Гаучото Гаспар

Глава XXXIVЕЛЕКТРИЧЕСКИ ЗМИОРКИ

— Мога да ви зарадвам с добри вести — каза гаучото по време на обяда.

— Какво има? — полюбопитстваха спътниците му.

— Както и предполагах, червенокожите са минали по този път.

— Намери ли следите им?

— Да, там, където конете са преминали потока. Видях ги, когато дебнех жерава. Засега всичко е добре. Но трябва да преминем на отсрещния бряг — може би ще видим в каква посока са продължили индианците.

Като завършиха набързо непретенциозния си обяд, приятелите се качиха на конете и тръгнаха към брода.

Потокът се оказа съвсем не така плитък, както си бяха мислили, гледайки разхождащите се из водата птици. Работата беше там, че в коритото на реката имаше слой тиня, която издържаше леките тела на птиците, но тежките коне с ездачите затънаха в този пласт и трябваше да вървят до корем във водата.

Не беше много приятно да се промъкват през лепкавата тиня. Но конниците биха се справили с тази задача, ако не бяха срещнали друго неочаквано препятствие. Едва бяха достигнали средата на потока, когато изведнъж конят на яздещия напред Гаспар се спря, затрепери и започна да пръхти. След него спряха и другите. По лицето на Лудвиг се изписа учудване. Сиприано беше в ужас. Не по-малко загрижен беше и гаучото, защото знаеше истинската причина за спирането на конете.

— Какво е това, Гаспар? — запита Лудвиг.

— Змиорки! — отговори гаучото.

— Змиорки! Шегуваш ли се, Гаспар? — попита недоверчиво юношата.

— Ни най-малко. Хубаво щеше да е да беше шега. Всъщност ни застрашава сериозна опасност. Света Богородице! — извика той, почувствал разтърсване като от електрически ток. — Това са електрически змиорки. Те са десетки, стотици, хиляди около нас. Подкарайте конете! Помъчете се да излезем от водата, иначе сме загинали!

И тримата започнаха да пришпорват конете. Изплашените животни се подчиняваха с мъка. Наистина ги бяха нападнали химноти или електрически змиорки. Те се увиваха около краката им, удряха животните по коремите, пускайки от време на време в ход оръжието, с което ги беше надарила природата. Изплашените четириноги, вместо да бягат от опасността, продължаваха да се гмуркат и мятат във водата или замираха като парализирани, дишайки тежко и покривайки водата с пяна.

Електрическите удари се предаваха и на ездачите. Виждайки страшната опасност, те подкарваха конете, биеха ги, пришпорваха ги, за да ги накарат да излязат от водата. Борбата между ездачите и техните коне беше ужасна. Най-после гаучото и Сиприано успяха да се доберат до брега.

— Слава Богу, спасени сме! — извика Гаспар, чувствайки под себе си твърда почва.

Но кръвта се смъкна от лицето му и той пак потрепера, сякаш под действието на електрическия ток, когато се огледа и видя Лудвиг-все още на няколко ярда от брега. Той не можеше да се справи с коня си. Животното сякаш беше загубило способността си да се движи, а младежът седеше на седлото в някаква полузабрава. Гаспар схвана опасността на положението.

Изведнъж щастлива мисъл озари гаучото. Той взе ласото и като замахна във въздуха, обхвана раменете на младежа. Лудвиг падна от коня към водата и Гаспар го измъкна с ласото на брега.

С това работата не се свърши. Трябваше да се спаси и конят. Тази задача беше, разбира се, по-трудна. Като свали ласото от тялото на младежа и оправи примката, Гаспар го хвърли повторно и ловко закачи високото седло на коня. Гаспар умееше да мята ласо, но и конят му беше обучен за такива случаи. Щом конникът хвърли ласото, конят препусна напред и повлече след себе си тежкото тяло на вцепенения си, паднал във водата събрат.

Така бяха спасени и конят, и ездачът. Невидимите опасни същества бяха пуснали плячката си.

— Спасени сме, слава Богу! — каза още веднъж Гаспар.