Генетичният генерал

ПОЛОВИН ДОРСАЕЦ

Тук трябваше да се състои срещата със Сейън. Докато се изкачваше по широките стъпала на зданието, където живееше най-известният човек на Екзотика, Донал все повече се учудваше на архитектурата на сградата.

По-нататък по коридора срещна висока, сивоока жена и й обясни защо е дошъл.

— Завийте надясно — жената показа с жест. — Ще го намерите там.

Доста странно беше това място.

Мина по осветен от слънцето коридор и попадна в градина с множество фонтани, където плуваха разноцветни рибки. Най-после стигна до огрян от яркото слънце малък двор, покрит наполовина. В отдалечения ъгъл, под сянката, беше седнал висок човек с неопределена възраст, облечен в свободно падащ син костюм. Седеше върху неголямо парче земя, заградено от две страни с ниска каменна ограда.

Донал слезе по трите каменни стъпала, пресече дворчето, изкачи нови три стъпала, спря до високия мъж и се представи:

— Сър, аз съм Донал Грим.

Човекът с жест му предложи да седне.

— Ако ви е по-удобно, седнете на стената — усмихна се той. — Да седиш с превити крака не означава, че си съгласен с възгледите на събеседника.

— Така е, сър — отвърна Донал и подви крака под себе си.

— Добре — каза мъжът и се потопи в размисъл.

Донал се отпусна в очакване. Усещането за мирен покой навлизаше и в него. Струваше му се, че мястото е създадено за размисъл и медитация. Правилно, помисли той, точно за тази цел е направено. Удобно седнал, дорсаецът разреши на мозъка си свободно да мисли. Не се учуди, когато мислите му се насочиха към мъжът срещу него.

Сейън Свързващият! За този човек бяха учили още в колежа. Той бе най-известният човек от Екзотика — така се наричаха двете планети, населени със странни хора. Някои дори поддържаха мнението, че жителите на Мар и Кълтис са еволюирали до такава степен, че са престанали да бъдат хора. Това твърдение беше отчасти шеговито, отчасти основано на голи подозрения. В действителност си бяха хора.

Но измениха организма си. Изследванията им бяха насочени преди всичко в две направления — психологията и нейните клонове и онази област от биологията, която се нарича генно инженерство и планово възпроизводство на потомството. Жителите на Екзотика не признаваха никаква религия. Те почитаха само един бог — науката. Имаха си принцип — никога да не се намесват. Като метод на въздействие признаваха единствено убеждението. Считаха, че не бива да употребяват сила срещу другите, но не позволяваха някой да приложи сила срещу тях. Използваха наемници и посредници и по този начин много умело защитаваха интересите си както в икономическата, така и във военната област.

Донал отново се замисли за Сейън Свързващия и мястото му в културата на Екзотика. Той беше своеобразна награда за сънародниците си, избрали този път на развитие, непосредствена част от емоционалния им живот, въплътена в отделна личност. Също както и Анеа Марлевана, която, въпреки своята женственост и нормално държание, беше за екзотийците нещо повече — избраница, най-доброто произведение на изкуството, което почитаха. Главното бяха способностите, изработени в нея.

Сейън Свързващият бе аналогичен случай — но пак в смисъла, който можеха да разберат само жителите на Мар и Кълтис. Той беше връзка между два свята, връзка от плът и кръв. Той притежаваше способността за всеобщо разбиране и помирение между различните общности…

Донал внезапно осъзна, че Сейън му говори от известно време. Думите се лееха спокойно като широка река и минаваха през мозъка му, без да оставят следа. Но това, което чу и осъзна, окончателно му върна способността да възприема.

— Не — отвърна Донал. — Според мен това е стандартна процедура, през която минава всеки командир, преди да го наемете.

— Да караме всеки един командир да минава през тези тестове? — засмя се Сейън. — Не, разбира се. Ако го правим, никога не бихме открили подходящ човек.

— На мен тестовете ми харесват — заяви донал.

— Зная. Тестът е форма на конкуренция, а вие по натура сте боец. Но когато ни трябва командир, ние оценяваме само войнските му качество.

— Защо направихте изключение с мен? — Донал изпитателно се вгледа в събеседника си.

Сейън отвърна на погледа. Светлокафявите му очи сякаш се усмихваха.

— Събудихте интереса ни. Заради произхода си. Вие сте дорсаец само наполовина. Вашите марски гени ни заинтересуваха. Имате удивителни способности.

— За какво?

— За най-различни неща. По тестовете може да се разбере, но само частично.

— Мога ли да попитам какви са главните ми способности? — полюбопитства Донал.

— Не. За съжаление не мога да отговоря на въпроса ви. Пък и отговорът би ви прозвучал безсмислено, защото не сте усвоили необходимите термини. Точно по този въпрос исках да поговорим. Интересува ме вашият мироглед.

— Моят мироглед? — Донал леко се засмя. — Аз съм дорсаец.

— Всяко живо същество, в това число и дорсайците, има свой мироглед — и тревичката, и птицата, и детето. Индивидуалният мироглед е абсолютно необходим — това е крайъгълен камък, опора, необходима за нашето съществуване. При това вие сте само наполовина дорсаец. Какво ще каже другата ви част?

Донал леко се намръщи.

— Не съм убеден, че другата ми част има какво да каже. Аз съм войник, наемник. Имам професия. Бих искал да върша работата си по възможно най-добрият начин.

— Но освен това… — настоя Сейън.

— Какво пък… — Донал се замисли. — Освен това… да, бих искал всичко да е наред.

— Казахте, че искате всичко да е наред. Обаче не казахте, че това просто ви харесва. — Сейън го погледна с очакване. — Не забелязвате ли разликата?

— Какво? А-а — Донал се усмихна. — Мисля, че това го каза втората ми половина. Ако искате да съм по-точен, бих се изразил по следния начин: искам да направя така, че всичко да е наред.

— Да-а — проточи Сейън. Донал не можа да разбере одобрява ли думите му или не е съгласен с тях. — Вие сте изпълнител.

— Някой трябва да е — каза Донал. — Цивилизованите планети… — добави той и внезапно спря.

— Продължете.

— Исках да кажа: вгледайте се в цивилизацията. Помислете колко малко време е минало от полета на първия космически кораб. Четиристотин години? Или петстотин? Горе-долу толкова. Погледнете колко сме се разселили!

— И какво от това?

— Лично на мен ми харесва. Това е ефективно, но и опасно. Какъв е смисълът от техническия напредък, след като все още живеем разбити на малки групи и всеки се осланя само на себе си и на своя интелект. Това не е прогрес.

— Вие искате да има прогрес, така ли?

Донал го погледна учудено и попита:

— Нима вие не искате?

— О, да. Определен тип прогрес. Мой тип. Вашият какъв е?

— Искате да разберете? — отвърна Донал с усмивка. — Вие сте съвършено прав. Аз имам мироглед. Наистина ли държите да знаете?

— Да.

— О’кей. — Донал се загледа в малката, огряна от слънцето градина. — Всеки човек е оръдие в собствените си ръце. Това се отнася и за човечеството като цяло — то също е оръдие в собствените си ръце. Най-голямото удоволствие за нас не е наградата за извършена работа, а самата работа. Основната ни задача е да усъвършенстваме този инструмент — самите себе си, — за да можем да изпълняваме задълженията си още по-добре. — Той се обърна към Сейън. — Какво мислите за това?

— Интересно. Аз, разбира се, поддържам друга гледна точка. За мен индивидът не е изпълнителен механизъм, а възприемащ. Мисля, че главната задача на хората не е да работят, а да бъдат, да съществуват. Най-важното е да разберем себе си.

— Нирвана като противоположност на Валхала — тъжно се усмихна Донал. — Благодаря, аз предпочитам Валхала.

— Сигурен ли сте? Абсолютно ли сте убеден, че не ви е нужна Нирвана?

— Да.

— Жалко — печално продума Сейън. — А ние се надявахме…

— На какво?

— Чуйте ме. Вие имате способности — Сейън го посочи с пръст и продължи: — Дори бих казал велики способности. Те могат да се развият само в едно направление — това, което сам изберете. Имате свобода на избора. Мястото ви е тук.

— С вас?

— На другите планети нямат представа докъде сме стигнали през последните сто години. Но колкото и да сме напреднали, ние сме в самото начало. Предстои ни много работа по развитието на цивилизацията и човешките способности.

— Искате да кажете, че имам тези способности?

— Да. Донякъде поради това, че бабите ви са родени на Мар, донякъде заради щастливо разположение на гените — това засега нямаме възможност да уточним. Разбира се, би се наложило да ви обучаваме отново… Тази част от вас, която господства в момента, трябва да се съгласува с другата част, която ние считаме за по-важна.

Донал поклати глава.

— Това би се компенсирало — печално продължи Сейън. — За вас ще станат възможни неща, за които дори не подозирате. Знаете ли, че вие сте от този тип хора, които могат да ходят по въздуха, ако вярват в това?

Донал се разсмя.

— Говоря сериозно. Опитайте някой път. Просто проверете.

— Не мога да повярвам в нещо, в което не вярвам инстинктивно. Аз съм войник.

— Да, но сте необикновен войник — изпълнен със състрадание, причудливи фантазии и deja vu2. Вие сте самотен човек, който се старае да прилича на всички. Но за вас човечеството е конгломерат от странни, чужди създания, чиито егоистични характери не можете да възприемете, макар че отлично ги разбирате.

Той погледна към Донал, чието лице внезапно се бе вкаменило.

— Вашите тестове са много ефективни.

— Да — съгласи се Сейън. — Няма нужда де ме гледате така. Не можем да ги използваме като оръжие, за да ви принудим да останете при нас. Това би разрушило способностите ви. Можем само да ви направим предложение. Като се опирам на опита ни мога да ви уверя, че ако се решите да останете, ще бъдете щастлив.

— А ако не приема?

Сейън дълбоко въздъхна.

— Вие сте силен човек. Силата означава отговорност, а за нея трябва да се плаща с щастие.

— Мога да ви уверя, че цял живот работя, за да съм щастлив — Донал стана. — Благодаря ви за предложението. Оценявам високото мнение за мен, което се съдържа в него.

— Ако кажеш на пеперудата, че е пеперуда и не трябва да пълзи, това все още не означава, че имаш високо мнение за нея.

— Довиждане — Донал вежливо наклони глава.

Обърна се и направи няколко крачки към каменните стъпала с намерението да слезе по тях и да прекоси дворчето.

— Донал! — гласът на Сейън го спря. Завъртя се и видя, че Свързващият го гледа с много странен поглед. — АЗ вярвам, че можете да ходите по въздуха.

Донал се взря в човека срещу него, но физиономията на Сейън не се промени. Обърна се и направи крачка към първото стъпало. За негово най-голямо учудване кракът му намери опора на една педя от земята. Без да разбира какво става, той направи и втора крачка в нищото. Продължи напред и така, без да стъпи на твърда почва, прекоси цялото дворче и стигна до отсрещните стъпала.

След като намери по-надеждна опора, той се обърна. Сейън продължаваше да го гледа, но бе невъзможно да се разгадае изражението на лицето му. Донал напусна сградата.

Върна се в квартирата си в Портсмут. В този град на Мар се намираше Генералния щаб на Екзотика. Докато се прибираше, тропическата нощ бързо се спусна. Звездите не се виждаха, защото стените и покривите на зданията леко светеха. Дори в спалнята му се процеждаше мека светлина.

Стоеше насред стаята и се канеше да хапне — днес пак не му остана време да яде. Погледна намръщен нагоре, към сводестия таван, който достигаше височина повече от три метра и половина. Огледа работната си маса. Погледът му се спря на касетата с магнитна лента за писма. Хвана я с едната ръка, погледна отново към тавана и направи крачка нагоре.

Кракът му намери опора във въздуха. Бавно, крачка по крачка, ходейки по нищото, приближаваше свода. Отвори касетата, извади лентата и я прикрепи за тавана. Няколко секунди повися във въздуха и гледаше увисналата лента.

— Глупости — изведнъж каза той и моментално почувства, че пада. Инстинктивно стегна тренираното си тяло, превъртя се и се приземи на крака и ръце. Веднага стана. Не беше наранен. Погледна нагоре. Лентата все още висеше от тавана.

— Не, не, това е нелепо — съобщи Донал на празната стая. — Аз съм дорсаец.

ПРОТЕКТОР — I

Ян Грим, командващ полевите войски, се яви в щаба на Протектора на Процион. Стискаше в огромния си юмрук секретна лента. В трите външни стаи не го спря никой. Пред кабинета на Протектора личната му секретарка, облечена в златисто-зелен мундир, се опита да му попречи. Каза, че началникът й е заповядал да не го безпокоят. Ян я изгледа, протегна ръка и отвори вратата.

В кабинета завари Донал да стои пред прозрачна стена, осветена от лъчите на Процион с разнообразни оттенъци на жълтото.

Дълбоко замислен, Протекторът гледаше Портсмут. През последните дни все по-често можеше да бъде намерен в тази поза. При звука от стъпките на Ян се обърна.

— Какво има?

— Завладяха Нова Земя — отвърна Ян и подаде лентата. — Лично, секретно донесение от маршал Галт.

Донал взе лентата с автоматичен жест. Все още се намираше под властта на втората, дълбоко скрита част на характера си. Изминалите шест години бяха променили и външността, и маниерите му. Шест години командване, шест години оценки на положения, шест години взимане на решения… За това време успя да спои в едно цяло външната сурова обвивка и вътрешния си свят — този тъмен, бездънен океан на неизвестното, стаено в самия него. Научи се да се примирява с втората си същност, да я крие от другите, но и да я използва като оръжие, когато се налага. Известието, което донесе Ян, отначало предизвика само полъх на повърхността на океана. Постепенно вълнението се усили и това го подтикна към действие.

Протекторът на Процион вече бе отговорен за отбраната не само на Екзотика, но и на двете по-малки планети от системата — Света Мария и Коби. Заради тях бе длъжен да действа. Нещо повече — беше длъжен да действа заради себе си. Не смяташе да бяга от това, което му предстоеше. Напротив — той приветстваше работата.

— Ясно — промърмори Донал и каза на чичо си: — На Галт му трябва помощ. Ще успеете ли да подготвите войска и да я изпратите?

Ян кимна и излезе, все така студен и мрачен.

Донал остана сам, но не бързаше да чуе лентата. Не можеше да се сети за какво мислеше, когато влезе Ян. Сега мисълта му потече в друга посока. В последно време чичо му се чувстваше добре, даже по-добре, отколкото би могло да се очаква, но все още живееше сам. Не контактуваше с другите равни по звание командири. Отказваше да посети Дорсай дори и за малко, за да види семейството. Отдаде се напълно на задълженията си по обучението на пехотата и ги изпълняваше прекрасно. Освен това бе поел по свой собствен, особен път.

Донал въздъхна. Хората, които сега работеха при него, бяха все добри специалисти. Но никой не дойде заради високият пост или славата. Ян пристигна, защото го изпрати семейството. На Лий му липсваше идол и затова не се отделяше от Донал, когато не е Протектор на Процион. Лудров беше началник на Щаба, но не пристигна по своя воля, а по настояване на съпругата си — Елвин Рай, племенницата на маршал Галт, която дори и омъжена не бе престанала да се интересува от Донал. Колмейн също беше тук — офицер в Щаба, където изпълняваше задълженията си прекрасно. Дори и Хендрик Галт — свързваше ги не просто службата, а нещо много повече — маршалът виждаше в лицето на Донал мечтания син.

От всички, които Донал би желал да има на своя страна, липсваше само брат му Мор, чиято гордост го караше да се държи колкото е възможно по-далеч от преуспелия по-малък брат. В крайна сметка Мор отиде на Венера. На тази технологична планета процъфтяваше свободният пазар и договорът му бе закупен от Сета. Сега той беше враг на Донал, служеше на въоръжени сили, с които сблъсъкът е неизбежен.

Донал прекъсна мислите си. Депресията, в която преди се потапяше често, сега го навестяваше много по-рядко. Това бе резултат от дълга и упорита работа над себе си. Отвори лентата от Галт и я постави в комуникатора.

Донал не започна да действа незабавно. Там, където Галт е бил поразен от внезапно откритие, той виждаше само потвърждение на отдавнашните си предчувствия.

Шейсетте населени пункта в осемте звездни системи — от Слънцето до Алтаир — зависеха от търговията с мозъци. Истината беше, че човечеството е направило твърде голяма крачка. Планетите не можеха да си позволят да развиват всички области на науката и техниката. Защо е нужно да се строят и поддържат хиляди средни медицински училища? Може да има пет на супер ниво и от тях да излизат медици с най-висока квалификация, които да бъдат изтъргувани с други специалисти, които също са най-добрите в своята област. Тази система имаше огромни преимущества. Прогресът беше по-бърз, когато всички специалисти от дадена област поддържат тесни контакти.

На пръв поглед системата изглеждаш е много практична. Донал беше един от малцината, които ясно виждаха съдържащите се в нея недостатъци.

Спорният въпрос в търговията с договори беше следният: доколко изкусният специалист е индивидуален и доколко е собственост на наемателя? Ако е индивидуален, търговията между планетите би се превърнала в серия индивидуални сделки. При това положение е трудно да се следи за общите интереси. Ако е собственост на наемателя, това развързва ръцете на спекулантите, които купуват и продават хора и за които специалистите са само жива стока, нещо като добитък, от който трябва да се измъкне максимална печалба.

Този въпрос още не бе решен. „Свободните“ общества, подобни на обществата на венерианската група — самата Венера, Нептун, Касида и фанатичните планети Хармония и Асоциация, а също и Коби, която се управлява от анонимна тайна престъпна организация — тези планети винаги са предпочитали да гледат на специалистите по-скоро като на собственост, отколкото като на индивиди. „Затворените“ общества — републиканските планети Земя, Марс, Екзотик-планетите Мар и Кълтис, Дорсай — бяха склонни да разглеждат специалистите като индивиди…

Имаше няколко планети, които заемаха междинна позиция, и такива със силна централна власт — Фрийланд, Нова Земя, търговската Сета, католическата Света Мария и пионерската слабонаселена Декийн, чието население се управляваше от картела „Корбъл“ и се занимаваше изключително с риболов.

Между „свободните“ общества отдавна съществуваше свободен пазар на договори. На тези планети вие можете да се окажете продаден на нов наемател, без изобщо да се допитат до вас. Предимството на подобен род търговия е очевидно — правителството контролира трафика на договорите и отстоява интересите си. Освен това правителствата лесно прекупуваха най-добрите специалисти на „затворените“ общества. Макар че имаше договорености между планетите, „свободните“ винаги успяваха да получат лъвския пай таланти.

Конфликтът по този въпрос назряваше вече петдесет години и трябваше да реши въпроса за жизнено необходимите на съвременната цивилизация специалисти. Битката започна още когато Донал се качи на лайнера и срещна Галт, Уилям и Анеа, и в нея имаше отредена първостепенна роля за младият дорсаец.

Приближи се до комуникатора, натисна бутона и каза в микрофона:

— Всички офицери от Щаба и командири на родове войски да се явят незабавно при мен. Съвещание на най-високо равнище.

Отпусна бутона и седна. Чакаше го много работа.

ПРОТЕКТОР — II

Пет дни по-късно Донал пристигна в Холистед, столицата на Венера, и веднага отиде да търси Галт в правителствения хотел.

— Имам много работа, иначе щях да дойда по-рано — каза Донал, след като стисна ръката на стария маршал и седна до него. — Изглеждате доста уморен.

Галт наистина изглеждаше зле — с опъната посивяла кожа на лицето и помътнели от недоспиване очи.

— Политика, политика… — отвърна той. — Не е за мен тази работа. Искаш ли да пийнем?

— Не, благодаря.

— А аз ще пийна. Ще си запаля лулата, нали нямаш нищо против?

— Никога не съм възразявал, а и вие никога до сега не сте ме питали.

— Да-а — Галт се усмихна и започна да кашля, докато тъпчеше лулата с треперещите си пръсти. — По дяволите! Честно казано, готов съм да си подам оставката и да се махна, но как до го направя точно сега? Бях те помолил за помощ. Колко пехотинци можеш да отделиш?

— Да речем — двадесет хиляди първокласни войници.

Галт стана.

— Не се безпокой — усмихна се Донал. — Ще пристигат на малки групи. Ще се създаде впечатление, че са поне пет пъти повече.

— Знаех, че ще измислиш нещо подобно — кимна Галт. — Ще ни трябва твоят мозък на конференцията. Официално сме се събрали, за да изработим общо становище относно новото правителство на Нова Земя. Предполагам, че знаеш за какво става въпрос всъщност?

— Да. Свободният пазар.

— Точно така. — Галт разпали лулата и дръпна с наслада. — Положението се промени. Сега Нова Земя спада към венерианската група, а ние официално сме противници на свободния пазар. Бихме могли просто да преброим силите, седейки в кабинетите си, но не е там работата. Те имат Уилям и този белокос дявол Блейн. — Той се вгледа в Донал. — Познаваш ли Блейн?

— Никога не сме се срещали. За първи път идвам на Венера.

— Той е акула — с чувство каза маршалът. — Бих искал да видя как се карат с Уилям. Може пък да се унищожат един друг и да освободят Вселената от присъствието си. Може би… Сега да помислим за твоя статут на конференцията.

— Официално аз съм изпратен от Сейън Свързващия като наблюдател.

— Значи този проблем отпада. Бихме могли много лесно да те направим делегат. Честно казано, вече съм се погрижил за това. Чакахме само да дойдеш — Галт пусна голям облак дим и погледна през него към Донал. — Как мислиш? Какво ще стане на конференцията?

— Не съм абсолютно сигурен, но ми се струва, че някой е направил голяма грешка.

— Грешка?

— Нова Земя — обясни Донал. — Свалянето на правителството със сила беше погрешна стъпка. Мисля, че ще върнем на власт старото правителство.

Галт извади лулата от устата си и учудено се загледа в Донал.

— Да се върне правителството? Искаш да кажеш, че на власт ще дойде старото правителство? И кой от нас ще го върне?

— Уилям, струва ми се. Не е в стила му да действа със сила. Мога да се закълна, че ще върне старото правителство, но за тази услуга ще поиска добра цена.

— Не те разбирам — поклати глава маршалът.

— Сега Уилям е в един лагер с венерианската група — търпеливо продължи Донал. — Но не си мислете, че ще им помогне безплатно. Той преследва собствените си цели, които отдавна са набелязани. Обзалагам се, че на конференцията ще се говори за две неща. На първо място ще се обсъжда отварянето на пазара. На второ място — зад кулисите — ще се разиграват картите на Уилям.

Галт се замисли.

— Не знам — продума той накрая. — Не разполагам с твоите сведения за Уилям. Струва ми се, че си му подготвил нещичко. Сигурен ли си, че ще останеш безучастен, когато става дума за принца?

— Не бих могъл да съм сигурен — сухо отвърна Донал. — Предположенията ми за Уилям се градят на… — той се поколеба за миг. — На негово място бих постъпил точно така. Ако по време на конференция той премине на наша страна, това би ни заставило да се съгласим с връщането на старото правителство на Нова Земя, нали?

— Да.

— В такъв случай Уилям ще постигне това, което иска. Ще премине в противоположния лагер с компромисно предложение и по този начин ще насочи ситуацията в нужната му посока.

— Това го схванах — бавно каза Галт. — А от тук нататък? какво цели?

— Ще съм сигурен — внимателно каза Донал и поклати глава. — Не знам.

С тези думи приключиха разговора и маршалът заведе Донал при останалите делегати на конференцията.

Събранието започна така, както обикновено става на подобни конференции — с коктейл в залите на двореца на Блейн Планиращия. Донал с интерес отбеляза, че домакинът е пълен, хладнокръвен белокос човек, който на външен вид не се различаваше от характеристиката, която му даде Галт.

— Е, какво ти е мнението за него? — промърмори Галт, когато Блейн и съпругата му се отдалечиха от тях, за да обърнат внимание и на другите гости.

— Брилянтен човек. Според мен засега не бива да се страхуваме от него. — Донал забеляза, че Галт се усмихна. — В момента е прекалено зает, но скоро ще се включи в борбата.

— С Уилям ли? — шепнешком попита маршалът.

— Да.

По време на разговора се бяха приближили до Уилям, който беше обърнат с лице към тях и разговаряше с висока, стройна жена, застанала с гръб. Когато маршалът и Донал застанаха на две крачки от него, той погледна покрай жената.

— О, маршал Галт — усмихна се принцът. — И Протектор Грим.

Жената се обърна и Донал се озова лице в лице с Анеа.

Ако изминалите шест години бяха променили външността на дорсаеца, то на Анеа се бяха отразили още по-осезаемо. Беше навлязла в третото си десетилетие и последните следи на младежката незрялост бяха изчезнали. Сега блестеше с тази рядка красота, която никога не намалява през годините и ще я съпътства дори и в старостта. Беше се разхубавила от времето, когато Донал я видя за последен път, беше станала по-женствена. Зелените й очи го гледаха с неопределено изражение от разстояние, по-малко от метър.

— Радвам се да ви видя отново — каза той и наклони глава.

— И аз — гласът й също бе променен.

Донал отмести поглед.

— Принц Уилям…

Принцът поздрави маршала и младия дорсаец.

— За мен е чест да се срещнем отново, Протектор Грим — вежливо каза Уилям. — Предполагам, че маршал Галт ви е поканил на конференцията. Това е много добре за мен.

— Да, наистина е добре за вас — отвърна Донал.

— Обичам на масата за преговори да седят млади, честни хора. Не се обиждайте, Хендрик. Обикновено младите по-лесно възприемат новото.

— Не възнамерявам да ви противореча. Аз съм войник — отговори Галт.

— Точно това ви прави особено опасен. Обикновено политиците се чувстват по-добре в компанията на хора, от които знаят какво да очакват. Честният човек винаги е проклятие за спекулантите.

— Жалко — намеси се Анеа, — че са много малко, за да попречат на всички спекуланти.

Тя погледна към Донал. Уилям се усмихна:

— Една избраница от Кълтис едва ли може да се отнася по друг начин с обикновените смъртни.

— Можете да ме върнете на Екзотика когато пожелаете — заяви Анеа.

— Не, не — Уилям се засмя и поклати глава. — Човек като мен се чувства добре само в компанията на такива прекрасни хора като вас. Аз съм потопен в жестока действителност. Това е моят живот и не искам друг, но понякога, просто за успокоение на душата, бих желал да отида за малко в манастир, където най-голямата опасност са бодлите на розите.

— Не бива да подценявате розите — обади се Донал. — Хората са водили войни само заради разликата в цвета им.

— Така е. Войната между Бялата и Червената роза, древна Англия. Но този конфликт, както и много други, е възникнал заради въпроса със собствеността. Войните никога не започват по абстрактни причини.

— Напротив — възрази Донал. — Войните започват точно по абстрактни причини. Подпалват ги хора на средна и дори на преклонна възраст, но воюва младежта. А тя има нужда от нещо повече, не само политически и практически мотиви, за да рискува Вселената да загине. Защото ако ви убият, с вас умира и Вселената.

— Доста необичайни разсъждения за един професионален войник — отбеляза Уилям. — Това ми напомня, че трябва да обсъдим нещо. Зная, че за вас най-важното в армията е подготовката по полевите войски и сте постигнали големи успехи в тази област. Това ме заинтересува. Каква е тайната ви, Протекторе? Ще разрешите ли да изпратя наблюдатели?

— Няма тайна. Успехът се дължи на един човек — полеви командир Ян Грим.

— А-а, чичо ви. Как мислите, дали не бих могъл да купя договора му?

— Боя се, че няма да може.

— Добре, пак ще поговорим за това. Чашата ми е съвсем празна. Кой иска да прави компания? По едно питие, а?

— Не, благодаря — каза Анеа.

— И аз не искам — добави Донал.

— Аз ще пийна — промърмори Галт.

— Тогава да вървим, Хендрик — Уилям се обърна към маршала и двамата се отдалечиха.

Анеа и Донал останаха сами.

— Е, още ли не сте променили мнението си за мен? — попита дорсаецът.

— Не.

— Изтънченият мозък на избраницата не може да го възприеме, а? — иронично каза той.

— Аз не съм свръхчовек — избухна тя, сякаш в нея се събуди младежкия й дух. Но бързо се съвзе и продължи по-спокойно. — Не. Сигурно има милиони хора, които са по-лоши, но вие преследвате користни цели. Това не мога да го забравя.

— Уилям също преследва користни цели. Дори е купил вас, избраницата.

— Той поне не се представя за по-добър, отколкото е в действителност.

— Защо злото е по-изобретателно? — искрено се учуди Донал. — Грешите. Уилям си е създал пред вас име на демон, за да ви затвори очите и да не можете да разберете същността му. Едва ли някой се е добрал до дъното на душата му.

— Ами? — В гласа й личеше презрение. — И какво има там, на дъното?

— Нещо повече от лично възвисяване. Той живее като монах, не търси лична изгода от безкрайните часове, прекарани в работа, и не се интересува какво ще си помислят другите за него.

— Както и вие…

— Аз ли? Интересува ме мнението на хората, които уважавам.

— Например?

— Например вашето мнение — убедено отвърна той. — Макар че не знам защо.

Анеа го погледна с широко отворени очи.

— Не говорете така, моля ви! — възкликна тя.

— Не знам защо изобщо разговарям с вас — неочаквано рязко заяви Донал и се отдалечи.

Мина покрай гостите и се прибра в стаята си. Прекара нощта в работа. Легна си чак когато започна да се развиделява, но пак не успя да заспи веднага. Реши, че това се дължи на махмурлука от изпитите коктейли.

Мозъкът му се опита да изследва и анализира това изменение, но той не позволи.

ПРОТЕКТОР — III

— Истинска патица — каза Уилям. — Опитайте от моето мозелско.

— Не, не. Благодаря — отвърна Донал.

Бе приел поканата да обядва с принца в апартамента му след сутрешното заседание. Рибата беше приготвена отлично, а виното — просто превъзходно. Внимаваше през цялото време, макар че досега не бяха засягали важни теми.

— Разочаровате ме. Не съм голям почитател на храната и питиетата, но обичам да гледам как другите им се наслаждават. Вероятно обучението ви на Дорсай е преминало в спартански дух?

— В някои отношения — да. Спартанско и малко… провинциално. Дори много пъти съм предизвиквал недоволството на Хендрик Галт с неумението си да поддържам светски разговори.

— Е, това сигурно се дължи на характера ви. Войникът обича действието, а политикът — мелодията на собствените си думи. Сигурно вече разбрахте, че проблемите, с които се занимава конференцията, няма да се решат в залата, а на разговори tet a tet3, подобни на нашия сега.

— Според мен тези „разговори tet a tet“ не биха дали тласък за постигане на общо споразумение — Донал отпи от виното.

— Така е — съгласи се Уилям. — Всъщност никой не иска да се намесва във вътрешните работи на планетите, а и никоя от тях не желае вмешателство отвън. Обаче ако се създаде свободен пазар, ще се получи точно това. — Той заклати глава, когато видя, че Донал се усмихва. — Не, не, говоря напълно сериозно. Повечето делегати биха искали изобщо да не е възниквал проблема със свободния пазар.

— Запазвам мнението си по този въпрос. Но така или иначе трябва да вземем някакво решение. „За“ или „против“ сегашното правителство на Нова Земя, „за“ или „против“ свободния пазар.

— Може би има и компромисен вариант.

— Компромис?

— Съществуват два начина за запазване на мира в обществото — отвътре и отвън. Може да пробваме вторият вариант.

— Какво имате предвид?

— Много просто. Ще разрешим който иска да има свободен пазар, но ще го поставим под наблюдението на върховна междупланетна власт, която ще снабдим с достатъчно огнева мощ, така че да е способна да респектира което и да е правителство. Начело на тази институция ще поставим човек, който има непоклатим авторитет, за да може всеки да се замисли дълбоко, преди да се скара с него. — Принцът погледна към Донал. — Би ли ви съблазнила подобна длъжност?

— Аз?! — Донал беше искрено учуден. Доста се поколеба, преди да продължи: — Този, който ще командва такива сили трябва да бъде… — Той замълча, без да намери подходяща дума.

— Е, да, разбира се, че трябва да бъде достоен — съгласи се Уилям.

Донал забеляза, че принцът го изучава внимателно.

— Защо предлагате поста на мен? — попита той. — Има много по-опитни командири, известни, респектиращи имена.

— Точно затова се спрях на вас — отвърна Уилям без колебание. — Звездата им залязва. А вашата тъкмо изгрява. Къде ще бъдат тези старци след двадесет години? От друга страна вие… — той махна с ръка.

— Командир от такъв ранг…

— Нека го наречем върховен главнокомандващ. Длъжността съществува, а вие сте точно за нея. Ще разработя проект за междупланетен данък. Също така трябва да се създаде особен орган от трима човека, който да ви контролира. Не можем да ви предоставим неограничена власт.

— В този случай — нерешително каза Донал — ще се лиша от поста си в системата Процион.

— Ще се наложи. Трябва да отпаднат всички подозрения, че поддържате някоя от страните в конфликта.

— Не знам… — Донал все още се колебаеше. — В създалата се ситуация мога да изгубя новия пост по всяко време.

— За това не бива да се безпокоите.

— Ако приема длъжността, без съмнение ще си създам много врагове. Представете си, че работата не потръгне. Тогава няма къде да отида. Никой не би ме наел.

— Честно да си кажа, разочарован съм от вас, Донал. Нима не можете да предвидите и най-близкото бъдеще? — В гласа на Уилям се прокраднаха нетърпеливи нотки. — Нима не виждате неизбежната тенденция към обединяването на всички планети под властта на единно правителство? Подобна междупланетна организация обезателно трябва да поддържа свои въоръжени сили.

— При всички случаи аз оставам наемник. Това не ме задоволява. Искам да владея нещо. Например планета. Защо не? В състояние съм да управлявам една планета и да я защитавам — Донал се обърна към принца. — Ще получа ли вашата подкрепа?

Уилям се изсмя. Очите му бяха сурови като два камъка.

— Откровен сте.

— Такъв съм си — похвали се Донал. — Искате да взема участие в играта ви. Искате върховно командване. Много добре. Дайте ми една от планетите, които контролирате.

— Ако реша да ви дам планета, коя да бъде?

Донал облиза пресъхналите си устни.

— Ами… Да речем, Нова Земя.

Това предизвика бурен смях у принца. Донал замръзна.

— Само така ще се споразумеем — каза дорсаецът. — Благодаря за обяда.

Той стана, обърна се и тръгна към изхода.

— Чакайте!

Гласът на Уилям го спря. Принцът също се бе изправил.

— Отново ви подцених. Моля да ме извините. — Той хвана Донал за ръката. — Истината е, че не ме харесвате. Разбира се, че ви предлагам да станете нещо повече от обикновен наемник. Но всичко е напред, в бъдещето. Мога само да ви обещая това, което желаете.

— Не. Трябва ми нещо повече от голо обещание. Ще ми дадете договор, който ми предоставя властта над Нова Земя.

Уилям го изгледа и отново се разсмя.

— Донал, Донал… Извинете, но как да ви дам такъв договор? — Той разтвори ръце. — Когато Нова Земя стане моя, тогава ще подпишем договора. Сега…

— Засега само го напишете. Ще ми служи като гаранция.

Уилям престана да се смее. Очите му присвиха.

— Да поставя името си под такъв документ? За идиот ли ме считате?

Донал се смути. Усети враждебно презрение в гласа на събеседника си.

— Е, в такъв случай просто нахвърляйте текста на договора. Може и да не го подписвате. Но все пак ще имам нещо.

— Ще получите вещ, която може след време да ми докара неприятности. Надявам се да сте наясно, че никога няма да призная за днешния разговор — той просто не се е състоял.

— Въпреки всичко ще се чувствам по-уверен — покорно каза Донал.

Уилям повдигна рамене. Не направи опит да скрие презрението си. Пресече стаята и застана до бюрото.

— Щом настоявате… — Той натисна бутона на комуникатора и каза в микрофона: — Изпратете ми стенографистка!

Малко по-късно Донал излезе от стаята с неподписан договор в джоба. В коридора на хотела се натъкна на Анеа, която сякаш също излизаше.

— Откъде се появихте? — попита той.

Тя се обърна на другата страна.

— Не е ваша работа — заяви момичето.

Но изражението на лицето й не беше способно да скрие нищо. Това засили подозренията на дорсаеца. Дясната й ръка бе свита в юмрук. Хвана го и въпреки съпротивата лесно го отвори. В дланта й лежеше малък апарат за подслушване.

— Оставате си все така глупава — каза Донал и отблъсна ръката. — Много ли успяхте да чуете?

— Достатъчно, за да затвърдя мнението си за вас.

— Запазете си мнението до следващото заседание на конференцията.

Той се обърна и тръгна по коридора. Анеа гледаше след него. Внезапно я обзе предателска слабост, която не можеше да обясни с нищо.

Цяла нощ си повтаряше, че няма никакво желание да присъства на следващото заседание на конференцията. Но сутринта намери Галт и го помоли да я вземе със себе си в залата.

Маршалът й обясни, че по искане на Уилям сутрешното заседание ще бъде закрито. Обеща й веднага след приключване на работата да я информира за всичко. Наложи се да се примири.

Галт влезе в залата няколко минути след началото на дебатите. Уилям правеше предложение, което накара маршалът да наостри слух.

— …ще се утвърждава чрез гласуване на нашата конференция — говореше принцът. — Разбира се — той се усмихна, — по-късно правителствата ще ратифицират това предложение и евентуалният договор. Върховният контролиращ орган, който ще регулира само търговията и продажбите на договори на свободния пазар, ще удовлетвори изискванията на всички присъстващи. Освен това няма причина да поддържаме сегашното правителство на Нова Земя. Ние искаме на власт да се върне старото, законно правителство. Сигурен съм, че ако всички поддържаме това мнение, новото правителство ще бъде принудено да отстъпи. — Той се обърна към присъстващите. — Готов съм да изслушам възраженията ви, господа.

— Споменахте за въоръжени сили — обади се с мекия си глас Блейн Планиращият, — които ще поддържат този междупланетен орган. Създаването на подобни войски ще наруши принципа за независимостта на отделните планети. Едва ли ще одобрим съществуването на войска, чийто командир може да заеме спрямо някои от нас враждебна позиция. Накратко…

— Няма да признаем командир, който не поддържа изцяло принципите ни — прекъсна го Ърджън от Света Мария.

Гъстите вежди на Галт се събраха, придавайки му навъсено изражение. Като че ли Блейн и Уилям най-после се сблъскаха. Той погледна към Донал в очакване дорсаецът да потвърди предположенията му, но вниманието му отново бе привлечено от гласа на принца:

— Разбирам ви. Въпреки всичко мисля, че мога да отговоря на възраженията. Висшите офицери не са много. Всеки от тях е свързан с определена група, а това ще доведе до недоволство от страна на останалите участници в конференцията. Имаме нужда от човек, който е професионален военен, професионален войник. Пример за такъв човек, разбира се, е нашият дорсаец — той хвърли бърз поглед на Галт, който вече се бе намръщил, за да прикрие изумлението си. — Маршалът, благодарение на своя опит и авторитет, би бил наш общ кандидат, но… — Уилям поклати глава. — Сета разбира, че някои от вас ще са против тази кандидатура, защото той дълги години е свързан с Фрийланд. Затова ви предлагам един млад човек, който скоро се появи на политическата сцена и не е успял да се обвърже с някаква група. Имам предвид Протекторът на Процион Донал Грим.

Принцът посочи Донал и седна. Вълна от приглушени гласове заля залата. Донал вече бе на крака и чакаше да настъпи тишина.

— Няма да ви отнема повече от минута — каза той, когато говорът утихна. — Напълно съм съгласен с компромисното решение, предложено от принц Уилям. Защото съм убеден, че сред звездите трябва да има едно куче-пазач, което да пази цивилизацията ни от неприятности. — Той млъкна за малко и огледа делегатите. — За мен ще бъде чест да приема предложението на принца, но съм принуден да откажа заради един документ, който ми попадна. Сигурен съм, че в тази зала има поне още пет-шест документа с аналогично съдържание. — Отново спря да говори, за да може казаното да стигне до съзнанието им. — Отказвам се от предложението и напускам конференцията в знак на протест срещу този документ. Мога да приема този пост само доброволно и с чисти ръце. Довиждане, господа!

Донал кимна и тръгна към изхода. При вратата спря и извади от джоба си недописания и лишен от конкретни имена договор, който вчера му даде Уилям.

— Между другото, ето за какво става дума. Може би това ще ви заинтересува?

Той излезе, но не отиде в стаята си, а се отправи към кабинета на Галт. Роботът при вратата го пусна и той влезе, очаквайки да намери стаята празна. Но вътре завари Анеа, седнала пред шахматната дъска. Донал спря и се поклони.

— Извинете, исках да изчакам Хендрик тук. Ще отида в друга стая.

— Не, не — тя стана. — Аз също го чакам. Приключи ли заседанието?

— Не.

Тя се намръщи, но преди да успее да каже нещо, отвън се чуха забързани стъпки и в стаята влезе Галт. По лицето му личеше, че е много възбуден.

— какво стана? — попита момичето.

— А? Какво? — Вниманието му беше приковано в Донал. Чак сега забеляза Анеа. — Не ви ли разказа какво стана преди да излезе?

— Не — тя сърдито погледна младия дорсаец.

Галт набързо разказа всичко. На лицето й се появи недоволно изражение. Обърна се към Донал, но преди да успее да попита, той се обади:

— А след като излязох?

— Да ги бяхте видели! — гласът му беше весел. — Хванаха се за гърлата. След това зрелище се чувствам доста по-млад. — Галт се засмя. — Кой ти предложи този договор? Уилям?

— Нищо не съм казал.

— Да. Няма значение. Можеш ли да предположиш какво стана после? Как приключи всичко?

— Избрали са ме за върховен главнокомандващ.

— Но… — Галт беше искрено учуден. — Откъде знаеш?

Донал тъжно се усмихна. Преди да успее да отговори, до ушите на мъжете достигна яростен вик. Беше Анеа, с бледо и напрегнато лице.

— Трябваше да се сетя — каза тя с тих и зъл глас. — Трябваше да съм сигурна.

— Да се сетите? Да сте сигурна? — Галт местеше погледа си от Анеа към Донал и обратно.

Анеа не сваляше очи от Донал.

— Ето какво сте имали предвид, когато ми казахте да изчакам днешното заседание. Надявахте се, че тази… тази машинация ще промени мнението ми за вас, така ли?

Лека сянка премина през непроницаемия поглед на Донал.

— Аз по-добре знам защо правя всичко това — спокойно каза той. — Ако считате, че необходимостта…

— Благодаря — прекъсна го тя. — И без това съм затънала до шия. — Обърна се към Галт и каза: — Ще ви се обадя по-късно, Хендрик.

След което напусна стаята.

ВЪРХОВЕН ГЛАВНОКОМАНДВАЩ — I

След организирането на свободният пазар, контролиран от междупланетните въоръжени сили под командването на върховният главнокомандващ Донал Грим, цивилизованите планети се радваха на необичаен мир в продължение на две години, девет месеца и три дни по абсолютното летоброене. Рано сутринта на четвъртия ден Донал се събуди от нечие докосване по рамото.

— Какво има? — попита той, вече разсънен.

— Сър — беше гласът на Лий. — Пристигна куриер. Казва, че съобщението му не търпи отлагане.

Донал се облече и тръгна след Лий. Преминаха през цялото жилище, предоставено на главнокомандващия в Тоби Сити, на Касида, и излязоха в градината. Куриерът търпеливо чакаше.

— Нося ви съобщение, сър. Но не разбирам какво означава.

— Няма значение. Докладвайте!

— Трябва да ви предам следното: „Сивият плъх се измъкна от лабиринта и дръпна бялата ръчка“.

— Ясно. Благодаря ви.

— Довиждане — поклони се куриерът и излезе, съпроводен от Лий.

Когато ординарецът се завърна, видя, че Донал не е сам. В стаята се намираше и чичо му Ян Грим, напълно екипиран и въоръжен. Донал тъкмо слагаше на кръста си колана с оръжието.

— Вземете и вашия колан, Лий — каза Донал. — Има два часа до разсъмване, а тогава ще се наложи да постреляме. След това може да бъда обявен за престъпник, преследван навсякъде, освен на Дорсай. Вас ви чака същото. Ян, свързахте ли се с Лудров?

— Да — отвърна чичото. — Намира се в дълбокия космос с целия флот. Каза, че би могъл да задържи корабите там не повече от една седмица.

— О’кей. Да тръгваме!

Излязоха на улицата и се отправиха към въздушната платформа, която ги очакваше. И докато се придвижваха към космодрума, Донал мислеше какви промени могат да настъпят за седем дни по абсолютното летоброене. Седем дни…

Корабът ги очакваше. Когато се приближиха, долният люк се отвори и излезе капитан, чието лице бе покрито с белези.

— Към Коби, капитане!

— Слушам, сър! — капитанът се наведе към малък, покрит с решетка отвор в стената. — Командна каюта, Коби!

Тръгнаха към залата за отдих. След малко от коридора влезе малка автоматична масичка с кафе.

— Ян, представям ви капитан Коруна Ал Мен. Кор, това е чичо им Ян Грим.

— Дорсай! — каза Ян и стисна ръката на капитана.

— Дорсай! — отговори Ал Мен.

— Кога ще пристигнем на Коби? — попита Донал.

— Най-малко след осемнадесет часа — каза капитанът след кратък размисъл.

— О’кей. За операцията ще ми бъдат необходими десет човека и добър офицер.

— Аз — веднага се отзова Ал Мен.

— Капитане, мисля… Добре, вие и още десет човека. — Донал извади от джоба си някакъв чертеж. — Погледнете тук. Налага се да сте запознати отлично с разположението на обекта.

Чертежът представляваше план на подземно жилище на Коби. Цялото население на планетата живееше под повърхността. Планът показваше жилище от осемнадесет стаи, оградено от градина и двор. Придвижването по подземни пътища гарантираше изненадата при нападението.

След като приключи с разясненията, Донал връчи чертежа на Ал Мен, за да инструктира хората си. След това се обърна към Ян и Лий и им препоръча да поспят.

— Наближаваме планетата. Искате ли да чуете новините?

— Да — отвърна Донал.

„… току-що ни съобщиха, че боеве се водят на следните планети: Венера, Касида, Нова Земя, Фрийланд, Асоциация, Хармония и Света Мария. Принц Уилям е предложил да се използват войските му като полицейски сили при потушаване на безредиците. Чухте новини. Очаквайте подробности след петнадесет минути.“

— Добре. Колко остава до кацането? — поинтересува се Донал.

— Около един час — отвърна Ал Мен. — Имате ли координатите на мястото, където трябва да се спуснем?

— Елате в командната каюта — кимна Донал.

Кацнаха на лишената от атмосфера планета точно пред шлюза на един от транспортните тунели.

— Отлично — Донал се обърна към малкия отряд и продължи: — Искам в операцията да участват само доброволци. Затова ви давам още една възможност да размислите и да се откажете, без да се притеснявате от последствията. — Никой не се обади. — О’кей. Ето какво ни предстои. Излизаме през товарния люк и се придвижваме до шлюза на тунела. Не трябва никой да ни забележи. Ясно? — Той ги огледа един по един и накрая каза: — Тръгваме!

След като преминаха шлюза, попаднаха в лабиринт от толкова тесни тунели, че се наложи да се движат в колона по един. По стените се виждаха ниши, натъпкани със сложна апаратура. Тук-там по тавана светеха лампи. Водени от тази оскъдна светлина, групата полека се придвижваше, докато най-сетне стигнаха до градината. Пред тях беше зданието, от него струеше мека светлина.

— Двама да останат на входа — прошепна Донал. — Останалите — след мен!

Ниско приведени, те претичаха през градината до стълбата, по която се качиха на обширна веранда.

— Трима остават тук — шепнешком каза Донал.

Отрядът тихо влезе в осветената стая. Минаха през няколко помещения, без да срещнат никого. Изведнъж, без никакви признаци, попаднаха на засада.

Членовете на екипажа искаха да се хвърлят на пода и да открият огън, но не успяха. Бяха изгорени. Обаче тримата дорсайци се спасиха въпреки съвършено неочакваната атака. Техните отработени рефлекси и специалните тренировки ги правеха съвършени, почти неуязвими войници. Реагираха моментално и преди да осмислят действията си вече бяха отскочили до стената, а от там — при вратата, която затвориха. Стаята потъна в мрак. Започна ръкопашен бой.

Засадата бе устроена от осем човека, но никой от тях, дори и по двойки, не би се справил с едни дорсаец. Освен това дорсайците имаха едно важно предимство — те инстинктивно се разпознаваха в тъмното и се групираха без нужда от допълнителни разговори. Общото впечатление бе, че трима зрящи се бият с осем слепци.

Донал бързо се справи с противниците си и побърза да помогне на чичо си. Ян все още не можеше да надвие един от враговете. Донал се приближи и разбра защо — чичо му се биеше с дорсаец. Той го хвана за едната ръка, Ян направи ключ на другата и човекът се оказа безпомощен.

— Труй Дорсай! — възкликна Донал. — Предайте се!

— На кого?

— Ян и Донал Грим — обади се Ян.

— За мен е чест! Казвам се Хорд Ван Тарсел. Пуснете ме. Ръката ми е счупена.

Донал и Ян му помогнаха да се изправи. Приближи се Ал Мен.

— Ван Тарсел — Ал Мен — запозна ги Донал.

— Търсим човека, който се крие тук. Къде да го намерим?

— Елате с мен — Ван Тарсел ги преведе през стаята и отвори една от вратите. Минаха през къс коридор и застанаха пред друга врата. — Заключена е. Тревогата е стигнала и до тук. По-нататък не мога да ви помогна.

— Ще я прогорим — каза Донал.

Той, Ян и Ал Мен откриха огън по ключалката, която се накали до бяло и започна да се топи. Ян удари с приклад вратата и тя се отвори.

В другия край стоеше човек с черна качулка, която закриваше лицето му.

— Идвате с нас — каза му Донал.

Човекът тръгна с отпуснати рамене. Върнаха се по същия път и след петнадесет минути вече бяха на кораба. Излетяха веднага.

В залата за отдих Донал беше застанал срещу мъжът с качулката, който се бе разположил в едно от креслата.

— Господа, погледнете насам. Пред вас е главният помощник на принц Уилям. Това е човекът, който предизвика бурята, която бушува в момента в цивилизования свят — Донал протегна ръка към черната качулка. Мъжът се опита да се отдръпне, но дорсаецът успя да хване края на качулката и да я свали. От устата му се отрони неволно възклицание.

— Значи в крайна сметка му се продадохте?

Пред тях седеше Ар-Дел Моунтър.

ВЪРХОВЕН ГЛАВНОКОМАНДВАЩ — II

— Капитане, трябва по възможно най-бързия начин да се придвижим до флота на Лудров — каза Донал.

Срещата се състоя три дни преди да изтече едноседмичният срок, след който Лудров трябваше да възстанови връзката. Донал, съпроводен от Ян и Лий, стъпи на борда на флагманския кораб и пое командуването.

— Какви са новините? — беше първият въпрос към Лудров, след като се срещнаха.

Лудров набързо му разказа, че чрез покупки на договори, отдаване под аренда, назначаване на временни командири и редица други административни манипулации Уилям контролира действащите армии на планетите, където са започнали размирици. Сега трябва само да изпрати малки групи офицери, снабдени с необходимите пълномощия, и планетите са негови.

— Съберете всички офицери. Съвещание на Щаба — заповяда Донал.

След като всички пристигнаха и заеха местата си около масата, главнокомандващия каза:

— Господа, сигурен съм, че сте наясно със създалата се обстановка. Искам да ви напомня, че когато встъпваш в ръкопашен бой, не бива да удряш противника там, където очаква. Можеш да разчиташ на успех само тогава, когато нанасяш ударите неочаквано и в незащитени места.

Той стана от стола, преди да продължи:

— През последните години Уилям отделяше голямо внимание на подготовката на пехотата. Аз правех същото, но с друга цел. Защо беше нужно всичко това, господа? Ние трябва да опровергаем древния афоризъм и да овладеем цивилизована планета, снабдена със съвършена защита и добре обучена войска. Ще проведем тази операция, като използваме нашите войници и кораби — те са изрядно подготвени за тази задача. Целта на атаката ни ще бъде сърцето на врага — Сета.

Тези думи предизвикаха приглушени коментари дори и сред старшите офицери, сблъсквали се с какво ли не във военната си кариера. Донал изобщо не им обърна внимание, а продължи с разясненията:

— Ще завладеем Сета в течение на една нощ. Когато населението се събуди, планетата ще бъде под наш контрол. Детайлите на операцията са в тази папка, господа. Готови ли сте да се заемем с обсъждането им?

Цял час уточняваха подробностите. Замисълът беше великолепен образец на военно планиране.

— След като се запознахте с плана, върнете се по корабите си и подгответе войниците.

За съвсем кратък срок на Сета се спуснаха няколко десантни групи, всяка с различно задание. Едни от тях превзеха военните съоръжения, други обезвредиха полицейските отряди, трети завладяха комуникационните възли. Всичко стана под прикритието на нощта.

Донал кацна с четвъртата вълна на атакуващите войски. Когато настъпи утрото и слънцето — огромен жълт диск — се показа над хоризонта, планетата бе напълно овладяна. Два часа по-късно ординарецът доложи, че са открили Уилям в резиденцията му край Уайттаун.

— Отивам там — Донал се огледа, но офицерите му бяха заети, а Ян беше тръгнал да изпълнява задачи с войниците си. Той се обърна към Лий. — Елате с мен.

Качиха се в четириместна платформа и тръгнаха. Кацнаха в градината на резиденцията. Донал поръча на Лий да го чака отвън, а самият той се упъти към сградата. Мина под красива арка и се озова в малка приемна зала, където завари Анеа. Лицето й беше бледо, но спокойно.

— Къде е той? — попита Донал.

Тя се обърна и посочи вратата в другия край на залата.

— Затвори се там, когато започна десанта на вашите войски. Оттогава никой не го е виждал. А аз не успях да замина.

— Да-а — Донал огледа вратата. — Сигурно не му е било леко.

— Да не би да се безпокоите за него? — гласът й звучеше рязко.

— Безпокоя се за всеки — тихо отвърна той.

Приближи се до вратата и я докосна с ръка. Тя се отвори. Донал неочаквано усети, че изстива.

В дъното на стаята, зад покрито с документи бюро, седеше Уилям. Той се изправи, когато видя Донал.

— Най-после сте тук — спокойно каза принцът. — Беше добра операция. Мъдър ход, признавам. Не ви дооцених още при първата ни среща. Това също трябва да го призная. Победен съм.

Донал се приближи до бюрото и се вгледа в безизразното лице на Уилям.

— Сета е под мой контрол — каза той. — Вашите войски на другите планети бездействат. Договорите им и хартията, върху която са написани, не струват нищо. Не биха предприели каквито и да е действия без ваша заповед.

Уилям го погледна с толкова необичаен поглед, че Донал настръхна.

— Вие сте болен — каза дорсаецът.

— Да, не съм здрав — принцът уморено разтърка очи. — Прекалено много работих в последно време. Оказа се, че сметките на Моунтър са били верни. Ненавиждам ви — изведнъж повиши глас той. — Няма друг човек, който да ненавиждам толкова, колкото вас.

— Елате — Донал протегна ръка. — Ще ви заведа там, където ще ви помогнат.

— Не, не, почакайте — Уилям се дръпна. — Първо трябва да ви покажа нещо. Веднага след като ми докладваха за десанта, разбрах, че е настъпил краят. Оттогава чакам цели десет часа. Дълго очакване, нали? — Той рязко се приближи до вратата на съседната стена и натисна бутона. — Но през това време си имах занимание… Погледнете това!

Вратата се плъзна встрани. Донал погледна. В малка стаичка висеше човек, когото едва разпозна. Лицето му бе обезобразено.

Беше брат му Мор…

ПАЦИЕНТ

Проблясъците на яснота отново и отново започнаха да се връщат. Отново и отново го зовяха тъмните области, в които блуждаеше. Но до този момент той беше зает. Чак сега започна да се вслушва в гласовете. Успя да различи нежния глас на Анеа, спокойния глас на Сейън, бащински загрижения глас на Хендрик, а и още един, принадлежащ на някой непознат…

Макар и неохотно, успя да накара съзнанието да се заслуша. Това беше огромен океан, на който по-рано не обръщаше внимание.

— Донал — гласът, който го повика, принадлежеше на Сейън.

— Буден съм — отвърна Донал.

Отвори очи. Видя белите стени на болничната стая и леглото, на което лежеше. До него бяха седнали Анеа, Сейън и Галт. Малко встрани стоеше дребен човек с мустаци и бяла престилка — един от психиатрите на Екзотика.

— Трябва да почивате — обади се лекарят.

Донал го погледна. Медикът сведе очи.

— Благодаря ви, докторе, но вече се чувствам напълно здрав — каза дорсаецът с усмивка. След това се обърна към тримата до леглото. — Между другото, защо съм тук?

— Намерили са те в безсъзнание — заговори Галт. — До теб е бил Уилям. Лицето му е било изкривено от болка, а не са намерили рани. Дори по-късно, след основен преглед, не са открили увреждания на вътрешни органи. Според тукашните специалисти той е бил атакуван умствено — не хипнотизиран, а нещо много повече. Така и не разбраха какво се е случило там. Ти си бил напълно изтощен, дори много под възможния минимум. Но само психически. Лекарят е готов да се закълне, че не е виждал подобно нещо. Обаче не е виждал и такива възстановителни способности. Твърди, че изобщо не те е лекувал — не би могъл, даже и да иска. Сам си се измъкнал.

— Донал… — започна Сейън.

— Да, да, спомних си — внезапно го прекъсна дорсаецът.

Мор — неузнаваем… Ярост… Отмъщение… Заповед… Уилям — сгърчен… Тъмнина… Пустош…

— Сетих се — тихо повтори той.

— Донал — гласът на Сейън беше неузнаваем.

Пациентът го погледна. Свързващият не издържа и сведе очи. Единствено Анеа отвърна на погледа му с детска чистота.

— Не сега, Сейън. Не е дошло времето — каза Донал. — Къде е Уилям?

— Един етаж под нас — Сейън все пак се реши да попита: — Какво направихте с него?

— Заповядах му да страда, силно да страда. Но не бях прав. Сгреших. Заведете ме долу.

В стаята лежеше човек, когото бе трудно да познаеш. Лицето му бе изгубило човешкия си облик поради невероятната болка, която изпитваше. Кожата бе изпъната и посивяла, очите му се мятаха и не разпознаваха нищо.

— Уилям — Донал се приближи до леглото. — Всичко, свързано с Мор, е забравено. Всичко е наред. Сега вече всичко е наред.

Постепенно напрежението изчезна от лицето на болния, погледът му се спря на Донал.

— Мисля, че ще ви намерим и работа — Донал махна ръката си от челото на принца.

Уилям дълбоко въздъхна. Очите му се затвориха. Заспа.

ДОНАЛ

Този мъж рязко се отличаваше от другите. Засега само няколко човека знаеха това. Трябваше да се намери нещо, което да послужи като гръмоотвод на тази репутация, с други думи — да я обезвреди.

Донал чу гласа на Анеа.

— Сейън е тук. Не искате ли да поговорите с него?

— Малко по-късно — отвърна той.

Откъсна се от своите мисли и се заслуша в разговора между Анеа и Сейън.

— …премина през залата — говореше Свързващият, — каза тук една дума, там — друга, след което всичко бе в ръцете му.

— Представям си — каза Анеа. — Той се откроява сред пламъците като атомен огън. Слабото им светене бледнее в сравнение с неговия блясък.

— Не съжалявате ли?

— Да съжалявам ли?! — Щастливият й смях обезмисли въпроса. — За какво да съжалявам? Какво имате предвид?

— Трябва да ви разкажа някои неща. Какво знаете за историята на собствените си гени?

— Всичко.

— Не е така. Знаете само, че сте била създадена с определена цел — Сейън протегна ръката си напред, сякаш просеше помощ. — Знаете ли какво се криеше зад разчетите на Моунтър? Заплаха за човечеството като цяло. То може да се възстановява, както отделните негови части. Но ако се променят условията за съществуване на цивилизацията… Човечеството може да се управлява, като се подлагат хората на физическо и емоционално въздействие. Ако температурата в стаята се повиши, сваляме връхните си дрехи. В това е тайната на властта на Уилям. Точно такава беше и науката на Моунтър. Нашите учени също стигнаха до извода, че човечеството може и трябва да бъде направлявано в развитието си, но по друг начин. Те разглеждат цивилизацията като обект, който може да бъде управляван чрез частите, чрез индивидите. Постановката е, че обекта се променя, когато се променят съставните части — в случая хората. Установихме, че ключът към подобно регулиране е генния подбор — от една страна естественият, случаен подбор, от друга — изкуственият, контролиран…

— Това е така — намеси се Анеа.

— Не-е — бавно поклати глава Сейън. — Сгрешихме. Остана ни само удоволствието да обясним грешката си. Оказахме се в положението на историци. Изменението на гените е възможно, но само на малки порции. Расата не може да се промени изведнъж и напълно. Работим само над тези гени, които познаваме или за които се досещаме. Това ни отдалечава от гените, които сме видели, но не сме разпознали, и прави невъзможна работата с тези, за които дори не предполагаме. А на нас ни трябват абсолютно нови гени. Съвършено нова комбинация. Промяната на расата чрез промяна на индивидите е извънредно труден процес. Всичко, което можем да направим, е да развиваме, стабилизираме и укрепваме наследствените гени на прадедите ни. Вие, Анеа, трябва да знаете по-добре от всички, че Уилям принадлежеше към онази малка група хора, които са двигатели на историята и нейни победители. Те не се поддават на контрол. Сега ще ви съобщя нещо много важно. Тук, на Екзотика, обърнахме внимание на Уилям, когато не беше навършил двадесет години. Бе взето решение да подберем необходимите гени. Резултатът сте вие.

— Аз?! — тя застина, втренчила поглед в него.

— Да, вие… — Сейън леко наклони глава. — Никога ли не сте си задавали въпроса защо толкова яростно се противопоставяте на всяко начинание на Уилям? И защо той толкова упорито държеше договора ви? И защо ние позволявахме тези нещастни отношения да продължават и преподписвахме договора?

— Да, защо? Не разбирам.

— Вие трябваше да сте допълнение към Уилям в психологичен аспект. — Сейън въздъхна. — Неконтролируемите му постъпки трябваше поне отчасти да се уравновесят от присъствието ви. Неизбежният брак между вас — точно това беше нашата цел — би трябвало да доведе до смесване на двете натури. Разбира се, резултатът от този брак би трябвало да е нещо изключително… или поне така се надявахме.

Анеа потрепери.

— Никога не бих се омъжила за него.

— О, щяхте да го направите — увери я Сейън. — Бяхте предназначена — извинете ме за грубата дума — за мъжа, покорил Галактиката. — Напрежението в гласа му спадна, в очите му се появи пламък. — Беше много трудно да го постигнем. Използвахме най-древния и най-силен женски инстинкт — стремежът да принадлежиш на най-силния мъжкар. Висшата цел на жената е да роди дете от такъв мъж.

— Но се появи Донал — каза Анеа с озарено лице.

— Точно така — засмя се Сейън. — И доколкото най-силният мъж в Галактиката се оказа друг, а не този, който ние определихме, вие го отхвърлихте. На сцената излезе Донал… Той разруши всички наши теории и планове. Случайно съчетание на гените — нещо, което не можем да предвидим — го постави над Уилям. Донал е наследник на стар род мислители — майка му е родом от Мар — и също толкова стар род дорсайци, които се славят като хора на действието. Но аз не успях да разбера изцяло уникалните му способности, дори след като го подложим на тестовете. Може би в сегашния си вид не са способни да уловят това… Не знам. Щом не успяхме да разпознаем таланта, способен да донесе огромна полза на своята раса, значи не сме на верен път.

— Но защо обвинявате себе си?

— Защото се предполага, че съм специалист в тази сфера. Ако един кибернетик не успее да определи, че ръката на приятелят му е счупена, никой няма да го обвини. Но ако тази грешка допусне един лекар, той ще бъде признат за виновен и наказан. Нашето положение е подобно. Бяхме длъжни да разпознаем новата способност, новият талант, да го локализираме и изучим. Точно за това исках да ви попитам. Считате ли, че Донал притежава нещо, с което да се различава от другите хора? Нямам предвид военният му гений — в една или друга степен и останалите командири го имат. Говоря за способности, които напълно липсват у обикновените хора.

Анеа дълго мълча. Гледаше някъде встрани. После отново погледна към Сейън и каза:

— Защо питате мен? Попитайте него.

Избягваше отговора, защото не го знаеше. Просто не би могла да обясни какво точно чувства.

Сейън повдигна рамене.

— Аз съм глупак. Не вярвам на това, което ми говори целият жизнен опит. Нима една избраница би могла да отговори по друг начин? Само че се страхувам да го попитам. И всички знания, които съм натрупал, не намаляват този страх. Въпреки това ще ви послушам. Аз… ще го попитам.

Анеа вдигна ръка и извика:

— Донал!

От мястото си на балкона той чу гласа й, но отговори, без да мръдне.

— Да?

Сейън се приближи и дорсаецът го чу да казва:

— Донал…

— Извинете, не исках да ви карам да чакате — каза младежът. — Имах нужда от малко размисъл.

— Няма нищо. Не бих желал да ви безпокоя. Зная, че през последните дни бяхте много зает. Но искам да ви задам един въпрос.

— Свръхчовек ли съм аз?

— Да, точно така — засмя се Сейън. — Някой вече задавал ли ви е подобен въпрос?

— Не — Донал също се усмихна. — Обаче мисля, че тепърва ще ми го задават.

— Не бива да се сърдите на питащите — сериозно каза Сейън. — В известен смисъл вие наистина сте свръхчовек.

— В какъв смисъл?

Сейън направи с ръка жест, сякаш отхвърляше нещо.

— В смисъл на общи способности, които доста надвишават обичайното ниво. Но моят въпрос…

— Струва ми се, че самият вие казахте, че названието само по себе си няма значение. Какво имате предвид, като казвате „свръхчовек“? Може ли изобщо да се отговори на вашия въпрос, след като това, върху което се гради терминът, е абсолютно непонятно? Кой би желал да бъде свръхчовек? — продължи Донал полуиронично-полупечално. — Кой би желал да се грижи за шестдесет милиарда деца? А и кой би обхванал толкова? Помислете за отговорността, която ляга на плещите му — той ги лишава от бонбон или им го дава, а после вижда, че се налага да посетят зъболекаря. Ако вашият свръхчовек наистина е „свръх“, кой може да го застави ежедневно да бърше шестдесет милиарда протекли носове и да приготвя шестдесет милиарда порции каша? Нима този човек не би могъл да си намери занимание, което да му доставя удоволствие лично на него?

— Прав сте. Но аз нямах предвид толкова неестествено нещо — каза Сейън. — Вече знаем достатъчно за генетиката и сме наясно, че не може веднага да се формира нова трактовка на човешкото битие. Всяка промяна се осъществява под формата на изменение на индивидите.

— А какво става, ако това изменение не може да се разпознае? Нека предположим, че имам способността да видя абсолютно нов цвят. Как мога да ви го опиша, след като вие не сте в състояние да го видите?

— Въпреки всичко бихме разбрали — убедено отговори Сейън.

— Но не бихте могли да го видите.

— Не, разбира се, но това не е толкова важно, ако знаем, че съществува.

— Сигурен ли сте? — настояваше Донал. — Какво ще постигнете с това, че сте разбрали за съществуването на новата способност?

— Нищо конкретно — призна Сейън. — От друга страна, в подобно познание няма нищо лошо. Но ако не сме в състояние да открием новото, тази мутация би изчезнала без възможност да се утвърди.

— Не мога да се съглася с вас — възрази Донал. — Аз съм този свръхчовек, притежаващ свръхзнание — моята интуиция. Това е единствената ми странност, обаче с нея се издигам над всички човешки способности.

Сейън се разсмя.

— Моето мнение е, че тази интуиция не ви донесе нищо хубаво. Дори не бяхте в състояние да се справите с нея, поне в началото. Толкова отдавна не съм прилагал в споровете методът на Сократ, че едва го познах, когато бе използван срещу мен.

— Може би подсъзнанието ви не желае да признае моите способности?

— О, не, стига толкова. Спечелихте, Донал. Все пак благодаря за разговора — усмихна се Сейън. — Благодаря ви, Донал. — Той помълча, но дорсаецът не се обърна. — Лека нощ.

— Лека нощ — Донал се заслуша в отдалечаващи се стъпки на Свързващия.

— Лека нощ — каза Сейън в залата.

— Лека нощ — отвърна Анеа.

Тишината погълна стъпките на Сейън. Донал не помръдваше. Почувства до себе си Анеа.

— Само интуиция — повтори той шепнешком. — Само…

Погледна неизвестните звезди като човек, застанал в утринната роса на полето в началото на дълъг трудов ден, когато спокойствието на вечерта е толкова далеч. И видя това, което никой — дори Анеа — не можеше да види. Бавно отпусна очи. Завъртя се и докато се обръщаше, особеното изражение изчезна от лицето му. Както каза Анеа, той криеше своя блясък от хората, за да не ги ослепи. Хвърли последен поглед към неизвестното, към бъдещето на човечеството.