Гай-джин (Част I)

3.

Санджиро, господарят на Сацума, с пронизващи и безмилостни очи, едър, брадат мъж на четирийсет и две, с драгоценни мечове, със синя мантия от най-фина коприна, погледна най-доверения си съветник.

— Добро или лошо беше нападението?

— Добро, господарю — отговори приглушено Кацумата, защото знаеше, че навсякъде е пълно с шпиони. Двамата мъже бяха сами, коленичили един срещу друг, в най-хубавото помещение на кръчмата в Ходогая, крайпътна спирка на Токайдо, на не повече от две мили навътре в сушата на колонията.

— Защо? — От шест века прадедите на Санджиро управляваха Сацума, най-богатото и най-мощно феодално владение в цяла Япония, като се изключат именията на омразните му врагове, рода Торанага, и ревностно бяха бранили независимостта му.

— Това ще създаде напрежение между шогуната и гай-джин — заяви Кацумата. Той беше слаб, корав като стомана мъж, изкусен фехтовач и най-прочутият от всички сенсеи — учители — по бойни изкуства в провинция Сацума. — Колкото повече се карат тези кучета, толкова по-скоро ще се сблъскат, а колкото по-скоро се сблъскат, толкова по-добре: това ще ни помогне най-после да съборим рода Торанага и техните марионетки, ще ти позволи да обявиш нов шогунат, нови власти на шогуна, като Сацума ще господства над тях, а ти самият ще станеш един нов роджу. — Роджу беше другото название на Съвета на петимата старейшини, който управляваше в името на шогуна.

„Един от роджу! Защо само един — помисли си наум Санджиро. — Защо не главен министър, защо не шогун — произходът ми го позволява. На шогуните от рода Торанага им стигат два и половина века. Нобусада, четиринайсетият, май ще е последният — в името на баща ми, ще бъде последният!“

Този шогунат беше основан от военния диктатор Торанага през 1603 след спечелването на битката при Секигахара, където неговите войски взеха 40 600 вражески глави. Със Секигахара той елиминира цялата действаща опозиция и за първи път в историята покори Нипон, Земята на боговете, както японците наричаха своята страна, и я подчини на единно управление.

Този блестящ генерал и администратор веднага завзе цялата светска власт и с благодарност прие от безсилния Император титлата шогун, най-висшия ранг за един смъртен, което го утвърди законно като диктатор. Той бързо направи своя шогунат наследствен, веднага постанови, че в бъдеще всички светски дела ще са от компетенцията на шогуна, всички духовни — на Императора.

През последните осем века Императорът, Син на небето, и неговият двор живееха изолирано в оградения със зидове императорски дворец в Киото. Само веднъж в годината той напускаше двореца, за да посети светилището на Идзу, но дори тогава оставаше скрит за всички очи, лицето му никога не се виждаше на обществено място. Оставаше скрит за всички и вътре зад зидовете, освен за най-близките от семейството си, благодарение на ревностни наследствени чиновници и древни мистични протоколи.

Така военният диктатор се разпореждаше в „Дворцовите порти“ и решаваше кой да влиза и кой да излиза през тях и де факто властваше и над Императора, и над неговото благоволение, а по този начин — над неговото влияние и власт. И макар всички японци непоклатимо да вярваха в императорската божественост, да го приемаха за Син на небето и за пряк потомък на богинята на Слънцето и да считаха, че неговото родословие не е прекъсвано, откак свят светува, според историческите обичаи Императорът и неговият двор не държаха никакви армии и нямаха никакви доходи, освен отпусканите годишно от военния диктатор в неговите „Порти“, колкото на последния му скимнеше.

От десетилетия шогунът Торанага, неговият син и внук управляваха мъдро, но строго. Следващите поколения отслабиха хватката, по-низшите чиновници заграбваха все повече и повече власт, постепенно превръщаха собствените си чинове в наследствени. Шогунът остана титулуван глава, но от век или повече насам беше марионетка и все пак винаги избиран само от рода Торанага; същото се отнасяше и за Съвета на старейшините. Сегашният шогун Нобусада беше избран преди четири години, когато беше дванайсетгодишен.

„И не за дълго, за бога“ — обеща си Санджиро и се върна към сегашния проблем, който го безпокоеше.

— Кацумата, убийствата, макар премерени, могат твърде да раздразнят гай-джин и това ще е лошо за Сацума.

— Не виждам нищо лошо, господарю. Императорът иска гай-джин да бъдат изгонени, ти — също, както го искат и повечето даймио. Че двамата самураи са от Сацума, също ще бъде приятно за Императора. Не забравяй, че мисията ти в Йедо беше изпълнена отлично.

Преди три месеца Санджиро бе убедил император Комей чрез посредници в императорския дворец в Киото лично да подпише няколко „воли“, които Санджиро бе предложил, и да го назначи за съпровождащ Императорския пратеник, който официално щеше да достави свитъка в Йедо и по този начин да обезпечи приемането им. Понякога беше трудно да се откаже „воля“ на императора, щом веднъж е приета. През последните два месеца той водеше преговорите и тъй като много от старейшините и техните чиновници Бакуфу се извиваха и извъртаха, Санджиро взе надмощие и получи тяхното писмено одобрение за различни реформи, предназначени да отслабят целия шогунат. Важното беше, че сега имаше тяхното официално съгласие да анулира омразните споразумения, подписани против волята на Императора, да изгони омразните гай-джин и да затвори страната, както беше преди нежеланото пристигане и насилствено навлизане на Пери.

— Между другото какво става с онези двама глупаци, дето напуснаха колоната и убиха без заповед? — запита Санджиро.

— Всяко деяние, което затруднява Бакуфу, ти помага.

— Съгласен съм, че гай-джин се държаха предизвикателно. Тази паплач нямаше никакво право да се намира близо до мен. Моето знаме и императорското знаме бяха на предната редица, те забраняват присъствието им.

— Затова остави гай-джин да понесат последствията от своята постъпка, дойдоха насила по нашите брегове, против волята ни, и имат опора в Йокохама. С мъжете, с които разполагаме, и чрез неочаквано нощно нападение лесно ще унищожим колонията и ще опожарим околните села. Можем да го направим довечера и веднъж завинаги да разрешим проблема.

— Да, Йокохама, с внезапна атака. Но не можем да се доберем до флотата, не можем да смачкаме корабите и оръдията.

— Да, господарю, а гай-джин ще трябва да отмъстят незабавно. Тяхната флота ще обстрелва Йедо и ще го разруши.

— Съгласен съм, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Само че това няма да разруши шогуната и след Йедо те ще тръгнат срещу мен, ще нападнат моята столица Кагошима. Не мога да поема такъв риск.

— Вярвам, че Йедо ще ги задоволи, господарю. Ако тяхната база изгори, те ще трябва да се върнат на борда на корабите и да отплават обратно за Хонконг. Някога, след време, може и да се върнат, но тогава ще се наложи да стъпят на сушата със сила, за да изградят нова база. Дори още по-лошо, за да я отстояват.

— Те усмириха Китай. Военната им машина е непобедима.

— Тук не е Китай и ние не сме някакви си префърцунени малодушни китайци, та да се оставим тези мърши да ни източат кръвта или да ни сплашат до смърт. Казват, че искали само да търгуват. Добре, вие също искате да търгувате, с пушки, оръдия и кораби. — Кацумата се усмихна и вежливо добави: — Мисля си дали да не подпалим и разрушим Йокохама — разбира се, ще се престорим, че атаката е по молба на Бакуфу, по молба на шогуна, — когато гай-джин се върнат, който и да контролира шогуната тогава, охотно ще се съгласи да плати честно обезщетение и в замяна гай-джин щастливо ще се съгласят да скъсат своите срамни споразумения и да търгуват, спазвайки всички наложени им от нас условия.

— Те ще ни нападнат в Кагошима — рече Санджиро. — Ние не можем да ги отблъснем.

— Нашият залив е опасен за корабоплаване, не е достъпен като залива на Йедо, имаме тайна брегова артилерия, скрити холандски оръдия, всеки месец ставаме все по-силни. Такова военно действие на гай-джин ще обедини всички даймио, всички самураи и цялата страна в непреодолима сила под твоето знаме. Армиите на гай-джин не могат да печелят на сушата. Това е Земята на боговете, боговете също ще ни се притекат на помощ — каза пламенно Кацума, макар че изобщо не вярваше в това; той манипулираше Санджиро и го правеше от години. — Защо божественият вятър, вятърът камикадзе, който разгроми армадите на монголския Кублай хан преди шестстотин години, да не духне отново?

— Наистина — отговори Санджиро. — Боговете ни спасиха тогава. Но гай-джин са гай-джин и са подли, и кой знае каква злина могат да измислят. Глупаво е да ги подтикваме към морско нападение, докато нямаме военни кораби — макар че да, боговете са на наша страна и ще ни пазят.

Кацумата се изсмя наум. Няма богове, никакви богове, нито небеса, нито живот след смъртта. Глупаво е да се вярва на тия приказки, на глупавите гай-джин и техните глупави догми — вярвам на това, което е казал великият диктатор генерал Накамура в предсмъртното си стихотворение:

— Колонията на гай-джин е в твоите ръце, както никога преди. Онези двама младежи, очакващи присъда, показаха пътя. Моля те, тръгни по него — Кацумата се поколеба и още повече снижи гласа си: — Според слуховете, господарю, те били законспирирани шиши.

Очите на Санджиро се стесниха още повече.

Шиши — мъже на духа, наречени така заради своята храброст и делата си — бяха млади бунтовници, подели организирането на нечувано въстание срещу шогуната. Те бяха съвсем ново явление, смяташе се, че наброяват не повече от сто и петдесетина в цяла Япония.

Шогунатът и повечето даймио ги имаха за терористи и луди и следователно трябваше да бъдат смазани.

За повечето самураи, в частност за редовите войни, шиши бяха монархисти, които водеха унищожителна битка за доброто, като искаха да принудят всички от рода Торанага да се откажат от шогуната и да върнат цялата власт на Императора, от когото, те пламенно вярваха в това, военният диктатор Торанага я бе узурпирал преди два и половина века.

За много обикновени хорица, селяни, търговци и в частност за Свободния свят11 на гейшите и увеселителните домове, шиши бяха предмет на легенди — възпявани, оплаквани и обожавани.

Всички шиши бяха самураи, млади идеалисти, повечето идваха от феодалните владения Сацума, Чошу и Тоса, неколцина бяха фанатични ксенофоби, повечето бяха ронини — мъже-вълни, защото бяха волни като вълните самураи, останали без господари, или самураи, прокудени от господарите си за неподчинение, или престъпници, избягали от провинциите си, за да се спасят от наказание, или избягали по свой избор; те вярваха в нова, безбожна ерес: че имат по-висш дълг от дълга към господаря, към семейството — дълга да помогнат на Императора да управлява сам.

Преди няколко години разрастващото се движение на шиши образува малки, тайни бойни групи, заели се да преоткрият бушидо — древни самурайски умения за самодисциплина, дълг, чест, смърт, изкуството да се бият с мечове и други военни упражнения, отдавна изчезнали умения — като се изключат неколцината сенсей, които поддържаха бушидо живо. През последните два и половина века Япония живееше в мир под суровото управление на Торанага, а то забраняваше военни действия в земя, където векове наред се бе водила всеобща гражданска война.

Шиши започнаха да се срещат предпазливо, да разискват и планират. Училищата по фехтовка станаха центрове на недоволните фанатици и в тяхната среда се появиха радикали, някои добри, други лоши. Но една обща нишка свързваше всички — бяха фанатични противници на шогуната и се противопоставяха на разрешението японските пристанища да бъдат отворени за чужденци и чуждестранна търговия.

Накрая, през последните четири години, те бяха предприели спорадични атаки срещу гай-джин и започнаха да организират безпрецедентен, всеобщ бунт срещу законния владетел, шогуна Нобусада, срещу всемогъщия Съвет на старейшините и срещу Бакуфу, които на теория осъществяваха неговите повели, като направляваха всички страни на живота. Шиши имаха универсален боен зов соно-джой: „Чест на Императора и вън варварите“, и се бяха заклели, каквото и да им струва, да отстранят всекиго от пътя си.

— Дори ако са шиши — рече ядосано Санджиро, — не мога да позволя такова публично неподчинение, колкото и да е основателно, да мине ненаказано; съгласен съм, че тези гай-джин трябваше да слязат от конете и да коленичат, както е обичаят, и да се държат като цивилизовани хора, да, те предизвикаха моите войни. Но това не извинява тези двамата.

— Съгласен съм, господарю.

— Тогава посъветвай ме — продължи Санджиро раздразнено. — Ако те са шиши, както казваш, и ги смачкам или им заповядам да си направят сепуку, ще ме убият, преди да е изтекъл месецът, независимо от многобройната ми охрана — не се опитвай да го отречеш, аз зная. Отвратително е, че са толкова силни, макар повечето да са обикновени гоши.

— Може би в това е силата им, господарю — отвърна Кацумата. Гоши бяха най-низшата класа самураи, главно от бедни селски семейства на самураи, нещо като старовремските селски войни, почти без изгледи да получат образование и следователно без никаква надежда за повишение, без никаква надежда гледищата им да бъдат взети под внимание или дори изслушани от низшите власти, камо ли от даймио. — Те няма какво да губят, освен живота си.

— Ако някой има оплакване, аз го изслушвам; разбира се, че го изслушвам. Избраните хора получават специално образование, поне някои от тях.

— Защо не им позволим да водят нападението срещу гай-джин?

— А ако няма никаква атака? Не мога да ги предам на Бакуфу, немислимо е, или на гай-джин!

— Повечето шиши са само млади идеалисти без мозък и цел. Малцина са онези, които създават неприятности и са извън закона, и от които тази земя няма нужда. Обаче някои могат да са ценни, стига да се използват правилно — един шпионин ми каза, че по-големият, Шорин, е бил в групата, която е нападнала и убила Главния министър И.

— Со ка!

Това се бе случило преди четири години. Въпреки всички съвети И, който беше виновник за интригите около издигането на момчето Нобусада за шогун, на всичко отгоре бе предложил крайно неподходящия брак между момчето и дванайсетгодишната природена сестра на Императора, и най-лошото от всичко — бе преговарял и подписал омразните споразумения. Неговата смърт не породи съжаление, особено у Санджиро.

— Изпрати да ги повикат.

Сега в приемната прислужничка сервираше чай на Санджиро. Кацумата седеше до него, наоколо чакаха десет от личните му телохранители. Всички бяха въоръжени, с изключение на двамата коленичили младежи, макар че мечовете им лежаха на татамите и лесно можеха да ги достигнат. Нервите им бяха опънати, но те не показваха нищо. Прислужничката се поклони и излезе, потискайки страха си. Санджиро не забеляза кога го бе сторила. Вдигна изящна малка порцеланова купичка от подноса и сръбна от чая. Вкусът на чая му хареса и той се зарадва, че управлява, а не го управляват, като се преструваше, че изучава купичката, възхищава й се, а всъщност вниманието му бе изцяло насочено към младежите. Те чакаха невъзмутимо, защото знаеха, че времето им е дошло.

Санджиро не знаеше нищо за тях, с изключение на онова, което му бе казал Кацумата: и двамата бяха гоши, пехотинци като бащите си. Всеки имаше възнаграждение от една коку годишно — мярка за сух ориз, около пет бушела; това се смяташе достатъчно да изхрани едно семейство за една година. И двамата бяха от селата близо до Кагошима. Единият беше на деветнайсет, другият — ранен и с превързана ръка — на седемнайсет. Младежите бяха ходили в подбрано самурайско училище за надарени в Кагошима, което той бе открил преди двайсет години. Тези училища даваха извънредно обучение, включващо и уроци от внимателно подбрани холандски ръководства. И двамата бяха добри ученици, и двамата не бяха женени, и двамата прекарваха свободното си време в усъвършенстване на фехтовката си и в обучение. И двамата бяха подходящи за повишение. По-големият се казваше Шорин Анато, а по-младият — Ори Риола.

Тишината стана още по-потискаща.

Санджиро рязко заговори на Кацумата, сякаш двамата младежи не съществуваха:

— Ако някой от моите хора, колкото и да е достоен, колкото и да е предизвикан, каквато и да е причината, извърши насилствено деяние, за което аз не съм го упълномощил, и не успее да избяга, ще се наложи сурово да се разправя с него.

— Да, господарю.

Той видя как проблеснаха очите на съветника му.

— Глупаво е да бъдат непокорни. Щом такива мъже искат да останат живи, единственото им спасение е да избягат и да станат ронини дори и да се наложи да загубят възнаграждението си. Жалко за живота им, ако се случи да са достойни. — После вдигна очи към младежите и ги огледа внимателно. За своя изненада не прочете нищо по лицата им, само същата тържествена невъзмутимост. Санджиро застана нащрек.

— Съвсем си прав, господарю, както винаги — добави Кацумата. — Възможно е такива мъже, ако наистина са хора на честта и като знаят, че са нарушили твоето спокойствие, и като знаят, че нямаш друг избор, освен да ги накажеш сурово, възможно е тези специални мъже, дори и като ронини, пак да охраняват твоите интереси. Може би дори твоите бъдещи интереси.

— Такива мъже не съществуват — отсече Санджиро, тайно доволен, че съветникът му се съгласи с него. После обърна безмилостните си очи към младежите.

И двамата се опитаха да издържат на погледа му, но се затрудниха. Сведоха очи. Шорин, по-големият, измърмори:

— Има, има такива мъже, господарю.

Настъпи още по-сурова тишина, докато Санджиро изчакваше и другият младеж да разкрие намеренията си. Тогава по-младият Ори кимна неуловимо с наведената си глава, постави дланите си върху татамите и се поклони още по-ниско.

— Да, господарю, съгласен съм.

Като начало Санджиро остана доволен; без никакви разходи той се сдоби с тяхната вярност и с двама шпиони в движението, за които щеше да отговаря Кацумата.

— Такива мъже ще са полезни, ако съществуват. — Гласът му беше остър и категоричен. — Кацумата, напиши незабавно едно писмо до Бакуфу, като ги информираш, че двама гоши, наречени… — Той се замисли за момент, без да обръща внимание на шумоленето в стаята, — впиши каквито имена искаш… се отделиха от колоната и убиха някакъв гай-джин заради неговото предизвикателно и нагло отношение; гай-джин бяха с пистолети, насочени заплашително към моя паланкин. Тези двама мъже, раздразнени като всичките ми хора, се спасиха, преди да успея да ги заловя и завържа. — Той отново погледна младежите. — Колкото до вас, вместо присъда, двамата ще идете на първата си нощна стража.

Кацумата бързо каза:

— Господарю, ще разрешите ли да ви предложа да добавите в писмото, че са прокудени, обявени за ронини, възнагражденията им са спрени, а за главите им е обявена награда.

— Две коку. Изпрати го в техните села, когато се върнем. — Санджиро извърна очи към Шорин и Ори и им махна да изчезват. Младежите се поклониха ниско и си тръгнаха. Беше му приятно да види потта по гърба на кимоната им, макар следобедът да не беше горещ.

— Кацумата, за Йокохама — започна той меко, когато отново останаха сами. — Изпрати някои от нашите най-добри шпиони да видят какво става там. Заповядай им да се върнат, преди да падне нощта, и нареди всички самураи да бъдат в бойна готовност.

— Слушам, господарю. — Кацумата не си позволи да се подсмихне.

Когато младежите напуснаха Санджиро и минаха през кордоните на охраната, Кацумата ги настигна.

— Последвайте ме. — Поведе ги през криволичещите градини към странична врата, оставена, както обикновено, без охрана.

— Идете веднага в Канагава, в кръчмата на Среднощните цветя. Къщата е безопасна, там ще има и други приятели. Побързайте.

— Но, сенсей — отвърна Ори, — първо трябва да си приберем другите мечове, оръжието и парите, и…

— Тихо! — Кацумата ядосано бръкна в ръкава на кимоното си и им даде малка кесия с няколко монети в нея. — Вземете това и го върнете удвоено като наказание за нахалството си. По залез-слънце ще наредя на неколцина да тръгнат след вас със заповедта да ви убият, ако ви хванат на една ри оттук. — Ри беше мярка за дължина, около левга или около три мили.

— Да, сенсей, извинете, че бях толкова груб.

— Извинението ти не се приема. И двамата сте глупаци. Трябваше да убиете и останалите варвари, не само един — и най-вече момичето; това щеше да накара гай-джин да побеснеят от ярост! Колко пъти съм ви казвал? Те не са цивилизовани като нас и гледат на света, религията и жените различно! Вие сте глупави. Вие сте тъпаци! Започнахте добра атака, после се отказахте да настъпите безмилостно, без да мислите за собствения си живот. Поколебахте се! И загубихте! Тъпаци! — повтори Кацумата. — Забравихте всичко, на което ви научих. — Разярен, той жестоко удари с опакото на ръката си Шорин в лицето.

Шорин веднага се поклони, измърмори жалко извинение, че е станал причина сенсея да загуби уа, да загуби вътрешната си хармония, като си държеше главата наведена и отчаяно се опитваше да надвие болката. Ори стоеше изпънат като струна в очакване на следващия удар. От удара му остана пареща синина. И той тутакси се извини с хленчене, и изплашен продължи да държи наведена пулсиращата си глава. Веднъж един техен съученик, най-добрият от групата им, беше отговорил на Кацумата грубо по време на бойно упражнение. Без да се колебае, Кацумата прибра меча си в ножницата, нападна го с голи ръце, обезоръжи го, унизи го, счупи и двете му ръце и го прогони в селото му завинаги.

— Моля, извинете ме, сенсей — повтори Шорин, като имаше предвид този случай.

— Вървете в кръчмата на Среднощните цветя. Щом изпратя съобщение, незабавно се подчинете на всички мои изисквания, втора възможност няма да имате. Разбрахте ли?

— Да, да, сенсей, моля, извинете ме — измърмориха те заедно, запретнаха кимоната си и побягнаха, благодарни, че са извън обсега му и по-изплашени от него, отколкото от Санджиро. Кацумата им беше главен учител от години и в бойното изкуство, и тайно — в други изкуства: стратегия, минало, настояще и бъдеще, защо Бакуфу не бяха изпълнили дълга си, а хората от рода Торанага — своя, защо трябва да има промяна и как да я постигнат. Кацумата беше един от малкото законспирирани шиши хатамото — уважаван васал с постоянен достъп до своя господар, старши самурай с персонална годишна заплата от хиляда коку.

— Ийе, да бъдеш толкова богат — бе прошепнал Шорин на Ори, когато за първи път разбраха това.

— Парите са нищо, нищо. Сенсей казва, че когато човек има власт, не се нуждае от пари.

— Съгласен съм, но помисли за семейството си, за баща си и за моя, и за дядо си, те биха могли да си купят малко собствена земя и няма да им се налага да обработват чуждите ниви… нито пък ние ще работим като сега от време на време, за да припечелим допълнително.

— Прав си — съгласи се Ори.

Шорин се изсмя.

— Не трябва да се безпокоим, никога няма да получим и сто коку, а ако ги имаме, щяхме просто да изхарчим своя дял по момичета и саке и да станем даймио в Свободния свят. Хиляда коку — това е цяло съкровище!

— Не, не е — отговори Ори. — Не забравяй какво ни каза сенсея.

По време на една тайна среща със специалната си група от последователи Кацумата бе казал: „Печалбата на Сацума се равнява на седемстотин и петдесет хиляди коку и принадлежи на нашия господар, даймио, за да я разпределя, както сметне за необходимо. Това е друг обичай, който новата администрация ще промени. Когато ни се представи голямата възможност, печалбата от феодалното владение ще се разпределя от местен съвет, състоящ се от мъдри мъже, избрани от всички самурайски класи, на всякаква възраст, които ще се погрижим да притежават необходимата мъдрост и да са доказали, че са хора на честта. Така ще става във всички феодални владения, като страната ще се управлява от върховен държавен съвет в Йедо или Киото, изграден също от самураи на честта — под ръководството на Сина на небето.“

— Сенсей, казахте всеки? Мога ли да попитам, това ще включва ли Торанагите? — бе попитал Ори.

— Ако човекът е достоен, няма да има изключение.

— Сенсей, като става дума за Торанагите, знае ли някой какво е истинското им богатство, колко земи контролират?

— След Секигахара Торанага пое земите от мъртвите си врагове, носещи годишен доход от около пет милиона коку, около една трета от цялото богатство на Нипон отива за него и за семейството му. За вечни времена.

В слисаната тишина, която последва, Ори бе изрекъл техните мисли:

— С такова голямо богатство ние… ние щяхме да имаме най-голямата флота в света с всички войници и нужните ни оръдия и пушки, щяхме да имаме най-добрите войски с най-добрите пушки, щяхме да изхвърлим всички гай-джин!

— Можем дори да поведем война срещу тях и да разширим бреговете си — бе добавил тихо Кацумата. — И да изтрием предишния срам.

Те веднага бяха схванали, че той намеква за тайро, генерал Акамура, непосредствения предшественик на Торанагите, и феодален владетел, велик селски генерал, който тогава притежавал „Портите“ и от Императора, с благодарност му била присъдена най-високата възможна титла за човек от низш произход, тайро, т.е. диктатор, а не шогун, за която той ламтял, но никога не успял да получи.

След като покорил цялата страна, склонявайки своя противник Торанага да се закълне в преданост за вечни времена към него и неговите наследници, диктаторът събрал огромна армада и започнал голям военен поход срещу Чосон, или Корея, както понякога я наричат, за да просвети тази страна и да я използва като междинно стъпало към трона на Дракона в Китай. Но армиите му се провалили и скоро позорно отстъпили — както в миналите епохи, преди векове, японците се бяха задавили на два пъти, също толкова гибелно, с този костелив орех — китайския трон.

— Подобен срам трябва да бъде изтрит — както и срамът от Синовете на небето, нанесен им от Торанагите, които узурпираха властва на Накамура, след смъртта му изтребиха жена му и синовете му, изравниха техния замък в Осака със земята и от много време плячкосват наследството на Сина на небето! Соно-джой!

— Соно-джой! — бяха отговорили те пламенно.

По здрач младежите започнаха да се изморяват, изтощени от стремителния бяг. Но никой не искаше да си го признае пръв, затова препускаха, докато стигнаха края на гората. Сега пред тях се разстилаха оризищата от двете страни на Токайдо, които водеха към покрайнините на Канагава и към бариерата. Брегът оставаше отдясно.

— Нека… нека спрем за малко — рече Ори, ранената му ръка пулсираше, главата го болеше, боляха го и гърдите, но той с нищо не го показваше.

— Добре. — И Шорин дишаше тежко, и изпитваше същата болка, ала се засмя. — Слаб си като баба. — Избра си сухо местенце на земята и приседна с благодарност. После внимателно се заоглежда наоколо, като се опитваше да възстанови дишането си.

Токайдо беше пуст. Бакуфу напълно бяха забранили пътуването нощем и подлагаха на неумолим кръстосан разпит и наказание всеки пътник, ако той нямаше извинение. Няколко носачи и последните пътници търчаха към бариерата на Канагава, всички други благополучно се къпеха или гуляеха из кръчми по свой избор — от каквито гъмжаха пощенските градове. По целия Токайдо се спущаха дървените бариери на свечеряване и не се вдигаха до зори, винаги охранявани от местни самураи.

През залива можеха да се видят петролните фенери по стъргалото и в някои от къщите на колонията, както и тези по закотвените кораби. Ярък полумесец изгряваше на хоризонта.

— Как е ръката ти, Ори?

— Добре е, Шорин. Ние сме на повече от едно ри от Ходогая.

— Да, но няма да се почувствам в безопасност, докато не стигнем кръчмата. — Шорин започна да масажира врата си, за да облекчи болката в него и в главата си. Ударът на Кацумата го бе зашеметил. — Докато бяхме при господаря Санджиро, мислех, че сме свършени. Мислех, че ще ни осъди на смърт.

— И аз — когато заговори, Ори се почувства зле, ръката му пулсираше, както и запъхтените му гърди, лицето му още пламтеше. Махна разсеяно със здравата си ръка и разгони рояк нощни насекоми. — Ако той… бях готов да грабна меча си и да го пратя на оня свят преди той нас.

— Аз също, но сенсея ни наблюдаваше много строго и щеше да убие и двама ни, преди да сме помръднали.

— Да, пак си прав. — По-младият потръпна. — Неговият удар почти ми откъсна главата. Ийе, толкова е силен, че не е за вярване! Радвам се, че е на наша страна, а не срещу нас. Той ни спаси, само той. Върти господаря Санджиро на малкия си пръст. — Внезапно Ори помръкна. — Шорин, докато чаках, аз… за да се окуража, съчиних предсмъртното си стихотворение.

Лицето на Шорин прие същия тържествен израз.

— Мога ли да го чуя?

— Да.

Шорин размисли над стихотворението, наслади се на хармонията на думите и на дълбокия подтекст. После рече изтежко:

— Мъдър е самураят, съчинил предсмъртно стихотворение. Още не съм успял да сторя това, но ще го направя, после целият останал живот е като дар божи. — Той завъртя глава наляво и надясно, ставите и сухожилията му изпукаха и се почувства по-добре. — Знаеш ли, Ори, Сенсей беше прав, ние наистина се поколебахме, затова загубихме.

— Аз се поколебах, прав е, можех да убия момичето лесно, но видът й сякаш ме парализира. Никога не съм… чуждоземските й дрехи, лицето й — като странно цвете с един такъв нос подобно на чудовищна орхидея, с две големи и сини петна, увенчани с жълти тичинки, тези невероятни очи, очи на сиамска котка, и буйната сламена коса под смешната шапка, толкова отблъскваща, но и толкова… толкова привлекателна. — Ори се изсмя нервно. — Бях като омагьосан. Сигурно е ками12 от варварските краища.

— Свали й дрехите и ще стане съвсем обикновена, но дали ще е привлекателна… не зная.

— И аз мислих за това, чудех се как ще изглежда. — Ори погледна луната за момент. — Ако легна с нея… Мисля, че аз ще съм мъжкия паяк, а тя — женския.

— Мислиш, че тя ще те убие след това ли?

— Да, ако легна с нея, насила или не, тази жена ще ме убие. — Ори махна във въздуха, насекомите се превръщаха в напаст. — Никога не съм виждал жена като нея — нито пък ти. Забеляза я, нали?

— Не, всичко се случи толкова бързо, опитвах се да убия големия грозен мъж с пистолета, а после тя вече беше избягала.

Ори се загледа в мъждукащите светлинни на Йокохама.

— Чудя се как ли се казва, какво е направила, когато се е върнала там. Никога не съм виждал… тя беше толкова грозна, но все пак…

Шорин усети безпокойство. Обикновено Ори едва забелязваше жените, само ги използваше, когато се нуждаеше от тях, оставяше ги да го забавляват, да го обслужват. Като се изключеше обожаваната му сестра, не можеше да си спомни Ори да е обсъждал някоя жена преди.

— Карма.

— Да, карма. — Ори намести превръзката си по-удобно, туптенето се усили. Кръв изби изпод платното. — И така да е, не зная дали загубихме. Трябва да чакаме, трябва да сме търпеливи и да видим какво ще се случи. Винаги сме възнамерявали при първа възможност да тръгнем срещу гай-джин — бях прав, — трябваше да се нахвърлим срещу тях в онзи момент.

Шорин се изправи.

— Изморих се от толкова мислене и от ками, и от смъртта. Ще опознаем смъртта много скоро. Сенсей ни подари живота за соно-джой. От нищо в нищо — ала сега имаме пред себе си още една нощ, нека да й се порадваме. Баня, саке, храна, после някоя истинска дама на нощта, сочна и уханна, и влажна… — Той тихо се засмя. — Цвете, а не орхидея, с красив нос и нормални очи. Нека…

Той млъкна. На изток откъм Йокохама отекна гръм от корабно сигнално оръдие. После сигнална ракета за кратко освети мрака.

— Това нещо обикновено ли е?

— Не зная. — Пред себе си съзираха само фенерите на първата бариера. — През оризищата е по-добре, след това можем да заобиколим охраната.

— Да. По-добре е да пресечем пътя и да се приближим до брега. Няма да очакват нарушители оттам, ще можем да избегнем патрулите, а и до кръчмата е по-близо.

Те се снижиха и притичаха през пътя, после поеха по една пътека, която пресичаше полята, неотдавна засети със зимен ориз. Внезапно спряха. Откъм Токайдо се чу тропот на приближаващи коне и подрънкване на оглавници. Хвърлиха се на земята, почакаха миг, после ахнаха. Десет униформени драгуни, въоръжени с карабини и предвождани от един офицер, галопираха откъм завоя.

Самураите на бариерата веднага забелязаха войниците и им извикаха предупредително. Други наизскачаха от бараките, за да се присъединят към тях. Скоро до бариерата се строиха около двайсетина човека, с един офицер начело.

— Какво ще правим, Ори? — прошепна Шорин.

Ще чакаме.

Докато наблюдаваха, старшият самурай вдигна ръка.

— Стойте! — извика той, после кимна леко вместо поклон, както се полага на по-висш към по-низш.

— Вашето нощно пътуване разрешено ли е? Ако обичате, дайте ми документите си.

Ори кипна от явното нахалство на офицера гай-джин, който спря на десет крачки от бариерата, извика нещо на своя странен език и повелително се насочи към самурая, за да го накара да вдигне бариерата, без да слезе от коня, нито пък да се поклони учтиво, както го изискваше обичаят.