Фондацията

1

Джорейн Сът докосна внимателно пръстите на ръцете си с грижливо гледани нокти и каза:

— Някаква загадка с. Всъщност — това под най-строга тайна — може да е една от кризите на Хари Селдън.

Мъжът срещу него потърси цигара в джоба на късата си смирнианска дреха.

— Не зная нищо по въпроса, Сът. Като общо правило политиците започват да крещят „Криза на Селдън“ при всяка предизборна кампания за кмет.

— Не водя кампания, Малоу — усмихна се едва забележимо Сът. — Изправени сме срещу атомни оръжия, а не знаем откъде идват.

Хобър Малоу от Смирно, майстор търговец, продължи да пуши спокойно, почти с безразличие.

— Продължавай. Ако имаш да кажеш още нещо, разправяй. — Малоу никога не правеше грешката да се държи прекалено учтиво с човек от Фондацията. Можеше да е от Външните светове, но независимо от това мъжът си оставаше мъж.

Сът посочи към триизмерната звездна карта на масата. Той я регулира така, че един куп от шест звездни системи заблестя в червено.

— Това — рече той спокойно — е Корелианската република.

— Бил съм там — кимна търговецът. — Смърдящо свърталище на плъхове! Предполагам, че може да се нарече република, но всеки път все някой от рода Арго бива избиран за Комодор. А ако някога решиш, че това не ти харесва — нещо ти се случва. — Той изкриви устни и повтори. — Бил съм там.

— Но си се върнал, което не става всеки път. През миналата година на територията на републиката са изчезнали три търговски кораба, ползващи се с неприкосновеност съгласно Конвенциите. А те бяха въоръжени с всичките традиционни ядрени експлозиви и защитни силови полета.

— Какви са последните съобщения, получени от корабите?

— Обичайните доклада. Нищо друго.

— Какво казва Корел?

Очите на Сът бляснаха подигравателно.

— Нямаше начин да попитаме. Най-големият актив на Фондацията из Периферията е нейната репутация за мощ. Мислиш ли, че можем да загубим три кораба и да питаме за тях?

— Добре тогава, да предположим, че ми обясниш какво искаш от мен.

Джорейн Сът не губи време, за да си позволи да се ядоса. Като секретар на кмета той отбиваше съветници от опозицията, хора, търсещи работа, реформатори и налудничави, които твърдяха, че са открили точно какъв ще бъде ходът на бъдещата история, както е бил подработен от Хари Селдън. При такава квалификация доста нещо трябваше, за да го разстрои.

— След миг — заяви той методично. — Разбираш ли, три кораба, загубени в същия сектор в една година, не могат да са случайност, а атомната мощ може да се надвие само с по-голяма атомна мощ. Автоматично възниква въпросът — ако Корел притежава атомни оръжия, откъде ги взима?

— И откъде?

— Две алтернативи. Или корелианците сами са ги създали…

— Пресилено!

— Много! Но другата възможност е, че сме изправени пред измяна.

— Така ли мислиш? — Гласът на Малоу прозвуча студено.

— Няма нищо свръхестествено в тази възможност — продължи спокойно секретарят. — Откакто Четирите кралства приеха Конвенцията на Фондацията, се налага да се справяме със значителни групи от недоволни навсякъде. Всяко от бившите кралства има свои претенденти и бивши благородници, които не могат да се преструват, че обичат Фондацията. Може би някои от тях се активизират.

Малоу се беше изчервил.

— Разбирам. На мен ли искаш да кажеш нещо? Аз съм от Смирно.

— Зная. Ти си смирнианец, роден си на Смирно, едно от бившите Четири кралства. По рождение си от Външните светове и чужденец. Несъмнено по време на войните с Анакреон и Лорис дядо ти е бил барон и е несъмнено, че родовите ти имения са били отнети, когато Сеф Сермак преразпредели земите.

— Не, Черен Космос, не! Дядо ми е бил сиромах и е умрял, ринейки въглища за мизерна надница още преди Фондацията. Не дължа нищо на стария режим. Но съм роден на Смирно и. Галактиката ми е свидетел, не се срамувам нито от Смирно, нито от смирнианците. Хитрите ти дребнави намеци за измяна няма да ме паникьосат дотолкова, че да лижа подметките на Фондацията. А сега можеш или да дадеш нарежданията си, или да ми отправиш обвинения, не ме е грижа какво ще предпочетеш.

— Скъпи майстор-търговецо, пукнат електрон не давам дали дядо ти е бил крал на Смирно или най-големият бедняк на планетата. Брътвежът ми за раждането и произхода ти беше, за да ти покажа, че те не ме интересуват. Явно не си разбрал главното. Нека се върнем назад. Ти си смирнианец. Познаваш хората от Външните светове. Освен това ся търговец, и то един от най-добрите. Бил си на Корел и познаваш корелианците. Точно там трябва да отидеш.

Малоу пое дълбоко въздух.

— Като шпионин ли?

— Съвсем не. Като търговец, но с отворени очи. Ако можеш да откриеш откъде идва енергията — тъй като си смирнианец, ще ти припомня, че два от изчезналите търговски кораби са били с екипажи от смирнианци.

— Кога тръгвам?

— Кога ще бъде готов корабът ти?

— След шест дни.

— Е, тогава ще тръгнеш. Всички подробности ще получиш в Адмиралтейството.

— Добре! — Търговецът се изправи, ръкува се грубо и излезе.

Сът изчака малко, като разпери внимателно пръсти, разтърка ги; после повдига рамене и влезе в кабинета на кмета.

— Какво мислиш, Сът?

— Може да е добър артист — отвърна Сът замислено и се вгледа пред себе си.

2

Беше вечерта на същия ден и на двадесет и първия етаж в сградата „Хардин“, в ергенското жилище на Джорейн Сът, Пъблис Манлио бавно отпиваше от чаша вино.

В немощното стареещо тяло на Пъблис Манлио се съчетаваха два високи поста на Фондацията. Той беше секретар по външните работи в правителството на кмета, а за всички външни слънца, с изключение на самата Фондация, беше допълнително и глава на църквата, доставчик на Свещената храна, Магистър на храмовете и така нататък, почти до безкрайност объркващи, но звучни названия.

— Но се е съгласил да ти позволи да изпратиш оня търговец — говореше той. — Това е все пак нещо.

— Да, но дребно — отвърна Сът. — Засега не печелим нищо. Цялата работа е най-груба военна хитрост, тъй като не сме в състояние да предвидим всичко до края. Просто отпускаме въжето е надеждата, че някъде по протежението му ще се образува примка.

— Вярно е. А пък и този Малоу е способен човек. Ами ако не се поддава лесно на измама?

— Това е риск, който трябва да се поеме. Ако наистина има предателство, в него са замесени способните хора. Ако не, нуждаем се от способен човек, който да разкрие истината. Освен това Малоу ще бъде пазен. Твоята чаша е празна.

— Не, благодаря. Пих достатъчно.

Сът напълни своята и търпеливо зачака събеседникът му да излезе от неспокойния си унес. Каквито и мисли да го гнетяха не го доведоха до някакво решение, защото духовният сановник заговори внезапно, почти експлозивно.

— Сът, какво е твоето мнение?

— Ще ти кажа, Манлио. — Тънките му устни се разтвориха. — Ние сме насред Селдънова криза.

Манлио втренчи за известно време поглед в него, после попита:

— Откъде знаеш? Да не би Селдън отново да се е появил в криптата на времето?

— Това. приятелю, не е необходимо. Слушай, помисли. Откакто Галактичната империя изостави Периферията и ни заряза сами да се оправяме, никога не сме имали противник, разполагащ с атомна енергия. Сега за първи път сме изправени пред такъв враг. Фактът изглежда многозначителен дори сам по себе си. Но той не е изолиран. За първи път от седемдесет години насам сме изправени пред голяма вътрешна политическа криза. Струва ми се, че съвпадението на двете кризи, вътрешната и външната, изключва всякакво съмнение.

— Ако това е всичко, то не е достатъчно — присви очи Манлио. — Досега е имало две Селдънови кризи и двата пъти Фондацията е била заплашена с гибел. Нищо не може да е трета криза, докато не се появи отново опасността.

Сът въобще не прояви нетърпение.

— Опасността наближава. Всеки може да познае кризата, когато тя настъпи. Истинска услуга за държавата е да я откриеш при зараждането й. Слушай, Манлио, ние се развиваме по планирана история. Знаем, че Хари Селдън е разработил историческите вероятности на бъдещето. Знаем, че някой ден ще трябва да изградим отново Галактичните империя. Знаем, че това ще трае хиляда години или горе-долу толкова. И знаем, че през това време ще се изправяме пред определени кризи.

Първата настъпи петдесет години след създаване на Фондацията, а втората — тридесет години по-късно. Оттогава са изминали почти седемдесет и пет години. Време е, Манлио, време е.

— И ти си подготвил план да посрещнеш кризата? — потърка носа си Манлио неуверено.

Сът кимна.

— И аз — продължи Манлио — трябва да трая известна роля в него?

Сът отново кимна.

— Преди да успеем да се справим с чуждата заплаха от атомни оръжия, налага се да въдворим ред в собствената си къща. Тези търговци…

— Аха! — Сановникът настръхна и погледът му се изостри.

— Точно така. Тези търговци. Полезни са, но са твърде силни и прекалено се изплъзват от контрол. Те са от Външните светове, образованието им е независимо от религията. От една страна, ги въоръжаваме със знания, а от друга — отстраняваме най-силното влияние върху тях.

— Ако е възможно да докажем, че има предателство?

— Ако можехме, преките мерки щяха да са прости и достатъчни. Но това няма никакво значение. Дори ако измяната не е тяхна, те все пак са несигурен елемент в нашето общество. Не са свързани с нас чрез патриотизъм или общ произход, нито дори с религиозно страхопочитание. Под тяхното светско ръководство външните провинции, които от времето на Хардин гледат на нас като на Свещената планета, могат да се отцепят.

— Разбирам всичко това, но лечението…

— Лечението трябва да започне бързо, преди да се изостри Селдъновата криза. Ако отвън има атомни оръжия, а отвътре недоволство, условията може да се окажат твърде неблагоприятни. — Сът остави празната чаша, която държеше. — Това явно е твоя работа.

— Моя ли?

— Аз не мога да я свърша. На моя пост са ме назначили и нямам законно право.

— Кметът…

— Невъзможно. Той е напълно отрицателна личност. Проявява енергичност само за да избягва отговорност. Но ако се появи независима партия, която би могла да застраши преизбирането му, тогава може би ще се остави да го водят.

— Но, Сът, аз не съм вещ в практическата политика.

— Остави това на мен. Кой знае, Манлио? От времето на Салвор Хардин досега ръководството на църквата и кметството никога не са били изпълнявани от една личност. Но сега е възможно и това да се случи — ако си свършиш добре работата.

3

А в другия край на града, в по-скромна обстановка, Хобър Малоу имаше втора среща. Беше слушал дълго и сега се обади предпазливо.

— Да, чувах за вашата кампания да вкарате в Съвета представител на търговците. Но защо мен, Туер?

Джайм Туер, който по всяко време беше готов да припомни, независимо дали го питат или не, че е бил в първата група от Външните светове, получила светско образование във Фондацията, се усмихна широко.

— Зная какво правя — заяви той. — Спомнете си миналата година, когато ви видях за първи път.

— На конгреса на търговците.

— Правилно. Ръководехте събранието. Насадихте по креслата онези бикове с червени вратове, после ги сложихте в джоба на ризата си и си излязохте с тях. Добре сте и с масите на Фондацията. Притежавате блясък… или поне солидна известност като авантюрист, което е същото.

— Много добре — рече Малоу сухо, — но защо сега?

— Защото сега имаме възможност. Знаете ли, че министърът на образованието е подал оставка? Още не е съобщено, но ще се разгласи.

— Вие откъде знаете?

— Това… няма значение. — Той махна отегчено с ръка. — Така е. Партията на действието се е разцепила здравата и точно сега можем да я унищожим по въпроса за еднакви права за търговците или по-скоро за и против демокрацията.

Малоу се облегна назад в креслото и се загледа в дебелите си пръсти.

— Хм-хм. Съжалявам, Туер. Другата седмица заминавам по работа. Ще трябва да намерите някой друг.

— Работа ли? — Взря се в него Туер. — Що за работа?

— Свръхсекретна. Предимство „ААА“. Все от този род, нали разбирате? Разговарях с личния секретар на кмета.

— Със змията Сът ли? — Джайм Туер се възбуди — Номер. Мръсникът иска да се отърве от вас. Малоу..

— Почакайте! — Ръката на Малоу легна върху свития юмрук на събеседника му — Не се палете. Ако с номер, някой ден ще се върна, за да си разчистя сметките. Ако не е, вашата змия Сът ни пада в ръцете. Слушайте, наближава Селдънова криза. — Малоу зачака някаква реакции, но реакция нямаше Туер само го зяпна.

— Какво е Селдънова криза?

— Галактика! — избухна гневно Малоу от внезапния обрат — Какво, по дяволите, сте правили а училище? Какво изобщо означава такъв глупав въпрос?

— Ако решите да ми обясните — намръщи се по-възрастният мъж.

Последва продължителна пауза.

— Ще ви обясня. — Малоу беше смръщил вежди и говореше бавно. Когато Галактичната империя започнала бавно да отмира по границите и когато краищата на Галактиката изпаднали отново във варварство и се откъснали, Хари Селдън и неговата група психолози създали колония, Фондацията — тук, в средата на бъркотията, за да можем ние да станем инкубатор на изкуство, наука и технология и да образуваме ядрото на втората империя.

— А да… да…

— Не съм свършил — прекъсна го студено търговецът. — Бъдещото развитие на Фондацията би ю планирано съобразно науката психоистория много напреднала по онова време, и условията били така подбрани, че да се създаде поредица от кризи, които да ни подтикват но-бързо по пътя към бъдещата империя Всяка криза, всяка Селдънова криза, бележи епоха в нашата история. Сега наближаваме една — третата

— Разбира се! — Туер вдигна рамене. — Трябваше да се сетя. Но отдавна съм излязъл от училище, по-отдавна от вас,

— Вероятно е така. Не обръщайте внимание Важното е, че сега ме отпращат точно посред развитието на таза криза. Трудно е да се каже с какво ще разполагам, когато се върна, а избори за Съвет се провеждат всяка година

Туер вдигна поглед.

— Попаднали сте по следите на нещо?

— Не.

— Имаме ли определени планове?

— Не.

— Е. тогава…

— Какво тогава? Нищо. Навремето Хардин е казал: „Само планирането не е достатъчно, за да успееш. Трябва и да импровизираш.“ Аз ще импровизирам.

Туер поклати неуверено глава; двамата стояха и се гледаха. Внезапно, но съвсем прозаично, Малоу заговори.

— Слушайте какво ще ви кажа — защо не дойдете с мен? Не ме зяпайте, човече. Преди да решите, че политиката е по-възбуждаща, вие сте били търговец. Поне така се говори.

— Къде отивате? Кажете ми.

— Към Хусалийския разлом. Не мога да бъда по-точен, преди да излетим в Космоса. Какво ще кажете?

— Да предположим, че Сът иска да бъда тук, където ще може да ме наглежда

— Малко вероятно е. Ако изпитва силно желание да се отърве от мен, защо да не се освободи и от вас? Освен това никой търговец няма да излезе в Космоса, ако не си подбере сам екипажа. Взимам със себе си когото си поискам.

В очите на възрастния човек се появи странен блясък.

— Добре. Тръгвам. — Той протегна ръка. — Това ще е първото ми пътуване от три години насам. Малоу сграбчи и разтърси ръката му,

— Много добре! Превъзходно! А сега трябва да събирам момчетата. Нали знаете къде пристава „Далечна звезда“? Тогава елате утре. Довиждане.

4

Корел представляваше едно често явление в историята — република, чийто ръководител имаше всички атрибути на абсолютен монарх освен името. Поради това там се ширеше обичайният деспотизъм, неограничен дори от онези две смекчаващи влияния в законните монархии: кралската „чест“ и дворцовия етикет.

В материално отношение благоденствието й не беше голямо. Дните на Галактичната империя бяха отминали и за тях свидетелстваха само мълчаливите паметници и разбитите постройки. Дните на Фондацията още не бяха настъпили и при ожесточената решимост на нейния владетел Комодор Аспер Арго строгите ограничения за търговците и пълната забрана за мисионерите нямаше никога да настъпят.

Самото космическо летище беше разнебитено и западнало, а екипажът на „Далечна звезда“ мрачно отбеляза това. Разкапващите се хангари създаваха разкапваща атмосфера и докато редеше пасианс, Джайм Туер се дразнеше и нервничеше.

— Тук има добри материали за търговия — рече замислено Малоу.

Той гледаше спокойно през илюминатора. Засега почти нищо друго не можеше да се каже за Корел. Пътуването бе преминало спокойно. Ескадрата корелиански кораби, излетели, за да пресрещнат „Далечна звезда“, се състоеше от малки неизправни реликви на стара слава или очукани, неманеврени корита. С опасение се държаха на разстояние дори и сега, а вече една седмица нямаше отговор на молбата на Малоу за среща с местното правителство.

— Добра търговия може да се развърти тук — повтори Малоу. — Може да се нарече девствена територия.

Джайм Туер вдигна нетърпеливо поглед и захвърли картите.

— Какво, по дяволите, възнамерявате да правите, Малоу? Екипажът мърмори, офицерите са разтревожени, а аз се питам…

— Питате се? За какво?

— За положението. И за вас. Какво правим ние?

— Чакаме.

— Постъпвате като слепец, Малоу — изръмжа Туер. — Летището се пази, а над нас летят кораби. Да предположим, че се готвят да ни натикат в земята.

— Имаха на разположение една седмица.

— Може би изчакват да получат подкрепления — погледът на Туер беше остър и твърд.

Малоу внезапно седна.

— Да, помислих го. Виждате ли, това поставя сериозен проблем. Първо, стигнахме дотук без неприятности, което може да не означава нищо, защото миналата година само три от над триста кораба са били взривени. Процентът е нисък. Но може да означава също, че техните кораби, въоръжени с атомни устройства, са малко и че те не смеят да ги излагат на риск без необходимост, преди броят им да нарасне.

А, от друга страна, може да означава, че те все пак не разполагат с атомна мощ. Или пък имат, но се крият от страх да не узнаем. Все пак едно е да нападаш като пират леко въоръжени търговски кораби. Съвсем друго е да си играеш с упълномощен пратеник на Фондацията, когато самият факт на присъствието му може да намеква, че Фондацията започва да подозира нещо. Като се съчетае това…

— Почакайте, Малоу, почакайте. — Туер вдигна ръце. — Вие просто ме заливате с думи. Накъде избивате? Зарежете обясненията.

— Трябва да чуете обясненията, Туер, защото иначе няма да ме разберете. И двамата чакаме. Те не знаят какво правя аз тук, а на мен не ми е известно какво са ми приготвили те. Но аз съм в по-неизгодно положение, защото съм сам, а те са цял свят… вероятно с атомно въоръжение. Не мога да си позволя да покажа слабост. Разбира се, опасно е. Естествено, може да ни очаква дупка в земята. Но това го знаехме още от началото. Какво друго можем да направим?

— Аз не… Кой е пък сега?

Малоу вдигна търпеливо поглед и регулира приемника. Екранът засвети и постепенно се появи образът на сержант от охраната.

— Говорете, сержант.

— Извинете, сър — поде сержантът. — Хората ми са пуснали да влезе някакъв мисионер от Фондацията.

— Какво? — Лицето на Малоу позеленя.

— Мисионер, сър. Нуждае се от медицинска помощ, сър…

— Заради тази работа и други ще се нуждаят, сержант. Наредете всички да заемат бойните си постове.

Салонът на екипажа беше почти празен. Пет минути след нареждането дори хората от почиващата смяна бяха на местата си пред оръдията. В анархистичните райони на междузвездното пространство на Периферията бързината беше най-необходимото качество и преди всичко бързината беше на висота във всеки кораб на майстор-търговец.

Малоу влезе бавно и огледа от всички страни мисионера. Погледът му се плъзна към лейтенант Тинтър, който неловко се отмести встрани, и към сержанта от охраната Демин, застана до него с безизразно лице и отпуснато тяло.

Майстор-търговецът се обърна към Туер и помълча замислено.

— Е, Туер, поканете любезно да дойдат тук всички офицери с изключение на координаторите и траекторията. Войниците да останат по местата си до второ нареждане.

Последва петминутно изчакване, по време на което Малоу отвори с ритници вратите на тоалетните, погледна зад бара, дръпна завесите на дебелите прозорци. За половин минута излезе от помещението, а когато се върна, си тананикаше замислено.

Хората изпълниха помещението. Туер ги последва и тихо затвори вратата.

— Първо, кой е пуснал този човек да влезе без мое разрешение? — попита спокойно Малоу.

Сержантът от охраната пристъпи напред. Всички погледи се отправиха към него.

— Извинете, сър. Не беше определен човек. Нещо като взаимно съгласие. Може да се каже, че той е от нашите, а тия чужденци…

Малоу го прекъсна рязко:

— Споделям вашите чувства, сержант, и ги разбирам. Тези хора под ваше командване ли бяха?

— Да, сър.

— Когато приключим, те да се поставят в индивидуални помещения за една седмица. Вие се освобождавате от всякакви командни задължения за същия период. Разбрано ли е?

Изразът върху лицето на сержанта въобще не се промени, но раменете му съвсем леко се отпуснаха.

— Да, сър — отвърна той отривисто.

— Свободен сте. Вървете на бойния си пост. Вратата се затвори след сержанта и се надигна шум.

— Защо ги наказахте, Малоу? — обади се Туер. — Знаете, че тия корелианци убиват заловените мисионери.

— Всяко действие, противоречащо на заповедите ми. е лошо само по себе си независимо от причините в негова полза. Никой не може да напуска кораба или да влиза в него без разрешение.

— Седем дни бездействие — промърмори непокорно лейтенант Тинтър. — Така не може да се поддържа дисциплината.

— Аз мога — заяви с леден глас Малоу. — Дисциплина при идеални условия не е голяма заслуга. Трябва да я имам пред лицето на смъртта, в противен случай тя е излишна. Къде е този мисионер? Доведете го тук, при мен.

Търговецът седна, а облеченият в червени дрехи човек бе внимателно изведен напред.

— Как се казвате, отче?

— Аз? — Облеченият в червено човек се завъртя към Малоу, тялото му се извърна цяло. Очите му гледаха с невиждащ поглед, а на едното му слепоочие имаше натъртване. Доколкото Малоу бе забелязал, през цялото време досега той не бе нито проговорил, нито помръднал.

— Името ви, Ваше преподобие?

Мисионерът изведнъж се оживи трескаво. Ръцете му се протегнаха, сякаш искаше да прегърне някого.

— Сине мой… деца мои. Завинаги да сте под закрилящите ръце на Галактичния дух.

Туер пристъпи напред, погледът му беше разтревожен, гласът му — прегракнал.

— Човекът е болен. Някой да го отведе да си легне. Малоу, наредете да легне и да се погрижат за него. Той е зле ранен.

Голямата ръка на Малоу го избута назад.

— Не се намесвайте, Туер, или ще заповядам да ви изведат от помещението. Името ви, Ваше преподобие?

Ръцете на мисионера внезапно се сплетоха молитвено.

— Тъй като сте просветени хора, спасете ме от неверниците. — Думите му ги заляха. — Спасете ме от тези грубияни и диваци, които ме преследват и ще огорчат Галактичния дух с престъпленията си. Аз съм Джорд Парма от анакреонските светове. Получил съм образование във Фондацията; в самата Фондация, деца мои. Аз съм жрец на духа, научил всички тайнства, дошъл тук, където ме призова вътрешният ми глас. — Задъха се. — Страдах в ръцете на непосветените. Тъй като вие сте деца на Духа и в името на този дух, пазете ме от тях.

Някакъв глас се намеси в разговора, когато аларменият говорител забоботи с металичен тон.

— Виждат се вражески единици! Необходими са нареждания!

Всички погледи машинално се вдигнаха към високоговорителя.

Малоу ядно изруга. Той включи микрофона и викна:

— Продължавайте да сте нащрек! Това е всичко! — И изключи. Отиде до дебелите завеси, които се отдръпнаха с шумолене встрани при допира му, и мрачно се загледа навън. Вражески единици! Няколко хиляди от тях в лицата на отделните членове на корелианската тълпа. Вълнообразно движещата се сбирщина запълваше космодрума от край до край и в студената светлина на магнезиевите пламъци предните редици се приближиваха.

— Тинтър! — Търговецът въобще не се обърна, но вратът му беше почервенял. — Задействайте външните говорители и разберете какво искат. Питайте ги дали с тях има представител на закона. Не обещавайте нищо и не заплашвайте или ще ви убия.

Тинтър се извърна и излезе.

Малоу усети нечия ръка върху рамото си и я отблъсна. Беше Туер. Гласът му засъска гневно в ухото му.

— Малоу, длъжен сте да задържите този човек. В противен случай не могат да се запазят благоприличието и честта. Той е от Фондацията и все пак е… жрец. Диваците навън… Чувате ли ме?

— Чувам ви, Туер. — Гласът на Малоу прозвуча язвително. — Сега имам по-важна задача, отколкото да пазя мисионера. Ще постъпя, сър, както пожелая и, Селдън ми е свидетел и цялата Галактика, ако се опитате да ме спрете, ще разкъсам миризливото ви гърло. Не ми пречете, Туер, или това ще ви е краят. — Той се обърна и мина покрай него. — Ти! Преподобният Парма! Знаеше ли, че съгласно конвенцията никакъв мисионер от Фондацията не може да стъпи на корелианска територия?

Мисионерът трепереше.

— Мога да отида само където ме поведе Духът, сине мой. Щом като непосветените отказват да се просветят, не е ли това най-големият признак, че се нуждаят от просветление?

— Няма никакво значение, преподобни. Вие сте тук, нарушавайки законите и на Корел, и на Фондацията. Съгласно тези закони не мога да ви защитавам.

Ръцете на мисионера отново се вдигнаха. Предишното му смущение беше изчезнало. Чуваше се хрипливото боботене на действащата корабна система за външна връзка и в отговор — слабият люшкащ се брътвеж на разгневената тълпа. От този шум очите му заискриха яростно.

— Чувате ли ги? Защо ми говорите за закон, закон, създаден от хора? Има по-висши закони. Нима не Галактичния дух е казал: „Не стой безразличен, когато нараняват ближния ти?“ И не е ли казал: „Както постъпиш с унижените и беззащитните, така ще постъпят и с теб?“ Нима нямате оръдия? Нима нямате кораб? И не е ли Фондацията зад гърба ви? И нима над и около вас не е Духа, който управлява Вселената? — Той млъкна, за да си поеме дъх.

Тогава гръмкият външен глас на „Далечна звезда“ замлъкна и лейтенант Тинтър се върна разтревожен.

— Говорете! — нареди му рязко Малоу.

— Сър, те искат да им се предаде лицето Джорд Парма.

— Ако не?

— Отправят различни заплахи, сър. Трудно е да се разберат. Толкова много са… и изглеждат страхотно разгневени. Има един, който твърди, че управлява областта и е натоварен с полицейски функции, но явно той не може да ръководи постъпките си.

— Независимо дали е така — повдигна рамене Малоу, — той е представител на властта. Кажете им, че ако този губернатор, полицай или какъвто е там, се приближи сам към кораба, ще получи негово преподобие Джорд Парма. — Внезапно в ръката му се появи бластер,и той добави: — Не зная какво е неподчинение. Никога не съм имал подобен опит. Но ако някой тук мисли, че може да ме научи, бих искал в замяна да му покажа какво е моето противосредство.

Бластерът бавно се завъртя и се насочи към Туер.

Лицето на стария търговец с усилие се изглади, а ръцете му разтвориха свитите юмруци и се отпуснаха. Дъхът му излизаше шумно през ноздрите.

Тинтър излезе и след пет минути един хилав човек се отдели от тълпата. Приближи се бавно и колебливо, явно обзет т страх и опасения. На два пъти се обърна назад и два пъти съвсем явните заплахи на многоглавото чудовище го поощряваха да продължи.

— Добре. — Малоу махна с бластера, който продължаваше да държи насочен. — Грън и Ъпшър, изведете го навън. ’

Мисионерът изпищя. Вдигна ръце, вдървените му пръсти се разпериха нагоре, големите ръкави се свлякоха и разкриха слабите му, изпъстрени с вени ръце. За миг проблясна и изгасна слаба светлинка. Малоу премига и отново махна презрително с ръка.

Докато се бореше в хватката на двамата, гласът на мисионера се заизлива.

— Да е проклет предателят, който изоставя ближния си на злото и на смъртта. Да оглушеят ушите, които са глухи за молбите на безпомощния. Да ослепеят очите, които не виждат невинността. Да се зачерни во веки душата, която се съюзява с мрака…

Туер затисна здраво ушите си с ръце.

Малоу врътна бластера и го прибра.

— Отивайте — нареди той спокойно — по местата си. Шест часа след разпръскване на тълпата поддържайте пълна бойна готовност. Четиридесет и осем часа след това двойни дежурства. После ще получите нови нареждания. Туер, елате с мен.

Бяха сами в личните помещения на Малоу. Той посочи едно кресло и Туер седна. Едрото му тяло сякаш се бе свило. Малоу се вгледа язвително в него.

— Туер — поде той, — разочарован съм. Трите години, през които сте се занимавали с политика, изглежда, са ви отучили от навиците на търговците. Спомнете си, там, във Фондацията, може и да съм демократ, но нищо по-малко от тирания не е в състояние да управлява кораба ми така, както аз искам. Досега никога не се е налагало да вадя бластер срещу хората си, и днес нямаше да стане нужда, ако вие не се бяхте противопоставили.

Туер, вие нямате служебно положение, а сте тук по моя покана и ще се отнасям с уважение към вас, но насаме. Отсега нататък в присъствие на моите офицери аз съм „сър“, а не „Малоу“. И когато дам заповед, ще се втурвате да я изпълнявате по-бързо от юнга, ей така, просто за късмет, или още по-бързо ще ви окова в най-долните помещения. Разбрано ли е?

Водачът на партията преглътна без слюнка.

— Извинете ме — каза той неохотно.

— Приемам извинението. Ще се ръкуваме ли?

Пръстите на Туер потръпнаха в огромната длан на Малоу.

— Подбудите ми бяха добри — оправда се Туер. — Трудно е да изхвърлиш навън човек, за да го линчуват. Оня губернатор или какъвто е там с разтрепераните колена няма да го спаси. Това е чисто убийство.

— С нищо не мога да помогна. А и, честно казано, инцидентът е крайно подозрителен. Не забелязахте ли?

— Какво да забележа?

— Този космодрум е в средата на затънтен далечен район. Внезапно някакъв мисионер избягва. Откъде? Идва тук. Съвпадение? Събира се огромна тълпа. Откъде? Най-близкият голям град вероятно е поне на сто и петдесет километра. Но те идват за половин час. Как?

— Как? — отекна Туер.

— Ами да предположим, че мисионерът е бил доведен тук и пуснат като примамка. Нашият приятел, преподобният Парма, беше доста объркан. Нито за миг не изглеждаше напълно нормален.

— Тежките премеждия… — измърмори горчиво Туер.

— Може би! А е възможно идеята да е била да ни накарат да проявим рицарство и смелост и глупаво да защитим човека. Той се намира тук в нарушение на законите на Корел и на Фондацията. Ако го задържа, ще бъде акт на война срещу Корел и Фондацията няма да има законното право да защити нас.

— Това е… това е доста пресилено.

Високоговорителят прогърмя и предвари отговора на Малоу.

— Сър, получи се официално съобщение.

— Да ми се изпрати незабавно!

Блестящият цилиндър изтрака в прореза. Малоу го отвори и изтърси от него импрегнирания със сребро лист. Потърка го преценяващо между палеца и показалеца си и каза:

— Телепортирано направо от столицата. Лична бланка на Комодора. — Прочете го с един поглед и се изсмя кратко. — Значи мисълта ми е била пресилена, а? — подхвърли съобщението на Туер и добави: — Половин час, след като връщаме мисионера, най-после получаваме учтива покана да се явим пред августейшия Комодор — след като преди това чакахме седем дни. Мисля, че издържахме някакво изпитание.

5

Комодорът Аспер — по собствените му думи — беше човек от народа. Остатъкът от коса по тила му падаше върху раменете, ризата му се нуждаеше от пране и говореше през носа.

— Тук няма никакво самохвалство, търговец Малоу — рече той. — Няма фалшива показност. В мен виждате само първия гражданин на държавата. Това означава комодор и то е единствената ми титла. — Видът му издаваше прекалено задоволство от всичко. — Всъщност смятам този факт за една от най-здравите връзки между Корел и вашата нация. Чувам, че вие се ползвате със същите републикански блага като нас.

— Точно така, Комодор — отвърна тежко Малоу, като наум направи изключение от сравнението, — довод, който мисля, че говори силно в полза на продължаващия мир и приятелство между правителствата ни.

— Мир! Аха! — Рядката сива брада на Комодора потръпваше в унисон със сантименталните гримаси на лицето му. — Мисля, че из Периферията няма никой, на когото идеалът за мир да е така близък до сърцето, както на мен. Честно мога да кажа, че откакто наследих своя знаменит баща като ръководител на държавата, мирът никога не е бил нарушаван. Може би не бива аз да го изтъквам — той се покашля леко, — но са ми разправяли, че за народа ми, по-скоро за моите съграждани, съм известен като Аспер Многообичания.

Погледът на Малоу се зарея към добре поддържаната градина. Може би високите мъже със странно конструираните, но съвсем явно смъртоносни оръжия да се криеха из ъглите като предпазна мярка срещу самия него. Това щеше да е разбираемо. Но високите, укрепени със стоманени греди стени, които ограждаха градината, явно са били подсилени наскоро — неподхождаща на толкова многообичания Аспер постъпка.

— В такъв случай щастие е, че трябва да имам работа с вас, Комодор — поде Малоу. — На деспотите и монарсите в съседните светове, лишени от облагите на просветеното управление, често им липсват качествата, които правят многообичан даден владетел.

— Като какви? — в гласа на Комодора прозвуча предпазлива нотка.

— Като загрижеността им за интересите на техния народ. Вие от своя страна ще разберете.

Комодорът не откъсваше поглед от настланата с чакъл пътека, по която вървяха. Зад гърба му двете ръце се милваха взаимно.

— Досега — продължи Малоу спокойно — търговията между нашите две нации страдаше от ограниченията, наложени от нашите търговци и вашето правителство. За вас сигурно отдавна е очевидно, че неограничената търговия…

— Свободната търговия! — промърмори Комодорът.

— Добре, свободната търговия. Трябва да разберете, че тя ще е от полза и за двете страни. Вие имате неща, които са ни необходими, а ние притежаваме други, нужни на вас. За да се повишава благоденствието, трябва само да ги обменяме. Просветен владетел като вас, приятел на народа — бих могъл да кажа човек от народа — не се нуждае от разяснения по този въпрос. Няма да обиждам вашия интелект, като ви давам такива.

— Вярно е! Разбрал съм го. Но какво да се прави? — Гласът му се превърна в жаловит хленч. — Вашите хора винаги са били толкова неблагоразумни. Аз съм за толкова търговия, колкото може да понесе икономиката ни, но не при вашите условия. Не съм единственият господар тук. — Гласът му се засили. — Аз съм само слуга на общественото мнение. Моят народ не иска търговия, която блести в яркочервено и златно.

— Задължителна религия? — Малоу се поизправи.

— В действителност викани е било така. Сигурно си спомняте случая с Аскон преди двадесет години. Най-напред им продадоха ваши устройства, после вашите хора поискаха пълна свобода за мисионерска дейност и с цел устройствата да работят изправно — да бъдат изградени Храмове на здравето. След това бяха основани религиозни училища; право на автономност за всички служители на религията и какъв беше резултатът? Сега Аскон е неразделна част от системата на Фондацията, а Великия магистър не може да каже, че е негово дори собственото му бельо. О, не! О, не! Достойнството на един независим народ никога не би могло да понесе това.

— Всичко, което изброихте, няма нищо общо с онова, което предлагам — вметна Малоу.

— Няма ли?

— Не. Аз съм майстор-търговец. Моята религия са парите. Целият този мистицизъм и фокуси на мисионерите ме дразнят и съм доволен, че вие отказвате да ги подкрепяте. Това ви прави човек от мой тип.

Смехът на Комодора прозвуча пронизително и нервно.

— Добре казано! Фондацията трябваше по-рано да изпрати човек от вашата величина. — Той положи приятелски ръка върху едрото рамо на търговеца. — Но, човече, вие ми разказахте само половината. Казахте ми каква не е пречката. А сега ми обяснете каква е.

— Единствената пречка, Комодор, е, че вие ще бъдете обременен с огромни богатства.

— Наистина ли? — прогъгна той. — Но за какво са ми богатства? Истинското богатство е любовта на собствения ти народ. А аз я имам.

— Можете да притежавате и двете, защото е възможно с едната ръка да събирате злато, а с другата — любов.

— Е, това, млади човече, би било интересно явление, стига да беше възможно. Как бихте го постигнали?

— О, по няколко начина. Трудността е да се избере един от тях. Да видим. Е, например луксозни стоки. Този предмет тука… — Малоу внимателно извади от вътрешния си джоб плоска верижка от полиран метал. — Този например.

— Какво е това?

— Трябва да се покаже. Можете ли да повикате някое момиче? Всяка млада жена ще свърши работа. И огледало в цял ръст.

— Хммм. Тогава да влезем вътре.

Комодорът наричаше покоите си къща. Населението несъмнено би ги назовало дворец. За опитния поглед на Малоу сградата необичайно много приличаше на крепост. Беше построена върху възвишение, издигащо се над столицата. Стените к бяха дебели и укрепени. Подходите към нея се пазеха, а разпределението вътре беше пригодено за отбрана. Малоу мрачно си помисли, че това е тъкмо жилище като за Аспер… Многообичания.

Пред тях застана младо момиче. Поклони се на Комодора.

— Това е едно от момичетата на Комодората. Става ли?

— Превъзходно!

Комодорът наблюдаваше внимателно, докато Малоу постави верижката около талията на момичето и се отдръпна.

— Е, това ли е всичко? — изсумтя Комодорът.

— Моля ви, Комодор, дръпнете завесите. — Госпожице, да токата има едно малко лостче. Моля ви, бихте ли го преместили нагоре? Хайде, нищо няма да ви стане.

Момичето дръпна лостчето, вдъхна дълбоко, погледна ръцете си и възкликна „Оо!“

От талията като от извор бликна бледа струяща луминесцентна светлина с променящ се цвят, която се извиси над главата й в бляскава диадема от течен огън. Сякаш някой бе откъснал полярното сияние от небето и го бе превърнал в було.

Момичето пристъпи към огледалото и се втренчи очаровано в него.

— Вземете това. — Малоу му подаде огърлица от матови зърна. — Поставете го на шията си.

Момичето го послуша. Щом попаднеше в луминесцентното сияние, всяко зърно се превръщаше в отделен пламък, който се въртеше и проблясваше в червено и златно.

— Какво мислите? — попита го Малоу. Момичето не отговори, но в очите му се четеше обожание. Комодорът махна с ръка и то с нежелание бутна лостчето надолу и великолепието изчезна. Момичето си тръгна… със спомена.

— Ваши са, Комодор — рече Малоу, — за Комодората. Смятайте ги за малък подарък от Фондацията.

— Хммм. — Комодорът повъртя колана и огърлицата в ръка, сякаш преценяваше теглото им. — Как става?

— Това е въпрос за специалистите ни — вдигна рамене Малоу. — Но при вас то ще действа без — забележете, без — помощта на жреци.

— Е, това все пак са само женски дрънкулки. Какво може да се направи от тях? Откъде ще дойдат парите?

— Имате ли балове, приеми, банкети… подобни неща?

— А, да.

— Давате ли си сметка колко биха платили жените за подобни бижута? Поне десет хиляди кредита.

Комодорът изглеждаше поразен.

— Аха!

— И тъй като захранващото устройство на тези бижута по-специално няма да издържи повече от шест месеца, ще е необходимо често да се подменят. Срещу ковано желязо на стойност хиляда кредита на парче можем да ви продадем колкото поискате от тях. Печалбата за вас ще бъде 900 процента.

Комодорът подръпваше брадата си и изглежда, се бе впуснал наум в грандиозно изчисление.

— Галактика! Как ще се бият за тях важните дами. Ще държа малки запаси и ще ги оставям да наддават. Естествено, не бива да знаят, че аз лично…

— Ако пожелаете — продължи Малоу, — можем да ви обясним как работят фиктивни корпорации. После, избирам по-нататък наслуки, да вземем пълния ни комплект домакински уреди. Имаме сгъваеми фурни, които могат да опекат за две минути и най-твърдото месо. Притежаваме ножове, които не се нуждаят от точене. Разполагаме с истински перален комбинат, който се поставя в малък шкаф и работи напълно автоматично. Същото се отнася и за машини за миене на съдове, и за подочистачки, полировачки на мебели, прахоубиратели, полилеи… всичко, което пожелаете. Помислете как ще се увеличи популярността ви, ако ги направите достъпни за хората. Помислете си за увеличението на, хм, земните ви блага, ако има правителствен монопол при 900 процента печалба. За хората те ще струват много повече от парите, които ще плащат, а не е необходимо да знаят какво вие давате за тях. И забележете, нито едно устройство няма да се нуждае от грижите на жреци. Всички ще бъдат щастливи.

— С изключение на вас, както изглежда. Какво печелите вие от тази работа?

— Само каквото се полага на всеки търговец според законите на Фондацията. Аз и хората ми ще получим половината от печалбата, която занесем. Вие само купете всичко, което искам да ви продам, и двамата ще спечелим добре. Много добре.

Комодорът се наслаждаваше на мислите си.

— С какво казахте, че искате да ви се плати? С желязо ли?

— С желязо, въглища и боксит. Също с тютюн, пипер, магнезий, широколистен дървен материал. Нищо, от което да нямате достатъчно.

— Звучи добре.

— И аз така мисля. О, и още нещо се сещам сега, Комодор. Бих могъл да преоборудвам заводите ви.

— А? Това пък какво е?

— Ами да вземем вашите стоманолеярни. Разполагам с някои малки удобни устройства, които ще снижат производствените разходи до един процент от предишната им стойност. Можете да намалите цените наполовина и въпреки това да делите изключително високи печалби с производителите. Слушайте, ако ми разрешите да направя една демонстрация, ще ви покажа точно какво имам предвид. Има ли стоманолеярен завод в този град? Няма да отнеме много време.

— Би могло да се уреди, търговец Малоу. Но утре, утре. Ще вечеряте ли с нас тази вечер?

— Моите хора… — поде Малоу.

— Нека всички дойдат — щедро предложи Комодорът — Символична приятелска среща между нашите нации, която ще ни даде възможност да продължим приятелското обсъждане. Но искам да ви предупредя за нещо — лицето му се удължи и изражението му стана строго. — Никаква ваша религия. Не си мислете, че с това може да се открехне вратата за мисионерите.

— Комодор — отвърна сухо Малоу, — давам ви честната си дума, че религията ще намали печалбата ми.

— Тогава засега това е всичко. Ще ви съпроводят обратно до кораба ви.

6

Комодората беше доста по-млада от съпруга си. Лицето й беше бяло, със студени черти, а черната й коса беше опъната стегнато назад. Гласът й звучеше язвително.

— Свършихте ли най-после, мой благороден и милостив съпруже? Съвсем, съвсем ли свършихте? Предполагам, че сега, ако пожелая, мога да вляза в градината?

— Няма нужда да драматизираш, Лиша, скъпа — отвърна кротко Комодора. — Младият човек ще бъде на вечерята довечера и ще можеш да си говориш с него колкото искаш, дори да се забавляваш, като слушаш всичко, което аз ще разправям. Някъде из жилището трябва да се сложи маса за хората му. Дано звездите благоволят те да бъдат малко.

— Най-вероятно е да са като свине, които ядат месо на цели бутове и пият вино с бъчви. А като изчислиш разходите, две нощи ще стенеш.

— Е, може и да не стане така. Въпреки мнението ти вечерята трябва да бъде най-щедра.

— Охо, разбирам. — Тя го изгледа презрително. — Много приятелски си настроен към тези варвари. Вероятно затова не ми бе разрешено да присъствам на вашия разговор. Може би дребната ти съсухрена душица заговорничи срещу баща ми,

— Съвсем не.

— Да, надяваш се да ти повярвам, нали? Ако е имало някога някоя нещастна жена, която да е била пожертвана в името на политиката, като е сключила отвратителен брак, това съм аз. Бих могла да си намеря истински мъж сред бордеите и бунищата на собствения ми свят.

— Слушай сега какво ще ти кажа, мила моя. Може да ти доставя удоволствието да се върнеш в родния си свят. Но за да запазя онази твоя част, която познавам най-добре, преди това ще ти отрежа езика. — Той наклони преценяващо глава на една страна. — И като последно подобрение на красотата ти също ушите и края на носа.

— Няма да посмееш, пале такова. Баща ми ще превърне нещастната ти държавица в метеоритен прах. Всъщност той може да го направи и ако му съобщя, че преговаряш с тези варвари.

— Хммм. Няма нужда от заплахи. Тази вечер ще имаш възможност сама да разпиташ човека. Междувременно, мадам, дръж си подвижния език зад зъбите.

— По твоя заповед?

— Ето, вземи това и мълчи.

Коланът легна върху талията й, а огърлицата на шията. Той натисна лостчето и се отдръпна.

Комодората пое дълбоко въздух и протегна вдървено ръце. Опипа внимателно огърлицата и отново въздъхна.

Комодорът потърка доволно длани.

— Можеш да ги носиш тази вечер — рече той. — Ще получиш и още. А сега не дрънкай повече. Жената запази мълчание.

7

Джайм Туер сновеше напред-назад с провлечени стъпки.

— Какво е разкривило пък вашето лице? — попита той. Хобър Малоу се стресна от унеса си.

— Разкривено ли ми е лицето? Не би трябвало.

— Вероятно вчера нещо се е случило — искам да кажа, освен празненството. — И с внезапно убеждение продължи: — Малоу, има затруднения, нали?

— Затруднения ли? Не. Точно обратното. Всъщност аз съм в положението на човек, който е натиснал с цялата си тежест вратата, която се е оказала открехната. Прекалено лесно получихме достъп до стоманолеярния завод.

— Подозирате някаква клопка ли?

— О, в името на Селдън, не ставайте мелодраматичен. — Малоу преглътна раздразнението си и добави с разговорен тон: — Просто фактът, че влизаме лесно, означава, че няма нищо, което си заслужава да видим.

— Атомна енергия, а? — Туер се замисли. — Ще ви кажа. Тук, на Корел, няма почти никакви данни за каквато и да е атомна икономика. А би било изключително трудно да се прикрият всички белези на широкоразпространените ефекти, които такава фундаментална технология като атомната би оказала върху всичко.

— Не, ако е едва в началото си, Туер, и ако се прилага във военната индустрия. Ще я открием само в корабостроителниците и в стоманолеярните заводи.

— Така че, ако не я открием, тогава…

— Тогава не я притежават — или не я показват. Трябва да хвърлим ези-тура, за да разберем.

Туер поклати глава.

— Иска ми се да бях с вас вчера.

— И на мен — отвърна студено Малоу. — Нямам нищо против моралната подкрепа. За съжаление Комодорът сам определи условията за срещата, а не аз. А онова навън, изглежда, е кралската кола, която ще ни отведе в стоманолеярния завод. Приготвихте ли устройствата?

— Всичките.

8

Заводът беше голям и от него се разнасяше миризмата на разруха, която никакви повърхностни ремонти не можеха да отстранят напълно. Сега беше празен и в него цареше съвсем неестествена тишина, тъй като играеше непривичната роля на домакин на Комодора и неговия двор.

Малоу с небрежен жест бе качил стоманения лист върху две подпори. Беше взел уреда, подаден му от Туер, и стискаше кожената дръжка в оловна обвивка.

— Уредът — поде той — е опасен, но същото може да се каже и за циркуляра. Трябва само да си пазите пръстите.

Докато говореше, бързо прокара дуловия резец по протежение на стоманения лист, който веднага и безшумно се раздели на две.

Всички се отдръпнаха и Малоу се засмя. Той взе едната половина и я облегна на коляното си.

— Дълбочината на рязане може да се регулира с точност до една стотна от сантиметъра, а лист с дебелина над пет сантиметра ще се разреже със същата леснина като този. Ако прецените точно дебелината, можете да поставите стоманения лист върху дървена маса и да разрежете метала, без да се одраска дървото.

При всяко изречение атомната ножица се задвижваше и ново отрязано парче стомана отхвръкваше сред помещението.

— Това — поясни Малоу — е за рязане на стомана. — Върна ножицата на Туер. — Има и ренде. Искате ли да намалите дебелината на даден лист, да изгладите неравностите, да отстраните ръжда? Гледайте!

Тънък прозрачен слой отлетя от другата половина на първоначалния лист, първо на ивици от петнадесет, после двадесет и тридесет сантиметра.

— Или да пробивате? Всичко е на същия принцип.

Бяха се струпали около него. Като на представление на уличен фокусник или номер от мюзикъл, превърнат в реклама. Комодор Аспер опипваше парчетата стомана. Висши правителствени функционери надничаха на пръсти през рамената си и шепнеха, докато Малоу с всяко допиране на атомната бормашина пробиваше чисти, красиви, кръгли дупки в два и половина сантиметра дебела твърда стомана.

— Ще ви покажа само още нещо. Някой да донесе две къси парчета тръба.

Един благороден шамбелан на нещо си се втурна послушно сред общата възбуда и захлас и изцапа ръцете си като работник.

Малоу изправи парчетата и отряза краищата им с един замах на ножицата, след което съедини двата току-що срязани края. И се получи една тръба! По новите краища липсваха дори атомни дефекти и при съединяването си те образуваха цяла тръба. С една манипулация се получи блок на Джоханисън.

После Малоу изгледа слушателите си, запъна се на първата дума и млъкна. В гърдите му нахлу възбуда, а основата на стомаха му изстина и се присви.

Сред бъркотията личната охрана на Комодора беше излязла отпред и Малоу за първи път се оказа достатъчно близо, за да разгледа по-подробно необичайните им оръжия.

Те бяха атомни! Ме беше възможно да се сбъркат; не познаваше оръжие с експлозив и куршум с такова дуло. Но основното не беше в това. Съвсем не това беше важното. Върху дръжките на тези оръжия бяха вдълбани със злато „Космически кораб и слънце“!

Същите „Космически кораб и слънце“, отпечатвани върху всеки от големите томове на оригиналната енциклопедия, която Фондацията бе започнала и още не бе завършила. Същите „Космически кораб и слънце“, които бяха украсявали знамето на Галактичната империя в продължение на хилядолетия.

Малоу продължи да говори независимо от мислите си.

— Огледайте тази тръба. Тя е цяла. Не е с отлично качество, разбира се, защото съединяването не трябва да се прави на ръка.

Не беше необходимо повече фокусничество. Бяха разбрали. Малоу беше свършил. Получи каквото искаше. Мислеше си само за едно. За златното кълбо с условно изобразени лъчи и полегатата пура, олицетворяваща космически кораб.

„Космическия кораб и слънце“ на Империята!

Империята! Думите се врязаха в мозъка му! Бяха минали век и половина, но все още някъде дълбоко в Галактиката Империята съществуваше. И отново изплуваше далече в Периферията.

Малоу се усмихна.

9

„Далечна звезда“ пътуваше вече два дни в Космоса, когато в каютата си Хобър Малоу подаде на старши лейтенант Дроут един плик, ролка микрофилм и сребрист сфероид.

— След един час, лейтенант, вие ставате изпълняващ длъжността капитан на „Далечна звезда“, докато се върна… или завинаги.

Дроут понечи да стане, но Малоу повелително му махна да седи.

— Мълчете и слушайте. Пликът съдържа точното разположение на планетата, към която трябва да се отправите. Там ще ме чакате два месеца. Ако преди да изтекат двата месеца, Фондацията ви намери, на микрофилма е докладът ми за нашето пътуване. Но ако — гласът му прозвуча мрачно — аз не се върна до края на двата месеца и кораби на Фондацията не ви намерят, отправете се към планетата Терминус и предайте като мой доклад Капсулата на времето. Разбрахте ли?

— Да, сър.

— Никога вие или който и да е от екипажа не бива да обсъжда пред никоя инстанция моя официален доклад.

— А ако ни разпитват, сър?

— В такъв случай не знаете нищо.

— Да, сър.

Разговорът приключи и петдесет минути по-късно една спасителна капсула се отдели с лекота от борда на „Далечна звезда“.

10

Онум Бар беше стар, прекалено стар, за да се страхува. От времето на последните безредици той живееше сам в покрайниците с колкото книги бе успял да спаси от развалините. Нямаше нищо, което да се опасява да загуби, най-малко изтощителния остатък от живота си, и затова посрещна неканения гост без уплаха.

— Вратата ви беше отворена — обясни непознатият.

Произношението му беше рязко и грубо и Бар не пропусна да забележи стоманеносиньото оръжие на кръста му. В полумрака на малката стая Бар видя блясъка на силово поле, обкръжаващо човека.

— Няма причини да я държа затворена — каза той уморено. — Искате ли нещо от мен?

— Да. — Чужденецът стоеше прав в средата на помещението. Беше огромен и на ръст, и на тегло. — Вашата къща е единствената наоколо.

— Мястото е пусто — съгласи се Бар, — но на изток има град. Мога да ви покажа пътя.

— След малко. Ще разрешите ли да седна?

— Ако столовете ви удържат — отвърна сериозно старецът. И те бяха стари. Реликви от по-добра младост.

— Казвам се Хобър Малоу — продължи чужденецът. — Идвам от далечна провинция.

— Вашият език отдавна ви издаде — кимна и се усмихна Бар. — Аз съм Онум Бар от Сиуена… а навремето бях патриций на Империята.

— Значи това наистина е Сиуена. Разполагах само със стари карти, за да се ориентирам.

— Би трябвало да са наистина твърде стари, за да са променени положенията на звездите.

Бар седеше напълно неподвижен, докато погледът на другия се зарея замислено. Той забеляза, че атомното силово поле около мъжа е изчезнало и със самоирония си помисли, че личността му вече не изглежда ужасяваща за непознатите, а дори — за добро или за зло — и за враговете му.

— Къщата ми е бедна — рече той — и запасите ми са малко. Можете да споделите каквото имам, ако стомахът ви понася черен хляб и сушена царевица.

— Не, храних се скоро и не мога да остана — поклати глава Малоу. — Необходимо ми е само да ме упътите към центъра на правителството.

— Това лесно ще стане и колкото и да съм беден, няма да ме лиши от нищо. Столицата на планетата ли имате предвид или на Имперския сектор?

Очите на по-младия мъж се присвиха. :

— Двете не са ли едно и също? Това не е ли Сиуена?

— Сиуена е, да — кимна бавно старият патриций. — Но Сиуена вече не е столица на Норманния сектор. Старата ви карта все пак ви е заблудила. Звездите може и да не се променят през вековете, но политическите граници са твърде подвижни.

— Това е лошо, всъщност твърде лошо. Далеч ли е новата столица?

— На ОршаII. На около двадесет парсека. Вашата карта ще ви ориентира. Колко е стара?

— Отпреди сто и петдесет години.

— Толкова стара? — Старецът въздъхна. — Оттогава насам доста неща станаха. Знаете ли за някои от събитията?

Малоу бавно поклати отрицателно глава.

— Щастлив сте — поде Бар. — Лошо време беше за провинциите, като изключим царуването на СтанелVI, а той умря преди петдесет години. Оттогава бунтове и разруха, разруха и бунтове. — Бар се запита дали не изпада в бъбривост. В тази пустош се живееше самотно, а на него толкова рядко му се случваше да разговаря с хора.

— Разруха, а? — с внезапна острота повтори Малоу. — Говорите, сякаш провинцията е обедняла.

— Може и да не е в абсолютен мащаб. Физическите ресурси на двадесет и пет първокачествени планети се изчерпват за дълго време. Но в сравнение с богатството на последния век ние сме плъзнали доста надолу и няма никакви признаци за обрат, поне засега. Защо се интересувате от всичко това, младежо? Вие сте много жизнен и очите ви блестят!

Търговецът едва не се изчерви, когато загасналият поглед сякаш потъна дълбоко в неговия и се усмихна на онова, което видя.

— Слушайте — отвърна той, — аз съм търговец, отправял съм се към края на Галактиката. Намерих някои стари карти и съм тръгнал да разкривам нови пазари. Естествено, когато се говори за обеднели провинции, това ме смущава. Не могат да се спечелят пари от свят, в който няма пари. Е, как е например Сиуена в това отношение?

Старецът се наведе напред.

— Не мога да кажа. Има вероятност все пак да ви свърши работа. Но вие да сте търговец? Приличате повече на военен. Държите ръката си близо до оръжието, а на брадичката ви има белег от рана.

Малоу вирна глава.

— Там, откъдето идвам, законите не са много строги. Битките и белезите са част от разходите на търговеца. Но борбата е полезна само когато в края й има пари и ако мога да мина без нея, още по-добре. Е, тук ще намеря ли достатъчно пари, за да си струва битката? Както разбирам, твърде лесно мога да попадна в някое стълкновение.

— Съвсем лесно — съгласи се Бар. — Можете да се присъедините към оцелелите сили на Уискард от Червените звезди. Но не зная дали бихте нарекли това битка или пиратство. Или да отидете при нашия настоящ вицекрал — вицекрал с цената на убийства, грабежи, плячкосване и заради думата на едно момче император, което по-късно беше законно убито. — Слабите бузи на патриция почервеняха. Очите му се затвориха, после се отвориха, блеснали като на птичка.

— Изглежда, не сте много приятелски разположен към вицекраля, патриций Бар — рече Малоу. — Ами ако аз съм един от шпионите му?

— Какво ако сте? — горчиво отвърна Бар. — Какво можете да вземете. — Той направи жест със съсухрената си ръка към голата стая на рушащата се къща.

— Живота ви.

— Той лесно ще ме напусне. Живея вече пет години повече. Но вие не сте от хората на вицекраля. Ако бяхте, дори сега инстинктът за самосъхранение сигурно щеше да ме накара да си държа устата затворена.

— По какво съдите?

— Изглежда, ме подозирате, а? — изсмя се старецът. — Хайде, обзалагам се, мислите, че се опитвам да ви подлъжа да говорите против правителството. Не, не. Вече не се занимавам с политика.

— Не се занимавате с политика? Нима е възможно някой човек въобще да престане да се занимава с политика? Думите, които използвахте, за да опишете вицекраля — какво бяха? Убийства, грабежи и така нататък. Не ми се видяхте обективен. Поне не съвсем. Не звучаха като да сте се отказали от политиката.

— Спомените жилят, когато нахлуят внезапно — повдигна рамене старецът. — Послушайте! Сами преценете! Когато Сиуена беше столица на провинцията, аз бях патриций и член на провинциалния сенат. Родът ми е стар и уважаван. Един от прадедите ми е бил… Е, това няма значение. Няма какво да се хваля с минала слава.

— Както разбирам — каза Малоу, — имало е гражданска война или революция.

Лицето на Бар потъмня.

— В това изродено време гражданските войни са хронични, но Сиуена се държеше настрана. При Станел VI тя почти достигна предишното си благоденствие. Но последваха слаби императори, а слаби императори означават силни вицекрале и нашият последен вицекрал — същият Уискард, оцелелите части от армиите на който продължават да ограбват търговците? от Червените звезди — се стремеше към императорския пурпур. И той не беше първият в този си стремеж. Ако бе успял нямаше да е първият сполучил. Но се провали. Защото, когато имперският адмирал се приближи към провинцията начело на цяла флота, самата Сиуена се надигна срещу собствения си разбунтувал се вицекрал. — Той замълча тъжно.

— Моля ви, продължете, сър.

— Благодаря ви — рече уморено Бар. — Много любезно от ваша страна, че търпите стария човек. Те се разбунтуваха; или по-скоро трябва да кажа ние се разбунтувахме, защото аз бях един от дребните ръководители. Уискард напусна Сиуена, като едва ни изпревари, а планетата и заедно с нея останалите провинции се поставиха на разположение на адмирала с всички прояви на лоялност към императора. Не съм сигурен защо го направихме. Може би изпитвахме лоялност към символа, а не към личността на императора — жестоко,ч зло дете. Може би се страхувахме от ужасите на блокадата.

— Е? — подкани го Малоу.

— Е — продължи мрачният разказ, — това не задоволяваше адмирала. Той търсеше славата на завоевател на бунтовната провинция, а хората му искаха плячката, която щяха да получат при завладяването й. Така, докато хората продължаваха да се събират в големите градове, за да приветстват императора и неговия адмирал, той завзе всички въоръжени центрове и после нареди населението да бъде изгорено с атомен взрив.

— Под какъв претекст?

— Под претекста, че са се разбунтували срещу своя вицекрал, помазан от императора. И адмиралът стана новият вицекрал с цената на едномесечни кланета, грабежи и страхотни ужаси. Имах шестима синове. Петимата умряха при различни обстоятелства. Имах дъщеря. Надявам се, че накрая и тя е загинала. Аз се спасих, защото бях стар. Дойдох тук твърде стар, за да създавам грижи дори на нашия вицекрал. — Той сведе посивялата си глава. — Не ми оставиха нищо, защото бях помогнал да изгоним разбунтувалия се вицекрал и бях лишил адмирала от славата му.

Малоу седеше и мълчеше. После попита тихо:

— Какво стана с шестия ви син?

— А? — Бар се усмихна кисело. — Той е в безопасност, защото се присъедини към адмирала като обикновен войник под чуждо име. Артилерист е в личния флот на вицекраля. О, не, виждам погледа ви. Не е лош син. Посещава ме, когато може, и ми носи каквото успее. Той поддържа живота ми. А някой ден нашият велик и славен вицекрал ще се запъти към смъртта си и синът ми ще му бъде палач.

— И вие казвате това на един непознат? Поставяте в опасност сина си.

— Не. Помагам му, като създавам нов враг. А ако бях приятел на вицекраля, както съм негов враг, щях да го посъветвам да запълни далечното космическо пространство с кораби чак до края на Галактиката.

— Там няма ли кораби?

— Открихте ли някой? Нима някой космически страж ви е спрял на идване? Тъй като корабите са твърде малко, а съседните провинции си имат свои интриги и беззакония, не може да се отдели нито един от тях, за да пази варварските външни слънца. Никога не ни е заплашвала опасност от западналия край на Галактиката — докато не се появихте вие.

— Аз ли? Аз не представлявам опасност.

— След вас ще дойдат други.

Малоу бавно поклати отрицателно глава.

— Струва ми се, че не ви разбирам.

— Слушайте! — В гласа на стареца прозвуча възбуда. — Познах ви, когато влязохте. Имате защитно поле около тялото си или поне имахте, когато ви видях най-напред.

Последва мълчание, изпълнено със съмнение, после Малоу отвърна:

— Да… имах.

— Много добре. Това беше грешка, но вие не знаехте, че са ми известни някои неща. В това време на упадък не е модно да си войник. Събитията долитат и префучават и който не може да се бори против течението с атомен бластер в ръка, бива повлечен като мен. Но аз бях учен и зная, че в цялата история на атомната енергия никога не е било изобретявано преносимо защитно поле. Ние притежаваме силови полета — огромни тежкоподвижни съоръжения, които могат да защитят град, дори кораб, но не и отделен човек.

— Аха? — Долната устна на Малоу се издаде напред. — И какви заключения вадите?

— Из Космоса се разнасяха истории. Те пътуват надалеч и с всеки парсек се поизопачават, но когато бях млад, имаше един малък кораб със странни хора, които не познаваха обичаите ни и не можеха да кажат откъде са дошли. Те говореха за магьосници по края на Галактиката; магьосници, които светят в тъмното, летят самостоятелно във въздуха и оръжията не ги засягат. Ние се смяхме. И аз се смях. Бях го забравил до днес. Но вие блестите в тъмнината и не мисля, че бластерът ми, ако имах такъв, щеше да ви нарани. Кажете, можете ли да полетите във въздуха, така както с.и седите?

— Не мога да правя нищо от всичко изброено — отвърна спокойно Малоу.

— Доволен съм от отговора — усмихна се Бар. — Не разпитвам гостите си. Но ако съществуват магьосници, ако вие сте такъв, тогава някой ден могат да нахлуят много от тях или от вас. Вероятно ще е за добро. Сигурно се нуждаем от нова кръв. — Той промърмори нещо на себе си и продължи бавно: — Но това има и обратна страна. Нашият нов вицекрал също мечтае като стария Уискард.

— Също за имперската корона ли?

— Синът ми чува да се говори — кимна Бар с глава. — Сред личната свита на вицекраля човек не може да не дочува по нещо. И той ми разправя слуховете. Новият ни вицекрал няма да откаже короната, ако му я предложат, но си пази и възможността за отстъпление. Говори се, че ако не успее да се издигне до императорска висота, възнамерява да създаде нова империя във варварските райони. Твърди се, но не мога да гарантирам за това, че вече е дал една от дъщерите си за жена на някакво кралче в неизследваните области на Периферията…

— Ако човек вярваше на всички слухове…

— Зная. Има още много. Аз съм стар и бъбря глупости. Но вие какво ще кажете? — И старите му умни очи се взряха дълбоко в Малоу.

Търговецът се замисли.

— Не твърдя нищо. Но искам да попитам нещо. Разполага ли Сиуена с атомна енергия? Почакайте, зная, че познават теоретично атомната енергия. Имам предвид дали притежават запазени генератори, или те са били разрушени при неотдавнашните грабежи?

— Да ги разрушат ли? О, не. Половината планета ще бъде унищожена, преди да се докосне и най-малката централа. Те са незаменими и осигуряват мощта на флотата. — Той продължи почти с гордост. — Ние притежаваме най-големите и най-добрите генератори?

— В такъв случай как трябва да постъпя, ако искам да видя тези генератори?

— Никак! — отговори решително Бар. — Не ще успеете да се доближите до военен център, без веднага да ви застрелят. Никой не може. Сиуена все още е лишена от граждански права.

— Искате да кажете, че всички централи са във властта на военните?

— Не. Има малки градски централи, които отопляват и осветяват жилищата, дават енергия за превозните средства и така нататък. Но и там положението е същото. Те се управляват от техниците.

— Какви са те?

— Специализирана група, която надзирава централите. Длъжността им е наследствена, младите се обучават в професията чрез чиракуване. Строго чувство за дълг, чест и така нататък. Никой освен техник не може да влезе в централа. — Разбирам.

— Не твърдя обаче — добави Бар, — че не е имало случай, когато техници са били подкупвани. Във време, когато за петдесет години се изреждат девет императори и седем от тях падат убити, когато всеки космически капитан се домогва да узурпира поста вицекрал, а всеки вицекрал — да стане император, предполагам, че дори някой техник може да стане жертва на парите. Но това ще изисква доста голяма сума, а аз не притежавам нищо. Вие имате ли?

— Пари ли? Не. Но винаги с пари ли се подкупва?

— С какво друго, щом като парите купуват всичко?

— Има доста неща, които парите не могат да купят. А сега ще ви бъда благодарен, ако ми кажете къде е най-близкият град с една от централите и как да стигна дотам.

— Почакайте! — Бар разпери тънките си ръце. — Закъде бързате? Бяхте при мен, но аз не задавам никакви въпроси. В града, където жителите все още ги наричат бунтовници, първият войник или пазач, който чуе произношението ви и види дрехите ви, ще ви спре.

Той се изправи и от тъмните недра на един стар долап извади някаква книжка.

— Паспортът ми — подправен е. С него избягах. — Постави го в ръката на Малоу и прегъна пръстите му над него. — Описанието не отговаря, но ако го покажете, има голяма вероятност никой да не се вгледа в него.

— А вие? — Вие ще останете без паспорт. • Старият изгнаник вдигна цинично рамене.

— Какво от това? И още едно предупреждение. Дръжте си езика зад зъбите! Произношението ви е варварско, изразявате се особено и от време на време вмъквате най-изумителни архаизми. Колкото по-малко говорите, толкова по-малко подозрения ще си навлечете. А сега ще ви обясня как да стигнете до града…

Пет минути по-късно Малоу беше вече на път.

Но преди да си тръгне окончателно, все пак се върна веднъж, само за миг, до къщата на стария патриций. А когато рано на другата сутрин Онум Бар излезе в малката си градина, видя в краката си някаква кутия. Съдържаше храни, концентрирани продукти, каквито се намират на борда на всеки космически кораб, чужди по вкус и приготвление.

Но бяха качествени и траеха дълго.

11

Техникът беше нисък и кожата му лъщеше от добре поддържаната пълнота. Имаше обръч от коса и през него се розовееше черепът му. Пръстените по ръцете му бяха дебели и тежки, дрехите му — ароматизирани и той беше първият човек, видян от Малоу на планетата, който не изглеждаше гладен. Техникът присви раздразнено устни.

— Е, човече, по-бързо. Чакат ме важни дела. Приличате ’ ми на чужденец… — Той сякаш преценяваше явно несиуенските дрехи на Малоу и по клепачите му личеше, че храни значителни подозрения.

— Не съм от този край — поде спокойно Малоу, — но това не е от значение. Вчера имах честта да ви изпратя един малък подарък…

— Получих го — вдигна нос техникът. — Интересна дреболия. Понякога мога да я използвам.

— Имам и други, по-интересни подаръци. На доста по-високо ниво.

— Охо? — Техникът замислено удължи възклицанието. — Струва ми се, вече виждам накъде клони разговорът; случвало се е и преди. Ще ми дадете някоя и друга дреболия. Няколко кредита, може би палто, второкачествени бижута; всичко, което дребнавата ви душица може да сметне за достатъчно, за да подкупите някой техник. — Долната му устна се издаде войнствено напред. — И зная какво искате в замяна. И други са стигали до същата блестяща идея. Искате да ви приемем в нашия клан. Да ви научим на тайните на атомната енергия и как да се грижите за машините. Мислите си, че тъй като вие, сиуенски кучета — и вероятно се правите на чужденец за по-сигурно, — бивате наказвани всеки ден заради бунта ви, ще успеете да избегнете каквото сте си заслужили, като се прикриете с привилегиите и закрилата на гилдията на техниците. — Малоу понечи да заговори, но техникът внезапно повиши глас и завика. — А сега се махайте, преди да съм съобщил името ви на префекта на града. Нима мислите, че ще изменя на дълга си? Може би щяха да го сторят сиуенските предатели преди мен! Но сега си имате работа с по други хора. Галактиката ми е свидетел, чудя се, защо още в този миг не ви убия сам с голите си ръце.

Малоу се усмихна на себе си. Цялата тирада беше явно изкуствена по тон и съдържание, така че гордото негодувание се изроди във фарс.

Търговецът погледна весело двете мекички ръце, за които бе казано, че е възможно веднага, още там, да станат негови палачи.

— Ваша мъдрост — поде той, — вие грешите по три точки. Първо, не съм креатура на вицекраля, дошъл да подложи на изпитание вашата лоялност. Второ, моят подарък е нещо, което императорът въпреки цялото си величие не притежава и никога няма да има. Трето, онова, което искам в замяна, е твърде малко; нищо; просто като въздишка.

— Така разправяте! — Той изпадна в тежък сарказъм. —Хайде, какъв е този императорски подарък, с който вашата богоподобна мощ желае да ме удостои? Нещо, което и императорът няма, а? — Той избухна в остър подигравателен смях.

Малоу се изправи и избута креслото встрани.

— Чаках за срещата си с вас три дни, Ваша мъдрост, но демонстрацията ще отнеме само три секунди. Ако бъдете така добър да извадите онзи бластер, чиято дръжка виждам много близо до ръката ви…

— А?

— И да ме застреляте, ще ви бъда много благодарен.

— Какво?

— Ако бъда убит, можете да кажете на полицията, че съм се опитал да ви подкупя, за да издадете тайните на гилдията. Ще заслужите голяма похвала. Ако не бъда убит, ще имате възможност да получите защитното ми поле.

За първи път техникът забеляза бледобелезникавото зарево, което витаеше около посетителя му, сякаш той е бил потопен в перлен прах. Вдигна бластера и с присвити от учудване и подозрение очи натисна спусъка.

Молекулите на въздуха, обхванати във внезапния изблик на разкъсване на атоми, се превърнаха в нажежени, горящи йони и отбелязаха ослепителния тънък лъч, който удари по сърцето на Малоу и… се разпръсна!

Докато търпеливото изражение на Малоу въобще не се промени, атомните сили, които се бяха нахвърлили върху него, се самоунищожиха, срещнали крехкото перлено озарение, и отскочиха, за да се стопят във въздуха.

Бластерът на техника с трясък падна на пода, без той да го забележи.

— Има ли императорът лично защитно поле? Вие можете да го получите — рече Малоу.

— Вие техник ли сте? — заекна техникът.

— Не.

— Тогава откъде имате такова нещо?

— Какво значение има за вас? — Малоу говореше хладно и презрително: — Искате ли го? — Тънка верига с няколко лостчета падна върху бюрото. — Ето го.

Техникът го грабна и го заопипва нервно.

— Комплект ли е?

— Пълен.

— Откъде черпи енергия? Пръстът на Малоу легна върху най-голямото лостче, проблясващо матово в оловната си обвивка.

Техникът вдигна поглед. Лицето му беше налято с кръв.

— Сър. аз съм техник старша категория. Зад гърба си имам двадесет години като надзирател и съм учил при великия Блер в университета на Трантор. Ако се опитвате с адско мошеничество да ме уверявате, че малка кутия с размери на… орех, по дяволите, съдържа атомен генератор, за три секунди ще ви изправя пред протектора.

— Тогава сам си го обяснете, ако сте в състояние. Аз твърдя, че устройството е комплектовано.

Червенината на техника бавно изчезна, когато той обви веригата около кръста си и следвайки жеста на Малоу, натисна ръчката. Сиянието, което го обкръжи, се открои бледо и релефно. Бластерът се вдигна, после се поколеба. Техникът бавно го регулира на почти необгарящ минимум. После конвулсивно натисна спусъка и атомният огън безобидно плисна по ръката му.

— А какво ще стане, ако сега ви застрелям и задържа полето? — викна той, като се обърна.

— Опитайте! — отвърна Малоу. — Нима мислите, че съм ви дал единственото си устройство? — Той също беше плътно обвит в светлина.

Техникът се изхили нервно. Бластерът изтрополя върху бюрото.

— И какво е това нищо, тази въздишка, която искате в замяна? — попита той.

— Искам да видя вашите генератори.

— Съзнавате ли, че това е забранено? Ще означава изхвърляне в Космоса и за двама ни…

— Не желая да ги докосвам или да правя каквото и да е с тях. Искам да ги видя отдалеч.

— А ако не?

— Ако не, вие имате защитно поле, но аз притежавам други неща. Например бластер, специално конструиран, за да пробива това поле.

— Хммм! — Погледът на техника се отклони. — Елате с мен.

12

Жилището на техника беше малка двуетажна къща край огромната сграда без прозорци с форма на куб, която се възвисяваше в центъра на града. Малоу премина от едната в другата по подземен проход и се озова в тихата, миришеща на озон, зала на централата.

Петнадесет минути вървя след водача си, без да проговори. Погледът му не пропускаше нищо. Пръстите му не докосваха нищо. После техникът поде с приглушен глас.

— Достатъчно ли ви е? Не мога да имам доверие на моите подчинени в този случай.

— А можете ли въобще да им имате доверие? — попита иронично Малоу. — Видях достатъчно.

Бяха се върнали в кабинета и Малоу каза замислено:

— И всички тези генератори са в ръцете ви?

— Всичките — отвърна техникът с доста явно самодоволство.

— И вие ги поддържате в добро работно състояние?

— Точно така.

— А ако се повредят?

Техникът разтърси възмутено глава.

— Те не се повреждат. Никога не се повреждат. Конструирани са да работят вечно.

— Вечността е много време. Просто да предположим…

— Ненаучно е да се правят предположения за безсмислени случаи.

— Добре. Да предположим, че бях изпепелил някоя важна част? Вероятно машините не са защитени от атомни сили? Да предположим, че прегоря важна връзка или строша Д-кварцов елемент?

— Ами тогава — викна гневно техникът — ще бъдете убит!

— Да, зная това. — Малоу също се развика: — Но какво ще стане с генератора? Можете ли да го поправите?

— Сър — изрева техникът, — получихте честно замяната. Постигнахте каквото искахте. Сега се махайте! Не ви дължа нищо повече!

Малоу се поклони с насмешливо уважение и излезе.

Два дни след това той кацна в базата, където „Далечна звезда“ го чакаше, за да се завърне с него на планетата Терминус.

А след още два дни защитното поле на техника угасна и въпреки всичките му опити да разгадае нещо и псувните му, никога повече не заблестя.

13

Малоу се отпусна почти за първи път от шест месеца. Беше легнал по гръб в солариума на новата си къща съвсем гол. Големите му кафяви ръце бяха разперени встрани нагоре, а мускулите му се изпънаха в протягане и после се отпуснаха.

Мъжът до него постави пура между устните на Малоу и я запали. Пъхна друга пура в собствената си уста.

— Сигурно си преуморен от работа — заговори той. — Може би се нуждаеш от дълга почивка.

— Възможно е да се нуждая, Джаел, но предпочитам да си почивам в кресло на Съвета. Защото ще получа това кресло и ти ще ми помогнеш.

— Как се забърках аз в това? — вдигна поглед Анкор Джаел.

— Много явно. Първо, ти си стар политически пес. Второ, Джорейн Сът те изрита от министерското ти кресло, същият човек, който предпочита да изгуби едното си око, отколкото да ме види в Съвета. Ти нямаш високо мнение за възможностите ми, нали?

— Не много — съгласи се бившият министър на образованието. — Ти си смирнианец.

— Това не е законна пречка. Получил съм светско образование.

— Хайде, хайде. Откога предубеждението се съобразява с други закони освен със собствените си? А сега за твоя човек… този Джайм Туер. Той какво казва?

— Той заговори да ме предложи за член на Съвета почти преди една година — отвърна Малоу непринудено, — но аз съм го надраснал. Във всеки случай на него нямаше да му се удаде. Липсва му достатъчно дълбочина. Той говори гръмко и е убедителен, но с това само предизвиква досада. Аз възнамерявам да извърша истински преврат. Ти си ми нужен.

— Джорейн Сът е най-хитрият политик на планетата и той ще бъде срещу теб. Не твърдя, че ще успея да го надхитря. И не си мисли, че той няма да се бори упорито и нечестно.

— Имам пари.

— Това ще помогне. Но трябват много средства, за да се купят предубежденията… мръсен смирнианецо.

— Ще разполагам с много пари.

— Добре, ще помисля по въпроса. Но да не си посмял да застанеш на задните си крака и да разтръбиш, че съм те поощрил в това начинание. Кой идва?

— Самият Джорейн Сът, струва ми се. — Устните на Малоу увиснаха. — Подранил е и мога да го разбера. Досаждам му вече от един месец. Слушай, Джаел, влез в съседната стая и включи тихичко високоговорителя. Искам да чуеш разговора.

Той побутна с голото си стъпало члена на Съвета да излезе от стаята, после стана и набързо навлече копринен халат. Синтетичната слънчева светлина помръкна до нормален блясък.

Секретарят на кмета влезе с вдървена походка, а тържественият домоуправител излезе на пръсти и затвори вратата зад себе си.

Малоу си завърза колана. — Изберете си кресло, Сът — каза той.

По лицето на Сът пробягна неуловима усмивка. Избра удобно кресло, но не се отпусна в него. Седна на ръба му.

— Ако като начало изложите условията си, ще можем да пристъпим към същността.

— Какви условия?

— Искате да ви увещават? Добре тогава, какво например правихте на Корел? Докладът ви не беше пълен.

— Предадох ви го преди месеци. Тогава останахте доволен.

— Да — Сът потърка замислено челото си с пръст, — но оттогава действията ви са многозначителни. Известно ни е доста от онова, което вършите, Малоу. Знаем точно колко заводи изграждате, с каква бързина го правите и колко ви струва. А и този дворец, с който разполагате — той се огледа студено и критично, — ви е струвал значително повече от една годишна заплата; и реколтата, която жънете — богата и скъпа реколта, — сред висшите обществени слоеве на Фондацията.

— Е и? Освен като доказателство, че използвате способни шпиони, какво показва това?

— Показва, че разполагате с пари, каквито нямахте преди една година. Може да се окаже всичко — например, че на Корел са се случили доста неща, за които ние не знаем нищо. Откъде взимате пари?

— Драги Сът, едва ли очаквате да ви осведомя.

— Не.

— Така си и мислех. Затова ще ви обясня. Направо от съкровищницата на Комодора на Корел. Сът премига. Малоу се усмихна и продължи:

— За ваше съжаление парите са съвсем законни. Аз съм майстор-търговец и парите, които получих, са във формата на известни количества ковано желязо и хромит в замяна на различни дребни устройства, които успях да му доставя. По силата на специалния договор с Фондацията петдесет процента от печалбата са мои. Другата половина ще получи правителството в края на годината, когато всички добри граждани плащат своя данък общ доход.

— В отчета ви не се споменава за никакъв търговски договор.

— Нито пък се споменава какво съм закусвал в даден ден, нито името на настоящата ми любовница или някакви други несъществени подробности. — Усмивката на Малоу стана подигравателна. — Бях изпратен — цитирам ви вас — да си държа очите отворени. Никога не съм ги затварял. Искахте да установя какво се е случило със заловените търговски кораби на Фондацията. Нито ги видях, нито въобще чух нещо за тях. Искахте да разбера дали Корел разполага с атомна енергия. В отчета ми пише, че личната гвардия на Комодора притежава атомни бластери. Бластерите, които видях, са реликви от старата Империя, и доколкото успях да разбера, могат да са само музейни експонати и въобще да не действат.

Дотук изпълнявах нареждания, но освен това бях и още съм свободен индивид. Съгласно законите на Фондацията майстор-търговецът може да разкрива всякакви нови пазари, които успее, и от тях да получава полагаемата му се половина от печалбата. Какви са възраженията ви? Не ги разбирам.

Сът отправи внимателно поглед към стената и заговори с трудно отдаваща му се липса на враждебност.

— Обичайна практика на всички търговци е да разпространяват религията на своята търговия.

— Аз се придържам към законите, а не към практиката.

— Има случаи, когато практиката стои по-високо от закона.

— Тогава се отнесете до съда.

Сът вдигна поглед и мрачните му очи сякаш потъмняха в орбитите си.

— Все пак вие сте смирнианец. Изглежда, натурализирането и образованието не могат да премахнат лошите следи в кръвта. Въпреки всичко слушайте и се опитайте да разберете.

Става въпрос за нещо повече от пари и пазари. Разполагаме с науката на великия Хари Селдън, за да докажем, че от нас зависи бъдещата галактична империя и че не можем да свърнем встрани от пътя, който води към нея. Нашата религия е най-важното ни средство за постигане на тази цел. С нейна помощ поставихме под наш контрол Четирите кралства дори в момента, когато заплашваха да ни смачкат. Това е най-мощното известно средство, чрез което се подчиняват хора и светове.

Основната причина да се поощряват търговията и търговците беше да се въвежда и разпространява по-бързо тази религия и да се подсигури, че въвеждането на нови технологии и нови икономии ще се осъществява под наш пълен и задълбочен контрол.

Той млъкна, за да си поеме дъх, а Малоу спокойно вмъкна:

— Зная теорията. Разбирам я напълно.

— Така ли? Това е повече, отколкото очаквах. Тогава разбирате, естествено, че вашите опити за търговия за себе си, за масово производство на безполезни устройства, които могат да се отразят само повърхностно върху икономиката на даден свят, за покваряване на междузвездната политика, като тя се подчини на бога на печалбата, за извеждане на атомната енергия изпод контрола на нашата религия — може да завърши само с отхвърляне и пълно отрицание на политиката, която се е оказала успешна в продължение на векове.

— И е крайно време — намеси се с безразличие Малоу — за такава остаряла, опасна и невъзможна политика. Колкото и добре да се е справила вашата религия в Четирите кралства, почти нито един друг свят в Периферията не я е приел. По времето, когато установихме контрол над Кралствата, Галактиката ми е свидетел, имаше достатъчно бежанци, които да разпространят историята как Салвор Хардин е използвал жреците и суеверието на хората, за да ликвидира независимостта и властта на светските монарси. А ако това не е било достатъчно, случаят с Аскон преди две десетилетия е направил нещата напълно ясни. Сега в Периферията няма нито един владетел, който да не предпочете сам да си пререже гърлото, отколкото да пусне макар и един жрец от Фондацията да стъпи на негова територия.

Не възнамерявам да принуждавам Корел или който и да е друг свят да приеме нещо, за което зная, че не го желае. Не, Сът. Ако атомната енергия ги прави опасни, истинското приятелство, постигнато чрез търговия, ще бъде много по-добро, отколкото несигурното сюзеренство, основаващо се върху ненавиждано превъзходство на чужда духовна власт, която, ако отслабне дори съвсем малко, може да се провали напълно и да не остави след себе си нищо значително освен безсмъртен страх и омраза.

— Много добре изложено — рече цинично Сът. — И така, да се върнем към началната точка на разговора, какви са условията ви? Какво искате, за да замените убежденията си с моите?

— Мислите, че убежденията ми са за продан?

— Защо не? — беше хладният отговор. — Нима занаятът ви не е да купувате и да продавате?

— Само с печалба — каза Малоу, без да се засегне. — В състояние ли сте да ми предложите повече, отколкото получавам сега?

— Можете да си оставите три четвърти от печалбата вместо половината.

Малоу се изсмя кратко.

— Прекрасно предложение. При вашите условия цялата търговия няма да достигне и една десета част от моята. Опитайте нещо по-добро.

— Можете да получите място в Съвета.

— Ще го имам без и въпреки вас.

С внезапно движение Сът сви ръката си в юмрук.

— Освен това ще си спестите престоя в затвора. За двадесет години, ако зависи от мен. Изчислете печалбата и от това.

— Няма никаква печалба, освен ако успеете да изпълните заплахата си.

— Ще ви съдят за убийство.

— Чие убийство? — попита презрително Малоу.

Гласът на Сът стана груб, макар и тонът му да не се повиши.

— Убийството на анакреонски свещеник на служба на Фондацията.

— А, значи така? И какви са доказателствата ви. Секретарят на кмета се наведе напред.

— Малоу, аз не блъфирам. Предварителните разследвания са завършени. Остава да подпиша един последен документ и процесът на Фондацията срещу майстор-търговеца Хобър Малоу ще започне. Вие сте изоставили поданик на Фондацията да бъде измъчван и убит от чуждестранна тълпа, Малоу, и разполагате само с пет секунди, за да предотвратите дължимото ви наказание. Аз лично бих предпочел да опитате да се отървете с блъфиране. Ще бъде по-сигурно, ако сте погубен враг, отколкото съмнителен новопокръстен приятел.

— Желанието ви е изпълнено — заяви тържествено Малоу.

— Много добре! — Секретарят се усмихна жестоко. — Кметът желаеше да направи най-напред опит за компромис, не аз. Свидетелство за това е, че не положих особени усилия.

Вратата се отвори пред него и той излезе.

Малоу вдигна поглед, когато Анкор Джаел Влезе отново в стаята.

— Чу ли го? — попита Малоу. Политикът се отпусна на пода.

— Не съм го чувал толкова разгневен, откакто познавам тази змия.

— Добре. Какво разбираш от думите му?

— Е, ще ти кажа. Външна политика на господство чрез духовни средства е негова натрапчива идея, но според мен крайните му цели не са духовни. Мисля, не е необходимо да ти казвам, че бях уволнен от правителството, защото спорих по същия проблем.

— Няма нужда. И какви според теб са тези недуховни цели?

Джаел придоби сериозен вид.

— Всъщност той не е глупав, така че трябва да вижда банкрута на нашата религиозна политика, която не е завоювала почти нищо за нас през последните седемдесет години. Явно я използва за лични цели. Всяка догма, основаваща се поначало върху вяра и чувства, е опасно оръжие, защото е почти невъзможно да се гарантира, че оръжието няма да се обърне срещу онзи, който го използва. Вече сто години поддържаме обреди и митология, които стават все по-уважавани, традиционни и… непоклатими. В известно отношение те вече не са под наш контрол.

— В какво отношение? — попита Малоу. — Не спирай, искам да чуя какво мислиш.

— Ами да предположим, че един човек, един амбициозен човек, използва силата на религията срещу нас, а не в наша полза.

— Имаш предвид Сът…

— Правилно. Имам предвид Сът. Слушай, човече, ако той успее да мобилизира различните йерархии на подчинените планети срещу Фондацията в името на правоверността, какъв шанс ще имаме ние? Като се постави в защита на вярванията на религиозните, той ще може да обяви война на ереста, представлявана от теб например, и накрая да стане крал. Все пак Хардин беше казал: „Атомният бластер е добро оръжие, но то може да се насочва и в двете страни“.

Малоу се удари по голото бедро.

— Добре, Джаел, в такъв случай вкарай ме в Съвета и аз ще се сражавам с него.

Джаел помълча, после каза многозначително:

— Може и да не стане. Какво чух за някакъв линчуван жрец? Не е вярно, нали?

— Съвсем вярно е — отвърна безгрижно Малоу. Джаел подсвирна.

— Има ли решителни доказателства?

— Би трябвало да има. — Малоу се поколеба и прибави: — Още отначало Джайм Туер беше негов човек, макар никой от двамата да не знаеше, че това ми е известно. А Джайм Туер беше очевидец.

— Аха! — поклати глава Джаел. — Много лошо.

— Лошо ли? Какво му е лошото? Жрецът се намираше на планетата в нарушение на законите на Фондацията. Корелианското правителство явно го използва като примамка, независимо дали го е сторило съзнателно или не. По всички закони на здравия разум нямах друг избор, освен да постъпя по един начин — и действията ми бяха изцяло в рамките на закона. Ако ме подведе под съд, няма да постигне нищо, освен да се изложи като голям глупак.

— Не, Малоу — отново поклати глава Джаел, — не си разбрал. Казах ти, че играе нечестно. Той не иска да те осъди; знае, че не може да го постигне. Но възнамерява да погуби авторитета ти пред народа. Чу го какво каза. Понякога практиката наистина стои по-високо от закона. Можеш да излезеш от съдебната зала напълно свободен, но ако народът мисли, че си изоставил на врага един жрец, популярността ти ще отслабне. Ще признаят, че си направил каквото повелява законът, дори че си постъпил разумно. Но въпреки това в очите им ще бъдеш страхливо куче, безчувствен грубиян, коравосърдечно чудовище. И никога няма да те изберат в Съвета. Възможно е дори да загубиш титлата си майстор-тьрговец, като гласуват да ти се отнеме гражданството. Знаеш, че не си роден тук. Какво повече мислиш, че иска Сът?

— И така да е! — намръщи се упорито Малоу.

— Момчето ми — продължи Джаел, — ще те подкрепя, но аз не мога да помогна. Ти си в трудно положение… много трудно.

14

На четвъртия ден от процеса срещу майстор-търговеца Хобър Малоу залата на Съвета беше пълна в буквалния смисъл на думата. Единственият отсъстващ съветник немощно проклинаше фрактурата на черепа, която го бе повалила на легло. Галериите бяха натъпкани до пътеките между седалките и до тавана от онези, малко на брой, от тълпата, които чрез връзки, богатство или просто с дяволска упоритост бяха успели да влязат. Останалата част запълваше площада отвън, хората се скупчваха в гъмжило около поставените на открито триизмерни екрани.

Анкор Джаел си проправи път до залата с почти безполезната помощ и усилия на полицейското управление, а после през почти същата бъркотия и до креслото на Хобър Малоу.

— Селдън ми е свидетел — обърна се към него Малоу с облекчение, — едва не закъсня. Носиш ли го?

— Ето, вземи — отвърна Джаел. — Тук е всичко, което искаше.

— Добре. Какво става навън?

— Съвсем са побеснели — размърда се неспокойно Джаел. — Не трябваше въобще да допускаш публично разглеждане. Можеше да го предотвратиш.

— Не искам.

— Говорят за линчуване. А хората на Публис Манлио по външните планети…

— Мислех да те питам за тях, Джаел. Той насъсква Йерархията срещу мен, нали?

— Дали я насъсква? Най-благоприятното положение за него, каквото въобще си виждал. Като министър на външните работи той поддържа обвинението в един процес по междузвездните закони. Като Върховен жрец и глава на църквата подбужда фанатичните орди…

— Нищо, не обръщай внимание. Спомняш ли си цитата от Хардин, който ми каза миналия месец? Ще им покажем, че атомният бластер може да се насочва и в двете посоки.

Кметът заемаше вече мястото си и членовете на Съвета се изправиха в знак на уважение.

— Днес е мой ред — прошепна Малоу. — Седи и наблюдавай представлението.

Заседанието започна и петнадесет минути по-късно Хобър Малоу, съпровождан от враждебен шепот, зае празното пространство пред масата на кмета. Отделен сноп светлина падна върху него и от обществените екрани в града, както и от безбройните лични телевизори в почти всеки дом на планетите от Фондацията, самотната огромна фигура на мъжа отправи предизвикателния си поглед.

Той заговори спокойно и с лекота:

— За да спестим време, ще призная, че всяко твърдение на обвинението срещу мен е вярно. Случката с жреца и тълпата, така както е изложена от него, е напълно точна във всяка подробност.

Хората в залата се размърдаха, а от галерията се разнесе масово ликуващо ръмжене. Малоу търпеливо изчака да настъпи тишина.

— Но картината, която показаха, не е пълна. Моля за правото да направя мое допълнение. Отначало разказът ми може да ви се стори несвързан. Моля ви да проявите снизходителност. — Малоу не погледна бележките пред себе си. — Ще започна от същото време, от което начена обвинението — денят на срещите ми с Джорейн Сът и с Джайм Туер. Знаете какво стана на тези срещи. Разговорите бяха описани и аз нямам какво да прибавя към тези описания — освен личните си мисли през този ден.

Те бяха изпълнени с подозрения, защото събитията през деня бяха странни. Помислете. Двама души, които познавах повърхностно, ми правят неестествени и до известна степен невероятни предложения. Единият, секретарят на кмета, ме моли да приема ролята на правителствен таен агент по строго поверителен проблем, естеството и важността на който вече ви бяха обяснени. Другият, самопровъзгласил се водач на политическа партия, ме моли да се кандидатирам за място в Съвета.

Естествено, потърсих скритите им подбуди. Съображенията на Сът изглеждаха очевидни. Той ми нямаше доверие. Вероятно си е мислил, че продавам атомна енергия на враговете и подготвям бунт. И може би се стремеше да ме принуди към действие или си е мислил, че постъпва така. В такъв случай е имал нужда от свой човек близо до мен по време на предлаганата ми мисия — като шпионин. Последната мисъл обаче премина през главата ми по-късно, когато Джайм Туер се появи на сцената.

Помислете отново — Туер се представя като бивш търговец, преминал в политиката, но въпреки това не зная подробности за търговската му кариера, макар познанията ми в тази област да са огромни. И нещо повече — макар Туер да се хвалеше, че е получил светско образование, той въобще не бе чувал за криза на Селдън.

Хобър Малоу изчака, за да позволи значението на казаното да бъде разбрано и за първи път от началото до сега. бе възнаграден с тишина, когато галерията колективно пое дълбоко дъх. Това беше за жителите на самата Терминус. Хората на външните планети слушаха само цензурирана версия според изискванията на религията. Нямаше да чуят нищо за кризите на Селдън. Но щеше да има и други удари, които нямаше да пропуснат.

— Кой от тук присъстващите — продължи Малоу — може честно да заяви, че е възможно който и да е човек със светско образование да не знае какво представлява криза на Селдън? Във Фондацията има само един вид образование, което изключва всякакво споменаване на планираната от Селдън история и се занимава само с човека като с някакъв полумитичен чудотворец…

В този миг установих, че Джайм Туер никога не е бил търговец. Тогава разбрах, че той е духовно лице и може би дори жрец; и несъмнено в продължение на трите години, през които претендираше, че е оглавявал политическа партия на търговците, той е бил платен агент на Джорейн Сът,

В онзи момент предприех нещо, без да съм сигурен. Не знаех какви са целите на Сът по отношение на мен, но тъй като изглеждаше, че ми отпуща щедро въже за бесене, и аз му подадох няколко сантиметра. Сметнах, че Туер трябва да участва в пътешествието като неофициален опекун от страна на Джорейн Сът. Е, знаех, че ако не го приема, ще се намерят други начини — а за тях можеше и да не узная навреме. Познатият враг е сравнително безопасен. Поканих Туер да дойде с мен. Той прие.

Това, джентълмени от Съвета, обяснява две неща. Първо, разкрива, че Туер не е мой приятел, който свидетелства срещу мен без желание и заради съвестта си, както обвинението иска да ви накара да повярвате. Той е шпионин, върши си работата, за която му плащат. Второ, обяснява определено мое действие при първата поява на жреца, когото ме обвиняват, че съм убил — действие, неспоменато досега, защото не е известно.

Сред членовете на Съвета се разнесе объркан шепот. Малоу прочисти гърлото си театрално и продължи:

— Не ми е приятно да опиша чувствата си, когато за първи път научих, че на борда имаме избягал мисионер. Неприятно ми е дори да си ги спомня. Основно, изпитвах крайна несигурност. В момента ми се стори, че събитието е ход на Сът и надхвърля способността ми за ориентация и преценка. Нищо не разбирах — обърках се напълно.

Само едно нещо можех да направя. Освободих се от Туер за пет минути, като го изпратих да повика офицерите. По време на отсъствието му пуснах видеомагнетофон, за да може всичко, което се случи, да бъде запазено за по-късно проучване. Направих го с надеждата, безумната, но искрена надежда, че онова, което ме обърква в този миг, ще може да се изясни при повторен преглед.

Оттогава съм гледал петдесет пъти този видеозапис. Имам го тук и незабавно ще го пусна за петдесет и първи път във ваше присъствие.

Кметът почука монотонно, за да въдвори ред, когато в залата избухнаха страстите, а от галерията се раздаде рев. В пет милиона жилища на Терминус възбудените зрители се преместиха по-близо до екраните, а от масата на обвинителя Джорейн Сът поклати хладнокръвно глава към изнервения Върховен жрец, докато очите му се впиваха с пламтящ поглед в лицето на Малоу,

Центърът на залата беше разчистен и светлината беше приглушена. От масата си вляво Анкор Джаел включи устройството и след първоначалното прещракване се появи изображение — цветно, в три измерения, с всички свойства на живота, освен с живот.

Там беше мисионерът, объркан и раздърпан, застанал между лейтенанта и сержанта. Малоу от филма чакаше мълчаливо, после влязоха другите, като Туер беше последен.

Разговорът се предаваше дума по дума. Сержантът бе наказан, а жрецът — разпитан. Появи се тълпата, можеше да се чуе ръмженето й, а преподобният Джорд Парма отправи безумните си молби. Малоу извади бластера си, а мисионерът, докато го влачеха навън, вдигна ръка в последна налудничава анатема, появи се и угасна малка светлинка.

На последната сцена офицерите бяха замръзнали от ужаса на положението, Туер притискаше треперещите си ръце върху ушите, а Малоу спокойно прибираше оръжието си.

Светлината отново се засили; празното пространство в центъра на залата не беше вече дори привидно запълнено. Малоу, истинският Малоу в настоящето, пое отново товара на своя разказ. — Както виждате, инцидентът е точно такъв, какъвто го представи обвинението — но само на повърхността. Скоро ще се изясня. Между другото, поведението на Туер по време на цялата случка показва ясно свещеническото му образование.

Същия ден изтъкнах пред Туер някои противоречия в случката. Попитах го откъде е дошъл жрецът посред почти необитаемото място, в което се намирахме по онова време. Освен това зададох въпроса, откъде се бе взела огромната тълпа, след като най-близкият що-годе по-голям град отстоеше на сто и шестдесет километра. Обвинението не обърна внимание на тези проблеми.

Или нещо друго; например странно крещящата очебийност на професията на Джорд Парма. Един мисионер на Корел, който рискува живота си, като нарушава законите и на Корел, и на Фондацията, се разхожда в съвсем ново и ясно отличимо жреческо облекло. В това имаше нещо нередна. Навремето предположих, че мисионерът е съучастник против волята си на Комодора, който го използва в опит да ни принуди да извършим крайно незаконна агресия, за да се оправдае „законно“ унищожението на кораба и на самите нас, което щеше да последва.

Обвинението е предвидило това оправдание на моите действия. То очакваше да обясня, че са били в опасност съдбата на кораба, екипажът и самата ми мисия и че всичко това не е могло да бъде пожертвано заради един човек, когато този човек във всеки случай щеше да бъде унищожен — със или без нас. То отвръща, като мърмори за „честта“ на Фондацията и необходимостта да се поддържат нашите „достойнство“ и господство.

Но поради някакви странни причини обвинението забравя самия Джорд Парма като личност. То не изнесе никакви подробности за него: нито къде е роден, нито какво е образованието му, нито казва нещо за предишния му живот. А това ще хвърли светлина и върху противоречията, които изтъкнах в току-що видения видеозапис. Двете са свързани.

Обвинението не представи подробности за Джорд Парма, защото не може. Сцената, която видяхте от видеозаписа, изглеждаше фалшива, защото Джорд Парма беше фалшив. Никога не е съществувал Джорд Парма. Целият този процес е най-големият фарс, изграден върху проблем, който въобще не е съществувал.

Още веднъж се наложи да изчака да затихне брътвежът. Той каза бавно:

— Ще ви покажа увеличен само един кадър от видеозаписа. Той ще говори сам за себе си. Светлината, Джаел.

В залата помръкна и още веднъж празният въздух се изпълни с неподвижните фигури в призрачна восъчна илюзия. Офицерите от „Далечна звезда“ бяха замръзнали в невъзможни положения. Дясната ръка на Малоу насочваше бластер. Вляво от него преподобният Джорд Парма, уловен на записа посред вика му, протягаше ръцете си нагоре, а смъкващите се ръкави ги бяха оголили до средата.

От ръката на мисионера се излъчваше слабият блясък, който при предишната прожекция бе светнал и изчезнал. Сега блестеше непрекъснато.

— Не сваляйте поглед от светлината върху ръката му — обади се от полумрака Малоу. — Увеличи образа, Джаел. Картината се разду бързо. Външните части отпадаха, докато мисионерът се приближаваше към центъра и се превърна във великан. После останаха само главата и едната ръка, след това само ръката, която запълни всичко к застина там огромна, мъглява, опъната. Светлината се бе превърнала в няколко размити светещи букви: КТП.

— Това — прогърмя гласът на Малоу — е образец на татуировка, джентълмени. При обикновена светлина не се вижда, но под ултравиолетова, с каквато бе залято помещението при снимането на този запис, тя изпъква релефно. Признавам, че това е наивен начин за тайно разпознаване, но той върши работа на Корел, където по улиците няма ултравиолетова светлина. Дори на нашия кораб разкритието стана случайно.

Може би някои от вас вече са отгатнали какво означават буквите КТП. Джорд Парма владееше добре жреческия език и се справи превъзходно със задачата си. Къде го е научил и как, не мога да кажа, но КТП означава Корелианска тайна полиция. — Малоу надвикваше врявата, ревеше над шума. — Имам и допълнителни доказателства — документи, донесени от Корел, които мога да представя на Съвета, ако бъдат поискани.

И какво остава сега от доказателствата на обвинението? То вече направи и повтори чудовищния намек, че е трябвало да се бия заради мисионера, нарушавайки закона, и да пожертвам мисията, кораба и себе си заради „честта“ на Фондацията.

Но да го направя заради измамник?

Трябваше ли да постъпя така заради корелиански таен агент, облечен измамно в жречески дрехи и научил език вероятно от някой анакреонски бежанец? Нямаше ли Джорейн Сът и Публис Манлио да ме принудят да попадна в глупава, отвратителна клопка…

Прегракналият му глас се изгуби сред безликия вой на ревящата тълпа. Вдигнаха го на рамене и го отнесоха до масата на кмета. През прозорците се виждаше буен поток от полудели хора да се влива в площада, за да се прибави към хилядите, които бяха вече там.

Малоу се огледа за Анкор Джаел, но сред разбунената маса беше невъзможно да се открие отделно лице. Бавно започна да се долавя ритмичният повтарящ се вик, който от слабото си начало нарасна до запулсирало безумие:

— Да живее Малоу, да живее Малоу, да живее Малоу…

15

Анкор Джаел, с изпито лице, премигна срещу Малоу. Последните две денонощия бяха изпълнени с лудост и безсъние.

— Малоу, ти направи отлично представление, затова не го разваляй, като се опиташ да скочиш прекалено високо. Не можеш сериозно да си мислиш да се кандидатираш за кмет. Ентусиазмът на тълпата е голяма сила, но е известно, че е капризен.

— Точно така! — заяви мрачно Малоу. — Затова трябва да го подгряваме, а най-добрият начин е да продължим представлението.

— И какво следва?

— Трябва да уредиш арестуването на Публис Манлио и Джорейн Сът…

— Какво?

— Точно каквото чуваш. Накарай кмета да ги арестува! Не ме е грижа какви заплахи ще използваш. Аз контролирам тълпата — поне днес. Той няма да посмее да се изправи срещу нея.

— Но по какви обвинения, човече?

— По най-очевидните. Те са подбуждали свещениците от външните планети да вземат страна във фракционните кавги на Фондацията. Селдън ми е свидетел, че това е незаконно. Обвини ги в „създаване на заплаха за държавата“. И съвсем не държа да ги осъдят, също както и те не искаха това в моя случай. Просто ги извади от обръщение, докато стана кмет.

— До изборите има половин година.

— Не е много! — Малоу се беше изправил на крака и внезапно хвана здраво ръката на Джаел. — Слушай, ако се наложи, ще взема властта със сила, както е постъпил Салвор Хардин преди сто години. Селдъновата криза продължава да наближава и когато настъпи, аз трябва да съм кмет и първосвещеник. И двете!

Джаел се намръщи.

— В какво ще се състои кризата? — спокойно запита той. — Все пак Корел?

— Разбира се — кимна Малоу. — Накрая ще обявят война, макар да предполагам, че дотогава ще минат две години.

— С атомни кораби?

— Какво мислиш? Онези три търговски кораба, които изчезнаха в техния сектор на Космоса, да не са били поразени със сгъстен въздух? Джаел, те получават кораби от самата Империя. Не зяпвай с уста като глупак. Казах Империята! Знаеш, че все още съществува. Тук, в Периферията, може да се е разпаднала, но в центъра на Галактиката още е достатъчно жизнена. И едно погрешно действие ще означава, че тя самата ще надвисне над нас. Затова аз трябва да бъда кмет и върховен жрец. Аз съм единственият човек, който знае как да се справи с кризата.

Джаел преглътна на сухо.

— Как? Какво ще направиш?

— Нищо.

— Наистина ли? — усмихна се несигурно Джаел. — Толкова много!

Но отговорът на Малоу беше рязък.

— Когато стана ръководител на Фондацията, няма да предприема нищо. Стопроцентово нищо и в това е тайната на следващата криза.

16

Аспер Арго, многообичаният Комодор на Корелианската република, посрещна появата на жена си, като сведе виновно редките си вежди. За нея поне самовъзприетият епитет не важеше. Дори той самият го съзнаваше.

Тя заговори с глас, загладен като косата й и студен като очите й.

— Мой благородни господарю, научих, че най-после си взел решение за съдбата на парвенютата от Фондацията…

— Така ли? — подхвърли кисело Комодорът. — И какво още включват твоите многостранни знания?

— Достатъчно, мой благородни съпруже. Провел си още едно колебливо съвещание с твоите съветници. Прекрасни съветници. — Тя продължи с безгранично презрение: — Стадо тъпи парализирани идиоти, които притискат безплодните печалби до хлътналите, си гърди въпреки неудоволствието на баща ми.

— И кой е, мила моя — попита Комодорът меко в отговор, — чудесният източник, от който твоето знание е узнало всичко това?

Комодората се изсмя кратко.

— Ако ти кажа, моят източник ще бъде труп, а не източник.

— Е, както винаги ще стане съобразно желанията ти, — Комодорът повдигна рамене и се извърна. — А що се отнася до неудоволствието на баща ти — много се опасявам, че то се простира до скъперническия му отказ да ни достави още кораби.

— Още кораби! — викна Комодората разпалено. — А нямащ ли вече пет? Не отричай. Зная, че разполагаш с пет кораба; и ти е обещан шести.

— Беше обещан още за миналата година.

— Но един — само един може да превърне тази Фондация в смрадливи развалини. Само един! Един е достатъчен, за да помете малките им пигмейски корабчета от Космоса.

— Не мога да нападна планетата им дори и с дванадесет кораба.

— А колко време ще издържи тяхната планета, когато търговията им бъде прекъсната, а товарите им от играчки и боклуци унищожени?

— Тези играчки и боклуци струват пари — въздъхна той. — Много пари.

— Но ако завладеете Фондацията, няма ли да притежавате и всичко в нея? А ако се радвате на уважението и благодарността на баща ми, няма ли да притежавате повече, отколкото въобще може да ви даде Фондацията? Изминаха три години, дори повече, откакто дойде онзи варварин с фокусническото си панаирджийско представление. Достатъчно време.

— Мила моя! — Комодорът се обърна с лице към нея. — Аз остарявам. Уморен съм. Липсва ми издръжливостта да устоявам на гърмящата ти уста. Казваш, знаеш, че съм взел решение. Е, да, взел съм. Решено е и Корел е във война с Фондацията.

— Добре! — Тялото на Комодората се изпъна и очите й заблестяха. — Най-после се научи на мъдрост, макар и след като поизкуфя. А сега, когато станеш господар на този затънтен район, може би ще бъдеш достатъчно уважаван, за да имаш известна тежест и значение в Империята. Поне ще можем да напуснем този варварски свят и да се присъединим към двора на вицекраля. Ще можем наистина.

Тя си тръгна със замах, с усмивка на устата и с ръка на кръста. Косата й блесна на светлината.

Комодорът изчака малко и след това каза със злост и омраза на затворената врата:

— И когато стана господар на този, както го назова, затънтен район, може би ще бъда достатъчно уважаван, за да се лиша от арогантността на баща ти и от езика на дъщеря му. Напълно!

17

Старши лейтенантът на „Тъмната мъглявина“ се взря с ужас в екрана.

— Велика Галактика! — Би трябвало да е рев, но се оказа въздишка. — Какво е това?

Беше кораб, но същински кит в сравнение с дребната рибка „Тъмната мъглявина“; а върху корпуса му се виждаше „Космически кораб и слънце“ — гербът на Империята. Всички алармени устройства на кораба запищяха истерично.

Бяха подадени заповеди и „Тъмната мъглявина“ се подготви да бяга — ако може и да се бие, — ако се наложи, докато долу в кабината с ултразвукова апаратура едно съобщение полетя през хиперпространството към Фондацията.

То се повтаряше без прекъсване! Беше отчасти молба за помощ, но главно предупреждение за опасността.

18

Хобър Малоу местеше уморено крака, докато прелистваше докладите. Две години кметуване го бяха направили малко по домосед, малко по-гъвкав, малко по-търпелив, но не го бяха научили да обича правителствените доклади и подлудяващия официален жаргон, на който бяха написани.

— Колко кораба имат? — попита Джаел.

— Четири хванати в клопка на повърхността. За два не се съобщава нищо. Всички друга се знаят къде са и не са опасни. — Малоу изръмжа. — Можехме да се проявим и по-добре, но това е само одраскване. — Не последва отговор и Малоу вдигна поглед. — Тревожи ли те нещо?

— Иска ми се Сът да беше тук — отговориха му несвързано.

— А, да, сега ще чуем още една лекция за вътрешния фронт.

— Не, няма — отвърна рязко Джаел, — но ти си упорит. Малоу. Може би си разработил външнополитическото положение до последната подробност, но никога не те е било грижа какво става тук, на родната планета.

— Е, това е твоя работа, нали? За какво съм те направил министър на образованието и пропагандата?

— Явно, за да ме изпратиш рано в мизерния ми гроб, ако се съди по съдействието, което ми оказваш. През последната година ти проглушавах ушите с надигащата се опасност от Сът и неговите религионисти. Каква полза ще има от плановете ти, ако Сът предизвика предсрочни избори и те свали?

— Никаква, признавам.

— А снощната ти реч направо с усмивка и потупване по гърба поднесе на Сът изборната победа. Имаше ли нужда да бъдеш толкова откровен?

— Не съществува ли такава възможност — да се открадне гръмотевицата на Сът?

— Не — отвърна остро Джаел — не по начина, по който ти постъпи. Твърдиш, че си предвидил всичко, и не обясняваш защо си търгувал в продължение на три години с Корел изключително в негова полза. Единственият ти план за военни действия е да се оттеглиш без сражение. Прекратяващ всякаква търговия с космическите сектори близо до Корел. Открито обявяваш безизходица. Обещаваш да не нападаш дори в бъдеще. Галактиката ми е свидетел, Малоу, какво трябва да правя с такава бъркотия?

— Липсва й блясък?

— Липсва й привлекателност за чувствата на тълпата.

— Същото е.

— Малоу, събуди се. Имаш две възможности. Или ще представиш на народа динамична външна политика, независимо какви са личните ти планове, или ще направиш някакъв компромис със Сът.

— Добре — отвърна Малоу, — ако съм се провалил с първата, нека да опитаме втората. Сът току-що е дошъл.

Сът и Малоу не се бяха срещали от деня на процеса преди две години. Никой не установи някаква промяна в другия освен едва забележимата атмосфера около всеки от тях, която правеше съвсем явно, че ролите на ръководител и предизвикател са разменени.

Сът седна, без да се ръкува. Малоу му предложи пура.

— Имате ли нещо против, ако Джаел присъства? — каза той. — Той искрено желае да се постигне компромис. Може да действа като посредник, ако се разбушуват страсти.

— Компромисът ще бъде добър за вас — вдигна рамене Сът. — При един друг случай навремето ви помолих да изложите условията си. Предполагам, че сега ролите са разменени.

— Правилно предполагате.

— Тогава ето моите условия. Трябва да изоставите вашата несръчна политика на икономически подкупи и търговия с дреболии и да се върнете към изпитаната външна политика на нашите бащи.

— Имате предвид завладяване с помощта на мисионери?

— Точно така.

— И никакъв компромис освен този?

— Никакъв.

— Хмм. — Малоу много бавно запали пура и раздуха края й до ярък блясък. — По времето на Хардин, когато завладяването с мисионери е било ново и радикално, хора като вас са му се противопоставяли. Сега то е изпитано, изпробвано, осветено — всичко, което ще се поправи на човек като Джорейн Сът. Но кажете, как ще излезете от сегашната ни бъркотия?

— Вашата сегашна бъркотия. Аз нямам нищо общо с нея.

— Смятайте, че въпросът е съответно изменен.

— Налага се силна офанзива. Безизходицата, която, изглежда, ви задоволява, е фатална. Тя ще бъде признание за безсилието ни пред целия свят на Периферията, където изявата на сила е от основно значение и няма да остане нито един лешояд, който да не се присъедини към разкъсването на трупа. Трябва да го разберете. Вие сте от Смирно, нали?

Малоу не обърна внимание на намека в забележката.

— А ако биете Корел, какво ще правите с Империята? — попита той. — Тя е истинският ни неприятел

Тънката усмивка на Сът разтегли ъгълчетата на устата му.

— О, не, вашите отчети за посещението ви на Сиуена бяха пълни. Вицекралят на Норманския сектор е заинтересуван да се създаде недоволство в Периферията за собствените му цели, но само като страничен проблем. Той няма да заложи всичко на експедиция до края на Галактиката, където има петдесет враждебно настроени съседи и император, срещу когото да се бунтува. Парафразирам собствените ви думи.

— О, да, би могъл, Сът, ако сметне, че сме достатъчно силни, за да представляваме опасност. А е възможно да си го помисли, ако унищожим Корел чрез фронтално нападение на главните ни сили. Налага се Да бъдем значително по-хитри.

— Като например… Малоу се облегна назад.

— Сът, ще ви дам последна възможност. Не сте ми необходим, но мога да ви използвам. Затова ще ви разправя за какво става въпрос. И тогава ще имате възможност или да се присъедините към Мен и да получите място в коалиционното правителство, или да приемете ролята на мъченик и да изгниете в затвора.

— Вече веднъж опитахте този номер.

— Без да полагам много усилия, Сът. Подходящото време настъпи едва сега. Слушайте. — Малоу присви очи. — Когато кацнах за първи път на Корел — поде той, — подкупих Комодора с дреболиите и малките устройства, които представляват нормалния товар на всеки търговец. Отначало това беше Предвидено само като средство, което да ни даде достъп до някой стоманолеярен завод. Нямах по-нататъшни планове, но тази цел постигнах. Получих каквото исках. Но едва след като посетих Империята, за първи път разбрах какво оръжие мога да създам от търговията.

Изправени сме пред Селдънова криза, Сът, а Селдъновите кризи не се разрешават от отделни личности, а от силите на историята. Когато е планирал бъдещото развитие на историята ни, Хари Селдън не е разчитал на блестящи героични постъпки, а на огромния размах на икономиката и социологията. Така че решаването на различните кризи трябва да се извършва със силите, които съществуват в съответното време. В този случай — с търговията.

Сът вдигна скептично вежди и се възползва от паузата.

— Надявам се, че не съм с под нормален интелект, но е факт, че вашата мъглява лекция не изяснява твърде нещата.

— Ще ви изясни — увери го Малоу. — Помислете, че досега силата на търговията е била подценявана. Смяташе се, че е необходима жреческа каста под наш контрол, която да я превърне в мощно оръжие. Но не е така и това е моят принос към положението в Галактиката. Търговия без жреци! Само търговия! Тя е достатъчно силна. Нека говорим съвсем просто и определено. Сега Корел е във война с нас. Поради това търговията ни с него е преустановена. Но — забележете, че опростявам всичко като в задача за събиране — през последните три години Корел основаваше икономиката си все повече върху атомната техника, която ние въведохме и която само ние можем да продължим да доставяме. Какво смятате, че ще стане, когато малките атомни генератори започнат да се повреждат и едно след друго устройствата започнат да излизат от строя?

Най-напред ще откажат малките домашни уреди. След половин година от тази беизходица, която вие презирате, атомният нож на домакинята ще престане да действа. Печката й ще започне да дава дефекти. Миячката и машина няма да работи нормално. През някой горещ летен ден устройството за регулиране на температурата и влажността в къщата ще се повреди. Какво ще стане? •

Той помълча в очакване на отговор и Сът каза спокойно:

— Нищо. По време на война хората издържат на много лишения. ’

— Съвсем вярно. Издържат. Ще изпращат синовете си в неограничен брой да умират от ужасна смърт на повредени космически кораби. Ще изтърпяват вражески бомбардировки дори ако се наложи да се хранят с отвратителен хляб и да пият застояла вода в пещери на половин километър под земята. Но е твърде трудно да издържиш на малки липси и ограничения, когато го няма патриотичното вдъхновение, предизвикано от непосредствената опасност. Това ще бъде безиходица. Без жертви, бомбардировки и сражения.

Ще има само нож, който няма да реже, печка, която няма да пече, и къща, в която през зимата ще мръзнат. Това ще ги дразни и хората ще роптаят.

— На това ли основавате надеждите си, човече? — попита бавно и замислено Сът. — Какво очаквате? Бунт на домакините? Жакерия? Внезапно въстание на месарите и бакалите с техните сатъри и ножове, които ще викат „Върнете ни свръхчистещите атомни перални!“

— Не, сър — отвърна нетърпеливо Малоу. — Не очаквам нищо подобно. Очаквам обаче общ фон на недоволство и ропот, от който по-късно ще се възползват по-важни личности.

— Фабрикантите, притежателите на заводи, индустриалците на Корел. Когато изминат две години в безизходица, машините в заводите ще започнат една след друга да спират. Онези индустрии, които са се реконструирали напълно с нашите нови атомни устройства, внезапно ще установят, че загиват. Тежките индустрии ще се окажат масово и отведнъж притежатели единствено на отпадъци, които не работят.

— Заводите са работили добре, преди вие да отидете там, Малоу.

— Да, Сът, работеха, при една двадесета от печалбата, дори и да оставим настрана разходите за реконструкция към предатомното им състояние. Когато индустриалците, финансистите и обикновените хора бъдат срещу него, колко време ще издържи Комодорът

— Колкото сам пожелае, веднага щом се сети да вземе нови атомни генератори от Империята. Малоу се изсмя радостно.

— Не се сещате, Сът, бъркате също толкова зле като Комодора. Нищо не сте разбрали. Слушайте, човече, Империята нищо не може да подмени. Империята винаги е била област на огромни ресурси. Там всичко се изчислява в планети, звездни системи, цели сектори от Галактиката. Техните генератори са огромни, защото хората мислят в огромни мащаби.

Но ние — ние, нашата малка Фондация с единствения си свят и без запаси от метал — трябваше да се справяме с жестоки икономии. Нашите генератори трябваше да са с големината на палец, защото не можехме да си позволим да изразходваме повече метал. Налагаше се да създаваме нова техника и нови методи — техника и методи, които Империята не може да възприеме, защото там са западнали под нивото, на което биха могли да осъществят жизнено необходимия им научен напредък.

С всичките си атомни щитове, достатъчно големи, за да предпазят град, кораб, цял свят, те въобще не са в състояние да създадат защитно поле за отделен човек. За да снабдяват някой град със светлина и топлина, те имат генератори, високи колкото шест етажа — видях ги, — докато нашите могат да се поместят в тази стая. А когато казах на един от атомните им специалисти, че в кутия с размерите на орех има атомен генератор, той едва не се задави от възмущение.

Ами че те вече не разбират собствените си колоси. Машините работят автоматично поколение след поколение, а хората, които се грижат за тях, са наследствена каста и ще се окажат безпомощни, ако в тази огромна структура изгори само една-единствена Д-лампа.

Цялата война е сражение между тези две системи; между Империята и Фондацията; между голямото и малкото. За да поемат контрол над някоя свят, те го подкупват с огромни кораби, които могат да воюват, но са лишени от всякаква икономическа стойност. Ние, от друга страна, подкупваме с малки неща, безполезни за война, но жизнено необходими за благоденствието и печалбите.

Някой крал или комодор ще вземе корабите и дори ще почне да воюва. През цялата история деспотичните владетели са заменяли благосъстоянието на поданиците си за онова, което смятат за чест, слава и завоевание. Но все пак от основно значение са малките неща в живота — и Аспер Арго няма да устои на икономическата депресия, която ще обхване Корел след две или три години.

Сът стоеше до прозореца с гръб към Малоу и Джаел. Беше рано вечерта и малкото звезди, които слабо светеха тук, в края на Галактиката, бляскаха върху фона на мъглявите, тънки Лещи, включващи останките от онази Империя, все още достатъчно голяма, която се биеше срещу тях.

— Не. Вие не сте необходимият човек — отсече Сът.

— Не ми ли вярвате?.

— Искам да кажа, че ви нямам доверие. Красноречив сте. Напълно ме заблудихте, когато Мислех, че съм ви поставил под подходящ контрол при първото ви пътуване до Корел. Когато смятах, че съм ви притиснал до стената на процеса, вие се измъкнахте от него и с демагогия се настанихте в кметското кресло. У вас няма нищо праволинейно; няма нито един мотив, който да е без друг зад него; няма изказване, което да е без поне три значения.

Да предположим, че сте предател. Да предположим, че посещението ви в Империята ви е донесло субсидия и обещания за власт. Вашите действия щяха да бъдат точно такива, каквито са сега. Щяхте да предизвикате война, след като сте подсилили, врага. Щяхте да принудите Фондацията да бездейства. И щяхте да давате правдоподобно обяснение на всичко, толкова, правдоподобно, че да убеди всички.

— Искате да кажете, че няма да се стигне до компромис? — попита кротко Малоу.

— Искам да кажа, че трябва да се махнете по собствено желание или чрез сила.

— Предупредих ви каква е единствената алтернатива на сътрудничеството.

Внезапен изблик на чувства наля с кръв сгърченото лице на Сът.

— Аз ви предпупреждавам, Хобър Малоу от Смирно, че ако ме арестувате, няма да има милост. Моите хора няма да се спрат пред нищо, за да разпространят истината за вас, а обикновените граждани на Фондацията ще се обединят срещу чуждестранния си владетел. Те притежават съзнанието за предопределеност, което един смирнианец никога не ще разбере — и това съзнание ще ви унищожи.

— Отведете го. Арестуван е — нареди спокойно Малоу на двамата души от охраната, които влязоха.

— Последната ви възможност — рече Сът.

Малоу изгаси пурата и дори не вдигна поглед. Пет минути по-късно Джаел се размърда и каза:

— Е, след като създадохте мъченик на каузата, какво ще последва?

Малоу престана да си играе с пепелника и вдигна поглед.

— Това не е онзи Сът, когато познавах. Този е заслепен бик. Галактиката ми е свидетел, много ме мрази,

— Тогава опасността е още по-голяма.

— По-голяма? Глупости! Той въобще е загубил всякаква способност да преценява.

— Прекалено уверен си, Малоу — рече мрачно Джаел. — Изпускащ възможността за народен бунт.

Малоу вдигна поглед, също така мрачен.

— Веднъж завинаги ти казвам, Джаел, няма възможност да избухне народно въстание.

— Самоуверен си!

— Уверен съм в Селдъновите кризи и в историческата закономерност на техните решения — вътрешни и външни. Този път не казах някои неща на Сът. Той се опита да постави под контрол самата Фондация чрез религиозни сили по същия начин, както контролира външните светове, и се провали — а това е най-сигурният признак, че в схемата на Селдън религията е изиграла ролята си.

Икономическият контрол действа по друг начин. Аз ще парафразирам твоя цитат на Салвор Хардин така — лош е атомният бластер, който не се насочва и в двете посоки. Корел постигна, благоденствие от нашата търговия, но същото се отнася и за нас. Ако корелианските заводи загинат без нашата търговия, ако търговската изолация доведе до загубата на това благоденствие във външните светове, същото ще постигне нашите заводи и нашето благоденствие.

А няма нито един завод, търговски център, корабна фирма, които да не са под мой контрол, които да не мога да притисна до крайност, ако Сът се опита да развива революционна пропаганда. Където пропагандата успее, или дори само има изгледи за успех, ще се погрижа благоденствието да изчезне. А където се провали, благоденствието Ще продължи да разцъфтява, защото моите заводи ще останат с пълната си работна сила.

Затова по същата логика, която ме кара да съм уверен, че корелианците ще се разбунтуват в защита на благоденствието, аз съм сигурен, че ние няма да се надигнем срещу него. Играта ще се играе до края.

— В такъв случай — заключи Джаел — ти установяваш плутокрация. Превръщаш ни в страна на търговци и търговци-принцове. А какво бъдеще ни очаква?

Малоу вдигна мрачното си лице и възкликна разгорещено:

— Какво ме интересува бъдещето? Несъмнено Селдън го е предвидил и е взел необходимите мерки. В бъдните времена ще има други кризи, когато силата на парите се превърне в мъртва мощ, каквато е сега религията. Нека моите наследници решават тези нови проблеми, както аз реших днешния.