Жената в бяло

Историята започва от името на УОЛТЪР ХАРТРАЙТ, живеещ на Клемънтс Ин, учител по рисуване

I

Тази история ще ни разкаже какво може да понесе търпението на една Жена и какво може да постигне решителността на един Мъж.

Ако една умерена сума е в състояние да задвижи празния апарат за разясняването на всеки случай на подозрение и осъществяването на всяко разследване, то събитията, които ще изпълнят тези страници, биха могли да претендират за известно обществено внимание в съда.

Ала в определени фатални случаи Законът е все още премного зависим от дълбокия джоб. И затова историята ще бъде разказана за първи път тук. Тъй — както някога би могъл да я чуе Съдията, така ще я чуе сега Читателят. Всички важни събития от началото до края ще бъдат представени чрез показанията на очевидци. Авторът на тези встъпителни редове (именуван Уолтър Хартрайт) ще опише сам онези събития, с които е свързан по-тясно, отколкото други люде, имащи отношение към тях. Когато му липсват преки наблюдения, той ще се оттегли от мястото на разказвача, а оттам нататък със същата яснота и категоричност неговата задача ще поемат онези, които могат да говорят за въпросните събития от гледна точка на собственото си участие в тях.

По този начин представената тук история ще бъде разказана от различни пера, тъй както в Съда историята на дадено престъпление се изгражда посредством многобройните свидетелски показания. И в двата случая целта е една и съща — най-точно и най-разбираемо да се разкрие истината и да се проследи пълният ход на събитията, които ще бъдат възстановени последователно и дума по дума от лицата, свързани непосредствено с тях.

Да чуем най-напред Уолтър Хартрайт, двадесет и осем годишен, учител по рисуване.

II

Беше последният ден на юли. Дългото горещо лято отиваше към своя край и ние, изтощените бродници по лондонските улици, започвахме да мислим за засенчените от облаци поля и есенния повей край морския бряг.

Що се отнася до моя милост, аз се разделях с отминаващото лято болен, подтиснат и ако трябва да бъда откровен, останал без пари. През изтеклата година не проявих обичайното внимание към припечелените от мен средства и ето че сега моето разточителство ме изправяше пред перспективата да прекарам пестеливо есента между къщичката на майка ми в Хампстед и ергенската ми квартира в града.

Спомням си, че вечерта бе тиха и облачна; лондонският въздух не потрепваше; далечният шум от уличното движение едва се долавяше; слабият пулс на живота в мен и голямото сърце на града като че ли се сливаха в един ритъм, който все повече замираше заедно с лъчите на залязващото слънце. Оставих книгата, над която по-скоро бях мечтал, отколкото чел, и напуснах квартирата си, за да се слея с прохладния вечерен въздух на предградията. Беше една от двете вечери, които всяка седмица прекарвах с майка ми и със сестра ми. И така, закрачих на север към Хампстед.

Събитията, за които тепърва трябва да разкажа, ме задължават да спомена тук, че по времето, за което пиша, баща ми бе покойник от няколко години и че от петте деца на семейството живи бяхме останали само сестра ми Сара и аз. Баща ми също беше учител по рисуване. Неговите усилия бяха възнаградени с голям успех в професията, а преданата му грижовност за бъдещето на онези, които зависеха от труда му, го бе карала още от началото на брака си да отделя за осигуровка на своя живот много по-голяма част от доходите си, отколкото според повечето мъже е необходимо за тази цел. Благодарение на възхитителното му благоразумие и себеотрицание, след смъртта му майка ми и сестра ми останаха напълно независими, както и докато той беше жив. Аз наследих неговите познанства и имах пълно основание да изпитвам признателност за възможностите, който се разкриваха пред мен в началото на самостоятелния ми живот.

Тихата привечер все още потрепваше покрай долината и когато застанах пред портата на майчината си къща, сянката на облачната нощ бе погълнала като в тъмна бездна града, който се простираше под мен. Току бях звъннал и вратата се отвори със замах. Вместо прислужницата насреща ми застана моят достопочтен приятел професор Песка и целият сияещ се хвърли върху мен, обсипвайки ме с възторжени английски възклицания, които от неговата уста на чужденец звучаха съвсем като пародия.

Заради него самия, а трябва да ми позволите да добавя и заради мен, професорът заслужава честта да бъде официално представен. Поради едно злополучие той стана отправната точка в странната семейна история, която тези страници имат за цел да разкрият.

С моя италиански приятел се бяхме срещали в някои известни домове, където той преподаваше родния си език, а аз — рисуване. Всичко, което тогава знаех за историята на неговия живот, беше, че някога е бил на длъжност в университета на Падуа, че е напуснал Италия по политически причини (за същността на които той избягваше да говори пред когото и да е) и че от много години живее почтено в Лондон като учител по езици.

Без да бъде в действителност джудже — тъй като беше съвършено съразмерен от главата до петите, — Песка бе най-дребното човешко същество, което някога съм виждал извън панаирджийските палатки. Където и да бе, той правеше впечатление не само с външния си вид, но се отличаваше още повече сред обикновените представители на човечеството с безобидната ексцентричност на характера си. Ръководна идея на неговия живот, изглежда, бе, че е длъжен да покаже благодарността си към страната, която му е предоставила убежище и начин за препитание, като прави всичко, което е по силите му, за да се превърне в англичанин. Но тъй като комплиментът, който отправяше към нацията ни като цяло, носейки неизменно чадър, гамаши и бяла шапка, не го задоволяваше, професорът показваше все по-голямо стремление да стане англичанин не само по външен вид, но и в навиците си и забавленията, които си избираше. Откривайки, че нашият народ се отличава с пристрастието си към атлетическите игри, дребното човече с най-чистосърдечна невинност се посвещаваше без предварителна подготовка на всички наши английски спортове и развлечения, щом му се удадеше възможността да се включи в тях, твърдо убеден, че с усилие на волята е способен да усвои националните, ни спортни занимания, така както бе възприел националните гамаши и бялата шапка.

Виждал го бях как, без ни най-малко да се замисля, с риск да изпотроши крайниците си, участвува в лов за лисици или играе крикет; а скоро след това го видях да рискува живота си не по-малко безразсъдно в морето при Брайтън.

Срещнахме се там случайно и влязохме заедно да се къпем. Ако бяхме отдадени на някакво занимание, свойствено преди всичко за моя народ, аз, разбира се, бих следил съвсем внимателно Песка; но тъй като по принцип, чужденците могат да се оправят във водата не по-зле от англичаните, въобще и през ум не ми мина, че умението да плува би могло просто да увеличи списъка от мъжествени занимания, които професорът бе убеден, че може да научи из един път. Скоро след като и двамата се бяхме отдалечили от брега, аз спрях, забелязвайки, че приятелят ми не ме настига, и се обърнах да го потърся. За мой ужас и учудване между себе си и брега не видях нищо друго освен две малки бели ръце, които се размахаха за миг над водната повърхност, а след това изчезнаха от полезрението. Гмурнах се да го спасявам и открих бедния човечец свит кротко на кълбо на дъното в една дупка, покрита с морски камъчета. Видя ми се по-малък от всякога. През минутите, които изтекоха, докато го изваждах на брега, въздухът го съживи и с моя помощ Песка дойде отново на себе си. Възвръщайки отчасти жизнерадостния си дух, той отново разкри своята прекрасна заблуда по отношение на плуването. В мига, в който можа да проговори през тракащите си зъби, той се усмихна глупаво и заяви, че според него това се дължало на схващане.

Когато се възстанови напълно и се присъедини към мен на брега, сърдечната му южняшка природа за миг надделя над всички превзети английски задръжки. Той ме стъписа със силното, необуздано излияние на чувствата си, със страстните си възклицания в екзалтиран италиански стил. Песка обяви, че оттук насетне животът му е на мое разположение, а после додаде тържествено, че няма да познае отново щастието, докато не намери сгоден случай да докаже признателността си, като ми се отплати с някоя услуга, която аз от своя страна да запомня до края на дните си.

Сторих всичко възможно, за да възпра пороя от сълзи и възражения, като упорито твърдях, че това премеждие е само един добър повод за шега, и успях най-накрая, поне така си мислех, да поуталожа прекомерното чувство на задължение към мен, което бе обхванало Песка. Тогава въобще не предположих, а също и по-късно, когато приятната ни ваканция бе приключила, че възможността да ми услужи, за която моят благодарен другар така пламенно копнееше, ще му бъде предоставена толкова скоро, че той ще я прегърне страстно на мига и че с тази си постъпка ще промени посоката на житейския ми път до такава степен, че сам да не мога да се позная.

Но тъй било писано. Ако не се бях гмурнал, за Да извадя професор Песка, легнал под водата на своето покрито с камъчета легло, по всяка вероятност никога нямаше да бъда свързан с историята, която тези страници ще разкажат, сигурно никога нямаше да чуя дори името на жената, която живее във всяка моя мисъл, която е господарка на цялото ми същество и стана единствената движеща сила, ръководеща сега смисъла на моя живот.

III

Онази вечер, когато застанахме един срещу друг на прага на майчината ми къща, лицето и поведението на Песка ми подсказаха съвсем недвусмислено, че се случило нещо необичайно. Беше съвсем безполезно обаче да потърся от него незабавно обяснение. Докато ме теглеше навътре с две ръце, можех само да предположа, че (знаейки навиците ми) е дошъл тук тази вечер, защото е искал непременно да ме види, и че носеше извънредно приятни вести.

И така двамата връхлетяхме в гостната крайно бурно и непристойно. Майка ми седеше край отворения прозорец, смееше се и си вееше с ветрилото. Песка бе един от нейните любимци и в очите й дори най-големите му странности намираха извинение. Скъпата ми майчица! От мига, в който разбра, че мъничкият професор е дълбоко привързан към нейния син и питае голяма благодарност, тя отвори без задръжки сърцето си за него и приемаше като нещо съвсем обикновено смайващите чудатости на чужденеца, без дори да се опитва да ги разбере.

Колкото и да е странно, въпреки предимствата на младостта, сестра ми Сара не се поддаваше тъй лесно. Тя признаваше напълно изключителната чистосърдечност на Песка, но не можеше да го приеме безрезервно заради мен, както го бе приела майка ми. Английските й схващания за благоприличие се бунтуваха безспир срещу вроденото пренебрежение към общоприетото от страна на Песка; и тя винаги повече или по-малко неприкрито изразяваше удивлението си от фамилиарността, с която майка ни се отнасяше към дребния ексцентричен чужденец. Забелязал съм не само от случая със сестра ми, но и от други примери, че ние, представителите на по-младото поколение, притежаваме в много по-малка степен сърдечността и порива на по-възрастните от нас. Непрекъснато срещам прехвърлили годините хора, които пламват и се оживяват в очакване на някое удоволствие, което съвсем не успява да наруши спокойствието на техните внуци. И се дивя дали ние сме истински момчета и момичета, каквито в своето време са били предшествениците ни? Нима е твърде голяма крачката, която е направил напредъкът в образованието? Може би сме малко по-възпитани, отколкото трябва?

Без да се опитвам да отговоря категорично на тези въпроси, смея поне да отбележа, че всеки път, наблюдавайки майка ми и сестра ми в компанията на Песка, съм откривал, че майка ми се е държала като много по-млада от дъщеря си. В случая например, докато възрастната дама се смееше от все сърце на момчешката ни лудория, когато връхлетяхме в гостната, Сара продължи да събира смутено парченцата от чаената чаша, която професорът бе съборил от масата, хвърляйки се стремглаво да ми отвори вратата.

— Не зная какво би се случило, Уолтър — рече майка ми, — ако се беше забавил още. Песка едва не полудя от нетърпение, а аз едва не полудях от любопитство: Професорът носи някаква прекрасна новина, която по думите му те засяга, и при това по най-жесток начин отказва да ни съобщи каквото и да било, преди да се появи неговият приятел Уолтър.

— Страшно неприятно: сервизът вече не е пълен — промърмори на себе си Сара, загледана свъсено в останките от счупената чаша.

Докато се изричаха тези слова, увлечен в радостна суетня и без ни най-малко да осъзнава непоправимата беда, на която бе подложен порцеланът от неговите ръце, Песка влачеше едно голямо кресло към другия край на стаята, за да вижда трима ни в качеството си на обществен говорител, който се обръща към публиката. Като завъртя стола с облегалката към нас, той скочи върху него на колене и възбудено се обърна от този импровизиран амвон към своето малко тричленно паство.

— Сега, мои добри скъпи — започна Песка (който винаги казваше „добри скъпи“, когато имаше пред вид „почитаеми приятели“), — чуйте ме. Дойде времето да съобщя добрата си вест — ето че най-сетне говоря.

— Слушаме, слушаме! — отвърна шеговито майка ми.

— Мамо, следващото нещо, което ще счупи — прошепна Сара — е облегалката на най-хубавото кресло.

— Сега се връщам назад в моя живот и се обръщам към най-благородното сред човешките създания — продължи Песка, енергично отхвърляйки опита за възражение от страна на недостойната ми личност, като ме блъсна обратно през страничната облегалка на стола, — което ме откри мъртъв на дъното на морето (поради схващане на крайниците) и ме извади на повърхността; и какво си казах, когато дойдох на себе си и облякох отново дрехите си?

— Много повече от необходимото — отвърнах колкото се може по-непреклонно, тъй като и най-малкото насърчение по отношение на този въпрос неизменно отприщваше чувствата на професора в порой от сълзи.

— Казах си — натърти Песка, — че моят живот ще принадлежи на скъпия ми приятел Уолтър, и това е самата истина. Казах си, че няма да позная пак щастието, докато не сторя добрина на Уолтър, и изпитвах недоволство от себе си до днешния благословен ден. Сега — извика с пълен глас този дребен ентусиазиран мъж — щастието прелива в мен и блика като пот от всяка моя пора; защото, кълна се във вярата, в душата и в честта си, това нещо най-подир е извършено и единственото, което може да се каже сега, е… ол райт!

Тук може би е потребно да се обясни колко много Песка се гордееше, че е съвършен англичанин в езика си, както и в облеклото, обноските и забавленията си. След като бе научил няколко от нашите най-известни разговорни израза, той ги разпръскваше из речта си винаги когато му идваха наум, а голямата наслада, която изпитваше от тяхното звучене, и, общо взето незнанието на смисъла им ги превръщаха в сложни думи и свойствени само за него повторения. При това той винаги ги сливаше, като че ли бяха съставени от една-единствена дълга сричка.

— Сред изисканите лондонски домове, където преподавам езика на родната си страна — подхвана професорът, втурвайки се в тъй дълго отсрочваното обяснение без ни дума повече за въведение, — има един изключително изискан на големия площад, наречен Портланд. Вие всички знаете къде се намира? Да, да — разбира се. Изискано семейство, мои добри скъпя, обитава изисканата къща. Една майка, хубава и дебела; три млади госпожици, хубави и дебели; двама млади господа, хубави и дебели; и един татко, най-хубавият и най-дебелият от всички — могъщ търговец, който е затънал до уши в злато, — някога е бил хубав, но като се имат пред вид голата глава и двойната му брадичка, вече не е хубав. Сега внимавайте! Аз говоря на трите госпожици за великия Данте и ах — мой боже, боже! — трудно е с човешки език да се изрази как великият Данте озадачава трите хубави главици! Няма значение, — всичко ще дойде с времето си, — а колкото са повече уроците, толкова по-добре за мен. Сега внимавайте! Представете си, че преподавам на младите госпожици както винаги. Четиримата заедно сме слезли в Дантевия ад. До Седмия кръг — но това е без значение; всички кръгове са еднакви за трите млади госпожици, руси и дебели. В Седмия кръг обаче моите ученички са затънали здравата; а аз, за да ги накарам отново да продължат, рецитирам, обяснявам, пламнал от излишен ентусиазъм, когато… ботуши заскърцват в коридора отвън и ето че влиза златният татко, могъщият търговец с голата глава и двойната брадичка. Ха! Мои добри скъпи, ето че съм по-близко до същината, отколкото си мислите. Проявявахте ли търпение дотук, или си казахте: „Какво, по дяволите! Много празнослови Песка тая вечер?“

Ние го уверихме, че сме много заинтригувани. Професорът продължи:

— В ръката си златният татко държи писмо; и след като се извинява, че ни безпокои в нашия Ад зарад обикновените, простосмъртни дела на къщата, той се обръща към трите млади госпожици и започва, както вие англичаните започвате всичко, което имате да кажете в този благословен свят, с едно голямо „Оо“. „О, скъпи мои — казва могъщият търговец, — получих писмо от моя приятел мистър… (името убягна от паметта ми, но няма значение, ще стигнем и до това: да, да — разбира се). И така таткото казва:“ „Получих писмо от моя приятел, онзи господин, и той иска да му препоръчам учител по рисуване, който да отиде в дома му в провинцията.“ Мой боже, боже, когато чух тези думи от златния татко, щях да го прегърна и притисна в обятията си в дълга и благодарна прегръдка, ако бях достатъчно висок, за да го достигна! Но при това положение аз само подскочих на стола си. Седях като на тръни и душата ми гореше да проговори, но си задържах езика зад зъбите и оставих таткото да продължи. „Може би знаете — заявява този славен богаташ, въртейки насам-натам писмото на приятеля си между златните си пръсти и палци, — може би знаете, скъпи мои, някой учител по рисуване, когото мога да препоръчам?“ Трите млади госпожици се споглеждат и възкликват (започвайки със задължителното голямо „Оо“): „Оо, боже, съвсем не, татко! Но може би мистър Песка…“ Когато ме споменават, аз повече не мога да се въздържам; мисълта за вас, мой добри скъпи, нахлува като кръв в главата ми. Скачам от мястото си, като че ли някакъв бодил е израснал от земята през седалката на стола ми; обръщам се към могъщия, търговец и казвам (английски израз): „Уважаеми сър, познавам такъв човек — най-първия сред всички учители по рисуване в света! Препоръчайте го с писмо още тази вечер и го изпратете с всичките му пъртушини (отново: английски израз, ха-ха!), и го изпратете с всичките му пъртушини утре по влака!“ — „Почакайте, почакайте — намесва се таткото, — чужденец ли е или англичанин?“ — „Англичанин до мозъка на костите си“, отговарям аз. „Порядъчен ли е?“, пита таткото. „Сър — казвам му аз (защото този му последен въпрос ме е вбесил и стига съм бил УЧТИЕГС него), — сър, безсмъртният пламък на гения гори в гърдите на този англичанин и нещо повече — преди него го имаше баща му!“ — „Няма значение — отвръща това златно варварско татенце, — неговият гений е без значение, мистър Песка. В тази страна ние нямаме нужда от гениалност, освен ако не е съчетана с почтеност, тогава много й се радваме, наистина много й се радваме. Може ли вашият приятел да представи препоръки — писма, които свидетелствуват за характера му?“ Аз махам с ръка нехайно. „Писма? — повтарям. — Ха, мой боже, боже! Предполагам, че да — естествено! Купища писма и папки с препоръки, ако пожелаете!“ — „Едно-две са достатъчни — пояснява този човек на невъзмутимото спокойствие и парите. — Нека ми ги изпрати с името и адреса си. И — чакайте, чакайте, мистър Песка — преди да отидете при вашия приятел, ще е добре да направите един запис.“ — „Запис! — негодувам аз. — Никакъв запис, ако обичате, преди моят славен англичанин да си го отработи.“ — „Кой говори за паричен запис — недоумява таткото. — Имам пред вид да запишете условията — да запишете онова, което се очаква от него. Продължавайте урока си, мистър Песка, а аз ще ви дам необходимата извадка от писмото на моя приятел.“ И така, сяда този мъж на стоката и парите и се захваща за писалката, мастилото и хартията; а аз слизам отново в Дантевия ад, следван от трите млади госпожици. След десет минути записката е готова и ботушите на таткото заскърцват обратно по коридора. От този миг, кълна се във вярата, душата и честта си, нищо друго не ме интересува! Прекрасната мисъл, че най-сетне съм изправен пред моя шанс и че добрината, с която мога да се отблагодаря на най-скъпия ми приятел в света, е вече почти сторена, кръжи в главата ми и ме опиянява. Как се измъквам ведно с моите млади госпожици от Ада, как се справям с другите си задължения след туй, как скромната ми вечеря преминава през гърлото — разбирам толкоз, колкото и някой човек на луната. Стига ми, че държа бележката на могъщия търговец в ръката си и се чувствувам голям като живота; горещ като огъня, щастлив като крал! Ха, ха, ха!

Тук професорът размаха бележката с условията над главата си и сложи край на дългото си словоизлияние с познатите английски възклицания, които той, италианецът, превръщаше в пародия.

С пламнали страни и светнали очи майка ми стана, щом той свърши. Тя хвана сърдечно малкото човече за двете ръце.

— Мой скъпи, добър Песка — рече тя, — никога не съм се съмнявала в искрените ви чувства към Уолтър, но сега повече от всякога се убеждавам в тях.

— Ние наистина сме дълбоко задължени на професор Песка заради Уолтър — добави Сара. Тя се полунадигна, докато говореше, като че ли на свой ред да доближи креслото, но като видя как възторжено Песка целува ръцете на майка ми, придоби сериозно изражение и отново седна на мястото си. „Ако нашият познайник се отнася с майка ми тъй, как ще се отнесе с мен?“ Човешките лица понякога говорят истината и това бе без всяко съмнение мисълта на Сара, когато седна отново.

Макар че доброжелателните подбуди на Песка ме изпълниха с благодарност, настроението ми едва ли бе толкоз приповдигнато, колкото би трябвало да е пред перспективата за бъдещо назначение, която сега ми се предоставяше. Когато професорът приключи с ръката на майка ми и когато му благодарих сърдечно за вмешателството в моя полза, аз поисках разрешение да видя бележката с условията, която неговият почтен работодател бе написал.

С победоносен замах Песка ми връчи листа.

— Четете! — изрече малкият човек царствено. — Уверявам ви, приятелю, че бележката на златния татко ще ви изпълни с възторг.

Бележката се оказа ясна, недвусмислена и изчерпателна. С нея ми съобщаваха:

Първо, че мистър Фредерик Феърли, живеещ в Лимъридж, графство Къмбърланд, желае да наеме на служба много способен учител по рисуване за срок от четири месеца.

Второ, че задълженията, които учителят трябва да изпълнява, ще бъдат двояки. Той ще трябва да следи за обучението на две млади дами в изкуството на акварела а свободното си време след това ще трябва да посвети на реставрирането и поставянето в рамки на ценна колекция от рисунки, изоставена и напълно занемарена.

Трето, че на лицето, което ще се заеме с тези задължения и ще ги изпълнява, както му е редът, се предлагат четири гвинеи1 седмично; че ще живее в Лимъридж Хаус; че там към него ще се отнасят като към джентълмен.

Четвърто и последно, че никой не бива да кандидатствува за тази длъжност, в случай че не може да представи най-безукорни препоръки за характера и способностите си. Те трябваше да се изпратят на приятеля на мистър Феърли в Лондон, упълномощен да извърши всичко необходимо. Под тези указания следваха името и адресът на работодателя на Песка в Портланд Плейс и с това бележката свършваше.

Перспективата, която това предложение разкриваше, бе несъмнено привлекателна. Работата обещаваше да бъде и лесна, и приятна; предоставяше ми се през есенния сезон — време, когато бях най-малко ангажиран; а съдейки по личния си опит в професията, условията бяха учудващо либерални. Разбирах всичко това, разбирах, че трябва да се смятам за много щастлив, ако успея да си осигуря предлаганото назначение; и все пак едва бях прочел бележката и усетих как в мен се надига необяснимо нежелание по този въпрос. Ни веднъж в целия ми житейски опит не бях изпадал в такова болезнено и необяснимо противоречие между дълга и предразположенията ми както в този миг.

— О, Уолтър, баща ти никога не е имал такъв шанс! — възкликна майка ми, когато прочете бележката с условията и ми я върна.

— Да се запознаеш с такива известни хора — отбеляза Сара, облягайки се на стола — и при такива прекрасни условия на равенство!

— Да, да, условията във всяко отношение са достатъчно примамливи — отвърнах нетърпеливо аз. — Но преди да изпратя препоръчителните си писма, бих искал, малко да поразмисля…

— Да размислиш! — учуди се майка ми. — Но, Уолтър, какво ти става?

— Да размислиш! — повтори като ехо сестра ми. — Какво странно изказване, като се имат пред вид обстоятелствата!

— Да размислите! — припя професорът. — Какво има да се размисля? Отговорете ми: Нима не се оплаквахте от здравето си, нима не копнеехте за това, което — наричате полъха на селския ветрец? Е добре, в ръката си държите листа, който непрекъснато, в продължение на четири месеца, ви предлага такива глътки от селски въздух, че чак ще се задавите. Не е ли тъй? Ха! И още — искате пари. Е добре, четири златни гвинеи на седмица нищо ли не са за вас? Дайте ми ги само и ще заскърцам с ботушките си като златния татко с победното чувство за богатството на човека, обут в тях! Четири гвинеи на седмица и нещо повече — очарователното общество на две млади госпожици; и освен това — легло, закуска, вечеря, вашите обилни английски чайове и обеди, чаши с пенлива бира и всичкото това без пари — защо, Уолтър, мой скъпи, добри приятелю — какво, по дяволите! За първи път в живота си не мога да не ви изгледам с недоумение!

Нито очевидното удивление на майка ми от моето поведение, нито пламенността, с която Песка изброяваше предимствата, предложени ми от новата работа, не разколебаваха необяснимата ми неохота да отида в Лимъридж Хаус. След като пуснах в действие всички дребни възражения срещу заминаването ми за Къмбърланд, които ми дойдоха наум, и след като получих отговор на всяко едно от тях, с което бях напълно разгромен, аз се опитах да издигна една последна пречка, запитвайки какво ще стане с учениците ми в Лондон, докато уча младите госпожици на мистър Феърли да рисуват от натура. Явно отговорът на това беше, че по-голямата част от тях ще отсъствуват поради есенните си пътешествия, а малцината, които ще останат, могат да бъдат поверени на грижите на един от моите събратя по професия, чиито ученици веднъж, при подобни обстоятелства, бях поел от него. Сестра ми ми припомни, че този господин изрично е поставил услугите си на мое разположение през настоящия сезон в случай, че искам да замина; майка ми най-сериозно ме помоли да не изправям срещу собствените си интереси и здравето си един неоснователен каприз; а Песка съкрушено ме увещаваше да не ранявам сърцето му, отхвърляйки първата, изпълнена с благодарност услуга, която бе успял да стори на приятеля, спасил живота му.

Очевидната искреност и обич, които вдъхновяваха тези протести, биха повлияли на всеки, който притежава грам добрина в себе си. Макар че не можех да победя необяснимото си своенравие, все пак имах достатъчно съвест, за да се засрамя дълбоко и да отстъпя, обещавайки да направя всичко, що се иска от мен.

Останалата част от вечерта премина достатъчно весело в закачливи предугадки за живота, който ме очакваше с двете млади дами в Къмбърланд. Песка, вдъхновен от нашия национален грог, който, изглежда, го беше ударил в главата по най-изумителен начин само пет минути след като бе минал през гърлото му, защити претенциите си да бъде смятан за истински англичанин, като в бърза последователност произнесе серия от речи, вдигайки наздравици за майка ми, сестра ми, за мен и една обща за мистър Феърли и двете млади госпожици, от чието име той самият веднага след това трогателно ни благодари.

— Една тайна, Уолтър — каза доверително малкият ми приятел, когато се прибирахме заедно. — Изчервявам се, като си спомня собственото си красноречие. Душата ми ще се пръсне от амбиция. Ще дойде ден, когато ще влезна във вашия знатен Парламент. Мечтата на живота ми е да стана почитаемият Песка — член на Парламента!

На следващия ден изпратих препоръчителните си писма до работодателя на професора на Портланд Плейс. Три дни изминаха и аз заключих с тайно доволство, че са сметнали характеристиките ми за недостатъчно убедителни. На четвъртия ден обаче дойде отговор. Съобщаваше ми се, че мистър Феърли е приел услугите ми и ме умолява да замина незабавно за Къмбърланд. Всички необходими указания за пътуването ми бяха грижливо и ясно добавени в послепис.

Приготвих се твърде неохотно да напусна Лондон рано на другия ден. Привечер, отивайки нейде на гости, Песка се отби да се сбогуваме.

— Във ваше отсъствие ще се теша — подхвана Песка закачливо — с една възхитителна мисъл: че моята добронамерена ръка ви даде първия тласък за сполука в света. Вървете, приятелю! Желязото се кове, докато е горещо — в Къмбърланд (английска поговорка). Оженете се за една от двете млади госпожици; станете почитаемият Хартрайд, член на Парламента; и когато стигнете върха, спомнете си, че Песка, който е на дъното, е направил всичко това!

— Опитах се да се засмея ведно с малкия си приятел на тази шега преди раздялата, но душевното ми състояние не ми бе подвластно. Нещо почти болезнено ме разтърси, докато той изричаше последните си весели думи за сбогом.

Когато останах отново сам, вече нямах какво да върша и затуй се отправих към къщата в Хампстед, за да се сбогувам с майка си и Сара.

IV

Целия ден жегата бе мъчително подтискаща, а вечерта бе прихлупена и душна.

Майка ми и сестра ми изрекоха толкова думи все за последен път и толкова пъти ме молиха да остана още пет минути, че бе почти полунощ, когато прислужницата заключи зад мен градинската порта. Извървях, няколко крачки по най-краткия път към Лондон, сетне спрях и се поколебах.

Пълната луна светеше силно на тъмносиньото беззвездно небе и обгръщаше с тайнственост напуканата земя, на равнината, която изглеждаше толкова дива, та човек би помислил, че се намира на стотици мили от големия град, който се простираше под нея. Мисълта да се потопя тъй бързо в зноя и мрака на Лондон ми беше противна. Перспективата да си легна в душната ми квартира и перспективата постепенно да се задуша изглеждаха в тогавашното неспокойно състояние на духа и тялото ми едно и също нещо. Реших да се поразходя до дома по най-заобиколния път, където въздухът бе по-свеж, и следвайки светлите, виещи се пътеки на равнината, да вляза в Лондон откъм най-откритото му предградие. Така щях да изляза на Финчли Роуд и да се прибера в хладния въздух на новата утрин от западната страна на Риджънтс Парк.

Закрачих по криволичещия път през равнината, възхитен от божествения покой на пейзажа, и се любувах на нежната игра на светлината и сенките, които се редуваха по напуканата земя наоколо ми. През тази първа и най-красива част от нощната ми разходка умът ми възприемаше несъзнателно впечатленията, предизвикани от гледката; едва ли мислех за нещо определено — впрочем що се отнася до собствените ми усещания, трудно бих могъл да кажа, че въобще мислех.

Но когато излязох от равнината и свих по един страничен път, където нямаше какво толкоз да се гледа, мислите, естествено възникнали от предстоящата промяна в моите навици и задължения, постепенно привлякоха изцяло вниманието ми. И докато стигнах края на пътя, бях напълно погълнат от картините, които рисуваше въображението ми за Лимъридж Хаус, мистър Феърли и двете млади дами, чието обучение в изкуството на акварела трябваше тъй скоро да поема.

Междувременно бях стигнал мястото, където се срещаха четири пътя — пътят за Хамстед, по който се бях върнал, пътят за Финчли, пътят за Уест Енд и пътят, водещ до Лондон. Механично бях свърнал по последния от тях и вървях бавно по пустото шосе. Мисълта ми, спомням си, кръжеше лениво около това, как изглеждат младите госпожици, когато, в един миг, и последната капка кръв в тялото ми се смрази от докосването на нечия ръка, поставена леко и неочаквано на рамото ми. Обърнах се тутакси, а пръстите ми стиснаха по-здраво дръжката на бастуна.

Там, насред широкия, светъл прав път, като че ли в този миг изникнала от земята или паднала от небето, стоеше самотна жена, облечена от главата до петите в бели одежди. Когато застанах очи в очи с нея, печалното й лице ме гледаше изпитателно, а ръката й Сочеше към тъмния облак, надвесен над Лондон.

Тъй бях слисан от внезапността, с която това невероятно привидение се изправи пред мен в таз глуха доба на това пусто място, че не я попитах какво иска. Странната жена заговори първа.

— Това ли е пътят за Лондон? — попита тя.

При този необичаен въпрос, отправен към мен, аз я изгледах най-внимателно. Беше почти един часът. Единственото, което можах да различа ясно на лунната светлина, бе лицето й — безцветно, младо, твърде слабо и изострено около страните и брадичката, големи, тъжни очи, замислен, съсредоточен поглед, нервни, несигурни устни и светла коса с лек, кафеникавожълт оттенък. Нямаше нищо диво, нищо безсрамно в нейното държане; тя бе тиха и сдържана, малко тъжна и като че ли леко недоверчива; поведението й не бе като на дама, но в същото време това не беше поведение на жена от простолюдието. Гласът, колкото и малко да го бях чул, звучеше особено равно и механично, а изговорът й бе необичайно бърз. В ръката си държеше малка чанта; а облеклото й — шапката, шалът и роклята — цялото бяло, — доколкото можех да видя, не бе от най-фините или най-скъпите платове. Беше слаба и доста над среден ръст; походката и движенията й бяха далеч от всякаква екстравагантност. Това бе всичко, което успях да забележа у нея на слабата светлина и при озадачаващите и странни обстоятелства на нашата среща. Що за жена бе тя и как се бе озовала сама на пътя един час след полунощ, съвсем не можех да отгатна. Но поне бях сигурен, че и най-грубият представител на човешкия род не би изтълкувал превратно подбудата й да го заговори, макар и в този подозрително късен час, и то на тъй подозрително и самотно място.

— Чухте ли ме? — рече тя все така тихо и бързо, без ни най-малко раздразнение или нетърпеливост. — Попитах, дали това е пътят за Лондон?

— Да — отвърнах аз, — това е пътят: отива до Сейнт Джонс Уд и Риджънтс Парк. Трябва да ме извините, че не ви отговорих преди. Останах твърде слисан от неочакваната ви поява на пътя и дори сега не мога съвсем да си я обясня.

— Не ме подозирате в нищо лошо, нали? Не съм сторила нищо лошо. Случи ми се премеждие… Чувствувам се злочеста, останала тук сама, тъй късно. Защо предполагате, че съм сторила нещо лошо?

Тя говореше твърде настойчиво и възбудено и се отдръпна от мен на няколко крачки.

— Но моля ви, не смятайте, че въобще ми минава през ум да ви подозирам — казах аз: — Само желая да ви помогна, ако мога. Просто се учудих на появата ви на пътя, защото ми изглеждаше празен миг преди да ви видя.

Тя се извърна и посочи едно място от пресечката на лондонския път с пътя за Хампстед, където в живия плет зееше дупка.

— Чух, че идвате — рече тя, — и се скрих там, за да видя що за човек сте, преди да се осмеля да ви заговоря. Колебаех се и се страхувах, преди да минете покрай мен, а сетне бях принудена да се промъкна подир вас и да ви докосна.

Да се промъкне подир мен и да ме докосне? Защо да не ме повика? Странно, меко казано.

— Мога ли да ви се, доверя? — попита тя — Вие няма да си помислите най-лошото за мен само защото ми се е случило премеждие? — Тя спря объркана, прехвърли чантата си от едната в другата ръка и въздъхна горчиво.

Самотата и безпомощността на жената ме трогнаха. Естественият инстинкт да й се притека на помощ и да я защитя надделя над разума, предпазливостта и житейската тактичност, които един по-възрастен, по-мъдър и по-хладнокръвен мъж би призовал на помощ при такива непредвидени обстоятелства.

— Може да ми се доверите, щом намеренията ви са чистосърдечни — отвърнах аз. — Ако ви е трудно да ми обясните странното си положение, няма защо да се връщате отново към темата. Нямам никакво право да диря от вас обяснения. Кажете как мога да ви помогна и ако е по силите ми, ще го направя.

— Вие сте много любезен и аз съм много, много благодарна, че ви срещнах. — При тези думи в треперливия й глас за първи път прозвуча нежността, присъща на жените; но никакви сълзи не блеснаха в големите й, замислени и изпитателни очи, които все още бяха втренчени в мен. — Досега съм била само веднъж в Лондон — продължи тя все по-бързо и по-бързо — и съвсем не познавам тази му част, която се простира нататък. Дали ще намеря кабриолет или някакъв файтон? Може би е много късно? Не зная. Ако бихте могли да ми посочите къде да намеря кабриолет и ако можете само да обещаете да не ми се бъркате и да ме оставите да се разделим, когато и както поискам — аз имам приятелка в Лондон, която с радост ще ме приеме. Обещавате ли?

Тя огледа тревожно пътя, прехвърли отново чантата си от едната в другата ръка, повтори думите: „Обещавате ли?“ — и ме изгледа продължително с умоляваща боязън и смут, които ме обезпокоиха.

Какво можех да сторя? Пред мен стоеше непознато същество, изцяло и безпомощно оставено на моята милост, и това същества бе една нещастна жена. Наблизо нямаше никакви къщи; никой не минаваше, за да се посъветвам; и нямаше никакво земно право, което да ми позволи да упражня контрол над нея, дори и да знаех как. Пиша тези редове, изпълнен с подозрение към самия себе си, тъй като сенките на последвалите събития затъмняват дори листа пред мен: и все пак, повтарям, какво можех да направя?

Но това, което сторих, бе да се опитам да спечеля време, като я разпитвам.

— Сигурна ли сте, че вашата приятелка в Лондон ще ви приеме в такъв късен час?

— Съвсем сигурна съм. Само кажете, че ще ме оставите да си тръгна, когато поискам — само кажете, че няма да ми попречите. Обещавате ли?

Повтаряйки тези думи за трети път, тя се приближи с нежност, внезапна и боязлива, сложи ръка на гърдите ми — тънка ръка, студена ръка (когато я отместих със своята) дори в такава знойна нощ. Не забравяйте, че бях млад; не забравяйте, че ръката, която ме докосна, бе женска.

— Обещавате ли?

— Да.

Една дума — малката, позната дума, която е на устните ни всеки час. Ах, боже! И сега, когато пиша, потрепервам. Обърнахме се към Лондон и тръгнахме заедно през първия спокоен час на новия ден — аз и тази жена, чието име, чийто характер, чиято история, чиито цели в живота и самото й присъствие редом с мен в този момент бяха неразгадаема мистерия. Беше като сън. Аз ли бях Уолтър Хартрайт? Това ли бе познатият спокоен път, по който хората се разхождаха в неделя за отмора? Наистина ли бях напуснал преди по-малко от час тихата, благоприлична, традиционно-домашна атмосфера на майчината ми къща? Бях твърде силно завладян от някакво неопределено чувство на самопорицание — и затова известно време не заговорих моята спътница. И отново нейният глас наруши тишината помежду ни.

— Искам да ви попитам, нещо — проговори тя. — Познавате ли много хора в Лондон?

— Да, доста много.

— Много знатни мъже? — В необичайния въпрос прозвуча ясно забележимо подозрение. Поколебах се, преди да отговоря.

— Някои — отвърнах аз след миг на мълчание.

— Много… — Тя спря и ме погледна проницателно в лицето — много баронети2…

Твърде озадачен, за да отговоря, попитах я на свой ред:

— Защо се интересувате?

— Защото се надявам, заради мен самата, че има един баронет, когото не познавате.

— Ще ми кажете ли името му?

— Не мога… не смея… забравям се, когато го споменавам. — Тя говореше високо и почти ожесточено, вдигна свитата си на юмрук ръка във въздуха и я размаха разгорещено; после изведнъж се овладя отново и добави с глас, снижен до шепот: — Кажете ми кои от тях познавате?

Едва ли можех да не й угодя за такава дреболия и споменах три имена: две от тях бяха на бащи, чиито дъщери бях учил; третото бе името на един ерген, който веднъж ме взе на пътешествие с яхтата си, за да го рисувам.

— Аа! Не го познавате — въздъхна тя с облекчение. — Вие самият знатен ли сте?

— Съвсем не. Аз съм само учител по рисуване.

Едва бях изрекъл отговора — с известна горчивина може би, — и тя ме хвана за ръката с тази рязкост, която определяше всичките й действия.

— Не е знатен — повтори на себе си тя. — Слава богу! Мога да му се доверя.

Дотук заради моята спътница съумявах да надмогна любопитството си, но сега то ме победи.

— Опасявам се, че имате сериозни причини, за да недоволствувате от някой знатен мъж — казах аз. — Страхувам се, че този баронет, чието име не желаете да споменете, ви е нанесъл някакво тежко оскърбление. Заради него ли се намирате сега тук в този странен нощен час?

— Не питайте, не ме карайте да говоря — отговори тя. — Сега не съм способна на това. Към мен се отнесоха жестоко и жестоко ми навредиха. Ще бъдете много любезен, ако ускорите хода си и не ми говорите. Аз отчаяно искам да се успокоя, ако мога.

Продължихме с бърза крачка напред и най-малко половин час не разменихме ни дума. И тъй като ми бе забранено да разпитвам повече, от време на време поглеждах крадешком лицето й. То бе все същото — устните здраво стиснати, челото набръчкано, очите гледаха напред, нетърпеливи и въпреки това блуждаещи. Бяхме стигнали първите къщи и се намирахме недалеч от новия колеж в Уезли, когато напрегнатото й лице се отпусна и тя отново заговори.

— В Лондон ли живеете? — запита ме.

— Да… — Докато отговарях, ми мина през ума, че у нея може би е възникнало намерение да се обърне към мен за помощ или съвет и че трябва да й спестя едно възможно разочарование, като я предупредя за предстоящото ми отсъствие от Лондон. И добавих: Но утре напускам за известно време Лондон. Отивам в провинцията.

— Къде? — попита тя. — На север или на юг?

— На север — в Къмбърланд.

— Къмбърланд! — повтори тя. — Ах! Да можех аз да отида там. Преди години живях щастливо в Къмбърланд.

Опитах се отново да повдигна завесата, спусната между тази жена и мен.

— Може би сте родена там — казах аз, — в красивата Езерна област?3

— Не — отвърна тя. — Родена съм в Хампшър, но за кратко време ходих на училище в Къмбърланд. Езера? Не си спомням никакви езера. Това, което искам да видя отново, е селцето Лимъридж и Лимъридж Хаус.

Сега бе мой ред да спра внезапно. Любопитството ми бе тъй изострено в момента, че се зашеметих от удивление, когато спътницата ми случайно спомена мястото, където живееше мистър Феърли.

— Да не би да чухте някой да вика подир нас? — попита тя, оглеждайки с уплаха пътя в мига, в който спрях.

— Не, не. Само ми направи впечатление името Лимъридж Хаус. Чух го преди няколко дни от едни хора, които живеят в Къмбърланд.

— Ах! Не е било от моите хора. Мисис Феърли е мъртва; и мъжът й почина; а малката им дъщеричка може да се е омъжила и да е заминала вече някъде. Не зная кой живее сега в Лимъридж. Ако там все още има някой с това име, зная, че го обичам заради мисис Феърли.

Тя, изглежда, щеше да каже още нещо, но докато говореше, пред нас се показа бариерата на края на Авеню Роуд. Ръката й хвана по-здраво моята и тя погледна тревожно към преградата, която бе пред нас.

— Човекът от бариерата гледа ли? — попита ме.

Той не гледаше: когато минахме през портичката, наоколо нямаше никой. При вида на газените фенери и къщите тя като че ли се развълнува и стана неспокойна.

— Това е Лондон — проговори тя. — Виждате ли някаква карета, на която да се кача? Уморена съм и изплашена. Искам само да се затворя в нея и да ме откара.

Обясних й, че трябва да повървим още малко до пиацата, освен ако не ни се усмихне щастието да срещнем някоя празна кола, а после се опитах да подновя разговора за Къмбърланд. Напразно. Мисълта да се качи в каретата и да тръгне нанякъде бе завладяла напълно съзнанието й. Тя не можеше да мисли и да говори за нищо друго.

Едва бяхме извървели една трета от пътя по Авеню Роуд, когато видях една карета да спира няколко къщи по надолу от другата страна на улицата. Един господин слезе и мина през градинската врата. Махнах с ръка на кочияша, който отново се качваше на капрата. Когато пресякохме улицата, нетърпението на моята спътница нарасна тъй много, че тя почти ме принуди да тичаме.

— Толкоз е късно — каза ми. — Бързам само защото е толкоз късно.

— Ако не отивате към Тотнъм Корт Роуд, не мога да ви взема, сър — каза учтиво кочияшът, когато отворих вратата на каретата. — Конят ми е мъртъв от умора и по-далеч от конюшнята не мога да отида.

— Да, да, това ме устройва. Аз съм нататък… нататък съм… — Гласът й се задъхваше от нетърпение и като ме избута, тя влезе в каретата.

Преди да я пусна да се качи, се бях убедил, че човекът е не само трезвен, но и вежлив. И сега, когато бе вече вътре, я помолих да ми позволи да Я изпроводя до мястото, където отива, за да се убедя, че всичко е благополучно.

— Не, не, не — запротестира бурно тя. — Чувствувам се съвсем сигурна и доволна сега. Не забравяйте обещанието си, ако сте джентълмен. Кажете му да кара, докато не го спра. Благодаря ви! О, благодаря ви, благодаря ви!

Ръката ми бе на вратата на каретата. Тя я взе в своята, целуна я и я отблъсна. В същия момент каретата потегли; хукнах по пътя с неясната мисъл да я спра отново, без въобще да зная защо, поколебах се, страхувайки се да не я уплаша и разстроя, и най-накрая извиках, но не достатъчно високо, за да привлека вниманието на кочияша. Шумът на колелата заглъхваше в далечината, каретата се стопи в тъмните сенки на пътя — жената в бяло бе изчезнала.

Изминаха десет или повече минути. Все още бях от същата страна на улицата, като ту правех механично няколко крачки, ту разсеян спирах отново. В един момент се усъмних дали всичко това наистина се бе случило; после бях обхванат от смущение и отчаяние, породени от тревожното чувство, че съм постъпил зле, но туй не намаляваше ни най-малко неведението ми как иначе бих могъл да постъпя. Едва ли осъзнавах накъде вървя или какво искам да правя оттук нататък; не съзнавах нищо освен бъркотията в собствените си мисли, когато рязко дойдох на себе си — събудих се, бих могъл почти да кажа — от шума на бързо приближаващи зад мен колела.

Намирах се откъм тъмната страна на пътя, в дебелата сянка на някакви градински дървета, и спрях, за да се огледам. Отсреща, на по-светлата страна на улицата, недалеч от мен по посока на Риджънтс Парк, крачеше бавно един полицай.

Колата мина покрай мен — открит файтон с двамина на капрата.

— Спри! — извика единият. — Ей там има полицай. Да го попитаме.

Конят бе спрян на мига, на няколко ярда от тъмното място, гдето стоях.

— Полицай! — извика онзи, който бе заговорил пръв. — Видяхте ли една жена да минава оттук?

— Каква жена, сър?

— Жена в светлолилава рокля…

— Не, не — намеси се вторият мъж. — Дрехите, които й дадохме, бяха намерени върху леглото й. Трябва да е избягала с онези, които носеше, когато дойде при нас. — В бяло, полицаю — една жена в бяло.

— Не съм я виждал, сър.

— Ако вие или някои от вашите хора я срещнете, спрете я и с най-голяма бдителност я изпратете на този адрес. Ще платя всички разноски и ще дам добро възнаграждение за тази работа.

Полицаят погледна визитната картичка, която му подадоха.

— Защо трябва да я спрем, сър? Какво е направила?

— Направила! Избяга от моя приют за душевноболни. Не забравяйте — жена в бяло. Карай!

V

„Избяга от моя приют за душевноболни!“

Трябва да призная, че страшното заключение, което можах да направя при тези думи, не бе тъй внезапно или неочаквано за мен. Някои от странните въпроси, които ми зададе жената в бяло след моето недомислено обещание да я оставя да действува по своя воля, ме бяха довели до извода, че тя е или вятърничава и неуравновесена, или че някакво недавнашно жестоко сътресение е нарушило душевното й равновесие. Но мога честно да заявя, че мисълта за безусловна лудост, която ние всички свързваме с приютите за душевноболни, не ми бе минала през ума по отношение на нея. Не забелязах нищо в езика или действията й, което да я докаже; не виждах нищо, което да я докаже и сега, когато, обръщайки се към полицая, непознатият я разкри с думите си в нова светлина.

Какво бях направил? Помогнах на една жертва на най-жестокото от всички нечестни пленничества да избяга или пуснах най-безотговорно сред пълния с изненади лондонски свят едно несретно същество и ад чиито действия мой дълг, както и дълг на всеки човек, бе милосърдно да бдя? Прималя ми, когато този въпрос възникна в съзнанието ми, и с укор към себе си разбрах, че твърде късно си го задавам.

Мисълта да си легна, когато най-сетне се завърнах в квартирата си на Клемънтс Ин, бе безполезна при душевния смут, в който бях изпаднал. Нямаше да минат много часове и аз трябваше да отпътувам за Къмбърланд. Седнах и започнах да скицирам, после да чета; но жената в бяло застана между мен и молива ми, между мен и книгата. Дали беда не е сполетяла това окаяно същество? Това бе първата ми мисъл, макар и егоистично да я отбягвах. Последваха и други мисли, върху които не бе тъй мъчително да разсъждавам. Къде ли е спряла каретата? Какво ли прави сега? Дали са я открили и заловили двамината от открития файтон? Или все още бе способна да контролира собствените си действия? А може би ние с нея следвахме нашите различни пътища към една точка в неизвестното бъдеще където отново щяхме да се срещнем?

Изпитах облекчение, когато дойде време да заключа вратата си, да кажа сбогом на лондонските си грижи лондонските си ученици и лондонските си приятели и да тръгна към нови интереси и нов живот. Дори блъсканицата и суматохата на гарата, тъй изтощителни и зашеметяващи друг път, сега повдигнаха настроението ми и ми подействуваха добре.

Според указанията за пътуването трябваше да се отправя към Карлайл и след това да се отклоня по железопътната линия в посока на крайбрежието. За нещастие като начало нашият локомотив се повреди между Ланкастър и Карлайл. Поради престоя, предизвикан от този случай, пристигнах твърде късно за другия влак, с който трябваше да продължа веднага. Наложи се да чакам няколко часа; когато следващият влак най-сетне ме остави на най-близката гара до Лимъридж Хаус, часът минаваше десет и нощта бе тъй тъмна, че едва открих кабриолета, теглен от едно пони, с който мистър Феърли бе наредил да ме посрещнат.

Кочияшът бе очевидно разтревожен от късния час на моето пристигане. Типично за английските слуги, той бе намръщен с цялата почтителност, която се изисква от него. Потеглихме бавно през мрака в пълно мълчание. Пътищата бяха лоши и дълбоката нощна тъмнина затрудняваше бързото ни придвижване. Според часовника ми бе изтекъл почти час и половина, откакто напуснахме гаричката, когато дочух шума на морето в далечината и колелата на кабриолета заскърцаха по гладко покрита с чакъл алея. Посрещнат бях от сериозен слуга без ливрея, който ме осведоми, че семейството вече е легнало, и след това ме въведе в просторна стая, където ме чакаше вечерята ми, сложена самотно в далечния край на огромна и пуста махагонова маса.

Бях твърде изморен и унил, за да ям и да пия много, за което допринесе и сериозният слуга, който ме обслужваше така претенциозно, сякаш в къщата бе пристигнала за вечеря малка компания, а не един-единствен човек. След четвърт час бях готов, за да ме отведат в спалнята ми. Сериозният слуга ме въведе в красиво мебелирана стая, каза: „Закуската е в девет часа, сър“, огледа се наоколо, за да се увери, че всичко е на мястото си, и безшумно се оттегли.

„Какво ли ще сънувам тази нощ? — помислих си аз, като изгасих свещта. — Жената в бяло или неизвестните обитатели на този къмбърландски дом?“ Какво странно чувство — да спиш в къщата като приятел на семейството и въпреки това да не си виждал ни един от онези, които живеят в нея!

VI

Когато станах на следващия ден и вдигнах транспаранта, пред очите ми се разкри възхитителната гледка на морето, огряно от ярките августовски лъчи, а далечният бряг на Шотландия очертаваше красиво хоризонта със своите разтапящи се в синевата контури.

Картината бе тъй изненадваща и непривична сред изнурителния лондонски пейзаж от тухли и хоросан, че в мига, в който погледнах, сякаш усетих в себе си порив за нов живот и нови мисли. Съзнанието ми бе завладяно от някакво объркано усещане за внезапно прекъсване на връзките ми с миналото, без да получа допълнително проясняване на мисълта по отношение на настоящето или бъдещето. Факти от преди няколко дни само избледняха в паметта ми, сякаш се бяха случили преди много месеци. Чудатият разказ на Песка за начина, по който бе осигурил сегашното ми назначение, прощалната вечер с майка ми и сестра ми, дори и тайнственото приключение на връщане от Хампстед сега се бяха превърнали в събития, случили се може би в друг период от моето съществуване. Макар че жената в бяло бе все още в съзнанието ми, образът й вече ставаше неясен и блед.

Малко преди девет часа слязох на партерния етаж на къщата. Сериозният слуга от предната нощ ме видя как се лутам — Из коридорите и отзивчиво ми показа пътя към стаята, където се закусваше.

Първото нещо, което видях, когато той отвори вратата, бе добре подредена със закуски маса насред дълга стая с множество прозорци. Преместих поглед от масата към най-отдалечения от мен прозорец и видях, че там стои една дама с гръб към мен. Щом очите ми я съзряха, останах изумен от рядката красота на фигурата й и непристорената изящност на позата й. Тя бе висока, но не прекалено; привлекателна и добре закръглена, но не пълна; главата стоеше на раменете й спокойно и грациозно, но уверено; талията й бе съвършенство в очите на всеки мъж, защото се намираше на своето естествено място, изпълваше своя естествен кръг и, както установих със задоволство от пръв поглед, не бе деформирана от корсет. Тя не бе чула, че влизам в стаята, и аз си позволих разточителството да й се възхищавам няколко мига, преди да преместя един от близките столове като най-невинния начин да привлека вниманието й. Тя веднага се обърна към мен. Всяко движение на крайниците и тялото й бе тъй леко и изящно, когато тръгна към мен от другия край на стаята, че бях целият във възбудено очакване да видя ясно лицето й. Тя се отдръпна от прозореца и аз си казах: „Дамата е мургава.“ Приближи с няколко крачка и аз си казах: „Дамата е млада.“ Дойде по-наблизо и аз си казах (с чувство на изненада, за което думите не ми достигат): „Дамата е грозна!“

Никога старата позната максима, че природата не може да греши, не е била по-категорично опровергавана, никога приятното обещание на една красива фигура не е било в тъй изумително и слисващо противоречие с лицето и главата. Кожата на дамата бе почти смугла, а тъмният мъх над горната й устна бе почти като мустак. Имаше голяма, категорична, мъжка уста и челюст; изпъкнали, пронизващи, решителни кафяви очи; и гъста гарвановочерна коса, която започваше необичайно ниско на челото й. Изражението й — открито, честно и умно — бе изцяло лишено, докато мълчеше, от женствено привлекателните нежност и податливост, без които хубостта и на най-красивата жена е непълна. Да видиш лице като това на рамене, които скулпторът би копнял да извае, да бъдеш обаян от скромната грациозност, с която симетричните крайници издаваха красотата си при движение, а после да бъдеш едва ли не отблъснат от мъжките черти и мъжкия израз, с които тази съвършена фигура завършваше, бе усещане сходно на безпомощността и неловкото състояние, познати ни от съня, когато осъзнаваме чудатостите и противоречията на виденията си и все пак не можем да ги приемем.

— Мистър Хартрайт? — изрече въпросително дамата и от усмивката, която озари лицето й в този миг, то стана по-меко и по-женствено. — Снощи загубихме всяка надежда да ви видим и си легнахме както обикновено. Приемете моите извинения за очевидното отсъствие на внимание от наша страна и ми позволете да ви се представя като една от вашите ученички. Ще се ръкуваме ли? Предполагам, че трябва да го сторим рано или късно и защо да не бъде сега?

Тези странни приветствени думи бяха изречени с ясен, звънтящ, приятен глас. Подадената ръка — доста голяма, но красиво оформена — се протегна към мен с леката, непринудена самоувереност на жена с аристократично възпитание. Седнахме на масата за закуска и държането ни бе тъй сърдечно и привично, като че ли се познавахме от години и сега се бяхме уговорили да се срещнем в Лимъридж Хаус, за да побъбрим за миналото.

— Надявам се, че идвате тук с добросърдечното намерение да оползотворите както трябва времето си — продължи дамата. — Ще трябва да започнете деня, като се примирите с факта, че аз ще съм единствената ви компания за закуска. Сестра ми е в стаята си, където лекува присъщото на жените заболяване, наречено слабо главоболие, а старата й гувернантка, мисис Веси, с цялата си грижовност е на нейните услуги и й приготвя ободрителен чай. Чичо ми, мистър Феърли, никога не се храни с нас; той е много болен и живее по ергенски в стаите си. Освен мен в къщата няма никой друг. Тук имаше две млади дами, но вчера те си заминаха отчаяни и в това няма нищо чудно. През време на целия им престой в този дом (като последица от болестното състояние на мистър Феърли) ние нямахме възможността да им предоставим нито една същество от мъжки пол, готово да флиртува, да танцува и да бъбри с тях; и като последствие от това само се карахме, особено на вечеря. Нима може да се очаква от четири жени, които вечерят сами всеки ден, да не се карат? Ние сме такива глупачки, не можем да се забавляваме сами на масата. Виждате, че нямам твърде високо мнение за собствения си пол, мистър Хартрайт — какво предпочитате, чай или кафе? — никоя жена няма особено високо мнение за собствения си пол, макар да са малко онези, които го признават открито като мен. Боже мой, изглеждате слисан, защо? Чудите се каква ще бъде закуската или сте изненадан от лекомислените ми думи? По първия въпрос ви съветвам най-приятелски да не обръщате внимание на студената шунка до лакътя ви, а да изчакате омлета. По втория въпрос, ще ви дам чай, за да се успокоите, и ще направя всичко, което е по силите на една жена (впрочем то е тъй малко) да си държа езика.

Тя ми подаде чашата с чая, смеейки се весело. Лекотата, с която се лееха думите й, и живата непринуденост на държането й към един съвършено непознат човек се съпътствуваха от непристорена естественост и ясна, вродена увереност в самата себе си и в положението й, които бяха й осигурили уважението и на най-дръзкия мъж. Тъй като бе невъзможно да си официален и сдържан с нея, още по-невъзможно бе да си позволиш и най-малката свобода, дори мислено. Почувствувах това инстинктивно, дори когато се заразих от лъчезарното й весело настроение, дори когато правех всичко възможно да й отговарям също тъй откровено и жизнерадостно.

— Да, да — каза тя, когато й поднесох единственото обяснение, което можех да дам на смаяния си вид, — разбирам. За този дом вие сте съвършено непознат и сте озадачен от свойския начин, по който говоря за скъпите му обитатели. Напълно естествено. Би трябвало да се сетя за това още в началото. Във всеки случай мога да се поправя начаса. Нека започна от себе си, за да приключим с тази част на въпроса колкото се може по-бързо. Казвам се Мариан Халкъм; и съвсем неточно, както е присъщо на жените, наричам мистър Феърли мой чичо и мис Феърли моя сестра. Майка ми имаше два брака: първият с мистър Халкъм, баща ми, вторият с мистър Феърли, баща на моята природена сестра. Като се изключи това, че и двете сме сираци, във всяко друго отношение сме съвършено различни. Баща ми беше беден, а бащата на мис Феърли — богат. Аз нямам нищо, а тя има цяло състояние. Аз съм мургава и грозна, а тя — руса и красива. Всички ме смятат за свадлива и своенравна (и са съвършено прави), а нея за блага и обаятелна (и са още по-прави). С две думи — тя е ангел, а аз — опитайте това сладко от портокалови кори, мистър Хартрайт, и в името на женското благоприличие довършете изречението сам за себе си. Какво да ви кажа за мистър Феърли? Честна дума, и аз самата едва ли зная. Сигурно е, че ще изпрати да ви повикат след закуската и ще можете сам да си съставите мнение. Междувременно мога да ви осведомя, първо, че той е по-малкият брат на покойния мистър Феърли, и второ, че не е женен; трето, че е настойникът на мис Феърли. Аз не искам да живея без нея и тя не може да живее без мен и това е причината да бъда в Лимъридж Хаус. Със сестра ми сме силно привързани една към друга, което, бихте казали вие, е напълно необяснимо при дадените обстоятелства — и аз съм напълно съгласна с вас, но е така. Вие, мистър Хартрайт, трябва да угаждате и на двете ни или на никоя от нас; а което е още по-трудно — ще бъдете предоставен изцяло на нашето общество. Мисис Веси е чудесен човек, притежава всички основни добродетели и е без никакво значение, а мистър Феърли, поради сериозното си заболяване, не може да бъде компания на никого. Аз не зная какво му има и лекарите не знаят какво му има, и самият той не знае какво му има. Всички казваме, че е от нервите, и не знаем какво в същност имаме пред вид, когато го казваме. Както и да е, съветвам ви, когато днес се срещнете с него, да бъдете снизходителен към малките му особености. Изразете възторга си от монетната му колекция, гравюрите и акварелите, и ще спечелите сърцето му. Честна дума, ако ви задоволява тихият провинциален живот, не виждам защо да не се чувствувате много добре тук. Между закуската и обяда времето ви ще се запълни от рисунките на мистър Феърли. След обяда мис Феърли и аз ще метнем през рамо скицниците си и ще отидем да изопачаваме природата под ваше ръководство. Имайте пред вид, че рисуването е нейната любима прищявка, но не и моята. Жените не умеят да рисуват — главите им са вятърничави, а очите им твърде ненаблюдателни. Все едно — на сестра ми й харесва и заради нея аз хабя бои и унищожавам листове тъй спокойно, както всяка друга жена в Англия. Колкото до вечерите, мисля, че ще ви помогнем да ги прекарвате. Мис Феърли свири възхитително. Що се отнася до моята скромна личност, аз не мога да различа един музикален тон от друг, но мога да меря сили с вас на шах, табла, екарте и (с неизбежните за жената недостатъци) дори на билярд. Какво ще кажете за програмата? Ще се примирите ли с нашия тих, редовен живот, или имате намерение да нервничите в монотонната атмосфера на Лимъридж Хаус и тайно да жадувате за промяна и приключения?

Дотук думите й се лееха с приятна закачливост без никакви прекъсвалия от моя страна, освен незначителните отговори, които изисква учтивостта. Промяната в изражението й обаче при последния въпрос или поточно случайната дума „приключения“, която тъй леко се отрони от устата й, върна мислите ми към срещата с жената в бяло и ме подтикна да открия връзката, която думите на непознатата относно мисис Феърли ми подсказаха, че някога е съществувала между безименната бежанка от приюта и бившата господарка на Лимъридж Хаус.

Дори и да принадлежах към най-необузданите представители на човешкия род — казах аз, — опасността да ме измъчва жаждата за приключения не би съществувала за известно време. Нощта преди да пристигна в този дом, аз имах едно преживяване; и мога да ви уверя, мис Халкъм, че почудата и вълнението, предизвикани от него, са достатъчни за целия ми престой в Къмбърланд, ако не и за по-дълго време.

— Нима, мистър Хартрайт! Мога ли да го чуя?

— Имате право да го чуете. Главното действуващо лице в него е напълно непознато за мен, а може би и за вас; но във всеки случай тя спомена името на покойната; мисис Феърли с чувство на най-искрена благодарност и уважение.

— Споменала е името на майка ми! Вие ме заинтригувате неописуемо! Моля ви, продължавайте.

Без повече подканяне й предадох обстоятелствата, при които бях срещнал жената в бяло, точно тъй, както се бяха случили, и дума по дума повторих онова, което ми бе казала тя за мисис Феърли и Лимъридж Хаус.

Бляскавите, решителни очи на мис Халкъм бяха втренчени нетърпеливо в моите от началото на разказа до края. Лицето й изразяваше жив интерес и учудване, но нищо повече. Очевидно и тя, като мен, бе далеч от всякакво обяснение за тази тайнствена история.

— Напълно сигурен ли сте в думите, отнасящи се до майка ми? — запита тя.

— Напълно. Която и да е тази жена, някога тя е учила в селцето Лимъридж, мисис Феърли се е отнасяла към нея с особена добрина и изпълненият с благодарност спомен за това подхранва нейната преданост и интерес към всички живи членове на семейството. Тя знаеше, че мисис Феърли и съпругът й са починали; и говореше за мис Феърли, сякаш са се познавали като деца.

— Вие казахте, струва ми се, че от думите й сте разбрали, че не е оттук?

— Да, каза ми, че е от Хампшър.

— И вие въобще не успяхте да разберете името й?

— Въобще.

— Много странно. Мистър Хартрайт, мисля, че напълно оправдано сте предоставили на бедното създание свободата му, тъй като във ваше присъствие тя, изглежда, с нищо не е показала, че е непригодна за нея. Но защо не проявихте по-голяма настойчивост да разберете името й? Ние наистина трябва да разгадаем тази тайна по някакъв начин. По-добре е засега да не споменавате за нея пред мистър Феърли или пред сестра ми. Убедена съм, че като мен самата и те не знаят коя е тази жена и как нейното минало може да бъде свързано с нас. Но те и двамата, по крайно различни начини, са твърде нервни и чувствителни и вие само без причина ще притесните единия и ще обезпокоите другия. Колкото до мен, аз изгарям от любопитство и от този миг ще посветя всичките си сили на тази загадка. Когато след втория си брак майка ми дойде тук, тя наистина създаде селското училище такова, каквото е до ден-днешен. Но старите учители са или мъртви, или са заминали другаде и от тази страна не можем да се надяваме на никакво просветление. Единствената друга възможност, за която се сещам…

В този момент разговорът ни бе прекъснат от влизането на слугата с известие от мистър Феърли, че би се радвал да ме види веднага щом закуся.

— Почакайте в коридора — каза мис Халкъм, отговаряйки вместо мен на слугата по присъщия й бърз и пъргав начин. — Точно исках да кажа продължи тя, обръщайки се отново към мен, — че двете със сестра ми пазим много от писмата на майка ни, адресирани до моя и до нейния баща. При липсата на всякакви други пътища да получим сведения аз ще прекарам сутринта, преглеждайки кореспонденцията на майка ми с мистър Феърли. Той обичаше Лондон и постоянно отсъствуваше от своя дом в провинцията, а тя имаше навика при подобни случаи да пише и да му съобщава как вървят нещата в Лимъридж. В писмата й много често се споменава училището, към което тя проявяваше сериозен интерес; и съм повече от сигурна, че когато отново се видим, аз ще съм открила нещо. Обядът е в два часа, мистър Хартрайт. Дотогава ще имам удоволствието да ви представя на сестра си. Следобед ще се разходим из околността и ще ви покажем нашите любими пейзажи. И така, довиждане до два часа.

Тя ми кимна като на отдавнашен познат с живата грация и изящество, които определяха всичките й действия и думи, и изчезна през една врата в другия край на стаята. Щом ме напусна, аз излязох в коридора и тръгнах подир слугата, за да бъда представен за първи път на мистър Феърли.

VII

Прислужникът ме поведе по един коридор на горния етаж, по който стигнахме до стаята, където спах предната нощ, и отваряйки вратата до нея, ме помоли да надникна вътре.

— Господарят ми нареди да ви покажа вашата всекидневна, сър — каза човекът, — и да ви попитам дали одобрявате месторазположението и светлината.

Наистина трудно би могло да ми се угоди, ако не одобрявах стаята и всичко в нея. От еркерния прозорец се разкриваше същият прекрасен изглед, на който се бях възхищавал сутринта от спалнята си. Мебелите представляваха съвършенство от удобство и красота; масата в средата беше грейнала от наредените върху нея книги с радващи окото ярки подвързии, изящни принадлежности за писане и красив букет цветя; втората маса до прозореца бе отрупана с всичко необходимо за поставянето на акварели в рамки и към нея бе прикачен малък сгъваем триножник; стените бяха покрити с басма във весели тонове, а подът — застлан с индийски килими в златисточервено. Това бе най-красивата и удобна малка всекидневна, която някога бях виждал, и аз най-горещо изразих възторга си.

Сериозният слуга бе твърде добре обучен, за да издаде и най-малко задоволство. Той се поклони с ледена почтителност, когато изчерпах всичките си хвалебствия, и мълчаливо отвори вратата, за да излезем отново в коридора.

Ние завихме, озовахме се във втори дълъг коридор, в чието дъно изкачихме няколко стъпала, пресякохме малко кръгло преддверие и спряхме пред тапицирана с тъмно сукно врата. Слугата я отвори и ме поведе още няколко крачки към втора врата; отвори и нея и ние застанахме пред две завеси от бледа морскозелена коприна; той повдигна безшумно едната от тях, тихо промълви думите „Мистър Хартрайт“ и ме остави.

Намирах се в голяма, просторна стая с великолепен таван, целия в резба, а килимът на пода бе толкова дебел и мек, че сякаш стъпвах върху пластове от кадифе. Част от стаята бе заета от дълга библиотека от някакво рядко дърво с инкрустации, което ми бе съвсем непознато. Не беше много висока, а отгоре я украсяваха мраморни статуетки, поставени на равни разстояния една от друга. Срещу нея стояха два старинни секретера, а между тях и над тях висеше картина на Мадоната с младенеца, поставена под стъкло и носеща името на Рафаело, изписано върху позлатената табелка в долния край на рамката. Както стоях на вратата, от дясната и от лявата ми страна имаше бюфетчета и малки етажерки в стил „бул“4, отрупани с фигурки от дрезденски порцелан, старинни вази, украшения от слонова кост, играчки и редки антикварни предмети, които искряха със златни и сребърни отблясъци и сиянието на скъпоценни камъни. На долния край на стаята, срещу мен, големи транспаранти със същия блед морскозелен цвят, какъвто имаха завесите пред вратата, скриваха прозорците и омекотяваха слънчевата светлина. По този начин светлината бе приятно мека, загадъчна и ненатрапчива. Тя падаше равномерно върху всички предмети в стаята и допринасяше за дълбоката тишина и атмосферата на пълно уединение, които властвуваха в помещението, и заобикаляше с подходящ ореол на спокойствие самотната фигура на господаря на дома, отпуснат апатично в голямо кресло. На едната му подпора бе закрепена дъска за поставяне на книги, а на другата малка масичка.

Ако външният вид на един мъж, прехвърлил четиридесетте, когато току-що е приключил с тоалета си, може да се приеме като сигурна указание за възрастта му — което е повече от съмнително, — годините на мистър Феърли, когато го видях, биха могли да се пресметнат над петдесет и под шестдесет. Голобрадото му лице беше слабо, изпито и прозрачно бледо, но не набръчкано; носът му бе остър и гърбав; очите му бяха с мътен сивосин цвят, големи, изпъкнали и доста зачервени около клепачите; косата му бе рядка, мека на вид и с онзи пясъчен цвят, чиято промяна към сиво най-трудно се забелязва. Беше облечен в тъмен редингот от някакъв плат много по-тънък от сукно и с безупречно бели жилетка и панталони. Краката му бяха твърде малки за мъж, обути в бежови копринени чорапи и малки, женствени сребристи пантофи. Белите му нежни ръце бяха украсени с два пръстена, които дори и неопитният като мен наблюдател би определил като безценни. Като цяло видът му бе болнав, капризно-апатичен и твърде префинен — в него имаше нещо странно и неприятно изтънчено за един мъж и в същото време то по никакъв начин не би изглеждало естествено и подходящо, ако би било съотнесено към външния вид на една жена. Сутрешното преживяване с мис Халкъм ме бе настроило да изпитвам благоразположение към всеки обитател на този дом, но в мига, в който зърнах мистър Феърли, симпатиите ми категорично се отдръпнаха.

Приближавайки към него, аз открих, че той не бе изцяло без всякакво занимание, както предположих първоначално. Сред другите редки и красиви предмети на голямата кръгла маса близо до него се намираше миниатюрен секретер от слонова кост и сребро, съдържащ монети с всякакви форми и големини, подредени в малки чекмедженца, подплатени с тъмнолилаво кадифе. Едно от тези чекмедженца лежеше на малката масичка, закрепена към стола му, и до него имаше различни бижутерски четчици, естомп от шамоа и малко шишенце с течност, готови да бъдат евентуално използувани за отстраняването на всякакви случайни замърсявания, които биха могли да бъдат открити по монетите. Когато приближих на почтително разстояние от креслото му и спрях, за да се поклоня, тънките му бели пръсти си играеха лениво с нещо, което изглеждаше, за моите неопитни очи, като мръсен оловен медал с нащърбени ръбове.

— Тъй се радвам, че сте сред нас в Лимъридж, мистър Хартрайт — каза той със сприхав, грачещ глас, който съчетаваше по един крайно неприятен начин високи фалшиви тонове и сънлив, отпуснат изговор. — Моля, седнете. И не си правете труда да движите стола, ако обичате. В окаяното състояние, в което се намират нервите ми, всяко движение е извънредно мъчително за мен. Видяхте ли ателието си? Ще върши ли работа?

— Току-що видях стаята, мистър Феърли, и ви уверявам…

Той ме прекъсна насред изречението, като затвори, очи и вдигна умолително бялата си ръка. Аз спрях озадачен и грачещият глас ме удостои със следното обяснение:

— Моля да ме извините, но бихте ли опитали да говорите по-приглушено? При окаяното състояние на моите нерви всякакви високи звуци са неописуемо мъчение за мен. Ще извините един болен човек, нали? Казвам ви само онова, което плачевното състояние на моето здраве ме задължава да казвам всекиму. Да. Значи, харесвате стаята?

— Не бих могъл да желая нещо по-красиво и по-удобно — отговорих аз, снижавайки гласа си и започвайки вече да откривам, че себелюбивата превземка на мистър Феърли и окаяните нерви на мистър Феърли означаваха едно и също нещо.

— Тъй се радвам. Тук вие ще бъдете приет както трябва, мистър Хартрайт. В този дом няма и следа, от противното английско варварско отношение към социалното положение на художника. Прекарах не малка част от младините си в чужбина и успях да изляза от кожата на тесногръдието. Бих искал да кажа същото и за дворяните — противна дума, но се налага да я употребя, — за дворяните от околността. Те са жалки готи в изкуството, мистър Хартрайт — хора, които, уверявам ви, биха отворили изумено очи, ако видят, че Чарлс Пети се навежда, за да подаде на Тициан четката му. Имате ли нещо против да поставите тази табличка с монети обратно в секретера и да ми дадете следващата? При окаяното състояние на моите нерви всякакъв вид усилие е за мен неизказано неприятно. Да. Благодаря ви.

Като нагледна илюстрация на либералната социална теория, с която току-що бе благоволил да ме запознае, искането на мистър Феърли ми прозвуча доста забавно. С възможно най-голяма учтивост оставих едното чекмедже и му подадох другото. Той веднага започна да прехвърля из ръцете си новите монети и малките четчици, като през цялото време, докато ми говореше, ги гледаше отпуснато и им се възхищаваше.

— Хиляди благодарности и хиляди извинения. Обичате ли монети? Да? Тъй се радвам, че имаме още един общ интерес освен интереса ни към изкуството. А сега за паричните споразумения помежду ни — кажете ми наистина, — задоволителни ли са?

— Напълно задоволителни, мистър Феърли.

— Тъй се радвам. И какво още? Ах, да! Спомних си. Да. Що се отнася до тъй благосклонно приетото от вас възнаграждение за помощта, която ще ми предоставят творческите ви способности, в края на седмицата моят камериер още веднъж ще има грижата да уточни вашите желания. Какво още? Странно, наля? Имах още много неща да ви казвам, а, изглежда, съм ги забравил. Имате ли нещо против да дръпнете звънеца? В онзи ъгъл. Да. Благодаря ви.

Позвъних; един нов слуга се появи безшумно — чужденец с готова усмивка и съвършено сресана коса, — камериер до мозъка на костите си.

— Луи — каза мистър Феърли, като замечтано докосваше върховете на пръстите си с една от малките четчици за монетите. — Записах някои неща в бележника си тази сутрин. Намерете го. Хиляди извинения, мистър Хартрайт, опасявам се, че ви отегчавам.

Той изтощено затвори очи, преди да мога да му отговоря, и тъй като наистина ме отегчаваше, аз продължих да седя мълчаливо вдигнал очи към Мадоната с младенеца от Рафаело. В това време камериерът излезе и се върна скоро с малък бележник от слонова кост. След като с нежна въздишка изрази облекчението си, мистър Феърли отвори с една ръка книжката и дигна миниатюрната четчица с другата, давайки знак на слугата да чака по-нататъшни нареждания.

— Да. Точно така — каза мистър Феърли, поглеждайки в бележника. — Луи, свалете онази папка. — Той посочи, докато говореше, към няколкото папки, поставени до прозореца на махагонови стойки. — Не, не тази със зелената подвързия — в нея са моите Рембрандови офорти, мистър Хартрайт. Обичате ли офорти? Да? Тъй се радвам, че вкусът ни съвпада отново. Папката с червената подвързия, Луи. Не я изпускайте! Мистър Хартрайт, вие нямате представа какви страдания бих преживял, ако Луи изпусне тази папка. Добре ли е поставена на стола? Мислите ли, че е добре поставена на стола, мистър Хартрайт? Да? Тъй се радвам. Ще ми направите ли услугата да погледнете рисунките, ако наистина смятате, че са поставени както трябва. Луи, вървете си. Какво магаре сте! Не виждате ли, че държа бележника? Нима допускате, че искам да го държа? Защо не ме облекчите от неговото бреме, без да ви казвам? Хиляди извинения, мистър Хартрайт, слугите са такива магарета, нали? Кажете, моля — какво мислите за рисунките? Пристигнаха от една разпродажба в ужасяващо състояние; когато най-сетне ги разгледах, имах чувството, че миришат на гадните пръсти на търговци и комисионери. Можете ли да се заемете е тях?

Макар че обонянието ми не бе тъй изтънчено, за да доловя миризмата на плебейските пръсти, която бе раздразнила ноздрите на мистър Феърли, вкусът ми бе достатъчно формиран, за да ми позволи да оценя стойността на рисунките, докато ги прелиствах. Повечето от тях бяха наистина чудесни образци на английското акварелно изкуство и заслужаваха много по-добро отношение от страна на бившия си собственик, отколкото видимо бяха получили.

— Рисунките — отвърнах аз — имат нужда от внимателно обтягане и поставяне в рамки и според мен те са…

— Извинете ме — намеси се мистър Феърли. — Имате ли нещо против да затворя очи, докато говорите? Дори и тази светлина е твърде силна за тях. Да?

— Исках да кажа, че рисунките си заслужават времето и труда…

Мистър Феърли отново отвори очи и ги извъртя по посока на прозореца с израз на безпомощна тревога.

— Умолявам ви да ме извините, мистър Хартрайт — каза той с немощна възбуда, — но съм сигурен, че чувам някакви ужасни деца в градината си — в личната си градина — долу?

— Не мога да кажа, мистър Феърли. Аз самият не чух нищо.

— Направете ми услугата — вие тъй състрадателно се отнесохте към бедните ми нерви, — направете ми услугата да повдигнете малко транспаранта. Не позволявайте на слънцето да ме огрее, мистър Хартрайт! Вдигнахте ли транспаранта? Да? Тогава бихте ли били тъй учтив да погледнете в градината и да се уверите?

Изпълних и новата му молба. Градината бе цялата заградена със стена. Ни едно човешко същество, голямо или малко, не се виждаше нийде в туй свещено и уединено място. Съобщих този удовлетворителен факт на мистър Феърли.

— Хиляди благодарности. Въобразил съм си вероятно. Слава богу, в къщата няма деца, но слугите (хора, родени без нерви) поощряват децата от селото. Такива зверчета, о, боже мой, такива зверчета! Да ви призная ли нещо, мистър Хартрайт? Аз отчаяно мечтая за някаква реформа в устройството на децата. Природата, изглежда, цели те да бъдат само машини за произвеждане на непрекъснат шум. Несъмнено идеята на нашия великолепен Рафаело е безкрайно по-приемлива?

Той посочи към картината на Мадоната, горната част на която представляваше традиционните херувимчета на италианското изкуство, снабдени с божествени подпори за брадичките им във вид на балони от бежови облаци.

— Безупречно семейство! — каза мистър Феърли, като се ухили на херувимите. — Прекрасни кръгли личица, хубави меки крила и — нищо повече. Няма мръсни малки крачета, на които да тичат, няма шумни малки дробчета, с които да крещят. Колко неизмеримо по-висше от съществуващата структура! Ще затворя отново очи, ако ми позволите. Наистина ли ще се справите е рисунките? Тъй се радвам. Има ли още нещо за уточняване? Ако има, мисля, че съм го забравил. Да позвъним ли отново на Луи?

И тъй като в този момент аз вече изпитвах не по-малко желание от това, което очевидно изпитваше мистър Феърли — да доведем разговора до бърз завършек, реших да опитам и да отбия необходимостта от повикването на слугата, като направя нужното предложение относно собствените ми задължения.

— Единственият въпрос, мистър Феърли, който остава да се обсъди — започнах аз, — е свързан с указанията за рисуване, които съм задължен да давам на двете млади дами.

— Аа! Точно така — каза мистър Феърли. — Бих искал да имам достатъчно сили, за да се занимая и с тази страна на Нашата спогодба, но нямам. Дамите, които ще се възползуват от любезните ви услуги, мистър Хартрайт, трябва сами да уредят, решат и така нататък нещата. Моята племенница обича вашето очарователно изкуство. Тя знае за него достатъчно, за да осъзнава собствените си печални недостатъци. Моля ви, положете усилия по отношение на нея. Да. Има ли още нещо? Не. Ние доста добре се разбираме, нали? Нямам никакво право да ви отклонявам по-дълго от прекрасното ви занимание, нали? Толкова е приятно, че уредихме всичко; облекчението е истинско, когато се действува делово. Имате ли нещо против да позвъните на Луи, за да занесе папката в стаята ви?

— Ще я занеса сам, мистър Феърли, ако ми разрешите.

— Наистина ли? Имате ли достатъчно сили? Колко е хубаво да бъдеш силен! Сигурен ли сте, че няма да я изпуснете! Тъй се радвам, че сте сред нас в Лимъридж, мистър Хартрайт. Аз съм такъв страдалец, че едва ли смея да се надявам твърде много на удоволствието от вашето общество. Възразявате ли, ако ви помоля да положите старание да не блъскате вратите и да не изпуснете папката! Благодаря ви. Внимавайте със завесите, моля, най-слабият шум от тях ме пронизва като нож. Да. Довиждане!

След като морскозелените завеси се спуснаха и двете врати, тапицирани със сукно, се затвориха зад мен, спрях за малко в кръглото преддверие и въздъхнах с голямо облекчение. Когато се намерих отново, извън стаята на мистър Феърли, сякаш бях изплувал на повърхността на водата след гмуркане на дълбоко.

Първото решение, до което стигнах, след като се настаних удобно в красивото си малко ателие, за да прекарам сутринта, бе никога да не насочвам стъпките си към покоите, заемани от господаря на дома, освен ако не ме удостои със специална покана да го посетя отново, което бе твърде неправдоподобно. След като взех това задоволително решение за бъдещото си поведение спрямо мистър Феърли, скоро възвърнах спокойствието на нрава си, от което временно ме бяха лишили високомерната фамилиарност и наглата учтивост на моя работодател. Останалите часове от сутринта прекарах приятно, като разглеждах картините, групирах ги, подрязвах разкъсаните им краища и правех всички необходими приготовления, предхождащи поставянето им в рамки. Би трябвало може би да напредна много повече, но с приближаването на времето за обяд аз започнах да ставам неспокоен и нетърпелив и почувствувах, че не съм способен повече да съсредоточа вниманието си върху работата, макар тя да беше от най-простия вид ръчен труд.

В два часа, леко притеснен, слязох отново в стаята за закуска. Предстоящото ми повторно появяваме в тази част на къщата бе свързано с очаквания от известен интерес. Моментът за представянето ми на мис Феърли бе съвсем близък; и ако преглеждайки писмата на майка си, мис Халкъм бе постигнала резултата, на който се надяваше, часът да се изясни тайната на жената в бяло бе настъпил.

VIII

Когато влязох в стаята, на масата седяха мис Халкъм и една възрастна дама.

Бях представен на възрастната дама и тя се таза мисис Веси, бившата гувернантка на мис Феърли, която моята жизнена сътрапезничка от закуската бе обрисувала накратко като притежаваща „всички основни добродетели и без никакво значение“. Мога само да предложа моето скромно потвърждение за истинността на обрисувания от мис Халкъм характер на старата дама. Мисис Веси бе самото олицетворение на човешката уравновесеност и женската приветливост. Кротко удовлетворение от кроткото съществуване озаряваше със сънливи усмивки пълното й, спокойно лице. Някои от нас препускат през живота, други преминават през него е бавен ход. Мисис Веси прекарваше живота си в седене. Тя седеше в къщата, в ранни и късни часове; седеше в градината; най-неочаквано се оказваше седнала на широките первази на прозорците в коридорите; сядаше (на сгъваем стол), когато приятелките й се опитваха да я изведат на разходка; сядаше, преди да погледне каквото и да е, преди да заговори за каквото и да е, преди да отговори „да“ или „не“ на най-обикновения въпрос — винаги със същата ведра усмивка на устните, със същия разсеяно-вежлив наклон на главата, скръстила удобно ръце, независимо от промяната: в обстоятелствата, която можеше да настъпи в дома. Тиха, вежлива, неизразимо кротка и безобидна стара дама, която нивга по никакъв начин не подсказваше мисълта, че наистина е жива от рождения си час насам. Природата има тъй много да върши на този свят, заета е със създаването на такова огромно разнообразие от произведения, че вероятно от време на време е слисана и объркана, за да направи отлика между процесите, които осъществява едновременно. И от тази гледна точка винаги ще бъде мое лично убеждение, че природата е била погълната от сътворяването на зелките, когато мисис Веси се е родила, и че добрата жена страдаше от последиците на зеленчуковата доминанта в съзнанието на тази майка на всинца ни.

— Е, мисис Веси — започна мис Халкъм, жизнена, енергична и изпълнена с готовност, която контрастираше още повече със седящата до нея безучастна стара дама, — какво желаете — котлет?

Мисис Веси скръсти пухкавите си ръце на края на масата, усмихна се благо и каза:

— Да, скъпа.

— Какво е това срещу мистър Хартрайт? Не е ли варено пиле? Мислех, че обичате варено пиле повече от котлет, мисис Веси?

Мисис Веси свали пухкавите си ръце от края на масата, скръсти ги на скута си, кимна съзерцателно, към вареното пиле и отвърна:

— Да, скъпа.

— Добре, все пак какво избирате за днес? Да ви подаде ли мистър Хартрайт от пилето, или аз да ви дам от котлетите?

Мисис Веси сложи една от пухкавите си ръце обратно на ръба на масата, поколеба се сънливо и каза:

— Както искате, скъпа.

— О, милост! Става въпрос за вашия вкус, не за моя, скъпа ми госпожо. Защо да не хапнете по-малко и от двете и защо да не започнете с пилето, тъй като мистър Хартрайт, както виждам, изгаря от желание да ви отреже едно парче.

Мисис Веси постави и другата си пухкава ръка на ръба на масата, оживи се едва-едва за миг, изгасна в следващия, кимна покорно и каза:

— Ако обичате, сър.

Наистина тиха, вежлива, неизразимо кротка и безобидна стара дама! Но засега може би достатъчно за мисис Веси.

През цялото време нямаше и следа от мис Феърли. Приключихме обяда си, а тя все още не се бе появила. Мис Халкъм, от чиито зорки очи не убягваше нищо, забеляза погледите, които от време на време хвърлях към вратата.

— Разбирам ви, мистър Хартрайт — каза тя, — недоумявате какво става с другата ви ученичка. Тя беше долу, главоболието й мина, но апетитът й все още не е напълно възстановен, за да се присъедини към нас. Ако решите да ми се доверите, мисля, че мога да се заема със задачата да я открия нейде из градината.

Тя взе слънчобрана, който лежеше на един стол близо до нея, и ме поведе навън през голямата остъклена врата в дъното на стаята, която извеждаше направо на поляната. Почти е излишно да казвам, че оставихме мисис Веси все така да седи на масата, скръстила пухкавите си ръце на ръба й, настанена очевидно в тази поза за останалата част от следобеда.

Докато пресичахме поляната, мис Халкъм ме погледна многозначително и поклати глава.

— Вашето тайнствено приключение — рече тя — все още остава загърнато в подобаващия за него среднощен мрак. Цяла сутрин преглеждах писмата на майка ми, но все още не съм открила нищо. Все пак не се отчайвайте, мистър Хартрайт. Това е въпрос, пораждащ любопитство, а за съюзник имате жена. При такива обстоятелства, рано или късно, успехът е сигурен. Писмата не са прегледани докрай. Остават ми още три пакета и бъдете уверен, че ще прекарам цялата вечер над тях.

Дотук едно от предчувствията, които ме занимаваха сутринта, все още не бе потвърдено. Започнах да се чудя дали запознанството с мис Феърли ще разочарова надеждите, които градях по отношение на нея от закуската насам.

— А как мина срещата ви с мистър Феърли, разбрахте ли се? — запита мис Халкъм, когато излязохме от поляната и свихме към една обрасла с храсти градина. — Беше ли особено изнервен тази сутрин? Не си правете труда да обмисляте отговора, мистър Хартрайт. Самият факт, че се чувствувате задължен да го обмислите, е достатъчен за мен. По лицето ви мога да прочета, че е бил крайно изнервен, и тъй като, водена от най-добри чувства, нямам намерение да ви поставям в същото положение, не ви питам нищо повече.

Докато тя говореше, свърнахме по една криволичеща пътека и се приближихме към красива дървена беседка, построена като миниатюрна швейцарска хижа. Изкачвайки стъпалата, видяхме, че в единствената й стая стоеше млада дама. Изправена до грубо скована маса, тя наблюдаваше степта и хълмовете, които се откриваха в една пролука между дърветата, и разсеяно отгръщаше листата на малкия скицник, лежащ до нея. Това бе мис Феърли.

Как мога да я опиша? Как мога да я отделя от собствените си чувства и от всичко, което се случи по-късно? Как мога да я видя отново такава, каквато бе, когато очите ми за първи път се спряха на нея — такава, каквато трябва да бъде за очите, които ще я видят в тези страници?

Докато пиша, на бюрото ми лежи акварелната рисунка на Лора Феърли. Направих я по-късно на същото място и в същата поза, в която я видях за първи път! Поглеждам я и от тъмния зеленикавокафяв фон на беседката пред погледа ми ярко се открояват светлите очертания на нежната девическа фигура, облечена в скромна муселинова рокля на едри райета от бледосиньо и бяло. Шал от същата материя загръща плътно раменете й, а малката сламена шапчица в естествен цвят, украсена семпло и пестеливо с панделка в тон с роклята, хвърля мека пер лена сянка върху горната част на лицето й. Косата й е със съвсем лек оттенък на кафяво — не, не е лененоруса и все пак е светла; не е златиста, но блясъкът й е почти златист, тъй че се губи тук и там в сянката на шапката. Тя е просто разделена на две и прибрана на тила, а линията около челото й се очертава от естествени малки къдри. Веждите са доста по-тъмни от косата; а очите са с онзи мек, прозирен тюркоазеносин цвят, който тъй често се възпява от поетите и тъй рядко се среща в живота. Прекрасни по цвят очи, прекрасни по форма очи — големи, нежни и кротко замислени, чиято красота струи от непорочната истинност на погледа, извираща от най-съкровените им дълбини, и се озарява при промяната на всеки техен израз със светлина, идваща от един по-чист и по-добър свят. Очарованието — тъй деликатно и все пак тъй категорично изразено, — с което те обливат лицето, така скрива и преобразява неговите малки, естествени човешки несъвършенства, че е трудно да се преценят относителните качества и недостатъци на всички останали черти. Не е лесно да се забележи, че долната част на лицето е прекомерно източена към брадичката, за да бъде в пълна и правилна пропорция с горната част; че носът, избягвайки орловия наклон (който при жените е винаги остър и жесток независимо от абстрактното му съвършенство), е съгрешил мъничко по посока на другата крайност и е пропуснал идеалната правота на линията; и че когато се усмихва, сладките, чувствени устни са в плен на леко нервно потрепване, което ги изтегля малко нагоре в единия ъгъл, към едната й страна. Възможно е тези недостатъци да се забележат а нечие друго женско лице, яко те трудно се открояват в нейното. Тук са неуловимо свързани с онова, което принадлежи само и единствено на нейното изражение, а цялата негова жизненост, в която участвуват всички останали черти, е подчинена на вълнуващия подтик на очите.

Нима жалкият портрет, на който съм я изобразил, моят лелеян и търпелив труд през дълги и щастливи дни, ми показва всичко това? Ох, колко малко от тях са влезли в неясната механична рисунка и колко много са в съзнанието, с което го гледам! Светлокосо, нежно момиче в хубава, лека рокля, което си играе с листата на скицника, вдишало поглед от него, с честия, невинни сини очи — това е всичко, което може да каже рисунката; всичко, което дори мисълта и перото, въпреки по-големите дълбини, до които достигат, биха могли да кажат. Жената, която първа дава живот, светляла и форма на мъглявите ни идеи за красотата, запълва празнина в духовната ни същност, за която не сме знаели преди появата й. Влеченията, които са тъй дълбоко в нас, че трудно се изразяват с думи, а и с мисли дори, са докоснати в такива мигове от омая, която чувствата не могат да усетят, а и ние самите не можем да изразим. Загадката, която се крие в женската хубост, може да излезе на повърхността само когато е усетила родство с още по-дълбоката загадка на собствените ни души. Тогава и само тогава тя прекрачва тесния свят на молива и перото.

Помислете за нея, както сте мислили за първата жена, разпалила страстите, които останалите представителки на нейния пол не са съумели да възбудят; оставете милите, искрени сини очи да се срещнат с вашите, тъй както се срещнаха с моите с онзи нямащ равен на себе си поглед, който и двамата помним така добре; чуйте гласа й, както музиката, която някога най-много сте обичали, да гали нежно слуха ви; сравнете стъпките й, когато идва и си отива в тези страници, с онези други стъпки, в чийто въздушен ритъм някога е било сърцето ви; приемете я като призрачната рожба на собствените ви мечтания и тя ще израсне пред вас все по-ясно, като живата жена, която обитава моите копнежи.

Сред обзелите ме чувства, когато за първи път спрях взора си върху нея — познати чувства, които всички сме изпитвали, що се раждат за живот в сърцата на мнозина и изтляват в не по-малко от тях, за да разцъфнат за ново съществование само у някои, — имаше едно, което ме тревожеше и смущаваше и ми изглеждаше странно необяснимо и неподходящо в присъствието на мис Феърли.

Примесено с живото впечатление, породено от очарованието на прекрасното й лице и глава, на сладкото й изражение и завладяващата простота на държането й, съществуваше и друго впечатление, което по някакъв смътен път ми подсказваше мисълта за нещо липсващо. В един момент ми се струваше, че липсва нещо в нея, в друг, че липсва нещо в мен, което ми пречеше да я разбирам така, както би трябвало. Това впечатление намираше израз по най-противоречив начин: когато тя ме гледаше или, с други думи, когато осъзнавах с най-голяма сила хармонията и очарованието на лицето й и същевременно бях най-разтревожен от усещането за непълнота, която бе невъзможно да разгадая. Нещо липсваше, нещо липсваше, а къде бе то и какво бе то, не можех да кажа.

Последицата от този странен каприз на въображението (както го възприемах тогава) не бе от естество, което да ми позволи да се държа непринудено при първата среща с мис Феърли. Трудно може да се каже, че притежавах нужното самообладание, за да й благодаря за няколкото любезни думи, с които ме посрещна, с обичайните за такъв отговор фрази. Забелязвайки колебанието ми й приписвайки го съвсем естествено на някаква моментна стеснителност от моя страна, мис Халкъм пое с познатата лекота й готовност инициативата за разговора в свои ръце.

— Погледнете, мистър Хартрайт — рече тя, като посочи скицника на масата и малката деликатна ръка, която все още безцелно го прелистваше. — Несъмнено ще признаете, че сте намерили най-сетне своя образец за ученичка? В мига, в който чува, че сте пристигнали, тя грабва безценния си скицник, застава очи в очи с всемирната природа и изгаря от нетърпение да започне.

Мис Феърли се засмя добросърдечно и смехът й тъй лъчезарно сгря милото й лице, сякаш бе част от слънчевата светлина, която ни огряваше.

— Не мога да приема заслуги по мой адрес там, където ги няма — каза тя, докато ясните й, искрени сини очи поглеждаха ту към мис Халкъм, ту към мен. — Макар и да обичам много рисуването, аз твърде добре съзнавам собственото си невежество, тъй че изпитвам повече страх, отколкото желание да започна. Сега, когато зная, че сте тук, мистър Хартрайт, аз разглеждам скиците си, тъй както някога като малко момиче преглеждах уроците си и страшно се страхувах, че ще се окажа неспособна да говоря.

Тя изрече признанието красиво и леко и със странна детска ревнивост придърпа скицника по-близо до себе си. Мис Халкъм разряза незабавно възела на туй малко затруднение по нейния категоричен, прям начин.

— Добри, лоши или посредствени — отсече тя, — рисунките на ученика трябва да преминат през суровия съд на учителската преценка. Хайде да ги вземем с нас в каретата, Лора, и да дадем възможност на мистър Хартрайт да ги види за първи път в условията на непрекъснато друсане и спиране. Ако успеем да объркаме по време на пътуването възприятията му за природата такава, каквато е в собствените му очи, и такава, каквато не е, когато я гледа в нашите скицници, единственото му убежище от пълното отчаяние ще бъде да ни направи комплименти и така ще се измъкнем измежду пръстите му на професионалист, без да разрошим ни най-малко перушината на нашата суета.

— Надявам се, че мистър Хартрайт няма да ми прави комплименти — каза Лора, когато излизахме от беседката.

— Смея ли да попитам защо изразявате тази надежда? — запитах аз.

— Защото ще повярвам на всичко, което ми кажете — отвърна просто тя.

С тези няколко думи тя несъзнателно ми даде ключа към целия си характер — към тази щедра вяра в другите, която чувството за собствената и правдивост, подхранваше невинно в цялото й същество. Тогава разбрах това само интуитивно; сега го зная от опит.

Забавихме се само колкото да вдигнем добрата мисис Веси от мястото, което тя все още заемаше край изоставената маса, и сетне се качихме в откритата карета, за да направим обещаната разходка. Старата дама и мис Халкъм се настаниха на задната седалка, а мис Феърли и аз седнахме на предната. Между нае лежеше разтворен скицникът, изложен най-сетне открито пред моя професионален взор. Дори и да бях предразположен да отправя някаква сериозна критика към рисунките, то това бе станало напълно невъзможно поради жизнерадостното решение на мис Халкъм да възприема изящните изкуства във вида им, практикуван от нея самата, от сестра й и, общо взето, от останалите дами, само откъм смешната им страна. Мога да си спомня много по-лесно разговора, който се водеше, отколкото рисунките, които преглеждах съвсем механично. Особено онази част от разговора, в която се включваше мис Феърли, е така живо запечатана в съзнанието ми, сякаш са изминали само няколко часа.

Да! Нека призная, че през този първи ден аз се оставих да бъда омаян от нейното присъствие и забравих кой съм и какво е положението ми. Най-незначителните въпроси, които ми задаваше относно това, как да борави с молива или да смеси боите си, най-малката промяна на израза в хубавите й очи, обърнати към моите с такова искрено желание да възприемат всичко, на което мога да я науча, и да открият всичко, което мога да покажа, привличаха вниманието ми несравнимо повече и от най-прелестната гледка, простряла се пред нас, или от най-фантастичната игра на светлосенките, преливащи над вълнообразната степ и равната крайбрежна ивица. Не е ли странно, че винаги и при всякакви обстоятелства предметите на естествения свят, сред който живеем, в същност много малко владеят нашите сърца и умове? Ние излизаме в природата, за да търсим утеха за грижите си, но дирим съпричастие за радостта си само в книгите. Обожанието към хубостите на неодушевения свят, които съвременната поезия тъй нашироко и красноречиво рисува, не е в числото на вродените инстинкти дори и на най-достойните сред нас. Никой от нас не го притежава в детството. Необразованият мъж или жена също не го притежават. Онези, чийто живот протича изключителна сред вечния кръговрат от чудеса на морето и земята, са хората, които в най-голяма степен остават безчувствени към онова в природата, което не е пряко свързано с личните им интереси и занимания. Истината е, че способността ни да ценим хубостите на земята, върху която живеем, е умение — плод на цивилизацията, което усвояваме подобно на изкуството; и нещо повече, ние прибягваме до същата тази способност едва ли не само когато умовете ни са обхванати от най-голяма леност и безделие. А каква част заема привлекателната сила на природата в приятните или болезнени влечения и чувства, изпитвани от нас или от приятелите ни? Какво място заемат те в безбройните незначителни разговори за личните ни преживявания, които всеки ден си разказваме един другиму? Всичко, което умовете ни могат да обхванат и сърцата ни да научат, можем да постигнем със същата сигурност, същата полза и същото задоволство, независимо дали природата ще бъде щедра или свидлива в това, що ни предоставя. Несъмнено има причина за отсъствието на вродена симпатия между човешкото същество и сътворението, което го заобикаля — причина, която вероятно може да бъде открита в крайно различните съдби на човека и неговата земя. И най-грандиозната планинска гледка умира там, докъдето стига погледът, а най-дребното човешко влечение, което чистото сърце може да изпита, е насочено към безсмъртието.

Нашата разходка бе продължила три часа, когато каретата отново мина през портите на Лимъридж Хаус.

На връщане оставих дамите да изберат сами първия пейзаж, който щяха да скицират следващия следобед под мое наставление. Когато те се оттеглиха, за да се облекат за вечеря, и аз останах сам в кокетната си всекидневна, доброто настроение като че ли ме напусна изведнъж. Бях неспокоен и недоволен от себе си, без да зная защо. Може би сега за първи път осъзнавах, че се бях наслаждавал на малкото ни пътешествие твърде много в качеството си на гост и много малко в качеството си на учител по рисуване. Може би все още ме преследваше онова странно чувство за нещо липсващо у мис Феърли или у мен самия, което ме бе объркало, когато за първи път й бях представен. Както и да е, изпитах истинско облекчение, когато часът за вечеря ме изтръгна от моята самота и ме отведе отново в обществото на дамите.

Влизайки в салона, останах поразен от необикновения контраст в дрехите, по-скоро в материята, отколкото в цвета, които те сега носеха. Докато мисис Веси и мис Халкъм бяха богато облечени (всяка по начин, който най-много подхождаше на възрастта й) — първата в сребристосиво, а втората в онзи нежен светложълт цвят, който тъй добре отива на матовата кожа и черната коса, — мис Феърли бе облечена непретенциозно и почти бедно — с обикновен бял муселин. Роклята й бе безупречно чиста; стоеше й прекрасно и все пак това бе дреха, която би носила съпругата или дъщерята на някой беден човек. В нея, макар и само външно, тя изглеждаше в материално отношение по-ниско от гувернантката си. По-късно, когато опознах по-добре характера на мис Феърли, открих, че този необикновен контраст в неин ущърб се дължи на вродената деликатност на чувствата и дълбоката й ненавист и към най-незначителната демонстрация на собственото й богатство. Нито веднъж мисис Веси или пък мис Халкъм не успяха да я убедят да се облече по-добре от тях и по този начин да покаже превъзходството си на богата дама пред двете бедни дами.

След като вечерята приключи, ние се върнахме в салона. Макар че мистър Феърли (стараейки се да надмине благоволението на монарха, навел се, за да вдигне и да подаде сам четката на Тициан) бе наредил на своя иконом да се осведоми за желанията ми относно виното, което бих предпочел след вечеря, проявих достатъчно категоричност, за да устоя на изкушението, предлагано от самотата сред великолепието от бутилки, подбрани по мой вкус, и достатъчно разум, за да поискам позволението на дамите по време на пребиваването ми в Лимъридж Хаус да ставам от масата заедно с тях, както правят това цивилизованите хора в чужбина.

Салонът, в който сега се бяхме оттеглили за останалата част от вечерта, се намираше на партерния етаж и по големина и форма приличаше на стаята за закуска, Големите остъклени врати в дъното извеждаха на тераса, красиво и пищно подредена по цялото й продължение с цветя. Когато влязохме в стаята, меката, покрита като с воал привечер сливаше в хармония сенките на листата и цветовете със собствените си по-тъмни тонове, а сладкият мирис на цветята ни посрещна с благоуханието си през отворените стъклени врати. Добрата мисис Веси (която винаги сядаше първа) завладя едно кресло в ъгъла и удобно разположена, задряма. По моя молба мис Феърли седна пред пианото. Следвайки я, за да се настаня близо до инструмента, видях как мис Халкъм се отдели в една от нишите при страничните прозорци, за да продължи да преглежда писмата на майка си при последните кротки лъчи на вечерната светлина.

Как живо възниква в съзнанието ми сега, когато пиша, тази спокойна домашна картина! От мястото, където седях, виждах елегантната фигура на мис Халкъм, наведена съсредоточено над писмата в скута й, наполовина огряна от меката светлина, наполовина скрита от тайнствена сянка; а по-близо до мен нежният профил на дамата пред пианото бе деликатно обрисуван срещу потъващия в тъмнина фон на стената. Навън, на терасата, цветята, тревите и виещите се растения така гальовно потрепваха на лекия вечерен въздух, че до нас не достигаше шепотът от тяхното вълнение. На небето нямаше ни облак и тайнствената лунна светлина настъпваше вече колебливо от изток. Чувството на покой и уединение успокояваше мислите и чувствата в изпълнена с неземен възторг забрава; а целителната тишина, която с настъплението на тъмнината ставаше все по-дълбока, ни обгърна още по-нежно, когато от пианото към нея се присъединиха божествените звуци на Моцартовата музика. Образите и хармонията на тази вечер не могат никога да се забравят.

Всички седяхме смълчани на местата, които си бяхме избрали — мисис Веси спеше, мис Феърли свиреше, мис Халкъм четеше, — докато падна мракът. По това време луната се бе промъкнала откъм терасата и меките й, загадъчни лъчи осветяваха косо долния край на стаята. Промяната от здрачината бе толкова красива, че ние единодушно се противопоставихме на лампите, когато слугата ги внесе, и оставихме само двете свещи върху пианото да блещукат в голямата стая.

Музиката продължи още половин час. След това красотата на лунната гледка изкуши мис Феърли да излезе на терасата и аз я последвах. Мис Халкъм бе променила мястото си, когато запалиха свещите върху пианото, за да продължи с тяхна помощ своето дирене. Оставихме я седнала на ниско столче от едната страна на инструмента. Тя бе така погълната от четенето, че, изглежда, не забеляза нашето излизане.

Струва ми се, че бяхме стояли на терасата пред остъклените врати не повече от пет минути; по мой съвет мис Феърли точно връзваше на главата си бялата си кърпа, за да се предпази от нощния въздух, когато чух гласа на мис Халкъм — тих, нетърпелив и променил естествения си бодър тон — да произнася името ми.

— Мистър Хартрайт — каза тя, — бихте ли дошли за минута? Искам да говоря с вас.

Влязох веднага. Пианото бе разположено в по-далечната половина на стаята до стената. До него седеше мис Халкъм с писмата, разпилени на скута й, като бе взела едно от тях в ръка и го държеше близо до свещта. Аз седнах на ниското канапенце в непосредствена близост до терасата. По този начин не бях далеч от остъклените врати и виждах ясно мис Феърли, която се разхождаше бавно напред-назад от единия до другия край на терасата, обляна от лунната светлина.

— Искам да чуете заключителните пасажи от това писмо — започна мис Халкъм. — Кажете ми, дали според вас не хвърлят някаква светлина върху необикновеното ви преживяване по пътя за Лондон? Писмото е писано от майка ми до втория й съпруг и е от преди единадесет-дванадесет години. По това време мисис и мистър Феърли и сестра ми Лора живееха вече от години в този дом, а аз завършвах образованието си в едно училище в Париж.

Тя гледаше и говореше искрено, но като че ли и с известно неудобство. В мига, в който вдигна писмото към свещта, преди да започне да го чете, мис Феърли мина покрай нас откъм терасата, надникна и като видя, че сме заети, бавно отмина.

Мис Халкъм започна да чете следното: „Сигурно ще ти дотегне, мой скъпи Филип, да слушаш непрекъснато за моите училища и ученици. Но моля те, хвърли вината върху сивата монотонност на живота в Лимъридж, а не върху мен. Освен това този път имам да ти съобщя нещо наистина интересно относно една нова ученичка.

Спомняш си старата мисис Къмпи от селския магазин. След дългогодишно боледуване докторът най-сетне я отписа и тя бавно умира с всеки изминал ден. Единствената й жива роднина — сестра и — пристигна миналата седмица, за да се грижи за нея. Тя дойде чак от Хампшър; казва се мисис Катърик. Преди четири дни мисис Катърик дойде да ме посети и доведе със себе си единственото си дете — едно сладко, малко момиченце, което е около година по-голямо от любимата ни Лора…“

Когато това изречение се отрони от устните на читателката, мис Феърли премина отново покрай нас по терасата. Тя тананикаше тихичко една от мелодиите, които ни бе свирила същата вечер. Мис Халкъм почака, докато се скри от погледите ни, и после продължи:

„Мисис Катърик е достойна, почтена жена с добри обноски; тя е на средна възраст и се вижда, че е била средно, само средно хубава. В държането и във вида й обаче има нещо, което не мога да си обясня. По отношение на себе си е сдържана до пълна потайност, а изражението на лицето й, което не мога да опиша, ме кара да мисля, че крие нещо. Тя е въплъщение на онова, което наричаме жива загадка. Идването й в Лимъридж Хаус обаче бе по съвсем обикновен повод. Напускайки Хампшър, за да поеме грижите за издъхващата си сестра, тя била принудена да доведе и дъщеря си, тъй като у дома нямало на кого да остави малкото момиченце. Мисис Къмпи може да умре и след седмица, но може да гасне и в продължение на месеци; така че мисис Катърик дойде да ме помоли да имам добрината да позволя на дъщеря й Ан да посещава моето училище при условие, че може да го напусне и да замине с майка си след смъртта на мисис Къмпи. Съгласих се веднага; и когато Лора и аз излязохме същия този ден да направим разходката си, заведохме малкото момиченце (което е на единадесет години) в училището.“

Още веднъж мис Феърли, светла и нежна в снежната муселинова рокля, премина покрай нас на лунната светлина, а белите гънки на шала, който бе завързала под брадичката си, оформяха красиво лицето й. Мис Халкъм отново изчака, докато тя се скри от погледите ни, и после продължи:

„Страшно харесвам новата си ученичка, Филип, причината за което имам намерение да запазя до последния миг, за да те изненадам. След като майката ми каза за детето толкоз малко, колкото и за самата себе си, открих сама (още през първия ден, когато я изпитвахме), че интелектът на малкото бедно създание не е развит както трябва за възрастта й. Виждайки това, наредих на следващия ден да я доведат у дома и се уговорих с лекаря да дойде да я види, да разговаря с нея и да ми каже становището си. Според него тя ще се оправи. Но той смята, че точно сега от голямо значение е да бъде поставена под особени грижи в училище, тъй като извънредната мудност, с която възприема новото, е съпътствувана от извънредно упорство да го задържи в съзнанието си, след като вече го е възприела. И затова те моля, любими мой, да не си представиш по твоя прибързан начин, че съм се привързала към някое малоумно създание. Тази нещастна, малка Ан Катърик е сладко, любвеобилно, признателно момиче, което най-странно, неочаквано, изненадващо и с някаква боязън изрича невероятни и красиви неща (както сам ще прецениш след миг). Макар че е облечена много спретнато, дрехите й показват за съжаление липса на вкус по отношение на цвета и шарката. Затова вчера наредих да преправят някои от старите бели рокли и шапки на любимата ни Лора за Ан Катърик и й обясних, че малките момиченца като нея изглеждат по-спретнати и най-добре, когато са облечени целите в бяло. Тя се поколеба и ми се стори объркана за миг, после се изчерви и, изглежда, ме разбра. Малката й ръчица сграбчи ненадейно моята. Тя я целуна, Филип, и каза (о, тъй искрено): «Докато съм жива, ще нося винаги бяло. То ще ми помогне да ви помня, госпожо, и да мисля, че ще ви доставям удоволствие, когато бъда далеч и няма да ви виждам повече.» Това е само един пример от невероятните неща, които тя изрича така сладко. Бедната душица! Тя ще има куп бели рокли, ушити с големи, дълбоки басти, за да могат да се отпускат, докато израства…“

Мис Халкъм спря и погледна към мен, както седях от другата страна на пианото.

— Млада ли ви се видя окаяната жена, която срещнахте на шосето? — запита тя. — Би ли могла да бъде на двадесет и две-три години?

— Да, мис Халкъм, тя бе толкова млада.

— И бе странно облечена от главата до петите в бяло?

— Беше цялата в бяло.

Докато устните ми изговаряха отговора, мис Феърли се появи за трети път на терасата. Вместо да продължи разходката си, тя спря гърбом към нас, и като се опря на парапета на терасата, погледна надолу в градината. Очите ми се втренчиха в белия блясък на муселинената й рокля и бялата кърпа на главата й, осветени от луната, и едно усещане, за което не мога да намеря дума — усещане, което ускори пулса ми и накара сърцето ми да трепне, — започна да ме обзема.

— Цялата в бяло? — повтори мис Халкъм. — Най-важните изречения в писмото, мистър Хартрайт, са тези, с които завършва, и аз ще ви ги прочета незабавно. Но не мога да не се спра за малко на съвпадението между бялото облекло на жената, която сте срещнали, и белите роклички, довели до странния отговор на малката ученичка на майка ми. Лекарят, открил дефекти в умственото развитие на детето, може би е сгрешил, когато е предрекъл, че „тя ще се оправи“. Може би не е успяла да ги превъзмогне и старото, продиктувано от признателност желание да се облича в бяло, което е било сериозно чувство за момиченцето, може все още да бъде сериозно чувство и за жената.

Промълвих няколко думи в отговор — трудно мога да се сетя какви. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху белия отблясък на муселинената рокля.

— Чуйте последното изречение от писмото — продължи мис Халкъм. — Мисля, че ще ви учуди.

Докато тя поднасяше писмото към светлината на свещта, мис Феърли се извърна от парапета, огледа колебливо терасата, пристъпи към остъклените врати и после спря, застанала с лице към нас.

В това време мис Халкъм ми прочете последното изречение, за което говореше:

„А сега, любими мой, тъй като вече привършвам писмото си, идва ред на истинската причина, изненадата за моята привързаност към Ан Катърик. Мой скъпи Филип, макар че не е и наполовина тъй хубава, тя въпреки това, по един от онези неочаквани капризи на случайната прилика, с които човек понякога се сблъсква, е живо копие в косата, лицето, цвета на очите, формата на лицето…“

Скочих от канапенцето, преди мис Халкъм да нарече следващите думи. Вледених се от същата онази тръпка, която ме прониза, когато усетих, че ме докосват по рамото на пустия път.

Пред себе си виждах мис Феърли, самотна бяла фигура на лунната светлина; от това разстояние и при тези обстоятелства тя бе живо копие на жената в бяло — в държането, в начина, по който бе обърнала глава, по цвета на кожата и формата на лицето! Съмнението, гнетящо мислите ми от часове насам, се превърна със скоростта на светкавицата в убеждение. Онова „липсващо нещо“ бе осъзнаването на зловещата прилика между бегълката от приюта и моята ученичка в Лимъридж Хаус.

— Вие я виждате! — възкликна мис Халкъм. Тя изпусна ненужното писмо и очите й искряха, когато срещнаха моите. — Вие я виждате така, както я е видяла майка ми преди единадесет години!

— Виждам я и нямам никакво желание да говоря за нея. Да се прави дори и случайна връзка между онази окаяна, изоставена, загубена жена и мис Феърли, струва ми се, е все едно да се хвърля сянка върху бъдещето на това светло създание, което стои сега и ни гледа. Позволете ми да се отърся от това впечатление колкото се може по-бързо. Извикайте я, нека се отдръпне от тази подтискаща лунна светлина. Моля ви, повикайте я при нас!

— Мистър Хартрайт, вие ме изненадвате. Каквито и да са жените, смятах, че в деветнадесетия век мъжете са надживели суеверието.

— Моля ви, повикайте я да влезе!

— Шшт! Ето я, идва сама. Не говорете нищо в нейно присъствие. Да запазим между нас откриването на тази прилика… Влез, Лора, влез и събуди с пианото мисис Веси. Мистър Хартрайт моли за още малко музика и този път иска тя да бъде лека и игрива.

IX

Така завърши първият ми, изпълнен с преживявания ден в Лимъридж Хаус.

Двамата с мис Халкъм запазихме своята тайна. След откриването на приликата нищо ново не можа вече да осветли мистерията на жената в бяло. При първата непредизвикваща подозрение възможност мис Халкъм предпазливо подтикна сестра си да говори за майка им, за миналото и за Ан Катърик. Спомените на мис Феърли за малката ученичка в Лимъридж бяха обаче доста смътни и съвсем общи. Тя си спомни за приликата между нея самата и любимата ученичка на майка й като за предположение от миналото; но не спомена нищо за подарените бели рокли или за необичайните думи, с които детето искрено е изразило благодарността си за тях. Тя си спомни, че Ан останала в Лимъридж само за няколко месеца, след което заминала обратно у дома си в Хампшър; но не можа да каже дали майката и дъщерята са идвали отново някога, нито пък си спомняше да е чула оттогава нещо за тях. По-нататъшното дирене от страна на мис Халкъм в писмата на мисис Феърли, които все още не бе прочела, не помогна да уточним неяснотите, които ни озадачаваха. Установили бяхме, че жената, която бях срещнал в среднощния час, е Ан Катърик; отбелязахме поне известен напредък, свързвайки странното й одеяние в бяло с предполагаемото й недостатъчно умствено развитие и продължаващата в зрелите й години детинска благодарност към мисис Феърли; и с това, доколкото знаехме тогава, нашите открития свършваха.

Дните минаваха, седмиците минаваха и сред лятната зеленина на дърветата си проправяха път и оставяха диря стъпките на златната есен. Мирно, бързо летящо, щастливо време! Моят разказ сега преминава покрай теб също тъй безпрепятствено, както ти някога се плъзгаше покрай мен. От всичките съкровища на насладата, с които ти така щедро обсипа сърцето ми, останало ли е нещо, което заслужава да бъде написано на тази страница? Нищо освен най-тъжното от всички признания, което един мъж може да направи — признанието за собственото му безразсъдство.

Би трябвало да изрека с лекота тайната, която това признание разкрива, тъй като тя косвено вече му убягна. Бедните, слаби думи, на които не се удаде да опишат мис Феърли, успяха да издадат чувствата, събудени от нея в мен. Така е с всички ни. Думите ни са великани, когато ни нараняват, и джуджета, когато ни вършат услуга. Обичах я.

Ах! Колко добре познавам тъгата и присмехулството, съдържащи се в тези две думи! Мога да въздишам над туй печално признание заедно с най-нежната жена, която ще го прочете и ще ме съжали. Мога да се смея горчиво над него като най-коравосърдечния мъж, който го отхвърля с презрение. Обичах я. Може да ми съчувствувате или да ме презирате, но го признавам със същата непоклатима решителност, с която признавам истината.

Можех ли да намеря някакво извинение? Естествено, можеше да се намери донякъде извинение в условията, при които протичаше срокът на наемната ми служба в Лимъридж Хаус.

Утрешните часове минаваха кротко в тишината и уединението на собствената ми стая. Поставях в рамки картините на работодателя ми — това бе занимание, което приятно ангажираше ръката и очите ми, докато умът ми оставаше свободен и се наслаждаваше на рискованото разточителство на собствените му необуздани мисли — гибелна самота, защото продължаваше толкова, колкото да ме изнерви, а не достатъчно дълго, за да ми даде сили; гибелна самота, защото я следваха следобеди и вечери, прекарвани ден след ден, седмица след седмица, в обществото на две жени, едната от които притежаваше всички признаци на изяществото, остроумието и доброто възпитание, а другата — очарованието на красотата, нежността и непресторената искреност, която изпълва с чистота и подчинение сърцето на мъжа. Не минаваше ни ден в тази опасна близост между учител и ученичка, в който ръката ми да не бъде редом с ръката на мис Феърли, а когато се навеждахме над скицника й, страната ми почти докосваше нейната. Колкото по-внимателно тя наблюдаваше всяко движение на четката ми, толкоз по-близо вдъхвах парфюма на косата й и топлото ухание на дъха й. В задълженията ми влизаше да бъда непрекъснато пред погледа й — понякога се навеждах тъй над нея, гръдта й бе тъй близо, че се разтрепервах от мисълта да я докосна; друг път усещах как тя се надвесва над мен, съвсем близо, за да види какво правя, гласът й се снижаваше, докато ми говореше, а панделките й, развени от вятъра, докосваха страната ми, преди да успее да ги хване.

След тези следобедни излети, чиято Цел бе рисуването, вечерите не само че не слагаха преграда пред невинната ни и неизбежна близост, но й създаваха нови възможности. Моето естествено влечение към музиката, която тя изпълняваше с такова нежно чувство и изтънчен женствен вкус, и нейната естествена радост от това, че чрез изкуството си може да ми се отблагодари за удоволствието, което — й бях предоставил със своето, само създаваха допълнителна връзка, която повече ни приближаваше един към друг. Случайните разговори, простите навици, които слагаха ред в такива малки неща като местата, които заемахме на масата; запасът от добродушни закачки на мис Халкъм, насочени винаги срещу моите притеснения като учител, но същевременно величаещи нейния ентусиазъм като ученичка; безобидното одобрение от страна на бедната, сънлива мисис Веси, виждаща в мис Феърли и в мен двама примерни млади хора, които никога не я безпокоят — всяка от тези дреболии и още много други се съчетаваха, за да ни обгърнат с една обща домашна атмосфера и да ни поведат неусетно към общия безнадежден край.

Трябваше да не забравям своето положение и тайно да бъда нащрек. Сторих го, но когато бе твърде късно. Дискретността и опитът, от които се бях възползувал при други жени и които ме бяха спасили от други изкушения, при нея ми изневериха. Поради професията ми близкият контакт с млади момичета от различни възрасти и с различна хубост бе нещо естествено за мен през изтеклите години. Приел бях това положение като част от занятието си; бях се научил да оставям всички симпатии, естествени за възрастта ми, в преддверието на своя работодател също тъй хладнокръвно, както оставях чадъра си, преди да поема нагоре по стълбите. Отдавна бях съумял да схвана спокойно, че положението ми в живота бе приемано като гаранция срещу възможността ученичките ми да изпитват към мен нещо повече от обикновен интерес. Аз бях допускан сред красиви и пленителни жени точно така, както се допуска кротко домашно животно. Рано осъзнах положението си на пазител; и това положение ме водеше неумолимо и твърдо право по моята малка, тясна пътека, без да ме остави ни веднъж да се отклоня вдясно или вляво. А ето че сега аз и моят надежден талисман се бяхме разделили за първи път. Да, самоконтролът, извоюван с толкоз мъка, бе загубен, сякаш никога не съм го притежавал — загубих го така, както го губят всеки ден други мъже в други критически положения, където са замесени жени. Сега зная, че е трябвало още от самото начало да си задам някои въпроси. Би трябвало да се попитам защо всяка стая в тази къща бе повече от роден дом за мен, когато тя влизаше в нея, и гола като пустиня, щом излезеше от нея; защо забелязвах и запомнях малките промени в облеклото й, които не съм забелязвал и запомнял у никоя друга жена; защо я гледах, слушах и се докосвах до нея (когато вечер и сутрин се ръкувахме), тъй както никога не съм гледал, слушал и докосвал друга жена в живота си? Трябваше да надникна в собственото си сърце, да открия туй, що бе покълнало там, и да го отскубна, докато все още бе малко. Защо тази най-лесна и най-проста изява на самолечение ми се виждаше винаги тъй непосилна? Обяснението е написано вече в трите думи, които са достатъчни и ясни за моето признание: аз я обичах.

Дните минаваха, седмиците минаваха; настъпваше третият месец от престоя ми в Къмбърланд. Прелестната монотонност на живота в този тих, уединен кът течеше като спокоен поток й аз бях плувецът, спуснал се по течението. Всички спомени за миналото, всички мисли за бъдещето, чувството за измамността и безнадеждността на собственото ми положение лежаха в лъжовен покой, притаени в мен. Замаян от песента на сирената, която пееше собственото ми сърце, с очи, слепи за всичко видимо, и уши, глухи за звуците на опасността, аз се приближавах все повече към гибелните скали. Предупреждението, което най-сетне ме извади от вцепенението и разтърси неочаквано съзнанието ми със самообвинения за собствената ми слабост, бе най-простото, най-истинното и най-милото предупреждение, защото дойде безмълвно от нея.

Една вечер, както винаги, се разделихме. От устните ми не се бе отронила ни една дума, тогава или някога преди това, която да ме издаде или да я разтревожи с неочакваното осъзнаване на истината. Но когато се срещнахме на другата утрин, у нея бе настъпила промяна — промяна, която ми каза всичко.

Тогава изтръпнах — изтръпвам и сега — от страх да не би да надникна в най-интимното светилище на сърцето й и да го разкрия пред другите, тъй както разкрих своето собствено. Ще се задоволя с това да кажа, и то съвсем убедено, че тя бе достигнала до моята тайна по същото време, по което бе достигнала и до своята, и това бе онзи момент, когато се промени към ме и за една нощ. Природата й, твърде честна, за да мами другите, бе твърде благородна, за да мами себе си. Когато съмнението, което бях приспал, стовари за първи път непосилната си тежест върху сърцето й, честното лице си призна всичко с най-откровения и прост език — жал ми е за него; жал ми е за себе си.

То каза това и още нещо, което тогава не можах да разтълкувам. Разбирах твърде ясно промяната в държането й — пред другите тя бе още по-любезна и с още по-голяма готовност откликваше на желанията ми; когато оставахме сами, ставаше въздържана и тъжна и с нервно неспокойство се потапяше в първото занимание, което й идваше наум. Разбирах защо сладките, чувствени устни се усмихваха вече тъй рядко и сдържано, защо чистите сини очи ме гледаха ту с жалостта на ангел, ту с невинната обърканост на дете. Но промяната означаваше повече от това. В ръката й се усещаше хладина, неестествена неподвижност владееше лицето и, всичките й движения говореха безмълвно за непрекъснат страх и завладяващо самообвинение. Причината не беше в усещанията, конте, откривах у нея и у себе си, непризнатите усещания, общи и за двама ни. Имаше нещо от настъпилата в нея промяна, което тайно ни сближаваше, и друго, което също така тайно ни отдалечаваше.

Объркан, изпълнен със съмнение и неясно подозрение за съществуването на нещо скрито, което ми бе отредено да разбера сам, неподпомогнат от никога, аз започнах да наблюдавам погледите и държането на мис Халкъм, за да получа някакво пояснение. Поради интимността, в която живеехме, всеки сериозен поврат, настъпил в някого от нас, предизвикваше съчувствие в останалите. Промяната в мис Феърли се отразяваше на сестра й. Макар че от мис Халкъм не се изплъзна ни дума, която да намекне за промяната в чувствата й към мен, нейните проницателни очи навикнаха по новому непрекъснато да ме наблюдават. Понякога погледът изразяваше сякаш подтискан гняв, друг път като че ли подтискан страх, а понякога ни едно от двете — нищо, което, с две думи казано, бих могъл да разбера. Изтече една седмица, а тайното напрежение помежду ни все още съществуваше. Положението ми, утежнено от чувството за собствената ми злощастна слабост и небрежност, събудено твърде късно в мен, ставаше нетърпимо. Чувствувах, че трябва веднъж за винаги да отхвърля угнетеността, в която живеех; но не бях наясно как най-добре да действувам и какво да кажа най-напред.

От това положение на безпомощност и унижение ме избави мис Халкъм. Устните й изрекоха горчивата, необходимата, неочакваната истина; сърдечната й доброта ми даде сили да понеса удара, когато я чух; нейният разум и храбростта й поставиха на точното му място едно събитие, което заплашваше с най-лоши последици мен и останалите в Лимъридж Хаус.

X

Бе един четвъртък и почти краят на третия месец от пребиваването ми в Къмбърланд.

Сутринта, когато както обикновено слязох в стаята за закуска, мис Халкъм за първи път, откакто я познавах, отсъствуваше от установеното си място на масата.

Мис Феърли бе навън на моравата. Тя ми се поклони, но не влезна. Ни дума не бе проронена ни от моите, ни от нейните устни, която би могла да ни разстрои, и въпреки това същото непризнато чувство на неудобство караше и двама ни да отбягваме срещите насаме. Тя чакаше на моравата, аз чаках в стаята, докато се появят мисис Веси или мис Халкъм. Как мигновено бих се присъединил към нея, с каква готовност бихме се ръкували и подхванали нашите обичайни разговори само преди две седмици! След няколко минути дойде мис Халкъм. Тя изглеждаше угрижена и поднесе извиненията за закъснението си доста разсеяно.

— Задържа ме — рече тя — една консултация с мистър Феърли относно семеен въпрос, който той желаеше да обсъди с мен.

Мис Феърли се върна от градината и ние си разменихме обичайните утринни поздрави. Ръката й, допряна в моята, бе по-хладна от всякога. Тя не ме погледна и бе много бледа. Дори и мисис Веси забеляза това, когато миг по-късно влезе в стаята.

— Сигурно е от промяната във вятъра — каза старата дама. — Зимата иде, ах, скъпа моя, зимата ще дойде много скоро!

В нейното и в моето сърце тя вече бе дошла!

Закуската ни — някога тъй приятна и изпълнена с шеговити реплики за плановете ни през деня — приключи бързо и в мълчание. Мис Феърли, изглежда, се притесняваше от дългите паузи в разговора и гледаше умолително към сестра си да ги запълни. След като по най-несвойствен за нея начин един или два пъти се поколеба и се въздържа, мис Халкъм най-сетне проговори.

— Разговарях с чичо ти тази сутрин, Лора — каза тя. — Той смята, че трябва да бъде приготвена лилавата стая, и потвърждава това, което ти казах. Става въпрос за понеделник, не за вторник.

При тези думи мис Феърли сведе поглед надолу. Пръстите й заиграха нервно с трошиците, разпилени по покривката. Бледият цвят на страните й пропълзя и по устните й и те започнаха видимо да треперят. Аз не бях единственият от присъствуващите, забелязал това. Мис Халкъм го видя също и веднага ни даде пример, като стана от масата.

Мисис Веси и мис Феърли напуснаха стаята заедно. Милите, тъжни сини очи ме погледнаха за миг с осъзнатата печал за предстояща и дълга раздяла. В ответ усетих силна болка в сърцето си — болка, която ми казваше, че скоро ще я изгубя и заради тази загуба ще я обичам с все същата сила. Когато вече я нямаше, аз се обърнах към градината. Край голямата стъклена врата, която извеждаше на моравата, с шапка в ръка и шал, преметнат през другата, стоеше мис Халкъм и внимателно ме наблюдаваше.

— Имате ли възможност да ми отделите малко време — каза тя, — преди да започнете работа в стаята си?

— Разбира се, мис Халкъм. Винаги съм на ваше разположение.

— Искам да ви кажа няколко думи насаме, мистър Хартрайт. Вземете си шапката и елате в градината. Едва ли някой ще ни обезпокои в този утринен час.

Когато излизахме на моравата, един от помощник-градинарите — почти дете — мина покрай нае, отправяйки се към къщата с писмо в ръка. Мис Халкъм го спря.

— Писмото за мен ли е? — попита тя.

— Не, мис, за мис Феърли — отвърна момчето, подавайки писмото, докато говореше.

Мис Халкъм го взе от него и погледна адреса.

— Странен почерк — промълви тя на себе си. — Кой може да пише на Лора? Кой ти го даде? — продължи тя, обръщайки се към градинаря.

— Ами, мис — рече момчето, — даде ми го една жена.

— Каква жена?

— Жена на възраст.

— Значи, стара жена. Познаваш ли я?

— Не, изобщо не съм я виждал.

— Накъде тръгна тя?

— През таз порта — каза помощник-градинарят, като се завъртя бавно на юг и с един широк замах на ръката обгърна цялата тази част на Англия.

— Странно — каза мис Халкъм, — предполагам, че е някакво прошение. Ето — допълни тя, връщайки писмото на момчето, — занеси го в къщата и го дай на някого от слугите. А сега, мистър Хартрайт, ако не възразявате, да тръгнем нататък.

Тя ме поведе през моравата по същата пътека, по която я бях последвал в деня след пристигането ми в Лимъридж. Спря пред малката беседка, в която Лора Феърли и аз се срещнахме за първи път, и наруши мълчанието, което бе поддържала, докато вървяхме заедно.

— Тук мога да кажа онова, което имам да ви казвам.

С тези думи тя влезе в беседката, седна на един от столовете край кръглата масичка и ми направи знак да седна на другия. Подозирах какво щеше да последва, когато ме заговори в стаята за закуска; сега бях сигурен.

— Мистър Хартрайт — подхвана тя, — ще започна, като ви направя едно откровено признание. Ще кажа — без красиви фрази, които ненавиждам, и без да ви правя комплименти, които презирам, — че по време на вашето присъствие сред нас у мен се разви силно приятелско чувство. Усетих предразположение към вас още когато ми разказахте за държането ви спрямо онази несретна жена, която сте срещнали при такива необикновени обстоятелства. Начинът, по който сте се справили със случая, може и да не е бил благоразумен, но той ми показа самообладанието, деликатността и състраданието на един мъж, който е джентълмен по природа. Той ме накара да очаквам добри неща от вас и вие не разочаровахте надеждите ми.

Тя млъкна, като същевременно вдигна ръка, давайки ми знак, че не очаква да й отговоря, преди да продължи. Когато влязох в беседката, мислите ми бяха далеч от жената в бяло. Ала сега думите на мис Халкъм върнаха обратно в съзнанието ми спомена за онуй, що се бе случило. Той остана там по време на разговора ни — остана, и то не без резултат.

— Като ваша приятелка — поде тя — ще ви кажа тутакси и направо с моя прост и прям език, че открих тайната ви — без помощ или намек, забележете, от някого другиго. Мистър Хартрайт, вие безразсъдно си позволихте да се привържете — боя се, сериозно и предано — към сестра ми Лора. Няма да ви измъчвам да правите словесни признания, защото виждам и зная, че сте твърде честен, за да го отречете. Аз дори не ви виня; окайвам ви, че открихте сърцето си за безнадеждна любов. Вие не направихте непочтен опит да се възползувате от това, не сте говорили тайно със сестра ми. Можете да бъдете обвинен в слабост и незачитане на собствените ви интереси, но в нищо по-лошо. Ако бяхте действували в каквото и да е отношение без деликатност или скромност, щях да ви кажа незабавно да напуснете къщата без всякакво предупреждение или без да се посъветвам с когото и да било. Но в случая аз порицавам само злощастието на възрастта и положението ви; вас не обвинявам. Простете — причинявам ви болка; ще ви причиня още, но няма как… Ала най-напред стиснете ръката на вашата приятелка Мариан Халкъм.

Ненадейната любезност — горещото, великодушно, доблестно съчувствие, поставящо ме тъй милосърдно на равна нога и призовало с такава деликатна и щедра прямота честта и храбростта ми право от дълбините на сърцето ми — ме заплени на мига. Опитах се да я погледна, когато взе ръката ми, но очите ми бяха замъглени. Опитах, се да й благодаря, но гласът ми изневери.

— Чуйте ме — каза тя, тактично избягвайки да забележи, че напълно бях загубил самообладание, — чуйте ме и нека да привършваме веднага. За мен е истинско облекчение, че с това, което ще кажа сега, не съм задължена да навлизам във въпроса — трудния и жесток по моему въпрос — за социалното неравенство. Обстоятелства, които ще ви засегнат дълбоко, ми спестяват неприятната необходимост да нараня чрез каквито и да е унизителни намеци, отнасящи се до ранг и положение, човека, живял в приятелска близост под един и същи покрив с мен. Вие трябва да напуснете Лимъридж Хаус, мистър Хартрайт, преди злото да е станало по-голямо. Мой дълг е да ви кажа това; и би било мой дълг да ви го кажа със същата сериозна настойчивост, дори и да бяхте представител на най-старото и най-богатото семейство на Англия. Вие трябва да ни напуснете не защото сте учител по рисуване…

Тя изчака за миг, обърна лице към мен и пресягайки се през масата, сложи крепко ръка върху моята.

— Не защото сте учител по рисуване — повтори тя, — а защото Лора Феърли е сгодена и ще се омъжва.

Последната дума се заби като куршум в сърцето ми. Ръката ми загуби всякакво усещане за ръката, която здраво я бе стиснала. Не помръднах, нито проговорих. Острият есенен вятър, който пилееше мъртвите листа в краката ни, ненадейно ме прониза тъй силно, сякаш собствените ми безумни надежди бяха също мъртви листа, понесени надалеч от вихрушката. Надежди! Сгодена или не, тя бе все тъй далече от мен. Други мъже на мое място биха ли си спомнили за това? Не, ако я бяха обичали, тъй както я обичах аз.

Спазмата премина и от нея остана само тъпата, вцепеняваща болка. Почувствувах отново ръката на мис Халкъм, стиснала здраво моята; вдигнах глава и я погледнах. Големите й тъмни очи бяха приковани върху мен, наблюдавайки покрилата лицето ми бледност, която аз усетих и която тя видя.

— Унищожете я! — каза тя. — Тук, където я видяхте за първи път, унищожете обичта! Не й се поддавайте като жена. Отскубнете я, смачкайте я като мъж!

Приглушеният плам, с който говореше, силата на волята й — съсредоточена в погледа, впит в мен, и ръката, която все още не бе отпуснала моята — се предадоха и на мен, усмириха ме. И двамата изчакахме минута в мълчание. За това време аз оправдах благородната й вяра в моята мъжественост; успях, поне външно, да възвърна самообладанието си.

— Дойдохте ли отново на себе си?

— Достатъчно, мис Халкъм, за да поискам вашето и нейното извинение; достатъчно, за да последвам съвета ви и да докажа благодарността си по този начин, след като не мога да я докажа по никакъв друг.

— Вие вече я доказахте — отвърна тя, — с тези думи. Мистър Хартрайт, криеницата между нас свърши. Не мога да скрия от вас онова, което сестра ми несъзнателно ми показа. Вие трябва да ни напуснете заради нейно добро, както и заради себе си. Присъствието ви тук, неизбежната ви близост с нас, колкото и безобидна да бе във всяко отношение, я извади от равновесие и я направи нещастна. Аз, която я обичам повече от собствения си живот, аз, която се научих да вярвам в това чисто, благородно, невинно същество, както вярвам в религията си, зная много добре тайната мъка на самопорицанието, която тя изпитва, откакто първата сянка на едно предателско чувство към годежа й се промъкна въпреки самата нея в сърцето й. Не казвам — би било безполезно да твърдя подобно нещо след случилото се, — че годежът й е имал някакво силно влияние върху чувствата й въобще. Това е годеж в името на честта, а не на любовта; пожела го баща й на смъртното си легло преди две години; тя нито го приветствува, нито се отдръпна от него — просто го прие. Преди да дойдете тук, тя бе като стотици други жени, встъпващи в бракове с мъже, които нито силно ги привличат, нито много ги отблъскват; жени, които се научават да обичат съпрузите си (ако не се научат да ги мразят) след брака, вместо преди него. Надявам се повече, отколкото думите могат да го изразят — и вие би трябвало да имате саможертвената доблест също да се надявате, — че новите мисли и чувства, нарушили стария покой и старото доволство, не са вкоренени тъй дълбоко, че да не могат да бъдат изтръгнати. Вашето отсъствие (ако се доверявах по-малко на честта, решителността и разума ви, не трябваше да им вярвам тъй, както им вярвам сега) — вашето отсъствие ще помогне на моите усилия, а времето ще помогне и на трима ни. За мен е важно да зная, че първоначалното ми доверие към вас не е било напълно неоправдано. Да зная, че почтеността, мъжествеността и тактичността ви към ученичката, чиято зависимост от вас имахте нещастието да забравите, няма да бъдат по-малки, отколкото към непознатата и отхвърлена от всички несретница, обърнала се ненапразно за помощ към вас.

Отново случайно споменаване на жената в бяло! Не бе ли възможно да говорим за мис Феърли и за мен, без да се докосваме до спомена за Ан Катърик и да я поставяме помежду си като неизбежна съдба?

— Кажете ми, какво извинение мога да дам на мистър Феърли за прекъсването на задълженията ми? — попитах аз. — И ми кажете кога да тръгна, след като извинението ми бъде прието. Обещавам безрезервно да се подчиня на вас и на съвета ви.

— Времето е от най-голямо значение — отвърна тя. — Чухте ме да споменавам тази сутрин следващия понеделник и необходимостта да се подготви лилавата стая. Гостът, който очакваме в понеделник…

Нямах търпение да чуя повече подробности от нея, знаейки онова, което вече знаех; а споменът за изражението на мис Феърли и поведението й по време на закуската ми подсказа, че очакваният посетител в Лимъридж Хаус е нейният бъдещ съпруг. Опитах се да прогоня нетърпението си; нещо се надигна тоз миг у мен, по-силно от волята ми, и аз прекъснах мис Халкъм.

— Позволете ми да замина още днес — изрекох горчиво. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не, не днес — отвърна тя. — Единственото обяснение, което можете да дадете на мистър Феърли за заминаването си преди края на уговорения срок, е, че нещо непредвидено ви е наложило необходимостта да помолите за неговото разрешение да се завърнете незабавно в Лондон. Трябва да изчакате до утре, за да му го кажете, след като се получи пощата. Така той ще прояви разбиране към неочакваната промяна в плановете ви, тъй като ще я свърже с получаването на писмо от Лондон. Жалко и недостойно е да се прибягва до измама, дори и от най-безобиден характер, но аз познавам мистър Феърли. Ако възбудите подозрението му, че си играете с него, той ще откаже да ви освободи. Говорете с него в петък сутринта; постарайте се след това (заради собствените ви интереси към вашия работодател) да оставите в колкото се може по-добър ред недовършената работа и заминете оттук в събота. При това положение времето ще бъде достатъчно, мистър Хартрайт, за вас и за всички нас.

Преди да я уверя, че може да разчита на мен и че ще действувам в най-точно съответствие с желанията й, приближаващи се стъпки откъм храсталака стреснаха и двама ни. Някой от къщата идваше да ни търси! Кръвта нахлу в главата ми и после се отдръпна. Можеше ли това трето лице, което приближаваше тъй бързо към нас по това време и при тези обстоятелства, да бъде мис Феърли?

Облекчение бе — тъй печално и безнадеждно се бе променило вече моето отношение към нея, — за мен беше истинско облекчение, когато на прага на беседката се появи обезпокоилото ни лице и се оказа, че е само прислужницата на мис Феърли.

— Мога ли да говоря с вас за миг, мис? — запита момичето доста припряно и неспокойно.

Мис Халкъм слезе по стълбичките и направи няколко крачки с прислужницата към храстите.

Останал сам, обзет от чувство на безнадеждно окаяние, което никакви думи не биха могли да обрисуват, аз насочих мислите си към предстоящото завръщане в самотата и отчаянието на пустия ми лондонски дом. Мисли за добрата ми стара майка и за сестра ми, която заедно с нея тъй искрено се радваше на перспективите ми в Къмбърланд — мисли, които така отдавна бях прогонил от сърцето си и сега за първи път осъзнавах със срам и укор, — се върнаха отново в мен с любещата тъга за стари, пренебрегнати приятели. Майка ми и сестра ми — как ще се почувствуват, когато се завърна при тях, прекъснал ангажимента си, и им призная моята нещастна тайна — те, които се разделиха с мен изпълнени с надежда в онази последна щастлива нощ в къщата в Хампстед?

Отново Ан Катърик! Дори споменът от прощалната вечер с майка ми и сестра ми не идеше в съзнанието ми, без да го свържа с онзи, другия спомен от среднощното ми връщане в Лондон. Какво значеше това? Щях ли отново да се срещна с тази жена? Макар и малка, такава възможност съществуваше. Знаеше ли тя, че живея в Лондон? Да; бях й казал преди или след странния въпрос, който така недоверчиво ми зададе — дали познавам много мъже с баронетска титла? Или преди, или след: умът ми не бе достатъчно спокоен тогава, за да си спомня кога точно.

Изтекоха няколко минути, преди мис Халкъм да освободи прислужницата и да се върне при мен. Тя също изглеждаше смутена и неспокойна.

— Уредихме всичко необходимо, мистър Хартрайт — рече тя. — Разбрахме се както подобава на приятели и можем да се връщаме веднага в къщата. Откровено казано, тревожа се за Лора. Тя е изпратила да ми съобщят, че иска незабавно да ме види, и прислужницата казва, че господарката й е очевидно много развълнувана от някакво писмо, получено тази сутрин — несъмнено същото писмо, което наредих да отнесат в къщата, преди да дойдем тук.

Тръгнахме забързано обратно по пътеката между храстите. Макар че мис Халкъм бе казала всичко, което смяташе за необходимо да каже от своя страна, аз не бях приключил с онова, което исках Да кажа от моя страна. От мига, когато разбрах, че очакваният посетител в Лимъридж е бъдещият съпруг на мис Феърли, изпитвах горчиво любопитство, изгарящо ме от завист желание да узная кой е той. Съществуваше вероятност занапред да не ми се удаде лесна възможност да задам въпроса и затуй поех риска да го поставя, докато се връщахме.

— След като бяхте достатъчно любезна, за да ми кажете, че сме се разбрали, мис Халкъм — започнах аз, — след като сте уверена в благодарността ми за проявеното от вас търпение и моето покорство спрямо желанията ви, смея ли да попитам кой… — аз се поколебах; насилил се бях да мисля за него, но далеч по-трудно бе да говоря за него като за предречения й съпруг — кой е джентълменът, сгоден за мис Феърли?

Съзнанието й бе очевидно заето от вестта, получена от сестра й. Тя отговори някак си бързо, разсеяно:

— Един джентълмен, който притежава големи имоти в Хампшър.

— Хампшър! Родното място на Ан Катърик, Отново и отново жената в бяло! В това, имаше някаква предрешеност.

— А името му? — попитах колкото се може по-спокойно и безразлично.

— Сър5 Пърсивъл Глайд.

Сър — сър Пърсивъл! Въпросът на Ан Катърик този изпълнен с подозрения въпрос за мъже с баронетска титла, които бих могъл случайно да познавам — още не бе пропъден от съзнанието ми, когато мис Халкъм се върна в беседката, и ето че изплава отново от собствения й отговор. Спрях рязко и я погледнах.

— Сър Пърсивъл Глайд — повтори тя, смятайки, че не съм чул предишния й отговор.

— Рицар6 или баронет? — запитах с вълнение, което повече не можех да крия.

Тя замълча за момент и после отговори доста хладно:

— Баронет разбира се.

XI

Докато вървяхме към къщата, не си проговорихме повече. Мис Халкъм побърза веднага да отиде в стаята на сестра си, а аз се оттеглих в моето ателие, за да сложа в ред всички картини на мистър Феърли, които все още не бях реставрирал и поставил в рамки, преди да ги предам на други ръце. Мислите, които досега бях възпирал, мислите, които ме поставяха в положение по-непоносимо от всякога, ме връхлетяха, щом останах сам.

Тя бе сгодена и бъдещият й съпруг бе сър Пърсивъл Глайд — мъж с титла на баронет и собственик на имоти в Хампшър.

В Англия имаше стотици баронети, а в Хампшър десетки земевладелци. Съдейки по обикновената логика на обстоятелствата, дотук нямах и най-малката причина да свързвам сър Пърсивъл Глайд с подозрителните думи, отправени ми като запитване от жената в бяло. И въпреки всичко го свързвах с тях. Дали защото той бе обвързан сега в съзнанието ми с мис Феърли, а мис Феърли, на свой ред, бе обвързана с Ан Катърик от нощта, когато открих зловещата прилика помежду им? Дали събитията от сутринта ме бяха обезкуражили вече до такава степен, че бих попаднал във властта на всяка заблуда, която простата случайност и обикновеното съвпадение можеха да предложат на въображението ми? Невъзможно е да се каже. Усещах само, че туй, що се бе случило между мис Халкъм и мен на връщане от беседката, ми бе повлияло по странен начин. В мен бе силно предчувствието, че някаква неоткриваема опасност ни причакваше всички, скрита в тъмнината на бъдещето. Съмнението дали не съм свързан вече във верига от събития, която дори предстоящото ми заминаване от Къмбърланд ще бъде безсилно да разкъса съмнението дали ние, дали някой от нас вижда края такъв, какъвто ще бъде наистина, — тегнеше все по-мрачно над мен. Колкото и да бе мъчително страданието, причинено от злочестия край на моята кратка, самонадеяна любов, то изглеждаше притъпено и умъртвено от още по-силното чувство за нещо неясно и неизбежно, нещо невидимо и заплашително, което Времето държеше над главите ни.

Занимавах се с рисунките малко повече от половин час, когато на вратата се почука. При моя отговор тя се отвори; и за моя почуда в стаята влезе мис Халкъм. Бе гневна и възбудена. Грабна един стол, преди аз да й го предложа, и седна на него близо до мен.

— Мистър Хартрайт — започна тя, — надявах се, че всякакви болезнени теми за разговори между нас са изчерпани, поне за днес. Но не било така. В ход е някакво непочтено злодейство, което цели да сплаши сестра ми във връзка с предстоящия й брак. Вие видяхте, когато изпратих градинаря в къщата с писмо, адресирано с непознат почерк до сестра ми?

— Точно така.

— Писмото е анонимно — подъл опит да бъде засегнато отношението на сестра ми към сър Пърсивъл Глайд. То така я разстрои и разтревожи, че аз с големи усилия успях да я успокоя, колкото да си позволя да напусна стаята й и да дойда тук. Зная, че това е семеен въпрос, по който не би трябвало да се съветвам с вас и който не може да ви обезпокои или заинтересува.

— Моля за извинение, мис Халкъм. Аз изпитвам най-дълбока загриженост и интерес към всичко, засягащо щастието на мис Феърли или вашето.

— Радвам се да го чуя. Вие сте единственият човек в къщата или извън нея, който може да ме Посъветва. Здравословното състояние на мистър Феърли и ужасът му пред затруднения и загадки от всякакъв вид го изключват. Пасторът е добър, слаб човек, който не знае нищо друго освен привичните си задължения, а съседите ни са от типа на спокойните, мудни познати, които не можем да обезпокояваме във време на неприятности и опасност. Това, което искам да зная, е следното: трябва ли да предприема веднага мерки, за да открия автора на писмото, или да изчакам и утре да се обърна към адвоката на мистър Феърли? Това е въпрос — може, би много важен — за спечелването или загубването на един ден. Кажете ми какво мислите, мистър Хартрайт. Ако нуждата вече не бе ме принудила да ви се доверя, дори и безпомощното ми положение вероятно нямаше да бъде извинение за мен. Но тъй както стоят нещата, сигурно не греша след всичко случило се помежду ни, като забравям, че вашето приятелство е с „трайност“ само от три месеца.

Тя ми даде писмото. То започваше направо без всякакво предварително обръщение и гласеше:

Тук без всякакъв подпис необикновеното писмо свършваше. Почеркът не предоставяше никаква вероятност за следа. Писмото бе писано на лист с редове със сбит, не много ясен, най-обикновен почерк, технически определян като „дребен“. Буквите криволичеха, бледо изписани, листът бе зацапан с петна, ала друго отличително нямаше.

— Това не е неграмотно писмо — каза мис Халкъм, — но все пак е твърде несвързано, за да бъде писано от образован човек, принадлежащ към по-висшите житейски кръгове. Споменаването на булчинската рокля и воала и някои други малки изрази подсказват, че може би е творение на жена. Какво мислите, мистър Хартрайт?

— И аз мисля така. Струва ми се, че не само е писано от жена, но че разсъдъкът на тази жена трябва да е…

— Умопомрачен? — предположи мис Халкъм. — И на мен ми мина подобна мисъл.

Не отвърнах. Докато говорех, погледът ми се спря на последното изречение: „В сърцето ми има най-нежно място за дъщерята на вашата майка; защото майка ви бе моята първа, моята най-добра, моята единствена приятелка.“ Тези думи и съмнението, което току-що се бе прокраднало относно здравия разсъдък на автора на писмото, сливайки се в съзнанието ми, подсказваха една идея, която буквално се страхувах да изразя открито или дори да развия тайно. Започнах да се опасявам дали собствените ми способности не са застрашени от загуба на равновесие. Виждаше ми се почти маниакално да отнасям всичко странно, което се случваше, всичко неочаквано, което се казваше, все до същия скрит източник и до същото злокобно влияние. В защита на собственото ми мъжество и здравия ми разум този път реших да не правя никакви изводи, които голите факти не потвърждаваха, и да обърна категорично гръб на всичко, що ме изкушаваше във формата на предположения.

— Ако ни се удаде някакъв случай да стигнем до лицето, написало това — казах аз, връщайки писмото на мис Халкъм, — няма да е лошо да се възползуваме от възможността, щом тя се появи. Смятам, че трябва да говорим отново с градинаря относно възрастната жена, която му е дала писмото, и после да продължим нашето разследване в селото. Но най-напред позволете да ви задам един въпрос. Току-що споменахте възможността да се консултирате утре с адвоката на мистър Феърли. Не съществува ли начин да се свържете с него по-рано? Защо не днес?

— Бих могла да обясня — отвърна мис Халкъм само след като навляза в някои подробности, свързани с годежа на сестра ми, които не сметнах за необходимо или за желателно да ви съобщавам тази сутрин, Една от причините за пристигането на сър Пърсивъл Глайд в понеделник е да се определи датата на неговия брак, която досега не бе уточнена. Той настоява събитието да стане преди края на годината.

— Знае ли мис Феърли за това му желание? — запитах нетърпеливо.

— Тя няма никаква представа за него и след случилото се аз няма да поема отговорността да я осведомя. Сър Пърсивъл е изложил своите виждания на мистър Феърли, който ми каза, че като настойник на Лора е готов и силно желае да спомогне за тях. Той писа в Лондон до семейния адвокат мистър Гилмор. Мистър Гилмор в момента е по работа в Глазгоу и отговаряйки, предложи да се отбие на връщане в Лимъридж Хаус. Той ще пристигне утре и ще остане тук няколко дни, за да даде време на сър Пърсивъл да изложи своите доводи. Ако успее, мистър Гилмор ще отнесе в Лондон неговите нареждания за брачния договор на сестра ми. Сега разбирате, мистър Хартрайт, защо искам да изчакам за правния съвет до утре. Мистър Гилмор е стар и изпитан приятел на две поколения от рода Феърли и можем да му се доверим тъй, както на никого другиго.

Брачният договор! Ревниво отчаяние ме прониза само като чух тези две думи, и подействува като отрова на по-висшите ми инстинкти. Започнах да мисля — трудно е да го призная, но не трябва да потулям нищо от началото до края на тази ужасна история, която се заех да разкрия, — започнах да мисля с изпълнена с омраза и нетърпение надежда за смъртните обвинения срещу сър Пърсивъл Глайд, които съдържаше анонимното писмо. Ами ако тези безумни нападки почиваха на някаква истина? Ами ако тяхната истина можеше да се докаже, преди да се изрекат фаталните слова на съгласие и преди да се изготви брачният договор? Оттогава се опитвам да си внуша, че обзелото ме чувство се изразяваше от начало до край в чиста преданост към интересите на мис Феърли, но не успях сам да си повярвам и не трябва да се опитвам да мамя другите. Чувството бе продиктувано от начало до край от безразсъдна, отмъстителна, безнадеждна ненавист към човека, който щеше да се ожени за нея.

— Ако искаме да разберем нещо — започнах аз, повлиян от новото чувство, — не трябва да пропускаме ни минута със скръстени ръце. Мога само да предложа да разпитаме повторно градинаря и веднага след това да направим разследване в селото.

— Мисля, че мога да ви бъда от помощ и в двата случая — каза мис Халкъм, като стана. — Да вървим, мистър Хартрайт, незабавно и да направим заедно всичко, което е по силите ни.

Ръката ми бе вече на вратата, за да й отворя, но спрях внезапно, тъй като, преди да тръгнем, трябваше да задам един важен въпрос.

— Един от параграфите на анонимното писмо — казах аз — съдържа няколко изречения с подробни описания на външността. Зная, че името на сър Пърсивъл Глайд не се споменава, но отговаря ли той на това описание?

— Напълно — дори в определянето на възрастта му — четиридесет и пет…

Четиридесет и пет, а тя нямаше дори още двадесет и една! Мъже на неговата възраст много често си взимаха съпруги на нейната и опитът показваше, че такива бракове нерядко бяха най-щастливите. Знаех го и все пак дори споменаването на възрастта му, когато я противопоставих на нейната, увеличи сляпата омраза и подозрението ми към този човек.

— Напълно — продължи мис Халкъм, — включително до белега на дясната му ръка, получен от рана, нанесена му преди години, когато пътувал из Италия. Няма съмнение, че авторът на писмото е запознат изцяло с особеностите на външността му.

— Ако си спомням добре, споменава се дори някаква кашлица, която го мъчи?

— Да, и това е вярно. Той не и обръща внимание, макар че понякога приятелите му се тревожат за него.

— Предполагам, че никога не са се чували недомлъвки по отношение на характера му?

— Мистър Хартрайт, надявам се, че не сте толкова несправедлив, за да се повлияете от това долно писмо?

Почувствувах как кръвта нахлува в лицето ми, защото знаех, че то ми бе повлияло.

— Надявам се, че не — отговорих объркан. — Може би нямах право да задам въпроса.

— Не съжалявам, че го зададохте — рече тя, — защото ми дава възможност да отдам нужното на репутацията на сър Пърсивъл Глайд. Ни един слух, мистър Хартрайт, не е достигнал до мен или семейството ми срещу него. Той спечели успешно два оспорвани избора и излезе от изпитанието невредим. Човек, който може да постигне това в Англия, е човек с изпитан характер.

Отворих й мълчаливо вратата и я последвах навън. Тя не бе ме убедила. Да бе слезнал от небесата ангелът, който води сметка за делата на хората, за да потвърди думите й, и да бе отворил тефтера си пред смъртните ми очи, пак нямаше да ме убеди.

Намерихме градинаря да работи както обикновено. Колкото и въпроси да задавахме, не можахме да изтръгнем ни един съществен отговор от непроницаемата глупост на момчето. Жената, която му дала писмото, била възрастна; не му казала нито една дума и много бързо се отдалечила в южна посока. Селото се намираше на юг от къщата. И затуй се отправихме натам.

XII

В Лимъридж продължихме търпеливо разследването си във всички, посоки и сред всякакъв вид хора. Но от тях не научихме нищо. Трима от селяните наистина ни убедиха, че бяха видели жената, но тъй като не можеха да я опишат и съвсем не успяха да постигнат съгласие за точната посока, в която тръгнала, след като са я видели, тези три светли изключения от общото правило за пълна неосведоменост не ни оказаха по-голяма помощ от мнозинството неотзивчиви и ненаблюдателни техни съседи.

Ходът на нашето безполезно следствие ни отведе след време до края на селото, където се намираха училищата, основани от мисис Феърли. Когато минавахме покрай сградата, отредена за момчетата, предложих като целесъобразно да попитаме последно и учителя, който по силата на своята служба би могло да се предположи, че е най-интелигентният човек в това място.

— Боя се, че учителят е бил зает с учениците си — каза мис Халкъм, — когато жената е минала през селото и после се е върнала. Все пак можем да опитаме.

Влязохме в ограденото игрище и минахме покрай прозореца, за да стигнем до вратата, която беше на задната страна на сградата. Поспрях за миг пред прозореца и надникнах вътре.

Учителят седеше на катедрата с гръб към мен и очевидно обясняваше нещо разпалено на учениците, които с изключение на един се бяха събрали пред него. Изключението бе едно яко, светлорусо момче, което седеше отделено от всички останали на един стол в ъгъла — един изоставен малък Крузо, изолиран на собствения му пуст остров, изживяващ в самота позора на наказанието.

Когато стигнахме до вратата, тя бе открехната и когато се спряхме за миг на прага, до нас достигна ясно гласът на учителя.

— Сега, момчета — каза гласът, — запомнете какво ви казвам. Ако чуя да се споменава още веднъж за призраци в това училище, зле ви се пише. Такива неща няма и ето защо всяко момче, което вярва в призраци, вярва в това, което не съществува; а момче, принадлежащо към лимъриджкото училище и вярващо в това, което не съществува, се опълчва срещу разума и дисциплината и трябва съответно да бъде наказано. Вие всички виждате Джейкъб Посълтуейт, седнал там позорно на стола. Той е наказан не защото твърди, че е видял снощи призрак, а защото най-дръзко и упорито отказва да се вслуша в здравия разум и държи на своето, че е видял призрака, след като му казах, че такова нещо не съществува. Ако нищо друго не помогне, аз ще прогоня с помощта на тоягата призрака от Джейкъб Посълтуейт и ако туй нещо се разпространи и сред останалите от вас, имам намерение да ида една крачка по-нататък и с тоягата да прогоня призрака от цялото училище.

— Изглежда, сме избрали неподходящ момент за нашето посещение — заяви мис Халкъм, отваряйки вратата и влизайки вътре, когато учителят приключи речта си.

Нашето появяване предизвика силно вълнение сред момчетата. Те като че ли помислиха, че сме дошли специално за да видим как ще набият с тоягата Джейкъб Посълтуейт.

— Всички си отивайте в къщи да вечеряте — каза учителят, — с изключение на Джейкъб. Той трябва да остане там, където е, и ако призракът благоволи, може да му донесе вечерята.

Твърдостта напусна Джейкъб с изчезването на неговите съученици и перспективата му за вечеря. Той извади ръце от джобовете си, погледна ги мрачно, вдигна ги много бавно към очите си и взе да ги трие бавно, като придружаваше действието с къси, силни хълцания, които следваха на равни отсечки — малки, носови залпове на юношеското страдание.

— Дойдохме да ви попитаме нещо, мистър Демпстър — обърна се мис Халкъм към учителя, — и едва ли очаквахме да ви сварим зает с гоненето на призрак. Какво значи всичко това? Какво в същност се е случило?

— Това лошо момче плаши цялото училище, мис Халкъм, като твърди, че снощи е видяло призрак — отвърна учителят, — и продължава да упорствува с абсурдната си история въпреки всичко, което му казвам.

— Твърде необичайно! — възкликна мис Халкъм. — Не бих помислила, че някое от момчетата може да има достатъчно въображение, за да види призрак. Това е наистина ново допълнение към тежката задача за формиране на младите хора в Лимъридж и аз сърдечно ви желая да се справите успешно с нея, мистър Демпстър. Междувременно позволете да ви обясня защо съм тук и какво искам.

След това тя зададе на учителя същия въпрос, който вече бяхме отправяли към почти всеки друг човек от селото. Той даде същия обезсърчителен отговор. Мистър Демпстър не бе виждал никога непознатата, която търсехме.

— Можем да се връщаме обратно, мистър Хартрайт — каза мис Халкъм, — очевидно няма да получим сведението, което ни интересува.

Тя се бе поклонила на мистър Демпстър и тъкмо, излизаше от стаята, когато окаяното състояние на Джейкъб Посълтуейт, подсмърчащ жаловито на стола на разкаянието, привлече вниманието й и я накара да спре и да закачи с най-добро чувство малкия затворник, преди да отвори вратата.

— Глупчо такъв — каза тя, — защо не поискаш извинение от мистър Демпстър и не спреш да говориш за призрака?

— Хм! Ама аз видях тоз призрак — настоя пак Джейкъб Посълтуейт и очите му се изпълниха с ужас и нов прилив на сълзи.

— Глупости! Нищо подобно не си видял! Призрак, виж ти! Какъв призрак…

— Моля за извинение, мис Халкъм — намеси се учителят с леко неудобство, — но мисля, че е по-добре да не разпитвате момчето. Упоритото безумие на неговата история е невероятно; и можете да го накарате, без да иска…

— Без да иска какво? — пресече го рязко мис Халкъм.

— Без да иска, да ви нанесе душевно потресение — обясни мистър Демпстър силно смутен.

— Няма що, мистър Демпстър, правите ми голям комплимент, след като смятате, че съм толкова слаба, за да бъда потресена от един хлапак като този!

Тя се обърна с иронично предизвикателство към малкия Джейкъб и започна да го разпитва направо.

— Ела — рече тя, — искам да разбера всичко. Кога видя призрака, непослушно момче?

— Снощи по мрачина — отвърна Джейкъб.

— Оо! Видял си го вчера привечер? И как изглеждаше?

— Целият в бяло — както са си призраците — поясни очевидецът с увереност, надвишаваща годините му.

— И къде беше?

— Ей татък, в двора на черквата — където му е мястото на призрака.

— Както са си призраците, където им е мястото — защо, малки глупчо, говориш, като че ли от люлката си запознат с държането и навиците на призраците! Във всеки случай изсмукваш от пръстите си тази история. Предполагам, че следващото нещо, което ще ми кажеш, е чий беше призракът?

— Ами тъй е, мога! — закима Джейкъб, тържествувайки мрачно.

Докато мис Халкъм разпитваше неговия ученик, мистър Демпстър опита на няколко пъти да заговори, но сега вече се намеси достатъчно категорично, за да бъде чут.

— Извинете, мис Халкъм — каза той, — но се осмелявам да кажа, че само насърчавате момчето, като му задавате такива въпроси.

— Просто ще задам още един, мистър Демпстър, и после ще бъда напълно удовлетворена. Е добре — продължи тя, обръщайки се към момчето, — чий беше призракът?

— Призракът на господарката Феърли — прошепна Джейкъб.

Ефектът, който този невероятен отговор произведе върху мис Халкъм, напълно оправда силното желание, проявено от учителя да й попречи да го чуе. Лицето й почервеня от възмущение; тя се извърна към малкия Джейкъб тъй гневно и неочаквано, че от уплаха той отново избухна в сълзи. Отвори уста, за да му каже нещо, но после се овладя и вместо към момчето се обърна към учителя.

— Безполезно е — рече тя — да се държи отговорност на дете като това за думите му. Почти не се съмнявам, че идеята му е втълпена от други. Мистър Демпстър, ако в това село има хора, забравили почитта и уважението, които всеки тук дължи на паметта на майка ми, аз ще ги намеря; и ако имам някакво влияние пред мистър Феърли, те ще си платят за това.

— Надявам се, по-точно сигурен съм, мис Халкъм, че грешките — заяви учителят. — От начало до край това е плод на своенравието и щуротията на момчето: Той е видял или мисли, че е видял снощи една жена в бяло, когато минавал през църковния двор; фигурата, истинска или въображаема, е стояла край мраморния кръст, който той и всеки друг в Лимъридж знае, че е надгробният паметник на мис Феърли. Тези две обстоятелства са несъмнено достатъчни, за да подскажат на момчето отговора, който естествено ви шокира.

Макар че мис Халкъм не изглеждаше убедена, тя очевидно почувствува, че обяснението на учителя е твърде смислено, за да му се противопостави открито. Просто му благодари за вниманието и обеща да му се обади отново, когато съмненията й намерят задоволителен отговор. При тези думи тя се поклони и излезе от стаята.

През цялото време, докато траеше тази странна сцена, аз стоях настрана, като слушах внимателно и правех заключения за себе си. Щом останахме отново насаме, мис Халкъм запита дали имам някакво мнение за това, което бях чул.

— Много категорично мнение — отговорих аз. Според мен разказът на момчето се основава на някакъв факт. Признавам, че изпитвам нетърпение да видя надгробния паметник на мисис Феърли и да проуча внимателно земята около него.

— Ще ви заведа на гроба.

След този отговор тя замълча и докато вървяхме, се замисли за малко.

— Случилото се в класната стая — подхвана тя — така изцяло отвлече вниманието ми от въпроса за писмото, че съм леко объркана, опитвайки се да се върна към него. Да се откажем ли от всякакви намерения за по-нататъшни разследвания и да изчакаме до утре, за да предоставим тази работа на мистър Гилмор?

— В никакъв случай, мис Халкъм. Случилото се в класната стая ми дава основания да не се отказваме от разследването.

— Защо ви дава основания?

— Защото засилва подозрението, което изпитах, когато ми дадохте да прочета писмото.

— Предполагам, че сте имали причини да скриете това подозрение от мен до този момент, мистър Хартрайт?

— Боях се да му отдам нужното значение. Сметнах го за крайно нелепо; отхвърлих го като резултат на някакво извращение в собственото ми съзнание. Но повече не мога да мисля така. Не само отговорите, които даваше на въпросите ви момчето, но и една случайна фраза, изпуснала се от устните на учителя, когато обясняваше историята, ме върнаха към първоначалното ми подозрение. Събитията тепърва могат да докажат, че това е било заблуждение, мис Халкъм; но в този момент аз съм дълбоко убеден, че въображаемият призрак в църковния двор и авторът на анонимното писмо са едно и също лице.

Тя спря, побледня и се взря нетърпеливо в лицето ми.

— Кое лице?

— Учителят ви го съобщи, без да съзнава. Когато говореше за фигурата, видяна от момчето в църковния двор, той я нарече „една жена в бяло“.

— Да не би Ан Катърик?

— Да, Ан Катърик.

Тя ме хвана под ръка и се облегна тежко.

— Не зная защо — снижи тя глас, — но има нещо в това ваше подозрение, което ме стряска и плаши. Чувствувам… — Тя спря и се опита да се засмее. — Мистър Хартрайт, ще ви покажа гроба и след това веднага се прибирам в къщи. По-добре да не оставям Лора твърде дълго сама. По-добре да се прибера и да бъда с нея.

Стигнали бяхме близо до църковния двор, докато тя говореше. Църквата — мрачна постройка от сив камък — бе разположена в малка долчинка, за да бъде защитена от суровите ветрове, които духаха над степта около нея. Гробището започваше отстрани на църквата и продължаваше малко нагоре по склона на хълма. Опасваше го ниска ограда от грубо издялани камъни. Иначе бе голо и открито към небето. Само в единия му край по каменливия наклон се процеждаше поточе и няколко хилави дръвчета хвърляха тесните си сенки над късата, рядка тревица. Точно отвъд поточето и дърветата и недалеч от една от трите каменни стълбици, по които можеше да се влезе от различни посоки в църковния двор, се издигаше белият мраморен кръст, който отделяше гроба на мисис Феърли от по-скромните паметници, разпръснати около него.

— Не е необходимо да идвам по-нататък с вас — заяви мис Халкъм, сочейки към гроба. — Ще ми съобщите, ако откриете нещо в потвърждение на предположението, което току-що изразихте. Нека да се видим отново в къщи.

Тя ме остави. Спуснах се веднага към църковния двор и минах по стъпалата, които водеха направо към гроба на мисис Феърли.

Тревата около него бе съвсем ниска, а земята твърде корава, за да се забележат следи от стъпки. Разочарован, аз огледах внимателно кръста и квадратния мраморен блок под него, на който бе издълбан надписът.

Естествената белота на кръста бе тук-там потъмняла от времето и повече от половината от мраморния блок под него от страната, където бе надписът, бе в същото състояние. Другата половина обаче привлече веднага вниманието ми с пълното отсъствие на каквито и да било петна или замърсявания. Понаведох се и видях, че тя е почистена — при това неотдавна — в посока отгоре, надолу. Границата между частта, която бе почистена, и тази, която не бе, можеше да се проследи по плочата на местата, където нямаше букви. При това линията бе така явна, сякаш беше направена по изкуствен начин. Кой е започнал почистването на мрамора и не го е довършил?

Огледах се, чудейки се как може да се стигне до отговор на този въпрос. Оттам, гдето стоях, нищо не подсказваше, че наблизо живее някой; гробището бе самотно владение на мъртвите. Върнах се при църквата и я заобиколих, за да стигна до задната й страна; после по една от стълбиците отново преминах през оградата и се озовах на пътека, която водеше надолу към изоставена каменоломна. До едната страна на каменоломната се намираше малка двустайна къщурка и една стара жена переше пред вратата и.

Приближих се и я заговорих за църквата и за гробището. Тя беше достатъчно словоохотлива и още с първите си думи ми съобщи, че съпругът й изпълнявал задълженията на псалт и клисар едновременно. След това казах няколко думи, възхвалявайки паметника на мисис Феърли. Старата жена поклати глава и заяви, че не съм го видял в най-хубавия му вид. Съпругът й бил натоварен да се грижи за него, но вече месеци наред болеел и бил тъй отслабнал, че едвам намирал сили да се дотътри в неделен ден до църквата, камо ли да свърши туй, що очаквали от него. И като последица от това паметникът бил занемарен. Сега той се чувствувал по-добре и се надявал, че до седмица или десетина дни ще може да се вдигне отново и да го почисти.

Тази информация, изтръгната от нейния дълъг, несвързан отговор на най-силния къмбърландски диалект, бе това, което най-много исках да узная. Дадох на бедната жена една дребна монета и се върнах веднага в Лимъридж Хаус.

Частичното почистване на паметника бе очевидно дело на непозната ръка. Свързвайки наученото дотук с това, което подозирах, след като чух историята за призрака, видян на свечеряване, нямах нужда от нищо повече, за Да потвърдя решението си да наблюдавам тайно гроба на мисис Феърли същата тази вечер, като се върна при него по залез слънце и остана там на сгодно място до падането на нощта.

След като се върнах в къщата, осведомих мис Халкъм за намеренията си. Тя изглеждаше изненадана и смутена, докато излагах целта си, но не възрази срещу изпълнението й. Само каза: „Надявам се, че ще свърши благополучно.“ Точно когато се разделяхме, аз я опрях, за Да попитам колкото се може по-спокойно за здравето на мис Феърли. Тя се чувствувала по-добре и мис Халкъм се надяваше, че ще може да я убеди да се поразходи малко, докато не се е скрило следобедното слънце.

Върнах се в стаята си, за да се заема отново с подреждането на рисунките. Бе наложително да го направя и двойно по-наложително да ангажирам съзнанието си с нещо, което би ми помогнало да не мисля за себе си и за безнадеждното бъдеще. От време на време оставях работата си и от прозореца гледах небето и слънцето, което все повече и повече клонеше към хоризонта. В един от тези случаи съзрях нечия фигура на широката, покрита с чакъл алея под прозореца ми. Беше мис Феърли.

Не я бях виждал от сутринта, а и тогава почти не разговаряхме. Всичко, което ми оставаше, бе още един ден в Лимъридж и след този ден очите ми може би никога повече нямаше да я видят. Мисълта бе достатъчна, за да остана на прозореца. Достатъчно държах на нея, за да наглася транспаранта така, че да не ме види, ако погледне нагоре; но нямах достатъчно сили да устоя на изкушението да не я проследя с поглед поне дотам, докъдето той можеше да стигне.

Беше с кафяво наметало и с обикновена черна копринена рокля под него. На главата си бе сложила същата проста сламена шапка, която носеше онази сутрин, когато се видяхме за първи път. Сега към нея беше прикрепен воал, които скриваше лицето й от мен. Отстрани й потичваше малка италианска хрътка — неин любим спътник във всичките й разходки, облечена със специална алена дрешка, предпазваща нежната й кожа от острия въздух. Тя като че ли не забелязваше кучето. Вървеше напред с глава, леко склонена на една страна, и ръце, скръстени под наметалото. Мъртвите листа, увлечени във вихъра на вятъра, когато чух за годежа й сутринта, продължаваха и пред нея своята игра, издигаха се, падаха и се пилееха сред нозете й, докато тя вървеше в бледата, чезнеща слънчева светлина. Кучето потрепваше и трепереше, и се притискаше нетърпеливо о дрехата й, търсейки внимание и подкрепа. Но тя не го забелязваше. Продължаваше да върви, отдалечаваше се все повече от мен, мъртвите листа кръжаха около нея по пътеката, докато се отдалечи тъй много, че изпълненият ми с копнеж поглед я загуби и останах отново сам с натежало сърце.

След час работата ми бе приключена и залезът бе съвсем близък. Взех шапката и палтото си от преддверието и се измъкнах, без да срещна никого.

Буреносни облаци покриваха небето на запад и вятърът навяваше студ от морето. Макар и да бе далеч брегът, шумът на прибоя се носеше над степта и отекваше мрачно в ушите ми, когато се озовах в църковния двор. Не се виждаше жива душа. Мястото изглеждаше по-самотно от всякога. Избрах си местенце и зачаках, без да изпускам от очи белия кръст, издигащ се над гроба на мисис Феърли.

XIII

— Откритото разположение на църковния двор ме накара предпазливо да избера мястото, което щях да заема.

Главният вход към църквата се намираше отстрани до гробището. Пред вратата имаше навес, подпрян на две каменни стени. След известно колебание, плод на естественото ми нежелание да се крия, колкото и належащо да бе това прикритие с оглед на целта ми, реших да застана под арката. От двете й страни в каменния градеж бе оставена по една малка дупка като прозорче. През едното от тях се виждаше гробът на мис Феърли. Другото гледаше към каменоломната, където бе построена къщичката на клисаря. Пред мен откъм входа на арката се простираше незаета още гробищна земя, ниска каменна стена и част от кафеникаво възвишение, над което в този час на залеза плаваха облаците, тласкани от силен, постоянен вятър. Жива душа не се виждаше, нито чуваше — ни птица прехвръкваше, ни куче излапваше откъм дома на клисаря. Когато замлъкваха глухите удари на прибоя, тишината се изпълваше с мрачното шумолене на ниските дръвчета близо до гроба и хладното, едва чуто бълбукане на поточето в каменистото му корито. Мрачна картина в мрачен час. Усещах се все по-подтиснат, докато, скрит под арката, броях минутите в тази вечер.

Все още не бе напълно тъмно и залязващото слънце светлееше по небесните простори. Бе изтекъл малко повече от половин час от моята самотна стража, когато чух стъпки и нечий глас. Стъпките приближаваха от другата страна на църковния двор, а гласът бе женски.

— Недей да се тормозиш за писмото, скъпа — каза гласът. — Дадох го на момчето, без нищо да се случи, и то го прие, без да рече ни дума. Тръгна си по пътя и аз по моя и никой не ме проследи после — уверявам те.

Тези думи така изопнаха в очакване цялото ми същество, че почти изпитах болка. Последва мълчание, но стъпките все така приближаваха. След миг през отвора на арката видях да минават две фигури, и двете женски. Вървяха право към гроба и затуй бяха с гръб към мен.

Едната беше с шапка и шал. Другата носеше дълго, тъмносиньо пътническо наметало и качулка покриваше главата й. Изпод наметалото се виждаха няколко сантиметра от роклята. Сърцебиенето ми се ускори, щом забелязах цвета — беше бял.

След като изминаха половината път между църквата и гроба, жената с наметалото обърна глава към спътницата си. Но профилът й, който бих видял, ако беше с шапка, бе скрит от тежко падащия и изтеглен край на качулката.

— Моля те, недей да сваляш това топло наметало — прозвуча гласът, който вече бях чул, гласът на жената с шала. — Мисис Тод е права, като казва, че вчера правеше много впечатление, цялата в бяло. Ще се поразходя наоколо, докато си тук, тъй като за разлика от тебе нямам особено влечение към църковните дворове. Свършвай каквото искаш да правиш, докато се върна, и нека да се приберем у дома, преди да е паднала нощта.

При тези думи тя се обърна и тръгна по обратния път с лице към мен. Това бе лицето на възрастна жена, кафеникаво, набръчкано и здраво на вид, в което нямаше нищо непочтено или подозрително. Недалеч от църквата тя спря, за да се загърне по-добре в шала си.

— Да — заговори си сама, — винаги, откакто я помня, е била особена с тия нейни хрумвания и прищевки. Но колко е безобидна, клетата душа — като малко дете.

Тя въздъхна, огледа неспокойно гробището и поклати глава, сякаш да покаже, че мрачната гледка съвсем не беше по вкуса й, и се скри зад ъгъла.

За момент се поколебах дали да Я последвам и да я заговоря, или да не го правя. Огромното ми нетърпение да се изправя лице в лице с нейната спътница ми помогна да реша въпроса отрицателно. Можех със сигурност да видя жената с шала, като я изчакам да се върне обратно към църковния двор — макар че бе повече от съмнително дали тя щеше да ми даде сведенията, които дирех. Лицето, предало писмото, не беше от особено значение. Интересуваше ме само лицето, написало писмото. То беше и единственият източник на сведения и това лице, вече бях убеден, стоеше пред мен в църковния двор.

Докато тези мисли минаваха през главата ми, видях жената с наметалото да се приближава към гроба, където застана за малко да го погледа. После се озърна наоколо и изваждайки бяло парче плат или носна кърпичка, се обърна настрани към поточето. То се вливаше в църковния двор през малка арка в подножието на стената и след като лъкатушеше в продължение на няколко ярда, излизаше от него през подобно отвърстие. Тя натопи парчето плат във водата и се върна при гроба. Видях как целуна белия кръст, а после клекна пред надписа и започна да го чисти с мократа кърпа.

След като помислих как да се явя, избягвайки и най-малката вероятност да я изплаша, реших да тръгна напред, да заобиколя стената отвън и да вляза отново в църковния двор по каменните стъпала недалеч от гроба, за да ме види, като приближавам. Тя бе така погълната от туй, що вършеше, че ме чу да идвам едва когато бях на стъпалата. Тогава вдигна очи, изправи се на крака със слаб вик и застана пред мен, вкаменена и онемяла от ужас.

— Не се плашете — започнах аз. — Вие сигурно си спомняте за мен?

Докато говорех, спрях, сетне направих спокойно още няколко крачки, пак се спрях и така лека-полека се доближих до нея. Ако все още бе съществувало някакво съмнение у мен, то би трябвало вече да се разсее. Там, изправено над гроба на мис Феърли, обзето от ужас, срещу мен стоеше същото лице, което за първи път се бе взряло в моето онази нощ на пътя.

— Помните ли ме? — запитах аз. — Срещнахме се много късно и аз ви помогнах да намерите пътя към Лондон. Вярвам, че не сте забравили?

Чертите й се отпуснаха и тя въздъхна тежко. Видях как под мъртвешкото вцепенение, което страхът бе наложил върху лицето й, у нея бавно се пробужда споменът за познанството.

— Недейте да ми отговаряте веднага — продължих аз. — Успокойте се най-напред — дайте си време, за да се уверите, че съм приятел.

— Много сте мил към мен — прошепна тя. — Тъй мил, както бяхте и тогава.

Тя замълча и аз мълчах. Необходимо бе време не само за да се успокои тя: печелех време и за себе си. В неспокойния сумрак на вечерта ние се срещахме отново — помежду ни имаше гроб, мъртвите ни заобикаляха, самотните хълмове ни заграждаха отвсякъде. Времето, часът, обстоятелствата, при които заставахме един срещу друг във вечерната неподвижност на тази мрачна долина — дълготрайните последици, които можеше да предизвика всяка следваща случайно разменена между нас дума, — чувството, което ме караше да мисля, че целият бъдещ живот на Лора Феърли би могъл да бъде предопределен за добро или зло от това дали ще спечеля, или загубя доверието на окаяното създание, треперещо край гроба на майка й — всичко туй застрашаваше решителността и самообладанието, от които сега зависеше всяка моя малка крачка напред. Усещайки това, положих неимоверно усилие да извикам на помощ всичките си сили и се опитах да оползотворя, доколкото можех, тези няколко мига на размисъл.

— По-спокойна ли сте сега? — попитах веднага щом сметнах, че е време да заговоря отново. — Можем ли да беседваме, без да се страхувате и без да забравяте, че съм приятел?

— Как дойдохте тук? — зададе въпроса тя, без да чува какво й говоря.

— Не си ли спомняте, че при последното ни виждане ви казах, че заминавам за Къмбърланд? Оттогава съм в Къмбърланд и през цялото това време живея в Лимъридж Хаус.

— В Лимъридж Хаус! — Бледото и лице просветна, когато повтори тези думи, а блуждаещите й очи се заковаха върху мен с неочакван интерес. — Ах, сигурно се чувствувате много щастлив! — погледна ме жадно тя, а в изражението й не остана и следа от предишното подозрение.

Възползувах се от пробуденото наново доверие към мен, за да разгледам лицето й с внимание и любопитство, които поради предпазливост досега се въздържах да покажа. Погледнах я, а съзнанието ми бе изпълнено с мисли за онова друго мило лице, което на лунната тераса така тъжно извика у мен спомена за нея. Видял бях приликата между Ан Катърик и мис Феърли. Сега виждах приликата на мис Феърли с Ан Катърик — виждах я още по-ясно, защото пред мен изпъкваха и различията между двете, а не само сходството им. В общите очертания на лицето и в общите съотношения на чертите — в цвета на косата и малкото, издаващо несигурност потрепване около устните, — във височината и силуета на фигурата й, в стойката на главата и тялото приликата ме порази повече от всякога. Но с това тя свършваше и в подробностите започваше несходството. Изтънчената красота на мис Феърли, прозрачната чистота на очите, гладката кожа, нежната свежест на цвета на устните й — всичко това отсъствуваше от похабеното и изтощено лице, обърнато сега към мен. Макар че се мразех за това, че го мисля, все пак, докато гледах жената пред себе си, у мен се налагаше предчувствието, че една тъжна промяна в бъдеще време бе достатъчна, за да направи приликата, в чиито подробности сега откривах толкова несъвършенства, пълна. Ако някога мъката и страданието оставеха своите скверни следи върху младостта и красотата на мис Феърли, тогава и само тогава случайната прилика с Ан Катърик щеше да ги превърне в близначки, в живо отражение една на друга.

Потреперах при тази мисъл. Имаше нещо ужасно в сляпото, безпричинно недоверие към бъдещето, подсказано само от преминаването й през ума ми. И затова с радост усетих ръката на Ан Катърик, поставена върху рамото ми, която ме извади от това състояние. Докосването й бе боязливо и тъй неочаквано, както онова друго докосване, което ме бе вкаменило от главата до петите през нощта на първата ни среща.

— Гледате ме и мислите за нещо — каза тя с нейната странна, бездиханна бързина на изговора. — Какво е то?

— Нищо особено — отвърнах. — Чудех се само кай сте се озовали тук.

— Дойдох с една приятелка, която е много добра към мен. Тук съм само от два дни.

— И сте били на това място вчера?

— Откъде знаете?

— Само предположих.

Тя се отдръпна от мен и клекна отново пред надписа.

— Къде да отида, ако не тук? — каза ми. — Приятелката, която ми беше повече от майка, е единствената, която мога да посетя в Лимъридж. Оо, сърцето ме боли, като виждам замърсена надгробната й плоча. Вчера се изкуших и започнах да я чистя и сега не можех да не се върна, за да продължа. Има ли нещо лошо в това? Не, надявам се. Уверена съм, че нищо, което правя заради мисис Феърли, не може да бъде лошо.

Старото чувство на благодарност към добротата на нейната благодетелка бе очевидно все още ръководната мисъл в съзнанието на това клето същество — ограниченото съзнание, което не бе поело никакво друго трайно впечатление освен първото, останало от по-щастливите дни на ранната й младост. Разбрах, че имах най-големи шансове да спечеля доверието й, насърчавайки я да продължи простичкото дело, заради което бе дошла на гробището. Когато й казах, че в това няма нищо лошо, тя се захвана веднага за работата си, като докосваше мрамора, сякаш бе одушевен, и шепнеше безспир думите от надписа, като че ли се бяха върнали загубените дни на нейното детство и тя търпеливо учеше урока си, седнала на коленете на мисис Феърли.

— Бихте ли се учудили много — казах, подготвяйки колкото се може по-предпазливо почвата за въпросите, които щяха да последват, — ако призная, че за мен е удоволствие, както и изненада да ви видя тук? Тревожех се много за вас, след като тръгнахте с каретата.

Тя ме погледна бързо и подозрително.

— Тревожили сте се — повтори. — Защо?

— Странно нещо се случи, след като се разделихме онази нощ. Двама мъже ме настигнаха с един файтон. Не ме видяха, но спряха близо до мен и говориха с един полицай, който беше на отсрещната страна на улицата.

Тя мигновено прекъсна заниманието си. Ръката, която държеше мокрото парче плат, за да чисти надписа, се отпусна; другата ръка сграбчи мраморния кръст, издигащ се над гроба. Лицето й се извърна бавно към мен, сковано отново от стъписания поглед на ужаса. Реших да продължа, каквото и да става; вече бе твърде късно да се връщам назад.

— Мъжете заговориха полицая — рекох аз — и го попитаха дали не ви е виждал. Той не ви бе видял; и после един от мъжете заговори отново и каза, че сте избягали от неговия приют.

Тя скочи, като че ли последните ми думи бяха насочили преследвачите по следите й.

— Спрете и чуйте края — извиках аз, — спрете и ще разберете как ви помогнах. Една дума от мен и мъжете щяха да узнаят накъде сте отишли. Подпомогнах бягството ви — направих го безопасно и сигурно. Помислете, опитайте се да помислите; опитайте се да разберете какво ви казвам.

Държането ми, изглежда, й оказа по-силно влияние от думите ми. Тя положи усилие да възприеме новата мисъл. Запрехвърля колебливо мокрото парче плат от едната ръка в другата, точно както бе прехвърляла малката пътническа чанта през нощта, когато я срещнах, за първи път. Смисълът на моите думи бавно започна да си пробива път през тревогата и възбудата, обхванали ума й. Чертите й постепенно се отпуснаха и очите й ме погледнаха с изражение, в което любопитството все повече изместваше уплахата.

— Вие не смятате, че трябва да се върна обратно в приюта, нали? — запита тя.

— Разбира се, че не. Радвам се, че сте избягали оттам. Радвам се, че ви помогнах.

— Да, да, наистина ми помогнахте; помогнахте ми, когато ми беше най-трудно — продължи тя малко разсеяно. — Не беше трудно да избягам — инак как бих могла да се измъкна? Те не ме подозираха така, както подозираха останалите. Бях тъй тиха, тъй покорна, тъй лесно се плашех. Трудното беше да намеря Лондон и в това вие ми помогнахте. Благодарих ли ви тогава? Благодаря ви сега най-сърдечно.

— Далече ли беше приютът от мястото, където ме срещнахте? Хайде, покажете, че вярвате в моето приятелство и ми кажете къде беше?

Тя каза името — частен приют, както разбрах от местонахождението му, частен приют, който не бе твърде далеч оттам, където я срещнах — и сетне с явно подозрение към начина, по който можех да се възползувам от отговора й, разтревожено попита отново:

— Вие не смятате, че трябва да ме върнат обратно там, нали?

— Повтарям отново — радвам се, че сте избягали, радвам се, че всичко се е наредило така добре, след като се разделихме. Казахте, че в Лондон имате приятелка, при която можете да отидете. Намерихте ли я?

— Да. Беше много късно, но едно момиче в къщата бе будно и шиеше и то ми помогна да събудя мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е моята приятелка — добра, мила жена, но не като мисис Феърли. Не, никой не е като мисис Феърли.

— Мисис Клемънтс ваша стара приятелка ли е? Отдавна ли я познавате?

— Да, на времето тя беше наша съседка, у дома, в Хампшър, обичаше ме и се грижеше за мен, когато бях малка. Преди години, когато ни напусна, тя записа в молитвеника ми адреса, на който щеше да живее в Лондон, и каза; „Ако някога изпаднеш в беда, Ан, ела при мен. Съпругът ми не е жив, за да каже не, нямам деца и ще се грижа за теб.“ Мили думи, нали? Предполагам, че ги помня, защото бяха мили. Малко са другите неща, които помня — твърде, твърде малко.

— Нямахте ли баща или майка, които да се грижат за вас?

— Баща? Никога не съм го виждала, никога не съм чувала майка ми да говори за него. Баща? Оо, боже! Предполагам, че е мъртъв.

— А майка ви?

— Не се разбирам добре с нея. Боим се една от друга и си създаваме неприятности.

Изпитват взаимен страх и си създават неприятности! При тези думи за първи път през ума ми мина подозрението, че може би майка й е лицето, изпратило я в приюта за душевноболни.

— Не ме разпитвайте за майка ми — продължи тя. — Предпочитам да говоря за мисис Клемънтс. Мисис Клемънтс е като вас: тя не смята, че трябва да се върна в приюта, и се радва, както и вие, че избягах оттам. Тя плака над моето злочестие и каза, че трябва да го пазим в тайна от всички.

Нейното „злочестие“? В какъв смисъл използуваше тази дума? В смисъл, който би могъл да обясни подбудата за написване на анонимното писмо? Или в смисъла, който можеше да се окаже онази твърде позната и твърде обичайна подбуда, накарала една жена да попречи анонимно на брака на мъжа, който я е съсипал? Реших да се опитам да разясня това съмнение, преди да сме говорили за каквото и да е друго.

— Какво злочестие?

— Злочестието да бъда затворена — отвърна тя и по всичко личеше, че въпросът ми я изненадва. — Какво друго злочестие може да има?

Твърдо реших да проявя настойчивост колкото се може по-деликатно и по-въздържано. От огромно значение бе да бъда напълно сигурен във всяка стъпка от разследването, в което сега напредвах.

— Има и друго злочестие — започнах, — което може да сполети жената и от което тя може цял живот да страда и да бъде опозорена.

— Какво е то? — попита нетърпеливо тя.

— Злочестието да повярва съвсем невинно в собствените си добродетели и в привързаността и честта на мъжа, когото обича — отговорих аз.

Тя ме погледна с непресторената обърканост на дете. Ни най-малко смущение или промяна на цвета, ни най-слабата следа от съзнанието за някакъв таен позор, който би могъл да излезе наяве, не се появиха на лицето й — по лицето, което издаваше всяко друго чувство с такава прозрачна яснота. Каквито и думи да изречеше, нямаше да ме убедят така, както изразът и държането й ме убедиха, че предположението ми за подбудата да напише писмото и да го изпрати на мис Феърли бе изцяло погрешно. Това съмнение във всеки случай сега бе отхвърлено, но с премахването му се откриваше нова посока за подозрение. Писмото, както ми бе потвърдено с положителност, сочеше сър Пърсивъл Глайд, макар и да не се споменаваше името му. Тя трябва да е имала някаква много сериозна причина, произхождаща от някакво дълбоко чувство за оскърбление, за да го разобличи тайно пред мис Феърли по използувания от нея способ, и тази причина, няма съмнение, не бе свързана със загубата на невинността й или с характера й. Каквато и злина да й беше причинил, тя не бе от такова естество. От какво естество можеше да бъде?

— Не ви разбирам — каза тя, след като очевидно се мъчеше, и то напразно, да открие значението на последните ми думи.

— Нищо, нищо — отвърнах аз. — Да продължим с това, за което говорехме. Кажете, колко време останахте при мисис Клемънтс в Лондон и как дойдохте тук?

— Колко време? — повтори тя. — Бях при мисис Клемънтс до преди два дни, когато заедно дойдохме тук.

— Живеете в селото, така ли? — казах аз. — Странно, че не съм чул за вас, макар и да сте тук само от два дни.

— Не, не в селото — на около две мили от него — в една ферма. Знаете ли фермата? Наричат я Тодс Корнър.

Помнех мястото отлично; при нашите излети често бяхме минавали покрай него. Това бе една от най-старите ферми в околността, разположена на самотно, закътано пространство в подножието на два хълма.

— Мисис Клемънтс има роднини в Тодс Корнър — продължи тя — и те често са я канили да ги посети. Тя каза, че ще замине и ще ме вземе със себе си заради тишината и свежия въздух. Постъпи много мило, нали? Бих отишла където и да е, за да се чувствувам спокойна, сигурна и настрани от всичко. Но когато чух, че Тодс Корнър е близо до Лимъридж, оо! Бях така щастлива, че бих извървяла целия път боса, за да стигна дотам и да видя отново училището, селото и Лимъридж Хаус. Хората в Тодс Корнър са много добри. Надявам се, че ще остана дълго време. Има само едно нещо, което не ми харесва в тях и което не ми харесва и в мисис Клемънтс…

— Какво е то?

— Все ме закачат, че се обличам цялата в бяло; казват, че изглеждало много особено. Откъде знаят те? Мисис Феърли знаеше най-добре; Мисис Феърли никога не би ме накарала да нося тази грозна синя пелерина. Ах! Тя обичаше белия цвят; ето тук на гроба й има бял камък и заради нея искам да го направя още по-бял. Самата тя често носеше бяло и винаги обличаше малката си дъщеря в бяло. Добре ли е мис Феърли, щастлива ли е? Носи ли бели дрехи, както някога като дете?

Гласът й заглъхна, когато зададе въпроса за мис Феърли, и тя извърна главата си от мен. Стори ми се, че в промяната на поведението й улових някакво безпокойство за риска, който бе поела, изпращайки анонимното писмо, и мигом реших така да построя отговора си, че да я изненадам с осведомеността си за него.

— Мис Феърли не бе нито много добре, нито много щастлива тази сутрин — казах й.

Тя прошепна няколко думи, но те бяха изречени така, объркано и тихо, че дори не можех да гадая за смисъла им.

— Стори ми се, че попитахте защо мие Феърли не се е чувствувала добре и не е била щастлива тази сутрин? — продължих аз.

— Не — отвърна бързо и неспокойно тя, — не, не съм ви питала това.

— Ще ви кажа, без да ме питате. Мис Феърли получи вашето писмо.

Докато разговаряхме, тя бе отново клекнала на колене и внимателно почистваше последните, наслоени от времето замърсявания около надписа. Първото изречение, с което се обърнах към нея, я накара да прекъсне заниманието си и да се обърне бавно, без да става, за да ме погледне. Второто изречение буквално я вкамени. Кърпата, която държеше, падна от ръцете й, устните й останаха отворени и последната капка кръв напусна лицето й.

— Откъде знаете? — запита прималяла. — Кой ви го показа? — Кръвта отново нахлу в лицето й, и то с голяма сила, когато осъзна, че собствените й думи са я издали. Тя плесна с ръце в отчаяние.

— Не съм го писала! — извика, задъхана от ужас. — Не зная нищо за него!

— Да — потвърдих аз, — вие сте го писали и знаехте това. Не трябваше да пращате такова писмо, не трябваше да плашите мис Феърли. Ако имахте да й кажете нещо, което е било необходимо да чуе, трябваше да отидете сама в Лимъридж Хаус; трябваше вие сама да разговаряте с младата дама.

Тя се сви над плоския надгробен камък, докато лицето й се скри съвсем, и не отговори.

— Мис Феърли ще бъде добра и мила към вас, както е била и майка й, ако й мислите доброто — продължих аз. — Мис Феърли ще запази вашата тайна и няма да позволи да ви се случи нищо лошо. Искате ли да се видите С нея утре на фермата? Искате ли да се срещнете в градината на Лимъридж Хаус?

— О, ако можех да умра, да се скрия и да намеря като вас покой в гроба! — Устните и шепнеха думите близо до надгробния паметник, шепнеха ги с най-гальовен глас към останките на покойната под него. — Вие знаете как обичам детето ви, заради вас самата! О, мисис Феърли! Мисис Феърли! Кажете ми, как да я спася? Бъдете още веднъж най-скъпото същество за мен, бъдете ми майка и ми кажете как най-добре да постъпя.

Чух как устните й целуват камъка, видях ръцете й, които страстно удряха по него. Тази гледка ми подействува силно. Наведох се, взех бедните, безпомощни ръце в моите и се опитах да я утеша.

Безполезно беше. Тя изтръгна ръцете си от мен и не отмести лице от камъка. Виждайки необходимостта неотложно да я успокоя на всяка цена и с всякакви средства, аз се позовах на единственото притеснение, което сега, изглежда, изпитваше по отношение на мен и мнението ми за нея — и това бе стремежът да ме убеди в способността си да бъде господарка на действията си.

— Хайде, хайде — казах нежно. — Опитайте да се успокоите, иначе ще променя мнението си за вас. Не ме карайте да помисля, че лицето, което ви е пратило в приюта, е имало може би някакво основание…

Следващите думи замряха на устните ми. В мига, в който се реших да спомена лицето, изпратило я в приюта, тя се изправи на колене. Промяната, настъпила в нея, бе най-невероятна и смайваща. Лицето й, което в нормално състояние бе трогателно със своята нервна чувствителност, слабост и несигурност, се помрачи изведнъж от маниакални в силата си омраза и страх, които придаваха дива, неестествена мощ на всяка нейна черта. На слабата вечерна светлина очите й се разшириха като на диво животно. Тя хвана кърпата, паднала отстрани, сякаш бе живо същество, което можеше да убие, и я смачка с двете си ръце с такава конвулсивна сила, не няколкото капки влага, останали в нея, се процедиха по камъка.

— Говорете за нещо друго — каза, шепнейки през зъби. — Ще си загубя ума, ако говорите за това.

Всяка следа от по-спокойните мисли, които запълваха съзнанието й преди по-малко от минута, изглежда, сега бе заличена. Ясно ставаше, че впечатлението, оставено от добротата на мисис Феърли, не бе, както предполагах, единственото силно впечатление в паметта й. Редом с благодарния спомен за училищните дни, прекарани в Лимъридж, съществуваше изпълненият с желание за мъст спомен за злината, сторена чрез изпращането й в приюта за душевноболни. Кой бе извършил тази злина? Можеше ли наистина да бъде майка й?

Беше трудно да се откажа от разследването в този заключителен момент, но си наложих да го изоставя. Би било жестоко да мисля за нещо друго, виждайки я в това състояние, освен за необходимостта да проявя човечност, за да възвърна спокойствието й.

— Няма да говоря нищо, което да ви натъжава — утеших я аз.

— Вие искате нещо — отвърна тя остро и мнително. — Не ме гледайте така. Говорете, кажете ми, какво искате?

— Искам от вас само да се успокоите и когато това стане, да помислите върху думите ми.

— Думите ви? — Тя замълча, започна да върти кърпата в ръцете си и после си зашепна: — Какво каза той? — Тя се обърна към мене и заклати нетърпеливо глава. — Защо не ми помогнете? — запита ме с неочакван гняв.

— Да, да, ще ви помогна и вие скоро ще си припомните. Помолих ви да се срещнете утре с мис Феърли и да й кажете истината за писмото.

— Ах! Мис Феърли — Феърли — Феърли…

Само като произнасяше любимото познато име, тя като че ли се успокояваше. Лицето й се омекоти и възвърна нормалния си израз.

— Не бива да се страхувате от мис Феърли — подхванах аз — и не бива да се страхувате, че ще си навлечете беди заради писмото. Тя вече знае толкова много, че няма да ви бъде трудно да й кажете всичко. Едва ли има нужда от криене там, където не е останало почти нищо скрито. Вие не споменавате никакви имена в писмото, но мис Феърли знае, че лицето, за което пишете, е сър Пърсивъл Глайд…

В мига, в който произнесох това име, тя скочи на крака, а писъкът, изтръгнал се от гърдите й, прокънтя в църковния двор и от ужаса, съдържащ се в него, сърцето ми заби лудо. Дивото, разкривено изражение, което малко преди това бе напуснало лицето й, се изписа върху него отново с двойна и тройна сила. Писъкът при чуването на името, възвърналият се мигновено израз на омраза и страх казваха всичко. И последното съмнение се разсея. Майка й нямаше вина за затварянето й в приюта. Мъж я бе изпратил там и този мъж беше сър Пърсивъл Глайд.

Писъкът бе стигнал и до други уши. От едната страна чух да се отваря вратата на клисарката къща; от другата чух гласа на нейната спътничка, жената с шала, която тя бе нарекла мисис Клемънтс.

— Идвам! Идвам! — извика гласът иззад малките дървета.

Миг по-късно се зададе забързана мисис Клемънтс.

— Кой сте вие? — провикна се тя, поглеждайки ме решително в момента, когато бе сложила вече крак на каменната стълбица. — Как смеете да плашите една нещастна, беззащитна жена като тази?

Преди да мога да отговоря, тя стоеше вече до Ан Катърик и я прегърна:

— Какво има, скъпа моя? Какво ти направи той?

— Нищо — отвърна бедното създание. — Нищо. Само съм изплашена.

Без всякакъв страх мисис Клемънтс се извърна към мен с негодувание, което предизвика уважението ми.

— Би трябвало дълбоко да се засрамя от себе си, ако заслужавах този гневен поглед — казах аз. — Но не го заслужавам. За съжаление я уплаших, без да съм имал това намерение. Тя не ме вижда за първи път. Попитайте я сама и ще ви каже, че не съм способен да навредя съзнателно на нея или на която и да е друга жена.

Говорех отчетливо, за да може Ан Катърик да ме чуе и разбере, и видях, че думите и техният смисъл стигнаха до нея.

— Да, да — каза тя, — веднъж той се отнесе добре с мен, помогна ми… — Тя прошепна останалото на ухото на своята приятелка.

— Странно, наистина! — възкликна в недоумение мише Клемънтс. — Това вече е друго нещо и аз съжалявам, че се обърнах тъй грубо към вас, сър; но трябва да признаете, че отстрани сцената изглеждаше подозрителна. Макар че грешката е повече моя, отколкото ваша, защото угодих на прищевките й и й позволих да остане сама на място като това. Хайде, скъпа моя, да вървим сега у дома.

Стори ми се, че добрата жена се безпокоеше малко от мисълта за връщането, и предложих да ги придружа. Мисис Клемънтс благодари учтиво и ме отклоня. Каза, че щом излязат на открито в степта, сигурно ще срещнат някой от ратаите във фермата.

— Опитайте се да ми простите — обадих се аз, когато Ан Катърик хвана ръката на приятелката си, за да вървят. Колкото и да не бях искал да я плаша или тревожа, сърцето ме заболя, когато погледнах нещастното й бледо, ужасено лице.

Мисис Клемънтс извърна очи към мен и поклати състрадателно глава.

— Лека нощ, сър — рече тя. — Нямате вина, зная, но защо не изплашихте мен вместо нея.

Те се отдалечиха на няколко крачки. Мислех, че вече сме се разделили, но Ан спря изведнъж и се отдръпна от приятелката си.

— Почакайте малко — каза тя. — Трябва да се сбогувам.

После се върна при гроба, положи нежно двете си ръце на мраморния кръст и го целуна.

— Сега се чувствувам по-добре — въздъхна тя, като ме погледна смирено. — Прощавам ви.

Тя се присъедини отново към спътницата си и двете излязоха от гробището. Видях ги, че спряха близо до църквата и поговориха с жената на клисаря, която бе излязла от къщата си и стоеше, наблюдавайки ни отдалече. После тръгнаха отново нагоре по пътеката, която водеше към степта. Гледах след Ан Катърик, докато изчезна, докато и последната следа от нея се загуби в дрезгавината — гледах с такава тревога и печал, като че ли за последен път виждах жената в бяло в този изтощителен свят.

XIV

Половин час по-късно вече бях в къщата и осведомявах мис Халкъм за всичко, що се бе случило.

Тя ме изслуша от началото до края мълчаливо, със съсредоточено внимание, което за жена с нейния темперамент и характер бе най-силното доказателство за това, колко сериозно й въздействува моят разказ.

— Предчувствувам нещо лошо — бе всичко, което каза, когато свърших. — Имам лошо предчувствие за бъдещето.

— Бъдещето би могло да зависи — намекнах аз — от това, как ще се възползуваме от настоящето. Съществува вероятност Ан Катърик да говори с по-голяма готовност и прямота пред една жена, отколкото е мен. Ако мис Феърли…

— За момента подобно нещо е изключено — прекъсна ме мис Халкъм по най-решителен начин.

— Тогава позволете ми да предложа — продължих аз — вие да се срещнете с Ан Катърик и да направите всичко, което е по силите ви, за да спечелите доверието й. Колкото до мен, аз се отказвам от мисълта да тревожа повторно бедното създание, както за зла участ вече я разтревожих. Имате ли нещо против да ме придружите утре до фермата?

— Абсолютно нищо. Бих отишла навсякъде и бих сторила всичко, което може да бъде в интерес на Лора. Как се казваше мястото?

— Трябва да го знаете добре. Наричат го Тодс Корнър.

— Разбира се. Тодс Корнър е една от фермите на мистър Феърли. Нашата млекарка тук е втората дъщеря на фермера. Тя непрекъснато ходи до фермата на баща си и може да е чула или видяла нещо, което би било полезно да знаем. Да разберем това веднага, ако момичето е долу?

Тя звънна и изпрати слугата да провери. Той се върна и съобщи, че млекарката била в момента на фермата. Не била си ходила у дома три дни и икономката й разрешила да „си отиде за час-два тази вечер.

— Мога да говоря с нея утре — каза мис Халкъм, когато слугата излезе от стаята. — Междувременно позволете да си изясня докрай каква ще бъде целта на разговора ми с Ан Катърик. За вас не съществува съмнение, че лицето, изпратило я в приюта, е сър Пърсивъл Глайд?

— Няма и сянка от съмнение. Единствената загадка, която остава, е загадката за неговите подбуди. Имайки пред вид голямото различие в житейското положение на двамата, което според мен изключва всякаква мисъл и за най-далечни взаимоотношения помежду им, за нас е от особено значение — дори и да се предположи, че тя наистина е трябвало да бъде сложена под забрана — да разберем защо той трябва да бъде лицето, поело сериозната отговорност за затварянето й…

— В частен приют, мисля, че казахте?

— Да, в частен приют за душевноболни, където беден човек не може да си позволи да даде сумата, необходима, за да се грижат за нея.

— Виждам откъде произлиза съмнението, мистър Хартрайт, и ви обещавам, че то ще бъде изяснено, независимо дали утре Ан Катърик ще ни окаже съдействие. Сър Пърсивъл Глайд няма да остане дълго в този дом, без да даде задоволителни обяснения на мистър Гилмор и на мен. Бъдещето на сестра ми е моята най-драгоценна грижа и аз имам достатъчно влияние върху нея, за да ми предостави известна власт, когато става въпрос за брака й.

С това за тази вечер се разделихме.

След закуската на следващата утрин изникна една пречка, която събитията от вечерта бяха заличили от ума ми и която не ни позволи да тръгнем веднага за фермата. Това бе последният ми ден в Лимъридж Хаус и се налагаше, щом пристигне пощата, да последвам съвета на мис Халкъм и да поискам позволението на мистър Феърли да съкрати с един месец ангажимента с оглед на непредвидената необходимост да се завърна в Лондон.

За щастие за правдоподобността на това извинение, що се отнасяше до благоприличието, сутрешната поща ми донесе две писма от приятели в Лондон. Занесох ги веднага в стаята си и изпратих слугата при мистър Феърли с молба да го посетя по делови въпрос.

Дочаках завръщането на прислужника без никакво чувство на притеснение как неговият господар би могъл да приеме искането ми. Трябваше да замила, със или без разрешението на мистър Феърли. Съзнанието, че съм направил сега първата крачка от тъжното пътуване, което оттук нататък щеше да раздели живота ми от живота на мис Феърли, изглежда, бе притъпило чувствителността ми към всякакви съображения, свързани със самия мен. Бях приключил с обидчивата си гордост на беден човек; бях приключил с всичките си дребни прояви на артистична суетност. Никакво високомерие от страна на мистър Феърли, ако ток поискаше да бъде високомерен, нямаше да ме нарани.

Прислужникът се върна със съобщение, за което не бях неподготвен. Мистър Феърли изразяваше съжаление, че здравословното му състояние точно тази сутрин било такова, че изключвало всякаква надежда да изпита удоволствието да ме приеме. Ето защо той молеше да приема извиненията му и да проявя любезността да му съобщя туй, що имах да му казвам, с писмо. Подобни съобщения ми бяха предавани през различни промеждутъци от моето тримесечно пребиваване в къщата. През цялото това време мистър Феърли бе се радвал «да ме има в къщата си», но ни веднъж не се бе почувствувал достатъчно добре, за да се види с мен втори път. Прислужникът занасяше на господаря си всяка нова партида рисунки, реставрирани и поставени от мен в рамки, с моите «почитания» и се връщаше с неговите «любезни комплименти», «искрени благодарности» и «дълбоко съжаление», че здравословното му състояние все още го принуждава да остане самотен затворник в стаята си. По-задоволително споразумение и за двете страни не би могло да се постигне. Трудно можеше да се каже при тези обстоятелства кой от нас питае по-силно чувство на признателност към услужливите нерви на мистър Феърли.

Седнах веднага да напиша писмото, изразявайки се колкото се може по-вежливо, по-ясно и по-кратко. Мистър Феърли не бързаше С отговора. Изтече близо час, преди да ми го връчат. Написан бе с равен и изящен почерк с лилаво мастило на хартия за писма, гладка като слонова кост и дебела почти като картон, и гласеше следното:

Мистър Феърли поднася своите почитания на мистър Хартрайт. Мистър Феърли трудно може да изрази (при сегашното състояние на неговото здраве) своята голяма изненада и разочарование от искането на мистър Хартрайт. Мистър Феърли не е делови човек, но той се посъветва със своя иконом, който е такъв, и тази личност потвърди становището на мистър Феърли, че молбата на мистър Хартрайт да получи разрешение да прекрати уговорката си не може да бъде оправдана по никакъв начин, с изключение може би на някой жизнено важен въпрос. Ако можеше лесно да бъде разклатено чувството на голямо възхищение към изкуството и неговите дейци, чието култивиране носи утеха и щастие в страдалческото съществуване на мистър Феърли, настоящата постъпка на мистър Хартрайт би го разклатила. Тя не постигна това, като се изключи отношението на мистър Феърли към мистър Хартрайт.

Излагайки своето мнение по този начин, тоест доколкото неговото остро нервно страдание му позволява да изложи каквото и да е, мистър Феърли няма какво да добави, освен да изрази решението си по отношение на крайно неестествената молба, отправена към него. Тъй като пълното спокойствие за тялото и ума е от свръхголямо значение в случая, мистър Феърли няма да позволи на мистър Хартрайт да наруши това спокойствие, като остане в Дома при обстоятелства от крайно раздразнително и за двете страни естество. Съответно мистър Феърли няма да прибегне до правото си на отказ, само с оглед на това да запази собственото си спокойствие, и съобщава на мистър Хартрайт, че може да си върви.

Сгънах писмото и го прибрах при другите си документи. Имаше време, когато бих го приел с обидено възмущение; сега го приех като писмено избавление от моето задължение. Когато слязох в стаята за закуска, за да съобщя на мис Халкъм, че съм готов да тръгна с нея към фермата, то вече беше излязло от ума ми, заличено бе почти и от паметта ми.

— Задоволителен отговор ли получихте от мистър Феърли? — запита тя, когато излязохме от къщата.

— Той ми даде разрешение да замина, мис Халкъм.

Тя вдигна бързо поглед към мен и тогава за първи път, откакто я познавах, ме хвана под ръка по собствена инициатива. Никакви думи не можеха да изразят тъй деликатно, че тя разбира как съм получил разрешението да напусна работата си и че ми съчувствува не като висшестояща, а като приятелка. Не се разстроих от високомерното писмо на мъжа, но почувствувах дълбоко компенсиращото доброжелателство на жената.

По пътя към фермата се уговорихме, че мис Халкъм ще влезе сама в къщата, а аз ще остана да чакам наблизо, за да я чуя, ако реши да ме повика. Възприехме този начин на действие, опасявайки се, не моето присъствие след случилото се предишната вечер в църковния двор би могло да окаже влияние и да възобнови нервната уплаха на Ан Катърик и да я направи още по-недоверчива към исканията на една непозната за нея дама. Мис Халкъм ме остави с намерението да говори най-напред с жената на фермера (в чиято приятелска готовност да й помогне по всякакъв начин тя бе напълно уверена), а аз останах да чакам недалеч от къщата.

Очаквах, че известно време ще бъда сам. За“ моя изненада обаче бяха минали малко повече от пет минути, когато мис Халкъм се върна.

— Отказва ли Ан Катърик да се види с вас? — озадачих се аз.

— Ан Катърик е заминала — отвърна мис Халкъм.

— Заминала!

— Заминала заедно с мисис Клемънтс. Напуснали са фермата в осем часа тази сутрин.

Не можех да кажа нищо; усещах само, че с тяхното заминаване бе изгубена последната ни възможност да открием нещо.

— Зная всичко, което знае и мисис Тод за своите гостенки — продължи мис Халкъм, — но както аз, така и тя сме в пълно неведение. Снощи, след като са се разделили с вас, са се прибрали без всякакви премеждия и както обикновено са прекарали първата част от вечерта със семейството на мистър Тод. Точно преди вечеря Ан Катърик ги изплашила, премалявайки неочаквано. Била получила подобен пристъп, не тъй тревожен, в деня на пристигането си във фермата и мисис Тод го свързала тогава с нещо, което четяла в този момент в нашия местен вестник, оставен на масата, който тя била взела само преди минута или две.

— Знае ли мисис Тод какво точно от вестника й е подействувало по този начин? — запитах аз.

— Не — отвърна мис Халкъм. — Тя го прегледала и не видяла нищо в него, което би могло да разстрои някого. Аз обаче поисках позволение да го прегледам на свой ред и на първата страница, която обърнах, открих, че редакторът е обогатил малкия си запас от новини, насочвайки вниманието към нашите семейни дела, и сред другите съобщения е препечатал от рубриката на лондонските вестници „Сватби във висшето общество“ и известието за предстоящото бракосъчетание на сестра ми. Стигнах веднага до заключението, че това е параграфът, който така странно е подействувал на Ан Катърик, и помислих, че то е поводът за писмото, което тя изпрати на другия ден в дома ни.

— Не съществува никакво съмнение и по двата случая. Но какво научихте за нейния повторен пристъп на слабост снощи?

— Нищо. Причината за него остава пълна загадка. В стаята не е имало никакви непознати хора. Единствената посетителка била нашата млекарка, която, както ви казах, е една от дъщерите на мистър Тод, и воденият разговор засягал само обичайните клюки от местен характер. Чули я да извиква и я видели смъртно да пребледнява без всякаква очевидна причина. Мисис Тод и мисис Клемънтс я завели на горния етаж и мисис Клемънтс останала при нея. Те приказвали дълго след времето за лягане и рано тази сутрин мисис Клемънтс повикала мисис Тод настрана и я изумила до онемяване, заявявайки, че те трябва да си заминат. Единственото обяснение, което мисис Тод могла да изтръгне от своята гостенка, било, че се е случило нещо, вина за което няма никой от фермата, но което било достатъчно сериозно, за да накара Ан Катърик незабавно да напусне Лимъридж. Настойчивостта й да получи по-ясно обяснение от мисис Клемънтс била безполезна. Тя само поклатила глава и казала, че за доброто на Ан моли никой да не я разпитва. Това, което повторила и от което станало ясно, че самата е сериозно разтревожена, било, че Ан трябвало да замине, че тя трябвало да я придружи и че трябвало да запазят в тайна от всеки посоката, в която щели да се отправят. Спестявам ви гостоприемните възражения на мисис Тод и нежеланието й да приеме всичко това, които тя изрази пред мен. В края на краищата ги откарала до най-близката гара преди малко повече от три часа. По пътя отново направила сериозен опит да се изяснят, но безуспешно; и ги оставила пред гарата така накърнена и оскърбена от тяхното рязко и неочаквано решение да отпътуват и недружелюбната им неохота да й се доверят, че тръгнала обратно, без дори да им каже довиждане. Ето какво се случило. Разровете паметта си, мистър Хартрайт, и ми кажете стана ли нещо снощи на гробището, което би могло да обясни по някакъв начин неочакваното заминаване на двете жени тази сутрин.

— Мис Халкъм, бих искал най-напред да си обясня неочакваната промяна в Ан Катърик, разтревожила хората във фермата часове след като двамата с нея се разделихме, и то след като е било минало достатъчно време, за да се уталожи евентуалното силно вълнение, което бих могъл за зла участ да й причиня. Запитахте ли по-конкретно за какво са говорили, когато й е прилошало?

— Да. Да, но домакинските задължения на мисис Тод, изглежда, са раздвоили вниманието й от това, за което се е говорило вечерта във всекидневната. Можа само да ми каже, че ставало „просто дума за новините“ — имайки по всяка вероятност пред вид, че са говорили както обикновено един за друг.

— Млекарката може би помни по-добре от майка си — отбелязах аз. — Мисля, че ще бъде от полза, щом се върнем, да поговорите с момичето, мис Халкъм.

Моето предложение бе осъществено веднага след връщането ни. Мий Халкъм ме заведе в стаите на прислугата и ние открихме момичето в помещението за обработка на млечните продукти, навило ръкави до раменете си, да чисти един гюм и да си тананика весело.

— Доведох този джентълмен да види млекарната ти, Хана — започна мис Халкъм. — Това е една от забележителностите на къщата и тя винаги те представя добре.

Момичето се изчерви, поклони се и каза срамежливо, че винаги прави всичко по рилите си, за да поддържа ред и чистота.

— Тъкмо идваме от дома на баща ти — продължи мис Халкъм. — Ти си била там снощи и, както разбрах, си сварила гостенки в къщата?

— Да, мис.

— Казаха ми, че на едната от тях й станало лошо и се разболяла. Предполагам, че не е било казано или сторено нищо, което да я изплаши? Не сте говорили ужасни, нали?

— О, не, мис! — засмя се момичето. — Говорихме само за новините.

— Сестрите ти са ти разказали какво ново има в Тодс Корнър, предполагам.

— Да, мис.

— И ти си им съобщила новините от Лимъридж Хаус?

— Да, мис. Напълно съм сигурна, че не бе казано нищо, което да изплаши бедното създание, защото аз говорех, когато й прилоша. Доста се стреснах, мис, защото аз самата никога не съм припадала.

Преди да я запитаме още нещо, извикаха я на вратата на млекарната, за да получи кошница с яйца. Когато ни остави сами, прошепнах на мис Халкъм:

— Попитайте я дали снощи случайно не е споменала, че в Лимъридж Хаус се очакват посетители.

Мис Халкъм ми показа с очи, че е разбрала, и зададе въпроса веднага щом момичето се върна.

— О, да, мис, споменах за това — отвърна простичко то. — Очакваните гости и случката с петнистата кафява крава — това бе всичко, за което можех да разкажа във фермата.

— Спомена ли имена? Каза ли им, че очакваме сър Пърсивъл Глайд в понеделник?

— Да, мис. Казах им, че сър Пърсивъл Глайд пристига. Надявам се, че в това няма нищо лошо. Надявам се, че не съм сгрешила.

— Не, не, няма нищо лошо. Да вървим, мистър Хартрайт, защото Хана ще започне да мисли, че й пречим, ако продължаваме да я откъсваме от работата й.

В мига, когато останахме отново сами, спряхме и се спогледахме.

— Все още ли изпитвате някакви съмнения, мис Халкъм?

— Сър Пърсивъл Глайд трябва да разсее тези съмнения, мистър Хартрайт, инак Лора Феърли никога няма да стане негова съпруга.

XV

Когато заобикаляхме, за да излезем пред къщата, по алеята се зададе един кабриолет, идещ от гарата. Мис Халкъм изчака на стъпалата, докато спре кабриолетът, и после пристъпи, за да се здрависа с възрастния джентълмен, който слезе пъргаво, щом спуснаха стълбицата. Мистър Гилмор бе пристигнал.

Когато ни представяха един на друг, аз го погледнах е интерес и любопитство, които трудно можех да прикрия. Този възрастен човек щеше да чуе обяснението на сър Пърсивъл Глайд и с опитността си щеше да помогне на мис Халкъм да определи своето становище; и неговата ръка, ако този въпрос получеше положително разрешение, щеше да изготви договора, който безвъзвратно обвързваше мис Феърли. Дори тогава, когато не знаех нищо в сравнение с това, което зная сега, аз наблюдавах семейния адвокат с интерес, какъвто никога не съм изпитвал в присъствието на друг напълно непознат за мен човек.

Външният вид на мистър Гилмор бе в пълна противоположност с общоприетата представа за стар адвокат. Той бе червендалест; бялата му коса бе доста дълга и грижливо сресана; тъмното палто, жилетката и панталоните му прилягаха безупречно; бялата му широка вратовръзка бе грижливо вързана; а светлолюляковите му ръкавици от шевро биха могли, без страх и упрек, да красят ръцете на някой модерен духовник. Обноските му бяха приятно белязани от официалната елегантност и изящество на старата школа за учтиво държане, но и оживени от въодушевлението, енергичността и отзивчивостта на човек, чието житейско занимание го задължава да поддържа способностите си в добра работна форма. Жизнерадостен организъм и добри перспективи като начало; похвално и достатъчно благосъстояние в резултат на последвалата продължителна кариера; бодри, изпълнени с работа и голяма почит старини — такива бяха основните впечатления, които извлякох от запознанството си с мистър Гилмор; за да бъда справедлив към него, ще добавя, че по-нататъшните ми и по-задълбочени контакти само потвърдиха казаното.

Оставих възрастния господин и мис Халкъм да влязат в къщата и да разговарят по семейните въпроси, необезпокоявани от чуждо присъствие. Те пресякоха преддверието и се отправиха към салона, а аз се върнах обратно по стълбите, за да се поразходя сам из градината.

Часовете ми в Лимъридж Хаус бяха броени — отпътуването ми на следващата утрин бе вече неотменимо; участието ми в разследването, което се наложи от анонимното писмо, приключваше. Нямаше да навредя никому освен на себе си, ако за малкото оставащо ми време освободях сърцето си от хладната жестокост на въздържанието, което необходимостта ме бе принудила да му наложа, и кажех последно сбогом на местата, свързани с кратките, изпълнени с блян мигове на моето щастие и моята любов.

Свих инстинктивно по алеята под прозореца на моето ателие, където я бях видял предната вечер с малкото й кученце, и тръгнах по пътеката, по която тъй често бяха минавали нейните скъпи нозе, докато стигнах до портичката, водеща към градината й с рози. Зимната голота я обгръщаше сега с печал. Цветята, които ме бе учила да различавам по имената им, цветята, конто я бях учил да рисува, бяха изчезнали вече и мъничките бели пътечки между лехите бяха влажни и позеленели. Продължих нататък към широката алея с дърветата, където бяхме вдишвали заедно топлия аромат на августовските вечери, където заедно се бяхме възхищавали на безкрайните игри на светлосенките, изпъстрили земята. Около мен от стенещите клони падаха листа и мирисът на гнилота във въздуха ме пронизваше до костите. Не след дълго излязох от парка и тръгнах по тесния път, виещ се незабележимо нагоре към най-близките хълмове. Старото повалено дърво, на което бяхме присядали за отмора, бе подгизнало от дъжда и туфата от папрат и тревици, която й бях нарисувал, сгушена край грубата каменна стена пред нас, се бе превърнала в локва със застояла вода околовръст малко островче от оплетени бурени. Изкачих се до върха на хълма и отправих взор към гледката, която в по-щастливите дни тъй често бе предизвиквала възхищението ни. Наоколо ми бе студено и пусто; това вече не беше гледката, която помнех. Слънчевата светлина на нейното присъствие бе далеч от мен; очарованието на гласа й вече не шепнеше в ухото ми. На мястото, от което сега гледах, тя ми бе говорила за баща си, починал след майка й, бе ми разказвала колко силно са били привързани един към друг и с каква тъга усеща все още неговото отсъствие, когато влиза в някои стаи или се отдава на забравени занимания и забавления, с които той бил свързан. Нима гледката, която бях съзерцавал, слушайки тези думи, бе гледката, която виждах сега, застанал сам на върха на хълма? Обърнах се и я оставих зад себе си; започнах да слизам по виещия се път обратно през степта, покрай дюните, докато стигнах до брега. И видях бялата ярост на прибоя и гордите скокове на безбройните вълни; видях и онова място, на което тя веднъж чертаеше по пясъка безцелни фигури с чадърчето си за слънце — мястото, където бяхме седели заедно, докато тя ме разпитваше за мен самия и за дома ми, задаваше ми с женска наблюдателност подробни въпроси за майка ми и сестра ми и невинно ме питаше дали някога ще напусна самотната си квартира и ще имам съпруга и свой собствен дом. Вятърът и морето отдавна бяха заличили дирята, която беше оставила с онези знаци по пясъка. Погледът ми се ширна над еднообразния морски пейзаж и мястото, където ние двамата бяхме пропилявали слънчевите часове, бе загубено за мен, сякаш никога не съм знаел къде е било, бе напълно непознато, сякаш стоях вече на чужд бряг. Празната тишина на брега прокънтя глухо в сърцето ми. Тръгнах обратно към къщата и градината, където на всяка крачка имаше следи, които ми говореха за нея.

По алеята на западната тераса срещнах мистър Гилмор. Той очевидно ме търсеше, защото ускори крачка, щом взаимно се съзряхме. Настроението ми едва ли бе подходящо за компанията на непознат човек, но срещата бе неизбежна и аз се примирих с мисълта за нея.

— Търсех тъкмо вас — започна възрастният джентълмен. — Исках да ви кажа две думи, скъпи ми господине, и ако не възразявате, ще се възползувам от настоящата възможност. Откровено казано, мис Халкъм й аз обсъждахме семейни дела — дела, които са причината за моето присъствие тук — и в хода на разговора ни тя естествено стигна до този неприятен въпрос, свързан с анонимното писмо, и участието, което вие тъй похвално сте взели в предприетите досега действия. Разбирам добре, че това участие събужда у вас интерес, който в противен случай не бихте проявили, и затова искам да ви съобщя, че по-нататъшното водене на започнатото от вас разследване ще бъде предоставено на сигурни ръце. Скъпи ми господине, бъдете напълно спокоен: разследването ще бъде предоставено на мен.

— Мистър Гилмор, вие във всяко отношение сте по-подходящ от мен със съветите и действията си по този въпрос. Недискретно ли ще бъде от моя страна, ако попитам дали сте взели решение за начина, по който ще процедирате?

— Доколкото е възможно да се вземе решение, мистър Хартрайт, аз съм го взел. Възнамерявам да изпратя копие от писмото, придружено с изложение на обстоятелствата, до адвоката на сър Пърсивъл Глайд, с когото ме свързва известно познанство. Самото писмо ще задържа тук, за да го покажа на сър Пърсивъл, щом пристигне. Разпоредих се вече относно проследяването на двете жени, като изпратих един от прислужниците на мистър Феърли — доверено лице — да разпита на гарата. Човекът получи пари и напътствия, и в случай че открие нещо, ще тръгне подир жените. Това е всичко, което може да се направи до идването на сър Пърсивъл в понеделник. Самият аз не се съмнявам ни най-малко, че той с готовност ще даде всяко обяснение, което може да се очаква от един джентълмен и мъж на честта. Сър Пърсивъл, сър, стои много, високо — издигнато обществено положение, репутация извън всякакво подозрение; аз съм доста спокоен за резултатите — доста спокоен, мога с радост да ви уверя. Неща от подобен род се срещат непрекъснато в моята практика. Анонимни писма — злочеста жена — окаяно социално положение. Не отричам, че в конкретния случай има особени усложнения; но сам по себе си случаят, за жалост, е доста обичаен.

— Боя се, мистър Гилмор, че съм на различно становище от вашето.

— Точно тъй, скъпи ми господине, точно тъй. Аз съм стар човек и гледам практично. Вие сте млад човек и гледате романтично. Да не водим спор за възгледите си. Професионалният ми живот протича в атмосфера на спорове, мистър Хартрайт, и аз винаги се радвам, когато мога да избягам от нея, както съм избягал тук. Ще изчакаме събитията — да, да, да, — ще изчакаме събитията. Очарователно място. Добро ли е, за лов? Сигурно не; мисля, че земята на мистър Феърли не се охранява. И все пак очарователно място и възхитителни хора. Чувам, че вие рисувате, мистър Хартрайт? Завидно умение! Какъв е стилът ви?

Ние се впуснахме в неутрален разговор или по-точно мистър Гилмор говореше, а аз слушах. Вниманието ми, бе далеч от него и от темите, по които той говореше с такава лекота. Самотната разходка през последните два часа бе упражнила своето влияние върху мен: тя ми бе втълпила мисълта да ускоря заминаването си от Лимъридж Хаус. Защо дори и с една ненужна минута да продължавам тежкото изпитание да кажа сбогом? Кой повече се нуждаеше от моите услуги тук? Пребиваването ми в Къмбърланд не служеше вече на никаква полезна цел, позволението, получено от работодателя ми, не поставяше никакви ограничения за часа на заминаването. Защо да не сложа точката на мига?

Взех решение да го прекратя. Все още оставаха няколко часа, преди да се стъмни; нямаше никаква причина да не поема по обратния път за Лондон още същия следобед. Извиних се учтиво на мистър Гилмор с първия претекст, който Ми хрумна, за да го напусна, и се върнах веднага в къщата.

По стълбата към моята стая срещнах мис Халкъм, От бързината, с която вървях, и промяната в поведението ми тя разбра, че съм си наумил нещо ново, и попита какво се е случило. Изложих й причините, които са ме подбудили да ускоря заминаването си, точно както ги изложих тук.

— Не, не — отвърна тя искрено и мило, — напуснете ни като приятел: споделете още веднъж хляба с нас. Останете тук и вечеряйте, останете тук и ни помогнете да прекараме тъй щастливо нашата последна вечер с вас, както и първата. Аз ви каня, мисис Веси ви кани… — Тя се поколеба за миг и после добави: — Лора също ви кани.

Обещах да остана. Господ ми е свидетел, че нямах желание да оставя и сянка от тъжно впечатление върху която и да е от тях. Собствената ми стая бе най-доброто място за мен, докато удари звънецът за вечеря. Изчаках там, докато стане време да сляза долу.

През целия този ден не бях говорил с мис Феърли, нито дори я бях виждал. Първата среща с нея, когато влязох в салона, бе тежко изпитание за нейното и моето самообладание. Тя също бе направила всичко възможно, за да може тази вечер да ни върне към златното, отминало време — времето, което никога вече нямаше да се върне. Облякла бе роклята, която често бе предизвиквала най-голямото ми възхищение — тъмносиня копринена рокля с красива гарнитура от старинна дантела; с предишната си готовност тя пристъпи напред, за да ме поздрави; подаде ми ръката си с искреното, невинно доброжелателство на някогашните по-щастливи дни. Студените пръсти, които потрепереха, обгръщайки моите, бледите страни с яркочервеното петно, което ги изгаряше по средата, слабата усмивка, която се опита да заиграе по устните й и замря, когато ги погледнах — всичко ми подсказваше колко много й струва да поддържа външното си спокойствие. Сърцето ми не можеше да я доближи още повече до себе си, инак щях да я заобичам тъй, както никога дотогава не бях обичал.

Мистър Гилмор ни беше от голяма помощ. Той беше в много добро настроение и водеше разговора с неуморим дух. Мис Халкъм го подкрепяше решително и аз правех всичко възможно да следвам примера й. Милите сини очи, в които така добре се бях научил да тълкувам и най-малката промяна, ме погледнаха умолително, когато седнахме на масата. Помогнете на сестра ми — казваше ми сякаш нежното, разтревожено лице, — помогнете на сестра ми и ще помогнете и на мен.

Вечерята премина, видимо поне, достатъчно добре. Когато дамите станаха от масата и мистър Гилмор и аз останахме сами, в столовата се появи нещо, което възбуди вниманието ни и ми даде възможност да се успокоя за няколко минути в необходима и желана тишина. Прислужникът, изпратен да проследи Ан Катърик и мисис Клемънтс, се завърна и бе веднага въведен в столовата, за да докладва за извършеното.

— Е — каза мистър Гилмор, — какво открихте?

— Открих, сър — отговори прислужникът, — че двете жени са взели билети от нашата гара за Карлайл.

— Естествено, като сте разбрали това, сте заминали за Карлайл?

— Да, сър, но за съжаление не можах да открия никаква по-нататъшна следа.

— Разпитахте ли на гарата?

— Да, сър.

— И по различните странноприемници?

— Да, сър.

— И оставихте бележката, която ви връчих, в полицията?

— Тъй сторих, сър.

— Е, приятелю, направили сте всичко, каквото сте могли, и аз направих всичко, каквото можах, и с това въпросът приключва до второ разпореждане. Изиграхме си козовете, мистър Хартрайт — продължи старият джентълмен, след като прислужникът излезе. — Засега поне жените ни надхитриха и единственият ни изход е да чакаме пристигането на сър Пърсивъл Глайд в понеделник. Няма ли да си напълните отново чашата? Тази бутилка портвайн се оказа добра — яко, солидно старо вино. Макар че в собствената си изба имам и по-добро.

Върнахме се в салона — стаята, в която бяха преминали най-щастливите вечери от живота ми, стаята, която след тази последна вечер нямаше никога вече да видя. Тя бе променена, откакто дните намаляха и времето застудя. Остъклените врати към терасата бяха затворени и скрити зад дебели завеси. Вместо мекия привечерен здрач, на който бяхме свикнали да седим, очите ми сега заслепяваше ярката, сияеща светлина от лампите. Всичко бе променено — вътре и навън всичко бе променено.

Мис Халкъм и мистър Гилмор седнаха край масата за карти; мисис Веси зае обичайното си кресло. Нищо не им пречеше да прекарат добре вечерта и забелязвайки това, аз още по-болезнено усетих туй, що пречеше на мен. Видях, че мис Феърли обикаля бавно около нотната стойка. Имаше време, когато можех да се присъединя към нея. Зачаках нерешително; не знаех нито накъде да тръгна, нито какво да предприема. Тя хвърли бърз поглед към мен, взе неочаквано някакви ноти от стойката и сама се приближи.

— Да изсвиря ли някои от малките Моцартови мелодии, които така много харесвахте? — запита ме, отгръщайки нервно нотите, без да вдига поглед, докато говореше.

Преди да мога да й благодаря, тя забърза към пианото. Столът до него, на който имах навика да сядам, стоеше празен. Тя удари няколко акорда, после погледна към мен и отново се съсредоточи в музиката.

— Няма ли да седнете на старото си място? — попита много рязко и съвсем тихо.

— Бих могъл да си го позволя тази последна вечер — отговорих аз.

Тя замълча; прикова вниманието си върху музиката — върху нотите, които знаеше наизуст, защото ги бе свирила толкова пъти, без да гледа. Но аз разбрах, че ме е чула, знаех, че усеща близкото ми присъствие, защото видях как червеното петънце на едната й страна — тази, която виждах — изчезна и цялото й лице пребледня.

— Много ми е мъчно, че заминавате — каза тя, при което гласът й се снижи до шепот, очите й се втренчиха още повече в нотите, а пръстите й полетяха по клавишите със странна, трескава енергия, която забелязвах за първи път.

— Ще запомня тези мили думи, мис Феърли, дълго след като дойде и си отиде утрешният ден.

Лицето й побеля още повече и тя го извърна още по-надалеч от мен.

— Не говорете за утре — каза. — Да оставим тази вечер музиката да ни говори с по-щастлив език от нашия.

Устните й трепереха; слаба въздишка се изтръгна от тях, която тя напразно се опита да подтисне. Пръстите й загубиха сигурността си; тя удари фалшив тон, обърка се, опитвайки се да го поправи, и отпусна ядосано ръце на скута си. Мис Халкъм и мистър Гилмор вдигнаха изненадани погледи от масата за карти. Дори мисис Веси, която дремеше в креслото си, се събуди при внезапното прекъсване на музиката и попита какво се е случило.

— Играете ли вист, мистър Хартрайт? — запита мис Халкъм с поглед, отправен многозначително към мястото, където стоях.

Знаех какво искаше да каже; знаех, че е права, и станах веднага, за да отида при масата за карти. Когато се отдалечих от пианото, мис Феърли отгърна един нотен лист и докосна отново клавишите с по-сигурна ръка.

— Ще го изсвиря — каза тя, изтръгвайки звуците почти страстно. — Ще го изсвиря тази последна вечер.

— Елате, мисис Веси — обади се мис Халкъм. — С мистър Гилмор се отегчихме да играем екарте — елате, за да партнирате на мистър Хартрайт във виста.

Старият адвокат се усмихна иронично, тъй като печелеше и току-що беше извадил поп. Той очевидно свърза рязката промяна, наложена от мис Халкъм, с неспособността на една дама да губи в играта.

Останалата част от вечерта премина без дума или поглед от нейна страна. Тя не стана от пианото и аз не станах от масата за карти. Свиреше без прекъсване — свиреше, сякаш музиката бе единственото й убежище. Понякога пръстите й извличаха звуците бавно, отдавайки им нежността си — мека, постепенно замираща гальовност, неизразимо красива и тъжна за слуха; или пък й изневеряваха и бъркаха, и препускаха механично по инструмента, като че ли задачата им бе бреме за тях. И все пак, колкото и да се променяха и да трепереха, което се отразяваше на музиката, те нито за миг не се поколебаха в решението си да свирят. Тя стана от пианото едва когато станахме всички, за да си кажем лека нощ.

Мисис Веси бе най-близо до вратата и първа се ръкува с мен.

— Повече няма да ви видя, мистър Хартрайт — каза старата дама. — Истински съжалявам, че заминавате. Вие бяхте много мил и любезен, а една стара жена като мен усеща любезността и вниманието. Bon voyage7, скъпи ми господине — bon voyage, както казват французите.

Следващата бе мис Халкъм.

— Утре сутринта в седем и половина — каза тя и добави шепнешком: — Чух и видях повече, отколкото мислите. Поведението ви тази вечер ме направи ваша приятелка за цял живот.

Мис Феърли бе последна. Не смеех да я погледна, когато взех ръката й и помислих за следващата сутрин.

— Трябва да отпътувам много рано — казах й. — Ще съм заминал, мис Феърли, преди вие…

— Не, не — побърза да ме прекъсне тя, — не преди да изляза от стаята си. Аз ще бъда долу за закуската с Мариан. Не съм толкова неблагодарна, не мога така лесно да забравя последните три месеца…

Гласът й изневери; ръката й обгърна нежно моята, после изведнъж я пусна. Преди да съм казал лека нощ, тя вече бе излязла.

Краят бързо вървеше към мен — приближи неизбежно със светлината на последната сутрин в Лимъридж Хаус.

Още нямаше седем и половина, когато бях долу, но те ме чакаха на масата за закуска. Въздухът беше хладен и на бледата светлина сред мрачната утринна тишина на къщата, ние тримата седяхме и се опитвахме да се храним, опитвахме се да говорим. Усилието да запазим приличие бе безнадеждно и безполезно и аз станах, за да го прекратя. Когато протегнах ръка, когато мис Халкъм, която бе по-близо до мен, я пое, мис Феърли се обърна неочаквано и изтича навън.

— По-добре така — каза мис Халкъм, когато вратата се затвори. — Така е по-добре и за двама ви.

Измина миг, преди да мога да отговоря; тежко бе да я загубя без прощална дума или прощален поглед. Овладях се и се опитах да се разделя с мис Халкъм както подобаваше; но всички думи за сбогом, които на драго сърце бих казал, се сведоха до едно изречение.

— Заслужил ли съм да ми пишете? — бе всичко, което можах да изрека.

— Вие заслужихте всичко, което мога да направя за вас, докато и двамата сме на този свят. Какъвто и да е краят, ще го узнаете.

— А ако аз мога някога, в бъдеще, отново да ви бъда в помощ, много след като се заличи споменът за моята самонадеяност и безумие…

Не можах да кажа нищо повече. Гласът ми пресекна, очите ми се навлажниха въпреки волята ми.

Тя хвана и двете ми ръце и ги стисна твърдо и силно като мъж — тъмните й очи заблестяха — червенина обхвана матовата й кожа — лицето й засия със своята твърдост и енергия и стана красиво от чистата вътрешна светлина на нейната щедрост и състрадание.

— Ще ви вярвам; ако някога дойде такъв момент, ще ви вярвам като на мой и неин приятел, като на мой и неин брат. — Тя замълча, привлече ме към себе си — какво храбро и благородно създание, — като сестра докосна челото ми с устни и ме нарече по име: — Бог да ви благослови, Уолтър! Приседнете тук сам и се успокойте. Заради двама ни ще е по-добре да не остана. По-добре ще бъде да ви изпратя с поглед от балкона.

Тя излезе от стаята. Обърнах се към прозореца, където пред мен се простираше единствено самотният есенен пейзаж. Обърнах му гръб, за да се овладея, преди и аз на свой ред да напусна завинаги стаята.

Изтече минута — едва ли е било повече, когато чух, че вратата отново леко се отваря и по килима прошумя женска рокля. Сърцето ми заби лудо, когато се обърнах. От другия край на стаята към мен приближаваше мис Феърли.

Тя се спря колебливо, щом очите ни се срещнаха и видя, че сме сами. После с Онзи кураж, който жените тъй често губят при по-незначителни ситуации от критично естество и почти никога при големите, пристъпи по-близо към мен, странно пребледняла и смълчана, отпуснала едната си ръка върху масата, покрай която вървеше, като криеше другата в гънките на роклята си.

— Отидох в салона само за да потърся това — каза тя. — То може би ще ви напомня за престоя ви тук и за приятелите, които сте оставили. Когато го направих, ми казахте, че съм напреднала много, и затова си помислих, че бихте искали…

Тя извърна глава настрани и ми подаде малка рисунка, излязла изцяло изпод нейния молив, на беседката, в която се срещнахме за първи път. Листът трепереше в ръката й, когато ми го подаде — трепереше и в моята, когато го взех.

Страхувах се да кажа това, което чувствувах. Отговорих само:

— Тя ще бъде винаги с мен. През целия ми живот това ще бъде най-скъпото за мен съкровище. Много съм благодарен; много съм ви благодарен, че не ме оставихте да си отида, без да си кажем довиждане.

— Оо — отвърна тя невинно, — как бих могла да го сторя, след като прекарахме толкова много щастливи дни заедно!

— Тези дни може никога да не се върнат, мис Феърли; моят начин на живот и вашият се различават твърде много. Но ако дойде време, когато предаността, на цялото ми сърце, душа и същество биха ви донесли миг на щастие или биха могли да ви спестят миг на мъка, ще се опитате ли да си спомните за бедния ви учител по рисуване? Мис Халкъм обеща, че ще ми вярва; а вие обещавате ли?

През напиращите сълзи в милите сини очи просветна неясно тъгата от раздялата.

— Обещавам — отговори тя сподавено. — Оо, не ме гледайте така! Обещавам ви от все сърце.

Осмелих се да пристъпя малко към нея и протегнах ръка.

— Вие имате много приятели, които ви обичат, мис Феърли. Вашето щастливо бъдеще е съкровена цел на много надежди. Ще ми позволите ли при раздялата да ви кажа, че то е съкровена цел и на моите надежди?

Сълзите се стичаха бързо по страните й. Тя се подпря с разтреперана ръка на масата, за да се задържи, и ми подаде другата. Взех я в своята — задържах я крепко. Ръката ми клюмна над нея, сълзите ми падаха по нея, устните ми се притиснаха о нея — не, не в знак на любов, о, не в знак на любов в този последен миг, а в израз на болката и обладалото ме отчаяние.

— За бога, оставете ме! — прошепна тя едвам.

В тези изпълнени с молба думи прозвуча със страшна сила признанието на нейната сърдечна тайна. Нямах право да ги чуя, нямах право да им отговоря; това бяха думите, които ме пропъждаха от стаята в името на нейната свята слабост. Всичко бе свършено. Пуснах ръката й; не казах нищо повече. Заслепяващи сълзи я скриваха от погледа ми и аз ги прокудих, за да я видя за последен път. Един прощален поглед — в мига, когато тя се отпусна на стола, ръцете й се подпряха на масата и главата й изтощено клюмна върху тях, — един прощален поглед и вратата вече бе затворена; помежду ни се откри голямата бездна на раздялата; образът на Лора Феърли бе вече спомен от миналото.

(Край на разказа на Хартрайт)

Историята продължава от името на ВИНСЪНТ ГИЛМОР, живеещ на Чансъри Лейн, адвокат

I

Пиша тези редове по молба на моя приятел мистър Уолтър Хартрайт. По този начин ще станат достояние известни събития, които засегнаха сериозно интересите на мис Феърли и които се случиха след заминаването на мистър Хартрайт от Лимъридж Хаус.

Не е необходимо да казвам дали съм „за“ или „против“ разкриването на забележителната семейна история, от която моят разказ съставлява важна част. Мистър Хартрайт пое тази отговорност върху себе си и обстоятелствата, които предстои да бъдат изложени, ще покажат, че е въпрос на негово лично желание, тъй като той напълно си спечели правото за това. Възприетият от него план, за да представи по най-правдив и жив начин историята на другите, изисква тя да бъде разказвана на всеки последователен етап от развитието на събитията от лицата, пряко свързани с протичането на тези събития. Моето появяване тук като разказвач се налага следователно от възприетия способ. Аз бях в Къмбърланд по време на краткия престой на сър Пърсивъл Глайд под покрива на мистър Феърли и взех лично участие в решаването на един важен въпрос. Ето защо мой дълг е да добавя тези нови редове към нишката на събитията и да я поема там, където за настоящия момент мистър Хартрайт я остави.

Пристигнах в Лимъридж Хаус в петък, втори ноември. Целта ми беше да остана в дома на мистър Феърли до пристигането на сър Пърсивъл Глайд. Ако това събитие доведеше до определянето на някаква дата за съюза на сър Пърсивъл с мис Феърли, аз трябваше да отнеса със себе си в Лондон необходимите нареждания и да се заема с изготвянето на брачния договор на дамата.

В петъка не бях удостоен с разговор от страна на мистър Феърли. Години наред той беше или си въобразяваше, че е болен и не се чувствуваше достатъчно добре, за да ме приеме. Мис Халкъм бе първият член от семейството, когото видях. Тя ме посрещна на външната врата и ме представи на мистър Хартрайт, който от известно време пребиваваше в Лимъридж.

Видях мис Феърли по-късно, едва на вечеря. Не изглеждаше добре, както установих със съжаление. Тя е сладко, обично момиче, приветливо и внимателно към всички, които я заобикалят, тъй както беше и прекрасната й майка — макар че, по мое мнение, тя прилича на баща си. Мисис Феърли имаше тъмни очи и коса и по-голямата й дъщеря мис Халкъм ми напомня силно за нея. Мис Феърли свири за нас тази вечер, но по моему не тъй добре, както обикновено. Изкарахме една игра на вист — истинско оскверняване на тази благородна игра, що се отнася до начина, по който я играхме. Мистър Хартрайт ми направи благоприятно впечатление при нашето запознанство, но скоро открих, че той не се е отърсил от слабостите на общуването, присъщи на възрастта му. Има три неща, които нито един млад мъж от сегашното поколение не е в състояние да извърши. Те не изпитват наслада от виното, което пият, не могат да играят вист и не умеят да направят комплимент на една дама. Мистър Хартрайт не беше изключение от общото правило. Инак, дори в онези дни на твърде краткото ни познанство, той ми направи впечатление на скромен млад човек с поведение на джентълмен.

Така премина петъкът. Не споменавам нищо за по-сериозните въпроси, които занимаваха вниманието ми през този ден — анонимното писмо до мис Феърли, мерките, които сметнах за редно да взема, когато въпросът бе изложен пред мен, и убеждението, което хранех, че сър Пърсивъл Глайд с готовност ще предостави обяснение на обстоятелствата — тъй като, доколкото ми е известно, това е направено в подробности в разказа, предхождащ моя.

В съботата мистър Хартрайт бе отпътувал, преди да слезна на закуска. Мис Феърли остана в стаята си през целия ден, а мис Халкъм ми се видя подтисната. Домът не бе същият, както по времето на мистър и мисис Филип Феърли. Преди обеда се разходих сам и разгледах някои от местата, видени от мен преди повече от тридесет години, когато за първи път отседнах в Лимъридж във връзка с уреждането на семейните дела.

В два часа мистър Феърли изпрати да ми съобщят, че се чувствува достатъчно добре, за да ме види. По никакъв начин не мога да кажа, че се бе променил, откакто го видях за първи път. Както обикновено говореше все за същите неща — за себе си и за своите страдания, за прекрасните си монети и за своите с нищо несравними Рембрандови офорти. Щом се опитах да заговоря за делата, довели ме в дома му, той затвори очи и каза, че го „разстройвам“. Аз продължих да го разстройвам, връщайки се отново и отново към въпроса. Можах само да се уверя, че той гледа на брака на племенницата си като на нещо решено; че баща й го е поискал и той самият го искаше; че този брак е желан и че той лично би изпитал радост, когато се сложи край на това безпокойство. Колкото до договора, бих ли искал да се посъветвам с племенницата му и след това да се задълбоча в семейните дела въз основа на собствените ми познания, за да приготвя всичко и да сведа неговото участие в цялата работа като настойник до казване на „да“-то в подходящия момент — ами да, той, разбира се, ще приеме моите възгледи и възгледите на всеки друг с безкрайно удоволствие. Междувременно, ето на, съм имал възможността да го видя — безпомощен страдалец, прикован в стаята си. Мислел ли съм, че ми изглежда на човек, който иска да го тормозят? Не. Тогава защо да бъде тормозен?

Аз бих могъл вероятно да бъда малко изненадан от това странно отсъствие на желание за самоутвърждаване от страна на мистър Феърли в ролята му на настойник, ако не познавах достатъчно семейните дела, за да си припомня, че той бе ерген и че интересът му към Лимъридж и цялата останала собственост се изчерпваше с личния му живот. Ето защо при това положение резултатът от разговора нито ме учуди, нито ме разочарова.

Неделята бе скучен ден и извън къщата, й в нея. За мен пристигна писмо, от адвоката на сър Пърсивъл Глайд, уведомяващо ме, че е получено копието от анонимното писмо и придружителната бележка с моето изявление по въпроса. След обяд мис Феърли се присъедини към нас, но изглеждаше бледа и подтисната и съвсем не приличаше на себе си. Поговорих малко с нея и се осмелих да намекна деликатно за сър Пърсивъл. Тя слушаше, без да каже нищо. Включваше се с желание във всички други теми, но по този въпрос предпочиташе да не взема отношение. Започнах да се съмнявам дали не съжалява за годежа си — точно както се случва често с младите дами, когато съжалението идва твърде късно.

— В понеделник сър Пърсивъл Глайд пристигна. Видя ми се извънредно симпатичен, що се отнася до обноските и външния му вид. Изглеждаше по-възрастен, отколкото очаквах, тъй като косата му бе опадала над челото и лицето му бе понабръчкано и уморено, но действията му бяха енергични и духът му висок, като на млад мъж. Срещата му с мис Халкъм беше възхитително сърдечна и непристорена, а когато му бях представен, той ме прие с такава лекота и любезност, че се спогодихме като стари приятели. Мис Феърли не беше с нас, когато той пристигна, но се появи в стаята десет минути по-късно. Сър Пърсивъл стана и поднесе своите комплименти със съвършено изящество. Забелязвайки влошилото се състояние на младата дама, което се бе отразило и на вида й, той изрази своята очевидна загриженост със смесица от нежност и почитание, с непретенциозна изисканост на тона, гласа и поведението си, които направиха чест на доброто му възпитание и на точния му усет. При тези обстоятелства доста ме изненада фактът, че мис Феърли продължи да се държи напрегнато и неловко в негово присъствие и че се възползува от първата появила се възможност да напусне отново стаята. Сър Пърсивъл не забеляза нито сдържаността, с която тя го прие, нито неочакваното й оттегляне от компанията ни. Той не й се натрапваше, докато тя бе там, и по никакъв начин не намекна за излизането й, когато си отиде, с което да постави мис Халкъм в затруднено положение. Неговият такт и вкус не сгрешиха в този или който и да е друг случай, докато бях в Лимъридж Хаус.

Бедната щом мис Феърли напусна стаята, той ни спести неудобството по въпроса за анонимното писмо, като сам заговори за него. Пътувайки от Хампшър, се отбил в Лондон, видял адвоката си, прочел документите, изпратени от мен, и продължил за Къмбърланд, изпълнен от нетърпение да донесе успокоение на умовете ни с най-бързото и най-пълно обяснение, което би могло да се изрази с думи. При това негово изказване аз му предложих оригинала на писмото, който бях запазил, за да го види. Той ми благодари и не пожела да го види, заявявайки, че е чел копието и че желае оригиналът да остане в наши ръце.

Обяснението, което незабавно се зае да поднесе, бе тъй просто и задоволително, както през цялото това време очаквах да бъде.

В миналото мисис Катърик, осведоми ни той, го задължила да се реваншира по определен начин за вярната й служба и услугите, които била правила на негови роднини и на него самия. Тя била дваж нещастна поради брака си със съпруг, който я напуснал, и поради факта, че от ранна възраст умственото развитие на единственото й дете било забавено. Макар че поради брака си се преместила в друга част на Хампшър, отдалечена от областта, в която са разположени земите на сър Пърсивъл, той се погрижил да не я изгубва от погледа си — при това приятелското му чувство към бедната жена, пред вид на извършените от нея услуги в миналото, се засилило много от възторга спрямо търпението и храбростта, с които понасяла своето нещастие. С течение на времето симптомите за душевното разстройство на злочестата й дъщеря нараснали сериозно дотам, че се наложило да я поставят под медицински контрол. Мисис Катърик сама осъзнала тази необходимост, но същевременно изпитвала предразсъдъците, присъщи на хора от нейното порядъчно положение, и не можела да приеме детето й да бъде изпратено като просяк в обществен приют. Сър Пърсивъл се отнесъл с уважение към този довод, както се отнасял с уважение към всяка почтена свобода на чувствата, независимо от това в коя обществена категория се проявява тя, и решил да засвидетелствува своята благодарност за някогашната преданост на мисис Катърик към неговите интереси и тези на семейството му, като поеме разноските по пребиваването на дъщеря й в един солиден частен приют за душевноболни.

За голямо съжаление на майката и за негово съжаление нещастното създание открило участието, което обстоятелствата го принудили да вземе за поставянето й под запрещение, и в резултат на това у нея се породила изключително силна омраза и недоверие към него. С тази омраза и недоверие, изразявани по различни начини в приюта, можело очевидно да се обясни и анонимното писмо, написано след бягството й. Ако припомняйки си документа, мис Халкъм и мистър Гилмор не намирали в него потвърждение на тази гледна точка или ако желаели да научат някои допълнителни подробности за приюта (чийто адрес той съобщи, както и имената на двамата лекари, по чието писмено становище пациентката била приета), той бил готов да отговори на всички техни въпроси и да разсее всяко съмнение. Той постъпил според дълга си към нещастната млада жена, като наредил на адвоката си да не жали средства, за да я открие и да я предаде отново на лекарските грижи, и сега само желаел силно да изпълни също тъй ясно и открито дълга си към мис Феърли и към нейното семейство.

Първият, който заговори в отговор на молбата му, бях аз. Напълно бях наясно как трябва да действувам. Голямата красота на Закона се заключва в това, че той може да оспорва всяко човешко твърдение, независимо от обстоятелствата, при които е направено, и формата на изложението. Ако бях усетил професионално, че трябва да заведа дело срещу сър Пърсивъл Глайд по силата на собственото му обяснение, несъмнено щях да го направя. Но дългът ми ме насочи в друга посока; задачата ми бе от чисто мисловен характер. Аз трябваше да преценя обяснението, което току-що бяхме чули, да почета подобаващо, отличната репутация на джентълмена, който го бе дал, и да отсъдя честно правдоподобността на разказа му. Лично аз бях убеден в нея и съответно заявих, че според мен обяснението му безспорно е задоволително.

Мис Халкъм, след като ме погледна много сериозно, изрече от своя стрина няколко думи в същия смисъл — с известно колебание обаче, което според мен не бе обосновано от обстоятелствата. Не мога да кажа със сигурност дали сър Пърсивъл забеляза това, или не. Според мен той го забеляза, защото отново се върна на въпроса, макар че по всички норми на благоприличието би могъл вече да го изостави.

— Ако ясното излагане на фактите от моя страна бе насочено само към мистър Гилмор — заяви той, — аз бих сметнал всякакво по-нататъшно споменаване на този неприятен въпрос за излишно. Справедливо бих могъл да очаквам, че мистър Гилмор, като джентълмен, ще повярва на честната ми дума; а щом той е сторил това, може да се сложи край на всички разисквания по темата. Но отношението ми спрямо една дама не е същото. Аз й дължа онова, което не бих допуснал спрямо нито един мъж — доказателство на истината, в която я уверявам. Вие не можете да поискате това доказателство, мис Халкъм, и ето защо мой дълг е да го предложа на вас и още повече на мис Феърли. Смея ли да ви помоля да пишете веднага до майката на тази нещастна жена — мисис Катърик, за да поискате нейното показание в потвърждение на обяснението, което току-що ви дадох.

Видях, че мис Халкъм промени цвета си и леко се смути. Изглежда, й се стори, както и на мен, че колкото и учтиво да бе направено предложението на сър Пърсивъл, то произтичаше, макар и много деликатно, от колебанието, което пролича в поведението й преди минута или две.

— Надявам се, сър Пърсивъл, че не сте тъй несправедлив, за да поставяте под съмнение моето доверие към вас — заяви бързо тя.

— Естествено, че не, мис Халкъм. Правя предложението единствено в знак на внимание към вас. Ще извините ли моето упорство, ако повторно се осмеля да настоявам за него?

Докато говореше, той отиде до писалището, придърпа един стол към него и отвори папката с листа за писане.

— Позволете ми да ви помоля да напишете писъмцето — каза той — като услуга към мен. Няма да ви отнема повече от няколко минути. Трябва само да зададете два въпроса на мисис Катърик: първият — дали дъщеря й е изпратена в приюта с нейното знание и одобрение; вторият — дали участието ми в тази работа е такова, че да заслужава благодарността й. Мистър Гилмор не изпитва безпокойство по този неприятен въпрос, вие също; моля ви, освободете и моето съзнание от тази тревога, като напишете писъмцето.

— Вие ме задължавате да изпълня вашата молба, сър Пърсивъл, въпреки желанието ми да откажа.

При тези думи мис Халкъм стана от мястото си и седна на писалището. Сър Пърсивъл й благодари, подаде й перото и после се оттегли към камината. Малката италианска хрътка на мис Феърли лежеше на килимчето. Той протегна ръка и извика доброжелателно на кучето:

— Ела, Нина, не сме се забравили, нали?

Както може да се очаква от галените кучета, които често са страхливи и кисели, животинката го погледна сърдито, отдръпна се от протегнатата му ръка, излая жаловито, потрепера и се скри под канапето. Едва ли бе възможно да се разстрои от такава дреболия като отношението на кучето към него, но въпреки това забелязах, че той много неочаквано се отдалечи към прозореца. Може би понякога бе раздразнителен. Ако е така, съчувствувам му. Моят нрав понякога също е раздразнителен.

Мис Халкъм не се забави дълго с писмото. Когато свърши, тя стана от писалището и подаде листа на сър Пърсивъл. Той се поклони, взе го от нея, сгъна го веднага, без да поглежда съдържанието му, написа адреса и й го връчи отново в мълчание. В живота си не съм виждал нещо извършено по-изящно и по-подобаващо.

— Вие настоявате аз да пусна писмото, сър Пърсивъл? — запита мис Халкъм.

— Моля ви да го направите — отговори той. — А сега, когато то е написано и запечатано, позволете ми да задам един-два последни въпроса относно нещастната жена, с която е свързано. Прочетох съобщението, изпратено тъй любезно от мистър Гилмор до моя адвокат, където са изложени обстоятелствата, при които е идентифициран авторът на анонимното писмо. Но има известни моменти, които не са засегнати в съобщението. Срещнала ли се е Ан Катърик с мис Феърли?

— Разбира се, че не — отвърна мис Халкъм.

— Видя ли се тя с пас?

— Не.

— В такъв случай тя не е разговаряла с хора от къщата, ако не се смята някой си мистър Хартрайт, който се е срещнал с нея случайно в църковния двор?

— Да, никой друг не е разговарял с нея.

— Доколкото разбирам, мистър Хартрайт е бил нает като учител по рисуване в Лимъридж? Член ли е той на някое от художническите сдружения?

— Мисля, че не е — отговори мис Халкъм.

Той спря за миг, като че ли размисляше над последния отговор, и после добави:

— Открихте ли къде е живяла Ан Катърик, докато е била тук?

— Да. В една ферма в степта, наречена Тодс Корнър.

— Наш общ дълг към бедното създание е да я намерим — продължи сър Пърсивъл. — Може би е казала нещо в Тодс Корнър, което ще ни помогне да я открием. С тази надежда ще отида там и ще разпитам. Междувременно, тъй като не мога да се превъзмогна, за да разговарям с мис Феърли по този болезнен въпрос, смея ли да ви помоля, мис Халкъм, да бъдете така любезна вие да й дадете необходимото обяснение, след като, разбира се, изчакате отговора на това писмо.

Мис Халкъм обеща да изпълни молбата му. Той й благодари, кимна весело и ни остави, за да се настани в стаята си. Когато отвори вратата, намусената хрътка подаде острата си муцуна изпод канапето и излая, сякаш бе готова да го захапе.

— Добра работа свършихме тази сутрин, мис Халкъм — обадих се аз, щом останахме сами. — Ето че един тревожен ден вече завърши.

— Да — отговори тя, — несъмнено. Много се радвам, че сте доволен.

— Аз! Навярно с това писмо в ръката вие също сте спокойна?

— О, да. Как би могло да бъде иначе? Зная, че другото е невъзможно — продължи тя, говорейки повече на себе си, отколкото на мен. — Но ми се искаше Уолтър Хартрайт да е все още тук, за да присъствува на това обяснение и да чуе предложението да напиша писмото.

Останах малко изненадан — дори леко засегнат — от тези последни думи.

— Вярно е, че събитията свързаха твърде много мистър Хартрайт с историята на писмото — отвърнах — и аз с готовност признавам, че като се има пред вид цялата обстановка, той прояви голяма деликатност и дискретност. Но съвсем не мога да си обясня какво положително влияние може да има неговото присъствие спрямо въздействието, което оказа изявлението на сър Пърсивъл върху вас или върху мен.

— Просто ми хрумна, мистър Гилмор — отвърна разсеяно тя. — Няма защо да го обсъждаме. Вашият опит трябва да бъде и е най-добрият съветник, който мога да желая.

Не ми се понрави много явният начин, по който тя стовари цялата отговорност върху мен. Нямаше да се учудя, ако го бе направил мистър Феърли. Но решителната, недвусмислена във всяко едно отношение мис Халкъм бе последният човек на този свят, от когото можех да очаквам боязън да изрази собственото си мнение.

— Ако все още ви измъчват някакви съмнения — рекох аз, — защо не ги споделите с мен веднага? Кажете ми ясно — имате ли някаква причина да не вярвате на сър Пърсивъл Глайд?

— Никаква.

— Виждате ли нещо неправдоподобно или противоречиво в неговото обяснение?

— Как мога да отговоря положително след доказателството в подкрепа на истината, което ми предложи? Би ли могло да има по-добро свидетелство в негова полза, мистър Гилмор, от свидетелството на майката на тази жена?

— Не би могло. Ако отговорът на вашето запитване се окаже задоволителен, аз наистина не виждам какво повече може да очаква от сър Пърсивъл който и да е от неговите приятели.

— Тогава ще изпратим писъмцето — каза тя, ставайки, за да излезе от стаята — и ще отложим всякакви по-нататъшни разговори по въпроса; докато пристигне отговорът. Не отдавайте никакво значение на моето колебание. Не мога да дам никакво по-добро обяснение за него освен това, че напоследък съм твърде разтревожена за Лора; а тревогата, мистър Гилмор, обърква дори най-силните от нас.

Тя си тръгна внезапно рязко. Нейният по природа категоричен глас изрече сподавено последните думи — чувствителна, силна, страстна натура — жена за милиони в тези дребнави и лишени от съдържание времена. Познавах я от ранните й години; докато растеше, бях я виждал подложена на изпитания в не една тежка семейна криза и моят продължителен опит ме накара да отдам значение на колебанието й при подробно изложените тук обстоятелства — нещо, което не бих направил по отношение на друга жена. Не виждах никаква причина за тревога или съмнение от какъвто и да е род, но тя ме накара въпреки това да изпитам известна тревога и съмнение. На младини щях да се ядосам и разбеснея от безпричинното разстройство на душевното ми спокойствие. Но на моята възраст възприемах вече по друг начин нещата и постъпвайки философски, излязох, за да се разсея с една разходка.

II

Срещнахме се отново всички на вечеря. Сър Пърсивъл така щедро проявяваше доброто си настроение, че едва познах в него човека, чийто спокоен такт, изисканост и разсъдливост ми направиха такова силно впечатление при сутрешния разговор. Единствената следа от неговата предишна същност, която можах да открия, се проявяваше от време на време в поведението му към мис Феърли. Един поглед или една нейна дума слагаха край на най-веселия смях, прекратяваха игривия поток на неговата словоохотливост и в миг насочваха цялото му внимание към нея и към никого другиго на масата. Макар че ни веднъж не се опита открито да я въвлече в разговора, той не пропускаше и най-малката предоставена възможност, за да я включи незабележимо в него и именно при тези благоприятни обстоятелства да й каже думите, които един мъж не тъй тактичен и деликатен би адресирал направо към нея е първия момент, когато му дойдат наум. За моя изненада мис Феърли проявяваше внимание към неговото грижовно отношение, без да се трогва. Понякога, когато той я гледаше или й говореше, тя се смущаваше, но нито за миг не показа топлота към него. Обществено положение, богатство, добро възпитание, приятен вид, джентълменско държане и предаността на влюбения — всичко това бе скромно поднесено в краката й и доколкото можеше да се съди отстрани — бе предложено напразно.

На другия ден (вторник) сутринта сър Пърсивъл, като взе един от слугите за водач, тръгна към Тодс Корнър. Неговото разследване, както по-късно чух, не довело до никакъв резултат. Когато се върна, той се срещна с мистър Феърли, а следобеда отиде на езда заедно с мис Халкъм. Не се случи нищо друго, което заслужава да бъде отбелязано. Вечерта премина както обикновено. Нямаше никаква промяна в сър Пърсивъл и никаква промяна в мис Феърли.

В сряда пощата донесе със себе си едно събитие — отговора от мисис Катърик. Направих копие от документа, което запазих и което сега мога да представя. В него се казваше:

Кратко, ясно и точно на въпроса; по форма — твърде делово писмо, за да бъде написано от жена, по съдържание — не би могло да се желае по-голяма категоричност в потвърждение на обяснението на сър Пърсивъл Глайд. Такова бе моето мнение и с известни малки уговорки мнението и на мис Халкъм. Когато писмото бе показано на сър Пърсивъл, той, изглежда, не се изненада от острия му тон и сбитата му форма. Каза ни, че мисис Катърик е жена, която пести излишните думи, човек с ясни мисли, прям и без въображение, който пише кратко и разбираемо, тъй както и говори.

Сега, когато отговорът бе получен, предстоеше да се изпълни следващото задължение — да бъде запозната мис Феърли с обяснението на сър Пърсивъл. Мис Халкъм се зае с тази задача и излезе от стаята, за да отиде при сестра си, когато ненадейно се върна и седна до креслото, където четях вестник. Сър Пърсивъл бе излязъл преди минута, за да разгледа конюшните, и сега в стаята бяхме само ние.

— Предполагам, че наистина направихме всичко, което можем? — каза тя, като обръщаше и въртеше писмото на мисис Катърик в ръка.

— Ако сме приятели на сър Пърсивъл, които го познават и му вярват, направихме всичко и повече от всичко, което е необходимо — отговорих аз, леко раздразнен от появилото се у нея повторно колебание. — Но ако сме врагове, които го подозират…

— За това не трябва дори да се мисли — прекъсна ме тя. — Ние сме приятели на сър Пърсивъл и ако великодушието и снизхождението могат да повлияят на уважението ни към него, би трябвало да бъдем също и негови почитатели. Знаете, че вчера той се видя с мистър Феърли и след това излезе с мен.

— Да. Видях ви да яздите заедно.

— Отначало заговорихме за Ан Катърик и за странната среща на мистър Хартрайт с нея. Но скоро изоставихме тази тема и сър Пърсивъл заговори най-безкористно за годежа си с Лора. Заяви, че е забелязал подтиснатото й настроение и че е склонен, освен ако не бъде убеден в противното, да отдаде на тази причина промяната в нейното поведение към него по време на сегашното му посещение. Ако обаче има друга сериозна причина, той би искал да не се оказва натиск върху намеренията й нито от страна на мистър Феърли, нито от мен. В такъв случай той моли само тя да си припомни за последен път обстоятелствата, при които е направен годежът между тях, както и неговото поведение от началото на ухажването до настоящия момент: Ако след справедлив размисъл по тези два въпроса тя пожелае с пълна сериозност той да се оттегли от претенциите си за честта да бъде неин съпруг и ако тя самата му го каже ясно, той ще се пожертвува, като й предостави пълната свобода да се откаже от годежа.

— Нито един мъж не би могъл да каже повече от това, мис Халкъм. Изхождайки от личния ми опит, мисля, че малцина в това положение биха казали толкова много.

Тя замълча, след като изрекох тези думи, и ме погледна странно объркана и същевременно отчаяна.

— Не обвинявам никого, не подозирам никого — избухна тя рязко. — Но аз не мога и няма да поема отговорността да убедя Лора за този брак.

— Това е точно позицията, която сър Пърсивъл Глайд ви е помолил да заемете — отвърнах учуден аз. — Той ви е помолил да не оказвате натиск върху нейните намерения.

— И непряко ме задължава да го направя, ако й предам неговото искане.

— Как е възможно това?

— Познавайки Лора, можете сам да си отговорите, мистър Гилмор. Ако й кажа да размисли върху обстоятелствата около годежа й, аз веднага ще въздействувам върху две от най-силните й чувства — върху обичта към паметта на баща й и безкомпромисността, с която се отнася към истината. Вие знаете, че в живота й няма обещание, което да не е изпълнила; знаете, че тя пое това задължение в началото на фаталната болест на баща й и че пред смъртния му одър говореше с надежда и радост за брака си със сър Пърсивъл Глайд.

Признавам, че останах леко поразен от тази гледна точка към случая.

— Уверен съм — започнах аз, — че в казаното от вас няма намек за користност от страна на сър Пърсивъл по отношение на резултата, за който току-що споменахте?

Честното й, безстрашно лице даде отговора, преди тя да каже каквото и да било.

— Смятате ли, че бих останала дори и за миг в компанията на човек, когото подозирам в подобна низост? — отвърна сърдито тя.

Приятно ми беше да изпитам върху себе си искрите на искреното й възмущение. В моята професия човек, се среща с толкова много злонамереност и толкова малко възмущение.

— В такъв случай — продължих аз — позволете да ви кажа на нашия правен език, че се отклонявате от същността. Каквито и да бъдат последиците, сър Пърсивъл е в правото си да иска от вашата сестра внимателно да обмисли поетото задължение от всяка логична гледна точка, преди да поиска да бъде освободена от него. Ако това злочесто писмо я е настроило срещу него, вървете веднага и й кажете, че той доказа невинността си пред вас и пред мен. Какъв подтик за възражения срещу него може да има тя след всичко това? Какво извинение би могла да посочи за промяната на своето решение спрямо един човек, когото фактически е приела за свой съпруг преди повече от две години?

— Смея да кажа, мистър Гилмор, че в очите на закона и на здравия разум — никакво. Ако тя все още се колебае и ако аз все още се колебая, трябва да си обясните нашето странно поведение, ако желаете, с каприз от страна и на двете ни. И затова трябва да приемем порицанието колкото можем по-леко.

При тези думи тя стана изведнъж и излезе. Когато една разумна жена е изправена пред сериозен въпрос и го отбягва с лекомислен отговор, в деветдесет и девет на сто от случаите това е сигурен знак, че тя крие нещо. Започнах отново да чета вестника, подозирайки силно, че мис Халкъм и мис Феърли имаха помежду си някаква тайна, която не искаха да споделят със сър Пърсивъл и с мен. Това ми се стори жестоко и за двама ни, особено за сър Пърсивъл.

Моите съмнения или по-точно казано моите убеждения се потвърдиха от думите и поведението на мис Халкъм, когато я видях отново по-късно същия ден. Тя бе подозрително кратка и сдържана, осведомявайки ме за резултата от разговора със сестра й. Както излизаше, мис Феърли бе изслушала мълчаливо цялата история около писмото, изложена пред нея от вярната гледна точка; но когато мис Халкъм продължила по-нататък, заявявайки, че целта на посещението на сър Пърсивъл в Лимъридж е да я убеди да определи ден за бракосъчетанието, тя сложила край на въпроса, молейки за време. Ако сър Пърсивъл приемел да я остави на спокойствие сега, тя поемала задължението да му даде окончателния си отговор преди края на годината. Била тъй разстроена и развълнувана, когато помолила за тази отсрочка, че мис Халкъм й обещала да използува своето влияние, за да я получи; и с това по най-гореща молба на мис Феърли били прекратени всякакви по-нататъшни обсъждания на въпроса за сватбата.

Тъй направеното предложение за временно споразумение може и да е било удобно за младата дама, но то се оказа до известна степен затрудняващо за автора на тези редове. Сутрешната поща бе донесла писмо от моя съдружник, което ме задължаваше на другия ден да се върна в града със следобедния влак. Беше напълно вероятно, че няма да намеря повторна възможност да се явя в Лимъридж до края на годината. В този случай, ако допуснехме, че мис Феърли реши в края на краищата да остане вярна на поетото задължение, налагащите се лични контакти с нея, преди да изготвя договора, се оказваха очевидно невъзможни и ние трябваше да започнем една преписка по въпроси, които задължително се обсъждат в разговори между двете страни. Не казах нищо за това затруднение, докато сър Пърсивъл не бе уведомен относно поисканата отсрочка. Той бе твърде галантен джентълмен, за да не зачете молбата незабавно. Когато мис Халкъм ми съобщи за това, аз й казах, че трябва непременно да говоря със сестра й, преди да напусна Лимъридж; и ето защо бе уговорено на другата сутрин да се видя с мис Феърли в личната й гостна. Тя не слезе да вечеря, нито се присъедини по-късно към нас. Извини се с леко неразположение и на мен ми се стори, че когато сър Пърсивъл чу това, той малко се подразни, както и можеше да се очаква.

На другата сутрин, веднага щом приключи закуската, аз се качих в гостната на мис Феърли. Бедното момиче бе толкова бледо и тъжно и пристъпи да ме посрещне с такава готовност и изящество, че решението ми да й държа лекция за капризите и нерешителността й, върху което мислех, качвайки се нагоре, се изпари на мига. Поведох я обратно към стола, от който бе станала, и седнах срещу нея. Любимата й начумерена хрътка беше в стаята и аз очаквах, че ще ме посрещне с лай и желание да ме ухапе. Но странно, своенравното малко животинче измами очакванията ми, като скочи върху скута ми и щом седнах, набута приятелски острата си муцунка в ръката ми.

— Често обичахте да сядате на колената ми, когато бяхте малка, скъпа моя — казах аз, — и сега кученцето ви, изглежда, има намерение да запълни вместо вас празния трон. Тази красива рисунка ваша ли е?

Посочих към албума, отворен на масата до нея, който очевидно бе разглеждала, преди да вляза. Разгърнатата страница разкриваше малък акварелен пейзаж, изкусно прикрепен върху нея. Това бе рисунката, предизвикала въпроса ми — съвсем случаен въпрос; но можех ли да подхвана деловия разговор още с първите си думи?

— Не — отвърна тя, извръщайки доста смутено поглед от рисунката, — не е моя.

Пръстите й бяха в непрекъснато движение навик, който помня от детството й — и винаги си играеха с първото нещо, което им попаднеше, когато някой й говореше. Този път те потърсиха албума и започнаха да си играят разсеяно около полето на малката акварелна рисунка. Меланхоличният израз сложи още по-силен отпечатък върху лицето й. Тя не гледаше рисунката, нито пък мен. Очите й скачаха неспокойно от един предмет в стаята на друг, разкривайки ясно, че тя подозира защо съм дошъл. Виждайки това, реших, че ще е най-добре без всякакво бавене да се насоча към целта.

— Една от причините, които ме доведоха тук, скъпа моя, е да ви кажа довиждане — започнах аз. — Днес трябва да се върна в Лондон и преди да замина, искам да разменя няколко думи с вас във връзка със собствените ви дела.

— Съжалявам много, че си заминавате, мистър Гилмор — каза тя, като ме погледна мило. — Вашето присъствие тук ме връща към доброто старо време.

— Надявам се, че ще мога да дойда отново и да събудя още веднъж тези приятни спомени — продължих аз, — но тъй като съществува известна несигурност относно бъдещето, трябва да се възползувам от възможността, която имам, и да говоря с вас сега. Аз съм ваш дългогодишен адвокат и ваш стар приятел и се осмелявам да ви напомня, с убедеността, че няма да ви обидя, за вероятността на вашия брак със сър Пърсивъл Глайд.

Тя дръпна ръка от малкия албум така неочаквано, сякаш той бе станал горещ и я бе изгорил. Пръстите й се вплетоха нервно едни в други върху скута й, погледът й се заби в пода и на лицето й се изписа израз на напрежение, което граничеше с болка.

— Абсолютно наложително ли е да говорим за моето брачно споразумение? — запита тихо тя.

— Наложително е да го споменем — отвърнах аз, — без да разсъждаваме върху факта. Нека просто кажем, че вие може да се омъжите или може да не се омъжите. В първия случай трябва да бъда предварително подготвен да направя договора ви и от учтивост не трябва да го извърша, без най-напред да съм се посъветвал с вас. Сегашният разговор може да се окаже единствената ми възможност да чуя какви са вашите желания. Ако приемем, че решите да се омъжите, искам да ви осведомя колкото се може с по-малко думи какво е сегашното ви положение и как можете да го промените, ако желаете, в бъдеще.

Разясних й точно целта на брачния договор и подир това й казах какви са нейните перспективи — на първо място при навършване на пълнолетието й; и на второ място при смъртта на чичо й — разграничавайки собствеността, върху която тя имаше права само приживе, и тази, която оставаше изцяло под нейно разпореждане. Тя ме слушаше внимателно, като напрегнатият израз все още бе изписан на лицето й, а ръцете й бяха все още вкопчени нервно една в друга на скута й.

— А сега — заключих аз — кажете ми имате ли пред вид някакво условие, което в дадения случай бихте желали да включа — за което е необходимо, разбира се, съгласието на вашия настойник, тъй като все още не сте пълнолетна.

Тя се раздвижи неспокойно на стола си и после ненадейно ме погледна много сериозно право в очите.

— Ако това се случи — започна тя немощно, — ако аз…

— Ако вие се омъжите — подпомогнах я аз.

— Не му позволявайте да ме раздели от Мариан — извика тя с неочакван прилив на енергия. — О, мистър Гилмор, моля ви, направете юридически така, че Мариан да живее заедно с мен!

При други обстоятелства вероятно щях да се развеселя от това чисто женско тълкуване на въпроса ми и от дългото обяснение, което го бе предхождало. Но видът й и гласът й, когато говореше, бяха такива, че не само ми подействуваха сериозно — те ме натъжиха. Думите й, колкото и малко да бяха те, издаваха отчаяното желание да не я отскубват от миналото, което от своя страна вещаеше нещо лошо в бъдещето.

— Искането ви Мариан Халкъм да живее с вас може да се уреди лесно с лично споразумение — казах аз. — Струва ми се, че едва ли разбрахте въпроса ми. Той се отнасяше до вашата собственост — до начина, по който ще се разпоредите с парите си. Да предположим, че решите да направите завещание, когато навършите пълнолетие, кой бихте искали да получи парите?

— Мариан е майка и сестра за мен — каза това добро, нежно момиче и сините му очи заблестяха, докато говореше. — Мога ли да ги оставя на Мариан, мистър Гилмор?

— Естествено, скъпа моя — отвърнах аз. — Но не забравяйте каква голяма сума е това. Бихте ли искали цялата да бъде приписана на мис Халкъм?

Тя се поколеба; изчерви се, сетне пребледня и ръката й се прокрадна отново към малкия албум.

— Не цялата — каза тя. — Освен Мариан има още един човек…

Тя млъкна; червенината отново обля лицето й, а пръстите й, отпуснати върху албума, започнаха леко да потрепват по полето на рисунката, като че ли споменът за някаква любима мелодия ги бе задвижил механично.

— Имате пред вид друг член на семейството освен мис Халкъм? — подсказах аз, виждайки, че не е в състояние да продължи.

Червенина обля челото и врата й и нервните пръсти изведнъж се вкопчиха здраво в албума.

— Има един друг човек — отвърна тя, без да обръща внимание на последните ми думи, макар че очевидно ги бе чула. — Има един друг човек, който може би ще приеме малък спомен, ако мога да му го оставя. В това няма нищо лошо, ако умра първа…

Тя замълча отново. Руменината, обхванала ненадейно страните й, също тъй ненадейно изчезна. Ръката върху албума се отпусна, потръпна и го премести настрани. Тя вдигна очи за миг и после извърна глава настрани. Кърпичката й падна на пода, докато променяше положението си, и тя бързо скри лице в ръцете си.

Стана ми тъжно, защото я помнех като най-жизненото и най-щастливото дете, което се смееше по цял ден, а сега в разцвета на младостта и хубостта й я виждах тъй подтисната и прекършена!

Мъката, която предизвика в мен, ме накара да забравя изминалите години и настъпилата с тях промяна в положението, ни един към друг. Приближих стола си към нея, вдигнах кърпичката й от килима и нежно свалих ръцете от лицето й.

— Не плачете, скъпа моя — казах аз и избърсах сълзите, които се събираха в очите й, с ръката си, като че ли тя беше малката Лора Феърли от преди десет години.

Това бе най-доброто, което можех да сторя, за да я успокоя. Тя положи глава на рамото ми и се усмихна през сълзи.

— Съжалявам, че не можах да се овладея — каза безхитростно. — Не се чувствувам добре, напоследък съм твърде слаба и изнервена и често плача без причина, когато съм сама. — Сега вече съм по-добре — мога да ви отговоря както трябва мистър Гилмор. Наистина мога.

— Не, не, скъпа моя — успокоих я аз. — Засега смятаме въпроса за приключен. Вие казахте достатъчно, за да ме накарате да се погрижа възможно най-добре за вашите интереси, а подробностите можем да уточним при друг удобен случай. Да сложим край на деловите проблеми и да поговорим за нещо друго.

Незабавно я насочих към други теми. След десет минути настроението й беше по-ведро и аз станах, за да вървя.

— Елате отново — каза тя искрено. — Ще се опитам да бъда по-достойна за милото ви чувство към мен и моите интереси, стига само да дойдете отново.

Все още се държеше здраво за миналото — миналото, което представлявах аз по един начин и мис Халкъм — по друг! Силно ме тревожеше този неин поглед назад сега, когато животът й започваше точно така, както аз се обръщах назад в края на моя.

— Ако дойда, надявам се да ви намеря в по-добро състояние — казах аз, — в по-добро състояние и по-щастлива. Бог да ви благослови, скъпа моя!

Тя отговори само като подаде страната си, за да я целуна. Дори и адвокатите имат сърца и моето ме заболя малко, когато се сбогувах с нея. Целият ни разговор едва ли бе продължил повече от половин час. Тя не бе промълвила ни една дума, която да обясни загадката около явното й отчаяние и страх пред перспективата на нейния брак, и въпреки това бе съумяла да ме спечели на своя страна, без да зная как или защо. Влязъл бях в стаята с чувството, че сър Пърсивъл Глайд имаше наистина причина да недоволствува от начина, по който се отнасяше с него; тръгнах си, надявайки се скришом нещата да завършат така, че тя да повярва на приказките му и да поиска да я освободи от задължението й. Мъж на моята възраст и с моя житейски опит трябваше да схване много по-дълбоко нещата, а не тъй безоснователно да строи въздушни кули. Не мога да търся извинение за себе си; мога да изложа само истината и да кажа — така беше.

Настъпваше часът за моето заминаване. Пратих да съобщят на мистър Феърли, че бих почакал, за да се сбогувам с него, в случай че пожелае, но че го моля да ме извини, ако това стане набързо. Той изпрати отговор, написан с молив върху хвърчащо листче: „Най-сърдечни чувства и добри пожелания, скъпи Гилмор. Всякакъв вид припряност е неизразимо болезнена за мен. Моля ви, грижете се за себе си. Довиждане.“.

Точно преди да тръгна, се видях за малко насаме с мис Халкъм.

— Казахте ли на Лора всичко, което искахте? — запита тя.

— Да — отвърнах. — Останала е без сили и е много изнервена. Радвам се, че има човек като вас, който да се грижи за нея.

Острият поглед на мис Халкъм изучаваше внимателно лицето ми.

— Вие променяте становището си относно Лора — каза тя. — Днес сте склонен да проявите по-голяма снизходителност към нея, отколкото вчера.

Нито един разумен мъж не започва, ако не е под готвен, словесен двубой с една жена. Само казах: — Дръжте ме в течение. Няма да направя нищо, преди да получа вест от вас.

Тя продължаваше да ме гледа изпитателно.

— Иска ми се всичко да е свършило, да е свършило, мистър Гилмор. И за вас е така.

При тези думи тя си тръгна.

Сър Пърсивъл най-любезно настоя да ме изпрати до вратата на каретата.

— Ако някога ви се случи да бъдете близо до моите земи — каза той, — моля ви, не забравяйте, че желанието ми да задълбочим нашето познанство е голямо и искрено. Изпитаният и доверен стар приятел на това семейство ще бъде винаги добре дошъл гост във всяка от моите къщи.

Мъж, на който наистина трудно може да се устои — благовъзпитан, внимателен, лишен — за радост на околните — от всякаква горделивост; джентълмен до мозъка на костите си. Пътувайки към гарата, почувствувах, че бих сторил с охота всичко в интерес на сър Пърсивъл, всичко на този свят, освен да изготвя брачния договор на неговата съпруга.

III

Измина седмица от връщането ми в Лондон, без да получа известие от мис Халкъм.

На осмия ден сред другите писма на писалището ми бе поставено и писмо, надписано с нейния почерк. Съобщаваше ми се, че сър Пърсивъл Глайд е окончателно приет и че бракосъчетанието ще се състои, според първоначалните уговорки, преди края на годината. Датата на церемонията се очертавала през втората половина на декември. Двадесет и първият рожден ден на мис Феърли бил в края на месец март. Ето защо, според това споразумение, тя щяла да стане съпруга на сър Пърсивъл три месеца преди да навърши пълнолетие.

Не, трябваше да се изненадвам, не трябваше да съжалявам; но въпреки това бях изненадан и съжалявах. Някакво малко разочарование, породено от лаконичността на писмото на мис Халкъм, се смеси с тези чувства и направи своето, за да разстрои спокойствието ми през този ден. В шест реда тя ме уведомяваше за брачното предложение, в още три ми съобщаваше, че сър Пърсивъл е отпътувал от Къмбърланд за дома си в Хампшър, и в две заключителни изречения отбелязваше — първо, че Лора се нуждаела много от промяна и по-весела компания; второ, че тя незабавно била решила да опита въздействието на една такава промяна, като заведе сестра си на гости при някакви стари приятели в Йоркшър. С това писмото свършваше без нито една дума, която да обясни какви са били обстоятелствата, предизвикали решението на мис Феърли спрямо сър Пърсивъл Глайд само седмица след като я бях видял за последен път.

По-късно причината за това неочаквано решение ми биде напълно обяснена. Не е моя работа да я излагам неточно по свидетелски показания. Обстоятелствата са лично преживени от мис Халкъм и в разказа и, който ще последва моя, тя ще ги опише с всички подробности така, както са се случили. Междувременно мой дълг — преди на свой ред да оставя перото и да се оттегля от историята — е да разкажа за последното събитие, свързано с предвиждания брак на мис Феърли, към което имам отношение — а именно изготвянето на брачния договор.

Не е възможно да се позова разбираемо на този документ, без най-напред да навляза в някой подробности, свързани с паричните дела на младоженката. Ще се опитам да направя моето обяснение кратко и ясно, без да го утежнявам с професионални неясноти и формалности. Въпросът е от изключително значение. Предупреждавам всички читатели на тези редове, че наследството на мис Феърли съставлява много сериозна част от историята на мис Феърли и че компетентността на мистър Гилмор в тази област трябва да стане и тяхна компетентност, ако искат да разберат разказите на лицата, които тепърва предстоят.

Вероятностите, пред които мис Феърли бе изправена тогава, бяха две — те включваха възможността да наследи недвижими имоти или земя, когато чичо й умре, и пълното наследяване на лична собственост или пари, когато навърши пълнолетие.

Да се спрем най-напред на земята. По времето на дядото на мис Феърли по бащина линия (когото ще наричаме мистър Феърли старши) установеният ред за онаследяване на имението Лимъридж е бил следният: мистър Феърли старши умира и оставя трима синове — Филип, Фредерик и Артър. Като първороден син имението наследява Филип. При положение че той умре, без да остави син, собствеността преминава в ръцете на втория брат Фредерик; а ако Фредерик умре също без да остави син, наследник става третият брат Артър.

Събитията се развиват така, че мистър Феърли умира, оставяйки само една дъщеря — Лора, героинята на тази история, и впоследствие по силата на закона имението преминава във владение на втория брат Фредерик, човек несемеен. Третият брат Артър починал много години преди кончината на Филип, оставяйки син и дъщеря. На осемнадесетгодишна възраст синът се удавя в Оксфорд. С неговата смърт Лора, дъщерята на мистър Филип Феърли, остава предполагаема наследница на имението, като при естествения ход на нещата при смъртта на чичо й Фредерик всички шансове са на нейна страна, ако споменатият Фредерик почине, без да остави поколение от мъжки пол.

Освен, разбира се, ако мистър Феърли не се оженеше и не оставеше наследник (последните две неща на света, които биха могли да се очакват от него), племенницата му Лора наследяваше собствеността, но само с пожизнени права. Ако тя умреше неомъжена или бездетна, имението се предаваше на братовчедка й Магдалън, дъщерята на мистър Артър Феърли. Ако тя се омъжеше с надлежно изготвен договор или, с други думи, с договора, който възнамерявах да изготвя за нея — доходът от имението (възлизащ на приличната сума от три хиляди лири годишно) преминаваше на нейно разположение като пожизнена рента. Ако тя умреше преди съпруга си, той естествено щеше да получи права върху дохода, докато бе жив. Ако тя имаше син, той щеше да бъде наследникът, изключвайки братовчедка й Магдалън. По този начин, взимайки за съпруга мис Феърли, сър Пърсивъл (доколкото се отнасяше до вероятността тя да наследи недвижимите имоти) бе изправен пред перспективата за две преимущества при смъртта на мистър Фредерик Феърли: първото — да има на разположение три хиляди годишно (с позволението на съпругата си, докато е жива, и с пълни пълномощия, ако тя почине, а той я надживее); и второто — да получи Лимъридж като наследство за сина си, ако има такъв.

Толкоз за поземлената собственост и за разпределението на дохода от нея в случай, че мис Феърли се омъжеше. Дотук едва ли можеше да се очаква възникването на някакво затруднение или несъгласие между адвоката на сър Пърсивъл и мен във връзка с договора на дамата.

Личното имущество или, с други думи, парите, върху които мис Феърли щеше да получи права при навършване на двадесет и първата си годишнина, бе следващият въпрос, който трябваше да се разгледа.

Тази част от наследството й бе сама по себе си едно солидно състояние. То бе определено в завещанието на баща й и възлизаше на двадесет хиляди лири. Освен това тя получаваше пожизнени права още върху десет хиляди лири, която сума при евентуалната й смърт оставаше на леля й. Еленор, единствена сестра на баща й. За разясняване на семейните дела по най-ясен начин пред читателя ще бъде от голяма помощ тук да спра за малко и да обясня защо лелята е оставена да чака за своя дял от наследството до смъртта на племенницата.

Мистър Филип Феърли поддържал прекрасни отношения със сестра си, Еленор, докато тя не била омъжена. Но когато това станало в по-зрелите й години и бракът я свързал с един италиански джентълмен на име Фоско, или по-точно италиански благородник — имайки пред вид, че той самият се наричал граф, — мистър Феърли така остро реагирал срещу постъпката й, че прекъснал всякакви връзки с нея и стигнал дори дотам, че задраскал името й от своето завещание. За останалите членове от семейството тази сериозна проява на негодувание срещу брака на сестрата била по-малко или повече необоснована. Макар и не богат, граф Фоско не бил авантюрист без всякакви средства. Той имал малък, но задоволителен личен доход. Живял бил много години в Англия и се радвал на отлично положение в обществото. Тези качества обаче не повлияли ни най-малко на мистър Феърли. В много от своите становища той беше англичанин от старата школа и мразеше всеки чужденец просто и само защото беше чужденец. През последвалите, години той в края на краищата се оставил да го убедят — предимно чрез застъпничеството на мис Феърли — да впише отново името на сестра си в своето завещание, като я оставил да чака дела си от наследството, посочвайки, че дъщеря му ще получава пожизнено лихвите от парите, а самите пари, в случай че леля й умре преди нея, получаваше братовчедката Магдалън. Имайки пред вид възрастта на двете дами, при естествения ход на нещата шансът на лелята да получи десетте хиляди ставаше крайно съмнителен; и както е обичайно за подобни случаи, мадам Фоско изразяваше негодуванието си срещу братовата несправедливост, като не желаеше да вижда племенницата си и отказваше да повярва въобще, че мис Феърли се е намесила, за да намери името й отново място в завещанието на мистър Феърли.

Такава беше историята на десетте хиляди лири. Тук отново никаква пречка не би могла да възникне от страна на правния съветник на сър Пърсивъл. Доходът оставаше на разположение на съпругата, а след нейната смърт основния капитал получаваше леля й или братовчедка й.

След като пътят е разчистен, с тези предварителни обяснения най-сетне пристъпвам към основния проблем в този случай — двадесетте хиляди лири. Тази сума принадлежеше изцяло на мис Феърли при навършване на двадесет и първата й годишнина и бъдещият контрол върху нея зависеше преди всичко от условията, които можех да постигна в нейна полза в брачния й договор. Другите клаузи, съдържащи се в този документ, бяха от редови характер и не е необходимо да ги излагам тук. Но клаузата, свързана с парите, е твърде важна, за да бъде отмината. Няколко реда ще бъдат достатъчни, за да дам нужните извадки от нея.

Моето условие по отношение на двадесетте хиляди лири бе следното: въпросът с цялата сума да се реши така, че тя да осигури дохода на дамата пожизнено — след това дохода на сър Пърсивъл пожизнено, а основната част, която остане, да премине върху децата, родени от този брак. При липса на наследници основната част от сумата да бъде използувана по начин, който дамата би посочила в своето завещание, за която цел аз й запазих правото да направи завещание. Резултатът от тези условия може да бъде обобщен както следва. Ако лейди Глайд почине, без да остави деца, нейната доведена сестра мис Халкъм и някои други родственици или приятели, които тя би желала да облагодетелствува, при смъртта на съпруга й щяха да си разделят такива дялове от парите й, които по волята й са им отредени. Ако, от друга страна, тя почине, оставяйки деца, техният интерес, напълно естествено, отменяше интересите на всички останали. Такава беше клаузата и според мен всеки, който я прочетеше, не би могъл да не се съгласи, че тя бе еднакво справедлива за всички страни.

Да видим как бяха приети моите предложения от страна на съпруга.

По времето, когато ме завари писмото на мис Халкъм, аз бях затънал в работа дори повече от обичайното. Но съумях да се освободя за договора. Приготвих го и го изпратих за одобрение на адвоката на сър Пърсивъл, преди да мине и седмица, след като мис Халкъм ме уведоми за предстоящата женитба.

След два дий документът ми бе върнат със забележки и уточнения от адвоката на баронета. Неговите възражения се оказаха до голяма степен от най-незначително и техническо естество, преди да се стигне до клаузата, засягаща двадесетте хиляди лири. Срещу нея имаше двойни линии с червено мастило и към тях бе прибавена следната бележка: „Неприемливо. Основната част да премине във владение на сър Пърсивъл в случай, че той надживее лейди Глайд и няма наследници.“

С други думи, ни едно петаче от двадесетте хиляди лири да не бъде дадено на мис Халкъм или на друг родственик или приятел на лейди Глайд. Цялата сума, ако тя не оставеше деца, щеше да се шмугне в джобовете на съпруга й.

Отговорът, който написах на това безочливо предложение, бе колкото се може по-кратък и по-остър. „Уважаеми сър. Относно договора на мис Феърли. Поддържам клаузата, срещу която възразявате, така както е формулирана. Искрено ваш.“ Ответът се получи след четвърт час. „Уважаеми сър. Относно договора на мис Феърли. Поддържам забележката с червеното мастило, срещу която възразявате, точно както е формулирана. Искрено ваш.“ Както гласеше противният съвременен жаргон, бяхме стигнали „до мъртва точка“ и не оставаше нищо друго, освен да се допитаме до клиентите си.

Моята клиентка мис Феърли не бе навършила още двадесет и една години и при това положение неин настойник бе мистър Фредерик Феърли. Изпратих писмо още същия ден и изложих пред него случая такъв, какъвто беше, като не само наблегнах на всички възможни аргументи, които ми дойдоха наум, за да го склоня да поддържа клаузата, както я бях съставил, но и изразих ясно пред него користния мотив, залегнал в дъното на съпротивата срещу моето решение относно двадесетте хиляди лири. Сведенията за паричните дела на сър Пърсивъл, които според установения ред получих, когато ми предоставиха условията за договора от негова страна, съвсем недвусмислено показваха, че дълговете на имението му са огромни и че за човек с неговото положение доходът му, макар и на хартия голям, фактически беше нищожен. Нуждата от налични пари бе жизнена необходимост за съществуването на сър Пърсивъл и забележката на адвоката му относно въпросната клауза в договора не бе нищо друго освен нейното откровено и егоистично отражение.

Отговорът на мистър Феърли, получен със следващата поща, се оказа крайно неясен и неподходящ. Преведен на обикновен английски език, той гласеше следното: „Ще бъде ли така любезен скъпият Гилмор да не тревожи своя приятел и клиент за такава дреболия като една отдалечена във времето вероятност? Може ли да се смята, че една млада жена на двадесет и една години ще умре преди един четиридесет и пет годишен мъж и при това без да остави деца? От друга страна, възможно ли е в този окаян свят да се надценява стойността на мира и покоя? Ако тези две небесни благословии се предлагаха в замяна на една такава земна дреболия, като отдалеченият шанс да се получат двадесет хиляди лири, нима сделката не беше честна. Разбира се, че да. Тогава защо да не се направи?“

Захвърлих писмото с отвращение. То тъкмо бе прелетяло и паднало на пода, когато на вратата ми се почука и мистър Мериман, адвокатът на сър Пърсивъл, бе въведен. В този свят съществуват много разновидности на хитрия професионалист, но най-трудно човек се справя с онези, които искат да го измамят под прикритието на вроденото добродушие. От всички възможности, с които може да ти се случи да имаш работа, дебелият, охранен, усмихнат, приятелски настроен делови мъж подсказва най-голяма безнадеждност. Мистър Мериман беше от тази категория.

— Е, как се чувствува добрият мистър Гилмор? — започна той, целият огрян от топлината на собствената си приветливост. — Радвам се да ви видя, сър, в такова отлично здраве. Минавах покрай вашата врата и си помислих, че няма да е зле да надникна в случай, че имате да ми съобщите нещо. Нека, моля ви, нека да разрешим това малко различие помежду си устно, ако можем! Имате ли вече вест от вашия клиент?

— Да, а вие от вашия?

— Мой скъпи, добри ми сър, как бих искал моят клиент да ми предостави каквото и да е решение — от цялото си сърце желая да смъкна отговорността от раменете си; но той е твърдоглав или, по-точно казано — категоричен и не иска да ме освободи от нея. „Мериман, оставям подробностите на вас. Правете тъй, както смятате, че е добре за моите интереси, и считайте, че лично аз съм се оттеглил от цялата работа, докато тя не приключи.“ Това бяха думите на сър Пърсивъл преди две седмици и единственото, което можех да го накарам да направи, бе да ги повтори. Мистър Гилмор, както знаете, аз не съм корав човек. Уверявам ви, между нас да си остане, че лично аз бих искал да залича собствената си забележка начаса. Но след като сър Пърсивъл не желае да се заеме с въпроса и сляпо предава всичките си интереси на моята грижа, каква позиция мога да заема, освен позицията да ги отстоявам? Ръцете ми са вързани — не виждате ли, уважаеми сър, — ръцете ми са вързани.

— В такъв случай вие поддържате забележката си към клаузата безусловно? — попитах аз.

— Да, по дяволите! Нямам друг избор. — Той отиде, до камината и започна да се грее, тананикайки си весело с богат басов глас края на една мелодия. — Какво е становището на вашата страна? — продължи той. — Хайде, моля ви, кажете ми какво е становището на вашата страна.

Срамувах се да му кажа. Опитах се да спечеля време — не, направих нещо по-лошо. Моите адвокатски инстинкти надделяха и аз дори се опитах да се пазаря.

— Двадесет хиляди лири е доста голяма сума, за да очакваме от приятелите на дамата да я пожертвуват в двудневен срок — заявих аз.

— Напълно вярно — отвърна мистър Мериман, отправяйки замислен поглед към ботушите си. — Правилно го казахте, сър — наистина съвсем правилно!

— Един компромис, отчитащ както интересите на семейството на дамата, така и интересите на съпруга, може би не би изплашил тъй много моя клиент — продължих аз. — Хайде, хайде, тази вероятност се свежда в края на краищата до спазаряване. Кое е най-малкото, което бихте приели?

— Най-малкото, което ще приемем — изрече мистър Мериман, — е деветнадесет хиляди деветстотин деветдесет и девет лири, деветнадесет шилинга и единадесет пенса. Ха! Ха! Ха! Извинете ме, мистър Гилмор. И аз имам право на малка шегичка.

— Наистина малка — отбелязах. — Шегата ви струва точно колкото няколкото пенита, заради които бе направена.

Мистър Мериман бе възхитен. Стаята започна да кънти от смеха, с който прие язвителния ми отговор. Колкото до мен, не показах добродушие дори и наполовина; заговорих отново делово и сложих край на разговора.

— Днес е петък — казах му, — изчакайте ни до вторник за окончателния отговор.

— На всяка цена — отвърна мистър Мериман. — Дори и по-дълго, ако желаете, скъпи ми господине. — Той си взе шапката, за да си върви, но после отново ме заговори. — Между другото — каза ми — вашите клиенти в Къмбърланд не са получавали други известия ОТ жената, която написа анонимното писмо, нали?

— Нищо повече. Вие открихте ли някаква следа от нея?

— Все още не — отговори моят юридически приятел. — Но не се отчайваме. Сър Пърсивъл има подозрения, че някой й помага да се крие и ние наблюдаваме този някой.

— Имате пред вид възрастната жена, която беше с нея в Къмбърланд ли? — попитах аз.

— Съвсем друг човек, сър — отговори мистър Мериман. — Все още не сме успели да открием старата жена. Нашият някой е мъж. Ние го държим под око тук в Лондон и храним дълбокото подозрение, че той е помогнал по някакъв начин първия път при бягството й от приюта за душевноболни. Сър Пърсивъл искаше да го разпита незабавно, но аз казах: „Не, това само ще го накара да бъде по-предпазлив. Наблюдавайте го и чакайте.“ Ще видим какво ще стане. Една опасна жена на свобода, мистър Гилмор; никой не знае какво още може да извърши. Довиждане, сър. Надявам се, че във вторник ще имам удоволствието да получа вест от вас.

Той Се усмихна дружелюбно и излезе.

През втората част на разговора с моя юридически приятел бях доста разсеян. Бях толкова загрижен около проблема с договора, че не обръщах внимание на никакви други въпроси и в мига, в който останах сам, започнах да мисля какъв да бъде следващият ми ход.

При всеки друг случай бих действувал според дадените ми нареждания, независимо от личната си съпротива, и бих се отказал от спора за двадесетте хиляди лири на място. Но не можех да се отнеса с такова безразличие към мис Феърли. Към нея изпитвах искрено чувство на привързаност и възхищение; помнех, че за мен баща й беше най-сърдечният приятел и клиент, който човек би могъл да има; докато изготвях договора, изпитвах към нея онова, което бих изпитвал, ако не бях ерген, към собствената си дъщеря; и затова бях твърдо решен да не пестя силите си в нейна услуга и там, където ставаше въпрос за нейните интереси. Да пиша повторно на мистър Феърли, беше немислимо; това би му дало само още една възможност да се изплъзне между пръстите ми. Може би щеше да бъде по-полезно да се срещна с него и лично да изразя възраженията си. Следващият ден бе събота. Реших да си взема билет за отиване и връщане и да раздрусам старите си кости до Къмбърланд с надеждата, че ще го убедя да възприеме позицията, която бе справедлива, независима и благородна. Несъмнено шансът беше незначителен, но фактът, че не съм го пропуснал, щеше да успокои съвестта ми. Тогава щях да съм сторил всичко, което човек в моето положение би могъл да направи в интерес на единственото, дете на своя стар приятел.

Времето в събота беше прекрасно — западен вятър и ярко слънце. И тъй като напоследък отново усещах в главата си онази напрегнатост, срещу която моят лекар ме бе предупредил сериозно още преди две години, реших да се възползувам от възможността за малко допълнително движение и след като изпратих предварително багажа си, тръгнах пеша към гарата на Юстън Скуеър. Когато стигнах до Холбърн, един господин, който мина бързо покрай мен, спря и ме заговори. Това беше мистър Уолтър Хартрайт.

Ако той не ме бе поздравил пръв, сигурно щях да го отмина. Бе така променен, че едва можах да го позная. Лицето му бе бледо и изпито, държането му — припряно и неуверено, а облеклото му, което бях запомнил като спретнато и подобаващо за джентълмен, когато се запознахме в Лимъридж, бе така занемарено, че бих се засрамил, ако някой от моите чиновници се появеше в този вид.

— Отдавна ли се върнахте от Къмбърланд? — запита той. — Преди известно време мис Халкъм ми писа. Разбрах, че обяснението на сър Пърсивъл Глайд е било прието като задоволително. Скоро ли ще се състои сватбата? Може би случайно знаете, мистър Гилмор?

Той говореше тъй бързо и струпваше въпросите си така странно и объркано, че аз с мъка следях мисълта му. Независимо от близките отношения, в които би могъл да бъде със семейството от Лимъридж поради стечението на неприятните обстоятелства, според мен той нямаше право да очаква сведения относно личните им въпроси и затова реших колкото се може по-безболезнено да прекратя темата за брака на мис Феърли.

— Времето ще покаже, мистър Хартрайт — рекох му, — времето ще покаже. Осмелявам се да предположа, че няма да бъдем далеч от истината, ако следим вестниците за съобщението за сватбата. Простете ми, че отбелязвам, но за съжаление не изглеждате така добре, както при последната ни среща.

Нервна тръпка премина за миг през устните и очите му и ме накара донякъде да се упрекна, че му отговорих по такъв многозначително предпазлив начин.

— Нямах никакво право да питам за нейната сватба — каза той с горчивина. — Трябва да чакам, докато прочета във вестниците като другите хора. Да — продължи той, преди да мога да поднеса някакви извинения. — Напоследък не съм добре. Заминавам за чужбина, ще се опитам да променя обстановката и заниманията си. Мис Халкъм прояви любезността да ми помогне с нейните връзки и моите препоръки се приеха добре. Далече е, но за мен е без значение къде отивам, какъв е климатът или колко дълго ще отсъствувам.

Докато говореше, той се оглеждаше наоколо в тълпата от непознати, които минаваха от двете ни страни, като че ли мислеше, че някой би могъл да ни наблюдава.

— Желая ви успех и да се върнете здрав и читав! — казах аз и после добавих, за да не го държа напълно изолиран по въпроса за семейство Феърли: — Днес заминавам по работа в Лимъридж. В момента мис Халкъм и мис Феърли отсъствуват. На посещение са при някакви приятели в Йоркшър.

Погледът му просветна и той се канеше да каже нещо в отговор, но същият мигновен нервен спазъм премина отново през лицето му. Взе ръката ми, стисна я силно и изчезна сред тълпата без нито дума повече. Макар че почти не го познавах, изчаках минута, гледайки след него почти с чувство на съжаление. В професията си съм натрупал достатъчно опит, що се отнася до младите мъже, за да зная какви са външните признаци и белези на техния старт в погрешна посока и колкото и да ми е мъчно да го кажа, когато тръгнах отново към гарата, аз изпитвах сериозни съмнения за бъдещето на мистър Хартрайт.

IV

Взех един ранен влак и пристигнах в Лимъридж точно за вечеря. Къщата бе подтискащо празна и глуха. Надявах се, че добрата мисис Веси ще ми прави компания в отсъствието на младите дами, но поради настинка тя пазеше стаята. Слугите така се изненадаха, когато ме видяха, че се разтичаха и засуетиха глупаво, при което направиха куп досадни грешки. Дори икономът, който имаше достатъчно опит, за да се справи с такова положение, ми донесе изстудена бутилка портвайн. Сведенията за здравето на мистър Феърли както обикновено бяха същите и когато изпратих съобщение за пристигането си, бях уведомен, че той с най-голямо удоволствие щял да ме приеме на другата сутрин, но неочакваната новина за моето появяване била предизвикала сърцебиене, което омаломощило силите му за тази вечер. Цяла нощ вятърът ви мрачно и странни скърцания и стенания се чуваха тук и там из празната къща. Както можеше да се очаква, спах отвратително, на сутринта станах в твърде лошо настроение и закусих сам.

В десет часа бях съпроводен до стаите на мистър Феърли. Той се намираше в обичайното помещение, на обичайния си стол и в обичайното тежко състояние на духа и тялото. Когато влязох, камериерът му държеше пред него тежка папка с офорти с размери не по-малки от тези на бюрото ми. Нещастният чужденец се хилеше по най-раболепен начин и, изглежда, всеки момент щеше да падне от умора, докато господарят му разгръщаше спокойно офортите и извличаше скритата им хубост с помощта на увеличително стъкло.

— Най-добрият от добрите стари приятели! — каза мистър Феърли, облягайки се назад лениво, преди още да ме е погледнал. — Чувствувате ли се съвсем добре? Колко мило от ваша страна, че идвате да ме посетите в моето уединение! Скъпи Гилмор!

Очаквах, че камериерът ще бъде отпратен, когато влязох, но нищо подобно не се случи. Той продължи да стои пред креслото на господаря си, треперещ под тежестта на офортите; а мистър Феърли седеше и спокойно въртеше увеличителното стъкло между белите си пръсти.

— Дойдох да говоря с вас по много важен въпрос — започнах аз. — Затова ви моля да ме извините, ако предложа да останем насаме.

Злочестият камериер ме погледна с благодарност. Мистър Феърли глухо повтори последните ми думи „да останем насаме“, като ги придружи с изражение, подсказващо крайното му изумление.

Нямах никакво настроение да лавирам по какъвто и да е начин и реших да го накарам да разбере какво имам пред вид.

— Ще ви бъда благодарен, ако позволите на този човек да се оттегли — допълних, посочвайки камериера.

Мистър Феърли повдигна вежди и стисна устните си в саркастична почуда.

— Човек? — повтори той. — Ах, колко сте закачлив, Гилмор, какво в същност искате да кажете, като го наричате човек? Той не е нищо подобно. Може би е бил човек преди половин час, когато поисках офортите си, и може би ще бъде човек половин час по-късно, след като вече няма да ги искам. В момента той е само стойка за папки. Какво можете да имате против една стойка за папки, Гилмор?

— Аз наистина възразявам. За трети път ви умолявам да останем насаме, мистър Феърли.

При този тон и поведение от моя страна не му оставаше нищо друго, освен да изпълни искането ми. Той погледна слугата и посочи нацупено едно кресло до себе си.

— Оставете офортите и излезте — каза му той. — И не ме разстройвайте, като изгубите мястото, докъдето съм стигнал. Загубихте ли го, или не сте го загубили? Сигурен ли сте, че не е загубено? А сложихте ли камбанката достатъчно близко, за да ми бъде подръка? Да? Тогава защо по дяволите не си вървите?

Камериерът излезе. Мистър Феърли се позавъртя в креслото си, излъска увеличителното стъкло с нежната си батистена кърпичка и с удоволствие започна да наблюдава отстрани отворената папка с офортите. Не беше лесно да сдържа нрава си пред тези обстоятелства, но успях.

— Дойдох тук въпреки личното си неудобство — започнах, — за да бъда в услуга на интересите на племенницата ви и вашето семейство и мисля, че имам известно право да ме удостоите с вниманието си.

— Недейте да ме тормозите! — възкликна мистър Феърли, като се отпусна безпомощно в креслото и затвори очи. — Моля ви, недейте да ме тормозите! Аз нямам достатъчно сили.

Бях решен да не го оставя да ме предизвиква — заради Лора Феърли.

— Моята цел — продължих нататък — е да ви помоля най-настойчиво да премислите отново решението си и да не ме принуждавате да изоставя справедливите права на вашата племенница и на всички, които са свързани с нея. Позволете ми още веднъж и за последен път да изложа случая пред вас.

Мистър Феърли поклати глава и въздъхна жалостиво:

— Това е безсърдечно от ваша страна, Гилмор — много безсърдечно. Но няма значение — говорете.

Внимателно изтъкнах всички точки; развих всички възможности по въпроса. През цялото време, докато говорех, лежеше облегнат в креслото със затворени очи. Когато свърших, той ги отвори лениво, взе сребърното си шишенце с амонячна сол и смръкна нежно от него с видимо удоволствие.

— Добри ми Гилмор! — каза той, като продължи да смърка. — Колко мило наистина от ваша страна! Ах, как подтиквате към примирение с човешката природа!

— Отговорете ясно на ясно зададения въпрос, мистър Феърли. Повтарям ви отново, че сър Пърсивъл Глайд няма ни най-малко основание да претендира за нещо повече от лихвите върху сумата. Ако племенницата ви няма деца, сумата трябва да й бъде предоставена напълно или да се върне в семейството й. Ако вие сте твърд, сър Пърсивъл ще трябва да се откаже — той трябва да се откаже, повярвайте ми. Инак се излага на недостойното за него обвинение, че бракът му с мис Феърли е продиктуван изцяло от меркантилни подбуди.

Мистър Феърли разклати игриво срещу ми сребърното шишенце с амонячната сол.

— Ах, скъпи стари Гилмор, как ненавиждате общественото положение и семейството, нали? Как презирате Глайд просто защото е баронет! Какъв радикал сте вие — ох, боже мой, какъв радикал сте!

Радикал! Бих могъл да приема не малко предизвикателства, но не можех да се примиря с факта да ме наричат радикал, след като цял живот съм стоял на най-здравите консервативни позиции. Тук вече кръвта ми кипна — скочих от стола си, занемял от негодувание.

— Не тресете стаята! — извика мистър Феърли. — За бога, не тресете стаята! Най-достойни от всички съществуващи Гилморовци, не съм искал да ви обиждам. Моите лични възгледи са толкова либерални, че гледам на самия себе си като на радикал. Да, ние сме двама радикали. Моля, не се гневете. Аз не умея да се карам. Нямам необходимите сили. Да не говорим повече за това! Да. Елате и погледнете тези прелестни офорти. Позволете ми да ви науча да разбирате божествената, бисерна хубост на тези линии. Хайде, това е вече добрият Гилмор!

Докато бръщолевеше тъй, аз, за щастие на личното ми достойнство, започнах да идвам на себе си. Когато заговорих отново, бях достатъчно овладян, за да отвърна на безочливостта му с мълчаливо презрение.

— Напълно грешите, сър, предполагайки, че съм ръководен от някакъв предразсъдък срещу сър Пърсивъл Глайд. Аз мога да съжалявам, че той така безрезервно е предоставил този въпрос на адвоката си, при което е невъзможно да се обърна лично към него, но не съм настроен срещу него. Казаното от мен би важало за всеки друг мъж в неговото положение, независимо дали е благородник, или не. Принципът, който поддържам, е познат принцип. Ако отидете в най-близкия град и се обърнете към първия почтен адвокат, когото намерите, той ще ви каже като непознат това, което аз ви казвам като приятел. Ще ви осведоми, че е извън всякакви правила парите на една дама да се предадат на мъжа, с когото тя сключва брак. Независимо от обстоятелствата, въз основа на съществуващата юридическа предпазливост той ще откаже да предостави на съпруга двадесет хиляди лири при смъртта на жена му.

— Наистина ли, Гилмор? — запита мистър Феърли. — Ако той би казал нещо, което и наполовина да звучи толкова ужасно, уверявам ви, щях да позвъня на Луи и да наредя да го отпратят от къщата незабавно.

— Няма да ме нервирате, мистър Феърли. Заради племенницата ви и заради нейния баща аз няма да се нервирам. Цялата отговорност за това недостойно споразумение ще легне върху вашите рамене, преди да изляза от тази стая.

— Недейте, хайде, моля ви, недейте! — каза мистър Феърли. — Помислете колко ценно е вашето време, Гилмор, и не го разпилявайте. Бих спорил с вас, ако можех, но не съм в състояние — нямам, достатъчно сили. Вие искате да ме разтревожите, да раз тревожите себе си, да разтревожите Глайд и да разтревожите Лора. И за какво, боже мой — заради последното нещо в света, което би могло да се случи. Не, скъпи приятелю, в интерес на мира и спокойствието — категорично НЕ!

— В такъв случай трябва да разбирам, че поддържате решението, изразено в писмото ви?

— Да, моля. Толкова се радвам, че най-сетне се разбираме. Седнете отново, моля ви!

Тръгнах веднага към вратата и мистър Феърли примирено „позвъни“ с камбанката. Преди да напусна стаята, се обърнах и му казах за последен път:

— Каквото и да се случи в бъдеще, сър, помнете, че съм изпълнил дълга си да ви предупредя. Като верен приятел и слуга на вашето семейство, разделяйки се сега, ви казвам, че моя дъщеря никога не би се омъжила за когото и да било при условията, които вие ме принуждавате да подготвя за мис Феърли.

Вратата зад мен се отвори и камериерът застана в очакване на прага.

— Луи — рече мистър Феърли, — изпратете мистър Гилмор и след това елате, за да държите отново офортите ми. Накарайте ги да ви нахранят добре долу. Наистина, Гилмор, накарайте тия лениви животни — моите слуги, да ви приготвят добър обяд!

Бях твърде отвратен, за да отговоря. Завъртях се и си тръгнах в безмълвно мълчание. В два часа следобед имаше обратен влак и с него се върнах в Лондон.

Във вторник изпратих променения договор, фактически лишаващ от наследство точно онези хора, които мис Феърли по собствените й думи желаеше най-много да облагодетелствува. Това бе единственото, което можех да направя. Ако бях отказал, всеки друг адвокат би оформил документа.

Моята задача е завършена. Личният ми дял в събитията на тази семейна история не отива по-далеч от мястото, до което стигнах. Други пера ще опишат странните обстоятелства, следващи не след дълго. Сериозен и скръбен, аз приключвам този кратък летопис. Сериозен и скръбен, повтарям тук думите, които изрекох, напускайки Лимъридж Хаус. Моя дъщеря никога не би се омъжила за когото и да било с договор, какъвто бях заставен да изготвя за Лора Феърли.

(Край на разказа на мистър Гилмор)

Историята продължава от името на МАРИАН ХАЛКЪМ с откъси от нейния дневник.8

I

Лимъридж Хаус

8 ноември

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Тази сутрин мистър Гилмор си замина. Разговорът му с Лора очевидно го бе натъжил и изненадал повече, отколкото би желал да признае. Видът и поведението му, когато се разделяхме, ме накараха да потръпна, че тя може би, без да иска, е издала пред него истинската тайна за своята депресия и моето безпокойство. Това съмнение нарасна тъй много, след като той си замина, че отказах да отида на езда със сър Пърсивъл и вместо това се качих при Лора в стаята й.

Бях изгубила доверие в самата себе си по повод на този труден и печален проблем, след като открих, че знам твърде малко за силата на злочестото увлечение на Лора. Трябваше да разбера, че деликатността, въздържанието и благородството, които ми се понравиха у бедния Хартрайт и ме накараха съвсем искрено да му се възхищавам и да го уважавам, бяха именно качествата, които най-неудържимо бяха привлекли вродената чувствителност и естественото великодушие, заложени в природата на Лора. И все пак, докато тя по своя воля не ми откри сърцето си, аз ни най-малко не подозирах, че това ново чувство е пуснало толкова дълбоко своите корени. Имаше момент, в който смятах, че времето и грижите могат да го заличат; сега се боя, че то ще остане в нея и ще промени целия й живот. Откритието, че съм направила такава грешка в преценката си, ме кара да се колебая за всичко останало. Изпитвам колебания към сър Пърсивъл въпреки категоричните доказателства. Изпитвам колебание дори да говоря с Лора. Ето, днес сутринта, сложила ръка на вратата, не бях сигурна дали трябва да й задам въпросите, които бях дошла да поставя.

Когато влязох в стаята й, заварих я да крачи нетърпеливо напред-назад. Зачервена и възбудена, тя пристъпи веднага към мен и ме заговори, преди още да съм отворила уста.

— Трябваше ми — рече тя. — Ела и седни до мен на канапето. Мариан! Не мога повече! Трябва да сложа край и ще го направя.

Страните й бяха твърде зачервени, в поведението й се усещаше голяма енергия, а в гласа й — категоричност. Малкият бележник с рисунките на Хартрайт — фаталният бележник, над който ще мечтае винаги когато е сама — беше в ръката й. Започнах с това, че нежно, но настойчиво го взех от нея и го сложих на една странична масичка, където нямаше да се вижда.

— Кажи ми спокойно, скъпа моя, какво желаеш да направиш? — казах аз. — Посъветва ли те мистър Гилмор?

Тя поклати глава:

— Не, не за това, за което мисля сега. Той беше много мил и добър към мен, Мариан, и ме е срам да кажа, че го наскърбих, защото плаках. Ужасно безпомощна съм — не мога да се владея. Заради себе си и заради всички нас трябва да намеря достатъчно смелост да сложа край на всичко това.

— Имаш пред вид достатъчно смелост, за да поискаш свободата си? — запитах аз.

— Не — отвърна простичко тя. — Смелост, скъпа, да кажа истината.

Тя ме обгърна с двете си ръце и сложи кротко глава на гърдите ми. На отсрещната стена висеше миниатюрен портрет на баща й. Наведох се над нея и видях, че го гледаше, докато главата й почиваше върху мен.

— Не ще мога да поискам да се развали годежът — продължи тя. — Както и да приключи това, за мен ще бъде ужасно. Всичко, което мога да сторя, Мариан, е да не направя нещастието си още по-жестоко с мисълта, че съм нарушила обещанието си и съм забравила последните думи на умиращия си баща.

— Тогава какво предлагаш? — попитах аз.

— Да изрека сама истината пред сър Пърсивъл. Глайд — отвърна тя — и да го накарам да ме освободи, ако желае — не защото го моля, а защото знае всичко.

— „Всичко“? Какво искаш да кажеш с това, Лора? За сър Пърсивъл е достатъчно да знае (той самият вече ми го каза), че собствените ти желания се противопоставят на годежа.

— Мога ли да му кажа това, след като баща ми обяви този годеж при моето лично съгласие? Трябваше да устоя на обещанието си. Боя се да призная, че макар и не щастлива, можех да бъда доволна — тя спря, обърна лице към мен и опря бузата си до моята, — трябваше да удържа на думата си за годежа, Мариан, ако в сърцето ми не бе покълнала друга любов, която не съществуваше, когато обещах да стана съпруга на сър Пърсивъл.

— Лора, ти никога няма да се унижиш, като направиш такова признание пред него.

— Напротив, ще се унижа, ако спечеля свободата си, като скрия от него онова, което той има право да знае.

— Той няма никакво право да го знае!

— Не е вярно, Мариан, не е вярно! Аз не трябва да мамя никого — и най-малко от всички мъжа, на когото ме отреди баща ми и комуто аз дадох дума. — Тя приближи устни към моите и ме целуна. — Моя единствена обич — продължи кротко тя, — ти ме обичаш твърде много и толкова се гордееш с мен, че забравяш това, което не би пропуснала, ако беше на мое място. По-добре е сър Пърсивъл да се съмнява в моите цели и да тълкува погрешно поведението ми, ако желае, отколкото да бъда притворна най-напред в мислите си, а после достатъчно подла в услуга на собствените си интереси, като продължавам да крия измамата.

Отдръпнах се от нея в почуда. За първи път си бяхме разменили местата: решимостта беше изцяло в нея, а колебанието — в мен. Погледнах бледото, спокойно, обхванато от примирение младо лице; видях чистотата и невинността на сърцето в нежните очи, които отвръщаха на погледа ми; и дребните земни предупреждения и възражения, които се канех да изрека, се стопиха и изчезнаха в собствената си празнота. Отпуснах глава в мълчание. Ако бях на нейно място, жалката, малка гордост, която кара толкова много жени да се превръщат в измамници, би превърнала в измамница и мен.

— Не ми се сърди, Мариан — обади се тя, приемайки погрешно мълчанието ми.

В отговор я притеглих само по-близо до себе си. Страхувах се, че ще се разплача, ако заговоря. Сълзите ми не текат така лесно, както би трябвало; те идват като мъжките сълзи с ридания, които сякаш ме разкъсват и които плашат всички около мен.

— От много дни мисля за това, скъпа — продължи тя, като въртеше около пръстите си косата ми с онова детско неспокойство, от което горката мисис Веси все още търпеливо и напразно се опитва да я отучи. — Мислих много сериозно и мога да вярвам на храбростта си, когато собствената ми съвест казва, че съм права. Нека да говоря с него утре — в твое присъствие, Мариан. Няма да кажа нищо лошо — нищо, от което ти или аз да се срамуваме. Ох, как ще се облекчи сърцето ми и ще дойде краят на тази презряна потайност. Искам само да зная и усещам, че от моя страна няма да има повече измама, за която да отговарям, а после, когато чуе това, що искам да му кажа, нека постъпи с мен, както желае.

Тя въздъхна и отново сложи глава на гърдите ми. Тъжни и лоши предчувствия за това какъв ще бъде краят тегнеха в мислите ми, но макар и изпълнена все още с недоверие към себе си, й казах, че ще постъпя така, както иска. Лора ми благодари и постепенно заговорихме за други неща.

Присъедини се отново към нас за вечерята, а поведението и държането й към сър Пърсивъл бяха по-непринудени от всеки друг път. По-късно седна на пианото, избирайки нова музика — помпозна, но безжизнена. Откакто бедният Хартрайт си замина, тя нито веднъж не изсвири нежните, стари мелодии на Моцарт, които той така много харесваше. Този нотен албум вече не е на поставката. Тя го прибра, за да не може никой да го намери и да я накара да свири от него.

Нямах никаква възможност да разбера дали намерението, което имаше сутринта, се е променило, или не, докато тя не пожела лека нощ на сър Пърсивъл и после сама ме осведоми, че то е останало все същото. Каза му много спокойно, че желае да говори с него След закуска и че той може да я намери във всекидневната, където ще бъде с мен. При тези думи той промени цвета си и аз усетих, че ръката му леко потреперва, когато дойде мой ред да я стисна. Събитието от следващата сутрин щеше да реши живота му за в бъдеще и той очевидно го знаеше.

Както обикновено влязох през вратата между вашите две спални, за да кажа на Лора лека нощ, преди да си легне. Навеждайки се над нея да я целуна, видях малкия скицник с рисунките на Хартрайт, полускрит под възглавницата й точно там, където обичаше да крие любимите си играчки, когато беше дете. Не намерих сили в душата си да кажа нещо, а само посочих скицника и поклатих глава. Тя протегна ръце към страните ми и притегли лицето ми към нейното, докато устните ни се срещнаха.

— Остави го тук тази нощ — прошепна тя. — Утрешният ден може да бъде жесток и да ме накара да се сбогувам с него завинаги.

Девети. — Първото събитие от следващата сутрин не повдигна духа ми: получих писмо от бедния Уолтър Хартрайт. То идва в отговор на моето, в което го уведомих как сър Пърсивъл доказа невинността си по отношение на подозренията, изразени в писмото на Ан Катърик. Той пише кратко и с горчивина за обясненията на сър Пърсивъл, отбелязвайки само, че няма правото да изразява мнението си за хора, които стоят над него. Това е тъжно, но случайните споменавания за него самия ме опечаляват още повече. Пише ми, че с всеки изминал ден усилието да се върне към старите си навици и занимания не само че не става по-лесно, но му причинява по-голяма мъка и ме умолява, ако имам някакво влияние, да го упражня, за да му намеря работа, която да налага отсъствието му от Англия и да го отведе по нови места сред нови хора. Готовността ми да изпълня молбата му се увеличи още повече от един пасаж в края на писмото, който доста ме разтревожи.

След като споменава, че не е виждал, нито пък е чувал нещо за Ан Катърик, той изведнъж сменя тона и намеква най-неочаквано и загадъчно, че след завръщането му в Лондон непрекъснато е наблюдаван и следен от странни мъже. Признава, че не може да докаже това необикновено подозрение, като посочи някакви конкретни лица, но твърди, че самото подозрение присъствува в него деня и нощя. Това ме плаши, защото ми се струва, че неговата фикс-идея за Лора започва да тежи твърде много на съзнанието му. Ще пиша незабавно на някои от влиятелните стари приятели на майка ми в Лондон и ще доведа до тяхното внимание искането му. Промяната на обстановката и заниманията може наистина да се окаже спасителна в този кризисен момент от живота му.

За мое голямо облекчение сър Пърсивъл изпрати своите извинения, че няма да закуси с нас. Рано сутринта изпил чаша кафе в стаята си и все още се занимавал с писането на писма. В единадесет часа, ако това време е удобно, той ще има честта да бъде на услугите на мис Феърли и мис Халкъм.

Очите ми наблюдаваха лицето на Лора, докато ни предаваха това съобщение. Още сутринта, когато влязох в стаята й, тя ми се стори необяснимо спокойна и сдържана и през цялото време, докато закусвахме, не се промени. Дори когато седяхме заедно на канапето в нейната стая, очаквайки сър Пърсивъл, тя все още пазеше самообладание.

— Не се страхувай, Мариан — бе всичко, което каза. — Аз мога да загубя контрол пред един стар приятел като мистър Гилмор или пред любимата си сестра, но това няма да се случи пред сър Пърсивъл Глайд.

Гледах я и я слушах в мълчаливо изумление. През всичките години на нашата близост и интимност тази пасивна сила на характера й бе останала скрита от мен, скрита дори и от нея самата, докато любовта я откри и страданието я призова.

Щом часовникът върху полицата на камината удари единадесет, сър Пърсивъл почука на вратата и влезе. Чертите на лицето му до една изразяваха подтиска на тревога и възбуда. Сухата остра кашлица, която го тормози често, сега, изглежда, го безпокоеше повече от всякога. Той седна срещу нас от другата страна на масата, а Лора остана до мен. Изгледах внимателно и двамата — той бе по-бледият.

Сър Пърсивъл изрече няколко банални думи с видимото усилие да запази привичната лекота в държането си. Но от тях гласът му не стана по-твърд, нито пък се скриха неспокойствието и смущението, които се четяха в погледа му. Самият той, изглежда, бе усетил това, защото спря насред изречението и се отказа дори от опита да прикрива повече притеснението си.

Настъпи само миг на мъртва тишина, преди Лора да се обърне към него:

— Искам да говоря с вас, сър Пърсивъл, по въпрос твърде важен и за двама ни. Сестра ми е тук, защото нейното присъствие ми помага и ми вдъхва увереност. Тя не ми е подсказала нито една дума от това, което ще ви кажа. Изразявам собствените си мисли — не нейните. Сигурна съм, че ще бъдете така любезен да разберете това, преди да съм продължила по-нататък.

Сър Пърсивъл се поклони. Дотук тя действуваше със съвършено външно спокойствие и благоприличие. Погледна го и той я погледна. Стори ми се, поне в началото, че бяха решили да бъдат откровени.

— Разбрах от Мариан — продължи тя, — че само ако поискам да се освободя от нашия годеж, вие ще ми дадете това право. Много великодушно е от ваша страна, сър Пърсивъл, да ми предадете подобна вест. Това ви прави чест и трябва да кажа, че съм признателна за предложението. Надявам се, че на мен пък ми прави чест да ви осведомя, че отказвам да го приема.

Напрегнатото му лице се отпусна малко; но аз видях как единият му крак незабележимо, тихо, ала неспирно потупва по килима под масата и усетих, че вътрешно той е все така тревожен.

— Не съм забравила — рече тя, — че вие поискахте разрешението на баща ми, преди да ме удостоите с предложение за брак. Навярно вие също не сте забравили какво казах аз, когато приех нашия годеж? Осмелих се да ви кажа, че преди всичко влиянието на баща ми и съветите му са определили моето решение да ви дам обещанието си. Ръководеше ме баща ми, защото за мен той винаги беше най-искреният от всички съветници, най-добрият и най-скъпият от всички закрилници и приятели. Сега вече го загубих — остава ми да обичам „само спомена за него, но вярата ми в този скъп, мъртъв приятел е непоклатима. Вярвам в този миг тъй силно, както винаги съм вярвала, че той знаеше кое е най-доброто и че неговите въжделения и желания трябва да бъдат и мои.

Гласът й потрепери за първи път. Неспокойните й пръсти се прокраднаха до скута ми и се вкопчиха здраво в ръката ми. Последва отново минута мълчание, преди да заговори сър Пърсивъл.

— Смея ли да попитам — каза той — дали с нещо съм се оказал недостоен за доверието, което досега бе най-голямата чест и щастие за мен?

— В поведението ви не съм открила нищо, което да мога да виня — отвърна тя. — Вие се отнасяте към мен все така внимателно и търпеливо. Вие заслужихте доверието ми и нещо по моему още по-важно — заслужихте доверието на баща ми, на което се основава и моето. Не съществува никакъв повод, дори ако исках да намеря такъв, за да помоля да ме освободите от клетвата ми. Всичко, казано дотук, бе продиктувано от желанието ми да потвърдя цялата си признателност към вас. Уважението ми към тази признателност, моето уважение към паметта на баща ми и към собственото ми обещание не ми позволяват да променя сегашните ни взаимоотношения. Развалянето на нашия годеж трябва да бъде изцяло ваше желание и ваше дело, сър Пърсивъл — не мое.

Притесненото потупване на крака му спря изведнъж и той се облегна нетърпеливо на масата.

— Мое дело? — запита. — Каква причина може да има от моя страна, за да се оттегля?

Чух как дишането й се ускорява. Усетих ръката й да изстива. Въпреки всичко, което ми бе казала, когато бяхме сами, започнах да се страхувам. Напразно.

— Причина, която ми е трудно да ви съобщя — отговори тя. — В мен настъпи промяна, сър Пърсивъл — промяна, достатъчно сериозна, за да ви оправдае пред вас самия и пред мен за развалянето на годежа ни.

Лицето му побледня тъй много, че дори устните му загубиха цвета си. Той вдигна ръката, която лежеше на“ масата, извърна се малко и подпря глава на дланта си, така че го виждахме само в профил.

— Каква промяна? — попита. Тонът, с който зададе въпроса, ме разтресе — в него имаше някаква мъчителна подтиснатост.

Тя въздъхна тежко и се наведе леко към мен, за да опре рамо в моето. Усетих я, че трепери, и се опитах да я пощадя, като сама заговоря. Тя ме спря, стискайки предупредително ръката ми, и после отново се обърна към сър Пърсивъл, но този път без да го гледа.

— Чувала съм — започна тя — и вярвам, че най-нежната и най-искрената привързаност е тази, която една жена трябва да изпитва към съпруга си. Когато обявихме нашия годеж, аз трябваше да ви дам тази привързаност, ако можех, а вие трябваше да я спечелите, ако можехте. Бихте ли ме извинили и пощадили, сър Пърсивъл, ако призная, че вече не е така?

Няколко сълзи се събраха в очите й и започнаха бавно да се стичат по страните й, докато мълчеше и чакаше отговора му. Той не промълви нито дума. В началото на отговора й бе преместил ръката, на която бе подпрял главата си, така че тя закри лицето му. Не виждах нищо друго освен горната част на тялото му над масата. Нито един мускул по него не трепваше. Пръстите на ръката, която поддържаше главата му, бяха забити дълбоко в косата му. Те биха могли да изразяват скрит гняв или скрита тъга; трудно беше да се каже кое — те не трепереха. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да издаде тайната на мислите му в този миг — най-решителния миг в неговия и в нейния живот.

Реших заради Лора да го накарам да заговори.

— Сър Пърсивъл — намесих се рязко, — нямате ли какво да кажете, когато сестра ми каза толкова много, според мен дори повече — добавих аз, усещайки как нещастният ми нрав ме завладява, — отколкото всеки друг мъж във вашето положение би имал правото да чуе.

Последното прибързано изречение му откри път, по който би могъл да се измъкне, ако искаше, и той веднага се възползува от него.

— Извинете, мис Халкъм — каза той, като все още прикриваше лице с ръката си, — извинете ме, ако ви припомня, че аз никога не съм претендирал за такова право.

Няколкото категорични думи, които биха го върнали обратно там, откъдето се бе отклонил, бяха на върха на езика ми, когато Лора ме спря, заговорвайки отново.

— Надявам се, че не съм направила болезненото си признание напразно — продължи тя. — Надявам се, че то ми гарантира пълното ви доверие в това, което все още имам да кажа?

— Моля, бъдете напълно сигурна. — Той изрече този кратък отговор сърдечно и същевременно отпусна ръката си върху масата и се обърна към нас. Вече нямаше и следа от външните промени, които го бяха споходили. Лицето му изразяваше нетърпеливост и очакване; то не издаваше нищо друго, освен прекомерното желание да чуе следващите й думи.

— Бих искала да разберете, че не говоря, подтиквана от някакъв егоистичен мотив — каза тя. — Ако ме оставите след това, което току-що чухте, сър Пърсивъл, то няма да е, за да се омъжа за друг; вие само ми позволявате да остана сама до края на живота си. Моята простъпка към вас започна и приключи в собствените ми мисли. Тя никога няма да има развитие. Нито дума не е разменена… — Тя се поколеба, изпитвайки двоумение за израза, който трябваше да употреби; колебанието й предизвика моментно объркване, което отбелязах с тъга и болка. — Нито дума не е разменена — с търпение и решителност подхвана отново тя — между мен и лицето, което за първи и последен път споменавам пред вас, за чувствата ми към него или пък за чувствата му към мен; нито пък ще бъде разменена; едва ли има вероятност — в този свят — да се срещна отново с него. Настойчиво ви моля да ме пощадите от всякакви други обяснения и нека честната ми дума ви накара да повярвате в това, което току-що ви казах. Това е истината, сър Пърсивъл, истината, която според мен мъжът, комуто съм дала обещание за брак, има правото да чуе, независимо от цената, заплатена от собствените ми чувства. Аз вярвам в неговото благородство, за да ми прости, и в неговата честност, за да запази тайната ми.

— Това доверие е свято за мен — отвърна той, — и в двата случая аз свято ще го пазя.

След като отговори тъй, той я погледна, сякаш очакваше да чуе още нещо.

Казах всичко, което исках — добави тихо тя. — Казах повече, отколкото е необходимо, за да оправдая оттеглянето ви от годежа.

— Казахте повече, отколкото е необходимо — отговори той, — за да превърнете в най-свидната цел на живота ми желанието да удържа обещанието си.

При тези думи той стана от стола си и пристъпи няколко крачки към нея.

Тя подскочи рязко и нададе слаб вик на изненада. Всяка изречена от нея дума най-невинно бе разкрила чистотата и правдивостта й пред един мъж, който напълно разбираше безценната стойност на чистата и вярна жена. През цялото време благородното й държане бе действувало като скрит враг на всички надежди, които му бе поверила. Дори сега, когато злото бе сторено, чаках и гледах сър Пърсивъл да каже нещо, което би ми Дало възможността да го поставя в неудобно положение.

— Мис Феърли, вие ми предоставихте възможността да се откажа от вас — продължи той. — Аз не съм толкова безсърдечен, за да отхвърля жената, която току-що показа, че е най-достойната от своя пол.

Той говореше тъй топло и прочувствено, с такава страстна възхита и същевременно с такава сърдечност, че Лора вдигна глава, изчерви се леко и го погледна ненадейно с оживление и плам.

— Не! — каза тя твърдо. — Най-несретната от своя дол, ако трябва да се омъжи, когато не може да отдаде любовта си.

— Не би ли могла да я отдаде в бъдеще — запита той, — ако единствената цел в живота на съпруга не да я заслужи?

— Никога! — отговори тя. — Ако все още държите да запазим годежа си, аз ще бъда ваша вярна и предана съпруга, сър Пърсивъл, но любеща съпруга, доколкото познавам сърцето си — никога!

Красотата й бе тъй покоряваща, когато изричаше тези храбри думи, че нямаше мъж на тази земя, който би дръзнал да предприеме нещо срещу нея. Много исках да усетя, че виновният е сър Пърсивъл, и да го кажа, но въпреки волята ми жената в мен изпитваше жал към него.

— С признателност приемам вашата вярност и преданост — каза той. — Най-малкото, което вие ми предоставяте, е повече от всичко, на което бих могъл да се надявам от всяка друга жена.

Лявата й ръка все още стискаше моята, но дясната висеше отпусната безжизнено. Той я вдигна нежно към устните си, по-скоро я докосна с тях, отколкото я целуна, поклони се към мен и после с изключителна изтънченост и сдържаност мълчаливо напусна стаята.

Тя не помръдна, нито проговори, след като той си отиде; седеше до мен студена и неподвижна, с очи, вперени в пода. Видях, че е безсмислено и безнадеждно да говоря, и само я обгърнах с ръка и я притеглих мълчаливо към себе си. Времето, което останахме така заедно, бе тъй дълго и изнурително, че аз започнах да се притеснявам и я заговорих нежно с надеждата да породя промяна.

Звукът на гласа ми сякаш я извади от вцепенението. Тя изведнъж се отдръпна от мен и се изправи.

— Трябва да се примиря, Мариан, доколкото ми е възможно — каза тя. — В новия ми живот има трудни задължения и едно от тях започва днес.

Докато говореше, тя отиде до една масичка близо до прозореца, където бяха сложени нещата й за рисуване, събра ги внимателно и ги прибра в едно от чекмеджетата на скрина си. Заключи чекмеджето и ми подаде ключа.

— Трябва да се разделя с всичко, което ми напомня за него — каза ми. — Сложи ключа, където намериш за добре. Никога няма да ми потрябва.

Преди да промълвя и дума, тя вече се бе обърнала към шкафа за книги и бе извадила от него албума с рисунките на Уолтър Хартрайт. Поколеба се за миг, държейки нежно малкия скицник в ръцете си; после го вдигна към устните си и го целуна.

— О, Лора! Лора! — възкликнах аз без гняв и укор, а само с тъга в гласа и мъка в сърцето.

— Това е за последен път, Мариан — помоли тя. — Сбогувам се завинаги.

После положи книжката на масата и свали гребена, който задържаше косата й. Тя се разпиля с цялата си несравнима хубост по гърба и раменете й и я обгърна много под кръста. Лора отдели един дълъг, тънък кичур от останалите, отряза го и като го нави, прикачи го грижливо с карфица към първата празна страница на албума. Щом го прикрепи, затвори бързо скицника и го сложи в ръцете ми.

— Вие с него си пишете — рече тя. — Докато съм жива, ако пита за мен, винаги казвай, че съм добре, и никога не споменавай, че съм нещастна. Не го наскърбявай, Мариан, заради мен, не го наскърбявай. Ако умра първа, обещай ми, че ще му предадеш този малък скицник с неговите рисунки и с моята коса. След като съм си отишла, няма да има нищо лошо в това да му кажеш, че съм я сложила там със собствените си ръце. И кажи — о, Мариан, кажи вместо мен тогава това, което не мога аз самата да кажа — кажи, че го обичах!

Тя обви ръце около шията ми и прошепна последните думи в ухото ми със страстна наслада от това, че ги произнася, при което едва не умрях от мъка. Цялото дълго въздържание, което си бе налагала, се отприщи в този пръв и последен изблик на нежност. Тя се отскубна от мен с истерична решимост и се хвърли на канапето, раздирана от ридания и сълзи, които тресяха тялото й от главата до петите.

Напразно се опитвах да я утеша и да я успокоя; не бе в състояние да се утеши, нито пък успокой. Такъв беше тъжният, неочакван и за двете ни край на този паметен ден. Когато кризата отзвуча, тя бе твърде изтощена, за да говори. Към обяд заспа и аз прибрах скицника, за да не го види, когато се събуди. След като отново отвори очи и ме погледна, лицето ми бе неспокойно, независимо от това, що изпитваше сърцето ми. Повече не си казахме нищо за тежкия сутрешен разговор. Името на сър Пърсивъл не бе споменато. През останалата част от деня нито една от двете ни не намекна за Уолтър Хартрайт.

Десети. — Като разбрах тази сутрин, че е на себе си и се владее, аз се върнах към болезнената тема от вчера с единствената цел да я помоля да ми позволи да говоря със сър Пърсивъл и мистър Феърли по-ясно и по-категорично, отколкото тя би могла да говори с всеки един от тях относно този печален брак. Тя ме прекъсна нежно, но твърдо насред моите възражения.

— Оставих вчерашния ден да реши — каза ми — и вчерашният ден взе решението. Твърде късно е да се връщаме назад.

Днес следобед сър Пърсивъл говори с мен за случилото се в стаята на Лора. Той ме увери, че небивалата вяра, гласувана му от нея, е събудила в отговор в съзнанието му убеждението за невинността и чистотата й, защото дори и за миг не бил изпитал недостойна ревност нито в нейно присъствие, нито по-късно, когато останал сам. Въпреки дълбоката си покруса от злощастното чувство, попречило на уважението и отношението, които при други обстоятелства вече би изпитвала спрямо него, той бил твърдо убеден, че това чувство е останало несподелено и ще остане несподелено и в бъдеще, независимо от всички възможни промени в обстановката, за които човек би могъл да помисли. Това било безусловното му убеждение и най-силното доказателство за него било уверението, което той сега представяше, че не изпитвал никакво любопитство да разбере дали чувството е отскоро, или не, нито пък кой е неговият обект. Пълната му вяра в мис Феърли била достатъчна, за да се чувствува удовлетворен от това, което тя е сметнала за необходимо да му каже, и той наистина не можел да бъде обвинен и в най-малкото стремление да чуе повече.

Той остана в очакване, след като изрече тези думи, и ме погледна. Изпитвах твърде силни угризения за необоснованото си предубеждение спрямо него, за недостойното подозрение, че очаква от мен да отговаря импулсивно на същите тези въпроси, които той бе изразил решителността си да не задава, че избягнах с чувство на объркване всичко, свързано с тази тема. Същевременно твърдо възнамерявах да не пропусна и най-малката възможност да пледирам за каузата на Лора и изказах смело съжалението си, че неговото благородство не го е повело още една крачка напред, за да го убеди да се оттегли изцяло от брака.

Тук отново той ме обезоръжи, като не се опита да се защищава. Просто ме помоли да не забравям разликата между това да позволи на мис Феърли да се откаже от него, което било само въпрос на подчинение, и принудата сам да се откаже от нея, което, с други думи, било равносилно да поискам от него самоубийство на най-съкровените му надежди. Държането й предния ден така засилило непроменените през тези две дълги години любов и възхищение към нея, че всякаква пламенна борба срещу тези чувства от негова страна му била изцяло неподвластна. Сигурно го смятам за слаб, себичен, безчувствен към същата тази жена, която боготвори — и той трябва покорно, доколкото му е възможно, да сведе глава пред моето мнение, — като същевременно иска само да ме попита дали бъдещето й като неомъжена жена, линееща по едно неудачно насочено чувство, което не би могла никога да признае, може да й обещае по-светла перспектива от бъдещето й като съпруга на един мъж, боготворящ дори и земята, по която тя стъпва? Във втория случай с течение на времето съществува надежда, колкото и незначителна да е; в първия случай, тъй както тя представяше нещата, нямаше никаква надежда.

Отговорих му — по-скоро защото имам женски език и трябва да отговарям, отколкото защото имах някакви убедителни доводи. Повече от ясно бе, че позицията, възприета от Лора предния ден, му бе дала преимущество, ако той искаше да се възползува от него и че той бе пожелал да се възползува. Почувствувах това тогава и го чувствувам не по-малко силно сега, когато пиша тези редове.

Преди да затворя дневника си за тази вечер, трябва да отбележа, че в услуга на бедния Хартрайт писах днес до двама от старите приятели на майка ми в Лондон — и двамата мъже с влияние и положение. Ако могат да направят нещо за него, сигурна съм, че ще го направят. Като се изключи Лора, за никого не съм била тъй загрижена, както сега за Уолтър. Всичко, случило се, след като ни напусна, само увеличи моето силно уважение и симпатия към него. Надявам се, че постъпвам правилно, опитвайки се да му помогна да си намери работа в чужбина; надявам се с цялата си искреност и безпокойство, че краят ще бъде добър.

Единадесети. — Сър Пърсивъл разговаря с мистър Феърли и аз бях повикана да се присъединя към тях.

Видях, че мистър Феърли изпитва голямо облекчение пред перспективата най-сетне да се уреди тази „семейна грижа“ (както той с удоволствие наричаше брака на племенницата си). Дотук не виждах повод да го осведомявам за моето мнение; но когато той продължи с познатия предизвикателен, бездушен маниер и заяви, че следващият въпрос, който трябва да се реши, е определяне датата за сватбата според желанието на сър Пърсивъл, изпитах удоволствието да атакувам нервите на мистър Феърли с възможно най-силното несъгласие срещу всякакво привързване по отношение решението на Лора Сър Пърсивъл веднага ме увери, че е усетил силата на моето възражение, и ме помоли да повярвам, че предложението не е направено в резултат на намеса от негова страна. Мистър Феърли се облегна в стола си, затвори очи, каза, че и двамата правим чест на човешката природа, и после повтори предложението си така невъзмутимо, сякаш нито сър Пърсивъл, нито аз бяхме казали дума срещу, него. Всичко завърши с моя категоричен отказ да спомена темата на разговора пред Лора, освен ако самата първа не ме попиташе. Сър Пърсивъл изглеждаше сериозно смутен и разстроен; мистър Феърли изтегна ленивите си крака върху малкото си кадифено столче и каза: „Скъпа Мариан, как завиждам на здравата ви нервна система. Не блъскайте вратата!“

Отивайки в стаята на Лора, разбрах, че ме е търсила и мисис Веси я осведомила, че съм при мистър Феърли. Тя запита веднага за какво съм била извикана и аз й разказах всичко, което се бе случило, без да се опитвам да скрия раздразнението и огорчението си.

Отговорът й ме изненада и опечали неизразимо; това беше последният възможен отговор, който можел да очаквам от нея.

— Чичо ми е прав — каза тя. — Причиних достатъчно грижи и тревоги на теб и на всички около мен. Позволи ми да не ви причинявам повече грижи, Мариан, Да оставим сър Пърсивъл да реши.

Възразих разпалено, но нищо, което казвах, не я трогваше.

— Обвързана съм с годежа си — твърдеше тя. — Скъсах със стария си живот. Денят на злото няма да дойде по-колебливо, защото го отлагам. Не, Мариан. Чичо ми наистина е прав. Причиних достатъчно грижа и тревоги.

Преди тя беше олицетворение на самата отстъпчивост, а сега бе непреклонно равнодушна в примирението си — бих могла почти да кажа — в отчаянието си. Въпреки голямата си обич към нея, щях да изпитвам по-малка болка, ако се намираше в яростна възбуда; твърде непривично бе за естествения й нрав да бъде невъзмутима и безчувствена й това дълбоко ме потресе.

Дванадесети. — По време на закуската сър Пърсивъл ми зададе някои въпроси относно Лора, при което не ми остана нищо друго, освен да му предам думите й.

Докато говорехме, тя самата слезе и се присъедини към нас. В присъствието на сър Пърсивъл бе все така неестествено сдържана, както и пред мен. Когато закуската приключи, той използува възможността да й каже няколко думи насаме в нишата на един от прозорците. Не останаха заедно повече от две-три минути и когато се разделиха, тя излезе от стаята с мисис Веси, а сър Пърсивъл се приближи към мен. Каза, че я помолил да покаже благосклонността си към него, КАТО не се откаже от правото си да определи датата на сватбата според собственото си желание и склонност. В отговор тя просто изразила признателността си и поискала той да съобщи желанията си на мис Халкъм.

Нямам търпение да пиша повече. В този случай, както и във всеки друг, сър Пърсивъл постигна своето, запазвайки честта си непокътната въпреки всичко, което мога да кажа или да направя. Желанията му сега са същите, каквито, разбира се, бяха, когато пристигна; а Лора, след като се примири с неизбежната жертва на брака, не е била никога по-безнадеждно безучастна и смирена. Разделяйки се с малките занимания и скъпи предмети, които й напомняха за Хартрайт, тя, изглежда, се бе разделила с цялата си нежност и впечатлителност. Когато пиша тези редове, часът е само три следобед, но сър Пърсивъл си замина вече, щастливо забързан като младоженец, за да подготви приемането на своята невеста в Хампшър. Освен ако не се случи някакво изключително събитие, за да я предотврати, сватбата ще се състои точно по времето, когато той искаше — преди края на годината. Пръстите ми изгарят, когато пиша това!

Тринадесети. — Безсънна нощ поради тревогите за Лора. Призори реших да се опитам да я извадя от това състояние, доколкото мога, като сменя обстановката. Възможно ли е да остане в сегашното си безчувствено вцепенение, ако я отведа от Лимъридж и я заобиколя с милите лица на старите приятели? След известно обмисляне реших да пиша на семейство Арнълд в Йоркшър. Те са естествени, сърдечни, гостоприемни хора и тя ги познава още от детството си. Казах й какво съм направила, след като пуснах писмото в пощенската торба. Бих изпитала облекчение, ако бе проявила желание да се противопостави или да възрази. Но не — тя само каза: „С теб ще отида навсякъде, Мариан. Сигурно си права — сигурно промяната ще ми се отрази добре.“

Четиринадесети. — Писах на мистър Гилмор, уведомявайки го, че наистина съществува възможността този нещастен брак да бъде сключен, като споменах също идеята си за промяна на обстановката заради Лора. Сърцето не ми позволи да се впусна в подробностите. Достатъчно време има за тях, когато наближи краят на годината.

Петнадесети. — Три писма за мен. Първото от Арнълдови, изпълнено с радост пред перспективата да видят Лора и мен. Второто — От единия от господата, на когото писах за Уолтър Хартрайт, уведомяващ ме, че му е провървяло и е намерил сгоден случай да изпълни молбата ми. Третото — от самия Уолтър, благодарящ ми бедничкият най-горещо, че съм му осигурила възможността да напусне дома си, родината и приятелите си. Както разбрах, частна експедиция за разкопки сред руините на градове от Централна Америка се готвела да отплава от Ливърпул. Чертожникът, определен да я придружи, загубил кураж и се оттеглил в последния момент, а Уолтър ще заеме неговото място. Той ще бъде нает със сигурност за шест месеца от времето на пристигането си в Хондурас, а след това за още една година, ако разкопките се окажат успешни и парите не са свършили. Писмото му завършва с обещание да ми напише няколко прощални думи от борда на кораба, преди да ги напусне лодката на лоцмана. Мога само да се надявам и искрено да се моля той и аз да сме избрали най-доброто разрешение за този въпрос. Струва ми се, че това е твърде сериозна стъпка от негова страна и самата мисъл за нея ме плаши. И все пак при неговото безрадостно положение как мога да очаквам и да желая той да остане в родината си?

Шестнадесети. — Каретата е пред вратата. Днес Лора и аз заминаваме на гости на семейство Арнълд.

Поулсдийн Лодж, Йоркшър

Двадесет и трети. — Една седмица в нова обстановка сред тези сърдечни хора й се отрази добре, макар и не толкова, колкото се надявах. Реших да удължа престоя ни най-малко с още седмица. Безполезно е да се прибираме в Лимъридж, докато завръщането ни не стане абсолютно наложително.

Двадесет и четвърти. — Тъжни новини от тазсутрешната поща. Експедицията за Централна Америка е отплавала на двадесет и първи. Разделихме се с истински човек — загубихме верен приятел. Уолтър Хартрайт напусна Англия.

Двадесет и пети. — Тъжни вести вчера — ужасни вести днес. Сър Пърсивъл Глайд е писал на мистър Феърли и мистър Феърли пише на двете ни с Лора, за да ни извика незабавно в Лимъридж.

Какво може да означава това? Дали денят на сватбата не е определен в наше отсъствие?

II

Лимъридж Хаус

Двадесет и седми ноември. — Предчувствията ми се оправдаха. Сватбата е определена за двадесет и втори декември.

Изглежда, че на другия ден след заминаването ни за Поулсдийн Лодж сър Пърсивъл е писал на мистър Феърли, за да съобщи, че необходимият ремонт в дома му в Хампшър ще отнеме много повече време, отколкото първоначално предвиждал. Точните изчисления щели да му бъдат представени във възможно най-кратък срок и за него щяло да бъде голямо улеснение да се договори окончателно с работниците, ако бъдел осведомен за приблизителната дата на сватбената церемония. Тогава той можел да разпредели времето, като освен това трябвало да изпрати необходимите извинения до приятелите си, предвиждащи да го посетят тази зима и които, разбира се, не можели, да бъдат приети, докато къщата се намира в ръцете на работниците.

Мистър Феърли отговорил на това писмо, умолявайки сър Пърсивъл сам да предложи датата за сватбата, подлежаща на одобрението на мис Феърли, за чието получаване нейният настойник с охота щял да направи всичко възможно. Сър Пърсивъл отговорил със следващата поща и предложил (в съответствие с първоначалните си виждания и желания) втората половина на декември — по всяка вероятност двадесет и втори или двадесет и четвърти, или някоя друга дата, която дамата или настойникът й биха предпочели. И тъй като дамата я нямало, настойникът й посочил — в нейно отсъствие — първата от споменатите дати — двадесет и втори декември, и в резултат ни писа да се върнем в Лимъридж.

След като вечерта в разговор насаме ми обясни тези подробности, мистър Феърли най-дружелюбно предложи да започна днес необходимите преговори. Усещайки, че всяка съпротива е безполезна, освен ако Лора не ме упълномощи по-напред да я окажа, аз се съгласих да говоря с нея, като същевременно заявих, че в никакъв случай няма да предприема нищо, за да получа съгласието й относно исканията на сър Пърсивъл. Мистър Феърли ме поздрави за „превъзходната ми съвест“, точно както би ме поздравил за „превъзходното ми здравословно състояние“, ако бяхме на разходка, с което просто прехвърли още една семейна отговорност от своите рамене на моите.

Тази сутрин говорих с Лора, както бях обещала. Самообладанието — бих могла също да кажа апатията, на които тъй необяснимо и решително се е оставила, откакто сър Пърсивъл си замина, не се оказаха достатъчно устойчиви срещу удара, предизвикан от новините, които имах да й съобщя. Тя пребледня и започна силно да трепери.

— Не толкова скоро! — помоли. — О, Мариан, не толкова скоро!

И най-малкият намек от нейна страна бе достатъчен за мен. Станах, за да изляза от стаята и да започна веднага заради нея битката с мистър Феърли.

Точно когато ръката ми беше на вратата, тя ме сграбчи изведнъж за роклята и ме спря.

— Пусни ме! — казах й. — Езикът ми изгаря да кажа на чичо ти и на сър Пърсивъл, че всичко няма да бъде тъй, както те го искат.

Тя въздъхна горчиво, като все още не пускаше роклята ми.

— Не! — промълви едва. — Твърде късно е, Мариан, твърде късно!

— И минута дори да остава, не е твърде късно — възразих аз. — Въпросът за времето е наш въпрос. Лора, довери ми се, за да се възползувам от него докрай, така както може да се възползува една жена.

Докато говорех, отскубнах дланта й от роклята си, но в същия миг тя обгърна талията ми с двете си ръце и ме прегърна по-силно от всякога.

— Това само ще ни донесе повече тревоги и смут — каза ми. — Ще доведе до разногласия между теб и чичо ми и сър Пърсивъл пак ще пристигне с нови основания за оплакване…

— Още по-добре! — извиках аз разгорещено. — Кой обръща внимание на неговите основания за оплакване? Нима искаш да умреш от мъка, за да бъде спокоен той? Няма мъж на тази земя, който да заслужава такива жертви от нас жените. Мъже! Те са враговете на нашата невинност и покой — те ни отвличат от родителската любов и сестринското приятелство, те ни превземат телом и духом и завързват безпомощния ни живот към техния така, както се завързва с верига куче към колибата му. И какво получаваме в замяна от най-добрите сред тях? Пусни ме да вървя, Лора — полудявам, когато мисля за това!

Сълзи — жалките, слаби, женски сълзи на огорчение и гняв — се появиха в очите ми. Тя се усмихна тъжно и постави кърпичката си върху лицето ми, за да скрие предателството на собствената ми слабост — слабост та, която знаеше, че ненавиждах най-много.

— О, Мариан! — каза тя. — Ти плачеш! Помисли какво би ми казала, ако местата ни бяха разменени и тези сълзи бяха мои. Цялата ти любов, храброст и преданост не могат да променят това, което трябва рано или късно да се случи. Да оставим чичо ми да постъпи както желае. Да сложим край на тревогите и чувствата на ревност, които моята жертва може да предотврати. Кажи, че ще живееш с мен, Мариан, когато се омъжа и нито дума повече.

Но аз не замълчах. Преглътнах презрените сълзи, които не ми носеха никакво облекчение, а само я разстройваха, и започнах да я увещавам и моля колкото се може по-спокойно. Беше безполезно. Тя ме накара още два пъти да повторя обещанието, че ще живея с нея, когато се омъжи, и после ми зададе въпрос, който ненадейно насочи тъгата и симпатиите ми към нея в нова посока.

— Докато бяхме в Поулсдийн — каза ми тя, — ти получи писмо, Мариан…

Промененият й тон, резкият начин, по който отвърна очи от мен и скри лице в рамото ми, колебанието, накарало я да замълчи, преди да е доизказала въпроса си — всичко това съвсем ясно ми подсказа за кого се отнасят нейните полуизречени думи.

— Мислех, Лора, че вече никога няма да говорим за него — отговорих й нежно.

— Ти получи писмо от него? — настоя тя.

— Да — отговорих, — щом като искаш да знаеш.

— Възнамеряваш ли да му пишеш пак? Поколебах се. Боях се да й съобщя за отсъствието му от Англия или за начина, по който моите усилия да помогна на новите му надежди и планове ме бе свързал със заминаването му. Как да отговоря? Той бе далеч — там, където никакви писма не можеха да стигнат до него през следващите месеци или може би години.

— Да предположим, че имам намерение да му пиша пак — проговорих най-сетне. — Какво тогава, Лора?

Бузата й започна да Гори, както бе прилепена до шията ми, а ръцете й се разтрепераха и се вкопчиха още по-здраво около мен.

— Не му казвай за двадесет и втори — прошепна тя. — Обещай, Мариан, моля те, обещай, че дори няма да споменаваш името ми, когато му пишеш следващия път.

Обещах. Няма думи, които да изразят с каква тъга го направих. Тя мигновено освободи ръката си от кръста ми, отиде до прозореца и се загледа навън с гръб към мен. Минута по-късно заговори отново, но без да се обръща, без да ми позволи да зърна въобще лицето й.

— При чичо ми ли отиваш? — запита. — Би ли му казала, че приемам уговорката, която смята за най-добра. Не се безпокой, че ме оставяш, Мариан. За малко ще ми бъде по-добре да съм сама.

Излязох. Ако можех по някакъв вълшебен начин да пратя мистър Феърли и сър Пърсивъл Глайд в най-далечните краища на земята, щях да го сторя без всякакво колебание. За първи път нещастният ми нрав се оказа мой приятел. Щях да грохна напълно и да се отдам на безутешен плач, ако сълзите ми не бяха се пресушили в жаравата на моя гняв. И така, аз връхлетях в стаята на мистър Феърли, изкрещях му колкото се може по-грубо: „Лора е съгласна за двадесет и втори“ — и изхвърчах обратно, без да чакам нито дума в отговор. Затръшнах вратата след себе си и се надявам, че разбих нервната система на мистър Феърли за останалата част от деня.

Двадесет и осми. — Тази сутрин препрочетох прощалното писмо на бедния Хартрайт, изпитвайки още от вчера съмнение дали постъпвам разумно, като крия от Лора неговото заминаване.

Размисляйки, все още смятам, че съм права. Загатванията в писмото му във връзка с подготовката на експедицията в Централна Америка показват, че нейните ръководители знаят колко е опасна. Ако това разкритие ме тревожи, как би подействувало на нея? Стига ни злото да чувствуваме, че заминаването му ни лиши от приятеля, на чиято преданост бихме могли да разчитаме в часа на нуждата, ако той някога дойде и ни свари безпомощни; но още по-лошо е да знаем, че той ни напуска, за да се изправи срещу гибелните влияния на лошия климат в една дива страна с граждански безредици. Несъмнено прямотата да кажа това на Лора, без да съществува настойчивост или видима необходимост, би била крайно жестока.

Почти се съмнявам дали не трябва да направя още една крачка и да нагоря веднага писмото, тъй като ме е страх някой ден да не попадне в неподходящи ръце. В него не само става дума за Лора по начин, който трябва да бъде запазен в тайна завинаги между автора му и мен, но то повтаря отново подозрението му — толкова упорито, необяснимо и обезпокоително, — че го следят тайно, откакто е напуснал Лимъридж. Той заявява, че е видял лицата на двамата непознати мъже, вървели по дирите му в Лондон, да го наблюдават сред тълпата, събрана в Ливърпул да гледа товаренето и тръгването на експедицията, и категорично твърди, че когато се качвал на кораба, чул името на Ан Катърик да се произнася зад гърба му. Той пише: „Тези случки означават нещо и ще доведат до някакъв резултат. Тайната на Ан Катърик все още не е разбудена. Може би никога вече няма да я срещна в живота си, но ако вие я срещнете, моля ви, мис Халкъм, възползувайте се по-добре от случая. Говоря с дълбоко убеждение — умолявам ви да запомните думите ми.“ Това са неговите собствени изрази. Няма опасност да ги забравя — паметта ми е готова винаги да разсъждава върху думите на Хартрайт, които се отнасят до Ан Катърик. Но съществува опасност, ако запазя писмото. И най-простата неприятна случайност може да го постави в ръцете на непознати. Мога да се разболея, мога да умра. По-добре да го изгоря незабавно и да имам една тревога, по-малко.

Изгорих го. Черната пепел от прощалното му писмо — може би последното, което би могъл да ми напише — е все още в камината. Това ли е тъжният край на тази тъжна история? О, не е краят — сигурно, сигурно все още не е дошъл краят!

Двадесет и девети. — Приготовленията за сватбата започнаха. Шивачката дойде да получи нареждания. Лора е съвършено безпристрастна и равнодушна по този въпрос, който повече от всеки друг засяга личните интереси на една жена. Тя оставя всичко на шивачка — та и на мен. Ако бедният Хартрайт можеше да бъде баронетът и съпругът, избран от баща й, колко различно би се държала! Колко неспокойна и капризна щеше да бъде и колко трудна щеше да бъде задачата на най-Добрите шивачки, за да й угодят!

Тридесети. — Всеки ден имаме новини от сър Пърсивъл. Последната вест е, че окончателното преустройство в дома му ще продължи между четири и шест месеца. Ако бояджиите, работниците, поставящи тапети, и тапицерите можеха освен разкош да създават и щастие, щях да проявя интерес към дейността им в бъдещия дом на Лора. Но както стоят нещата, единствената част от последното писмо на сър Пърсивъл, която не ме остави такава, каквато ме свари, а именно напълно безразлична към плановете и проектите му, е частта, отнасяща се до сватбеното пътешествие. Тъй като Лора е с крехко здраве и зимата заплашва да бъде необичайно сурова, той предлага да я заведе в Рим и да останат в Италия до началото на идното лято. Ако този план не бъде одобрен, със същата готовност, макар и да няма собствена квартира в града, би прекарал сезона в Лондон в най-подходящата мебелирана къща, която може да се намери за целта.

Колкото до мен, изключвайки изцяло от въпроса се бе си и собствените си чувства (което съм длъжна да направя и го направих), въобще не се съмнявам, че е правилно да се приеме първото предложение. И в двата случая раздялата ни с Лора е неизбежна. Тя ще бъде по-дълга при положение, че заминат в чужбина, отколкото ако останат в Лондон; но, от друга страна, срещу тази пречка трябва да имаме пред вид изгодата Лора да прекара зимата при мек климат и още повече огромното ползотворно влияние, което изненадата и възбудата от самия факт, че пътува за първи път в живота си в най-интересната страна на света, ще окажат, за да се повдигне духът й и да свикне с новото си съществуване. При сегашното й състояние тя не би прекарвала добре времето си сред познатите веселби и трепети на Лондон. Те само биха я накарали да усети още по-тежко първите гнетящи чувства от този окаян брак. Плаши ме началото на новия й живот повече, отколкото може да се изрази с думи, но аз виждам известна надежда, ако тя пътува, и никаква, ако остане у дома.

Колко странно! Изчитайки отново тези редове от дневника си, откривам, че пиша за сватбата и за раздялата с Лора, тъй както хората пишат за нещо установено. Изглежда ми твърде равнодушно и безсърдечно да се очаква вече бъдещето по такъв жестоко сдържан начин. Но кой е другият възможен начин, сега, когато денят наближава? Преди да преживеем и месец, тя ще бъде неговата Лора вместо моята! Неговата Лора! Не съм способна да схвана мисълта, която тези две думи съдържат — разсъдъкът ми е така притъпен и потресен, сякаш, пишейки за сватбата й, пиша все едно за смъртта й.

1-ви декември. — Тъжен, тъжен ден — ден, който нямам сили да описвам подробно. Бях задължена тази сутрин да говоря с нея за предложението на сър Пърсивъл по отношение на сватбеното пътешествие, след като снощи поради слабост го отложих.

С пълното убеждение, че трябва да бъда с нея, където и да иде, бедното дете — защото в много неща тя все още е дете — почти се зарадва на перспективата да види чудесата на Флоренция, Рим и Неапол. Едва не умрях от мъка, че трябва да разсея заблуждението й и да я изправя лице в лице с тежката истина. Трябваше да й обясня, че нито един мъж не търпи съперник — дори съперничка — в чувствата на съпругата си, когато се жени, независимо от това как ще постъпва по-късно. Бях длъжна да я предупредя, че шансът да живея постоянно с нея под собствения й покрив зависи изцяло от това да не възбудя ревността и недоверието на сър Пърсивъл, като застана помежду им в началото на техния брак в качеството си на довереница на най-съкровените тайни на жена му. Капка по капка вливах горчилката на житейската мъдрост в чистото сърце и невинното съзнание, като всяко по-възвишено и по-добро чувство в мен се отвращаваше от жалката ми задача. Вече свърши. Тя научи своя суров, неизбежен урок. Няма ги простите илюзии на моминството — моята ръка й ги отне. По-добре моята, отколкото неговата — това е цялата ми утеха, — по-добре моята, отколкото неговата.

И така предложението, което се приема, е първото. Те ще заминат за Италия, а аз — с разрешението на сър Пърсивъл — трябва да се подготвя да ги посрещна и да заживея при тях, когато се върнат в Англия. С други думи, ще моля за лично благоволение за първи път в живота си, и то човека, към когото най-малко от всички други бих желала по някакъв начин да имам сериозно задължение. Е! Мисля, че заради Лора мога да направя дори повече от това.

Втори. — Обръщайки се назад, откривам, че винаги споменавам сър Пърсивъл с пренебрежение. При обрата, който нещата получиха сега, трябва и ще изкореня предубежденията си срещу него. Не мога да си обясня как ми дойде наум това за първи път. Сигурна съм, че не е съществувало преди.

Дали нежеланието на Лора да му стане съпруга ме е настроило срещу него? Нима напълно разбираемите предубеждения на Хартрайт са ме заразили, без да подозирам влиянието им? Дали заради онова писмо на Ан Катърик в съзнанието ми все още се прокрадва недоверие въпреки обяснението на сър Пърсивъл и доказателството, което притежавам за неговата истинност? Нямам обяснение за състоянието на собствените ми чувства; единственото, в което съм сигурна, е, че е мой, дълг — и дважди мой дълг сега — да не съдя погрешно за сър Пърсивъл чрез несправедливи подозрения. Ако ми е станало навик да пиша за него винаги по същия неблагоприятен начин, трябва и ще сложа край на тази недостойна склонност, дори ако усилието ме принуди да затворя страниците на дневника си, докато не се състои сватбата. Изпитвам сериозно недоволство от себе си — няма да пиша повече днес.

16-и декември. — Цели две седмици изминаха и нито веднъж не разгърнах тези страници. Достатъчно дълго бях отделена от дневника си, за да седна отново пред него с по-избистрена и по-добра мисъл, надявам се, що се отнася до сър Пърсивъл.

Няма какво толкова да се отбелязва за изтеклите две седмици. Почти всички рокли са готови и новите пътнически сандъци пристигнаха от Лондон. Бедната скъпа Лора почти не ме напуска и за миг през целия ден; а снощи, когато и двете не можехме, да заспим, тя дойде и се вмъкна в леглото ми, за да си говорим там. „Ще те изгубя скоро, Мариан — каза ми тя. — Трябва да те използувам колкото се може сега.“

Ще се венчаят в църквата на Лимъридж и, слава богу, нито един от съседите не е поканен на церемонията. Единственият гост ще бъде старият ни приятел мистър Арнълд, който ще дойде от Поулсдийн, за да предаде Лора на младоженеца, тъй като чичо й е твърде изнежен, за да си покаже носа извън вратата в такова студено време като сегашното. Ако не бях твърдо решила от днес нататък да виждам само светлата страна на нашите перспективи, тъжното отсъствие на какъвто и да е Лорин родственик от мъжки пол в най-важния момент на живота й щеше да ме накара много мрачно и недоверчиво да гледам в бъдещето. Но аз сложих край на тъгата и недоверието — с други думи, не пиша нито за едното, нито за другото в този дневник.

Сър Пърсивъл пристига утре. Той предложи, в случай че пожелаем да приложим към него условията на строгия етикет, да пише на пастора и да го помоли да му окаже гостоприемството на своя дом по време на краткия му престой в Лимъридж преди сватбата. При съществуващите обстоятелства нито мистър Феърли, нито аз сметнахме за необходимо да отдаваме значение и да спазваме маловажните формалности и церемонии. В тази дива степна земя и в този голям самотен дом спокойно можем да си позволим да останем извън обсега на тривиалните привички, които затрудняват хората другаде. Писах на сър Пърсивъл да му благодаря за любезното предложение и да го помоля да заеме както обикновено старите си стаи в Лимъридж Хаус.

Седемнадесети. — Той пристигна днес и ми се видя малко изтощен и напрегнат, но въпреки това говори и се смее като човек в най-добро разположение на духа. Донесе със себе си като подарък няколко наистина красиви накита, които Лора прие с изключително изящество и външно поне със съвършено самообладание. Единственият знак, доловен от мен, за усилието, което й струва подобно държане в това време на изпитание, се изразява в неочакваното нежелание от нейна страна да остава и за миг сама. Вместо както обикновено да търси убежище в стаята си, тя, изглежда, се бои да бъде там. Когато днес след обяда се качих, за да си сложа шапката и да отида на разходка, тя поиска да дойде с мен; и отново преди вечерята разтвори вратата между нашите две стаи, за да можем да си говорим, докато се обличаме. „Намирай ми винаги занимание — каза тя, — оставяй ме винаги с някого. Не ми позволявай да мисля — това е всичко, за което моля сега, Мариан, — не ми позволявай да мисля.“

Тази тъжна промяна в нея само увеличава привлекателността й за сър Пърсивъл. Той я тълкува, както виждам, в своя собствена полза. Страните й са покрити с трескава руменина, очите й блестят възбудено и той с радост приема това, като възвръщане на хубостта и настроението й. По време на вечерята тя приказваше с фалшива веселост и безгрижие, тъй потресаващо неприлягащи на характера й, че тайно копнеех да я накарам да замълчи, и да я отведа. Радостта и изненадата на сър Пърсивъл изглеждаха неописуеми. Безпокойството, което забелязах по лицето му, когато пристигна, изчезна напълно и той изглеждаше, дори в моите очи, с десет години по-млад, отколкото е в същност.

Няма съмнение — макар че някакво необяснимо своенравие не ми позволява аз самата да го видя, — няма съмнение, че бъдещият съпруг на Лора е много хубав мъж. Да започнем с това, че правилните черти са преимущество за личността, а той ги има. Светлокафявите очи, били те на мъж или жена, са много привлекателни; а той ги има. Дори плешивостта, когато е само над челото (както е в неговия случай), подхожда на мъжа, защото удължава главата и допринася за интелигентността на лицето. Изяществото и лекотата на движенията, неизтощимата енергия на поведението, готовността и склонността да води разговор — всички тези черти са неоспорими достойнства; а тях той несъмнено притежава. Вероятно мистър Гилмор, който не знае тайната на Лора, не може да бъде обвиняван заради учудването си, че тя съжалява за предстоящия си брак? Всеки на негово място би споделил мнението на нашия добър стар приятел. Ако в този момент бяха поискали от мен да кажа ясно какви недостатъци откривам в сър Пърсивъл, щях да посоча само два. Единият — непрекъснатото напрежение в поведението му и възбудимостта, които може би са породени съвсем естествено от необикновената енергия на характера му. Другият — резкият, остър, раздразнителен начин на обръщение към слугите, който в края на краищата може да бъде само лош навик. Не, не мога да го оспорвам и няма да го оспорвам; сър Пърсивъл е много хубав и много приятен мъж. Ето! Най-сетне го написах и се радвам, че се свърши.

Осемнадесети. — Чувствувайки се отегчена и подтисната тази сутрин, оставих Лора с мисис Веси и излязох сама на една от предобедните си разходки с бърз ход, които напоследък правя твърде рядко. Поех по сухия, ветровит път през степта, който води до Тодс Корнър. След като бях вървяла около половин час, останах изключително изненадана, когато видях сър Пърсивъл да се приближава към мен от посока на фермата. Движеше се пъргаво, люлеейки бастуна си, с глава, изправена както винаги, а разкопчаното му сако за лов се развяваше от вятъра. Когато се срещнахме, той не изчака да му задавам въпроси, каза ми тутакси, че е бил във фермата, за да пита дали мистър или мисис Тод не са получавали някакви известия за Ан Катърик след последното му посещение в Лимъридж.

— Вие естествено открихте, че не са чували нищо? — казах аз.

— Абсолютно нищо — отговори той. — Започвам сериозно да се опасявам, че я загубихме. Не знаете ли случайно — продължи той, гледайки ме много внимателно в лицето — дали художникът — мистър Хартрайт — не е в състояние да ни даде някакви допълнителни сведения?

— Той не е чувал нищо за нея, нито пък я виждал, откакто си замина от Къмбърланд — отговорих, аз.

— Колко тъжно — заяви сър Пърсивъл, говорейки като разочарован човек и същевременно, колкото и да е странно, като човек, който изпитва облекчение. — Невъзможно е да се предположи какви нещастия биха могли да сполетят бедното създание. Изпитвам неизразимо раздразнение, че всичките ми усилия да я върна отново към грижите и защитата, от които тя тъй спешно се нуждае, се провалиха.

Този път той наистина изглеждаше ядосан. Казах няколко съчувствени думи и после по обратния път към къщата заговорихме на други теми. Дали случайната ми среща с него в степта не разкри още една благоприятна черта от характера му? Несъмнена проява на внимание и всеотдайност от негова страна е да мисли за Ан Катърик в навечерието на сватбата си и да извърви целия път до Тодс Корнър, за да разпитва за нея, когато би могъл да прекара времето много по-приятно в обществото на Лора? Като се има пред вид, че той може да е подтикван само от искрено милосърдие, поведението му при дадените обстоятелства показва необикновено добро чувство и заслужава изключителна похвала. Е, добре — аз изразявам възхищението си и толкова.

Деветнадесети. — Нови открития от неизтощимата мина на добродетелите на сър Пърсивъл.

Днес отворих дума за пребиваването ми под покрива на съпругата му, когато я върне обратно в Англия. Едва бях направила първия намек в тази посока, когато той ме хвана сърдечно за ръката и каза, че съм му предложила онова, което сам с най-голямо желание искал да предложи. Аз съм била приятелката, която най-искрено копнеел да осигури за съпругата си, и той ме помоли да му повярвам, че съм му направила трайна услуга, предлагайки да живея с Лора след сватбата й, точно както съм живяла с нея и преди това.

Когато благодарих от нейно и от свое име за любезната му добрина и към двете ни, ние преминахме към темата за сватбеното пътешествие и заговорихме за английското общество в Рим, в което Лора щеше да бъде въведена. Той изреди имената на неколцина приятели, с които очакваше да се срещне в чужбина тази зима. Всичките бяха англичани, доколкото си спомням, освен един. Изключението беше граф Фоско.

Споменаването на името на графа и откритието, че той и съпругата му по всяка вероятност ще се срещнат с младоженците на континента, поставя за първи път брака на Лора в недвусмислено благоприятна светлина. Възможно е това да бъде начин да се излекува семейната вражда. Досега мадам Фоско предпочита да пренебрегва задълженията си като леля на Лора заради ненавистта си към покойния мистър Феърли, породена от становището му за завещанието. Но тя не би могла вече да следва тази линия на поведение. Сър Пърсивъл и граф Фоско са свързани със старо и здраво приятелство и за съпругите им не остава нищо друго, освен да бъдат вежливи една към друга. В моминството си мадам Фоско бе една от най-нахалните жени, които съм срещала — капризна, придирчива и празноглава до последната степен на невъзможното. Ако съпругът й е успял да вкара ум в главата й, той заслужава благодарността на всички членове на семейството и първата, която ще получи, може би е моята.

Изпитвам нетърпение да опозная графа. Той е най-близкият приятел на Лориния съпруг и като такъв възбужда най-голямото ми любопитство. Нито Лора, нито аз някога сме го виждали. Всичко, което зная за него, е, че случайното му присъствие преди години на сгъналата на Тринита дел Монте в Рим е помогнало на сър Пърсивъл да се спаси от грабеж и убийство в критичния момент, когато бил ранен в ръката и би могъл в следващия миг да бъде ранен и в сърцето. Спомням си също, че по времето на необяснимата съпротива на покойния мистър Феърли срещу брака на сестра му, графът му написа много въздържано и умно писмо по въпроса, което, срамувам се, да кажа, остана без отговор. Това е всичко, което зная за приятеля на сър Пърсивъл. Чудя се дали някога ще дойде в Англия? Чудя се дали ще го харесам?

Перото ми се отвлича по какви ли не предположения. Нека се върна към трезвите факти. Сигурно е, че сър Пърсивъл прие дръзкото ми предложение да живея със съпругата му не само любезно, а почти с радост. Сигурна съм, че съпругът на Лора няма да има причини да се оплаква от мен, ако мога да продължа така, както започнах. Вече заявих, че той е красив, симпатичен, изпълнен с добро чувство към нещастните и със сърдечна привързаност към мен. Наистина, трудно ми е да се позная в новата си роля на най-близката приятелка на сър Пърсивъл.

Двадесети. — Мразя сър Пърсивъл; категорично отричам приятната му външност. Смятам, че е крайно лош и несимпатичен и че ни най-малко не е любезен и доброжелателен. Снощи се получиха визитните картички на брачната двойка. Лора отвори пакета и видя за първи път напечатано бъдещето си име. Сър Пърсивъл погледна фамилиарно през рамото й към новата визитка, усмихна се и с най-неприятно самодоволство й прошепна нещо на ухото. Не зная какво е било — Лора не желае да ми каже, — но лицето й придоби такава мъртвешка бледност, та помислих, че ще припадне. Той въобще не забеляза промяната; изглежда, по най-жесток начин не осъзнаваше, че е казал нещо, което й е причинило болка. Старите ми чувства на враждебност към него се възкресиха на мига и изминалите оттогава часове не направиха нищо, за да ги разсеят. Никога не съм била по-безразсъдна и несправедлива. С три думи — с каква лекота ги изписва перото ми — с три думи — аз го мразя.

Двадесет и първи. — Разтърсиха ли ме най-сетне тревогите на това тревожно време? През последните дни пиша с такъв лекомислен тон, който, бог знае защо, е твърде далеч от сърцето ми и който открих с немалко потресение, връщайки се към писанията си в дневника.

Може би съм се заразила от трескавата възбуда в настроението на Лора през последната седмица. Ако е така, кризата вече премина и ме остави в много странно душевно състояние. От снощи вниманието ми е завладяно от настойчивата мисъл, че предстои да се случи нещо, което ще предотврати сватбата. Кое породи това необяснимо хрумване? Дали е косвен резултат от опасенията ми за Лориното бъдеще? Или ми е несъзнателно подсказано от все по-голямата възбуда и раздразнителност, които несъмнено забелязвам в държането на сър Пърсивъл с приближаването на сватбения ден? Невъзможно е да се каже. Зная само, че тази мисъл е в мен — безспорно най-безумната мисъл, която при тези обстоятелства би могла да се всели в една женска глава, но колкото и да се опитвам, не мога да я проследя обратно до източника й.

Този последен ден бе целият тъй объркан и окаян. Как да пиша за това? И все пак трябва. Всичко е за предпочитане пред вглъбяването в собствените ми мрачни мисли.

Добрата мисис Веси, която напоследък много пренебрегнахме и забравихме, без да иска ни натъжи още отзарана. Месеци наред тя тайно плетеше топъл шотландски шал за — скъпата си възпитаничка — много красиво и изключително трудно творение за жена на нейната възраст и с нейните навици. Подаръкът бе връчен тази сутрин и клетата, добросърдечна Лора напълно се разстрои, когато шалът бе поставен гордо на раменете й от обичаната стара приятелка и настойничка от детството й, преминало без майка. Едва имах време да ги успокоя и двете и да пресуша собствените си сълзи, когато бях повикана от мистър Феърли, който ми отдаваше благоволението да изслушам продължителната му тирада относно приготовленията за запазване на собственото му спокойствие в деня на сватбата.

„Скъпата Лора“ щеше да получи неговия подарък — жалък пръстен, украсен вместо със скъпоценен камък с къдрица от любещия я чичо и от чиято вътрешна страна бяха изписани на френски безсърдечни думи за взаимни чувства и вечно приятелство. „Скъпата Лора“ трябваше да получи тази драгоценна лепта от моите ръце още сега, за да има достатъчно време да дойде на себе си след вълнението, Предизвикано от подаръка, преди да се представи на мистър Феърли. „Скъпата Лора“ трябваше тази вечер да го посети за малко и да бъде така любезна да не прави сцени. „Скъпата Лора“ трябваше отново да го посети за мъничко на следващата утрин, облечена в сватбената си рокля, и да бъде така любезна, отново, да не прави сцени. „Скъпата Лора“ трябваше да мине за малко още веднъж, за трети път, преди да тръгне, но без да терзае чувствата му, като му съобщава кога тръгва, и без сълзи. „В името на състраданието, в името на всичко, скъпа Мариан, което е най-искрено и родно, най-възхитително и очарователно в самообладанието си — без сълзи!“ Бях така възмутена от това жалко, егоистично нищожество, че сигурно щях да шокирам мистър Феърли с някои от най-жестоките и груби истини, които някога е чувал в живота си, ако не бях принудена поради пристигането на мистър Арнълд от Поулсдийн да поема новите си задължения на долния етаж.

Останалата част от деня не подлежи на описание. Мисля, че никой в къщата в същност не знаеше как премина тя. Бъркотията от дребни случки, струпани една върху друга, зашемети всички ни. Пристигаха забравени дрехи; пътнически куфари се опаковаха, разопаковаха и после пак опаковаха; имаше подаръци от приятели, близки и далечни, приятели, знатни и обикновени. Всички бяхме ненужно притеснени, всички бяхме в нервно очакване на утрешния ден. Сър Пърсивъл особено бе твърде неспокоен, за да остане и пет минути на едно и също място. Късата му, остра кашлица повече от всякога не му даваше мира. Целият ден той влизаше и излизаше от къщи и внезапно ставаше толкова любопитен, че разпитваше дори напълно непознати хора, дошли за разни дребни поръчки у дома. И към всичко това трябва да се прибави непрестанната мисъл у Лора и у мен, че ще се разделим на следващия ден, и гнетящият страх, който, без да изразяваме, присъствуваше и в двете ни, че този окаян брак може да се окаже фаталната грешка на живота й и моята най-безнадеждна мъка. За първи път през всичките години на нашето близко и щастливо общуване ние почти избягвахме да се гледаме в очите и по взаимно съгласие през цялата вечер избягвахме да говорим насаме. Не мога да се спирам повече на това. Каквито и да са скърбите, отредени ми за в бъдеще, за мен този двадесет и първи декември ще остане най-безутешният и нещастен ден в живота ми.

Пиша тези редове в самотата на собствената си стая, много след полунощ, след като току-що се прокраднах, за да погледна Лора в хубавото й бяло малко легло — леглото, в което спи от дните на моминството си.

Тя лежеше там, без да съзнава, че я гледам — спокойна, по-спокойна, отколкото бих могла да се надявам, но не спеше. В мъжделеещата нощна светлина видях, че очите й са полузатворени; следи от сълзи проблясваха между клепачите й. Малкият спомен от мен — една брошка — лежеше на нощната масичка заедно с молитвеника й и миниатюрния портрет на баща й, който тя носи навсякъде със себе си. Останах за миг, загледана в нея иззад възглавницата й, как лежи, с ръка, отпусната на бялата завивка, тъй неподвижна, тъй тихо дишаща, че дори воланът на нощницата й не потрепваше — гледах я, както съм я виждала хиляди пъти и както няма да я видя никога вече, а после се върнах крадешком в стаята си. Моя единствена обич! Колко си самотна, с цялото ти богатство, с цялата ти хубост! Единственият мъж, който би ти отдал живота си, е далеч, люшкан в тази бурна нощ сред ужасното море. Кой друг ти остава? Ни баща, ни брат, никакво живо същество освен безпомощната, безполезна жена, пишеща тези тъжни редове. Тя ще бди над теб до сутринта, изпълнена с мъка, която не може да успокои, и съмнение, което не може да надвие. Ох, как ще се уповаваме от утре на този човек! Ако той някога забрави това — ако някога заради него падне дори и косъм от главата й…

ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ ДЕКЕМВРИ. — Седем часът. Бурна, неспокойна утрин. Тя току-що стана — и сега, когато часът настъпва, се чувствува по-добре и по-спокойна, отколкото вчера.

Десет часът. — Тя е облечена. Целунахме се; обещахме си взаимно да не губим кураж. За миг съм в моята стая. Във вихъра и хаоса на мислите си все още откривам, че в ума ми витае тази странна илюзия, че нещо може да попречи на сватбата. Дали витае и в неговото съзнание? Виждам го от прозореца как върви неспокойно напред-назад между каретите и вратата. Как мога да пиша такава щуротия? Сватбата е неминуема. След по-малко от половин час тръгваме за църквата.

Единадесет часът. — Всичко свърши. Те са женени.

Три часът. — Заминаха! Ослепях от плач; не мога да пиша повече.

(Първата част на историята свършва тук.)