Фаворитката на султана

6

– Казвам се Алис Суон и съм на двайсет и девет години.

– Не, нямам деца, никога не съм се омъжвала.

– Да, още съм девица.

Отговарям на въпросите им с високо вдигната глава. Не се срамувам от социалното си положение. Ето защо говоря с чуждоземния пират с целия кураж, който мога да събера, и се изразявам ясно. Ако обстоятелствата бяха различни, вероятно някой от присъстващите щеше да се присмее, но тъй като всички се боим за живота си, имаме по-належащи тревоги от факта, че съм стара мома, и от дълго пазената ми девственост.

Писарят на похитителите ми записва всичко с почерк, който се движи отдясно наляво. Това, добавено към тъмната му кожа и омотаната му с плат глава, ме навежда на мисълта, че сме пленени от турци. Зад гърба си чувам Анук и Марика, флегматичните ми прислужници сестри, наети да ме придружат по време на пътуването ми от Шевенинген до Англия, да подсмърчат и хлипат и за момент ми дожалява за тях. Те са почти деца и макар че са глупави и непокорни, не заслужават да умрат толкова млади. Горкичките, едва започват, изпълнени с мечти, каквито имах и аз на тяхната възраст – за млади мъже, женитба, дечица и забавления. През по-голямата част от пътуването се кикотеха и зяпаха глупаво екипажа; сега обаче повечето от тези красиви младежи лежат мъртви на палубата на нашия кораб или оковани във вериги на борда на този.

– Мислите ли, че ще ни изнасилят? – пита ме Анук с ококорени очи.

– Надявам се, че не. – Това е единственият честен отговор, който мога да дам.

Все пак един мъж беше уловил гърдата ми, докато ни прехвърляха на другия кораб. Толкова се изненадах, че дори не ми хрумна да изпищя, а просто хванах ръката му и я отместих. По лицето му без съмнение премина сконфузване, наведе главата си и промърмори нещо на странния си език, което, струва ми се, беше извинение и изобщо не съответстваше на грубия начин, по който беше превзет корабът ни.

Не беше нужно дълго време, за да осъзная, че сме много по-ценна стока от топовете плат в товара на кораба. Двете мулатки, които служеха на мъртвия капитан като готвачки (и съжалявам да го кажа, но по-скоро като метреси), извъртат очи.

– Робини – измърморва едната, а другата добавя:

– Отново.

Винаги съм възприемала робството като нещо ужасно. Идеята да притежавам човешко същество, подобно на някоя мебел, ми се вижда неморална и отказах да купя когото и да било. Майка ме мъмреше, че не мога да ръководя финансите си. Амстердам е столицата на робството в Европа и можем да купим роби на нищожна цена. След смъртта на татко обаче аз се заинатих и запазих книгите, макар тя неспирно да се оплакваше, задето не притежава цял куп черни момченца, не може да се облича с изискани дрехи и да се разкрасява за посещенията на ужасните си приятели, следвани от цяла свита нещастници. Ала за мой срам, никога не се бях замисляла за възможността бял човек да бъде продаден в робство – най-малко да се случи с мен самата.

Чувала съм за кораби с роби, за хора, оковани с вериги сред собствените си нечистотии, за болестите на борда, за това, че броят на труповете, които се изхвърлят в морето, е по-голям от този на пристигналите живи хора; изглежда обаче, че моята участ няма да бъде такава. Отвеждат ме в тясна каюта, която макар да е очукана и мръсна, ми предлага известно усамотение и достойнство, и докато лежа в мрака, размишлявам какво щеше да бъде, ако бях стигнала в Англия. След като се омъжех, щях да живея със съпруга си господин Бърк в новопостроената му къща на лондонския Голдън Скуеър – място, което ми се струва вълшебно, но което никога не съм виждала и вече едва ли някога ще видя.

Не съм се срещала с господин Бърк: съюзът ни беше уреден от семействата ни, въпреки че, боя се, това не беше бракът, на който се надяваше майка ми. Тя лелееше грандиозни мечти, втълпяваше ми как ще се оженя за аристократ и ще възстановя богатството, пропиляно от баща ми при бягството му от парламентаристите в Холандия в началото на Английската гражданска война. Нямам представа защо е приела този брак, след като още като дете ми беше ясно, че не държеше особено на него. Тя също беше емигрантка, дете на родители, водещи почти дворцов живот, общувала е с богатите и известните, без да разполага с необходимите за това средства. Доколкото подразбирам, възникнал е някакъв скандал; тя се омъжила за татко след това.

Докато растях, постоянно бях пращана на посещения сред аристократите, но след връщането на крал Чарлс на трона се появиха достатъчно момичета по-красиви от мен, със значително по-голямо състояние, произхождащи от добри английски семейства на пазара за булки, и майка ми преживя невероятно разочарование.

Разочарованието се превърна в горчивина; горчивината в страдание на духа, което скоро прерасна в страдание на тялото; и оттогава станах нейна болногледачка. Само заради огромните дългове, които бяхме натрупали, и заради нейния "копнеж да видя любимата си Англия, преди да си отида", тя беше се съгласила от мое име да дам ръката си на господин Андрю Бърк.

Най-близкият контакт с годеника ми беше малък портрет, който ми беше изпратил, но след като видях онзи, който направиха на мен по случай годежа, не се надявах да е много правдоподобен. Изглеждах дребничка, очите ми бяха по-големи и сини, отколкото са в действителност, кожата ми беше бяла като порцелан, без следа от лунички, а липсата на детайли премахваше поне десет години, сякаш някой ме беше осветил с лампа, чийто блясък отстранява възрастта и грижите. Когато го видях, избухнах в силен смях.

– Ще ме върне, когато види какво е взел в действителност!

На майка не ѝ се видя забавно.

Портретът на господин Бърк изобразяваше румен мъж на средна възраст, с черна брада, със солиден корем, облечен в тъмни дрехи, с размотан голям топ плат пред него, в ръката си държи дървен метър, подсказващ положението му като търговец на манифактурни стоки – на цял километър надолу в социалната стълба на майка ми с нейните мечти за благополучие.

И все пак, оживена от перспективата да се завърне с кораб в Англия, след като вече бъда омъжена, майка дори успя да се надигне и да приседне в болничното си легло и да го нарече "извънредно привлекателна партия". Така че всичко беше претегляне, сметки и стока; а сега тази система на размяна бе намерила най-истинския си възможен израз. Вместо да бъда изпратена при дебел, застаряващ търговец на манифактурни стоки в Лондон, ще бъда продадена на друг мъж в друга чужда земя.

В морето сме от много дни – много повече от трите, необходими да се стигне от Шевенинген до английското крайбрежие. Никога през живота си не съм разполагала с толкова време за себе си. Бях на тринайсет, когато татко умря. Майка се затвори в къщата в деня на погребението му и никога не излезе оттам, но прекарваше времето си в дрямка, четеше поезия, гледаше през прозореца, въздишаше по изгубената си младост; или пък дрънкаше фалшиво на малкия си клавесин.

Докато татко беше жив, имахме прислуга: готвачка, икономка, камериер, две прислужници, градинар; но след смъртта му истинското ни финансово състояние излезе наяве и бързо след това те ни напуснаха един по един, след като задълженията ни бяха оповестени и не можехме да плащаме надниците им. Накрая останахме само със старата Юдит и дъщеря ѝ Елс. Юдит готвеше криво-ляво, а Елс се справяше единствено с ножа за белене и с месенето на тесто. Колкото и малка да бях, влязох в ролята на икономка. Не живеехме комфортно, но аз винаги бях ангажирана с дребните неща, които движат домакинството – метене и чистене, шиене и кърпене, грижи за градината, която по принуда бях превърнала в зеленчукова и овощна.

Малко по малко продадох колекцията от антики на татко: италианските му чаши и порцелана, книгите му, разни други вещи и колекцията му от научни пособия. След това дойде ред на красивите турски килими, а после и на обзавеждането във всички стаи, с изключение на това в приемната, където от време на време продължаваха да идват гости. Останалата част от къщата беше оголена до краен предел: по-малко за чистене, обосновавах се аз и се впусках в сметките за домакинството. (Как ми се щеше да продам проклетия клавесин на майка; звуците на погрешни ноти отекваха все по-дразнещо в бързо изпразващата се къща.)

Когато получих предложението на господин Бърк, би трябвало да се почувствам поне малко облекчена, че най-сетне някой щеше да поеме опека над нас, че вече нямаше да се нагърбвам с подобни делнични грижи. Истината обаче беше, че практичността на този живот ми харесваше, простата логика на това, че ако не си размърдам кокалите при изгрев слънце, за да помогна на Юдит и Елс в кухнята, няма да имаме хляб за закуска; че ако не закърпя фустата си веднага, щом се прокъса, скоро ще е годна единствено като парцали за чистене. Нямам представа как успявахме да поддържаме фасадата на аристократичен живот, но мисля, че никой не беше наясно до каква нищета сме изпаднали. Всяка вечер отивах в леглото удовлетворена, че всичко е сложено в ред; ръцете ми бяха в покой единствено докато спях.

И така, аз лежа в тясната каюта, а съзнанието ми се рее. Представям си какви са похитителите ни и се чудя дали пътуваме към Портала на Херкулес в Средиземноморието, към робските столици на Алжир или Тунис; или може би още по на изток при самия турски султан в Константинопол.

Минава едва седмица, преди любопитството ми да бъде задоволено.

Когато най-сетне акостираме и слизаме от кораба, озовавам се на брега с насълзени очи, тъй като са свикнали с тъмнината, а светлината на това ново място е така остра. От кораба ме натоварват на муле, което пристъпва по тясна пътечка покрай множество мъже с кафява кожа и чалми или роби с островърхи качулки – повечето мълчат, въпреки че някои от тях проклинат или може би ни благославят на странния си гърлен език. Минаваме покрай измършавели магарета, тъмнооки деца и жени, покрити с плат от глава до пети (мечтата на манифактурния търговец). Най-после спираме пред висока бяла къща без нито един прозорец, има само огромна декорирана желязна врата. Там ме настаняват в стая с пет-шест други жени, никоя от които не знае и думичка на английски, при все че една от тях, Саар, говори малко холандски. Обяснява ми, че тя и останалите жени са били отвлечени от испански или португалски села.

Всички са с повече от десет години по-млади от мен, въпреки че слънцето е състарило кожата им и е издълбало дълбоки бръчки по лицата им. Тези момичета са стояли на кея или на морската дига и са кърпили мрежите или са пълнили бурета с осолена риба. Те обаче са прагматични: не се чуват романтични приказки, нито се говори за благородно потекло, нямат илюзии за това, което ни чака, и изглежда са приели съдбата си.

– Само помисли: какво е общото между нас? – пита Саар.

– Всички сме жени.

– Освен това?

Не ми е нужно много време, за да се сетя.

– Всички сме неомъжени.

– Освен това всички сме девици. Това ни прави ценни.

Единствената причина да те смятат за ценна стока е непокътнатият химен. Стисвам зъби.

– Е, това означава поне, че ще предпочетат да опазят инвестицията си, докато я продадат.

– Положението е по-лошо – отбелязва момичето, което се казва Констанца.

– Кое може да е по-лошо?

– Те са мохамедани, ще ни потурчат.

Взирам се в нея невярващо.

– Никога няма да приема подобно нещо.

– Сега говориш така.

Идва трътлеста жена в традиционно облекло, обикаля ни и оглежда ръцете и зъбите ни, като че ли сме добитък. Щом стига до мен, ухилва се и погалва косата ми. След това заговаря на чист холандски.

– Каква скъпоценност: тази ще му хареса.

Отговарям ѝ на същия език и това я изненадва. Осведомява ме, че се казва Ясмин и майка ѝ "е била холандка", каквото и да означава това.

– Не приличаш на холандка – казвам, защото кожата и е тъмномаслинена, а косата ѝ тъмна и къдрава.

– Приличам на баща си. Майка ми работеше дълги години за Сиди Касем. Пристигнала от Амстердам със съпруга си, моряк, който се присъединил към корсарска флота тук; загинал в морската битка при Гибралтар, а тя сменила вярата си и се омъжила за местен мъж, берберин от областта Риф.

– Явно мястото е космополитно – изричам сухо.

– О, да! – отвръща с гордост. – Имаме пленници от всички краища на света.

Казва, че името на града е Сале и се намира на северното крайбрежие на Мароко, дума, което досега свързвах единствено с качествено изработени кожени стоки на централния пазар в Хага. Оказва се, че тук е основното пристанище за търговия с чуждестранни роби в берберския район.

– Сиди разполага с роби от Испания, Португалия, Франция и Сицилия, от Корсика и Малта, дори от далечната Ирландия и от още по-северните страни.

Разказва ми за прочут набег от времето на майка ѝ в арктическия град Рейкявик, където били заловени повече от четиристотин роби само за един ден. Протяга ръка и докосва бузата ми.

– Кожата на тези момичета била по-светла дори и от твоята: майка ми казваше, че изглеждали като изсечени от лед. Открай време високопоставените тук са луди по жени със светла кожа и руса коса. Те са символ на високо обществено положение: само богаташ може да си позволи подобно рядко създание. – Отново погалва косата ми, общият ни език предизвиква близост. – Ще бъдеш високо оценена.

Ето защо въпреки възрастта ми бях отделена от останалите жени на кораба.

– А кой е Сиди Касем? – питам.

– Той е високо почитан. – Промърморва нещо на дивашкия си език, прокарва ръце надолу по лицето си, целува дланите си и докосва сърцето си, сякаш той е някакво божество или светец. – Сиди Касем е предводител на корсарите. Безброй кораби е завзел, Аллах да го благослови. Имаш голям късмет, че си пленена от един от неговите капитани – казва без капка ирония.

– Съпругата му Лала Захра също беше пленница. Тя е от Англия и там е носила името Катрин. Тук обаче всички я наричат Розата от Севера. Тя прие името Захра, когато смени вярата си.

Потръпвам.

– Станала е мохамеданка?

– Тя е прекрасна дама, пример за всички нас. Скоро ще я видиш, това е голяма чест за теб.

Стисвам устни и не отговарям нищо.

По-късно ме отвеждат долу в голям салон с ниски канапета покрай стените. Обзавеждането е едновременно семпло и богато. Майка ми е първокласен сноб. Научена веднага да преценявам богатството и вкуса, мога да кажа на мига, че собственикът на тази къща има пари, но ги използва мъдро и не се стреми към показност. Карат ме да събуя обувките си пред салона; килимите, по които вървя, са като коприна под краката ми, а цветовете са като на залеза. В горната част на стените преминава резбован гипсов фриз, оформен като пчелна пита. Таванът е от резбовано тъмно дърво, стените са бели, а покривките на канапетата – от гладък кремав лен, но възглавниците отгоре са от лъскава коприна и кадифе, а гобленът на стената е зашеметяващ. Докосвам го с изумление, обръщам ъгълчето, за да видя изработката от обратната страна, но тя не се различава от тази отпред: признак за истинско майсторство. Странно е да открия подобна красота на място, където жестокостта процъфтява.

– Виждам, че се интересувате от бродерия.

Хладният английски глас ме стряска. Обръщам се и виждам леко усмихната величествена жена на около шейсет-шейсет и пет години. Очите ѝ са студено сивосини, но клепачите ѝ са покрити с някаква тъмна смес, която ги кара да изпъкват, така че изглеждат едновременно много чуждоземски и директни. Не съм свикнала да ме наблюдават така; чувствам се неудобно. Заглеждам се в детайла на големите ѝ сребърни обици и интересната ѝ огърлица от мъниста, обхванала плътно шията ѝ. Робата ѝ е в наситено тъмносиньо, предната част и ръкавите са избродирани със сребриста нишка и ситни перли. Висока е и стои изправена: впечатляваща е. След като се обляга на възглавниците обаче, прави гримаса, сякаш ставите ѝ са се схванали, и осъзнавам, че е по-възрастна, отколкото ми се стори.

– Добре дошли в нашата къща – казва и ме кани да седна с жест, като че ли съм неделна гостенка, наминала на чай и приказки. – Казвам се Лала Захра и съм съпруга на Сиди Касем, собственикът на тази къща.

– Аз съм Алис Суон и съм от Хага, въпреки че семейството ми е от Англия.

Свива устни.

– Както и аз навремето. От място, наречено Кенеги, в Западен Корнуол. Напоследък не ми се удава често възможност да говоря на майчиния си език.

– Значи, тук не се срещат много пленени английски роби? – питам кисело.

Тя плясва бедрото си с ръка и избухва в смях.

– О, Алис Суон, колко жалко, че ще трябва да те предадем нататък. Би било забавно да те задържим за известно време. Хубаво е да видиш някой със силен дух, ала, предупреждавам те, няма да е много разумно да го демонстрираш на мястото, където отиваш.

Преглъщам.

– И къде е това? Ще ми се да съм наясно със съдбата си. Мисля, че за да приемеш жребия си, по-добре е първо да го асимилираш.

Тя повдига вежда.

– Знакът на ухото ти показва, че си предопределена за Мекнес.

Маркирана за пазара като овца.

– А кой или какво е това "Мекнес"?

– Възможно ли е славата на великия ни султан да не се е простряла до холандското висше общество?

– Не се движа в тези кръгове – отговарям хладно. Тя си играе с мен, а това не ми харесва.

– Отделиха те като награда за пресветия ни владетел, султанът Мулай Исмаил. Дворецът му се намира в имперския град Мекнес и според съпруга ми е в процес на реконструкция с величествени мащаби.

Смилам тази информация мълчаливо. Когато майка говореше за желанието си да ме омъжи във висшето общество, надали бе имала точно това предвид.

– Ще бъдеш приета в султанския харем и ако проявиш здрав разум и благоприличие, няма да си лишена от нищо до края на дните си. Ще бъдеш настанена в палат от мрамор, порфир и яспис; храната ти ще е поднасяна в златни и сребърни блюда, ще бъдещ облечена в най-фината коприна, а през зимата – в най-меката вълна и ще бъдеш парфюмирана с пищните арабски аромати. За какво повече би могло да мечтае... едно момиче?

– Султанът на Мароко иска аз да бъда негова куртизанка? – Самата мисъл за това е абсурдна.

– Достатъчно хубава си с тази светла кожа и коса, затова ще му бъдеш представена като такава. Какво ще прави с теб след това, той ще си реши. – Усмихва се мило, сякаш е съвсем в реда на нещата да си седим тук и да обсъждаме подобни неща. – Стига, Алис, не е толкова лошо. Чужденците може и да обрисуват султана като чудовище, но той е мъж като всеки друг. Като жена в харема му ще имаш хубав живот и ще се наложи да легнеш с него само няколко пъти през целия си живот. А може да е дори само веднъж.

Вече не мога да сдържам гнева си.

– И веднъж е прекалено много!

– Знам, че е трудно да приемеш загубата на избора и волята си. Аз имах по-голям късмет, въпреки че и аз бях пленена от корсари.

– Щом и ти си била пленена от пирати, бих очаквала повече милосърдие от теб.

– Те са корсари, Алис, не пирати. Може да ти се струва, че разликата не е голяма, но в тази култура те са герои, а не престъпници. Не вършат това за собствена облага, а за благото на обществото.

Посочвам разкошната стая.

– Значи, прекрасната ви къща не се счита за "лична облага"?

Тя запазва спокойствие.

– Разбирам, че е трудно да бъдеш ограбена от онова, което смяташ за свобода. Но отговори ми честно, Алис, жените свободни ли са наистина? В Англия, а подозирам и в Холандия, ни купуват и продават, уреждат ни бракове, за да се подсили семейният бизнес или в името на политически домогвания, за да се предотврати загубата на имот или просто за да не висим повече на ръцете на семействата си. Трябва наистина да е било шок, разбирам това, да бъдеш похитена в морето и да се озовеш сред хора, които възприемаш като омразни. Съзнавам, че може да бъде доста плашещо. Бях взета като затворничка на път за църквата в Пензанс през 1625 година и бях продадена като робиня тук в Сале. Мислех, че това е краят на живота ми, а той тъкмо започваше. Мъжът, който ме купи, ме взе за съпруга и това се оказа много щастлив брак. Ще кажеш, че аз съм била късметлийка, но знай от мен, Алис, че тези хора не са по-различни от всички останали: някои са богобоязливи и изпълнени с уважение, дори са мили; други обаче са подли и пълни с омраза. Можем единствено да се надяваме на най-доброто...

– И да се подготвим за най-лошото – довършвам вместо нея, раздразнена от проповедта ѝ.

Тя разперва ръце.

– Може всичко да се окаже много по-добро от страховете ти. Но е разумно да си прагматична и да приемеш дадената ситуация възможно най-спокойно; по този начин ще предпазиш себе си и ще сведеш до минимум... трудностите.

– Няма да сменя вярата си.

– Трябва да направиш избор според съвестта си. Но, Алис, важно е онова, което пазиш в сърцето си. Не упорствай, умолявам те. За твое добро.

За миг атмосферата натежава заради намека за насилие, а след това чувам шумолене на дрехи зад гърба си и в същия миг изопнатите черти на лицето ѝ омекват, а кожата ѝ се покрива с руменина, сякаш някой е запалил светлинка в нея. Зад гърба си чувам мъжки глас, плътен и звучен – господарят на къщата се появява и свежда поглед към мен.

Той е стар и кокалест, с тъмно лице и късо подстригана снежнобяла брада. Очите му са искрящи, проницателни и свирепи под сложно завитата му чалма. Изумена съм, когато ми заговаря на английски.

– Добър ден, Алис Суон. Моят капитан има склонност да преувеличава, но виждам, че този път описанието, което ми даде, отговаря на истината.

Добила смелост от изненадата, поглеждам го спокойно.

– Явно съм достатъчно прекрасна да бъда предадена в робство като блудница на някакъв ужасен султан, както бях уведомена.

Очите му проблясват.

– Виждам, че сте жена с убеждения. Убежденията и красотата са похвални качества, но комбинацията от тях е като да впрегнеш див жребец и муле в една карета: резултатът може да бъде... опасен.

– За кочияша или за пътниците?

– За всички. Но най-вече за вас. Алис Суон, би било жалко да видиш такъв дух пречупен и подобна красота накърнена.

– Ще ме принудят ли да сменя вярата си?

– Султанът няма да легне с неверница.

– Може би е по-добре да ме изкарате на пазара и да ме продадете на този, който даде най-висока цена.

С изненадваща грация и гъвкавост той сяда срещу мен с кръстосани крака и ме поглежда в очите.

– Султанът винаги дава най-високата цена, Алис Суон, дори да не плаща в пари. Знам, че няма да разберете това, но ми повярвайте, като ви казвам, че не бих дръзнал да ви продам на друго място. Мулай Исмаил ще научи и ще ми вземе главата. Младите жени с такава впечатляваща външност са твърде голяма рядкост, за да останат незабелязани по пазарите.

– Тогава ме оставете тук като прислужница – предизвиквам го.

– Това е невъзможно. Съжалявам, но трябва да ви предадем. Вие сте подобаващ дар за султана и ще ви подготвим както трябва за това.

7

Три дни по-късно Лала Захра идва в стаята ми, понесла цял куп копринени дрехи. Оставя ги на килима и ги подрежда на ярки купчини. След това вдига една от тях срещу мен.

– Това ще ти отива.

Държи в ръцете си гладка копринена роба в искрящо синьозелено с широки ръкави и облечени копчета от предната страна, чак додолу. Не прилича на нищо, което съм обличала. Заради прагматичността, финансовите ограничения и климата винаги съм предпочитала камгарени и вълнени дрехи, никога нещо така непрактично. Копнея да облека робата; въпреки това потискам желанието си.

– Съмнявам се – казвам и разпервам ръце.

– Пробвай я.

Седим дълго една срещу друга и се гледаме. След това тя се усмихва.

– Разбирам неохотата ти, Алис, не съм от камък. Но събитията имат своята неизбежна посока и е невъзможно да я променим. Нека извлечем най-доброто от тях, а и от теб.

Събличам се по долна риза, а тя нахлузва робата през главата ми и вдигнатите ми ръце. Усещам коприната като вода върху горещото си тяло и твърде тънка, за да е благоприлична.

– Това се носи отгоре – подава ми друга фина дреха, нещо като палто за излизане с бродерия върху основа от златна мрежа. Изработката е изключителна. Осъзнавам, че ръцете ми предателски се протягат към нея, сякаш имат собствена воля.

Разтърсва косата ми около раменете, след това ме повежда към огледалото и аз се взирам в непознатото си отражение. Трансформацията предизвиква почти физическа болка. Ако изглеждах по този начин, дали Лоран щеше да си отиде толкова лесно?

Лоран беше странстващ художник; напоследък в Холандия е пълно с такива. Казват, че в тази страна преживявали най-лесно, стига да имат малко умения в рисуването с четка. След като войната с Испания най-сетне приключи и търговията започна да процъфтява, изведнъж всеки холандски търговец закопня да демонстрира благосъстоянието си, да се обгражда не само с истински красиви вещи, подсилващи вярата му в новата реалност, но и с изображения на тези предмети.

Натюрморти с цветя и плодове, градски пейзажи, портрети: къщата не беше дом, ако стените не са отрупани с десетина изображения в рамки на вътрешния и външния свят. Холандия окачи душата си на кука, така че всички да могат да я видят. Лоран се беше опитал да се установи като художник в родната си Франция, но французите са сноби в това отношение и той не успял да си създаде име. При все че притежаваше известни умения, той беше посредствен художник; и все пак живееше добре в Хага. Беше красив, това беше една от причините съпругите и дъщерите на търговците да насърчават вниманието му. Черна коса, тъмни очи, изваяни кости: външността му беше възможно най-различна от тази на едрите руси мъже с румени лица от града. Никога не съм се смятала за наивна романтичка, чиято глава може да се завърти от красиво лице или впечатляващ комплимент, но когато срещнах Лоран, сякаш сърцето ми скочи от висока скала и всичко останало от мен го последва миг по-късно.

Дойде на вратата в търсене на поръчка: при вида на солидната сграда, къща на благосъстоятелен търговец, без съмнение беше очаквал самият благосъстоятелен търговец да отвори вратата, но когато му обясних липсата на такъв, видях как физиономията му посърва, преди да се окопити и да започне да се извинява. Моментът на това разочарование беше мигът на моето поражение, точно заради него се влюбих веднага. Извратено решение: да копнееш за нещо, което никога няма да имаш. В онзи неприкрит момент ясно ми показа истинската си преценка за мен: че не съм нито достатъчно богата, нито достатъчно красива, за да го заинтригувам по какъвто и да е начин или да бъда обект на уменията му.

Въпреки че имахме стотици квадратни метри празни стени за окачване на картини, последното, което можехме да си позволим, беше да плащаме за тях. И въпреки това направих поръчка.

Юдит дочу разговора ни. Беше точно зад мен, щом се обърнах да вляза в къщата, след като постоях да гледам французина да се отдалечава надолу по улицата с арогантната си походка, от която душата ми се разтърси.

– Не можем да си позволим това – каза тя, – знаеш, че е така.

Аз бях неин работодател, а тя само прислужница, но когато печете заедно хляба всяка сутрин при изгрев слънце, неравенството се замесва в тестото. Бях свикнала с нейната откровеност и рядко ѝ правех забележка за нея.

– Той е опасен – продължи тя, – личи си по походката му. Върви след него, кажи му, че си размислила.

Знаех, че е права, но я накарах да замълчи; не е приятно да имаш допълнителна съвест.

Той дойде на следващия ден и на по-следващия, и през блажените следващи три седмици, а аз седях на стол в градината до кухнята.

– Светлината ще е по-подходяща за теб – казах и при положение че в къщата нямаше никакви мебели, сами ще отгатнете мотивите ми.

Постави статива си върху лехата ми с боб и го стъпка, но аз не възразих. Беше опияняващо да рисува портрета ми. Свикнал бе да има насреща си притеснени обекти и бе усвоил един маниер на ласкателство, който ме правеше безволева и покорна. Заради липсата на опит приемах всички комплименти като чиста монета. Прегръщах ги (вместо него) всяка нощ в тясното си легло. Присъствието на тъй красив мъж, който проучваше лицето ми във всеки момент, без значение, че му плащах за това удоволствие, бе зашеметяващо изживяване за мен, двайсет и четири годишната стара мома, която никога не бе смятала, че си струва да бъде погледната. Всяко докосване на четката до платното беше като милувка; с всяка мазка чувствах как се разхубавявам. Мечтаех за живота, който щяхме да водим с него, за децата, които щяхме да имаме. Изведнъж страстно пожелах да имам деца от него. Никога не бях мислила за свои деца до този момент, след това обаче мисълта ме обсеби като болест.

Дали си мислех, че съм изпълнявала някакво безмълвно заклинание през тези тихи часове? Колкото повече се влюбвах в него, толкова по-сигурна бях, че чувствата ни са взаимни – заради начина, по който накланяше главата си, заради маниера му при поемане на чаша лимонада или някое от сладкишчетата, които приготвях за него с такава грижа всеки ден.

Той отказваше да ми покаже работата си, докато не напредне, но до момента, в който приключи поръчката, вече бях убедила себе си за образа, сътворен от талантливите му ръце и безсмъртните маслени бои, които изстискваше върху палитрата си така сластно. Ето защо, когато ми показа готовата творба, помислих, че се шегува с мен, че ми показва портрета на друга. Тази жена беше грозна и безлична в благоприличната си рокля с висока яка, колосаната си бяла шапчица и якичка... Очите ѝ, присвити срещу светлината на кухненската градина, бяха потънали в изобилие от бяла плът; носът ѝ приличаше на клюн, а устните ѝ бяха стиснати в права линия. Имаше вид по-скоро на строга пуританска девица, отколкото на дъщерята на английски роялист, която умира френският художник да разкъса дрехите ѝ и да я обладае сред лехите с боб и репички.

Преглътнах разочарованието си, платих му, дори надплатих за сбогом. Беше прекарвал по четири часа всеки ден в продължение на три седмици в компанията ми. Взе парите и след пет минути си тръгна, без да се обърне нито веднъж. Никога повече не го видях.

Гледах портрета дълго и внимателно. След това го изгорих. Нося картината в съзнанието си като образ на това коя съм... Това определено не е жената, която ме гледа от огледалото на Лала Захра. Тази жена трябваше да нарисува Лоран, тази екзотична кокетка с блестяща кожа и разпусната светла коса, чиито очи светят в същото тюркоазено като коприната. Тази жена може би щеше да го заплени, както толкова копнеех навремето.

Усмихвам се скептично на отражението си – толкова по-добре, че това не се случи.

Лала Захра обърква израза ми със задоволство.

– Виждаш ли, Алис, ще станеш чудесна куртизанка. Кафтанът ти отива.

Тя е в недоумение, когато го разкъсвам, хвърлям го към нея и избухвам в сълзи. За пръв път плача, откакто съм пленена.

Кафтанът е едва началото. Водят ме на място, което наричат хамам, нещо като обществена баня. Там ме събличат и ме пращат в ужасно гореща стаичка, пълна с пара. Виждам трудно заради изпаренията, но когато въздухът се избистря, забелязвам голям брой местни жени, които се разхождат чисто голи с по-малко свян и от Ева, преди да отхапе от ябълката. Някои седят, други се движат, като разкриват цепки, неокосмени като на дете. Всички бърборят на странния си език, а виковете и смехът им кънтят помежду каменните стени. Ако затворя очи, мога да повярвам, че съм сред стадо примати.

Тази голота ме шокира, тъй като по улиците жените се покриват от глава до пети, увиват се с дрехите до такава степен, че не предлагат нищо дори и на най-похотливото въображение. Ще трябва да преразгледам преценката си за хората, между които се намирам. Щом нежният пол е толкова дързък, какви ли са мъжете и как биха се отнасяли с жена като мен?

Прислужниците мият косата ми и търкат кожата ми, а аз се отказвам да се боря, за да ги отпратя, докато не ме завеждат в друга стая, където ме карат да легна с опънати ръце и крака, положени върху каменен блок. Сместа, с която са покрити интимните ми части, е дръпната безцеремонно и през следващия половин час ми се налага да стоя със затворени очи и да си представям, че съм отново в спокойния вътрешен двор на Лала Захра, тъй като унижението, което изпитвам, е неописуемо.

По-късно същата нощ се оглеждам в усамотението на стаята си – върху нещастната зачервена кожа по цялото ми тяло няма дори едно косъмче, досущ като някой от херувимите на Рафаело съм.

На следващата сутрин Лала Захра ми поръчва да се приготвя за пътуването си към Мекнес. Подава ми книга.

– Ти си образована и интелигентна жена, мисля, че ще я оцениш. Обещай ми, че ще почетеш от нея, когато имаш възможност. – След това бързо ме прегръща и се взира в мен, а очите ѝ блестят на ярката светлина.

Книгата е малка и има семпла подвързия от кафява кожа. Нелепо вярвам, че е Библия, и ѝ благодаря за милия жест. Когато разгръщам първия лист обаче, откривам, че това е Коранът на Мохамед, преведен от арабски на френски, а оттам и на английски "за удоволствие на всички онези, които изпитват желание да надникнат в турския колорит, отпечатана в Лондон през 1649 година след Христа".

Езическата "свещена книга", при това отпечатана в Лондон! Когато вдигам поглед, за да изразя гнева си, откривам, че си е излязла също толкова безшумно, както дойде. Хвърлям пошлата книга далеч от мен; когато слизам във вътрешния двор обаче, откривам я най-отгоре в чантата с дрехи и тоалетни принадлежности, които ще взема при пътуването си.

8

Напускаме града в петък, свещения ден за мохамеданите. Из целия град в горещия въздух се носи зловещото ехо на мюезините, обявяващи молитвата, като крясъците на чуждоземни птици.

В покритата със завеси кабинка сме три. Другите две жени са облечени, подобно на мен, в памучни кафтани, а главите им са омотани в ярки шалове. И те като мен са синеоки, но ми изглеждат също толкова чужди като мароканките с техните тъмни вежди и мигли. Седим в пълно мълчание, а колата се клатушка и криволичи по тесните улички на града. В един момент отмествам завеската настрани и сноп слънчева светлина пронизва вътрешността на колата като нож. Момичето до мен се стряска и извръща глава настрани. Ръцете ѝ не спират на едно място, нервно потупва пръстите си.

Навсякъде е пълно с мъже, стичат се към близката джамия – мъже в бели роби и малки шапчици; мъже в туники и широки панталони, които стигат почти до глезените; мъже с чалми или роби с качулки. Лицата им са кафяви като лъскави орехи, а черните им очи шарят любопитно. Имат открити, пронизващи погледи: като ловци, надушили плячка.

След безкраен период от време, а може да са били само два часа, спираме.

– Пристигнахме ли? – пита момичето от другата страна на каретата.

– Ти си англичанка? – извиквам едва ли не обвинително.

Другата ми отговаря.

– Ирландка. Ние сме ирландки, не англичанки. Сестри сме, Тереза и Сесилия, сестри от Рингаскиди, но тъй като малко хора знаят къде е това, да кажем, че сме от Корк.

Което обяснява движенията на пръстите, сякаш прехвърлящи невидима броеница. Майка ми беше страстна антикатоличка, обвиняваше съпругата на бившия френски крал за катастрофата на неговото, съответно и на нашето семейство; а когато синът му се ожени за португалска католичка, беше извън себе си от гняв. Надничам през процепа между завесите.

– В гората сме.

Те видимо си отдъхват.

– Благодаря ти, Дева Марийо. Със Сесилия сме се заклели да бъдем мъченици като света Юлия и света Еулалия. – Сесилия шумно избухва в сълзи. Тереза потупва ръката ѝ. – Спокойно, ти ще бъдеш като света Юлия, а аз като Еулалия. – Обръща се отново към мен. – Света Еулалия отказала да се отрече от вярата си, затова отрязали гърдите ѝ.

Хлипането на Сесилия прераства във вой.

– Пъхнали я в бъчва с натрошени стъкла и я търкулнали надолу по хълма. Но дори тогава не отстъпила, затова двама палачи разкъсали плътта ѝ с метални куки и нагрявали раните ѝ с факли, докато не припаднала от дима. След това я разпънали на кръст, обезглавили я, а от шията ѝ излетял бял гълъб. Станало чудо! – Очите ѝ проблясват фанатично. – Била едва дванайсетгодишна. Със Сесилия сме дали обет за целомъдрие пред светата девица. Ще бъдем света Сесилия и света Тереза от Рингаскиди. Момичета от цяла Ирландия ще отправят молитвите си към нас.

Струва ми се, че това не е голяма утеха за подобна жестока смърт, но копнежът към мъченичество поначало не е особено разпространен сред протестантите.

Завиждам ви за убежденията ви – казвам любезно и наистина е така. Дали собствената ми вяра ще ми помогне да измина пътя си благополучно?

Внезапно вратата на каретата се отваря със скърцане и един мъж надниква вътре. Сесилия потиска писъка си.

– Сиди Касем. – Навеждам глава.

– Госпожице Суон. Ще спрем тук за кратко.

Докато двете ирландки се възползват от гъстата растителност, аз шпионирам от разстояние насочилата се към нас дълга колона от мъже пленници, които си проправят път през гората. Техният водач язди по-напред, за да се види със Сиди Касем.

Навежда се от коня, хваща протегнатата ръка на възрастния мъж и я вдига към устните си. Очевидно и сред търговците на роби има йерархия.

Сесилия и Тереза пристъпват шумно през храсталаците и застават до мен, като чистят бодлички и семена от треви от робите си, докато погледите им не са привлечени от приближаваща група мъже.

– Света Майко. – Сесилия се прекръства. – Изглеждат съвсем измършавели.

Сестрите се качват в каретата за по-сигурно, но аз не мога да откъсна поглед. Ръцете на мъжете са вързани с въжета, а на глезените им има тежести, които да им попречат, ако се опитат да избягат. Когато желязото се мести от движението на краката им, виждат се зачервените до кръв следи от тежестите по кожата им, затова те се стараят да не мърдат много, та да намалят триенето. Много от тях са без ризи и раменете им са изгорели от слънцето; гръдните им кошове са изпъкнали като конструкцията на разбита лодка, а когато минават покрай мен, забелязвам, че много от тях имат охлузвания по гърбовете.

Засрамвам се от това, че ги гледам, добре заситена и увита в коприна. Израженията им са мрачни и безнадеждни, всеки е вглъбен в собствения си ад... с изключение на един. Извръща глава към мен, когато колоната минава покрай каретата. Той е висок, със светла кожа, а наболата му на места брада е руса. С ужас осъзнавам, че е почти момче.

– Молете се за нас, госпожо! – изрича той на различни езици.

Тогава надзирателят обръща коня си и го удря с камшика си толкова силно, че момчето изплаква и се превива.

Извръщам се с плувнали очи. Каква надежда има за някого от нас, след като се отнасят с тези мъже като с животни?

Сиди Касем се озовава до мен.

– Защо са тези сълзи, госпожо?

– Целия път до Мекнес ли трябва да извървят?

– Ще вървят или ще умрат.

– А какво ще се случи с тях, когато стигнат там?

– Ще помогнат за построяването на новия град на Мулай Исмаил. Ако не умрат по пътя, това със сигурност ще стане в Мекнес. След седмица, месец или година, ако са издръжливи. Исмаил е взискателен владетел, не допуска болести или слабост.

– Такова погубване на човешки живот само заради построяването на някакъв град.

– Това не е "някакъв град", Алис. Това е преклонение към Господ. Нашата религия строи цивилизация. Дошли сме от пустинята и за един век сме създали най-великата цивилизация в света. Аллах ни заръчва да не позволяваме пустинята да остане пустиня, нито планината да остане планина. Светът трябва да бъде трансформиран по божествен модел. Чрез тази трансформация откриваме връзката с божественото. Мекнес е молитва към Господ, песен за възхвала, а Исмаил е едновременно архитект и изпълнител на песента. Всички имаме роля в този велик проект.

Треперя, докато сядам обратно в каретата до двете момичета, решени да умрат заради католическата си вяра, докато Сиди Касем говори за убийството като за част от божествен модел. Заобиколена съм от фанатици. Въпросът е дали и аз не съм такава.

9

Три седмици гния в тази тъмна килия, заобиколен от побъркани и престъпници. В по-широк план три седмици не са дълъг период, знам това; времето, прекарано в непрогледна тъмнина, обаче е истинско проклятие.

Кадията нареди да ме заведат при него първата седмица. Беше изключително доволен от себе си: още един разрешен случай на престъпление, още един престъпник ще бъде убит. Наказанието за убийство е забиване на пирон с чук в горната част на черепа. Сподели ми това с голямо задоволство. Нисък и набит мъж, раздут от благоденствие и безбройни бакшиши, мушвани в ръкава. За беда, нямах с какво да го подкупя. Аз съм роб, без значение колко съм се издигнал; на робите не се плаща.

Попитах го дали султанът е уведомен за задържането ми, а той ми се изсмя в лицето.

– Защо ще го е грижа султана за поредния черен разбойник в този град? Вече екзекутирахме трийсет този месец, а те постоянно се множат като плъхове.

Самият факт, че още съм в затвора, след като три седмици не съм изпълнявал задълженията си, е достатъчно красноречив: не съм незаменим, забравен съм. Чудя се кой ли придружава Исмаил за молитвите му, кой проверява чехлите му за скорпиони или храната му за отрова, доставя съобщения, води дневника. Измъчвам се от мисълта за заместника си, на когото са дали стаичката ми, като са изхвърлили всичките ми вещи – малкото неща, до които се свежда животът ми. Чудя се дали точно в този момент не е поседнал за няколко минути между задачите си във вътрешния двор, където така неразумно скрих изцапаните чехли, наслаждава се на галещото слънце с вдигнато лице, а от пътеката се разнася аромат на жасмин. Тук мирише единствено на изпражнения, пикня и вкиселена от ужаса пот и, уверявам ви, нито една от тези миризми не напомня и най-бегло на жасмин.

Щом мюезинът вика за молитва, извръщам се да се моля с останалите нещастници. Но кой знае в коя посока е Мека в тази тъмница? Сещам се за Исмаил и неговата армия от астрономи – въоръжени с астролаби и изчисления, нагласят линии и ъгли, настройват алидадата според градуса на слънцето, за да му кажат точно в коя посока е Светият град, преди султанът да коленичи и да се помоли. Мога единствено да се извърна от кофата с изпражнения и да запазя надежда.

Една сутрин прокарвам ръка през лицето си и откривам набола брада. Възможно ли е престоят в затвора да ме е направил отново мъж? Усмихвам се тъжно. Господ обича да се шегува.

Изведнъж надзирателското прозорче се отваря и някой пита:

– Нус-Нус? Кой от вас е дворцовото длъжностно лице, познато като Нус-Нус?

Чуват се хихикания; спират, щом се изправям и казвам:

– Това съм аз.

Пазачът отваря вратата и ме вика навън.

– И да не си посмял да опиташ нещо, защото ще ти отрежа краката.

В съседната стая има жена, която пие чай и е покрита от глава до пети в черно. Веднага я разпознавам въпреки воала заради масивните ѝ китки и цвета на кожата, при все че не носи обичайните си бижута. Внимавам да не се издам. Пазачът не проявява любопитство и хлопва вратата след себе си. Чудя се колко ли често на това отвратително място идват жени за последното си съпружеско посещение и потрепервам.

– Е, Нус-Нус, ето къде си бил – казва тя на езика на Лоби.

– Очевидно – отговарям на този на Сенуфо.

– Никой не си направи труда да ме уведоми чак до вчера – казва Зидана. – Мислех, че си болен.

Не ѝ вярвам: шпионите на Зидана са навсякъде.

– Защо сте дошли? – Поема риск и не ми се вярва да е заради мен. Ако Исмаил разбере, че е престъпила волята му, като се е промъкнала извън стените на двореца, малко вероятно е да я спаси фактът, че е главната му съпруга. Виждал съм как души една от така наречените си фаворитки със собствените си ръце заради нечестивото прегрешение да вдигне от земята портокал и да го изяде.

– Не сме просяци, че да си позволяваме подобно поведение! – мъмреше я той, докато изцеждаше живота от нея. – Нямаш ли достойнство? Щом посрамваш своя султан с подобни постъпки, кой знае какво още може да направиш? – На следващата нощ го преследваха кошмари, викаше името ѝ в съня си отново и отново "Аиша, Аиша... ", а на следващата сутрин възглавницата му беше мокра.

– Трябваше да те попитам за списъка – отговаря просто Зидана. – Споменаха ли за него? Разполагат ли с него като доказателство?

Въздъхвам.

– Никой не е говорил за това.

– Добре. Е, това поне е нещо. – Отпива от чая си и стоим в мълчание.

– Как е султанът? – питам след известно време.

– Исмаил си е Исмаил, но в по-лошо настроение от обичайното. Снощи отпрати Зина, без дори да я докосне. Такова чудо не е било.

– Не е ли питал за мен?

– Не те е споменавал пред мен поне.

– А кой води дневника му? Кой опитва храната му?

– Недей да се измъчваш – казва и става да си върви.

– Никой ли няма да се застъпи за мен? Знаете, че не съм виновен за това, в което ме обвиняват.

– Кога някой е бил спасен заради невинноста си? Знанието е далеч по-полезно.

– Така е. Не искам да ме изтезават – казвам обзет от внезапен изблик на отчаяние. – Заради страха от онова, което мога да разкажа, за повода, по който посетих Сиди Кабур.

Тя се разсмива.

– О, Нус-Нус, покажи малко сила, нещо от духа на Сенуфо.

След това хлопва вратата, а пазачът отвежда нея към светлината, а мен – обратно в тъмнината. Толкова съм погълнат от мислите си, че щом донасят храната, ям, без да се замислям, като животно. Забравям, че в ечемичния хляб може да има камъчета, отхапвам смело и си чупя зъба, ето и нова неволя, за която да бера грижа.

На следващия ден пазачът отново идва при мен.

– Изведнъж стана много популярен – процежда злобно.

Знам, че става нещо, защото ми носи кофа студена вода, парче маслинена паста вместо сапун и раздърпан парцал, с които да се измия в коридора отвън. Обръщам се в опит да запазя някакво приличие, но той се разсмива.

– Всякакви съм ги виждал тук, нищо не може да ме изненада.

Въпреки това насочва любопитен поглед към чатала ми, докато се събличам, но щом се изправям и го поглеждам в очите, отмества го. Измивам се и обличам чистите ленени панталони и дългата сива туника, които ми дава.

Щом зървам пищната коприна от задната страна на чалмата, разбирам кой е посетителят ми. Той се обръща и ме оглежда от горе до долу.

– Ах, Нус-Нус, сърцето ме боли да те гледам затворен. Забравата идва бързо, нали така? В един момент си в центъра на събитията, благословеният блясък на султана те озарява; в следващия се озоваваш в пълен мрак. Тук е студено, нали?

– Да ми се присмивате ли сте дошли?

Великият везир се усмихва.

– Ела, ела, Нус-Нус. Няма ли да молиш за живота си? Знаеш, че имам властта да те спася.

Скръствам ръце.

– Съмнявам се, че животът ми струва колкото това, което ви е нужно.

– Оценяваш се твърде ниско. – Протяга ръка и докосва бедрото ми, пръстите му мачкат големия мускул, като че ли ще меси хляб.

Старая се да не обръщам внимание. Какво беше казала Зидана? Малко Сенуфо дух. Концентрирам се и се опитвам да призова изгубения воин у себе си.

Ръката му се промъква към слабините ми, покрити от дългата туника, и веднага разбирам, че внимателно е избрал дрехата за тази цел. Пръстите му ласкаво се приближават през тънката материя на панталона. Ще те видя мъртъв, заричам се, ако по някакво чудо оцелея.

– Предпочитам да понеса наказанието си, отколкото да ви бъда играчка.

Усмихва се неприятно.

– Невинен човек, готов да умре за чудовищно престъпление, което не е извършил?

– Какво знаете за това?

– Достатъчно, за да спася неблагодарната ти черна кожа. Помисли си, Нус-Нус. Място в дома ми, най-доброто от всичко, живот, изпълнен с лукс. Това или пирон, забит в темето ти. Струва ми се, че нямаш голям избор. Спокойно. Ще се погрижа кадията да не извършва екзекуцията през следващите няколко дни, за да имаш възможност да обмислиш решението си.

– Ами процесът ми?

– Какъв процес? Кадията има всичко необходимо, за да докаже вината ти. Стига да не реши да те измъчва по всички възможни начини заради посещението ти при билкаря, разбира се. Няма да е много приятно да минеш през бой с пръчка по ходилата, изтръгване на нокти с клещи и мъчения с кука, преди да завършиш с пирон в черепа.

– Като член на дворцовата прислуга не могат да ме екзекутират без заповед, подписана от султана – отговарям сковано.

Абделазиз изсумтява.

– Ти не знаеше ли, Нус-Нус, че аз отговарям за подобни заповеди?

Разочаровано навеждам глава.

– Исмаил дори не е забелязал отсъствието ти, милото ми момче. Всъщност не, това е малко преувеличено: забеляза, когато не се появи навреме в първия ден на изчезването ти, и започна да обикаля с викове, че иска главата ти. Преби двамата си лични слуги почти до смърт, когато му казаха, че не знаят къде си, а след това никога повече не те спомена, без съмнение убеден, че в някой от пристъпите си на лудост ти е отрязал главата. Забелязал ли си този странен навик, който има? Да убие някого, а на следващия ден да се преструва, че нищо не се е случило? Помня как преби до синьо-черно Каид Мехди заради неуспешното потушаване на някакъв малък бунт в Риф, човекът остана без око. Следващия път, когато Исмаил го видя с превръзка на окото, хвана го за ръката и най-загрижено го попита как е загубил окото си. Бедният човек смотолеви някаква лъжа как паднал от кон, а султанът го отрупа с подаръци, за да успокои съвестта си. Но вината не изчезва. Казват, че от време на време сънувал кошмари след такива пристъпи. Истина ли е?

Така е, но аз не отговарям.

– Няма значение. Сега племенникът ми Самир Рафик се грижи за него.

И след като забива този кинжал в сърцето ми, тръгва си. Когато пазачът идва да ме върне обратно в килията, намигва ми и въпреки че съм се измил старателно само преди половин час, чувствам се омърсен до дъното на душата си.

В ранния следобед на следващия ден ме викат отново. Какво сега? Великият везир трябва да ме мисли за слабоумен, че да съм склонил да се подчиня на волята му само след една нощ.

– Казват, че третият път било за късмет – промърморва загадъчно пазачът, отключва вратата на съседната стая и ме бута вътре.

Гледам втренчено Каид Мохамед бен Хаду Отур, а той поглежда мен леко развеселен.

– Някого друг ли очакваше?

– Вие сте третият ми посетител през последните дни, сиди.

Той избухва в смях.

– Зидана и Абделазиз, предполагам? – Има репутация на хитър мъж и подозирам, че разполага с мрежа от шпиони. – Съблечи се.

Не съм чувал да е извратен, но умните мъже се научават да крият порочното си поведение в двореца на Исмаил. Щом започвам да се събличам обаче, вместо да ме зяпа, подава ми купчинка дрехи: чифт памучни панталони и семпла вълнена джелаба.

– Сложи си качулката – съветва ме той. – Ще ти обясня, докато вървим.

Да вървим?

Просто така, само след две минути, вече сме навън. Стоя с вдигната глава, примигвам на горещата жълта светлина, внезапно връхлетян от синевата на небето, от пробождащото зелено на новите листа на смокините в съседния двор. Последния път, когато видях дървото, листата току-що бяха напъпили, копринените им дръжки едва се показваха от сребристата кора.

– Какво се е случило? – питам и се затичвам да догоня освободителя си, който бързо се отдалечава към медината с широки крачки.

– Имаме нужда от теб. Султанът и аз.

Сърцето ми литва. Все пак не съм забравен!

– Завинаги ще съм ви признателен за това, че ме връщате на служба при господаря ми...

– Не бързай да ми благодариш, Нус-Нус. Няма да ти хареса причината за освобождаването ти. Има задача, която трябва да изпълниш. Да кажем, че е доста неприятна.

Не мога да си представя кое би било толкова обременително. Минаваме покрай група жени, които избират шнурове и мъниста на сергията с галантерия. Те ни гледат с интерес и пърхат с мигли над воалите си.

– Ами какво ще стане с... проблема... със Сиди Кабур?

Калайджията слага пръст на устните си.

– Ако се справиш със задачата, Сиди Кабур няма да е съществувал.

Правя гримаса.

– Ами... ами семейството му...

– Ще бъде платено на всички, на които трябва. Докладите ще бъдат изгорени. Научи се на малко дискретност, Нус-Нус. Ако ти кажа, че е нощ, а навън грее слънце, навлечи робата си за сън и запали свещ. Прави каквото ти се нареди и никой повече няма да повдига този въпрос. – Казва още нещо и ми се струва, че чувам името на великия везир, но в този момент минаваме през квартала на ковачите, където мъжете стоят на слънцето и удрят по огромни медни купи и съдове за кускус с такива внушителни размери, че трябва да са предназначени за кухните на двореца, и чуковете заглушават думите му.

Малко по-късно напускаме лабиринта от улички и се озоваваме в Сахат ал-Хедим – "Мястото на отломките", където се изхвърлят строителните отпадъци, за да са отвъд стените на двореца. Първото, сторено от моя господар Исмаил, когато реши да направи Мекнес своя столица – вместо съседния Фес (който освен че е порутен, усоен и вонящ, е пълен с дисиденти, религиозни отшелници и тълкуватели на Корана, готови да изказват мнението си, без да е поискано) или пък Маракеш (който се държи от онзи бунтовник брат му и е ненадеждно място), – беше да изпрати хиляди роби да унищожат стария град и да отворят място за новия му проект. Мулай Исмаил е велик човек, Владетел на Мароко, Баща на народа, Емир на вярващите, наставляван от Господ. Да, велик човек, но архитект не е.

От едната страна на площада разтоварват керван от мулета, поят и хранят животните, освободени от товара им. Търговците стоят около тях и водят пазарлъци с дългите си маркирани пръчки и кантари. Лястовица прелита ниско над главите им, сякаш при отварянето на стоките са литнали рояци мухи. Виждам червената шарка на гърдите ѝ да просветва ярка като кръв, мервам разперената ѝ опашка и после вече я няма.

Не разпознавам стражите на портата, но те мигом отстъпват при вида на мъжа до мен, и се изумявам колко бързо се е променил светът за краткото време, в което бях затворен. Докато минаваме с енергична крачка по мраморните коридори, събирам кураж да попитам за стаята си.

– Това място, тишината и удобството ми бяха много по вкуса, с цялото ми уважение, сиди... – Гласът ми заглъхва безнадеждно.

– Покоите ти отново ти принадлежат, Нус-Нус. Възможно най-голяма част от вещите ти са възстановени. Ако съм пропуснал нещо, прости ми. Откриеш ли липси, кажи ми и ще се постарая да те възмездя.

Подобна любезност е неочаквана. Сърцето ми се стопля от благодарност; после си спомням за неприятната задача.

– Какво искате да свърша?

Хвърля ми изкосо загадъчен поглед.

– Останах с впечатлението, че можеш доста убедително да превеждаш от този невернически език – изрича той на перфектен английски.

Не мога да прикрия изненадата си.

– Предишният господар ме научи на много неща, в това число получих задоволителни познания по английски. – Правя пауза. – Но, сиди, как така го говорите толкова добре?

– Английският беше майчиният език на майка ми – отговаря кратко и поглежда встрани.

Това обяснява тези интересни светли очи. Спомням си шушуканията, че майка му била робиня от Европа, но мислех, че това е злонамерена клевета. Ако е истина, трябва много усърдно да се е трудил за благоволението на Исмаил.

– Има нещо, което искате да се преведе от английски?

– Може да се каже и по този начин.

Приближаваме портите на харема и той спира.

– Вече можеш да свалиш качулката си. Представи се на стражите. Те знаят какво да правят.

Странно. Гледам го как се отдалечава бързо и се чудя какъв лингвистичен проблем може да е толкова важен, че да го накара да ме спаси от тъмницата и да рискува да си навлече гнева на великия везир. Стражите на портата ме въвеждат, момчето, пратено да ме посрещне, ме хваща за ръка и ме повежда покрай павилионите на Зидана към сграда, в която никога не съм влизал, дори не съм я виждал. Досега.

– Изчакайте тук – казва то и изтичва навътре.

Облегнат на затоплената от слънцето мазилка, затварям очи и обръщам лицето си към лъчите. Отнякъде се разнасят меланхоличните крясъци на паун, но единственото, за което мога да мисля, е: свободен съм!

Всяка нощ сред вонята и бърборенето в отвратителната килия си представях студения железен пирон, който се забива в черепа ми, а сега съм тук и слънцето огрява лицето ми, клепачите ми блестят в червено и вдишвам ароматите на нероли и мускус.

Сбърчвам нос. Познавам този аромат... Отварям очи, но не мога да фокусирам зрението си заради слънцето. Примигвам и виждам, че Зидана се носи към мен. Мъничка чернокожа робиня тича пухтейки покрай нея и ѝ вее усилено с наръч щраусови пера. Кихам силно, тъй като заради ветрилото ноздрите ми са се напълнили с прахоляк.

– Защо посрещаш владетелката си по този начин, Нус-Нус? Лягай долу като куче, защото си точно това!

Коленича, защото очевидно това се очаква от мен. Защо така официално? Зидана обикновено не държи на подобна церемониалност от моя страна.

Пред мен има котка: лъскава, синьо-сива, с косо разположени кехлибарени очи. Навежда клиновидната си глава и ме поглежда с любопитство. След това се обръща и извива тялото си пъргаво около нечии крака и забелязвам, че козината на гърба ѝ е изцапана в тъмночервено, сякаш е покапана с боя. Премества се зад краката и виждам, че са обути в избродирани със златна нишка чехли, украсени със скъпоценни камъни. Познати са ми: зарових едни такива в саксия във вътрешния си двор, покрити с кръвта на Сиди Кабур. Притискам чело в плочките.

– Тя предаде ли се? – Това е гласът на Зидана.

– Отчайващо упорита е.

– Предупредих те, личи си по очите ѝ.

– Може би точно това нейно качество ме привлече.

– Изненадана съм, че още не е изрекла шахада...

Шахада – това са няколко думи, които неверниците трябва да произнесат, за да се отрекат от собствената си вяра и да станат мюсюлмани в очите на Господ. Изведнъж осъзнавам причината, по която Калайджията ме освободи. Да направя нещо, за което не му стига кураж...

– Боя се, че може да не е разбрала добре положението.

– Просто още не е осъзнала каква чест ѝ оказваш.

– Честта, която възнамерявам да ѝ окажа. – Усещам копнежа в тона му, приижда на талази от него.

– Стой така, мили...

Пауза.

– Дете, бягай да ми донесеш кърпа и розова вода.

Чувам шляпането на краката на момиченцето по плочките. Никой не ми разрешава да се изправя, затова продължавам да коленича, опрял чело в земята. Момичето се връща. Поставят купата до мен. Порцелан "Медичи", нежни сини цветя върху бяла основа. Виждам отражението на Зидана във водата, която понечва нежно да избърше лицето на съпруга си.

– Тази малка неверница те е омърсила. Ето, така е по-добре. О, почакай, има още малко.

Водата се изцапва от кърпата потопена в нея. Наблюдавам как кървавите цветя се простират към ръба на порцелана, точно в ръждивия оттенък на петното върху гърдите на лястовицата.

– Що за глупаво създание е, да създава такава суматоха заради няколко думи – мърмори Зидана. – Изненадана съм, че Сиди Касем не я е обучил по-добре.

Звучи самодоволно, като че ли да смениш вярата на някого е същото, като да го накараш да се откаже от старата си роба. Лесно ти е на теб, мисля си, изрече шахада, отказа се от робското си име, но така и не се отказа от старата си религия, продължи да я практикуваш под носа на всички.

Внезапно усещам тежестта от погледа на султана върху мен. Следва силно потупване по рамото, което ми позволява да се изправя. Едва се надигам на крака.

– Ваше Величество.

Исмаил стои, гушнал котката. Тя седи спокойна и абсолютно отпусната. Не съм убеден, че султанът би принудил към шахада някое от любимите си животни.

– А, Нус-Нус. Добре. Очаквах те.

Цели три седмици, мисля си, но нищо не казвам.

Исмаил ме оглежда от горе до долу.

– Чудесен избор на роба, черна, за да не се виждат никакви неприятни петна и да предпазва от зли очи: предвидливо момче. Тази има забележителни очи, но се боя, че в нея се е вселил демон. – Обръща се отново към вратата и ми прави знак да го последвам.

– Късмет, Нус-Нус – подхвърля Зидана, а устните ѝ се извиват в злобна усмивка. – Ще ти е нужен.

Дребна фигура седи изправена с гръб към нас на позлатен стол в средата на стаята, част от комплекта, подарен от френския посланик от името на неговия монарх.

Подаръкът не се хареса. Исмаил отхвърли столовете заради тези нескромно извити крака и нареди да ги махнат от погледа му. Винаги съм се чудил какво е станало с тях.

Зад силуета има двама мъже, които застават мирно при влизането на султана. Знам, че първият е Фарук, един от любимите мъчители на Исмаил – египтянин с бръсната глава и студени черни очи като на смъртоносна акула; другият е някакъв маловажен благородник, братовчед или нечий извънбрачен син, несъмнено настанен на тази отвратителна длъжност от някой по-амбициозен роднина. Видът му определено не е добър, личи, че му е лошо, блед и неспокоен е, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне. Лошо му се пише, ако това се случи: Исмаил е безпощаден към онези със слаб стомах.

Калайджията е наясно с това, разумно се е оттеглил и е оставил на мен да свърша мръсната работа. А като си помисля, че бях благодарен. Малко се учудих, когато ми каза да не бързам да му благодаря...

– Как е името ѝ? – питам, без да се обръщам конкретно към никого.

Исмаил сумти пренебрежително.

– Ще ти е нужно да знаеш името ѝ чак когато я вписваш в дневника. Тя е твърдоглава неверница и трябва да бъде наказана и убедена да влезе в правия път. Кажи ѝ да се откаже от глупавото си упорство и да приеме правата вяра. Ако не се подчини, няма да остане жива. Ако целта ѝ е да запази девствеността си, кажи ѝ, че ще бъде дадена... – Поглежда към низшия благородник, после встрани, очевидно не може да си спомни името на момчето. – Първо на този, а след това и на Фарук, след това на всеки страж, който я пожелае, а най-накрая на кучетата. Чак след като всички са задоволени, душата ѝ ще бъде предадена на Исус, този самозванец. – Взира се в мен с изгарящия си черен поглед. – Направи каквото е нужно, за да промени вярата си. След това се погрижи да е почистена и доведена в покоите ми. Ще я очаквам там, подчинен на волята на Аллах след петата молитва. Направи това за мен, Нус-Нус, и ще бъдеш възнаграден добре. Ако се провалиш, ще те дам на Фарук, който разучава нова техника за мен. Изтънчено одиране на крайниците, което причинява мъки, като запазва жертвата жива възможно най-дълго време. Нужен му е някой точно като теб: кафяв мъж с развити мускули и огнен дух. Останалите бяха твърде хилави, за да си хабя думите за тях, да не говорим за прекрасните ножове на Фарук.

10

Докато стъпките на султана заглъхват по посока на стълбите и светлината, почти ми се приисква да съм обратно в затворническата килия. Почти. Надявам се, че жената ще се подчини на разума, но първият поглед не е обещаващ.

Юмруците ѝ са свити в скута с такава сила, че сухожилията на ръцете ѝ са изпъкнали. Всяка част от тялото ѝ е готова за съпротива, въпреки че лицето ѝ е скрито под завеса от руса коса. В този момент забелязвам начина, по който е свила краката си нагоре, сякаш тюркоазената коприна на изцапаната ѝ прокъсана роба може да ги защити. Стъпалата ѝ са подути и насинени, разкървавени и свити едно към друго: подложили са я на ужасяващото шибане е пръчки.

Поглеждам обвинително към Фарук, но той ме гледа безизразно. Стиска в ръце дълга и дебела пръчка. Ужасно болезнено е да те бият по стъпалата. Някои хора никога не прохождат след това. Изведнъж си спомням далечния крясък на пауна и се срамувам, че докато се радвах на свободата си, тази нещастна жена е била пребивана в името на Господ.

– Върви да донесеш студена вода за пиене и друга в съд за миене; също и чисти кърпи – казвам на низшия благородник и той хуква към вратата.

Презрението на мъчителя към моето състрадание проличава в начина, по който свива уста. На мига усещам, че не мога да понасям присъствието му в същата стая.

– Излез, Фарук – нареждам. – Чакай пред стълбите.

– Султанът поиска да остана.

– Мислиш ли, че би могла да избяга?

Едва забележимо помръдва с рамене.

– Опитват се. Няма да повярваш какви неща пробват затворниците.

Не искам да знам на какви неща е ставал свидетел, но съм наясно какво щеше да ми се иска да направя, ако Абделазиз ме държеше в плен.

– Просто върви – повтарям твърдо. – Пази проклетите стълби, ако така ще се чувстваш по-добре.

Той ме гледа нахално в очите известно време, а след това тръгва към вратата, като потупва бедрото си с пръчката.

Ефектът от отсъствието му е чувствителен: раменете на жената се отпускат, сякаш единствено волята ѝ я държи изправена, а ръцете ѝ се разтварят като разцъфващи бели цветя. Коленича до нея, хващам едната ѝ ръка и я обръщам. Ноктите ѝ са издълбали кървави полумесеци в дланта ѝ.

– Каква малка ръка – казвам и нежно сгъвам пръстите ѝ върху раните. – Казват ми Нус-Нус, което означава "наполовина". Как е твоето име?

Тя вдига глава. В мига, в който погледите ни се срещат, забелязвам, че очите ѝ имат изумителен цвят, диво проблясващо светлосиньо около разширените черни зеници. Миглите и веждите ѝ са златисти. Никога не съм виждал подобно нещо. Жените в харема имат черни очи и вежди и допълнително силно подчертават този черен драматизъм. Нейните очи изглеждат голи, открити и уязвими. В секундата, преди да погледне встрани, вече съм сигурен, че не би могла да въздейства повече на сърцето ми, независимо дали се взирам в немигащите ѝ очи половин час или цяла вечност.

Гледам руменината по лицето ѝ, която преминава в синина на скулата ѝ и почти се смесва с размазаната кръв, потекла от носа ѝ. Тогава тя изрича с висок ясен глас:

– Името ми е Алис Суон.

Добре, че младият царедворец се връща; в този момент аз съм изгубен. Изправям се, вземам стомната с вода, наливам си една чаша и я пресушавам до дъно, след това я пълня отново за затворничката. Тя се опитва да отпие деликатно, но както казват хората от пустинята, аман иман – "водата е живот", – така че не може да спре да пие жадно.

Слугата, който следва царедвореца, носи сгънати бели кърпи и купа с вода, в която плуват розови листа – твърде нелепа учтивост предвид обстоятелствата. Казвам му да ги остави до позлатения стол, благодаря и на двамата и ги отпращам. Измивам краката ѝ внимателно, защото тя така прехапва устната си, че зъбите ѝ се обагрят с кръв.

– Имаш късмет, Алис – казвам след малко, когато ръцете ми са престанали да треперят, – няма счупени кости.

Издава жален звук. След това вдига необикновените си очи и ме пронизва с тях.

– Все още нито костите ми са пречупени, нито духът ми. – Прави пауза. – Защо те наричат Нус-Нус? Звучи обидно.

– Аз съм това, което наричат рязан мъж. Евнух.

Гледа ме, без да мига.

– Прости ми, ако не разбирам правилно думите ти.

Насилвам се да се усмихна.

– Само онези, които споделят жалката ми съдба, могат да я разберат.

Виждам, че мисли, съпоставя жестокото име и смисъла му. Кимва лекичко. После пита:

– Как е истинското ти име?

За миг в съзнанието ми цари пустота. Как е името ми? От толкова време не съм го използвал. Изниква от дълбините и аз ѝ го казвам, а тя го повтаря два пъти, докато го произнесе правилно. Ниският и мелодичен чуждоземен глас кара името ми да звучи екзотично и приятно. Стомахът ми се свива.

– Името ти означава ли нещо на твоя език?

– Означава "Мъртъв, но същевременно буден". Родил съм се толкова малък, та майка ми помислила, че съм мъртвороден; после съм отворил очи. Предпочитам да ме наричаш Нус-Нус. Онова момче отдавна го няма, вече е много променено.

Лека усмивка.

– И са те пратили тук, за да повлияеш на моята промяна?

Мисълта ѝ още е бърза, въпреки всичката болка и побоя.

– Тук съм, за да те убедя да приемеш исляма и да те спася от допълнителни... неприятности.

Тя се разсмива.

– Неприятности! Ти да не си дипломат, Нус-Нус? Достатъчно сладкодумен си за такава роля.

Навеждам глава.

– Аз съм само роб, евнух в двора; слуга на султана. Съжалявам. Не съм поел тази задача по свой избор. Но съм наясно със страданието, видял съм много и не искам да ставам свидетел как се отнасят жестоко с теб.

– Не съм смела жена, Нус-Нус. Никога не ми се е налагало да понасям физическа болка. До този момент никой не е посягал на мен или на целия ми живот. В последните няколко часа обаче открих, че у мен има сила, за която не съм подозирала, твърдост, скрита под повърхността. Някой може да го нарече инат. Не знам какво е и явно не мога да го контролирам. Боя се, че може да ме предизвика да се държа така, че да застраша собствения си живот.

– Защо тогава не овладееш тази своя черта и не отстъпиш, за да се спасиш?

Подава ми обратно чашата.

– Майка ми беше много добра в увещанията, ласкателствата и лицемерните кроежи. Думите ти може да са мили, но целиш същото, каквото и те, без значение дали се действа с любезни приказки, или с пръчка.

Променям тактиката.

– Нека тогава да поговорим за покръстването. За преминаването от една религия в друга. Ние всички служим на Господ. Той е един и същ, без значение как го наричаме – Деус, Аллах или Йехова. Той е един и същ, независимо кой му отправя молитвите си. Какво значение има, че ще смениш името на религията, чрез която достигаш до него, ако запазваш искрената вяра в сърцето си.

Тя стисва устни в права линия.

Аз продължавам:

– Ние сме просто хора, Алис. Пътувал съм достатъчно, за да мога да те уверя, че има добри мюсюлмани и зли християни точно както има зли мюсюлмани и добри християни. Не религията ги прави такива, каквито са, а природата им.

– Истината е, че съм срещала много лоши християни. И смея да кажа, че сред хората тук могат да се открият любезно отношение и доброта. Но това не са моите хора и тяхната религия не е моя религия.

– Не бива да казвам това, защото съм смятан за добър мюсюлманин, но съм убеден със сърцето си, че Господ е Господ, всичко останало са просто думи, а думите не са нищо повече от звуци, чрез които общуваме. – Тя не започва да крещи ужасена срещу тази ми ерес, затова продължавам: – Платон твърди, че именуването на различните предмети е абсолютно случайно, че на всеки предмет може да бъде дадено всякакво название дотогава, докато хората осмислят какво означава и го възприемат като определение за този предмет. Той твърди също, че съществуващите имена на нещата могат да се променят, без естеството на самия предмет да изгуби нищо. Ето защо отново те питам, Алис: Какво значение има, че ще изречеш думите, които изискват от теб, че ще смениш името на религията си и ще се обръщаш към Аллах?

– Не е ли чисто лицемерие привидно да приема нещо, а със сърцето си да съм убедена в друго? Каква стойност има за религията ви покръстен, чиято вяра не е истинска?

Свивам рамене.

– Нужно е доста лицемерие, за да оцелееш в ежедневието на света, особено в този свят. Не мисля, че Господ би те наказал за това, че спасяваш живота си пред подобна перспектива.

– Няма да се превърна в изменница. Случаят не е толкова елементарен, колкото го представяш. Как мога съзнателно да отхвърля всяка истина, на която съм учена в името на Светата Троица и спасението на човек чрез Христос? Само за да отърва собствената си кожа! Исус е висял на кръста три дни и три нощи, за да спаси душите ни. Може да съм само слаба жена, но не мисля, че един бой, от който дори костите на стъпалата ми не са счупени, е извинение да изменя на Бог.

Въздъхвам. Заобиколен съм от хора, страстно убедени в единството на Господ, хора, готови да измъчват и да убиват без капка разкаяние всеки, който твърди обратното. Моят собствен народ вярва, че всяко дърво или езеро в гората притежава дух; че нашите предци ни говорят чрез сънищата и те самите са придобили божественост. Едва ли точно аз съм човекът, който да се впусне в теологичен спор. И все пак изрекох шахада и приех исляма...

– Алис, не очаквам да промениш истинските си убеждения; моля те само да приемеш външната форма на онова, което ти се предлага. Кажи думите и се спаси. Няма да се откажат, докато не те пречупят напълно по всякакви ужасни начини. Казвам ти го от опит.

– Не ми изглеждаш напълно пречупен. Но все пак не съм те познавала, преди да дойдеш тук днес, царедворец, изпратен да промени вярата ми. Разкажи ми за преживяванията си. Искам да знам какво те е превърнало в човека, който би склонил на подобно нещо.

Накланя главата си назад и ми отправя продължителен предизвикателен поглед.

– Не сме тук, за да говорим за мен.

Тя скръства ръце.

– Тогава няма да говорим за нищо и ти ще се провалиш. В такъв случай несъмнено няма да съм единствената, която ще страда.

За това, разбира се, е права. Ако не успея да я убедя да промени вярата си, със сигурност ще попадна в ръцете на Фарук. Преглъщам. Наистина ли трябва да стигна дотам? Да махна маската си и да покажа истинското си лице? Поглеждам я, виждам целеустремеността, волята и гордостта, събрани в тази крехка жена, и осъзнавам, че ѝ дължа цялата истина, която мога да ѝ предоставя.

– Роден съм в село на народа Сенуфо. Далеч оттук, отвъд планините и Великата пустиня. Баща ми беше вожд на малко племе. Имах двама братя и три сестри, но бях най-големият и любимец на майка ми. За баща ми бях разочарование, той искаше да съм като братовчед ми Аю, воин и ловец, но аз предпочитах музиката и танците. Ще ми се да бях обръщал повече внимание на изкуства като боравенето с копие или меч, тогава може би щях да спася живота на майка ми и на най-малкия ми брат... Но когато враговете нападнаха селото ни, бях в гората и свирех на барабани. Щом разбрах какво се е случило, вече беше прекалено късно. Хванаха ме и ме продадоха на търговец на роби, но извадих по-голям късмет, отколкото заслужавах. Първият ми господар беше свестен човек, лекар. Вместо да се отнася с мен като с роб или дори прислужник, той ме направи свой компаньон. Научи ме на четмо и писмо, на анатомия и медицина; купи ми музикални инструменти и насърчи любовта ми към музиката; води ме из цяла Европа и ме облече добре. Мислех се за много издигнат. Братовчед ми Аю би казал, че съм надскочил себе си.

При тези думи тя лекичко се усмихва.

– Роб, който се мисли за джентълмен?

– Нещо подобно.

– Дотук не звучи толкова зле. Изглежда, не си бил пребит от господаря си, за да смениш религията си.

– Не беше нужно. Самият той беше приел исляма, смяташе го за по-толерантна религия от християнството. Аз реших да го приема заради него, а го заобичах чак след това.

Тя стисва устни.

– Значи, са се отнасяли добре с теб, образовали са те и си бил подмамен в религията на неверниците. Не успяваш да ме убедиш, че познаваш добре страданието.

Справедлива забележка.

– Никога не съм поделял с друго живо същество онова, което последва. Дори само... – Затварям очи. – Само споменът за това е болезнен.

Тя не казва нищо, но е вперила в мен поглед, в който се чете очакване, целеустременост, нежелание да бъде склонявана.

Поемам въздух.

– Господарят ми, докторът умря... внезапно. Бях продаден отново, но този път господарят ми не беше добър. Той имаше програма, а аз бях малка част от нея. И малка част от мен трябваше да бъде жертвана в името на този план. Налага ли се да разкажа всички подробности?

– Налага се.

– Заведоха ме в някаква колиба в покрайнините на града и помислих, че искат да ме убият, затова започнах да се съпротивлявам. Щом осъзнах какво са намислили, прииска ми се да го бяха направили. Бях на двайсет и една, висок и силен, ала мисълта за предстояща печалба им вдъхваше кураж. Завлякоха ме вътре. Щом зърнах масата, изцапана в черно от кръвта на онези, които бяха кастрирани преди мен, и зловещите ножове, подредени в проблясваща редица върху парче плат до нея, коленете ми омекнаха и се олюлях като вол, ударен с чук между очите.

Очите ѝ са насочени към мен, ококорени и шокирани. Вдига ръка към устата си.

– От този момент нататък всичко ми е като в мъгла. Тялото не може да проумее такава болка, то изпраща духа някъде другаде. Като птица, кацнала под стряха, погледнах надолу към себе си, с изпружени крака и ръце, кървящ, и не почувствах нищо.

Казаха ми, че в продължение на три часа след операцията са ме разхождали, за да поддържат циркулацията на кръвта. След това ме заровиха до врата в пустинния пясък и ме оставиха така, докато раната заздравее. Не ми дадоха нищо за ядене и пиене през следващите три дни, при все че ми бяха сложили шапка с широка периферия да ме защитава от слънцето и плащаха на момче, което да ме пази от мравките и да пропъжда птиците. То обаче не можеше по никакъв начин да попречи на големците от града, които идваха да ми се присмиват всеки ден. Първия ден не съм ги усетил; на втория не различавах гласовете им от крякането на враните. Ала на третия се върнах в съзнание и ги видях облегнати на стената с проблясващи на слънцето златни бижута. Ядяха фурми и ме замеряха с костилките. Смееха се на виковете ми. "Чуйте го как реве!" "Истински крастав лъв." "Някой да е виждал черен лъв? Това е хиена, диво куче." "Не е от най-изисканите мъже!" "Мъж ли? Че той вече не е никакъв мъж!" Всички се засмяха при тези думи. Заплашвах ги със смърт и разчленяване на езика на Сенуфо, след това на английски, италиански и накрая на арабски. Тогава един от тях застана над мен, повдигна робата си и разклати мъжките си атрибути. "Ето така изглеждат истинските мъже, мръсен перверзнико!" Щеше да се изпикае върху мен, ако в този момент човекът, платил за осакатяването ми, не беше дошъл да прогони него и останалите и да нареди да ме изровят от пясъка. Изненадващо оцелях. Знаех, че оздравявам, защото бях наясно с цената на съставките в компресите и мехлемите, с които налагаха осакатеното място, и съответно можех да изчисля инвестицията им. В мига, в който започнаха да прилагат вълчи лук, който е изключително скъпа билка, знаех, че ще живея, и изпитвах извратено удоволствие от направените разходи.

Очите ѝ блестят. Нима от сълзи? Толкова бях вглъбен в разказа, че не наблюдавах лицето ѝ.

– Не ти ли се искаше да умреш?

– Искаше ми се. Дълго време лелеех желание за смърт. Лежах, изпълнен със скръб, омраза, гняв и срам. Отрекох се от Бог; после отправях молитви към него. Сънувах кошмари и ме връхлитаха спомени – от предишния ми живот, от осакатяването. Ала малко по малко настъпи момент, в който открих, че забелязвам и друго освен собственото си нещастие. Приятното докосване на чистия памук до кожата ми. Изчезването на ужаса от уринирането. Проблясването на слънчевите лъчи. Песента на птиците. Вкуса на хляба. Звука от детски смях...

Една сълза в окото ѝ се плъзва от клепача и се търкулва надолу по бузата ѝ. Усещам как ръката ми сякаш по своя воля се протяга, за да я избърше.

Тя се отдръпва назад като подплашено животно.

– Прощавай.

– Не. Не. Просто ме изненада, това е всичко. – Тя ме поглежда сериозно. – Не очаквах мило отношение.

Мило отношение. Това ли означаваше този жест? Вероятно донякъде е така; но има и мотив за лична изгода. Защото вече усещам контакт с тази жена, свързан съм с нея, долавям у себе си бавно разгарящ се пламък. Трябва някак да я спася от нея самата. Трябва да я убедя да смени вярата си, за да живее и да мога да я виждам съвсем случайно из градините на харема, събрала слънцето в русата си коса, да срещам погледа ѝ от другата страна на фонтана, докато Големия Джон пее меланхоличните си песни...

Събирам всяка капчица убедителност, която мога да изтръгна от душата си.

– Животът ми сега не е толкова лош. Намирам малки удоволствия в самия факт, че съм жив. А те се срещат често, дори тук, дори в моето положение.

– Животът възтържествува, явно се дължи на жаждата за оцеляване. Що за упорити същества сме, вкопчваме се и в най-малката наслада, която ни е останала – клати тя глава в почуда.

– Питам се дали в душата не се крие някакъв тайнствен съд, в който събираме тези удоволствия като вода в чаша? Накрая празнотата е заместена с живот и неочаквано един ден като мощна вълна те залива осъзнаването, че повече искаш да живееш, отколкото да умреш. Приел съм, че никога няма да бъда свободен, че няма да се оженя и да създам деца и въпреки това се храня, спя, смея се, мисля и чувствам. Аз съм онзи, който съм. Съществувам.

Тя свежда поглед и забелязвам, че сключва ръце в скута си.

– Деца. Ето че стигнахме дотук: слабото място. Но аз, така или иначе, ще съм безплодно дърво, двойно по-мъртва – промълвява най-сетне.

– Не разбирам.

– В Евангелието от Юда има описание на отстъпника от вярата си: човек, който е духовно мъртъв и ще отиде в Огненото езеро. Но за мен това означава много повече. – Вдига поглед от сплетените си пръсти. – Това е моята същност. Аз съм девственица, недокосната и безполезна. Ала винаги съм искала деца.

Нещо у мен се сгърчва на топка.

– Пътувах от Холандия, за да се омъжа за англичанин, когато ме плениха. Помисли, сега можех да съм вече там, в прекрасната си къща в Лондон, омъжена жена с положение, а месец след брака си или малко по-късно щях да очаквам дете.

Дали това не е шансът ми да изпълня задачата си?

– Ако искаш да получиш възможност да създадеш нов живот на този свят, Алис Суон, просто кажи шахада. Ще се отнасят с теб добре, ще бъдеш почитана. Султанът е добър с жените от харема си, животът им никак не е тежък. Има по-голяма вероятност да умреш от скука и прекалено много удобства, отколкото от страх или болка.

– А децата, които са родени в подобен съюз?

– Те са негови и са признати. Роди му син и ще бъдеш високопоставена, може дори да станеш негова официална съпруга.

– Чудесна цел, към която да се стремя. – Тонът ѝ е унил. – И децата остават при майките си?

– Децата тук са високо ценени. Остават в харема, докато пораснат достатъчно, че да бъдат обучени в задълженията си.

– Спирам, но съвестта ме подканя да продължа. – Синовете са високо ценени – поправям се. – Синовете ти предоставят положение в харема, но могат да ти осигурят също ревност и врагове сред останалите жени, а това може да се окаже... опасно.

Изумителните очи се насочват за кратко към лицето ми, после тя отново свежда поглед и съзерцава ръцете си толкова дълго, та съм убеден, че съм провалил всички шансове да я убедя с моята откровеност. Глупак! Порицавам се. За миг ми се е сторило, че нещата се движат в моя полза, но тази ужасна неподвижност у нея ми подсказва примирение. Към нейното мъченичество? Ако се е запътила към смъртта, ще повлече и мен със себе си. Споменът за блаженството, което изпитах при излизането си от затвора по-рано този следобед, ме връхлита, осъзнавам жалката ирония на заблудата си. Бен Хаду е невероятен манипулатор, мисля си. Дипломат, посланик, човек на преговорите. И все пак явно е решил, че няма да се справи със задачата да накара тази жена да приеме друга вяра, по тази причина е предложил мен за това. Представям си какво е казал: "Нус-Нус ще ѝ направи по-добро впечатление от вашия покорен слуга, Ваше Величество. Такъв едър чернокож мъж, който говори добър английски. Нисш обитател на джунглата, издигнат до положението на дворцов слуга, достатъчно образован, за да плени слуха ѝ с поетичните си слова. Как би могла да не повярва на подобен човек? Може дори да ѝ разкаже собствената си история, от която тя няма как да не се трогне". А Исмаил, забравил, че не ме е виждал в продължение на три седмици, докато гних в затвора, отвръща: "Да, поведението му е изискано за абид. Ти си умен мъж, ал-Аттар. Върви веднага да доведеш момчето".

Заменим съм, вече ме очаква смъртна присъда. На кого ще липсвам? Виждам устните на Зидана, извити в злобна усмивка.

– Късмет... ще ти е нужен.

Ще трябва ли да моля тази крехка жена за живота си, чудя се. Това е последна възможност, ала позорна. Чувствам как тялото ми трепери, докато се готвя да коленича и да моля Алис в името на моето добро, ако не на нейното, да се подчини на волята на султана. Навън жалният вой на мюезина призовава вярващите за молитва: четвъртата молитва, и тя, съвсем уместно за случая, е магриб – "отправяне на запад", заникът на слънцето. Чудя се дали няма да ми е последният.

– Винаги съм знаела, че ще се стигне до този момент – казва тихо тя, – в който ще разбера дали твърдостта на волята и силата на вярата ми ще надделеят над нежността на сърцето ми. – Пауза. – Струва ми се, че и в двата случая има много от какво да се боя. – Очите ѝ търсят моите. Нямам представа какво вижда там, но ми се усмихва мило. – Ако не отстъпя, ще убият не само мен, но и теб, нали така?

Изведнъж съм неспособен да проговоря. Вместо това само кимам безмълвно.

Тя отмества поглед настрани.

11

Стаичката ми е възстановена точно както беше обещал Бен Хаду. Старото ми одеяло е опънато върху тесния диван; килимчето за молитва е сложено по средата на помещението, а писалището ми за колене е оставено върху дървения шкаф до съда за горене на тамян. В свещника е поставена нова свещ. Премествам ги, за да отворя шкафа, и откривам дрехите си грижливо сгънати; от дневника обаче няма и помен.

Племенникът на Абделазиз трябва да го е отнесъл другаде. Чудя се защо; при кого ще трябва да ходя и да го моля да ми го върне? Надявам се това да не е самият везир.

Излизам във вътрешния двор и се взирам в здрача. Тук нищо не се е променило, освен че заради топлото време след дъжда растенията са пораснали още по-буйни и хибискусът е отрупан с повече цветове – весели алени фунии, които демонстрират безразличието си към раздорите в света на хората. Обикновено тази гледка ме ободрява, но днес ме потиска.

– Нус-Нус?

Обръщам се и виждам Абид, един от робите, които се грижат за личните нужди на султана, ме посреща с широка усмивка.

– Ти се върна! Мислехме те за мъртъв. Самир ни накара да повярваме в това.

– Така ли? Защо ли го е направил?

Момчето ме гледа странно. Подозирам, че знае повече, отколкото казва. В този момент поглеждам надолу и забелязвам, че носи дневника.

– Е, сега вече ми олекна, чудех се къде се е дянал. – Като че ли малко по малко нещата започват да влизат в нормалния ритъм. Взимам книгата от ръцете му. Чувствам старата кожа топла и нежна в ръцете си; познавам теглото и размерите както своите собствени. Обръщам се и си тръгвам към стаята, притиснал дневника към гърдите си, но Абид ме спира.

– Трябва да дойдеш. Султанът те вика.

Навеждам се и прибирам скъпоценната книга на мястото ѝ в шкафчето.

– Какво правиш?

– Прибирам я на сигурно място.

– Недей! Вземи я с теб.

– Сега ли? – питам глупаво.

– Сега!

– Поправки ли трябва да се нанесат? – Представям си всички грешки, с които я е напълнил Самир Рафик, и точно те са били причината да бъде отстранен...

– При Негово Величество има жена.

Петата молитва е задължителна. Султанът никога не би пренебрегнал Иша'салах заради дневника, той е ревностно отдаден на вярата и старателно изпълнява молитвите. Вероятно Абид нещо не е разбрал.

– Твърде рано е.

– Трябва да му превеждаш. Не може да накара бялата жена да разбере заповедите му. Иска ти да превеждаш, така че да направи каквото се иска от нея, и да нанесеш записките в дневника.

Сърцето ми се свива, а след това започва да бие лудо. Но на какво се бях надявал?

Щом пристигам в покоите на султана, заварвам го да крачи гневен и объркан, облечен само с дългата си долна памучна туника; поне не държи оръжие в ръцете си.

– Ваше Величество! – Внимателно оставям дневника и коленича върху копринените килими.

– Ставай, Нус-Нус – нарежда ми, изпълнен с нетърпение, и ме дръпва за ръката. – Кажи на глупавата жена да съблече проклетите си дрехи!

Изправям се на крака. Алис седи свита в ъгъла на султанския диван и прикрива с ръце гърдите си. Раздърпаният копринен кафтан – яркорозов вместо изцапания тюркоазен – виси от раменете ѝ като ивици раздрана кожа. Тя не вдига поглед, когато я приближавам.

Толкова често съм ставал свидетел на насилие на това място, внезапна смърт, осакатяване или нараняване; присъствал съм на стотици актове на дефлориране, съблазняване и – без да го увъртам – на изнасилвания, та би трябвало да съм претръпнал достатъчно да го понеса още веднъж. Изглежда обаче, че не съм.

– Алис.

Тя вдига поглед към мен.

– Съжалявам, че причинявам такива грижи – казва.

– Алис, не бива да го ядосваш повече. Позволи му да направи каквото трябва и скоро всичко ще приключи. – Думите ми ми звучат ужасно още докато ги произнасям. – Свали си дрехите, Алис.

Известно време ме гледа втренчено. Не мога да прочета какво се крие в тези сини дълбини. Обвинение? Разочарование? Гняв? Продължава да не отмества поглед от мен, докато смъква остатъците от кафтана от раменете си. Под него не носи нищо. Макар очите ми да са приковани в нейните, с периферното си зрение виждам всеки сантиметър от голата ѝ кожа, деликатните ѝ ключици, тънките ѝ предмишници, заоблените ѝ гърди.

Исмаил ме избутва встрани.

– Спри да зяпаш, момче. Не че мога да те виня, тя е истинска прасковка, нали? Малко е слаба за моя вкус, но пък е прасковка. – Кълна се, че лигите му потекоха.

Гласът на мюезина, който призовава вярващите за петата молитва, нарушава атмосферата на осветеното от свещи помещение и султанът се разколебава. Затваря очи и виждам, че устните му се движат, сякаш прошепва "Прости ми, Милостиви". После мигновено изхлузва туниката си през главата и застава чисто гол. Отклонявам поглед, ала прекалено късно, и зървам нещо, което нямах намерение да съзирам.

Не че не съм виждал Негово Благородно Величество гол досега; придружавал съм го в хамама хиляди пъти. Търкал съм му гърба и съм му разтривал крайниците с мехлем след лов. Жилав е този владетел, жилав и добре сложен. Мускулите му приличат на възлести клони. Бих могъл да го скърша на две в ръкопашен бой. Но той излъчва мощ дори и в най-малките движения, като че ли е роден, за да бъде монарх, въпреки че дойде на власт едва преди пет години. Това усещане се натрапва дори когато е в най-релаксираното си състояние, ала развилнее ли се, направо е стряскащ.

– Застани зад паравана, Нус-Нус, и ѝ кажи да легне на леглото.

Усещам погледа на Алис от другия край на стаята върху себе си, оставям дневника и заемам мястото си зад резбованото кедрово дърво. Очите ѝ не се откъсват от мен, макар да ме вижда само през пролуките на орнаментите. С треперещ глас ѝ казвам:

– Моля те, Алис, отиди на леглото.

Тя се изправя безмълвно, като оставя разкъсания кафтан да се свлече около глезените ѝ. Би трябвало да изглежда уязвима, уплашена, ала достойнството ѝ служи като броня. Обръща се към мен, сякаш се предлага, и не мога да сваля поглед от нея, не мога дори да мигна. Сякаш времето е спряло между два удара на сърцето ми.

– Кажи ѝ да се качи на леглото, по дяволите! – излайва Исмаил и разваля магията. – На колене.

Обикновено постъпва така с християнските неверници: кара ги да покажат задните си части, за да ги обязди като животно, без да позволи никакъв човешки контакт, единствено сексуален акт. По този начин ги принизява, дава им да разберат, че цени сменилите вярата си по принуда или по своя воля по-малко от онези, които са мюсюлманки по рождение. Това е още едно от странните противоречия у него: въпреки че той е този, който настоява да сменят вярата си, цени силата на убежденията им. Виждал съм го да пролива истински сълзи за жени, които избират мъченичеството, вместо да се отрекат от вярата си.

Предавам ѝ заповедта му с по-меки думи и виждам как потреперва.

– Съжалявам, Алис – започвам да ѝ говоря, но тя ме спира с поглед. – Ще свърши. Ще се моля за син – хубаво, силно и здраво момче.

Тя се намества върху белия чаршаф, постлан върху голямото легло, с лице към мен. Прониква в нея без нежности и виждам гримасата ѝ, но се овладява и изпълнява механично инструкциите, които ѝ предавам, сякаш от нея се иска да премести стол или да отвори чекмедже.

Надявам се съвкуплението да бъде бързо заради всички нас и след малко Исмаил ръмжи с отметната назад глава, а всяко мускулче в тялото му е напрегнато от сласт. През цялото време очите ѝ не се отместват от моите и знам, че съм нейното убежище, опорната точка, приютила душата ѝ по време на телесния тормоз. Като че ли помежду ни е опъната нажежена до червено жица: чувствам болката ѝ като огън в собствените си вътрешности, всеки мой нерв е оголен от състрадание.

И изведнъж се обърквам още повече, защото се чувствам набъбнал и втвърден. Това така ме шокира, че отмествам погледа си от нейния, за да го наведа надолу. Повдигането на джелабата ми не може да е грешка. Що за нечестива магия е това? Да не би у мен да се е вселил демон? Да не би невероятната потентност на султана да ми е повлияла? Но аз съм присъствал на стотици – хиляди! – от изживяванията му, описани в дневника, и съм бивал изпълнен единствено с неодобрение или безстрастно отегчение. Това трябва да е чудо! Ще ми се да извикам от радост; но веднага след това ме обзема срам. Толкова ли съм не в ред, че да се почувствам жив на фона на болката и унижението на друго човешко същество? Ерекцията спада също тъй бързо, както се е появила, и когато успявам да се насиля да вдигна поглед, султанът е приключил, а Алис се е извърнала и от двама ни, притиснала окървавения чаршаф към себе си.

След като си е свършил работата, Исмаил облича богато бродираната си роба, отправя се бързо към вратата и се провиква към жените да я отведат. Те влетяват шумно и се суетят около кръвта по чаршафа – точно това е целта им (защото сега ще изтичат в харема да обявят невинността на англичанката и потентността на султана, така че какъвто и да е резултатът, той със сигурност ще е негово дело), загръщат я в пищната дреха, която се полага на онази, дефлорирана от владетеля, и бързо я отвеждат.

Следя я с поглед, но тя не поглежда към мен.

Премина през най-лошата част; сега важното е да бъде издръжлива. Но това не е никакво успокоение. Чувствам се ограбен, празен – уплашен. Изпитвам усещания, подобни на преживяното, след като спах с една проститутка във Венеция. Тогава не го признах пред себе си, нито съм го обмислял впоследствие, но лишеното от любов преживяване остави у мен чувство на срам, а сега имам чувството, че не султанът, а аз бях онзи, който се възползва от Алис, а после я изостави.

– Нус-Нус!

Властният тон ме изтръгва от унеса ми. Изправям се на крака в такава паника, че изпускам дневника, навеждам се да го вдигна и Убежденията параван се сгромолясва помежду ни. Известно време се взираме един в друг, просто като двама мъже – нищо повече. Но моментът отминава, страхът се завръща и осъзнавам, че се чудя дали ще усетя края си, но той просто се усмихва. Изражението му е разсеяно, замечтано.

– Великолепна е тази англичанка.

– Алис.

– Така ли се казва?

– Да, господине. Алис. Алис Суон. – И изведнъж в съзнанието ми, просто така, изниква споменът за последния път, когато срещнах тази дума на английски. "Аз ще съм в ролята на лебеда, ще умра в музиката." Спомням си думите, но не и контекста. Доктор Луис ме научи на английски от книгата, която толкова ценеше, петдесетгодишна, омачкана от обич и ползване. Думите бяха от пиесата за краля на маврите и бялата жена, която беше взел за своя съпруга. Устните ми се извиват.

– Защо се смееш?

Трудно ще му обясня причината. Вместо това се мъча да поясня значението на думата, но не мога да си спомня името на птицата на арабски. Опитвам се да покажа с жест: правя вълнисти движения с ръка във въздуха, за да наподобя прекрасната шия на създанието.

– Ал оуез абиад. Белия лебед. Ето как ще я наричам.

Самир не е никакъв писар, това е ясно. Бележките му в дневника са с лош почерк, има много грешки и петна от мастило. На чиста страница, недокосвана от неумелата му ръка, написвам:

Ръката ми трепери, докато записвам, в съзнанието ми цари такъв смут. Чиста ирония ли е, че воденето на хронологията на похотта и потентността му се пада точно на евнух, който всъщност не е такъв? Още по-непоносимо е това, че този евнух доскоро е бил пълноценен и е опитвал от блаженството да е между женските крака. Дали съм създал собствени деца? Боя се, че никога не съм се задържал на едно място достатъчно дълго, че да установя истинска връзка: господарят ми рядко се застояваше някъде за по-дълго от месец или два, винаги беше в търсене на нови познания, което ни отведе из цяла Северна Африка до Испания, а веднъж чак до далечната Венеция. Тези венециански куртизанки с меките им бели ръце, предизвикателните им рокли, които разголваха целите им гърди, парфюмите им, знаещите им очи и изненадващи номера. От момента на кастрирането винаги съм отклонявал съзнанието си от подобни мисли: нищо не може да бъде по-безполезно от плътското желание за един евнух.

А после дойде Алис Суон.

Дори звученето на името ѝ в съзнанието ми възбужда част от мен, която мислех за мъртва, и се налага да потискам притока на кръв, пулсираща в слабините ми. Определено е неестествено; и все пак не мога да престана да се чудя дали не съм бил избран, дали не съм бил предопределен за това чудо...

В опит да разсея вълненията в съзнанието си, разлиствам книгата, чието съдържание бях водил прецизно и елегантно. По-голямата част от записките са направени във Фес, преди дворецът да бъде преместен в Мекнес. Спомням си покоите в стария дворец, толкова огромни и разкошни, но някак мрачни въпреки издигащите се високо арки и богатата декорация. Този дворец беше видял твърде много: атмосферата беше отровена от страданието, попило в самите мазилки на стените. Прехвърлям страниците и си припомням жените една по една: Наима и Хабиба, Фатима, Джамила и Ясмин, Уарда, Аиша, Ептисам, Мария и Шама – някои от тях бяха почти момичета. Една или две се разплакаха, когато ги избра, не разбираха какво се очаква от тях. Има я дори една от най-ранните записки, при която мастилото се е размазало от сълзите ми на съчувствие към детето. И сега е пред погледа ми. Никога няма да забравя изражението ѝ след случката: зениците ѝ приличаха по-скоро на дупки, отколкото на очи, сякаш духът ѝ е бил прогонен от нея чрез силата на съвкуплението.

Връщам се назад, чак до началото, а после отново напред към настоящето; тук е животът ми и този на жените, белязан от ежедневни безпощадни похождения. Намръщвам се. Къде е тази страница? Преди книгата да попадне в ръцете на Самир, само тя от всичките не беше незацапана.

Откривам Емира Зубида, която беше съвсем наясно какво трябва да прави: истинска малка съблазнителка с кожа с цвят на патладжан. Роди на султана момчета близнаци; последваха бурни празненства. Те, естествено, не живяха дълго, родиха се болнави, вероятно не без намесата на Зидана. В този период всички деца, които се раждаха, бяха момичета; нито едно от момчетата не оцеля. Разбира се, остана само Зидан, гордостта на баща си. Обръщам страницата и виждам... не тази, която съм настроен да видя, а съвсем друга, непозната страница. Известно време я гледам объркан. Взирам се по-отблизо и осъзнавам, че това не е моят почерк, а е много добра имитация: изключително добра, толкова, че никой не би забелязал разликата. Има бледа линия до реда, а в долния край на страницата личи мъничка следа. Понасям книгата към избледняващата светлина от вътрешния двор, но не ми е нужно потвърждение. Знам... просто знам.

Внимателно подменена страница е била преместена от истинското ѝ място. Няма лъжа, с изключение на датата: син, предхождащ редица други, това го издига в йерархията на наследниците, ход за пробиване напред. Мястото на снадката почти не се забелязва, изпълнението е прецизно: не е рязано, а е скъсано, нишките и шарката на лена пасват почти идеално. Процес, който изисква много време. Вероятно три седмици трениране на почерка ми, преглеждане на записките и извършване на подмяната...

Наистина ли са мислели, че няма да забележа фалшификацията? Но ако всичко е вървяло по план, разбира се, до този момент щях да съм умъртвен с пирон в черепа, стига да не бях приел гнусното предложение на великия везир и да стана пленник на него и покварените му прищевки.

Вече се бях досетил кой е врагът ми: не ми бяха ясни само мотивите. Поне знам каква е играта и залозите в нея, а те са високи. Целият му план да ме отстрани от изпълнението на задълженията ми му беше коствал много; няма да се зарадва, че съм се измъкнал от лапите му и отново съм поел грижата за дневника. Чудя се колко ли време остава до следващото покушение над мен.

12

Изпълнението на задълженията ми на следващия ден протича, сякаш никога не е имало прекъсване. Като че цялата история със Сиди Кабур никога не е съществувала, точно както беше обещал Бен Хаду. И въпреки това светът се е променил. Само аз ли забелязвам това?

Докато обикаляме строителната площадка следобед, Абделазиз ме наблюдава с крайчеца на окото си, когато мисли, че съм зает с бележките си. Беше станала варова експлозия и трима работници бяха загинали. Един от огромните казани с таделакт – мазилката, която се прави от мраморен прах и белтък – загадъчно бил съсипан: пропилени са три месеца работа и двайсет хиляди яйца. Исмаил е много вбесен по този въпрос, изстрелва нареждания и тежки заплахи. Въпреки че съм се съсредоточил в записването, усещам погледа на везира като насекомо върху кожата си.

Щом вдигна поглед към него, той се обръща настрани и подхваща задълбочен разговор с главния астроном. Изглежда объркан, сякаш успява да долови промяната у мен. Напомням си, че може да е притеснен от внезапното възвръщане на положението ми. Чудя се какво ли е станало с племенника му. Мисля си и за Алис. Дали е добре? Дали жените на султана се отнасят дружелюбно с нея? Дали ме обвинява заради решението си да промени вярата си и ме мрази заради участието ми в това?

Вече вървим към покоите на Исмаил, когато дотичва глашатай, за да съобщи, че един от генералите ни язди насам, покрит с прахоляк, и моли за спешна аудиенция. Откриваме го в приемната, още мръсен, в компанията на група от хората си, запуснати също като него, с десетина огромни торби. Потушавали берберски бунт в Риф и срещнали сериозна съпротива.

Допреди известно време нещата не вървели добре, тъй като планинците са груб и див народ, известен с непокорния си нрав. Били са нужни повече от двеста години, за да се подчинят берберите на исляма, и може да се каже, че така и не са се отказали напълно от анимизма и божественото преклонение към тишината, хранят се с дивите прасета, които обитават планините им. Въпреки че единствените бербери, с които съм се срещал, бяха почтени мъже, проницателни и интелигентни, макар суеверни и вярващи в магии и клетви, освен това бяха изключително горди и дотолкова отдадени на убежденията си, че да прережат врата на всеки, който не е от тяхното племе. Исмаил изпитва пламенна ненавист към тях и е лично оскърбен, задето не приемат властта му. Той все пак е този, който представлява Бог на земята, наместник на самия Пророк. Как смеят да не се подчиняват на святата воля на Господ?

Обикновено Исмаил не търпи подобно пренебрегване на официалностите и приличието и не би стоял в едно помещение с тези неизмити мъже, но копнее да чуе новините, които му носят; очите му проблясват.

– Кажете какво имате за мен! – нарежда нетърпеливо, докато мъжете още коленичат на пода. – Бързо! Ставайте!

Очаквах да носят плячка: злато и сребро, скъпи дрехи, съкровища, заграбени от победените вождове от Риф. Е, предполагам, че точно това би взел военачалникът: най-ценното, което имат. Чува се дружно ахване, щом от първата торба изпада глава и се търкулва зловещо по мраморния под. Казвам си, че ще падне голямо чистене. Главите са отрязани скоро и от тях още се стича кръв и слуз. Трябва да са принудили затворниците да вървят през по-голямата част от пътя и да са ги обезглавили тази сутрин. Чудя се какво ли ще направи султанът, ако се досети. Сигурен съм, че би предпочел сам да ги разчлени, и то без да бърза особено. Но очевидно това е без значение. Той коленичи и опира длани на пода между тях, забравил за локвите и мръсотията, обръща главите една по една, изпълнен със задоволство, докато генералът изрежда имената им и племената, към които принадлежат.

– Отлично – не спира да повтаря Исмаил, – отлично. Още от враговете на Господ са мъртви. – Последно бях чул, че берберите са мюсюлмани като всички нас; изглежда обаче, че не може да си добър мюсюлманин и едновременно с това да си срещу султана.

Наредено ми е заедно с група роби да събера злокобните трофеи и да ги отнеса на евреите, докато Исмаил инспектира конете, пленниците и вещите, докарани от войниците му.

Името на меллах, еврейския квартал на града, произлиза от арабското ал-маллах – "мястото на солта", и точно по тази причина сме тук, защото само богатите евреи от квартала имат достатъчно сол, с която да се консервират тези символи на триумфа, така че щом Исмаил ги набучи върху градските стени, да се запазят известно време, преди предателската им плът да започне да капе върху главите на добрите жители на Мекнес.

Евреите в Мекнес лесно се различават: в града мъжете по закон са задължени да носят червени шапчици и черни наметала и да са с боси крака; в техния район (който е близо до двореца, за да може достъпът на султана до парите им да е по-лесен) се обличат както желаят. Жените се разхождат с непокрити лица и са красиви и дръзки; мъжете ги бива в търговията, точно затова са тук и повечето лесно се смесват с мароканците. В двора има немалко от тях, тъй като тук се ползват с повече уважение и не са толкова тормозени, колкото на други места, въпреки че султанът им налага безмилостни данъци. Казват, че без тях той би бил като без ръце: те предоставят парите за армията и строителството. В замяна им се позволява да преследват интересите си в бизнеса и да проповядват религията си що-годе спокойно.

Нося главите при Даниел ар-Рибати, уважаван търговец, който ръководи няколко кервана в Сахара с размерите на малки села и цяла флотилия кораби за продаване на стоката от пустинята – слонова кост и сол, индиго и щраусови пера, злато и роби, кехлибар и памук – в Европа, Левант и Константинопол. Той е човек на възраст, може би в края на петдесетте, мургав и четвъртит, с грижливо подстригана брада и ясни сини очи. Има контакти навсякъде, а репутацията му е едновременно на хитър и честен, което не се среща често в тези среди. Говори се също, че състоянието му е заровено в пещери под меллах, че плаща едва една стотна от дължимите данъци и че е богат като Крез или Савската царица.

Взима глава от една торба и я оглежда съсредоточено. Тя е отблъскваща, вратът е прерязан със силен замах на меча, разполовил лицето. Ар-Рибати цъка с език: това ще излезе скъпа работа (очевидно за него; никога не е за сметка на султана), но той не придиря; продължителното му пребиваване на това място се основава на даване и вземане, при все че на него вероятно му се вижда повече като даване и даване.

– Две седмици – заключава кратко той. – Върни се след две седмици и ще бъдат идеални.

Изказвам съмненията си, че Исмаил няма да е съгласен да чака толкова дълго за трофеите си, а той се разсмива.

– Дори султанът не може да накара солта да побърза.

Тази вечер Исмаил отвежда в леглото си една от дъщерите на победените вождове, хубаво петнайсетгодишно момиче с непокорни вежди и буйна черна коса. Когато я довеждат, изглежда доста послушна и съм освободен, но едва съм стигнал на няколко крачки от стаята си, и от апартамента на владетеля се раздава зверски рев. Хуквам обратно, а там заварвам стража, който се опитва да изтръгне нож от нея. Не мога да си представя как е успяла да го вмъкне. Всъщност мога. О, небеса, трябва да е наистина решително създание. Исмаил ме зърва и махва с ръка, за да ме отпрати през смях.

– Няма поражения, Нус-Нус, върви си.

Оттеглям се с чувство на облекчение – първо, че няма да ми се наложи да бъда свидетел на съвкуплението, което, сигурен съм, няма да бъде приятно; второ, защото тя не е Алис. Поставям отметка в дневника за берберската принцеса, чието име така и не разбрах, лягам в леглото си и заспивам като бебе. До момента, в който съм грубо събуден.

В мига, в който отварям очи, дори и без момчето да разтърсва ръката ми, вече знам, че нещо не е наред: светлината, тя не е както трябва. Прекалено ярка е, дори и за тези летни месеци. Първата молитва трябва да е отминала поне преди час.

Веднага се изправям в седнало положение.

– Султанът?

Абид кима, трудно му е да си намери думите.

– Не е добре. Пита за теб.

Навличам една роба и хуквам. Той лежи на дивана, изглежда блед. По челото му са избили капки пот. Разтревожен съм: Исмаил боледува рядко, макар често да се оплаква от въображаеми болежки. Освен това никога, абсолютно никога не пропуска първата молитва.

– Доведи доктор Салгадо – прошепва той.

Докторът, помохамеданчен испанец, спи, когато стигам при него, събужда се бавно, със зачервено лице и мътни очи. Дъхът му вони на чесън и вино. Щом му казвам, че султанът спешно има нужда от него, очите му се ококорват от паника. Вмъквам се в съседния двор, за да му накъсам шепа ментови листа, докато се облече. Сдъвква ги като животно с отворена уста, за да освежи дъха си, докато бързаме към покоите на султана.

Исмаил не се заблуждава от нашата хитрост, отказва се от мъжа и ме праща да доведа Зидана вместо него. Късмет за Салгадо, че се чувства зле, иначе главата на доктора щеше да прави компания на тези на берберите.

Намирам султанката седнала във вътрешния си двор да се взира в купчина пилешки вътрешности пред тревожните погледи на група жени. Вдига глава.

– Предстои смърт – изрича радостно. Слага ръце на мощните си бедра и се изправя, в този миг мухите нападат горещото месо.

Не са ми нужни пилешки дреболии за подобно предсказание: тук всеки ден някой умира.

– Султанът ви вика, не е добре.

Не ме пита какво му има, сякаш вече знае. Докато събира нещата си, оглеждам се във всички посоки, но няма дори следа от Алис. Не зная дали трябва да се чувствам облекчен, или разочарован; нервите ми са оголени и опънати като на котка. Не знам какво бих ѝ казал, дори да я бях открил. Но нея я няма и започвам да се тревожа дали не ѝ се е случило нещо лошо. Обзет от внезапен ужас се обръщам към Лейла, питам я как е, а тя ми се усмихва мило и казва, че е добре, "само е малко самотна". Не е чудо невидяно евнусите да забавляват жените от харема: хората са изобретателни по отношение на удоволствията си – пръсти и езици, мъжки органи, направени от восък, от камък, от злато и дори обикновени зеленчуци с подходяща форма. Ако султанът знаеше какво се случва под носа му, би изпаднал в апоплектичен припадък; в интерес на всички е тези неща да останат в тайна.

Лейла се беше опитвала да ме примами в игричките си в продължение почти на година. Мисля, че по-скоро я ръководи желанието за недостижимото, отколкото някакво влечение към мен, но се усмихвам и казвам, че ѝ съчувствам, а след това питам за други фаворитки в харема, за здравето на няколко деца, чиито имена успявам да си спомня, и чак тогава, след като търпеливо съм изслушал цялата поредица от дребни неразположения или болести, питам за Алис – или за англичанката, която смени вярата си, както я наричам.

Лейла извърта очи.

– Избягва компания. Човек би помислил, че е монахиня при нейното държание.

След последните набези при Исмаил бяха доведени две монахини, които така категорично отхвърлиха исляма и султана, че при удушаването си бяха умрели с усмивка на лицето, сякаш са постигнали вечно блаженство. Две ирландски момичета, които пристигнаха по същото време като Алис, изпаднаха в такава истерия при първата заплаха, че бяха изпратени за слугини в двореца във Фес. Почти ми се иска същата съдба да беше сполетяла Белия лебед, но поне е още жива. Няма време за повече въпроси, Зидана се връща, облечена подобаващо, с цял куп стъкленици и трудни за различаване предмети.

Щом се връщаме в покоите на Исмаил, причината за болестта му се изяснява: съблечен е до кръста, а следите от ухапване се открояват върху кожата му. Приличат на малки драскотини, но са дълбоки и назъбени, а кожата около тях е инфектирана. Не мога да не изпитам респект към берберското момиче: първо нож, а след това зъби и нокти.

– Любовно ухапване? – пита закачливо Зидана, докато Исмаил ръмжи срещу нея. – Бедното агънце – гука тя, – да не би да е повалено от малката вълчица?

Отношенията в кралската двойка са странни: тя се отнася с него като с дете, а той рядко възразява. Все още споделят някои от нощите си, макар и след толкова години; през останалото време тя му помага да избере партньорка в леглото, подбира ги така, че да се усладят на преситеното му небце; това е друга форма на власт. Вероятно все пак берберската принцеса се е оказала твърде неопитомена.

– Дивачка! Варварка! Ще я удуша със собствените си ръце.

– Шшт, ще инфектираш раните още повече. Аз ще се справя. – Започва да се суети около него, мърмори напевно и размахва загадъчно ръце. В кандилата е запален тамян, за да пречисти въздуха от зараза, която може да витае наоколо. Дават му се течности от разни стъкленици. Зидана подрежда нещата си, а гривните ѝ дрънкат и тя проклина полугласно.

– Нус-Нус?

– Да, Ваше Високо Величество?

– Тичай да ми донесеш две грудки вълчи лук и малко черен оман; о, също и малко мед от мащерка – знаеш къде да ги намериш.

Долу в тайната стаичка не се вижда почти нищо. Търся свещ, кремък; след това нещата, за които съм изпратен. Тук долу има толкова много предмети и са в пълен безпорядък. Всичко изглежда ужасно старо. Първо откривам меда – толкова тъмен и наситен, че е почти черен: не става за ядене. Мирише силно и остро, по-лошо и от дъха на доктор Салгадо. След това вълчия лук и се залавям да търся черния оман, когато някой казва:

– Какво правиш тук?

Обръщам се и откривам малкия Зидан, застанал зад мен. Очите му проблясват като тези на джин, спотайващ се в полумрака.

– Майка ти ме изпрати да взема някои неща.

– Лъжеш! Това е тайното ѝ място. Само аз зная за него.

Разпервам ръце.

– Не е точно така, както сам виждаш.

– Обръщай се към мен с "емире" или "господарю".

– Господарю.

– Ще ѝ кажа, че съм те заварил тук.

– Добре.

Отнема му известно време да асимилира това.

– За какво те изпрати?

Показвам му меда и лука. Той, разбира се, няма никаква представа какво е това. Едва шестгодишен е, почти седем, но изнася страхотно представление, като ги взема, поднася ги пред носа си, души ги.

– Отровни ли са?

– Не ми се вярва.

– Разбираш ли от отрови?

– Зная някои неща. Защо питаш... господарю?

Свива рамене.

– Коя е най-силната?

– Майка ти е по-веща от мен, питай нея.

Това не го удовлетворява. Следва ме по петите, докато продължавам да търся черния оман и най-накрая го откривам в кошница със сушени билки.

– За кого е?

– За баща ти.

– Болен ли е? – Очите му проблясват. Преди да съм успял да отговоря, той казва: – Ако умре, аз ще стана султан. Тогава всички ще правят каквото кажа или ще им отрежа главите. Ще умре ли?

– Не, няма да умре.

– Дай му отрова и ще умре.

Гледам го изумен.

– Зидан, това е измяна! Ако му предам думите ти, ще бъдеш набит или дори по-лошо.

– Няма да му ги предадеш – изрича уверено той.

– И защо?

– Защото ако го направиш, аз ще те убия. – Усмихва се така, че очите му заприличват на малки полумесеци. – А може и мама да го направи. Ако помоля мама да те убие заради мен, ще го направи просто така... – Той щраква с пръсти.

Отказвам да му отговоря, няма отговор за подобно нещо. Заради страха от това, което мога да направя, минавам бързо покрай него и се затичвам по стълбите нагоре към слънчевата светлина. Забравих долу запалената свещ; не беше много разумно да я оставя в закрито пространство, пълно с толкова много запалими неща и в присъствието на шестгодишно дете; но не мога да потисна желанието си всичко да избухне в пламъци, които да погълнат него, отровите, растенията, магическите принадлежности, всичко. Светът би станал по-добър.

Всички тези приказки за отравяне са обезпокоителни. Вървя с наведена глава право към група жени, теглещи за ръцете някой, който не иска да се включи в играта им. Виждам, че сред тях са Лайла, Наима, Фатима, Масуда, Салка. Плъзват се около мен с кикотене, докато не се изправям лице в лице с жертвата им. В първия момент дори аз не я разпознавам, тъй като лицето ѝ е неузнаваемо заради тъмния грим. Светлите ѝ вежди, миглите и устните ѝ са потъмнени с очна линия и къна, а очите ѝ са гримирани като на египтянка.

– Алис!

Тя се е разплакала, очната линия се стича по страните ѝ.

– Отнасят се с мен като с кукла!

Така ми олеква, дето загубеното достойнство е най-голямото ѝ притеснение, че избухвам в смях. Лицето ѝ внезапно се сгърчва, тя ми обръща гръб и попада право в ръцете на тормозителките си, а аз оставам загледан в нея, изпълнен със срам.

Когато стигам до покоите на Исмаил, той вече изглежда по-добре, не е така блед и се поти по-малко. Зидана ме смъмря, че съм се разтакавал, но съм сигурен, че е изпитала удоволствие от възможността да има съпруга си само за себе си за известно време. Това, че се доверява на грижите ѝ, упражнявани чрез магии и нежни думи, подсилва властта ѝ над него. Секс, магия и любезност: най-мощните оръжия на всяка жена, но никоя не ги ползва по-добре от Зидана. Вече го е дарила с трима здрави синове: Зидан, провъзгласен за наследник, тригодишният Ахмед Златния и по-рано тази година бебето Абдел Малик (никой не разбра, че е бременна, до самото раждане, толкова е дебела: сякаш просто се появи на белия свят като мъничък джин). Тъй като тя е Първа съпруга, ще трябва и тримата да умрат, за да може някой друг да се издигне. Допреди няколко дни бих казал, че това е невъзможно; сега обаче започвам да се замислям.

Изчаквам, докато Зидана е намазала и последния мехлем, покрила го е с меда и е превързала на кръст ухапванията върху ребрата и рамото (колко решително е било това момиче, че да притисне така силно главата си към тези кокалести части достатъчно силно, та да разкъса плътта му със зъби!), а след това тръгвам след нея към преддверието. Там, далеч от ушите на стражите ѝ, съобщавам какво съм открил в дневника.

– Знаех си, че нещо става, щом нареди да кастрират племенника му.

– Самир Рафик? Който зае мястото ми?

– Разбира се. Да не мислиш, че Абделазиз има цял куп племенници без топки?

Този човек е чудовище. Дори собственото му семейство не представлява за него нищо повече от средство за постигане на власт.

Тя въздъхва заради невинността ми.

– Защо идваш при мен с тази информация?

– И двамата го мразим. Мислех, че може да ви е от полза.

– Имаш предвид, че бих могла да кажа на султана.

Стоя в очакване. Тя обаче само въздъхва.

– Мислиш ли, че ще пропусна възможността да съсипя врага си? Ала е нужно много повече от това да покажа думи, написани в книга, на човек, който не може да чете. Намери ми категорични доказателства за заговор, според който хаджибът ще наруши закона. – Смее се на учуденото ми изражение. – Глупаво момче. Остави книгата в шкафа си, докато той е на молитвата довечера, и ще бъде възстановена.

Спомням си Сафавидския Коран и потръпвам.

Преди последната молитва нанасям записките си.

13

Минава повече от седмица, откакто не съм била привиквана в леглото на султана. През това време се чувствам облекчена, че не се налага отвратителната случка да се повтаря. Дали съм избързала? Това е въпросът, който ме тормози. Възможно ли е изобщо да се забременее при подобно странно съвкупление?

След насилието му над мен, бях повивана като бебе от две тъмнокожи момичета, бърборещи като свраки, та да не се повреди евентуално посятото семе; на следващия ден, след като ме разповиха, докосваха кожата ми учудено и натискаха с пръсти ръката ми, за да видят след колко време кожата отново ще порозовее. Измита, подсушена и облечена, бях качена на носилка и понесена из вътрешните дворове на харема, докато останалите жени виеха пронизително, а езиците им се плъзваха от единия край на устата към другия – досущ като пациенти в лудница.

За тях това беше нещо като празненство, на мен обаче ми призляваше само от вида им. Затова гледах встрани или над главите им, към сводовете на колонадите и пълзящите цветя; към птичките в яркосиньото небе. Някъде отвъд тях Бог, когото бях отхвърлила, гледаше надолу и съдеше ли, съдеше...

Толкова дълго плаках за греховете си, че не ми останаха сълзи.

– Алис!

Името ми е произнесено по странен начин, сричките са напълно разчленени. Вдигам поглед и виждам, че това е кралицата (или каквато там се води), която е дошла да ме посети. Невероятно дебела, тя цялата е окичена с безвкусни бижута и шалове: около бичия ѝ врат са преметнати масивни златни и перлени нанизи; меката част на ушите ѝ е увиснала от тежките обици; чалмата, обшита с пайети и скъпоценни камъни, е нахлупена над веждите и се скрива в буйната ѝ коса; гривните стигат от китката до рамото (цяло чудо е, че успява да свие ръцете си, освен това е мускулеста като мъж). Кожата ѝ е черна като въглища, същата като на евнуха Нус-Нус, онзи, чието лице е като маска. Поставя ръката си до моята и се смее на контраста. Не ми прилича на дружелюбен смях, по-скоро ми се присмива, показва ми колко се различавам от нея, тъмна и лъскава, сочна и пищна, докато аз съм бледо, слабо, крехко създание. Ухилва се толкова широко, че виждам златните ѝ зъби и празните места на онези, които ѝ липсват, но очите ѝ проблясват към мен сурови и студени като твърди камъчета.

После се обръща, взема нещо от една от придружителките си и ми го подава. Това е чаша, златна като Граала, а в нея има някаква тъмна течност, от която се надига пара и странен аромат. През цялото време не спира да говори успокоително и да ме потупва по ръката, като че ли докосването ще преведе смисъла.

Каквото и да е сипано в съда, нямам желание да го пия. Клатя глава и избутвам ръката ѝ с цялата любезност, на която съм способна, но тя настоява, дори повдига устната ми и с другата си огромна ръка насила накланя главата ми назад. Съдържанието на чашата има остра, горчива миризма; извъртам главата си встрани. Тя опитва по-настоятелно, ядосва се, че се извръщам. После ощипва ръката ми с неприкрита злоба.

Аз извиквам, бутам чашата от ръката ѝ, течността се разлива върху килима и се вдига пара, а тя ме заобикаля, вдигнала раздразнено ръце, и несъмнено се оплаква от мен на своя си езически бог. Гривните ѝ яростно дрънчат.

Страхувам се от нея, но няма да го покажа, въпреки че краката ми треперят и се надявам да не се забелязва. Хвърля ми още един гневен поглед, а след това се отдалечава, като кресва на свитата си да я последва и съм оставена в блажено спокойствие.

Преди да се усетя, тя се връща и с нея има мъж. Той е толкова висок, че запълва отвора на вратата, и за миг ме обзема нереалното усещане, че са засмукали всичката светлина за себе си, без да оставят нищо за мен. После той приближава и виждам, че това е Нус-Нус.

– Добър ден, Алис – изрича той, без да се усмихва.

Не мога да проговоря, защото погледът му е насочен към мен и тежестта му ми е непосилна.

– Алис, добре ли си? Виждаш ми се бледа.

– Кожата ми е толкова светла, че се чудя как забелязваш разликата.

Навежда глава.

– Трябва да се извиня за държанието си при последната ни среща. Моля се да не съм те засегнал.

Спомням си как ми се смя и изправям рамене.

– Никак, господине. Това е напълно забравено.

Говорим внимателно, но помежду ни се простира бездна. Беше ме видял напълно гола, използвана като животно.

Кралицата бърбори нещо на Нус-Нус и виждам как очите му се разширяват. След това се обръща към мен.

– Алис, слушай внимателно. Кимай и се усмихвай, щом ти кажа да го направиш. Не показвай никакво възмущение. Как изглеждаш е тясно свързано с оцеляването на това място. Трябва да се научиш да носиш второ лице, такова, с което да криеш своето. Разбираш ли ме?

Кимам, но сърцето ми бие лудо. Кое може да е по-лошо от вече случилото се?

– Тя ще ти даде нещо за пиене. Вземи чашата. Вземи я и целуни ръката ѝ с благодарност. Ще ѝ обясня, че не си разбрала честта, която ти е оказала по-рано. Но има нещо много важно, Алис: недей да пиеш. Престори се, че отпиваш глътка, а след това ще измисля някакво извинение да я отведа оттук. Изсипи течността на земята, без никой да забележи, и се приготви да ми върнеш чашата след няколко минути.

Чувствам как ми става горещо, а после студено.

– Да ме отрови ли се опитва?

– Усмихни се – подканя ме той и аз се подчинявам. – Не точно. Ще ти обясня, щом мога.

Кралицата щраква с пръсти и се появява робиня с напълнената отново чаша. Осъзнавам, че не мога да откъсна очи от нея. Какво има вътре? Не точно отрова. Нещо, което ще ме накара да се почувствам зле, без да умра? Как е възможно да ме е намразила за толкова кратко време? Каква заплаха мога да бъда за нея?

– Вземи чашата и покажи голяма благодарност – напомня ми Нус-Нус и виждам неговата загриженост. Това ли е лицето под "второто му лице"? Виждам черти, които не съм забелязала преди, напрегнатост около очите и челюстта му. Той е много хубав мъж, сама се изненадвам от мислите си; изпълнен с достойнство, впечатляващ. На мига си представям възмутения тон на майка си: Той е дивак, роб – черен като катран! Всъщност не е точно черен, кожата му е много тъмнокафява, с цвета на любимото дъбово кресло на баба ми, гладко и потъмняло от времето и честата употреба. Кожата му изглежда топла, а моята е студена. Осъзнавам, че отново ме побиват тръпки, коленете ми треперят под чуждоземната ми роба.

– Чашата – повтаря дрезгаво той, отмествам поглед от него, взимам я и разтреперана целувам ръка.

– Благодаря, милейди, безкрайно любезна сте – избърборвам, – благодаря ви за грижите.

Тя ме наблюдава напрегнато. Чувствам се като муха, заплетена в лепкавата коприна на паяжина под погледа на паяка, който чака точния момент да изяде плячката си.

– Престори се, че отпиваш – казва ми Нус-Нус, аз допирам чашата до устните си и я надигам, докато течността не докосва кожата ми. Топла е и мирише на гранясало. Мога единствено да се престоря, че отпивам и преглъщам.

– Кажи ѝ, че вкусът ми е непознат, но съм много благодарна за грижата и ще го изпия до последната капка – обръщам се към евнуха и го гледам, докато превежда. Кралицата кима, но не помръдва.

Отново се преструвам, че отпивам, но този път течността се процежда през зъбите ми и докосва езика ми. Въпреки сладникавата миризма е горчиво като пелин. Кара ме да се закашлям, а тя се усмихва. Нус-Нус изглежда разтревожен, но започва да говори нещо на кралицата, за да привлече вниманието ѝ, и след това излизат от стаята ми. Миг по-късно и останалите си тръгват, любопитството им към разговора е по-голямо от това дали ще изпия горчивата напитка.

Вдигам ъгълчето на килима и изсипвам чашата. После сядам на дивана и чакам да се върнат, послушно стиснала празната чаша в скута си. Щом пристигат, кралицата бързо се отправя към мен и проверява чашата, а след това оглежда наоколо. Изпълнена е е подозрение; течността е попила в ненастлания с плочки под. Усмихваме се с почитание една на друга и тя си тръгва.

Нус-Нус пристъпва напред.

– Султанът отново пожела да го посетиш тази нощ.

Имам чувството, че са ме ритнали в корема. Мисля, че ще повърна; успявам да потисна порива, защото знам, че ако го направя, ще ми донесат още от горчивата течност.

– Дръж се, Алис – успокоява ме, – това е добър знак: спечелила си благоразположението му. – Извръща се.

– Какво имаше в чашата? – питам след него; той не отговаря. Вместо това излиза във вътрешния двор и след малко се връща със зелено клонче в ръка.

– Ако имаш нужда от мен, изпрати прислужницата си със стрък кориандър – казва ми, – веднага ще дойда.

14

Алис се превърна във фаворитка на султана, миналата седмица я повика три пъти. Подозирам, че би го правил всяка вечер, ако не се боеше да не предизвика гнева на Зидана.

Султанката не спира да фучи срещу Алис. Нарича я Бял червей, Змия, Английска тояга и още цял куп обидни епитети. Превърнах се в довереник на Зидана по този и други въпроси. Постоянно ми се оплаква, че Исмаил я пренебрегва и откакто Алис се е появила в харема, не е прекарал дори една нощ с главната си съпруга. Настоява да я информирам за всяка подробност от състоянието на Исмаил, настроението му, диетата му и движението на червата му. Иска да ѝ докладвам всяка дума, която съм го чул да изрича за англичанката. Аз, разбира се, не съм толкова изпълнителен, тъй като Зидана не прави разлика между вест и вестоносец. Казвам ѝ само това, което смятам за безопасно, пропускам голяма част от нещата; по странно стечение на обстоятелствата се превръщам в неин говорител пред съперницата ѝ.

Зидана ме поощрява да прекарвам повече време с Алис Суон – под претекст, че я уча на арабски (който тя усвоява много по-лесно, отколкото очаквах), – да спечеля доверието ѝ, за да пие безпроблемно вредните смески, които тя ѝ дава, за да ѝ попречи да зачене детето на Исмаил; или да го убие в утробата ѝ. Това съучастие ме плаши, но не мога да сдържа нетърпението си преди всяко следващо посещение, защото единствено ако съм близо, мога да се грижа за безопасността на Алис. В сърцето си знам, че се излагам на голям риск.

Търговецът, който е заел мястото на Сиди Кабур на пазара, дребен тъмнокож мъж от Имчил, е едновременно деликатен и предпазлив. И двамата се преструваме, че той не знае за кого работя; аз се преструвам, че не разбирам нищо от билки, което ми позволява да задавам въпроси. Когато ме изпращат за сушен цвят от вратига и листа от виделиче, които да предизвикат помятане и да отровят утробата, аз взимам червена детелина, сушени листа от малина и извлек от витекс, които благоприятстват плодовитостта. Понякога успявам да подменя отварата; друг път се налага Алис да изхвърли или да скрие тази, която ѝ е изпратила Зидана. Имам силно лекарство, предизвикващо повръщане, приготвено от билкаря, в случай че нещата съвсем загрубеят.

Това е рисковано начинание: ако Алис забременее, Зидана ще разбере, че съм я лъгал, и със сигурност ще опита да убие съперницата си, нероденото дете, а и мен; това обаче ще подсигури положението на Алис в двора и Исмаил ще внимава повече за благосъстоянието ѝ.

Дори е възможно да позволи преместването ѝ в друг павилион, далеч от прякото влияние на Зидана.

Днес ме пита:

– Да не би да го е омагьосала? Дали не знае някаква европейска магия, която е по-силна от моята?

Не съм свикнал Зидана да показва слабост.

– Не ми е известно – отговарям предпазливо. Може би ако вярва, че Алис притежава магични сили, ще прояви повече благоразумие.

– Всичко идва от тези очи – заявява тя и обикаля напред-назад. – Синьото не е естествено. Нормалните хора нямат сини очи: отвратително е.

Уверявам я, че Исмаил не обръща много внимание на очите на англичанката, и това е единствената истина, която съм изрекъл днес.

– Не може да е заради болезнено бялата кожа. Знам предпочитанията на Исмаил в това отношение. Той обича черните жени. – Изпъчва огромните си гърди. – Отгледан е от черна жена: кожата на майка му е била тъмна като моята и твоята. Освен това обича жените да имат месце, цени здравината и силата. Тя прилича на призрак, дух, блуждаещо привидение. Защо му е да се занимава с мъртвец?

Не свършва дотук, а изприказва куп приказки още. Лично на мен Алис ми прилича на един от ангелите в картините, които видях в прекрасните венециански къщи, но мъдро го премълчавам.

– Дори да успее да роди бебе, представяш ли си на какво ще прилича? Смесвала съм орехови кори с паста арсеник, знам какво се получава от смесването на бяло и черно! Исмаил да не би да иска да има сив червей за дете? – Зидана вдига ръце към небето и гривните ѝ задрънчават застрашително. – О, Сагба, вземи я от този живот!

Скоро ще съм наясно къде се корени влечението на Исмаил към Алис. Приключил със съвкуплението същата нощ, той ме вика иззад паравана, преди още да е успяла да се облече. Гледам как докосва голия ѝ ханш и го полюшва гальовно; разменят си поглед, какъвто друг не би трябвало да вижда, и за пръв път у мен се надига ревност подобно на лава.

– Не е ли забележително как силата на духа на това крехко създание привлече вниманието ми, Нус-Нус? Има такава воля, тъкмо тя ръководи страстта ѝ! Умна е, схваща смисъла на оцеляването и гледа напред. Вместо да напада мъжа със зъби и нокти като малката берберска кучка, тя се овладява, сдържа емоциите си като ездач, който налага волята си над див жребец. Представи си каква сила е нужна за това. Тя е великолепна! С какви деца само ще ме дари: със здрави тела и силни умове. – Той се обръща към мен, а очите му проблясват триумфално. – Имам план, Нус-Нус, той също е великолепен. Ще подсиля армията си, ще я увелича стократно и с тази армия ще отблъсна чуждите нашественици без изключение: португалците от Мехдия, испанците от Мармора, Лараш и Асила, англичаните от Танжер. Ще прочистя кралството си от неверниците и ще го посветя на Аллах. Единствените чужденци, на които ще е позволено да останат, ще бъдат под моята власт. Корсарите ми ще претърсят моретата за още бели жени, а аз ще ги чифтосам с моите бухари и ще създам невиждана армия, армия, в която е събрано най-доброто от отделните раси, черната и бялата.

Крачи из стаята с разперени ръце, а гласът му се извисява чак до сводовете на високите тавани. Говори за разпространяване на исляма из целия Иберийски полуостров; че ще го отведе чак пред портите на католическия Крал Слънце на Франция, ще създаде нов халифат, по-могъщ и от династията на Алмохадите. Теориите му са хаотични, красноречиви, театрални. Доктор Луис ме заведе на театър в Италия и там видях подобни жестове, насочени към многобройна публика. Тук той изнася представлението си само пред двама души. Поглеждам към Алис, за да видя как възприема този драматизъм, но лицето ѝ е насочено към Исмаил като цвете към слънцето. Разбира едва отделни думи тук-там, но е пленена от енергията. Султанът притежава едва ли не магическа харизма: притегля останалите към орбитата си. Точно това го прави толкова могъщ и толкова опасен.

Бухарите, за които говори, са специалната част на Черните стражи, които е докарал от южните земи, пленниците от набезите в Сахара, разменени срещу сол и желязо. Той ги пленява или купува, кара ги да приемат исляма и да положат клетва за вярност над екземпляр от Салих ал-Бухари, светото писание на Пророка, след това им подарява по една от тези книги – ценен предмет – и по този начин гарантира вечната им лоялност. От известно време беше започнал да ги чифтосва с черни робини, да ги жени за тях съвсем млади и да ги поощрява да създават многобройно поколение. В провинциите се отглеждат хиляди от тези деца, настанил е войските си там, докато казармите тук бъдат готови. Щом навършат десет години, момчетата започват да изучават изкуството на войната, а момичетата – домакинските задължения. Щом достигнат пубертета, ще бъдат оженени и също ще бъдат поощрявани да раждат деца. Исмаил от години говори за това, че ще създаде най-добрата армия в света. Това обаче е нов прочит на старата му идея.

Обръща се отново към мен, развълнуван от новите си планове.

– Представи си, Нус-Нус, само си представи какви деца би могъл да създадеш, стига да си имаше всичко, с такава като Алис!

Изненадвам се от прилива на омраза, който ме залива, при тези думи. Дори когато съм бил ужасен от султана – именно тогава, – лоялността ми винаги е била безрезервна. Но нещо в мен се е променило и причината за това е Алис.

Кимам и се усмихвам, опитвам се да придам на изражението си нещо подобно на възхищение; щом съм освободен, бързо си тръгвам с дневника под мишница. Вървя с наведена глава и не обръщам внимание на нищо наоколо. Стигам в стаята си, оставям книгата на дивана и се обръщам. Прохладният въздух във вътрешния двор, ароматите на цветята и ясното нощно небе ме зоват. Боря се с обърканите си чувства и съм абсолютно неподготвен за атаката.

Нападат ме изведнъж, четирима едновременно. Първият удар е в рамото и е придружен от мигновено затопляне. Някакъв дявол ме удря с тояга! Болката събужда демона в мен. Тръгвам към тях с вик и се хвърлям с необуздана ярост. Успявам да уцеля един и го удрям с такава сила, че той полита назад и се блъска в стената.

– Вземете книгата – провиква се някой и някой опитва да ме удари в главата. По-нисък е от мен и не успява, само ме вбесява още повече. Ръката ми е като оръжие, което черпи сила от яростта ми; юмрукът ми достига до меките части на лицето му и то се смачква под кокалчетата ми. Чува се изхрущяване, а след това клокочещ звук, свлича се, а аз ритам още и още, без да мисля за това, че вероятно наранявам по-скоро краката си, обути единствено в меките чехли, отколкото ребрата му. В този момент пред мен се изправя трети човек. Лицето му се осветява на лунната светлина и разпознавам здравеняка, когото бях видял веднъж в двора. Не мога да си спомня името му – Хамид, Хамза или нещо такова. Погледите ни се срещат, той ме стрелва презрително, но усещам, че изпитва и страх, и щом пристъпвам напред, той свива рамене, като че ли казва "Това не е моя битка", и си тръгва; аз оставам с четвъртия.

– Ти!

Толкова съм изненадан да го видя, че почти не забелязвам ножа, който изважда. "Вероятно – мисля си, докато избягвам първия му удар – това е същият нож, с който е прерязал гърлото на Сиди Кабур." Силно наточен е, зловещото му острие проблясва в полумрака.

– Изрод. Черно нищожество – просъсква той при следващата си атака. – Кой би предположил, че един роб ще има куража да се отбранява така. – Южняшкият му акцент е силно изразен. На тясното му лице се появява жабешка усмивка и забелязвам, че зъбите му са дребни и заострени като на куче.

Разпознавам го.

– Познавам те! – виквам и осъзнаването е тъй огромно, че ме изпълва от глава до пети. Потрепервам. – Знам кой си. Чичо ти ми отне топките, както направи и с твоите!

Той се нахвърля върху мен с убийствена ожесточеност. По някаква причина вместо да тръгна назад и да му отнема предимството, аз се засилвам срещу него и в момента, в който ножът се приближава към мен, сграбчвам китката му с две ръце, обръщам острието към него и ползвам ръката му като лост. Крайникът не може да издържи на подобно усукване. Помагал съм при дисекцията на достатъчно трупове, за да съм наясно с човешката анатомия. Освен това той е по-дребен от мен и внезапно (за пръв път в живота ми) изпитвам желание да нараня някого, да го нараня наистина сериозно. Защото заради този мъж – макар и да е просто пешка – изстрадах какво ли не. Със сурово удовлетворение чувам поддаването на раменната му става и изпукването на хрущяла му. Неспособен да стиска повече ножа, той го изпуска, а аз го притискам към стената (стаята ми е твърде тясна за подобна схватка) и го хващам за гърлото, докато очите му не изпъкват. Те са пълни с омраза, не със страх, не може да се отрече. Личи си, че наистина ме ненавижда за загубата на тестисите си. За това мога да проявя разбиране, но в него няма и следа от солидарност. Взирам се отново в острите му черти и прилежно подстриганата брада.

– Знам кой си – повтарям.

– Доста време ти беше нужно да се сетиш. – По челото му избива пот, капчиците се появяват от порите му една по една.

– Ти уби старец, който никога не е навредил на никого, и го остави да лежи в локва от собствената му кръв.

– Не е навредил на никого? Може би не със собствените си ръце, но помисли за всички, които са използвали дяволската му стока; помисли за неизброимите жертви. Онази дяволска жена трови всеки, който се изпречи на пътя на безценния ѝ келеш. А ти, ти ѝ помагаш! Но някой ден ще отрови и теб. Тя е магьосница, вещица...

Не мога да не се съглася, но изведнъж се чувствам ужасно уморен. Отпускам тежестта си върху ръката, с която стискам гърлото му, така че да престане да говори.

– Всичко това ми е ясно. Не можеш да ми кажеш нищо ново. Знам, че чичо ти е наредил да те кастрират, за да ти намери подходящ пост в двора; накарал те е да убиеш билкаря, за да ме уличи, да те направи мой заместник и дневникът да попадне в ръцете ти, за да го фалшифицирате. Преместил е посещението на Фатима по-рано, за да може детето ѝ да се изкачи в йерархията на наследниците. – Задоволството ми от разширените му очи е безмерно.

– И тъй – започвам да разсъждавам на глас, – следващата стъпка на Абделазиз трябва да е отстраняването на Ахмед, това тригодишно дете...

– Детето е чудовище и е дете на чудовище.

Чудя се за Зидана ли говори, или за Исмаил? Сигурен съм, че светът би бил по-добър без малкия разбойник, но въпреки това мой дълг е да опазя истинската поредност на наследниците. Все пак съм Пазителят на книгата.

– Можех да извикам стражите, щеше да отнеме само миг. Можех да ги накарам да те заведат при султана. Можех да му покажа книгата, да му посоча подмяната... (Разбира се, че не мога: книговезецът на Зидана вече възстанови книгата в оригиналния ѝ вид, но той няма как да знае това.) Няма нужда да обяснявам на владетеля важността на проблема, той е проницателен човек и е жесток. Със сигурност ще нареди да те екзекутират, но първо ще бъдеш подложен на мъчения. По лични причини реших да не правя това. Върви при чичо си и му кажи, че знам всичко, затова да стои далеч от мен или ще разкажа всичко на султана.

Той се озъбва срещу мен.

– Хаджибът и султанът са като братя. Исмаил няма да слуша и дума срещу Абделазиз. Никога няма да ти повярва. – Но въпреки предизвикателните му думи в погледа му се чете колебание.

Стягам хватката си и той най-после кима. Пускам го. Разтрива гърлото си със здравата си ръка, после се навежда да вземе ножа си, но аз стъпвам върху него.

– Просто върви – казвам и той се подчинява, като взема другите двама мъже със себе си.

Докато лежа в леглото си по-късно същата нощ, преживявам боя отново в съзнанието си, наслаждавам се на необузданото насилие, на събуждането на воина в мен, за чието съществуване не подозирах до този момент. Не съжалявам за натъртванията, ценя ги. Сега великият везир със сигурност ще ме убие, без значение дали съм обект на желанията му, но повече няма да бъда безмозъчна пешка в политическите му кроежи. Ще се пазя. Обмислям различните начини, които би могъл да предприеме, за да се справи с мен, и решавам, че най-вероятно ще се спре на отровата. На следващия ден отивам на пазара и купувам маймуна – прекрасен берберски макак – от един търговец на живи животни. Шивач ушива за него роба като моята и малък червен фес, закрепен на главата му с лента под брадичката. Макакът не възразява, че е натруфен, щастлив е, че не е в клетката си и получава плодове. Отвеждам го в двореца на връвчица и щом я подръпва и започва да ми говори нещо, спирам и той се облекчава. Вече е научен на някои неща и това улеснява задачата ми.

Исмаил е очарован от него (той предпочита животните пред хората); дамите от харема с радост го хранят с ядки и фурми. Ходи навсякъде с мен. Уча го на малки трикове и маниери, които разсмиват Исмаил, особено когато се прави на мен и опитва храната, а след това се прави на самия султан (опасна самонадеяност, но той се справя добре с ролята). Нарекох го Амаду, "малък любимец".

Засега и двамата с Амаду сме живи.

15

Лятото ни залива като вълна, потапя ни в задушаваща жега. Жените в харема лежат наоколо полуоблечени, полузаспали, а на местата, където коприната докосва кожата им, има петна. Строителните работи обаче вървят с пълна сила. Работниците измират като мухи: не са свикнали с такива температури, животът им да се изцежда с потта, докато са подканяни и бичувани от надзирателите и получават нищожни дажби за ядене и пиене. Матаморите – затворите, в които държат затворниците – вонят заради недостига на вода: не може да се хаби за чистене. Лъвовете в зверилника опитаха да прокопаят път до най-близкия матамор. Кой би предположил, че лъвовете могат да копаят? Вероятно са добили вкус към човешкото месо заради нещастниците, които пускат в клетките им за назидание и развлечение на султана. Дупката, която изкопаха – истински тунел, – беше дълга колкото два големи лъва: те успяха да издърпат един човек вътре (французин, който крещеше: "Божичко! Помогнете ми!", преди лъвицата да прегризе краката му и той да загуби съзнание), но затворниците успяха да отблъснат нападателите с камъни и юмруци и с несъмнено с твърдия си като камък хляб. Никой не се осмели да използва тунела на лъвовете, за да предприеме опит за бягство от затвора; вместо това извикаха пазачите, които зариха дупката със солидно количество хоросан и баластра. Зверилникът е укрепен. Султанът истински се развесели от този инцидент.

Корсарите водят нови пленници неспирно; никоя от жените обаче не завладява мислите на Исмаил. Изглежда, Алис засища апетита му към европейките, останалите са за изпращане на неговите бухари. Ангажира я по-често отвсякога, но въпреки това още няма видим резултат от срещите им. Тя се оплаква от жегата, която е изключителна. Казва, че не е свикнала с такива температури, лошо ѝ е през по-голямата част от времето. Спи по цял ден, апатична и отегчена е. Единственото, което я оживява, е видът на Амаду, който подскача след мен в мъничка роба точно като моята. Говори му с умиление, а очите ѝ се изпълват с нежност от лудориите му.

Един ден отивам на пазара и купувам маймуна за нея. Оказва се прекрасен подарък. Кръщава го Херкулес, въпреки че е крехко създание: кадифената маймунка е малка и мека като бебе и тя я носи навсякъде със себе си. Сърцето ми се свива, като я гледам да люлее това малко създание, да гали главичката му и да подава пръстите си в малките му ръчички; налага се да поглеждам встрани. Зверчето не е предназначено само за гушкане, а и заради това, че все още се страхувам от Зидана и омразата към съперницата ѝ. Поръчвам на Алис да оставя Херкулес да хапва по мъничко от храната ѝ, а след това да изчаква няколко минути и да го наблюдава, преди сама да си вземе. Истината е, че се страхувам заради доброто ѝ сърце – мисля, че по-скоро би пробвала храната първа от страх нещо лошо да не сполети маймунката.

Скоро маймуните си спечелват голяма почит в харема, всички искат да имат своя. Мястото оживява от звуците и пищенето, а и от миризмата на изпражненията им. Не съм сред любимците на прислужниците, които трябва да чистят след тях, нито на стражите, които трябва да търпят крясъците им ден и нощ. Препирните и разправиите вече не са между жените, а между маймуните. Всеки ден има ожесточен бой; който се намеси, рискува да бъде ухапан. Накрая Зидана ги събра всички и ги закла. Извади мозъка и вътрешностите им за магиите си със собствените си ръце. Алис е неутешима.

Оттогава държа Амаду във вътрешния си двор.

Месеците минават. Исмаил взема Абделазиз със себе си да нагледа армиите в Риф и по протежението на северните брегове чак до английските завоевания в Танжер, за да установят какви са нуждите им и какви данъци трябва да съберат от евреите и корсарите. Алис е смущаващо унила от отсъствието му. Един ден хваща ръката ми, без да я е грижа за погледите на жените във вътрешния двор. У мен се разнася музика при това докосване, макар и през тънкия памучен ръкав.

Тя извръща сърцевидното си лице към мен и главата ми изведнъж натежава; не мога да направя друго, освен да си наложа да устоя на желанието да се наведа и да я целуна.

– Той ще се върне, нали? Исмаил? На север не е толкова опасно, нали?

Разочарованието ме блъсва в корема. Сковано я уверявам, че султанът има ятаган и огнестрелно оръжие и е в безопасност. Кой би дръзнал да убие Слънцето и Луната на Мароко? Господ би го оставил на място само при тази мисъл. Шегувам се само донякъде; част от мен вярва в това. До края на седмицата стоя далеч от харема, върша задачите си механично, докладвам на Бен Хаду и останалите сановници, натоварени с управлението в отсъствието на султана. Калайджията е строг господар: под негово ръководство дворецът работи като френски часовников механизъм. Дворът е по-спокоен без присъствието на султана и великия везир; дори караниците и съперничеството в харема замират.

Но не успявам да страня дълго: Зидана ме вика да забавлявам свитата ѝ, тъй като Черния Джон е болен. Докато настройвам своя уд и избирам песни, спирам се на неумиращата поезия на Руми и я насочвам единствено към слуха на една от тях:

Алис ме наблюдава напрегнато; усещам погледа ѝ, дори и да не се обръщам. Чудя се дали мисли за мен? Аз мисля за нея толкова често, та вече имам чувството, че фантазиите ми са действителност. Почти си представям как лягам до нея, а кожата ми се допира до нейната. В този момент съзнанието ми се отклонява от шарадата, която би трябвало да следвам, и сам се порицавам за глупостта си.

Вечерта взимам любимата си книга с кожена подвързия на Руми в леглото и търся утеха в думите на отдавна починалия поет.

Аз съм ядосан – на дявола, който ми отне мъжествеността; на султана, който пълни двореца си с евнуси от страх, че колекцията му от жени ще се плоди безразборно; на харема от жени, които ме възприемат единствено като безполов прислужник; на Алис, която ме кара да горя от неосъществимо желание. Но най-много се сърдя на себе си. Нощ след нощ лежа в тъмнината и се питам кой съм, в какво съм се превърнал, какъв мога да бъда. Трябва ли загубата на тестисите ми да определя това? Толкова нищожен ли съм, че отрязването на две малки топки плът да променят до такава степен същността ми и да ме правят по-малко мъж? Какво всъщност е мъжът? Със сигурност повече от звяр, който опложда женската. Замислям се за мъжете, които съм познавал: баща ми, някога горд мъж, беше повален от бойни рани и болести и приключи живота си на една рогозка, раздавайки сприхави команди на всички наоколо, крал, чието кралство се беше свило в границите на малка смрадлива колиба; чичо ми, който беше дал живот на дванайсет деца, но беше открил, че не е способен или няма воля да храни постоянно нарастващото си семейство и един ден просто изчезна, като взе със себе си само копията си и своя калабаш. Докторът: истински надарен мъж, който обаче никога не показа интерес към жените, или поне аз не забелязах такъв; същото се отнасяше и за момчетата, за мое облекчение. Единственото, което го вълнуваше, беше желанието да разбере света: това беше неговата страст, апетит, който никога не можеше да задоволи, едничкото, което го правеше щастлив. Следват стражите пред външните порти – още непокътнати мъже, чието отношение към жените е лишено от романтика, водени са единствено от желание да задоволят нуждата си и да създадат още деца, които да служат в двореца.

Султанът? Той е нещо повече от обикновен мъж, доближава се до божественото: нямам изгода да разглеждам такъв пример.

Що се отнася до останалите евнуси в двореца, те представляват многообразен спектър...

Има такива, които дотолкова са възприели новото си положение, че на практика са се превърнали в жени: гърдите и коремите им са провиснали, а кожата им е мека като възглавничка; всяка сутрин втриват смлени крила от пеперуди по лицата си, за да предотвратят неприятната набола брада. Повечето от тях, изглежда, са доволни от жребия си, обичат да стоят по цял ден и да клюкарстват с поверените им жени от харема, ядат ли, ядат и чакат да се случи още нещо, за което да могат да бъбрят. Има и такива като Карим и Мохамаду, намерили удоволствието един в друг с нежността, която съществува между мъж и жена, сякаш кастрирането не е променило само телата им, а цялата им природа. Като ги гледам, сближили глави да си разменят тайно усмивки, почти им завиждам: намерили са някакъв покой в новото си положение, нещо невъзможно пред погледа на широкия свят. Лошо ли ще е, ако кажа, че като ги гледам щастливи, се чувствам още по-неудовлетворен?

Не съм като никого от тези мъже. Никога няма да бъда баща, нито пък мъж, който ще изостави семейството си; стига да зависи от мен, никога няма да бъда мъж с гърди и корем като дисаги, нито такъв, който се радва на ласките на други мъже; нито пък звяр или султан. Ето защо трябва да извлека от себе си това, което мога. Мога да бъда роб и евнух, но продължавам да притежавам своята гордост и духа, който е останал в мен.

Аз съм Нус-Нус. Аз съм си аз. Трябва да успея, както ми поръча Зидана, да открия желязото в душата си; воина у себе си. Може би това ще бъде достатъчно.

Все пак нещо сигурно се е променило. Няколко дни по-късно Зидана ми казва:

– Мой Нус-Нус, трябва да отбележа, че напоследък изглеждаш много добре. Като малък крал. Може би е нещо в походката? – Обикаля ме и дава воля на дълбокия си гърлен смях. – Гърбът ти е малко по-изправен, ако очите не ме лъжат, няма толкова движение. Да не би да си счупил оковите, момчето ми, да си се почувствал по-свободен, докато господарят ти не е тук?

Поглеждам я с подозрение, но тя само се ухилва още по-широко.

– Можеш да ми кажеш, нали знаеш, никога не бих предала доверието ти. Да не би да има момиче? – Навежда се към мен. – Или може би момче?

Усещам как клепачите се спускат пред очите ми. Не мога да си позволя да съм толкова прозрачен. Тя свива рамене, притеснена от липсата на отговор.

– Ще те наблюдавам, Нус-Нус – заканва се.

Е: оказва се, че представлявам калиграфска книга, лесна за четене от онези, които усещат слабото място на човека. Няма да бъда такъв, трябва да съм внимателен, да крия чувствата си, и то най-вече от Зидана. Защото тя е права, разбира се, новооткритата ми сила, която ме кара да ходя по-изправен, да държа главата си вдигната по-високо, не се подхранва от негодувание или отмъщение, а от любов.

Защото това чувство е точно любов, най-добре е да го призная.