Фатален шанс

Първа глава

Еркюл Поаро внимателно сгъна последния от вестниците, които Джордж му бе доставил. Информацията, поместена в тях, бе доста оскъдна. Медицинската експертиза свидетелстваше за разбит череп в резултат на поредица от тежки удари. Следствието бе насрочено след две седмици. Приканваше се всеки, който би могъл да даде сведения за мъж на име Инок Ардън, пристигнал наскоро от Кейптаун по непотвърдена информация да се обърне към полицейския началник на Оустшир.

Подреди вестниците в спретната купчина и се впусна в размишления. Интересът му бе пробуден. Може би щеше да подмине краткия начален абзац, ако не бе скорошното посещение на мисис Лайънел Клоуд. Защото именно то възстанови в паметта му съвсем ясно случката в клуба по време на онова въздушно нападение. Напълно отчетливо си спомни гласа на майор Портър и думите му: „Може би някой си мистър Инок Ардън ще се появи един ден нейде на хиляди мили и ще започне живота си отново“. В момента Поаро силно жадуваше да узнае нещо повече за мъжа на име Инок Ардън, който бе умрял от насилствена смърт в Уормсли Вейл.

Сети се, че познава бегло лейтенант Спенс от Оустширската полиция и че младият Мелън живее недалеч от Уормсли Хийт, а точно той беше близък с Джереми Клоуд.

И докато замисляше да се свърже по телефона с Мелън, Джордж влезе, за да го извести, че някой си мистър Роланд Клоуд иска да се види с Еркюл Поаро.

— Аха! — със задоволство възкликна Поаро. — Поканете го.

В стаята пристъпи симпатичен, разтревожен млад мъж. Изглежда не знаеше как да започне.

— Е, мистър Клоуд — притече се на помощ Поаро, — с какво мога да ви бъда полезен?

Роули го гледаше със съмнение. Пищните мустаци, изящната кройка на облеклото, белите гети, както и островърхите лачени обувки определено изпълваха този консервативен младеж с мрачни предчувствия.

Поаро отлично осъзнаваше ефекта, който външността му оказваше върху него, и това само го забавляваше.

Роули с усилие започна:

— Боя се, че първо трябва да ви обясня кой съм и всичко останало. Вие едва ли знаете името ми…

Поаро го прекъсна:

— Разбира се, че зная вашето име. Леля ви се отби при мен миналата седмица.

— Леля ми?

Роули зяпна и се втренчи в Поаро с искрено удивление. Изглеждаше невероятно изумен и Поаро отхвърли първоначалното си предположение, че между двете посещения има някаква връзка. За момент му се бе сторило забележително съвпадение двама членове от фамилията Клоуд да изберат него за консултант, но след миг разбра, че съвпадение няма — това бе просто естествена последица, произлизаща от една обща причина.

На глас произнесе:

— Предполагам, че мисис Лайънел Клоуд е ваша леля.

Роули придоби още по-изумен вид. Изненадано възкликна:

— Леля Кати? Да не би… може би имате предвид… мисис Джереми Клоуд?

Поаро поклати отрицателно глава.

— Но, какво, за Бога, би могла…

Поаро дискретно промърмори:

— Доколкото разбрах, била е насочена към мен от провидение свише.

— О, Боже! — отвърна Роули с облекчение. Дори се развесели. После продължи, сякаш ободряваше Поаро: — Тя е съвсем безобидна, сигурно сте го усетили.

— Съмнявам се — промълви Поаро.

— Какво искате да кажете?

— Дали изобщо има безобидни хора?

Роули се втренчи в него и Поаро въздъхна.

— Дошли сте да ме питате нещо? Нали така? — тактично го подсети той.

Тревожният израз отново се върна на лицето на Роули.

— Боя се, че историята е доста дълга…

Поаро също се боеше от това. Вече си бе съставил мнение, че Роули Клоуд не е от онзи тип хора, които стигат бързо до същността на въпроса. Облегна се назад и притвори очи, когато Роули започна да разправя:

— Вижте, Гордън Клоуд бе мой вуйчо…

— Известно ми е всичко за Гордън Клоуд — услужливо вметна Поаро.

— Чудесно. Значи няма нужда да ви обяснявам. Няколко седмици преди смъртта си той се ожени за млада вдовица на име Ъндърхей. След смъртта му тя остана да живее в Уормсли Вейл заедно с брат си. Всички ние смятахме, че първият й съпруг е умрял от треска в Африка. Но сега излиза, че вероятно не е така.

— Охо — Поаро се изправи на стола. — И какво ви насочва към подобно предположение?

Роули описа пристигането на мистър Инок Ардън в Уормсли Вейл.

— Може би сте прочели за това във вестниците?

— Да, четох — притече се отново на помощ Поаро.

Роули продължи. Описа първоначалното си впечатление от мъжа на име Ардън, посещението си в „Елена“, писмото, което беше получил от Беатрис Липинкот, и накрая подслушания от Беатрис разговор.

— Разбира се — добави Роули, — човек не може да бъде съвсем сигурен какво точно е чула. Може би мъничко е преувеличила или пък е схванала нещо погрешно.

— Тя разказа ли на полицията своята история?

Роули кимна.

— Да, по мое настояване.

— Добре, но, извинете ме, мистър Клоуд, не ми е ясно защо сте дошли при мен? Искате да разследвам това… убийство ли? Защото предполагам, че става дума за убийство.

— Боже мой, не! — възкликна Роули. — Нищо такова не искам. Това е работа на полицията. Човекът е бил убит и толкова. От вас искам следното — да откриете кой е бил този мъж.

Поаро присви очи.

— А вие кой мислите, че е бил, мистър Клоуд?

— Ами искам да кажа, Инок Ардън не е истинско име, а литературен герой. На Тенисън. Изучих го целия. Това е мъж, който се завръща вкъщи и открива, че жена му се е омъжила за друг.

— Значи вие смятате — тихо попита Поаро, — че всъщност Инок Ардън е бил самият Робърт Ъндърхей?

Роули бавно отговори:

— Ами възможно е. Имам предвид еднаквата възраст и външен вид, и така нататък. Естествено разпитвах многократно Беатрис за подробности. Тя не може да си спомни какво точно е било казано. Човекът заявил, че Робърт Ъндърхей е в окаяно състояние, с влошено здраве и се нуждае от пари. Е, може да е говорел за себе си, не е ли така? Изглежда е споменал нещо, че евентуалната поява на Ъндърхей в Уормсли Вейл надали ще се върже с плановете на Дейвид Хънтър и това е прозвучало така, сякаш самият той е вече там под чуждо име.

— А на следствието имаше ли някакво доказателство за самоличността му?

Роули поклати глава.

— Нищо конкретно. Само персоналът от „Елена“ потвърди, че убитият е мъжът, пристигнал там и записал се като Инок Ардън.

— Ами документите му?

— Не е имал документи.

— Какво? — Поаро се изправи от изненада. — Никакви документи?

— Абсолютно никакви. Имал е няколко чифта чорапи, риза, четка за зъби, но никакви документи.

— Паспорт? Писма? Поне купонна книжка?

— Не, нищо.

— Много интересно — каза Поаро.

— Да, наистина много интересно — съгласи се Роули. После продължи: — Дейвид Хънтър, братът на Розалийн Клоуд, се е отбил при него вечерта след пристигането му. Версията му за пред полицията е, че е получил писмо от въпросния индивид, в което той съобщавал, че бил приятел на Робърт Ъндърхей и се оплаквал колко много бил закъсал. По молба на сестра си Дейвид отишъл в „Елена“, видял се с човека и му отпуснал пет лири. Това е неговата история и той ще се придържа докрай към нея. Полицията естествено пази в тайна разговора, който е чула Беатрис.

— И Дейвид Хънтър твърди, че преди не е познавал този човек?

— Така казва. Все пак и на мен ми се струва, че не го е познавал.

— А Розалийн Клоуд?

— От полицията я помолили да огледа тялото, за да проверят дали няма да е в състояние да го разпознае. Тя заявила, че за нея той е напълно непознат човек.

— Eh bien8 — изрече Поаро. — Това дава отговор на всичките ви въпроси!

— Нима? — грубо попита Роули. — Аз не мисля така. Ако убитият е бил Ъндърхей, значи Розалийн никога не е била законна съпруга на вуйчо ми и следователно няма право дори и на пукнат грош от наследството му. Да не смятате, че би го разпознала при тези обстоятелства?

— Вие й нямате доверие, така ли?

— На никого от тях нямам доверие.

— Но сигурно много хора биха могли да заявят със сигурност дали убитият е бил Ъндърхей или не?

— Да, но не е толкова лесно. Точно това искам от вас. Да откриете някой, който познава Ъндърхей. Очевидно той няма живи роднини тук и не е бил много контактна личност. Предполагам, че има стари прислужници, приятели — въобще някой… Но тази война така разпръсна хората. Просто не зная как да завъртя нещата, а ми липсва и време. Фермер съм и не ми стига работната ръка.

— Но защо избрахте мен? — попита Еркюл Поаро.

Роули изглеждаше смутен.

В погледа на Поаро проблесна лукаво пламъче.

— Само да не е провидение свише? — промърмори той.

— Боже мили, не — ужасено отвърна Роули. — Всъщност… — поколеба се той, — един мой познат ми разказа за вас. Спомена, че сте магьосник в тези неща. Нямам представа какъв хонорар вземате — сигурно е доста висок… Ние нямаме пукната пара, но смея да заявя, че все ще съберем нещичко помежду си. Разбира се, в случай че се заемете.

Еркюл Поаро бавно отрони:

— Да, струва ми се, че ще мога да ви помогна.

Паметта му, а той имаше доста точна и бистра памет, се върна назад. Клубният досадник, шумолящите вестници, монотонният глас. Името — чувал бе това име — скоро щеше да изплува. В противен случай винаги можеше да попита Мелън… Не, сети се. Портър. Майор Портър.

Еркюл Поаро се изправи на крака.

— Ще дойдете ли пак следобед, мистър Клоуд?

— Ами… просто не зная. Да, мисля, че бих могъл. Но вие, разбира се, едва ли ще успеете да свършите нещо за толкова кратко време?

Той изгледа Поаро с уважение и недоверие. Нечовешко щеше да е от страна на Поаро да устои на изкушението да не се изфука. Но пазейки спомена за един от своите блестящи предшественици, той тържествено изтъкна:

— Имам си своите методи, мистър Клоуд.

Това бе казано съвсем на място. По лицето на Роули се изписа страхопочитание.

— Да… естествено… Наистина… не зная как хората ги правят тези неща.

Поаро не пожела да го осветли. Когато Роули си тръгна, той седна и написа кратка бележка. Връчи я на прислужника си Джордж с инструкциите да я занесе в „Коронейшън“ и да изчака за отговора.

Отговорът бе повече от задоволителен. Майор Портър изпращаше своите почитания на мосю Еркюл Поаро и с удоволствие щеше да приеме него и приятеля му на адрес Кампдън Хил, 79 Еджуей стрийт, в пет часа следобед.

В четири и половина Роули Клоуд се появи отново.

— Е, провървя ли ви, мосю Поаро?

— Да, разбира се, мистър Клоуд. Отиваме да се срещнем с един стар приятел на капитан Робърт Ъндърхей.

— Какво? — Роули зяпна. Втренчи се в Поаро с удивлението на малко момченце, което гледа как фокусникът вади зайци от шапката си. — Но това е изумително! Не разбирам как успяхте да го постигнете… и то само за няколко часа.

Поаро пренебрежително махна с ръка и се опита да си придаде скромно изражение. Нямаше никакво намерение да разкрива простотата, с която бе постигнал номера си. Суетата му се подхранваше от впечатлението, което бе оставил у простоватия Роули.

Двамата мъже излязоха заедно, спряха едно такси и се отправиха към Кампдън Хил.

Майор Портър обитаваше първия етаж на малка занемарена къща. Отвори им жизнерадостна и размъкната жена, която ги покани да влязат. Стаята бе просторна, с лавици с книги по стените и няколко избелели спортни снимки. Подът бе застлан с два килима — от добро качество и с чудесни убити цветове, но вече похабени. Поаро забеляза, че в средата лакът на пода се бе запазил, докато по краищата бе изтъркан. Осъзна, че до неотдавна в стаята е имало по-хубави килими, които навремето са стрували доста пари. Вдигна поглед към мъжа, застанал изправен до камината, облечен в костюм с отлична кройка, но вече износен. Поаро се досещаше, че майор Портър, бивш военен, сега едва свързваше двата края. Данъците и поскъпналият живот засягаха най-тежко ветераните от войната. Но Поаро бе сигурен, че майор Портър никога нямаше да изневери на някои свои традиции. Членството му в клуба бе едно от тях.

Майор Портър заговори отривисто.

— Боя се, че не си спомням да сме се срещали, мосю Поаро. В клуба казвате, така ли? Преди няколко години? Естествено, името ви ми е познато.

— Това е мистър Роланд Клоуд. — Поаро представи момчето.

Майор Портър кимна с глава и отвърна:

— Приятно ми е. За жалост не мога да ви предложа по чашка шери. Складът на търговеца, който ме снабдяваше, пострада при една бомбардировка. Имам джин. Отвратително питие, винаги съм го казвал. Или може би малко бира?

Спряха се на бирата. Майор Портър извади табакера.

— Цигара?

Поаро прие. Майорът драсна клечка кибрит и я поднесе към цигарата му.

— За вас не, нали? — обърна се той към Роули. — Предполагам, че няма да имате нищо против, ако си запаля лулата?

И той го стори, всмуквайки и издухвайки многократно.

— Е, сега — започна той, след като всички тези формалности приключиха, — за какво става въпрос?

Погледът му се местеше от единия към другия. Поаро отговори:

— Навярно сте чели във вестниците за смъртта на един мъж в Уормсли Вейл?

Портър поклати глава.

— Навярно. Но не помня.

— Името му бе Ардън. Инок Ардън.

Портър отново поклати глава.

— Намерен е бил с разбит череп в стаята си в „Елена“. Портър смръщи вежди.

— Чакайте малко… Да, четох нещо такова… Кога беше? Май че преди няколко дни.

— Точно така. Нося със себе си снимка — от вестник. За съжаление не е много ясна. Интересува ни, майор Портър, дали сте виждали някога това лице?

Той му подаде възможно най-ясната снимка на лицето на убития, с която бе успял да се сдобие.

Майор Портър се загледа в нея и челото му се навъси.

— Чакайте малко.

Извади очилата си, намести ги и разгледа снимката по-отблизо. После нададе изумен вик.

— По дяволите! Да ме вземат мътните!

— Познавате ли този мъж, майоре?

— Как да не го познавам! Та това е Ъндърхей — Робърт Ъндърхей.

— Сигурен ли сте? — гласът на Роули звучеше победоносно.

— Разбира се, че съм сигурен. Самият Робърт Ъндърхей. Готов съм да се закълна.

Втора глава

Телефонът иззвъня и Лин отиде да се обади.

Разнесе се гласът на Роули:

— Лин?

— Роули?

Тонът й бе унил. Той попита:

— Какво правиш? Не съм те виждал напоследък.

— О, нали знаеш, домашни задължения. Тичам нагоре-надолу с кошницата, чакам да докарат риба. Редя се по опашки за парче клисав кейк. Такива работи. Къщни неволи.

— Искам да те видя. Имам да ти казвам нещо.

— Какво нещо?

Той се изкикоти.

— Добри новини. Хайде да се срещнем при горичката Ролънд. В момента разораваме там.

Добри новини. Лин затвори телефона. Какво ли означаваше за Роули добра новина? Финансов въпрос? Дали не бе продал младия вол на по-добра цена, отколкото бе очаквал?

Не, реши тя, сигурно бе нещо по-сериозно. Докато се спускаше през полето към горичката, Роули слезе от трактора и се запъти да я посрещне.

— Здравей, Лин.

— Роули, какво има? Изглеждаш… някак различен.

Той се изсмя.

— Не без основание. Лин, излезе ни късметът.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли, че старият Джереми бе споменал за един човек, Еркюл Поаро?

— Еркюл Поаро ли? — Лин се намръщи. — Да, спомням си нещо такова…

— Беше преди доста време. Още не бе свършила войната. Били са в онзи негов клуб, дето прилича на мавзолей, по време на въздушно нападение.

— Е, и? — нетърпеливо попита Лин.

— Нашият познайник бил облечен в екстравагантни дрехи. Май е французин… или белгиец. Странна птица, но страхотно му сече пипето.

Лин свъси вежди.

— Не беше ли… детектив?

— Точно така. Та значи, ти знаеш за онзи тип, който бе намерен убит в „Елена“. Не съм ти казвал, но съществуваше известно подозрение, че тон може би е бил първият съпруг на Розалийн Клоуд.

Лин се изсмя.

— Само защото се е нарекъл Инок Ардън? Що за абсурдна идея!

— Не чак толкова абсурдна, мила. Спенс завел момичето да огледа тялото. Тя се заклела тържествено, че убитият не е нейният съпруг.

— Е, това не приключи ли нещата?

— За някои може би — възрази Роули, — но не и за мен.

— Не и за теб? Какво направи ти?

— Отидох при този Еркюл Поаро. Казах му, че имаме нужда от консултация. Дали не би могъл да открие някой, който в действителност е познавал Робърт Ъндърхей? Бога ми, този човек е истински магьосник! Все едно че вади зайци от шапката си. Само за няколко часа намери един човек, който е бил пръв приятел на Ъндърхей. Стара пушка на име Портър — Роули замлъкна. После отново се изкикоти с онази възбуда, която бе изненадала и стъписала Лин.

— А сега, нека това да си остане само между нас, Лин. Поаро ме закле да пазя тайна — но исках ти да научиш. Убитият мъж е Робърт Ъндърхей.

— Какво? — Лин отстъпи крачка назад и се втренчи объркано в Роули.

— Самият Робърт Ъндърхей. Портър ни най-малко не се съмнява. Така че, разбираш ли, Лин — гласът му се извиси развълнувано, — ние спечелихме! В крайна сметка спечелихме. Надвихме тези проклети мошеници!

— Кои проклети мошеници?

— Хънтър и сестра му. Вече са извън играта. Розалийн няма право на парите на Гордън. Те са наши. Ние ще ги имаме. Завещанието на Гордън, направено преди женитбата му с Розалийн, остава в сила и парите се делят между нас. Аз получавам една четвърт от общи дял. Разбираш ли? След като първият й съпруг е бил жив, когато се е омъжвала за Гордън, значи фактически тя никога не е била негова законна съпруга.

— Сигурен ли си в това, което говориш?

Той я изгледа и за първи път в погледа му се прокрадна лека изненада.

— Естествено, че съм сигурен! Елементарно е. Сега всичко е наред. Точно както Гордън го е планирал да бъде. Всичко е отново така, както преди, сякаш „драгоценната“ двойка никога не се е намесвала в нашите дела.

Всичко е така, както преди… Но човек не можеше ей така с един замах, помисли си Лин, да изличи нещо, което се е случило. Човек не можеше да се преструва, че това никога не е било. Бавно попита:

— Какво ще стане с тях?

— А?

Лин усети, че до този момент Роули едва ли се бе замислял върху този въпрос.

— Ами нямам представа. Ще си отидат там, откъдето са дошли, предполагам. Смятам, знаеш… — Лин го виждаше как разсъждава върху ситуацията. — Да, мисля все пак, че трябва да направим нещо за нея. Искам да кажа, тя се е омъжила за Гордън със съвсем добри намерения. Струва ми се, наистина е вярвала, че първият й съпруг е бил мъртъв. Грешката не е била нейна. Да, трябва да направим нещо за нея — може би да й отпуснем прилична издръжка. Ще решим всички заедно.

— Ти я харесваш, нали? — попита Лин.

— Ами да — той се замисли. — Да, донякъде. Чиста душа е. И знае какво е крава.

— А аз не зная — добави Лин.

— Е, ще се научиш — отвърна мило Роули.

— Ами… Дейвид? — продължи Лин. Роули се намръщи.

— Дейвид да върви по дяволите! Тези пари никога не са били негови. Той просто се появи и заживя на гърба на сестра си.

— Не, Роули, не беше така… не беше. Той не е използвач. Може би е просто… авантюрист.

— И мръсен убиец!

Тя притаи дъх.

— За какво намекваш?

— Ами кой, мислиш, е убил Ъндърхей?

Лин извика:

— Не вярвам в това! Не вярвам!

— Разбира се, че той е убил Ъндърхей! Кой друг би могъл да го стори? Той се въртеше тук онзи ден. Дойде още в пет и половина. Посрещах един човек на гарата и зърнах Дейвид в далечината.

Лин отсече:

— Но същата вечер се прибра обратно в Лондон.

— Да, след като е убил Ъндърхей — победоносно заяви Роули.

— Не бива да твърдиш подобно нещо, Роули. По кое време е бил убит Ъндърхей?

— Е, не зная с точност — Роули позабави темпото, сякаш обмисляше наум. — Предполагам, ще разберем чак утре на следствието. Но сигурно е било някъде между девет и десет часа вечерта.

— Дейвид хвана влака за Лондон в девет и двайсет.

— Но, Лин, ти откъде знаеш?

— Ами… срещнах го — той тичаше, за да не го изпусне.

— А откъде знаеш дали е успял да се качи?

— Зная, защото по-късно ми се обади от Лондон.

Роули ядосано се намръщи.

— От къде на къде, по дяволите, ще ти се обажда на теб? Слушай, Лин, Проклет да съм, ако…

— О, какво значение има, Роули? Както и да е, обаждането му от Лондон доказва, че е хванал влака.

— Разполагал е с предостатъчно време да убие Ъндърхей и после да хукне за влака.

— Не е така, ако мъжът е бил убит след девет часа.

— Е, може да е бил убит малко преди девет.

Но в гласа му се четеше неувереност.

Лин полупритвори очи. Това ли бе истината? Дали задъханият, проклинаш Дейвид, появил се от горичката току-що бе извършил престъпление? Дали убиец я бе притиснал в прегръдките си? Спомни си странната му възбуда, безразсъдния му порив. Дали едно извършено убийство би му се отразило по този начин? Възможно бе. Допускаше го. Нима не можеше да свърже Дейвид с мисълта за убийство? Дали той бе в състояние да убие човек, който не му е сторил нищо лошо — просто една сянка от миналото. Мъж, чийто единствен грях бе, че се е изпречил между Розалийн и огромното наследство — между Дейвид и наслаждението му от богатството на Розалийн.

Тя промърмори:

— Но защо ще убива Ъндърхей?

— Боже мой, Лин, как можеш да питаш? Нали току-що ти обясних. Ако Ъндърхей е жив, това означава, че парите на Гордън идват при нас! Във всеки случай Ъндърхей го е изнудвал.

Да, така вече нещата се връзваха. Дейвид бе способен да убие изнудвач. Всъщност не бе ли в неговия стил да подходи именно по този начин към един изнудвач? Да, нещата си идваха на място. Неговата припряност, вълнението му — буйните му, почти ожесточени любовни ласки. И по-късно фактът, че се отказа от връзка с нея. „Най-добре е да изчезна…“ Да, всичко съвпадаше. Гласът на Роули се разнесе сякаш отдалеч.

— Лин, какво става? Добре ли си?

— Да, разбира се.

— За Бога, не бъди толкова печална.

Той се извърна и хвърли поглед надолу към Лонг Уилоус.

— За щастие сега вече ще можем да стегнем местенцето — ще си облекчим труда с полезни уреди. Всичко ще бъде за твое удобство. Не искам да се товариш с много работа, Лин.

Това щеше да бъде неин дом — онази къща там долу. Неин и на Роули…

А една сутрин в осем часа Дейвид щеше да увисне на бесилото…

Трета глава

С бледо, напрегнато лице и зорък поглед Дейвид постави ръце върху раменете на Розалийн.

— Всичко ще бъде наред, казвам ти, всичко ще бъде наред. Само не падай духом и прави каквото ти казвам.

— Ами ако те отведат? Нали има такава вероятност? Ти сам каза, че могат да те отведат.

— Има такава вероятност, да. Но няма да е за дълго. Ти само не падай духом.

— Ще правя каквото ми наредиш, Дейвид.

— Ето това се казва момиче! Всичко, което искам от теб, Розалийн, е да не отстъпваш от твърденията си. Непрекъснато повтаряй, че убитият не е съпругът ти Робърт Ъндърхей.

— Но те ще ме подведат, за да изтръгнат признания против волята ми.

— Не, няма. Всичко е наред, казвам ти.

— Не, всичко е грешно — още от самото начало. Взехме пари, които не ни принадлежат. Нощем лежа будна и мисля за тази наша постъпка, Дейвид. Да присвоиш нещо, което не ти се полага. Бог ни наказва сега за греховете, които извършихме.

Той я изгледа начумерено. Розалийн рухваше, вече определено не се владееше. И тази нейна религиозност. Съвестта й никога не можеше да намери покой. А сега, ако късметът му не проработеше, всичко отиваше на вятъра. Е, съществуваше само един изход.

— Чуй ме, Розалийн — нежно промълви той, — искаш ли да ме видиш обесен?

Очите й се разшириха от ужас.

— О, Дейвид… нали няма… нали не могат…

— Само един човек може да ме изпрати на бесилото — и това си ти. Ако изпуснеш дори и една дума или дадеш знак, че е възможно мъртвият да е бил Ъндърхей, направо окачваш въжето на шията ми! Разбираш ли ме?

Да, той попадна в целта. Тя го зяпна ужасено.

— Такава глупачка съм, Дейвид.

— Не, не си. Във всеки случай не ти е нужна хитрост. Само ще трябва да се закълнеш най-тържествено, че мъртвецът не е твой съпруг. Можеш ли да го направиш?

Тя кимна.

— Няма да ти навреди, ако изглеждаш глупачка. Изглеждай така, все едно че не разбираш какво те питат. В това няма нищо лошо. Но не се отклонявай от подробностите, които обсъдихме. Гейторн ще има грижата за теб. Той е изключително способен адвокат по криминалните престъпления. Точно от тези съображения го наех. Той ще бъде на следствието и ще те брани от неудобни въпроси. Но дори и пред него се придържай към версията си. За Бога, не се опитвай да хитруващ, нито пък си мисли, че ще ми помогнеш, ако тръгнеш да съчиняваш разни врели-некипели.

— Ще го направя, Дейвид. Ще направя точно каквото ми казваш.

— Ти си добро момиче. Когато всичко свърши, ще заминем някъде — в Южна Франция или в Америка. Междувременно се грижи за здравето си. Не се терзай нощем и не стой будна. Пий от онези прахчета, които доктор Клоуд ти предписа — бромид или нещо подобно. Вземай по едно всяка нощ, дръж горе главата и помни, че ни чакат хубави времена! А сега — той си погледна часовника — време е да тръгваме за следствието. Насрочено е за единайсет часа.

Той огледа красивата просторна гостна. Красота, комфорт, богатство… Наслаждавал се бе на тези прекрасни неща. Хубаво имение бе Фъроубанк. Дали не си вземаше сбогом с всичко това… Безспорно здравата бе загазил. Но дори и сега не съжаляваше. Що се отнасяше до бъдещето — е, винаги имаше шансове. „Да вдигнем котва, за да не загубим товара си!“9

Погледна към Розалийн. Наблюдаваше го с огромни умолителни очи и Дейвид инстинктивно долови какво искаше тя.

— Не съм го убил, Розалийн — нежно произнесе той. — Кълна ти се във всички твои светии!

Четвърта глава

Следствието се провеждаше в Корнмаркет.

Следователят, мистър Пебмарш, бе дребен, неспокоен човечец с очила, абсолютно уверен в значимостта на собствената си персона.

До него лейтенант Спенс бе сместил масивното си туловище. На скромно местенце бе седнал нисък мъж с вид на чужденец и огромни черни мустаци. По-нататък беше цялата фамилия Клоуд: семейство Джереми Клоуд, семейство Лайънел Клоуд, Роули Клоуд, мисис Марчмънт и Лин — всички бяха налице. Майор Портър седеше отделно от тях, сякаш не го свърташе на едно място и явно се чувстваше неловко. Дейвид и Розалийн пристигнаха последни. Седнаха встрани от останалите.

Следователят прочисти гърлото си и като хвърли поглед към съдебните заседатели — девет местни величия, откри заседанието.

Полицейски началник Пийкок…

Сержант Вейн…

Доктор Лайънел Клоуд…

— Били сте на посещение при пациент в „Елена“, когато Гладис Ейткин е нахълтала при вас. Какво ви съобщи тя?

— Каза, че посетителят в стая №5 лежи мъртъв на пода.

— И поради тази причина вие се качихте в стаята?

— Да.

— Моля, опишете какво открихте там.

Доктор Клоуд направи описание. Труп на мъж… с лице към пода… черепни травми… задната част на главата… маша.

— По ваше мнение черепните травми са били нанесени с въпросната маша?

— Някои от тях — безспорно да.

— И ударите са били повече от един?

— Да. Не направих подробен оглед, тъй като реших, че трябва да се повика полицията, преди да се докосва тялото или да се променя положението му.

— Съвсем правилно. Мъртъв ли бе мъжът?

— Да. От няколко часа.

— Според вас от колко време бе мъртъв?

— Не бих си позволил да твърдя със сигурност. Поне от единайсет часа — възможно е от тринайсет-четиринайсет. Да кажем, че смъртта е настъпила между 7.30 и 10.30 предната вечер.

— Благодаря ви, доктор Клоуд.

После бе призован съдебният лекар да даде пълно описание на травмите. Имало охлузвания и отоци по долната челюст, около пет-шест удара били нанесени в основата на черепа, някои от които несъмнено станали причина за смъртта.

— Извършено е било насилие с изключителна жестокост.

— Точно така.

— Необходимо ли е било наличие на голяма сила за нанасяне на ударите?

— Ннне, не точно сила. Ако се хване откъм страната на клещите, машата би могла да се завърти без много усилия. Тежката стоманена топка в края й я превръща в опасно оръжие. И съвсем крехък човек би могъл да нанесе ударите, в случай че, как да кажа, действа в пристъп на безумна ярост.

— Благодаря ви, докторе.

Последваха подробности за тялото — никакви признаци на недохранване, в добро здравословно състояние, възраст — около четиридесет и пет години. Без симптоми на заболявания или изменения: сърце, бял дроб и прочее — нормални.

Беатрис Липинкот се изправи, за да даде показания за пристигането на убития. Регистрирал се под името Инок Ардън, Кейптаун.

— Покойникът представи ли купонна книжка?

— Не, сър.

— А вие поискахте ли му я?

— В началото, не. Не знаех колко дълго смята да отседне в хотела.

— Но после му я поискахте?

— Да, сър. Той пристигна в петък, а в събота аз го помолих, ако смята да остава повече от пет дни, да ми даде купонната си книжка.

— Как прие той това?

— Каза, че ще ми я даде.

— Но всъщност не го направи?

— Не.

— Не е споменавал, че я е изгубил? Или че въобще няма купонна книжка?

— О, не. Каза само: „Ще я потърся и ще ви я донеса“.

— Мис Липинкот, подслушахте ли в събота вечерта някакъв разговор?

С много подробни и сложни обяснения за необходимостта да провери състоянието на стая №4, Беатрис Липинкот разказа своята версия. Следователят вещо я напътстваше.

— Благодаря ви. Споменахте ли пред някого за дочутия разговор?

— Да, пред мистър Роули Клоуд.

— Защо го направихте?

— Реших, че той трябва да знае — Беатрис се изчерви.

Висок слаб мъж. (мистър Гейторн) се изправи и поиска разрешение да зададе въпрос.

— По време на разговора между покойника и мистър Дейвид Хънтър покойникът заяви ли категорично, че е самият Робърт Ъндърхей?

— Не… не… не спомена такова нещо.

— В действителност той говореше за „Робърт Ъндърхей“ като за съвсем отделна личност?

— Да… да, така беше.

— Благодаря ви, господин следовател, исках просто да изясним този въпрос.

Беатрис Липинкот се оттегли, а мястото й зае Роули Клоуд.

Той потвърди, че Беатрис му е предала съдържанието на разговора, а после разказа за срещата си с покойника.

— Последните му думи към вас са били: „Съмнявам се, че ще успеете да го докажете това без мое участие?“

— Като под „това“ разбираме факта, че Робърт Ъндърхей е жив.

— Да, точно така каза. После се изсмя.

— Изсмя ли се? Какъв беше според вас смисълът на тези думи?

— Ами… просто си помислих, че се опитва да изтръгне от мен някакво предложение, но впоследствие реших…

— Мистър Клоуд, нас всъщност не ни интересува какво сте решили впоследствие. Да приемем ли, че в резултат на тази среща вие сте си поставили за цел да откриете някой, който е познавал покойния Робърт Ъндърхей? Както и че с известна помощ сте постигнали целта си?

Роули отговори:

— Да.

— В колко часа си тръгнахте от стаята на покойника?

— Доколкото мога да бъда точен — в девет без пет.

— Какво ви кара да определите този час?

— Докато вървях по улицата, долових сигнала на новините през един отворен прозорец.

— Покойникът спомена ли по кое време очаква своя клиент?

— Каза само: „Всеки момент“.

— И не назова никакво име?

— Не.

— Дейвид Хънтър!

Разнесе се сподавен шепот, докато жителите на Уормсли Вейл протягаха шии, за да видят високия, фин млад мъж с печално изражение, който застана предизвикателно с лице към следователя.

Предварителната процедура завърши бързо. После следователят започна:

— Отишли сте да се срещнете с покойника в събота вечерта?

— Да. Получих писмо от него, в което ме молеше за помощ и твърдеше, че е познавал първия съпруг на сестра ми в Африка.

— У вас ли е то?

— Не, не пазя писма.

— Изслушахте разказа на Беатрис Липинкот за разговора ви с покойника. Отговаря ли той на истината?

— Съвсем не. Мъжът разправяше за познанството си с покойния ми зет, оплакваше се от лошия си късмет и от неудачите, които го съпътствали, и помоли за известна финансова подкрепа, като естествено обеща, че един ден ще може да ми се отплати.

— Каза ли ви, че Робърт Ъндърхей е още жив?

Дейвид се усмихна.

— Не, разбира се. Думите му бяха: „Ако Робърт беше жив, сигурен съм, че щеше да ми помогне“.

— Това е нещо доста по-различно от твърденията на Беатрис Липинкот.

— Обикновено — започна Дейвид — подслушвачите долавят само част от разговора и често разбират напълно погрешно смисъла на казаното, в резултат на което попълват пропуснатите подробности с помощта на богатото си въображение.

Беатрис се втурна гневно напред и възкликна:

— Но аз никога…

Следователят се намеси и въдвори ред:

— Тишина, моля!

— Е, мистър Хънтър, отидохте ли повторно при покойника във вторник през нощта?

— Не.

— Вие чухте мистър Роули Клоуд да казва, че покойникът е очаквал посетител.

— Може и да е очаквал. Ако е така, то не съм бил аз този посетител. Бях му оставил пет лири. Реших, че това е напълно достатъчно. Той не ми представи никакво доказателство, че е познавал Робърт Ъндърхей. Откакто наследи огромното състояние на съпруга си, сестра ми се превърна в мишена за всеки просяк и готованец в околността, решил да измоли нещо.

При тези думи погледът му спокойно обходи членовете на фамилията Клоуд, насядали един до друг.

— Мистър Хънтър, ще ни съобщите ли къде бяхте във вторник вечерта?

— По-добре открийте сами — отвърна Дейвид.

— Мистър Хънтър! — следователят почука по масата. — Изказването ви е извънредно глупаво и неблагоразумно.

— От къде на къде ще ви давам обяснение къде съм бил и какво съм правил? Ще имам достатъчно време да го направя, когато ми предявите обвинение в убийство на този човек.

— Ако продължавате да се придържате към подобна линия на поведение, подобно нещо може да ви се случи по-скоро, отколкото си мислите. Познато ли ви е това мистър Хънтър?

Като се приведе напред, Дейвид пое в ръка златната запалка. Изразът му бе озадачен. Върна я обратно и бавно произнесе:

— Да, моя е.

— Кога за последен път е била у вас?

— Липсва ми от… — той направи пауза.

— Да, мистър Хънтър? — гласът на следователя беше любезен.

Гейторн се размърда неспокойно, готов да се включи, но Дейвид го изпревари.

— Беше у мен миналия петък — в петък сутринта. Оттогава не си спомням да съм я виждал.

Мистър Гейторн се изправи.

— Моля за разрешение, господин следовател… Посетили сте покойника в събота вечерта. Възможно ли е да сте забравили запалката там?

— Напълно е възможно, мисля — бавно каза Дейвид. — Със сигурност не помня да съм я виждал от петък насам — после добави: — Къде е намерена?

Следователят отвърна:

— По-късно ще се спрем на този въпрос. Сега можете да се оттеглите, мистър Хънтър.

Дейвид бавно се върна на мястото си. Наведе глава към Розалийн и започна да шепне нещо в ухото й.

— Майор Портър!

Покашляйки се леко, майор Портър застана на свидетелското място. Изпъчи се с парадна стойка съвсем по военному. Единствено начинът, по който навлажняваше устните си, издаваше вътрешното му напрежение.

— Джордж Дъглас Портър — бивш майор от Кралските стрелкови части в Африка?

— Да.

— До каква степен познавахте Робърт Ъндърхей?

Като по команда майор Портър изстреля места и дати.

— Вие огледахте тялото на покойника?

— Да.

— Успяхте ли да го идентифицирате?

— Да. Това бе тялото на Робърт Ъндърхей.

Вълна от възбуден шепот се разнесе из залата.

— Заявявате го категорично и без никакво съмнение?

— Точно така.

— Допускате ли някаква възможност да сте сбъркали?

— Не, никаква.

— Благодаря ви, майор Портър. Мисис Гордън Клоуд.

Розалийн се изправи. Мина покрай майора. Той я изгледа с известно любопитство, но тя не му обърна никакво внимание.

— Мисис Клоуд, от полицията ви заведоха да огледате тялото на убития?

Тя потръпна.

— Да.

— Вие заявихте категорично, че тялото е на съвършено непознат за вас мъж.

— Да.

— Имайки предвид изявлението на майор Портър, бихте ли желали да оттеглите или промените твърдението си?

— Не.

— Категорично заявявате, че това не е било тялото на вашия съпруг Робърт Ъндърхей?

— Не беше тялото на моя съпруг. Беше мъж, чието лице никога в живота си не съм виждала.

— Хайде, мисис Клоуд. Майор Портър разпозна в негово лице своя приятел Робърт Ъндърхей.

Розалийн отвърна безизразно:

— Майор Портър греши.

— Вие не сте под клетва на това дело, мисис Клоуд. Но много е вероятно съвсем скоро да се изправите пред друг съд, където ще трябва да се закълнете. Готова ли сте да дадете клетва, че тялото не е на Робърт Ъндърхей, а на напълно непознат човек?

— Готова съм да се закълна, че тялото не бе на моя съпруг, а на съвършено непознат за мен мъж.

Гласът й бе твърд и уверен. Погледът й срещна очите на следователя, без дори да трепне.

Той промърмори:

— Можете да се оттеглите.

После, като смъкна пенснето си, се обърна към заседателите.

Тяхната роля бе да установят как един мъж е намерил смъртта си. По този въпрос спор не можеше да възникне. Версията за нещастен случай или самоубийство бе изключена. Нито лък можеше да става въпрос за непредумишлено убийство. Оставаше само една възможност — предумишлено убийство. Що се отнася до самоличността на убития, тя така и не бе ясно установена.

Господата бяха чули единия свидетел — човек с честен и неподкупен характер, на чиято дума може да се вярва — да твърди, че трупът е на бивш негов приятел, Робърт Ъндърхей. От друга страна, съществуваха доказателства, достатъчни за тамошните власти, според които Робърт Ъндърхей бе умрял от треска в Африка, и този факт не бе предизвикал никакви съмнения. Противно на изявлението на майор Портър, вдовицата на Робърт Ъндърхей, понастоящем мисис Гордън Клоуд, твърдеше, че тялото не е на Робърт Ъндърхей. Двете мнения бяха противоположни. След въпроса за самоличността съдебните заседатели трябваше да решат дали има достатъчни доказателства за посочване на извършителя на убийството. Дори и да смятаха, че свидетелските показания сочат към определена личност, налагаше се да се съберат още много доказателства, за да се заведе съдебно дело — улики, мотив и възможност за извършване на престъплението. Извършителят трябва да е бил видян от някого в района на престъплението в споменатия период от време. При липса на подобни показания най-подходящото съдебно решение следваше да бъде предумишлено убийство без достатъчни доказателства за конкретния извършител. Подобно решение предоставяше на полицията всички правомощия да проведе необходимото разследване.

Накрая следователят разпусна съдебните заседатели, за да обсъдят решението си.

Процедурата им отне четирийсет и пет минути.

Произнесеното решение бе обвинение в предумишлено убийство срещу Дейвид Хънтър.

Пета глава

— Страхувах се, че ще вземат точно такова решение — оправда се следователят. — Предразсъдъци на местна почва. Чувствата вземат превес над логиката.

Следователят, полицейският началник, лейтенант Спекс и Еркюл Поаро се бяха събрали на съвещание след приключването на следствието.

— Направихте всичко, което бе по силите ви — каза полицейският началник.

— Прибързано би било да твърдим каквото и да е — намръщено отвърна Спенс. — Ето какво всъщност ни пречи. Познавате ли мосю Еркюл Поаро? Той ни помогна да открием Портър.

Следователят снизходително заяви:

— Слушал съм за вас, мосю Поаро.

Поаро безуспешно се опита да си придаде скромен вид.

— Мосю Поаро се интересува от случая — ухили се Спенс.

— Наистина е така — отвърна Поаро. — Би могло да се каже, че се замесих в него, още преди да възникне.

В отговор на любопитните погледи той разказа за странната сцена в клуба, когато за първи път бе чул да се споменава името Робърт Ъндърхей.

— Историята ще внесе допълнителна достоверност в показанията на Портър, когато делото стигне до съда — замислено промълви полицейският началник. — В действителност Ъндърхей е планирал мнима смърт и е споменал името Инок Ардън.

Полицейският началник промърмори:

— Но дали ще бъде признато за доказателство? Думи, изречени от човек, който вече не е между живите?

— Може и да не бъде признато — бавно произнесе Поаро. — Но във всеки случай е интересно и поражда извести и догадки.

— Това, което ни трябва на нас — възрази Спенс, — не са догадки, а конкретни факти. Някой, който всъщност е видял Дейвид Хънтър в „Елена“ или някъде наблизо във вторник вечерта.

— Сигурно няма да е трудно да се открие такъв човек — навъси се полицейският началник.

— Ако беше в чужбина, в моята страна, щеше да е съвсем лесно — каза Поаро. — Щеше да има малко кафене, където все някои си пие вечерното кафе. Но тук, в провинциална Англия… — той разпери ръце.

Лейтенантът кимна.

— Някои хора ходят по кръчмите и висят там, докато не ги затворят, но другите си стоят вкъщи и слушат вечерните новини. Ако някога излезеш на главната улица между осем и половина и десет часа вечерта, ще откриеш, че е съвсем безлюдна. Няма жива душа.

— Дали е разчитал на това? — предположи полицейският началник.

— Може би — отвърна Спенс. Изражението му не бе радостно.

Полицейският началник и следователят скоро си тръгнаха. Останаха само Спенс и Поаро.

— Май че не останахте доволен от делото? — попита Поаро със съчувствие в гласа.

— Този младеж ме безпокои — призна Спенс. — Такъв тип е, че човек никога не знае какво да очаква от него. Когато е самата невинност, се държи така, все едно че е виновен. А когато има вина — си готов да се закълнеш, че е ангелче небесно!

— Вие мислите, че е виновен? — попита Поаро.

— Нима вие не мислите? — отвърна му с въпрос Спенс.

Поаро разпери ръце.

— Много ми е интересно да зная — каза той, — с какво точно разполагате срещу него?

— Имате предвид не факти, а предположения?

Поаро кимна.

— Ами запалката например — предложи Спенс.

— Къде я открихте?

— Под тялото.

— Някакви отпечатъци?

— Никакви.

— Аха — каза Поаро.

— Да — добави Спенс. — И на мен това не ми харесва особено. Иначе часовникът на убития е спрял на девет и десет. Този час съвпада идеално с медицинската експертиза, а също и с показанията на Роули Клоуд, Че Ъндърхей е очаквал своя клиент всеки момент.

Поаро кимна.

— Да, всичко застава прекалено добре на мястото си.

— Виждате ли, мосю Поаро, според мен човек просто не може да се отърве от усещането, че Дейвид е единственият човек (е, и сестра му), който има някакъв мотив. Или той е убил Ъндърхей, или пък Ъндърхей е бил убит от някое външно лице, което по неизвестни причини го е проследило дотук — а това ми се струва безкрайно неправдоподобно.

— Да, съгласен съм с вас.

— Както виждате, никой в Уормсли Вейл не би могъл да има мотив — освен ако по някакво съвпадение тук живее лице (като изключим двамата Хънтър), което в миналото е имало връзка с Ъндърхей. По принцип е възможно, но в случая липсва каквото и да било доказателство от този род. Мъжът е бил непознат за всички, освен за брата и сестрата.

Поаро кимна.

— Специално за фамилията Клоуд животът на Робърт Ъндърхей е бил безценен. Защото този факт би означавал, че те ще си поделят огромно състояние.

— Отново, mon ami10, споделям напълно вашето мнение. Робърт Ъндърхей жив и здрав — това е нужно на всички от фамилията Клоуд.

— Значи пак стигаме до началото — Розалийн и Дейвид Хънтър са единствените хора с мотив за престъплението. Розалийн Клоуд е била в Лондон. Но Дейвид, както знаем, същия ден е бил в Уормсли Вейл. Слязъл е в 5.30 на гарата в Уормсли Хийт.

— Ето, вече имаме сигурен мотив, а също и сведението, че от 5.30 до неустановен час той е бил в близост до местопрестъплението.

— Точно така. Сега да разгледаме версията на Беатрис Липинкот. Аз й вярвам. Чула е разговора, който предаде, макар че може и да го е поукрасила малко, но това все пак е човешко и не излиза извън рамките на нормалното.

— Съвсем човешко е, както казвате.

— Вярвам й, не само защото я познавам, но и защото просто не би могла да съчини сама някои факти. Например тя никога преди не е чувала името Робърт Ъндърхей. Точно по тази причина съм склонен да вярвам на нея, а не на Дейвид Хънтър.

— Както и аз — присъедини се Поаро. — Направи ми впечатление на изключително последователен и честен свидетел.

— Имаме потвърждение за достоверността на разказа й. А как мислите, защо братът и сестрата са заминали за Лондон?

— Това е въпросът, който ме интересува най-много.

— Добре, ето как стоят нещата с парите. Розалийн Клоуд притежава само пожизнена лихва върху състоянието на Гордън Клоуд. Не може да тегли от основния капитал или вероятно има право само на суми от около хиляда лири. Но скъпоценностите и всичко останало е нейно. Щом се е върнала в Лондон, първата й задача е била да предложи за продан на Бонд стрийт някои от най-ценните си бижута. Нуждаела се е спешно от голяма сума пари в брой. С други думи, трябвало е да се запуши устата на някой изнудвач.

— И вие наричате това улика срещу Дейвид Хънтър?

— А според вас не е ли?

Поаро поклати глава.

— Улика за изнудване — да. Улика за преднамерено убийство — не. Двете просто се изключват взаимно, mon cher11. Или младежът е смятал да плати, или е планирал да извърши убийство. А вие току-що изтъкнахте доказателство, че той е имал намерение да плати.

— Да, да, може би сте прав. Но сигурно се е отказал.

Поаро сви рамене.

— Този тип хора са ми известни — започна да разсъждава лейтенантът. — По време на война са безценни. Смелост колкото искаш. Дързост и безразсъдно пренебрегване на личната безопасност. Хора, които се впускат във всякакви авантюри. Такива личности най-често печелят ордени за храброст, макар и в повечето случаи посмъртно. Да, когато отидат на война, те стават герои. Но в мирно време — в мирно време най-често свършват в затвора. Обичат риска, не могат да спазват правилата и не дават пукната пара за общественото мнение. И в крайна сметка не зачитат дори и човешкия живот.

Поаро кимна.

— Казвам ви — повтори лейтенантът, — познавам този тип хора.

Няколко минути двамата мъже мълчаха.

— Eh bien — проговори най-сетне Поаро. — Съгласихме се, типът на убиеца ни е ясен. Но това е всичко и то не ни води до никъде.

Спенс го изгледа с любопитство.

— Завиден интерес проявявате към този случай, а, мосю Поаро?

— Да.

— И защо, ако мога да попитам?

— Честно казано — Поаро разпери ръце — и аз не зная точно. Може би се сещам как си седях преди две години със свит на топка стомах (защото никак не обичам въздушните нападения и губя смелост, макар и да се опитвам да го скрия). Та си седя, както ви казах, с болезнено усещане ето тук — Поаро изразително притисна стомаха си, — в пушалнята в клуба на моя познат, а в това време клубният досадник, добрият стар майор Портър, нарежда нещо с монотонен глас. Разказва някаква дълга история, която никой не слуша. Никой, освен мен. Аз слушам, първо, защото искам да отклоня вниманието си от бомбите, и второ, защото фактите, които той описва, ми се струват интересни и подтикват към размишления. И се питам дали пък не е възможно един ден нещо да изскочи от тази история. И ето че сега нещо изскочи.

— Неочакваното се случи, така ли?

— Напротив — поправи го Поаро. — Точно очакваното се случи, което само по себе си е невероятно интересно.

— Очаквали сте убийство? — скептично попита Спенс.

— О, не, не! Но какво става? Една жена се омъжва повторно. Вероятност първият й съпруг да е жив? Той е жив. Вероятност да се появи? Той се появява. Възможност да възникне шантаж? Възниква шантаж. Възможност, следователно, някой да му запуши устата? Ma foi12, устата му е запушена!

— Е, струва ми се, че всичко това се вписва в определена схема — каза Спенс, като се взираше подозрително в Поаро. — Обичаен вид престъпление — изнудване, което води до убийство.

— Нищо интересно, твърдите вие? Обикновено да. Но точно този случай е интересен, защото, разбирате ли — кротко промълви Поаро, — в него всичко е погрешно.

— Всичко е погрешно? Какво искате да кажете?

— Ами нищо не е, как да се изразя, в правилните си очертания.

Спенс се втренчи в него.

— Инспектор Джап винаги е казвал — отбеляза той, — че мислите ви са много заплетени. Дайте ми пример, какво наричате погрешно.

— Ами да започнем с убития. Всичко у него е погрешно.

Спенс поклати глава.

— Не го ли усещате? — попита Поаро. — О, не зная, може би аз си въобразявам. Добре, да погледнем един факт. Ъндърхей пристига в „Елена“. Изпраща писмо до Дейвид Хънтър. И Хънтър го получава кога? На следващата сутрин на закуска.

— Ами да, точно така. Той призна, че е получил писмо от Ардън тогава.

— Ако не се лъжа, това е бил първият знак за появата на Ъндърхей в Уормсли Вейл, нали? И какво е първото нещо, което Дейвид прави — отпраща на бърза ръка сестра си в Лондон!

— Ами да, напълно, понятно е — обясни Спенс. — Искал е ръцете му да са развързани, за да се заеме с нещата както той смята за добре. Може би се е страхувал, че жената ще прояви слабост. Не забравяйте, че той е водещата фигура. Мисис Клоуд е изцяло под негова власт.

— О, да, съвсем очевидно е. И така, той я изпраща в Лондон и отива при този Инок Ардън. Разполагаме с доста подробен отчет за разговора им, но фактът, който веднага се набива на очи, е че Дейвид Хънтър не е бил сигурен дали мъжът, с когото разговаря, е Робърт Ъндърхей. Подозирал е нещо, но не е знаел истината.

— Но в това няма нищо чудно, мосю Поаро. Розалийн Хънтър се е омъжила за Ъндърхей в Кейптаун и оттам двамата веднага са заминали за Нигерия. Хънтър и Ъндърхей никога не са се срещали. Следователно Хънтър само е подозирал, както вече казахте, че Ардън може да е Ъндърхей, но не го е знаел със сигурност, защото до този момент въобще не го е бил виждал.

Поаро изгледа замислено лейтенант Спенс и попита:

— Значи вие не откривате нищо необичайно?

— Досещам се накъде биете. Защо Ъндърхей не е признал веднага кой всъщност е. Но и този факт ми се струва напълно понятен. Почтените хора, дори и когато се занимават с нещо нечисто, обичат да запазват приличие. Харесва им да представят нещата така, че те самите да останат неопетнени, ако разбирате какво имам предвид. Така че не намирам постъпката му за кой знае колко необичайна. Не бива да забравяте човешката природа.

— Да — промълви Поаро. — Човешката природа. Мисля, че това всъщност е и отговорът на въпроса ви защо се интересувам от случая. Наблюдавах внимателно залата по време на следствието. Взирах се в хората — особено във фамилията на Гордън Клоуд — толкова много на брой, всички свързани от общ интерес, а съвсем различни по характер, мисли и чувства. Всеки от тях дълги години е бил зависим от силния човек, от стълба на семейството — Гордън Клоуд! Нямам предвид пряка зависимост. Живели са самостоятелно, но съзнателно или не са били свикнали да се опират на него. И какво става? Питам ви, лейтенант, какво става с бръшляна, когато дъбът, около който е бил увит, бъде повален?

— Това май не е по моята част — заяви лейтенантът.

— Така ли мислите? Аз лично не. Характерът, mon cher, не е нещо постоянно. Може да набере сили. Може и да се отклони от правия път. Същността на един човек проличава, когато настъпи моментът на проверката — тоест моментът, в който трябва да се задържиш на крака или да рухнеш.

— Наистина нямам представа за какво намеквате, мосю Поаро — Спенс имаше объркан вид. — Във всеки случай, с фамилията Клоуд вече всичко е наред. Или ще бъде, веднага щом се уредят формалностите.

Поаро му напомни, че това може да отнеме известно време.

— Някой трябва да оспори доказателството на мисис Гордън Клоуд. В края на краищата, една съпруга все пак би трябвало да познае собствения си съпруг, когато го види, не е ли така?

— А не си ли заслужава да не разпознаеш съпруга си, след като от този факт зависи богатството ти от милиони лири? — лейтенантът вложи цинизъм в думите си. — Пък и ако мъжът не е бил Робърт Ъндърхей, защо тогава е бил убит?

— Ето в кое е загадката — промърмори Поаро.

Шеста глава

Поаро си тръгна намръщен от полицията. Постепенно забави крачка. На площада пред пазара се спря и се огледа. Виждаше се къщата на доктор Клоуд с изтъркана табела на вратата, а малко по-надолу и пощата. От другата страна бе домът на Джереми Клоуд. Поаро съзря пред себе си римската католическа църква „Успение Богородично“ — малка сграда, сгушена като теменужка на фона на внушителната „Света Мария“, извисила арогантно снага в средата на площада, обърната към Корнмаркет, възвеличаваща славата на протестантската религия.

Някак импулсивно Поаро мина през портата на католическата църква и стигна по пътечката до вратата й. Натисна дръжката и влезе. Свали си шапката и се отпусна на колене пред олтара зад един от столовете. Молитвата му бе прекъсната от звука на сподавени, сърцераздирателни ридания.

Поаро се обърна. От другата страна на пътеката бе коленичила жена в тъмна рокля, заровила глава в ръцете си. След малко тя се изправи и, все още хлипайки, се насочи към вратата. С широко отворени от любопитство очи Поаро стана и я последва. Бе разпознал Розалийн Клоуд.

Тя се спря, като се мъчеше да се овладее. Поаро я настигна и й заговори с нежен глас:

— Мога ли с нещо да ви помогна, мадам?

Розалийн не изрази никаква изненада, само му отговори с простотата на нещастно дете.

— Не. Никой не може да ми помогне.

— Изживявате голяма тревога, нали?

Тя отвърна:

— Отведоха Дейвид… И аз съм съвсем сама. Казаха, че е извършил убийство… Но той не е! Не го е извършил! — изгледа Поаро и добави: — Вие бяхте днес на следствието, нали? Видях ви!

— Да. Ако мога да ви помогна с нещо, мадам, с радост бих го сторил.

— Страхувам се. Дейвид ми каза, че съм в безопасност, докато той е тук и се грижи за мен. Но сега го отведоха… и аз се страхувам. Той ме предупреди — всички ми желаят смъртта. Колко ужасно звучи! Но сигурно е вярно.

— Разрешете ми да ви помогна, мадам.

Тя поклати глава.

— Не. Никой не може да ми помогне. Не мога дори да се изповядам. Сама ще трябва да понеса бремето на своята греховност. Бог ме е лишил от милостта си.

— Никой не е лишен от милостта на Бога — заяви Поаро. — Знаете го много добре, дете мое.

Тя отново го погледна — безумен, печален поглед.

— Трябваше да призная греховете си. Само ако можех…

— А не можете ли? Нали затова дойдохте в църквата?

— Дойдох да потърся утеха, просто утеха. Но каква утеха може да има за мен? Аз съм грешница.

— Всички сме грешници.

— Но човек би трябвало да се покае… Длъжна бях да говоря… да разкажа всичко — тя покри лицето си с ръце. — О, всички онези лъжи, които наприказвах! Лъжите…

— Излъгали сте нещо за съпруга си? За Робърт Ъндърхей? Всъщност убитият е Робърт Ъндърхей, така ли?

Тя рязко се обърна към него. Погледът й бе изпълнен с подозрение и предпазливост. Извика силно:

— Казвам ви, това не беше моят съпруг. Изобщо нямаше нищо общо с него!

— Убитият не е бил вашият съпруг, така ли?

— Точно така — предизвикателно заяви тя.

— Кажете ми — продължи Поаро, — що за човек беше вашият съпруг?

Погледът й се закова в него. После лицето й тревожно се сви. В очите й се появи страх. Тя извика:

— Не желая повече да разговарям с вас.

Подмина го бързо и се затича по пътеката към площада.

Поаро не направи опит да я последва. Само кимна доволно с глава.

— Аха — промълви той, — значи е точно така!

После бавно се отправи към площада. След миг колебание тръгна по Хай стрийт, която водеше право към „Елена“ — последната сграда преди полята.

На входа на хотела се натъкна на Роули Клоуд и Лин Марчмънт.

Поаро огледа момичето с любопитство. Красива девойка, помисли си той, а също и интелигентна. Не от онзи тип, който му допадаше. Предпочиташе нещо по-нежно и по-женствено. Според него Лин Марчмънт безспорно бе модерно момиче, но човек спокойно би могъл да я определи и като тип от времето на кралица Елизабет I. Тези представителки на нежния пол си знаеха цената, държаха се свободно и се възхищаваха от дръзки и силни мъже.

— Толкова сме ви признателни, мосю Поаро — каза Роули. — Боже мили, наистина беше страхотен номер.

Което си бе самата истина, помисли си Поаро. Когато ти задават въпрос, чийто отговор ти е известен, не представлява никаква трудност да изпълниш номера си с всички необходими ефекти. Разбираше как се чувства Роули — да извадиш изневиделица, образно казано, някакъв си майор Портър, се доближаваше по ефектност до безброй зайци, изскачащи от шапката на фокусник.

— Направо се чудя как успяхте — продължи Роули. Поаро не го осветли по въпроса. В края на краищата и той бе човек. Фокусникът не разкриваше пред публиката тайната на триковете си.

— Както и да е, Лин и аз сме ви безкрайно благодарни — не спираше Роули.

На Поаро му се стори, че Лин Марчмънт не изглеждаше особено благодарна. Под очите й имаше сенки от преумора, пръстите й нервно се сплитаха и отпускаха.

— Това е от огромно значение за бъдещия ни семеен живот — каза Роули.

Лин се сопна:

— Откъде знаеш? Чакат ни още толкова много формалности.

— Кога ще се жените? — вежливо попита Поаро.

— През юни.

— А откога сте сгодени?

— Вече почти шест години — отвърна Роули. — Лин съвсем скоро се уволни от Женската спомагателна служба към военноморските сили.

— А сигурно е забранено жената да се омъжва, докато е в тази служба?

Лин кратко обясни:

— Аз бях в чужбина.

Поаро забеляза, че Роули изведнъж се намръщи. После рязко заяви:

— Хайде, Лин. Трябва да тръгваме. Предполагам, че мосю Поаро бърза да се връща в града.

Поаро отвърна усмихнато:

— Но аз няма да се връщам в града.

— Какво?

Роули се закова на място.

— За известно време ще отседна тук, в „Елена“.

— Но… но защо?

— C’est un beau paysage13 — кротко изтъкна Поаро.

Роули неуверено измънка:

— Да, разбира се. Но… не сте ли, хм… зает?

— Направил съм си сметката — усмихнато го увери Поаро. — Не съм длъжен непрекъснато да поемам ангажименти. Мога да се наслаждавам на свободното си време и да го прекарвам там, където ме отведе фантазията ми. А тя ме насочва към Уормсли Вейл.

Видя как Лин Марчмънт вдигна глава и го изгледа втренчено. Стори му се, че Роули беше леко притеснен.

— Предполагам, играете голф? — попита той. — Защото в Уормсли Хийт има много по-хубав хотел. А това селце е толкова загубено.

— Моите интереси — обясни Поаро — са насочени изцяло към Уормсли Вейл.

Лин каза:

— Хайде, Роули.

Роули я последва с неохота. На вратата Лин се спря и внезапно се върна назад. С тих и спокоен глас заговори на Поаро:

— След следствието арестуваха Дейвид. Вие… мислите ли, че имаха право?

— Нямаха друг избор, мадмоазел, след произнесеното решение.

— Имам предвид… мислите ли, че той го е извършил?

— А вие? — отвърна с въпрос Поаро.

Но Роули отново застана до нея. Лицето на Лин застина. Тя каза:

— Довиждане, мосю Поаро. Надявам се, ще се видим отново.

„Съмнявам се“ — каза си Поаро.

Малко след като си уреди с Беатрис Липинкот стая в „Елена“, той отново излезе. Стъпките му го насочиха към дома на доктор Лайънел Клоуд.

— О! — възкликна леля Кати и отстъпи крачка назад. — Мосю Поаро?

— На вашите услуги, мадам — поклони се Поаро. — Идвам да ви изкажа почитанията си.

— О, много мило от ваша страна, наистина. Да… ами заповядайте вътре. Моля, седнете. Само да преместя оттук тази книга на мадам Блаватски14. Ще пиете ли чаша чай? Само дето кейкът е толкова стар. Бях си наумила да купя пресен от Пийкок, понякога в сряда има и руло с пълнеж от сладко… Но едно следствие винаги обърква графика на домакинството, не мислите ли?

Поаро отвърна, че според него това е напълно разбираемо.

Беше си въобразил, че Роули Клоуд се притесни, когато спомена за намерението си да поостане в Уормсли Вейл. Безспорно леля Кати въобще не го посрещна приветливо. На лицето й бе изписано изражение, твърде близко до смущението. После, като се наведе напред, прошепна заговорнически:

— Нали няма да кажете на съпруга ми, че съм идвала се консултирам с вас за… знаете за какво?

— Гроб съм, мадам.

— Имам предвид… По онова време нямах представа, разбира се, че Робърт Ъндърхей, горкият човек, такава трагедия, всъщност е бил тук — в Уормсли Вейл. И това все още ми се струва най-невероятното съвпадение!

— По-лесно щеше да е — съгласи се Поаро, — ако масичката за спиритически сеанси ви бе насочила направо към „Елена“.

Леля Кати се оживи леко при споменаването на масичката за спиритически сеанси.

— В света на отвъдното нещата са толкова непредвидими — започна тя. — Но на мен ми се струва, мосю Поаро, че във всичко има някакъв умисъл. Не смятате ли, че и в живота е така? Че във всяко нещо има умисъл?

— Да, наистина, мадам. Дори и във факта, че в момента седя тук, във вашата гостна, има известен умисъл.

— О, така ли? — мисис Клоуд се сепна. — Наистина ли? Ами да, може би сте прав… Вие несъмнено се стягате да се връщате в Лондон, нали?

— Не веднага. Ще поостана няколко дни в „Елена“.

— В „Елена“? Ааа, в „Елена“! Но нали там… о, мосю Поаро, смятате ли, че е разумно?

— Насочен бях към „Елена“ — тържествено заяви Поаро.

— Насочен ли? Не ви разбирам.

— Да, насочен от вас.

— Но… аз никога не съм… искам да кажа… нямах представа. Всичко е толкова ужасно, не мислите ли?

Поаро тъжно поклати глава и подметна:

— Говорих с мистър Роули Клоуд и мис Лин Марчмънт. Чувам, че скоро щели да се женят.

Това незабавно насочи вниманието на леля Кати в друга посока.

— Милата Лин, чудесно момиче е и толкова я бива в сметките. Мен например хич ме няма по тези работи, ама хич. Изобщо Лин да ти е в къщата е истински благодат. Ако забъркам някоя каша, тя винаги ме измъква. Милото ми момиче, от сърце се надявам, че ще бъде щастлива. Роули, разбира се, е очарователен, но може би… хм, е малко скучен. Имам предвид скучен за момиче като Лин, което е видяло толкова много свят. Защото Роули, разбирате ли, през цялата война остана във фермата — о, напълно законно, естествено. Искам да кажа, правителството така постанови, всичко беше наред — никакви признаци на малодушие, както по време на бурската война. Но от друга страна, това до известна степен ограничава човека.

— Шестгодишният годеж все пак е достойно изпитание за една любов.

— О, да, така е! Но ми се струва, че когато се върнат вкъщи, всички тези момичета стават някак си неспокойни… И ако се появи някой… може би някой, чийто живот е изпълнен с авантюри…

— Като Дейвид Хънтър?

— Не, между тях няма нищо — нетърпеливо отвърна леля Кати. — Абсолютно нищо. Съвсем сигурна съм! И добре че няма, не мислите ли? Толкова ужасно би било, особено след като се оказа убиец! На собствения си зет при това! О, не, мосю Поаро, моля ви, не оставайте с впечатлението, че съществува някакво разбирателство между Лин и Дейвид. Та те се карат всеки път когато се видят. Не, по-скоро ми се струва… о, Боже, май че съпругът ми се прибира. Нали няма да забравите, мосю Поаро, нито дума за първата ни среща! Горкият ми съпруг, така ще се разстрои, ако реши, че… О, Лайънел, скъпи, на гости ни е мосю Поаро, който така умело откри онзи майор Портър, за да идентифицира тялото.

Доктор Клоуд имаше уморен и измъчен вид. Бледосините му очи с малки зеници шареха безцелно из стаята.

— Как сте, мосю Поаро? В града ли се връщате?

„Mon Dieu15, още един, който ми стяга багажа за Лондон“ — помисли си Поаро. На глас търпеливо обясни:

— Не, оставам в „Елена“ за някой и друг ден.

— В „Елена“? — Лайънел Клоуд се навъси. — А полицията иска да ви задържи още малко там, така ли?

— Не. Оставам по собствено желание.

— Нима? — внезапно докторът го погледна с изражение на сведущ човек. — Значи не сте удовлетворен?

— Какво ви кара да мислите така, доктор Клоуд?

— Е, хайде, драги, така е, нали?

Мисис Клоуд изчурулика нещо за чая и излезе от стаята.

Докторът продължи:

— Имате чувството, че нещо не е наред, нали?

Поаро бе изумен.

— Странно е, че точно вие го казвате. Да не би вие самият да чувствате нещо такова?

Клоуд се поколеба.

— Ннне. Едва ли… Може би е просто чувство за нереалност. В книгите изнудвачът си получава заслуженото. Но дали и в живота е така? Отговорът очевидно е „да“. Но ми се струва неестествено.

— Има ли нещо в медицинската експертиза по случая, което да не ви удовлетворява? Питам ви съвсем неофициално, разбира се.

Доктор Клоуд отвърна замислено:

— Не, не мисля.

— Да, да — има нещо. Виждам, че има нещо.

Когато пожелаеше, Поаро можеше да придаде на гласа си почти хипнотичен тон. Доктор Клоуд леко се навъси, а после нерешително започна:

— Нямам никакъв опит с криминалните случаи. Пък и медицинската експертиза въобще не е окончателно, солидно и неуязвимо доказателство, за каквото го смятат лаиците и авторите на романчета. Всички ние сме склонни към грешки и медицината също не прави изключение. Какво представлява една диагноза? Догадка, базираща се на известни познания и няколко неопределени следи, които водят в различни посоки. Лично аз съм безпогрешен може би в диагностицирането на шарката, защото в кариерата си съм се сблъсквал със стотици случаи и съм запознат с многобройните й признаци и симптоми. Едва ли обаче някога ще срещнеш „типичния случай“ на шарка, описан в учебниците.

Случвало ми се е какво ли не — виждал съм жена легнала на операционната маса, за да й бъде отстранен апандиситът, на която изведнъж й поставят диагноза коремен тиф — точно навреме! Или пък дете с кожен обрив, чиято диагноза, поставена от сериозен и съвестен млад лекар, е тежка авитаминоза. Обаче пристига местният ветеринар и казва на майката, че любимата котка на детето й има тения и то сигурно се е заразило от нея!

Лекарите, както и всички останали хора, стават жертва на предубежденията си. Ето, в нашия случай — до мъжа, който безспорно е убит, намират окървавена маша. Глупаво ще бъде да се твърди, че е бил ударен с нещо друго и все пак, тъй като нямам никакъв опит с хора с разбити черепи, аз бих заподозрял нещо съвсем различно — нещо може би не толкова гладко и закръглено… нещо като, ох… не зная, нещо с по-остър ръб — тухла или друг подобен предмет.

— Вие не съобщихте това на следствието?

— Ами не, защото наистина не съм сигурен. Съдебният лекар Дженкинс остана удовлетворен, а той има последната дума. Но предубеждението остава — до тялото лежи оръжие. Възможно ли е травмата да е била нанесена с него? Да, възможно е. Но ако ти покажат само травмата и те питат от какво е тя, тогава не зная дали ще смееш да го кажеш, защото всъщност няма никаква логика — имам предвид, ако приемем, че убийците са двама — един, който нанася удар с тухла, и друг — с машата — докторът замлъкна и недоволно поклати глава. — Няма логика, не съм ли прав? — попита той Поаро.

— Не е ли възможно да е паднал върху някакъв остър предмет?

Доктор Клоуд поклати глава.

— Но той лежеше с лице към пода в средата на стаята — върху дебел старинен персийски килим.

Жена му влезе и той смени темата:

— Ето я и Кати с нейното бледо подобие на чай — отбеляза Клоуд.

Леля Кати едва крепеше подноса със сервиза за чай, половин хляб и някакво отвратително на вид сладко на дъното на двуфунтов буркан.

— Стори ми се, че чайникът завря — несигурно подметна тя, докато повдигаше капака на каната и надничаше вътре.

Доктор Клоуд отново изсумтя и промърмори:

— Оцветена вода, нищо повече — и с тези думи излезе от стаята.

— Бедният Лайънел — откакто започна войната, нервите му са в ужасно състояние. Работеше прекалено много. Нали доста лекари заминаха в армията. Изобщо не си даваше почивка. По цял ден навън — от сутрин до вечер. Чудя се как още не е рухнал. Разбира се, надяваше се да се пенсионира, щом настъпи мирът. Всичко бе уговорено с Гордън. Нали знаете, че хобито му е ботаниката и по-специално използването на лековитите билки през средновековието. Пише книга на тази тема. Копнееше за спокоен живот, за да има възможност да направи необходимите проучвания. Но после, когато Гордън умря ей тъй… А вие знаете как стоят нещата в наши дни, мосю Поаро. Данъците и всичко останало. Просто не може да си позволи да се пенсионира и е много огорчен. И наистина ми изглежда нечестно. Гордън почина толкова внезапно, без да остави завещание, което съвсем разколеба вярата ми. Искам да кажа, че действително не виждах смисъла на всичко това. Струваше ми се, че просто е станала някаква грешка.

Тя въздъхна, а после сякаш се пооживи.

— Но все пак получих опора от оня свят. „Кураж и търпение, и ще се намери изход.“ И наистина, когато този чудесен майор Портър се изправи днес и заяви твърдо и решително, че убитият е Робърт Ъндърхей — е, тогава разбрах, че изходът е намерен! Не е ли прекрасно, мосю Поаро, че нещата се развиха по най-благоприятен начин?

— Вече има дори и убийството — отвърна Еркюл Поаро.

Седма глава

Потънал в мисли, Поаро влезе в „Елена“. Трепереше леко, защото навън духаше студен източен вятър. Фоайето бе безлюдно. Отвори вратата към салона вдясно. Вътре миришеше на застоял цигарен дим, а огънят едва тлееше. Изниза се на пръсти към вратата с надпис „Само за гости на хотела“ в другия край на фоайето. Тук огънят гореше буйно, а в едно удобно кресло внушителна възрастна дама си грееше краката. Тя хвърли на Поаро поглед, изпълнен с такава свирепост, че той извинително се оттегли.

Постоя за момент във фоайето, като наблюдаваше от празното остъклено помещение вратата, върху която имаше надпис с плътни старовремски букви „ТРАПЕЗАРИЯ“. От опита си в провинциалните хотели Поаро отлично знаеше, че единственото време за сервиране на кафе, и то неохотно, бе на закуска, а и тогава основният му компонент беше голямо количество разредено горещо мляко. Малките чашки с мазна и гъста течност, наречена черно кафе, се предлагаха не в трапезарията, а в големия салон. Телешко варено, шницел по виенски с картофи и пудинг — традиционното меню за вечерята — се сервираха в трапезарията точно в седем часа. А дотогава на въпросното място цареше атмосфера на пълен покой.

Поаро замислено се изкачи по стълбите. Вместо да свие вляво към №11 — собствената му стая, той тръгна вдясно и спря пред вратата на №5. Огледа се. Беше тихо и пусто. Отвори вратата и влезе.

Полицията бе приключила със стаята. Личеше си, че наскоро бе измита и разтребена. Подът бе гол. Явно старовремският килим беше изпратен на чистене. Одеялата бяха сгънати и подредени на купчина върху леглото.

Поаро затвори вратата след себе си и се разходи безцелно из стаята. Бе чиста и някак странно лишена от човешко присъствие. Погледът му обхвана мебелировката — писалище, махагонов скрин с чекмеджета, гардероб от същия материал (вероятно той закриваше вратата към стая №4), огромно двойно месингово легло, умивалник със студена и топла вода — в крак с новостите и липсата на работна ръка, голямо, но неудобно кресло, два по-малки стола, старовремска викторианска камина с ръжен и лопата, част от комплекта, в който се включваше и машата, тежка мраморна полица над камината и ръбест мраморен бордюр отпред.

Поаро насочи вниманието си към бордюра. Наведе се, навлажни пръста си и започна да търка десния ръб. После провери резултата. Пръстът му бе леко почернял. Повтори действието с друг пръст по левия ръб. Този път пръстът му остана чист.

— Да — замислено произнесе Поаро, — да.

Хвърли поглед към вградения умивалник. После отиде до прозореца. Той гледаше към някакви плоски ламарини — най-вероятно покрив на гараж, реши Поаро, и към тясна задна уличка. Оттук човек лесно можеше да влезе и да излезе незабелязано от стая №5. Но също така незабелязано можеше да мине и по стълбите. Самият Поаро току-що го бе сторил.

Тихо се измъкна, като затвори вратата след себе си. Влезе в своята стая. Вътре определено не беше топло. Отново слезе долу, поколеба се малко, но подтикван от студа, смело нахълта в стаята за гости на хотела, придърпа едно кресло към огъня и се настани удобно.

Отблизо внушителната възрастна дама изглеждаше още по-застрашителна. Имаше металносив цвят на косата, биещи на очи мустаци, а когато заговори, и дебел, страховит глас.

— Тази стая — започна тя — е само за лица, отседнали в хотела.

— Аз съм отседнал в хотела — отвърна Поаро.

Старата дама се позамисли за момент, преди да поднови атаката си с обвинителен тон:

— Вие сте чужденец.

— Да — съгласи се Поаро.

— Според мен — продължи дамата, — всички вие трябва да се върнете.

— Да се върнем къде? — поинтересува се Поаро.

— Там, откъдето сте дошли — убедено заяви тя. После внесе като допълнение sotto voce16 и изсумтя: — Чужденци!

— Няма да е много лесно — кротко отвърна Поаро.

— Глупости. Нали за това се бихме във войната, не е ли така? За да могат хората да се върнат, където им е мястото, и да си стоят там.

Поаро не влезе в спор. Отдавна бе разбрал, че всеки индивид имаше собствено мнение по въпроса „За какво се бихме във войната?“

Възцари се враждебна тишина.

— Не зная вече накъде върви този свят — продължи възрастната дама. — Наистина не зная. Всяка година идвам тук. Съпругът ми издъхна в селцето преди шестнайсет години. Тук е погребан. Всяка година идвам за един месец.

— Достойно за уважение поклонение — вежливо отвърна Поаро.

— И всяка година нещата вървят все по-зле и по-зле. Обслужването е отвратително! Храната е под всякаква критика! Шницел по виенски — дрън-дрън! Шницелът е или от бут, или от филе — а не от кълцано конско месо!

Поаро тъжно поклати глава.

— Единственото хубаво нещо е, че затвориха аеродрума — продължи дамата. — Такъв позор — всички тези млади пилоти, които се мъкнеха тук с отвратителните си момичета. Момичета, как ли пък не! Какво ли си мислят майките им в днешно време, не зная. Оставят ги да хойкат както си щат. Ама правителството е виновно за всичко — като изпраща майките по фабриките. Дава им отпуск, само ако имат малки деца. Малки деца — вятър и мъгла! Всеки може да гледа бебета! Бебето няма да се спусне след войниците. Момичетата между четиринайсет и осемнайсет — те имат нужда от здрава ръка! Имат нужда от майчински контрол. Майката трябва да е наясно какви ги върши дъщеря й. Войници! Пилоти! Само те са им в акъла. Американци! Негри! Полска измет!

Тук вече старата дама се задави от възмущение. Но щом си възвърна силите, отново със задоволство се потопи в справедливата си ярост, използвайки Поаро за мишена на яда си.

— Защо оградиха военните лагери с бодлива тел? За да държат войниците настрана от момичетата? Не, за да държат момичетата настрана от войниците! Мъже, мъже — само за това мислят! Вижте ги само как се обличат. Панталони! Някои глупачки носят дори и шорти — надали биха ги сложили, ако можеха да се видят как изглеждат отзад!

— Съгласен съм с вас, мадам, напълно съм съгласен.

— И какво слагат на главите си? Нормални шапки ли? О, не, някакви безформени парцали. Лицата им — целите в грим и пудра, а устните наплескани. И ноктите им червени — не само на ръцете, но и на краката!

Дамата млъкна и погледна Поаро в очакване. Той въздъхна и поклати глава.

— И в църквата влизат без шапки. Понякога дори и не слагат онези смешни шалове. Просто някаква грозна накъдрена коса. Коса? В днешно време никой не разбира от коси. Когато бях млада, можех да седна върху косата си.

Поаро крадешком стрелна с поглед металносивите кичури. Струваше му се невъзможно свирепата възрастна дама някога да е била млада.

— Една такава никаквица си подаде главата тук онази вечер — продължи неуморно жената. — Увита в оранжев шал, гримирана и напудрена. Погледнах я. Само я ПОГЛЕДНАХ! Веднага се измете. И не беше от хотела — последва обяснението. — Слава Богу, такъв тип жени не отсядат тук! Но каква работа можеш да имаш в една стая с мъж? За мен подобно действие е отвратително. Споделих с онази Липинкот — но и тя не пада по-долу от останалите, върти се около всичко живо, що е обуто в панталон.

У Поаро проблесна слаба искрица интерес.

— Излязла е от мъжка стая, така ли? — попита той.

Възрастната дама разпалено се впусна в темата.

— Точно това ви казвам. Видях я със собствените си очи. Стая №5.

— Кога я видяхте, мадам?

— Ами в деня преди цялата бъркотия около убийството на онзи мъж. Какъв позор да се случи подобно нещо тук! Някога беше такова почтено старомодно място. Но вече…

— И по кое време на деня по-точно се случи?

— Какъв ти ден! Въобще не беше през деня, а вечерта. А и не беше рано. Абсолютен позор. След десет часа. Аз си лягам към десет и петнайсет. А тя ми излиза от стая №5, безочливата нахалница, и, като ме вижда, се отдръпва назад в стаята, кикоти се и приказва нещо на мъжа вътре.

— Него чухте ли го да говори?

— Нали точно това ви разправям. Влиза тя вътре, а той вика: „О, хайде, изчезвай оттук! Писна ми!“ Хубави приказки на мъж към жена. Ама и те си го просят! Уличници!

Поаро я прекъсна:

— Вие не докладвахте ли в полицията?

Тя го закова с унищожителен поглед и, като се олюляваше, се вдигна от креслото. Надвесена над него и впила очи в неговите процеди:

— Никога не съм имала нищо общо с полицията. Полицията — как ли пък не! Аз и полицейски съд!

Трепереща от ярост, тя тръгна да излиза, като хвърли последен злобен поглед към Поаро.

Поаро поседя няколко минути, поглаждайки замислено мустаците си. После стана и се отправи да търси Беатрис Липинкот.

— А, да, мосю Поаро, имате предвид старата мисис Ледбетър? Вдовицата на епископ Ледбетър. Всяка година идва тук. Но между нас да си остане, голяма прокоба е. Понякога наистина е страшно рязка и груба с хората и изглежда не може да проумее, че нещата вече не са същите. Е, естествено тя е почти на осемдесет години.

— Но умът й бистър ли е? Знае ли какво говори?

— О, да. И е доста наблюдателна, понякога дори прекалено много.

— Имате ли представа коя е била младата жена, поселила убития във вторник вечерта?

Беатрис доби изумен вид.

— Не помня въобще някога да го е посещавала млада дама. Как е изглеждала?

— Носила е оранжев шал, увит около главата си, и, доколкото разбрах, е имала огромно количество грим. Говорила е с Ардън в стая №5 в десет и петнайсет във вторник вечерта.

— Повярвайте ми, мосю Поаро, нямам никаква представа.

Потънал в мисли, Поаро тръгна да търси лейтенант Спенс.

Спенс мълчаливо изслуша разказа му. После се облегна на стола и бавно кимна с глава.

— Странно, нали? — каза той. — Колко често всичко опира до познатата стара формула. Cherchez la femme.

Френското произношение на лейтенанта не бе толкова хубаво, колкото произношението на сержант Грейвс, но той се гордееше с него. Изправи се и прекоси стаята. Върна се, стиснал нещо в ръка — червило в позлатена гилза.

— През цялото време тази следа подсказваше, че може би е замесена жена — обясни той.

Поаро пое червилото и размаза мъничко върху опакото на ръката си.

— Много добро качество. Тъмночерешов цвят — най-вероятно е било използвано от брюнетка.

— Да. Намерено бе на пода в стая №5. Беше се търкулнало под скрина и, разбира се, има вероятност да е стояло там известно време. Никакви отпечатъци. Е, днес вече гамата от червила не е бедна както преди, когато имаше само няколко вида.

— Не се и съмнявам, че сте направили необходимите справки.

Спенс се усмихна.

— Да — отвърна той, — както се изразихте, направихме необходимите справки. Розалийн Клоуд носи такова червило. Също и Лин Марчмънт. Франсес Клоуд предпочита по-пастелни тонове. Мисис Лайънел Клоуд въобще не слага червило. Мисис Марчмънт използва бледорозово. Беатрис Липинкот едва ли може да си позволи такива скъпи червила, както и камериерката Гладис.

Спенс направи пауза.

— Проверили сте всичко — отбеляза Поаро.

— Едва ли. Сега изглежда така, сякаш има замесено външно лице — някоя жена, може би, която Ъндърхей е познавал в Уормсли Вейл.

— И която е била при него във вторник в десет и петнайсет вечерта?

— Да — отвърна Спенс. После добави с въздишка: — Следователно Дейвид Хънтър е вън от играта.

— Така ли?

— Ами да. Негова светлост най-сетне се съгласи да даде показания. След като адвокатът му се постара да го вразуми, че е в негова полза. Ето отчетът на действията му.

Поаро зачете прегледно написаните на машина бележки.

— Причината за пристигането му — намеси се лейтенантът, — според думите му, била да прибере някои неща, които бил забравил — писма, документи, чекова книжка, както и да провери дали ризите му са дошли от пералнята. Те естествено не били дошли! Бога ми, в наше време тези перални наистина са проблем. Четири седмици вече, откакто ни взеха дрехите — чиста кърпа не остана в къщата. Жена ми пере всичко на ръка.

След това съвсем човешко отклонение лейтенантът се върна към действията на Дейвид.

— В каква посока се е отправил? — попита Поаро.

Лейтенантът погледна бележките си.

— Казва, че е обиколил Даун Копс, после Батс Хил й Лонг Ридж.

— Всъщност е направил пълен кръг около Уайт Хаус!

— За Бога, бързо сте разучили областта, мосю Поаро!

Поаро се усмихна и поклати глава.

— Не, не съм запознат с местата, които назовахте. Просто направих някои изводи.

— Нима? — лейтенантът наклони глава на една страна. — След това, пак по неговите думи, докато бил на Лонг Ридж, осъзнал, че доста се е забавил и хукнал в посока към гарата на Уормсли Хийт, цепейки през полето. В последния момент хванал влака, пристигнал на гара Виктория в 10.45 и се отправил към Шепърдс Корт. Там бил в единайсет часа, което е потвърдено от мисис Гордън Клоуд.

— А за останалата част с какви потвърждения разполагате?

— Със съвсем оскъдни, но все пак чуйте сам. Роули Клоуд и други хора са го забелязали да слиза на гарата в Уормсли Хийт. Прислужничките от Фъроубанк били навън (той естествено има свой ключ) и не са го видели, но после открили един фас в пепелника, който предполагам, ги е заинтригувал, а също и пълен безпорядък в шкафа за бельо. После един от градинарите, който работил до късно — затварял парниците или нещо подобно, го зърнал за миг. Мис Марчмънт го срещнала до горичката Мардън, когато тичал за влака.

— Някой видял ли го е да се качва във влака?

— Не, но е телефонирал от Лондон на мис Марчмънт, веднага щом се е прибрал — в 11.05 часа.

— Това проверено ли е?

— Да. Направихме запитване относно обажданията от този номер. Отчетена е такса за междуградски разговор с Уормсли Вейл 34 — номера на Марчмънт.

— Твърде интересно — промърмори Поаро.

Но Спенс продължаваше да нарежда прилежно и методично.

— Роули Клоуд е оставил Ардън в девет без пет. Абсолютно сигурен е, че не е било по-рано. Към девет и десет Лин Марчмънт среща Хънтър при горичката Мардън. Ако приемем, че той е тичал през целия път от „Елена“ дотам, дали е имал време да се види с Ардън, да се скарат, да го убие и да стигне до Мардън? Проучваме тази възможност, но на мен ми се струва, че е малко вероятна. Както и да е, сега започваме всичко отначало. Противно на версията, че Ардън е бил убит към девет часа, в десет и десет той още е бил жив — освен ако вашата стара дама не е сънувала. Значи е бил убит или от жената, която е изпуснала червилото си — дамата с оранжевия шал, или от някой, който се е промъкнал, след като тя си е тръгнала. Но който и да го е извършил, умишлено е нагласил стрелките на часовника на девет и десет.

— Което щеше да се окаже изключително неприятно за Дейвид Хънтър, ако по случайност не бе срещнал Лин Марчмънт на твърде необичайно място? — каза Поаро.

— Точно така. Влакът в 9.20 часа е последният, който тръгва от Уормсли Хийг. Стъмвало се е. Винаги има много играчи на голф, които се прибират с него. Никой не би забелязал Хънтър — дори и персоналът на гарата едва ли би го разпознал. А после той не се е прибрал с такси до вкъщи. Така че можем да се осланяме единствено на твърдението на сестра му, че се е върнал в Шепърдс Корт, което потвърждава неговите думи.

Поаро мълчеше и Спенс попита:

— За какво мислите, мосю Поаро?

Поаро промълви:

— Дълга разходка около Уайт Хаус. Среща в горичката Мардън. Телефонно обаждане и по-късен час… А Лин Марчмънт е сгодена за Роули Клоуд… Да, много бик искал да зная какво точно се е казало в този телефонен разговор.

— Човешкото любопитство ви подтиква към това, нали?

— Да — отвърна Поаро. — Винаги се ръководя от него.

Осма глава

Вече ставаше късно, но Поаро искаше да направи още едно посещение. Отправи се към дома на Джереми Клоуд.

Дребна прислужница с интелигентен вид го покани да изчака в кабинета на Джереми Клоуд.

Щом остана сам, Поаро с любопитство започна да разглежда обстановката. Всичко бе толкова подредено и строго. Дори и в кабинета му. На бюрото имаше голям портрет на Гордън Клоуд. Имаше и друг, по-блед, на лорд Едуард Трентън, яхнал кон. Вниманието на Поаро бе приковано именно към него, когато влезе Джереми Клоуд.

— О, пардон — извини се Поаро и смутено постави портрета в рамка обратно на бюрото.

— Бащата на съпругата ми — обясни Джереми с едва доловима самодоволна нотка в гласа. — И един от най-добрите му коне Честнът Трентън. Класира се втори на дербито през 1924-а година. Интересувате ли се от конни състезания?

— За съжаление, не.

— Гълтат много пари — сдържано заяви Джереми. — Лорд Едуард фалира и се наложи да замине да живее в чужбина. Да, доста скъп спорт.

Но в тона му се долавяше скрита гордост.

Поаро прецени, че самият Джереми по-скоро би си хвърлил парите на улицата, отколкото да ти вложи в коне, но все пак тайно се възхищаваше и уважаваше онези, които го правеха.

Клоуд продължи.

— С какво мога да ви помогна, мосю Поаро? Като част от фамилията чувствам, че ви дължим благодарност за това, че издирихте майор Портър, за да даде показания за самоличността на убития.

— Фамилията изглежда ликува — изтъкна Поаро.

— О — сдържано отвърна Джереми, — рано е за ликуване. Още много вода има да изтече. В края на краищата, смъртта на Ъндърхей е официално призната в Африка. Минават години, докато се отмени подобно постановление. А и показанията на Розалийн бяха категорични — наистина твърде категорични. Знаете, че тя направи приятно впечатление.

Джереми Клоуд сякаш не искаше да храни надежди, че личните му дела отново ще тръгнат добре.

— Не бих желал да правя прогнози — продължи той. — Човек не може да каже как ще се развие делото.

После с отегчен и уморен жест отмести встрани някакви документи и каза:

— Е, искахте да ме видите?

— Да, ще ми се да ви питам, мистър Клоуд, дали сте напълно сигурен, че брат ви не е оставил завещание? Имам предвид завещание, направено веднага след женитбата му?

Джереми изглеждаше изненадан.

— Струва ми се, че на никого и през ум не му е минавала подобна мисъл. Със сигурност обаче не е направил завещание, преди да напусне Ню Йорк.

— Но може да го е написал в един от двата дни, които е прекарал в Лондон.

— И да е ходил при адвокат?

— Или пък сам да го е написал.

— Ами свидетели? Откъде е могъл да ги вземе?

— В къщата е имало трима прислужници — напомни Поаро. — И тримата са загинали заедно с него.

— Хм, да… Но дори и по някаква случайност да е направил това, за което намеквате, завещанието е било унищожено.

— Точно там е работата. В последно време много документи, за които се е смятало, че са повредени, се възстановяват и дешифрират с помощта на нови методи. Например документи, които са обгорени в личните сейфове, но не дотам, че да не могат да се разчетат.

— Ами наистина, мосю Поаро, тази ваша идея е доста необикновена… Доста необикновена. Но ми се струва… наистина просто не вярвам да излезе нещо от нея. Доколкото съм запознат, в къщата на Шефилд Терас нямаше сейф. Гордън съхраняваше всичките си ценни книжа в кабинета си, а там със сигурност липсваше завещание.

— Но все пак човек може да направи справка, нали? — настояваше Поаро. — Например в службата за противовъздушна отбрана? Бихте ли ме упълномощили да се заема с това?

— Но да, разбира се, разбира се. Много любезно от ваша страна, че си предлагате услугите. Но, боя се, че изобщо не вярвам в успеха на начинанието. Е, все пак, предполагам, има малка вероятност. Вие… вие значи веднага се връщате в Лондон?

Поаро присви очи. Нямаше грешка, в тона на Джереми се долавяше нетърпение. Да се върне в Лондон… Наистина ли всички копнееха да се махне от пътя им?

Преди да отговори, вратата се отвори и влезе Франсес.

Две неща поразиха Поаро. Първо, фактът, че изглеждаше невероятно зле, беше като болна. И второ, поразителната прилика с портрета на баща й.

— Мосю Еркюл Поаро е дошъл да ни види, скъпа — обясни Джереми, без да има нужда.

Тя се ръкува с него, а Джереми незабавно й предаде предположението на Поаро за евентуално завещание. Франсес бе изпълнена със съмнения.

— Шансът ми се струва нищожен.

— Мосю Поаро отива в Лондон и най-любезно предложи да направи необходимите справки.

— Доколкото разбрах, майор Портър е давал наряд по време на въздушните нападения в този район — обясни Поаро.

Любопитно изражение премина по лицето на мисис Клоуд.

— Кой е майор Портър?

Поаро сви рамене.

— Бивш военен, вече пенсионер.

— Наистина ли е бил в Африка?

Поаро я изгледа с интерес.

— Разбира се, мадам. Защо не?

Тя унесено отвърна:

— Не зная. Поведението му ме озадачи.

— Да, мисис Клоуд, разбирам ви.

Тя му хвърли бърз поглед. В очите й се мярна страх. После се обърна към съпруга си и промълви:

— Джереми, много се тревожа за Розалийн. Съвсем сама е във Фъроубанк и сигурно е много разстроена след арестуването на Дейвид. Имаш ли нещо против ако й предложа да отседне за известно време у нас?

— Мислиш ли, че наистина е уместно, скъпа? — със съмнение попита Джереми.

— О, дали е уместно? Не зная! Но нали все пак сме хора. Тя е толкова безпомощно създание.

— Съмнявам се, че ще приеме.

— Е, поне можем да опитаме.

Адвокатът тихо отвърна:

— Добре, нямам нищо против, стига това да те направи щастлива.

— Щастлива!

Произнесе го със странна горчивина. После хвърли бърз и нерешителен поглед към Поаро. Той тържествено заяви:

— Смятам да си тръгвам.

Тя го последва в преддверието.

— В Лондон ли се връщате?

— Да, ще замина утре, но за не повече от едно денонощие. После отново идвам в „Елена“, където ще можете да ме откриете, мадам, ако имате нужда от мен.

— Защо да имам нужда от вас?

Той не отговори на въпроса й, а само повтори:

— Ще бъда в „Елена“.

Късно през нощта в мрака се разнесе гласът на Франсес Клоуд:

— Джереми, не вярвам, че този човек отиде в Лондон поради причината, която изтъкна. Въобще не вярвам на всички тези приказки за някакво завещание на Гордън. А ти?

Той й отвърна с отчаян и доста отпаднал глас:

— Не, Франсес, не. Причината му беше съвсем различна.

— Каква?

— Нямам представа.

Франсес попита:

— Какво ще правим, Джереми? Какво ще правим?

След малко той отговори:

— Струва ми се, Франсес, че ни остава само едно решение…

Девета глава

Въоръжен с необходимите препоръки от Джереми Клоуд, Поаро се сдоби със съвсем точни отговори на своите запитвания. Къщата бе напълно разрушена. Едва неотдавна мястото било разчистено и подготвено за застрояване. Нямало други оцелели, освен Дейвид Хънтър и мисис Клоуд. В къщата имало трима прислужници: Фредерик Гейм, Елизабет Гейм и Айлийн Кориган. И тримата били убити на място. Гордън Клоуд бил изнесен жив, но издъхнал на път за болницата, без да дойде в съзнание. Поаро си записа имената и адресите на роднините на трите жертви. „Възможно е — обясни той — някой от тях да е казал пред близки и приятели под формата на клюка или на коментар нещо, което би ми свършило безценна работа.“

Чиновникът, пред когото изрази предположението, изглеждаше скептично настроен. Семейство Гейм бяха от Дорсет, Айлийн Кориган — от Корк.

Следващата спирка на Поаро бе жилището на майор Портър. Спомни си твърдението му, че е давал наряд по време на въздушни нападения, и се чудеше дали случайно не е бил на пост в онази нощ и не е станал свидетел на инцидента в Шефилд Терас.

Освен това съществуваха и други причини за желанието му да размени няколко думи с майора.

Когато сви по Еджуей стрийт, Поаро се сепна от вида на униформения полицай, застанал точно пред въпросната къща, към която се бе запътил. Имаше тълпа от малки момчета и други хора, които бяха вперили поглед в сградата. Сърцето му се сви при мисълта, която го осени.

Полицаят препречи пътя му.

— Не можете да влезете вътре, сър — заяви той.

— Какво се е случило?

— Не живеете в къщата, нали, сър?

Поаро поклати глава.

— Кого искахте да посетите?

— Майор Портър.

— Приятел ли ви е, сър?

— Не, не бих го нарекъл приятел.

— Какво е станало?

— Господинът се е застрелял, доколкото разбрах, А, ето го и инспекторът.

Вратата се отвори и отвътре излязоха двама души. Единият бе областният инспектор, а в лицето на другия Поаро разпозна сержант Грейвс от Уормсли Вейл, Последният също го позна и побърза да го представи на инспектора.

— По-добре да влезем вътре — предложи последният.

Тримата влязоха в къщата.

— Обадиха се по телефона в Уормсли Вейл — обясни Грейвс. — И лейтенант Спенс ме изпрати тук.

— Самоубийство ли е?

Инспекторът отговори:

— Да. Изглежда съвсем ясен случай. Не зная дали не го е измъчвало обстоятелството, че е трябвало да дава показания на следствието. Понякога хората реагират толкова нелепо. Разбрах, че напоследък майорът е бил потиснат. Финансови затруднения и разни други неща. Застрелял се е със собствения си револвер.

Поаро попита:

— Мога ли да се кача горе?

— Ако желаете, мосю Поаро. Сержант, придружете мосю Поаро до горе.

— Да, сър.

Грейвс го поведе към стаята на първия етаж. Всичко си беше така, както го помнеше Поаро — пастелните тонове на старинните килими, книгите. Майор Портър седеше в голямото кресло. Позата му бе почти естествена, само главата му бе леко отпусната напред. Дясната му ръка висеше надолу, а на килима бе паднал револверът. В стаята все още се долавяше слаб мирис на барут.

— Смъртта е настъпила преди няколко часа, така поне смятат — обясни Грейвс. — Никой не е чул изстрела. Хазайката е била на пазар.

Поаро се мръщеше и гледаше надолу към безжизненото тяло с малката обгорена дупчица в дясното слепоочие.

— Да имате представа защо е посегнал на живота си мосю Поаро? — попита Грейвс.

Грейвс се отнасяше с уважение към Поаро, защото бе видял, че лейтенантът прави същото, макар и да го смяташе за един ужасен стар досадник. Поаро разсеяно отвърна:

— Да, да, имал е съвсем основателна причина. Но не е там въпросът.

Погледът му се измести към малката масичка до лявата ръка на майор Портър. Върху нея имаше масивен стъклен пепелник, лула и кибрит. Нищо друго. Очите му обиколиха стаята. После я прекоси и отиде до отворено бюро с извит сгъваем капак.

То бе подредено изрядно. Всеки документ беше на мястото си. Малък кожен тефтер в средата, поставка за писалки с две писалки и един молив, кутийка кламери и няколко пощенски марки. Всичко прибрано и подредено. Порядъчен живот и порядъчна смърт, разбира се, точно там бе липсващото звено! Обърна се към Грейвс:

— Не е ли оставил някаква бележка или писмо до следователя?

Грейвс поклати глава.

— Не, нищо. Абсолютно необичайно за един военен.

— Да, много интересно.

Прецизен в живота си, майор Портър бе изменил на тази своя черта в смъртта си. Според Поаро имаше нещо нередно във факта, че майорът не бе написал писмо.

— Това ще е голям удар за фамилията Клоуд — каза Грейвс. — Доста ще им попречи. Пак ще трябва да търсят някой, който е познавал отблизо Ъндърхей.

Той леко се размърда.

— Желаете ли да видите още нещо, мосю Поаро?

Поаро поклати глава и излезе след Грейвс от стаята.

На стълбите срещнаха хазайката. Тя явно се наслаждаваше на възбуденото състояние, в което бе изпаднала, и незабавно се впусна в безкрайна тирада. Грейвс ловко се измъкна и остави Поаро сам да изслуша словесния порой.

— Трудно си поемам въздух, ох. Боже, само това ще да е. Ангина пектория, майка ми умря от тази болест. Падна мъртва, както си обикаляше Каледониън Маркет. Едва не припаднах, като го намерих. Боже, направо ме потресе. Изобщо не съм подозирала нещо подобно, макар че от дълго време хич го нямаше. Беше закъсал за пари, струва ми се, не се хранеше достатъчно, за да се поддържа. Не че някога е приемал нещо от нас. А вчера пък трябваше да ходи на онуй място в Оустшир, Уормсли Вейл, да дава показания пред следствието. Изтормози се, ето какво стана. Когато се върна, изглеждаше ужасно. Цяла нощ снова нагоре-надолу, нагоре-надолу. Убит човек имало, негов приятел бил — така говорят всички. Горкият — много се разстрои. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Отидох да пазарувам, ох, и тази дълга опашка за риба, а после се качих да го питам иска ли чаша хубав чай. И го виждам, казвам ви, бедния, с пистолет, паднал от ръката му, облегнат назад в креслото. Боже, направо се потресох. А сега и полицията, и прочее. Какво става с този свят, питам ви, какво става?

Поаро бавно отвърна:

— Светът се превръща в опасно място за живеене. Само силните оцеляват.

Десета глава

Минаваше осем часа, когато Поаро се прибра в „Елена“. Чакаше го бележка от Франсес Клоуд с молба да се отбие при нея. Той незабавно тръгна.

Франсес го посрещна в гостната. За първи път влизаше в тази стая. Разтворените прозорци гледаха към оградена със стена градина с разцъфнали крушови дръвчета. Вази с лалета украсяваха масите. Старите мебели блестяха, излъскани с пчелен восък, а месинговата решетка и кофата за въглища пред камината светеха от чистота. Поаро реши, че стаята е прекрасна.

— Споменахте, че може би ще имам нужда от вас, мосю Поаро, и се оказахте напълно прав. Трябва да споделя нещо с някого и мисля, че вие сте най-подходящият човек.

— Мадам, винаги е по-добре да споделиш нещо с човек, който вече има доста ясна представа какво може да бъде то.

— Да не би да мислите, че ви е известно какво ще ви съобщя?

Поаро кимна.

— Откога по-точно…

Франсес остави въпроса недовършен, но той реагира незабавно:

— От момента, в който зърнах портрета на баща ви. Вашето семейство има много характерни черти. Човек и за миг не би се усъмнил, че сте от една кръв. Приликата бе не по-малко силна и у мъжа, регистрирал се под името Инок Ардън.

От устните й се отрони дълбока, тъжна въздишка.

— Да, да, прав сте… макар че бедният Чарлс имаше брада. Падаше ми се втори братовчед, мосю Поаро, беше черната овца в семейството. Никога не съм го познавала много добре, но като деца играехме заедно. А сега… сега аз станах причина за смъртта му. Безчестна и жалка смърт.

Замлъкна за момент и Поаро тихо промълви:

— Ще ми разкажете…

Тя се опомни.

— Да, историята трябва да се разкаже. Страшно много се нуждаехме от пари — оттам тръгна всичко. Съпругът ми… съпругът ми бе загазил сериозно — много сериозно. Грозеше го позор, нищо чудно и затвор — всъщност опасността все още не е преминала. Но искам да разберете, мосю Поаро, че планът, който измислих и осъществих, бе единствено моя идея. Съпругът ми няма нищо общо. Той просто не е характерен за него — свързан бе с прекалено много рискове. Аз обаче никога не съм се плашила от рискове. И, изглежда, винаги съм била доста безскрупулна. Преди всичко трябва да ви призная — обърнах се с молба към Розалийн Клоуд за заем. Не зная дали ако зависеше само от нея, щеше да се отзове. Но се намеси брат й. Изпаднал бе в много лошо настроение и се държа, поне на мен така ми се стори, неоснователно нагло и оскърбително. Ето защо, когато ми хрумна този план, въобще не се поколебах да го осъществя.

За повече яснота трябва да ви уведомя, че преди около година моят съпругът ми преразказа една доста интересна история, която беше чул в клуба си. Били сте там, струва ми се, тъй че няма нужда да се впускам в подробности. Важното е, че съществуваше вероятност първият съпруг да Розалийн да не е умрял. В такъв случай естествено тя не би имала никакви претенции и права върху парите на Гордън. Разбира се, вероятността беше нищожна, но все пак нейде в съзнанието на всеки от нас тлееше искрица надежда, че не е изключено предположението да излезе вярно. Тогава ми мина през ума мисълта, че бихме могли да се възползваме от нея, за да постигнем нещо. Чарлс, братовчед ми, бе в Англия и се нуждаеше от пари. Лежал бе в затвора, уви, и не бе особено почтен, но знаех, че се е проявил добре по време на войната. Направих му предложението. Естествено беше чисто изнудване. Но си мислехме, че номерът може и да мине. В най-лошия случай Дейвид щеше да откаже да се включи в играта. Не ми се вярваше, че ще отиде в полицията — хора като него стоят настрана от полицията.

Гласът й стана груб.

— Планът ни се разви добре. Дейвид се върза повече отколкото се надявахме. Разбира се, Чарлс не беше съвсем убедителен в ролята на „Робърт Ъндърхей“ — Розалийн всеки миг можеше да го разкрие. Но за щастие тя замина за Лондон и по този начин му даде шанс поне да загатне, че е възможно да е Робърт Ъндърхей. Е, както ви казах, изглежда Дейвид се бе хванал на въдицата. Трябваше да донесе парите във вторник вечерта. Вместо това…

Гласът й прозвуча неуверено.

— Не биваше да забравяме, че Дейвид е… опасен човек. Чарлс е мъртъв — убит — и ако не бях аз, щеше да е още жив. Аз съм виновна за смъртта му.

След малко продължи с безизразен тон:

— Можете да си представите как се чувствам оттогава.

— Но въпреки всичко — възрази Поаро, — достатъчно бързо предвидихте следващата стъпка в плана си. Нали вие придумахте майор Портър да идентифицира братовчед ви като „Робърт Ъндърхей“?

Тя разпалено го прекъсна:

— Не, кълна ви се, не. Само това не! Едва ли имаше по-изумени… Какво ти изумени? Та ние бяхме втрещени, когато излезе този майор Портър и заяви, че Чарлс, представете си, Чарлс, е Робърт Ъндърхей. Въобще не можех да го проумея… и още не мога!

— Но някой е отишъл при майор Портър. Някой го е убедил или подкупил да идентифицира убития като Ъндърхей.

Франсес решително заяви:

— Не съм била аз. Нито пък Джереми. Никой от нас не би извършил подобно нещо. О, зная, че ви звучи абсурдно. Мислите си, че щом съм била готова да шантажирам някого, бих стигнала и до измама, без да ми мигне окото. Но за мен това са несравними неща. Аз чувствах — и все още чувствам, трябва да ме разберете, че нашето семейство има право на дял от парите на Гордън. И след като не можех да го постигна по честен път, бях готова да прибягна до непочтени средства. Но умишлено да изиграя Розалийн, за да се добера до всичко, да измислям доказателства, че въобще не е била съпруга на Гордън — о, наистина, мосю Поаро, никога не бих извършила подобно нещо. Моля ви, моля ви, повярвайте ми.

— Поне мога да призная — бавно отвърна Поаро, — че всеки си има своите грехове. Да, вярвам ви.

После я изгледа изпитателно.

— Знаете ли, мисис Клоуд, че днес следобед майор Портър се е застрелял?

Тя се отдръпна назад, очите й се разшириха от ужас.

— О, не, мосю Поаро… не!

— Да, мадам. Защото, разбирате ли, майор Портър au fond17 бе честен човек. Доста бе закъсал финансово и когато се е появило изкушението и той както повечето от нас не е могъл да му устои. Може би му се е струвало, може би е успял да се убеди вътрешно, че лъжата му е оправдана морално. Вече е имал предубеждение към жената на своя приятел Ъндърхей. Решил е, че тя се е отнесла непочтено с него. А сега безсърдечната малка изнудвачка се беше омъжила за милионер и беше успяла да измъкне цялото състояние в ущърб на кръвните му роднини. Колко примамлив му се е сторил шансът да осуети плановете й — нали си го е заслужавала. Идентифицирайки мъртвеца, Портър е щял да си осигури старините. Когато фамилията влезе в правата си, той е щял да получи своя пай. Да, разбирам изкушението му… Но като повечето хора от този тип и на него му е липсвало въображение. На следствието той определено бе нещастен. Беше съвсем явно. А в най-скоро време щеше да се наложи да повтори лъжата си под клетва. И не само това — арестуван бе човек, обвинен в убийство. А именно идентифицирането на убития представляваше най-солидния мотив за обвинението. Прибрал се е вкъщи и е разгледал фактите такива, каквито са. Избрал е най-удачното според него решение.

— Да се застреля?

— Да.

Франсес промълви:

— Не е ли казал кой… кой…

Поаро бавно поклати глава.

— Имал е свои принципи. Липсва каквато и да било следа, водеща към въпросния подбудител към лъжесвидетелстване.

Поаро я наблюдаваше внимателно. Не се ли мярна внезапна искрица на облекчение, на отпускане на напрежението? Може би, но в подобна ситуация това бе съвсем естествено…

Тя стана, отиде до прозореца и каза:

— Значи всичко започва отначало.

Поаро се попита какви ли мисли й минават през ума.

Единайсета глава

На следващата сутрин лейтенант Спенс използва почти същите думи:

— Значи отново се връщаме към началото — въздъхна той. — Трябва да търсим кой всъщност е бил този Инок Ардън.

— Мога да ви кажа, лейтенант — отвърна Поаро. — Името му е Чарлс Трентън.

— Чарлс Трентън! — възкликна лейтенантът. — Хм! Значи един от фамилията Трентън. Предполагам, че тя го е въвлякла в това — имам предвид мисис Джереми… Както и да е, едва ли ще можем да докажем намесата й. Чарлс Трентън? Името ми говори нещо…

Поаро кимна.

— Да. Има досие в полицията.

— Така си и мислех. Правил е удари в разни хотели, ако не се лъжа. Обикновено отсядал в „Риц“. Вземал сутрин някой ролс-ройс да го изпробва, преди да реши да го купи, отбивал се в най-луксозните магазини и пазарувал какво ли не. А мога да ви кажа, че когато пред магазина чака ролс-ройс, за да закара покупките на господина в „Риц“, никой не проверява чекове! Пък и той притежавал необходимите обноски. Изкарвал около седмица така, а после, точно когато възниквали първите съмнения, тихичко се изнизвал и продавал стоката на случайни познати. Чарлс Трентън. Хм — лейтенантът изгледа Поаро. — Бързо правите разкрития, нали?

— Как се развива делото срещу Дейвид Хънтър?

— Ами ще трябва да го освободим. В онази нощ при Ардън е имало жена. И това се потвърди не само от думите на старата вещица. Джими Пиърс се прибирал вкъщи по някое време — изгонили го от кръчмата, защото като пийне едно-две питиета, става малко сприхав. Видял някаква жена да излиза от „Елена“ и да влиза в телефонната кабина до пощата. Било малко след десет. Твърди, че не я познава. Решил, че е някоя гостенка от „Елена“. „Лондонска уличница“ — така я нарече.

— Но не я е видял отблизо?

— Не, бил е на отсрещната страна на улицата. Коя по дяволите, може да е била тази жена, мосю Поаро?

— Спомена ли как е била облечена?

— Със сако от туид и оранжев шал, увит около главата й, с панталон и много грим. Съвпада с описанието на старата дама.

— Да, съвпада — Поаро сбърчи вежди.

Спенс продължи:

— Та значи, коя е била, откъде е идвала, къде е отивала? Знаете разписанието на влаковете. Последният влак за Лондон е в 9.20, а в обратната посока — в 10.30 вечерта. Дали въпросната жена е висяла цяла нощ в селцето и е взела влака в 6.18 сутринта? Или е била с кола? Или пък е пътувала на автостоп? Разпратили сме описанието й навсякъде — но никакъв резултат.

— А влака от 6.18?

— Той винаги е претъпкан, предимно с мъже. Струва ми се, че биха забелязали една жена, или по-точно такъв тип жена. Предполагам, че е дошла и е заминала с кола, но как мога да бъда сигурен? Уормсли Вейл е встрани от главното шосе, нали знаете.

— Никакви ли коли не са били забелязани в онази нощ?

— Само колата на доктор Клоуд. Извикали са го по спешност близо до Мидлингъм Уей. Все си мисля, че на човек би му направила впечатление кола, в която пътува непозната жена.

— Не е необходимо да е непозната — бавно изрече Поаро. — От разстояние четиридесет метра леко пийнал човек може и да не разпознае местен жител, с който не е много близък. Например някой, облечен по-различно от обикновено.

Спенс го изгледа въпросително.

— Би ли разпознал младият Пиърс например Лин Марчмънт? Тя не е била тук няколко години.

— По това време Лин Марчмънт си е била вкъщи с майка си — възрази Спенс.

— Сигурен ли сте?

— Мисис Лайънел Клоуд — онази, малко шантавата, съпругата на доктора — твърди, че й е позвънила по телефона в десет и десет. Розалийн Клоуд е била в Лондон. Мисис Джереми… хм, никога не съм я виждал в панталон, а и тя не слага грим. Пък и не е млада.

— О, mon cher — Поаро се приведе напред. — Кой може да различи млад от стар човек в тъмна нощ на оскъдното улично осветление, особено ако е силно гримиран?

— Слушайте, Поаро, накъде биете? — попита Спенс.

Поаро отново се облегна назад и притвори очи.

— Панталон, сако от туид, оранжев шал, увит около главата й, огромно количество грим, изпуснато червило. Насочва към известни предположения.

— Мислите се за делфийския оракул — изръмжа лейтенантът. — Не че зная какъв е бил — младият Грейвс се прави, че разбира неща от този род — но това въобще не помага на полицията. Някакви други загадъчни изказвания, мосю Поаро?

— Казах ви — започна Поаро, — че целият случай е някак си сбъркан. Споменах ви, ако помните, че с убития нещо не е наред. Той просто не съвпадаше с Ъндърхей. Ъндърхей всъщност е бил ексцентрична и галантна личност, старомоден и консервативен. Мъжът в „Елена“ бе изнудвач. Не бе нито галантен, нито старомоден, нито консервативен, нито пък особено ексцентричен — следователно не е бил Ъндърхей. Не можеше да бъде Ъндърхей, защото хората не се променят. Интересното в случая бе, че Портър заяви, че е Ъндърхей.

— И това ви насочи към мисис Джереми?

— Приликата ме насочи към мисис Джереми. Имаше много характерни външни белези, подобни на нейните, особено този профил, типичен за фамилията Трентън. И макар мисълта ми да ви прозвучи малко странно, ще кажа, че като Чарлс Трентън убитият вече си е на мястото. Но все още остават въпроси, които чакат отговор. Защо Дейвид Хънтър така лесно е допуснал да бъде изнудван? Нима е човек, който би си позволил подобно нещо? Категорично не, според мен. Следователно и той изпълнява непривична роля. После идва ред на Розалийн Клоуд. Цялостното й поведение е непонятно — но аз умирам от желание да разбера едно нещо. Защо се страхува? Защо смята, че след като брат й го няма, за да я пази, тя ще пострада? Този страх е предизвикан от някого или от нещо. При това тя не се страхува, че ще загуби богатството — не, причината е много по-сериозна. Тя се страхува за живота си.

— Боже мили, мосю Поаро, да не мислите…

— Нека си спомним, Спенс, че точно както казахте, сега сме отново там, където бяхме в началото. Тоест, фамилията Клоуд започва всичко отново. Робърт Ъндърхей е умрял в Африка. А животът на Розалийн Клоуд застава като преграда между тях и парите на Гордън Клоуд…

— Наистина ли смятате, че един от тях би го сторил?

— Да. Розалийн Клоуд е на двайсет и шест години и макар и психически неустойчива, физически тя е силна и здрава. Може да доживее до седемдесет, ако не и повече — да приемем, още четиридесет и четири години. Не мислите ли, лейтенант, че четиридесет и четири години са прекалено дълъг срок, за да бъде изчакан?

Дванайсета глава

Когато излезе от полицейския участък, Поаро бе почти незабавно въвлечен в разговор от леля Кати. Тя бе помъкнала няколко пазарски чанти, но се втурна към него, жадна за информация.

— Ужасно съжалявам за горкия майор Портър — изрече тя. — Но знаете ли, все ми се струва, че гледаше на живота може би прекалено материалистично. Нали разбирате, армейска работа. Беше много ограничен и макар че беше живял дълго време в Индия, боя се, въобще не се беше възползвал от възможностите за духовно израстване. Само закуски, лов на глигани — обичайното военно ежедневие. А като си помислиш, че би могъл да седи като будистки послушник в нозете на някой гуру! Ах, пропуснатите възможности, мосю Поаро, колко тъжно е като си помисли човек за тях!

Леля Кати поклати глава и изпусна дръжките на едната пазарска чанта. Една риба треска с угнетен вид се изплъзна навън и падна в канавката. Поаро я спаси, но във възбудата си леля Кати изпусна още една чанта, при което някаква метална кутия с петмез започна весело да препуска надолу по Хай стрийт.

— Ах, много ви благодаря, мосю Поаро — леля Кати пое рибата. Той се втурна след петмеза. — О, благодаря, толкова съм несръчна, но наистина много се разстроих. Нещастният човек, да, лепкава е, но не ми се иска да използвам чистата ви кърпичка. О, много мило от ваша страна. Та, както казвах, в живота ние сме в смъртта, а в смъртта — в живота. Не бих се изненадала, ако срещна някой скъп приятел, който е покойник. Човек може да го види дори и на улицата. Ами да, точно онази нощ…

— Ще ми позволите ли? — Поаро натъпка рибата в чантата. — Та за какво говорехте?

— За умрелите, които човек може да срещне — отвърна леля Кати. — Ами просто помолих за два пенса, защото имах монети само от половин пени. В същото време ми се стори, че физиономията ми е позната — но не можех да се сетя откъде точно. И още не мога, но сигурно е бил някой покойник, умрял отдавна, и затова не съм в състояние да определя със сигурност. Чудесно е, когато някой се притече на помощ, пък дори и да става въпрос само за монети за телефон. О, Боже, каква опашка има пред Пийкок — сигурно са пуснали сметанов сладкиш или руло с пълнеж от сладко! Дано не съм закъсняла!

Мисис Лайънел Клоуд прекоси улицата и застана в края на опашката от жени с мрачни лица, наредени пред сладкарницата.

Поаро продължи надолу по Хай стрийт. Не се отби в „Елена“, а се насочи към Уайт Хаус.

Изпитваше силно желание да размени няколко думи с Лин Марчмънт и подозираше, че и тя не би имала нищо против.

Пролетното утро бе прекрасно. Въздухът беше невероятно чист. Напомняше за лято, но със свежест, която липсваше на истинския летен ден.

Поаро се отби от главния път. Съзря пешеходната алея, водеща покрай Лонг Уилоус към хълма над Фъроубанк. Чарлс Трентън бе минал по нея по пътя си от гарата в петъка, преди да намери смъртта си. Спускайки се надолу по хълма, бе видял Розалийн Клоуд, идваща насреща. Не я бе разпознал, което бе логично, тъй като той не бе Робърт Ъндърхей. И тя не го бе разпознала по същата причина. Но момичето се бе заклело, че никога не е зървало дори и за миг лицето на човека, с който се бе разминало на пътеката. В такъв случай за какво е мислела тогава? Дали пък не е било за Роули Клоуд?

Поаро сви по тясната пътечка, която излизаше пред Уайт Хаус. Градината изглеждаше великолепно. Имаше множество цъфтящи храсти, люлякови дървета и златен дъжд, а в средата на моравата се извисяваше голямо разклонено ябълково дърво. Под него в шезлонг седеше Лин Марчмънт.

Тя нервно подскочи, когато Поаро я поздрави вежливо с „добро утро“.

— Стреснахте ме, мосю Поаро. Не съм чула стъпките ви по тревата. Все още сте тук — в Уормсли Вейл?

— Да, все още съм тук.

— Защо?

Поаро сви рамене.

— Ами мястото е приятно, лишено е от светска суета и човек може да си почине. И аз го правя.

— Радвам се, че сте тук — каза Лин.

— Вие май правите изключение от цялата фамилия. Не ме питате „Кога се връщате в Лондон, мосю Поаро?“ и не чакате нетърпеливо за отговор.

— Нима те искат да си отидете в Лондон?

— Така изглежда.

— Е, аз не искам.

— Да, усещам. И защо, мадмоазел?

— Защото това означава, че не сте удовлетворен. Имам предвид от факта, че признаха Дейвид за виновен.

— А вие много ли искате да се окаже невинен?

Забеляза как лицето й леко поруменя под бронзовия загар.

— Естествено не бих искала да видя човек, окачен на бесилката за нещо, което не е извършил.

— О, да, естествено е!

— А полицията просто е настроена срещу него, защото ги изправи на нокти. Лошото на Дейвид е, че обича да настройва хората срещу себе си.

— Полицаите не са толкова предубедени, колкото си мислите, мис Марчмънт. По-скоро съдебните заседатели бяха настроени срещу него. Те отказаха да се съобразят с версията на следователя. Издадоха присъда и полицията просто трябваше да го арестува. Но мога да ви уверя, че и те съвсем не са удовлетворени от повдигнатото срещу него обвинение.

Тя нетърпеливо възкликна:

— Значи могат да го освободят?

Поаро сви рамене.

— А те кого подозират, мосю Поаро?

Поаро бавно промълви:

— В онази нощ в „Елена“ е имало жена.

Лин извика:

— Нищо не разбирам! Всичко изглеждаше толкова просто, когато си мислехме, че убитият е Робърт Ъндърхей. И защо майор Портър заяви, че е Ъндърхей, след като не е бил той? Защо майорът се самоуби? Сега всичко започва отначало.

— Вие сте третият човек, от когото чувам тези думи!

— Така ли? — тя сякаш се сепна. — А какво правите вие, мосю Поаро?

— Разговарям с хората. Ето какво правя. Просто разговарям.

— Но вие не задавате въпроси, свързани с убийството?

Поаро поклати глава.

— Не, аз само, как да кажа, попивам клюките.

— И това помага ли ви?

— Понякога да. Ще останете изненадана, ако разберете колко много неща зная за всекидневието на Уормсли Вейл. Научих ги само през последната седмица. Известно ми е кой къде е ходил, с кого се е срещнал, понякога и какво е казал. Зная например, че този Ардън е вървял по пешеходната алея към селото, минал е край Фъроубанк и е питал мистър Роули Клоуд за пътя. Носил е само една раница през рамо без никакъв друг багаж. Зная още, че Розалийн Клоуд е прекарала повече от час във фермата на Роули Клоуд и за разлика от обичайното си настроение там се е чувствала щастлива.

— Да, Роули ми разказа. Обясни ми, че Розалийн изглеждала така, сякаш е прекарала един приятен следобед навън.

— Аха, така ли каза? — Поаро направи пауза. После продължи: — Да, много неща са ми известни за тукашните нрави. А и съм добре осведомен за затрудненията на хората — например вашите и на майка ви.

— Те не са тайна за никого — отвърна Лин. — Всички сме се опитвали да изпросим пари от Розалийн. Това имахте предвид, нали?

— Не съм споменал такова нещо.

— Но е вярно! Предполагам също, че сте чули разни приказки за мен, Роули и Дейвид.

— Но вие ще се омъжите за Роули Клоуд?

— Така ли? Бих искала и аз да съм наясно… Точно на този въпрос се опитвах да си отговоря онзи ден… когато Дейвид изскочи от гората. Сякаш в главата ми витаеше една голяма въпросителна. Дали? Дали? Като че ли дори и влакът в долината задаваше съшия въпрос. Димът ясно очертаваше въпросителен знак в небето.

Лицето на Поаро доби твърде любопитно изражение, но Лин го изтълкува погрешно. Тя възкликна:

— О, не разбирате ли, мосю Поаро, всичко е толкова трудно! Изобщо не става въпрос за Дейвид. Става въпрос за мен. Променила съм се. Бях далеч оттук три-четири години. И сега, когато се върнах, вече не съм съшият човек. Това е всеобща трагедия. Хората се връщат променени, трябва наново да се приспособяват към обстановката. Не може да заминеш някъде, да водиш съвсем различен начин на живот и да не се промениш.

— Грешите — възрази Поаро. — Трагедията е, че хората не се променят.

Лин го изгледа втренчено и поклати глава. Той продължи:

— Ами да. Точно така е. Първо, защо предпочетохте да заминете?

— Защо ли? Ами записах се в Женската спомагателна служба към военноморските сили…

— Добре, добре, но защо решихте да се запишете доброволка? Били сте сгодени, готвела се е сватба. Обичали сте Роули Клоуд. Могли сте да работите тук, на полето, в Уормсли Вейл, нали?

— Е, да, предполагам, но исках…

— Искахте да се махнете. Искахте да заминете в чужбина, да видите свят. Искахте, може би, да се махнете от Роули Клоуд… А ето ви сега отново тук, неспокойна, все още искате — да се махнете! О, не, мадмоазел, хората не се променят!

— Когато бях далеч на изток, копнеех за дома — защити се Лин.

— Да, да. Искате винаги да бъдете там, където не сте! И може би цял живот ще бъде така. Вие рисувате свой портрет. Разбирате ли, портрет на Лин Марчмънт, която се завръща вкъщи… Но този портрет не е правдив, защото представата, която дава за Лин Марчмънт, се различава от истинската Лин Марчмънт, от момичето от плът и кръв. Това е просто личността, която вие бихте искали да бъдете.

Лин попита с горчивина:

— Значи според вас никога няма да изпитам удовлетворение от мястото, което заемам?

— Не искам да кажа такова нещо. Имам предвид, че когато заминавахте, не изпитвахте удовлетворение от годежа си, и сега, след като се върнахте, пак не сте удовлетворена.

Лин откъсна едно листо и замислено започна да го дъвче.

— Много ги разбирате тези работи, нали, мосю Поаро?

— Това ми е metier18 — скромно отвърна Поаро. — Но има и още нещо, което не искате да приемете.

Тя рязко заяви:

— Говорите за Дейвид, нали? Мислите, че съм влюбена в него?

— Вие го казахте — сдържано отвърна Поаро.

— Но аз… просто не зная! Има нещо у Дейвид, което ме плаши — но има и нещо, което ме привлича… — Лин замлъкна за момент. После продължи: — Вчера приказвах с командира му. Пристигнал, когато научил, че Дейвид е арестуван, за да види с какво може да помогне. Разказваше ми колко безумно смел бил Дейвид. Спомена, че той е един от най-безстрашните мъже, които някога е срещал. И все пак, знаете ли, мосю Поаро, независимо от хвалбите му и от всичко, което ми наговори, останах с впечатлението, че не би твърдял със сигурност, че Дейвид не е способен на такова нещо.

— А вие също ли не сте сигурна в това?

Устните на Лин се извиха в трогателна усмивка.

— Да… Разбирате ли, никога не съм имала доверие на Дейвид. Може ли човек да обича някого, на когото няма доверие?

— За жалост, да.

— Винаги съм се отнасяла непочтено с Дейвид, защото му нямах доверие. Влияех се от отвратителните местни слухове — разни намеци, че всъщност той не е Дейвид Хънтър, а е просто приятел на Розалийн. Засрамих се от себе си при срещата с командира му. Особено след като чух спомените му за Дейвид като малък в Ирландия.

— C’est epatant19 — промърмори Поаро — колко лесно хората могат да бъдат заблудени!

— Какво имате предвид?

— Това, което казах. Искам да ви питам за мисис Клоуд, за съпругата на доктора, позвъни ли ви тя в нощта на убийството?

— Леля Кати? Да.

— За какво?

— Беше забъркала някаква невероятна каша със сметките си.

— От дома си ли ви позвъни?

— Ами всъщност не. Телефонът им бил повреден и й се наложило да се обади от улицата.

— В десет и десет ли ви се обади?

— Там някъде. Часовниците у дома никога не са съвсем точни.

— Значи там някъде — замислено повтори Поаро. После деликатно подметна: — Това не е било единственото телефонно обаждане за вечерта?

— Не — отсече Лин.

— Дейвид Хънтър ви е позвънил от Лондон?

— Да — тя внезапно кипна. — Предполагам, искате да узнаете какво ми е казал.

— Е, не бих се осмелил…

— Но защо, на драго сърце ще ви осведомя. Каза ми, че се маха — че изчезва от живота ми. Каза, че връзката ми с него не би ми донесла нищо добро и че никога няма да се промени, дори и заради мен.

— И тъй като вероятно ви е говорил самата истина, думите му не ви се поправиха — промълви Поаро.

— Надявам се да изчезне оттук, в случай че го признаят за невинен, разбира се… Надявам се и двамата да заминат за Америка или някъде другаде. Тогава може би ще престанем да мислим за тях — ще се научим да разчитаме на себе си. Ще престанем да изпитваме зложелателство.

— Зложелателство ли?

— Да. За първи път го усетих една вечер, когато бяхме на гости у леля Кати. Не зная, може би защото току-що се бях върнала от чужбина и бях малко напрегната, но ми се струваше, че просто въздухът бе наситен с това чувство. Зложелателство към нея — към Розалийн. Няма не разбирате, че ние й желаехме смъртта — всеки един от нас. Да желаеш някому смъртта… Ужасно е. И то на човек, който никога не ти е сторил нищо лошо. Да искаш той да умре…

— Естествено смъртта й е единственото нещо, което би ви донесло практическа полза — произнесе Поаро с енергичен и делови тон.

— Имате предвид финансова полза? Самото й присъствие тук ни пречеше! Да завиждаш някому, да негодуваш и в същото време да искаш милостиня — това не е добре за никого. А ето сега, тя е тук, във Фъроубанк, съвсем сама. Прилича на привидение… изглежда уплашена до смърт… има вид на… Боже, има вид на човек, който полудява. Но няма да приеме помощ от нас! От никого от нашата фамилия. Ние направихме опит. Мама я покани да отседне при нас. Леля Франсес й предложи същото. Дори и леля Кати отиде и настоя да остане при нея във Фъроубанк. Но сега тя не иска да има нищо общо с нас и аз не мога да я обвинявам. Не пожела да се срещне дори и с командир Конрой. Струва ми се, че е болна, болна от тревога, страх и мъка. А ние не можем да сторим нищо, защото тя няма да ни позволи.

— А вие опитахте ли? Лично вие?

— Да. Вчера отидох да я видя. Попитах я дали мога да й помогна по някакъв начин. Тя ме изгледа… — Лин млъкна и цялата се разтрепери. — Мисля, че ме мрази. Отговори ми: „Вие най-малко от всички можете да ми помогнете“. Сигурно Дейвид й е поръчал да не напуска Фъроубанк, а тя винаги го слуша. Роули й занесе пресни яйца и масло. Благодарила му и казала, че винаги е много любезен. Роули е любезен, разбира се.

— Има хора — започна Поаро, — към които човек изпитва истинско съчувствие, а също и съжаление. Хора, които теглят много. Лично аз изпитвам дълбоко съжаление към Розалийн. Ако можех, бих й помогнал. Дори и сега, ако ме послуша…

Изведнъж решително се изправи на крака.

— Хайде, мадмоазел — подкани я той, — нека да отидем до Фъроубанк.

— Искате да дойда с вас?

— Стига да сте готова да проявите щедрост и великодушие…

Лин извика:

— Готова съм… от цялото си сърце…

Тринайсета глава

За по-малко от пет минути стигнаха до Фъроубанк Пътеката се извиваше плавно покрай красиво подредените лехи с рододендрони. Никакви усилия и пари не бе пестил Гордън Клоуд, за да превърне Фъроубанк в истинска забележителност.

Прислужницата, която ги посрещна на вратата, изглеждаше изненадана от появата им. Личеше си, че се колебаеше дали да ги пусне при мисис Клоуд. Мадам, съобщи тя, още не била станала. Все пак ги покани в гостната и се качи горе с бележката на Поаро.

Поаро се огледа. Направи му впечатление контрастът между тази стая и гостната на Франсес Клоуд — уютна и много интимна, носеща отпечатъка на стопанката си. Гостната във Фъроубанк бе строго безлична — загатваше единствено за богатство, съчетано с добър вкус. Що се отнасяше до последното, Гордън Клоуд добре се бе погрижил. Всеки предмет в стаята беше от отлично качество и имаше своите естетически достойнства, но липсваше и най-малък намек за вкуса на стопанката на къщата. Явно Розалийн не бе внесла нито частица от своята индивидуалност в подредбата на дома.

Пребиваването й във Фъроубанк напомняше за кратък престой на гост в „Риц“ или „Савоя“.

„Интересно — помисли си Поаро — дали другата…“

Лин наруши потока на мислите му, като го попита върху какво разсъждава и защо има такъв мрачен вид.

— Твърди се, мадмоазел, че възмездието за греха е смъртта. Но понякога то може да бъде и богатството. Питам се дали има и нещо по-непоносимо — да бъдеш откъснат от родната си среда и начин на живот. Да го осъзнаеш, когато за теб вече няма връщане назад…

Той престана да говори. В стаята влетя прислужницата, надменността й бе изчезнала и тя просто се бе превърнала в една уплашена жена на средна възраст. Задъхана, едва успя да изговори на пресекулки:

— О, мис Марчмънт! О, сър! Господарката… горе… много й е лошо… Не издава никакъв звук… не мога да я събудя, а ръката й е съвсем изстинала.

Поаро рязко се обърна и излетя от стаята. Лин и прислужницата го последваха. Тичешком се изкачиха на първия етаж. Прислужницата посочи отворената врата точно срещу стълбите.

Това бе прекрасна просторна спалня. Слънцето струеше през отворените прозорци върху красивите килими в бледи тонове.

В голямото легло лежеше Розалийн, все едно че бе заспала. Дългите й тъмни мигли — спуснати надолу, главата й — отпусната съвсем естествено на възглавницата. В ръката си стискаше смачкана носна кърпичка. Приличаше на тъжно дете, плакало дълго, преди да заспи.

Поаро вдигна ръката й и се опита да напипа пулса й. Ледената студенина окончателно потвърди предположението му.

Тихо се обърна към Лин:

— От няколко часа е мъртва. Издъхнала е в съня си.

— О, сър, о, Боже… Какво ще правим? — прислужницата избухна в плач.

— Кой е лекуващият й лекар?

— Вуйчо Лайънел — отвърна Лин.

Поаро нареди на прислужницата:

— Вървете да се обадите на доктор Клоуд.

Тя излезе, все още хлипайки. Поаро започна да обикаля из стаята. До леглото имаше малка бяла картонена кутийка с етикет „Да се взема по едно прахче преди лягане“. Той хвана с носната си кърпа кутийката и я отвори. Бяха останали три прахчета. Приближи се до полицата над камината, после се върна до писалището. Столът пред него бе бутнат встрани, бележникът бе разтворен. На един лист бе изписано с неоформен детски почерк:

По-нататък буквите се разкривяваха. Писалката лежеше захвърлена. Поаро стоеше, вперил поглед в написаното. Лин не бе помръднала от леглото, загледана в мъртвото момиче.

Внезапно вратата рязко се отвори и Дейвид Хънтър влезе задъхан.

— Дейвид — Лин тръгна към него. — Освободиха ли те? Толкова се радвам…

Той не обърна внимание на думите й, блъсна я и грубо я отстрани от пътя си. Наведе се към неподвижната бяла фигура.

— Роза! Розалийн! — докосна ръката й, после се извърна към Лин с пламнало от ярост лице. Думите му се отрониха бавно и отчетливо:

— Е, успяхте да я убиете, нали? Най-сетне се отървахте от нея! Отървахте се от мен, тикнахте ме в затвора с помощта на скалъпено обвинение и после я отстранихте от пътя си! Всичките накуп ли? Или само един? Какво значение има кой е! Вие я убихте! Искахте проклетите пари — най-после се докопахте до тях! Благодарение на смъртта й? Сега вече ще се измъкнете от задънената улица. Ще станете богати — банда мръсни крадци и убийци — това сте вие! Не можехте с пръст да я пипнете, докато аз бях тук. Знаех как да закрилям сестра си, тя никога не е можела да се пази. Но когато остана сама, вие видяхте своя шанс и решихте да го използвате. — За миг замлъкна. После леко се олюля и изрече стих треперещ глас: — Убийци.

Лян извика:

— Не, Дейвид. Не! Грешиш! Никой от нас не би я убил. Никой не би сторил подобно нещо.

— Но един от вас я е убил, Лин Марчмънт. И ти го знаеш не по-зле от мен!

— Кълна ти се, че не сме ние, Дейвид. Кълна ти се, че нямаме нищо общо с това.

Яростният му поглед леко се смекчи.

— Може би не си ти, Лин…

— Не беше, Дейвид, кълна ти се, не беше…

Поаро пристъпи крачка напред и се прокашля. Дейвид се извъртя към него.

— Струва ми се — заяви Поаро, — че предположенията ви са малко пресилени. Защо да правим прибързано заключение, че сестра ви е била убита?

— Казвате, че не е била убита? А нима наричате това — и той посочи тялото на леглото — естествена смърт? Розалийн не беше добре с нервите, но не страдаше от някакво физическо заболяване. Сърцето й беше съвсем здраво.

— Снощи, преди да си легне, сестра ви е седяла тук и е писала нещо… — обясни Поаро.

Дейвид го заобиколи и се наведе над листа хартия.

— Не докосвайте нищо — предупреди го Поаро.

Дейвид отдръпна ръката си и прочете написаното, без да се помръдне. После рязко се обърна и се втренчи изпитателно в Поаро.

— За самоубийство ли намеквате? Но защо Розалийн ще тръгне да се самоубива?

Отговорът дойде не от устата на Поаро. От отворената врата долетя спокойният глас с оустширски акцент на лейтенант Спенс:

— Да допуснем, че миналия вторник вечерта мисис Клоуд не е била в Лондон, а в Уормсли Вейл? Да допуснем, че е отишла да се срещне с мъжа, който я е изнудвал? Да допуснем, че в изблик на ярост го е убила?

Дейвид се извърна и го стрелна с ядосан и суров поглед.

— Сестра ми беше в Лондон във вторник вечерта. Беше си в апартамента, когато се прибрах към единайсет часа.

— О, да — каза Спенс. — Това е вашата версия, мистър Хънтър. Смея да твърдя, че вие ще се придържате плътно към нея. Но аз не съм длъжен да ви вярвам. А и не е ли малко късно — той направи жест към леглото, — след като случаят вече така или иначе няма да стигне до съда?

Четиринайсета глава

— Той никога няма да го признае, но според мен е наясно, че тя го е извършила — заяви Спенс. Седяха с Поаро в кабинета му в полицията. Той го изгледа и продължи: — Колко странно, че толкова усърдно проверихме само неговото алиби. Изобщо не ни хрумна да се занимаваме с нейното. А всъщност не разполагахме с никакво потвърждение, че е стояла в апартамента в Лондон през онази нощ. Повярвахме на думите му, че наистина е било така. А през цялото време знаехме, че само двама души имат мотив да убият Ардън — Дейвид Хънтър и Розалийн Клоуд. Отплеснах се с него и забравих за нея. Истината е, че тя изглеждаше толкова мило създание, дори леко малоумна. Струва ми се обаче, че именно този факт отчасти обяснява нещата. Напълно вероятно е Дейвид Хънтър да я е изпратил в Лондон точно по тази причина. Може би е подозирал, че тя ще изгуби разсъдъка си, и се е досещал, че този тип хора стават опасни, когато ги обземе паника. Още един абсурд: толкова често я виждах облечена в оранжева памучна рокля, това бе любимият й цвят. Оранжеви шалове, раирана оранжева рокля, оранжева барета. И дори и след като старата мисис Ледбетър обрисува млада жена с увит около главата й оранжев шал, аз пак не успях да проумея, че сигурно става въпрос за самата мисис Гордън. Още си мисля, че момичето не беше съвсем с всичкия си — просто не беше в състояние да отговаря за постъпките си. Имам предвид и случката в църквата. Звучи ми така, сякаш мисис Гордън тогава е била обезумяла от чувство за вина и от угризения.

— Да, тя имаше чувство за вина — съгласи се Поаро. Спенс започна да разсъждава:

— Сигурно се е нахвърлила върху Ардън в пристъп на лудост. А той едва ли е имал и най-малка представа какво го чака. Та на кой може да му мине през ума да бъде нащрек с такова младо момиче?

За миг потъна в размисъл, после отбеляза:

— Има обаче едно нещо, което не ми е много ясно.

— Кой се е свързал с Портър? Вие твърдите, че не е мисис Джереми. Аз обаче се обзалагам, че е точно тя!

— Не — отвърна Поаро. — Не е мисис Джереми. Увери ме в това и съм склонен да й вярвам. Такъв глупак бях. Трябваше да се досетя веднага. Майор Портър сам ми каза.

— Казал ви е?

— Е, не направо, разбира се. Не се усети, че ми подсказа.

— Е, и кой е бил?

Поаро леко наклони глава встрани.

— Ако ми разрешите, бих искал първо да ви задам два въпроса.

Лейтенантът го погледна изненадано.

— Питайте каквото искате.

— Интересуват ме онези сънотворни прахчета в кутийката до леглото на Розалийн. Какви бяха те?

Лейтенантът го погледна още по-изненадано.

— Прахчетата ли? О, съвсем безвредни. Бромид. За успокояване на нервите. Вземала е по едно всяка нощ. Направихме анализ, разбира се. Всичко се оказа наред.

— Кой ги е предписал?

— Доктор Клоуд.

— Кога?

— Ами преди известно време.

— Добре, но всъщност каква отрова е причинила смъртта й?

— Все още не сме получили резултатите от изследванията, но за мен няма съмнение — морфин, и то доста голяма доза.

— Беше ли намерен морфин в дома й?

Спенс придоби любопитно изражение.

— Не. За какво намеквате, мосю Поаро?

— Преминавам към втория си въпрос — ловко се изплъзна Поаро. — Дейвид Хънтър е поръчал от Лондон разговор с Лин Марчмънт към единайсет часа и пет минути във вторник вечерта. Казахте, че сте проверили обажданията. Това е бил единственият изходящ разговор от апартамента в Шепърдс Корт. А засечени ли са някакви входящи разговори?

— Да, един. В 10.15. Пак с Уормсли Вейл. Бил е подаден от уличен телефон.

— Разбирам — Поаро замълча за момент.

— Каква е великата ви идея, мосю Поаро?

— Обаждането било ли е прието? Искам да кажа, дали лондонският номер е отговорил?

— Сега вече схващам накъде биете — бавно произнесе Спенс. — В апартамента трябва да е имало някой. Изключено е да е бил Дейвид Хънтър — по това време той е пътувал за Лондон. В такъв случай сигурно е била Розалийн Клоуд. Следователно тя не би могла да бъде в „Елена“ няколко минути по-рано. Вие се опитвате да докажете, мосю Поаро, че жената с оранжевия шал не е била Розалийн Клоуд. И ако е така, значи не Розалийн Клоуд е убила Ардън. Но тогава защо е решила да се самоубие?

— Отговорът на този въпрос — обясни Поаро — е много прост. Тя не се е самоубила, а е била убита!

— Какво?

— Умишлено и хладнокръвно е била убита.

— Но кой е убил Ардън? Отхвърлихме Дейвид…

— Не е Дейвид.

— А сега вие отхвърляте и Розалийн? Но, по дяволите, те са единствените, които имат някакъв мотив!

— Да — промълви Поаро, — мотивът. Точно той ни подведе. Ако приемем, че А има мотив да убие В, и Б има мотив да убие Г, то от това не следва, че А трябва да убие Г, а Б да убие В, нали?

Спенс изръмжа:

— По-полека, мосю Поаро, по-полека. Въобще не мога да проумея за какво намеквате с вашите А, Б, В и Г.

— Не е просто — съгласи се Поаро. — Никак не е просто. Защото, разбирате ли, имаме два различни вида престъпление — и следователно трябва да имаме двама различни убийци. Влиза Първи убиец и влиза Втори убиец.

— Само не ми цитирайте Шекспир — изсумтя Спенс. — Това не е драма от времето на кралица Елизабет I.

— Напротив, много напомня за Шекспир. Имаме налице всички емоции — най-човешките емоции, които бихме срещнали у Шекспир — ревност, омраза, светкавични и дръзки действия. Натъкваме се и на чудесен пример как да се използва предоставената ни възможност. „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава…“20 Някой просто е приложил на практика този принцип, лейтенант. Да се вкопчи в шанса и да го използва в своя полза. И го е постигнал блестящо точно под носа ви, така да се каже!

Спенс ядовито потърка носа си.

— Говорете по същество, мосю Поаро — каза той умолително. — Ако е възможно, изяснете се по-конкретно.

— Ще се изясня — ще бъда кристално ясен. Имаме налице три смъртни случая, нали така? Съгласен сте с мен, нали? Трима души са мъртви.

Спенс го изгледа с любопитство.

— Е, да, не мога да го отрека… Да не искате да ми внушите, че един от тях е още жив?

— Не, не — възрази Поаро. — И тримата са мъртви. Но как са намерили смъртта си? Тоест как бихте окачествили смъртта на всеки един от тях?

— По този въпрос, мосю Поаро, мисля, че ви е известно моето мнение. Едно убийство и две самоубийства. Но според вас последното самоубийство всъщност не е самоубийство, а пак убийство.

— Според мен — заяви Поаро — е имало едно самоубийство, един нещастен случай и едно убийство.

— Нещастен случай? Да не искате да кажете, че мисис Клоуд се е отровила, без да иска? Или може би майор Портър се е застрелял по случайност?

— Не — отвърна Поаро. — Нещастният случай е смъртта на Чарлс Трентън или с други думи на Инок Ардън.

— Нещастен случай! — избухна лейтенантът. — Нещастен случай? Свидетели сме на особено жестоко убийство, при което черепът на убития е разбит от няколко силни удара — и вие наричате това нещастен случай!

Без да се трогва от гневния изблик на лейтенанта, Поаро спокойно подметна:

— Като казвам нещастен случай, имам предвид липса на умисъл.

— За каква липса на умисъл може да става въпрос, след като имаме разбит череп! Да не намеквате, че е бил нападнат от някой луд?

— Струва ми се, че се доближаваме до истината, макар и не точно в смисъла, който вие влагате.

— Мисис Гордън бе единствената леко побъркана жена в този случай. Понякога забелязвах много странно изражение на лицето й. Разбира се, мисис Лайънел Клоуд също е малко смахната, но едва ли би проявила насилие. Ако може да говорим за разумен и здравомислещ човек, то това е мисис Джереми. Между другото, вие споменахте, че не тя е подкупила Портър?

— Точно така. Зная кой го е сторил. Както ви казах, самият Портър ми подсказа. Просто с една незначителна забележка — ах, не мога да си простя, че тогава не й обърнах внимание.

— И значи после вашият анонимен „азбучен“ луд убива Розалийн Клоуд? — тонът на Спенс ставаше все по-скептичен.

Поаро енергично поклати глава.

— Съвсем не. Именно тогава излиза Първи убиец и влиза Втори убиец. Тук вече имаме коренно различно престъпление — обмислено и хладнокръвно. И лично аз смятам, лейтенант Спенс, да се погрижа да видя извършителя му окачен на бесилката.

Както говореше, Поаро стана и тръгна към вратата.

— Хей! — извика Спенс. — Назовете поне няколко имена. Не можете да си тръгнете така.

— Съвсем скоро ще разполагате с всичко. Чакам обаче още нещо — едно писмо от чужбина, ако трябва да бъда по-конкретен.

— Стига сте пророкували! Хей, Поаро!

Но Поаро вече бе изчезнал.

Прекоси напряко площада и натисна звънеца на дома на доктор Лайънел Клоуд. Отвори му мисис Клоуд, която нададе обичайното си възклицание при появата му. Той започна направо:

— Мадам, трябва да говоря с вас.

— Но, разбира се, заповядайте, влезте… Боя се, че нямах време да избърша праха, но…

— Искам да ви питам нещо. Откога съпругът ви е пристрастен към морфина?

Леля Кати моментално избухна в сълзи.

— Боже мой, Боже мой… Надявах се никой да не разбере. Всичко започна през войната. Бе така ужасно претоварен и страдаше от тежка невралгия. Оттогава се старае да намали дозата — и наистина успя, което понякога става причина за ужасната му раздразнителност…

— Това е и една от причините да се нуждае от пари, нали?

— Предполагам, да. О, Боже, мосю Поаро, той обеща, че ще отиде да се лекува…

— Успокойте се, мадам. Искам да ми отговорите на още един незначителен въпрос. Онази вечер, когато сте говорили с Лин Марчмънт, сте се обадили от уличния телефон до пощата, нали? Срещнахте ли някого на площада?

— Не, мосю Поаро, жива душа нямаше.

— Но аз разбрах, че сте поискали от някого монети за телефон.

— А, да. Помолих някаква жена, която излизаше от кабината. Тя ми услужи с монета от два пенса.

— Как изгледаше тази жена?

— Ами как да ви кажа, беше някак си ексцентрична. Главата й бе увита с оранжев шал. Най-странното е, почти съм сигурна, че съм я виждала някъде. Лицето й ми изглеждаше познато. Предполагам, че е било лицето на някой покойник. И въпреки това изобщо не мога да си спомня къде и кога сме се срещали.

— Благодаря ви, мисис Клоуд — изрече Поаро.

Петнайсета глава

Лин излезе от къщата и впери поглед в небето.

Слънцето клонеше към залез и озаряваше небосвода с неестествени отблясъци. Тиха вечер, в която се усещаше напрежение. Помисли си, че ще има буря.

Е, часът бе настъпил. Не можеше повече да отлага. Трябваше да отиде в Лонг Уилоус и да съобщи на Роули. Дължеше му ако не друго, то поне това — сама да му го съобщи, вместо да предпочете далеч по-лесното обяснение с писмо.

Решението бе взето — окончателно, но кой знае защо изпитваше странна вътрешна съпротива. Огледа се и си помисли: „Казвам сбогом на всичко — на собствения си свят, на начина си на живот“.

Не си правеше никакви илюзии. Животът с Дейвид щеше да бъде хазарт — авантюра, която можеше да се окаже колкото успешна, толкова и неудачна. Той сам я бе предупредил…

В нощта на убийството, по телефона.

А сега, само преди броени часове, бе заявил:

— Смятах да изчезна от живота ти. Бях глупак, когато си мислех, че мога с лека ръка да те изоставя. Ще отидем в Лондон и ще се оженим със специално разрешение — без спазване на формалностите. О, да, няма да ти дам възможност да се колебаеш. Тук са твоите корени, които те задържат. Аз ще те изтръгна заедно с тях.

И бе добавил:

— Ще го сервираме на Роули, когато си вече мисис Дейвид Хънтър. Бедният, това ще е най-подходящият начин да го узнае.

Но тя не бе съгласна да постъпи така, макар и тогава да не го призна. Просто Роули трябваше да го чуе от нейната уста.

И ето сега отиваше при него!

Бурята тъкмо започваше, когато Лин почука на вратата на Лонг Уилоус. Роули й отвори и я погледна удивено.

— Здравей, Лин. Защо не се обади да ме предупредиш, че идваш? Можеше да не съм вкъщи.

— Искам да говоря с теб, Роули.

Той й направи път да мине и я последва в просторната кухня. Масата още не бе разтребена след вечерята.

— Имам планове да поставя тук пералня — каза той. — За твое удобство. Също и нова мивка — метална…

Тя го прекъсна:

— Недей да правиш планове, Роули.

— Намекваш, че горкото момиче още не е погребано ли? Да, сигурно изглежда безсърдечно от моя страна. Но тя никога не е създавала впечатление, че е щастлива. По-скоро приличаше на човек, обзет от някаква мъка. Така и не успя да се възстанови след въздушното нападение. Но какво да правиш — съдба. Тя вече е мъртва и какво значение има за мен или по-точно за нас…

Лин си пое въздух.

— Не, Роули. Няма вече „нас“. Дойдох да поговорим точно за това.

Той се втренчи в нея. В момента Лин изпитваше ненавист към себе си. Промълви тихо, но категорично:

— Ще се омъжа за Дейвид Хънтър, Роули.

Не беше наясно какво точно очаква — протест или изблик на гняв. Със сигурност обаче не бе предвидила начина, по който Роули реагира на думите й.

Той постоя минута-две, без да сваля поглед от нея, после прекоси кухнята и разрови огъня в печката. Най-сетне се обърна и почти отнесено каза:

— Чакай малко. Нека си изясним нещата. Ще се омъжиш за Дейвид Хънтър. Защо?

— Защото го обичам.

— Ти обичаш мен.

— Не. Обичах те… когато заминах. Но това бе преди четири години и оттогава аз… аз съм се променила. И двамата сме се променили.

— Грешиш — тихо отвърна той. — Аз не съм се променил.

— Е, може би не си се променил чак толкова много.

— Не, въобще не съм се променил. Просто нямах тази възможност. Защото стоях тук и работих като вол. Не съм скачал с парашут, не съм се катерил нощно време по скали, нито пък съм убивал от засада…

— Роули…

— Не съм се сражавал на война. Не съм участвал в акции. Не зная какво представлява войната! Живях си приятно и безопасно тук, във фермата. Щастливецът Роули! И ако ти стана съпруг, ти ще се срамуваш от мен!

— О, не, Роули, не. Изобщо не е така.

— Аз пък ти казвам, че е точно така!

Той се приближи към нея. Кръвта нахлу в лицето му, вените на челото му изпъкнаха. И погледът му — веднъж го беше забелязала в очите на един бик на полето. Бикът тръскаше глава, удряше с копито в земята, привеждаше надолу огромните си рога. Изпълнен със сляпа ярост, обладан от див гняв…

— Замълчи, Лин. Този път ти ще ме изслушаш. Пропуснах това, което ми се полагаше. Пропуснах шанса да се бия за родината си. Най-добрият ми приятел отиде на война и загина. Любимата ми, моята любима, облече униформа и замина в чужбина. Аз бях просто мъжът, който тя изостави. Животът ми се превърна в ад, разбираш ли, Лин? В истински ад. А после ти се върна и оттогава положението стана още по-кошмарно. От онази нощ в леля Кати, когато улових погледа ти, отправен към Дейвид Хънтър. Но той няма да те притежава, чуваш ли? Щом няма да си моя, никой друг няма да те има. За какъв ме смяташ?

— Роули…

Тя се бе изправила и ужасена бавно отстъпваше назад. Сякаш виждаше пред себе си не човек, а жесток звяр.

— Убих двама души — заяви Роули Клоуд. — Мислиш ли, че няма да убия още един?

— Роули…

Той се надвеси над нея, ръцете му се сключиха около врата й.

— Не мога повече така, Лин…

Ръцете му обвиваха все по-плътно врата й, стаята се завъртя — настъпи мрак, люлеещ се мрак, задушаваше се, прилошаваше й…

И изведнъж някой се прокашля. Дискретна, леко превзета кашлица.

Роули се спря и ръцете му увиснаха. Освободена от хватката, Лин се строполи на пода.

Застанал на прага, Еркюл Поаро се покашляше тактично.

— Надявам се — каза той, — че не се натрапвам? Почуках. Да, наистина, почуках, но не получих отговор… Предположих, че сте заети?

За секунда въздухът се наелектризира.

Роули гледаше втренчено. За миг сякаш щеше да се нахвърли върху Еркюл Поаро, но най-сетне извърна глава и произнесе с безжизнен, равен тон:

— Появихте се точно навреме.

Шестнайсета глава

Еркюл Поаро успя да разведри наситената с напрежение обстановка, насочвайки съзнателно вниманието към незначителна подробност.

— Водата в чайника не ври ли? — поинтересува се той.

Роули излезе от вцепенението си и отвърна отнесено:

— Да, ври.

— Тогава дали ще е възможно да направите по едно кафе? Или чай, ако ви е по-лесно.

Роули автоматично се подчини. Еркюл Поаро извади голяма носна кърпа от джоба си, натопи я в студена вода, изстиска я и я подаде на Лин.

— Ето, мадмоазел, обвийте това около гърлото си — така. Да, имам безопасна игла. Ще почувствате облекчение на болката.

Давейки се, Лин му благодари. Кухнята на Лонг Уилоус, суетенето на Поаро — всичко й се струваше като кошмарен сън. Чувстваше се ужасно зле, гърлото я болеше силно. Изправи се на крака, залитайки. Поаро внимателно я заведе до един стол и я сложи да седне.

— Всичко е наред — успокои я той и извика през рамо: — Кафето?

— Готово е — отвърна Роули.

Донесе го. Поаро наля една чаша и я подаде на Лин.

— Вижте какво — намеси се Роули, — струва ми се, че не разбирате. Опитах се да удуша Лин.

— Хайде, стига вече — ядоса се Поаро. Явно неуместните приказки на Роули въобще не му бяха по вкуса.

— Двама мъртъвци лежат на съвестта ми — продължи Роули. — Щяха да станат трима, ако не се бяхте появили.

— Нека да не говорим за смърт, докато пием кафето си — предложи Поаро. — На мадмоазел Лин няма да й е приятно.

— Боже мой! — възкликна Роули и изумено се вгледа в Поаро.

Лин трудно преглъщаше кафето си. То бе горещо и силно. Скоро изпита облекчение на болката в гърлото, а и ободряващият му ефект започна да се проявява.

— Е, сега сте по-добре, нали?

Тя кимна.

— Значи вече можем да поговорим — подхвана Поаро. — Всъщност като казвам това, имам предвид, че аз ще говоря.

— Какво точно знаете? — с усилие попита Роули. — Известно ли ви е, че аз убих Чарлс Трентън?

— Да — отвърна Поаро. — Зная го от известно време.

Вратата се отвори с трясък. Влезе Дейвид Хънтър.

— Лин! — възкликна той. — Защо не ми каза…

Внезапно замлъкна и погледът му озадачено обходи лицата на тримата.

— Какво му е на гърлото ти?

— Още една чаша — нареди Поаро.

Роули взе една от бюфета и му я подаде. Поаро я напълни с кафе и я връчи на Дейвид. Отново овладя положението.

— Седнете — обърна се той към Дейвид. — Ще пием кафе, а вие тримата ще слушате, докато Еркюл Поаро ви изнася лекция върху престъпленията.

Огледа ги и тримата и кимна с глава.

Лин си мислеше: „Това е някакъв измислен кошмар. Всичко е толкова нереално!“

Сякаш и тримата се намираха във властта на този смешен дребен мъж с огромни мустаци. Седяха там кротки: Роули — убиецът, тя — жертвата му, и Дейвид — човекът, който я обичаше. Държаха в ръце чаши с кафе и слушаха малкия човек, който по странен начин упражняваше контрол над тях.

— От какво се поражда едно престъпление? — риторично попита Поаро. — Интересен въпрос, нали? Каква подбуда се изисква? Каква вродена наклонност е необходимо да има човек? Дали всеки е способен да извърши престъпление — някакво престъпление? И какво става — този въпрос си задавах още от самото начало — какво става, когато хора, които винаги са били закриляни от живота в истинския му вид, от атаките и несгодите, внезапно бъдат лишени от тази закрила?

Досещате се, че става дума за фамилията Клоуд. Тук присъства само един човек, който носи това име, така че мога да говоря съвсем свободно. От самото начало се почувствах привлечен от този проблем. Имаме цяла една фамилия, на която известни обстоятелства са попречили да поеме живота си в свои ръце. Макар че членовете й имат свой собствен живот, а също и професия, в действителност всеки се осланя на сянката на закрилника благодетел. На никого не се налага да се страхува за бъдещето. Всички живеят в сигурност, но тази сигурност е неестествена и нереална. Гордън Клоуд неизменно стои зад гърба им.

Опитвам се да ви внуша, че не може да има критерий за човешката същност, докато не настъпи критичният момент на проверка. За повечето хора този момент настъпва отрано. Човек се изправя пред повелята да поеме живота си в свои ръце, да посреща опасностите и трудностите и да открие някакъв начин за преодоляването им. Този начин може да бъде честен или пък непочтен — но така или иначе човек отрано разбира докъде му се простират силите.

Но на членовете на фамилията Клоуд им липсва възможността да опознаят собствените си слабости до момента, в който най-ненадейно закрилата им изчезва и те са принудени да посрещнат трудностите съвсем неподготвени. Една-единствена пречка стои между тях и възвръщането на сигурността им — животът на Розалийн Клоуд. Дълбоко съм убеден, че на всеки един в даден момент му е минала през ума мисълта: „Ех, ако Розалийн можеше да умре…“

Лин потрепери. Поаро направи пауза, за да стигнат думите му до съзнанието на тримата, а после продължи:

— Мисълта за смъртта, за нейната смърт, е осенила всеки един — в това съм напълно сигурен. А дали не им е минала и мисълта за убийство? И дали в определен момент не са пристъпили към действие?

Без да промени тона си, Поаро се обърна към Роули:

— Мислехте ли за нейната смърт?

— Да — отвърна той. — В деня, когато дойде във фермата. Наоколо нямаше никой. Тогава ми мина през ума, че много лесно бих могъл да я убия. Тя изглеждаше толкова трогателна и красива — като малките теленца, които бях изпратил в кланицата. Нали ме разбирате, те също са много мили, но все пак ги изпращаш на смърт. Интересното беше, че тя не изпитваше страх… А би трябвало, ако знаеше какво се върти в главата ми… Да, точно това си мислех, когато взех запалката, за да й запаля цигарата.

— Предполагам, че тя е забравила да я прибере. И ето как е попаднала у вас.

Роули кимна.

— Нямам представа защо не я убих — учудено добави той. — Мислех си, че бих могъл да го сторя. Беше напълно възможно да инсценирам нещастен случай или нещо подобно.

— Но това не е било ваш тип престъпление — изрече Поаро. — Ето къде е отговорът. Когато убихте човек, вие го сторихте от ярост, а и всъщност не сте имали умисъл за убийство. Така е, нали?

— Да, за Бога. Ударих го в челюстта. Той залитна назад и си удари главата в мраморния бордюр. Не можах да повярвам, когато видях, че е мъртъв.

Внезапно Роули се сепна.

— А вие откъде знаете?

— Струва ми се, че успях да пресъздам доста точно действията ви. Поправете ме, ако сбъркам. Отишли сте в „Елена“, където Беатрис Липинкот ви е предала съдържанието на подслушания разговор, нали? После сте се отправили към дома на вуйчо си Джереми Клоуд, за да чуете мнението му като адвокат. Но там се е случило нещо — нещо, което ви е накарало да се откажете от консултацията с него. Мисля, че зная какво е било то. Видели сте един портрет…

Роули кимна.

— Да, беше върху бюрото. Изведнъж приликата ме порази. Проумях също и защо лицето на мъжа ми се бе сторило толкова познато. Досетих се, че Джереми и Франсес използват някой неин роднина и кроят номер да измъкнат пари от Розалийн. Побеснях от яд. Хукнах веднага обратно към „Елена“, качих се в стая №5 и обвиних Ардън в мошеничество. Той се изсмя и си призна — добави още, че същата вечер очаква Дейвид Хънтър да му донесе парите. Причерня ми пред очите, когато осъзнах, че собствената ми фамилия ме мами. Нарекох го свиня и го ударих. Той падна назад, както вече ви казах.

Настъпи мълчание. Поаро попита:

— И после?

— Всичко започна от запалката — бавно продължи Роули. — Падна от джоба ми. Носех я със себе си, защото смятах да я върна на Розалийн, щом я срещна. Търкулна се върху тялото и аз зърнах инициалите Д. Х. Разбрах, че беше на Дейвид, а не на Розалийн.

Още след онова гостуване у леля Кати ми стана ясно… о, всъщност няма значение. Понякога ми се струваше, че обезумявам. Може би наистина съм малко мръднал. Първо заминаването на Джони, а после войната… Аз… аз не умея да се изразявам с думи, но понякога буквално ослепявах от ярост… А сега и Лин… с този мъж. Довлякох тялото в средата на стаята и го обърнах с лице към пода. После взех тежката желязна маша и… няма да навлизам в подробности. Изтрих отпечатъците и изчистих мраморния бордюр. След това умишлено нагласих стрелките на часовника на девет и десет и строших стъклото му. Прибрах купонната книжка и документите на мъртвия, за да не може да се открие самоличността му. После си тръгнах. Реших, че след разказа на Беатрис за подслушания разговор вината ще падне върху Дейвид.

— Да. А после дойдохте при мен — прекъсна го Поаро. — И каква прекрасна малка комедия ми изиграхте, като ме помолихте да намеря свидетел, познавал Ъндърхей, нали? На мен вече ми беше ясно, че Джереми Клоуд е преразказал на фамилията историята на майор Портър. Почти две години всички бяха хранили тайната надежда, че Ъндърхей може да се появи някой ден. Именно този оптимизъм бе подтикнал мисис Лайънел Клоуд към заниманията с масичката за спиритически сеанси. Макар и несъзнателно, нейният разказ ми говореше много.

Eh, bien, какво правя аз — изпълнявам своя „магьоснически трик“. Лаская се колко много съм ви впечатлил, а всъщност в случая аз съм пълният глупак. Ами да, защото тогава в стаята си майор Портър ми предлага цигара и после се обръща към вас с думите: „За вас не, нали?“

Как е могъл да знае, че вие не пушите? Предполага се, че тогава ви вижда за първи път. Какъв глупак съм — не прозрях истината веднага, а именно, че вие с майор Портър вече сте били сключили малката си сделка! Нищо чудно, че той бе толкова изнервен онази сутрин. Та аз съм глупакът, чиято задача е да заведе майора да идентифицира тялото. Но няма да остана глупак завинаги — о, не, защото вече не аз съм глупакът, нали?

Той ги огледа сърдито и продължи:

— Точно тогава обаче майор Портър се отмята от уговорката. Той не желае да дава показания под клетва в процес за убийство, а валидността на обвинението срещу Дейвид Хънтър зависи в най-голяма степен от самоличността на убития. И майор Портър решава да се откаже.

— Писа ми, че не може да извърши подобно нещо — глухо промълви Роули. — Проклет глупак. Нима не разбираше, че сме стигнали вече твърде далеч? Отидох при него с намерението да го вразумя. Уви, закъснях. Бе заявил, че по-скоро ще се застреля, отколкото да лъжесвидетелства на процес за убийство. Външната врата не бе заключена. Влязох и го намерих мъртъв.

Не мога да ви опиша как се почувствах. Все едно, че бях извършил второ убийство. Само да бе изчакал още малко и да ми бе позволил да поговоря с него.

— Беше оставил бележка, нали? — попита Поаро. — И вие я прибрахте?

— Да. Вече нямах изход. Трябваше поне да доведа нещата докрай. Бележката бе до следователя. В нея пишеше само, че е дал неверни показания на следствието. Убитият не е бил Робърт Ъндърхей. Прибрах бележката и я унищожих.

Роули удари с юмрук по масата.

— Беше като някакъв лош сън — ужасен кошмар! Хванал се бях на хорото и трябваше да го изиграя докрай. Исках пари, за да имам Лин. Исках също да обесят Дейвид Хънтър. И изведнъж — просто не зная как стана — делото срещу него беше прекратено. Някаква история с жена — жена, която е била при Ардън в по-късен час. Не разбирам нищо и все още не мога да разбера. Каква жена? И как е възможно тази жена да е приказвала с Ардън, след като той вече бе мъртъв?

— Не е имало никаква жена — отвърна Поаро.

— Но, мосю Поаро — дрезгаво възкликна Лин, — ами старата дама? Тя я е видяла. Чула я е да говори.

— О, да. Но какво е видяла? И какво е чула? Видяла е никого в панталон сако от туид. Зърнала е глава, изцяло загърната в оранжев шал, лице, намазано с грим и начервени устни. И всичко това на слабо осветление. И какво е чула? Първо е видяла как „уличницата“ се връща обратно в стая №5 и е чула отвътре мъжки глас да казва „Разкарай се оттук, моето момиче.“ Eh, bien, но тя просто е видяла и чула мъж! Наистина блестяща идея мистър Хънтър — добави Поаро и спокойно изгледа Дейвид.

— Какво искате да кажете? — сопна се Дейвид.

— Сега ще ви разкажа една история. Вие пристигате в „Елена“ към девет. Идвате, не за да убивате, а за да платите. И какво откривате? Човекът, който ви е изнудвал, лежи на пола убит по изключително жесток начин. Умеете да мислите светкавично, мистър Хънтър, и тутакси се досещате, че ви грози опасност. Никой не ви е видял да влизате в „Елена“, доколкото ви е известно, и първата ви мисъл е да изчезнете незабавно, да хванете влага за Лондон в 9.10 и да се закълнете, че въобще не сте припалвали до Уормсли Вейл. Единственият ви шанс да не изпуснете влага е да тичате като луд през полето. Но на път за гарата ненадейно се натъквате на мис Марчмънт, а и разбирате, че влакът вече е потеглил. Просто забелязвате дима му в долината. Мис Марчмънт също е видяла дима, макар и вие да не подозирате това, но той съвсем не й е подсказал, че вие не можете вече да хванете влака. Когато й съобщавате, че часът е девет и петнайсет тя и за миг не се усъмнява в думите ви.

За да й внушите, че се прибирате в Лондон, вие изработвате превъзходен план, В действителност сега ви предстои да промените изцяло схемата, за да отклоните всякакво подозрение от себе си.

Връщате се във Фъроубанк и влизате незабелязано, като си отключвате сам. Увивате главата си с един от шаловете на сестра си, вземате някакво червило и не спирате дотук, а покривате лицето си с два-три пласта грим.

Отивате отново в „Елена“ и издебвате подходящ момент, за да се набиете в очите на старата дама, седнала в стаята за гости, чието основно занимание са клюките из хотела. После се качвате в стая №5. Когато чувате, че тя тръгва да си ляга, излизате в коридора, припряно отстъпвате назад и се провиквате гръмогласно: „О, хайде, изчезвай оттук! Писна ми!“

Последва пауза.

— Блестящо изпълнение — отбеляза той.

— Вярно ли е, Дейвид? — извика Лин. — Вярно ли е?

Дейвид се усмихна широко.

— Много се гордея със способността си да се превъплъщавам в женски образи. Бога ми, само да бяхте видели лицето на старата горгона!

— Но как е възможно да бъдеш тук в десет часа, а в единайсет да ми позвъниш от Лондон? — озадачено попита Лин.

Дейвид Хънтър се поклони на Поаро.

— За всички обяснения се обръщайте към Еркюл Поаро — човека, който знае всичко. Е, мосю, как е станало това?

— Много просто — отвърна Поаро. — Обадили сте се на сестра си в апартамента от уличен телефон и сте и дали съвсем ясни инструкции. Точно в единайсет часа и четири минути тя е поръчала междуградски разговор с Уормсли Вейл 34. Когато мис Марчмънт е вдигнала слушалката, телефонистката е проверила номера и сигурно е казала: „Разговор с Лондон“ или „Говорете с Лондон“, или нещо от този род, нали?

Лин кимна.

— Тогава Розалийн Клоуд е затворила. А вие — обърна се Поаро към Дейвид, — внимателно отчитайки времето, сте набрали 34, свързали сте се, натиснали сте бутон А, съобщили сте с леко престорен глас: „Разговор с Лондон“ и сте започнали да приказвате. В наши дни няма нищо странно в разминаването от минута-две в телефонните поръчки. Мис Марчмънт просто е решила, че телефонистката е набрала повторно номера.

Лин тихо промълви:

— Значи затова си се обадил, Дейвид?

Нещо в тихия й тон стресна Дейвид и той я изгледа въпросително. После се обърна към Поаро и разпери ръце, признавайки поражението си.

— Няма две мнения. Наистина всичко ви е известно! Право да ви кажа, бях уплашен до смърт. Трябваше да измисля нещо. След като звъннах на Лин, вървях осем километра пеша до Дазълби и се прибрах в Лондон с ранния влак, с който разнасят млякото. Имах време колкото да се шмугна в апартамента, да посмачкам завивките и да седна на закуска с Розалийн. Изобщо не ми бе минало през ума, че полицията може да реши, че тя го е извършила. Естествено нямах абсолютно никаква представа кой го е убил! Просто не можех да си представя кой би искал да го убие. Доколкото знаех, никой нямаше мотив, с изключение на мен и Розалийн.

— Точно в това се криеше най-голямата трудност — отбеляза Поаро — в мотива. Вие и сестра ви сте имали мотив да убиете Ардън. Всеки един от фамилията Клоуд е имал мотив да убие Розалийн.

Дейвид рязко попита:

— Значи е била убита? Не е било самоубийство?

— Не. Било е преднамерено, внимателно обмислено престъпление. Бромидът е бил заменен с морфин в едно от приспивателните й прахчета.

— В прахчетата? — Дейвид се навъси. — Едва ли намеквате за Лайънел Клоуд?

— О, не — възрази Поаро. — Разбирате ли, на практика всеки би могъл да замени бромида с морфин. Нищо не би попречило на леля Кати да го сложи в едно от прахчетата още в кабинета. Роули е ходил във Фъроубанк с яйца и масло за Розалийн. И мисис Марчмънт е посещавала дома. Както и мисис Джереми Клоуд. Дори и Лин Марчмънт. И всички до един са имали мотив.

— Лин не е имала мотив — извика Дейвид.

— Всички сме имали мотив — възрази Лин. — Нали е така?

— Да — отвърна Поаро. — И именно това усложни случая. Дейвид Хънтър и Розалийн Клоуд са имали мотив да убият Ардън — но не те са го убили. Всички от вашата фамилия имаха мотив да убият Розалийн Клоуд и все пак никой от вас не я е убил. Още от самото начало този случай тръгна в погрешна посока. Розалийн Клоуд е била убита от човека, който би загубил най-много от смъртта й.

Той леко извърна глава.

— Вие сте я убили, мистър Хънтър…

— Аз? — извика Дейвид — Защо, за Бога, ще убивам собствената си сестра?

— Убили сте я, защото не е ваша сестра. Розалийн Клоуд е загинала при въздушното нападение в Лондон преди около две години. Жената, която сте убили, е млада прислужница от ирландски произход — Айлийн Кориган. Днес получих снимката й от Ирландия.

Докато обясняваше, той извади снимката от джоба си.

С мълниеносна бързина Дейвид я изтръгна от ръцете му, втурна се към вратата и изчезна навън. С гневен вик Роули моментално се спусна след него.

Поаро и Лин останаха сами.

Лин се провикна:

— Не е вярно. Не може да бъде вярно.

— О, да, вярно е. Вие почти бяхте прозрели истината, когато си бяхте въобразили, че Дейвид Хънтър не е неин брат. Приемете, че това е факт и всичко си идва на мястото. Тази Розалийн бе католичка (съпругата на Ъндърхей не е била католичка), измъчвана от угризения на съвестта, до болка предана на Дейвид. Представете си пък неговите чувства в нощта на въздушното нападение — сестра му е мъртва, а и Гордън Клоуд едва ли ще оживее — целият този охолен и сладък живот се изплъзва под носа му. И тогава се сеща за момичето — тя е на същата възраст, единственият оцелял човек в къщата освен него, изпаднала в безсъзнание. Несъмнено той вече е спал с нея и сигурно е смятал, че ще успее да я подчини на волята си. Умеел е да се оправя с жените — сдържано добави Поаро, без да поглежда към Лин, която пламна. — Такъв човек е той — никога не изпуска предоставения му шанс. Решава да я обяви за своя сестра. Момичето идва в съзнание и го вижда до леглото си. Той успява да я убеди и да я прилъже да приеме тази роля.

И представете си ужаса и смайването им, когато получават писмото от изнудвача. През цялото време се питах: „Нима Хънтър е човек, който така лесно би се оставил да го шантажират?“ Струваше ми се, че той всъщност не е сигурен дали човекът, който го изнудва, е Ъндърхей. Но по каква причина се е съмнявал? Розалийн Клоуд веднага би могла да му каже дали този мъж наистина е нейният съпруг. Защо е бързал да я изпрати в Лондон, без да й даде възможност първо да зърне този човек? Обяснението е — не е посмял да рискува въпросният мъж да види Розалийн. Ако това е бил Ъндърхей, той не е трябвало да открие, че Розалийн Клоуд всъщност съвсем не е истинската Розалийн Клоуд. Имало е само един възможен изход. Да плати известна сума, с която да затвори устата на изнудвача, а после да изчезне отвъд океана, в Америка.

И тогава най-неочаквано някой убива непознатия изнудвач, а майор Портър го идентифицира като Ъндърхей. Едва ли някога в живота си Дейвид Хънтър е попадал толкова натясно! И още по-лошо, момичето започнало съвсем да се разстройва. С всеки изминал ден съвестта й я измъчвала все по-силно. Появили се признаци на нервен срив. Рано или късно щяла да признае всичко, да разкрие измамата и да го изправи пред съда. Нещо повече, претенциите й към него му дотягали все повече и повече. Бил е влюбен във вас, мис Марчмънт. И така, решил да зареже всичко. Айлийн е трябвало да умре. Заменил бромида с морфин в едно от прахчетата, предписани й от доктор Клоуд, настоявал да ги взема всяка вечер и й внушил, че членовете на фамилията Клоуд представляват сериозна заплаха за нея. Кой би заподозрял Дейвид Хънтър, след като смъртта на сестра му би означавала цялото състояние да премине отново в ръцете на роднините на Гордън Клоуд. Това бил неговият коз — липсата на мотив. Както вече споменах, този случай още от самото начало тръгна в погрешна посока.

Вратата се отвори и лейтенант Спенс нахълта в стаята.

Поаро рязко попита:

— Eh, bien?

Спенс отвърна:

— Всичко е наред. Хванахме го.

Лин тихо промълви:

— Каза ли… каза ли нещо?

— Да, че добре се е забавлявал… Странно — добави лейтенантът, — този тип хора не знаят кога е в техен интерес да мълчат… Ние го предупредихме, разбира се. Той само отсече: „Остави тази работа, приятел. Аз обичам хазарта, но се усещам, когато съм загубил последното раздаване“.

Поаро промърмори:

— „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава…“21 Да, приливът приижда… но и се оттегля… и може да те отнесе в открито море.

Седемнайсета глава

Беше неделя сутрин. Роули Клоуд чу потропване на вратата и отиде да отвори. Пред него стоеше Лин.

Той отстъпи крачка назад.

— Лин!

— Мога ли да вляза, Роули?

Той се отдръпна. Тя мина покрай него и влезе в кухнята. Връщаше се от църква и носеше шапка на главата си. Много бавно, сякаш изпълняваше ритуал, тя повдигна ръце, свали шапката си и я постави на перваза на прозореца.

— Върнах се вкъщи, Роули.

— Какво, за Бога, искаш да кажеш?

— Само това. Върнах се вкъщи. Тук е моят дом — при теб. Бях глупачка, че не го осъзнах по-рано. Не осъзнах, че е настъпил краят на пътуването. Не разбираш ли, Роули, върнах се вкъщи.

— Не съзнаваш какво говориш, Лин — та аз се опитах да те убия.

— Зная — тя направи гримаса и неволно обхвана гърлото си. — Всъщност точно когато си помислих, че ще ме убиеш, започнах да проумявам колко глупаво постъпвам!

— Не разбирам — каза Роули.

— О, не ставай глупак. Винаги съм искала да се омъжа за теб, нали? А после изведнъж се отдръпнах. Ти ми се струваше толкова добродушен, толкова кротък. Имах чувството, че животът ми с теб ще бъде прекалено сигурен, прекалено скучен. Хлътнах по Дейвид, защото у него имаше нещо опасно и примамливо, а и, честно казано, познава жените много добре. Но всичко това бе нереално. Когато ти ме сграбчи за гърлото и заяви, че щом няма да бъда твоя, никой друг няма да ме има, тогава всъщност разбрах, че съм твоя жена! За жалост можеше да се окаже, че прозрението ми е твърде закъсняло… Но за щастие Еркюл Поаро влезе тъкмо навреме и спаси положението. Аз съм твоя жена, Роули!

Роули поклати глава.

— Не е възможно, Лин. Убих двама души, аз ги убих…

— Глупости! — извика тя. — Не ставай твърдоглав и мелодраматичен. Ако се скараш с някой едър мъж и го удариш, а той падне и си разбие главата в бордюра на камината — това не е убийство. Дори и законът не го тълкува като убийство.

— На практика е непредумишлено убийство. За подобно нещо спокойно могат да ме вкарат в затвора.

— Може би. Но в такъв случай ще те чакам на прага, когато излезеш.

— А Портър? Нося морална отговорност за смъртта му.

— Не, не носиш. Той бе съвсем разумен човек, който си даваше сметка какво върши. Имаше право на избор — да приеме предложението ти или да го отклони. Не можем да обвиняваме някого за решението, което друг е взел напълно доброволно. Ти му предложи да извърши измама и той прие. После се разкая и по най-бързия начин излезе от неудобното положение — просто слаб характер.

Роули упорито поклати глава.

— Не, безполезно е, моето момиче. Не можеш да се омъжиш за затворник.

— Не вярвам да отидеш в затвора. Иначе отдавна да са те отвели.

Роули я изгледа втренчено.

— Но, по дяволите, непредумишлено убийство… подкупване на Портър…

— Какво те кара да мислиш, че полицията знае за това или че някога ще узнае?

— Нали Поаро е наясно?

— Той не е от полицията. Мога да ти кажа какво мислят в полицията. Според тях Дейвид Хънтър е убил и Ардън, и Розалийн, особено след като им е известно, че е бил същата вечер в Уормсли Вейл. Но едва ли ще го обвинят и в двете, защото не е необходимо. Пък и нали не могат да те арестуват два пъти по едно и също обвинение. Въпросът е, че докато смятат него за виновник, няма да търсят друг.

— А Поаро…

— Той каза на лейтенанта, че е било нещастен случай. Стори ми се, че лейтенантът само се засмя. Ако питаш мен, мисля, че Поаро няма да издаде нищо. Бива си го…

— Не, Лин. Не мога да ти позволя да поемеш такъв риск. Като оставим настрана всичко… ами… нима мога да имам доверие в самия себе си? Искам да кажа, че за теб няма да е безопасно.

— Може би не… Но, виждаш ли, Роули, аз те обичам. Ти преживя такъв кошмар. А и освен това никога, наистина никога не съм жадувала за безопасно съществуване…