Генетичният генерал

АДЮТАНТ

Срещнаха се в кабинета на маршал Галт, в домът му на Фрийланд. Високият таван и сводестият огромен портал създаваха подтискащо впечатление. Когато застанаха пред бюрото на маршала, той ги представи:

— Капитан Лудров, това е моят адютант комендант Донал Грим. Донал, това е Рас Лудров, командир на Синият Патрул.

— За мен е чест, сър — каза Донал и се поклони леко.

— Радвам се да се запозная с вас, Грим — отвърна Лудров.

Той беше нисък, набит мъж на около четиридесет години, с тъмна кожа и черни очи.

Галт каза:

— Можеш да говориш и пред Донал, независимо колко е поверителна информацията. Какви са донесенията от разузнаването?

— Без съмнение планират експедиция с цел кацане на Ориента. — Лудров се обърна към масата и натисна един бутон. Повърхността й стана прозрачна и се видя карта на системата Сириус. — Ето тук сме ние — посочи той Фрийланд. — Тук е Нова Земя — показалецът му се премести към друга планета, подобна на Фрийланд. — А тук е Ориента — и той показа малка планета близо до звездата. — Преди дванадесет дни планетите бяха в това положение една спрямо друга. Както виждате, звездата ще се намира както между нашите планети, така и между всяка от тях и Ориента. Не биха могли да изберат по-изгодна ситуация от тактическа гледна точка.

Галт промърмори нещо, докато изучаваше картата. Донал с любопитство наблюдаваше Лудров. Акцентът издаваше, че е роден на Нова Земя, но въпреки това заемаше висок пост във въоръжените сили на Фрийланд. Двете планети, разбира се, бяха естествени съюзници, които поддържаха Земята и се противопоставяха на групата Марс — Нептун — Касида. Точно поради тази близост между тях се поддържаше съперничество. Офицер от едната планета много по-бързо би се издигнал в службата в родината си, отколкото на другата.

— Това определено не ми харесва — обади се Галт. — Прилича ми на глупава шега. Хората от техните планети ще бъдат принудени да носят респиратори. Не виждам полза от този плацдарм, дори и да успеят да го завоюват. Ориента не става за колонизация — твърде близко е до Сириус. Иначе да сме я колонизирали отдавна.

Лудров спокойно отбеляза:

— Може би ще се опитат да организират оттам нападение върху двете планети?

— Не, не — гласът на маршала беше рязък и раздразнен. Масивното му лице се наведе над картата. — Това е нелепо, както и опита да се колонизира Ориента. Не биха могли да създадат база и да я снабдяват така, че да организират нападение над две големи планети с добре въоръжена армия и развита промишленост. Невъзможно е да се завоюва цивилизована планета. Това е аксиома.

— Аксиомите също може да се окажат неверни — намеси се Донал.

— Какво? — попита Галт. — А, това е Донал. Не ни пречете, ако обичате. — Той се обърна към Лудров и продължи: — Според мен цялата операция не е нищо повече от учение в реални условия. Знаете какво имам предвид, нали?

Лудров кимна. Донал без да иска направи същото. На населените планети нямаше Генерален щаб, който да се съгласи на учения в реални условия. Въпреки това военните ги признаваха. Представляваха неголеми, най-често ръкопашни схватки, които се организираха с две цели: или да се провери подготовката на войските, или да се даде възможност на ветераните, проседели дълго време в гарнизоните, да усетят мириса на боя. Галт беше един от най-старите командири на своето време и винаги се изказваше против такива операции не само на теория, но и на практика. Според него е много по-честно когато войската прояви признаци на умора, тя просто да се разпусне, както се получи на Хармония. Донал също застъпваше това мнение, макар и да съществува принципната опасност войските да забравят на кого служат и да се отдадат на грабежи.

— Какво е вашето мнение? — обърна се Галт към командира на Патрула.

— Не зная, сър — отвърна Лудров. — Струва ми се, че това е единственото разумно обяснение.

Донал отново се намеси:

— Работата е там, че когато човек не оценява реално опасността, стават най-неприятни неща. Оттук следва, че…

— Донал — сухо го прекъсна маршалът. — Вие сте мой адютант, а не военен съветник.

— И все пак… — опита се да настоява Донал, но Галт го сряза с глас, нетърпящ никакви възражения:

— Достатъчно!

— Слушам, сър — покорно отговори Донал.

— Е, какво пък — Галт отново говореше на Лудров. — Ще се отнесем към ситуацията като към изпратена свише възможност да разбием една-две армии на Нептуно-Касидианския флот. Върнете се в Патрула, там ще получите заповедите ми.

Лудров леко наклони глава и се канеше да тръгва, когато се чу характерното свистене от отварянето на пневматична врата. По полираният под отекна звука от приближаващи се стъпки. Обърнаха се и видяха висока, поразително красива жена с червена коса.

— Елвин?

— Попречих ли? — попита тя. — Не знаех, че имате посетител.

— Рас, познавате ли племенницата ми Елвин Рай? Елвин, това е командирът на Синия Патрул Рас Лудров.

— За мен е чест — каза Лудров и леко се поклони.

— О, срещали сме се. Аз поне съм ви виждала някъде — тя му протегна ръка, след което се обърна към адютанта. — Донал, елате с мен за риба.

— Съжалявам — отвърна Донал. — Задържат ме служебните задължения.

— Не, не — Галт размаха огромната си ръка. — В момента няма нищо важно… Ако искате, идете.

— В такъв случай съм на вашите услуги — каза Донал.

— Що за хладни обноски! — възмути се тя шеговито и се обърна към Лудров. — Сигурна съм, че командирът на Патрула не би се поколебал.

Лудров се поклони:

— Никога не се колебая, когато става дума за Рай.

— Видяхте ли, Донал? Ето ви образец. Трябва да се научите да се държите и говорите така.

— Ако службата разрешава — отвърна Донал.

— О, Донал, вие сте безнадежден случай — тя театрално сплете пръсти. — Хайде, да тръгваме.

Обърна се и пое към вратата. Донал я последва.

Лий, същият Лий, който командваше Трета група, го чакаше отвън.

— А, командир на група Лий — изненада се Донал. — Какво ви води насам?

— Вие, сър — каза Лий.

Гледаше в очите на Донал с нещо като предизви-кателство. Точно това изражение Донал разпозна от самото начало.

— Трябва ли ви ординарец?

Донал го изучава известно време, след което попита:

— Защо?

— Получих договора си, когато ни разпуснаха след онази история с Килиън. Ако искате да знаете, аз се пропих. Винаги става така. Без униформа съм алкохолик. Много по-добре се чувствам с мундир, но рано или късно се спречквам с някого… Дълго не можех да осъзная какво искам. Но накрая разбрах. Искам да служа на вас.

— Изглеждате някак… печално.

— Готов съм на всичко. И пиенето ще зарежа. Не е нужно да ми плащате много. Погледнете договора ми. Ако ме наемете, аз ще бъда истински войник. Когато имам работа, не пия. Умея някои неща. Ето, вижте…

Той протегна приятелски ръка, сякаш искаше да му стисне ръката, и изведнъж в нея се появи нож.

— Това е номер на убийците от предградията — каза Донал. — Така ли възнамерявате да ми служите?

— Не — ножът изчезна. — Не и на вас, защото искам да ви служа. Характерът ми е доста тежък и странен. Нужна ми е опо-ра. Трябва ми някой, който да ми сочи пътя, така както на обикновените хора им е необходима храна, вода, дом, приятели. Всичко това го има в психологическия раздел на договора ми, можете да го прочетете.

— Щом вие ми го казвате, защо да го чета? Обяснете ми какво става с вас сега?

— Малко остава да се побъркам — лицето на Лий оставаше каменно, докато говореше. — Това е неизлечимо. родил съм се с тази особеност. Лекарите казват, че нямам представа от добро и лошо, че не мога да се ръководя от абстрактни правила. Лекарят, който проведе прегледите при първото сключване на договор, каза, че винаги ще ми е нужен жив бог. Ако кажете да прережа гърлото на първият срещнат, ще го извърша веднага. Ако искате да прережа своето гърло — също ще го направя.

— Не звучи много привлекателно.

— Да, но е истина. От мен няма да научите много. Приличам на щик, който дълго време е търсил пушката си. Сега я намерих, можете да ми вярвате. Вземете ме за малко, за пробен срок. Ако искате за пет, ако искате за десет години, а ако искате — до края на живота ми. Само не ме отпращайте. — Лий леко се завъртя и посочи вратата. — Зад нея е адът, коменданте. Тук е всичко, което ми трябва. Тук е раят.

— Не зная — бавно произнесе Донал. — Просто не зная дали ще се справя с такава отговорност.

— Няма да носите отговорност — очите на Лий блестяха. Донал разбра, че бившият миньор е изплашен — страхуваше се да не му откажат. — Проверете ме. Дайте някаква заповед. Кажете да легна на пода и да лая. Заповядайте да си отсека лявата ръка. Веднага след като ми присадят нова, аз пак ще чакам вашите заповеди. — Ножът отново се появи. — Искате ли да пробваме?

— Достатъчно! — заяви Донал. Ножът изчезна. — О’кей. Взимам договорът ви. Стаята ми е горе, третата отдясно. Идете там и ме чакайте.

Лий просто кимна. Не отрони нито дума за благодарност. Обърна се и тръгна. Донал замислено поклати глава. Усещаше почти физическа тежест на раменете си. Докато крачеше към библиотеката, продължи да поклаща глава.

ОФИЦЕР ПО СВРЪЗКАТА

— Добре дошли на борда — поздрави помощник-капитанът. — Казвам се Елмин Клей Андерсън.

Беше човек с приятно лице, над тридесет годишен, с гъста черна коса. Изглеждаше така, сякаш цял живот се е занимавал с лека атлетика.

Донал тъкмо бе преминал шлюзовата камера. Представи се:

— Комендант Донал Грим.

Отдадоха си чест, след което си стиснаха ръцете.

— Имате ли опит и познания за кораби от този клас? — попита Андерсън.

— Само един осемнадесетдневен тренировъчен полет, организиран от Академията на Дорсай — отвърна Донал. — Запознат съм с въоръжението и командването на екипажа, но не знам нищо от техническо естество.

— Командването и въоръжението на кораби от клас CJ не са много сложни. Вие ще бъдете старши офицер след мен и ако нещо се случи… — Андерсън направи ритуален жест, докосвайки бялата стена с пластмасова облицовка. — Не искам да кажа, че това ще стане. Капитанът може да ни измъкне от всякаква ситуация. Но все пак трябва да сте подготвен да ни помогнете, ако нещо се случи.

— Да, разбира се.

— Желаете ли да се запознаете с кораба?

— Не, благодаря.

При влизането в каютата Донал завари там Лий, който разопаковаше багажа. Тъй като единствената койка бе предназначена за Донал, ординарецът измъкна един преносим хамак и го закачи.

— Всичко ли е наред? — обади се Донал.

— Да — кратко отвърна Лий.

Както и преди, той забравяше да добавя „сър“. Донал вече имаше собствен опит в контактуването с хора, които изискват буквално изпълнение на заповедите, и затова не държеше на формалностите.

— Оформихте ли договора ми? — попита Лий.

— Не ми остана време. Знаете, че не бива да се избързва.

— Знам. Винаги досега просто съм го давал. Когато изтече срока си го прибирам обратно заедно с парите.

— Обикновено оформянето на един договор трае няколко седмици и дори месеци — каза Донал.

След това обясни, че договорът е собственост на планетата, откъдето е родом приносителят. Поради тази причина сключването на договор става с участието на правителствата както на наемателя, така и на наемника. Всяко правителство се грижи за собствената си изгода и затова да поддържа така нареченото „договорно равновесие“, което им позволява да търсят за размяна специалисти, от които имат нужда. Въпреки че Донал е частен наемател и може сам да се грижи за плащанията по договора, сделката трябва да бъде осъществена със знанието и съгласието на правителството на Дорсай и правителството на Коби, където е роден Лий.

— В голяма степен тази процедура е една формалност — увери го Донал. — Имам право да ви наема, защото съм стигнал до званието комендант. Освен това наемането ви е официално регистрирано. Следователно вашето правителство не може да ви отзове за изпълнение на специални задачи.

Лий кимна — по този начин изрази облекчението си.

— Внимание! — внезапно се обади глас от комуникатора. — Съобщение за щабният офицер по свръзката Донал Грим. Комендант Грим да се яви незабавно на флагманския кораб.

Донал предупреди Лий да не се бърка в работата на екипажа и излезе.

Флотът се състоеше от корабите на Червения и Зеления Патрул, подобни на кораба клас CJ, който Донал току-що напусна. Флагманският кораб се намираше на стационарна орбита около Ориента. Бяха нужни близо четиридесет минути, за да се добере до него. Донал премина през шлюзовата камера и съобщи своето звание и име. Изпратиха му придружител, който да го преведе през целия кораб до каютата за съвещания.

В каютата се бяха събрали повече от двадесет офицери по свръзката с най-различни звания — от унтер-офицер до помощник-командир на Патрул. Всички седяха и гледаха отсрещната врата. Веднага след като Донал влезе — явно чакаха само него — се появи и капитанът на флагманския кораб. Придружаваше го командирът на Синия Патрул капитан Лудров.

— Господа! — каза капитанът и в каютата настъпи тишина. — Ситуацията е следната.

Той махна с ръка и стената зад него се освети. Всички видяха добре симулирана картина на предстоящото сражение. В черното пространство се носеше Ориента, около нея кръжаха много и най-различни кораби. Габаритите на корабите бяха силно завишени, за да се виждат на фона на планетата, чийто диаметър бе около две трети от диаметъра на Марс. Дори и най-големите кораби от патрулния клас, предназначени за междузвездни съобщения и полети, бяха разположени на орбита от петстотин до четири хиляди километра от повърхността на Ориента. Движението им създаваше призрачна паяжина около планетата. Облакът кораби от по-нисък клас — VCJS, A9e, куриерски кораби, артилерийски платформи, едноместни и двуместни лодки от клас „Комар“ — летяха близо до планетата и дори от време на време навлизаха в атмосферата й.

— Според нас — започна капитанът, — врагът на голяма скорост и с внезапно спиране ще излезе от времевия скок ето тук — цял облак атакуващи кораби изникна от нищото на около половин милион километра от слънцето.

Врагът бързо се приближаваше към планетата, размерите на корабите видимо нарастваха. Разположиха се на кръгови орбити. Двата флота се сблъскаха в титанична схватка и стана трудно да се различат движенията на отделните кораби. Атакуващите успяха да пробият защитната мрежа, като внезапно изхвърлиха множество малки предмети. Това бяха десантни отряди, които се устремиха към планетата и приеха върху себе си огъня на малките кораби. В същото време голяма част от корабите на Нептуно-Касидианския флот започнаха да изчезват като угасени свещи — извършваха времеви скок, който би трябвало да ги изпрати на няколко светлинни години от мястото на сражението.

Донал, с неговото добре тренирано професионално възприятие, прецени, че това е прекрасна, но невярна картина. Нито едно сражение не протича и никога няма да протече с такава грация и равновесие. Това е само една предполагаема картина, но тя никога не съвпада с действи-телността поради грешни разпореждания, индивидуални колебания, неразбирателство, недооценяване на врага и грешки при навигацията, които водеха до катастрофи и стрелба по кораби от собствения флот. В предстоящата битка за Ориента ще има правилни и неправилни действия, мъдри и глупави решения, но това няма да има особено значение. Важен е само резултатът…

— …и така, господа — продължи капитанът, — Щабът счита, че това е най-вероятното развитие на битката. Вашата задача, личната ви задача като представители на Щаба, е да наблюдавате. Искаме да знаем всичко, което ще видите, всичко, което ще забележите, всичко, за което ще се досетите. И, разбира се — той се забави за малко и добави с лека ирония — много бихме се зарадвали на пленник.

Отговори му дружен смях — всички знаеха колко е малка вероятността от залавянето на пленник на разбит кораб при скоростите и условията на космическия бой, дори и да успеят да го намерят.

— Това е всичко — завърши капитанът.

Офицерите по свръзката се надигнаха и тръгнаха към изхода.

— Един момент, Грим.

Донал се обърна. Позна гласа на Лудров. Командирът на Патрул тръгна към него. Донал също се придвижи.

— Искам да поговорим — каза Лудров. — Да изчакаме всички да излязат.

Стояха мълчаливо, докато и последният офицер по свръзката не напусна каютата. Капитанът също излезе.

— Слушам ви, сър.

— Заинтересува ме това, което казахте, по-точно което се опитахте да кажете, когато с маршал Галт обсъждахме предстоящата битка за Ориента. Какво имахте предвид?

— Нищо особено, сър — отвърна Донал. — Щабът и маршалът явно знаят какво правят.

— Може би сте забелязали нещо, на което ние не сме обърнали внимание?

Донал се поколеба.

— Не, сър. Не знам за плановете на противника повече от останалите. Просто… — Донал се загледа в мургавото лице на капитана и се чудеше дали си струва да продължи. След краха с Анеа избягваше да говори за внезапните си проблясъци, макар и да бяха логически правдоподобни. — Това е едно предчувствие, сър.

— Всички имаме предчувствия — нетърпеливо каза Лудров. — Как бихте постъпили на наше място?

— На ваше място? — Донал реши да говори без колебание: — Щях да нападна Нептун.

Челюстта на капитана увисна. Гледаше към Донал със смесица от изумление и недоверие.

— Кълна се в Космоса, сега не е време за шеги — каза той накрая. — Нима не знаете, че е невъзможно да се завладее цивилизована планета?

Донал си позволи лека въздишка. Направи опит да обясни това, което за него беше повече от ясно.

— Помня, че маршалът говори за това — започна той. — Но това е един от тези афоризми, които възнамерявам да опровергая с течение на времето. Но нямах предвид точно това. Не съм споменавал, че трябва да завладеем Нептун, а само да го нападнем. Предполагам, че техните генерали също четат афоризми като нашите. Когато видят, че се опитваме да направим невъзможното, те ще решат, че сме намерили способ да го направим възможно. По това как ще реагират бихме могли да разберем много, включително и това какво са намислили да правят на Ориента.

Изумлението на лицето на Лудров постепенно се смени с намръщена физиономия.

— Всеки, който се опита да атакува Нептун, ще понесе фантастични загуби.

— Да, но само ако атаката е истинска — прекъсна го Донал. — А нашата не е. Задачата ни е да нарушим вражеската стратегия с внезапен изненадващ фактор, а не да подлагаме корабите си на опасност.

— И въпреки всичко, дори атаката да е само маневра, нашите кораби биха могли да бъдат унищожени.

— Дайте ми една дузина кораби… — разгорещено започна Донал, но в този момент Лудров премигна като човек, току-що събудил се от дълбок сън.

— Да ви дам… Не, коменданте, ние разсъждавахме само теоретически. Щабът никога няма да даде съгласието си за тази дива непланирана игра, а аз самият нямам право да взимам подобно решение сам. — Той поклати глава. — Не, Грим… Все пак съм съгласен, че идеята ви е доста интересна. Ще помисля над нея.

— Значи ли това, че…?

— Нищо не означава, абсолютно нищо. Не можем да нарушим операция, която нашият Щаб е планирал толкова щателно. — Лудров се усмихна и продължи: — Освен това, този ход би погубил репутацията ми завинаги. И все пак това е добра идея, Грим. Мислите стратегически, с размах. Ще включа този факт в отчета си до маршала.

— Благодаря ви, сър!

— Връщайте се на кораба си.

— Довиждане, сър.

Донал отдаде чест и излезе. След като остана сам, Лудров още известно време остана замислен, а после се зае със задълженията си.

КАПИТАН ПО ПРИНУДА

Някои казват, че битката в Космоса може да бъде спечелена само в непосредствено стълкновение, мислеше си Донал. Това бе още един от тези афоризми, които той смяташе да опровергае при първа възможност. Но сега, пред контролния екран в командната каюта на кораба, чакайки появата на вражеския флот, той бе принуден да признае, че от такова разстояние афоризмът, изглежда, отразява истинското състояние на нещата. И наистина би било така, ако противникът оказва съпротива.

А какво ще стане, ако противникът не се защитава? Ако срещу него се приложи нещо абсолютно необичайно?

— Контакт след шестдесет секунди. Контакт след шестдесет секунди — обади се комуникаторът над главата му.

— Всички да се закрепят.

Това бе спокойният глас на Андерсън, който седеше и наблюдаваше обстановката не на екрана като Донал, а по показанията на приборите. Беше седнал в „зъболекарския стол“, а до него седяха първият и вторият офицери, които дублираха действията му.

Въпреки че не гледаше екрана, Андерсън имаше по-пълна представа за това какво става. Донал изглеждаше доста комично, облякъл жизнеобезпечаващият скафандър. Той бавно се отпусна в креслото, поставено специално за него пред контролния екран. Завърза се с коланите. Дори корабът се разлети на парчета, чрез тези колани щеше да остане привързан за креслото. При добро стечение на обстоятелствата той би могъл да издържи в орбита около Ориента четиридесет или петдесет часа, ако не му попречат непредвидени фактори.

Успя да се намести в креслото преди контакта. Последните секунди отдели, за да се огледа. Удиви го спокойната обстановка в тази уютна и добре осветена каюта, въпреки че предстоеше люта битка и може би — унищожение. Не успя да помисли за нищо друго. Появиха се корабите на вражеския флот и той не откъсна поглед от екрана.

Според получените заповеди трябваше да дразнят противника, без да го приближават. По предварителни разчети загубите на атакуващите би трябвало да са двадесет процента, а на отбраняващите се — пет процента. Но тези разчети бяха безсмислени. Тези цифри не означават, че ще загинат или ще бъдат ранени съответно двадесет процента и пет процента. Не. В космическият бой това означава, че един кораб от пет и един кораб от двадесет ще бъдат унищожени заедно с екипажа.

Отбраната бе построена в три линии. Първата се състоеше от леките кораби, чиято задача е да забавят и задържат атакуващите, докато големите кораби изравнят скоростта си и пуснат в ход тежките оръдия. Във втората линия бяха строени големите кораби на стационарна орбита. Имаше и още една линия малки кораби, въоръжени със специални средства против вражески десант към планетата.

Донал се намираше в кораб от първата линия.

Нямаше никакво предупреждение. Битката започна веднага. В момента на контакта оръдията на CJ забълваха огън. После…

Всичко свърши.

Донал премигна и отвори очи. Мъчеше се да си спомни какво стана. Но не помнеше нищо. Командната каюта бе разсечена като с исполинска брадва. Виждаха се офицерските каюти. Червената лампа, чието захранване не зависеше от корабните акумулатори, трагично светеше на тавана и показваше, че в тази кабина въздух няма. Екранът се бе напукал. Но още работеше. Донал видя през прозрачния шлем отдалечаващи се огнени точки — корабите на врага се носеха към Ориента. Приповдигна се леко и погледна към мястото на командира.

Двама бяха мъртви. Това, което бе разсякло каютата, бе попаднало право в тях. Бяха загинали Андерсън и вторият офицер. Първият офицер — жена на име Коуа Бени — беше все още жива, но по треперенето и отпадналите жестове Донал разбра, че е тежко ранена. Нищо не можеше да направи за нея. Без въздух в каютата всички бяха пленници на своите скафандри.

Обученото тяло започна да действа преди Донал да успее да вземе решение. Усети се, че разкопчава коланите, които го придържаха към креслото. Успя да прекоси каютата, отмести главата на Андерсън, защото му пречеше да натисне бутона за връзка между корабите.

— CJ 1–29 — каза той. — CJ 1-29…

Продължи да повтаря позивната, докато екрана не се освети. Появи се шлем, зад който се виждаше бледо като на мъртвец лице.

— K-L — каза лицето. — 23?

Това означаваше: „В състояние ли сте да се движите?“ Донал погледна към пулта. За негово най-голямо учудване ударът не бе повредил приборите. Те работеха.

— 29 — кратко отвърна той.

— М-40 — каза събеседникът му и изчезна.

Донал пусна бутона. М-40 означаваше да действа по предварителния план.

Според този план CJ трябваше да се доближи до Ориента и да се включи в унищожаването на десантните групи на противника. Донал се сети, че му предстои изпълнението на една много неприятна задача — да махне мъртвите и ранените от креслата им пред пулта.

Премести първия офицер много по-внимателно от другите. Забеляза, че жената е изгубила съзнание. Ударът я бе закачил, макар и леко. Скафандърът й беше цял. Може и да оживее, помисли си Донал.

Седна в креслото на капитана и извика останалите членове на екипажа.

— Докладвайте — кратко заповяда той.

Оръдейният пост се обади. От останалите осем поста се отзоваха пет.

— Тръгваме към Ориента — каза Донал. — Всички годни за работа да се заемат с ремонта. Да се подаде въздух в командната каюта. Сборен пункт — тук.

Настъпи пауза. Някакъв глас се обади:

— Старши артилерист Ордовиа, говори старши артилерист Ордовиа от живите членове на екипажа. С капитана ли говоря?

— Старши артилерист Ордовиа, говори офицер Грим. Аз изпълнявам задълженията на капитана. Вашите офицери загинаха. Като старши по звание поемам командването. Изпълнявайте заповедите.

— Слушам, сър!

Донал се замисли. Опитваше се да си спомни как се управлява кораб. Насочи CJ към Ориента и провери показанията на приборите. След известно време забеляза, че червената лампа на тавана започна да премигва. През наушниците на шлема долови слабо свистене, което постепенно се усили. Скафандърът му стана еластичен.

След няколко минути почувства на рамото си нечия ръка. Обърна се и видя измореното лице на човек със свален шлем.

— Закърпихме дупката, сър — доложи той. — Аз съм Ордовиа.

Донал разкопча шлема, отметна го назад и с удоволствие вдиша свежия въздух.

— Вижте какво става с първия офицер. Извикайте лекаря.

— Лекарят загина, но имаме апаратура за замразяване.

— Тогава я замразете и се връщайте по постовете си. Откриваме огън след двадесет минути.

Ордовиа излезе. Донал отново се обърна към пулта. Започна внимателни маневри с CJ, като взимаше всички мерки за безопасност. Знаеше принципно как се управлява кораб от този клас, но от друга страна той най-добре разбираше колко е далеч от уменията на професионален пилот. Приличаше на човек, получил пет-шест урока по езда — знае какво да прави, но не върши нищо автоматично. На Андерсен би бил достатъчен един поглед и щеше да последва действие. На Донал му се налагаше да прочете показанията на приборите, да ги осмисли и чак тогава да вземе решение как да действа.

Поради тази причина те наближиха атмосферата на Ориента твърде късно. Все пак не всички десантни групи на противника бяха успели да кацнат на повърхността. Донал потърси на пулта бутона за противопехотните оръдия и го натисна.

Донал откри Лудров в личната му каюта, малко по-голяма от неговата собствена на CJ.Командирът на Патрул се надигна от бюрото. Изчака придружителят да излезе и протегна мургавата си ръка.

— Здравейте. Как се придвижи корабът ви до тук?

— На собствен ход — отвърна Донал. — Ударът попадна в командната каюта. Всички офицери бяха убити.

— Всички? — Лудров се вгледа внимателно в Донал. — Вие…

— Поех командването. Не се наложи да върша нищо особено, само използвахме противопехотните оръдия.

— Това не е най-важното. Значи така, в заключителния етап на сражението сте изпълнявали задълженията на капитана?

— Да.

— Прекрасно! Това е дори повече, отколкото се надявах. Сега нека поговорим за следното: готов ли сте да поемете върху себе си удар?

— Готов съм да опитам — отвърна Донал.

Разгледа внимателно ниският, почти уродлив командир на Патрул и разбра, че го харесва. Беше започнал да отвиква от честно поставените въпроси, след като отлетя от Дорсай.

— О’кей, ако сте съгласен, аз също ще поема удар — Лудров погледна към плътно затворената врата на каютата. — Ще наруша разпорежданията на Службата за Безопасност и ще ви изпратя на експедиция въпреки заповедите на Щаба.

— Службата за Безопасност ли? — Донал почувства неприятен хлад да пробягва по гърба му.

— Да. Вече знаем какво целят Нептун и Касида с това кацане на Ориента. Познавате ли Ориента?

— Изучавал съм я частично още в Академията. Когато пристигнах на Фрийланд, се запознах по-подробно. Средната й температура е 78оС, основно скали и пустини, няма големи водни басейни. Атмосферата съдържа прекалено много въглероден двуокис.

— Точно така — съгласи се Лудров. — Те успяха да кацнат на планетата и ние не сме в състояние да унищожим десанта им. Считахме, че цялата операция е само учение в реални условия. Очаквахме след няколко дни или седмици да си отидат. Но сгрешихме.

— Сгрешили сте?

— Открихме причината за кацането на Ориента. Съвсем не е това, което си мислехме в началото.

— Минали са само четири часа, откакто десантът се е приземил. Какво бихте могли да разберете през това време?

— Оползотвориха това време и резултатите са налице. С помощта на нов вид излъчване правят взривове. Използват много излъчватели. Бързо се местят и отново взривяват. Тези взривове влияят на Сириус. Астрономите отбелязаха повишаване на активността.

Той погледна към Донал, сякаш очакваше коментар. Дорсаецът обмисляше чутото.

— Изменение на климата? — предположи той.

— Точно така — енергично отговори Лудров, сякаш Донал беше слаб ученик, който неочаквано е дал правилен отговор. — Според метеоролозите заплахата е сериозна. Вече знаем и цената за премахването на тази заплаха. Искат да диктуват търговията с Нова Земя.

Донал кимна. Не се учуди от факта, че две воюващи планети поддържат търговски отношения — това бе нормална форма на междузвездното съществуване. А приливите и отливите на договорени специалисти бяха кръвообращението на цивилизацията. Ако някоя планета се опита да се справи само със собствени кадри, тя би изостанала много години в развитието си и в края на краищата би била принудена да купи специалисти на самоубийствени цени. Развитието изискваше търговия със специалисти, а това означаваше договори. И всяка планета се стараеше да си осигури най-изгодните условия.

— Искат свободна търговия и голяма комисионна при посредничество — каза Лудров.

Донал го погледна с присвити очи. Свободната търговия с договори, без да се зачита волята на хората, датираше отпреди петдесет години. Тя водеше до спекулация с живота и потребностите на наемниците. Унищожаваше остатъците от независимост и безопасност на индивида и го приравняваше с домашно животно или с неодушевена стока, която може да се продаде на този, който плати повече. Дорсай, заедно с Екзотик-световете, винаги се е борил против тази търговия. Обаче Нептун и Касида, които влизаха в групата на Венера, отчасти и Сдружението и Коби, използваха свободната търговия като удобен уред в ръцете на управниците. Налагането на такава търговия на светове като Фрийланд и Нова Земя би било удар за тях.

— Ясно — каза Донал.

— Имаме три възможности. Първо: да приемем условията им. Второ: да страдаме от климатичните промени, докато не съберем достатъчно сили да ги изгоним от Ориента. Трето: да се опитаме да изчистим Ориента още сега с цената на доста загуби в жива сила и техника. Но моето мнение е, че трябва да започнем игра. Разбира се, това няма нищо общо с мнението на Щаба. Те не знаят нищо за този замисъл. И няма да разберат, поне засега. Съгласен ли сте да осъществите идеята си за атака на Нептун?

— С най голямо удоволствие — бързо отговори Донал и очите му светнаха.

— Не сте чули всичко, така че запазете ентусиазма си за края — сухо каза Лудров. — Нептун се пази постоянно от деветдесет кораба от първи клас. Аз мога да ви отпусна само пет.

КОМАНДИР НА ПАТРУЛЕН ОТРЯД — I

— Пет — повтори Донал като ехо. Побиха го тръпки. След първият разговор с Лудров бе обмислил предполагаемата експедиция по-обстойно. Планът бе разчетен за малък флот от тридесет кораба от първи клас, построени в триъгълник и разделени на три групи по десет кораба.

— Сигурно разбирате, че това съвсем не са всички кораби, с които разполагам — обясни Лудров. — Дори след като приспаднем загубите имам над седемдесет кораба от първи клас в Синия Патрул. Давам ви само тези кораби, чиито капитани са ми лични приятели, които се явиха като доброволци и които не се плашат от наказанието на Щаба след завръщането. Иначе не бих ви дал и тези кораби. — Той погледна към Донал и продължи: — Знам, че тази операция е невъзможно. Да забравим този разговор.

— Мога ли да разчитам на безпрекословното подчинение на тези хора, сър? — попита Донал.

— Това е единственото, което мога да ви гарантирам.

— В такъв случай ще се наложи да импровизирам. Ще тръгна с тях, ще оценя ситуацията и тогава ще реша какво да правя.

— Значи се решихте?

— Да.

— Да вървим.

Лудров стана и преведе Донал през целия кораб до шлюза, откъдето преминаха в малък куриерски съд, който ги очакваше. Стигнаха до кораба от първи клас за петнадесет минути.

Влязоха в командната каюта, осветена от мигащите светлини на многочислените сложни прибори. Донал видя петима капитани, които го чакаха. Лудров поздрави сивокосия човек, който отговори от името на всички.

Лудров ги представи:

— Капитан Ванърман — капитан Грим.

Донал се учуди на бързото си повишение. Главата му бе заета с по-важни неща и не се бе сетил, че такова повишение е необходимо. Едва ли може един офицер по свръзката със звание комендант да командва петима капитани на кораби от първи клас.

— Господа — обърна се Лудров към капитаните, — вашите пет кораба ще образуват нов Патрулен отряд. Капитан Грим е новият ви командир. Ще отидете на разузнавателна експедиция в центъра на вражеската територия и там ще изпълните определена задача. Длъжен съм да ви предупредя, че капитан Грим има извънредни пълномощия. Трябва да изпълнявате всяка негова заповед без да задавате въпроси. Имате ли питания към мен, преди да съм предал командването?

Никой не се обади.

— Отлично — Лудров поведе Донал покрай редицата. — Капитан Грим — капитан Асейни.

— За мен е чест — каза Донал и стисна протегнатата ръка.

— Капитан Коул.

— За мен е чест.

— Капитан Сукайа-Мендез.

— На вашите услуги, капитане.

— Капитан Ал Мен.

— За мен е чест — каза Донал. Срещу него стоеше тридесет и петгодишен дорсаец, чието лице бе покрито с белези. — Струва ми се, че познавам семейството ви, капитане. Южният континент, близо до Темплин, ако не се лъжа?

— Близо до Бриджуърд, сър — отвърна Ал Мен. — Аз съм слушал за семейство Грим.

Донал продължи нататък.

— И капитан Рос.

— За мен е чест.

— Е, капитан Грим — каза Лудров и направи крачка встрани. — Предавам командването на вас. Ще ви трябва ли някакво специално въоръжение?

— Торпеда, сър.

— Ще дам заповед на отдела по въоръжението да ви снабди с торпеда — каза Лудров и излезе.

Шест часа по-късно петте кораба от новосформирания Патрулен отряд поеха към дълбокия космос, натоварени с няколкостотин торпеда. Донал пожела колкото може по-бързо да напуснат базата, за да не може никой да отмени експедицията.

Заедно с торпедата на борда се качи и Лий. Донал помнеше, че ординарецът му остана на борда на CJ. Лий бе оцелял в сражението, лежейки на хамака си в най-пострадалата част на кораба. Донал го инструктира:

— Искам да не се отделяте от мен. Съмнявам се, че ще ми потрябвате за нещо, но искам да сте до мен, ако имам нужда.

— Ще бъда до вас — отвърна Лий, без да промени изражението си.

Разговаряха в каютата на командира на Патрула, предоставена на разположение на Донал. Когато тръгна командната каюта, Лий го последва. Още с влизането Донал забеляза, че и тримата офицери под контрола на Ванърман изчисляват времевия скок.

— Сър! — поздрави Ванърман, когато Донал влезе.

Донал го погледна и се сети за преподавателя си по математика в Академията. Внезапно и болезнено усети собствената си младост.

— Всичко ли е готово за времеви скок? — попита Донал.

— Ще бъде готово след две минути. Тъй като не сте дали указания за специални изчисления, компютърът избра най-краткият път. Направихме обичайните за такива случаи разчети, за да избегнем сблъсъка с някакъв обект. Скокът ще бъде дълъг четири светлинни години, сър.

— Добре — каза Донал. — Елате с мен, Ванърман.

Отидоха до големия екран в центъра на командния пулт. Донал натисна един от бутоните и на екрана се появи изображение, изпратено от корабната библиотека: звезда от тип G0 осветяваше бяло-зелена планета с два спътника.

— Кайсия с две костилки — изкоментира Ванърман. Той не обичаше естествените спътници, защото родната му планета Фрийланд бе лишена от луни.

— Да — отвърна Донал. — Това е Нептун. На какво разстояние бихме могли да се приближим?

— Сър? — Ванърман го гледаше право в очите. Донал отвърна на погледа и сивокосият капитан отново се загледа в екрана.

— Бихме могли да се приближим колкото искаме. След времевия скок ще се намираме в дълбокия космос. Там ще спрем и ще определим точното си местонахождение. А положението на цивилизованите планети отдавна е определено. За да се излезе на безопасно разстояние от корабната им защита…

— Не съм ви питал за безопасно разстояние от корабната защита, а колко близко до планетата можем да се появим — спокойно го прекъсна Донал.

Ванърман отново го погледна. Изражението на лицето му не се промени, но в очите му се появи нещо като печал. Известно време гледа Донал, а след това повтори:

— Колко близко?… На разстояние два планетни диаметъра.

— Благодаря ви, капитане.

— Скок след десет секунди — чу се гласът на първия офицер. Започна броенето: девет секунди, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, една, скок.

Настъпи времевият скок.

— Значи така — продължи Донал, сякаш разговорът не бе прекъсвал. — От тук, от дълбокия космос, трябва да подготвим цялата операция. Капитан Ванърман, извикайте останалите капитани на съвещание.

Ванърман натисна няколко бутона върху командния пулт. Петнадесет минути по-късно всички капитани се събраха в командната ката на флагманския кораб. Освободиха младшите офицери и Донал започна да им обяснява плана си.

— За всички нашият Патрул е тръгнал на разузнаване. В действителност задачата ни е да симулираме нападение над Нептун.

Изчака малко, докато смисълът на думите му стигне до тях, след което продължи да обяснява.

Щяха да създадат модел на планета с помощта на наличното оборудване. Ще се приближават до тази планета, изобразяваща Нептун, по различни начини и от различни места: първо един кораб, после два заедно, после серия единични кораби и така нататък. При появата си до планетата трябва да пускат по едно или две торпеда и незабавно да извършат нов времеви скок. Жителите на планетата трябва да останат с впечатлението, че атаката се осъществява от голям флот, който се стреми да завладее планетата чрез торпедна атака.

Освен това торпедата не са предназначени за разрушаване на корабната защита или за взривяване на повърхността. Те трябва да създадат впечатлението, че са преносители на особен вид радиация или вещество, което постепенно ще умъртви планетата.

Излизането от времевите скокове трябва да се пресметне така, че чрез постоянното завръщане на пет кораба да се създаде впечатление за голям флот.

С тези думи Донал завърши обяснението и попита:

— Някой има ли възражения или забележки?

Зад групата на капитаните Донал забеляза Лий, застанал до стената на командната каюта и изучаващ капитаните с безизразните си очи.

Никой не отговори веднага. След известно време бавно проговори Ванърман, сякаш пое върху себе си отговорността да говори от името на всички.

— Сър — каза той. — Каква е вероятността да попаднем на корабната защита?

— Зная, че е доста голяма. Но ще се постараем да я сведем до минимум.

— Разрешете да попитам: колко пъти трябва да се завръщаме?

— Колкото можем — Донал огледа събеседниците си и продължи: — Искам да сме наясно, господа. Ще вземем всички мерки против стълкновения и загуба на кораби. Но ако не може да се избегне, ще се наложи да рискуваме в името на своя дълг.

— На колко появявания разчитате вие, капитане? — попита Сукайа-Мандез.

— Според мен ще успеем да ги заблудим, че ги напада голям флот, ако непрекъснато се връщаме и ги бомбардираме в продължение на два часа.

— Два часа?! — не повярва Ванърман. Сред събралите се премина лек ропот. — Сър, ако едно появяване трае петнадесет минути, което обхваща два времеви скока и подготовката им, то за един час ще се появяваме по четири пъти. Поради риска от случайни стълкновения и възможно нападение от страна на противника трябва да удвоим това число. Следователно за два часа ще извършим шестнадесет появявания или тридесет и два времеви скока. Сър, дори да напълним екипажите с медикаменти до козирката, никой няма да издържи.

— Познавате ли някой, който се е опитал да направи това, капитане?

— Не, сър, но…

— Тогава откъде знаете, че не е възможно? — Донал не дочака отговор, а продължи: — Ние трябва да го направим. Задачата ни е само да управляваме корабите и да пускаме по две торпеда. Това е доста по-лесно, отколкото да участвате в сражения. Освен това не изисква особени усилия от страна на екипажа.

— Труй Дорсай — промълви Ал Мен.

Донал го погледна с признателност за поддръжката.

— Други въпроси? — рязко попита той.

Капитаните мълчаха.

— Добре. В такъв случай веднага започнете подготовката. Свободни сте, господа.

Изчака да излязат останалите капитани и се обърна към Ванърман:

— Нахранете екипажа и му дайте хубава почивка. Починете и вие. И изпратете, ако обичате, два обяда в моята каюта.

Донал се обърна и напусна командната каюта. Зад него като сянка се движеше Лий. Миньорът не пророни дума, докато не останаха сами в каютата на Донал. Тогава каза:

— Защо му позволихте да ви обиди?

— Да ме обиди? Кой? И как?

— Онзи, дето ви нарече с някаква непозната дума.

Донал се замисли за миг.

— А-а, Ал Мен. Само че той не ме обиди. Напротив. Даде ми да разбера, че е с мен. Той каза „Труй Дорсай“. Това значи „Да живее Дорсай“.

КОМАНДИР НА ПАТРУЛЕН ОТРЯД — II

Нептун никога няма да забрави това.

Над планетата, която бе втора в техническо отношение (някои дори считаха, че е първа), над планетата с огромни материални богатства, над планетата с гигантски запас от знания, над планетата, напълно доверяваща се на своята космическа корабна защита — над тази планета се появи сянката на завоевателите. Жителите й се надяваха на защитата на деветдесет кораба, разположени на стационарни орбити, и както винаги бяха убедени в своята безопасност. Но ето че в небето над тях се появиха вражески кораби и ги бомбардираха с… какво?

Не, Нептун никога няма да може да забрави това.

А хората в петте кораба започнаха да броят завръщанията. Първото им появяване над планетата приличаше на ученическо упражнение. Деветдесетте кораба от защитната мрежа си бяха по местата, както и цял рояк по-малки кораби. Част от тях, тъй като приблизително половината се намираха от другата страна на планетата, се отразиха в приборите на фрийландските кораби. И това бе всичко. Второто появяване също мина без произшествия и стълкновения. Но когато корабът на Донал започна да се готви за третото завръщане, Нептун вече приличаше на жужащ кошер.

Потта се лееше по лицето на Донал, когато отново се появиха близо до Нептун. Но не се дължеше само на нервно напрежение. Петте времеви скока се бяха отразили на физическото състояние на целия екипаж. В момента на появяването се почувства силен удар, стените на командната каюта затрепериха, но корабът продължи да функционира.

Пуснаха две торпеда и изчезнаха на безопасно разстояние чрез шести времеви скок.

— Повреди? — попита Донал и се удиви колко му е прегракнал гласа. Преглътна и повтори с по-обичаен глас: — Повреди?

— Няма повреди — обади се офицерът при контролния пулт. — Беше взрив близо до нас.

Донал погледна към екрана. Появи се вторият кораб, след него третият, четвъртият, петият.

— Отново! — рязко заповяда Донал.

Кратка почивка от две минути и отново болезненото състояние на времевия скок.

Внезапно на екрана на контролният пулт се появиха два нептуниански кораба — единият по-ниско от тях, другият почти на едно ниво спрямо планетата.

— Защитен ек… — Донал не успя да довърши. Компютрите вече бяха направили мигновен анализ на положението, оръдията задействаха и по-близкият вражески кораб цъфна като спукан балон и започна бавно да пада към повърхността.

— Времеви скок!

Каютата плуваше пред погледа на Донал, виждаше я като в мъгла. Започна да му се гади. Напрегна цялата си воля, докато се опитваше да надвие предателската слабост.

— Време е — обади се Ванърман със слаб глас.

Донал премигна и се постара да съсредоточи погледа си върху екрана. „Ти го предвиждаше, ти го предвиждаше“ — нашепваше си той като заклинание. Каютата почти престана да се върти, гаденето също премина. Острата миризма на пот го удари в носа. Сигурно цялата каюта е пропита с пот, помисли си той.

На екрана един по един започнаха да се появяват корабите. Пристигна и последният, петият.

— Ще повторим — дрезгаво заповяда Донал. — Този път ще се спуснем по-ниско.

Откъм контролния пулт се чу сподавен стон, подобен на ридание, но Донал дори не му обърна внимание.

Отново времеви скок.

Замъглена планета отдолу. Силен тласък. Още един.

Отново времеви скок.

Командната каюта е потопена в мъгла. Не, само очите са насълзени. Накарай се да гледаш. Не позволявай да те завладее слабостта.

— Повреди?

Няма отговор.

— Повреди?

— Малка пробойна при кърмата. Вече е херметизирана.

— Ще повторим.

— Капитане — гласът на Ванърман. — Не можем повече. Един от корабите…

Поглед към екрана. Престани да трепериш. Да, липсва един.

— Кой?

— Според мен — Мандез — отвърна Ванърман на пресекулки.

— Ще повторим.

— Капитане, не можете…

— Дайте ми връзка с всички останали. — Пауза. — Чувате ли ме? Връзка с всички.

— Имате връзка, капитане — това е нечий друг глас.

— Говори капитан Грим. — Съскане и свистене. Нима това е неговият глас? — Трябват ми доброволци. Ще се върнем още един път. Само доброволци. Който е съгласен, да се обади.

Дълга пауза.

— Труй Дорсай.

— Труй Ал Мен. Друг?

— Сър, другите два не отговарят — това е Ванърман.

Поглед в екрана. Съсредоточи се. Наистина, останалите два са извън строя.

— Значи оставаме два, Ванърман.

— На вашите заповеди, сър.

— Връщаме се.

Пауза. Времеви скок.

Планетата се клати като махало. Удар. Идва тъмнина. Махни я.

— Махаме се. — Пауза. — Ванърман?

Тих отговор:

— Да, сър.

Времеви скок.

Тъмнина…

— Стани!

Нечий подигравателен шепот в ушите на Донал. Лежеше със затворени очи и се учуди кой би могъл да е това. Чу тази заповед отново, после още веднъж. Бавно започна да осъзнава, че това е негова заповед към самия него.

Едва отвори очите си. В командната каюта е настъпила мъртва тишина. При максимално увеличение на екрана се виждат три къси чертички. Това са корабите, разлетели се далеч един от друг. С вдървени пръсти Донал започна да откопчава коланите, които го държаха за креслото. Един по един подадоха, той изпълзя от креслото и се отпусна на колене.

Главата го болеше ужасно. С голям труд успя да се изправи на крака. Обърна се към петте кресла пред контролния пулт и се затътри натам.

Четири от креслата бяха заети от Ванърман и тримата му офицери — всички в безсъзнание. Лицето на Ванърман беше бяло като мляко. Като че ли не дишаше.

В петото кресло, увиснал на коланите, седеше Лий. Очите му бяха широко отворени. Следеше приближаването на Донал. От ъгъла на устните му се процеждаше тънка струйка кръв. Личеше, че Лий се е държал като хванато в капан животно — опитал се е да разкъса коланите и да отиде при Донал. Когато дорсаецът се приближи до него, той се опита да заговори, но се чуха само някакви нечленоразделни звуци. Кръвта започна да тече по-силно от устните му.

Най-после успя да проговори:

— Пострадахте ли?

— Не — отвърна Донал. — Стойте спокойно. Какво е станало с устата ви?

— Езикът — изломоти Лий. — Аз съм добре.

Донал разкопча коланите и с ръце разтвори устата на Лий. Употреби доста сила, за да успее. Кръвта се оттече и Донал видя, че езикът на Лий е силно повреден горе-долу по средата.

— Не разговаряйте повече — заповяда Донал. — Не движете езика, докато не зарасне поне малко.

Лий кимна. Лицето му бе абсолютно безизразно. Започна да се измъква от креслото. Докато вършеше това, Донал успя да разкопчее коланите на третият офицер. Извлече го и го положи на пода на каютата. Не усети сърцето му да бие. Започна да му прави изкуствено дишане, но още при първите усилия му се зави свят и бе принуден да се откаже. Бавно се изправи и започна да освобождава Ванърман. Обърна се към Лий и му каза:

— Освободете втория офицер, ако сте в състояние.

Лий се изправи и се зае с поставената му задача.

Двамата заедно положиха тримата фрийландци на пода и им свалиха шлемовете. Ванърман и вторият офицер започнаха да се съвземат, затова Донал реши отново да опита да помогне на третия офицер чрез изкуствено дишане. Но щом го докосна усети, че тялото вече е започнало да изстива.

Зае се с първия офицер, който беше все още в безсъзнание. След известно време човекът започна да диша по-дълбоко и по-спокойно, отвори очи. Но по погледа му личеше, че нищо не разбира — нито къде се намира, нито кой е до него.

Донал се обърна към Ванърман:

— Как че чувствате?

Фрийландският капитан се опита да се приповдигне на лакът. Донал му помогна. След това извика Лий и заедно сложиха Ванърман в креслото, а после му помогнаха да стане.

Веднага след като отвори очи, Ванърман погледна към командния пулт. Без да отрони дума, той се наведе и натисна един от бутоните.

— Всички секции — дрезгаво прошепна той в микрофона. — Докладвайте!

Никакъв отговор.

— Докладвайте! — повтори той.

Показалецът му натисна съседен бутон. По целия кораб се разнесе тревожен звън. Когато престана, от говорителя се чу слаб, отпаднал глас:

— Докладва четвърта оръдейна секция, сър…

Битката над Нептун завърши.

ГЕРОЙ

Сириус залязваше. Яркият малък диск на бялото джудже, което жителите на Фрийланд и Нова Земя наричат с най-различни имена, направи слънчево зайче на стената в спалнята на Донал. Той седна, почти заслепен от двойната светлина, и започна да отваря купищата писма и послания, които бе получил след завръщането си от нептунианската експедиция.

Толкова се задълбочи в това занимание, че не обръщаше внимание на нищо друго. По едно време Лий го докосна по загорялото рамо.

— Време е да се облечете за приема — каза ординарецът.

Държеше сив мундир, ушит във фрийландски стил, върху който нямаше нито един отличителен знак.

— Имам новини за вас. На първо място — тя е тук.

Донал се намръщи, докато обличаше мундира. Елвин бе решила, че трябва да се грижи за него след изписването му от болницата, където се лекуваше от последствията от нептунианската авантюра. Беше убедена, че той все още не може да преодолее последствията от свръхдозата времеви скокове, които бяха извършили. Мнението на лекарите, пък и неговото собствено, беше точно противоположно, но тя така енергично настояваше на своето, че той понякога изпитваше желание да извърши десетина времеви скока, за да я удовлетвори. Но престана да се мръщи, когато отговори:

— Мисля, че това скоро ще свърши. Нещо друго?

— Оня Уилям от Сета, който толкова ви интересува. И той ще присъства на приема.

Донал рязко обърна глава към Лий, но той просто продължи съобщението си. На лицето му нямаше и следа от онези леки чувства, които Донал се бе научил да различава през последните седмици.

— Кой ви е казал, че се интересувам от Уилям?

— Винаги се вслушвате в разговорите за него. Нямам ли право да споменавам за това?

— Няма значение. Искам и занапред да ми казвате за него всичко, което аз не зная. Не знаех, че сте толкова наблюдателен.

Лий вдигна рамене.

— Откъде идва? — попита Донал.

— От Венера. С него има един нептунианец, млад пияница на име Моунтър. Също и едно момиче — една от ония особнячки от Екзотика.

— Избраница от Кълтис?

— Да, нещо такова.

— Какво търсят тук?

— Уилям води преговори на най-високо равнище — как може да пропусне приема във ваша чест?

Донал пак се намръщи. Беше успял да забрави, че точно той е причината няколкостотин от най-известните граждани на планетата да се съберат тази вечер. Той съвсем не очакваше, че от него ще направят своеобразно шоу. Според тукашните обществени правила любопитството означава невежливост. От друга страна… Теоретически вие оказвате чест на някой, ако се възползвате от гостоприемството му. И тъй като Донал нямаше желание да се прави на гостоприемен, маршал Галт пое тази роля. Това бе един от редките случаи, когато се налагаше Донал да прави нещо против волята си.

Той се замисли пак за Уилям. Ако човек от неговия ранг се появи на Фрийланд, няма начин да не го поканиш и също така е невъзможно той да откаже. Така че всичко е нормално. Възможно е, помисли си Донал с необикновена за неговата възраст умора, възможно е да воювам с призраци. Но още по време на възникването на тази мисъл той знаеше, че не е вярна. Неговата странност му каза това. Тази странност беше много по-осезаема, дори повече от физическия стрес, получен от безкрайните времеви скокове по време на битката над Нептун. Това, което преди беше мъгливо и размито, сега започна да се материализира в сложна мозайка, в чийто център се намираше Уилям. Видът й изобщо не му се нравеше.

— Ще ми казвате всичко, което чуете за Уилям.

— Добре — отвърна Лий. — А за нептунианецът?

— И за него. И за момичето от Екзотика.

Донал приключи с обличането, премина по коридора и влезе в кабинета на маршал Галт. Елвин също беше там. Имаше и гости — Уилям и Анеа.

— Да не ви преча? — осведоми се младият дорсаец.

— Влизайте, Донал — покани го маршалът, като видя как се колебае на вратата. — Надявам се, спомняте си Уилям и Анеа?

— Не бих могъл да ги забравя — отвърна Донал.

Той се приближи и се здрависа с гостите. Ръкостискането на Уилям беше здраво, а усмивката му — топла. Анеа му подаде хладна ръка и му се усмихна неестествено. Донал забеляза, че Елвин внимателно го наблюдава. В нея се появи някакво слабо предчувствие.

— Бях сигурен, че ще се срещнем пак — отбеляза Уилям. — Трябва да ви се извиня, Донал, наистина трябва. Недооцених геният ви.

— Не съм гений.

— Гений сте — настоя Уилям. — Оставете скромността за простите хора. — Той се усмихна широко. — Сигурно разбирате, че набега върху Нептун ви направи звезда от първа величина на военния небосклон.

— Трябва да внимавам да не ми се замае главата от вашите хвалби, принце.

Донал се опита да вложи тайнственост в тези думи. Още първият отговор на Уилям го накара да се чувства по-свободно. За него не бяха опасни вълците в овчи кожи. Не те го караха да се чувства объркан и смутен. Тези, които бяха родени за лъжи и интриги, му бяха повече от ясни. Може би точно в това се крие причината, че общува по-лесно с мъже, отколкото с жени — мъжете не са склонни да се самозаблуждават.

Вниманието му бе привлечено от думите на Анеа:

— Вие сте скромен.

Но двете червени петна на бузите й и презрителният поглед бяха в пълно противоречие с думите й.

— Може и така да е — каза Донал с възможно най-лекомисления тон. — Не виждам нищо особено в това, което направих. Всеки би могъл да стори абсолютно същото. Освен това там имаше още няколкостотин човека.

— Да, но идеята беше ваша — намеси се Елвин.

Донал се усмихна.

— Да, и за тази идея сега се налага да плащам.

— Е, мисля, че е време да отидем при гостите, Донал — каза Галт като видя, че разговорът взема нежелана посока. — Идвате ли?

— Ще дойда след малко — спокойно отвърна Донал и се обърна към Лий: — Намерете ми нещо за пиене, за предпочитане дорсайско уиски.

Лий се обърна и излезе от стаята. След малко се върна с чаша, в която имаше най-малко сто грама уиски с цвят на бронз. Донал отпи и усети огънят в гърлото си.

— Разбрахте ли нещо за Уилям? — той подаде чашата на Лий.

Ординарецът завъртя глава в знак на отрицание.

— Не се учудвам — промърмори Донал. След това се намръщи и попита: — Видяхте ли Ар-Дел, онзи нептунианец, който е пристигнал заедно с Уилям?

Лий кимна.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

Лий отново кимна. Тръгна пред Донал по терасата, спусна се на долния етаж и отвори вратата на библиотеката. Там, в една малка ниша за четене, Донал намери Ар-Дел в компанията на една бутилка и няколко книги.

— Благодаря, Лий — каза Донал.

Ординарецът излезе. Донал седна срещу Ар-Дел и неговата бутилка.

— Привет! — поздрави Донал.

— Привет и на вас! — отвърна Ар-Дел. По своите си стандарти беше само леко пийнал. — Надявах се, че ще имам възможност да поговорим.

— Защо не дойдохте при мен?

— Не трябва.

Ар-Дел си напълни чашата и се огледа за друга, но съзря само малка ваза, пълна с тукашната разновидност на лилията. Хвърли цветята на масата, напълни вазата и я протегна към Донал с вежлив жест.

— Благодаря, не искам — каза Донал.

— Няма значение, вземете я. Не обичам да се наливам, когато срещу мен събеседникът не пие. А пък алкохола спомага за по-доброто разбирателство. — Той погледна към Донал и изпусна едно от своите полустенания-полуусмивки. — Пак запя старата песен.

— Кой, Уилям?

— Че кой друг? И какво възнамерява да прави с Блейн Планиращия? — Ар-Дел преглътна и поклати глава. — Този човек е учен. Струва колкото всички нас. Не мога да гледам как Уилям го върти на малкия си пръст… и въпреки това…

— За съжаление — прекъсна го Донал, — всички сме обвързани със своите договори. В тази област Уилям несъмнено е най-вещият.

— Да, ама понякога върши безсмислени нещо — Ар-Дел заклати напитката в чашата. — Вземете за пример мен. Защо не иска да умра? Не иска и това е. — Той изхихика. — Преди известно време го изплаших.

— Вие? И как?

Ар-Дел чукна с палец чашата.

— С това. Страхува се, че ще се самоубия, по-точно — че алкохолът ще ме довърши. Явно не желае да стане така.

— А какво желае за в бъдеще? — попита Донал. — Какво изобщо желае?

— Кой знае? Бизнес. По-голям бизнес. И договори. Много договори. Споразумения с всички правителства. Пръст във всяка каца с мед. Такъв си е нашият Уилям.

— Да-а — замислено каза Донал, след което бутна стола назад и стана.

— Останете, нека поговорим още — помоли го Ар-Дел. — Никога не се задържате повече от няколко минути на едно място. Кълна се в Космоса — вие сте единственият човек сред звездите, с когото мога да разговарям.

— Много съжалявам, но сега имам друга работа. Може би някой ден ще ни остане време да седнем и спокойно да побъбрим.

— Съмнявам се. Силно се съмнявам в тази възможност — отвърна Ар-Дел.

Докато Донал излизаше, Ар-Дел бе втренчил в бутилката замислен поглед.

Донал тръгна да търси маршала, но неочаквано попадна на Анеа. Момичето бе застанало на малък балкон над залата и гледаше надолу с много странно изражение — смес между умора и страстно очакване на нещо.

Донал се приближи. При звука на стъпките му тя се обърна. Очите й веднага промениха израза си.

— Пак вие — посрещна го тя с тон, който изобщо не можеше да го предразположи към разговор.

— Да, аз съм — рязко отговори Донал. — Надявах се да ви намеря по-късно, но сега ми се предоставя прекалено добра възможност за разговор, за да си позволя да я изпусна.

— Прекалено добра?…

— Имам предвид, че сте сама и можем да поговорим на спокойствие — добави той с нетърпение.

Тя поклати глава.

— Няма какво да обсъждаме.

— Не говорете глупости — ядоса се Донал. — Разбира се, че има какво, освен ако не сте прекратили борбата си с Уилям.

— Не! — думата сякаш сама излетя от устата й. — Кой сте вие? Кой ви дава право да се бъркате в живота ми?

— И двете ми баби са родом от Мар. Сигурно затова се чувствам отговорен за вас.

— Не вярвам! — заяви тя. — Не може да сте свързан с Мар. Вие сте… — Избраницата явно търсеше подходяща дума.

— Слушам — уморено се усмихна Донал. — Какъв съм аз?

— Вие сте наемник! — триумфално заяви тя, най-после намерила думата, която според нейната интерпретация би трябвало да го засегне.

Донал наистина бе засегнат и раздразнен, но не от тази дума. Постара се да удържи своя гняв. Момичето притежаваше способността да пробива защитата му и да стига до най-личните чувства, което никога не би могъл да направи човек от типа на Уилям.

— Не става въпрос за това — спокойно каза Донал. — Става дума за Уилям. При последната ни среща ви посъветвах да не се месите в интригите му. Послушахте ли ме?

— Не съм длъжна да отговарям на този въпрос и няма да го направя.

— Ясно, значи не сте престанали — уверено заяви Донал. — Радвам се да го чуя. Ще ви оставя… засега — и той се обърна да си ходи.

— Един момент — каза момичето. — Не го правя заради вас.

Донал отново се обърна към нея.

— Кое не правите заради мен?

Изненада се, когато тя сведе очи.

— Така се случи, че вашите и моите мисли съвпадат.

— Аз просто мисля трезво — възрази той.

— Той продължава със своите интриги… а аз съм вързана за него за следващите десет години.

— Оставете този проблем на мен.

Тя отвори уста.

— На вас? — учудването й беше толкова голямо, че тази реплика издаде нейната слабост и умора.

— Ще се погрижа за това.

— Вие ли ще се погрижите? — възкликна тя. Този път репликата бе произнесена по друг начин. — Ще се противопоставите на човек като Уилям? — Тя внезапно млъкна. Обърна се и гневно продължи: — Не знам защо ви слушам така, сякаш говорите искрено. Знам що за човек сте…

— Нищо не знаете — Донал пак се ядоса. — Направил съм нещо оттогава насам.

— О, да — саркастично отвърна Анеа. — Убихте един човек и бомбардирахте една планета.

— Довиждане — уморено каза Донал и се отдалечи.

Премина през доста помещения преди да открие маршала в неговия кабинет, но този път сам.

— Може ли да вляза, сър? — попита Донал, застанал на прага.

— Какво има, момчето ми? — попита Галт. — Нещо случило ли се е?

Той надигна масивната си глава и се вгледа в Донал.

— Доста произшествия — обяви Донал, придърпа едно кресло и седна срещу маршала. — Искам да ви попитам нещо. Вчера вечерта Уилям дойде при вас с предложение за сделка, така ли?

— Хубаво ме питате, но не знам дали ще мога да ви отговоря — отвърна Галт, докато отпускаше ръцете си на облегалките на креслото.

— Можете и да не отговаряте, разбира се. Но съм длъжен да ви кажа, че по мое мнение е неразумно да сключвате сделки със Сета сега, особено пък с принц Уилям.

— Защо мислите така? — иронично попита маршалът.

Донал се колебаеше, но реши все пак да продължи:

— Сър, искам да ви напомня, че бях прав на Хармония. Също така се оказах прав и за атаката на Нептун. Може би ще бъда прав и сега.

Маршалът бе принуден да преглътне тази забележка. Донал му напомни, че на два пъти е бил прав, а той два пъти е сбъркал — първо в оценката на Хюго Килиън като отговорен офицер, и второ при оценката на причините за десанта на нептунианско-касидианския флот на Ориента. Маршалът беше в достатъчна степен дорсаец, за да е горд и самоуверен, но беше и по дорсайски справедлив.

— Добре. Уилям дойде с предложение. Иска да наеме част от нашите наземни войски. Не за себе си или за определена кампания, а за препродаване на трети наемател. Те ще останат наши войски. Бях против, защото това би повишило цените на договорите, а от друга страна ако се наложи да наемаме нови войници, бихме понесли загуби. Не мога да разбера какво се крие зад този ход и каква е изгодата му. Според мен иска да получи добре обучена войска, която не може да наеме другаде. Уилям умее да получава това, което иска, а слабата гравитация на Сета не би навредила на войниците — Галт извади от чекмеджето лулата си и започна да я пълни. — Какви са вашите възражения?

— Сигурен ли сте, че тези войници няма да бъдат продадени на някой, който ще ги използва против Фрийланд?

Дебелите пръсти на маршала спряха да се движат.

— Може да поискаме гаранции.

— Можете, но доколко тези гаранции ще бъдат надеждни? Човекът, който ще ви даде тези гаранции — принц Уилям — няма да прати войските против Фрийланд. Ако изведнъж откриете, че планетата е нападната от собствените й войски, вие ще имате гаранции и няма да можете да изискате тяхното изпълнение.

Галт се намръщи.

— Все още не виждам каква е неговата изгода?

— Може да възникне ситуация, при която за него ще бъде по-важно да сблъска две фрийландски войски, отколкото да изпълни гаранциите.

— Как така?

Донал се зачуди дали да сподели съмненията си. Реши, че няма достатъчно добра аргументация за пред маршала, а освен това споделянето им само ще наруши обосновката му. Затова отговори:

— Не зная. Но въпреки това считам, че би било неразумно да не се отчете и тази възможност.

Галт въздъхна, пръстите му отново се заеха да тъпчат лулата.

— Не можете да го накарате да се откаже от замисъла си. Не можете да убедите Щаба и правителството да му откажат.

— Не съм и мислил, че ще му откажете направо. Но бихте могли да разколебаете правителството и Щаба. Кажете им, че според вас момента не е подходящ за отслабване на армията на Фрийланд. Вашата репутация на военен би била достатъчна, за да ги убеди.

Галт налапа лулата и се зае да я разпалва.

— Да, мисля, че ще последвам съвета ви. Знаете ли, Донал, бих желал да останете завинаги мой адютант, за да мога по всяко време да се допитвам до вас.

— Много съжалявам, сър, но бих искал да се преместя на друго място… ако ме освободите, разбира се.

Галт сбърчи гъстите си вежди, които образуваха права линия. Извади лулата от устата си и попита кратко:

— Честолюбие?

— Отчасти, да. От друга страна ще мога по-добре да противодействам на Уилям като свободен и независим човек.

Галт го изгледа продължително и съсредоточено.

— За Бога, каква е тази кръвна вражда с Уилям?

— Страхувам се от него — призна Донал.

— Оставете го на мира и той също ще ви остави. Уйлям е твърде едра плячка за вас.

Галт млъкна, бутна лулата в устата си и изпусна голям облак ароматен дим.

Донал произнесе печално:

— Боя се, че сред звездите са се появили хора, които никого няма да оставят на мира. — Той се изправи: — Ще анулирате ли договора ми, сър?

— Не задържам хора против волята им — заяви маршалът. — Освен, разбира се, при крайна необходимост. Къде възнамерявате да отидете?

— Имам няколко предложения и смятам да приема едно от тях — това на Обединеният Съвет на Църквите на Хармония и Асоциация. Техният вожд Елдър Брайт ми предложи поста главнокомандващ.

— Елдър Брайт? Та той разгони като пилци всички командири, които се показаха макар и малко независими.

— Да, зная. Това дори ме устройва в известен смисъл. Ще укрепи репутацията ми.

Галт бавно каза:

— Над всяка ваша стъпка ли трябва да се замисля човек?

— Прав сте — тъжно отговори Донал. — Сигурно съм се родил с особено устройство на мозъка.

ГЛАВНОКОМАНДВАЩ — I

Адютантът силно тропаше с токове по черния под на обширния кабинет на главнокомандващия Силите за отбрана на Хармония, докато се приближаваше към бюрото на Донал.

— Специално, срочно и лично, сър — той остави лентата на махагоновия плот на бюрото до комуникатора.

— Благодаря — каза Донал и го освободи с жест. Счупи печата на лентата и я постави в комуникатора. Изчака адютантът да излезе и тогава натисна бутона.

От комуникатора се чу гласът на баща му.

Донал въздъхна. Струваше му се, че всички се стремят към него. Отначало Лий. После Ал Мен, който успя да го склони да го вземе със себе си, когато напускаше Фрийланд. А сега Ян. Какво пък, в края на краищата Ян е добър офицер, макар че явно е потресен от смъртта на брат си. Лесно ще му намери място.

Донал натисна другия бутон и обърна глава към малкия микрофон.

Главата на обединеното правителство на планетите от Сдружението — Хармония и Асоциация — си имаше своя свита от офицери в Правителственият Център на петдесет метра от военния щаб. Това не бе случайно. Елдър Брайт бе войнствен човек и искаше истинните Църкви Господни да имат силна армия. Той пишеше нещо на бюрото, но стана да посрещне Донал при влизането му.

Докато се движеше срещу него, Донал за кой ли път го огледа. Елдър Брайт беше строен, широкоплещест и с бицепси на професионален борец. Носеше само черни дрехи. Имаше погледа на Торквемада — светило на Инквизицията в средновековна Испания.

— Господ да ви даде благословията си — каза Брайт. — Кой е подписал заповедта за закупуване на допълнителни решетки за времеви скок, предназначени за корабите от по-нисък клас?

— Аз — отвърна Донал.

— Харчите пари за нищо. Нашето правителство разполага само с църковния десятък, по-точно с една десета част от десятъците, събирани от всички църкви на бедните ни планети. Как мислите, дали можем да си позволим да харчим тези пари за прищевки и фантазии?

— Сър, войната няма нищо общо с прищевки и фантазии.

— Тогава за какъв дявол са ни тези резервни решетки? — повиши глас Брайт. — Нима решетките ръждясват в космоса? Или ги чупи вятър?

— Искам да променя външният вид на корабите — да ги направя цилиндрични вместо сферични. Ще взема кораби от трите класа. Когато сме в космоса, всички трябва да изглеждат като кораби от първи клас.

— Защо?

— Нападението ни над Зомбри не може да остане в тайна дълго време — започна да обяснява донал. — Мар и Кълтис са разтревожени и следят за всеки обект, който е уязвим от военна гледна точка. Ако разрешите, сър… — той мина покрай Брайт, отиде до бюрото и натисна няколко бутона. На една от стените на кабинета се появи схема на системата Процион. Звездата се намираше в лявата й част. Донал започна да посочва и назовава планети по ред — отдясно наляво: — Коби, Кълтис, Мар, Света Мария. В близко бъдеще, може би в продължение на десет поколения, едва ли ще намерим подобна група от близко разположени и годни за колонизация планети. Близо до тези планети е и ексцентричната орбита на избягалия спътник Зомбри, която минава между Мар и Света Мария.

— Опитвате са да ме учите, така ли? — рязко попита Брайт.

— Да — спокойно отвърна Донал. — Моят опит ме е научил, че хората много често не забелязват неща, които някога са знаели и считат, че ги знаят и сега. Зомбри е необитаема и прекалено малка, за да се опита някой да я колонизира. Но тя съществува. Тя е като троянския кон. Само ахейците липсват, за да се наруши мирът в системата Процион…

— Това вече го обсъждахме — отново го прекъсна Брайт.

— Ще продължим да го обсъждаме — вежливо отвърна Донал, — особено ако вие настоявате да се обосновавам за всяка заповед, която съм подписал. Както казах, Зомбри е като троянски кон. За съжаление не можем да пратим хората си там тайно. Затова пък можем да използваме сила и да кацнем, преди на Екзотика да са се разтревожили. Нашият набег трябва да бъде колкото може по-бърз и по-внушителен. Най-удачният начин за постигането на тази цел е да демонстрираме смазващо превъзходство в сила и техника. Техният главнокомандващ би трябвало да е умен човек и да реши, че е глупаво да ни пречи. А най-добрият начин да им покажем силата си е като им представим два пъти повече кораби от първи клас, отколкото имаме в действителност. Затова подписах заповедта за резервните решетки.

Донал млъкна, отиде при бюрото и натисна бутона за изчистване на изображението на стената.

— Добре — каза Брайт. Тонът му си остана същият, високомерието му изчезна. — Разрешавам да се изпълни заповедта.

— Може би ще разрешите да се изпълни и друга моя заповед — да се премахне Охраната над съвестта от корабите и подразделенията под мое командване?

— Ерес… — започна Брайт.

— Това не се отнася до мен — каза Донал. — Работата ми се състои в това хората да са готови за действие. Командвам около шестдесет национални войски. Моралното им състояние е влошено, защото за една седмица се състоят средно по три процеса за ерес.

— Това са църковни дела. Имате ли други въпроси?

— Да. Бях поръчал минно оборудване, което все още не е доставено.

— Това е вече много. На Зомбри няма да се копае нищо, освен един команден пункт.

Донал няколко секунди гледаше облеченият в черно човек. Неговото бяло лице и бели китки бяха единствените голи места и му се струваха неестествени, сякаш бяха маска и ръкавици, под които се крие черно и чуждо същество.

— Нужно е разбирателство между нас — каза Донал. — Аз не водя войниците на заколение, независимо дали са наемници или ваши национални войски. Какво целите с тази офанзива в системата Процион?

— Те ни заплашват — отговори Брайт. — Имам предвид Екзотика — Мар и Кълтис. Те са по-лоши от еретици. Те са легиони на Сатаната, Божи отстъпници. — Очите му заблестяха като лед на слънце. — Трябва да издигнем кула, за да не могат да ни нападнат без предупреждение. Чак тогава ще живеем в безопасност.

— Добре, ще издигна тази ваша кула. А вие ще ми давате хора и въоръжение в нужните количества, и то без въпроси и отлагане. Между другото вашето забавено одобрение на заповедите ми означава, че ще потеглим по-слаби с около десет-петнадесет процента, отколкото очаквах.

— Какво? — Брайт мръдна черните си вежди. — Имате още два месеца до условният ден на нападението.

— Нека оставим условния ден на вражеското разузнаване. Ще нападнем след две седмици.

— Само след две седмици? — Брайт го изгледа удивен. — Няма да успеете да се подготвите за толкова кратко време.

— Искрено се надявам, че Колмейн и Генералния щаб на Мар и Кълтис споделят вашето мнение. Те имат най-добрите пехотинци и космически сили.

— Какво-о?! — лицето на Брайт почервеня от гняв. — Имате смелостта да твърдите, че сме по-слаби?

— По-добре е да се гледат в лицето фактите, а не поражението — отвърна Донал. В гласа му личеше лека умора. — Да, Елдър, войските ни са доста по-слаби. Точно затова разчитам повече на изненадата, отколкото на подготовката на войниците.

— Войните на Църквата са най-храбрите бойци във Вселената! — уверено заяви Брайт. — Те са въоръжени с оръжието на Правдивия и никога няма да отстъпят.

— Това обяснява големите им загуби, постоянната нужда от новобранци и ниското ниво на подготовка — напомни Донал. — Готовността да се умре в боя е необходимо качество на войника. Но в същото време един полк наемници, лишени от местен патриотизъм, са много по-полезни за военни действия. Така че — ще срещам ли отсега нататък спънки?

Брайт се колебаеше. Полека фанатичното му изражение отстъпи на размисъла. Когато отново проговори, гласът му беше хладен и делови:

— Няма да ви преча за нищо, но Охраната над съвестта ще остане. Пък и тя обхваща само членовете на нашите църкви. Освен това — той се обърна и тръгна към бюрото си, — може би знаете, че има различия в догмите на разните църкви. Присъствието на Охраната прави нашите хора по-малко склонни към спорове, а това, както разбирам, способства за укрепване на дисциплината.

— Какво пък, така да е — каза Донал. Канеше се да излиза, но се обърна и напомни: — Елдър, по въпроса за истинското нападение след две седмици трябва да сме наясно — това е тайна и трябва да съм сигурен, че ще остане тайна, която знаят само двама. И то чак докато дойде условният ден.

Брайт вдигна глава.

— Кой е вторият? — рязко попита той.

— Вие, сър. Току-що взех решение за деня на нападението.

Близо минута се гледаха в очите.

— Господ да ви пази — хладно отрони Брайт.

Донал излезе.

ГЛАВНОКОМАНДВАЩ — II

Колмейн, когото Донал спомена пред Брайт, беше главнокомандващ на най-добрите пехотни и космически войски сред звездите. Екзотика — планетите Мар и Кълтис — не бе в състояние да се обезпечи със своя армия, но правителството й бе достатъчно мъдро и наемаше най-добрите военни специалисти. Колмейн беше един от най-великите пълководци на своето време, редом с Галт на Фрийланд, Коумал на Дорсай, Исак на Венера и командващият войските, оборудвани с чудеса на военната техника — Дом Ив на Сета.

Колмейн си имаше свои проблеми (включително и млада съпруга, която не му обръща внимание) и недостатъци (беше страстен комарджия). Но разполагаше с мощен, комбинативен ум в главата си и с не по-лоша разузнавателна служба, чийто щаб се намираше в командния център на Мар.

Знаеше, че Сдружението — планетите Асоциация и Хармония — подготвя десант на Зомбри. Успя да се добере до информацията само три седмици след вземането на това решение. Шпионите му навреме съобщиха условният ден за нападение и сега бе зает с разработването на план за достойно посрещане на неканените гости.

Опорна точка в плана беше създаването на укрепени пунктове на повърхността на Зомбри. Пришълците ще разберат твърде късно, че са скочили в гнездо на оси. В това време корабите на Екзотика ще патрулират в непосредствена близост до планетата. Щом Зомбри се превърне в бойно поле, корабите ще нападнат флота на неприятеля в гръб. Завоевателите ще се окажат под кръстосан огън — десантът няма да може да се окопае, а корабите им ще се лишат от поддръжка отдолу, докато в същото време корабите на Екзотика ще имат подкрепата на предварително замаскираните тежки наземни оръдия.

Разработката на плана беше към своя край.

В командния център Колмейн уточняваше подробностите с офицерите от щаба, когато в залата без да поиска разрешение се втурна адютантът. По лицето му личеше, че е объркан.

— Какво има? — Колмейн вдигна поглед от картата.

Смуглото му лице оставаше красиво и сега, когато гонеше шестдесетте, като по този начин компенсираше донякъде недостатъчното внимание от страна на съпругата с компанията на други жени.

— Сър, атакуваха Зомбри…

— Какво?! — Колмейн скочи на крака, щабните офицери последваха примера му.

— Близо двеста кораба, сър. Току-що получихме съобщението. — Гласът му трепереше. Съвсем скоро бе навършил двадесет години. — Хората там се отбраняват с наличните сили…

— Отбраняват се? — Колмейн застрашително тръгна към адютанта, сякаш момчето бе виновно за станалото. — Изстреляли ли са десантни групи?

— Приземили са се, сър.

— Колко кораба?

— Не зная, сър.

— Овча глава! Колко кораба са изстреляли десантни групи?

— Нито един, сър. Всички са кацнали.

— Кацнали?!

В огромната зала настъпи мъртва тишина.

— Искате да кажете, че на Зомбри са кацнали двеста кораба от първи клас?

— Да, сър — гласът на момчето се превърна едва ли не в писък. — Изтласкали са войските ни и сега се окопават…

Не успя да завърши изречението. Колмейн изгледа свирепо военните си съветници и командирите на Патрули.

— Хиляди дяволи! — изрева той. — Разузнаването!

— Сър! — отзова се офицер с гигантски ръст, родом от Фрийланд.

— Вашето мнение?

— Сър — засуети се офицерът. — Просто не знам как е станало… Последните съобщения, получени преди три дни от Хармония…

— По дяволите всички съобщения! След пет часа всички кораби и екипажи да са готови за излитане. След десет часа всички патрулни кораби, където и да се намират, трябва да се присъединят към основните сили на път към Зомбри. Действайте!

Генералният щаб на Екзотика започна да действа.

Тази заповед не можеше да се изпълни за толкова кратко време. Това, че все пак бе изпълнена и десет часа по-късно флот от четиристотин кораба от различен клас се движеха към Зомбри с пълен набор въоръжение и окомплектовани екипажи, беше само по себе си чудо във военното дело.

Колмейн и офицерите от щаба гледаха на екрана планетата, която бавно плуваше под тях. Преди три часа все още получаваха сигнали от съпротивляващи се групи. А сега тишината красноречиво говореше, че бойните действия са приключили. Наблюдателите откриха на повърхността около сто и петдесет окопани кораба.

— Кацаме — обяви Колмейн. — Слизаме долу и ги изхвърляме от планетата. — Огледа помощниците си и попита: — Има ли възражения?

— Сър — обади се командирът на Синия Патрул. — Не е ли по-добре да изчакаме в орбита?

— И през ум да не ви минава — иронично отвърна Колмейн. — Не биха се окопали в нашата система, ако нямат достатъчно запаси. С чакане нищо няма да постигнем. Господа, трябва да действаме, преди да са се закрепили окончателно. Искам всички кораби долу, дори и тези без екипаж. Ще ги използваме като наземни огневи точки.

Офицерите отдадоха чест и се заеха да изпълняват заповедта.

Флотът на Екзотика засипа Зомбри като скакалци овощна градина. Колмейн се разхождаше в командната каюта на флагманския кораб и се усмихваше. Според постъпващите съобщения опорните пунктове на противника един по един се унищожават, току-що окопалите се кораби се предават, а корабите на Екзотика започват да се окопават. Опорните пунктове падаха като къщички от карти. Първоначалната оценка на Колмейн за командира им беше много висока, когато разбра за внезапното нападение, но сега започна да спада. Едно е да играеш смело, съвсем друго е да играеш глупаво. Това, което войниците на Сдружението показаха като морално състояние и военна подготовка, навеждаше на мисълта, че едва и би могло да разчитат на успех… Този Грим е трябвало да обърне по-голямо внимание на подготовката на хората, а не да разработва драматични десанти. Но пък какво ли може да се очаква от толкова млад командир, получил за първи път такъв пост?

Вече се наслаждаваше на победата, когато внезапно го прекъснаха. От комуникатора за дълбокия космос се раздаде жужене, а двамата офицери пред пулта почти едновременно докладваха:

— Сър, обажда се някакъв непознат.

— Сър, кораби над нас.

Колмейн следеше на екрана действията на повърхността. Превключи картината — камерата вече гледаше към звездите, а на екрана се появи кораб от първи клас с герба на Сдружението. Зад него се виждаха и други.

— Кой се обажда? — Колмейн се обърна към офицера, който съобщи за връзката.

— Сър — плахо каза офицерът, — той казва, че е главнокомандващ на Въоръжените сили на Сдружението.

— Какво-о? — Колмейн рязко се обърна към другия екран на стената. Появи се изображението на млад дорсаец със странни, неопределени на цвят очи.

— Грим! — извика той. — Каква е тази имитация на флот, с която искате да ме изплашите?

— Вгледайте се по-внимателно, командоре. Имитацията е окопана на повърхността на Зомбри. Там са корабите от нисшите класове. Как иначе ще се справите с тях толкова лесно? Тук, горе, имам сто осемдесет и три кораба от първи клас.

Колмейн отново превключи екрана и се обърна към офицерите при контролния пулт.

— Докладвайте.

Но офицерите бяха заети. Започнаха да идват потвърждения. Превзетите кораби са от нисшите класове с допълнителни решетки за времеви скок, оборудвани с малокалибрени оръдия. Колмейн се обърна към стената. Донал го очакваше, без да промени позата си.

— След десет минути сме горе и тогава ще се срещнем — процеди Колмейн.

— Предполагам, че здравият разум ще надделее, командоре — каза Донал. — Вашите кораби не са се окопали. Няма кой да ги прикрие при излитането. Можем да ви унищожим докато излитате, можем да ви разнесем на части, докато сте още долу. Не можете да се укрепите както трябва, защото нямате необходимото оборудване. Много добре знам, че сте излетели спешно. — Той замълча. — Предлагам ви да дойдете и да обсъдите условията на капитулацията.

Колмейн гледаше мълчаливо екрана. Но просто нямаше избор. Не би бил командир от такъв ранг, ако не можеше да разбере това. Кимна неохотно.

— След малко ще дойда.

Изключи екрана. Раменете му бяха отпуснати. Тръгна към малкият куриерски кораб, прикрепен към флагманския за негови лични нужди.

Когато стъпи на борда на флагмана на Сдружението и се срещна с Грим, първите му думи бяха:

— Кълна се в Бога, вие ме унищожихте. Бих бил щастлив, ако след днешния ден ми дадат да командвам отряд от пет кораба.

Не беше далече от истината.

Два дни по-късно Донал се върна на Хармония. Дори и най-недоверчивите фанатици го посрещнаха триумфално, докато минаваше по улиците на път за Правителственият Център. Но когато влезе при Елдър Брайт на доклад, го очакваше съвсем друг прием.

Главата на Обединеният Съвет на Църквите на Хармония и Асоциация гледаше втренчено към Донал, който все още бе облечен с гащеризон над мундира. Колата, с която пътува из града, беше открита, за да не пречи нищо на тълпата да изразява възторга си, а на Хармония беше студено. Затова още на космодрума Донал набързо облече гащеризон.

— Добър вечер, господа.

Донал поздрави Брайт и другите двама членове на Съвета, седнали до него. Двамата не отговориха. Брайт кимна и тримата въоръжени войници от личната му охрана излязоха, затваряйки вратата зад себе си.

— Значи се върнахте.

Донал се усмихна.

— Нима очаквахте, че ще отида на друго място?

— Не е време за шеги — огромният юмрук на Брайт се стовари върху бюрото. — Как ще ми обясните възмутителното си поведение?

— Нещо ви хлопа, Елдър — гласът на Донал беше рязък. И тримата не го очакваха. — Какво имате предвид?

Брайт стана. Широкоплещест и мощен, с фигура на професионален боксьор, той повече от всякога приличаше на Торквемада.

— Връщате се тук — бавно и отчетливо каза Брайт, — и си давате такъв вид, сякаш не знаете, че ни предадохте.

— Предал съм ви? — Донал го гледаше изумен. Опитваше се да осмисли това зловещо обвинение. — И как съм го направил?

— Изпратихме ви с определена задача…

— …И аз я изпълних — сухо го прекъсна Донал. — Издигнах ви кула срещу безбожниците. Искахте на Зомбри съоръжение за постоянно наблюдение на Екзотика — имате го. Надявам се помните, че преди няколко дни изрично ви попитах какво искате. Вие точно и ясно ми изложихте своите желания. И аз ги изпълних.

— Вие сте отроче на Сатаната — изкрещя Брайт, внезапно изгубил самоконтрол. — Това ли е според вас всичко, което искаме? Мислите ли, че слугите Господни биха се поколебали пред прага на безбожниците? Бяха в ръцете ви, а вие се договорихте само за една невъоръжена наблюдателна кула върху ялова планета. Държахте ги за гърлото и никого не убихте. Беше ваш дълг да ги изтриете от лицето на Галактиката до последния кораб, до последния човек!

Замълча. Донал чу как зъбите му скръцнаха в настъпилата тишина. След известно време Брайт презрително попита:

— Колко ви платиха?

Донал спокойно се изправи и отвърна с леден тон:

— Ще считаме, че не съм чул последните три думи. Що се отнася до наблюдателната кула — това беше всичко, което искахте от мен преди да излетя. Защо не съм ги изтребил? Безсмисленото убийство излиза извън рамките на професията ми. Не бих рискувал хората си заради фанатичните ви изблици. Трябваше да се отнесете по-честно с мен, Елдър, и да ми кажете точно какво искате — да бъде унищожена мощта на Екзотика, нали?

— Да.

— Никога ли не ви е минавало през ума, че съм твърде добър командир, за да се заема с тази задача? — Погледна и към другите членове на Съвета и продължи: — Мисля, че попаднахте на собствената си мина. — Замълча, после леко се усмихна и се обърна към Брайт. — От тактическа гледна точка за Сдружението е крайно неизгодно да се намали мощта на Мар и Кълтис. Ако разрешите, ще ви дам малък урок за това как…

— Постарайте се да измислите по-правдоподобно извинение — прекъсна го Брайт. — В противен случай ще ви бъде предоставено обвинение в предателство към интересите на вашия наемател.

— Не може да бъде — гръмко се разсмя Донал.

Брайт се обърна и пресече стаята. Почука по вратата, която веднага се отвори и влязоха тримата въоръжени войници. Елдър посочи Донал и каза:

— Арестувайте този изменник!

Войниците тръгнаха, но още преди да са извадили оръжието си, пътят им бе пресечен от три сини лъча. И тримата паднаха.

Брайт гледаше телата на своите гвардейци като човек, ударен с тежък предмет по главата. Вдигна поглед и видя как Донал прибира оръжието си в кобура.

— Мислехте ме за толкова глупав, че да дойда тук невъоръжен, а? Мислехте, че ще ви позволя да ме арестувате? — Дорсаецът поклати глава. — Просто ви спасявам от самите вас. — Загледа се в обърканите им физиономии. Посочи отвореният прозорец в другия край на стаята. Вечерният бриз донасяше звуците от празничните тържества. — Четиридесет процента от най-добрите ви войници са наемници. Те уважават командира, който печели битките, без да рискува живота им. Според вас какво ще бъде реакцията им, ако ме обвините в измяна и ме арестувате? — Той замълча, докато схванат какво се опитва да им кажи. — Помислете по този въпрос, господа.

Оправи униформата си и погледна мъртвите гвардейци. След това се обърна към членовете на Съвета.

— Това е достатъчен повод за разтрогване на договора. Потърсете си нов главнокомандващ.

Завъртя се и тръгна към вратата. Брайт извика след него:

— Отивайте при тях! При безбожниците от Мар и Кълтис!

Донал помисли за миг, после се обърна и се поклони.

— Благодаря ви, господа. Запомнете, че вие ме насочихте.