не позволява внасянето на чужда в идейно отношение литература, съществуването на демократически партии, както и свободните контакти между гражданите. Тя заглушава дори предаванията на радиото от демократическите страни, а през военния период стига до запечатване на радиоапаратите.

3. В икономическата област фашистката държава разполага с неограничени средства. Практически тя може безгранично да снижава стандарта на живота било като увеличава данъците, като въвежда нови данъци или като повишава цените на стоките за масово потребление и намалява реалната стойност на заплатите. С други думи, тя спокойно върши това, за което нито едно либералнодемократично правителство не може дори да мечтае.

Вследствие на това тя хвърля колосални средства за въоръжаване, за построяване на крупни съоръжения (военни заводи, автостради, укрепления и пр.), за разширяване на пропагандата и шпионажа.

Ако едно правителство в мнотопартийната държава повиши цените на стоките от първа необходимост, то може да очаква сътресения, които да го принудят да си подаде оставката. При фашистката държава това е изключено: правителството може да посяга върху жизненото равнище на народа едновременно он много страни, без да се бои, че от това ще се получат някакви нежелателни последици. Народът винаги „одобрява“, понеже няма начин да изрази неодобрение.

4. Най-сетне от чисто военна гледна точка фашистката държава има редица опасни предимства. Тя може да запази в пълна тайна всички свои военни подготвителни мероприятия. За това е улеснена от липсата на антиправителствена преса и изобщо на свобода на словото.

По силата на изброените дотук „предимства“ фашистката държава със самия факт на своето съществуване представлява заплаха за съседите си — заплаха, която винаги може да се излее в агресия. Това е толкова по-опасно за демократичните страни в периода вътрешни кризи и смутове, които фашизмът не само използува, но често сам провокира. Да си спомним изповедите на Хитлер пред Раушинг: „Това, което представляваше тогава (т.е. в 1914 г. — Ж.Ж.) артилерийската подготовка за пехотинската атака при окопната война, ще бъде заместено в бъдеще с психологическото разпадане на противника посредством революционната пропаганда, и то преди войските да са влезли в сражение. Абсолютно необходимо е неприятелския народ да бъде обезсърчен, да бъде подготвен да се предаде, да бъде морално принуден към пасивност, преди дори да се пристъпи към военна акция.

Ще сполучим ли да нанесем морално поражение на неприятеля, преди да воюваме? Ето въпроса, който ме интересува.

… Когато неприятелят е деморализиран отвътре, когато е пред прага на революцията, когато социални смутове заплашват да избухнат, тогава моментът е настъпил, терористични актове, саботаж, атентати, извършени във вътрешността, избиване на ръководители, съкрушителни атаки върху всички слаби пунктове на неприятелската защита, нанасяни като удари с чук, едновременно, без да се грижим за резервите нито за жертвите, такава е следващата война.

… В същото време, когато ще навлизаме с всичкото си въоръжение, ние ще деморализираме противника чрез война на нерви. Ние ще предизвикаме революция във Франция. В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че този път няма да избухне в Германия. Можете да ми вярвате. Аз ще вляза при французите като освободител. Ние ще се представим на дребните френски буржоа като ратници за един справедлив обществен ред за вечен мир“ (99–12 и 13).

Ето защо, за да се гарантират срещу постоянната заплаха на тоталитарния фашистки агресор, демократичните съседи са принудени сами да се тотализират, орязвайки едни или други граждански и политически свободи, ограничавайки самата демокрация. Наличието на тоталитарен съсед превръща предимствата на буржоазната демокрация в минуси, които заплашват да я погубят. Така фашистката държава тласка застрашените страни към тоталитаризъм и отказ от демокрация.

Навечерието на Втората световна война е твърде поучително в това отношение. Англия, класическият представител на буржоазната демокрация и родината на парламента, беше принудена, в противоречие с традициите на многопартийната система, да наложи ограничения на фашистката партия на Мостли. Когато последната опита да се реорганизира изцяло по образец на нацистката партия начело с фюрер, партийни униформи и въоръжени отреди, правителството не позволи тези реорганизации. При наличието на хитлеристка Германия партията на Мостли все по-определено започна да се превръща в „пета колона“ в страната. Така тоталитарният съсед (Германия) принуди английското правителство да направи една антидемократична стъпка, по същество стъпка към тоталитаризма. Разбира се, тогава в Германия много плакаха за потъпкването на либералната демокрация, разобличаваха нейния фалш и т.н. Аналогична история се получи със САЩ — типичен представител на буржоазната демокрация по онова време. Германският фашизъм се възползува от своите „предимства“ и организира масов шпионаж в тази страна: туризъм, клубове на приятелите на хитлеристкото движение, инженери на специализация във военните и химическите заводи, художествени ансамбли, киноснимачни колективи и пр. Буржоазнодемократичният режим дава отлични възможности за това. Курт Рис пише, че през тези години Америка е била „рай за шпионите“. САЩ нямаха дори необходимата юридическа база за борба с тоталния шпионаж, пред него те се оказаха беззащитни.

„1939 година, годината, когато се зароди тоталният шпионаж, завари САЩ неподготвен. Тази силна държава всъщност не притежаваше нито разузнаване, нито контраразузнаване, нито дори истински закони срещу шпионажа“ (102–72). Но развоят на събитията се оказа по-забавен, отколкото можеше да се очаква.

„Положението се усложняваше от обстоятелството, че законите, които се отнасяха да шпионажа, бяха съвсем недействителни. Така в случай, че обектът на шпионажа не бъде установен, никой не може да бъде обвинен и съден за шпионаж. Дори ако в арестувания е намерен таен документ, придобиването на който може да стане само по нелегален път, и това не се смята достатъчно доказателство за шпионска дейност. В този случай се разрешаваше той да бъде съден по онзи текст от закона, предвиждащ наказание само за извършване на кражба“ (102–73).

Разбира се, през следващите години САЩ създадоха контраразузнаване, разшириха разузнаването, издадоха закони за съдене на шпиони от всякакъв вид. Но то стана пак в ущърб на буржоазната демокрация, с увеличаването на терористичния апарат на държавата и намаляване на сигурността на отделната гражданска личност. И за това развитие на нещата голяма заслуга имаше преди всичко тоталният шпионаж на фашистка Германия.

6. Икономически основи на фашистката държава

Би било наивно да се мисли, че абсолютната концентрация на властта в ръцете на фашистката държава е без връзка с икономиката. Невъзможно е една абсолютно централизирана надстройка да се крепи върху децентрализирана база; тоталитарната фашистка надстройка предполага и тоталитарна напълно контролирана от държавата икономика.

Фашистката държава, без да премахва формално частната собственост върху средствата за производство, се оказва фактическият владетел на националната икономика. Тя именно определя: а) ориентацията на икономиката — ще произвежда ли с оглед на една бъдеща война, или ще се разширява производството на предмети за потребление; националната икономика ще бъде ли свързана с другите страни, или ще се изгражда по принципа на автаркията; б) структурата на производството — какво да се произвежда и в какви количества. Производителят е подчинен изцяло на нуждите на държавата.

Ще приведем за пример селските закони в националсоциалистическа Германия. Всеки селянин съобразно размерите на стопанството си получава от държавата план, чрез който последната му определя в какво количество да произведе картофи, зърнени храни, мляко, яйца, месо, както и цената, на която ги продаде на държавата. Той не може да ги продаде на други покупатели освен на държавата. Или държавата му диктува какво да произведе, колко да произведе и на каква цена да и го продаде, с което тя става фактически владетел на неговото стопанство, а той само — формален собственик; в) намеса на държавата в имуществените отношения. Специално в Германия със закон за „наследствените дворове“ от 29 септември 1933 г. приблизително 5 и половина милиона земеделски стопанства, притежаващи минимум по 10 хектара площ, са обявени за неделими. Такова стопанство може да бъде наследено не само от най-големия син, но преди всичко от онзи, когото фашистката власт счита за най-достоен (разбира се, нейният подход не може да бъде друг освен политически). „Ако не съществува достоен за селски стопанин (т.е. ако е неблагонадежден за нацистката партия) наследник — пише Валтер Даре, — по предложение на имперския селски водач на този селянин може да бъде отнета собствеността върху наследствения му двор и прехвърлена върху едно предложено от селския водач лице. Тази наредба действува възпитателно на селските съсловия и оправдава целта; да бъде запазена селската част“ (13–233).

Нацистката държава поставя германската промишленост изцяло под своя контрол. Тя фактически одържави ръководството и управлението на промишлеността, което се изразява не само в създаването на управителни съвети, работещи под ръководството на изпитани нацисти, но и в отчисляването на грамадна част от печалбата в полза на държавата за въоръжаване и други цели.

Приблизителна представа за това може да ни даде една съпоставка на дивидентите, получени от оръжейната индустрия в Англия и Германия. Тези цифри са приведени в реч на Хитлер, произнесена на 10. XII. 1940 г. пред работниците от заводите на оръжейната индустрия в Берлин: „Като пример ще посоча, че английските капиталисти имат възможност да извличат от тяхната индустрия за въоръжаване 76, 80, 95, 140, дори 160% дивиденти.

… Аз смятам, че 6 процента са достатъчни, даже от тези 6 процента ние вземаме половината, а за останалата половина трябва да ни се дадат доказателства, че са употребени в интереса на народната общност. Това значи: отделната личност няма право да се разпорежда с това, което трябва да се отстъпи на народната о бщност. Ако тя се разпорежда разумно с тази част — добре, ако не, тогава се намесва националсоциалистическата държава“ (128–379).

Важен икономически лост за контрол над селското стопанство нацистката държава намира в земеделските кооперации. Тяхното формиране започва още през 1933 г. През 1939 г. числото достига цифрата 45 545. 73 процента от цялото мляко се преработва кооперативно, 61 процента от цялото производство на яйца в Германия минава през тия кооперации. По-голямата част от земеделското производство се изкупува от кооперациите. По такъв начин кооперациите подкрепят направлявания от държавата пазар.

Особена форма на интервенция на държавата в отношенията на собственост е законът за задължителната конфискация на имуществото на онези граждани, които са емигрирали в чужбина и са се обявили против режима. Този закон съществува във всички фашистки държави. Например лятната вила на Айнщайн в Капуте заидно с принадлежащия към нея поземлен участък са конфискувани в полза на пруската държава по нацисткия Закон за изземване на собствеността на комунистите и враговете на държавата, издаден още през 1933 г.; г) монополно владение на националната работна сила. Тази политика намира идеална реализация в кооперативната система на италианския фашизъм, която по-късно бе пренесана в Испания („вертикалните синдикати“). В Германия същата роля изпълняваше Германският трудов фронт. Посредством корпоративната система държавата осъществява пълния си контрол над работниците, като забранява стачките. Посредством тоталното обхващане на работниците, тя ги подчинява изцяло на своите интереси. Не само че не им дава възможност да стачкуват, но ги и впряга да работят за нея с оглед на нейните аспирации. Много важно е това да се разбере добре. Тук не става дума за просто смазване съпротивата на работниците, изразена в стачки — нещо, до което прибягва обикновената военна диктатура, а за обхващането на работниците в държавни икономически организации, чрез които тя ги „привлича“ на своя страна, за да ги контролира всестранно. С други думи, без да изразява реално интересите на работниците, тя ги представлява, заставайки в положението на монополен владетел на работната сила.

Накратко, в икономическата област фашистката държава създава система, близка в много отношения с феодализма. Тя се характеризира с: а) фактическото владеене от държавата на националните средства за производство и работната сила и б) премахването на свободата на труда и замяната и с извъникономическата принуда. Или от чисто икономическата принуда на либералното буржоазно общество, фашизмът се връща към извъникономическата и политическата принуда на феодалната система.

Благодарение на това той заставя трудещите се да работят при всякакви условия, без оглед на техните интереси. Те стават нещо като трудова армия държавата. Всяко неподчинение подлежи на най-строги санкции, третира се като саботаж или предателство. Известен е случаят с машинния техник Лудвиг Айхнер, екзекутиран през септември 1939 г. за това, че работейки във фабриката за запалки (за гранати), той е отказал да работи ентусиазирано, а през време на почивка не отивал да нагласи правилно машината.

В условията на традиционната либерална демокрация Айхнер би мотъл най-много да бъде уволнен от фабриката за недобра работа. С това случаят би приключил. При фашистката държава, където всеки опит за независимост се третира като предателство, постъпката на Айхнер получава съвсем друг смисъл: „Враждебното му отношение към държавата и народа, изразено в неговите изказвания, се подчертава още по-ясно от отношението му към производството на запалки за гранати и към работещите с него жени. Айхнер е загубил всякакво право да се нарича германец — се казвя в рапорта на началника на полицията за сигурност.

… Доложено на райхсфюрера на СС и началник на германската полиция, предлагам Айхнер да бъде екзекутиран“ (111–90).

Случаят Айхнер е особено показателен, понеже се отнася към довоенния период, когато ритъмът на събитията още не налага драконовски мерки в масови мащаби.

От монопола на държавата върху работната сила произтича и друго следствие: работникът няма правото да претендира за работа според квалификацията си, ако това не е изгодно за държавата. Той трябва да работи там и това, което е нужно и полезно на държавата. Германският фашизъм например дисквалифицира всички художници-модернисти, които правеха изкуство, враждебно на официалните художествени вкусове. Той им връчи трудови карти, изпрати ги да работят физически труд като обикновени копачи, а същевременно търгуваше с техните платна на външния пазар.

С премахването свободата на труда и въвеждането на извъникономическата принуда фашистката държава ликвидира безработицата по същия начин, както няма безработни при феодализма или в концинтрационния лагер.

Обикновено се опитват да обяснят икономическото „чудо“ с бесните темпове на военната промишленост при нацизма. Вярно като факт, това още не обяснява истинската причина на нещата. Защото на подобно обяснение би могло да се противопостави въпросът: как може фашизмът да хвърля такива големи средства за въоръжение? Защо обикновената буржоазна демокрация не може или не си позволява подобно нещо? Отговорът на тези въпроси неизбежно ще ни доведе до общите икономически принципи на фашистката държава, главният сред които е връщането на обществото към извъникономическата принуда: държавата задължава работника да работи под страх от съд; определя продължителността на работния му ден; размера на заплатата; забранява му да напуска произволно предприятието, в което работи; забранява му да стачкува; задължава го да работи на смени; забранява му да напуска страната и да търси работа в други страни и пр. Накратко казано, държавата едностранно диктува всички трудови условия на работника, с което го поставя в положението на затворник.

За да се разбере механизмът за премахване на безработицата (в Германия през 1933 г. тя достига 5 и половина милиона души!), трябва да се има предвид, че фашистката държава може да поддържа постоянно нисък стандарт на живота при непрекъснато увеличаващо се производство. Чрез терористичния апарат и системата от казионни масови организации държавата парира всякаква съпротива още в зародиш, а чрез монолитната и тотална пропаганда тя „убеждава“ в правотата на своята икономическа политика.

След като трудът е принудителен, пред фашистката държава въпросът за стойността на работната сила престава да бъде въпрос, кайто подлежи на решаване. Благодарение на това фашистката държава винаги има на разположение неограничено количество евтина работна ръка. Ето защо за разлика от либералната буржоазна система тя може да си позволи лукса да хвърли огромно количество работна сила за мероприятия без стопански ефект, но с голямо военно значение като аутобани, погранични укрепления, мостове и пр., тя може да изгради автракична икономика, макар и да струва далеч по-скъпо, отколкото ако работи с вносни суровини. Накрая тя може да развива с бързи темпове най-модерна военна икономика, за каквато традиционната буржоазна държавна дори не може да мечтае.

В това отношение много са интересни мислите на Рапард за нацистката икономика, казани през 1936 г. на конгреса на икономистите, говорещи френски език: „Ако считаме, че критерий за успех е да поставиш в действие максимум труд за минимален доход, германският опит е един триумф, но ако считаме, че стойността на една икономическа система се мери с достигането на максимален доход за минимален труд, това е пълен провал… Казва се, че автракичната германска икономика е унищожила безработицата: и няма защо да се учудваме, в затворите няма безработни“ (155–57).

7. Фашистката държава — рожба на индустриалното общество

Тоталното обхващане и подчиняване на цялото общество на държавата, което е специфична същност на фашизма, беше невъзможно преди XX век. В този смисъл и фашистката държава бе исторически невъзможна, преди нашата епоха да създаде необходимите технически предпоставки. Под това се подразбират преди всичко модерните средства за комуникация и пропаганда — радиото, киното, телефонът, и високоговорителите.

„Диктатурата на Хитлер — заявява Алберт Шпеер в показанията си на Нюрнбергския процес — се отличава в едно принципиално положение от всички негови предшественици в историята. Това беше първата диктатура на индустриалната държава в епохата на съвременната техника, тя изцяло и напълно господствуваше над своя народ и техника. С помощта на такива технически средства като радиото и високоговорителите на 80 милиона души бе отнето самостоятелното мислене, те бяха подчинени на волята на един човек. Телеграфът, телефонът, радиото даваха например възможност на висшите инстанции да предават своите заповеди непосредствено на низшите организации, където те, предвид техния висок авторитет, се изпълняваха безпрекословно. Това доведе до такова положение, че многочислени инстанции и щабове бяха съединени непосредствено с върховното ръководство, от което се получаваха ужасни заповеди: Като следствие на това беше надзорът над всеки гражданин на държавата и строгото замаскирване на престъпните деяния. За страничния наблюдател този държавен апарат ще се стори неразбория между всички проводници на телефонната станция, но точно така, както и станцията, този апарат ще се управлява от една воля“ (89–299 и 300).

Модерните комуникационни средства внасят важни изменения в традиционната структура на диктатурата и най-вече в механизма на нейното функциониране. При стария тип диктатура една заповед или директива, спуснати от центъра, се провеждат по етапно в изпълнение. Всяко от множеството междинни звена има определено значение на съставен елемент. Голямото значение на междинното звено се обославя от обстоятелството, че без неговото съдействие волята на центъра не може да достигне до предназначението си. Ако в критичен момент то откаже да действува за провеждането на спуснатата от центъра директива, последната се проваля. Центърът се оказва в невъзможност да действува, защото проводникът, по който протича неговата воля се оказва прекъснат.

В този смисъл при класическия механизъм на диктатурата междинните звена имат грамадно значение, толкова голямо, че във всеки отделен случай центърът се оказва практически зависим от тях. В процеса на реализирането на плановете си центърът не може да ги елиминира. Той може да смени личния състав на междинното звено, да го санкционира или да го реформира, но не може да се откаже от неговото съдействие като междинно звено.

Новото, което фашистката държава внася благодарение на модерните средства за комуникация, е възможността да се прескачат междинните звена на системата или, ако не да се прескачат, то във всички случаи да се използува и директно връзка на центъра с периферията. В епохата на радиото центърът освен чрез междинните звена на бюрократическия апарат може да се свърже пряко с всяко звено от йерархичната система и ако някое откаже да действува, това не значи, че директивата на центъра няма да достигне предназначението си и да не бъде изпълнена. Радиото премахва тази опасност.

Разглежданата особеност на фашистката държава има двояко значение. Тя не само прави комуникациите светкавично бързи, а пропагандата напълно масова, но оказва влияние и върху самия апарат на механизмите на неговата дейност. Чрез радиото центърът контролира самият апарат и бързината, с която той осъществява спуснатите отгоре директиви. Така всяка междинна инстанция на йерархичната структура, разположена между центъра и низовите формации, е подложена на двоен контрол, отгоре и отдолу, понеже центърът информира чрез радиото директно и низовите организации. По този начин междинното звено загубва самоинициатива при осъществяването на заповедта, както и относителната и самостоятелност, с които се характеризира до възникването на радиото. Радиото изменя самата природа на междинното звено. То става съвсем безлична брънка на системата, която само препредава, без да внася нещо от себе си. Така апаратът се механизира, а реакциите на отделните негови звена стават във висша степен механични.

„Предишните диктатури — забелязва в показанията си А. Шпеер — се нуждаеха от квалифицирани сътрудници за низшите организации, от лица, които могат да мислят и да действуват самостоятелно, авторитарната система в периода на господството на техниката може да се откаже от тях, средствата за свръзка позволяват да се механизира дейността на низшите звена от управлението на държавата. Като следствие от това възниква нов тип безсловесен изпълнител на заповеди“ (89–299 и 300).

Механизирането на апарата на свой ред поражда други важни следствия: 1. Премахва бюрократическата мудност в действията на апарата. Той става оперативен. В този смисъл бюрокрацията при фашистката държава съществено се отличава от традиционната бюрокрация с бързината на действията; щом отгоре спуснат заповед, в която ясно е казано всичко, апаратът я изпълнява бързо, точно, без протакане. Типичните белези на бюрокрацията се проявяват само в онези случаи, когато по долните инстанции трябва да поемат отговорност или да проявят самоинициатива. 2. Апаратът като цяло е много по-послушен и изпълнителен. Той е здраво свързан и подчинен на центъра, защото се намира под поставения му контрол, а самият контрол става двупосочен — както отгоре, така и отдолу. Чрез радиото низшите инстанции са също информирани за плановете или намеренията на центъра, така че никое междинно звено не е в състояние да измами подчинените си или да ги дезинформира.

Ето защо в условията на фашизма става технически невъзможно например отцепването на някаква провинция — едно толкова характерно за феодалните монархии явление. Ако допуснем, че дадена междинна инстанция откаже да се подчинява на метрополията и провъзгласи своята независимост спрямо нея, тя може да бъде изолирана или унищожена от центъра, тъй като той може да се обръща направо към най-низшите звена и да ги командува. Чрез радиото центърът би могъл с максимална бързина да мобилизира апарата на другите организации в държавата и пр. В обкръжението при Сталинград можеше фелдмаршал Паулус да се предаде по-рано поради безсмислената съпротива, ако главното командуване нямаше директна и ежеминутна радиовръзка с низшите звена (например с войските СС). Тъкмо това лишаваше фелдмаршала като най-висша инстанциа на този участък от фронта от каквато и да е самостоятелност. Ако Паулус би отказал да се подчинява на безрасъдната заповед на Хитлер за съпротива до последния човек, той щеше вероятно да нареди по радиото на есесовските части да арестуват маршала и да го разстрелят като изменник. При старите средства за комуникация при същата отдалеченост от центъра Паулус като главнокомандуващ щеше да има почти пълна самостоятелност при вземането на решения.

Или да вземем атентата в главната квартира на Хитлер в Източна Прусия. Щауфенберг се връща със самолета в Берлин и съобщава на заговорниците, че Хитлер е мъртъв. Някой от тях се колебаят, искат да се уверят в смъртта на фюрера, за да се решат твърдо да действуват. Колебае се и Химлер, който отдавна е осведомен за подготовката на заговора. Благодарение на радиото само два часа след несполучливия опит за покушение Хитлер произнася реч и с това разколебава напълно заговорниците. Ако не бе радиото като средство за бърза свръзка, въпреки че Хитлер остава жив, войските в Берлин можеха да въстанат. Разбира се, то далеч не е главна причина за неуспеха на преврата, но даде възможност за бързото реагиране срещу метежниците — положение, което при такъв род „предприятия“ има огромно значение.

Ето защо твърдението, че фашистката диктатура е рожба и на индустриалното общество, не е никакво преувеличение. Модерната техника на XX век не само усъвършенствува диктатурата, като и предоставя по-финни средства, но създава и някои предпоставки, без които фашистката държава в крайна сметка технически е невъзможна. Без радиото, телефона, телеграфа и киното са немислими такива съществено важни нейни черти като: а) масовата и всеобхватна пропаганда; б) тоталния шпионаж; в) механизирането на апарата; г) изграждането и ръководенето на моторизирани армии, както и ежеминутното следене на тяхното придвижване.