Фондацията

1.

Наричаха го Гаал Дорник и той беше всичко на всичко обикновен провинциален хлапак, който досега нито веднъж не бе идвал на Трантор. Разбира се, той много пъти бе виждал планетата по хипервизията и понякога в колосалните тримерни вестникарски репортажи за коронацията на императора или за откриването на Галактическия Съвет. И макар че целия си живот той беше провел на планетата Синакс, въртяща се около звезда в струпването на Синята Мъглявина, той не беше откъснат от цивилизацията, пък и тогава това беше невъзможно никъде в Галактиката.

По това време Галактиката наброяваше около двадесет и пет милиона населени планети и всички те представляваха една империя с център на Трантор. За последния половин век мощността на Империята значително бе нараснала.

За Гаал без всякакво съмнение това пътешествие беше блестящ венец на неговата научна кариера. Той не за пръв път беше в космоса и полетът сам по себе си не означаваше за него кой знае какво. Наистина, преди пътешествията му не стигаха по-далеч от спътника на Синакс, където той получаваше необходимите му данни по механика на метеоритното плъзгане, но за космическо пътешествие нямаше голямо значение дали е половин милион мили или половин милион светлинни години.

Той се вълнуваше малко само преди скока през хиперкосмоса — това усещане беше невъзможно да се изпита при междупланетни полети. Хипер-скокът беше и по всичко излежда че завинаги ще си останеединственият практически начин за полет към звездите. В обикновеното пространство скоростта на звездолета не превишава скоростта на светлината(само тази част от отдавна вече забравени данни се е запазила от времето на забравеното начало на човешката история), а това значеше, че даже от една населена звездна система до най-близката й съседка се налага да се пътува дълги години. През нула-пространството, тази неизобразима област, която не представлява нито пространство, нито време, нито енергия, нещо, а може би и нищо, можеше да се прелети Галактиката от край до край за време, равняващо се на части от секундата.

Гаал очакваше първия скок, усещайки надигащо се гадене, но не стана нищо, освен едва уловимо колебание на въздуха, някакво смътно усещане и вътрешен тласък, който свърши, преди той да успее да го почувствува. Това беше всичко.

А след тово остана само звездолетът, голям и блестящ, найсъвършена продукция на дванадесетхилядигодишния прогрес на империята, и самият той, новоизпеченият доктор на математическите науки, получил покана на Трантор от самия велик Хари Селдън, за да вземе участие в някакъв загадъчен селдънски проект.

След разочарованието, получено при скока през хиперкосмоса, Гаал с нетърпение очакваше кога ще се появи Трантор. Той не напускаше стаята за общ обзор. Стоманените капаци на илюминаторите се плъзваха назад в зададеното време, и той веднага се хвърляше напред, вглеждайки се в ослепяващата твърдост на звездите, наслаждавайки се на разсипите им, подобни на бързащи към светлината мушички, неочаквано застинали на място. Когато капаците се отвориха за пореден път, той видя газово струпване на около пет светлинни години от звездолета: то се плъзна покрай илюминатора като плиснато мляко, изпълвайки стаята с леден звън, и изчезна от погледа след два часа, след поредния скок.

Отначало слънцето на Трантор се показа като мака твърда чертичка, изгубена сред мириадите други и отличаваща се от тях само благодарение на направлението на звездолета. В Галактическия Център струпванията на звезди бяха гъсти. Но с всеки скок една звездичка сияеше все по-ярко и по-ярко, заслонявайки останалите.

В стаята за обзор влезе един от офицерите на кораба и каза:

— Обсерваторията ще бъде затворена през останалата част от пътя. Пригответе се за кацане.

Гаал вървеше след него, хванал се за ръкава на бялата униформа с избродирано на нея изображение на звездолет и слънце.

— Може би все пак ще може да остана — каза той. — Много бих искал да видя Трантор.

Офицерът се усмихна и Гаал се изчерви. Мина му през ума, че говори с провинциален акцент.

— Ние ще се приземим на Трантор чак сутринта — каза офицерът.

— Не, бих искал да видя планетата от космоса.

— А-а. За съжаление това е невъзможно, момко. Ние не сме на космическа яхта и захождаме за кацане откъм слънчевата страна. Нали не искате да ослепеете, да изгорите и да получите смъртоносна доза радиация едновременно, а?

Гаал се обърна и без да каже нито дума си тръгна. Офицерът го повика.

— Трантор изглежда от космоса като кално-синкаво размазано петно. Така че не си заслужава да съжалявате. А когато кацнете на планетата си купете билет за космическа обиколка. Не струва скъпо.

— Благодаря ви много — отговори Гаал, обръщайки се към офицера.

Получавайки отказ, Гаал се почувствува съвсем мъничък, и въпреки че детството е съвсем естествено за възрастните, както и за децата, в гърлото му внезапно се надигна горчива буца. Той никога не бе виждал Трантор в цялата му необятна мощ, огромна като самия живот, и не искаше да забавя това зрелище нито с минута.

2.

Звездолетът се приземи в бъркотия и неразбория от шумове. Атмосферата шипеше, плъзгайки се по металическите бордове на кораба. Кондиционерите шумяха равномерно, справяйки се с прегряването, спирачните двигатели бучаха. Раздаваха се мъжки и женски гласове, обслужващият персонал приготвяше трапове, по които стоварваха хората на специални разтоваръчни платформи.

Гаал почувствува лек тласък и разбра, че звездолетът е изключил двигателите си. Сега в течение на дълги часове гравитационното поле на кораба ще бъде уравновесено с гравитационното поле на планетата. Хилядите пътници търпеливо очакваха в дебаркационните помещения със силово поле, което ориентираше променящото се направление на гравитационните полета. Слизането започна.

Гаал почти нямаше багаж. Той стоеше на палубата, докато чантата му бързо и с познаване на работата беше разглобена и отново сглобена. Щателно провериха визата му и поставиха печат в паспорта му. Самият той не обърна на тези процедури никакво внимание.

Това беше Трантор! Въздухът тук изглеждаше малко по-малко разреден, гравитацията — малко по-силна, отколкото на родната му планета Синакс, но с това лесно ще се свикне. Ще свикне ли той някога с тази необятност?

Дебаркационното здание беше огромно. Почти невъзможно беше да се разгледа сводът на тавана. Гаал едва ли не физически чувствуваше, че някъде далече горе се събират облаци. Срещуположната стена също не се виждаше: докъдето стига поглед имаше само маси и хора зад тях.

— Вървете де, Дорник — му каза един от митничарите. Той говореше раздразнено и преди да назове Гаал по фамилия отново отвори паспорта му с визата.

— Но къде? — нерешително попита той.

Митничарят небрежно заби пръст във въздуха.

— Стоянката на такситата е надясно и на третия завой наляво.

Гаал се отдръпна от масата и видя как във въздуха от нищото се образува надпис: Таксита по всички направления.

Човек, появил се неизвестно откъде, се приближи към стола, от който току-що се отдръпна Гаал. Митничарят му направи знак и леко кимна с глава. Човекът му кимна в отговор и тръгна след младия имигрант.

Той пристигна точно в момента, когато Гаал назова адреса си.

Гаал тежко се подпря на бариерата.

На неголяма табелка беше написано „Разпределител“. Човекът, който седеше зад табелката, попита, без да повдига глава:

— Къде?

Гаал сам не знаеше това, но дори секундно колебание беше недопустимо: отзад незабавно започваше да се струпва опашка.

Разпределителят откъсна поглед от хартиите си и вдигна глава:

— Къде, значи?

Гаал почти нямаше пари, но той трябваше да изкара само една нощ, после започваше работа. Той се постара гласът му да звучи безстрастно.

— В добър хотел.

Това не направи никакво впечатление на разпределителя.

— Те всички са добри. В кой точно?

— В най-близкия — с отчаяние в гласа отговори Гаал.

Разпределителят докосна един бутон. Тънка светлинна линия легна на пода, разсипвайки се в разнообразни цветове и оттенъци. В ръката на Гаал се появи картичка. Тя слабо светеше.

— Един и дванадесет — каза разпределителят.

Гаал бръкна в джоба си за дребни пари.

— Накъде да вървя? — попита той.

— Вървете по светлинната линия. Ето ви картичката. Тя ще свети, докато вървите правилно.

Гаал плати и тръгна напред. Стотици хора, такива като него, вървяха по своите индивидуални маршрути, колебаейки се, когато светлината на картичките им отслабваше, и отново продължавайки да вървят нататък.

Неговата собствена картичка внезапно угасна. Човек в блестяща жълто-синя униформа от свръхздрав пластотекстолит вдигна багажа му.

— Пряка линия до Луксор — каза той.

Неизвестният, вървящ след Гаал, чуваше всичко. Той чу и как Гаал отговори „добре“ и влезе след това в машината.

Таксито се издигна вертикално във въздуха. Гаал погледна през извития прозрачен прозорец, наслаждавайки се на усещането на полета в затворената машина и държейки се инстинктивно за седалката на водача. Хората долу веднага заприличаха на мравки в разтревожен мравуняк. След това и те изчезнаха някъде настрана.

Отпред се виждаше стена. Тя започваше високо във въздуха и продължаваше докъдето стига погледът. В стената се виждаха широките отвори на тунели. Таксито на Гаал долетя до един от отворите и се гмурна вътре. За секунда Гаал се удиви откъде водачът знаеше, че пътят е точно този.

Тъмнината наоколо разсичаше само тънък лъч светлина. Във въздуха беше шумно.

Таксито рязко забави ход и Гаал се наклони напред, стараейки се да запази равновесие. След това машината излетя от тунела и спря на едно от равнищата.

— Хотелът Луксор — каза водачът.

Той помогна на Гаал да стовари багажа си, получи десет кредита бакшиш с делови вид, след което взе поредния пътник и подкара таксито си нагоре.

3.

Гаал не знаеше, свети ли слънце на небето, нещо повече, не можеше даже да разбере ден ли е в момента, или нощ. Стесняваше се да попита. Изглеждаше, че цялата планета е закована в метал. Наистина, сега на храна имаше консерви с етикет „закуска“, но той от опит знаеше, че има много планети, коио живеят по свой собствен ред и не обръщат внимание на неудобното редуване на деня и нощта. А с каква скорост Трантор се върти около оста си той не знаеше.

Отначало той се натъкна на врата с надпис „Стая на слънцето“, но тя се оказа обикновено помещение с изкуствено радиационно осветление. Той остана в нея само няколко минути, след което се върна в главния хол на Луксор.

— Извинете, къде мога да си купя билет за космическа обиколка? — попита той администратора.

— Тук.

— А кога започва тя?

— Тя вече започна, вие закъсняхте само няколко минути. Но следващата е утре. Вие можете да купите билет веднага, и ще ви резервираме място.

— Ясно.

Утре ще бъде вече късно. Рано сутринта той ще трябва да ходи в университета.

— Извинете, а нямате ли нещо като наблюдателна кула? — попита Гаал — Имам предвид на открит въздух.

— Разбира се, има! Ако искате, мога да ви продам билет и за там. Но по-добре първо да проверим не вали ли дъжд.

Той премести някаква ръчка до лакътя си и погледна матовия екран, по който се заплъзгаха цифри. Гаал проследи погледа му.

— Добро време — каза той. — Сега май си спомних — сега при нас е лято. Аз самият не обичам много да излизам навън, — продължи той доверително. — За последен път излизах преди около три години. Веднъж като погледнеш и веднага всичко ти става ясно… Ето ви билета. Специалният асансьор е до черния вход на хотела. На него си пише „Кулата“. Качвате се и всичко ще бъде наред.

Асансьорът беше новост: той се изкачваше, използувайки отрицателни и положителни гравитационни полета. Гаал влезе пръв, останалите екскурзианти го последваха. Водачът на асансьора натисна един бутон. Когато за секунда настъпи безтегловност на Гаал му се стори, че е отново в космоса. Но постепенно асансьорът набра ускорение и всичко се появи отново. Незадълго. След рязкото, макар и неусетно забавяне краката му се откъснаха от пода и той неволно извика.

— Мушнете си краката под скобите на пода — изръмжа водачът. — Вие какво, не можете ли да четете?

Всички останали бяха постъпили така още от самото начало. Сега те, усмехвайки се, гледаха неговите напразни опити да се спусне на пода. Техните обувки стърчаха изпод хромирано блестящите скоби, които се разполагаха на пода в две паралелни редици. Гаал видя тези скоби, когато влезе в асансьора, но не им обърна никакво внимание.

След това нечия ръка го придърпа надолу.

Докато той, леко задъхан, мърмореше слова на признателност, асансьорът спря.

Той излезе на открития балкон, залят с ослепителна светлина, от която боляха очите. Чвекът, чиято уверена ръка току-що му помогна, излезе след него.

— Тук има колкото искате свободни места — каза той с топлина в гласа.

Гаал затвори уста — той все още малко се задъхваше — и каза:

— Да, места има повече от достатъчно.

Той направи няколко крачки към креслата, след което спря.

— Ако нямате възражения, аз ще постооя малко до перилата. Иска ми се… иска ми се да погледам малко.

Човекът махна с ръка, явно беше добродушно настроен, и Гаал, опрян на перилата, които му стигаха до рамото, буквално се потопи в обкръжаващата го панорама.

Земя той не видя. Тя се губеше под все по-сложни постройки. Хоризонтът също не се виждаше: само метал на фона на небето, сив метал, и Гаал знаеше, че навсякъде на планетата зрелището ще е същото. Всичко като че ли беше застинало — само няколко машини за разходка плуваха по небето, но той знаеше, че милиарди хора сноват и бързат някъде там, под металическата кора на този свят.

Зелен цвят изобщо не се виждаше: нито зеленина, нито земя, нито небе, нищо друго освен хора. Някъде в този свят, смътно осъзнаваше Гаал, беше дворецът на императора, който стоеше на истинска земя, обкръжен с високи зелени дървета и цветя като дъгата. Това беше малко островче сред океана от стомана, но от балкона, на който стоеше той, дворецът не се виждаше. Може би се намираше на хиляди километри оттук. Гаал не знаеше.

Нищо, ще мине немного време, и той ще намери някой и друг час за своята космическа обиколка!

Той дълбоко въздъхна и неочаквано осъзна, че той накрая е на Трантор, на планетата, която представляваше център на Галактиката и същност на човешката раса. Той не виждаше слабостите й. Не виждаше как се приземяват на планетата кораби с хранителни продукти. Дори не подозираше за съществуването на тази жизнено важна сънна артерия, коята така слабо съединяваше четиридесетте милиарда жители на Трантор с останалата галактика. Той виждаше само най-могъщото създание на човека: пълна и почти презрителна победа над света.

Той се отдръпна от перилата на балкона като в мъгла. Неговият познат от асансьора му махна с ръка, показвайки свободното място до него, и Гаал се приближи и отпусна в креслото.

Човекът се усмихна.

— Наричат ме Джерил. За пръв път ли сте на Трантор?

— Да, мистър Джерил.

— Така си и мислех. Впрочем, Джерил е моето име, а не фамилия. Трантор впечатлява, особено ако имате поетическо въображение. Самите транториани обаче не идват тук. Не им харесва. Те, виждате ли, нервничат!

— Нервничат!… Да, впрочем, аз се казвам Гаал. Заради какво тук може да се нервничи? Това е великолепно!

— Субективно възприятие, Гаал. Ако вие се раждате в инкубатор, израствате в коридори, работите в погреби, а отпуските си прекарвате в препълнената „Стая на Слънцето“, то, излизайки навън и не виждайки над главата си нищо друго освен небе, вие можете сериозно да се разболеете. Транторианите разрешават на децата си да излизат тук веднъж на година, след като навършат пет години, но не зная, дава ли им това нещо. Първо, това явно е малко, и второ, когато децата ги довеждат първите няколко пъти, те изпадат в ужасна истерия. Би следвало да ги донасят тук веднага след раждането, и то поне по веднъж в седмицата.

Общо взето, това няма чак толкова голямо значение — продължаваше той. — Какво от това, че те никога няма да видят небето? Те са щастливи там, долу, и те управляват Империята. Как мислите, на каква височина се намираме сега?

— Половин миля? — неуверено отговори Гаал, мислейки за себе си, че отстрани навярно изглежда като неопитен наивен хлапак.

Сигурно така и беше, защото Джерил се усмихна.

— Нищо подобно — каза той, — само на петстотин фута от земята.

— Какво? Но ние се возихме на асансьора повече от…

— Точно така. Но по-голямата част от пътя асансьорът измина под земята. Съоръженията на Трантор са разположени на една миля дълбочина. Той е като айсберг. Девет десети просто не се виждат. Нещо повече, използувайки само температурната разлика между дълбочините на земята, където живеем, и повърхността, можем да получим енергия за обслужването на целия наш сложен комплекс. Не знаехте ли това?

— Не. Мислех, че използувате атомни генератори.

— Някога са използували, но така е по-евтино.

— Аз само мисля!

— И харесва ли ви това?

За момент цялото добродушие се смъкна от човека като кора, отстъпвайки място на остра проницателност. В погледа му се появи твърдост.

— Великолепно — повтори Гаал, макар че този път в гласа му се чувствуваше неувереност.

— Отпуската си ли прекарвате тук? Пътешествувате?

— Не точно… Макар че винаги съм мечтал да посетя Трантор. Пристигнах предимно по работа.

— О!

Гаал се почувствува не съвсем удобно и побърза да обясни.

— Над проекта на доктор Селдън от Транторския университет.

— Гарвана Селдън?

— Не, не. Имам предвид Хари Селдън… психоисторика Селдън. Никога не съм чувал за Гарвана Селдън.

— И аз имам предвид Хари. Него го нарекоха гарван. Просто образен израз. Той непрекъснато ни предсказва пълна велика разруха.

— Какво?

Гаал много се учуди.

— Но нима вие нe знаете това?

Джерил даже не се усмихна.

— Нали смятате да работите заедно с него?

— Да, разбира се, нали съм математик. Но защо той предсказва тази… катастрофа? И що за катастрофа е това?

— А как мислите вие?

— Боя се, че нямам ни най-малка представа за това. Чел съм всички статии, публикувани от доктор Селдон и групата му. Всички те са на тема математическата теория.

— Да, тези, които те публикуват.

Гаал почувствува леко раздразнение.

— Вече е време да си тръгвам — каза той. — Много ми беше приятно да се запозная с вас.

Джерил безразлично помаха с ръка след него.

Когато Гаал влезе в стаята си, видя вътре непознат. За секунда той така се изуми, че даже не зададе неизбежния въпрос: „Кой сте вие?“

Непознатият се надигна. Той беше стар и почти плешив, накуцваше при ходене, но на лицето му поразяваха ярко блестящите сини очи.

— Аз съм Хари Селдън — каза той секунда преди фотографиите на този човек, много пъти виждни в различни списания, да пламнат в паметта на Гаал Дорник.

4.

— Добро утро, сър — каза Гаал. — Аз… Аз…

— Вие мислехте, че ще се видим чак утре? В нормални условия това щеше да бъде така. Но нашата работа не търпи отлагания, и ако се окажете годен, ще ви включим в работата незабавно. Сега все потрудно и по-трудно се намират нови кадри и доброволци.

— Извинете ме, но не разбирам, сър.

— Разговаряхте ли с някого, докато бяхте на наблюдателната кула?

— Да. С един човек на име Джерил. Не зная нищо повече за него.

— Името му няма никакво значение. Това е агент на Комитета за държавна сигурност. Той ви следеше още от космодрума.

— Но защо? Боя се, че просто нищо не разбирам.

— Кажете, този човек нищо ли не ви е говорил за мен?

Гаал се поколеба.

— Той ви нарече гарван.

— Не ви ли обясни защо?

— Каза, е вие предсказвате катастрофа.

— Това е истина… Кажете, много ли значи Трантор за вас?

Изглежда, всеки, с който Гаал се срещаше, се интересуваше от мнението му за Трантор. Все още не му беше хрумнало нищо друго освен единствената дума „Великолепно“.

— Говорите, без да сте помислили. А от психоисторическа гледна точка?

— Не съм я използувал при решаването на този проблем.

— Преди с вас да се запознаем по-тясно, младежо, вие ще се научите да използувате психоисторията при решаването на всеки проблем, и ще го правите автоматично… Погледнете.

Селдън измъкна от едно джобче на пояса си неголяма сметачна машинка. Носеха се слухове, че той не се разделя с нея даже в леглото и в часове на безсъние я измъква изпод възглавницата. Сивата й матова полировка беше леко изтъркана от дълго използуване. Ловките, възлести от старостта пръсти на Селдън заиграха по клавишите. На сивия екран светнаха червени символи.

— Ето ви положението на Империята днес. — каза Селдън.

Гаал въпросително погледна Селдън. Паузата се проточи.

— Но това, разбира се, не е пълната картина — каза накрая Гаал.

— Да, не е пълната — съгласи се Селдън. Радвам се, че не приемате думите ми просто на вяра. Но това е приближение, но основата на което могат да се правят общи изводи. Съгласен ли сте?

— Съгласно моето последно определение на производната функция — да.

Гаал говореше много внимателно, опитвайки се да избегне възможен капан.

— Прекрасно. Прибавете към това известната вероятност на престъпленията, ставащи в Империята, антиправителствените заговори, временните периоди на икономически спад, понижаващата се крива на изследване на нови планети…

Той продължи да изброява. С всяко ново определение на екрана се появяваше нов символ, починявайки се на движенията на ръката, а основното уравнение растеше и се променяше.

Гаал го прекъсна само веднъж.

— Не разбирам значението на този трансформационен ред.

Селдън го повтори още веднъж по-бавно.

— Но този извод е направен благодарение на забранена социална операция.

— Прекрасно. Вие действително съобразявате, но все пак недостатъчно бързо. В тази връзка тя не е забранена. Дайте, ще ви разкрия този ред.

Това отне значително повече време, но в кая на краищата Гаал покорно произнесе:

— Да, сега разбрах.

И накрая Селдън замълча.

— Ето ви картината на Трантор след пет столетия. Сега какво ще кажете?

Гаал отговори механично, не вярвайки на очите си:

— Пълно разрушение! Но… но това е невъзможно. Трантор никога не е бил такъв…

Селдън възбудено се въртеше на място, като момче на което е остаряло само тялото.

— Стига сте увъртали. Вие сам видяхте как стигнахме до този резултат. Сега го прехвърлете в думи. Забравете за минута за символите.

— Докато Трантор става все по-специализирана планета — отговори Гаал, — той става все по-уязвим, все по-малко може да се защищава. По-нататък, благодарение на това, че административното значение на Трантор расте от година на година, планетата представлява все по-привлекателна за завладяване. Тъй като наследяването на императора става все по-неопределено, а знатните родове — все по-свободни, социалната отговорност постепенно изчезва.

— Достатъчно. А какво ще кажете за цифровата вероятност за пълното унищожение на Империята за следващите пет века?

— Не мога да кажа.

— Какво? Вие не можете да направите диференциално изчисление на полето?

Под такъв натиск Гаал се чувствуваше не съвсем уютно. Изчислителната машинка не му беше предложена. Селдън я държеше на около фут от очите му. Гаал трескаво започна да смята наум и почувствува как челото му се покрива с пот.

— Около 85 процента? — предположи той.

— Не е лошо — отговори Селдън, присвивайки долната си устна, — но не е и добре. Точната цифра е 92,5 процента.

— И затова ли ви наричат Гарвана Селдън? — попита Гаал. — Не съм виждал по списанията всички тези ваши изчисления.

— Разбира се, че не! Това не е за печата. Нали не предполагате, че Империята някога ще обнародва своето бедствено и разклатено положение? За психоисторията такива изчисления не са сложни. Но някои резултати са утекли и са станали известни на нашата аристокрация.

— Това е лошо.

— Не е задължително. Всичко беше предвидено.

— Но нали именно затова ме следяха?

— Да. Всичко, което касае нашия проект, се изследва много щателно.

— Значи вие сте в опасност?

— О, това е несъмнено. Съществува вероятност от 1,7 процента, че ще ме осъдят на смърт, макар че, естествено, това няма да спре проекта. Това също е предвидено. Пък и работата не е в това. Доколкото помня, трябваше да се срещнем утре сутринта в Университета?

— Да — отговори Гаал.

5.

Гаал не изпъли своето обещание. На следващата сутрин го събуди приглушен звън. Той вдигна слушалката и гласът на хотелския клерк много вежливо и ясно го информира, че той е длъжен да не напуска стаята по заповед на Комитета за народна безопасност.

Гаал веднага се хвърли към вратата, но тя кой знае защо не се отваряше. Оставаше му само да се облече и да чака.

Дойдоха за него, отведоха го някъде, но въпреки всичко това беше съвсем истински арест. Въпросите му се задаваха с изключително вежлив тон. Всичко беше много благоприлично. Той обясни, че е найобикновен провинциалист от Синакс, че е учил в такива и такива училища и институти, че е получил званието доктор по математика тогава и тогава. Поканили са го на работа в групата на Хари Селдън и се е съгласил. Отново и отново той повтаряше всичко отначало и пак всичко отначало, а те все се връщаха към въпроса за присъединяването му към групата на Селдън. Как е чул за нея, какви е трябвало да бъдат задачите му, какви тайни инструкции е получил, в какво се състои проектът на Селдън.

Той отговаряше, че нищо не знае. Не е получавал никакви тайни инструкции. Той е учен и математик. Съвършено не се интересува от политика.

В края на краищата вежливият инквизитор попита:

— И кога ще бъде разрушен Трантор?

Гаал се запъна.

— Моите знания са недостатъчни, за да отговоря на въпроса ви.

— А кой може да отговори на него?

— Как мога да отговарям за другите?

Гаал беше мокър от пот, беше му горещо.

— Говорил ли ви е някой за възможността за такова разрушение и за това кога това трябва да стане? — попита следователят. И когато младежът се поколеба, той добави: — Имайте предвид, докторе, вие бяхте следен. Бяхме на космодрума, когато пристигнахте, на наблюдателната кула, когато чакахте срещата си, и, разбира се, нищо не ни струваше да подслушаме срещата ви с доктор Селдън.

— В такъв случай вие знаете неговия възглед за този проблем — отговори Гаал.

— Възможно е. Но бихме искали да го чуем от вас.

— Селдън се придържа към мнението, че Трантор ще бъде разрушен до пет века.

— Той е доказал това… хм… математически?

— Да.

— И вие потвърждавате, че неговите математически концепции са верни?

— Щом доктор Селдън счита така, значи те са верни.

— Е, какво пък. Засега нямам повече въпроси, но ще ви задържа. Това е всичко.

— Почакайте. Аз имам право на защитник. Настоявам на правата си на имперски гражданин.

— Никой не ви ги отрича.

Не се наложи Защитникът да бъде чакан дълго.

Влезлият в килията човек беше висок и лицето му беше толкова тясно, че изглеждаше сглобено само от вертикални линии, не оставяйки място за усмивка.

Гаал вдигна очи. Чувствуваше се отслабнал и уморен. Бяха се случили толкова събития, а той не беше прекарал още дори тридесет часа на Трантор.

— Казвам се Лорс Аваким — каза човекът. — Доктор Селдън ме изпрати да ви защищавам.

— Така ли? Чуйте тогава. Искам веднага да се подаде апелация до императора. Задържан съм без всякаква причина. Не съм виновен за нищо. За нищо! — Той размаха ръце. — Вие сте длъжен незабавно да се погрижите това да бъде доложено на императора.

Докато той говореше, Аваким бавно и внимателно разтоварваше на гладкия под някакви вещи. Ако Гаал не беше така зает със своето негодуване, щеше да познае в тези предмети металически листове за протоколи и джобен магнетофон.

Бз да обръща никакво внимание на негодуването на Гаал, Аваким накрая го погледна.

— Комитетът без съмнение ще се опита да подслуша нашата беседа. — каза той. — Това е незаконно, но въпреки всичко те ще се опитат да го направят.

Гаал изскърца със зъби.

— Обаче, — тук Аваким нарочно бавно седна в креслото, — магнитофонът, който виждате пред себе си, и който на пръв поглед е обикновен магнетофон, изправно изпълняващ функциите си, има още едно свойство. Той създава мъртва зона за всяко подслушващо устройство. Мисля, че този орех няма да го прегризат веднага.

— Значи мога да говоря свободно?

— Без всякакво съмнение.

— Тогава искам делото ми незабавно да бъде предадено на императора.

Аваким се усмихна с ледена усмивка и внезапно се оказа, че на лицето му все пак се намира място за нея, наистина при това се наложи бузите да се посвият малко.

— Вие сте от провинцията — каза той.

— Това не ми пречи да бъда гражданин на Империята, както и вие или кой да е член на Комитета за народна безопасност.

— Несъмнено, несъмнено. Просто искам да кажа, че като провинциалист вие не сте напълно запознат с живота на Трантор. Императорът не разглежда никакви дела.

— Към кого тогава може да се апелира след Комитета? Има ли друга процедура?

— Няма. За практическа апелация и дума не може да става. Легално вие имате пълното право да апелирате към Императора, но делото никога няма да стигне до него. Днешният император е нещо съвсем различно от императорът от династията на Ентуизите. Боя се, че Трантор сега се намира в ръцете на аристократическите родове, членовете на които и влизат в състава на Комитета за народна безопасност. Навремето това положение беше точно предсказано от психоисторията.

— Наистина ли? — каза Гаал. — В такъв случай, ако доктор Селдън може да предсказва събития за по петстотин години напред, то…

— Той може да ги предсказва за по петнадесет хиляди години напред.

— Нека да бъдат петнадесет хиляди, няма да споря. Но защо тогава той не предсказа вчера моя арест и защо не ме предупреди за него? Макар че не, извинявайте.

Гаал седна на стола и подпря глава с ръка.

— Напълно разбирам, че психоисторическата наука не може да предскаже достатъчно точно бъдещето на отделния индивид. Надявам се, вие разбирате, че сега просто съм изкаран от себе си.

— Но вие грешите. Доктор Селдън смятше, че вие ще бъдете арестуван днес сутринта.

— Какво!

— Разбира се, много съжалявам, но това е така. Комитетът започна да проявява все по-голяма враждебност към неговите действия. На новите членове на групата се оказва все по-голям натиск. Графиките показват, че най-изгодно е да се разреши възникналият конфликт именно сега. Самият Комитет все още действуваше не съвсем уверено, и затова се наложи доктор Селдън да ви посети вчера, за да ги застави да действуват по-решително. Нямаше друга причина.

Дишането на Гаал спря.

— Значи така…

— Моля ви. Това беше необходимо. Доктор Селдън подтикна Комитета да ви арестува съвсем не от някаква лична неприязън. Вие тябва да разберете, че всички планове на доктор Селдън, обосновани чрез математически апарат, над който той е работил повече от осемнадесет години, включват всички случайности, в които има важни вероятности. Това е една от тях. Аз съм изпратен тук само с една цел — да ви кажа, че няма от какво да се боите. Всичко ще свърши добре: почти сигурно за нашия проект и с голяма вероятност за вас.

— Колко голяма е вероятността? — настоятелно каза Гаал.

— За проекта — повече от 99,9 процента.

— А за мен?

— Казаха ми, че е равна на 77,2 процента.

— Значи все пак имам шанс едно към пет, че ще ме бутнат в затвора или осъдят на смърт?

— Вероятността за последното е под един процент.

— Наистина ли? Сметките на един човек не означават абсолютно нищо. Помолете доктора да дойде при мен.

— За съжаление не мога да го направя, тъй като той също е арестуван.

Вратата се отвори широко, преди Гаал да успее да извика. Небрежно влезлият пазач се приближи към стола, взе магнетофона и го сложи в джоба си.

— Не мога да продължа без магнетофона — спокойно каза Аваким.

— Непременно ще ви го дадем, господин защитник, само че не този, който предизвиква статистическо поле.

— В такъв случай разговорът ми е завършен.

Гаал остана сам.

6.

Съдебният процес (макар че той официално нямаше нищо общо с тези сложни и объркани процеси, за които Гаал беше чел) продължи недълго. Течеше едва тетият ден, но въпреки това Гаал вече не можеше да се спомни как и от какво е започнал той.

Него не го питаха почти за нищо. Цялата тежка артилерия беше насочена към самия доктор Селдън. Хари Селдън обаче изглеждаше невъзмутим. На Гаал му се струваше, че това е единственият невъзмутим човек в целия свят.

Слушателите не бяха много и произхождаха все от знатните родове на Империята. На процеса не бяха допуснати даже представители на пресата, и беше съмнително знаят ли въобще външните хора че Селдън е даден под съд. От цялата атмосфера на заседанието лъхаше ярко изразена враждебност към подсъдимите.

Зад високата маса седяха петима членове на Комитета за народна безопасност. Те носеха алено-златни мундири и блестящи пластмасови шапчици, показващи принадлежността им към юриспруденцията. В средата на масата седеше началникът на Комитета Линг Чен. Гаал никога не беше виждал никого от Великите князе толкова отблизо и го наблюдаваше с възхищение. За целия процес Чен каза само няколко думи. Той ясно даваше да се разбере, че всички тези разговори са под достойнството му.

Прокурорът на Комитета се консултира с бележките си и продължи разпита на Селдън.

— И така, доктор Селдън, колко хора са въвлечени в проекта, който вие възлавявате?

— Петдесет математици.

— Включително доктор Гаал Дорник?

— Доктор Дорник е петдесет и първият.

— О, значи все пак са петдесет и един? Помислете си добре, мистър Селдън. А може би са петдесет и двама или петдесет и трима? Или още повече?

— Доктор Дорник формално още не е зачислен в нашата организация. Когато това стане, той ще бъде петдесест и първият. Засега ние сме петдесет, както вече казах.

— А не сте ли случайно сто хиляди?

— Математиците ли? Не.

— Не говоря за математиците. Наброява ли вашата организация сто хиляди члена с всякакви професии?

— Ако говорим за всякакви професии, цифрата може да бъде вярна.

— Може да бъде? Бих казал, че просто е вярна. Бих казал, че броят на хората, въвлечени във вашия проект е равно на деветдесет и осем хиляди петстотин седемдесет и двама.

— Заедно с жените и децата.

Прокурорът повиши глас.

— Твърдя, че в проекта са въвлечени деветдесет и осем хиляди петстотин седемдесет и две личности. Не се измъквайте.

— Съгласен съм с приведената цифра.

Прокурорът провери в бележките си.

— Нека сега да отложим този въпрос и да се върнем към това, което вече обсъждахме. Ще поторите ли, докотор Селдън, вашето мнение относно бъдещето на Трантор?

— Казвал съм вече и пак повтарям, че от Трантор до петстотин години ще останат само руини.

— Не намирате ли, че това ваше твърдение е просто нелоялно?

— Не, сър. Научната истина стои над лоялността и нелоялността.

— А уверен ли сте, че това твърдение е научна истина?

— Уверен съм.

— На какво основание?

— На основани на математическата психоистория.

— Можете ли да докажете, че вашите математически построения са верни?

— Само на друг математик.

Прокурорът ехидно се усмихна.

— В такъв случай вие твърдите, че тази ваша истина е толкова езотерична, че тя се намира извън възможностите на простия човек. На мен ми се струва, че всяка истина трябва да бъде по-малко загадъчна и понятна за всички.

— Тя е понятна за много хора. Физиката на енергетическия преход, известна ни под името термодинамика, е била ясна и достатъчно правдива през цялата история на човечеството, започвайки едва ли не от митичните векове, и въпреки това даже в тази зала навярно присъствуват хора, които не могат сами да конструират парен двигател. При това хора високообразовани. Съмнявам се, че даже нашите заслужили членове на Комитета…

Тук един от съдиите се наведе към прокурора и със съскащ глас произнесе няколко думи, които никой не чу. Прокурорът почервеня и прекъсна Селдън.

— Ние сме се събрали тук не за да слушаме вашите речи, доктор Селдън. Разбрахме вашите съображения. Но разрешете ми да предположа, че тези съображения имат за цел да нарушите доверието на народа към Имперското правителство и че вие вършите това заради някакви свои собствени цели.

— Това не е така.

— По-нататък, разрешете ми да предположа, че вашето предсказване на катастрофа след петстотин години ще предизвика смутове и безпорядък точно тогава.

— Това е вярно.

— И че просто със своето предсказание вие сте се надявали да предизвикате тези смутове, за да ги възглавите след това със стохилядната си армия.

— Преди всичко, това не е истина. Ако бъде проведено разследване, то ще покаже, че не повече от десет хиляди души са в подлежаща на призоваване възраст, а пък и те никога не са подлагани на никаква военна подготовка.

— Действувате ли като нечие доверено лице?

— Аз самият съм глава на моята организация, мистър Прокурор.

— Абсолютно незаинтересован ли сте? Действувате само в интерес на истината?

— Да.

— Какво пък, да видим. Кажете, доктор Селдън, възможно ли е да се промени бъдещето?

— Несъмнено. Например, тази съдебна зала може да експлодира след няколко часа. огава бъдещето ще се промени, макар и съвсем малко.

— Пак се измъквате, доктор Селдън. Може ли да се промени бъдещето на цялата човешка раса?

— Да.

— Лесно?

— Не. Много трудно.

— Защо?

— Общото направление на психоисторията за галактика с такова количество гъсто населени планети съдържа огромна енергия. За да се предизвикат някакви изменения тя трябва да се срещне с нещо, притежаващо не по-малка енергия. Тоест, в процеса трябва или да участвува немалко количество хора, или, ако те не са много, за да стане промяна е нужно огромен период от време. Разбирате ли ме?

— Мисля, че да. Трантор няма да бъде разрушен, ако много голямо количество хора реши да действува така, че това да не стане.

— Точно така.

— И какво трябва да бъде това количество? Сто хиляди?

— Не, сър. Това е нищожно малко.

— Уверен ли сте?

— Имайте предвид, че на Трантор живеят четиридесет милиарда души. По-нататък, отбележете, че тенденцията за разрушение засяга не само Трантор, а и цялата Империя, а в нея живеят около квинтилион човешки същества.

— Ясно. Тогава може би сто хиляди души могат да променят тази тенденция, ако те и потомците им се трудят за това в продължение на петстотин години?

— Боя се, че не. Петстотин години са твърде кратък период от време.

— А! В такъв случай, доктор Селдън, ние можем да направим само един извод от всички ваши твърдения. Във вашия проект са заети сто хиляди души, и въпреки това те са недостатъчно, за да променят историята на Трантор за петстотин години. С други думи, те не могат да предотвратят разрушението, каквото и да правят.

— За голямо съжаление сте прав.

— А, от друга страна, вие сте събрали тези сто хиляди души съвсем не за някаква нелегална цел.

— Напълно вярно.

Много бавно и тържествено прокурорът произнесе:

— В такъв случай, доктор Селдън — слушайте внимателно какво ще кажа — с каква цел сте събрали тези сто хиляди души?

Гласът на прокурора стана рязък. Той захлопна своя капан, притисна Селдън до стената, направи така, че той да не може нищо да отговори.

По редовете на зрителите премина шум, достигнал като вълна дори до членовете на съда. Последните също се завъртяха на своите кресла, блестейки с червеното злато на дрехите си, всички, освен главния съдия.

Хари Селдън остана невъзмутим. Той изчака, докато премине шумът.

— Събрал съм ги с цел да сведа до минимум ефекта на бъдещата катастрофа.

— Не разбирам съвсем какво искате да кажете с това.

— Но това е толкова просто. Настъпващото разрушение на Трантор не събитие само за себе си, изолирано в схемата на човешкото развитие. То ще бъде климаксът на една много сложна драма, която е започнала преди много векове и се приближава с все по-нарастваща скорост. Аз говоря, джентълмени, за развиващия се упадък и падение на Галактическата Империя.

Шумът в публиката сега премина в глух рев. Възбуденият и червен прокурор се опитваше да го надвика.

— Вие открито обявявате, че… — и млъкна, тъй като виковете от публиката „Предателство!“ достатъчно ясно отразяваха неговата гледна точка.

Главният съдия бавно повдигна чукчето си и го пусна отново. Звукът на гонг се разнесе из цялата зала. Когато той стихна, стихна и публиката.

Прокурорът си пое дъх.

— Разбирате ли, доктор Селдън, че вие говорите за Империя, която е просъществувала дванадесет хиляди години въпреки всичко, и която никога не е извиквала никакви други чувства към себе си освен любовта и признателността на народа?

— Осведомен съм и за настоящето положение на нещата и за миналото на Империята. Не желая да изразявам неуважение към съда, но мога да твърдя, че зная малко повече от кой да е от присъствуващите в тази зала.

— И вие предсказвате пълна катастрофа?

— Предсказва я математиката. Не искам да изказвам никакви морални съждения. Лично аз много съжалявам, че това трябва да стане. Даже ако допуснем, че Империята е лош метод за управление, което аз впрочем не твърдя, тази анархия, която ще последва след падането й, ще бъде много пъти по-лоша. Моят проект се състои именно в това, да се борим с този стадий на анархия. Падането на Империята, джентълмени, е съкрушително и става не съвсем лесно. То е предопределено от бюрокрацията, падането на инициативата на масите, намаляването на любознателността, от стотици други фактори. Това състояние на нещата е от векове, както вече казах, и движението му е твърде силно, за да може да бъде спряно.

— Но нима не е очевидно за всеки, че Империята е все така силна, както винаги?

— Силата е само илюзорна, няма нищо вечно. Даже прогнилият ствол, мистър прокурор, до самия момент, когато бурята го пречупи на две, ни изглежда могъщ. Повеите на тази буря се чуват сега в клоните на нашата Империя. Послушайте с ухото на психоисторията, и ще усетите пукането.

— Ние сме тук, доктор Селдън — нерешително започна прокурорът — не за да слу…

— Империята — твърдо го прекъсна Селдън — ще изчезне, и всичко добро ще изчезне с нея. Ще изчезнат всички натрупани знания, ще изчезне редът. Ще започнат безкрайни междузвезни войни, ще повехне галактическата търговия, населението ще намалее, планетите ще загубят връзката си с центъра на галактиката… Така ще бъде.

От залата се раздаде неуверен тънък глас.

— Завинаги ли?

— Психоисторията, която може да предскаже упадъка, може и да направи изводи относно следващите го тъмни векове. Империята, джентълмени, както вече беше казано, е просъществувала дванадесет хиляди години. Следзващите я тъмни векове ще продължат не дванадесет, а тридесет хиляди години. Ще възникне втора империя, но между нея и нашата цивилизация ще се родят и умрат хиляда поколения страдащо човечество. Ние сме длъжни дза се борим с това.

Прокурорът, съвземайки се след своеобразния шок, произнесе:

— Вие сам си противоречите. Току-що говорехте, че не можете да предотвратите разрушението на Трантор, а следователно и упадъка, така наречения упадък на Империята.

— Аз и сега не казвам, че можем да го предотвратим. Но все още не е късно да намалим периода, който ще го последва. Оказва се възможно, джентълмени, да намалим периода на анархията до хиляда години, ако, разбира се, на моята организация се разреши да действува още сега. Ние сега се намираме на много тесен отрязък от пътя на историята. Цялата огромна, понесла се към нас маса събития може да бъде мъничко отклонена от този път… но само мъничко… И въпреки цялата мизерност на това отклонение то може да се окаже напълно достатъчно, за да избави човечеството от двадесет и девет хиляди години нищета и страдания.

— И как предлагате да стане това?

— Като се запазят човешките знания. Сумата от тези знания не може да бъде обхваната нито от един, нито от хиляда души. С нарушаването на социалните връзки научните знания ще се разпаднат на милиони парчета. Отделни личности ще имат колосални знания за нищожно малки факти, нямащи голямо значение. Болшинството от фактите ще се изгубят в поколенията. Но ако сега ние съберем материалите за всички известни ни научни факти, те никога няма да бъдат загубени. Бъдещите поколения ще ги използуват и няма отново да откриват отдавна открити истини. За хиляда години ще може да се извърши работа за тридесет хиляди.

— Но всичко това са празни… — прекъсна го прокурорът.

— Ето целия ми проект: тридесет хиляди души заедно с жените и децата си да се посветят на подготовка за издаването на „Галактическа енциклопедия“. Те няма да смогнат да завършат този труд за целия си живот. Аз надали ще доживея просто да видя, че работата им е започнала истински. Но докато падне Трантор трудът им ще бъде завършен и копия от Енциклопедията ще се появят във всяка голяма библиотека в Галактиката.

И отново Главният съдия вдигна и пусна чукчето си. Хари Селдън спокойно слезе от трибуната и седна на скамейката до Гаал. Усмихна се и каза:

— Е, хареса ли ви представлението?

— Отлично — отговори Гаал. — Но какво ще стане сега?

— Те ще отложат съдебния процес и ще се опитат да стигнат до частно споразумение с мен.

— Откъде знаете това?

— Да бъдем откровени — каза Селдън. — Аз не знам това. Всичко зависи от Главния съдия. Изучавал съм го много години. Опитвал съм се да анализирам действията му, но вие сам знаете колко рисковано е да се оставят на хрумването на отделни личности психоисторическите уравнения. Но въпреки всичко се надявам.

7.

Аваким се приближи, кимна на Гаал и се наклони над ухото на Хари Селдън. После се разнесоха викове за това, че разглеждането на делото се отлага, и стражата раздели обвиняемите. Гаал го отведоха.

На следващия ден процесът протичаше съвсем иначе. Хари Селдън и Гаал Дорник останаха сами със съдиите на Комитета. Всички седяха около една маса и между петте съдии и двамата обвиняеми почти нямаше свободно място. Предложиха им даже да запалят, като им дадоха пури в кутийка от полупрозрачна пластмаса, която приличаше на повърхност на вода, по която непрекъснато се плъзгат вълнички. Движението мамеше очите, макар че пръстите потвърждаваха, че повърхността е гладка и твърда.

Селдън взе пура, Гаал се отказа.

— Отсъствува моят защитник — отбеляза Селдън.

— В момента не се разлежда дело, доктор Селдън — отговори съдията. — Сега сме се събрали, за да обсъдим държавната безопасност.

Неочакванно в разговора се намеси Линг Чен:

— Ще говоря Аз.

Останалите съдии се облегнаха в креслата, готови да слушат. Около Чен се образува пълна тишина, в която той можеше с достойнство да спуска думите си.

Гаал задържа дъх. Чен, строен и здраво сложен, изглеждащ постар от възрастта си, беше истински император на Галактиката. Хлапето, което сега носеше тази титла, беше просто създание на Чен, при това далеч не първото.

— Доктор Селдън, вие нарушавате спокойствието във владенията на Императора. — каза Чен. — Нито един от квадрилионът хора, живеещи сега по цялата Галактика, няма да бъде жив дори след сто години. Защо тогава да се затрудняваме с мисли за това, какво ще стане след петстотин дълги години?

— Лично аз няма да живея и пет години — каза Селдън, — но въпреки това за мен няма нищо по-важно. Наречете това самоизява на тази мистична личност, която се нарича човек.

— Нямам намерение да си затормозявам мозъка с никакъв мистицизъм. Можете ли да ми кажете, защо да не взема да се освободя и от вас и от вашето петстотингодишно бъдеще, което никога няма да видя, просто посредством екзекуцията ви?

— Преди само седмица — спокойно отговори Селдън — вие можехте да ме екзекутирате, и може би вероятността да останете жив до края на тази година щеше да бъде едно към десет. Но днес тя надали е повече от едно на десет хиляди.

Като един съдиите си поеха въздух и заскърцаха със столовете. Гаал почувствува, че косите му се изправят на главата. Чен леко отпусна клепачите си.

— Как така?

— Падането на Трантор — отговори Селдън — не може да бъде спряно с никакви насилствени методи. Но лесно може да бъде приближено. Легендата за прекъснатото заради мен съдебно заседание ще се разпространи по цялата Галактика. Гиберта на моите планове да облекча катастрофата ще убеди хората, че бъдещето няма да им дади никакви перспективи. И така вече хората си спомнят със завист как са живели дедите им. Ще започнат да стават политически революции, търговията ще намалее. Всеки жител на Галактиката ще стигне до единствения възможен за него извод: трябва да се граби всичко, което може и докато все още може. Властолюбците няма да чакат, а негодниците няма да има кой да ги спира. Със всяко свое действие те само ще приближават планетата към неизбежната катастрофа. Убийте ме, и Трантор ще падне не за петстотин, а само за петдесет, а вие самият — само за една година.

— Всички тези думи са за да плашат децата — каза Чен. — Но въпреки това смъртта не е единственият изход, който може да ни удовлетвори.

Той леко повдигна красивата си ръка, така че двата му пръста докосваха лежащите на масата листове.

— Единствена цел за вас ли е създаването на енциклопедията, за която говорихте?

— Да.

— И необходимо ли е да го правите именно на Трантор?

— Работата е там, милорд, че на Трантор се намира имперската библиотека, а също и най-голямата библиотека на Университета.

— И въпреки това, ако работите на някоя друга планета, отдалечена от суетата и шума на метрополиса, нямаше ли това да има някои предимущества?

— Може би, макар и твърде малко.

— В такъв случай има такава планета. Вие можете да работите на нея колкото искате, докторе, заедно със сто хиляди души. Галактиката ще знае, че вие активно работите, за да предотвратите великото бедствие. Ще им бъде казано даже, че това ще ви се удаде.

Той се усмихна.

— Тъй като аз не вярвам на твърде много неща, не ми е трудно да не повярвам и в така наречения упадък, и следователно с пълна увереност ще зная, че говоря на хората чистата истина. А засега, докторе, вие няма да вълнувате повече Трантор и да смущавате спокойствието на хората. Вие, разбира се, можете да предпочете смъртна присъда както за себе си, така и за толкова ваши сътрудници, колкото ние сметнем за необходимо. Не обръщам никакво внимание на предишните ви заплахи. Можете да направите избора си между смъртта и изгнанието в течение на петнадесет минути, започвайки от този момент.

— Коя планета е избрана за нас, милорд? — попита Селдън.

— Доколкото помня, названието й е Терминус.

С небрежно движение Чен побутна лежащите пред него листове към Селдън.

— Планетата е необитаема, но напълно пригодна за заселване. Лесно може да се приспособи за всички нужди на учените. Наистина, малко е отдалечена…

— Намира се на края на Галактиката — прекъсна го Селдън.

— Както вече казах, малко е отдалечена. На нея вашите хора могат напълно да се концентрират върху научна работа. Решавайте, имате на разположение още само две минути.

— Ще ни бъде нужно време, за да се подготвим за такова пътешествие — каза Селдън. — Все пак ще се преселват повече от двадесет хиляди семейства.

— Ще ви бъде дадено време.

Селдън се замисли и когато последната минута изтече отговори:

— Приемам изгнанието.

Сърцето на Гаал се сви при тези думи. Повече от всичко на света той се радваше на това, че беше избегнал смъртта, пък и кой не би се радвал? Но въпреки огромното облекчение той изпитваше лека досада от това, че Селдън беше победен.

Дълго време те седяха мълчаливо в таксито, което ги носеше през стомилните тунели на Трантор към Университета. После Гаал се размърда на седалката и каза:

— Истина ли е това, че екзекуцията ви ще ускори падането на Трантор?

— Аз никога не лъжа, когато става дума за психоисторическата истина. Пък и в дадения случай това не би ми помогнало. Чен знаеше, че говоря истината. Той е много умен политик, а политиците поради самата същност на своята работа трябва инстинктивно да усещат психоисторическата истина.

— Тогава защо се съгласихте на изгнание? — удиви се Гаал, но Селдън не отговори.

Когато те стигнаха до университета, нервното изтощение вече си казваше думата: краката на Гаал отказваха да се движат. Трябваше едва ли не да го извлекат от таксито.

Целият Университет беше залят от светлина. Гаал почти беше забравил, че някъде все още съществува слънцето. Но Университетът не се намираше на открито. Зданията му бяха похлупени от огромен стъклен купол. Стъклото беше поляризирано, така че Гаал можеше без да примежава да гледа блестящята в небето звезда. Странно беше само, че светлината на тазе звезда не беше мъглив и че тя заемаше почти цялото небе.

Самите университетски здания не приличаха на стоманеносивите съоръжения другаде по Трантор. Те по-скоро бяха сребристи. Металическите панели блестяха в цвят на слонова кост.

— Изглежда това са войници — каза Селдън.

— Какво? — Гаал премести възвишения си поглед към прозаичната земя и видя пред себе си часовой.

Войниците се приближиха и от най-близката врата внезапно се появи техният капитан. С мек глас той произнесе:

— Доктор Селдън?

— Да.

— Ние ви чакахме. От този момент вие и вашите хора се намирате под наша охрана. Заповядано ми е също така да ви предам, че за всички сборове преди да се отправите на Терминус ви се дават шест месеца.

— Шест месеца! — щеше да извика Гаал, но пръстите на Селдън меко го стиснаха за лакътя.

— Такива са моите инструкции — повтори капитанът.

Той се отдалечи и Гаал се обърна към Селдън.

— Какво е това? Какво може да се направи за шест месеца? Това е просто бавно убийство.

— Тихо, тихо. Да отидем в кабинета ми.

Кабинетът не беше голям, но беше гарантиран срещу всякакво прослушване и подслушване, и то така, че това беше невъзможно да се проследи. Подслушващите лъчи, насочени към него, не носеха към слуха на наблюдателите нито подозрителна тишина, нито още по-подозрителния шум на статичното поле. Наблюдателите просто подслушваха найразнообразни разговори, съставени от огромно количество невинни фрази, произнесени с различни гласове.

— А сега, — каза Селдън съвършено спокойно — мога да ви съобщя, че шест месеца са повече от достатъчни.

— Не разбирам как.

— Работата е там, моето момче, че в такъв план като нашия действията на всички други са подчинени на нашите нужди. Нима не съм ви казвал, че личността на Чен беше подложена на много по-щателно изучаване, отколкото коя да е личност в цялата история? Пък и процесът започна тогава, когато ние сметнахме това за необходимо за нашите нужди и цели.

— Но как можахте да направите така, че да…

— …ни заточат на Терминус? Защо пък не?

Селдън натисна с пръсти полираата повърхност на масата на едно място, и цялата част от стената зад гърба му се плъзна настрана. Само собствените му пръсти можеха да направят това, защото разположеният отдолу скенер реагираше на само едни в света пръстови отпечатъци.

— Вътре ще намерите няколко микрофилма — каза Селдън. — Вземете този, на който е написана буквата Т.

Гаал донесе микрофилма и изчака, докато Селдън го сложи в проектора и протегна на младежа обективите. Гаал ги приспособи и мълчаливо загледа въртящата се лента.

— Но тогава… — каза той.

— Какво ви учудва? — попита Селдън.

— Значи вие се готвите за отлитането вече две години?

— Две и половина. Разбира се, не можехме да бъдем напълно уверени, че той ще избере именно Терминус, но се надявахме на това и действувахме, изхождайки именно от това.

— Но защо, доктор Селдън? Ако сам сте си подготвили изгнанието, защо? Нима контролът на събитията от Трантор не е много подобър и по-пълен?

— Причините са няколко. Работейки на Терминус, ние ще имаме поддръжката на Империята, без да предизвикваме страх от това, че можем да заплашим сигурността на Империята.

— Но вие предизвикахте тези страхове само за да ви заточат на Терминус — каза Гаал. — Все пак не ви разбирам.

— Може би защото двадесет хиляди семейства никога не биха се отправили на самия край на света по своя воля.

— Но защо въобще трябва да бъдат заставени да го направят?

Гаал се замисли за секунда.

— Или може би не бива да зная това?

— Все още не бива. Засега ви е напълно достатъчно да знаете, че научното убежище ще бъде основано на Терминус. Ще бъде основано съответно и друго такова убежище, да кажем — тук той се усмихна — там където свършват звездите. Що се касае до всичко останало, то аз скоро ще умра, и вие ще ме видите вече… Няма нужда да ми изразявата нито съболезнования, нито безполезни утешения. Лекарите казват, че ще изкарам не повече от година-две. Какво пък, делото на живота ми е завършено, а за смъртта няма по-добри обстоятелства.

— А след смъртта ви, сър?

— Аз ще имам наследници, може би даже вие самият. И тези наследници ще успеят да доведат моята схема до съвършенство и да подбудят въстанието на Анакреон в нужното време. След това събитията могат да се развиват и сами.

— Не разбирам.

— Ще разберете.

Слабото лице на Селдън стана кротко и уморено едновременно.

— Болшинството ще се отправят на Терминус, но някои ще останат. Това е лесно да се направи… Що се касае до мен, — тук гласът му премина в шепот, и Гаал едва-едва чу последната му фраза — с мен е свършено.