Францисканският заговор

Пролог

Симоне от Рока Паида огледа пътеката, откъдето трябваше да се появят монасите. Хайде, гнусни църковни мишки, елате ми. Да приключваме с тая жалка история. Рицарят се изправи на седлото и освободи меча в ножницата си. Езикът му бе пресъхнал като вълна.

Тълпата го изнервяше. Цяла сутрин на площада прииждаха зрители, без да ги е грижа, че газят в кал до глезените и че всеки момент върху им заплашва да се излее поредният проливен дъжд. Главният управител на града, кметът Джанкарло, бе обявил деня за празник и нито пролетният дъжд, нито дори издигнатата през нощта бариера не бе в състояние да развали празничното настроение. Цивилните пазачи на Джанкарло бяха довлекли талпи и мраморни блокове от недовършената горна черква на новата базилика, за да натрупат ниска ограда от другата страна на площада. И сега тъпчеха хората зад нея като риба в развъдник, а ония се блъскаха и провираха, за да си осигурят по-добра видимост. Колкото повече народ се стичаше, толкова повече растеше врявата. Някои напразно напрягаха слух да чуят песнопенията на монасите през глъчката. Оставаше им само да се взират в посоката, накъдето гледаше и Симоне.

Най-сетне конникът забеляза над пътеката да се стеле димен облак от тамян. Високо над него стърчеше разпятие, а отдолу се мержелееха кепетата на момчетата, които клатеха кадилниците. Процесията стъпи на площада. Вече бе твърде късно за лоши предчувствия.

Симоне бе разположил конниците си с лице към входа на горната черква. Кимна им и намести шлема на главата си, като преди това докосна кичура за късмет. Ръката му, хванала ефеса, потръпна, коленете му се притиснаха към хълбоците на коня. Гърлото му бе тъй сухо, че едва преглътна, после леко смушка животното и го насочи към пролуката между зяпачите и процесията.

Пляскащите в калта копита и измамно лекото подрънкване на рицарските доспехи бяха почти изцяло заглушени от песнопенията, докато двете колони от кардинали в червени раса и филони напредваха като величествена стоножка по дървената пътека, наредена през площада. Нито те, нито епископите в хермелинови одежди зад тях не трепнаха при вида на приближаващите коне. Не се разтревожиха и хората, които се блъскаха и падаха на колене зад барикадата.

А и защо да се тревожат? Та това бяха воините от Рока Паида — крепостта на билото на планината, която бранеше града от опасности. Всички бяха чули слуховете, че злосторници от Перуджа кроят планове да похитят тленните останки на светеца. Или поне Симоне така се надяваше. Разчиташе на изненадата като на свой най-силен съюзник.

Зад епископите вървяха монасите, а в средата на колоната — носачите на ковчега. Прекосиха площада от юг, покрай ниския каменен зид по периферията му. Разпятието, кардиналите и епископите вече се бяха изгубили по прашната пътека, която слизаше към долната черква, и бяха спрени да изчакат, без да развалят колоната, в двора пред сградата.

Часът на Симоне удари. Щом ковчегът стъпи на пътеката, той изкрещя: Adesso! Сега!, и заби шпорите в ата. Животното скочи към процесията и започна да мачка наред с предните си копита, както бе обучено да атакува в битка. Изпращя кокал и един монах, покосен от мощния набег, се строполи със сърцераздирателен вик; друг предпочете да се хвърли през зида, за да избегне едрия кон. Симоне се ухили под забралото и продължи да сече наляво и надясно с меча си. Докато бавно въртеше ата си в кръг, забеляза как цивилните стражи се опитват да удържат зрителите, напиращи да прескочат барикадата.

— Преградете подстъпа към пътеката — извика той на конника до себе си. Двама от хората му вече се бяха насочили към ковчега и изтласкваха носачите към долния двор. В първия момент монасите дори улесниха работата им, като сами се втурнаха към черквата, за да подирят закрилата на кмета, застанал в долния край на пътеката, заобиколен от цивилната си охрана. Но вместо да осигурят на духовниците очакваната закрила, хората на Джанкарло ги прогониха от двора с копията си. Настана суматоха, разхвърчаха се митри и раса, мъжете прибираха полите на одеждите си и се блъскаха да се доберат до ковчега. Монасите твърде късно осъзнаха, че са попаднали в капан.

Симоне пришпори коня си по склона над пътеката. Точно под него един монах се беше вкопчил в ръкава на страж от кметската охрана и пищеше пронизително. Стражът го блъсна с металния обков на ръкавицата си, събори го на пътеката и конят на Симоне инстинктивно прескочи падналия човек, без да забавя устремния си галоп надолу.

Рицарят извърна поглед едва когато се озова в ниското. Качулката на монаха бе отхвръкнала назад и под нея се виждаше дълга черна плитка. Вдовицата от Рим! Дявол я взел! Що щеше тя редом с монасите! По бузата й течеше кръв. Някак си успя да се надигне, но нито забеляза раната си, нито пък я беше грижа. Закани му се с юмрук и го стрелна със зелените си очи.

— Как смееш, Симоне? — изпищя тя. — Как смееш да ни крадеш светеца?

Чул да го обвиняват по име, конникът изпухтя шумно. За пореден път съжали, че кметът не пожела да наеме за мръсната работа воини от друг град.

Обърна коня и се насочи към църковната порта. Ковчегът вече беше в ръцете на стражите, които тъкмо откъсваха от него последния брат — дребен като момче, но яростно вкопчен в капака. Сигурно е онова джудже Лео, рече си Симоне, съдейки по ръста на монаха. Наобиколили дървения ковчег, хората на Джанкарло се шмугнаха зад гърба на Симоне, сподиряни от клетвите на духовниците. Рицарят скочи от коня си и пъхна юздите в ръцете на един от стражите.

— В ада ще гориш за това, Симоне! — изкрещя някой в ухото му.

Симоне се извъртя и понечи да замахне с меча си, но епископът на Асизи вдигна увесения на врата си кръст и го възпря. Симоне прехапа долната си устна и бързо влезе в черквата. Кметът го следваше по петите. До входа чакаше търговецът на вълна заедно с кастелана от Тоди.

— Оставете ковчега — извика Джанкарло на хората си. Веднага след това ги изгони навън да бранят двора. След като стражите излязоха, кметът и рицарят запречиха вратата с тежка талпа. Задъхан, Джанкарло се надвеси над резбования капак, а Симоне вдигна забралото от очите си и отри чело с ръкава на меката си фланела. Едва когато тръгна да прибира меча си в ножницата, забеляза засъхващите кървави следи по острието. Става все по-лошо, мрачно си помисли той.

Тъмният вход и приглушената глъчка отвън успокоиха нервите му. Огледа побледнялото лице на кастелана, презрително свитите устни на търговеца, суровите скули на кмета и се запита какво ли е накарало всеки от тях да се забърка в това кощунствено деяние. Подозираше, че търговецът би разпродал реликвата кост по кост, без да му мигне окото, макар тленните останки да бяха на родния му брат.

— Бързо! Дайте ковчега насам — отекна глас от дъното на нефа.

Двама монаси — майсторът зидар брат Елиас и неговият помощник — ги очакваха от двете страни на централния олтар. Обръчът от факли, запалени по стълбовете зад тях, припомниха на Симоне заплахата на свещеника, че ще гори в ада за делата си. Пламъците хвърляха зад брат Елиас дълга сянка, далеч по-внушителна от ръста на дребничкия заговорник, замислил кражбата. Лицето на Симоне пламтеше въпреки ледения студ в черквата. Запита се дали Елиас не би могъл да го изповяда, преди да излязат — нищо, че двамата носеха еднаква вина за извършването на този грях. Изпита ужас от вероятността да се изправи пред тълпата, когато над душата му тегне смъртна опасност.

Щом четиримата стигнаха до предната част на нефа, видяха, че централният олтар е отместен от основите си и в скалата отдолу е изкопана огромна яма. Мъжете спуснаха ковчега с въжета и монасите им помогнаха да го положат в саркофага. Въжетата хвърлиха в дупката. Елиас завъртя миниатюрна гравирана колона в дъното на олтара, докато тя прещрака. Масивният блок се плъзна плавно над дупката. Накрая монахът побутна с крак прахоляка около мраморната основа и го поприглади със сандала си.

— Вчера работниците започнаха да облепват с плочки апсидата — рече той. — Утре ще приключат и тук. Няма да остане нито следа. Никой няма да узнае къде е положен.

Коленичи край олтара и сведе глава към саркофага.

— Нито следа, падре Франческо — прошепна доволно. — Тайната ти ще бъде погребана с теб.

Симоне си спомни за срещата в двореца на Джанкарло, когато брат Елиас настояваше, че тялото трябва да бъде скрито дори от най-преданите, за да се избегнат набези от крадци на реликви. Отначало се усъмни в подбудите му. Бе на мнение, че Елиас все още страда от провала си на изборите, който претърпя след смъртта на свети Франциск. Братството избра друг да наследи светеца като генерал-министър на ордена — възрастен и силно духовен човек, който обаче не можеше да стъпи и на малкия пръст на Елиас като администратор. Но Елиас превърна поражението си в предимство, като издейства построяването на тази базилика лично от папата. А сега си получаваше утешителната награда, с която щеше да натрие носа на своите противници, като скрие най-ценната реликва на ордена там, където никой никога нямаше да я открие. Следващия път братята щяха да се позамислят, преди да решат да не гласуват за него.

След като заглади пръстта около олтара, Елиас даде знак на помощника си.

— Брате Илуминато, донеси ковчежето.

Младежът потъна в сенките на трансепта. Когато миг по-късно се появи обратно, в ръката му блестеше малка златна мощехранителница. Елиас повдигна капачето й и извади пръстен с гравиран бледосин камък. Сложи си го, а помощникът му раздаде на останалите същите пръстени.

— Днес се основава Compari della Tomba, Братството на гробницата — обяви Елиас. — Да се закълнем под угрозата на смъртна болка никога да не разкриваме къде са положени тези кости.

— И нека смърт сполети всеки, който открие това място дори и случайно — додаде мрачно Джанкарло. — Бог ни е свидетел.

— Бог ни е свидетел — повториха останалите. Вдигнаха високо във въздуха юмруците си с пръстените и ги събраха в кръг. Всеки закачи пръста си за пръста на съседа си.

— Амин! Да бъде! — извикаха в един глас.

Италия и районът около Тиренско море