Фаворитката на султана

16

Исмаил се завръща в началото на пролетта в не особено добро настроение. Чумата се беше разпространила на север, първоначално покосявайки овцете в Алжир и Тетуан, и той едва я беше избегнал.

Чума. Слухът за нея плъзва из двора като пожар и накрая всички шепнат за това. Бяха чували за европейската болест, която някои наричаха Черната смърт и започваше с треперене и главоболие, неутолима жажда, повръщане и пронизващи болки, последвани от подуване на жлезите около слабините и подмишниците. Сушата превзема земята; всички вече страдат от жажда и главоболие. А с обичайните стомашни неразположения в добавка можете да си представите паниката, която ни обзема. Жените в харема (които никога не са достатъчно ангажирани) постоянно оглеждат взаимно телата си в търсене на признаци, на черните рози, които бяха чували, че се появяват по кожата на заразените и предизвестяват смъртта. Синините и ухапванията от насекоми предизвикват истерия.

Дори Исмаил не е пожален от параноята. Какви ги говоря? Той е най-зле от всички, въпреки че имената на онези, на които е писано да умрат, вече присъстват в Книгата на съдбата и нито медицината, нито предпазните мерки могат да променят това. Всеки ден ме пращат да водя доктор Салгадо да преглежда султана, който от своя страна, в името на личното си здраве, вече избягва силните спиртни напитки след последното почти смъртоносно изживяване с нашия господар; мери температурата му, проверява езика, цвета и миризмата на урината му, консистенцията на фекалиите му. Макар и да е оценен като здрав от доктора, Исмаил вика астролозите и нумеролозите си всеки ден да вещаят бъдещето му и да изчисляват късмета му (който е забележително непроменлив и благоприятен). На определени места около двореца е посипана сол, за да пречи на джиновете да влизат в него и да донесат чумата със себе си, каквито са пакостници. Във всички вътрешни дворове са засадени зюмбюли: всеизвестно е, че ароматът им прочиства въздуха. Исмаил нарежда на талебите да напишат стихове от Корана на хартия и след това ги поглъща. Накарал е Зидана да му приготвя билкови чайове и отвари. Тя ме изпраща на пазара почти всеки ден за все повече неща и през следващата седмица с наближаването на чумата списъкът с необходимите илачи става все по-странен – хамелеони и гръбнаци от морски свинчета, крака от свраки, кристали и камъни от Хималаите, лапис лазули от гробница на фараон, кожа от хиена и паяжини. Но щом ме праща да донеса трупа на прясно погребано дете, отказвам.

Тя ми се присмива.

– Ако ти не ми го донесеш, ще намеря друг начин.

Извръщам глава при подобно изнудване, не казвам нищо и тя не настоява повече, така че си тръгвам с усещането, че съм се измъкнал от злото ѝ влияние. На следващия ден обаче в харема се разнася силен вой: детето на една от черните робини е изчезнало. Срещам погледа на Зидана. Гледа ме по онзи безизразен и нахален начин, който ми е толкова познат, значението му ми е добре известно. Тази нощ не заспивам.

Чумата минава през Танжер, покосявайки много от омразните англичани, които в момента са окупирали стратегическо пристанище, ключово за средиземноморските пътувания, подарено на техния крал по случай женитбата му с португалската му невеста. Достига Лараш и Асила и плъзва надолу към бреговете на Сале и Рабат. Търговците я донасят на сушата; всяка седмица се приближава все повече и застрашава да ни достигне, умират цели семейства, а добитъкът във фермите гладува до смърт; стада с овце скитат сами по хълмовете; керваните на търговците бродят без водачите си. Достига Кемизет и Сиди Касем, само на няколко десетки левги разстояние.

Чакаме в ужасната жега, като едва си поемаме дъх, молим се по щастлива случайност да бъдем подминати и вместо нас да бъде покосен Маракеш. Заобиколен от истерия, самият аз не мога да прогоня чувството на тревога. Не съм се сблъсквал с тази болест, но съм чувал за нея от стария си господар, доктор Луис, а докато го придружавах, видях последствията, невероятния изблик на суеверен ужас, който цареше във Венеция цели трийсет години след последната епидемия. Той беше много впечатлен от този мор и от пламенната убеденост на венецианското население, че са били спасени от по-тежко опустошение чрез силата на молитвите.

– Тези хора не са по-цивилизовани от твоя народ – повтаряше той, докато обикаляхме из града. – Издигат вярата си на пиедестал, но вместо да принасят в жертва животни и враговете си, за да честват идолите си, дават огромни суми пари, за да създават сгради и религиозни картини, като си мислят, че това ще им осигури избавление.

В една от малките задни улички докторът влезе в аптекарски магазин и купи една от интересните маски, наподобяваща птичи клюн, каквито носели докторите за безопасност, докато обикаляли града. Той си я сложи, без да забележа, и така ме изненада, че паднах на улицата. Когато се свестих, той ми показа как са натъпкали маската с билки, за да се прочиства вдишваният и издишваният въздух.

– Сигурен съм, че заразата не се пренася по въздуха. Ще трябва да се надяваме на нова епидемия, за да мога да изпробвам теорията си.

Потреперих и искрено се надявах подобно нещо да не се случва: да се озова в капан в този град – толкова красив на пръв поглед, но пълен с тесни тъмни пътеки, усойни кътчета и миризливи водни площи, в които със сигурност се въдеха всякакви зарази, – беше моят кошмар.

Стигнахме до църквата на свети Йов в северозападната част на града, близо до еврейското гето, където имахме работа, след това посетихме Църквата на Изкупителя, а най-накрая – Братството на свети Рох, за да задоволим любопитството на доктора към църквите в града, построени заради чумата. По-голямата част от картините, които видяхме в тях, бяха далеч от реалността, пълни с големи бели ангели, светещи мадони и дебели бебета; но в едно студио близо до Братството открихме младия художник Антонио Занчи – довършваше монументална картина, в която детайлно бяха показани полуголите трупове на жертвите на чумата, спускани от мостовете и от прозорците към кафеникав мъж, който ги подрежда в гондоли, наскоро боядисани в черно; тела, изхвърлени в каналите; мъчителната гледка на ужасните им бубони и циреи. Стоях като хипнотизиран, докато мъжът работеше. Нанасянето на боите върху платното, създаването на форми и перспектива върху нещо плоско и обикновено, ми се стори магичен процес, но също така ме притесни по някакъв необясним начин. Имах чувството, че ще върне отново чумата на този свят с графичното ѝ изобразяване.

Докато работеше, Занчи ни разказа за свети Рох, италианския светец, покровител на болните от чума. Бяхме видели лика му из целия град: как посещава поразените от чума в болницата, където, разбира се, той също бил поразен от тази болест; как вдига робата си, за да покаже белега на чумата на бедрото си. Според Занчи той допълзял до гората и легнал в очакване на смъртта, придружен единствено от кученцето си, което всеки ден му носело хляб, отмъкнат от градските пекарни; като отплата за добрината му и грижите за болните обаче се явил ангел, който да се грижи за него, и той по чудо бил спасен.

Забелязвах скептицизма на господаря си, при все че изчака да излезем, преди да заяви:

– Поредните суеверия. Хората могат да преживеят чумата. Ако издържат до петия ден, телесните течности са спечелили битката. Това няма нищо общо с молитвите или добротата, пред очите ми повече грешници са възвръщали здравето си, отколкото светци! Но названието Големия мор не е дадено просто така

– Казват, че един на всеки трима на това място е загинал през 1630 година.

Един на всеки трима. Сега си спомням тези зловещи думи.

Алис. Зидана. Исмаил.

Алис. Зидана. Аз.

Алис. Исмаил. Аз.

Нощ след нощ се тормозя от този ужас.

Пощенски гълъби пристигат от Фес ден след ден с ужасни вести. Хората умират на пазара, по улиците, падат мъртви от мулетата си на път към магазина. Там, където щавят кожите и се смята, че неприятните миризми на гуано и урина, използвани при обработката на кожите, със сигурност предпазват от напастта, един човек се килва в ямите за боядисване, незабелязан от останалите. Трупът му се появява избелял и боядисан в отровно жълто, затова в началото го мислят за демон от пъкъла. Епидемията не зачита социалното положение, нито добротата: сред починалите има пазители на реда, благородници и марабути; има имами и мюезини. Исмаил връща съобщение, в което нарежда преброяване на населението, инструктира разделяне на града на сектори и преброяване на жертвите по улици, за да се установи средна стойност. По този начин скоро става ясно, че загиналите са вече повече от шест хиляди; цифрата се удвоява, а след това още веднъж с всяка изминала седмица. Калайджията моли за аудиенция при султана.

– Господарю – започва официално той, – епидемията е смъртоносна и извън контрол. Трябва да се преместим от Мекнес в планините.

Разбира се, Абделазиз, който стои от дясната страна на султана, възразява:

– Мекнес е напълно безопасен, господарю. Никой тук не е заразен и можем да бъдем сигурни, че такъв няма да влезе през портите ни.

Той хваща ръката на Исмаил – единственият човек, който може да дръзне да докосне султана без позволение – и го отвежда настрани. Бен Хаду ги гледа, докато се отдалечават, след това се обръща и среща погледа ми.

– Значи, си още жив, Нус-Нус? – пита меко. – Мислех, че би искал да знаеш, че племенникът на Абделазиз го няма вече. Изпратих го във Фес. – Окото му се присвива. Намигване или тик? При Калайджията никога не можеш да бъдеш сигурен.

Исмаил нарежда портите на двореца да се заключат, така че Мекнес да бъде напълно изолиран, а пътниците, пристигащи от заразените градове, да бъдат убивани мигом, щом бъдат видени. Категоричен е: няма да напусне новата си столица, въпреки че изпитва постоянен страх от заразата и ни кара да проверяваме тялото му денем и нощем за зловещите признаци на болестта. Дори прекара две последователни нощи сам, за пръв път през петте години, в които му служа, а следващия път, когато избира момиче, съвкуплението е белязано от безразличие, сякаш съзнанието му е заето с нещо друго.

Няколко дни по-късно настъпва първата смърт в Мекнес. Дали е съвпадение, че умира точно съпругата на гледача на пощенските гълъби? Исмаил нарежда всички птици да бъдат умъртвени; убеден е, че са летели през заразен въздух. Чакаме. Вероятно си е отишла от някаква болест, нещо, което прилича на чумата. Още обмисляме възможните варианти, докато умират още трима, които нямат никаква връзка с починалата жена.

Щом чува това, Исмаил пребледнява. Кара ме да му разкажа всичко, което знам за чумата в Европа, всичко, което съм научил от предишния си господар, и онова, което съм видял по време на пътуванията си. Поръчва птичи маски за двора и настоява всички да ги носим в негово присъствие. Маски върху маските. Храната му се приготвя единствено от ръцете на Зидана. Тя седи, навела глава над тенджерата, а той застава срещу нея с броеницата си. Биха създали впечатление за уютна домашна гледка, ако не беше огромната бяла човка върху лицето на Зидана, докато султанът седи насреща ѝ и следи всяко нейно движение като огромна хищна птица. Той се храни отделно от двора, което означава, че ние с Амаду се ползваме от същата привилегия, и при все че менюто ни е еднообразно (всеки ден нахут и кускус), не се разболяваме.

Точно когато изглежда, че епидемията няма да се разпространи в Мекнес, чумата взима първата си жертва в харема: Фатима. Започва с главоболие, след това се появяват болки в ставите и никой не подозира, че може това да е началото, защото Фатима винаги се оплаква от нещо или някого в търсене на внимание. Но щом започва потенето и подуването на бубоните, виковете ѝ се чуват до другия край на двореца. Исмаил е разстроен – тя го е дарила с двама сина, въпреки че единият почина. Изпраща да доведат доктор Салгадо.

Какво може да направи бедният лекар? Докато той пристигне, болната е впила ноктите в тялото си. Охлажда я, пуска ѝ кръв, увива я в студени кърпи. Щом това не помага, той се допитва до Зидана, която приготвя лапа за прогонване на лошите течности вън от червата. Гнойта, която изтича, вони толкова лошо, че дори докторът излиза във вътрешния двор да повърне. Час след това тя е мъртва и по стечение на обстоятелствата същото се случва с момчето ѝ. В този момент успешният план на хаджиба рухва изведнъж.

Щом вестта стига до султана, той влетява в харема, вижда Салгадо, който бърза да си отиде оттам, и в миг на безумие и мъка вади меча си и го съсича, задето не е успял да я спаси.

И ето че сме затворени в най-прекрасния дворец на света, заобиколени от смърт и руини, без да има кой да се погрижи за нас в бедата. Изпратен съм в медината, за да открия с всички възможни средства друг европейски доктор. Напускам двореца с птичата си маска, натъпкана с билки, и се отправям към града. Мястото е странно и променено. Централният площад е опустял, поне от хора. Из сенките се спотайват мършави котки и мяукат жално, като минавам покрай тях; уличните кучета лежат уморено на една страна, няма кой да ги прогони. Откривам едно безпризорно магаре да броди около сергиите с подправки. Всички дюкяни и кервансараи са затворени. От уличките на медината се виждат само бели стени и заключени порти. Въпреки че семейният живот в мароканските къщи се крие зад тези стени, тишината е зловеща; изглежда и гълъбите са отлетели. Щом доближавам меллах, сърцето ми подскача от пронизителен писък, изведнъж тичешком иззад ъгъла се появява чисто гола жена. Толкова е невероятно да видиш необлечена жена на публично място, че оставам като хипнотизиран. Тича право към мен, черната ѝ дълга коса се вее около главата ѝ, а устата ѝ е отворена в ридание. От бузите ѝ тече кръв, раздрала ги е с ноктите си. Покрита е с белезите на чумата: тъмни рози по бедрата и гърдите. Изпадам в ужас и се долепям до стената, а тя притичва покрай мен, без да ме види.

Малеео. Древна майко, запази ме!

Тръгвам бързо към меллах. Тропам силно на вратата на къщата на Даниел ар-Рибати. Звукът кънти по тясната уличка, чужд на тишината наоколо. Толкова е тихо, че чувам собственото си дишане, хриптящо заради маската. Стоя там дълго, чакам, но не чувам нищичко. После се отваря капак на прозорец над мен и виждам неясен силует. Не мога да кажа дали е самият Даниел, или някой от слугите му, докато не чувам глас:

– Кой е?

Измествам птичата маска за миг, за да покажа лицето си, и малко след това в краката ми издрънчава връзка железни ключове. Влизам в прохладното тъмно помещение.

– Приличаш на демон от картина на Йеронимус Бош. – Даниел се появява от ъгъла на стълбището. Изглежда едновременно развеселен и притеснен.

Чувствам се нелепо, затова свалям маската, а търговецът слиза по стълбите тичешком и ме прегръща топло. Усещането да съм така притиснат към друго човешко същество е странно. Не мога да си спомня кога за последно ми се е случвало. Стоя известно време така, неспособен да отвърна, не знам какво да направя, но накрая го прегръщам и аз.

– Много се радвам да те видя, момчето ми. Настъпиха ужасни времена.

Питам за прислужниците, а той ми казва, че са ги освободили, за да могат да бъдат със семействата си. Жена му спи горе, стояла будна цяла нощ, защото помагала при раждането на братовчедка си.

– Някой би казал, че е лоша поличба да се родиш по време на епидемия, но според мен Господ ни дава знак, че нищо не е по-силно от любовта, дори и смъртта.

При тези думи успявам само да кимна. Пием чай, който търговецът приготвя сам, съсредоточен в действията си като човек, който се занимава с непривична задача, и обяснявам повода за идването си. Погледът на Даниел е непроницаем, безизразен, докато му обяснявам, че Исмаил иска европейски доктор, някой запознат с лечението на епидемиите в Рим, Париж и Лондон.

– Султанът иска каквото му е угодно.

– А аз трябва да му го намеря. Или да се изправя пред последствията.

Търговецът стисва устни, докато размишлява. След известно време ме пита:

– Защо правиш това, Нус-Нус?

– Какво правя?

– Продължаваш да работиш за Мулай Исмаил. Този човек е, меко казано, луд. – Косъмчетата на тила ми настръхват, като че ли в стената зад мен се крият шпиони. Щом вижда, че не успявам да намеря отговор, Даниел се усмихва тъжно. – Би било измяна да кажеш истината, нали така? – Той се навежда напред и леко докосва коляното ми. Да не би през всичките тези години да съм тълкувал интереса му към мен грешно? Из целия град има мъже със съпруги и деца, които спазват поведение пред обществото, а си имат по някое момче в медината. – Слушай, Нус-Нус. И преди съм виждал градове, обхванати от чума. Отраснал съм в Левант. Всички се страхуват, и то с основание. Но чумата е като войната – дава много възможности. В случаи на чума има по-голямо движение, промени, дори хаос. Човек може да изчезне, без да се бои особено от преследване. – Сините му очи са напрегнати. – Бягай, докато можеш. Напусни Мекнес и лудия султан. Може да си евнух, но не е нужно да бъдеш роб. Ти си интелигентен човек, културен, образован. Лесно ще си намериш работа другаде. Мога да помогна, имам контакти в Алжир, Венеция, Лондон, Кайро, Сафед, Хеброн: търговци като мен самия, хора със собствен бизнес, които биха оценили дарбите ти. Можеш да се отправиш към всеки от тези градове и да заживееш нов живот. Исмаил е прекалено загрижен за себе си, за да се тревожи за избягал роб. Махни се, докато можеш, или ще съжаляваш до края на живота си.

Единственото, което мога да направя, е да го зяпам като малоумен. Той е прав, разбира се. Освен това съм видял доста от света, за който говори, движението на международната търговия, където рядко се задават въпроси за произхода. Често съм си мечтал да избягам от потисничеството на Исмаил, от Абделазиз, Зидана, ужасните интриги и отмъстителност в двора. Но с робската обица на ухото ми, цвета на кожата, без пари и влиятелни приятели, знам, че не бих стигнал далеч, преди някой да се възползва от възможността да ме върне на господаря ми, за да засвидетелства своята преданост. Но сега, сега в този хаос, вероятно бих успял да избягам, да стана преписвач, преводач, посредник... Изведнъж започвам да се чувствам безтегловен, изправен пред различни възможности. Тогава сърцето ми ми напомня: не мога да тръгна никъде без Алис.

Той вижда отговора в неприкритото ми лице.

– Прекалено лоялен си.

– Не точно лоялността е това, което ме задържа тук.

– Тогава страх?

– И това не е.

– Ах, значи е любов.

Усещам топлината, която пълзи по лицето ми, и се опитвам да я потисна.

– Любов е – признавам най-сетне.

Даниел ар-Рибати изглежда тъжен.

– Който и да те задържа тук, трябва да знае, че е истински късметлия, щом е повелител на толкова смело сърце.

– Тя нищо не знае. Така и не съм ѝ казал.

– Ах, Нус-Нус, несподелената любов е тъжно нещо. Поне излей сърцето си и виж как ще ти отговори тя. Може да тръгне с теб. Ако не го направи, поне ще получиш отговора си и би трябвало да заминеш сам.

– Ще ми се да беше толкова просто – изричам с плам.

– Любовта винаги е проста. Това е най-простото нещо на света. Помита всичко по пътя си, за да си проправи път.

Усмихвам се унило.

– Колко добре знам това. Проправи си път в сърцето ми.

– Надявам се тя да си заслужава, Нус-Нус. Ти си добър мъж.

– Добър ли съм? Понякога съм така изпълнен с гняв и страх, че си мисля, че съм най-големият грешник на този свят. А това, дали съм мъж...

– Иска се повече от отрязването на две парченца месо, за да ти бъде отнето това. – Изтласква длани от бедрата си и се изправя на крака. – Хайде, да проверим дали доктор Фридрих си е у дома.

Вървим през лабиринта от пусти улички. Търговецът се движи устремено, ръцете му се размахват, робата се полюшва, кожените му обувки шляпат по калдъръма. Не ги сваля дори когато минаваме пред Великата джамия, което е нарушение на закона, и щеше да бъде наказан с бой, стига стражите да бяха наоколо. Градът обаче отново е превзет от истинските си обитатели, безпризорните животни и обикновените хора – всички останали са избягали или са умрели. Вървя след Даниел, правя една голяма крачка на всеки две негови, а птичата маска се полюшва в ръката ми, чувствам се много по-свободен, отколкото преди, макар и само в съзнанието си.

В уличката зад централния пазар Даниел завива надясно, след това наляво и спира пред мръсна врата от ковано желязо, с олющена боя, която някога е била синя. Потропва силно и чакаме. Следва тишина и никой не се появява. Наскоро добитият ми оптимизъм започва да се изпарява.

Звукът от приближаващи стъпки, шумен в заобикалящата ни тишина, ни кара да се обърнем едновременно. Един човек завива зад ъгъла. Това е висок мъж с плоска, кръгла черна шапка: не е качулка, нито фес или чалма, значи, не е мароканец.

Търговецът пристъпва напред.

– Фридрих?

Човекът спира, а след това бързо се приближава към нас.

– Даниел?

Ръкуват се, смеят се и си говорят нещо на немски, не е сред езиците, които разбирам. Накрая се обръщат към мен.

– А това е Нус-Нус, евнух от двора на султан Мулай Исмаил.

Озовавам се очи в очи с лекаря, рядко изживяване. Хваща мечешки ръката ми и бързо я разтърсва, а след това кима към клюновидната маска.

– Това няма да ти помогне – отбелязва с насмешка.

Отключва декоративната врата и ни кани вътре. Отвъд тъмните коридори зървам огряна от слънцето градина, изобилстваща от растения, и усещам как сърцето ми копнее за нейната светлина и птичи песни, но докторът ни отвежда в кабинета си – стая, пълна с книги, свитъци, хартии и всевъзможни принадлежности. Доктор Фридрих се настанява внимателно на голям дървен стол и прави жест да седнем върху два огромни сандъка в средата на стаята.

– Събираш багаж? – пита Даниел.

– Време е да тръгвам. Оставането ми тук е безсмислено. Тези, които още не са умрели, или умиращи, заминават едни през други.

– Къде отиваш?

– Чух, че чумата още не е достигнала Маракеш.

– Трябва да е въпрос на няколко седмици, докато порази Града с червените стени – казва търговецът. – А какво има отвъд Маракеш? Само планински племена, а след тях диваците от пустинята. Нус-Нус има предложение за теб.

Обяснявам задачата си. Фридрих изглежда скептичен, за което не го виня.

– Защо изведнъж е нужен нов лекар? Да не би Салгадо окончателно да се е пропил? Или чумата е поразила и него?

Без да обяснявам причината, казвам, че Салгадо е умрял.

Той свива рамене.

– Изненадан съм, че оцеля толкова дълго, за да бъда честен. Той беше съвсем малко повече от шарлатан.

– Твърдите, че сте по-добър лекар от доктор Салгадо? – питам.

– Това не е много трудно. Той практикува медицина от друга епоха. Из целия свят има невероятен подем, опитвам се да бъда в крак с новостите. В Лондон се правят забележителни открития. Ще ми се да отида лично и да видя на какво са способни членовете на Кралското дружество. В момента обаче отпътуването от поразените от чума пристанища на Мароко е на извънредно висока цена и се боя, че не мога да избягам заради липса на средства.

– Султанът ще ви плати щедро за услугите ви – притискам го.

Той сключва пръсти и подпира брадичката си на тях, а след това въздъхва.

– Подозирам, че мога да умра и от меча на султана освен от чумата.

Събира багаж в малка чанта, аз ще се погрижа останалите му вещи да бъдат донесени в двореца. Даниел ни придружава до Сахат ал-Хедим и ни прегръща топло. Отдръпва се от лекаря и ми казва:

– Не забравяй какво ти казах, Нус-Нус. Ела при мен, ако промениш решението си, и ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но не чакай твърде дълго. Ако Сара реши да отиде при сестра си в Тетуан, ще тръгна с нея.

– Господ да е с теб, Даниел.

– И с теб, Нус-Нус.

Гледаме го как се отдалечава, а след това тръгваме през опустелия площад към двореца. Сърцето ми подскача, сякаш ме е изпреварило, сякаш вече съм тръгнал да бягам. Изведнъж се появяват нови възможности, други пътища в живота ми, които мога да поема. По пътя заговарям доктора, като се опитвам да звуча безгрижно.

– Сигурно сте натрупали голям опит в медицинските познания за човешкото тяло... – Колебая се да задам въпроса си.

Той спира и ме поглежда. Изражението му е непроницаемо.

– Продължавай – изрича бавно.

Не мога да го погледна. Изведнъж ме обзема срам от състоянието ми и съм неспособен да заговоря. Вървим мълчаливо до Баб ар-Раис. Сега или никога: стягам се и успявам да заговоря с дрезгав глас, преди да сме стигнали там, където стражите могат да ни чуят.

– Докторе, вие знаете как се лекуват всякакви болести. Кажете, вярвате ли, че има лек за евнух?

Спира и ме поглежда съсредоточено, а в очите му има толкова топлота и разбиране, че изведнъж очите ми се насълзяват.

– Говориш за чудо, Нус-Нус – отговаря внимателно.

Исмаил е доволен от новия доктор, който казва на всички да свалят маските, подобни на птичи клюнове, и им разказва за външния свят. Чете философи, стари и нови, и им дава теми за разговори и спорове, което ги разсейва от непосредствения ужас от чумата.

Докато вниманието на султана е отвлечено, събирам сили, преди да съм се разколебал, и се отправям към харема. Пред портите Карим ме поглежда с хлътнали очи. Изглежда, сякаш не е спал от няколко нощи, но бързам прекалено много, за да спра и да попитам как е, а когато той се опитва да завърже разговор, кимам нетърпеливо и му отговарям едносрично, докато накрая ми махва за позволение да вляза.

Съвсем съм забравил, че е петият ден. Жените се разкрасяват: дори чумата не може да попречи на този важен момент. При все че атмосферата е малко по-неспокойна от обичайното, бърборенето им е по-силно, козметичните им експерименти – по-дръзки и странни. С облекчение откривам Алис сама с изключение на прислужницата ѝ в собствените ѝ покои. Лицето ѝ светва, щом ме зърва на вратата; кани ме вътре.

Сега е моментът да ѝ предложа да дойде с мен, да поемем риска за бягство. Прекосявам стаята, а въпросът изгаря устните ми. Дали това е мигът в моя живот, от който започва ново и прекрасно бъдеще? Но Алис ме изпреварва и заговаря първа.

– Мисля, че ще имам дете.

Сърцето ми спира, а после се свива, пронизано от внезапна болка като птичка, която се рее във ведрото синьо небе и неочаквано е пронизана от стрела.

– Сигурна ли си?

Тя се усмихва, свела прикрит доволен поглед. Сигурна е.

– Откога?

Тя показва три пръста пред тъмносинята коприна на робата си. Взирам се в тях, в белотата на пръстите ѝ на фона на ярката материя. Три месеца. Носи в себе си детето на Исмаил от три месеца, а аз не съм знаел. Сукуба; предвестникът на Новата армия на султана. Чувствам... какво? Скованост, последвана от студ, който се разпростира в тялото ми, като че ли то умира малко по малко.

Положила е покровителствено ръка върху все още плоския си корем, гледа надолу извила устни, досущ като някоя от италианските мадони. За миг почти я мразя. Тя е... щастлива. А аз?

Овладявам се с невероятно усилие.

– Поздравления. Владетелят много ще се зарадва – изричам официално. – Надявам се да е момче.

17

Султанът, разбира се, е щастлив. Изпраща на Алис щедри подаръци: часовник с камбанка за покоите ѝ, кана от египетски планински кристал, сирийско кандило за тамян, комплект чинии от Никея, копринени роби, античен гребен, инкрустиран със сребро и седеф. Той гали корема ѝ и го целува; въздържа се от отношения в спалнята. Никога не съм го виждал да се държи така с някоя от другите си жени и гледката ми причинява още по-силна болка.

Не споделям тези интимни подробности със Зидана и въпреки това тя не спира да ме пита без никаква пощада:

– Как може да е бременна?

Преструвам се, че не разбирам подтекста на този въпрос.

– Ако е пила тоника, който ѝ изпращах, това е невъзможно – поглежда ме гневно.

– Благодетелке, сигурен съм, че никога не би отказала... тоника, изпратен от вас.

Пробва друга тактика. Слага ръка на рамото ми.

– Ти прекарваш доста време с малката англичанка. Кажи ми, Нус-Нус, това дете наистина ли е на Исмаил?

Усещам как у мен се надига вина.

– Вие знаете не по-зле от мен, че непорочността на жените на султана се пази постоянно и благословените събития са дар единствено от Слънцето и Луната на Мароко.

Пръстите ѝ се забиват в ръката ми.

– Напълно сигурен ли си в това, Нус-Нус? Напоследък ми се виждаш много доволен. Да не си намерил някой магьосник, който да те излекува? – навежда се още по-близо до мен. – Сигурен ли си, че не си осъществил контакт с нея, малка любовна игра, за да не е самотна? Можеш да ми кажеш, аз съм дискретна. Знам, че се случва от време на време. – Прави пауза. – Въпреки че имаше една египтянка, беше взела роба си в леглото, когато Исмаил не избра нея, и коремът ѝ се поду от истерия, помниш ли я? Внушаваше си, че очаква дете. Промуших корема ѝ с шиш, въздухът излезе и той стана напълно плосък, спомняш ли си? Умря скоро след това, доколкото си спомням. – Разсмива се гръмко.

– Жената е напълно почтена. Горда е с това, че носи детето на султана – казвам с мъчително чувство.

В погледа на Зидана проблясва пламъче, пламъчето на убеждението. Започва да се разхожда, без да пуска рамото ми..

– Тази жена е магьосница. Призовала е джин и му е дала убежище в корема си. Той си стои там и чака да му дойде времето. Разбирам от тези неща, изучавала съм ги. В моето село имаше жена, в която бяха намерили убежище цели десет такива. Джиновете обичат кръв, особено кръв от утробата. Тя ги засищала, давала им сили и ги омагьосвала, обвързвала ги да са зависими само от нея. Командваше ги да изпълняват волята ѝ: да правят другите жени безплодни, а мъжете – импотентни. Връзваше възли в дрехите на новобрачни, та да се скарат. Убиваше животни, отравяше реки. За нея нямаше невъзможни неща. И тя също имаше светли очи, казвам ти. Това е знак за силата им. – Тя снижава гласа си. – Зная каква е, можеш да ѝ го кажеш. Наблюдавам я във всяка секунда. – Обръща се, поглежда надолу, а след това отново към мен. – Виждаш ли? – сочи към земята.

Поглеждам към мястото, което ми показва. Камъните вероятно не са пометени и в сянката ѝ има прахоляк, който червенее от слънцето.

– Какво?

– Там, там! – Размахва пръст във въздуха. – Виждаш ли колко е тънка сянката ми! Тя я е омагьосала. Изобщо не е бременна! Краде от плътта ми за своя сметка. Опитва се да съсипе красотата ми, опитва се да ме унищожи. Знае, че Исмаил не може да търпи мършави жени!

Оставам със зяпнала уста. Дали да споменавам, че в този час всички сенки са тънки, удължени от ъгъла на слънцето? Или това няма да е особено разумно? Никога не съм я виждал да се държи толкова налудничаво. За миг (само за миг) ми дожалява за нея, изпитвам почти приятелско чувство, но скоро сме избавени от това положение.

Радостта на султана от състоянието на Алис е мимолетна, тъй като го наляга нова грижа. Членовете на курията съобщават за увеличаване на броя на починалите в града. Измислили са метод за преброяване, при който използват дълги разграфени пръчки, които показват тревожните резултати, и малко след получаването на последните данни султанът заявява, че той и избрани членове от домакинството му ще се оттеглят временно в планините до овладяване на епидемията.

Първоначално идеята звучи добре, едва ли не изход от ситуацията: продължителен пикник – въпреки че пикникът с него е плод на невероятно планиране, което включва цял куп вещи, златни и сребърни плата, самовари за чай; цели орди мулета, които да откарат избраните от харема компаньонки, тълпи музиканти и кошниците с любимите котки на Исмаил, които да споделят удоволствието му. Самият Исмаил предпочита да пътува с позлатената си карета с осем от любимите си куртизанки. Спомням как веднъж една от котките прояви дързостта да си позволи да подгони и убие един от кралските зайци; след това имаше безочието да се настани пред султана и да го изяде, като започна от носа, сякаш и тя се приобщава към пикника. Исмаил нареди котката да бъде вързана, набита и влачена по улиците на града заради унищожаването на кралска собственост.

Оповестено е, че султанът ще вземе със себе си не само личната си прислуга, но също и двеста избрани жени от харема му, седемстотин стражи и постоянната си армия. Това означава, че най-малко трийсет хиляди мъже, жени, деца и евнуси ще се отправят към планините между този град и Маракеш.

Подготвянето на провизии за толкова много хора е предизвикателство за възможностите дори на великия везир, който, кълна се, през последната седмица е свалил тегло, равно на една овца, докато тича насам-натам из двореца, среща се с доставчици, организира транспорта на стоките, договаря се с вождовете на племената, чиято помощ ще ни е нужна. Чувам, че само за транспортирането на златото на султана ще бъдат необходими дузина каруци и четири дузини волове (подозирам, че останалата част е заровена в тайни стаи, пазени от духове и проклятия).

Изискванията на Зидана са още по-големи. Вече ходих няколко пъти до пазара за цели торби къна, маслинен сапун, лечебни билки – и стотици други вещества, по-голямата част от които, отровни. Следват топове коприна, галантерийни принадлежности и откриването на трийсет шивачки, които да отпътуват с нея в планините, което предвид чумата се оказва по-трудно, отколкото изглежда.

Нощем не мога да престана да мисля за думите на Даниел ар-Рибати отново и отново. Ако ще бягам от господарите си, това е моят шанс. В двора вече е настъпил хаос. Непознати влизат и излизат; сановниците отпращат семействата си при близки на юг, където чумата още не се е разпространила, а моите задачи ми дават повод да влизам и излизам от двореца по всяко време, без да бъда проверяван. Бих могъл да си тръгна оттук. Да открия Даниел и да приема помощта му. Да напусна Мекнес и никога повече да не се върна. Да заживея нов живот другаде. Където и да е. Като свободен човек.

Една сутрин, когато гневът на Исмаил пламва от неизменната мудност на строителите до такава степен, че повлича един от тях и го хвърля на изгладнелите лъвове, които бързо и кърваво се справят с тялото му, осъзнавам, че в съзнанието ми неумолимо се е загнездила мисълта за бягство.

Тази идея ме тормози цяла сутрин, докато накрая не мога да търпя повече. Щом ме освобождават, изтичвам в стаята си, отварям дървения шкаф, събирам нещата си и застигнат от някаква сляпа ярост, след миг се оказва, че крача целенасочено покрай колонадата към Баб ар-Раис с вързоп на рамо. Облечен съм в джелаба, която ще бъде достатъчно прикритие, докато стигна до медината. Отвъд нея е останалата част от живота ми.

В развитата ми чалма са прибрани книгата ми на Руми, Корана ми, чиста туника, чифт дълги шалвари, най-хубавата ми писалка и шишенце с мастило. Ако нещата тръгнат зле, ще предложа услугите си като преписвач на книги или обществен писар на писма. На колана до тялото си имам малка кесийка, в която са всичките ми монети. Вероятно ще стигнат да си купя муле. Колко струва едно муле? Нямам представа. Със сигурност повече след плъзването на чумата из града, който толкова хора отчаяно искат да напуснат. Е, може би е прекалено да си мечтая за муле, мога да разчитам и на краката си...

– Нус-Нус!

Думите ѝ едва се чуват, останала е без дъх. Диша дълбоко, подпира ръце на бедрата си, гърдите ѝ се повдигат. Изправя се, усмихва се малко срамежливо.

– Търсих те навсякъде.

Това е Макарим, робинята на Алис.

Протяга ръка към мен и виждам кориандър, чиито красиви листа са увехнали от топлата ръка на момичето.

Кориандър.

Хората минават покрай нас, като че ли сме две скали по средата на река. Опитвам да потисна треперенето на гласа си и питам:

– Господарката ти добре ли е?

– Не знам. Притеснена е. Нервна. По-бледа от обичайното.

Отбиваме се в стаята ми, където оставям нещата си. Пред портите на харема се изненадвам, че не виждам Карим, а по-възрастен страж, чието име мисля, че беше Ибрахим.

– Къде е Карим?

Ибрахим прави гримаса и прокарва пръст през гърлото си.

– Мъртъв ли е?

Пазачът се ухилва срещу мен с отворена уста, в която съзирам основата на отрязания му език. Потрепервам, но не заради осакатяването, което е често срещано, а при спомена за вида на Карим последния път, когато го видях; как опита да поговори с мен, но аз бързах. Минавам през портите и изричам кратка молитва за душата му; надявам се да ми прости за това, че бях лош приятел.

Алис е бяла като жасминово цветче. Покланям се официално и тя избухва в сълзи, което не е типично за нея. Намръщвам се.

– Защо ме извика? – Изведнъж се чувствам обиден като джина от лампата, който е обезпокоен без основателна причина.

С трепереща ръка ми показва дантела върху килима в другия край на стаята, квадратно парче, върху което има четири-пет тъмни кръпки.

– Тази жена е чудовище! Не стига, че се опита да ме отрови с отварите си, а сега ми изпраща това...

Приближавам се към парчето дантела и се взирам в него, изпълнен с недоумение. Какво е това? Резени сушена смокиня? Парченца дървесна смола?

– "Носи това до сърцето си" – каза. – "Ще ти донесе късмет". Но, разбира се, не спомена за какъв късмет говори.

Навеждам се да огледам нещата по-внимателно.

– Не го докосвай! – пищи ужасено Алис.

Това са корички, сега успявам да ги различа. Втвърдена гной и кръв. Инстинктът ми подсказва, че са от бубоните, причинени от чумата на Фатима, и отскачам рязко.

– Малеео, древна майко, опази ме! – Думите излизат от мен, без да се усетя.

Поглеждам Алис, а тя се усмихва през сълзи.

– Старите навици умират трудно – казва и се прекръства.

– Алис – изричам предупредително, а тя отпуска ръката си.

– Не сме толкова различни, колкото изглежда. И двамата се молим на своя бог в критичен момент.

– В критичен момент и тайно, стига да цениш живота си.

Пращам момичето Макарим за щипки в кухнята и щом се връща, паля огън във вътрешния двор, изгарям кърпата заедно с всичко върху нея и го гледам, докато остава единствено пепел; дори и нея заравям в земята.

– Мислех, че си си тръгнал и си ме оставил – казва тя тихо.

Поколебавам се, но после признавам.

– За малко да го направя. – Не бива никога да узнава колко близо бях.

Докато съм събирал нещата си и съм планирал бягството си, тя е разгръщала кърпата със заразата на чумата. От тази мисъл в гърлото ми се надига горчилка.

– Не бих могла да те виня за подобно нещо. Всички трябва да се грижим за себе си в тези времена. Трябва да си тръгнеш, Нус-Нус. Тръгвай сега, това може да е единственият ти шанс за свобода.

Каква свобода е това, ако сърцето и съзнанието ти са в окови? Само поклащам глава.

– Не мога да си тръгна.

Би било лъжа, ако кажа, че не се радвам – тя ме поглежда съсредоточено и въпреки изразителните ѝ сини очи не знам как да изтълкувам този поглед, затова се извръщам встрани. Накрая тя протяга ръка, английски жест, и аз я хващам леко в своята. Тя е гореща и изпълнена с живот, с два живота. Навеждам глава и я притискам с чело; след това се налага да си тръгна бързо, защото очите ми са пълни със сълзи.

Колоната с багажа е дълга няколко километра: десетки и десетки колички и каруци за Исмаил и личните му дрехи, бижута, злато и оръжия; леглото му, килими, завивки и любими мебели; преносимият му хамам; благовонията и парфюмите му, кандила и гарафи, Коранът му, килимчетата му за молитва; любимите му котки. Абделазиз, доктор Фридрих и Бен Хаду пътуват с Исмаил, заобикалени от елитните воини бухари и кавалерията. Аз пътувам с робите прислужници и нищожния ни багаж: дрехи, завивки и по няколко лични вещи. След нас са жените и децата с пазачите на вътрешните дворове, около петстотин на брой, всичките евнуси. Следват астрономите, благородниците от двора и висшите сановници; семействата и прислугата им. След това са каруците с принадлежностите; Малик и кухненските му помощници; шивачките, шивачите, конярите, ковачите и останалите занаятчии. Опашката с товарите се извива по хълмовете зад нас много по-далеч от там, докъдето стига погледът ни. Знам, че някъде назад има и армия от роби, които вървят пеша, предимно африканци. Християните остават в града, за да продължат работата си под погледа на най-доверените (което означава най-жестоките) надзиратели. Исмаил остави дълъг списък със задачи на главния строител и очаква те да са свършени преди завръщането му, и горко им, ако не са изпълнени с абсолютно съвършенство.

След пет дни път на юг достигаме прохладното подножие на Атласките планини и правим лагер край бистро зелените води на река Мелуия. Съблечен до кръста, помагам на другите роби да опънем шатрите на султана, задача, усложнена от факта, че земята не е равна, а и павилионите – черно-бели от външната страна и зеленочервени от вътрешната – са така наблъскани един в друг, че всеки върви в краката на другия. Вече беше се разразил бой, тъй като някой ударил по невнимание друг, докато замахвал с чука, а пострадалият възнегодувал; астрономите се затрудняват с подреждането на уредите си на непознатото място, разделили са се на два лагера и спорят помежду си за точната посока на Кааба – съществена подробност предвид това, че султанът трябва винаги да ляга с глава към Мека. Точно в този момент Исмаил се задава с Алис от дясната си страна и Зидана от лявата.

Коленичим на тревата, свели очи.

– За какво е всичко това? – Слухът на Исмаил е като на прилеп, дочул е кавгите.

Виждам как звездобройците си разменят изпълнени с паника погледи и на мига забравят за споровете.

– Робите не слушат наставленията, ориентирали са шатрите погрешно. Кааба е точно в тази посока. – Главният астроном показва на султана стрелката на своята кибла, а Исмаил се навежда, за да види добре гравирания месингов диск. Вдига глава с мораво от гняв лице. След толкова години не се изненадвам от бързата промяна на настроението му, но дори аз не съм подготвен за това избухване.

– Застреляйте ги всичките! – крещи към стражите. Махва с ръка, за да покаже, че има предвид всички, които са участвали в опъването на тентите, повече от четирийсет от нас. – Искам ги мъртви, всичките! Те обиждат Пророка! Обиждат мен! Застреляйте ги всичките!

Изпълва ме такова отчаяние, че ми се иска да скоча на крака и да хукна. Сякаш някаква магия ме е приковала на мястото ми и не мога да помръдна. Успявам единствено да вдигна глава за миг, за да видя куршума, който лети към мен.

Стражът, застанал най-близо до султана, се поколебава: фатално. Исмаил веднага се нахвърля върху него и взима оръжието му. Горкият нещастник не го пуска на мига и това се оказва последното нещо, което прави, защото вече е свел изненадано поглед към украсената със скъпоценни камъни дръжка на кралския кинжал, който стърчи от гърдите му. Устата му се отваря и разкрива късче от отрязан език. После тихо се строполява, като пуска оръжието. Исмаил го взема, стреля към онзи с чука, но не уцелва него, а наведеното тяло на мъжа до мен, който извиква стреснато и отскача над земята, а топлата му кръв ме оплисква. Като по команда останалите стражи започват бурна стрелба. Изведнъж настава касапница.

Чувам женски писък и въпреки че никога не съм я чувал да пищи, знам, че това е Алис.

– Господарю, не!

Мъжки глас: Калайджията: Каид Мохамед бен Хаду Отур.

– Имаме нужда от мунициите, господарю. Хълмовете са пълни с бербери.

Калайджията е умен мъж; освен това е смел. Няма смисъл да се търси нежната страна на Исмаил, той не притежава такава. Бен Хаду поема инициативата да даде сигнал на стражите да спрат огъня. Следва кратък разговор между султана и неговия съветник, след това Исмаил идва сред нас, излъчващ злост подобно на вулканичен облак. Виждам как чехлите със златна бродерия минават покрай мен, малко сред това се чува влажно изхрущяване и някой започва да вие като животно. Не мога да се сдържа да не се обърна и виждам как Исмаил излива гнева си, стиснал жестоко в двете си ръце пръчките от шатрата, и троши черепи наляво и надясно.

Ще умра. Убедеността тежи като олово в стомаха ми. Тук, най-позорно, върху земя, която не е моята, без основателна причина. Ще умра.

Много пъти съм се доближавал до смъртта. В кралския дворец всеки ден някой умира, често от ръката на Исмаил. Някои неща трябва да бъдат направени от самия султан: все пак той е наместник на самия Пророк и е толкова близо до Господ, колкото никой от нас няма да бъде. Казват, че онези, които са били убити от султана, със сигурност ще бъдат възнаградени в рая със сенчести градини, пълни с рози, в които текат реки от мляко, мед и вино, а фонтаните ухаят на джинджифил и камфор и са наобиколени от девици, парфюмирани с ароматна смола. Проблемът е, че в пристъп на паника вярвам в Малеео и Колотиоло, а за беда те не предлагат подобни изкушения.

Опитвам да се подготвя да посрещна агресията, но не мога да спра да мисля за размазващия удар в крехкия ми череп, разплискването на кръвта и мозъка ми и това, че ще умра тук, смачкан с пръчката на шатрата пред очите на жената, която обичам.

Тази мисъл ме шокира до такава степен, че се раздвижвам. Оглеждам се. Исмаил е на десетина крачки от мен, а яростта му не утихва. Приближава. Виждам как рита тялото на следващия роб; не помръдва, очевидно е мъртъв, така че той го подминава. Мъжът, който лежи до мен, е жертва на стрелбата, половината му глава е пръсната по тревата. Тайно се пресягам, вземам шепа от кръвта и слузта на нещастника. Размазвам ги по главата и шията си и заставам в измъчена поза, изкривил врат, и чакам смъртта.

Лежа там, докато топлината напуска деня, докато пада мрак и луната изгрява.

– Вече можеш да станеш, Нус-Нус.

Примигвам, извръщам глава и чувствам лицето си странно: студено и сковано. Абделазиз е застанал над мен с ръце на хълбоците. Луната осветява скъпоценностите върху чалмата му. Лицето му е в сянка, но усещам усмивката му да се рее във въздуха между нас.

– Умник. Видях какво направи.

Няма ли го? Опитвам да помръдна, но тялото не ми се подчинява. С огромни усилия успявам да се надигна. Още изпитвам странно усещане в лицето, сякаш не е моето, а после си припомням.

– Ох.

Изпълва ме отвращение.

Следващото, което усещам, е, че ме хващат за ръцете и ме изправят на крака. Слагат парче плат върху лицето ми, което е студено и влажно и мирише силно на някакъв химикал, а после изведнъж светът се обръща с главата надолу и ме понасят като заклана овца. Отнасят ме в шатра в края на лагера. Отвън прилича на войнишка палатка; вътре обаче...

Някой е подредил това място за една-единствена цел. Вътре е пълно с дюшеци и възглавници, заобиколени от френски огледала, мирише на тамян и семенна течност. В земята сред възглавниците е забит кол. Започвам да се съпротивлявам, но крайниците ми висят отпуснати и безполезни заради онова, което съм вдишал през кърпата, и си мисля що за дявол е, че да открие такава смес, която държи съзнанието будно, докато тялото спи.

Хвърлят ме на дюшека и връзват ръцете ми за кола, а аз през цялото време призовавам краката си да рият в земята, така че да мога да изтръгна кола и да го използвам, за да пронижа врага си смъртоносно. Всеки мускул в тялото ми обаче, изглежда, е глух за молбите ми. Чувам, че е наредено на един от робите да донесе вода, сапун и кърпа за миене и след малко един младеж идва и измива кръвта и слузта от мен. Виждал съм момчето в лагера, но не знам името му, а дори и да го знаех, не бих могъл да го изрека. Вместо това разширявам очи към него, опитвам се въпреки унизителното си положение да му внуша да отиде и да доведе помощ, но той така и не вдига поглед, без съмнение вижда това не за първи път. Вероятно горкото дете е било подложено на нещо още по-лошо.

Великият везир приближава до осветената със свещи шатра и си пее тихичко "Ловецът и гълъбът", тази нежна и така обичана от жените в харема песен. Усещам как стомахът ми се свива от погнуса. Ето как ме заварва: безпомощен роб, чакащ да бъде прободен от стрелата му.

Най-накрая приключва с приготовленията си. Навежда се към мен.

– Е, Нус-Нус, колко приятно, нали? Само двамата сме. Исмаил мисли, че си мъртъв... ако изобщо мисли за теб. Ето че сега ми принадлежиш и мога да правя с теб каквото пожелая.

– Избутва робата ми, разголва ме и гледа каквото е останало от гениталиите ми. Хваща пениса ми в ръката си и започва да го гали злорадо.

– Хубава и чиста работа, не е ли така? И така е редно, платих за най-добрия в този занаят, да беше видял касапите на останалите, забралите разрези, инфекциите, отравянето на кръвта. Трябваше да се направи избор.

Погледът му блуждае мързеливо върху мен, наслаждава се на властта, която има над човек, който при други обстоятелства би го убил на мига.

– Причиняване на безплодие чрез премачкване с клещи на семенните канали. Или просто изрязване и на члена, и на тестисите, което е най-често прилаганата процедура при черните. Мнозина умират при този вид кастрация, а на оцелелите им е останало толкова малко, че трудно успяват да се облекчават. – Навежда се към мен. – Черния Джон носи разкошна сребърна игла с изумруд на чалмата си: вероятно си я виждал?

Виждал съм я, но просто гледам в пространството над рамото му. Усещам лукавата насмешка в гласа му при следващите му думи.

– Всъщност това не е игла: тръбичка е. Използва я, за да пикае през нея. – Стисва ме и потрепервам. – Ти извади късмет: наредих да не ти отрязват всичко – видях в теб потенциална бъдеща инвестиция.

Мъртъв! Ще те видя мъртъв, с размазана глава и ларви в кухините на очите.

– Ксенофон ни казва, че след кастрация буйните коне стават кротки и безопасно, вече не ритат и не хапят, но все още са годни да служат на армията; кастрираните кучета не губят силата си, нито ловните си инстинкти, просто вече не бягат от господарите си. Убеден съм, че същото се отнася и за хората. Отстраняването само на топките ги прави по-спокойни. Надявам се, и по-благодарни. Освен това съм чувал, че тази процедура може дори да подобри, вместо да възпрепятства сексуалните постижения; също и това, че ако кастрирането е извършено след пубертета, възможно е желанието да не се намали. А аз съм сигурен, Нус-Нус, че при добър стимул с теб можем да докажем това.

Не точно това е начинът, по който исках да сме заедно, но не можеш да ме виниш, че се възползвах от ситуацията, когато всичко се подреди така добре. Ще се насладим на приятна любовна игра, а след това ще те върнем там, където те открихме, и наистина ще размажем черепа ти. Колко жалко, че трябваше да се стигне дотук, Нус-Нус. Всичко можеше да е доста по-различно, ако ти не беше толкова... упорит. Исках единствено да те обуча в изкуството на насладата. Ти си надарено момче в много други отношения, това би завършило идеално твоята начетеност. Истинско похабяване на това прекрасно тяло.

Той вика роба, двамата ме обръщат и ме нагласят със задните части към него. Момчето е освободено и в този момент си спомням с ужас как Алис беше настанена в леглото на Исмаил първата нощ. След това чувствам ръцете му върху себе си и изведнъж се озовавам отново в пустинята, страдам от насилието, което ми е причинено, и се чувствам като в кошмар, в който ме преследва чудовище, а аз не мога да избягам...

Започва да ми се повдига и повръщам върху ярката коприна, силата на спазмите е такава, че изпръсквам дори стъклата на френските огледала.

– Срамота! – извиква с отвращение великият везир. Скача на крака и ме изритва в ребрата. Следва нов изблик и този път изцапвам обувките му, които несъмнено са скъпи. Вие като куче, рита ме отново, този път по-ниско, в червата. Успявам да почувствам болката и това е добре: пронизва ме като пречистващ огън. Усещам ефектът на лекарството да отслабва. Движа пръстите си и усещам допира на земята, в началото съвсем леко, но след това по-добре. Хайде – подканям безполезното си тяло.

Съсредоточавам се върху ръцете си, сковани като желязо, насочвам мислите си към пръстите, един по един, и ги виждам как се раздвижват. Успявам да хвана кола, започвам да стискам и дърпам.

– Какво? Какво? – гласът на Абделазиз се извисява до пищене. Той опитва да се добере до кинжала си.

Колът се освобождава, аз го хващам и го забивам с един невероятен триумфален замах право в средата на увенчаната му с чалма глава. Но великият везир, то се знае, носи чалма, по-голяма и от тази на султана. Състои се от метри плат, нагънат по интересен начин, така че главата му прилича на огромен лук. Ударът го зашеметява само за миг, но след това ме напада с кинжала с цялото неудовлетворено желание в погледа си. При първата атака се отмествам встрани, опитвам да го отблъсна при втората, но той е като канара. Кинжалът ме пробожда под ребрата. Не чувствам болка, а топлина, която подхранва гнева ми. Завъртам кола над главата си, като използвам засилката от дължината му, той се стоварва върху гърдите му и го поваля. Приземява се по гръб като летящ хипопотам и въздухът излиза от тялото му със свистене. Няма да успее да се надигне, няма да го допусна. Стъпвам с единия крак между възглавниците, а с другия върху корема му и грабвам кинжала от тлъстата му ръка.

– Достатъчно, Нус-Нус.

На входа стои Бен Хаду с безмълвния роб на Абделазиз до себе си. Детето се стряска при вида на кинжала и на поваления си господар и побягва.

– Хайде. Колкото и да не го харесваме и двамата, това няма да доведе до нищо добро.

Животът продължава, сякаш не се е случило нищо необичайно. Щом се преобличам в чисти дрехи, а Калайджията е превързал раната ми с практично спокойствие, Исмаил започва да ми дава нареждания, сякаш преди малко не е размахвал пръчка над главата ми. По време на вечерята, след като с Амаду сме пробвали храната, той изпада в меланхолично настроение, както често се случва след някое от кръвопролитията му.

Седнали сме на килим пред главния му павилион и той се е загледал в небето.

– Астрономите ми казват, че същите звезди, които ни огряват сега, са огрявали и Пророка, докато е седял пред входа на пещерата на Хира. Виж Аш Шаула, протегнатата опашка на скорпиона. – Посочва към безбройните неразличими светли точици в нощното небе – Ат-Тинин, змията. Саад ал-Малик, звездата на великия крал. – Взира се в последната блещукаща светлинна известно време, мълчалив, замислен, а луната очертава профила му и хвърля сребрист отблясък в очите му. Накрая той пита: – С какво ще бъда запомнен, Нус-Нус?

Има ли по-опасен въпрос, на който да отговоря честно? През годините сме обсъждали много неща, но проблемите са били предимно от практическо естество: предимствата на вълната през зимата и на памука през лятото; качеството на солта от различните източници – морето и пустинята; природата на котките и камилите. Беше ме разпитвал за Венеция, но забелязах как очите му станаха безизразни, като му разправях за водните улици: той не би могъл да си представи такова нещо като канал, нито пък да се поинтересува от него. Ала когато заговорих за архитектурата и пищната украса, слушаше внимателно и зададе много въпроси. Беше ме разпитвал за езиците и превеждането, особено по отношение на техническите термини; обсъждахме дори Аристотел, Омир и Плиний – автори, които поради факта, че предшестват зараждането на исляма, представляват по-безопасна тема от любимия ми Руми с полета на изпълненото му с възторг въображение и опасните му еретични мисли. Исмаил досега не е показвал и намек за съмнение или ранимост и не знам какво да отговоря.

– Като велик крал? – рискувам.

Бавно кима.

– Но кое прави един крал велик? Какво ще разкаже историята за мен?

– Не знам много за тези неща, господарю.

Извръща тъмните си проблясващи очи към мен.

– Абделазиз ми каза, че самият ти си син на крал.

Бих могъл да отрека и да улича великия везир в лъжа, но това би било неистина, макар кралството на бедния ми баща към края да беше малко по-голямо от един от павилионите на Исмаил и аз никога да не съм възприемал себе си като принц. Извръщам глава.

– Ала далеч не велик крал, господарю, няма място за сравнение.

– Хайде, момче, недей да скромничиш.

Има ли нещо по-изнервящо от ледения поглед на палач, втренчен в теб в очакване да му възразиш? Отчаяно се опитвам да изровя в съзнанието си всичко, което знам за кралете от думите на гриотите – западноафриканските разказвачи на приказки, и от песните и историите им край огъня. Имената им изскачат в главата ми: фараонът Ахенатон, Аския Тур, кралят на Сонайската империя, Цезар в Рим, Ханибал, Кир, Александър и Сюлейман, който съсякъл дете на две и дал по една половина на двете майки или нещо подобно. С братята ми много се увличахме в кървавите подробности в тези истории – затворници, чиито черепи са били смазвани под краката на слон; погребани живи врагове; бебета, изгаряни в жертва на езически богове, кланетата във Вавилон... Хрумва ми, че може би жестокостта е необходимо качество за един крал; или пък положението на крал предизвиква подобно поведение в хората. Дали склонността към насилие тласка човек към короната? Говори се, че Исмаил се е справил с повече от десет правомерни наследници на короната по пътя към трона на Мароко, при все че не знам каква част от това е истина. А може властта да променя душата на човек и той да си мисли, че е повече от останалите? Ако всички ми се кланят, отнасят се с мен сякаш съм Господ, слязъл на земята, удовлетворяват всичките ми прищевки, хвърлят се ужасени в краката ми и извръщат поглед, докато проливам кръв, щях ли и аз да бъда като Исмаил? Самата мисъл за това е равносилна на измяна и се боя, че може да е изписана по лицето ми. Вече се забавих твърде много. Бързо, Нус-Нус, кажи нещо. Кажи нещо!

– Според мен, господарю, ще бъдете запомнен като Закрилника на Мароко.

Проблясващите очи се присвиват, докато заприличват на полумесеци. Дали в тях се чете подозрение? Не, удовлетворение.

– Закрилника, да, това ми харесва. Ще бъда запомнен като Пазителя на вярата, Бича за неверниците, Носителя на полумесеца. Освен това и като Архитекта, кралят, който е превърнал Мекнес от мърляво селце във велик имперски град. Като основоположник на бляскава династия.

Изправя се на крака и тръгва решително, в този момент гради образа си пред света. Разбира се, той вече е част от династия: Алауитите, наместниците на Пророка по линия на дъщеря му Фатима. Не казвам това. Не споменавам и страховитите му деца чудовища, открити тази сутрин в един от фургоните с храна да се тъпчат едновременно с фурми, захар и смен, отлежалото ферментирало масло, което струва почти колкото злато. Кълна се, че децата му бяха омазали лицата си с него точно защото е толкова ценно. Възрастните жени по селата взимат пестеливо по мъничка лъжичка от буркана със смен, за да глазират соса, който прибавят към празничния кускус, към сватбения тажин. Богатите и разглезените обаче нехаят за истинската стойност на нещата. Ядат до пръсване, после си вземат още малко. Емирите оставят следи от повръщано след себе си, тях обаче никога не ги наказват. Те произхождат от Исмаил, наследници са на бляскавата му династия. Кражбата беше приписана на двама нещастни роби; те бяха обезглавени за това. Алчността подтиква облечените във власт към разхищение. Те живеят, за да получават: храна, напитки, мъже, жени. Света. Апетитът им не може да бъде задоволен; празнината в злите им души не може да бъде запълнена.

Мисля за баща си как лежеше огорчен в мрака. Понякога е по-добре да не си крал.

18

От дни се намирам в пълен шок, седя в женския павилион като голяма восъчна кукла, едва търпя обкръжението си, непрестанното сврачешко бърборене, влизането и излизането на прислужници, деца, храна, не мога да си поема дъх. Вече знаех, че мъжът, чието дете нося, е страховит, но сега зърнах истинската му същност и имам чувството, че съм надникнала в бездна. Наблюдавах как с ръцете, които са ме галили, извършва чудовищни убийства. Щом затворя очи, виждам как дългите чукове се спускат надолу, наляво, надясно, забиват се в глави, смазват гърбове, ръце, крака, ребра, без никаква милост, без причина. Чиста бруталност, незадоволима жажда за кръв у мъжа, който създаде дете в утробата ми и който за мен се превърна в олицетворение на самия дявол.

Най-лошото от всичко беше да гледам Нус-Нус, проснал се по очи, просто да лежи там и да чака смъртоносния удар. Какъв ужас трябва да изпитва човек, че просто да лежи и да чака смъртта? Погледнах към Зидана, сякаш тя може да сложи край на изблика на насилие на съпруга си, една природна сила срещу друга, но бърз поглед ми беше достатъчен, за да се уверя, че очите ѝ са блеснали, свива и разпуска юмруци, сякаш с желание би се присъединила към тази сеч и сама би смазала няколко черепа.

Бях така сигурна, че ще видя как приятелят ми умира, та се срамувам да призная, че бях готова да избягам. В този момент забелязах, че протяга ръка. Загреба от кръвта на горкия човек до себе си, размаза я по главата и врата си и отново легна неподвижно. Погледът ми попадна на султана, който осакатяваше поредната си жертва. Беше обърнат с гръб, но приближаваше към Нус-Нус, неутолил жаждата си за кръвопролития, и не можех да си представя, че тази малка хитрост ще свърши работа. Султанът стигна до него, загледа се в резултата от действията си и в този момент нещо сякаш се изпари от него, като че зъл дух беше прогонен чрез екзорсизъм от тялото му, той пусна пръчката, която стискаше, хвана великия везир под ръка и двамата започнаха да разговарят най-спокойно, сякаш обсъждаха времето.

До този момент не подозирах, че е способен на такова чудовищно поведение. Нося детето му. То е в мен, расте с всеки изминал момент и се превръща в мъничко подобие на баща си. Тази мисъл не е ли ужасяваща? Толкова много исках дете, че избрах да се отрека от вярата си пред смъртта, и ето го наказанието за греха ми. Опитах се да се помоля, но, изглежда, съм забравила всички молитви, които знаех. Казват, че шокът се отразява по странен начин на човешкото съзнание, но явно жестокостта изтрива всичко.

Животът продължава и започвам да се мъча да приема хората, от които зависи съществуването ми. Казвам си, че султанът трябва да е бил предизвикан сериозно, обиден, предаден. Че подобно жестоко наказание вероятно съответства на гнусно престъпление, извършено срещу името му, личността му, собствеността му, че реакцията му е по някакъв начин оправдана и още по-честна поради своята директност. Личната намеса...

Понякога се усещам как мисля по този начин, като използвам фрази, ненавистни ми в устата на майка ми, която си служеше с тях, за да намери извинение за разточителството на съпруга си.

– Той е човек с великодушно сърце – казваше тя след поредния му загубен облог, който ощетява домакинството. – Той е спонтанен. Носи се по вълната на моментното настроение. Не иска да разваля удоволствието на приятелите си, ако се въздържа, ще ги накара да се срамуват... – и така нататък.

След като нещо не може да се промени, трябва да го приемеш. Някак трябва да възпитам мислите си в спокойствие, чувствата си в нежност, освен това тревогите ще се отразят на бебето и ще събудят чудовищните черти у него.

Щом летните жеги отминават, откривам, че животът тук започва да ми харесва, далеч от трескавите съревнования в харема. Останалите жени се оплакват от еднообразието на храната, простото обзавеждане, насекомите, ограниченото пространство в шатрите; но те излизат рядко. Докато аз, след като приключим с вечерята, се отдалечавам от павилионите (макар да не напускам зоната, определена за жените, не съм толкова лекомислена, че да я прекрача) и сядам на една скала, от която мога да гледам близката река и извисяващите се над нея планини.

За пръв път в живота си виждам подобен пейзаж. В Холандия почти няма хълмове, няма дори възвишения. От най-горния етаж на къщата ни в Хага имам поглед чак до бреговете на Шевенинген, отвъд километри паркове и фермерски земи, полдери и дюни, чак до равното сиво море. Беше, простичко казано, не най-вдъхновяващата гледка на света, но пък бе открита, пряма и спокойна, също каквато е природата на самите холандци. Докато седя тук, край бурната река с бучащите ѝ кафяви и кални след дъжда води, между гигантските хълмове с назъбени била, достигащи облаците и небето, се питам дали темпераментът на местните хора не е също отражение на околния пейзаж, който прави настроенията им по-крайни, а страстите – по-изявени. Може би точно това кара султана да е човекът, който е. Слагам ръка на корема си и се моля на всички богове детето, което е в мен, да съчетае най-доброто от двата свята. Моля се да не дам живот на още едно чудовище.

19

С настъпването на зимата узнаваме, че в Тафилалт, където Исмаил провъзгласи по-големия си брат Мулай ал-Харани за управник, оказвайки му безпрецедентна милост след потушаване на безредиците в Маракеш, е възникнал бунт. Ал-Харани обединил сили с по-малкия си брат Мулай ас-Сагир и особено войнствено берберско племе, така наречените Аит Атта, и заедно се подготвяли да предприемат поход към Мекнес, за да превземат незащитената столица.

Щом султанът чува за това, лицето му така се изпълва с кръв, че става почти черно. Фучи из павилионите като буреносен облак, дава гневни нареждания, движи се толкова бързо, че по лицето на Абделазиз, който се опитва да го следва, избиват капчици пот.

– Проклет да е брат ми! Да не би да иска да унищожи всичко, което съм постигнал? Толкова ли ме мрази? Трябваше да го убия още първия път, вместо да му прощавам за бунта. Мислех, че на рамото ми е имало добър ангел, когато проявих снизходителност; оказва се, че всъщност е бил черен демон. Трябваше да побия главата му на кол върху стените на Маракеш, като имах възможност. Този път ще му я отрежа и ще я забуча над главните порти в Мекнес.

Абделазиз възторжено се съгласява. Всяка друга реакция би била самоубийствен акт, когато султанът е в такова настроение. Щом обаче Исмаил заговаря за повеждане на армията на юг през планините, за да бъдат избити бунтовниците, виждам как великият везир пребледнява. През нощта от реката се надига мразовита мъгла като призрачен дъх на хиляди джинове и поглъща шатрите, така че на сутринта са обледени. Лагеруването в подножието на планините е достатъчно лошо в сравнение с лукса, с който е привикнал, но да се предприеме поход през този страховит терен посред зима? Нашият везир не е станал дебел и отпуснат от маршируване по походи; той по-скоро е готов да се върне в Мекнес, за да нагледа строителните работи.

Погледът на Исмаил проблясва, щом се обръща, и осъзнавам, че напълно съзнателно измъчва хаджиба – човек, който няма да му е от голяма полза по време на битка. Оставя го да се изтормози още малко, а след това го прегръща през раменете.

– Не се тревожи, Абду. Няма да те карам да участваш с мен в битката. Съмнявам се, че разполагаме с достатъчно як кон, който да те носи! Не, имам нужда от доверен човек, който да управлява двора, докато ме няма.

Раменете на Абделазиз се отпускат с облекчение. После му хрумва нещо друго и плъзва пресметлив поглед към мен. С великия везир успешно се отбягвахме през последните седмици или поне аз отбягвах него. Но ако Исмаил и Калайджията не са тук, няма кой да ме опази от посегателствата му към мен.

Изведнъж се чувам как казвам:

– Не оставяйте верния си слуга, о, Слънце и Луна на Мароко. Вземете ме със себе си. С радост ще взема участие в битката!

Абделазиз ме стрелва с убийствен поглед.

– Глупости, Нус-Нус! Планината не е място за евнуси. Те не могат да понесат условията, да не говорим за оцеляването в битка. Освен това султанът няма да има нужда от пазител на книгата или прислужник, който да му носи пантофите, точно в този момент! – Той говори за двете ми задължения с такъв сарказъм, че започват да звучат нелепи дори и на мен самия.

– Мисля, че Амаду няма да се чувства особено добре в планините – казва меко Исмаил.

Той се навежда да почеше маймунката по кадифената гушка и тя писука от удоволствие. Ако Исмаил управляваше животинско кралство, и той, и поданиците му биха били много щастливи.

– Ще го поверя на грижите на Белия лебед. – При мисълта за нея ме пронизва болка. Ако отида в армията, ще трябва да оставя Алис на милостта на Абделазиз и Зидана, а и двамата биха се радвали да видят нея и детето ѝ мъртви. – Господарю, ще се подчиня на заповедта ви, независимо дали пожелаете да тръгна, или да остана. – Сякаш има нужда от подобно допълнение.

Добива замислено изражение.

– Ще те направя бухари, Нус-Нус. Ще ти отива.

След това хваща везира под ръка и започват да обмислят тактиката.

Бухари: идеята е толкова абсурдна, че не успявам да сдържа смеха си. Изглежда, дремещият у мен воин все пак ще има възможност да докаже себе си.

Ден преди да тръгнем на похода, една пастирка слиза към лагера от хълмовете с малко стадо кози, всяка от които носи сребърен амулет на врата си, и това предизвиква голяма почуда и много догадки.

– Тя не е жена, а вещица, и това са преобразените ѝ деца.

– Не, това са душите на хора, омагьосани в кози – казва друг и прави жест против уроки. Усмихвам се, като си припомням Омировата Цирцея.

Исмаил, който обичайно би се потресъл от мисълта жена да броди сама, дръзко непокрила лицето си, е силно заинтригуван. Пастирката общува с духовете и умее да предсказва бъдещето, а той иска да се допита преди предприемането на голяма стъпка. Любезен е с нея, въпреки че е възрастна и почерняла от слънцето, и е ласкателен към поверениците ѝ. Тя му изрежда имената на всичките, при все че малките зверчета са десетки на брой и всички изглеждат еднакво – черни, мършави и пълни с енергия. Тя хвърля кокалчета и му предвещава лесна победа, а след това му подарява амулета, който носи на дрехата си: голяма квадратна сребърна плочка, цялата гравирана с чуждоземни символи, за да го пази от зли сили. В отплата той целува ръцете ѝ (нещо, което не съм го виждал да прави никога) и щедро ѝ подава кесия със злато, която взима от Абделазиз, тъй като той не си позволява тази проява на лош вкус да носи пари у себе си.

Изпращам я и я питам коя е и откъде е дошла, а тя отвръща, че се казва Амзир и принадлежи към пустинните туареги. Има синьо-черни петна по устните и около очите, а фактът, че носи масивни сребърни накити на ушите, врата и китките, говори, че не се бои от разбойници. Започвам да се чудя дали не притежава магьоснически способности. В този момент ми хрумва нещо. Договаряме цената и тя се усмихва широко, като ми показва здрави бели зъби.

Оставяме козите ѝ в една от шатрите и я отвеждам при Зидана.

– Тази жена се казва Амзир. Тя идва от Великата пустиня и също като вас властва над духовете. Реших, че може би ще искате да поговорите с нея.

Султанката оглежда жената от глава до пети без особен интерес.

– Много си слаба – заявява пренебрежително.

Жената от племето на таурегите се усмихва, лека усмивка, но несъмнено остра.

– Ти си много дебела.

Зидана се намества самодоволно. Сякаш определили с тези думи положението си в обществото, тя прави жест, с който я кани да пият чай. Известно време сравняват имената, с които наричат различните духове. Жителката на пустинята показва достатъчно познания и скоро Зидана започва да рисува някакви символи в пръстта, а Амзир ѝ отвръща с интересна комбинация от кръгове и линии.

– Това ще пази момчетата ти – заявява накрая по-възрастната жена – от огън, храна и болести.

– А от отрова?

Кимване.

– А от острие?

Жената от племето на туарегите рисува нов символ.

Зидана се замисля.

– Има и смърт край вода; също и въже...

– Синовете ти ще останат невредими... – Амзир прави пауза, взира се в символите и леко сумти.

– Какво? Какво има?

– Бяла жена, чужденка.

Зидана се обляга назад и присвива очи.

– Продължавай.

– Очаква дете.

Очите ѝ заприличват на цепчици.

– Знам коя е жената. Момче ли ще бъде?

Пустинната жена размахва пръст.

– Няма да повярваш. Единственото ѝ дете ще се окаже момиче. Дори в началото да прилича на момче.

Това носи огромна радост на Зидана, тя се киска.

– Момче, което всъщност е момиче! Ха! Това ми харесва. Значи, синовете ми ще успеят да наследят баща си?

– Стига бялата жена да оцелее.

Това не я радва така силно. Сдържам дъха си. На мен ми звучи прекалено нагласено, но в крайна сметка Зидана кима замислено. След това отрупва жената с подаръци: бижута, парчета ароматен кехлибар, бадемови сладкиши, плодове за козите ѝ. И двете изглеждат предоволни от срещата си. Сбогувам се с туарегската жена, а тя ме поглежда право в очите и се обръща по име към мен: но не ме нарича Нус-Нус, а използва истинското ми племенно име. Това толкова ме изненадва, че не успявам да чуя какво говори след това и я моля да повтори.

– Бъди непоколебим, ти, който си едновременно мъртъв и жив. Предстои ти да преплуваш морета.

После вика козите си, те се изсипват навън от шатрата и жената ги повежда надолу към реката, където тучните пасища още не са попарени от студа, а аз гледам след нея намръщено.

Същия следобед съм пременен за задоволство на Исмаил (а трябва да призная и с известна доза суета от моя страна) в униформата на елитните Черни стражи, състояща се от дълга алена туника върху бяла риза и широки панталони с дълъг пояс от зелен памук. През рамото е преметнат кожен болдрик, а в него има малък извит кинжал, затъкнат пред гърдите. Няма чалма, тъй като Исмаил смята, че покриването на главата носи слабост на всеки бухари по време на битка; а пък и как ще може ангелът да го отведе в рая, ако не може да го хване за плитката на темето? Аз нямам плитка; без чалма се чувствам незащитен и ми е студено. Ако падна в бой, бавно ще се свлека в пъкъла.

Когато отвеждам Амаду, за да го поверя на грижите на Алис, тя не ме разпознава веднага, но се изправя на крака. За пръв път от дълго време я виждам изправена. Коремът ѝ прилича на узряла диня и ме наляга съмнение, че ще роди, докато сме на война.

Маймунката се впуска в издирване на храна из шатрата, търси лакомства под възглавниците, което ме натъжава още повече – лесно може да се заблудиш, че животните те обичат заради самия теб, а не защото си техният източник на храна. Вероятно точно Амаду е причината Алис да ме познае.

– О, Нус-Нус, помислих те за някой от строгите стражи!

– Съжалявам, че съм те разтревожил. Дойдох да се сбогувам. И да оставя Амаду при теб. Струва ми се, че не е готов да участва в битка.

– А ти?

Правя опит да се изпъча, имам чувството, че тези дрехи и дългият меч, който лежи до бедрото ми и ми беше даде лично от Исмаил, не ми подхождат.

– Не изглеждам ли готов?

Известно време ме гледа мълчаливо, а ъгълчетата на устата ѝ сочат надолу. После се приближава и слага ръка върху моята. Вдига поглед към мен и той отново ме залива като огромен син океан.

– Моля те, не се прави на герой, Нус-Нус. Не бъди прекалено смел.

– Тази вечер трябва да положа клетва, че ще дам живота си за нашия султан.

Наблягането на думата "нашия" не остава незабелязано. Очите ѝ се напълват със сълзи.

– И въпреки това – прошепва тя – бих предпочела да се върнеш като страхливец, но жив, отколкото да останеш само спомен за храбрец.

– Берберските жени поръчват на мъжете си да не се връщат, ако бъдат победени. Плутарх казва, че жените от Спарта увещавали синовете си да се върнат с щитовете си или върху тях. В ганайското племе Асанте има поговорка, че жената е тази, която вкарва желязото в меча на мъжа. Толкова ли са различни англичанките?

– Знаеш твърде много – изрича тъжно.

– Знанието никога не е твърде много. Човек не може да живее единствено в своята глава.

– Убедена съм, че не си скучен учен.

– Аз пък, милейди, не съм убеден в нищо. Всъщност това не е истина. Има нещо, в което съм убеден.

– И какво е то? – Стисва ръката ми още по-силно. Усещам всеки от пръстите ѝ поотделно, а кожата ми се събужда от това чувство. Как мога да разкрия сърцето си пред жена, която очаква дете от друг мъж и този мъж е моят господар?

– Би било предателство да го изрека на глас.

– Аз мисля – проронва нежно, – че е светотатство да не го направиш. Но не бих те накарала да пожертваш себе си. – Тя слага пръст върху устните ми, за да запазя мълчание.

Хващам китката ѝ, за да отместя пръста ѝ, навеждам глава и я целувам леко, докато всичко в мен тръпне от копнеж.

Светът се завърта, а може това да съм аз? Мога да се закълна, че за един кратък миг почувствах ръката ѝ да притиска тила ми, да ме придърпва към себе си. Но той отминава, тя се отдръпва и просто стоим и се взираме един в друг. Цялата чудовищност на случилото се надвисва над нас като планета, която се е стоварила помежду ни през покрива на шатрата. Може да ме екзекутират за това, което направих току-що – глупава, безразсъдна постъпка; същото може да сполети и Алис. В този момент Амаду, разочарован от безплодното търсене на храна, изскача бърборейки изпод покривката на дивана и нарушава напрежението помежду ни.

С огромно усилие слагам второто си лице и правя поклон.

– Дано си добре, Алис. Надявам се бебето да се роди лесно. – Тръгвам си бързо, а сърцето ми блъска в гръдния ми кош, сякаш се опитва да изхвърчи, за да остане с нея.

Същата вечер полагам клетва за вярност над Салих ал-Бухари, изящен том на няколко века, поднесен като дар от главнокомандващия на Хеджаз, Баракат бен Мохамед, пазител на свещения град Мека. По тази причина Исмаил го цени изключително и го взема със себе си при всяко пътуване, държи го в собствената си шатра и го оставя да бъде носен от кон с прекрасни накити (същото животно, за което бях поръчал торба за фъшкии със златна бродерия на пазара в Мекнес).

Има поверие, че трябва да прекара последната си нощ в лагера с първата си съпруга. Нанасям подробностите в дневника сутринта преди първата молитва.

Преди слънцето да е напълно изгряло, Исмаил се сбогува със сънения Абделазиз.

– Скъпи приятелю, грижи се добре за жените в харема ми, за съпругите и синовете ми. Ако нещо им се случи, ще наредя да бъдеш влачен от мулета.

Очите на великия везир се ококорват от ужас; тогава императорът избухва в шумен смях.

– Толкова е лесно да те подразни човек, Абду.

След закуска поемаме на път: седемхилядна кавалерия и хиляда и петстотин пешаци. Прекосяваме Мелуия при брода, горещият дъх на конете вдига мъгла наоколо ни и когато се обръщам назад към лагера, виждам нещо като армия от фантоми, придвижваща се между световете.

20

През първата нощ след онази целувка не заспах, в един момент се реех главозамаяно във висините, а в следващия стигах до терзание. Накрая тормозът взе връх; след няколко дни не съм особено поумнял въпреки всичките часове, прекарани в мисли за това, при все че неизвестността и старанието да се крепя на коня насочиха съзнанието ми в по-практична посока. Сега, след изтощението върху седлото, спя по-добре от години насам, независимо от ниските температури и твърдата земя, върху която лежа. Условията в планината са трудни, никога не съм изпитвал такъв студ. Замръзват дори космите в носа ми и сълзите в очите ми, а урината ми прилича на желе. Научавам се да дишам бавно, за да не чувствам пробождане в гърдите. Султанът ни пришпорва безмилостно, подтикван от собственото си нетърпение да срази бунтовниците. Щом става ясно, че фургоните с багаж ни бавят, той без капка съжаление се отказва от легла, маси, кандила – всичко, за което е нужно време и не може да бъде носено от муле. Той се примирява със същите условия като нас, спи върху наметало на земята и яде същата отвратителна храна като всички останали. Започвам да изпитвам някакво уважение към Исмаил като към мъж, който понася трудностите с по-голяма лекота от обучените войници. Досега го бях възприемал като деспот, сластолюбец, побъркан, който използва властта, за да удовлетворява маниите и желанията си. Вече започвам да виждам мъжа, който стои зад титлата, който е започнал живота си като по-малкия син на низш военачалник, далеч от властта, който е кроил планове, схеми, борил се е по пътя към трона и го е отвоювал от останалите претенденти и врагове; мъжа, който е решен да обедини кралството, да разшири границите му, да създаде династия и да остави великолепно наследство след себе си. Освен това забелязвам по-ясно отвсякога религиозния плам, който го бута напред: без значение от започването на Рамадан, той се грижи за бързината и силата на цялата си армия. Въпреки че при залез слънце гладните ни тела се тресат като поразени от треска и много от хората падат от конете от умора, Исмаил не показва никакви белези на неудобство и тревога и винаги се уверява, че конете са добре обгрижени, преди да си позволи сам да почине.

Когато един от каидите глупаво напомня, че след като сме "мусафир", пътници, имаме законното право да отложим постенето до завършване на кампанията си, Исмаил овладява голямото си желание да обезглави нахалника и просто го понижава до водач на мулета в края на колоната.

– Тръгнали сме на свята мисия, за да защитим владенията на Господ! – гневи се той. – Кому е нужен хляб, когато сам Бог ни дава сили?

Никой не се осмелява да изтъкне, че на божиите воини също им е спестен постът.

И така, ние продължаваме с празни стомаси през кристално ясните дни, конете вървят през снега, който е толкова бял, че ни заслепява. През нощта милионите звезди блестят над главите ни, воят на чакалите кънти във въздуха и обсебва сънищата ни.

Започваме да се спускаме от планината точно след залез слънце, без да сме видели жива душа с изключение на няколко дрипави овчари в продължение на седмици път и приближаваме малко селище, сгушено в долината. От открития огън се издига дим; цяла овца се върти на шиш. Щом приближаваме, възрастен мъж с дрипава роба и мърлява чалма се просва по очи пред коня на султана.

– Добре дошли, господарю! Портите на рая са отворени, тези на пъкъла са затворени. Шейтанът е здраво окован, а джиновете са заключени. Умолявам ви, нарушете поста, присъединете се към покорните ви поданици.

Исмаил остава толкова зарадван, че весело сяда на една от протритите постелки, наредени край огъня, споделя храната на селяните и се възползва от девицата, която предлагат за леглото му тази вечер. Не нося дневника със себе си заради жлъчната забележка на великия везир, а и не ми казват как се пише името на момичето: никой от тези хора не може да пише или чете. Те повтарят звуците, докато се ориентирам и го записвам с подострена тръстикова пръчка и мастило от пепел и вода върху парче лен. През цялата нощ не мога да мисля за друго освен за Алис. Моля се да е добре и се чудя дали ще оцелея в битката, която предстои, щом стигнем утре в Тафилалт.

21

Какво направих? Опитвам се да не мисля за това, но сякаш съм обладана от някакъв дявол. Споменът за похотливата целувка, която откраднах от своя приятел, която го отблъсна от мен, засрами го и го притесни, не спира да ме преследва още по-горещ отпреди. Припомням си също и гледката на голото му тяло в онзи ужасен ден, когато султанът полудя – същинска скулптура от обсидиан. Сигурно съм обсебена от някой зъл дух, който расте и събира сили с всеки изминал ден в корема ми. Несъмнено ще родя чудовище.

Опитвам да се помоля, но ми се струва лицемерно да изричам християнски молитви, след като съм се отрекла от вярата си. Объркването ми ме предизвиква да потърся маалема, която дава религиозни наставления на жените в харема наред с практически съвети за бродериите им. Тръгнахме толкова набързо от Мекнес, че никой не се сети да ѝ нареди заедно с торбите с къна, разноцветни мазила, бижута, захаросани плодове и топове сатен да вземе и макраметата и коприната и те бяха оставени в двореца, но не липсваха твърде много на никого, че да бъдат пратени роби да ги донесат.

Вече зная малко арабски, но още не ме разбират добре. Показвам ѝ преведения Коран, който ми даде английската вероотстъпничка Катрин Трегена, и се опитвам да обясня какво искам – някакви наставления по светата книга, – но тя я хвърля далече, сякаш е отровна, плюе върху дланите си и ги бърше в полите на робата си. После си тръгва набързо, като си мърмори нещо, и оставам с убеждението, че съм ѝ нанесла непоправима обида, но след малко се връща с малко томче, подвързано красиво със зелен и златен марокен. Отваря го на последната страница, започва да движи пръста си отдясно наляво под символите и мърмори напевно. Звучи ритмично, повтарящо се, хипнотично. Въздейства дори на маймунката. Тя лежи кротко, свита в краката ми, и гледа, без дори да мига. Нус-Нус ме е научил малко на арабски и различавам някои от думите в молитвите на жената. Слушам звуците, заучавам ги наизуст и ги повтарям като папагал, а маалема от време на време прави жестове в опит да ми обясни значението. Така научавам, че Ал-Фатиха означава "откриване", тя ми подсказва, като допира дланите си и след това ги отделя, сякаш се отварят на панти; че във вярата им Господ има различни имена. Маалема е доволна от мен. Потупва ръката ми, бърбори и наперено се движи наоколо с новооткрита гордост. Очевидно съм най-добрата ѝ ученичка, изпитание за уменията и способността ѝ да убеждава.

Зидана минава покрай нас, увита с одеяла и кожи, вижда маалема, седнала до мен с отворен Коран на коленете си, и ни поглежда мрачно. Амаду я стрелва с поглед и бързо се промъква под полата ми.

Една от другите куртизанки също като мен скоро ще роди, бременността ѝ предхожда малко моята, вероятно с една или две седмици. Тя е млада чернокожа жена с изпъкнали очи, нежни и влажни като тези на мопсовете на майка ми. В деня, в който започват родилните ѝ болки, останалите жени я обикалят загрижено, подменят къната върху ноктите, дланите и стъпалата ѝ. После започват да я обгрижват, като че ли самата тя е бебе, хранят я, носят я на ръце до тоалетната и обратно, а най-накрая и до импровизирания хамам, където пастата се измива, като оставя след себе си всичко боядисано в отровно оранжево, а тя изглежда невероятно доволна. Очите ѝ са очертани с молив; дори устните ѝ са боядисани. Уверяват ме, че това се прави от суеверие, за да отблъсква лошото влияние. Очевидно духовете, които те наричат джинове, обичат да се възползват в момент на слабост и може да се опитат да се вселят в тялото. Осъзнавам, че се питам къде ли още са нанесли къна.

Изглежда, защитната сила къната не е подействала и джиновете са си организирали празненство, защото детето на бедното момиче е мъртвородено. Денят е изпълнен с плач, жените не спират да вият и да премятат езиците си. Съсипаната майка къса дрехите си, дере лицето си с нокти и не позволява да вземат детето ѝ, за да го погребат, не пуска мъничките му глезенчета, докато те го дърпат от нея. Това е сърцераздирателна гледка. После сядам до нея за малко, галя ръцете ѝ и нареждам състрадателно, но видът на наедрелия ми корем предизвиква нови и още по-неутешими сълзи и аз си тръгвам, изпълнена с жал и тревога за това, което ще се случи с мен.

Това не е място за раждане на деца. Въпреки запалените мангали студът отвън се усеща. Прониква през гънките и отворите в плата на шатрите, през входовете, които никога не се затварят плътно, просмуква се през земята, през рогозките и ориенталските килими, постлани отгоре. И въпреки това понякога си представям как се промъквам навън през нощта, прекосявам реката през плитчините и се покатервам в планината, за да родя самичка в някоя пещера като диво животно.

22

При превземането на Тафилалт не се налага дори да извадим мечовете. Оказва се, че селяните, които ни приеха така добре в продължение на два дни, са били богато възнаградени, за да ни забавят, та ал-Харани и Мулай ас-Сагир да могат да отпътуват на север към Тлемсен. Пристигаме в Сиджилмаса и сме радостно посрещнати от жителите, които несъмнено само преди няколко дни са подкрепяли каузата на бунтовниците. Всички изнасят килимите от домовете си и ги постилат на улицата, за да може султанът да язди върху тях. Ние, разбира се, не разполагаме с торби за фъшкии (нито със златни бродерии, нито каквито и да е други) при това пътуване; боя се, че примерните стопанки ще трябва здраво да поработят, за да възстановят килимите си.

Бунтовниците са създали свой собствен берберски сврачи разкош на това място. Очевидно въстанието им е получавало чужда подкрепа, тъй като сред вещите, които са оставили след себе си в бързината, има пищни килими от Турция и Исфахан, нови френски мебели с крещяща украса от златни листа и английски оръдия, които карат очите на Исмаил да заблестят. Процесия от градски първенци идва да отдаде почести и излияния за лоялност. Предлагат живота си, мечовете си, синовете и дъщерите си, повечето от които са извънредно некрасиви. Исмаил е възхитен. Щом Рамаданът приключва, следват големи празненства и след седмици въздържание той се отдава на удоволствия с две или три момичета в леглото си едновременно всяка нощ, сякаш е решен еднолично да пренасели земите на родината си.

"Царедворците", останали в Сиджилмаса, са пъстра група: хора от Риф, скитници и измамници от най-различни племена и националности. Има двама мъже, които се кълнат, че са принцове на Асанте; португалски и холандски ренегати; търговци от Египет и Етиопия, които незабавно предлагат стоката си на новопристигналите. Исмаил нарежда тя да бъде конфискувана и я раздава пренебрежително.

– Ето – казва той и подхвърля на Бен Хаду ковчеже с ароматна смола. Всеки друг би се почувствал поласкан от този щедър дар, но Калайджията се усмихва огорчено: той не използва много парфюми. Докторът получава странна колекция от сушени бръмбари и скорпиони, използвани от някой от шарлатаните: по-късно разбирам, че ги е хвърлил в клозета от виковете на следващия, който го ползва. Исмаил ми дава сребърна кутийка, декорирана с орнаменти, и аз му изказвам щедри благодарности. Отварям я и откривам, че е пълна с някакви ароматни сушени листа, които миришат на дърво, на нещо сладникаво и лютиво, подобно на индийско орехче. По-късно същата нощ, след като султанът преспива с поредното си завоевание, принцовете на Асанте ме привикват, носят със себе си глинени лули и кесийка със сушени листа, които наричат тютюн, същите, каквито пушеше господарят ми, докторът. Предлагат да смесим малко от билката, която наричат киф, с тютюна, за да го "подсладим". Свивам рамене.

– Щом искате. – Веднъж бях опитвал тютюн и не бях особено заинтригуван. Оказва се истина. Билката наистина подобрява усещането и скоро тримата си приказваме като стари приятели, обгърнати в облаци от дим със сладникав аромат, смеем се на разказите си, които стават все по-несвързани и странни. След малко ме обзема страшен глад и отивам в кухнята да взема нещо за хапване.

Тъкмо се връщам с поднос, пълен със сладкиши и бадемови бисквити (които са много вкусни: не устоях и ги опитах, докато ги струпвах върху подноса), когато едно момиче със силно гримирани очи и изумителна усмивка ме спира. Не носи воал и е от номадите Аид Кабаши.

Облизва устни и препречва пътя ми като котка, която се готви да изяде птичка.

– Здравей.

Има екзотичен вид с тежките си триъгълни обици и огърлицата от раковини, проблясваща на светлината от факлите. Слага ръка върху моята и загледана по-скоро в мен, отколкото в подноса, казва:

– Изглежда доста апетитно.

Сещам се за добрите си обноски и ѝ предлагам сладкиш. Тя се смее.

– Нямам предвид това.

Прокарва ръка през робата ми съвсем преднамерено и я спира върху слабините ми. Вместо да се изненадам, започвам да се смея. Продължавам да се смея, докато тя придърпва главата ми надолу към своята и ме целува замечтано. Щом устните ни се разделят, тя казва:

– Наблюдавах те през целия ден. Ти не ме ли забеляза?

Налага се да призная извинително, че не съм. Как така? Тя е невероятна. Но не е Алис.

– Ти си много красив мъж.

Това ме кара отново да се разсмея.

– Жените са красиви, не мъжете.

– Нека отидем на по-усамотено място и да проверим това на спокойствие.

Взема подноса от ръцете ми и ме повежда като жертвен агнец към малка стаичка, настлана с цял куп овчи кожи.

Главата ми е толкова замаяна, че се чувствам, сякаш наблюдавам любовна двойка в проблясъци на халюцинации. Светлите ѝ пръсти докосват белезите ми. Промърморва:

– Е, ти наистина си голяма рядкост – преди да се покатери върху мен.

В опиянението, в което се намирам, никак не се учудвам от факта, че съм възбуден. Придържам я с две ръце, възседнала фалоса ми, като почти напълно обгръщам талията ѝ, украсена със сребърна верижка с амулети. Каквато и да е магията ѝ, наистина е мощна: действаме с пълна сила. Тя е дългокрака и гъвкава, със стегнати гърди и тесен ханш. Кожата ѝ е лъскава, а тъмните очи – нечестиви. Сменя позата и забелязвам, че хълбоците ѝ са заоблени като луната в пълната ѝ фаза. Ръцете и краката ѝ са нашарени с мастило. Светлите ѝ стъпала се вдигат пред мен като дар, щом коленича над нея.

Дневната светлина изпълва стаята и откривам, че съм сам. Ала върху купчината овчи кожи до мен несъмнено личи отпечатък от женски ханш.

В съзнанието ми една след друга изникват ярки сцени, твърде живи и странни, за да бъдат отдавнашни спомени. Господи, какъв джин се е вселил в мен? Аз съм евнух, кастриран съм: всичко това е невъзможно. Лежа там жаден и уморен и се лутам между липсата на вяра и пълната убеденост, въодушевление и срам. Трябва да е било от онзи киф; или от екзотичната магия на жената. Но сега сърцето ми е привлечено от Алис като магнит и едно тихо триумфиращо гласче ми прошепва, че макар и да не съм способен да даря някоя жена с деца, очевидно още мога да осигуря наслада, а това си е истински дар, нали така?

Времето, което прекарваме в Сиджилмаса, се оказва само кратка почивка, защото до нас достига вестта, че бунтовниците се съюзяват с берберите от Аит Атта и вместо да се закълнат във вярност към султана, те са напуснали замъците си в долината Драа и са се отправили към Атласките планини. Скоро след това пристига предизвикателно послание от вождовете на тези изменници, което предизвиква Исмаил да ги нападне. В планините са изпратени шпиони; няколко дни по-късно един от мъжете се завръща ранен и преди да издъхне, съобщава, че са намерили подслон в поредица от пещери високо в стръмните варовикови скали на Джебел Сагро.

Отново тръгваме на поход, въпреки че в средата на зимата Високият Атлас е опасно място. Исмаил обаче е решен да подчини племената, които му създават толкова грижи, или да ги унищожи завинаги. Гледките са впечатляващи, но студът е парализиращ и голяма част от пътеките са непроходими заради снега. Дори и най-добре обучените бухари не могат да издържат: отраснали в тропичен климат, не сме свикнали на подобни условия. Започваме да падаме един по един или страдаме от скованост, а след това от гангрена на ръцете и краката. Но Исмаил е все така непоколебим и продължава да ни води напред.

С приближаването ни от планината слизат трима от вождовете, за да преговарят. Имат вид на сурови мъже с непоколебимо изражение и поглед и при все че се усмихват, поднасят дарове и щедри комплименти, в погледа им не се четат усмивки, особено когато Исмаил им поднася памучни туники като дар, безполезни в зимните условия и с лошо качество, сякаш са някакви просяци.

– Нямам им вяра – казвам тихичко на Бен Хаду, който стои до мен и наблюдава тази шарада.

Дори мускулче в тялото му не потрепва и не откъсва поглед от султана.

– Няма голямо значение дали ти им вярваш. Те ще направят каквото поискат, а Исмаил ще направи каквото той иска. Те са важните в тази игра, а ние сме само зрители.

– Зрители, които могат да умрат заради нечий каприз.

Той се обръща безстрастно към мен.

– И животът, и смъртта са въпрос на каприз, Нус-Нус. Изненадан съм, че си оцелял толкова време в двора, без да научиш този урок.

Вождовете си тръгват с обещанието, че скоро ще се върнат с останалите от племето Аит Атта и ще хвърлят оръжията си в краката на султана. Ние чакаме в смразяващия студ и хапваме от оскъдните си запаси.

След като минава месец, а те още не са се предали, става ясно, че никога не са имали такова намерение, а са използвали отлагането, за да подсилят укрепленията си и да свикат подкрепления. Исмаил е бесен. Отхвърля всички съвети за противното и нарежда да атакуваме.

– Пророкът ни казва, че капка кръв пролята за каузата на Господ, една нощ прекарана с оръжие, са по-ценни от два месеца постене или молитви! Греховете на онзи, който падне в битка, биват опростени: в Деня на страшния съд раните му ще заздравеят и от тях ще се разнася сладостен мускусен аромат; крайниците, които е загубил, ще бъдат заменени от крила на ангели и херувими! В името на Аллах и великото ни кралство, напред!

Той е добър оратор, но дори генералът на кавалерията продължава да упорства. Бързо е принуден да замълчи; езикът му още се движи, когато главата му достига земята.

Това поставя край на всички колебания, поемаме напред по наклонените сипеи, размахваме оръжия и крещим решително. Но мъртвият кавалерист беше имал право, разбира се: конете са повече от безполезни на такова място. Не могат да се движат през тесните кози пътечки, нито върху коварните камъчета, с които е покрита планината; навсякъде около нас има коне, които се препъват и падат и представляват не по-малка опасност от берберските стрели, които се сипят върху нас от небето. До мен стои дезертирал европейски войник, който проклина невъздържано, когато една стрела профучава край него.

– Исусе Христе! Кои са тези проклети хора? Проклети диваци! Никой вече не използва проклети стрели!

Звуците, които издават ранените коне, са ужасни; дори и най-претръпналите в боя се потрисат. Аз, който съм възможно най-далеч от претръпнал, усещам как коленете ми омекват, а хватът на ятагана ми отслабва. Горките добичета, мисля си. И аз ли накрая ще крещя така?

Окуражени от адските звуци отдолу, берберите се показват от ръба на скалите, ние влизаме в обхвата им и започват да ни обстрелват с мускетите си. Един куршум рикошира в скала близо до мен и парче отчупен камък ме удря по брадичката. Болката е толкова остра и неочаквана, че не успявам да сдържа вика си и внезапно ме обзема срам, но той е погълнат от общата шумотевица: чувствам парене в порязаното място, но не е истинска рана. "Продължавай да се катериш, Нус-Нус – подканям сам себе си, – въпреки че едва дишаш и не си много наясно как се стреля с оръжието до хълбока ти. Не се вглеждай в мъртвите или умиращите. Не поглеждай нагоре. В името на Господ недей, недей да поглеждаш надолу..."

Теренът става невероятно стръмен и се налага кавалерията да се откаже. Ездачите повеждат оцелелите коне надолу от тази страна на планината, която е извън полезрението на султана. Що се отнася до останалите от нас, след жертвите, покосени от мускетите, главнокомандващите ни повеждат към по-закътано място и продължаваме да се катерим с прибрани оръжия, тъй като се налага да се придържаме и с двете си ръце. Така или иначе, размахването на оръжия е безсмислено: врагът е високо горе, а султанът, който обича да се наслаждава на гледката на проблясващи мечове, докато армията му атакува – много по-надолу. Стъпваме несигурно по тежкия терен, събаряме камъни, които се сипят по главите на тези под нас; струва ми се, че представляваме за тях по-сериозна опасност и от врага. Поемам риска да погледна назад и ми се ще да не бях го правил: земята стръмно пада на една страна. Това е като да се катериш над бездна. Сърцето ми започва да бие така лудо, че не мога да си поема дъх; в един миг главата ми се замайва и ми се струва, че ще повърна.

Сам съм си виновен! Можех да остана при по-добри условия с харема в зелените долини на Мелуия и тогава щеше да е нужно да се браня само от великия везир, вместо да участвам в битка с хиляди побеснели мъже от племената на ронливия им планински склон. Въпреки че, с благодарност към Господ, мога да кажа, че са доста неумели стрелци. Сред нашите хора почти няма такива, които са били повалени от куршум, повечето от тях са жертва на трудния терен. Вече почти съм се примирил с тази мисъл, но вдигам поглед и виждам, че ръбът на скалата е пълен с бербери, а дългите дула на оръжията им са насочени към нас, сякаш се плодят от самата планина с всеки миг.

Заплашен от сигурна смърт отгоре и отдолу, замръзвам, опрял чело в студената скала, а кръвта бучи в ушите ми.

Господ да ми е на помощ. Цялото ми тяло се тресе, мускулите ми са изпаднали в постоянен тремор, който се влошава с всеки миг. Дори зъбите ми тракат. Още малко и ще падна от скалата без чужда помощ.

– Продължавай!

Гласът е познат, но в този момент дори да принадлежеше на Господ, нямаше да ме е грижа.

До мен изниква лице: слабо, тъмно, напрегнато, очите са изпълнени с някакъв вътрешен блясък. Пред мен се появява усмивка. Това е Бен Хаду.

– Кураж, Нус-Нус! Напред към славата. Или към Рая, зависи какво ти е отредено.

Никога не съм го мислил за фанатик, но наистина изглежда, сякаш изпитва наслада. В този момент го мразя повече и от султана, който ме прати тук.

– Хайде, момче, продължавай. И престани да размишляваш, мисленето не е работа за мъж в битка.

Слагам военната си маска, Сенуфо маската. Налагам на предателските си крайници да ми се подчинят и продължавам да се катеря сляпо и глупаво към дулото, което ме дебне.

Час по-късно се озовавам сред оцелелите. Бяхме победили или по-скоро берберите се бяха оттеглили, като ни отстъпиха предната линия от укрепленията си, припасите си и много добитък. Онези, които се впуснаха в бой, не се справиха много добре: пътека от безжизнени тела свидетелства за неуспешната атака.

Стотици мъртви мъже и за какво? За покоряването на недостъпна скала, няколко торби зърно и стадо мършави овце. И въпреки това тези, които успяхме да стигнем до тук, сме изпълнени с пламенна енергия, въодушевление, което поглъща всичките ни съмнения и страхове. Поемаме победоносно надолу към широка седловина, като водим пред себе си овцете, обсебени от представата за печено месо.

Никой не е подготвен, за онова, което следва. Берберите ни заобикалят от всички страни, появяват се като джинове около нас. Въздухът се изпълва с гъст дим от мускетите и звуците на умиращи хора и овце. Правя това, което ме посъветва Бен Хаду: преставам да мисля. Това е, оставям тялото си да мисли вместо мен, тъй като то очевидно има по-голяма представа от случващото се, отколкото съзнанието ми. Първият мъж, когото убивам, е въоръжен с дълъг нож... ала моята ръка е по-дълга. Вторият идва с тояга; препъвам се, той тръгва със засилка към мен, губи равновесие и мечът ми (по-скоро случайно, отколкото умишлено) пронизва врата му. Внезапно съм изплискан с кръвта му. Спомням си труп, на който моят господар, докторът, направи дисекция и докато отблъсквам атаката, през съзнанието ми преминават думите каротидна артерия като пулсиране в мозъка ми. Пронизвам следващия в ребрата, докато се опитва да презареди, и след това губя бройката, но удрям и крещя като обсебен от демони или от ужас; дори не усещам ножа, който се забива в гърба ми и оставя рана от едната плешка до другата.

В някакъв момент нападателите ни трябва да са се изпарили отново, като бързо са се оттеглили в необятните планини, защото хаосът и клането са заменени от зловеща тишина, нарушавана единствено от пъшкането на ранените и крясъците на лешоядите, които кръжат над нас, предвкусвайки огромен пир.

Този ден загубихме четиристотин души, цвета на армията на Мекнес, най-добрите бухари. Какъв шанс имаха в битка на непознат терен, срещу хора свикнали с планинския климат?

Щом султанът ме вижда, помисля, че му се е явил ходещ мъртвец.

– Ах, Нус-Нус, и теб ли ще изгубя? – Когато осъзнава, че голяма част от кръвта по мен е чужда, ме придружава до потока и ми помага със собствените си ръце да се измия, а когато вече съм чист, ме прегръща като баща. Не зная какво да кажа или направя; боя се, че съзнанието му е размътено. По-късно ми хрумва, че вероятно съм бил олицетворение на всички верни нещастни бухари, които беше загубил през деня, всички лоялни войници от равнините и джунглите на моя регион и това е неговият начин да потърси изкупление за това, че ги е изпратил на сигурна смърт.

Исмаил е принуден да моли за примирие: дори той осъзнава, че не може да победи Аит Атта на тяхна територия. Някои от вождовете им слизат от хълмовете и султанът заколва камила със собствените си ръце в чест на обета си, че берберите ще живеят независимо и ще бъдат освободени от данъци. В замяна племенните вождове се кълнат в солидарност срещу общите врагове: християните. Това споразумение е бутафорно, както е известно на всички ни, прави се единствено заради запазване на достойнството, тъй като берберите и без друго не плащат данъците си, а няма опасност християнските войски да застрашат този отдалечен район на кралството. Все пак споразумението включва обещание за безопасно пътуване през Атласките долини. Това огорчава султана – огромно унижение. Убеден съм, всички осъзнаваме, че той няма никога да забрави или да прости.

23

Имам син! Трудно е да се повярва, че такова идеално малко създание може да произлезе от подобен съюз, да не говорим за кървавата история около раждането му. Всеки ден прекарвам часове да се взирам в него, сякаш може да изчезне като в сън. Гледам ококорените му очи и тъничките му къдрици, мъничките му краченца, всяко от миниатюрните му пръстчета, което си има става и нокътче. Не мога да опиша точно цвета на кожата му: прилича на гъста сметана с капка кафе; нежната вътрешност на бадемова ядка; черупката на яйце или пуха под кокошата перушина едновременно, и същевременно нито едно от тези неща. И на фона на това светло маслиненокафяво, очи в най-невероятното лазурносиньо. Плачът му е като на оплаквачка, а апетитът – като на лъв. Що за чудо на природата е вълшебното ми смесено дете! Дали някоя жена е раждала такова забележително бебе?

Въпреки че ме заливат подобни чувства, осъзнавам, че това се дължи на майчинството, вероятно се случва на всички жени и не съм съвсем обективна. Но не ме е грижа. Това бебе е същинско чудо и го обожавам до такава степен, сякаш пред мен лежи заспало собственото ми сърце. Настъпват моменти обаче, в които горещите вълни са заменени от студени и ме обзема страх, че нещо лошо ще се случи с момченцето ми. Когато получа подобен пристъп, дори не мога да спя.

Момчето е кръстено Мохамед, не по мой избор, а според широко разпространена тук традиция за името на първородния син. Аз го наричам Момо.

Зидана ме посещава всеки ден под един или друг предтекст; също така всеки ден разповива Момо и провежда щателно инспекция. Вдига го и оглежда мъничкото му телце, изпълнена с любопитство, след това се смее и си тръгва, без да каже дори дума. Често изпраща малки подаръци – печени ядки или сушени плодове, бонбони, а веднъж прати незабравим дар – плато захаросани скакалци, – но аз съм наясно, че не трябва да вкусвам нищо от онова, което ми е пратила, не давам дори на Амаду да опита, въпреки наставленията на Нус-Нус.

Не само Зидана гледа странно детето ми; маймунката често сяда до мен, докато синът ми спи в скута ми, и гледа малкото човече така заплашително, че се боя да не му направи нещо, ако ги оставя сами. Понякога, докато храня детето, Амаду се покатерва в скута ми и се опитва да захапе другата ми гърда. След като съм го отблъснала, той си тръгва и бърбори така разгорещено, та човек би си помислил, че съм опитала да го убия. Подобно поведение помрачава дните и мислите ми, защото зная, че ако продължи, ще се наложи да взема трудно решение.

Очевидно отсъствието на султана е причина за отпускане на строгите правила по отношение на харема, тъй като днес имам посещение от самия велик везир Абделазиз бен Хафид. Честно казано, изпълнена съм с объркване от това, че го виждам тук. Бях останала с убеждението, че наказанието за пълноценен мъж, посетил съпругите от харема, е смърт, но той ми казва, че е упълномощен от самия султан и иска да огледа детето. При вида на Момо изглежда доста озадачен и пожелава да го види съблечен; боя се, че съм прекалено сдържана. Ръцете на Абделазиз приличат на женски; дланите му са меки и пухкави, но зад тлъстината има мускули, а в черните му очи се чете хладна решителност. Нямам му доверие и се тревожа, че крои нещо подло; Амаду също не го харесва, зъби се срещу него и пищи от разстояние.

Съпротивата ми не го разколебава; продължава да идва и всеки път носи подарък: шишенца с парфюм с наситен аромат на мускус и ароматна смола, парчета кехлибар със сладка миризма, които да ароматизират дрехите ми, френско креватче за бебето, цялото покрито със златни листа. Развеселена от абсурдната разточителност на този предмет, опитвам се да го откажа.

– Ля, безеф, безеф, сиди! – (Вече зная малко арабски.) – Джамил... Прекрасно е, но не.

Той обаче настоява.

– Това дете е на Исмаил и трябва да получи почести. – Прави пауза. – На Исмаил е, нали така?

– Разбира се.

– Несъмнено ли е? Само че – той разперва ръце извинително – чуват се приказки.

– Приказки?

– От друга заинтересована страна.

Не разбирам и го казвам.

– Простете за думите ми, но лейди Зидана казва, че робът Нус-Нус има предпочитания към вас. – Гледа ме настойчиво и съм напълно шокирана. Не успявам да потисна изчервяването си. Усещам как горещината се надига от приписването на тази вина.

– Нус-Нус е истински джентълмен и добър слуга на султана.

– Не това се говори из двора. Говори се, че ляга с вас и това дете е негово.

– Детето е на султана и на никой друг. Освен това не мисля, че кастриран мъж е способен на нещо подобно.

На лицето му се настанява изражение, което не мога да разтълкувам. После казва:

– Вярвам ви, мила моя. Но Зидана е безмилостен противник и се занимава с магии. Ако ми осигурите доказателство за злите ѝ деяния, мога да ви осигуря защита и сила срещу нея. Стига да искате да запазите себе си и детето си в безопасност.

Минава седмица преди следващото му посещение. Случва се така, че то съвпада с визитата на маалема, която ми е донесла китка розмарин да ароматизира шатрата ми, развиква се, покрива се с воала си, създава истинска суматоха и сяда между нас, за да ме предпази от присъствието му.

След като той поднася извинения и си тръгва, тя казва:

– Властен мъж. Опасен.

– Да, зная. Той е дясната ръка на Исмаил.' Тя клати яростно глава.

– Само дясната ръка на моя господар Исмаил е негова дясна ръка. Абделазиз бен Хафид е нещо съвсем друго и мястото му не е там.

Властен. И опасен. Трябваше да запомня думите ѝ. Вероятно английското ми възпитание ме възпря да го порицая или да отбягвам присъствието му. Истина е, че се боя от Зидана и имам нужда от съюзник. По някаква причина Момо е завладян от великия везир. Не ми е нужно много време да се досетя за причината. Мъжът е покрит с бижута. В чалмата му има перли, подгъвите и предната част на робата му проблясват, покрити със злато, а по пръстите и ръцете носи бижута, обсипани със скъпоценни камъни с размера на пачи яйца. Скъпоценности сияят дори по дръжката на кинжала, който носи (няма вид да го е използвал за нещо повече от белене на ябълка), и по носовете на чехлите му. Един смарагд привлича вниманието на момчето особено силно, веднъж то го сграбчва и не иска да го пусне, без значение как го увещаваме, опитваме да издърпаме или пробваме да привлечем вниманието му към нещо друго. Най-накрая успяваме да му вземем камъка, но той започва така да реве, та човек би си помислил, че дверите на ада са се отворили и се изливат през неговата уста. Абделазиз се отдръпва.

– Има забележителни дробове: и сериозен характер. Трябва наистина да е син на баща си. – Черните му очи се втренчват в мен, докато не отмествам поглед.

При следващото си посещение носи подарък на Момо: златен пръстен с печата на султана и една огромна перла, поставена в средата.

– Исмаил сам би дал това на момчето, ако беше тук. – Закачил е пръстена на златна верижка, тъй като е твърде голям за детето, и го овесва на бебешкото вратле. Момо се вкопчва в новата си играчка с голямо удоволствие. – Дава по един такъв на всеки от истинските си синове. – Навежда се към мен и ме потупва по ръката. – По-добре да не допускате Зидана да го вижда, нали така? – След това ми намига фамилиарно.

Сядам встрани от него и мушвам всяка от ръцете си в противоположния ръкав.

– Много мило от ваша страна, господине... mezian, mezian... но вероятно би било по-добре да изчакаме султанът да се завърне от пътуването си и сам да го подари?

Великият везир се усмихва доволно.

– Скъпа, Исмаил може много дълго време да не се върне от войната с братята си. – Прави многозначителна пауза – Ако изобщо се върне... трябва да запомните това и предложението ми към вас.

– Но кой би могъл да устои на толкова голяма армия? Мисля, че дори самият крал на Англия не може да свика подобен брой.

– Кралят на Англия! – отвръща подигравателно Абделазиз. Махва пренебрежително с ръка, сякаш прогонва муха. – Нищожно княжество. Баща му беше обезглавен от собствените си хора. Що за крал е това? А синът е бивш изгнаник, който избяга от отговорност, без да има пукната пара и търсеше подаяния ту от французите, ту от холандците.

– Всъщност – казвам спокойно, – той гостува веднъж на семейството ми в Хага.

Това го изненадва.

– Щом кралят на Англия е приятел на семейството ви, защо не е водил преговори за откуп?

– Беше преди много време – отговарям кратко. Премълчавам другата част от истината: майка ми е толкова бедна, че ме продаде на търговец на манифактурни стоки.

Този разговор променя отношението му към мен в определена степен. Но вместо да проявява повече уважение, както би се предполагало, изглежда доста по-настойчиво търси компанията ми. Понякога ме посещава в два или три дни последователно. Държа златната верижка скрита под дивана.

– Това не е редно – отсича един следобед маалема през стиснати устни. – Не е моя работа да го казвам, лалла, но трябва повече да внимавате за своята репутация. Той е голям враг на Зидана. Но тя е далеч по-опасна от него. А ако тя реши, че посещенията му означават нещо повече... Султанът не прощава, шараф.

При следващата визита на великия везир съм се постарала при мен да има други жени и също като тях слагам Еоал пред лицето си; въпреки че забелязвам как една или две от тях, които са по-дръзки, го гледат изкусително над воала.

Една вечер Макарим ми носи чай заради главоболието ми.

– Това ще премахне болката – казва нежно и сипва чая от сребърния чайник в стъклена чаша отвисоко. Ароматът му е смесен: на подсладен чай и градински билки. Чакам я да го опита, после отпивам глътка и я задържам известно време в устата си. Вкусът е по-наситен, отколкото на обикновения ментов чай; не толкова сладък. Преглъщам и усещам как течността минава през хранопровода и стига до стомаха, като стопля всичко по пътя си.

Когато се събуждам, главата ми тежи и пулсира; не мога да събера мислите си. Примигвам и се опитвам да фокусирам погледа си, но в шатрата е тъмно и неестествено тихо. Лежа на дивана с усещането, че нещо се е променило. Оглеждам се в мрака. На пръв поглед всичко изглежда нормално; но чувствам някаква празнота, отсъствие. Изправям се прекалено бързо и ми се завива свят. Щом възвръщам равновесието си, запалвам лампата във факлата до себе си с трепереща ръка, внезапно изпълнена с ужас, и я вдигам високо. Златистата светлина се отразява в декорацията на креватчето, в което спи ангелчето ми. Щом светлината го осветява, тишината е нарушена от силно бърборене, което ме кара да изкрещя. В креватчето няма дете, а вместо него, там седи маймуната Амаду със златната верижка на врата и пръстена, проблясващ на светлината, докато се полюшва. Очите му светят триумфално.

– Момо? – гласът ми е остър и писклив, но набира мощ с паниката, която ме завладява. – Момо? – превръща се във вой.

Изтичвам пред шатрата с треперещи крака.

– Бебето ми! Уалади! – викам аз – Взели са ми бебето.

Притичват жени, но Макарим, прислужницата ми, не се появява.

– Може да го е завела при останалите бебета – казва една от тях.

– Вероятно не е могъл да заспи и тя го разхожда.

– Може да са в хамама. Ще отидем да проверим.

Но останалите си разменят тревожни погледи, когато си мислят, че не ги гледам.

Тичам от шатра в шатра, бутам мебели, събарям покривки, щурам се като животно. По лицето ми се стичат сълзи и сополи. Отново излизам навън в тъмнината. Отнякъде съм взела нож, малък декоративен предмет, и го размахвам, замаяна от ужас. Най-накрая се появява маалема и ме хваща за ръката.

– Шшш, лалла. Шшш, успокой се.

Успокоени, че някой ще се погрижи за лудата, останалите куртизанки се оттеглят.

– Знаеш ли какво са му направили? Знаеш ли къде е?

Тя се отдръпва при проблясването на ножчето.

– Ела с мен, но тихо, и махни това нещо.

Тя ме повежда зад шатрите. За толкова едра жена е доста пъргава, а и зрението ѝ е отлично, защото не се препъва нито веднъж. Докато вървим, ослушвам се за плача на бебето си, а този на другите деца не ме обърква, защото звуците на всяко бебе са различни за една майка, също като вида му. И въпреки че очаквам да го чуя, не мога да се отърва от образа в съзнанието си, в който лежи неподвижно върху купчина дрехи, изоставен, безжизнен. Или увит и заровен в бунището. Или пък изоставен в планината на вълците и чакалите. Докато си представям тези ужасни неща, започвам тихо да стена. Не мога да спра: стискам устни, но те треперят толкова силно, че звукът се изплъзва от тях.

Най-накрая стигаме до шатра, от която се чува музика, шатра, покрита с кадифе и коприна, по-пищна дори и от тази на султана, и това засилва убеждението ми, че принадлежи на Зидана. На светлината на запалените свещи вътре се виждат танцуващи силуети с вдигнати високо ръце и ми се струва ужасно нередно да има хора, които се веселят, докато детето ми го няма. Маалема слага пръст пред устните си и ми посочва по-малка шатра, встрани от тази на султанката. Щом се уверява, че съм я разбрала, тя кимва и бързо си тръгва.

Приближавам се до шатрата, ослушвам се за миг, а след това вадя ножчето си, разрязвам процеп в плата и надниквам вътре. Там е пълно с различни неща: торби и буркани с брашно, масло и мед, фунии със захар и сол. Близо до входа има две жени, седнали на столчета, наведени над някакво стъклено приспособление над малка горелка. Светлината е зловеща, но каквото и да има в стъклото, от него излиза цветна пара; дори и така мога да видя, че жените са Макарим и Таруб, една от прислужниците на Зидана. А какво е това в тъмнината зад тях? Зад чантите и бурканите има нещо светло, увито в тъмен плат. Една от жените се навежда напред и светлината достига до златиста къдрица, която се показва от зеблото. Момо... Той не помръдва и сърцето ми се свива. Налага се да притисна устата си с ръка, за да потисна вика на отчаяние и гняв, който напира в мен. Макарим и Таруб просто си стоят там, обвити в дима, който се издига от някакъв съд помежду им: подават си мундщука една на друга и се смеят.

Премествам се на мястото, където торбите са натрупани най-високо, и с огромни усилия изваждам част от колчетата, които придържат стените на шатрата към земята. Промъквам се вътре по корем. През цялото време обаче чувам глас в главата си, който ми казва, че синът ми е мъртъв: той е мъртъв и те пазят трупа му, за да може Зидана да го използва за някой от магическите си ритуали...

В този момент вързопът помръдва. Замръзвам на място – представяла ли съм си това? Сдържам дъха си, чакам и наблюдавам. Показва се ръчичка, размахва се мъничко юмруче. Така прави Момо, преди да се събуди, мъничкото му предизвикателство към света. След секунда ще започне да настоява за храната си с рев. Вълнението събужда отново кръвта ми и тя забучава в тялото ми. Още няколко сантиметра до лактите и коремчето му и ще хвана зеблото, в което е повит; едно дръпване и ще хвана крачето му. Вече виждам личицето му, поема въздух през отворената си уста. Трето дръпване и... зеблото се закача на невидимо препятствие. Отчаяно дръпвам по-силно и се чува звук от разкъсване. На мен шумът ми звучи оглушително, сякаш съм раздрала материята на самата нощ, но жените са така унесени в пушенето и приказките си, че дори не се обръщат. В следващия миг момчето ми е в ръцете ми и изглежда толкова изненадано да ме види, че забравя да заплаче; после се озоваваме вън от шатрата, погълнати отново от кадифената тъмнина.

Връщам се в шатрата си с Момо, който доволно се храни, а Амаду ме гледа уморено, скрил златната верижка в някакво негово тайно скривалище, и сядам, изпаднала в невероятен ужас, заел мястото на облекчението, че съм открила детето си. Какво ще правим двамата отсега нататък, обкръжени от врагове от всички страни? Струва ми се, че никога повече няма да заспя.

24

Едва две седмици след примирието с берберите времето се обръща срещу нас и в планините вилнеят снежни бури. Налага се да изоставим английските месингови оръдия, които взехме чак от Тафилалт – изядохме воловете, които ги теглеха. След това изядохме няколко от берберските овце. Вече ни останаха единствено товарните животни, но имамът ни обясни, че това е грях: забранено е от Пророка, тъй като всяко живо същество е родено с някаква цел, а те са родени, за да носят, не да служат за храна. Изяли сме всичко, освен конските амуниции и кожените юзди, така че вероятно те са следващите.

Най-накрая, когато сме обезумели от глад, светият човек заявява, че условията са критични, затова забраната може да падне и настъпва истински празник. Исмаил е решен по-скоро да умре от глад, отколкото да се противопостави на една дума от Корана: той заявява, че с приближените му (което за беда включва и мен) ще продължат напред, докато чудодейно не се появи храна според Шериата. Боя се, че сред нас има такива, които проклинат господаря вътрешно, макар че не смеят да го направят на глас: из тези планини е пълно с джинове, които биха го известили за това. Виждаш ги с периферното си зрение, проблясване във висините на снежната буря; светлинка, там, където не би трябвало да я има; приглушен пламък в мрака.

Някои от робите, които се грижат за личните нужди на султана, се измъкват след последната молитва и измолват по парченце от муле. Хващам Абид да изсмуква последните парченца месо от едно копито и изпуска шумна въздишка на облекчение, след като му обещавам да не го издам. В интерес на истината нямам сили да го направя. Има моменти, в които ми се иска само да изляза на снега, да легна и да чакам подобните на пера бели снежинки да се стелят върху мен като самия Бял лебед и да ме отведат в забвение.

Точно когато мрачните спомени за слуховете относно местните канибалски племена ме обсебват, се случва така желаното чудо и се появява ловец, преметнал на раменете си планинска овца, уловена някъде по опасните върхове. Султанът приветства пристигането му с голяма радост и молитви. Възхищава се на огромните извити рога и възнаграждава ловеца с голяма торба злато, която бедният човек взима с благодарност, но опечален. Исмаил вижда, че мъжът е готов да замени всяка монета за хапка от месото и щедро му предлага един от печените крака на животното, при което ловецът избухва в сълзи, коленичи и заявява, че султанът е най-благородният, божествен и обичан водач, управлявал някога Мароко. Исмаил е толкова доволен, че провъзгласява човека за съветник, който ще получи равен дял от плячката, заграбена в Сиджилмаса. Мъжът не може да повярва на ушите си и цяла вечер обикаля ту при един, ту при друг от нас и моли обещанието на султана да бъде повторено, за да не би да е сънувал.

Времето става още по-лошо. В продължение на три дни не можем да помръднем. На пазачите е наредено да пазят от срутване на сняг върху шатрата на султана, за да не бъдат задушени хората вътре. Една сутрин откриваме двама от стражите на Исмаил замръзнали на местата си, сиви сенки на хората, които бяха.

Когато най-сетне времето се изяснява, наблюдателят докладва, че в долината под нас има орда берберски племена и е препречила пътя ни за спускане по планинския склон.

– Искат да ни оставят да умрем от глад – отбелязва мрачно Бен Хаду.

Няма да чакат дълго. Планинската овца е далечен спомен.

– Идете да им занесете дарове и да разберете кои са – нарежда Исмаил на Калайджията, който макар уморен и измършавял, е най-добрият дипломат сред нас.

Чакаме изтощени и премръзнали. Берберските варвари със сигурност ще убият Калайджията и ще върнат главата му като подигравка. Вероятно просто ще умрем в снега. Или в момент на слабост ще бъдем спечелени на тяхна страна срещу чиния пикантно печено месо (и с по-малко биха ни спечелили). Никой не очаква пратеникът ни да пожъне успех: за хората от племената унищожаването на враговете им означава много, а нямат нищо за губене. Султанът обаче е упорит както винаги, има и други планове освен дипломацията. Когато Бен Хаду се връща, той не е сам. С него са дошли двама бербери, богато възнаградени със златото на султана, за да ни заведат до прохода Телвет, а оттам до долините на Маракеш, при което ще заобиколим берберска армия под закрилата на нощта.

С хладен прагматизъм или пълно отчаяние оставяме след себе си три хиляди шатри, всички ценни съкровища от заграбеното в Сиджилмаса и две хиляди роби, които отказаха да направят дори една стъпка и мълчаливо се оттеглят в светлината на пълнолунието.

След цял ден ходене вече виждаме Града на червените стени. Тъй като чумата все още върлува там, Исмаил се връща в хълмовете и отсядаме в едно берберско село, като изяждаме всяка овца или коза, които селяните са запазили за тежката зима. Настроението е приповдигнато. Ние сме живи! Защитникът на праведните отново доказа, че заслужава тази титла.

Докато стигнем до Дила, където се е преместил дворът, минава повече от половин година. С всяка стъпка усещам как вместо нетърпение ме обзема тревога. Дали Алис е преживяла раждането и ако е така, дали е оцеляла след набезите на Зидана?

Това, че не мога веднага да отида в харема и да я потърся, е истинско мъчение, освен това не е останал никой, когото мога безопасно да попитам. Вместо това султанът се възползва от лукса на така дългоочакваната парна баня и аз се скитам между войнишкия лагер и двора, без да принадлежа към нито едно от двете места. Навсякъде има празненства в чест на събирането на семейства и приятели; траурен вой при вестта за загиналите. Никой не го е грижа дали аз съм жив, или мъртъв, чувствам се като призрак сред множеството.

– Изглеждаш унил, Нус-Нус.

Обръщам се. Това е готвачът Малик. Удряме ръце като стари приятели. Ние сме стари приятели. Внезапно се изтръгвам от меланхолията, в която бях изпаднал. Не спираме да се хилим един срещу друг.

– Ела – казва той, – има печено агне за вечерята на султана и любимата сладка тиква на Негово Величество, както и кускус със стафиди. Май имаш нужда да се поохраниш. – Отдръпва се от мен на ръка разстояние и ме оглежда с вдигната глава. – Променил си се, така да знаеш. Отслабнал си, не че имаше много за сваляне, изглеждаш по-стар.

– Благодаря.

– Не в лошия смисъл. Така се отразява войната на мъжете. Предполагам, че ги прави по-издръжливи. Високият Атлас през зимата определено не ми се струва привлекателно място. – Отвежда ме до дълга шатра, която служи за кухня. Там е топло и оживено, пълно с пикантни аромати, от които устата ми се пълни със слюнка и се налага да преглъщам непрестанно, за да не ми потекат лигите като на куче. Сядам на един стол, докато той кълца, вика и задушава нещо, а накрая ми поднася чиния с кускус, покрит с пресни свежи зеленчуци

– Зеленчуци! За пръв път от седмици. След това ги полива с великолепен ален сос и известно време просто стоя там, държа чинията в ръцете си и се взирам в нея. Червени домати, смарагдов грах, опалови стафиди, златна тиква. След зимното ни преживяване в монотонните планини това е истински празник за окото, тържество на цветове. Не ми се иска да съсипя това съвършенство, като го изям; в този момент Малик слага в средата на чинията димящо парче месо с аромат на чесън и кимион и повече не мога да се сдържа, започвам да ръфам като изгладняло псе.

Докато се храня, той ми разказва за новостите в двора, по-голямата част от които минават покрай ушите ми като безсмислени брътвежи, докато долавям думата "лебед" и сърцето ми подскача.

– Я повтори – изломотвам с пълна уста.

– Белия лебед роди дете, но имаше много слухове за произхода му.

Сърцето ми се надига и спуска като водно конче над езеро.

– Майката и детето радват ли се на добро здраве? – питам, като се опитвам тонът ми да е изпълнен с безразличие.

Малик свива рамене.

– Чуваха се слухове... не е моя работа да приказвам. Сигурен съм, че тя е добре, но... – Той има отпуснати подвижни гънки от мека кожа по челото си, които се набръчкват, когато се концентрира. Извръща съсредоточените си кафяви очи към мен. – Пази се, Нус-Нус, носят се зловредни клюки, според които детето е твое.

Втренчвам се в него.

– Мое? Това би било истинско геройство!

Намръщването се превръща в полуусмивка, разкривена и иронична.

– Аз знам, Нус-Нус, и ти знаеш. И въпреки това бъди нащрек. Твоята загриженост към нея не е останала незабелязана.

Насилвам се да се засмея и да се наведа отново към храната си, за да не може да зърне истината. Изяждам всичко до последната хапка, въпреки че вече нямам апетит.

– Е, Нус-Нус, как ти се струва вкусът на истинска храна след толкова седмици?

Исмаил е необичайно загрижен по време на ежедневната процедура по опитване на вечерята му за отрова. Съвсем се бях забравил по-рано. Коремът ми е така издут, като че ли всеки момент ще родя дете от тиква и кускус и бели зрънца нахут вместо очи. Едва се сдържам да не се оригна при следващата лъжица, която се насилвам да хапна. Преглъщам и се усмихвам, преглъщам и се усмихвам. Изпадам в престорен възторг и се опитвам да възклицавам подобаващо, а щом е ясно, че храната е безопасна за султана и той може да яде, аз съм освободен и похабявам изкусно приготвеното ястие на Малик, като повръщам всичко в една кофа.

На следващия ден султанът посещава харема си. Първо отдава почит на Зидана, която оплаква печално загубеното му тегло.

– Джиновете са взели плътта ти! Някой те е омагьосал!

Исмаил не търпи дълго приказки за джинове.

– Като че ли ти си я откраднала – отвръща ѝ той и шляпва още по-наедрелите ѝ задни части. Султанката е така слисана от нарушаването на протокола, че не казва нищо, но му позволява да я отведе в покоите си, за да положи началото на новата глава в дневника.

Това ми осигурява шанса, който очаквах. Обяснявам на стража пред портите на харема, че идвам да взема маймунката си, а той ми махва с ръка и се усмихва по начин, който изобщо не ми харесва. Вече влязъл в харема, изправям се пред нов проблем: никъде не откривам Алис. Приближавам до една прислужница.

– Не знам, тя постоянно се мести – отвръща ми раздразнено момичето. – Не си губи времето с нея.

Друга казва:

– Белия лебед? Не ме разсмивай! – И отминава, сякаш съм я попитал къде мога да намеря еднорог или феникс.

Тогава съзирам Макарим, робинята за личните нужди на Алис. Тя ме забелязва и се опитва да ме подмине, но аз заставам на пътя ѝ.

– Къде е англичанката?

Тя се ухилва подигравателно срещу мен.

– Джиновете я отмъкнаха.

Хващам ръката ѝ.

– Какво искаш да кажеш? Къде е?

Тя се опитва да се освободи, но аз съм отчаян. Започвам да разтърсвам тялото ѝ и със сигурност не нежно.

Макарим изпищява.

– Махни си ръцете от мен! Ще се развикам и стражите ще ти отрежат главата.

– Къде е Алис? Сигурен съм, че знаеш!

– И какво, ако е така? Тя е просто побъркана жена, а ти си кастриран мъж. Тя няма мозък, а ти топки. Да бъдете проклети и двамата дано!

Това не е покорната малка робиня, която оставих да служи на Алис. В разпределението на силите в харема нещо се е променило. Впивам пръсти в меката плът на ръката ѝ над лакътя. Изведнъж ми се иска да я нараня. Тя като че ли усеща това, защото изведнъж се извърта рязко и се освобождава от мен. Има нещо в изражението ѝ, което засилва усещането ми, че знае твърде много, нещо, което я прави дръзка, въодушевена и тържествуваща. Оглежда зачервените места на ръката си, а после извръща гневен поглед към мен.

– Ще ти върна за това, евнух – просъсква като котка и побягва.

Ще ми се да я последвам, но какъв е смисълът? Ще създаде суматоха, ще извика стражите и ще им покаже синините си. Обръщам се и продължавам търсенето, като се отбивам тук-там, надничам в шатрите, чувствам как паниката нараства.

Накрая по чиста случайност се натъквам на странен малък импровизиран заслон в самия край на харема, където една старица седи сама, главата ѝ е увита с тъмно одеяло и се е навела над мангал с въглища, върху който готви нещо за обяд.

– Добър ден – подхващам, а тя се напряга, сякаш съм я обезпокоил. Точно се каня да я попитам дали знае къде мога да открия английската куртизанка, когато нещо изхвърча от навеса и със сила се блъсва в мен с щуро бърборене. Усещам драскането на студени нокти по кожата си и изведнъж Амаду се покатерва на рамото ми, навежда маймунската си муцунка към мен и ми показва възжълтите си зъби.

– Здравей, момчето ми, липсвах ли ти? – Разрошвам козинката на главата му, а той притиска глава към ръката ми и притваря очи от удоволствие.

Понечвам да се извиня на възрастната жена за суматохата, която създава маймуната ми, но тя смъква назад одеялото и виждам, че не е никаква старица. Малик ми беше казал, че изглеждам по-стар и по-слаб, но последиците от тежката зима в планината са се отразили много по-зле на Белия лебед. Тя е измършавяла и бледа, тъмните кръгове под очите ѝ ги карат да изглеждат двойно по-големи. Дрехите ѝ са в ужасно състояние; мръсни и протрити; тялото ѝ е деформирано. Гледа ме, сякаш вижда призрак.

Разтревожен, оставям маймуната долу и коленича до нея.

– Алис. Господи, Алис, какво се е случило с теб?

Стига да можех, бих отрекъл, че миризмата, която се носи от нея, едва не ме повали. Това ли е сияйната красота, която оставих, жена зряла и ароматна като нар, тази, за която копнеех всяка нощ? Кое е това, което би спряло някой толкова спретнат като Алис Суон да посещава хамама с останалите жени? Само нещо ужасяващо, единствено страх или лудост...

– Мислех, че никога няма да се върнеш.

Гласът ѝ е дрезгав като граченето на врана, изглежда като врана, цялата в черно и прегърбена. Обзет от състрадание, забравям, че всеки момент някой може да мине зад шатрите и да ни шпионира, протягам ръце и я придърпвам към себе си. Прегръщам я силно и заравям лице в мръсната ѝ потъмняла, някога златиста коса. Нещо се размърдва помежду ни и започва да плаче. Свеждам поглед и виждам, че Алис е привързала бебето пред гърдите си. Размахва властно ръце и криви лицето си шумно и настоятелно. Тя се отдалечава от мен, за да накърми бебето, а мен ме пронизва остра болка. Всичко беше заради това: поробване, унижение, пленничество, отричане от вярата, а сега дори лудост. А това дете е обзето от невероятен егоизъм и дори не съзнава жертвата, която е направила майка му. Алчното чудовище сякаш никога няма да се засити, сякаш иска да изсмуче и последната човешка частица от нея и да остави само празна черупка. Вероятно Макарим е права, може би в Алис са се вселили джиновете...

Навеждам се над тенджерката, в която готви на мангала – рядка смес от зеленчуци и пилешки кости, очевидно лишена от всякакви подправки. Заемам се да бъркам сивкавата гадост, докато подредя мислите си. В стремежа си към мъничко нормалност се интересувам:

– Е, Алис, кажи как кръсти бебето? – Осъзнавам, че дори не съм попитал за пола му.

Тя вдига поглед, а очите ѝ преливат от любов... но не към мен.

– Това е Момо, съкратено от Мохамед; Мохамед Джеймс, едно име за новото му семейство и едно за старото. Не е ли прекрасен?

Виждам единствено къдрица руса коса и настойчива червена уста. Издавам неопределен звук; значи е момче. Исмаил ще остане доволен.

– Кажи ми, какво се случи, че си тук, при тези... условия – подканям я. – Зидана ли те прогони? Явно моята хитрост с жената от племето туареги не е проработила.

Тя се засмива, звукът е като от ръждясала панта.

– Зидана, о, да, нещата винаги опират до нея. Но не само до нея; имаше коварен заговор срещу мен. Няма да повярваш какво ми причиниха.

Сякаш езеро се излива в кофа: думите бликват от нея. Предава ми набързо как Момо е бил откраднат от нея, как се бояла, че ще убият бебето. Казва, че през последните седмици е живяла на това ужасно гранично място – нито в харема, нито извън него – крила се е от погледа на всички. През цялото време държи детето привързано към себе си; спи на пресекулки, стои приведена, както я открих.

– По този начин не могат лесно да ни разделят, в случай че ме изненадат – обяснява, сякаш това е най-естественото нещо на света. През нощта, когато всички спят, влизала в лагера и вземала остатъци от кухнята и кърпи за детето. През цялото време, докато ми разказва тези неща, сякаш са нещо нормално, аз я гледам зяпнал от изумление.

– По едно време си мислех, че твоят примат може да стане причина за смъртта ни – признава, – но ако Амаду не беше толкова умел в прибирането на разни неща, не знам какво щеше да се случи с нас. Той е отличен малък крадец! Само Господ знае откъде е успял да намери портокали и смокини по това време на годината. – Усмихва се, лицето ѝ се трансформира и за един кратък миг успявам да съзра онази Алис, която оставих, а сърцето ми направо се разкъсва.

– Вече се върнах – преглъщам, – също и Исмаил. Никой вече няма да посмее да навреди на теб или на детето. Всичко ще бъде наред.

Тя се взира в мен.

– Не мога да остана тук. Трябва да ни измъкнеш. С Исмаил отново ще заминете и те ще ни убият. – После стисва ръката ми така настойчиво, че усещам как пръстите ѝ опират в костите ми.

– Измъкни ни оттук, Нус-Нус, умолявам те.

Невъзможно ли е? В съзнанието ми се оформят побъркани планове – да потъмня дарената на майката и детето златиста коса с вода и пепел, да си сложа брада от овча кожа, да подкупя един или двама стражи (дори пет или десет, но с какво? Нямам пари!), за да ни отведат до войнишките шатри, а оттам да се скрием в покрайнините на лагера. После да се отправим с едно или две мулета по заобиколилите задни пътища и да се насочим през страната към Мекнес, да проверим дали Даниел ар-Рибати още е там, за да ни помогне да напуснем страната... Почти съм повярвал, че всичко това е възможно, когато чувам силния месингов звук на фаси тромпетите, предвестяващи пристигането на султана, във вените ми плъзва леден предателски страх и угася трескавите ми мисли. Насочвам съзнанието си в различна посока.

– Бързо върви в хамама – казвам на Алис. – Вземи детето и хубаво се изкъпете. Аз ще пратя някой при вас, доверена прислужница с чисти дрехи за двамата. След това можеш да дойдеш и да покажеш Момо на султана.

В очите ѝ заблестяват сълзи; противи се. Налага се да я разтърся.

– Това е единственият начин, честно.

Връщам се бързо в кухните.

– Малик, трябва да говоря с теб!

Той изглежда притеснен.

– Не можеш да водиш маймуна тук!

Амаду бърбори развълнувано: навсякъде има храна. Държа го толкова здраво, че той се ядосва и се опитва да ме ухапе.

– Малик, на колко години е най-голямата ти дъщеря?

– Мамас? На дванайсет, почти на тринайсет.

– Идеално. – Със свободната си ръка изваждам кесията от пояса си, раздрусвам я и я слагам на масата. – Твоя е. Цялата. Можеш да я добавиш към зестрата ѝ. – Разяснявам му плана си, а той ме гледа втренчено. Добре знам какво точно си мисли, но в крайна сметка само ме поглежда и въздъхва, после прибира парите в кесията си, дава някакви нареждания на кухненските си помощници, избърсва ръцете си в престилката и тръгва.

Двайсет минути по-късно Амаду е здраво вързан за кол на шатра, а Мамас припка до мен, притеснена и развълнувана. Работата в харема е истинска чест, особено ако служиш на тази, която е родила син на султана, но тя не знае какво да очаква; приятно момиче е и е научила доста заради длъжността на баща ѝ в двора.

– Дръж очите си отворени, а устата затворена – предупреждавам я. – Винаги бъди учтива със султанката и любимките ѝ; но в мига, в който усетиш заплаха към Белия лебед, веднага тичай при мен.

Тя ме поглежда над вързопа с дрехи, които ни е дала майка ѝ; памучни, не копринени, но безупречно чисти, и кима тържествено с разбиране.

Чакам ги пред хамама, като се преструвам, че имам някаква работа. Щом Алис най-после се появява, дъхът ми спира: прилича на богиня, цялата в бяло и златисто с бебе като херувим в ръцете си. Отправяме се към главния павилион и в този момент се натъкваме на антуража на султана – трудно бихме го пропуснали, тъй като е предвождан от евнуси с чудовищно дълги тромпети. Следват ги вестоносците и личните слуги (метат пътя с щраусови пера, преди султанът да мине), а след тях върви Исмаил със Зидана от дясната си страна. Гневният ѝ поглед на мига се спира върху Алис и Момо. Тя дърпа ръката на съпруга си.

– Доведоха нови момичета, господарю мой, от последния улов на корсарите в Средиземно море. Едната е от Китай, бледо и пъргаво създание с гърди като ябълки и черна коса като коприна, отредена за харема на самия османски султан. Ще я харесаш, много е екзотична, но и емоционална. Наредих да ѝ отрежат ноктите...

Но погледът на Исмаил не се отмества от детето в ръцете на Алис. Тръгва напред, почти не поглежда към самата Алис, взима Момо и го вдига учудено.

– Моят син?

Лицето на Зидана помръква убийствено, но детето вече е в ръцете на султана.

– Не се подвеждай, о, Светлина на този свят. Това, което виждаш, е магия – припряно го убеждава тя. – Детето е демон, само се преструва на момче. Моите жени са видели Белия лебед да заговорничи с джиновете, да ги кърми, да се договаря с тях, за да постигне мощта за създаването на тази илюзия. Попитай когото пожелаеш: взели са ѝ ума, а тя живееше сред тях в мръсотия и уединение. Хората я чуват да пее с тях по здрач; видели са я да танцува гола! А мъжете... около нея винаги се навъртат мъже. Чух, че напускала тайно харема през нощта и разтваряла крака за всеки, който пожелае. Тя е похотливо създание, любов моя. Със собствените си очи я видях как ляга с хаджиба. – Дава сигнал, а Макарим се измъква покрай нея и коленичи пред султана.

– Господарю мой, истина е! И аз видях това. Бях прислужница на Белия лебед, но тя ме изпъди, защото опитах да спра великият везир да влезе в шатрата. "Пусни го вътре, пусни го вътре!", настояваше тя. Когато се възпротивих, че не е прилично, – тя гневно ме удари по главата и ме прогони, но аз побързах да намеря султанката, тя дойде, за да предотврати подобно безчестие в харема на Ваше Величество и стана свидетел на тази дяволска гледка!

– Ето на! – Очите на Зидана блестят тържествуващо: двама от враговете ѝ са поразени с един удар. – Има и други, които могат да потвърдят отвратителното поведение на тази пачавра.

– Тя прошепва нещо на Таруб, която навежда глава и побягва.

Лицето на Исмаил е пълно с кръв и потъмнява с всяка изминала секунда. Бързо разгръща пелената на детето, спира за миг и се взира в златния пръстен на верижката на врата му.

– Господарю мой – осъзнавам, че изричам, неочаквано и за себе си. – Не можете да вярвате на тези клевети. – Усещам погледа на Зидана върху себе си. Намесата със сигурност ще ми гарантира смъртна присъда, било от една или друга ръка. Алис е твърде слисана, за да се защити, затова трябва да говоря вместо нея. – Белия лебед ви е дарила със син, наистина прекрасен син – продължавам. Но султанът вече гледа Момо, сякаш е неземно същество: дяволска сукуба; хитър джин. Наистина приликата между бащата и сина не е голяма. Сини очи, руса коса, сякаш Момо не е приел нищо от мароканската си наследственост за сметка на майчината си.

Исмаил се обръща към мен с лице като изсечено от дърво: изпълнено с лудост, съсипано. Съмнявам се, че е чул и дума от онова, което казах. Погледът му минава покрай мен и се насочва кръвнишки към Алис. Стоят очи в очи: султанът не е висок мъж.

– Истина ли е? – изръмжава срещу нея той. – Ти и великият везир?

Тя поглежда към него, а след това надолу към бебето. Опитва се да вземе детето, но Исмаил така го стиска, че то се разплаква.

– Отговори ми! – Притиска лицето си към нея, а слюнката му пръска по брадичката ѝ.

Тя загубва ума и дума от ужас.

– Той... той... аз не знам...

Улавям я, преди да падне на земята.

Припадането я спасява; но нищо не може да спаси Абделазиз. Една след друга подкупените свидетелки на Зидана пристъпват напред и потвърждават нейните думи и тези на Макарим как са виждали великият везир да влиза в харема по всяко време на деня и нощта, особено след като мюезинът е привикал всички вярващи мъже за молитва; винаги отивал направо в шатрата на англичанката. Дори маалема потвърждава гневно, че го заварила сам с Алис, след като той отпратил прислужницата ѝ.

– Но жената няма вина, господарю мой. Тя не е окуражавала посещенията на великия везир, допускаше ги единствено защото той настояваше, че е ваша дясна ръка.

Исмаил ми казва да доведа Абделазиз. Държи се хладнокръвно.

– Не му казвай нищо. Не искам да подготви куп разкрасени лъжи.

Отнема ми известно време да открия великия везир. Накрая го намирам в хамама, около него се издига пара и прилича на джина на Аладин, който се появява от лампата. Слугата, който сапунисва гърба му, ми хвърля един поглед и набързо се измъква. Хаджибът примигва, щом заставам над него, и разтърква очите си.

– Е – заговаря, като ме оглежда от горе до долу заинтригувано, – ето те и теб, върнал си се от война и си цял целеничък. Свали дрехите си, Нус-Нус, и се наведи насам, добро момче.

– Султанът настоява за присъствието ви.

Той затваря уста в опит да прикрие въздишката си.

– Колко жалко. – Изправя се на крака без капка свян от голотата си. Със сигурност това, за което му трябвам, може да почака мъничко.

– Облечете се – казвам кратко, – ще ви изчакам отвън.

Отнема му цяла вечност да се подсуши и облече. Когато търпението ми свършва, връщам се вътре и, естествено, откривам, че него го няма. Прислужникът лежи в светлорозова локва кръв в бързо изстиващото помещение. Парата вече я няма; изчезнала е заедно с великия везир през процепа в шатрата.

Очаквам да загубя главата си, когато съобщавам новината на Исмаил, но той само се ухилва мрачно.

– Единствено виновните бягат, преди да са обвинени. – Изпраща конници от лагера във всички посоки.

Минават два дни, докато го доведат обратно, насинен и раздърпан.

– Оказа голяма съпротива – съобщава капитанът на бухарите почти с възхищение.

Два дни са много време за паметта на Исмаил; досега можеше да е забравил за указа си. Изглежда, обаче гневът му е бил подхранван бавно и постоянно; или може би Зидана е наляла масло в огъня, като му е припомнила разнообразните и многобройни прегрешения на съперника си. Днес се появява в странна бойна премяна, напомняща облеклото на воините от племето Лоби... или Господ знае на какво. Преметнала е леопардова кожа на раменете си, чиято глава е върху нейната, единият крак виси пред рамото ѝ, а лапата е мушната в колана ѝ. Носи меч на бедрото си, а в дясната ръка стиска пика. Погледът ѝ е още по-свиреп от обикновено. Очевидно нейните шпиони са избързали пред ездачите, които водят везира, за да я уведомят, и тя се е натъкмила така странно, за да ликува над поражението му. Загърбила обичайните порядки, тя потропва заплашително с копието съвсем близо до Абделазиз, който прикрива главата си с ръка и проплаква жално:

– Прости ми, прости ми, о, Велики!

За миг Исмаил го поглежда едва ли не любезно. После го рита с такава сила в корема, че цялото му тяло се разтърсва.

– Ти, мръсен боклук! Мръсник! Как смееш да протягаш кирливите си ръце към онова, което принадлежи на мен и само на мен?!

Абделазиз проплаква.

– О, Слънце и Луна на Мароко, Господарю на милостта и благородството, прости на покорния си слуга за онова, което се съмняваш, че е направил.

– Не се опитвай да се измъкнеш, червей такъв! – кресва Зидана. – Със собствените си очи те видях да лягаш с Белия лебед.

Везирът възвръща самообладанието си; това не е обвинението, което е очаквал. В погледа му проличава пресметливост, сякаш обмисля начините да оцелее. Направил избора си, той казва:

– Султане мой, всеки, който ме познава, е наясно, че това обвинение е лъжливо. Апетитите ми – греховете ми, които, признавам, са многобройни – не са насочени към жените, колкото и прекрасни да са те. Наясно съм, че няма да ви умилостивя, ако кажа това, но трябва да попитате главния си писар, Пазителя на книгата, скъпия Нус-Нус.

Султанът извръща помътнелите си очи към мен, погледът му на базилиск е така пронизващ, та имам чувството, че ще се вкаменя.

– Говори, Нус-Нус.

Започвам да треперя. Искам да убия проснатия си по лице враг и крокодилската му ухилена муцуна да замълчи завинаги; иска ми се да потъна в земята. Нямам никакво желание да излагам пред всички срамното си минало. Вече съм бухари, воин, който оцеля след планинския поход: не искам да мислят, че имам отношения с други мъже. Но трябва да спася Алис. Преглъщам и отговарям бързо.

– Доколкото ми е известно, великият везир има влечение по-скоро към мъжете, отколкото към жените.

– Към теб?

– Показа... своя интерес в определен момент.

Подобна уклончивост не е достатъчна на Исмаил.

– Говори направо!

– Тук си сред приятели – подканя ме Зидана, а гласът ѝ е подсладен от нетърпение. Ако хитростта ѝ с Белия лебед не свърши работа, с радост отново ще пробва да постигне целта си. След това ми намигва. – Духът на Сенуфо, нали си спомняш?

Събирам всичките си сили. Това не посрамва мен, припомням си. Призовавам второто си лице, маската. Аз не съм аз.

– Абделазиз бен Хафид ме насили по пътя от Гао до Фес, след като ме купи на пазара за роби, нареди да ме скопят и ме изнасили три пъти, преди напълно да съм се възстановил след кастрирането. След това направи още неуспешни опити.

Исмаил присвива очи, докато осмисля това, но не изглежда изненадан.

– Още опити, след като си бил под моя опека?

Кимвам. Устата ми е толкова пресъхнала, че едва говоря.

– Последният път беше в деня, в който пристигнахме край река Мелуия и се наложи... ами... да възпитате робите, които не разпънаха шатрите правилно. Нареди да ме упоят и да ме отнесат в шатрата му. Каид бен Хаду може да потвърди това.

Каидът е изненадан. Вдига вежди, когато въпросите се насочват към него, поглежда първо хаджиба, чийто поглед проблясва отбранително; след това се обръща към мен. Съжаление ли долавям в очите му, или единствено изненада? Без значение кое от двете е, той казва на султана, че е бил извикан от един от слугите на везира и ме е заварил да се опитвам да избегна нежеланото внимание на Абделазиз. Той се изразява любезно, но набляга на неприятната подробност за детето, което го извикало и също било в списъка с неестествените предпочитания на хаджиба. Лицето на Исмаил помръква с всеки изминал момент.

– Виждаш ли! – грачи триумфално Зидана. – Мъже, жени, деца: не подбира!

– Не съм докосвал Белия лебед, господарю мой, никога! Това е заговор на враговете ми, за да се отърват от мен...

Исмаил взема пиката от жена си и така удря везира, че главата му се отмята назад.

– Не смей да говориш, ако аз не съм го поискал!

Зидана, за която това правило очевидно не се отнася, се смее.

– Що за жалки лъжи. Всички, които познават великия везир, знаят, че е обсебен от общественото положение и властта. Докато те нямаше, той сядаше на трона ти, обикаляше лагера вместо теб, като се провъзгласяваше за твоя дясна ръка. Дори подари златния пръстен, който се полага на истинските ти синове на изчадието на Белия лебед.

Исмаил бодва хаджиба с пиката.

– Това истина ли е?

– Да, но...

Султанът се усмихва и връща пиката на жена си. Усмивката му е благосклонна, почти изпълнена с нежност.

– Стига си се унижавал и се изправи на крака, човече. Хайде, подай ми ръка...

Абделазиз хваща протегнатата ръка и се изправя, забравил всякаква елегантност, с треперещи крака, очевидно изпълнен с надежда, че дългата им братска дружба се е възродила въпреки всичко; все пак нещата винаги бяха приключвали по този начин досега. Исмаил не го пуска, а дърпа китката му към себе си, приближава я към лицето си.

– Имаш много красив пръстен, Абду, с изящен камък. Може ли да го погледна по-отблизо?

Везирът се опитва да извърти ръката си и да се освободи от хватката на Исмаил, но пръстите на султана са като желязо. Измъква пръстена до първата фаланга и бързо го натиска. Следва непристойна сцена, в която везирът квичи от болка и предлага сам да го свали, ако милостивият му господар му позволи. Миг по-късно воят става още по-пронизителен, хаджибът стиска ръката си, а между пръстите му капе кръв. Исмаил избърсва кинжала в робата си, изважда пръстена и хвърля пръста на пода, където една от котките му любопитно го подушва и го потупва проучвателно. Щом пръстът не отвръща на поканата за игра, тя си тръгва презрително, сяда с вдигнати нагоре крака и започва да се почиства.

– Този камък ми се струва познат, Абду. Той е един от подарените от представителя на Херат: лапис лазули, обкован със злато, от планината Памир в Афганистан. Но преди да ми предложиш някакво извинение, нека ти кажа, че никак не съм изненадан. – Навежда се още по-близо до великия везир. – Смяташ ли, че знам за теб всичко, което трябва да знам, Абду? – Галеното име създава още по-заплашително усещане. – Наистина ли си мислиш, че изпратих хората си след теб единствено заради обвиненията на първата си съпруга? През всичките тези години бях наясно с неестествените ти наклонности, но реших да ги пренебрегна, стига полезните ти качества да надделяват над скъперничеството и амбициите ти. Мисля, че балансът вече е нарушен, и то не в твоя полза. Напълно известно ми е, че бъркаш в хазната от толкова години. Беше ми забавно да те оставям да го правиш. Но явно по време на отсъствието ми си дал воля на алчността си. Не се опитвай да отричаш. Има някои, така да ги нарека, значителни несъответствия...

Хаджибът започва да мучи, загубил ума и дума.

– Можехме до затворим очите си дори и при тази кражба, ако не бяха суетата и амбициите, на които си се поддал до такава степен в мое отсъствие. Има само един крал на Мароко и неговото име е Абул Насир Мулай Исмаил ас-Самин бен Шариф. – Той промушва хаджиба с обсипания си със скъпоценности кинжал малко по малко при изричането на всяко име. – Единствен аз мога да обявя легитимността на дете и да му подаря печата си. Просперитетът на кралството ми е моя грижа, не твоя, червей такъв. Императрица Зидана вече ми показа доказателство за подправяне на дневника ми, което ти си наредил на племенника си, така че това наказание ти се полага от дълго време.

Взирам се в него; след това в нея. Тя ми бе казала, че няма да съобщи на Исмаил, като се оправда със слабост: лъжи и само лъжи. Среща погледа ми и отправя самодоволна змийска усмивка. Това е дълга игра, в която тя внимателно подбира ходовете си един по един, изчаква подходящия момент, сипва отровата в ушите на съпруга си капка по капка, стяга примката сантиметър по сантиметър, докато се увери, че противникът ѝ не може да я ухапе.

Той нарежда на Бен Хаду и началника на бухарите да вземат затворника и да вържат краката му за задната част на муле и след това да го подкарат по неравната земя на запад.

– Няма да опетня кралството си, като му позволя да гледа в посока на Свещения град, докато умира.

Хаджибът успява да заговори, моли се, но лицето на Исмаил е като изсечено от мрамор, студено и твърдо. Излиза, за да наблюдава екзекуцията, която е наредил, и взима придворните със себе си: урок за всеки, който може да си помисли да престъпи правомощията си. Зидана моли да ни придружи, но ѝ е наредено да остане в харема. Тя тръгва смирено, наясно с победата, но това е първият случай, когато виждам Исмаил да ѝ отказва.

Дебелакът е отведен в западните покрайнини на лагера и е вързан за краката над копитата на най-голямото и най-буйно муле, докато още се гърчи и моли за милост. Не казва нито една молитва; понякога си мисля, че ако го беше направил, Исмаил щеше да омекне; но неговите мисли останаха съсредоточени в материалното, вместо в духовното. Животното върти диво очи, недоволно от отношението, и е докарано до бяс от виковете на бухарите. Гледам как главата на моя враг се блъска в камъните и шубраците, плътта му се разкъсва, докато не заприличва на мърша, дърпана от ловджийски кучета. Извръщам поглед отвратен.

Бен Хаду ми хвърля кос поглед.

– Не се ли радваш, Нус-Нус, да видиш края на своя враг?

– Не бих пожелал никому подобен край.

Калайджията свива рамене.

– Не можеш да си позволиш да капризничиш, когато равновесието в живота бива възстановявано.

Вероятно има право. Но вместо чувство на триумф и облекчение от смъртта на човека, който отне мъжествеността ми, чувствам празнота.

Из целия двор се обсъжда смъртта на хаджиба. Това, че някой толкова властен може да стигне до подобен позор – да бъде влачен зад муле! – принуждава всички да се замислят за липсата на сигурност в собственото им положение. Това кара хората да се страхуват от смъртта повече, отколкото по време на войната или чумата. Зидана се е укротила; не дръзва да възрази, когато Исмаил обявява сина на Алис за свой син, следователно за принц в кралството.

Но където и да отида, хората ме гледат многозначително и шушукат. Усмихват се, хихикат или, още по-лошо, показват съжаление. Събирам всичките си сили, за да ги погледна в очите и да ги накарам да сведат поглед. След като минават две седмици, започват да губят интерес; след три като че ли са забравили, но моето негодувание расте. Исках да разчистя сметките си с Абделазиз, а сега шансът за отмъщение ми е отнет и съжалявам за това. В моите земи, ако някой ти отнеме честта, можеш да изкупиш стореното единствено като пролееш кръвта му със собствените си ръце; ако умре другояче, безчестието ще те преследва, ще витае над доброто ти име до края на дните ти.

Докато пътуваме обратно към Мекнес, до слуха ми стигат крясъците на белите чапли над полето и съм убеден, че чувам предсмъртните викове на хаджиба.

25

Мислите на Исмаил скоро са насочени обратно към неговата столица. Заловен е един французин, търговец, който е хванат да снабдява упорстващ английски гарнизон в Танжер с барут. Обичайно това би било достатъчно, за да се гарантира бързата смърт на мъжа, но барутът бил отклонен към Каид Омар и обсадената му войска и той бил толкова доволен, че мъжът бил пощаден и изпратен в затвора при военнопленниците. Там един от пазачите го чул да бърбори нещо за Версай и се сетил, че това ще заинтригува султана. Човекът бил доведен тук заедно с група нови работници, чиято орис била да завършат дните си в Мекнес. Когато търговецът беше представен на султана, състоянието му бе окаяно. В един от случайните си мигове на благосклонност Исмаил нареди мъжът да бъде отведен, за да се погрижат за раните му и да бъде облечен по-подобаващо. В лицето на търговеца можеше да се проследи промяната в изражението на ужас от неизбежната гибел към объркване, но когато го доведоха, беше възвърнал до известна степен самообладанието си и веднага се впусна в подробности за строителните работи, извършващи се във великия дворец на Луи XIV.

Очевидно архитектите на Краля Слънце планираха невероятна огледална зала в сърцето на Версай. Щяло да има огромна отворена галерия със седемнайсет арковидни прозореца, предоставящи гледка към пищните градини; на отсрещната стена щели да окачат седемнайсет съответстващи огледала. По този начин светлината, нахлуваща в галерията, щяла да отразява чудесата на градинарското изкуство, а огледалните стъкла – да създадат илюзията, че се движиш през зеленината, докато всъщност си на сигурно място, заобиколен от мрамор и злато. Търговецът стигна до подробности за прекомерно високата цена на венецианското стъкло, което щели да използват за тези огледала; за позлатяването на рамките им; за стойността на мраморните пиластри от двете страни на всяко, докато Исмаил не се разпени от завист и амбиция.

Изведнъж по пътя за Мекнес започнахме да кроим безумни схеми на паркове, огледални галерии; пътеки, овощни и маслинови горички; дори езеро, пълно със златни рибки и с увеселителни лодки.

Но Мекнес, в който се върнахме, не беше Мекнес, който оставихме, а картина на пълна разруха: тук и във Фес чумата беше отнела живота на осемдесет и пет хиляди души; но още по-голям беше броят на онези, отпътували към по-отдалечените краища на кралството. Строителните работи бяха замрели заради многото мъртви или изчезнали надзиратели и работници, въпреки че изненадващо останалите роби не се бяха разболели. Както изглеждаше, тъмницата е била най-безопасното място.

През следващите две години Исмаил поднови строителния си проект с ентусиазма на безумец, втренчен в едничка цел. Издаде заповед дворците из кралството да бъдат оголени от цялата им украса – от позлатата на таваните и стените; от изкусно резбованите фризове и врати от кедрово дърво. Поръча най-добрият карарски мрамор да бъде натоварен на кораби от Генуа за Сале. Проучваща група бе пратена при руините западно от града да набележи разните части или орнаменти, достатъчно запазени, че да бъдат използвани за двореца му в Мекнес.

Наредено ми е от Исмаил да направя опис на строителната площадка, несъмнено за да може да бъде сигурен, че останалите няма да откраднат нищо ценно, преди самият той да го е направил.

– Донеси ми камък по твой избор – казва и ми дава парче фина коприна, в която да го увия. Признавам, че тръгвам неохотно, тъй като слънцето блъска в главата като чук, освен това нямам големи очаквания. Мястото обаче се оказва изумително. Всичко идва от разположението, водещата част може да бъде видяна от километри разстояние, а мащабът ѝ става все по-поразителен с всяка крачка, с която го приближаваме. Вдигам поглед, застанал в сянката на триумфалната арка. Това място сигурно е построено от великани, защото кулите му са по-високи и от минарето на Великата джамия, а камъните са толкова масивни, че е невъзможно да си помислиш, че са поместени от смъртни хора. С часове се разхождам из колонадите с капителите, в които издяланите флорални елементи са така остри, сякаш са правени вчера. Не знам дали да гледам към небето и да се възхищавам на височината им, или към земята под краката си, която е декорирана с милиони парчета от цветни плочки, не по-малко интересни от произведенията на най-добрите ни майстори в мазилките, но същевременно не залагат на абстрактни шарки, а създават живи картини. Стигам до мозайка с чудовищни създания, които плуват в морето; след това на мъж, който язди кон наобратно и прави акробатична стойка; дългите пътеки са осеяни с орнаменти на танцуващи и пиещи фигури; масивна гола жена влиза или излиза от дълбока вана, придружена от две също така закръглени прислужници. Мисля си: този Волубилис трябва да е бил доста оживено място, а кралят му голям сластолюбец, и скицирам заради самия себе си, докато описвам броя на колоните и паветата за Исмаил.

Толкова съм погълнат от работата си, че почти забравям да взема камък за султана. Обявява се краят на експедицията и поемането по обратния път към Мекнес, а аз трябва набързо да намеря нещо необичайно, и накрая викам един човек да ми помогне да вдигна парче от паднала колона, къс от издялан капител, който да покаже нещо от изкуството на древното каменоделство. Увиваме го внимателно в коприната и го поставяме в коша на едно от мулетата. Бедното животно върви наведено на една страна по целия път към дома.

Исмаил е много доволен от избора ми. Възхищава му се, прокарва върховете на пръстите си по релефа. Той по-скоро загатва, отколкото изобразява листа и цветове.

– Това произхожда от сърцето на първата африканска империя Мавритания Тингитана, основана от римляните. Моите земи вече надхвърлят пределите ѝ. – Той ме поглежда с грейнали очи. – Представи си, Нус-Нус: вече имам по-голяма власт от римляните с могъщите им армии. Сега трябва да прогоня проклетите англичани от Танжер и онези неверници испанците от Лараш и Мармора и ще възстановя чистотата на истинската вяра надлъж и шир в страната ни. Това е моята съдба. Мой дълг. Знаеш ли защо те изпратих във Волубилис?

Клатя глава. Понякога е по-разумно да замълчиш.

– Точно там Мулай Идрис, великият внук на Пророка, донесъл исляма в Мароко за пръв път, когато избегнал нападението на халифата на Абасидите. Точно там е роден и синът му, Идрис Втори, който обединил Мароко, установил вярата към думите на Пророка и поставил великото си кралство под един общ флаг. В тези камъни има магия, Нус-Нус – защото те са пропити не само със силата на древните римляни, но и с думите на Господ. По тази причина трябва да ги вградим в моя град, тъй като тяхната сила ще ми помага в моята свещена мисия.

През цялото време, белязано от нови бунтове в Риф и сведения за обсада на английската колония в Танжер, Исмаил се хвърля с жар във възстановяването на двореца си, често работи гол до кръста редом с обикновените строители, а ръцете и лицето му са изцапани с вар и пръст. Труди се отдадено, сякаш не може да спре, защото мечтите му го изяждат отвътре.

Това второ лято беше страховито, а жегата непреклонна. Изворите пресъхнаха, а оскъдната реколта беше унищожена от нашествие на скакалци от пустинята. Към края на годината все още страдахме от сушата. Фонтаните бяха спрени, а комарите се развъждаха в застоялата вода и ни тормозеха с жуженето си и ухапванията през нощта.

Новините, че английският гарнизон, защитаващ колонията си в Танжер, все пак е успял след дълга и кръвопролитна битка да отблъсне силите на султана, не биха могли да се появят в по-неподходящ момент. Исмаиловият генерал Каид Омар язди от северните райони в третия ден на Мухарам 1091 година, за да обсъди евентуално примирие с неверниците, които, както той съобщава, ще изпратят свой представител в двора на– Мекнес.

Султанът организира среща на своите съдници и учени, за да съблюдават законосъобразността на подобно действие. Конфликтът с англичаните коства много пари и сили, особено когато страната е обхваната от такава суша. Иска да прогони враговете от пределите на Мароко, но войната с тях се превръща във все по-голямо неудобство, а възможност за поражение е неприемлива. След като въоръжените сили не успяха да ги отблъснат от бреговете ни, вероятно има друг начин да бъдат убедени да си отидат. Може ли да бъде сключено някакво примирие, без да се накърняват законите на Корана? Атмосферата е напрегната; много от високопоставените лица мислят, че всякакво съгласие с християните би било срамно; Бен Хаду отбелязва, че ще е добре при дадените обстоятелства да се прояви политическа целесъобразност. Онези с по-крайни възгледи продължават да негодуват, твърдят, че Аллах е на тяхна страна и ще помогне; че неверниците трябва да бъдат повалени и стъпкани на земята, която са превзели. Сред врявата Калайджията се обръща към султана:

– Господарю мой, ако покажете търпение и милост към англичаните, коронованите глави от Европа несъмнено ще се стремят към приятелство с вас.

Исмаил вдига глава заинтригувано. Вдига ръка и врявата престава на мига.

– Спомняте ли си какво се случи след завладяването на Мека? – Оглежда помещението с блясък в погледа. Правя записки, тъй като знам накъде води това. – Когато огромната армия приближила триумфално към Мека, Саид ибн Убада, на когото Пророкът дал флага, казал на Абу Суфян, вожд на племето Курайш в Мека, който дълго и борбено отстоявал исляма, но знаел, че няма да устои на тази армия: "О, Абу Суфян, настъпи деня на клането!". "О, пратеник на Господа! – извикал Абу Суфян – ти ли отреди клане за нашите хора? В името на Господ те моля за милост към хората ти, защото ти си най-благочестивият, и най-милостивият." "Това е ден на милост – казал Пророкът. – На този ден Господ отървава племето Курайш." И той обявил помилване на враговете си.

Каид Омар се смее.

– Надявам се ние да не помилваме всичките си врагове, защото може да бъде изтълкувано като покана за християнските нашественици да скочат върху нас.

– Да не би Саладин да показа слабост, когато прояви милост след нападението на Йерусалим? Благоволението му несъмнено засили неговото величие.

Настройката се променя, усеща се в атмосферата в помещението.

– Господарю мой, примирието с англичаните ще ни бъде от голяма полза – чува се отново овладеният глас на Бен Хаду. – В мирно време можем да се снабдим по-евтино с армия и муниции и ще се справим по-добре с бунтовете по собствените си граници, а след време с испанците и ако е необходимо, и с англичаните.

Възникват спорове по този въпрос, има и съгласни. Наблюдавам как Исмаил мести погледа си от едно лице към следващото и размишлява. След това отново вдига ръка.

– Ще демонстрираме милост пред неверниците, но трябва да проявим голям разум в преговорите с тях, винаги да разсъждаваме в дългосрочен план, а той е да ги видим как напускат земите ни.

Английският пратеник пристига гордо на кон, облечен според етикета на английския двор – целият в панделки, дантели и прорязани подплънки на раменете, – със свита от също тъй наконтени стражи и слуги, на половината от които е отказан достъп и им е заръчано да идат да се разтъпчат. Водата е толкова оскъдна, че не можем да я хабим за враговете си. Англичанинът е въведен в наскоро ремонтираната зала на посланиците, чиито стени са покрити с позлата, взета от покоите на великия везир, а таванът е лазурносин с бляскава златна украса. Навсякъде са запалени кандила, от които се издига ароматен дим; в аплиците проблясват свещи. Султанът е в очакване, седнал на ниско канапе сред цяла тълпа богато облечени съветници и паши, а робите му веят с огромни ветрила от щраусови пера. Англичанинът не знае накъде да погледне, очите му шарят във всички посоки, очевидно е изпълнен със страхопочитание към цялото това изящество и разкош, точно такова впечатление искаше да създаде Исмаил: за безкрайно богатство и възможности. Да не показва никаква слабост пред врага, за да го затрудни още повече в договарянето.

Мъжът сваля шапката си с демонстративен жест и се представя като полковник Пърси Кърк, вестоносец на английския посланик, сър Джеймс Леели, който е непреодолимо възпрепятстван (Бен Хаду превежда, а аз записвам). Султанът се усмихва лицемерно, знае всичко това от шпионите си. Посланикът се намира в Танжер; това, което го бави, е закъснението на кораба с дарове, изпратен от краля на Англия да умилостиви султана, тъй като е немислимо чужд посланик да се яви пред Исмаил с празни ръце. А причината за закъснението? Французите са организирали блокада в Сале и в морето на запад до Танжер в знак на протест срещу големия брой техни сънародници, пленени от корсарите на Сиди Касем. Желанието на Исмаил да довърши Мекнес беше изисквало още повече роби за строителните работи, тъй че старият началник на корсарите и флотата му бяха доста ангажирани с изпълнението на султанските заповеди.

Исмаил оглежда посетителя преценяващо; разтълкува го и го отхвърля. Усмихва се капризно, а погледът му се изостря. Той е самото олицетворение на чара, приема извиненията на човека с великодушие и любезност. Щом въпросът за освобождаването на английски пленници е повдигнат нервно, султанът щрака с пръсти и изпраща двама от бухарите си да доведат четирима или петима от най-слабите и безполезни в знак на добра воля. Бедните нещастници, които пристигат примигващи от тъмницата, са предадени на Кърк. Той изказва неискрени благодарности на султана, нарича го император и Велики, сякаш е отраснал и възпитан в ориенталските нрави. Изглежда толкова изненадан от лекотата, с която постигна свободата на тези мъже, та сякаш забравя, че целта му е да договори освобождаването на още двеста. Срещам погледа на Бен Хаду, докато трае тази противна сцена, а той вдига вежди, сякаш иска да каже "Това ли е най-доброто, което може да предложи Англия?".

През следващите два дни Исмаил се държи като изискан домакин. Завежда англичанина и няколко от придружителите му на лов за глигани и антилопи в хълмовете край Мекнес; уловът е изпечен на внушителни празненства. Докато неверниците оскверняват телата си, като ядат от дивото прасе, султанът се храни сам с любимия си кускус със стафиди и съвсем малко месо. Англичаните се засищат с месо и хипокрас и през цялото време си подават глинени лули, натъпкани с тютюн, богато примесен с киф. На следващата сутрин още не са се съвзели и са замаяни; в това състояние правят окончателните уговорки.

– Докато се разхождат през портокаловата горичка, Кърк повдига въпроса за примирие в Танжер, а аз превеждам. Исмаил се усмихва широко и обещава, че срещу Танжер няма да бъде произведен нито един изстрел, докато Кърк е там. Това е само едно от празните обещания: Исмаил не държи на думата си, дадена пред неверници. Но англичанинът не знае това. Той изпъчва гърди като паун, мисли си, че е невероятен дипломат, щом е успял да постигне победа над най-страховития от враговете им.

В градините са поднесени още освежителни напитки: ментов чай за султана; изобилни количества хипокрас за англичанина, огромните количества плодове и подправки прикриват силното бренди вътре. Той го изпива с усмивка, несъмнено иска да бъде любезен към домакина си, въпреки че, доколкото знам, англичаните доста обичат алкохола. Докато пийват, господарят ми Исмаил прави широк жест.

– Е, скъпи мой Кърк, огледайте се наоколо. Като английски аристократ, свикнал с изискан живот, какво мислите за двореца, който строя?

Кърк не пести суперлативите, поласкан, че са го взели за благородник и че са поискали мнението му. Очевидно не е виждал нещо толкова изящно в Лондон, макар да бил чул, че новият дворец на френския крал във Версай е достоен съперник.

Лицето на Исмаил помръква и Кърк бързо добавя:

– Но, разбира се, французите не се отличават с добър вкус. Боже мой, та те са първични хора. Нямам и капка съмнение, че всичко е изпълнено с кич и финтифлюшки. Не като това. – Разперва широко ръцете си към гледката на действащата строителна площадка, строителите, занаятчиите, градинарите и чуждите работници, които се съсипват от другата страна на стените. – Това е... гигантски труд, господине. Мащабен, огромен... амбициозен.

Исмаил накланя глава. Погледът му е остър и ясен като този на ястреб, зърнал плячката и готов да се спусне към нея.

– Разбира се, подобна задача предизвиква ревност и огорчения. Сигурен съм, че сте забелязали недоволството на останалите от това, че блестите по-ярко от тях. Налага се да браня творенията си от врагове дори на собствената си земя, диваци, които не се отличават с вашата проницателност, които не оценяват създаваното тук изкуство, които гледат със завист на творението ми. Трябва да се боря с тези варвари, ако не искам да разрушат собствеността ми.

Прави ми знак да започна да водя записки. Сигналът му представлява леко повдигане на пръста, но аз съм привикнал към подобни неща. Разбърквам мастилото с бързо движение, потапям тръстиковата пръчица и заставам в готовност.

– Налага се да ви помоля за услуга, милорд – безсрамно се възползва от човека Исмаил. – Това, което ми трябва и което не може да се намери никъде из прекрасните ми земи, е нещо, за което само вие можете да ми бъдете полезен. Имаме прекрасни занаятчии в много области, но не можем да се мерим с англичаните по отношение на едно нещо.

– И кое е то, Ваше Величество?

– Оръжия, то се знае. Топове. Това, от което се нуждая, за да се отбранявам от тези нечестиви бербери, дето искат да съсипят всичко, което съм направил, са десет от най-добрите английски оръдия. Трябва ми стабилен, доверен човек, който да възложи поръчката ми на най-добрите производители в Англия. Вие, Пърси Кърк, ми се струвате достатъчно стабилен и доверен. Като мой добър приятел можете ли да ми помогнете за това?

Полковникът почесва сбърчените си вежди.

– Ще бъде изключителна чест за мен, господине. – Подписва написаното от мен, щом Исмаил го подканя, макар че текстът е на арабски и в него може да е написано какво ли не, а скоро вероятно наистина ще е така.

След като сме получили желаното, макар и само в писмен вид, султанът весело подготвя пътуването на мъжа и свитата му обратно за Танжер с дарове в знак на добра воля и безброй празни обещания. Не вярвам истинският посланик да е много доволен от начина, по който го представи безумният му пратеник. Почти ми е мъчно за него.

А през това време сушата продължава. Молитвите се удвояват: Исмаил се убеждава, че жестокото време е знак за гнева на Аллах, макар че не посочва причината. Децата от града са изпратени на полето, за да изпълняват танци за дъжд, но въпреки това не капва и капка. Султанът решава да прехвърли отговорността върху марабутите и талебите, които преправят молитвите си според ситуацията и предприемат поклонение пред олтарите на светците с боси крака. Продължава да не вали.

Исмаил изпада в гняв. Огромните му житници, чието строителство беше толкова скъпо и се простират на километри разстояние под небето като катакомби, са пълни едва на една десета. Ако, боже опази, някой враг (размирните му братя, берберските племена, неверниците) реши да обсади Мекнес в този момент, ще измрем от глад като плъхове в кофа. Насочва гнева си към евреите в града: изпраща ги извън него да се молят за дъжд, казва, че ако наистина са избраните от Господ, той ще послуша молитвите им. Нарежда да не се връщат, докато не завали.

Небето се изпълва с облаци и за известно време изглежда, че Господ наистина е на страната на евреите в Мекнес; слънцето обаче отново се показва, по-безмилостно от всякога. Пазарът е засипан с месо: хората от селата около Мекнес колят животните си, защото нямат с какво да ги хранят. Някои от тях са напуснали домовете си и са се отправили нагоре в планините заедно с добитъка си, но много от по-възрастните са измрели от сърдечен удар.

Исмаил е прибягнал към гадаене, но знаците са трудни за тълкуване. Накрая заявява, че определени членове на двора му ще излязат боси на полето, облечени с най-мръсните дрехи, които успеем да открием. С Абид сме изпратени в най-бедната част на града да купим мръсни дрехи, пълни с въшки, прокъсани на яките и ръкавите, колкото по-изцапани, толкова по-хубаво. Стари жени продават дрехите на съпрузите си, взимат предложените пари и бързо затварят вратата, преди да съм размислил. Мълвата скоро се разнася и ме заобикалят хора, които радостно събличат робите си направо на улицата.

На следващия ден заставаме под сутрешното слънце, което вече пари, при все че съвсем скоро е изгряло, след като сме се измили за първата молитва, така че поне телата ни са чисти; дрехите върху нас обаче са вонящи и гнусни, а тези на султана са най-отвратителни от всички. Повежда ни навън от Баб ар-Раис, където вълчата глава се взира надолу към нас с празните дупки на очите си. Бих се заклел, че вкочанените челюсти се извиват в усмивка при вида на мъчителя му Емир Зидан, който се чеше като бълхаво куче и плаче за позволение да си остане у дома при майка си. Исмаил обаче е категоричен: емирите от кралството трябва да присъстват, дори малкият Момо, който тъкмо е навършил две и се налага да го взема от ръцете на ревящата му майка. Алис не може да се раздели с детето си дори и за малко; мисля, че случката, при която едва не го е изгубила заради коварния план на Зидана, я направи такава.

Прекосяваме Сахат ал-Хедим, а хората излизат от домовете си да ни гледат – дрипава група, предвождана от дрипльо. Дали осъзнават, че това е султанът? Изглежда малко вероятно: никога не са виждали Исмаил без конете му със златна сбруя, без робите, които му веят с щраусови пера, без бухарите му, въоръжени до зъби. Никой обаче не продумва. Нещо в тържественото ни поклонение явно респектира наблюдателите. Някои от тях може и да са се присъединили към процесията; докато стигнем отвъд крепостните стени, а след това и до хълмовете, броят ни се е увеличил. Местим се от храм към храм и се молим, но небето остава безоблачно през цялото време, а слънцето пече безмилостно. Не се храним и не пием нищо: това е мъчително за децата, но от всички Момо понася положението най-стоически.

Когато най-после се връщаме в двореца, императорът е готов да избухне и всички се стараят да го отбягват. За беда, някои от нас не могат да си позволят подобен лукс. Вилнее из двореца и крещи. Стражите са изпратени да махнат от затворите всякакви образи на християнски светци, които могат да пречат на молитвите ни и да предизвикват гнева на Аллах. В хамама изпускам един от чехлите му във водата (изглежда, винаги се намира вода за честите посещения на султана в парната баня) и кожата в лимоновожълт цвят става на петна. Той го взема и започва да ме налага гневно с всичка сила по врата и раменете. Мога единствено да благодаря на Господ, че не беше въоръжен с нещо по-сериозно.

Същата вечер го придружавам до харема, за да избере партньорка за през нощта. Има няколко европейски пленнички, доведени от лейтенантите на Сиди Касем заедно с група нови работници. Насочва се към светлокоса рускиня, но после се завърта рязко на петите си и се отправя директно към покоите на Белия лебед.

Четвърти 4-и ден, сафар 1091

Al ouez abiad, рождено име Алис Суон. Англичанка,

сменила вярата си пленница, майка на Емир Мохамед

бен Исмаил.

На следващия ден завалява дъжд.

26

Спомням си времето, когато си мислех, че може би ще успея да се нагодя към живота си тук, онези месеци преди почти три години, когато бях бременна със скъпото си момче. Мислех си: най-сетне ще бъда майка и всичко ще бъде прекрасно. Вярвах, че целият свят ще се промени, щом имам дете. Това се оказа истина, но не в посоката, в която очаквах.

Оглеждам останалите жени в харема, погълнати от ежедневните молитви, клюки, къна и кипрене, сякаш са добронамерени създания, безобидни и чаровни. Но вече съм наясно, че не са такива. Знам какво се крие под очната линия ѝ глината, коприната и сатена, парфюмите и мазилата. Отдолу всичко е гнило и отровено в служба на злото.

А името на злото е Зидана.

Харемът принадлежи на нея: това е нейното кралство и тя го управлява чрез тормоз. Ако някой друг освен мен вижда това, не го осъзнава. Те пеят, бърборят, боят се от нея, но се събират като пчели при кралицата си; ала в този кошер не се прави мед, а жлъч. Всеки, който застане на пътя ѝ, се превръща в неин враг, следователно и враг на всички останали жени тук. Подиграват се, тормозят, игнорират; правят дребнави номера и разпространяват злобни слухове; оставят само загнилите плодове и стария хляб от дневните доставки; плюят в чайниците и те поливат с гореща вода в хамама.

Предполагам, че имам късмет, задето не се осмеляват да направят нещо повече, макар да подозирам колекцията от билки и прахчета на Зидана за първоизточник на привидно обичайните болести, които ме застигнаха. Но как мога да го докажа? И кой ли би се заслушал в оплакванията ми, дори и да го направя? Струва ми се, че Исмаил е най-подвластен на влиянието ѝ от всеки друг тук. Трудно е да гледаш как такъв страховит мъж може да се бои от някого, но съм го виждала да се сепва, щом чуе гласа ѝ; виждала съм израза в погледа му, щом го докосне. Магия ли използва, за да привлича вниманието му? Вярата в магьосничеството е в противовес с всичко, на което съм се уповавала като добра християнка, но е трудно да не вярваш в свят, изцяло пропит от суеверия.

Магията е наситила тази страна. Движи се под повърхността като подземна река, бълбукаща коварно и подкопаваща основите на живота. Хората я приемат като част от ежедневието: жените от харема постоянно успокояват демоните, които наричат джинове, оставят им храна, използват сол, очна линия и желязо, за да ги прогонят. Убедени са, че Зидана може да се пренесе на всяко място само за един миг, а Зидана подхранва убежденията им. Хвали се, че може да се превръща в животни и птици, така че никой не смее да заговорничи зад гърба ѝ, защото може да се превъплъти в гущера на стената, в котката, която се промушва, или в гълъба над главите им. Оказва се, че тя действително знае всичко, което се случва в този огромен дворец, но зад това не се крие голяма тайна: Нус-Нус ми каза, че тя има шпиони навсякъде и им плаща добре.

Ето защо съм много бдителна за себе си и особено за Момо. Синовете на Зидана заемат много по-висока позиция в реда на наследниците, но това не ѝ пречи да отстранява останалите от чиста злоба.

Дали показвам по някакъв начин подозренията си? Не, усмихвам се; пожелавам им Божия мир. Навеждам поглед към ръцете, скръстени в скута ми, и виждам ръцете на стара жена: тънки и с изпъкнали вени. Поддържам ноктите си дълги и остри, в случай че се окажат единственото ми оръжие срещу някой враг. Чета и се моля, следя Момо като ястреб. Невинаги е лесно: той е много активно момченце, устремено и едро за възрастта си. Много бързо се отърва от пелените, измъкна се от кошарката, а след това и от покоите ни. Изчезва в друга посока, щом се обърна дори само за миг. Не съм подозирала, че бебетата могат да пълзят толкова бързо! Имаше моменти, в които ми се искаше да го вържа на каишка, за да мога да го опазя от поредната пакост, а скоро след това проходи и не след дълго, разбира се, започна да тича, което съвсем влоши положението. Самият той е като мъничък джин: сякаш умее да се изпарява за миг. Когато е под надзор, разхожда се като малък емир, какъвто е в действителност, носи верижката с пръстена си гордо и разглежда всичко (въпреки че е строго предупреден да не яде нищо, което не му е подадено от мен или от Нус-Нус, когато е със султана). Сега, след като косата му леко потъмня, Исмаил го харесва повече, казва, че е истински малък мароканец, въпреки сините си очи. Обича да идва в харема, да го качва на раменете си и да го отвежда.

За очевидно раздразнение на Зидана той отрупва Момо с подаръци: детенцето ми има купища ярки костюми, които обожава, колкото по-искрящи и лъскави, толкова по-добре. Има вкус към лъскавото, като някоя сврака: постоянно откривам някоя нова дрънкулка, а щом го попитам откъде са се взели, той ме поглежда с наивните си сини очички и казва:

– От тати. – Но вече два пъти открих, че това не е истина.

Султанката вдигна голяма олелия преди две седмици заради изчезнала перлена огърлица и жестоко преби прислужниците си. Открих я мушната между завивките на Момо; и това не е всичко. Там имаше и игла с огромен изумруд и кухо сребърно острие, заедно с гривна от оранжеви стъклени мъниста, раковини и миниатюрен портрет на тъмнокоса жена, както и златен пръстен с печата на султана, същия като този, който Момо носи постоянно. Но това скрито съкровище не е неговият пръстен, защото той виси на врата му; после си спомням вчерашните гневни изблици на Зидан, които изпълваха дворовете на харема с викове и крясъци, а Мамас ми каза, че бил загубил нещо ценно. Скривам находката отново под одеялата. Изглежда съм отгледала талантлив малък крадец.

Следващия път, когато Нус-Нус идва в харема, пращам Мамас да го доведе и безмълвно му показвам малката съкровищница на Момо.

Той вдига вежди; след това избухва в смях.

– Гледаш си мъничък Али Баба.

– Какво да направя?

– Остави на мен – казва той.

Засипва Момо с комплименти, но после казва, че дрехите му – червени сатенени панталони и яркосиня туника – са твърде скучни, че на един истински емир му трябват повече украшения.

Детето веднага хуква и след малко се връща със съкровищата си. Една по една, Нус-Нус взема крадените вещи от него, след като узнава произхода им, и му дава в замяна на отнетите бижута прекрасната си златна гривна. Прекалено голяма е за ръката на Момо и му отнема доста време, докато измисли как да я носи: тясна е, за да я промуши през главата си, прекалено тежка, за да я окачи на верижка на врата си. Накрая решава да я сложи на бедрото си, където изглежда смешно, и излиза да играе навън, така че да мога да го виждам.

– Истински разбойник! – заявява Нус-Нус едва ли не с възхищение. Обещава да върне нещата на истинските им собственици: пръстенът наистина се оказва на Зидан, миниатюрата е взета от венецианския посланик, тъй като Момо стоял до човека в прегръдката на баща си; гривната от раковини принадлежи на една от другите съпруги, а кухата игла с изумруд – на любимия евнух на Зидана, Черния Джон. Нея Нус-Нус хваща внимателно, като държи само камъка отгоре.

– Какво е това?

Той прехапва устни, а след това ми обяснява, че украшението има за цел не само да краси чалмата на Джон, но изпълнява и друга не толкова декоративна функция. Не ме поглежда в очите. Усещам, че лицето ми се изчервява, чувствам как срамът ме залива като вълна.

След дълго мъчително мълчание, той прибира крадените вещи в робата си, пожелава ми всичко хубаво и бързо си тръгва. Нус-Нус е мил човек и добър приятел.

Щом Момо си ляга за следобедна дрямка, аз взимам екземпляра на Корана, който ми даде английската съпруга на началника на корсарите още след пристигането ми в тази страна, за да ангажирам съзнанието си с по-полезни неща. За зла беда отварям точно на притчата за Юсуф, красив мъж, който бил продаден за роб на длъжността лице в египетския двор, на име ал-Азиз. Господарката на дома била така поразена от красотата на Юсуф, че се влюбила в него, и постоянно го убеждавала да легне с нея, а един ден така се ядосала на упорития му отказ, че заключила седем врати, за да не може да избяга и да го умолява да бъде с нея. Двамата се втурват едновременно към вратата, но Юсуф стига първи до нея, а тя раздира ризата на гърба му. В този момент пред очите ми изниква образът на Нус-Нус, който се отдалечава от лагера към планините без риза, а блясъкът от потта по кожата му...

"Стегни се, Алис", казвам уплашено на себе си. Но текстът не ми помага: "Тя го желае страстно, той също би я пожелал, но в знак на признателност към господаря си казва: "Търся спасение в Аллах! Истината е, че съпругът ви е мой господар, който ме прие тук, и аз няма да го предам"."

Замислям се за интересната аналогия с историята в притчата и в този момент над мен се спуска сянка. Толкова съм вглъбена в мислите си, че не съм усетила пристигането на посетителя.

– О – възкликвам, а след това със закъснение коленича, тъй като това е султанът. Книгата се плъзва от скута ми и пада в краката му, а той се навежда да я вдигне. Вдигам поглед през косата, паднала пред лицето ми, и виждам, че се взира в текста с безстрастно изражение; после оглежда корицата, върти книгата в ръцете си. Най-накрая ми казва да се изправя и ми я връща.

– Каква е тази книга? – пита тихо.

Отвръщам му, че това е Коранът, преведен на моя език и отпечатан в Англия, защото въпреки че се старая да науча арабски, още се затруднявам в четенето. През цялото време наблюдавам как лицето му потъмнява, става тъмнолилаво и помръква заплашително. И въпреки това не мога да се овладея и започвам да обяснявам, че в Библията е описана същата история, въпреки че там името не е Юсуф, а Йосиф, а ал-Азиз е Петефрий...

– Замълчи, жено! – изръмжава, а аз се чудя какво казах, че го разгневих толкова. Дали е заради признанието, че намирам арабския за труден, или заради факта, че предпочитам собствения си език в неговия двор? А може би не обича жените да четат, хрумва ми изведнъж, или може би самият той не чете. Спомням си, че Нус-Нус ми беше казал...

– На английски?! – кресва той. – Свещеният Коран на английски?! – Дръпва книгата от ръцете ми, хвърля я на земята, стъпква я, което ужасно ме изненадва, тъй като мохамеданите се отнасят към свещената си книга с невероятно уважение, дори мият ръцете си, преди да я докоснат.

– Съжалявам, много съжалявам! – проплаквам.

Явно съм събудила сина си с вика, защото той се появява и гледа ужасено как баща му се гневи, а аз хлипам. Тогава Момо хуква смело – глупаво – към баща си и започва да удря краката му с малките си юмручета.

– Остави мама на мира!

Исмаил поглежда надолу. После небрежно перва момчето ми, Момо се плъзва по пода и се блъсва в малка декоративна масичка в другия край на дневната ми. След това Исмаил вдига вбесилата го книга и си тръгва, без да поглежда назад.

По-късно вечерта в покоите ми е донесена огромна кошница. В нея има играчки, бижута, торти и сладкиши, коте с тигрови шарки и сребриста гушка, мъничък костюм, ушит от златен плат. Най-отгоре има богато украсен екземпляр на Корана на арабски.

27

Връщам се след изпълнението на задача за султанката и завивам зад един ъгъл в харема, когато заварвам Зидан, разкрачил крака над Момо в празния двор, да държи главата на детето под водата на фонтана. Момо рита яростно, но Зидан е деветгодишен и е много по-силен от него. Малкото чудовище е толкова съсредоточено в убийствената си мисия, че не ме чува; обзема ме такава ярост, та едва не го хващам за врата, за да го вдигна във въздуха с една ръка. За миг сам се стряскам от силата си – колко лесно мога да изцедя живота от него във всеки момент; и колко много ми се иска да го направя, – но Зидан е още по-уплашен.

Момо се измъква от фонтана и сяда разтреперан на скосения ръб, докато оглеждам ужасната синина на челото му, което ме разгневява още повече. Разтърсвам Зидан, както лъв би раздрусал пале.

– Ще кажа на баща ти – заплашвам го аз – и ако още веднъж посегнеш на Мохамед, лично ще те убия.

Пускам го, а той само ме гледа с празен поглед, после се завърта на пети. Добре знам къде ще отиде: право при майка си. Е, после ще му мисля, в този момент не ме е грижа. Слагам ръка на раменете на Момо и оглеждам натъртеното място, което е потъмняло като презрял банан.

– Боли ли?

Той клати глава решително. Момо е доста силно момче за възрастта си, лесно можеш да забравиш, че е само на три.

– Не трябва никога да се шляеш сам, светът е опасно място.

Той кима сериозно.

– Беше просто игра – казва най-после.

Каква воля! Притежава гордостта на майка си. Сърцето ми се свива, сякаш е мое дете.

– Не беше игра, Момо, и двамата знаем това. Сега ще те заведа обратно при майка ти и трябва да останеш там.

– Няма да кажеш, нали?

– Няма да кажа на майка ти, това ще я разтревожи прекалено много.

– Не, иска ми се да не казваш на тати.

– Защо да не го правя?

– Ще ме помисли за слабак.

Известно време просто го гледам. Подобна мъдрост у малко момченце е така плашеща, че те слисва.

– Не мога да допусна Зидан да остане ненаказан за това.

– Ако не кажеш, обещавам ти, че ще бъда внимателен.

Издава долната си устна напред, в погледа му проблясва син огън. Гледаме се известно време и си мисля, че от него ще излезе прекрасен мъж, ако оцелее дотогава. Най-накрая обещавам.

На следващия ден съм в джамията със султана и му помагам да обуе чехлите си след молитвата аер, когато един от прислужниците в харема се хвърля на земята пред нас и опира чело в пода.

– Султанката настоява за присъствието ви – изпелтечва той.

Исмаил сграбчва момчето за рамото и го изправя.

– Настоява ли? Никой не може да настоява пред мен! – Хвърля страховит кръвнишки поглед.

Детето започва да плаче и абсолютно изненадващо погледът на Исмаил омеква.

– В името на небесата, Али, не бъди толкова малодушен. Доставяй съобщенията си правилно.

Али се поколебава, после поглежда към мен.

– Султанката настоява за вашето присъствие – натъртва той.

Султанът вдига вежди към мен.

– Да не би да е забравила, че работиш за мен? – Въпросът е риторичен, не казвам нищо. – Е, по-добре върви и виж какво иска. Хайде. Ще взема Самир за огледа на строителните работи.

Самир?

От сенките на Преддверието за обувките изниква силует. Облечен е с бяла копринена роба и носи червена плетена шапчица, а костите на лицето му са остро изсечени. Брадата му е толкова рядка, сякаш е нарисувана с тънка четка и очна линия. Носи мастила и писалки и купчинка листа. Поглежда ме с неприкрит триумф. Последния път, когато го видях, беше в компанията на още трима главорези и имаха намерение да ме убият, но аз му извадих рамото и го оставих да си върви. Изпълнен с внезапна жестокост, надявам се още да го боли.

– Тичай, Нус-Нус – изсъсква той, – аз ще се погрижа за Негово Величество.

Ще ми се да се затичам към него и да смачкам присмехулното му изражение; разбира се, не правя нищо такова. Отмествам поглед от него, покланям се на султана и бързо излизам от залата, огряна от залязващото следобедно слънце.

По целия път към харема в съзнанието ми се въртят цял куп въпроси: как е успял племенникът на екзекутиран предател да спечели отново благоволението на султана? И защо моят враг е дошъл тук? Не мога да си представя, че някъде в плановете му, каквито и да са те, не се крие мисълта за отмъщение. Припомням си фалшификацията в дневника и как беше поправена след това и стискам ръцете си в юмруци от двете си страни.

Това поне разсейва съзнанието ми от причината, заради която ме вика Зидана, тъй като добре знам каква е. Щом ме въвеждат при нея, виждам Зидан да седи в скута на майка си със зачервени очи. Трябва да ги е натъркал с лук, мисля си, дори лигльо като Зидан не може да плаче в продължение на двайсет и осем часа. Покланям се и се опитвам да изглеждам възможно най-спокоен и сдържан: довереният прислужник на султана.

Зидана обаче не се впечатлява от нищо. Обкръжена е от останалите кралски съпруги – Умелез и Лала Билкис – и трите ме гледат като съдии, които са ме хванали да извършвам гнусно престъпление и са се събрали да ме осъдят. В следващия момент хармонията е нарушена от султанката, която става от мястото си, облещва очи, а от устата ѝ хвърчи слюнка. Размахва малка черна фигурка пред очите ми.

– Виждаш ли това? Виждаш ли го, Нус-Нус? Това е смъртта ти.

Държи кукла, направена от някаква черна глина с бели мъниста, на които са нарисувани черни точки за очи, и има дупка вместо уста, сякаш застинала в беззвучен вик. Облечена е със същите дрехи, които нося в момента: дневната ми униформа от бяла памучна роба със златна бродерия на яката и ръкавите, жълти чехли и бяла чалма; дори липсата на златната гривна, която дадох на Мохамед преди няколко дни, не е останала незабелязана.

Побиват ме тръпки. Въпреки че съм се разхождал по цивилизованите улици и дворци в Европа, чел съм литературата на повече от десет страни и съм предал душата си на Аллах, не мога да се отърся от убежденията си, получени в племето Сенуфо, същите, в които са били възпитавани прадедите ми.

Зидана вдига робата на куклата: на мястото, където слабото тяло се свързва с дълги крака, жестоко виси мъжки член без топки. Тя нежно прокарва оцветения си в оранжево нокът от корема към гръдната кост. После пръстът ѝ се забива и отваря малък отвор в гърдите на куклата, откъдето се показва...

В гърлото ми се надига жлъчка. Онова, което съзирам, е невъзможно. Вътре бие истинско мъничко сърце. Докато го гледам ужасен, то пулсира ритмично и дори се забързва с ускоряването на моя пулс.

Зидана затваря вратичката, зад която се крие отвратителното нещо, и ми се усмихва.

– Трябва само да го извадя и ще паднеш мъртъв. да не си посмял да докоснеш момчето ми втори път.

Тя взима кутия от сандалово дърво, отваря гравирания капак и поставя образа ми вътре. Преди да е успяла да го затвори, мярвам и други фигури вътре. Една от тях не може да бъде сбъркана, има златиста коса и е направена от светла глина; до нея има момченце със сини мъниста вместо очи...

Опитвам се да се убедя, че това са глупости: просто начинът на Зидана да тормози хората – по-скоро манипулация, отколкото магия. Тези кукли нямат други способности, освен да вдъхват страх; увещавам себе си, че органът, който бях видял да тупти по своето подобие, е бил просто илюзия; но първичният страх ме е сграбчил в ноктите си и не ме пуска. Сънувам кошмари, не мога да се отърся от тях.

Страховете ми не се отнасят само за мен, но също и за Алис и Момо. Винаги съм балансирал на тясна пътечка между султана и първата съпруга, но си мислех, че нещата между Зидана и Белия лебед са се успокоили и ако не са приятелки, то поне са достигнали някаква степен на търпимост. Сега осъзнавам, че не е така. Омразата на Зидана се корени дълбоко и е нестихваща. По един или друг начин тя ще изчака момента, в който ще види съперницата си и нейния син мъртви, точно както постъпи с великия везир: чрез отравяне, убийство или интриги. Или пък чрез вуду, нейната традиционна магия. Потрепервам.

В Залата на посланиците се състои аудиенция, водена от сър Джеймс Леели, английския посланик. Дворецът е пълен с високопоставени личности и сановници, облечени в най-прекрасните си дрехи; Исмаил е обгрижван от множество прислужници, които му веят с ветрила. Любимата му за момента котка – елегантна безкосместа женска, която той нарича Ейда – се е проснала в скута му напълно неподвижна, а морскозелените ѝ очи шарят хладнокръвно наоколо. Сядам в краката на султана с писалището си и книгата със записки от официалните срещи. Съвсем скоро обаче се появява Самир Рафик със сноп листа и тръстикови пръчки и се настанява от другата страна. Известно време се гледаме кръвнишки, сякаш бихме се били до смърт с писалките си, а след това поглеждам извън кожата си от гняв към Исмаил. Той се смее на изражението ми и ме погалва по главата, като че ли съм някоя от котките му.

– Понякога е по-добре да имаш двама писари.

– Но той не говори английски, да не говорим за писането! – обяснявам, като дори в собствените си уши звуча като сприхаво хлапе. – Каква е ползата от него при тази среща?

– Самир ако ще да записва песните на дворцовите гълъби, – все едно ми е – смее се Исмаил. – Ако английският посланик добие впечатлението, че съм обграден от образовани хора, ще бъде по-внимателен и неговият крал ще се отнася към нас с подобаващо уважение.

Сър Джеймс Леели изглежда стабилен мъж с едро лице и масивно тяло, с мрачно, но официално облекло, син сюртук до коленете, бежова жилетка и тъмни бричове. Перуката му под шапка с перо е мръснокафява и неподредените къдрици стигат до раменете. По него няма никакви финтифлюшки, изглежда съвсем различно от пратеника си. По някаква причина – или вероятно заради големия контраст в общото впечатление – Исмаил изпитва неприязън към човека на мига и привиква Бен Хаду напред.

– Кажи му, че в кралско присъствие трябва да свали не само шапката си, но и перуката в знак на подобаващо уважение!

Съобщението е надлежно предадено. След дълга и напрегната пауза посланикът се подчинява. Черепът под перуката на сър Джеймс на места е покрит със сив мъх; изглежда притеснен и гневен едновременно, но се овладява и двамата си разменят поздрави и любезности, необходими при подобна визита.

Следва поднасянето на дарове от страна на посланика, които най-после са пристигнали; можеше да не се обременява с тях, тъй като Исмаил е напълно незаинтересован. След дългото закъснение – повече от два месеца – той очакваше натруфени дрехи и бижута, образци на лукса в английското висше общество и манифактура. Вместо това имаше топове брокат, съсипани по време на пътуването, изпъстрени с петна от мухъл и вода. Английските мускети, донесени от посланика, причиниха експлозия при стрелбата и всичко това разгневи Исмаил и сериозно развали настроението на бедния сър Джеймс. Той смъмря лейтенанта си, за това че мускетите не са били надлежно проверени, преди да бъдат поднесени: безпомощният поглед на лейтенанта ме навежда на мисълта за заблудата им, че в Мароко, това затънтено място, модерните оръжия не са добре познати (макар от години да обстрелваме стените на фортовете им в Танжер с оръдията си и да взривяваме водостоците им с барут от години); или че султанът ни е само пионка, а не военен пълководец.

Следва оглеждането на дванайсет коне Голуей, докарани за конюшните на султана, избрани заради чистокръвната си порода и дължината на опашките. На пръв поглед изглеждат красиви животни и поне някой се е погрижил да ги почисти, преди да бъдат представени, гривите и опашките им са сресани, а юздите лъснати. Но не са пременени в ярки цветове, както обича султанът; освен това той е в лошо настроение, така че веднага отсъжда: "крантите стават единствено за кланицата".

Не знам дали фактът, че се почувства пренебрегнат от неподходящите подаръци, го накара да промени сроковете, които смяташе да предложи, но Исмаил започва да се държи безцеремонно със сър Джеймс. На посланика е предложен избор между половин година мир или две години примирие. Английските колонизатори могат да търгуват, да пасат добитъка си и да го хранят с фураж, да добиват камък от кариерите; в замяна на това мароканците ще получат големи количества платове (без петна); мускети (с които може да се стреля, без да се взривяват); снаряди, барут и оръдия. Категорично отхвърля настоятелното искане на Леели да се позволи на неверниците да възстановят укрепленията си извън града.

Сър Джеймс клати глава. Сроковете са невъзможни, те са в сериозен ущърб на англичаните. Той припомня на султана, че Танжер не е придобит чрез агресия, а е част от зестрата на кралица Катарина при брака ѝ с краля на Англия.

Това още повече подклажда гнева на Исмаил: португалците никога не са имали права върху тази земя, обяснява той на посланика. Не им е принадлежала, че да я подаряват заедно с второразредната си принцеса на краля на просяците.

Сър Джеймс стисва устни, но не си позволява да избухне при острата забележка. Заради безизходната ситуация по въпроса с Танжер, той заговаря за проблема с броя на английските пленници, държани от султана. Исмаил го повежда на обиколка на строежите, Самир и аз подтичваме след тях заедно с останалите от огромния му антураж и се опитваме да водим бележки, докато той крачи от една страна на друга и посочва големия брой чуждестранни работници, всички те (очевидно) са французи, испанци, италианци, гърци, португалци. Сред тях няма нито един англичанин. Посланикът, разбира се, не вярва на това: посочва един мъж, след него друг и те са свалени долу.

– Кажи името си и страната, от която идваш! – иска се от тях.

Те отговарят един по един.

– Жан-Мари от Бретан; Беноа от Марсилия; Давид от Кадис; Джовани от Неапол.

– Къде са затворниците, взети от Танжер? – настоява раздразнено сър Джеймс. – Бяха взети повече от двеста пленници от гарнизона.

Исмаил разперва ръце извинително.

– Боя се, че голяма част от тях починаха. Заради бойните си рани и други слабости. Изглежда, англичаните не са така корави, както може да се очаква от такава войнствена раса. Предадох оцелелите на вашия пратеник като жест на добра воля и милост.

Сър Джеймс продължава с типичната си прямота.

– Има още поне хиляда и петстотин души, отвлечени от търговската флотилия и други плавателни съдове през последните няколко години. Множество от корабите ни са конфискувани, а екипажите им са безследно изчезнали.

– Известно е, че моретата край вашите брегове са изключително бурни. – Султанът изглежда крайно незаинтересован. Той е добър актьор. Знам добре къде са повечето от английските пленници: скрити са в тъмниците под Залата на посланиците. Това е представата на Исмаил за шега. – Някои приеха истинската вяра и сега животът им е благословен от Аллах. Взели са си добри мюсюлмански съпруги и отглеждат добри деца мюсюлмани като свободни хора в кралството ми.

Нарежда да доведат един такъв изменник, който казва, че истинското му име е Уилям Харви от Хъл. Разпознавам го, макар че е облечен като мароканец, той е един от пленниците, който сипеше обиди към мен от крепостната стена в онзи съдбовен ден, когато Сиди Кабур беше убит от мъжа с червената плетена шапчица, стоящ сега на три крачки от мен. Харви обяснява напълно безсрамно на сър Джеймс, че е доволен от живота си, че е сменил вярата си по собствена воля, че се е оженил за прекрасна чернокожа жена, която е много по-благоразположена и весела от съпругата, която е оставил у дома, и животът му в Мекнес е сто пъти по-хубав от този, който е имал като член на флота на Негово Английско Величество.

Вижда се как лицето на сър Джеймс помръква по време на тази възхвала, но той запазва самообладание и накрая Исмаил признава, че има само сто и трийсет английски роби, седемдесет от които са от Танжер; останалите шейсет са част от прислугата на високопоставените му лица и в момента се обучават на порядките в двора.

– Ваше Величество, предлагам ви откуп от петдесет испански сребърника за всеки от тях.

Султанът се изсмива презрително.

– Стойността на откупа за всеки мъж е двеста; за прислужниците на царедворците ми е по-висока, стига да решат да се върнат.

– Двеста испански сребърника?! Това е абсурдно!

– Мислех, че Англия е богата страна и високо цени хората си.

– Сър, стойността на човек е неоценима. Ала двеста испански сребърника... – Посланикът явно не намира думи, лицето му е станало яркочервено и той пръхти.

Исмаил е самият чар.

– Помислете си, драги. Ще наредя да донесат сладкиши и шербет в покоите ви, за да можете да се освежите и да поразсъждавате над въпроса на спокойствие.

Ако сър Джеймс се е надявал да умилостиви султана на банкета тази вечер, трябва горчиво да се е разочаровал: Исмаил рядко се храни пред хора – убеден е, че положението му се принизява, ако го видят да се поддава на тези първични нужди. След като изпълнявам задължението си да опитам храната на султана, изпратен съм да седна до посланика, за да отговарям на въпросите му относно двора и най-вече да слушам и да гледам внимателно, особено Бен Хаду, който стои от другата страна на посланика и към когото Исмаил изпитва известни съмнения. Преди седмица го замери по главата с ценен керамичен съд от Изник с крясъци:

– Махай се от очите ми, куче, син на християнка!

Съветникът стъпка съда и аз бях този, който трябваше да събере парчетата. Забравих кое доведе господарят ми до това състояние – понякога не е нужно нещо особено, – но обвинението, че Бен Хаду е син на неверница, ме изуми. Вероятно това обяснява познанията му по английски. При всички положения му е отредено място от дясната страна на посланика, докато аз седя от по-малко престижната лява страна. Щастлив съм от факта, че няма и следа от Самир Рафик.

Масата е разкошна. Малик е надминал себе си. Основното блюдо е цяла овца, още на шиша, приготвена с мед, кориандър, бадеми, круши и орехи. В съд от ковано сребро има яхния от козе месо със сос от пресен зелен кориандър и кимион; върху златни плата са сервирани печени пилета с шафран; ароматен кускус с гълъби и пилета, поръсени с бадеми и стафиди; горещи пайове от меко бяло козе сирене и фурми; пържени десерти и пасти, ухаещи на канела, полети с мед; малки бадемови кексчета във форма на рога на газела и полумесеци, пълнени със смачкани кокосови ядки, шамфъстък и розова вода. По-рано хапнах съвсем малко от основната храна на Исмаил – любимия му кускус със стафиди, – затова съм повече от щастлив, че мога да се насладя на празника с останалите. Известно време не се чува друго освен звуци от хранене и похвали, похвали и хранене.

Изчаквам, докато Бен Хаду стане от масата, за да се облекчи, и казвам тихо на сър Джеймс:

– Моля ви, не показвайте тревогата си от това, което ще ви кажа, сър. Нашата дискретност е от жизнена важност.

Посланикът не притежава актьорски умения: зяпва ме изненадано. Навеждам се към храната си, като че ли съм напълно погълнат от стремежа си да отделя месото от кокала. Забелязах, че поднесоха на сър Джеймс и свитата му някакви пособия за хранене по последна мода, като че ли не могат да се справят със собствените си ръце. Докато продължавам да се боря с хрущяла, казвам тихо:

– В харема на султана има една англичанка. Името ѝ е Алис Суон. Близките ѝ се преместили в Хага по време на гражданската ви война, баща ѝ бил предан роялист, но избягали, за да спасят живота си. Алис била взета за пленница от корсари по време на пътуване от Холандия с цел да се омъжи за английски джентълмен. Началникът на корсарите я подари на султана преди четири години; оттогава е тук. Не е опитвала да върне свободата си чрез откуп. Казва, че овдовялата ѝ майка е възрастна и не разполага почти с никакви пари, а така и не е виждала годеника си.

Рискувам да го погледна набързо, за да видя дали съм привлякъл вниманието му.

– Защо ми казвате това?

– Животът ѝ тук е в опасност: можете ли да ѝ помогнете да се измъкне?

– Искате да кажете да платя откупа ѝ?

– Да.

Той се разсмива.

– Вашият султан се опита да ме кара да платя по двеста испански сребърника за обикновен роб. Колко мислите, че ще иска за жена от харема си?

Цяло състояние, знам си го. Ала продължавам да упорствам.

– Тя е английска дама. Не е ли срам за страната ви да бъде тук?

Стисва устни.

– Потурчила ли се е?

Що за груб израз.

– Само на думи, сър, не и в сърцето си. Ако не беше приела исляма, нямаше да оцелее дълго.

– Тогава не мога да направя нищо за нея, щом се е превърнала в ренегат, независимо по принуда или не.

– Сър, ако не ѝ помогнете, боя се, че нито тя, нито малкият ѝ син ще доживеят до края на годината.

– Не мога да съм полезен в този случай. Тя вече е мохамеданка, както и хлапето ѝ. Трябва да мислите за себе си.

– Това не е много християнско от ваша страна... сър.

Погледът му изведнъж става пронизващ.

– Не съм свикнал да получавам съвети от негър без топки!

Опитвам се да прикрия гнева си. Пресягам се през масата за купа с крехки мръвки и му предлагам да си вземе с усмивка.

– Простете ми, прекалих. Приемете извиненията ми. Сигурен съм, че това ще ви се услади, истински деликатес.

Укротен, той бодва една с вилицата си, нарязва я на две и опитва.

– Ммм. Невероятно вкусно. Какво е?

– Овчи тестиси, сготвени в петгодишна мазнина – отговарям донякъде удовлетворен и гледам как пребледнява и започва да трие плътните си устни. Щом Бен Хаду се връща, аз се извинявам и си тръгвам.

Преговорите на следващия ден не започват добре: посланикът е оставил шапката в покоите си, но е проявил наглостта да вземе перуката. Коментарът на Исмаил, че това е преднамерена обида, не закъснява, а след това злобно обявява, че не може да работи с неверник, който дори няма възпитанието да свали ботушите си в цивилизована компания. Посланикът възразява, че англичаните не работят по чорапи, но Исмаил е непреклонен. Щом сваля ботушите, всички разбираме защо толкова настояваше да остане с тях: чорапите на сър Джеймс са в окаяно състояние, с дупки на кутретата и петите. През останалата част от срещата той е очевидно смутен и през цялото време се опитва да крие краката си.

Разговорите за бъдещето на Танжер очевидно няма да доведат до нищо, тъй като Исмаил е настроен свадливо. Накрая сър Джеймс вижда, че губи всички шансове за мир или примирие и се съгласява със сроковете, но при едно условие.

– Сър, тогава ще трябва да ви помоля да изпратите свой посланик, който да ме придружи до Англия, за да се срещне с крал Чарлс и съветниците му и да продължат дискусията по този въпрос.

След кратко обмисляне Исмаил се съгласява, което е истинска изненада за мен. Очевидно и посланикът не го е очаквал, явно си е въобразил, че е спечелил точка, и решава да избърза с въпроса за английските роби. Но Исмаил е непреклонен по отношение на цената за откупа.

– По двеста испански сребърника за всеки човек или нищо.

Сър Джеймс въздъхва тежко.

– Освен това стои и проблемът с англичанката в харема ви.

– Англичанка? – повтаря Исмаил, сякаш не е сигурен дали е чул добре.

– Алис Суон, струва ми се.

Седнал до султана, за да водя бележки, навеждам глава и отчаяно затварям очи. Тези англичани са така смущаващо директни! Имат ли представа, че е безкрайно грубо да се хвърлят направо в толкова деликатна тема като бик в розова градина. Но Исмаил, изглежда, се забавлява.

– В покоите на двореца ми има хиляди жени от всички страни на света – перчи се той. – Има жени от Франция, Испания, Италия, Гърция и Турция; дами от Русия и Китай, от Индия и бреговете на Нюфаундленд. От джунглите в Гвинея и Бразилия, пристанищата на Ирландия и Исландия. А вие искате да отведете една-единствена англичанка?

– Тя е моя сънародничка и разбрах, че баща ѝ е бил пламенен поддръжник на бащата на нашия крал в края на живота му. Убеден съм, че държавата ни ще ви бъде много благодарна, ако ни я върнете.

Исмаил дори не мигва.

– Благодарността не струва нищо. Белия лебед... ах, Белия лебед е безценен. Но дори и да успеем да се договорим за определена цена (което, разбира се, няма да се случи, тъй като тя ми е изключително скъпа), жената е приела истинската вяра и не би пожелала да остави малкия си рай тук, нито детето си. Нашият син Мохамед е сред престолонаследниците на тази държава, не може да отиде никъде без моята благословия.

– Аз... разбирам. – Посланикът е сконфузен, стрелва ме с обвинителен поглед. – Значи, се връщаме на въпроса с мъжете пленници...

Султанът махва с ръка, отегчен е от всичко това.

– Ела, Нус-Нус. – Обръща гръб на англичанина – непростима обида – и си тръгва, без да каже нищо.

На следващия ден сър Джеймс Лесли и свитата му си тръгват. Аз съм сред изпратените да ги придружат до северния път. Също и Самир Рафик. Трудно може да се прецени кой кого шпионира. При все че тафраутинът говори съвсем малко или никакъв английски, виждам как наблюдава мен, Бен Хаду и Каид Омар при всяка дума, която си разменяме. Сър Джеймс е рязък с мен и не ме поглежда в очите. Мисля, че ме обвинява за вчерашния си срам. Докато се сбогувам с него по английски маниер, с помахване с ръка, питам дали ще повдигне въпроса пред по-влиятелни лица, когато се върне в Англия, но той ми отговаря само:

– Книгата е затворена в това отношение – и подкарва коня си напред, за да настигне съветника и Калайджията, за официално сбогуване.

– Какво беше това? – пита Самир с изсеченото си лице, изгарящо от любопитство.

Аз прикривам разочарованието си.

– Нищо, което да те интересува – отговарям кратко.

– Той никога няма да те пусне да си отидеш, нито пък Момо – казвам на Белия лебед при следващата възможност да посетя харема. – Съжалявам, Алис, опитах.

Очите ѝ се напълват със сълзи. Влагата прелива и се плъзва надолу, като размазва грима ѝ. Тя избърсва сълзите си гневно, сякаш и собственото ѝ тяло я предава като останалата част от света. По безупречното ѝ лице остават черни следи. Ръката ме сърби да се протегна и да докосна бузата ѝ, но тя не е в настроение.

– По дяволите! И те да вървят по дяволите! По дяволите всички мъже! – Вдига поглед. – Прости ми, Нус-Нус, не те слагам в това число.

Не знам кое би ме карало да се чувствам по-зле: да бъда в това число или да не влизам в категорията на мъжете.

28

От няколко седмици Момо страда от ужасни кошмари; два пъти го заварвам да ходи насън. Снощи се събудих и го открих да стои във вътрешния двор.

Чувала съм, че когато френският крал бил дете, майстор на име Камю му направил миниатюрна карета с коне, лакей, паж и пътничка и фигурките можели да се движат като истински. Щом повиках сина си по име, той се извърна към мен, лунната светлина се отразяваше в очите му, но приличаше на някое от онези изобретения: идеално подобие на човешко същество, но лишено от душа, празно отвътре.

– Момо! – извиках го нежно. – Какво правиш?

Той ми отговори монотонно:

– Трябва да съм готов.

– Готов за какво?

– Той идва да ме убие.

– Кой идва?

Не ми отговори, просто стоеше, а лунният блясък се отразяваше в погледа му.

– Миличък, ела с мен, нека те сложа в леглото. Там ще си в безопасност.

– Никой не е в безопасност.

Потрепервам.

Накрая все пак успявам да го върна в леглото, той веднага заспива и не помръдва до сутринта, но аз лежа будна през останалата част от нощта. Тази сутрин, докато го обличам, питам го:

– Как се разбираш със Зидан?

Той ми хвърля бърз мрачен поглед, очите му са станали почти черни.

– Той ми е брат.

– Да не ти е направил нещо?

Добива отбранително изражение.

– Не.

– Сигурен ли си?

Той кима, но не ме поглежда.

– И не те е заплашвал по някакъв начин?

– Глупава мама. Той ми е приятел.

– Ако го направи, трябва да ми кажеш, Мохамед. Обещаваш ли?

– Обещавам, мамо.

– Сигурна съм, че баща ти не искаше да те нарани, когато те удари онзи път. Мислеше за друго. Беше ядосан на мен, а нали знаеш, че когато се разгневи, ами... не може да се сдържа. Но той те обича много, Мохамед, никога не се съмнявай в това.

Момо кима сериозно, тъй като, естествено, е прекалено малък, за да разбира. Той е толкова смел малък мъж, а още е почти бебе. Трябва да го спася, независимо какво ще ми струва, защото когато не съм с него, сърцето ми се свива като юмрук.

Имам план, план, който ми хрумна през часовете, в които се взирах в тавана през последните нощи. Научила съм се на много неща в мароканския двор. Научила съм се на лукавство, наблюдателност и самостоятелност. Научила съм малко арабски, но не показвам знанията си: слушах как Зидана дава напътствия на прислужниците си и им разказва за отровите. Научила съм се да показвам второ лице, както ме посъветва Нус-Нус, да се усмихвам, вместо да плюя и дера. Научила съм се да показвам наслада дори когато се чувствам наранена и унизена; накратко, научила съм се да бъда толкова добра актриса, че. Бих могла да изляза на сцената редом с най-добрите уличници в Лондон.

А малката ми прислужница Мамас, дъщерята на готвача, ми помага с допълнителни очи и уши. Показа, че е умел шпионин. Изглежда толкова мъничка и невинна, още е почти дете, така че езиците се развързват пред нея. Задава въпроси, които друг не би посмял да зададе. Сприятелила се е с момчето на билкаря и благодарение на това, че познава необичайни съставки, след като е отраснала в кралската кухня, може да говори с него за най-различни неща. Тя е истинско съкровище. Заради баща си Малик, готвачът на султана, може да се разхожда навсякъде из двореца, трябва само да каже, че отива при баща си. Но рядко ѝ се налага да дава обяснения, всички познават малката Мамас, с прекрасните ѝ черни очи и усмивката с липсващи зъби.

Изпращам я да доведе Нус-Нус.

– Чувам, че ще се изпраща делегация в Лондон.

Той ме поглежда изненадано.

– Харемът може да е затворен между стени и порти и да е охраняван, но слуховете минават през всякакви заграждения.

– Да, Каид Мохамед Бен Хаду ще я ръководи. Английският посланик помоли за това, тъй като не остана особено доволен от откупа, който султанът иска за робите, нито от развитието на проблема в Танжер, затова делегацията ще гостува на краля в Лондон, за да продължат преговорите. Мисля, че се бои да не бъде обвинен, че е провел преговорите некадърно и не е постигнал успешен резултат.

– И кой ще пътува с Бен Хаду?

– Каид Мохамед Шариф, английският изменник Хамза и още десетина души.

Шариф е достатъчно представителен, освен това има някаква заплетена роднинска връзка с кралското семейство. Но Хамза! Името връща неприятен спомен в съзнанието ми: той беше един от тримата души, които ме нападнаха заедно със Самир Рафик преди толкова месеци. Защо подобен човек е включен в такава престижна делегация? Отново усещам горчилка в гърлото си.

– А десетината вече избрани ли са?

Нус-Нус свива рамене.

– Не съм осведомен по този въпрос.

– Кой решава?

– Защо питаш? Султанът, разбира се.

– Трябва да направиш всичко възможно да изпрати теб като придружител на Бен Хаду.

– Мен? Исмаил няма да изпрати мен.

– Заради мен, Нус-Нус, не можеш ли да намериш начин?

Изглежда, изпитва някакви колебания, сбърчила е вежди сериозно. Ще ми се да протегна ръка и да погаля гънките, но не мога: на това място отвсякъде дебнат очи.

– Ще опитам, но по-добре ми кажи защо искаш това от мен.

– Искам да отнесеш... едно мое послание.

29

Вече си тръгвам от харема, когато Самира, една от прислужниците на Зидана, дотичва при мен.

– Господарката ми те вика.

Тръгвам след нея към личните покои на султанката и я заварвам седнала върху канапе с леопардова дамаска, златно украшение в косата, кристални капки по челото и яка, украсена с раковини и перли, достигаща чак до брадичката ѝ. Робата ѝ е в сребристо и лилаво, покрита с бродерия. В дясната си ръка държи скиптър, увенчан с черепа на някакво нещастно озъбено животно.

Коленича, но тя потропва нетърпеливо по пода до челото ми.

– Ставай, ставай!

Щом се изправям, тя прави театрална поза, извива врата си, така че лицето ѝ да е насочено към слънцето и всички кристали да се поклащат и проблясват.

– Още ли съм прекрасна, Нус-Нус? Сред всички мъже вие от Сенуфо най-добре можете да оцените момиче от Лоби.

Тя не е никакво момиче, а заради усложненията, настъпили след последното ѝ раждане, се е отпуснала, прелива от тлъстини отвсякъде. Когато мести скиптъра, плътта на ръцете ѝ се стеле на вълни. Има двойна гуша и увиснала кожа под нея; ако трябва да съм откровен, изглежда уморена и състарена. Разбира се, не мога да бъда откровен.

– Мадам, изглеждате прекрасно като никога досега.

– Не ме лъжи, евнух. Стара и уморена съм и губя чара си. Съпругът ми не ме вика толкова често, като преди, имам болки в ставите, а жените в харема стават неуправляеми. Усещат, че властта ми отслабва; борят се за по-предна позиция, дебнат възможността да заемат мястото ми.

– Ваше Високо Величество, уверен съм, че се страхуват от вас както винаги досега.

Тя размахва окичената си с пръстени ръка пред лицето ми.

– Не те повиках за неискрените ти комплименти. Имам мисия за теб.

Навеждам глава.

– На вашите заповеди съм, мадам, както винаги.

– Имам нужда от нещо. От Лондон. Трябва да ми го донесеш.

Едва не падам. Как така изведнъж всички искат да ходя в Лондон?

– Но, Ваше Високо Величество, аз няма да ходя в Лондон.

– Напротив, ще ходиш. Ще говоря с Исмаил, за да се уверя, че ще бъдеш сред избраните, които ще участват в делегацията на ал-Аттар. Когато се озовеш там, искам да откриеш най-вещите алхимици в страната. Чух, че били открили вълшебна субстанция, която осигурява вечен живот и младост. Плати им колкото ти поискат и ми я донеси. Ако не се продава, използвай всички средства, за да ми доведеш тук човека, който може да я приготви.

– Вечен живот? – не успявам да прикрия скептицизма в гласа си.

– Стига да получа десет-петнайсет години влиятелност, това ще ми е достатъчно, за да видя как Зидан безпрепятствено се установява като безспорен престолонаследник.

– Убеден съм, че сте в състояние да гарантирате успеха му и сама. Успяхте да направите толкова неща през последните девет години.

– Исмаил обожава светлия червей на Лебеда! Засипва малкото изчадие с подаръци и похвали. Виждал ли си огромната златна гривна, която му е дал?

Настъпва моментът да играя опасна игра.

– Баща му обича да го глези. Едва преди седмица изпрати разкошна кошница с бижута и лакомства за момчето. През цялото време го разнася из двора, показва го на посетителите, нарича го прекрасен малък емир. Изненадан съм, че не сте премахнали това препятствие пред своя Зидан досега.

Тя ме поглежда озадачена.

– Защо казваш това сега? Мислех, че имаш определени... предпочитания към Белия лебед и келемето ѝ.

Насилвам се да се разсмея.

– Тя е малко особена, не мислите ли? Винаги съм я намирал за хладна, а след като се върнахме от южния поход, леко налудничава.

Зидана се разсмива.

– Ах, да, имаш предвид периода, в който живееше като диво прасе, ровеше в земята за храната си. Не мога да си представя как Исмаил се прежалва да бъде с нея, но мъжете са странни създания по отношение на нагона си.

– Чух, че е пристигнал търговец от Флоренция, който се занимава с... лекарства. Доколкото знам, са сред най-силните... – снижавам гласа си – отрови.

Тя се замисля за миг. След това свъсва вежди.

– Ти си пътувал из Италия, нали така? И говориш езика, нали?

Признавам, че го знам.

– Така, така, Нус-Нус. Мисля, че си наясно от каква... медицина имам нужда. Направи това за мен и ще вдигна проклятието над теб.

Каква щедрост.

– Ваше Величество заслужава само най-доброто. – Навеждам глава.

Зидана не говори празни приказки: на следващия ден, докато помагам на Исмаил да се облече след посещението си в хамама, той заговаря, сякаш казва нещо съвсем обикновено:

– Е, Нус-Нус, иска ли ти се да отидеш в Лондон?

Полагам всички усилия, за да се престоря на изненадан.

– Лондон ли, господарю?

– Бен Хаду има нужда от секретар за делегацията си. Жена ми Зидана вярва, че ти ще си най-подходящ за тази задача и трябва да призная, че смятам това за много разумен избор. Освен това има още нещо, което трябва да се свърши.

Подава ми нещо. Книга. Отварям корицата: на заглавната страница пише: "Коран на Мохамед, преведен от арабски – погледът ми пробягва напред, – отскоро и на английски, за удоволствие на всички онези, които изпитват желание да надникнат в турския колорит, отпечатана в Лондон през 1649 година след Христа".

Турския колорит? Добре че Исмаил не чете на английски...

Той прекъсва мислите ми.

– Искам да откриеш кой е отпечатал тази мерзост. Чуваш ли ме?

Кимвам объркан.

– Разбира се, господарю.

– Претърси Лондон и щом го откриеш, убий го и ми донеси главата му.

– Да го убия? – Клатя глава шокирано. – Аз... аз не съм убиец, господарю мой...

Той ме поглежда студено с наведена настрани глава.

– Не си ли, Нус-Нус?

Усещам как коленете ми се разтреперват от погледа му. Съгласи се, за Бога, казвам си, но не мога да продумам.

– Как е възможно един добър мюсюлманин да позволява неверник да скверни така свещената книга? Единственият език, на който може да бъде четен Коранът, е арабски, езикът, на който Аллах е диктувал последните си откровения: превеждането е истинска пародия, варварство, богохулство.

– Така е, господарю, разбирам това.

Той въздиша и клати тъжно глава.

– Не можеш напълно да разбереш, ти не си от нашите хора. При все че вината за това не е твоя. – Взема книгата от ръцете ми. – Върви си с мир, Нус-Нус. Няма да те карам да вършиш нещо против природата си.

Стоя там и за миг не мога да повярвам на ушите си. Някой някъде трябва да е направил магия, за да е така добродушен.

Втори 5-и ден, шауал

Лала Зидана, родена като Аиша М^,барка в Гвинея,

сега султанка на Мароко, първа съпруга на Негово Високо Величество Мулай Исмаил.

На следващата сутрин чувам потропване на вратата на стаята си. Отварям и виждам малката Мамас. Без да продумва, тя изважда навит на руло плат и ми го подава.

– Господарката ми направи нещо, което да вземеш със себе си по време на пътуването с делегацията.

– Виждам, че слуховете бързо се разнасят.

Тя светва.

– Толкова се гордеем с теб.

Прилича на бродиран свитък, но щом се опитвам да го разгъна, откривам, че е зашит.

– Предназначено е единствено за очите на краля на Англия, подарък от Белия лебед.

Усмихвам се.

– Силно се съмнявам, че ще бъда в положение да му връча подаръка лично, но кажи на господарката си, че ще направя всичко по силите си да изпълня желанието ѝ.

След няколко дни отивам да потърся Бен Хаду, пред приемната му се натъквам на цяла тълпа просители, а вътре той е въвлечен в спор между търговци, който определено става все по-разгорещен: оказало се, че някаква пратка от скъп френски сапун била открадната. Ощетеният търговец размахва бележката от товарителницата, която показва, че стоката му е отпътувала от Марсилия предишния месец и е била разтоварена в Сале.

– Това е гнездо на пепелянки и мошеници! – крещи той и се удря в гърдите. – А този... този... крадец... – Той посочва обвинително с пръст мъж с дълга брада, който се хили на нарастващия гняв на опонента си. – Той има много приятели сред тези пепелянки. – Във всички посоки хвърчи слюнка. – Напълнил им е ръцете...

Бен Хаду се разсмива.

– Доколкото знам, змиите не са благословени с ръце, Си Хамед.

Търговецът не може да спре тирадата си: керванът му бил нападнат от разбойници в гората на Мармора и някак – странно как – сапунът му се появил на пазара в Мекнес, където евреите го продават на висока цена. Той бръква в джоба на робата си, изважда опакован калъп и го поднася под носа на Бен Хаду.

– Сапун от чист зехтин, ароматизиран с лавандула от Прованс! Само аз предлагам тази марсилска стока. Откъде се е взел тогава?

Бен Хаду взема калъпа от ръцете му, разгръща опаковката и го поднася под носа си.

– Лавандула ли? Това ми мирише на бадеми, хубави марокански бадеми.

След дълга заключителна реч той отсъжда в полза на брадатия мъж, а Си Хамед си тръгва, проклинайки.

– Ще пренебрегна богохулствата ти – провиква се Калайджията след него.

След това се обръща към другия човек и стисва ръката му.

– Ще изпратите кутия сапуни в дома ми, нали така?

Ухилват се заговорнически един срещу друг и брадатият мъж си тръгва доволен.

Бен Хаду се обръща към мен и повдига едната си вежда. Винаги съм се чудил откъде идва състоянието му: заплатата му не е малка, но с нея не би могъл да поддържа две къщи в Мекнес и една във Фес, както гласят слуховете, да не говорим за керваните в пустинята, които притежава. Разбира се, не казвам нищо: дискретността е от жизнена важност за длъжността ми.

– Султанът ви вика, мисля, че иска да обсъдите подробности около пътуването на делегацията, сиди.

– Тръгваме в края на седмицата. Събра ли си багажа? – пита по пътя. Изражението му е цинично. Знае добре, че нямам свои вещи.

– Готов съм, ако това имате предвид.

– Мастила, тръстикови клечки, солидно количество египетска хартия.

– Разбира се.

– Надявам се, че имаш подходящи дрехи?

Свивам рамене.

– Аз съм роб, какво значение има?

– Външният вид винаги е от значение. Ще се появиш в присъствието на английския крал и благородниците му. Важно е да си облечен добре, те ще съдят за Мароко и властта на султана по такива подробности. Това, че и най-незначителният член на делегацията ни е богато облечен, ще им покаже нашата сила, ще подсили позициите ни по време на преговорите.

Най-незначителният член... почти бях започнал да мисля, че Бен Хаду е приятел. Глупав Нус-Нус: един евнух и роб няма приятели.

Точно завиваме към колонадата, която води към покоите на султана, когато от харема се разнася невероятна врява: охкане и крясъци, а на фона на общата олелия – нестихващи женски писъци. И двамата застиваме на местата си ужасени и се поглеждаме един друг. Шумът е изключително тревожен.

– Мъртвородено – излага предположението си Калайджията.

– Или смърт – извръщам се към него, а сърцето ми започва да бие все по-бързо. – Вие вървете при Исмаил, а аз ще отида да проверя какво се е случило.

Той кимва и тръгва напред, доволен, че няма да бъде замесен в объркания живот на жените зад желязната порта. Аз заставам пред стража на харема.

– Какво става тук?

Пазачът, едър мъж от племето Асанте, с лице сякаш издялано от камък, ме поглежда хладно.

– Имаш ли пропуск?

– Султанът ме изпрати да проверя за какво е тази врява – лъжа аз.

Той се взира в мен известно време, после се отмества встрани и ме пуска да вляза. Тръгвам забързано по посока на шума с пълното съзнание, че доближавам покоите на Алис и стомахът ми се свива на ледена топка.

Във вътрешния двор пред стаите на Белия лебед има ревящи жени. Хващам прислужницата на Алис, Мамас. Очите ѝ са толкова подути, че са почти затворени, носът ѝ тече.

Тя скрива лице в робата ми, цялото ѝ тяло се тресе от плач. Отдръпвам я от себе си.

– Какво има, Мамас, какво се е случило?

Отваря уста, но тя се разтреперва.

– Мо... мо...

– Какво му има? – Но вече знам. Отмествам момичето встрани и се втурвам в апартамента на Алис. Вътре е почти тъмно. Заради разликата между студената зимна светлина отвън и мрака вътре ми трябват няколко секунди да свикна. Щом очите ми се адаптират, успявам да различа малка фигурка на дивана с отпусната ръка, до която стои Алис и пищи ли, пищи. Воалът ѝ е раздран на ленти, русата ѝ коса не е сплетена, а разчорлена като сламено гнездо на плъхове. Извръща лицето си към мен, а то прилича на маска от кръв, размазан грим и налудничав поглед. За миг пронизителните викове замлъкват, но после си поема отново дъх и вдига два пъти повече шум.

Коленича до дивана и хващам крехката ръчичка на Момо в своята. Още е топла. Прилича на заспал, с отметната назад глава и отворена уста, сякаш диша през нея. Само че не диша. Разтърсвам го.

– Момо! Момо!

Никаква реакция. Никаква, разбира се.

Изтичвам във вътрешния двор, право при Зидана.

– Някой повика ли доктор?

– Няма нужда. – Изглежда скръбна, но блясъкът в очите ѝ я издава. – Прекалено е късно за това.

– Аз ще отида. Султанът уведомен ли е?

Сега вече се усмихва широко.

– Може би ти ще пожелаеш тази чест.

Напротив, но се налага да се заема с това. Излизам тичешком от харема.

Лечебницата на доктор Фридрих е по път за покоите на султана. Потропвам силно на вратата и влизам, без да изчакам отговор. На работната му маса има малко одрано създание, цялото червено и лъскаво. Докторът е застанал над него със скалпел в ръката. Изглежда разтревожен от появата ми. Бързо си спомням биещото сърце в куклата, а след това казвам набързо.

– Имат нужда от вас в харема. Малкият принц Мохамед е мъртъв и има опасност майка му да посегне на живота си от скръб. Аз ще потърся Негово Величество.

Преди да е успял да отговори, тръгвам си и хуквам по коридора, а шляпането на чехлите ми кънти по мраморните плочи.

Султанът води задълбочен разговор с Бен Хаду. Единственото, което успявам да чуя, е "преносими дванайсетинчови оръдия", но то не ми говори нищо. Стряскат се, когато влизам, при все че лицата им се отпускат, щом виждат, че това съм само аз. Коленича с надеждата, че Исмаил няма да убие вестоносеца.

– Ваше Високо Величество, нося ужасна вест. Принц Мохамед, синът на Белия лебед, е мъртъв.

Последвалата вцепеняваща тишина изпълва стаята. Усещам ускорените удари на сърцето си в студените плочки: туп, туп, туп. Султанът надава пронизителен вик, виждам краката му да се движат покрай мен, златистозелена светкавица, и излиза през вратата. Вдигам глава и срещам напрегнатия поглед на Бен Хаду.

– Не е лесно да съобщиш подобно нещо.

– Така е, сиди – отвръщам и се изправям на крака. – Бедното момченце.

– Баща му го обожава.

– Както и всички ние.

– Вероятно някой в по-малка степен от останалите.

Гледаме се съсредоточено. После казвам:

– Не съм наясно с причината за смъртта на детето, не забелязах никакви белези по тялото му.

– Някои... вещества не оставят следи, струва ми се.

– Доктор Фридрих в момента преглежда трупа.

Той изсумтява пренебрежително.

– Доктор Фридрих е купен от султанката.

Продължавам да не показвам емоции.

– Не знам нищо за това. Вижте, трябва да се присъединя към Негово Величество.

Усещам погледа му на гърба си, докато не се скривам от полезрението му.

Момчето е мъртво; доктор Фридрих не открива пулс, а докато Исмаил пристигне, тялото на Момо вече е изстинало. Не се приближава до трупа от суеверие; просто гледа и не може да повярва, че детето, което вчера разнасяше на раменете си из двореца, което викаше и се смееше, лежи неподвижно и никога повече няма да се смее и да вика. Тялото е старателно измито, парфюмирано и увито в чисто бяло платно, а след това отнесено в джамията .и положено пред имама. Досега не бях виждал султанът да ридае, но е неутешим, а когато настъпва моментът детето да бъде погребано, той заявява, че не може да гледа как полагат такава красота в земята, и съм изпратен със съветниците и официалните лица да наблюдавам ритуала. Мъничкото телце на Момо е съблечено и положено в земята, обърнато на изток, към свещения град, който никога няма да види.

Жените също са отишли да се молят в джамията, тъй като впоследствие чувам, че Алис била толкова съсипана, че се държала като подивяла, и решили, че ще е по-добре да остане в покоите си, където ръмжи като див звяр, къса си дрехите и дере бузите си до кръв. На следващия ден отивам в харема и във всички посоки виждам следи от лудостта ѝ: парче от дреха на една страна, капки кръв на друга, сякаш е прокълнато създание, след което никой не иска да почисти.

Сърцето ми копнее да я видя, но когато искам да я посетя, казват ми, че се е затворила в апартамента си и отказва да види когото и да било – че е загубила разсъдъка си и отново се държи животински, по начин, който е срам за всеки добър мюсюлманин и издава неверническата ѝ душа.

Ден преди отпътуването на делегацията съм извикан от Зидана. Тя прелива от радост: излъчва я като слънчева светлина. Беше констатирано, че смъртта на сина на Белия лебед е естествена, сърдечна криза в резултат на дефект, който може да е носил в себе си още от раждането, и не са възбудени никакви подозрения към нея. В допълнение към това Исмаил прекара предишната нощ в компанията ѝ (въпреки че не ми беше наредено да го запиша в дневника), а изобщо не поиска да види Алис, уведомява ме тя със задоволство. Изглежда, момчето му е било по-скъпо от майката.

Тя ми подава торба от телешка кожа, пълна с монети и бижута, които да използвам, за да открия желания от нея еликсир; или да убедя човека, който го приготвя, да дойде в двореца в Мекнес. Докато ми я подава, хваща ръцете ми.

– Благодаря ти, Нус-Нус, при всичките трудности, които сме срещали през годините, ти доказа, че си истински приятел и верен слуга.

Тръгвам си и започва да ми се гади.

Имам още една задача, преди да тръгна с Бен Хаду, и тя е да предам задълженията си в двора и дневника. Ужасявам се от това: между двама ни със Самир Рафик съществува смъртна вражда. Нямам желание да се доближавам до него и с натежало сърце се връщам в стаичката си. Но мъжът, който ме чака там, не е Самир, не е дори мъж, а слабо, грозновато момче. Представя се като Азиз бен Фауд и предвидливо се е сетил да вземе собствените си пособия за писане: мастила, пера и преносимо писалище. Докато му разяснявам задълженията му, той ме изненадва с разбиране и бърз ум. Почеркът му е елегантен, редовете правилно подредени. Следи прехласнато всяка моя дума и изпълнява каквото съм му казал точно и без възражения.

Наблюдава ме, докато откривам бележката относно раждането на Момо и добавям в празното поле, което винаги се оставя за такова развитие на нещата: Емир Мохамед бен Исмаил е обявен за мъртъв на Третия 5-и ден, зу алкада 1091 година по хиджра, Господ да го благослови.

– Бедното момченце – промълвява тихо Азиз. Изненадан съм от сълзите в очите му.

Подавам му дневника и той го поема с две ръце, изпълнен с благоговение, погалва корицата, сякаш е живо същество, и грижливо я мушва в предпазния калъф.

– Ще го пазя с цената на живота си, господине – обещава, – няма да е нужно да ми се карате, когато се върнете. Ще се постарая да поддържам високия ви стандарт.

Не си спомням кога някой се е отнасял с мен с такова уважение; имам чувството, че не го заслужавам.

Казах, че имам да изпълня още една задача: всъщност предаването на дневника беше последното ми официално задължение. Има още нещо, което е неформално, но най-важно от всичко.

Султанът не напуска покоите си през целия ден. Ето защо след последната молитва на излизане от джамията вместо да завия наляво и да се върна в кралския апартамент, мога да завия надясно и да се отправя към града.

В медината е зловещо през нощта. По празните тесни пътечки ехото от стъпките ми звучи, сякаш някой ме следи, и през цялото време поглеждам през рамо. През една врата се стрелва котка и сърцето ми подскача. Звукът от собственото ми потропване на една врата ми се струва толкова силен, че едва ли не очаквам да се появят стражите.

Даниел ар-Рибати отваря вратата и в първия момент и двамата се взираме един в друг. Убеден съм, че този ден е струвал много и на двама ни: той изглежда измъчен, вероятно и аз не изглеждам по-добре.

– Влизай, Нус-Нус – подканя ме той. Прегръщаме се. Вече сме повече от приятели, ние сме съучастници в обща рискована задача.

Още не съм успял да задам въпроса, който така искам, а той се усмихва и кимва към тавана. Влизаме в стаичка на горния етаж, осветена от малка свещ. В златния кръг на светлината се вижда мъничка фигурка, завита с раирано одеяло. Коленича до нея и хващам ръчичката, която се показва, в своята.

– Момо?

В един напрегнат миг няма никаква реакция, след това момчето се стяга, сбърчва нос, разтърква очи, свива се; дръпва ръката си, сякаш иска да се обърне и отново да заспи.

– Момо! – Този път отваря очи. За миг ми се виждат толкова черни и безизразни, та съм сигурен, че е загубил разсъдъка си заради побъркания ни план. После мракът е разцепен от характера му и те се изпълват с живот. Фокусира погледа си и щом ме вижда, усмихва се.

Никога през живота си не съм усещал такова облекчение. Прегръщам го силно. Над главата му виждам Даниел, който се хили срещу мен.

– Виждаш ли, той е добре. Дадох му противоотрова срещу татула и щом се съвзе на сутринта, изяде половин филия хляб и пилешко бутче по-бързо и от куче. А след това захърка – хубав, оздравителен сън.

Момо се изправя в седнало положение. Кожата му е така прозрачна, сякаш е призрак на самия себе си, което на практика е истина.

– Къде е мама? – мига бавно, като че ли му коства усилие.

– Още е в двореца. Тя... – Млъквам. – Добре е... – Какво друго мога да кажа? Той още не е навършил четири години, как би могъл да разбере какво става, през какво трябва да премине майка му? Трябва да се връщам, мисля си. Трябва някак да ѝ кажа, че той е жив, или тя наистина ще се побърка от тревога.

– Кога ще дойде?

– Още не може да дойде. Не се бой, Момо. Ти ще дойдеш на пътешествие с мен, дълго пътешествие, майка ти така поръча.

Личицето му светва за миг и отново помръква. Очите му се напълват със сълзи, но той е прекалено горд, за да заплаче.

– Добре тогава – изрича задавено. – Кога тръгваме?

– Утре. Няколко дни ще пътуваме с керван от мулета до Танжер, а след това с кораб до Англия, откъдето е семейството на майка ти. Няма да е много удобно, Момо, и ще трябва да бъдеш много тих и смел. Можеш ли да се постараеш заради мама?

Той кима сериозно.

– Нека да ти покажа сандъка – казва тихо Даниел, като хваща рамото ми. – Остави момчето да спи, утре ще е в по-добра форма.

Завивам Момо с одеялата и слагам върховете на пръстите си на челото му, както правеше майка ми с мен, за да прогони лошите духове и неприятните мисли.

– Почини си. Ще дойда за теб сутринта, инш^,аллах.

– Инш'аллах – повтаря сънено той и се обръща на другата страна.

Големият дървен сандък за пътуване е великолепен. Кухият тайник в основата, в който ще лежи бедният Момо, е облечен с подплатена тапицерия с дискретни отвори за въздух отстрани и отдолу. Надявам се, че никой няма да проверява съдържанието, нито да заподозре за тайното отделение. Имам леки сънотворни, ако се наложи, но въпреки това ми е трудно да си представя как бедното момченце ще издържи: да лежи неподвижно с часове, докато го клатушкат мулета и носачи, е предизвикателство и за най-отчаяния беглец, да не говорим за жизнено дете, което обикновено не може да застане на едно място и не е в състояние напълно да осъзнае нуждата от потайност. Върху него ще бъдат натоварени купчини сол и захар, торби с шафран и подправки, които ще бъдат поднесени на английския крал като дар от султана. Изискани ценности, но не чак толкова скъпи или редки, че да служат като примамка за крадци, надявам се.

Толкова много неща могат да се объркат по време на това приключение, че по-добре да не се замислям за всички мрачни възможности. Но поне сега Момо е жив и очевидно няма сериозни последици от опасната отвара, която получи сутринта от собствената ръка на Зидана, която си мислеше, че го обрича на смърт. Отварата, която самият аз ѝ осигурих. Тази дръзка двойна игра, която играх, беше подтиквана от невероятната изобретателност на Алис, нарастващия ѝ ужас за сина ѝ и нищожната възможност за бягство с делегацията за Англия. Но нямаше да мога да изпълня плана без добрия търговец. Той рискува живота си, за да ни помогне, и то без друга отплата, освен приятелство. Точно Даниел – а не някой от неблагонадеждните билкари – осигури отварата, състояща се предимно от извлек от пустинен татул, която дадох на Зидана и докара Момо до привидна смърт; Даниел беше този, който ме увери, че приятелят му доктор Фридрих ще удостовери кончината на момчето; Фридрих, който през последните седмици изпробваше субстанцията върху всякакви създания с най-различни размери, за да прецизира дозата. Даниел заедно със зет си Исаак следваха погребалната процесия, скриха се, докато всички се разотидат, извадиха детето от платното в рохкавата пръст и го замениха с костите на друго безименно дете, починало по време на чумата, а след това заведе Момо в дома си, където да ме изчака. Даниел беше поръчал сандъка на до верен дърводелец; пак той осигури солта и другите стоки, които да се сложат вътре – това беше и поводът да посетя дома му, тъй като поне тази част беше официална поръчка и щеше да се плати от хазната.

Тръгвам си, а той пъха бележка в ръката ми. На нея с ясен почерк са записани име и адрес в Лондон.

– Не знам дали ще ти помогне. Не съм се старал да го опозная, докато работихме заедно, но може да е било и заради културните различия, така че трябва да се надяваме да е добър по душа. – Свива пръстите ми върху бележката, а след това топло ме прегръща. – Върви си с добро, Нус-Нус. Първото нещо, което ще направя сутринта, е да се погрижа сандъкът и безценното му съдържание да са доставени пред дворцовите порти, за да бъдат натоварени с останалия багаж на делегацията. Ще се моля да успеете и до нови срещи по волята на Господ.

Така и не се сбогувах с Алис.

Реших да не замесвам малката Мамас в опасния ни заговор, затова потърсих доктор Фридрих и го помолих да каже на Белия лебед, че синът ѝ е добре и пътува за Англия. Той се намуси.

– Рискувах веднъж главата си заради това – промълви нещастно. – Мисля, че не бива да предизвиквам съдбата повече.

– Започнах да го увещавам, но той само поклати глава и излезе в коридора, като ме остави в ужасяващата му лаборатория, заобиколен от буркани с органи, купища одрани кожи и варените кости на безброй трудни за идентифициране създания.

Докато пътуваме към Танжер, мисля си за нея, как късаше косата и дрехите си, преструваше се на полудяла от мъка, без да е сигурна дали тази пародия няма да се окаже жестоко отражение на истината.

На минаване през Гарб попадаме на изпълнени с оптимизъм бандити, които откриват огън срещу нас. Скоро разбират, че са направили грешна преценка, но все пак успяват да отмъкнат четири от мулетата ни, заедно с багажа, натоварен върху тях. В този момент забелязвам, че точно онова, което носеше сандъка ми, го няма. Пришпорвам коня си след тях и викам силно като самия крал на джиновете. Бедният Амаду е с мен, а каишката му е омотана за по-сигурно около дръжката на седлото ми и той скимти ужасено от внезапната промяна на скоростта. Извръща глава към мен, зъби се и ококорва очи. Попречва при първия ми опит да се прицеля в нападателите ни и се налага да го избутам встрани. Ужасът ме кара да се концентрирам, дава здравина на ръката ми и ме прави по-добър стрелец с мускета от когато и да било. Един от мъжете пада прострелян в тила, останал буквално без лице. Пиката ми пронизва друг в бедрото и го приковава към седлото, виещ от болка. Неземният вик на Амаду е като ехо, бърбори като демон. Щом виждат, че почти ме настига батальон от кралски войници, останалите бандити препускат бързо напред, като изоставят откраднатия товар.

Бен Хаду наблюдава сцената с вдигнати вежди.

– Добра работа, Нус-Нус. Как ревностно пазиш даровете на султана за краля на Англия! Не си спомням да си се втурвал срещу берберите с такава мъст.

Навеждам глава и избърборвам нещо за дълга си, а той се смее.

– Ти си пример за останалите. Ще те повиша в заместник-посланик по време на посещението, при все че ще изпълняваш и секретарските си функции. Съгласен?

Нямам думи; просто кимвам. Амаду подскача върху хълбока на коня, като че ли заслугите са изцяло негови, а Бен Хаду се смее. Протяга ръка и ме потупва по гърба.

– Свестен човек. Имам нужда от някого, на когото да мога да се доверя. Вече ме натовариха с някакъв нещастен английски ренегат, за когото се знае, че създава само проблеми, освен това делегацията е пълна с пепелянки. Гледай, слушай и ми казвай за всяко подозрително нещо. Ако някой друг ти направи предложение, веднага ми съобщи. Ще се погрижа да бъдеш доволен.

Известно ми е, че Калайджията не е всеобщ любимец, и това изобщо не ме изненадва. Има малко надменно поведение, което може да бъде обидно, известно нетърпение към глуповатите, което демонстрира с готовност. Освен това налице са и племенни вражди – винаги е така сред мароканците. Съгласявам се да бъда негови очи и уши: винаги е по-добре да си съюзник на Бен Хаду, отколкото да си срещу него. Но не съм толкова глупав, че да благоволя да го посветя в своята тайна, защото въпреки високомерието му той е лоялен към султана и независимо от разбирателството ни няма да се поколебае да изпрати малкия принц обратно в Мекнес с охрана и торба с главата ми вътре.

Танжер се намира в състояние на крехко примирие: още щом се стигне до високите бели стени, вижда се, че са надупчени от куршуми и почернели от обстрела. Наоколо са разпилени отломките от разрушените укрепления, свидетелство за дългите бомбардировки, на които беше подложена колонията през тези последни години. Селски жени търсят в разровената земя храна за животните, които ще оставят да презимуват. Щом пъстрото ни шествие приближава, те се изправят и вият за поздрав през воалите пред лицата си. От крепостните порти се спускат ездачи да проверят кои сме, а когато Бен Хаду се представя, мълвата мигом се разнася и от всички посоки козируват английски войници с най-хубавите си униформи, а оръдията гърмят в чест на пристигането ни. Отношенията са толкова сърдечни, че човек трудно би могъл да си представи, че е в този пристанищен град, това издадено в морето парче земя, което почти докосва бреговете на Испания и разделя Средиземно море от Атлантическия океан. Сър Джеймс Леели идва да ни посрещне. Въпреки проблемното му гостуване при султана той е безкрайно сърдечен: устройват ни голямо празненство и изстрели на мускети, а след това и фойерверки, които избухват в различни цветове, когато се пръсват над морето. Ще ми се Момо да можеше да ги види. В апогея на веселието се измъквам и отивам да го проверя. Прекарал е в сандъка четири дни без нищо освен малко хляб, фурми и малко шише с вода, за да оцелее. Товарът обаче е под строга охрана и нямам право да влизам тук: отпратен съм категорично, но любезно. Вечерта не успявам да заспя в удобната си стая, като знам, че момченцето седи затворено и мръсно в своя затвор. Отново ме връхлита цялата чудовищност на действията, които предприехме: да разделим дете от майка му, вероятно завинаги, да рискуваме всичко...

"Спри, Нус-Нус – карам се яростно сам на себе си. – Бъди мъж."