Фуенте Овехуна

Първа сцена

Дворецът на магистъра на Калатрава в Алмагро

Командорът Фернан Гомес, Флорес, Ортуньо

Командорът:

Магистърът уведомен

ли е, че съм в града?

Флорес:

Да, знае,

че сте пристигнал.

Ортуньо:

Но нехае,

надува се.

Командорът:

Дори пред мен —

Фернандо Гомес де Гусман?

Флорес:

Неопитен е той е млад…

Командорът:

Макар че тук съм непознат

по име, трябва моя сан

на командор да уважава!

Ортуньо:

Подучват го в неверен час

да бъде неучтив към вас.

Командорът:

Ще свърши всичко зле тогава.

Със ключа на любезността

отварят се за миг вратите

на благосклонността. Враждите

се раждат с неучтивостта.

Ортуньо:

Да беше малко подразбрал,

че го презират, че го мразят,

в калта че искат да го сгазят —

по-скоро сам би пожелал

да влезе в гроба — пред позора

тъй троснато да се държи

и с нагъл жест да унижи

достойни, благородни хора.

Флорес:

Какво ужасно положение!

Да чакаш тука, да стоиш

без думица да промълвиш!

Загубваш всякакво търпение!

При среща между равноправни

безсмислица е грубостта,

но тирания става тя,

възникне ли между неравни!

А всъщност как това момче

да ви засегне ще посмее?

Навярно просто не умее

сърцето ви да привлече?

Командорът:

Щом на гърдите му стои

светият кръст на Калатрава,

щом носи меч — добрите нрави

е длъжен той да усвои!

Флорес:

Да няма някаква сплетня?

Ще трябва тя да се разсее!

Ортуньо:

Ако се върнем — по-добре е.

Командорът:

Не, всичко днес ще изясня!

Втора сцена

Същите, магистърът на Калатрава и свитата му

Магистърът:

Фернандо Гомес де Гусман,

аз моля да ме извините,

току що каза ми вестител,

че сте пристигнали на стан

в града ни.

Командорът:

Имам основания

да се оплача. Чаках друг

прием. Достоен! Ние тук

сме хора с благородни звания:

магистър сте на Калатрава,

а аз — ваш командор, слуга

покорен ви и досега.

Магистърът:

Аз ви очаквах със такава

любов! Дано ви утеши

прегръдката ми!

Командорът:

Да, признавам,

че тая почит заслужавам!

Додето папата реши

да ви признай за пълнолетен,

в най-трудни мигове на вас

живота си обричах аз!

Магистърът:

Така е, командоре, ето —

пред кръста давам клетва свята:

като баща сте вий за мен!

Командорът:

Съм вече удовлетворен

от тези думи!

Магистърът:

За войната

какво се чува?

Командорът:

Позволете

да ви разкажа всичко. Знам,

че вий ще разберете сам

дълга си.

Магистърът:

Слушам, говорете!

Командорът:

Родриго Телиес Хирон,

велик магистър, възвисен

до този сан от смелостта

на вашия родител, който

се сам отрече преди осем

години от властта, отстъпи

ви свойто звание Магистър

на Калатрава — чест висока,

която беше потвърдена

от командори и крале.

Пий Втори, папата пресветъл,

благослови я с папска вула,

а пък приемникът му Павел

застави дон Хуан Пачеко —

велик магистър на Сантяго,

да управлява с вас ведно.

Сега, когато дон Хуан

умря, поели еднолично

властта, макар и много млад,

узнайте, че честта изисква

да се намесите и вие

във битката, която водят

безстрашно вашите васали!

Подир смъртта на дон Енрике

Четвърти — кралят на Кастилия,

Алфонсо — кралят португалски,

законно чрез жената своя

държавата му наследи,

ала за нея претендира

чрез Исабел самият дон

Фернандо, принцът Арагонски!

Та против него в тоя спор

са вашите васали. Те

не виждат никакви причини

да се съмнявам във правата,

наследствените, на Хуана,

която братовчедът ваш

държи сега под своя власт.

И аз съветвам ви едно:

веднага рицарите горди

на Калатрава съберете,

развейте знаме и победно

нахлуйте в Сиудад Реал,

въздигнат като стража между

Андалусия и Кастилия.

Войска голяма не ви трябва,

за да превземете града:

единствената му защита

са граждани цивилни, още

идалговци там двама-трима,

които тачат Исабел

и кланят се на дон Фернандо.

Родриго, вече ви е време

по мъжки начин да внушите

смирение и страх на всички

мърморковци, които казват,

че аленият кръст е тежък

за вашите плещи момчешки.

Но погледнете! Всеки граф

на Уруеня, всички ваши

предшественици се надигат

от гробниците си и сочат

победоносни бойни лаври!

Там са маркизите Виленя

и други храбри пълководци,

тъй многобройни, че едва ли

на славата крилата могат

нагоре да ги възнесат!

Вадете бойния си меч!

Да се обагри с вража кръв,

да стане ален като кръста

на вашите гърди! Защото

не мога аз да ви наричам

на аления кръст магистър,

додето мечът ви е чист

и неокървавен в сражение!

Защото кръстът на гърдите

и мечът на бедрото трябва

да светят аленочервени

като кръвта! Защото трябва

да убедите всички вие,

че сте безсмъртната издънка

на своя горд и славен род!

Магистърът:

Аз честната си дума давам,

че в справедливата война

със рицари и знамена

пред своя орден се възправям!

И щом е нужно, ще замина

на бой към Сиудад Реал

и като мълния без жал

стените му в прахта ще срина!

Да видим някой ще твърди ли,

че е страхлива младостта,

и че на чичо със смъртта

са свършили и мойте сили!

В жестока и сурова сеч

и в грохота на бойна слава

от пурпура на Калатрава

ще взема цвят за моя меч!

Войници имате ли вие?

И годни ли са те за бой?

Командорът:

Да. Твърде малко са на брой,

но всеки като лъв се бие.

Те чакат само ваша дума

да тръгнат в битките! Пред тях

врагът ще бяга луд от страх!

Но от Фуенте Овехуна

войници други не търсете,

във войнствен дух там не пламтят,

там знаят само да орат

и да се грижат за овцете!

Магистърът:

Там ли живеете?

Командорът:

На мен

е поверена там земята

и там е моят дом. Войската,

покорна на дълга свещен,

очаква бойния ви зов!

Магистърът:

Днес ще ме видите на коня

със копие, в желязна броня,

за славни подвизи готов!

Трета сцена

Площадът във Фуенте Овехуна. Лауренсия и Паскуала.

Лауренсия:

Дано се вече не завърне!

Паскуала:

Аз мислех, че щом тръгне той

в далечен път на кървав бой,

скръбта и тебе ще обгърне!

Лауренсия:

Дано забрави пътя към

Фуенте Овехуна!

Паскуала:

Мила,

дано сега да съм сгрешила,

но колко като тебе съм

до днеска виждала! Сърцето

е благородно меко, знай!

Лауренсия:

О, не, сърцето ми е май

по-твърдо и от дъб столетен.

Паскуала:

Преди от извора да пия,

не плюя в тъмната вода!

Лауренсия:

Аз отказа ще потвърдя!

Пред никой нищо аз не крия!

Не съм жена за командора,

пък и жена не търси той.

Или е друг съветът твой?

Паскуала:

Не!

Лауренсия:

Как ще понеса позора?

Момичетата подлудяха

от ласкавите му слова.

Какво се случи след това?

От срам едва ли не умряха.

Паскуала:

Ще бъде чудо, ако можеш

да се спасиш от тоя звяр!

Лауренсия:

За всяка болка има цяр

и ти напразно се тревожиш.

Сърцето ми не ще смути.

Цял месец се измина вече,

откакто с дарове и речи

се мъчи да ме прелъсти.

Чрез Флорес той ми обеща

чудесна рокля, огърлица

ми прати с хитрата лисица

Ортуньо… А какви неща

говореха те полугласно

за любовта му! Но от тях

наместо страст ме хвана страх!

Не ще успеят, не!

Паскуала:

ужасно!

Къде успяха този път

да те пресрещнат?

Лауренсия:

Край реката

преди три дни.

Паскуала:

Ах, ти, горката!

Боя се, че ще те склонят!

Лауренсия:

Кого?

Паскуала:

Не баба ти…

Лауренсия:

Мълчи!

Аз вкусно пиле съм, така е,

но командорът нека знае:

щом хапне — ще му загорчи!

Аз предпочитам, Паскуала,

да стана рано сутринта

и къшей хляб върху жарта

да туря със сланинка бяла.

А после колко е приятно

самичка тайно в тоя час

да пийнеш — както правя аз —

две глътки вино ароматно!

На обед пък не е беда

да гледаш как месото плава

сред зелето и се сварява

посред накъдрена вода!

След път щом връщаш се дома,

вечерята додето стане,

да си похапнеш патладжани

с парче сланинка пак — нима

не е чудесно?… А щом светне

небето с ясен звездопад,

да щипнеш едър грозд!… От град

пази го, боже всеприветни!

Знай, по̀ обичам аз това,

а не лукавствата, които

ни ги предлагат упорито

с безброй нагиздени слова

и обещания мъжете,

в страстта когато запламтят!…

А ни захвърлят насред път,

когато паднем им в ръцете!

Познавам подлия им нрав —

щастлива лягаш вечерта,

а като станеш сутринта,

обзема те и срам, и гняв!

Паскуала:

Уви, мъжете са такива.

Разлюбят ли те — начаса

те по-неблагодарни са

и от онези врабчета сиви.

Когато зима студени,

лети в прозореца врабчето,

кълве трохи, мете с крилцето

и моли: „Вътре ме пусни!“

Но пролетта като повей

и грейнат нивите зелени —

прощавай, ний сме разделени,

ни благодарност, ни здравей!

Навред подскачат — подлеците! —

и даже „Махай се!“ крещят.

Така мъжете се държат,

когато втръснат им жените.

Били сме им душата ний,

живот, и сън, и лъч небесен.

А после? Начинът е лесен:

„Пусни ме“ става „Напусни“.

Лауренсия:

На мъж не бива да се вярва!

Паскуала:

Ти мислиш също като мен!

Четвърта сцена

Същите, Менго, Барилдо, Фрондосо

Фрондосо:

Барилдо смята всеки ден

във спор безкраен да ни вкарва.

Барилдо:

Но днеска има между нас

кой да отсъди безпристрастно!

Менго:

Добре, добре, ала съгласно

облога всеки тук от вас —

ако спечеля — ще плати

това, което уговорим.

Съгласен съм така да спорим!

Барилдо:

Съгласен съм и аз. Но ти

какво залагаш?

Менго:

Таз триструнна

гъдулка. Аз не бих я дал

и за хамбар, препълнен цял

със жито! Дваж по-скъпо струва!

Барилдо:

Викни съда!

Фрондосо:

Добре дошли,

прекрасни дами!

Лауренсия:

Ние двете —

прекрасни дами?

Фрондосо:

Позволете,

приказват всички тъй, нали?

Днес бакалавърът навред

лиценциат се назовава,

и едноок слепецът става,

и кривогледът — разноглед,

недъгав куция наричат,

умник — надутия глупак,

а немарливия — добряк;

за грубияна пък обичат

да казват: е, войнишки нрав!

Големите уста са страстни,

а малките очички — ясни,

подлецът бил човек дребнав,

натрапникът бил мъж забавен,

бъбривият — голям мъдрец,

непоносимият — храбрец,

изгоненият — изоставен;

познатия зоват другар,

страхливеца — свенлив, кракът

голям — опора в дълъг път,

а глупостта — особен чар;

на сериозност е проява

мърморенето с важен вид,

за мъж достоен и мастит

плешивият навред минава;

наричат наглия правдив,

а тежко болния — настинал,

сънливия — неотпочинал,

а стиснатия — пестелив;

ревнивеца зоват го бледен,

хитреца — твърде находчив,

побъркания — изменчив,

а гърбавия — поприведен.

Сега усетихте ли вече,

че в най-изискан стил и вас

„прекрасни“ ви нарекох аз?

Лауренсия:

Фрондосо, във града далече

говорят тъй, но има тук

сред пасища, поля и ниви,

за хора, не така учтиви,

и речник, мъничко по-друг.

Фрондосо:

Кажи да чуем!

Лауренсия:

Изведнъж

по-инакви нещата стават…

Например, скучен назовават

тук всеки сериозен мъж,

наричат скромния безличен,

нахалния — роден с късмет,

безмълвния — от страх обзет,

учтивия — меланхоличен;

изобличителят е враг,

съветващият е досаден,

и съдията — безпощаден,

и милостивия — глупак;

благоразумния зоват

хитрец, сърдечния — ласкател,

а християнина — мечтател

за райския живот отвъд!

Да казваш правдата — това е

непредпазливост, да търпиш —

то значи много се боиш;

нещастен ли си — то се знае:

за всичко си виновен сам!

Когато честна е жената

ще кажат: няма ум в главата;

щом вярна е — недъг голям

у нея има, но го крие!…

Е, стига толкова!… поне

разбрахте ли ме или не?

Менго:

Цял дявол!… Страх да те побие!

Барилдо:

Говори доста умно тя.

Менго:

Когато попът във купела

кръщавал те една неделя,

не са премерили солта!

Лауренсия:

Но нещо спорехте? Кажи!

Фрондосо:

До спор достигнахме накрая.

Послушай…

Лауренсия:

Ще се постарая.

Фрондосо:

Внимание ни окажи!

Лауренсия:

Аз слушам вече с интерес!

Фрондосо:

В ума ти имам вяра много

и искам да отсъдиш строго.

Лауренсия:

Добре! Какъв е спорът днес?

Фрондосо:

Аз и Барилдо с Менго спорим.

Лауренсия:

И за какво?

Барилдо:

Отрича той

Неща най-очевидни.

Менго:

Стой!

Лъжи не искам да говорим!

Аз съм за правдата!

Лауренсия:

В туй няма

съмнение. Каква е тя?

Менго:

Не съществува любовта!

Лауренсия:

Пресилваш.

Барилдо:

Глупост и измама!

Та без любовната омая

как съществувал би света?

Менго:

О, ако можех да чета,

щях философия да зная!

Ала безспорно е все пак,

че елементите враждуват

в природата и се редуват

във нея вечно ден и мрак,

вода и суша, пек и мраз…

В нас тая битка се пренася

и в жизнения път тя внася

кръв, жлъчка, флегматичност, страст.

За любовта там място няма!

Барилдо:

Не, Менго, тука и отвъд

живее всеки миг светът

в една хармония голяма.

Хармонията е любов.

И от любов се направлява,

и движи, и преобразява

животът — стар и вечно нов!

на всичко коренът е в нея!

Менго:

Аз не отричам любовта

в природата и знам, че тя

във всичко и навред живее.

Животът ни е подчинен

на нея. Всичко се изгражда

от неин глад и нейна жажда,

тя е у теб, тя е у мен,

на всекиго трепти в сърцето,

събужда вяра, дава сила

и от бедите е закрила!

Щом удар застраши лицето,

ръката се издига в миг,

за да го защити. Краката,

когато стигне ни бедата,

понасят ни без шум, без вик

и тялото ни те спасяват;

щом духне вятър, дигне прах —

очите са опасност! Тях

клепачите пък защитават.

Естествена любов е то.

Паскуала:

Какво тогава ни задяваш,

щом любовта и ти признаваш?

Напразно спорите!

Менго:

Защо?

Аз казвам: всеки в тоя свят

обича себе си и няма

любов от тая по-голяма!

Паскуала:

Ти лъжеш и ме хваща яд!

Мъжът с какво ще покори

любимата си? Със внимание,

със думи, песни, обожание!

Щом дойде пролетта, дори

и зверовете търсят нежност!

Менго:

Но всичко туй — отбележи! —

е себелюбие!… Кажи,

какво е любовта?

Лауренсия:

Стремежът

към красотата.

Менго:

И защо

стреми се тя към красотата?

Лауренсия:

Да й се наслади!

Менго:

Нещата

са ясни: любовта гнездо

за радост търси. Тъй ли?

Лауренсия:

Да.

Менго:

Е, не излиза ли тогава,

че търси да се наслаждава

егоистично любовта?

Лауренсия:

Да, Менго ти ме убеди.

Менго:

Човек сам себе си обича

и именно това нарича

любов!

Барилдо:

Свещеникът твърди

във проповед от свят амвон,

че имало любов, когато

единствено ценим душата —

тъй учел някой си Платон.

Паскуала:

Навлязохме във сложни теми,

които мъчат всеки ден

и най-големия учен

в училища и академии

и в разни университети.

Лауренсия:

Ти, Менго, гледаш на света

с особен взор, но любовта

дано ти пощади сърцето!

Менго:

А ти обичаш ли?

Лауренсия:

Честта си!

Фрондосо:

Да те накаже с ревност Бог!

Барилдо:

Е, кой е прав?

Паскуала:

За тоз облог

попитай хора беловласи,

клисарят нека или попът

да съдят спора ви докрай.

Тя още любовта не знай,

аз също нямам още опит,

не съм изгаряла от страст!

Фрондосо:

Как тя презира всички нас!

Пета сцена

Същите и Флорес

Флорес:

Да ви закриля Бог!

Паскуала:

Слугата

на командора!

Лауренсия:

Ястреб зъл,

но с кротък вид!… Ти си дошъл,

изглежда, отдалеч?

Флорес:

Войната

завърши! Аз се връщам пръв!

Лауренсия:

А дон Фернан?

Флорес:

И той е тука!

Войната свърши със сполука,

макар платена с много кръв!

Фрондосо:

Как мина битката?

Флорес:

Ще мога

подробно всичко да разкажа,

защото аз бях очевидец.

За да поеме в боен поход

към оня непокорен град,

наречен Сиудад Реал,

безстрашният магистър бързо

събра от своите васали

двехилядна войска пехота

и триста конника. Повика

той и монасите във строя,

защото аленият кръст

дори монаха задължава,

макар че е с духовно звание,

да тръгне в битката, когато

с неверници се води тя.

Излезе юношата горд,

облечен в мантия зелена,

на китките — с блестящи гривни,

прихванати от шест верижки

под спуснатите му ръкави.

Бе конят му петнистобял,

огромен, силен, пил вода

от славната Гвадалквивир,

и пасъл росната трева

край бреговете й. С ресни

опашката му бе красиво

заплетена, а бели ленти

трептяха в къдравата грива,

великолепно съчетани

с петната в лъскавата кожа.

Фернандо Гомес бе възседнал

млад дорест кон със черна грива,

с муцуна, от снега по-бяла.

Облечен беше командорът

със турска ризница, с нагръдник

и със искряща гръдна броня.

Със бели трепкащи пера

бе шлемът увенчан. В ръка

държеше копие, което

бе прикрепено със една

червенобяла лента. Леко

разклащаше го — и не копие,

а сякаш ствол на бряст държеше,

оръжие, с което страх

вселява до Гранада чак!…

А Сиудад Реал прие

сражението… Обяви,

че той кастилската корона

признава и ще защити

владенията й докрай.

Започна битката! Проникна

магистърът във крепостта

и заповяда да изколят

бунтовниците и ония,

които хулеха честта му.

На всеки гражданин цивилен

той нареди да се постави

намордник на устата, после

насред площада всеки бе

с камшици бит до изнемога.

Сега там всички се страхуват

от него и го славят. Всеки

разбрал е вече, че когато

от Африка към нас се вдигнат

на поход маврите — ще има

защитник, който е способен

да счупи с аления кръст

железния им полумесец!

Магистърът с голяма почит

и дарове обсипа всички,

и — то се знае — командора.

За себе си не задържа

от плячката дори петак —

раздаде всичко на войската…

Но ето, музика се чува,

пристига тука дон Фернан!

О, нека с радост го посрещнем,

със песни, с благопожелания —

това са най-добрите лаври

за идващия със победа!

Шеста сцена

Същите, Командорът, Хуан Рижият, Естебан, Алонсо, Ортуньо, музиканти, селяни

Музиканти (пеят):

Да живее дон Фернан,

славния ни командор!

Покорител на земи,

победител на врага!

Слава на рода Гусман!

Слава на рода Хирон!

Той е кротък в мирно време,

скромен, тих и справедлив,

но съсече много маври —

едри, яки като дъб!

Идва като победител

днес от Сиудад Реал,

във Фуенте Овехуна

носи вражи знамена!

Да живее командора

дон Фернандо Гомес!

Командорът:

Да ви закриля Бог! Благодаря ви

и обичта ви ще запаметя!

Алонсо:

Тя е нищожна част от любовта,

която командорът заслужава!

Естебан:

Фуенте Овехуна, общината,

и всички ние молим ви със жар

ведно с привета ни и този дар

вий да приемете. Не сме богати,

но Бог от бедност все пак ни избави,

затуй, изпълнен с чувства най-добри,

реши градецът да ви подари

два коша грънци — лъскави и здрави,

туй стадо гъски — вижте ги, и те

сега се дигат и глави възправят,

победата ви сякаш да прославят!

А ето и месо — и десетте

прасета са прекрасно осолени

по начин, от дедите ни познат,

и кожицата има аромат

на ръкавици, с амбра напоени.

А тук — петли, сто чифта хубавци!

А тука пък — кокошки, все големи,

в съседните села сега без време

оставили петлите си вдовци!

Ний нямаме жребци, златоковани

оръжия, но в тоя час сега

по-нужен ви е верният слуга,

отколкото претъпкани колчани…

Все пак със златото се мерят

и меховете вино. Щом вървят

войниците със тях на дълъг път —

отстъпват враговете и треперят!

Помага много виното във боя!

Тук има сирене, а тук за вас

и нещо лично съм донесъл аз…

Да ви е сладък хляба и покоя

след битката!… Не ни корете строго,

троха е всичко туй пред любовта

към вас!

Командорът:

Благодаря ви, господа!

Бъдете здрави! И на всички — сбогом!

Алонсо:

Да беше селската камбанария

от злато или да блести

тоз кипарис пред градските врати

от бисери — тогава щяхме ние

достойно да се отплатим!… Простете

ни тия дарове, но… няма как…

Командорът:

Вървете си! Благодаря ви пак!

Естебан:

Певци! Отново песента почнете!

Музиканти (пеят):

Да живее дон Фернан,

славния ни командор!

Покорител на земи,

победител над врага!

(Алкалдите, селяните и музикантите излизат)

Седма сцена

Командорът, Лауренсия, Паскуала, Ортуньо, Флорес

Командорът:

Почакайте тук вие двете!

Лауренсия:

Какво желаете, сеньор?

Командорът:

Надменността във твоя взор

отново, звяр прекрасен, свети!

Лауренсия (към Паскуала):

Със тебе ли говори?

Паскуала:

Боже!…

Не с мене!

Командорът:

Моите слова

за теб са и за онова

създание със груба кожа.

Нали сте мои?

Паскуала:

Командоре,

да, ваши, но във всичко — не!

Командорът:

Та влезте в двора ми поне!

Там също тъй живеят хора!

Не някой друг, там аз живея!

Лауренсия:

Алкалдите да бяха, щях

да вляза. На един от тях

съм дъщеря! Сама — не смея!

Командорът:

Ей, Флорес!

Флорес:

Аз!

Командорът:

Къде се шляеш?

Забрави ли дълга си?

Флорес:

Влез!

По-бързо! Той ви прави чест,

а вий…

Лауренсия:

Не пипай, ще се каеш!

Флорес:

Глупачки!

Паскуала:

Може да сме прости,

но вече знаем хитростта:

щом влезем — тежката врата

веднага някой ще залости!

Флорес:

Трофеите си там сеньорът

ще ви покаже.

Командорът (настрани, към Ортуньо):

Като влязат, ти

вратата бързо залости!

(излиза)

Лауренсия:

От пътя ми се махай, Флорес!

Ортуньо:

Нима не сте и вий в числото

на тия дарове?

Паскуала:

Мръсник!

Махни се още тоя миг!

Флорес:

Не прекалявайте, защото…

Лауренсия:

Не стигнаха на командора

кокошки, гъски и свине…

Ортуньо:

Не! Без месото ваше — не!

Лауренсия:

Ще му приседне на сеньора!…

(Лауренсия и Паскуала излизат)

Флорес:

Какъв ли гръм ще прогърми,

какви ли ще валят обиди,

когато командорът види,

че се завръщаме сами?

Ортуньо:

Да служиш никак не е леко:

за да напреднеш, да цъфтиш —

ще трябва всичко да търпиш.

Не щеш ли, бягай надалеко!

(Излизат)

Осма сцена

В Медина дел Кампо.

Повяват се крал Фернандо, кралицата доня Исабел, дон Манрике, свита

Исабел:

Сеньор, опасност ни грози!

Войската нека е готова!

Алфонсо търси битка нова

и вярва, че ще ни срази!

Не е ли по-добре тогава

да го нападнем в близки дни?

Защото малките злини

след време по-големи стават!

Кралят:

Навара, Арагон стоят

зад нас… В Кастилия войската

да сложа в ред — и с непозната

и страшна сила тоя път

пак ще разбия враговете!

Исабел:

Ценя аз справедливостта

наравно с решителността!

Да ви приветствам позволете!

Дон Манрике:

Едни съветници дошли са

при нас от Сиудад Реал.

Приема ли ги моят крал?

Кралят:

Щом са пристигнали — да влизат!

Девета сцена

Същите и двама общински съветници

Първи съветник:

Кралю прославен дон Фернандо,

небето божие ви прати

от Арагон при нас, в Кастилия,

за наше благо и спасение!

Представяме се най-смирено

от името на общината

във Сиудад Реал — пред вас

и вашата чутовна храброст —

и молим кралската ви помощ!

Ний смятаме най-висше щастие

да бъдем поданици ваши,

но лошата съдба успя

да ни отнеме тази чест!

Магистърът на Калатрава,

добре познатия на всички

не само с младата си възраст,

но и със своя войнствен дух —

Родриго Телиес Хирон,

желаейки да разшири

и славата си, и земите

на своя орден, безпощадно

с войска града ни обсади.

Опитахме се ние с храброст

на силата да устоим,

сражавахме се упорито

и кръв шуртеше на потоци

навред от мъртвите тела.

Градът бе взет… Но тая участ

не щеше да ни сполети,

ако не бе Фернандо Гомес!

Той даде помощ и съвет

на младия завоевател!…

Сега магистърът владее

града ни и — уви — противно

на нашите стремежи трябва

да станем негови васали,

освен ако със кралска воля

не сторите сега това,

което трябва да се стори!

Кралят:

Къде е дон Фернандо Гомес?

Първи съветник:

Навярно в своето градче

Фуенте Овехуна. Там

той има дом и там живее.

Известно е, че управлява

с небивал произвол и всява

сред поданиците си ужас!

От него всички се оплакват!

Кралят:

А имате ли предводител?

Втори съветник:

Не, нямаме, сеньор! Мъжете

от благороден произход,

които не умряха в боя,

или лежат със тежки рани,

или са във позорен плен.

Исабел:

Излишно е да губим време!

Веднага всичко да решим!

Ако бездействени стоим,

врагът предимството ще вземе!

Алфонсо във Естремадура

ако навлезе — през врати

отворени ще прелети

и зло към злото ще притуря.

Кралят:

Аз ви нареждам, дон Манрике,

тръгнете още този час,

оная самозвана власт

свалете с мечове и пики!

Вземете с вас и граф де Кабра

от Кордобския род, войник

прославен, знатен и велик,

с душа от храбрите по-храбра!

Щом вероломно ни напада

врагът, ще му дадем урок

със бой безмилостен, жесток!

Манрике:

Решението ви ме радва!

Ще сложа край на наглостта там,

ако не падна в боя сам!

Исабел:

Щом вие тръгвате, аз знам,

победа чака знамената!

Десета сцена

Местност край Фуенте Овехуна.

Лауренсия, Фрондосо.

Лауренсия:

Оставих си прането даже

недоизпрано и побързах

днес да се махна от реката,

защото страшно ми омръзна

да ме одумват! По градеца

клюкарствуват — и то отдавна —

че ти по мене се заглеждаш,

а аз — по тебе. Всички вече

следят за всяка наша стъпка.

А тъй като си личен момък,

наконтен все в красиви дрехи,

чевръст и смел, със нрав горещ,

и не едно сърце смутил,

дори до бабичките глухи

е стигнал слух, че ние двама

един на друг сме дали дума.

И всички чакат тия дни

клисарят ни Хуан Чаморо

пак да захвърли свойта флейта

и да надене расо — както

на всяка сватба прави той.

На тия слухове, Фрондосо,

ще трябва да се сложи край,

защото и за теб е време

ръкавите си да запретнеш,

ако желаеш тази есен

хамбарите ти да са пълни

със едрозърнеста пшеница,

а бъчвите — със силно вино.

На мене ми е безразлично

какво приказват зад гърба ми,

но все пак ще призная — тези

брътвежи вече ми досаждат!

Фрондосо:

Но, Лауренсия, защо

така презрително говориш

със мен? Като те слушам, мисля,

че по-добре е да умра!

Нима не знаеш, че мечтая

да те поискам за жена?

Така ли ще възнаградиш

доверието ми?

Лауренсия:

Не мога

награда друга да ти дам.

Фрондосо:

Нима сърцето ти не трепва

пред моите безкрайни мъки?

Не виждаш ли, че аз не спя

и хапка хляба в уста не слагам?

Възможно ли е със това

лице на ангел ти да бъдеш

така безмилостна? Небето

ми е свидетел — полудявам!

Лауренсия:

Ще се оправиш.

Фрондосо:

Да, но само

когато църквата ни свърже

със божия благословия

и двамата си заживеем

подобно гълъби, които,

допрели човчици, гугукат…

Лауренсия:

Иди и говори тогава

със чичо ми Хуан! Макар

и да не те обичам силно,

у тебе нещо ме привлича.

Фрондосо:

Тежко ми! Идва командорът!

Лауренсия:

Преследва сигурно сърна.

Побързай, скрий се в онзи храст!

Фрондосо:

О, как ме мъчи ревността!

Единадесета сцена

Лауренсия и Командорът, който е въоръжен с арбалет

Командорът:

Какъв късмет! Цял ден да гониш

сърничка плаха, а да срещнеш

такава хубава кошута!

Лауренсия:

Пера от сутринта и тук

дойдох да си почина малко.

Сега, ако ми разрешите,

аз ще се върна при реката.

Командорът:

Презрението, със което

ме гледаш, мила Лауренсия,

повярвай, много накърнява

ония хубости, с които

небето те е надарило,

и за един миг се превръщаш

в чудовище… Но ако ти

успя до днес да се изплъзваш

и да отхвърляш любовта ми,

сега полето ми е таен

и мълчалив приятел. Няма

да си единствената тук,

която да обръща гръб

на своя Господар законен!

Склони ли ми Себастияна,

съпругата на оня Педро

Дебелия, а също тъй и

жената на Мартин дел Посо,

приела нежните ми ласки

почти след брачната си нощ?

Лауренсия:

По този път са те вървели

и вий не сте им първи спътник.

Подобна благосклонност много

мъже видели са от тях

след вас и дълго преди вас.

Но продължавайте лова си!

Ако не беше този кръст

на вашите гърди, аз бих

ви сметнала за дявол, който

е тръгнал подир мен.

Командорът:

Защо

си толкова несговорчива?

………………………………

(този стих липсва в оригинала)

Но да оставя арбалета…

Ръцете ми освобождават

езика от слова ненужни.

Лауренсия:

Сеньор, не сте с ума си вие!

Командорът:

Не се брани!

Фрондосо (настрани):

Ако успея

да взема този арбалет,

не ще го метна на гърба си!

(Взема арбалета)

Командорът:

Е, стига вече!

Лауренсия:

Помогни ми,

о, боже!

Командорът:

Тука сме сами,

не се страхувай!

Фрондосо:

Командоре,

сеньор, веднага оставете

момичето — или мишена

ще търся по гърдите ваши

и кръстът няма да ме спре!

Командорът:

Ах, куче!

Фрондосо:

Кучета тук няма!

Ти, Лауренсия, върви си!

Лауренсия:

Бъди внимателен, Фрондосо!

Фрондосо:

Ще бъда! Ти върви, върви…

Дванадесета сцена

Командорът, Фрондосо

Командорът:

Къде ми бе умът, когато

оставих шпагата си вкъщи

и мислех, че звънът й може

да плаши дивеча?…

Фрондосо:

Сеньор,

ако натисна тоя спусък —

отивате на оня свят!

Командорът:

Мълчи! Мерзавец, подла твар!

Веднага хвърляй арбалета!

По-бързо! Дай го тук!

Фрондосо:

Какво?

И вие в следващия миг

да ме убиете?… Простете,

сега едно ще ви помоля

да помните: щом любовта

възтържествува във сърцето,

тя е всесилна и е глуха

за чуждите слова!

Командорът:

Нима

аз, храбрият и славен воин,

позорно ще обърна гръб

пред този селянин?… По-бързо

се прицели във мен и стреляй!

Веднага стреляй — и пази се,

защото мога да забравя

на рицарския бой закона!

Фрондосо:

Не, не! Не мога да престъпя

чертата между вас и мене

и трябва да се примиря.

Отивам си! А за да мога

живота си да защитя,

ще взема с мене арбалета.

(Излиза)

Командорът:

О, странна и печална случка!

Но оскърблението аз

със кръв и сълзи ще измия!

Бъди ми, Господи, свидетел!