Фондацията

1.

Джоран Сат сви пръсти с щателно маникюрирани нокти и каза:

— Това прилича на загадка. Струва ми се — казвам ви това в най-строга тайна — че настъпва още един от кризисите на Хари Селдън.

Събеседникът му пъхна ръка в джоба на късото Смирнийско сако и измъкна цигара.

— Не знам, Сат. Като правило, политиците започват да крещят „Селдънов кризис“ при всички нови избори за кмет.

Сат леко се усмихна.

— Но аз нямам намерение да провеждам никакви предизборни кампании, Мелоу. Заплашват ни с атомно оръжие, а ние не знаем откъде идва то.

Хобер Мелоу от Смирно, Главен Търговец, пушеше спокойно, почти безразлично.

— Продължавайте. Ако имате още нещо за казване, говорете, не се стеснявайте.

Мелоу никога не беше вежлив към хората от Основанието: той не правеше такива грешки. Той беше от друга планета, но смяташе, че мъжът винаги трябва да си остава мъж.

Сат включи тримерата звездна карта на масата. Той превключи нужните съединения и струпване от половин дузина звездни системи заблестя в червено.

— Това е Корелската република — спокойно каза той.

Търговецът кимна с глава.

— Бил съм там. Воняща дупка! Вие, разбира се, можете да я наричате република, но кой знае защо там всеки път избират за Комдор член на фамилията Арго. И ако някой не харесва това, му се случва по нещо.

Той сви устни и повтори:

— Бил съм там.

— И сте се върнали, което не се удава на всеки. Три търговски кораа, неприкосновени съгласно Конвенцията, са изчезнали в територията на Републиката за последната година. А тези кораби са били въоръжени с обикновени ядрени бомби и силови полета.

— Какви са последните съобщения, предадени от тези кораби?

— Рутинни отчети и нищо повече.

— Какво казват по този повод корелийците?

Очите на Сат иронично заблестяха.

— Ние даже не можем да ги попитаме. Из цялата Периферия Основанието се държи на репутацията си на могъщо. Как смятате, можем ли да изгубим три кораба, а след това да започнем да подпитваме?

— В такъв случай може би ще ми кажете какво искате от мен?

Джоран Сат не си губеше времето с такива разкоши като раздразнението. Като секретар на кмета той често сдържаше съветници от опозицията, хора, търсещи работа, реформатори и непризнати гении, които се кълняха, че сами са разработили този план, който е предложил Хари Селдън и че сега те могат да предскажат бъдещето. При този му богат опит трябваше да бъдат приложени твърде много усилия, за да покаже той раздразнение.

Той разбрано отговори:

— Сега ще кажа. Виждате ли, загубата на три звездолета в един и същи сектор за една година не може да бъде случайност, а атомната енергия може да бъде преодоляна само чрез още по-голяма атомна енергия. Автоматично възниква въпросът: ако на Корелия имат атомно оръжие, то откъде те го вземат?

— И откъде?

— Има две възможности. Или корелийците сами са го направили…

— Ценно наблюдение!

— Много! Но съществува и друга възможност: предателство.

— Така ли мислите?

Гласът на Мелоу беше студен.

Секретарят спокойно отговори:

— В това няма нищо невъзможно. Откакто Четирите Кралства подписаха Конвенцията на Основанието ни се е налагало да си имаме раота със значителни съпротивляващи се групи на много планети. Във всяко бивше кралство е имало свои недоволни, основно сред бившите благородници, които не се преструваха особено старателно, че обичат Основанието. Може би някои от тях са преминали от думи към дела.

Мелоу беше доматеночервен.

— Ясно. Така че какво искате да ми кажете? Аз самият съм от Смирно.

— Зная. Вие сте смирниец, роден сте на Смирно, едно от бившите четири кралства. По рождение вие сте от друга планета и чужденец, с Основанието ви свързва само вашето образование. Известно е, че вашият дядо е бил барон по време на войната между Смирно и Лорис, и също че вашите фамилни владения са били конфискувани и разделени от Съф Сермак.

— Лъжа! Кълна се в космоса, това е лъжа! Дядо ми беше беден син на космичиски пилот, който умря, защото нямаше пари за въглища. Това беше още преди Основанието. Нищо не дължа на стария режим. Но аз съм роден на Смирно и не се срамувам нито от Смирно, нито от смирнийците, кълна се в Галактиката! Вашите идиотски намеци за предателство няма да ме накарат да целувам праха под краката на Основанието. А сега можете или да издадете заповед, или да ми предявите обвинение. Все ми е едно кое от двете.

— Мой скъпи Главен Търговецо, мен ни най-малко не ме вълнува дали вашият дядо е бил крал на Смирно или последният просяк на планетата. Говорех за произхода и предците ви, само за да ви покажа, че това изобщо не ме интересува. Очевидно, вие не знаехте това. Нека да се върнем обратно на въпроса. Вие сте смирниец, познавате другопланетните жители. Освен това вие сте търговец, при това един от най-добрите. Вие сте бил на Корелия и познавате корелийците. Там ви предстои да се отправите.

Мелоу дълбоко въздъхна.

— Шпионин ли ще бъда?

— Съвсем не. Обикновен търговец, но дъжте очите си широко отворени. Ако успеете да разберете откъде те получават оръжие… Искам да ви напомня, тъй като сте смирниец, че последните два изчезнали звездолета са били от Смирно.

— Кога трябва да отлетя?

— Кога ще можете да подготвите кораба си за отлитане?

— След шест дни.

— Тогава и тръгнете. Подробностите ще научите в Адмиралтейството.

— Добре.

Той се надигна, здраво стисна ръката на Сат и излезе.

Сат почака, внимателно потривайки ръце и отпускайки се от нервното напрежение, после сви рамене и влезе в кабинета на кмета.

Кметът изключи телевизора и се облегна в креслото.

— Как ти се струва, Сат?

— Може би той е добър актьор — отговори Сат и замислено се загледа пред себе си.

2.

Беше същия ден вечерта и в ергенската квартира на Джоран Сат на двадесет и първия етаж на Хардинг Билдинг седеше и на малки глътки пиеше пиво Публис Манлио.

Стареещото леко тяло на Публис Манлио управляваше два от най-важните отрасли на Основанието. Първо, той беше чуждестранен секретар в кабинета на кмета, отговарящ за всички светове, с изключение на Основанието, и второ, беше Кардинал на църквата, Доставчик на Света Храна, Епископ на Храма, и така нататък в същия дух — можеше да се изброява до безконечност.

Той пиеше пиво и говореше:

— Но той не се съгласи де ви разреши да пратите този търговец. Това вече е нещо.

— Но това е толкова малко — отговори Сат. — Това няма да ни даде незабавни резултати. Ние работим твърде грубо, тъй като не можем да предвидим какво ще стане. Това е все едно да се бесим на безкрайно дълго въже с надеждата, че в края му непременно ще има примка.

В някои неща сте прав. И този Мелоу е способен човек. Какво ще стане, ако не успеем да го излъжем толкова лесно?

— Тук сме длъжни да рискуваме. Ако работата е в предателство, то в него участвуват способни хора. Ако не — то на нас ни е нужен способен човек, който ще може да узнае истината. И Мелоу ще бъде следен. Вашиата чаша е празна.

— Не, благодаря. Стига ми.

Сат напълни своята чаша и и търпеливо продължи нелекия за него разговор.

В каквото и да се състоеше този разговор, той завърши неопределено, защото кардиналът внезапно попита нервно:

— Сат, какво сте намислил?

— Ще ви кажа, Манлио.

Тънките устни на Сат се раздвижиха в усмивка.

— Ние сега сме точно в центъра на поредния Селдънов кризис.

Манлио трепна, след това меко попита:

— Откъде знаете? Пак ли се е отворил Темпоралния Сейф?

— Не, приятелю мой, пък и не е задължително. Чуйте и сам си направете изводите. Откакто Галактическата Империя напусна Периферията и ни остави сами на себе си ни нито веднъж не сме имали противник, който разполага с атомна енергия. Това е първият случай. Това би имало голямо значение, дори ако нямахме други неприятности. А ние имаме. За пръв път за седемдесет години преживяваме голяма вътрешна политическа криза. И аз смятам, че такава синхронизация на външната и вътрешната криза прави извода ми безспорен.

Очите на Манлио се свиха.

— Ако няма други причини, това е недостатъчно. Досега сме преживели два Селдънови кризиса и двата пъти Основанието се е намирало под опасността от разрушение. Третият кризис не може да започне, докато тази опасност не стане очевидна.

Сат остана все така невъзмутим.

— Опасността се приближава. Всеки глупак може да каже, че е имало кризис, ако той вече е минал. Истинската държавна служба се състои в това да бъде разпознат този кризис още в зародиш. Манлио, ние с вас живеем на планирана за нас пътечка на историята. Ние знаем, че Хари Селдън е разработил историческите варианти на нашето бъдеще. Знаем, че един прекрасен ден ще възстановим Галактическата Империя. Знаем, че това ще отнеме около хиляда наши години. И ние знаем, че на този път ни чакат няколко тежки кризиса.

И така, първият кризис се е разразил петдесет години след създаването на Основанието, а вторият — тридесет години след първия. Оттогава са минали почти седемдесет и пет години. Време е, Манлио, време е.

Последният неуверено се почеса по носа.

— И вие сте решили да се подготвите за този кризис?

Сат кимна.

— А аз — продължи Манлио — също ли трябва да играя в него някаква роля?

Сат отново кимна.

— Преди да отразим заплахата от външна атомна война ние трябва да сложим ред у дома си. Тези търговци…

— А!

Кардиналът се напрегна, очите му се свиха.

— Да, да. Търговците. Те са полезни, но са твърде силни и твърде независими. Те са другопланетяни и имат прекрасно образование, несвързано с религията. От една страна, ние сами им дадохме това образование, от друга — загубихме след това религиозния контрол над тях.

— А ако ни се удаде да докажем предателство?

— Ако само това ни се удаде, тогава всичко става просто. Но нещата трябва да се пресекат в корена. Даже ако сред тях няма предатели, те са неопределен елемент в нашето общество. Те не изпитват към нас нито патротични чувства, нито обикновено уважение, нито вяра. Под тяхното твърдо ръководство външните провинции, които от времето на Хардин гледат на нас като на Светата Планета, могат да се отцепят.

— Разбирам всичко това, но изходът…

— Изходът трябва да бъде намерен бързо, преди Селдънският кризис да достигне максимума си. С опасността от атомна война и с нарастващи вътрешни безредици шансовете могат да се окажат не в наша полза.

Сат остави на масата празната чаша, която разсеяно въртеше в ръце.

— И това е вашата задача.

— Моята?

— Лично аз нищо не мога. Аз съм на държавна длъжност и нямам юридическа власт.

— Кметът…

— Невъзможно. Помислете само що за човек е това. Той е енергичен само когато трябва да се избегне някаква отговорност. Но ако възникне независима партия, заплашваща преизбирането му, той ще тръгне натам, накъдето го поведем.

— Но, Сат, аз нямам никакви способности в политиката.

— Оставете това на мен. Кой знае, Манлио? От времето на Салвор Хардин длъжността на ърховния Жрец и тази на кмета никога не са били заемани от един и същи човек. Но сега това може да стане, ако вие добре изпълните задачата си.

3.

А на другия край на града, в много по-домашна обстановка, Хобер Мелоу също имаше среща. Той слуша дълго и внимателно, а след това предпазливо каза:

— Да, слушал съм за вашите кампании за спечелване на търговско представителство непосредствено към Съвета. Но, защо аз, Твер?

Джейм Твер, който винаги говореше на място и не на място, със и без да го питат, че той е бил в първата група другопланетяни, получили образование на Основанието, отговори с нисък глас:

— Аз зная какво правя. Помниш ли кога се срещнахме за пръв път?

— На Конвенцията на Търговците.

— Точно така. Ти беше председател. Ти не остави от тези инати камък върху камък, ти им запуши устата завинаги. И сред народа на Основанието си популярен. Имаш обаяние, или поне твърдата репутация на човек, обичащ приключенията, което е едно и също.

— Чудесно — сухо отговори Мелоу. — Но защо точно сега?

— Защото сега ни попадна удобен случай. Знаеш ли, че министърът на Образованието е подал оставка? Това още не е обявено официално, но е така.

— Откъде знаеш това?

— От… няма значение.

Той недоволно махна с ръка.

— Това е вярно. Партията на Действието постепенно се разпада и ние можем да я довършим още сега, ако повдигнем въпроса за равни права за търговците, или, по-добре, за демокрацията.

Мелоу се облегна назад и се загледа в дебелите си пръсти.

— Ясно. Но много съжалявам, Твер. Следващата седмица заминавам по работа. Ще ти се наложи да намериш някой друг.

Твер го изгледа.

— По каква работа? Каква ти работа?

— Свръхсекретна. Държавна тайна и така нататък. Говорих днес със собствения секретар на кмета.

— Змията Сат? — възбудено попита Джейм Твер. — Това е капан. Тази лисица просто иска да се избави от теб. Чуй, Мелоу…

— Спри!

Ръката на Мелоу падна върху свитите юмруци на неговия събеседник.

— Не се горещи. Ако това е капан, аз все някога ще се върна да си разчистя сметката. А ако не, тогава твоята змия Сат играе в наша полза. Слушай, настъпва Селдънов кризис.

Мелоу замълча, очаквайки бурна реакция, но такава не последва. Твер го зяпна в недоумение.

— Какво е това?

— Велика Галактико!

Мелоу не издържа и избухна.

— Какво, по дяволите, сте правили в училище? С какво сте се занимавали там? Вие какво, шегувате ли се със мен, като задавате такива идиотски въпроси?

По-възрастният му събеседник се намръщи.

— Ако ми обясните…

Настъпи дълга пауза, а след това Мелоу отпусна очи и със спокоен тон каза:

— Ще ви обясня. Когато Галактическата Империя започнала да се разпада по периферията и когато в тази периферия настъпил периодът на варварство, тя напълно отпаднала от Империята. Хари Селдън и неговата група психолози създали колония, Основанието, в центъра на цялото това варварство, за да можем да култивираме изкуство, наука и технология, и да създадем ядрото на Втора Империя.

— О, да, да, за това…

— Ощи ни съм свършил — студено каза Мелоу. — Бъдещият път на Основанието е бил пресметнат според психоисторическите формули и по този път хората са били поставени в такива условия, че да преживеят серия от кризиси, които на свой ред да подтикнат човечеството към по-бързо създаване на бъдещата Империя. Всеки кризис, всеки Селдънов кризис завършва епоха в нашата история. Сега ние се приближааме към поредния кризис — трети поред.

— Да, разбира се!

Твер сви рамене.

— Сега си спомних. Но аз съм учил отдавна, преди теб.

— Добре, да забравим това. Работата е там, че сега ме изпращат право в центъра на този кризис. На никого не е известно какво ще стане, когато се върна, а избори за Съвета се провеждат ежегодно.

Твер вдигна глава.

— Надушил ли си някаква следа?

— Не.

— Но имаш някакви определени планове?

— Абсолютно никакви.

— Но…

— Никакво но. Хардин някога е казал: „Успехът не се постига само с планиране. Трябва да умееш и да мислиш.“. Аз смятам да мисля.

Твер неуверено поклати глава и двамата станаха, гледайки се един друг.

Неочаквано, но с тон, като че ли това се подразбира от само себе си, Мелоу каза:

— Чуйте какво ще ви кажа. Не искате ли да полетите с мен, младежо? Не ме гледай така. Преди да станеш политик, ти си бил търговец. Поне така са ми казвали.

— Накъде ще летим?

— Към Васалийския провал. Не мога да ти кажа по-точно, докато не се окажем в космоса. Е, какво ще кажеш?

— А ако Сат реши, че е по-добре да не ме изпуска от очи?

— Не мисля. Ако той така желае да се избави от мен, защо да не се избави от двамата наведнъж? Освен това нито един търговец няма да излезе в космоса, ако не му разрешат да си избере собствен екипаж. Ще взема когото поискам.

В очите на по-възрастния заиграха пламъчета.

— Добре. Съгласен съм.

Той протегна ръка.

— Това ще бъде първото ми пътешествие от три години насам.

Мелоу здраво стисна протегнатата ръка и отговори:

— Чудесно. Всичко е просто чудесно. А сега ще отида да събеа момчетата си. Не знаеш ли къде се намира докът на „Далечна Звезда“? Тогава до утре. Довиждане.

4.

Корелия е доволно чест феномен в историята, република, в която първенецът има всички прерогативи на монарх, освен титлата му. И следователно в нея цареше обикновен деспотизъм, несдържан от обикновените влияния на законната монархия: кралската чест и придворния етикет.

В материално отношение благосъстоянието й не беше високо. Дните на Галактическата Империя отдавна бяха отминали, не оставяйки след себе си нищо освен безмълвни паметници и развалини на постройки. Дните на Основанието още не бяхя настъпили и под безпощадната власт на управителя й, Комдор Аспер Арго, който беше въвел строги ограничения за търговците и още по-строги забрани за мисионерите, те не можеха изобщо да настъпят.

Космодрумът беше остарял до пълна негодност и екипажът на „Далечна Звезда“ усети това много добре. Хангарите бяха в полуразрушено състояние, и Джейм Твер се намръщи, редейки пасианс.

— Тук е нелошо местенце за търговци — замислено каза Хобер Мелоу.

Той спокойно оглеждаше местността през илюминатора. Засега почти нямаше какво да се каже за Корелия. Пътешествието мина без каквито и да било произшествия. Ескадронът от корелийски звездолети, които прехванаха „Далечна Звезда“ на подстъпите към системата, беше остатък от миналия разкош и смайваше с тромавостта си. Те се държаха на почтително разстояние и поддържаха тва разстояние и досега: вече цяла седмица молбите на Мелоу за среща с представители на правителството оставаха без отговор.

— Тук е нелошо местенце за търговци — повтори Мелоу. — Може да се каже, девствена територия.

Джейм Твер нетърпеливо вдигна глава и остави картите настрана.

— Какво в края на каищата смяташ да правиш, Мелоу? Екипажът мърмори, офицерите са обезпокоени, а ад се учудвам…

— Учудваш се? На какво?

— На положението. И на тебе. Какво изобщо правим тук?

— Стоим.

Старият търговец изфуча и започна бавно да почервенява.

— Ти се носиш из облаците, Мелоу — високо каза той. — Около космодрума има охрана, а над главата ни дежурят космолети. Ако те решат да направят от нас дупка в земята?

— Имаха на разположение за тази цел цяла седмица.

— Може би чакат подкрепления.

Очите на Твер бяха остри и проницателни.

Мелоу рязко седна в креслото.

— Да, помислил съм за това. Виждаш ли, проблемът не е от лесните. Първо, ние долетяхме дотук без всякакви затруднения. Обаче това може да не значи нищо, тъй като са изчезнали все пак три кораба от триста. Твърде нисък процент. Но това също може да значи, че те просто имат малко кораби, въоръжени с атомно оръжие, и че те не се осмеляват да показват силата си без нужда, докато тя не нарасне.

— Но от друга страна това може да значи, че те все пак изобщо нямат атомна енергия. А може би и имат, и те щателно я крият, за да не узнаем. Едно е да завладееш обикновен търговски кораб — лек и слабо въоръжен, а друго е да нападнеш кораб на Основанието, когато дори само фактът, че този кораб присъствува, може да говори за това, че Основанието подозира нещо.

— Сравни това…

— Почакай, Мелоу, почакай.

Твер вдигна ръка.

— Ти буквално ме удави в речите си. Накъде клониш? Говори направо.

— Ще ти се наложи да изслушаш всичко, иначе няма да ме разбереш, Твер. Те не знаят какво аз правя тук, а аз не зная какво те имат. Но аз съм в такова тежко положение, защото съм сам, а те са цяла планета, при това може би разполагаща с атомна енергия. Аз не мога да си позволя да се отпусна. Разбира се, това е опасно. Разбира се, може би ни чака дупката в земята, но ние знаехме това от самото начало. Така че какво друго ни остава?

— Аз не… Какво е пък това?

Мелоу търпеливо натисна копчето на видеомагнетофона. Екранът светна и на него се появи набръчканото лице на сержанта-часови.

— Какво има, сержант?

— Извинете ме, сър. Часовите пуснаха в звездолета мисионер от Основанието.

— Кого?

По лицето на Мелоу заиграха ярки петна.

— Мисионер, сър. Той не нуждае от срочна хоспитализация, сър…

— Заради вас, сержант, скоро от такава ще се нуждае не само той. Заповядайте на екипажа да заеме местата си по боеви разчет.

Каюткомпанията на екипажа беше почти празна. Не минаха и пет минути от заповедта, а хората вече бяха до оръдията в бойна готовност. Във варварските анархични райони на космоса скоростта беше първа необходимост, а екипажът на Мелоу беше един от най-добрите по скорост на изпълнение на заповедите му.

Мелоу бавно влезе в каютата и огледа мисионера от главата до краката. Погледът му се плъзна по лейтенант Тинтер, който неуверено пристъпи от крак на крак, и по часовия сержант Демен, чието неизразително лице и здрава фигура се виждаха зад лейтенанта.

Главният Търговец се обърна към Твер и се замисли за секунда.

— Е, какво пък, Твер, събери тук всички офицери, с изключение на координаторите и проектантите. Екипажът да остане по местата си до следваща заповед.

Настъпи петминутен отдих, по време но който Мелоу отвори вратите на всички тоалетни, погледна зад бара и дръпна тежките щори пред илюминаторите. За половин минута той напусна стаята, и когато се върна, мърмореше под нос нещо непонятно.

Влязоха офицерите. След тях се появи Твер и безшумно затвори след себе си вратата.

Мелоу спокойно каза:

— Първо, кой пусна тук този човек без моя заповед?

Часовият сержант направи крачка напред. Всички погледи се обърнаха към него.

— Извинявайте, сър. Пусна го не някой определен човек. Ние като че ли се съгласихме всички с това. Нали той е един от нас, така да се каже, а всички тези чужденци…

Мелоу го прекъсна.

— Аз ви разбирам, сержант, и даже много ви съчувствувам. Тези хора под ваше командуване ли се намираха?

— Да, сър.

— Когато всичко свърши, ще ги изпратите за една седмица в казармения арест. Самият вие сте свободен от задълженията си за същия период от време. Ясно ли е?

Лицето на сержанта не се промени, но раменете му леко се приведоха. Той кратко отговори:

— Да, сър.

— Можете да вървите. Заемете поста си.

Вратата зад сержанта се затвори и в каютата се понесе лекият шум на разговора.

— За какво го наказа, Мелоу — намеси се Твер. — Ти знаеш, че тези корелийци убиват пленените мисионери.

— Нарушаването на заповедите ми е достатъчно лошо само по себе си, за да има каквото и да било оправдание. Нито един човек не трябваше да влиза или излиза от звездолета без моето лично разрешение.

Лейтенант Тинтер недоволно промърмори:

— Седем дни бездействие. Така никога няма да ви се удаде да поддържате дисциплината.

— Ще ми се удаде — с леден глас отговори Мелоу. — Какъв смисъл има дисциплината, ако условията са идеални? Нужна ми е дисциплина дори пред лицето на смъртта, иначе тя е безполезна. Къде е този свещенник? Дайте го насам.

Търговецът седна, гледайки облечената в червена мантия фигура, която доведоха пред него.

— Как се казвате, ваше преподобие?

— А?

Той се обърна към Мелоу, леко олюлявяйки се. Очите на свещеника гледаха сляпо, на едно от слепоочията имаше пресен белег. Той не каза нито дума, и доколкото помнеше Мелоу, дори не се помръдна през целия предишен разговор.

Твер направи крачка напред и каза с прегракнал глас, гледайки Мелоу с разтревожени очи:

— Този човек е болен. Нека някой го изпрати до леглото. Заповядай да го сложат да почива, Мелоу, и нека някой се грижи за него. Той е тежко ранен.

Дългата ръка на Мелоу го отблъсна настрана.

— Не се намесвай, Твер, или ще те изгоня от каютата. И така, как се казвате, ваше преподобие?

Ръката на мисионера трескаво се сви във внезапен гърч.

— Ако вие сте просветен човек, спасете ме от тези езичници.

Той едва говореше.

— Спасете ме от тези негодници и варвари, които ме преследват и оскърбяват Галактическия Дух със своите престъпления. Аз съм Джорд Парма от Анакреон. Получил съм образованието си на Основанието, на самото Основание, деца мои. Аз съм свещенник на Духа, посветен във всичките му тайни, пристигнал тук по повелята на вътрешния ми глас.

Той се задъхваше.

— Как страдах в ръцете на непосветените. Всички ние сме деца на Духа и в името на този Дух ви заклинам да ме спасите от тях.

Внезапно думите му бяха прекъснати от металически сигнал за тревога и глас:

— Виждат се военни сили на противника. Необходими са указания.

Мелоу бясно изруга. Щракна превключвателя и извика:

— Продължавайте да наблюдавате! Това е всичко!

След това той върна превключвателя в предишното положение, приближи се до щорите на илюминатора, които се разтвориха при докосването му, и мрачно погледна навън.

— Военни сили на противника! Няколко хиляди войници, преоблечени като обикновена корелийска тълпа.

Шумът на тълпата достигна звездолета и на студената магнезиева светлина се виждаше, че предните редове се придвижиха малко напред.

— Тинтер!

Търговецът дори не се обърна, но шията му отзад почервеня.

— Включете външния рупор и разберете какво искат. Попитайте има ли сред тях представител на закона. Нищо не обещавайте и не ги заплашвайте, иначе ще ви унищожа собственоръчно.

Тинтер се обърна и излезе от каютата.

Мелоу почувствува, че го хващат рязко за рамото, и удари държащата го ръка. Това беше Твер. Той злобно прошепна на ухото му.

— Мелоу, ти си длъжен да защитиш този човек. Няма друг начин да защитим честта си. Той е от Основанието, и, в края на краищата, е свещенник. Тези диваци… Чуваш ли ме?

— Отлично те чувам, Твер.

Гласът на Мелоу пращеше.

— Имам тук по-важна работа от това да охранявам мисионери. И ще направя това, сър, което пожелая, и, кълна се в Селдън и в цялата Галактика, че ако се опиташ да ме спреш, ще те смажа. Не се изпречвай на пътя ми, Твер, или това ще свърши лошо за теб.

Той се обърна и тръгна към креслото си.

— Вие! Свети отче Парма! Знаете ли, че съгласно Конвенцията нито един мисионер няма право да стъпва на тяхна територия?

Отецът целият трепереше.

— Аз отивам там, накъдето ме зове Духът, сине мой. Когато непосветените отказват да видят светлината, нима това не е велик знак, че тя им е необходима?

— Това няма отношение към нещата, свети отче. Вие се намирате тук в нарушение на законите, както на корелийските, така и на тези на Основанието. По закон аз нямам право да ви взема под своята защита.

Мисионерът отново вдигна ръце. Объркването му беше преминало. Отвън през репродукторите се чуваше нечий глас и злобен шум в отговор. От този шум очите на свещенника станаха почти безумни.

— Чувате ли ги? Защо ми говорите за закона за човешкия закон? Има по-висши закони. Нима Галактическият дух не е казал: „Не стой със скръстени ръце, когато обиждат човек, твой брат“. И нима не той е казал: „Както ти се грежеш за сакатите и беззащитните, така за тебе ще се погрижат“. Нима нямате оръдия? Нима нямате кораб? И нима зад вас не стои Основанието? И нима над всички нас, над вселената, не цари Галактическия Дух?

Той спря, поемайки си дъх.

А след това усиленият глас от репродуктора замлъкна и в каютата влезе лейтенант Тинтер. Той беше разтревожен.

— Говорете — рязко каза Мелоу.

— Сър, те искат човека на име Джорд Парма.

— В противен случай?

— Заплахите са много, сър. Трудно е да се разбере нещо. Те са прекалено много, и всичките крещят. Някакъв от тълпата крещи, че е началник на този окръг и има политическа власт, но според мен той говори от нечие име.

— От нечие или не от нечие — сви рамене Мелоу — той представя закона. Досега не ми се е налагало да се срещна с него. Но ако някой тук мисли, че може да ме учи какво да правя, аз с удоволствие ще го науча да не ми се меси в работите.

Пистолетът бавно обиколи целия кръг и се спря на Твер. С усилие на волята старият търговец отпусна мускулите на лицето си и разтвори юмруци. Дъхът му се изтръгваше от ноздрите със свирене.

Тинтер отново излезе и след пет минути мъничка фигурка се отдели от тълпата. Тя се приближаваше към звездолета авно и неуверено, явно боейки се. Два пъти тя заиваше обратно и два пъти заплахите на беснеещата тълпа я заставяха да продължи напред.

— Добре.

Мелоу показа вратата с дулото на бластера, които стоеше в ръката му.

— Изведете го.

Мисионерът запищя. Той вдигна нагоре ръце и широките ръкави на мантията му паднаха до раменете, оголвайки отслабнали, със сини вени ръце. За част от секундата блесна и се изгуби слънчево зайче. Мелоу премига и отново презрително показа с бластера вратата.

Гласът на мисионера се задъхваше, докато той се бореше с двамата, хванали го за ръцете:

— Поклет да бъде предателят, който напуска брата си и го предава на злобата и смъртта. Нека оглушеят ушите му, които са глухи за молбите на безпомощния. Нека ослепеят очите му, които сляпо гледат невинния. Нека черна стане душата му, която…

Твер в отчаяние запуши уши с ръце.

Мелоу пъхна бластера си обратно в кобура.

— Заемете местата си по разчет — кака той. — Продължавайте наблюденето до шест часа след като се разотиде тълпата. След това удвоете постовете за четиридесет и осем часа. Инструкции за по-нататък — после. Твер, елате с мен.

Те останаха сами в личната каюта на Мелоу. Търговецът посочи креслото и Твер седна в него. Високата му здрава фигура изглеждаше повехнала.

Мелоу го изгледа с иронична усмивка.

— Твер, — каза той, — разочарован съм от теб. Трите години, заети с политика, изглежда са избили от главата ти всички търговски навици. Не забравяй: аз мога да бъда демократичен там, на Основанието, но нищо, включително тиранията, няма да ме спре да командувам кораба си така, както ми харесва. Нито веднъж досега не ми се е налагало да заставям екипажа си да изпълнява заповедите ми под дулото на бластера. Нямаше да се наложи и този път, ако ти не се беше намесил.

На моя звездолет, Твер, ти нямаш никакво официално положение, но аз съм готов да разговарям с теб и на „ти“ и приятелски, но само когато сме на четири очи. Обаче от този момент, в присъствието на моите офицери или войници, аз съм за теб „сър“, а не Мелоу. И когато заповядам нещо, ти ще се хвърлиш да го изпълняваш по-бързо от новобранец, или ще заповядам да те сложат в окови и да седиш да края на пътешествието в трюма. Ясно ли е всичко?

Лидерът на Партията преглътна слюнката си и отговори неохотно:

— Приеми извиненията ми.

— Приемам! Ще си стиснем ли ръцете?

Омекналите пръсти на Твер потънаха в огромната длан на Мелоу.

— Моите намерения бяха най-добри — каза Твер. — Трудно е да хвърлиш човек на тълпата да го разкъса. Този представител на закона или както там се нарече няма да може да го спаси от линчуване.

— Тук съм безсилен. Пък и, честно казано, цялото това произшествие не ми харесваше. Ти нищо ли не забеляза?

— Не, какво?

— Космодрумът е на голямо разстояние от населените пунктове. Внезапно мисионерът успява да избяга. Откъде? Той се появява тук. Съвпадение? Събира се голяма тълпа. Откъде? Най-близкият град е на повече от сто мили оттук. Но те успяват да стигнат дотук за половин час. По какъв начин?

— По какъв начин? — като ехо повтори Твер.

— Представи си, че мисионера просто са го довели тук и са го освободили, като примамка. Нашият общ приятел, негово преподобие Парма, изглеждаше напълно смутен. Стори ми се, че през цялата ни беседа нито веднъж не се държа естествено.

— Жестокото отношение — с горчивина прошепна Твер.

— Може би! А може би цялата идея е била да проявим галантност и великодушие в глупава защита на този човек. Той се намираше тук в нарушение на законите на Корелия и Основанието. Ако му бях позволил да остане, това щеше да бъде военен акт срещу Корелия, и Основанието на свой ред нямаше да може да ни защищава.

— Това е… това е предвидено за прекалено напред.

Лампичката на комуникационната връзка светна и не даде на Мелоу време да отговори на събеседника си.

— Сър, — раздаде се глас от микрофона, — получихме официално послание.

— Дайте го веднага!

Блестящо цилиндърче изскочи с леко изщракване от цепнатината на масата. Мелоу го отвори и изтръска пропит със сребърен разтвор лист хартия. Оценяващо потърка между пръстите си хартията и каза:

— Телепортирано е направо от столицата. Личната канцелария на Комдора.

Той хвърли един поглед на посланието и късо се изсмя.

— Значи така, прекалено напред съм предвиждал?

Той побутна писмото към Твер и добави:

— Половин час след като им върнахме мисионера дойде много вежлива покана пред очите на самия августейши Комдор. И това след седем дни чакане. Изглежда, че издържахме първото изпитание.

5.

Комдорът Аспер беше избран от своя народ с всеобщо одобрение. Останките от някога дългите му прави коси висяха до раменете, ризата му беше поизносена и говореше малко носово.

— Не ни е нужна никаква показност, търговец Мелоу — казваше той, — никакви фалшиви представления. Пред себе си вие виждате просто първия гражданин на държавата. Това означава думата Комдор, а това е единствената титла, която имам.

Той изглеждаше неимоверно доволен от речта си.

— Откровено казано, аз смятам този факт за една от най-тесните връзки между Корелия и вашата нация. Та нали и вашият народ също така предпочита републиканските настроения, както и нашият.

— Вие сте съвършено прави, Комдор — сериозно отговори Мелоу, извършвайки сравнението наум и потрепервайки вътрешно. — Вие приведохте именно този аргумент, който аз смятам за благоприятен за продължителен мир и дружба между нашите правителства.

— Мир! Аха!

Рядката сива брадица на Комдора се движеше в такт със сантименталния израз на лицето му.

— Мисля, че никой по цялата Периферия не взема така на сърце идеала за Мира, както аз. Казвам ви самата истина: откакто наследих от прекрасния си баща предводителството на държавата Мирът нито веднъж не е бил нарушаван. Може би не биваше да изтъквам това…

Тук той скромно се изкашля.

— …но на мен самия са ми казвали, че народът ми ме е нарекъл Аспер Любимия.

Мелоу хвърли поглед към добре гледаната градина. Може би високи телохранители и непознато оръжие гледаха сега към него от всеки ъгъл на градината, очаквайки знака на Комдора. Но високите стоманени стени, заобикалящи градината, изглеждаха съвсем нови, което изглеждаше малко странно за любимия на народа Аспер.

— Какво щастие, че ще имам работа именно с вас, Комдор — каза той. — Деспотите и монарсите от други светове, които нямат такова просветено управление, често нямат качества, които да ги правят всенародни любимци.

— Какви качества?

В гласа на Комдора се промъкна предпазливост.

— Разбира се, преди всичко, те не се грижат за интересите на своя народ. Вие, от друга страна, великолепно разбирате всичките им нужди.

Комдорът не вдигаше поглед от посипаната с чакъл пътечка, по която те лениво се разхождаха. Той потриваше скръстените си зад гърба ръце.

Речта на Мелоу продължаваше да тече гладко.

— Досега търговията между двете наши нации страдаше от ограниченията, наложени върху търговците от вашето правителство. Аз не се съмнявам, че вие отдавна вече сте стигнали до заключението, че нелимитираната от нищо търговия…

— Свободната Търговия! — промърмори Комдорът.

— Нека да бъде Свободната Търговия. Вие трябва да разберете, че тя ще бъде взаимоизгодна. Вие имате това, което е нужно на нас, и обратно. Ние трябва само да организираме обмяната, и нашето благосъстояние ще нараства. Такъв просветен просветител като вас, приятел на народа, нещо повече — един от народа, не се нуждае от това да бъде убеждаван по въпроса. И аз никога няма да оскърбя вашия ум с такива предложения, които вие разбирате по-добре от мен.

— Правилно! Аз отдовна съм разбрал това! Но какво искате?

Гласът му беше пълен с досада.

— Вашите хора винаги са били такива неразумни. Аз бих искал да търгувам с вас толкова, колкото позволява нашата икономика, но не по вашите условия. Аз не съм единственият, който заповядва тук.

Той повиши глас.

— Аз съм само слуга на народа. Моят народ не желае да търгува, когато търговията е отровена от червено-златни мантии.

Мелоу целият се напрегна.

— Принуждавали са ви към религия?

— На практика всичко вървеше натам. Вие, разбира се, помните Асконийското дело, преди двадесет години. Отначало вие продадохте няколко ваши прибори, а после вашите хора поискаха пълна свобода за действията на мисионерите, за да управляват тези прибори, след това бяха издигнати Храмовете. След това бяха основани религиозни школи, поискаха се автономни права за жреците на църквата — и какъв е резултатът? Сега Аскон е интегрален член на системата на Основанието и дори Великият Майстор не може да нарече собственото си долно бельо свое. О, не! Не! Самоуважението на нашия независим народ никога няма да позволи такова нещо.

— Но аз нямам намерение да ви предлагам нищо подобно — прекъсна го Мелоу.

— Не?

— Не. Аз съм Главен Търговец. Моята религия са парите. Целият този мистицизъм и мисионерски фокуси само ме дразнят, и се радвам, че вие отказвате да си имате работа със всичките теззи свещенници. Така повече ми харесва.

Смехът на Ковдора беше пронизителен и нервен.

— Добре казано! Основанието трябваше да изпрати много порано човек като вас.

Той дружески сложи ръка на полегатото рамо на търговеца.

— Но вие ми казахте само половината. Аз разбрах само какво не ви е по вкуса. А сега кажете какво искате в замяна.

— Единственото, което искам, Комдор, е вашите сандъци да пращят от невиждани богатства.

— Така ли?

Той изсумтя.

— За какво са ми всичките тези богатства? Истинска цена има само любовта на твоя народ. Аз я имам.

— Но вие спокойно можете да имате и едното, и другото, защото никой не е забранил да се събира злато с едната ръка и любов с другата.

— Е, е, младежо. Това би бил, разбира се, интересен феномен, ако той беше възможен. Как си представяте това?

— О, има много начини. Трудност представлява по-скоро изборът между тях. Нека да помислим. Например луксозните стоки. Това, например…

Мелоу внимателно измъкна от вътрешния си джоб плоска верижка от полиран метал.

— Погледнете.

— Какво е това?

— Трудно е да се обясни с думи. Нямате ли подръка някоя девойка? Каквато и да е, само да е млада, а също и огледало — в цял ръст?

— Хм-м-м… Какво пък, да идем у дома.

Комдорът наричаше жилището си дом. Населението вероятно го наричаши дворец. За зорките очи на Мелоу то твърде много приличаше на крепост. Зданието беше построено на хълм, откъдето се откриваше изглед към столицата. Дебелите му стени бяха укрепени с арматура. Всички подходи към него се охраняваха, а и самата му архитектура го правеше още по-непристъпно. Точно в такъв дом би трябвало да живее Любимият на всички Аспер.

Пред тях стоеше млада девойка. Тя дълбоко се поклони на Комдора, който каза:

— Това е една от слугините. Ще стане ли?

— Превъзходно!

Комдорът внимателно наблюдаваше как Мелоу закопчаваше верижката около кръста на девойката. След това търговецът отстъпи крачка назад.

Комдорът изсумтя за пореден път.

— Това ли е всичко?

— Бихте ли дръпнали завесата, Комдор? Мило момиче, до закопчалката има неголяма ръчка. Ако обичате, дръпнете я нагоре. Не се бойте, няма да ви навреди.

Девойката направи каквото й беше наредено, задържа дъх, погледна ръцете си и от изумление спря да диша.

— Ох! — само промълви тя.

От кръста нагоре тя беше обкръжена от бледо блестящо сияние, заавършващо с корона от течен огън над главата й. Сякаш някой беше свалил зората от небето и я беше подарил на любимата си.

Момичето спря пред огледалото и го загледа с възхищение.

— Вземете — каза Мелоу, протягайки й огърица от сиви камъчета. — Окачете я на шията си.

Тя послушно закопча огърлицата на гърдите си, и всяко камъче, оказало се в луминесцентното поле, заблестя в алено и златно.

— Харесва ли ви? — попита Мелоу.

Девойката не отговори, но в очите й блестеше възхищение. Комдорът махна с ръка и тя неохотно премести ръчката на пояса надолу. Сиянието угасна. Тя си тръгна, но споменът щеше да й стигне за цял живот.

— Всичко това е ваше, Комдор, — каза Мелоу, — за вашата жена. Смятайте това за малък подарък от Основанието.

— Хм-м-м.

Той повъртя верижката и огърлицата в ръце, като че ли ги претегляше.

— Как правите това?

Мелоу сви рамене.

— Това е въпрос за нашите технически експерти. Но това ще работи, забележете, без всякакви там свещенници.

— Да, но в края на краищата, това не е нещо повече от женска дрънкулка. Какво може да се направи с нея? Как може да се спечели от нея?

— Вие сигурно устройвате чествувания, банкети, приеми или нещо от този род?

— О, да.

— Разбирате ли колко ще ви заплатят жените за такава скъпоценност? Най-малко десет хиляди.

Изглежда че дори ако беше ударила мълния посред двора, Комдорът нямаше да бъде повече поразен.

— Ах!

— А тъй като енергетическият блок на тази скъпоценност няма да издържи повече от шест месеца, то ще са нужни чести замени. А сега за работата: ние можем да ви продадем толкова такива скъпоценности, колкото поискате, само за по една хиляда, само ни платете в ковано желязо. Ето ви деветстотин процента печалба.

Комдорът се хвана за брадата и сякяш целият се потопи в изчисления.

— Велика Галактико, та вдовиците просто ще се избият за тях! Ще продавам в неголямо количество, нека устройват търг. Разбира се, те не бива да знаят, че лично аз…

Мелоу бързо го прекъсна.

— Ние можем да ви представим пълния списък на приборите, намиращи се в трюмовете на моя звездолет. Имаме електрически печки, които за две минути ще опекат и най-твърдото месо така, че то ще се топи в устата. Имаме ножове, които нямат нужда от точене. Нашите перални машини работят автоматично и непрекъснато, когато ви е нужно да изперете нещо, както и машините за миене на чинии, и прахосмукачките, и всичко, което вие пожелаете. Помислете за своята популярност, която ще започне да нараства, ако направите всички тези прибори достъпни за широката публика. Помислете за непрекъснато растящото количество стоки, кгато те ще станат монопол на държавата с деветстотинпроцентна печалба. Те ще бъдат готови да ви платят колкото поискате и съвсем не е необходимо да знаят по каква цена вие сте купили всичко това. И забележете, нито един от моите прибори не изисква никакво религиозно наблюдение. Всички ще бъдат доволни.

— Освен вас, както ми се струва. А какво ще спечелите вие от това?

— Това, което печели всеки търговец по законите на Основанието. Аз и моите хора получаваме половината от печалбата. Вие само купете това, което искам да ви продам, и това ще бъде изгодно и за двама ни. Много изгодно.

Комдорът мислеше за нещо и на лицето му беше изписано явно наслаждение.

— С какво искате да ви се плаща? С желязо?

— Да, и с въглища, и с боксити, а също и с тютюн, пипер, магнезий, дървесина. Вие имате всичко това в достатъчни количества.

— Това звучи нелошо.

— И аз мисля така! Да, Комдор, и още нещо, което току-що ми дойде на ума. Аз мога да преоборудвам вашите заводи.

— Какво? Как така?

— Да вземем например вашите леярски заводи. Аз имам прекрасни неголеми приспособления, които ще ви позволят да намалите стойността на произвежданата продукция с деветдесет и девет процента. Вие ще можете да намалите цената двойно и все още ще имате печалба при продажбата. Мога да ви покажа какво имам предвид, стига само да ми разрешите. Имате ли в града стоманолеярен завод? Обещавам ви, че това няма да ни отнеме много време.

— Това може да се организира, Търговец Мелоу, но утре, утре. Вие нали ще вечеряте днес с нас?

— Моите хора… — започна Мелоу.

— Нека дойдат всички — величествено каза Комдорът. — Символичен дружески съюз на нашите нации. Но при едно условие.

Лицето му се удължи и стана строго.

— Никакви ваши религии. Не мислете, че всичко това е разрешение за вашите мисионери да се намесват в нашите работи.

— Комдор, — сухо каза Мелоу, — давам ви дума, че религията само ще намали моята печалба.

— Тогава стига за днес. Ще ви изпратят обратно до кораба ви.

6.

Комдората беше много по-млада от своя съпруг. Лицето й беше бледо и студено, а черните коси — гладко вчесани, с кок.

Гласът й беше рязък.

— Свършихте ли вече вашата работа, мой любезни и благородни съпруже? Съвсем, съвсем? Може би дори ще благоволите да разрешите да вляза в градината?

— Няма нужда от драми, Ликия, скъпа — меко отговори Комдорът. — Днес у нас ще вечеря един младеж и ти ще можеш да говориш с него каквото искаш и дори понякога да се вслушваш в това, което казвам аз. Някъде в двореца ще трябва да освободим стаи за хората му. Наистна, кой знае защо на мен ми се струва, че те няма да бъдат много.

— Но затова пък те ще ядат и пият за всички останали, а после ти ще стенеш две нощи, пресмятайки разходите.

— А може би няма да стена. Въпреки всички твои предишни разсъждения, вечерята днес трябва да бъде обилна.

— О, сега разбирам.

Тя го изгледа с презрение.

— Ти се отнасяш прекалено дружески към тези варвари. Може би именно затова не ми беше разрешено да присъствувам на вашата беседа. Може би твоята мъничка, помъдряла от опита душица е решила да измени на баща ми.

— Съвсем не.

— Да, и аз най-вероятно ще ти повярвам, нали? Ако някога бедна жена е била жертва на политиката поради неуспешен брак, това съм аз. Можех да се омъжа за по-приличен човек, ако бях потърсила.

— Какво пък, моя скъпа лейди. Може би вие с удоволствие ще се върнете на собствената си планета. Но за да си спомням винаги за вас, аз ще си запазя сувенира, с който се запознах по-добре от всичко през нашия съвместен живот — вашият език. Просто ще заповядам да го отрежат. И — тук той наклони глава настрани, като че ли преценяваше нещо — за да допълня докрай вашата красота, ще заповядам да ви отрежат също ушите и края на носа.

— Няма да посмееш, свиня! Баща ми ще превърне всичките ти планети в метеоритен прах. Честно казано, той може да направи това, дори ако само му кажа, че ти си решил да сключиш договор с тези варвари.

— Хм-м-м. Струва ми се, че няма никаква нужда от заплахи. Ако искаш, сама поговори с този младеж днес вечерта. И през това време, мадам, дръж езика си зад зъбите.

— Това заповед ли е?

— Виж какво, ето ти един подарък и млъкни накрая.

Верижката се обви около талията й, огърлицата висеше на шията. Той сам дръпна ръчката и отстъпи назад.

Дъхът й секна и тя неуверено протегна ръка към шията си. Когато докосна огърлицата, отново неволно извика.

Комдорът потри с удоволствие ръце и каза:

— Можеш да облечеш това днес и ще ти намеря още. А сега млъкни!

Тя млъкна.

7.

Джейм Твер се олюля. Той едва влачеше краката си.

— Защо си направил такава крива физиономия? — попита той.

Хобер Мелоу се откъсна от размишленията си.

— Нима? Не исках.

— Може би вчера е станало нещо… Исках да кажа, освен тази запивка.

С внезапно убеждение Твер продължи:

— Мелоу, някакви неприятности ли имате?

— Неприятности? Не. По-скоро напротив. Имам такова впечатление, като че ли с всичка сила съм се хвърлил върху дадена врата, а тя се е оказала отворена. Като че ли прекалено лесно ни пускат на стоманолеярните си заводи.

— Боиш се от капан ли?

— Ох, за Селдън, остави теези мелодрами!

Мелоу сдържа нетърпението си и добави с по-спокоен тон:

— Просто такъв открит достъп означава, че там няма да видим нищо интересно.

— Атомна енергия ли?

Твер се замисли.

— Ще ти кажа направо: няма признаци, че на Корелия някъде се използува атомна енергия. А да се скрие това е практически невъзможно: това оставя твърде дълбоки следи върху икономиката на такава цивилизация.

— Не и в случая когато развитието на атомната енергия тепърва започва, Твер, и не и тогава, когато я използуват само за военни цели и във военната икономика. Тогава тя може да бъде намерена само в доковете за звездолети и в стоманолеярните заводи.

— Значи, ако ние не намерим такава, тогава…

— Тогава те просто нямата атомна енергия… или просто я крият от нас. Хвърляй ези-тура или се досети сам.

Твер поклати глава.

— Много съжалявам, че не дойдох вчера с теб.

— Аз също съжалявам — студено отговори Мелоу. — Не възразявам срещу моралната подкрепа. За съжале ние обаче условията на срещата ги диктуваше Комдорът, а не аз. Погледни, изглежда че този автомобил е дошъл, за да ни откара на леярната. Взе ли приспособленията?

— Всички до едно.

8.

Стоманолеярният цех беше огромен и носеше всички признаци на разрушението, което никакви допълнитеелни ремонти не можеха да поправят. Сега той беше празен и удивително тих, приемайки такива гости като Комдора и неговите придворни.

С небрежно движение Мелоу постави лист стомана на стойката. Взе в ръка инструмента, протегнат му от Твер, и здраво хвана кожената ръкохватка, обкръжаваща оловната обвивка.

— Това е ниструмент. — каза той. — Той е опасен, но опасен е и обикновеният трион. Просто не бива да подлагате ръцете си.

Докато говореше, той прокара дулото на апарата по стоманената плоскост, която беззвучно се раздели на две.

Раздаде се всеобща въздишка на изумление и Мелоу се разсмя. Той вдигна една от половинките и я опря ня коляното си.

— С моя прибор може точно да се отреже ивичка, дебела една стотна от дюйма, а стоманен лист, дебел два дюйма, ще се разреже също така лесно, както и тънък. Ако точно измерите дебелината на метала и сложите листа на масата, вие можете да разрежете стоманата, без дори да одраскате дървото.

И с всяка негова фраза дулото на апарата се движеше напред и назад, и стоманата хвърчеше из цялата стая.

— Със стоманата — завърши той — може да се прави всичко, което пожелаете.

Той леко премести една ръчка.

— Да допуснем, че вие искате да намалите дебелината на стоманата, или да премахнете шупла, или да отстраните ръждата? Гледайте!

От дулото на прибора започна да излита прозрачно фолио, отначало на шестдюймови стружки, после на осемдюймови, после на дванадесетдюймови.

— А ако искате да пробивате дупки? Принципът е все същият.

Сега те се струпаха около него. Това беше демонстрация, вълшебство, водевил, и по-точно — умение да уговаряш при продажбата. Високите правителствени чинове се повдигаха на пръсти, гледаха над рамената на съседите и си шепнеха, докато Мелоу правеше кръгли акуратни дупки в еднодюймовата стомана със своя апарат с атомно захранване.

— А сега искам да ви покажа още нещичко. Нека някой ми донесе две къси парчета тръба.

Почтеният министър на някакъв там отрасъл скочи като хлапе, но никой не обърна внимание на това, че той изцапа ръцете си с кал и машинно масло като прост работник.

Мелоу постави тръбите една върху друга вертикално и с едно движение ги завари. И пред тях стоеше една тръба! Дори не се виждаше шев!

Мелоу огледа всички присъствуващи, започна отново речта си и внезапно млъкна по средата на думата. Сърцето му изстина.

Във всеобщото възбуждение един от телохранителите на Комдора се приближи, за да вижда по-добре, и Мелоу за пръв път се оказа на такова разстояние, че можеше добре да разгледа непознатото му ръчно оръжие.

То беше атомно! Не можеше да греши, обикновените пистолети просто не можеха да имат такава форма на дулото. Но най-важното не беше в това, съвсем не беше в това.

На ръкохватките на тези бластери, на дълбоко врязаната златна пластина, стоеше емблемата на Звездолета и Слънцето.

Същата тази емблема на Звездолета и Слънцето, с която беше подпечатан всеки огромен том на Енциклопедията на Основанието, вече започната, но още незавършена.

СЪЩАТА тази емблема на Звездолета и Слънцето, която блестеше на знамената на Галактическата Империя вече хиляда години.

Мелоу продължаваше да говори и мисли едновременно.

— А сега изпробвайте тази тръба! Тя е единно цяло. Разбира се, не е идеална — съединяването не трябва да става ръчно.

Нямаше смисъл да се задържа повече. Всичко свърши, Мелоу получи това, което искаше. Само една мисъл занимаваше мозъка му. Златистото кълбо с правите лъчи и наклонената пура на звездолета.

Звездолетът и Слънцето на Империята!

Империята! Тази дума навяваше хлад в душата. Беше минал век и половина, но Империята все още живееше, някъде дълбоко, в самия център на Галактиката. И тя отново се беше появила на Периферията.

Мелоу се усмихна.

9.

„Далечна Звезда“ вече втори ден беше в космоса, когато Хобер Мелоу, намирайки се в личната си каюта с лейтенант Драфт, му подаде запечатан плик, руло микролента и сребристо цилиндърче.

— Точно след час, лейтенант, вие ще пристъпите към изпълняването на задълженията на командир на кораба до моето завръщане или завинаги.

Драфт се опита да стане, но Мелоу нетърпеливо го задържа.

— Седете и слушайте. В плика ще намерите координатите на планетата, при която ще отидете. Там ще ме чакате в продължение на два месеца. Ако Основаанието ви намери преди изтичането на този срок, микрофилмът е моят отчет за експедицията. Ако обаче — тук гласът му помрачня — аз не се върна до два месеца, а звездолетите на Основанието не са ви намерили още, летете към Терминус и предайте в качеството на мой отчет капсулата. Разбрахте ли ме?

— Да, сър.

— Нито вие, нито хората ви не трябва да говорят нищо, което би противоречало на официалния ми рапорт.

— А ако ни разпитват, сър?

— В такъв случай вие нищо не знаете.

— Тъй вярно, сър.

С това интервюто свърши и точно след петдесет минути от „Далечна Звезда“ меко се отстикова средна по размер спасителна лодка.

10.

Онум Бар беше стар, твърде стар, за да се бои. От последното разпределение насам той живееше сам на едно парче земя с тези свои книги, които беше успял да спаси от унищожение. Той нямаше защо да се бои да изгуби живота си, и затова гледаше вмъкналия се при него непознат без страх.

— Вратата беше отворена — обясни непознатият.

Той говореше с някакъв странен лаещ акцент и Бар най-напред обърна внимание на това, че на бедрото му виси странен стоманеносив бластер. В полумрака на стаята Бар забеляза и слабото искрене на силовото поле, обкръжаващо човека.

— Какъв смисъл има да я затварям? — слабо попита той. — Искате ли нещо от мен?

— Да.

Непознатият остана да стои в средата на стаята. Той беше висок и широкоплещест.

— Вашата къща е единствената в целия окръг.

— Тук е уединено място — съгласи се Бар, — но на изток оттук има град. Ако искате, ще ви го покажа.

— После. Мога ли да седна?

— Ако креслата ви издържат — със сериозен тон отговори старецът.

Те бяха стари и износени, както и той самият. Реликви от отминала младост.

— Казвам се Хобер Мелоу — каза непознатият. — Долетях от дълбоката провинция.

Бар кимна с глава и се усмихна.

— Отдавна разбрах това по вашия акцент. Моето име е Онум Бар. От планетата Сивена съм и някога бях Патриций на Империята.

— Значи това е Сивена. За съжаление аз имам само стари звездни карти.

— Те трябва да бъдат наистина стари, за да се е променило разположението на звездите.

Докато непознатият се оглеждаше, Бар седеше в креслото си съвършено спокойно. Той забеляза, че защитното силово поле на човека изчезна, и сухо отбеляза, че жалката му личност вече не предизвиква страх у неприятелите му.

— Домът ми е беден и получавам съвсем малко — каза той. — Вие можете да разделите с мен бедния обяд, ако, разбира се, вашият стомах смели черния хляб и сухото зърно.

Мелоу поклати глава.

— Благодаря, вече съм обядвал и освен това нямам време. Единственото, което ми е нужно, е да се добера до мястото, където се намира вашето правителство.

— Лесно мога да ви го покажа, и, макар че съм беден, това не ме заплашва с нищо. Къде е столицата на планетата ли искате да знаете, или къде е столицата на Императорския Сектор?

Очите на по-младия се свиха.

— Нима не е едно и също? Нали това е Сивена?

Старият патриций бавно кимна с глава.

— Да, Сивена е. Но планетата вече не е столица на Норманския сектор. Вашите стари карти все пак са ви излъгали. Звездите не се преместват за столетия, но политическите граници са променливи.

— Лошо, много лошо. А далече ли е новата столица?

— На Орше П. На двадесет парсека оттук. Ще я намерите на своята карта. Впрочем, кога е издадена тя?

— Преди сто и петдесет години.

— Толкова отдавна?

Старецът въздъхна.

— Оттогава станаха много неща. Запознат ли сте с нашата история?

Мелоу бавно поклати глава.

— Тогава вие сте щастливец — каза Бар. — За провинциите настанаха тежки времена. Малко по-леко беше само по времето на императора Станел IV, а той умря преди петдесет години. Оттогава — разруха и въстания, въстания и разруха.

Бар се замисли дали не е станал прекалено бъбрив. Той живееше твърде самотно и толкова рядко му се случваше да размени дума с жив човек.

С внезапен интерес Мелоу рязко попита:

— Разруха ли? Вие говорите така, като че ли всички провинции са разрушени напълно.

— Може би не напълно. Необходимо е много време, за да се изтощят напълно физическите ресурси на двадесет и пет първокласни планети. Но в сравнение с благосъстоянието на предишното столетие ние, разбира се, сме много по-зле и подобрение засега не се задава. Но защо вие се заинтересувахте така, младежо? Вие сте здрав и силен и в очите ви свети самият живот!

Търговецът едва не се изчерви, когато избледнелите очи сякаш надникнаха дълбоко в душата му и се усмихнаха на това, което видяха там.

— Работата е там, — каза той, — че аз съм обикновен търговец и искам да търгувам с покрайнините на Галактиката. Намерих няколко стари карти и пристигнах, за да търся нови пазари. И, разбира се, разговорите за изтощени планети ме вълнуват. Как да се спечели на тях? Например, на Сивена?

Старецът се наклони напред.

— Не мога да ви кажа точно. Може би има перспектива. Но вие търговец ли сте? По-скоро приличате на воин. През цялото време държите ръката си до бластера и на скулата ви има белег.

Мелоу отдръпна глава.

— Там, откъдето идвам, няма много закони. Схватките и белезите са просто част от това, което ни се налага да вършим в резултат от търговските операции. Но да се сражаваш има смисъл само ако това в крайна сметка ще донесе печалба, а ако може да се мине без бой, то толкова по-добре. А сега кажете, ще мога ли да спечеля на тази планета дстатъчно, за да си струва да се сражавам? Това не ме плаши.

— Виждам — съгласи сее Бар. — Вие бихте могли да се присъедините към остатъците от армията на Вискард, на Червените Звезди. Наистина, не зная как да нарека тяхното — сражение или пиратство. С удоволствие биха ви взели като наемник при сегашния регент, който се занимава с убийства и насилия, откакто беше извършено удачно покушение върху последния млад принц.

Тънките бузи на патриция почервеняха. Очите му се затвориха и отново се отвориха, ярки като на птица.

— Вие не говорите особена дружелюбно за регента, патриций Бар — каза Мелоу. — Ами ако аз съм един от шпионите му?

— И какво, ако е така? — с горчивина отговори Бар. — Какво можете да вземете от мен?

Той посочи с изсъхналата си ръка стените на бедната си мансарда.

— Живота ви.

— Ще се разделя с него достатъчно лесно. Той и така е вече с пет години по-дълъг, отколкото е нужно. Но вие не сте шпионин. Ако бяхте, то дори сега инстинктивната ми самозащита не би ми дала да кажа това, което казах.

— Откъде знаете?

Старецът се разсмя.

— Вие ме гледате подозрително. Държа бас, че вие мислите, че ви залагам капан, за да започнете да ругаете правителството. Не, не. Отдавна вече не се занимавам с политика.

— Не се занимавате с политика ли? Нима може който и да било да не се занимава с нея? Думите, с които описвахте действията на регента са убийства, насилия и така нататък. Вие никак не изглеждате обективен. Във всеки случай не толкова, колкото ако отдавна не се занимавахте с политика.

Старецът сви рамене.

— Спомените жилят, ако дойдат внезапно. Слушайте и съдете сам! Когато Сивена беше столица на цялата провинция, аз бях патриций и член на провинциалния Сенат. Семейството ми беше старо и уважавано от всички. Един от прапрадедите ми е бил… Впрочем, това не е важно. Отминалата слава е лош спомен.

— Разбирам, че у вас — каза Мелоу, — е станала или гражданска война, или революция.

Лицето на Бар потъмня.

— Гражданските войни бяха безконечни в тези дегенеративни дни, но на Сивена всичко беше спокойно. По времето на Станел IV тя почти достигна миналото благополучие. Но след това на престола един след друг заставаха слаби императори, а слабите императори означаваха силни регенти, и нашият последен регент, същият този Вискард, който сега се занимава с пиратство на Червените звезди, реши сам да стане Император. Той не беше първият. И ако беше успял, също нямаше да бъде първият.

Но не успя. Защото кгато Имперската флотилия начело с Адмирала се приближи към Сивена, цялата планета въстана срещу въстаналия си наместник.

Той тъжно замълча.

Мелоу обърна внимание, че по време на речта на стареца целият се е напрегнал, и веднага се застави да се отпусне.

— Моля, продължавайте, сър.

— Благодаря — слабо отговори Бар. — Великодушно е от ваша страна да удовлетворявате желанията на стария човек. Те въстанаха, или по-точно ще бъде, ако кажа, че ние въстанахме, защото аз бях един от младшите предводители. Вискард едва успя да избягя, преследвахме го по петите. Планетата, а заедно с нея и цялата провинция отвори вратите си за адмирала, изразявайки пълна почит и лоялност към Императора. Защо направихме това и сам не знам. Може би чувствувахме лоялност не към самия Император, който беше тогава дете, а към символа. А може би се бояхме от ужасите на дългата обсада.

— А по-нататък? — подкани го Мелоу.

— По-нататък, — мрачно отговори старецът, — това не се хареса на Адмирала. Той жадуваше за победна слава над въстаналата провинция, а неговите хора искаха да си вземат това, което обикновено се пада на победителите. Затова, докато народът, събрал се по улиците на всички градове, приветствуваше императора и неговия адмирал, последният зае всички въоръжени центрове, а след това заповяда да се бомбардира населението.

— На какво основание?

— На основане че са въстанали срещу наместник, поставен над тях от самия Император. И Адмиралът стана нов наместник след месец убийства, насилия и други ужаси. Имах шестима синове. Петима от тях умряха, не зная как. Имах дъщеря. Надявам се, че също е умряла. Мен не ме закачаха, защото бях стар. И аз дойдох тук, твърде стар, за да мисли нашият наместник за мен.

Той наведе побелялата си глава.

— Те не ми оставиха нищо, защото помогнах да бъде свален встаналият наместник и попречих на Адмирала да заслужи славата си.

Мелоу седеше мълчаливо и чакаше. После меко попита:

— А какво е станало с шестия ви син?

— Какво?

Бар се усмихна с ледена усмивка.

— Той е в безопасност, тъй като се писъедини към Адмирала като прост войник под измислено име. Той е оръдеец в личния флот на наместника. О, не. Виждам очите ви. Той не е лош син. Той ме навестява, когато може, и ми помага. Той поддържа живота ми. И един ден нашият велик и славен наместник ще се моли да умре, и палачът му ще бъде моят син.

— И вие казвате всичко това на непознат? Вие поставяте сина си в тежко положение.

— Не. Аз му помагам, давайки му нов враг. И ако бях приятел на наместника, а не негов враг, бих го посъветвал да изпрати патрулните кораби в космоса до самия край на Галактиката.

— Нима нямате кораби в космоса?

— А вие видели ли сте дори един? Спря ли ви някой и поиска ли ви виза? При толкова малко количество кораби, като у нас, и при такива интриги и беззакония, каквито стават у нас, не може да се откъсне нито един звездолет от тази работа, за да го пратим да охранява външните системи, където цари варварство. Досега нищо не ни е заплашвало откъм периферните райони на Галактиката… докато не се появихте вие.

— Аз? Аз не представлявам никаква опасност.

— След вас ще дойдат други.

Мелоу бавно поклати глава.

— Не съм напълно сигурен, че разбирам за какво говорите.

— Чуйте ме!

В гласа на стареца имаше някакво трескаво нетърпение.

— Разбрах кой сте вие веднага, след като влязохте. Когато ви видях за пръв път, тялото ви беше защитено от силово поле.

Мелоу със съмнение помълча, после отговори:

— Да… Това е вярно.

— Ето. Това беше грешка, макар че вие самият не знаехте за нея. Има някои неща, които знам. В нашите умиращи дни не е модно да бъдеш учен. Събитията текат и отминават, и който не може да се бори с прибоя с оръжие в ръка, бива отнесен в морето, като мен например. Но аз съм бил учен и зная, че през цялата история на атомната енергия никога не е било изобретявано портативно силово поле. Ние, разбира се, имаме силови полета, управлявани от огромни, тромави енергостанции, които могат да защитят град или дори звездолет, но не и един единствен човек.

— Така ли?

Долната устна на Мелоу се издаде напред.

— И какъв извод правите от това?

— Много странни слухове ходят из космоса. Разбира се, те се предават от уста на уста изопачени, но когато бях млад, на планетата ни кацна неголям звездолет, в който имаше странни хора. Те не знаеха нашите закони и не можеха да кажат откъде са дошли. Те говореха за вълшебници на самия край на Галактиката, вълшебници, които светели в тъмното, летели по въздуха и не можели да бъдат убити с никакво оръжие. Ние се смеехме. Аз също. Спомних си за това едва днес. Но вие светехте в тъмното, и аз не вярвам, че ако имах бластер, щях да мога да ви убия. Кажете, а можете ли да летите по въздуха също така просто, както сега седите?

— Всичко това са празни измислици — хладнакръвно отговори Мелоу.

Бар се усмихна.

— Приемам вашия отговор. Аз не разпитвам гостите си. Но ако вълшебниците съществуват, ако вие сте един от тях, то някога те ще бъдат тук много. Може би това е добре. Може би би трябвало да обновим кръвта в жилите си.

Той промърмори нещо под нос, а след това бавно каза:

— Но е възможно и обратното. Нашият нов наместник също мечтае, както и старият Вискард.

— За императорската корона?

Бар кимна с глава.

— Моят син ми предава слухове. Намирайки се в личния конвой на наместника е трудно да не ги чуеш. А той ми казва всичко. Нашият нов наместник не би с отказал от короната, ако му бъде предложена, но си е оставил път за отстъпление. Казват, че в случай на неуспех той смята да създаде нова Империя сред варварските държави. Казват също, но в това вече не съм сигурен, че той вече е омъжил една от дъщерите си за някакъв дребен варварски крал.

— Ако се вярва на всички слухове…

— Зная. Какво ли не се говори. Аз съм стар и говоря глупости. Какво мислите вие?

И проницателните му остри очички се забиха в търговеца.

— Нищо — отговори Мелоу. — Но бих искал да ви задам един въпрос. Има ли на Сивена атомна енергия? Почакайте, почакайте, разбирам, че я познавате, питам дали имате още действуващи генератори, или всички са били разрушени по време на въстанието?

— Разрушени? Не. По-скоро биха унищожили половината планета, отколкото най-мъничката атомна енергостанция. Та те са незаменими и постоянно зареждат нашия боен флот. От тази страна на Трантор — с гордост добави той, — нашите атомни енергостанции са най-мощните.

— Тогава какво трябва да направя, за да огледам тези генератори?

— Нищо! — решително отговори Бар. — Вие не можете да се приближите към военен център, без да ви разстрелят веднага. Никой не може. Сивена все още е лишена от всичките си граждански права.

— Искате да кажете, че всички енергостанции са под военна охрана?

— Не. Има и малки градски станции, които дават светлина и топлина на домовете, автомобилите и така нататък. Но и тук не е полесно. Контролират ги технически работници.

— Кои са те?

— Специална група, която обслужва енергостанциите. Тази чест се предава по наследство, синовете работят заедно с бащите като помощници. Те мислят единствено да честта на своето съсловие. Нито един човек не може да влезе в станцията, ако не е техник.

— Ясно.

— Не мога обаче да кажа, — добави Бар, — че е нямало случаи на подкупване на техниците. В нашите дни, когато сменихме девет Императора за петдесет години, и седем от тях бяха убити, когато всеки командир на звездолет се опитва да узурпира властта на наместника, а наместникът — тази на Императора, аз мисля, че дори техник може да бъде подкупен. Но трябва да се плати твърде много, а аз съм просяк. А вие?

— Какво са парите? Не, нямам такива. Но нима за подкуп винаги са необходими пари?

— А какво друго, когато за пари може да се купи всичко останало?

— Много неща, които не могат да се купят за никакви пари. А сега, ако ми кажете как да се добера до най-близкия град с атомна енергостанция, ще ви бъда много признателен.

— Почакайте!

Бар протегна напред слабите си ръце.

— Закъде бързате? Вие дойдохте при мен, но нима аз ви задавах въпроси? В града, където жителите все още ги наричат бунтовници, ще ви спре първият войник или патрул, който чуе акцента ви и види дрехите ви.

Той се надигна и измъкна от тъмния ъгъл на старото си шкафче някаква книжка.

— Паспортът ми — фалшивият. С който избягах.

Той го мушна в ръката на Мелоу и я стисна.

— Описанието се различава, но ако го поизцапате малко, найвероятно няма да гледат особено внимателно.

— А вие? Ще останете без документ.

Старецът цинично сви рамене.

— И какво от това? И още нещо. Сдържайте езика си! Акцентът ви е варварски, идиомите — странни, и от време на време употребявате напълно забравен от всички архаизъм. Колкото по-малко говорите, толкова по-малко подозрения ще предизвикате. А сега ще ви обясня как да стигнете до града.

След пет минути Мелоу вече го нямаше.

Но преди да си тръгне окончателно, той се върна за минута в стария дом на патриция. И когато следващия ден рано сутринта Онум Бар излезе в малката си градинка, намери пред вратата голяма кутия. В нея имаше продукти, концентрирани продукти, каквито обикновено товарят на борда на звездолетите и които на вид и вкус изглеждаха чужди.

Но бяха от добро качество и стигнаха задълго.

11.

Техникът беше невисок. Кожата му бее гладка и блестеше от доволство. Прическата му беше къса и през косите розово проблясваше черепът. Пръстите му бяха украсени с тежки халки и пръстени, от дрехите се носеше дъх на парфюм, и това беше първият човек на тази планета, който изглеждаше сит.

Той гнусливо сви устни.

— Казвайте по-бързо какво ви трябва. Имам работа. Вие, изглежда, сте чужденец…

Той хвърли поглед на костюма на Мелоу и го изгледа с подозрение.

— Да, аз съм от друга система — отговори Мелоу спокойно, — но това няма значение. Имах честта да ви изпратя вчера неголям подарък…

Онзи помръдна нос.

— Получих го. Интересен предмет. Може би ще го използувам някога.

— Имам за вас други, още по-интересни подаръци. Много по-интересни.

— Да-а-а? — замислено проточи техникът, — изглежда, че ви разбрах. Искате да ми подарите някаква глупост: малко пари, дрехи, второкачествени скъпоценности — нима дребната ви душица смята, че с това може да се подкупи техник?

Долната му устна презрително се издаде напред.

— И зная какво искате в замяна. Много други вече са достигали до тази блестяща идея. Вие искате да бъдете приет в нашия план. Вие искате да ви посветим в тайните на атомната енергия и в това как да се грижите за приборите. Вие смятате, че ако тези сивенски кучета, а може би това, че сте чужденец, е още повече, всекидневно понасят наказанието за своя метеж, вие ще успеете да заслужите повече, използувайки привилегиите и протекциите на гилдията на техниците.

Мелоу се опита да вземе думата, но техникът внезапно изрева:

— А сега се махайте, докато не съм извикал патрула. Вие какво, мислите, че ще предам доверието ли? Сивенските предатели, които са работили тук преди мен, може би биха се съгласили на това! Но сега вие разговаряте с други хора! Велика Галактико, стоя и се удивлявам, защо не ви убих още сега с голи ръце!

Мелоу се усмихна мислено. И по тон, и по съдържание тази реч беше най-обикновен фарс, и техникът отлично знаеше това.

Търговецът с ирония погледна двете дебели ръце, които го заплашваха преди няколко секунди, и отговори:

— Ваша Мъдрост, вие грешите в три отношения. Първо, аз не съм шпионин на наместника, дошъл да провери вашата лоялност. Второ, подаръците ми са такива, че от тях не би се погнусил и самият августейши император, ако можеше да ги получи. И трето, аз искам от вас съвсем малко, почти нищо.

— Така ли?

Този път техникът говореше с тромав сарказъм.

— Да, чудесно, що за подарък е това, на който ще завиди и самият Император? Какво толкова вие в своята милост смятате да ми подарите, което няма дори Императорът?

И той се засмя с квакащ смях.

Мелоу се надигна и отмести креслото настрана.

— Чаках три дена, за да ви видя, ваша мъдрост, но демонстрацята ми ще отнеме само три секунди. Ако не ви затруднява да извадите бластера си, ръкохватката на който виждам до вашата ръка…

— А?

— И да ме застреляте, ще ви бъда много признателен.

— Какво?

— Ако бъда убит, просто ще кажете на полицията, че съм се опитвал да ви подкупя да издадете тайните на гилдията. Ще спечелите слава. Ако не бъда убит, ще ви подаря своето силово поле.

За пръв път за целия разговор техникът обърна внимание на мъгливото искрене, което плътно обвиваше посетителя му, като че ли е покрит целият с бисерен прах. Прицелвайки се, той натисна спусъка.

Молекулите на въздуха, уловени от атомния разпад, се превърнаха в светещи огнени йони и контурите им очертаха тънък лъч, опрял право в сърцето на Мелоу… и падащ в краката му!

Търпеливият израз на лицето на Мелоу не се промени докато атомните сили се опитваха да пробият защитата му и безвредно се топяха във въздуха.

Бластерът на техника с незабелязано от него тупване падна на пода.

— Нима Императорът има лично силово поле? — попита Мелоу. — А вие можете да имате.

— Кажете, вие техник ли сте? — заеквайки, промърмори шишкото.

— Не.

— Тогава… тогава откъде имате това?

— Какво значение има?

Гласът на Мелоу беше студен и презрителен.

— Нужно ли ви е това или не?

Тънката възлеста верижка падна на масата.

— Вземете.

— И това ли е всичко?

— Да.

— Откъде тогава се взема енергията?

Пръстът на Мелоу показа голямата ръкохватка в тежка оловна обвивка.

Техникът внимателно огледа верижката и лицето му постепенно се наля с кръв.

— Сър, аз съм техник, при това старши. Вече двадесет години работя като Супервизор, и съм учил при самия Велик Блер в Транторския Университет. Ако имате наглостта да ме уверявате, че атомен реактор може да бъде поставен в контейнер с размера на… на орех, дявол да го вземе, ще ви изпратя при Протектора под стража точно след три секунди.

— В такъв случай го обяснявайте както искате, ако можете. Казах ви истината.

Червенината бавно започна да изчезва от лицето на техника, докато той обвиваше верижката около пояса си, а след това, повтаряйки жеста на Мелоу, натисна ръкохватката. Смътната светлина го обви от главата до петите. Той вдигна бластера, после се поколеба. Бавно постави регулатора на минимум.

А след това трескаво натисна спусъка и атомният лъч безвредно се плъзна по ръката му.

Той рязко се обърна.

— А какво ще стане, ако ви убия сега и оставя силовото поле за себе си?

— Опитайте — отговори Мелоу. — Какво мислите, че съм ви дал единственият образец ли?

И той също се обви в мъглива светлина.

Техникът нервно хихикна. Бластерът падна на масата.

— Каква е тогава малката услуга, това почти нищо, което искате от мен?

— Искам да огледам вашите генератори.

— Разбирате ли, че това е забранено. Можем и двамата да хвръкнем във въздуха, ако…

— Не смятам да ги пипам или да правя нещо. Просто искам да ги видя от разстояние.

— А ако не?

— Какво пък, силовото поле ще си остане за вас, но аз имам още много подобни неща. Например, бластер, специялно създаден за преодоляване на такова поле.

— Хм-м-м.

Очите на техника светнаха.

— Да вървим.

12.

Домт на техника беше неголяма двуетажна сграда, намираща се до пространство, закрито от огромен куб без прозорци и врати, почти в центъра на града. Те проникнаха там по подземен преход, и Мелоу се оказа в тихата озонирана атмосфера на енергостанцията.

В течение на петнадесет минути той мълчаливо следваше своя водач. Очите му не изпускаха ни най-малката подробост. Но той не пипаше нищо. А след това техникът каза с придушен от нервното напрежение глас:

— Е, достатъчно ли е? Не мога да се доверявам на подчинените си в тази работа.

— Можете ли вие изобщо да им се доверявате някога? — иронично попита Мелоу. — Обаче всичко е наред. Достатъчно.

Те се върнаха обратно в кантората и Мелоу замислено попита:

— И всички тези генератори са във ваши ръце?

— До един — отговори техникът с гордост.

— И вие ги поддържате в изправност и в работно състояние?

— Напълно вярно!

— А ако те се повредят?

Техникът с негодувание поклати глава.

— Няма да се повредят. Никога няма да се повредят. Построени са били за вечността.

— Вечността — това е твърде дълъг срок. Да предположим…

— Това не е научно — да се предполагат нищо не значещи обстоятелства.

— Добре. Да допуснем, че сега бях разрушил с бластера си най-важната част на генератора, или бях разбил кварцовата Д-тръба?

— Тогава — закрещя побеснял техникът, — просто биха ви убили.

— Да, зная това.

Мелоу сега също крещеше.

— Но какво би станало с генератора? Бихте ли могли да го поправите?

— Сър.

Техникът подчертаваше всяка дума.

— Вие честно получихте това, което искахте. Не ви излъгах. А сега си вървете! Повече нищо не ви дължа!

Мелоу се наведе в ироничен уважителен поклон и излезе.

След два дена той вече беше на базата, където „Далечна Звезда“ чакаше завръщането му, за да се отправи към Терминус.

А след още два дена силовото поле на техника отказа, и както и да тръскаше той верижката и каквито и проклятия да изригваше, сиянието вече не се появи.

13.

Мелоу си позволи да се отпусне за първи път от половин година насам. Той лежеше по гръб в слънчевата стая на новия си дом, съвършено гол. Мускулестите му ръце бяха разтворени настрани, и мускулите се движеха в такт с дишането.

Човекът, седящ до него, му сложи пура в устата и я запали. След това отхапа края на нова пура и каза:

— Вие явно сте се преуморили. Нужна ви е дълга почивка.

— Може би, Джаел, но по-добре ще си почина в креслото на Съветник. Защото смятам да получа това място, а вие ще ми помогнете.

Анкор Джаел вдигна вежди и попита.

— Какво общо имам аз с това?

— Тоест как какво общо? Прърво, вие сте стар вълк в политиката. Второ, лишихте се от своя портфейл благодарение на Джоран Сат, същия този човек, който по-скоро ще се съгласи да му извадят окото, отколкото да ме види като член на Съвета. Вие смятате, че имам малко шансове, нали?

— Не са много — съгласи се екс-министърът на образованието. — Вие сте от Смирно.

— Юидически това няма значение. Получил съм образованието си на Основанието.

— Не бъдете дете. Откога предвзетостта иа други закони освен своите собствени? А какво стана с вашия човек, как се казваше… Джейм Твер? Какво казва той?

— Той казва, че можех да вляза в Съвета още преди година — спокойно отговори Мелоу. — Но той е човек без дълбочина в мисленето и съжденията, и нищо няма да направи. Той крещи високо и силно, но в този случай това е малко. Аз трябва да вляза в Съвета. И сте ми нужен вие.

— Джоран Сат е най-умният политик на планетата и той ще бъде против вас. Не мога да бъда уверен, че ще успея да го надиграя. И не мислете, че той не може да се бори и твърдо, и мръсно.

— Имам пари.

— Това вече е по-добре. Но за да подкупите и предвзетостта трябват купища пари, кален смирниецо!

— Имам ги.

— Какво пък, ще видя какво може да се направи. Само после да не започнете да се търкаляте на пода и да блеете, че аз съм ви вкарал в тази работа. Кой е това?

Краищата на устните на Мелоу се отпуснаха надолу и той каза:

— Доколкото разбирам, самият Джоран Сат. Дошъл е по-рано, но аз го разбирам. И така вече го избягвам цял месец. Джаел, влезте в съседната стая и включете микрофона. Искам да чувате всичко.

Той дружески шеговито побутна члена на Съвета към вратата с гол крак, след което стана на крака и наметна на раменете си копринен халат. Синтетичната слънчева светлина се смени с обикновена.

Секретарят на кмета тържествено влезе в стаята, а безмълвният майордом затвори след него вратата.

Мелоу затегна ремъка на халата и каза:

— Избирайте си кресло, Сат.

Онзи дори не се усмихна. Избра си достатъчно удобно кресло, но сядайки, не се отпусна нито за секунда. Седнал на самия крайчец на креслото, той произнесе:

— Ако за начало кажете своите условия, можем да продължим направо по същество.

— Какви условия?

— Искате да ви уговарям ли? Добре, какво, например, правихте на Корелия? Отчетът ви не беше пълен.

— Предадох ви отчета си преди доста месеци. Тогава бяхте доволни.

— Да.

Сат замислено потри с пръсти чело.

— Но оттогава извършваните от вас действия придобиха голямо значение. Ние знаем много за вашите работи, Мелоу. Ние знаем точно колко нови завода сте отворили, с каква скорост го правите и колко ви струва това. И дворецът който сте си построили — той огледа стаята със студен оценяващ поглед, — и който ви струва на месец повече, отколкото е годишната ми заплата, и пътя, по който вървите — много важен и скъпоструващ път — по най-горните слоеве на обществото на Основанието.

— И какво от това? Не споря, вие, разбира се, имате отлични шпиони, но за какво говори всичко това?

— Говори за това, че имате пари, каквито преди година не сте имали. И това говори за каквото си искате… например, че сте сключили изгодна сделка на Корелия, за която ние нищо не знаем. Откъде имате такива пари?

— Скъпи Сат, нали не очаквате, че ще ви разкажа това?

— Не.

— Така и си мислех. И точно затова ще ви кажа сам. Те текат към мен като река направо от сейфовете на Комдора на Корелия.

Сат премига.

Мелоу, се усмихна и продължи.

— Но, за голямо съжаление за вас, тези пари са напълно законни. Аз съм Главен Търговец и получавам парите си в ковано желязо и хром срещу разни дрънкулки, които бях в състояние да му предоставя. Петдесет процента от печалбата ми по неразрушимия контракт с Основанието вече втора година отива при правителството в края на годината, когато всички добри граждани плащат данъците си.

— Във вашия отчет не се споменава нищо за търговски сделки.

— Там не се споменава също и какво съм закусвал същия ден, или името на бившата ми любовница, или каквото и да било несъществено.

Усмивката на Мелоу премина в гримаса.

— Бях изпратен — цитирам ви — за да си държа очите отворени. Не съм ги затварял никога. Искахте да разберете какво е станало с трите взети в плен търговски кораби на Основанието. Нито съм чул, нито съм разбрал нещо за тях. Искахте да разберете има ли Корелия атомна енергия. В моя отчет са споменати атомните бластери на телохранителите на Комдора. Други признаци не съм виждал. А тези бластери, които видях, са реликти от старата Империя, и може би отдавна не работят, доколкото зная.

Дотогава изпълнявах заповедите ви, но освен всичко друго аз съм свободен човек и мога да постъпвам както ми хареса. Съгласно законте на Основанието Главният Търговец има право да открива нови пазари там, където реши, и да получава петдесет процента от дохода. Какви са вашите възражения? Аз не ги разбирам.

Сат внимателно отвърна поглед към стената и, с труд сдържайки раздразнението си, отговори:

— Общоприетият обичай на всички търговци да укрепват и насаждат религията, когато продават някакви стоки.

— Аз се подчинявам на законите, а не на обичаите.

— Понякога обчаите стоят по-високо от законите.

— Тогава се обърнете към съда.

Сат вдигна към него мрачните си очи, които сякаш бяха хлътнали на самото дъно на очните кухини.

— Каквото и да се говори, вие все пак сте смирниец. Изглежда че нито преселването, нито образованието не са успели да променят порочността на вашата кръв. И все пак чуйте ме и се постарайте да ме разберете. Това няма отношение нито към парите, нито към пазарите. Имаме науката на великия Хари Селдън, който е доказал, че от нас зависи бъдещата Галактическа Империя, и ние не можем да се отклоним от пътя, който води към нея. Религията, която възцарихме навсякъде, където можехме, е най-важният инструмент за постигането на тази цел. С нейна помощ взехме под контрол Четирите Кралства, макар че беше настъпил момент, когато те можеха да ни прекършат като сламка. Това е най-доброто оръжие, с което могат да се контролират както хората, така и цели светове.

Първопричината за развитието на търговията и появата на търговците е била да се разпространи тази религия колкото се може по-бързо, а заедно с нея да се внедри нова техника и нова икономика, която да се намира под нашия щателен и безграничен контрол.

Той спря, за да поеме дъх, и Мелоу спокойно каза:

— Аз зная теорията и я разбирам великолепно.

— Така ли? Това е повече от това, което очаквах. Тогава вие сам трябва да разбирате, че вашият опит да търгувате заради самата търговия при масово доставяне на безполезни прибори, които само изкуствено могат да подобрят икономическото положение на планетата, при гибелното поставяне на въпроса само за изгодата, при излизането на атомната енергия извън вашия контрол може да завърши само с пълен провал на тази политика, която ние водим вече цели сто години.

— Напълно достатъчно време — каза Мелоу, — за да се превърне тя в остаряла, опасна и безполезна. Колкото и да преуспя вашата религия в случая с Четирите Кралства, малко други планети по Периферията са я приели. Откакто ние завладяхме контрола над Кралствата само Галактиката знае колко емигранти от тях са разпространили историята за това как Салвор Хардин е използувал свещенниците и предразсъдъците на народа, за да лиши от независимост и влест светските монарси. А ако и да са били тези слухове недостатъчни, то случаят с Аскон преди двадесет години обясни всичко на всички ясно като две по две четири. Сега из цялата Периферия няма да се намери нито един управник, който не би предпочел да си пререже гърлото, отколкото да допусне при себе си дори един свещенник.

Аз не искам да заставям Корелия или който и да е друг свят да приемат това, което не желаят. Не, Сат. Ако атомната енергия ги прави опасни, то искрената дружба чрез търговията ще бъде много пъти по-здрава, отколкото несигурният контрол, основан на невидима от всички чуждестранна духовна власт, която отслабне ли дори малко, напълно се дискредитира и не оставя след себе си нищо друго освен смъртен страх и ненавист.

— Прекрасна реч — цинично отговори Сат. — Но да се върнем към началото на нашия разговор. Какви са вашите условия? Какво искате, за да смените идеите си с моите?

— Смятате, че убежденията ми се продават ли?

— Защо не? — последва студеният отговор. — Нима това не е вашата работа: купуване и продаване?

— Само с печалба — последва спокойният отговор. — Можете ли да ми предложите повече от това, което получавам?

— Вие можете да имате три четвърти от печалбата, а не половината.

Мелоу късо се разсмя.

— Прекрасно предложение. Ако приема вашите условия, то дори цялата печалба ще бъде много по-малка от една десета от това, което мога да получа. Предложете нещо по-интересно.

С внезапно движение Сат сви юмрук.

— Вие ще можете също така да се спасите от затвора. От минимум двадесет години, ако настоя на своето. Пресметнете така своята печалба.

— Няма никаква печалба, ако ви се удаде да осъществите заплахата си.

— Ще ми се удаде. Ще ви съдят за убийство.

— Чие убийство? — презрително попита Мелоу.

Гласът на Сат стана хриптящ, макар че той говореше все така тихо.

— За убийството на свещенник от Анакреон, намиращ се на служба на Основанието.

— Така ли? И какви са вашите улики?

Секретарят на кмета се наведе напред.

— Мелоу, аз не се шегувам. Предварителното следствие е завършено. Трябва да подпиша само една хартийка и делото на Хобер Мелоу, Главен Търговец, срещу Основанието ще започне. Вие сте изоставили поданник на Основанието на измъчвания и смърт в ръцете на тълпа чужденци, елоу, и аз ви давам пет секунди за размисъл, за да предотвратите наказанието, което сте заслужили. Лично аз бих предпочел да решите, че можете да се измъкнете. Вие ще пъдете много по-безопасен като победен враг, отколкото като съзнателен нов приятел.

Мелоу тържествено отговори:

— Тогава смятайте, че съм изпълнил вашето последно желание.

— Чудесно!

Секретарят се усмихна недобро.

— Кметът настояваше да опитаме да се договорим с вас, а не аз. Отбележете, че не се постарах прекалено много.

Той стана и излезе от стаята.

Мелоу вдигна очи към влезлия Анкор Джаел.

— Чухте ли всичко? — попита той.

Онзи сви рамене.

— Откакто познавам тази змия, никога не съм го виждал до такава степен излязъл от кожата си.

— Добре. Какво бихте казали?

— Според мен това е очевидно. Външната политика на превъзходство с помощта на духовните сили е неговата идея-фикс, но все пак ми се струва, че крайната му цел ни най-малко не е духовна. Аз бях уволнен от кабинета на Министрите заради спорове на същите тези теми, пък и вие самият чудесно знаете това.

— Разбира се, че зная. А що за цел е това, как смятате вие?

Джаел стана сериозен.

— Какво пък, той не е глупав, така че трябва да вижда пълния банкрут на нашата религиозна политика, която надали е постигнала дори една победа за последните седемдесет години. Той съвършено очевидно я използува за някаква лична полза.

Сега другото. Всяка догма, основана на вярата и емоциите, е опасно оръжие, защото е невъзможно де се гарантира, че то няма да се обърне срещу самия теб. Вече цели сто години ние поддържаме ритуали и митове, които ставаха все по-почтени, традиционни и… остаряли. В известен смисъл ние вече частично сме изгубили контрол над собствената си религия.

— В какъв смисъл? — настоятелно попита Мелоу. — Говорете, искам да зная какво мислите.

— Да допуснем, че някой честолюбец използува религията не за нас, а срещу нас.

— Вие искате да кажете, че Сат…

— Прав сте. Имам предвид Сат. Чуйте ме, ако той успее да мобилизира различните йерархии на подчинените планети срещу Основанието в името на религията, как мислите, имаме ли дори най-малък шанс? Начело на армия от набожни хора той би могъл да нападне ереста, например във ваше лице, и да стане крал, което е неизбежно. В края ня краищата нали Хардин веднъж е казал: „Атомният бластер е добро оръжие, но той може да стреля и на другата страна“.

Мелоу се плесна по голото бедро.

— Добре, Джаел, устрой ме в този Съвет и аз ще го сразя.

Джаел помълча, след което каза многозначително:

— Не знам, не знам. Какви са тези подмятания за линчуването на свещенник? Нали това не е истина?

— Чиста истина е — небрежно отговори Мелоу.

Джаел подсвирна.

— И той притежава неопровержими доказателства?

— Сигурно притежава.

Той се поколеба, след това добави:

— Джейм Твер беше негов човек от самото начало, макар че нито един от тях не подозираше, че аз зная това. А той беше свидетел на всичко.

Джаел поклати глава.

— Да-а. Това е лошо.

— Лошо ли? Какво лошо има тук? Този свещенник се намираше на планетата въпреки законите на самото Основание. Той явно беше използуван от Корелийското правителство като примамка, не зная волно или неволно. По всички закони на здравия смисъл не ми оставаше никакъв избор, и това, което направих, влиза в рамките на закона. Ако той предаде делото в съда няма да спечели нищо, само ще се покаже като глупак.

Джаел отново поклати глава.

— Не, Мелоу, вие не разбирате. Вече ви казах, че той умее да се бие мръсно. Той няма намерение да спечели обвинителна присъда, той знае, че никога няма да успее. Но той смята да погуби вашата популярност сред народа. Вие чухте какво каза той. Понякога обичаите стоят над законите. Вие можете да излезете от съдебната зала като свободен човек, но ако народът повярва, че сте оставили свещенник да бъде разкъсан от тълпата, от популярността ви няма да остане и следа.

Те ще признаят, че сте постъпили законно, и дори че сте постъпили разумно. Но въпреки това за тях вие ще бъдете страхливо куче, безчувствен негодник, безсърдечно чудовище. И никога няма да ви изберат в Съвета. Вие можете дори да изгубите званието си Главен Търговец, и всички биха гласували за лишаването ви от гражданство. Та вие не сте роден на Основанието. И как мислите, какво повече би могъл да желае Сат?

Мелоу упорито се намръщи.

— Така ли?

— Момчето ми, — отговори Джаел, — аз, разбира се, няма да ви напусна, но не мога да ви помогна. Вие сте попаднали в капан, и то какъв!

14.

На четвъртия ден на заседанието на съда по процеса на Хобер Мелоу, Главен Търговец, залата на Съвета беше пълна в буквалния смисъл на думата. Единственият отсъствуващ член на Съвета проклинаше счупената си глава, заради която беше на легло. Галериите бяха натъпкани до тавана с тълпа, която използуваше влияние, богатство или дяволска настойчивост, за да попадне на процеса. Останалите бяха отвън на площада, струпани на огромни тълпи около поставените там стереовизори.

Анкор Джаел едва се добра до съдебнада зала с помощта на полицията, а склед това през вече по-малката тълпа се добра до креслото на Хобер Мелоу.

Последният се обърна с облекчение.

— Кълна се в Селдън, вече мислех, че всичко е пропаднало. Намерихте ли го?

— Дръжте. Тук е всичко, което искахте.

— Добре. Какво прави тълпата отвън?

— Просто беснеят.

Джаел неуверено се размърда в креслото.

— Не биваше да допускате открит процес. Можехте да го избегнете.

— Но не исках.

— Говори се за съд на Линч. И хората на Публис Манлио на другите планети…

— Именно за това исках да ви попитам, Джаел. Той настройва срещу мен Йерархията, така ли?

— Не зная. Външно всичко е дори благопристойно. Като министър на външните работи той възглавява обвинението, когато делото засяга междузвездните закони. Като Първосвещенник и Кардинал на църквата той събира тълпи от фанатици…

— Добре, това няма значение. Помните ли думите на Хардин, които ми цитирахте миналия месец? Ние ще им покажем, че бластерът може да стреля и в двете посоки.

В залата кметът заемаше мястото си и членовете на Съвета се надигнаха в знак на уважение.

— Днес е мой ред — прошепна Мелоу. — Седете и гледайте комедията.

Съдебното заседание започна и след петнадесет минути Хобер Мелоу, придружен от враждебен шепот от всички страни, излезе на празното място пред скамейката на кмета. Самотен лъч светлина го освети и на екраните на телевизорите, пред многохилядните тълпи на Основанието и на другите планети се появи огромната предизвикателна фигура на този човек.

Той започна да говори спокойно и просто.

— За да не прахосвам време аз веднага се признавам за виновен по всяка точка, която ми предяви обвинението. Историята за свещенника и тълпата, както я представи прокурорът, е вярна до наймалките подробности.

По залата се понесе шум, а отвън се раздадоха дивите триумфални вопли на тълпата. Той търпеливо изчака, докато утихне шумът.

— Но картината, която те нарисуваха, е доста недовършена. Моля за привилегията да я допълня със своите съображения. Отначало може би ще изглежда, че разказът ми няма отношение към делото. Моля за извинение за това.

Мелоу говореше, без да поглежда листовете, лежащи пред него.

— Ще започна от същия момент, от който започна и прокурорът, от деня на моята среща с Джоран Сат и Джейм Твер. Какво стана на тези срещи вие знаете. Всичките ни разговори бяха преразказани, и аз нямам какво да добавя, освен собствените си мисли този ден. Това бяха подозрителни мисли, тъй като събитията на деня бяха твърде странни. Съдете сами. Двама души, които аз на практика изобщо не познавах, изведнъж ми правят неестествени и почти невероятни предложения. Единият от тях, секретарят на кмета, ме моли да поема ролята на правителствен шпионин и да изпълня това поръчение, природата и важността на което ви обясниха, в най-строга тайна. Другият, невеж лидер на политическа партия, изведнъж ме моли да се кандидатирам за член на Съвета.

Естествено, най-напред аз помислих за причините. Относно Сат всичко ми беше ясно. Той не ми вярваше. Може би мислеше, че продавам атомно оръжие на враговете и планирам въстание. А може би просто се опитваше да ускори събитията, или поне мислеше, че се опитва. В такъв случай му беше необходим до мен негов човек, когато аз ще изпълнявам тази мисия. Последната мисъл обаче не ми дойде на ум, докато на сцената не се появи Джейм Твер.

Съдете по-нататък: Твер ми се представи като търговец, заел се с политика, но въпреки това аз дотогава не бях чувал нищо за търговската му кариера, макар че познанията ми в тази област са огромни. И, по-нататък, макар че Твер непрекъснато казва, че е получил образованието си на Основанието, той дори не беше чувал за Селдъновите кризиси.

Мелоу спря, за да може важността на това, което той каза, да достигне до съзнаниет на слушащите, и за пръв път беше възнаграден с мълчание, което не наруши дори галерията. Коренните жители на Терминус прекрасно разбраха всичко. Човек от всяка друга планета би могъл да знае само изопачени версии, замъглени от религията. Той не би могъл да знае нищо за Селдъновите кризиси. Нищо, това не е последното, което ще разберат. Той продължи:

— Ще се намери ли тук дори един човек от Основанието, който да не познава природата на тези кризиси? Само един тип образование на цялата планета може да даде такива знания, които напълно да изключват всяко напомняне за историческия процес на Селдън и да говорят единствено за самия човек като за велик вълшебник…

В тази секунда аз вече знаех, че Джейм Твер никога не е бил търговец. Знаех, че се намира при мен по заповед на свещенниците и може би сам е един от тях. Несъмнено е и друго: през тези три години, когато възглавяваше политическата партия, той е бил платен човек на Джоран Сат.

В този момент не бях наясно. Не знаех целите на Сат по отношение на себе си, но тъй като той си даваше вид, че ми дава пълна свобода на действие, аз също не седях със скръстени ръце. Вече не се съмнявах, че че Твер е изпратен при мен от Джоран Сат в качеството на неофициален стражар. Ако аз бях решил да не клъвна на тази въдица и не го бях взел със себе си, той щеше да измисли още нещо, което не бих могъл да разбера така бързо. Известният враг е сравнително безопасен. Аз го поканих да лети с мен. Той се съгласи.

Това, господа съветници, обяснява две неща. Първо, това ви говори, че Твер съвсем не е мой приятел, даващ свидетелски показания срещу мен с неохота, само заради възстановяването на справедливостта, както се опитва да го представи обвинението. Второ, това обяснява определени мои действия при първото появяване на свещенника, в убийството на когото ме обвиняват — действия неизвестни за вас, защото още не съм говорил за тях.

Членовете на Съвета обезпокоено си шепнеха за нещо. Мелоу театрално се изкашля и продължи:

— Много ми е неприятно да описвам чувствата си, когато за пръв път чух, че на борда на звездолета се намира беглец мисионер. Неприятно ми е дори да си ги припомням. В общи линии, в главата ми беше пълна бъркотия. Отначало помислих, че това е поредният ход на Сат, но да се провери това беше невъзможно. Бях объркан, при това напълно.

Можех да направя само едно. Да се избавя от Твер за пет минути, изпращайки го за офицерите ми. В негово отсъствие включих видеомагнетофона, за да анализирам после всичко, което става. Не съвсем ясно, но напълно искрено смятах, че тва, което ме смущаваше в този момент, ще стане съвсем ясно след разглеждането на записа.

Оттогава съм гледал този филм повече от петдесет пъти. Лентата е у мен, и ще я демонстрирам във ваше присъствие за петдесет и първи път.

Кметът с монотонен глас отдаде заповед, докато в залата шумът нарастваше, а галерията ревеше. В пет милиона домове на Терминус възбудените наблюдатели се преместиха по-близо до телевизорите, а на скамейката на прокурора Сат студено поклати глава в отговор на нервните думи на своя първосвещенник, без да откъсва погледа си от Мелоу.

Средата на залата беше разчистена и светлината намалена. Анкор Джаел откъм лявата скамейка включи апарата и с щракването на екрана се появи изображение.

Появи се мисионерът, смутено и изплашено стоящ между лейтенанта и сержанта. Мълчаливо пред него стоеше Мелоу, а след това влязоха хората и последен — Твер. Започна разговорът дума по дума. На сержанта беше дадено дисциплинарно наказание и мисионерът беше разпитан. Появи се тълпата, чуваше се ревът й, и негово преподобие Джорд Парма започна отчаяните си молби. Мелоу измъкна бластера, и мисионерът, преди да го измъкнат, вдигна ръце, проклинайки търговеца, а след това се появи и изчзна тъничка ивица светлина.

Мисионерът беше извлечен и офицерите застинаха от ужас. Твер запуши ушите си с ръце, а Мелоу спокойно скри бластера в кобура.

В залата включиха светлината. Пространството в средата й напълн се изчисти от хора. Мелоу, истинският, жив Мелоу продължаваше тежкото си повествование:

— Нещата, както виждате, станаха точно така, както ги показа обвинението, но само повърхностно. Сега ще се постарая да ви обясня. Емоциите на Джейм Твер впрочем ясно показват, че той е получил духовно образование.

Същия ден аз посочих някои несъответствия във всичко станало на Твер. Попитах го откъде се е взел мисионерът в такова изолирано място, на каквото се приземи нашият звездолет. По-нататък го попитах откъде се е взела тълпата, ако и най-близкото градче е на сто мили оттам. Прокурорът кой знае защо не оърна внимание на тези проблеми.

Той не обърна внимание и на друг любопитен детайл: явната наглост на Джорд Парма. Мисионер на Корелия, рискуващ живота си, нарушаващ законите и на Корелия, и на Оснванието, разхождащ се по планетата в явно нови свещеннически одежди. Тогава аз предположих, че този мисионер е капан от страна на Комдора, който е искал да ни застави да извършим грубо незаконно нарушение, за да оправдае по закона последващото унищожаване на нас и нашия звездолет.

Прокурорът взе това мое съображение по дадения въпрос под вниание. Те очакваха, че моите обяснения ще бъдат следните: корабът ми, екипажът ми и мисията ми са се намирали в опасност и не е трябвало да бъдат пожертвувани заради един човек, когато този човек във всички случаи е щял да бъде унищожен — с нас или без нас. И те ще ми отговорят с неясно мърморене за честта на Основанието и за необходимастта за поддържане на престижа, за да не нарушаваме авторитета си.

Но поради някакви странни причини обаче обвинението забрави за самия Джорд Парма като индивид. На процеса за него не беше казана нито дума: нито за местораждането му, нито за образованито му, нито за това, с което се е занимавал преди това. Обяснението на това също ще бъде дадено от тези несъответствия, които аз посочих при гледането на филма. Това е взаимно свързано.

Обвинението не представи никакви данни за Джорд Парма, защото то не можеше да направи това. Сцената, която вие видяхте на филма, изглежда нереална, защото и самият Джорд Парма е нереален. Такъв човек никога не е съществувал. Целият този процес е най-големият фарс, който някога се е провеждал на Основанието, такъв, какъвто досега не е имало.

Наложи му се още веднъж да изчака, докато шумът в залата утихне.

— Смятам да ви покажа един отделен увеличен кадър от лентата. Той ще говори сам за себе си. Светлината, Джаел.

Залата помръкна и екранът отново се изпълни със замрелите в неестествени пози фигури. Офицерите от звездолета отново стояха в тясна групичка. Бластерът се появи в твърдата ръка на Мелоу. Светият отец Парма, тънко пищейки и сипейки проклятия, вдигна ръце към небето, и широките ръкави на мантията му се смъкнаха до раменете.

И от ръката на мисионера се изтръгна това малко слънчево зайче, което в предишния показ блесна и изчезна. Сега кадърът беше спрял, и светлината се виждаше постоянно.

— Обърнете внимание на ивичката светлина на ръката му — чу се от тъмното гласът на Мелоу. — Увеличете кадъра, Джаел.

Екранът бързо се приближи. Всички останали фигури отплуваха настрана, и мисионерът се оказа в самия център. Отначало се виждаха само гигантските глава и ръце, после само една ръка, която изпълни целия екран и застина на място. Светлината на ръката засия още поярко.

И внезапно, при още по-голямо увеличение, се сля в ясни букви: КСП.

— Това — бучеше из цялата зала гласът на Мелоу — е вид татуировка. В обикновена светлина тя не се вижда, но в ултравиолетова, а преди да включа магнетофона аз изпълних стаята с ултравиолетови лъчи, татуировката добре личи. Това, разбира се, е наивен начин за запазване на тайна, но в Корелия такива установки не се срещат на всеки ъгъл. Дори на нашия звездолет това стана случайно.

Може би някои от вас вече са се досетили какво значи КСП. Джорд Парма прекрасно знаеше свещените текстове и изигра своята роля превъзходно. Къде и как той е научил това не мога да кажа, но КСП значи Корелийска Секретна Полиция.

Мелоу крещеше с всичка сила, опитвайки се да надвика рева на залата:

— Имам косвени улики във формата на документи, докарани от Корелия, които при поискване ще представя на Съвета.

И къде е сега обвинението? Те вече хиляди пъти правеха кошмарни предположения, че съм бил длъжен да защищавам този мисионер въпреки закона, и да погубя мисията си, кораба и екипажа си и самия себе си заради „честта“ на Основанието.

Но да постъпя така заради самозванец?

Трябваше ли да направя това заради корелийски агент, облечен в мантия на свещенник и използуващ проповеди, вероятно заимствувани от Анакреон? Нима Джоран Сат и Публис Манлио са очаквали, че ще се хвана в толкова глупав капан…

Прегракналият му глас потъна в безкрайно монотонния рев на тълпата. Вдигнаха го на рамене и го понесоха към скамейката на кмета. През прозорците той виждаше тълпи от държащи се като луди хора, които непрекъснато растяха и растяха. Мелоу се огледа къде е Анкор Джаел, но нищо не се виждаше през масата от лица. Бавно той разбра, че тълпата сега скандира една и съща фраза:

— Дълъг живот, Мелоу… дълъг живот, Мелоу… дълъг живот, Мелоу…

15.

Анкор Джаел намигна на Мелоу. Лицето на бившия министър беше измъчено: последнита два дни той не беше мигнал.

— Мелоу, всичко стана повече от великолепно, но не летете толкова високо, това само ще ви навреди. Вие не можете да мислите сериозно за това да се кандидатирате за кмет. Ентусиазмът на тълпата, разбира се, е голямо нещо, но той бързо отминава.

— Именно — мрачно каза Мелоу. — Затова ние трябва да го поддържаме, а за това е нужно да ускорим събитията.

— И какво да правим сега?

— Вие трябва да арестувате Публис Манлио и Джоран Сат…

— Какво?!

— Това, което чувате. Заставете кмета да ги арестува! Не ме интересува какви заплахи ще използувате. На моя страна е тълпата, поне днес. Той няма да се осмели да й противостои.

— Но какво обвинение да им предявим, дявал да го вземе?

— Най-очевидното. Подстрекавали са свещенниците от другите планети да се намесват във вътрешните работи на Основанието. Това е нелегално, по Селдън. Обвинете ги в това, че са поставили държавата в опасност. Все едно ми е дали ще ги признаят за виновни или не, както и на тях в моя случай. Просто им попречете да действуват, докато не стана кмет.

— До изборите има още половин година.

— Не е чак толкова много.

Мелоу скочи на крака и внезапно здраво стисна ръката на Джаел.

— Чуйте ме, аз ще взема властта със сила, ако се наложи, както това е направил Салвор Хардин преди сто години. Селдъновият кризис още не е свършил, и когато той ще бъде в пълния си разгар, аз трябва да стана и кмет, и първосвещенник!

Джаел намръщи вежди. Той спокойно запита:

— Какво трябва да стане? Корелия ли?

Мелоу кимна с глава.

— Разбира се. Те неизбежно ще ни обявят война, макар че, бих се обзаложил, след повече от половин година.

— С атомно оръжие?

— А как мислите? Тези три космически кораба, които ние изгубихме в техния сектор, не са били унищожени с малокалибрена пушка. Джаел, те получават звездолети от самата Империя. Не зяпвайте като глупак. Казах от Империята! Тя все още не се е махнала наникъде, знаете ли. Тук, на Периферията я няма, но в Галактическия Център тя още действува. И едно погрешно действие означава, че тя ще пристигне за да ни извие врата. Затова кмет трябва да бъда аз. Аз съм единственият човек, който знае как да се справи с кризиса.

Джаел сухо преглътна.

— Как? Какво смятате да правите?

— Нищо.

Джаел неуверено се усмихна.

— Така ли? Нима?

Но отговорът на Мелоу беше твърд.

— Когато започна да управлявам Основанието няма да предприема нищо. Сто процента нищо, и това е тайната на кризиса.

16.

Аспер Арго, Любимият на народа Комдор на Корелийската република, приветствува жена си с намръщено повдигане на рунтавите си вежди. На нея не подхождаше епитетът любима на всички. Дори той знаеше това.

Тя каза с глас, също така некрасив, както косите й, и също така студен, както очите й:

— Доколкото разбирам, великият ми господар вече е взел решение относно бъдещата съдба на Основанието?

— Така ли? — раздразнено попита Комдорът. — Какви други ценни наблюдения сте направили?

— Много, мой благородни съпруже. Вие още веднъж събрахте празноглавия си Съвет. Чудни съветници! Глупаво стадо, мислещо само за печалбата си. Те забравят, че баща ми може да бъде много недоволен от това.

— А кой, моя скъпа — последва мекият отговор — е този прекрасен извор, от когото черпите такива ценни сведения?

Тя късо се разсмя.

— Ако ви кажа, моят извор ще пресъхне още същата минута.

— Е, какво пък, вие както винаги настоявате на своето.

Комдорът сви рамене и се обърна.

— А що се касае до неудоволствието на вашия баща, то аз се оя, че то се изразява в страхливия му отказ да ни достави следващата партия звездолети.

— Звездолети!

Тя разпалено се хвърли в защита.

— Нима вие нямате вече пет броя? Не отричайте, зная, че те са пет, и че ви е обещан шести.

— Обещан ми е преди цяла година.

— Но един, само един звездолет може да превърне Основанието в прах. Един звездолет! Един звездолет, за да разхвърляте из целия космос всичките им корабчета.

— Аз не мога да атакувам планетата им дори с дузина звездолети.

— А дълго ли ще издържи планетата им, ако търговията бъде прекъсната, а глупавите им стоки — унищожени?

— Техните глупави стоки носят пари — въздъхна той. — Добри пари.

— Но ако ти завладееш цялото Основание, нима няма да получиш с него и всичко останало? А ако спечелите уважението и признателността на моя баща, то нима това не е повече, отколкото може да ви даде цялото Основание? Три години — дори повече — минаха откакто този варварн устройваше тук своите демонстрации. Напълно достатъчно.

— Моя скъпа.

Комдорът се обърна към нея.

— Аз старея и слабея. Нямам вече сили да изслушвам дърдорещия ти език. Казвате, че знаете моето решение. Да, аз реших. Всичко е свършено, и Корелия и Основанието сега са в състояние на война.

— Добре!

Тя се изправи и очите й заблестяха.

— Най-накрая вие възприехте истинската мъдрост, макар и късно. А когато станете властелин на цялата Периферия ви ще се ползувате с влияние и уважение в Империята. Ще можем най-накрая да напуснем този варварски свят и да бъдем в двора на наместника. Мисля, че ще ни разрешат това.

Тя излезе от стаята с усмивка на уста.

И когато излезе, той каза след нея:

— А когато стана владетел на това, което наричаш периферия, ще мина прекрасно както без наглостта на бащата, така и без езика на дъщерята. И съвсем определено без последния!

17.

Старшият лейтенант на звездолета „Черен облак“ в ужас се вгледа в екрана.

— Велика Галактико!

Той мислеше, че крещи, но всъщност това беше хриплив шепот.

— Какво е това?

Това беше звездолет, но редом с „Черен облак“ той изглеждаше като кит до сепия и на борда му блестеше емблемата на Империята: звездолет и слънце. Истерични сигнали на тревога звучаха по целия кораб.

Бяха отдадени заповеди и „Черен облак“ се приготви да бяга, ако успее, или да се бие, ако се наложи, докато от радиорубката се носеше през хиперкосмоса послание към Основанието на ултракъси вълни.

Отново и отново! Понякога молба за помощ, но най-често — предупреждение за опасност.

18.

Преглеждайки отчетите, Хобер Мелоу уморено прехвърли крак върху крак. Двете години кметство го бяха направили малко по-мек, малко по-търпелив и малко по-бездомен, но не го бяха научили да обича правителствените отчети и канцеларския език, на който бяха написани.

— Какво става с нашите звездолети? — попита Джаел.

— Четири насила приземени на планетата. За два нищо не е известно. Останалото е в пълен ред.

Мелоу изхъмка.

— Можеше да бъде и по-добре, но какво да се прави.

Не последва отговор и Мелоу вдигна глава.

— Безпокои ли те нещо?

— Да беше дошъл поне Сат — последва неуместен отговор.

— Да, и пак да чуем лекция за близкия фронт.

— Нищо подобно — отряза Джаел. — Ама че си упорит, Мелоу. Може и да си разработили външната политика до тънкости, но винаги ти е било безразлично какво става под носа ти.

— Нима това не е твоя работа? Защо иначе съм те направил министър на образованието и пропагандата?

— Очевидно за да ме пратиш по-бързо в гроба. С нищо не ми помагаш. Последната година ти надух ушите за опасността от страна на Сат и на неговата Религиозна партия. Кому са нужни всичките ти прекрасни планове, ако Сат устрои извънредни избори и сам стане кмет?

— Признавам, че никому.

— А речта ти вчера вечерта? Ти сам поднасяш кметството на Сат на златен поднос. Каква нужда имаше да казваш цялата истина?

— Нима е зле да предпазим Сат от също така реч?

— Зле е — силно отговори Джаел. — Или поне не така, както ти го направи. Ти казваш, че си предвидил всичко, и не обясняваш защо водеше търговия с Корелия, изгодна за нас търговия, в протежение на три години. Единственият ти план за сажение е да се отстъпва без сражение. Ти прекрати търговските отношения с всички сектори на космоса около Корелия. Ти открито продължаваш да не предприемаш нищо. Ти не обещаваш никакви действия за в бъдеще. Велика Галактико, Мелоу, кажи ми, какво да правя с цялата тази неразбория?

— Величие ли не й достига?

— Не й достига ентусиазмът на масите.

— Това е едно и също.

— Мелоу, събуди се. Имаш две възможности. Или ще предоставиш на народа външна политика с взривна сила, каквито и да са личните ти планове, или ще се съгласиш на някакъв компромис със Сат.

— Е, добре — отговори Мелоу, — щом като нищо не може да се направи за първото, нека да опитаме второто. Сат току-що пристигна.

Те не се бяха виждали от деня на същия този процес, който се състоя преди две години. Нито един от тях н забеляза промени в другия, но атмосферата се беше изменила неуловимо: победителят и победеният си бяха сменили местата.

Сат седна в креслото, без да се здрависа.

Мелоу му предложи пура.

— Нали не възразявате, ако Джаел присъствува на нашия разговор? — попита той. — Той честно иска да намери някакъв компромис. Може да се опита да посредничи, ако ние се разгорещим.

Сат сви рамене.

— За вас компромисът ще бъде изгоден. Някога по друг повод аз ви молих да кажете условията си. Предполагам, че сега сме си сменили ролите.

— Правилно предполагате.

— В такъв случай условията ми са следните. Вие трябва да прекратите вашата гибелна политика на икономически подкупи чрез търговия и да се върнете към изпитания метод на външна политика на нашите бащи.

— Имате предвид завоевания с помощта на мисионери?

— Точно така.

— Не може ли да има други компромиси?

— Не.

— Хм-м-м.

Мелоу бавно запали пурата и дръпна от нея. Краят й се разгоря с ярък пламък.

— По времето на Хардин, когато завоеванията чрез мисионери бяха нещо ново и радикално, такива хора като вас възразяваха срещу тях. Сега този метод е изпробван, изпитан, окръжен с нимба и напълно подготвен за такива като Джоран Сат. Но кажете, как смятате да се измъъкнете от нашите сегашни затруднения?

— Вашите сегашни затруднения. Аз нямам към тях никакво отношение.

— Нека да бъде по вашему, само ми отговорете на въпроса.

— Нужни са решителни мерки. Това бездействие, което вие правите, е фатално. Това ще бъде признание за слабостта на Основанието пред цялата Периферия, когато най-важното е силата, и сред тях няма да се намери нито един лешояд, който да не долетни при плячката за своята порция мърша. Вие трябва да разберете това. Вие сте от Смирно, нали?

Мелоу не обърна внимание на многозначителността на последната фраза.

— А ако вие победите Корелия — попита той, — какво ще правите с Империята? Нали именно тя е враг номер едно.

Тесните устни на Сат се разтвориха в усмивка.

— О, не вашият отчет за пътешествието на Сивена беше пълен. Наместникът на Норманския сектор е заинтересован от завоюването на Периферията само от лични користни цели, пък и това не е главното за него. Той не би поставил всичко на карта, за да организиа експедиция по периферията на Галактиката, когато има петдесет враждебно настроени съседа и император, срещу когото може да се въстане. Повтарям вашите собствени думи.

— И още как може, Сат, особено ако реши, че ние сме опасност. А той може да реши така, ако разрушим Корелия с челен удар. Трябва да бъдем много по-гъвкави.

— Като например…

Мелоу се облегна в креслото.

— Сат, ще ви дам един шанс. Вие не сте ми нужен, но мога да ви използувам. Така че ще ви кажа в какво се състоят нещата, а понататък вие можете да избирате, да се присъедините ли към мен и да получите място в правителството, или да останете верен на идиотските си принципи и да изгниете в затвора.

— Последното вече се опитахте да подсигурите.

— Не особено, Сат, не особено. Моментът настъпи едва сега. А сега слушайте.

Очите на Мелоу се свиха.

— Когато за първи път се приземих на Корелия — започна той — аз подкупих Комдора с разни дрънкулки и прибори, каквито обикновено има в трюма на всеки търговски кораб. Отначало направих това само за да попадна в стоманолеярната. Моите планове не отиваха подалече оттам, и в това отношение преуспях. Получих всичко, което исках. Но едва след като посетих Империята аз разбрах истински в какво оръжие може да се превърне търговията.

Ние сега стоим пред Селдънов кризис, Сат, а Селдъновите кризиси се решават не от отделни личности, а от историческите сили. Хари Селдън, когато е предопределил пътя на бъдещата ни история, е разчитал не на героични постъпки, а на широкото разпространение на икономиката и социологията. Затова решенията на различните кризиси трябва да се постигат с тези сили, които са достъпни в дадено време.

В дадения случай — търговията!

Сат скептично вдигна вежди и се възползува от настъпилата пауза:

— Лаская се с мисълта, че не съм безнадежден кретен, но вашата лекция засега ме държи в мъгла.

— Тя ще се проясни — отговори Мелоу. — Смятайте, че досега властта на търговията не е дооценявана. Всички са мислели, че само под контрола на свещенниците тя може да ни доесе могъщество. Това не е така и това е моят принос в Галактическата история. Търговия без свещенници! Чиста търговия! Това е достатъчно силно оръжие. Нека да поговорим за нещата. Корелия сега воюва с нас. Съответно, ние прекратихме с нея всякакви търговски отношения. Но забележете, че аз говоря за това като за прост допълнителен проблем. През последните три години цялата й икономика все повече и повече се основаваше на атомната енергия, която ние сме й дали и която само ние можем да й предоставим. И какво смятате, че ще стане, когато мъничките атомни генератори започнат да отказват, и един след друг приборите излязат от строя?

Най-напред ще се развалят домашните приспособления. След половин година бездействие, това същото, срещу което се обявявате, кухненският атомен нож ще престане да работи. Печката на домакинята ще се повреди, миячката на съдове ще ги мие лошо. Кондиционерите ще спрат в най-горещия ден. Какво ще стане?

Той замълча, очаквайки отговор, и Сат спокойно отговори:

— Нищо. Хората понасят много по време на война.

— Напълно вярно. Понасят. Те изпращат синновете си да умират в страшни мъки на бомбардираните звездолети. Те се крият при обстрел, дори ако това значи да живеят само на черен хляб и вода в пещери под земята. Но е много трудно да се понесат дребните неприятности, когато липсва потриотичен подем пред непрекъснато грозящата опасност. Няма да има нито сражения, нито бомбардировки, нито битки.

А ще има просто нож, който не иска да реже, и студен дом зиме. Това ще дразни, и народът ще започне да роптае.

Сат бавно с удивление произнесе:

— И вие се надявате на това? Какво очаквате? Въстание на домакините ли?

— Не, сър — нетърпеливо каза Мелоу. — Не. Обаче очаквам, че сред народа ще започне недоволство от състоянието на нещата, което по-нататък ще се излее в други форми, много по-важни.

— Що за по-важни форми са това?

— Фабрикантите, производителите, индустриалният свят на Корелия. Когато минат две години такъв период, машините по фабриките една след друга ще започнат да спират. Тези промишлености, които ние напълно оборудвахме с атомни приспособления, ще банкрутират. Тежката индустрия доставя на фабрикантите само няколко остарели вида машини, които почти няма да дават продукция.

— Заводите великолепно са работели там и преди вие да се появите, Мелоу.

— Да, Сат, работели са, с около една двадесета от процента печалба, дори ако искате да пренебрегнете такова съображение като преоборудването със стари машини и стойността му. Когато срещу него се обърнат производителите, финансистите и простите хора, как мислите, колко ще се задържи Комдорът?

— Колкото иска, ако му хрумне мисълта да достави нови атомни генератори от Империята.

И тук Мелоу радостно се разсмя.

— Вие грешите, Сат, грешите също толкова дълбоко, както и самият Комдор. Вие грешите във всичко и не разбирате нищо. Помислете сами, Империята нищо не може да им даде. Империята винаги е била област на колосалните ресурси. Те са пресмятали всичко в мащабите на планети, звездни системи, цели сектори от Галактиката. Генераторите им имат гигантски размери, защото изпълняват гигантски функции.

Но ние, ние от Основанието, нашата единствена планета, непритежаваща никакви полезни изкопаеми, сме били длъжни да икономисваме от всичко. Нашите генератори е трябвало да бъдат с размерите на пръст, защото не сме могли да разчитаме на по-голямо количество метал. Ние сме били принудени да разработваме нови технически процеси и нова технология, от които Империята не би могла да се възползува, защото е дегенерирала до такава степен, че вече няма жизнено важното научно развитие.

С всичките им атомни силови полета, способни да защитят звездолет, град, цяла планета, на тях никога не им е хрумнало да защитят със силово поле отделния човек. За да дадат енергия и осветление на град, те строят шестетажни генератори, докато нашите спокойно биха се побрали в тази стая. И когато казах на един от атомните им специалисти, че оловен контейнер с размерите на орех съдържа атомен реактор, той едва не получи удар от ярост.

Те дори сами вече не разбират собствената си огромност. Приборите работят от поколение на поколение автоматично, и тези, които се грижат за тях, са наследствена каста, която ще бъде безпомощна, ако изгори една най-обикновена Д-тръба в тази сложна структура.

Цялата борба се заключава в борбата между тези две системи: на Империята и на Основанието. За да спечелят контрол над света, те са строили колосални звездолети, които са могли да завоюват, но са нямали никакъв икономически ефект. Ние, от друга страна, правим вещи малки, безполезни за военни цели, но жизнено важни за процъфтяване и за печалба.

Комдорът предпочита огромните звездолети, които могат да воюват. Разумните управници винаги, през цялата история са се грижили за благосъстоянието на поданиците си, смятайки това за въпрос на чест и слава. Но въпреки това в живота имат значение именно дребните неща, и Аспер Арго никога няма да устои срещу депресията, която ще залее Корелия след две-три години.

Сат сега стоеше до позореца с гръб към него. Вече беше вечер и няколко звезди слабо светеха на небето на самия край на Галактиката, отразявайки светлината на далечните централни светила на Империята, все още огромна и бореща се срещу тях.

— Не, вие не сте такъв човек — каза Сат.

— Не ми ли вярвате?

— Не. Езикът ви работи твърде добре. Вие ме измамихте, когато смятах, че играта е спечелена, още при първото ви посещение на Корелия. Когато мислех, че вече не можете да се измъкнете на съда, вие се измъкнахте като змия и с помощта на демагогията си завоювахте кметското кресло. Във вас няма нищо прямо, вие не правите нищо без задна мисъл, не казвате нито една дума, която да няма по три значения.

Да допуснем, че сте предател. Да допуснем, че вашето посещение на Империята ви е донесло обещание за власт и субсидии. Вашите действия в такъв случай биха били точно такива, както сега. Вие бихте започнали войната едва тогава, когато противникът ни набере сили. Тогава бихте въвлекли Основанието в безнадеждна борба, измисляйки достатъчно значими оправдания, които биха убедили всекиго.

— Вие искате да кажете, че компромиси няма да има? — меко каза Мелоу.

— Искам да кажа, че вие тябва да се оттеглите, или по свое желание, или ние ще приложим сила.

— Предупредих ви за единствената алтернатива, ако откажете да ми сътрудничите.

Лицето на Сат внезапно се наля с кръв от нахлулите чувства.

— А аз искам да ви предупредя, Хобер Мелоу, че ако вие ме арестувате, за вас няма да има пощада. Моите хора няма да се спрат пред нищо, разпространявайки истината, и простите хора от Основанието ще се обединят срещу чуждоземния си диктатор. Те имат съзнане за своята съдба, което никога няма да разбере смирниец, и това съзнание ще ви унищожи.

Хобер Мелоу спокойно каза на влезлите двама стражи:

— Отведете го. Той е арестуван.

— Това е последният ви шанс — каза Сат.

Мелоу изгаси пурата даже без да вдигне глава.

Пет минути по-късно Джаел неспокойно се раздвижи на стола сди и неуверено признесе:

— Е, какво сега, когато поехте ролята на козел отпущения, какво ще правим по-нататък?

Мелоу престана да върти в ръка пепелника и погледна своя помощник.

— Това не е този Сат, когото познавах някога. Той е като ослепял от ярост бик. Велика Галактико, как ме ненавижда той.

— И това го прави толкова по-опасен.

— По-опасен? Глупости! Той вече не може да мисли ясно.

— Ти си твърде уверен в себе си, Мелоу — мрачно каза Джаел. — Ти пренебрегваш възможността от народно въстание.

Мелоу на свой ред мрачно го изгледа.

— Веднъж и завинаги, Джаел, запомни, че такава вероятност не ссъществува.

— Ти си твърде самоуверен!

— Уверен съм само в Селдъновия кризис и в историческата обоснованост на неговото решение, както външна, така и вътрешна. Има някои неща, които не казах на Сат. Той се опитваше да завладее властта на Основанието чрез религията, както е направил на външните планети, и изгуби, което вече достатъчно ясно говори за това, че в Селдъновия план не е останало място за религията.

Икономическият контрол е друго нещо. И, префразирайки знаменитата сентенция на Салвор Хардин, която ти ми каза, аз мога да кажа: „Лош е този бластер, който не може да стреля и в двете посоки“. Ако Корелия е спечелила от нашата търговия, то спечелихме и ние. Ако техните заводи спрат в резултат от търговските операции, и процъфтяването на външните светове изчезне поради търговската изолация, точно така ще спрат и нашите заводи и ще изчезне и нашето благополучие.

А сега няма нито един завод, нито един търговски център, нито една търговска линия, които да не са под мой контрол, които аз да не мога да спра и унищожа, ако Сат започне своята религиозна пропаганда. Когато той преуспее в това отношение, или на мен просто ми се стори, че преуспява, аз ще се погрижа нашето процъфтяване да свърши. Когато той изгуби, всичко ще тръгне отново по старому, защото моите заводи ще останат напълно оборудвани.

И поради същите причини, поради които съм сигурен, че корелийците ще въстанат, за да си върнат процъфтяването на страната, аз съм уверен също и че ние никога няма да въстанем срещу това процъфтяване. Играта ще бъде изиграна.

— Значи, — попита Джаел, — ти създаваш плутокрация. Ти правиш нашата страна страна на търговията и търговските принцове. Тогава какво ще стане с бъдещето?

Мелоу вдигна мрачното си лице и страстно възкликна:

— Какво ме интересува бъдещето? Несъмнено Селдън е предвидил всичко и се е приготвил за всичко. Когато властта на парите стане също така безполезна сила, каквато е сега религията, ще настъпи новият кризис. Нека приемниците ми решават тези нови проблеми, както аз ги реших днес.