Францисканският заговор

XXVIII

Нено седеше неподвижен на излъсканата капра на волската си каруца, притихнал и вкочанен като ледена висулка, обърнал гръб на безжалостните ветрове, които нахлуваха откъм Алпите и го подбутваха към Умбрия и дома. Като главен колар той водеше целия керван, но в края на деня това не беше особено трудно, тъй като по пътя бяха минали достатъчно коли, че да обозначат ясно посоката. Виж, сутрин беше друго нещо — особено след нощна снежна виелица, зарила коловозите под пресни пелени. В такива дни търговецът обикновено изкарваше напред собствения си кон и предпазливо кръстосваше на зигзаг бялото поле, за да очертае банкета на пътя със следи от подкови. Добре направи търговецът на платове, като нае този Орфео, рече си Нено. Това момче не се плашеше от работа, пиеше като каруцар, беше куражлия на пътя, но в същото време нито за миг не забравяше, че на грижите му са поверени хора и добитък. А стигнеше ли се до пазарлък, беше истинска хиена! Преди два месеца на празника на свети Реми в Троа той не само разпродаде всичката стока на синьор Доменико, ами натовари наново всичките мулета, с които бяха тръгнали, че на това отгоре прибави и още две претъпкани каруци. Не един и двама фламандски търговци си бяха взели беля на главата, опитвайки се да се пазарят с него.

Щом в ранния следобед керванът мина под крепостния град Кортона, търговецът се изравни с Нено и посочи към цитаделата на хълма.

— Ето още едно от местата, свързани с живота на чичо ми — рече той. — Тук е прекарал последните дни от живота си брат Елиас — прокуденият генерал-министър на ордена. Освен това тук е живял и епископът на Асизи Илуминато преди избирането си на поста.

Нено кимна мълчаливо. Църковните дела го вълнуваха далеч по-малко от терена, по който минаваха говедата му на път за селцето Теронтола, където беше запланувано да прекарат нощта. Потръпна и напрегна взор да пробие снежната виелица, която бе опустошила околните ниви. Суровата зима бе уморила голяма част от домашните животни, а съчетанието от вятър, сняг и ледена слана бе сковало до смърт лозята и бе съсипало плодните дръвчета. На места жестокият лед и слана бяха разцепили дръвчетата по цялата им дължина; от наранената им плът струеше мъзга, повечето от тях бяха напълно унищожени.

— Porco mondo! — прошепна си Нено. Дъхът му политна с вятъра и се разпиля на хаотични бели облачета. Ако е рекъл Бог, до няколко дена щяха да са в Асизи.

Когато по-късно следобеда каруцата му изтрополи на площада в Теронтола, Нено забеляза десетина вкочанени трупа на обесени животни да се полюшкват на вятъра като сиви знамена. Гледката не беше необичайна за Тоскана. Подгонени от глад, нощем вълците нахлуваха в по-малките и неукрепени селища в търсене на домашни животни и деца. Местните им залагаха капани и бесеха непрокопсаниците по площадите — един вид предупреждение към братята им от глутниците.

Керванът най-сетне спря и охраната зае позиции по периферията.

— Поредният ден остана зад гърба ни, Нено — чу се глас зад него. — Обещавам ти, че като се приберем, ще се удавим от пиене.

Нено мярна с периферното си зрение тъмната брада на търговеца. Перна ледените висулки, покарали по обраслото му лице.

— Дума да няма, маестро Орфео — съгласи се той. — Часовите ще трябва да ни изринат от кръчмите на сутринта, щото хич няма и да си лягаме.

Амата придърпа стола си към огъня. За да се постопли в ледената нощ, тя беше навлякла всичките си дрехи, а отгоре се беше увила и в тежкото си зимно наметало. Подпъхна обутия си в пантоф крак под себе си и като че за стотен път мисълта й отплува към онази сутрин, когато Конрад седна насреща й край същата тази камина, а тя се заслуша в дъждовните капки, свистящи в огъня така, както сега съскаше топящият се сняг. Приятелят й вече втора година бе в затвора въпреки непрестанните молби, които дона Джакома отправяше към брат Бонавентура. Изтощена от всичко това, в крайна сметка изнурената благородница бе принудена да се откаже, защото генерал-министърът напусна Асизи, за да заеме новия си пост на кардинал-епископ на Албано и съветник на папския консисторий по въпросите на църковната реформа. Монасите й докладваха, че наред с това папа Григорий го е помолил за помощ в организирането на Църковния събор в Лион идното лято.

Очакваха с нетърпение лятото. За своите деветнайсет години Амата не си спомняше да е преживяла по-суров и безмилостен сезон като тази зима. Поклонници, пътуващи до Асизи, които често отсядаха в къщата, разказваха с ужасяващи подробности как пътници, изложени на жестоките вихрушки, рискували да изгубят пръстите на ръцете и краката си, в някои случаи дори живота си, ако се окажели далеч от място за пренощуване. Пилигримите твърдяха, че са докосвали със собствените си ръце вкочанените непогребани трупове както на коне, така и на конници. Едни дори бяха натоварили догоре каручката си с трупове, сякаш дърва за огрев, за да ги откарат до най-близкия манастир. Не могли да ги погребат веднага, понеже земята била вкоравена като скала, пък и един добър християнин едва ли би искал да бъде погребан в неосветен гроб.

В една особено сурова и мрачна януарска вечер, в обкръжението на цялото домакинство, събрано около леглото й, дона Джакома издъхна. Усетила наближаването на смъртта си, тя занарежда молитви за вечен покой, които постепенно се превърнаха в бръщолевене на смъртник; гласът й гаснеше бавно, тялото й губеше мощ, докато накрая тя се отпусна. Амата копнееше с цялото си сърце Конрад да може да присъства и да затвори клепачите над безжизнените зелени очи, но в крайна сметка се наложи тя самата да го стори.

Мъжете в къщата отстъпиха безшумно и напуснаха помещението, за да оставят Амата и прислужничките да започнат своите оплаквания. Жените покорно разкъсаха небесносините си забрадки и взеха да си скубят косите. Разкъсваха шевовете на черните си вълнени роби и дращеха с нокти лицата и ръцете си. Наредени в кръг, обикаляха неуморно из стаята, като блъскаха главите си с юмруци и оплакваха смъртта на дона Джакома с нескончаеми жаловити вопли. Мъчителният им вой се отрази съкрушително на Амата. В сърцето й заседна задушаваща буца, вътрешностите й се свиха от болка и мъка. Жените свалиха покривалата на прозореца и при всяко завъртане една от тях се подаваше навън в ледената нощ, за да оповести смъртта пред целия град и пред небесата. Погребалните песни продължиха два дни, до сутринта, когато дона Джакома бе положена в пръстта.

Монасите от „Сакро Конвенто“ удостоиха благородницата с честта да бъде погребана под амвона на долната черква. Амата ги помоли да позволят на благородната дама поне в смъртта си да почива до най-близкия си приятел в живота — брат Лео. Освен това поръча паметна плоча от червен мрамор, която да бъде поставена над гробницата. По предложение на брат Бернардо от Беса, който изпълняваше длъжността на говорител на отсъстващия Бонавентура, тя пожела на плочата да пише само: „Hic jacet Jacoba sancta nobilisque romana“ — „Тук почива Якова, свята и благородна римлянка“. Като последен жест Амата дари средства за фреска, на която бе изобразена Джакома в расото й на терциарий. Брат Бернардо я уведоми, че вече е поръчано апсидата на долната черква да бъде украсена от великолепен художник — флорентинеца Джовани Чимабуе.

Междувременно Амата трябваше да взима други решения, които не й даваха мира и я караха да седи, втренчена в огъня, докато всички в къщата спят. Изсули се от стола на пода, за да е по-близо до пламъците, които се опитваха да сгреят стаята. Нейната стая, в нейната къща.

Когато нотариусът прочете завещанието на дона Джакома, в което се съобщаваше, че цялата й прислуга се освобождава от задължения към предишната си господарка, а Амата получава солидно наследство („за доброто на моята душа и за един благочестив край, понеже би било похвално пред Господа“), тя не остана изненадана. Шока бе изживяла няколко седмици преди това, когато благородницата я повика в стаята си и сподели с нея намеренията си. Дори сега, спомнила си щедрия жест на старата жена, Амата едва сдържа сълзите си, а светлината на огъня се размаза пред погледа й в оранжева мараня. Имаше чувството, че за втори път е изгубила майка си — веднъж отнета й от ръката на убийци, а втори път — от възрастта.

Накрая на силите си, дона Джакома все пак успя да прошепне на Амата и едно предупреждение.

— Неомъжените благородни девойки трудно могат да вземат в ръце съдбата си. Ако беше властна заможна вдовица като Бланш от Кастилия или съпруга на занаятчия, наследила магазин, инструменти и чираци, или дори селянка, наследила нивите на починалия си мъж, щеше да имаш шанса да те оставят да живееш и работиш на спокойствие. Но мъжете от семейството на моя съпруг няма да ти позволят този лукс. Още щом вестта за смъртта ми стигне до Рим, те ще се опитат да ти вземат завещаното от мен. Някога те ме оставиха на мира само защото имах наследници от мъжки пол, а впоследствие, когато синовете ми загинаха — заради възрастта ми. — Успя да се засмее едва чуто. — Надяваха се, че няма да им създавам грижи и ще се помина много по-рано. — Старицата се вкопчи в ръкава на Амата, осеяните й с петна пръсти стискаха плата с неподозирана сила. — След броени седмици цялата околност ще научи, че си забогатяла. Ухажорите ще ти се лепят като мухи на мед. Ако искаш да предпазиш наследството си от Франджипани, Аматина, трябва да се омъжиш възможно най-скоро.

Изброявания! Странно, но нещо толкова просто като изброяването — на всичко и на всички — се оказа последното възстановително средство на мисълта на Джовани от Парма. От онзи празничен ден преди две години, когато килията им бе обляна от чудодейна светлина, брат Джовани започна постепенно, но неизменно да се завръща към живите. С присъщата на прохождащо дете почуда и възхищение от научаването на имената на предметите, от новите движения, цветове и аромати той започна да възстановява паметта си. За радост на Конрад съкилийникът му постепенно стана изключително словоохотлив, обичаше да се отклонява надалеч, да броди из отдавна изоставените кътчета на спомените си.

Когато за пръв път изненада Конрад със свое излияние, току-що бяха привършили дневната си паница супа.

— Тъкмо си спомних едно ядене, брате Конрад. Съвсем ясно, като че съм го изял вчера. Доста от нашите братя, сред които и аз, вечеряхме с краля на Франция. Бяхме на посещение в манастира ни в Санс, за събрание на провинциалните министри.

Та въпросната вечеря… се състоеше от най-малко дванайсет ястия: най-напред, череши, после — превъзходен бял хляб; отбрано вино, достойно за всяка кралска особа; зелен фасул, сварен в мляко; риба; раци; специалитет със змиорка; ориз, приготвен с бадемово мляко и канела на прах; пак змиорка, но този път в сос; и накрая — подноси, отрупани със сладкиши и плодове според сезона.

Възрастният монах погледна купичката си и сви рамене. После потупа челото си с пръст, опитвайки се да извика в паметта си още подробности от гостуването си в Санс.

— Следващият ден се падаше неделя — продължи Джовани. — Призори крал Луи влезе в църквата, за да се присъедини към молитвите ни, като изостави свитата си в селото. С него дойдоха само тримата му братя и неколцина коняри, които останаха при конете им. След като коленичиха и се поклониха пред олтара, братята му се огледаха за столове или пейки. А кралят остана коленичил в пръстта, понеже подът не бе покрит с плочи. След като приключи с молитвите, той напусна храма, готов да си продължи по пътя. Тогава един слуга му каза, че брат му Шарл все още се моли ревностно, при което кралят изчака търпеливо, без да се качи на седлото. Като видях колко горещо се молеше Шарл и как кралят го чакаше, без да каже нито дума, аз получих своя урок, осъзнавайки библейската истина: „Озлобен брат е по-непристъпен от як град.“31

Дванайсет и седем се превърнаха в любимите числа в спомените на Джовани поради библейското им значение. Сегиз-тогиз той се отклоняваше от утвърдения модел и изброяваше поредица от шест елемента, както когато си спомни шестте гряха срещу Светия дух или шестте настроения, на които са подвластни човешките действия.

Конрад насърчаваше умствените упражнения. С острия ръб на парче глинен съд той изписваше изреденото на стената на килията им — не че можеха да прочетат написаното в мрака, а просто заради самото писане. Така той надраска седемте смъртни гряха, седемте целебни добродетели, седемте изключителни Божествени дарби, седемте духовни прояви на милост, имената на дванайсетте апостоли, дванайсетте блаженства. Ден след ден нечетимите драсканици се разрастваха върху покритата с мъх стена — като склонения на глагола, изреждани от ученик, изучаващ латински.

В един от сценариите, които обикновено се разиграваха по време на ядене, брат Джовани не казваше нищо, а само от време на време изпръхтяваше — звук, който Конрад постепенно се научи да разпознава като вид медитация. После, щом по-младият затворник събереше паниците, генерал-министърът започваше за изрежда поредната последователност.

— Да поразсъждаваме върху последните седем слова, изречени от Христа. Като видим как нашият Бог е посрещнал смъртта, може да се научим как да отворим обятия пред собствената си кончина.

Конрад взе парчето от глинения съд и се настани пред стената, а Джовани започна да диктува:

— Елои, Елои, лама савахтани — „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“32

Конрад спря, а Джовани додаде:

— Дори Христос е познал безутешността, самотата и несигурността, щом е наближил Неговият час. Той ще ни разбере и утеши, когато дойде и нашият ред.

Едно след друго Джовани изреди всичките изречения, като към всяко прибавяше кратък коментар, и така стигна до последното Consummatum est, „Свърши се!“33. „Отче! В Твоите ръце предавам духа си.“34 И монахът заключи:

— Смъртта слага край на времето ни на земята, но наред с това придава значимост на земните ни дела. Смъртта е времето да превърнем себе си в дар на Господа.

— Ти как мислиш, брате? — попита Конрад. — Дали ще приключим живота си в тази подземна дупка? Дали земните ни дела вече са към края си?

Съкилийникът му кимна.

Ръката на Конрад се отпусна покрай тялото му.

— Прости ми колебанието в Божия замисъл, брат Джовани, но защо на Светата майка църква да й е отказан талантлив човек като тебе? Дори да бе пратен да работиш извън ордена, мнозина свещеници биха могли да се възползват от твоите духовни съвети. Ами ако бе обещал на Бонавентура повече да не говориш за абат Йоахим и неговата ерес? Тогава определено не би имал причина да те държи затворен.

Конрад се примъкна по-близо до Джовани и се тръшна тежко до него. С всеки изминал месец му ставаше все по-трудно да се движи; Джовани едва се крепеше на краката си, единственото движение, което успяваше да извърши, бе да се добере до тоалетната. А дори тогава Конрад го подкрепяше, за да не се подхлъзне.

Джовани впери очи в Конрад и в погледа му се отрази оскъдната светлина, която успяваше да проникне до килията им.

— Нима наистина вярваш, че ме държат тук заради това, че подкрепям ученията на Йоахим? Църквата никога не го е заклеймявала официално, а само интерпретацията на неговите пророчества, направена от Джерардино от Борго Сан Донино. За тези си писания Джерардино на свой ред бе хвърлен в тъмницата малко след мен.

Не, тук съм, а предполагам това важи и за тебе, защото се стремях да подражавам ревностно на нашия основател. Исках да поведа ордена ни така, както го бе водил самият свети Франциск. Пътувах пеш от град на град, като лично посещавах всички наши манастири и се опитвах да водя братята ни с личния си пример, а не чрез написани съвети. Ала онези, които се отнасяха с неуважение към Правилото на свети Франциск и неговия Завет, видяха в мен заплаха за собствения си уреден животец. И ето ме тук… ето ни тук, в това неуредено жилище.

Конрад изведнъж застана нащрек. Почти бе забравил Завета на Франциск! Започна да рови из паметта си, полюшквайки се насам-натам. Някъде в писмото си Лео бе споменал, че началото на Завета ще хвърли светлина — ще хвърли искри светлина, такива бяха точните му думи — върху озадачаващото му писмо. Конрад, странна работа, едва ли не бе забравил за тази главоблъсканица, заради която се озова в тъмницата.

Пак се обърна към бившия генерал-министър.

— Макар да е възможно никога да не напуснем това място, отче, си мисля, че Бог възстанови паметта ти с определена цел. Спомняш ли си точните думи, с които започва Заветът?

В първия момент Джовани сведе глава, явно замислен над отговора.

— Ами, започва с разказа на свети Франциск за прелома, извършен у него. Казва така: „Бог ми позволи да започна покаянието си по този начин: докато живеех в грях, се изпълвах с голяма горчивина, когато срещах прокажени. И самият Бог ме заведе сред тях и изпитах жал. А когато си тръгнах, онова, което ми се струваше, че е горчивина, се бе превърнало в сладост; и после напуснах живота си в света.“

Светият ни основател изпитваше особена привързаност към прокажените. Не само лично работеше сред тях, хранеше ги и ги обличаше, къпеше ги и целуваше раните им, но наред с това изискваше от мнозина от първите си братя да правят същото. Наричаше ги paupers Christi, Бедните чеда Христови.

Пръстите на Конрад, положени в скута му, се свиха в юмруци.

— И брат Лео ли е работил сред прокажените?

— Почти със сигурност. — Джовани се изкикоти. — Като се сетя пак за гостуванията ми по манастирите… Тогава смених дванайсет секретари. Много държах секретарят ми да пътува с мен, както са пътували свети Франциск и брат Лео. Първият ми секретар, брат Андрео от Болоня, впоследствие стана провинциален министър в Светите земи. След него дойде брат Уолтър — англичанин с ангелски характер; третият се казваше Корадо Рабуино — едър, пълен и черен честен човек. Никога не съм срещал монах, който да поглъща лагано и сирене с такава сладост…

Конрад седеше неподвижен и слушаше с половин ухо отнесения разказ на Джовани. Лео през цялото време е искал да му подскаже, че трябва да отиде да работи в болница за прокажени, както вероятно самият той е сторил. Спомни си също така и друго, споменато от Лео — гвоздеите на мъртвия прокажен. Конрад си рече: „Ако се бях вслушал най-напред в тази част на съобщението — servite pauperes Christi — вместо да се връщам в «Сакро Конвенто», сега нямаше да гния в тази килия.“ Потръпна, внезапно присетил се за друга, още по-ужасна вероятност: ами ако с влизането в такава болница крайниците му започнат да се разлагат от проказа. Пък и как би могъл да извлече мъдрост тъкмо от това?

— Последният монах дойде при мен от Изео. Бе стар както на възраст, така и като служба в ордена, пребогат с мъдрост. При все това имах чувството, че преиграва с потеклото си — явно всички знаеха, че майка му е кръчмарка…

Боже, ако един ден позволиш да се махна от това място, закле се Конрад, ще отида да работя в болницата „Сан Лазаро“ край Асизи, за да разбера какво ще науча от прокажените, да тръгна по следата на Лео (ако успея) и да видя на какво ужасно място ще ме изведе тя. Дълбоко в сърцето си се опита да повярва, че Бог едва ли не е чакал да изтръгне това обещание от него, преди да го пусне да излети от клетката.

— Събуди се, Аматина, имаш посетител.

Амата се обърна със стон. Бе прекарала поредната неспокойна нощ под товара на новата си роля на глава на домакинството, тормозена от неизбежния избор на съпруг, надвиснал над шията й като гилотина. Точно както бе предрекла дона Джакома, през седмиците след нейната смърт се бе изредила върволица от мъже, които искаха да се оженят — или поне бяха петимни да се сдобият с къщата на Амата и със земите, които благородницата й бе завещала като източник на приходи. Ухажорите бяха всякакви — от дребни аристократи с намалели състояния или такива, които търсеха начини да увеличат имотите си, до възрастни търговци и вдовци. Но тя така и не видя риба, която да й се прииска да улови, още по-малко мъж, до когото би легнала с радост в студените зимни нощи. Пио, който вече бе на шестнайсет и с всеки изминал ден се имаше за все по-зрял мъж, бе все така заплеснат по Амата, а сега, когато тя приемаше кандидат след кандидат, ставаше все по-кисел.

Амата примигна срещу надвесеното над нея лице. Повечето от някогашните крепостни на дона Джакома, включително и (за щастие) маестро Роберто, бяха останали като наемни слуги и сега се радваха както на новата си свобода, така и на сигурната си работа. Прислужничката, която стоеше край леглото й, пухкаво девойче с миловидно личице, едва няколко години по-малка от нея, бе израсла при дона Джакома и нямаше друг дом. Амата на шега предложи девойчето на един от обожателите си вместо самата нея и когато мъжът възрази, че момичето няма зестра, тя му цитира Плавт: Dummodo morala recte veniat, dotata est satis, „Ако една жена има висок морал, то тя има достатъчно зестра.“ Онзи я изгледа неразбиращо, понеже не знаеше и дума латински. Ако бе демонстрирал макар и искрица прозрение, било то по отношение на цитата или на неговия смисъл, след като тя му го преведе, Амата би била склонна да му предложи и зестра. Може би дона Джакома я бе образовала прекалено добре, благодарение на многото учители, които бе викала за нея в дома си след хвърлянето на Конрад в тъмницата.

— Дошъл е един господин, очаква те във фоайето — повтори прислужничката, докато Амата търкаше очи, за да прогони съня.

— Колко е часът, Габриела?

— Сутрешната камбана би преди малко. Явно е чакал пред градските порти, дорде отворят.

— Пред портите ли? — Заключението на момичето дойде толкова бързо, че сънливото съзнание на Амата не успя да го схване.

— Ухажорът от Тоди, братът на кардинала. Казва, че иска да говори с теб. Спешно.

XXIX

Амата навлече синя роба над ленената си нощница. Нави плитката на тила си и подпъхна висящите краища в боне. Какво ли иска граф Рофредо толкова рано сутринта? Дори благородник от могъщия клан Гаетани би следвало да изчака приличен час, за да се представи. Е, нямаше да я види в най-добрата й светлина; може пък гледката на неизмитото й лице, безмилостно огряно от ранното утро, ще го стресне и изгони. Това поне би било достатъчна компенсация, задето прекъсна съня й. Сред всички кандидати, с които се бе срещнала, Рофредо Гаетани бе направил впечатление на Амата като най-ненавистен и омразен. Най-сетне тя разбра причината за тържествуващото настроение на Якопоне след схватката в гората и защо той сравни случилото се с някогашните победи над Гаетани из улиците на Тоди. От кратката си среща с граф Рофредо тя разбра защо леко смахнатият й братовчед, който познаваше благородническия род от дете, ги смята за толкова отвратителни — по-отвратителни от всички гвелфи и гибелини, разцепващи всеки град в Умбрия. Макар и в разцвета на четирийсетте, Рофредо бе овдовял вече три пъти. Отказа да задоволи любопитството й с информация за бившите си съпруги, а просто махна с ръка, с което изчерпа въпроса за смъртта им.

— Епидемии. За всичко са виновни епидемиите. И маларията. — Жълтеникавата му кожа предполагаше, че маларията не е подминала самия него, и обясняваше защо е толкова лаконичен в обясненията си. При все това пресметливостта в присвитите тъмни очички, които не смееха да срещнат погледа й, хладното излъчване, засилено от жълтеникавото му сипаничаво лице и оплешивяващото теме, я накараха да изпита страх, че е способен на изключителна жестокост; че пред нея стои човек, болен както отвътре, така и отвън. Тръпки я побиха, само като го погледна. Разговорът им, по-скоро монолозите му, се съсредоточиха върху здравите връзки на семейството му в окръг Тоди и Рим и особено върху високопоставения пост на брат му, кардинал Бенедето Гаетани, за когото Рофредо нахакано твърдеше, че един ден ще стане папа. Стисна златния ланец, увесен на гърдите му, и устните му се разтеглиха в лека усмивка, щом заговори за пари и имоти, за богатствата, които е придобил от предишните си бракове, към които Амата щяла да има солиден принос. Поне беше искрен, а не прикриваше мотивите си под изкусни маски. Приключи речта си, като й заяви, че трябва да зачеркне всички останали кандидати, понеже така или иначе е решил да е негова per amore o per forza — по любов или чрез сила. Пак се усмихна на шегичката си, но този път ръката му опна по-здраво златния ланец.

Тя отиде да се изкъпе веднага след срещата си с него, сякаш имаше нужда да измие от себе си уродливото му ухажване. Точно този никога няма да ме „има“, закле се пред себе си тя. По-скоро бих умряла.

А ето че е дошъл пак, при това в този неприличен час. Все още не напълно на себе си, Амата влезе в просторното фоайе. Рофредо и придружителят му я очакваха в далечния край, близо до входната врата. Пио стоеше малко встрани, без да прави опити да прикрива враждебността си, докато двамата се покланяха.

— Изкарах безсънна нощ, господа, тъкмо се бях унесла в сън, когато ми съобщиха за вас. — Надяваше се в тона й да се усеща частица от неприязънта, която изпитваше. — Какво ви води насам в този ранен час?

Устните му помръднаха със същата лукава подигравателност, която силно я бе подразнила при предишната им среща.

— От сън спомени няма — рече той. — Дойдох да чуя отговора ви.

Тя го изгледа невярващо. Чувството й за благоприличие й подсказваше, че е редно да обуздае надигналия се в гърдите й гняв, но Рофредо никак не й помагаше.

— Според мен, господине, дори глупак не би поел риска да изпита разочарование преди закуска. Но тъй като се изправяте така директно пред мен, нека ви отговоря със същата прямота. Не ви обичам, граф Гаетани.

Отговорът й сякаш не изненада Рофредо ни най-малко, вероятно защото любовта не бе нещо важно за него.

— Разочаровате ме, синьорина. Брат ми също ще бъде разочарован. Той ни очаква в Тоди, за да ни венчае още тази вечер. — Придаде си престорено изражение на страдание. — Отговорът ви също ме притеснява. Може да се окаже изключително опасно да се противопоставиш на един кардинал.

Амата реши, че е била достатъчно любезна с този надут пуяк. Единственото й желание бе да го изрита през вратата и да се върне в кревата.

— Явно никога не сте ме виждали ядосана, синьоре — отвърна тя. — Иначе едва ли бихте говорили тъй небрежно за опасността. Дадох ви окончателния си отговор. А сега настоявам да напуснете дома ми.

Рофредо сведе глава, но този път придружителят му не последва неговия пример. Вместо това мъжът рязко отвори вратата и вътре нахлуха двама рицари, които бяха спотаени в очакване край прага. Пио скочи насреща им, но единият го стисна за вдигнатата ръка. Другият извади нож от колана си и го притисна до гърлото на момчето. Преди Амата да успее да реагира, Рофредо и придружителят му я сграбчиха за китките. Графът й затисна устата с облечената си в ръкавица длан. Тя се опита да се отскубне, но те я стиснаха още по-здраво и Рофредо изкълчи болезнено китката й. Устните му се изкривиха в победоносна усмивка.

— Елате с нас, без да се дърпате, синьорина, или пажът ни ще ви се усмихне широко.

Амата се опита да изкрещи, но ръката на устата й заглуши гласа й. Не можеше да повярва, че това й се случва наистина. Нима е възможно тези проклети благородници да изтръгват жени от собствените им домове и да ги принуждават да минат под венчило? Срещна погледа на Пио и ужасът, който видя в очите му, отразяваше собственото й чувство за безпомощност.

Пак се опита да се отскубне, изпълнена с ненавист както към собствената си уязвимост, така и към графа, но Рофредо я държеше здраво, стисна я за брадичката и я накара да погледне към гърлото на Пио, по което се процеждаше тънка струйка кръв. Тя престана да се съпротивлява и извика в ръкавицата. Рофредо леко отпусна ръката си върху устата й.

— Моля?

— Пуснете го. Ще дойда с вас.

Пътят за Тоди излизаше от града през Порта Сан Антимо на южната стена на Асизи. Рофредо и неговата банда преведоха жената по пустите каменни улички към долната част на града, като предварително я бяха увили в зимно наметало с качулка, спусната ниско над челото й. Очите й се стрелкаха насам-натам в сумрака, докато минаваха с бърза крачка покрай къщите със спуснати кепенци, в търсене на каквато и да е възможност за бягство. Рицарят, който бе заплашил Пио, сега държеше ножа си опрян в хълбока й. Мина й през ума, че мъртва едва ли би имала някаква стойност за Рофредо; но пък графът не би се поколебал да встъпи в брак, ако краят й наближава. Рицарят му вече бе доказал, че владее острието на оръжието си със завидно умение. Пък и кардиналът може би щеше да я венчае за брат си, все едно дали е жива или мъртва.

За нула време стигнаха до долната площадка на последното стълбище. Амата мярна право пред себе си тройната камбанария на „Сан Антимо“, „Сан Леонардо“ и „Сан Томасино“, а отвъд тях — градските порти. В сянката между две от църквите чакаше карета. Близката развръзка подкоси краката й и тя се строполи на паважа. Напуснат ли очертанията на града, тя щеше да зависи изцяло от волята на Рофредо.

Усети яката ръка на рицаря да се впива в плътта й и да я изправя на крака, ала камъните бяха хлъзгави от скрежа и тя не успя да се задържи, като този път политна по лице. Щом успя да се надигне, опряна на ръце и колене, мярна нечия фигура, която се промъкваше също на четири крака покрай „Сан Томасо“, заобиколена от групичка развеселени ранобудници — поредната свръхестествена картина в тази необичайна сутрин. Пълзящият мъж бе с черно седло на гърба и звучният му глас кънтеше из притихналите улици.

— Никой ли няма да яхне това нищожество? — Вдигна гъстата си рижа грива и загледа жалостиво към небето.

— Аз ще те яхна — извика му една жена от групичката, — ако и ти се възкачиш на седлото ми и ме яхнеш.

— Якопоне! Aiuto! Помощ! — изкрещя Амата. — Спаси ме от Гаетани!

Преди да е успяла да каже още нещо, рицарят я вдигна рязко от паважа и я шамароса с опакото на ръката си през устата. Рофредо и лакеите му се спуснаха припряно към конете. Докато я извличаха в уличката, тя забеляза как каещият се грешник се изправя бавно на крака със сърдито изражение на лицето. В следващия миг рицарят я блъсна в каретата и затръшна вратата на последната й надежда.

О, Боже, моля те, моля те! Колелетата на каретата се завъртяха и постепенно започнаха да набират скорост. По люлеенето на пейката тя прецени, че конете са завили зад ьгъла към портата, когато точно пред тях се чу остро изсвирване на тромпет. Каретата се наклони рязко, щом животните подскочиха от шока. Тя усети как нещо я разтърсва, чу се вик от болка, след което настъпи истински ад. В каретата се блъсна нещо тежко и твърдо, преобърна я на една страна, изпука дърво. Уплашеното цвилене на конете се смеси с ядни ругатни и войнствено мучене на вол.

Амата изпълзя от опустошената карета. Краката й все още трепереха от страх, лицето и ръцете я боляха, но въпреки всичко тя успя да си проправи път през суматохата и да се отдалечи бързешком по уличката. Когато не чу да я следват стъпки, забави ход и се пъхна зад един ъгъл, откъдето да може да се ориентира в случилото се. Якопоне лежеше свит на една страна насред улицата и не помръдваше, пръстите му продължаваха да стискат тромпета. В останките от каретата се беше врязала търговска каруца, навсякъде по паважа се валяха топове плат. Конете продължаваха да беснеят, като ритаха ту с предните, ту със задните си крака, а полулегналия вол, заплетен в поводите им, накланяше застрашително рогата си към търбусите им.

Рофредо Гаетани, разярен и крещящ с все сила, се нахвърли с ругатни срещу търговеца — брадат здравеняк, който не му остана длъжен в приказките. Графът и свитата му скочиха от конете, но търговецът само отметна наметалото зад дясното си рамо и извади рапирата си. Явно не смяташе да отстъпва, ако се стигне до бой. Хората на търговеца се спуснаха към него и дори коларят му измъкна брадва от натрошената си каруца.

— Не се и опитвай да ми вадиш оръжие — предупреди търговецът рицарите на Рофредо. — Нено ще ти отсече ръката още преди да си успял да ми посегнеш.

Местните се бяха подредили на безопасно разстояние и подвикваха подигравки и към двете страни, като неколцина се осмелиха да хвърлят по някой камък. Противниците заеха позиции, но все още се колебаеха, претегляха се един друг и се чудеха какво да предприемат. Погледът на Амата се местеше ту към свадата, ту към Якопоне, после пак обратно, а накрая мярна патрулна двойка — часовите най-сетне бяха чули суматохата и тичаха към мястото с извадени алебарди.

— Каква е тая врява? — провикна се единият.

Двете противникови групи пак закрещяха и заразмахваха ръце, към тях се присъединиха и зяпачите, които най-сетне се осмелиха да приближат. Часовият вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат. Амата излезе от скривалището си и отметна качулката си назад.

— Тези мъже от Тоди се опитаха да ме отвлекат, въпреки че съм гражданка на Асизи. — Думите излизаха с мъка от устата й, говоренето й причиняваше болка. Рицарят явно й бе разбил устната, когато й закри устата с ръката си.

— Това е дона Амата — чу се женски глас от тълпата.

— Конете им връхлетяха върху този миролюбив и добър човечец — продължи тя, като посочи тялото на Якопоне. — Ако не беше той, щяха да осъществят плана си.

— Освен това блъснаха каруцата ми и унищожиха половината ми стока — изръмжа търговецът. — А аз също съм гражданин на този град.

И врявата избухна наново. Амата отиде при каещия се и коленичи край него. Чуваше яростта на хората наоколо, насочена към Рофредо.

— Изчезвайте оттук — нареди му часовият. — Излъгахте ни за причината на посещението ви в нашия град.

— Ами каретата и екипажът ми?

— Каретата ви е на трески. За животните се върнете по-глсно, но не очаквайте да си ги получите. Има пострадали жители на Асизи, които следва да бъдат обезщетени, а може да се окаже, че срещу вас има и обвинение в убийство.

Амата вдигна очи точно навреме, за да види обезумелия поглед на Рофредо, насочен към нея. Дано Бог даде никога повече да не й се налага да се изправя срещу това омразно нице. Графът и рицарите му се метнаха по конете си и се отправиха към градската порта. Тълпата ги изпрати с дюдюкания и канонада от камъни.

Жената погали Якопоне по бузата и по проскубаната брада с опакото на ръката си.

— Бедни ми, бедни братовчеде — прошепна тя. — Чуваш ли ме?

Единият часови се надвеси над нея.

— Убиха ли го?

— Жив е, но е лошо ранен.

Някой коленичи до нея на камъните.

— Коларят ми и останалите ще пазят стоката. Искате ли да ви помогна да отнесем този човек някъде?

Тя погледна право в кафявите очи на търговеца. Погледът му не трепна.

— Ще ви бъда благодарна — рече Амата. — Ще се погрижа да му намеря лекар. — Прокара пръсти през сплъстената, мърлява коса и додаде: — Или ако се наложи, да му организирам прилично погребение.

Мъжът пак отметна назад пелерината си и с лекота пое кльощавия Якопоне в мускулестите си ръце.

— Водете ме. Изцяло съм на вашите услуги, мадона.

В гласа му затрептя такава нежност, че тя се обърна да го погледне пак. Възможно ли е този човек да флиртува с нея в такъв момент? Над гъстата му гарвановочерна коса блесна сърдечна усмивка. Стори й се, че очите му са се втренчили в долната половина на лицето й.

Тя вдигна пръсти към наранената си устна и с притеснение установи, че е подута и кърви. Помисли си, че вероятно има стряскащ вид — не беше успяла да се среши, преди другарят на Рофредо да я зашлеви.

Търговецът й се усмихна със съчувствие, но не каза нищо за външния й вид. Пророни една-единствена дума — „А-ма-та“. Проточи всяка от трите кратки срички, като ги превъртя в езика си като дегустатор, който изпробва нова реколта вино. Погледите им се срещнаха, в неговия заблестя възхита.

— Името ви пасва идеално, мадона.

Амата се облегна на полуотворената входна врата. Търговецът най-сетне се бе върнал да огледа опустошената си каруца. Всичко свърши добре! Той си тръгна тъкмо навреме, смутен не по-малко от нея от прощалните си думи. Но тогава защо и тя изпитва същото разочарование?

Жената се протегна към най-близкия прозорец. Отчупи една ледена висулка от кепенците и я притисна към подутата си устна, после влезе в къщата. Чувстваше се ужасно глупаво. Какво й стана на улицата? Може би се е почувствала замаяна от страх след случилото се с граф Рофредо. Или думите й са били плод на отчаяние. Така или иначе, тя не млъкна през целия път към къщи. Изпита неистово желание да разкаже на непознатия мъж всичко, което бе преживяла.

— Едва две години по-рано единственото ми желание бе да водя простичък отшелнически живот в горска колиба, но монасите хвърлиха приятеля ми в тъмница. Не точно приятел, по-скоро духовен наставник. После месеци наред не мислех за нищо друго, освен как да отмъстя за семейството си… за нещо, което се случи, когато бях дете. Но обектът на отмъщението ми изчезна от града. За щастие, през целия този объркан период живеех при една благородна жена, бях й прислужница, но тя ме имаше за своя дъщеря или може би внучка. А ето че сега тя не е между живите и ми завеща къщата и парите си, и съм обсадена от алчни кандидати като граф Рофредо. Всички ми казват, че трябва да се омъжа, за да предпазя онова, което имам, но в същото време всичките кандидати са толкова отвратителни, че се научих да ценя свободата си, което само по себе си ме изненадва, тъй като някога сама исках да се омъжа. — Пое си дъх и накрая изстреля: — И ето че сега едва ли не изпитвам ужас от брака. Вие как мислите, синьор? Имате ли жена, семейство?

Още щом зададе въпроса, тя се изчерви, внезапно осъзнала, че през цялото време е бърборила, пък и от проявената дързост — по всяка вероятност отприщена от решението, което й предстоеше да вземе, при това много скоро. Но мъжьт не й се присмя. Спря насред крачка, намести тялото на каещия се в ръцете си и се обърна с лице към нея. Заговори с монотонен глас, без да се задъхва.

— Не, мадона, нямах нито време, нито средства да се оженя. Но нямам скрупули относно брака и съм поласкан, че ме попитахте.

— О, нямах предвид — понечи да възрази тя, но осъзна, че вече и бездруго е казала прекалено много. Напротив, точно това бе имала предвид, но той прояви достатъчно находчивост, че да се направи, че не е разбрал. Тя се почувства длъжна да смени темата.

— Не сте ли уморен? Висок мъж като сир Якопоне сигурно е доста тежък.

Търговецът продължи нагоре по стъпалата.

— Ами. Лек е като перце. Май три години не е слагал залък в устата си. Преди да се захвана с търговия, работех като гребец на венецианска галера. Годините физическа работа все още ме държат във форма.

— Значи сте пътували доста?

— Да, би могло да се каже. Току-що се връщаме от Фландрия и Франция. Стигал съм чак до Изтока и Обетованата земя. — Усмихна се и погледът му грейна. — Мога да ви разказвам такива истории, мадона…

Разговорът им бе прекъснат от дрънчене на оръжия — по стълбите срещу тях се приближаваха тичешком Пио, маестро Роберто и другите мъже от домакинството на Амата.

— Аматина! Слава на Бога, че си добре — извика икономът. — Тръгнахме възможно най-скоро, след като Пио ни разказа за случилото се.

— Бог да ви благослови. Поодраскаха ме тук-там, но граф Рофредо е прогонен от града. Трябва ми доктор за сир Якопоне. Пострада, докато ме спасяваше.

Роберто набързо прецени ситуацията. Изпрати един от хората си за знахар в града. Натовари Пио с повечето от оръжията, които носеха останалите. После той и още един от мъжете поеха Якопоне от ръцете на търговеца.

— Сложете го в стаята на брат Конрад — заръча им Амата, щом те тръгнаха да се връщат нагоре по стъпалата. — Идвам веднага. Искам само да благодаря на този любезен господин, който толкова ми помогна.

Щом останалите тръгнаха по задачите си, Амата и непознатият продължиха нагоре. Пио използва като извинение факта, че е натоварен, за да изостане малко след другарите си, но жената също забави крачка и той нямаше друг избор, освен да продължи напред.

— Бих искала някой ден да ми разкажете тези истории — рече тя, щом двамата с търговеца пак останаха насаме.

— С удоволствие, мадона. Надявах се да нямате нищо против да ви се обадя идните дни. Сега, когато работодателят ми ми дължи известна сума, бих искал да се занимая с някои семейни дела — един вид, да си отмъстя.

Сигурно някаква женска интуиция я подтикна да зададе следващия си въпрос. Или може би същото лекомислие, с което бе водила целия този разговор, откак напуснаха площада.

— Замесена ли е жена? — попита с усмивка Амата, но той имаше чувството, че сърцето й бие твърде учестено за човек, който проявява най-обикновено любопитство. Този път бе негов ред да се засмее.

— За пореден път ме ласкаете, мадона. Да, предполагам, че в крайна сметка обектът на моята мисия е жена, макар в сърцето си все още да я виждам като дете.

И дал Господ да я виждате все така, рече си Амата. Точно в момента не й се щеше той да мисли за друга жена.

Най-сетне стигнаха до къщата й. Тя предложи на търговеца топла напитка и кратък отдих в кухнята, преди да продължи пътя си, но той отказа.

— Някой друг път, мадона. Трябва да се връщам при хората си и да се залавям за работа.

Той тъкмо се обърна да си върви, когато тя се сети, че в цялата суматоха не го бе попитала как се казва.

— Орфео — поклони се той в отговор на въпроса й. — Орфео ди Анджело Бернардоне. — Вдигна ръка за поздрав и заслиза по стъпалата. — А presto, madonna — подвикна през рамо.

Все едно я удари с чук между очите. Амата застина на място, смутена и неподвижна. Цялата някогашна омраза и горчивина, трупана към сина на нейния враг, внезапно изпълниха сърцето й. Тя потропа с юмрук по портата, докато стъпките му отшумяваха надолу по стръмното, и опря чело в студения дъб. Защо трябва да е такъв чаровник, проклетникът му?

XXX

Орфео поведе коня си нагоре по стръмната пътека към Рока Паида, като с наслада посрещна топлината на зимното слънце, огряло лицето му. Една катеричка изскочи от хралупата си и се стрелна навън, за да огледа по-щателно новия ден. Тънкият клон се огъна под тежестта й и подгони ято гъски, които отлетяха на север с шумни крясъци. Търговецът си напомни, че е време да се обръсне и да подстриже порасналата си до раменете коса, преди да се върне при Нено следобед. Ледените ветрове из планинските проходи вече бяха зад гърба му. Нямаше да му е нужна допълнителна защита около врата, пък и в родния му град не се гледаше с добро око на буйното окосмение по лицето. Дрънченето на монети в джоба му допринесе допълнително за повдигането на духа му. Според условията на сключения със сир Доменико договор получи една четвърт от печалбата от пътуването. Носеше със себе си пари, колкото обикновено се изкарваха за половин година — със сигурност повече от достатъчно, за да откупи свободата на едно пленено дете. Ако, разбира се, момичето все още живее в Рока. Местните, които разпита, не знаеха нищо за нея, а градът все пак не беше голям. Сякаш крепостта я бе погълнала след онова нападение. Единственото, което успя да научи, беше, че старият Симоне се поминал и нещата поел синът му Калисто. Рицарите от Рока живееха в отделен свят, въздигнати над живота на обикновените хорица долу. Намекнаха му, че е доста дръзко от негова страна да се меси в делата им. Но при положение, че смята да им предложи солидно обезщетение — е, тогава вероятно нещата биха стояли по друг начин. Орфео се надяваше новият господар да е по-сговорчив и склонен към пазарлък; благодарение на търговския си опит се надяваше да се споразумее за прилична цена, при всички положения по-ниска, отколкото би платил за робиня на венецианския пазар. В крайна сметка не се беше отказал от мечтите си за собствен бизнес.

Пак се присети за местната девойка, с която се сблъска току-що, и плахо си рече, че е извадил късмет. Беше красива въпреки синините по лицето. От една страна, й се щеше да отпъди ухажорите си, но, от друга, явно приемаше радушно неговата компания. А на всичкото отгоре беше се сдобила и със състояние. Макар да прекара последните две години в обикаляне на европейските пазари, за което получаваше доста скромно заплащане, Орфео не бе изгубил надеждата, че един ден ще върти търговия от мащабите на дейността, която развиваха братята Поло. Състоянието на Амата, прибавено към собствените му спестявания, евентуално би било достатъчно за начало — особено ако нещата със синьор Рока минат добре. Тези мисли извикаха усмивка на устните му, а затоплящият се ден допълнително повдигна духа му. Наближаваше пролетта, природата щеше да разцъфне, а заедно с нея — и новите начинания.

Докато се изкачваше към крепостта, от наблюдателниците на замъка го следяха неколцина часови. Портата бе отворена, но решетката бе спусната — един вид предпазна мярка. Пазачът я вдигна точно колкото той да мине под нея, при това след като изслуша обяснението му, че идва по работа при господаря. Мъжът пое повода на коня и поведе Орфео към група рицари, събрали се на двора. Направи знак на търговеца да слезе от седлото и да изчака на прилично разстояние. Един от мъжете се отдели от останалите.

— Господарю Калисто — подхвана пазачът, — този човек е дошъл да говори с вас. Представи се като Орфео ди Анджело Бернардоне.

Калисто дела Рока отпрати слугата. Онзи пое юздите на коня на госта и поведе животното към конюшнята.

— Името ви ми е познато — изгъргори домакинът и поведе Орфео към приемната. — Откъде?

— Баща ми и предишният господар на крепостта имаха общи дела — преди около осем години.

Калисто се обърна да го погледне, но не каза нищо, преди да влязат в сградата. Настани се в огромно кресло и посочи на Орфео едно канапе наблизо. Докато търговецът си сваляше наметалото, домакинът зачовърка един цирей на шията си.

Орфео извърна глава, чул приближаването на женски стъпки. Прецени, че двете жени, които влязоха, са по-големи от очакваната възраст на момичето. Господарят проследи погледа му.

— Харесват ли ти? — Устните му се разляха в лъстива усмивка. — Ако останеш да ми гостуваш с преспиване, и двете са твои за през нощта.

Калисто го изпробва, рече си Орфео.

— Всъщност това ми напомня за повода да дойда тук — отвърна той. — Търся една жена, ако не се лъжа, вече би трябвало да е осемнайсет-двайсетгодишна.

Ръката на Калисто небрежно се плъзна към ефеса на меча му, макар гласът му да остана приветлив.

— Роднина ли?

— Не. Дори не знам как се казва. Знаеш ли за нападението на баща ти над Колдимецо в окръг Тоди отпреди няколко години?

— Дали знам ли? Та аз присъствах лично! Добра работа свършихме, доста кръв се проля. Изобщо не разбраха откъде им дойде. — Докато говореше, тъмните му очи заблестяха.

Орфео стисна зъби. Прииска му се да сграбчи това злорадо животно за гърлото, ей тук, както си седят, като компенсация, задето не бе имал подобна възможност да стори същото с баща му, но си напомни, че е дошъл с определена цел. Първото нещо, което научава един търговец, е да контролира чувствата си.

— Имаше едно момиче, тогава още дете — продължи той. — Баща ти, струва ми се, я взе за своя робиня.

Калисто скочи на крака.

— Онази кучка! За какво я търсиш? — Протегна ръката, с която държеше меча си. — Виждаш ли този белег? Опита се да ми отреже пръста. Вече едва държа оръжие с тази ръка.

Орфео се изправи възможно най-кротко. Не искаше да гледа събеседника си от долу на горе, понеже настроенията на онзи явно се меняха светкавично и непредвидимо. Явно беше кибритлия. Орфео нямаше намерение да остане седнал и да се окаже лесна мишена за яростта на домакина. Пък и започваше да се опасява, че момичето може да не е между живите. Щом е дръзнала да посегне на такъв като него, най-вероятно е заплатила висока цена.

— Наказа ли я за стореното?

— Избяга ми малката уличница! Още същия ден напусна крепостта заедно с набожната ми сестра. Дяволът да им го начука, нищо че станаха монахини.

Орфео усети как кесията, увесена отстрани на кръста му, внезапно натежа. Ако детето е на сигурно място зад манастирски стени, значи няма да се наложи да се пазари със сина на убиеца. От друга страна, не можеше да не попита къде, в крайна сметка, е попаднало момичето.

— Как мога да я намеря, ако искам да я видя?

— Доброто ли й мислиш или напротив? — Очите на Калисто станаха тесни като цепки. — Ако й мислиш доброто, те предупреждавам, че съм готов ей сегичка да ти прережа гърлото и да увеся главата ти на портала.

Орфео се сепна вътрешно, макар изражението му да остана непроменено.

— Няма да се наложи — отвърна. — След като е в Божиите ръце, нямам работа с нея. — Усмихна се фалшиво и кимна, без да откъсва поглед от меча на домакина. Докато свеждаше глава, верижката около шията му излезе изпод туниката и пръстенът, който висеше на нея, се залюля пред гърдите му.

Калисто проследи с поглед движението на пръстена и ококори очи.

— Как се сдоби с това? — попита той и потупа камъка с пръст. — Надписът е доста любопитен.

— Подарък от баща ми — отвърна Орфео.

— Разбира се. — Калисто отстъпи.

Орфео обърна горната част на пръстена към себе си и се вгледа в надписа, инкрустиран върху лапис лазули. Интересът на Калисто го учуди. Може би тази вещ по някакъв начин бе свързана с общото минало на бащите им.

— Разбираш ли какво означава? На мене ми е пълна мъгла.

Калисто смени темата.

— Кажи ми, сир Бернардоне, къде си отседнал. В случай че се сетя още нещо за момичето. — Гласът и поведението му отново бяха станали дружелюбни, чак мазни.

— Току-що се връщам в града. Засега можете да ме откриете в дома на търговеца Доменико. — Още преди да довърши изречението си, Орфео съжали, че го е казал. Внезапно си спомни предупреждението на брат си. Поклони се още веднъж и тръгна към конюшните веднага щом благоприличието позволяваше. Дочул стъпките на Калисто зад гърба си, той настръхна. Ако домакинът реши да го нападне, Орфео би бил безсилен да се справи с него и ордата му рицари.

Слънчеви лъчи, сенки, които се блъскат в млечнобяла стена. Топло е вътре. Домашни шумове, метла, която бръсна плочките, в камината пращят цепеници. Лица. Трептят, подскачат, изчезват. Болка. В рамото, в ребрата, в коляното — почти цялото тяло. Пулсираща болка в главата.

Е, Господи Исусе, няма ли да оставиш Твоя слуга да си отиде в мир.

Вана. Идвам. Чакай ме.

Шепот на жена.

— Как е той?

Вана?

— Ту се унася, ту се сепва, Аматина. Има сериозна рана на главата. Но докторът е оптимист. Корав е като диво животно. — Нежно докосване по бузата. — Тук съм, братовчеде. Трябва да се пребориш с демона. Не му позволявай да те отведе — не още. — Борба да остане при гласа. Лъскав черен бръмбар, който се мята в кална локва край прашния път.

Желание да си върви, да зареже таз юдол плачевна. Иска вечен покой. С Вана. Чий е този глас?

Братовчеде?

Лицето е с черна забрадка като на монахиня, мержелее се, надвесва се над него. Ухае на франджипани. Хладна влага на челото му. Сенките се разстилат. Далечен шепот, думите се сливат. Тъмно. Тихо.

Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен, грешника. Господи Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен…

— Дочух, че говорите за Троа. — На пейката срещу Орфео и Нено се отпусна червендалест дебел монах и си напълни чашата от каната им. — Бог да ви поживи за щедростта, приятели — додаде.

— Гърлата човешки са братя — отвърна любезно Орфео. Монахът надигна виното, като опря нос в ръба на чашата.

— Франките обичат да казват, че доброто вино задължително трябва да се описва с три Б-та и седем С-та:

Че то е бяло, бляскаво и буйно,

и силно е, и смелоструйно,

студено, свежо, светло, страстно.

Ех, славно вино — туй е ясно.

— Нима е чудно, че намират наслада в доброто вино — заяви след малко, след като отпи, — че виното „весели богове и човеци“, както е речено в деветата глава на Съдии Израилеви. — Вдигна чашата си. — Поради което с право можем да кажем като мъдрия цар Соломон: „Дайте сикер на загиващия и вино на огорчения по душа; нека той пийне и забрави сиромашията си и да не си спомня вече за страданието си.“35

— Добре казано — похвали го Орфео и извиси глас: — Да бъде мъката навеки прокудена от тук. — Двамата с Нено вдигнаха чашите си, за да се чукнат с монаха. От мрачните ъгълчета на пивницата се чуха откъслечни възгласи.

След като преглътнаха, Орфео представи себе си и другаря си.

— Орфео, доскоро Бернардоне, и Нено, силен и непресторен като воловете на каруцата, която кара.

Монахът сведе плешивата си розова глава.

— Брат Салимбене, току-що пристигнал от Романя, в служба Богу и всички благочестиви мъже… и жени, разбира се, все едно благочестиви или не. — Монахът се изсмя гръмогласно и подръпна брадичката си.

Нено подхвана песен. Думите постепенно се сляха в нечленоразделно бръщолевене, ръката на коларя се отпусна на масата, а главата му полегна върху нея. Орфео го бутна и доля чашата му.

— Събуди се. Може божият брат да ни изрецитира някое стихотворение или да ни изпее някоя песен до край.

Брат Салимбене кимна и удари силно по масата. Изправи се и се огледа, обръщайки се към всички присъстващи.

— Стихотворение от маестро Морандо, който преподаваше граматика в Падуа, когато бях ученик там. Мир на праха му. — Отпи пак, после подхвана напевно, все едно чете проповед:

Орфео плесна с ръце по масата и тупна Нено по отпуснатите рамене. Махна да им донесат нова кана вино, а Салимбене намести масивното си туловище на пейката.

— Да разбирам ли, че си ходил във Франция, брате? — попита търговецът.

— Преди повече от двайсет и пет години. В лето Господне 1248 пътувах до манастира в Санс, за да присъствам на събрание на провинциалните министри на нашия орден там. Очакваше се да пристигне Луи, кралят на Франция, заедно с тримата си братя. Имах огромно желание да се срещна с него. Провинциалният министър на Франция и брат Одо Ригалди, архиепископът на Руан, също присъстваха, заедно с Джовани от Парма, който тогава беше нашият генерал-министър; и редица кустоши, дефинитори и дискрети от капитула. — Направи пауза, колкото да отпие, забил поглед право напред. — Нашият генерал-министър не искаше да привлича вниманието върху себе си, както е рекъл Исус, син Сирахов, „Не се възгордявай в ден на слава“36, макар кралят да го покани да седне редом с него. Джовани предпочете да вечеря на масата на най-скромните и непретенциозните, като им оказа чест с присъствието си и даде пример на мнозина.

— Да се поучим от благочестивите люде — рече Орфео. Вдигна чашата си. — А също така да пием за здравето на красивите жени, особено на онази, която срещнах днес.

— И за многото очарователни дами, чийто наставник съм имал щастието да бъда — додаде Салимбене.

Нено взе да похърква, а Орфео и Салимбене почнаха да си разказват истории от преживяното по време на пътешествия. Орфео тъкмо си помисли, че вече са на път да се напият до несвяст, когато от близката камбанария се чу звън.

— Опа! Клисарят май се е нафиркал, та избърза с вечерната камбана.

Пресуши чашата си и я стовари с трясък на плота. Изправи се с видима неохота, разтърси Нено и след като онзи се поразбуди, му помогна да се изправи на крака.

— Addio, signori — провикна се монахът откъм вратата. — Ще се видим пак някоя вечер.

В отговор Орфео му махна с фенера си. Нощният бриз го щипна по прясно обръснатите бузи, които още му се струваха голи и подпухнали. Паважът изглеждаше несправедливо хлъзгав, щом двамата с Нено прекрачиха прага, за да се отправят към къщата на сир Доменико и таванското помещение, където спяха наемните му работници. Уличките се бяха килнали застрашително. Нено спря, за да се поокопити, после се облекчи край една стена. Понечи да запее, но Орфео го подбутна да вървят.

— Скоро ще удари последната камбана, amico. Трябва да се доберем до къщата на сир Доменико преди нея.

Срещу тях по тъмната уличка приближаваха трима мъже със скрити под качулките лица. Орфео изведнъж се сети, че още носи кесията с парите си, та посегна под пелерината и я нави около дръжката на рапирата си. Нено, който изобщо не забеляза мъжете, политна към отсрещния край на улицата и протегна ръка да се подпре на стената.

— Той е — рече най-високият от приближаващите. — Онзи с брадата. — Преди Орфео да успее да реагира, тримата се нахвърлиха върху коларя. На светлината на фенера блеснаха остриета и Нено се свлече на колене със стон.

— Вземи пръстена. Виси на врата му.

— Нищо подобно! Не го носи. Не е и на пръста му.

— По дяволите.

Орфео изрева и нападна мъжете в гръб, като размахваше бясно фенера и рапирата си. Най-близкият се обърна да го погледне, но получи удар по врата. Другите двама изкрещяха и търтиха да бягат надолу по улицата, без да се обърнат да видят кой ги е нападнал. Убиецът, който изостана, вдигна ръка да притисне раната си, а с другата взе да размахва ножа си във въздуха. Орфео вдигна фенера пред себе си като щит и пристъпи към него с вдигната шпага. Онзи се опита да отстъпи заднишком, но се спъна и се прехвърли през падналия Нено. Орфео разлюля фенера над вдигнатия нож и се хвърли напред, като нанесе силен удар с рапирата си, все едно държеше брадва. Продължи да удря, докато крясъците и движението не секнаха. После остави фенера и облегна гръб на прага на къщата, като едва си поемаше дъх. Хлипайки, втренчи поглед в приятеля си, който лежеше неподвижен на земята като купчина мръсни дрехи.

Търговецът обърса лице с опакото на ръката си и опипа верижката на врата си, докато намери закачения на нея пръстен. Стисна го в шепа, проклинайки баща си и Калисто ди Симоне, заедно с убийците на синьора. Ето че изгуби и приятел, покосен от ръката на господаря на Рока, също както момичето, което се оказа, че е избягало в манастир, бе изгубило своето семейство. Макар и все още в шок от преживяното, той се почувства по-близо до нея от всякога. Закле се, че един ден ще отмъсти и за двама им.

Прииска му се да скъса верижката и да захвърли колкото се може по-надалеч прокълнатия предмет. Все пак устоя на порива и пъхна пръстена обратно в деколтето си, после прибра шпагата в ножницата. За втори път този ден Орфео падна на коляно, за да вземе на ръце жертва, покосена от необузданата жестокост на благородник. Прошепна в ухото на Нено, макар приятелят му да не можеше да го чуе:

— Е, amico, най-сетне се отърси от този жесток и безсмислен свят.

XXXI

Якопоне отвори очи — жълтеникави и кръгли като златни гулдени.

— Дайте нещо на бедния грешник — примоли се дрезгаво той на жената, която седеше край леглото му.

Тя махна на момчето, застанало до нея.

— Кажи на майка си, че пациентът ни е гладен. Засега бульон и хляб ще са достатъчни.

Каещият се подуши ръката си и сбърчи нос.

— Намазахме раните ти с мехлем — обясни жената. — Знахарят ти остави и едно прахче — да го пиеш за възстановяване на силите.

— Пази боже от празнодумци — изръмжа той. — Спестете ми техните илачи, извлечени от раздробени изпражнения на прокажени. Никакви мазила и успокоителни. Природата е единственият врач, от който имам нужда. — Намуси се и внимателно прокара пръсти през рижавата си коса. — И мозъкът ли ми е изтекъл?

— Не, макар че имаш бая цицина. Сигурно си се фраснал в камък, когато каретата те събори на земята.

Леко кривогледите кафеникави очи се съсредоточиха върху жената.

— Гласът ти ми е познат. Коя си ти?

— Братовчедката на Вана — Амата. Бях похитена в дома си, преди да имаме възможност да се запознаем. — Разбира се, пътищата на двамата се бяха кръстосали две години по-рано, но тя не намери за нужно да го обърква допълнително, като вкара и образа на послушника Фабиано.

— Малката Амата ди Буонконте? Жива? — Веждите се събраха на „V“ над носа му. Очите му обиколиха стаята, сякаш търсеха отговори от варосаните стени. Накрая се спряха на лицето й, огледаха чертите й, натежалите клепачи се отпуснаха.

— Тя страдаше най-много за теб — рече Якопоне, а главата му потъна дълбоко във възглавницата. — Питаше се какво ли те е сполетяло.

Амата пое едрата му длан, вплете пръсти в неговите.

— Дълга история, сир Якопоне. Някой ден, когато укрепнеш достатъчно, ще ти я разкажа с най-големи подробности.

— Ти извика за помощ на площада, нали?

Тя кимна.

— Но защо му е на Гаетани да иска да те отвлича?

Амата изкриви крайчеца на устните си в усмивка.

— Граф Рофредо Гаетани разбира ухажването по този начин. Мъжът, който ме вземе за жена, ще се сдобие със солидно състояние.

Той не отмести погледа си от нейния и тя остана поразена от бистротата на очите му, които нямаха нищо общо с нейните напоследък — подпухнали от безсъние и набраздени от алени вени.

— Има ли човек, за когото би искала да се омъжиш? — попита той.

Тя се засмя и поклати глава.

— Не и сред тези, които са поискали ръката ми досега. Но ми казаха, че скоро трябва да си избера жених — един вид пазач, който да ме охранява от чакали като Рофредо.

Якопоне се закашля.

— Не е толкова… наложително. Имаш мъже родственици, които биха могли да бъдат твои закрилници… да надзирават имуществото ти. — Говоренето изискваше усилия, той се задъхваше между фразите. — Издавал съм подобни разпоредби… в предишния си живот.

Раненият започна да върти главата си на възглавницата, борейки се да остане в съзнание. Простичкото му предложение оказа удивителен ефект върху Амата. Тя погледна с възхита човека, който макар да бе избрал поведение на безумец, всъщност бе дотолкова мъдър, че само с помощта на перо и лист пергамент можеше да превърне непроходимияя шубрак на гражданското право в безопасна пътека, по която тя да мине.

Вярно, че списъкът й с мъже родственици не бе дълъг. Дядо й Капитанио се бе поминал година преди родителите й, завещавайки на татко й пръстена, по-късно плячкосан от Симоне дела Рока. Татковият й чичо Бонифацио бе последният, към когото би се обърнала. Този човек бе способен да я ограби до шушка и да я остави да проси по улиците — или да я затвори в манастир, където пак да заживее като сестра Амата, този път завинаги. Но имаше един човек, който би могъл да й помогне в разрешаването на този проблем — чичо Гуидо, бащата на Вана. Ако е още жив, сега той би трябвало да е единственият собственик на Колдимецо. И ако Якопоне се свърже с него от нейно име… тъстът на нотариуса, разбира се, не би отказал въпреки някогашното недоразумение, в което бяха замесени Бонифацио и Амата.

Обрулените от ветровете устни на Якопоне се раздвижиха.

— Брат ти.

— Фабиано ли?

— Ако не се е обрекъл на доживотна бедност, ще свърши работа.

При споменаването на мъртвия й брат Амата стисна зъби — споменът бе твърде мъчителен за нея. В същото време думите на братовчед й, че Фабиано може би се е обрекъл на бедност, извикаха усмивка, която тя едва успя да преглътне. Някой ден ще разкаже на сир Якопоне историята на „брат Фабиано“.

Чуха се стъпки, по-тежки от тези на Пио.

Готвачката бе решила лично да поднесе храната.

— Моля ви, мадона, да ми позволите лично да сервирам на госта ни — в знак на благодарност, че ви спаси живота.

Амата се усмихна.

— Виждате ли, синьор, какви добри души се грижат за вас. — Запита се дали фактът, че Якопоне и готвачката са вдовец и вдовица, има нещо общо със специалното внимание, което жената обръщаше на ранения гост.

Амата стана, за да може възрастната жена да използва стола й, и излезе от стаята, като застана край един прозорец в преддверието. Надзърна през кепенците към влажните камъни на алеята, които изглеждаха бледосиви и лъскави под лъчите на студеното зимно слънце. Амата забеляза обръснатия Орфео Бернардоне да приближава към главния вход, отпуснал глава и рамене, видимо унил. Колко неприятно за него, че се появява точно когато тя се сети за брат си. Ако след последното му посещение изпитваше някакви съмнения относно решителността си, завръщането му сега разсейваше всичките й колебания.

— Имам посетител — провикна се тя през вратата към стаята на Якопоне. — Ще довършим разговора относно съвета, който ми даде, по-късно.

Докато отиваше към входа да посрещне Бернардоне, в главата й взе да се оформя план. Той щеше да обедини в едно отмъщението й и нуждата й от закрила. Щом Якопоне укрепне достатъчно, че да може да пътува, ще заминат за Колдимецо, с надеждата, че граф Гуидо още живее в имението. Тя нямаше представа дали след нападението е останало нещо от замъка, но Якопоне вероятно знаеше. Възнамеряваше да продължава да проявява интерес към Орфео, да го помоли да ги придружи като охрана срещу разбойници по пътя, а когато стигнат до Колдимецо… идеалното място, където синът на Бернардоне да плати за смъртта на семейството й! Скалистият терен на крепостта с готовност ще приеме жертвата й; ще се превърне в жертвен олтар като плоския камък, облян в кръв, на който еврейските патриарси са клали козлите и телетата, и гълъбите си, за да изкупят своите грехове.

Въпреки мечтите си за окончателно възмездие, което повдигна духа й, унилият вид на Орфео смути Амата. Нима може да се изпита удовлетворение от убийството на човек, който изглежда така, сякаш с радост би умрял? Бледият цвят на прясно избръснатите му бузи подсилваше допълнително скръбното му излъчване. Той се стовари върху стола, поставен срещу нея край каменното огнище, но не вдигна очи да я погледне. Заби поглед в пламъците.

— Защо сте толкова тъжен, синьоре? — попита го тя. — Такъв ли сте винаги под брадата и мустаците? Мислех, че сте дошъл да ме забавлявате с разкази за пътешествията си.

— Не биваше да идвам толкова скоро. Сбърках. — Пак потъна в мълчание и се намести с лице към огъня, но не понечи да си тръгне. Устата му бе увиснала като на малоумник, който не си спомня какво е искал да каже.

Най-сетне пророни мрачно с глас на самоубиец.

— Трябва да поговоря с някого. Нека ви разкажа историята на Аладин, старецът от планината, последовател на Мохамедовия чичо Али.

Впери поглед в пламъците и започна.

— Живеел шейхът в крепостта Аламут, отвъд границите на Велика Армения. Имал градина, в която зреели всички плодове на света и се носели благоуханията на прелестни цветя. Върху земите му били издигнати мраморни палати, целите изографисани, обсипани в злато и коприна. В палатите били прокарани канали, по които във всички посоки течели вино, мляко, мед и бистра вода. Под покрива им живеели изящни девици, които пеели и танцували под звуците на лири и лютни и били особено изкусни в изкуството на прелъстяването.

Амата се усмихна на това описание. Де да беше родена и тя в такава чудна езическа обстановка, вместо да й е отреден тежкият живот на християнка! Надзърна към лицето на Орфео, но то бе все така тъжно — в пълно противоречие с цветистите му описания. Затвори очи, като не искаше бляновете й да бъдат вгорчени от незнайните му черни мисли.

— Малцина знаели за земния рай на Аладин — продължи той с все същия монотонен глас, — понеже се намирал в долина, опасана от непристъпна крепост, през която се влизало от таен вход. Той създал това небесно селение, понеже искал да го смятат за пророк — за човек, който решава кой да влезе там и кой не.

В двора си Аладин забавлявал много младежи от околните планини, избирани според бойните им умения и изключителна смелост. След като им разказвал за рая и се биел в гърдите, за да демонстрира собствената си сила и да им покаже, че от него зависи дали ще попаднат тук, заповядвал да им бъде раздаден опиат, наречен „хашишин“. А после, щом те се унасяли, замаяни от наркотика, ги отвеждал в тайните си палати, където дни наред ги заливал с нечувани наслади, а младежите постепенно започвали да вярват, че наистина са попаднали в рая.

Амата се намести на стола си.

— А после пускал ли тези красиви момчета да се приберат у дома?

— Да съм споменавал, че са красиви? — Килна глава на една страна и я изгледа с крайчеца на окото си. — Не можели да си тръгнат по свое желание. Шейхът ги упойвал пак и ги връщал в двора си. Питал ги къде са били и ги уверявал, че ако му се подчиняват, ще ги отведе пак в рая, който били видели.

Така младежите с готовност изпълнявали заповедите му и дори били съгласни да дадат живота си за него, понеже вярвали, че след смъртта си ще изживеят още по-голямо щастие, отколкото приживе. Ако някой съседен владетел се осмелял да обиди Аладин, бивал убиван от воините му, които не се страхували за собствения си живот. Никой, независимо от силата, с която разполагал, не дръзвал да се опълчи на Стареца от планината, не можел да избегне неговите „асасини“ — започнали да ги наричат с това име заради хашишина, който използвали. Ето как тази дума е достигнала чак до нашия език.

Орфео замълча, изчегърта петънце, което видя на нокътя си. Амата плесна въодушевено с ръце, но пак не успя да развесели търговеца.

— Чудесна и страховита история, синьоре. Истина ли е?

— Напълно. — Той зарови лице в силните си длани. Когато отново вдигна поглед към нея, Клепачите му бяха влажни и зачервени. — Преди две нощи убийци асасини посегнаха на моя колар, моя приятел — същият, когото видяхте да отблъсква граф Рофредо и рицарите му с брадвата си.

Амата почувства мъката на търговеца. Но се стегна, за да не допусне да изпита съчувствие, затвори това кътче от сърцето си. Предпочете да се съсредоточи върху друга мисъл: убийци, наети от баща ти, Орфео ди Бернардоне, убиха и моето семейство.

— Остриетата им бяха предвидени за мен — продължи търговецът, — но тъй като се бях избръснал, а Нено си беше с брадата, ни объркаха.

Столът на Орфео изстърга по плочите, щом той го бутна с прасците си.

— Дойдох да се сбогувам с вас, мадона. Не знам с какво заслужих тази враждебност, но съм убеден, че животът ми е изложен на риск, ако остана в Асизи. Реших да помоля сир Доменико да ме изпрати на друга търговска мисия. Единствено съжалявам, че се налага да си тръгна сега, тъкмо когато ви срещнах.

О, не! Не може да изчезнеш пак, рече си Амата.

— Нима убийците не очакват от вас точно това? — изстреля, без да се замисли, тя. — Няма ли да ви дебнат отвъд градските стени?

Той замълча и тя използва случая да му отправи предложението си.

— След няколко дни ще пътувам за окръг Тоди и ми е нужна охрана. Надявах се да помоля вас. — Веднага побърза да добави: — Врагът ви едва ли очаква да предприемете нещо подобно, а ние двамата… — Ние двамата…? Спря се, преди да е разколебала съвсем решителността си, преди да е изрекла откровена лъжа.

Облакът, затъмнил чертите му, започна да се вдига още преди тя да е довършила. Амата се запита дали се дължи на отворилата му се възможност за бягство или на недоизказаното послание в думите й.

Орфео стисна ръката й.

— За мен е чест, мадона. Огромна чест.

Тя усети неочаквано гъделичкане по вътрешната страна на бедрата, докато устните му докосваха едва-едва опакото на ръката й.

— Джерардино гасне. Грипът се е вкопчил в дробовете му, престана да се храни — провикна се Дзеферино през решетката, докато оставяше дневната дажба храна на Конрад и Джовани.

Джовани от Парма поклати мрачно глава, докато Конрад му подаваше паницата супа.

— Според мнозина именно брат Джерардино ди Борго Сан Донино неволно е допринесъл за моето хвърляне зад решетките. Колко време, казваш, двамата с него сме гости на Бонавентура? Шестнайсет години? Неприятно положение за млад и приветлив човек като него. Щеше да ти харесма, Конрад — брилянтен теолог: благовъзпитан, набожен, умерен в словата и храната, всячески услужлив — със скромност, с благост.

— Като те слушам, свят човек. С какво точно обиди ордена? — попита отшелникът.

— Също като мен присъстваше на проповедите на абат Йоахим. Само че разпространяваше някои от идеите му, насочени срещу властта на духовенството. И прелатите в Париж се обърнаха срещу него. В качеството си на генерал-министър трябваше да го накажа, понеже твърденията му граничеха с ерес. Но не можах да го направя, тъй като прозирах безукорната логика, скрита зад твърденията му. Всъщност някои от писанията му бяха приписани на мен. После, когато той падна, аз го последвах. Конвентуалите, които искаха да ме сменят, просто си намериха извинение.

Джовани потопи залък хляб във воднистия бульон, докато омекна достатъчно, че да може да го сдъвче. Преглътна залъка и отпи от чорбата. Конрад се опита да насочи вниманието му обратно към темата.

— Какво прибави Джерардино към учението на Йоахим?

Джовани вдигна рязко поглед, още преди Конрад да е довършил изречението си, на лицето му бе изписана изненада, и отшелникът се подготви за поредното отклонение на другаря си.

— Извинявай, брате. Сетих се за една песен, която не бях пял от години. Казват, че е била изпята от една млада жена като предупреждение за идните събития.

— Така и не разбрах кои са тия римляни, нито лъвът, нито лисицата, както не знам и кой е антихристът и за каква мерзост на запустението говори в пророчествата си Йоахим. Години наред бях убеден, че антихристът е император Фридрих; манията му да се къпе всеки ден, дори в неделя, беше доказателство, че не зачита ни Божиите заповеди, ни празниците и тайнствата на църквата. Но когато Фридрих почина, а останалите пророчества останаха неизпълнени, започнах да се съмнявам. Помолих Джерардино за мнение, а той се позова на Исая, глава осемнайсета, от „Горко на земята, която се осенява…“ и т.н. до края, имайки предвид кастилския крал Алфонсо. „Определено той е онзи проклет антихрист, за когото говорят всички доктори и светци, така каза.“ Що се отнася до мерзостта на запустението, със същата убеденост вярваше, че с този термин се описва бъдещ папа, който ще проявява склонност към симония.

— За такива ли тълкувания хвърлиха Джерардино зад решетките? — попита Конрад.

— Не съвсем, макар че определено го направиха за посмешище уж от името на университетските преподаватели. Абат Йоахим разделя времето на три: в първия етап Богът Отец работи потайно сред патриарсите и пророците. Във втория — Синът работи посредством Апостолите и техните последователи, духовенството, за което Той казва: „Отецът ми работи досега, а оттук нататък ще се грижа аз.“ В последния етап Светият дух ще работи чрез религиозните ордени, монаси и монахини, като пренареди по нов начин йерархиите. Не че Старият и Новият завет ще бъдат отменени, нищо подобно, но очите человечески ще бъдат отворени от Духа, за да прозрат новото откровение в древните писания — Вечно евангелие, изхождащо от Заветите, както неговият автор, Светият дух, произхожда от Отца и Сина. Но преди да се случи това, ще настанат сътресенията, предречени в Апокалипсиса, Битката при Армагедон, която ще предшества владичеството на светците. Смятахме, че годината на катаклизмите ще е 1260.

— И защо точно тогава?

— Изглеждаше недвусмислено посочено в Книгата на Иудит. Иудит живее като вдовица три години и шест месеца, тоест 1260 дни. Тя символизира църквата, която надживява Христос, своя жених, не с 1260 дни, а с толкова години. Ето защо лето 1260 би трябвало да е преломна точка в живота на църквата.

— Но ако нашият Бог е умрял през трийсет и третата си година — прекъсна го Конрад, — не би ли следвало пророчеството да се изпълни трийсет и три години след лето господне 1260?

Джовани вдигна очи, за да погледне Конрад, после потърка челото си с юмрук.

— Разбира се! Ето защо събитията, предречени от Йоахим, все още не са се случили. Джерардино не е взел това предвид. Но имаше и още нещо.

Той публикува „Въведение към Вечното евангелие“, където бяха включени най-известните произведения на абат Йоахим, с предговор и бележки, съставени от самия него. Тайнствата са просто преходни символи, така твърдеше той, които следва да бъдат оставяни встрани по време на владичеството на Светия дух. Наред с това, както вече ти казах, той постави знак за равенство между папата и мерзостта на запустението и за няколкото години, оставащи до годината на осъществяване на пророчеството, папската институция остана недоволна. После той обяви, че свети Франциск е новият Христос, дошъл да замести Исус, Христос на втората епоха. Парижките школи не можеха да позволят подобно твърдение да остане необорено и повдигнаха въпроса пред папска комисия през 1255. Комисията заклейми творчеството на Джерардино и изгори всички преписи на книгите му. Сега, както изглежда, е дошъл редът на Джерардино да се раздели с живота като еретик, отлъчен за упорството си, понеже той така и не оттегли неортодоксалните си идеи.

Повече не отвориха дума за Джерардино, докато няколко дни по-късно дрезгавият шепот на Дзеферино не оповести неизбежното:

— Духът на брат Джерардино напусна тялото му в съня тази нощ.

— Нека нашият Господ Бог и благословената Му Майка приемат душата му — рече Джовани.

Решетката проскърца и Дзеферино се промъкна при тях.

— Бернардо от Беса го посочи за пример в тазсутрешното събрание. — Дзеферино ги стрелна с очи и снижи глас: — Голяма глупост е, когато един монах е укоряван от най-учените люде, но въпреки всичко не отстъпва от погрешното си становище, ами е все тъй своеволен и упорит, залъгвайки самия себе си.

— Бернардо ли застана начело на управителния съвет? — попита Конрад.

— Това е другата ми новина — отвърна Дзеферино. — Бонавентура замина за Рим. Светият отец го помоли да говори пред църковния събор в Лион. Ще отсъства цялото лято — най-малко.

Конрад сведе глава. Надигна се, като размърда вкочанените си пръсти по влажната пръст в килията. Като влачеше прангите, с които бяха оковани глезените му, занесе остатъците от храната в кошницата на стената. Цели две години той бе хранил надежда, че генерал-министърът може да се омилостиви и да ги пусне и двамата — него и Джовани от Парма. Сега, погълнат от задълженията си около папата, Бонавентура едва ли щеше да се сети за непокорните си събратя, затворени в дълбините на „Сакро Конвенто“. Щяха да гният тук още най-малко половин година.

Конрад се вгледа в съсухреното лице на съкилийника си, който си допиваше бульона. Джовани бе прекарал тук толкова време, колкото и Джерардино. Монахът огледа и собствените си бледи, кльощави ръце, стисна лакътя си под туниката. Дали двамата с Джовани нямаше да доживеят края на дните си тук като бунтовника Джерардино? Дали ще му се отнеме възможността да осъществи дадената клетва да работи сред прокажените? Колкото и безсмислено да му се струваше, дали е възможно това наистина да е била крайната цел на Бог да ги привлече в ордена — да прекарат дните си в подземен мрак, в компанията на плъхове? Неведоми са пътищата ти, о, Боже, наистина, рече си той и взе паницата от ръцете на Джовани, за да я подаде на Дзеферино.

— Хайде, брате — рече той, щом тъмничарят напусна килията им. — Да благодарим още веднъж за храната.

ХХХII

Амата не отвърна направо на въпроса на Орфео къде точно отиват, само изчетка парченца засъхнала кал от пелерината си.

— Съвсем близо сме.

Той, естествено, разпозна пътя през окръг Тоди, защото като дете бе пътувал оттук с баща си. Всъщност можеше да се каже, че го познава прекрасно, тъй като съзна, че ако не се отклонят при някой кръстопът, ще минат право под Колдимецо. В какъв ли черен въртоп попадна, като прие предложението на жената? Скромният им керван обикаляше по ръба на вихрушка, която заплашваше да го всмуче в черното сърце на най-страшните му кошмари и да го захвърли съсипан на дъното. По слепоочията и бузите му набъбнаха струйки пот въпреки мразовития мартенски въздух; той си представи пожарището, което бе виждал неведнъж в тези си кошмари — хора, посечени от мечове и потъпкани от конски копита, — а сега към тях се прибавяше и образът на пищящо дете, похитено от убийците на баща му. Остави коня си да изостане на опашката на групата. Учестеното му дишане се смеси с чуруликането на птичките, които си търсеха партньори от клоните край пътя. Дори те се присмиваха на промяната в настроението му. Пътуването им започна като флирт — конят му вървеше наперено покрай кобилата на Амата, а Орфео разказваше за приятеля си Марко. Тя му отвръщаше с разкази за дона Джакома и за единственото си пътуване към покрайнините. Страстта му се надигаше като мъзгата, бликнала в пробуждащите се за живот дървета. А ето че сега се изправяше срещу реалността, с която можеше да се сблъска след всеки един завой на пътя. Амата изглеждаше не по-спокойна. Беше потънала в себе си, охладняла, не бе разговаряла с никого през последния час. Сложи качулката на главата си, а кобилата й забави ход. Не приличаше на жена, тръгнала да свърши нещо между другото — както бе обяснила на тръгване. Дори младият Пио изгуби кураж и поизостана.

Орфео пришпори коня си, докато се изравни с каручката на Якопоне. Слугите я бяха застлали със слама, покрита с няколко пласта одеяла. Раненият се бе унесъл в блажен сън, без да обръща ни най-малко внимание на мухата, която жужеше край лицето му и от време на време се блъскаше в челото му, щом каручката подскочеше по неравния път. След като прекосиха река Тибър, се отправиха право нагоре по склона; колкото по-нагоре отиваха, толкова по-скалист ставаше теренът над калното речно корито. Всяка полянка, през която минаваха, бе застлана с килим от свежа трева, тук-там по нивите обикаляха фермери, за да проверят достатъчно ли са напоени. По храстите и дърветата бяха избуяли нови листа; по клоните на плодните дръвчета, оцелели след суровата зима, бяха напъпили първите розово-бели цветове.

Точно когато се изравняваше с Амата, тя се сепна и едва сподави вика си. Закова се на място, забила поглед право пред себе си. Свали си качулката и вятърът отвя черните къдрици от лицето й. Косата й бе къса почти колкото на мъж — да й напомня за времето, прекарано в манастир, това беше обяснението й. Той с мъка откъсна очи от профила й, за да види какво я е стреснало.

Мястото би трябвало да е точно това, рече си. Но изглеждаше доста по-различно. Той си спомняше насип от пръст, който обикаляше крепостта околовръст; гора, която се извисяваше едва ли не до крепостния вал; стена, чийто единствен останал каменен блок се издигаше в кулите и свода, опасващ входа. Сега Колдимецо бе опасана отвсякъде с непристъпни масивни укрепления. Над бойниците стърчеше само кулата на втория етаж на замъка. Дърветата и храстите бяха окастрени, така че евентуален враг би бил принуден да атакува през гол баир, без никаква надежда да изненада хората вътре.

— Подсилили са я — отрони неопределено Амата, — но непоправимото вече е сторено. — Обърна главата на кобилата си и се насочи към каручката. Надвеси се и разтърси Якопоне. — Събуди се, братовчеде. Прибрахме се у дома.

Орфео замръзна на седлото си, безчувствен като пън. Раненият се отърси от съня. Сякаш за пръв път виждаше жената и в главата му се наслагваха парченца от мозайката на онова, което бе научил за нея: възрастта й, приятелството й с монаха, времето, прекарано в манастир, щедростта на възрастната дама, която я бе прибрала при себе си (дали защото бе останала сираче?), вендетата, която пламтеше все още в сърцето й (май беше срещу мъжете от Рока?).

В това определено си личеше Божията ръка — ръката, която го изтръгна от Акра и го отведе обратно в Асизи, а сега и до това място, с тази жена. Вгледа се в бледите черти, обрамчени от черна коса, като се напрегна да открие в лицето на Амата детето, надзъртало плахо към него от кулата. Колко години бяха минали? Осем. Веднъж жената сподели с него, с известен свян, че вече е на деветнайсет. Мили боже, сигурно е тя!

Гръдта му туптеше като на човек, внезапно попаднал на скъпа монета. И като човек, който първо би покрил монетата с крак, докато се увери, че никой не го гледа, Орфео реши засега да не споделя откритието си. След някой и друг ден, в подходящ момент и обстановка, ще разкрие злощастното съвпадение в миналото им. Засега само ще наблюдава, ще изучава миналото й, разгърнато в настоящето. Пак погледна жената с почуда, знаейки какво е претърпяла.

Все още изтощен, Якопоне стана от сламеника и изпълзя до капрата. Амата даде знак на групата да продължи напред. Откак бяха влезли в обхвата на видимост на крепостта, по бойниците се бяха появили още неколцина войници. Амата огледа стените, сякаш търсеше познато лице сред мъжете. Щом приближиха, един от часовите им извика да кажат кои са и за какво са дошли.

— Клето Монти не е ли вече пазач тук? — провикна се в отговор Амата.

— За пръв път го чувам — отвърна онзи.

— Загина преди осем години, госпожо — додаде друг глас. — При едно нападение над крепостта.

— Не знаех — пророни тя, но толкова тихо, че я чуха само хората около нея. Тялото й се отпусна на мига, после тя пак се обърна към пазачите: — Амата ди Буонконте и Якопо дей Бенедети от Тоди биха искали да получат гостоприемството на чичо й, граф Гуидо ди Капитанио.

— Значи сте измамници — рече вторият. — Амата ди Буонконте също е мъртва, убиха я при същото нападение. А сир Якопоне полудя и се самоуби след смъртта на съпругата си.

При тези думи Якопоне рязко вдигна глава.

— Върви да извикаш чичо й, безмозъчно кречетало такова — избоботи той. — Всеки идиот, който има очи, може да види, че и двамата не сме духове.

Необяснимо, в очите на Орфео бликнаха сълзи, докато гледаше как пазачът се скрива зад парапета. Щеше му се да се смее, да плаче — заради Амата и братовчед й. Притисна шлема по-плътно до главата си и свали забралото, за да не видят околните чувствата му.

Настъпи продължително мълчание, в което никоя от двете страни ни помръдваше, ни шукваше. После Орфео дочу внезапна суматоха иззад стената, предимно пронизителни женски викове, пръхтящи около мъжки глас, раздаващ заповеди. Портата се отвори с трясък и отвътре се извиси вик:

— Къде е тя?

Амата скочи от коня си и застана, обвила шията на животното с ръка.

— Добре дошла ли съм, чичо? — запита тя огромния мечок, който прекрачи прага да посрещне пътниците. Няколко гигантски крачки и той вече беше до нея и я прегръщаше с едрите си лапи. Конят й отстъпи встрани, щом главата на Амата потъна в рошавата му сива брада. Накрая чичото все пак я пусна и я отдалечи на една ръка разстояние от себе си.

— Амата, скъпо дете. Месеци наред те търсихме под дърво и камък, но ти сякаш беше потънала вдън земя. Никой от оцелелите след нападението не бе успял да разкрие самоличността на злосторниците.

— Бях държана като пленница в Асизи в продължение на няколко години. Историята е дълга и не особено ведра. Но ето че сега съм тук и съм свободна.

Граф Гуидо я хвана за ръцете и поклати глава.

— Тъгувах по теб, колкото и по собствената ми дъщеря Вана. Загубихме и нея, близо година след като ни бе отнета и ти.

— Сир Якопо ми разказа. Сигурно ти е било ужасно тежко.

Мъжът се огледа и сякаш за пръв път забеляза и спътниците й от кервана. Погледът му подскочи от лице на лице и Орфео вдигна забралото си. Накрая кървясалите кафяви очи се спряха на каещия се, който седеше в окаян вид и смъртноблед на капрата.

— Сир Якопо — подхвана със скръбен глас той. — Как сте?

— Всичко е наред. — Якопоне успя да се усмихне. — Минах през ада, suocero mio, но успях да се върна.

— Дойде денят да заколим угоеното теле — провикна се графът към хората си на портала. — Господин управителят да се залавя за работа незабавно. — Грабна юздите на коня на Амата и като обви свободната си ръка около кръста й, почти я поведе, почти я понесе към замъка. Раменете на Амата се затресоха и тя най-сетне се отпусна и зарида.

Орфео също слезе от седлото и ги последва. Пътьом дочу откъслеци от разговора, който течеше помежду им.

— Не бях сигурна…

— Пфу! Бонифацио е едно тлъсто волско лайно. Всички бяхме наясно…

Насред приказката граф Гуидо спря и се вгледа в обляното й в сълзи лице. Отсече с категоричен глас:

— Баща ти страдаше всеки божи ден, задето те наказа. Постъпи както смяташе за редно, но сърцето му се късаше. За него ти беше най-безценното съкровище на света и той не знаеше как да постъпи, когато Бонифацио опозори неговата перла. Така си и отиде — без да прости на чичо.

Амата пак се отпусна в прегръдките му, зарови глава в рамото му. Поглеждайки към нея, Гуидо забеляза разтакаващия се зад гърба им Орфео и вдигна ръка във властен жест.

— Вкарай конете в конюшнята, човече. Слугите ще ти покажат пътя. Не надавай ухо в разговорите на господарката си.

— На… — понечи да възрази Орфео. Очакваше Амата да каже, че е неин специален приятел, а не просто наемна охрана, но тя дори не вдигна глава. Накрая видя как откарват каруцата встрани и един от слугите помага на Якопоне да се придвижи към приемната зала. Орфео пое юздите на коня на Амата и тръгна след каруцата. Графът подсвирна на дребничко русоляво момиченце на около седем-осем години.

— Ела тук, Терезина. Дядо ти е приготвил голяма изненада.

Якопоне протегна вкочанените си крайници в широкото легло на своя тъст край огъня в голямата зала на замъка. Топлината на пламъците и изтощението от продължителното пътуване го унесоха в дрямка.

Двамата с Вана се бяха запознали именно в тази стая. Каещият се затвори очи, за да си я представи такава, каквато я видя в онзи ден, облечена в проста зелена роба, с покрита със забрадка глава. Тя почти не го погледна, бе забила очи в пода, а той разговаряше предимно с родителите й, обсъждайки условията на сватбата. Колко различно бе това скромно селско момиче от дръзките жени, които бе срещал в Тоди. Липсата на изящни обноски едновременно му се хареса и го смути: щеше да се наложи да пообработи острите ръбове, преди да може спокойно да я показва пред обществото. Но естествената й красота, допълнена от подходящи накити и одежди, би била сияен камък и предимство в кариерата му. Търговците в града щяха да се тълпят в дома му заради едничкото удоволствие да целунат младата й ръка, докато сипят комплименти, макар и кожата й да бе потъмняла от слънцето.

Bana non vanitas. Имаше да научи толкова много от нея, ако бе останала жива — ако той бе открил себе си за истината, с която тя живееше всеки ден. Защо бе нужно да става онзи трагичен инцидент, та да се отърси той от заблудите си? Покри се през глава с тежката завивка на Гуидо, просмукана от неприятната миризма на некъпания възрастен воин. Взе да се моли: О, Боже, кога ще ме освободиш? Кога ще мога да видя сияйната й душа и да й се извиня лично?

В стаята зашептяха гласове.

— Хайде, върви, няма да те изяде — пребори останалите единият.

И херувимът дойде. Внимателно повдигна завивката, като отви ръцете и гърдите му. Якопоне опипа ръчицата — хладна и мъничка, — която се бе вкопчила в неговата груба длан. Отвори око. Косата следобедна светлина обливаше къдрава главица и блестеше ослепително покрай раменете и ръбовете на бялата роба и върху златната връв на кръста. Детското личице имаше същата устица и брадичка като на Вана, за която той така се бе размечтал. Приветства поличбата с цялата си душа.

— Значи е време — рече. — Дошла си да ме отведеш при нея ли?

Херувимчето подскачаше като врабче по ръба на кревата. Сериозните му очички се втренчиха мълчаливо в неговите. Якопо изви вежди, направи няколко свивания и отпускания на изопнатата кожа на лицето и челото си. Изпитваше неясно вълнение, което му подсказваше, че все още е неоспоримо жив.

— Дядо Гуидо казва, че ти си моят татко.

Якопоне огледа стаята. Тъстът му и Амата стояха край вратата.

— Ранен ли си? — попита момичето. — Дядо ми е казвал, че от години си болен и затова не си могъл да дойдеш да ме видиш.

Той обви с пръсти малката ръчичка.

— Кажи ми името си, дете.

— Тереза ди Якопо. Но ми казват Терезина.

— Хубаво име. — Продължи да я държи за ръката, а мисълта му се опитваше да си проправи път през мъглявината на годините. Пак си представи потрошеното тяло на Вана, когато я внесоха в спалнята им, прислужничките кършеха ръце в престилките си, дойката оплакваше трупа й през сълзи, без да оставя бебето, притиснато до гърдите й.

Той почти не разбра, че в къщата му има дете — толкова внимателни бяха Вана и дойката да не попречат на работата му. Тогава бебето да е било най-много на два месеца.

Отпусна пръсти, но момичето остави ръчичката си в неговата шепа.

— Последния път, когато те видях, ти беше голяма колкото ей тая моя длан — рече той. — А я се виж сега, колко си пораснала. — Обърна се към Гуидо, който най-сетне се приближи до леглото. — Бог да те благослови, suocero. Добре си се грижил за нея.

— До днес тя бе единственото, което ми остана. За мен тя беше дар Божи. — Мечешкото ръмжене утихна до шепот. Той седна край момичето и дюшекът поддаде под тежестта му. Прокара пръсти през къдриците й. — Виж, дори косата ви е еднаква на цвят, — макар че твоето лице определено прилича на майка ти.

— Deo gratias — засмя се Якопоне. — Благодаря на Бога.

— Смехът ти ми се струва дрезгав — рече Гуидо. — Имам хубаво вино, ще ти смаже гърлото.

Граф Гуидо пак се изправи и свали Терезина от леглото.

— Ще се погрижим добре за баща ти и ще го поугоим и съвсем скоро ще укрепне достатъчно, че да може да си играете. Но сега най-добре да го оставим да си почива. Ще разполагате с достатъчно време да се опознаете.

Калисто ди Симоне бе обхванат от злокобно настроение. Хората му се бяха справили нескопосано с осъществяването на плана за връщане на пръстена на братството, като на всичкото отгоре бяха допуснали младият Бернардоне да напусне града. На всичкото отгоре циреите по врата му бяха плъпнали по цялата дължина на гърба му; не можеше даже да седи спокойно на удобния си стол с висока облегалка.

Лежеше по корем на дървена маса, докато една от прислужничките му разрязваше зловонните рани и ги налагаше с компреси, за да извлече гнойта от тях. Един от димящите компреси така го изгори, че направо го опърли. Той изкрещя от болка и замахна с юмрук, като уцели жената в корема.

— Нарочно го направи!

Ударът остави жената без дъх.

— Не, господарю. Кълна се — успя да простене и стиснала корема си с ръце, закуцука към казана с вода. — Кълна се в живота си, няма да се повтори.

— И аз се кълна в живота ти — гледай да не се повтаря.

В стаята влезе кльощав върлинест мъж и се поклони пред господаря. Калните му ботуши, гамаши и пелерина свидетелстваха, че е препускал здраво. Калисто сбърчи чело.

— Пак ли ти, Бруно! Надявах си, че си изчезнал завинаги от погледа ми!

Онзи се ухили мазно — явно боботенето на господаря не го стресна толкова, колкото бе смутило прислужницата.

— Преследвах Орфео Бернардоне. Знам къде се крие.

— Тогава защо не приключи с него и не ми донесе пръстена! Не ми трябват новини — искам резултати!

Бруно се надвеси над една пейка и взе да стърже калта от ботушите си с ножа, като пръскаше мръсните парчета на пода.

— Не мога да се справя сам — продължи той, без да си дава труда да вдига глава. — Свря се в един замък точно отвъд пределите на община Тоди. Мястото се казва Колдимецо.

Калисто се надигна на лакти.

— Знам го. Точно оттам откраднахме оная кучка Амата. Бернардоне ме разпитваше за нея оня ден, като беше тука. — Почеса се по обсипания с белези пръст и попита: — Каква ли работа има в Колдимецо? Двамата с баща ми оставихме крепостта в руини.

— Но явно не е било достатъчно. Там пак живеят хора. — Вестоносецът прокара острието на ножа си по ръба на подметката си и след като откърти и последното парче кал, го прибра в ножницата на колана си.

Калисто се завъртя на една страна и стрелна с яден поглед жената, останала скрита в сенките.

— Махай гнусните парцали от гърба ми. — Тя се спусна към масата и свали компресите. Стана му драго, като я видя да стои на цяла ръка разстояние от него, явно странейки от юмруците му. Изчака я да приключи и седна изправен, пъхна ръце в ръкавите на ризата си, псувайки жлъчно. Докато прекосяваше стаята, запаса и сабята си.

Бруно гледаше безстрастно как господарят му гърчи рамене над главата му. Калисто се свиваше от болка. Присви замислено очи и в черните им зеници блесна зловещо пламъче.

— Не обичам да зарязвам нещата си по средата. Свикай рицарите ми. Кажи им да се приготвят за път. Още утре ще сме в Колдимецо. Този път няма да оставим камък върху камък. Ще ги изтребим до крак.

— На момчетата ще им хареса. Бездействието ги отегчава.

Щом Бруно се изправи, Калисто рязко заби юмрук в гърдите му и го просна по гръб на пейката. Главата на вестителя изтропа върху каменната стена, от ухото му пръсна кръв. Той задрапа да се надигне, като с една ръка притискаше удареното си ухо, а с другата посегна към ножа си. Но господарят вече беше извадил сабята си и държеше острието до гърлото на Бруно.

— Това ти е, задето остави Бернардоне да избяга първия път. Внимавай да не ме разочароваш пак, че ще пострадаш далеч по-зле.

XXXIII

Орфео направо не знаеше какво да очаква, когато Амата го повика от сградата за прислугата. От пристигането им насам поведението й спрямо него можеше да се определи само като „ледено“. Щом се отправи към кухнята, той си каза, че всъщност наистина знае съвсем малко за тази жена и нейните настроения. Но Амата, изглежда, се радваше да го види.

— Съжалявам, че ви пренебрегнах, сир Бернардоне — подхвана тя. — Завръщането ми в дома от детството изтри от съзнанието ми дори най-основните норми за любезност. Надявам се, ще ми простите и ще приемете този скромен подарък. — Прислужникът зад нея носеше кошница за пикник и сгъната покривка. — Помислих си, че бихме могли да избягаме за два-три часа от суетнята в замъка.

— Приемам с удоволствие — поклони се Орфео. — И се надявам никога с нищо да не заслужа неодобрението ви. Не бих изтърпял цяла седмица подобна хладина.

Амата избухна в смях.

— Има една поляна, където обичах да си играя като малка — продължи тя. — Скрита е сред дърветата отвъд крепостните стени. — Учуди се на спокойствието в гласа си. Бернардоне си бе избрал ролята на галантния веселяк и по никакъв начин не загатна, че изпитва подозрение. Какъв глупак, да се остави толкова да го заслепи мисълта за собственото му очарование.

Поведе двамата мъже към задната порта. Там успя да улови погледа на Орфео и да насочи вниманието му към кошницата. Търговецът кимна.

— Grazie mille — рече той на прислужника. — Оттук аз поемам кошницата на господарката. — Ухили се широко, с видимо повдигнат дух сега, след като отново усещаше, че се радва на нейното благоразположение.

Докато вървяха през гората, Амата напред, Орфео зад нея, тя не бе особено словоохотлива и откликваше на бърборенето му с кратки усмивки. Беше се стегнала за този ден и нямаше да му позволи да я разсее. Нямаше да допусне веселостта му да разведри и нея.

Полянката, която си спомняше от детството, като че ли се беше смалила, притисната от избуяли през последните осем години храсталаци. Но по слегналата трева и отъпканата пътека, която водеше до нея, можеше да се съди, че хората все още я посещават. Амата се помоли точно днес да няма посетители; огледа внимателно околните гори и се заслуша да долови човешки гласове и шум. Птичи песни, жужене на пчели, шумолене на листа от вятъра — само това нарушаваше тишината.

Въпреки жизнерадостното си настроение, докато ядяха плодовете и сиренето и пиеха първата от двете кани вино, които бе приготвила, Бернардоне като че се поотдръпна. Дали пък тя не се държеше твърде резервирано с него. Трябваше да внимава да не се издаде. Или пък сега, когато останаха насаме, търговецът бе изпитал свян, нетипичен за него в нормална ситуация. На няколко пъти лицето му рязко ставаше сериозно, сякаш преминаващ облак затулваше искрящ поток. Но всеки път, когато той понечваше да подхване по-сериозна тема, се сепваше и продължаваше със закачките. Santa Maria, дали ще се възползва от уединението им, за да й предложи брак? Тя рязко отхвърли тази мисъл от главата си. Трябваше да гледа на него само като на омразен враг на семейството й.

Може пък да чака да изпразни и втората кана, преди да разкрие мислите си пред нея, събрал кураж от виното. Надяваше се дотогава да е заспал. Напълни пак чашата му, докато той й разказваше за пътуванията си из тази част на страната като малък. Тя се усмихна обезоръжаващо и остави каната, като в същото време отпусна ножницата под ръкава си. Де да знаеше какви заклинания изпълняват еврейските пророци преди жертвоприношения за изкупление. Щеше да си ги каже наум. Пий, сине на Луцифер, подкани го тя в мислите си. Приготви се да уравновесиш везната.

Никога не бе убивала човек хладнокръвно. Схватката с монаха от Губио не улесняваше сегашната й задача. Тогава тя нанесе удар инстинктивно, в борба за живота си. Ако не го бе изпреварила, монахът щеше да я обезглави, без да се замисли. А сега щеше да прониже меката плът на спящ човек — както чиракът в кухнята кълца главата на петел. Или както Иудит е обезглавила Олоферна37, потънал в сън, след като е правил любов с нея. Амата вече бе решила, че ще се моли искрено над трупа на Орфео, след като свърши работата, понеже той не беше злодей като Симоне дела Рока, а просто злочест поради потеклото си. После възнамеряваше да захвърли тялото му в гората, оставяйки останалото на дивите зверове, и да каже на чичо си, че негодникът е избягал, след като е откраднал… по дяволите, тази подробност й беше изхвръкнала от главата! Трябваше да вземе със себе си някакъв накит или друга ценна вещ — при това след като я размахва насам-натам из двореца така, че всички да я видят, разбира се.

Докато Орфео пиеше, слънцето превали пладне, потайни сенки взеха да пропълзяват откъм западния, край на поляната. Най-сетне търговецът се прозя и се изтегна на одеялото, клепачите му натежаха от виното и топлия планински въздух. Златната верижка на врата му сигурно държи кръст, рече си тя, но дори този свят символ не би могъл да го защити вече. Усети напрежение в мускулите на ръката си. Хайде да се свършва! Още миг и всичко ще е приключило. Най-накрая ще постигне възмездие и ще бъде свободна да продължи напред с живота си. Амата въздъхна шумно, като се опита да отпусне треперещите си крайници, и извади ножа от ножницата.

Внезапна глъчка откъм пътеката я накара да подскочи. Бързо прибра ножа в диплите на дрехата си. На поляната се изсипаха група врещящи деца, водени от Терезина.

— Ето я! Намерих я! — извика Терезина. Стовари се на тревата в краката на Амата, а Орфео се надигна, като търкаше очи и се мъчеше да прогони замаята от главата си. Децата на прислужника последваха примера на Терезина и насядаха наоколо.

— Лельо Амата, разкажи ни приказка — примоли се малката.

— Приказка за принц и принцеса — додаде друго момиченце.

Амата се беше задъхала от уплаха, която й донесоха децата. Притисна ръка до гърдите си, като се опитваше да обуздае бесния ритъм на сърцето си.

— Аз ще ви разкажа приказка — отвърна сънено Орфео. Извади кърпичка от ръкава си и я овърза около кутрето си. — Ето го принца — обясни той. Обърна се към Амата. — Ще ни е нужна и вашата кърпичка, мадона.

Жената си помисли за празната ножница, привързана за ръката й.

— Забравила съм да си взема… — заекна тя.

— Аз имам кърпичка — отвърна важно Терезина. Беше малко зацапана, но Орфео й благодари с рицарски жест. Помоли Амата да вдигне кутрето си и омота кърпичката около него.

— Ти си принцесата.

Изправи пръста й и подхвана:

— Имало едно време млад принц, който пътувал с баща си и братята си в далечна земя. — Ръката му заподскача пред децата с изправени нагоре пръсти. — Един ден спрели пред замък и принцът съзрял красива малка принцеса, застанала на прозореца на кулата, била не по-голяма, отколкото сте вие сега. Принцът й помахал с ей такава кукла, досущ като тази. — Орфео вдигна ръката на Амата, докато се извиси над неговата, и се взря в очите й, като в същото време извърши поклон с овързания в кърпичка пръст.

Амата отбягваше погледа му. Какви ги върши той? И откога знае коя е тя? Това ли се опитваше да й каже?

Орфео продължи с по-плътен глас. Перна с показалеца си пръста на Амата.

— Бащите им се спречкали и принцът и семейството му напуснали замъка, без той да има възможност да се запознае с принцесата.

— О! — възкликнаха едновременно децата.

— Бащата на принца бил много ядосан на бащата на принцесата. Щом се прибралиу дома, наел един зъл рицар, за да нападне замъка. Рицарят убил майката и бащата на принцесата, а самата нея отвел в мрачна крепост. — Орфео обви свободната си ръка около „принцесата“ и „я“ придърпа бавно към себе си. — Злият рицар я държал в робство в продължение на много години, през които тя пораснала и се превърнала в прелестна млада жена.

Междувременно принцът се чувствал толкова оскърбен от баща си и така му се ядосал, че избягал от дома си и отплавал към Обетованата земя. Един ден, много години по-късно, когато вече бил възмъжал, той се запознал с папата. И Il Papa му казал: „Трябва да се прибереш у дома, млади принце, и да изкупиш престъплението на баща си.“

При споменаването на папата, в случая палеца на Орфео, очите на децата се ококориха.

— И така, принцът се прибрал в родината си. Тръгнал по следите на принцесата и стигнал до замъка на злия рицар, но когато пристигнал там, установил, че тя е избягала. — Ръката му се отвори и освободи пръста на Амата. — „Тя е в манастир“, избоботил рицарят и още същата вечер изпратил хората си да убият принца, за да няма никаква възможност той да намери принцесата. Но по волята на съдбата вместо принца убийците посекли неговия приятел.

Гласът на Орфео затрепери, ръката му също. Децата се спогледаха, после обърнаха погледи към разказвача.

Забелязала борбата на чувства, разиграваща се в душата му, Амата пое нишката на историята:

— Принцът отишъл да разкаже на една дама, с която се бил запознал наскоро, за претърпяната загуба на приятеля си. Тя го помолила да я придружи като неин охранител в пътуването й до родния й дом и той се съгласил. И знаете ли какво?

Амата най-неочаквано обиколи с поглед всички деца.

— Когато пристигнали в дома й, се оказало, че това е крепостта, където той бил видял онази малка принцеса.

Орфео бе успял да се окопити и да възстанови гласа си.

— Принцът осъзнал, че дамата е същата принцеса, която търсил през всичките тези години. — Допря пръста си до обвития в кърпичка пръст на Амата.

— И той поискал ли ръката й, та да заживеят в мир и сговор? — попита Терезина.

Орфео се загледа в озарените от очакване личица. Погледна Амата и в очите му заблестя същият въпрос.

Тя поклати глава.

— Това си е твоята приказка — отвърна Амата.

— Не веднага — рече накрая търговецът. — Най-напред искал да се реваншира пред принцесата. Помолил я да го вземе на служба като неин рицар и да го изпрати на мисия. — Орфео замълча за миг, после продължи: — Но тази приказка ще ви разкажа някой друг път.

— Разкажи ни я сега — проплака Терезина.

— Сега трябва да поговоря с леля ти — рече Орфео. — Насаме. — Направи знак на децата да се изправят. — Идете да поскитате из гората — може пък да намерите нещо интересно. Само не се отдалечавайте много.

— Не се тревожи. Няма да се загубим. Играем си тук по цял ден.

Щом децата се скриха от поглед, Амата легна на одеялото, затворила очи, по-объркана от всякога. Завивката й се стори твърда, щом Орфео помръдна до нея. Гръдта му притисна нейната, той се надвеси над нея. Когато устните му докоснаха бузата й, в крайчетата на очите й се събраха сълзи. Тя обаче отказа да ги отвори, за да го погледне. Обви ръка около шията му и го придърпа към себе си, докато лявата й ръка търсеше дръжката на кинжала. Бернардоне, Бернардоне! Това име бумтеше в ушите й като сатанински тътен. Тя стисна дръжката на ножа и вдигна ръка, но затрепери тъй неконтролируемо, че оръжието изпадна от пръстите й. Отскочи от рамото на Орфео и се изтърколи безобидно на одеялото.

Мъжът погледна ножа, после сълзите, рукнали по бузите на Амата. Пое брадичката й в шепата си.

— Аз не съм ви враг, мадона. Баща ми бе ваш враг. Симоне дела Рока бе ваш враг. Синът му Калисто би се радвал да ни види и двамата в гроба. Но аз съм тук, за да ви помогна с каквото мога. — Вгледа се в очите й, изражението му помръкна от тъга. — Обичам те, Аматина.

Дълбочината на погледа му погълна и последните искрици омраза в сърцето на Амата. Тя го прегърна и го притисна силно към себе си.

— Тогава какво искаш от мен? — прошепна.

Устните му се движеха плътно до ухото й, толкова близо, че усещаше дъха му.

— Наистина ли искаш да го изрека, при все че децата играят толкова наблизо? — Той вдигна глава и се отдръпна от нея, ъгълчетата на устните му трептяха дяволито. После лицето му изведнъж стана сериозно.

— Думите ми наистина бяха искрени. Искам да компенсирам, поне отчасти, болката, която ти е причинило семейството ми. И ми се струва, че имам идея как би могло да стане това.

— Слушам те.

— „Принцът“ наистина се запозна с папата и прекара доста седмици в неговата компания. И папата му обеща помощ, стига да е по силите му.

Разговорът поемаше в любопитна посока. Амата наклони глава, питайки се накъде ли ще ги отведе.

— Беше ми споменала за твой приятел отшелник — продължи Орфео, — хвърлен в тъмница от генерал-министъра си. Ако граф Гуидо може да ти отдели шепа хора, които да те придружат обратно до Асизи, аз съм готов да тръгна за Рим и да помоля папата да помилва твоя приятел. За жалост се налага да тръгна веднага. Съвсем скоро Григорий трябва да тръгне за Лион, където има Управителен съвет.

Очите му отново я пронизаха право в душата.

— В замяна на това бих искал да те помоля за една услуга, Аматина. Обещай ми, че няма да приемаш повече ухажори, преди да се върна при теб с помилването.

Мека топлина се разля в гръдта й — отчасти от думите му, но също и от облекчение, че бе навреме спряна да не въздаде отмъщението си. Пое силната му, мазолеста длан в своите, припомняйки си, че наред с другото той е бил и гребец. Любопитен човек — при това в редица отношения.

— Достойно предложение — отвърна тя — и достойна молба.

Притисна ръката му към устните си.

— Не постъпвай като античния певец, чието име носиш. Не се обръщай назад, за да се увериш, че те следвам. Приеми думата ми, че твоята Евридика ще те следва винаги, дори по най-черни пътища, из пренаселени улици, докато се върнеш у дома. А когато се завърнеш с папската милост, ти обещавам да получиш справедлива награда за усилията си.

Надигна се на лакът и като се надвеси над него, притисна устни в неговите.

— Приеми тази клетва за моята вярност и търпение.

Щом излязоха от гората и прекосиха откритото пространство пред замъка, Амата си помисли колко ли горд би бил брат Конрад с нейния самоконтрол. Остана насаме с прекрасен романтичен мъж, който напълно откликва на чувствата й и който на практика пръв се е влюбил в нея, а се държа толкова скромно и благоприличие В същото време Конрад би бил не по-малко изненадан от нея, защото Орфео на свой ред се показа истински джентълмен. Явно в дома на дона Джакома Амата е постигнала известна зрялост, без дори да го осъзнава.

Сърцето й туптеше в съзвучие с изпълнената с надежди ранна пролет. Скоро брат Конрад ще е на свобода; скоро Орфео ще се върне с папския документ. Най-сетне Амата ще може да си позволи малко щастие. Сякаш дори напъпилата земя пулсираше под краката й.

Внезапно се закова на място и се заслуша. Веднъж вече бе чувала земята да трепери така — когато монасите воини на Дом Виторио препускаха по хълма към „Сант Убалдо“. Орфео забеляза облака прах в далечината в мига, в който тя се спря. Кошницата за пикник изпадна от ръката му.

— Бързо! В замъка! — извика той и я сграбчи за ръката.

— Децата! — изкрещя тя. — Още са в гората.

— Ще се върна за тях. Ти влез през задната врата!

Той я бутна напред и тя полетя така, че сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Откъм бойниците се чуха крясъци, портата се отвори. Тя се обърна точно навреме, за да види как Орфео се скрива между дърветата, а един от конниците се откъсва от групата и хуква подире му.

— Орфео! Зад теб! — Но викът й се разсея във въздуха, безпомощен пред тътена на галопиращите коне и бойните викове на ездачите им.

XXXIV

От вътрешната страна на крепостните стени рицари и стрелци се катереха по стълби, опрени в бойниците. Амата абеляза на един от насипите Гуидо. По дяволите скромността, изруга тя и като повдигна полите си, хукна след един от войниците нагоре по най-близката до чичо й стълба. Съсредоточил вниманието си върху наближаващите воини, граф Гуидо отначало не я забеляза. Амата видя как конниците летят към тях като обвити в прах орди от ада. С приближаването към стената забавиха ход. Накрая те дръпнаха рязко юздите на конете си и спряха с усилие, щом водачът им вдигна сабята си във въздуха. Ордата се разгърна в подножието на замъка като вълна, разбила се в бряг. Конниците бяха изненадани не по-малко от Амата да заварят крепостта укрепена и добре охранявана. Само глупак би нападнал опасана със стени цитадела; крепост като тази би паднала само след обсада или предателство. Нападателите огледаха смутено редицата стрелци, които очакваха сигнал да отпуснат тетивата. Предводителят им взе да снове насам-натам пред редицата конници, като размахваше ядно сабята си във въздуха.

— Къде е Бруно, по дяволите — провикна се той. Амата предположи, че търси мъжа, който се отдели от останалите, за да подгони Орфео. Хвърли тревожен поглед към гората. Стори й се, че чува звън на метал, ала разстоянието и нервното цвилене на конете възпрепятстваха слуха й.

— Кои сте вие — викна им от горе Гуидо. — И защо препускате към нас въоръжени? — Водачът им пришпори коня си към празното пространство между своите хора и портата на замъка и вдигна забралото си. Беше оборудван с нов вид шлем със забрало на панти и лек дървен гребен. Крайниците и тялото му бяха защитени от богато украсени парчета заякчена кожа, завързани едно за друго с ремъци — леките му доспехи бяха изработени по модел на сарацинските бойни одежди, които бяха излезли на мода сред аристокрацията в Умбрия.

Амата ахна шумно, щом разпозна противната физиономия под забралото — Калисто дела Рока. Викът й привлече вниманието на Гуидо към дамската шапчица, наредена сред лъскавите шлемове на войниците. Изгледа я сурово. Тя сви рамене и застана до него върху насипа.

— Аз съм синьор Калисто ди Симоне, господар на Рока Паида в Асизи. — Описа полукръг с меча си, за да посочи придружаващите го мъже. — Съжалявам, ако сме изплашили домашните ви, синьор. Търсим един крадец, Орфео ди Анджело Бернардоне, който избяга от нашия град и се отправи в тази посока.

Неубедителен опит да прикрие затрудненото си положение. Амата се наслади на червенината, избила по лицето на Калисто, и на недоволните възгласи на хората му, чули как водачът им се опитва да оправдае безплодното си нападение срещу крепостта. Гуидо превъртя в устата си името на Орфео в опит да се сети кой е този човек.

— Моят охранител — подсказа му Амата. — Но те уверявам, чичо, че той не е крадец.

Тя се надвеси през пролуката в укрепената стена.

— Познавам те, мерзавецо — провикна се тя. — Ти уби Буонконте ди Капитанио в собствения му замък, докато се молеше невъоръжен, и ти, силният воин, се изправи срещу беззащитни жени и прониза тялото на жена му Кристиана, която падна върху безжизненото тяло на мъжа си. Пак ти опозори дъщеря им, докато тя бе още безпомощно дете.

Помирителният тон в гласа на конника внезапно избухна в ярост.

— И на мен ми е познат този злокобен глас. Именно теб търсеше онзи крадец, напускайки Асизи. Не се опитвай да го скриеш, студенокръвна вещице, че да не ти се види нанагорно и на теб, и на всички край теб.

— Frocio! Страхливец такъв! Ни смелост имаш, ни подобаващ инструмент на мъжествеността — подразни го тя. — Уж се имаш за голям мъж, а топките ти като на врабче!

Лицето на ездача стана мораво, след като думите й бяха посрещнати със смях дори от собствените му войници. Гуидо следеше размяната на реплики помежду им със зяпнала уста, като въртеше глава ту към племенницата си, ту към Калисто.

— Какво ще отговориш на обвиненията й, синьоре? — викна той, след като се наслуша на обидите им.

— Аз съм воин. Не се извинявам за жертви, паднали в бой.

Лицето на Гуидо стана твърдо като гранит. Надвеси се напред, показвайки голяма част от туловището си през стената.

— Аз също съм воин, синьоре, но и роднина на дамата, която ти посече. Изисквам кръвното си право да се изправя срещу теб в честен двубой — още тук и сега.

Амата сякаш чуваше вътрешния монолог на Калисто: брадата му е прошарена, сигурно е два пъти по-стар от мен, но пък е здравеняк. Тя знаеше, че за него честта е последното, с което би се съобразил. Усмихна се, щом го видя да потрива кокалчетата на ръката, с която стискаше меча.

Конят на Калисто като че също прочете мислите му или пък господарят му неволно бе дръпнал юздите, защото животното заотстъпва към редицата нашественици. За нейна изненада хората му един подир друг насочиха копията си срещу Калисто, като не му позволиха да се върне сред тях.

— Не ни посрамвай, господарю — чу се нечий глас.

Амата бързо прошепна нещо в ухото на чичо си, който се изсмя.

— Да не би да ми даваш акъл как да се бия, жено?

— Просто прави каквото ти казах — отвърна тя. — Дясната му ръка не притежава пълната си сила.

Гуидо се изправи и пак извиси глас:

— Заповядай на хората си да отстъпят. Ще дойда при теб пред главната порта веднага щом се въоръжа. Без кон, с мечове и щитове.

Калисто кимна. Слезе от коня си и свали щита, вързан за гърба му. Помощникът му излезе напред, за да поеме юздите на животното. В същия миг откъм гората препусна кон без ездач. Един от рицарите се отдели от другарите си и хукна в галоп подир животното. За миг след като улови коня, рицарят се поколеба, забил поглед сред дърветата, после отведе животното при останалите. Амата впи зъби в ръката си, но откъм гората не се появи движение.

— Слизай веднага — рече й властно Гуидо. — Не е нужно да присъстваш.

— Търся Орфео — възрази тя. — Той се върна в гората, за да доведе децата. Един от рицарите на Калисто тръгна след него. Това е неговият кон.

В мрачния поглед на благородника блесна искрица на разбиране.

— Ще трябва да се опознаем по-добре с този Орфео — ако оцелее. Ако и двамата оцелеем. — Прекръсти се и заслиза по стълбата.

Докато слънцето клонеше към заник, Амата наблюдаваше потта, избила по лицето на Калисто. Очите й отскачаха от него към гората и обратно към оръжейната, където потъна Гуидо. Мъжете върху насипа и другите, все още по седлата, се поотпуснаха и подхванаха приглушени разговори, ала откъм дърветата не се чуваше нито гък. В един момент тя се надвеси към най-близкия до нея стрелец.

— Ако убие граф Гуидо, пусни му една стрела в тялото. Тая мръсна твар не заслужава да бъде третиран като рицар. Ще бъдеш подобаващо възнаграден.

Онзи се ухили доволно и подръпна тетивата на арбалета си. Амата се отправи към ъгъла на насипа, най-близо до гората, като спираше при всеки стрелец и повтаряше заповедта си.

Най-накрая граф Гуидо излезе от оръжейната под възгласите на хората си. Прилича на планина от желязо, рече си Амата — върху металната му ризница имаше отделни парчета броня. Целият бе в защитни плочки — метални парчета, пъхнати под тежка кожена туника. Подмишница стискаше английски шлем с конусовидна форма, чиито скосени стени трудно се уцелваха от меч. Калисто ще се изпусне от страх само като го види. Лъскавият му щит беше с двойно по-голяма повърхност от тази на противника му от Асизи, а алената ножница, висяща на хълбока му, бе по-дълга с цели две педи от най-дългата, която Амата бе виждала. Спомни си, че в детството й жените от семейството го наричаха spadalunga, „дългия меч“. Днес, вече жена, тя си каза, че чичо й Гуидо може би е надарен и с други героични достойнства, непознати на момичешкия й свят. Ако наистина бе така, то той вероятно е останал особено доволен, когато тя се подигра на Калисто, че му липсва „подобаващ инструмент на мъжествеността“.

Върна се на първоначалното си място на насипа, а през това време графът се прекръсти още веднъж и кимна на прислужника да отвори портата. Де да можеше тя да види лицето на Калисто в този момент, но той вече си беше свалил забралото. Гуидо скъси разстоянието, което ги делеше, с няколко гигантски крачки, при това по-бързи, отколкото Амата очакваше, след което, без да се бави нито секунда, стовари меча си върху щита на противника. Коленете на Калисто се подкосиха, но той се задържа прав и успя да отвърне на свой ред с тежък удар. И двамата застанаха в отбранителна позиция, после Калисто атакува пак и чичо й бе принуден да отстъпи.

— Не прави каквото му казах — извика тревожно Амата към стоящия до нея воин.

Калисто продължи да притиска по-бавния и по-възрастен мъж, подкрепян от възгласите на хората си. Графът като че се смути. Изви меча си в широка арка над главата на врага си, но Калисто, облечен в по-леки и удобни доспехи, с лекота отби удара му. Господарят на Рока продължи с канонада от бързи удари, при което противникът му бе принуден да отстъпи към сянката на крепостната стена. Единственото, което Гуидо успяваше да направи, бе да отбие ударите с щита си.

— Не забравяй роднините си! Не забравяй майка ми! — извика му Амата отгоре, но крясъците около бойното поле бяха толкова много, че той едва ли я чу. Тя се прекръсти пак и пак, скръсти ръце в молитва и в този миг чичо й падна на коляно с вдигнат над главата щит.

За всеобща изненада Калисто не връхлетя отгоре му, вероятно защото подозираше някаква измама, и Гуидо все пак успя да го удари през глезените. По-възрастният боец се изправи на крака и пак се нахвърли върху щита на Калисто, като успя да парира няколко удара. Но силата им като че ли намаляваше все повече и накрая графът се плъзна на половин крачка вляво от Калисто.

— Точно така — насърчи го Амата. — Ето това е.

Хитро, много хитро, рече си тя, започнала да разгадава стратегията на Гуидо. Той бе подмамил младия мъж да изразходва силата на ръката си, докато той, по-възрастният, бе запазил своята. И сега се отдалечаваше от по-слабата дясна ръка на противника си, като го принуждаваше да прави все по-голяма траектория с всеки следващ замах на меча си. Поредният удар издрънча слабо в щита на Гуидо, мечът се извъртя в ръката на Калисто. Графът отвърна с чутовен удар, който се стовари горе вляво на щита на Калисто. Завъртя се още малко наляво, докато нашественикът отскочи назад, за да възстанови силите си. Калисто атакува пак, този път по-предпазливо, като по-скоро се опитваше да намушка с меча си, вместо да разсече, но тук по-дългото острие имаше предимство, с което Калисто не можеше да се пребори. Рицарите, които наблюдаваха схватката от седлата на конете си, притихнаха, усетили, че наближава повратният момент на битката. Гуидо отстъпи още малко наляво, а противникът му направи крачка назад, за да преосмисли тактиката си. Чичо й бе успял да излезе от сенките и Амата забеляза с притеснение, че още една крачка встрани и Гуидо ще бъде заслепен директно от косите слънчеви лъчи.

Мъжете на насипа също притихнаха — като рицарите пред стените на крепостта. Противниците пристъпваха насам-натам, но никой не атакуваше. С нарастването на напрежението и нетърпението всички мускулчета по тялото на Амата се напрегнаха, като че самата тя бе на бойното поле. Накрая тя не издържа на напрежението и изпищя пронизително: „Топки на врабче!“

И двата лагера избухнаха в смях. Калисто избоботи нещо нечленоразделно и се впусна в атака с вдигнат във въздуха меч. Старецът завъртя лекичко щита си, така че лъчите на залязващото слънце да блеснат право в тесния отвор на забралото на противника му. После Гуидо отстъпи встрани и острието на Калисто профуча покрай него. Мечът изхвърча от ръката на нападателя. Щом онзи залитна, загубил равновесие, графът вкара своето оръжие между кожените ремъци, предпазващи ребрата на младежа, после продължи още по-надълбоко, между самите ребра. Господарят на Рока се свлече на колене с вик на болка. Гуидо продължи натиска, докато накрая измъкна острието от плътта на противника. Шлемът на Калисто се вдигна към насипа.

— Извикайте свещеник — примоли се той. — Свършено е с мен!

Червеното петно отстрани на тялото му се разрасна надолу към хълбока и бедрото, кръвта обагри тревата под коляното му. Опита се да свали шлема си. Графът пристъпи зад него и му помогна. И тогава Амата видя, че очите на Калисто са вперени право в нея.

— Ще ти доведа същия свещеник, който изповяда и баща ти — рече тя. Придърпа качулката на пелерината над шапчицата си, сключи молитвено ръце пред себе си и занарежда със същия плътен глас, който бе използвала и край леглото на Симоне дела Рока:

— Нека душата ти получи справедливото си възмездие.

Калисто обърна очи, изгубил ума и дума от ужас, схващайки постепенно играта, разиграла се пред погледа му. Политна напред, но се подпря на ръце, заби пръсти в тревата.

— Кучка! Зла малка кучка! — пророни той и се отпусна със стон върху влажната пръст. Помощникът му доведе коня на господаря си и с помощта на Гуидо преметнаха трупа му напряко на седлото. Накрая граф Гуидо, победителят в битката, завъртя меча си в широк кръг над главата си. Ордата конници се завъртяха и се отправиха натам, откъдето бяха дошли — към Асизи.

Докато хората на Гуидо го приветстваха, Амата се спусна надолу по стълбата. Изтича до портата и прегърна чичо си, който тъкмо прекрачваше прага. Той вдигна забралото на шлема си.

— Права беше. Дясната му ръка няма никаква сила.

Тя се спусна покрай него, изхвърча през портата и се отправи към гората. Тъкмо стигна до захвърлената кошница за пикник, когато между дърветата се показа Орфео, заобиколен от групичката деца. Тя падна на колене и сключи ръце пред себе си. Той вървеше бавно, от дясната му ръка висеше кървав меч, а с лявата се подпираше на рамото на Терезина. Амата изведнъж прозря, че децата не просто са го наобиколили — те го подкрепяха, а той едва-едва пристъпваше напред.

Амата скочи на крака и се втурна напред. Орфео се отпусна тежко в протегнатите й ръце, главата му почти докосна рамото й. Докато тя се опитваше да го задържи на крака, той я гризна по шията и прошепна:

— Топки на врабче, а?

— Това не е живот за търговец — рече Орфео. Той си почиваше в широкото легло на граф Гуидо в голямата зала, положен до Якопоне върху купчина възглавници. — Не съм създаден за битки с мечове.

Малката Терезина се беше настанила между двамата мъже и си играеше с едно котенце, което си бе присвоило една по-малка възглавница. Амата седеше на ръба на дюшека до Орфео, а чичо й се беше разположил в господарския стол наблизо и почесваше зад ушите жълтеникава хрътка.

Амата стисна Орфео за ръката.

— Освобождавам те от задълженията ти на мой охранител — рече тя. — Чичо Гуидо ще ме съпроводи до вкъщи. Пък и ти имаш друга задача.

— Да, и всеки час, през който продължавам да лежа тук, увеличава пътя ми до папата.

Потърси с пръсти верижката около шията си.

— Онзи рицар от ордата на Калисто ме познаваше. Мисля, че беше от групичката, дето убиха Нено. Докато препускаше към мене през поляната, извика: „Пръстена или живота, Бернардоне“. Той всъщност май искаше и двете. — Орфео свали верижката през главата си. — Защо ли някой ще иска да ме убие заради някакъв си изпонадран, евтин камък?

Амата първа се докопа до пръстена, изпреварвайки Гуидо, който също протегна ръка.

— Откъде го взе? — попита тя. — Симоне дела Рока открадна същия пръстен от татко.

— Даде ми го лично моят баща — отвърна Орфео.

Граф Гуидо се надигна от стола си и отиде до сандъкът, сложен в долния край на леглото. Извади малко дървено ковчеже и го подаде на Амата.

— Не знам какво ти е показал Симоне, но пръстенът на баща ти е тук.

Смутена, Амата повдигна капака на ковчежето. Пръстенът в него беше досущ като този на верижката на Орфео: същият син камък, същият неясен надпис.

— Как се е озовал при теб? — попита тя.

— Брат ти Фабиано ми го даде, преди да замине в манастира при черните монаси.

Една цепеница в огнището изпука шумно, докато Амата клатеше неразбиращо глава.

— Явно нещо ми убягва. Какво имаш предвид — „преди да замине в манастира при черните монаси“.

— О, Боже — възкликна Гуидо. Пое дланите й в своите заедно с пръстена, който тя стискаше. — Ти изобщо нямаш представа, нали, дете мое? Пък и как да имаш? Ти беше отвлечена, преди монасите да го намерят на скалите под параклиса.

— Моля? Какви ги говориш? Видях с очите си как той скочи в пропастта, за да умре.

— Не, Амата. Не за да умре. Ще си остане недъгав за цял живот, но оцеля след падането. Сега е помощник-иконом в манастира „Сан Пиетро“ в Перуджа и скоро ще бъде ръкоположен за свещеник.

— Фабиано монах? — пророни Амата, смаяна и невярваща.

— Вече не се казва Фабиано — додаде чичо й. — Черните монаси го кръстиха Анселмо, когато прие монашество. Бенедиктинският обичай повелява всеки, който загърби света, да получи ново име, за да не остане и следа от предишния му живот.

Гуидо пак отиде до раклата. Порови под топовете плат и дрехите и накрая се върна на мястото си, стискайки свитък, вързан с черна панделка.

— Преди седемдесет и пет години, по време на гражданските протести, когато въоръжени тълпи плячкосваха и опожаряваха домовете на аристокрацията, графовете от Колдимецо поставиха този замък и имуществото му под закрилата на монасите. Абатът на „Сан Пиетро“ е могъщ човек — притежава оръжие, а също и неприкосновеност както от папата, така и от императора. — Разгърна пергамента и чачете: — „Ако някоя общност или който и да било нападне горепосочените господари, манастирът обещава да им се притече на помощ. И ако те или техни наследници или приемници изпаднат в нужда, могат свободно да се обърнат към горепосочения манастир, за да им бъде осигурено всичко необходимо за съществуването им, ако е необходимо, до живот. И ако съдбата ги изправи пред тази крайна нужда, да не дава Господ, и те решат да дадат в манастир пълнолетните си дъщери, абатът и монасите от «Сан Пиетро де Касиненси» се задължават, за собствена сметка, да ги осигурят със зестра и да ги настанят в женски манастири от ордена на свети Бенедикт. Преките членове на семейството завинаги са добре дошли и ще бъдат приети на трапечата на абата.“

Гуидо постави документа в треперещите ръце на Амата.

— Щом монасите научиха за нападението, препуснаха с всички сили насам, но, разбира се, дойдоха твърде късно. Спасиха каквото можаха от сградите, след което намериха Фабиано полужив, с потрошени кокали. Излекуваха го и решиха, че щом Бог го е спасил и ги е отвел при него, той ще бъде приет в техния орден. Дори брат ти се съгласи с логиката им. Намери си мястото като патица в езеро.

— Брат ми да е жив, а аз да го оплаквам през всичките тези години. — Амата се обърна към Орфео, очите й бяха замъглени от радост. — В нашия край казваме така, сир: „Брат и сестра с една обща съдба.“ — После се усмихна и додаде: — Някои дори стигат по-далеч: „Съпругът си е съпруг, но братът е нещо повече.“

— Надявам се ти не споделяш това мнение — отвърна Орфео. — Може да ревнувам. — Пресегна се и я погали по рамото. — Защо не отидеш на гости на Фабино в Перуджа, преди да се върнеш в Асизи?

Амата погледна с надежда Гуидо, който кимна.

— Разбира се. Аз самият ще се радвам да го видя.

Тя подаде пергамента на Якопоне, наясно, че юридическият аспект на документа вероятно би заинтригувал бившия нотариус.

— Фабиано каза ли ти как се е сдобил с пръстена на татко… или може би е по-правилно да кажа на дядо Капитанио? — попита тя чичо си.

— Да. Баща ти го пуснал в джоба му, когато убийците нахлули в параклиса. Буонконте му казал да скочи, знаейки, че синът му ще попадне под ножа, ако остане в храма.

— Но какво гласи надписът на пръстена, чичо?

Граф Гуидо сви рамене.

— Възможно е татко да е споделил това с Буонконте, ако е искал смисълът да бъде предаден. На мен не каза нищо.

Якопоне прочете документа. Нави свитъка и потупа челото си с него, опитвайки се да освободи паметта си.

— Преди време в Губио се запознах с един монах, който би разгадал мистерията. Въпросният брат Конрад би казал, че не разбира нищо, но на практика беше изключително мъдър човек. Имам чувството, че нямаше въпрос, чийто отговор той да не знае. Но и така да е, в гората се разделихме и изгубихме следите си.

— Ти никога не си бил толкова изгубен, колкото си представяше — увери го Амата. — Тогава в гората ти беше герой.

Беше настъпил моментът да разкаже на Якопоне за другия Фабиано — за Фабиано послушника францисканец — и за смелия и непобедим дракон, спасил живота на момчето.

XXXV

В полумрака на килията Конрад драскаше имената от последния списък на Джовани от Парма — всички генерал-министри в кратката история на ордена. Дзеферино наблюдаваше от стълбите, които водеха надолу към килията, като облекчаваше видимостта на Конрад със светлината от фенера си.

— Министрите на италианските провинции свалиха от длъжност Елиас през 1239 година и на негово място избраха Алберто от Пиза. За зла врага, Алберто живя само още една година сред това. После поста зае Хеймо от Фавършам, Кресцентиус от Йези и през 1247 — моя милост. Когато министрите пожелаха да сляза от власт, след като изпълнявах тази длъжност в продължение на десет години, аз номинирах човека, който бих искал да бъде мой приемник — брат Бонавентура.

Докато Конрад изписваше последното име с парчето глинен съд върху каменната стена, за пореден път си спомни за предупреждението на Бонавентура в нощта, когато небето сякаш се разцепи на две, докато генерал-министърът му заповяда да се поклони и да целуне пръстена му. Този спомен извика още един въпрос, на който Конрад никога не бе получавал отговор.

— Брат Джовани — подхвана той, — генерал-министърът не носи ли пръстен, съпътстващ поста, който заема — един вид символ, който преминава от ръка на ръка?

Възрастният брат потърка голите пръсти на лявата си ръка.

— Да — отвърна накрая. — Скромен лапис лазули. Защо питаш?

Конрад вдигна пръст във въздуха. Обърна се към Дзеферино.

— Per favore, братко, би ли приближил светлината още малко?

Дзеферино се надигна от стъпалата и вдигна фенера откъм здравото око на Конрад. Конрад остърга плесента от един квадратен камък. След като почисти достатъчно широко място, нахвърля грубовата скица — клечеста фигура под двойна арка; същата, която бе виждал два пъти: издялана в олтарния камък на долната черква и гравирана в пръстена на генерал-министъра.

— Спомняш ли си или изобщо знаел ли си някога смисъла на тези символи? — попита Конрад. — Когато попаднах на тях за пръв път, си помислих, че са детска шега. Но после ги видях на пръстена на брат Бонавентура — същият пръстен, който вероятно и ти си носил, докато си изпълнявал длъжността генерал-министър.

Джовани втренчи празен поглед в стената.

— Това познание е тайна, която се предава от министър на министър — отвърна той с монотонен глас.

Конрад кимна и остави парчето глинен съд на земята.

— Разбирам. Прав си да ме укоряваш. Исках просто да задоволя отдавнашно любопитство. — Поколеба се за момент, после додаде: — Позволих си да те попитам под влияние на убедеността ти, че и бездруго никога няма да излезем от тук живи… че всичко, което науча в килията, всичко, което ти споделиш с мен, ще остане погребано с нас. — Сведе глава с надеждата, че Джовани все пак ще му отговори.

— Брат Дзеферино — рече възрастният монах след дълго мълчание. — Би ли ни оставил насаме за момент? Искам да изповядам греховете си пред брат Конрад.

Конрад вдигна глава, мъчейки се да разгадае изражението на Джовани в тъмата, докато Дзеферино се отдалечаваше по стълбите и заключваше капака горе. За тези повече от две години, които бяха прекарали заедно, Джовани за пръв път изявяваше подобно желание. Всъщност, доколкото Конрад можеше да прецени, никога не бе изпитвал нужда да се изповядва.

— Прости ми отче, съгреших — прошепна Джовани, след като ключалката горе прещрака. Пое си дълбоко дъх, после продължи: — В продължение на цели десет години лишавах вярващите от правото им да се молят на гроба на свети Франциск.

— Какво имаш предвид?

— Знам къде е погребан. Знаех го през цялото време, докато бях генерал-министър.

— Да не би да искаш да кажеш, че символът, гравиран иърху пръстена, е карта? Нима клечестата фигура е самият свети Франциск?

— Говорим под клетвата на изповедта, а не за значението на символите.

— Разбирам, братко. Няма да любопитствам повече. — Конрад направи кръстния знак над главата на Джовани и рече: Ego te absolve de omnibus peccatis tuis. Покашля се, преди да довърши формулата за опрощение на греховете: „Върви си в мир и повече не съгрешавай.“ Имайки предвид положението, в което се намираха, думите „върви си в мир“ прозвучаха като жестока шега.

След кратка пауза Конрад продължи:

— Веднъж говорих с дона Джакома дей Сетисоли за изчезването на тленните останки на свети Франциск. Тя е присъствала на отвличането, участвала е в процесията, която е носила ковчега към новата базилика. Тя не можеше да си представи, че цивилната охрана е действала, водена от други подбуди, различни от охраняването на мощите на светеца от ловци на реликви — било то вманиачени вярващи или крадци от съседни общини.

— И аз все това чувах. Самият аз не си представям друг мотив.

Конрад закуцука към стената.

— Има ли и други освен Бонавентура, които притежават този символ? — попита той, като посочи рисунката.

— Никой друг от братята, които познавам — отвърна Джовани. — Имаше една група, която наричаше себе си Compari della Tomba, Братството на гробницата…

— Мирско братство?

— Да. Предполагам, че днес всички са или на преклонна възраст, или не са между живите. Тези четирима мъже помагаха в погребването и всеки от тях получи същия пръстен като брат Елиас. Заклеха се да пазят с живота си тайната за мястото, където са положени костите на свети Франциск, да унищожават всеки извън братството, който по някакъв начин научи или се досети за местонахождението, и в крайна сметка да отнесат тайната, заедно с ключа към нея, в гроба си. Пръстените трябваше да бъдат заровени заедно с тях като вещите на древните фараони.

Конрад разбираше добре силата на братството. Дори в най-малкото селце съществуваха обособени тайни братства — мрежи, за които не се говореше, изплетени чрез ритуални инициации с цел да оформят символични кръгове, comparaggio, сред хората, които ги съставляваха. Тези братства понякога се оказваха по-здраво скрепени от роднинство. Това бяха свещени връзки. Клетвите за вярност до гроб не бяха нещо необичайно за тях.

— Спомена четирима миряни — продължи Конрад. — Спомняш ли си имената им? — Пак взе парчето глинен съд и както се бе надявал, Джовани възприе жеста му като предизвикателство към паметта му. Той се протегна, претърколи се по гръб и се загледа в решетката, потънал в спомена.

— Единият беше от община Тоди, Капитанио ди Колдимецо — синьорът, дарил земята за базиликата; братът на свети Франциск — Анджело; рицарят пазител на града Симоне дела Рока и Джанкарло ди Маргерита — тогавашният кмет на Асизи.

— И брат Елиас.

— Разбира се, Елиас е отговарял за погребението. Секретарят му наред с това е изпълнявал длъжността амануенсис на братството. Ако все още е жив, той вероятно е единственият друг брат, който знае къде са положени тленните останки. — Джовани се усмихна. — Изредих ли ги и четиримата?

— Нещо повече — назова цели шестима, последният от които е брат Илуминато. — Конрад вече знаеше част от тези имена, бе ги научил в дома на дона Джакома, но сега нещата си идваха по местата. Джовани бе провокирал важна гледна точка към загадката на Лео — макар че Конрад продължаваше да не вижда мотив в участието на Елиас в укриването на тленните останки. Определено за опазването на мощите на светеца не бяха нужни чак такива жестоки предпазни мерки, нито насилието, развихрило се на площада. Както бе казала и дона Джакома, всеки евентуален крадец би навлякъл срещу себе си същински кръстоносен поход. А фактът, че Илуминато се бе опитал да осуети мисията на Конрад, правеше отшелника по-подозрителен от всякога. Възможно ли е да съществува фундаментална връзка между писмото на брат Лео и това братство?

Карта! Великолепно! Почувства внезапен мощен порив да разтълкува знаците. Дали ще може да изтръгне от Джовани този последен къс информация? Шумът зад гърба му го увери, че не би могъл — поне не днес. Съкилийникът му бе подпъхнал ръка под главата си и се бе унесъл в дрямка, както често му се случваше. Започна да похърква лекичко, а Конрад прокара пръсти отново и отново по очертанията на двете арки над фигурата, сякаш се надяваше да разгадае загадката само с пипане.

През седмицата в Колдимецо дойде да нощува групата на смугъл търговец, доставящ бурета тосканско вино до Вечния град. Орфео, отпочинал и със заздравяващи повърхностни рани, използва случая да отпътува за Рим, в опит да настигне папата. Нещо повече — беше убеден, че ще му бъде по-приятно да пътува в компанията на търговеца, отколкото сред римските рицари, с които се бе придвижвал от Венеция. Сега със спътника му щяха да имат общи теми — и двамата се занимаваха с търговия, и двамата бяха в разцвета на силите си.

Амата вдиша дълбоко хладния въздух в ранната сутрин, когато помаха на Орфео за довиждане — последен миг спокойствие, преди двамата с чичо й да се отправят в противоположната посока — към Перуджа. Възнамеряваха да пътуват в ограничен състав, имайки предвид, че пътят за града е широко използван и че ще стигнат къщата за гости на манастира преди мръкнало.

Предната нощ тя почти не спа, осъзнала, че на другия ден ще се изправи лице в лице с брат си, когото не бе виждала цели осем години. А как ли ще се изненада Фабиано — сигурно тя ще му се стори като дух, излязъл от гроба! Усмихна се при внезапно обзелия я порив да си избели лицето, както правеха римските благороднички — нищо, че дългата зима и бездруго бе оставила лицето й бледо като платно.

Якопоне се съгласи да остане в Колдимецо, за да си даде още малко време за почивка, преди да поеме обратния път към Асизи. Граф Гуидо, разбира се, го бе поканил да остане в замъка и той за малко да се съгласи. Но това бе преди Амата да сподели с него последната си идея — да изгради скрипториум в дома си, където да събере колкото успее надеждни писари, за да направят възможно най-голям брой преписи на текста на Лео. Надяваше се Якопоне да е първият желаещ. Изкушението пак да опре перо в пергамента се оказа неустоимо за бившия нотариус и вместо Якопоне да води неопределен живот в Колдимецо, граф Гуидо се съгласи да им погостува в Асизи след посещението им в Перуджа. Терезина също щеше да пътува с тях — в каруцата при баща си. Обещанието да прекара няколко седмици в дома на Амата караше сърцето на малката да трепти в радостно очакване.

Но днес щяха да я оставят вкъщи.

— Терезина — предупреди я дядо й на тръгване, — забавлявай баща си, гледай да е сит и го оставяй да си почива, когато е уморен.

Тя кимна със сериозно изражение, приела отговорната задача, все едно й бяха заръчали да пази замъка.

Амата продължаваше да прехвърля в главата си планове за изграждането на скрипториум, когато двамата с чичо й, придружени от охраната, изтрополиха през портите на замъка. Радваше се, че Якопоне изглежда доволен отново да се събере със семейството си и дори се запита дали пък не е приключил окончателно с покаянието и поклонничеството. Надяваше се с цялото си сърце, че той най-сетне ще приеме случилото се с тяхната Вана за нещастие и ще си даде покой.

Бързо се отпусна в ритъма на коня си, духът й се разведри от топлия въздух и пролетта, която бе избуяла отвсякъде покрай пътя. Тя също за пръв път от години усещаше вкуса на спокойствието — вкус сладък и благодатен като медена пита. Тепърва й предстоеше да опознае собствения си чичо, или поне така се надяваше, при това вече като зряла жена, а не от гледната точка на малко момиченце, което не прави разлика между възрастните. Изпита огромна благодарност към този здравеняк, който с една-единствена мечешка прегръдка й върна не само невинността на детските години, но и семейството, и миналото. А някъде отпред ги чакаше Фабиано — построеният наново мост към отнетото й насила детство.

И детето! Не можеше да си обясни каква е онази сила, която така неудържимо я привличаше към Терезина: чистият й дух, безграничната й, изпълнена с жизнерадост енергия, тананикането й, докато рисуваше с пръчка в прахта, приликата с майка й, която връщаше Амата към годините, когато самата тя бе невинно дете? Или пък желанието самата тя да има свои деца, което малкото ангелче вдъхновяваше у нея? Каквато и да бе причината, любовта й към малкото момиче бе като ароматна подправка, която се прибавяше към уникалния вкус на гърненцето спокойствие, което вече й се струваше пълно до ръба.

Между тези размишления, които доставяха наслада на ума й като дълготрайния аромат на мускус, и часовете езда редом до чичо й, през които слушаше историите за необуздани сблъсъци по времето на кръстоносния поход на Фридрих, дългият път мина почти незабелязано. Гигантските сиви стени на „Сан Пиетро“, бенедиктинският манастир, който представляваше най-южната стража на могъщия град Перуджа, изникнаха пред погледа й едва ли не преди Амата да е разбрала, че са пристигнали. Съзнаваше, че отдавна са пропуснали шанса си да се видят с Фабиано същия ден, но все пак се надяваше, че след като се настанят в къщата за гости на черните монаси и вечерят, все ще успее да го зърне. Повечето манастирски базилики разполагаха с пространство за посетители в дъното на нефа, което обикновено се ограничаваше с решетка от местата на монасите. Може пък на вечерня да го съзре сред потъналите в сенки монашески клетки или да различи гласа му сред мощния хор.

Абсурдността на последното извика усмивка на устните й. Гласът на Фабиано, дума да няма, се е променил от последната им среща. Едва ли би го разпознала. Малкото й братче вече беше седемнайсеттодишен младеж.

Брат Анселмо седеше на стол пред високо писалище, наострил сетивата си да долови ставащото около него. Едно от задълженията му като помощник-иконом бе да описва всички стоки, произвеждани за ползване в „Сан Пиетро“ в различните работилници, собственост на манастира, да отбелязва името на селянина, който ги е произвел, както и количеството и качеството на свършената работа. Днес конкретната стока бе плат за расата на монасите — продукцията, която трябваше да покрие нуждите им за дългата зима. Братът иконом изреждаше всички подробности, а младежът записваше.

Бледото му лице сияеше блажено на светлината на свещта, която гореше със силен пламък върху етажерка край писалището. Приготви си нов лист, като в началото изписа както винаги буквите A-M-D-G: Ad Magnum Dei Gloria — за величието и прославата на Господа. Правилото на свети Бенедикт наричаше пеенето на псалмите Opus Dei, Божие дело, и Анселмо се отдаваше на работата със същото убеждение. Със свободната си ръка стисна ръба на писалището, за да е по-стабилен, докато пише, а здравия си крак обви около крака на стола за равновесие. Почти не вдигна глава, когато в склада влезе братът, отговорен за посрещането на гостите, понеже предположи, че човекът е дошъл за продукти за гостите.

Монахът размени няколко думи с иконома, който повика помощника си.

— Анселмо, в двора те чакат посетители. Ще довършим работата по-късно.

Манастирът позволяваше монасите да бъдат посещавани веднъж годишно, но дори при това положение новината го свари неподготвен. С всяка година, прекарана в „Сан Пиетро“, кратката първа половина на живота му му се струваше все по-далечна.

— Чичо ми ли?

— Да, граф Гуидо е тук — отвърна влезлият монах. — Този път с него е дошла и млада жена.

Анселмо скочи от стола си, като се приземи на здравия си крак, ухилен до уши.

— Аматина! Знаех си, че един ден ще намери пътя дотук! — Грабна чифт груби дървени патерици, опрени на стената.

— Изчезналата ти сестра? Защо мислиш така?

— Ако я познаваше, брате, щеше да знаеш. Никой никога не я е побеждавал — в каквото и да било! Представи си някой от нашите местни бойни коне как препуска на север, а планинският вятър го брули с все сила, но той пак не се подчинява на стихията… или пък как препуска под дъжд от стрели без капчица страх за живота си. Е, ако си представиш това, значи ще имаш бледа представа за упоритостта на сестра ми.

— Явно наистина е упорита — засмя се икономът. — Моля се да си прав. Хайде, върви. И приятно прекарване.

Макар да влачеше безполезния сакат крак зад себе си, стигна до мястото по-бързо, отколкото другият монах смяташе, че е възможно. Възрастният мъж, както всъщност всички монаси в „Сан Пиетро“, обичаше безумно сакатото сираче, което дойде да живее в манастира още съвсем невръстно дете. Бяха го превърнали в свой домашен любимец, както абатът си имаше своята хрътка, и го глезеха безогледно — доколкото позволяваше Правилникът.

Монахът му посочи мъжа и жената, които го очакваха в дъното на двора, после се оттегли към галерията.

Докато куцукаше през двора, Анселмо видя как чичо му подбутва напред жената.

— Фабиано! — извика тя и буквално полетя към него, като го прегърна толкова силно, че едва не го събори на земята. — Никога не бих те познала!

— Анселмо — усмихна се той, леко смутен. — Сега съм брат Анселмо. И едва ли е редно да прегръщам жени. Утре сутринта сигурно ще трябва да се просна пред целия орден и да призная греха си в църквата.

— О, пфу! — възкликна тя. Отдръпна се назад и го огледа от главата до петите. — Добре ли си? Раните болят ли те още?

— Добре съм. Жив съм. И съм по-щастлив от всякога, Аматина. Ако не бяха нашествениците, сега нямаше да съм тук, а явно тук е трябвало да попадна. Значи и ти си оцеляла. Бях сигурен, че ще се справиш.

— Да, оцелях. — Може би сега, когато всичко бе отдавна приключило, това бе всичко, което брат й трябваше да знае.

— Разбра ли кои са били онези хора? Един фермер, който ги е видял да те отнасят, каза, че избягали на изток. Чичо Гуидо те търси къде ли не. Сякаш бе потънала вдън земя. — Потърси с поглед потвърждението на чичо им.

— Оказаха се наемници — намеси се Гуидо. — Рицари от Асизи, наети от търговеца, който се скара с баща ви седмица преди нападението.

— Защото трябвало да плати такса, задето преминава през земите ни — додаде Амата.

Анселмо поклати глава.

— Така започна всичко, но нещата отидоха по-далеч — рече той. — Бях с татко, стоях под свода на портала. Татко извика в отговор на търговеца. Каза му, че знае смисъла, скрит зад символите на пръстена му, защото самият той носи същия камък. Пъхна му го под носа и го заплаши, че ако някой член на семейството му пострада, ще разкрие тайната на символа пред целия свят.

— Това не съм го чула — Амата се изчерви, припомнила си първия път, когато зърна Орфео. — Сред свитата на търговеца имаше едно красиво момче, което бе привлякло вниманието ми.

— Значи според теб търговецът е убил баща ви заради пръстена, а не заради таксите? — прекъсна ги граф Гуидо.

— Твърде е вероятно.

— Но татко имаше този пръстен от Ноно Капитанио — обърна се Амата към чичо си. — Дядо не би обрекъл съзнателно сина си на смърт, както е сторил бащата на Орфео.

— Разбира се, че не би го направил — отвърна Гуидо. — Познавам баща ни и спорд мен по-скоро е мислел, че пръстенът е прекалено важен, за да не бъде запазен — независимо какво послание е носел. Сега вече е ясно, че Буонконте е знаел смисъла му. Да ти е споменавал нещо по този въпрос, Анселмо?

— Преди онзи ден изобщо не бях забелязал този пръстен. Даже не знаех, че ми го е пъхнал в джоба, когато ме вдигна да скоча през прозореца. Монахът, който ти го даде, го е намерил, докато са лекували раните ми. Каквото и да е знаел татко, е отишло с него в гроба.

Гуидо се обърна към Амата.

— Започвам да си мисля, че трябва да унищожим този пръстен, щом се върнем у дома. А ти посъветвай твоя Орфео да стори същото с неговия. Тези пръстени донесоха проклятие на всички ни.

— Е, поне за пръстена на Симоне можем да сме сигурни, че е в гроба — ако не на пръста на Симоне, то поне заедно със сина му. Ти видя с очите си — усмихна се мрачно тя.

Анселмо пак погледна сестра си и очите му изведнъж се напълниха със сълзи, при което тя също се почувства свободна да излее чувствата си. Двамата се засмяха на реакцията си, като в същото време бършеха очите си с ръкав, сякаш пак станали на девет и на единайсет години. Амата дръпна брат си за ръкава на расото и го поведе към една пейка, където се отдадоха на детски спомени. Чичо им допълваше картината с истории за първите дни на Колдимецо, още преди те двамата да се родят, когато деца са били той и баща им.

Анселмо й разказа надълго и нашироко за радостния си живот в „Сан Пиетро“, за работата си в манастира, за това как умението му да смята му спечелило назначаването за помощник-иконом, за щастието да се чувства полезен на общността, в която живее, въпреки физическия си недъг. Сподели с Амата, че тя е първата жена, която вижда от почти осем години — посещение толкова рядко, все едно на гости му е дошъл ангел. Забрадката й му се стори безкрайно интересна и любопитна — просто защото отдавна не бе виждал нищо подобно.

След това дойде ред на Амата да му разкаже за своя живот в „Сан Дамиано“, както и за настоящето си в Асизи. Брат й сякаш остана разочарован, задето не бе продължила монашеския си живот. Не можеше да проумее как е възможно някой да се откаже от живот, отдаден на Господа?

Амата запази най-хубавата изненада за накрая.

— Но как е възможно хем да съм монахиня, хем да съм омъжена?

— Ти си омъжена?

Тя засия.

— Все още не, но предстои съвсем скоро. А когато това стане, ще кръстим първия си син Фабиано… а втория — Анселмо. Така в семейството ни пак ще има Фабиано, както и двама Анселмовци. — Поколеба се дали да сподели с него, че Орфео е синът на човека, наел убийците, но реши, че няма смисъл. Вместо това предпочете да спомене за приятелството на Орфео с папата и пътешествието му до Рим, което знаеше, че ще впечатли младия монах.

По някое време в този дълъг ден, посветен на спомените, монахът, който отговаряше за гостите, се появи с храна и вода, за да не се налага да излизат от двора. Но накрая, неизбежно, следобедът изтече и прозвуча камбаната за вечерня. Беше време Анселмо да се върне към манастирския си живот.

— Ще дойдеш ли пак? — попита той сестра си.

— Ще идвам всяка година. Толкова често, колкото ми е позволено.

Следващият му въпрос я изненада.

— Прости ли вече на убийците на родителите ни? Нали знаеш, че дордето не го сториш, няма да намериш покой.

Този въпрос й се стори труден за преглъщане.

— Повечето от тях вече не са между живите и аз се радвах да видя как умират. Носих отмъщението в сърцето си през всичките тези години, при това не без основание. Но вече почти успях да го преодолея. Попитай ме пак догодина, когато ти дойда на посещение със съпруга си.

— Тогава до догодина. Моли се за мен, както и аз ще се моля за теб.

Анселмо стана и пъхна патериците под мишниците си. После, преди да е успял да се дръпне, Амата го целуна по бузата.

— Целувка за довиждане — рече тя, — понеже все още сме живи.

Брат Джовани повече не се върна на темата за пръстените. Някогашният генерал-министър като че съжаляваше за казаното и Конрад не го насилва повече. Примири се да слуша търпеливо, докато Джовани му разказваше сънищата, виденията и полетите на въображението си.

В един сън седеше край буйна река и наблюдаваше безпомощно как мнозина от братята, тежко натоварени с багаж, навлизат в бушуващите води. Жестокото течение ги повлича и те се издавят до крак. Но той ридаеше, на мястото на издавилите се братя се появиха нови, този път без багаж. Те прекосиха реката безпроблемно.

— Истина ти казвам, орденът се нуждае от напътствията ти повече от всякога — рече Конрад. — Първите братя са конвентуалите, поели върху себе си товара на мирския свят. Втората група са спиритуалите, които се придържат към Правилото на свети Франциск за бедност и се задоволяват с това да следват повелите на разпнатия на кръста Исус Христос. С лекота ще преминеш от другата страна на реката с тях.

— Предполагам, че дълбоко в сърцето си винаги съм бил по-привързан към спиритуалите — призна Джовани, — макар че докато стоях начело на ордена, се опитвах да се издигна над отделните фракции. Провинциалните министри обаче разгадаха истинските ми чувства — поради което сега ти правя компания тук.

Една нощ веригите на Джовани издрънчаха толкова силно, че Конрад се стресна в съня си. Като се боеше, че демони са нападнали стареца, Конрад призова на висок глас ангелите им хранители и разтърси Джовани, за да го събуди.

— Сънувах брат Джерардино и ересите му — обясни старецът, щом дойде на себе си. — Страхувам се за душата му. При все че той не е по-виновен, отколкото хроникьорите на историята на нашия орден. Твърдението му, че раждането на свети Франциск бележи второто пришествие на Христа, не е нищо друго освен логическо разшифроване на житията.

— Сигурен съм, че си влизал в онази плевня в града, където госпожа Пика е дала живот на Франциск — въпреки факта, че съпругът й е бил най-богатият търговец в Асизи. И както продължава по-нататък историята, старецът обявил светостта на нашия основател, когато той бил още бебе, също както направил Симеон при представянето на нашия Бог в храма. По-късно, когато Франциск пътувал до Рим като младеж, за да получи одобрението на папа Инокентий за новия орден, с него пътували точно дванайсет негови ученици. Един от тях, брат Джовани дел Капело, впоследствие напуска ордена, неспособен да спазва суровите му правила. Хроникьорите го наричат втория Юда. Ето как нишката се вие през всички истории за делата и чудесата на Франциск.

Във фреските на Гуинта от Пиза, които красят долната черква, събитията от живота на нашия основател са положени точно срещу случките от живота на Христос. Това не е правено в никоя църква, за никой светец. Във всяка друга базилика ще намериш сцени от Новия завет срещу сцени от Стария. Никога никое човешко същество, било то и велик светец, не е било сравнявано толкова директно с нашия благословен Бог.

Смътният цинизъм на Джовани смути Конрад. Досега не бе чувал някой монах да изразява съмнения относно буквалната истина на житията, макар че Лео неведнъж бе намеквал, че истината е заровена някъде по-надълбоко. Определено не бе очаквал такъв скептицизъм от бивш генерал-министър.

— Но остава въпросът със стигмата — възрази Конрад. — Дона Джакома е държала раненото и полуголо тяло на Франциск в последния му час. Споделяла е с мен, че й е приличал досущ на сваления от кръста Исус Христос.

Джовани изсумтя.

— Истина е. Има я стигмата и дори само заради това чудо свети Франциск може да бъде смятан за втория Христос.

Думите му не успокоиха Конрад.

— Освен това съществува и свидетелството на онзи монах, който в свое видение видял нашия Бог да влиза в катедралата в Сиена, следван от тълпа светци. Щом Христос повдигал крака Си, върху земята се отпечатвало стъпалото Му. Всичките светци се опитвали да положат стъпките си в неговите следи, но никой не успял напълно. Накрая дошъл свети Франциск и стъпките му паснали идеално в следите на Исус Христос.

— Чувал съм редица подобни доказателства — отвърна Джовани. — При все това ми се ще историците на ордена да не бяха експлоатирали тъй жестоко това сравнение. Тогава щяха да спестят на Джерардино ереста му или, по-важно, загубата на безсмъртната му душа.

XXXVI

Застанала пред камината в голямата зала на дома си, Амата стискаше неотвореното писмо на Орфео в ръка, докато беззъбият търговец от Рим продължаваше да й разказва с най-големи подробности за пътуването си от Вечния град дотук. Разтегна устни в скована усмивка, погледът й застина върху косматата брадавица на носа на търговеца. Пио няма ли да се научи да се отзовава, когато го повика? Най-сетне момчето се появи и тя му даде знак да отведе човека към кухнята, като повтори още веднъж благодарностите си.

Забърза към двора, където можеше да седне на слънце и да прочете писмото си на спокойствие. Впи нокти в печата и разгърна свитъка.

Амата огледа писмото още няколко пъти, докато мачкаше в косата си непослушен кичур коса. Макар да бе разочарована от новините за Конрад, установи, че препрочита отново и отново пасажите, в които Орфео говореше за своята любов. Преди време в Колдимецо, докато той се възстановяваше от загубата на приятеля си каруцар, й се бе сторил по-щастлив — един Орфео с живи очи, който се разсмива лесно. Страстта му й доставяше наслада; думите му можеха да разтопят всяко женско сърце; огънят, който гореше в него, я обля с горещи вълни, които запулсираха и в нейните крайници, докато четеше писмото.

Но някои думи в писмото я смутиха. Може би бе просто начин на изразяване на търговец, но тя се сепна, когато прочете той да я сравнява със „съкровище“ и „късмет“. Запита се дали наистина я обича, или го движи най-вече мечтата му да търгува в далечни страни? Или пък е станала твърде мнителна към увлечени по богатството й ухажори след случая с Рофредо Гаетани.

Думата Катай също я сепна. Спомни си разказите на Орфео за приятеля му Марко, който не бил виждал баща си до седемнайсетата си годишнина. Няма да допусна мое дете да страда от такава раздяла, рече си тя, нито пък аз самата ще го изтърпя. Не й трябваше съпруг само на книга. Това бе въпрос, който двамата с Орфео трябваше да решат, преди тя да вземе окончателно решение. За радост, благодарение на готовността на чичо Гуидо да поеме ролята на неин настойник, бракът й вече беше само възможност, не нещо задължително.

Зад гърба й изшумолиха стъпки. Чичо й я погледна пътьом, скръстил ръце на кръста си, стиснал устни, за да прикрие любопитството си.

— Писмо от Орфео — отвърна тя. Графът не отвърна, но тя разбра въпроса в очите му.

— Знам, че би трябвало да го обичам — продължи тя. — Но част от нещата, които ми пише, ме притесняват. Поне в едно съм сигурна — предпочитам него пред когото и да било друг. Това достатъчно сериозно основание за брак ли е, чичо?

Гуидо се усмихна с мъдрото изражение на човек, отдавна минал по този път.

— Когато го видиш пак, сама ще знаеш отговора, Аматина. Във всеки случай човек може да сключи брак по любов и постепенно да установи, че да обичаш ден след ден също не е лека работа.

Амата изду устни и се замисли.

— Но ако се омъжа поради друга причина, няма ли постепенно да се наложи да се науча да обичам съпруга си — да спася и двама ни от отчаянието?

— Ще се справиш, детето ми. Оцеляла си сред истински диваци. Предчувствам, че ще преживееш и един брак с Орфео.

Той продължи разходката си, потънал в размисъл. Странни са днешните млади, да се женят по любов. По мое време такова нещо нямаше.

Орфео избра най-чистата си връхна дреха и я облече над туниката, приглади косата си с ръка и последва вестителя на папата към трапезарията на миноритите. Григорий бе поканил Орфео, в качеството му на племенник на свети Франциск, да вечеря с него и монасите, определени да присъстват на втория ден на събора.

Антуражът на папата бе заел цялата централна маса. Една ръка, помахала от дъното на масата, привлече вниманието на Орфео. Брат Салимбене му бе запазил място на една пейка между себе си и брат Джироламо от Асколи — братът, помогнал на младежа да стигне до папата. Дребничкият и енергичен Джироламо с деликатните си черти, сребристобяла тонзура и умни сини очи бе пълната противоположност на едрия и разплут Салимбене.

Григорий, в превъзходно настроение, сияеше и хвърляше грейнали погледи на всички около себе си. Той благослови храната, като добави и благодарност за благоприятния край на първия ден на Общото събрание и особено за успешното помирение с източната църква.

Още с пристигането си преди обяд в Лионската катедрала Орфео се намери притиснат до вратата от тълпата, изпълваща трансепта. Предварително бе говорил достатъчно с Григорий, за да е наясно, че запълването на пропастта между отделните църкви е основен приоритет на неговия приятел. Изправен на пръсти и упътван от коментарите на хората пред него, Орфео успя да зърне пъстрите одежди на делегацията на източната църква, чиито членове се приближиха до папския престол и коленичиха пред папата.

— Признаваме първенството и целия ритуал на западната църква — обявиха на висок глас те. Освен това те се съгласиха с всички щекотливи въпроси на Григорий, между които онази клауза във вярата, която прокламираше произхода на Светия дух от Отца и Сина и употребата на безквасен хляб при причастие.

Докато Григорий повтаряше за пореден път колко се радва на развитието на разговорите от деня, Орфео прошепна на брат Джироламо:

— Какво получи източната църква в замяна?

Знаеше, че като пратеник на Григорий при византийския император Михаил Палеолог Джироламо разбира добре тънкостите на преговорите.

— Съвсем малко — отвърна монахът с тих, напевен глас. — Съгласихме се да приемем воденето на службата на гръцки език.

— Само това?

— Трябва да разбереш, млади човече, че капитулацията на Михаил няма нищо общо с религиозните въпроси. Сарацините продължават да посягат на империята му с всяка следваща година. Той се нуждае от нашата военна подкрепа и не е в позиция да се пазари. — Потопи брада в паница чорба и с едва различима усмивка додаде: — Неведоми са пътищата Божии, той не изпитва презрение дори към езическите орди.

Щом разговорите на масата се отприщиха, Салимбене също се включи.

— Можеш да бъдеш сигурен, че от тук насетне съборът няма да премине тъй гладко за нашия Свети отец. На кардиналите им бяха нужни цели четири години, докато го изберат за приемник на Климент. За в бъдеще той иска при смъртта на всеки папа кардиналите да бъдат затваряни в самостоятелни килии. Ще спре всичките им приходи, докато са изолирани и не изберат нов папа.

— Това е само едната страна на въпроса — рече Джироламо. — Утре ни чака тежък ден. Започват обвиненията срещу бялото духовенство. — Макар досега повечето висши духовници — епископи, архиепископи и кардинали — да бяха от средите на проповядващите монаси и миноритите, Григорий поддържа мнението, че всички злини на света идват от бялото духовенство и от онези прелати, които не са обвързани с никоя религиозна общност.

Салимбене обърса с ръкав едно мазно ручейче, проточило се между дошлите на брадата му. Примигна и се ухили.

— Non est fumus absque igne. Няма дим без огън. Под това биха се подписали даже няколко кардинали.

— Включително вашият кардинал Бонавентура ли?

Изумлението на Салимбене при този въпрос потвърди собствената му наивност по църковните въпроси.

— Не, не — побърза да отвърне монахът. — Той е основният свидетел срещу бялото духовенство.

Орфео проследи погледа на двамата монаси към брат Бонавентура, настанен до папата. Кардиналът тъкмо бе нападнал особено тлъсто парче свинско печено.

— Нашият генерал-министьр скоро ще те настигне по осанка, брат Салимбене — отбеляза Джироламо с дяволита усмивка. Говореше с отчетлива дикция на опитен оратор, като остави думата „осанка“ да отзвучи най-напред от небцето му, преди да я пусне да се изтърколи през устните.

— Аха, от доста време ме гони. Но както ще забележиш, не се отличава нито с моя весел нрав, нито с цветущото ми здраве. Някак слабоват ми се вижда — поне според моите разбирания. Пък и тия тъмни кръгове под очите… — Салимбене поклати глава в неискрено съчувствие. — Дори Негово светейшество се тревожи за него. Забелязахте ли загрижеността в погледа на папата?

Орфео се засмя доволно на проявеното и от двамата неуважение към Бонавентура, когото всички останали обсипваха с подчертано внимание. След пристигането на папския кортеж в Лион до слуха му вече на няколко пъти достига мълвата, че Григорий гласи именно Бонавентура за свой наследник — потискащи новини, имайки предвид мисията на Орфео за освобождаване приятеля на Амата. Върна се на темата около утрешния дебат.

— Май ще трябва да отида рано-рано, още на гладно, в църквата и да гледам да си намеря място на предна позиция.

— Определено ще е доста забавно — съгласи се Салимбене. — Ще ти трябва добра видимост. Пъхни си един комат хляб в джоба. — Монахът отряза парче хляб с ножа си и му го подаде. — Ако не си виждал прозорците на катедралата отвътре по изгрев слънце, ще те очаква и друга изненада.

Орфео остави зад гърба си топлата юнска сутрин и потъна в хладния сумрак на катедралата. Доколкото можа да види на светлината на единствената свещ, която трептеше на централния олтар, той бе първият посетител.

От последното му идване тук като дете градът се бе разраснал до неузнаваемост, а работата по катедралата бе напреднала дотам, че цял Прованс се гордееше с великолепни нови витражи. Орфео бе идвал в Лион веднъж с баща си за годишния панаир на лена, който започваше една седмица подир Великден и продължаваше цяла пролет.

По онова време около катедралата кипеше живот. Орфео наблюдаваше как благородници и съпругите им доброволно надяват върху себе си хомота на каруци и талиги и като впрегатни животни мъкнат товари с камък и дърво, масло и зърно към строежа. Нощем строителите подреждаха каруците си в полукръг около сградата, като на всяка каруца гореше фитил или лампа. Празнуваха бдението с химни и песни и полагаха болните да легнат в каруците. После отнасяха тленните останки на светци до всеки недъгав за облекчение на болките му.

Докато в съзнанието му се рояха спомени от онова пътуване, очите му привикнаха с тъмнината; пред него бавно изплуваха вътрешните очертания на катедралата. Забеляза, че сградата не притежава онази тягостна тържественост на църквите, построени по римски образец, пронизани от внушителни стълбове, каквито се строяха по неговия край. Тук пространството бе разделено от елегантни колони, които се извисяваха нагоре и увличаха погледа към тавана, за да види докъде свършват — някъде там високо, сред сводестите сенки, където човек можеше да се надява да зърне разбудените Божии тайнства. Посоката на движение на всичко тук бе нагоре, към небесата. На чичо Франциск би му харесало, рече си Орфео, въпреки че явно бяха хвърлени много пари. Колкото първите ордени трупаха и събираха, толкова чичо му раздаваше и пръскаше, разпиляваше имуществото си, разпращаше братята си в четирите посоки на света. Неговото бе движение във всеки смисъл на тази дума, също като тази църква от нов тип.

Докато търговецът гледаше нагоре към централните витражи, през фигурите на стреловидните прозорци и изящната ажурна украса на кръглите прозорци над тях се процеди бледа светлина. Всяко ъгълче и гънка бяха изпълнени с изображения на ангели, светци и библейски фигури, а редовите лионски занаятчии надничаха от ъглите или се бяха надвесили над ежедневните си дейности — лекарство, плъстене, тъкачество, — за да покажат на удивения зрител кой е дал средствата за тези прелестни творби. Но скромното въведение не го подготви ни най-малко за последвалия многогласен мотет. Щом слънцето се показа на изток от Рона, светлината изпълни цялата апсида. Лъчи с магически оттенъци се разпиляха във всички посоки; всички цветове от робата на Йосиф се изляха косо върху високия олтар и златния папски престол, приготвен за събитието, пронизаха сумрачния неф като върволици от небесни създания, облекли пъстри като дъгата одежди. Орфео си представи как астралните хорове изливат своите нескончаеми алелуи в прослава на Всевишния, яхнали тези лъчи към земята.

За жалост замаята не можеше да трае вечно. Вратата откъм входа пред трансепта започна да се отваря и затваря и и вътре заприиждаха гражданите, желаещи да присъстват на днешния дебат. Орфео застана в ъгъла, където се срещаха трансептьт и нефът, така че да има пряка видимост към папата и монасите в предната част на църквата. Посегна към кесията на колана си и извади сухия къшей хляб, който си бе запазил от вечерята.

— Vin, monsieur? За едно пени ще ви сипя от моята кана.

Ето ти приятна изненада — изненада, защото сред предложенията за реформи, направени от Григорий, църквите трябваше да се прочистят от светотатствените деяния на амбулантните търговци. Орфео подозираше, че папата ще се справи добре, ако успее да прогони уличниците от най-тъмните ъгълчета.

Централният портал откъм западната страна на нефа се отвори широко и Орфео пъхна последния залък в устата си. Папа Григорий X, който крачеше под бял балдахин, насочи процесията към вътрешността на катедралата. Беше облечен в снежнобял филон, разделен на четири от бледосин кръст. Копринените му пантофи и тиарата също бяха бели, краищата на пискюлите бяха извезани със златни копринени нишки. В дясната му ръка скромен дървен кривак му служеше за жезъл, с който отмерваше ритмичната си крачка. Щом Григорий се възкачи на трона и катедралните служители наместиха балдахина над главата му, Орфео с опитното си око на търговец на платове забеляза, че филонът му е ушит от най-прост реймски шевиот. След него влязоха кардиналите, облечени в червени раса и филони, с червени шапки с широки периферии, след тях вървяха епископите и клирът и свидетелите от миноритите и от проповядващите братя. Противниковите лагери на ордените и на бялото духовенство, сякаш по предварително споразумение, бяха заели противоположните краища на нефа. Монасите се бяха подредили покрай южната стена, срещу Орфео; другите духовници седяха гърбом към него.

Опита се да привлече вниманието на Салимбене, но той запази строгото си изражение и с нищо не показа, че е забелязал знаците на приятеля си. Възрастният брат Илуминато, епископът на Асизи, седеше отдясно на Бонавентура и изпълняваше ролята на негов секретар в отсъствието на Бернардо от Беса. Орфео също така разпозна и Джироламо от Асколи и още неколцина от сътрапезниците си от предната вечер: френския минорит Юг от Дин и монахът архиепископ на Руан Одо Ригалди. Вляво от Бонавентура седеше облеченият в бяло генерал-министьр на проповедниците доминиканци.

Папа Григорий говори пръв, без да става, като оглеждаше ту единия, ту другия лагер.

— Според някои днешните свещеници от бялото духовенство не са достойни да проповядват, да изповядват и да причестяват. Редица градове изпратиха молби да им бъдат предоставени монаси, които да изпълняват тези функции, понеже хората били изгубили вяра в местния клир. Свещениците на свой ред отвръщаха, че монасите се държат по-недопустимо от самите тях и ги лишават от полагащите им се по право приходи, като изпълняват дейности, подобаващи единствено на бялото духовенство. Днес започваме разследване по две обвинения, като най-напред ще изслушаме монасите.

Направи знак на кардинал Бонавентура. Генерал-министърът на миноритите се надигна бавно и едрата му, внушителна фигура изплува кротко пред погледите. По вида му личеше, че и той е чул, пък е и повярвал на слуховете, че именно неговата персона ще наследи Григорий на папския престол. Бонавентура заговори едва ли не вяло, поне с такова впечатление остана Орфео, като банкер, който брои пари.

— Днес светът изглежда далеч по-ужасно от някога. С порочния си личен пример клирът разколебава миряните — както морално, така и във вярата. Мнозина не са целомъдрени, държат наложници в домовете си или съгрешават тук и там с различни люде. Простолюдието вероятно би помислило тези грехове за приемливи от Бога, ако ние, монасите, не проповядвахме срещу тях; а невежите жени биха се заблудили, че не е грях да съгрешиш с такъв свещеник, както, не е тайна, някои са били принуждавани да правят. Честната жена се бои да не изгуби репутацията си, ако се изповяда пред такъв духовник.

Последният папски нунций в Германия отстраняваше от длъжност свещеници, склонявали към грях монахини от различни ордени — отстрани ги от постовете и им спря всички доходи. Освен това отлъчи всички, които на практика извършиха грях заедно с тях. Мнозина пострадаха от тази присъда.

И същите тези отлъчени от църквата духовници се върнаха в паствата си, все едно нищо не се е случило, и започнаха наново, всеки ден, да разпъват Христос. Техните изповеди и опрощения изгубиха смисъл, миряните нямаха право да посещават службите им. По този начин цели паства бяха пометени в пъкъла, понеже се свързваха с отлъчени от църквата. Така дяволът се сдобива с най-много души.

Тъй като нецеломъдрените свещеници, незаконните, провинените в симония — всички те са загубили силата да се обвързват и освобождават от греха.

Но те продължават да спъват монасите в техните богослужения. Ако никога не се осланяме на никое паство, а само на волята на местния свещеник, едва ли ще можем да останем. Дали по своя воля или подтикнати от епископите си, ще ни изхвърлят от своите паства по-бързо от еретици или от евреи.

От отсрещната страна на нефа се надигна боботене.

— Общи приказки. Клевети — обади се някой достатъчно силно, че да го чуят чак монасите.

Монахът архиепископ Одо Ригалди скочи на крака.

— През 1261 папа Урбан ми заръча да свикам събор в Равена, за да бъдат събрани средства срещу татарското нашествие. Вие, енорийските свещеници, отказахте да се включите, докато не се стигна до въпроса за посегателствата на монасите върху вашите привилегии. — Одо огледа мрачно редиците на противниците си, после продължи с пронизителния си глас: — Жалки подлеци! На кого щях да оставя да изповядва миряните от моята епархия, ако не бяха монасите от ордените? Не бих могъл с чиста съвест да ги дам на вас, защото вместо утешение за душите им вие ще им сипете да пият отрова. Отвеждате жените зад олтара, уж на изповед, а там правите с тях онова, което синовете на Илия правели на прага на храма38 — а то е ужасно да се изговори и още по-ужасно да се направи. Именно затова Бог се оплаква от вас чрез устата на пророк Осия: „В дома на Израиля Аз виждам ужасно нещо; там Ефрем блудства, оскверни се Израил.“39 Именно затова сте ядосани, че монасите изповядват миряните — понеже ви е страх да не би да научат от втора ръка за собствените ви злодеяния.

— Пак общи приказки — надигна се същият монотонен глас.

— Епископът на Олмуз ли твърди, че говоря общи приказки? — Одо посочи един свещеник, застанал до стената на нефа. — Кажете ми как да поверя на тук присъстващия отец Жерар да изповядва жени, когато знам прекрасно, че той има пълна къща със синове и дъщери и че не без основание е описан в думите на псалмопевеца: „Синовете ти ще бъдат като маслинени клони около твоята трапеза.“40 И само въпросният Жерар ли е така. — Плъзна поглед по свещениците от бялото духовенство, докато накрая спря погледа си на един епископ от предната редица. — А ти, Анри от Лиеж. Нима не са сред наложниците ти две абатиси и една монахиня? Не се ли хвалеше, че за двайсет месеца си направил четиринайсет деца? Не е ли вярно, че си неграмотен и че си въздигнат до свещенически сан само единайсет години след като си станал епископ?

Отпусна се тежко на мястото си, вените по якия му врат бяха изпъкнали. В същия момент обвиненият Анри се ухили и злорадо и отвърна на удара:

— Бяхме осъдени от монах кардинал и монах архиепископ. Но сред монасите, заемащи прелатски длъжности, има също толкова скандални образи, колкото приписвате нам.

Орфео наблюдаваше тъжното, замислено лице на Григорий, който следеше внимателно дебата. Папата несъмнено бе очаквал подобна язвителност и поне засега изглеждаше подготвен да остави нещата да следват естествения си ход.

Упреците на Анри бяха изправили на крака доминиканския генерал-министър. Обрамчен от бялата си одежда и качулка, той приличаше на светците от витражите на катедралата. Заговори с помирителен монотонен глас:

— Когато Алберт Велики от нашия орден прие епископския сан от Ратисбон с цел да се заеме с належащи реформи, нашият генерал-министър изтълкува това като ужасно падение. „Кой би повярвал, че вие, в самия залез на живота, ще опетните по такъв начин името си и братята проповедници, за които направихте толкова много? Помислете си какво сполетя онези прелати, които получиха подобни постове, с какво име се славят сега, как изживяват дните си!“ В резултат на това Алберт се отказа от своята епархия и напусна този свят като редови монах в Кьолн.

Макар дълги години да съм бил начело на моя орден, не си спомням нито един случай, в който Негово светейшество папата (това не важи за достопочтения тук присъстващ папа) или негов нунций, или катедрален служител някога да е молил мен или някой по-висшестоящ от мен, или някой от провинциалните министри да му осигури достоен епископ. Напротив, сами назначават някой от своите монаси, било поради семейственост, или по друг, недуховен мотив, така че не можем по никакъв начин да ги виним.

Той си седна на мястото, но брат Салимбене стана веднага след него, за да продължи темата.

— Аз също по време на пътуванията си съм срещал редица минорити и братя проповедници, въздигнати до епископски сан, по-скоро поради благоразположението на семействата и близките си, отколкото по благоволение на ордена. Сановниците от катедралните храмове на отделните градове не държат да имат за прелати светци от религиозни ордени, колкото и чисто да сияят последните в живота и във вярата. Те се страхуват да не получат укори от тях и предпочитат да си живеят в плътски изкушения и охолство.

— О, пак плътски изкушения и охолство! — Откъм свещениците се надигнаха подигравки.

— Именно, точно това казах. И дано Бог даде да бъдете наказани за подигравките си.

Салимбене попи червендалестото си лице с голяма кърпа. В катедралата, претъпкана от църковни деятели и зяпачи, бе станало доста горещо.

— Тази история ми бе разказана от брат Умиле от Милано, който отседна при нас във Фано. Веднъж по време на пости селяните от планинско село изпратили свои представители да помолят монаха, в името Божие и за спасението на душите им, да благоволи да ги посети. Копнеели да му изповядат душите си. И така, той взел едного със себе си да го придружава и отишъл при хората, и много им помогнал с полезните си съвети.

Един ден при него отишла да се изповяда една жена. Разкрила му, че на два пъти е била не просто поканена, ами направо принудена да съгреши със свещеници, при които е отивала да се изповяда. И ето защо брат Умиле й рекъл: „Не съм те поканил да съгрешиш, нито бих го направил. Но по-скоро бих те поканил да изпиташ радостите на рая, с които Бог ще те дари, ако Го обичаш и се покаеш.“ И докато я опрощавал, я видял да стиска в ръката си кинжал и я попитал: „Какво означава този нож в ръката ти в такъв момент?“ А тя отвърнала: „Падре, наистина бях решила да се пробода и да умра в отчаянието си, ако и ти, като другите свещеници, ме бе подканил към грях.“

Монахът се разпали от собствените си думи, пълните му бузи заблестяха в аленочервено, Орфео се уплаши да не би да получи удар.

— Срещал съм свещеници, които дават пари срещу лихва — продължи той, — принудени да търсят средства, за да издържат многобройните си копелета. Срещал съм свещеници, които държат кръчми и продават вино, домовете им — пълни с копелета, а нощите им — прекарани в грях; а на другия ден стават и отслужват литургия. И след като хората получат причастие, тези свещеници захвърлят осветената нафора в долапи в стената, нищо че е тялото Христово. Държат требниците, антиминсите и богослужебните си принадлежности в непристойно състояние — лекьосани и очернени. Нафората, която осветяват, е на такива миниатюрни парченца, че едва се вижда между пръстите им; при това не са кръгли, ами квадратни, нацвъкани от мухи. А за литургията използват най-долнокачествено селско вино или направо оцет…

— Слабост, която сто процента обижда брат, прочут с това, че е погълнал несметни количества вино из целия християнски свят! — надигна се глас от дъното на катедралата. Един от кардинал-наблюдателите се надигна от мястото си и се запъти към центъра на полемиката, яркочервеният филон се развяваше зад гърба му. С черните си буйни вежди, жълти очи и заострен нос той заприлича на Орфео на червеноопашат ястреб, спуснал се устремно към жертвата си.

Орфео се обърна към стоящите до него хора.

— Кой е този?

Повечето свиваха рамене, но един мъж, облечен в дълга черна роба и четвъртита университетска шапка, прошепна:

— Бенедето Гаетани. Ваш земляк, ако съдя по облеклото ви. Той се гласи за мястото на папата.

Бенедето се поклони ниско пред папския престол.

— Простете, Свети отче. Знам, че денят беше отделен за показанията на монасите, но не мога повече да търпя и да мълча за грубите нарушения на закона, на които съм ставал свидетел в собствения си край. Както Ваше светейшество знае, аз съм от Умбрия, от Тоди. Целият ми живот е преминал върху земята, хранила тези братя минорити. — Посочи Бонавентура. — Многоуважаваният брат кардинал знае прекрасно, че неговите разбойници са не по-читави от тези свещеници. Оскърбяват свободата си с лакомия и своеволия с жените. Той знае по-добре от всеки друг защо управата на миноритите беше принудена да отказва безброй пъти братята францисканци да станат духовни учители на бедните дами клариси.

Що се отнася до обетите за бедност, синовете на брат Бонавентура с такъв успех просят из цялата област, че се налага да пътуват с прислуга, която да им носи ковчежетата с парите. Как харчат събраните средства, могат да ви кажат кръчмарите. Тези братя си записват имената на хората, които са им дали милостиня, с обещанието, че ще се молят за душите им, но още щом прехвърлят близкия хълм, вземат пемзата и остъргват пергамента, та да могат да продадат отново и отново същия лист. Поддържат популярността си сред хората, като с лека ръка раздават епитимии и избягват неприятните задължения като отлъчване от църквата.

Двамата кандидати за папския престол си мятаха яростни погледи през нефа. После в стоманено спокойните очи на Бонавентура заблестя смутено пламъче. Простря пръсти на гърдите си и с мъка си пое дъх. Само след миг генерал-министърът се надигна, олюлявайки се, от мястото си, блед като платно. Задърпа с ръка червената връзка, която прикрепваше кардиналската му шапчица; устните му се движеха, все едно иска да каже нещо, но си седна на мястото, без да отвърне на обвиненията на Бенедето.

Кардинал Гаетани се възползва от мълчанието му. Заби пръст срещу Бонавентура и поднови изобличителната си реч.

— Тези братя, които следват своя основател в светата бедност, вие прогонвате от ордена или, още по-лошо, изтезавате и хвърляте в тъмница. Дори Джовани от Парма, почитан навсякъде за светостта си, през последните шестнайсет години е зад решетките. Не е ли истина, брат Бонавентура? Ще отречеш ли думите ми?

Генерал-министърът с усилия се окопити, за да продължи спора.

— Исках само да съм в съгласие с ордена.

Бе станал бял като вар. Пак изстена, този път по-силно и като че болезнено, и се сгърчи в стола си като опърлен от пламък лист. Слабоватият Илуминато се пресегна да го хване, но тежестта на Бонавентура повлече и двама им на земята. В цялата катедрала се надигна общ вик. На Орфео му се стори, че тънките устни на кардинал Гаетани се разляха в усмивка.

Търговецът обърна погледа си обратно към центъра на събитията, тъкмо навреме, за да види как брат Илуминато прекръства господаря си. След това секретарят направи нещо много странно. Вдигна ръката на Бонавентура към устните си, все едно има намерение да я целуне. Но вместо това той облиза един от пръстите на умиращия, извади пръстена му и го пъхна в джоба си.

Слисаният Григорий слезе от трона и се надвеси над жезъла си.

— Боже, извикайте някого! — успя да изрече накрая. — Човекът се нуждае от последно причастие!

Орфео също гледаше смаян пострадалия. Ето че пред очите му лежеше всевластният похитител на брат Конрад, застанал лице в лице със смъртта, безпомощен в нейната прегръдка, също като клетия Нено. Подобно на кардинал Гаетани, Орфео установи, че полага усилия да сдържи радостта си, тъй като най-сетне виждаше щастливата развръзка на своята мисия.

XXXVII

— Забележително, Аматина. Кой те научи на това?

Граф Гуидо гледаше как племенницата му приготвя лист пергамент за преписване: остърга фината повърхност с пемзата, мина върху нея с кредата за повече мекота, а накрая я заглади. Простря пергамента на високото наклонено писалище, проби миниатюрни дупчици в полетата с метално острие, и накрая използва линийка, за да дръпне тънички хоризонтални черти между дупчиците в полетата. На поставка край писалището й лежеше една-единствена страница, отрязана внимателно от свитъка на брат Лео и покрита с шаблон с отвор, очертаващ реда, който ще се преписва.

— Сир Якопо ми показа как се подготвя лист. Хубава „ангажираща“ работа, която създава заетост на главата и на ръцете ми. Дона Джакома ми нае учители, които ме научиха да чета и пиша.

Песента на Терезина огласи празната стая в съседство до южната лоджия, където бяха подредени писалищата. Оттатък двора чукането на дърводелците огласяше цялата отсрещна галерия. Мъжете изграждаха преградата срещу вятъра, зад която Амата възнамеряваше да измести дейността по преписването през по-хладните месеци.

Взе тънък остър нож и се зае усърдно да дяла предната част на паче перо. Граф Гуидо обяви, че си заминава за Колдимецо в края на седмицата и оттогава Амата нямаше мира. Как да каже на чичо си, че иска да остави Терезина при себе си? Това дете направо й легна на сърцето. Но освен това я движеше и друг мотив. В памет на дона Джакома тя искаше да продължи благотворителната линия на благодетелката си, като се отнесе по същия начин и към представителка на следващото поколение жени в семейството. Но дали дядото на Терезина можеше да се раздели с нея? След смъртта на дъщеря си Вана той бе излял в момичето цялата си любов; тя се бе превърнала в неговата вселена. И макар Терезина да можеше да живее при биологичния си баща в Асизи, Амата трябваше да признае, че Якопоне все още не е готов да бъде баща — нищо че сега, когато животът му бе възвърнал смисъла и целта си, здравето му се подобряваше с всеки изминал ден.

Гуидо смръщи поглед пред страницата на поставката.

— На мен ми се струва невъзможно — рече той. — Никога не бих могъл да седя достатъчно дълго на едно място, че да се науча да чета. Винаги съм си наемал нотариус, който да ми води сметките.

— Надявам се, някой честен човек. — Амата се усмихна, но слухът й бе насочен към стъпките на Терезина в стаята отзад. Боже, колко копнееше да има деца. Откак бе на гости на обреклия се на безбрачие Фабиано, желанието й нарасна още повече. Сега двете с Терезина носеха цялата отговорност за продължаването на рода.

Предната нощ Амата сънува брат си — беше се сбръчкал и разкривил, но лицето му сияеше от щастие. Евнухът в името на Небесното царство! После сънят се промени и тя се озова насаме с Орфео на полянката край Колдимецо. Съхрани тази си фантазия колкото можа, изпаднала в захлас, докато силните му ръце обхождаха бавно влажното й тяло (макар ръцете вероятно да бяха нейните собствени), остана да лежи със затворени очи, току-виж измами съня; стори й се, че остана така, спяща, доста след като първите слънчеви лъчи проникнаха под затворените й клепачи.

Би се отдала и будна на този приятен блян, ако Терезина не бе подала глава на балкона.

— Току-що зърнах татко през отвора за стрелба. Тича по уличката. — Детето се изкикоти. — Татко прилича на щъркел дългокрак, като тича.

Шляпането на босите крака на Якопоне отекна през къщата и нагоре по стълбите към лоджията. Той спря пред тях и се облегна на парапета, опитвайки се да си поеме дъх.

— Делегацията на монасите… — успя да пророни на пресекулки — се върна от Лион.

Амата скочи от стола. Това означаваше, че Орфео също е близо. А може дори да е пътувал с тях. Понечи да каже нещо, но Якопоне вдигна ръка.

— Не е само това. Бонавентура е мъртъв и провинциалните министри се събират, за да изберат нов генерал-министър. Това предвещава само добро за брат Конрад.

Плесна Гуидо по рамото.

— Ела, suocero. Да вървим в базиликата и да видим какво ще научим.

Мъжете тръгнаха, хванати под ръка, Терезина изтопурка подире им по стълбите. Амата бързо прибра ръкописа от поставката и го заключи при другата част от свитъка. Макар да обясняваше на всички посещаващи монаси, че пази горния етаж за домашните си, онзи случай с брат Федерико я научи да бъде по-внимателна. Развърза оцапаната си с мастило престилка и зяпна срещу огромните черни петна по пръстите и ръцете си. Трябваше да се измие.

Затича надолу по стълбите към първия етаж, но не беше достатъчно бърза. Откъм входа се чу писъкът на Терезина. Амата се обърна и видя детето да виси като огромно живо махало от врата на Орфео, а той правеше всичко възможно да я държи с една ръка около кръста. В другата си ръка стискаше запечатан пергамент.

Щом видя Амата, на лицето му, неизбръснато и скрито под слой прах, грейна усмивка. Той се наведе, докато крачетата на Терезина докоснаха пода, и я пусна.

— Куриерът рицар се завърна — рече той. — Нося със себе си Граала на свободата за приятеля ви Конрад.

Падна на коляно, а тя тръгна към него, влязла мигом в царствената си роля. Той се пресегна да поеме ръката й, но тя пъхна двата си юмрука зад гърба.

— Обидих ли с нещо моята дама?

Терезина избухна в смях.

— Ръцете й са целите в мастило. Започна да пише книга.

— Как не се сетих. — Усмивката на Орфео стана още по-широка и докато се изправяше на крака, той поклати глава. — Правилно ли я описах, падре? — рече през рамо.

Амата не бе забелязала монаха, който чакаше току пред входната врата, но разпозна сърдечния му смях още преди да го е видяла да влиза.

— Добре дошъл, брат Салимбене — приветства го тя. — Виждам, че с Божията милост сте жив и здрав, както винаги.

— Познаваме ли се, мадона? — попита той.

— Аха. Ако този път решите да посетите племенницата си в манастира на бедните клариси, ще установите, че компаньонката й е избягала.

— Нима това си ти? Онова малкото, живото? — Огледа я развеселен и с любопитство. — Ето това е история, която непременно бих чул.

— Ще я чуеш веднага щом вие двамата се настаните, а аз успея да се измия. — Обърна се към Орфео. — Когато тръгнеш към „Сакро Конвенто“, за да освободиш Конрад, искам да дойда с теб до вратата. Интересно ми е да му видя физиономията, докато поема първата си глътка свобода.

— Няма да стане толкова бързо, Аматина. Ще трябва да почакаме монасите да си изберат нов генерал-министьр, комуто да представя писмото за помилване, написано от Григорий. Но новоизбраният би трябвало да е приятел. И Григорий, и Каетанио Орсини, кардинал-протекторът на ордена, демонстрираха подкрепата си за Джироламо от Асколи — монахът, за когото ти споменах в писмото си.

Орфео заби поглед надолу и заровичка земята с върха на обувката си.

— Освен това едва ли ще е особено благоразумно да видиш брат Конрад веднага. Нямаш представа как ли се е променил за две години. Ако се стреснеш при вида му…

Внезапно вдигна поглед към лицето й и се почувства напълно безпомощен, не можа да си довърши изречението. Стори й се, че разпозна в очите му същото желание, каквото бе видяла и тогава, докато си го представяше на полянката, макар че в съня й лицето му бе чисто и избръснато. Де да можеха Терезина и монахът да изчезнат, макар и само за миг, за да му се хвърли на врата като малкото момиченце и да го притисне към себе си. Копнежът й увисна неловко в настъпилата тишина, но Орфео най-сетне сложи край на напрежението с поредната усмивка на прашното си лице.

Посегна към кесията си.

— Донесох ти подарък от Прованс — огледалце с бронзова рамка. — Изтри го в ръкава си и й го подаде. — Толкова ли нямаш пачи пера, Аматина, та си принудена да пишещ с връхчето на хубавото си носле?

Салимбене вдигна чаша над празната си чиния, благославяйки току-що заминалото си ястие. Потупа се по корема и продължи с разказа си.

— Та този проповядващ брат Пиеро достигна такъв връх на лудостта заради отдаваните му почести и предоставената му възможност да проповядва, че наистина си повярва, че е способен да твори чудеса. И при едно от посещенията си при братята минорити, след като си обръснал брадата при нашия бръснар, му се сторило крайно обидно, че братята не събрали косите му, за да ги съхраняват като реликви.

Но брат Диотисалве, минорит от Флоренция и голям майтапчия, отвърна на глупака според собствената му глупост. И един ден, като отишъл в манастира на проповедниците, им рекъл, че за нищо на света няма да остане при тях, освен ако най-напред не му дадат парче от дрехата на брат Пиеро, че да си го запази като реликва. И тогава му дали голямо парче от дрехата на Пиеро, на което, облекчавайки се след вечеря, той намерил най-безчестна употреба и накрая хвърлил в клоаката. После извикал високо: „Уви! Помогнете, братя, защото търся реликвата на вашия светец, а я изпуснах в мръсотията.“ И щом те се отзовали на вика му в тоалетната и установили, че са обект на подигравка, се изчервили от срам.

Монахът пресуши чашата си и я подаде на прислужника да му я напълни пак, докато отриваше устни с опакото на ръката си. Докато момчето му наливаше, Салимбене продължи разказа си:

— Веднъж същият този брат Диотисалве се разхождал зимно време из улиците на Флоренция, подхлъзнал се на леда и паднал възнак, направо се проснал в цял ръст. При което флорентинците, които са си сеирджии, започнали да се смеят и един го попитал, както монахът си лежал на земята: „Да не криеш нещо под себе си?“ На което брат Диотисалве отвърнал: „Ами да — жена ти.“ Флорентинците не се обидили от отговора му, ами се разсмели още по-гръмко и похвалили монаха: „Бог да го поживи, защото той наистина е един от нас.“

Амата се засмя, макар и не толкова сърдечно, колкото чичо й Гуидо и прислужниците от долната маса. Сети се за „Сан Дамиано“ и посещенията на Салимбене при племенницата му. Странно, но сега анекдотите му я разсмиваха по-малко, отколкото докато пребиваваше в манастира. Беше сигурна, че той пак ще разказва историите си до късно през нощта, докато другите или се разотидат по креватите, или припаднат на масата.

Макар да не бе забравила колко лошо мнение имаше Конрад за брат Салимбене, Амата реши да рискува и по-рано през деня, в присъствието на Орфео, показа на хроникьора няколко страници от ръкописа на Лео. Разказа му за намеренията си да направи толкова преписи и колкото двамата с Якопоне успеят. Жената наблюдаваше внимателно лицето му, докато четеше, видя нарастващото му въодушевление. Когато го попита дали би се съгласил да се присъедини към усилията й, той веднага изяви желание.

— Дори да препиша само част от текста, преди да ме завладее страстта към пътешествията, ще го направя — защото трябва да видя тази хроника до края.

— Умеете ли да пазите тайна, брате? — попита го тя. — Орденът може да не одобри Леовата история, ако узнае за нейното съществуване.

Въпросът й се дължеше на внезапно обзелото я опасение, че е допуснала грешка, като е споменала за ръкописа пред Салимбене; че може би се доверява прекалено на добрите си спомени от посещенията му в манастира на кларисите.

— Заради любовта, която питая към теб и към твоя годеник, кълна се да пазя тайната!

При думата „годеник“ Амата се изчерви. Все още не бе дала официалното си съгласие на Орфео, нито възнамеряваше да го стори, преди да имат възможност да поговорят насаме. Но забеляза, че Орфео отвърна на коментара на монаха със самодоволна усмивка.

— Ще пазиш тайната дори когато си на чашка ли, брат Салимбене?

Знаеше, че въпросът ще прозвучи грубо, но той щеше да разбере искрената й загриженост.

— Мадона! Засягате ме. — Салимбене се нацупи и докара на добродушното си кръгло лице възможно най-засегнато изражение.

Сега, след вечеря, Амата се молеше да не е сбъркала, като гледаше мъжа на отсрещната страна на масата и все по-червения му пухкав нос и като слушаше все по-гръмовния му глас. Орфео или Якопоне ще трябва да останат с него, докато напусне дома.

Обърна се и видя грейналия насреща й Орфео, въпреки че всички останали бяха погълнати от поредната реплика на Салимбене. Тази вечер той също бе по-тих от обикновено. Брат му Пикардо го бе подирил сутринта, за да му съобщи, че баща им е починал, докато Орфео е бил в Лион. Въпреки злонамереното отношение на стария към него Орфео прие тежко донесената от Пикардо новина.

Странно, но Амата не изпита никаква радост, когато Орфео й предаде съобщението, макар че Анджело Бернардоне доскоро бе обектът на последната й неутешима ярост. Осъзна, че посещението й при Фабиано бе сложило край на желанието й за мъст. След като брат й, осакатеният до живот, можеше да прости на враговете им и дори да ги благослови, задето са му отворили очите към по-висша, духовна радост, нима тя не можеше да се остави да я движат по-възвишени инстинкти? Бе натрупала известни познания благодарение на множеството учители, грижили се за нея през последните няколко години. А ако не бе предателството на стария Бернардоне, Орфео не би се възбунтувал и не би тръгнал на това пътешествие, което в крайна сметка го отведе до нея.

Амата се изправи и му подаде ръка, като в същото време даде знак на другите да останат по местата си и да продължават да се забавляват. Отведе го при столовете край празната камина, където бе провела толкова много приятни разговори с дона Джакома. Дали пък един ден това нямаше да се превърне в любимото им кътче от къщата в студените зимни нощи… освен диплите на покритото им с балдахин легло.

Естествено, щяха да се оженят. Тя го обичаше и вече му го бе обещала, когато той тръгна да се бори за свободата на Конрад. А освен че освободи приятеля й, помогна й да се отърве от Гаетани и защити децата при нападението на Калисто. Боже, какво повече би могла да иска от него? Не бяха ли съмненията й просто проява на опърничавост?

При все това онзи вътрешен глас продължаваше да се надига, да подлага на съмнение мотивировката й. Той изискваше от нея, заради собственото й спокойствие, да го подложи на още някакво изпитание, макар че точно тази вечер общото им бъдеще вероятно бе най-далече от мислите му. И така, щом той придърпа стола си към нейния, тя попита:

— Представял ли си си някога какво ще е, като се оженим? Какъв живот виждаш за нас?

Той се замисли за миг, изумен, отпуснал ръка на подлакътника на стола си, подпрял брадичка в шепата си.

— При най-добро стечение на обстоятелствата ли?

Тя кимна.

— На юг от нас има един свят, Аматина, какъвто никой от двама ни не може дори да си представи. — Той се наведе напред. — Невероятно гостоприемни земи на вечно лято. Пълната противоположност на студа и враждебността, която сме виждали почти през целия си живот в Умбрия. Там се усеща нещо от нашата родина, но примесено с цветовете, музиката и мъдростта на Изтока. Веднъж император Фридрих каза: „Ако Йехова беше чувал за Сицилия, едва ли би мечтал толкова за Светите земи.“

— Брат Салимбене нарича Фридрих антихрист.

— Глупости. Фридрих беше гений, нищо че се отнасяше с пренебрежение към не един папа. Когато си взе обратно Ерусалим от сарацините, не удари нито една камбана, а патриархът на града отказа да отслужи литургия в негова чест. И защо? Защото спечели града благодарение на приятелството си със султан Ал-Камел, а не със сила. Ожени се за дъщерята на султана и за още петдесет други сарацински жени. Споделяше мюсюлманската любов към мъдростта и дори се възхищаваше от Корана, тяхната свещена книга. Фридрих насели Сицилия с философи и астролози от цял Левант, нае преводачи, които да преведат всичките им слова на латински. Любимото му съкровище беше един астролаб, дар от султана.

За пръв път тази вечер Орфео показа известно въодушевление.

— В Палермо, където императорът построи величествената си крепост, се издигат джамии и четвъртити бели къщи, досущ като на Изток. Говори се, че по пладне половината му двор става, за да изрече молитвите към Мохамед. Домакинството му въртят турци и негри, никога не тръгва на път, без да вземе своите камили, леопарди, маймуни, лъвове и екзотични птици… и дори жираф.

— Виждал ли си тези същества?

— Да, Аматина, и си мечтая ти също да ги видиш. Докато бях в Лион и се възхищавах на прелестните цветни стъкла на катедралата, си мислех за теб и за това колко бих искал да споделя всички чудеса на света с теб.

— А като какъв се виждаш да работиш?

Орфео се усмихна широко.

— Представям си, че най-сетне съм станал голям търговец. Пътувам из цял Левант и дори отвъд Катай. Тази част от мечтата ми си е останала непокътната още от времето, прекарано с Марко.

— Ами аз? Какво правя аз, докато ти пътуваш, разменяш, продаваш и купуваш из големите тържища по света? Партньори ли сме и в това твое начинание?

— Радваш се на слънцето в Палермо, скъпа моя — засмя се той. — Моряците не биха допуснали жена да се качи на борда. Носи нещастие. Ти си моята търпелива и предана съпруга. — Пак се засмя и додаде, размахвайки пръст: — И вярна. Някой трябва да отглежда децата ни. Мечтата ми включва цял куп деца.

— Значи трябва от време на време да доплаваш до дома, за да забременявам?

Остротата на въпроса й го стресна.

— Това е само мечта, Аматина. Мислех, че и ти искаш много бебета.

— Да, така е. Но мечтата ти ми се вижда скъпичка. За да търгуваш на високо ниво, ще са ти нужни доста пари.

— Но с общи усилия…

Тя допря пръст на устните му.

— Не забравяй. Сега попечител на моето богатство е чичо Гуидо. Мислех си да го накарам да задели голяма част от парите, преди да се омъжа, за Терезина. И, разбира се, дьлжа много на монасите от „Сан Пиетро“, задето са спасили живота на брат ми. Искат да разширят къщата си за гости. — Вгледа се в очите му, сигурна, че отговорът на следващия й въпрос се крие в тях — видя го, още преди устните му да го изрекат. — Още ли ще искаш да се ожениш за мен, ако доходите ми не надхвърлят нуждите на това домакинство?

Дори отражението на светлината на свещта в зениците на Орфео не успя да запали наново искрата, угасена от въпроса й.

— Мисля, че си играете с мен, мадона.

Изправи се на крака в момента, в който Терезина дойде да си получи целувките за лека нощ.

Детето го обожава, рече си Амата. Как само засилва, щом той я прегърне. И аз го обичам, по дяволите, и аз искам да ме прегърне, но…

Изведнъж се почувства изтощена и обезсърчена от разочарованието, което току-що видя изписано на лицето на Орфео. Явно „мечтата“ му потвърждаваше най-ужасните й страхове — нищо, че беше само плод на фантазията.

Целуна Терезина по челото и вдигна поглед към чичо си, който тъкмо идваше да отведе внучката си.

— Ще помогна на дядо Гуидо да те сложи в леглото — рече й тя. — Трябва да говоря с него.

— За какво? — попита Терезина.

— За теб, щурчето ми.

Орфео се отпусна обратно на стола си, мрачен и притихнал, докато тя отведе момичето от стаята. Амата му направи знак да я чака да се върне, но той се обърна на другата страна. В дъното на залата оцелелите слушатели на Салимбене се заливаха от смях.

Кръглата юлска месечина осветяваше стаята, в която Амата обикновено спеше сама. Винаги се бе наслаждавала на лукса да си има собствена стая в тази къща — стаята, която някога са използвали синовете на дона Джакома, макар самата господарка на дома да бе предпочитала да спи заедно с останалите жени от домакинството в голямата спалня. През последните седмици Амата направи изключение. Крехкото телце на Терезина се беше свило на топка на един сламеник в ъгъла, бледите й ръчички се мержелееха като призраци сред влажните сенки.

Амата се излегна по гръб и протегна ръце над главата си. Взираше се в балдахина с широко отворени очи, по слепоочието й се изтърколи самотна сълза. Това би трябвало да бъде най-щастливата нощ в живота й. Любовта я обграждаше отвсякъде, но при все това за няколко кратки часа сладкото вино на приятелството се бе вкиснало като жлъч.

Нима беше егоистка или прекалено голяма оптимистка, та да очаква тези мъже да разберат мечтите й? Надяваше се Гуидо да се съгласи безусловно с плановете й относно Терезина. След като детето приключи с молитвите си и затвори очи, Амата отведе чичо си надолу по коридора, където известно време той стоя, вслушан в тишината. Но щом му предложи да остави малката при нея, над очите му се спусна сянка. Признаваше, че след като Амата и Орфео се оженят, за Терезина ще е по-добре да бъде отгледана от млада двойка, но не виждаше причина да оставя внучката си само за да се научи тя да чете и пише. Накрая все пак обеща да преспи с тази идея.

— Не съм убедена, че ще се омъжа за Орфео — рече внезапно Амата, като че подтиквана от зъл демон. — Имам нужда от истинско семейство. Опасявам се, че той вечно ще отсъства.

— Глупости — скастри я Гуидо. — Нормално е един мъж да го няма. Аз не бях виждал жена си цели три години, докато се биех в кръстоносния поход на императора. Когато ги призове велика идея или важна работа, мъжете с достойнство трябва да откликнат. Светът се разраства, Амата, и приключенски настроените духове като Орфео непрекъснато ще търсят начини да обхождат границите му. Трябва да си предоволна, че те ухажва мъж с такава енергия.

— Но когато ме погледне, се боя, че вижда не мен, а зестрата ми.

— Напълно в реда на нещата. — Гуидо я разтърси за раменете, сякаш се надяваше да й вкара малко здрав разум в главата. — Какво ти става, дете? — Вгледа се в очите й, лицето му почти докосваше нейното. Докато говореше, от устата му я лъхна възкиселата миризма на вино. — Обещавам ти, Амата. Няма да оставя Терезина на грижите ти преди деня на твоята сватба. Не бих я оставил в дом, където цари хаос и объркване. Двамата с нея се прибираме в Колдимецо, както възнамерявах. — Чичо й се върна в залата, мърморейки си ядно под носа. Тя изчака червенината по бузите и ушите й да избледнее, едва ли не боейки се да го последва, но усещаше, че трябва да се извини на Орфео. Надяваше се той да е склонен да продължат разговора и най-сетне тя да успее да изложи по-ясно опасенията си.

Когато се върна в залата, я завари почти празна — само в единия й край се приготвяха за сън монасите и мъжете от прислугата. Орфео я чакаше, потънал в размисъл в стола си, но не й даде никаква възможност да говори. Вместо това скочи и изстреля на един дъх:

— Мисля още сутринта да си пренеса нещата при сир Доменико и да остана там. — Загриза долната си устна. — Оставям писмото за помилването на приятеля ти тук. Брат Салимбене ще се погрижи новоизбраният генерал-министър да го получи.

Рязкото му отношение я прониза до болка, толкова, че забрави, че се е върнала, за да се извини.

— Ще ми се обадиш ли? — попита го. — Искам да си останем приятели независимо от всичко.

Той отвърна уклончиво. Измърмори нещо, че сир Доменико можело да го изпрати на поредната мисия, след което се присъедини към другите мъже.

Амата отиде да си легне със свито сърце. Колебанието й по отношение на брака ядоса Гуидо и нарани гордостта на Орфео и сега тази гордост се издигаше помежду им като непристъпна планина. Дано поне да е само за тази вечер. Докато се завиваше с мекия чаршаф, Амата дръзна да си пожелае Орфео да поиска да я види отново. Но дали би я разбрал напълно?

— Толкова съм уплашена — прошепна накрая във възглавницата си — съвсем същите думи, които през цялото време бе искала да каже на Орфео.

XXXVIII

Дзеферино се потътри през тунела над килията на Конрад, последван от втори чифт стъпки, които монахът не разпозна. Първата му мисъл беше, че тъмничарят води нов затворник. Повдигна вяло глава при приближаването на факлата. Ключалката прещрака. Дзеферино вдигна решетката и поведе надолу по стълбите непознат монах. Слизайки, тъмничарят подвикна на Конрад и Джовани.

— Братя. Брат Джироламо от Асколи, вашият нов генерал-министър, е дошъл да говори с вас.

Затворниците се изправиха на крака, изтракаха вериги.

По знак на Джироламо Дзеферино извади огромен ключ от връзката на колана си и се наведе над краката на Конрад. Отключи прангите около глезените му и ги захвърли встрани с победен звън.

— Нашият Свят отец, папа Григорий X — подхвана генерал-министърът, — опрощава деянията ти срещу ордена, брате. Свободен си да си вървиш. Добре си дошъл да отседнеш тук, в „Сакро Конвенто“, докато се възстановиш здравословно. Съветвам те да не бързаш и да се оставиш на грижите на нашия брат от лечебницата.

Конрад примигна срещу светлината. От освободените му от прангите глезени рукна кръв. Въпреки че се бе надявал с месеци, прозаичната внезапност на освобождаването му изглеждаше направо нереална. Разкъса паяжините в мислите си, за да е сигурен, че е чул добре.

— В скоро време, когато възстановиш силите си, ще поговорим пак, брате Конрад — продължи Джироламо. — Имам планове за теб и искам да станеш мой емисар при братята спиритуали, за да ми помогнеш да ги спечеля обратно на страната на братството. Като човек, съпричастен с ритуалите им, и бивш затворник на конвентуалите, те със сигурност ще те чуят, ако пожелаеш да им обясниш, че промяната в ордена е неизбежна, ако искаме той да се разраства и да оцелее. Убеден съм, че тук присъстващият брат Джовани също го е знаел, докато е заемал поста генерал-министър.

Мислите на Конрад драпаха да излязат на повърхността, все едно беше сомнамбул.

— Поласкан съм от доверието ви, брат Джироламо, но наскоро си дадох клетва, която се надявам да ми позволите да осъществя. Обещах си пред Бога, че ако някога изляза от тук, известно време ще поработя сред прокажени. Но брат Джовани от Парма, моят съкилийник, е обичан от всички монаси. Не би ли могъл той да ви стане емисар?

— Възнамерявам да пусна на свобода и този почитан наш отец — отвърна Джироламо. Напрегна взор да пробие сенките, обгърнали съсухрения старец. — Но се съмнявам, че ще издържи на пътуването, което съпровожда подобна мисия. — Обърна се към Джовани: — Мислил ли си къде би отишъл, ако бъдеш освободен, падре?

— Премислял съм го стотици пъти — заекна Джовани. — Искам да отида в Гречо… в Гречо и никъде другаде. — После додаде с треперлив глас: — Искам да изживея дните си пред плевнята, където свети Франциск пресъздаде сцената с рождеството на нашия Бог.

Докато Дзеферино отключваше прангите на Джовани, Джироламо протегна длани към Конрад.

— Както виждаш, брат Джовани не става. Разкажи ми за обещанието, което си си дал. Колко дълго се закле да работиш сред прокажените?

— Докато разбера онова, което ми е нужно.

— А какво е то?

— Не мога да кажа точно. Самият аз не съм сигурен. Знам само, че Бог ще ми каже, когато и както Той реши. Може да отнеме ден; а може да прекарам там остатъка от живота си — не се знае.

Джироламо се почеса по бузата и продължи да изучава затворниците.

— Желанието ми да обединя ордена ме подтиква към прибързани действия, братя. Очевидно е, че и на двама ви ще е нужно време, докато се пренастроите към живота над земята. Върви и изпълни дадената клетва, брат Конрад. Но псе пак се надявам един ден да те използвам — след като изпълниш мисията си и възвърнеш силите си.

Вниманието им привлече шумно подсмърчане, което се чу откъм каменните стъпала. На светлината на факлата Конрад забеляза по бузите на тъмничаря да се търкулват сълзи.

— Брат Джовани ще има нужда от придружител, който да го заведе до Гречо — рече Конрад. — Може би брат Дзеферино… ако му измислите някаква маска… понеже обезобразеното му лице го притеснява…

Джироламо наклони глава на една страна.

— Молиш се за своя тъмничар?

— През тези две години той ни беше като добрия пастир. Мисля, че малкото му стадо вече започва да му липсва.

Джироламо огледа и тримата, потънал в размисъл.

— Ти какво мислиш, Дзеферино? Готов ли си да предадеш ключовете на друг брат и да напуснеш това място?

От гърлото на тъмничаря се изтръгна сподавен смях.

— Готов съм, но трябва да тръгна с брат Конрад. Брат Джовани има нужда от по-млад и по-здрав спътник. Конрад, и двамата сме слепци — ще станем едно цяло.

Конрад докосна белега над бузата си.

— Не се бях замислял как ли ще изглеждам самият аз в очите на другите. Дали ще плаша децата?

— Остарял си, приятелю, изглеждаш доста по-стар, отколкото си всъщност — призна му Дзеферино. — Когато дойде, косата ти блестеше черна като самур, а сега носиш зимна хермелинова одежда. Куцукаш като спънато магаре, а на светлината на деня ще си сляп като прилеп. С две думи, като изключим брадата ти на пророк, с тебе сме си лика-прилика. — За миг забравил за себе си, тъмничарят понечи да приближи факлата до лицето си, за да може Конрад да го огледа; но щом топлината на пламъка стопли бузата му, бързо изпъна ръка. Никога нямаше да забрави отмъстителния ангел от гората посред нощ.

Конрад изкуцука нагоре по стъпалата и стисна Дзеферино за рамото.

— Води ме тогава, брате. Ако можеш да се присъединиш към мен в пеенето на хвалебствени и благодарствени химни, двамата с теб ще станем такава двойка, която ще смути всички, поставили надеждите си в услуга на земни помисли.

Дзеферино се оказа прав за дневната светлина. Колкото и да бе нетърпелив да напусне „Сакро Конвенто“, още щом прекрачи прага на манастира, Конрад трябваше да вдигне ръка и да закрие здравото си око с ръкава на расото си. С несигурна крачка се пъхна в тъмнината на долната черква, следван по петите от тъмничаря. Като дете, което прави първите си стъпки, той се отправи към гроба на брат Лео.

Потисна желанието си да сгълчи своя учител. Вместо това си спомни благодарствената молитва, която спомена пред Дзеферино в тъмницата и пророни едно благодаря, опитвайки се да възвърне вярата си в Божия промисъл.

— Появило се е нещо ново — обади се Дзеферино иззад гърба му. — Последния път, когато излизах, тази плоча я нямаше. Женски гроб. „Якова… света римлянка“.

— Якова ли? — Конрад се прекръсти, после се пресегна под амвона и прокара пръстите си по надписа.

— Има ли дата, брате?

— От миналата зима е. Нали ти казах — нова е.

Конрад отпусна ръка край тялото си.

— Почивай в мир, брат Якова.

Дзеферино го изгледа въпросително.

— Брат с женско име?

— Красива и нежна дама, брате, история, подходяща за из път. Ще ти я разкажа. — Запита се дали дона Джакома е успяла да осъществи намеренията си да направи Амата своя наследница.

Амата сигурно вече е станала жена. През изминалата година почти не се бе сещал за нея, но внезапно го обзе желание да разбере как е. Интересно би му било още да узнае дали и той е отсъствал от нейните мисли, както тя от неговите. Надяваше се, че не.

От отсрещния трансепт се надигнаха гласове. Няколко факли осветиха северния край на базиликата. Закрил око, Конрад успя да различи две фигури, които се движеха през осветеното пространство, проправяйки си път между няколко скелета. Въпреки пиперливия си език той ги оприличи на ангели, които слизат и се качват по стълбата на Яков. Гласът, който привлече вниманието му, се надигна пак — явно говореше възрастен флорентинец.

— Боите ми са готови, Джото. Побързай, момче. Донеси хоросана. Днес трябва да приключа с Девата.

Конрад прекоси апсидата и се приближи до скелето, където работеше зографът. Сепна го груб глас.

— Ще ви бъда благодарен, братя, ако стоите настрана. Разсейвате ми чирака.

Конрад застина. Ококори здравото си око, без да го е еня дали вижда нещо или не. В първия момент погледът му се изпълни с блясъка на факлите, та се запита дали Божиите светци постоянно се къпят в такова сияние. След известно време успя да различи цветовете по стената — множество херувими, наобиколили полузавършена, седнала на трон мадона. В прегръдките си тя държеше човешко тяло, което приличаше едва ли не на истинско — не беше миниатюрният римски император, когото монахът бе свикнал да вижда на подобни фрески.

Отляво на Девата бе изписано също толкова живо изображение на свети Франциск, облечен в простото сиво-кафяво расо на ордена. Тъмните му очи гледаха спокойно някъде зад Конрад; плътните устни нито се усмихваха, нито се мръщеха. Над продълговатото му лице и щръкналите уши сияеше златен ореол, който обгръщаше и наболата му червеникава брада и тонзура, както и тънките вежди. Художникът бе положил дясната ръка на Франциск на гърдите му, докато другата стискаше Библия или може би Правилото на ордена. Раните от стигмата се виждаха ясно и на двете ръце. Конрад забеляза и белезите от Гвоздеите върху босите му стъпала. Раната от копие отстрани на тялото на Франциск прозираше през дупка в туниката му.

Вниманието на монаха бе привлечено от празния, безизразен поглед. Припомни си, че когато серафимът го е белязал с раните, Франциск е бил полусляп. В сърцето му нахлу прилив на благодарност, задето на самия него му бе останало поне едно око.

— Прекрасно е, синьор — пророни той към възрастния художник.

— Красотата е моят занаят. — Саркастичната нотка в гласа на майстора накара Конрад да се запита дали мъжът противопоставя творението си и братята, които го наблюдаваха. Двамата с Дзеферино определено не се отличаваха с красота. Флорентинецът, със своята деликатна чувствителност, може би дори ги намираше отблъскващи. Смелостта, обзела го долу в килията, мигом се изпари и той придърпа качулката на главата си.

— Хайде, брате — обърна се Конрад към спътника си. — Знам едно място, където можем да си починем и ще бъдем добре дошли.

Скрити под качулките си, Конрад и Дзеферино чакаха в голямата зала в къщата на Амата. Прислужникът Пио не разпозна Конрад дори след като монахът попита дали Амата все още живее тук. Зачуди се дали пък гласът му също не се е променил до неузнаваемост във влажната килия, макар че в компанията на Джовани бе имал уникалната възможност да го използва.

Тъй като самият Конрад отдавна бе простил на тъмничаря си, не се бе и замислял, че Дзеферино може би няма да е добре дошъл тук. Но Амата бе виждала монаха само веднъж, в тъмнината на изоставения параклис, а мъжът не се бе представил по име, преди Конрад да чуе изповедта му. След като раните на Дзеферино бяха заздравели, а и в резултат на живота под земята, той също изглеждаше променен. Но ако тъмничарят разпознаеше в Амата послушника от онази вечер, кой знае как би реагирал. Конрад определено не биваше да разбулва истината по време на неколкодневния им престой у Амата.

Щом тя влезе в стаята, той сведе глава.

— Мир вам, братя — рече тя. — Подслон ли търсите?

— Да, Аматина. За мен и за моя приятел.

Колебанието й бе почти осезаемо.

— Конрад? — Гласът й трепереше.

— Да. На свобода съм.

— О, Боже! Нека те погледна! — Ръцете й се протегнаха към качулката му, но той вдигна своите, за да я спре.

— Моля те. Ще те изплаша.

Тя стисна ръцете си в юмруци, преди да ги отпусне покрай тялото.

— Какво са ти сторили те?

— Не са „те“, мадона — намеси се Дзеферино. — Аз бях този, който го изтезава.

— Ти беше просто инструмент в Божиите ръце — прекъсна го грубо Конрад. — Не бъди жесток със себе си.

— Братя! Достатъчно. Престанете, моля ви. И двамата мъчите мен в момента. — Отпусна длан на рамото на Конрад. Той не се дръпна. — Е, да не би да възнамеряваш да се криеш под качулката до края на живота си? Не забравяй, че се намираш в дома на най-добрия си приятел. — Погали го по главата през плата. — Защо поне не опиташ?

Конрад се надвеси към своя спътник.

— Това важи и за теб, Дзеферино. Трябва да го направим, иначе по-добре да се върнем обратно в тъмницата.

Двамата едновременно свалиха качулките си. Амата примигна, за да преглътне сълзите си. Младата жена разтърка с юмрук бузата си и отстъпи назад, като гледаше ту Конрад, ту Дзеферино. За облекчение на Конрад, тя с нищо не показа, че е разпознала в Дзеферино монаха, който се бе опитал да я прониже с копието си.

Накрая погледът й се спря върху нейния приятел и вниманието й го накара да се изчерви.

— Конрад. Конрад. Толкова ми липсваше. Никога не съм имала по-голяма нужда да разговарям с теб, отколкото сега. — Говореше монотонно, все едно не намира нищо нередно в ситуацията. Дори успя да се усмихне. — И имам изненада за теб. Ела.

Амата и Дзеферино му помогнаха да изкачи стъпалата до лоджията. Той пак не се отдръпна, когато ръката й обви лакътя му. Едва сега осъзна колко много му е липсвал какъвто и да е признак на човешка близост през изминалите месеци — и как някога бе приемал близостта, дарена му в този дом, като нещо естествено.

Щом стъпи на най-горното стъпало, Конрад забеляза двама писари — монах и мирянин, — надвесени над писалищата си. И двамата му се сториха смътно познати, макар все още да нямаше много вяра на зрението си. На моменти имате чувството, че се движи като в облак, така че малкият скрипториум на Амата му се видя по-скоро като плод на фантазията му, отколкото като реалност.

— Брат Салимбене. Сир Якопоне — рече Амата. — Вижте кой ни е дошъл на гости. Помните ли нашия брат Конрад?

Щом Якопоне вдигна глава, на лицето му се изписа тъга. Отмести поглед встрани над парапета. Монахът изглеждаше по-скоро заинтригуван. Салимбене не познаваше Конрад достатъчно добре, че да си спомни как бе изглеждал някога.

— Брат Лео ти е поверил невероятен документ — обади се хроникьорът. — Макар чудесата да не са му присъщи.

Амата побърза да обясни какво преписват двамата.

— Надявам се да си доволен, Конрад. Веднъж ме помоли да се погрижа за това. — Погледна го изпитателно.

С помощта на Дзеферино Конрад пристъпи първо към едното, после към другото писалище, взирайки се в ръкописите.

— И двамата сте изкусни краснописци — рече той. Спря до брат Салимбене. — Що се отнася до чудесата, брат Лео искаше само да напише истинска история. Не би си позволил да украсява хрониката си с неистинни събития, пък дори за назидание на читателите си.

Салимбене се поклони извинително, вероятно поради уважение към състоянието на Конрад.

— И с право е постъпил така, разбира се. Познавам мнозина, които са си приписвали видения, за да получат повече почит от други — един вид светци, пред които са разкрити Божиите тайни. И Бог е свидетел, размътеният ум, замъглен от собствените си изпарения, ражда множество фантазии, дордето човек не получи истинско видение, което звучи направо като измислено. Постепенно се разпали.

— О, а колко фалшиви реликви съм виждал по време на странстванията си! Монасите от Соасон се гордеят със съмнителен млечен зъб, паднал от устата на Исус на деветия Му рожден ден. Виждал съм пъпната връв на нашия Бог в три отделни мощехранителници, макар да е възможно във всяка от тях да има по парченце от връвта. Но също така съм виждал и целия му препуциум на не по-малко от седем места. И всичките се излагат най-тържествено на всеки празник на обрязването.

Якопоне остави перото си с покрусено изражение.

— Веднъж докоснах перпуциума и бях дълбоко развълнуван. Получих вдъхновение за молитвите си за седмици напред.

Салимбене се ухили сардонически, обърнат с гръб към Якопоне.

— Така е то с простата вяра. В крайна сметка това е най-солидният аргумент за чудесата и реликвите. Абстракциите са за вдовицата, стиснала малкото, което й е останало. Но дали тя няма да се раздели и с него, за да получи няколко безценни капки от млякото на Девата?

Конрад се намръщи, но не отвърна.

— Уморен съм — рече той на Амата, без да уточнява, че всъщност умората му се дължи на Салимбене. — Къде мога да си почина?

Щом слязоха по стъпалата, там, където преписвачите не можеха да ги чуят, той сподели опасенията си относно преценката й.

— На сир Якопоне му имам доверие и се радвам да го видя да работи, но се боя, че си допуснала грешка, като си показала свитъка на Лео на брат Салимбене. Може да изглежда самостоятелен и саможив, но храни симпатии към конвентуалите.

— Той е хроникьор, Конрад — увери го Амата. — Интересът му към ордена далеч надхвърля всякакви мнения, които би могъл да си създаде за отделните фракции.

— Но след като веднъж задоволи любопитството си?

— Обеща ми най-тържествено. На мен и на… — Амата замлъкна насред думата, без да е сигурна как следва да представи Орфео. Разбира се, нямаше право да го нарече свой годеник, както бе сторил Салимбене. Дори не беше сигурна, че все още й е приятел.

— Трябва да говоря с теб, Конрад. Може би брат Дзеферино няма да има нищо против да ни остави насаме след вечеря?

Дзеферино сведе глава.

— Ако дотогава искате да си подремнете или да опитате нещо от нашата кухня, само кажете. Цялата къща е на ваше разположение.

След вечеря щеше да отведе приятеля си до едно закътано ъгълче на двора. И докато той има желание и сили да слуша, щеше да му разкаже за всичко, което бе постигнала от раздялата им насам, и за всичко, което изгуби напоследък. А ако той имаше желание да й разкаже за собствените си преживелици, щеше да го изслуша с жив интерес. Животът им се бе променил толкова много през последните две години.

ХХХIХ

Орфео провери платнището върху натоварените двуколки, за да е сигурен, че хората му са го пристегнали добре. На една маса наблизо старият Доменико броеше товари с руно, чували с вълна и топове готов плат. Неколцина каруцари водеха говеда през двора и ги запрягаха в останалите три каручки и талиги. Пътуването обикновено приповдигаше духа на Орфео. Но не и днес. Опита се да се съсредоточи върху работата, но се приготвяше за пътуването без жар. Бяха минали няколко седмици, откакто чу, че „монахът на Амата“ пак се е установил в дома й. Тя изпрати на Орфео благодарствено писмо, в което го канеше да отиде да се запознае с Конрад, но той не можеше да си позволи дори да й отговори. Все още се чувстваше огорчен от последния им разговор. Прекоси двора, за да види как са каруцарите. Повечето от тях бяха пътували с него и миналата зима, по време на обиколката им до Фландрия и Франция. Бяха набити, сурови мъжаги, цапнати в устата и облечени в кожени туники като ковачи, от хълбоците им висяха кинжали. Но Орфео знаеше, че екипажът му е готов да преодолее всякакви препятствия, издигнати пред тях от природата или човека. Само един от групата беше нов — мъж на средна възраст, нает на мястото на Нено. Останалите вече го бяха приели като свой.

Орфео прокара пръсти под един от хамутите, за да се увери, че не претърква рамото на добичето, и огледа редицата каруци. Иззад последната, обляна от лъчите на изгряващото слънце, с поклащаща се походка приближаваше монах с качулка на главата. До гърдите му се спускаше дълга бяла брада като на православен поп. Щом се приближи, мъжът вдигна глава, като огледа първо сир Доменико, а после и Орфео. Орфео трепна, щом видя белега на едната очна ябълка и присвиването на здравото око на монаха. Този човек сигурно може да те прокълне само с поглед, изобщо не е нужно да си отваря устата.

— Орфео ди Анджело Бернардоне — провикна се високо монахът. Изрече името не като въпрос, а някак суховато, сякаш се нуждаеше само от потвърждение на подозренията си. Орфео за миг си представи, че Черната гостенка с косата е дошла да покоси живота му.

— Намери го, брате. За какво съм ти?

— Не те търся заради себе си. Ти вече ми направи достатъчно добрини. Бог да те поживи, задето издейства освобождаването ми от папата. — Човекът внимателно свали качулката си, под която се разкри разрошена посивяла коса, пропита от слънчева светлина.

Изумен, Орфео не знаеше какво да каже. Беше си представял доста по-млад, дори красив мъж — мъж, към когото Амата би изпитала физическо влечение. Хладното й отношение към търговеца след завръщането на приятеля й го караше да се запита дали няма друга причина тя да иска Конрад да бъде освободен — особено след изказването й, че възнамерява да чака приятеля си край портата на манастира. Орфео се чувстваше употребен. Тя му се подигра и след като постигна своето, му обърна гръб. Сега, видял някогашния отшелник с очите си, той осъзна своята грешки. Прие благодарностите с махване на ръка.

— Радвам се, че успях да помогна на един невинен човек. — Съсредоточи се обратно върху хамута.

— Също така държа да ти кажа, че си глупак — продължи монахът.

Раменете на Орфео се стегнаха. Сир Доменико и неколцина от каруцарите прекъснаха работата си. Забеляза, че вниманието на всички е насочено към разговора им, макар никой да не смееше да погледне брат Конрад направо в лицето.

— Не смятам, че е ваша работа да ми казвате какъв съм или какъв не съм — рече той и вдигна рязко брадичка, готов да се защитава.

— Ще рискувам да се нагърбя с тази работа само за да чуя от устата ви, че не можете да обичате една жена заради самата нея повече, отколкото заради богатството й. Познавам една дама, която ви обича както обича собствената си душа.

Конрад откърти коричката на незаздравяла рана. Наранен и смутен, Орфео се обърна към другарите си.

— Извинете ме, сир Доменико — рече той. — Трябва да поговоря малко с този монах.

Конрад спря окото си върху възрастния търговец. Доменико сведе поглед към топовете плат и ги освободи с махване на ръка.

Орфео изведе свещеника през сводестия портал. Какво ли му е казала Амата?

Монахът пръв наруши тишината.

— По това, което виждам в очите ти, смятам, че предположенията ми са били верни. Тя ти липсва толкова, колкото и ти на нея. И сега, като видях работодателя ти, ми хрумна една идея. Може да се получи, стига да искаш. И ако се омъжиш за Аматина само по любов, както тя копнее.

Орфео го подкани с поглед да продължи. Знаеше, че ако се опита да продума нещо в момента, гласът му ще затрепери. По-добре да изслуша какво има да му казва този Конрад, докато се поокопити.

Монахът изложи пред него плана си стъпка по стъпка, като подчертаваше всеки етап с условното „ако наистина я обичаш“. Съветът му се стори на Орфео логичен, дори направо удивителен, при положение, че човекът не разбира нищо от търговия.

— Разбира се, сир Доменико трябва да се съгласи — рече Орфео, след като Конрад приключи. — Както и брат ми Пикардо. — Но да, той би искал идеята на Конрад да се осъществи, при това го искаше с цялата си душа. При тази мисъл сърцето му запламтя. Сграбчи ръката на монаха в двете си ръце и я разтърси енергично.

— Само ти можеш да ме спасиш, брате.

— Нека Бог те дари с щастлива развръзка — рече Конрад. Орфео най-сетне пусна ръката му и монахът додаде: — Би ли бил така любезен, синьор, когато видиш Аматина, да й предадеш едно съобщение? Тази сутрин си тръгнах от дома й, без да се сбогувам, понеже се опасявах, че може да се опита да ме забави. Моля те, кажи й, че съм заминал за болницата „Сан Салваторе“ и ще се върна когато мога.

— В болницата?

Конрад кимна.

— Също така оставих в дома й монаха, който дойде заедно с мен, без да му кажа какви са намеренията ми. Пак защото не исках да създавам паника. Той е добре дошъл да ме последва, ако желае — или пък не. Както Бог му повелява. Не мога да кажа кога ще се върна и може би изборът ми на местоживеене няма да му се понрави. — Монахът успя да се усмихне. — Addio, signore. Бог да благослови вас и вашата дама.

Дзеферино се мята върху сламеника почти цяла нощ, докато накрая се унесе в неспокоен сън. Неспокойствието изпълваше вените му като болест. Не бе напускал очертанията на манастира от деня, в който братята го намериха полужив в изоставения параклис и го пренесоха в „Сакро Конвенто“. Рядко бе излизал изпод земята, освен за да донесе храна на затворниците си. Вдигна ръка над главата си, за да се откъсне от тъмните силуети и хъркащите непознати, които го заобикаляха; сви се на топка. Единствената му нищожна утеха идваше от равномерното дишане на Конрад на сламеника до него.

По едно време преди зазоряване Конрад се размърда. През полуотвореното си око Дзеферино видя как събратът му се отдалечава към вратата, точно както се беше измъкнал, след като чу изповедта в параклиса. За момент Дзеферино се уплаши, че отново е изоставен, но звуците около него бяха човешки, не животински. Пак се унесе в сън.

Когато се събуди следващия път, беше от размърдването на прислужниците, които се надигаха по сламениците, протягаха се и се прозяваха, молеха се Богу да благослови работата им и през този ден. Леглото на Конрад беше празно и неоправено. Може би е отишъл пръв до тоалетната.

Дзеферино стана, придърпа качулката ниско над главата си и последва останалите в тази посока. Забеляза как всички избягват да го поглеждат. Конрад едва ли бе обърнал внимание на отношението им, но за Дзеферино отвращението или страхът им беше съвсем очевиден.

Много скоро установи, че приятелят му го няма никъде, не се появи дори на масата за закуска. Докато монахът дъвчеше надве-натри, онази жена, Амата, дойде и го попита къде е приятелят му. Но Дзеферино само сви рамене и се огледа. Бърборенето на останалите тътнеше в ушите му като крилете на прилепите, които се стрелваха по тунелите в тъмницата.

— Ще го потърся в параклиса — рече тя. Отдалечи се по коридорите, като от време на време викаше Конрад по име. Имаше нещо в гласа й… „Конрад! Брат Конрад!“ Напомни му на гласа на онова момче в гората. Имаше чувството, че чува този глас да крещи: „Тези не се страхуват от Бога, брат Конрад.“ След което се чу тръбният зов на огнения ангел и Дзеферино изпадна в несвяст от болка. Така и не попита Конрад за ангела. След като затворникът му получи онова видение в килията си, Дзеферино осъзна, че човекът живее по-възвишено от него. Тъмничарят се отнасяше подозрително към взирането надълбоко в светите тайнства.

Другите приключиха бързо със закуската и оставиха Дзеферино сам в просторната зала. Около него прислужници събираха празните паници и чаши. Кашата къркореше в стомаха му. Двамата преписвачи скоро щяха да започнат работата си. Може би Конрад се беше качил до лоджията, за да им помогне, след като вече бе започнал да възвръща силите си.

Дзеферино изкачи стъпалата със сведена глава. Завари горе само писаря Якопоне. Проследи с поглед как преписвачът отряза с ножа си една страница от дебелия свитък и я простря на поставката. Монахът взе свитъка и разгледа крехкия материал. Беше чувал за тази „хартия“ — по-евтина и удобна в сравнение с пергамента, но едва ли подходяща, за да оцелее и да не плесеняса от влагата в манастирската библиотека. Я виж колко лесно някой е пробил дупка през целия топ. Провря кутрето си в процепа.

— Около тази дупка, която разглеждаш в момента, брате, има цяла история — рече Якопоне. — Този ръкопис спаси живота на нашата господарка в една черна нощ. Тъмната сянка на монах убиец за малко да я изкорми с копието си, ако тя не бе увила този свитък около тялото си. Спомням си като днес как тя славеше Бога, задето брат Лео беше тъй многословен.

Дзеферино стисна свитъка с две ръце.

— Монах ли? Че защо монах ще иска да убие човек, който проявява такава щедрост към братството?

— Ако я беше видял в онази нощ, едва ли би я нарекъл щедра към братството — биеше се като хала и лично елиминира един от тяхната банда, макар че и те убиха един от нашите. Онези монаси ни нападнаха, за да заловят Конрад — не знам поради каква причина. Изненадаха ни в гората по мръкнало.

Дзеферино затвори окото си. В ушите му закънтя пак страховитият тътен на онази нощ, цялото крещене около него, последвано от тръбния зов и огъня, свистящ към лицето му.

— И ти ли беше там? — попита.

— Да, макар да закъснях да се притека на помощ. Превърнах водача им на факла, а другите от бандата се пръснаха като невестулки обратно по дупките си.

Свитъкът тупна тежко на пода на лоджията и се изтърколи. Якопоне скочи от стола си и го хвана току до ръба.

— Внимавай, брате! Добре ли си?

Дзеферино пъхна ръце в ръкавите си и сведе глава. Гърлото му се бе свило на топка, накрая все пак успя да се прокашля и заговори с дрезгав, изпълнен с горчивина глас.

— Angelus Domini, Божият ангел. Ти!

Дървената лоджия се разтресе леко. Жената изкачи стълбите, следвана от Салимбене, който пухтеше зад гърба й.

— Брат Конрад си е тръгнал, брате — рече тя на Дзеферино. — Оставил е съобщение, че ако искаш да го последваш, можеш да го намериш в болницата на прокажените. — Обърна се към Якопоне с пламнало от възбуда лице. — Дойде вестоносец, изпратен от сир Орфео, който предал, че утре ще дойде и се надявал новините, които донесе, да са добри.

Якопоне и Салимбене се развеселиха.

— Знаех си, че няма да издържи дълго надалеч, мадона — рече дебелият.

Амата се обърна към Дзеферино, като не успя да сдържи усмивката си.

— Извини ни, брате, за личния разговор. Приятелите ми знаят колко е важно това съобщение за мен. — Погледна бележката в ръката си. — Все пак се тревожа, че брат Конрад е решил да живее сред онези мръсни прокажени. Известно ли ти е защо го прави?

— За да изпълни един обет, мадона.

— Имаш ли намерение да го последваш? Мога да поръчам на готвача да приготви храна за из път. Конрад сигурно е тръгнал, без да закуси.

Да го последва? Да последва мъжа, изоставил го сред врагове? Дзеферино махна с ръка пред окото си, все едно се опитваше да разпръсне изникналите отпреде му пламъци.

— С ваше позволение, мадона, бих искал да остана тук още една нощ. Утре сутрин ще се върна в „Сакро Конвенто“.

Тази нощ последните мисли на Амата, преди да заспи, бяха свързани с Конрад, а не с Орфео. Тя продължаваше да възприема монаха като единствения мъж, който я обича безусловно, без да иска от нея нищо в замяна. Макар да стори всичко възможно, за да скрие отвращението си в деня, в който той се върна, тя наистина скърбеше за приятеля си. Никога повече нямаше да види тези изпълнени със светлина сиви очи. Ами ако се зарази с проказа в болницата въпреки чистото си сърце? Изрече тиха молитва за неговата безопасност и закрила, но странно, в ума й изплува образът на дона Джакома, не на Бог. После се сви на топка и заспа непробудно, докато не се събуди от викането посред нощ.

Прислужничката Габриела я дърпаше за ръката, като едва не я събори заспала от кревата.

— Обличайте се бързо, мадона! В двора има пожар!

Амата, загърната в пелерината си, хукна през мъглата на съня и дима. Как може да избухне пожар насред лято, при положение, че всички камини, освен огнището в кухнята, са почистени и затворени? Сигурно някой е забравил горяща свещ. Щом приближи дворчето, отскочи назад, блъсната от оранжевия блясък на пламъците, които танцуваха като дяволски изгрев между колоните и зида. Прислужниците и гостите загребваха вода от чешмичката в средата на двора, докато други тичаха напред-назад между суматохата и най-близкия обществен кладенец.

Тя разтърка очи и огледа двора, застанала под един от сводовете на галерията. Стомахът й бе свит на топка, едва сдържаше сълзите си. С ужас видя как в центъра на пламъците се намира дървената лоджия с писалищата. Огромно огнено кълбо погълна стъпалата, които водеха към южното крило и цялата южна стена. Мъжете, които се бореха с огъня, тичаха по северните стъпала с кофите и заобикаляха откъм страничните балкони, в опитите си да спрат разпространението на пожара, но писалищата вече ги нямаше. Амата гледаше безмълвно през пламъците, като се опитваше да намери с поглед шкафа, където бе заключила ръкописа на Лео и недовършените преписи. В същия миг южният балкон се стовари на земята, като повлече след себе си и част от източната лоджия; в двора се посипа дъжд от отломки и подпалени парчета дърво. Амата мярна част от поставка за книги сред падащите отломки и сърцето й примря.

Всичко е изгубено!

Каменните зидове и плочите на покривите щяха да удържат на пламъците, дърводелците щяха да построят наново лоджията, но хрониката на Лео бе изгубена безвъзвратно.

Не й оставаше друго, освен да зарови лице в шепите си. Не оправда доверието на Конрад!

Битката за спасяването на останалата част от къщата продължи до изгрев слънце. Нощната стража събуди съседите на Амата и всеки кладенец и ведро в квартала влязоха в употреба, хората оформиха обръч около входа и си предаваха кофите от ръка на ръка. По-едрите мъже носеха по двойки огромни ведра. Междувременно Амата помагаше на жените, които се опитваха да потушат хвърчащите във всички посоки въглени, за да не позволяват на пожара да се разрасне. Тя се стрелваше насам-натам из двора и по околните пътечки, докато усети, че дробовете й са задръстени до пръсване от дим, жега и изнемога, а в това време тълпите във и извън дома й ставаха все по-многобройни и по-шумни.

Най-сетне, малко след като църковната камбана би утреня, маестро Роберто я потърси, за да й каже, че са успели да потушат пожара. Замаяна, тя го последва в средата на двора и огледа обгорените, напукани зидове и опушените арки. В рамките на двора не бе оцеляла нито една дървена греда — нито дори рамките на вратите. Насред пепелта мярна Якопоне, седнал на каменната пейка, където Амата и Конрад бяха разговаряли вечерта на неговото завръщане. Заровил глава в шепите си, той си мърмореше нещо на висок глас, макар край него да нямаше никого. До Амата застана Пио, целият в сажди.

— Пио спаси къщата ти, Аматина — рече икономът. — Той подуши огъня пръв и събуди всички останали.

Амата отпусна длан върху гърдите на младежа.

— Бог да те благослови — пророни тя. Огледа останалите си домашни, които потушаваха останалите въглени или трупаха отломките на купчини далеч от стените. Сред тях не видя нито брат Салимбене, нито приятеля на Конрад.

— Монасите добре ли са? — попита тя.

— Не съм ги виждал — отвърна Роберто.

— В самото начало мярнах преписвача — рече Пио. — Той пръв стигна до лоджията. Явно също е подушил дима. Върнах се да събудя другите и като дотичах обратно тук, той вече слизаше бързешком по северната стълба. Помислих, че търси съдове за вода и му извиках да отиде в кухнята, но след това не съм го виждал.

Якопоне извика насреща им с цяло гърло:

— Angelus Domini. Слепият монах го предрече.

— Ангел ли? — Амата вдигна вежди и погледна Роберто. Той сви рамене.

— Аз ходя по земята, мадона. Нека сир Якопоне разкрива по-дълбоките причини за случилото се.

Уморени, те се обърнаха и тръгнаха към къщата. Откъм мястото, където седеше Якопоне, се надигна самотен, тъжен звук на тромпет. Амата се завъртя в мига, в който мъжът прелетя покрай нея. Той се спусна надолу по коридора с огромни крачки и излезе през предната врата.

— Братовчеде! — извика Амата подире му, но каещият се беше изчезнал.

XL

Пръв го забеляза един прокажен, клекнал пред входната врата. Съществото завъртя кречеталото си предупредително, преди Конрад да е слязъл по пътеката, която се спускаше от гората и разделяше двете най-дълги сгради на болницата. Привлечени от шума, от килиите си наизлязоха и други зяпачи в кафяви туники — от лявото крило жени и деца, от дясното — мъже. Надигна се нечленоразделно бърборене, придружено от радостни възгласи. Конрад застина насред крачка. Едва ли щеше да е по-ужасен, ако бе видял как мъртъвци излизат от гробовете си. За пореден път Лео го бе отвел в сърцевината на най-ужасните му страхове. Затвори очи и се помоли за избавление. Servite pauperes Christi, прошепна сам на себе си. Край сградите, където живееха прокажените, се издигаха две по-малки постройки. Конрад предположи, че там са помещенията за монасите и монахините от ордена на круцигерите, които се грижеха за болните. Един от монасите показа глава през отворен прозорец. От сградата излезе да посрещне пътника друг мъж — висок и слаб, с кафявочервеникава кожа, облечен в дълга червена роба и с докторска шапчица. Щом го зърнаха, прокажените притихнаха.

— Здравей, брате. — С дрезгав глас мъжът се представи като Матеус Англикус, Матю Англичанина.

— Бог да те благослови — отвърна Конрад. — Дойдох да работя при вас.

Матеус го изгледа от главата до петите, но не отвърна поглед, както бяха сторили хората на Орфео. Несъмнено бе видял и по-гротескни картини от неговата физиономия, та затова огледа Конрад така, както би гледал пациент.

— И защо реши да работиш тук?

— Следвам примера на моя учител, свети Франциск. Както и заради един обет.

— Повдигни си робата до глезените — рече Матеус. След като Конрад го направи, докторът сви устни.

— Както и очаквах. Ще трябва да изчакаш тук, докато ти донеса чифт сандали. Първо правило: никой от персонала ми не ходи бос в сградата на болницата.

— Не съм обувал сандали, откакто влязох в манастир — възрази Конрад. — Това е в разрез с обета ми за бедност.

— В такъв случай трябва да решиш коя от свещените си клетви ще спазиш. Ако ще работиш тук, трябва да се научиш да възприемаш заповедите ми като Божия воля. Духовното развитие на пациентите си оставям на монасите. А те от своя страна са поверили физическото си здраве на мен. Ако имаш нужда от успокоение на съвестта, мога да ти обещая, че тук ще живееш достатъчно бедно. А що се отнася до сандалите, ще се постарая да те снабдя с възможно най-грубите. — Конрад кимна неохотно и докторът се усмихна. — В такъв случай добре дошъл, брате. След като идваш направо от тъмницата в манастира, съм убеден, че си добър човек.

— Но к-как… — заекна Конрад. Матеус посочи окото му.

— Измъчвали са те. Косата ти е бяла, но кожата ти е бледа и свежа като на госпожица, доста време не е видяла слънце. Брадата ти не познава бръснач от няколко години. Глезените ти са ощавени и по тях личат белези от пранги. Освен това носиш опърпаната дреха на спиритуал и ходиш бос — и двете причини са достатъчни, за да бъдеш хвърлен в тъмница при управлението на Бонавентура.

— Значи знаеш за разцеплението…

— Някога и аз смятах да се присъединя към ордена, но предпочетох да нося червена роба вместо сива като твоята. Преди шейсет години папа Хонорий забрани свещеници да изучават медицина; впоследствие реших изобщо да не се замонашвам.

Конрад последва Матеус до входа на болницата. Там изчака, докато докторът се върне със сандали за него. Надигна се лек ветрец, който разхлади приятно челото му, но в същото време донесе до ноздрите му сладникавата миризма на разлагаща се плът. Устоя на порива да закрие носа си с ръкав или да се огледа да види наблизо труп или купчина кокали. Навлизаше в света на живите мъртъвци и знаеше, че отвратителната плът, която подушва, все още се крепи по скелетите на съществата, които продължаваха да надничат от нишите на килиите си. Лицето на най-близкия до него мъж, същият, който бе завъртял кречеталото, бе с плътните устни и синкавите възли на отскоро болен човек. Но плоският му нос предполагаше, че хрущялът отдолу вече е започнал да се разлага. Конрад си наложи да погледне и останалите. Мнозина, слава на Бога, криеха лицата си под забрадки, и отвръщаха на погледите му с незрящи очи. Но най-тежките случаи… Конрад видя гнойни кратери там, където някога са надзъртали очи, разлагащи се дупки на мястото на носове и усти, пихтиеста плът вместо брадички, увиснали уши, няколко пъти по-големи от човешките, длани без пръсти, ръце без китки, подпухнали или сбръчкани тела, петниста кожа или гнойни рани. Прокажените гледаха апатично, макар някои от жените да извръщаха засрамено обезобразените си лица. Няколкото деца, които се тътрузеха като възрастни джуджета покрай тях, бяха също толкова безразлични и гледаха Конрад с очи на възрастни.

Този парад на ужасите го пристегна в хватката на страховита замая. Монахът се запита дали всъщност пред него не се разкрива образът на неизбежното му бъдеще, болното му тяло в последен стадий на разпад. Молеше се Матеус да се върне колкото се може по-скоро и си отдъхна едва когато докторът му донесе сандалите. От гледката на прокажените се почувства напълно дезориентиран. Нежеланите сандали допълваха усещането му за нещо странно, а стъпалата му станаха напълно безчувствени. Вече не усещаше камъчетата в прахоляка, нито самия прахоляк, нито отделните тревички. Само кожа. Сякаш цялата повърхност на болницата бе застлана с кожа.

— Първият поглед отблизо винаги е най-потискащ — рече Матеус. Поведе Конрад към една стая в сградата зад болничното крило. — Засега можеш да останеш в моята килия, докато ти освободим място.

Стаята на доктора бе пълната противоположност на аналитичната мисъл на мъжа. Вътре имаше тясна койка, разположена в най-далечния от вратата ъгъл, малка масичка с два стола под единствения прозорец и дълга правоъгълна работна маса, която заемаше цялата централна част на помещението. На по-малката масичка бяха оставени череп и пясъчен часовник, а на стената над тях висеше нарисувано разпятие — за да напомня на пациентите на Матеус, че животът е преходен и ще дойде избавлението. Плотът на по-голямата маса бе почти изцяло зает от свещи, колби за урина, стъкленици с хапчета, алембик, хаванче и чукало, както и купчина овързани заедно ръкописи. Една книга на масата беше отворена на цветен кръг. Конрад си спомни, че беше виждал нещо подобно, докато учеше в Париж — беше в някакъв текст за изследване на урината: ако телесната течност на болния е червена и гъста, значи е сангвиник; ако е червена и рядка, е постоянно ядосан. Всички оттенъци — пурпурно, зелено, синьо, черно — съответстваха на някаква болест.

Шишенца с прах, обозначени с табелки със символите на химически елементи, буркан с успокояващата мандрагора и медицински билки — канела, кубеба и сушена кора от индийско орехче — висяха над камината. На рафта край койката на доктора имаше повече книги, отколкото Конрад бе виждал някога извън манастирската библиотека.

— Не зяпай така от вратата, брате — подкани го Матеус. Описа кръг с ръка. — Всичко това дължа на Константин Африканеца41. След като прекара по-голямата част от живота си в кръстосване на Леванта, най-накрая се установи като монах в манастира „Монте Касино“. Посвети остатъка от затворения си живот на превеждане на медицински текстове за нас, студентите от Салерно. Трудеше се върху произведенията на древногръцките учители, запазени на арабски, както и над някои сарацински книги. Така Гален се превърна в нашата Библия (извини ме за сравнението), а десетте тома на „Пантехне“ на Али Абас42 знаехме наизуст.

Конрад разгледа рафтовете със смесени чувства, удивен от обема книги и смутен от любопитството на учения. Свети Франциск не би одобрил това! Подредбата на книгите потвърждаваше първоначалното впечатление на Конрад за логическата мисъл на домакина, макар че стаята като цяло го опровергаваше: прочутите гърци Гален и Аристотел на най-горния рафт, сарацинските философи лекари — под тях. Забеляза четири от четирийсет и двете съчинения на Хермес Трисмегист43, Тhetrum saniatis от Абул Асан, монография върху кучешкия бяс, законите на медицината от Авицена и на по-долната полица — равин Маймонид и другарите му испанци Авензоар и Авероес.

Най-долният рафт явно съдържаше произведения, написани от учителите на Матеус от Салерно: някой си Тротула от Салерно, както и фармакопея, Antidotorium, от маестро Препозитус от същата школа. Последната стоеше изправена върху камара книги за медицинската употреба на билките, включително Платеариевата De virtutibis herbarum. Защо ли християнските автори са подредени на най-долната лавица, запита се Конрад?

Разгърна Methodus medendo от Гален и смръщи чело срещу заглавната рисунка: езичникът Ескулап стиснал крилатия жезъл, а от двете му страни неговите дъщери — Хигия и Панацея.

— Добрият християнин би намерил доста недостатъци в тази сбирка — не се стърпя той. — Бих предпочел да видя на тази страница изображение на светите близнаци Космос и Дамиан или на Сан Антонио Абас. Те също са символи на вярата в целебната сила на Бога.

Матеус сви рамене.

— Повярвай, брате, с удоволствие бих събрал лекари от нашата собствена вяра, но не познавам други, освен учителите ми в Салерно. Тъжно, но нашата Света майка църква продължава да гледа на тялото като проклятие, а на болестта — като на Божие наказание. Чувал съм за един каещ се грешник от Асизи, който някога се молел поетично да му се даде някакъв вид болест: О Signor, per cortesia, manname las malsania! Бил готов да приеме всичко — квартана или терциана, водянка, зъбобол, болки в корема, пристъпи. Кажи ми — как може моето лечителско изкуство да противостои на подобно отношение?

Конрад остави Гален на мястото му и се засмя.

— Мисля, че познавам този грешник. Ще се радваш да научиш, че понастоящем се радва на цветущо здраве, каквото не е имал от години.

— Това наистина е добра вест. Надявам се да не е твърде непосилно за него.

Конрад почеса косматата си буза с длан.

— Кажи ми къде според теб се корени болестта, ако не е наказание за злата природа на човек или желание от страна на Бога да изпробва неговата твърдост?

— Имаш предвид стълбата на Йов.

— Това е един пример, да — съгласи се Конрад. — Или след като се намираме в болница, човек може да се сети за Бартоло, прокажения от Сан Джиминяно. Той носел кръста си с такова радостно примирение, че хората го нарекли Йов от Тоскана.

Лекарят се замисли, преди да отговори.

— Истината е, че нито аз, нито моите колеги можем да кажем къде се корени болестта. Както обичаме да се изразяваме, Гален казва не, Хипократ казва да. Лекарите имат разногласия и никой не може да каже кой е прав. Матеус разрови купчината ръкописи, без да спира да говори. Накрая извади един тъничък.

— Почини си за малко край прозореца, брате, и прегледай това. Съвсем кратко е, писал го е един мой земляк, Бартоломеус Англикус. По стечение на обстоятелствата той също е бил монах във вашия орден. Прегледай го, моля те, докато стане готова килията ти. Ще ти даде известна основа за работата, която ще вършиш.

След като Матеус излезе, Конрад доближи книгата до лицето си. Не се беше опитвал да чете, откакто изгуби окото си. Вдигна пергамента към светлината, идваща през прозореца, и присви леко очи, за да фокусира по-добре буквите и думите.

Брат Бартоломеус започваше с причината за проказата, като изреждаше храните, които прегряват кръвта и причиняват скорошно разпадане: пипер, чесън, месо от умряло куче, небрежно консервирана риба и свинско, некачествен хляб, омесен от заразена пшеница или ръж. След това се впускаше в подробности, които дойдоха твърде много за чувствителността на Конрад, като описваше заразния характер на болестта: как небрежният човек може да се зарази от плътски контакт с жена, която е преспала с прокажен, как бебе, което суче от гръдта на прокажена дойка, всмуква смъртта през женската гърда, как дори може да се наследи. Пергаментът затрепери в ръката на Конрад, докато четеше последния източник на проказата: „Дори дъхът и погледът на прокажения могат да се окажат заразни.“ Според Бартоломеус излизаше, че не е изключено Конрад вече да е поел болестта в себе си — нищо, че повечето от очите, които се взряха в него на пътеката, бяха незрящи.

Преглътна отвращението си към прочетеното. Авторът прекрачваше границите на скромността. Но така или иначе заразените с проказа посредством плътски контакт все пак получаваха справедливо наказание за греха си. Нито Бартоломеус, нито Матеус можеха да го убедят в противното по този пункт. Относно наследствеността, нима в Светото писание не е речено: „Бащите ядоха кисело грозде, а зъбите на децата скоминясаха“?44 Така дори в този случай прокаженият плащаше цената за греховете на предците си. Бартоломеус го признаваше, преди да премине към лечението на прокажените. „Проказата почти не се лекува, освен с Божията помощ“ — очевидно, след като Бог е този, който заразява с болестта.

Въпреки всичко Бартоломеус изреждаше и няколко не духовни възможности за лекаря: пускане на кръв (стига силата на прокажения да позволява); прочистване от паразити и язви; лекарства, приемани вътрешно, помади и мазила отвън. Английският монах заключаваше: „за лечението или прикриването на проказата най-доброто лекарство е червена пепелянка с бял корем, стига отровата да бъде премахната, а опашката и главата — смазани. Тялото й, наложено с праз лук, трябва да се приема и дъвче често.“

Конрад върна книгата на мястото й точно когато Матеус се върна. Усети как в душата му се надига предишната му заядливост и склонност към дебат. Но докато преди три години би започнал да спори с Бартоломеус, днес умееше да си държи езика зад зъбите. Бог го бе изпратил тук, за да се учи. Трябваше да пита и да слуша, не да спори.

— Опитът ти потвърждава ли предположенията на твоя сънародник?

Матеус взе книгата и й хвърли един бърз поглед, като кимаше с глава.

— Хранителен режим — рече накрая, като посочи с пръст текста. — Тук сервираме само пресни меса. А по това време на годината, когато има плодове и зеленчуци, имаме няколко случая на пълно излекуване.

Отговорът му изненада Конрад.

— Мислех, че единствено чудо може да излекува прокажен.

— В родината си съм чувал за случаи на чудодейно изцеление, най-вече в храма на Тома от Кентърбъри. В кладенец в криптата на светеца има вода, смесена с капка от неговата кръв, и мнозина твърдят, че са се излекували, като са пили от нея. Но тук единствените успехи, които сме постигнали, са чрез хранителен режим.

— Но в такъв случай защо не се излекуват всичките ви пациенти?

Матеус се усмихна.

— Имаш чевръста и аналитична мисъл, брате. Може да направя и тебе лекар. И въпросът ти е добър. — Прокара пръст по ръкописа на Бартоломеус, докато намери конкретен пасаж. Думата lepra, или „люспест“, в езика на гърците, описва редица болести, в които кожата се отлюспва. Тук има много подобни случаи, има хора, прогонени от домовете си от някой свещеник, който си няма никаква представа от болестта — как кръвта на прокажените църка, когато се разтърка между дланите на ръцете, или изплува на повърхността в купа чиста вода, загубата на чувствителност на пръстите на ръцете и краката, червеникавият оттенък на кожата.

Някои от тези кожни болести са лечими; върнал съм не един и двама от моите пациенти при семействата им. Но онова, което наричам „същинска проказа“, което гърците наричат elephantiasis заради удебеляването и загрубяването на кожата, в моя опит е нелечимо. Пробвал съм прочистване и пускане на кръв, цял куп лекове, препоръчани от различни автори — дори лекарства, приготвени от животни.

— Като например дъвчене на месо от пепелянка?

— Червено-бялата пепелянка се среща много рядко в тази част на света. Но съм налагал раните на прокажени с безоар, приготвен от очи на елен, според рецептата на Авензоар. Традиционното лечение на раните, като например налагане на раната с горещите вътрешности на умиращо куче или котка, също не дадоха резултат.

Матеус свали шапчицата си и се отпусна на стола срещу Конрад, внезапно помръкнал.

Монахът се вгледа в руменото лице на събеседника си по-отблизо, разгледа тънките му вежди, забеляза обезцветената бучка на челото му, както и едно подуване на ухото, което не бе видял досега. Лекарят се усмихна тъжно.

— Да. И моят ред идва — скоро. — Тонът му показа на Конрад, че вече е приел неизбежното.

— Значи все пак болестта е заразна, както твърди Бартоломеус.

— Очевидно, макар че прекарах тук петнайсет години, без да проявя нито един симптом — досега. Повечето от монасите, които ми помагат, се заразяват след две-три години. Ако си решил да останеш по-дълго, трябва да се тревожиш за здравето си. Макар че пък възрастната монахиня е тук от двайсет и две години и все още не е проявила нито един симптом.

— Но в такъв случай как се разпространява болестта?

— Де да знаех. Стараех се да следвам казаното от Бартоломеус. Например проведох изключително целенасочени разговори с онези, които са били женени, преди да дойдат тук. Повечето са продължавали интимния си контакт с партньора дори след проявяването на първите симптоми, но обикновено съпрузите им не са пострадали. Изключенията са сред онези, които са продължили да целуват партньорите си дори след като по устните им са се появили пришки.

Матеус сви рамене.

— Виждам, че откровеността ми те притеснява, брате, но се опитвам да ти отговоря поне донякъде на въпроса. Физическото поведение на човека е грижа на лекаря; тялото е само плочата, върху която пишем. Както вече казах, оставям моралните оценки на вас, свещениците.

Във всеки случай, започнах да вярвам, че устата е най-заразната част от тялото на прокажения. Именно поради тази причина персоналът ми е обут в сандали — за да предпазват стъпалата си от слюнката на пациентите.

Конрад прокара пръсти през брадата си. Представи си Франциск, Лео и другите пионери монаси, които са работили с прокажените в същата тази болница преди около шейсет години: боси, постещи, ограничили се до най-проста храна, дори са целували нещастните души по устата, за да докажат смирението си. Но не бе чувал за нито един случай, в който монах да се е заразил с болестта — така че явно са се ползвали от Божията закрила в изпълняването на светите си задължения. Конрад заключи, че теориите на Матеус се основават най-вече на догадки. При все това той беше благодарен за дадените му сандали и намести пръстите си в тях.

Орфео огледа опустошената лоджия и обгорените купчини дъски и греди в двора на Амата.

— Не е най-подходящата обстановка, в която да ти споделя новините — рече той съчувствено. — Добре поне, че няма пострадали, Аматина.

Жената пое ръката му и прислони глава на рамото му.

— Лоджията не е нищо. Ще я построят наново преди зимата. Това, което ме натъжава, е загубата на свитъка на Лео.

— Не би могла да го предотвратиш по никакъв начин. Брат Конрад ще разбере. Ще види в цялата работа Божията воля. Както си е.

Тя успя да се усмихне вяло.

— Толкова се радвам, че се върна, Орфео. Бях изгубила почти всякаква надежда, че ще те видя пак.

— Мислех, че ти си тази, която не желае да ме вижда. При следващата ти среща с монаха можеш да му благодариш, че ми помогна да се отрезвя. Брат Конрад едва ли ти е казал, но тъкмо товарех каруците на сир Доменико и се готвех да тръгвам за Фландрия, когато той ме спря.

— Нямах представа. Конрад не се е връщал тук, откакто е разговарял с теб. Доменико не се ли ядоса, че го забавяш? Вече може и да не стигнеш до Фландрия, преди да завали снегът.

— Повече няма да работя за него — заяви Орфео. Ритна парче обгорено дърво, което литна право над купчината край чешмичката.

— Орфео! Не! Но как ще преживяваш?

Лицето му засия в усмивка.

— Точно това дойдох да ти кажа. Сир Доменико е възрастен човек, изхабен от годините въртене на търговия. Предложих му да купя всичките му стоки и каруци, добитъка, всичко — дори склада и сергията му на пазара. И той прие. Естествено, сам не бих могъл да платя исканата цена, но брат ми Пикардо се съгласи да се включи с половината от сумата и да станем партньори.

— Пикардо ще застане срещу братята си?

— При положение, че му се удава възможност да стане самостоятелен — да. След смъртта на татко Пикардо получи известна сума пари, но като цяло семейната търговия премина в ръцете на Данте, най-големия ми брат. Оттогава Пикардо страда от съвместната им работа.

Както и да е, останалата част от парите ще заемем от лихвар. При добър късмет и търговски успех ще успеем да изплатим всичко за няколко години. И ето тук идва най-хубавото: Пикардо е съгласен да поеме по-голямата част от пътуванията. Аз ще се грижа за склада и пазара и ще обработвам документацията от тук, от Асизи.

Обърна се и застана лице в лице с нея, като нежно я откъсна от себе си. Взе ръцете й между своите и я погледна право в очите. За момент дворът, опушените каменни зидове и дори очертанията на тялото му се размазаха пред очите й, щом го погледна. Виждаше само огъня, бушуващ в погледа му.

— Сега вече можем да се оженим, Аматина, да създадем свое семейство, стига ти да го искаш. За себе си знам, че искам теб, че обичам теб. Парите не са толкова важни за мен. Двамата сме си достатъчни един на друг; другото ще дойде с времето и с усилната работа.

Амата освободи ръцете си.

— И ти ще се задоволиш е непретенциозните домашни удоволствия?

— Мога само да ти обещая, че ще направя всичко по силите си.

— Не бих и могла да искам повече.

Тя се поколеба, но само за миг, след което скочи и обви ръце около шията му.

— Орфео. Искам да знаеш, че те желая повече от всичко на света. Ето това очаквах да ми кажеш в нощта, преди да се разделим.

Орфео я притисна плътно до гърдите си.

— Трябва да разбереш, че понякога затъпявам и губя цялата си находчивост. Обещавам да се старая и за в бъдеще да не допускам това да се случва.

Амата зарови лице в топлите дипли на дрехата му, докато усети, че прегръдката му се отпуска. Усети, че той гледа нещо или някого над рамото й. Щом се освободи, видя Пио да стои смутен в дъното на двора. Зад него, в сенките на галерията, внезапно се разшетаха цял рояк прислужнички и взеха да бършат прах и да чистят.

— Вечерята е почти готова, мадона — обяви Пио.

— Ще се женим, Пио — извика му Орфео. Младежът се ухили до уши и започна да върти глава ту към Орфео, ту към Амата. Неясно защо, но реакцията му я разочарова. Вероятно бе очаквала по-съкрушена реакция от човека, който бе страдал по нея толкова години.

— С ваше позволение, мадона — Пио се обърна към господарката си с нисък поклон. — Аз също бих искал да се оженя.

— Ти, Пио? Но за коя? — Огледа събралите се прислужнички и видя, че погледите на всички са обърнати към Габриела. Момичето пламна, а цялата групичка се разпръсна със смях към вътрешността на къщата. След жените се оттегли и поруменелият Пио. Тогава Амата си спомни, че в нощта на пожара тя бе събудена от Габриела, докато Пио бе човекът, събудил мъжете. Как не го бе забелязала досега? Дона Джакома със сигурност би усетила, че пред очите й се разиграва любовен романс.

— Хубаво е, че не знам всичко, което се случва в дома ми нощем — прошепна тя на Орфео. — Мисля, че именно моята небрежност или невежество спаси това място от пълно унищожение.

Амата пое протегнатата му ръка и походката й възвърна обичайната си жизненост, щом се отправиха към голямата зала.

— Що се отнася до парите… Просто исках да съм сигурна, Орфео. Всъщност изобщо не е наложително да вземаме на заем от лихвар. И ако се наложи, съм готова да работя рамо до рамо с теб така, както би работил мъж. Също така се надявам, че ти… че ние ще пътуваме от време на време. И двамата знаем, че във вените ти вече тече солена вода. Пък и още не съм видяла изгрева, а също и витражите на Лионската катедрала…

XLI

След закуска на другия ден Матеус дойде да извика Конрад.

— Ела с мен на визитация, брате. Ще те запозная с пациентите и със задълженията ти.

По указания на лекаря Конрад наля кофа вода от един резервоар и го последва през голата поляна, която отделяше трапезарията от мъжката сграда на прокажените. Матеус почука леко на вратата на първия — един от многото, които бяха твърде зле, за да се хранят заедно с останалите.

— Това е килията на стария Силвано. Първо почистваме него и стаята му, после го храним — обясни той. Конрад съсредоточи вниманието си върху разпятието, закачено на пирон от външната страна на вратата, за да не се впечатлява от мизерията, която знаеше, че ще завари от вътрешната й страна. Щом Матеус отвори вратата, от покоите на прокажения лъхна отвратителна воня. Конрад усети как в гърлото му се надига възкиселият вкус на недосмляна овесена каша. На дървен стол в ъгъла се беше свила съсухрена фигура — сляп старик, който се губеше в широката си роба от зебло. Матеус даде знак на Конрад да застане от едната страна на стола, а той самият извика към прокажения:

— Днес имаме повече слънце, Силвано. Хайде да те проветрим малко — и тебе, и стаята.

Вдигнаха стареца заедно със стола и го изнесоха навън, като го сложиха така, че слънцето да му сгрее гърба.

— С мене е брат Конрад — продължи лекарят на висок глас. — Отсега нататък той ще се грижи за теб.

Матеус покри прокажения с одеяло, докато Конрад смени чаршафите от дюшека на Силвано, оцапани със засъхнала кръв и гной. Поля пода с вода и започна да търка.

Щом той приключи, Матеус леко подбутна стария прокажен.

— Сега ще те изкъпем.

Силвано, който сякаш се посъживи на слънчевата светлина, кимна за пръв път. Лекарят изпрати Конрад до кухнята, за да донесе топла вода, а самият той продължи по редицата пациенти, като извеждаше онези, които бяха в по-прилично състояние, на свеж въздух.

Конрад напълни пак кофата си от голям казан, който се топлеше на кухненската печка. Занесе чистата вода в килията на Силвано, където Матеус го накара да махне кърпата от главата на болния и да разпусне робата му. За свое облекчение Конрад успя да се въздържи да не повърне, докато почистваше разлагащото се тяло и лице на Силвано. Вместо да му се погади, както се бе опасявал, раните на човека събудиха у него чувство на жал и състрадание. Очите му се напълниха със сълзи, докато изстискваше парцала над кофата с топла вода.

Матеус наблюдаваше стриктно как монахът налага с парцала раните на прокажения и ги обърсва, като изстисква колкото се може повече от жълтеникавата течност в тях. Накрая Конрад попи тялото на стареца с мека кърпа и превърза дланите и стъпалата му. Устоя на порива си да целуне мъжа, както бе правил свети Франциск преди толкова години. Предупреждението на Матеус от предишния ден изигра своето търсено въздействие.

— Бог да е с теб, сир Силвано — предпочете да каже монахът. Прокаженият вдигна ръка в отговор.

— Той ти благодари — обясни Матеус.

— Не може ли да говори?

Мъжът посочи отворената си уста и едва тогава Конрад забеляза съсухрения чукан на мястото, където някога се бе намирал езикът му.

На път за съседната килия Матеус отпусна ръка на рамото на монаха.

— Как се чувстваш?

— Засрамен. Дори вчера ги мислех за грешници, заслужили наказанието си. А те са наистина бедни чеда Христови, както казваше свети Франциск.

— Започваш да разбираш, а това е най-важното засега. Ще се справиш добре тук.

Следващият пациент — мъж доста по-млад от Силвано — изненада Конрад. По тялото му не личаха почти никакви рани — само избледняло петно на гърба му, сбръчкано и нагънато като листенца на карамфил. Пръстите му обаче бяха сгърчени в неестествена поза; палецът висеше безпомощен над дланта, а роговиците на очите му бяха замъглени от млечнобял воал, изпъстрен със зрънца като парченца тебешир. Докато миеше съсухрената му рана, Конрад вдигна очи към Матеус.

— Дори сред онези, които наистина са болни от проказа, брате, се срещат различни разновидности на болестта. Някои нямат нито една бучка или пък имат една, или само няколко. Различават се по цвят — от бледорозови като тази до наситено розовочервени. Появяват се навсякъде по тялото. Но макар тази рана да е пресъхнала за момента, тя е напълно безчувствена. Той не би усетил, че го поливаш с вода, ако ще да беше вряла. Тази част от плътта му е мъртва завинаги.

Матеус обсъждаше състоянието на прокажения съвсем спокойно, все едно човекът беше в друга стая.

Той от своя страна гледаше право напред, без да показва ни най-малък интерес към разговора им — със същата апатия, от която кожата на Конрад настръхна предния ден, когато си представи, че е влязъл в света на живите мъртви. Благослови прокажения, след като свърши, както бе сторил със Силвано, но този пациент не реагира по начина, по който бе посрещнал грижите му старецът. На тръгване Матеус прокара ръка по голото теме на мъжа, устните му се разтегнаха в разкривена усмивка.

— Срещал съм много случаи като него — додаде той, щом излязоха. — Такива като него ги наричам междинни. При тях се проявява само една рана, макар и не толкова пресъхнала като неговата. И макар конкретното място да е изгубило част от чувствителността си, те продължават да усещат известна болка. Раните им са с овална форма, често пробити в средата и с ясно очертана периферия. — Матеус поклати глава. — Тази болест е толкова сложно нещо. Съмнявам се, че някога ще я разбера напълно.

Конрад се върна до кухнята за чиста вода, като се опитваше да запечата в съзнанието си колкото се може по-голяма част от думите на Матеус. Имаше толкова много информация за смилане. На пътеката се размина с няколко от монасите, които също носеха вода. С петимата монаси и трите монахини се запозна сутринта. Сега го поздравиха само с кимане, погълнати от непосредствените си задачи.

Тези монаси представляваха мрачна картина, в сравнение с черните монаси на Дом Виторио — може би защото населяваха свят, не толкова отдалечен от Страшния съд, или пък защото работата не им предоставяше много поводи за усмивки. Конрад уважаваше мълчанието им и факта, че са обрекли живота си в служба на тези изгнаници. Би се чувствал добре да работи цял живот сред хора като тях — това важеше и за жените — скромни и не по-малко усърдни създания.

Макар да не беше лекар, Бог го бе довел тук точно в този критичен момент, защото сега Матеус вече можеше да види края на собствения си път. Бързо прогони тази мисъл от главата си като горделива, знаеше, че е закъсняла реакция на по-раншните думи на Матеус. Самонадеяността тръгва на път, яздейки, и се връща пеша, напомни си той. Той не притежаваше и частица от уникалните познания на добрия лекар; нито пък споделяше онази специална връзка, която свързваше Матеус с пациентите му. Нещо повече, в сърцето си той продължаваше да вярва, че Божията воля, а не усилията на хората, определя кой ще умре и кой ще се излекува — гледище, което докторът от Салерно явно не споделяше.

За един месец Конрад се смеси напълно с круцигерите, като изпълняваше задълженията си кротко и монотонно. Разговаряше почти всеки ден с Матеус и често помагаше на доктора, след като свършеше грижите около определените му прокажени. Монахът научи доста за пациентите си и за многостранните форми на болестта им, но така и не стигаше до онова, което би могло да му помогне да разбере защо Лео го насочи към тази болница.

Макар нощите в късното лято да застудяха, следобедите бяха все така топли и слънчеви, за да могат пациентите да остават навън. В един такъв вълнуващ ден Конрад мярна червената роба някъде край килиите и се запъти натам, понесъл кофата си с гореща вода. Матеус тъкмо беше изнесъл един прокажен извън покоите му.

— Как си днес, Менторе? — попита той.

Без да промени изражението на лицето си, мъжът вдигна ръце така, че ръкавите му да се смъкнат. Имаше многобройни рани по кожата си, но Конрад забеляза, че повечето са покрити с виолетова, на места сивкава коричка. Възлите по лицето му сякаш също заздравяваха — това бе първият път, в който Конрад забелязваше някакви признаци на подобрение у пациент. Може би Менторе страдаше от някоя от онези лечими кожни болести, за които бе споменал докторът. Монахът погледна с надежда към Матеус, но видя в очите му само дълбока тъга.

— Готов ли си? — попита той тихо. Прокаженият кимна.

— Ще изпратя свещеник да те изповяда и да извърши тайнствата — продължи Матеус. Направи знак на Конрад да се приближи. — Днес го измий особено старателно. Подготви го да посрещне своя Спасител.

— Но раните му изглеждат в по-добро състояние, отколкото на останалите — възрази Конрад. — Кожата му никога не е изглеждала по-добре.

— До утре някои от раните ще са изчезнали напълно — обясни Матеус. — Това е признак на приближаващата смърт, който всички ние сме се научили да разпознаваме. Те я очакват, вярно, не с радост, но поне с облекчение.

Лицето на Менторе, забулените му очи останаха напълно безстрастни. Дори прокаженият да изпитваше някакви чувства, външно не личеше по никакъв начин. Конрад си спомни разговора си с Якопоне, докато пътуваха към Асизи; темата беше поезията, опитът и учестеното дишане на смъртника. А този обречен човек си седеше на стола и дишаше съвсем спокойно, доколкото му позволяваше сумтенето, невъзмутим като лихвар пред везните си.

Конрад потопи кърпата в горещата вода и изми ръката на мъжа. В съзнанието му изплува едно изречение от писмото на Лео: „Гвоздеите на мъртвия прокажен са обложени с истина.“ С любопитство, което му се стори едва ли не нездраво, той повдигна другата ръка на прокажения за китката, но и двете завършваха с чуканчета вместо пръсти. Явно пак нямаше да схване замисъла на Лео. Менторе изобщо нямаше пръсти, камо ли нокти. Същото важеше и за краката му. Стъпалата се бяха превърнали в разкривени чукани без пръсти.

Тази нощ Конрад спа неспокоен сън, смущаван от звуци, които му заприличаха на вълчи вой. Постепенно съвсем се разбуди в тъмното и осъзна, че безсловесният вой всъщност идва откъм сградите на прокажените. Явно Менторе е предал Богу дух, каза си. Думкане по вратата и гласът на Матеус, който го викаше в параклиса, потвърдиха догадката му.

Лекарят носеше факла, защото през нощта бяха излезли облаци, които скриваха луната. Прекосиха двора, опръскани от ситен дъждец.

Монасите вече бяха внесли трупа в параклиса, където той лежеше проснат на маса в нефа, заобиколена от свещи. Мъжете и жените от ордена четяха в един глас епитимийните псалми от двете страни на хора. Прокажените, които можеха да вървят, се бяха събрали в дъното на помещението.

Конрад скръсти ръце и последва Матеус до тялото на прокажения. Искаше да прибави и личната си благословия към молитвите на общността. Възлите по лицето на Менторе бяха напълно изчезнали, точно както предвиди Матеус. Доскоро петнистата му кожа сега лъщеше като слонова кост — също като свещта, трептяща край главата му.

Ръцете на прокажения, отпуснати на гърдите му, привлякоха вниманието на Конрад. Раните откъм опакото на дланите му се бяха досъсирили и сега изглеждаха твърди като абаносовочерни шипове на светлината. С треперещи пръсти Конрад повдигна горната ръка и я обърна. Раната на дланта също бе хванала твърда черна коричка. Конрад посегна към една от тях с върха на пръста си и целият шип, заедно с дланта и опакото на ръката, помръдна като едно цяло. Той внимателно отпусна ръката на прокажения в първоначалната й позиция.

Опря се с ръка на ръба на масата и падна на колене, втренчен в дъното на нефа, където над олтара бе издигнато разпятие. Сърцето му бе обзето от покой, какъвто не познаваше, откак Амата дойде в колибата му. Цялото напрежение и болка от изминалите трийсет и четири месеца най-сетне се отмиваха от тялото му, за да отстъпят място на спокойствие и възторг.

Най-сетне разбра! Също като Джанкарло ди Маргерита той докосна гвоздея със собствената си ръка — гвоздея на мъртвия прокажен!

— Има още две неща, които трябва да разбера. — Конрад седеше в стаята на Матеус след погребалната служба. — Възможно ли е тези симптоми на проказата да се проявят внезапно, да речем, в четирийсетдневен период? — Наведе се напред, опрял лакти върху масата на лекаря. Вече държеше в ръка всички нишки, но му липсваха още няколко възелчета за потвърждение. Паното, което Лео бе изтъкал за него, можеше завинаги да унищожи преклонението пред свети Франциск. Макар че за Конрад истинското обяснение за стигмата бе по-удивително и възвишено от самия мит, също както истината за пропиляната младост на Франциск превъзхождаше пречистената версия на Бонавентура.

— Обикновено се проявяват постепенно, в течение на дълъг период от време — обясни Матеус. — Но са ми известни случаи, когато раните изникват за една нощ, съпътствани от пронизваща болка. В такива случаи възпалението обхваща опакото на дланите и горната повърхност на стъпалата. Особено ръцете подпухват изключително болезнено. — Докторът прокара пръст по вените, изпъкнали от опаката страна на дланта му, за да покаже точното място на възпалението. — Това обострено състояние продължава от няколко дни до няколко седмици, след което плътта губи чувствителността си. Щом възпалението се успокои, ставите и сухожилията се съкращават; застиват в положението, което са заемали в покой по време на фазата на обостряне, подобно разкривените неестествено пръсти, които си виждал при някои от нашите пациенти.

— А очите?

Матеус показа с кимане, че е разбрал въпроса на Конрад.

— Наблюдаваш внимателно, брате. Вярно е, че тази остра фаза на проказата обхваща първо дланите и стъпалата, но преминава и към очите. Обикновено води до ослепяване: първо, защото ирисът се съсухря; второ, защото предизвиква парализа по цялото лице и пациентът не може да затваря клепачите си, за да се предпази от директната слънчева светлина. Точно затова обръщаме прокажените с гръб към слънцето.

Конрад отпусна глава. Приглади бялата си брада над гърдите и кимна.

— Значи всичко е вярно, всяка Леова дума. — Наред с вътрешното спокойствие го обзе и чувство на празнота, много близко до депресията — като загубата, която Розана му бе разказвала, че е изпитала след раждането; или каквато вероятно изпитва художникът в края на изтощителен период на рисуване.

— Брате?

Загрижеността в гласа на Матеус го сепна за миг. Изведнъж почувства необходимост да сподели всичките си изводи и заключения с доктора, да му разкаже всичко, случило се през последните три години, да сподели с него откритията си. Един начетен мирянин, който е по-малко застрашен от разкритията му, отколкото последовател на свети Франциск, би го изслушал с по-голямо търпение и съчувствие, отколкото братята му от ордена.

Думите, които можеха да променят завинаги историята на Францисканския орден, започнаха да се изливат от устата му в сумрачната стая в отдалечената долина, където се намираше болницата. Конрад говори за любовта на Франциск към прокажените, за Монте ла Верна и хвалебствията, които светецът е продиктувал оттам, за слепотата, сполетяла го, докато е бил в планината, за описанието на дона Джакома за това как е изглеждал мъртвият светец — снежнобялата кожа, раната от копие, наподобяваща роза, — как Елиас е скрил тялото на Франциск и как министрите на ордена са променили историята на неговия живот. Накрая разказа на доктора и за писмото на Лео и за собствените си усилия да разгадае неговия смисъл. Този смисъл сега му се виждаше толкова очевиден: бедното чедо Христово, прокаженият, комуто бе служил Лео, е не друг, а беднякът от Асизи, Il Poverello di Christo, Беднякът на Христос.

Матеус слушаше с благоговение, докато монахът разплиташе пред него кълбото на историята си.

— А вашият свети Франциск — попита той накрая, — никога ли не е твърдял, че е получил стигмата, никога ли не е обявил с думите на свети Павел ego stigmata Domini Jesu Christi in corpore meo porto — „Нося раните на нашия Бог Исус Христос в собственото си тяло“?

— Каза само „моята тайна си остава за мене си“. Но пък радостта му, изпитана на Монте ла Верна, е напълно обяснима. В дълбокото си смирение той винаги е търсил начини да се унижи. Би благодарил на серафима повече, задето го е дарил с проказа, отколкото за стигмата, вярвайки, че заслужава първото и е недостоен за второто. След Ла Верна е могъл да каже дословно като разпнатия Бог: „Аз пък съм червей, а не човек.“45 Могъл е да сподели унижението Христово, без да споделя славата на раните Му.

— Но все пак вярваш, че е видял ангела — попита Матеус, — въпреки че по онова време вероятно вече е бил ослепял?

Скептицизмът в тона на доктора обиди Конрад въпреки собствената му интерпретация на мъчението на Ла Верна.

— Слепецът вижда с вътрешното си око — обясни той. След кратко колебание додаде кротко: — Аз самият изпитах нещо подобно в непрогледната тъмнина на затворническата си килия.

Матеус се взря безмълвно в него за момент.

— Разбира се. Прости ми, брате. Гледам на явлението като медик. От чисто медицинска гледна точка например не би ме изненадало да науча, че човек, прекарал четирийсет дни в пост и в съзерцание на архангел Михаил и светото разпятие, би могъл да види пред себе си да се носи серафим, белязан с раните Христови. Духовното преживяване на свети Франциск на планината е по-показателно от кой да е физически факт.

— Какво имаш предвид? — попита Конрад.

— Когато император дари свой войник с някакво забележително отличие за храброст, хората посрещат войника с радостни възгласи. Макар че това отличие е само знак на храбростта, която го е спечелила. — Подръпна робата на гърдите си. — Пациентите ми гледат със страхопочитание и уважение алената ми роба, макар че тя не би означавала нищо без годините учение, които символизира. Следиш ли ми мисълта?

— Искаш да кажеш, че няма значение какво се е случило със свети Франциск във физическия смисъл на Монте ла Верна? Че духовността, допринесла за физическите белези, означава повече?

— Според мен като дълбоко вярващ, да се надяваме, християнин — да. За мен е по-вдъхновяващ животът му, устремен към духовното, какъвто аз самият се стремя да водя, отколкото някаква стигма, която не мога да проумея по никакъв начин, дори не мога да си представя.

Конрад се загледа пак в малката бучка на челото на Матеус.

— Макар че един ден и ти вероятно ще споделиш смирените му рани.

— Възможно. И отсега насетне ще се осланям на тази мисъл, за да притъпя симптомите на съжалението. — Матеус почука с пръст по масата, явно се колебаеше дали да продължи да говори. Накрая вдигна поглед към Конрад и додаде: — От чисто физическа гледна точка и бездруго никога не съм вярвал на историята за стигмата на свети Франциск.

В отговор на изненадата, изписана по лицето на Конрад, той вдигна обърнатите си с дланите нагоре ръце.

— Като студент по анатомия осъзнах, че е невъзможно нашият Бог да е бил пронизан през дланите, когато римляните са го приковали към кръста. Плътта там не би издържала теглото му в продължение на три часа, без да се разкъса. — С левия си палец Матеус притисна сухожилията на дясната китка. — За да го издържи, острието трябва да го е пронизало ето тук. А раните на свети Франциск, доколкото съм чувал, са се появили на дланите му. Аз самият съм се питал дали той наистина е получил кръстните рани; защо в такъв случай не се говори за драскотини от трънения венец по главата му? Ами четирийсетте камшични удара, които Исус е получил по гърба си? Не съм чувал светецът да е имал такива белези.

— Никога ли не си изразявал гласно съмненията си? — попита Конрад.

Матеус се изсмя.

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос, след като едва си излязъл от затвора. Чувал ли си за монаха проповедник Тома от Аверса?

Конрад поклати глава.

— Едно време, докато уиех в Салерно, той проповядваше в Неапол. Според слуховете веднъж обругал стигмата публично. Вследствие на това папата му забранил да проповядва в продължение на седем години, което за един син на свети Доминик е все едно на францисканец да се запрети да е беден. Днес въпросният брат Тома е инквизитор в Неапол. Изкупва падението си, за което обвинява свети Франциск, като си го изкарва на твоите братя спиритуали и бавно и с наслада ги изтребва чрез различни изкусни мъчения.

Което ме връща към въпроса ти: не, брате, никога не съм изразявал гласно съмненията си, нито пък възнамерявам да го сторя. Не съм от онези, които пикаят срещу вятъра. — Матеус разтегли устни в характерната си усмивка. — Е, какво ще правиш с наученото току-що?

Конрад изсумтя и изви гръб.

— Ще разкажа всичко на брат Джироламо от Асколи, нашия нов генерал-министър. Мисля, че Бог нарочно кри истината от мен досега — до смъртта на Бонавентура. Джироламо е честен човек. Той ще знае как е редно да се постъпи.

Матеус подсвирна тихо и се изправи.

— Мъченичеството те влече, а? — Прекрачи прага и се загледа към изгряващото слънце. — Съжалявам, че ще те загубим толкова скоро — рече през рамо.

— Тук се чувствам щастлив — призна Конрад. — С позволението на генерал-министъра, с удоволствие ще се върна.

Матеус се обърна и посочи през мъглата към небето на запад.

— Виж — дъгообразният ковчег на завета. — Конрад проследи ръката му към двойната дъга, прекрачила над дърветата.

— Какво каза?

— Опит за каламбур, брате. Видях в дъгата овалния знак на завета, който Бог сключва с Ной46.

— Аз пък си помислих, че имаш предвид ковчега на завета Господен, Светая светих, където евреите пазят скрижалите с десетте Божи заповеди. И че според теб той има формата на дъга.

— Не разчепквай прекалено надълбоко, брате — засмя се Матеус.

— Ясно — махна с ръка Конрад. — Но мисълта ми вече отлетя другаде, приятелю. Бог да те благослови, Матеус. Току-що ми каза къде е погребан свети Франциск.

XLII

Конрад чакаше Джироламо от Асколи в сумрака на долната черква на базиликата. Беше помолил генерал-министъра да се срещнат извън самия манастир за всеки случай. Наслаждаваше се на хладината на плочките под прашните си, отново освободени боси стъпала. Дано никога повече, помоли се той, не се налага да изпитват нетърпимия мраз на подземната килия.

Тъй като беше празник, художникът и неговият помощник не работеха. Скелето им се извисяваше празно и ръбато в североизточния край на апсидата. Докато чакаше генерал-министъра, Конрад се наслаждаваше на завършената фреска на Мадоната и свети Франциск. Без присъствието на художника, който да се оплаква, че му се пречи, Конрад имаше възможност да огледа лицето на светеца по-отблизо. Устните и ушите на Франциск му се сториха по-плътни от първия път, когато бе видял фреската, а зениците, които се взираха през него и достигаха вечността, от днешната му гледна точка приличаха на очите на слепите пациенти на Матеус. Изражението на светеца дори наподобяваше безучастието и унилостта, с които се сблъска в болницата.

Естествено, рече си Конрад, приликата, която намира с прокажените, вероятно е в резултат на отслабналото му зрение или на слабата светлина, осигурявана от единствената лампа при централния олтар. Художникът Чимабуе никога не бе виждал Франциск на живо и извличаше образа му от въображението си. Но, от друга страна, нима в създаването на творба като тази четката му не бе направлявана от Светия дух? Вратата в задната част на нефа се затръшна. През сенките с къси, отмерени крачки премина монах, който се спря край централния олтар.

— Брате Конрад — поздрави весело Джироламо. — Не те очаквах толкова скоро. — Ясните му очи засияха на светлината на лампата.

— Аз самият не очаквах да съм тук. Но научих нещо много важно, докато бях в „Сан Салваторе“ — достатъчно важно, че да се почувствам длъжен да ви го съобщя незабавно.

— Тук, в черквата? Защо не в кабинета ми?

Конрад помълча, понеже не искаше да си признае, че не се доверява изцяло дори на добронамерения генерал-министър, но накрая все пак пророни:

— Не исках да ме сполети съдбата на вестителя, донесъл лоши вести.

Джироламо сбърчи вежди под тонзурата си.

— Е, казвай, брате, какви са новините?

Конрад посочи изображението на основателя на ордена на фреската. Може би наистина щеше да е по-добре да кара направо.

— Francesco Lebbroso. Франциск Прокажения. Звучи познато, не мислите ли? — Докато говореше, Конрад не сваляше очи от лицето на Джироламо, като се мъчеше да долови и най-минимална реакция. Сините очи се стрелнаха към посочения от него обект, но явно не разбираха нищо.

Конрад продължи, като си служеше с думите, които беше усвоил в устата си при разговора с Матеус.

— Лекарят в болницата би му поставил диагноза „междинен прокажен“ — тоест пациент, чиито симптоми са една-единствена овална, разпукната като карамфил рана отстрани на тялото, увредено зрение и твърди корички по китките и стъпалата.

Джироламо присви очи.

— А, сега разбирам накъде биеш, брат Конрад — изписука той с птичия си гласец. — Въпросът, който си задавам, е „защо“? Дали, докато си лежал в килията си през тези три години, не си замислил конспиративна лъжа, с която биха били съгласни монасите от близкото обкръжение на свети Франциск и вероятно подтикната от самия учител? Да не би посещението ти в болницата да е разпалило някакъв въглен, който вече е тлеел във въображението ти? Не си първият, който се усъмнява в стигмата, брате, макар че, трябва да призная, съм шокиран да чуя тези слова точно от теб. Може би си първият, който нарича свети Франциск прокажен.

— Моля ви, брате Джироламо, изслушайте ме.

Генерал-министърът въздъхна, в очите му се четеше тъга и съчувствие, с каквито обикновено човек се отнася към умствено разстроените. Имах такива планове за теб, това казваше погледът му, но не съм и предполагал, че разсъдъкът ти е дотолкова увреден. Все пак даде знак на Конрад да продължи.

Конрад си пое дълбоко дъх и за пореден път се впусна да разказва за поклонничеството си. Докато водеше Джироламо стъпка по стъпка по същия път, който съвсем наскоро бе изминал с Матеус Англикус, генерал-министърът го слушаше със скръстени ръце. В един момент сключи длани зад гърба си и закрачи, свел глава, между фреската и централния олтар, като сегиз-тогиз поглеждаше към творбата. Когато монахът най-сетне стигна до края на разказа си, Джироламо все още не показваше никаква реакция.

— Брат Илуминато не ви ли сподели всичко това, когато заемахте поста? — попита Конрад. — Нима това не е част от тайната, която се предава от един генерал-министър на следващия? В затвора останах с впечатлението, че брат Джовани от Парма я знае. Поне ми намекна нещо подобно, без да го признава открито.

— Тази длъжност не е свързана с каквито и да е тайни — отвърна Джироламо. — Дали Елиас е създал подобен мит преди пет десетилетия, двамата с теб никога няма да узнаем с положителност. Епископ Илуминато може би знае, но не е споделил с мен подобна тайна. Пък и дори теорията ти да отговаря на истината, пак бих бил склонен да се придържам към решението на брат Елиас. Самият аз бих действал по същия начин при тези обстоятелства.

— Но това би означавало да разпространявате една лъжа. Защо? — Конрад стисна ръцете си в юмруци в ръкавите. — Свети Франциск не би одобрил подобна измама за нищо на света.

Джироламо се закова на място и огледа взряното в небитието лице от фреската. После очите му пак намериха Конрад.

— Преди да се оттегли на Монте ла Верна, свети Франциск вече е бил поверил ордена на Елиас — на назначения от самия него викарий. Прекарал е последните си дни в съзерцание, отдал себе си на светостта, а на Елиас е останала задачата да поеме практическото ръководство на разрастващата се организация.

— Въпреки това — продължи той — Франциск си остана символът на нашия орден, светецът, който вдъхновяваше младите мъже и жени да захвърлят богатството си и да се влеят в нашите редици, убеждаваше свещеници и прелати да се помирят, а миряните да преосмислят греховните си навици. Би ли допуснал Елиас да затворят този символ в болница, дори да е знаел с положителност кой е източникът на физическата трансформация на учителя ни? Би ли допуснал светът да заподозре нашия основател в толкова тежък грях, че Бог да го накаже с проказа? Повярвай, брате, свети Франциск би имал много по-малко влияние, дори да беше станал втори Йов, отколкото имаше като втори Христос.

Елиас по-добре от всеки друг разбираше същността на това положение. Ето защо, когато папата се почувства мотивиран да отдаде подобаваща почит на свети Франциск, не се намери друг по-квалифициран от Елиас, който да построи базиликата — проектът, за който твоите братя спиритуали толкова го хулиха. Елиас събра средствата и свърши работата с бързина, за каквато никой не бе и мечтал. И наистина, след като всичко приключи, постави подписа си върху сградата по най-смирен начин — Frater Elias precator — брат Елиас, грешник.

Джироламо приглади рошавата брада на Конрад, все едно беше букет, поднесен му от дете, и се вгледа съчувствено в лицето му.

— Закъсня с петдесет години с обвиненията си, брате. Ако Лео наистина е искал светът да узнае за болестта на Франциск, да го бе обявил приживе. Вместо това той е оставил това на теб. Не забравяй също така, че хората са склонни да вярват в каквото си пожелаят. Подозирам, че те са много по-склонни да възприемат разказите за стигмата на нашия Бог, отколкото за твоя Francesco Lebbroso.

Гласът на генерал-министъра отзвуча в просторния неф с недвусмислена категоричност. Докато бавно отпускаше хватката си на брадата на Конрад, черните, притихнали сенки от вътрешността на черквата постепенно се приближиха до олтара и се спряха там. Конрад си представи духовете на близките съратници на Франциск да се надигат от гробовете си в параклиса, свити в мрака, подтикващи го да продължи да опитва да покаже истината наяве.

— Но ние можем да го докажем — рече той. — Можем да ексхумираме останките му. Лекарят от „Сан Салваторе“ ме увери, че по скелета би могъл да каже дали свети Франциск е страдал от болестта.

— И как предлагаш да го направим? Никой не е успял да намери нито следа от тленните останки на нашия светец, откак Елиас ги скри.

— Пръстенът на поста, който заемате. Картата към ковчега е гравирана на лицевата му страна.

В първия миг Джироламо се стресна. Устните му леко се разтвориха, после пак се прилепиха една до друга. Притисна пръстена до устата си, въздъхна и извърна глава. Конрад го последва до газената лампа, където Джироламо поднесе лапис лазули към светлината. Камъкът заблестя, по-гладък и полиран от плочките под краката им.

— Когато го получих, беше доста надраскан. Епископ Илуминато предложи да го дадат да бъде полиран. — Генерал-министърът се усмихна накриво. — Ревностното му желание да направи това като че ли потвърждава теорията ти.

— Естествено, че би направил подобно нещо! Иска да занесе тайната със себе си в гроба! — отвърна Конрад. — Но същото изображение е издялано и тук, на самия олтарен камък. Веднъж го открих съвсем случайно.

Поведе Джироламо покрай олтара към ъгъла, обозначен със същия знак. Повдигна покривалото на олтара и пак прокара пръсти през улеите на двойната арка, по клечестата фигура с концентричните кръгове на раменете — кръговете, които той вече разбираше, че представляват главата и ореола на светеца. А по-големият кръг, в който бе вписана фигурата — нима би могъл да представлява друго освен неговия ковчег?

Джироламо се ококори в сумрака.

— Върху пръстена беше изобразен същият символ.

— Според мен двете дъги над фигурата представляват нишите при централните олтари на горната и долната черква — обясни Конрад. — В тях се съдържа светая светих, осветеното тяло на нашия Бог, както библейският кивот е съхранявал скрижалите, дадени на Мойсей. Тази фигура с ореола в криптата под долната арка е свети Франциск. В момента стоим върху гробницата му.

Джироламо загриза нокътя си, но не изглеждаше убеден.

— Може и така да е. Но ще са ми нужни по-сериозни доказателства от твоето свободно тълкувание на символа, преди да разпоредя да разрушат олтара и да започнат да копаят.

— Но вие сте длъжен да направите нещо — проплака отчаяно Конрад. — Бихте могъл да принудите Илуминато да признае истината. Трябва да възстановим вярата в житията. — Гръдта му бе пристегната от клещите на съмненията и самосъжалението. Нима последните три години от живота му бяха пропилени напразно? Нима бе пожертвал своето спокойствие, младежките си години и половината от зрението си напразно?

— Изобщо не съм убеден, че се налага, брате — отвърна Джироламо. — Нито пък, че епископ Илуминато ще подкрепи твоята версия. — Той пак сключи ръце зад гърба си и закрачи бавно пред олтара, взрян в плочите и в основата, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Ето какво бих искал от теб, брат Конрад — рече накрая, щом се върна в изходна позиция. — Не споменавай пред никого за откритията си, поне до Празника на светата стигма след две седмици. Тогава се чества петдесетгодишнината от датата, на която свети Франциск е получил стигмата. В Асизи ще се събере целият християнски свят — включително и папа Григорий, стига здравето му да позволява. Планираме това събитие от месеци и не искаме усложнения в последния момент. Можеш ли да ми обещаеш поне това? Или да те принудя да запазиш мълчание за тези две седмици?

— А защо не ме принудиш да замлъкна навеки, както постъпи Елиас с брат Лео?

Джироламо стисна Конрад за рамото и отсече:

— Защото, честно казано, съм склонен да ти вярвам; защото знам какво си преживял в търсене на Леовата истина; и най-вече защото предпочитам, ако ще мълчиш, да е по твоя воля.

Две седмици. Дали генерал-мипистърът наистина го мисли? Или е просто временна мярка, преди Джироламо да го накара да замълчи навеки?

Пристъпи от крак на крак; не му се искаше да засяга въпроси, касаещи личното му пространство и душевна нагласа. Но ситуацията го налагаше.

— Получих видение на брат Лео — изрече на пресекулки. — Беше в нощта, когато получих съобщението от него. Повтори написаното в писмото — заръча ми да открия истината за житията. Но не ми се яви сам. С него беше и свети Франциск, който сякаш бе дошъл да прибави и своя авторитет към настоятелната молба на Лео.

— И какво ти каза?

Конрад сведе глава.

— Нищо. Не пророни нито дума, просто бях изпълнен с прилив на неописуема любов към него.

— И именно там вероятно ще откриеш корените на мъчението си. Защото Господ наказва когото обича.47 Във всеки случай имаш думата ми, че ще говорим още по въпроса след тържеството.

— Тук ли?

— Ако предпочиташ тук, а може и в кабинета ми. Не съм тиранин. Нито ще ти изтръгна езика, нито ще унищожа и здравото ти око, ако продължаваш да вярваш в онова, което си избрал. Но тези две седмици са ми важни. Какво ще кажеш? Можеш ли да ми отделиш това време?

Конрад скръсти ръце и се поклони пред по-високопоставения от него монах.

— Насила — не. Но от уважение към вашата личност — да. Разбрахме се, можете да разчитате на тези две седмици.

Посочи олтара със златната му ниша, сведе глава към безценните тленни останки, за които вече знаеше, че са заровени под краката му, и закуцука обратно към сенките на нефа.

Лютивата миризма на пушек от изгоряло дърво се беше настанила трайно в алеята пред дома на Амата — мирис на зимно утро, а не на следобед в началото на септември, каза си Конрад. Когато маестро Роберто му отвори вратата, отчаяният поглед на иконома му подсказа, че в негово отсъствие се е случило нещо ужасно. Вместо да остави лошите новини за господарката си, Роберто поведе монаха направо към двора и му показа останките от лоджията. Междувременно към двамата мъже при чешмата се приближи Пио, който беше тръгнал да търси Амата.

Загубил ума и дума, Конрад поклати глава пред овъгления силует на едно от писалищата, който стърчеше от руините. Едва впоследствие усети присъствието на жената край себе си. Боеше се да попита направо, особено след като генерал-министърът осуети плановете му по отношение на другата задача, поставена му от Лео.

— Не намерихме нито следа от свитъка — пророни Амата.

Защото Господ наказва когото обича, повтори си Конрад.

— Как се случи?

— Якопоне приписа случилото се на ангел — отвърна тя, отпуснала рамене.

— Само ученик на падналия ангел, Луцифер, би причинил подобно унищожение.

— Якопоне каза angelus Domini. Но знаеш колко трескаво може да тече мисълта му.

— Нека поговоря с него.

— Той си замина, брате — намеси се Роберто. — Изгуби се със северния вятър. Пак изпадна в предишното си състояние.

— Ами брат Салимбене и брат Дзеферино?

Амата поклати глава.

— Изчезнаха по време на пожара. Макар че точно по време на избухването на пожара Пио е забелязал брат Салимбене да тича по стълбите към лоджията.

Конрад подръпна брадата си, опитвайки се да очертае мислено цялата ситуация. Трътлестият хроникьор не беше от хората, склонни да излагат на опасност собствената си персона, най-малкото да „тичат“ накъдето и да било. Вероятно просто търсеше сламка, за която да се залови.

— Салимбене не би избягал, ако е имало някакъв шанс да се запази хрониката на Лео — заключи монахът. За такъв ръкопис вероятно би рискувал живота си. А дори е възможно да е готов да го открадне, за да попълни пропуските в историята на ордена. — Подозирам, че може да го е взел със себе си и да е избягал — продължи той. Стисна ръка в юмрук и го удари няколко пъти в другата си ръка, докато размисли. — А съм склонен да мисля, че е възможно да е предизвикал пожара само и само да се добере до ръкописа.

— В известен смисъл се надявам да си прав — рече Амата. — Поне ще знаем, че ръкописът не е унищожен.

— Най-вероятно се съхранява в някой от шкафовете на брат Лодовико. Орденът е твърде обвързан с миналото си, за да унищожи всяка следа от ръкописа на Лео. — Присви очи към обгорената стена на доскорошния скрипториум на Амата. — Не е дошло времето. Когато настъпи подходящият момент, нашият Бог ще ни каже къде е ръкописът.

Собствените му думи го накараха да се сепне. Улови се да се пита дали същото не се отнася и за проказата на Франциск. Може би не му е дошло още времето, определено от Бога, за да бъде оповестено откритието му. Може би Джироламо го бе помолил за отсрочка именно поради тази причина, давайки му следващите две седмици, за да осмисли точно това. Единственото безусловно нещо в този ден явно бе несигурността и тя караше стомаха му да се свива на топка, все едно бе ял несмилаема каша.

— Има и други новини — продължи предпазливо Амата и Конрад видя по изражението на лицето й, че този път новините са добри.

— Твоят търговец те е посетил — усмихна се той.

— Дори още по-добре. Записахме имената си за брак в църквата преди две недели. Искаме ти да ни венчаеш, понеже ти си този, който ни събра.

Конрад преброи на пръсти.

— Имената ви трябва да бъдат записани още два пъти. За последно се пада в неделята преди…

— Преди празника на светата стигма в чест на чичото на Орфео — довърши Амата. — Вече се сетихме. Според Орфео това е чудно знамение за нашата сватба — че венчавката ни ще съвпадне с празника на най-изтъкнатия представител на неговия род. Каза още, че така ще можем да си мислим, че цялата украса и тържественост са посветени само на нас. И свети Франциск със сигурност ще благослови дома ни с много деца.

Конрад вече не се усмихваше, но не сподели с нея резервите си. Първото изпитание за даденото обещание пред новия генерал-министър. Само кимна.

— Трябва да стане в деня преди празника на светата стигма.

Увлечена от собственото си въодушевление, Амата пропусна да забележи промяната в изражението му.

— Бог да те благослови, Конрад. Значи всичко е решено. — Обърна се към иконома си, цяла сияеща. — Маестро Роберто, чу кога планираме да се състои венчавката. Незабавно изпрати куриер до чичо Гуидо в Колдимецо. Остава още да купя panni franceschi за роклята ми. Нямаме никакво време. — Стисна Роберто за лакътя и едва ли не го извлече от двора, като се провикна през рамо: — Надявам се на празненството да те изненадам с нещо, Конрад.

Монахът разпери въпросително ръце, но тя само се засмя.

— Ако ти кажа сега, няма да е никаква изненада — извика тя, преди да се скрие от погледа му.

Щом остана сам, Конрад отиде при купчината руини. Наведе се и измъкна обгорено парче пергамент от овча кожа от купчината. Покрит в сажди, текстът се четеше трудно, но разпозна почерка на Якопоне и въпреки всичко го сгъна и го пъхна в робата си. Също като Амата, и той се надяваше, че хрониката е запазена непокътната, пък макар и завинаги недостъпна за него, в „Сакро Конвенто“. Иначе това парче пергамент би било единственото оцеляло свидетелство от петте десетилетия възмущение на Лео.

XLIII

Последните дни преди сватбата и дори тържествеността на самата церемония преминаха като в мъгла за Амата. Настроението на факелното шествие, което изпращаше младоженците до мястото на тържеството им, се промени веднага щом тъмният портик и неприветливата камбана останаха зад гърба им. Брат Конрад се извини и се оттегли с обяснението, че смята да прекара нощта извън града, в Портиункола.

— На празненството ви ще съм безполезен като трето колело на двуколка — рече той на Амата. Почувствал се освободен от присъствието на свещеника, един от гостите подхвана песен, посветена на древноримския бог на брака, като прибави и напеви към Венера и херувима: „Щом стрелата на Купидон те устрели…“ Настаниха се отново в голямата зала в дома на Амата и Орфео и виното потече като из ведро. Чичо Гуидо явно бе докарал цялата си изба от Колдимецо. Смесиха се прислуга и каруцари, търговци и благородници и благопожеланията бързо прехвърлиха границите на езическото и станаха откровено цинични. Наслаждавайки се на картината — двойки, които танцуваха, прегръщаха се по пейките, шептяха си и пламваха свенливо, — Амата сподели с Орфео предположението си, че до края на вечерта ще бъдат отправени още няколко предложения за женитба, и изрази надеждата си, че когато съмне и главите отрезвеят, предложенията няма да бъдат оттеглени.

Една от двойките се опита да се измъкне, но не остана незабелязана. Младежът и девойката подириха усамотение в една от стаите на втория етаж, нищо че заради пожара до там се стигаше само по дървена стълба. Жената се беше вкопчила в горната част на стълбата, докато долу група пияни мъже се опитваха да откъснат другаря си от степенките и той беше болезнено разпнат между рая и отвъдното. Най-сетне успя да издрапа до лелеяната стая и гостите нададоха радостни възгласи, докато той издърпваше стълбата от лапите им и я качваше горе при себе си. През това време Орфео прошепна на Амата, че им се удава прекрасна възможност да се измъкнат незабелязано.

Беше необичайно зноен ден за средата на септември и балдахинът на леглото им не помръдваше. Амата с удоволствие забеляза, че тази нощ голите им тела няма да се нуждаят от завивки. Оранжевите пламъци на единствения свещник предоставяха точно колкото трябва светлина за любовници — бе достатъчно сумрачно, за да се прикрие всеки свян, но и достатъчно осветено, за да се види меката заобленост на женското тяло или релефът на мускулестото мъжко рамо. Отвън в стаята проникваше аромат на орлови нокти.

Тя освободи златната връв, която пристягаше на кръста дългата й доземи бяла роба и свали венеца от косите си. Орфео я изпиваше с очи, в ръката си продължаваше да стиска чаша с вино, тя разтърси черните си къдри и изсули робата си през главата. Още не я беше свалила, когато рече с възможно най-небрежния тон, който успя да си докара:

— Помниш ли, любими, старозаветната история за младоженците, които прекарали в молитва първите си три нощи? Може би и ние…

Съжали, задето побърза да го каже, преди да се е съблякла напълно, понеже така пропусна да види изражението на лицето му. Но поне го чу как се задави с виното и на стената, където изплю глътката си, се появи безформено петно. Орфео й се закани с пръст, но не каза нищо, явно от страх да не се задави пак. Тя се усмихна през рамо и повдигна гостоприемно задните си части, докато се пъхаше под балдахина.

Той свали ботушите и колана си и я последва, без да сваля пъстрата си сватбена туника.

— Защо не се съблечеш, Орфео?

Тъмните му очи блестяха в мрака.

— Ще се наложи да си спечелиш тази туника като жената на вожда на номадите.

Тя се пошегува с него и сега той възнамеряваше да я накара да чака. Прокара пръст под гърдите й и нагоре към едно от зърната.

— Чувала ли си историята за шегаджията Карим?

— О, любими, не му е сега времето да си разказваме истории.

— Ще ти хареса, обещавам. Ще подчертавам всяко изречение с целувка… или друго удоволствие.

Той бавно укроти пожара в нея, докато разказваше как един султан наградил Карим за находчивостта му с роба с цветовете на дъгата. Жената на вожда на номадите мярнала Карим в далечината, облечен с красивата роба, и си казала, че трябва да я притежава.

— Внимавай — предупредила я помощничката й. — Карим не е толкова глупав, на колкото се прави. — Но алчната жена само се изсмяла и поканила глупака в шатрата си. След като хапнал и пийнал, Карим рекъл, че е готов да се раздели с робата си само ако се любят, понеже женската красота събудила у него други желания.

Тук вече цялото тяло на Амата пламтеше от страст, отприщена от любовната роса, която пръскаше през портите на Астарта. Още преди Орфео да проникне в нея, цялото й тяло трептеше от възбуда. Той не пророни дума цяла вечност — сладострастна, благословена вечност; чак докато същността й не изригна неудържимо и той нежно и внимателно успокои задъханото й, треперещо тяло.

— Хайде, свали проклетата туника! — успя да пророни тя.

— Точно това казала и жената на номада на Карим. Но не, отвърнал шегаджията, този път беше за теб, понеже те обичам повече от всяка жена в живота си. А сега за робата.

Той се въздигна пред нея непоклатим, както бе започнал. Докато Амата издаваше откъслечни неволни стонове в неговия ритъм, Орфео започна да се движи все по-бързо и по-бързо, докато накрая се стовари отгоре й с продължителен вик. Амата го притисна силно до себе си, щастлива, че му е доставила толкова силно удоволствие.

— Робата? — рече тя.

— Този път беше за мен — отвърна задъхан Орфео. — Обещавам, че сега вече ще е за робата.

Невероятно, но той имаше сили за още. На сутринта трябва да го попита как го прави, понеже ограниченият й опит с мъжете й подсказваше, че е постигнал физически невъзможното. Сега обаче не искаше да го прекъсва, само извика настоятелно:

— Първо робата!

— Точно така казала и жената на номада. — Той се засмя и най-сетне свали дрехата през главата си, подпомаган от трескавите й движения, и я захвърли извън балдахина.

Гърдите, раменете и гърбът му бяха толкова широки, че Амата едва го обгръщаше. Трябва да задължават мъжете да прекарват по пет години зад веслата, каза си тя, преди вълните на блаженството да я залеят с нова сила, прониквайки във всяко кътче на тялото й, докато Орфео удължаваше насладата й до неимоверни висини.

— Заедно с мен, свърши заедно с мен — примоли му се тя.

— И това ще стане — отвърна той тихо, — но засега насладата ми е в това, да те даря с наслада.

Тя му се отдаде напълно, потъна, изплава, извиси се, докато накрая имаше чувството, че е достигнала до пределите на сладостната болка. Дишането на Орфео стана по-дълбоко, той зяпна да си поеме въздух, простена така, все едно самият той трябва да прекрачи отвъд, и този път двамата се стовариха омаломощени едновременно.

Дълго лежаха безмълвни и по време на сладостната почивка Амата нежно притисна ръце в корема си, убедена, че моментът на взаимното им изпразване я е дарил по чудодеен начин с нов живот в утробата — засега това щеше да си остане нейната тайна, дордето не се убеди със сигурност, че е права. Най-сетне Орфео се надигна на лакти и заглади назад няколко потни кичура от челото й, усмихвайки й се. Този жест на нежност я изпълни с не по-малко наслада, отколкото физическото им съприкосновение преди малко.

Щом успя да успокои дишането си, Амата се засмя и в гласа й прозвучаха победни нотки:

— Туниката е моя!

— И ти подценяваш Карим — рече той кротко. Завъртя се и седна на ръба на дюшека, като дръпна балдахина встрани. „Днес е горещо. Жаден съм“, рекъл Карим на жената, след като тя разменила туниката му за една от старите роби на мъжа си. — Орфео стана и взе чашата си. — Той взел купата вода, която тя му предложила, и седнал отвън на земята, за да се напие. В далечината Карим разпознал съпруга й да язди към шатрата, но преди онзи да пристигне…

Чашата се изсули от ръката на Орфео и изтрополи по плочките.

— О, Орфео, внимавай! — възкликна Амата, но той само се усмихна дяволито.

— … И Карим изпуснал купата и избухнал в плач. Вождът слязъл от коня и попитал какво се е случило, та е толкова тъжен. Карим обяснил, че понеже счупил обикновения глинен съд за вода, жената на главатаря му взела красивата роба, дар от султана. Онзи влетял в шатрата, разгневен от лошото отношение на съпругата си към глупака, понеже за него гостоприемството било свещен дълг. Заклел се, че ще я пребие от бой, ако веднага не върне робата на човека.

— И тя какво?

— И тя, понеже била мъдра жена, върнала робата и не казала нищо за случилото се.

— Все пак — заключи Амата — Карим може би е сложил началото на нещо, като е любил тъй прекрасно жената. Сигурно е смутил сънищата й за години напред.

Самата Амата изпитваше неустоимо желание да се пребори с един свой кошмар, да доразкаже история, започната преди време. Щом Орфео се отпусна край нея, тя подхвана пак историята за отшелника Рустико и младата Алибех — онази, която бе започнала да разказва на Енрико в нощта, когато ги нападнаха в гората. Разказа пак как отшелникът надценил устойчивостта си пред прелестите на момичето и как накрая я научил да затваря дявола в ада. Тук Орфео я прекъсна, като взе активно и страстно участие в сюжета, изпълнявайки ревностно ролята на отшелника. Но докато Амата го притискаше към себе си, част от нея страдаше по спомена за клетия Рико, който никога нямаше да има възможността да познае щастие като това, което изпитваха в момента тя и Орфео. Може би с помощта на Орфео най-сетне щеше да укроти този призрак.

Когато Орфео най-сетне се излегна по гръб, изтощен, Амата го яхна и притисна нозе към бедрата му, като си представи, че коленете й се впиват в мускулесто добиче.

— Рустико — простена тя, — защо си губим времето в почивки, след като можем да затворим дявола в ада?

Орфео я погледна през натежали клепачи.

— Мислех, че ще искаш да си довършиш историята. — В погледа му тя долови известно притеснение — точно това, което й бе нужно, за да продължи разказа си.

— Това е приказка без край — предупреди го. — Отначало Алибех мислела, че адът е най-отвратителното място на света, понеже дяволът на Рустико й причинявал силна болка; но колкото повече се отдавала на този свещен акт, толкова повече удоволствие започвала да изпитва. Вярно е рекъл Бог, помислила си тя: „Защото игото ми е благо и бремето ми леко.“48 Стана й чудно, че всички жени не са напуснали градовете, за да доставят такова удоволствие Богу в пустинята.

Амата прокара ръка в плавни движения по гърдите и раменете на Орфео, на лицето й се изписа тъжна гримаса.

— Но уви, колкото по-гостоприемен бил нейният ад да приеме и затвори дявола на Рустико, толкова повече й се изплъзвал дяволът, така че тя занареждала: „Отче, дойдох тук, за да служа Богу, не да стоя без работа.“ Отшелникът, който преживявал само с корени и вода и нямал енергията да откликне на всичките й желания, обяснил, че наред с другото трябва да се грижи и за градината си и че дяволът заслужавал да бъде хвърлен в ада само когато вдига горделиво глава. Накрая младежът, за свое разочарование, осъзнал, че за да получи успокоение нейният ад, са нужни много повече дяволи и макар да успявал да я задоволи сегиз-тогиз, това ставало толкова рядко, че все едно хвърлял зрънца в гладната паст на лъвица.

Свещта в спалнята им вече бе догоряла. Орфео се засмя в тъмното. Амата гушна главата му, а той се надигна на лакти и долепи устни до гърдите й. О, Боже, никога няма да довърша тази история, рече си тя, като в същото време се наслаждаваше на възможността да я разказва нощ след нощ. Е, в крайна сметка може наистина да се превърне в приказка без край.

Постара се да избълва думите колкото се може по-бързо.

— Докато спорът между ада на Алибех и дявола на Рустико продължавал, от извънмерното желание от едната страна и липсата на мощ от другата… — Не успя да продължи, понеже дяволът на Орфео за пореден път превзе ада й, като се надигна изпод нея, отказвайки да сведе острото си копие преди първите лъчи на слънцето.

В морното, бледо утро Амата благослови наум куртизанките от Акра и Венеция или който там бе научил Орфео на тези безбройни, изкусни тайни на любовта, както и на търпение и издръжливост, за да може да ги практикува. За пръв път, отмаляла в прегръдките на този мъж, ухаещ на море и на душната Леванта, на ветровити планински проходи и ароматни тържища, тя осъзна напълно сексуалните възможности на тялото си и насладата, за която вече бе убедена, че е родена.

В кранчетата на очите й се събраха сълзи на доволство.

— Щастлива съм като на Възкресение — пророни тя от дълбините на сърцето си и си помисли: „Толкова се радвам, че не те убих.“ Прислони глава на рамото му, погали го по корема. Изведнъж по вратата на спалнята отекна настойчиво, силно чукане.

— Scusami signore, signiora. Започва процесията на свети Франциск. Искахте да ви уведомим.

По коридора се отдалечиха тихи стъпки, в далечината отекна фанфарен звън.

Хареса й да я наричат „синьора“.

Насмолени факли пукаха и съскаха през цялата нощ около Портиункола. Щом небето просветля, Конрад излезе навън и видя как към малкия параклис прииждат още и още факли. Представителите на еснафа се бяха събрали и развяваха знамената на гилдиите си под звуците на фанфари, докато слънцето изплуваше над Монте Субасио.

Конрад, почитателят на тишината, умишлено незабележим в сивата си роба, изведнъж се озова насред палитра от цветове. Заедно с другите братя, които се бяха събрали в параклиса, той последва свитата рицари и цивилна охрана нагоре по хълма, където се тълпяха и еснафите със знамената си, и духовниците — бедни селски свещеници в прокъсани и излъскани от употреба черни раса с бели стихари, пред тях — епископи и кардинали в алени и хермелинови одежди, а някъде най-отпред на процесията — самият папа Григорий.

Още щом те поеха напред, от градските порти се изля да ги посрещне разнородна пъстра тълпа от граждани, облечени в най-разнородни мантии и туники. В трескавото си състояние те обрулиха най-долните клони на дръвчетата от маслиновата горичка покрай пътеката, където преди три години Конрад попадна на недозрелия компост. Поклащащите се листа зеленееха на фона на знамената на гилдиите като морска пяна, която се разбива в колиба на брега. Група гръмогласни флагеланти припяваха химна на стигмата:

Рицарите с мъка удържаха конете си, подплашени от блесналите факли и напиращата шумна тълпа. Силната миризма на пресни конски фъшкии, която се надигаше от пътеката, предупреди Конрад да внимава къде стъпва с босите си стъпала. Небето, по което не се виждаше нито едно облаче, се промени от сивкаво до лилаво, през индигово, та чак до искрящо синьо за този час-час и нещо, необходим на процесията да стигне до градските стени и Порта Сан Пиетро. Тук тълпата се раздели, монасите и прелатите продължиха към долната черква на базиликата, докато миряните се отправиха към горната черква и изпълниха „Пиаца ди Сан Франческо“. Конрад се откъсна и от двете групи и се изкачи само до южния край на площада, откъдето можеше да наблюдава целия спектакъл.

Неколцина от градските първенци бяха поканени на тържествената церемония в долната черква: високопоставени управници, местни меценати. Конрад мярна сред тях подпухналия Орфео и прозяващата се Амата. Сети се, че вероятно не друг, а Амата е платила за гробницата на дона Джакома. От друга страна, съпругът й беше близък роднина на светеца и личен приятел на папата.

До Орфео стоеше мъничко по-висок от него младеж с подобни черти — вероятно брат му Пикардо, с който бяха подхванали заедно търговия. В един момент Амата се наведе над носилка, носена от четирима прислужници. Лицето на единия му се видя познато, но Конрад не можеше да има вяра нито на зрението си, нито на паметта си, за да разпознае някого от толкова голямо разстояние. Тялото на болния човек на носилката беше завито, но на главата се виждаше покривало като на монахиня, което подсказа на Конрад, че става въпрос за жена. Амата явно познаваше болната, която може би бе дошла край базиликата с надеждата за чудодейно изцеление. Той прехапа устни, обзет от масовия прилив на вяра, бушуващ навсякъде около него, и смутен, че само той и Джироламо разбираха напълно изфабрикуваните основи, върху които се издигаха надеждите на тази страдалка.

Амата се изправи и изгледа редицата монаси, приближаващи черквата. Конрад проследи погледа й. Стори му се, че разпознава Дзеферино по куцукащата походка, макар че човекът, когото гледаше, бе скрил главата си под качулката. Сбърка, като изкуши тъмничаря на „Сакро Конвенто“ да излезе от затвора. Някогашният му другар му го върна тъпкано. Мярна и Убертино — монахът, който го предупреди за опасността преди две години. Младежът уж пееше увлечено, но очите му шареха из тълпата, изпълнени с любопитство. Конрад се запита дали някой от братята му спиритуали ще дръзне да дойде днес в черквата, или ще предпочетат да отпразнуват случая другаде — в безопасността на пещерите и колибите си, на тайните си явки в планините. Със сигурност монасите, които вървяха пред очите му, не бяха нито опърпани, нито недохранени като почитащите бедността.

И тогава Конрад забеляза човека, когото искаше да види най-силно — брат Салимбене. Скръстил ръце под огромния си търбух, хроникьорът вървеше редом до кльощавия Лодовико — неговата пълна противоположност. Конрад бе обзет от неистов порив незабавно да говори с тях за свитъка на Лео въпреки тържествения момент, така че хукна презглава по стълбите към долната черква. Единственият му шанс да научи дали ръкописът все още съществува, или е станал жертва на пламъците, беше да ги настигне пред манастира. Макар да му се щеше да има доверие на Джироламо, споменът за двете години в ада бе твърде пресен в главата му; знаеше, че може да минат години, преди отново да прекрачи прага на „Сакро Конвенто“ — ако изобщо някога го направи.

Почти ги беше настигнал, когато пътя му препречи един от цивилната охрана. Вдигна копието си пред него и го избута, заедно с хората наоколо, към стената, като откри път през тесния площад.

— Сторете път на дожа на Венеция — изграчи стражът. Екзалтираната тълпа притихна и от една носилка слезе пищно облечен благородник. Мъжът кимна наляво и надясно, приемайки поздравленията на зяпачите. Направи няколко крачки към входа на черквата, докато приказките зад Конрад внезапно секнаха.

Процесията на монасите също беше отминала напред. Конрад изведнъж остана без дъх, притискан от всички страни. Салимбене щеше да се наложи да почака. Върна се обратно нагоре по стъпалата, търсейки си място за наблюдение, когато чу зад себе си гласа на Амата.

— Брат Конрад! Ето къде си бил! Заповядай в къщи на вечеря.

— Ако мога — отвърна той. — Най-напред трябва да говоря с брат Джироламо.

— Ела непременно — повтори тя, сочейки му жената на носилката, но течението на тълпата го отнесе нагоре по стълбите, преди да е успял да чуе повече. Вдигна ръка към ухото си и махна безпомощно. Тя сключи длани умолително и той кимна — да, ще направи всичко възможно.

Най-сетне успя да си намери място близо до ръба на площада, където тълпата се оказа по-благосклонна. Видя маестро Роберто в компанията на граф Гуидо и внучката му. Икономът се ухили до ушите и помаха енергично с ръка.

— Виждал ли си подобно нещо, брате?

Конрад проследи жеста на иконома към площада. Множеството бе вперило поглед в базиликата, от очите на някои бликаха сълзи, биеха се с юмруци в гърдите и вдигаха длани към небесата. Други се смееха и прегръщаха стоящите до тях; Конрад дочу как двама души се извиняват един другиму и си искат прошка за сторени грехове. Имаше и такива, които стояха притихнали, със затворени очи и устни, мълвящи молитва. Както винаги, из тълпата сновяха амбулантни търговци, предлагаха пай с месо и сладкиши на онези, чиято ревностна отдаденост се подхранваше и с насъщния. Един мъж бе коленичил в последните редици на тълпата, свел ниско глава, тялото му опаковано плътно в тежко черно наметало въпреки горещото утро. Ръстът му, мрачният вид и широките рамене напомниха на Конрад за каещия се Якопоне и неговите безумни молитвени пристъпи. Макар че с какво се различаваше Якопоне от този човек, който възхваляваше несъществуващата стигма?

Заля го порой от емоции — мъка пред общата заблуда, която виждаше пред очите си, почуда пред въодушевлението на тълпата, възмущение към отколешната лъжа на Елиас, разпростряла пипалата си навсякъде около него. Хората вярват в чудеса, колкото по-нереални звучат, толкова по-добре — тази мисъл се пръкна някъде от дъното на паметта му. Спомни си за разговора си с Амата в планината край Губио; тогава й разказа за надпреварата, провеждана на Монт Ингино и трите групи, които носят към върха своите светци. „Все едно кой е победителят“, бе обяснил тогава на момичето. „Простият народ има нужда от прости образи, които да подхранват вярата му — а не от проповеди и поучения.“

Образи като смирен светец, белязан с раните Христови! Как само го човъркаха сега тези му думи! Все едно дали раните са истински или не — Конрад трябваше да признае реалността на онова, което виждаха очите му. Стигмата на свети Франциск подхранваше въображението и религиозното усърдие на вярващите от всички прослойки на населението, пък било то и в този единствен ден на възпоминание. Нима имаше право, нима беше длъжен да уронва тази вяра — дори да успееше да убеди някой от тези фанатични последователи да му повярва?

Коленичилият се изправи и обходи с празен поглед над главите на тълпата, пълните му със сълзи очи бяха зачервени от плач, сплъстената му пясъчноруса коса — рошава и заплетена. Той се молеше, глух и сляп за околната глъчка, дори когато малката Терезина, която също го забеляза, изтича и го дръпна за наметалото.

— Татко! Това си ти! Търсихме те навсякъде!

XLIV

Публичното празнуване на стигмата продължи до късния следобед и Конрад трябваше да изчака до вечерня, за да получи аудиенция. Когато влезе в горната черква, където Джироламо се съгласи да се срещнат, вместо генерал-министъра монахът завари висок мъж с бяло расо и шапчица на темето. Гледаше през прозореца, сключил ръце на гърба си. Тънките му пръсти бяха окичени с пръстени, символи на високия пост, който заемаше. Духовникът се обърна бавно. Бледата му кожа бе изопната като пергамент върху изпъкналите му скули. Под очите му, прихлупени под тежки клепачи, висяха бледоморави торбички. Конрад изпита неудобство от погледа му.

— Добре дошъл, брате — рече духовникът с тържественост, която балансираше свистенето на дробовете му. — Твоят генерал-министър удовлетвори желанието ни да се срещнем с монаха, чието любопитство го е вкарало в затвора. Високата оценка на Орфео ди Бернардоне за теб изостри любопитството ни.

Конрад се свлече на колене на каменния под и сведе глава.

— Дължа на Ваше светейшество живота си. — Остана в тази смирена поза, докато усети лекото докосване на ръце върху главата си и чу как папата изрече благословия на латински. Григорий го хвана за раменете и го подтикна да стане.

— Брат Джироламо не може да дойде. Подготвя се за пътуване с дожа, който утре се връща във Венеция. — Папата посочи на монаха един празен стол и се настани срещу него. — Как да ти кажа — подхвана Григорий, — нуждаем се от неговото първенство дори повече, отколкото се нуждае от него вашият орден. Помолихме го да се върне в Константинопол, за да доведе докрай безбройните останали подробности около обединението на църквата.

Конрад се запита какво точно е разказал Джироламо на папата за него. Дали генерал-министърът, в замяна на това, че се е съгласил да приеме мисия да замине на Изток, не се е свързал с най-висшия представител на църквата, за да му попречи да разкрие истината за проказата на свети Франциск?

— Унията на нашата църква е Божия благословия — продължи Григорий, — особено унията между братя. Брат Джироламо сподели с нас своя план да те използва като посредник, който да излекува язвите на собствения ти орден — естествено, след като самият ти бъдеш изцелен. Тежка и мащабна задача. Сега, когато го спечелихме на своя страна, той ще трябва да разчита повече, отколкото си е представял, на братя като теб. Лично аз смятам, пък и по отношение на църквата, че сме големи късметлии, задето успяхме да те освободим.

Папата се взря съсредоточено в лицето му, но Конрад съзнателно се опитваше да не показва никакви емоции. Още не се бе възстановил от първоначалната си изненада. Освен това искаше да запази реакцията си за накрая, когато чуе окончателното предложение на Григорий.

— Брат Джироламо изпитва силни симпатии към братята ти спиритуали. Израсъл е в Асколи, сред блатата, където се крият те. Но при все това той осъзнава, че умерените, практично настроени братя са по-подходящи да изпълняват плана на свети Франциск за реформиране на църквата — да сриват бариерите между свещеничеството и народа, — отколкото по-ревностните членове на ордена. Според мен орденът ви трябва да акцентира по-малко на бедността и повече на простотата, по-малко на аскетизма и повече на суровостта. Разграничението е тънко, но така много повече вярващи ще се почувстват уютно, няма да са само малцината ти приятели, придържащи се към строгите аскетични практики. — Папата вдигна ръка към робата на Конрад. — В този смисъл предпочитаме да срещнем монах, облечен в дреха от хубав, плътен материал, която ще му служи дълги години и няма да му позволява да се разсейва в смразяващия студ на базиликата, отколкото да носи дрипи. Надяваме се, след известен период на размисъл, да стигнеш до същите изводи.

Григорий стана и се отправи към прозореца, заставайки с гръб към Конрад. Конрад поглади закърпения ръкав на расото си. Вече бе спорил по този въпрос с Дона Джакома и усети как кръвта стопля бузите му.

— Брат Джироламо ни уведоми, че си доволен от работата си в болницата за прокажени — продължи Григорий, — но според нас Бог те е предвидил за по-големи задачи. Предложихме на твоя генерал-министър да си отдъхнеш известно време в манастира на Монте ла Верна, където да се отдадеш на размисъл за по-висшите цели, управлявали живота на свети Франциск, мисията му в църквата като цяло, за всички вярващи.

О, значи така смятат да ми затворят устата.

— Защо точно на Монте ла Верна? — попита той, уж без да подозира отговора, но съзнаваше, че единствената причина би могла да се крие във факта, че именно там Франциск бе получил раните си. Григорий и Джироламо му се подиграваха. — Нима истината не остава една и съща и неизменна навсякъде? — попита той, вече убеден, че папата е наясно каква истина има предвид. Папата изопна гръб.

— Quid est Veritas?, попита Пилат нашия Бог. Какво е истина? За жалост на цялото човечество, не е оставил Исус да отговори. Всеки би искал да чуе отговора. Живели сме два пъти колкото теб, брате Конрад, много от тези години прекарахме в четене на хроники и истории с претенции за автентичност. Забелязали сме, че перата на писарите изписват изменчивата и гъвкава истина с лекотата, с която ковачът кове острието на меч.

— Но аз съм напълно прав за проказата на свети Франциск.

Григорий извърна глава, по лицето му се четеше болка, сякаш се стараеше да не обръща голямо внимание на проявената недискретност от страна на Конрад за директните му думи. Папата предпочиташе да говорят с недомлъвки по този въпрос.

— Някога един мъдрец си представил, че Бог е скрил в дясната си ръка цялата истина за вселената. В лявата си ръка Създателят носел само активното търсене на истината, включително условието, че човек винаги ще бърка в нейното търсене. И рекъл Бог на мъдреца: „Избирай!“ Човекът смирено поел лявата ръка на Господа и отвърнал: „Небесни отче, абсолютната истина принадлежи единствено на Тебе.“ — След малко папата додаде със свистящия си глас: — Днес на площада вероятно си забелязал, че истината, в която си се вкопчил, не е толкова проста и толкова абсолютна. Твоята истина ще е копие, пронизващо в сърцето вярата на хората.

Конрад сведе глава. Пришпорен от убежденията си, бе прекрачил собствените си граници. Дължеше на първосвещеника пълна преданост, както и благодарността си.

— Прости ми, свети отче, за гордостта. — Затвори очи с мисълта, че сърцето му всеки миг ще се пръсне от смущение и вълнение. Продължи тихо: — Докато наблюдавах тълпата, стигнах до същото заключение като Ваше светейшество и ще се разкайвам навеки, ако разколебая вярата на хората. Казах си, явно не му е сега времето за откровения. Но все пак от уважение към същата тази истина не е ли редно поне да оставим бележка в някаква хроника, която да е в полза на хората, които идват след нас?

— Не. — Отрицанието прозвуча тихо, но категорично, папата вдигна ръка на рамото му. — Не, сине мой. — Конрад пак вдигна лице, изненадан от внезапната нежност на папата. — Но все пак ти дължим нещо в замяна на изтърпяната от теб болка, а и защото… защото, просто казано, сме съгласни с брат Джироламо, че вероятно си прав. Откритието ти не бива да претърпи повече… от временна смърт. Когато Бог пожелае, Той може да ни възкреси, така както възкреси Своя Син. И така, предлагаме ти следното: един брат ще те придружи до Ла Верна; чрез него можеш да започнеш устната традиция за твоя Франциск Прокажения. Устна, не писмена. Не бива да правиш нищо повече от това, останалото остави в Божиите ръце.

— А мога ли да избера сам човека, който ще ме придружи?

Папата кимна.

— Стига генерал-министърът да одобри избора ти. Дано Бог даде да го одобри, рече си Конрад. В душата му изведнъж пламна въгленът на надеждата. Заедно с това го обзе и неочаквано спокойствие, усещането, че някой монах от някое бъдещо поколение най-сетне ще извади наяве измамата на Елиас. Усети как си възвръща решителността, но не каза нищо за това на папата.

— Ако брат Джироламо беше тук, бих го помолил тази вечер да разполагам сам с времето си, за да мога да се сбогувам с Орфео и булката му. Обещах да ги посетя за вечеря.

— Това не е проблем, брате. И, моля те, прибави към своите поздрави и моите, защото изпитвам дълбока обич към този човек. — Григорий замълча, усмихнат, после попита: — Кога ще дойдеш за спътника си?

— Ако е възможно да се срещнем утре сутринта, след третия час, при Порта ди Мурорупто…

Папата кимна и се съгласи да предаде молбата му, после изпрати Конрад до входа на базиликата. И така дилемата, тормозила Конрад от срещата му с брат Джироламо, се разреши с категоричността и неизменността на папски указ.

По време на срещата на Конрад и папата площадът на свети Франциск се бе изпразнил, а тълпата се бе разпръснала, понеже вече беше време за вечеря. Самотен помияр претърсваше останките, хвърлени от поклонниците между паветата, и дойде да подуши и глезените на монаха. Кучето го последва до края на площада и Конрад за пореден път си помисли колко много му се иска да се върне при горските си приятели, от последната среща с които бяха минали цели три години. Погали кучето по главата, обзет от внезапна тъга по Киара, опитомената сърничка, която обикаляше около колибата му. После викна на животното да се връща на площада и продължи сам по пътя си.

Единственият неразрешен въпрос касаеше съществуването или местонахождението на липсващия ръкопис на Лео. Конрад се бе надявал да зададе този въпрос на Джироламо, но сега, когато генерал-министърът заминаваше за Венеция, този шанс му бе убягнал. Пък и знаеше, че дори да намери начин да попита брат Салимбене или библиотекаря, едва ли ще получи честен отговор. Оставаше му само пак да се прокрадва нощем в библиотеката и да се опитва да откърти разхлабени дъски на библиотечен шкаф — опит, който се надяваше никога повече да не му се налага да повтаря. Но спътникът му до Ла Верна… след като наследи историята за проказата на свети Франциск… вероятно би поел ангажимент и към Леовата хроника.

Докато завиваше по познатия път към дома на Амата, Конрад си даде сметка, че внезапният обрат на събитията всъщност му донесе усещане за спокойствие и облекчение. Цели три години Леовото съобщение бе потискало крехката му душа като обилен снеговалеж, бе напрягало всяка негова фибра. Но пламъкът на папския авторитет в крайна сметка разтопи този товар и той се усещаше олекнал и възвърнал изправеното си положение. Игото на сляпото подчинение носеше в себе си освобождаването от детинската безотговорност. Изчезналият ръкопис на брат Лео представляваше поредният товар, още една тежест, която той с готовност щеше да предостави в Божиите ръце. Вече очакваше с нетърпение оттеглянето си на Монте ла Верна; искаше му се да се разтовари от всичко, трупано досега.

Щом пристигна в дома на Амата, завари цялото домочадие събрано в голямата зала, вечерята беше по средата. На масата за прислугата седяха и четиримата мъже, които носеха носилката пред долната черква сутринта. Отблизо той най-сетне разпозна онзи, който му се бе сторил познат: прислужникът на Розана, който му носеше храна в планинската колиба всяка седмица.

Конрад се завтече нетърпеливо към главната маса, запазена за семейството и специални гости, но Розана я нямаше там. Раменете му увиснаха. Това разочарование му беше познато; беше го изпитвал и преди — в онази сутрин, когато замина за манастира, а Розана не дойде да го изпрати.

Амата улови погледа му и му направи знак към празното място, което пазеше между себе си и граф Гуидо. Гуидо поздрави монаха сърдечно и се отмести по-встрани на пейката, докато Амата правеше знаци на помощника в кухнята да донесе още един прибор. В главата му се завихриха спомени от отшелническите му дни; сети се за приказливата девойка, която мяташе зърна грозде в устата си едно подир друго, докато го гълчеше в собствената му колиба. Зрялата млада жена до него бе живата награда за мъдростта и търпението на дона Джакома.

— Обещах ти изненада, Конрад! — рече Амата. — Поканих мона Розана в Асизи за празника на светеца, макар че тогава не знаех за болестта й. Надяваме се, с благословията на свети Франциск, състоянието й по време на гостуването й тук да се подобри.

— Колко тежко е положението й? — попита Конрад. Лицето на Амата помръкна.

— Много. Знахарят смята, че само чудо може да я спаси. Събрали са й се твърде много тежки бременности. Благословията и проклятието на нашия пол. — Успя да му се усмихне едва, спомнила си, че след по-малко от година вероятно и нейният живот ще виси между чудото и смъртната опасност на бременността и раждането.

Конрад зарови челото си в шепи и стисна зъби. Най-скъпата му приятелка от детството да е принудена да страда, понеже съпругът й е бил самодисциплиниран колкото разгонен пръч! Нямаше година през време на брачния им живот, през която тя да не беше бременна. Колкото и ядосан, отчаян и безпомощен да се чувстваше, част от него нямаше как да не признае, че Розана и Куинто просто бяха изпълнявали библейската заповед да се множат и плодят. Дали животът й би бил по-различен, ако се бе омъжила за някой като него?

Амата отпи от чашата си. Докосна го по ръката и додаде:

— Разпитва за теб, откакто е пристигнала.

Монахът понечи да стане незабавно, още преди прислужникът да му е сервирал вечерята, но Амата го стисна за ръкава.

— Сега тя си почива, Конрад. Първо хапни и ни разкажи какво си намислил. Надявахме се да поостанеш при нас известно време. Якопоне също би се радвал на твоята компания.

Тя кимна към дървена пейка под едно от паната на стената. Терезина бе привършила с вечерята и седеше до баща си, отпуснала глава на рамото му и стиснала огромната му ръка в малките си шепи. Каещият се въртеше бавно глава насам-натам.

Потъването на Якопоне обратно в онова състояние обезсърчи Конрад. Покри лицето си с длан, после набързо обясни, че на следващата сутрин заминава.

— Мога само да те посъветвам нещо, Аматина — рече той. — Намери на сир Якопоне някаква писмена работа — било то като твой нотариус, или да записва стихотворения, да преписва… каквото и да е. Той притежава изострената чувствителност на творец. За изтерзани души като него писането е най-доброто спасение, пък било то и само с пречистващо действие. Може да опита да поживее в манастира ни в Тоди. Там го познават и е бил високоуважаван, преди безумната тъга да превземе духа му.

Конрад забеляза, че отговорът му разочарова Амата, но папата вече бе казал своята дума, пък и собственият му дух имаше нужда от обгрижване. Всичките тези хора, които го обичаха, щяха да му липсват, но знаеше, че трябва да ги напусне. Пак стоеше на кръстопът, пред поредната неизбежна смяна на посоката. Докато сърбаше чорбата си, Конрад пак се замисли за Розана, която бе напускал вече два пъти — веднъж, когато отиде в манастир и получи новината за сватбата й, и втори път, когато напусна отшелническата си килия, за да се върне в Асизи. Е, сега явно се налагаше да я изостави за трети път, вероятно завинаги.

Тази вечер супата му се видя без вкус и мирис, изобщо не обръщаше внимание на глъчката около себе си. Сетивата му бяха потънали в непрогледен мрак и подтикваха душата му да ги последва, при това незабавно. Перифразира наум стих от известно стихотворение: „Сбогувах се с приятелите си и влязох в есента на Ла Верна.“ Когато започнаха да раздигат масите, той почти не бе докоснал храната си.

Амата остана до него, докато сътрапезниците й отидоха да си донесат сламениците.

— Конрад? — рече тихо тя. — Ако не ти се яде, можем да посетим Розана още сега. Но преди да й пожелаем лека нощ, обещай ми, че няма да се измъкнеш на сутринта като миналия път, когато замина за болницата.

— Обещавам ти, Аматина. — Замълча, после додаде: — Надявам се един ден Бог отново да насочи стъпките ми насам, но засега не виждам по-далеч от Ла Верна.

Улови се, че търси думите, които знае, че е длъжен да изрече.

— Всички вие ужасно ще ми липсвате, но раздялата ще е по-лесна, като знам, че най-сетне живееш в мир, както се надяваше Джакомина, както искахме всички ние. — Но вътрешно усещаше, че няма да е толкова лесно, колкото го представяше пред нея. Сбогуването с Амата май щеше да се окаже толкова мъчително, колкото и другата раздяла, която го очакваше.

Не се дръпна, когато тя го хвана за ръката и го поведе към стаята, където някога бе изучавал ръкописите. Когато той се поколеба пред вратата, тя му прошепна:

— Орфео ме чака. — И дискретно се върна в залата. Огънят, запален в ъгъяа, пушеше и се процеждаше през каменния комин към тавана, точно както си спомняше той, но жената, която лежеше на сламеник на пода, дишаше без усилие. Клепачите й потрепнаха, после се разшириха, щом забеляза привидението край вратата.

— Аз съм. Конрад — рече той.

Оранжевите отблясъци на огъня танцуваха по потното чело на жената.

— Какво са сторили с приятеля ми? Амата ме предупреди, че в затвора доста си се променил, но не съм очаквала…

Конрад коленичи край сламеника и постави ръка на устните й.

— Казано е, че Бог наказва тези, които обича, точно както децата се отнасят с любимите си играчки. Сигурно двамата с тебе сме много обичани, Розана. — Хвана я за ръката, без да се замисли, все едно отново бяха десетгодишни деца, дори се изненада колко естествено му дойде всичко. — Амата каза, че си ме чакала.

Тя извърна глава и проследи дима с поглед.

— Исках да се помолиш за избавлението на душата ми и за закрилата на съпруга и децата ми, когато си отида. Знам, че с мене е свършено, Конрад. — Едва почувства лекото присвиване на пръстите й върху дланта му. — Също така бих искала да се изповядам.

Конрад пусна ръката й и застана изправен. Розана се засмя тихичко в сумрака.

— Не, не. Нямах предвид чак толкова официално. Вече се изповядах на свещеника в Анкона, преди да тръгна, знаейки, че пътуването може да ми дойде твърде много. На теб искам да се изповядам като приятел на приятел. Моля те, хвани ме за ръката.

Той го направи, този път по-смутен.

— През всичките години съвместен живот със сир Куинто — продължи Розана — бях влюбена в другиго. Шокиран ли си?

Конрад внезапно забрави да диша. Ако не беше крехкото й състояние, щеше веднага да пусне ръката й. Макар да бе нарекла това пречистване на душата си неофициално, той се държеше като пастор.

— В плътския смисъл на думата ли го обичаше? — попита той, изпитвайки ужас от отговора й, още докато задаваше въпроса.

Розана пак се засмя, но едва.

— Не. Само в момичешките си фантазии — и сега, в зрелите си сънища. Мисля, че той е най-наивният глупак сред живите хора, след като не забеляза нищо през всичките тези години.

— Познавала си го още като момиче? Защо не си му признала чувствата си, вместо да се омъжиш за непознат?

— Нали знаеш, Конрад, дъщерите нямат право на глас в тези неща. Признах му любовта си, споделих и с родителите си — в нощта, когато ми казаха, че съм отредена за Куинто. Избухнах до лудост и се заклех, че ще се омъжа единствено за… теб. Как мислиш, защо толкова се разбързаха да те пращат в манастир? — Сламеникът прошумоля, щом тя с усилие се завъртя на една страна. — И виж докъде стигнахме. Две раздърпани стари парцалени кукли, които биха били най-щастливата двойка на света. Знам, че и ти ме обичаше, макар онова да беше само недорасла момчешка любов.

Буцата в гърлото на Конрад му пречеше да й отговори. Светлината на изгряващата луна облиза ъгъла на стаята, проправи си път през увисналите клони на дърветата и се лепна за стената. В този самотен и блед лъч светлина Конрад внезапно разпозна собствения си самотен живот.

— Кажи го, Конрад. Нека се сбогувам с теб в мир.

Той стисна ръката й между дланите си, прокара върховете на пръстите си върху нейните.

— Знаем, че душите ни няма да умрат, Розана — пророни накрая с дрезгав глас. — Няма смисъл да влагаме толкова много в сбогуванията. Един ден пак ще се срещнем, на по-щастливо място.

— Кажи го, Конрад, моля те.

Той се опита да стане на крака, но ръката й се вкопчи в неговата.

— Конрад!

Пусна я и остави ръката й на корема й.

— Бог ми е свидетел, че те обичах, Розана. До този миг Бог едничък знае, че никога не съм спирал да те обичам. Точно в този момент го осъзнавам и самият аз. Предполагам, че това е доказателство, че наистина съм наивен глупак, както каза.

Опря устни в потното й чело, после я подхвана под мишниците и почти я повдигна от сламеника. Притисна я до гърдите си в продължителна прегръдка, като се бореше да преглътне сълзите, на които му се щеше да даде воля, и накрая я пусна. Положи тялото й върху сламеника и този път позволи на устните си да докоснат нейните.

— Благодаря ти, Конрад — прошепна тя.

— Addio, Розана. Довиждане, приятелко.

Изправи се на крака и се затътри към вратата. Спря се, стиснал рамката, загледан в късчето искрящо небе, което се виждаше през прозореца.

— Ще се видим там — рече той, кимайки към звездите.

Конрад излезе през вратата със забързана крачка. Тръгна по осветената от луната пътека към двора на Амата. Там светлината се заплете в снежнобялата му брада, озари я и привлече облак мушици, които закръжиха около главата му и се загнездиха в косата му. Така му се искаше да пусне корени тук, насред купчината отломки, да се покрие с мъх и лишеи като някой древен дъб и да предложи гостоприемството си на милион насекоми, хвърляйки сянка върху благородното домакинство на Амата с широките си листа, като протяга клони след чевръстите й дечица.

Но поклонничеството не му позволяваше подобен лукс. Неговата посока беше друга. Нямаше предвид Монте ла Верна — това явно бе само спирка по пътя му. Крайната му цел беше царството Божие — царството, скрито в самия него, както учи Христос.

Утре ще прехвърли Леовия товар върху плещите на избраника си, който щеше да го придружи в пътуването — монаха от следващото поколение, брат Убертино. Въпреки усилията си до момента все още не бе открил Бога; нямаше го и в опърпаната сива роба, която покриваше треперещите му рамене. Знаеше, че Отецът живее много по-надълбоко от човешките копнежи, от парчето овъглен пергамент в джоба му и от чистата душа на ордена, която този пергамент символизира; от огромната базилика, изневерила на тази чиста душа. Много по-надълбоко от всичко, за което Конрад можеше да се сети и да назове, дори от най-правдоподобната представа за Бога, плод на най-чиста фантазия.

Беше убеден, че пътят към Бога ще се изгуби, обвит в тайнственост, ще изчезне нейде в небитието, но не на определено място, не и в празното. А навсякъде, където има любов. Защото е речено, че „Бог е любов“.

И там, в сърцето на неподправената любов, той знаеше, че пак ще срещне Розана.