Гай-джин (Част I)

2.

— Заповядайте, г-н Струан, изпийте това — каза любезно лекарят, изправен над походното легло. Намираха се в хирургията на Британската легация в Канагава и той почти беше успял да спре кръвотечението; Тайърър седеше на стола край прозореца. Двамата бяха пристигнали преди час. — Изпийте го, ще се почувствате по-добре.

— Какво е то?

— Вълшебство — предимно екстракт от опиум — тинктура от опиум и морфин, мое собствено изобретение. Ще спре болката. Трябва да ви позакърпя малко, но не се безпокойте, ще ползвам етер, за да ви приспя напълно.

Струан усети, че му се повдига от мъчителен страх. Етерът беше последно новаторство в хирургията, но все още експериментално.

— Аз… аз… никога не са ми давали етер, нито операция и… и не мисля… че…

— Не се безпокойте. Упойващите вещества са наистина съвсем безопасни, когато са в добри ръце. — Доктор Джордж Бабкот беше двайсет и осем годишен, доста над 1,90 м висок и с равни пропорции. — Използвал съм етер и хлороформ много пъти през последните пет или шест години с отлични резултати. Повярвайте ми, няма да усетите нищо, това е Божи дар за пациента.

— Точно така е, г-н Струан — намеси се Тайърър, като се опитваше да помогне с нещо, макар да знаеше, че усилията му са напразни. Ръката му беше вече намазана с йод, зашита, бинтована и вързана за рамото и той се благодареше, че е извадил късмет с тази сравнително повърхностна рана. — Срещнах един приятел в университета, който ми каза, че са му извадили апендикса с хлороформ и въобще не боляло. — Искаше му се това да прозвучи уверено, но мисълта за каквато и да било операция — и за евентуална гангрена — плашеше и него.

— Не забравяйте, г-н Струан — рече отново Бабкот, за да прикрие безпокойството си, — минаха, кажи-речи, петнайсет години, откакто доктор Симсън за първи път използва хлороформа в хирургията, ние научихме много неща оттогава. Стажувах при него в Кралската болница, преди да замина за Крим. — Лицето му се натъжи. — И там научих много. Е, Кримската война свърши. Няма какво да я мислим, прекрасният екстракт от опиум ще ви прати и малко еротични сънища, ако имате късмет.

— Ами ако нямам?

— Вие сте късметлия. И двамата сте големи късметлии.

Струан се насили да се усмихне през болката.

— Късметлии сме, че ви намерихме тук и така бързо, това е сигурно. — Инстинктивно доверявайки се на Бабкот, той изпи безцветната течност и легна отново, почти в несвяст от болка.

— Ще оставим г-н Струан да си отдъхне за момент — рече Бабкот. — По-добре елате с мен, г-н Тайърър, трябва да свършим някои неща.

— Разбира се, докторе. Струан, мога ли да направя нещо за вас?

— Не… не, благодаря. Не е нужно да ме чакате.

— Не ставайте глупав, разбира се, че ще чакам. — Тайърър нервно последва лекаря навън и затвори вратата. — Ще се оправи ли?

— Не зная. За щастие остриетата на самураите са винаги чисти и режат добре като скалпел. Извинете ме за момент, аз съм единственият представител на властта тук този следобед, така че засега направих всичко възможно от медицинска гледна точка; време е да действам и като представител на Нейно британско величество. — Бабкот беше заместник на сър Уилям. Той заповяда на катера на легацията да прекоси залива до Йокохама, за да вдигне тревога, изпрати един прислужник китаец да доведе местния управител, друг — да разбере какъв даймио или принц е минал през Канагава преди няколко часа, постави военната част от шест души нащрек и наля на Тайърър едно голямо уиски. — Изпийте го, то е лекарство. Казвате, че нападателите са ви изкрещели нещо?

— Да, то… то звучеше като „сонох… Сонох-ий“.

— Нищо не ми говори. Чувствайте се като у дома си, ще се върна след малко. Трябва да се приготвя. — Докторът излезе.

Ръката на Тайърър го болеше; сякаш чувстваше и седемте шева в нея. Макар Бабкот да беше опитен, Тайърър с усилие се сдържа да не вика. Не го направи и беше доволен. Ужасяваха го вълните от страх, които продължаваха да го разтърсват и предизвикваха у него желание да избяга навън и да продължи да тича.

— Ти си страхливец — измърмори той, поразен от откритието.

Чакалнята вонеше като хирургията на лекарства; от миризмата му се повдигаше. Той отиде до прозореца и задиша дълбоко, като безуспешно опитваше да проясни главата си, после отпи малко от уискито. Както винаги вкусът беше парлив и неприятен. Тайърър се втренчи в чашата. Лоши картини имаше там, много лоши. Побиха го тръпки. Насили се да гледа само течността. Беше златистокафява и миризмата му напомни за дома му в Лондон, за баща му, седнал след вечеря пред камината със своята чашка, за майка му, която добродушно плетеше, докато двама прислужници вдигаха масата, всичко топло, уютно и безопасно, и това му напомни пък за „Героуей“, любимото му кафене на Корнхил, топло, оживено и безопасно, и за университета, вълнуващ и приятелски, но безопасен. Безопасен. Целият му досегашен живот беше безопасен. А сега? Отново започна да го обзема паника. „Исусе Христе, какво правя тук?“

След като се измъкнаха, но все още на неголямо разстояние от Токайдо, препускащият кон на Струан се подплаши, тъй като полуотсечената му плешка му изневери, и Струан се строполи на земята. Падането го нарани лошо.

С огромно усилие, все още размекнат от страха, Тайърър му помогна да се качи на собствения му кон, но животното едва удържаше по-високия и по-тежък мъж на седлото. През цялото време вниманието му беше насочено към изчезващия кортеж в очакване оттам да се появят самураи на коне.

— Можете ли да продължите?

— Да, да, мисля, че мога. — Гласът на Струан беше много слаб поради нетърпимата болка. — Анжелик измъкна ли се?

— Да, да. Проклетниците убиха Кентърбъри.

— Видях… Вие… Вие ранен ли сте?

— Не, нищо сериозно. Не мисля. Засегната е само ръката ми. — Тайърър разкъса палтото си и изруга от внезапната болка. Раната представляваше изкусен разрез малко под лакътя. Той почисти част от кръвта с носната си кърпа, после се превърза с нея. — Няма срязани вени и артерии… но защо ни нападнаха? Защо? Ние не правехме нищо лошо.

— Аз… аз не мога да се завъртя. Кучият син ме удари отстрани… как… как изглежда раната?

Тайърър много внимателно разтвори разреза в сукнения редингот. Дължината и дълбочината на раната, влошена от падането, го порази. Кръвта пулсираше навън и го доуплаши.

— Не е добре. Трябва да намерим бързо лекар.

— Ние, ние по-добре… да заобиколим за Йокохама.

— Да, да, и аз смятам така. — Младежът подкрепи Струан и се опита да разсъждава трезво. Хората по Токайдо ги сочеха. Тревогата му нарасна. Канагава беше наблизо и се виждаха няколко храма! — Един от тях трябва да е нашият — измърмори той и усети противен вкус в устата си. После видя, че ръцете му са целите в кръв и сърцето му отново се сви от страх, но се отпусна с облекчение, когато откри, че кръвта е най-вече на Струан. — Ще продължим.

— Какво… какво казвате?

— Ще продължим до Канагава — наблизо е и пътят е чист. Виждам няколко храма, един от тях трябва да е нашият. Сигурно има вдигнато знаме.

По японски обичай легациите бяха разположени в будистки храмове. Само храмовете и манастирите имаха излишни стаи или външни постройки, достатъчно големи и с достатъчно на брой помещения, ето защо Бакуфу бяха определили някои от тях за тази цел, докато бъдат построени самостоятелни резиденции за всяка легация.

— Можете ли да продължите, г-н Струан? Аз ще водя коня.

— Да. — Струан погледна към собствения си кон; животното цвилеше нещастно, опита се да затича отново, но не успя, кракът му отказа. Кръв струеше от свирепата му рана. Стоеше и трепереше. — Избавете го от болката и нека продължим.

Тайърър никога не бе убивал кон преди. Той изтри потта от ръцете. Пистолетът беше двуцевен и се зареждаше задно с два от новите бронзови патрона, които съдържаха куршума, заряда и детонатора. Конят хукна, но не можа да стигне далеч. Той го погали по главата, успокоявайки го, постави пистолета до ухото му и дръпна спусъка. Моменталната му смърт го смая. Пукотът на пистолета — също. Прибра го в джоба си.

Отново изтри ръцете си, все още като в транс.

— Най-добре ще е да стоим по-далеч от пътя, г-н Струан, най-добре да се измъкнем оттук, по-безопасно е.

Отне им много повече време, отколкото очакваше, заради рововете и потоците, които трябваше да преминат. На два пъти Струан почти загуби съзнание и Тайърър едва успя да го предпази от ново падане. Селяните в оризищата се преструваха, че не ги виждат, или ги гледаха свирепо, после пак се захващаха за работата си, така че Тайърър просто ги изруга и забърза напред.

Първият храм беше празен, като не се брояха неколцината подплашени будистки монаси с бръснати глави и оранжеви раса; щом ги зърнаха, те се юрнаха към вътрешните стаи, имаше и малък фонтан в предния двор. Тайърър отпи с благодарност малко студена вода, после отново напълни чашата и я занесе на Струан, раненият я изпи, но иначе едва гледаше от болка.

— Благодаря. Колко… колко има още?

— Не е далеч — рече Тайърър, като не знаеше по кой път да тръгне и се опитваше да бъде смел. — Ще стигнем там всеки момент.

Тук пътеката се раздвояваше: едната вървеше към крайбрежието до друг храм, извисен над селските къщи, а втората — навътре в града, към следващия храм. Без причина той избра тази към крайбрежието.

Пътеката криволичеше, върна се, после продължи отново на изток, из този лабиринт нямаше жива душа. Но навсякъде дебнеха очи. После той видя главната порта на храма и английското знаме, и войника в алена униформа и почти заплака от облекчение и гордост. Щом ги видя, войникът веднага се втурна да помага, друг тръгна за сержанта от охраната и тутакси над главата му се извиси доктор Бабкот:

— Всемогъщи Боже, какво, по дяволите, се е случило?

Беше съвсем лесно да разкаже — имаше толкова малко за разказване.

— Асистирали ли сте някога на операции?

— Не, докторе.

Бабкот се усмихна, лицето и обноските му бяха сърдечни, ръцете му се движеха сръчно, докато събличаше изпадналия почти в безсъзнание Малкълм Струан с такава лекота, сякаш беше дете.

— Е, скоро ще ви се наложи, от полза ще ви е. Нуждая се от помощ и съм сам-самичък днес. Ще се върнете в Йокохама за вечеря.

— Ще… ще се опитам.

— Сигурно ще ви прилошее — преди всичко от миризмата, — но не се безпокойте. Ако ви прилошее, повърнете в мивката, а не над пациента. — Бабкот отново го погледна, проучваше го, питаше се колко ли е издръжлив младежът, отгатна потискания му ужас, после пак се зае с работата си. — Ще му дадем етер и започваме. Казахте, че сте били в Пекин?

— Да, господине, четири месеца. Дойдох тук през Шанхай и пристигнах преди няколко дни. — Тайърър се радваше, че може да говори, за да държи мисълта си настрана от ужасите. — В Министерството на външните работи сметнаха, че кратък престой в Пекин, през който да научим китайските йероглифи, ще ни е от полза за японския.

— Чиста загуба на време. Ако искате да говорите, ако искате да четете и пишете, както трябва, китайските йероглифи изобщо няма да ви помогнат. — Той премести отпуснатия болен в по-удобно положение. — Какво знаете на японски?

Тайърър се почувства още по-нещастен.

— Практически нищо. Само няколко думи. Казаха ни, че щяло да има учебници по японска граматика и книги в Пекин, но нямаше нищо.

Въпреки огромната си загриженост от цялото произшествие, Бабкот спря за миг и се разсмя.

— Граматиките са толкова редки тук, колкото и драконите, и не съм чувал за никакви японски речници, с изключение на два: този на отец Алвито от 1601, а той е на португалски — никога не съм го виждал, само съм чувал за него, — и един, над който преподобният Прини работи от години. — Лекарят смъкна бялата копринена риза на Струан, прогизнала от кръв. — Говорите ли холандски?

— Също само няколко думи. Всички студенти преводачи за Япония трябва да преминат шестмесечен курс, но Министерството на външните работи ни изпрати с първия заминаващ параход. Защо холандският е официалният чужд език, използван от японските власти?

— Не е. Министерството на външните работи греши, и греши за много неща. Но холандският е единственият европейски език, на който могат да говорят неколцина от Бакуфу… ще го повдигна леко, вие издърпайте ботушите му, после панталоните, но внимателно.

Тайърър несръчно се подчини, като използва здравата си лява ръка.

Сега Струан лежеше съвсем гол върху хирургическата маса. От другата страна бяха наредени хирургическите инструменти, мехлемите и шишетата. Бабкот се обърна и си сложи дебела мушамена престилка. И на Тайърър тутакси му заприлича просто на касапин. Повдигна му се и едва успя да стигне до мивката навреме.

Бабкот въздъхна. „Колко стотици пъти съм си повръщал червата и после отново. Но имам нужда от помощ, а и това дете трябва да порасне.“

— Елате тук, трябва да работим бързо.

— Не мога, просто не мога…

Изведнъж гласът на лекаря стана суров:

— Ще дойдете тук веднага и ще помогнете, или Струан ще умре, но преди това ще ви напердаша.

Тайърър се запрепъва към неговата страна на масата.

— Не тук, за Бога, срещу мен! Дръжте му ръцете!

Струан отвори очи за миг при допира на Тайърър и отново изпадна в своя кошмар, бълнувайки несвързано.

Аз съм — измърмори Тайърър, като не знаеше какво друго да каже.

Отвъд масата Бабкот беше отворил някакво шишенце без етикет и вече изливаше малко от жълтеникавата маслена течност върху дебел ленен тампон.

— Дръжте го здраво — нареди той и притисна тампона към носа и устата на Струан.

Струан тутакси почувства, че се задушава и сграбчи тампона, почти го съдра с учудваща сила.

— За Бога, дръжте го — изграчи Бабкот. Тайърър отново стисна китките на Струан, забрави болната си ръка и извика, но успя да го задържи, погнусен от етерните изпарения. Струан продължи да се бори, да извръща глава, за да избегне тампона, усещайки се погълнат от тази помийна яма. Ала постепенно отмаля и после притихна.

— Отлично — рече Бабкот. — Учудващо е колко са силни понякога пациентите. — Той обърна Струан по корем, нагласи му главата, откри истинската големина на раната, която започваше от гърба, минаваше точно под гръдния кош и свършваше близо до пъпа му.

— Наблюдавайте го отблизо и ми кажете, ако се размърда… когато ви кажа, ще му дадете още етер… — Но Тайърър беше отново на мивката. — Побързайте!

Бабкот не го изчака, ръцете му засноваха, свикнали да оперират в далеч по-лоши условия. Крим и десетките хиляди умиращи войници — холера, дизентерия, едра шарка — и после: всички ранени, денонощният вой, а нощем — Дамата на лампата, която внасяше рев в хаоса на военната болница. Медицинската сестра Найтингейл10, която нареждаше, придумваше, заплашваше, изискваше, умоляваше, но някак си въвеждаше своите нови идеи, дезинфектираше мръсотията, пропъждаше безнадеждността и безполезната смърт и все пак намираше време да посети немощните и бедстващите по всяко време на нощта с високо вдигната петролна лампа или свещник, дето осветяваха пътя й от легло до легло.

— Не зная как го правеше — измърмори той.

— Моля?

За миг вдигна поглед и видя Тайърър, пребледнял, да го гледа. Съвсем го беше забравил.

— Току-що си мислех за Дамата на лампата — рече докторът, като си позволи да се разприказва, за да успокои младежа, без това да пречи на пълната му съсредоточеност върху разрязаните мускули и увредените вени. — Флорънс Найтингейл. Тя отиде в Крим само с трийсет и осем сестри и след четири месеца намали смъртността от 40 на 100 до около 2 на 100.

Тайърър знаеше тази статистика; като всеки англичанин се гордееше, че тя наистина е основателката на съвременната професия на медицинските сестри.

— Каква беше тя като личност?

— Ужасна, ако човек не държеше всичко чисто и както тя искаше. Иначе беше същински ангел в най-християнския смисъл. Родила се е във Флоренция, в Италия, оттам и името й… обаче беше англичанка до мозъка на костите си.

— Да. — Тайърър усети топлотата в гласа на лекаря. — Направо чудесна, чудесна. Познавахте ли я добре?

Бабкот не откъсваше очи от раната и сръчните си пръсти, докато, опипвайки, не откри, както се беше опасявал, срязаната част от черво. Изруга, без да забележи. Внимателно започна да търси другия край. Вонята нарасна.

— Питате за холандския. Знаете ли защо някои японци говорят холандски?

С огромно усилие Тайърър откъсна погледа си от пръстите му и се опита да запуши ноздрите си. Чувстваше, че му се повдига.

— Не, господине.

Струан помръдна. Бабкот веднага нареди:

— Дайте му още етер… точно така, не го притискайте твърде силно… Добре, добре го направихте. Как се чувствате?

— Ужасно.

— Няма значение. — Пръстите започнаха отново, почти без волята на лекаря, после спряха. Те внимателно извлякоха другата част от разсеченото черво. — Измийте си ръцете и ми подайте вдянатата игла — ей там, върху масата.

Тайърър се подчини.

— Добре. Благодаря. — Бабкот започна зашиването. Много внимателно. — Черният му дроб не е наранен, засегнат е малко, но не е разрязан. Бъбреците му също са наред. Ичибан — това казват японците за „много добре“. Имам няколко японски пациенти. Докато ги лекувам, те ме учат на някои думи и фрази. Ще ви помогна да ги научите, ако желаете.

— Бих… това ще е чудесно — ичибан. Съжалявам, че не ме бива за нищо.

— Не е така. Мразя да върша това сам. Аз, ами, аз се изплаших, смешно е, но се изплаших. — За момент пръстите му изпълниха стаята.

Тайърър погледна лицето на Струан, преди час то беше румено и силно, а сега — съвсем бледо, напрегнато и зловещо, клепачите му трепкаха от време на време. „Странно — помисли си той, — странно, колко невероятно гол изглежда Струан в момента. Допреди два дни не бях чувал дори името му, а сега сме свързани като братя, сега животът е различен, ще бъде различен и за двама ни, щем не щем. Е, зная, че той е храбър, а аз не съм.“

— А, питахте за холандския — започна Бабкот, без сам да се чува, цялото му внимание беше насочено към зашиването. — От около 1640 г. единственият контакт, който японците са имали с външния свят, освен с Китай, е бил с холандците. На всички други е било забранено да стъпват на сушата в Япония, особено на испанци и португалци. Японците не харесват католиците, защото те се бъркали в тяхната политика в началото на XVII век. По едно време, така разказва легендата, японците без малко да станат католици. Знаете ли нещо за това?

Не, господине.

— И така, холандците били толерирани, защото никога не довели мисионери тук, само искали да търгуват. — Бабкот спря разказа си за момент, но пръстите му продължиха да шият ситно и ловко. После отново заприказва несвързано. — И тъй, на неколцина холандци, мъже, никога на жени, било разрешено да отседнат, но само с най-строги ограничения, и то като заточени на един изкуствен остров от три акра в пристанището Нагасаки, наречен Дешима. Холандците се подчинили на всички закони, наложени им от японците, и се държали раболепно, като междувременно забогатявали; търгували, когато им разрешавали, и въртели търговията с Китай, която е от първостепенно значение за Япония — китайски коприни и сребро за злато, хартия, японски лак, пръчки, употребявани за вилици — знаете ли какво е това?

— Да, господине. Бях три месеца в Пекин.

— О, да, простете, забравих. Няма значение. Според холандските дневници от началото на XVII век първият шогун Торанага, тяхното название за император, решил, че чуждестранното влияние е в разрез с интересите на Япония, затова затворил страната и постановил, че японците нямат право да строят никакви презокеански кораби, нито да напускат страната — всеки, който го направел, не можел да се върне или ако се върнел, бил убиван на часа. Законът все още е такъв. — Пръстите му спряха за миг, защото финият конец се скъса; той изруга. — Подайте ми другата игла. Не мога да намеря свестни черва за конци, макар че тази коприна си я бива. Опитайте да вденете една от онези игли, но първо си измийте ръцете, измийте ги и след това. Благодаря.

Тайърър се зарадва, че може да се заеме с нещо и да се извърне, но пръстите му не го слушаха. Повдигаше му се отново. Слепоочията му пулсираха.

— Какво казвате за холандците?

— О, да, така холандците и японците започнали предпазливо да се учат взаимно, макар че на холандците било официално забранено да учат японски. Преди десетина години Бакуфу откриха холандско училище…

Двамата мъже чуха шум от тичащи нозе.

Бързо почукване. Изпотеният гвардейски сержант застана на вратата, приучен никога да не влиза, докато се прави операция.

— Извинете, че ви прекъсвам, господине, но четирима от отвратителните малки негодници идват по пътя. Изглеждат като делегация. Всички са самураи.

Лекарят не спря да шие.

— Лим с тях ли е?

— Да, господине.

— Съпроводете ги до приемната и кажете на Лим да се погрижи за посрещането. Ще дойда веднага, щом мога.

— Да, господине. — Сержантът хвърли един последен втренчен поглед към масата, после излезе.

Лекарят довърши поредния бод, завърза и сряза конеца, попи кървящата рана и започна наново.

— Лим е един от нашите китайски помощници. Нашите китайци тичат по работите ни, не че говорят японски или че са много надеждни.

— Ние… беше същото… ние открихме същото в Пекин, господине. Ужасни лъжци.

— Японците са по-лоши, но, от друга страна, и това не е точно така. Не че са лъжци: просто истината е подвижна и зависи от прищевките на говорещия. Много е важно да научите японски бързо. Нямаме нито един преводач, не и сред нашите хора.

Тайърър го зяпна:

— Никой ли?

— Никой. Британският отец говори малко, ала не можем да го използваме, японците мразят мисионерите и свещениците. Има само трима холандскоговорещи в колонията — един холандец, един швейцарец, който е нашият преводач, и един търговец от Канската колония в Южна Африка; за жалост никакъв британец. В колонията говорим на ужасен жаргон, смесица от италиански, испански, френски, английски и други езици, наречен „пиджин“ както в Хонконг, Сингапур и другите китайски уговорени пристанища, и използваме компрадори, търговски посредници.

— Същото е в Пекин. — Бабкот усети раздразнението в гласа му, но най-вече скритата опасност. Вдигна очи и моментално прозря, че Тайърър е на път да припадне, а и всеки момент щеше да повърне наново.

— Добре се справяте — рече докторът окуражително, после се изправи, за да пооблекчи гърба си; целият плуваше в пот. Наведе се отново. Много внимателно намести възстановеното черво в кухината и бързо започна да шие външното разкъсване. — Хареса ли ви Пекин? — попита; не че го интересуваше, но искаше Тайърър да говори. „По-добре това, отколкото нов пристъп — помисли си той. — Не мога да се занимавам с него, докато не затворя този нещастник.“ — Никога не съм бил там.

— Аз, ами… да, да, много. — Тайърър се опита да събере разбърканите си мисли, заслепен от главоболието, което го измъчваше. — Манджурците са съвсем хрисими в момента, така че можехме да ходим навсякъде, където си поискаме, съвсем безопасно е. Манджурците, номадско племе от Манджурия, превземат Китай през 1644 г. И сега управлява династията им Чинг. Можехме да яздим навсякъде без… без никакви проблеми… китайците не бяха… особено дружелюбни, но… — Задухът в стаята и миризмата се издигнаха към лицето му и го задавиха. Последва нов спазъм и той отново повърна, усещайки гаденето; после се изправи до масата.

— Съжалявам.

— Говорехте… за манджурците?

Внезапно на Тайърър му се прииска да изкрещи, че не го е грижа за манджурците, за Пекин или за каквото и да било, че иска да избяга от смрадта и от своята безпомощност.

— Говорете ми! Говорете ми!

— На нас… ни казаха, че… че обикновено те са една арогантна, отвратителна тълпа и е очевидно, че китайците мразят манджурците до смърт. — Устата на Тайърър беше пълна със слюнка, но колкото повече се концентрираше, подтикът да избяга намаляваше. Продължи колебливо:

— Изглежда, че те всички губят ума и дума при мисълта, че Тайпинското въстание ще се разпростре от Нанкин и ще обхване Пекин и че това ще е краят на… — Тайърър млъкна и се заслуша напрегнато. В устата си усещаше ужасен вкус, а главата го заболя още повече.

Какво има?

— Мисля… стори ми се, че някой крещи.

Бабкот се ослуша, ала не чу нищо.

Продължавайте за манджурците.

— Ами, ъъ, пълзи слух за Тайпинското въстание, че повече от десет милиона селяни били убити или измрели от глад през изминалите няколко години. Но в Пекин е спокойно, разбира се, опожаряването и разграбването на Летния дворец от британските и френските сили преди две години, което лорд Елгин заповяда като репресивна мярка, също е дало на манджурците урок; скоро няма да го забравят. Никога повече няма да убият британец с лека ръка. Сър Уилям няма ли да заповяда и тук същото? Репресивни мерки?

— Ако знаехме кого да репресираме, щяхме вече да сме го направили. Но, уви! Не можем да обстрелваме Йедо само заради неколцина неизвестни убийци…

Прекъснаха го ядосани гласове, сержантът англичанин се караше с гърлено говорещите японци. После един самурай рязко отвори вратата, а зад него други двама заплашваха сержанта с полуизвадените си от ножниците мечове; двама гвардейци с насочени пушки стояха в коридора. Четвъртият самурай, малко по-възрастен мъж, пристъпи в стаята. Тайърър се подпря на стената вкаменен, преживявайки отново смъртта на Кентърбъри.

— Кинджиру! — изрева Бабкот и всички замръзнаха. За момент изглеждаше, че по-възрастният самурай ще побеснее ей сега, ще измъкне меча си и ще ги нападне. Ала Бабкот се завъртя и застана с лице към тях със скалпела в едрия си юмрук, с кръв по ръцете и престилката, огромен и зъл. — Кинджиру! — заповяда той отново, после посочи със скалпела. — Излезте! Дете… Дете… Додзо! — Той се взря в тях, обърна им гръб и продължи да зашива и да попива. — Сержант, покажете им приемната учтиво!

— Да, господине. — Сержантът махна с ръка на самураите, които разговаряха ядосано помежду си. — Додзо — измърмори той. — Хайде, шибани кучи синове — повика ги и с ръка. По-възрастният самурай заповеднически махна на другите и излезе с тежки стъпки. Останалите тутакси се поклониха и го последваха.

Бабкот непохватно избърса насъбралата се пот във вдлъбнатинката на брадичката си с опакото на ръката си, после продължи работата. Главата, шията и гърбът го боляха.

— Кинджиру означава „Забранено е“ — рече, като се преструваше на спокоен, макар че сърцето му биеше силно, както винаги, когато самураите бяха наблизо с извадени или дори полуизвадени мечове, а той нямаше подръка заредени и готови пистолет или пушка. Твърде често беше установявал последствията от мечовете им както върху европейците, така и върху техните собствени сънародници: битки и самурайски междуособици бяха нещо обикновено в и около Йокохама, Канагава и околните села. Додзо означава „моля“; дете — „излезте“. Много е важно да се използва моля и благодаря при японците. „Благодаря“ е домо. Използвайте го дори когато крещите — той погледна Тайърър, който все още стоеше облегнат на стената и трепереше. — Има уиски в шкафа.

— Аз съм… всичко е наред.

— Не сте, все още сте в шок. Пийнете си повечко от уискито. Сръбнете си. Щом свърша, ще ви дам нещо, което да спре гаденето. Не трябва да се безпокоите! Разбрахте ли!

Тайърър кимна. Сълзи потекоха по лицето му, той не можеше да ги спре и усети, че му е трудно да върви.

— Какво… какво ми… става? — ахна той.

— Просто шок. Не се безпокойте. Ще мине. Нормално е по време на война, а ние тук сме във война. Ще свърша скоро. После ще се оправим с онези негодници.

— Как… как ще го направите?

— Не зная. — Гласът на лекаря прозвуча остро, докато за пореден път почистваше раната с нов квадратен тампон от намаляващата купчина — още много шиене го чакаше. — Както обикновено, предполагам, само ще ръкомахам и ще им кажа, че нашият посланик ще им даде да разберат, и ще се опитам да разбера кой ви е нападнал. Те, разбира се, ще отричат, че знаят каквото и да било; и вероятно е така — сякаш никога нищо не знаят. Те не приличат на другите хора, с които съм се сблъсквал. Не зная дали са просто глупави или умни и потайни до гениалност. Изглежда, няма да проникнем в тяхното общество — нито ние, нито нашите китайци, — нямаме никакви съюзници сред тях, не можем дори да подкупим някого от местните, който да ни помага, не можем да говорим с тях направо. Всички сме толкова безпомощни. По-добре ли се чувствате?

Тайърър бе пийнал малко уиски. Преди това бе изтрил сълзите си, дълбоко засрамен, изплакнал си бе устата и бе намокрил главата си с вода.

— Не още… но благодаря. Наред съм. Ами Струан?

Бабкот помълча и рече:

— Не зная. Човек никога не знае. — Сърцето му се сви при шума на нови стъпки, Тайърър пребледня. Почукване. Вратата се отвори веднага.

— Боже Господи — ахна Джейми Макфей, цялото му внимание се съсредоточи в кървавата маса и огромната рана в хълбока на Струан. — Ще се оправи ли?

— Здравей, Джейми — отвърна Бабкот. — Чу ли за…

— Да, току-що идваме от Токайдо по дирите на г-н Струан. Почти бяхме изгубили надежда. Дмитрий е отвън. Вие наред ли сте, г-н Тайърър? Негодниците са насекли горкия Кентърбъри на дузина парчета и са оставили късовете на гарваните… — Тайърър отново залитна към мивката, Макфей пристъпваше притеснен към вратата. — За Бога, Джордж, г-н Струан ще се оправи ли?

— Не зная — избухна Бабкот, неговото вечно безсилие пред незнанието се превърна в гняв, той не разбираше защо някои пациенти оживяват, а други не, защо някои рани загнояват, а други зарастват. — Загубил е много кръв, закърпих едно срязано черво, три разкъсвания, остават още три вени и два мускула и да затворя раната, а само Господ знае колко мръсотия от въздуха е проникнала в раната, за да я инфектира, и дали това ще предизвика зараза или гангрена. Не зная! Не зная, дявол да го вземе! Сега се махни, по дяволите, оттук и се оправи с онези четирима негодници Бакуфу, и разбери кой е направил касапницата, за Бога!

— Да, разбира се, извинявай, Джордж — рече Макфей сам на себе си с тревога и смаян от несдържаността на Бабкот, който обикновено оставаше невъзмутим. — Ще се опитаме… Дмитрий е с мен… Все пак научихме кой го е направил, доверихме се на един китайски съдържател на магазин в селото. Дяволски е странно, всички самураи са били от Сацума и…

— Къде, по дяволите, е тая Сацума?

— Китаецът каза, че било кралство на южния остров до Нагасаки, на шестстотин или седемстотин мили оттук и…

— Какво, по дяволите, търсят тук, а?

— Той не знаеше, но се закле, че ще нощуват в Ходогая — Филип, това е крайпътна спирка на Токайдо на не повече от десет мили оттук — и техният крал е с тях.