Фуенте Овехуна

Първа сцена

Площадът във Фуенте Овехуна

Естебан и Първи общински съветник

Естебан:

На бива от общинските хамбари

пшеницата да изгребем, защото

година с лош късмет ни се стовари,

боя се, че привършваме брашното.

Дано наистина не ни завари,

бедата неподготвени.

Първи съветник:

Пред злото,

аз мисля, тия мерки са уместни.

Естебан:

И командорът нека се намеси!

А всички тези астролози нови

са нетърпими! Тайните свещени

уж ни разкриват с разни празнословия,

пък са невежи най-обикновени!

За тия самозвани богослови

уж бъдещите дни са изяснени,

но дума стане ли за днес — тогава

замлъкват и потаен вид си дават!

Нима те имат облаци в дома си

и знаят пътя на гърма небесен?

И откъде познават, щом се въси

небето, че ни носи скръб? Наесен,

когато сеем, със съвети къси

раздават ум и разум: тук овеси,

тук — тикви, тук — калеми за асмите,

а тикви, вярвайте, са те самите!

Предсказват още, че човек известен

сега умирал нейде в Трансилвания,

че виното ни в чаша ще се вмести,

че много бира ще сварят в Германия,

че идвал страшен студ не знам къде си,

че тигри ще се наплодят в Хиркания…

Но те си дрънкат, а пък все е тая —

декември на годината е краят…

Втора сцена

Същите, Леонело и Барилдо

Леонело:

Тук ние май ще се окажем в сянка,

дърдорницата вече е заета…

Барилдо:

Но как се чувствувахте в Саламанка?

Леонело:

Бръснари готви университета,

а не юристи с мъдрост и осанка!

Такъв бил на студентите късмета.

Барилдо:

Добър студент от вас навярно стана.

Леонело:

Стремях се аз най-важното да схвана.

Барилдо:

И там ли книгите печатат вече?

И там ли всеки на мъдрец се прави?

Леонело:

Книгопечатането взе да пречи,

без собствен мозък хората остави,

защото напечатаните речи

объркват с изразите си мъгляви.

Виж книгите на лавицата… Чакат,

като че ти си спрямо тях глупакът.

Книгопечатането — то се знай —

е важно, нищо против нямам,

спасява мисълта човешка май,

на разума божествения пламък;

изобрети го Гутенберг от Майнц,

сега прославен и издялан в камък;

ала, уви, със словото печатно

мнозина мъдреци най-безвъзвратно

си губят лаврите; а има други —

печатат чужди труд под свое име

и си приписват чуждите заслуги;

пък глупостите си неизброими

печатат най-спокойно хора луди,

подписвайки врага си… И замине

такава книга по света безкраен,

черни човека, а пък той не знае!

Барилдо:

Аз мисля другояче, Леонело.

Леонело:

Дори профанът днес книжовник става!

Барилдо:

Книгопечатането е велико дело!

Леонело:

Но и без него пак се преживява…

Не виждам досега да е довело

нов Йероним и Августин!

Барилдо:

Тогава

накрая ще ви кажа: без съмнение

обхват сте от лошо настроение!

Трета сцена

Същите, Хуан Рижият, селянин

Хуан Рижият:

На̀, ето: четири големи ниви,

но зестрата, която се полага,

къде е? Тъй не може и не бива!

Селянин:

А командорът сигурно веднага

ще отмъсти…

Хуан Рижият:

Да, работата зле отива!…

На Лауренсия той май посяга!

Селянин:

Това не е човек, това е звяр, гадина!

Бих го обесил на най-близката маслина!

Четвърта сцена

Същите, Командорът, Ортуньо, Флорес

Командорът:

Да пази Бог добрите хора!

Първи съветник:

Сеньор, седнете, моля!

Командорът:

Аз

ще постоя и прав.

Естебан:

Пред нас?

О, ние ще стоим, а не сеньора!

Командорът:

Седнете всички, има място.

Естебан:

Тъй подчертаваме честта,

защото най-прилича тя

на хора с чест…

Командорът:

Да, ясно, ясно…

Приятно е със умен мъж

да влезеш в разговор…

Естебан:

Не зная,

видяхте ли, сеньор, оная

ловджийска хрътка?

Командорът:

Чух веднъж

от моите слуги чудесни

неща за нея.

Естебан:

Тича тя

по-леко и от пепелта,

повдигната от вихри бесни.

Командорът:

Една кошута ми избяга…

Естебан:

Къде е? Ако разбера…

Командорът:

Тук близо, ваша дъщеря…

Естебан:

Как? Лауренсия?

Командорът:

Да, тя бе.

Естебан:

На лов — за нея? Как тъй? Вие?

Командорът:

Склонете я!

Естебан:

Сеньор! Аз? Как?

Командорът:

Навирила е нос! Все пак

не знае ли, че с мен самия

една къде по-миловидна —

мъжът й тука е, нали? —

и чар, и младост сподели?

Естебан:

Това е приказка обидна!

Нагарча в нея волността!

Командорът:

Виж, как езикът му работел!

Ей, Флорес, дай му Аристотел!

Естебан:

Но тук по нашите места

очакваме от командора

с честта си да спаси честа,

престижа и добродетелта

на местните почтени хора.

Леонело:

О, боже мой! Невиждан срам!

Командорът:

Съветнико, кажи с какво съм

обидил някого, ядосал?

Първи съветник:

Простете, с тия думи сам

от чест сеньорът ни лишава.

А пък честта ни е една.

Командорът:

За чест кой тука спомена?

Ти? Рицаря на Калатрава?

Първи съветник:

Червен е кръста на гръдта ви,

но той е и окървавен.

Командорът:

Да, аз го цапам всеки ден,

кръвта си смесвайки с кръвта ви.

Първи съветник:

Ако е лоша кръв, тогава

петни, а не изчиства тя!

Командорът:

Добра ли, лоша ли кръвта —

съпругите ви възвисява!

Естебан:

Далече стига дързостта

на тези думи, извинете!

Командорът:

Ах, селяндурщина проклета!

По-друго нещо е града

голям! Там истинският мъж

цени се повече, когато

склони сеньората, която

харесала му е веднъж!

Естебан:

Не ни залъгвайте, и ние

сме чули за града голям.

Там също има Бог и срам!

Командорът:

Но още тука ли сте вие?

Измитайте се!

Естебан:

Боже мой,

но ние тук сме у дома си!

Командорът:

Какво? Кълна се във честта си,

че ще ви друсна някой бой!

Естебан:

Отиваме си!

Командорът:

До един!

Флорес:

Да се въздържа командорът!

Командорът:

Така ли се мене ще говорят

едни селяци?

Ортуньо:

Да търпим,

опасен е гневът!

Командорът:

Търпение?

Пръждосвайте се! Тоя миг!

Леонело:

Не вярвам, не! Какъв език!

Естебан:

Вървете! Тръгвайте след мене!

(Селяните излизат)

Пета сцена

Командорът, Ортуньо, Флорес

Командорът:

Народ ли е това? Позор!

Ортуньо:

Преструвате се, че не щете

протеста им да разберете,

но той се чувствува, сеньор!

Командорът:

Не са ми равни!

Флорес:

Но съвет

аз ще ви дам…

Командорът:

Не искам! Спите,

а пък Фрондосо нейде скита

спокойно с моя арбалет.

Флорес:

На мене снощи ми се стори,

че е дошъл Фрондосо и

прикрит във сянката, стои

пред Лауренсините порти.

Ударих му плесница здрава —

напразно! Момъкът бил друг!

Командорът:

Фрондосо се навърта тук?

Флорес:

Наоколо, разправят, шава.

Командорът:

Как? Нагло ходи подир мен

човек, готов да ме уцели?

Флорес:

Такава мрежа сме изплели,

че като риба уловен

ще бъде той!

Командорът:

По воин стар,

от чийто меч и днес трепери

Гренада, Кордоба — се мери

със арбалет един овчар?

Да, Флорес, свършва се света!

Флорес:

Какво ли любовта не прави!

Ортуньо:

Но той все пак ви жив остави,

длъжник сте му сега…

Командорът:

Не ща

да бързам този път, Ортуньо.

А инак днес бих вдигнал меч

и бих изтребил в страшна сеч

до крак Фуенте Овехуна!

Ще чакам най-удобен час

и разумът ми дотогава

гнева добре ще обуздава.

Видя ли Паскуала?

Флорес:

Аз

от нея идвам. Просто срам:

решила да се жени, каза.

Командорът:

И тя ли дръзка се показа?

Флорес:

Не! Иска да ви прати там,

където всичко се заплаща.

Командорът:

Ами Олалия?

Флорес:

Бе с мен

Любезна.

Командорът:

Аз съм възхитен!

И отговор какъв ми праща?

Флорес:

Че годеникът вдигал шум:

видял ме е един-два пъти

у нея и се е размътил

от ревност селския му ум.

Сега бил всеки ден у тях,

затуй, ако я посетите,

със вас да бъдат и слугите,

а после, каза тя със смях,

когато ревността му дива

премине, можете и сам!

Командорът:

Чудесно! Клетва ще ви дам:

това момиче си го бива!

Но селянинът докога ли

ще бди?

Флорес:

Навярно бди и днес!

Командорът:

Ами Инес?

Флорес:

Коя?

Командорът:

Инес,

жената на Антон.

Флорес:

Ах, тя ли?

Със нея се разбрах веднага.

Бе много поласкана тя

и ласките на любовта

по всяко време ви предлага.

Готова е за леснина

да се яви при вас самичка.

Командорът:

Обичам лесната женичка,

обаче малко я ценя.

Което евтино се дава,

известно е, че кратко трай.

Флорес:

Освен това и всеки знай,

че любовта ни заслепява,

а щом жената съгласи се —

изчезва сляпата любов.

Според известен философ

тъй както формата таи се

в материя, така пък има

жени, които любовта

изпълва с чар и красота,

с материя и форма зрима.

Командорът:

Когато любовта е кратка,

гордеем се, че боят лют

е свършил с мигновен салют,

но таз победа не е сладка.

Защото леко се забравя

и най-прекрасната мечта,

когато ненадейно тя

в живота се осъществява.

Шеста сцена

Същите и Симбранос

Симбранос:

Къде е командорът? Бързо!

Ортуньо:

Не виждаш ли, че е пред тебе?

Симбранос:

О, храбри дон Фернандо Гомес,

наместо шапката зелена

сложете бързо шлема бял

и ризницата! Оня подъл

и зъл магистър на Сантяго

и граф де Кабра обсадиха

войниците на дон Родриго

Хирон с войска неизброима,

събрана в името на трона

кастилски и завземат вече

самия Сиудад Реал!

Опасност има да загубим

това, което Калатрава

спечели с много кръв! Сега

от всяка крепостна стена

на Сиудад Реал се виждат

байраци с лъвове и кули

и с герба пъстър арагонски.

Макар Алфонсо Португалски

да иска да спаси Хирон,

не вярвам нашият магистър

в Алмагро жив да се завърне.

Сеньор, на коня се качете!

Врагът, съгледа ли ви само —

и ще побегне към Кастилия!

Командорът:

Достатъчно! Ортуньо, нека

тръбите свирят сбор! Площада

със конници да се изпълни!

Войници колко имам тука?

Ортуньо:

Навярно петдесет.

Командорът:

Веднага

Въоръжени — на конете!

Симбранос:

Ако не тръгнете навреме,

ще падне крепостта в ръцете

на краля!

Командорът:

Не! Бъди спокоен!

Ще изпреваря! Да вървим!

Седма сцена

Местност край Фуенте Овехуна.

Лауренсия, Паскуала, Менго

Паскуала:

Ти, Менго, ще вървиш със нас!

Менго:

Страхувате се? Много чудно…

Лауренсия:

Да. Мястото е тук безлюдно,

сами не можем в късен час

да се завърнем в къщи. Той

ни чака може би в засада.

Менго:

Подлец! Изчадие на ада!

Лауренсия:

От него нямаме покой

и ден, и нощ.

Менго:

О, боже, дай

връз него мълния да падне,

та на безумствата му гадни

най-после да се сложи край!

Лауренсия:

По-страшен е от звяр свиреп,

от зла змия, от чума черна!

Менго:

О, нейде само да го мерна!…

Дочух, преследвал е и теб,

и че съвсем безсрамен бил,

когато те издебнал тайно.

Фрондосо те спасил случайно,

дори за малко не убил

той командора с арбалета.

Лауренсия:

Мъжете ненавиждах аз,

ала след случката тогаз

с друг поглед гледам на мъжете.

За мен Фрондосо е герой,

но днес е застрашен опасно

животът му!

Менго:

Да, много ясно,

за месец-два ще трябва той

да се укрие!

Лауренсия:

Ти си прав!

Аз му го казвам и го моля,

но той не слуша женска воля

и се кълне, обзет от гняв,

че командора ще намери

и на въже ще го качи!

Паскуала:

Фрондосо е храбрец! Личи!

Менго:

Аз командора да умеря

със камък ще е по-добре!

Веднъж с десницата юнашка

да развъртя аз мойта прашка —

той като куче ще умре!

Той ми изглежда по-жесток

от римлянина страшен Сабал.

Лауренсия:

Наричал се Хелиогабал,

но все едно е кръволок!

Менго:

Историята е мъгла

за мен, но всяка мръсна слава

Фернандо Гомес надминава!

Аз мисля, че и досега

природата се чуди — мигар

е раждан от жена?

Паскуала:

Роден

е сякаш той от разлютен

и страшно кръвожаден тигър!

Осма сцена

Същите и Хасинта

Хасинта:

Ако на дружбата държите —

спасете ме!

Лауренсия:

Ела при нас!

Тревога има в твоя глас,

разплакани са ти очите…

Паскуала:

Сам Бог е дружбата създал.

Приятелки сме ти и двете!

Хасинта:

Сестрици мили, помогнете!

На път за Сиудад Реал

слугите зли на командора

оръжието безчестят

и искат да ме поднесат

като подарък на сеньора!

Лауренсия:

Да ни запази Господ-Бог

от нашия печален жребий!

Той ще си поиграе с тебе,

ала със мен ще е жесток!

(Излиза)

Паскуала:

Защо не съм родена мъж?

Уви, Хасинта, от момиче

Ти търсиш помощ!

(Излиза)

Менго:

Не отричам,

че аз съм мъж. За мен се дръж,

не бой се! Всичко е наред!

Хасинта:

Оръжие?

Менго:

Да, имам. Страшно!

Хасинта:

Какво е?

Менго:

Виждаш ли го? Прашка!

А камъните са навред…

Девета сцена

Хасинта, Менго, Ортуньо, Флорес, войник

Флорес:

Ще бягаш, а? От нас ли? Как?

Хасинта:

Загинах, боже мой!

Менго:

Сеньори,

недейте!… Ний сме прости хора…

Флорес:

О, той я брани?… Къш, глупак!

Менго:

Роднини сме и аз не крия,

че искам да й защитя

от посегателство честта!

Флорес:

Хванете го! Да се убие!

Менго:

Кълна се в слънцето високо —

назад! Че ако аз река

да грабна прашката в ръка,

ще си изпатите жестоко!

Десета сцена

Същите, командорът и Симбранос

Командорът:

За някаква си дреболия

да спирам бързия жребец?

Флорес:

Ще трябва тоя див градец

немедлено да се затрие,

та да изчезне от света!

Опълчват ни се тези хора…

Менго:

Сеньор, ако у вас говори

над всичко справедливостта,

войниците с присъда строга

съдете, че отнемат те

от майка и баща дете,

и от съпруг — съпруга! Мога

в градеца да я върна сам аз!

Командорът:

Осъждам ги да видят как

наказвам дръзкия селяк!

Дай прашката!

Менго:

Сеньор!…

Командорът:

Симбранос,

Ортуньо, Флорес — с тая прашка

вържете го добре!

Менго:

Разбрах

как пазите честта ни!

Командорът:

Ах,

във вашата среда селяшка

тъй ли говорите за мене?

Менго:

С какво кажете, и кога

обидихме ви досега?

Флорес:

Да го убием?

Командорът:

Отреден е

за подвиг мечът ви свещен!

На този друго се полага!

Ортуньо:

Какво намислихте?

Командорът:

Веднага

във вид, във който е роден,

старателно го наложете,

привързан там за оня дъб.

Менго:

Сеньор!… Животът ми е скъп!

Ще ме пребият!… Пощадете!…

Командорът:

С юздите удряйте го здраво!

И ако пукне — по-добре!

Менго:

Ще отмъстиш ли ти, небе,

за нечовешката разправа?

(Флорес, Ортуньо и Симбранос отвеждат Менго)

Единадесета сцена

Командорът, Хасинта, войници

Командорът:

Защо побягна? Предпочиташ

пред благородник като мен

един селяк обикновен?

Внимавай, за да не изпиташ

жестокия ни гняв.

Хасинта:

Спасете,

о, Господарю, мойта чест!

Опозорена съм от днес,

щом съм ви хвърлена в нозете!

Командорът:

Така ли?

Хасинта:

Да! Не сме ви равни,

не сме от знатен произход,

но хората от моя род

и по почтеност, и по нрави

стоят далеч над всички вас!

Командорът:

Как смееш? С тия дръзки думи

превръщаш моя гняв в безумие —

и безпощаден ставам аз!

Върви!

Хасинта:

Къде?

Командорът:

Ще дойдеш с мене.

Хасинта:

Не!… Опомнете се!

Командорът:

Съвет

добър: да бъде най-напред

войската ми задоволена!

Освобождавам те от мен

и на обоза те предавам!

Хасинта:

Сеньор аз жива се не давам!

Убийте ме! И труп студен

им захвърлете!

Командорът:

Как? Честта ви

там всички чакат…

Хасинта:

Милост!

Командорът:

Не!

Хасинта:

Дано на оня свят поне

накаже Бог жестокостта ви!

Дванадесета сцена

Улица във Фуенте Овехуна.

Лауренсия, Фрондосо

Лауренсия:

Фрондосо, как се осмели

да дойдеш тука?

Фрондосо:

Който люби,

не може меч да го погуби,

ни да го прободат стрели!

Щом срещна твоя поглед благ,

и с дявол мога да се боря!

Видях от хълма командора

нанякъде да тръгва пак.

Да иде там, където ада

по-скоро ще го прибере!

Лауренсия:

Кълнеш ли някого да мре —

живее дълго той!

Фрондосо:

Хиляда

години нека да цъфти

животът му тогаз!… Така е,

добро като се пожелае —

бедата в миг ще връхлети.

Но, Лауренсия, сега

да те попитам ще посмея.

Без теб не мога да живея,

кажи, размисли ли? Кога

за любовта и верността си

награда ще получа аз?

Говорят хората за нас,

че свързали сме участта си

и са учудени дори,

че сме все още разделени.

Не ме измъчвай! Откровено

с „Да“ или „Не“ отговори!

Лауренсия:

Фрондосо, да! Ще кажа „да“

и пред Фуенте Овехуна!

Фрондосо:

О, позволи ми да целуна

следите ти върху пръстта

за тая милост!… Аз възкръсвам

за нов живот! Благословен

да бъде моя първи ден!

Лауренсия:

Прости сега, че те прекъсвам…

Големи думи не реди!

Щом бързаме нетърпеливи

да бъдем двамата щастливи,

при моя стар баща иди

и говори със него! То е

най-важното сега за нас —

да можем сватбения час

да ускорим! Съпруга твоя

ще бъда, клетва аз ти давам!

Но виж, баща ми… Идва той

Върви, Фрондосо!

Фрондосо:

Боже мой,

на тебе аз се уповавам!

Тринадесета сцена

Естебан, съветник, Фрондосо

Естебан:

Безсрамното му поведение

кой може вече да търпи?

Градецът целия кипи

от справедливо възмущение.

Фернандо никому пощада

не дава, яростен върви!

Хасинта, бедната, уви,

най-много тези дни пострада!

Съветникът:

На католическия крал

властта ще трябва да признае

Испания! Тук всеки знае,

че власт сам Господ му е дал!

Магистърът на Сантяго

сега лети на боен кон

към Сиудад Реал! Хирон

оттам не може да избяга!

Пък за Хасинта казваш право…

Та кой за нея не скърби?

Естебан:

А Менго? Просто го преби!

Съветник:

Гърбът му място няма здраво!

По-черен е от черен плат

и от мастило!

Естебан:

Замълчете!

Каквото стана — стана! Ето,

треперя цял от срам и яд!

И кой ли жезъл ми е дал да

тежи във немощна ръка?

Съветник:

Щом злото идва от слуга,

защо ядосва се алкалда?

Естебан:

Научихте ли за жената

на Педро? О, да пази Бог!

Намерили я в дол дълбок,

изпаднала в несвяст, горката!

Разбра се, че е поругал

честта й първо командора,

а след това на близки хора

без срам и съвест я отдал!

Съветник:

Там ни подслушва някой!… Кой е?

Фрондосо:

Аз… Позволете ми…

Естебан:

Ела!

Как мога да не позволя,

когато си един достоен

и славен момък! Прегърни ме!

Дължиш живота си на друг

баща — но е известно тук,

че те отгледах аз, и име,

и чест ти дадох!

Фрондосо:

Да, сеньор!

И вярвам, че ще позволите

да искам да ме подкрепите

във труден миг!

Естебан:

О, няма спор!

И тебе ли Фернандо Гомес

обиди?

Фрондосо:

Много при това

Естебан:

Предчувствах!

Фрондосо:

Вашите слова

за мене подтик са огромен

и с вяра в обичта, която

изказахте току що сам,

от обич друга обладан,

която блика силно, свято,

на Лауренсия ръката

ви искам! Нека ме простят,

е против редното синът

говори пръв, а не бащата!

Естебан:

Фрондосо, ти дойде навреме —

живота ми да удължиш

и от душата да свалиш

страха, затиснал ме със бреме!

Благодаря на Бога, синко,

че страж ми ставаш на честта,

благодаря на любовта

за твойто чувство — гордо, силно!

Но трябва, както е прието,

с баща си да говориш ти.

От нетърпение тупти,

повярвай, и у мен сърцето,

но сигурен съм, че и той

за брака ви мечта лелее.

Съветник:

А Лауренсия? И нея

попитайте!

Естебан:

О, друже мой,

бъди уверен, че едва ли

в мечтите си един за друг

те биха стигнали дотук,

ако не бяха се разбрали!

Да поумуваме веднага

за зестрата й. Аз дори

съм си намислил и пари

да дам — тъй както се полага!

Фрондосо:

Не! Лауренсия е всичко,

което искам!

Съветник:

Ето на:

готов да вземе за жена

и пиле голо-голеничко!

Естебан:

Все пак да питам, щом ти казваш,

и Лауренсия, нали?

Фрондосо:

О, да! Събужда чувства зли

тоз, който чувствата погазва.

Естебан:

Хей, Лауренсия!…

Четиринадесета сцена

Същите и Лауренсия

Лауренсия:

Сеньор?

Естебан:

Не бях ли прав? Дорде да викна —

и мигновено тя изникна

иззад високия стобор!

Ще те попитам, моя мила,

любов и мой светлик любим,

добре ли ние ще решим,

ако другарката ти Хила

омъжим за Фрондосо? Радва

градеца с честността си той

и с други качества безброй…

Какво ще кажеш?

Лауренсия:

Хила сватба

ще вдига?

Естебан:

Тя го заслужава,

достойна и добра е тя!

Лауренсия:

Сеньор, намирам аз, че — да!

Естебан:

По красота не подобава

тя на Фрондосо!… Затова

на тебе, дъще, бих го дал аз!

Лауренсия:

Главата ти е побеляла,

ала не можеш без шега.

Естебан:

Обичаш ли го?

Лауренсия:

Много време

аз му споделям любовта,

но, както кажеш, татко…

Естебан:

„Да“

да кажа ли?

Лауренсия:

Наместо мене

отговори му ти!

Естебан:

Как? Аз?

Щом тая чест на мен се пада

добре!… Да идем на площада

да търсим свата!

Съветник:

Идвам с вас!

Естебан:

За зестрата какво решихме?

Аз вече съм ви отредил

пет хиляди мараведи,

които за целта спестихме…

Фрондосо:

Към мене ли са тия думи?

Не ме обиждайте сега!

Естебан:

Върви, момчето ми, така

е във Фуенте Овехуна…

(Естебан и Съветникът излизат)

Лауренсия:

Доволен ли си?

Фрондосо:

Тръпна цял,

такова щастие изпитвам,

такава радост, че се питам —

не съм ли още полудял?

Сърцето скача, не тупти,

в очите ми избликва пламък,

когато си помисля само,

че вече моя ще си ти!

Петнадесета сцена

Местност край Сиудад Реал.

Магистърът на Калатрава, Командорът, Флорес, Ортуньо, войници

Командорът:

Сеньор, повярвайте, друг изход няма,

освен да бягате! И то по-скоро!

Магистърът:

На крепостта стените бяха слаби

и вражата войска бе твърде много.

Командорът:

Те победиха, но с безбройни жертви.

Магистърът:

И все пак не успяха да пленят

във боя знамето на Калатрава!

Лишихме ги от тази висша слава!

Командорът:

Уви, пропадна планът ни, Хирон!

Магистърът:

Какво да правя? Сляпа е съдбата

и днес издига тоз, когото утре

низвергва жалък, грохнал и безсилен!

Гласове (зад сцената):

Победа за кралете на Кастилия!

Магистърът:

Със факли крепостта е увенчана,

а от прозорците на всички кули

са спуснати победни знамена.

Командорът:

Би трябвало да ги облеят в кръв —

трагедия е празникът им пръв!

Магистърът:

Прибирам се направо в Калатрава.

Командорът:

А аз пък във Фуенте Овехуна.

Ще следвате ли вашите васали

или на краля ще се подчините,

решете сам.

Магистърът:

Аз ще ви известя.

Командорът:

Ще ви научи времето

Магистърът:

О, Боже!

Какви поуки младостта да вземе

от туй жестоко и сурово време?

Шестнадесета сцена

Местност край Фуенте Овехуна.

Сватбари, музиканти, Менго, Фрондосо, Лауренсия, Паскуала, Барилдо, Естебан, Хуан Рижия

Музиканти (пеят):

Да живеят дълго

младите съпрузи!

Дълго да живеят!

Менго:

Не сте се трудили със дни

над тая песен, клетва давам!

Барилдо:

Добре, на тебе предоставям —

вземи и друга съчини!

Фрондосо:

Той, Менго, повече от бича

разбира, не от стихове!

Менго:

А ти по-тихо, че снове

наблизо някой и прилича

почти съвсем на командора!

Барилдо:

Недей го споменава ти,

защото той обезчести

невинни и достойни хора!

Менго:

Със него бяха сто войника,

А аз със прашката си — сам.

Виновен ли съм в нещо там?

………………………………

(Този стих липсва в оригинала)

А с друг какво се случи, Боже!

С човек почтен, не казвам кой!

Завързан беше здраво той

и — ужас — клизма му се сложи

с мастило и трева лютива!

Как изтърпя — и досега

се чудя!

Барилдо:

Хубава шега!

Менго:

Със клизмата шега не бива.

Макар че тя е цяр полезен,

пред нея бих избрал смъртта.

Фрондосо:

Сега изпей си песента!

Измисли ли по-нежна песен?

Менго:

„Небето моля — да живеят

съпрузите щастливи дни,

ни ревности, ни препирни

над обич да не надделеят,

дорде от радост уморени

не легнат в гроб успокоени.

О, нека дълго да живеят!“

Фрондосо:

Поет! Кълна се във небето!

Барилдо:

Как лесно съчинява той!

Менго:

Не бързай с този намек свой,

аз мисля друго за поета.

Ти майстор виждал ли си как

мекици прави? От тестото

откъсва, тегли на око той

и хвърля в маслото. И пак.

След малко време са готови —

добри, или пък не съвсем.

Едните са с издут корем,

а други — тънки и сурови,

едни са леко зачервени,

а други — със ужасен вид,

Едни събуждат апетит,

а други — гледаш — прегорени.

Като размислиш — и поета

така работи песента.

Омесва още сутринта

тестото меко на сюжета

и хвърля стих след стих в казана

на листа бял… А после мед

им слага той тук-там, през ред,

защото вярва, че ще стане

по-вкусна стоката! Тогава,

макар и малко да горчи,

с меда почти не ще личи,

и може би ще се продава!

Така поетът със надежда

стои пред пълния казан,

но… често той изяжда сам

това, което произвежда!

Барилдо:

Туй беше глупаво, уви!

От младите да чуем дума!

Лауренсия:

Ръка на всички ще целуна!

Хуан Рижия:

О, Господи, благослови!

А пък сега бащата нека

да каже своя благослов!

Естебан:

Хуан, отдавна съм готов.

Дано в живота ни навеки

Бог бди над нашите деца!

Фрондосо:

Ах, двамата благословете!

Хуан Рижия:

Хей, музикантите… Свирете

за двете влюбени сърца!

Музикантите (пеят):

„От Фуенте Овехуна

тръгва хубава девойка,

по петите й я следва

рицар горд на Калатрава.

И уплашена момата

влиза в тъмната горица,

прави се, че го не вижда,

и зад клоните се крие.

А пък рицарят говори:

— Но защо от мен се криеш,

хубавице-мургавице?

Острият ми поглед може

през стени да те открие!

Рицарят се приближава,

и момата, в смут обзета,

иска клоните да стори

като мъничко прозорче

със разцъфнала решетка.

Ала този, който люби,

прекосява лесно даже

планини и океани.

И такива думи казва

Рицарят на Калатрава:

— Но защо от мен се криеш,

хубавице-мургавице?

Моят влюбен поглед може

през стени да те открие!“

Седемнадесета сцена

Същите, Командорът, Флорес, Ортуньо, Симбранос, войници

Командорът:

Сватбари, стойте си спокойно,

Не бих желал да ви смущавам.

Хуан Рижия:

Сеньор, така ще бъде, както

ни заповядате!… Место

ли търсите?… От този поход

как се завръщате? С победа?…

Защо да питам, то е ясно…

Фрондосо (настрана):

Загинах! Боже, помогни ми!

Лауренсия:

Фрондосо, бягай към гората!

Командорът:

Стой там! Веднага го вържете!

Хуан Рижия:

Не се съпротивявай, сине.

Фрондосо:

Нима желаеш да умра?

Хуан Рижия:

Кой? Ти? Защо?

Командорът:

Аз не убивам

невинни!… Ако бях жесток

от мене щяха да си патят

войниците, които водя!

В тъмницата ще го затворя

и собственият му баща

ще му произнесе присъда!

Паскуала:

Сеньор, но той се жени днес!

Командорът:

Какво от туй? Аз знам, че има

достатъчно мъже в градчето!

Паскуала:

Дори да ви е оскърбил,

простете му великодушно,

сеньор — тъй както подобава

на благородния ви сан!

Командорът:

Не мога, Паскуала. Той

с постъпката си оскърби

не мен, а нашия магистър

Родриго Телиес, честта му,

и целия ни славен орден.

Фрондосо трябва да накажа

за пример и за назидание,

защото може някой друг

да се намери, който утре

ще вдигне знаме и за бунт!

Известно е на всички, вярвам,

че този селянин посмя

(о, верноподани васали!)

да ме заплашва с арбалет

и смъртоносната стрела

в гърдите ми той бе допрял!

Естебан:

Сеньор, ако могъл би тъстът

да оправдае своя зет,

ще кажа, че така постъпва

мъжът, когато люби. Вие

желаехте, сеньор, насила

да му отнемете жената.

Престъпно ли е според вас,

че любовта той защити?

Командорът:

Алкалде, ставаш много дързък!

Естебан:

Заслугата изцяло ваша!

Командорът:

Каква жена съм му отнемал,

когато той не беше женен?

Естебан:

Опитахте се… Впрочем стига!

Сеньор, прощавайте, но има

в Кастилия крале, които

въвеждат ред и слагат край

на всички срамни произволи!

Уверен съм, че като свършат

войната и възстановят

мира във своите земи,

те няма да оставят нийде

да своеволничат позорно

над нас владетели, които

се украсяват при това

с такъв огромен ален кръст!

О, нека кралят го постави

на себе си, защото кръстът

е знак на справедлива сила

и е създаден да краси

единствено гръдта на краля!

Командорът:

Вземете жезъла му! Бързо!

Естебан:

На, ето!… Да ви е честит!

Командорът:

Ще го ударя с него, както

се шиба кон необуздан!

Паскуала:

Посягате на стар човек?

Лауренсия:

Ако желаете на мен

да отмъщавате, защо

ще смазвате от бой баща ми?

Командорът:

Водете я и нека десет

войника строго да я пазят!

(Командорът и хората му излизат, като отвеждат Фрондосо и Лауренсия)

Естебан:

Небето нека да го съди!

(Излиза)

Паскуала:

Потъна сватбата във траур!

(Излиза)

Барилдо:

Мъже тук има ли? Да чуем!

Менго:

Достатъчно съм бит. По мене

ще видиш кардиналско синьо

и без да съм отивал в Рим!

И други нека го ядосат!

Хуан Рижия:

Да проговорим всички!

Менго:

Вие?

Ще си мълчите пак, сеньори!

Нали?… А моите меса

са по-червени от божури!…