Генетичният генерал

КАДЕТ

Юношата беше странен и го осъзнаваше. Много пъти беше чувал по-възрастните — майка, баща, чичо, офицери от Академията — да говорят за това и многозначително да поклащат глави. Беше свикнал с този факт за кратките осемнадесет години от живота си. Мина покрай пустите площадки за излитане и се уедини в очакване на тържеството по случай завършването на Академията. Предстоеше му да се завърне в къщи. Трябваше да признае собствената си странност — не само в очите на другите, но и в своите.

Веднъж дочу разговор между началника на Академията и преподавателя по математика:

— Странен момък — каза началникът. — Не знаеш какво да очакваш от него.

Щеше да се завърне у дома, където го чакаше семейството. Но все още не бе избрал пътя, по който да върви. Сигурно са убедени, че няма да избере „отказ от Напускането“. Но защо? Никога не им беше давал повод да се съмняват. Той беше дорсаец. Майка му беше от рода Кенуик, а баща му — от рода Грим. И двете фамилии бяха толкова стари, че произходът им се губеше някъде в предисторията на планетата-майка. Несъмнено беше храбър и честен. Имаше най-добър успех от целия клас. Всяка капка кръв, всяка кост беше наследена от поколения професионални военни. Нито веднъж петното на безчестието не се е докосвало до семейството им и никой от него не е извършвал постъпка, от която после да се срамува. И въпреки това се съмняваха.

Приближи се до оградата на спортната площадка и се облегна. На раменете му висеше плаща на кадет от последния курс. Как се проявява тази странност — ето над какво размишляваше той в ярката светлина на залязващото слънце. С какво се различава от другите?

Направи опит да се погледне отстрани. Строен юноша на осемнадесет години. Висок, но не и гигант по стандартите на Дорсай. Силен, но не прекалено според същите стандарти. Лицето му беше копие на бащиното, костеливо и скулесто, с правилен нос, но без масивната челюст на баща му. Беше мургав като всички дорсайци, косата му бе права и черна. Само очите му имаха неопределен цвят — променяше се от сив към зелен и от зелен към син. По това се различаваше от останалите членове на семейството. Но нима може цветът на очите да му създаде репутацията на странен младеж?

Оставаше характерът. Напълно беше наследил склонността към пристъпи на хладна убийствена ярост, характерна за всички дорсайци. Заради тези пристъпи нито един здравомислещ човек не би закачил дорсаец без достатъчно уважителна причина. Обаче това е тяхна обща черта, а щом самите те го считат за странен, значи в него се крие някаква индивидуална особеност.

Възможно е, разсъждаваше той под косите лъчи на слънцето, тази особеност да се заключава в това, че дори в яростта си той е пресметлив и винаги успява да съхрани контрол над постъпките си. И в този момент цялата му странност, цялата му необичайност се прояви — почувства тайнственото освобождаване от телесната обвивка, което се бе случвало неведнъж досега.

Винаги ставаше в моменти като този — когато плещите му се огъваха от умора или от някакво силно чувство. Спомни си как това се случи по време на литургия в църквата на Академията. Тогава беше съсипан от дългият ден, изпълнен с тежки упражнения и трудни занятия, а освен това почти губеше съзнание от глад. Както и сега, лъчите на залязващото слънце падаха през огромните прозорци върху полираните стени с изображения на сцени от велики битки. Стоеше в строя, между другарите си, разположени сред редиците ниски твърди пейки. Отпред бяха младшите кадети, отзад — офицерите. Слушаше плътните тържествени акорди на църковната литургия.

По гърба му пропълзя хлад. Попадна под властта на някакъв чар. В далечината червените лъчи на умиращото слънце заливаха равнината със светлина. Високо в небето като черна точка кръжеше ястреб. Сега, до оградата, той отново почувства незримата стена, която го отделяше от света. Пред погледа му възникнаха населените планети и техните слънца. Чу тръбата, която го зовеше за изпълнение на дълга — най-важното нещо на света.

Беше застанал на ръба, вълните на неизвестното докосваха стъпалата му. Страшно му се искаше да пристъпи напред, но малка частица от съзнанието му го удържа от тази самоубийствена крачка и го отблъсна назад.

След това внезапно — винаги ставаше внезапно — чарът изчезна. Върна се в нормалния свят.

МЪЖ

Мъжете от семейството на Ичан Кан седяха около дългата маса в голямата затъмнена стая. Не присъстваха всички — ако всички мъже от семейството се съберат заедно, това би било истинско чудо. От шестнадесет възрастни мъже девет служеха сред звездите, един лежеше след хирургическа намеса в болницата във Форейл. Най-възрастният мъж, братовчед на Ичан, лежеше на смъртно легло в стаята си с кислородна маска. Бяха включили в подаваният въздух слаб мирис на цветя, който да напомня за жена му от Мар, починала преди четиридесет години. Около масата седяха петима мъже. От днес един от тях бе и Донал.

Останалите, дошли да го поздравят с пълнолетието, бяха баща му Ичан, по-големия му брат Мор, който беше в отпуска и долетя от Сдружението, и чичовците-близнаци Ян и Кейси. Седяха в края на масата, начело с Ичан. Двамата по-малки братя седяха от ляво.

— По мое време там имаше добри офицери — говореше Ичан. Той се наведе, за да напълни чашата на Донал, който автоматично протегна ръка, заслушан в думите на баща си.

— Всички офицери от Фрийланд — каза Ян, по-мрачният от близнаците, — са склонни да установяват жестока дисциплина. Малко хора се осмеляват да я нарушат.

— Чух, че сега на Дорсай има много от тях — каза Мор, седнал вдясно от Донал.

От ляво му отговори дълбокият глас на Ичан:

— Знам, че набират гвардейци. Сейън от Кълтис би желал да има образцови телохранители, но ми се струва, че те ще се окажат не съвсем готови за война сред звездите.

— А в това време — подхвана Кейси с внезапна усмивка, която озари лицето му, — нищо не става. В мирно време войниците са недоволни. Войската се е разбила на малки групи и всяка от тях иска дорсаец за украса.

— Вярно — призна Ичан. — Така е.

Донал разсеяно отпи от чашата. Уискито му изгори гърлото и върха на езика. Ситни капки пот избиха на челото му, но той не им обърна внимание. Мислеше върху това, което чу. Всичко се говореше заради него и той знаеше това. Вече е мъж и не бива да му се казва какво да прави. Сам трябваше да реши къде ще служи и те се опитваха със своя опит и с познанията си да му помогнат да направи верният избор.

— …никога не ми е харесвала гарнизонната служба — продължи да говори Ичан. — Работата на наемника е да тренира, да поддържа в изправност оръжието си и да воюва. Но тази работа не харесва на всички, дори и тук, на Дорсай. Не всички на Дорсай са от рода Грим.

— В момента Сдружението… — започна Мор и спря. Погледна към баща си, защото помисли, че го е прекъснал.

— Продължавай — кимна Ичан.

— Исках само да кажа, че там може да се намери работа. Дочух, че сектите на Асоциация са в конфликт с тези на Хармония и са им нужни телохранители.

— Те с удоволствие наемат телохранители, но това не е работа за войник — каза Ян, който като малко по-възрастен от Мор не се страхуваше, че ще бъде невежлив.

— Изкуството да воюваш е чисто изкуство — обади се Ичан от мястото си. — Никога не съм се доверявал на хора, които обичат кръв, пари и жени.

— На Мар и Кълтис има хубави жени — отбеляза Мор.

— Не отричам — весело се обади Кейси. — Но все пак понякога трябва да се върнеш в къщи, нали?

— Не всички успяват — тъжно каза Ичан. — Аз съм дорсаец. Аз съм Грим. Но бих бил по-доволен, ако нашата малка планета беше намерила друга стока за експорт, а не кръвта на най-добрите си синове.

— А самият ти остана ли? — попита Мор. — Остана ли, когато беше млад и все още имаше два крака?

— Не, сине — тежко отрони Ичан. — Но има и други професии освен войната, дори и за дорсайци. Когато нашите прадеди са заселвали тази планета преди сто и петдесет години, те не са го правили, за да доставят войници за осемте Системи. Те просто са искали да намерят планета, където никой да не може да се разпорежда със съдбата на хората без тяхното съгласие.

— Нашата планета е точно такава — сурово каза Ян.

— Да, такава е — потвърди Ичан. — Дорсай е свободна планета. Тук всеки може да върши това, което иска, ако не нарушава правата на другите. По този показател никой не може да се сравнява с нас. Но цената, цената… — той поклати глава и си напълни чашата.

— Това е твърде тежък разговор за младеж, който за първи път напуска дома — каза Кейси. — В този живот има достатъчно прекрасни неща, дори и в сегашния. Но за съжаление не воюваме за удоволствие. С какво друго бихме могли да търгуваме? Имаме само орехи и малко зърно. Ами богатите нови светове, например Сета от Тау Кит или още по-богатите като Фрийланд и Нептун, дори старицата Венера? Те имат причини за безпокойство. Готови са да си прегризат гърлата за най-добрите учени, най-добрите специалисти, най-добрите лекари. Следователно там има много работа за нас и това е добре.

— Все пак Ичан е прав — отговори Ян. — Всички мислят да съберат нашите хора накуп и после да заплашват другите планети. — Той се наведе над масата към Ичан. Донал забеляза белег, извиващ се като змия от рамото към ръката. — Никога няма да се освободим от тази опасност.

— Говорехме за Екзотика — вежливо каза Мор.

— Да, да — подхвана Кейси.

— Мар и Кълтис са интересни планети. Но не се заблуждавай при оценката им, Донал. Те са жестоки, независимо от всичките им украшения, разкош и изкуство. Те самите не желаят да воюват, но знаят как да наемат войници. Постигнали са много, и то не само в изкуството. Едно време познавах един от техните учени.

— Те са честни — вметна Ичан.

— Така е — съгласи се Кейси. — Но това е съвсем друг свят. Ако се бях родил на друга планета…

— Пак щях да стана войник — каза Мор.

— Сега мислиш така — отвърна Кейси и надигна чашата. — Сега. Но в момента, в 2403 година, ние имаме една побъркана цивилизация, разцепена на цяла дузина различни култури, всяка от които върви по свой път. А преди петстотин години средният човек дори не е мечтал да напусне Земята. И колкото по-напред отиваме, толкова повече се отдалечаваме един от друг.

— Нали венерианската група е пред всички? — попита Донал, чиято юношеска сдържаност изчезна в огъня на чистото уиски.

— Не се заблуждавай — отговори Кейси. — Единственият път в бъдещето е науката. Старата Венера, старият Марс, дори Нептун — дните им са преброени. Блейн е богат и влиятелен старец, но не признава изобретенията и рационализациите, направени на Марс, Кълтис, Сета или Сдружението. Един съвет към младите: никога не решавайте от пръв поглед. Винаги поглеждайте по два пъти, когато сте сред звездите. В девет от десет случая първоначалната преценка води до грешка.

— Вслушайте се в думите му, момчета — каза Ичан и добави: — Чичо ви Кейси е мъдър. Бих искал да ви дам толкова добри съвети като него. Продължавай, Кейси.

— Нищо на света не остава постоянно — започна Кейси, но при тези думи уискито удари Донал в главата. Масата и тъмните скулести лица се потопиха в мъгла. Гласът на Кейси сякаш идваше от огромно разстояние: — Всичко се променя и ние сме длъжни да държим сметка. Това, което вчера е било справедливо, утре може да се окаже лъжа. Запомнете това и никога не приемайте ничии думи, дори и моите, на доверие и без да ги проверите. Размножили сме се и сме заселили звездите, но сме разбити на много групи и вървим по различни пътища. Стремим се напред, но къде отиваме? Постоянно ускоряваме крачка, но какво ни очаква? Имам чувството, че стоим в предверието на нещо огромно, нещо различно от миналото, което може да се окаже и ужасно. Сега, особено сега, трябва да сме много внимателни.

— Аз ще стана най-великият пълководец! — извика Донал. Не беше по силите му да удържи гръмките, но безсмислени думи. — Ще им покажа! Ще видят всички какво значи да си дорсаец!

Стори му се, че всички го гледат, макар че лицата им се превърнаха в смътни петна. По странен каприз виждаше добре само лицето на Кейси, който го гледаше с печален, но разбиращ поглед. Донал почувства на рамото си ръката на Ичан.

— Време е да свършваме — каза бащата.

— Ще видите… — започна Донал.

Но всички се бяха изправили с чаши в ръце и се обърнаха към Ичан, който подаде чаша и на Донал.

— За да се срещнем отново — каза Ичан и отпи.

Всички пиха прави. Остатъците уиски от чашата, безвкусни като вода, потекоха по езика и гърлото на Донал. За миг всичко се проясни и той отново видя застаналите до него високи мъже. Бяха високи дори по дорсайските норми. Брат му Мор беше по-висок с десет сантиметра, макар че изглеждаше сред тях като подрастващ. Донал почувства към тях огромна нежност и благост, сякаш те бяха децата, а той — възрастният. Отвори уста, за да им каже един единствен път в живота си колко ги обича и как винаги ще се грижи за тях, но в този момент мъглата го обгърна здраво и смътно почувства как Мор го води към стаята.

НАЕМНИК — I

Донал едва се побра в тясното цивилно сако. Погледна се в огледалото, закачено на стената в малката стая. Огледалото отразяваше нещо непознато. Трите седмици на морето го бяха променили. Той самият си оставаше същият, но се промени мнението му за собствената му личност. Освен костюма не можеше да познае и тялото си. Беше облечен с куртка в испански стил, тясна риза и тесни панталони, вкарани в ботуши със същия черен цвят като целия костюм. Преоценката беше резултат от срещите му с обитателите на другите светове. Техният относително нисък ръст го правеше висок, на фона на нежността им изглеждаше твърд, нетренираните им тела го караха да усеща своята сила и увереност в себе си. По пътя от Дорсай към Арктур беше обграден от други дорсайци и не забеляза тази постепенна промяна. Усети я чак в огромния космопорт на Нептун, обграден от шумните тълпи. Сега се бе прекачил на друг кораб на път към Сдружението. В огромният лайнер сигурно нямаше друг дорсаец освен него. Гледаше се в огледалото и се чувстваше така, сякаш внезапно е станал по-възрастен.

Излезе от каютата. Вратата се хлопна зад гърба му. Обърна се надясно и тръгна по тесния коридор с метални стени. Вървеше и дишаше прахта, вдигаща се от килима, по който бяха минали хиляди нозе. Донал мълчаливо мина през стаята за отдих и влезе в коридора на съседната секция.

Застана на входа на коридора. Едва не се сблъска със странно високо момиче, застанало в напречния коридор, който водеше към умивалнята. Беше облечена в къса рокля с простичка и малко остаряла кройка. Стоеше до чешмата. Отстъпи към женската умивалня с напрегнат вид. Известно време се гледаха, застанали един срещу друг.

— Моля да ме извините — каза Донал и направи две крачки. Но между тези две крачки и третата внезапно промени плановете си и се върна:

— Разрешете — каза той.

— О, моля ви! — тя се отмести от чешмата.

Донал се наведе и се напи с вода. Когато вдигна глава и я погледна право в очите, осъзна защо се е върнал — момичето беше силно изплашено. Необикновеното чувство, изпълнило тъмният океан на непонятната му странност, го бе заставила да се върне.

Той я разгледа още веднъж от по-близко разстояние. Беше малко по-възрастна, отколкото мислеше в началото. Най-вероятно бе на прага на третото си десетилетие. Но нещо в очите й, някакво изражение на незрялост, показваше, че тя ще достигне разцвета на красотата си малко по-късно от обикновените жени. Сега беше трудно да я наречеш красива. По-скоро — хубавичка. Светлокафявата коса бе хваната с тънка мрежичка. Очите й бяха широко отворени и имаха толкова чист зелен цвят, че когато тя го погледна, удивена от внезапното му приближаване, той забрави, че на света има други цветове. Носът й беше правилен, устата — малко големичка. Цялото й лице беше толкова съвършено и уравновесено, че създаваше впечатлението на изваяно от велик скулптор.

— Какво? — попита тя и затаи дъх.

Донал отбеляза мислено, че се е отдръпнала, когато пристъпи към нея.

Усмихна се. Мислите му препускаха в галоп и това, което каза, бе неочаквано и за него:

— Разкажете ми всичко.

— На вас? — изуми се тя.

Хвана се за гърлото под високата яка на роклята. Още преди да заговори, Донал разбра, че напрежението малко я е отпуснало.

— О! — добави тя. — Разбирам.

— Какво разбирате? — рязко попита Донал.

Несъзнателно беше възприел тона, с който през последните години разговаряше с кадетите от долните курсове.

— Ако ми кажете какво ви безпокои, ще се постарая да ви помогна.

— Да разкажа на вас? — тя безпомощно се огледа, сякаш очакваше някой да дойде и да я отведе. — Откъде да съм сигурна, че вие сте този, за когото се представяте?

Донал се постара да успокои мислите си и да оцени положението. Обмисли думите й и забеляза в тях някои несъответствия.

— Още не съм ви казал кой съм аз — отговори той. — Изобщо… аз съм никой. Минавах оттук, видях, че сте разтревожена, и ви предлагам помощ.

— Помощ? — очите й се разшириха, а лицето внезапно пребледня. — О, не… — промърмори тя и се опита да го заобиколи. — Моля ви, пуснете ме да си ходя! Моля ви!

Донал стоеше неподвижно.

— Значи сте готова да приемете помощ от човек като мен само ако той удостовери самоличността си, така ли? Трябва да ми разкажете всичко!

Тези думи я задържаха. Тя упорито повтори:

— Нищо няма да ви разкажа.

— Освен това — продължи иронично Донал, — вие чакахте тук някой, който може да ви помогне. Но вие не сте познавали този човек лично. Знаели сте само, че е мъж. Не сте съвсем уверена в неговата добросъвестност, но в същото време се страхувате да не го загубите. — Усети резки нотки в гласа си и се постара малко да ги смекчи. — Много сте изплашена и не знаете какво да правите по-нататък. Всичко това може да се забележи с наблюдение и логика.

Но тя успя напълно да се овладее.

— Ще се отдръпнете ли от пътя и ще ми разрешите ли да си отида? — спокойно попита момичето.

— Логиката подсказва също, че това, което възнамерявате да направите, е незаконно — продължи Донал.

При тези думи тя се сви, сякаш някой я удари. Обърна се към стената и закри лицето си с ръце.

— Кой сте вие? — обречено попита тя. — Изпратиха ви да ме хванете, нали?

— Вече ви казах — отвърна Донал с леко раздразнение в гласа. — Аз съм просто пътник, който съвсем случайно минава оттук и ви предлага помощта си.

— Не ви вярвам — тя продължаваше да крие лицето си. — Ако наистина сте никой… ако никой не ви е изпращал… позволете ми да си отида. Забравете, че сме се виждали.

— В това няма смисъл — отбеляза Донал. — Вие се нуждаете от помощ и това е съвсем очевидно. Мога да ви помогна. Аз съм професионален военен. Дорсаец.

— А! — отговори тя. Напрежението я напусна и тя го погледна. В погледа й Донал прочете нещо като презрение. — Един от тези…

— Да — той се намръщи. — Какво имахте предвид, когато казахте „тези“?

— Разбирам. Вие сте наемник.

— Предпочитам термина „професионален войник“ — отговори Донал на свой ред с презрение.

— Значи мога да ви наема.

Почувства как в него се надига хладен гняв. Леко наклони глава и отстъпи, като освободи коридора.

— Сгрешил съм — каза той и се обърна да си ходи.

— Почакайте! Сега вече знам какъв сте и няма причина да отказвам помощта ви.

— Не, разбира се.

Тя пъхна ръка в отвора на роклята си, извади малък правоъгълник с напечатан текст и го подаде на Донал.

— Това трябва да се унищожи — каза тя. — Ще ви платя. Колко ще струва по обичайните разценки?

Очите й се разшириха от ужас, когато той започна да чете.

— Какво правите? Никой не ви е молил да го четете! Как смеете?

Тя се опита да вземе документа, но той я задържа с другата ръка. Погледът му не слизаше от текста. Очите му се разшириха от учудване при вида на нейния портрет.

— Анеа Марлевана — прочете той. — Избраница от Кълтис.

— Е, да. И какво от това?

— Ами това, че би трябвало да сте по-разумна.

Челюстта й увисна.

— Какво искате да кажете с това?

— Вие сте най-лекомислената жена, която някога съм срещал — той пъхна листа в джоба си. — Ще се погрижа за това.

— Наистина ли? — лицето й за миг се промени, но отново придоби предишния си разтревожен вид. — Това не ми харесва. Честно казано и вие не ми харесвате.

— Ще ви се харесам, ако ме опознаете по-добре.

Донал се обърна и отвори вратата, през която бе влязъл преди няколко минути.

— Ей… чакайте — настигна го нейният глас. — Къде мога да ви намеря, когато се отървете от документа? И колко трябва да платя?

Той пусна вратата. Тя веднага се затвори, прекъсвайки въпроса на Анеа.

Донал мина през цялата секция и влезе в стаята си. Затвори вратата зад себе си и се зае по-внимателно да разгледа полученото късче. Не беше нищо друго, а петгодишен договор, по който Анеа Марлевана се задължаваше да бъде в свитата на принц Уилям, президент на търговската планета Сета — единственият обитаем свят при звездата Тау Кит. Договорът беше много изгоден. Предвиждаше само тя постоянно да съпровожда принца при всички пътувания и заседания. Но Донал не се учуди на либералния договор — избраниците от Екзотик-планетите Мар и Кълтис трудно можеха да бъдат привлечени на каквато и да е работа. Те се съгласяваха само на изтънчен и интелектуален труд. Учуди го фактът, че тя искаше да унищожи договора. Кражбата на договор е достатъчно сериозно престъпление, нарушаването е още по-сериозно, а унищожаването означаваше смъртна присъда на всяка една планета. Донал реши, че момичето се е побъркало.

Но точно в това е иронията на съдбата — щом Анеа е избраница, тя може да полудее толкова, колкото маймуната може да се превърне в слон. Точно обратното — тя е продукт на щателен генетичен подбор в продължение на много поколения и то на планета, достигнала чудеса в науката. Значи трябва да е напълно нормална! Наистина — на пръв поглед в нея няма нищо ненормално, ако се изключи самоубийствената глупост. Явно момичето е нормално, а ситуацията — не.

Донал замислено въртеше договора. Анеа не разбираше какво прави, когато го помоли да унищожи този лист. Това беше едно цяло, дори думите и подписите бяха неразривна част от единна гигантска молекула, която е почти неунищожима и не може да бъде изменена или разрушена с никакви средства. Донал беше сигурен, че на борда на лайнера не може да се намери нищо, което да разкъса, изгори, разтвори и по друг начин да унищожи този лист. Единственият законен притежател на договора беше принц Уилям.

Донал облече парадната куртка, излезе от каютата и мина през дългите коридори на всички секции до главната зала за отдих. Пред тесния вход се тълпяха облечени за обед пътници. Той погледна над главите им и видя масата, на която седеше Анеа Марлевана.

Другите около тази маса бяха: изключително красив младеж; офицер от Фрийланд, както се виждаше от униформата му; неопрятен млад човек без военни атрибути, който почти лежеше на стола; слаб, приятен на вид мъж на средна възраст и с металносива коса. Петият човек без съмнение беше дорсаец — едър възрастен мъж в униформа на маршал от Фрийланд. Видът на последния подтикна Донал към внезапни действия. Проби си път през тълпата на входа и тръгна право към масата. Приближи се и протегна стиснат юмрук към маршала.

— Здравейте, сър! Надявах се да ви видя преди старта, но не ми остана време. Нося писмо до вас от баща ми, Ичан Кан Грим. Аз съм вторият му син Донал.

Сините очи на дорсаеца, хладни като вода в река през зимата, се впериха в Донал. Няколко мига положението беше крайно напрегнато. Маршалът сякаш се чудеше какво да избере — дорсайският патриотизъм (плюс любопитството) или възмущението от наглостта на Донал. След това крепко стисна протегнатата ръка.

— Значи още си спомня за Хендрик Галт? — усмихна се той. — Вече доста години не съм чувал нищо за Ичан.

Донал почувства как по гърба му пропълзя хлад. Хендрик Галт, първият маршал на Фрийленд, беше единственият човек, с който се реши да се запознае, макар и с лъжа.

— Изпраща ви поздрави, сър. След обяд мога да ви донеса писмото и да го прочетете.

— Разбира се — отвърна маршалът. — Ще ме намерите в каюта Х 19.

Донал продължаваше да стои. Би било трудно да продължи разговора, но спасението дойде от другия край на масата. Впрочем той очакваше да се случи нещо подобно.

— Може би нашият млад приятел ще се съгласи да сподели трапезата ни, преди да го отведете в каютата си, Хендрик? — каза човекът със сивата коса.

— Ще бъде чест за мен — бързо отговори Донал.

Придърпа едно кресло и седна, като вежливо кимна на останалите около масата. Погледът му срещна очите на момичето. Изражението им бе сурово, проблясваха като изумруди в гранит.

НАЕМНИК — II

— Анеа Марлевана — Хендрик Галт започна да представя на Донал сътрапезниците си. — Джентълменът, който ви покани, е принц Уилям от Сета, президент на планетата.

— Оказвате ми голяма чест — смотолеви Донал и се поклони.

— …това е моят адютант Хюго Килиън.

Донал и офицерът от Фрийланд се поздравиха.

— …и Ал-Дер Моунтър от Нептун.

Разплутият в креслото млад човек вяло махна с ръка за поздрав. Черните му очи рязко контрастираха със светлите вежди и почти бялата коса. За миг погледът му се проясни, стана изпитателен и пронизващ, но в следващият момент отново се отпусна назад и се потопи в равнодушна неподвижност.

Галт каза с насмешка:

— Ар-Дел се подготвя за последните си изпити на Нептун. Неговата специалност е социалната динамика.

— Точно така — обади се младежът с нещо средно между въздишка и смях. — Да, да, разбира се, точно така.

Вдигна тежката чаша и заби нос в златистото й съдържание.

— Ар-Дел! — сивокосият Уилям го погледна с лек упрек.

Ар-Дел вдигна изпитото си бледо лице и погледна към принца. Изпусна една от своите въздишки, приличащи на смях, и пак се зае с чашата.

— Успяхте ли да се завербувате вече някъде, Донал? — попита адютантът.

— Вие сте истински дорсаец — с усмивка каза Уилям от другият край на масата. — Винаги готови за действие, нали?

— Ласкаете ме, сър — отговори Донал. — По време на битка винаги има по-голяма възможност за изява, отколкото в гарнизонната служба. При равни други условия, разбира се.

— Вие сте прекалено скромен — отбеляза Уилям.

— Несъмнено — внезапно се обади Анеа. — Удивително скромен.

Уилям отправи въпросителен поглед към момичето.

— Анеа, постарай се да не показваш своето високомерно презрение към този приятен млад мъж. Сигурен съм, че Хендрик и Хюго ще се съгласят с мен.

— О, да, разбира се, че ще се съгласят — отговори Анеа и ги погледна. — Много ясно, че ще се съгласят.

— Какво пък — въздъхна Уилям. — Налага се доста неща да прощаваме на избраниците. Що се отнася до мен, трябва да ви призная, че съм в достатъчна степен мъж и също толкова дивак, за да обожавам битките. А… ето, че обядът пристигна.

На масата се появиха препълнени табли. Имаше за всички, освен за Донал.

— Направете си поръчката сам — каза Уилям.

Донал се наведе над комуникатора и започна да поръчва. През това време останалите хванаха приборите и се заеха с обяда.

— Бащата на Донал съученик ли ви беше? — попита Уилям след първото ястие.

— Беше моят най-близък приятел — отвърна маршалът.

— Така ли? — Уилям внимателно взе с вилицата парченце нежно бяло месо. — В това отношение просто завиждам на дорсайците. Вашата професия ви позволява да поддържате дружески отношения и емоционалният контакт не се смесва с ежедневната дейност. — Той махна с тънката си загоряла ръка. — В областта на търговията не е възможно никакво приятелство.

— Може би това зависи от човека — отговори маршалът. — Не всички дорсайци са войници. Вие сте принц, но не всички жители на Сета са предприемачи.

— Това ми е известно — погледът на Уилям се добра до Донал. — Какво е вашето мнение, Донал? Вие сте прост наемник. Или имате някакви стремежи?

Въпросът беше директен, макар и много деликатно зададен. Донал реши, че искреност с доза користолюбие ще бъде най-правилният тон на отговора.

— Искам, разбира се, да стана известен — каза той, усмихна се смутено и добави: — И богат.

Улови намек за леко облаче върху лицето на Галт. Но сега не му беше до това. Имаш си много по-важна работа. Можеше и по-късно да изясни причината за недоволството на генерала. Сега най-важното бе да поддържа интереса на Уилям към себе си.

— Много интересно — вежливо каза принцът. — Как възнамерявате да стигнете до това приятно състояние?

— Надявам се да набера нужният опит на чуждите планети — отвърна Донал. — Все някога ще ми се удаде случай да се проявя.

— Божичко, и това е всичко? — попита Хюго и се разсмя, приканвайки и другите да се присъединят.

Въпреки това Уилям остана сериозен, макар че Анеа присъедини презрителната си усмивка към адютанта, а Ар-Дел свирна.

— Не бъдете толкова зъл, Хюго — каза Уилям. — Харесва ми позицията на Донал. Когато бях млад имах същото настроение. — Той се усмихна на Донал. — След като поговорите с Хендрик трябва да се срещнем. Харесвам хора с широк размах.

Донал и Галт вървяха един зад друг по коридора. Скрит зад широките рамене на маршала, Донал почти се стресна от въпроса:

— Е, какво мислите за тях?

— Сър? — отзова се Донал. Колебаеше се. Реши да избере най-безопасната тема за разговор. — Малко съм удивен от момичето.

— Анеа? — Галт спря пред вратата с номер 19.

— Мислех, че избраниците от Кълтис трябва да са… — Донал се запъна, докато намери необходимата дума, — трябва да са… да се владеят по-добре.

— Тя е съвършено здрава, нормална и много умна. Все пак това са само възможности — отбеляза маршалът. — Вие какво очаквахте?

Отвори вратата, пусна Донал да мине и сам влезе. Вратата веднага се затвори зад него. Когато се обърна, лицето му имаше суров вид, а в гласа се чуха резки нотки:

— Може ли да видя писмото?

Донал въздъхна. По време на целия обяд се опитваше да разгадае характера на Галт. Всичко зависеше от това как маршалът ще възприеме неговият честен отговор.

— Няма никакво писмо, сър. Дори ми се струва, че баща ми никога през живота си не ви е срещал.

— И аз мисля така — отвърна Галт. — Тогава защо е всичко това?

Той пресече стаята, извади нещо от чекмеджето и Донал с учудване видя как маршалът пълни с тютюн една древна лула.

— Заради Анеа, сър. Не съм срещал по-глупав човек до сега.

И той кратко, но изчерпателно разказа за произшествието в коридора. Облегнат на ръба на масата, Галт слушаше и пускаше колелца от дим, които веднага се разсейваха от полъха на климатичната инсталация.

— Ясно — каза маршалът, когато Донал завърши. — Съгласен съм, че постъпката й е глупава. Но защо вие се държахте като последен идиот?

— Аз ли, сър? — искрено се удиви Донал.

— Вие, разбира се, кой друг? — Галт извади лулата от устата си. — Кой сте вие, че си пъхате носа в междупланетните конфликти, след като току-що сте завършил училище? Какво възнамерявате да правите оттук нататък?

— Нищо — отвърна Донал. — Просто исках малко да смекча тази нелепа и опасна ситуация, в която се оказа момичето. Нямах намерение да влизам в конфликт с Уилям. Очевидно е, че той е истински дявол.

При тези думи Галт отвори уста от учудване. Лулата падна и той бе принуден да я хване във въздуха.

— Кой ви каза това?

— Никой. Но нима не е така?

Маршалът остави лулата на масата и стана.

— Така е, но това не е очевидно за деветдесет и девет процента от хората — възрази той. — Как разбрахте вие?

— За всеки човек — обясни Донал — може да се съди по това с какви хора се заобикаля. А този Уилям има свита от спомени и разбити хора.

Галт се наежи.

— Мен ли имате предвид?

— Не, разбира се. Все пак вие сте дорсаец.

Маршалът се отпусна. Усмихна се тъжно, разпали лулата и се замисли.

— Гордостта ви от общият ни произход действа успокояващо. Продължавайте. Значи само по този признак определихте характера на Уилям, така ли?

— О, не, разбира се — отвърна Донал. — Помислете. Избраницата от Кълтис иска да унищожи договора си с него. А инстинктът на избраниците е вроден. Уилям изглежда толкова блестящ, че засенчва и Анеа, и този Моунтър от Нептун, които според мен има повече акъл и от Уилям, и от всички останали.

— И по този блясък вие познахте дявола?

— Не е точно така — търпеливо обясни Донал. — Ако човек има такива интелектуални способности, той е по-склонен към добро или към лошо от другите. Ако клони към злото, той умее добре да го прикрива дори от най-близкото си обкръжение. Но тогава се налага да се прави на добър, особено пред непознати. Ако наистина е добър, тогава не би било нужно да го демонстрира толкова настойчиво.

Галт извади лулата от устата си и тежко въздъхна. Втренчи се в Донал и попита:

— Да не сте роден на Екзотика?

— Не, сър. Майка ми е от Мар, както и майката на майка ми.

— Това умение… — Галт замислено въртеше лулата в дебелите си пръсти. — Това умение… да четете характерите… това от майка ви ли сте го наследили или е ваше постижение?

— Не зная, сър. Струва ми се, че всеки би направил тези изводи, ако помисли малко.

— Обаче болшинството от нас не са способни на това — каза Галт. — Седнете, Донал. Радвам се да ви видя.

Седнаха един срещу друг в креслата. Маршалът отново се зае с лулата.

— Сега слушайте — каза той. — Вие сте най-странният младеж, когото съм срещал. Просто не знам какво да правя. Ако бяхте мой син, щях да ви поставя под карантина, да ви изпратя в къщи и да не ви пускам сред звездите преди да са изминали десет години. — Вдигна нетърпеливо ръка и застави Донал, който вече бе отворил уста, да замълчи. — Да, знам, че вече сте мъж и никой не може да ви направлява против вашата воля. Но начина на действие, който приложихте спрямо мен, имаше шанс за успех едно на хиляда. Вижте какво, момчето ми. Вие нищо, ама нищо не знаете за другите светове, освен за Дорсай.

— Защо? Съществуват четиринадесет планетарни правителства, без да се броят анархичните организации на Земята на Дунин и на Коби…

— По дяволите правителствата! — грубо го прекъсна Галт. — Забравете тези глупости! В ХХV век правителствата са просто едни механизми. По-важни са хората, които управляват тези механизми. Блейн на Венера, Све Холман на Земята, Елдър Брайт на Хармония и Сейън от Кълтис на Екзотика.

— А генерал Коумал? — започна Донал.

— Нищо! — рязко каза Галт. — Как може един дорсаец да означава нещо, когато всяка една област на планетата със зъби и нокти се стреми към независимост? Не, аз говоря за хората, които управляват звездите. Споменах някои от тях, има и други. — Той дълбоко въздъхна. — Сега какво мислите за нашият търговски принц и президент на Сета? Какво място заема той сред тях?

— Сигурно е равен с тях.

— Най-сетне! — каза Галт. — Най-сетне. Нека не ви заблуждава факта, че се движи с обикновен пътнически кораб и че го придружава само онова момиче от Кълтис. Той е собственик на кораба, капитана, екипажа, а сигурно и на половината пътници.

— А вие и вашият адютант? — малко по-рязко попита Донал.

Лицето на маршала застина, но отново се отпусна.

— Честен въпрос — промърмори той. — Но мисля, че би трябвало повече да се интересувате от нещата, касаещи вас лично. Въпреки това ще ви отговоря. Аз съм Първи маршал на Фрийланд, но освен това съм дорсаец. Аз съм наемник като всички други и нищо повече. Наехме пет дивизии за Първата Дисидентска Църква на Хармония. Отивам да проверя тяхната подготовка и снаряжение. Договорът бе сключен с посредничеството на Сета. Затова и Уилям е тук.

— А адютантът? — настоя на своето Донал.

— Какво ви интересува? Той е от Фрийланд, професионалист, добро момче. Ще командва част от нашите сили, когато започнем да действаме на Хармония.

— Отдавна ли е с вас?

— Близо две години.

— Наистина ли е добър професионалист?

— Да, по дяволите, разбира се! В противен случай не би бил мой адютант. Защо разпитвате така за него?

— Предизвика в мен… предчувствие. Но засега не мога да го формулирам.

Галт се разсмя.

— У вас се проявява характера на прадедите ви от Мар. Виждате под всеки камък змия, така ли? Повярвайте ми — Хюго е честен войник. Може би има донякъде лош вкус, но това е всичко.

— Налага се да се съглася с вас — неохотно продума Донал. — Извинете, че ви прекъснах. Искахте да кажете нещо за Уилям.

— Да — Галт се намръщи. — Ще ви кажа кратко и ясно: момичето не е ваша работа. Уилям — също. Оставете ги. Ако се появи възможност, ще ви намеря…

— Благодаря ви — каза Донал. — Но ми се струва, че Уилям ще ми направи предложение.

— Кълна се в ада, момче! — възкликна Галт след секунда. — Защо мислите така?

— Още едно от моите предчувствия. Без съмнение съм го наследил от марските си предци.

Донал стана и подаде ръка на маршала:

— Сър, благодаря за предложението и съветите. Мога ли да разчитам да поговорим отново, ако се наложи?

Галт също стана и машинално пое ръката на Донал.

— По всяко време — отговори той. — Но проклет да съм, ако ви разбирам.

Донал втренчено го погледна, поразен от внезапна мисъл.

— Кажете, сър, изглеждам ли ви странен?

— Странен? — повтори Галт. — Как странен?… — той напрегна въображението си. — Защо ме питате за това?

— Често са ми го казвали — отвърна Донал. — Може и да са били прави.

Той се обърна и излезе от каютата.

НАЕМНИК — III

Докато се връщаше по коридорите към носа на кораба Донал си позволи не без тъга да се удиви на този странен зъл ангел, който го правеше да изглежда толкова различен от останалите хора. Надяваше се да забрави това заедно с кадетския плащ. Но ангелът остана и все още му тежеше на плещите. Винаги е било така. Това, което за него беше повече от ясно, за останалите бе скрито и объркано. Приличаше на странник, който се разхожда из непознат град. Обитателите му вървяха по пътя си. Но езикът им е беден и не може да изрази това, което вижда той. Те казват „приятел“ и „враг“, „силен“ и „слаб“, „те“ и „ние“. Хората боравят с хиляди произволни класификации, които той не може да разбере, защото вижда, че всички те са хора и разликата между тях е едва забележима. Трябва да се държиш с тях като с индивиди и винаги да пазиш спокойствие.

Донал отново се отби в голямата зала за отдих. Както очакваше, там намери младият нептунианец Ар-Дел Моунтър, разположен пред бара. По всичко личеше, че седи тук откакто са прибрани приборите за храна. В залата имаше няколко малки групи пътници, заети с пиене, но никой не правеше компания на Моунтър. Донал тръгна право към него. Ар-Дел не помръдна. Само вдигна поглед от чашата и проследи приближаването на Донал.

— Може ли? — попита дорсаецът.

Моунтър отговори неуверено и бавно, сякаш изпитото му пречи да говори.

— Ще ми бъде приятно да поговорим — пръстите му застанаха на пулта за поръчки. — Какво ще пиете?

— Дорсайско уиски.

Моунтър натисна съответният бутон. Само след миг на масата имаше пълна чаша.

Донал взе питието и внимателно го опита. През нощта, когато празнуваше пълнолетието си, добре опозна действието на алкохола. Забеляза, че нептунианецът го гледа с необичайно ясен и проницателен поглед.

— Вие сте по-млад от мен. Дори изглеждате по-млад — каза Ар-Дел. — Как мислите, на колко години съм?

Донал внимателно го огледа. Лицето на Моунтър, независимо от уморения и преситен вид, беше лице на юноша, току-що започнал да възмъжава. Но това младежко изражение изобщо не се връзваше с разпиляната коса и липсата на воля.

— Една четвърт от стандартното столетие — предположи Донал.

— Тридесет и три абсолютни години — поправи го Ар-Дел. — До двадесет и деветгодишна възраст бях ученик, нещо като монах. Много ли пия според вас?

— Мисля, че по този въпрос няма съмнения — отвърна Донал.

— Съгласен съм — каза Моунтър с една от неговите полувъздишки-полуизсвирвания. — Напълно съм съгласен с вас. Няма съмнение. Това наистина е единственото нещо в тази проклета от Бога вселена, в което не бива да се съмнявате. Да… Исках да поговоря с вас, но не за това.

— А за какво? — Донал отново отпи от чашата.

— За храбростта — каза Ар-Дел и внимателно се вгледа в дорсаеца. — Вие храбър ли сте?

— Това е качество, необходимо за всеки войник. Защо ме питате за него?

— И никакви съмнения? Никакви съмнения?

Ар-Дел разклати питието в чашата си и отпи.

— Не се ли страхувате, макар и тайно, че в най-неподходящият момент ще ви омекнат краката, ще ви се разтупти сърцето и вие ще се обърнете и ще избягате?

— Разбира се, че няма да се обърна и да избягам — заяви Донал. — Все пак аз съм дорсаец! Що се касае до това какво чувствам, мога да ви кажа, че никога не съм изпитвал емоциите, описани от вас. А дори и да…

Над главите им се чу мелодичен камбанен звън, който прекъсна думите на Донал.

— Времеви скок след един час и дванадесет минути стандартно време. За доброто самочувствие на пътниците препоръчваме да вземат лекарството и да прекарат времевият скок в сън.

— Глътнахте ли хапчето? — попита Ар-Дел.

— Още не — отвърна Донал.

— Обаче ще го глътнете, нали?

— Много ясно — Донал с интерес се вгледа в събеседника си. — А защо не?

— Според вас приемането на медикаменти с цел избягване на неудобствата не е ли форма на страха?

— Глупости! — възмути се Донал. — Все едно да кажете, че обличането на дрехи с цел избягване на студа е форма на страх. Или че храненето с цел избягване на гладна смърт е форма на страх. Едното е въпрос на удобство, а другото е въпрос… — той се замисли за секунда, — въпрос на дълг.

— Храбростта е ваш дълг, така ли?

— Ако пренебрегнеш моментните си желания — да! — отговори Донал.

— Да-а — замислено проточи Ар-Дел. — Да-а — повтори той, остави празната чаша на плота и натисна бутона. — Мисля, че вие наистина сте храбър — заяви Моунтър, докато гледаше как се скрива празната чаша и се появява нова, пълна.

— Аз съм дорсаец.

— О-о, бихте ли ми спестили възхвалата на вашия произход? — рязко каза Ар-Дел и хвана пълната чаша. Когато отново се обърна към Донал, лицето му бе изкривено. — Има моменти, когато е нужна много по-голяма храброст. Ако нещата опираха само до произхода… — Изведнъж млъкна и се наклони към Донал. — Знаете ли, че аз съм страхливец? — прошепна той.

— Сигурен ли сте? — спокойно попита Донал. — Откъде знаете?

— Аз съм болезнено страхлив — шептеше Ар-Дел. — Страхувам се от Вселената. Какво знаете за математиката на социалната динамика?

— Математическа система, която прави предсказания? — попита Донал. — Моето образование има малко по-друг характер.

— Не, не! — Ар-Дел започна да се дразни. — Говоря за статистиката на социалните анализи при тяхната екстраполация за дълги периоди от време и с отчитане на нарастването на населението. — Още повече понижи глас. — Тя дава точен паралел със статистическата теория на вероятностите.

— Много съжалявам, но това не ми говори нищо — хладно каза Донал.

Ар-Дел неочаквано силно стисна ръката на Донал.

— Не разбирате ли? Съществува вероятност за всяко едно събитие, в това число и за всеобщо разрушение. То ще се случи, защото е възможно. Колкото повече се увеличават размерите на нашата социална организация, толкова повече нараства и вероятността от разрушение. Ще се унищожим сами. Просто няма друг изход. Вселената е само един костюм за нас, който дори не е надежден. Разрешава ни да растем прекалено бързо. Ще пораснем до критичната маса и тогава — той щракна с пръсти — край!

— Това е проблем на далечното бъдеще — каза Донал. Не можеше да разбере защо събеседникът му е толкова разтревожен и затова добави по-меко: — Защо толкова ви безпокои това?

— Нима не разбирате? Ако всичко около нас изчезне сякаш никога не го е имало, какъв е смисълът от нашето съществуване? Нямам предвид вещите, създадени от нас. Те и без това скоро ще изчезнат. Или знанията… Те са само слабо отражение на това, което можем да прочетем в книгата на природата. Има предвид другите неща, които ги няма в природата, които ние сме внесли — любовта, добротата, храбростта…

— Значи затова пиете толкова много? — внимателно попита Донал и освободи ръката си.

— Пия, защото съм страхливец. През цялото време усещам тази ненормалност във вселената. Алкохолът ми позволява поне за малко да я забравя. Затова пия. Намирам своята храброст на дъното на бутилката. А храбростта е необходима и за друго — например да преодолея времевият скок без таблетки.

— Но защо? — попита Донал, стараейки се да не се усмихне. — Защо правите всичко това?

— Гледам опасността в лицето, нищо, че не е голяма — Ар-Дел беше впил в Донал тъмните си очи. — Някога един такъв времеви скок ще бъде последен и ще ни разнесе на съставните ни атоми. И аз ще посрещна това в пълно съзнание.

Донал поклати глава.

— Не разбирате, това е — каза Ар-Дел и се облегна в креслото. — Ако имах работа, не бих имал нужда от алкохол. Но сега съм откъснат от работата си. При вас е друго. Получихте работа, храбър сте. Мисля, че бих могъл… Впрочем, няма значение. Храбростта не се продава.

— На Хармония ли отивате? — попита Донал.

— Където отива моят принц, там отивам и аз — заяви Ар-Дел и пак въздъхна. — Все някога ще прочетете договора ми. Още уиски? — той се обърна към пулта.

— Не — отговори Донал. — Извинете ме.

— Ще се видим по-късно — промърмори Моунтър, докато поръчваше поредната доза.

— Да. Довиждане.

— Довиждане — Ар-Дел надигна пълната чаша.

Над главите им отново се обади камбаната и мелодичният глас напомни, че до времевия скок остават четиридесет и седем стандартни минути.

Половин час по-късно Донал натисна звънеца на каютата на принц Уилям. Беше прочел още веднъж договора на Анеа в стаята си.

След малко отвътре се чу гласът на принца:

— Да?

— Донал Грим, сър. Ако не ви преча…

— Не, Донал, не. Влизайте.

Вратата се отвори и Донал влезе.

Уилям седеше в кресло зад малко бюро. Държеше в ръка папка с документи. На плота на бюрото беше закрепен портативен автоматичен секретар. В стаята светеше една единствена лампа — тази върху бюрото. Сивата коса на Уилям имаше още по-нереален вид на фона на близката светлина. Донал се поколеба, когато чу хлопването на вратата зад него.

— Седнете някъде — каза Уилям, без да отмества очи от документите. Пръстите му бързо се движеха по клавишите на секретаря. — След малко свършвам.

Донал се огледа в полутъмната каюта. Успя да види едно кресло и се отпусна в него. В течение на няколко минути Уилям продължи да работи с книжата, като отбелязваше нещо с помощта на автоматичния секретар.

Най-после отмести папката настрани. Натисна някакъв бутон и бюрото се прибра в стената. Единствената лампа угасна, но се включи общото осветление на каютата. Донал дори притвори очи, заслепен от силната светлина. Уилям се усмихна и каза:

— Сега да пристъпим към нашата работа.

Донал премигна, погледна го и пак мигна.

— Сър?

— Смятам да не си губим времето с излишни приказки — каза Уилям все още любезно. — Дойдохте при нас по време на обяд. Явно искахте да се срещнете с един от нас. Едва ли това е маршалът — дорсайските обичаи биха ви заставили да подходите по друг начин. Ясно е, че не е и Хюго, още по-малко пък Ар-Дел. Остава Анеа — тя е симпатична, а вие сте достатъчно млад, за да си въобразите разни глупости… Но не мисля, че точно днес бихте се опитвали… — Принцът щракна с пръсти и се ухили. — Оставам аз.

Донал започна да става, но Уилям продължи:

— Не, не — с жест му показа да седне обратно. — Би било глупаво да си тръгнете сега, след всичко, което направихте, за да се състои тази среща. — Гласът му стана рязък: — Седнете!

Донал седна.

— Защо искахте да ме видите? — попита Уилям.

Донал повдигна рамене.

— Е, добре — каза той. — Ако ми позволите да съм откровен… Мисля, че мога да ви бъда полезен.

— Ако мислите, че ще ми бъдете полезен като опустошавате хазната ми или като използвате моето влияние, по-добре си вървете.

— Случи се така, че се оказах притежател на нещо, което ви принадлежи.

Без да продума, Уилям протегна ръка. Донал за миг се поколеба, после извади от джоба си договорът на Анеа и го подаде на принца. Уилям взе листа и започна да го разглежда, след което внимателно го остави върху масата.

— Тя ме помоли да й помогна да се избави от него — каза Донал. — Искаше да ме наеме да унищожа договора. Явно не знае колко е трудно това.

— Но вие приехте поръчката.

— Нищо не съм обещавал — отговори Донал.

— И от самото начало ли решихте да ми го върнете?

— Считам, че това е ваша собственост.

— О, да, разбира се — каза Уилям. Известно време се взираше в Донал. По устните му играеше усмивка. Най-после продължи: — Надявам се разбирате, че не повярвах на нито една ваша дума. Аз съм сигурен, че вие сте откраднали договора, след което сте се изплашили от стореното и сте скалъпили тази неправдоподобна история, за да имате повод да ми го върнете. Достатъчна е една моя дума и капитанът на кораба с удоволствие ще ви арестува и ще ви държи заключен до пристигането на Хармония.

Донал усети как по гърба му премина ток.

— Избраницата от Кълтис не е войник под клетва — каза той. — Тя…

— Не е необходимо да намесвате Анеа — прекъсна го Уилям. — Всичко може да се реше и без нея. Моите показания против вашите.

Донал премълча. Уилям отново се усмихна.

— И така, вие се оказахте не само користолюбив, но и глупав.

— Сър… — отрони Донал.

Принцът равнодушно махна с ръка.

— Запазете дорсайския си гняв за някой, на когото ще направи впечатление. И двамата знаем, че не бихте се осмелили да ме нападнете. Ако бяхте по-различен от обикновените дорсайци… Но вие сте същият като тях — користолюбив и глупав. Сега, след като установихме тези безспорни факти, можем да преминем към работата.

Погледна към Донал. Младежът запази мълчание.

— Тогава да започваме — продължи Уилям. — Дойдохте при мен с надеждата, че аз ще съумея да ви използвам. Прав сте. Ще мога. Разбира се, Анеа е неразумно момиче. Но аз бих искал да я избавя от излишни усложнения. Това е в нейна полза. А и в моя, защото аз съм нейният наемател. Веднъж вече ви се е доверила. Това може да се повтори. Не я разочаровайте, ако го направи. За да ви направя по-достъпен… — Уилям отново се усмихна и добави с насмешка: — Мисля, че мога да намеря за вас място на командир на отряд под командването на Хюго Килиън, когато стигнем на Хармония. Няма причина вашата военна кариера да не върви ръка за ръка с други мои поръчения.

— Благодаря ви, сър — каза Донал.

От коридора се чу камбанния звън.

— Да-а, а времевия скок ще бъде след пет минути — Уилям взе от масата малка сребърна кутийка и я отвори. — Взехте ли си хапчето? Заповядайте.

Подаде кутийката на Донал.

— Благодаря ви, сър — вежливо каза Донал. — Вече го изпих.

— Тогава… — Уилям глътна една таблетка. — Тогава това е всичко.

Донал леко се поклони и излезе. Спря за миг, за да си изпие хапчето, и тръгна към каютата си. По пътя се отби в корабната библиотека и взе информационната лента за Първата Дисидентска Църква на Хармония. Това го забави и времевия скок го завари в коридора на една от секциите.

Откакто бе напуснал Дорсай, Донал винаги спеше по време на времевите скокове. Но той бе подготвен за това, което го очакваше. На първо място в Академията изучаваха теорията на времевия скок. На второ място той отново беше погълнал хапчето. Освен това беше предупреден кога ще бъде извършен скока. В края на краищата интервалът, когато времето отсъства, е неуловимо малък. Когато всичко свърши, само една малка част от него помнеше как е бил разбит на малки, невъобразимо малки части, и после отново сглобен в произволна точка на пространството, отдалечена на много светлинни години от предишното местонахождение. Не самият времеви скок, а споменът за него го накара да залитне, когато отново тръгна към каютата си. Този спомен остана завинаги в него.

Продължи по коридора, но се оказа, че изпитанията за деня не бяха свършили. Когато приближи края на една от секциите, от напречния коридор излезе Анеа. Зелените й очи гневно блестяха.

— Видяхте се, нали? — извика тя и му прегради пътя.

— Видях?… А, Уилям.

— Не отричайте!

— Че защо? — Донал я погледна с искрено учудване. — В това няма нищо секретно.

— Така ли?! — възкликна момичето. — Погрижихте ли се за онова? Какво направихте с него?

— Дадох го на стопанина, разбира се — отговори Донал. — Това беше най-разумно.

Внезапно Анеа така пребледня, че Донал се приближи, за да може да я подхване, ако припадне. Но тя се оказа силна. Очите й изразяваха гняв и ужас.

— Вие… — започна тя. — Вие… предател! Вие сте лъжец!

Преди Донал да я призове към трезво мислене — той си въобразяваше, че тя ще изслуша обясненията му — Анеа се обърна и побягна по коридора, по който дойде Донал.

Той въздъхна и продължи. Премина останалата част от пътя без да срещне никой. Коридорите бяха пусти — следствие от времевия скок. Докато минаваше покрай една от каютите, дочу отвътре пъшкане. На някой времевия скок не беше понесъл добре. Донал погледна номера и видя, че това е каютата на Ар-Дел.

Там, вътре, без медикаменти и специална подготовка, нептунианецът водеше своята неравна борба с Вселената.

КОМАНДИР НА ОТРЯД — I

— Всичко е наред, господа — каза Хюго Килиън.

Държеше се самоуверено. Определено правеше впечатление, облечен в чисто новият си блестящ мундир. Пръстите на дясната му ръка опираха в прозрачното покритие на картата.

— Бихте ли се приближили?

Петимата командири на отряди се придвижиха. Скупчиха се около планшета. Слабата светлина от тавана се смесваше с осветлението под картата. Донал се вгледа в причудливо украсените лица на околните. Представи си, че се намират в някое от отделенията на Ада, за който толкова красноречиво говореше представителят на Първата Дисидентска Църква няколко часа преди настоящият военен съвет.

— …нашата позиция е тук — продължи Хюго. — Като ваш комендант мога да ви уверя, че позицията ни е устойчива. Плануваното придвижване няма да наруши Кодекса на Наемника. — Той продължи по-рязко: — Както виждате, заемаме участък с дължина пет километра по фронта и ширина три километра в тил. Ето тук, между тези два хълма. Втори полк от Обединените Сили — 176 е вдясно от нас, Четвърти полк — вляво. Заповядано им е да ни осигурят поддръжка на фланговете. Ние ще се придвижим напред с 60 процента от личния състав и ще завладеем малко градче на име Веракъмтухелп1, което се намира тук…

Показалецът му се заби в съответната точка на картата.

— …на около четири километра от сегашните ни позиции. Ще използваме три от петте отряда — тези на Скуак, Уайт и Грим. Отрядите ще си пробиват път по отделно. Всеки командир ще разполага с карта. Ще се наложи да преодолеете река, широка около четиридесет метра. Според разузнаването тя е дълбока не повече от два метра, затова мисля, че може да намерите брод. От другата страна на реката има гора, която постепенно оредява и продължава почти до самият град. Тръгваме след двадесет минути. След един час ще се развидели. Бих искал дотогава трите отряда да бъдат от другата страна на реката. Въпроси?

— С какви сили разполага врагът в този участък? — попита Скуак.

Той бе нисък, набит мъж, родом от Касида. Приличаше на монголец, защото всъщност беше ескимос по произход.

— Каква съпротива има вероятност да срещнем? — довърши той.

— Според разузнаването може да има някой и друг патрул, но това е всичко. В самият град е възможно да се намира малък отряд. — Хюго огледа лицата на командирите. — Други въпроси?

— Аз имам въпрос — обади се Донал, докато внимателно изучаваше картата. — Кой е този абсолютно некомпетентен във военното дело човек, който е заповядал да настъпваме само с 60 процента от силите?

Атмосферата в помещението внезапно се нажежи. Донал упорита гледаше Хюго в очите.

Едва сдържайки се, комендантът отговори:

— Така се случи, че това е моето предложение до Щаба, Грим. Може би сте забравили — надявам се останалите да не са, — че това е само демонстративна кампания. Трябва да покажем на Първата Дисидентска Църква, че не са ни наели напразно.

— Това едва ли оправдава риска от подлагането на опасност на четиристотин и петдесет човека — без да мръдне отговори Донал.

Хюго просъска:

— Грим, вие сте най-младият от командирите, а аз съм комендант. Би трябвало да знаете, че не съм длъжен да ви давам обяснения. Но за да ви успокоя, ще ви кажа следното: по данни от разузнаването може да се заключи, че пред нас няма крупни вражески сили.

Донал настояваше:

— А защо пропускаме такава възможност? Трябва да се придвижваме с целият наличен потенциал.

Хюго започна да се дразни. Въздъхна и отвърна:

— Определено се нуждаете от урок по стратегия. Злоупотребявате с правото си да се съмнявате в решенията на Щаба, което ви е предоставено от Кодекса. И за да се сложи край на това, ще ви кажа, че има важна причина, поради която не използваме всички сили. В този участък ще бъде нанесен главният ни удар. Ако се хвърлим с много войска напред, Обединената Ортодоксална Църква веднага ще прати допълнителни войски срещу нас. А когато се движим на малки отряди, ние създаваме вакуум пред фронта. Веднага след като овладеем града, Втори и Четвърти полк също ще се придвижат и тогава ще създадем рубеж, от който не могат да ни върнат. Отговорих ли ви?

— Само частично — не мирясваше Донал. — Аз…

— Господи, дай ми търпение! — патетично извика фрийландецът. — Имам зад гърба си пет кампании. Много пъти едва съм отървавал кожата. Но още зарежа тази длъжност, нека пратят друг комендант. Стига толкова. Аз, вие и Скуак ще оглавим отрядите. Това задоволява ли ви?

Донал наклони глава в знак на подчинение. Нямаше какво да отговори. Военният съвет приключи. Докато се връщаше към отряда си заедно със Скуак, Донал се чувстваше толкова несигурен, че попита касидианеца:

— Как мислите, напразно ли го разпитвах?

— За тези работи отговаря комендантът — отвърна Скуак. — Би трябвало да знае какво прави.

С тези думи се разделиха. Отправиха се всеки към своя отряд.

Когато стигна до лагера Донал откри, че командирите вече са събрали хората. Бяха строени в три редици, по петдесет човека във всяка. Начело на всяка група стояха старшите и младшите командири. Старшият командир на Първа група, висок кльощав ветеран от Сета на име Мърфи, съпровождаше Донал при обхода на войниците и проверката на снаряжението им.

Това са добри войници, мислеше си Донал, минавайки покрай редиците. Добре тренирани и закалени в битки, макар и да не можеха да се нарекат елитни бойци. Елдър Брайт, главата на Първата Дисидентска Църква, ги беше избирал наслуки. Принц Уилям бе издействал правото да подбира само офицерите.

Всеки един войник беше въоръжен с пистолет и нож в добавка на обичайното оръжие. Отрядът се състоеше от пехотинци с пружинни пушки. Оръжие като оръжие. Всеки главорез от предградията би могъл да извади същото, ако не и по-добро. Обаче в съвременната война главната задача се състои в това да не позволиш на противника да използва оръжието си. Много лесно може да се използва химическо и атомно оръжие от разстояние. Пружинната пушка имаше пълнител с лента с пет хиляди патрона и можеше да поразява цели с еднаква точност до хиляда метра.

И въпреки това, продължи да разсъждава Донал, дори пружинните пушки скоро ще станат неприемливи. Явно в близко бъдеще пехотинците ще се върнат към щика и късия стоманен меч. Изходът на битката ще зависи от умението на отделния войник. Независимо колко фантастично и ефективно оръжие сте изобретили, рано или късно ви се налага да завземате територии. А за това трябва да използвате пехотинци — точно такива хора, каквито стоят в редиците.

Донал застана пред строя.

— Почивайте, момчета, но запазете строя. Командирите на групи при мен!

Отдалечи се на такова разстояние, че войниците да не го чуват. Командирите на групи го следваха. Заобиколиха картата и Донал им предаде заповедта на Щаба, получена чрез Хюго. Раздаде им по една карта и попита:

— Има ли въпроси?

Нямаше. Чакаха го да продължи. А той разучаваше лицата на хората, от които зависеше изпълнението на заповедта.

Беше ги опознал доста добре за трите седмици, предшестващи тази сутрин. Шестимата представяха всички разнообразни мнения, които се срещаха в отряда под негово командване. От сто и петдесетте човека, които му бяха подчинени, някои се съмняваха в него заради младостта и липсата на полеви опит. Повечето без съмнение бяха доволни от назначаването му, защото военната репутация на дорсайците е много висока. Имаше и такива, наистина само няколко човека, които автоматично се съпротивляват на всеки, който внезапно ги е надминал в службата. Такъв човек беше старшия командир на Трета група, бивш миньор от Коби на име Лий. Дори сега, събрани около картата минути преди операцията, той гледаше предизвикателно към Донал — със стиснати челюсти и разрошена черна коса. Ако имаш такива подчинени, обикновено имаш и разправии с тях. Донал реши да промени първоначалното си намерение да се движи заедно с Трета група.

— Ще се разделим на групи по двадесет и пет човека — започна да обяснява той. — Всяка група трябва да има старши и младши командир. Ще се движим отделно, но при среща с вражи патрул се обединяваме. Ясно ли е?

Всички кимнаха.

— Мърфи — обърна се Донал към кльощавия командир на група. — Искам да се движите със старши командир Лий, който ще се намира в тила и ще се разположи пред вас със своята половина от групата. Уесън — той премести погледа си върху старшия командир на Втора група, — вие и Золк ще заемете трета и четвърта позиция откъм тила. Съки, вие като младши командир на Първа група ще се движите пред Уесън и вдясно от мен. Аз ще водя останалата част от Първа група.

— Как ще осъществяваме връзка? — попита Лий.

— Ръчна сигнализация. Глас. Това е. Не разрешавам групите да се приближават за установяване на връзка. Движете се на интервал минимум двадесет метра — Донал отново огледа командирите. — Нашата задача се състои в това да се доберем до градчето колкото е възможно по-тихо и по-спокойно. В бой ще встъпвате само ако ви нападнат.

— Чух, че ни очаква нещо като неделна разходка — вметна Лий.

— Не боравя с лагерни слухове — твърдо заяви Донал. — Ще вземем всички предпазни мерки. Вие като командири на групи отговаряте пред мен за пълната екипировка на хората, включително медикаментите.

Лий се прозина, но това не бе знак на предизвикателство.

— О’кей — каза в заключение Донал. — Връщайте се при хората си.

Съвещанието приключи. След няколко минути едва различимо изсвирване даде знак на групите да започнат прехода. Утрото още не бе настъпило, но върховете на дърветата вече се забелязваха на фона на небето.

Въпреки предохранителните мерки и вниманието, с което преминаха първите дванадесет километра през гората, прехода приличаше точно на това, което каза Лий — на неделна разходка. Когато Донал излезе при реката начело на половината Първа група, тази мисъл започна да се укрепва.

— Да се изпратят разузнавачи — заповяда дорсаецът.

Двама войници се спуснаха във водата и с оръжие над главите я пресякоха. Добраха се до отсрещния бряг и помахаха с ръце, за да покажат, че всичко е спокойно. Чак тогава Донал поведе и другите през реката.

След като преминаха, той изпрати разузнавачи в три направления — напред и покрай брега в двете посоки. Изчака Съки да премине реката със своите хора. През това време разузнавачите се завърнаха, без да са открили противник. Донал построи хората си в разредена верига и тръгна напред.

Денят настъпваше бързо. Придвижваха се с петдесетметрови прибежки. Всеки път изпращаха напред разузнавачи и тръгваха едва след като те са докладвали за отсъствие на противник. Прибежка след прибежка, а противник нямаше и нямаше.

След един час, когато огромният оранжев диск на Е-Епсилон се показа над хоризонта, Донал гледаше иззад храстите малкото мълчаливо селище, заградено с ограда.

След още четиридесет минути трите групи на Трети отряд от Обединените Сили — 176 бързо напусна градчето Веракъмтухелп. Не откриха нито един жител.

КОМАНДИР НА ОТРЯД — II

Името на командира на отряд Грим бе опорочено.

Трети отряд, или по-точно тази част от него, която напускаше улиците на градчето, дори не правеше опит да скрие мнението си за Донал. Може би ако им беше показал, че чувства тяхната оценка, те биха я изразили още по-ясно. Но той беше абсолютно безразличен за мнението им и това ги караше да сдържат презрението си. Въпреки това сто и петдесет човека, дошли до града в пълно бойно снаряжение и с най-голяма предпазливост напълно споделяха мнението и оценката за новия командир на другите триста, преминали разстоянието много по-бързо и по-леко. Оценката беше възможно най-ниската.

Защото има само едно нещо, което ветераните мразят повече от това да киснат по гарнизоните. И това нещо е напразно да се потят по време на операция. Та нали всички казваха, че ще бъде неделна разходка! И наистина се оказа така, но не и за хората, които имаха нещастието да бъдат командвани от неопитния дорсаец на име Донал Грим. Хората му бяха много недоволни. Привечер, когато лъчите на залязващото слънце едва пробиваха клоните на тукашния внук на земната хвойна, засадена по време на колонизацията на планетата, дойде пратеник на Хюго Килиън. Комендантът беше оборудвал командния си пункт близо до напуснатия град. Пратеникът намери Донал да разглежда картата на местността, седнал вър-ху един пън.

— Известие от Щаба — каза пратеникът и седна на пъна до картата.

— Станете — спокойно каза Донал.

Пратеникът стана.

— Какво е известието?

— Заповед: Втори и Трети отряд да останат по местата си до утре — издекламира войникът на висок глас.

— Заповедта е приета — каза Донал и отпрати вестоносеца, който се обърна и забърза нататък.

Останал сам, Донал продължи да изучава картата, докато дневната светлина позволяваше това. Когато съвсем се стъмни, той я бутна настрана, извади от джоба си малка свирка и извика най-близкия старши командир на група.

Само след миг на фона на слабо осветеното небе се показа висока кльощава фигура.

— Мърфи, сър. Викахте ли ме?

— Да — отвърна Донал. — Разставихте ли часови?

— Да, сър — без ентусиазъм отговори Мърфи.

— О’кей. През цялото време да внимават. А сега, Мърфи…

— Да, сър?

— Кой в отряда най-добре усеща миризмите и ги разпознава?

— Миризмите ли, сър?

Донал чакаше отговор. Най-после Мърфи започна бавно и замислено да говори:

— Най-вероятно Лий, сър. Той е израснал в мините. А за там просто е необходимо доброто обоняние. Тези рудници на Коби, командире…

— Зная за какво говорите, Мърфи — сухо отговори Донал. — Изпратете при мен Лий.

Мърфи извади своята свирка и извика старшия командир на Трета група.

— Той в лагера ли е? — попита Донал, след като почака известно време. — Бях дал заповед никой да не излиза извън охранявания район и всички да са в периметър, където се чува свирката ми.

— Тук е, сър. Сега ще дойде. Той знае заповедта не по-лошо от мен. Тези свирки почти не се различават една от друга и трябва практика, за да се научи човек да ги разпознава, сър.

— Командир на група, ще ви бъда признателен, ако за в бъдеще не ми разяснявате неща, които и без това знам.

— Да, сър — покорно отвърна Мърфи.

— Какво има, Мърфи? — чу се гласът на Лий.

— Аз ви викам — заговори Донал, преди командирът на Първа група да успее да си отвори устата. — Мърфи мисли, че вие добре различавате миризми.

— Много добре — отвърна Лий.

— Сър.

— Много добре, сър.

— О’кей. Погледнете картата. И двамата. По-бързо. Ще ви светна — и той запали малък фенер, като го прикриваше с ръка. Картата бе разгъната върху пъна. — На три километра от тук. Знаете ли какво има там?

— Долина. Не е голяма — каза Мърфи. — Нашите постове са встрани от нея.

— Отиваме там — заяви Донал.

Стана и загаси фенера.

— Ние… ние ли, сър? — това беше гласът на Лий.

— Ние тримата. Да тръгваме — и той внимателно тръгна напред в тъмнината.

Докато вървяха през гората Донал с удоволствие отбеляза, че командирите на групи се движат също като него безшумно и внимателно. Бавно и с ослушване преминаха половината разстояние. Чувстваха, че теренът се издига.

— Пълзешком напред! — тихо и спокойно заповяда Донал.

Внимателно легнаха и започнаха трудното изкачване, което им отне повече от половин час. Най-после лежаха един до друг на върха на хълма. Гледаха тъмната долина пред тях. Донал докосна рамото на Лий и когато бившият миньор се обърна към него, той докосна с палец носа си, посочи долината и вдиша дълбоко. Лий се обърна с лице към долината и в продължение на няколко минути лежа без видимо да прави нещо. После отново се обърна към Донал и кимна. Командирът на отряда направи знак да се изтеглят.

Донал нищо не попита, а командирите на групи не проговориха, докато не стигнаха безопасната територия на лагера. Чак тогава Донал се обърна към Лий:

— Какво почувствахте, командир Лий?

Миньорът се колебаеше. Когато най-сетне отговори, в гласа му звучеше учудване и удивление:

— Не зная, сър. Според мен мирише на нещо кисело. Не мога да си спомня такава миризма.

— Това ли е всичко, което можете да кажете? „Нещо кисело“?

— Не зная, сър — повтори Лий. — Обонянието ми е отлично, командире, наистина отлично. — Гласът му звучеше войнствено. — Но досега не съм се сблъсквал с подобна миризма. Щях да си я спомня.

— Някой от вас бил ли е досега на тази планета?

— Не — отговори Лий.

— Не, сър — отзова се и Мърфи.

— Ясно — заключи Донал.

Приближиха се до същия пън, откъдето тръгнаха преди три часа.

— Това е всичко. Благодаря ви, господа командири!

След като остана сам, Донал се зае да изучава картата. Известно време стоя замислен, след това извика Мърфи и го уведоми, че отива в командния пункт.

Командният пункт бе разположен в затъмнено помещение. Вътре спеше някакъв ординарец. До осветената карта седеше Скуак.

— Къде е комендантът? — попита Донал на влизане.

— Отиде да спи още преди три часа — отвърна Скуак. — Работа ли имате с него? Той ме остави да дежуря.

— Къде спи?

— На десет метра оттук, в храсталака. Какво има? Сега ли ще го будите?

— Може да се е събудил — каза Донал и излезе.

Внимателно тръгна в направлението, което му посочи Скуак. Между две дървета забеляза да виси походен хамак. Под завивката смътно се очертаваше нечия фигура. Но когато Донал се протегна и хвана рамото на спящия се оказа, че това е празен костюм. От изненада дъхът му секна. Обърна се внимателно и тръгна към града. Когато подмина командния пункт, от тъмнината се появи часови и го спря.

— Извинете, сър, има заповед на коменданта, според която се забранява влизането в града. Дори и за него. Има капани.

— Благодаря — отвърна Донал.

Обърна се и се скри в тъмното. Но след няколко метра се обърна отново, внимателно пропълзя покрай постовете и се приближи до сградите на градчето. Малката, но много ярка луна, която жителите на Хармония наричаха Око Божие, току що бе изгряла и навсякъде се появиха сребристи и черни сенки. Като се прикриваше в тъмните места, Донал започна внимателно да претърсва Веракъмтухелп — къща след къща и здание след здание.

Това се оказа бавна и уморителна работа, още повече, че всичко трябваше да се извърши в абсолютна тишина. След около четири часа намери това, което търсеше.

Луната щедро осветяваше малко кръгла сграда без покрив, в центъра на което стоеше Хюго Килиън. Изглеждаше доста внушително, облечен с маскировъчния костюм. А до него, почти в обятията му, бе застанала Анеа — избраницата от Кълтис. Зад тях се виждаше малка летяща платформа. Около нея се стелеше мъглива светлина, предизвикана от устройството за поляризиране, което е осигурило незабележимото й появяване.

— Любима моя — говореше Хюго.

Гласът му беше толкова тих, че Донал, скрит в сянката на полуразрушената стена, едва го чуваше.

— Любима моя, трябва да ми повярвате! Само заедно бихме могли да го спрем, но трябва да ми разрешите да се намеся. Неговата власт е огромна…

— Зная, зная — прекъсна го тя и закърши ръце. — Но всеки един ден изчакване увеличава опасността за нас, Хюго. Бедният Хюго! — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Аз ви забърках в тази каша…

— Да сте ме забъркали? Мен? — Той се опита да я притисне до себе си. — Аз тръгнах по този път с отворени очи. Заради вас…

— Моментът не е подходящ — леко го отблъсна Анеа. — Освен това вие започнахте тази игра заради Кълтис, а не заради мен. Работата изобщо не опира до мен — разгорещи се тя. — Той няма да получи властта над моята планета.

— Да, да, заради Кълтис, разбира се — побърза да се съгласи Хюго. — Но за мен Кълтис — това сте вие, Анеа. Вие сте всичко, което обичам на Екзотика. Нима не разбирате, че засега няма нищо конкретно, че всичко е основано само на голи подозрения? Според вас той действа против Сейън. Но това не означава, че действа против Кълтис като цяло.

— Какво да правя? — завайка се избраницата. — Не мога да му се противопоставя с неговите методи. Не мога да извъртам, да лъжа и да изпращам шпиони. На всичко отгоре договорът ми е у него. Наистина не мога да върша тези неща. Ето какво означава да си избраница. Аз съм пленница на собственият си мозък, на собственото си тяло… — Тя сви юмрук и рязко се обърна към коменданта. — Когато за първи път говорих с вас преди два месеца вие казахте, че това е очевидно.

— Сгреших — отвърна Хюго спокойно. — Вниманието ми е било привлечено от нещо, но не съм бил прав. Аз също имам принципи, скъпа Анеа. Може и да не са на нивото на вашата психологическа блокада, но аз също имам понятие от чест и правда.

— Зная, Хюго, зная — тя искрено се разкайваше. — Но аз съм отчаяна! Не знам какво да правя!

— Ако беше предприел нещо лично против вас…

— Против мен? Няма да посмее. Аз съм избраница. Това би било чиста глупост — добави Анеа. Донал се изненада от здравия смисъл в думите й. — Нищо не би спечелил от подобна стъпка. Само ще разтревожи Кълтис.

— Не знам — Хюго се намръщи. — Той е мъж. Като си помисля само…

— О, Хюго! — Тя внезапно се засмя като ученичка. — Не бъдете смешен.

— Смешен ли?

— Не исках да ви обидя, Хюго. Престанете да гледате като слон, ужилен от пчела по хобота. Няма смисъл да говорим за това. Той е твърде пресметлив, за да… — тя отново се изсмя. — Не, не. Трябва да се борите с разума му, не със сърцето му.

— А за моето сърце вълнувате ли се? — попита комендантът. Гласът му звучеше глухо.

Анеа съсредоточено изучаваше почвата под краката си.

— Хюго, вие ми харесвате… Но не разбирате. Да си избраница — това е… това е… символ!

— Искате да кажете, че не можете.

— Не, не това — тя му хвърли бърз поглед. — Моята блокада не обхваща любовта, Хюго. Обаче ако съм въвлечена в нещо, което макар и малко касае Кълтис, аз не мога… Разбирате ли?

— Разбирам, че съм войник — отговори той. — И никога не знам дали за мен ще има „утре“.

— Да, знам. Изпращат ви с толкова опасни задачи.

— Скъпа моя Анеа — бързо каза Хюго. — Колко малко знаете за това какво е да си войник! Аз съм избрал професията си доброволно.

— Доброволно? — тя го изгледа изпитателно.

— За да предизвиквам опасностите, за да търся път към самоутвърждаването — уверено заяви той. — За да си създам име и сред звездите да знаят, че съм достоен за избраницата от Кълтис.

— О, Хюго! — ентусиазирано възкликна тя. — Само ако успеете! Ако можете да се прославите! Тогава бихме го победили.

Той я погледна толкова обезкуражен, че Донал едва не се разсмя в скривалището си.

— Нима винаги ще говорите за политика? — възкликна той.

Донал се обърна да си ходи. Нямаше смисъл да продължава да ги слуша. Отдалечи се тихо на безопасно разстояние, след което тръгна по-бързо, без да пази тишина. Кратката нощ на северния континент на Хармония вече отстъпваше място на зората. Донал се добра до лагера на отряда си. Един от часовите се опита да го спре:

— Стой! Стой и кажи… сър!

— Тръгвай с мен! — заповяда Донал. — къде е разположена Трета група?

— Оттук, сър — часовият тръгна отпред да показва пътя.

Когато стигнаха, Донал извади свирката и извика Лий.

— Какво? — чу се сънен глас отблизо. От хамака се свлече бившият миньор. — Кой дявол… сър?

Донал го хвана с две ръце за главата и го обърна към вражеската територия. Оттам подухваше лек утринен ветрец.

— Душете! — заповяда той.

Лий премигна, сподави една прозявка и пое дълбоко дъх. Ноздрите му се разшириха и затрептяха. Изведнъж цялата му сънливост излетя.

— Същата миризма, сър — каза той, като се обърна към Донал. — Само че е по-силна.

— О’кей — Донал се обърна към часовия. — Предайте заповедта ми на старшите командири на Първа и Втора група. Да разставят хората си по дърветата, и то достатъчно високо, за да не може никой да задреме.

— На дърветата ли, сър?

— Действайте! След десет минути всички трябва да са на петнадесет метра над земята с цялото снаряжение.

Часовоят се обърна, за да отиде да изпълни заповедта, а Донал добави:

— Ако успеете, изтичайте до командния пункт и им предайте същото. Ако нямате време, качвайте се на някое дърво. Ясно?

— Да, сър.

— Изпълнявайте!

Донал се зае да буди войниците от Трета група и да ги праща на дърветата. Не успяха да се справят за десет минути. Минаха не по-малко от двадесет, докато всички се оказаха сред клоните. Независимо от здравия сън, една група дорсайски школници би се справила четири пъти по-бързо. Въпреки всичко успяха да се качат навреме, помисли си Донал, докато се наместваше върху един клон. А това е най-важното.

За разлика от другите, Донал не спря на петнадесет метра от земята. Докато будеше войниците, той забеляза кое е най-високо дърво около лагера. Качи се точно на него и сега можеше да оглежда околността. Прикри очите си с ръка, защото изгряващото слънце блестеше срещу него, и се зае да разглежда територията.

— И какво да правим сега? — дочу се нечий обиден глас.

Донал свали ръка от очите си, наклони глава и без да повишава глас, но така, че да го чуят всички, каза:

— Старши командир на група Лий, длъжен сте да застреляте всеки, който си отвори устата без мое или ваше разрешение. Това е заповед.

Вдигна отново ръка, за да си заслони очите, и се зае да разглежда местността.

Тайната на наблюдението е в търпението. Нищо не виждаше, но продължи да седи и да се взира. Не гледаше нищо конкретно, а се стараеше да обхване цялостния пейзаж. След няколко дълги минути улови с края на окото си едва забележимо движение. Не се опита да го открие отново, а продължи да съзерцава цялата територия. Постепенно, сякаш гледаше ужасен фантастичен филм, Донал се убеди, че вижда хора. Много хора, които притичват от укритие до укритие и се приближават към лагера.

Той отново се наведе сред клоните.

— Да не се стреля, преди да дам сигнал със свирката. Стойте спокойно и не разговаряйте.

Чу как през клоните премина нещо като вятър — заповедта му се предаваше до всички войници от Трета група. Искаше му се да вярва, че ще стигне и до другите две.

Малките фигури продължаваха да се приближават. Докато ги гледаше тайно иззад листата Донал забеляза малък черен кръст, пришит към десния ръкав на куртката на всеки. Това не бяха наемници. Това бяха местните елитни войски на Обединената Ортодоксална Църква — прекрасни войници и в с-ъ-що-то време диви фанатици.

В този момент атакуващите се изправиха в цял ръст, нададоха диви крясъци и вопли и целият този шум се смеси с изстрелите от пружинните пушки, разкъсвайки въздуха, дървета и човешка плът.

Вълната на нападащите не идваше към дърветата, където бяха скрити хората на Донал. Но фанатиците атакуваха лагера на техните другари — наемници. Донал сдържаше войниците си до последно и дори няколко секунди повече, след това притисна свирката до устните си и духна силно — сигналът се чу в целия лагер.

Хората му откриха яростен огън от дърветата.

След няколко мига на земята започна диво мятане във всички посоки. Много е трудно да се определи откъде се води стрелба с пружинно оръжие. Около пет минути ортодоксалните войни се заблуждаваха, че по тях стрелят от подземно укритие. Безжалостно убиваха всеки изпречил се пред тях наемник. Но твърде късно осъзнаха грешката си. По техните оредели редици се сипеше огъня на сто петдесет и една пружинни пушки. Въпреки че по дорсайските стандарти нямаше изкусни стрелци с изключение на един, все пак нивото бе задоволително за изпълнение на задачата. Сражението бе приключено, преди да са изтекли четиридесет минути, откакто Донал започна да буди войниците.

Трета група слезе на земята. Един от първите, който стъпи долу, войник на име Кенъбек, спокойно опря приклад в рамото си и разкъса гърлото на един фанатик, който се гърчеше наблизо.

— Достатъчно! — изкомандва Донал. Гласът му се чуваше навсякъде. — Наемникът ненавижда безсмислените убий-ства. Неговата работа не е да убива хора, а да печели сражения.

Нямаше повече изстрели. Този факт говореше за рязко промененото мнение на личния състав на Трети отряд за своя нов командир на име Грим.

По заповед на Донал бяха отделени ранените от двете страни. На тежко ранените бе оказана незабавна помощ. Вой-ните-ортодоксали бяха избити до крак. Но загубите не се ограни-чаваха само в едната страна. Бяха атакувани триста човека в лагера. Три четвърти от тях, включително и командирът на отряд Скуак, бяха убити.

— Пригответе се за оттегляне! — заповяда Донал.

В този момент човекът пред него обърна глава и се загледа зад рамото му. Донал също се завъртя. От града с пистолет в ръка излизаше комендантът Хюго Килиън. Мълчаливо, без да мърдат, оцелелите войници от трите отряда следяха приближаването му. Той ги огледа и погледът му спря на Донал. Ускори крачка и спря близо до младият дорсаец.

— Е, командире, докладвайте какво се случи!

Донал не му отговори. Вдигна ръка и посочи към Хюго.

— Войници — обърна се той към двама наемници, застанали до коменданта, — арестувайте този човек. Заповядвам ви да го държите под арест до незабавния военнополеви съд в съответствие с параграф 4 на Кодексът на Наемника.

ВЕТЕРАН

След като се завърна в столицата, Донал нае стая в хотела. С анулиран договор в джоба той слезе два етажа по-надолу, за да посети маршал Хендрик Галт. След като приключи разговора, Донал се отправи към друг хотел, за да се срещне с още един човек.

Въпреки силният си характер чувстваше известна слабост в коленете, докато съобщаваше името си на робота. Повечето хора биха му простили тази слабост, защото Уилям, принцът на Сета, беше една от тези личности, с които и най-наперения смелчага не би се скарал дори в собственият си дом. А Донал, независимо от опита си като военен, беше просто един младеж.

Роботът го покани да влезе. Донал залепи на лицето си най-спокойния и независим вид, на който бе способен, и премина през няколко стаи, докато бъде представен на принца.

Както и при предишната визита, Уилям работеше зад бюрото си. Но това не беше показност и перчене, както биха решили повечето хора. Рядко някой е зает толкова поне веднъж годишно, колкото Уилям ежедневно, защото той държеше юздите на прекалено много дела.

Донал се приближи и наклони глава в знак на приветствие. Уилям го погледна и каза:

— Поразен съм от появата ви тук.

— Наистина ли, сър?

Близо половин минута принцът го оглежда мълчаливо.

— Не греша често — заяви той. — Но би трябвало да се утеша, защото винаги, когато направя грешка, тя като с вълшебна пръчица се свързва с моите най-големи успехи. Е, млади човече, с какво нечовешко оръжие сте се снабдили, та се осмелявате да се появите тук?

— Може би това оръжие се нарича „обществено мнение“ — отговори Донал. — Издигнах се в очите на войниците. Създадох си име.

— Да, така е — съгласи се Уилям. — Познавам това оръжие от собствен опит.

— Освен всичко друго, вие изпратихте поканата за тази среща.

— Точно така.

Без никакви предварителни признаци лицето на принца придоби толкова свиреп израз, какъвто Донал не беше виждал досега.

— Как посмяхте? — злобно просъска Уилям. — Как се осмелихте?

— Сър — отвърна Донал с каменно изражение. — Аз нямах избор.

— „Нямах избор“! Идвате при мен и имате наглостта да заявите, че не сте имали избор?

— Да, сър.

Уилям рязко се изправи. Наведе се над бюрото и се загледа в лицето на Донал. Очите му бяха точно пред очите на младия дорсаец.

— Заповядах ви да се придържате към моите разпореждания, нищо повече. А вие, героят, развалихте всичко!

— Сър?

— „Сър, сър“! Какво „сър“? Вие сте умствено недоразвит горски обитател! Вие сте глупак! Кой ви каза да се бъркате в работата на Хюго Килиън?

— Просто нямах избор, сър — твърдо настоя Донал.

— Нямахте избор? Как така?

— Аз командвам отряд наемници, сър — отговори Донал, без нито един мускул на лицето му да трепне. — Комендант Килиън ни увери в нашата безопасност в съответствие с Кодекса на наемника. Но уверенията не само че не бяха верни, а отгоре на всичко заряза отряда си на произвола на съдбата, и то на вражеска територия. Той е отговорен за смъртта на загиналите войници. Като старши по звание офицер след него аз бях длъжен да го арестувам и да го дам под съд.

— И го съдихте там, на полето?

— Така е записано в кодекса, сър — каза Донал и добави след кратка пауза: — Съжалявам, че се наложи да бъде разстрелян. Военно-полевият съд го изискваше.

— Пак тази липса на избор! — ядоса се Уилям. — Ще ви кажа едно нещо, Грим: междузвездното пространство не е за тези, които не умеят да избират правилно. — Той рязко се обърна, заобиколи бюрото, седна и вече успокоен продължи. — Добре. Можете да си вървите.

Донал се обърна и тръгна към изхода.

— Оставете си адреса на робота при вратата — настигна го гласът на Уилям. — Ще се опитам да ви намеря работа на някоя друга планета.

— Съжалявам, сър — каза Донал, като се обърна отново към принца.

Уилям го изгледа въпросително.

— Мислех, че ще престанете да се тревожите за бъдещето ми — поясни Донал. — Маршал Галт вече ми намери работа.

Известно време Уилям продължи да го гледа. Очите му бяха студени като на сфинкс.

— Ясно — бавно произнесе той накрая. — Е, Грим, пак ще се срещнем.

— Надявам се на това — отвърна Донал и излезе.

Но дори и след като затвори вратата зад себе си му се струваше, че усеща на гърба си погледа на Уилям.

Оставаше да направи още едно посещение, след което можеше да счита, че е приключил с работата на тази планета. Намери стълбите и се спусна един етаж по-надолу.

Роботът на вратата го покани да влезе. Както винаги размъкнат и с блеснали от алкохола очи, Ар-Дел го посрещна на половината път от входа.

— Уви, тя не желае да ви вижда — каза Ар-Дел, когато Донал обясни какво иска. Очите му се проясниха. В тях се появи печално и доброжелателно изражение, което веднага се смени с горчива насмешка. — О’кей, ще й кажа, макар че това няма да й хареса.

— Бих искал да й съобщя нещо, което трябва да знае.

— Добре. Почакайте малко.

Ар-Дел излезе. След около петнадесет минути се върна и каза:

— Качете се. Стая Х 1890.

Донал тръгна към вратата.

— Кой можеше да си помисли? — печално произнесе нептунианецът. — Бих искал отново да се срещнем.

— Ще се срещнем — увери го Донал.

— Да, да — Ар-Дел проницателно го изучаваше с поглед. — Обезателно ще се срещнем.

Донал излезе и се качи в стая Х 1890. Роботът го покани да влезе. Анеа го очакваше, стройна и сурова. Беше облечена с една от своите дълги рокли с висока яка.

— Е?

Донал я погледна печално.

— Ненавиждате ли ме?

— Вие го убихте! — изкрещя тя.

— Разбира се — макар че се стараеше да не избухне, раздразнението, което тя предизвикваше у него, изплува на повърхността. — Направих го за ваше добро.

— За мое добро?

Той извади от джоба си портативен апарат за записване. Но нещо се бе счупило и за най-голямо учудване на Донал устройството не работеше.

— Изслушайте ме — започна той. — Вие сте идеално подготвена от генетична гледна точка, вие сте избраница, но това е всичко. Не можете ли да разберете, че междузвездните интриги не са за вас?

— Междузвездните… За какво говорите?

— О, имайте поне малко търпение — уморено продължи дорсаецът. — Уилям е ваш враг. Това го разбирате добре, но не разбирате защо, макар да ви се струва, че не е така. Дори и аз бях сбъркал. Няма да можете да победите Уилям в неговата игра, затова играйте своята. Бъдете избраница. Като такава сте неприкосновена.

— Ако сте свършили…

— О’кей — той направи крачка напред. — Слушайте тогава. Уилям се опитваше да ви компрометира. Килиън беше неговото оръдие…

— Как смеете! — извика Анеа.

— Как смея? — повтори Донал. — Има ли поне един човек в този свят на безумци, който да не ме пита как смея? Казвам ви това, защото е самата истина.

— Хюго беше честен човек — почти изкрещя Анеа. — Войник и джентълмен. А не…

— А не наемник, така ли? Той беше точно това!

— Той беше офицер, истински офицер — надменно отговори Анеа. — В това е цялата разлика.

— Няма никаква разлика. Не можете да разберете, че да си наемник не е обидно. Но не става дума за това. Вие бихте могла да ме наречете както пожелаете, но Хюго Килиън беше нещо повече — той беше глупак!

— О, не — момичето се обърна.

Донал я хвана за лакътя и я завъртя към себе си. Анеа никога не беше си представяла, че е толкова силен. Осъзнаването на своята физическа безпомощност в неговите ръце я накара неочаквано и рязко да замълчи.

— А сега чуйте истината — каза Донал. — Уилям ви е подхвърлил като скъпоценна награда на пътя на Килиън. Успял е да му втълпи глупавата надежда, че ще може да получи вас — избраницата от Кълтис. Направил е така, че да можете да го посещавате в градчето Веракъмтухелп. Да — отговори той на жеста й, — видях ви там. Той е уверил Хюго, че ще срещне вас. Но в същото време е убедил ортодоксалите, че атаката ще бъде успешна.

— Не вярвам… — започна Анеа.

— Не бъдете глупава и вие — грубо я прекъсна Донал. — Как ще обясните факта, че елитните войски на Обединената Ортодоксална Църква ни нападнаха точно в този момент? Кой освен фанатичните ортодоксали е способен да не остави нито един жив човек в лагера? По план е трябвало да остане само един — Хюго Килиън. Той ще се завърне и ще получи вас като награда за подвига си. Виждате ли колко струва доброто ви мнение?

— Хюго не би могъл…

— Хюго би могъл. Казах ви, че беше глупак. Но също така беше сравнително добър войник. А на Уилям точно това му е трябвало. Знаел е, че Хюго Килиън е достатъчно глупав, за да отиде на среща с вас, но е и достатъчно добър войник, за да остане жив, дори и целият му отряд да е избит. Както казах, той би се завърнал сам. И то като герой.

— Но вие предвидихте това — възкликна момичето. — Каква е вашата тайна? Да не би да имате директна връзка с лагера на ортодоксалите?

— Всичко беше ясно от самата ситуация — отрядът е захвърлен на произвола на съдбата, комендантът по най-глупав начин отива на любовна среща. При тези условия нещо от рода на внезапно нападение е просто неизбежно. И аз си зададох въпроса какъв род войски може да се използват за това и как да ги открием. Войните на Обединената Ортодоксална Църква се хранят с местни растения, приготвени по рецепта на туземците. Миризмата на тази храна е пропила дрехите им. Всеки ветеран от войните на Хармония би могъл да ги открие по този начин.

— Ако носът му е достатъчно чувствителен, ако знае къде да търси…

— Имаше само едно възможно място…

— Все едно — хладно заяви Анеа. — Не става дума за това. — Внезапно тя извика: — Работата е там, че Хюго е бил невинен. Сам го казахте. Дори да се съглася с вас, той е бил просто глупав. А вие го убихте.

Донал уморено въздъхна.

— Престъплението, заради което беше разстрелян комендант Килиън се заключава в това, че той е изоставил войниците си на територията на врага. И за тази постъпка той заплати с живота си.

— Убиец! Махайте се!

Донал беше изумен.

— Но аз току що ви обясних…

— Нищо не сте ми обяснили — гласът й идваше отдалеч, хладен и чужд. — Досега не чух нищо друго, освен скалъпени лъжи за човек, на който не сте достоен да лъскате ботушите! Ще си отидете ли и или да извикам охраната?

— Не ми ли вярвате? — Донал я гледаше с широко отворени очи.

— Вървете си! — Анеа му обърна гръб.

Той се обърна, отвори вратата и излезе в коридора. Движеше се като в мъгла. Продължи да върви, хванал с ръце главата си като човек, който иска да се събуди от кошмарен сън.

Що за проклятие тегне над него? Тя не лъжеше — не бе способна на това. Изслуша обясненията му, но за нея не оз-начаваха нищо. Всичко беше толкова очевидно, толкова ясно — и машинациите на Уилям, и глупостта на Килиън. А тя не ги видя дори когато Донал й ги посочи. Тя, избраницата от Кълтис.

Защо? Защо? Защо?

Самотен и изпълнен със съмнения, Донал отиваше към хотела на маршал Галт.