Гаучото Гаспар

Глава LVIIОТНОВО В ПЛЕН

Отчаянието на Гаспар, когато забеляза изчезването на Шебота, не може да се опише. Нито той самият, нито конят му се бяха ударили при падането. Но това малко го радваше. От устата му се изсипа цял поток проклятия.

Проклятията, които изрече по адрес на вещицата, не помогнаха особено — Шебота беше изчезнала безследно в гъстия храсталак. Гаспар обаче бързо се опомни и от думи премина към дела. Трябваше да помислят как да се спасят от потерята, която навярно щеше да прати подире им Шебота.

— Хиляди дяволи! — изруга той още веднъж, като се качи на коня. — Кой можеше да помисли, че бабичката е толкова пъргава! Но това съвсем не е смешно. Уж всичко се нареди и изведнъж този лош късмет! Няма обаче защо да зяпаме! Може би, още не всичко е пропаднало. Трябва по-скоро да вървим при памуковото дърво.

С тези думи той продължи пътя си. Лудвиг и Сиприано го последваха.

Обстоятелствата се бяха променили твърде много, откакто приятелите бяха уговорили с Нансена мястото на срещата и Гаспар реши да не чакат девойката при дървото, а да отидат да я посрещнат в подножието на хълма на пътя към града. Нямаше как да се разминат. Добре отъпканият от рогатия добитък и от конете път се виждаше и през нощта. Колкото по-скоро срещнеха бегълката, толкова по-лесно щяха да избягат от преследвачите.

Ако нощта беше лунна, от върха на хълма щеше да може да се види как по обикалящата подножието пътека една срещу друга се движеха две групи. В едната можеха да се познаят Гаспар и двамата му приятели, а в другата — Нансена, Франсиска и робът на Шебота. Девойките вървяха отпред. Робът беше изостанал на около трийсет крачки зад тях. Нансена знаеше пътя и затова водеше Франсиска за ръка. Оставаше им не повече от половин миля и щяха да срещнат спасителите си, ако не им попречи едно неочаквано обстоятелство. Те бяха съвсем близко, можеха да чуват гласовете си, но не се виждаха в тъмнината. Конниците препускаха мълчаливо, страхувайки се да не би тропотът на конете да ги издаде.

В това време в нощната тишина се чу далечен тропот на други коне. Нансена първа го долови. Тя се спря и се вслуша. Звукът ставаше все по-ясен. Това беше потеря. Разбира се, преследваше ги Агуара. Когато избягаха от колибата на Шебота, навсякъде беше тъмно, всички спяха. Кой беше събудил вожда, за да му каже за бягството на пленницата? Нансена недоумяваше.

Сестрата на Каолин беше сигурна, че Шебота е в плен на суровия гаучо. Ето защо тя още се съмняваше, че след тях беше изпратена потеря и че ги преследваше Агуара.

В действителност обаче това наистина беше той. Другите конници бяха останали назад. Той препускаше без да ги чака. Искаше му се да догони бегълката, преди тя да отиде до определеното за среща място, където я очакваха приятели и защитници.

Той не се беше излъгал в пресмятанията си. Ето че настигна роба на Шебота.

— Къде е пленницата ти? — попита той.

Познал вожда, робът се изплаши и не отговори. Агуара не чака отговор. Той чу изплашени женски гласове. Удари побъркания и препусна напред.

Сега Нансена беше сигурна, че след тях идва хайка и знаеше кой ги преследва. Тя позна гласа на Агуара, който говореше с роба. Чу и глухия удар, разтрошил черепа на нещастника. Тропотът на копитата все повече приближаваше. Нансена продължаваше да държи спътницата си за ръка и не знаеше как да постъпи. Не беше ли по-добре да пусне Франсиска да бяга сама, а тя да задържи Агуара?

Но вече беше късно, Агуара ги настигна. Той скочи от коня и улови двете девойки за ръцете. С проклятие сви юмрук и удари Нансена така, че тя със стон падна на земята. Преди да успее да стане, Агуара пак скочи на коня си и стискайки в прегръдките си пленницата, полетя обратно към града.