Гай-джин (Част I)

13.

Неделя, 30 септември

Малкълм Струан се събуди бавно. Сетивата му се пробуждаха. Знаеше много за душевната болка, бе загубил двамата си братя и сестра си; болката, причинена от пиянството на баща му и нарастващия му гняв; от нетърпеливите учители, от собствената му потребност да бъде съвършен, защото един ден ще стане тай-пан, и страха, че няма да се справи с това, колкото и много да се подготвяше и обучаваше, надяваше и молеше, работеше ден и нощ, всеки ден и всяка нощ от живота си — никакво истинско детство, нито юношество като на другите.

Но сега, както никога преди, трябваше да се пробуди, да потисне дълбоко физическата болка, трябваше да издържи днес, независимо от внезапните, заслепяващи го спазми, които го поваляха без предупреждение или логика.

Усещаше само туптяща болка, бе по-добре от вчера. Колко ли дни бяха изминали от случката на Токайдо? Шестнайсет. Шестнайсетият ден.

Малкълм се разбуди още повече. Наистина се чувстваше по-добре от вчера. Очите и ушите му — отворени. Стаята не му се люлееше в ранната светлина. Ясно небе, лек вятър, никаква буря.

Преди два дни бурята спря. Духаше от осем дни със силата на тайфун, после вятърът изчезна така бързо, както бе и дошъл. Флотата, която стоеше на брега край Йедо, се бе пръснала, търсейки сигурност в морето. Единствено френският флагман се бе отскубнал и прибрал невредим в Йокохама. Никой от другите не се бе върнал. Нямаше още място за безпокойство, но всички гледаха хоризонта разтревожено, надяваха се и се молеха.

По време на морските бури тук, в Йокохама, бе отнесен един търговски кораб, няколко сгради бяха повредени, много катери и рибарски лодки изчезнаха, имаше поразии из селото Йошивара, от силния вятър бяха разрушени много палатки на военния лагер, но не се стигна до никакви по-сериозни произшествия тук и в Колонията.

„Големи късметлии сме били — помисли си Струан и се съсредоточи върху основния проблем на тялото си. — Мога ли да седна?“

Опита се несръчно. „Аййиайя.“ Болката не бе толкова силна. После се отблъсна още и ето че се изправи, подпря се на ръцете си.

Поносимо. По-добре от вчера. „Чакай малко“, наведе се напред внимателно, остана подпрян на една ръка. Все още поносимо. Внимателно отметна завивките и предпазливо се опита да извие краката си към пода. Но не можа, пронизващата го болка бе твърде силна. След секунда опита, отново неуспех.

„Няма значение. Ще пробвам по-късно.“ Малкълм се наведе леко. Когато прехвърли тежестта си към кръста и гърба, въздъхна с облекчение.

„Аййиайя!“

— Търпение, Малкълм — повтаряше Бабкот при всяка от визитите си. — Три или четири пъти на ден.

— По дяволите търпението!

— Ти наистина ще се оправиш.

— А кога ще мога да стана?

— И сега, ако искаш, макар че не те съветвам.

— Кога?

— Изчакай няколко седмици.

Той изруга отново, макар че това задържане го радваше, даваше му време да обмисли как ще се справи като тай-пан с майка си, с Анжелик, с Макфей и притискащите го търговски проблеми.

— Какво ще кажеш за пушките за Чошу? — попита го Макфей преди няколко дни. — Ще бъде огромна сделка.

— Имам идея. Остави на мен работата.

— Норбърт сигурно е подушил за тези от Чошу отдавна, а той е готов винаги да ни подбие цената.

— По дяволите Норбърт и Брок. Техните контакти не са толкова добри, колкото нашите. Дмитрий, Купър-Тилман и повечето американски търговци в Китай са на наша страна.

— С изключение на Хаваите — кисело заключи Макфей.

В последната поща преди десет дни — нямаше никакви други новини оттогава, а и пощенският кораб не се очакваше през следващата седмица — Тес Струан бе писала:

— Какво е твоето предложение, Джейми?

— Нямам никакво, Мал… Тай-пан.

— Ако сделката е сключена, това ще е краят. Кажи, можем ли да спрем памука по някакъв начин?

Макфей премигна.

— Да го отвлечем ли?

Струан отговори спокойно:

— Ако се налага. Старецът Брок щеше да го направи, правил го е в миналото. Това е единствената възможност, иначе памукът ще иде изцяло в корабите му. Второ: нашата флота трябва да пробие блокадата и после ще можем да получим всичкия памук, който ни е необходим.

— Би могло, ако обявим война на Конфедерацията. Немислимо е!

— Не съм съгласен, за Бога. Трябва да го внесем в страната. Памукът от Юга е жизненоважен за нас. После Северът може да спечели.

— Съгласен съм. Но ние също така зависим и от Севера.

— Как да му отнемем корабите? Трябва да има начин за отваряне на веригата. Ако той не изкара корабите си оттам, ще фалира.

— Какво ли щеше да направи Дърк?

— Да го хване за гушата — отговори Малкълм веднага.

— Значи, трябва да намерим нещо…

„Къде и какво да е то? — попита се Малкълм отново, лежеше на леглото, искаше да накара мозъка си да работи ясно по този проблем, както и по всички други. Анжелик? Не, ще мисля за нея по-късно. Но зная, че с всеки ден я обичам все повече и повече.

Слава Богу, че мога да напиша писмата вече. Трябва да пиша на мама отново, ако някой знае начина, това е тя, нали Тайлър Брок й е баща, а Морган брат, но как се осмелява тя да презира семейството на Анжелик? Трябва ли да пиша на бащата на Анжелик? Да, но не сега, времето е достатъчно.

Има толкова много поща, с която трябва да се заема, трябва да получа книги от Англия, Коледа не е далеч, Благотворителният бал в Джокей клуб в Хонконг, годишният бал на семейство Струан — да помисля за срещите днес: с Джейми поне два пъти, със Сьоратар следобед, той пък какво ли иска. Какво бе планирано още за днес? Филип ще дойде да си побъбрим отново след закуска… Чакай, не, не днес. Вчера Сър Уилям му заповяда да се върне в Йедо и да подготви Легацията за срещата със Съвета на старейшините след двайсет дни.“

— Ще се проведе ли наистина срещата, сър Уилям? — бе попитал той, когато посланикът го посети. Без флотата, която повече не защитаваше Легацията, и при явната омраза у самураите, няколко дни сър Уилям бе мислил дали е благоразумно да се върне в Йокохама, да се приготви да получи парите от обезщетението.

— Мисля, че ще се състои, г-н Струан. Смятам, че не точно, но приблизително тогава тя ще се проведе и ние ще получим истинска покана за бъдещето. Ако те се издължат с първата вноска от пет хиляди лири, както обещаха… ами това ще е много добър знак. Между другото разбрах, че ваш параход ще тръгне днес за Хонконг, мога ли да ви помоля за разрешение човек от моя персонал да тръгне с вас и да изпратя малко спешна поща — съпругата ми и двамата ми синове се очакват скоро и трябва да направя някои приготовления.

— Разбира се, ще кажа на Макфей. Ако желаете каютата на някои от моите кораби при посрещането, само ме предупредете.

— Благодаря ви — планирам да си взема малко отпуск, когато те дойдат. Човек става тесногръд, затворен тук, не мислите ли? Липсва ми суетата на Хонконг. Това е голям град, макар че, по дяволите, хората на Уайт хол едва ли ще го ценят! Много хубава бира, малко крикет или тенис, театър или опера, няколко дни на състезания ще са добре дошли. Кога ще се върнете!

„Кога ли?“

Новината за нашето нещастие на Токайдо трябва да е пристигнала някъде преди седмица, ако пощенският кораб не е бил отнесен от бурята. Майка сигурно е припаднала, въпреки че не се е издала външно. Нали трябва да се грижи за главната кантора, за Ема, Роуз и Дънкан, след смъртта на татко, мене ме няма там, осемнайсет дни са твърде много за нея. Ами ако е вече на борда на някой кораб, имам поне още три или четири дни, за да подготвя своята защита. Странно е, че я смятам за възможен враг, ако не враг, поне не за приятел. Може би ми е като приятелка, въпреки всичко, винаги е била такава, винаги се е грижила за татко и е отделяла малко време за нас.

„Здравей, синко, мога ли някога да съм ти враг?“

Учуди се, че я вижда да стои до леглото му, и баща си също. Беше странно, нали баща му умря, но това, изглежда, нямаше значение, скочи бързо от леглото, не почувства болка и си побъбри с тях, после весело се озова в катер, който пресече пристанището на Хонконг, навсякъде имаше буреносни облаци, а двамата го слушаха почтително и одобряваха умните му планове. Анжелик седеше в задната част на кораба, роклята й се вееше, гърдите й го мамеха, бяха голи сега, ръцете му ги галеха и се спускаха надолу, всичко бе оголено, тялото й се гърчеше под неговото, ръцете й го галеха по лицето…

— Малкълм?

Събуди се изведнъж. До леглото стоеше Анжелик, усмихваше му се, беше с копринен пеньоар, богат и дискретен. Сънят изчезна, с изключение на усещането за заплаха и обещанието на тялото й, които пулсираха в подсъзнанието му.

— Аз… аз сънувах, моя скъпа, сънувах теб.

— О, така ли? Как ме сънува?

Той се намръщи, като се опита да си припомни съня.

— Не помня — рече й, усмихвайки се, — освен че беше много красиво. Харесва ми твоят пеньоар.

Тя се завъртя весело, за да му го покаже.

— Шивачът, с който ме свърза чрез Джейми, ми го уши! Mon Dieu, Малкълм, мисля, че той е великолепен… поръчах му и четири рокли. Надявам се, че всичко е наред… ох, благодаря ти! — Наведе се и го целуна.

— Чакай, Анжелик, чакай секунда. Виж!

Той внимателно се надигна, превъзмогна болката, измъкна ръцете си, на които се подпираше, и й ги подаде.

— Но това е чудесно, cheri — възкликна Анжелик и хвана дланите му. — О, г-н Струан, мисля, че трябва по-добре да се грижа за вас, за да бъда придружавана през цялото време и да не сме само във вашата спалня.

Усмихвайки се, тя пристъпи по-близо, внимателно обви раменете му, като му позволи да я прегърне; после го целуна. Целувката бе лека, обещаваща. Искрено го целуна по ухото, след това се изправи, позволи му да постави главата си до гърдите й, интимността й доставяше удоволствие — както и на него. Меката коприна с онази странна, незаменима, специална топлина.

— Малкълм, ти наистина ли мислеше онова, което ми каза… че искаш да се ожениш за мен? — Усети, че ръцете му я хванаха по-силно и трепна от болката.

— Разбира се. Казвал съм ти го толкова много пъти.

— Мислиш ли… Мислиш ли, че твоите родители, извинявай, майка ти… ще одобри? О, аз се надявам да е така.

— Да, ще одобри. Разбира се, че ще одобри.

— Мога ли да пиша на татко. Иска ми се да му кажа.

— Разбира се, пиши му, когато пожелаеш, аз също ще му пиша — отвърна Малкълм гърлено, после тя го покри с милувки, потребността му от нея надделя дискретността му, той целуна коприната, по-късно пак, по-силно, и почти изохка на глас, когато усети нейното отстъпление. — Извинявай — измърмори той.

— Няма нужда да се извиняваш или да мислиш за някаква англосаксонска греховност, любов моя, не и когато става дума за нас — рече му нежно. — Аз също те желая. — После си припомни за плана си и си наложи да се овладее. — А сега ще бъда медицинската сестра Найтингейл.

Оправи възглавниците му, за да му е по-удобно.

— Довечера е френската вечеря, давана от г-н Сьоратар, а утре вечер е уредил соаре. Андре Понсен ще изнесе рецитал по Бетховен на пианото — аз го предпочитам пред Моцарт, — а също и на Шопен, и една творба на някакъв млад автор, наречен Брамс. — Камбаната на църквата заби, сякаш зовеше за утринна служба, почти веднага се присъединиха и другите камбани, няма по-сладък и по-мелодичен звън от този в католическата църква.

— Сега ще отида да се приготвя и ще се върна след месата; тъкмо ще си тоалиран. — Анжелик му помогна да легне удобно.

Малкълм задържа ръката й.

— Изкъпан. Ти си великолепна. Аз те обич… — Внезапно погледите им спряха върху вратата, някой натискаше дръжката. Ала резето бе спуснато.

— Затворих, когато ти спеше. — Тя се разсмя като малко момиче, което си играеше. Дръжката отново се раздвижи. — Прислужниците винаги влизат, без да почукат, нужен им е урок.

— Господар! — извика прислужникът. — Чай-а?

— Кажи му да си иде и да се върне след пет минути.

Струан й направи удоволствието, изкрещя заповедта на кантонски и те чуха как мъжът се отдалечи, мърморейки.

Анжелик се засмя.

— Трябва да ме научиш да говоря китайски.

— Ще се опитам.

— Как е „Обичам те“?

— Те нямат дума за любов, не са като нас.

Сянка падна на лицето й.

— Колко тъжно!

Девойката се промъкна до вратата, дръпна резето, изпрати му въздушна целувка и изчезна в своята стая. Резето там се плъзна тихо в жлебовете.

Малкълм гледаше в празното пространство, болеше го. После чу, че камбаните промениха звъна си, станаха по-настойчиви. Спомни си: Месата.

Сърцето му се сви. Не бе мислил, че тя е католичка. Майка му беше от англиканската църква, ходеше два пъти в неделята, баща му също, „ние също, както и всяко видно семейство в Хонконг.

Католичка?

Няма значение, за мен… за мен няма. Трябва да я притежавам — рече си той. — Трябва.“

Следобед четиримата изпотени японски носачи оставиха на пода железен обкован сандък, наблюдаваха ги с безразличие трима чиновници на Бакуфу, Сър Уилям, преводачите, един офицер от счетоводния отдел на армията, сарафът на Легацията — някакъв китаец — и Варгас, който трябваше да го провери.

Намираха се в главната приемна на Легацията, прозорците бяха отворени. Сър Уилям с труд се въздържаше да не засияе. Един от чиновниците измъкна инкрустиран ключ и отвори сандъка. Вътре имаше сребърни мексикански долари, няколко кюлчета злато — около унция и една трета — и няколко сребърни кюлчета.

— Попитай защо обезщетението не е изцяло в злато, както се уговорихме?

— Чиновникът казва, че не са успели да получат злато навреме, но това са чисти мекс и официална валута, и ще бъде доволен, ако му се даде разписка.

„Чисти“ монети означаваха, че са необработени или ненасечени.

— Почнете преброяването.

Щастлив, сарафът изсипа съдържанието върху килима. Веднага съзря една отсечена монета, Варгас — също. Отделиха ги настрана. Погледите на всички бяха приковани в килима, в нарастващата купчина с монети. Пет хиляди лири стерлинги бяха огромна сума при заплата на един преводач с пълно работно време четиристотин на година, с които той плащаше спането си; сарафът получаваше сто лири (макар че имаше процент от всичко, което минаваше през ръцете му), прислужник в Лондон получаваше двайсет лири на година, войникът — пет пени на ден, морякът — шест, адмиралът — шестстотин лири годишно.

Броенето бързо приключи. И двамата сарафи провериха теглото на всяко кюлче злато, после претеглиха насечените монети; използваха и сметало, за да пресметнат всичко по курса за обмяна.

Варгас рече:

— Излизат четири хиляди и осемдесет и четири лири шест шилинга и седем пенса, Сър Уилям, в чисти монети, петстотин и двайсет лири в злато, деветдесет лири и шестнайсет пенса в насечени монети и правят общо четири хиляди шестстотин деветдесет и седем лири два шилинга и седем пени.

— Съжалявам, и осем пени, господар. — Китаецът се поклони и кимна с глава, имаше тънка и дълга опашница на врата си; той се съгласи с Варгас, като бе пресметнал, че сумата, отделена от португалеца за техния хонорар, е два и половина процента, или сто и седемнайсет лири осем шилинга и шест пени за двамата, което беше по-малко от това, което той щеше да иска, но си струваше за половинчасовата работа.

Сър Уилям нареди:

— Варгас, поставете ги обратно в сандъка, дайте им разписка със забележката, че доизплащането ще стане при последната вноска. Йохан, благодари им и им кажи, че очакваме пълната сума в злато след деветнайсет дни.

Йохан се подчини. Другият преводач започна някакво безкрайно изречение.

— Сега те молят за удължаване на срока, сър, и…

— Никакво удължаване — въздъхна сър Уилям, освободи останалите и се приготви за следващия час, затвори ушите си, когато с изненада чу Йохан да казва:

— Те изведнъж стигнаха до същността, сър: срещата в Йедо, сър. Молят да се забави с трийсет дни, за да станат петдесет дни от днес… Точните думи са: „Шогунът ще се върне тогава от Киото и е съобщил на Съвета на старейшините да уведомят посланиците, че ще ги приеме на аудиенция този ден.“

За да има малко време да помисли, сър Уилям извика:

— Лим!

Лим се появи на секундата.

— Чай!

Миг по-късно подносите бяха вътре. И пури, емфие и тютюн за лулите. Скоро стаята се изпълни с дим, а през това време Сър Уилям обмисляше възможностите.

„Най-напред аз навярно съм се срещал с по-низши чиновници, така че всичко, което си говорим тук, ще е предмет на следващи преговори, после при всяко положение петдесетте дни ще се разтеглят в два месеца, дори три, но ние имаме аудиенция при истинската власт, разбира се, като британците ще водят преговорите, ще направим важни стъпки напред. Всъщност не възразявам дори ако закъснението стигне до три, та даже четири месеца. Тогава ще съм получил одобрението на лорд Ръсел за война, подкрепленията ще бъдат на път от Индия и Хонконг, адмиралът ще има своето потвърждение и ще разполагаме със силите, с които да нападнем, превземем и укрепим Йедо, ако се налага.

Мога да настоявам да се срещнем, както е планирано, и после да се проведе и срещата при шогуна. Така ще е най-добре, но чувствам, че няма да тръгнат срещу волята на мистичния си шогун и някак си ще ни придумват, ще увъртат и ще ни уловят отново в мрежите си.“

Йохан прекъсна мислите му.

— Техният говорител казва, че след като е уговорено, ще помоли за сбогуване.

— Нищо не е уговорено. Трийсетдневно удължаване не е възможно по много причини. Вече сме уговорили датата за Съвета на старейшините, която ще се проведе, както е планирано, и после след десет дни ще имаме удоволствие да се срещнем с шогуна.

След час на шумно поемане на дъх настъпи ужасна тишина; сър Уилям си позволи да намери компромисно решение: срещата със Съвета на старейшините да се проведе, както е планирана, а срещата с шогуна — двайсет дни по-късно.

Щом остана насаме с посланика, Йохан рече:

— Те няма да отстъпят от това.

— Зная, няма значение.

— Сър Уилям, договорът ми изтича след няколко месеца. Аз няма да го подновя.

Сър Уилям реагира остро:

— Не мога да мина без твоите услуги поне още шест месеца.

— Време ми е да се връщам. Съвсем скоро това място ще стане кървава баня и не искам главата ми да бъде набучена на кол.

— Ще ти увелича заплатата на петдесет лири годишно.

Не е до парите, сър Уилям. Изморен съм. Деветдесет и осем процента от всичките разговори са sheiss.

— Нужен си ми за тези срещи.

— Те няма да се състоят. Два месеца, после си тръгвам, точната дата е на документа. Съжалявам, сър Уилям, но това е краят, а сега ще пийна малко — отдалечи се той.

Сър Уилям прекоси залата до прозореца на своя кабинет и потърси хоризонта. Наближаваше залезът. Не се виждаше нищо от флотата. „Боже мой, надявам се, че са живи и здрави. Трябва да задържа Йохан някак си. Тайърър няма да е готов поне до една година. Кого да намеря, комуто да мога да се доверя? Дявол да го вземе!“

Светлината на залязващото слънце освети мебелираната стая, но бе слаба, така че той запали петролна лампа, нагласи я внимателно върху бюрото си, отрупано с пощата: неговия брой на седмичното издание на Дикенс, което отдавна бе прочел от корица до корица, вестниците от последната поща, няколко броя на „Илюстрейтид Лъндън нюз“ и „Пънч“. Взе красивия екземпляр на „Бащи и синове“ на Тургенев на руски, изпратен му от един приятел от двореца в Санкт Петербург, наред с другите английски и френски книги. Зачете я, после се разсея, остави я настрана и захвана второто писмо до управителя на Хонконг, като разказа подробностите от днешната среща и помоли за смяната на Йохан. Влезе мълчаливо Лим, затвори вратата.

— Какво има, Лим?

Лим се доближи до бюрото му, поколеба се, после рече тихо:

— Господар, чул проблем, проблем скоро в Йедо Голям къща, голям проблем.

Сър Уилям го загледа. Китайците наричаха Легацията в Йедо Големия дом.

— Какъв проблем?

Лим сви рамене.

— Проблем.

— Кога проблем?

Отново Лим сви рамене.

— Уиски, вода, хей?

Сър Уилям кимна замислено. От време на време Лим му прошепваше слухове, които, странно, но излизаха верни. Той го наблюдаваше наведен на шкафа да приготвя питието му, точно както го харесваше.

Филип Тайърър и шотландският капитан наблюдаваха залеза от прозорец на горния етаж в Легацията в Йедо, обичайните групи самураи си стояха отвън зад стените и по хълма. Тъмночервената, оранжевата и кафявата ивица на празния хоризонт се смеси със синьото на морето.

— Хубаво ли ще е времето утре?

— Не разбирам много от времето тук, г-н Тайърър. Ако бяхме в Шотландия, можех да ви дам точна прогноза. — Капитанът беше със сламеноруса коса, трийсетгодишен. — Дъжд с краткотрайни превалявания… е, няма да е толкова лошо — засмя се той.

— Никога не съм ходил в Шотландия, но ще ида там при следващото си пътуване. Кога ще се върнете вкъщи?

— Може би догодина или по-догодина. Това е втората ми година служба.

Вниманието им се върна към площада. Четирима шотландски бойци и един сержант се качваха по хълма покрай постовете на самураите и влязоха през железните порти; връщаха се от патрула до кея, където бяха разположени матросите и катерът. Самураите винаги присъстваха, стояха наоколо, понякога си говореха или се струпваха край огньовете, които запалиха, щом застудя. Имаше постоянно движение. Никой обаче не пречеше на войниците или на служителите от Легацията да влизат или излизат, макар че всички трябваше да минат през гъстите, винаги мълчаливи войни, които подробно ги оглеждаха.

— Извинете ме, ще видя сержанта, за да съм сигурен, че нашият катер е там, и да затворя за през нощта. Вечерята в седем ли е, както обикновено?

— Да. — Когато остана сам, Тайърър се прозря нервно, протегна се и раздвижи ръката си, за да намали болката. Ръката му заздравяваше отлично, не трябваше да я държи непрекъснато свита. „Страхотен късметлия съм, помисли си той, не ми върви само с Дребосъка Уили. Проклет да е тоя, дето ме изпрати тук, мислех, че ще се обучавам за преводач, а не за слуга. Проклет да е, проклет. И сега ще пропусна рецитала на Андре, който очаквах с нетърпение. Анжелик сигурно е там.“

Слуховете за нейния таен годеж бързо обиколиха колонията. В клуба се правеха залагания 2 към 1, че това е истина, 20 към 1, че сватбата няма да се състои.

— Струан е болен като куче, тя е католичка, а ти познаваш майка му, за Бога, Джейми!

— Глупости! Той се подобрява всеки ден, а ти не го познаваш, както аз го познавам. Десет гвинеи срещу двеста.

— Чарли, за кого залагаш?

— Анжел хубавелката не е лека жена, Господи!

— Хиляда към едно.

— Готово… златна гвинея.

За отвращение на Тайърър и Палидар, залозите се променяха ежедневно и ставаха още по-отвратителни.

— Негодници. Уличници.

— Прав си, Палидар. Отвратителна сган!

Както бяха големи предположенията за връзката на Струан и Анжелик, така големи бяха и предположенията за силата на бурята и за състоянието на флотата. Японските търговци бяха по-нервни от обикновено, шепнешком се разпространяваха слухове за въстания из цяла Япония срещу Бакуфу и че мистичният Микадо, смятан за най-висшия свещеник на всички японци, е наредил на самураите да нападнат Йокохама.

— Дрънканици, ако ме питаш — говореха си западняците един на друг, но си купуваха още и още пушки, жените на двама търговци спяха до заредени пушки. Пияният град приличаше на въоръжен лагер.

После, преди няколко дни, един американски търговски кораб, нападнат от японците, едва доплува до Йокохама. Натоварен със сребро, амуниции и оръжия, с опиум, чай и други стоки, той бе подпален от бреговите батареи в проливите Шимоносеки, пътувайки през Шанхай за Йокохама.

— Дяволите да ги вземат! — извика някой в клуба.

— Толкова бяхме спокойни. Тези негодници от Чошу бяха толкова точни, че преди да разберем какво става, хубавичко ни обстреляха, преброихме двайсет оръдия.

— Боже мой, двайсет оръдия и опитни стрелци могат лесно да затворят Шимоносеки и ако това се случи, ние сме в ужасно положение. Шимоносеки е най-бързият и единственият безопасен път.

— Къде, по дяволите, е флотата? Те могат да дойдат тук и да ни унищожат. Ами какво ще стане с нашата търговия?

— По дяволите, къде е флотата? Моля се да се върне невредима.

— Ами ако не се върне?

— Чарли, ще трябва да изпратим за друг…

„Глупави хора — помисли си Тайърър. — Всичко, което могат да мислят, е за флотата, пиячката и парите.

Благодаря на Бога, че френският адмирал доведе обратно Андре със себе си. Благодаря на Андре, макар че е непостоянен и странен, но това е само защото е французин. С негова помощ вече имам две книги с упражнения, натъпкани с японски думи и фрази. Ще се срещна с един йезуит, като се върнем в Йокохама, толкова е важно за мен да науча бързо езика — и без това си мисля непрекъснато за Йошивара.

Направихме три посещения. Първите две заедно. Третото аз сам.“

— Андре, не мога да ти кажа колко съм ти благодарен за времето, което ми отдели, и за цялата помощ. Но за тази вечер няма да мога да ти се издължа никога.

Това му каза след първото посещение.

Нервен, зачервен, изпотен, почти изплезил език, но преструващ се на силен, той последва Андре навън от Колонията по здрач; присъединиха се към развеселените тълпи от мъже на път за Йошивара, минаха през охраната от самураи, учтиво си вдигнаха цилиндрите и в замяна получиха поклони, после по Моста към рая до високите порти в дървената ограда.

— Йошивара означава Мястото на тръстиките — обясни сърдечно Андре; и двамата бяха добре зачервили очи от шампанското от сандъка на Тайърър. — Това е име на квартал в Йедо, където някога е бил създаден първият бардак с декрет на шогуна Торанага преди два века и половина. Преди това бардаците са били пръснати навсякъде. Оттогава, така ни казваха поне, всички големи градове и села имат подобен квартал, бардаците там са разрешени и се контролират. По традиция се наричат Йошивара. Виждаш ли това?

В дървото над вратата бяха изписани красиво китайски букви.

— Те означават: Не потискай страстта си, за нея нещо направи.

Тайърър се засмя нервно. Отвън и отвътре имаше много охрана. Миналата нощ, когато Андре предложи да го придружи — бяха заедно в клуба и пиеха. „Той ми спомена, че охраната стои там не само за да поддържа реда, но главно и за да не бягат проститутките.“

— Значи те са истински робини, така ли?

За свое учудване, Понсен избухна ядосано:

— Mon Dieu, не мисли за тях като за проститутки и използвай друга дума. Те не са робини. Някои го правят с години, доста от тях са продадени от родителите си в ранна възраст, контактите им се одобряват и регистрират от Бакуфу. Те не са проститутки, те са само Дами на Върбовия свят и не го забравяй. Дами!

— Съжалявам, аз…

Но Андре не му обърна внимание.

— Някои са гейши — хора на изкуството, — обучени са да те забавляват, пеят, танцуват, играят глупави игри и не са за леглото. Останалите, mon Dieu, казах ти, не мисли за тях като за проститутки, мисли за тях като за Жени на удоволствието, обучавани да доставят удоволствие, обучавани от дълги години.

— Съжалявам, не знаех.

— Ако се отнасяш с тях, както трябва, ще те дарят с удоволствие, каквото пожелаеш — ако те обаче го желаят и ако парите, които даваш, са точни. Даваш им пари, които нямат никакво значение, а те ти дават своята младост. Това е една шибана сделка. — Андре гледаше странно. — Ще ти дадат своята младост и ще скрият сълзите, които им причиняваш. — Той глътна виното си и се втренчи в чашата си, внезапно насълзен.

Тайърър си спомни как мълчаливо допълни чашите, обезпокоен, че е разрушил усещането за лесното им приятелство, едно ценно за него приятелство, кълнеше се, че ще бъде по-предпазлив в бъдеще и се чудеше от какво бе предизвикан внезапният му гняв.

Сълзи ли?

— Техният живот не е лек, макар да не е съвсем лош. За някои може да е прекрасен. Най-красивите и съвършените стават известни, търсят се дори от най-важните даймио-крале в страната, могат да се оженят във висшите кръгове, за богати търговци, дори за самураи. Но за нашите Дами от Върбовия свят, които са само за нас, гай-джин — продължи Андре с горчивина, — няма никакво бъдеще, освен да отворят друг дом тук, да пият саке и да дават хляб на други момичета, mon Dieu, към тях се отнасят ужасно само защото, щом са с европейците, те са омърсени в очите на останалите японци.

— Съжалявам. Колко ужасно.

— Да, никой не разбира… — избухна някакъв пиянски смях и клубът се напълни изведнъж. — Ще ти кажа, че тези кретени не ги е грижа или не дават пет пари за никое от момичетата, с изключение на Кентърбъри. — Андре погледна утайката от питието си. — Ти си млад и неопетнен, тук си за година или две и, изглежда, имаш желание да се научиш, така че мисля… има толкова много неща да се учат, толкова много добри неща. — Французинът внезапно стана и си тръгна.

Това бе снощи, а сега се намираха пред вратата на Йошивара. Андре измъкна малкия си пистолет.

— Филип, въоръжен ли си?

— Не.

Андре подаде пистолета си на някакъв мазен прислужник, който му даде разписка и го сложи сред другите пистолети.

— Не се позволяват никакви оръжия вътре — същото е във всички Йошивари. Дори самураите трябва да оставят мечовете си. On y va!28

Пред тях от същата страна на широката улица имаше редица от приятни малки къщички, някои за хранене или просто малки барове. Всички бяха построени от дърво с веранди, навсякъде имаше гирлянди от цветя, шум и смях, свещи и петролни лампи.

— Огънят е голямо зло, Тайърър. Цялото това място изгоря първата година и след седмица разцъфна отново.

Къщичките имаха и свои индивидуални знаци. Някои бяха с отворени врати и плъзгащи се шоджи, прозорци с пергаментова хартия. В тях се виждаха много момичета, пищно или скромно облечени в различни по качество кимона в зависимост от положението на Къщата. Други се разхождаха, някои носеха пъстри чадърчета, трети бяха придружени от прислужнички. Те почти не обръщаха внимание на недодяланите мъже. Вътре имаше куп търговци и рояци прислужници, мъжете говореха високо на пиджин, а над цялата врява се долавяха закачките на потенциалните клиенти, повечето от които бяха добре познати и имаха свои любими места. Не се виждаха никакви японци, с изключение на охраната, прислужниците, носачите и масажистите.

— Не забравяй, че Йошивара е място за радост, удоволствие за плътта, тук също може да се хапне и пийне, не забравяй, че в Япония няма такива неща като грях, греховност. — Андре се засмя и го поведе през тълпите; малкото пияни веднага бяха изтеглени от огромни, опитни пазачи, поставени да седнат, и привлекателните прислужнички се появиха с още саке.

— Пияните са добре дошли, Филип, защото те забравят колко пари имат. И много-много не влизат в кавга с пазачите, те са фантастично добри в ръкопашния бой.

— В сравнение с нашия Пиян град това място е така дисциплинирано, сякаш регентът се разхожда в Брайтън. — Весела прислужничка хвана ръката на Тайърър и се опита да го издърпа към входа.

— Саке, хей? Тука, тука, много добро, господар…

— Айе, домо, айе… — отвърна някак притеснен Тайърър. — Не, благодаря, не — и бързо настигна Андре. — Боже мой, трябваше наистина да се махна.

— Това е работата им. — Андре зави по главната улица, после по следващата, спря пред паянтова врата в оградата и почука. Тайърър разпозна буквите върху входа, които французинът му бе написал по-рано. Къщата на трите шарана. Вратата се отвори и Тайърър пристъпи в света на чудесата.

Малки градини, петролни фенери, свещници, излъскани сиви камъни със зелен мъх, гроздове от цветя, множество миниатюрни кленове — кървавочервените им листа засенчваха малкото останали зелени, бледа оранжева светлина идваше от полупрозрачните шоджи. Малък мост над миниатюрен поток, до него водоскок. Коленичила, на верандата стоеше жена на средна възраст. Мама-сан, красиво облечена и с хубава прическа.

— Bon soir, г-н Фурансу-сан — рече тя, сложи ръце на верандата и се поклони.

Андре също се поклони.

— Райко-сан, конбануа. Икага десу ка? — Добър вечер, как сте? Коре уа уташи но томодачи десу, Тайърър-сан. — Това е моят приятел, г-н Тайърър.

— А со десу ка? Тайра-сан? — Тя се поклони сериозно, Тайърър стори същото непохватно, после жената им махна да я последват.

— Казва, че Тайра е известно старо японско име. Ти си късметлия, Филип, повечето от нас тук имат прякор. Аз съм Фурансу-сан — най-близкото, което могат да намерят за французин.

Събуха си обувките, за да не изцапат чистите и скъпи татами, после седнаха несръчно, кръстосали крак върху крак в стаята, Андре Понсен обясняваше какво е токояма, беседка за специално висящи спирални орнаменти и за подредба на цветята, които се подменяха всеки ден, разведе го да оцени качеството на шоджи и дървения материал.

Донесоха саке. Прислужничката беше млада, може би на десет години, но сръчна и мълчалива. Райко наля първо на Андре, после на Тайърър, накрая на себе си. Отпи, Андре пресуши мъничката чашка и я подаде за още. Тайърър направи същото, като откри, че вкусът на затопленото вино не е неприятен, просто е никакъв. Двете чаши веднага бяха напълнени, пресушени и пак напълнени. Още подноси и още шишета.

Тайърър им загуби бройката, но скоро го обгърна приятна топлина, забрави за своята нервност, гледаше, слушаше и почти не разбираше какво си говорят другите двама, само оттук-оттам. Косата на Райко беше черна и лъскава, беше украсена с много инкрустирани гребени, лицето й бе белосано с пудра, нито грозно, нито красиво, просто различно, кимоното й — от розова коприна с втъкан зелен шаран.

— Шаран е кой, обикновено е знак за късмет — бе обяснил по-рано Андре. — Любовницата на Таунсенд Харис, куртизанката от Шимода, която Бакуфу уговорили да го развлича, се наричала Кой, но се боя, че това не й донесе никакъв късмет.

— Така ли? Какво се е случило?

— Говори се, че в началото, когато Бакуфу я одобрили; тя твърдо отказала да отиде при чужденец — нечувана дързост, не забравяй, че той е първият, на когото някога е разрешено да живее на японска земя. Помолила Бакуфу да изберат друга, да й позволят да живее спокойно, казала им, че по-скоро ще стане будистка монахиня, дори се заклела, че ще се самоубие. Но те също били непреклонни, увещавали я да им помогне да решат този проблем с гай-джин, умолявали я седмици наред да бъде съпруга и да преодолее задръжките си. Съгласила се и те й благодарили. А когато Харис си заминал, всичките Бакуфу й обърнали гръб, всичките до един: „Ах, толкова съжаляваме, но всяка жена, която е спала с чужденец, е опетнена завинаги.“

— Колко ужасно!

— Да, според нашите схващания, и е толкова тъжно. Но помни, това е Дамата на сълзите. Сега тя е легенда и всички я уважават заради нейната жертвоготовност.

— Не разбирам.

— Нито аз, нито който и да е от нас. Но те го правят, японците го правят.

„Колко странно — помисли си Тайърър отново. Както и тази малка къща, този мъж и тази жена, които си бъбрят на полуяпонски, полупиджин, смеят се заедно; тя е съдържателката, той — клиентът и двамата се преструват, че са нещо друго. И пак, и пак саке.“

Жената се поклони, изправи се и излезе.

— Филип, още саке?

— Благодаря. Много е хубаво, нали?

След пауза Андре рече:

— Ти си първият човек, който някога съм водил тук.

— О, защо мен?

Французинът стисна порцелановата чаша в пръстите си, пресуши последната капка, наля си още малко, после заговори на френски, гласът му беше мек и пълен с топлота.

— Защото ти си първият човек, когото съм срещал в Йокохама с… защото говориш френски, културен си, мозъкът ти е като гъба, попива всичко, млад си, почти си наполовина на годините ми, нали? На двайсет и една години си и не си като другите, ти си неопетнен и ще бъдеш тук няколко години. — Той се подсмихна, защото това беше само част от истината. „Наистина си първият човек, когото съм срещал, alors, макар че си англичанин и всъщност враг на Франция, ти си единственият, който някак си изглежда, че цени познанието, придобито от мен тук.“ Още една смутена усмивка: — Трудно е да се обясни, Филип; винаги съм искал да бъда учител, може би защото никога не съм имал син, не се ожених, може би скоро ще се върна в Шанхай, може би защото сме врагове и може би… може би ти можеш да си сигурен приятел.

— Ще бъде чест за мен да ти бъда приятел — веднага отвърна Тайърър, объркан и впечатлен от чара му. — И аз наистина мисля, винаги съм мислил, че трябва да бъдем съюзници, Франция и Британия, а не врагове и…

Шоджи се плъзна, появи се Райко на колене, кимна на Тайърър. Сърцето му се сви.

Андре Понсен се усмихна:

— Просто я последвай и помни каквото ти разказах.

Като насън Филип Тайърър стана несигурно и тръгна след нея надолу по коридора до някаква стая, после през една веранда до следващата стая, където тя го вкара, затвори шоджи и го остави.

Засенчена петролна лампа. Мангал с дървени въглища, за да е топло. Сенки, тъмнина и петна светлина. Футони — малки квадратни дюшеци, постлани върху пода като легло, легло за двама. Пухкави завивки. Два юката, памучни халати с широки ръкави за спане. През малката врата се виждаше баня, светлина от свещ, висока дървена вана, пълна с вряла вода. Сладникаво ухаещ сапун. Ниско трикрако столче. Малки кърпи. Всичко така, както му го бе разказал Андре.

Сърцето на Филип биеше бързо и през омаята от саке той се опитваше да си спомни инструкциите на Андре.

Методично започна да се съблича. Палтото. Жилетката. Шалчето. Ризата, вълнената жилетка, всяка дреха педантично сгъната и нервно оставена на купчинка. Непохватно седна, после събу чорапите си, неохотно и панталоните и се изправи още веднъж. Оставаха му само дългите гащи. Повъртя се малко, после смутен вдигна рамене и ги свали и скъта още по-внимателно. Настръхна и влезе в банята.

Там гребна вода от бъчвата, както му каза Андре, и я плисна над раменете си, усети приятна топлина. Още веднъж след това чу, че се отваря шоджи и се огледа.

— Всемогъщи Боже — измърмори Филип. Жената беше като крава с огромни ръчища, с къса юката, отдолу бе гола, само с една препаска. Тръгна към него с широка усмивка, заведе го да седне на столчето. Съвсем смутен, Филип се подчини. Тя веднага забеляза разреза на ръката му и като пое дълго дъх, каза нещо, което той не разбра.

Насили се да се усмихне.

— Уакаримасу. — Разбирам. — После, преди да успее да я спре, жената изля вода на главата му — това бе неочаквано и не беше част от предварителните предупреждения — и започна да го сапунисва и да мие дългата му коса, после тялото му; пръстите й бяха груби, опитни и настойчиви, но тя внимаваше да не закачи раната му. После — ръцете и краката от горе до долу. Предложи му кърпа и посочи между краката му. Все още шокиран, Филип изчисти сам тази част от тялото си, кротко върна кърпата.

— Благодаря — измърмори. — О, съжалявам, домо.

Тя го поля с още вода и му посочи ваната:

— Додзо! — Моля.

Андре му бе обяснил:

— Филип, помни, банята не е като при нас; трябва да си измит и изчистен, преди да влезеш във ваната. Така другите могат да използват същата вода — което е много разумно. Не забравяй, че дървеният материал е много скъп и е нужно много време, за да се затопли достатъчно. Така че не пикай във ваната и не мисли за нея като за жена, когато си във ваната, смятай я за теляк. Тя те изчиства отвън, после отвътре, нали?

Тайърър се пъхна във ваната. Беше гореща, но не много и той затвори очи, не искаше да гледа жената, която почистваше банята. „Господи, помисли си нещастен. — Никога няма да мога да направя нещо с нея. Андре извърши огромна грешка.“

— Но… ами, аз… не зная колко трябва… да платя или да дам на момичето парите първо, или как да постъпя.

— Mon Dieu. Човек никога всъщност не дава пари на момичето никъде, това е връх в лошите обноски, макар че можеш да се уговориш с мама-сан, понякога със самото момиче, но само след чая или саке. Преди да си тръгнеш, остави ги дискретно на масата, където тя ще ги види. В Къщата на трите шарана не даваш никакви пари, това е специално място — има и други като нас, — само за специални клиенти, един от които съм аз самият. Те ще ти изпратят сметката два или три пъти в годината. Но, слушай, преди да идем там, трябва да се закълнеш в Бога, че ще платиш сметката си в момента, в който тя пристигне, и че никога, никога няма да водиш никого там и няма да говориш за видяното.

Така Филип се бе заклел и обещал, и макар че му се искаше да разбере колко е сметката, не се осмели да запита.

— Е, а… сметката, кога идва тя?

— Когато пожелае мама-сан, казах ти, Филип, можеш да консумираш удоволствие през годината на кредит при точно установените условия, разбира се, аз съм уверен, че ти…

Топлината на водата във ваната го отпусна съвсем. Той едва чу как жената бързо излезе и после се върна.

— Тайра-сан?

— Хай? — Да?

Държеше кърпата. Отмалял, той излезе, мускулите му се бяха отпуснали от водата, й я остави да го избърше. Още веднъж на онова място се избърса сам, като откри, че този път му е по-лесно. Среса косата му. Облече му сухата колосана юката и го поведе към леглото.

Отново го обхвана паника. Треперещ, се насили да легне долу. Тя го зави, нави другата завивка и отново излезе.

Сърцето му биеше до пръсване, но да лежи долу беше великолепно, дюшекът беше мек и чист и ухаеше приятно; чувстваше се по-чист от всякога. Скоро се поотпусна и тогава се отвори и затвори шоджи, и той изпита пълно облекчение, макар и да не се успокои. Момичето, което полувиждаше, беше мъничко, грациозно, с бледожълта юката, с дълга коса. То коленичи до леглото.

— Конбануа, Тайра-сан. Икага десу ка? Уаташи уа. Ако. Добър вечер, г-н Тайра. Добре ли си? Аз съм Ако.

— Конбануа, Ако-сан. Уаташи уа Филип Тайърър десу…

Тя се намръщи.

— Ф… юрри… Ф… — опита се да каже Филип няколко пъти, но не успя, после весело се засмя, рече нещо, което завърши с Тайра-сан и което той не разбра.

Изправи се и седна, загледа я, сърцето му биеше; бе безпомощен, не го привличаше, тя посочи другата страна на леглото.

— Додзо! Моля, може ли?

— Додзо. — В светлината на свещта не можеше да я види ясно, но все пак разбираше, че е млада, поколеба се за възрастта й; лицето й бе гладко и напудрено, зъбите й бяха бели, устните червени, косата лъскава, носът почти романски, очите тесни елипси, усмивката мила. Тя легна на леглото, намести се, обърна се и го загледа. Свенливостта и неопитността му я парализираха.

„Господи, как да й кажа, че не я искам, че не искам никой сега, че не мога, зная, че не мога, няма да се получи, не и тази нощ. Ще посрамя и себе си, и Андре… Андре! Какво мога да му кажа? Ще стана за посмешище, ох, Господи, защо се съгласих?“

Ръцете й се протегнаха и докоснаха бузата му. Той потрепери неволно.

Ако измърмори сладникави думи за окуражаване, но вътрешно се усмихваше, знаеше какво очаква от това дете-мъж, добре подготвена от Райко-сан.

„Ако, довечера е рядък момент в живота ти и трябва да запомниш всяка подробност, за да ни забавляваш на закуска. Твоят клиент е приятел на французина и уникален за нашия свят. Той е девствен. Французинът казва, че е толкова свенлив, че човек няма да му повярва, вероятно ще се изплаши, вероятно ще хленчи, когато неговото оръжие на честта го провали, може дори да се подмокри в леглото от вълнение, но не се безпокой. Скъпа Ако, французинът ме увери, че ти може да се справиш с него съвсем нормално и че няма за какво да се безпокоиш.

— Ийе, никога няма да разбера гай-джин, Райко-сан.

— Нито аз. Разбира се, всички са особени, нецивилизовани, но за късмет повечето от тях са приятно богати, нашето предназначение е да бъдем при тях, така че да изкараме много повече. Много е важен, французинът казва, че е важен английски чиновник, потенциален дългосрочен наш клиент. Така че го научи на облаците и дъжда по някакъв начин дори ако… дори ако трябва да използваш сила.

— О ко?

— Честта на къщата е заложена на карта.

— О? Разбирам. В такъв случай… някак си ще се оправя.

— Имам ти пълно доверие, Ако-сан, ти имаш трийсетгодишен опит в нашия Върбов свят.

— Дали има вкуса на французина, какво смяташ?

— Дали обича да го пипат по задните части? Може би трябва да се подготвиш, но аз попитах французина има ли младежът някакви предпочитания и склонности към мъже и той ме увери, че няма. Любопитно е защо французинът избра нашата къща за началото на приятеля си вместо другите, които той често посещава.

— Къщата не бива да се обвинява никога. Моля те, не мисли за това, Райко-сан. Поласкана съм, че си се спряла на мен. Ще направя всичко необходимо.

— Разбира се, ийе, а само когато човек си помисли, че членовете на гай-джин са обикновено по-големи от тези на цивилизованите хора, че се любят задоволително, макар и без японската сила, дарба и силно желание, с изключение на французина, би следвало да са много добри в леглото като нормални хора. Но те не са, в главите си имат толкова много паяжина, че никога не могат да се любят като нас — най-небесното удоволствие, — а не да мислят, че извършват някакъв вид тайно, религиозно зло. Странно.“

Ако пробваше сега с Филип, премести се по-близо и обсипа с целувки гърдите му, после спусна ръката си по-надолу и едва се въздържа да не се изсмее на глас, тъй като младежът се тресеше от страх. Трябваше малко да го успокои.

— Тайра-сан? — измърмори тя.

— Дааа, хай, Ако-сан?

Взе ръката му и я пъхна в юката до гърдата си, наведе се и го целуна по рамото, предварително предупредена да внимава с ръката му, която бе ранена от храбри шиши. Никаква реакция. Премести се по-близо до него. Шепнеше му колко е смел, силен и мъжествен, за да преодолее своето слисване. Докосна ухото му с език.

О, лека награда: гърлено изговаря името й и устните му я целуват по шията. „Ийе — помисли си тя и се отпусна. Захапа зърната на гърдите му. — Сега е само въпрос на време, за да възпламеня девствеността му, после мога да си поръчам малко саке и да спя до зори, и да забравя, че съм на четирийсет и три и че съм бездетна, трябва само да помня, че Райко-сан ме спаси от шестокласната къща, в която биха ме изпратили възрастта ми и липсата ми на красота.“

Тайърър мързеливо наблюдаваше самураите на площада пред Легацията. Слънцето докосваше хоризонта, мисълта му се въртеше около Ако, после, две нощи по-късно — около Миеко. Накрая — тя.

Фуджико. Предишната нощ.

Чувстваше се кален и облекчен, знаеше, че сега е неумолимо привлечен от този свят, Свободния свят, където, както му каза Андре, се живее само за момента, за удоволствието, без човек да го е грижа за нещо, да се носи като цвете по течението на спокойна река.

— Не е винаги спокойно, Филип. Каква е Фуджико?

— О, ами не си ли я виждал, не я ли познаваш?

— Не, аз само казах на Райко-сан какъв тип момичета може би харесваш. Та как беше тя?

Филип се засмя, за да прикрие силното си смущение, и обезпокоен, че му се задава такъв личен въпрос така директно. Но Андре му даде толкова много, че му се искаше той да е французин, така че да зареже угризенията си и правилото, че джентълменът не бива да обсъжда подобна лична информация.

— Тя… Тя е по-млада от мен, дребна, мъничка всъщност. Не, не е красива според нашето понятие за красота, но е поразително привлекателна. Мисля, че я разбрах да казва, че е нова там.

— Аз те питам за леглото, как е? По-добра ли е от другите?

— О, ами, имаше, ами, не съм ги сравнявал?

— Беше ли по-енергична? По-чувствена? А?

— Ами да, облечена или съблечена. Беше невероятна. Специална. Не мога да ти се отблагодаря по никакъв начин, а ти дължа толкова много.

— De rien, mon vieux.29

— Истина е. Следващия път… следващия път ще се запознаеш с нея.

— Mon Dieu не, това е правило. Никога не представяй твоята „специална“ на никого, най-малкото на приятел. Не забравяй, че докато ти я обезпечиш, плащайки й сметките, тя е на разположение на всеки с пари — ако желае.

— О, бях забравил. — Филип скри истината.

— Дори ако я обезпечиш, тя може да си има любовник навън, ако желае. Кой може да знае това?

— Предполагам, че е така… — Филип още повече се разтревожи.

— Не се влюбвай, приятелю, не и в куртизанка. Приеми ги като това, което са, хора за удоволствия. Забавлявай се с тях, но не се влюбвай и никога не им разрешавай да се влюбят в теб.

Тайърър потрепери, мразеше истината, мразеше мисълта тя да е с друг и да спи с него, както той с нея, мразеше, че го прави за пари, мразеше болката в слабините си. „Боже мой, наистина е толкова специална, приятна, сладка бърборана. Нежна, любезна, толкова млада и съвсем отскоро в Къщата. Трябва ли да я обезпеча? Не — трябва, мога ли? Сигурен съм, че Андре има свое собствено местенце, със своя специална приятелка, макар че никога не е казвал, нито пък аз съм го питал. Господи, колко ли ще ми струва? Навярно повече, отколкото мога да си позволя.

Не мисли за това сега! Нито за нея!“

С усилие насочи вниманието си към градината отдолу, но болката остана. Част от отделението на шотландските бойци се събираше под пилона, тромпетистът и четирима с литаври бяха на мястото си за сваляне на знамето. Практика. Шарена група от градинари се събра на портата, преброиха се и изчезнаха. Пропълзяха пред вратата и през самураите и си отидоха. Практика. Часовите затвориха и залостиха желязната порта. Практика. Барабаните и тромпетът шумно засвириха, докато английското знаме бавно се смъкваше надолу — при залез никакъв британски флаг, — закон за целия свят. Обичайната практика. Повечето от самураите си тръгнаха, оставиха само сили за през нощта. Обичайната им практика.

Тайърър потрепери.

„Ако всичко е обичайната практика, защо съм толкова нервен?“

Градинарите на Легацията се струпаха в тяхното помещение за спане от другата страна на будисткия храм. Никой от тях не смееше да погледне Хирага. Всички бяха предупредени, че животът им и животът на техните потомци ще зависят от неговата безопасност.

— Пазете се от разговори с непознати — рече им той. — Ако Бакуфу открият, че сте ме подслонили, вашето наказание ще е същото, само че ще бъдете разпънати на кръст, а не просто убити.

Въпреки всичките им жалки протести, че при тях е в безопасност, че може да им се довери, Хирага знаеше, че никога и никъде няма да е на сигурно място. След засадата на Анджо преди десет дни той прекара повечето от времето в тяхната тайна къща в Канагава, кръчмата на Среднощните цветя. Атаката беше неуспешна, убийството на приятелите му беше карма, и нищо повече.

Вчера пристигна писмо от Кацумата, водачът им, макар и нелегален шиши от Сацума, беше сега в Киото:

Кацумата се бе подписал с тайното си име: Гарванът.

Хирага обсъди с Ори какво да направят, след това реши да се върне в Йедо, да действа сам, като разруши Британската легация, бесен, че Съветът на старейшините трябваше да е изигран и неутрализиран от гай-джин.

— Киото може да почака, Ори. Ние трябва да осъществим нашето нападение над гай-джин. Трябва да ги разгневим, за да обстрелят Йедо. Другите могат да се справят с шогуна и Киото. — Трябваше да вземе Ори, но Ори беше безполезен, раната му се бе влошила без лекарската помощ. — Как е ръката ти?

— Когато стане непоносимо, ще си направя сепуку — отвърна Ори, думите се размазваха от саке, което пиеше, за да притъпи болката. Тримата — той, Ори и мама-сан — пиеха за последен път заедно. — Не се безпокой.

— Няма ли друг лекар, по-сигурен?

— Не, Хирага-сан — рече мама-сан Норико. Беше дребна жена на петдесет, гласът й бе мек. — Дори изпратих за един корейски акупунктурист и билкар, и двамата са приятели, но лапите не помогнаха. Няма полза. Онзи гигант гай-джин…

— Колко си глупава — извика Ори. — Колко пъти трябва да ти казвам, че това е рана от куршум, от един от техните куршуми, а и те ме видяха в Канагава.

— Моля да ме извиниш — рече смирено мама-сан, главата й се допря до татами. — Моля да извиниш този глупав човек. — Тя се поклони отново и си тръгна, но тайно в сърцето си се безпокоеше за Ори, който можеше да извърши сепуку, докато Хирага е тук. Искаше и да намали с всяка измината секунда ужасната опасност, дебнеща нея и нейната къща. Новината за гибелта на кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше обиколила бързо на петдесет ри и повече — насилственото отмъщение с убийството на всички клиенти, куртизанки, слуги и набучената глава на мама-сан.

„Чудовищно — помисли си тя ядосана, — как някоя къща може да забрани на самураи, шиши да влизат? В по-старо време самураите убиваха много повече от днес, да, но това е било преди векове и главно когато се е налагало, и не са убивали жени или деца. Било е, когато законът на страната е бил точен, шогунът Торанага точен, синът и внукът му — също, преди корупцията и безпътният начин на живот да станат основни за потомъка на шогуна, даймио и самураи, разпрострели повече от век своите грабителски данъци над нас. Шиши са нашата единствена надежда!? Соно-джой!“

— Анджо трябва да умре, преди ние да умрем — рече тя с плам, когато Хирага се върна невредим два дни след атаката. — Бяхме ужасени, че са те заловили и изгорили с другите. Всичко е направено по заповед на Анджо, Хирага-сан, по неговите заповеди. Всъщност той се е връщал от кръчмата, когато сте го нападнали близо до портата на замъка, лично е наредил и присъствал на екзекуциите, оставил е хора в засада, в случай че вие, всички шиши, се върнете неочаквано.

— Кой ни е предал, Хирага? — попита Ори.

— Самураите от Мори.

— Но Акимото каза, че ги е видял убити.

— Навярно е бил само единият. Друг спасил ли се е?

— Акимото — той се крие в различни кръчми денем и нощем.

— Къде е сега?

Норико се намеси:

— Зает е — да изпратя ли да го повикат?

— Не. Ще се видя утре с него.

— Анджо трябва да плати с кръвта си за кръчмата — това е противно на всякакви обичаи.

— Ще плати. Също и роджу. Също и шогунът Нобусада, също и Йоши.

В своите покои високо в замъка, Йоши съчиняваше стихотворение. Беше облечен в синьо копринено кимоно и седеше на ниска маса, върху нея имаше петролна лампа и листа оризова хартия, различни по дебелина четки, вода, за да разтвори твърдото мастило, което сега бе направило приятно басейнче в средата на плочката.

Здрачът преминаваше в нощта. От външната страна бръмчаха милионите хора на Йедо. Няколко къщи както обикновено горяха. Чуваше се шум от войниците, копита по калдъръма, случаен гърлен смях се носеше нагоре заедно с пушека и миризмите от огнищата през декоративните отвори за стрелците, те още не бяха затворени заради нощния хлад.

Тук беше неговата вътрешна светая светих. Спартанска. Татами, такояма, вратата шоджи пред него, осветена, за да може да види силуета на всяка фигура отвън, а никой да не може да гледа вътре.

Пред стаята му имаше дълго преддверие с коридори, които водеха до покоите за спане, празни сега, с изключение на васалите, прислужничките и Койко, негова специална любима. Семейството му — съпругата му и двамата му синове и дъщеря, нейният съпруг и син — беше на сигурно място, в усилено охраняваната наследствена крепост, замък Драконовия зъб в планините, на двайсет ри северно. По-нататък бяха телохранителите, а следващите стаи бяха пълни с останалата охрана, всички се бяха заклели да му служат вярно.

Потопи четката в мастиленото басейнче. Изравни реда над фината оризова хартия, после написа уверено:

Написано бе на три кратки вертикални реда с йероглифи — плътни, когато трябваше да са плътни, и леки, където лекотата трябваше да подчертае картината, която създаваха йероглифите — нямаше втора възможност да повтори, смени или поправи и най-малката грешка. Оризовата хартия попиваше мастилото веднага и то ставаше неделима част от нея, варираше от черно до сиво в зависимост от използването на четката и водата.

Йоши хладно огледа сътвореното: разположението на поемата и цялото изображение, което сенките на черната калиграфия създаваха на белия лист, формата и точността, скритата чистота на йероглифите му.

„Добре — помисли си той без суета. — Не мога да го направя по-добре — то е почти на върха на моите възможности, ако не и върхът. Ами значението на стихотворението как трябва да се тълкува? О, това е важният въпрос! Но ще постигне ли целта, която аз искам?“

Тези въпроси го подтикнаха да преразгледа шокиращото състояние на нещата тук и в Киото. Преди няколко дни пристигна съобщение, че е имало внезапна успешна победа на войските от Чошу, които бяха изгонили силите от Сацума и Тоса; през последните шест месеца те задържаха властта чрез обезпокоително примирие. Господарят Огама от Чошу сега командваше „Дворцовите порти“.

На бързо свиканата среща на Съвета настроението беше ужасно. Анджо почти се беше разпенил от гняв.

— Чошу, Сацума и Тоса! Винаги те тримата! Те са като кучета, които трябва да бъдат пребити. Без тях всичко ще бъде под контрол.

— Наистина — отвърна Йоши. — Отново ви повтарям, че трябва да заповядаме на нашите войски в Киото да потушат веднага бунта — каквото и да им струва!

— Не, трябва да чакаме, имаме недостатъчно сили там.

Тояма, старият мъж, попи прошарената си брадичка и рече:

— Съгласен съм с Йоши-доно. Войната е единственото нещо, с което трябва да обявим Огама от Чошу извън закона!

— Невъзможно е! — извика Адачи раздразнено от свое име и от името на последния старейшина. — Ние сме съгласни с Анджо, не можем да рискуваме да оскърбим всички даймио, да ги насърчим да се съберат срещу нас.

— Трябва да действаме веднага! — повтори Йоши. — Трябва да заповядаме на нашите войски да завземат „Портите“ и да потушат бунта.

— Нямаме достатъчно сили — заинати се Анджо. — Ще изчакаме. Сега не е моментът.

— Защо не се вслушаш в моя съвет? — Йоши беше толкова ядосан, че си позволи почти да го покаже. Сдържаше се с усилие, знаеше, че е бесен и че загуби ли настроението си, ще е фатална грешка — ще ги обърне всички срещу себе си. Не беше ли той най-младият, най-неопитният, но най-квалифицираният и с най-голямо влияние сред даймио, който можеше, ако пожелаеше нещо, сам сред старейшините да хвърли цялата страна в гражданска война; такава, каквато се бе водила с векове преди шогуна Торанага? Не ревнуваха ли те всичките и не злобееха ли, че бе посочен за настойник и старейшина по „молба“ на Императора, без да се консултират с тях, дето манипулираха Сина на небето? — Зная, че съм прав. Не бях ли прав за гай-джин? Прав съм и сега.

Планът, замислен така, че да отстрани гай-джин и флотата от Йедо, за да спечелят време, за да се справят със собствените си вътрешни проблеми, беше отличен успех. А изглеждаше толкова прост: „С пищна церемония и престорена скромност ще дадем на гай-джин дребен откуп, ще им предложим бъдеща среща със Съвета, която ще се забави малко или повече, или ще се проведе с подставени лица, ако е нужно, с намекване в последния момент, когато търпението им е накрая, срещата с шогуна, когато се върне, ще бъде уговорена — а това също може да се проточи, отново да се преговаря и да се бавят, и никога да не се състои или ако все пак се състои някога в бъдеще, да даде такива резултати, които те желаят.“

— Получихме малко от нужното ни време и открихме сигурен начин как да се справяме с гай-джин: като използваме тяхното нетърпение срещу тях самите, да им даваме „обещание“ и много от чорбата, но не и рибата, или пък повече или по-малко дребни късчета, от които не се нуждаем или не ги искаме. Те бяха доволни, флотата им отплава в бурята и може би е под небето. Никой не се е върнал все още.

Старият Тояма се обади:

— Боговете ни помогнаха с тази буря, отново техният божествен вятър, вятърът камикадзе; с него ни помогнаха и срещу ордите на Кублай хан преди векове. Когато ги изгоним, ще бъде същото, боговете никога няма да ни изоставят.

Адачи се наду:

— Истината е, че аз изпълних нашия план до съвършенство. Гай-джин бяха толкова послушни, колкото петокласна куртизанка.

— Гай-джин са рана, която никога няма да заздравее, докато сме по-слаби във военна мощ или богатство. — Анджо ядосано стискаше ръцете си. — Те са рана, която няма да оздравее, ако не я изгорим, а не можем да направим това сега без средства за строеж на кораби и за направа на оръдия. Не можем да бъдем отклонявани сега и други войски да завземат „Портите“, не още. Те не са най-близкият враг, нито тези от Чошу, най-големият ни враг са соно-джой и кучетата шиши.

Йоши забеляза колко много се е променил Анджо след опита за нападение: сега беше далеч по-избухлив, по-упорит, решителността му бе отслабнала, макар да си бе запазил влиянието върху другите старейшини.

— Не съм съгласен, но ако мислиш, че силите ни са недостатъчни, нека наредим всеобща мобилизация и нека свършим с външните господари и с всеки, който се е присъединил към тях.

Тояма се включи в разговора:

— Войната е единственият начин, Анджо-сама, да забравим шиши, да забравим гай-джин за момента. „Портите“ — първо трябва да възстановим нашите наследствени права.

Анджо му отвърна:

— Ще го направим, когато му дойде времето. После: посещението на шогуна ще върви, както е планирано.

Въпреки следващите протести на Йоши, Анджо събра гласове — три към два — и насаме му рече злобно:

— Казах ти, Йоши-доно, те винаги ще гласуват с мен. Шиши никога няма да успеят срещу ми, нито пък ти, нито който и да било.

— Дори шогунът Нобусада?

— Той… той не е враг и приема съветите ми.

— А принцеса Язу?

— Тя ще се подчини… ще се подчини на съпруга си.

— Тя ще се подчини на брат си, Императора, докато е жива.

За негова изненада Анджо измърмори с изкривена усмивка:

— Произшествие ли предлагаш?

— Не предлагам нищо от този сорт.

Йоши усети хлад, струваше му се, че мъжът насреща ставаше твърде опасен, за да остане жив, твърде силен, за да бъде неутрализиран, твърде прозорлив, подкрепян от рояк военни части и беше способен да го глътне…

Нечий силует се доближи до вратата, почти безшумно. Без да мисли, дясната му ръка сама улови дългия меч, който лежеше на пода до него, макар да бе сигурен, че я позна. Фигурата коленичи. Деликатно почукване.

— Кой е?

Тя плъзна вратата, усмихна се, поклони се и зачака.

— Моля те, влез, Койко — покани я Йоши, очарован от неочакваното посещение, всичките му демони изчезнаха.

Тя се подчини, затвори вратата и затича към него, дългото й кимоно изшумя, коленичи отново и притисна бузата си в ръката му, веднага забеляза стихотворението.

— Добър вечер, господарю.

Йоши се засмя и нежно я прегърна.

— На какво дължа това удоволствие?

— Липсваше ми — рече Койко. — Мога ли да видя стихотворението?

— Разбира се.

Докато изучаваше творбата, Йоши я гледаше и си мислеше за непрекъснатото удоволствие тези трийсет дни, през които тя бе зад стените на замъка. Изключителни дрехи, чиста като порцелан кожа, лъскава гарвановочерна коса; щом я разпуснеше, стигаше до талията й, фин нос, зъбите й бели, както и неговите, не начернени по модата в двореца.

— Глупости! — бе казал баща му, когато той вече бе започнал да разбира нещата. — Защо трябва да си черним зъбите само защото е обичай на двореца, въведен от Император преди векове, чиито зъби са били стари и гнили и затова е издал указ, че начернените зъби са по-красиви, отколкото да имаш зъби на животно! И защо да си боядисваме устните и бузите, защото някой искал да бъде жена, а не мъж, преструвайки се, че е такъв, и придворните почнали да го, я имитират, за да се подмазват.

Койко беше на двайсет и две, Таю — най-висшата възможна степен за гейша във Върбовия свят.

Като чу слуховете за нея, изпрати да я доведат преди няколко месеца, забавлява се в компанията й, а после нареди на нейната мама-сан да му я даде. Предложението отиде до съпругата му, която трябваше да се занимае със случая. Жена му му писа от Драконовия зъб, техния замък-дом:

Правилно жена му не споменаваше сумата, нито го занимаваше с нея, това бяха нейни функции: да ръководи и пази семейното богатство и да плаща сметките.

Койко го погледна.

— Стихотворението ти е безупречно, Йоши-чан — рече тя и плесна с ръце, „чан“ беше интимно обръщение.

— Ти си безупречна. — Йоши скри удоволствието си от оценката й. Освен уникалните физически данни, Койко беше известна с красивата си калиграфия, с красотата на стихотворенията си и проницателността си в политиката и изкуството.

— Обожавам начина, по който пишеш стихотворението. Обожавам цялата ти мисъл.

— И какво мислиш, че казвам?

Очите й светнаха:

— Първо ми кажи дали възнамеряваш да го запазиш — да го държиш на открито, на тайно място, или искаш да го унищожиш?

— Какво е твоето предложение? — наслаждаваше й се Йоши.

— Ако го държиш на открито или се престориш, че го криеш, или се престориш, че е тайна, ти желаеш другите да го прочетат, по някакъв начин ще информират твоите врагове, както го искаш.

— И какво ще си мислят те?

— Всичко, но най-умните ще сметнат, че твоята решителност отслабва, че твоите страхове започват да се появяват наяве.

— А другите?

Очите на Койко не загубиха нищо от очарованието си, но той видя, че допълнително светнаха.

— Твоят главен противник — започна тя деликатно, — шогунът Нобусада, ще го преведе дълбоко в себе си, че си съгласен с него, че не си достатъчно силен, за да бъдеш истинска заплаха, и той щастливо ще допусне, че става по-лесно и по-лесно да те елиминира, нещо, което отдавна очаква. Анджо ще изпита завист към храбростта ти като поет и калиграф и ще те намрази, като вярва, че храбростта ти е без стойност, но стихотворението ще го разтревожи, особено ако му се докладва като таен документ, тъй като то има осемдесет и осем вътрешни значения, а те ще увеличат неговото непреклонно противопоставяне.

Откровеността й го заслепи.

— А ако го запазя в тайна?

Тя се засмя.

— Ако искаше да го запазиш в тайна, щеше да си го изгорил веднага, никога нямаше да ми го показваш, жалко, да се унищожи такава красота, толкова е жалко, Йоши-чан, но е необходимо на човек в твоето положение.

— Защо? Това е само стихотворение.

— Смятам, че това стихотворение е специално. То е много добро. Такова изкуство извира от дълбочината, разкрива откровения, което е целта на поезията.

— Продължавай.

Очите й сякаш смениха цвета си, понеже тя се зачуди как се е осмелила да стигне толкова далеч, като проверява интелектуалните граници — да забавлява и вълнува своя господар, ако той се интересува от това. Йоши забеляза промяната, но не разбра причината.

— Например — допълни Койко непринудено — за грешните очи стихотворението може да означава, че твоята вътрешна мисъл казва: „Мощта на моя праотец, съименник, шогуна Торанага Йоши, е в мен, тя моли да бъде използвана.“

Йоши я наблюдаваше, не можеше да се прочете нищо в очите му. „Ийе — мислеше си той, всичките му сетива усещаха опасност. — Толкова ли съм явен. Може би тази дама е твърде схватлива, за да бъде жива.“

— А принцеса Язу? Какво би си помислила тя?

— Тя е най-умната от всичките, Йоши-чан. Знаеш го. Ще разбере значението веднага — ако има специално значение. — Очите й отново не можаха да прочетат нищо.

— А ако е подарък за теб?

— Тогава моята нищожна личност ще се изпълни с радост, че й е дадено такова богатство, но аз съм затруднена, Йоши-чан. То е твърде специално, за да се дава или получава.

Йоши откъсна погледа си от нея и загледа творбата си много внимателно. Койко беше всичко, което желаеше. Не можеше никога да я повтори. Сякаш се наблюдаваше как взе листа хартия и й го подаде, като затвори капана.

Тя пое листа с двете си ръце и се наведе ниско. Мигновено го разгледа внимателно, искаше да подреди всичко от него в паметта си, както мастилото бе наредило думите на листа. Дълбока въздишка. Внимателно задържа крайчето до пламъка.

— С твое разрешение, Йоши-сама, моля? — обърна се тя официално, погледна го, очите й твърди, ръката й твърда.

— Защо?

— Твърде е опасно за теб да оставиш такива мисли живи.

— А ако откажа?

— Тогава, моля да ме извиниш, трябва да реша вместо теб.

— Решавай тогава.

Койко веднага пъхна листа в пламъка. Той го обхвана й подпали. Извиваше го ловко, докато остана само една мъничка лентичка, все още горяща. Койко събра пепелта върху друг лист. Пръстите й бяха дълги, почти идеални. В тишина те нагънаха листа на фигурка и я оставиха на масата. Хартията беше във формата на шаран.

Когато Койко вдигна отново очи, те бяха пълни със сълзи.

— Истински съжалявам, моля те, извини ме — прошепна гейшата, гласът й трепереше. — Но е толкова опасно за теб… толкова е тъжно да унищожиш такава красота, исках много да я запазя. Съжалявам, ала е твърде опасно…

Йоши я прегърна нежно, знаеше, че това, което тя направи, беше единственото решение за него и за нея, благоговееше пред прозорливостта й, различила много точно първоначалното му намерение: да скрие стихотворението, като възнамеряваше то да бъде намерено и предадено на всички, които Койко назова, и особено на принцеса Язу.

„Койко е права, сега виждам. Язу щеше да усети номера ми и да прочете истинските ми мисли. Нейното влияние над Нобусада трябва да спре, или с мен е свършено. Не е ли точно за това другият начин на тълкуването: «Мощта на моя праотец». Спокойно могат да ми набучат главата на кол заради нея!“

— Не плачи, малката ми — измърмори Йоши, сигурен, че сега може да й се довери.

И докато Койко се успокои, и после го приласкае в третото си сърце, най-тайното й сърце — първото за всички по света, второто само за близките от семейството, третото никога не се показваше пред никого, — та в третото си сърце тя въздъхна мълчаливо с облекчение, че е изкарала поредната проверка, защото това сигурно беше проверка.

„Твърде опасно е за него да пази такова предателство живо, но много по-опасно е за мен да го притежавам. О, да, моят красив господар, лесен за обожаване, за да се смее и играе любовните игри и ти да се преструваш, че си в екстаз, когато влиза в теб — и да помниш, че в края на всеки ден си изкарала едно коку. Мисли за това, Койко-чан! Едно коку на ден, за да си част от най-вълнуващата игра на земята, с най-възхваляваното име на земята, с един млад, красив, невероятен мъж с огромна култура, чийто член е най-добрият, който някога си пробвала… и в същото време да печелиш повече богатство от всеки друг.“

Ръцете й, устните й и тялото й му отговаряха изкусно, отваряха се, затваряха се, разтваряха се повече, поемаха го, водеха го, помагаха му, бяха един изящен, съвсем вярно настроен инструмент, с който той да поиграе; позволяваха му да се приближи към края. Койко се преструваше, че стига до екстаз, караше го да се гмурка в нея отново и отново, но внимаваше да запази част от енергията и остроумието си, защото той беше мъж с ненаситен апетит — наслаждаваше се на любовния акт, никога не бързаше, но винаги продължаваше напористо. Тя го пускаше да върви, възпираше го, докато го остави да влезе и стигне момента на облекчението.

Настъпи тишина. Йоши спеше, в съня тялото му не беше неприятно. Тя героично се въздържаше да не помръдне ни най-малко, за да не наруши покоя му. Добре беше задоволен от уменията й — бе сигурна в това. Последната й, най-съкровена, развеселяваща я мисъл, преди да потъне в съня, бе: „Чудя се как Кацумата, Хирага и техните приятели шиши ще тълкуват «мечът на моите деди…»“