Фондацията

1.

Делегация!

От това, че Салвор Хардин видя, че те идват, не му стана полеко. Напротив, той се почувствува още по-ядосан.

Йохан Ли предлагаше решителни мерки.

— Не разбирам, Хардин, — каза той — защо губим време. Те не моат нищо да направят до следващите избори, поне законно, и това ни дава една година. Прати ги по дяволите.

Хардин сви устни.

— Ли, ти никога на нищо няма да се научиш. За тези четиридесет години, през които те познавам, ти така и не се научи на великото изкуство да се прокрадваш в гръб на противника.

— Това не е моят метод на схватка — промърмори Ли.

— Да, зная. Навярно затова ти си този единствен човек, на когото имам доверие.

Той замълча и се протегна за нова пура.

— Ние изминахме дълъг път, Ли, откакто устроихме преврат и свалихме Енциклопедистите преди много години. Аз остарявам. Вече съм на шейсет и две. Ти мислил ли си някога за това как бързо отлетяха тези тридесет години?

Ли изхъмка.

— Аз не се чувствувам стар, а съм вече на шейсет и шест.

— Да, но аз нямам твоето храносмилане.

Хардин лениво дръпна от пурата. Той отдавна вече беше престанал да мечтае за чудесния мек тютюн на Вега от неговата младост. Дните, когато Терминус търгуваше с всяка област на Галактическата Империя, потънаха в Лета. Там, накъдето и самата Галактическа Империя се насочваше бавно, но сигурно. Той се замисли кой ли е сега новият Император, ако, разбира се, такъв изобщо имаше, ако самата Империя още съществуваше. Велики космосе! Вече цели тридесет години, откакто комуникациите тук, на края на Галактиката бяха прекъснати, целият свят за Терминус се състоеше от него самия и от четирите съседни кралства.

Колко ниско беше паднало предишното величие. Кралства! В добрите стари времена те бяха протекторати, и всички те бяха части от една и съща провинция, коята беше само част от сектор, който на свой ред беше част от квадрант, който пък беше част от всеобхватната Галактическа Империя. А сега, когато Империята изгуби контол над отдалечените участъци от Галактиката, тези малки отделни групички планети станаха кралства, със свои крале и дворяни, подобни на героите от космическите опери, и глупави безполезни войни, и живот, възцарил се сред руини.

Упадък на цивилизацията. Загуба на атомната енергия. Наука, останала само мит — докато на сцената не се появи Основанието. Основанието, което Хари Селдън е организирал тук, на Терминус, именно с тази цел.

Ли стоеше до прозореца. Гласът му се намеси в тайните мисли на Хардин.

— Те пристигнаха, — каза той — в спортен автомобил последен модел. Тези сукалчета.

Той направи няколко неуверени движения към вратата, след това погледна към Хардин.

Последният се усмихна и махна с ръка.

— Заповядах да ги доведат при мен.

— Тук? Защо? Ти ще ги накараш да се смятат за кой знае какво.

— Защо да изпълнявам всичките тези процедури около приема при кмета? Вече съм твърде стар за формалности. И, освен това, ласкателството е твърде полезно, когато имаш работа с младежи, особено когато това не те обвързва с нищо.

Той намигна.

— Сядай, Ли, и ми окажи морална поддръжка. Тя ще ми е много нужна покрай младия Сермак.

— Сермак — тежко каза Ли — е опасен. Той има последователи, Хардин, така че не го недооценявай.

— Недооценявал ли съм някога някого?

— Тогава подпиши заповед за арестуването му. Причината можеш да измислиш по-късно.

Хардин не обърна внимание на този последен съвет.

— А ето ги и тях, Ли.

В отговор на сигнала той натисна един педал под масата и вратата се отвори.

Те влязоха, делегация от четирима души, и Хардин с вежлив жест ги покани да седнат в креслата, разполагащи се като полукръг около масата. Те се поклониха и зачакаха кметът да заговори пръв.

Хардин отвори причудливо извития сребърен капак на табакерата, която принадлежеше на Джорд Фара от стария Комитет в далечните и отдавна отминали времена на Енциклопедистите. Това беше оригинална имперска табакера от Сантания, макар че пурите, които сега лежаха в нея, бяха местни. Един след друг, много тържествено, всичките четирима си взеха пури и ги запалиха, като че ли изпълняваха ритуал.

Сеф Сермак беше вторият отдясно, най-младият от всички и най-интересният. Рижите му мустаци бяха акуратно подстригани, а очите с неопределен цвят — дълбоко хлътнали. Останалите трима членове на делегацията Хардин веднага изключи от сметките — те явно не умееха да мислят сами. Той съсредоточи всичките си мисли към Сермак, който още при първото си избиране в Градския съвет успя да обърне всичко надолу с главата, и то не веднъж, и се обърна именно към него.

— Особено много исках да видя вас, като член на Съвета, още от вашата прекрасна реч миналия месец. Нападките ви върху външната политика на правителството бяха доста удачни и обмислени.

Погледът на Сермак стана още по-твърд.

— Вашият интерес ми прави чест. Не зная бяха ли удачни нападките ми или не, но безусловно бяха справедливи.

— Възможно е! Никой няма да ви отнеме мнението ви. Макар че вие още сте твърде млад.

— В това са виновни всички хора за определен период от време. — сухо отговори Сермак. — Когато вие сте станали кмет на този град сте били две години по-млад, отколкото аз сега.

Хардин се усмихна вътрешно. Сукалчето се оказа костелив орех. На глас каза:

— Разбрах, че вие сте дошли да обсъдим същата тази външна политика, която така ви дразнеше на заседанията на Съвета. Упълномощен ли сте да водите преговорите или ще ми се наложи да изслушвам и тримата ви колеги, всеки поотделно?

Те размениха бързи погледи, понятни единствено на тях.

— Ще говоря от името на народа на Терминус, — намръщено отговори Сермак, — на народа, който вече не може вече да се доверява на представителите си, заседаващи в бездействуващия орган, който се нарича Съвет.

— Ясно. Какво пък, говорете!

— Всичко е много просто, господин кмете. Ние не сме удовлетворени…

— Под „ние“ вие подразбирате народа, така ли?

Сермак враждебно изгледа Хардин, усещайки капана, и студено отговори:

— Доколкото ми е известно, болшинството избиратели на Терминус споделят възгледите ми. Това устройва ли ви?

— По принцип такова твърдение изисква доказателства, но това няма значение. Продължавайте. Вие сте неудовлетворени.

— Да, ние сме неудовлетворени от политиката, която вече тридесет години оставя Терминус беззащитен срещу неизбежното нападение отвън.

— Ясно. А изводите? Продължавайте, продължавайте.

— Радвам се, че сте съгласни. А изводите са, че ние организираме нова политическа партия, която ще защищава настоящите нужди на Терминус, а не мистичният „манифест“ на бъдещата Империя. Имаме намерение да изхвърлим вас и вашата клика безделници от Градския Съвет, и то колкото се може по-скоро.

— Ако не? Виждате ли, в такива случаи винаги казват „Ако не…“

— Не и в този случай. Освен ако сами не си подадете оставката. Не ви моля да промените политическите си възгледи, все едно, няма да ви повярвам никога. Вашите обещания не струват нищо. Единственото, на което сме съгласни, е да се махнете.

— Понятно.

Хардин скръсти крака, и, накланяйки креслото назад, започна да се люлее в него.

— Това е вашият ултиматум. Много ми е приятно, че ме предупредихте, благодаря ви. Виждате ли, аз все пак мисля, че няма да му обърна абсолютно никакво внимание.

— Не мислете, че това е предупреждение, господин кмет. Това е обявяване на нашите принципи и обявяване на война. Новата партия вече е сформирана и ще започне да действува от утре. Нямаме нито възможност, нито желание да правим компромиси, и, честно казано, само благодарение на миналите ви заслуги решихме да ви предложим лек изход от положението. Лично аз никога не бих повярвал, че ще го приемете, но поне съвестта ми е чиста. Следващите избори ще ви покажат и на думи, и на дело, че оставката ви е необходима.

Той се надигна от креслото и кимна на останалите.

Хардин вдигна ръка.

— Почакайте! Седнете!

Сеф Сермак отново седна с горд и независим вид, и Хардин вътрешно се усмихна, без да променя непроницаемия си израз. Въпреки думите си, той очакваше предложения… предложения…

— Можете ли точно да формулирате какви точно изменения желаете във външната политикка? Може би искате да нападнем Четирите Кралства веднага и всичките едновременно?

— Не съм правил такова предложение, гоосподин кмет. Ние просто предлагаме незабавно да бъдат предотвратени разните там умиротворявания. През цялото ви управление вие провеждахте политика на научна помощ на кралствата. Дадохте им атомна енергия. Помогнахте им отново да построят атомни енергостанции на териториите си. Основахте там болници, химически лаборатории и заводи.

— Е? И какви са вашите предложения?

— Вие направихте това само за да не ни нападнат. Подкупвайки ги с помощ, вие се правехте на глупак в колосалната игра на шантаж и им позволихте да изстискват Терминус като гъба, и в резултат ние сега се намираме във властта на варварите.

— По какъв начин?

— Защото им дадохте енергия, дадохте им оръжие, практически ги оборудвахте със звездолети. Те станаха неизмеримо по-силни, отколкото преди тридесет години. Изискванията им растат, а имайки ново оръжие, те неизбежно ще поискат да удовлетворят всичките си изисквания веднага, и насилствено ще завладеят Терминус. Нима шантажът не свършва именно по такъв начин?

— И какви са вашите средства?

— Незабавно да се прекратят всичките подкупи, докато това все още е възможно. Да се хвърлят всички усилия за укрепването на самия Терминус, най-напред за отразяване на атаки!

Хардин наблюдаваше светлите мустаци на младия човек с почти болезнен интерес. Очевидно той се чувствуваше уверен в себе си, иначе не би казал толкова много. Нямаше никакво съмнение, че тези негови мисли имаха поддръжка от много голяма част от населението, прекалено голяма.

Гласът му с нищо не издаваше налегналите го мисли, беше безстрастен.

— Това ли е всичко?

— Засега да.

— В такъв случай забелязали ли сте плаката, който виси на стената зад мен? Прочетете го, ако не ви затруднява!

Устните на Сермак се изкривиха.

— Там е написано: „Насилието е последното убежище на безпомощния“. Това е старческа доктрина, господин кмет.

— Аз я приложих като млад човек, господин член на Съвета, и то успешно. Вие тогава още сте били твърде заети със собственото си раждане, но може би сте учили по нещо за това в училище.

Той внимателно огледа Сермак и продължи с равномерен глас:

— Когато Хари Селдън е създал на тази планета Основанието с лъжливата цел да пишем Енциклопедията, ние в течение на петдесет години сме се занимавали с ненужна работа, преди да разберем какво той е искал всъщност. По това време вече почти беше късно. Когато комуникациите с централните райони на Империята бяха прекъснати, ние се осъзнахме като малък свят на учени, събрани в един град, нямащи промиленост и обкръжени от новсъздадени кралства, враждебни на нас и варварски. Ние бяхме мъничко островче на атомна енергия в този океан на варварство, и, естествено, много ценна плячка.

Анакреон, тогава, както и сега, най-могъщото от всички кралства, поиска и дори основа военна база на Терминус, и тогавашните управители на града, енциклопедистите, много добре знаеха, че това му е нужно, за да завладее впоследствие цялата планета. Ето как стояха нещата, когато аз… хм… взех в свои ръце управлението на държавата. Какво бихте направили вие?

Сермак сви рамене.

— Това е академичен въпрос. Та аз зная какво сте направили Вие.

— И въпреки това ще го повторя. Може би вие не сте разбрали всичко. Нашето изкушение да съберем всички сили, които имаме, и да се бием, беше голямо. Това е най-лесният изход, най-удовлетворителният за самоуважението, но почти винаги най-глупавият. Вие бихте направили това, вие с вашите разговори, че трябва да нападаме първи. Аз вместо това посетих останалите три кралства, посочих им, че да позволят тайната на атомната енергия да попадне в ръцете на Анакреон е равносилно на това сами да си прережат гърлото, и меко им предложих да си направят съответните изводи. Това е всичко. Точно три месеца след като космическият флот се спусна на повърхността на Терминус, Кралят на Анакреон получи три ултиматума от своите съседи. След седем дена последният анакреонянин напусна планетата.

А сега ми кажете, къде е необходимостта от насилие?

Младият член на Съвета замислено огледа угарката от пурата си и я хвърли в пепелника.

— Не виждам аналогията. Инсулинът ще върне диабетика в нормално състояние без всякакъв скалпел, но апандиситът изисква операция. Няма какво да се прави. Когато останалите способи не помагат, последното, което остава, е именно това „последно убежище“. Ваша е вината, че нямаме друг изход.

— Аз? Ах, да пак моята политика на умиротворяване. Вие изглежда никак не можете да разберете нашите основни нужди. Нашите проблеми ни най-малко не свършиха с отлитането на последния кораб на Анакреон от планетата. Те само започнаха. Четирите кралства бяха наши врагове повече от когато и да било, и никое от тях не ни захапваше за гърлото само защото се боеше от останалите три. Ние балансирахме на острието на бръснач и най-малкото колебание в което и да било направление… Ако например едно от кралствата станеше прекалено силно или две се обединяха в коалиция… разбирате ли?

— Безусловно. Точно тогава би настъпило времето да започнем подготовката си за война.

— Напротив. Точно тогава настъпваше времето да започнем подготовката по предотвратяване на войната. Аз насъсквах кралствата едно срещу друго. Помагах им поред. Предложих им наука, търговия, образование, медицина. Направих така, че Терминус стана по-ценен за тях като процъфтяващ свят, отколкото като военна плячка. В продължение на тридесет години това помагаше.

— Да, но вие бяхте принуден да окръжавате вашите научни дарове със съвършено безобразна мистика. Вие направихте техниката за тях полурелигия, полу дявол знае какво. Вие създадохте йерархия на свещеници и сложни, нямащи значение ритуали.

Хардин се намръщи.

— И какво от това? Изобщо не разбирам какво отношение има това към нашия спор. Така тръгна от самото начало, защото варварите гледаха на нашата наука като на вълшебство и така им беше по-лесно да я приемат. Появи се духовенство, и ние го поддържахме, следвайки линията на най-малко съпротивление. Това няма голямо значение.

— Но тези свещеници обслужват атомните енергостанции, а това има голямо значение.

— Вярно е, но ние сме ги обучавали. Техните знания са чисто емпирични, и те твърдо вярват в чудесата, които ги обкръжават.

— А ако един от тях престане да вярва и се окаже достатъчно умен, за да отхвърли всичкия емпиризъм настрана и в резултат стигне до истинския технически процес и ни продаде на този, който плати по-скъпо? Каква ценност ще представляваме тогава за кралствата?

— Вероятността е много малка, Сермак. Вие разсъждавате повърхностно. Най-добрите хора от всичките планети на кралствата се събират всяка година на Основанието, и ние ги подготвяме за духовници. Ако смятате, че след нашето обучение, когато те нямат елементарни технически знания, или още по-зле, имат неверни знания, свещениците ще могат сами да стигнат до основите на атомната енергия, електрониката, теорията на хиперпрехода — то вие имате твърде романтична и глупава представа за науката. Изисква се не само дълбок ум, но и години труд, за да се научиш на всичко това.

По време на една от ответните речи Йохан Ли рязко стана и излезе от стаята. Сега той се върна, и когато Хардин престана да говори, се наклони към ухото на началника си. Те си прошушнаха нещо и Ли му предаде оловно цилиндърче. Хвърляйки враждебен поглед към делегацията, той отново се отпусна в креслото си.

Хардин въртеше цилиндърчето в ръце, наблюдавайки посетителите си прес светлинния отбясък от неговата повърхност. А след това той рязко го отвори, и само Сермак се удържа да не хвърли поглед към изпадналата оттам сгъната хартиийка.

— Накъсо казано, господа — каза той — правителството се придържа към мнението, че знае какво прави.

Той говореше и четеше едновременно. Листът хартия беше покрит от сложната плетеница на кода, а отгоре в три думи беше дадена разшифровката. Той й хвъри поглед и небрежно изхвърли листа в шахтата за боклуци.

— И с това — каза отново Хардин — ще привършим интервюто. Бях много щастлив да ви посрещна тук. Благодаря ви, че дойдохте.

Той стисна ръката на всеки поотделно, и те си тръгнаха.

Хардин вече почти никога не се смееше, но когато те се отдалечиха според него достатъчно, той сухо се изсмя и с любопитство погледна към Ли.

— Хареса ли ти битката на блъфове, Ли?

— Никак не съм сигурен, че той блъфираше — промърмори Ли. — Подхождай към него с добро, и той почти сигурно ще спечели следващите избори.

— О, напълно вероятно, напълно вероятно, ако разбира се дотогава нищо не се случи.

— Съветвам те този път всичко да стане както трябва, Хардин. Казвам ти, Сермак има последователи. Какво ще стане, ако той реши да не чака следващите избори? Помня времената, когато ние с тебе карахме този-онзи да подскача, въпреки оня плакат дето си го закачил на стената.

Хардин повдигна вежди.

— Ти днес си настроен песимистично, Ли, и освен това си измисляш. Доколкото си спомням, нашият малък метеж мина без никакво насилие, нито една жива душа не пострада. Това беше необходима мярка, взета в нужния момент, и всичко мина гладко и безболезнено, макар и с голям труд. Що се касае до Сермак, той е противник на каквито и да било компромиси. Ти и аз, Ли, не сме Енциклопедисти. Готови сме на всичко. Слушай, старче, прати хората си по дирите на този младок, но вежливо. Нека те не знаят, че ги следят, но по-внимателно, разбираш ли?

Ли раздразнено се засмя.

— Смяташ ли ме за такъв глупак, че да седя със скръстени ръце и да чакам да ми заповядат? Хората на Сермак са под мое наблюдение вече месец.

Кметът се ухили.

— Както винаги, искаш да бъдеш пръв? Е, добре. Между другото, — меко добави той — посланикът Вересов се връща на Терминус. Временно, надявам се.

Последва късо мълчание, малко напрегнато, а след това Ли попита:

— Какво имаше в писмото? Вървят ли нашите работи?

— Не зная. Не мога да кажа, преди да говоря с Вересов. Може би да. В края на краищата трябва нещо да стане преди изборите. Защо помръкна така?

— Защото не знам какво ще излезе от всичко това. Ти си твърде умен, Хардин, и твърде много криеш.

— И ти също — промърмори Хардин.

После попита:

— Значи ти възнамеряваш да влезеш в новата партия на Сермак?

Ли се усмихна въпреки желанието си.

— Е, добре. Ти спечели. А сега не искаш ли да обядваш?

2.

На Салвор Хардин, любител на шегите, му приписваха множество епиграми, много от които вероятно са апокрифни. Въпреки това се смята, че той веднъж е казал:

— Добре е винаги да бъдеш честен, особено ако имаш репутация на лъжец.

На Павел Вересов неведнъж му се беше налагало да използува този съвет, ако се има предвид, че той вече четиринадесет години играеше на Анакреон цели две роли, които често и неприятно му напомняха нестинарски танц.

За народа на Анакреон той беше първосвещенник, представител на Основанието, което за тези „варвари“ беше символ на вълшебство и център на религията, която те създадоха, не без помощта на Хардин, за последните тридесет години. И в качеството си на първосвещенник той основа там своя дом, станал за него тъмница, защото в глъбините на душата си той презираше ритуала, в центъра на който се намираше.

Но за краля на Анакреон — както за стария, вече починал, така и за новия, младия му внук, който сега заемаше трона — той беше просто могъщ посланик, от когото едновременно се бояха и на когото завиждаха.

Като цяло това беше неприятна работа, и първото му от три години насам пътешествие до Основанието, макар и предизвикано от неприятна необходимост, беше за него като дългоочаквана ваканция.

И тъй като не за първи път му се налагаше да пътешествува при строга секретност, той отново приложи на практика епиграмата на Хардин.

Той се преоблече в цивилни дрехи и купи билет втора класа за пътническия лайнер за Терминус. Пристигайки на Основанието, той се промъкна през тълпата пътници на космодрума и позвъни до Съвета от уличен видеоавтомат.

— Името ми е Ян Смит — каза той. — За днес сутринта имам определена среща с кмета.

На другия край млада жена с безжизнен глас, макар и достатъчно делова, набра номер, размени с някого две-три бързи фрази, след което каза със сух металически тон:

— Кметът Хардин ще ви приеме след половин час.

Екранът на видеофона помръкна.

Посланникът купи последния брой на местния вестник, без да бърза отиде до градската градина и, седнал на първата празна пейка, прочете заглавната статия, спортните новости и хумористичната страница. Когато половината час изтече, той стана, мушна вестника под мишница, влезе в залата на Съвета и се представи.

През цялото това време никой не го позна, тъй като той се държеше като обикновен гражданин, и никой не му обърна ни най-малко внимание.

Хардин погледна към него и се ухили.

— Вземете си пура. Как мина пътешествието?

Вересов посегна към пурите.

— Любопитно. Пътувахме в една каюта с един свещенник. Той идваше на Терминус, за да изкара специален курс по приготвяне на радиоактивен синтетик — за лечение на рак.

— Но той не го наричаше така, а?

— Естествено! За него това беше осветена храна.

Кметът се усмихна.

— Продължавайте!

— Той ме увлече в спор и дълго и старателно се опитваше да изгони от мен болестта на материализма.

— И той не позна своя първосвещенник?

— Без моята алена мантия? Освен това той беше от Смирно. Просто е удивително, Хардин, колко бързо навсякъде се възцари религията на науката. Написах есе по този повод, за собствено удоволствие — няма да го публикувам я! Подхождайки към проблема социологически може да се види, че когато старата Империя е започнала да гние по периферията, науката като такава бързо е била забравена на по-крайните светове. За да я възстановим отново се наложи да представим всичко в съвършено друга светлина, и моментално всичко си дойде по местата. Това се вижда особено ясно, ако се приложи символната логика.

— Интересно!

Кметът сплете пръсти зад тила си и внезапно попита:

— А сега ще ми разкажете ли за положението на Анакреон?

Посланникът се намръщи и извади пурата от устата си. Погледна я с отвращение и я сложи в пепелника.

— Положението е доста неприятно.

— Иначе нямаше да бъдете тук.

— Да, така е. Ето как стоят нещата. Ключовата личност на Анакреон е Принц-Регент Венис. Чичото на крал Леполд.

— Зная. Но нали догодина Леполд ще стане пълнолетен? Струва ми се, ще стане на шестнадесет години?

— Да. През февруари.

Вересов замълча, след това сухо добави:

— Ако доживее. Баща му умря при подозрителни обстоятелства. По време на лов куршум го улучил в гърдите. Това беше представено като нещастен случай.

— Хм, струва ми се, че помня Венис още откакто изхвърлихме космическия им флот от Терминус и аз попаднах на Анакреон. Това беше още преди вас. Момент, да помисля. Това май беше един мрачен младеж с дълги черни коси и кривоглед с едното око. И със смешен гърбав нос.

— Същият. Останал си е кривоглед и носът му е все така гърбав, но косите му са побелели. Не му е чиста работата. За щастие, той е най-големият глупак на цялата планета. Смята се за необикновено умен и проницателен, така че всичките му намерения си личат отдалече.

— Обикновено така става.

— Той смята, че ако трябва да се счупи яйце, то това трябва да се прави поне с атомен бластер. Спомнете с за данъците, с които той искаше да обложи имуществото на Храма преди две години, когато почина старият крал. Помните ли?

Хардин замислено кимна с глава, после се усмихна.

— Жреците вдигнаха шум.

— Вдигнаха такъв шум, че се чуваше чак на Лукреция. Оттогава е станал по-внимателен, когато има работа със свещенници, но въпреки това успява да създава неприятности. В известна степен на нас не ни е особено изгодно, той е прекалено уверен в себе се, направо безгранично.

— Може би компенсира с това своя комплекс за непълноценност. По-младите синове от кралския род обикновено страдат от това.

— От това не ни става по-леко. Той непрекъснато заявява, че Основанието трябва да бъде завладяно. И даже не се и опитва да крие мислите си. И положението му го позволява да го направи, от гледна точка на въоръжението. Старият крал създаде великолепен космически флот, а и Венис не спеше последните три години. Дори тези данъци върху имуществото на Храма той смяташе да използува за въоръжаване, а когато не успя, увеличи двойно обикновените данъци.

— Имаше ли някакви безредици?

— Нищо сериозно. Послушание към властите — това беше текстът на всеки призив във кралството доста седмици. Самите ние отслужихме много служби по този повод. Наистина, не помня Венис да ни изказа някаква особена признателност.

— Добре, разбрах накъде биеш. А сега, какво се е случило?

— Преди две седмици търговски кораб от Анакреон открил в космоса стар военен крайцер от бившия императорски космически флот. Той е плувал в пространството безлюден най-малко три столетия.

В очите на Хардин блесна интерес. Той се изправи.

— Да, чувах за това. Навигационното бюро ми изпрати петиция с молба да им се предостави този кораб с изследователска цел. Доколкото разбрах, той се намира в добро състояние?

— В прекалено добро — отговори Вересов сухо. — Когато Венис получи миналата седмица писмото ви с молбата да се предостави крайцерът на Основанието, той едва не получи колики.

— Той не ми е отговорил още.

— И няма да ви отговори, освен на езика на оръдията — поне той така смята. Той дойде точно в деня на заминаването ми и поиска Основанието да приведе крайцера в бойна готовност, след което да го предаде на космическия флот на Анакреон. Имаше нахалството да каже, че писмото ви от миналата седмица сочи, че Основанието има намерение да атакува Анакреон. Каза, че отказът да поправим и приведем в бойна готовност крайцера само ще потвърди неговите намерения и добави, че по този начин ние ще го принудим да вземе мерки за защитата на Анакреон. Това са собствените му думи. Ние го принуждаваме! Ето затова съм тук.

Хардин меко се разсмя.

Вересов се усмихна и продължи:

— Разбира се, той очаква отказ, и това ще бъде за него прекрасен предлог за незабавно нападение.

— Разбирам това, Вересов. Е, какво пък, имаме още шест месеца, така че направете с крайцера всичко, което е нужно, и му го подарете с нашите най-добри пожелания. Преименувайте го във „Венис“ в знак на нашата любов и признателност.

Той отново се разсмя.

И отново Вересов отговори с едва забележима усмивка.

— Разбирам, че това е логично, Хардин, но въпреки това се вълнувам.

— За какво?

— Това е кораб от доброто старо време, а тогава са умеели да строят. Товароподемността му е повече от половината на тази на целия флот на Анакреон. На него са монтирани атомни оръдия, способни да унищожат планета. Прекалено е добър, Хардин…

— Наивно, Вересов, наивно. И вие, и аз знаем, че даже с това оръжие, което сега има, Венис може да завладее Терминус много преди ние да поправим този крайцер за нашите собствени нужди. Какво значение има тогава дали ще му дадем още един крайцер? Вие знаете, че до истинска война няма да се стигне.

— Мисля, че да.

Посланикът вдигна поглед.

— Но, Хардин…

— Да? Защо спряхте? Продължавайте!

— Вижте, това не е моя работа, но четох днес вестник.

Той сложи вестника на масата и заби пръст в страниците.

— Какво правят тези?

Хардин хвърли на вестника мимолетен поглед.

— Група членове на Съвета създават нова политическа партия.

— Това го прочетох.

Вересов се заколеба.

— Зная, че вие по-добре разбирате от вътрешните работи от мен, но според мен вас ви нападат с всички възможни средства, освен засега с насилие. Колко са силни те?

— Много. Може би те ще контролират Съвета след следващите избори.

— Не по-рано?

Вересов погледна накриво към кмета.

— Има и други начини освен изборите.

— Вие какво, за Венис ли ме смятате?

— Не. Но ремонтът на крайцера ще отнеме няколко месеца и нападението ще последва веднага. Това е несъмнено. Отстъпката ни ще бъде възприета като признак на слабост, а императорският крайцер ще увеличи мощта на флота на Венис едва ли не двойно. Той ще ни нападне, това е също толкова несъмнено, колкото че аз съм първосвещенник. Защо да рискуваме? Направете или едното, или другото. Или обяснете вашия план на компанията в Съвета, или заставете Анакреон да даде обяснение още сега.

Хардин се намръщи.

— Да го заставя? Преди да е настъпил кризисът? Това е единственото, което не бива да правя. Съществува Хари Селдън и едно такова нещо като планът му.

Вересов се разколеба, след което промърмори:

— Значи вие сте абсолютно уверен, че такъв план съществува?

— Едва ли може да има каквито и да било съмнения — беше твърдият отговор. — Аз присъствувах при отварянето на сейфа и Хари Селдън ясно ни го каза.

— Нямам предвид това, Хардин. Просто не разбирам как е възможно да се предвиди и картира цялата история на човечеството за хиляда години напред. Може би Селдън се е надценил?

Той се намръщи от ироничната усмивка на Хардин.

— Разбира се, аз не съм психолог.

— Именно. Никой от нас не е психолог. Но аз получих някои елементарни познания докато бях млад, напълно достатъчни, за да разбера възможностите на тази наука, макар че не мога да пресметна нищо. Няма никакво съмнение, че Селдън е направил именно това, което твърди. Основанието, както казва той, е било създадено като научно учреждение, посредством което науката и културата на умиращата Империя ще бъде запазена през вековете на варварство и в края на краищата ще доживее до Втората Империя.

Вересов със съмнение кимна с глава.

— Всеки знае, че всичко трябва да стане именно така. Но можем ли ние да не рискуваме? Можем ли да рискуваме настоящето заради някакво мъгливо бъдеще?

— Длъжни сме, защото това бъдеще ни най-малко не е мъгливо. То е било пресметнато и записано от Селдън. Всеки следващ кризис в нашата история е отбелязан, и успешният изход от този кризис зависи от това доколко правилно сме решили предишния. Сега ние преживяваме едва втория кризис и ме е страх дори да помисля какъв ще бъде резултатът и при най-малкото отклонение.

— Това са непотвърдени с нищо разсъждения.

— Не! По време на изказването на Хари Селдън, когато се отвори сейфът, той каза, че при всеки кризис нашата свобода на действие ще бъде ограничена до такава степен, че ние ще можем да намерим само един изход от създалото се положение.

— За да не направим глупост и да не свърнем встрани ли?

— Точно така, пътят трябва да бъде само един. Но засега ние имаме избор как да постъпим, което значи, че кризисът още не е настъпил. Ние сме длъжни да се бавим толкова дълго, колкото това е възможно, и, велики космосе, аз смятам да правя точно това!

Вересов не отговори. Той замислено дъвчеше устната си. Беше изминала не повече от година, откакто обсъждаха с Хардин един проблем — наистина важен проблем: какво може да се противопостави на враждебните намерения на Анакреон. И то само защото Вересов настоя на това обсъждане.

Хардин сякаш четеше всичките му мисли.

— По-добре да не ви бях казал нищо за това — каза той.

— Защо? — извика от изумление Вересов.

— Защото сега вече шестима души знаят за това: вие, аз, тримата други посланици и Йохан Ли, а аз се боя, че идеята на Селдън е била никой нищо да не знае.

— Защо?

— Защото дори развитата психология на Селдън е била ограничена. Тя не е могла да оперира с прекалено голямо количество независими променливи. Той не е могъл да пресмята отделните личности така както вие не можете да прилагато кинетичната теория на газовете към отделните молекули. Той е работел с тълпи, с населението на цели планети, и на уравненията му се подчиняват само слепи тълпи, които не знаят бъдещите си действия и крайните им резултати.

— Това не е просто.

— Но това е така. Не разбирам от психология толкова добре, че да мога да ви го обясня научно. Но вие знаете това. На Терминус изобщо няма учени-психолози, а също и математически книги по този въпрос. Съвършено очевидно е, че Селдън не е желаел някой на Терминус да притежава умението да пресмята бъдещето напред. Той е искал да вървим към целта сляпо, а следователно и правилно, подчинявайки се на законите на тълпата. Както вече ви казах веднъж, аз нямах понятие какво ще стане след като изхвърлим анакреоняните. Просто исках да установя равновесие на силите, нищо повече. Вече значително по-късно ми се стори, че разбирам накъде ни носят събитията, но направих всичко възможно да действувам, без да изхождам от това знание. Ако в резултат на своето предвиждане се бях намесил в събитията, боя се, че с плана на Селдън щеше да бъде свършено.

Вересов замислено кимна с глава.

— Няма да ми се наложи сега да привиквам към такива сложни разсъждения, наслушал съм се на всякакви в храма на Анакреон. А как вие смятате да узнаете момента, когато ще трябва да се действува?

— Този момент е вече известен. Вие сам казахте, че когато ние поправим кораба, вече нищо няма да може да спре Венис да не ни нападне. Тогава вече няма да имаме избор.

— Прав сте.

— Чудесно. Това за външната политика. В същото време вие не можете да не признаете, че следващите избори ще ни дадат нов и враждебен съвет, който насилствено ще наложи военни действия срещу Анакреон. Тук също няма никакъв избор.

— Прав сте.

— И когато вече няма да имаме нито една възможност за избор, смятайте, че кризисът е настъпил. Въпреки това аз съм развълнуван.

Той млъкна и Вересов търпеливо зачака. Бавно, почти неохотно Хардин продължи:

— Усещам мисъл, едва уловима, че нарастването на вътрешния и външния кризис е било запланувано едновременно. Но сега имаме разлика от няколко месеца. Венис вероятно ще атакува още преди пролетта, а изборите ще бъдат едва след година.

— Според мен това няма значение.

— Не зная. Може би е станало така поради някакви грешки в изчисленията, а може би защото аз зная прекалено много. Винаги съм се старал да се държа така, че предвиждането ми да не оказва влияние върху действията ми, но как да разбереш точно? И какъв ефект може да има всичко това? Каквото и да стане, — той вдигна очи — едно съм решил твърдо.

— Какво?

— Когато се разрази кризисът, ще отида на Анакреон. Искам да бъда на мястото… Впрочем добре, Вересов. И така наговорих прекалено много. Става късно. Нека да привършим с това. Искам да си почина.

— Тогава си почивайте направо тук — каза Вересов. — Не искам да ме познаят, представяте ли си какво ще каже тази нова партия? По-добре поискайте да донесат бренди.

Което Хардин и направи, наистина в твърде умерено количество.

3.

В дните, когато Галактическата Империя обхващаше цялата Галактика и Анакреон беше най-богатият васал в Периферията много императори посещаваха вицекралския дворец на държавата. И нито един от тях не се връщаше без да е му се е случило поне едно покушение, било то опит за въздушна катастрофа или обикновен пистолет, с който ходеха на лов за летящата крепост, известна под името птицата Пайк.

Старата слава на Анакреон беше потънала в миналото заедно с Империята. Дворецът лежеше в руини, с изключение на това крило, което бяха възстановили работници от Основанието. И вече повече от двеста години Анакреон не беше видял нито един император.

Но ловът на Пайк все още беше кралска забава, и все така на кралете на Анакреон беше нужен зорък поглед.

Леполд I, Крал на Анакреон и лорд-протектор на външните доминиони, макар че нямаше още шестнадесет години, беше доказал своето изкуство неведнъж. Беше убил първия си Пайк още преди да навърши тринадесет години, десетия — след като получи трона, а сега се връщаше от лова на четиридесет и шестото животно.

— Петдесет, преди да навърша шестнадесет! — възкликна той. — Бас?

Но придворните не смееха да се обзалагат срещу изкуството на своя крал. Винаги съществуваше смъртоносната опасност да спечелиш. Затова никой не рискува да спори с него, и кралят отиде да се преоблече в прекрасно настроение.

— Леполд!

Кралят спря и навъсено се обърна.

Венис гледаше младия си племенник от прага на покоите си.

— Отпрати ги — нетърпеливо махна той с ръка. — Вън!

Кралят рязко кимна и двамата прислужници с ниски поклони и заднешком слязоха по стълбите. Леполд влезе в стаята на чичо си.

Венис гнусливо огледа ловния костюм на краля.

— Много скоро ще ти се наложи да се занимаваш с неща поважни от лова.

Той се обърна с гръб към пеменника си и тръгна към масата. Венис вече беше твърде стар, за да може да издържи резките пориви на вятъра, опасните завои пред самото крило на Пайк, мятанията на въздушната лодка ту нагоре, ту надолу. може би затова той казваше, че презира това развлечение.

Леполд разбра презрението, изказано му от чичо му, и започна разговора с ентусиазъм, но не без заплаха в гласа.

— Жалко, че вие не бяхте днес със нас, чичо. Ние убихме звяра от Самия — истинско чудовище. Това беше направо чудесно. Ние я преследвахме цели два часа па седемдесет квадратни мили. А след това аз дадох нагоре — тук той направи движение с ръка, като че ли все още се намираше в своята въздушна лодка, — и се гмурнах под крилото му. Улучих го под четвъртината на лявото крило. Той побесня и се хвърли напред. Но и аз не спях, дръпнах се наляво и му застанах срещу слънцето. И, разбира се, той се спусна. Той се промъкна към мен на един мах на крилата, тогава аз…

— Леполд!

— Хмм… Така го убих.

— Не се и съмнявам в това. А сега може би все пак ще ме изслушаш за малко?

Кралят сви рамене и приседна на края на масата, след това взе лежащия на нея лешник и се опита да го строши със зъби съвсем не с кралско достойнство. Той не смееше да срещне погледа на чичо си.

Венис каза, все едно разговорът започваше сега:

— Днес бях на крайцера.

— На какъв крайцер?

— Има само един крайцер. Този, който Основанието поправя за нашия флот. Старият Имперски крайцер. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— А, да, този. Ето, виждате ли, аз ви казвах, че е достатъчно да ги помолим за това, и те ще го поправят. Всички тези ваши разговори за това, че те искат да ни нападнат, са глупости. Ако беше така, защо щяха да ни поправят кораба? Нали това няма смисъл.

— Леполд, ти си глупак!

Кралят, който току-що беше строшил лешника и се мъчеше да извади ядката, почервеня.

— Вижте какво, — каза той със злост, която едва ли се отличаваше с нещо от обикновената заядливост — не мисля, че вие можете да ме наричате така. Вие се самозабравяте. След два месеца аз ще стана пълнолетен.

— Да, и ти просто прекрасно си подготвен за приемането на кралската власт. Ако ти отделяше за обществени работи половината от това време, което отделяш за лов, аз спокойно бих подписал оттеглянето си от регентството.

— А на мен ми е все едно. И изобщо всичко това в случая няма никакво значение. Даже ако вие сте регент и мой чичо, все пак аз съм крал, а вие — мой поданик. Вие не можете да ме наричате глупак, и между другото, не можете да седите в мое присъствие. Не сте ми поискали разрешение. Мисля, че вие трябва да бъдете по-внимателен, чичо, или аз сам ще се погрижа за това… скоро.

Погледът на Венис беше студен.

— Мога ли да се обърна към вас, Ваше величество?

— Да.

— Вие сте глупак, Ваше величество!

Тъмните му очи святкаха изпод косматите вежди и младият крал бавно седна в креслото. За миг иронично удовлетворение озари лицето на регента, но този израз бързо изчезна. Дебелите му устни се раздвижиха в усмивка и той сложи ръка на рамото на краля.

— Не обръщай внимание, Леполд. Не биваше да разговарям така строго с теб. Понякога е просто трудно да се сдържиш и да разговаряш с нужния тон, когато събитията те пришпорват, както… Разбираш ли ме?

Но макар че речта му течеше умиротворително, очите му си оставаха също така жестоки, както и преди.

Леполд неуверено каза:

— Разбирам. Държавните дела са много трудни.

Той помисли, не без опасения, няма ли да го зааставят сега да слуша досадни безсмислени детайли относно търговията със Смирно или за неотдавна заселените светове на Червения Коридор.

Венис продължи:

— Моето момче, исках да побеседвам с теб за това по-рано, и може би така трябваше да направя, но аз зная, че младият ти дух е нетърпелив относно скучните детайли на управлението на държавата.

Леполд кимна с глава.

— Няма нищо, чичо, всичко е наред…

Венис твърдо го прекъсна и продължи:

— Обаче след два месеца ти ще станеш пълнолетен. Нещо повече, в тези трудни времена, които идват сега, ще ти се наложи активно да вземаш участие в държавните дела. Ти ставаш крал, Леполд!

И отново последният кимна с глава, но нищо не се отрази на лицето му.

— Ще има война, Леполд.

— Война? Но нали имаме мирен договор със Смирно…

— Не със Смирно. Със самото Основание.

— Но, чичо, те се съгласиха да поправят този крайцер. Вие сам казахте…

Гласът му постепенно утихна, когато той видя презрително издадената долна устна на чичо си.

— Леполд, — каза той вече не така приятелски, както по-рано — ние с теб трябва да поговорим като мъж с мъж. И да не бъде ремонтиран крайцерът, войната с Основанието е неизбежна, и то може би преди той да бъде ремонтиран. Основанието е източник на власт и могъщество. Цялото величие на Анакреон, целият му флот, неговите градове, неговият народ и неговата търговия зависят от тази власт, която без особено желание ни даде Основанието. Помня времето… Да, аз самият помня времето, когато градовете на Анакреон се отопляваха с печки — с въглища и с нефт. Но всичко това няма значение. Все едно, няма да разбереш.

— Излиза — неуверено възрази кралят, — че ние трябва да бъдем благодарни…

— Благодарни! — изрева Венис. — Благодарни, че те ни хвърлят трохи от масата си, а за себе си оставят даже не можем да си представим какво, и при това правят всичко с умисъл. Та те правят всичко това, за да завладеят в един прекрасен ден властта над цялата Галактика.

Той сложи ръка на коляното на племенника си и очите му се присвиха.

— Леполд, ти си крал на Анакреон. Твоите деца и децата на твоите деца могат да бъдат крале на вселената, ако имаш това могъщество, което Основанието крие от нас!

— В това има нещо вярно.

В очите на Леполд блесна някаква искра и той се изправи.

— В края на краищата, наистина, какво право имат те да пазят нещо само за себе си? Анакреон също значи нещо.

— Ето, виждаш ли, ти вече започваш да разбираш. А сега, мойто момче, какво ще стане, ако Смирно също реши да нападне Основанието и да си присвои всичките им чудеса? Как мислиш, ще успеем ли дълго време да се задържим без да станем васали? И дълго ли ще останеш ти на своя трон?

Леполд постепенно преминаваше към възбуда.

— Велики космосе, вие сте прав! Вие сте абсолютно прав. Ние сме длъжни да нападнем първи. Това ще бъде просто самоотбрана.

Усмивката на Венис стана по-широка.

— Нещо повече, някога, по времето на управленето на твоя дядо, Анакреон беше организирал една военна база на планетата на Основанието, Терминус — база, жизнено необходима за националната ни отбрана. Бяхме заставени да напуснем тази база поради разните машинации на лидера на това Основание, плебей, учен без капка благородна кръв в жилите си. Разбираш ли, Леполд? Твоят дядо беше оскърбен от този негодник. Аз го помня! Той беше не по-стар от мен, когато долетя на Анакреон с дяволската си усмивка и дяволския си ум. Той долетя сам, но зад гърба му стоеше мощта на другите три кралства, които се обединиха в страхлив съюз срещу величието на Анакреон.

Леполд почервеня и очите му заблестяха.

— Кълна се в Селдън, ако бях на мястото на дядо, щях да му дам да се разбере!

— Не, Леполд. Ние решихме да чакаме и да отмъстим за оскърблението в подходящ момент. Това беше мечтата на твоя баща, преди преждевременния му край, че именно той ще бъде човекът, който… не мога да говоря!

Венис рязко се обърна. После, като човек, сдържащ чувствата си, каза:

— Той беше мой брат. И ако неговият син…

— Да, чичо. Няма да го подведа. Аз реших. Ще бъде справедливо, ако Анакреон изличи от лицето на света тези смутители на спокойствието, и то веднага.

— Не, само не веднага. Първо, ние сме длъжни да дочакаме края на ремонта на бойния крайцер. Простия факт че те се съгласиха да приведат крайцера в бойна готовност доказва, че те се боят от нас. Тези глупаци се опитват да ни умиротворят но ние няма да се отклоним от пътя си, нали?

Леполд радостно удари юмрук в длан:

— Никога, докато съм крал на Анакреон!

Устните на Венис саркастично се изкривиха.

— Освен това ние трябва да изчакаме пристигането на Салвор Хардин.

— Салвор Хардин!

Очите на краля внезапно станаха кръгли, и юношеският контур на безбрадото лице изгуби тези почти твърди черти, които съвсем неотдавна се очертаваха на него.

— Да, Леполд, самият лидер на Основанието пристига на Анакреон за рождения ти ден, вероятно за да ни успокои с лъстивите си речи. Но това няма да му помогне.

— Салвор Хардин! — шепотът едва се чуваше.

Венис се намръщи.

— Ти какво, боиш ли се? Това е същият Салвор Хардин, който по време на предишната си визита ни каляше. Надявам се, ти не си забравил това смъртоносно оскърбление на кралския дом? И то от плебей, чието място е в боклука.

— Не, не съм. Не… Не! Ние ще му платим за това, но… но… аз малко… се боя.

Регентът се надигна.

— Боиш се? От кого? От кого, теб питам, ти…

Той се задави от ярост.

— Искам да кажа, че това ще бъде… е-е-е… малко светотатствено, да се нападне Основанието. Искам да кажа…

Той млъкна.

— Продължавай.

Леполд смутено проговори:

— Искам да кажа… ако действително съществува Космически Дух, той… е-е-е… това може да не му хареса. Как мислите вие?

— Мисля, че не — последва твърдият отговор.

Венис отново седна и устните му се изкривиха в изкуствена усмивка.

— Значи ти наистина мислиш за Галактическия Дух, така ли? Ето какво значи човек да те остави без наблюдение. Ти просто прекалено много си слушал Вересов, както разбирам.

— Той ми обясни много неща…

— За Галактическия Дух?

— Да.

— Ама че си теленце. Той вярва във всички тези глупости много по-малко и то мен, а аз изобщо не вярвам в тях. Колко пъти съм ти казвал, че това са само празни приказки?

— Да, помня, но Вересов казва…

— По дяволите Вересов. Това са глупости.

Настъпи кратка, упорита тишина, а след това Леполд каза:

— Все едно, всички вярват в това. Имам предвид това, че Хари Селдън е пророк, че той е създал Основанието, за да изпълнява неговите предвиждания и че един ден ще има рай по цялата земя, и че всеки, който не вярва в това, ще бъде проклет и унищожен навеки. Те вярват в това. Бил съм на много празненства и зная, че това е така.

— Да, те вярват, но ние — не. И ти можеш да бъдеш благодарен, че това е така, иначе ти нямаше да бъдеш крал по свещено право и сам нямаше да се смяташ за помазаник божи. Дори е твърде удобно. Това отстранява всяка възможност за революция и гарантира абсолютно послушание във всичко. Ето затова, Леполд, ти си длъжен да вземеш активно участие във войната срещу Основанието. Аз съм само регент, следователно — човек. Ти си за тях крал, нещо повече, полубог.

— Но според мен това не е точно така — машинално отговори кралят.

— Не е точно така — последва ироничният отговор. — Но всички така смятат, освен Основанието, разбира се. За всички, освен за Основанието. Щом ги унищожим, вече никой няма да се съмнява, че ти си избраник божи. Помисли за това!

— И тогава ние сами ще можем да управляваме тези могъщи кутии в храмовете и да караме кораби без хора, и да вземаме Светата храна, която лекува от рак, и да получим всичко останало? Вересов казваше, че само благословените от Галактическия дух могат…

— Именно, Вересов казваше! Вересов е вторият след Хардин твой най-зъл враг. Бъди с мен, Леполд, и не мисли за тях. Заедно ние ще създадем Империя, не просто кралството Анакреон, а такова, което ще обхване всяко от милиардите слънца в Галактиката. Нима това не е по-добро от думите, например „рай на земята“?

— Да-а-а.

— Нима Вересов може да обещае повече?

— Не.

— Много добре.

Гласът му звучеше повелително.

— Мисля че мога да смятам, че сме се договорили.

Той изчака отговора.

— А сега върви, аз ще дойда по-късно. И още нещо, Леполд.

Младият крал се обърна на прага.

Веннс се усмихваше, но очите му оставаха студени.

— Бъди внимателен на лов, момчето ми. След нещастния случай, който стана с баща ти, непрекъснато имам някакви странни предчувствия за тебе. Надявам се, че ще бъдеш внимателен. И нали ще направиш това, за което говорихме с теб?

Очите на Леполд се разшириха и той ги наведе.

— Да… разбира се, чичо.

— Прекрасно!

Без какъвто и да било израз на лицето той погледа отдалечаващия се племенник и се върна до масата.

А мислите на отиващия си Леполд бяха трезви и лишени от страх. Сигурно ще бъде по-добре да се победи Основанието и да се спечели тази власт, за която говореше Венис. Но после, когато войната свърши и той здраво ще седи на трона…

Той внезапно остро осъзна това, че Венис и двамата му големи синове бяха сега единствени наследници на трона.

Но той беше крал. А кралете могат да заповядат да се стреля.

Дори по техните чичовци и братя.

4.

След Сермак Луис Борт беше най-дейният в подбора на кадрите, които се вливаха в тяхната така наричана Партия на Действието. И въпреки това той не беше член на делегацията, която се срещна със Салвор Хардин преди почти половин година. Това стана така не защото партията не признаваше неговите старания, дори напротив. Той отсъствуваше по простата причина, че по това време се намираше на Анакреон.

Той посети планетата като частно лице. Никъде не се регистрираше и не правеше нищо важно. Просто наблюдаваше тъмните страни от живота на тази планета и пъхаше дългия си нос в най-тъмните й ъгълчета.

Той се върна у дома през един мрачен зимен ден, който започна с облаци и завърши със снеговалеж, и след един час вече седеше до масата в дома на Сермак.

Първите му думи не бяха предназначени да подобрят атмосферата на събранието, която и без това беше достатъчно подтисната от сгъстяващия се сумрак и снеговалежа отвън.

— Боя се, — каза той, — че нашето положение може да се нарече така: „Делото ни е загубено“.

— Така ли смятате — мрачно попита Сермак.

— Тук няма място за възгледи, Сермак. Друго мнение не може да има.

— Оръжието — започна доктор Валто малко официално, но Борт го прекъсна.

— Забравете за оръжието си. Това вече свърши.

Погледът му премина по лицата на присъствуващите.

— Говоря за народа. Признавам, че опитът да се организира дворцов преврат и да се постави на трона свой крал, благожелателно настроен към Основанието е моя идея. Това беше доба идея, и дори и сега е добра. Има само един малък недостатък: невъзможно е да бъде осъществена. Великият Хардин се е погрижил за това.

Сермак мрачно каза:

— Ако ни разкажете всички подробности, Борт…

— Подробности? Просто няма такива! Всичко това не е така просто. Трябва да се отчете цялата тази проклета ситуация на Анакреон. Работата е в религията, която въведе Основанието. Тя действува!

— И какво от това?

— Вие трябва да видите как действува тя, за да разберете. На Терминус вие виждате само множество школи, в които се обучават свещеници, и понякога се устройват специални представления за пилигримите из покрайнините на градовете, това е всичко. Нас, общо взето, това не ни засяга. Но на Анакреон…

Лем Тарки поглади с пръст модния възел на връзката си и се изкашля:

— Що за религия е това? Хардин винаги казва, че това са обикновени дрънканици, за да ги заставим да признаят нашата наука без излишни въпроси. Помниш ли, Сермак, той тогава ни каза…

— На обясненията на Хардин — напомни му Сермак — надали изобщо може да се вярва. Но все пак що за религия е това, Борт?

Борт се замисли.

— От етична гледна точка тя е най-обикновена. Малко се отличава от бившите философски течения в старата Империя. Високи морални устои и така нататък. Тук е трудно да й се възрази. Религията е едно от най-висшите цивилизоващи влияния на историята, и в това отношение тя изпълнява…

— Това ни е известно — нетърпеливо го прекъсна Сермак. — По същността!

— Моля.

Борт беше малко объркан, макар че не го показа.

— Религията, която Основанието не само въвеждаше, но и всячески поощряваше, е основана на безпрекословното послушание. Кастата на жреците напълно контролира научните апарати, които сме предали на Анакреон, но умее да ги управлява чисто емпирично. Те изцяло и напълно вярват и в религията, и в духовната същност на енергията, с която се разпореждат. Например, преди два месеца някакъв кретен се опитал да работи със една енергостанция в един от най-големите градове. И, разбира се, взриви пет градски квартала. Това беше разгледано от всички, включително жреците, като велико свещено отмъщение.

— Помня. Във вестниците писаха нещо смътно по този случай. Обаче не разбирам накъде клоните.

— Тогава слушайте — напрегнато отговори Борт. — Кастата на свещенниците образува йерархия, начело на която стои кралят, който е смятан за полубог. Той е абсолютен монарх, помазаник божи, и в това сляпо вярват и народът, и жреците. Не може така просто да бъде свален. Сега разбрахте ли?

— Почакайте — намеси се в разговора Валто. — Какво имахте предвид, като казахте, че всичко това е дело на Хардин? Какво общо има той с това?

Борт го изгледа с горчивина.

— Основанието поддържаше този измама с всички сили. Поддържаше я с всичките си научни достижения. На Анакреон няма нито един празник, на който кралят да се появи без радиоактивна аура, сияеща около цялото му тяло и издигаща се като корона над главата му. Всеки, който го докосне, изгаря ръката си. В критични моменти кралят може да се премества по въздуха от едно на друго място. Смята се, че това става по благоволението на светия дух. При махването на ръката му храмовете се оветяват с бисерен неземен блясък. Може безкрайно да се изброяват тези елементарни трикове, които сме предоставили на неговото разпореждане, но дори и самите жреци, които изпълняват за него тези тикове, вярват в тях.

— Лошо — каза Сермак, прехапвайки устната си.

— Иска ми се да плача със сълзи като фонтана на Градския парк — образно и честно си призна Борт, — когато мисля за шанса, който изпуснахме. Вземете положението на нещата преди тридесет години, когато Хардин спаси Основанието от Анакреон… Тогава народът на Анакреон не разбираше, че старата Империя търпи крах. Те повече или по-малко се занимаваха с вътрешните си работи, но дори когато всички комуникации бяха прекъснати и дядото-пират на сегашния крал Леполд се възцари на трона, така и не разбраха, че това е краят на Империята.

— Ако Императорът беше по-смел, той можеше да възстанови своето положение, като изпрати тук два бойни крайцера, и без съмнение вътре в страната също щеше да намери поддръжка. И ние, ние можехме да направим същото, но не. Хардин организира монархично поклонение. Лично аз не разбирам това. Защо? Защо? Защо?

— Какво — намеси се Джеймс Орси — прави Вересов? Та той някога беше един от активните участници в партията на действието. С какво се занимава той там? Нима също е сляп?

— Не зная — твърдо отговори Борт. — Той за тях е първосвещенник. Доколкото разбрах, той нищо не прави, само дава съвети и указания на жреците по техническите детайли. Първосвещенник, дявол да го вземе, първосвещенник!

Настъпи мълчание и всички погледи се устремиха към Сермак. Младият лидер на партията нервно гризеше ноктите си, а после каза високо:

— Нищо добро. Тук нещо не е наред!

Той огледа събеседниците си поред и добави още по-енергично:

— Значи, Хардин е просто глупав?

— Изглежда, че да — сви рамене Борт.

— Никога! В това има нещо. Трябва човек да бъде неимоверно глупав, за да реже така щателно и безнадежно собственото си гърло. Даже още по-глупав от Хардин, ако предположим, че той е глупак, а аз не мисля така. От една страна, да организира религия, която всячески да подтиска безпорядъците вътре в страната, от друга — да въоръжи Анакреон с най-съвършено и мощно оръжие. Не разбирам това.

— Готов съм да призная, че тук нещо не е наред — каза Борт, — но фактите си остават факти. Какво друго ни остава да мислим?

— Та това е просто предателство — нервно каза Валто. — Те са му платили.

Но Сермак нетърпеливо завъртя глава.

— Не мисля и така. Става нещо ненормално, лишено от смисъл. Кажи ми, Борт, чувал ли си нещо за военния крайцер, който Основанието е длъжно да ремонтира и да приведе в бойна готовност за флота на Анакреон?

— Боен крайцер?

— Стар Имперски крайцер.

— Не, не съм чувал. Но това нищо не значи. Космодрумите там са религиозни свети места, които народът не може да гледа. Никой никога даже не разговаря за военен флот.

— Но до нас достигнаха слухове. Някои членове от нашата партия се изказаха по този повод на Съвета. Хардин и не помисли да отрича каквото и да било. Неговият представител обяви, че се носят всякакви слухове, и всичко свърши с това. Може би това има някакво значение.

— Също както и всичко останало — каза Борт. — Ако това е истина, то това е абсолютно безумие. Макар че не е по-лошо от всичко останало.

— На мен ми се струва — каза Орси, — че Хардин няма никакво секретно оръжие. Това би могло…

— Да — каза злобно Сермак, — някакво дяволче в кутийка, което ще изскочи в необходимия момент и ще накара Венис да припадне. По-добре Основанието да се самовзриви, за да не се мъчи повече, отколкото да разчита на някакво секретно оръжие.

— Какво пък, — каза Орси бързо — тогава въпросът стои така: колко време ни остава. А, Борт?

— Въпросът е на място. Но не чакайте от мен отговор. Не зная. Пресата на Анакреон никога не споменава за Основанието. Във вестниците сега е пълно със статии за предстоящите празненства и нищо повече. Следващата седмица Леполд става пълнолетен.

— Тогава имаме няколко месеца.

Валто се усмихна за пръв път през вечерта.

— Това ще ни даде необходимото време…

— Ще ни даде на босия цървулите! — изкрещя Борт нетърпеливо. — Казах ви, кралят за тях е бог. Какво мислите, че ще му се наложи да води пропагандна кампания, за да повдигне бойния дух на народа? Или с всички сили ще агитира своите хора, обвинявайки ни в агресивни намерения и опирайки се на евтини емоции? Когато дойде време да започне нападението, Леполд ще заповяда и хората ще тръгнат да се бият. Това е толкова просто. Това е най-проклетата от всички системи. Ти не задаваш въпроси на бога. Той може да издаде заповед още утре, а вие, ако искате, можете да си свиете с нея цигара.

Всички те се опитваха да говорят едновременно и Сермак удряше с юмрук по масата, искайки тишина, когато входната врата се отвори и в стаята нахълта Леви Нораст. Той се качи по стълбата, отърсвайки от куртката си мокрия сняг.

— Погледнете само! — извика той, хвърляйки на масата вестник, също поръсен със сняг. — По всички канали на телевизията го предават.

Вестникът беше разгърнат и пет глави се наведоха над него.

Сермак каза с пресипнал глас:

— Велики космосе! Той отива на Анакреон. Отива на Анакреон!

— Това е предателство — изписка Тарки, внезапно възбуден. Да ме вземат дяволите ако Валто не е прав! Той просто ни е предал, а сега отива за обещаното.

Сермак се надигна.

— Сега вече нямаме избор. Ще се опитам утре да убедя Съвета към Хардин да бъде предявено обвинение. Ако и това не помогне…

5.

Снегът вече не валеше, но беше натрупал преспи и колата с труд се придвиждаше по пустите улици. Сивият изгрев на настаналото утро беше студен не само в поетичния смисъл на думата, но и в буквалния. В такава студена сутрин надали някой би се заел с доволно обърканата политика на Основанието, пък бил той член на Партията на действието или поддръжник на Хардин.

На Йохан Ли положението на нещата все повече и повече не му харесваше и той мърмореше все по-силно.

— Това ще изглежда доста зле, Хардин. Те ще кажат, че ти си избягал.

— Да говорят каквото искат. Аз трябва да отида на Анакреон и искам да го направя спокойно. Престани, Ли.

Хардин се облегна на седалката и затрепери. В добре отоплявания автомобил не беше студено, но имаше нещо мерзко в този покрит със сняг свят, плъзгащ се покрай прозорците на автомобила, и това дразнеше Хардин.

Той машинално произнесе:

— Все някога ще се наложи да започнем да контролираме времето на Терминус. Това може да се направи.

— Аз бих предпочел — отговори Ли, — на първо време да свършим някои други работи. Например, какво мислиш по въпроса, да контролираме не времето, а Сермак? Добра суха килия, в която целогодишно температурата няма да превишава двадесет и пет градуса, напълно ще му отива.

— След което действително ще са ми нужни телохранители, — отговори Хардин, — и то не само тези двамата. — Той кимна към двамата телохранители, които седяха на предната седалка да шофьора. Очите им твърдо оглеждаха празните улици, ръцете без треперене стискаха атомни бластери. — Според мен ти просто искаш да започнеш гражданска война.

— Аз ли искам да я започна? Огледай се около себе си и ще видиш достатъчно причини за нея.

Той започна да свива пръсти:

— Първо: Сермак вчера устрои скандал на заседанието на Съвета и поиска да ти бъде предявено обвинение.

— Той имаше пълно право на това — спокойно го прекъсна Хардин. — Освен това, предложението му беше отхвърлено с 206 гласа срещу 184.

— Безусловно. Болшинство от двадесет и два гласа, когато разчитахме поне на шестдесет. Не спори, ти сам отлично знаеш това.

— Едва не загубихме — призна Хардин.

— Чудесно. Второ: след гласуването петдесет и деветте члена на Партията на действието станаха и напуснаха Съвета.

Хардин не отговори и Ли продължи:

— И трето: преди да напуснат, Сермак заяви, че ти си предател, че отиваш на Анакреон за тридесетте си сребърника, че гласувалите за теб умишлено или неумишлено участвуват в това предателство, и че тяхната партия се нарича Партия на действието не случайно. Какво значи това според теб?

— Неприятности.

— А сега ти се опитваш да се измъкнеш по-рано сутринта, като престъпник. Ти си длъжен, Хардин, да ги срещнеш лице в лице, и ако се наложи, дявол да го вземе, да обявиш военно положение.

— Насилието е последното убежище…

— На безпомощния? Глупости!

— Добре. Да видим. Слушай ме внимателно, Ли. Преди тридесет години сейфът на Селдън се отвори и на петдесетгодишнината на Основанието се появи видеозапис на Хари Селдън, за да ни обясни за пръв път какво става всъщност.

— Помня.

Ли мечтателно кимна с глава и тъжно се усмихна.

— Това беше същият ден, когато свалихме правителството.

— Именно. Тогава настъпи първият ни голям кризис. Сега е вторият, и точно след три седмици ще бъде 80-годишнината на Основанието. Не ти ли се струва това съвпадение малко странно?

— Ти искаш да кажеш, че той пак ще се появи?

— Още не съм свършил. Селдън никога и нищо не е казвал за това, че ще се върне, но това е един от детайлите на целия план. Той винаги се е старал да скрива от нас какво трябва да стане в бъдещето. Невъзможно е също така да кажем как е настроен радиационният ключ на сейфа — дали да се отвори веднъж или повече пъти: за да разберем ще се наложи да разглобим целия механизъм, а той вероятно ще се саморазруши, ако се опитаме. Ходил съм там на всяка годишнина след първото му появяване, просто за всеки случай. Нито веднъж той не се появи, но сега настъпва поредният кризис.

— Значи той ще се появи?

— Може би, не зная. Работата обаче не е в това. На днешната сесия на Съвета, веднага след като обявиш, че съм отлетял на Анакреон, ще направиш официално заявление, че на 14 март тази година ще се появи нов запис на Хари Селдън, съдържащ послание с огромна важност относно неотдавнашния втори кризис, завършил успешно. Това е много важно, Ли. Не казвай нищо повече, каквито и въпроси да ти задават.

Ли го зяпна.

— А те ще повярват ли?

— Това няма значение. Това ще ги смути, а на мен повече не ми е нужно. Те ще мислят и ще гадаят истина ли е това, или не е, и ако не е, защо ми е нужно, а през това време ще отложат всичките си действия за тази дата. Аз ще се върна много преди това.

Ли изглеждаше неуверен.

— Но ти искаш аз да кажа „успешно завършил“. А това е лъжа.

— Която обаче ще смути всички. А ето го и космодрума!

Корпусът на очакващия ги звездолет мътно блестеше в мъглата. Хардин се промъкна към него през снежните преспи и вече до самия трап се обърна, вдигайки ръка.

— Довиждане, Ли. Много ми е неприятно, че те оставям сам в такъв пъкъл, но нямам на кой друг да се доверя. Само се постарай да направиш всичко както трябва.

— Не се безпокой. Ще направя всичко, което каза.

Той отстъпи настрана и люкът се затвори зад Хардин.

6.

Салвор Хардин не полетя веднага към планетата Анакреон. Той пристигна на нея само един ден преди коронацията, успявяйки да посети осем по-малки звездни системи на кралството, спирайки само колкото да се посъветва с местните представители на Основанието.

Това пътешествие го накара още по-добре да разбере колко огромно беше кралството. И макар че то беше мъничка точка в сравнение с Галактическата Империя, част от която някога представляваше, за човек, чиито навици и мисли винаги са се въртели около само една планета, размерът на Кралство Анакреон и броят на населението му изглеждаше смайващо огромен.

Строго следвайки границите на бившия доминион, Анакреон включваше двадесет и пет звездни системи, в шест от които имаше по повече от една обитаема планета. Деветнадесетмилиардното население беше по-малко, отколкото по времената на Империята, но бързо растеше, използувайки научните достижения, предоставени му от Основанието.

И чак сега Хардин разбра истински сложността на задачата си. Минали бяха вече цели тридесет години, а само столицата на цялото кралство имаше атомна енергия. В провинциите нямаше и помен от такава. Даже малкият прогрес, който беше протекъл, нямаше да бъде възможен без останките, които бяха останали след умиращата Империя.

Когато Хардин пристигна в столицата всичко беше тихо и спокойно. В провинциите все още продължаваха празниците по случай скорошната коронация на краля, но на самия Анакреон все още течаха трескави приготовления за този велик ден.

Хардин успя да открадне само половин час от измъчения и бързащ занякъде Вересов, преди посланикът му отново да се хвърли в някакъв храм да се занимава с поредните приготовления за празника. Но този половин час му донесе пълно удовлетворение. И Хардин реши да отиде да погледа нощния фойерверк, окончателно успокоен.

Той действуваше преди всичко като наблюдател, защото нямаше сили да изпълнява религиозните обреди, което непременно щеше да му се наложи, ако той обявеше кой е. Затова, когато балната зала на краля се изпълни с блестяща и преливаща се тълпа от най-висши и възбудени благородници, той тихо се прислони до стената, незабелязан от никого и почти невидим.

Той беше представен на Леполд наред с многите други, очакващи това представяне, и от безопасно разстояние, тъй като кралят стоеше в горда и тържествена самота, обвит в смъртоносното сияние на радиоактивната аура. И няма да мине и час и същият този крал ще заеме мястото си на масивния трон от иридиево-радиева сплав, украсен със скъпоценности в златни рамки, а сед това тронът тържествено ще се издигне във въздуха и бавно ще заплува към големия прозорец, през който тълпата на простолюдието ще види своя крал и ще вие след това до умопомрачение. Тронът, разбира се, никога нямаше да бъде такъв масивен, ако в него не беше вграден атомен двигател.

Минаваше единадесет часът вечерта. Хардин се приближи до часовника и се повдигна на пръсти, за да вижда по-добре. Той подтисна желанието да се качи на някой стол. А след това видя Венис, който си пробиваше път към него през тълпата, и веднага зае предишната поза.

Венис се предвижваше бавно. Почти на всяка крачка му се налагаше да спира и да казва по няколко ласкави думи на някой известен дворянин, дядото на когото е помогнал на Леполд да дойде на власт и е бил награден за това със херцогство за вечни времена.

Най-после той се избави от последния напудрен дворянин и се приближи до Хардин. Усмивката му беше прерязала лицето на две части, а черните очи святкаха изпод мъхнатите вежди с нескончаемо удовлетворение.

— Мой скъпи Хардин — каза той с нисък глас, — няма нищо чудно в това, че скучаете — та вие не се представихте.

— Но аз не скучая, ваше височество. Много ми е интересно. Вие знаете, у нас на Терминус няма нищо подобно.

— Несъмнено. Но няма ли да дойдете в частните ми покои, където ще можем да поговорим и където нищо няма да ни пречи?

— Разбира се.

Те се спуснаха по стълбите и не една графиня-вдовица вдигаше лорнета си в пълно изумление — кой е този така лошо облечен и неинтересно изглеждащ непознат, на когото самият принц-регент е оказал такава чест.

В покоите на Венис Хардин напълно се отпусна, просна се в креслото и промърмори благодарност за предложената му чаша вино, налята от ръката на самия регент.

— Вино от Локрис, Хардин — каза Венис, — от кралските изби. Истинско вино. Двестагодишно. Налято е било в бъчвите десет години преди революцията.

— Кралска напитка — вежливо се съгласи Хардин. — За Леполд I, крал на Анакреон.

Те отпиха и Венис спокойно добави:

— И за бъдещия крал на цялата Периферия, а по-нататък — кой знае? Може би Галактиката някога ще бъде обединена.

— Несъмнено. От Анакреон?

— Защо не? С помощта на Основанието нашето научно превъзодство над останалата част от Периферията е неоспоримо.

Хардин постави празната чаша на масата и каза:

— Това, разбира се, е безспорно, о Основанието помага на всяка нация, която има дори най-малка нужда от научна помощ. Изхождайки от високите идеалистически принципи на нашето правителство и от вериката морална цел на нашия основоположник, Хари Селдън, ние не можем да отдаваме някому предпочитанията си. Невъзможно е да се направи нищо по този въпрос, ваше височество.

Усмивката на Венис стана още по-широка.

— Галактическият дух, казано на народен език, помага на тези, които сами си помагат. Аз прекрасно разбирам, че ако оставим Основанието само на себе си, то никога няма да ни окаже помощ.

— Не съм казвал такова нещо. Ние ремонтирахме за вас имперския крайцер, макар че моят навигационен отдел искаше да го получи за научни цели.

Регентът с ирония повтори последните думи:

— Научни цели! Именно! Но вие никога нямаше да го поправите, ако не ви бях заплашил с война.

Хардин сви рамене.

— Аз не зная това.

— Но Аз го зная. Тази заплаха винаги е съществувала.

— И сега ли?

— Сега вече е прекалено късно да говорим за каквито и да било заплахи.

Венис хвърли бърз поглед към часовника, стоящ на масата.

— Хардин, вие вече бяхте веднъж на Анакреон. Тогава вие бяхте млад, и двамата бяхме млади, но дори тогава вече гледахме на живота от различна гледна точка. Вас ви наричат човек на мира, нали?

— Така ми се струва. Във всеки случай аз мисля, че насилието е неикономичен начин да се постига една цел. Винаги има начин да се излезе от положението, макар че, може би, не е толкова праволинеен.

— Да, чувал съм вашата знаменита сентенция: „Насилието е последното убежище на безпомощния“. И все пак — тук регентът разсеяно се почеса по ухото — аз не бих се нарекъл безпомощен.

Хардин вежливо кимна с глава и нищо не отговори.

— И въпреки това — продължи Венис, — аз винаги съм вярвал в това, че трябва да се действува направо. Вярвал съм, че винаги трябва да се прокара прав път към противника и да се следва този път. По такъв начин съм постигнал много и смятам да постигна още повече.

— Зная. — прекъсна го Хардин. — Струва ми се, че именно този прав път вие сте прекарали за себе си и своите деца, и той води направо към трона, ако си припомним неотдавнашният нещастен случай с краля, вашия брат, и доста лошото състояние на здравето на сегашния крал. Нали той има лошо здраве?

Венис се намръщи от този удар и гласът му стана по-твърд.

— Ще бъде само от полза за вас, Хардин, ако избягвате някои теми за разговор. Вие, разбира се, смятате, че като кмет на Терминус се намирате в привилегировано положение и можете да правите всякакви… хм… глупави забележки, но ако това е така, не се самозалъгвайте. Мен трудно ще ме уплашите с думи. Един от жизнените ми принципи е, че трудностите изчезват, когато смело вървиш насреща им, и аз досега нито веднъж не съм се обръщал с гръб към тях.

— Не се съмнявам в това. И на коя именно трудност в момента смятате да не обърнете гръб?

— На трудността, Хардин, да уговоря Основанието да ни помогне. Виждате ли, вашата политика на мир ви застави да направите няколко сериозни грешки, защото вие недооценихте смелостта на своя противник. Нито един човек не се бои така да действува, както вие.

— Например? — вмъкна Хардин.

— Например, вие пристигнахте на Анакреон сам, и в моите покои също дойдохте сам.

Хардин се огледа.

— И какво тук е погрешното?

— Нищо — каза регентът, — освен това, че че пред тази стая стоят петима телохранители, добре въоръжени и готови да стрелят при първата моя заповед. Не мисля, че ще успеете да излезете, Хардин.

Веждите на кмета се вдигнаха високо.

— Но сега аз и не искам да излизам. Но нима вие така се боите от мен?

— Аз изобщо не се боя от вас, но така вие ще бъдете по-уверен в моята непреклонност. Или искате да наречете това прищявка?

— Наричайте го, както искате — каза Хардин с безразличен тон. — Не смятам да обсъждам с вас този инцидент, все едно вие не сте го назовали.

— Аз съм уверен, че вашето отношение ще се промени със времето. Но вие направихте още една грешка, Хардин, доста по-сериозна. Доколкото зная, вашата планета Терминус няма почти никаква защита.

— Естествено. От какво да се боим? Ние не заплашваме никого и се отнасяме към всички еднакво.

— И оставайки беззащитни — продължи Венис, — вие великодушно ни помогнахте да се въоръжим, правейки ценна, твърде ценна добавка към нашия флот. Към флот, непобедим, след като в него се появи имперски крайцер.

— Ваше височество, вие си губите времето.

Хардин си даде вид, че смята да стане от креслото.

— Седнете, Хардин. Аз няма да обявя война на вас, а вие няма да се свързвате с вашето правителство. Когато ние започнем войната, не обявим, Хардин, а започнем, Основанието ще бъде информирано за това от атомните оръдия на флота на Анакреон, командуван от моя син от борда на флагманския кораб „Венис“, сега крайцер от нашия кралски флот.

Хардин се намръщи.

— Кога ще стане всичко това?

— Ако наистина ви е интересно, флотилията от звездолети отлетя от Анакреон точно преди петдесет минути, тоест точно в единадесет вечерта, а първият изстрел ще бъде даден веднага щом пред тях се появи Терминус, тоест утре по обяд. Можете да се смятате за военнопленник.

— Именно за пленник се смятам, ваше височество — отговори Хардин, все още намръщен. — Но аз съм разочарован.

Венис презрително се усмихна.

— И това ли е всичко, което можете да кажете?

— Да. Мислех, че ще бъде по-логично войната да бъде започната в момента на коронацията, в дванадесет часа. Очевидно, вие сте решили да започнете военните действия, докато сте все още регент. Но въпреки това според мен щеше да бъде по-красиво.

Регентът го изгледа.

— За какво говорите?

— Нима не разбирате? — каза меко Хардин. — Насрочил съм ответния си удар точно за полунощ.

Венис подскочи в креслото.

— Няма да ви се удаде да ме блъфирате. Не съществува никакъв контраудар. Ако разчитате на поддръжката от другите кралства, забравете ги. Флотът им, даже обединен заедно, не може да противостои на нашия.

— Зная това и нямам намерение да дам нито изстрел. Просто още преди седмица беше обявено, че от днес, полунощ, планетата Анакреон се намира под възбрана.

— Под възбрана?

— Да. Ако не разбирате, мога да ви обясня: всеки свещенник на Анакреон ще започне стачка, ако не отменя заповедта. Но аз не мога да го направя, тъй като съм арестуван, пък и нямам никакво желание.

Той се наклони напред и добави с внезапна живост в гласа:

— Разбирате ли вие, ваше височество, че нападение върху Основанието — това е най-голямото кощунство, което можете да измислите?

Венис явно се опитваше да се овладее.

— Всичко това ми е безинтересно, Хардин. Оставете разсъжденията си за тълпата.

— Скъпи мой Венис, а как иначе? Аз мисля, че през последния половин час всеки храм на Анакреон е станал център на тълпи, слушащи свещенници, които произнасят именно това, което сега чухте. На Анакреон няма нито един мъж, нито една жена, която да не знае, че тяхното правителство е организирало с нищо необосновано нападение върху центъра на религията им. Но до полунощ има само четири минути. Съветвам ви да се спуснете в залата и да наблюдавате събитията. Мен тук ме пазят цели петима души, така че не се безпокойте.

Той се облегна на облегалката на креслото, наля си още една чаша вино и с пълно безразличие се загледа в тавана.

Венис грубо изруга и изхвърча от стаята.

Елитът на балната зала тихо зашумя, когато пред трона беше разчистен широк проход. На трона, сложил ръце на облегалките, сега седеше Леполд с гордо вдигната глава и каменен израз на лицето. Светлината на канделабрите леко помръкна и в блясъка на многоцветните мънички атомни лампички на тавана кралската аура блестеше и се преливаше, образувайки около главата му корона.

Венис се спря на прага. Никой не го виждаше — всички очи бяха устремени към трона. Той сви ръце в юмруци и се застави да си спомни къде се намира. На Хардин няма да му се удаде този блъф и той няма да може да накара Венис да направи някоя глупост.

А след това тронът се разклати. Безшумно се издигна нагоре и заплува от пиедестала надолу по стъпалата, а след това на шест дюйма от пода към широкия отворен прозорец.

С протяжния звук на камбана, обозначаващ полунощ, тронът спря пред прозореца и… кралската аура изчезна.

Част от секундата кралят стоеше неподвижен. Лицето му беше изкривено от изумление, без своята аура той беше най-обикновен човек, а после тронът се разклати и рухна от шест дюйма на пода, и едновременно осветлението изгасна.

През всеобщите викове и започналата паника се раздаде гръмотевичният глас на Венис:

— Факлите! Запалете факлите!

Разхвърляйки тълпата наляво и надясно, той се промъкна към вратата. Дворцовата охрана се движеше като поток в тъмнината.

Донесоха отнякъде факлите. Гигантските факли, които трябваше да бъдат носени от процесии по улиците след коронацията на краля.

Охрана се върна обратно в залата с фенери — сине, зелени, червени, и странната им светлина озари лицата на изплашените придворни.

— Няма нищо страшно — извика Венис. — Останете по местата си. След няколко минути отново ще бъде подадена енергия.

Той се обърна към капитана от стражата, който стоеше в стойка „мирно“.

— Какво има, капитане?

— Ваше височество — последва незабавният отговор, — дворецът е обкръжен от жителите на града.

— Какво искат те? — изръмжа Венис.

— Предвожда ги свещенник. Познали са го. Това е първосвещенникът Павел Вересов. Той иска незабавното освобождаване на кмета Салвор Хардин и прекратяването на военните действия срещу Основанието.

Рапортът беше изречен с безстрастния глас на офицер, но той през цялото време отклоняваше погледа си настрани.

— Ако някой от тези плебеи — изкрещя Венис — се опита да влезе в двореца, стреляйте без предупреждение! Това е всичко. Нека си воюват. Утре ще поговорим по друг начин.

Факелите бяха разпръснати, и залата отново беше озарена от светлина. Венис изтича до трона, все още стоящ до прозореца, и измъкна от него изплашения, с жълто от страх лице Леполд. Разтърси го и го постави на крака.

— Ела с мен.

Погледна през прозореца. В града беше гробна тъмнина. Отдолу се раздаваха прегракналите безпорядъчни викове на тълпата. Само отдясно, където беше храмът, имаше светлини. Той злобно изруга и помъкна краля след себе си.

Венис се хвърли в покоите си, следван от петимата си телохранители по петите. Леполд влезе след него;очите му бяха широко отворени и той не можеше да каже нито дума.

— Хардин, — пресипнало каза Венис, — вие си играете с огън, на който можете да се опарите.

Кметът не му обърна никакво внимание. Обкръжен от бисерната светлина на джобна атомна лампичка, той продължаваше спокойно да седи в креслото си. На лицето му блуждаеше иронична усмивка.

— Добър вечер, ваше величество — каза той на Леполд. — Поздравявам ви с коронацията.

— Хардин — отново изкрещя Венис, — заповядайте на жреците си да се върнат по местата си.

Хардин студено го изгледа.

— Заповядвайте им вие, Венис, и ще видите кой от нас си играе с огън, на който може да се опари. В момента на Анакреон не се върти нито едно колело. Не гори нит една лампа, освен в храмовете. На тази половина от планетата, където цари зима, не работи нито един отоплителен прибор, освен в храмовете. Болниците вече не приемат пациенти, енергостанциите са затворени. Всички въздушни апарати са приземени. Ако това на вас не ви харесва, Венис, вие заповядайте на жреците да се върнат по местата си. Що се касае до мен, аз не искам.

— Кълна се в космоса, Хардин, ще го направя. Ако работата върви към развръзка, нека бъде така! Да видим, ще смогнат ли вашите жреци да противостоят на армията. Тази нощ всеки храм на планетата ще стане военно ведомство.

— Чудесно, но как смятате да отдадете заповед? Всички комуникационни линии на планетата са прекъснати. Вие ще се убедите сам, че радиото няма да работи, телевизорите и предавателите — също. Честно казано, единственият апарат на планетата, който ще работи, освен храмовете, разбира се — това е телевизорът, който се намира в тази стая, а и него аз го настроих само на прием.

Венис напразно се бореше с прекъсващото се дишане, и Хардин продължи да говори:

— Ако искате, можете да заповядате на армията си да завземе Арголидския храм, до двореца, а след това да използувате ултракъсовълновите предаватели, за да установите връзка с другите части на планетата. Но ако вие направите това, то боя се, че вашата армия ще бъде разкъсана на парчета от тълпата, а тогава кой ще защити двореца ви, Венис? И вашия живот, Венис?

Дишайки с труд, последният отговори:

— Ние още можем да се борим, дявол такъв. Ние ще издържим един ден, а когато пристигне новината за това, че Основанието е завоювано, вашата тълпа ще разбере на каква празнота е била построена нейната религия, и те ще напусната вашите свещенници и ще се обърнат срещу тях. Давам ви време до утре по обяд, Хардин, защото вие можете да спрете всички машини на Анакреон, но не можете да спрете флота ми!

Той говореше с все по-възбуден, пречупващ се от вълнение глас:

— Те вече са на път, Хардин, и ги предвожда същият този крайцер, който вие сам заповядахте да бъде ремонтиран.

— Да — отговори Хардин, — крайцерът, който аз сам заповядах да бъде поправен… но така, както исках. Кажете ми, Венис, чували ли сте някога за ултракъсовълновото реле? Не, виждам, че не сте. Какво пък, след минута-две вие сам ще видите какво може да се направи…

Докато той говореше, екранът на телевизора внезапно светна, и Хардин се поправи:

— Не, след две секунди. Сядайте, Венис, и слушайте.

7.

Тео Апорат беше един от свещенниците от най-висок ранг на Анакреон. Благодарение на този си ранг той получи длъжността главен жрец на космолета „Венис“.

Но работата беше не само в ранга. Той познаваше кораба. Той беше взел участие в ремонта му под ръководството на хората от Основанието. Той изучи двигателите по тяхна заповед. Той поправи телеекраните, възстанови комуникациите, оправи вдлъбнатините по корпуса, настрои вълшебните лъчи. Дори му разрешиха да помага, когато мъдрите хора от Основанието сглобиха такъв свят прибор, какъвто досега никога не беше поставян на никакви други кораби и беше специално създаден за този колос — ултракъсовълновото реле.

Затова нямаше нищо чудно, че го заболя сърцето, когато той разбра за каква цел е предназначен този изумителен кораб. Той даже не искаше да повярва това, което му каза Вересов: че крайцерът трябва да изпълни такова страшно злодейство, че оръдията му ще бъдат обърнати срещу Основанието. Срещу това Основание, където той беше учил като млад, това Основание, от което излизаше цялата святост.

И въпреки всичко у него вече нямаше никакво съмнение, особено след това, което му каза адмиралът.

Как е могъл кралят, благословен от бога, да позволи такъв кощунствен акт? И беше ли това крал? А може би това е заповед на този проклет безбожник Венис, а кралят нищо не знае? И синът на този същия Венис беше този адмирал, който преди пет минути му каза:

— Заемете се със своите души и със своите благословии, отче, а аз ще се заема с кораба.

Апорат се усмихна недобро. Той ще се заеме със своите души и със своите благословии, а също и със свите проклятия. Принц Лефкин скоро ще запее друга песен.

Сега той влезе в главната радиорубка. Зад него вървеше младшият свещенник на звездолета и двамата офицери, стоящи на вахта, не направиха никакъв опит да му попречат. Главният жрец имаше право да влиза във всички помещения на кораба.

— Затворете вратата — заповяда Апорат и погледна хронометъра. До дванадесет оставаха още пет минути. Той беше пресметнал времето правилно.

С бързи и уверени движения той премести ръчките, които му даваха радио– и телевръзка със всички помещения на огромния двумилен крайцер.

— Войници от кралския звездолет „Венис“, внимание! Говори вашият Главен Жрец!

Той знаеше, че звуците на гласа му, многократно усилени, се чуваха и при атомните оръдия, и в каюткомпаниите, и в самия край на кораба — навигационния отдел.

— Вашият кораб — извика той — е предназначен за кощунствени цели! С вашето незнание той върши такова действие, което ще обрече душата на всекиго от нас на вечното мълчание на ледения космос! Слушайте! Намерението на вашия командир е да отведе кораба до Основанието, и подчинявайки се на своята греховна воля, да нападне този източник на благословия. И тъй като такова е неговото намерение, в името на Галактическия Дух аз го свалям от комадуването, защото не трябва да има никакви команди, неблагословени от Галактическия Дух. Сам божественият кораб не може да стори нищо без съгласието на Духа.

Гласът му стана по-дълбок и младшият свещенник го слушаше с трепет, а двамата вахтени — със страх.

— И тъй като този кораб отива да изпълни такова дяволско поръчение, лишен е той от благословията на Духа.

Той тържествено вдигна ръце и пред хилядите екрани на кораба войниците затрепериха, гледайки тържествения образ на техния Главен Жрец.

— В името на Галактическия Дух и на неговия пророк Хари Селдън, на неговите ученици, светите хора от Основанието, аз проклинам този кораб. Нека телекамерите на кораба, които са му очи, да ослепеят. Нека крановете, които са му ръце, да се парализират. Нека атомните оръдия, които са му юмруци, да застинат. Нека моторите, които са му сърце, да престанат да бият. Нека връзката, която му е глас, да заглъхне. Нека вентилацията, която е диханието му, да замре. Нека светлината, която е душата му, да изчезне в нищото. В името на Галактическия Дух аз проклинам този кораб.

И с последните му думи, с настъпването на полунощ, на много светлинни години оттам, в Арголидския Храм се включи ултракъсовълновото реле, което със свръхсветлинна скорост включи това на флагманския кораб „Венис“.

Тъй като главното свойство на религията, наречена наука, е че тя действува, и че проклятия като това на Апорат са просто смъртоносни.

Той видя как тъмнината обвива целия кораб, чу как престана мекото далечно бръмчене на хиператомните двигатели. Извади от джоба на дългата си мантия атомна лампичка и тя изпълни стаята с бисерен блясък.

Той погледна двамата вахтени, хора несъмнено храбри, които сега стояха на колене с изписан на лицата им смъртен ужас.

— Спасете нашите души, ваше преподобие. Ние сме бедни хора и не знаем престъпните исли на нашите началници — прошепна единият.

— Следвайте ме — каза Апорат. — Вашите души още не са докрай заблудени.

В кораба цареше пълна тъмнина, изпълнена с почти физически осезаем страх. Войниците се опитваха да допълзят по-близо до Апорат, вървящ по коридорите сред кръгове от светлина, и да докоснат мантията му, молейки го със слаби гласове за пощада.

Отговорът винаги беше един и същ:

— Следвайте ме!

Когато той намери принц Лефкин, последният се промъкваше в тъмнината из офицерската каюткомпания, с все сила ругаейки да донесат светлина. Адмиралът погледна своя Главен Жрец с ненавиждащи очи.

— А ето ви и вас!

Лефкин беше наследил сините очи на майка си, но носът му беше малко крив и едното око — кривогледо, с което приличаше на Венис.

— Какъв е смисълът на вашите предателски действия? Върнете енергията на кораба. Тук командувам аз.

— Вие вече не сте командир — тържествено отговори Апорат.

Принцът бързо се огледа.

— Хванете този човек. Арестувайте го, или, кълна се в Космоса, ще изпратя всеки, който ме слуша, навън в космоса, но без скафандър.

Той замълча за секунда, след което закрещя с тънък глас:

— Нима ще разрешите да ви излъже това плашило, този шут? Ще повярвате във всичките тези облаци и райски живот? Този човек е мошеник, а Галактическия дух, за който той говори — лъжа!

Апорат го прекъсна с бяс в гласа:

— Хванете богохулника! Вие слушате неговата реч под заплахата от вечно проклятие над вашите души!

И в същата секунда благородният адмирал се оказа на пода в здравите ръце на нахвърлилите се върху него войници.

— Вземете го и ме следвайте.

Апорат се обърна и тъгна обратно към радиорубката. Войниците, запълнили всички коридори, влачеха след него Лефкин. В радиорубката той постави командира пред един телевизор, който продължаваше да работи.

— Заповядайте на целия флот да промени курса и да се приготви за връщане на Анакреон.

Раздърпан, окървавен, пребит и полузадушен, той даде заповед.

— А сега, — мрачно каза Апорат, — поддържаме връзка с Анакреон на ултракъса вълна. Говорете това, което ви заповядвам.

Лефкин направи отрицателно движение и тълпата в рубката и коридорите страшно зашумя.

— Говорете! — каза Апорат. — Започвайте: „Космическият флот на Анакреон…“

Лефкин започна да говори.

8.

В покоите на Венис цареше мъртва тишина, когато на телевизионния екран се появи образът на Лефкин. Регентът слабо извика, когато видя измъченото лице и разкъсания мундир на сина си, след което падна в креслото. Лицето му се изкриви от страх и изумление.

Хардин слушаше флегматично, ръцете му спокойно лежаха на коленете, а в това време току-що коронованият крал се беше вмъкнал в най-тъмния ъгъл и безпощадно мачкаше ръкава на обшитото си със злато одеяние. Даже войниците изгубиха своята безпристрастност, която е прерогатив на военните, и преграждайки вратата с готови за стрелба атомни бластери в ръце, скришом поглеждаха към телевизора.

Лефкин говореше неохотно, правейки паузи между фразите, като че ли очакваше подсказване. Гласът му беше прегракнал.

— Космическият флот на Анакреон… разбирайки за своята мисия… и отказвайки да бъдем оръдие… в извършването на нечувано кощунство… се завръщаме на Анакреон… и диктуваме следния ултиматум… на тези богохулни грешници… които се осмеляват да използуват грешна сила… срещу Основанието… източник на всяка благословия… и против Галактическия Дух. Незабавно прекратете всякакви военни действия против… истинската вяра… и гарантирайте така, че това да успокои нашия флот… представен от нашия Главен Жрец Тео Апорат… че такава война… няма да има никога вече, и че… — тук последва дълга пауза — и че бившият принц-регент Венис… ще бъде затворен и съден от духовен съд… за неговите престъпления. В противен случай Кралският космически флот при връщането си на Анакреон… ще изтрие двореца от лицето на земята… за да унищожи гнездото на грешници… и извор на насилници… над човешките души, които те обричат на вечни мъки.

С полупридушено ридание гласът замлъкна и екранът на телевизора потъмня.

Пръстите на Хардин бързо натиснаха бутонче отстрани на атомната лампичка и светлината й помръкна, докато кралят, регентът и войниците не останаха само смътни контури в тъмното, и тогава се видя, че Хардин е окръжен от аура.

Това не беше тази бляскава светлина, която е прерогатив на кралете — тя беше и по-малко театрална, и по-малко впечатляваща, но беше доста по-ефектна в известен смисъл и доста по-полезна.

Гласът на Хардин беше мек и ироничен, когато той се обърна към същия този Венис, който само преди час го обявяваше за военнопленник, а Терминус — за бъдещи развалини, и който се беше превърнал сега в сломена и мълчалива сянка.

— Има една стара приказка, — каза Хардин, — стара като самото човечество, защото и най-старите й записи са препечатки от още по-стари. Мисля, че ще ви бъде интересна. Тя звучи така:

Конят, чийто най-могъщ и страшен враг бил вълкът, живеел в постоянен страх за живота си. Когато вече съвсем се отчаял, му хрумнало да си намери силен съюзник. И той дошъл при човека и му предложил съюз, отбелязвайки, че вълкът е враг и на човека. Човекът веднага се съгласил и предложил веднага да убият вълка, ако само новият му съюзник му предостави бързите си крака. Конят бил много доволен и позволил на човека да му надене седло и юзда. Човекът го яхнал, настигнал вълка и го убил.

Конят, радостен и успокоен, благодарил на човека и му казал:

„Сега, когато врагът ни е мъртъв, свали от мен седлото и юздите и ми върни свободата“.

При което човекът се разсмял и отговорил:

„Напред, конче!“ и му добавил и шпори.

Настъпи тишина. Сянката, която беше Венис, не помръдваше.

Хардин спокойно продължи:

— Надявам се, виждате аналогията. В алчния си стремеж да закрепит навеки властта си над народа кралете на Четирите кралства приеха науката като религия, която ги правеше свещени, и същата тази наука стана за тях седло и юзда, защото тя предаде жизнените сили на атомната енергия в ръцте на свещенниците, които се подчиняваха, забележете, не на вашите, а на нашите заповеди. Вие убихте вълка, но не можахте да се избавите от чо…

Венис скочи на крака. Очите му блестяха в тъмното. Гласът му беше хриплив, несвързан:

— И все пак няма да избягаш от мен! Няма къде да се денеш. Ще изгниеш в гроба. Нека те да разрушат двореца! Нека всичко да разрушат! Няма да избягаш от мен! Войници! — истерично закрещя той. — Стреляйте по този дявол! Убийте го! Убийте го!

Хардин се обърна със стола към войниците и се усмихна. Един от тях се прицели в него с бластера, след това го отпусна. Другите дори не се помръднаха. Салвор Хардин, усмихвайки се, ги гледаше, и цялата мощ на Анакреон се превръщаше в прах.

Венис изруга и скочи към най-близкия войник. С бяс изтръгна атомния бластер от ръката му, насочи го към Хардин, който даже не се помръдна, и натисна спусъка.

Непрекъснатият бял лъч опря в силовото поле, обкръжаващо кмета на Терминус, и безвредно засъска, неутрализирайки се. Венис още по-силно натисна спусъка и безумно се разсмя.

Хардин продължи да се усмихва и силовото му поле-аура стана малко по-ярко, всмуквайки енергията на атомния лъч. В ъгъла си Леполд закри лицето си с ръце и застена.

И внезапно, с вопъл на отчаяние, Венис промени целта си, и отново натисна спусъка, и се свлече на пода вече обезглавен.

Хардин се намръщи и промърмори:

— Прав му път.

9.

Помещението, където стоеше сейфът на Селдън, беше препълнено: хората бяха доста повече от местата, и те стояха покрай стените в три редици.

Салвор Хардин сравни количеството на посетителите сега и тогава, преди тридесет години, когато Хари Селдън се появи за пръв път. Тогава те бяха само шестима: петимата стари Енциклопедисти, отдавна вече починали, и той самият, младият упорит кмет. Това беше същият ден, когато той с помощта на Йохан Ли взе властта в свои ръце.

Сега всичко беше различно, абсолютно различно. Всеки член на Съвета очакваше появата на Селдън. Той самият все още беше кмет, но сега вече могъщ, и, във връзка с последните събития на Анакреон, популярен. Връщайки се на Терминус с новостите около смъртта на Венис и с новия договор, подписан от треперещия Леполд, той беше посрещнат с ликуващи приветствия и с вот на пълно доверие от страна на Съвета. Когато след това бързо последваха аналогични договори с всяко от другите три Кралства, договори, които даваха на Основанието власт, завинаги предотвратяваща даже опитите за нападение, както в случая с Анакреон, бяха проведени факелни процесии по всяка улица на Терминус. Даже името на Хари Селдън никога не беше превъзнасяно така гръмко.

Устните на Хардин се изкривиха. Такава популярност той имаше и след първия кризис.

На другия край на стаята Сеф Сермак и Луис Борт оживено се съвещаваха за нещо, и текущите събития изглежда изобщо не им бяха оказали влияние. Те се писъединиха към болшинството, изказало на Хардин своето доверие;произнесоха речи, в които публично признаха, че не са били прави, красиво се извиниха за някои резки фрази, казани от тях преди на дебатите, меко обясниха, че всичките им грешки са дошли от това, че са се вслушвали в мнението на сърцата си — и веднага след това започнаха нова кампания на своята партия на действието.

Йохан Ли докосна ръкава на Хардин и многозночително погледна часовника си.

Хардин вдигна глава.

— Привет, Ли. Все още ли си недоволен? Нещо не е както трябва ли?

— Той трябва да се появи след пет минути, нали?

— Така ми се струва. Предишния път той се появи по обяд.

— А какво ще стане, ако това не стане?

— Виж какво, цял живот ли смяташ да ме мъчиш с неприятностите си? Ако не се появи, не се появи.

Ли се намръщи и бавно поклати глава.

— Ако той не се появи, ще стане поредният скандал. Ако Селдън не потвърди, че сме действували правилно, Сермак пак ще започне всичко отначало. Той иска незабавно анексиране на четирите кралства и разширяване на границите на Основанието, ако е необходимо със сила. Вече е започнал кампанията си.

— Зная. Пожарникарите трябва да гасят пожара, даже ако затова се наложи те самите да го запалят. А ти, Ли, ще си създаваш грижи даже ако трябва да умреш, за да направиш нещо ново.

Ли смяташе да отговори нещо, но дъхът му спря: светлината на лампите отслабна и стаята потъна в полумрак. Той вдигна ръка към стъкления куб, който заемаше половината стая, а след това с дълбока въздишка седна в креслото.

Самият Хардин се изправи при вида на фигурата, която сега заемаше куба, фигура в инвалидна количка! Само той от всички присъствуващи помнеше този ден преди много години, когато тази фигура се появи за пръв път. Тогава той самият беше млад, а този човек стар. Оттогава този човек не беше остарял ни най-малко, а той самият се беше състарил.

Фигурата гледаше право пред себе си, ръцете й прелистваха книгата, лежаща на коленете.

Човекът каза:

— Аз съм Хари Селдън.

Гласът му беше стар и мек.

В стаята настъпи пълна тишина, и Хари Селдън продължи с разговорен тон:

— Сега се появявам тук за втори път. Разбира се, аз не зная присъствувал ли е някой от вас тогава, преди тридесет години. Откровено казано, не знам дали изобщо тук в момента има някой, но това яма голямо значение.

Ако вторият кризис е завършил безопасно, вие тябва да сте тук — иначе не може да бъде. Ако ви няма, значи вторият кризис не е бил лъжица за вашата уста.

Той поощрително се усмихна.

— Обаче аз се съмнявам в това, тъй като моите изчисления показват деветдесет и осем прооцента вероятност, че в първите осемдесет години от Плана не трябва да има сериозни отклонения.

Според нашите изчисления вие сега доминирате над варварските кралства, намиращи се в непосредствена близост до Основанието. Както и при първия кризис вие сте ги удържали чрез балансиране на властта, така и във втория сте успели да спечелите превъзходство посредством Духовната власт.

Обаче съм длъжен да ви предупредя: не бъдете прекалено самоуверени. Не искам и не мога да ви дам каквото и да било предвиждане на бъдещите събития, но ще бъде безопасно, ако ви кажа, че сега просто сте достигнали до нов баланс и нищо повече, наистина, той е значително по-добър отпреди. Духовната власт е напълно достатъчна, за да отразите всяка атака, но е непригодна за атакуване. Поради неизбежния ръст на тези противодействуващи сили Духовната власт не може да господствува дълго. Между другото, уверен съм, че не ви съобщавам нищо ново.

Ще трябва да ме извините за това, че ви говоря толкова неопределено.

В дадения случай Основанието е само старт по този път, който води към нова Империя. Съседните кралства и по броя на хората и по ресурсите си са неизмеримо по-могъщи, отколкото сте вие. Зад тези кралства лежат неизмерими джунгли от варварство, разпрострели се вече върху почти цялата Империя. В тези джунгли е останало това, което някога се е наричало Галактическа Империя — отслабена и загниваща, но все още могъща.

Хари Селдън вдигна книгата и я отвори. Лицето му стана тържествено.

— И нито за минута не забравяйте, че съществува друго Основание, създадено преди осемдесет години;Основание на другия край на Галактиката, там, където свършват звездите. В нужната минута те винаги ще ви дойдат на помощ. Господа, деветстотин и двадесет години от Плана лежат пред мен. Проблемът е във вашите ръце! Решавайте го!

Той сведе погледа си към книгата и изчезна. Светлината в помещението отново ярко пламна. През започналия шум на разговора Ли се наведе към ухото на Хардин и прошепна:

— Той не каза кога ще се върне.

— Знам — отговори Хардин, — но се надявам, че това ще стане когато ние с тебе вече тихо и спокойно ще лежим в гробовете си!