Фондацията

1

ДЕЛЕГАЦИЯ!

Фактът, че Салвор Хардин я бе предвидил, не я правеше по-приятна. Дори обратното — очакването решително го тревожеше.

Йохан Лий препоръчваше крайни мерки.

— Не разбирам, Хардин — каза той, — защо трябва да губим време. Те не могат да направят нищо до следващите избори — поне по законен път, а това ни дава една година. Отпрати ги.

Хардин облиза устни.

— Лий, никога няма да се научиш. През четиридесетте години, откакто те познавам, въобще не успя да научиш благородното изкуство да се промъкваш изотзад.

— Не мога да се боря по такъв начин — изръмжа Лий.

— Да, зная. Предполагам, затова си единственият човек, на когото имам доверие. — Той млъкна и посегна за пура. Изминахме дълъг път, Лий, откакто в миналото извършихме преврат срещу енциклопедистите. Остарявам. На шестдесет и две съм. Замислял ли си се някога колко бързо изминаха тези тридесет години?

— Аз не се чувствам стар — изсумтя Лий, — а съм на шестдесет и шест.

— Да, но аз нямам твоето храносмилане. — Хардин смукна лениво от пурата. Отдавна бе престанал да желае мекия тютюн от Вега на младежките си години. Времето, когато планетата Терминус бе търгувала с всички части на Галактичната империя, принадлежеше на склада на забравата, в който попадат всички „Добри стари времена“. Същата забрава, към която се отправяше Галактичната империя. Запита се кой ли ще бъде новият император — ако въобще има нов император или империя. Космос! Вече четиридесет години, откакто тук, в края на Галактиката, бяха прекъснати съобщенията; целият свят на Терминус се състоеше от него и от четирите съседни кралства.

Как бяха рухнали величията! Кралства! В миналото те бяха префектури, всичките част от същата провинция, тя на свой ред беше част от сектор, той от квадрант, който пък на свой ред беше включен в обхващащата всичко Галактична империя. А сега Империята бе загубила власт над далечните райони на Галактиката и тези откъснали се групи планети станаха кралства — с оперетни крале и аристократи, с дребни безсмислени войни и патетичен живот, който продължаваше сред развалините.

Западаща цивилизация. Атомната енергия — забравена. Науката избледняваща до митология — докато не се намеси Фондацията. Фондацията, която Хари Селдън бе основал тук, на Терминус, точно с тази цел.

Лий беше застанал до прозореца и гласът му прекъсна мислите на Хардин.

— Пристигнаха — отбеляза той — младите сукалчета, с последен модел наземна кола. — Направи няколко несигурни крачки към вратата и тогава погледна Хардин.

Хардин се усмихна и му махна с ръка да остане.

— Наредих да ги доведат тук.

— Тук! Защо? Придаваш им прекалена важност.

— Защо да изпълняваме всичките церемонии на официален прием на кмета? Доста стар съм за бюрократизъм. Освен това, когато имаш работа с младежи, ласкателството е полезно — особено когато с нищо не те задължава. — Той намигна. — Седни, Лий, и ми дай моралната си подкрепа. Ще ми бъде необходима срещу младия Сермак.

— А, тоя Сермак — изрече тежко Лий — е опасен. Има подръжници, Хардин, така че не го подценявай.

— Нима някога съм подценил някого?

— Е, тогава арестувай го. След това можеш да го обвиниш в едно или в друго.

Хардин не обърна внимание на последния съвет.

— Ето ги, Лий. — В отговор на сигнала той натисна един педал под бюрото си и вратата се плъзна встрани.

Четиримата, които съставяха делегацията, влязоха и Хардин любезно им посочи креслата, разположени в полукръг срещу бюрото му. Те се поклониха и зачакаха кметът да заговори пръв.

Хардин отвори странно скулптирания сребърен капак на кутията за пури, принадлежала на Джорд Фара от Управителния съвет през отдавна миналите години на енциклопедистите. Беше истинско имперско изделие от Сантани, макар пурите, които сега съдържаше, да бяха местно производство. Един по един четиримата от делегацията си взеха пури и ги запалиха като в някакъв ритуал.

Сеф Сермак седеше втори отдясно, най-младият от младежката група и най-интересният с четинестите си жълти мустаци, грижливо подстригани, и с хлътналите си очи, чийто цвят не можеше да се определи точно. Хардин почти веднага изключи от сметките си другите трима; по вида им личеше, че са обикновени членове. Съсредоточи вниманието си върху Сермак, същият Сермак, който още през първия си мандат в Градския съвет бе обръщал неведнъж с главата надолу този улегнал орган на властта, и заговори именно на Сермак.

— Много исках да ви видя, съветник, още откакто произнесохте отличната си реч миналия месец. Нападките ви срещу външната политика на нашето правителство бяха много умни. Очите на Сермак пламнаха.

— Вашият интерес е чест за мен. Нападките може да са били умни или не, но със сигурност бяха оправдани.

— Може би! Разбира се, вашето мнение си е ваше. Но вие сте още доста млад.

— Това е вина — отвърна Сермак сухо — на повечето хора в определен период от живота им. Вие сте станал кмет на града, когато сте бил две години по-млад, отколкото съм аз сега.

Хардин се усмихна на себе си. Окото му не мигаше на този хлапак.

— Вероятно — каза Хардин — сте дошли при мен заради същата външна политика, която толкова много ви безпокоеше в залата на Съвета. Говорите ли и от името на тримата си колеги, или трябва да изслушвам всеки поотделно?

Четиримата младежи се спогледаха бързо, клепачите им трепнаха.

— Аз говоря от името на населението на Терминус — заяви мрачно Сермак, — население, което не е истински представено в този орган без собствено мнение, наричан Съвет.

— Разбирам. В такъв случай говорете!

— Въпросът ми се свежда до следното, господин кмете. Ние не сме доволни…

— С това „ние“ имате предвид народа, така ли?

Сермак го изгледа враждебно, усети някаква клопка,и отговори студено:

— Убеден съм, че моите схващания отразяват мислите на мнозинството от гласоподавателите на Терминус. Това задоволява ли ви?

— Е, подобно изявление се нуждае от доказателства, но все пак продължавайте. Вие не сте доволни.

— Да, не сме доволни от политиката, която вече тридесет години оставя Терминус беззащитен срещу неизбежно нападение отвън.

— Разбирам. И затова…? Продължавайте, продължавайте.

— Много мило от ваша страна, че предугаждате думите ми. И затова ние образуваме нова политическа партия; тя ще защитава сегашните нужди на Терминус, а не някаква мистична „очевидна съдба“ на бъдещата империя. Ще изхвърлим от Съвета вас и вашата блюдолизническа клика от успокоители, и то скоро.

— Освен ако? Както знаем, винаги съществува едно „освен ако“.

— В този случай условието не е сложно — освен ако си подадете оставката още сега. Не искам от вас да промените политиката си — не бих ви гласувал толкова голямо доверие. Вашите обещания нямат никаква стойност. Ще приемем само незабавна оставка.

— Разбирам. — Хардин кръстоса крака и наведе назад креслото си на два крака. — Поставяте ми ултиматум. Много любезно от ваша страна да ме предупредите. Но, разбирате ли, аз няма да му обърна внимание.

— Не мислете, че ви предупреждаваме, господин кмете. Само ви известяваме за нашите принципи и бъдещи действия. Новата партия вече е учредена и утре ще започне официалната си дейност. Няма нито място, нито желание за компромис и, честно казано, само признанието ни за заслугите ви към града ни склониха да ви предложим лесен начин да се оттеглите. Не мислех, че ще се възползвате от него, но съвестта ми е чиста. Следващите избори ще напомнят по-силно и съвсем неустоимо, че оставката ви е необходима.

Той стана и даде знак на другите.

Хардин вдигна ръка.

— Почакайте! Седнете!

Сеф Сермак седна отново с лек оттенък на прекалена готовност и Хардин се усмихна вътрешно, макар лицето му да не го показа. Въпреки думите си Сермак очакваше някакво предложение — каквото и да е предложение.

— Точно в какво искате да се промени нашата външна политика? — запита Хардин. — Искате ли да нападнем четирите кралства още сега, веднага, и четирите наведнъж?

— Не давам подобен съвет, кмете. Нашето просто предложение е всякакви умиротворителни действия да бъдат прекратени незабавно. По време на вашето управление провеждахте политика на научна помощ за кралствата. Дадохте им атомна енергия. Помогнахте да се възстановят централите на тяхна територия. Създадохте там медицински клиники, химически лаборатории и заводи.

— Добре. А какви са вашите възражения?

— Правехте го, за да не ни нападат. С тези неща като подкуп играхте ролята на глупак в колосална игра на изнудване, в която допуснахте Терминус да бъде изцеден — в резултат сега сме зависими от милостта на тези варвари.

— В какво отношение?

— Защото сте им дали мощ, дали сте им оръжия и дори ремонтирахте корабите от техните флоти; сега те са неизмеримо по-силни, отколкото са били преди три десетилетия. Техните желания се увеличават, а с новите си оръжия накрая ще задоволят исканията си наведнъж, като със сила завземат Терминус. Не свършва ли обикновено така всяко изнудване?

— А вашето лекарство?

— Веднага спрете подкупите, докато още можете. Положете усилия, за да засилите Терминус и нападнете първи!

Хардин с почти патологичен интерес се вгледа в русите мустачки на младежа. Сермак се чувстваше уверен в себе си — в противен случай нямаше да говори толкова много. Нямаше съмнение, че думите му отразяваха настроението на доста огромна част от населението — доста огромна.

Гласът на Хардин не издаде потока от леко обезпокоени мисли. Той заговори почти небрежно.

— Свършихте ли?

— Засега.

— Добре тогава, виждате ли изявлението в рамка на стената зад мен? Прочетете го, ако обичате. Устните на Сермак трепнаха.

— Там пише: „Насилието е последната възможност на некомпетентния“. Това е доктрината на един старец, господин кмете.

— Прилагах я като млад човек, господин съветник, и та успешно. Вие сте били зает с раждането си, когато това се случи, но може би в училище сте чели нещо за него. — Той изгледа съсредоточено Сермак и продължи с равномерен глас. — След като Хари Селдън основал Фондацията тук с фиктивната цел да се създаде велика енциклопедия, в продължение на петдесет години ние следвахме тази измамна надежда, преди да открием какво в действителност е искал. Тогава беше станало вече почти невъзвратимо късно. Когато връзките в централните райони на старата Империя се прекъснаха, ние се озовахме в свят от учени, съсредоточени в един-единствен град, който нямаше никаква индустрия и беше заобиколен от новосъздадени кралства, враждебно настроени и до голяма степен варварски. Ние бяхме малък остров на атомна енергия сред този океан от варварство — изключително ценна плячка.

Анакреон, тогава, както и сега, най-мощното от четирите кралства, поиска и наистина установи военна база на Терминус, а управителите на града, енциклопедистите, разбраха много добре, че това е само преход към завладяване на цялата планета. Така стояха нещата, когато аз… хм… поех управлението. Какво щяхте да направите вие?

Сермак повдигна рамене.

— Въпросът е академичен. Разбира се, аз зная какво сте направили вие.

— Все пак ще го повторя. Може би не разбирате същността. Голямо беше изкушението да съберем колкото можем повече сили и да се бием. Това е най-лесният и най-удовлетворителният за човешкото самоуважение изход, но почти неизменно и най-глупавият. Вие щяхте да постъпите така; вие, който съветвате „да нападнем първи“. Но аз постъпих другояче. Посетих едно по едно трите кралства; изтъкнах, че да се допусне тайната на атомната енергия да попадне в ръцете на Анакреон е най-бързият начин сами да си прережат гърлата; и кротко им намекнах, че трябва да направят очевидното. Това беше всичко. Един месец след като войските на Анакреон бяха кацнали на Терминус, техният крал получи общ ултиматум от тримата си съседи. За седем дни и последният анакреонец напусна Терминус. Кажете, каква нужда имаше от насилие?

Младият съветник изгледа замислено фаса на пурата и го хвърля в отвърстието на изгарящото устройство.

— Не успявам да видя аналогия. Инсулинът възвръща диабетика към нормално състояние без необходимост от нож, но апендицитът се нуждае от операция. Това не зависи от вас. Когато другите средства са безсилни, какво остава, освен, както вие го изразихте, последната възможност за спасение? Ваша е грешката, че сме принудени да прибегнем към нея.

— Моя ли? О, да, отново моята политика на мир. Изглежда, все още не схващате основното, което е необходимо в нашето положение. Проблемите ни не приключиха с отпътуването на анакреонците. Тогава само се постави началото им. Четирите кралства станаха по-големи наши врагове от преди, защото всяко искаше атомна енергия — и всяко от тях не ни закачаше, защото се страхуваше от другите три. Балансирахме върху острието на силно наточена сабя и най-малкото залитане на която и да е страна… Ако например едно от кралствата станеше много силно; или ако две от тях образуваха коалиция… Разбирате ли?

— Естествено. Тогава е било времето да се започне пълна подготовка за война.

— Напротив. Тогава беше времето да се положат усилия за пълно предотвратяване на войната. Насочвах ги едно срещу друго. Поред помагах на всяко от тях. Предлагах им наука, търговия, образовани.е, медицина. Направих така, че Терминус да има повече стойност за тях като процъфтяващ свят, отколкото като военна плячка. Това се оказа правилно в продължение на тридесет години.

— Да, но сте били принудени да давате тези научни подаръци с най-възмутителни представления. От тях сте създали нещо като полурелигия, полумръсотия. Организирали сте йерархия от жреци и сложен, безсмислен ритуал!

— Какво от това? — намръщи се Хардин. — Не виждам да има въобще някаква връзка със спора ни. Отначало започнах по този начин, защото варварите гледаха на нашата наука като на някакво магьосничество и беше по-лесно да ги накараме да я приемат на тази основа. Жреческата каста се самосъздаде и когато й помагаме, ние само следваме линията на най-малкото съпротивление. Проблемът е второстепенен.

— Но тези жреци управляват енергийните централи. Това не е дребна работа.

— Вярно е, но ние сме ги обучили. Познанията им за техните уреди са чисто емпирични и те твърдо вярват в клоунадата, която ги заобикаля.

— А ако някой от тях разбере, че всичко е буфонада, и е достатъчно гениален, за да не се задоволи с практическите познания, какво ще му попречи да научи истинската техника и да я продаде на онзи, който наддаде най-много? Каква ще бъде тогава стойността ни за кралствата?

Малка вероятност има да се случи нещо подобно, Сермак. Вие разсъждавате повърхностно. Най-добрите младежи от планетите на кралствата всяка година се изпращат тук, във Фондацията, и се обучават за жреци. А най-талантливите от тях остават при нас като аспиранти. Ако мислите, че онези, които остават с почти никакви познания за основите на науката, или още по-зле, с изкривените познания, които жреците получават, могат със скок да проникнат в тайните на атомната енергия, на електрониката, на теорията за свръхизкривеното пространство, значи имате твърде романтична и глупава представа за науката. За да се стигне толкова далеч, са необходими цял живот учене и изключителен ум.

По време на това изказване Йохан Лий внезапно бе станал и бе излязъл от стаята. Сега се беше върнал и когато Хардин млъкна, той се наведе над ухото на началника си. Размениха шепнешком няколко думи и после му подаде оловен цилиндър. След това Лий хвърли враждебен поглед към делегацията и седна в креслото си.

Хардин заобръща цилиндъра в ръцете си, като с притворени очи наблюдаваше делегатите. После с внезапно силно завъртане го разтвори и само Сермак имаше достатъчно здрав разум, за да не хвърли бърз поглед върху ролката хартия, която падна от него.

— С една дума, джентълмени — заключи Хардин, — правителството е на мнение, че знае какво върши.

Той зачете, докато говореше. Листът беше покрит със сложен безсмислен код и само в три думи, написани с молив в единия край, се криеше съобщението. Хардин го изчете с един поглед и хвърли листа в отвърстието на изгарящото устройство.

— С това — заяви Хардин, — опасявам се, свършва нашият разговор. Радвам се, че се видях с всички вас. Благодаря за посещението. — Ръкува се небрежно с всеки от тях и те излязоха.

Хардин бе почти изгубил навика да се смее, но след като Сермак и тримата му мълчаливи придружители бяха вече далеч, си позволи да се усмихне сухо и погледна развеселен Лий.

— Как ти хареса тази битка на блъфове, Лий?

Лий изръмжа намусено.

— Не съм сигурен дали той блъфираше. Отнасяш се меко с него и е напълно възможно да спечели следващите избори, точно както казва.

— О, напълно вероятно, напълно вероятно — ако преди това не се случи нещо.

— Вземи мерки, Хардин, този път събитията да не се развият в погрешна посока. Казвам ти, че Сермак има поддръжници. Ами ако не изчака следващите избори? Имаше време, когато двамата с теб задействахме нещата чрез насилие въпреки лозунга ти какво представлява насилието.

— Днес си песимистично настроен, Лий — повдигна вежда Хардин. — И изключително противоречив, иначе нямаше да заговориш за насилие. Спомни си, че нашият малък бунт бе извършен без загуба на живот. Беше необходима мярка, осъществена в подходящ момент, и премина гладко, безболезнено и почти без никакви усилия. Що се отнася до Сермак, той е изправен пред други обстоятелства. Ние с теб, Лий, не сме енциклопедисти. Ние сме подготвени. Насъскай любезно твоите хора срещу тези младежи, стари приятелю. Не ги оставяй да разберат, че са следени, но, нали разбираш, трябва да си държим очите отворени.

Лий се разсмя, развеселен и кисел едновременно.

— Много добър щях да бъда, ако чаках заповедите ти, нали, Хардин? Вече от един месец Сермак и хората му са под наблюдение.

— Пръв си се сетил, така ли? — позасмя се кметът. — Добре. Между другото — добави той спокойно — посланик Верисов се връща на Терминус. Временно, надявам се.

Последва кратко мълчание, изпълнено с известни опасения, после Лий заговори:

— Това ли гласеше съобщението? Значи нещата вече започват да се задвижват?

— Не зная. Не мога да кажа, преди да чуя какво ще ни разкаже Верисов. Но може и да си прав. Все пак трябва да стане така преди изборите. Но защо изглеждаш толкова потиснат?

— Защото не зная как ще се развият събитията. Ти си твърде прикрит, Хардин, и играеш играта доста рисковано.

— И ти ли, Бруте — измърмори Хардин и продължи на висок глас: — Означава ли това, че ще се присъединиш към новата партия на Сермак?

Лий се усмихна въпреки желанието си.

— Добре. Печелиш. Какво ще кажеш, ако сега предложа да обядваме?

2

Много епиграми се приписват на Хардин — непоправим епиграмист, — много от които вероятно са апокрифни. Независимо от това говори се, че при даден случай той казал:

„Полезно е да постъпваш очевидно, особено ако имаш репутацията, че си лукав“.

Поли Верисов неведнъж бе имал случай да действа съгласно този съвет, защото караше вече четиринадесетата си година със своя двоен статут на Анакреон — двоен статут, чието поддържане често и неприятно му напомняше за танц с боси крака по нагорещен метал.

За хората на Анакреон той беше върховен жрец, представител на Фондацията, която за тези варвари представляваше връх на тайнствеността и материален център на религията, създадена — с помощта на Хардин — през последните три десетилетия. Като такъв на него му отдаваха почести, които бяха станали ужасно уморителни, защото с цялата си душа презираше ритуала, чийто център беше самият той.

Но за краля на Анакреон — стария преди и неговия внук, седнал сега на трона — той беше просто посланик на една сила, от която едновременно се страхуваха и за която ламтяха.

Изобщо беше неприятна длъжност и първото му пътуване до Фондацията за три години въпреки тревожния инцидент, който го правеше необходимо, беше нещо като ваканция.

И тъй като не за първи път се налагаше да пътува в пълна тайна, той отново използва епиграмата на Хардин за очевидните постъпки.

Облече се в цивилни дрехи — само по себе си празник — и се качи във втора класа на пътнически космически кораб на Фондацията. Кацнал на Терминус, той си проби път през тълпата на космодрума и се обади в Градския съвет от обществен визифон.

— Казвам се Джан Смит — съобщи той. — За днес следобед имам определена среща с кмета.

Младата жена с безразличен глас, но иначе експедитивна, която му отговори, се свърза с някого, размени набързо няколко думи и каза на Верисов със сух, механичен тон:

— Кметът Хардин ще ви приеме след половин час, сър. — После екранът избледня.

След това посланикът на Анакреон купи последното издание на „Джърнал“ на Терминус сити, отправи се спокойно към Общинския парк и седна на първата попаднала му пейка. Докато чакаше, изчете първата страница, спортните новини и комиксите. В края на половиния час той мушна вестника под мишница, влезе в Градския съвет и се представи в приемната.

При всичките си действия той остана безопасно и напълно неразпознат, тъй като толкова биеше на очи, че никой не го погледна повторно.

Хардин вдигна поглед към него и се захили.

— Вземи си пура. Как мина пътуването?

Верисов бръкна в кутията.

— Интересно. В съседната кабина пътуваше един жрец на път за тук, за да премине специален курс по радиоактивни синтетични вещества… за лечение на рак… разбираш…

— Сигурно не ги е наричал радиоактивни синтетични вещества, нали?

— Предполагам, че не! За него те са Свещената храна.

— Продължавай — усмихна се кметът.

— Въвлече ме в теологичен спор и положи всички възможни усилия, за да ме издигне над жалкия материализъм.

— И не позна собствения си върховен жрец?

— Без пурпурната ми тога? Освен това той е от Смирно. Но преживяването беше интересно. Забележително е, Хардин, как религията на науката пусна корени. Написах едно есе на тази тема — само за собствено удоволствие; не може да се публикува. Като разгледаме проблема социологично, виждаме, че когато старата Империя започва да загнива по краищата, може да се сметне, че науката във външните светове се е провалила като наука. За да бъде приета отново, тя трябва да се представи в друг вид — и тя е постъпила точно така. Когато се възползваш от помощта на символичната логика, всичко се нарежда прекрасно.

— Интересно! — Кметът сложи ръце зад тила си и внезапно го подкани: — Говори за положението на Анакреон!

Посланикът се намръщи и извади пурата от устата си. Изгледа я с отвращение и я остави.

— Ами доста тежко е.

— В противен случай нямаше да си тук.

— Едва ли. Ето какво е положението. Силният човек на Анакреон е принц-регентът Виенис. Той е чичо на крал Леополд.

— Зная. Но нали Леополд става пълнолетен догодина? Струва ми се, че през февруари ще навърши шестнадесет години.

— Да. — Верисов помълча и добави с кисела гримаса: — Ако го доживее. Бащата на краля умря при съмнителни обстоятелства. Иглен куршум в гърдите по време на лов. Нарекоха го нещастен случай.

— Хм. Май си спомням Виенис от годината, когато бях на Анакреон, след като ги изхвърлихме от Терминус. Това беше преди твоето време. Хайде сега да видим. Ако не се лъжа, той беше тъмен младеж с черна коса и кривоглед с дясното око. Носът му е странно прегърбен.

— Същият. Кривогледството и гърбавият нос са си все още на мястото, но косата му сега е сива. Той постъпва нечестно. За щастие е най-големият глупак на планетата. Но се смята за хитър дявол, от което лудостта му става по-очебийна.

— Обикновено е така.

— Схващането му, как трябва да се счупи яйце, е да изстреля по него атомен снаряд. Свидетелство е данъкът, който се опита да наложи върху собствеността на храмовете, след като старият крал умря преди две години. Помниш ли?

Хардин кимна замислено, после се усмихна.

— Жреците надигнаха вой.

— Воят им можеше да се чуе чак на Лукреза. Оттогава се отнася по-внимателно с жреческата каста, но все още успява да върши нещата по най-трудния начин. В известно отношение това е неблагоприятно за нас; той притежава неограничена самоувереност.

— Може би свръхкомпенсиран комплекс за малоценност. Знаеш, че по-малките кралски синове често страдат от него.

— Но е все същото. Пуска пяна от устата си от силно желание да нападне Фондацията. Дори не си прави труда да го прикрие. А от гледна точка на въоръжаването има възможност да го направи. Старият крал изгради превъзходна флота, а и Виенис не е спал през последните две години. Всъщност данъкът върху собствеността на храмовете по начало беше предназначен за по-нататъшното въоръжаване и когато не успя да го наложи, той удвои данъка върху доходите.

— Това предизвика ли недоволство?

— Без особено значение. В продължение на седмици темата на всяка проповед беше подчинението на законната власт. Макар че Виенис не показа никаква благодарност.

— Добре. Обстановката ми е ясна. А сега какво стана?

— Преди две седмици един анакреонски търговски кораб се натъкнал на изоставен боен кръстосвач от старата имперска флота. Вероятно поне три века се е носил из Космоса.

В погледа на Хардин блесна интерес. Изправи се в креслото.

— Да, чух за това. Комисията по навигация ми изпрати искане да взема кораба за изследване. Доколкото разбирам, той е запазен.

— В много добро състояние е — отвърна Верисов сухо. — Когато миналата седмица Виенис получи предложението ти да предаде кораба на Фондацията, той едва не припадна.

— Още не е отговорил.

— Няма и да отговори — освен с оръдия, поне той така мисли. Виждаш ли, в деня, когато отпътувах от Анакреон, той дойде при мен и поиска Фондацията да приведе кораба в бойна готовност и да го предаде на анакреонските военнокосмически сили. Има адското безочие да заяви, че твоето писмо разкрива плана на Фондацията да нападне Анакреон. Добавя, че евентуален отказ да се ремонтира бойният кораб ще потвърди подозренията му; и подхвърли, че ще му се наложи да вземе мерки за защитата на Анакреон. Това са думите му. Ще му се наложи! Затова сега съм тук.

Хардин леко се засмя.

Верисов се усмихна и продължи:

— Разбира се, той очаква отказ и това ще бъде идеален предлог — за него — за незабавно нападение.

— Разбирам го, Верисов. Е, имаме на разположение поне шест месеца, така че уреди да се ремонтира корабът и да му се предаде с най-добрите ми пожелания. Прекръстете го „Виенис“ като израз на нашето уважение и добри чувства. — Той отново се изсмя.

И отново Верисов му отвърна с едва доловима усмивка.

— Предполагам, че това е логична стъпка, Хардин, но се тревожа.

— За какво?

— Корабът е истински! По онова време са знаели как да строят. Мощността му е колкото на половината анакреонска флота. Има атомни оръдия и те са в състояние да взривят цяла планета; защитният му екран може да поеме кю-лъч, без да стане радиоактивен. Прекалено добър е, Хардин…

— Повърхностно, Верисов, повърхностно. Двамата с теб сме наясно, че въоръжението, с което разполага сега Виенис, може лесно да победи Терминус много преди да успеем да ремонтираме кораба. Какво значение има в такъв случай дали ще му дадем и кръстосвача? Знаеш, че никога няма да се стигне до истинска война.

— Предполагам. Да. — Посланикът вдигна поглед. — Но,

Хардин…

— Е? Защо млъкна? Продължавай.

— Виж какво, това не е по моята част, но четох вестника. — Той постави броя на „Джърнал“ върху бюрото и посочи първата му страница. — Какво е всичко това?

Хардин й хвърли небрежен поглед.

— Група съветници образуват нова политическа партия.

— Така пише. — Верисов се размърда в креслото. — Зная, че по-добре познаваш вътрешните проблеми от мен, но те те нападат по всички възможни начини, освен чрез физическо насилие. Каква е силата им?

— Дяволски силни са. Вероятно след следващите избори ще имат мнозинство в Съвета.

— А не и преди? — Верисов погледна изпод вежди кмета. — Има и други начини да се вземе властта, освен чрез избори.

— Да не ме смяташ за Виенис?

— Не. Но ремонтът на кораба ще отнеме месеци, а след това нападението е сигурно. Нашата отстъпка ще се изтълкува като ужасна слабост, а с имперския кръстосвач мощта на флотата на Виенис почти ще се удвои. Той ще нападне толкова сигурно, колкото е сигурно, че аз съм върховен жрец. Защо да поемаме риск? Направи едно от двете. Или разкрий плана на кампанията пред Съвета, или принуди Анакреон да действа сега.

Хардин се намръщи.

— Да принудя Анакреон да действа сега? Преди да е настъпила кризата? Това е единственото, което не трябва да правя. Знаеш, че съществуват Хари Селдън и планът му.

Верисов се поколеба и после измърмори:

— Значи си напълно сигурен, че съществува такъв план?

— Едва ли може да има съмнение — беше категоричният отговор. — Присъствах, когато се отвори криптата навремето и записът на Селдън тогава го разкри.

— Нямам предвид това, Хардин. Просто не виждам как е възможно да се предначертае историята за хиляда години напред. Може би Селдън се е надценил. — Верисов се посви под ироничния поглед на Хардин и добави: — Е, аз не съм психолог.

— Точно така. Никой от нас не е. Но на млади години получих известно образование — достатъчно, за да зная на какво е способна психологията, макар и сам да не мога да се възползвам от възможностите й. Няма съмнение, че Селдън е направил точно това, което твърди. Както казва той, Фондацията е била създадена като научно убежище — начин да се запазят науката и културата на умиращата Империя през започналите векове на варварство, за да се раздухат накрая отново във втора империя.

Верисов кимна с леко съмнение.

— Всички знаят, че се предполага нещата да се развият по този начин. Но можем ли да си позволим да поемаме рискове? Да рискуваме настоящето заради някакво мъгляво бъдеще?

— Трябва, защото бъдещето не е мъгляво. То е било изчислено и предначертано от Селдън. Всяка последваща криза в нашата история е отбелязана и всяка зависи от благоприятния изход на предишната. Това е едва втората криза и само Космосът знае какъв ефект би имало накрая дори и най-дребното отклонение.

— Доста кухи фрази.

— Не! В криптата навремето Хари Селдън каза, че при всяка криза нашата свобода на действие ще бъде ограничена дотолкова, че само по един начин на действие ще бъде възможен.

— За да се придържаме към правия път?

— За да не се отклоняваме, да. Но обратното, докато повече от един начин на действие е възможен, кризата не е достигната. Ние трябва да оставим събитията да се развиват сами, докато е възможно, и, Космос, точно това възнамерявам да направя.

Верисов не отговори. Той дъвчеше мълчаливо и недоволно долната си устна. Едва предишната година Хардин за първи път бе обсъдил проблема с него — истинския проблем как да противодействат на вражеската подготовка на Анакреон. И то само защото той, Верисов, се бе възпротивил срещу по-нататъшната примиренческа политика.

Хардин, изглежда, следеше мислите на своя посланик.

— Бих предпочел да не съм споделял с теб нищо по въпроса.

— Защо го казваш? — викна изненадан Верисов.

— Защото сега шест души: ти, аз, другите трима посланици и Йохан Лий имаме добра представа какво ще стане; а много се опасявам, че Селдън е искал никой да не знае.

— Защо?

— Защото дори напредничавата психология на Селдън е била ограничена. Тя не е могла да се справя с прекалено много независими променливи. Той не е могъл да работи продължително време с отделни индивиди; също както ти не можеш да прилагаш кинетичната теория на газовете към отделни молекули. Той е работил с тълпи, населения на цели планети и само със слепи тълпи, които не са притежавали предварителни познания за резултатите от собствените си действия.

— Това ми е ясно.

— Нищо не мога да сторя. Не съм достатъчно добър психолог, за да го обясня научно. Но ти го знаеш. На Терминус няма обучени психолози и математически текстове за тази наука. Явно е, че Селдън е искал никой на Терминус да не е в състояние да разбере предварително бъдещето. Желал е да действаме сляпо — и поради това правилно — според закона за психологията на тълпата. Както ти казах навремето, въобще не знаех накъде се отправяме, когато за първи път прогоних анакреонците. Мисълта ми беше да поддържам равновесие на силите, нищо повече. Едва след това помислих, че виждам в събитията някаква нишка; но направих всичко възможно да не предприемам нищо въз основа на това познание. Намеса, породена от предвиждане, щеше да внесе безредие в плана.

Верисов кимна замислено.

— Чувал съм почти толкова сложни доводи в храмовете на Анакреон. Как се надяваш да разбереш кога ще настъпи подходящият момент за действие?

— Той вече е ясен. Ти признаваш, че щом ремонтираме бойния кораб, нищо няма да спре Виенис да ни нападне. Тогава няма да има друга алтернатива.

— Да.

— Добре. Това е външният аспект. Междувременно ти също така приемаш, че от следващите избори ще имаме нов и враждебно настроен Съвет, който ще ни принуди да предприемем действия срещу Анакреон. Тук няма алтернатива.

— Да.

— Веднага щом изчезнат всички алтернативи, кризата е настъпила. Въпреки това… аз се тревожа.

Той млъкна, а Верисов изчакваше. Бавно, почти без желание, Хардин продължи:

— Мисля — просто хрумване, — че е планирано външното и вътрешното напрежение да достигнат връхната си точка едновременно. Засега има няколко месеца разлика, Виенис сигурно ще ни нападне преди пролетта, а изборите са следната година.

— Това не изглежда да е от значение.

— Не зная. Може да се дължи на неизбежни грешки в изчисленията или на факта, че ми е известно прекалено много. Опитвах се никога да не допусна предвидливостта ми да оказва влияние върху моите действия, но как мога да съм сигурен? И какви последици ще има от несъответствието? Както и да е — той вдигна поглед, — едно нещо съм решил.

— И какво е то?

— Когато започне да се развива кризата, ще отида на Анакреон. Искам да бъда на самото място… Е, достатъчно, Верисов. Става късно. Хайде да излезем и да се повеселим. Иска ми се да се поотпусна.

— Да го направим тук — рече Верисов. — Не желая да ме разпознаят, защото в противен случай знаеш какво ще каже тази нова партия, която създават скъпоценните ти съветници. Нареди да донесат бренди.

И Хардин нареди, но да не бъде много.

3

В миналото, когато Галактичната империя обхващаше цялата Галактика и Анакреон беше най-богатата префектура в Периферията, не един император бе посещавал официално вицекралския дворец. И никой не си бе заминавал, без да направи поне опит да си премери силите с въздушен бегач и иглено оръжие срещу перушинестата летяща крепост, както наричат птицата наяк.

С упадъка славата на Анакреон изцяло се бе стопила във времето. Вицекралсклят дворец представляваше пронизвана от течения купчина развалини с изключение на крилото, което специалисти на Фондацията бяха реставрирали. И от двеста години на Анакреон не бяха виждали никакъв император.

Ловът на птиците наяк обаче продължаваше да бъде кралски спорт, а точното око при стрелба с иглено оръжие все още беше първото изискване към кралете на Анакреон.

Леополд I, крал на Анакреон и — както неизменно, но лъжливо се прибавяше — владетел на Външните територии, макар да не беше навършил шестнадесет години, вече многократно бе доказвал своето умение. Беше застрелял първата си птица наяк още когато едва бе навършил тринадесет; бе свалил десетата птица в седмицата след възшествието си на трона; а сега се връщаше с четиридесет и шестото пернато.

— Петдесет, преди да навърша пълнолетие — възторжено заяви той. — Кой иска да се обзаложим?

Придворните никога не се обзалагат срещу умението на краля си. Защото съществува смъртоносната опасност да спечелят. Затова никой не прие облога и кралят ги остави с повишен дух, за да смени спортните си дрехи.

— Леополд!

Кралят спря веднага заради единствения глас, който можеше да го накара да го стори. Той се обърна помръкнал.

Виенис стоеше на прага на стаята си и се вглеждаше със смръщени вежди в племенника си.

— Отпрати ги. — Той махна нетърпеливо с ръка. — Разкарай ги.

Кралят кимна рязко и двамата шамбелани се поклониха и се отдалечиха заднишком по стълбите. Леополд влезе в стаята на чичо си.

Виенис изгледа втренчено и навъсено спортния костюм на краля.

— Доста скоро ще трябва да се занимаваш с по-сериозни неща, отколкото с лов на наяки.

Обърна се и пристъпи тежко към бюрото си. Откакто бе остарял за силното въздушно течение, опасното приближаване до крилата на наяка, клатенето и бързото изкачване на бегача с едно движение на краката, той възненавидя самия спорт.

Леополд разбираше причината за вкиснатото настроение на вуйчо си и не без известно злорадство започна да разправя възторжено:

— Днес трябваше да си с нас, чичо. В гъсталаците на Самия вдигнахме една чудовищна птица. И страшно храбра. Гонихме я два часа по поне сто и осемдесет квадратни километра площ. Тогава стигнах до Сънуърдс — той показваше с ръце, сякаш отново е върху машината — и се гмурнах в тирбушон. Улучих я при излитането в плешката, малко под лявото крило. Побесня и зави под прав ъгъл. Приех предизвикателството и завих наляво, като зачаках да се стрелне надолу към мен. И тя наистина се стрелна. Преди да се отдръпна, беше на едно крило разстояние и тогава…

— Леополд!

— Е! Убих я.

— Сигурен съм, че си успял. А сега ще ми обърнеш ли внимание?

Кралят повдигна рамене, отиде до малката масичка и загриза един орех от Лера, нацупен съвсем не по кралски. Не смееше да срещне погледа на чичо си.

— Днес бях на кораба — поде като предисловие Виенис.

— Какъв кораб?

— Има само един кораб. Корабът. Който Фондацията ремонтира за флотата. Старият имперски кръстосвач. Достатъчно ясен ли съм?

— Онзи ли? Виждаш ли, нали ти казах, че ако я помолим, Фондацията ще го ремонтира. Знаеш, че тази твоя история, дето искали да ни нападнат, са празни приказки. Защото, ако искаха, защо ще ремонтират кораба? Знаеш, в това няма никакъв смисъл.

— Леополд, ти си глупак!

Кралят, който току-що бе хвърлил черупката на ореха л поднасяше още един към устата си, се изчерви.

— Виж какво — отвърна той с гняв, едва извисил се над заядливостта, — мисля, че не бива да ме наричаш така. Забравяш се. Знаеш, след два месеца навършвам пълнолетие.

— Да, и си в прекрасно състояние да поемеш кралските отговорности. Ако прекарваш половината от времето, което хабиш за лов на наяки, за да се оправяш с обществените дела, веднага с чиста съвест ще се откажа от регентството.

— Пет пари не давам. Знаеш, това няма нищо общо със случая. Факт е, че макар да си регент и мой чичо, аз все пак съм крал, а ти си ми поданик. Не бива да ме наричаш глупак, а във всеки случай не бива и да седиш в мое присъствие. Не си ми поискал позволение. Мисля, че трябва да внимаваш, защото мога да предприема нещо по този въпрос, и то доста скоро.

Погледът на Виенис беше студен.

— Мога ли да ви наричам „Ваше величество“?

— Да.

— Много добре! Ваше величество, вие сте глупак!

Тъмните му очи светнаха изпод прошарените вежди и младият крал бавно седна. За миг върху лицето на регента се изписа израз на язвително задоволство, но бързо изчезна. Дебелите му устни се разтегнаха в усмивка и едната му ръка легна върху рамото на краля.

— Не обръщай внимание, Леополд. Не трябваше да ти говоря толкова грубо. Понякога е трудно да се държиш както подобава, когато напрежението от такива събития… Разбираш, нали? — Макар думите да бяха примирителни, в очите му имаше нещо, което не се беше смекчило.

— Да — отвърна несигурно Леополд. — Знаеш, държавните дела са дяволски трудни. — Помисли си, не без известно опасение, дали не го очаква скучна обсада от безсмислени подробности за годишната търговия със Смирно и продължителната свада за рядко населените светове в Червения коридор.

Виенис заговори отново.

— Мислех да поговоря по-рано за това с теб, момчето ми, и може би трябваше да го направя, но зная, че младежкият ти дух не проявява търпение към сухите подробности на държавното управление.

— Ами да, много добре… — кимна Леополд.

Чичо му го прекъсна решително и продължи:

— Но след два месеца навършваш пълнолетие. Освен това в трудните времена, които ни предстоят, ще трябва да вземаш пълно и дейно участие. Отсега нататък ти ще бъдеш крал, Леополд.

Леополд отново кимна, но лицето му оставаше безизразно.

— Ще има война, Леополд.

— Война! Но със Смирно сключихме мир…

— Не със Смирно. Със самата Фондация.

— Но, чичо, те се съгласиха да ремонтират кораба. Ти каза… — Гласът му пресекна, когато чичото сви устни.

— Леополд — приятелският тон се бе поизпарил, — трябва да поговорим като мъже. Независимо дали корабът бъде ремонтиран или не, налага се да воюваме с Фондацията; дори още повече, защото се ремонтира. Фондацията е източник на енергия л мощ. Цялото величие на Анакреон, всичките му кораби, градовете, хората и търговията му зависят от капките и отпадъците енергия, които Фондацията му дава с нежелание. Самият аз помня времето, когато градовете на Анакреон се отопляваха с въглища и петрол. Но да оставим това настрана; ти не можеш да го схванеш.

— Струва ми се — подхвърли свенливо кралят, — че би трябвало да сме благодарни…

— Благодарни ли? — изрева Виенис. — Благодарни, когато на тях им се свиди дори утайката, докато Космосът знае какво пазят за себе си — и с каква скрита цел! Само за да могат един ден да владеят Галактиката. — Той присви очи и ръката му се стовари върху коляното на племенника му. — Леополд, ти си крал на Анакреон. Твоите деца и децата на децата ти могат да станат крале на Вселената, ако притежаваш енергията, която Фондацията не ни дава.

— В това има истина. — Очите на Леополд светнаха и гърбът му се изправи. — В крайна сметка какво право имат те да я пазят само за себе си? Знаеш, не е почтено. Анакреон също представлява нещо.

— Виждаш ли, започваш да разбираш. А сега, момчето ми, помисли какво ще стане, ако Смирно реши само да нападне Фондацията и успее да присвои цялата тази енергия? Колко време, мислиш, ще можем да издържим, преди да се превърнем във васална държава? Колко време ще се задържиш на трона?

Леополд се оживи.

— Космос, да! Знаеш, напълно прав си. Трябва да ударим първи. Това е чисто и просто самоотбрана. Усмивката на Виенис леко се разшири.

— Освен всичко друго навремето, в самото начало на царуването на твоя дядо, Анакреон действително установи военна база върху планетата на Фондацията — Терминус. База, жизнено необходима за националната отбрана. В резултат на машинациите на водача на Фондацията, лукаво псе, учен без капка благородна кръв във вените, ние бяхме принудени да изоставим базата. Разбираш ли, Леополд? Този човек от простолюдието унижи дядо ти. Помня го! Беше малко по-възрастен от мен, когато дойде на Анакреон с дяволска усмивка, дяволски мозък и мощта на другите три кралства зад гърба си, обединени от страх в съюз срещу величието на Анакреон. Леополд се изчерви и блясъкът в очите му се разгоря.

— Селдън ми е свидетел, ако бях на мястото на дядо си, щях да се бия, дори и при такива обстоятелства.

— Не, Леополд. Решихме да изчакаме — да изтрием обидата в подходящ момент. Баща ти, преди ненавременната му смърт, се надяваше, че именно той ще… Добре, добре! — Виенис се извърна за миг. После продължи, сякаш потискаше вълнението си. — Той ми беше брат. Но ако синът му…

— Да, чичо, няма да се окажа недостоен за него. Реших. Изглежда справедливо Анакреон да затрие това гнездо на негодяи, и то незабавно.

— Не, не веднага. Първо, трябва да изчакаме да завърши напълно ремонтът на бойния кораб. Самият факт, че приеха да го ремонтират, доказва колко се страхуват от нас. Глупаците се опитват да ни умилостивят, но ние няма да се отклоним от нашия път, нали така?

Леополд удари с юмрук по дланта на другата си ръка.

— Не, докато аз съм крал на Анакреон. Устната на Виенис потръпна язвително.

— Освен това налага се да изчакаме да пристигне Салвор Хардин.

— Салвор Хардин! — Очите на краля внезапно се закръглиха, а младежкият овал на голото му лице загуби почти твърдите черти, които се бяха появили по него.

— Да, Леополд, самият ръководител на Фондацията идва на Анакреон за твоя рожден ден — вероятно за да ни успокои с медени думи. Но това няма да му помогне.

— Салвор Хардин! — почти измърмори кралят.

— Плаши ли те името? — смръщи се Виенис. — Това е същият Салвор Хардин, който при предишното си посещение натика носовете ни в праха. Нали не забравяш тази смъртоносна обида на кралския род? И то от човек от простолюдието. Утайката на обществото.

— Не. Разбира се. Не, няма. Няма! Ще му се отплатим… но… но малко се опасявам.

— Опасяваш ли се? — изправи се регентът. — От какво? От какво, младо… — Той се задави.

— Ще бъде… хм… нещо като богохулство да се нападне Фондацията. Искам да кажа… — Той млъкна.

— Продължавай.

— Искам да кажа — рече объркано Леополд, — че ако наистина съществува галактичен дух, на него… хм… може да не му хареса. Не мислиш ли така?

— Не, не мисля — беше резкият отговор. Виенис отново седна и устните му се изкривиха в странна усмивка. — Ти май наистина си мислиш доста за галактичния дух, а? Можеше да се очаква, като те оставих да правиш каквото си искаш. Разбирам, че си се наслушал на приказките на Верисов.

— Той обяснява много неща…

— За галактичния дух ли?

— Да.

— Слушай, ти, пале с жълто по устата, той много по-малко от мен вярва в тази клоунада, а аз въобще не вярвам в нея. Колко пъти е казвано, че всичките тези приказки са глупост?

— Ами зная това. Но Верисов твърди…

— Верисов да върви по дяволите. Това са глупости. Настъпи кратко непокорно мълчание, после Леополд се обади:

— Въпреки това всички вярват. Искам да кажа, в цялата тази история за пророка Хари Селдън и за това, как е основал Фондацията, за да изпълни заповедите му, та да можем един ден да се върнем в земния рай, и как всеки, който не се подчинява на заповедите му, ще бъде унищожен завинаги. Хората вярват. Ръководил съм фестивали и съм сигурен, че вярват.

— Да, хората вярват; но ние — не. И можеш да си благодарен, че е така, защото според тази глупост ти си крал по божествено право и сам си полубог. Много удобно. Отстранява всякаква възможност за бунт и осигурява пълно подчинение във всичко. И точно затова, Леополд, ти трябва да вземеш активно участие, като наредиш да се обяви война на Фондацията. Аз съм само регент и обикновен човек. За тях ти си крал и повече от полубожество.

— Но предполагам, че всъщност не съм — рече замислено кралят.

— Не, не си — разнесе се ироничният отговор, — но си такъв за всички освен за хората на Фондацията. Разбираш ли? За всички освен за хората на Фондацията. Щом ги отстраним, не ще има кой да отрича твоята божественост. Помисли за това!

— А после ще можем сами да управляваме енергийните устройства на храмовете и корабите, които летят без хора на борда, и да манипулираме със свещената храна, която лекува рак и всичко останало? Верисов твърди, че само благословените от галактичния дух могат…

— Да, така твърди Верисов! След Салвор Хардин най-големият ти враг е Верисов. Дръж се с мен, Леополд, и не се тревожи за тях. Заедно ние ще създадем отново империя — не само кралствата на Анакреон, а империя, която ще включва всяко от милиардите слънца на Галактиката. Това не е ли по-хубаво от някакъв земен рай на думи?

— Дааа.

— Може ли Верисов да ти обещае нещо повече?

— Не.

— Много добре. — Гласът му зазвуча повелително. — Предполагам, че можем да смятаме въпроса за приключен. — Той не изчака за отговор. — Върви. Аз ще сляза по-късно. И още нещо, Леополд.

Младият крал се обърна на прага. Усмихваше се цялото лице на Виенис, но не и очите му.

— Внимавай, когато ходиш на лов за наяки, момчето ми. След нещастието с баща ти понякога имам най-странни предчувствия за теб. В бъркотията, когато въздухът се изпълва със стрелите на иглените оръжия, човек никога не знае какво може да се случи. Надявам се, че наистина ще внимаваш. И ще постъпиш както ти казах по отношение на Фондацията, нали?

Очите на Леополд се разшириха и той сведе поглед.

— Да… разбира се.

— Много добре! — Виенис се загледа в племенника си с безизразно лице и се върна при бюрото си.

А когато си тръгна, мислите на Леополд бяха мрачни и изпълнени с опасения. Може би ще бъде най-добре да се победи Фондацията и да се вземе енергията, за която говори Виенис. Но после, когато войната свърши и той е седнал здраво на трона… Съвсем ясно съзна факта, че Виенис и двамата му арогантни сина засега са най-близките наследници на трона.

Но той беше крал. А кралете могат да пращат хора на разстрел. Дори чичовци и братовчеди.

4

След самия Сермак най-активен при обединяването на недоволните елементи, които се сляха в станалата вече креслива Партия на действието, беше Люис Борт. Но той не бе взел участие в делегацията, посетила Салвор Хардин преди почти половин година. Не поради липса на признание за заслугите му; точно обратното. Той отсъстваше по много важна причина — по онова време се намираше в столичната планета на Анакреон.

Беше я посетил като частно лице. Не се срещна с никакви официални представители и не направи нищо важно. Просто наблюдаваше затънтените кътчета на оживената планета и навираше носа си в разни най-невероятни места.

Върна се у дома към края на къс зимен ден, започнал с

облаци и завършващ със сняг, и след час седеше край осмоъгълната маса в дома на Сермак.

Първите му думи не бяха предназначени да подобрят атмосферата, сред която се бяха събрали хората, вече значително потиснати от сгъстяващия се, изпълнен със сняг полумрак навън.

— Опасявам се — започна той, — че нашето положение, както обикновено се нарича с мелодраматичната терминология, е „загубена кауза“.

— Така ли мислиш? — попита мрачно Сермак.

— Вече не е въпрос на мисли, Сермак. Няма място за никакво друго мнение.

— Въоръжаването… — поде Докор Уолто леко надуто, но Борт веднага го прекъсна.

— Забрави го. Това е стара песен. — Погледът му премина по насядалите в кръг. — Говоря за хората. Признавам, че първоначално идеята ми беше да се опитаме да подбудим някакъв дворцов преврат и да турим на престола крал, по-благоприятно разположен към Фондацията. Идеята беше добра. И още е такава. Единственият й дребен недостатък е, че е невъзможно. Великият Салвор Хардин се е погрижил за това.

— Да ни беше разправил подробности, Борт… — подкани го кисело Сермак.

— Подробности! Няма никакви! Не е толкова просто. Става въпрос за цялото проклето положение на Анакреон. За религията, създадена от Фондацията. Тя действа успешно!

— Ами!

— Трябва с очите си да се убедите как действа, за да я оцените. Тук виждате само, че имаме голямо учебно заведение за обучението на жреци и че от време на време в някой затънтен край на града се организира специално представление за поклонниците — нищо повече. Като общо явление цялата работа почти не ни засяга. Но на Анакреон…

Лем Тарки приглади с един пръст педантичната си малка брадичка ала Ван Дайк и се прокашля.

— Що за религия е? Хардин винаги е разправял, че тя е само напудрена глупост, която ги кара да приемат безпрекословно нашата наука. Помниш ли, Сермак, тогава ни каза…

— Обясненията на Хардин — напомни му Сермак — рядко трябва да се приемат за чиста монета. Но що за религия е, Борт?

Борт се замисли.

— От етична гледна точка е много добра. Малко се отличава от различните философии в старата Империя. Висок морален стандарт и така нататък. Няма от какво да се оплачеш. Религията е едно от големите цивилизоващи влияния в историята и в това отношение тя изпълнява…

— Знаем го — прекъсна го Сермак нетърпеливо. — Говори по същество.

— Добре. — Борт се смути леко, но не го показа. — Религията, която Фондацията е създала и подкрепя, не го забравяйте, е изградена изцяло върху авторитарна основа. Единствено жреците имат достъп до управлението на научната апаратура, която сме дали на Анакреон, но те са се научили да работят с нея само на практика. Вярват напълно в тази религия и в… хм… духовната стойност на енергията, с която боравят. Например преди два месеца някакъв глупак си поиграл с централата в храма Тесалекиан — един от най-големите. Разбира се, вдигнал във въздуха пет квартала от града. Всички, включително и жреците, го сметнали за отмъщение на боговете.

— Спомням си. Навремето вестниците публикуваха някаква объркана версия. Не разбирам към какво клониш.

— Тогава слушай — рече рязко Борт. — Жреците образуват йерархия, на чийто връх е кралят — на него се гледа като на по-дребно божество. Той е абсолютен монарх по божие право, а хората напълно вярват в това, дори и жреците. Не можеш да свалиш такъв крал. Сега разбираш ли същността?

— Почакай — прекъсна го в този миг Уолто. — Какво искаш да кажеш, като твърдиш, че Хардин е устроил всичко това? Каква е неговата роля?

Борт изгледа събеседника си с горчивина.

— Фондацията усърдно е насърчавала тази заблуда. С цялата си наука ние подкрепяме измамата. Няма фестивал, който кралят да не ръководи, обграден от радиоактивна аура, блеснала около цялото му тяло и извисена като диадема над главата му. Всеки, който се докосне до него, получава силно обгаряне. В решителни мигове той може да се придвижва от едно място на друго по въздуха, като се предполага, че го върши с помощта на божествения дух. С един жест изпълва храма с бисерна вътрешна светлина. Тези съвсем прости номера, които изпълняваме в негова чест, нямат край; но дори жреците, макар самите те да ги извършват, вярват в тях.

— Лошо! — възкликна Сермак, като прехапа устни.

— Щях да зароня сълзи като фонтана в Общинския парк — продължи Борт искрено, — когато помислих каква възможност сме изпуснали. Да вземем например положението преди тридесет години, когато Хардин е спасил Фондацията от Анакреон. По онова време населението на Анакреон не е знаело факта, че Империята запада. След зеонийската революция те повече или по-малко са се оправяли сами, но дори след като връзките били прекъснати и онзи пират, дядото на Леополд, се самопровъзгласил за крал, те не съзнавали напълно, че Империята е загинала.

Ако императорът е имал куража да се опита, би могъл да възстанови властта си там с два крайцера и с помощта на вътрешен бунт, който несъмнено е щял да се надигне. И ние, ние, бихме могли да направим същото; но не, Хардин създал култ към монарха. Лично аз не го разбирам. Защо? Защо? Защо?

— Какво — попита внезапно Джейм Орси — прави Верисов? Навремето той беше напредничав привърженик на действието. Какво прави той там? И той ли е сляп?

— Не зная — отвърна рязко Борт. — За тях той е върховен жрец. Доколкото ми е известно, не прави нищо друго, освен да дава съвети на жреците по техническите въпроси. Фигурант, да върви по дяволите, фигурант!

Всички замълчаха и обърнаха погледи към Сермак. Младият ръководител на партията загриза нервно ноктите си, после каза високо:

— Лошо. Работата не е чиста. — Той се огледа и прибави по-енергично: — Нима Хардин е чак такъв глупак?

— Изглежда, че е — вдигна рамене Борт.

— Няма начин! Има нещо нередно. За да си прережем така напълно и безнадеждно гърлата, е необходима страхотна глупост. Повече, отколкото е възможно да притежава Хардин, дори и да беше глупак, което твърдя, че не е така. От друга страна — да създадеш религия, която да ликвидира всякаква възможност за вътрешни безредици. И освен това — да снабдиш Анакреон с всички оръжия за водене на война. Не го разбирам.

— Нещата действително са малко неясни, признавам — съгласи се Борт, — но такива са фактите. Какво друго можем да мислим?

— Чисто предателство — подхвърли нервно Уолдо. — Те му плащат.

Но Сермак нетърпеливо поклати глава.

— Не ми се струва вероятно. Цялата история е толкова налудничава и безсмислена… Кажи, Борт, чу ли нещо за някакъв боен кораб, който се говори, че Фондацията ремонтира за военнокосмическия флот на Анакреон?

— Боен кораб ли?

— Стар имперски крайцер…

— Не, не съм. Но това не означава нищо. Военните корабостроителници са религиозни светилища, до които обикновените хора нямат никакъв достъп. Никой никога нищо не научава за военнокосмнческия флот.

Е, все пак се пуснаха някои слухове. Членове на партията повдигнаха въпроса в Съвета. Знаете ли, Хардин въобще не ги опроверга. Неговият говорител порица хората, които пускат слухове, и не каза нищо повече. Може да е от значение.

— Пасва с всичко останало — подхвърли Борт. — Ако е вярно, е направо лудост. Но няма да е по-лошо от останалото.

— Предполагам — намеси се Орси, — че Хардин не разполага с някакво тайно оръжие. То би могло…

— Да — отвърна ядно Сермак, — огромна кукла на пружина, която ще изскочи от кутията си в психологически подбран момент и ще изплаши до смърт Виенис. По-добре е Фондацията да се взриви сама и да си спести агонията на очакването, ако трябва да разчита на някакво тайно оръжие.

— Ами — прибързано смени темата Орси, — въпросът се свежда до следното — колко време ни остава. А, Борт?

— Добре. Точно в това е въпросът. Но не гледай към мен; аз не зная. Анакреонският печат въобще никога не споменава Фондацията. Точно сега той е пълен с материали за наближаващите тържества и с нищо друго. Знаете, че следващата седмица Леополд става пълнолетен.

— Тогава разполагаме с месеци. — Уолто се усмихна за пръв път тази вечер. — Осигурено ни е време…

— Осигурено друг път — нетърпеливо го прекъсна Борт. — Казвам ви, кралят е бог. Предполагате ли, че трябва да организира пропагандна кампания, за да накара хората си да придобият войнствен дух? Нима смятате, че му е необходимо да ни обвини в агресия и да премахне всички задръжки пред евтината емоционалност? Когато настане време да се удари, Леополд ще даде заповед и хората ще се бият. Толкова е просто. Това е най-гадното в системата. Постъпките на бога не подлежат на съмнение. Доколкото зная, той може да издаде такава заповед още утре. А вие си мислете каквото искате.

Всички заговориха едновременно и Сермак заудря с юмрук по масата, за да въдвори тишина, когато външната врата се отвори и вътре нахлу Леви Нораст. Той заизкачва със скокове стъпалата, без да свали палтото си, като оставяше след себе си снежни следи.

— Вижте! — викна той и хвърли на масата студен, поръсен със сняг вестник. — И екраните излъчват същото.

Разгънаха вестника и пет глави се сведоха над него.

— Велики Космос — рече с приглушен глас Сермак, — той отива на Анакреон! Отива на Анакреон!

— Това е предателство! — изпищя Тарки във внезапна възбуда. — Проклет да съм, ако Уолто не е прав. Той ни е продал и сега отива там да си прибере тридесетте сребърника.

Сермак се беше изправил.

— Вече нямаме избор. Утре ще поискам от Съвета Хардин да бъде обвинен в държавна измяна. И ако това не стане…

5

Снегът бе престанал, но беше натрупал значително и лъскавата наземна кола трудно и с грохот напредваше по празните улици. Мътната сива светлина на зараждащото се утро беше студена не само в поетичния смисъл, но и съвсем буквално — и дори при тогавашното бурно положение в политическия живот на Фондацията никой, независимо дали беше привърженик на действието или на Хардин, не бе имал достатъчно горещ дух, за да започне толкова рано дейността си по улиците.

Това не се хареса на Йохан Лий и мърморенето му се засили.

— Ще изглежда зле, Хардин. Ще кажат, че си се измъкнал.

— Нека го кажат, ако желаят. Трябва да отида на Анакреон и искам това да стане без неприятности. Достатъчно, Лий.

Хардин се облегна на меката седалка и потръпна леко. В добре отоплената кола не беше студено, но в този покрит със сняг свят дори през стъклото се усещаше нещо мразовито, което го тревожеше.

— Някой ден — каза той замислено, — когато стигнем дотам, ще трябва да се оправя климатът на Терминус. Това може да се осъществи.

— Бих искал да видя — отвърна Лий — най-напред осъществени някои други неща. Какво ще кажеш например да се оправи климатът на Сермак? Приятна суха килия с двадесет и пет градуса температура през цялата година ще бъде много подходяща.

— И тогава наистина ще се нуждая от охрана — рече Хардин, — а не само тези двамата. Той посочи двете „горили“ на Лий, седнали отпред при водача, които оглеждаха напрегнато празните улици с ръце върху атомните бластери. — Ти явно искаш да подпалиш гражданска война.

— Аз ли искам? Има други подпалвачи, а и не е нужно много, мога да ти го кажа. — Той започна да изброява на грубите си пръсти. — Първо, вчера Сермак вдигна страшен шум в Градския съвет и поиска да бъдеш обвинен в държавна измяна.

— Имаше пълното право да го направи — отвърна Хардин хладнокръвно. — Освен това предложението му бе отхвърлено с 206 срещу 184 гласа.

— Разбира се. Мнозинство от двадесет и два гласа, когато разчитахме поне на шестдесет. Не го отричай; знаеш, че беше така.

— Мина доста оспорвано — призна Хардин.

— Добре. Второ, след гласуването петдесет и деветте членове на Партията на действието се изправиха на задните си крака и напуснаха залата на Съвета. — Хардин премълча и Лий продължи. — И трето, преди да напусне, Сермак изрева, че ти си предател, че отиваш на Анакреон, за да си вземеш тридесетте сребърника, че мнозинството в камарата на Съвета, като е отказало да приеме обвинението, е станало съучастник в измяната и че името на тяхната партия не напразно е Партия на действието. За какво ти говори това?

— За неприятности, предполагам.

— А сега се измъкваш призори като престъпник. Трябва да се изправиш насреща им, Хардин, и ако се налага, да обявиш военно положение, Космосът ми е свидетел!

— Насилието е последното средство…

— … на некомпетентния. Глупости!

— Добре. Ще видим. А сега ме слушай внимателно, Лий. Преди тридесет години криптата се отвори и на петдесетата годишнина от основаването на Фондацията се появи запис на Хари Селдън, за да ни даде първата идея за онова, което става в действителност.

— Помня — кимна Лий унесен в спомени и полуусмихнат. — Беше в деня, в който взехме в наши ръце управлението.

— Точно така. Беше първият ден от първата ни голяма криза. Тази е втората, а след три седмици, броено от днес, ще бъде осемдесетата годишнина от основаването на Фондацията. Това не ти ли подсказва нещо важно?

— Искаш да намекнеш, че той отново ще се появи?

— Не съм свършил. Нали разбираш, Селдън никога не е споменавал, че ще се появи отново, но това може да е част от целия му план. Той винаги е полагал големи усилия да не допусне да стигнат до нас някакви предвиждания. А и няма начин да се установи дали радиевият часовник е нагласен за нови отваряния, освен ако разбием криптата — но вероятно тя е устроена така, че ако се опитаме да го направим, ще се взриви. Бил съм там на всяка годишнина от първата му поява насам, просто за всеки случай. Той въобще не се появи, но сега за първи път оттогава наистина е настъпила криза.

— В такъв случай ще се появи.

— Може би. Не зная. Но в това е същността. На днешната сесия на Съвета, веднага след като съобщиш, че съм заминал за Анакреон, ще ги уведомиш също официално, че на четиринадесети март ще видим нов запис на Хари Селдън, съдържащ изключително важно послание относно последната, успешно завършила криза. Това е много решаващо, Лий. Не прибавяй нищо друго, колкото и въпроси да ти зададат.

— Ще повярват ли? — запита Лий с втренчен в него поглед.

— Няма значение. Ще ги обърка, а аз искам само това.

Докато се чудят дали е вярно или какво възнамерявам, ако не е, те ще решат да отложат действията си за след четиринадесети март. Аз ще се върна доста преди тази дата.

— Но това „успешно завършила“? — видът на Лий издаваше неувереност. — То е заблуда!

— Много объркваща заблуда. Ето го космодрума!

В далечината мрачно се извисяваше чакащият космически кораб. Хардин закрачи през снега натам и при отворения шлюз се обърна с протегната ръка.

— Довиждане, Лий. Не ми се иска да те оставям по такъв начин на топа на устата, но няма друг, на когото мога да се доверя. Моля те, пази се от огъня.

— Не се безпокой. Пламъкът е достатъчно горещ. Ще изпълня нарежданията. — Той се отдръпна и шлюзът се затвори.

6

Салвор Хардин не отпътува веднага за планетата Анакреон, от която кралството бе взело името си. Той пристигна там едва в деня преди коронацията, след като набързо бе посетил осем от най-големите звездни системи на кралството — оставаше само колкото да поговори с местните представители на Фондацията.

Пътуването му създаде потискаща представа за големината на кралството. Беше тресчица, незначително петънце в сравнение с невъобразимите простори на Галактичната империя, на която навремето е било изтъкнат член; но за човек, чиито мисловни навици са били изградени на една само планета и при това рядко населена, мерките на Анакреон в площи и население бяха зашеметяващи.

Като запазваше почти напълно границите на бившата префектура Анакреон, то обхващаше двадесет и пет звездни системи, шест от които имаха повече от един обитаван свят. Населението от деветнадесет милиарда, макар да беше по-малко, отколкото в славните дни на Империята, бързо се увеличаваше успоредно с все по-големия научен напредък, поощряван от Фондацията.

И едва сега Хардин се смая от огромността на тази задача. Дори след тридесет години само главната планета притежаваше енергия. Външните провинции все още имаха огромни райони, където ползването на атомната енергия не беше възобновено. Дори постигнатият напредък нямаше да е възможен, ако не бяха все още годните за работа реликви, оставени от отлива на Империята.

Когато пристигнаха на главната планета, Хардин установи, че всякаква нормална делова дейност е напълно замряла. Из външните провинции още нямаше празненства; но тук, на планетата Анакреон, всеки човек участваше трескаво във възбудената, блестяща религиозна бъркотия, оповестяваща пълнолетието на техния крал Леополд.

Хардин успя да задържи само половин час изтощения и изтормозен Верисов, преди посланикът да беше принуден да се втурне да надзирава още един храмов фестивал. Но половината час се оказа изключително полезен и Хардин доста доволен се подготви за фойерверките през нощта.

Изобщо той се държеше като наблюдател, защото не изпитваше влечение към религиозните обреди, които несъмнено трябваше да извърши, ако разберяха кой е. Затова, когато балната зала на двореца се изпълни с блестяща тълпа, съставена от представители на най-висшата и най-високопоставената аристокрация, той не се отделяше от стените и едва го забелязваха или въобще не му обръщаха внимание.

Бяха го представили на Леополд заедно с дълга редица други, и то от безопасно разстояние, защото кралят седеше отделен във впечатляващо самотно величие, обграден от смъртоносния си радиоактивен ореол. И само след по-малко от час този същият крал щеше да заеме мястото си върху масивния трон от родиево-иридиева сплав, украсен със златни релефи и скъпоценни камъни, а след това тронът и всичко около него щеше да се издигне величествено във въздуха, бавно щеше да прелети над пода и да увисне до големия прозорец, през който огромните тълпи от обикновени хора можеха да видят своя крал и да се навикат почти до припадък. Разбира се, тронът нямаше да е толкова масивен, ако в него не беше вграден атомен двигател.

Минаваше единадесет часът. Хардин не го свърташе и се надигна на пръсти, за да вижда по-добре. Устоя на желанието да се качи върху стол. Тогава видя Виенис да си пробива път през тълпата към него и се отпусна.

Виенис напредваше бавно. Почти на всяка крачка трябваше да разменя любезно думи с някой уважаван благородник, чийто дядо бе помагал на дядото на Леополд да граби кралството и поради това бе получил титлата херцог.

Накрая Виенис се освободи от последния, облечен в униформа пер и стигна до Хардин. Усмивката му се изкриви самодоволно, а черните му очи гледаха изпод вежди с блясъци на задоволство.

— Драги Хардин — поде той с нисък глас, — щом отказвате да съобщите кой сте, трябва да очаквате скука.

— Не скучая, Ваше превъзходителство. Всичко е изключително интересно. Знаете, че на Терминус нямаме подобни спектакли.

— Несъмнено. Но бихте ли дошли в моите помещения, където ще можем да поговорим по-обстойно и значително по-уединени?

— Разбира се.

Хванати под ръка, двамата се изкачиха по стълбището и не една вдовстваща херцогиня вдигна изненадана лорнета си и се зачуди кой ли е този, облечен в обикновени дрехи и интересен на вид чужденец, на когото принц-регентът така явно отдаваше почит.

В покоите на Виенис Хардин се отпусна в пълно удобство и с промърморена благодарност прие чашата питие, налято лично от ръката на регента.

— Вино от Локрис, Хардин — отбеляза Виенис, — от кралската изба. Истинско — на възраст два века. Било е направено десет години преди зеонийския бунт.

— Истинска кралска напитка — съгласи се Хардин учтиво. — За Леополд I, крал на Анакреон.

Пиха и след последвалото мълчание Виенис добави иронично:

— И скоро император на Периферията, а по-нататък кой знае? Някой ден Галактиката може отново да бъде обединена.

— Несъмнено. От Анакреон ли?

— Защо не? С помощта на Фондацията нашето научно превъзходство над останалата част от Периферията ще бъде неоспоримо.

Хардин остави празната си чаша.

— Да, разбира се — каза той, — само че Фондацията е задължена да помага на всяка нация, която поиска от нея научна помощ. Поради високия идеализъм на правителството ни и великата морална цел на нашия основател Хари Селдън ние не сме в състояние да отдаваме предпочитания. Това не може да се промени, Ваше превъзходителство.

Усмивката на Виенис се разшири.

— Духът на Галактиката — да използвам популярния жаргон — помага на онези, които си помагат сами. Разбирам напълно, че оставена сама на себе си, Фондацията никога няма да ни сътрудничи.

— Не бих се изразил така. Ние ремонтирахме за вас имперски кръстосвач, макар моето навигационно управление да го искаше за изследователски цели.

— Изследователски цели! — повтори иронично последните му думи регентът. — Да! Но нямаше да го ремонтирате, ако не ви бях заплашил с война.

— Не зная — отвърна с успокоителен жест Хардин.

— Аз зная. И заплахата винаги е била действителна.

— И продължава да съществува?

— Сега е вече доста късно да се говори за заплахи. — Виенис бе хвърлил бърз поглед върху часовника на бюрото му. — Слушайте, Хардин, вие сте били вече веднъж на Анакреон. Тогава бяхте млад; и двамата бяхме млади. Но дори и тогава имахме съвсем различен поглед върху нещата. Вие сте, както казват, миролюбец, нали?

— Предполагам, че съм. Поне смятам насилието за неикономичен начин да се постигне определена цел. Винаги съществуват по-добри заместители, макар понякога да не са толкова преки.

— Да, чувал съм прословутия ви израз „Насилието е последното средство на некомпетентния“. И все пак — регентът почеса леко едното си ухо с превзета разсеяност, — не бих нарекъл себе си точно некомпетентен.

Хардин кимна учтиво и не отвърна нищо.

— И все пак — продължи Виенис, — винаги съм вярвал в прякото действие. Вярвал съм в това, да прокарвам пряка пътека в моята цел и да следвам тази пътека. По този начин съм постигнал много и очаквам да постигна още повече.

— Зная — прекъсна го Хардин. — Убеден съм, че прокарвате пътека като тази, която описвате за вас и за децата ви, водеща към трона. Като се има предвид нещастната гибел на бащата на краля — вашия по-стар брат — и нестабилното здравословно състояние на краля. Неговото здравословно състояние е нестабилно, нали?

Виенис се намръщи от удара и гласът му стана рязък.

— Вероятно ще разберете, Хардин, че е за предпочитане да избягвате някои теми. Може в качеството си на кмет на Терминус да смятате, че притежавате привилегията да… хм… правите неблагоразумни забележки, но ако е така, моля ви, откажете се от това си схващане. Не съм човек, който се плаши от думи. Моята философия в живота е била, че трудностите изчезват, когато се изправиш смело срещу тях и още никога не съм им обръщал гръб.

— Не се съмнявам. А на каква по-точно трудност отказвате да обърнете гръб в сегашния момент?

— Трудността, Хардин, да се убеди Фондацията да ни сътрудничи. Вашата политика на мир, разберете го, ви е накарала да направите няколко твърде сериозни грешки само защото сте подценили смелостта на вашите противници. Не всички се плашат от преки действия като вас.

— Например? — подметна Хардин.

— Например вие сам дойдохте на Анакреон и сам ме придружихте в покоите ми.

— И какво нередно има в това? — Хардин се огледа.

— Нищо — рече регентът, — освен че отвън тази стая дежурят петима добре въоръжени и готови да стрелят полицаи. Не смятам, че можете да излезете, Хардин.

Кметът повдигна вежди.

— Не желая да излизам веднага. Нима толкова се боите от мен?

— Въобще не се страхувам от вас. Но това може да послужи, за да ви увери в решителността ми. Да го наречем ли жест?

— Наречете го както искате — отвърна Хардин с безразличие. — Няма да се разтревожа от този инцидент, както и да предпочетете да го наречете.

— Сигурен съм, че с времето отношението ви ще се промени. Но вие направихте и друга грешка, Хардин, по-сериозна. Изглежда, че планетата Терминус е напълно беззащитна.

— Естествено. От какво трябва да се опасяваме? Не застрашаваме ничии интереси и служим еднакво на всички.

— И докато вие оставахте безпомощни — продължи Виенис, — любезно ни помогнахте да се въоръжим, като ни оказахте специална помощ, за да създадем нашата флота — мощна флота. Всъщност флота, която, след като ни подарихте имперския кръстосвач, е непобедима.

— Ваше превъзходителство, губите си времето. — Хардин понечи да стане от креслото. — Ако искате да кажете, че обявявате война и ме осведомявате за това, ще трябва да ми позволите веднага да се свържа с моето правителство.

— Седнете, Хардин. Не обявявам война и вие въобще няма да се свързвате с правителството си. Когато войната избухне — не се обяви, Хардин, а избухне, Фондацията ще бъде уведомена своевременно от атомните изстрели на анакреонската флота под командването на сина ми на борда на флагманския кораб „Виенис“, бивш кръстосвач от имперската флота.

— И кога ще стане всичко това? — намръщи се Хардин.

— Ако наистина ви интересува, корабите напуснаха Анакреон точно преди петдесет минути, в единадесет часа, и първият изстрел ще бъде даден веднага при доближаване до Терминус, което означава утре по пладне. Можете да се смятате за военнопленник.

— Точно за такъв се смятам, Ваше превъзходителство — каза Хардин, като продължаваше да се мръщи. — Но съм разочарован.

Виенис се усмихна презрително.

— Това ли е всичко?

— Да. Мислех, че моментът на коронацията — полунощ, нали разбирате? — ще бъде логичното време да се раздвижи флотата. Явно сте искали да започнете войната, докато още сте регент. Другият начин щеше да е по-драматичен.

— Какво, в името на Космоса, говорите? — втренчи поглед в него регентът.

— Не разбирате ли? — попита тихо Хардин. — Подготвил съм ответния си удар за полунощ.

Виенис се надигна от креслото си.

— Блъфът ви няма да мине. Не съществува възможност за ответен удар. Ако разчитате на подкрепата на другите кралства, забравете за нея. Техните обединени флоти въобще не са противник за нашата.

— Зная. Не възнамерявам да изстрелям нито един снаряд. Само че преди една седмица бе съобщено, че днес в полунощ планетата Анакреон се поставя под възбрана.

— Под възбрана ли?

— Да. Ако не разбирате, мога да ви обясня, че всички жреци на Анакреон ще започнат стачка, освен ако аз отменя заповедта. Но няма да го сторя, защото съм задържан в изолация; а дори и да не беше така, не желая да го направя. — Той се наведе напред и добави с внезапно оживление: — Съзнавате ли, Ваше превъзходителство, че нападение срещу Фондацията не е с нищо по-малко от най-отявлено светотатство?

Виенис явно се опитваше да си възвърне самообладанието.

— Не ми разправяйте приказки, Хардин. Запазете ги за тълпата.

— Драги Виенис, за кого мислите, че ги пазя? Предполагам, че през последния половин час всеки храм на Анакреон се е превърнал в център на тълпа, която слуша как свещеникът им разяснява точно това. Няма нито един мъж или жена на Анакреон, които да не знаят, че правителството им е предприело злобно, непредизвикано нападение срещу центъра на тяхната религия. До полунощ остават само четири минути. По-добре ще е да слезете в залата, за да наблюдавате събитията. С петима пазачи пред вратата тук ще бъда в безопасност. — Той се облегна назад в креслото, наля си още една чаша вино от Локрис и се загледа в тавана с пълно безразличие.

Виенис изприщи въздуха с приглушена псувня и се втурна навън от стаята.

Елитът в залата бе притихнал, когато се образува широка пътека до трона. Сега Леополд седеше на него с ръце, поставени неподвижно върху страничните облегалки, с високо вдигната глава и замръзнало изражение на лицето. Огромните полилеи светеха по-слабо и в разсеяната светлина на многоцветните малки крушки „атомо“, които обсипваха сводестия таван, кралският ореол гиздаво блестеше, издигаше се над главата му и образуваше пламтяща диадема.

Виенис спря на стълбището. Никой не го видя; всички погледи бяха обърнати към трона. Стисна юмруци и остана на мястото си. Хардин не можеше с блъфа си да го принуди да предприеме глупави действия.

И тогава тронът помръдна. Издигна се нагоре и заплава без никакъв шум. Отмести се от подиума, спусна се бавно по стъпалата и после хоризонтално, на петнадесетина сантиметра над пода, се отправи към огромния отворен прозорец.

При басовите удари на камбаната, които известиха полунощ, той спря пред прозореца и ореолът на краля загасна.

За един замръзнал миг кралят не помръдна, изкривил лице от изненада, без ореол, чисто човечен; след това тронът се разклати и с шумен трясък се стовари от петнадесет сантиметра върху пода, точно когато всички светлини в двореца изгаснаха.

Над крясъците и бъркотията се разнесе гласът на Виенис:

— Донесете факлите! Донесете факлите!

Той започна да нанася удари надясно и наляво в тълпата и си проби път до вратата. Отвън в мрака бяха нахлули дворцовите стражи.

Някак върнаха факлите обратно в залата; факли, които трябваше да се използват в гигантската процесия по улиците на града след коронацията.

Стражите се втурнаха обратно в залата с факли — сини, зелени и червени; там странната светлина освети уплашени, объркани лица.

— Нищо лошо не е станало — извика Виенис. — Останете по местата си. След малко ще имаме енергия. — Обърна се към капитана на стражата, застанал в положение „мирно“. — Какво става, капитане?

— Ваше превъзходителство — отвърна той веднага, — дворецът е обграден от жителите на града.

— Какво искат? — изръмжа Виенис.

— Начело е един жрец. Установи се, че е върховният жрец Поли Верисов. Той настоява незабавно да бъде освободен кметът Салвор Хардин и да се прекрати войната срещу Фондацията. — Докладът бе направен с безизразния тон на офицер, но погледът му се местеше неспокойно.

— Ако някой от сганта — викна Виенис, — се опита да премине през портите на двореца, веднага го изгорете. Засега нищо повече. Нека викат! Утре ще си разчистим сметките!

Факлите бяха вече разпределени и залата отново се осветяваше. Виенис се втурна към трона, все още заседнал край прозореца, и изправи на крака слисания, силно пребледнял Леополд.

— Ела с мен. — Той хвърли поглед през прозореца. Градът беше в пълен мрак. Отдолу се дочуваха прегракналите, неразбираеми викове на тълпата. Светлина имаше само вдясно, където се намираше храмът Арголид. Виенис изруга гневно и повлече краля. Втурна се в покоите си с петимата стражи по петите му. Леополд ги следваше с широко отворени очи, занемял от уплаха.

— Хардин — поде Виенис дрезгаво, — играете си със сили, прекалено големи за вас.

Кметът не му обърна никакво внимание. В перлената светлина на джобното фенерче „атомо“, поставено до него, той остана седнал с леко иронична усмивка върху лицето.

— Добро утро, Ваше величество — обърна се той към Леополд. — Поздравявам ви с коронацията.

— Хардин — викна отново Виенис, — наредете на вашите жреци да се заемат със задълженията си.

Хардин го изгледа хладнокръвно.

— Заповядайте им вие, Виенис, и се убедете кой си играе със сили, прекалено големи за него. Точно сега на Анакреон нито едно колело не се върти. Нито една лампа не свети, освен в храмовете. Не тече и капка вода, освен в храмовете. По наветрената половина на планетата няма нито една калория топлина, освен в храмовете. Болниците не приемат никакви пациенти. Централите са спрени. Никакъв кораб не може да излети. Ако не ви харесва, Виенис, вие можете да наредите на жреците да се върнат на работа. Аз не желая.

— Космосът ми е свидетел, Хардин, ще им наредя. Ако трябва да стигнем до решителен сблъсък, така да бъде. Ще видим дали вашите жреци ще устоят на армията. Тази нощ всеки храм на планетата ще бъде поставен под надзора на армията.

— Много добре, но как ще издадете заповедите? Всички комуникационни съоръжения на планетата не действат. Ще установите, че радиото, телевизията, ултракъсовълновите устройства не работят. Всъщност единственото съобщително съоръжение на планетата, което ще продължи да работи — извън храмовете, разбира се, — е телевизорът тук, а аз съм го настроил само на приемане.

Виенис с мъка се опита да си поеме дъх, а Хардин продължи:

— Ако пожелаете, можете да наредите на армията си да нахлуе в храма Арголид край двореца и след това да използвате апаратите с ултракъси вълни, за да се свържете с други части на планетата. Но се опасявам, че ако го направите, тълпата ще разкъса на парчета вашите армейци — и тогава кой ще пази двореца ви, Виенис? И живота ви, Виенис?

— Ще издържим, дяволе — отвърна Виенис с надебелен глас. — Ще издържим през деня. Нека тълпата си реве и нека да няма енергия, но ще издържим. А когато се разнесе новината, че Фондацията е завзета, вашата скъпоценна тълпа ще установи върху какъв вакуум е била изградена религията й, ще изостави вашите жреци и ще се обърне срещу тях. Давам ви срок до утре по пладне, Хардин, защото можете да спрете енергията на Анакреон, но не сте в състояние да спрете моята флота. — Гласът му беше прегракнал, но ликуващ. — Те летят, Хардин, и начело е големият кръстосвач, който сам наредихте да се ремонтира.

— Да — отвърна небрежно Хардин, — кръстосвачът, който сам наредих да се ремонтира… но по мой начин. Кажете, Виенис, чувал ли сте за ултракъсовълновото реле? Не, виждам, че не сте. Е, след около две минути ще разберете какво може да направи такова реле. — Докато говореше, телевизорът заработи и той се поправи. — Не, след две секунда. Седнете, Виенис, и слушайте.

7

Тео Апорат беше един от най-висшите жреци на Анакреон. Само поради старшинството си той заслужаваше своето назначение като главен жрец на флагманския кораб „Виенис“.

Но не ставаше дума само за ранг или старшинство. Той познаваше кораба. При ремонта му бе работил под прякото ръководство на светите хора от самата Фондация. Беше ремонтирал двигателите по техни нареждания. Беше сменил проводниците на мониторите, преустроил съобщителната система, закрил пробойните по корпуса, подсилил подпорите. Дори му бяха разрешили да помага, когато мъдреците от Фондацията бяха монтирали толкова свято устройство, каквото никога преди не е било поставяно на кораб, било е запазено само за този прекрасен гигант — ултракъсовълново реле.

Нищо чудно, че изпитвате сърдечна болка заради целите, за които бе предопределен възхитителният кораб. Не бе пожелал да повярва онова, което му бе казал Верисов — че корабът ще се използва за ужасно зло; че оръдията му ще се насочат срещу великата Фондация. Насочени срещу онази Фондация, където като младеж го бяха обучили, на която се дължеше всичко свято.

Но сега, след онова, което му бе съобщил адмиралът, не можеше да се съмнява повече.

Как беше възможно кралят, получил небесна благословия, да допусне това омразно действие? А дали беше кралят? Дали това не е постъпка на прокълнатия регент Виенис, без кралят да знае въобще? И именно синът на същия Виенис, който беше адмирал, преди пет минути му бе казал: „Ти се грижи за душите и благословиите си, жрецо. Аз ще се погрижа за моя кораб.“

Апорат се усмихна потайно. Той щеше да се погрижи за своите души и благословии — и за проклятията си, а принц Лефкин скоро щеше да захленчи.

Вече беше влязъл в кабината със съобщителни устройства. Помощникът му вървеше пред него и двамата дежурни офицери не бяха предприели нищо, за да му попречат. Главният жрец имаше правото да влиза свободно навсякъде из кораба.

— Затворете вратата — нареди Апорат и погледна хронометъра. До дванадесет оставаха пет минути. Беше разчел добре времето.

С бързи опитни движения премести малките лостове, които включваха всички канали, така че гласът и образът му достигаха до всяка част на дългия над три километра кораб.

— Войници на кралския флагмански кораб „Виенис“, слушайте! Говори главният жрец на кораба! — Знаеше, че звукът от гласа му отеква от кърмовия атомен ад в самия край на кораба до навигационните пултове в носовата част. — Вашият кораб — викна Апорат — се готви да извърши светотатство. Без да го знаете, той върши нещо, което ще обрече душата на всеки от вас на вечен космически мраз! Слушайте! Вашият командир възнамерява да отведе този кораб до Фондацията и там да бомбардира източника на всяка благодат, за да го подчини на грешната си воля. И тъй като такова е неговото намерение, аз в името на Галактичния дух го отстранявам от командването, защото не може да има командване там, откъдето се е оттеглила благословията на Галактичния дух. Дори божественият крал не може да задържи трона си без съгласието на духа. — Докато помощникът му слушаше в благоговение, а двамата офицери с нарастващ страх, гласът му придоби по-дълбок тон. — И тъй като този кораб се отправя да изпълнява дело на дявола, от него е отнета благословията на Духа. — Той вдигна тържествено ръка и пред хилядите телевизори из кораба войниците се свиха разтреперани, когато внушителният образ на техния жрец заговори отново. — В името на Космическия дух, на неговия пророк Хари Селдън и на неговите тълкуватели, светите мъже на Фондацията, аз проклинам този кораб. Нека телевизорите на кораба, които са очите му, да ослепеят. Нека изпълнителните механизми, които са ръцете му, да се парализират. Нека атомните реактори, които са юмруците му, да заглъхнат. Нека двигателите му, които са сърцето му, да престанат да пулсират. Нека съобщителните връзки, които са гласът му, да онемеят. Нека вентилацията му, която е неговият дъх, да секне. Нека светлините му, които са неговата душа, да помръкнат. В името на Галактичния дух проклинам този кораб по този начин.

И при последната му дума, точно в дванадесет часа, една ръка, отдалечена на светлинни години в храма Арголид, включи ултракъсовълновото реле, което със светкавичната скорост на ултракъсите вълни включи друго реле на флагманския кораб „Виенис“.

И корабът умря!

Защото главната характеристика на научната религия е, че тя наистина действа и че проклятия като тези на Апорат са действително смъртоносни.

Апорат видя мракът да нахлува в кораба и чу как внезапно спря далечното тихо бръмчене на хиператомните двигатели. Обзе го чувство на тържествуване и от джоба на дългата си роба той извади фенерче „атомо“ със собствен източник на енергия, което изпълни помещението с перлена светлина.

Погледна надолу към двамата войници, които, макар да бяха храбри мъже, се гърчеха на колене, обхванати от непреодолим смъртен страх.

— Спасете душите ни, Ваше светейшество. Ние сме бедни хора, не знаем нищо за престъпленията на нашите командири — изхленчи единият от тях.

— Последвайте ме — изрече сурово Апорат. — Душите ви още не са загубени.

Корабът представляваше бъркотия от мрак, сред който страхът беше толкова плътен и осезаем, че едва ли не се усещаше като отвратителна миризма. Войниците се трупаха близо до местата, през които минаваше Апорат с неговия кръг светлина, стремяха се да докоснат ръба на робата му, молеха за най-дребно снизхождение. И винаги следваше същият отговор:

— Следвайте ме!

Намери принц Лефкин да търси опипом път през офицерските помещения, като ругаеше на висок глас и искаше светлина. Адмиралът се взря в главния жрец с омраза в погледа.

— Ето те и теб! — Лефкин бе наследил сините очи от майка си, но нещо в извивката на носа и кривогледството го бележеха като син на Виенис. — Какво означава това твое предателство? Върни енергията на кораба. Тук аз съм командир.

— Вече не — заяви мрачно Апорат. Лефкин се огледа, обезумял от ярост.

— Хванете този човек. Арестувайте го или ще изхвърля гол в Космоса всеки, до когото е достигнал гласът ми. — Той помълча и после изкрещя: — Заповядва ви вашият адмирал. Арестувайте го! — След това загуби напълно самообладание. — Нима позволявате да ви мами този клоун, този палячо? Нима треперите в ужас пред религия, съставена от облаци и лунни лъчи? Този човек е шарлатанин, а Галактичния дух, за който говори, е измама на въображението, предназначена да…

Апорат го прекъсна гневно:

— Хванете богохулника. Като го слушате, душите ви се излагат на опасност.

И незабавно благородният адмирал бе съборен от сграбчилите го ръце на десетина войници.

— Дръжте го и вървете след мен!

Апорат се извърна и с влачения след него Лефкин през претъпканите от войници коридори се върна в съобщителния център. Там нареди на бившия командир да застане пред единствения телевизор, който работеше.

— Заповядай на останалата част от флотата да спре и да се подготви за връщане на Анакреон.

Раздърпаният, окървавен, бит и полузамаян Лефкин направи каквото му наредиха.

— А сега — продължи мрачно Апорат — ние сме във връзка с Анакреон чрез ултракъсовълнов лъч. Говори каквото ти заповядам.

Лефкин направи жест на отказ, а тълпата в помещението и другите хора, които изпълваха коридорите навън, заръмжаха заплашително.

— Говори! — рече Апорат. — Започвай: Флотата на Анакреон…

Лефкин заговори.

8

В покоите на Виенис цареше абсолютна тишина, когато образът на принц Лефкин се появи върху екрана на телевизора. При вида на измъченото лице и разкъсаната униформа на сина си регентът ахна стреснато, след което се стовари в едно кресло с разкривено от изненада и страх лице.

Хардин слушаше безстрастно с леко сплетена в скута ръце, а току-що коронясаният крал Леополд седеше свит в най-тъмния ъгъл и спазматично хапеше обшития си със злато ръкав. Дори войниците бяха загубили безчувствените си погледи, прерогатива на военните, и от мястото си край вратата, където бяха застанали с готови за стрелба атомни бластери, се вглеждаха плахо в образа върху екрана.

Лефкин говореше с нежелание, с уморен глас, който понякога прекъсваше, сякаш го подтикваха, и то не твърде внимателно.

— Флотата на Анакреон… осъзнала характера на мисията… отказва да участва в… ужасното светотатство… връща се на Анакреон… и отправя следния ултиматум… към онези светотатствени грешници… които биха се осмелили да използват нечестива сила срещу Фондацията… източник на всяка благодат… и срещу Галактичния дух. Да се прекратят веднага всякакви военни действия срещу истинската вяра… и да се гарантира по подходящ за флотата начин… представяна от главния бордови жрец Тео Апорат… че никога в бъдеще такава война няма да бъде започната и че… — последва дълга пауза и после той продължи –… и че досегашният принц-регент Виенис… ще бъде затворен… и съден от духовен съд… за неговите престъпления. В противен случай кралската флота… при завръщането си на Анакреон… ще срине двореца със земята… и ще вземе всички други мерки… които са необходими… за да унищожи гнездото на грешниците… и бърлогата на погубващите човешки души хора, които засега са на власт.

Гласът замлъкна със сподавено изхлипване и екранът избледня. Пръстите на Хардин погалиха бързо фенерчето „атомо“, светлината му помръкна, докато в полумрака досегашният регент, кралят и войниците се превърнаха в сенки с неясни очертания; и за първи път се видя, че Хардин е обкръжен от ореол.

Не беше блестящата светлина, прерогативът на кралете, не толкова грандиозна, по-малко впечатляваща и все пак по свой начин по-ефикасна и полезна.

Когато се обърна към същия този Виенис, който преди един час му бе заявил, че е военнопленник и Терминус скоро ще бъде разрушена, и който сега беше само свита сянка, пречупена и мълчалива, гласът на Хардин прозвуча иронично.

— Има една древна басня — поде Хардин, — може би стара колкото човечеството, защото най-древните записи, в които се открива, са само копия на още по-отдавнашни книги и вероятно тя ще ви заинтересува. Ето какво разказва. Един кон имал мощен и опасен враг — вълк, и живеел в постоянен страх за живота си. Тъй като изпаднал в отчаяние, сетил се да потърси силен съюзник. Затова отишъл при човека и му предложил съюз, като изтъкнал, че вълкът е и негов враг. Човекът веднага приел сътрудничеството и предложил назабавно да убие вълка, ако само новият му съюзник му помогне, като постави на разположение на човека своята бързина. Конят проявил добро желание и позволил на човека да му постави юзда и седло. Човекът го яхнал, подгонил вълка и го убил.

Конят изпитал радост и облекчение, благодарил на човека и казал: „Сега, след като нашият враг е мъртъв, махни юздата и седлото и възстанови свободата ми“.

Човекът се изсмял на висок глас и отвърнал: „Какви ги говориш! Дий, коньо!“ — И го пришпорил силно.

Отново тишина. Сянката Виенис не помръдна.

— Надявам се, че схващате аналогията — продължи спокойно Хардин. — В желанието си да заздравят завинаги пълната власт над своите народи, кралете на Четирите кралства приеха научната религия, която ги правеше божествени; но същата тази религия беше тяхната юзда и седло, защото поставяше животворната кръв на атомната енергия в ръцете на жреците, а заслужава да се отбележи, че те получават нареждания от нас, а не от вас. Убихте вълка, но не можахте да се отървете от юздите…

Виенис скочи на крака. В полумрака очите му бяха като изпълнени с лудост дупки. Говореше с надебелен език, несвързано:

— И все пак ще те докопам. Няма да ми избягаш. Ще изгниеш! Нека ни взривят. Нека унищожат всичко! Ти ще гниеш! Ще те докопам! Войници! — ревна той истерично. — Застреляйте този човек! Убийте го! Убийте го!

Хардин се обърна в креслото с лице към войниците и се усмихна. Един от тях насочи към него атомния си бластер и след това го сведе. Другите дори не помръднаха. Салвор Хардин, кмет на Терминус, заобиколен от меката светлина на ореола, усмихващ се толкова уверено и пред когото се разпадна цялата мощ на Анакреон, беше прекалено голям за тях въпреки заповедите на крещящия маниак зад него.

Виенис изкрещя някакво проклятие и се хвърля към най-близкия войник. Издърпа от ръцете му атомния бластер, насочи го към Хардин, който не помръдна, натисна спусъка и го задържа.

Бледият непрекъснат лъч удари в силовото поле, което обграждаше кмета на Терминус, и безобидно бе всмукан и неутрализиран. Виенис натисна по-силно спусъка и се изсмя налудничаво.

Хардин продължаваше да се усмихва, а силовото му поле засия малко по-ярко, когато погълна енергията на атомния взрив. В своя ъгъл Леополд закри очи и простена.

С вик на отчаяние Виенис смени целта си и отново стреля — стовари се на пода с взривена, изчезнала глава.

Хардин потръпна при тази гледка и измърмори:

— Човек на „прякото действие“ до края. Последното убежище!

9

Криптата на времето беше пълна, препълнена — многото повече хора от наличните кресла се бяха наредили в три редици в задната част на помещението.

Салвор Хардин сравни сегашната голяма група с няколкото души, които присъстваха при първата поява на Хари Селдън преди тридесет години. Тогава бяха само шестима: петимата стари енциклопедисти — сега всичките починали — той, младият кмет фигурант. Точно този ден той с помощта на Йохан Лий бе премахнал клеймото на „фигурантството“ от своя пост.

Сега беше съвсем различно; различно във всяко отношение. Всички членове на Градския съвет очакваха появата на Селдън. Хардин все още беше кмет, но вече разполагаше с голяма власт; а след пълното поражение на Анакреон беше и много популярен. Когато се бе върнал от Анакреон с новината за смъртта на Виенис и с новия договор, подписан от треперещия Леополд, беше посрещнат с бурен единодушен вот на доверие. След като скоро го последваха подобни договори, подписани с всяко от другите три кралства — договори, даващи на Фондацията такива права, че завинаги да се предотвратят всякакви опити за нападение, подобно на нападението на Анакреон — по всички улици на град Терминус се състояха факелни шествия. Дори името на Хари Селдън не се славословеше на по-висок глас.

Устните на Хардин трепнаха. Подобна беше популярността му и след първата криза.

В отсрещната част на помещението Сеф Сермак и Люис Борт разговаряха оживено, сякаш последните събития въобще не ги бяха засегнали. Те се бяха присъединили към единодушното одобрение; произнесоха речи, в които публично признаха грешката си, любезно се извиниха за използваните изрази в предишните прения, деликатно се оправдаха, като заявиха, че само са следвали повелите на своите убеждения и съвест — и веднага подеха нова акционистка кампания,

Йохан Лий докосна ръкава на Хардин и посочи многозначително часовника си.

Хардин вдигна поглед.

— Здравей, Лий. Още ли си кисел? Сега какво не е наред?

— Той трябва да се появи след пет минути, нали?

— Така предполагам. Миналия път появата му беше по пладне.

— А ако не се появи?

— Нима през целия си живот ще ме тормозиш с твоите тревоги? Ако не се появи, няма да го видим.

Лий се намръщи и бавно поклати глава.

— Ако тази работа се провали, ще изпаднем в друга бъркотия. Без подкрепата на Селдън за стореното от нас Сермак ще бъде свободен да започне всичко отначало. Той иска пряка анексия на четирите кралства и незабавна експанзия на Фондацията — ако е необходимо, и със сила.

— Зная. Огнегълтачът трябва да гълта огън дори ако се наложи сам да го наклажда. А ти, Лий, трябва да се тревожиш дори и ако се наложи да се убиеш, за да намериш за какво да се тревожиш.

Лий се накани да му отговори, но точно в този миг светлините пожълтяха, потъмняха и дъхът му секна. Вдигна ръка, за да посочи към стъклената кабина, която доминираше над половината помещение, и след това се отпусна с шумна въздишка в едно от креслата.

Самият Хардин се поизправи при появата на образа, който сега изпълваше кабината — човек в инвалидна количка? Единствен той от всички присъстващи можеше да си спомни деня преди десетилетия, когато този образ се бе появил за първи път. Тогава Хардин беше млад, а Селдън стар. От онова време образът не бе остарял с нито един ден, но кметът беше вече стар човек.

— Аз съм Хари Селдън! — заяви образът. Гласът беше старчески и тих. В помещението настъпи пълна тишина и Хари Селдън продължи с разговорен тон: — Тук съм за втори път. Разбира се, не зная дали някой от вас е бил първия път. Всъщност не мога по никакъв начин чрез сетивата си да разбера дали тук въобще има някой, но това не е от значение. Ако втората криза е била преодоляна напълно, вие трябва да сте тук; няма друга възможност. Ако не сте, значи втората криза се е оказала прекалено голяма за вас. — Той се усмихна чаровно. — Но аз се съмнявам в това, защото моите изчисления показват 98,4 процента вероятност, че през първите осемдесет години не ще има значителни отклонения от плана.

Според нашите изчисления сега сте стигнали до господство над варварските кралства в непосредствена близост до Фондацията. Както при първата криза ги възпряхте, като използвахте равновесие на силите, така при втората сте постигнали превъзходство чрез духовната власт срещу светската.

Но тук би трябвало да ви предупредя срещу прекалената самоувереност. Не е в намеренията ми при тези записи да правя предсказания, но няма нищо лошо, ако ви обърна внимание, че онова, което сега сте постигнали, е само ново равновесие, макар то да е такова, при което вашето положение да е значително по-добро. Духовната власт е достатъчна, за да отблъсне нападенията на светската, но не и за да напада на свой ред. Поради неизменното нарастване на противодействащата сила, известна като регионализъм или национализъм, духовната власт не може да надделее. Сигурен съм, че не ви казвам нищо ново.

Между другото, трябва да ме извините, че ви говоря така неопределено. Термините, които използвам, в най-добрия случай са само приблизително точни, но никой от вас не е квалифициран да разбере истинската символика на психоисторията, така че трябва да се задоволя с най-доброто, което мога да направя.

Сега Фондацията е само в началото на пътя, който води до новата империя. По работна сила и ресурси съседните кралства са все още поразително мощни в сравнение с вас. Извън тях е обширната заплетена джунгла на варваризма, проснала се до крайните предели на Галактиката. В това пространство все още се намират останки от Галактичната империя — и те, макар да са отслабени и да се разпадат, все още са несравнимо по-силни.

В този миг Хари Селдън вдигна книгата си и я отвори. Лицето му прие тържествено изражение.

— И никога не забравяйте, че преди осемдесет години бе основана и друга Фондация; Фондация в противоположния край на Галактиката, в Звезден край. Винаги ще трябва да се съобразявате с нея. Джентълмени, пред вас са деветстотин и двадесет години от плана. Проблемът е ваш! Заемете се с него!

Той сведе поглед към книгата и изчезна, а светлините блеснаха силно. Сред последвалата глъчка Лий се наведе на ухото на Хардин.

— Той не каза кога ще се появи отново.

— Зная — отвърна Хардин, — но съм уверен, че няма да се върне, преди ние двамата да сме безопасно и удобно настанени в гроба!