Фондацията

1

Всички цитати от Енциклопедия Галактика тук са взети от 116-то издание, публикувано през 1020 г. от Ерата на Фондацията от Енциклопедия Галактика Пъблишинг Кьмпани, Терминус, с разрешение на издателите. Б. а.

Казваше се Гаал Дорник и беше просто едно селско момче, което никога дотогава не бе виждало Трантор. Поне не в действителност. Беше го виждал много пъти на хипервидео и понякога по триизмерните предавания на новини по случай коронация на императора или откриване на сесия на Галактичния съвет. Макар да бе прекарал целия си живот на Синакс, която се въртеше около една звезда в покрайнините на Синьото течение, както виждате, той не бе изолиран от цивилизацията. По онова време никой район на Галактиката не беше изолиран.

Тогава в Галактиката имаше двадесет и пет милиона населени планети и всичките бяха верни на Империята, чието седалище беше Трантор. Бе последният половин век, за който можеше да се твърди това.

За Гаал пътуването беше връх в младежкия му живот на учен. Бе летял и преди в Космоса, така че като пътешествие преходът имаше малко значение за него. Разбира се, преди бе летял само до единствения спътник на Синакс, за да събере данни за механизмите на отклонение на метеорите, необходими му за неговата дисертация, но пътуването в Космоса е едно и също независимо дали човек прелита половин милион мили [Разстоянията при космически полети се дават в мили по подобие на морската терминология. Б. пр.] или също толкова светлинни години.

Беше се постегнал за скока през хиперпространството, явление, с което човек не се сблъсква при обикновено междупланетно пътуване. Скокът оставаше и вероятно винаги щеше да остане единственият практичен метод за полети между звездите. Пътуването през обикновеното космическо пространство не можеше да става по-бързо от скоростта на светлината (научно познание, което е сред малкото неща, известни още от забравеното утро на човешката история), а това би означавало да се лети години дори между най-близките населени системи. През хиперпространството, онази невъобразима зона, която не е нито пространство, нито време, нито енергия, нито материя, нито нещо, нито нищо, човек може да прекоси Галактиката в интервала между два съседни мига.

Гаал чакаше първия от тези скокове с леко опасение, свило се кротко в стомаха му, а всъщност първият скок завърши само с лек тласък и слабо вътрешно потръпване, което свърши миг преди да е сигурен, че го е усетил. Това беше всичко.

После остана само корабът — голям и блестящ; безличен продукт на 12000 години напредък в Империята; и той самият — с доктората си по математика, защитен наскоро, и с покана от великия Хари Селдън да отиде на Трантор и да се присъедини към огромния и в известна степен загадъчен „Проект Селдън“.

След разочарованието от скока Гаал очакваше да зърне за първи път Трантор. Непрекъснато наобикаляше зрителната зала. В предварително оповестени часове стоманените капаци се вдигаха и той винаги биваше там, гледаше суровия блясък на звездите, наслаждаваше се на невероятния мъглив рояк на звезден куп, наподобяващ гигантско струпване на светулки, спрени посред полета им и обездвижени завинаги. Един път видя студения синкавобял дим на газообразна мъглявина с леден отблясък на около пет светлинни години от кораба, която след два часа и още един скок изчезна.

Най-напред зърна слънцето на Трантор като ярко бяло петно, едва ли не загубено сред милиарди подобни нему, позна го само защото му го посочи информаторът на кораба. Тук, в центъра на Галактиката, звездите бяха нагъсто. Но след всеки скок слънцето засияваше все по-силно, давеше другите, правеше ги бледи и размити.

През помещението мина един от офицерите и каза:

— През останалата част от полета зрителната зала ще бъде затворена. Пригответе се за кацане.

Гаал го последва, хвана го за ръкава на бялата униформа с герба „Кораб и слънце“ на Империята.

— Не е ли възможно да ме оставите тук? Иска ми се да видя Трантор.

Офицерът се усмихна и Гаал се изчерви леко. Досети се, че говори с провинциален акцент.

— Ще кацнем на Трантор утре сутрин — обясни офицерът.

— Имам предвид да го видя от Космоса.

— Е, съжалявам, момчето ми. Ако това беше космическа яхта, можеше да се уреди нещо. Но ние се спускаме надолу откъм страната на Слънцето. Няма да ти е приятно едновременно да ослепееш, да бъдеш обгорен и радиационно облъчен, нали?

Гаал си тръгна. Офицерът подвикна след него.

— Всъщност от Трантор ще се вижда само едно сиво размазано петно, момче. Защо, след като кацнем на Трантор, не направиш обиколка в околопланетното пространство? Евтино е.

— Благодаря ви много — отвърна Гаал, като погледна назад.

Беше детинщина да се чувства разочарован, но детинщината е природно присъща не само на детето, но и на възрастния, а в гърлото на Гаал беше заседнала буца. Никога не бе виждал Трантор, разстлал се с цялата си невероятност, и не бе очаквал, че ще се наложи още да почака.

2

Корабът кацна сред концерт от шумове. Дочуваше се далечното свистене на атмосферата, която се разцепваше и се плъзгаше по метала на кораба. Разнасяше се равномерното бръмчене на охладителите, които се бореха с горещината от триенето, и бавното ръмжене на убиващите скоростта двигатели. Надигаше се човешка глъч от мъжете и жените, които се събираха в изходните помещения, и стърженето на макарите, вдигащи багажи, поща и товари към надлъжната ос на кораба, откъдето по-късно щяха да ги преместят на разтоварната платформа.

Гаал усети лекото разтърсване, което означаваше, че корабът вече не се движи самостоятелно. От часове корабната гравитация постепенно отстъпваше място на притеглянето на планетата. Хиляди пътници бяха седели търпеливо в изходните помещения, които леко се полюляваха върху поддаващи силови полета, за да съобразят ориентацията си с променящата се посока на гравитационните сили. Сега те пълзяха надолу по извиващите се рампи към големите зейнали шлюзове.

Багажът на Гаал беше малко. Постоя пред едно бюро, докато набързо и опитно го разтвориха и затвориха. Провериха визата му и я подпечатаха. Той не обърна никакво внимание.

Това беше Трантор! Тук въздухът изглеждаше малко по-плътен, притеглянето малко по-силно, отколкото на родната му планета Синакс, но щеше да свикне. Питаше се дали щеше да свикне с необятността.

Сградата за пристигащите пътници беше огромна. Покривът почти се губеше във висините. Гаал можеше едва ли не да си представи, че под него се образуват’облаци. Не виждаше насрещна стена; само хора, гишета и потъващ в замъглената линия на хоризонта под.

Мъжът на гишето отново му говореше. Гласът му звучеше раздразнено.

— Продължавайте нататък, Дорник — каза той. Трябваше да отвори визата и да погледне отново в нея, преди да си спомни името му.

— Къде… къде — заекна Гаал. Мъжът на гишето посочи с пръст.

— Такситата са надясно, при третия проход вляво.

Гаал тръгна и видя светещите криволици във въздуха, увиснали високо в празното пространство: „ТАКСИТА ЗА ВСЯКА ПОСОКА“.

Когато Гаал продължи, някаква личност се откъсна от анонимната тълпа и се приближи към гишето. Мъжът на гишето вдигна за малко поглед и кимна. Личността му отвърна също с кимване и последва младия имигрант.

Навреме настигна Гаал, за да чуе накъде се отправя.

Гаал се озова силно притиснат към някакъв парапет. Малкият надпис гласеше „Диспечер“. Човекът, за когото се отнасяше надписът, не вдигна поглед.

— Закъде? — попита той.

Гаал не беше сигурен, но дори няколкото секунди колебание означаваха, че зад него се образува опашка. Диспечерът вдигна поглед.

— Закъде?

Гаал нямаше много пари, но оставаше само тази нощ, а после щеше да е на работа. Опита се да се държи равнодушно.

— Моля, до някой добър хотел.

Не направи впечатление на диспечера.

— Те всичките са добри. Кажете някое име.

— Най-близкия, моля — отвърна отчаяно Гаал.

Диспечерът натисна едно копче. Върху пода се образува тънка ивица светлина, която се виеше сред други подобни. Те проблясваха и потъмняваха в различни цветове и форми. В ръцете на Гаал пъхнаха някакъв билет. Той светеше леко.

— Един и дванадесет — рече диспечерът. Гаал се забърка за монети.

— Къде да отида? — попита той.

— Следвайте светлината. Билетът ще свети, докато вървите в правилната посока.

Гаал се огледа и тръгна. Стотици хора вървяха по безкрайния под, следваха индивидуалните си ивици светлина, пресяваха се и се отсяваха през кръстовищата, за да стигнат до определените им места.

Неговата ивица свърши. Един мъж в блестяща нова ярка синьо-жълта униформа от незамърсяващо се пластотрико посегна към двата му куфара.

— Пряка линия до „Луксор“ — осведоми го той.

Човекът, който следеше Гаал, чу това. Чу също Гаал да казва „Много добре“ и го видя да влиза в тъпоносото превозно средство.

Таксито се издигана право нагоре. Гаал се взираше през облия прозрачен прозорец, чудеше се на усещането да се лети във въздуха в затворено пространство и неволно се вкопчи в облегалката на пилотското кресло. Огромната шир се сви и хората се превърнаха в безпорядъчно пъплещи мравки. Сцената се смали още повече и започва да се отдалечава назад. Пред тях имаше степа. Започваше високо във въздуха и се издигаше нагоре, а краят й не се виждаше. Беше цялата на дупки, които представляваха отверстия на тунели. Таксито на Гаал се приближи към един от тях и се пъхна в него. За миг Гаал безцелно се зачуди как пилотът успява да намери сред многото онзи, който му трябваше.

Цареше мрак и само някаква цветна сигнална светлина просветваше, за да разнообрази тъмнината. Въздухът бе изпълнен със свистене.

После Гаал се наведе напред като реакция от намаляващата скорост, таксито изскочи от тунела и отново се спусна към нивото на приземните етажи.

— Хотел „Луксор“ — съобщи ненужно пилотът. Помогна

на Гаал за багажа, с делови вид прие бакшиш от една десета кредит, взе един чакащ пътник и отново излетя.

През цялото време, откакто бе слязъл от кораба, Гаал не бе дори зърнал небето.

3

Гаал не беше сигурен дали слънцето свети, дори дали е ден или нощ. Срамуваше се да попита. Изглежда, цялата планета живееше под метален покрив. Храната, която току-що бе изял, бе наречена обед, но имаше много планети, които живееха по стандратно денонощие, без да се съобразяват с възможно неудобната смяна на деня и нощта. Периодите на вътрене на планетите бяха различни, а той не знаеше какъв е периодът на Трантор.

Отначало Гаал тръгна горящ от нетърпение подир надписите „Солариум“, но установи, че той представлява помещение за загаряне под изкуствени лъчи. Постоя малко време там, а после се върна в главното фоайе на „Луксор“.

— Къде мога да купя билет за екскурзия в околопланетното пространство? — попита той администратора.

— При мен.

— Кога ще започне?

— За малко я изпуснахте. Следващата е утре. Купете си билет сега и ние ще ви запазим място.

— О! — На другия ден щеше да е твърде късно. Утре трябваше да бъде в университета. — Няма ли наблюдателна кула… или нещо подобно? Искам да кажа, под открито небе.

— Разбира се! Ако искате, ще ви продам билет за нея. Позволете ми най-напред да проверя дали вали или не. — Той натисна една ръчка до себе си и зачете буквите, които плъзнаха по матовия екран. Гаал ги четеше заедно с него. — Времето е добро — каза администраторът. — Всъщност струва ми се, че сега е сухият сезон — добави той, за да поддържа разговора. — Аз лично не си правя труда да излизам навън. За последен път бях под открито небе преди три години. Един път като го видиш, е достатъчно… ето ви билета. Специалният асансьор е отзад. Пише „За кулата“. Трябва само да се качите в него.

Асансьорът беше от новия тип, който се завдижва чрез гравитационно отблъскване. Гаал влезе в него, последваха го и други. Операторът натисна едно копче. Когато притеглянето стана нула, за миг Гаал почувства, че увисва в пространството, после теглото му постепено започна да се възвръща, докато асансьорът ускоряваше движението си нагоре. Последва намаляване на скоростта и стъпалата му се отлепиха от пода. Подвикна, без да иска.

— Пъхнете краката си под релсата — посъветва го операторът. — Не прочетохте ли надписа?

Другите бяха постъпили точно така. Те му се усмихваха, докато той с отчаяни усилия се мъчеше напразно да пропълзи надолу по стената. Обувките им се притискаха с горната си част в хромираните релси, поставени успоредно една спрямо друга по пода на разстояние шестдесет сантиметра. Забеляза ги, когато влезе, но не им обърна внимание.

Тогава някаква ръка го хвана и го придърпа надолу.

Когато асансьорът спря, той задъхано благодари. Излезе на откритата тераса, обляна в бяло сияние, от което го заболяха очите. Мъжът, чиято ръка току-що му бе помогнала, вървеше веднага след него. Той му съобщи любезно:

— Има достатъчно места за сядане.

Гаал затвори уста; тя беше зинала.

— Изглежда, наистина е така — отвърна той. Автоматично се запъти към седалките, но спря. — Ако нямате нищо против, за миг ще отида до парапета. Искам… да поогледам.

Мъжът добросърдечно му махна с ръка да върви и Гаал се наведе над високия до рамената парапет, потопи се в цялата панорама.

Земята не се виждаше. Тя се губеше под все по-сложните структури, дело на човешка ръка. Нямаше друг хоризонт освен метални очертания на фона на небето, проснали се почти униформено сиви, и разбра, че е така по цялата суша на планетата. Не се забелязваше почти никакво движение — няколко спортни летателни апарата лениво плаваха в небето, но той знаеше, че цялото бурно движение на милиарди хора ставаше под металната кожа на този свят.

Не се виждаше нищо зелено; никаква пръст, нищо друго живо освен човека. Мина му през ума, че някъде в този свят се намира дворецът на императора, разположен сред неколкостотин квадратни километра естествена почва, озеленен с дървета, блеснал в багрите на дъгата от цветя. Той беше малък остров сред океан от стомана, но не се виждаше от мястото, където се намираше Гаал. Можеше да е на десет хиляди километра оттам. Гаал не знаеше.

Скоро ще трябва да направи своята екскурзия около планетата!

Той въздъхна шумно и най-после осъзна, че вече се намира на Трантор; на планетата, която беше център на Галактиката и утроба на човешката раса. Не видя никоя от слабостите му. Не забеляза да кацат кораби с храни. Не знаеше за вратната артерия, която съединяваше четиридесетте милиарда на Трантор с останалата Галактика. Съзнаваше само най-великото дело на човека; окончателното и почти надменно завладяване на един свят.

Отдръпна се малко замаян. Приятелят му от асансьора сочеше един стол до себе си и Гаал седна на него.

— Казвам се Джерил — усмихна се мъжът. — За първи път ли сте на Трантор?

— Да, мистър Джерил.

— Така си и помислих. Джерил е малкото ми име. Ако имате поетичен темперамент, Трантор ви очарова. Но транторианците никога не идват тук горе. Не им харесва. Изнервя ги.

— Изнервя!… Аз се казвам Гаал, между другото. Защо да ги изнервя? Великолепно е!

— Въпрос на субективно мнение, Гаал. Ако сте роден в килер и отрасъл в коридор, работите в килия и прекарвате отпуската си в претъпкан солариум, когато излезете на открито и над вас няма нищо друго освен небето, не е изключено да изпаднете в нервна криза. След като навършат пет години, децата ги извеждат тук веднъж годишно. Не зная дали има някаква полза. Всъщност те не излизат достатъчно на открито и първите няколко пъти пищят, докато изпаднат в истерия. Трябва да започват още щом ги отбият, да излизат веднъж седмично. Разбира се — продължи той, — това не е от значение. Какво ще стане, ако въобще не излизат? Там долу те са щастливи и управляват Империята. На каква височина мислите, че се намираме?

— На осемстотин метра? — рече Гаал и се запита дали това не звучи наивно.

— Не. Само на сто и петдесет метра.

— Какво? Но асансьорът вървя…

— Зная, но повечето време той само се издигаше към нивото на повърхността. На Трантор тунелите достигат на километър и половина надолу. Той е като айсберг. Девет десети от него не се виждат. По крайбрежието дори навлиза няколко километра под дъното на океана. Всъщност ние сме проникнали толкова надолу, че можем да използваме температурната разлика между повърхността и на дълбочина около три километра, за да си доставяме цялата ни необходима енергия. Знаехте ли го?

— Не, мислех, че използвате атомни генератори.

— Навремето ги използвахме. Но така е по-евтино.

— Мога да си представя.

— Какво мислите за всичко това? — За миг добронамереността на човека се изпари и се превърна в лукавство. Той придоби едва ли не потаен вид.

Гаал се повъртя на стола си.

— Великолепно — повтори той.

— В отпуска ли сте тук? Пътувате? Разглеждате забележителностите?

— Не съвсем. Винаги съм искал да посетя Трантор, но дойдох тук преди всичко да работя.

— Охо?

Гаал се почувства задължен да обясни по-подробно.

— Към проекта на доктор Селдън в Транторския университет.

— Гарвана Селдън?

— Ами не. Имам предвид Хари Селдън — психоисторика Селдън. Не познавам Гарвана Селдън.

— И аз имам предвид Хари. Наричат го Гарвана. Прякор, нали разбирате? Все предсказва бедствия.

— Така ли? — Гаал беше искрено удивен.

— Би трябвало да го знаете. — Джерил вече не се усмихваше. — Значи идвате да работите при него?

— Ами да. Аз съм математик. Защо предсказва бедствия? Какви бедствия?

— А вие какви мислите?

— Опасявам се, че нямам никакво понятие. Чел съм статиите, които доктор Селдън и неговата група публикуват. Те засягат теорията на математиката.

— Да, трудовете, които публикуват.

Гаал изпита досада.

— Струва ми се, че е време да се прибирам в стаята — кака той. — Беше ми много приятно, че се запознахме.

Джерил му махна равнодушно с ръка за сбогуване.

Гаал завари в стаята да го чака един човек. За миг остана твърде стреснат, за да вложи в думи неизбежното „Какво правите тук?“, което се надигна към устните му.

Човекът стана. Беше стар, почти напълно плешив и накуцваше, но очите му бяха сини и блестяха.

— Аз съм Хари Селдън — каза той миг преди обърканият мозък на Гаал да съпостави действителното лице със спомена за него от многократно гледаните снимки.

4

— Добър ден, сър — каза Гаал. — Аз… аз…

— Мислехте, че ще се видим едва утре? Така трябваше да стане, но работата е там, че ако искаме да се възползваме от услугите ви, трябва да действаме бързо. Става все по-трудно да се намират нови хора.

— Не разбирам, сър.

— В наблюдателната кула разговаряхте с един мъж, нали?

— Да. Малкото му име е Джерил. Не зная нищо повече за него.

— Името му е без значение. Той е агент на Комисията за обществена сигурност. Проследи ви от космодрума.

— Но защо? Опасявам се, че съм твърде объркан.

— Човекът в кулата не спомена ли нещо за мен? Гаал се поколеба.

— Изказа се за вас като за Гарвана Селдън.

— Обясни ли защо?

— Каза, че предсказвате бедствия.

— Вярно е. Какво означава за вас Трантор?

Изглежда, всички го питаха какво е мнението му за Трантор. Гаал почувства, че му е невъзможно да отговори по друг начин, освен с думата „великолепно“.

— Казвате го, без да се замислите. Какво е мнението ви за психоисторията?

— Не съм мислил да я прилагам към този проблем.

— Преди да се разделите с мен, млади човече, ще се научите да свързвате психоисторията с всички проблеми като нещо напълно естествено, разбира се. — Селдън извади от торбичката на колана си малък калкулатор. Хората разправяха, че държал калкулатор и под възглавницата си, за да го използва, когато не му се спи. Сивата му лъскава повърхност беше леко захабена от употреба. Сръчните пръсти на Селдън, петносани от възрастта, заиграха по твърдата пластмаса. От сивото светнаха червени символи.

— Това представя ли състоянието на Империята понастоящем? — попита той и зачака.

— Всъщност — изрече накрая Гаал — не е пълно представяне.

— Да, не е пълно — отвърна Селдън. — Доволен съм, че не приемате сляпо думите ми. Но тук виждаме приближение, което ще послужи, за да докаже моето твърдение. Ще го приемете ли?

— При условие че по-късно ще проверя диференциацията на функцията — да. — Гаал се опитваше да избегне възможна клопка.

— Добре. Прибавете и известната вероятност от убийство на императора, бунт на вицекралете, непрекъснато повтарящите се сега икономически кризи, забавеното изследване на нови планети… — той продължи да изрежда. С всяко изброяване при докосването му се появяваха нови символи и се сливаха с новата функция, която набъбваше и се променяше. Гаал го прекъсна само веднъж.

— Не виждам основанията за това преобразуване. Селдън го повтори по-бавно.

— Но тук използвате забранена социална операция — възрази Гаал.

— Добре. Бързо схващате, но не достатъчно бързо. Не е забранена в тази връзка. Позволете ми да го направя чрез разширение.

Процедурата се оказа доста дълга и след това Гаал призна:

— Да, сега разбирам.

Накрая Селдън спря.

— Това е Трантор след пет века. Как ще го изтълкувате? А? — Той наклони глава встрани и зачака.

— Пълно разрушение — рече Гаал, като не вярваше на очите си. — Но… но това е невъзможно. Трантор никога не е бил…

Селдън бе обзет от напрегнатата възбуда на човек, на когото само тялото бе остаряло.

— Хайде, хайде. Видяхте какъв резултат получихме. Изразете го с думи. Забравете за миг символите.

— Като става все по-специализиран — поде Гаал, — Трантор става и по-уязвим, по-трудно ще може да се защитава. Освен това колкото повече прераства в административен център на Империята, в толкова по-привлекателна плячка се превръща. Наследяването на Империята ще бъде все по-несигурно, враждите между висшите родове — по-яростни и социалната отговорност ще изчезне.

— Достатъчно. И каква е вероятността в цифри за пълно разрушение до пет века?

— Не мога да кажа.

— Сигурно сте в състояние да извършите диференциация на полето?

Гаал почувства, че му оказват натиск. Не му предлагаха калкулатора. Държаха го на тридесетина сантиметра пред очите му. Зае се да изчислява ожесточено и почувства как челото му се овлажни от пот.

— Около осемдесет и пет процента? — подхвърли той.

— Не е зле — отвърна Селдън и издаде напред долната си устна, — но не е и много добре. Действителната стойност е деветдесет и два и половина процента.

— И затова ли ви наричат Гарвана Селдън? Не съм чел нищо подобно във вестниците.

— Разбира се, че не сте. Това не е за печата. Допускате ли, че Империята ще изложи на показ нестабилността си по такъв начин? Ето най-обикновена демонстрация по психоистория. Но аристокрацията е научила някои от нашите резултати.

— Това е лошо.

— Не чак толкова. Всичко е предвидено.

— Затова ли ме проучват?

— Да. Проучва се всичко, свързано с моя проект.

— Вие в опасност ли сте, сър?

— О, да. Съществува едно цяло и седем десети процента вероятност да бъда екзекутиран, но това няма да спре проекта. Взели сме го предвид. Е, както и да е. Предполагам, че утре ще дойдете при мен в университета?

— Ще дойда — отвърна Гаал.

5

Гаал не изпълни обещанието си. На следващата сутрин го събуди приглушеното жужене на зумер. Той се обади и гласът на администратора, колкото е възможно по-приглушен, учтив и осъдителен, го уведоми, че е задържан по нареждане на Комисията за обществена сигурност.

Гаал скочи към вратата и установи, че тя не се отваря. Можеше само да се облече и да чака.

Дойдоха и го взеха, отведоха го другаде, но беше под арест. Напълно любезно му зададоха редица въпроси. Всичко беше съвсем учтиво. Обясни, че е провинциалист от Синакс; че е посещавал тези и тези учебни заведения; че на тази и тази дата е получил званието доктор на математическите науки. Подал е молба да работи в екипа на доктор Селдън и е бил приет. Многократно повтори същите подробности и те многократно го връщаха към участието му в проекта Селдън. Как е научил за него; какви ще бъдат задълженията му; какви тайни указания е получил; за какво става дума въобще?

Той отговори, че не знае. Не е получавал тайни указания. Той е учен и математик. Не се интересува от политика.

Накрая любезният инквизитор го попита:

— Кога ще загине Трантор?

— Не мога да кажа въз основа на собствените си знания — изрече неуверено Гаал.

— А можете ли да ни осведомите кога ще стане според мнението на някой друг?

— Как бих могъл да говоря от чуждо име? — Усети, че му става много горещо.

— Някой говорил ли ви е за такава гибел, определял ли е дата? — продължи инквизиторът. И докато младият мъж се колебаеше, продължи: — Вас са ви следили, докторе. Бяхме на космодрума, когато пристигнахте; в кулата за наблюдение, докато чакахте да стане време за срещата ви; и, разбира се, успяхме да подслушаме разговора ви с доктор Селдън.

— Тогава знаете какво е мнението му по въпроса — отвърна Гаал.

— Може би. Но искаме да го чуем от вас.

— Той смята, че Трантор ще загине след пет века.

— Доказа ви го… хм… по математичен път?

— Да, доказа го — рече Гаал предизвикателно.

— Предполагам, твърдите, че математическите доказателства са обосновани?

— Щом доктор Селдън го твърди, те са обосновани.

— Тогава ще се върнем.

— Почакайте. Аз имам право на адвокат. Настоявам за правата си като гражданин на Империята.

— Ще бъдат спазени.

И така стана.

Накрая при него влезе висок мъж, чието лице беше сякаш цялото във вертикални линии и толкова слабо, че човек можеше да се запита дали на него има място за усмивка.

Гаал вдигна поглед. Чувстваше се раздърпан и оклюмал. Толкова неща се бяха случили, а той се намираше на Трантор не повече от тридесет часа.

— Аз съм Лорс Аваким — представи се мъжът. — Доктор Селдън нареди да ви защитавам.

— Така ли? Тогава слушайте. Настоявам незабавно да се подаде жалба до императора. Задържан съм без причина. Напълно невинен съм. В каквото и да било. — Той замахна силно с ръце напред, надолу с дланите. — Трябва да уредите незабавно да се явя пред императора.

Аваким внимателно нареждаше съдържанието на една плоска папка върху пода. Ако Гаал имаше необходимото желание, можеше да разпознае юридическите формуляри „Силомет“ — тънки, метални, подобни на ленти, пригодени да се поставят в малките лични капсули. Би могъл също да различи един джобен касетофон.

Аваким не обърна внимание на избухването му и накрая вдигна очи.

— Разбира се, Комисията ще следи с шпионски лъч нашия разговор — рече той. — Това е противозаконно, но въпреки всичко те ще използват лъча.

Гаал изкърца със зъби.

— Но — Аваким спокойно се настани на един стол — касетофонът, който сложих на масата — по външен вид той е съвсем обикновен касетофон и изпълнява добре предназначението си, — има допълнителното свойство напълно да противодейства на шпионския лъч. Те няма да го разберат веднага.

— В такъв случай мога да говоря.

— Разбира се.

— Тогава искам да бъда изслушан от императора.

Аваким се усмихна студено и се оказа, че все пак върху лицето му има място за усмивка. Бузите му се набръчкаха и й направиха място.

— Вие сте от провинцията — поде той.

— Въпреки това съм гражданин на Империята. Не по-лощ от вас или от всеки член на тази Комисия за обществена сигурност.

— Несъмнено, несъмнено. Само че като провинциалист вие не разбирате какъв е всъщност животът на Трантор. Императорът не изслушва никого.

— На кого другиго мога да се жалвам от Комисията? Няма ли някаква процедура?

— Никаква. Практически няма към кого да се обърнете. Юридически можете да се оплачете на императора, но той няма да ви изслуша. Знаете, че днешният император не е от династията Ентън. Опасявам се, че Трантор е в ръцете на аристократичните родове, чиито членове съставят Комисията за обществена сигурност. Този развой е предсказан безпогрешно от психоисторията.

— Наистина ли? В такъв случай, щом доктор Селдън може да предскаже историята на Трантор за петстотин години в бъдещето…

— Може да я предскаже и за хиляда и петстотин години напред.

— Нека бъдат петнадесет хиляди. Защо тогава не е успял да предвиди събитията през тази сутрин и да ме предупреди?… Не, прощавайте. — Гаал седна и облегна глава върху една от изпотените си длани. — Напълно разбирам, че психоисторията е статистическа наука и не може с точност да предвижда бъдещето на отделен човек. Разбирате, че съм разстроен.

— Но вие грешите. Доктор Селдън беше на мнение, че тази сутрин ще ви арестуват.

— Какво!

— Съжалявам, но е така. Комисията се настройва все по-враждебно към неговата дейност. Все по-често се пречи на нови членове, които се присъединяват към групата. Графиките показаха, че за нашите цели най-добре е сега да се стигне до кулминационната точка. Самата Комисия се задейства доста бавно, така че доктор Селдън ви посетя вчера, за да ги подтикне. Само по тази причина.

Гаал се задъха.

— Възмутен съм от…

— Моля ви. Това беше необходимо. Не бяхте избран поради някакви лични причини. Трябва да разберете, че плановете на доктор Селдън, които са разработвани с помощта на най-напредничавата математика в продължение на осемнадесет години, включват всички възможности със значима вероятност. Това е една от тях. Изпратен съм тука само за да ви уверя, че няма защо да се страхувате. Всичко ще свърши добре; почти със сигурност за проекта; и с разумна вероятност за вас.

— Какви са стойностите? — попита Гаал.

— За проекта над деветдесет и девет и девет десети процента.

— А за мен?

— Уведомиха ме, че тази вероятност е седемдесет и седем и две десети процента.

— Тогава съществува възможност по-голяма от едно към четири да бъда осъден на затвор или на смърт.

— Последното е с вероятност под един процент.

— Значи така. Изчисленията за едни човек не означават нищо. Изпратете ми доктор Селдън.

— За съжаление не мога. Самият доктор Селдън е арестуван.

Вратата се отвори със замах, преди понечилият да стане Гаал да успее да викне. Влезе един пазач, отиде до масата, взе касетофона, огледа го от всички страни и го сложи в джоба си.

— Този уред ще ми бъде необходим — каза спокойно Аваким.

— Ще ви дадем друг, адвокате, който не излъчва статично поле.

— В такъв случай нашият разговор свърши.

Гаал го видя да излиза и остана сам.

6

Процесът (Гаал предположи, че е процес, макар в юридическо отношение малко да приличаше на съдебна процедура, за каквато бе чел) не трая дълго. Беше третият му ден. Въпреки това Гаал вече не можеше да върне спомените си достатъчно назад, за да обхване началото му.

С него самия малко се заяждаха. Големокалибрените оръдия бяха насочени към доктор Селдън. Но Хари Селдън седеше там невъзмутим. За Гаал той оставаше единствената стабилна точка в света.

В залата имаше малко хора, и то изключително барони на Империята. Печатът и публиката не бяха допуснати и беше съмнително дали значителен брой външни хора знаеха въобще, че се води процес срещу Селдън. Цареше атмосфера на постоянна враждебност към подсъдимите.

Зад масата на подиума седяха пет души от Комисията за обществена сигурност. Бяха облечени в червено-златисти униформи и носеха прилепнали блестящи пластмасови шапки — белег на тяхната съдийска функция. В центъра седеше върховният комисар Линге Чен. Гаал никога дотогава не бе виждал толкова висш благородник и го наблюдаваше смаян. По време на целия процес Чен рядко проговаряше. Даваше ясно да се разбере, че е под достойнството му да говори много.

Прокурорът на Комисията погледна бележките си и разпитът продължи, като Селдън все още беше на мястото на подсъдимите.

Въпрос: Да видим, доктор Селдън. Колко души работят понастоящем в проекта, който ръководите?

Отговор: Петдесет математици.

Въпрос: Включително доктор Дорник?

Отговор: Доктор Дорник е петдесет и първият.

Въпрос: Значи в такъв случай имаме петдесет и един? Поразмърдайте паметта си, доктор Селдън. Може би са петдесет и двама или петдесет и трима? Или дори повече?

Отговор: Доктор Дорник още не е постъпил официално в моята организация. Когато го направи, съставът й ще бъде петдесет и един. Сега, както казах, са петдесет души.

Въпрос: А да не би да са близо сто хиляди?

Отговор: Математици ли? Не!

Въпрос: Не съм казвал математици. Има ли сто хиляди души от всякакви специалности?

Отговор: За всички специалисти вашето число може да е вярно.

Въпрос: Може да е? Аз казвам, че е. Твърдя, че хората във вашия проект наброяват деветдесет и осем хиляди петстотин седемдесет и двама души.

Отговор: Струва ми се, че включвате жените и децата.

Въпрос (с повишен глас): Смисълът на моето твърдение е, че са деветдесет и осем хиляди петстотин седемдесет и двама. Хайде да не спорим за дреболии.

Отговор: Приемам тази бройка.

Въпрос (справя се с бележките си): Тогава да оставим за малко това и да се върнем към нещо, което обсъждахме доста дълго. Ще повторите ли, доктор Селдън, мислите си относно бъдещето на Трантор?

Отговор: Казах и повтарям, че след пет века Трантор ще бъде в развалини.

Въпрос: Не смятате ли, че твърдението ви е нелоялно?

Отговор: Не, сър. Научната истина е извън лоялността или нелоялността.

Въпрос: Сигурен ли сте, че вашето твърдение представлява научна истина?

Отговор: Сигурен съм.

Въпрос: На какво основание?

Отговор: Математическите изчисления на психоисторията.

Въпрос: Можете ли да докажете, че тези математически изчисления са верни?

Отговор: Само на друг математик.

Въпрос (с усмивка): В такъв случай твърдите, че вашата истина е толкова мъчно разбираема в същността си, че не може да бъде разбрана от обикновен човек. Струва ми се, че истината трябва да бъде по-ясна, не толкова загадъчна, по-разбираема за ума.

Отговор: Тя не представлява трудност за някои умове. Физиката на пренасяне на енергия, известна като термодинамика, е била разбираема и вярна през цялата история на човечеството от легендарните ери до днес, но тук може да има хора, на които ще им бъде невъзможно да конструират енергиен двигател. И то високоинтелигентни хора. Съмнявам се дали учените комисари…

В този миг един от комисарите се наведе към прокурора. Думите му не се чуха, но съскащият му глас имаше доста рязък тон. Прокурорът се изчерви и прекъсна Селдън.

Въпрос: Не сме се събрали тук, за да слушаме речи, доктор Селдън. Да приемем, че сте доказали твърдението си. Позволете ми да изразя предположението, че вашите предсказания за катастрофа може би се стремят да премахнат доверието на обществото в имперското правителство за ваши собствени цели.

Отговор: Това не е така.

Въпрос: Позволете ми да изтъкна, че според твърденията ви в определен период, предшестващ така наречената гибел на Трантор, ще избухнат различни бунтове.

Отговор: Правилно.

Въпрос: И че с предсказанието си вие се надявате да ги предизвикате и тогава ще имате на разположение армия от сто хиляди души.

Отговор: Най-напред това не е така. Но дори и да беше, едно разследване ще ви покаже, че едва десет хиляди от тях са на възраст за военна служба и никой от тях не е обучаван да си служи с оръжие.

Въпрос: Не действате ли като агент на някой друг?

Отговор: Никой не ми плаща, господин прокурор.

Въпрос: Вие нямате никакви лични интереси? Служите само на науката?

Отговор: Точно така.

Въпрос: Да видим как. Може ли бъдещето да се променя, доктор Селдън?

Отговор: Разбира се. През следващите няколко часа съдебната зала може да бъде взривена или не. Ако бъде вдигната във въздуха, бъдещето несъмнено ще се измени в някои дребни аспекти.

Въпрос: Вие се залавяте за дреболии, доктор Селдън. Може ли цялата история на човечеството да бъде променена?

Отговор: Да.

Въпрос: Лесно ли?

Отговор: Не. Изключително трудно.

Въпрос: Защо?

Отговор: Психоисторическата тенденция на населението на цяла планета съдържа в себе си огромна инерция. За да се промени, тя трябва да се сблъска с нещо, което притежава подобна инерция. Необходимо е или да участват също толкова хора, или ако броят на хората е сравнително малък, да измине огромен период от време. Разбирате ли?

Въпрос: Струва ми се, че да. Трантор няма защо да загине, ако огромен брой хора решат да действат така, че да не рухне.

Отговор: Правилно. Въпрос: Да кажем, сто хиляди души? Отговор: Не, сър. Твърде малко са.

Въпрос: Сигурен ли сте?

Отговор: Вземете предвид, че населението на Трантор е над четиридесет милиарда. Също така, че тенденцията към гибел засяга не само Трантор, но и Империята, а в нея живеят близо един квинтилион [1018 — Б.р.] човешки същества.

Въпрос: Разбирам. В такъв случай може би сто хиляди души биха могли да променят тенденцията, ако те и поколенията им работят в продължение на петстотин години.

Отговор: Опасявам се, че е невъзможно. Петстотин години са твърде малко време.

Въпрос: Аха! В такъв случай, доктор Селдън, от изказванията ви може да се направи следващият извод. Вие сте събрали във вашия проект сто хиляди души. Те не са достатъчни, за да променят историята на Трантор за петстотин години. С други думи, каквото и да правят, те не могат да предотвратят гибелта на Трантор.

Отговор: За съжаление вие сте прав.

Въпрос: От друга страна, вашите сто хиляди нямат никакви незаконни цели?

Отговор: Точно така.

Въпрос (бавно и със задоволство): В такъв случай, доктор Селдън — сега слушайте внимателно, сър, защото искаме обмислен отговор. Каква е целта на вашите сто хиляди души?

Гласът на прокурора бе станал писклив. Беше затворил капана; беше натикал Селдън в ъгъл, хитро му бе отнел възможността за всякакъв отговор.

След тази реплика сред редиците благородници в залата се надигна бръмчене от разговори, което се пренесе дори сред комисарите. Те се навеждаха един към друг в златисто-червените си униформи, само върховният комисар оставаше незасегнат.

Хари Селдън седеше спокоен. Той изчака да се изпари брътвежът.

Отговор: Да намали ефектът от тази гибел.

Въпрос: И какво точно искате да кажете с това?

Отговор: Обяснението е просто. Предстоящата гибел на Трантор не е самостоятелно събитие, изолирано в схемата на човешкото развитие. То ще бъде развръзка на сложна драма, започнала преди векове, която непрекъснато ускорява развитието си. Имам предвид, джентълмени, развитието, упадъка и гибелта на Галактичната империя.

Брътвежът се превърна в тъп рев. Никой не слушаше прокурора, който викна „Вие открито заявявате, че…“ и млъкна, защото виковете „Предателство!“ откъм публиката показваха, че смисълът е разбран без пояснения.

Върховният комисар само веднъж вдигна бавно чукчето си и го остави да падне. Разнесе се звук като мелодичен гонг. Когато трептенията затихнаха, престана и брътвежът на публиката. Прокурорът пое дълбоко въздух.

Въпрос (театрално): Съзнавате ли, доктор Селдън, че говорите за империя, която е съществувала дванадесет хиляди години въпреки всички превратности сред поколенията и която се крепи на доброжелателството и любовта на квадрилион [1015 — Б.р.] човешки същества?

Отговор: Зная както настоящото състояние, така и историята на Империята. Без да искам да обиждам никого, трябва да заявя, че притежавам значително повече познания от много хора в тази зала.

Въпрос: И вие предсказвате гибелта й?

Отговор: Това е предвиждане, направено с помощта на математиката. Не издавам морална присъда. Лично аз съжалявам за тази перспектива. Дори и да се признае, че Империята е нещо лошо (не правя такова изявление, състоянието на анархия, което ще последва сгромолясването й, ще бъде още по-лошо. Моят проект има за цел да се противопостави именно на това състояние на анархия. Гибелта на Империята, джентълмени, е всеобхватно явление, с което трудно ще се преборим. То се диктува от разширяващата се бюрокрация, западащата инициатива, замразяването на кастите, потискането на любопитството и хиляди други фактори. Както казах, то продължава вече векове и е прекалено величествено и масово движение, за да бъде спряно.

Въпрос: Не е ли ясно за всеки, че Империята е все така силна, както винаги?

Отговор: Белезите за сила са навсякъде около нас. Изглежда, че тя е вечна. Но, господин прокурор, и изгнилият ствол изглежда могъщ до мига, в който бурята го прекърши на две. Пристъпите на бурята свистят през клоните на Империята дори сега. Послушайте с ушите на психоисторията и ще чуете поскърцванията.

Въпрос (несигурно): Не сме се събрали тук, доктор Селдън, за да слу…

Отговор (твърдо): Империята ще изчезне и заедно с нея всичко, което е добро. Натрупаните познания ще се забравят, ще се наруши създаденият ред. Междузвездните войни ще бъдат безкрайни; ще западне междузвездната търговия; ще намалее населението; различни светове ще загубят връзка с главното тяло на Галактиката — и нещата ще продължат така.

Въпрос (тих глас сред пълна тишина): Завинаги ли?

Отговор: Психоисторията, която може да предвиди упадъка, е способна да прави изявления и по отношение на следващите тъмни векове. Току-що бе казано, джентълмени, че Империята е съществувала дванадесет хиляди години. Тъмната епоха, която ще настъпи, ще продължи не дванадесет, а тридесет хиляди години. Ще се създаде втора империя, но между нея и нашата цивилизация ще има хиляда поколения страдащо човечество. Трябва да се борим срещу това.

Въпрос (с леко възстановен глас): Противоречите си. По-рано казахте, че не можете да предотвратите гибелта на Трантор; така че ще последва гибелта — така наречената гибел на Империята.

Отговор: И сега не твърдя, че ние можем да предотвратим гибелта на Империята. Но още не е съвсем късно да се съкрати периодът на междуцарствие, който ще последва. Възможно е, джентълмени, продължителността на анархията да се намали само до едно хилядолетие, ако се разреши на моята група да действа още сега. Намираме се в деликатен момент от историята. Огромната струяща маса от събития трябва да се отклони само малко — съвсем малко. Не е възможно голямо отклонение, но е вероятно и малкото да се окаже достатъчно, за да отстрани двадесет и девет хиляди години нещастие от човешката история.

Въпрос: Как възнамерявате да го постигнете?

Отговор: Като се спасят натрупаните познания на човешката раса. Същността на човешкото знание стои над всеки отделен човек; над всеки хиляда души. С разрушаването на нашата социална структура науката ще се разпадне на милиони късове. Отделни хора ще знаят много от изключително дребните аспекти, които трябва да се познават. Сами те ще бъдат безпомощни. Безсмислените частици знания няма да се предават по-нататък. Ще се загубят през поколенията. Но ако сега подготвим резюме на всички познания, те няма никога да се загубят. Идните поколения ще градят върху тях и не ще бъде необходимо всичко да откриват сами. Едно хилядолетие ще свърши работата на тридесет хиляди…

Въпрос: Всичко това…

Отговор: Ето го целия ми проект; моите тридесет хиляди мъже с жените и децата си се посвещават на изготвянето на една „Енциклопедия галактика“. Те няма да успеят да я завършат. Няма да доживеят да видят дори само началото й. Но до мига, когато Трантор рухне, тя ще бъде готова и екземпляри от нея ще има във всяка по-значителна библиотека на Галактиката.

Чукчето на върховния комисар се вдигна,и падна. Хари Селдън напусна мястото за даване на показания и спокойно седна до Гаал.

— Как ви хареса представлението? — попита го той усмихнат.

— Вие взехте главната роля — отвърна Гал. — Но какво ще стане сега?

— Ще отложат процеса и ще се помъчат да се споразумеят с мен.

— Откъде знаете?

— Ще бъда честен — отвърна Селдън. — Не зная. Зависи от върховния комисар. Изучавал съм го с години. Опитвах се да анализирам начините му на действие, но знаете колко е рисковано да се въвеждат приумиците на отделен човек в психоисторическите уравнения. Въпреки това храня надежда.

7

Аваким се приближи, кимна на Гаал и се наведе да прошепне нещо на Селдън. Отекна съобщението, че се прекъсва заседанието, и пазачите ги разделиха. Отведоха Гаал.

През следващия ден процедурата беше съвсем различна. Хари Селдън и Гаал Дорник бяха сами пред Комисията. Петимата съдии и двамата обвиняеми седяха заедно на една маса, почти без да са разделени. Дори им предложиха пури в кутия от светеща пластмаса, която приличаше на непрестанно течаща вода. Тя мамеше очите да виждат движение, макар пръстите да съобщаваха, че е твърда,ч суха.

Селдън прие една пура; Гаал отказа.

— Адвокатът ми не присъства — заяви Селдън.

— Това вече не е процес, доктор Селдън — отвърна един от комисарите. — Събрали сме се тук, за да обсъдим сигурността на държавата.

— Аз ще говоря — намеси се Линге Чен и другите комисари се облегнаха в креслата си, готови да го слушат. Около Чен се оформи тишина, в която да произнесе думите си.

Гаал затаи дъх. Чен, сух и жилест, по-стар на вид, отколкото в действителност, беше истинският император на Галактиката. Детето, което носеше титлата, беше само символ, създаден от Чен и другите, а не върховният владетел.

— Доктор Селдън — поде Чен, — вие нарушавате спокойствието в Империята. След един век някой от квадрилионите, които сега населяват звездните системи на Галактиката, няма да е жив. Защо тогава да ни безпокоят събития, отдалечени на пет века от нас?

— След половин десетилетие аз няма да съм жив — отвърна Селдън, — но въпреки това проблемът ме безпокои много. Наречете го идеализъм. Наречете го отъждествяване с онова мистично обобщение, което означаваме с термина „човек“.

— Не желая да си правя труда да вниквам в мистицизма. Можете ли да ми кажете защо да не се отърва от вас и от неудобното и ненужно бъдеще след пет века, което никога няма да видя, като накарам да ви екзекутират тази нощ?

— Преди една седмица — подхвърли небрежно Селдън — можехте да го направите и да си оставите една десета вероятност да доживеете до края на годината. Днес тази възможност от една десета е вече едва едно на десет хиляди.

Разнесоха се въздишки и присъстващите се размърдаха от неудобство. Гаал почувства как късите косми по врата му настръхват. Клепачите на Чен леко се спуснаха.

— Защо е така? — осведоми се той.

— Гибелта на Трантор — започна да обяснява Селдън — не може да се предотврати с каквото и да е усилие. Но лесно може да се ускори. Слухът за прекъснатия процес срещу мен ще се разпространи из Галактиката. Осуетяването на плановете ми да намаля последствията от катастрофата ще убеди хората, че бъдещето не им обещава нищо добро! Те вече със завист си спомнят за живота на дядовците си. Ще разберат, че политическите революции и стагнацията в търговията ще се увеличат. В Галактиката ще започне да преобладава чувството, че от значение е само онова, което всеки човек може да вземе за себе си сега. Амбициозните хора няма да чакат, а безскрупулните няма да останат по-назад. С всяко свое действие те ще ускоряват западането на световете. Ако ме убиете, Трантор ще загине не след пет века, а след петнадесет години. Вие самият ще паднете само след една.

— Това са думи, с които се плашат деца — рече Чен, — но смъртта ви не е единственият изход, който може да ни задоволи.

Той вдигна тънката си ръка от книжата, върху които лежеше, така че само два пръста докосваха най-горния лист.

— Кажете ми — поде той, — наистина ли вашата дейност ще се състои само в подготвянето на енциклопедията, за която говорихте?

— Да.

— И трябва ли това да стане на Трантор?

— Трантор, милорд, притежава Имперската библиотека и научните ресурси на Транторския университет.

— И все пак, ако бъдете настанени на друго място; да кажем на планета, където изнервящото бързане и развлеченията на столицата няма да пречат на научните ви размишления; където вашите хора ще могат да се посветят изцяло и всеотдайно на работата си — това няма ли да има своите предимства?

— Възможно е да има някои малки предимства.

— В такъв случай вашият свят е избран. Ще можете, докторе, да работите, без да бързате, със стоте си хиляди души около вас. Галактиката ще знае, че работите и се борите срещу гибелта. Ще бъде съобщено дори, че ще предотвратите гибелта. — Той се усмихна. — Тъй като не вярвам в много неща, няма да ми е трудно да не повярвам и в тази гибел, затова съм напълно убеден, че ще казвам на хората истината. А междувременно, докторе, вие няма да безпокоите Трантор и няма да нарушавате спокойствието на Империята.

Алтернативата е смърт за вас и за толкова от хората ви, колкото се сметне за необходимо. Не обръщам внимание на предишните ви заплахи. Възможността да избирате между смърт и заточение ви се дава в този миг и ще продължи пет минути.

— Кой е определеният свят, милорд? — осведоми се Селдън.

— Струва ми се, че се нарича Терминус — отвърна Чен. Той обърна небрежно документите на масата с края на пръстите си, така че да се четат откъм Селдън. — Не е населен, но на него може да се живее и е възможно да се пригоди за нуждите на учени. Малко е усамотен…

— Намира се в края на Галактиката, сър — прекъсна го Селдън.

— Както казах, малко е усамотен. Ще отговори на нуждата ви за съсредоточаване. Хайде, остават ви две минути.

— Ще ни е необходимо време, за да уредим подобно пътуване. Става въпрос за двадесет хиляди семейства.

— Ще ви бъде дадено време.

Селдън се замисли за миг и последната минута започна да изтича.

— Приемам заточението — заяви той.

При тези думи сърцето на Гаал потръпна. Обзе го най-вече неимоверно облекчение, а и кой не би се почувствал така, когато избягва смъртта. Но въпреки цялото си огромно облекчение той изпита и леко съжаление, защото Селдън се оказа победен.

8

Дълго време седяха и мълчаха, докато таксито свистеше през стотиците километри подобни на червеи тунели, които водеха към университета. После Гаал се размърда.

— Вярно ли беше онова, което казахте на комисаря? — попита той. — Наистина ли екзекуцията ви щеше да ускори гибелта?

— Никога не лъжа за резултатите на психоисторията — отвърна Селдън. — А в този случай нямаше да имам и полза. Чен знаеше, че говоря истината. Той е много умен политик, а поради характера на работата им политиците трябва да притежават инстинктивен усет за истинността на психоисторията.

— В такъв случай налагаше ли се да приемете заточението? — зачуди се Гаал, но Селдън не му отговори.

Когато изскочиха в района на университета, мускулите на Гаал започнаха на действат сами; или по-скоро отказаха да действат. Трябваше почти да го изнесат от таксито.

Целият университет блестеше в светлина. Гаал беше забравил, че въобще може да съществува слънце. Пък и университетът не беше на открито. Сградите му бяха покрити с огромен купол от стъкло, но не точно стъкло. Беше поляризирано, така че Гаал можеше да погледне направо блестящата звезда над тях. Въпреки това светлината й не беше отслабена и се отразяваше в металните сгради, докъдето стигаше погледът.

Сградите на университета не притежаваха твърдия стоманеносив оттенък на другите постройки в Трантор. Бяха по-скоро сребристи. Металната полировка имаше цвят почти на слонова кост.

— Войници, изглежда — подметна Селдън.

— Какво? — Гаал насочи погледа си към прозаичната повърхност и видя един часови. Спряха пред него и от близката врата се появи някакъв капитан с любезен глас.

— Доктор Селдън? — попита той.

— Да.

— Очаквахме ви. Отсега нататък вие и вашите хора сте във военно положение. Получих указания да ви уведомя, че ви се дават шест месеца, за да се подготвите да заминете за Терминус.

— Шест месеца! — възмути се Гаал, но пръстите на Селдън притиснаха леко лакътя му.

— Такива са указанията ми — повтори капитанът. Той се отдалечи и Гаал се обърна към Селдън.

— Ама какво може да се направи за шест месеца? Това не е нищо друго освен бавно убийство.

— Спокойно, спокойно. Нека стигнем в моя кабинет.

Помещението беше голямо, но напълно защитено от всякакво подслушване, и то така, че това не можеше да се установи. Насочените към него шпионски лъчи не приемаха нито подозрително мълчание, нито дори още по-подозрителните смущения. Вместо това хващаха разговор, съставен наслуки от неизчерпаем запас безопасни изречения, с различни гласове и интонации.

— Сега — рече Селдън, почувствал се у дома — шест месеца ще бъдат достатъчни.

— Не виждам как.

— Защото, момчето ми, в план като нашия действията на другите се подчиняват на нашите нужди. Нали вече ти казах, че темпераментът на Чен беше подложен на по-пълно изследване, отколкото на който и да е друг човек в историята. Не бе допуснато процесът да започне, преди да настъпят подходящи условия и време за завършек по наш избор.

— Но не можехте ли да уредите…

— … да не бъдем изселени на Терминус? Защо? — Той постави пръсти върху определено място на бюрото и част от стената зад него се плъзна встрани. Само неговите пръсти можеха да го направят, защото единствено особеностите на пръстовите му отпечатъци задействаха скенера зад тях.

— Вътре ще намериш няколко микрофилма — каза Селдън. — Вземи отбелязания с „Т“.

Гаал го взе и зачака, докато Селдън го постави в прожектора и подаде два окуляра на младия човек. Гаал ги нагласи и започна да гледа преминаващия пред очите му филм.

— Но в такъв случай… — поде той.

— Какво те изненадва? — попита Селдън.

— Значи от две години се подготвяте да заминете?

— Две години и половина. Разбира се, не можехме да сме сигурни, че Чен ще избере Терминус, но се надявахме и започнахме да действаме при това предположение…

— Но защо, доктор Селдън? Ако вие сте уредили изселването, защо? Нямаше ли събитията да бъдат по-добре контролирани оттук, от Трантор?

— Ами съществуват известни причини. Като работим на Терминус, ще имаме подкрепата на Империята, без да създаваме опасения, че заплашваме сигурността й.

— Значи вие ги заплашихте само за да ги принудите да ни изселят — рече Гаал. — Все още не разбирам.

— Може би двадесет хиляди семейства нямаше да отпътуват доброволно за края на Галактиката.

— Но защо трябва да се принуждават да отидат там? — Гаал помълча. — Не мога ли да узная?

— Още не — отвърна Селдън. — Засега е достатъчно да знаеш, че на Терминус ще бъде създадено убежище за науката. Друго ще бъде изградено в противоположния край на Галактиката, да кажем — той се усмихна, — на Крайната звезда. А колкото до останалото, аз скоро ще умра и ти ще видиш повече от мен… не, не. Спести ми ужаса и благопожеланията си. Лекарите ми казват, че няма да живея повече от една или две години. Но през живота си аз постигнах онова, което възнамерявах, а може ли човек да умре при по-добри обстоятелства?

— А след смъртта ви, сър?

— Ами ще се появят наследници… може дори ти да бъдеш. И тези наследници ще успеят да доразработят докрай схемата и да предизвикат в подходящото време и по подходящия начин бунта на Анакреон. След това събитията ще могат да се развиват, без да бъдат управлявани.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — Набръчканото лице на Селдън придоби едновременно спокоен и уморен вид. — Повечето ще заминат за Терминус, но някои ще останат. Лесно ще се уреди. Но що се отнася до мен — и той завърши с шепот, така че Гаал едва го чу, — с мен е свършено.