Фатален шанс

Първа глава

В Уормсли Хийт има игрище за голф, два хотела, няколко луксозни модерни вили с изглед към игрището, няколко магазина, ползващи се преди войната с твърде завидна репутация, както и железопътна гара.

От гарата в ляво се стрелваше главното шосе за Лондон, а вдясно през полята минаваше малка пътека, означена с надпис „Пешеходна алея към Уормсли Вейл“.

Сгушеното между обрасли с гори хълмове селце Уормсли Вейл беше пълна противоположност на Уормсли Хийт. В миналото миниатюрно старомодно пазарно градче, сега то бе западнало и се бе превърнало в село. Имаше една главна улица с къщи в стил, характерен за XVIII век, от двете й страни, известен брой кръчми и няколко магазина със старомодни стоки. Човек оставаше с впечатлението, че селцето е отдалечено от Лондон поне на сто и петдесет мили, докато разстоянието беше само двайсет и осем мили.

Жителите на Уормсли Вейл до един бяха обединени от презрението си към шеметното разрастване на Уормсли Хийт.

В покрайнините бяха разположени няколко очарователни къщи с приятни старовремски градини. Именно в една от тези къщи, наречена Уайт Хаус, в ранната пролет на 1946 година се завърна Лин Марчмънт — демобилизирана от Женската спомагателна служба към военноморските сили.

На третата сутрин, след като се прибра у дома, тя се загледа през прозореца на спалнята си отвъд неподдържаната тревна площ към брястовете в ливадата и вдъхна с наслада ароматния въздух. Беше мека утрин, ухаеше на влажна пръст. Как й бе липсвал този мирис през последните две години и половина.

Какво удоволствие да бъде отново вкъщи, тук, в собствената си малка спалня, за която често се бе сещала с носталгия по време на престоя си в чужбина.

Какво удоволствие да захвърли униформата и да облече пола от туид и плетен пуловер — нищо че молците явно не бяха бездействали през войната!

Прекрасно беше, че вече не е в армията, че отново е свободна жена. И все пак задграничната служба й бе доставила истинска радост. Работата не беше тягостна, а интересна, организираха се забави, падаше смях. Но все пак не липсваше досадата от установения ред, както и чувството, че ги водят като стадо. Това понякога пораждаше у нея отчаяно и неистово желание да избяга.

Така веднъж през едно горещо лято на изток с копнеж си бе спомняла за Уормсли Вейл, за скромната прохладна и приятна къща, а също и за скъпата си майчица.

Лин едновременно обичаше майка си и се дразнеше от нея. Далеч от къщи любовта заемаше централно място, а ядът бе напълно потушен или ако не, само внасяше допълнителна болезнена нотка в носталгията по дома. Милата й майчица — можеше да бъде толкова влудяваща. Но какво ли не би дала да чуе някое от редовните жалостиви оплаквания на мама, отправени с тъничък гласец. Ах, само да се прибере и никога, никога вече да не напуска дома си!

И ето вече беше вън от армията, свободна и отново в Уайт Хаус. От три дни се беше върнала обратно към цивилния живот. А вече я завладяваше някакво странно безпокойство и неудовлетворение. Всичко си беше непроменено, съвсем непроменено — и къщата, и мама, и Роули, и фермата, и цялата фамилия. Различна единствено бе самата тя — нещо, което не биваше да бъде така…

— Скъпа… — тъничкият вик на мисис Марчмънт се разнесе от стълбите. — Да поднеса ли на моето момиченце прекрасна закуска в леглото?

Лин рязко извика:

— Не, разбира се. Слизам.

„Защо трябва да се обръща към мен с «моето момиченце» — помисли си Лин. — Толкова е глупаво!“

Спусна се по стълбите и влезе в трапезарията. Закуската не бе особено обилна. Лин вече беше разбрала колко много време и усилия отнемаше снабдяването с хранителни продукти. Като се изключи една доста несериозна жена, която идваше сутрин четири пъти седмично, мисис Марчмънт сама се бореше с готвенето и чистенето. Когато роди Лин, тя бе почти на четиридесет години и сега здравето й бе разклатено. Лин осъзна с известна тревога промяната във финансовото им положение. Малкият, но редовен доход, който им беше напълно достатъчен преди войната, сега бе двойно по-малък поради данъците. Цени, разноски, такси — всичко беше скочило.

„Ето го храбрият нов свят“ — мрачно си мислеше Лин. Очите й шареха по обявите във вестника. „Бивша участничка в Женската спомагателна служба към военновъздушните сили търси длъжност, която изисква инициативност и активност.“ „Девойка, уволнена от Женската спомагателна служба към военноморските сили, търси служба, за която са необходими организаторски способности и авторитет.“

Енергичност, инициативност, управленчески способности — такива бяха предлаганите качества. Но какво се търсеше? Хора, които умеят да готвят, да чистят, които владеят прилично стенография. Хора с трудови навици, опитни, обещаващи да служат добре. Е, нея това поне не я засягаше. Пред Лин пътят се простираше гладък и равен. Женитба с братовчеда Роули. Бяха сгодени от седем години, точно преди да избухне войната. Но откакто се помнеше, тя бе предопределена да се омъжи за Роули. Изборът му на живот, свързан със селско стопанство, бе намерил мълчалив отклик у нея. Приличен живот — може би без вълнения, изпълнен с усилен труд, но те и двамата обичаха живота на открито и грижите за животните.

Е, все пак плановете им бяха малко по-различни — вуйчо Гордън винаги бе обещавал…

Гласът на мисис Марчмънт прекъсна мислите й точно на място:

— Както ти писах, скъпа, това беше най-ужасният удар за всички нас. Гордън бе в Англия едва от два дни. Ние дори не бяхме го видели. Само ако не се беше отбивал в Лондон. Да беше пристигнал направо тук.

Да, само ако…

Далеч от дома, Лин остана потресена и силно скърбеше за смъртта на вуйчо си. Но едва сега истинското значение на случилото се започваше да й се изяснява.

Откакто се помнеше, нейният живот и животът на всички от фамилията бе подвластен на Гордън Клоуд. Богатият, бездетен мъж бе взел всички роднини изцяло под крилото си.

Дори и Роули… Роули и приятелят му Джони Вавасур бяха започнали като съдружници управлението на фермата. Капиталът им не беше голям, но и двамата бяха изпълнени с надежда и енергия. А и Гордън Клоуд бе одобрил идеята.

С нея си бе позволил да сподели повече:

— Доникъде не можеш да стигнеш с една ферма, ако нямаш капитал. Но искам първо да установя дали момчетата наистина притежават желанието и енергията, необходими за успеха на начинанието. Ако им помогна веднага, ще минат години, преди да се уверя, че е така. Ако носят в себе си усета за тази работа, ако дейността им ме удовлетвори, то тогава, Лин, не бива да се тревожиш. Ще ги осигуря финансово както подобава. Така че гледай смело напред, моето момиче. Ти си точно съпругата, която приляга на Роули. Но пази в тайна това, което ти казвам.

Е, тя изпълни желанието му, но Роули сам усети благосклонния интерес от страна на вуйчо си. От него зависеше да докаже на старата лисица, че Роули и Джони представляват добра инвестиция за парите му.

Да, всички разчитаха на Гордън Клоуд. Не че членовете на фамилията бяха безделници или готованци — Джереми Клоуд беше шеф на адвокатска кантора, Лайънел Клоуд — лекар на частна практика.

Но трудовите делници бяха изпълнени със спокойната увереност, че зад тях стои солидна финансова опора. Никога не се налагаше да правят икономии или спестявания. Бъдещето бе осигурено. Гордън Клоуд, бездетният вдовец, щеше да се погрижи за всичко. Неведнъж ги бе уверявал, че това е негово задължение.

Овдовялата му сестра Адела Марчмънт бе останала да живее в Уайт Хаус, когато можеше спокойно да се премести в по-малък и по-лесен за поддържане дом. Лин посещаваше първокласни училища. Ако не беше избухнала войната, щеше да й бъде предоставена възможност да завърши каквото и да било образование по неин избор, без да се жалят парите. За всеобщо успокоение чековете на вуйчо Гордън се сипеха най-редовно и осигуряваха прилично съществуване.

Всичко бе толкова уредено, толкова стабилно и сигурно. И в един момент дойде напълно неочакваната женитба на Гордън Клоуд.

— Разбира се, мила — продължаваше Адела, — бяхме смаяни. Ако някога сме били сигурни в нещо, то това беше, че Гордън никога няма да се ожени повторно. Ако му липсваха роднини, разбирам.

„Да — помисли си Лин, — имал е достатъчно роднини. Понякога навярно дори са му били в повече.“

— Винаги е бил толкова мил — нареждаше мисис Марчмънт. — Е, може би тираничен в някои случаи. Не понасяше да се храни върху гола маса. Непрекъснато настояваше да слагам онези старомодни покривки. Всъщност даже веднъж ми изпрати от Италия най-прекрасната венецианска дантела, която съм виждала.

— Е, безспорно е действал според желанията си — отсече Лин. После добави с любопитство: — Как се е запознал с… втората си съпруга? Не си ми писала.

— О, мила, на някакъв параход или на самолет, нещо такова. Струва ми се, че е бил на път от Южна Америка за Ню Йорк. След всички тези години! След всички тези секретарки, машинописки, икономки и какви ли не още!

Лин се усмихна. Откакто се помнеше, целият персонал на Гордън Клоуд — секретарки, икономки и прочее — се подлагаше на най-щателни разследвания и съмнения.

Попита с интерес:

— Сигурно е хубава?

— Хм, лично аз, мила, смятам, че има доста глупава физиономия — каза Адела.

— Но ти не си мъж, мамо!

— Естествено — продължи мисис Марчмънт. — Бедното момиче претърпя тежка бомбардировка, след взрива изпадна в шок и наистина беше много зле със здравето. Според мен така и не успя да се възстанови напълно. Тя е просто кълбо от нерви, ако разбираш какво имам предвид. Понякога наистина ми изглежда малоумна. Едва ли някога щеше да се превърне в достойна спътница на горкия Гордън.

Лин отново се усмихна. Съмняваше се, че Гордън Клоуд е решил да се ожени за много по-млада жена заради интелектуалната връзка.

— Пък и, мила — понижи глас мисис Марчмънт, — не ми се ще да го казвам, но тя не е никаква лейди.

— Що за израз, мамо! Какво значение има това в днешно време?

— В провинцията все още има, мила — отвърна кротко Адела. — Искам да кажа, че просто тя не е една от нас.

— Нещастното момиче!

— Повярвай ми, Лин, не мога да те разбера. Всички ние проявяваме особено старание да се държим любезно и учтиво и я приемаме заради Гордън.

— Значи сега тя е отседнала във Фъроубанк? — попита с любопитство Лин.

— Естествено. Къде другаде можеше да отиде, когато излезе от болницата? Лекарите й препоръчаха да напусне Лондон. Тя е във Фъроубанк заедно с брат си.

— А той какво представлява?

— Ужасен младеж! — възкликна мисис Марчмънт. След кратка пауза подчерта: — Крайно невъзпитан.

За миг у Лин припламна искра на съчувствие. Помисли си: „Сигурно и аз на негово място щях да бъда крайно невъзпитана“.

— Как се казва? — попита тя.

— Хънтър. Дейвид Хънтър. Ирландец, струва ми се. Разбира се, никой не е чувал нищо за семейството им. Тя е била вдовица — мисис Ъндърхей. Не искам да бъда коравосърдечна, но как да не си зададеш въпроса — що за вдовица е тази, която тръгва да пътува от Южна Америка по време на война? Човек не може да не си помисли, че просто си е търсела богат съпруг.

— В такъв случай търсенето й не е отишло напразно — отбеляза Лин.

Мис Марчмънт въздъхна.

— Всичко ми изглежда толкова необичайно. Гордън винаги е бил изключително проницателен човек. И не че жените не са се домогвали до него. Последната му секретарка например. Каква наглост наистина. Толкова ловко действаше, но все пак той се отърва.

Лин промълви двусмислено:

— Е, всеки човек си има своето Ватерло.

— На шейсет и две години — отвърна мисис Марчмънт. — Много опасна възраст. А и войната, предполагам, оказва влияние. Но не мога да ти опиша какъв шок бе за нас писмото му от Ню Йорк.

— Какво точно съобщаваше?

— Адресирано бе до Франсес. Наистина не зная защо точно до нея. Може би си е въобразявал, че поради възпитанието си тя ще прояви повече съчувствие. Пишеше, че вероятно ще бъдем изненадани, когато научим, че се е оженил. Станало съвсем внезапно, но бил уверен, че всички ще обикнем Розалийн. Какво префърцунено име, не мислиш ли, мила? Искам да кажа — толкова престорено. Животът й бил доста труден, пишеше в писмото, и, макар и толкова млада, била преживяла много мъка. Наистина се борела с живота с удивителна смелост.

— Твърде успешен ход — промърмори Лин.

— О, да. Напълно съм съгласна. Толкова често чуваме подобни неща. Все пак да се чудиш на Гордън с неговия богат опит — но ето на, случи се. Тя има едни огромни очи — тъмносини с много черни зеници.

— Привлекателна ли е?

— О, да, безспорно е много красива. Въпреки че аз не харесвам точно този тип хубост.

— Естествено — кисело се усмихна Лин.

— Така е, мила. Наистина мъжете… Но всъщност кой ли може да обясни поведението им. И най-уравновесените понякога вършат невероятни глупости. Та по-нататък в писмото пишеше, че нито за миг не бива да мислим, че женитбата означава прекъсване на роднинските ни връзки. Гордън продължавал да носи лична отговорност за всеки един от нас.

— Но той така и не направи завещание след женитбата си? — вметна Лин.

Мисис Марчмънт поклати глава.

— Последното завещание е от 1940 година. Не съм запозната с подробностите, но навремето ни даде да разберем, че се е погрижил за всички, ако нещо се случи с него. Разбира се, след женитбата това завещание губи валидността си. Предполагам, че щеше да направи ново, когато се прибере, но просто не е имал време. Всъщност той загина в деня след завръщането си в Англия.

— И значи тя… Розалийн… получава всичко?

— Точно така. Старото завещание беше анулирано след повторния му брак.

Лин потъна в мълчание. Користта й се простираше в рамките на нормалното, но щеше да бъде неестествено да не се възмути от сегашното положение на нещата. Усещаше, че то ни най-малко не се покрива с плановете, които Гордън Клоуд си бе правил. Можеше да завещае основната част от състоянието си на младата си съпруга, но при всички случаи би оставил нещо и за членовете на семейството си, които така силно бе уверявал, че са под негова опека. Непрестанно ги бе подтиквал да не пестят, да не се грижат за бъдещето си. Чувала го бе да се обръща към Джереми: „Когато умра, ще станеш богат“. Често бе повтарял на майка й: „Не се тревожи, Адела. Винаги ще бдя над Лин. Знаеш, че за нищо на света не бих искал да се изнесеш от този дом. Това е твоят дом. Изпращай на мен всички сметки за разходите по поддръжката му“. Бе насърчавал Роули да се захване с фермата. За Антъни, сина на Джереми, бе настоял да се запише в гвардията и редовно му отпускаше щедра издръжка. Лайънел Клоуд пък получи стимул да се отдаде на някакви медицински изследвания, които нямаше да доведат до незабавни резултати, свързани с печалба, и практиката му западна.

Мислите й бяха прекъснати. С драматичен жест и с треперещи устни мисис Марчмънт измъкна цяла купчина от сметки.

— Погледни това — проплака тя. — Какво да сторя? Какво, за Бога, мога да сторя, Лин? Тази сутрин получих известие от банката, че съм превишила кредита си. Не разбирам как е станало. Толкова внимавах. Явно инвестициите ми не осигуряват вече предишните ни доходи. Повишение на данъците — така обясняват от банката. Ами всички тези жълти хартийки — застраховки за щети от войната и прочее. Човек трябва да ги плаща, независимо дали иска или не.

Лин пое сметките и ги прегледа. Не бяха свързани с разточителство. Включваха разходи за сменяне на плочите на покрива, за поправка на оградите, за нов кухненски бойлер и водопроводни тръби. Но възлизаха на значителна сума.

Мисис Марчмънт промълви сърцераздирателно:

— Сигурно ще трябва да се изнеса оттук. Но къде да отида? Наоколо не се предлагат малки къщи — просто няма. Ах, не искам де те тревожа с всички тези неща, Лин. Ти току-що се върна у дома. Но не зная какво да сторя. Наистина нямам понятие.

Лин се вгледа в майка си. Беше прехвърлила шейсетте. От край време си беше слаба и немощна жена. През войната бе давала подслон на хора, евакуирани от Лондон, бе им готвила и чистила, бе работила към Женската доброволна служба — правеше мармалади, помагаше в кухнята на училището. Неуморно се бе трудила по четиринайсет часа — за разлика от приятния, сладък живот преди войната. Лин осъзнаваше, че майка й вече е на ръба на силите си. Уморена и изплашена за бъдещето.

У Лин се надигна тиха ярост и тя бавно попита:

— Не може ли… тази Розалийн да помогне?

Мисис Марчмънт се изчерви.

— Ние нямаме право на нищо, на абсолютно нищо.

Лин остро възрази:

— Мисля, че имаме поне морално право. Вуйчо Гордън винаги ни е помагал.

Мисис Марчмънт поклати глава и промълви:

— Неуместно е, мила моя, да молим за услуга, и то хора, които не харесваме особено. А и във всеки случай този неин брат никога няма да й разреши да ни отпусне и едно пени. — После добави, като смени нотката на доблест с чисто женска злоба: — Ако въобще й е брат!

Втора глава

Франсес Клоуд внимателно се вгледа в съпруга си, седнал на масата срещу нея.

Франсес беше на четиридесет и осем години. Слаба като хрътка жена, която изглеждаше чудесно в костюм. Лицето й притежаваше някаква дръзка, вече увяхваща хубост. Не носеше грим, само едва загатнато червило. Джереми Клоуд бе слаб сивокос мъж на шейсет и три години, със суха, безизразна физиономия. Тази вечер лицето му бе по-безизразно от обикновено. Един бърз поглед от страна на Франсес бе достатъчен, за да го долови.

Петнайсетгодишната прислужница сновеше около масата и подреждаше чиниите. Отчаяният й взор бе устремен към Франсес. Щом тя лекичко се намръщваше, момичето едва не изпускаше приборите, един одобрителен поглед, и то засияваше от щастие.

Обитателите на Уормсли Вейл завистливо отбелязваха, че ако някой има истински прислужници, то това е Франсес Клоуд. Не ги подкупваше с твърде високи надници и бе много взискателна, но топлите й похвали за положените усилия, както и заразителната й енергичност превръщаха домашните задължения в дейност творческа и съкровена. Тя дотолкова бе свикнала да има прислуга около себе си, че несъзнателно го приемаше като даденост и ценеше добрия готвач или прислужница не по-малко от добрия пианист.

Франсес Клоуд бе единствената дъщеря на лорд Едуард Трентън, който тренираше конете си в околностите на Уормсли Хийт. Пълното му разоряване бе сметнато от посветените в неговите дела за милостиво спасение от по-лоша участ. Носеха се слухове за коне, претърпели пълен провал на състезанията в най-неочаквани моменти, клюки за предприето разследване от жокейския клуб. Но лорд Трентън успя да запази репутацията си почти неопетнена и постигна задоволително споразумение с кредиторите си, което му позволи да изживее остатъка от дните си в Южна Франция далеч по-охолно, отколкото му позволяваха възможностите. За неочаквано благоприятното стечение на обстоятелствата лордът дължеше благодарност на уменията и специалните усилия на своя адвокат Джереми Клоуд. Клоуд бе сторил далеч повече от нормалните задължения на един адвокат към клиента си и дори бе платил гаранции от собствения си джоб. Освен това бе демонстрирал силно възхищение от Франсес Трентън и когато му дойде времето и бащините й проблеми напълно бяха решени, Франсес стана мисис Джереми Клоуд.

С какви чувства встъпи тя в този брак никой никога не разбра. Единственото, което можеше да се каже, бе, че се справи блестящо със своята част от сделката. Прояви се като пълноценна и вярна съпруга на Джереми, грижлива майка на сина му. Всячески защитаваше интересите на мъжа си и никога не показа, че женитбата й е била нещо друго, освен проява на собствената й свободна воля.

В отговор членовете на фамилията Клоуд се отнасяше с изключително уважение и възхищение към Франсес. Гордееха се с нея, съобразяваха се с преценките й, но нито един от тях не се чувстваше достатъчно близък с нея.

Никой не знаеше мнението на самия Джереми Клоуд за брака му, защото всъщност на никого не беше известно какво точно мисли и чувства той по какъвто и да било въпрос. Хората го наричаха „сухар“. Репутацията му като човек и адвокат бе много висока. Кантората „Клоуд, Брънскил и Клоуд“ никога не се заемаше със съмнителни дела. Не бяха блестящи, но всички ги смятаха за доста солидна кантора. Преуспяваха в работата и семейството на Джереми живееше в прекрасна къща в стил, характерен за XVIII век, съвсем близо до Маркет Плейс. Поддържаха голяма градина, където напролет овошките образуваха море от бели цветчета.

След вечерята Франсес и Джереми се преместиха в една стая с изглед към градината. Една, петнайсетгодишната прислужница, поднесе кафето. Дишането й бе учестено и развълнувано.

Франсес си наля малко кафе в чашката. Беше горещо и силно. Отпи и се обърна с похвала към Една:

— Кафето е превъзходно, Една.

Момичето поруменя от удоволствие и излезе, като тайничко се чудеше на хорския вкус. По нейно мнение кафето трябваше да бъде с блед кремав оттенък, много сладко и с голямо количество мляко.

В стаята с изглед към градината семейството отпиваше от кафето — черно и без захар. По време на вечерята бяха водили лек, неангажиращ разговор — за познати, които бяха срещнали, за завръщането на Лин, за перспективите на земеделието в близко бъдеще. Но сега, останали насаме, и двамата мълчаха.

Франсес се облегна назад в креслото и впери поглед в съпруга си. Джереми явно не усещаше, че тя го наблюдава. Прокара дясната си ръка по горната си устна. Макар и да не го съзнаваше, този жест бе характерен за него при силно вътрешно вълнение. Франсес го бе забелязала само няколко пъти — когато синът им Антъни беше още малък и лежеше тежко болен; докато се притесняваше за решението на съда по важно дело; при избухването на войната в очакване да чуе официалното съобщение по радиото и при известието за кончината на Антъни след последния му отпуск.

Франсес помисли малко, преди да заговори. Семейният им живот бе щастлив, но те рядко обсъждаха проблемите си. Тя уважаваше неговата сдържаност, както и той нейната. Дори при пристигането на телеграмата, известяваща за смъртта на Антъни, нито един от двамата не рухна.

Той я прочете, а после погледна жена си. Тя само попита: „Това ли е?“

Джереми кимна с глава, прекоси стаята и сложи телеграмата в протегнатата й ръка.

За миг останаха безмълвни. После той каза: „Бих искал да мога да ти помогна, скъпа“. А тя отвърна с твърд глас, без да пролее нито една сълза, само усети ужасяваща празнота и болка: „За теб е не по-малко мъчително“. Той я погали по рамото: „Да, така е…“ После се запъти към вратата с леко залитаща походка, но все пак се владееше. Изглеждаше толкова състарен докато излизаше с думите: „Няма какво да се каже… всичко е безполезно…“

Тя му беше благодарна, благодарна от сърце, защото разбираше всичко толкова добре. Разкъсваше се от жал за него, прозряла внезапното му състаряване. Загубата на сина й вкамени част от душата й, пресуши елементарното чувство за доброта. Стана по-експедитивна и по-енергична от всякога. Хората понякога малко се плашеха от безмилостния й здрав разум…

Джереми отново постави пръст върху устните си — предпазливо и нерешително. Франсес заговори отривисто от другия край на стаята:

— Случило ли се е нещо, Джереми?

Той се стресна. Чашата с кафе едва не се изплъзна от ръката му. После се съвзе и бавно я постави на подноса. Погледна я в очите.

— Какво искаш да кажеш, Франсес?

— Питам те, случило ли се е нещо?

— Какво може да се е случило?

— Глупаво ще бъде да правя догадки. Предпочитам ти да ми кажеш — гласът й бе безизразен и делови.

Той заяви неубедително:

— Нищо не се е случило…

Франсес не отвърна. Само изчакваше. Отхвърли отрицанието му — звучеше толкова несъстоятелно. Той я погледна нерешително.

За миг невъзмутимата маска падна и Франсес съзря такава болезнена агония в изражението му, че едва не възкликна гласно. Всичко стана за секунда, но тя не се съмняваше в това, което беше видяла. Заговори тихо и равно:

— Мисля, че ще е по-добре да ми кажеш…

Той въздъхна — дълбока и мъчителна въздишка.

— Естествено рано или късно ще трябва да научиш — заяви той. И за нейно най-голямо изумление добави. — Страхувам се, че си сключила не особено добра сделка, Франсес.

Тя отмина без коментар неясния намек и се залови направо със същността на въпроса:

— За пари ли става дума?

Сама не усети защо постави парите на първо място. Нямаше особени признаци за недостиг на финанси, освен нормалните за следвоенно време ограничения. Кантората беше с намален персонал и се справяше малко по-трудно с купищата дела, но навсякъде положението беше същото, а и през последния месец някои от служителите им отново се върнаха на работа, след като ги освободиха от армията. Проблемът можеше да бъде и болест, която Джереми криеше — напоследък цветът му не беше здрав, претоварваше се с работа и изглеждаше преуморен. Но въпреки всичко интуицията й подсказваше за финансови затруднения и явно бе на прав път.

Съпругът й кимна утвърдително.

— Разбирам.

За момент Франсес замълча, потънала в мисли. Лично нея въобще не я бе грижа за парите, но усещаше, че Джереми не е способен да го осъзнае. За него парите означаваха сигурен свят — стабилност, задължения, точно определено място и статут в живота.

За нея парите представляваха играчка, подхвърлена в нечий скут за залъгалка. Тя бе родена и израснала в атмосфера на финансова нестабилност. Имаше чудесни периоди, когато конете отговаряха на очакванията и надеждите. Имаше и трудни времена, когато търговците повече не му отпускаха кредити и лорд Трентън бе тласкан към срамни и позорни маневри, за да предотврати появяването на съдебния пристав на прага на дома си. Веднъж бяха изкарали цяла седмица само на сух хляб и бяха отпратили всички слуги. Друг път в детството й съдия-изпълнителят бе прекарал три седмици в къщата им. Франсес бе сметнала въпросния съдия за много приятен човек, особено в игрите, а и той притежаваше неизчерпаем запас от историйки за собствената си малка дъщеричка.

При липса на пари човек просто ги намираше отнякъде или заминаваше в чужбина, или живееше известно време на гърба на приятели и роднини. Или пък все някой подпомагаше закъсалия със скромен заем…

Но докато изучаваше съпруга си, Франсес осъзна, че в света на фамилията Клоуд подобни похвати бяха недопустими. Там човек не просеше, не вземаше заеми и не живееше на чужд гръб (и съответно очакваше същото и от страна на околните).

Франсес изпитваше огромно съжаление към Джереми, а и известно чувство на вина заради собствената си невъзмутимост. Потърси спасение в практичната страна на въпроса.

— Дали ще се наложи да продадем всичко? Кантората ще фалира ли?

Джереми Клоуд премигна и тя усети, че е прекалено делова.

— Скъпи — добави нежно, — моля те, кажи ми. Не мога повече да правя догадки.

Клоуд неловко започна:

— Преди две години преживяхме доста тежка криза. Младият Уилямс, сигурно го помниш, избяга с известна сума и се укри. Никак не ни беше лесно да се изправим отново на крака. А после възникнаха и някои трудности в резултат от позициите ни в Далечния изток, след Сингапур…

Тя го прекъсна:

— Да не се ровим в причините, те вече са без значение. Изпаднахте в тежко положение. И не успяхте да се измъкнете, така ли?

Той отвърна:

— Разчитах на Гордън. Той щеше да оправи нещата.

Франсес нетърпеливо въздъхна.

— Естествено. Нямам никакво намерение да обвинявам бедния човек — в края на краищата напълно нормално е да си загубиш ума по една красавица. И защо да не се ожениш за нея, щом имаш желание? Но това, че загина при въздушното нападение, бе просто малшанс. Нищо не успя да уреди — нито изготви ново завещание, нито въведе ред в делата си. Истината е, че човек и за миг не си представя, без значение каква опасност го грози, че точно той ще загине. Бомбата винаги поразява някой друг!

— Аз много обичах Гордън и се гордеех с него — заяви братът на Гордън Клоуд. — Смъртта му бе катастрофа за мен. Пък и точно в такъв момент, когато… — той замълча.

— Напълно разорени ли ще бъдем? — заинтересува се вещо Франсес.

Джереми Клоуд й отправи поглед, изпълнен с отчаяние. Макар и тя да не го съзнаваше, за него щеше да е значително по-леко, ако крахът му бъде приет със сълзи и паника. А нейният хладен рационален интерес го смазваше напълно. Дрезгаво процеди:

— По-лошо е…

Наблюдаваше я как седи неподвижно и премисля чутото. Каза си наум: „След минута ще й съобщя всичко. Ще узнае какво съм сторил… Трябва да го научи. Може би в първия миг няма да повярва.“

Франсес си пое дъх и се облегна назад в креслото.

— Разбирам — отвърна тя. — Финансови злоупотреби. Или ако не точно това, то нещо от рода на престъплението на младия Уилямс.

— Така е, но този път… разбираш ли… аз нося отговорност. Използвах капитали, поставени под попечителство, които бяха поверени на мен. Досега успявах да прикрия действията си, но…

— Но сега всичко ще излезе на бял свят?

— Да, освен ако успея да събера необходимата сума и то в най-кратък срок.

Никога до този момент не бе изпитвал по-голям срам. Как щеше да го приеме Франсес?

Поне засега го приемаше съвсем хладнокръвно. Но Джереми знаеше, че тя никога няма да тръгне да прави сцени. Никакви упреци, никакво порицание.

Тя поглади бузата си и леко се смръщи.

— Колко жалко, че не разполагам с никакви собствени средства.

— Е, имаш брачен договор, осигуряващ имуществото на съпругата, но… — не довърши той.

— Но то вече е отишло — отнесено промълви Франсес.

Джереми не пророни нито дума. После мъчително произнесе:

— Съжалявам, Франсес. Не мога да ти опиша колко съжалявам. Сключила си не особено добра сделка.

Тя остро го изгледа.

— Преди малко каза същото. Какво имаш предвид?

Джереми сковано изрече:

— Когато прояви добрината да се омъжиш за мен, ти имаше пълното право да очакваш… хм, сигурност, живот без мъчителни тревоги.

Тя го гледаше с искрено недоумение.

— За Бога, Джереми! Защо, за Бога, си мислиш, че се омъжих за теб?

Той се опита да се усмихне.

— Винаги си била най-вярната и най-преданата съпруга, мила моя. Но едва ли мога да се лаская, че щеше да приемеш предложението ми при… ъъъ… по-различни обстоятелства.

Тя се втренчи в него и внезапно избухна в смях.

— Ах, ти, стари разбойнико! Какво прекрасно сантиментално съзнание се крие зад адвокатската ти фасада. Наистина ли смяташ, че съм се омъжила за теб с цената да спася татко от хищниците или от интригите в жокейския клуб, или от каквото и да било друго?

— Ти много обичаше баща си, Франсес:

— Да, бях му доста предана. Татко беше такъв чаровник, страхотно удоволствие беше да се живее с него. Но винаги съм знаела, че е голям мошеник. И ако си мислиш, че съм се продала на семейния ни адвокат, за да спася татко от това, което той непрестанно си навличаше, значи така и не си разбрал най-важното нещо у мен. Изобщо не си го разбрал!

Тя не сваляше поглед от него. Колко странно, мислеше си, да си омъжена за някого повече от двайсет години и да не знаеш какво става в главата му. Но как можеше да знае, след като характерът му беше коренно различен от нейния? Романтична натура, естествено добре замаскирана, но дълбоко в същността си романтична. Помисли си:

„Всички тези романчета от Стенли Уейман в спалнята му? Те трябваше да ми подскажат. Бедното ми, мило глупаче.“

Гласно заяви:

— Омъжих се за теб, защото бях влюбена, разбира се.

— Влюбена в мен? Но какво можеше да те плени у мен?

— Честно да ти кажа, Джереми, сама не зная. За мен ти беше такава промяна, толкова различен от компанията на татко. Никога не говореше за коне. Нямаш представа до каква степен ми бяха писнали конете и прогнозите около курса на залаганията за купата Нюмаркет. Ти дойде на гости една вечер, помниш ли, а аз седнах до теб и те попитах какво е биметализъм. И ти ми каза, наистина ми каза. Е, обяснението ти запълни цялата вечеря — шест блюда. Тогава имахме пари и бяхме наели френски готвач!

— Сигурно ти е било дяволски отегчително — отвърна Джереми.

— Напротив. Останах очарована. Дотогава никой не се бе отнасял сериозно към мен. А ти бе толкова вежлив и все пак въобще не ме поглеждаше и не даваше вид, че ме смяташ за хубава или нещо от този род. Така се амбицирах! Заклех се, че ще те накарам да ме забележиш.

Джереми Клоуд мрачно заяви:

— Веднага те забелязах. Когато се прибрах вкъщи, не можах да мигна цяла нощ. Ти носеше синя рокля на цветчета от метличина…

За минута-две настъпи мълчание. Джереми се прокашля.

— Е, всичко бе толкова отдавна…

Франсес незабавно се постара да разсее смущението му.

— А ето ни днес — семейна двойка на средна възраст, изпаднала в затруднения, търсеща най-удачен изход от положението.

— След всичко, което ми довери, Франсес, този позор ми се струва хиляди пъти по-голям…

Тя го прекъсна:

— Нека си изясним нещата. Ти се извиняваш за това че си нарушил закона. Може да те съдят, да влезеш в затвора. (Той трепна.) Не желая да се стига дотам. Ще се боря с всички сили, за да го предотвратя, но само не мисли, че се възмущавам от нравственото ти падение. Не забравяй, че моето семейство не тачеше моралните ценности. Въпреки чара си, татко беше мошеник. Имах и един братовчед Чарлс. Потулиха аферите му и не го дадоха под съд, а го натириха някъде из колониите. Друг мой братовчед, Джералд, пък като студент в Оксфорд бе подправил чек. Но отиде да се бие във войната и го наградиха посмъртно с орден „Кръст на Виктория“ за изключителна смелост и преданост към хората му, както и за невероятна издръжливост. Опитвам се да те убедя, че човешката природа е такава, хората не са нито много лоши, нито много добри. Съмнявам се дали и аз самата съм много честна и почтена. Може би просто не съм имала изкушения, за да бъда различна. Но това, което зная е, че не ми липсва кураж и (тук тя му се усмихна) вярност.

— Скъпа!

Той се изправи и тръгна към креслото й. Надвеси се и докосна с устни косите й.

— Е, а сега — попита с усмивка дъщерята на лорд Трентън — какво ще правим? Да съберем пари отнякъде?

Лицето на Джереми отново застина.

— Просто не виждам откъде.

— Ипотека на къщата. О, да — добави бързо тя, — това вече е направено. Колко съм глупава. Явно си разгледал всички възможни варианти. Значи тогава остава да измъкнем пари от някого. Към кого можем да се обърнем? Струва ми се, че има само една възможност — вдовицата на Гордън, Розалийн, за която не знаем нищо.

Джереми поклати глава в знак на съмнение.

— Сумата е твърде внушителна… Наличните й средства няма да ни стигнат. Докато е жива, основният капитал е под попечителство.

— Не знаех, че е така. Мислех, че е пълновластен наследник. А в случай че умре, какво става?

— Всичко се наследява от най-близките кръвни роднини. Тоест дели се между мен, Лайънел, Адела и сина на Морис — Роули.

— Значи се пада на нас… — бавно произнесе Франсес.

Сякаш нещо премина през стаята — струя студен въздух или недоизказана мисъл…

Франсес продължи:

— Не си ми споменавал нищо… Мислех, че всичко е нейно завинаги. Че може да го завещае, на когото поиска.

— Не е така. Според закона от 1925 година, засягащ липсата на завещание…

Франсес едва ли чу юридическото разяснение. Когато то свърши, тя каза:

— Нас лично това почти не ни засяга. Отдавна ще бъдем мъртви, а тя ще е едва на средна възраст. На колко години е сега? На двайсет и пет или двайсет и шест? Вероятно ще доживее до седемдесет.

Джереми нерешително заяви:

— Можем да я помолим за заем. Ще изтъкнем роднинските връзки. Не е изключено да се окаже щедро и отзивчиво момиче. Всъщност ние знаем толкова малко за Розалийн.

Франсес допълни:

— Във всеки случай поне се отнасяме прилично с нея. Не сме злобни като Адела. Може и да откликне.

Съпругът й предпазливо подметна:

— Но не бива да има какъвто и да било намек за… ъъъ… неотложността на положението.

Франсес нетърпеливо го прекъсна:

— Не, разбира се. Лошото е обаче, че проблемът не е в самото момиче. Тя е изцяло подвластна на брат си.

— Твърде непривлекателен младеж — заяви Джереми Клоуд.

Внезапна усмивка озари лицето на Франсес.

— О, не — възрази тя, — привлекателен е. Дори много привлекателен. И доста безскрупулен, струва ми се. Но в това отношение и аз не падам по-долу.

Усмивката й застина. Франсес вдигна поглед към съпруга си.

— Няма да се предадем, Джереми. Не може да не открием някакъв начин… пък дори и ако трябва да ограбим банка!

Трета глава

— Пари! — отсече Лин.

Роули Клоуд кимна. Той бе едър, як младеж със загоряла кожа, дълбоки сини очи и много светла коса. Излъчваше някаква мудност — по-скоро придобита, отколкото вродена. Прибързаността при него беше заменена с отмереност.

— Да — въздъхна той. — В днешно време изглежда всичко се свежда до пари.

— Но аз си мислех, че селскостопанските работници не са пострадали особено през войната.

— Е, да, но и това не е кой знае от каква полза. Точно след една година ще се върнем там, откъдето започнахме — повишаване на цените, нежелание и недоволство сред работниците и въобще никой няма да знае какво иска. Освен ако наистина не развиваш стопанство в голям мащаб. Старият Гордън ги разбираше тези неща. Именно тогава щеше да се намеси.

— А сега? — попита Лин.

Роули се усмихна мрачно.

— А сега мисис Гордън заминава за Лондон и харчи по няколко хилядарки за едно палто от визон.

— Не е честно, отвратително е!

— Че защо? — той направи кратка пауза. После продължи: — И аз имам желание да ти подаря кожено палто, Лин.

— Какво представлява тя, Роули? — Лин искаше да чуе обективна оценка.

— Ами ще я видиш довечера на празненството у вуйчо Лайънел и леля Кати.

— Да, ще я видя, но искам да чуя твоето мнение. Мама твърди, че била леко малоумна.

Роули се замисли.

— Е, не бих казал, че интелектът е силната й страна. Но ми се струва, че тя само се прави на малоумна, а всъщност е изключително внимателна.

— Внимателна ли? И в какво внимава толкова?

— Не зная, просто внимава. Главно, струва ми се с произношението си. Има доста силен провинциален акцент, а и внимава кой прибор да използва при хранене. Стреми се да не се обърка с някоя литературна алюзия по време на разговор — такива работи.

— Значи всъщност наистина е… доста необразована?

Роули се ухили.

— Е, не е дама, ако това имаш предвид. Има великолепни очи и прекрасна кожа. Предполагам, че именно тези неща са пленили стария Гордън, а също и удивителната й способност да изглежда непретенциозна. Надали е преструвка, но знае ли човек! Просто си стои безмълвно и се оставя във властта на Дейвид.

— Дейвид?

— Брат й. За него мога да твърдя, че е наясно с всякакви машинации — заяви Роули. После добави: — Май не ни обича много.

— Че защо да ни обича? — рязко попита Лин. После продължи, като съзря леко изненаданото изражение на Роули: — Искам да кажа, че ти също не го обичаш, нали?

— Естествено. Както и ти. Той просто не е наш тип.

— Ти не знаеш кого обичам и кого не, Роули. През последните три години обиколих доста свят. Мисля… мога да кажа, че мирогледът ми се разшири.

— Е, да, безспорно си видяла повече свят от мен.

Роули го каза тихо, но Лин остро го стрелна с поглед.

Нещо се криеше зад думите, промълвени с равен тон.

Той отвърна на погледа й, но лицето му остана безизразно. Винаги бе дяволски трудно да отгатнеш какво точно мисли Роули.

Колко е объркан светът, всичко е с главата надолу, мислеше си Лин. Обикновено мъжът отиваше на война, а жената оставаше вкъщи. При тях ролите бяха разменени.

Роули и Джони бяха съдружници. Единият трябваше да отиде да се бие, а другият по необходимост да остане в стопанството. Хвърляха чоп и се падна на Джони да замине. Убиха го почти веднага — в Норвегия. По време на цялата война Роули не се бе отдалечавал на повече от миля-две от фермата.

А Лин бе обикаляла из Египет, Северна Африка, Сицилия. Често бе попадала на огневата линия.

И ето я сега Лин, завърнала се от войната, а Роули — стоял през цялото време вкъщи.

Внезапно се запита дали не му беше криво. На устните й се появи нервна усмивка:

— Нещата понякога изглеждат малко наопаки, не мислиш ли?

— О, не зная — Роули се взираше с празен поглед в полето. — Зависи.

— Роули… — тя се поколеба. — Криво ли ти е… искам да кажа… Джони…

Студеният му, безизразен поглед я накара да се опомни.

— Хайде да не забъркваме сега Джони. Войната свърши и аз извадих късмет.

— Късмет, че не се падна на теб да заминеш ли? — нерешително попита Лин.

— Страхотен късмет, не смяташ ли?

Тя не знаеше как да приеме тези думи. Тонът му бе равен, с жлъчни нотки. После добави с усмивка:

— Но, разбира се, на жените от армията ще им е трудно да се привържат отново към дома.

Лин раздразнено отвърна:

— О, не ставай глупак, Роули.

Но защо се дразнеше? Нямаше причина… или всъщност в думите му имаше известна доза истина, която засягаше оголен нерв някъде в нея.

— Добре — съгласи се Роули. — Да се надявам ли тогава, че можем да обсъдим нашата женитба? Освен ако не си променила мнението си по въпроса?

— Разбира се, че не съм го променила. От къде на къде?

Той отговори двусмислено:

— Човек никога не знае.

— Струва ти се, че съм… — Лин се запъна.

— „Различна“?

— Не съвсем.

— А може би ти си променил мнението си?

— О, не. Не съм го променил. Толкова малко промени стават тук, във фермата, нали знаеш.

— Добре тогава — отвърна Лин с усещането за настъпваща криза в отношенията им, — да се оженим. Когато кажеш.

— Някъде през юни?

— Добре.

Настъпи мълчание. Решението беше взето. Против волята си, Лин изпита тягостно униние. Роули си беше Роули — винаги един и същ. Предан, сдържан, умерен в твърденията си.

Обичаха се. Винаги се бяха обичали. Никога не говореха много за любовта си — защо трябва тепърва да започват?

Ще се оженят през юни, ще заживеят в Лонг Уилоус4 (име, което винаги бе харесвала) и тя никога повече няма да пътува надалеч. Да пътува в смисъла, който влагаше сега в тези думи. Вълнението при вдигането на стълбата, развъртането на витлата, тръпката при отделянето на самолета от земята и издигането му нагоре във висините, очертаващите се контури на непознатите брегове, мирисът на душен прах, парафин и чесън… Неспирното бъбрене на чужди езици, екзотичните цветя — червени коледни звезди, издигащи се гордо в прашните градини… Опаковането и разопаковането на багажа, следващата спирка по пътя…

Край на всичко това. Войната бе свършила. Лин Марчмънт бе отново у дома. Морякът се прибра у дома от морската шир… Но аз не съм вече същата Лин, която тръгна на път, мислеше си тя.

Вдигна поглед и видя, че Роули втренчено я наблюдава…

Четвърта глава

Празненствата на леля Кати винаги бяха едни и съши. Те се отличаваха с припряност и аматьорство — качества, характерни за самата домакиня. Доктор Клоуд имаше вид на човек, който едва сдържа раздразнението си. Отнасяше се към гостите с неизменна учтивост, но създаваше впечатление, че полага немалко усилия.

На външност Лайънел Клоуд не се отличаваше особено от брат си Джереми. Бе слаб сивокос мъж, но му липсваше невъзмутимостта, присъща на адвокатите. Движенията му бяха резки и припрени. Нервността и раздразнителността му се приемаха като обида от много от неговите пациенти и те оставаха слепи за истинските му умения и за вродената му доброта. Проявяваше жив интерес към медицинските изследвания, а хобито му бе да изучава употребата на билки от най-ранно минало до наши дни. Докторът притежаваше ярък интелект и трудно понасяше приумиците на жена си.

Макар че Лин и Роули винаги се обръщаха към мисис Джереми Клоуд с „Франсес“, мисис Лайънел Клоуд си оставаше неизменно „леля Кати“. И двамата я обичаха, но намираха, че е доста смешна.

„Празненството“ привидно бе организирано по повод завръщането на Лин у дома, но всъщност си беше чисто семейна история.

Леля Кати радушно приветства племенницата си:

— Толкова красива и загоряла изглеждаш, мила моя. Египет явно си е казал думата. Прочете ли книгата за предсказанията за египетските пирамиди, която ти изпратих? Толкова е интересна. Наистина обяснява всичко, не мислиш ли?

Появата на мисис Гордън Клоуд и брат й спаси Лин от отговора.

— Розалийн, това е племенницата ми Лин Марчмънт.

Лин погледна вдовицата на Гордън Клоуд с добре прикрит интерес.

Да, момичето, което се бе омъжило за стария Гордън заради парите му, наистина беше прекрасно. Роули също излезе прав с твърдението си, че излъчва някаква невинност. Черна коса, падаща на едри вълни, ирландски сини очи с много черни зеници, полуотворени устни.

Всичко останало по нея бе лукс. Роклята, бижутата, маникюрът, коженото наметало. Имаше доста хубава фигура, но не умееше да носи скъпи дрехи. Не й стояха така, както биха изглеждали върху Лин Марчмънт, дори и ако разполагаше само наполовина с нейните възможности! (Но никога няма да имаш този шанс, прошепна й вътрешният глас.)

— Приятно ми е — каза Розалийн Клоуд. Обърна се плахо към мъжа отзад и го представи: — Това… това е моят брат.

— Приятно ми е — кимна Дейвид Хънтър.

Той бе слаб, елегантен младеж с черна коса и черни очи. Лицето му бе мрачно, дръзко и дори леко безочливо.

Лин веднага разбра защо всички от фамилията толкова го ненавиждат. В чужбина се беше сблъсквала с мъже от този тип. Безразсъдни, дори опасни. Мъже, на които не може да се разчита. Мъже, които съставят свои закони и пренебрегват общоприетите. Мъже, които при атака се оказват безценни, а извън огневата линия докарват началниците си до лудост.

Лин словоохотливо се обърна към Розалийн:

— Харесва ли ви имението Фъроубанк?

— О, великолепно е! — отвърна Розалийн.

Дейвид Хънтър се изсмя леко подигравателно.

— Горкият Гордън добре го е спретнал. Не е пожалил средства.

Това бе самата истина. Когато Гордън бе решил да се засели в Уормсли Вейл или по-скоро да прекарва там известен период от напрегнатото си всекидневие, той предпочете да си построи къща. Беше твърде изявен индивидуалист, за да хареса нещо, носещо отпечатъка на чужди хора.

Нае млад архитект със съвременен поглед и му даде свобода на действията. Половината Уормсли Вейл намираше къщата за ужасна. Хората не одобряваха боядисаните в бяло ъгловати форми, вградените мебели, плъзгащите се врати и стъклените маси и столове. Единствената част, която се радваше на всеобщо и искрено възхищение, бяха баните.

В думите на Розалийн „великолепна е“ звучеше страхопочитание. Смехът на Дейвид я накара да се изчерви.

— Вие сте бившата доброволка от Женската спомагателна служба към военноморските сили, нали? — обърна се Дейвид към Лин.

— Да.

Изгледа я преценяващо от горе до долу и по неизвестна причина тя се обля в руменина.

Леля Кати отново изникна внезапно. Притежаваше чудното свойство да се материализира в пространството. Навярно го бе усвоила по време на многобройните спиритически сеанси, в които участваше.

— Масата е сложена! — възкликна задъхано тя. После вмъкна между другото: — Не мога да кажа, че вечерята е особено богата. Хората не бива да очакват прекалено много. Всичко е толкова трудно, нали? Мери Луис ми довери, че всяка седмица дава по десет шилинга на рибаря, за да не я забравя. За мен това е непристойно.

Доктор Лайънел Клоуд говореше нещо с Франсес Клоуд и от време на време долиташе нервният му смях:

— О, стига, Франсес, не очакваш от мен да повярвам, че наистина смяташ така, нали? Хайде да сядаме на масата.

Всички влязоха в занемарената и неугледна трапезария. Джереми и Франсес, Лайънел и Катрин, Адела, Лин и Роули. Семейно тържество на фамилията Клоуд — с двама външни участници. Защото макар че носеше името Клоуд, Розалийн не се бе превърнала в част от тях, за разлика от Франсес и Катрин.

Розалийн бе чужд човек, чувстваше се неловко и беше нервна. А Дейвид — Дейвид бе разбойникът. По принуда, но и по собствен избор. Всички тези мисли се въртяха в главата на Лин, докато заемаше мястото си на масата.

Някакво чувство прииждаше на талази, въздухът се наелектризираше. С какво? С омраза? Можеше ли наистина да е омраза?

Каквото и да бе, това чувство таеше в себе си пагубна сила.

Лин внезапно си помисли: „Но така е навсякъде, не само тук. Откак се завърнах, непрекъснато ми прави впечатление. Последица от войната. Злонамереност. Неприязън. Среща се къде ли не — във влакове, в автобуси, в магазини, сред работници и чиновници, дори и на полето. А в заводите и мините сигурно е още по-лошо. Злонамереност. Но тук е изразена в по-голяма степен. Тук е специфична. Преднамерена“.

Смаяно се запита: „Наистина ли ги мразим толкова много? Тези непознати, отнели онова, което смятаме, че ни принадлежи“.

И после: „Не, не още… По-късно може би, но не и сега. Не, те са хората, които мразят нас“.

Прозрението й се стори тъй изумително, че тя потъна в мълчание и съвсем забрави да поддържа разговора със съседа си по маса Дейвид Хънтър.

След малко той я прекъсна:

— Мислите ли за нещо?

Гласът му звучеше мило и леко развеселено, но Лин изпита угризения. Дали не бе решил, че тя нарочно се държи невъзпитано и не води разговор. Отвърна:

— Съжалявам. Мислех си за положението в съвременния свят.

Дейвид студено произнесе:

— Не особено оригинална тема за размисъл.

— Да, така е. Хората са много почтени в наши дни, което обаче изглежда не носи нищо добро.

— Обикновено далеч по-рационално е да се стремиш да причиниш зло някому. В последните години бяха измислени няколко интересни нещица в тази област, включително и новото piece de resistance5, атомната бомба.

— И аз си мислех нещо подобно. Но не за атомната бомба, а за злонамереността. Определена рационална злонамереност.

Дейвид спокойно каза:

— Злонамереност — да. Но за рационалност мога да поспоря. В средновековието хората са били далеч по-рационални в това отношение, отколкото днес.

— Какво имате предвид?

— Ами в най-общ смисъл черната магия. Урочасването. Восъчни фигурки. Заклинания по пълнолуние. Избиване на добитъка на съседа. Убийство на самия съсед.

— Нали не вярвате, че съществува черна магия? — недоверчиво попита Лин.

— Може би не. Но във всеки случай хората прибягват до нея. И все пак в днешно време — сви рамене той, — при всичката злонамереност на света, вие и вашата фамилия няма да можете да навредите на мен и на Розалийн, не смятате ли?

Лин отметна поривисто глава. Внезапно усети, че й става забавно.

— Е, вече е късно — вежливо отвърна тя.

Дейвид Хънтър се изсмя. Явно той също се забавляваше.

— Искате да кажете, че ние вече грабнахме плячката? И въобще не ни е грижа.

— О, да, и изглежда това ви доставя невероятно удоволствие.

— Парите ли? Смея да кажа — да.

— Нямам предвид само парите. Включвам и самите нас в удоволствието.

— Защото ви правим луди ли? Може би да. Всички сигурно сте били толкова самодоволни и надути заради паричките на стария. Направо вече сте ги виждали в джоба си.

Лин възрази:

— Не бива да забравяте, че сме били научени на това от дълги години. Да не пестим, да не мислим за бъдещето бяхме насърчавани да кроим какви ли не планове и проекти.

(Роули, помисли си тя, Роули и фермата.)

— Явно само едно нещо не сте научили — доволно заяви Дейвид.

— Какво е то?

— Че на този свят няма нищо сигурно.

— Лин! — извика леля Кати от мястото си начело на масата. — Един от духовете на мисис Лестър е бил потомствен свещеник от четири поколения. Знаеш ли какви прекрасни неща предсказа? Трябва да си поговорим с теб, мила, надълго и нашироко. Не се и съмнявам, че Египет ти е повлиял физически.

Доктор Клоуд остро я прекъсна:

— Лин може да си намери много по-приятни занимания от твоите врели-некипели.

— Лайънел, ти си толкова предубеден — възрази съпругата му.

Лин се усмихна на леля си. После потъна в мълчание, а последната фраза на Дейвид се въртеше в главата й.

На този свят няма нищо сигурно…

Някои хора обитаваха подобен свят. За тях всичко бе опасно. Дейвид Хънтър бе такъв човек… Лин не познаваше този свят, но въпреки това той криеше за нея известно очарование.

Скоро Дейвид продължи със същия тих и развеселен глас:

— Да не би вече да не си говорим?

— О, не.

— Добре. Още ли завиждате на мен и на Розалийн за нечестно придобитото богатство?

— Да! — разпалено възкликна Лин.

— Прекрасно. И какво мислите да сторите?

— Ще купя малко восък и ще се заема с черна магия.

Той се разсмя.

— О, не, няма да постъпите така. Вие не разчитате на старомодни методи. Вашите похвати ще бъдат съвременни и вероятно доста ефикасни. Но ще загубите.

— Какво ви кара да мислите, че ще има битка? Нима вече не сме приели неизбежното?

— Всички се държите превъзходно. Страшно е забавно.

— Защо ни мразите? — тихо попита Лин.

Нещо проблесна в тъмните, непроницаеми очи.

— Едва ли ще го проумеете.

— Навярно ще мога — отвърна Лин.

За миг Дейвид замълча, а после каза със сговорчив тон:

— Защо ще се омъжвате за Роули Клоуд? Той е такъв глупак.

Лин рязко отвърна:

— Вие нищо не знаете. Изобщо не го познавате. И едва ли някога ще го разберете.

Дейвид продължи със същия тон:

— Какво мислите за Розалийн?

— Прекрасна е.

— Друго?

— Струва ми се, че не й е весело.

— Абсолютно сте права — съгласи се Дейвид. — Розалийн е доста глупавичка. И страхлива. Винаги се е страхувала. Оставя се безропотно да я носи течението, а после не знае какво става. Искате ли да ви разкажа за Розалийн?

— Ако имате желание — учтиво отвърна Лин.

— Да, имам. В началото силно се увличаше по театъра и започна да се занимава с това. Естествено не я биваше. Записа се в някаква третокласна пътуваща трупа, която заминаваше за Южна Африка. В Кейптаун трупата съвсем закъсала. Розалийн приела да се омъжи за държавен служител в Нигерия. Нигерия не й харесала, а и съпругът й едва ли й е харесвал особено. Ако е бил някой здравеняк, който се напива и я бие, можело е и да се получи нещо. Но той бил по-скоро интелектуалец — притежавал огромна библиотека насред дивата пустош и обичал да разговаря за метафизика. Тя отново се понесла към Кейптаун. Човечецът постъпил доста добре и й отпуснал прилична издръжка. Можел е да й даде развод, но не е бил в състояние да го направи, защото бил католик. Както и да е, за късмет умрял от треска, а Розалийн получила скромна пенсия. После започнала войната и тя отплавала с кораб за Южна Америка. И там не й харесало особено, ето защо се качила на друг кораб, където се запознала с Гордън Клоуд и му разказала тъжния си живот. Оженили се Ню Йорк, прекарали щастливо две седмици. Малко по-късно Гордън загина при бомбардировка. А Розалийн наследи голяма къща, ценни бижута и огромно богатство.

— Хубаво е, че историята има щастлив край — каза Лин.

— Да — отвърна Дейвид. — Без да притежава капчица интелект, Розалийн винаги е имала голям късмет, което също никак не е зле. Гордън Клоуд беше здрав и силен мъж. На шейсет и две години. Като нищо можеше да поживее още двайсетина години, дори и повече, което едва ли щеше да е голямо удоволствие за Розалийн. Когато се омъжи за него, тя беше на двайсет и четири, а сега е едва на двайсет и шест.

— Изглежда дори по-млада — заяви Лин. Дейвид погледна към отсрещната страна на масата.

Розалийн ронеше трохи от хляба. Приличаше на нервно дете.

— Да — замислено продължи той. — Така е. Предполагам, че въобще не може да мисли.

— Бедното момиче! — внезапно възкликна Лин.

Дейвид се намръщи.

— Защо е това съжаление? — сопна се той. — Аз имам грижата за Розалийн.

— Надявам се.

Той отново се намръщи.

— Всеки, който се опита да я измами, ще се разправя с мен. Доста добре умея да се боря, а някои от средствата ми не са съвсем почтени.

— А сега за своя живот ли ще ми разкажете? — хладно попита Лин.

— В съвсем съкратен вариант — той се усмихна. — Когато избухна войната, не виждах никакъв смисъл да се бия на страната на Англия. Аз съм ирландец. Но като всички ирландци и аз обичам битките. Десантните войски ме привличаха неудържимо. Изпитах известно удоволствие, но за жалост бях изваден от строя, защото ме раниха тежко в крака. Тогава отидох в Канада и започнах да обучавам доброволци. Тъкмо бях останал без работа, когато получих от Ню Йорк телеграмата на Розалийн. Съобщаваше ми, че се омъжва. Нищо не се споменаваше за голям удар, но аз умея да чета между редовете. Пристигнах със самолет, залепих се за щастливата двойка и заедно с тях се прибрах в Лондон. А сега — той нагло й се усмихна, — „Морякът се прибра у дома от морската шир“. Това си ти. Ловецът6 се прибра у дома от гората. Какво има?

— Нищо — отвърна Лин.

Тя се изправи заедно с всички. Докато влизаха в гостната, Роули й подхвърли:

— Изглежда чудесно се разбирате с Дейвид Хънтър. Какво си говорехте?

— Нищо особено — отвърна Лин.

Пета глава

— Дейвид, кога ще се върнем в Лондон? Кога ще заминем за Америка?

Седнал на отсрещната страна на масата със сервирана закуска, Дейвид хвърли изненадан поглед към Розалийн.

— Нали за никъде не бързаме? Какво му е лошото на това място?

Погледът му преценяващо обходи стаята, в която закусваха. Имението Фъроубанк бе построено на хълмист склон и зад прозорците се разкриваше прекрасен панорамен изглед към застиналата английска природа. Стръмната ливада беше покрита с множество нарциси. Те вече прецъфтяваха, но златистият килим все още се жълтееше.

Докато ронеше препечената филия в чинията си, Розалийн промърмори:

— Ти каза, че ще заминем за Америка — скоро. Веднага щом стане възможно да го уредиш.

— Е, да, но всъщност не е толкова лесно да се уреди. Имай търпение. Нито ти, нито аз можем да изтъкнем някакви делови причини. След война нещата винаги се придвижват трудно.

Леко се ядоса на себе си, докато й обясняваше всичко това. Аргументите, които посочи, макар и действителни, му звучаха като извинение. Чудеше се дали и момичето срещу него ги усеща така. И откъде се взе изведнъж у нея този ентусиазъм за Америка?

Розалийн продължи да мърмори:

— Ти каза, че ще останем съвсем малко. Не си споменавал, че ще живеем тук.

— Какво им е лошото на Уормсли Вейл и на Фъроубанк? Хайде, кажи.

— Нищо. Но те — всички те.

— Фамилията Клоуд ли?

— Ами да.

— Ето кое ми харесва най-много — изрече Дейвид. — Харесва ми да гледам как надутите им физиономии се разяждат от злоба и завист. Нима имаш нещо против да си направя това удоволствие, Розалийн?

Тя промълви тихо с разтреперан глас:

— Бих искала да не изпитваш такива чувства. Не ми харесват.

— Имай кураж, моето момиче. Нас двамата достатъчно са ни тормозили. А всички от тяхната фамилия са си живели леко и безгрижно. На гърба на големия брат Гордън. Малките бълхи върху едрата бълха. Мразя такива хора, винаги съм ги мразил.

Тя възкликна възмутено:

— Не ми допада омразата към хората — грехота е!

— Не мислиш ли, че и те те мразят? Нима са любезни към теб или пък приятелски настроени?

Розалийн нерешително отвърна:

— Не са се държали грубо. Нищо лошо не са ми сторили.

— Но биха искали, миличка. Биха искали — той се изсмя дръзко. — Ако не пазеха толкова собствената си кожа, някоя прекрасна сутрин щеше да осъмнеш със забит в гърба нож.

Тя потръпна.

— Недей да говориш такива ужасни неща.

— Е, добре, може би не нож, а стрихнин в супата.

Тя се втренчи в него с треперещи устни:

— Шегуваш се…

Той отново стана сериозен.

— Не се безпокой, Розалийн. Аз ще се грижа за теб. Ще трябва първо да се разправят с мен.

Заеквайки, Розалийн промълви:

— Ако нещата, които твърдиш, са верни — че те ни мразят, че мразят мен — тогава защо не отидем в Лондон? Там ще сме в безопасност — далеч от тях.

— Провинцията ти се отразява добре, моето момиче. Знаеш как се чувстваше в Лондон.

— Но това беше, когато падаха бомби. О, бомбите! — тя потрепери и притвори очи. — Никога няма да ги забравя, никога.

— Ще ги забравиш — той нежно докосна раменете й и леко я разтърси. — Освободи се от този кошмар, Розалийн. Ти беше изпаднала в шок, но вече всичко е минало. Вече няма бомби. Не мисли за тях. Не си ги спомняй. Лекарят ти препоръча чист въздух и живот сред природата поне още известно време. Затова искам да стоиш далеч от Лондон.

— Наистина ли тази е причината, Дейвид? Мислех си, че може би…

— Какво си мислеше?

Розалийн бавно промълви:

— Мислех си, че може би заради нея искаш да стоиш тук…

— Заради нея?

— Знаеш кого имам предвид. Онова момиче от миналата вечер. Тази, която е служила в Женската спомагателна служба към военноморските сили.

Лицето му изведнъж доби мрачно и сурово изражение.

— Лин? Лин Марчмънт?

— Тя означава нещо за теб, Дейвид.

— Лин Марчмънт? Тя е момиче на Роули. Добрият стар домошар Роули. Този муден, бавно загряващ, симпатичен вол.

— Наблюдавах те, докато говореше с нея миналата вечер.

— За Бога, Розалийн!

— Оттогава сте се виждали, нали?

— Срещнах я край фермата онази сутрин, докато яздех.

— И отново ще я срещнеш.

— Естествено. Това е малко селце. Човек не може да направи две крачки, без да попадне на някой от фамилията Клоуд. Но ако си въобразяваш, че съм хлътнал по Лин Марчмънт, грешиш. Тя е едно надменно, наперено и неприятно момиче с доста груб речник. Желая му на стария Роули щастие с нея. Не, миличка, тя не е мой тип.

Розалийн подозрително попита:

— Сигурен ли си, Дейвид?

— Разбира се, че съм сигурен.

Тя добави плахо:

— Зная, че не одобряваш, когато си гледам на карти… Но те показват вярно, наистина показват. Появи се едно момиче, което носи със себе си тревоги и мъка — момиче, което идва от чужбина. И някакъв мургав непознат мъж също ще се намеси в живота ни. Ще бъде опасен за нас. Излезе картата на смъртта и…

— Ти пък с твоите мургави непознати мъже! — изсмя се Дейвид. — Толкова си суеверна. Не се занимавай с никакъв мургав непознат — това е моят съвет.

Излезе от къщата засмян, но когато се отдалечи, лицето му помръкна и той се намръщи. Промърмори на глас:

— Дяволите да те вземат, Лин. Връщаш се вкъщи от чужбина и объркваш всички планове.

Защото в този момент осъзна, че нарочно поема в посока, където се надяваше да срещне момичето, което току-що бе проклел толкова жестоко.

Розалийн проследи с поглед как той прекоси градината и се озова пред малката порта, която водеше към пътеката през полето. После се качи в спалнята си и разгледа дрехите, окачени в гардероба. Толкова обичаше да докосва и да гали новото си палто от визон. Никога не си беше мислила, че ще има такова палто. Още не можеше да повярва на очите си. В този момент се появи камериерката, за да й съобщи, че мисис Марчмънт е дошла на посещение.

Адела седеше в гостната с плътно стиснати устни, а сърцето й биеше два пъти по-учестено от обикновено. От няколко дни събираше кураж да се обърне с молба към Розалийн, но по стар навик отлагаше. А и беше силно озадачена от необяснимата промяна у Лин и от категоричното й нежелание да намерят изход от затрудненията си, като евентуално поискат заем от вдовицата на Гордън.

Но когато тази сутрин пристигна поредното писмо от банката, мисис Марчмънт бе принудена да предприеме ефективни действия. Нямаше място за отлагане. Лин бе излязла рано, а мисис Марчмънт бе зърнала Дейвид да се отдалечава по пътеката, така че теренът бе чист. Тя държеше да завари Розалийн сама, преценявайки правилно, че така момичето ще е по-лесна мишена.

Но въпреки това се чувстваше ужасно напрегната докато чакаше в слънчевата гостна. Изпита леко успокоение, когато Розалийн влезе в стаята с онова малоумно изражение, което според мисис Марчмънт сега бе особено силно изразено. „Чудя се — помисли си Адела, — дали е последица от бомбардировката или винаги го е имала.“

Розалийн леко се запъна:

— Д-о-о-бро утро. Случило ли се е нещо? Моля, заповядайте.

— Каква прекрасна сутрин! — оживено възкликна мисис Марчмънт. — Всичките ми лалета напъпиха. А вашите?

Момичето я изгледа с празен поглед.

— Нямам представа.

Как се оправя човек с хора, които не приказват за градинарство или кучета — основните теми на провинциалните разговори, мислеше си мисис Марчмънт.

А на глас изрече, без да скрива леката жлъчна нотка в тона си:

— Но, разбира се, вие имате толкова много градинари. Те се грижат за тези неща.

— Струва ми се, че нямаме достатъчно персонал. Старият Мълард казва, че му трябват още две момчета. Но, изглежда, все още има недостиг на работници.

Думите прозвучаха като папагалски заучени фрази — все едно че дете повтаряше нещо, чуто от устата на възрастен човек.

Да, тя си беше едно дете. В това ли се криеше чарът й, питаше се Адела. С него ли бе привлякла здравомислещия, умен, делови човек Гордън Клоуд и го бе омагьосала дотам, че да не забележи глупостта й и липсата на обноски? В края на краищата не можеше да е само външността. Хиляди привлекателни жени безуспешно се бяха мъчили да се домогнат до него.

Но детинската простота би могла да се превърне в примамка за шейсет и две годишен мъж. Дали бе истинска или мнима — преструвка, оказала се от полза, която се беше превърнала в нейна втора природа?

Розалийн продължи:

— Дейвид излезе и се боя, че…

Думите върнаха мисис Марчмънт към действителността. Дейвид можеше скоро да се прибере. Сега се откриваше добра възможност, която не биваше да се изпуска. Словата заседнаха на гърлото й, но тя се насили и ги произнесе:

— Чудя се… дали можете да ми помогнете?

— Да ви помогна?

Розалийн я погледна изненадано и недоумяващо.

— Ами аз… Толкова е трудно… Нали разбирате, смъртта на Гордън промени изцяло живота на всички ни.

„Ах, ти, малка глупачке — помисли си тя, — докога ще ме зяпаш така? Много добре знаеш какво имам предвид. Не може да не знаеш. В крайна сметка преди и ти си била бедна.“

В този момент тя мразеше Розалийн. Мразеше я, защото тя, Адела Марчмънт, седеше тук и се усукваше за пари. Вътрешно си каза: „Не мога да го направя, просто не мога“.

За част от секундата дългите часове на тревожни мисли, грижи и неясни планове проблеснаха в съзнанието й.

Да продаде къщата… (Но къде ще се премести? Никъде не се предлагаха малки къщи, или поне не евтини.) Да вземе наематели… (Но как ще намери персонал? Пък и тя просто не можеше, нямаше начин да се справи с всичкото готвене и домакинстване, свързано с наемателите. Ако Лин й помага — но Лин щеше скоро да се омъжи за Роули.) Да се премести да живее с Лин и Роули? (Не, никога!) Да си намери работа. Но каква работа? Кой би взел жена без професия… остаряваща и уморена?

Чу гласа си — звучеше войнствено, защото в момента тя се презираше.

— Имам предвид финансова помощ.

— Пари? — попита Розалийн.

Тонът й бе искрено изненадан, сякаш парите бях последното нещо, което очакваше да чуе.

Адела продължи упорито и отсечено да изсипва фактите:

— Кредитът ми в банката е превишен. Имам неуредени сметки — за ремонт на къщата, а и данъците още не са платени. Разбирате ли, всичко е намалено наполовина. Имам предвид доходите си. Сигурно данъците са виновни за това. Виждате ли, преди ни помагаше Гордън. За къщата, искам да кажа. Той имаше грижата за покрива, за боядисването и прочее. Получавахме и издръжка. Всяко тримесечие я привеждаше в банката. Непрекъснато ми повтаряше да не се безпокоя и аз естествено не се безпокоях. Искам да кажа, всичко бе наред, докато той бе жив, но сега…

Тя не се доизказа. Срамуваше се, но в същото време изпита и облекчение. В края на краищата най-лошото бе минало. Ако момичето й откаже, значи отказва и толкова.

Розалийн имаше крайно смутен вид.

— Боже мой — промълви тя, — изобщо не знаех. Не съм и помисляла за това… Ами аз, добре… Ще попитам Дейвид.

Адела се вкопчи силно в облегалките на креслото и отчаяно попита:

— Не може ли да ми напишете чек… сега?

— Аз… да, мисля, че мога.

Момичето изглеждаше стреснато. Стана и отиде до бюрото. Започна да рови из чекмеджетата и най-сетне извади чековата книжка.

— Дали да… За каква сума става въпрос?

— Възможно ли е да бъде за… петстотин лири? — думите с мъка се откъснаха от устните на Адела.

— Петстотин лири — Розалийн послушно написа сумата.

Камък се смъкна от плещите на Адела. В крайна сметка всичко мина съвсем гладко! Остана поразена, защото й се стори, че изпитва не толкова благодарност, колкото леко презрение към себе си от лесната победа, Розалийн безспорно беше доста простовата.

Момичето се изправи и тръгна към нея. Несръчно й подаде чека. Сега тя бе притеснената.

— Надявам се, че вече всичко е наред. Наистина много съжалявам…

Адела взе чека. Ръката й се плъзна по розовата хартия. Мисис Марчмънт. Петстотин лири. Розалийн Клоуд.

— Много сте мила, Розалийн. Благодаря ви.

— О, моля ви… Искам да кажа… трябваше да се сетя…

— Много мило от ваша страна, скъпа.

С чека в чантата, Адела Марчмънт се почувства съвсем различен човек. Момичето наистина бе проявило отзивчивост. Неудобно щеше да бъде да удължава срещата. Тя се сбогува и си тръгна. На пътеката се размина с Дейвид, поздрави го учтиво и забърза към къщи.

Шеста глава

— Какво търсеше тук тази Марчмънт? — попита Дейвид още с влизането си.

— О, Дейвид! Тя ужасно се нуждаеше от пари. И през ум не ми бе минавало…

— И ти й даде, предполагам. — Той я изгледа с полушеговито отчаяние в погледа си. — Човек не бива да те оставя сама, Розалийн.

— О, Дейвид, не можех да й откажа. В края на краищата…

— Какво в края на краищата? Колко й даде?

Розалийн тихо произнесе:

— Петстотин лири.

За нейно облекчение, Дейвид се разсмя.

— Е, бълха ни ухапала!

— Но Дейвид, това са много пари.

— Не и за нас в днешно време, Розалийн. Ти изглежда така и не можеш да проумееш, че си изключително богата жена. Но щом е искала петстотин лири, щеше напълно да се задоволи и с двеста и петдесет. Трябва да усвоиш умението да се пазариш.

Тя промърмори:

— Съжалявам, Дейвид.

— Милото ми момиче! В крайна сметка парите са си твои.

— Не, не са. В действителност не.

— О, хайде, не започвай всичко отначало. Гордън Клоуд умря, преди да има време да направи завещание. Ето на това му се вика късмет. Ние печелим — ти и аз. Останалите губят…

— Изглежда ми несправедливо.

— Хайде стига, прекрасна моя сестричке Розалийн. Не се ли радваш? Огромна къща, слуги, бижута. Не се ли сбъдваха мечтите ти? Не мислиш ли, че е така?

— Слава на Бога, понякога ми се струва, че ще се събудя и ще осъзная, че е било само сън.

И двамата се засмяха. Дейвид я изгледа внимателно.

Остана доволен. Знаеше как да се оправя с Розалийн. Помисли си, ме единствено будната й съвест му създаваше главоболия, но тази черта от характера й вече не зависеше от него.

— Говориш самата истина, Дейвид. Всичко е като сън, като на кино. Радвам се много. От сърце.

— Но трябва да пазим това, което имаме — предупреди я той. — Но отсега нататък никакви подаръци за фамилията Клоуд, Розалийн. Всички те са имали много повече пари, отколкото ти или аз някога сме виждали.

— Да, сигурно си прав.

— Къде е била Лин тази сутрин? — попита той.

— Мисля, че отиде в Лонг Уилоус.

— В Лонг Уилоус — да види Роули — този селяндур и дървеняк!

Доброто му настроение се изпари. Дали бе на път да се омъжи за това момче?

Излезе от дома унил, прекоси лехите с азалии и се отправи през малката порта към хълма. От него пътеката се спускаше надолу край стопанството на Роули.

Докато стоеше там, Дейвид забеляза Лин, която излизаше от стопанството. За миг той се поколеба, а после стисна ядосано зъби и се спусна надолу да я пресрещне. Пътищата им се пресякоха точно при оградата.

— Добро утро — поздрави Дейвид. — Кога е сватбата?

— За втори път ме питаш вече — язвително отвърна Лин. — Много добре знаеш кога е — през юни.

— И ти ще го направиш?

— Не разбирам какво имаш предвид, Дейвид.

— О, много добре разбираш — той се изсмя презрително. — Роули. Какво представлява Роули?

— Нещо по-добро от теб. Настигни го, ако можеш — безгрижно заяви тя.

— Не се и съмнявам, че е по-добър от мен. Но аз мога да го настигна. За теб мога да сторя всичко, Лин.

За минута-две тя остана безмълвна. Най-сетне каза:

— Ти не разбираш, че аз го обичам.

— Дали е така?

Тя разпалено възкликна:

— Разбира се, казвам ти — обичам го!

Дейвид я изгледа изпитателно.

— Всеки вижда собствения си образ такъв, какъв иска да бъде той. Ти се виждаш влюбена в Роули, представяш си как водиш спокоен живот с Роули, чувстваш се сигурна с Роули, никога няма да напуснеш селото. Но това не е истинското ти аз, нали Лин?

— О, кое е истинското ми аз? Добре тогава, а твоето истинско аз кое е? Ти самият какво искаш?

— Бих казал, че искам стабилност, покой след бурята, тих пристан след бушуващото море. Но не съм сигурен. Понякога, Лин, подозирам, че и ти, и аз искаме вълнения — той мрачно добави: — Иска ми се никога да не се беше мяркала тук. Толкова бях щастлив, преди да се появиш.

— А сега не си ли щастлив?

Той я изгледа. Лин усети как вътре в нея се надига вълнение. Дишането и се ускори. Никога до този момент не бе чувствала по-осезателно странната и мрачна притегателна сила на Дейвид. Той протегна ръка, сграбчи я за рамото и я привлече към себе си.

Но внезапно Лин усети как ръцете му започнаха да се отпускат. Той се взираше през рамото й към хълма. Извърна глава, за да види какво бе привлякло вниманието му.

Една жена тъкмо отваряше малката порта на Фъроубанк. Дейвид рязко попита:

— Коя е тази?

— Прилича ми на Франсес.

— Франсес? — той се намръщи. — Какво може да иска Франсес? Скъпата ми Лин! Само онези, които искат нещо, се отбиват да видят Розалийн. Твоята майка вече то направи тази сутрин.

— Майка ми? — Лин се отдръпна назад. Погледът й помръкна. — Какво искаше?

— Не знаеш пи? Пари!

— Пари? — Лин настръхна.

— Е, не й е било трудно да ги изкопчи — отвърна Дейвид. На лицето му се появи онази студена и жестока усмивка, която така добре му прилягаше.

Само преди миг бяха стигнали до такава близост, а сега ги делеше огромна пропаст. Отново станаха враждебни един към друг.

Лин извика:

— О, не, не, не!

Дейвид я изимитира.

— Да, да, да!

— Не мога да повярвам. Колко?

— Петстотин лири.

Тя сепнато си пое дъх.

Дейвид замислено промълви.

— Чудя се колко ли ще иска Франсес. Наистина човек не може за пет минути да остави Розалийн сама! Бедното момиче, не се е научило да казва „не“.

— И други ли… Кой още?

— Леля Кати е натрупала дългове, нищо сериозно, само някакви си двеста и петдесет лири. Но се страхуваше да не стигне до ушите на доктора. Закъсала е с плащанията на разни медиуми, а той едва ли би проявил разбиране. Тя естествено не знаеше, че и самият той помоли за заем.

Лин тихо произнесе:

— Какво ли си мислите за нас? Боже, какво ли си мислите?

И преди той да се опомни, тя се обърна и хукна надолу по хълма към фермата.

Дейвид навъсено я проследи с поглед. Тичаше към Роули, хвърчеше като пощенски гълъб на път за дома и това го смути повече, отколкото му се искаше да си признае.

Погледна отново към хълма и смръщи вежди.

— Не, Франсес — промърмори си той под носа. — Този път не. Лош ден си избрала — и решително закрачи нагоре към къщата.

Влезе през портата, покрай азалиите, прекоси ливадата и тихо се вмъкна през стъклената врата на гостната точно в момента, когато Франсес обясняваше:

— Ще ми се да се изразя по-ясно. Но разбирате ли Розалийн, наистина ми е много трудно да ви обясня.

Отзад се чу глас:

— Нима?

Франсес Клоуд рязко се обърна. За разлика от Адела Марчмънт, тя не се опитваше да завари Розалийн сама. Сумата бе достатъчно голяма, за да изключи възможността Розалийн да се справи без помощта на брат си. В действителност Франсес предпочиташе да обсъди въпроса и с двамата, но Дейвид не знаеше. Той бе сигурен, че нарочно е дошла в негово отсъствие, за да изкопчи пари от Розалийн.

Тя не го бе чула да влиза, защото изцяло бе погълната от опитите си да представи благовиден предлог за сумата. Появата му я сепна. Освен това Франсес долови, че по непонятни причини Дейвид е в особено мрачно настроение.

— О, Дейвид! — непринудено възкликна тя. — Радвам се, че дойдохте. Тъкмо разказвах на Розалийн. Смъртта на Гордън постави Джереми в ужасно затруднение. Чудя се дали вие можете да ни помогнете. Въпросът е следният…

И тя го засипа със словесен поток — значителната сума, за която ставаше дума, подкрепата от страна на Гордън, устното обещание, правителствените ограничения, ипотеките…

Дълбоко в съзнанието си Дейвид изпита известно възхищение. Каква дяволски добра лъжкиня бе тази жена! Напълно правдоподобна история. Но фалшива от начало до край. Можеше да се закълне. Нито една вярна дума. Питаше се каква ли е всъщност истината. Дали Джереми не се бе захванал с нечисти сделки? Положението му сигурно беше доста трагично, щом допускаше Франсес да прибягва до ефектните си номера. А на нея определено не й липсваше достойнство.

— Десет хиляди? — попита той.

Розалийн промърмори с боязън:

— Това са много пари.

Франсес бързо вметна:

— Да, зная, че са много. Не бих се обърнала към вас, ако сумата не беше такава. Но Джереми никога нямаше да се включи в сделката, ако не беше силната поддръжка на Гордън. Какъв малшанс, че Гордън умря внезапно…

— И вие останахте на сухо? — грубо я прекъсна Дейвид. — А толкова сигурно бяхте приютени под крилото му.

В погледа на Франсес проблесна пламъче, докато казваше:

— Вие представяте нещата доста пресилено!

— Розалийн не може да се разпорежда с основния капитал, знаете го много добре. Живее от лихвите. И плаща доста висок данък върху тях.

— О, да, известно ми е. В днешно време данъците са ужасни. Но все пак нещо би могло се направи, нали? Ние ще й се издължим…

Той я прекъсна:

— Би могло, но няма да стане.

Франсес бързо се извърна към Розалийн:

— Розалийн, вие сте толкова щедра…

Дейвид не я остави да довърши мисълта си:

— За каква я смятате Розалийн, всички вие от вашата фамилия — за дойна крава ли? Всички идвате при нея с намеци, молби, жалби. А зад гърба й сипете подигравки, насмешки, проявявате високомерие, омраза, желаете смъртта й…

— Не е вярно! — извика Франсес.

— Така ли? Искам да ви кажа, че ми писна от всички вас! И на нея й е писнало. Няма да изкопчите пари от нас, така че престанете да идвате и да се жалвате. Ясно ли е?

Лицето му бе потъмняло от ярост.

Франсес се изправи със застинало в безизразна маска изражение. Сложи си ръкавиците разсеяно, но с усърдие, сякаш това бе действие от особено значение.

— Изразихте се съвсем недвусмислено, Дейвид — процеди през зъби тя.

Розалийн тихо изстена:

— Съжалявам. Наистина съжалявам…

Франсес не й обърна внимание. Сякаш Розалийн не беше в стаята. Пристъпи към стъклената врата и прага се обърна с лице към Дейвид.

— Споменахте, че ненавиждам Розалийн. Не е вярно. Никога не съм я ненавиждала. Но вас — да. Вече ви ненавиждам.

— Какво искате да кажете?

— Жените трябва да живеят. Розалийн се омъжи за богат мъж, много по-възрастен от нея. И защо не? Но вие! Вие живеете на гърба на сестра си, живеете охолно и леко — но на нейния гръб.

— Просто стоя между нея и харпиите.

Те се пронизваха с поглед. Дейвид усети гнева й и през ума му премина мисълта, че Франсес Клоуд е опасен противник — враг, който може да се окаже едновременно и безскрупулен, и дързък.

Когато тя отново отвори уста, за момент той изпита дори страх. Но репликата й бе многозначителна:

— Ще запомня думите ви, Дейвид.

И като мина покрай него, Франсес излезе през вратата.

Дейвид се запита дали само му се е сторило, че в последните й слова бе отправена заплаха. Розалийн плачеше.

— О, Дейвид, Дейвид… Не трябваше да й наговаряш тези ужасни приказки. От всички тя се отнасяше най-мило с мен.

Той яростно кресна:

— Млъкни, малка глупачке. Нима искаш да се впият в теб и да те изцедят до последното пени?

— Но тези пари… ако… ако не ми се полагат по право…

Тя се сви под погледа му.

— Не… Не исках да кажа нищо лошо, Дейвид.

— Надявам се.

Съвестта й, помисли си той, е най-голямата беда! Не бе взел предвид въпроса за съвестта на Розалийн. В бъдеще това щеше да му носи доста неприятности. В бъдеще? Той се намръщи, докато я наблюдаваше, а мислите му препускаха напред. Бъдещето на Розалийн… Неговото бъдеще… Винаги бе знаел какво иска… Знаеше и сега… Но Розалийн? Какво щеше да бъде бъдещето на Розалийн?

Лицето му помръкна и в този момент Розалийн изписка. Цялата трепереше.

— О! Някой ходи върху гроба ми.

Той я изгледа с любопитство:

— Значи съзнаваш, че може да се стигне дотам?

— Какво искаш да кажеш, Дейвид?

— Искам да кажа, че пет… шест… не, седем човека имат желание да те изпратят в гроба, преди да ти е дошло времето.

— Не говориш за… убийство — в гласа й имаше ужас. — Мислиш, че са способни на убийство? Не и тези приятни хора от фамилията Клоуд.

— Струва ми се, че точно такива приятни хора като членовете на фамилията Клоуд могат да извършат убийство. Но няма да успеят, поне докато аз се грижа за теб. Първо мен ще трябва да премахнат от пътя си. Но ако успеят да очистят мен… Тогава ще ти се наложи да се спасяваш сама.

— Дейвид, не говори такива ужасни неща.

— Чуй ме — той сграбчи ръката й, — ако някога не съм до теб, пази се, Розалийн. Животът не е сигурен, запомни го — той е пъден с опасности, с какви ли не опасности. И ми се струва, че най-вече за теб е особено опасен.

Седма глава

— Роули, можеш ли да ми заемеш петстотин лири?

Роули впери изумен поглед в Лин. Тя стоеше пред него, задъхана от тичането, с побеляло лице и стиснати устни.

Той се обърна ласкаво към нея, все едно че говори на конче:

— Хайде, хайде, успокой се, моето момиче. За какво става въпрос?

— Трябват ми петстотин лири.

— Е, и аз не бих се отказал от петстотин лири.

— Роули, говоря ти сериозно. Можеш ли да ми услужиш с петстотин лири?

— И аз съм на червено. Този нов трактор…

— Да, да — тя отмина подробностите около трактора. — Но все пак би могъл да намериш отнякъде пари, ако е нещо важно, нали?

— За какво са ти тези пари, Лин? Закъсала си финансово ли?

— Искам ги, за да му ги върна — тя рязко отметна глава в посока към голямата къща на хълма.

— На Хънтър? Какво, за Бога…

— Мама е виновна. Взела е заем от него. Нещо не й… нещо не й достигат пари.

— Да, разбирам.

Тонът му звучеше съчувствено.

— Хич не й е лесно и на нея. Бих искал да помогна, но просто не съм в състояние.

— Не мога да понеса да просим пари от Дейвид!

— Не се отчайвай, моето момиче. Всъщност Розалийн се е бръкнала за парите. И в крайна сметка, защо не?

— Защо не? Ти ли ми казваш „защо не“ Роули?

— Не виждам защо Розалийн да не спасява положението от време на време. Старият Гордън ни постави натясно, като не направи завещание, преди да умре. Ако всичко се обясни ясно на Розалийн, тя просто би трябвало да проумее, че малко помощ от нейна страна няма да ни навреди.

— Но ти не си взел заем от нея, нали?

— Ами… не, но нещата стоят по-различно. Не мога току-така да отида и да искам пари от жена. Не е в характера ми.

— Не разбираш ли, че и при мен е същото… Не ми се ще да се чувствам задължена на Дейвид Хънтър.

— Но ти не си. Парите не са негови.

— Всъщност са точно негови. Розалийн е изцяло подвластна на Дейвид.

— Не се и съмнявам. Но по закон все пак не са негови.

— Значи ти няма… не можеш… да ми услужиш с тези пари?

— Виж, Лин, ако беше изпаднала в истинско затруднение — изнудване или неизплатени дългове — може би щях да продам някой парцел земя или добитък, но подобно действие би било безразсъдно. Та аз едва успявам да свържа двата края! И как иначе, като не знаеш какъв ще е следващият ход на проклетото ни правителство — на всяка крачка спънки. До гуша съм затънал във формуляри, до среднощ се мъча да ги попълвам. Трудно се справя сам човек с всичко.

Лин горчиво каза:

— О, зная. Само ако Джони не бе загинал…

Роули кресна:

— Остави Джони на мира! Стига си говорила за него!

Тя стъписано го изгледа. Кръвта бе нахлула в лицето му. Изглеждаше побеснял от гняв.

Лин се обърна и бавно тръгна обратно към Уайт Хаус.

— Не можеш ли да ги върнеш, мамо?

— Но, Лин, скъпа! Та аз веднага ги занесох в банката. После се разплатих с Артър, Боджъм и Небуърт. Небуърт бе започнал да се държи твърде оскърбително. Ах, мила моя, такова облекчение изпитах. Колко нощи не можах да мигна. Наистина Розалийн се оказа доста отзивчива и мила.

Лин горчиво попита:

— Сигурно сега вече постоянно ще се обръщащ за помощ към нея, когато се наложи?

— Надявам се да не се стига дотам, скъпа. Ще се опитам да бъда възможно най-пестелива, знаеш това. Но естествено всичко е толкова скъпо в наши дни. И положението става все по-лошо и по-лошо.

— Да, и особено нашето положение ще става все по-лошо и по-лошо. И ще го ударим на просия.

Адела се изчерви.

— Не мисля, че приказките ти са уместни, Лин. Съвсем ясно обясних на Розалийн, че винаги сме разчитали на Гордън.

— А не е трябвало. Там ни е грешката — прекалено много сме разчитали на него — а после добави: — Прав е да ни презира.

— Кой ни презира?

— Този отвратителен Дейвид Хънтър.

— Струва ми се, че ни най-малко не бива да ни засяга какво си мисли този Дейвид — заяви с достойнство мисис Марчмънт. — Какъв късмет, че не беше във Фъроубанк тази сутрин. Иначе, смея да твърдя, щеше да въздейства отрицателно върху момичето. Тя е изцяло под негова власт.

Лин леко се раздвижи.

— Мамо, какво имаше предвид, когато първата сутрин след пристигането ми спомена „Ако въобще й е брат“?

— А, това ли? — мисис Марчмънт доби смутен вид. — Ами носеха се разни клюки, нали ги знаеш хората.

Лин търпеливо изчакваше. Мисис Марчмънт се изкашля.

— Този тип млади жени — авантюристките (разбира се, бедният Гордън страшно беше хлътнал), те обикновено си имат някой… хм… близък младеж. Представи си например, тя съобщава на Гордън, че има брат. Праща му телеграма в Канада или където и да е. И той се появява. Но как може Гордън да бъде сигурен дали й е истински брат? Горкият Гордън, толкова е бил заслепен, че безспорно е бил готов да повярва на всяка нейна дума. И така, „брат“ й пристига заедно с тях в Англия, а бедният Гордън нищичко не подозира.

Лин ожесточено извика:

— Не вярвам на тази история. Въобще не вярвам!

Мисис Марчмънт повдигна вежди.

— Всъщност, скъпа…

— Той не е такъв. И тя… тя също. Може би е простовата, но иначе е мила, да, наистина е мила. Това е само порочното съзнание на хората. Не им вярвам на нито една дума.

Мисис Марчмънт изрече с достойнство:

— Необходимо ли е да се вика така силно?

Осма глава

Една седмица по-късно влакът, пристигащ в 5.20 часа спря на гарата в Уормсли Хийт. Висок, загорял мъж с раница на гръб слезе от него.

На отсрещния перон цял отбор играчи на голф чакаха влака в обратната посока. Високият брадат мъж с раницата предаде билета си и излезе отвън. Минута-две се оглежда несигурно, после зърна табелата „Пешеходна алея за Уормсли Вейл“ и решително се насочи към нея.

В Лонг Уилоус Роули тъкмо си бе направил чаша чай, когато върху кухненската маса падна сянка. Той вдигна глава.

За момент му се привидя, че на вратата е застанала Лин. Но разочарованието му се замени с изненада, веднага щом позна Розалийн Клоуд.

Тя бе облечена в рокля от груба материя на широки оранжеви и зелени райета. Тази привидна простота обаче струваше далеч повече пари, отколкото Роули би могъл да си представи.

Дотогава той я бе виждал само в скъпи градски дрехи, които й стояха някак изкуствено. Напомняше му за манекенка, представяща не свои дрехи, а изделия на фирмата, която я е наела.

Но този следобед, в широката селска рокля с весели цветове, Розалийн му изглеждаше съвсем друга жена. Ирландският й произход се открояваше много по-отчетливо — с вълнистите тъмни коси и прекрасните сини очи с много черни зеници. Гласът й също издаваше мекия ирландски акцент, а не превзетите нотки, които обикновено се долавяха в него.

— Такъв прекрасен следобед е — каза тя, — че реших да изляза на разходка. — После добави: — Дейвид замина за Лондон.

Произнесе го едва ли не виновно, изчерви се и извади табакера от чантичката си. Предложи цигара на Роули, но той поклати отрицателно глава и се огледа за кибрит. Тя неуспешно се бореше с малка златна запалка. Роули я взе от ръцете й и с едно сръчно движение я запали. Докато Розалийн навеждаше глава към него, за да си запали цигарата, той забеляза дългите й, тъмни ресници, спуснати надолу, и си помисли: „Да, явно старият Гордън си е знаел работата…“

Розалийн отстъпи крачка назад и каза с възхищение:

— Какво сладко малко теленце видях горе на хълма!

Удивен от интереса й, Роули поведе разговор за фермата. Любопитството й го изуми, още повече че изглеждаше искрено, а не подправено. За свое учудване, Роули установи, че тя доста добре разбираше от фермерство. С лекота говореше за биенето на маслото и за приготвянето на други млечни продукти.

— Та вие като нищо можете да станете съпруга на земеделец, Розалийн — изрече той с усмивка.

Оживеното й лице помръкна. Тя обясни:

— Имахме стопанство… в Ирландия… Преди да дойда тук… Преди…

— Преди да се захванете с театъра?

Тя произнесе с тъга и, както му се стори, с известно чувство на вина:

— Не беше чак толкова отдавна… Спомням си всичко съвсем ясно — и добави въодушевено: — Още сега мога да издоя кравите вместо вас, Роули.

Това бе една съвършено непозната Розалийн. Дали Дейвид би одобрил тези небрежни намеци за селското им минало? Роули се съмняваше. Дейвид се опитваше да представи за свои предци богати ирландски земевладелци. Но версията на Розалийн му се струваше по-близка до истината. Най-обикновен живот на село, после изкушението на сцената, пътуваща трупа в Южна Африка, женитба, изолирано съществуване нейде из Централна Африка, бягство, празнота и най-сетне брак с милионер в Ню Йорк.

Да, дълъг път бе извървяла Розалийн, след като бе доила крави. И все пак, докато я наблюдаваше отблизо, Роули се питаше дали въобще всичко това я беше променило. Лицето й притежаваше онази невинност и лека глуповатост, присъщи за човек без минало. Изглеждаше съвсем млада — много по-млада за възрастта си.

Имаше нещо вълнуващо в нея, нещо трогателно напомняше му за малките теленца, които бе закарал тази сутрин в кланицата. Възприемаше я по същия начин. „Бедните същества — каза си той сутринта, — колко жалко, че ще бъдат убити…“

В очите на Розалийн се появи тревога. Тя неспокойно попита:

— За какво си мислите, Роули?

— Искате ли да разгледате стопанството и кравефермата?

— О, да, с удоволствие.

Развеселен от интереса й, Роули я разведе навсякъде. Но когато накрая й предложи да изпие чаша чай, в погледа й пробегна смущение.

— О, не, благодаря ви, Роули. Добре ще е вече да се прибирам — погледна часовника си. — Боже, колко е късно! Дейвид ще се върне с влака в 5.20. Ще се чуди къде съм. Аз… трябва да побързам — и добави срамежливо: — Беше ми много приятно, Роули.

Да, помисли си той, тя бе казала самата истина. Действително бе прекарала приятно. Беше се върнала към естественото си поведение — към собствената си същност. Страхуваше се от брат си Дейвид, това бе очевидно. Дейвид беше мозъкът на семейството. Е, поне бе изживяла един щастлив следобед. Да, един следобед извън дома точно като слугиня! Богатата мисис Гордън Клоуд!

Усмихваше се тъжно, докато я наблюдаваше как бърза нагоре по хълма към Фъроубанк. Точно преди да стигне до оградата, я пресрещна някакъв мъж. Той се зачуди дали не е Дейвид, но мъжът бе по-висок и по-едър. Розалийн се дръпна встрани, за да му направи път, после леко мина през оградата и се спусна напред тичешком.

Да, тя бе прекарала един приятен следобед, а той, Роули, бе загубил повече от час ценно време. Какво пък, може би не беше загубено. Розалийн, изглежда, го бе харесала, което можеше да му бъде от полза. Красиво създание — да, и теленцата тази сутрин бяха красиви… бедните душици.

Докато стоеше там, потънал в мисли, внезапно един глас го стресна и той рязко вдигна глава.

На пътеката от другата страна на портата стоеше едър мъж с широкопола филцова шапка и раница, метната през рамо.

— Това ли е пътят за Уормсли Вейл?

Роули се втренчи в него и мъжът повтори въпроса си. С усилие се откъсна от мислите си и му отвърна:

— Да, вървете все по тази пътека до следващата нива. Там свийте вляво по главния път и след около три минути ще бъдете в селото.

Бе повтарял тези думи хиляди пъти в отговор на същия въпрос. Хората тръгваха по пешеходната алея от гарата, изкачваха хълма и след като се спуснеха от другата му страна, губеха надежда, защото не виждаха селото. Горичката Блакуел закриваше видимостта към него. Уормсли Вейл бе сгушено в котловина и само кулата на църквата стърчеше в небето.

Следващият въпрос бе по-необичаен, но Роули отговори, без да се замисли:

— „Елена“ или „Камбанката и шута“. По-добре „Елена“. И двата са еднакво добри — или лоши. Във всеки случай, ще намерите стая и в двата.

Въпросът го накара да разгледа по-обстойно събеседника си. В днешно време хората обикновено си запазваха предварително места там, където отиват.

Мъжът бе висок, със загоряло лице, с брада и с много сини очи. На възраст бе около четиридесетте. Имаше вид на грубиян и на смелчага. Не изглеждаше злонамерен човек, който би постъпил грубо и безразсъдно. Но в общи линии лицето му не бе от най-приятните.

На Роули му се стори, че идва отдалеч. Не бе ли доловил лек носов акцент, характерен за колониите? Странно… Лицето на непознатия сякаш му напомняше за някого.

Къде бе виждал това лице или някое друго, много подобно на него?

Докато безуспешно се мъчеше да се сети, непознатият го сепна с въпроса си:

— Бихте ли ми казали дали тук наблизо се намира имение на име Фъроубанк?

Роули бавно отвърна:

— Ами да. Там горе, на хълма. Трябва да сте минали край него, ако сте поели по пътеката от гарата.

— Точно по нея минах — той се обърна с лице към хълма. — Значи това там е… онази огромна нова бяла къща?

— Същата.

— Доста големичка е. Навярно поддръжката й струва маса пари.

И още как, помисли си Роули. Нашите пари… Прилив на гняв го откъсна за момент от реалността…

Съвзе се стреснато и видя, че непознатият се взира към хълма с любопитен и замислен поглед.

— Кой живее там? Не е ли… мисис Клоуд?

— Да — отвърна Роули. — Мисис Гордън Клоуд.

Непознатият повдигна вежди. Изглеждаше леко развеселен.

— О! Мисис Гордън Клоуд. Браво на нея.

После кимна на Роули.

— Благодаря, приятелче — каза той и като нарами отново раницата си, закрачи към Уормсли Вейл.

Роули бавно свърна към стопанството. Една мисъл все още глождеше съзнанието му.

Къде, по дяволите, бе срещал този човек преди?

Към девет и половина същата вечер Роули отмести встрани купчината формуляри, които задръстваха кухненската маса, и стана. Погледна небрежно към снимката на Лин над камината и излезе от къщи с навъсен поглед.

Десет минути по-късно той бутна вратата на бара на „Елена“. Беатрис Липинкот, застанала зад тезгяха, го приветства с усмивка. Според нея мистър Роули Клоуд беше истински мъж. На халба бира Роули размени редовните приказки с компанията от посетители. Направени бяха неблагоприятни коментари по отношение на правителството, времето и по множество въпроси, свързани с реколтата на различни селскостопански култури.

Скоро след това Роули се приближи до Беатрис и я попита с приглушен глас:

— Някакъв непознат мъж да е отседнал тук? Висок, с широкопола шапка?

— О, да, мистър Роули. Появи се към шест часа. За този ли става въпрос?

Роули кимна.

— Мина край фермата. Попита ме за пътя.

— Да, явно не е тукашен.

— Чудно ми е — започна Роули — кой ли е?

Той погледна към Беатрис и се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

— Лесно можем да го уредим, мистър Роули, щом се интересувате.

Скри се под тезгяха и се изправи с дебела книга с кожена подвързия в ръка. Вътре се записваха имената на гостите.

Тя отвори на страницата с последните регистрации. Най-отдолу пишеше:

Девета глава

Утрото бе прекрасно. Птиците пееха и Розалийн слезе за закуска в скъпата си раирана рокля, обзета от радостни чувства. Потискащите съмнения и страхове от последните дни изглежда се бяха разсеяли. Дейвид бе в отлично настроение, смееше се и я закачаше.

Пътуването му до Лондон предишния ден се бе оказало плодотворно. Закуската бе чудесно приготвена и чудесно сервирана. Тъкмо привършваха, когато пристигна пощата.

Имаше седем-осем писма за Розалийн. Сметки, призиви за благотворителност, няколко покани — нищо от особен интерес.

Дейвид постави настрана два плика със сметки и отвори третия. Писмото и адресът върху плика бяха изписани с печатни букви.

Сподавен звук се изтръгна от гърлото на Дейвид. Розалийн го изгледа усмихнато, но на лицето й изведнъж се появи тревога.

— Дейвид, Дейвид, какво има?

Подаде й безмълвно писмото. Тя го пое и се зачете.

— Но… Дейвид… не разбирам… Какво означава това?

— Не можеш ли да четеш?

Тя го погледна плахо.

— Дейвид… значи… Какво ще правим сега?

Той се мръщеше и напрегнато съобразяваше с присъщата си далновидност.

— Всичко е наред, Розалийн. Няма за какво да се тревожиш. Ще се справя…

— Но този факт означава ли…

— Не се безпокой, мило момиче. Остави всичко на мен. Слушай сега какво ще направиш. Веднага ще си събереш нещата и ще заминеш за Лондон. Отиди в апартамента и стой там, докато ти се обадя. Ясно ли е?

— Да. Да, разбира се, но, Дейвид…

— Просто прави това, което ти казвам, Розалийн.

Той й се усмихна — мило, успокоително.

— Върви да си събереш багажа. Ще те закарам до гарата. Можеш да хванеш влака в 10.32 часа. Кажи на портиера на кооперацията, че не искаш да виждаш никого. Ако някой те търси, да съобщава, че си извън града. Дай му една лира. Ясно ли е? Не бива да пуска при теб никого, освен мен.

— О!

Розалийн покри лицето си с ръце. Изгледа го уплашено с прекрасните си очи.

— Всичко е наред, Розалийн, но е рисковано. А теб не те бива по рискованите работи. Такова е моето мнение. Искам да се махнеш оттук, за да мога да действам свободно. Това е всичко.

— Не мога ли да остана, Дейвид?

— Разбира се, че не можеш, Розалийн. Прояви малко разум. Трябва да имам пълна свобода на действията, за да се справя с този тип, който и да е той.

— Мислиш ли, че може да е…

— В момента не мисля нищо — той наблегна на думите. — Най-важното сега е да се махнеш оттук. После ще преценявам в какво положение сме. Хайде, бъди добро момиче и не ми възразявай.

Тя се обърна и излезе от стаята.

Дейвид намръщено се вгледа в писмото.

Доста неясно, вежливо, написано интелигентно — би могло да означава какво ли не. Искрена загриженост на човек, изпаднал в неловка ситуация. Или пък скрита заплаха. Фразите се набиваха в главата му: „Имам новини за капитан Робърт Ъндърхей“… „По-добре е да се обърна към вас“… „С удоволствие бих обсъдил въпроса с вас“… „мисис Клоуд“. По дяволите, какви бяха тези кавички — „мисис Клоуд“…

Загледа се в подписа. Инок Ардън. Нещо се размърда в съзнанието му. Някакъв поетичен образ… някакъв стих.

Когато Дейвид влезе във фоайето на „Елена“ същата вечер, то бе празно както винаги. На вратата вляво имаше табелка „Трапезария“, а вдясно — „Салон“. Малко по-навътре пък бе написано с потискащото предупреждение „Само за гости на хотела“. Вдясно един коридор водеше към бара, откъдето долитаха неясни гласове. Малка стъклена кабина с надпис „Служебно помещение“ привлече погледа му. Пред плъзгащото се прозорче на удобно място бе поставено звънче.

Дейвид знаеше от опит, че понякога човек трябва да звъни четири-пет пъти, докато някой благоволи да му обърне внимание. С изключение на кратките периоди от време, когато хората слизаха, за да се хранят, фоайето на „Елена“ бе по-безлюдно от острова на Робинзон Крузо.

Този път при третото позвъняване на Дейвид мис Беатрис Липинкот се зададе в коридора откъм бара, като оправяше с ръка златистата си прическа в стил помпадур. Тя се мушна в стъклената кабина и го поздрави с приятна усмивка.

— Добър вечер, мистър Хънтър. Доста студено време за сезона, не мислите ли?

— Да, така е. Отседнал ли е при вас някой си мистър Ардън?

— Момент да проверя — заяви мис Липинкот, показвайки доста подчертано, че не знае точно. Този подход й бе присъщ, особено когато искаше да подчертае значимостта на „Елена“. — А, да. Мистър Инок Ардън. Стая №5 на първия етаж. Не може да не я забележите, мистър Хънтър. Качете се нагоре по стълбите и не продължавайте по коридора, а свийте вляво, после слезте три стъпала надолу.

Следвайки тези сложни указания, Дейвид почука на вратата на стая №5 и отвътре се чу глас „Влез“. Той влезе и затвори вратата след себе си.

Беатрис Липинкот излезе от кабината и извика:

— Лили!

На повикването й се отзова кикотещо се момиче, чиито очи бяха с цвят на сладко от цариградско грозде.

— Ще се оправиш ли за малко без мен, Лили? Трябва да проверя спалното бельо.

Лили отвърна:

— О, да, мис Липинкот — тя се изкикоти. После добави с въздишка: — Не мислите ли, че мистър Хънтър винаги е страшно привлекателен?

— О, колко такива като него съм виждала през войната — отвърна мис Липинкот с отегчен вид. — Разни млади пилоти и прочее. Човек никога не може да вярва на чековете им. Има нещо у тях, което те кара да бъдеш нащрек. Шегувам се, разбира се, Лили. Аз харесвам класата. Дай ми на мен класа. Винаги съм казвала, че джентълменът си остава джентълмен, дори и ако кара трактор.

С това загадъчно изявление Беатрис остави Лили и се отправи към стълбите.

Дейвид се спря и се вгледа в човека, който се бе записал под името Инок Ардън.

Около четирийсетгодишен, видял доста от живота, явно напоследък леко закъсал — с две думи костелив орех. Ето каква беше преценката на Дейвид. А на всичкото отгоре беше трудно да се проумее що за човек е. Тъмен субект.

Ардън го посрещна с думите:

— Здрасти, вие сте мистър Хънтър, нали? Добре. Сядайте. Какво ще пиете? Уиски?

Дейвид забеляза, че господинът се е подредил доста добре. Завидно количество бутилки, горящ огън в камината в мразовитата пролетна вечер. Дрехи с кройка, която не беше английска, но му стояха като на англичанин. Възрастта също съвпадаше…

— Благодаря — отвърна Дейвид. — Ще пийна глътка уиски.

— Кажете докъде да ви сипя.

— Достатъчно. С малко сода.

Напомняха малко на кучета, борещи се за надмощие — дебнещи се, сковани и наежени, готови да се сприятелят или да се захапят с ръмжене.

— Наздраве — каза Ардън.

— Наздраве.

Оставиха чашите си на масата и се поотпуснаха. Първият рунд бе преминал.

Човекът, нарекъл се Инок Ардън, започна:

— Изненадахте ли се от писмото ми?

— Честно казано — отвърна Дейвид, — изобщо не го разбрах.

— Не го разбрахте, така ли? Е, да, може би не сте.

Дейвид продължи:

— Доколкото схващам, вие сте познавали първия съпруг на сестра ми — Робърт Ъндърхей.

— О, да, познавах Робърт Ъндърхей много добре — Ардън се усмихваше и нехайно издухваше облачета дим във въздуха. — Може би най-добре от всички. Вие май никога не сте го виждали, а Дейвид?

— Не, не съм.

— Е, може би така е по-добре.

— Какво искате да кажете? — остро попита Дейвид.

Ардън спокойно отвърна:

— Драги приятелю, това опростява нещата — нищо повече. Извинявам се, че ви помолих да дойдете тук, но ми се стори, че е най-добре… — той направи пауза да държим Розалийн настрани от тази история. Няма защо да й причиняваме излишна болка.

— Имате ли нещо против да си дойдем на думата?

— Разбира се, разбира се. Ами ето какво — никога ли не сте подозирали, че… как да го кажа… има нещо съмнително около смъртта на Ъндърхей?

— Какво, за Бога, намеквате?

— Ами, знаете ли, Ъндърхей имаше доста странни идеи. Дали от кавалерски чувства или поради друга причина, но да кажем, че в определен момент преди години е предпочел хората да го смятат за мъртъв. Той умееше да се оправя с местните жители, винаги му се е удавало. За него не би било проблем да измисли някоя достоверна история, която хората убедително да разпространяват. А той е можел просто да се появи на някое отдалечено местенце под ново име.

— Това ми се струва най-фантастичното предположение — възрази Дейвид.

— Нима? Наистина ли? — Ардън се усмихна. Облегна се напред и го потупа по коляното. — Но да предположим, че е вярно, Хънтър? А? Да предположим, че е вярно?

— Тогава бих настоял за неоспоримо доказателство.

— Така ли? Е, разбира се, такова абсолютно неоспоримо доказателство няма. Но примерно Ъндърхей би могъл да се появи тук, в Уормсли Вейл. Как ще приемете подобно доказателство?

— Поне ще бъде убедително — сухо отсече Дейвид.

— О, да, убедително, но и малко смущаващо. За мисис Гордън Клоуд ми е думата. Защото тогава, разбира се, тя няма да бъде мисис Гордън Клоуд. Неловко, нали? Признайте, че е малко неловко.

— Сестра ми се омъжи повторно напълно почтено и законно — заяви Дейвид.

— Но, разбира се, приятелю. Разбира се. Ни най-малко не оспорвам това. Всеки съдия ще го потвърди. Никаква вина не може да й бъде приписана.

— Съдия? — рязко възкликна Дейвид.

Другият добави сякаш извинително:

— Мислех си за бигамията.

— Какво точно целите? — свирепо попита Дейвид.

— Е, хайде не се вълнувате, приятелче. Нека по-добре да размърдаме главите си и да видим как най-добре да постъпим. Най-добре за сестра ви, искам да кажа. Никой не желае да бъде опозорен пред обществото.

— Ъндърхей… хм, Ъндърхей винаги е бил човек с кавалерско чувство — Ардън поспря за миг. — И все още е.

— Е? — сепна се Дейвид.

— Точно това казах.

— Значи Робърт Ъндърхей е жив? Къде е сега?

Ардън се облегна напред. Тонът му стана поверителен.

— Наистина ли искате да разберете, Дейвид? Няма ли да е по-добре, ако ви бъде спестена тази подробност? Да разгледаме нещата така — доколкото вие знаете и доколкото Розалийн знае, Ъндърхей е умрял в Африка. Много добре, но ако Ъндърхей е жив, на него не му е известно, че жена му се е омъжила повторно, дори и не подозира. Защото естествено, ако разбере, той веднага би се появил… Знаете, че Розалийн е наследила доста солидна сума от втория си съпруг, но в такъв случай, значи, ъъъ… тя няма да има никакви права върху тези пари. Ъндърхей е твърде чувствителен на тема чест. Надали би му харесал фактът, че тя е наследила пари чрез измама — за миг той спря. — Но, разбира се, напълно е възможно Ъндърхей да не знае нищо за втория й брак. Как е закъсал бедният човек, дяволски е закъсал.

— Какво искате да кажете с това „закъсал“?

Ардън поклати печално глава.

— Здравето му е разклатено. Има нужда от медицински грижи… специално лечение… а всичко за съжаление е толкова скъпо.

Той произнесе внимателно последната дума, откроявайки я от останалите. Без да го съзнава, Дейвид Хънтър бе очаквал да чуе точно нея.

Той повтори подчертано ясно:

— Скъпо?

— О, да. За съжаление всичко струва пари. На практика горкият Ъндърхей е разорен — каза човекът. А после добави: — Нищичко си няма бедният…

Само за секунда погледът на Дейвид обходи стаята. Съзря раницата, окачена на стола. Куфар или чанта не се виждаше.

— Много ми е чудно — възрази той с враждебен глас, — дали Робърт Ъндърхей е чак такъв джентълмен, какъвто го изкарвате.

— Някога беше — увери го другият. — Но нали знаете, животът прави хората цинични.

Направи пауза и продължи:

— Гордън Клоуд наистина бе невероятно заможен. Мисълта за такова богатство може да пробуди и най-долните човешки инстинкти.

Дейвид Хънтър се изправи.

— Отговорът ми е: вървете по дяволите!

Невъзмутимо усмихнат, Ардън заяви:

— Да, мислех си, че ще го кажете.

— Вие сте само един проклет изнудвач и нищо повече. Иде ми да ви разоблича като измамник.

— Да ме разобличите и заклеймите? Възхитителна реакция. Но дали ще ви хареса, ако аз ви разоблича? Не смятам обаче да го сторя. Ако вие не приемете това, което ви предлагам, ще потърся други клиенти.

— Какво имате предвид?

— Ами фамилията Клоуд. Представете си, че отида при тях. „Извинете, ще ви бъде ли интересно да научите, че покойният Робърт Ъндърхей е жив и здрав?“ За Бога, човече, та те направо ще подскочат!

Дейвид презрително отвърна:

— Нищо няма да изкопчите от тях. Всички до един са закъсали с парите.

— О, да, но съществува и нещо като работно споразумение. Парите в брой в деня, когато се докаже, че Ъндърхей е жив, че мисис Гордън Клоуд е все още мисис Робърт Ъндърхей и че следователно е валидно завещанието на Гордън Клоуд, направено преди женитбата му…

Няколко минути Дейвид не проговори, после безцеремонно попита:

— Колко?

Отговорът бе не по-малко безцеремонен:

— Двайсет хиляди.

— Дума да не става. Сестра ми не може да пипа основния капитал — живее само от лихвите.

— Тогава десет хиляди. Такава сума лесно може се събере. Има някакви бижута, нали?

Дейвид замълча, а после неочаквано отсече:

— Добре.

За миг другият мъж се стъписа. Изглеждаше изненадан от лесната си победа.

— Без чекове — нареди той. — Всичко в брой.

— Трябва да ни дадете време — да съберем парите.

— Давам ви четиридесет и осем часа.

— Нека бъде следващия вторник.

— Добре. Ще донесете парите тук — каза непознатият. После добави, преди Дейвид да успее да вземе думата: — Не си въобразявайте, че ще си направя среща в безлюдна горичка или на пуст речен бряг. Ще донесете парите тук, в „Елена“, в девет часа вечерта следващия вторник.

— Май сме доста подозрителни, а?

— Зная си работата. А и познавам този тип хора, към които принадлежите.

— Добре, значи както се разбрахме.

Дейвид излезе от стаята и се спусна надолу по стълбите. Лицето му бе потъмняло от ярост.

Беатрис Липинкот се измъкна от стая №4. Двете стаи, №4 и №5, бяха свързани с врата, но това трудно можеше да бъде забелязано от обитателя на стая №5, тъй като един гардероб беше сложен точно пред вратата.

Бузите на мис Липинкот бяха порозовели, а очите й блестяха в сладостна възбуда. Тя трескаво приглади с ръка прическата си в стил помпадур.

Десета глава

Шепърдс Корт беше една от големите кооперации в Мейфеър с луксозни апартаменти, която предлагаше обслужване. Макар и незасегната от вражеските действия, тя така и не беше успяла да възстанови напълно предвоенния си стандарт. Обслужване все още се предлагаше, но не дотам добро. Вместо предишните двама униформени портиери сега имаше само един. В ресторанта все още се сервираха ястия, но с изключение на закуската не се носеха в апартаментите.

Апартаментът, нает от мисис Гордън Клоуд, се намираше на третия етаж. Състоеше се от гостна стая с вграден бар, от две спални с вградени шкафове и от прекрасно обзаведена баня с блестящи плочки и хромирани тоалетни принадлежности.

Дейвид Хънтър крачеше напред-назад из гостната, докато Розалийн, седнала на огромно канапе, го наблюдаваше.

— Изнудване! — промърмори той. — Изнудване! Боже мили, нима аз съм човекът, който би се оставил да го изнудват?

Тя поклати глава объркано и притеснено.

— Ако знаех — продължи Дейвид, — само ако знаех!

От устните на Розалийн се изтръгна сподавено стенание.

Той продължи.

— Влудява ме това, че действаме слепешката. Все едно, че сме с вързани очи. Не зная какво може да изскочи.

Внезапно се извъртя към нея.

— Занесе онези смарагди при стария Грейтърекс на Бонд стрийт, нали?

— Да.

— И колко?

Гласът й прозвуча покрусено.

— Четири хиляди. Четири хиляди лири. Заяви ми, че ако не ги продам, ще трябва да ги презастраховам.

— Да, цените на скъпоценните камъни скочиха двойно. Е, добре, ще можем да съберем парите. Но ако го направим, това ще е само началото, което означава, че ще бъдем изстискани — изстискани докрай, Розалийн.

Тя извика:

— О, нека напуснем Англия. Нека се махнем! Не можем ли да заминем в Ирландия… в Америка… където и да е.

Той се обърна и я изгледа.

— Не си борбена личност, нали Розалийн? Идва ли опасност, бягай надалеч — това е твоят девиз.

Тя изхлипа:

— Сбъркахме… Всичко беше нередно… напълно нередно.

— Само не ми се прави на благочестива точно сега. Няма да го понеса. Бяхме толкова добре материално, Розалийн. За първи път в живота си почувствах, че разполагам с пари и няма да разреша да ми се изплъзнат, чуваш ли? Само да не беше тази проклета битка на тъмно. Не разбираш ли, че цялата история може да се окаже блъф — нищо друго, освен блъф? Ъндърхей сигурно си почива в гроба нейде из Африка, както винаги сме си мислили.

Тя потрепери.

— Дейвид, недей. Плашиш ме.

Той я погледна, видя паниката, изписана на лицето й, и изведнъж поведението му се промени. Приближи се до нея, седна и взе студените й ръце в своите.

— Няма за какво да се безпокоиш — ласкаво я увери той. — Остави всичко на мен и прави каквото ти казвам. Това поне можеш, нали? Просто прави каквото ти казвам.

— Винаги го правя, Дейвид.

Той се изсмя.

— Да, така е. Ще се измъкнем, не се бой. Ще намеря начин да обезвредя мистър Инок Ардън.

— Нямаше ли подобно стихотворение, Дейвид? Нещо за мъжа, който се завръща…

— Да — прекъсна я той. — Ето кое ме тревожи… Но аз ще стигна до истината, не се бой. Тя попита:

— Във вторник вечерта ли… ще му занесеш парите?

Той кимна.

— Пет хиляди. Ще му кажа, че не мога да събера наведнъж цялата сума. Но трябва да предотвратя отиването му при фамилията Клоуд. Мисля, че беше само заплаха, но не съм сигурен.

Той направи пауза, погледът му се зарея, стана замечтан. Но мозъкът му работеше — обмисляше и отхвърляше различни варианти.

След малко се изсмя с безгрижен, дързък смях. Някои хора, вече покойници, биха познали този смях…

Това бе смях на човек, който се нагърбва с опасно и рисковано начинание. В него прозираше наслада и предизвикателство.

— Мога да ти имам доверие, Розалийн — заяви той. — Слава Богу, мога да ти имам пълно доверие!

— Доверие ли? — тя повдигна изпитателно огромните си очи. — За да направя какво?

Той отново се усмихна.

— За да правиш каквото ти казвам. Ето къде е тайната, Розалийн, на една успешна операция — той се изсмя. — Операция Инок Ардън.

Единайсета глава

Роули отвори големия бледоморав плик с известна изненада. Кой ли, за Бога, чудеше се той, му пишеше на такава хартия. И как е успял да се снабди с нея? Подобни луксозни стоки бяха забравени още по време на войната. Зачете се в редовете:

Той озадачено впери поглед по-надолу.

Роули се втренчи в писмото, като умът му трескаво работеше. Какво, за Бога, означаваше това? Добрата стара Би. Познаваше я, откак се помнеше. Купуваше си цигари от магазинчето на баща й, където тя продаваше, и прекарваше деня си с нея. Беше привлекателно момиче. Спомни си, че като малък бе чувал клюки по повод отсъствието й от Уормсли Вейл. Нямаше я около година и всички разправяха, че е заминала, за да роди извънбрачно дете. Може би беше вярно, а може би не. Но безспорно сега тя бе уважавана и изтънчена жена. Е, понякога бърбореше и се кикотеше малко повече от допустимото, но иначе благоприличието й бе почти досадно.

Роули погледна часовника. Веднага трябваше да тръгне за „Елена“. По дяволите с всички тези формуляри. Искаше му се да разбере защо Беатрис така нетърпеливо настояваше да го види.

Беше малко след осем, когато отвори вратата на бара. Последваха обичайните поздрави и кимвания с глава. Роули си проправи път към тезгяха и си поръча една бира. Беатрис лъчезарно му се усмихна.

— Радвам се да ви видя, мистър Роули.

— Добър вечер, Беатрис. Благодаря ви за бележката.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Идвам след минутка, мистър Роули.

Той й кимна и замислено отпиваше от бирата си, докато наблюдаваше как Беатрис довършва сервирането. Тя извика през рамо и след малко момичето Лили се появи, за да я смени.

Беатрис промърмори:

— Ще ме последвате ли, мистър Роули?

Тя го поведе по коридора към врата с надпис „Стая за персонала“. Вътре имаше няколко малки плюшени кресла, гърмящо радио, десетина китайски фигурки и доста окаяна кукла, захвърлена върху един стол.

Беатрис Липинкот изключи радиото и покани Роули да седне в едно от плюшените кресла.

— Толкова се радвам, винаги когато идвате, мистър Роули. Надявам се, не сте си помислили нищо лошо за това, че ви писах. Но през почивните дни много го въртях в главата си и, както ви казах, наистина се убедих, че трябва да сте наясно какво става.

Тя изглеждаше щастлива и доволна от себе си — жена, която чувства собствената си значимост.

Роули попита с леко любопитство:

— И какво става?

— Мистър Роули, вие познавате господина, който отседна тук. Мистър Ардън, за когото се интересувахте.

— Да?

— Случи се точно на следващата вечер. Мистър Хънтър се появи тук и попита за него.

— Мистър Хънтър?

Роули възбудено се изправи в креслото.

— Да, мистър Роули. Казах му, че господинът е в стая №5, мистър Хънтър кимна и се качи горе. Да си призная, останах изненадана, защото въпросният мистър Ардън не бе споделил, че познава някого от Уормсли Вейл и аз бях решила, че не е тукашен и няма близки хора в селото. Мистър Хънтър изглеждаше много сърдит. Сякаш бе разтревожен от нещо, но, разбира се тогава това не ми направи впечатление.

Тя спря, за да си поеме дъх. Роули мълчеше и само слушаше. Никога не притесняваше хората. Щом предпочитаха да не си дават зор, той нямаше нищо против.

Беатрис продължи с достойнство:

— Малко по-късно ми се отвори работа в стая №4 трябваше да проверя кърпите и спалното бельо. Тя е съседната на стая №5 и помежду им има врата. Това обаче не може да се забележи от обитателя на №5, защото има голям гардероб, който стои точно пред нея и човек не подозира, че има врата. Разбира се, тя винаги е затворена, но този път беше леко открехната. Наистина нямам представа кой я е оставил отворена!

Роули отново не каза нищо, само кимна с глава.

Беатрис, помисли си той, я е отворила. Любопитството я е подтикнало и умишлено е отишла в №4, за да узнае каквото може.

— И, разбирате ли, мистър Роули, просто не можех да не чуя разговора, който се водеше вътре. Толкова слисана бях, че щях да падна, ако някой ме беше бутнал дори и с перце…

Доста голямо перце ще е необходимо, помисли си Роули.

Той изслуша с безизразно, почти биволско изражение стегнатото изложение на разговора, който Беатрис бе чула. Когато приключи, тя го погледна с очакване.

Необходими бяха няколко минути, преди Роули да се изтръгне от вцепенението, в което бе изпаднал. После се изправи.

— Благодаря, Беатрис — заяви той. — Много благодаря.

И с тези думи излезе от стаята. Беатрис се почувства някак си разочарована. Все пак наистина й се струваше, че мистър Роули поне можеше да каже нещо.

Дванайсета глава

Когато излезе от „Елена“, Роули автоматично се отправи към къщи, но след като извървя няколкостотин крачки, свърна обратно в посоката, откъдето бе дошъл.

Мозъкът му възприемаше нещата бавно и след първоначалното изумление от откритията на Беатрис истинското им значение едва сега стигаше до него. Ако версията й за подслушания разговор бе вярна, а в общи линии той не се съмняваше в това, възникналото положение засягаше пряко всеки член от фамилията Клоуд. Най-подходящият човек, който беше в състояние да разреши въпроса, безспорно бе вуйчо му Джереми. Като адвокат той най-добре би могъл да каже как да се използва изненадващата информация и какви мерки да се вземат.

Макар и самият да искаше да предприеме някакви действия, Роули съзнаваше, че е най-правилно да изложи проблема пред вещ и опитен адвокат. И колкото по-скоро той стане негово достояние, толкова по-добре, затова съответно Роули се отправи към къщата на Джереми на Хай стрийт.

Младата прислужница, която му отвори вратата, го уведоми, че мистър и мисис Клоуд още не са приключили с вечерята. Тя предложи да го въведе в трапезарията, но Роули отказа и заяви, че ще изчака в кабинета на Джереми, докато привършат. Не бе особено склонен да включва и Франсес в разискванията. Наистина колкото по-малко хора бяха посветени в историята, толкова по-добре, поне докато не се изработеше конкретен план за действие.

Той се разхождаше неспокойно напред-назад из кабинета. Върху бюрото лежеше тънка папка с надпис „Сър Уилям Джереми — покойник“. Лавиците бяха покрити с томове юридическа литература. Имаше и стара снимка на Франсес във вечерна рокля, както и една на баща й, лорд Едуард Трентън, в костюм за езда. На бюрото бе поставена снимка на младо момче в униформа — синът на Джереми, Антъни, убит във войната.

Роули трепна и се извърна. Седна в креслото и се вгледа в образа на лорд Едуард Трентън.

В трапезарията Франсес се обърна към съпруга си:

— Чудя се какво ли иска Роули?

Джереми отпаднало отвърна:

— Вероятно е сбъркал нещо с някоя правителствена разпоредба. Фермерите едва ли разбират и една четвърт от всички формуляри, които трябва да се попълват. Роули е съзнателно момче. Притеснява се.

— Приятен е — допълни Франсес, — но е изключително муден. Знаеш ли, имам чувството, че нещата между него и Лин не вървят много добре.

Джереми разсеяно измърмори:

— Лин… а, да… разбира се. Прости ми, аз… нещо не мога да се съсредоточа. Напрежението…

Франсес бързо го прекъсна:

— Не мисли за това. Всичко ще се оправи, казвам ти.

— Понякога ме плашиш, Франсес. Толкова си безразсъдна. Сама не съзнаваш…

— Много добре съзнавам всичко. Не ме е страх. Знаеш ли, Джереми, май всъщност дори се забавлявам.

— Точно това, скъпа моя, ме тревожи най-силно — заяви Джереми.

Тя се усмихна.

— Хайде. Не бива да караш онова селско момче да те чака прекалено дълго. Върви и му помогни да попълни формуляр номер хиляда сто деветдесет и девет или който и да е.

Но когато излязоха от трапезарията, чуха хлопването на външната врата. Мистър Роули предал, съобщи им Една, че няма да чака, защото не било нещо важно.

Тринайсета глава

Във въпросния вторник следобед Лин Марчмънт излезе на дълга разходка. Почувствала нарастващо вътрешно безпокойство и неудовлетворение, тя бе решила да премисли нещата.

С Роули не се бяха виждали от няколко дни. След буреносната им раздяла онази сутрин, когато го бе помолила да й заеме петстотин лири, те бяха продължили да се срещат както обикновено. Лин разбираше, че молбата й е била неразумна и че Роули с право я бе отхвърлил. Въпреки това разумът надали беше сред най-привлекателните качества за влюбените. Външно нещата между двамата бяха същите, вътрешно — не бе сигурна. Последните няколко дни й се бяха сторили непоносимо монотонни, макар да не си признаваше, че внезапното заминаване на Дейвид за Лондон имаше нещо общо с настъпилата скука. Дейвид, горчиво разсъждаваше тя, е интересна личност…

Що се отнасяше до роднините й, в момента всички й се струваха ужасно досадни. Майка й, в отлично разположение на духа, я бе ядосала по време на обяда същия ден, като обяви, че ще търси втори градинар. „Старият Том просто не може да се справи.“

— Но, мила мамо, ние не можем да си го позволим — яростно възрази Лин.

— Глупости. Наистина си мисля, Лин, че Гордън би останал крайно недоволен, ако можеше да види в какво състояние е градината. Той бе толкова педантичен относно лехите покрай оградата, косенето на тревата и поддържането на алеите. А погледни сега на какво приличат. Чувствам, че Гордън би искал всичко отново да се приведе в ред.

— Дори ако трябва да вземаме назаем пари от вдовицата му, за да го постигнем.

— Казах ти вече, Лин. Розалийн се представи чудесно. Мисля, че наистина усети нещата от моята гледна точка. Сметката ми в банката се оправи, след като изплатих всички борчове. И наистина ми се струва, че втори градинар ще ни е само от полза и ще направим икономии. Помисли си за зеленчуците, които ще можем да отглеждаме допълнително.

— Можем да си купуваме много повече зеленчуци за много по-малко от три лири седмично.

— О, надявам се да намерим някого за по-ниска сума скъпа. Толкова много хора сега излизат от армията и си търсят работа. Във вестниците пише.

— Съмнявам се, че ще ги откриеш точно в Уормсли Вейл или Уормсли Хийт — сухо отсече Лин.

Макар и въпросът да остана висящ, мисълта, че майка й ще използва Розалийн като постоянен източник на средства, не й даваше мира. Тя съживяваше спомена за подигравателните думи на Дейвид.

И така, кисела и раздразнена, тя се отправи на разходка, за да се поразтуши.

Но лошото й настроение не се подобри при срещата с леля й Кати пред пощата. Леля Кати бе доволна от живота.

— Струва ми се, скъпа Лин, че скоро ще имаме добри вести.

— За какво намекваш, лельо Кати?

Мисис Клоуд кимна с усмивка на човек, който разбира от тези неща.

— Осъществих най-изумителния контакт — наистина беше изумителен. Щастлив край на всички наши неприятности. Срещнах една спънка, но оттогава всички послания гласят да опитвам отново и отново. Ако в началото не успеете… и така нататък. Няма да издавам никакви тайни, скъпа Лин, и последното нещо, което бих искала, е преждевременно да подхранвам напразни надежди, но съм твърдо убедена, че нещата много скоро ще се наредят добре. И съвсем навреме. Наистина толкова се тревожа за вуйчо ти. Прекалено усилено работи през войната. Действително има нужда да се оттегли и да се отдаде на изследванията си, което, разбира се, не може да стане, ако няма приличен доход. Понякога получава такива едни нервни пристъпи. Наистина се безпокоя за него. Толкова е странен.

Лин кимна замислено. Промяната у Лайънел Клоуд не бе убягнала от вниманието й, както и странната смяна на настроенията му. Подозираше, че от време на време прибягва до употреба на наркотици като стимулиращо средство и се питаше дали не се е пристрастил към тях до известна степен. Това би обяснило изключителната му нервност и раздразнителност. Чудеше се доколко леля Кати е наясно или се досеща. Леля Кати, реши Лин, съвсем не бе толкова глупава, колкото изглеждаше.

Докато се спускаше по Хай стрийт, тя зърна вуйчо Джереми да влиза през външната врата на къщата си. През последните три седмици изглеждаше много състарен.

Лин ускори крачка. Жадуваше да се махне от Уормсли Вейл, да тръгне нагоре по хълма и през обширните поля. Закрачи енергично и скоро се почувства по-добре. Щеше да си направи хубава разходка от пет-шест мили и да обмисли нещата. Винаги, цял живот се бе смятала за решително същество с твърдо установени принципи. Бе знаела какво иска и какво не. Никога досега не се бе оставяла да я носи инерцията.

Защото точно това правеше сега! Носеше се по течението! Безцелен, празен живот. Откакто излезе от армията. Обзе я прилив на носталгия по отминалите военни дни. Дни, когато задълженията бяха ясно формулирани, животът течеше по определен план и ред, а бремето на самостоятелните решения бе смъкнато от нея. Но дори и когато я осъзна, мисълта я ужаси. Нима наистина навсякъде хората тайничко изпитваха подобни чувства? Това ли в крайна сметка бе последицата от войната? Не физическата опасност — не мините в морето, не бомбите във въздуха, нито свистенето на куршумите. Духовната опасност — осъзнаването на факта, че животът е по-лек, ако престанеш да мислиш… Тя, Лин Марчмънт, вече не бе решителната личност с ясно установени принципи, която се бе записала в армията. Интелигентността й бе ограничена и вкарана в добре очертани рамки. А сега, отново господарка на себе си и живота си, тя бе отвратена от нежеланието на ума й да поеме и преодолее собствените й лични проблеми.

С внезапна кисела усмивка Лин си помисли: „Колко е странно, ако действително образът на «домакинята» от вестниците е дошъл на власт във военните условия. Жени, които, спирани от безброй забрани, не бяха получили никакви конкретни права. Жени, които трябваше да планират, да обмислят и да импровизират, да използват всяка капка вродена находчивост, дори и без да подозират, че я притежават в такава степен! Сега само те можеха да се изправят, без да залитат, поели своята и чуждата отговорност. А тя, Лин Марчмънт, образована, умна, занимавала се с дейност, изискваща интелект, стриктност и усърдие, бе изгубила вярната посока и бе станала нерешителна. Да, какви омразни думи — носена от инерцията…“

Онези, които бяха останали у дома — например Роули…

Съзнанието й изведнъж се насочи от отвлечените обобщения към личните й неприятности. Тя и Роули. Това бе проблемът, истинският проблем, единственият проблем. Действително ли желаеше да се омъжи за Роули?

Сенките бавно се сгъстяваха, светлината угасваше и падаше здрач. Лин седеше неподвижно, подпряла брадичката си с ръка, в края на малка горичка на склона. Гледаше към долината. Загубила бе представа за времето, но усещаше странно нежелание да се прибере у дома. Отдолу, вляво, се простираше Лонг Уилоус. Лонг Уилоус — нейният дом, ако се омъжи за Роули.

Ако! Отново всичко опираше до това — ако, ако, ако! От гората се стрелна птица с пронизителен писък като плач на сърдито дете. Струя дим от преминаващия влак се изви нагоре в небето, изписвайки огромни въпросителни:

? ? ?

Да се омъжа ли за Роули? Искам ли да се омъжа за Роули? Изобщо някога имала ли съм желание да се омъжвам за Роули? Мога ли да си представя какво би станало, ако не се омъжа за Роули?

Влакът изпухтя към долината, димът затрептя и се разсея. Но въпросителните не се изличиха от съзнанието на Лин.

Преди да замине, обичаше Роули. „Но се върнах променена — помисли си тя. — Вече не съм същата Лин.“

В съзнанието й изплува стих:

„Животът и светът, а и самата аз сме променени…“

А Роули? Роули не се бе променил. Да, така беше. Той си бе останал същият. Такъв, какъвто беше преди четири години, когато тя замина.

Искаше ли да се омъжи за Роули? Ако отговорът беше отрицателен, тогава какво всъщност искаше?

Зад нея в горичката изпукаха съчки и се чу мъжки глас. Човекът, който си проправяше път през шубраците, изруга. Тя извика:

— Дейвид!

— Лин!

Появи се от гората и изглеждаше слисан.

— Какво, за Бога, правиш тук?

Бе тичал и говореше леко задъхано.

— Не зная. Просто мисля, седя и си мисля — тя неуверено се изсмя. — Сигурно… вече е станало много късно.

— Имаш ли представа колко е часът?

Тя разсеяно погледна часовника си.

— Пак е спрял. Изглежда въздействам по някакъв начин на часовниците и нарушавам хода им.

— Не само на часовниците — отвърна Дейвид. — Това е от заряда ти. От енергията, от жизнеността, която притежаваш.

Той се приближи към нея. Смътно обезпокоена, тя бързо скочи на крака.

— Вече се стъмва. Трябва бързо да се прибирам вкъщи. Колко е часът, Дейвид?

— Девет и петнайсет. Налага ми се да тичам като луд. Непременно трябва да хвана влака за Лондон в 9.20.

— Не знаех, че си се върнал.

— Наложи се да взема някои неща от Фъроубанк. Но не бива да изпусна този влак. Розалийн е сама в апартамента, а когато нощно време е сама в Лондон, се паникьосва ужасно.

— Дори и в кооперация с портиер? — попита Лин с презрителен тон.

Дейвид отвърна рязко:

— В страха няма логика. Когато си преживял бомбардировка…

Лин внезапно се засрами и разкаяно добави:

— Съжалявам. Бях забравила.

Внезапно Дейвид възкликна с горчивина:

— Да, забравя се, всичко се забравя много бързо! Връщаме се към сигурността. Към познатото ежедневие. Там, където сме били, преди да започне кървавият спектакъл! Да пропълзим в малките си дупки и да си играем на сигурност. И ти също, Лин — и ти си като останалите.

Тя извика:

— Не съм. Дейвид, не съм. Точно си мислех сега…

— За мен?

Бързината му я стресна. Ръката му обви тялото й и я привлече към себе си. Целуна я разгневено с горещи устни.

— За Роули Клоуд ли? — заяви той. — Този селяндур? За Бога, Лин, та ти принадлежиш на мен.

После, пак така внезапно както я бе притиснал, той я пусна и почти я отблъсна от себе си.

— Ще изпусна влака.

И се втурна неудържимо надолу по хълма.

— Дейвид…

Той се обърна и извика през рамо:

— Ще ти се обадя, когато пристигна в Лондон…

Тя го наблюдаваше как тича през гъстия здрач — бърз, добре сложен, изпълнен с вродена грация.

След това прималяла, с разтуптяно сърце и разпокъсани мисли, бавно се отправи към дома си.

Поколеба се малко преди да влезе. Искаше й се да избегне любвеобилното посрещане на майка си, въпросите й…

Майка й, която бе взела петстотин лири на заем от хора, които презираше.

„Нямаме право да презираме Розалийн и Дейвид — мислеше си тя, докато се изкачваше тихо по стълбите. — Ние сме същите като тях. За пари сме готови на всичко.“

Влезе в спалнята си и с любопитство загледа отражението си в огледалото. Сякаш виждаше непознат човек…

И тогава я обзе яростен гняв.

„Ако Роули наистина ме обичаше, трябваше да ми намери отнякъде петстотин лири. Трябваше, просто трябваше. Не биваше да допуска да се унижавам, като вземам заем от Дейвид — Дейвид…“

Дейвид бе казал, че ще й се обади, щом пристигне в Лондон.

Тя слезе долу, пристъпвайки като насън.

Понякога сънищата можеха да бъдат много опасни…

Четиринайсета глава

— А, ето те и теб, Лин — гласът на Адела прозвуча отсечено и с облекчение. — Не съм те чула кога си влязла, скъпа. Отдавна ли си тук?

— О, да, от цяла вечност. Бях горе.

— Бих искала да ми се обаждаш, щом си дойдеш Лин. Винаги се притеснявам, когато си сама навън по тъмно.

— Мамо, не мислиш ли все пак, че мога да се грижа за себе си?

— О, напоследък във вестниците пишат такива ужасни неща. Всички тези уволнени войници — нападат момичета.

— Предполагам, че момичетата сами си го търсят.

Тя се усмихна кисело.

Да, момичетата сами търсеха опасността… Кой, в крайна сметка, искаше наистина да бъде в безопасност…?

— Лин, скъпа, слушаш ли ме?

Лин сепнато се отърси от мислите си. Майка й нареждаше нещо.

— Какво каза, мамо?

— Говорех за шаферките ти, скъпа. Надявам се, ще си дадат купоните. Какъв късмет, че имате специални купони, защото сте служили в армията. Наистина толкова съжалявам онези момичета, които се женят в наши дни само с обикновените си купони. Искам да кажа, че не могат да си набавят нищо ново. Нямам предвид от чужбина. А като си помисля за качеството на бельото в днешно време, с което човек трябва да се примирява. Лин, ти наистина си късметлийка.

— О, да, голяма.

Обикаляше из стаята — кръстосваше напред-назад, вземаше нещо в ръце, оставяше го.

— Не би ли могла поне за малко да се спреш, скъпа? Така ме изнервяш.

— Извинявай, мамо.

— Да не се е случило нещо?

— Какво би могло да се случи? — остро попита Лин.

— Добре, само не бъди толкова рязка с мен, скъпа, а сега за шаферките. Наистина смятам, че трябва да поканиш дъщерята на семейство Мъкрей. Майка й ми беше най-добрата приятелка, помниш ли, и мисля, че ще се обиди, ако…

— Не понасям Джоун Мъкрей и никога не съм я понасяла.

— Зная, скъпа, но нима е чак такова важно? Сигурна съм, че Марджъри ще се почувства засегната.

— За Бога, мамо, това все пак е моята сватба, нали?

— Да, зная, Лин, но…

— Ако изобщо има сватба!

Нямаше намерение да го казва на глас. Думите се изплъзнаха от устата й съвсем неочаквано. Искаше й се да ги върне назад, но вече бе късно. Мисис Марчмънт се бе втренчила в дъщеря си с тревожно изражение.

— Лин, скъпа, какво искаш да кажеш?

— О, нищо, мамо.

— Да не сте се скарали с Роули?

— Разбира се, че не. Не се безпокой, мамо, всичко е наред.

Но Адела наблюдаваше дъщеря си с истинско безпокойство, доловила душевния й смут, скрит зад намръщеното й лице.

— Винаги съм смятала, че ако се омъжиш за Роули, ще бъдеш в безопасност — сърцераздирателно възкликна тя.

— Кой иска безопасност? — презрително заяви Лин. После рязко се извърна. — Телефонът ли звънна?

— Не, защо? Чакаш ли някой да ти се обади?

Лин поклати отрицателно глава. Колко унизително бе да чакаш телефона да звънне. Той й бе казал, че ще се обади вечерта. Трябваше да се обади. „Ти си луда — каза си тя наум. — Луда си.“

Защо този мъж толкова я привличаше? Споменът за мургавото му мрачно лице изплува пред очите й. Опита се да го пропъди, да го замени с образа на Роули.

Широкото, добродушно лице. Усмивката, която бавно се появяваше на устните му, преданият поглед. Но дали Роули действително държеше на нея? Безспорно, ако действително беше така, щеше да я разбере онзи ден, когато бе отишла да го моли за петстотин лири. Щеше да я разбере, вместо да проявява влудяващата си разумност и деловитост. Да се омъжи за Роули, да заживее във фермата, никога повече да не пътува — никакви непознати небеса, екзотични аромати — никога повече да не бъде свободна…

Телефонът пронизително иззвъня. Лин си пое дълбоко дъх, прекоси вестибюла и вдигна слушалката.

Гласът на леля Кати се разнесе по жицата като ударна вълна.

— Лин? Ти ли си? О, толкова се радвам. Знаеш ли, направо се изплаших. Такава каша забърках около събранието в института…

Тъничкият, пърхащ гласец продължи да реди думите. Лин я изслуша, вмъкна някои забележки, произнесе ободрителни реплики, получи благодарности.

— Каква утеха си ми ти, скъпа Лин. Винаги си толкова любезна и практична. Наистина просто не мога да си обясня защо винаги оплесквам нещата.

Лин също не можеше да си обясни. Леля Кати притежаваше гениалната дарба да оплесква и най-простите неща.

— И винаги съм казвала — завърши леля Кати, — че бедата никога не идва сама. Телефонът ни се повреди и трябваше да се обаждам от улицата. Оказа се, че нямам монети от два пенса, а само от половин пени, и се наложи да ходя да търся…

Най-сетне тя се изчерпа. Лин затвори телефона и се върна в гостната. Адела Марчмънт, цялата нащрек, попита:

— Да не беше… — и не се доизказа.

— Леля Кати — бързо отвърна Лин.

— Какво искаше?

— О, беше забъркала поредната каша.

Лин седна с книга в ръка, като се взираше в часовника. Да, още беше рано. Трябваше да очаква обаждането малко по-късно. В единайсет и пет телефонът отново иззвъня. Тя бавно тръгна към него. Този път няма да се надява — сигурно пак е леля Кати…

Но не беше тя.

— Уормсли Вейл 34? Може ли мис Лин Марчмънт да приеме личен разговор от Лондон?

Сърцето й заби учестено.

— На телефона е мис Лин Марчмънт.

— Изчакайте, моля.

Тя изчака — проглушени шумове, после тишина. Телефонните връзки ставаха все по-лоши и по-лоши. Продължаваше да чака. Накрая гневно затисна слушалката. Чу се друг женски глас — хладен, безразличен, равен.

— Затворете, моля. Ще ви набера след малко.

Тя затвори и тръгна към гостната. Звънът се чу, докато хващаше дръжката на вратата. Втурна се към телефона.

— Ало?

Мъжки глас произнесе:

— Уормсли Вейл 34? Личен разговор от Лондон за мис Лин Марчмънт.

— На телефона.

— Един момент, моля. — После слабо се чу: — Говорете с Лондон, свързвам ви…

И изведнъж гласът на Дейвид:

— Лин, ти ли си?

— Дейвид!

— Трябва да поговоря с теб.

— Да…

— Слушай, Лин, мисля, че е най-добре да изчезна…

— Какво искаш да кажеш?

— Да изчезна от Англия завинаги. Съвсем лесно е. Преструвах се пред Розалийн, че не е толкова просто, защото не исках да се махна от Уормсли Вейл. Но каква е ползата? Ти и аз — нищо няма да излезе. Ти си прекрасно момиче, Лин, а аз… аз съм си мошеник. Винаги съм бил такъв. Няма смисъл да се надяваш, че заради теб ще стана порядъчен. Може би ще опитам — но няма да се получи. Затова по-добре се омъжи за скучния Роули. Той няма да ти създава никакви неприятности до края на живота ти. А с мен ще опознаеш ада.

Тя стоеше там, стиснала слушалката, безмълвна.

— Лин, чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

— Нищо не казваш.

— Какво мога да кажа?

— Лин?

— Да…

Странно колко ясно долавяше толкова отдалеч неговото вълнение, настойчивостта му…

Той тихо изруга, а после изрева:

— О, всичко да върви по дяволите! — и затвори.

Мисис Марчмънт излезе от гостната и попита:

— Да не беше…

— Беше грешка — отвърна Лин и бързо се качи по стълбите.

Петнайсета глава

Обичайната практика в „Елена“ бе гостите да се будят в определения от тях час чрез силно почукване на вратата и провикване, „Вече е осем и трийсет, сър“ или „Осем часът е“, според случая. Утринният чай се сервираше само при изрична уговорка, като се оставяше с потракване на съдовете направо на изтривалката пред вратата.

В онази сряда сутрин младата Гладис спази точната процедура пред стая №5 — прониза въздуха с „Осем и петнайсет е, сър“ и с трясък остави подноса, при което част от млякото се изля от каната. После продължи, като събуди и други гости на хотела и се залови за останалите си задължения.

Беше вече десет часът, когато тя осъзна факта, че чаят за стая №5 все още стоеше пред вратата.

Почука силно няколко пъти и след като не получи отговор, влезе направо.

Господинът от стая №5 нямаше навика да се успива, а тя току-що се бе сетила, че точно до прозореца му имаше удобен равен покрив. Напълно възможно бе според Гладис човекът от стая №5 да е офейкал оттам, без да си плати сметката.

Но мъжът, регистрирал се като Инок Ардън, не бе офейкал. Той лежеше с лице към пода в средата на стаята и макар и Гладис да нямаше никакви медицински познания, у нея не остана никакво съмнение, че е мъртъв.

Тя отметна назад глава и изпищя. После излезе навън и се втурна надолу по стълбите, като не спираше да нищи.

— Мис Липинкот, о, мис Липинкот, о…

Беатрис Липинкот седеше в стаята си с порязана ръка, а доктор Лайънел Клоуд я превързваше. Той изпусна бинта и се обърна гневно към момичето, което връхлетя вътре:

— О, мис!

Докторът й се сопна:

— Какво има? Какво става?

— Какво се е случило, Гладис? — попита Беатрис.

— Господинът в стая №5! Лежи на пода — мъртъв.

Докторът впери поглед в момичето, а после в мис Липинкот. Тя пък се втренчи в Гладис и след това в доктора.

Най-сетне доктор Клоуд неуверено отсече:

— Глупости.

— По-мъртъв е и от камък — заяви Гладис и добави с известна доза увлечение: — Главата му е разбита.

Докторът погледна към мис Липинкот.

— Може би трябва да…

— Да, моля ви, докторе. Но наистина… не мога да повярвам, струва ми се просто невъзможно.

Тръгнаха един след друг нагоре по стълбите. Гладис вървеше начело. Докторът хвърли бърз поглед и се надвеси над проснатото тяло.

Вдигна очи към Беатрис. Сега тонът му бе променен — отсечен и повелителен.

— Най-добре е да се обадите в полицията — настоя той.

Беатрис Липинкот излезе от стаята, следвана от Гладис.

Гладис развълнувано прошепна:

— О, мис, смятате ли, че е убийство?

Беатрис поглади трескаво златистата си коса с прическа в стил помпадур.

— Дръж си езика зад зъбите, Гладис — сопна се тя. — Твърдение за убийство, което не е подкрепено със съответните доказателства, се смята за клевета, и могат да те изправят в съда с подобно обвинение. Репутацията на „Елена“ само би пострадала от разпространяването на слухове — после добави със снизходителен жест: — Можеш да отидеш да си направиш чаша силен чай. Мисля, че имаш нужда от това.

— Да, наистина, мис. Отвътре всичко ми кипи. Ще донеса и на вас чаша чай.

Беатрис не възрази.

Шестнайсета глава

Старши лейтенант Спенс хвърли замислен поглед към Беатрис Липинкот, която седеше срещу него, стиснала здраво устни.

— Благодаря ви, мис Липинкот — каза той. — Това ли е всичко? След малко ще го видите напечатано, за да го прочетете и, ако нямате нищо против, да го подпишете…

— О, Боже, надявам се да не се наложи да давам показания пред съда.

Лейтенант Спенс се усмихна успокоително.

— Е, сигурно няма да се стигне дотам — уклончиво се измъкна той.

— А може би е самоубийство — с надежда в гласа предположи Беатрис.

Лейтенант Спенс се въздържа да й обясни, че при самоубийство обикновено не се разбива черепът отзад с желязна маша. Вместо това изтъкна добродушно:

— Няма полза от прибързани заключения. Благодаря ви, мис Липинкот. Много мило от ваша страна, че дадохте толкова навреме показанията си. Много ни помогнахте.

Когато я изведоха, той си повтори наум чутото. Познаваше отлично Беатрис Липинкот и имаше съвсем ясна представа доколко може да разчита на достоверността на разказа й, както и на подслушания и запомнен разговор. Е, всичко беше малко поразкрасено за възбуждане на интереса, а и защото в стая №5 бе станало убийство. Но като махнеш украсата, се оформяше грозна и изпълнена с догадки картина.

Лейтенант Спенс погледна към масата пред себе си. Там лежеше ръчен часовник със строшено стъкло, малка златна запалка с инициали, червило в позлатена гилза и тежка желязна маша, чийто тежък край бе ръждясал.

Сержант Грейвс надникна и съобщи, че мистър Роули очаква да бъде повикан. Спенс кимна и сержантът въведе Роули.

Лейтенантът познаваше Роули Клоуд толкова добре, колкото и Беатрис Липинкот. Щом Роули бе дошъл в полицията, значи имаше да съобщи нещо — убедителна, сигурна и достоверна информация, която си заслужаваше да бъде чута. В същото време той бе муден младеж и му трябваше време, за да се изрази. Човек не биваше да бърза с хора от типа на Роули. В противен случай те ставаха припрени, започваха да се повтарят и в крайна сметка изказванията им отнемаха два пъти повече време от обикновено…

— Добро утро, мистър Клоуд. Радвам се да ви видя. Дали можете да хвърлите някаква светлина върху нашия проблем — убития мъж в „Елена“?

За изненада на Спенс, Роули му отвърна с въпрос:

— Идентифицирахте ли трупа?

— Не — бавно отвърна Спенс. — Не бих казал. Подписал се е в регистрационната книга като Инок Ардън. Но нищо от вещите му не подсказва, че наистина е същото лице.

Роули се смръщи.

— Не е ли… малко странно?

Наистина бе изключително странно, но лейтенант Спенс не възнамеряваше да обсъжда именно с Роули Клоуд колко странно бе случилото се. Ето защо каза приятелски:

— Хайде, хайде, мистър Клоуд. Нали аз съм този, който задава въпросите? Миналата нощ сте ходили да видите мъртвия. Защо?

— Познавате Беатрис Липинкот, нали, лейтенант? От „Елена“?

— Да, разбира се. Освен това — отсече той — вече чух разказа й. Лично тя ми го изложи.

Роули се отпусна.

— Чудесно. Страхувах се, че може би не е искала да се забърква с полицията. Хората понякога си имат едно наум по тези въпроси.

Лейтенантът кимна. Роули продължи:

— И така, Беатрис ми разказа какво е подслушала, но на мен то определено ми се стори съмнително. За вас не зная. Искам да кажа, ами… ние сме просто заинтересувана страна.

Лейтенантът отново кимна. Както всички местни жители, и той бе проявил интерес към смъртта на Гордън Клоуд и в общи линии споделяше общото мнение, че фамилията му бе несправедливо лишена от наследството. Той подкрепяше становището, че мисис Гордън Клоуд „не е никаква лейди“ и че брат й е от онези млади безразсъдни командоси, от които по време на войната имаше огромна полза, но в мирно време трябваше да бъдат държани под око.

— Предполагам, няма нужда да ви обяснявам, лейтенант, че ако първият съпруг на мисис Гордън е жив, този факт е от огромно значение за нашата фамилия. Разказът на Беатрис ме наведе на мисълта, че е възможно да възникне подобно стечение на обстоятелствата. Мислех, че тя наистина е вдовица. Мога да заявя, че всичко това силно ме разтърси. Нуждаех се от време да осмисля нещата, ако мога така да се изразя. Знаете, човек просто трябва да го асимилира.

Спенс отново кимна. Усещаше как Роули бавно разнищва въпроса, непрекъснато го прехвърля в съзнанието си.

— В началото реших, че ще е най-добре да се обърна към вуйчо си, той е адвокат.

— Мистър Джереми Клоуд?

— Да. Ето защо тръгнах натам. Сигурно е било малко след осем. Те още вечеряха и аз се настаних в кабинета на вуйчо си, за да го изчакам. Продължих да анализирам нещата.

— И?

— Накрая стигнах до извода, че трябва да свърша още нещо, преди да се допитам до него. Всички адвокати, лейтенант, са едни и същи. От опит го зная. Много бавни, много предпазливи — трябва да бъдат сто процента сигурни във фактите, за да се захванат с даден въпрос. А все пак моята информация бе получена от съмнителен източник. Запитах се дали Джереми няма да се поколебае, преди да предприеме някакви действия. Реших да отида в „Елена“ и сам да се срещна с този субект.

— Така ли направихте?

— Да. Веднага се върнах в „Елена“…

— Към колко часа беше?

Роули се замисли.

— Чакайте да видя. При вуйчо Джереми сигурно съм бил някъде към осем и двайсет, там постоях около пет минути, ами, не мога да кажа точно, лейтенант, но е било след осем и половина — може би към девет без двайсет.

— Да, мистър Клоуд?

— Знаех в коя стая е отседнал. Беатрис ми бе споменала номера й, затова направо се качих и почуках. Той извика „Влез“ и аз влязох.

Роули направи пауза.

— Струва ми се, че не се представих много блестящо. Когато влязох, си въобразявах, че аз съм по-силният. Но мъжът явно си го биваше. Не можах да изкопча нищо определено. Смятах, че ще го уплаша с намека си за начина, по който ни изнудваше, но той изглежда само се развесели. Проклетникът ме попита дали и аз не съм в играта. „Мен не можеш да ме работиш“ — отвърнах му. — „Аз нямам какво да крия.“ А той жлъчно добави, че не това имал предвид. Въпросът бил, че той предлагал нещо за продан и дали аз не съм евентуалния купувач. „Какво искате да кажете?“ — попитах аз. Той отвърна с въпрос: „Колко сте готови да платите вие или цялото ви семейство за неоспоримото доказателство, че Робърт Ъндърхей, смятан за умрял в Африка, всъщност е жив и здрав?“ Поинтересувах се защо, по дяволите, трябва да му плащаме нещо. А той се изсмя и заяви: „Защото тази вечер очаквам клиент, който със сигурност ще ми даде значителна сума за неопровержимото доказателство, че Робърт Ъндърхей не е мъртъв“. И тогава… ами, тогава, боя се, загубих самообладание и му заявих, че нашата фамилия няма навика да се забърква в нечисти дела. Казах му, че ако Ъндърхей наистина е жив, това ще може съвсем лесно да се установи. С тези думи важно тръгнах да излизам от стаята, а той само се изсмя и произнесе със загадъчен тон: „Не ми се вярва да докажете каквото и да било без мое участие“. Много странно наистина.

— И после?

— Ами честно казано, прибрах се вкъщи доста смутен. Чувствах, че по някакъв начин съм оплел конците. Искаше ми се все пак да бях поверил всичко в ръцете на стария Джереми. Имам предвид, той да бе разровил нещата — адвокатите са свикнали да се оправят с опасните клиенти.

— По кое време напуснахте „Елена“?

— Нямам представа. Чакайте малко. Трябва да е било преди девет, защото докато вървях към селото, от един прозорец чух сигнала за новините на кръгъл час.

— Ардън не спомена ли кого очаква? Кой е бил въпросният „клиент“?

— Не. Останах с убеждението, че е Дейвид Хънтър. Кой друг би могъл да бъде?

— Не изглеждаше ли малко разтревожен от тази перспектива?

— Казвам ви, че човекът бе изпълнен със задоволство и се чувстваше на върха на щастието!

С лек жест Спенс посочи тежката желязна маша.

— Да сте забелязали това в решетката на камината, мистър Клоуд?

— Машата ли? Не, не мисля. Огънят не бе запален — той се намръщи, сякаш се мъчеше да си представи образно сцената. — Имаше желязна маша в решетката, сигурен съм, но не мога да кажа, че съм видял точно тази — после добави: — С нея ли е станало…

Спенс кимна.

— Разбили са черепа му.

Роули се навъси.

— Странно. Хънтър е с фина конструкция на тялото. Ардън бе едър мъж, силен.

Лейтенантът промълви с равен глас:

— Според медицинската експертиза е бил повален изотзад, а ударите са били нанесени с тежкия край на машата от високо.

Роули разсъждаваше на глас:

— Безспорно той бе доста самоуверен тип, но все пак на негово място аз едва ли бих се обърнал с гръб към човека, когото имам намерение да изцедя до дупка, след като зная, че се е бил доста смело във войната. Ардън изглежда не си е давал сметка за всичко това.

— Ако си беше дал сметка, сигурно сега щеше да е жив — сдържано изтъкна лейтенантът.

— Как ми се иска да беше жив! — разпалено възкликна Роули. — А сега ми се струва, че именно аз оплесках нещата. Само ако не си бях придал важност тогава! Да бях се опитал да изкопча нещо полезно от него. Трябваше да се престоря, че и ние сме в играта, но всичко изглеждаше толкова глупаво. Искам да кажа, кои сме ние, че да наддаваме заедно с Розалийн и Дейвид? У тях са парите. Ние и вкупом не можем да съберем дори петстотин лири.

Лейтенантът взе златната запалка.

— Позната ли ви е?

Роули сбърчи вежди и бавно отговори:

— Май съм я виждал някъде, да, но не мога да си спомня къде точно. Съвсем наскоро, но не се сещам къде.

Спенс не я пусна в протегнатата ръка на Роули. Сложи я пред себе си, после взе червилото и го отвори.

— А това?

Роули се ухили.

— Е, то вече не е по моята част, лейтенант.

Потънал в мисли, Спенс размаза малко червило върху опакото на дланта си. После отдръпна глава назад, изучавайки цвета му.

— Подходящ тон за брюнетка, бих казал — отбеляза той.

— Какво ли не знаете вие от полицията — отвърна Роули и се изправи. — Значи не можете да кажете със сигурност… не знаете кой е убитият?

— А вие, мистър Клоуд, имате ли някаква идея?

— Само се чудех… — бавно отвърна Роули. — Искам да кажа, този човек беше единствената ни нишка към Ъндърхей. Сега, след като е мъртъв, да търсим Ъндърхей е все едно да търсим игла в купа сено.

— Но ние ще разгласим случая, мистър Роули — успокои го Спенс. — Не забравяйте, че пресата ще публикува своевременно част от информацията. И ако Ъндърхей е жив и случайно прочете съобщението, може да се появи.

— Да — колебливо се съгласи Роули. — Възможно е да се появи.

— Вие не мислите ли така?

— Аз мисля — отвърна Роули Клоуд, — че първият рунд е в полза на Дейвид Хънтър.

— Съмнявам се — въздъхна Спенс.

След като Роули бе изведен, Спенс повдигна златната запалка и се вгледа в инициалите Д. Х.

— Доста скъп предмет — обърна се той към сержант Грейвс. — Не е масово производство. Много лесно може да се разпознае. Грейтърекс или пък някъде там по Бонд стрийт. Нека проверят!

— Да, сър.

После лейтенантът се загледа в ръчния часовник — стъклото му бе строшено, а стрелките показваха девет и десет.

Вдигна поглед към сержанта.

— Готов ли е рапортът за това, Грейвс?

— Да, сър. Пружинката е скъсана.

— А механизмът на стрелките?

— Той е здрав, сър.

— Според теб, Грейвс, какво ни подсказва този часовник?

Грейвс плахо промърмори:

— Може да се предположи, че сочи времето на престъплението.

— Аха — каза Спенс. — Но ако си човек, който има дълъг стаж в полицията, нещо толкова уличаващо като счупен часовник започва да ти се струва малко подозрително. Може и да не е направено нарочно, но по принцип е добре известен трик. Нагласяваш стрелките на часа, който ти върши работа, разбиваш часовника ето ти сигурно алиби. Но старите пушки не се хващат на подобни номера. Продължавам да имам едно наум за времето, по което е извършено престъплението. Медицинската експертиза е: между осем и единайсет вечерта.

Сержант Грейвс прочисти гърлото си.

— Вторият градинар във Фъроубанк каза, че е зърнал Дейвид Хънтър да излиза от страничната врата към седем и половина. Прислужниците не знаеха, че е идвал. Мислели са, че е в Лондон при мисис Гордън. А той е бил тук.

— Да — съгласи се Спенс. — Интересно ще ми е да чуя версията на Хънтър за начина, по който е прекарал времето си в този интервал.

— Случаят изглежда ясен, сър — заяви Грейвс, като гледаше в инициалите на запалката.

— Хм — промърмори лейтенантът. Все още не можем да си обясним присъствието на това — той посочи червилото.

— Паднало е под скрина, сър. Може да е било там отдавна.

— Проверих — възрази Спенс. — За последен път в стаята е нощувала жена преди три седмици. Сега обслужването не е кой знае какво, но все си мисля, че сигурно мият пода поне веднъж на три седмици. А и „Елена“ се слави с чистотата и доброто си поддържане.

— Нищо обаче не подсказва, че Ардън е бил замесен с жена.

— Известно ми е — заяви лейтенантът. — Именно затова червилото се явява неизвестната величина.

Сержант Грейвс се въздържа да не каже: „Cherchez la femme“7. Той имаше отлично произношение на френски, но бе достатъчно разумен, за да не дразни лейтенант Спенс с подобни намеци. Сержант Грейвс бе тактичен млад човек.

Седемнайсета глава

Преди да влезе през приятния вход, лейтенант Спенс огледа Шепърдс Корт. Разположена на прилично място в района на Шепърд Маркет в Мейфеър, кооперацията всъщност бе построена без излишно разточителство и не биеше на очи, но не й липсваше лукс.

Когато лейтенантът прекрачи прага, краката му потънаха в мек, пухкав килим. Наоколо се виждаха дивани, тапицирани с кадифе, и кошници, пълни с цветя. Озова се срещу малък асансьор, от едната страна на който започваха стълбите. В дясната част на фоайето имаше врата с надпис „Служебно помещение“. Спенс я бутна и влезе. Попадна в малка стая с гише, зад което имаше маса с пишеща машина и два стола. Единият бе придърпан към масата, а другият, явно с декоративна цел, бе разположен под ъгъл до прозореца. Наоколо не се виждаше жива душа.

Спенс съзря звънеца, вграден в махагоновата ламперия на гишето, и го натисна. Нищо не се случи и той го натисна втори път. След минута в отсрещната стена се отвори врата и от нея се появи портиер в бляскава униформа. Видът му напомняше за чуждестранен генерал или поне фелдмаршал, но говорът му бе на лондончанин, при това необразован.

— Да, сър?

— Мисис Гордън Клоуд.

— На третия етаж, сър. Да я предупредя ли за посещението ви?

— Горе е, нали? — попита Спенс. — Мислех си да не е в провинцията.

— Не, сър. Тук е от събота.

— А мистър Дейвид Хънтър?

— И той е тук.

— Не е ли излизал?

— Не, сър.

— Снощи тук ли е бил?

— Е, хайде сега — фелдмаршалът внезапно стана враждебен. — Какви са тези работи? Всичко ли трябва да знаете?

Спенс безмълвно показа полицейската си карта. Фелдмаршалът се сви и стана отзивчив.

— Наистина съжалявам — каза той. — Но как можех да зная кой сте?

— Е, добре. Та беше ли мистър Хънтър снощи тук?

— Да, сър. Поне доколкото аз зная. Тоест, не ми е съобщавал, че ще излиза.

— А щяхте ли да разберете, ако го е нямало?

— Е, в общи линии, не. Не мисля, че непременно трябва да съм уведомен. Но дамите и господата обикновено ме предупреждават, когато ще отсъстват. Оставят ми бележка къде да препращам писмата или какво да предам, ако някой ги търси.

— През служебното помещение ли минават телефонните разговори?

— Не, повечето апартаменти имат пряка линия. Един-двама от обитателите предпочитат да не си слагат телефон и когато ги търсят, се свързваме по вътрешния, а те слизат да се обадят долу от кабината във фоайето.

— Но апартаментът на мисис Клоуд разполага със собствен телефон?

— Да, сър.

— И доколкото знаете, и двамата са били тук снощи?

— Точно така.

— А как стои въпросът с храната?

— Ами има ресторант, но мисис Клоуд и мистър Хънтър рядко се отбиват в него. Обикновено вечерят навън.

— А закуската?

— Сервира се в апартаментите.

— Можете ли да узнаете дали тази сутрин са си поръчали закуска?

— Да, сър. Ще разбера от персонала, обслужваш стаите.

Спенс кимна.

— Качвам се горе. Ще ми съобщите, като сляза.

— Добре, сър.

Спенс влезе в асансьора и натисна бутона за третия етаж. На всеки етаж имаше по два апартамента. Спенс натисна звънеца на №9.

Отвори му Дейвид Хънтър. Той не го познаваше по физиономия и грубо му се сопна.

— Какво търсите тук?

— Мистър Хънтър?

— Аз съм.

— Лейтенант Спенс от областната полиция в Оустшир. Може ли да поговорим малко?

— Извинявам се, лейтенант — ухили се Дейвид. — Взех ви за амбулантен търговец. Заповядайте.

Въведе го в прекрасна модерно обзаведена стая. Розалийн Клоуд стоеше до прозореца и гледаше навън, но се обърна, когато те влязоха.

— Лейтенант Спенс. Розалийн — представи ги Хънтър. — Сядайте, лейтенант. Ще пийнете ли нещо?

— Не, благодаря, мистър Хънтър.

Розалийн бе привела леко глава. Вече беше седнала с гръб към прозореца, сключила ръце на скута си.

— Цигара? — предложи му Дейвид.

— Благодаря — прие Спенс. После зачака. Видя как Дейвид плъзна ръката си в джоба, намръщи се, огледа се и взе някакъв кибрит. Запали една клечка и я поднесе към цигарата на лейтенанта.

— Благодаря, сър.

— Е — непринудено започна Дейвид, докато палеше своята цигара, — каква беда е сполетяла Уормсли Вейл? Да не би готвачката ни да търгува на черния пазар? Такива хубави продукти използва, че винаги съм се питал дали зад всичко това не се крие нещо престъпно?

— По-сериозно е — отговори лейтенантът. — Един мъж е умрял снощи в „Елена“. Може би сте научили вече от вестниците?

Дейвид поклати глава.

— Не съм обърнал внимание. И какво за този мъж?

— Смъртта му не е естествена. Бил е убит. По-точно главата му е била разбита.

Розалийн възкликна сподавено. Дейвид бързо го прекъсна:

— Моля ви, лейтенант, не се впускайте в подробности. Сестра ми е твърде чувствителна. Опитва се да владее, но при споменаването на кръв и ужасии, нищо чудно да припадне.

— О, да, съжалявам — извини се лейтенантът. — Но въобще не е ставало въпрос за кръв. И все пак е било убийство.

Той направи пауза. Дейвид повдигна вежди и тихо отбеляза:

— Заинтригувахте ме. А ние какво общо имаме с това?

— Ами надявахме се, че ще можете да ни кажете нещо за този мъж, мистър Хънтър.

— Аз?

— Отбили сте се при него миналата събота вечер. Името му, или поне името, с което се е записал, е Инок Ардън.

— Да, разбира се. Сега си спомних.

Дейвид говореше спокойно, без следа от смущение.

— Е, мистър Хънтър?

— Ами, лейтенант, страхувам се, че не мога да ви помогна. Не зная почти нищо за този човек.

— А дали това е било истинското му име?

— Много се съмнявам.

— Защо отидохте да се срещнете с него?

— О, една от обичайните истории, свързани с патила, които се разказват, за да се спечели съчувствие. Назова разни места, военни преживелици, някои хора — Дейвид сви рамене. — Просто опипваше почвата. Боя се, че всичко звучеше доста фалшиво.

— Дадохте ли му някакви пари, сър?

Настъпи моментна пауза, преди Дейвид да отговори:

— Само пет лири — за късмет. Човекът все пак е участвал във войната.

— Споменал е имена… които са ви познати?

— Да.

— Случайно едно от тях да е било на капитан Робърт Ъндърхей?

Най-сетне постигна ефект. Дейвид се вцепени. Отзад Розалийн ахна уплашено.

— Какво ви кара да мислите така, лейтенант? — попита Дейвид. Погледът му бе предпазлив и изпитателен.

— Разполагам с информация — безстрастно обясни лейтенантът.

Последва кратко мълчание. Лейтенантът усещаше погледа на Дейвид, впит в него — изпитателен, преценяващ, стремящ се да узнае нещо… Но спокойно изчакваше.

— Имате ли представа кой е Робърт Ъндърхей, лейтенант? — попита Дейвид.

— Да предположим, че вие ще ме осведомите, сър.

— Робърт Ъндърхей бе първият съпруг на сестра ми. Умря в Африка преди няколко години.

— Напълно ли сте сигурен в това, мистър Хънтър? — рязко го прекъсна Спенс.

— Да, напълно. Така е, нали Розалийн? — обърна се той към жената.

— О, да — тя заговори бързо и задъхано. — Робърт умря от треска. Някакъв вид тропическа малария. Беше толкова тъжно.

— Понякога се разпространяват истории, които съвсем не са верни, мисис Клоуд.

Тя не отвърна нищо. Гледаше не в него, а в брат си. След миг каза:

— Робърт е мъртъв.

— Според информацията, с която разполагам — започна лейтенантът, — този човек, Инок Ардън, е претендирал, че е приятел на покойния Робърт Ъндърхей, и едновременно с това ви е уведомил, мистър Хънтър, че Робърт Ъндърхей е жив.

Дейвид поклати глава.

— Глупости. Пълни глупости.

— Категорично ли твърдите, че името на Робърт Ъндърхей не е било споменато?

— О, не, напротив — усмихна се чаровно Дейвид. — Беше споменато. Горкият човек е познавал Ъндърхей.

— Да е ставало въпрос за… изнудване, мистър Хънтър?

— Изнудване? Не ви разбирам, лейтенант.

— Наистина ли, мистър Хънтър? Между другото, ще ви попитам само формално, къде бяхте снощи, да речем между седем и единайсет часа?

— Ами само формално, лейтенант, да допуснем, че откажа да ви отговоря?

— Не се ли държите малко детински, мистър Хънтър?

— Не мисля. Ненавиждам, винаги съм ненавиждал да ме принуждават да върша нещо.

Лейтенантът реши, че това е самата истина.

Добре познаваше този тип свидетели. Хора, които всячески се стараеха да спъват нещата, просто за да се противопоставят, а не защото имат какво да крият. Самият факт, че искаха отчет за деянията им, изглежда пробуждаше у тях някаква злокобна гордост и враждебност. Сякаш си поставяха за цел да затруднят съдебната процедура колкото е възможно повече.

Лейтенант Спенс, макар и да се смяташе за опитен полицай, бе пристигнал в Шепърдс Корт с твърдото убеждение, че Дейвид Хънтър е убиецът.

Но сега за първи път се разколеба. Самата момчешка предизвикателност в поведението на Дейвид го, изпълваше със съмнения.

Погледна към Розалийн Клоуд. Тя веднага отреагира.

— Дейвид, защо не му кажеш?

— Точно така, мисис Клоуд. Ние искаме просто да изясним нещата…

Дейвид грубо го прекъсна.

— Престанете да тормозите сестра ми, чувате ли? Какво ви засяга къде съм бил — дали тук или в Уормсли Вейл, или в Тимбукту?

Спенс го предупреди:

— Ще получите призовка за съдебното следствие, мистър Хънтър, и там вече ще трябва да отговорите.

— Ами тогава ще изчакам следствието! А сега, лейтенант, ще се разкарате ли най-после оттук?

— Да, сър — лейтенантът се изправи невъзмутимо. — Но първо искам да помоля мисис Клоуд за нещо.

— Не желая сестра ми да бъде притеснявана.

— Нито пък аз. Но искам от нея да огледа тялото и да ми каже дали може да го идентифицира. Разполагам с необходимите правомощия да поискам това. Рано или късно ще стигнем дотам. Защо да не дойде още сега и да приключим с всичко? Покойният мистър Ардън е бил чут от свидетел да заявява, че познава Робърт Ъндърхей. Значи не е изключено да е познавал и мисис Ъндърхей — следователно мисис Ъндърхей може би познава него. Ако името му не е Инок Ардън, поне да разберем кой всъщност е бил.

Съвсем неочаквано, Розалийн стана.

— Ще дойда, разбира се — каза тя.

Спенс си помисли, че Дейвид отново ще кипне, но за негова изненада той само се ухили.

— Браво, Розалийн — похвали я той. — Признавам си, че и аз съм любопитен. В края на краищата защо пък да не назовеш човека?

Спенс се обърна към момичето:

— Вие лично не сте го виждали в Уормсли Вейл?

Тя поклати глава.

— От събота съм в Лондон.

— А Ардън се е появил в петък вечерта. Да…

Розалийн попита:

— Искате ли да тръгнем веднага?

Зададе въпроса със смирението на малко момиченце. Тонът й направи приятно впечатление на лейтенанта, макар че не му се искаше да си го признае. У нея прозираше някакво покорство и отзивчивост, за които той не бе подготвен.

— Това би било чудесно, мисис Клоуд — отвърна той. — Колкото по-скоро установим фактите, толкова по-добре. Боя се обаче, че не съм с полицейската кола.

Дейвид се отправи към телефона.

— Ще се обадя в „Даймлер“ да пратят кола. Не е законно, но се надявам да си затворите очите, лейтенант.

— Ще го уредим някак си, мистър Хънтър.

Спенс стана.

— Ще ви изчакам долу.

Слезе с асансьора и отново отвори вратата към служебното помещение.

Фелдмаршалът го очакваше.

— Е?

— И двете легла са използвани снощи, сър. Също и баните и хавлиите. Закуска за двама е била сервирана горе към девет и половина сутринта.

— А вие не знаете по кое време се е прибрал снощи мистър Хънтър?

— Боя се, че не мога да ви кажа нищо повече, сър!

Е, засега толкова, помисли си Спенс. Чудеше се дали зад отказа на Дейвид не се криеше нещо повече от чисто детинско непокорство. Безспорно съзнаваше, че над главата му виси обвинение в убийство. Не можеше да не разбира, че колкото по-скоро даде показания, толкова по-добре ще е за него. Опълчването срещу полицията не би му помогнало с нищо. Но Дейвид целеше точно това, горчиво си помисли лейтенантът, и точно то му доставяше удоволствие.

По пътя почти не приказваха. Когато пристигнаха в моргата, Розалийн бе съвсем бледа. Ръцете й трепереха. Дейвид изглеждаше много загрижен за нея. Говореше й така, както би успокоявал малко дете.

— Всичко ще ти отнеме не повече от минута-две, миличка. Няма нищо страшно, нищо страшно. Не се вълнувай. Влез с лейтенанта, а аз ще те чакам тук. И няма какво да се впрягаш. Той ще изглежда тих и спокоен, все едно че е заспал.

Тя му кимна с глава и протегна ръка. Той я стисна за кураж.

— Дръж се, скъпа.

Докато следваше лейтенанта, тя му каза с тихия си глас:

— Сигурно ме смятате за ужасна страхливка, лейтенант. Но когато всички са загинали в дома ти, всички са мъртва, с изключение на теб… О, онази кошмарна нощ в Лондон…

Той й отговори ласкаво:

— Разбирам ви, мисис Клоуд. Зная какво тежко изпитание е било за вас въздушното нападение, когато съпругът ви е загинал. Обещавам ви, че ще ни отнеме само минута.

По знак, даден от Спенс, чаршафът бе смъкнат, Розалийн Клоуд стоеше там и се взираше в човека, който носеше името Инок Ардън. Спенс дискретно бе застанал встрани, но я наблюдаваше изпитателно.

Тя се загледа с любопитство в мъртвеца, сякаш се чудеше. Не се сепна, не издаде никакво чувство, никакъв знак, че го познава. Просто известно време стоеше и го гледаше учудено. После съвсем тихо, почти делово, го прекръсти.

— Бог да даде покой на душата му — прошепна тя. — Никога в живота си не съм виждала този мъж. Нямам представа кой е.

Спенс си помисли: „Или е най-блестящата актриса, която съм срещал, или говори истината“.

Малко по-късно той позвъни на Роули Клоуд.

— Вдовицата видя убития — обясни му той. — Категорично отрече да е Робърт Ъндърхей. Каза, че никога не е виждала лицето му. Така че това решава въпроса.

Последва мълчание. После Роули бавно промълви:

— Дали!

— Мисля, че съдът ще повярва на нея. Освен ако не се появят доказателства в полза на противното, разбира се.

— Дааа — каза Роули и затвори.

След малко навъсено взе в ръце не местния, а лондонския телефонен указател. Пръстите му бавно се спуснаха надолу по буквата П. Не след дълго намери името, което търсеше.