Фондацията

1.

Лиммар Пониетс беше абсолютно гол, когато го завари звънът на предавателя, което доказва, че в старите анекдоти за телепосланията и баните има частица истина, дори когато става дума за космическото пространство, за отдалечените трасета на Галактическата Периферия.

За щастие отсекът на кораба, непредназначен за търговски стоки, е съвсем малък. Толкова малък, че душът и горещата вода са разположени в помещение два на четири, и на десет фута от пулта за управление. Пониетс достатъчно ясно чу сигнала на предавателя.

С ругатня той излезе от банята, ръсейки парцали пяна, за да премине на прием, и след три часа втори търговски кораб се приближи до неговия, и ухилен юноша влезе през тръбата, съединяваща корабите.

Пониетс побутна най-добрия си стол към госта и седна на въртящия се стол на пилота.

— Какво искате от мен, Горм — мрачно попита той. — Защо изведнъж решихте да ме догонвате, и то на такова разстояние от Основанието?

Лес Горм извади цигара и отрицателно поклати глава.

— Аз ли? Откъде-накъде! Просто сглупих, че се приземих на Глиптале IV един ден след като мина пощата. И те ме изпратиха да ви предам това.

Мъничко блестящо цилиндърче премина от ръка в ръка, и Горм добави:

— Лично писмо, свръхсекретно! Не може да се предава през надпространството, и така нататък. Поне аз разбрах така. Във всички случаи това е лична капсула, и можете да я отворите само вие.

Пониетс с отвращение погледна цилиндърчето.

— Виждам. Нито веднъж не съм чувал с такова писмо да е съобщена радостна вест.

Цилиндърчето се отвори в ръката му и тънкият прозрачен лист хартия се разгъна. Очите му бързо бягаха по редовете на посланието, защото когато се появи последната част от листа, първата потъмня и се сви. След минута и половина листът съвсем почерня и се разпадна.

— О, Велики Космосе и цяла Галактико! — изви Пониетс.

— Може би ще мога да ви помогна с нещо — спокойно каза Лес Горм, — или всичко е прекалено секретно?

— Мога да ви кажа, вие сте член на Гилдията. Трябва да се отправя към Аскон.

— Натам? Защо?

— Те са взели в плен един търговец. Но не говорете за това на никого.

Лицето на Горм стана зло.

— Взели са в плен? Но това е нарушение на конвенцията.

— Намесата във вътрешната политика е също нарушение на конвенцията.

— О! Значи той го е направил?

Горм помълча.

— Кой е този човек? Познавам ли го?

— Не — рязко отговори Пониетс и Горм разбра намека и спря да задава въпроси.

Пониетс стана и се загледа през илюминатора. Известно време той мърмореше ругатни по адрес на тази мъглива част на Галактиката, след което високо каза:

— Проклета работа! И аз няма нищо да спечеля.

В очите на Горм внезапно блесна разбиране.

— Хей, приятел, та Аскон е затворена община!

— Именно. Там не можеш да продадеш и джобно ножче. Те не купуват никакви атомни прибори. В моите трюмове е пълно със стоки и да летя натам е равносилно на самоубийство.

— И няма ли начин да се избавите от поръчението?

Пониетс разсеяно поклати глава.

— Познавам този момък. Не мога да оставя приятеля си в беда. Както са казвали по-рано, отдавам се в ръцете на Галактическия Дух и весело вървя по предначертания от него път.

— Какво, какво? — с недоумение каза Горм.

Пониетс го изгледа и късо се разсмя.

— Съвсем забравих. Вие нали никога не сте чели „Книгата на духовете“?

— Не съм и чувал за нея — отговори Горм.

— Щеше да ви се наложи, ако бяхте учили в духовна семинария.

— Духовна семинария? За да стана свещенник?

Горм беше явно шокиран.

— Боя се, че е така. Това е моят позор и най-страшната ми тайна. Макар че аз се оказах не по зъбите на нашите Свети Отци. Те просто ме изхвърлиха по причини, достатъчни, за да се заеме с по-нататъшното ми образование Основанието. Е, добре, това не е интересно. Поо-добре кажете, как върви търговията ви тази година?

Горм угаси цигарата и нахлупи шапката си.

— Сега возя последния товар. Мисля, че всичко ще бъде наред.

— Щастливец — изказа завистта си Пониетс, и дълго след като Горм си отиде, седя замислено в креслото.

И така, Ескел Горов е попаднал на Аскон и на всичкото отгоре е влязъл в затвора!

Това беше лошо! Честно казано, много по-лошо, отколкото това изглеждаше на пръв поглед. Д кажеш на любопитния юноша, че не е станало нищо страшно, за да го оотбиеш от следата и да го накараш да си гледа своята работа беше едно, а да гледаш истината в очите — съвсем друго.

Защото Лиммар Пониетс беше един от малкото, които знаеха, че Търговецът-Майстор Ескел Горов беше съвсем не търговец, а съвсем друго лице.

Какво?

Агент на Основанието!

2.

Две седмици! Две загубени седмици!

Седмица, за да попадне на Аскон, намиращ се на края на Периферията, и където го посрещна цяла флотили от военни кораби. Каквато и да беше детекторната им система, тя работеше доста добре.

Те бавно го обкръжиха, без да подават никакви сигнали, и насочиха звездолета му към централното слънце на Аскон.

Пониетс лесно можеше да се справи с тях. Тези кораби бяха тралери на отдавна мъртвата и забравена Галактическа Империя. Това бяха по-скоро оперативни, отколкото военни крайцери, нямащи никакво атомно оръжие — абсолютно безвредни, макар и живописни елипсоиди. Но Ескел Горов беше техен пленник, а той не биваше да бъде загубен. Асконийците навярно добре разбираха това.

И още една седмица — седмица, за да се провре между тълпите от младши служители, които служеха за буфер между Великия Майстор и външния свят. Всеки дребен помощник-секретар изискваше грижи и търпение. Всеки трябваше дълго да бъде уговарян, за да постави цветистия си подпис, даващ право на обръщане към по-горен началник.

И за пръв път през целия си живот Пониетс видя, че документите му на търговец не правят никакво впечатление.

И сега, най-накрая, Великият Майстор беше зад охраняваната от стражите врата — и две седмици бяха загубени.

Горов все още си оставаше пленник, а товарът на Пониетс се търкаляше като безполезна купчина в трюмовете на кораба.

Великият Майстор не смайваше с ръста си. Това беше дребен човек с плешива глава и много набръчкано лице. Шията му беше увита в огромна блестяща кожена яка и под тежестта й тялото на Великия Майстор изглеждаше неподвижно.

Той едва-едва разтвори пръсти и тълпата въоръжени хора се раздели, образувайки проход, по който Пониетс се добра да държавното кресло.

— Не разговаряйте — отривисто каза Великият Майстор и отворената вече уста на Пониетс веднага се затвори.

— Така. — произнесе първенецът на Аскон с явно облекчение. — Не мога да понасям празните приказки. Вие не можете да ме заплашвате и аз не признавам ласкателствата. Няма смисъл да предявявате и претенции. Вече и аз не знам колко предупреждения съм отправил, че не ми трябват никакви дяволски ваши машини. Вас, скитниците, просто ви тегли към Аскон.

— Сър, — спокойно отговори Пониетс, — аз и не смятам да оправдавам търговеца, за когото става дума. Нашата политика се състои в това да не се налагаме на тези, на които не сме нужни. Галактиката е голяма и и по-рано са ставали случайни нарушения на границите. Това е просто плачевна грешка.

— Че е плачевна не подлежи на съмнение — изграчи Великият Майстор. — Но дали е грешка? Вашите хора от Глиптале IV започнаха да се мъкнат с молби за помилване два дена след като този подлец беше хванат. За вашето пристигане те ме предупредиха сигурно хиляда пъти. Изглежда, че това е добре организирана спасителна кампания. Вие предприехте много действия — прекалено много за грешка, била тя плачевна или не.

Черните очи на асконеца гледаха презрително. Той не остави Пониетс да си поеме дъх.

— И точно търговците, летящи от свят на свят като луди мухи, и прекрасно знаещи къде какво се намира, се приземяват на най-големия свят на Аскон, а след това заявяват, че просто са се заблудили и са объркали границите, без да искат? Глупости.

Пониетс се намръщи вътре в себе си, макар че на лицето му нищо не се отрази. Той упорито каза:

— Ако опитът за търговия е бил преднамерен, Ваше Височество, той е незаконен и противоречи на строгите постановления на нашата Гилдия.

— Именно незаконен — късо отговори асконецът. — Толкова незаконен, че вашият приятел може да заплати за това с живота си.

Всичко вътре в Пониетс замря. Но гласът му беше достатъчно решителен.

— Смъртта, Ваше височество — каза той — е толкова необратим и абсолютен феномен, че, разбира се, винаги може да се намери друг изход от положението.

Последва пауза, а след това прозвуча внимателният отговор:

— Чувал съм, че Основанието е неизмеримо богато.

— Богато? Разбира се. Но нашите богатства са именно тези, от които вие се отказвате. Нашите атомни прибори струват…

— Вашите атомни прибори не струват и пукнат грош, защото са лишени от родова благословия. Вашите стоки са порочни и проклети и се намират под нашата родова забрана.

Изреченията бяха изказани с безстрастен тон. Така се произнасят формули.

Клепачите на Великия Майстор се спуснаха и той каза с намекващ тон:

— Нямате ли никакви други ценности?

Търговецът не забеляза многозначителността на въпроса.

— Не разбирам. Назовете сами това, което искате.

Асконецът разтвори ръце.

— Вие искате да получите от мен нещо определено, и въпреки това питате какви са моите желания. Няма да стане така. Според мен ще се наложи вашият приятел да понесе наказанието за светотатството, което е извършил. Такъв е законът на Аскон. Смърт в газова камера. Ние сме справедлив народ. И най-бедният селянин в подобен случай не би пострадал повече, и дори самият аз бих понесъл точно такова наказание.

Пониетс безнадеждно промърмори:

— Ваше Височество, ще ми бъде ли разрешено да поговоря с пленника?

— Асконийският закон — студено отговори Великият Майстор, — не допуска никакви отношения с осъдените престъпници.

В дъното на душата си Пониетс се прекръсти.

— Ваше Височество, аз ви моля да окажете милосърдие на човешката душа в този час, когато тя трябва да напусне земната си обвивка. Той е бил лишен от духовна благословия през цялото това време, когато животът му се е намирал в опасност. Дори сега той може да се пресели в друг свят неподготвен от всевишния Дух, който управлява своя свят.

Бавно и презрително Великият Майстор попита:

— Вие сте Утешител на Душите?

Пониетс смирено отпусна глава.

— Така са ме учили в Духовната Семинария. В огромната пустота на космоса ние, странствуващите търговци, имаме нужда от такива хора като мен самия, които се грижат за духовната страна на този живот, изпълнен с комерция и гонитба след мирските блага.

Първенецът на Аскон замислено прехапа долната си устна.

— Всеки човек трябва да готви своята душа за пътя към духовете-предци. Но никога преди не съм мислил, че търговците са вярващи.

3.

Ескел Горов се размърда на кревата си и открехна едно око, чувайки как се отваря тежката стоманена врата. Горов извика и скочи на крака.

— Пониетс! Все пак те изпратиха?

— Чиста случайност — с горчивина в гласа отговори Пониетс, — а може би дело на персоналния ми зъл гений. Точка първа: ти си попаднал в бъркотия на Аскон. Точка втора: моят търговски маршрут, известен на Комитета по Търговията минаваше на петдесет парсека от тази система точно по времето на точка първа. Точка трета: ние сме работили заедно и преди, и Комитетът знае това. Кажи, нима е възможно след всичко това да се говори за някаква случайност? Според мен, отговорът е ясен от само себе си. Да, може.

— Бъди внимателен — нервно каза Горов. — Може би ни подслушват. Носиш ли Изкривител на Полето?

Пониетс тръсна ръката си, на която висеше красива гривна, и Горов се успокои.

Пониетс се огледа. Килията беше голяма и празна. В нея не миришеше на нищо лошо.

— Не е лошо — каза той. — Тук не ти досаждат особено.

Горов нетърпеливо махна с ръка.

— Как успя да стигнеш до мен? Седя тука съвършено сам вече две седмици.

— От самия ден на пристиигането ми, нали? Слушай, струва ми се, че нашето старче, което тук управлява планетата, си има слабости. Той не обича празните разговори, затова аз рискувах, и изглежда спечелих. Намирам се тук в качеството на твой духовен наставник. Той е набожен човек и в него има нещо такова. Той няма да се замисли да ти пререже гърлото, ако това е необходимо, но не иска да излага на опасност твоята безсмъртна и проблематична душа. Типичен пример от емпиричната психология. Търговецът трябва да знае по малко от всичко.

Горов сардонически се усмихна.

— А ти също си учил в духовно училище. Ти си славен момък, Пониетс. Радвам се, че изпратиха теб. Но Великият Майстор надали се тревожи толкова силно за моята душа. Не спомена ли той нещо за откуп?

Очите на търговеца се присвиха.

— Той едва намекна, и аплашваше с газова камера. Аз не исках нито дза рискувам, нито да бързам. Това можеше да бъде капан. Значи това е обикновено изнудване, така ли? И какво иска той?

— Злато.

— Злато?

Пониетс се намръщи.

— Самият метал? Защо?

— Това е техният начин на заплащане.

— И откъде да взема злато?

— Откъдето искаш. Това е важно. Докато Великят Майстор чувствува миризмата на злато, аз съм в безопасност. Обещай му да намериш колкото му трябва. След това се върни на Основанието, ако това стане необходимо, и няма да намериш повече метал никъде. Когато ме освободят, ще ме изпратят до границите на системата и там ще се разделим.

— И после ти ще се върнеш обратно и ще пробваш пак?

— Задачата ми се състои в това да продам атомни прибори на Аскон.

— Ще те хванат, преди да прелетиш в космоса и един парсек. И ти също знаеш това.

— Не го зная — отговори Горов. — А и да го знаех, това нямаше да промени нищо.

— Втория път просто ще те убият.

Горов сви рамене.

— След като ще трябва да говоря с Великия Майстор, — каза Пониетс — искам да знам цялата история. Досега действувах на сляпо. Някои мои твърдения едва не го доведоха да припадък.

— Всичко е много просто — отговори Горов. — Единственият начин да бъде подсигурена безопасността на Основанието тук, на Периферията, е да бъде създадена контролирана от религията комерческа империя. Все още сме твърде слаби, за да осъществяваме политически контрол. Всичко, което можем, е да имаме власт над Четирите кралства.

Пониетс кимна.

— Разбирам. И всяка звездна система, която отказва да купува нашите атомни прибори, не може да бъде съответно контролирана чрез религията…

— И става, следователно, гнездо на независимост и враждебност. Правилно.

— Какво пък. Всичко това е теория. Но защо все пак не може да им се продава? Някаква своя вяра ли имат? Великият Майстор спомена нещо от този род.

— Религията при тях е приела формата на преклонение пред предците. Традициите им говорят за жестокото минало, от което те са били спасени от простите и добродетелни герои от по-старите поколения. Става дума за промените от анархическия период преди сто години, когато последните войски на бившата Империя са били изгонени оттук и на тяхно място е било създадено съвременното правителство. Науката и особено атомната енергия са станали за тях символ на стария имперски режим, за който те си спомнят единствено с ужас.

— Така ли? Но те имат прекрасни компактни звездолети, които ме намериха на два парсека от системата. Според мен тук мирише на атомна енергия.

Горов сви рамене.

— Тези кораби без всякакво съмнение са обикновени тралери на старата Империя. Може би са на атомно задвижване. Това, което имат, те го пазят. Работата е там, че те не искат нищо да придобият, и вътрешната им икономика никъде не използува атомната енергия. Ето това трябва да го променим.

— И как смятате да го направите?

— Като сломя съпротивата им поне за нещичко. Простичко казано, ако успея да продам на някой дворянин дори джобно ножче със сгъваемо острие, в неговите интереси ще бъде да излезе закон, според който той има право да го използува. Разбирам, че звучи глупаво, но е абсолютно правилно от гледна точка на психологията. Да направиш нужната продажба в необходимия момент значи да създадеш проатомна партия в правителството.

— И с тази цел са изпратили теб, докато аз бях нужен само за да внеса откупа и да изчезна, докато ти продължаваш опитите си? Според мен това се нарича да не виждаш по-далече от носа си.

— Какво имаш предвид? — внимателно попита Горов.

— Слушай.

Пониетс внезапно почувствува, че е уморен.

— Ти си дипломат, а не търговец, и колкото и да се наричаш търговец, от това няма да станеш такъв. С това трябва да се заеме някой, който с това се е занимавал цял живот, а аз седя тук с пълен товар стоки, и скоро ще банкрутирам, понеже няма на кого да ги продам.

— Ти какво, смяташ да рискуваш живота си заради чуждата работа ли? — измъчено се усмихна Горов.

— Искаш да ми внушиш — отговори Пониетс, — че го правя от патриотизъм, а търговците са напълно лишени от такова чувство.

— Напълно правилно. Пионерите винаги са лишени от такова чувство.

— Е, добре, няма да споря. Разбира се, нямам намерение да се мотая по целия космос, за да спася Основанието. И през ум не ми минама. Но аз търгувам, за да правя пари, а тук ми се предоставя шанс. Ако това освен другото ще помогне и на Основанието — чудесно. А аз съм рискувал живота си при още по-малки шансове, отколкото сега.

Пониетс се надигна и Горов стана заедно с него.

— Какво смяташ да правиш?

Търговецът се усмихна.

— Засега нямам понятие. Но ако работата е само в това, да се продаде нещо, аз съм за. Като правило, аз не съм алчен, но имам свои принципи. И досега нито веднъж не съм попадал на своята стока.

Вратата на камерата се отвори почти веднага, щом той почука, и двамата стражи го поведоха между себе си.

4.

— Показателно изказване! — намръщено каза Великият Майстор.

Той седеше, целият загърнат в кожи, тънката му ръка стискаше желязната тояга, която той използуваше като бастун.

— И злато, Ваше Височество.

— И злато — небрежно се съгласи Великият Майстор.

Пониетс постави пред себе си кутията и я отвори с цялата увереност, на която беше способен. Той се чувствуваше самотен пред общата враждебност, както когато летеше за първа година. Полукръгът брадати Съветници, които го заобикаляха, го гледаше с пълно неодобрение. Сред тях беше Ферл, фаворит със слабо лице, който седеше от дясната страна на Великия Майстор и гледаше Пониетс с открита враждебност. Пониетс го беше срещал веднъж и веднага го набеляза като свой пръв враг, и съответно първа жертва.

Зад вратите на залата една малка армия очакваше събитията. Пониетс беше твърде ефективно изолиран от своя звездолет, той нямаше никакво оръжие, ако не броим опитите за подкуп, а Горов си оставаше заложник.

Той направи последните съединения на тромавото чудовище, което му струваше седмица напрегнат труд, и за кой ли път горещо се помоли оловният кварц да задържи напрежението.

— Какво е това? — попита Великият Майстор.

— Това е — отговори Пониетс, като отстъпи назад — малък прибор, който сглобих със собствените си ръце.

— Това и така е ясно, но мен ме интересува съвършено друго. Това един от вашите зли вълшебни отвратителни прибори ли е?

— Той работи с атомна енергия, — тържествено си призна Пониетс, — но на никого от вас няма да му се наложи дори да се докосне до него. Аз ще направя всичко сам, и ако този прибор е проклет, то нека грехът падне върху моята душа.

Великият Майстор със заплашителен жест протегна желязната си тояга към прибора, и устните му бързо и безмълвно се раздвижиха в очистителна молитва. Слаболицият Съветник, седнал отдясно, наклони рижите си мустаци към неговото ухо и зашепна нещо. Първенецът на Аскон нетърпеливо се отдръпна.

— И каква връзката между вашия прибор на злото и златото, с което смятате да откупите своя земляк?

— С помощта на този прибор — отговори Пониетс, като постави ръка на централната камера и меко поглади разкривените й страни, — аз мога да превърна желязото, което ми дадете, в злато от най-чиста проба. Това е единственият прибор, известен на човека, който превръща желязото, уродливото желязо, Ваше височество, с което е обковано и креслото, на което седите, и стените на това здание в блестящо, тежко, жълто злато.

Пониетс чувствуваше, че е намерил правилния път. Думите му, както винаги, когато продаваше нещо, течаха леко, спокойно, уверено. Макар че Великия Майстор по-скоро го интеересуваше съдържанието, а не формата.

— Виж ти! Трансмутация? Вече сме срещали глупаци, които твърдяха, че могат да направят това. Те заплатиха скъпо за своето светотатство.

— И преуспяха ли?

— Не.

Върху лицето на Великия Майстор се отрази студено изумление.

— Успехът в производството на злато би бил престъпление, което щеше да бъде изкупено от резултата. Но престъпният опит, ако при това е и неудачен, се наказва със смърт. Ето, опитайте се да направите нещо с жезъла ми.

И той удари с тоягата си по пода.

— Ваше Височество ще трябва да ме извини. Моят прибор е само един малък модел, направен от самия мен, а вашият жезъл е твърде голям.

Мъничките святкащи очи на Великия Майстор обиколиха стаята и спряха.

— Рандал, вашите ордени. По-бързо, ако се наложи, ще ви ги върна двойно.

Ордените обиколиха кръга от ръка на ръка. Великият Майстор замислено ги претегли на ръка.

— Дръжте — каза той и ги хвърли на пода.

Пониетс се наведе да ги вземе. Той с труд отвори цлиндричната камера, и запремигва от напрежение, стараейки се акуратно и точно да постави ордените в центъра на анодния екран. После можеше и да не се наложи да внимава толкова, но сега не трябваше да стане провал.

Трансмутационният апарат злорадо пращя цели десет минути, и в стаята постепенно се появи миризма на озон. Асконийците, мърморейки, се отдръпнаха назад, и отново Ферл настойчиво прошепна нещо на ухото на началника си. Изразът на лицето на Великия Майстор беше каменен. Той не помръдна.

И четките бяха златни.

Пониетс с поклон ги протегна на Великия Майстор и прошепна „Ваше Височество“, но старецът се поколеба, след което даде знак търговецът засега да ги задържи. Той се загледа в апарата.

Пониетс бързо каза:

— Господа, това е злато. Злато от първото до последното парченце. Ако не вярвате, можете да го подложите на какъв да е физически или химически опит. Невъзможно е да бъде отличено от обикновеното злато, което се намира в земята. И може да бъде направено от всякакво желязо. Ръждата също няма да попречи, също и умерени добавки от други метали…

Но Пониетс говореше само за да запълни някак всеобщото мълчание. Ордените висяха от ръката му и златото говореше за себе си само.

Великият Майстор накрая бавно протегна ръка и тогава се номеси теснолицият Ферл.

— Ваше Височество, това злато е от отровен извор.

Пониетс възрази.

— Розата може да израсте от калта, Ваше Височество. Когато Вие търгувате със съседите си, вие купувате от тях най-разнообразни стоки, без да питате, откъде те са ги взели: от прекрасните машини, благословени от вашите добри предци, или от някакви космически търговци-негодници. Защо да разговаряме, нали ви предлагам не прибора, а златото.

— Ваше Височество, — каза Ферл, — вие не отговаряте за чуждоземци, чиито постъпки не одобрявате и за които нищо не знаете. Но да се съгласите да приемете това псевдозлато, което беше греховно направено от желязо във ваше присъствие, пред вашите очи и с вашето одобрение — това значи да оскърбите живите души на нашите свети предци.

— И все пак златото — това е злато, — със съмнение отговори Великият Майстор, — и то ни е дадено свише, за да разменяме нищожната личност за чист и благороден метал. Ферл, според мен вие сте прекалено строг.

Но той отдръпна ръката си.

Пониетс веднага се намеси.

— Вие сте самата мъдрост, Ваше Височество. Да се отдалечиш мъничко от закона и да направиш такъв невинен обмен не значи нищо, и благородните свети души на вашите предци ще останат не само спокойни, но и доволни. Та нали само вие можете да направите блестящ златен орнамент, от който те ще бъдат само доволни. И нали ако златото можеше да бъде зло само по себе си, ако това изобщо беше възможно, това зло не би могло да остане, ако вие употребите метала за такава благородна цел, като успокоението на душите на вашите предци.

— Кълна се в костите на дядо си! — разпалено възкликна Великият Майстор. На лицето му се отрази явно удивление, а устните му се разтвориха в усмивка.

— Ферл, какво ще кажете за този млад човек? Аргументът му е неоспорим. Така неоспорим, както и свещените слова на моите предци.

— Изглежда, че е така — мрачно отговори Ферл. — Разбира се, ако тази неоспоримост не е поредната хитроумна уловка на Злия Дух.

— Ще стигна дори по-далече — внезапно каза Пониетс. — Смятайте това злато за обикновен залог. Положете го на олтарите на своите предци, като приношение, и ме задръжте за тридесет дни. Ако до края на този срок няма никакво неудоволствие от тяхна страна, ако не станат никакви нещастия, това, разбира се, ще бъде доказателство, че те приемат това приношение. Нима може да се предложи повече?

И когато Великият Майстор се надигна, за да огледа своите придворни и да види кой не е съгласен, той не забеляза нито сянка от съмнение по лицата им. Дори Ферл подъвка висящия си мустак и късо кимна.

Пониетс се усмихна и помисли за ползата от религиозното си образование.

5.

Преди да успее да организира среща с Ферл, мина още една седмица. Пониетс чувствуваше напрежение, но вече беше успял да привикне към усещането за физическа безпомощност. Наложи му се да напусне пределите на града под стража. Под стража се намираше и във вилата на Ферл. Не му оставаше нищо друго, освен да се примирява с това и дори да не се оглежда през рамо.

В домашна обстановка Ферл изглеждаше и по-висок и по-млад, отколкото тогава в полукръга на Старейшините. В домашните се дрехи той изобщо не приличаше на Старейшина.

— Вие сте странен човек — рязко каза той.

Очите му бяха полузатворени и клепачите леко трепереха.

— През последната седмица и особено през последните два часа вие говорите само за това, че ми е необходимо злато. Това е безполезен труд, тъй като на кого то не е нужно? Нека да придвижим разговора по-нататък.

— Това не е просто злато — предвидливо каза Пониетс. — Не е просто злато, не е някоя и друга монетка. Ние говорим сега за това, което стои зад това.

— Какво може да стои зад златото? — каза Ферл с изкривени в насмешка устни. — Не смятате ли вие да направите пред мен още една тромава демонстрация?

— Тромава?

Пониетс леко се намръщи.

— Безусловно.

Ферл скръсти ръце на гърдите си и замислено поглади брадичката си.

— Не ви осъждам. Вие направихте всичко тромаво с определена цел, сигурен съм в това. И, разбира се, щях да предупредя Негово височество за това, ако знаех причината. Та нали ако бях на ваше място, аз щях да направя това злато на кораба си, а след това да го предложа срещу пленника, без да предизвиквам толкова съмнения и спорове, колкото възникнаха в резултат на вашата демонстрация.

— Вярно е, — съгласи се Пониетс, — но тъй като на своето място съм аз, се реших на тази стъпка, за да привлеча вниманието ви.

— Така ли? Само затова?

Ферл не се и опита да скрие презрителното си удивление.

— И очистителния срок от тридесет дни също ли го предложихте, за да получите нещо по-съществено от моето внимание? Ами ако се изясни, че златото не е чисто?

Пониетс също си позволи в отговор една мрачна шега.

— Когато пробата му ще я оценяват хора, заинтересовани в това то да бъде чисто?

Ферл вдигна поглед и се втренчи в търговеца. Той изглеждаше едновременно удивен и удовлетворен.

— Разумно. А сега кажете, за какво ви е нужно да привлечете моето внимание.

— Моля. За краткото време, което прекарах тук, аз обърнах внимание на разни полезни сведения, които се касаят до вас и ме интересуват. Например: вие сте млад, твърде млад за Съветник, и произхождате от сравнително младо дворянско семейство.

— Не ви ли харесва произходът ми?

— Опазил ме бог. Вашите предци са велики и свещени, никой не смее да го отрича. Но има хора, които твърдят, че вие не сте член на някое от Петте Племена.

Ферл се облегна в креслото.

— Оказвайки уважение на всички, които са такива, — той не скриваше заплахата в гласа си — мога да кажа, че Петте Племена имат бедно семе и рядка кръв. Останали са живи не повече от петдесет членове на Племената.

— И все пак има хора, които твърдят, че Велик Майстор, предводител на нацията, не може да бъде човек от друг произход. И се говори също, че толкова млад и толкова бързо станал фаворит на Великия Майстор човек не може да няма могъщи врагове сред крупните държавни дейци. Негово Височество старее, и протекцията му ще свърши с неговата смърт, а тогава вашият враг несъмнено ще стане този човек, който ще тълкувa словaтa нa Духa.

— За чужденец вие сте успели да чуете прекалено много — рязко каза Ферл. — Такива уши се отсичат.

— Това никога не е късно да се направи.

— Нека теглим чертата — нетърпеливо каза Ферл и се размърда в креслото си. — Вие смятате да ми предложите власт и богатство, ако се съглася с вашите прибори на злото, които се намират на звездолета. Така ли е?

— Да допуснем, че е така. Какво можете да възразите? Да приведете обичайните си възражения за доброто и злото?

Ферл поклати глава.

— Съвсем не. Вашето мнение за нас е основано на езическия агностицизъм, но и аз не съм роб на нашата митология, макар че може така да изглежда. Аз съм човек образован, сър, и, надявам се, просветен. Пълната дълбочина на нашите религиозни обичаи — по-скоро в ритуален, отколкото в етически смисъл — е предназначена предимно за народните маси.

— Какви са тогава вашите възражения — меко настоя Пониетс.

— Именно в това. В масите. Лично аз може би бих искал да сключа с вас съглашение, но за да извлича човек полза от вашите малки прибори, той трябва да ги използува. Как мога да стана богат и уважаван, ако ми се наложи да използувам… е, например обикновения бръснач в най-строга тайна и треперейки, че ще бъда разкрит? Дори ако съм гладко обръснат, как това ще ми помогне да стана богат? И как да избягна смъртта в газовата камера или разкъсването на парчета от тълпата, ако ме хванат да се бръсна?

Пониетс сви рамене.

— Вие сте прав. Като лекарство мога да ви предложа само да образовате вашия народ, за да започне той да използува атомната енергия за своя собствена полза и ваша изгода. Не отричам, работата ще бъде титанична, но ще се изкупи с лихвата. Но това е ваша лична работа и в настоящия момент говоря за съвсем друго. Защото аз не смятам да ви предлагам нито бръсначи, нито ножове, нито механичен боклукопровод.

— Какво тогава смятате да ми предложите?

— Злато. Просто злато. Вие можете да получите прибора, който аз демонстрирах миналата седмица.

Ферл целият се напрегна и кожата на челото му се сви, образувайки бръчки.

— Трансмутационния апарат?

— Да. Запасът от вашето злато ще се равняа на запаса от вашето желязо. Според мен това ще удовлетвори всички ваши нужди. Това ще удовлетвори дори самия Велик Майстор, въпреки вашата младост и всичките ви врагове. И това е безопасно.

— По какъв начин?

— Трябва да работите тайно от всички, което току-що ми казахте. Можете да скриете апарата в най-дълбоките тъмници на най-високите си крепости, в най-отдалеченото си имение, и той пак ще ви направи неизмеримо богат. Вие купвате златото, а не прибора, и на него не пише откъде се е взело, защото по никакъв начин не може да бъде отличено от истинското.

— А кой ще работи с този прибор?

— Вие. Ще ви покажа как става, и след пет минути вие ще се справяте не по-зле от мен.

— А цената?

— Какво пък — много внимателно започна Пониетс. — Аз искам своята цена и та не е малка. В края на краищата аз живея от търговията. Да кажем… това е много ценна машина… вие ще ми дадете еквивалента на един кубически фут злато в чисто желязо.

Ферл се разсмя и Пониетс се изчерви.

— Искам да добавя, сър — добави той натегнато, — че можете да получите парите си обратно в течение на два часа.

— Точно така, и след час вие вече няма да сте тук, а приборът ще престане да работи. Нужна ми е гаранция.

— Давам ви думата си.

— Това е чудесна гаранция, — Ферл се поклони иронично — но вашето присъствие ще ме уреди още по-добре. Мога да ви дам думата си, че ще ви платя една седмица след покупката, ако приборът работи.

— Невъзможно е.

— Невъзможно ли? Та вие сте заслужили смъртно наказание само с предложението да ми продадете нещо. Вие, разбира се, можете да се откажете от сделката, но имате само един избор: приборът или газовата камера утре сутринта. Обещавам ви.

Лицето на Пониетс остана неподвижно, но в очите му проблесна някаква искрица.

— Вие нечестно използувате положението си — каза той. — Поне ще потвърдите ли обещанието си писмено?

— И да стана също престъпник? Не, сър!

Ферл се усмихна с широка удовлетворена усмивка.

— Не, сър! От нас двамата само един е глупак!

С тих глас търговецът каза:

— Съгласен съм.

6.

Горов беше освободен на тридесетия ден и на негово място легнаха петстотин фунта най-чисто злато. И заедно с него освободиха неговия звездолет, който гарантирано не беше пипан от никого и беше престоял цялото това време заключен.

След това малките звездолети ги изпратиха до границите на системата, съвсем както преди ги изпращаха до планетата.

Пониетс наблюдаваше мъничката, блестяща на слънцето точка, която беше корабът на Горов, и слушаше ясния му далечен глас по предавателя.

— Не е това, което е нужно, Пониетс — говореше той. — Трансмутационният апарат няма да свърши работа. Впрочем, откъде го взе?

— Отникъде — търпеливо отговори Пониетс. — Сглобих го от детайлите на хранително-ирадиационната камера. Пък и в него няма нищо добро. Разходът на енергия е забранен в големи размери, иначе Основанието нямаше да търчи по цялата Галактика за тежки метали, а щеше да използува трансмутацията. Това е един от тези обикновени трикове, които знае всеки търговец, само дето никога не ми се беше налагало да превръщам желязо в злато. Но това впечатлява, и апаратът работи… временно.

— Добре. Но все пак този трик не ми върши работа.

— Аз те измъкнах оттук.

— Това също няма отношение към въпроса. Особено ако се има предвид, че аз се връщам веднага щом се избавим от този конвой.

— Защо?

— Ти сам си обяснил това на познатия си Старейшина.

Гласът на Горов се пресекна.

— Когато ти си продавал апарата, си се аргументирал с това, че това е средство за постигане на цели и само по себе си няма никаква цена, че твоят Старейшина купува злато, а не прибор. Това е било великолепно от психологическа гледна точка, но…

— Но? — вежливо и спокойно повтори Пониетс.

Гласът от високоговорителя звучеше по-развълнувано.

— Но ние искаме да им продадем прибор, който би имал цена сам по себе си, което те ще поискат да използуват открито, което ще ги накара да използуват атомната енергия за собствена полза.

— Разбирам всичко това — меко отговори Пониетс. — Ти вече си ми го обяснявал веднъж. Но помисли сам какво ще последва след моята продажба. Докато трансмутаторът работи, Ферл ще сече златни монети, а той ще работи достатъчно дълго, за да мине той на следващите избори. Великият Майстор не е вечен.

— Разчиташ на съзнателността му ли? — студено попита Горов.

— Не… на разумната заинтересованост. Трансмутаторът ще му помогне да стане Велик Майстор, други прибори…

— Не! Не! Ти бъркаш причината със следствието. Ще му помогне не трансмутаторът, а доброто добропорядъчно злато. Набивам ти това в главата вече половин час.

Пониетс се усмихна и седна по-удобно. Изглежда, стига. Няма нужда да дразни повече бедния момък. Гласът на Горов и така вече звучеше доста раздразнено.

— Не забравяй другото, Горов — каза търговецът. — Още не съм свършил. Работата е и в другите апарати.

Настъпи кратко мълчание. След това гласът на Горов внимателно попита:

— Какви други апарати?

Пониетс автоматично посочи с ръка.

— Виждаш ли този ескорт?

— Виждам — късо отговори Горов. — Разкажи ми за приборите.

— Ще ти разкажа, ако не ме прекъсваш. Този ескорт се състои от лични звездолети на Ферл. Той измоли това за нас от Великия Майстор.

— И какво от това?

— Как мислиш, накъде ни ескортират те? В личните му рудници на една крайна планета на Аскон, ето къде. Слушай!

Пониетс неочаквано се разбушува.

— Казах ти от самото начало, че смятам да правя пари, а не да спасявам разни светове. Чудесно. Продадох трансмутатора на безценица. Не получих за него нищо, освен риска да попадна в газовата камера, а това трудно може да се нарече голяма печалба.

— Да се върнем на рудниците, Пониетс. Какво общо имат те тук?

— Как така какво? Смятам да спечеля. Ще натоварим олово, Горов. Ще напълня трюмовете си докрай, пък и в твоя звездолет ще влезе нещичко. Ще се спуснем на планетата с Ферл, а ти, старче, по-добре ме прикривай с всичките си оръдия — ами ако Ферл се окаже не толкова благороден, колкото иска да изглежда? От оловото и ще спечеля. Платиха ми с него.

— За трансмутатора?

— За целия ми товар атомни прибори, двойна цена, плюс комисионните.

Той вдигна рамене в едва ли не извиняващ се жест.

— Признавам си, че малко ги поизлъгах, но трябваше и аз да спечеля нещо, ти как мислиш?

Горов явно нямаше какво да каже. Накрая произнесе със слаб глас:

— Не би ли ми обяснил?

— Какво тук има да се обяснява? Това е очевидно, Горов. Този умник реши, че ме е хванал в капан, понеже неговата дума значи за Великия Майстор много повече от моята. Той взе трансмутатора. По законите на Аскон това е най-страшно престъпление. Но той винаги можеше да каже, че просто е искал да ме разобличи и е взел апарата от чисто патриотични съображения, за да ме обяви после за продавач на забранени стоки.

— Това е очевидно.

— Правилно, но тук работата съвсем не се състоеше в моята дума срещу неговата. Виждаш ли, Ферл никога дори не е и подозирал, че на света съществува такава подробност като портативния киномагнетофон.

Горов внезапно се разсмя.

— Именно — каза Пониетс, — той ме излъга. Всички карти бяха в ръцете му. Но когато аз като бито куче инсталирах трансмутатора, включих към него магнетофона и го извадих на следващия ден. В ръцете ми се оказа прекрасен запис на неговата светая светих и на самия него, бедния Ферл, управляващ прибора и кудукудякащ над първото получено злато като кокошка над яйце.

— И ти му показа записа?

— След два дена. Бедният, той никога не беше виждал тримерни цветни образи през целия си живот. Той твърди, че не е суеверен, но ако ти кажа, че някога съм видял човек така изплашен като него, наречи ме лъжец. Когато му казах, че съм свързал магнетофона си към централния площад на града, и че той ще се включи точно по обяд, когато там ще бъдат милиони фанатични асконийци, готови съответно да го разкъсат на парчета, Ферл се оказа на колене точно след половин секунда. Той беше готов да сключи с мен всякаква сделка.

— А ти? — личеше си, че Горов едва се сдържа да не се разсмее. — Имам предвид, наистина ли си го включил към градския площад?

— Не, но това няма значение. Сделката я сключихме. Той купи всичките ми прибори, а аз получих разрешение да изнеса толкова олово, колкото мога да отнеса. В този момент той вярваше, че аз мога всичко. Договорът е в писмен вид и аз ще ти дам копие, когато се спусна с него на планетата. Просто от предпазливост.

— Но ти си оскърбил неговото самочувствие — каза Горов. — Ще иска ли той да използува нашите прибори?

— Защо не? Това е за него единственият начин да покрие всичките си разходи, а ако и спечели от това, ще забрави своята гордост. И той ще бъде следващият Велик Майстор, а по-подходящ за нас човек е невъзможно да се намери.

— Да. — каза Горов. — Това беше удачна сделка. Но ти използуваш не съвсем честни прийоми при вършенето на работата си. Нищо чудно, че са те изгонили от семинарията. Нямаш ли никакво чувство за морал?

— А какви бяха моите шансове? — с безразличен глас отговори Пониетс. — Освен това ти знаеш какво е казал Салвор Хардин за морала.