Жената в бяло

Историята продължава от името на Мариан Халкъм

I

Блакуотър Парк, Хампшър

11-и юни 1850 година. — Изтекоха шест месеца — шест дълги, самотни месеца, откакто се видяхме за последен път с Лора!

Колко дни още имам да чакам? Само един! Утре, дванадесети, пътешествениците се връщат в Англия, Трудно ми е да осъзная собственото си щастие — трудно ми е да повярвам, че със следващите двадесет и четири часа ще завърши последният ден от раздялата между Лора и мен.

Тя и съпругът й бяха през цялата зима в Италия, а след това в Тирол. Връщат се, придружени от граф Фоско и съпругата му, които възнамеряват да се установят в околностите на Лондон и са приели поканата да останат в Блакуотър Парк през летните месеци преди да си изберат жилище. След като Лора си идва, няма никакво значение кой ще бъде заедно с нея. Ако желае, сър Пърсивъл може да изпълни къщата от първия до последния етаж, стига жена му и аз да я обитаваме заедно.

Междувременно ето ме вече тук, настанена в Блакуотър Парк, „древното и интересното имение (както любезно ме осведомява историята на графството) на сър Пърсивъл Глайд, баронет“ и бъдещ постоянен адрес (както се осмелявам сега да добавя на своя глава) на грозничката Мариан Халкъм, стара мома, настанена вече в уютна малка стая с чаша чай от едната й страна и всичко, което притежава на този свят, разположено наоколо й в три кутии и една чанта.

Напуснах Лимъридж вчера, след като предния ден получих прекрасното писмо на Лора от Париж. Дотогава не знаех със сигурност дали ще се срещна с тях в Лондон или в Хампшър, но това последно писмо ме уведомяваше, че сър Пърсивъл решил да пристигнат с кораб в Саутхамптън и оттам да отпътуват направо за имението му. Изхарчил толкова много пари в чужбина, че нямал с какво да покрие разноските по пребиваването им в Лондон за останалата част от сезона и по икономически съображения взел решение да прекарат без много шум лятото и есента в Блакуотър. Лора бе изживяла прекалено много вълнения и промени в обстановката и бе доволна от перспективата за провинциалния покой и уединение, които й осигуряваше благоразумието на съпруга й. Колкото до мен, аз ще бъда щастлива където и да е, след като сме заедно. И така, като начало, ние всички сме напълно доволни, всеки по свой начин.

Снощи спах в Лондон и посещения и задължения от различно естество ме забавиха тъй много през днешния ден, че пристигнах в Блакуотър, след като се беше стъмнило.

Като съдя по получените дотук смътни впечатления, мястото е пълна противоположност на Лимъридж.

Къщата е разположена сред суха равнинна местност и според представите ми на човек от севера изглежда заградена — почти задушена от дървета. Досега не съм видяла никого освен слугата, който ми отвори вратата, и икономката — твърде любезна личност, която ме отведе до моята стая и ми донесе чай. Имам красив малък будоар и стая на края на дълъг коридор на първия етаж. Слугите и някои от стаите за гости са на втория етаж, а всички всекидневни, са на партера. Все още не съм разгледала нито една от тях и не зная нищо за къщата, освен че едното крило съществува от петстотин години, че някога е била обградена от ров и името Блакуотър идва от едно езеро в парка.

Току-що удари единадесет — някак си призрачно и тържествено от кулата в центъра на къщата, която видях още с идването си. Едно голямо куче се събуди очевидно от камбаната и сега вие и се прозява печално някъде зад ъгъла. Чувам отекващи стъпки долу по коридорите и захлопването на железни резета и лостове на входната врата. Слугите очевидно си лягат. Да последвам ли примера им?

Не, все още ни най-малко не ми се е приспало. Приспало ли, казах? Имам чувството, като че ли никога вече няма да затворя очи. Само очакването, че утре ще видя това скъпо лице и ще чуя този добре познат глас, ме държи в непрекъсната трескава възбуда. Ако притежавах привилегиите на мъж, щях да наредя да ми оседлаят незабавно най-добрия кон на сър Пърсивъл и щях да полетя в нощен галоп на изток, за да посрещна изгряващото слънце — дълго, изнурително и безспир щях да препускам часове наред като прочутия разбойник, яздил до Йорк. Но тъй като съм само една жена, осъдена доживотно на търпение, благоприличие и фусти, трябва да зачета мнението на икономката и да опитам да се успокоя по някакъв слаб и женски начин.

За четене и дума не може да става — не мога да се съсредоточа в книгите. Ще пиша, докато, се изтощя и ми се приспи. Напоследък твърде често пренебрегвам дневника си. Какво мога да си припомня, застанала на прага на нов живот, за лица и събития, за случайности й промени през последните шест месеца — този дълъг, отегчителен, празен период от деня, в който Лора се омъжи?

Уолтър Хартрайт заема челно място в паметта ми и минава пръв в призрачното шествие на моите отсъствуващи приятели. Получих няколко реда от него след пристигането на експедицията в Хондурас, звучащи по-бодро и обнадеждено от всичко друго, което ми е писал досега. Около месец или шест седмици по-късно попаднах на една извадка от американски вестник, в която се описваше потеглянето на авантюристите за вътрешността на страната. За последен път ги видели, когато навлизали в една девствена, вековна гора — всеки с пушка на рамо и багажа си на гръб. От този момент цивилизацията загубила всякаква следа от тях. Повече ни ред не съм получила от Уолтър, а и във вестниците не се е появила и най-малката новинка.

Същата пълна, обезсърчителна неизвестност покрива я съдбата и участта на Ан Катърик и нейната придружителка мисис Клемънтс. Абсолютно нищо не се е чуло и за двете. Никой не знае дали са в страната или извън нея, дали са живи или умрели. Дори адвокатът на сър Пърсивъл загуби всякаква надежда и разпореди да се сложи край на безполезното издирване на бегълците.

Добрият ни стар приятел мистър Гилмор претърпя една тъжна спънка в дейната си професионална кариера. Рано през пролетта ни разтревожи вестта, че бил намерен в безсъзнание на бюрото си и че припадъкът е диагностиран като апоплектичен удар. Той се оплаквал дълго от стягане и натиск в главата и лекарят го предупредял за последиците, конто рано или късно ще се проявят, ако продължава да работи така упорито, като че ли все още е млад. В резултат сега му е категорично наредено да не работи поне една година, да си почива физически и да не се натоварва умствено, като промени изцяло обичайния си начин на живот. Делата му съответно у са предадени в ръцете на неговия съдружник, а той самият гостува в Германия на свои роднини, установили се там поради търговски начинания. Така загубихме още един верен приятел и надежден съветник — загубен, надявам се, само за известно време.

Клетата мисис Веси дойде с мен до Лондон. Беше невъзможно да я изоставим в самота в Лимъридж след Лориното и моето заминаване и ние уредихме да отиде да живее при една своя по-млада неомъжена сестра, която има училище в Клапам. Тя ще дойде тук тази есен да посети ученичката си — бих могла да кажа почти своето осиновено дете. Изпратих добрата стара дама до новия й адрес, предадох я на грижите на нейната родственица и тя остана там, изпълнена с тиха радост при мисълта, че след няколко месеца отново ще види Лора.

Колкото до мистър Феърли, смятам, че не мога да бъда обвинена в несправедливост, ако спомена за неизразимото облекчение, което изпита, щом къщата се изпразни от женско присъствие. Предположението, че може да е почувствувал отсъствието на племенницата си, е просто нелепо — на времето минаваха месеци, без той да поиска да я види, а в случая с мен и мисис Веси ся позволявам да изтълкувам твърдението му, че заминаването ни почти го е сломило, като признание за тайната му радост, че се отървава от нас. Последният му каприз бе да наеме на постоянна работа двама фотографи, който да снимат всички съкровища и редки предмети в негово притежание. Един екземпляр от пълната колекция на фотографиите ще бъде подарен на Института по механика в Карлайл, като всяка от тях ще бъде поставена на най-фин картон с ярък червен надпис отдолу: „«Мадоната с младенеца» от Рафаело, притежание на Фредерик Феърли, Ескуайър“. „Медна монета от времето на Тиглат Пилезер. Притежание на Фредерик Феърли, Ескуайър“. „Уникален офорт на Рембранд. Известен в цяла Европа като «Петното» поради печатарско зацапване в ъгъла, което не съществува на нито едно друго копие. Оценен за триста гвинеи. Притежание на Фредерик Феърли, Ескуайър“. Десетки фотоси, надписани по този начин, бяха готови, преди да напусна Къмбърланд, и стотици други остават да бъдат направени. След като си намери това ново занимание, мистър Феърли ще бъде щастлив в продължение на месеци, а двамата несретни фотографи ще споделят социалното мъченичество, което досега той налагаше само на камериера си.

Толкова за лицата и събитията, заемащи най-предно място в паметта ми. А какво да кажа за лицето, което заема най-предно място в сърцето ми? Лора присъствува в мислите ми през цялото време, докато пиша тези редове. Какво мога да си припомня за нея през последните шест месеца, преди да затворя дневника си тази нощ?

Писмата й са единствената основа за изводите ми, а по най-важния от всички въпроси, който кореспонденцията ни може да засегне, всяко от тези писма ме оставя в неведение.

— Дали той се отнася мило с нея? По-щастлива ли е сега, отколкото когато се разделихме в деня на сватбата й? Тези два въпроса се съдържат във всичките ми писма, поставени по-малко или повече пряко, един път по един начин, друг път — по друг, и всичките останаха без ответ или пък получиха отговор, като че ли запитванията ми се отнасят просто до здравословното й състояние. Тя ме уведомява — за кой ли път, че е напълно добре, че пътуването й се отразява, благоприятно, че за първи път в живота си прекарва зимата, без да настине, но не мога да открия никъде ни дума, която да ми покаже ясно, че се е примирила с брака си и сега може да се обърне назад към двадесет и втори декември без горчиви чувства на разкаяние и съжаление. Името на съпруга й се споменава в писмата, както би споменавала името на приятел, който пътува с тях и се е наел да урежда всичко, свързано с пътуването. „Сър Пърсивъл уреди да отпътуваме на този и този ден…“, „Сър Пърсивъл реши да минем по еди-кой си път“. Понякога пише само „Пърсивъл“, но това е много рядко — в повечето случаи споменава и титлата му.

Не забелязвам навиците или становищата му да са променили или повлияли на нейните по някакъв начин. Обичайната морална промяна, която несъзнателно настъпва в младата, неопитна, неустойчива жена при омъжването й, изглежда, е отминала напълно Лора. Тя пише за собствените си мисли и впечатления сред всички чудеса, които е видяла, точно както би могла да пише другиму, ако вместо съпруга й аз пътувах с нея. Никъде не дава да се разбере, че помежду им съществува някакво разбирателство. Дори когато изоставя темата за пътуванията и се отдава на разсъжденията за перспективите, очакващи я в Англия, предположенията й са съсредоточени върху бъдещето й като моя сестра, упорито пренебрегвайки бъдещето й като съпруга на сър Пърсивъл. Във всичко това не прозира никакъв оттенък на недоволство, който да ми подскаже, че е напълно нещастна в брачния си живот. Впечатлението, Което придобивам от нашата кореспонденция, слава богу, не ме е довело до подобно печално заключение. Само виждам тъжна апатия, непроменяемо безразличие, когато слагам край на размишленията си за нея като моя сестра и започвам да я възприемам посредством писмата й в новото й качество на съпруга. С други думи, през последните шест месеца на мен ми пишеше винаги Лора Феърли и нито един път лейди Глайд.

Странното мълчание, което поддържа по отношение характера и поведението на съпруга си, е запазено с почти същата решимост и когато в последните си писма споменава на няколко пъти името на най-близкия приятел на мъжа си граф Фоско.

По някаква необяснима причина графът и съпругата му променили рязко плановете си в края на миналата есен и отишли във Виена вместо в Рим, където сър Пърсивъл очаквал да ги види при заминаването си от Англия. Те напуснали Виена едва през пролетта и отпътували за Тирол, за да се срещнат с младоженците при тяхното обратно пътуване към родината. Лора охотно описва срещата, с мадам Фоско и ме уверява, че леля й тъй се е променила за добро — станала е много по-кротка и много по-разумна като съпруга, отколкото преди, — че аз едва ли бих я познала, когато я видя. Но по въпроса за граф Фоско (който ме интересува безкрайно повече от съпругата му) Лора е предизвикателно предпазлива и безмълвна. Само пише, че я озадачава и че няма да ми каже какво е впечатлението й от него, докато аз не си съставя свое собствено.

Това според мен не говори добре за графа. Лора съхрани у себе си много по-добре от мнозина други изключителната детска способност инстинктивно да разпознава приятеля и ако не греша в предположението си, че първото й впечатление от граф Фоско не е благоприятно, то, що се отнася до мен, съществува опасността да се съмнявам и изпитвам недоверие към този знатен чужденец, преди още да съм го зърнала. Но търпение, търпение — тази несигурност, както и много други, не може да продължава твърде дълго. Всичките ми съмнения са на път да се разсеят утре.

Удари дванадесет и аз току-що се върнах да затворя тези страници, след като погледнах през отворения прозорец.

Нощта е тиха, душна, безлунна. Звездите са мъждукащи и малобройни. Дърветата, които закриват гледката от всички страни, изглеждат мрачно черни и плътни в далечината, като висока каменна стена. Чувам слабото и далечно квакане на жаби и ехото от големия часовник отеква в душния покой дълго след като са замлъкнали ударите. Как ли ще изглежда Блакуотър Парк на дневна светлина? През нощта не ми харесва много.

Дванадесети. — Ден на проучвания и открития — поради много причини по-интересен, отколкото съм очаквала. Започнах разглеждането на забележителностите естествено от къщата.

Основната част на сградата е от времето на прехвалената кралица Елизабет. На партерния етаж има две прекалено дълги галерии с ниски тавани, разположени успоредно една на друга. Отвратителните семейни портрети ги правят още по-тъмни и неприветливи. Стаите на етажа над двете галерии са прилично поддържани, но много рядко се използуват. Любезната икономка, поела ролята на мой водач, предложи да ми ги покаже, но изрази деликатно опасението, че ще ми се видят запуснати. Уважението ми към изрядността на собствените ми фусти и чорапи безкрайно превъзхожда уважението ми към елизабетините спални в кралството, така че, от страх да не изцапам хубавите си чисти дрехи, аз категорично отказах да проуча слоевете прах и мръсотия. Икономката рече: „И аз съм на вашето мнение, мис“ — и, изглежда, ме възприе като най-разумната жена, която бе срещала от дълго време насам.

И така, толкова за основната сграда. По едно крило е прибавено към двата й края. Полуразрушеното крило отляво (когато идвате към къщата) е било някога отделно жилище и е построено през четиринадесетия век. Един от предците на сър Пърсивъл по майчина линия — не помня кой и не ме интересува — в споменатото вече елизабетино време добавил под прав ъгъл към него основната сграда. Икономката ми каза, че архитектурата на старото крило, както външната, така и вътрешната, се смятала от добрите познавачи за изключително красива. При по-нататъшното проучване открих, че добрите познавачи биха могли да упражнят способностите си спрямо старинното притежание на сър Пърсивъл, като предварително прогонят от съзнанието си страха от влагата, тъмнината и плъховете. При тези обстоятелства аз без всякакво колебание признах, че не съм никакъв познавач, и предложих да се отнесем към „старото крило“ така, както преди това се отнесохме към елизабетиновите спални. Още веднъж икономката каза: „Аз съм на вашето мнение, мис“ — и още веднъж погледна с Неприкрито обожание на моя изключително трезв разум.

Отправихме се след това към дясното крило, построено по времето на Джордж II, за да се придаде завършеност на тази чудесна архитектурна бъркотия.

Това е обитаемата част от къщата, ремонтирана и пребоядисана отвътре заради Лора. Моите две стая всички добри спални са на първия етаж, а в приземния се намират салон, трапезария, стая за сутрешни занимания, библиотека и един красив малък будоар за Лора, всичките обзаведени в съвременния светъл стил с много елегантни, радващи окото модерни и луксозни предмети. Нито една от стаите не е толкова голяма или просторна като нашите в Лимъридж, но всичките са приятни за обитаване. Ужасно се страхувах от онова, което бях чувала за Блакуотър Парк, от неудобни старинни столове и противни, захабени сервизи, от мухлясали, спарени завеси и всички нечисти вехтории, които хората, родени без чувство за уют, трупат около себе си, без да се съобразяват с удобствата, необходими за приятелите им. Неизразимо облекчение предизвиква у мен фактът, че деветнадесетият век е завладял този мой странен бъдещ дом и е помел ужасното „добро старо време“ от всекидневния ни живот.

Прекарах сутринта в шляене — част от времето бях в стаите долу, а останалата част навън в големия квадрат, очертан от трите страни на къщата и високата желязна ограда с портите, които я охраняват отпред. В центъра на квадрата се намира голямо кръгло езерце за рибки с каменни стени и една алегорична оловна фигура на чудовище по средата. Езерцето е пълно със златни и сребърни рибки и е оградено с широк пояс от най-меката трева, по която някога съм стъпвала. Разхождах се откъм сенчестата му страна, докато стана време за обяд, а след това взех широката си сламена шапка и тръгнах в топлата, галеща слънчева светлина да разгледам околностите.

Денят потвърди впечатлението, което бях придобила през нощта, че в Блакуотър има твърде много дървета. Повечето от тях са млади и засадени прекалено нагъсто. Подозирам, че преди времето на сър Пърсивъл е имало пагубна сеч за дървен материал из цялото имение и после следващият собственик с гняв и нетърпение се е постарал да заличи щетите колкото е възможно по-добре и по-бързо. След като се огледах наоколо, пред къщата вляво забелязах цветна градина и тръгнах към нея, за да видя какво мога да открия там.

Като наближих, градината се оказа неголяма, бедна и зле поддържана. Оставих я зад себе си, отворих малка портичка в една кръгова ограда и се озовах в борова горичка. Тръгнах сред дърветата по специално прокарана хубава, криволичеща пътечка и опитът ми на човек от севера скоро ми подсказа, че наближавам песъчлива пустош. Продължавайки между боровете, струва ми се, повече от половин миля, пътеката изведнъж направи завой — от двете ми страни дърветата изчезнаха и аз неочаквано се изправих на края на огромно открито пространство с поглед към езерото Блакуотър, от което къщата носи името си.

Земята, която се спускаше полегато под мен, беше само пясък, чието еднообразие се нарушаваше тук-там от малки хълмчета, обрасли с пирен. Очевидно някога езерото се е простирало до мястото, където стоях, но постепенно се е оттегляло и изсъхвало, докато е загубило повече от две трети от първоначалната си големина. Видях спокойните му, застояли води на около четвърт миля от мен в падината, разделени на малки блата и езерца от преплетени тръстики, папури и могилки. На отсрещния бряг дърветата отново се издигаха нагъсто, закриваха гледката и хвърляха тъмните си сенки върху плитчината с неподвижна вода. Като се спуснах надолу към езерото, забелязах, че по-нататък земята е влажна и блатиста, обрасла с избуяла трева и тъжни върби. Водата, която беше доста прозрачна откъм откритата пясъчна страна, огряна от слънцето, изглеждаше черна и отровна насреща ми, под дълбоката сянка на ронливите брегове и надвисналите, избуяли храсталаци и сплетени дървета. Жабите квакаха, а плъховете се стрелкаха напред-назад между сенчестата вода и брега и когато доближих блатистата страна на езерото, те самите ми заприличаха на живи сенки. Там видях наполовина във водата гниещи останки на стара, преобърната лодка. Тъжно слънчево петно проблясваше върху сухата й повърхност през пролуката на дърветата и една змия се грееше по средата му, фантастично навита и предателски неподвижна. И отдалеч, и отблизо гледката пораждаше едни и същи мрачни чувства за самота и разруха, а великолепното сияние на лятното небе над главата ми сякаш задълбочаваше и засилваше унинието и голотата на пустошта, която огряваше. Обърнах се и закрачих обратно по същия път към височината, като кривнах малко настрани от предишната пътека към един неугледен, стар дървен навес, който досега бе твърде незначителен, за да привлече вниманието ми редом с ширналата се дива гледка на езерото.

Като наближих, открих, че някога това е било навес за лодки и че по-късно очевидно са се опитвали да го превърнат в нещо като груба градинска беседка, поставяйки боров дънер за сядане, няколко стола и една маса Влязох вътре и поседнах да си почина и да си поема дъх.

Не бе минало повече от минута, когато осъзнах, че бързото ми дишане отеква някак странно в нещо зад мен. Ослушах се напрегнато за миг и чух ниско, плътно, хлипащо дишане, което сякаш идваше от земята изпод седалката ми. Нервите ми не се разстройват лесно, но този път скочих изплашена — извиках — не получих отговор — призовах отново изоставилата ме предателски храброст и погледнах под седалката.

Там, свит в най-далечния ъгъл, лежеше окаяният източник на моя Страх — жалко малко кутре — спаниел на бели и черни петна. Животинката простена едва, когато я погледнах и я извиках, но не помръдна. Изместих дънера, за да я видя по-отблизо. Очите на нещастното кученце бяха почти безжизнени и по лъскавите бели части от козината му имаше кървави петна. Мъката на една слаба, безпомощна животинка, която няма как да каже какво й е, е несъмнено сред най-тъжните от всички печални гледки, предоставяни ни от този свят. Поех бедното кученце колкото се може по-нежно и като събрах предницата на роклята си, импровизирах нещо като люлчица, за да легне там. По този начин го понесох бързо към къщата, стараейки се да му причинявам колкото се може по-малко болки.

Тъй като в преддверието нямаше никой, качих се веднага в стаята си, направих легълце от старите си шалове и позвъних. В отговор се появи най-огромната и най-дебелата домашна прислужница, която съм виждала, излъчваща онази жизнерадостна тъпота, която би могла да извади от търпение дори и светец. При вида на малкото ранено същество на пода дебелото, безформено лице на момичето се разтегна в крива усмивка.

— Кое е толкова смешно? — попитах ядосано, сякаш беше моя прислужница. — Знаете ли чие е кучето?

— Не, мис, съвсем не зная. — Тя замълча, погледна раната на спаниела — озари се неочаквано от проблясъка на новата си мисъл — и като я посочи, кискайки се с доволство, каза: — Туй е работа на Бакстър.

Бях така вбесена, че можех да й ударя плесница.

— Бакстър? Кой е този скот, когото наричате Бакстър?

Момичето се ухили отново още по-радостно:

— За бога, мис! Бакстър е пазачът и когато намери чужди кучета наоколо, ги взима и ги застрелва. Таквоз е задължението на пазача, мис. Мисля, че това куче ще умре. Ей тука са го простреляли, нали така? Туй е работа на Бакстър. Работа на Бакстър, мис, и таквоз му е задължението.

— Озлобението ми достигна дотам, че почти ми се прииска Бакстър да бе стрелял по прислужницата вместо по кучето. Като видях, че е съвсем безполезно да очаквам от тази непроницаема особа каквато и да е помощ, за да облекчим страдащото животинче, казах й да предаде почитанията ми на икономката и да я помоли да дойде. Тя излезе така, както бе влезнала, широко захилена. Когато затваряше вратата, повтори си тихичко: „Туй е работа на Бакстър и му е задължение — така си е.“

Икономката, която беше жена с известно образование и интелигентност, предвидливо донесе със себе си малко мляко и топла вода. В мига, в който видя кучето на пода, Тя трепна и промени цвета си.

— Ой, боже благословени! — извика икономката. — Това сигурно е кучето на мисис Катърик!

— Чие? — запитах я в крайна почуда.

— На мисис Катърик. Вие, изглежда, познавате мисис Катърик, мис Халкъм?

— Лично не, но съм чувала за нея. Тук ли живее? Получила ли е известия от дъщеря си?

— Не, мис Халкъм, дойде тук да пита.

— Кога?

— Вчера. Съобщили й, че някаква непозната, отговаряща на описанията на дъщеря й, била видяна в околността. Такова съобщение не е стигало до нас, нито пък е чувано и в селото, където изпратих хора да разпитат заради мисис Катърик. Съвсем сигурно е, че тя водеше това нещастно кученце, когато дойде, и аз го видях да подтичва подире й, когато си тръгна. Сигурно се е отклонило в гората и са го застреляли. Къде го намерихте, мис Халкъм?

— В стария навес до езерото.

— А, да, това е откъм страната с насажденията и предполагам, че нещастното същество се е замъкнало до най-близкия подслон, както правят кучетата, за да умре. Опитайте се да наквасите устните му с мляко, мис Халкъм, а аз ще измия сплъстената козина върху раната. Много се опасявам, че е твърде късно. Все пак можем да опитаме.

Мисис Катърик! Името все още кънтеше в ушите ми, като че ли икономката току-що ме бе изненадала с произнасянето му. Докато се грижехме за кучето, в паметта ми изплуваха предупредителните думи на Уолтър Хартрайт: „Ако някога Ан Катърик пресече пътя ви, използувайте по-добре от мен предоставената възможност, мис Халкъм.“ Намирането на ранения спаниел вече ми бе донесло откритието за посещението на мисис Катърик в Блакуотър Парк, а това събитие на свой ред би могло да доведе до още нещо. Реших да използувам възможно най-добре предложения ми шанс и да събера колкото се може по-голяма информация.

— Доколкото разбрах от вас, мисис Катърик живее някъде в околността? — запитах аз.

— О, не, не! — отвърна икономката. — Тя живее в Уелмингам, което е почти на другия край на графството — най-малко на двадесет и пет мили оттук.

— Сигурно познавате мисис Катърик от няколко години?

— Напротив, мис Халкъм. Вчера я видях за пръв път. Чувала съм за нея, разбира се, защото знаех за добрината на сър Пърсивъл да се погрижи за лекарски надзор над дъщеря й. Поведението на мисис Катърик е доста особено, но тя има изключително почтен вид. Изглеждаше дълбоко обезсърчена, когато разбра, че съобщението за появата на дъщеря й тук е напълно неоснователно и поне ние нищо не можахме да й кажем.

— Доста ме интересува мисис Катърик — рекох аз, продължавайки колкото се може по-дълго разговора. — Жалко, че не пристигнах вчера навреме, за да я видя. Поостана ли малко?

— Да — отговори икономката, — тя остана известно време и мисля, че щеше да остане още, ако не ме бяха извикали да говоря с един непознат господин, който дойде да попита кога очакваме завръщането на сър Пърсивъл. Мисис Катърик стана и си тръгна веднага щом чух прислужницата да ми съобщава по каква работа е дошъл посетителят. Като се разделяхме, заяви, че не е необходимо да казвам на сър Пърсивъл за идването й. Това ми се стори доста чудновато, като се има пред вид отговорното положение, което заемам.

На мен също ми се стори странно. В Лимъридж сър Пърсивъл ме бе накарал да повярвам, че между него и мисис Катърик съществува пълно доверие. В такъв случай защо тя ще иска така настойчиво да запази в тайна от него посещението си в Блакуотър Парк?

— Може би — казах аз, виждайки, че икономката очаква мнението ми относно изречените при раздяла думи на мисис Катърик, — може би е сметнала, че съобщението за нейното посещение ще обезпокои без нужда сър Пърсивъл, като му припомни, че изчезналата й дъщеря все още не е намерена. Тя говори ли много по този въпрос?

— Съвсем малко — отвърна икономката. — Говореше предимно за сър Пърсивъл и разпитваше много къде е пътувал и каква е новата му съпруга. Стори ми се по-ядосана и раздразнена, отколкото отчаяна от факта, че не можа да открие никаква диря от дъщеря си по тези места. „Вдигам ръце от нея“ — бяха, доколкото си спомням, последните й думи. „Вдигам ръце от нея, госпожо, и я смятам за загубена“ И от това веднага премина на въпросите за лейди Глайд, искайки да разбере дали тя е красива и симпатична дама, миловидна, здрава и млада… О, боже! Чудех се как ще свърши. Вижте, мис Халкъм, най-после мъченията свършиха за бедното животинче!

Кучето бе мъртво. От него се изтръгна слаб, ридаещ вик и крайниците му потрепераха конвулсивно в момента, в кой го последните думи „миловидна, здрава и млада“ се отрониха от устните на икономката. Промяната бе настъпила с изненадваща бързина: миг, и животинката лежеше безжизнена в ръцете ни.

Осем часът. — Връщам се от трапезарията, където вечерях сама. Залезът хвърля пламтящите си червени отблясъци по многобройните дървета, които се виждат от прозореца ми, и аз отново съм се съсредоточила над дневника, за да усмиря нетърпението си по завръщането на пътниците. По моите пресмятания досега трябваше да са пристигнали. Колко тиха и самотна е къщата в сънливия вечерен покой! О! Колко ли минути ще изтекат, докато чуя колелата на каретата и изтичам долу, за да се намеря в обятията на Лора?

Клетото кученце! Как бих искала първият ми ден в Блакуотър Парк да не бъде свързан със смъртта, макар и това да е само смъртта на едно загубено животно.

Уелмингам — сега, като разгръщам назад тези мои интимни страници, виждам, че Уелмингам е мястото, където живее мисис Катърик. Все още пазя бележката й — бележката в отговор на писмото, отнасящо се до нещастната й дъщеря, което сър Пърсивъл ме принуди да напиша. Някой от тези дни, когато намеря безопасна сгода, ще взема бележката и ще я използувам, за да се запозная по-лесно с мисис Катърик и да се опитам да разбера каквото мога в личен разговор. Не мога да си обясня желанието й да скрие посещението си тук от знанието на сър Пърсивъл и за разлика от икономката изобщо не съм сигурна, че дъщеря й Ан не се намира в околността. Какво би казал Уолтър Хартрайт за това непредвидено положение? Вече чувствувам липсата на честния му съвет и готовността му за помощ.

Сигурна съм, че чух нещо. Не беше ли трополене на стъпки долу? Да! Чувам конските копита — чувам въртенето на колела…

II

Петнадесети юни. — Мина време, за да се уталожи хаосът от пристигането им. Изтекоха два дни от завръщането на пътешествениците и този период бе достатъчен, за да влезе механизмът на живота ни в Блакуотър Парк в нормалния си ход. Сега мога да се върна отново към дневника си, но възможността да продължа да го водя все така съсредоточено е малка.

Мисля, че трябва да започна с една странна забележка, която ми бе подсказана след завръщането на Лора.

Когато двама членове на едно семейство или двама близки приятели се разделят и единият заминава за чужбина, а другият остава у дома, връщането на родственика или приятеля, който е пътешествувал, поставя като че ли винаги родственика или приятеля, останал у дома, в мъчително и неизгодно положение при първата им среща. Внезапният сблъсък на новите мисли и навици, поемани жадно в единия случай, със старите мисли и навици, запазени пасивно в другия, изглежда, че първоначално нарушава хармонията между най-любещи родственици и най-близки приятели и ненадейно изправя помежду им отчуждение, неподлежащо на контрол и от двамата. След като премина първата радост от срещата ми с Лора, след като седнахме заедно ръка в ръка, за да си поемем дъх и да се успокоим достатъчно, почувствувах мигновено това отчуждение и разбрах, че и тя го почувствува. То почти се стопи, след като се върнахме към повечето от старите си привички, и вероятно не след дълго ще изчезне напълно. Но несъмнено оказа влияние върху първите впечатления, които получих от нея, сега, когато отново заживяхме заедно. Поради това сметнах за нужно да го спомена, тук.

За нея аз съм същата, но за мен тя е променена — външно и по отношение на характера. Не мога да твърдя, че не е така красива както преди; мога само да кажа, че на мен не ми изглежда толкова красива.

Онези, които не я гледат с моите очи и през моите спомени, вероятно ще сметнат, че се е поправила. В лицето й има повече цвят и решителност, чертите й са се закръглили, а фигурата й изглежда по-оформена, по-сигурна и по-свободна в движенията си, отколкото беше в моминските й дни. Но когато я погледна, нещо ми липсва — нещо, което беше част от щастливия, чист живот на Лора Феърли и което не мога да открия у, лейди Глайд. Преди в красотата на лицето й имаше свежест и мекота, една винаги различна и все пак неизменна нежност, чието очарование не можеше да се изрази с думи или, както клетият Хартрайт обичаше да казва, не можеше и да се нарисува. Това го няма сега.

Стори ми се, че долових за миг бледото му отражение, когато тя пребледня от вълнение при нашта среща вечерта на завръщането й, но оттогава повече не се е появило. Нито едно от писмата й не ме бе подготвило за промяна в самата нея. Напротив — бяха ме накарали да очаквам, че бракът й, поне външно, не й е оказал влияние. Може би съм тълкувала писмата й погрешно, а сега погрешно възприемам лицето й? Няма значение! Независимо дали красотата й е спечелила, или загубила през последните шест месеца, поради раздялата ни тя ми е по-скъпа от всякога, а във всеки случай това е добър резултат от брака й!

Втората промяна — промяната, която наблюдавам в характера й, не ме изненадва, защото бих подготвена за нея от тона на писмата й. Сега, когато отново си е у дома, откривам у нея все същото нежелание да навлиза в каквито и да е подробности относно брачния си живот, съществувало и през цялото време на раздялата ни, когато можехме да общуваме само писмено. При първата крачка, която направих към забранената тема, тя сложи ръка на устните ми с поглед и жест, които трогателно, почти мъчително извикаха в паметта ми дните на нейното моминство и щастливото отминало време, когато помежду ни нямаше никакви тайни.

— Винаги когато сме заедно, Мариан — каза ми, — ще се чувствуваме по-спокойни и по-непринудени една към друга, ако приемем брака ми какъвто е и говорим и мислим за него колкото се може по-малко. Бих ти казала всичко за себе си, скъпа моя — продължи тя, като разкопчаваше и закопчаваше нервно токата на панделката около кръста ми, — ако тайните ми можеха да свършат тук. Но те не могат — ще ме подтикнат да доверя тайни, засягащи и съпруга ми; а сега, когато съм омъжена, мисля, че е по-добре да ги избягвам заради него, заради теб и заради себе си. Не казвам, че ще те разстроят или ще разстроят мен. За нищо на света не би ми хрумнала подобна мисъл. Но искам да бъда щастлива, след като сега отново те имам при себе си, и искам ти да бъдеш също толкова щастлива… — Лора спря внезапно и започна да оглежда стаята — моята стая, където разговаряхме. — Ах! — извика тя, като плесна с ръце и лицето й се озари от светла усмивка, която ми подсказа, че е видяла нещо.

Ето още един стар приятел! Стария ти шкаф за книги, Мариан — твоя скъп, малък, охлузен шкаф за книги от лъскаво жълто дърво, — как се радвам, че си го донесла със себе си от Лимъридж! И ужасния тежък мъжки чадър, с който винаги се разхождаш, когато вали! И най-вече твоето скъпо, тъмно, умно, циганско лице, което ме гледа както винаги! Чувствувам се тук както някога в къщи! Какво да направим, за да се чувствуваме повече като в родния дом? Ще поставя портрета на баща ми в твоята вместо в моята стая; тук ще пазя всичките си малки съкровища от Лимъридж; и всеки ден ще прекарваме часове наред сред тези четири приятелски стени. О, Мариан — каза тя, като неочаквано седна на малкото столче за крака до коленете ми и погледна сериозно към мен, — обещай, че никога няма да се омъжиш и да ме изоставиш. Егоистично е да говоря така, но човек се чувствува много по-добре сам, освен… освен, ако не обича много съпруга си. Но ти няма да обичаш много никого другиго освен мен, нали? — Тя замълча отново, скръсти ръцете ми върху моя скут и сложи лицето си в тях. — Пишеш ли и получаващ ли много писма напоследък? — запита ме с тих, неочаквано променен глас. Разбрах какво означава въпросът, но реших, че е мой дълг да не правя компромиси, за да не й давам надежда. — Пише ли ти той? — продължи тя, целувайки ръцете ми, върху които бе отпуснала лице, за да ме накара да й простя прямия въпрос, който се бе осмелила да зададе. — Добре ли е, щастлив ли е, върви ли му в професията? Дали се е успокоил и ме е забравил?

Не биваше да ме пита за тези неща. Би трябвало да си спомни твърдото решение, взето онази сутрин, когато сър Пърсивъл поиска от нея да изпълни годежното си обещание и когато ми предаде завинаги скицника с рисунките на Хартрайт. Но, ах боже! Къде е онова безгрешно човешко същество, което показва постоянство в изпълнението на едно добро решение? Къде е онази жена, която е успяла наистина завинаги да изтръгне от сърцето си образа, запечатан в него от истинската любов? Книгите ни казват, че такива създания съществуват; но какъв отговор на книгите може да даде собственият ни опит?

Не започнах да я увещавам — може би защото искрено оцених неустрашимата прямота, открила пред мен онова, което други жени в нейното положение биха имали причини да скрият дори и от най-скъпите си приятели; може би защото усетих със сърцето и ума си, че на нейно място бих задала същите въпроси и бих имала същите мисли. Всичко, което можех честно да направя, бе да отговоря, че напоследък не сме си писали, и да насоча разговора към по-безопасни теми.

Имаше много неща, които ме натъжиха в нашата беседа — първата интимна беседа с нея след завръщането й. Промяната, която бракът й предизвика във взаимоотношенията ни, издигайки за първи път в живота ни забранена тема между нас; гнетящото съзнание за липсата на топли чувства и близко разбирателство между съпруга й и нея, което собствените й, против волята изречени думи наложиха в мислите ми; печалното откритие, че онова обречено увлечение (независимо от неговата невинност и безобидност) все още и повече от всякога е дълбоко вкоренено в сърцето й — това са разкрития, способни да натъжат всяка жена, която я обича тъй много и й съчувствува тъй осезаемо както аз.

Само една утеха съществува срещу тях — една утеха, която би трябвало да ми носи успокоение и наистина ме успокоява. Всички достойнства и нежността на характера й, цялата откровена привързаност на природата й, цялото сладко, простосърдечно, женско очарование, което я превръщаше в любимка и радост за всеки, попаднал в досег с нея, се завърнаха при мен заедно с Лора. Колкото до другите ми впечатления, понякога съм малко склонна да се съмнявам в тях. Но в това последно, най-добро и най-радващо от всички впечатления се убеждавам с всеки изминал час от деня.

Нека сега се обърна от нея към спътниците й. Съпругът й трябва да привлече вниманието ми пръв. Какво забелязвам в сър Пърсивъл след завръщането му, което да подобри мнението ми за него?

Трудно ми е да кажа. Изглежда, че откакто се върна, е в плен на малки раздразнения и избухвания, но нито един мъж при тези обстоятелства не може да се представи в най-добра светлина. Вижда ми се по-слаб, отколкото когато напусна Англия. Изтощителната му кашлица и смущаващото му безпокойство несъмнено са се увеличили. Поведението му — поне спрямо мен — е много по-рязко. Вечерта на завръщането си ме поздрави почти без следа от някогашната официалност и вежливост — без любезни речи за добре дошла, без да показва някакво изключително удоволствие, че ме вижда; нямаше нищо подобно, освен кратко ръкостискане и едно остро: „Здравейте, мис Халкъм. Радвам се, че ви виждам отново.“ Той сякаш ме прие като една от необходимите дадености на Блакуотър Парк, доволен, че се намирам на определеното ми място, а после ме забрави напълно.

Когато са у дома си, повечето мъже показват нещо от своите наклонности, което са прикривали другаде, и сър Пърсивъл вече демонстрира манията си за ред и постоянство в навиците — едно съвсем ново разкритие, що се отнася до предишните ми впечатления за характера му. Ако взема книга от библиотеката и я оставя на масата, той върви след мен и я връща на мястото й; Ако стана от някой стол и го зарежа там, където съм седяла, той внимателно го отнася на определеното му място до стената. Събира падналите цветни листенца по килима и си мърмори тъй недоволно, сякаш те са горещи въглени, оставили дупки по него; и се нахвърля срещу слугите, ако на покривката има гънка или някой нож липсва от мястото си на масата, така жестоко, като че ли лично са го обидили.

Вече споменах за малките раздразнения, които, изглежда, го тормозят от завръщането му насам. Голяма част от промяната към по-лошо, която забелязвам у него, може би се дължи на тях. Опитвам се да се убедя, че е така, защото много желая да не се обезверявам повече относно бъдещето. Несъмнено изпитание за нрава на всеки човек е да го посрещнат с неприятна вест в мига, когато след дълго отсъствие е стъпил отново в собствения си дом, а това досадно преживяване наистина се случи на сър Пърсивъл в мое присъствие.

Вечерта, когато пристигнаха, икономката ме последва в преддверието, за да посрещне господаря и господарката си и техните гости. Щом я видя, сър Пърсивъл попита дали някой не е идвал напоследък. В отговор икономката спомена онова, което каза и пред мен относно посещението на непознатия господин, дошъл да попита кога ще се върне господарят й. Той попита тутакси за името на господина. Не го бил съобщил. За професията на господина? Не я бил споменал. Как изглеждал господинът? Икономката направи опит да ги опише, но не успя да посочи нито една характерна особеност на безименния посетител, която господарят й да разпознае. Сър Пърсивъл се намръщи, удари с крак гневно по пода и влезе вътре, без да обръща внимание никому. Защо трябваше да се тревожи толкова за такава дреболия, не мога да кажа, но е извън всякакво съмнение, че той сериозно се разтревожи.

Общо взето, може би е най-добре да се въздържал от съставянето на категорично мнение за обноските, езика и поведението му в собствения му дом, докато с течение на времето не се отърси от притесненията, каквито и да са те, които сега очевидно измъчват тайно съзнанието му. Ще отгърна нова страница, а засега перото ми ще остави на спокойствие съпруга на Лора.

Гостите — граф и графиня Фоско — са следващите от списъка ми. Най-напред ще се занимая с графинята, за да приключа с нея колкото се може по-бързо.

Лора наистина не може да бъде обвинена в никакво преувеличение, пишейки ми, че сигурно трудно ще позная леля й, когато я видя отново. Никога досега не бях забелязвала такава голяма промяна в една жена след брака й, каквато е настъпила у мадам Фоско.

Като Еленор Феърли (тридесет и седем годишна] тя винаги изричаше претенциозни измислици и винаги притесняваше нещастните мъже с какви ли не дребни изисквания, каквито само една суетна и глупава жена може да предяви към многострадалната мъжка половина от човечеството. Като мадам Фоско (четиридесет и три годишна) тя седи часове наред, без да каже нито дума, вглъбена по най-странен начин в себе си. Грозните смешни къдрици, които висяха от двете страни на лицето й, са заместени сега от малки редици твърди и много къси букли от рода на онези, които виждаме по старовремските перуки. Обикновена шапчица покрива главата й и откакто я помня, за първи път в живота си тя има вид на благоприлична жена. Никой (като естествено се изключи съпругът й) не вижда от нея това, което всеки виждаше преди — имам предвид частта от женското тяло, която обхваща ключиците и лопатките. Облечена в скромни черни или сиви одеяния, закриващи почти цялата шия — рокли, на които в моминските си дни би се присмивала или пък срещу които (в зависимост от моментната си прищявка) би крещяла, — тя седи безмълвна по ъглите, а белите й сухи ръце (толкова сухи, че порите на кожата й изглеждат като тебеширени) са непрекъснато заети или с еднообразна бродерия, или пък безспирно свиват цигари за графа, който има особени изисквания в пушенето. В малкото случаи, когато студените сини очи не са съсредоточени върху работата й, те по принцип са обърнати към съпруга й с онзи израз на, безмълвно подчинение, който познаваме така добре от погледа на вярното куче. Единственият знак за вътрешно размразяване, който досега съм открила под външното прикритие на ледената, й въздържаност, се прояви един или два пъти под формата на подтискана, подхождаща за тигрица ревност към всяка жена в къщата (включително и прислужниците), с която графът говори или пък към която поглежда с нещо наподобяващо на интерес или внимание. Като се изключи тази подробност, тя е винаги — сутрин, обед или вечер, вътре или навън, в добро или лошо време — студена като статуя и непроницаема като камъка, от който е издялана статуята. За целите на общуването настъпилата в нея изключителна промяна е за добро, като се има пред вид, че се е превърнала в учтива, мълчалива, дискретна жена, която никому не пречи. До каква степен се е променила положително или отрицателно вътре в себе си, е друг въпрос. Веднъж или дваж забелязах неочаквани промени в стиснатите й устни и чух неочаквани интонации в спокойния й глас, което ме кара да подозирам, че сегашното й състояние на сдържаност може би е изолирало нещо опасно в природата й, което при свободата на предишния й живот се изпаряваше в безобидна форма. Съвсем възможно е изцяло да греша в това предположение. Собственото ми впечатление обаче е, че съм права. Времето ще покаже.

А магьосникът, извършил това чудесно преобразование — съпругът-чужденец, укротил тази някога своенравна англичанка дотолкова, че дори и за роднините й е трудно да я познаят, — самият граф — какво да кажа за графа?

С две думи, следното. Прилича на човек, който може да укроти всичко. Ако бе се оженил за тигрица вместо за жена, той щеше да укроти тигрицата. Ако бе се оженил за мен, щях да му свивам цигарите, както прави това жена му; щях да си държа езика зад зъбите, когато ме поглежда, както тя държи своя.

Почти се боя да призная това дори и върху тези поверителни страници. Този човек ме интригува, привлича ме и ме кара да го харесвам. В краткия срок от два дни той несъмнено завоюва моето благосклонно мнение, а аз съвсем не мога да си обясня как извърши това чудо.

Напълно съм поразена от откритието, че сега, когато мисля за него, си го представям съвсем ясно — много по-ясно, отколкото си представям сър Пърсивъл или мистър Феърли, или Уолтър Хартрайт, или някой друг от отсъствуващите, които владеят съзнанието ми, с изключение само на Лора! Чувам гласа му, сякаш говори в този момент. Зная за какво приказваше вчера, сякаш го слушам сега. Как да го опиша? Във вида му, навиците и забавленията му има особености, които, видени в друг мъж, щяха да предизвикат най-смелите ми обвинения или най-безпощадното ми присмехулство. Кое е туй, което ме кара да не ги осъждам и да не им се присмивам у него?

Например той е невероятно дебел. Досега, винаги съм изпитвала особена неприязън към пълните представители на човешкия род. Винаги съм твърдяла, че широко разпространеното схващане да се възприемат като неразделни съюзници прекалената обемност и необикновената доброта е равностойно на твърдението, че само приятните хора могат да дебелеят и че случайната добавка на няколко килограма към собственото тегло оказва благотворно влияние върху нрава на особата, върху чието тяло те са се струпали. Водя постоянна борба и срещу двете нелепи твърдения, цитирайки примери на дебели хора, които са били не по-малко подли, зли и жестоки от най-мършавия и проклетия сред съседите им. Питала съм дали Хенри VIII е имал приятен характер; дали папа Александър VI е бил добър човек; дали мистър Убиец и мисис Убийца Манинг не са били и двамата необикновено пълни хора; дали платените медицински сестри, пословични като най-жестоките жени в цяла Англия, не са в повечето случаи и сред най-дебелите жени на Англия… й така нататък чрез десетки други примери, съвременни и древни, родни и чуждестранни, както от висшите, така и от низшите кръгове. И ето че въпреки тези категорични мнения, отстоявани от мен с все сила, както правя това и в момента, граф Фоско, който е дебел, колкото самия Хенри VIII, успя без всякаква пречка от страна на противната си дебелина да спечели благосклонността ми. Наистина изумително!

Лицето му ли го показва в добра светлина?

Може да е лицето му. Той има забележителна прилика — в уголемен мащаб — с великия Наполеон. Чертите му са също така безупречно правилни, както и на Наполеон; изражението му събужда в паметта величественото спокойствие и непоклатимата мощ, излъчвани от лицето на големия воин. Като начало тази потресаваща прилика безспорно ме впечатлява; но в него освен приликата има още нещо, което ме впечатлява дори повече. Мисля, че въздействието, което сега се опитвам да открия, идва от очите му. Това са най-непроницаемите сиви очи, които съм виждала. Понякога в тях има такъв студен, ясен, красив й покоряващ блясък, който ме заставя да го погледна и същевременно, когато го погледна, предизвиква усещания, които бих предпочела да не изпитвам. Останалите части от лицето и главата му също имат своите странни особености. Кожата му например притежава рядка бледа свежест, която е в такъв разрез с тъмнокафявата му коса, че се съмнявам дали не е перука; а щателно избръснатото му лице е по-гладко и с по-малко петънца и бръчки от моето, макар че (според сър Пърсивъл) той наближава шестдесетте. Но не това са изявените лични белези, които го отделят в съзнанието ми от всички други познати мъже. Подчертаното своеобразие, разграничаващо го от ефрейторите и редниците на човешкия род, е заложено, доколкото мога да кажа засега, в изключителното изражение и изключителната сила на очите му.

Държането му и владеенето на нашия език биха могли също да повлияят, до известна степен, на доброто мнение, което си създавам за него. Той притежава онова ненатрапчиво уважение, онзи израз на доволство и внимателен интерес, когато слуша една жена, и скрита нежност в гласа, когато й говори, че каквото и да разправяме, никоя от нас не може да им устои. Тук, разбира се, му помага също неговото необичайно добро владеене на английския език. Често съм слушала за изключителната способност на много италианци в усвояването на нашата силна, твърда северняшка реч; но преди да се запозная с граф Фоско, никога не съм предполагала, че е възможно чужденец да говори английски като него. Понякога е почти невъзможно да се открие по акцента му, че той не е наш съотечественик; колкото до свободата на изразяването, не са много англичаните, които умеят да говорят с толкова малко запирания и повторения, както граф Фоско. Вярно е, че строи изреченията си повече или по-малко като чужденец, но досега не съм го чула да използува погрешен израз или за миг да се колебае при избора на дадена дума.

И в най-дребните черти на този необикновен човек има нещо поразяващо, оригинално, смущаващо, противоречиво. Независимо че е дебел и стар, движенията му са удивително леки и свободни. Когато седим, той е безшумен като нас, жените, но не е само това — въпреки своята непогрешима душевна твърдост й сила в чувствителността си той е не по-малко неустойчив от най-слабата сред нас. Стряска се от случайните шумове като самата Лора. Започна да премигва и изтръпна вчера, когато сър Пърсивъл наби един спаниел, и аз се почувствувах засрамена от това, че в сравнение с графа съм лишена от нежност и чувствителност.

Този случай ми напомни за една от неговите най-ексцентрични особености, за която все още не съм отворила дума — изключителната му обич към домашните животинки.

Някои от тях е оставил у дома си, но е донесъл тук един папагал какаду, две канарчета и цяло семейство бели мишки. Грижи се за всички потребности на необикновените си любимци и е приучил тези същества на изненадваща привързаност и близост към него. Какадуто, което проявява изключителна злина и коварност към всички останали, изглежда направо влюбено в него. Когато го пуска от кафеза, то скача на коляното му, започва да се катери с помощта на ноктите си нагоре по голямото дебело тяло и търка качулката си в бледата му двойна брадичка по възможно най-гальовния начин.

А щом отвори вратичките на кафезите им и ги извика, канарчетата — тези красиви, малки, добре обучени птички — кацат безстрашно на ръката му, едно подир друго преминават по дебелите му разперени пръсти, а като им каже „да се качат горе“, стигат до върха на пръста му и запяват заедно тъй, сякаш ще им се пръснат гърлата от удоволствие. Белите му мишки живеят в малка пагода, проектирана и направена от него самия, от тел, боядисана в жизнерадостни тонове. Те са опитомени почти колкото канарчетата й като тях непрекъснато биват пускани навън. Пъплят навсякъде връз него, влизат и излизат чевръсто под сакото му и седят по двойки, бели като сняг, върху обемистите му рамене. Той като че ли обича мишките си повече от другите животинки, усмихва им се, целува ги и ги нарича с най-различни гальовни имена. Ако е възможно да си представим, че съществува англичанин с вкус към подобни Детински интереси и забавления, то този англичанин несъмнено ще се срамува доста от тях и непременно ще моли за извинение в обществото на възрастни хора. Но графът очевидно не вижда нищо смешно в изумителния контраст между собствената си колосална фигура и своите крехки, малки животинчета. Ако попадне сред група англичани — ловци на лисици, — той би целувал ласкаво белите си мишки, би чуруликал на своите канарчета и би изпитал само съжаление към ловците, като към варвари, щом започнат да се смеят с пълен глас.

Трудно е да се повярва сега, когато пиша това, но е несъмнена истина, че същият този човек, който е привързан към папагала си като някоя стара мома и като момченце, свирещо на орган, и е обигран до последната подробност в отглеждането на белите си мишки, умее да говори винаги, когато нещо събуди интереса му, с дръзка и независима мисъл, с познания за книги, написани на всякакви езици, и житейски опит, събран от половината европейски столици, което би му отредило мястото на бележита личност сред всяко общество в цивилизования свят. Този дресьор на канарчета, този архитект на пагоди за бели мишки е (както сър Пърсивъл сам ми е казвал) един от първите химици-експериментатори на съвременността и е открил, редом с други чудесни изобретения, начин за вкаменяване на тялото след смъртта, така че да се запази твърдо като мрамор во веки веков. Този дебел, ленив, възрастен човек, чиито нерви са тъй чувствителни, че се стряска от случайни шумове и започва да премига, когато бият с камшик куче, отиде на сутринта след пристигането си в двора на конюшнята и сложи ръката си върху главата на един копой, вързан на верига — един толкова свиреп звяр, че дори конярят, който го храни, избягва да се приближава много до него. Присъствувах там заедно със съпругата му и не мога да забравя сцената, която последва, колкото и кратка да бе тя.

— Внимавайте с това куче, сър — каза конярят, — нахвърля се на всички.

— То прави това, приятелю — отвърна тихо графът, — защото всички се страхуват от него. Да видим дали ще се нахвърли срещу мен. — И той постави пухкавите си жълто-бели пръсти, по които преди десет минути бяха кацали канарчетата, върху огромната глава на чудовището и го погледна право в очите. — Вие, големите кучета, сте всичките страхливци — каза, обръщайки се презрително към животното, приближил съвсем близо лицето си до муцуната му. — Можеш да убиеш нещастното коте, проклет страхливецо. Можеш да се нахвърлиш срещу умиращ от глад бедняк, проклет страхливецо. Нахвърляш се срещу всичко, което можеш да изненадаш — всичко, което се страхува от голямото ти тяло, от злите ти бели зъби и олигавената ти, кръвожадна уста — срещу такива същества обичаш да се нахвърляш. Би могъл да се хвърлиш към гушата ми сега, иска ти се, нали, нещастни разбойнико, а не смееш дори да ме погледнеш в лицето, защото не ме е страх от теб. Я поразмисли и опитай зъбите си в дебелия ми врат? Бау! Няма да го направиш! — Графът се обърна, като се смееше на удивлението на мъжете в двора, а кучето смирено се пъхна обратно в колибата си. — Ах, хубавата ми жилетка! — възкликна той престорено. — Съжалявам, че дойдох тук. Това чудовище е олигавило хубавата ми, чиста жилетка.

Тези думи изразяват още една от неговите непонятни чудатости. Той обича елегантните дрехи не по-малко от най-големия глупак, който може да съществува някъде, и през двата дни от пребиваването си в Блакуотър Парк вече успя да се появи в четири великолепни жилетки — до една в светли, ярки тонове и всичките твърде големи дори за него.

Неговият такт и интелигентността му, проявена в дребните неща, се забелязват точно тъй, както и учудващите прояви на непоследователност в характера му и детинската дребнавост на обикновените му склонности и занимания.

Вече виждам, че по време на престоя си тук е решил да живее в отлични отношения с всички ни. Очевидно е разбрал, че Лора изпитва тайна неприязън към него (поне това призна пред мен, когато настойчиво я попитах), но също е открил, че тя обича неимоверно много цветята. Щом поиска букетче, то винаги се озовава в ръцете му, събрано и подредено от него самия; и аз всеки път се развеселявам, защото той винаги има да разположение още едно от съвършено същите цветя, подредени по същия начин, за да успокои ледено ревнивата си съпруга, преди дори да й дойде наум да се почувствува огорчена. Неговата грижовност към графинята (пред хората) е гледка, която заслужава да се види. Той се покланя; обикновено се обръща към нея с „ангеле мой“; води канарчетата си, както са на пръстите му, на кратки посещения при нея и те й пеят; целува й ръка, когато му подава цигарите; в замяна й поднася бонбони, извадени от кутията, която носи в джоба си, и закачливо й ги слага в устата. Желязната пръчка, с която властвува над нея, никога не се появява в обществото; тя е нещо лично и винаги се пази в стаята.

Начинът, по който се отнася към мен, за да ми се хареса, е напълно различен. Той ласкае суетата ми, като говори с мен сериозно и разумно, сякаш съм мъж. Да! Разбирам всичко това, когато не съм с него — зная, че ласкае суетата ми, когато мисля за него тук, в стаята си; и все пак, щом сляза долу и попадна отново в неговата компания, той пак ще ме заслепи и аз още веднъж ще се почувствувам поласкана, сякаш никога не съм си давала сметка за това! Той може да ме върти на пръста си, както върти съпругата си и Лора, както се справи с песа в двора на конюшнята, както върти и самия сър Пърсивъл всеки божи час. „Добри ми Пърсивъл, как ми харесва грубият ви английски хумор!“, „Добри ми Пърсивъл, как се възхищавам от здравия ви английски разум!“ Тъй тихичко той се справя с най-грубите забележки, които сър Пърсивъл може да направи по адрес на неговите женствени предпочитания и забавления — обръщайки се винаги към баронета на малко име, усмихвайки му се, недостижим в своето спокойствие, потупвайки го по рамото, отнасяйки се с него благо, както добродушният баща търпи своенравния си син.

Интересът, който не мога да превъзмогна спрямо този необикновен човек, ме накара да разпитам сър Пърсивъл за миналото му.

Но сър Пърсивъл или знае твърде малко, или не желае да ми го каже. Той и графът се запознали преди много години в Рим при онези опасни обстоятелства, за които вече споменах. Оттогава са непрекъснато заедно в Лондон, в Париж и във Виена, но в Италия — никога; и тъй, колкото и да е странно, графът от години не е пресичал границите на родната си страна. Може би е жертва на някакво политическо преследване? Във всеки случай, както изглежда, патриотизмът му не го оставя на мира и той изпитва силното желание да влезе във връзка с всеки свой съотечественик, който се намира в Англия. Вечерта при пристигането си попита на какво разстояние се намираме от най-близкия град и дали не сме чували за някой италианец, който да живее случайно там. Несъмнено си пише с хора от Европа, защото писмата му пристигат с най-различни марки по тях; а тази сутрин видях едно, сложено на неговото място върху масата за закуска, с голям, като че ли служебен печат. Може би поддържа писмена връзка със своето правителство. Това обаче трудно може да се съчетае с другото ми предположение, че е политически изгнаник.

Оказа се, че твърде много съм написала за граф Фоско! И какво заключаваме от всичко това? — би попитал клетият, скъп мистър Гилмор по своя невъзмутим делови начин. Само мога да повторя, че с положителност изпитвам, дори при такова кратко познанство, странна, полуохотна, полунеохотна симпатия към графа. Той, изглежда, ми оказва същото силно влияние, което очевидно упражнява и върху сър Пърсивъл. Колкото непринуден и дори груб понякога да е в държането си към своя дебел приятел, сър Пърсивъл въпреки всичко се бои, както ясно мога да видя, да изнесе каквато и да е сериозна обида на графа. Чудя се дали и аз се страхувам? Но все пак съм сигурна, че досега не съм срещала мъж, за който бих съжалявала повече, ако ми стане враг! Chi sa? — както би могъл да каже граф Фоско на родния си език. Кой знае?

Шестнадесети юни. — Нещо, което мога да запиша извън собствените си мисли и впечатления. Днес пристигна посетител — напълно непознат за Лора и мен и очевидно съвсем неочакван от сър Пърсивъл.

Всички обядвахме в стаята с новата остъклена врата, която се отваря към терасата, и графът (който поглъща сладкиши така, както не съм виждала да ги поглъща друго човешко същество с изключение на момичетата от пансионите) току-що ни бе развеселил, като поиска сериозно четвъртото парче торта, когато прислужникът влезе, за да съобщи за посещението.

— Мистър Мериман пристигна току-що, сър Пърсивъл, и желае да ви види незабавно.

Сър Пърсивъл се сепна и погледна към слугата с явна тревога.

— Мистър Мериман! — повтори той, сякаш си мислеше, че собствените му уши го лъжат.

— Да, сър Пърсивъл — мистър Мериман от Лондон.

— Къде е?

— В библиотеката, сър Пърсивъл.

Той стана от масата в мига, в който чу този отговор, и излезе бързо от стаята, без да каже ни дума на някого от нас.

— Кой е мистър Мериман? — попита Лора, обръщайки се към мен.

— Нямам никаква представа — бе всичко, което можах да кажа в отговор.

Графът бе изял четвъртото си парче торта и бе отишъл до една странична маса да се занимава със злобното си какаду. Той се обърна към нас с птицата, кацнала на рамото му.

— Мистър Мериман е адвокатът на сър Пърсивъл — съобщи той спокойно.

Адвокатът на сър Пърсивъл. Това бе съвсем пряк отговор на Лориния въпрос и все пак, при дадените обстоятелства, не бе задоволителен. Ако мистър Мериман бе специално извикан от своя клиент, не би имало нищо чудно в това, че той напуска града, за да се отзове на неговото повикване. Но когато един адвокат изминава пътя от Лондон до Хампшър, без да са го викали, и когато пристигането му в дома на клиента сериозно изненадва самия клиент, спокойно може да се предположи, че правният съветник е приносител на много важни и неочаквани новини, които могат да бъдат добри или лоши, но и в двата случая не са от обикновен, всекидневен характер.

Лора и аз останахме в мълчание на масата около четвърт час или повече, очаквайки евентуалното бързо завръщане на сър Пърсивъл, като се чудехме тревожно какво се е случило. Нямаше никакви признаци за връщането му и ние станахме, за да си вървим.

Графът, внимателен както винаги, пристъпи от ъгъла, където хранеше папагала си, с птицата, все още кацнала на рамото му, и ни отвори вратата. Лора и мадам Фоско излязоха първи. Точно когато се канех да ги последвам, той направи знак с ръка и по най-странния начин ме заговори, преди да мина покрай него.

— Да — каза той, отговаряйки спокойно на неизречената мисъл, която в този момент занимаваше съзнанието ми, сякаш съвсем ясно му я бях доверила с думи, — да, мис Халкъм, нещо се е случило.

Тъкмо щях да му отговоря: „Нищо не съм казала“ — когато злобното какаду разтърси прибраните си крила и нададе писък, който така изопна нервите ми, че с радост напуснах стаята.

Присъединих се към Лора на долната площадка на стълбите. Тя мислеше това, което мислех и аз, което граф Фоско бе предусетил, и когато заговори, думите й прозвучаха почти като ехо на неговите. И тя се опасяваше, че нещо се е случило — каза ми го поверително.

III

Шестнадесети юни. — Имам да добавя още няколко реда за днешния ден, преди да си легна.

Около два часа след като сър Пърсивъл стана от масата, за да приеме своя адвокат мистър Мериман в библиотеката, излязох сама от стаята си, за да се разходя из боровата горичка. Точно когато бях на края на стълбищната площадка, вратата на библиотеката се отвори и двамата джентълмени излязоха. Смятайки, че е по-добре да не ги безпокоя с появата си на стълбата, реших да не слизам долу, преди да са прекосили преддверието. Макар че говореха приглушено, те изричаха думите достатъчно ясно, за да стигнат до ушите ми.

— Успокойте се, сър Пърсивъл — чух адвоката да казва, — всичко зависи от лейди Глайд.

Бях се обърнала, за да се върна в стаята си за една-две минути, но името на Лора, произнесено от един непознат, ме накара да спра на мига. Зная, че е много осъдително и недостойно да се подслушва; но коя жена от всички представителки на нашия пол може да ръководи действията си чрез абстрактните принципи на честта, когато те я насочват в една посока, а чувствата й и интересите, произлизащи от тях — в друга?

Подслушвах и при подобни обстоятелства ще подслушвам пак — да, с ухо на ключалката, ако нямам възможност да го сторя другояче.

— Вие разбирате много добре, сър Пърсивъл — продължи адвокатът, — лейди Глайд трябва да се подпише в присъствието на един свидетел или дори двама, ако желаете да бъдете особено предпазлив, а след това трябва да сложи пръста си върху печата и да каже: „Това е написано собственоръчно от мен.“ Ако всичко стане до една седмица, въпросът ще се уреди напълно задоволително и край на тревогата. Ако не…

— Какво значи „ако не“? — запита сър Пърсивъл сърдито. — След като трябва да се направи, ще се направи. Обещавам ви го, Мериман.

— Точно така, сър, точно така, но при всички сделки съществуват две възможности и ние адвокатите обичаме да гледаме смело и на двете. Ако поради някакви изключителни обстоятелства споразумението не се уреди, мисля, че ще успея да накарам страните да приемат вноски на три месеца. Но как ще се намерят парите, когато дойде време за вноските…

— По дяволите вноските! Парите могат да се получат само по един начин и по този начин, повтарям ви отново, те ще бъдат получени. Пийнете чаша вино, Мериман, преди да тръгнете.

— Много съм ви задължен, сър Пърсивъл, но не мога да губя нито миг, ако искам да хвана обратния влак. Ще ме уведомите веднага щом въпросът се уреди, нали? И няма да забравите предпазливостта, която ви препоръчвам…

— Разбира се, че не. Двуколката ви чака пред вратата. Конярят ми ще ви закара до гарата за нула време. — Бенджамин, карай като луд! Хайде! Ако мистър Мериман изпусне влака, ще загубиш мястото си. Дръжте се здраво, Мериман, и ако ви е страх, доверете се на дявола — той да се погрижи за вас.

С тази прощална благословия баронетът се завъртя и се върна обратно в библиотеката.

Не бях чула много, но малкото, достигнало до ушите ми, бе достатъчно да ме разтревожи. „Нещото“, което се бе „случило“, беше съвсем ясно сериозно парично затруднение и облекчението на сър Пърсивъл зависеше от Лора. Перспективата да я видя замесена в тайните неприятности на съпруга й ме изпълни със страх, преувеличен несъмнено от невежеството ми по деловите въпроси и постоянното ми недоверие към сър Пърсивъл. Вместо, да се разходя, както бях решила, незабавно се върнах и отидох в стаята на Лора, за да й кажа какво съм чула.

Изненадах се от спокойствието, с което прие лошата вест. Очевидно е запозната с характера на съпруга си и затрудненията му по-добре, отколкото предполагах.

— Допуснах нещо такова — рече тя, — когато чух за посещението на непознатия господин, който отказал да съобщи името си.

— Кой е бил според теб този господин? — запитах я.

— Някой, който предявява сериозни искове спрямо сър Пърсивъл — отговори тя. — И който е причината за днешното посещение на мистър Мериман.

— Знаеш ли нещо за тези искове?

— Не, не зная никакви подробности.

— Лора, нали няма да подпишеш нищо, без най-напред да го прочетеш?

— Естествено, че не, Мариан. Ще направя всичко, което е безопасно и честно, за да му помогна — за да бъде твоят и моят живот, скъпа моя, колкото се може по-лесен и по-щастлив. Но няма да направя в неведение нещо, от което някой ден бихме могли да изпитваме срам. Да не говорим повече за това. Ти си с шапка — какво ще кажеш, ако прекараме следобеда в мечти, разхождайки се наоколо?

Излязохме от къщата и се насочихме към най-близката сянка.

Като прекосявахме откритото пространство между дърветата, видяхме граф Фоско, който се разхождаше бавно напред-назад по тревата, изложен изпяло на слънчевото великолепие на горещия юнски следобед. Носеше широка сламена шапка с виолетова панделка. Синя риза с богата бродерия отпред покриваше огромното му тяло, пристегната с широк, яркочервен кожен колан там, където някога е била талията му. Панталоните му също бяха украсени при глезените с бяла бродерия, а на краката си носеше лилави чехли от марокен. Пееше известната ария на Фигаро от „Севилският бръснар“ с игрив леещ се глас, който може да бъде чут само от гърлото на италианец, акомпанирайки си на концертино, като размахваше възторжено ръце и въртеше и обръщаше главата, си изящно, подобно на някаква дебела санта Чичилия, облечена в мъжки дрехи. „Фигаро qua! Фигаро la! Фигаро su! Фигаро qiu!“ — пееше графът, като разтягаше жизнерадостно концертиното и ни се кланяше откъм едната страна на инструмента с въздушната грациозност и елегантност на самия Фигаро, когато е бил на двадесет години.

— Повярвай ми, Лора, този човек знае нещо за затрудненията на сър Пърсивъл — казах аз, когато отвърнахме на поздрава на графа от безопасно разстояние.

— Какво те кара да мислиш така? — попита тя.

— Как иначе щеше да знае, че мистър Мериман е адвокатът на сър Пърсивъл — отговорих аз. — Освен това, когато излизах подир вас от трапезарията, той ми каза, без да съм го попитала каквото и да е, че нещо се е случило. Бъди сигурна, че знае повече от нас.

— Ако знае, не му задавай никакви въпроси. Не му се доверявай.

— Ти, изглежда, го ненавиждаш по най-категоричен начин, Лора. Какво е казал или направил, за да се обясни това твое отношение?

— Нищо, Мариан. Напротив, той бе изтъкан от любезност и внимание по пътя за насам и на няколко пъти обузда гневните изблици на сър Пърсивъл, показвайки изключителна деликатност към мен. Може би не го обичам, защото има много по-голямо влияние върху съпруга ми от мен. Може би гордостта ми е накърнена от това, че съм му задължена за намесата му. Зная само, че наистина ми е неприятен.

Останалата част от деня и вечерта преминаха спокойно. Двамата с графа играхме шах. Първите две игри той учтиво ме остави да го победя, но после, когато видя, че го разкрих, ми се извини и ме матира за десет минути. През цялата вечер сър Пърсивъл ни веднъж не спомена за посещението на адвоката си, но това събитие или нещо друго бяха предизвикали изключително положителна промяна у него. Беше така учтив и мил с всички нас, както някога в дните на неговото изпитание в Лимъридж, и проявяваше такова учудващо внимание и любезност към съпругата си, че дори накара ледената мадам Фоско да го погледне със сериозна изненада. Какво означава това? Мисля, че се досещам — боя се, че и Лора се досеща, — и съм сигурна, че граф Фоско знае. Залових сър Пърсивъл да поглежда към него, търсейки одобрение не един път в течение на вечерта.

Седемнадесети юни. — Ден на събития. Най-горещо се надявам, че няма да ми се наложи да добавя — ден и на нещастия.

По време на закуската сър Пърсивъл запази мълчание, както и предишната вечер, по въпроса за тайнственото „споразумение“ (както го нарече адвокатът), надвиснало над нас. Един час по-късно обаче той влезе внезапно в стаята за утринни занимания, където двете със съпругата му, с шапки на главите, чакахме мадам Фоско да се присъедини към нас, и попита за графа.

— Тъкмо го чакаме да дойде — казах аз.

— Работата е там — продължи сър Пърсивъл, ходейки нервно из стаята, — че искам Фоско и жена му да дойдат в библиотеката за една обикновена делова формалност и искам и вие, Лора, също да дойдете за минутка. — Той спря и, изглежда, за първи път забеляза, че сме облечени в дрехите си за разходка. — Прибирате ли се — запита, — или тъкмо излизате?

— Бяхме решили всички да отидем тази сутрин до езерото — каза Лора. — Но ако имате нещо да предложите…

— Не, не — отговори той припряно. — Моята работа може да почака. Можем да я свършим и слея като обядваме. Отивате към езерото, значи? Добра идея. Нека прекараме една ленива сутрин — ще се присъединя към компанията ви.

Поведението му не можеше да заблуди никого, дори ако необичайната за него готовност да подчини плановете си на удобствата на другите успееше да ни заблуди. Той очевидно изпита облекчение, намирайки предлог да забави деловата формалност в библиотеката, за която бе споменал. Сърцето ми се сви, когато направих неизбежното заключение.

В този момент графът и съпругата му се присъединиха към нас. Тя носеше бродираната кесия за тютюн на съпруга си и запас от хартия в ръката си за вечните цигари. Джентълменът, облечен, както винаги, с блузата и със сламената шапка на глава, държеше малката пагода-клетка с любимите си бели мишки, усмихваше им се, усмихваше се и на нас с такава ласкава дружелюбност, на която бе невъзможно да се устои.

— С вашето любезно позволение — каза графът, — ще взема това мое малко семейство — моите клети, мънички, безобидни, красиви мишленца — да се поразходи заедно с нас на чист въздух. В къщата има кучета и аз не мога да изоставя белите дечица на произвола на кучетата. Не, никога!

Той зацвърча бащински на малките си бели деца през пръчиците на пагодата и всички тръгнахме за езерото.

В горичката сър Пърсивъл ни остави. Той винаги се отделя от спътниците си при такива случаи, което, изглежда, се дължи на неспокойния му нрав и винаги когато остава сам, започва да си дялка нови бастуни. Като че ли му доставя удоволствие просто да реже и подкастря тояги. Къщата е пълна с бастуни, негова направа, с нито един от които не излиза повторно. След като ги е използувал веднъж, интересът му към тях изчезва и единственото, за което мисли, е да си направи други.

При стария навес за лодки той отново се присъедини към нас. Ще предам последвалия, след като заехме местата си, разговор, точно както протече. Това е важен разговор, що се отнася до мен, защото ме накара да се усъмня във влиянието, което граф Фоско упражнява върху мислите и чувствата ми, и ме настрои да му оказвам в бъдеще колкото се може по-категорична съпротива.

Навесът за лодки бе достатъчно голям, за да ни побере всичките, но сър Пърсивъл остана навън да подкастря с джобно ножче последния си бастун. За нас, трите жени, имаше достатъчно място на голямата скамейка. Лора извади ръкоделието си, а мадам Фоско започна да свива цигарите. Аз, както винаги, нямах какво да правя. Ръцете ми винаги са били и ще бъдат непохватни като на мъж. С добродушно изражение графът придърпа един стол, твърде малък за неговите размери, и се настани на него, запазвайки равновесие, като се опря на стената на навеса, която заскърца и застена под тежестта му. Той постави пагодата на скута си и пусна мишките, както винаги, да пълзят по него. Те са красиви, невинни на вид малки същества, но когато ги гледам да пъплят по човешкото тяло, изпитвам неприятно усещане. То неволно ме кара да потръпвам нервно и извиква у мен ужасната мисъл за умиращи в затворите мъже, където, несмущавани от никого, пълзящите обитатели на тъмницата са ги превърнали в своя плячка.

Утринта беше ветровита и облачна и от бързите смени на сянка и слънце над повърхността на езерото гледката беше дваж по-пуста, зловеща и мрачна.

— Някои хора наричат това живописно — каза сър Пърсивъл, сочейки простора с незавършения си още бастун. — Аз го наричам неприятно петно върху земята на собственика. По времето на прадядо ми езерото е стигало дотук. Вижте го сега! Никъде не е по-дълбоко от четири фута и е цялото на локви и гьолове. Хубаво би било, ако можех да го пресуша и засадя цялото. Моят управител (един суеверен идиот) твърди, че върху езерото има проклятие, точно както върху Мъртво море. Вие какво мислите, Фоско? Изглежда съвсем като място за убийство, нали?

— Добри ми Пърсивъл — възрази графът. — Какво ви казва вашият здрав английски разсъдък? Много е плитко, за да се скрие тялото, и навсякъде има пясък, по който ще останат стъпките на убиеца. Това е, общо взето, най-неподходящото място за убийство, което някога са виждали очите ми.

— Глупости — отвърна сър Пърсивъл и започна ожесточено да дялка бастуна си. — Знаете какво имам пред вид. Пейзажът е мрачен, мястото е изолирано. Ако искате да ме разберете — добре, ако не — няма да се главоболя да ви обяснявам.

— А защо не — запита графът, — когато всеки би могъл да обясни мислите си с две думи? Ако някой глупак се готви да извърши убийство, вашето езеро е първото място, което ще избере. Ако някой умен човек се готви да извърши убийство, то е последното място, на което би се спрял. Това ли имахте пред вид? Ако е така, получихте неговото и своето обяснение. Приемете го, Пърсивъл, с благословията на добрия ви Фоско.

Лора погледна графа и неприязънта й към него се изписа прекалено ясно върху лицето й. Но той бе погълнат от мишките и не я забеляза.

— Съжалявам, че езерната гледка се свързва с нещо тъй ужасно като мисълта за убийство — каза тя. — И ако граф Фоско се чувствува задължен да разделя убийците на категории, мисля, че никак не сполучи в избора на изразите си. Да ги обрисуваш като глупаци, означава само, че се отнасяш към тях със снизхождение, на което те нямат никакво право. А да ги обрисуваш като умни мъже, струва ми се, е явно противоречие от гледна точка на езика. Винаги съм чувала, че истински умните мъже са и добри, а добрите хора изпитват ужас от престъплението.

— Скъпа ми лейди — заяви графът, — това са възхитителни чувства и аз съм ги срещал изписани по обложките на разни тетрадчици. — Той вдигна една от белите мишки на дланта си и й заговори по своя причудлив начин: — Хубавичкото ми, мъничко, гладичко бяло разбойниче! — каза той. — Чуй този урок по морал. Истински умната мишка е и истински добра мишка. Предай това, ако обичаш, на другарите си и никога, докато си жива, да не гризеш пръчките на кафеза си.

— Лесно е да се взима всичко на присмех — продължи решително Лора, — но няма да ви бъде лесно, граф Фоско, да ми дадете за пример някой умен човек, който е бил голям престъпник.

Графът сви огромните си рамене и се усмихна на Лора най-приятелски.

— Колко вярно! — рече той. — Престъплението на глупака бива разкрито, а престъплението на умния остана неразкрито. Ако можех да ви дам пример, той няма да бъде за някой умен мъж. Скъпа лейди Глайд, здравият ви английски разум ми дойде в повече. Този път съм матиран, нали, мис Халкъм?

— Не се предавайте, Лора — подметна с насмешка сър Пърсивъл, който слушаше от мястото си при вратата. — Кажете му, че престъпленията сами довеждат до своето разкритие. Ето ви още една поука от тетрадчиците, Фоско. Престъпленията сами довеждат до своето разкритие. Ама че глупости!

— Аз вярвам, че е така — тихо каза Лора.

Сър Пърсивъл избухна в смях тъй грубо и безобразно, че стресна всинца ни — и графа повече от всеки друг.

— Аз също го вярвам — заявих, идвайки на помощ на Лора.

Сър Пърсивъл, който се развесели необяснимо от забележката на жена си, се раздразни също тъй необяснимо от моята. Той заби яростно новия си бастун в пясъка и се отдалечи от нас.

— Клетият, скъп Пърсивъл! — възкликна граф Фоско, гледайки засмяно след него. — Той е жертва на английското лошо настроение. Но, скъпа ми мис Халкъм, скъпа ми лейди Глайд, наистина ли вярвате, че престъпленията сами водят до своето разкритие? А вие, ангеле мой — продължи той, обръщайки се към съпругата си, която дотогава не бе отворила уста, — вие също ли мислите така?

— Аз чакам да бъда поучена — отговори графинята с тон на смразяващо порицание, насочен срещу Лора и мен, — преди да се осмеля да изразя мнението си в присъствието на добре осведомени мъже.

— Наистина ли? — възкликнах аз. — Спомням си времето, графиньо, когато пледирахте за правата на жените, а свободата на женското мнение бе едно от тях.

— Какъв е вашият възглед по въпроса, графе? — попита мадам Фоско, като продължи спокойно да свива цигари, без изобщо да ми обърне внимание.

Преди да отговори, графът погали замислено една от мишките с малкия си топчест пръст.

— Удивително е — каза той — как лесно, с няколко голи фрази обществото може да намери утеха и за най-ужасните си недостатъци. Механизмът, който е създало за разкриване, на престъпленията, е крайно неефикасен — и все пак съчинете само една морална епиграма, която разгласява, че той работи добре, и оттук нататък настъпва заслепение за всички и те ще са слепи за грешките му. Престъпленията сами пораждат разкриване, така ли? И убийството ще излезе наяве (друга морална епиграма), така ли? Попитайте следователите, които разследват смъртните случаи в големите градове, дали това е вярно, лейди Глайд. Попитайте агентите, занимаващи се със застраховките за живот, дали е вярно, мис Халкъм. Четете вашите собствени вестници и списания. Малкото случаи, които стигат до вестниците, не са ли все примери за заклани трупове и неоткрити убийци. Умножете случаите, за които се съобщава, по случаите, за които се премълчава, и труповете, които са намерени, по труповете, които не са намерени, и до какво заключение идвате? Ето какво: че има глупави престъпници, които биват разкрити, и умни престъпници, които успяват да избягат. Какво е прикриването или откриването на престъплението? Състезание по умение между полицията, от една страна, и индивида, от друга. Когато престъпникът е жесток, невеж глупак, в девет от десет случая полицията печели. Когато престъпникът е решителен, образован, високо интелигентен човек, в девет от десетте случая полицията губи. Ако тя спечели, вие обикновено научавате всичко. Ако загуби, вие нищо не чувате за случая. И върху тази клатушкаща се основа изграждате вашата успокоителна модерна максима, че престъплението само поражда своето разкриване! Да — за всички престъпления, за които сте чували. А какво ще кажете за останалите?

— Дяволски вярно и много добре казано — възкликна един глас откъм входа на навеса. Сър Пърсивъл бе възвърнал самообладанието си и се бе върнал, докато слушахме графа.

— Може част от това да е вярно — заявих аз — и всичко да е казано много добре. Но не виждам защо граф Фоско трябва с такъв възторг да чествува победата на престъпника над обществото или защо вие, сър Пърсивъл, му ръкопляскате така гръмко за това, че го прави.

— Чухте ли, Фоско? — запита сър Пърсивъл. — Вслушайте се в съвета ми и се помирете със слушателите си. Кажете им, че добродетелта е нещо много хубаво — това им се харесва, бъдете сигурен.

Графът се изсмя безгласно и две от белите мишки в жилетката му, стреснати от конвулсията под себе си, се стрелнаха с бясна бързина и се прибраха отново в клетката си.

— Дамите, добри ми Пърсивъл, са тези, които ще ми разкажат за добродетелта — рече той. — Те са по-осведомени, защото за разлика от мен знаят какво е добродетелта.

— Чувате ли го? — каза сър Пърсивъл. — Не е ли ужасно?

— Така е — заяви тихо графът. — Аз съм гражданин на света и в живота си съм се срещал с толкова различни видове добродетелност, че изпитвам недоумение, на моята преклонна възраст, коя е добрата и коя е кривата добродетел. Тук, в Англия, съществува една. А в Китай — друга. Джон англичанинът казва — моята добродетел е истинската. Джон китаецът казва, че неговата е истинската. И аз казвам „да“ на единия или „не“ на другия и съм объркан както по отношение на Джон с ботушите, така и по отношение на Джон с плитчицата. А, хубав, малък мишок! Ела, целуни ме. Какво е личното ти мнение за добродетелния човек, хубавецо? Този, който те държи на топло и ти дава достатъчно храна? Правилно мнение, защото поне е разбираемо.

— Почакайте, графе — намесих се аз. — По повод на нагледните ви пояснения ще кажа, че в Англия има една неоспорима добродетел, която липсва в Китай. Китайските власти убиват хиляди невинни хора под най-незначителните претексти. Ние в Англия въобще не можем да бъдем обвинени в подобно нещо — не извършваме такива ужасяващи престъпления — ненавиждаме безразсъдното кръвопролитие с цялата си същност.

— Напълно вярно, Мариан — каза Лора. — Добре обосновано и добре изразено.

— Моля, дайте възможност на графа да продължи — обади се мадам Фоско. — Ще откриете, млади дами, че той никога не говори, без да има необорими причини за всичко, което казва.

— Благодаря ви, ангеле мой — отвърна графът. — Искате ли бонбон? — Той извади от джоба си красива инкрустирана кутийка и я постави отворена на масата. — Chocolat à ta vanille9 — извика този непроницаем мъж, като започна весело да раздрусва бонбоните в кутията и да се кланя на всички страни. — Предложени от Фоско в знак на уважение към очарователната компания.

— Бъдете така добър да продължите, графе — настоя съпругата му, намеквайки злостно за мен. — Ще ви бъда задължена, ако отговорите на мис Халкъм.

— Мис Халкъм е необорима — отвърна учтивият италианец. — Имам пред вид в това, което каза. Да! Съгласен съм с нея. Джон Бул10 наистина ненавижда престъпленията на Джон китаеца. Не съществува на земята друг като него, който много бързо да открива грешките на своите съседи и твърде бавно своите собствени. Нима така се чувствува по-добре от хората, които порицава заради недостатъците им? Английското общество, мис Халкъм, е толкова чест съучастник на престъплението, колкото често се обявява за негов враг. Да! Да! Престъплението в тази страна прилича на престъплението в другите страни — точно толкова добър приятел е на човека и тези около него, колкото и негов враг. Един голям мошеник, се грижи за жена си и семейството си. Колкото по-лош е той, толкова повече ги превръща в обекти на вашето съчувствие. Разюзданият разсипник, който непрекъснато взима пари назаем, получава от приятелите си повече, отколкото безкомпромисно честния, поискал само веднъж заем под натиска на бедствена нужда. В единия случай приятелите въобще няма да се учудят и ще дадат. В другия ще бъдат много изненадани и ще се поколебаят. Нима затворът, където мистър Нехранимайко доживява края на кариерата си, е по-неудобен от приюта за бедни, където мистър Честен доживява края на своята? Когато филантропът Джон: Хауърд иска да облекчи нечия мъка, той отива в затворите, където престъплението е окаяно, но не в колибите и бордеите, където пък добродетелта е окаяна. Кой английски поет спечели всеобщо съчувствие — същият, дето с лекота се справяше с всички трогателни теми? Онзи мил млад човек, чийто живот започна с фалшификация и завърши със самоубийство — вашият скъп, романтичен, интригуващ Чатъртън. Според вас от две бедни, умиращи от глад шивачки, коя (се оправя по-добре — която устоява на изкушението и е честна или онази, която се поддава на изкушението и краде? Вие всички знаете, че състоянието на втората е натрупано от кражби; то я представя надлъж и нашир из добродушната, либерална Англия и на нея, нарушителката на божията заповед, й помагат, защото, ако я беше спазила, щеше да умре от глад. Ела тук, мое хубавичко мишле! Хей! Presto!11 Минавай! Превръщам те сега в уважавана лейди. Поспри на дланта на голямата ми ръка и слушай! Ти се омъжваш за бедняка, когото обичаш, мишчице, и половината от приятелите ти те съжаляват, а другата половина те корят. Сега пък обратното — продаваш се за злато на мъж, който не те интересува, всичките ти приятели ликуват, в църквата свещеникът порицава тази най-отвратителна човешка сделка, а после се усмихва и лицемерничи пред теб на масата, ако си достатъчно любезна да го поканиш на закуска. Хей! Presto! Минавай! Бъди отново мишка и цвърчи. Ако те оставя по-дълго да бъдеш лейди, ще започнеш да ми говориш, че обществото ненавижда злодеянията; и тогава, мишчице, ще се усъмня дали собствените ти уши и очи ти служат за нещо. Ах! Лош човек съм аз, лейди Глайд, нали? Говоря това, което другите само мислят, и докато между останалата част от света съществува заговор да се приема маската за истинското лице, аз с необмислен жест смъквам дебелия напластен картон и под него лъсват голите кости. Ще се надигна на големите си слонски крака, преди да съм си навредил още в любезните ви преценки; ще стана, за да се поразходя и да подишам сам малко въздух. Скъпи дами, както го е казал вашият превъзходен Шеридан, отивам си и оставям моралния си облик зад мен.

Той стана, постави кафеза на масата и се спря за миг да преброи мишките в него.

— Една, две, три, четири… Ах! — извика той ужасен. — Къде, за бога, е петата — най-младата, най-бялата, най-милата от всичките — моят сладък Бенджамин?

Нито Лора, нито аз бяхме предразположени към смях. Хладнокръвният цинизъм на графа бе разкрил нова негова страна, която отврати и двете ни. Но бе невъзможно да се устои на комичното отчаяние на един толкова огромен човек от загубата на една мъничка мишка. Засмяхме се против волята си; и когато мадам Фоско стана, показвайки ни, че трябва да излезем, за да може съпругът й да претърси навеса, ние я последвахме.

Не бяхме направили и три крачки, когато живият поглед на графа откри загубената мишка под пейката, на която бяхме седели. Той я измести, взе животинчето в ръка и после изведнъж спря, както беше застанал на колене, и започна да се взира внимателно точно под пейката.

Когато отново се изправи на крака, ръката му трепереше толкова силно, че едва можа да върне мишката в кафеза, а лицето му придоби лек сивожълтеникав оттенък.

— Пърсивъл! — прошепна той. — Пърсивъл, елате тук!

През последните десет минути сър Пърсивъл не обръщаше внимание на никого от нас. Изцяло бе погълнат от писането на цифри по пясъка, които после изтриваше с върха на бастуна си.

— Какво има сега? — запита той, влизайки нехайно под навеса.

— Нищо ли не виждате там? — попита го графът, като го хвана нервно за яката с едната си ръка, а с другата посочи мястото, недалеч от което бе намерил мишката.

— Виждам сух пясък — отвърна сър Пърсивъл — и върху него някакво мръсно петно.

— Това не е мръсотия — прошепна графът, като вкопчи неочаквано другата си ръка в яката на сър Пърсивъл и във възбудата си я разтърси. — Кръв!

Лора бе достатъчно близко, за да чуе последната дума, колкото и тихо да бе прошепната. Тя ме погледна ужасена.

— Глупости, скъпа моя — казах аз. — Няма причина за тревога. Това е кръвта на едно загубено малко кученце.

Всички се изненадаха и погледите им се втренчиха в мен въпросително.

— Намерих го тук умиращо в деня, когато се върнахте от чужбина — отвърнах аз. — Нещастното същество се бе заблудило в горичката и е било застреляно от пазача ви.

— Чие беше кучето? — попита сър Пърсивъл. — Да не е било от моите?

— Опита ли се да спасиш клетото създание? — обади се Лора. — Нали се опита да го спасиш, Мариан?

— Да — отвърнах. — Икономката и аз направихме всичко възможно, но кучето беше смъртно ранено и умря в ръцете ни.

— Чие беше кучето? — настоя сър Пърсивъл, повтаряйки въпроса си малко раздразнено. — От моите ли беше?

— Не, не беше от вашите.

— Чие беше тогава? Икономката знаеше ли?

Думите на икономката относно желанието на мисис Катърик да се запази в тайна от сър Пърсивъл посещението й в Блакуотър Парк изплуваха в паметта ми в мига, когато той зададе последния въпрос, и аз се подвоумих дали да отговоря; но в силното си желание да успокоя общата тревога безразсъдно бях отишла твърде напред, за да се отдръпна сега, без да поема риска да събудя подозрение, което само би влошило положението. Нищо друго не ми оставаше, освен да отговоря веднага, без да мисля за последиците.

— Да — рекох. — Икономката знаеше. Каза ми, че било кучето на мисис Катърик.

До този момент сър Пърсивъл стоеше заедно с граф Фоско в далечния край на навеса, а аз разговарях с него от вратата. Но щом чу да произнасям името на мисис Катърик, той се изправи лице в лице срещу ми.

— Как е разбрала икономката, че това е кучето на мисис Катърик? — запита той и втренчи намръщен, но изпълнен с интерес и внимание поглед в мен, което донякъде ме ядоса и донякъде ме стресна.

— Знаела е — казах спокойно, — защото мисис Катърик е водела кучето със себе си.

— Водела го е със себе си? Къде го е водела със себе си?

— В този дом.

— Какво, по дяволите, е търсила мисис Катърик в този дом?

Начинът, по който зададе въпроса, бе дори по-обиден от езика, с който го изрази. Показах, че осъзнавам липсата на елементарна учтивост в поведението, му, като мълчаливо му обърнах гръб.

Точно тогава Фоско сложи убедителната си ръка на рамото му и мелодичният графски глас се намеси успокояващо:

— Кротко, добри ми приятелю, кротко!

Сър Пърсивъл се извърна с израз на най-голямо раздразнение. Графът само се усмихна и повтори успокоителната молба:

— Кротко, добри ми приятелю, кротко!

Сър Пърсивъл се поколеба, пристъпи няколко крачки след мен и за мое голямо учудване поиска извинение.

— Моля да ми простите, мис Халкъм — каза той. — Напоследък не се чувствувам добре и се страхувам, че съм станал избухлив. Но бих искал да знам какво би могла да търси тук мисис Катърик? Кога е идвала? Само икономката ли се е видяла с нея?

— Само тя — отговорих, — доколкото ми е известно. Графът отново се намеси.

— В такъв случай защо да не разпитаме икономката? — предложи той. — Защо веднага да не се обърнем към извора на информацията Пърсивъл?

— Съвсем правилно — каза сър Пърсивъл. — Разбира се, че икономката е първата, която трябва да разпитаме. Изключително глупаво от моя страна да не се сетя сам.

С тези думи той веднага ни остави, за да се върне в къщата.

Причината за намесата на графа, която ме озадачи първоначално, излезе наяве, щом сър Пърсивъл си обърна гърба. Той ми зададе куп въпроси относно мисис Катърик и повода за посещението й в Блакуотър Парк, което едва ли можеше да направи в присъствието на приятеля си. Отговарях му кратко, доколкото позволяваха границите на учтивостта, защото вече бях взела категоричното решение да не допускам никаква размяна на поверителни откровения между граф Фоско и себе си. Лора обаче несъзнателно му помогна да извлече цялата информация, като сама задаваше въпроси, така че не ми оставаше нищо друго, освен да й отговарям, защото иначе щях да приема твърде незавидната и невярна роля на хранилище на тайните на сър Пърсивъл. Всичко завърши с това, че след около десет минути граф Фоско вече знаеше толкова, колкото и аз за мисис Катърик и събитията, свързали ни така странно с дъщеря й Ан — от времето, когато Хартрайт се срещна с нея, до днес.

Ефектът на казаното от мен върху него бе в едно отношение доста любопитен.

Макар и да познава сър Пърсивъл отблизо и да е свързан, както изглежда, с личните му дела, той несъмнено е също толкова далеч от истинската история на Ан Катърик, колкото съм и аз. Неразрешената тайна, отнасяща се до тази нещастна жена, сега изглежда в моите очи два пъти по-подозрителна поради пълната ми убеденост, че сър Пърсивъл е скрил ключа към нея и от най-задушевния си приятел. Бе невъзможно да се изтълкува погрешно жадното любопитство в погледа и поведението на графа, докато поглъщаше алчно всяка дума, отронила се от устните ми. Има различни видове любопитство, зная, но не може да се обърка любопитството, породено от абсолютната изненада: ако някога съм го срещала в живота си, то бе изписано върху лицето на графа.

Докато продължаваха въпросите и отговорите, ние бавно крачехме обратно през горичката. Щом стигнахме до къщата, първото нещо, което видяхме пред нея, беше двуколката на сър Пърсивъл с впрегнат кон и коняря, застанал до нея, облечен с куртката си. Ако можеше да се вярва на тази неочаквана гледка, разпитът на икономката вече бе довел до важни резултати.

— Хубав кон, приятелю — рече графът, обръщайки се към коняря с предразполагаща фамилиарност. — Ще излизате ли?

— Не аз, сър — отговори човекът, като гледаше куртката си и очевидно се чудеше дали чужденецът не я мисли за ливрея. — Господарят ще пътува сам.

— Аха! — каза графът. — Така ли? Чудя се защо си прави труда, след като вие можете да го возите. Дали ще изтощи този хубав, лъскав, красив кон на далечно разстояние?

— Не зная, сър — отговори човекът. — Конят е кобила, ако позволите, сър. Тя е най-храброто същество, което имаме в конюшнята. Казва се Кафявата Моли, сър, и бяга, докато падне. Сър Пърсивъл обикновено взима Исак Йоркски за късите разстояния.

— А вашата лъскава, храбра Кафява Моли за дългите?

— Да, сър.

— Логично заключение, мис Халкъм — продължи графът, като се извъртя чевръсто и се обърна към мен. — Сър Пърсивъл ще пътува днес надалеч.

Не отговорих. Имах да правя собствени изводи от това, което знаех чрез икономката, и това, което виждах сега, и предпочитах да не ги споделям с граф Фоско.

Когато сър Пърсивъл беше в Къмбърланд (мислех си аз), той извървя голямо разстояние, за да разпита за Ан в Тодс Корнър. Сега в Хампшър дали ще пропътува голямо разстояние отново заради Ан, за да разпита мисис Катърик в Уелмингам?

Влязохме в къщата. Когато прекосявахме преддверието, сър Пърсивъл излезе от библиотеката, за да ни пресрещне. Изглеждаше припрян, блед и разтревожен, но въпреки това бе изключително учтив, когато ни заговори.

— Съжалявам, но съм принуден да ви оставя — започна той. — Ще пътувам надалеч по неотложна работа. Ще се прибера утре своевременно, но преди да тръгна, бих искал да уредим малката делова формалност, за която споменах сутринта. Лора, бихте ли дошли в библиотеката? Няма да ни отнеме и минута — проста формалност. Графиньо, мога ли да ви обезпокоя също? Искам вие и графинята, Фоско, да бъдете свидетели при един подпис — нищо повече. Елате веднага и да свършваме.

Той държа отворена вратата на библиотеката, докато влязат, последва ги и я затвори тихо.

Останах сама в преддверието с разтуптяно сърце и лоши предчувствия. После тръгнах към стълбите и се качих бавно в стаята си.

IV

Седемнадесети юни. — Точно когато отварях вратата на стаята си, чух отдолу гласа на сър Пърсивъл, който ме викаше.

— Трябва да ви помоля да слезете — каза той. — По вина на Фоско, мис Халкъм, не по моя. Той има някакви безсмислени възражения срещу това жена му да бъде един от свидетелите и ме накара да ви помоля да се присъедините към нас в библиотеката.

Влязох веднага в стаята заедно със сър Пърсивъл. Лора чакаше до писалището, като въртеше притеснено в ръце шапката си. Мадам Фоско седеше близо до нея в едно кресло и с невъзмутимо спокойствие се възхищаваше от съпруга си, който стоеше сам в другия край на библиотеката и късаше мъртвите листа от цветята на прозореца.

Щом се появих, графът пристъпи към мен, за да се обясни.

— Хиляди извинения, мис Халкъм — рече той. — Вие знаете какво казват англичаните за моите съотечественици. Според добрия Джон Бул ние, италианците, сме до един хитри и подозрителни. Обявете, ако желаете, че не съм по-добър от останалите от моята раса. Аз съм хитър и подозрителен италианец. И вие самата мислите така, скъпа, нали? Е, моята хитрост и подозрителност ме карат да възразя срещу това мадам Фоско да свидетелствува за подписа на лейди Глайд, когато самият аз съм също свидетел.

— Възражението му е съвършено неоснователно — намеси се сър Пърсивъл. — Обясних му, че според английския закон мадам Фоско може да свидетелствува при подписването редом със съпруга си.

— Признавам го — подхвана графът. — Английският закон казва „да“, но съвестта на Фоско казва „не“. — Той разпери дебелите си пръсти върху гърдите си и се поклони тържествено, сякаш искаше да ни представи съвестта си в качеството й на знаменито допълнение към нашето общество. — Не зная какъв е документът, който лейди Глайд ще подписва — продължи той, — нито желая да зная. Само казвам — в бъдеще може да възникнат обстоятелства, които да накарат сър Пърсивъл или неговите представители да се обърнат към двамата свидетели, в който случай е несъмнено желателно тези свидетели да предоставят две съвършено независими едно от друго мнения. Това не може да стане, ако съпругата ми подпише заедно с мен, защото ние имаме едно-единствено мнение и то е моето мнение. Няма да допусна да ме упрекват един ден, че мадам Фоско е действувала по принуда от моя страна и в същност не е била никаква свидетелка. Говоря в интерес на Пърсивъл, когато предлагам своя подпис като най-близък приятел на съпруга, и вашия, мис Халкъм, като най-близка приятелка на съпругата. Аз съм лицемер, ако ви е угодно така да мислите, ненадеждна личност, човек, отдаден на дребнавости, сплетни и скрупули, Но вие ще се отнесете със снизхождение, надявам се, към моя подозрителен италиански характер и неспокойната ми италианска съвест.

Той се поклони отново, отстъпи назад няколко крачки и оттегли съвестта си от нашето общество така учтиво, както и ни я бе представил.

Колкото почтени и основателни да бяха скрупулите на графа, начинът, по който ги изрази, увеличи още повече нежеланието ми да участвувам в историята с подписите. Друго съображение, по-маловажно от загрижеността ми за Лора, въобще не би ме склонило дори да присъствувам. Но само един поглед към тревожното лице на сестра ми бе достатъчен да реша: по-добре да рискувам всичко, отколкото да я изоставя.

— С готовност ще остана в стаята — казах аз. — И ако не открия причина за някакви угризения на съвестта, може да разчитате на мен като свидетел.

Сър Пърсивъл ме изгледа, остро, сякаш се готвеше да каже нещо. Но в този момент мадам Фоско привлече вниманието му, като стана от мястото си. Тя бе уловила погледа на съпруга си и очевидно бе получила нареждане да напусне стаята.

— Няма нужда да излизате — каза сър Пърсивъл.

Мадам Фоско погледна отново, за да получи нареждания, получи ги, заяви, че предпочита да ни остави да си свършим работата, след което излезе с решителна крачка. Графът запали цигара, върна се при цветята на прозореца и започна да издухва малки струйки дим към листата, изпълнен от страстното желание да унищожава паразитите.

Междувременно сър Пърсивъл отключи един шкаф под библиотеката и извади от него пергамент, сгънат, няколко пъти по дължина. Той то постави на масата, откри само последната сгъвка, като сложи ръката си върху останалата част. Върху това, което се виждаше, имаше само няколко цветни печата, ударени тук и там. Изписаните редове оставаха скрити в нагънатото под ръката му. Лора и аз се спогледахме. Лицето й беше бледо, но не изразяваше нерешителност или страх.

Сър Пърсивъл натопи едно перо в мастилото и го връчи на съпругата си.

— Подпишете се там — каза той, посочвайки мястото. — Вие и Фоско ще подпишете след това, мис Халкъм, срещу тези два печата. Елате тук, Фоско! Не може да свидетелствувате при слагането на един подпис, като блеете през прозореца и димите срещу цветята.

Графът хвърли цигарата и се присъедини към нас, пъхнал небрежно ръце в аления колан на ризата си, с поглед, втренчен в лицето на сър Пърсивъл. Лора, която бе от другата страна на съпруга си, с перодръжка в ръка, също го гледаше. Той стоеше между тях, затискайки здраво сгънатия документ върху масата, и хвърляше погледи към мен, а на лицето му бе изписана такава злокобна смесица от подозрение и неудобство, че изглеждаше много повече затворник на подсъдимата скамейка, отколкото като почтен господин в собствения си дом.

— Подпишете там — повтори той, като се обърна към Лора и посочи пак мястото върху документа.

— Какво е това, което трябва да подпиша? — запита тя тихо.

— Нямам време да обяснявам — отговори той. — Двуколката е пред вратата и трябва веднага да тръгвам. А дори и да имах време, не бихте разбрали. Това е един съвсем формален документ, пълен с юридически термини и други такива неща. Хайде, хайде! Сложете си подписа и да свършваме.

— Аз несъмнено трябва да зная какво подписвам, сър Пърсивъл, преди да сложа името си!

— Глупости! Какво общо имат жените с деловите въпроси? Казвам ви отново — нищо няма да разберете.

— Във всеки случай нека се опитам да го разбера. Когато мистър Гилмор уреждаше делови въпроси, свързани с мен, той най-напред ми обясняваше и аз винаги го разбирах.

— Не се съмнявам, че го е правил. Той беше ваш слуга и е бил длъжен да дава обяснения. Аз съм ви съпруг и не съм длъжен. Колко още възнамерявате да ме държите тук? Казвам ви отново — няма време за никакво четене — двуколката чака пред вратата. Веднъж за винаги — ще подпишете ли, или не?

Перодръжката, все още беше в ръката й, но тя не понечи да напише името си с нея.

— Ако подписът ми ме обвързва с някакво обещание — каза тя, — аз имам право да знам какво е то, нали?

Той дигна документа и го хвърли сърдито на масата.

— Кажете си го! — заяви той. — Известна сте с това, че говорите само истината. Не обръщайте внимание на мис Халкъм, нито на Фоско. Кажете направо, че не ми вярвате.

Графът измъкна едната си ръка от колана и я сложи на рамото на сър Пърсивъл. Сър Пърсивъл я отхвърли с раздразнение. Графът отново я постави с невъзмутимо спокойствие.

— Обуздайте нещастния си нрав, Пърсивъл — каза той. — Лейди Глайд е права.

— Права! — извика сър Пърсивъл. — Една жена няма право да не вярва на съпруга си!

— Несправедливо и жестоко е да ме обвинявате, че не ви вярвам — каза Лора. — Попитайте Мариан нямам ли право да узная какво изисква този текст от мен, преди да сложа подписа си под него.

— Няма да допусна да се обръщате с каквито и да е призиви към мис Халкъм — отвърна сър Пърсивъл. — Мис Халкъм няма нищо общо с този въпрос.

Дотук бях мълчала и много ми се искаше да не говоря и сега. Но отчаянието, изписано върху лицето на Лора, когато се обърна към мен, и безочливата несправедливост в поведението на съпруга й не ми оставяха никаква друга възможност, освен да изразя становището си в мига, в който бях попитана за него.

— Извинете ме, сър Пърсивъл — казах аз, — но като свидетелка при подписването, осмелявам се да мисля, че имам нещо общо с този въпрос. Възражението на Лора ми се вижда напълно справедливо, а колкото до мен, не мога да поема отговорността да свидетелствувам за подписа й, преди да е разбрала за какво се отнася документът, който искате да подпише.

— Хладнокръвно изявление, няма що! — извика сър Пърсивъл. — Препоръчвам ви следващия път, когато се самопоканите в нечий дом, да не се отплащате за гостоприемството на стопанина, като застанете на страната на съпругата му срещу него самия по въпрос, който не ви засяга, мис Халкъм.

Скочих на крака, сякаш ме бе ударил. Ако бях мъж, щях да го поваля на прага на собствената му врата и да напусна тази къща, за да не се върна никога. Но аз съм жена и обичам с цялото си сърце съпругата му!

Слава богу, че истинската обич ми помогна и аз седнах отново, без да кажа дума. Тя знаеше каква мъка съм изпитала и какво съм подтиснала. Дотича при мен, а сълзите се стичаха по лицето й.

— О, Мариан! — прошепна ми нежно. — Ако майка ми беше жива, не би могла да направи повече за мен.

— Елате тук и подпишете! — изкрещя сър Пърсивъл от другия край на масата.

— Да го направя ли? — попита ме тя на ухото. — Ще го направя, ако ми кажеш.

— Не — отговорих й. — Правото и истината са с теб. Не подписвай нищо, преди да си го прочела.

— Елате тук и подпишете! — изкрещя повторно той с най-гневни нотки в гласа си.

Графът, който мълчаливо бе наблюдавал Лора и мен с изключително внимание, се намеси за втори път.

— Пърсивъл! — каза той. — Аз не забравям, че съм в обществото на дами. Бъдете тъй добър, ако обичате, да не го забравяте и вие.

Сър Пърсивъл се обърна към него, онемял от ярост. Твърдата ръка на графа се вкопчи бавно, но още по-силно в рамото му и спокойният му глас тихо повтори:

— Бъдете тъй добър, ако обичате, да не го забравяте и вие.

Двамата се спогледаха. Сър Пърсивъл бавно измъкна рамото си изпод ръката на графа, отмести поглед от очите на графа, за миг-два се взря упорито в документа на масата и после проговори по-скоро с покорството на навъсено укротено животно, отколкото с подобаващото примирение на човек, когото са успели да убедят.

— Не искам да обиждам никого — каза той, — но упорството на жена ми може да постави на изпитание търпението и на светеца. Казах й, че това е просто един формален документ. Какво още може да иска? Говорете каквото желаете, но част от дълга на съпругата е да се подчинява на съпруга си. Още веднъж и за последен път, лейди Глайд — ще подпишете ли, или не?

Лора се върна до мястото си на масата и взе отново перодръжката.

— Ще подпиша с удоволствие — каза тя, — ако се отнасяте с мен като с разумно същество. Не се безпокоя за жертвата, която се изисква от мен, ако тя няма да навреди другиму и да доведе до лоши последици…

— Кой е казал, че от вас се иска жертва? — попита той и в гласа му отново прозвуча полуподтисната предишната ярост.

— Искам да кажа — продължи отново Лора, — че не отказвам да отстъпя, ако мога да сторя това почтено. Ако изпитвам съмнения дали да сложа подписа си под задължение, за което не зная нищо, защо трябва да ме наказвате така жестоко? Струва ми се твърде несправедливо, че се отнесохте към скрупулите на граф Фоско снизходително, а към моите — сурово.

Този неудачен и все пак съвсем естествен намек за изключителната власт на графа над съпруга й, колкото и непряко да бе изразен, раздуха мигновено тлеещия гняв на сър Пърсивъл.

— Скрупули! — повтори той. — Вашите скрупули! Доста е късно да изпитвате скрупули. Мислех, че сте преодолели всякакви подобни слабости, когато се примирихте с факта, че се омъжвате за мен.

В мига, в който той изрече тези думи, Лора хвърли перодръжката, очите й го погледнаха с изражение, което никога досега не бях виждала в тях, и в мъртво мълчание му обърна гръб.

Това категорично изражение на най-открита и непримирима ненавист бе толкова непривично за нея, толкова несвойствено за същността й, че ни накара всички да замлъкнем. Бе извън всякакво съмнение, че имаше нещо скрито под явната жестокост на думите, с които съпругът й току-що се бе обърнал към нея. Под тях се таеше някаква обида, напълно неизвестна за мен, но тя бе поставила тъй явно скверния си отпечатък върху лицето й, че дори един непознат би могъл да го забележи.

Графът, който не беше непознат, го видя тъй отчетливо, както и аз. Когато станах от стола си, за да отида към Лора, чух го да шепне под носа си на сър Пърсивъл: „Какъв сте глупак!“

Докато отивах към нея, Лора вече се бе запътила към вратата, а в същото време съпругът й се обърна още веднъж към нея.

— Значи, категорично отказвате да подпишете? — запита той с променения глас на човек, който осъзнава, че невъздържаните му изрази сами са му нанесли сериозна вреда.

— След това, което току-що ми казахте — заяви тя твърдо, — отказвам да сложа подписа си, докато не прочета този документ от първата до последната дума. Да вървим, Мариан, останахме тук твърде дълго.

— Момент! — намеси се графът, преди сър Пърсивъл да е заговорил отново. — Един момент, лейди Глайд, умолявам ви!

Лора щеше да напусне стаята, без да му обърне внимание, но аз я възпрях.

— Не прави графа свой враг! — прошепнах. — Каквото и да вършиш, не прави графа свой враг!

Тя ме послуша. Затворих отново вратата и застанахме в очакване до нея. Сър Пърсивъл седна на масата, като постави лакътя си върху сгънатия документ и отпусна глава върху свития си юмрук. Графът стоеше помежду ни — господар както винаги и всякога на ужасното положение, в което бяхме изпаднали.

— Лейди Глайд — изрече той с нежност, която, изглежда, бе отправена не към самите нас, а към окаяното ни състояние. — Моля да ме извините, че се осмелявам да предложа нещо, и моля да повярвате, че говоря, ръководен от дълбоката си почит и приятелско отношение към господарката на дома. — Той се обърна рязко към сър Пърсивъл. — Абсолютно наложително ли е това нещо тук, под лакътя ви, да бъде подписано днес?

— Наложително е поради моите планове и желания — отговори другият навъсено. — Но това съображение, както може би сте забелязали, не е от значение за лейди Глайд.

— Отговорете ясно на ясния ми въпрос. Може ли подписването да се отложи до утре? Да или не?

— Да, ако настоявате.

— Тогава за какво си губите времето? Да оставим подписа да изчака до утре — докато се върнете.

Сър Пърсивъл го погледна начумерен и каза сърдито:

— Говорите ми с тон, който не ми харесва. Тон, който няма да търпя от никого!

— Само ви съветвам за добро — отвърна графът с усмивка, изразяваща тихо задоволство. — Дайте си време, дайте време и на лейди Глайд. Забравихте ли, че двуколката ви чака пред вратата? Тонът ми ви изненадва, значи? Сигурно е така, защото това е тонът на човек, който умее да се владее. Откакто се знаем, колко пъти съветите ми са се оказвали добри? Не можете да ги изброите. Грешил ли съм някога? Хайде, дайте поне един пример. Вървете! Тръгвайте! Подписът може да чака до утре. Да го оставим да чака и да се заемем отново с него, когато се върнете.

Сър Пърсивъл се поколеба и погледна часовника си. Нетърпението му относно тайното пътуване, което щеше да „предприеме, съживено от думите на графа, сега очевидно завладя съзнанието му редом с нетърпението да получи подписа на Лора. Той се замисли малко и после стана.

— Лесно е да ме оборите — каза той, — когато нямам време да ви отговоря. Ще приема съвета ви, Фоско, не защото имам нужда от него или му вярвам, а защото не мога да остана повече тук. — Той спря и погледна мрачно към жена си. — Ако не сложите подписа, си, когато се върна утре… — Останалото се загуби в шума от повторното отваряне на шкафа и заключването на документа в него. Той взе шапката и ръкавиците си от масата и тръгна към вратата. Лора и аз се отдръпнахме, за да му сторим място. — Помнете — утре! — каза той на жена си и излезе.

Изчакахме да прекоси преддверието и да замине. Графът се приближи към нас, както стояхме близо до вратата.

— Току-що видяхте сър Пърсивъл в най-лошата му светлина, мис Халкъм — каза той. — Като негов стар приятел съжалявам заради него и се срамувам. Като негов стар приятел обещавам ви, че утре няма да избухне по този недостоен начин, по който избухна днес.

Лора ме бе хванала за ръката, докато той говореше, и я стисна многозначително, когато свърши. За всяка жена би било тежко изпитание да види в собствения си дом как приятелят на съпруга й тихомълком поема ролята на защитник за неговото лошо държане — и за нея бе също изпитание. Благодарих учтиво на графа и я пуснах да излезе. Да! Благодарих му, защото бях усетила вече с чувство на неизразима безпомощност и унижение, че по-нататъшното ми пребиваване в Блакуотър Парк зависеше изцяло от неговите интереси или капризи, и знаех, че, след поведението на сър Пърсивъл към мен, без подкрепата на графа не можех да се надявам да остана тук. Неговото влияние, влиянието на всички останали, от които се страхувах най-много, бе в същност единствената връзка, която ме държеше към Лора в часа, когато тя най-много се нуждаеше от мен!

Когато, излязохме в преддверието, чухме скърцането на двуколката по алеята. Сър Пърсивъл бе заминал.

— Накъде е тръгнал, Мариан? — прошепна Лора. — Всяко ново нещо, което прави, ме кара да изпитвам ужас от бъдещето. Имаш ли някакви предположения?

След всичко, което бе преживяла тази сутрин, нямах никакво желание да й съобщавам предположенията си.

— Откъде да зная тайните му? — отвърнах уклончиво.

— Чудя се дали икономката знае? — настоя тя.

— Разбира се, че не — отговорих аз. — Трябва да е в същото неведение, както и ние.

Лора разтърси глава в съмнение.

— Не чу ли от икономката — говорело се, че Ан Катърик е била видяна наоколо? Не мислиш ли, че може да е тръгнал да я търси?

— Бих предпочела да се успокоя, Лора, като не мисля за всичко това, и след случилото се по-добре е и ти да последваш примера ми. Ела в моята стая да починеш и да се отпуснеш малко.

Седнахме заедно до прозореца и оставихме дъхавия летен въздух да освежи лицата ни.

— Срамувам се да те погледна, Мариан — каза тя, — след всичко, на което бе подложена долу заради мен. О, моя единствена обич, почти съм съкрушена, когато мисля за това! Но ще се опитам да се отблагодаря — наистина ще го направя!

— Шт, шт! — отговорих аз. — Не приказвай такива неща. Какво значи едно нищожно нараняване на гордостта ми в сравнение с жертвоприношението на твоето щастие?

— Чу ли какво ми каза той? — продължи тя бързо и разгорещено. — Чу думите, но не знаеш какво означават — не знаеш защо хвърлих перодръжката и му обърнах гръб. — Тя стана, обхваната от внезапна възбуда, и започна да крачи из стаята. — Не ти казах, всичко, Мариан, защото се страхувах, че ще се разстроиш и ще се чувствуваш нещастна още от самото начало на новия ни живот. Не знаеш как се отнася той с мен. И все пак трябва да узнаеш, защото видя как се държа към мен днес. Чу го как ми се присмя, когато заявих, че изпитвам скрупули, чу го как каза, че съм се примирила с мисълта да се омъжа за него. — Тя седна отново със силно зачервено лице, а ръцете й шаваха неспокойно в скута й. — Сега не мога да говоря за това, ще избухна в плач, ако ти кажа — по-късно, Мариан, когато съм по-сигурна в себе си. Главата ме боли, скъпа моя — боли, боли, боли! Къде е шишенцето ти с амоняк? Нека поговоря за теб. Ах, защо не подписах заради твоето спокойствие! Да отстъпя ли утре и да подпиша? Предпочитам себе си да изложа на риск, а не теб. Щом като ти застана на моя страна, ако откажа, той ще стовари цялата вина върху теб. Какво да правим? Ох, защо нямаме един приятел, който да ни помогне и да ни посъветва — приятел, комуто наистина да се доверим!

Тя въздъхна горчиво. Прочетох в погледа й, че мисли за Хартрайт — видях го съвсем ясно, защото последните й думи също ме накараха да си спомня за него. Шест месеца след като бе сключила брак, ние вече се нуждаехме от вярната услуга, която ни бе предложил с прощалните си думи. Колко малко се замислях тогава, че някога въобще ще ни бъде необходима.

— Трябва да направим каквото можем, за да си помогнем сами — казах аз. — Нека се опитаме да обсъдим всичко спокойно, Лора — да направим, което е по силите ни, за да вземем най-разумното решение.

След като съпоставихме това, което тя знаеше за затрудненията на съпруга си и дочутия от мен разговор с адвоката му, стигнахме естествено до заключението, че документът в библиотеката е бил изготвен с цел да се вземат назаем пари и че подписът на Лора върху него е абсолютно необходим, за да се сдобие сър Пърсивъл с това, което иска.

Вторият въпрос, засягащ правния договор, чрез който парите можеха да се получат, и степента на личната отговорност, поета от Лора, ако тя подпише в неведение, бе свързан със съображения, които бяха твърде далеч от знанията и опита и на двете ни. Аз лично бях убедена, че скритото съдържание на документа се отнасяше до сделка от най-непочтено и мошеническо естество.

Стигнала бях до това заключение не в резултат на отказа на сър Пърсивъл да покаже текста или да го обясни, защото този отказ би могъл да бъде следствие от неговото лошо настроение и властния му нрав.“ Единствената причина да се съмнявам в почтеността му идваше от промяната в езика и поведението му, направила ми впечатление в Блакуотър Парк — промяна, която ме убеди, че той се е преструвал през целия период на така наречения пробен срок в Лимъридж Хаус. Неговата прекалена деликатност, неговата церемониална учтивост, която съответствуваше тъй добре на старовремските представи на мистър Гилмор, почтеното му отношение спрямо Лора, сърдечността му спрямо мен, сдържаността му към мистър Феърли — всичко туй бе хитростта на един подъл, лукав и жесток човек, който бе хвърлил маската си, щом лицемерието му постигна целта си, и се бе разкрил днес напълно в библиотеката. Не казвам колко мъчно ми стана за Лора, защото нямам думи, с които да изразя тази болка. Споменавам за нея, тъй като това определи решението ми да направя каквото мога Лора да не подпише документа независимо от възможните последици, освен ако не бъде най-напред запозната със съдържанието, му.

При тези обстоятелства единственият шанс за нас, когато дойдеше утрешният ден, бе да се обезпечим с възражение срещу подписването на документа, достатъчно категорично обосновано от търговска или правна гледна точка, за да разколебае решителността на сър Пърсивъл и да го накара да подозира, че ние двете разбираме не по-малко от него законите и задълженията на деловите отношения.

След известно размишление реших да пиша на единствения почтен човек, с когото можех да установя контакт и комуто можех да се доверя да ни помогне дискретно в това окаяно положение. Този човек беше съдружникът на мистър Гилмор — мистър Кърл, който ръководеше делата, след като старият ни приятел бе принуден да се оттегли от тях и да напусне Лондон по здравословни причини. Обясних на Лора, че мистър Гилмор ми бе дал личното си уверение за безрезервното доверие, с което можехме да се отнесем към почтеността и дискретността на съдружника му, познаващ с прецизност всичките й дела, и с нейното одобрение седнах веднага да му пиша писмо.

Изложих пред мистър Кърл положението ни точно такова, каквото беше, и после помолих за съвета му — открито и прямо, за да ме разбере, без да стигне до неправилни тълкувания и грешки. Постарах се писмото ми да бъде колкото се може по-кратко и надявам се, че не го утежних с ненужни извинения и подробности.

Точно когато се готвех да надпиша плика, Лора се сети за една пречка, която в усилието и съсредоточението ми да съчиня писмото бе убягнала от вниманието ми.

— Как ще получим отговора навреме? — попита тя. — Писмото ти ще бъде в Лондон едва утре сутринта, а отговорът ще пристигне тук в други ден сутринта.

Единственият начин да се преодолее това затруднение бе да получим отговора от адвокатската кантора по специален пратеник. Поставих послепис в този смисъл, умолявайки пратеникът с отговора да вземе утрешния влак в единадесет часа, с който щеше да пристигне на нашата гара в един и двадесет и по този начин най-късно в два часа човекът можеше да бъде в Блакуотър Парк. Той трябваше да търси мен, да не отговаря на никакви въпроси, зададени му от други хора, и да не предава писмото в ничии други ръце освен моите.

— В случай че сър Пърсивъл се върне утре преди два часа — казах на Лора, — най-умното, което ще сториш, е да излезеш на разходка сутринта с книгата или ръкоделието си и да не се появяваш в къщата, докато не пристигне пратеникът с писмото. Аз ще го чакам тук цялата сутрин, за да предотвратя всякакви неприятности или грешки. Надявам се и вярвам, че ако следваме този план, ще избегнем вероятността да ни сварят неподготвени. Нека слезем сега в гостната. Можем да предизвикаме подозрение, ако стоим заедно много дълго.

— Подозрение? — повтори тя. — Чие подозрение можем да предизвикаме сега, когато сър Пърсивъл замина? Граф Фоско ли имаш пред вид?

— Може би да, Лора.

— Започваш да изпитваш към него не по-малка неприязън от моята, Мариан.

— Не, не изпитвам неприязън. Неприязънта е винаги повече или по-малко свързана с ненавистта. Не виждам нищо в графа, което да мразя.

— Да не би да се страхуваш от него?

— Може би — малко.

— Страхуваш се от него, след като днес се намеси в твоя полза!

— Да, страхувам се повече от неговата намеса, отколкото от гнева на сър Пърсивъл. Помни това, което ти казах в библиотеката. Каквото и да правиш, Лора, не превръщай графа в свой враг!

Слязохме долу. Лора влезе в гостната, а аз продължих през преддверието с писмото в ръка, за да го пусна в пощенската торба, която висеше на отсрещната стена.

Входната врата бе отворена и когато минавах покрай нея, видях графа и съпругата му, които стояха и разговаряха на стъпалата, с лица, обърнати към мен.

Графинята влезе в преддверието доста забързано и попита дали имам на разположение пет минути за личен разговор. Оставайки малко изненадана от подобна молба, отправена от подобна личност, пуснах писмото си в торбата и отговорих, че съм на нейно разположение. Тя ме хвана под ръка с непривично доброжелателство и фамилиарност и вместо да тръгнем към някоя празна стая, поведе ме със себе си към тревния пояс, който ограждаше езерцето с рибките.

Когато минахме покрай графа, който стоеше на стъпалата, той се поклони и се усмихна и после веднага влезе в къщата, като бутна входната врата зад себе си, без да я затваря изцяло.

Графинята крачеше кротко е мен около езерцето с рибките. Очаквах, че ще ми довери някаква изключителна тайна, и се учудих, когато разбрах, че това, което мадам Фоско имаше да ми съобщи тъй интимно, бе само любезно уверение за добрите й чувства към мен след случилото се в библиотеката. Съпругът й бил разказал всичко за арогантния начин, по който сър Пърсивъл се отнесъл към мен. Това така я поразило и разстроило, че взела решение, ако нещо от този род се случи отново, да изрази отношението си от възмутителното поведение на сър Пърсивъл, като напусне къщата. Графът одобрил идеята й и сега тя се надявала, че аз също ще я одобря.

Тази постъпка от страна на такава изключително въздържана личност като мадам Фоско ми се стори много необичайна, особено след размяната на остри реплики помежду ни по време на разговора в навеса за лодки същата сутрин. Въпреки това мой недвусмислен дълг беше да посрещна един любезен и приятелски опит за сближение от страна на по-възрастен от мен човек с учтив и дружелюбен отговор. Отвърнах на графинята подобаващо на тона й и после, смятайки, че сме си казали всичко необходимо, направих опит да се върна в къщата.

Но мадам Фоско, изглежда, бе решила да не се разделя с мен и за мое неописуемо учудване продължи да говори. Тя, която досега бе една от най-мълчаливите жени, изведнъж ме заля с порой общоизвестни истини за брачния живот, за сър Пърсивъл и Лора, за собственото й щастие, за поведението на покойния мистър Феърли по въпроса за нейното наследство, както и половин дузина други въпроси, докато се оказа, че ме бе накарала да обикалям около езерцето повече от половин час и при това доста ме бе изтощила. Не знам дали това й стана ясно, но тя ненадейно спря, както и бе започнала — погледна към входната врата, в миг възприе отново леденото си поведение и пусна ръката ми, преди още да бях измислила някакво извинение, за да се освободя сама от нея.

Когато бутнах вратата и влязох в преддверието, озовах се отново лице в лице с графа. Той точно пускаше едно писмо в пощенската торба.

След като затвори торбата, ме попита къде съм се разделила с мадам Фоско. Казах му и той веднага тръгна да се присъедини към съпругата си. Говореше ми тъй тихо и смирено, че аз се обърнах и се загледах след него, чудейки се дали не е болен, или пък е без настроение.

Защо следващата ми стъпка бе да отида право при пощенската торба, да извадя собственото си писмо и да го погледна отново със смътно недоверие в самата себе си и защо, поглеждайки го за втори път, веднага ми хрумна да запечатам плика за по-голяма сигурност, са загадки — твърде дълбоки или твърде плитки, за да ги проумея. Жените, както всички знаем, действуват по подбуди, които не са в състояние да обяснят дори и на себе си, и мога само да предполагам, че именно такава една подбуда бе тайната причина за моето необяснимо поведение в случая.

Какъвто и да бе подтикът за това, разбрах, че е било похвално от моя страна да му се подчиня в мига, когато се готвех да запечатам писмото в стаята си. Първоначално бях затворила плика по обичайния начин, навлажнявайки прилепващата ивица, след което я бях притиснала върху долната хартия, а сега, след като бе изтекъл три четвърти час, аз опитах с пръст и пликът се отвори на мига, без да лепне или да се скъса. Може би не съм го била затворила добре? Може би е имало някакъв дефект върху прилепващата ивица?

Или може би… Не! Доста противно е да усещам как в съзнанието ми се оформя това трето предположение. Бих предпочела да не се сблъсквам с него черно на бяло.

Почти изпитвам страх от утрешния ден — толкова много неща зависят от моята дискретност и самообладание. Във всеки случай има две предпазни мерки, които няма да забравя. Трябва внимателно да продължа да играя ролята на приятелски настроена към графа и трябва да бъда нащрек, когато пристигне тук пратеникът от кантората с отговора на писмото ми.

V

Седемнадесети юни. — Когато часът за вечеря ни събра отново, граф Фоско беше в традиционното си отлично настроение. Той правеше всичко възможно да ни забавлява, като че ли бе решил да изтрие от паметта ни спомена за случилото се следобеда в библиотеката. Живи описания на странствуванията му, забавни анекдоти за бележити личности, е които се бе срещал в чужбина, остроумни сравнения между социалните обичаи на различните народи, безразборно подкрепени с примери от поведението на мъже и жени от цяла Европа, смехотворни признания за невинните лудории на собствената му младост, когато е диктувал модата в някакъв второстепенен италиански градец и пишел нелепи стихове по френски образец за един второстепенен италиански вестник — всичко туй се лееше така леко и весело от устните му и разбуждаше разностранното ни любопитство и интереси така прямо и деликатно, че Лора в аз го слушахме с не по-малко внимание и — колкото в нелогично да изглежда — обожание от самата мадам Фоско. Жените могат да устоят на любовта, славата, външния вид и парите на един мъж, но те не могат да устоят на езика му, когато той знае как да си служи е него.

След вечерята, докато благоприятното впечатление, което бе породил, у нас, все още живееше в съзнанието ни, графът скромно се оттегли да чете в библиотеката.

Лора предложи да се поразходим, за да се насладим на завършека на една дълга вечер. Елементарната учтивост налагаше да поканим мадам Фоско да се присъедини към нас, но този път тя очевидно бе получила предварително своите нареждания и най-любезно ни помоли да я извиним.

— Графът вероятно ще има нужда от цигари — отбеляза тя, за да се оправдае, — а само аз ги правя така, както той ги обича.

Студените й сини очи почти се стоплиха, докато изричаше тези думи — тя наистина изглеждаше горда, че е този действен фактор, чрез който нейният повелител и господар се успокояваше с тютюневия дим!

Излязохме с Лора сами.

Вечерта бе мрачна и тежка. Във въздуха се носеше дъх на унилост; цветята в градината бяха клюмнали, а земята бе попукана и суха. Западното небе, така както го виждахме над смълчаните дървета, имаше бледожълт оттенък, а слънцето залязваше, обвито в лека омара. Идеше дъжд — сигурно щеше да завали с падането на нощта.

— Накъде ще вървим? — попитах аз.

— Към езерото, Мариан, ако искаш — отговори тя.

— Изглеждаш необяснимо привързана към това езеро, Лора.

— Не, не към езерото, а към пейзажа около него. Пясъкът, степта, покрита с пирен, и боровите дървета са единствените неща, напомнящи ми за Лимъридж, които откривам в това огромно пространство. Но ако предпочиташ, можем да вървим и в друга посока.

— Нямам любими пътеки в Блакуотър Парк, моя обич. За мен всичките са еднакви. Да отидем към езерото — там, на откритото, може да ни се види по-прохладно.

Преминахме през сенчестата горичка в мълчание. Тежестта на вечерния въздух подтискаше и двете ни, затова, когато стигнахме до навеса с лодките, с радост седнахме вътре да си починем.

Бяла мъгла висеше ниско над езерото. Гъстата кафява линия на дърветата на отсрещния бряг се открояваше над него като миниатюрна гора, плаваща в небето. Песъчливата земя, която се спускаше полегато надолу от мястото, където седяхме, чезнеше загадъчно в най-близките пластове на мъглата. Тишината бе ужасяваща. Никакво шумолене на листа — никакъв птичи глас в гората — никакъв крясък от водните пернати, обитаващи невидимото езеро. Дори жабите не крякаха тази нощ.

— Много е пусто и неприветливо — каза Лора. — Но тук сме повече сами, откъдето и да е другаде.

Тя говореше тихо и гледаше тази пустош от пясък и мараня с втренчен, замислен поглед. Виждах, че съзнанието й е твърде ангажирано, за да изпита мрачното въздействие на околната гледка, което вече бе успяло да ме обземе.

— Мариан, обещах да ти кажа истината за моя брачен живот, вместо да те оставям сама да правиш догадки — започна тя. — Тази тайна е първата, която съм имала от теб, скъпа моя, и аз взех твърдото решение да бъде и последната. Мълчах, както знаеш, заради теб и може би малко и заради себе си. Много е трудно за една жена да признае, че мъжът, комуто е отдала целия си живот, изцяло нехае за този дар. Ако ти самата беше омъжена, Мариан, и особено ако бе омъжена щастливо, щеше да ме разбереш както никоя друга жена, колкото и мила и искрена да е тя.

Какво можех да отговоря? Можех само да взема ръката й и да я погледна с цялото си сърце, доколкото очите можеха да предадат чувствата ми.

— Колко често — продължи тя — съм те чувала да се присмиваш над това, което наричаш твоята „бедност“! Колко често с присмехулни и забавни речи си ме поздравявала за моето богатство! О, Мариан, никога вече не ми се смей за това. Благодари на господа за своята бедност — поради нея ти сама си господарка на себе си, тя те спаси от ориста, сполетяла мен.

Тъжно начало, изречено от устните на една млада жена! Тъжно със своята ясна, неподправена истина. Няколкото дни, които всички заедно прекарахме в Блакуотър Парк, бяха повече от достатъчни, за да ми покажат — за да покажат на всички — за какво съпругът й се беше оженил за нея.

— За да не те натъжавам, няма да ти разказвам — заяви тя — колко скоро започнаха моите разочарования и изпитания, нито дори какви бяха те. Достатъчно лошо е, че се запечатаха в паметта ми. Ако ти кажа как той прие мря пръв и последен опит да му възразя, ще разбереш и без много думи как се отнася въобще към мен. Това стана един ден в Рим, когато отидохме заедно до гробницата на Чечилия Метела. Небето беше спокойно и възхитително, величествената старина изглеждаше красива, а мисълта, че обичта на един съпруг я е изградила някога в памет на жена му, ме накара да изпитам нежност и загриженост към моя съпруг, каквито никога не бях изпитвала дотогава. „Бихте ли построили такава гробница за мен, Пърсивъл? — попитах го. — Преди да се оженим, казахте, че ме обичате нежно, и все пак след това…“ Не можах да продължа по-нататък. Мариан, той дори не ме гледаше! Пуснах воала си, защото реших, че е по-добре да не вижда сълзите, появили се в очите ми. Въобразявах си, че не ми е обърнал никакво внимание, но не беше така. Той каза: „Да вървим“ — изсмя се и ми помогна да се кача на коня си. После се качи на своя и се засмя отново, когато потегляхме. „Ако вее пак ви построя гробница — каза той, — това ще бъде направено със собствените ви пари. Интересно дали Чечилия Метела е била богата и е платила за Своята?“ Не отговорих нищо — как бих могла, след като плачех, скрита под воала? „Ах, вие русите жени сте всичките глупави — каза той. — Какво искате? Комплименти и нежни слова? Хубаво! Аз съм в добро настроение тази сутрин, така че да приемем комплиментите за направени и словата за изречени.“ Едва ли мъжете предполагат колко добре помним тежките думи, когато ни ги казват, и колко силно те ни нараняват. Щеше да бъде по-добре за мен, ако бях продължила да плача, но неговата ненавист пресуши сълзите ми и вкорави сърцето ми. От този момент, Мариан, аз вече никога не се възпирах да мисля за Уолтър Хартрайт. Оставях спомените за онези щастливи дни, когато тайно се обичахме, да идват и да ме успокояват. В какво друго бих могла да търся утешение? Ако бяхме заедно, ти щеше да ми помогнеш по-добре. Зная, че постъпвах неправилно, скъпа, но кажи ми — грешила ли съм, без да имам извинение за това?

Трябваше да извърна лице от нея.

— Не ме питай! — казах й. — Нима съм страдала, както си страдала ти? Какво право имам аз да решавам?

— Мислех за него — продължи тя, като снижи глас и се приближи до мен, — мислех за него, когато Пърсивъл ме оставяше нощем сама и отиваше при хората от операта. Често си представях каква щях да бъда, ако бог бе решил да ме благослови с бедност и ако бях станала негова съпруга. Виждах се облечена в спретната евтина рокля как седя в къщи и го чакам, докато той припечелва хляба ни — седя и работя заради него и го обичам още повече именно защото трябва да работя заради него. После си представях как се връща изморен, а аз му помагам да свали палтото и шапката си и му угаждам на вечеря с малките ястия, които съм се научила да готвя заради него. Ох! Надявам се никога да не бъде толкова самотен и тъжен, за да не мисли за мен и да ме вижда както аз него!

Докато изричаше тези думи, цялата й загубена нежност се върна в гласа й и цялата й загубена хубост озари лицето й. Погледът й се спря с толкова обич върху унилата, пуста и зловеща картина пред нас, сякаш в смраченото надвиснало небе съзираше приветливите хълмове на Къмбърланд.

— Не говори повече за Уолтър — казах, щом успях да се овладея. — О, Лора, пощади и двете ни от злочестието да говорим за него сега!

Тя стана и ме погледна нежно.

— Предпочитам да не го споменавам никога вече — отговори тя, — отколкото дори и за миг да ти причинявам болка.

— Говоря в твой интерес и заради теб — замолих я аз. — Ако съпругът ти те чуе…

— Не би се учудил, ако ме чуеше.

Тя изрече този странен отговор с примирение и студенина. Промяната в държането й в този момент ме слиса почти толкова, колкото и самият отговор.

— Не би се учудил! — повторих аз. — Лора, опомни се, плашиш ме!

— Това е вярно — рече тя, — исках да ти го кажа днес, когато бяхме в стаята ти. Моята единствена тайна, когато му открих сърцето си в Лимъридж, беше безобидна тайна, Мариан — самата ти го каза. Не му казах само името, но той го научи.

Чух я, но не можех да проговоря. Последните й думи бяха убили и малката надежда, която все още живееше в мен.

— Това стана в Рим — продължи тя, по-хладнокръвна и спокойна в изтощението си от всякога. — Бяхме на един малък прием, даван за англичаните от някакви приятели на сър Пърсивъл — мистър и мисис Маркланд. Мисис Маркланд е известна с голямото си умение да рисува и някои от гостите настояха да покаже рисунките си. Ние всички им се възхитихме, но нещо, което казах, привлече вниманието й към мен. „Навярно вие самата рисувате?“ — попита тя. „Някога рисувах по малко — отговорих й, — но сега вече се отказах.“ — „Ако някога сте рисували — каза тя, — може отново да се заловите с това в бъдеще и в такъв случай бих искала да ми позволите да ви препоръчам учител.“ Не отговорих нищо — ти знаеш защо, Мариан, и се опитах да сменя темата. „Имала съм най-различни учители — продължи тя, — но най-добрият, най-интелигентният и най-внимателният беше един мистър Хартрайт. Ако някога отново се заемете да рисувате, непременно опитайте с него. Той е млад човек, скромен и добре възпитан — сигурна съм, че ще го одобрите.“ Представи си как тези думи бяха отправени към мен публично в присъствието на непознати хора, поканени да се запознаят с младоженците! Направих всичко, за да се овладея — не казах нищо и се загледах в рисунките. Когато се осмелих отново да вдигна глава, моите очи и очите на съпруга ми се срещнаха и от погледа му разбрах, че лицето ми ме е издало. „Ще обсъдим въпроса за мистър Хартрайт — каза той, като ме гледаше през цялото време, — когато се завърнем в Англия. Съгласен съм с вас, мисис Маркланд — мисля, че лейди Глайд непременно ще го хареса.“ Той наблегна на последните думи, при което страните ми пламнаха и сърцето ми заби така, сякаш щеше да ме задуши. Нищо повече не бе казано. Прибрахме се рано. Той мълча, докато се връщахме с каретата в хотела. Помогна ми да сляза и както обикновено ме последва нагоре по стълбите. Но в мига, когато се озовахме във всекидневната, заключи вратата, блъсна ме в едно кресло и застана над мен с ръце върху раменете ми. „От мига, когато онази сутрин направихте дръзкото си признание в Лимъридж — каза той, — исках да узная кой е мъжът и го разбрах тази вечер от лицето ви. Това е учителят ви по рисуване и името му е Хартрайт. Ще се каете за това и двамата, докато сте живи. Сега си лягайте и го сънувайте, ако ви се иска, с белезите от камшика ми по раменете му.“ Оттогава винаги, когато ми се сърди, той с насмешка или закана споменава онова, което му признах в твое присъствие. Нямам никаква сила, за да му попреча да тълкува по такъв начин доверието, с което се отнесох към него. Не мога да му повлияя, за да ми повярва, или да го накарам да замълчи. Ти се учуди днес, когато го чу да ми казва, че съм се примирила да се омъжа за него. Вече няма да се учудиш, когато го чуеш да го повтаря отново, щом избухне… О, Мариан! Недей, недей! Причиняваш ми болка!

Обгърнала я бях с ръцете си и жилото на моето разкаяние ги беше сключило около нея с все сила. Да, моето разкаяние! Отчаянието върху пребледнялото лице на Уолтър, когато жестоките ми думи пронизаха сърцето му в беседката в Лимъридж, се изправи пред мен с безмълвен, непоносим укор. Моята ръка бе посочила пътя, повел мъжа, обичан от сестра ми, стъпка по стъпка далеч от родината и приятелите му. Застанала бях между тези две млади сърца, за да ги разделя завинаги, и сега като доказателство за деянието си виждах пропилени неговия и нейния живот. Аз бях направила това, и то заради сър Пърсивъл Глайд.

Заради сър Пърсивъл Глайд.

Чух я, че говори, и по гласа й разбрах, че ме утешаваше — мен, която не заслужавах нищо друго освен мълчаливото й порицание! Колко време е изтекло, докато превъзмогна погълналото ме окаяние, не мога да кажа. Най-напред осъзнах, че тя ме целуваше, а после очите ми като че ли изведнъж възвърнаха зрението си за външния свят и разбрах, че гледам механично право напред към езерото.

— Късно е — чух я да шепне. — В горичката ще бъде тъмно. — Тя разтърси ръката ми и повтори: — Мариан, в горичката ще бъде тъмно.

— Дай ми още една минута — казах аз, — още една минута, за да дойда на себе си.

Все още не се осмелявах да я погледна и не свалях втренчените си очи от пейзажа.

Беше късно. Сгъстената кафява линия на дърветата в небето бе избледняла в падащия мрак и напомняше на дълга гирлянда от пушек. Мъглявината над езерото се бе увеличила неусетно и напредваше към нас. Тишината бе все тъй бездиханна, но ужасът, който носеше, бе отминал и бе останала само тържествената загадка на нейния покой.

— Далеч сме от къщата — прошепна тя. — Да се връщаме.

После млъкна изведнъж и обърна лице към входа на навеса за лодки.

— Мариан! — каза тя, силно разтреперана. — Нищо ли не виждаш? Погледни!

— Къде?

— Там долу, под нас…

Тя посочи. Очите ми проследиха ръката й и аз също видях.

— В далечината над степната пустош се движеше една фигура. Тя пресече кръгозора ни откъм навеса за лодки и тъмните й очертания продължиха покрай най-външните талази на мъглата. Спря далече пред нас — почака — и тръгна по-нататък; движеше се бавно с белия облак на мъглата зад нея и над нея — бавно, бавно, докато се плъзна покрай ъгъла на навеса и вече не я видяхме.

И двете бяхме напрегнати от случилото се помежду ни тази вечер. Изтекоха няколко минути, преди Лора да се осмели да навлезе в горичката и преди да се реша да я поведа обратно към къщи.

— Мъж ли беше или жена? — шепнешком попита тя, когато най-сетне навлязохме в тъмната влага на заледеното пространство.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Все пак какво мислиш?

— Приличаше на жена.

— Уплаших се, защото помислих, че е мъж с дълго наметало.

— Може да е и мъж. Невъзможно е да бъдем сигурни в тази тъмнина.

— Чакай, Мариан! Страх ме е — не виждам пътеката. Ами ако фигурата ни последва?

— Малко вероятно е, Лора. Наистина няма причина за тревога. Бреговете на езерото не са далеч от селото и всеки може да върви по тях денем или нощем. Чудно е как досега не сме виждали там никакво живо същество.

Вече бяхме в горичката. Беше много тъмно — толкова тъмно, че с мъка следвахме пътеката. Подадох ръка на Лора и закрачихме колкото се може по-бързо. Още не бяхме изминали и половината път, когато спря и ме накара също да спра. Ослуша се.

— Шшт! — промълви тя. — Чувам нещо зад нас.

— Сухи листа — казах аз, за да я ободря. — Или някоя клонка, обрулена от дърветата.

— Сега е лято, Мариан, и няма и полъх от вятър. Слушай!

Аз също чух звука — приличаше на звук от леки стъпки, които ни следват.

— Няма значение кой е или какво е — казах аз, — нека да вървим. Ако нещо ни уплаши, след минутка ще бъдем достатъчно близо до къщата, за да ни чуят.

Продължихме бързо нататък — толкова бързо, че Лора остана без дъх, когато стигнахме края на горичката и вече виждахме осветените прозорци на къщата. Изчаках миг, за да се съвзема. Точно когато щяхме отново да тръгнем, тя ми направи знак с ръка да се ослушам отново. И двете ясно чухме една дълга, тежка въздишка зад себе си от тъмните дълбини на гората.

— Кой е там? — провикнах се. Никой не отговори.

— Кой е там! — повторих аз.

Последва секунда тишина и после отново чухме лекия шум от стъпките — все по-слаб и по-слаб, глъхнещ надалеч в мрака — все по-тих и по-тих, докато се загуби в тишината. Излязохме бързешком от горичката към откритата морава, пресякохме я и без да си разменим ни дума повече, стигнахме до къщата.

На светлината на лампата в преддверието Лора ме погледна с побеляло лице и ужасени очи.

— Полумъртва съм от страх — каза тя. — Кой би могъл да бъде?

— Ще се опитаме да отгатнем утре — отговорих й. — Междувременно не казвай никому нищо за това, което чухме и видяхме.

— Защо?

— Защото мълчанието е безопасно, а ние се нуждаем от безопасност в тази къща.

Изпратих веднага Лора горе, забавих се минутка, за да сваля шапката си и да си пригладя косите, и после незабавно отидох да направя първото си разследване в библиотеката под предлог, че търся някаква книга.

Там си седеше графът, изпълнил най-голямото кресло в къщата, пушеше и четеше кротко, изтегнал нозе на един диван, поставил връзката върху коленете си, отворил широко яката на ризата си. И мадам Фоско си седеше като кротко дете на един стол до него и му правеше цигари. При никакви обстоятелства нито един от двамата не би могъл да излезе късно тази вечер и вече да се е върнал обратно. Разбрах, че целта на посещението ми в библиотеката получи отговор в мига, в който ги зърнах.

Щом влязох в стаята, граф Фоско учтиво и смутено завърза връзката си.

— Много ви моля, не искам да ви безпокоя — казах аз. — Дойдох само да взема една книга.

— Всички злочести мъже с размери като моите страдат от жегата — отвърна графът, като започна да си вее сериозно с голямо зелено ветрило. — Защо не бях на мястото на превъзходната си съпруга? В този момент на нея й е прохладно като на рибките в езерцето.

Графинята си позволи да се отпусне под влияние на странното сравнение на съпруга си.

— Никога не ми е топло, мис Халкъм — отбеляза тя със скромния вид на жена, която прави признание за някоя от личните си добродетели.

— Излизахте ли с лейди Глайд тази вечер? — запита графът, докато аз взимах една книга от рафта, за да запазя приличие.

— Да, излязохме малко на чист въздух.

— Смея ли да попитам в каква посока?

— В посока на езерото чак до навеса за лодки.

— Аха! Чак до навеса за лодки?

При други обстоятелства вероятно щях да се възмутя от любопитството му. Но тази вечер го приех с радост като още едно доказателство за това, че нито той, нито съпругата му имат нещо общо с появата на загадъчната фигура край езерото.

— Предполагам, че не сте имали повече приключения тази вечер? — продължи той. — Нито пък открития като вашето с раненото куче?

Той втренчи непроницаемите си сиви очи в мен с онзи хладен покоряващ блясък, който винаги ме принуждава да го гледам и ме кара да се чувствувам неловко, когато вече съм го погледнала. В такива моменти ме завладява неизразимото подозрение, че надзърта в съзнанието ми, и сега то отново ме завладя.

— Не — отвърнах късо. — Никакви приключения, никакви открития.

Опитах се да отместя погледа си от него и да напусна стаята. Колкото и странно да звучи, едва ли щях да успея, ако мадам Фоско не ми бе помогнала, като го накара да смени позата си и пръв да отмести поглед.

— Графе, държите мис Халкъм права — каза тя.

Щом той се обърна, за да ми подаде стол, възползувах се от възможността, благодарих му, извиних се и се измъкнах навън.

По-късно, когато камериерката на Лора беше в стаята на господарката си, намерих сгоден случай да заговоря за късния вечерен час, за да отворя след това дума как прислугата е прекарала времето си.

— Долу мъчи ли ви много горещината? — запитах аз.

— Не, мис — отвърна момичето. — Почти не я усещаме.

— Сигурно сте се разхождали в гората?

— Някои от нашите имаха такова намерение, мис. Но готвачката каза, че ще си изнесе стола в прохладния вътрешен двор, навън пред кухненската врата, и като поразмислихме и ние изнесохме столовете си там.

Сега оставаше само да се изясни къде е била икономката.

— Легна ли си вече мисис Мичелсън? — запитах аз.

— Едва ли, мис — заяви с усмивка момичето. — По-вероятно е току-що да е станала, отколкото да си е легнала.

— Защо? Какво искаш да кажеш? Нима мисис Мичелсън лежи през деня?

— Не, мис, не съвсем, но нещо подобно. Тя спа цяла вечер на канапето в стаята си.

Съпоставяйки собствените ми наблюдения в библиотеката и това, което току-що чух от прислужницата на Лора, стигнах До едно категорично заключение. Фигурата, която видяхме край езерото, не е била фигурата на мадам Фоско, на съпруга й или на някой от слугите. Стъпките, които чухме зад себе си, не са били стъпки на никого от живеещите в къщата.

Кой би могъл да бъде?

Изглежда безполезно да се разпитва. Не мога дори да кажа дали фигурата беше мъж — а или женска. Зная само, че ми се стори женска.

VI

Осемнадесети юни. — Мъката на самопорицанието, която изпитах снощи, чувайки разказа на Лора в навеса, ме обзе отново в самотата на нощта и часове наред ме държа будна и нещастна.

Най-сетне запалих свещта си и се зачетох в старите си дневници, за да видя какъв в същност е бил моят дял във фаталната грешка с брака й и какво съм можела да направя тогава, за да я спася от него. Резултатът ми донесе известно успокоение, защото показваше, че независимо от заслепението и невежеството си съм действувала възможно най-разумно. По принцип плачът ми вреди, но снощи не беше така — мисля, че от него ми олекна. Тази сутрин станах с ясно решение и спокойно съзнание. Нищо, което сър Пърсивъл може да Каже или да направи, няма вече да ме накара да се раздразня или да забравя, че се намирам тук, въпреки всички огорчения, обиди или закани, за да служа на Лора и само на Лора.

Тази сутрин въобще не стигнахме до предположенията, на които бихме могли да дадем воля, относно фигурата край езерото и стъпките в горичката поради една дребна случка, която много натъжи Лора. Тя бе изгубила малката брошка, която й подарих за спомен в деня преди сватбата й. Тъй като беше с нея, когато излязохме снощи, можехме единствено да допуснем, че е паднала от роклята й или в навеса за лодки, или когато сме се връщали. Изпратихме слугите да търсят и те се върнаха без резултат. А сега и Лора отиде да я дири. Независимо дали ще я намери, или не, загубата ще послужи като извинение за отсъствието й от дома, ако сър Пърсивъл се върне, преди да ми бъде връчено писмото от съдружника на мистър Гилмор.

Току-що удари един часът. Обмислям дали е по-добре да остана тук в очакване на пратеника от Лондон, или да се измъкна тихичко и да вардя за него пред портата на къщичката на пазача.

Поради подозрителността ми към всеки и всичко в тази къща съм склонна да мисля, че вторият план е може би най-добрият. Графът е на безопасно място — в стаята за закуска. Когато преди десет минути изтичах нагоре, чух го през вратата как обучава канарчетата си на техните номера: „Елате тук на пръстите ми, мои кра-кра-красавци! Елате и подскокнете по стълбичките! Едно, две, три и горе! Три, две, едно и долу! Едно, две, три — чурулик-чурулик, чурулик!“ Птичките се отприщиха в обичайния си певчески възторг, а графът цвърчеше и свиреше с уста в отговор, като че ли и той самият бе птичка. Вратата на стаята ми е отворена и аз чувам пронизителното пеене и свиркане. Ако наистина ще се измъквам, без да ме забележат, сега е моментът.

Четири часът. — Трите часа, изтекли, откакто написах последните редове в дневника си, обърнаха целия ход на събитията в Блакуотър Парк в нова посока. Дали за добро или за лошо, не мога и не смея да се произнеса.

Нека най-напред се върна там, където бях спряла, иначе ще се загубя в бъркотията на собствените си мисли.

Излязох, както възнамерявах, да пресрещна пратеника с писмото от Лондон при портата на къщичката на пазача. По стълбите не видях никого. В преддверието чух, че графът все още се занимава със своите птички. Прекосявайки четириъгълния двор отвън, минах покрай мадам Фоско, която обикаляше сама в любимия си кръг около рибното езерце. Веднага забавих крачка, за да не се издам, че бързам, и дори стигнах дотам, че от предпазливост я запитах дали смята да се разхожда преди обяда. Тя се усмихна най-приятелски, заяви, че предпочитала да не се отдалечава от къщата, кимна мило и се прибра. Обърнах се и видях, че бе затворила вратата, преди още да бях отворила портичката, която се намираше отстрани на изхода за каретите.

За по-малко от петнадесет минути стигнах до къщичката на пазача.

Пътеката, която минаваше пред нея, извиваше рязко наляво, после около стотина ярда вървеше направо и след това правеше друг остър завой надясно, за да се включи в главния път. Между тези два завоя, скрита, от една страна, от къщичката и, от друга, от пътя, водещ към гарата, аз зачаках, крачейки напред-назад. Обграждаха ме високи живи плетове и цели двадесет минути, както показваше часовникът ми, нито виждах, нито чувах нещо. После до слуха ми достигна шум от карета и когато вървях към втория завой, насреща ми се появи кабриолет, идващ откъм гарата. Направих знак на кочияша да спре. Когато той изпълни молбата ми, един господин с почтен вид подаде глава от прозорчето да види какво става.

— Моля да ме извините — казах аз, — но мисля, че не греша, като предполагам, че отивате в Блакуотър Парк?

— Да, госпожо.

— Носите ли писмо за някого?

— Писмо за мис Халкъм, госпожо.

— Можете да ми дадете писмото. Аз съм мис Халкъм.

Мъжът докосна шапката си, слезе веднага от кабриолета и ми даде писмото.

Отворих го незабавно и прочетох следните редове. Преписвам ги тук, защото смятам, че е най-благоразумно да унищожа оригинала.

Прочетох това любезно и разумно писмо с голяма благодарност. То предоставяше на Лора предлог да откаже да подпише, на който не можеше да се възрази и който и двете можехме да разберем. Пратеникът чакаше близо до мен, докато четях, за да получи нареждания, когато свърша.

— Ще бъдете ли така добър да предадете, че разбирам писмото и че съм много задължена? — казах аз. — Засега друг отговор не се налага.

В мига, когато изричах тези думи, държейки писмото отворено в ръката си, граф Фоско се зададе откъм завоя на пътеката, идеща от главния път, и застана пред мен, сякаш бе изникнал от земята.

Внезапната му поява на последното място под слънцето, където очаквах да го видя, ме порази напълно. Пратеникът си взе довиждане и отново се качи в кабриолета. Не можах да му кажа ни дума — дори не бях в състояние да отвърна на поклона му. Убеждението, че съм разкрита, и то тъкмо от този човек, ме беше вкаменило.

— Към къщата ли се връщате, мис Халкъм? — запита ме, без да показва ни най-малко удивление от своя страна и без дори да погледне след кабриолета, който потегли, докато ми говореше.

Овладях се достатъчно, за да кимна утвърдително.

— И аз се връщам — каза той. — Моля ви, доставете ми удоволствието да ви придружа. Ще ме хванете ли под ръка? Изглеждахте изненадана, че ме срещате!

Хванах го под ръка. Първата мисъл, дошла ми наум, когато се съвзех, бе предупредителната мисъл, че е по-добре да жертвувам всичко, отколкото да го направя свой враг.

— Мисля, графе, че ви чух да се занимавате с птичките си в стаята за закуска — отговорих колкото се може по-спокойно и по-твърдо аз.

— Съвсем вярно. Но моите малки пернати дечица, скъпа лейди, приличат твърде много на другите деца. Те имат своите опърничави дни и днес бе един от тях. Съпругата ми дойде, когато ги връщах в клетката им, и съобщи, че ви е оставила да отидете на разходка сама. Така сте й казали, нали?

— Точно така.

— И ето, мис Халкъм удоволствието да ви придружа бе за мен твърде голямо изкушение, за да му устоя. На моята възраст такива признания не могат да причинят голямо зло, нали? Грабнах шапката си и тръгнах да ви предложа своето кавалерство. Дори и един дебел старик като Фоско е все пак нещо по-добро от липсата на всякакъв кавалер? Сгреших, пътеката, върнах се отчаян и ето ме тук, постигнал (смея ли да се изразя така) своите въжделения.

Той продължи в същия дух да сипе комплименти с красноречие, което не изискваше от мен друго, освен да запазя самообладание. Нито веднъж не направи и най-далечен намек за това, което бе видял на пътя, или за писмото, намиращо се все още в ръката ми. Тази зловеща сдържаност потвърди убеждението ми, че вероятно с най-непочтени средства се бе добрал до тайната на молбата, която бях отправила до адвоката; че ставайки лично свидетел на начина, по който бях получила писмото, сега знаеше достатъчно, за да преследва целите си, и желаеше да успокои подозренията, които бе сигурен, че е предизвикал у мен. Бях достатъчно разумна, при дадените обстоятелства, да не се опитвам да го мамя с правдоподобни обяснения и достатъчно жена, въпреки страха ми от него, да почувствувам ръката си като че ли опетнена от това, че почиваше върху неговата.

На пътя за екипажите пред къщата видяхме как откарват двуколката отзад в конюшните. Сър Пърсивъл току-що се бе завърнал. Той излезе да ни посрещне на вратата. Не зная какви бяха последиците от пътуването му, но то не бе усмирило свирепото му настроение.

— О, ето двама, които се връщат — каза той навъсено. — Какво значи тази празна къща? Къде е лейди Глайд?

Съобщих му за загубената брошка и заявих, че Лора е отишла в горичката да я търси.

— Брошка или не — изръмжа той начумерено, — препоръчвам й да не забравя за уговорката, която има днес следобед в библиотеката. Очаквам да я видя след половин час.

Пуснах ръката на графа и бавно се качих по стълбите. Той ме почете с един от великодушните си поклони, а после се обърна весело към свъсения господар на дома.

— Кажете ми, Пърсивъл, приятно ли беше пътуването ви? Сигурно красивата и лъскава Кафява Моли въобще не е успяла да се умори?

— По дяволите и Кафявата Моли, и пътуването! Искам да обядвам.

— А аз искам преди това да поговоря с вас за пет минути, Пърсивъл — отвърна графът. — Пет минути, приятелю мой, тук на тревата.

— За какво?

— За дело, което много ви засяга.

Проточих влизането си достатъчно дълго, за да чуя въпроса и отговора и да видя, че сър Пърсивъл мушна ръце в джобовете си в мрачно колебание.

— Ако искате пак да ме тормозите с проклетите си скрупули — заяви той, — нямам намерение да ги слушам. Искам да обядвам.

— Елате да поговорим — повтори графът, оставайки напълно незасегнат от грубите думи, с които приятелят му се обърна към него.

Сър Пърсивъл слезе по стълбите. Графът го хвана под ръка и нежно го поведе. Сигурна бях, че „делото“ се отнасяше до подписа. Извън всяко съмнение бе, че говореха за Лора и за мен. Сърцето ме заболя и ми премаля от притеснение. Може би в момента си говореха нещо от първостепенно значение и за двете ни, но до ушите ми не достигаше ни дума от разговора.

Закрачих из къщата от стая в стая, скрила писмото на адвоката в пазвата си (вече се боях да го оставя дори и под ключ), побъркана от гнетящата ме неизвестност. Нямаше никакви признаци за завръщането на Лора и ми мина мисълта да изляза да я търся. Но бях така изтощена от сутрешните изпитания и тревоги, че жегата ме надви и се принудих да се върна в гостната, където легнах на най-близкото канапе, за да дойда на себе си.

Тъкмо се съвземах, когато вратата се открехна и графът надникна в стаята.

— Хиляди извинения, мис Халкъм — каза той. — Позволявам си да ви обезпокоя, защото съм вестител на добри новини. Пърсивъл, който, както знаете, е капризен във всичко — сметна за нужно да промени намеренията си в последния момент и засега историята с подписа се отлага — голямо облекчение за всички ни, мис Халкъм, което забелязвам с удоволствие и по вашето лице. Моля, предайте моите най-любезни почитания и поздравления на лейди Глайд, когато й съобщавате за тази приятна промяна на обстоятелствата.

Той ме остави сама, преди още да съм преодоляла удивлението си. Несъмнено бе, че тази странна промяна на намеренията относно подписа се дължеше на неговото влияние — след като бе научил за отправената от мен молба до Лондон и получения отговор, той е имал достатъчно доводи, за да се намеси с определен успех.

Тези мисли преминаха през ума ми, но той, изглежда, споделяше изтощението на тялото ми и аз не бях в състояние да разсъждавам върху тях в каквато и да е полезна връзка със съмнителното настояще или изпълненото със заплахи бъдеще. Опитах повторно да изтичам навън и да намеря Лора, но главата ми беше замаяна и коленете ми трепереха. Не ми оставаше нищо друго, освен да се откажа отново и да се върна на канапето пряко волята си.

Тишината на къщата и тихото жужене на летните насекоми навън ме успокоиха. Очите ми се затвориха и постепенно изпаднах в едно странно състояние, което не бе будност, защото не знаех какво става около мен, но не бе и сън, защото съзнавах, че си почивам. В това положение трескавият ми ум заброди сам, докато изтощеното ми тяло отдъхваше, и в транс или мечтание моето въображение — не зная как да го нарека — видя Уолтър Хартрайт. Не бях мислила за него, откакто станах тази сутрин — Лора не бе споменала и дума за него, — и все пак го видях така ясно, като че ли времето се бе върнало назад и отново бяхме заедно в Лимъридж Хаус.

Той се появи пред мен сред много други мъже, чиито лица не можех ясно да различа. Те всичките лежаха по стъпалата на огромен разрушен храм. Исполински тропически дървета с безкрайна плетеница от буйни пълзящи растения около стволовете и грозни каменни идоли, които проблясваха ухилени между листата, стъблата и клоните, ограждаха храма, като закриваха небето и хвърляха печална сянка върху самотната група мъже на стъпалата. Бели изпарения се издигаха на талази от земята, носеха се като валма от дим към мъжете, докосваха ги и ги поваляха мъртви един след друг там, където лежаха. В мъчителна смесица от жал и страх за Уолтър успях да проговоря и го замолих да бяга. „Върнете се, върнете се! — казах аз. — Помнете какво ни обещахте! Върнете се при нас, преди чумата да ви е достигнала и повалила мъртъв като останалите.“

Той ме погледна с лице, обзето от неземно спокойствие. „Чакайте — каза ми, — ще се върна. Нощта, когато срещнах загубената Жена на пътя, бе нощта, разделила живота ми на две, за да го превърне в инструмент на един Замисъл, който все още не е изплавал наяве. Тук, залутан в пустошта, или там, посрещнат сърдечно в родната страна, аз все още вървя по тъмния друм, отвеждащ мен, вас и сестра ви, към която е отправена вашата и моята обич, към едно неизвестно Възмездие и един неизбежен Край. Почакайте и вижте. Чумата, докоснала останалите, ще ме отмине.“

Видях го отново. Той все още беше в гората, а неговите залутани спътници бяха останали съвсем малко на брой. Нямаше ги храма и идолите; на тяхно място сред дърветата се бяха притаили тъмни мъже с ръст на джуджета и вид на убийци, които опъваха лъкове. Отново се изплаших за живота му и извиках да го предупредя. Той отново се извърна към мен и на лицето му бе изписано непоклатимо спокойствие. „Още една крачка — каза ми — по неизвестния път. Чакайте и вижте. Стрелите, които убиват другите, ще ме пощадят.“

Видях го за трети път в разбит кораб, заседнал в див, песъчлив бряг. Препълнени с хора лодки се отдалечаваха и само той бе останал на кораба, за да потъне с него. Извиках да даде знак на най-близката лодка и да направи последен опит да спаси живота си. Спокойното лице се извърна да ме погледне и равнодушният му глас прозвуча с неизменния отговор: „Още една крачка напред в пътуването. Чакайте и вижте. Морето, което удавя останалите, ще ме пощади.“

Видях го за последен път. Той коленичеше край гроб от бял мрамор, а сянката на жена, покрита с воал, се надигна от гроба и застана в очакване до него. Неземното спокойствие на лицето му се смени с неземна тъга. Но страшната увереност на словата му остана същата. „Все по-тъмно и по-тъмно — каза той, — все по-далеч и по-далеч. Смъртта покосява добрите, красивите и младите, а пощадява мен. Чумата, която унищожава, Стрелата, която се забива, Морето, което дави. Гробът, който се затваря над Любовта и Надеждата, са крачки от моето пътуване и ме приближават все повече към Края.“

Сърцето ми се сви от ужас и тъга, пред които думите и сълзите са безсилни. Мрак обгърна пътника край мраморния гроб и жената с воала, обгърна и бълнуващата, която ги гледаше. Не видях и не чух нищо повече.

Събудих се от нечия ръка, сложена на рамото ми. Беше Лора.

Бе се отпуснала на колене до канапето. Лицето й бе зачервено и възбудено, а очите й срещнаха моите с обезумял, объркан поглед.

— Какво се е случило? — запитах. — От какво си изплашена?

— Мариан! Фигурата край езерото — стъпките снощи… Току-що я видях! Току-що говорих с нея!

— С кого, за бога?

— Ан Катърик.

Бях така стъписана от смущението по лицето и в поведението на Лора, така поразена от първите впечатления след пробуждането ми, че не бях в състояние да реагирам на разкритието, стоварило се върху мен, когато устните й изрекоха това име. Останах само прикована към пода, гледайки я онемяла.

Тя бе твърде погълната от случилото се, за да забележи въздействието, което отговорът й произведе върху мен.

— Видях Ан Катърик! Говорих с Ан Катърик! — повтаряше тя, сякаш, не я бях чула. — О, Мариан, имам да ти разказвам толкова неща! Да вървим — тук могат да ни попречат, — ела веднага в моята стая.

С тези нетърпеливи думи тя ме хвана за ръката и ме поведе през библиотеката към крайната стая на партерния етаж, обзаведена специално за нея. Никой, с изключение на камериерката й, не би имал предлог да ни изненада тук. Тя ме бутна пред себе си, заключи вратата и дръпна пъстрите завеси, които висяха от вътрешната й страна.

Странното чувство на зашеметеност, което ме бе овладяло, все още не ме напускаше. Но растящото убеждение, че отдавна надвисналата над двете ни заплаха от усложнения ненадейно ни бе притиснала, започваше вече да прониква в съзнанието ми. Не можех да го изразя с думи — само смътно го схващах в мислите си.

— Ан Катърик! — прошепнах на себе си и пак го повторих безсмислено и безпомощно: — Ан Катърик!

Лора ме притегли към най-близкото място за сядане — един диван по средата на стаята.

— Виж — каза тя, — виж тук!

И посочи към деколтето на роклята си.

Едва сега видях, че брошката отново бе забодена на мястото й. Имаше нещо истинско в това, че я виждах, нещо истинско, когато после я докоснах, което сякаш успокои бъркотията и безредието в мислите ми и ми помогна да се съвзема.

— Къде намери брошката си?

Първите думи, които можах да изрека в този тъй важен момент, изразиха този незначителен въпрос.

— Тя я намерила, Мариан.

— Къде?

— На земята в навеса за лодки. Ох, как да започна — как да разкажа всичко? Тя разговаряше с мен така странно, изглеждаше ужасно болна, тръгна си някак ненадейно…

Гласът й започна да се повишава ведно с възбудата от спомените, които напираха в съзнанието й. Недоверието, тежащо нощ и ден на душата ми в тази къща, тутакси се надигна в мен, за да я предупреди — точно както видът на брошката бе предизвикал миг преди това въпроса ми.

— Говори тихо — казах аз. — Прозорецът е отворен и под него минава градинската пътека. Започни от началото, Лора. Кажи ми, дума по дума, какво се случи между вас двете?

— Да затворя ли прозореца?

— Не, само говори тихо и помни, че Ан Катърик е опасна тема за разговор под покрива на съпруга тя. Къде я срещна?

— В навеса за лодки, Мариан. Излязох, както знаеш, да търся брошката и минах по пътеката през горичката, като на всяка крачка оглеждах внимателно земята. Така след доста време стигнах до навеса за лодки и щом влязох вътре, коленичих, за да огледам пода. Все още търсех, обърната с гръб към входа, когато чух зад себе си непознат нежен глас да казва: „Мис Феърли.“

— Мис Феърли!

— Да, моето старо име — скъпото семейно име, с което мислех, че съм се разделила завинаги. Трепнах, без да се изплаша — гласът бе твърде мил и нежен, за да изплаши когото и да било, — но бях много изненадана. Там, на вратата, загледана в мен стоеше жена, чието лице не помнех някога да съм виждала…

— Как беше облечена?

— Беше със спретната, хубава бяла рокля, наметната с протрит, тънък, тъмен шал. Кафявата и сламена шапчица бе също така бедняшка и стара като шала. Поразих се от разликата между роклята и останалата част от облеклото й и тя видя, че я бях забелязала. „Не гледайте шапчицата и шала ми — каза, заговаряйки някак си бързо, задъхано и неочаквано, — ако не е бяло, не обръщам внимание какво нося. Гледайте роклята ми колкото ви е угодно — не изпитвам срам от нея.“ Много странно, нали? Преди да успея да кажа нещо, за да я успокоя, тя протегна ръка и аз видях брошката си. Бях толкова радостна и признателна, че се приближих до нея, за да изразя чувствата, които изпитвах. „Достатъчно ли сте благодарна, за да извършите една малка добрина за мен?“ — пепита тя. „Да, разбира се — отвърнах аз, — ще засвидетелствувам с радост всяка добрина, която е по силите ми.“ — „Тогава позволете ми да ви закопчея брошката, след като вече я намерих.“ Молбата й бе тъй неочаквана, Мариан, и тя я отправи с такава настойчивост, че аз се отдръпнах една-две храчки назад, като не знаех какво да сторя. „Ах! — въздъхна тя. — Вашата майка би ми позволила да закопчея брошката.“ Имаше нещо в гласа и изражението й, както и в укора, прозвучал при споменаването на майка ми, което ме накара да се засрамя от недоверието си. Взех ръката й с брошката в нея и я положих нежно върху гърдите си. „Познавали сте майка ми? — запитах аз. — Отдавна ли беше това? Срещала ли съм ви друг път?“ Ръцете й бяха заети със закопчаването на брошката: тя спря и ги притисна към гърдите ми. „Не помните ли един хубав пролетен ден в Лимъридж — каза тя, — когато майка ви вървеше надолу по пътеката към училището с по едно малко момиченце от двете си страни? Оттогава нямам друго, за което да мисля, и много добре го помня. Вие бяхте едното момиченце, а аз — другото. Красивата, умна мис Феърли и бедната, замаяна Ан Катърик бяха по-близко една до друга тогава, отколкото са сега…“

— Спомни ли си за нея, Лора, когато тя ти каза името си?

— Да, спомних си, че в Лимъридж ти ме бе питала — за Ан Катърик и ми бе казала, че прилича на мен.

— Кое ти напомни за това, Лора?

— Тя самата. Докато я гледах, докато бе съвсем близо до мен, изведнъж ми мина през ума, че много си приличаме! Лицето й бе бледо, слабо и измъчено, но видът му ме стресна, сякаш това бе отражението на собственото ми лице в огледалото след дълго боледуване. Откритието — не зная защо — ме порази тъй силно, че за миг бях напълно неспособна да говоря.

— Стори ли ти се наскърбена от твоето мълчание?

— Боя се, че да. „Вие нямате лицето на майка си — каза тя, — нито сърцето на майка си. Лицето на вашата майка бе мургаво, а сърцето й, мис Феърли, бе сърце на ангел.“ — „Уверявам ви, че ви съчувствувам — отвърнах аз, — макар че може би не съм способна да изразя това както трябва. Защо ме наричате мис Феърли?“ — „Защото обичам името Феърли и мразя името Глайд“ — избухна тя. До този момент не бях забелязала нищо налудничаво в нея, но сега ми се стори, че го виждам в очите й. „Само помислих, че може би не знаете, че съм омъжена“ — казах аз, спомняйки си безумното писмо, което ми бе написала в Лимъридж, и опитвайки се да я успокоя. „Да не зная, че сте омъжена? — повтори тя. — Аз съм тук, защото вие сте омъжена. Тук съм, за да изкупя вината си към вас, преди да срещна майка ви в отвъдния свят.“

Тя се отдръпваше вее повече от мен, докато излезе извън навеса и известно време се оглеждаше и ослушваше. Когато се обърна да ме заговори отново, спря, където беше, и ме загледа, опряла двете си ръце на входа. „Видяхте ли ме снощи при езерото? — запита тя. — Чухте ли ме, когато ви последвах в гората? Дни наред чакам, за да говоря с вас насаме — оставих единствената приятелка на света, която имам, разтревожена и уплашена за мен, — рискувах да ме затворят отново в приюта — и всичко заради вас, мис Феърли, всичко заради вас.“ Думите й ме обезпокоиха, Мариан, и все пак имаше нещо в начина, по който говореше, и то именно ме караше да я съжалявам с цялото си сърце. Сигурна съм, че съчувствието ми е било искрено, защото то ми вдъхна достатъчно смелост да помоля нещастното създание да влезе под навеса и да седне до мен.

— Тя направи ли го?

— Не. Поклати глава и ми каза, че трябва да остане, където беше, за да наблюдава и да се ослушва да не ни изненада някое трето лице. И отначало докрай тя дебна до вратата, опряла ръцете си на двете й страни, като понякога се накланяше неочаквано навътре да ми говори, друг път се отдръпваше неочаквано да погледне наоколо си. „Бях тук вчера — каза тя, — преди да се стъмни, и ви чух, когато разговаряхте с дамата, която беше с вас. Чух ви да й разказвате за съпруга си. Чух ви да казвате, че нямате никакво влияние върху него, за да го накарате да ви повярва, нито пък да го накарате да запази мълчание; Ах, аз разбрах какво значат тези думи съвестта ми го подсказа, докато слушах. Защо ви оставих да се омъжите за него? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх…“ Тя покри лице с бедняшкия си протрит шал и застена, като си шепнеше нещо под него. Започнах да се боя, че може да изпадне в някакво ужасно отчаяние, което нито тя, нито аз бихме могли да овладеем. „Опитайте се да се успокоите — помолих я, — опитайте се да ми кажете как бихте могли да предотвратите брака ми.“ Тя свали шала от лицето си и ме погледна с блуждаещи очи. „Трябваше да имам храбростта да остана в Лимъридж — отвърна тя. — Не биваше да позволя на вестта за неговото пристигане там да ме подплаши и да избягам. Защо смелостта ми стигна само за да ви напиша онова писмо? Защо само навредих, когато мислех и исках да сторя добро? Ох, моят страх — моят луд, окаян, проклет страх!“ Тя повторя тези думи отново и пак скри лице в края на бедняшкия си протрит шал. Беше страшно да я гледам и слушам.

— Лора, ти нали я попита какъв е този страх, за който тъй сериозно ти е говорила?

— Да, попитах я.

— Какво каза тя?

— На свой ред ме запита дали аз не бих се страхувала от човека, който ме е затворил в приют за душевноболни и който би ме затворил отново, ако можеше. Казах й: „Все още ли се боите? Вие несъмнено нямаше да бъдете тук сега, ако се бояхте?“ — „Не, отговори тя. — Сега не се боя.“ Не попитах защо. Тя неочаквано се наклони навътре и рече: „Не се ли досещате защо?“ Поклатих глава. „Погледнете ме“ — продължи тя. Казах й, че се изпълвам с порест, като виждам колко печална и болна изглежда Тогава се усмихна за първи път. „Болна? — повтори тя. — Аз умирам. Сега вече знаете защо не се боя от него. Мислите ли, че ще срещна майка ви на небето? Дали ще ми прости, ако я срещна?“ Бях така стресната и поразена, че не можах да отвърна нищо. „Мисля за това — рече тя — през цялото време, откакто се крия от съпруга ви, през цялото време, докато лежах болна. Моите мисли ме доведоха тук — искам да изкупя вината си — искам да поправя всички злини, които някога сторих.“ Помолих я най-горещо да ми обясни какво има пред вид. Тя все още ме гледаше с втренчени, празни очи. „Да поправя ли злината? — запита се с колебание. — Имате приятели, които ще застанат на ваша страна. Ако знаете Тайната му, той ще се бои от вас, няма да посмее да ви използува, както използуваше мен. Ще се отнася благосклонно, ако се страхува от вас и приятелите ви. А ако се отнася благосклонно и аз мога да кажа, че това е мое дело…“ Слушах е нетърпение, но при тези думи тя млъкна.

— Ти опита ли се да я накараш да продължи?

— Опитах се, но тя отново се отдръпна от мен и облегна лицето и ръцете си на стената. „Ох! — чух я отново да въздиша със страшна, безумна нежност в гласа. — «Оо, ако можеше само да ме погребат с майка ви! Ако можех само да се пробудя редом с нея, когато прозвучи ангелският тромпет и гробовете отдадат своите мъртви на възкресението!» Мариан! Аз се разтреперах от главата до петите — беше толкова ужасно да я слушам. «Но за това няма никаква надежда — продължи тя, приближавайки се малко, за да ме погледне отново, — няма надежда за един несретен чужд човек като мен. Няма да почивам под мраморния кръст, който измих със собствените си ръце, за да бъде бял и чист. О, не! О, не! Божията милост, не човешката, ще ме отведе при нея, където злините на лошите хора не стигат, а измъчените намират покой.» Изрече тези думи спокойно и тъжно, с тежка, безнадеждна въздишка, а Подир туй изчака малко. Изражението й бе объркано и тревожно, изглежда, мислеше или се опитваше да мисли. «Какво казах току-що? — запита ме след малко. — Когато майка ви е в съзнанието ми, всичко друго се изпарява. Какво казах? Какво казах?» Припомних на нещастното създание колкото можех помило и деликатно. «А, да, да — каза тя, все тъй объркана и блуждаеща. — Вие сте безпомощна Пред вашия зъл съпруг. Да. И аз трябва да направя това, което дойдох да направя — трябва да изкупя вината си пред вас, заради страха си да проговоря в едни по-добри времена.» — «Какво е това, което имате да ми кажете?» — запитах аз. «Веднъж го заплаших с Тайната и той изпита страх. Вие ще го заплашите с нея и той отново ще изпита страх.» Лицето й се помрачи и очите й придобиха твърд, гневен израз. Започна да маха с ръка към мен. «Майка ми знае Тайната — каза тя. — Майка ми пропиля заради тази Тайна половината си живот. Един ден, когато бях вече пораснала, тя ми каза нещо. И на другия ден съпругът ви…» — «Да, да! Продължавайте. Какво ви каза тя за моя съпруг?» На това място, Мариан, тя отново млъкна…

— И не каза нищо повече?

— Заслуша се напрегнато. «Шшт! — прошепна после, като все още махаше с ръка към мен. — Шшт!» Сетне се промъкна навън покрай входа и тръгна бавно и крадешком, крачка по крачка, докато се скри от погледа ми зад ъгъла на навеса.

— Ти я последва, нали?

— Да, бях толкова развълнувана, че събрах смелост да стана и да я последвам. Точно когато стигнах до входа, тя най-Неочаквано се появи отново, след като беше заобиколила навеса. «Тайната — прошепнах аз, — почакайте и ми кажете тайната!» Тя ме сграбчи за ръката и ме погледна обезумяла от страх. «Не сега — каза ми, — не сме сами — наблюдават ни. Елате тук утре по същото време — сама! Не забравяйте — сама.» Бутна ме грубо обратно в навеса за лодки и повече не я видях.

— О, Лора, Лора, още един пропуснат шанс! Ако само бях някъде близо до теб, тя нямаше да ни убегне. Къде я изгуби от погледа си?

— Откъм лявата страна, където земята се снижава и гората е най-гъста.

— Изтича ли отново навън? Извика ли след нея? — Как бих могла? Бях толкова уплашена, че не можех нито да помръдна, нито да проговоря.

— Но когато стана, когато излезе навън…

— Дотичах тук да ти разкажа какво се е случило.

— Видя ли някого, чу ли някого в горичката?

— Не, когато минах през нея, всичко ми се видя спокойно и тихо.

Помълчах малко, за да помисля. Дали това предполагаемо трето лице, присъствувало тайно на разговора, бе факт или плод на възбуденото въображение на Ан Катърик? Невъзможно беше да се каже. Сигурно беше само, че отново бяхме претърпели неуспех на прага на откритието — изцяло и непоправимо, освен ако Ан Катърик спазеше уговорката си за следващия ден.

— Съвсем сигурна ли си, че ми разказа всичко? Всяка изречена дума? — запитах аз.

— Така мисля — отговори тя. — Моята памет не е като твоята, Мариан. Но бях тъй силно впечатлена, тъй дълбоко заинтригувана, че едва ли пропускам нещо значително.

— Скъпа Лора, и най-малките дреболии са от значение, когато са свързани с Ан Катърик. Помисли пак. Тя не загатна ли случайно къде живее сега?

— Не си спомням такова нещо.

— Не спомена ли за някой свой близък или приятел — за една жена на име мисис Клемънтс?

— О, да, да! Забравих за това. Каза ми, че мисис Клемънтс настоявала да я придружи до езерото и да се грижи за нея, молила я горещо да не рискува и да не се появява наоколо сама.

— Това ли бе всичко, което каза за мисис Клемънтс?

— Да, всичко.

— Не ти ли каза нищо за мястото, където се е подслонила след напускането на Тодс Корнър?

— Нищо — сигурна съм.

— Нито къде живее оттогава? Нито каква е болестта й?

— Не, Мариан, нито дума. Кажи, моля те, кажи какво мислиш за това? Не зная какво да мисля и да правя по-нататък.

— Ето какво трябва да направиш, скъпа моя: трябва много предпазливо да спазиш утрешната уговорка при навеса за лодки. Този път няма да си сама. Аз ще те последвам на безопасно разстояние. Никой няма да ме види, но ще бъда достатъчно близо, за да чувам гласа ти в случай на нещо непредвидено. Ан Катърик избяга от Уолтър Хартрайт, избяга и от теб. Каквото и да се случи, от мен тя няма да убегне.

Очите на Лора гледаха внимателно моите.

— Ти вярваш ли — запита тя — в тази тайна, от която съпругът ми се страхува? Ами ако тя съществува, Мариан, само във въображението на Ан Катърик? Ако е искала да ме види и да говори с мен само в името на старите възпоминания? Поведението й беше толкова странно — аз почти се усъмних в нея. Би ли й се доверила за нещо?

— Доверявам се, Лора, само на личните си наблюдения върху поведението на съпруга ти. Преценявам думите на Ан Катърик според неговите действия и съм убедена, че тайна има.

Не казах нищо повече и станах, за да изляза от стаята. Измъчваха ме мисли, които може би щях да споделя, ако разговаряхме още, а те можеха да се окажат опасни за нея, ако ги знаеше. Въздействието на ужасния сън, от който бе ме пробудила, тегнеше мрачно над всяко свежо впечатление, породено от нейния разказ. Усещах приближаването на нещо застрашително, което ме караше да тръпна вледенена от неизразим страх, внушаващ убеждението за чудовищен умисъл чрез цялата плетеница от усложнения, затегнала се около нас. Спомних си за Хартрайт — тъй, както го видях от плът, когато се сбогувахме, и както го видях като дух в съня си — и също започнах да изпитвам съмнения дали не приближавахме със завързани очи към един предопределен и неизбежен край.

Оставих Лора, за да се кача горе, но преди това излязох навън да огледам пътечките около къщата. Обстоятелствата, при които Ан Катърик се бе разделила с нея, породиха в мен тайното желание да разбера как граф Фоско прекарваше следобеда и ме накараха да изпитвам подозрение към резултатите от това самотно пътуване, от което сър Пърсивъл се бе завърнал преди няколко часа.

След като ги търсих навсякъде и не открих нищо, върнах се в къщата и проверих стаите на партерния етаж. Всичките бяха празни. Излязох отново в преддверието и се качих горе, за да се върна при Лора. Мадам Фоско отвори вратата на стаята си, когато минавах покрай нея, и аз спрях, за да разбера дали не би могла да ме осведоми за местонахождението на съпруга си и на сър Пърсивъл. Да, видяла ги през прозореца си преди повече от час. Графът погледнал към нея с обичайната си вежливост и с неизменното си внимание и към най-дребните неща споменал, че двамата с приятеля си отивали на дълга разходка.

Дълга разходка! Доколкото ги познавах, те никога не бяха предприемали заедно такова нещо. Сър Пърсивъл обичаше само ездата, а графът (освен когато прояви достатъчна любезност, за да ме придружи) въобще избягваше да се разхожда.

Когато отново отидох при Лора, открих, че в мое отсъствие тя си бе спомнила за предстоящото подписване на документа — въпрос, който бяхме пренебрегнали заради разговора й с Ан Катърик. Първите й думи, щом я видях, изразиха почудата й, че противно на очакванията си не е била повикана от сър Пърсивъл в библиотеката.

— Можеш да не се безпокоиш за това — казах аз. — Поне засега нито твоето категорично решение, нито моето ще бъдат подложени на изпитание. Сър Пърсивъл промени плановете си — въпросът с подписа се отлага.

— Отлага ли се? — повтори Лора изненадана. — Кой ти каза?

— Източникът на моята информация е граф Фоско. Мисля, че дължим на неговата намеса неочакваната промяна в намеренията на съпруга ти.

— Струва ми се невъзможно, Мариан. Ако с моя подпис, както предполагаме, сър Пърсивъл е целял да получи пари, от които спешно се нуждае, как може тогава да се отлага работата?

— Струва ми се, Лора, че разполагаме със сведения, които да уталожат съмненията ни. Забрави ли разговора, който чух, между сър Пърсивъл и адвоката, когато прекосяваха преддверието?

— Не, но не помня…

— Аз помня. Бяха изразени две възможности. Едната — да се получи твоят подпис върху документа. Другата — да се спечели време, като се дават полици на три месеца. Последният ход очевидно е възприет сега и ние можем да се надяваме, че за известно време сме освободени от участието си в затрудненията на сър Пърсивъл.

— О, Мариан, това звучи твърде добре, за да е истина!

— Така ли, скъпа моя? Неотдавна ти ме поздрави за услужливата ми памет, но сега, изглежда, се съмняваш в нея. Ще взема дневника си и ще видиш права ли съм, или греша.

Излязох и веднага взех тетрадката.

Препрочитайки записките ми относно посещението на адвоката, ние открихме, че съвсем точно съм запомнила предложените две възможности. Фактът, че моята памет отново ми бе послужила вярно, ме накара да изпитам облекчение не по-малко от Лориното. При сегашното ни опасно и несигурно положение е трудно да се предположи кои бъдещи събития ще се окажат зависими от редовното водене на моя дневник и от благонадеждността на паметта ми.

Лицето и държането на Лора ми подсказаха, че и на нея й бе минало през ум това последно съображение. Както и да е, това е дреболия и аз почти се срамувам, че я вписвам тук — тя като че ли само осветлява още по-ярко окаяното ни положение. Трябва да ни е останало наистина много малко, на което да разчитаме, след като приветствуваме откритието, че все още можем да се доверим на паметта ми, както бихме приветствували появата на нов приятел!

Първият звънец за вечеря ни раздели. Точно когато спря да звъни, сър Пърсивъл и граф Фоско се върнаха от разходката си. Чухме как господарят на дома ругае слугите, че са закъснели с пет минути, и гостът се намесва, както обикновено, в името на благоприличието й спокойствието.

Вечерта дойде и премина. Нищо изключително не се случи. Но аз забелязах известни особености в поведението на сър Пърсивъл и на графа, които ме накараха да си легна много неспокойна и разтревожена относно Ан Катърик и последиците, до които утрешният ден би могъл да доведе.

Вече зная достатъчно, за да съм сигурна, че най-фалшивата страна в поведението на сър Пърсивъл, която следователно вещае и най-лошото, е неговата учтивост. Дългата разходка с неговия приятел бе довела до подобряване на обноските му, особено към съпругата му. Лора бе тайно изненадана, а аз тайно разтревожена от това, че той се обръщаше към нея на малко име, попита я дали не е имала напоследък известия от чичо си, заинтересува се кога мисис Веси ще получи покана да посети Блакуотър и като и засвидетелствува още малки прояви на внимание, почти ни върна към дните на ненавистното ухажване в Лимъридж Хаус. А още по-застрашителен ми се стори фактът, че след вечеря се престори на заспал в гостната, а очите му лукаво следяха Лора и мен, когато мислеше, че не го гледаме. Никога не съм се съмнявала, че неочакваното пътуване, което предприе сам, го е отвело в Уелмингам, за да разпита мисис Катърик — но наблюденията ми от тази вечер ме карат да се опасявам, че то не е било напразно и че той е получил сведенията, за които несъмнено бе отишъл. Ако знаех къде мога да открия Ан Катърик, бих станала утре при изгрев слънце и бих я предупредила.

Докато светлината, в която се представи тази вечер сър Пърсивъл, е за съжаление твърде позната, светлината, в която се изяви графът, от друга страна, е напълно нова за мен. Той ми позволи за първи път тази вечер да го опозная като човек на чувството — на истинското чувство, както повярвах, а не престорено специално за случая.

Например той бе тих и унил — очите и гласът му изразяваха сдържана чувствителност. Облечен бе (сякаш имаше някаква скрита връзка между най-бляскавата му изтънченост и най-съкровените му чувства) с най-великолепната жилетка, с която досега се е появявал — беше от коприна в блед морскозелен цвят, елегантно гарнирана със сребърен ширит. Гласът му се снижаваше до най-нежните интонации, усмивката му, когато разговаряше с Лора или с мен, изразяваше грижовно, бащинско благоговение. Той притискаше ръката на жена си под масата, когато тя му благодареше за дребните малки прояви на внимание, оказвани й по време на вечерята. Вдигна и наздравица за нея. «За вашето здраве и щастие, ангел мой!» — каза й с любещ и бляскав поглед. Яде едва-едва, въздъхна и каза“: „Добрият Пърсивъл!“ — когато неговият приятел му се присмя. След вечерята хвана Лора под ръка и я попита дали ще бъде „тъй мила да му посвири“. От изумление тя се съгласи. Той седна до пианото, а веригата на часовника му се нагъна като златна змия по морскозелената издутина на жилетката му. Огромната му глава бе отпусната на една страна и той лекичко отмерваше такта с два от жълтеникавите си пръсти. Даде висока оценка на музиката и деликатно изрази възхищението си от изпълнението на Лора — не както клетият Хартрайт имаше навика да го възхвалява, изразявайки непресторено възторга си от нежните звуци, ас ясно, разработено познание преди всичко за достойнствата на произведението и за достойнствата на изпълнителския стил на второ място. С приближаването на вечерта той помоли да не палят все още лампите, за да не се осквернява красотата на умиращия ден. Приближи се с ужасяващо тихата си походка към най-отдалечения прозорец, където стоях, за да не бъда близо до него и да не го виждам въобще — дойде да ме помоли да подкрепя протеста му срещу лампите. Ако някоя от тя; би могла да го изгори, бих слезнала начаса в кухнята да я донеса сама.

— Несъмнено обичате този тих, трептящ английски здрач? — заяви нежно той. — Ах! Аз го обожавам. Във вечер като тази усещам вродения си възторг към всичко благородно, велико и прочистено от небесния дъх. За мен природата носи вечно обаяние, неутолима нежност! Аз съм един дебел старик, мис Халкъм, и думите, които биха прилягали на вашите устни, звучат като насмешка и подигравка от моите. Тежко е да ти се присмеят, когато си обхванат от някакво чувство — душата ми прилича на мен самия — стара и надебеляла. Обърнете внимание, скъпа лейди, на светлината, която умира по дърветата! Вълнува ли душата ви тъй, както вълнува моята?

Той млъкна, погледна ме и изрецитира знаменитите строфи на Данте за вечерта с мелодичност и нежност, които добавяха свое очарование към ненадминатата красота на самата поезия.

— Уф! — извика той неочаквано, когато последните тонове на тези благородни италиански думи замряха на устните му. — Правя се на стар глупак и само ви дотягам! Нека затворим светлината в гърдите си и да се върнем обратно в реалния свят. Пърсивъл! Аз се противопоставям на внасянето на лампите! Лейди Глайд, мис Халкъм, Еленор — моя добра съпруго, коя от вас ще ми направи удоволствието с една игра на домино?

Той се обърна към всички ни, но спря специално погледа си на Лора.

И тя като мен се бе научила да изпитва страх да не го обиди и прие предложението му. Това бе повече, отколкото можех да направя в този момент. Никакво съображение не би ме принудило да седна на една и съща маса с него. Очите му, изглежда, проникнаха до най-съкровените кътчета на душата ми през сгъстяващия се здрач. Гласът му вибрираше с всеки нерв в тялото ми и ме караше ту да се обливам от горещина, ту да мръзна. Загадъчността и ужасът на моя сън, които ме бяха преследвали на промеждутъци през цялата вечер, сега подтискаха ума ми с някакво непоносимо предчувствие и неизразим гнет. Видях отново белия гроб и жената с воала, която се надига от него и застава до Хартрайт. Мисълта за Лора бликаше от дълбините на сърцето ми и го изпълваше с горчивина, която то никога, никога преди това не бе познавало. Хванах я за ръката, когато минаваше покрай мен, отивайки към масата, и я целунах, сякаш тази нощ щеше да ни раздели завинаги. Докато те ме гледаха, втрещени от почуда, избягах навън през отворената врата — избягах, за да се скрия от тях в мрака, за да се скрия дори от себе си.

Тази вечер се разделихме по-късно от обикновеното. Към полунощ лятната тишина бе нарушена от слаб, меланхоличен вятър, разлюлял дърветата. Всички усетихме неочакван хлад във въздуха, но графът бе първият, който обърна внимание на незабелязаното усилване на вятъра. Той спря, докато запалваше свещта ми, и вдигна предупредително ръка:

— Чуйте! — каза той. — Утре ще има промяна.

VII

Деветнадесети юни. — Вчерашните събития ме предупредиха да бъда готова, рано или късно, за най-лошото. Днешният ден все още не е свършил, а най-лошото дойде.

Според най-точните пресмятания на времето, които двете с Лора направихме, стигнахме до заключението, че Ан Катърик трябва да се е появила в навеса за лодки вчера следобед в два и половина. Съответно нагласих нещата така, че Лора само да се яви на обедната маса и подир туй да се измъкне при първа възможност, като аз трябваше да остана малко за приличие и да я последвам веднага щом можех да сторя това безопасно. По този начин, ако не се появяха пречки, които да осуетят действията ни, тя щеше да бъде в навеса преди два и половина, а (когато на свой ред напуснех масата) аз щях да заема сигурна позиция в горичката преди три часа.

Промяната във времето, за която ни предизвести снощният вятър, настъпи рано сутринта. Валеше силен дъжд, когато станах, и продължи да вали до дванадесет часа, когато облаците се разсеяха, небето се изясни и слънцето изгря със светлото обещание за един хубав следобед.

Неспокойствието ми да узная как сър Пърсивъл и графът щяха да прекарат ранните часове на деня не се уталожи, що се отнася до сър Пърсивъл, защото въпреки дъжда той ни напусна след закуската и излезе сам. Не каза къде отива, нито пък кога да очакваме завръщането му. Видяхме го да минава забързано покрай прозореца на стаята за закуска, обут с високите си ботуши и облечен с непромокаемото си палто — и това беше всичко.

Графът прекара сутринта спокойно в къщата, като известно време беше в библиотеката, а после в салона, където свиреше разни мелодийки на пианото и си тананикаше. Съдейки по вида му, сантименталната страна на неговия характер все още упорито проявяваше склонността да се изразява. Той бе мълчалив и чувствителен, готов да въздиша и да се отдава на мечтания, както само дебелите мъже могат да правят това при най-малкото предизвикателство.

Дойде време за обяд, но сър Пърсивъл не се върна. Графът зае мястото на своя приятел на масата, тъжно погълна по-голямата част от един плодов сладкиш, залят с цяла кана сметана, и в мига, в който приключи, ни разясни достойнствата на постижението си.

— Вкусът към сладкишите — заяви той с най-нежните си нотки и най-внимателни обноски — е невинният вкус на жените и децата. Обичам да го споделям с тях — това е още една връзка, скъпи дами, между вас и мен.

Лора стана от масата след десет минути. Изпитах силното изкушение да, я придружа. Но ако бяхме излезли заедно, можехме да предизвикаме подозрение и дори нещо по-лошо — ако допуснехме Ан Катърик да види Лора, придружена от непознато за нея лице, ние по всяка вероятност щяхме мигновено да загубим доверието й и никога вече да не го възвърнем.

Ето защо изчаках колкото се може по-търпеливо, докато прислужникът влезе, за да разчисти масата. Когато напуснах стаята, нямаше никакви признаци в къщата или извън нея за завръщането на сър Пърсивъл. Оставих графа с бучка захар между устните; злобното какаду се катереше по жилетката му, за да я достигне, а мадам Фоско, седнала срещу съпруга си, наблюдаваше птицата и самия него тъй внимателно, сякаш нивга в живота не бе виждала подобно нещо. Вървейки към горичката, аз внимателно избягвах полезрението, откриващо се от прозореца на трапезарията. Никой не ме видя и не тръгна подире ми. Часовникът ми показваше три без петнадесет.

Щом се озовах сред дърветата, закрачих бързо, докато не извървях по-голямата половина от пътя през горичката. Там забавих ход и продължих предпазливо, но не видях никого и не чух никакви гласове. Бавно се приближих до навеса за лодки откъм задната му страна — спрях, ослушах се — и после продължих, докато стигнах на разстояние, от което би трябвало да чуя всеки, който говореше вътре. Все още цареше пълна тишина — все още наблизо и надалеч нямаше и следа от присъствието на жива душа.

След като заобиколих сградата от едната страна, а после от другата и не открих нищо, осмелих се да мина отпред и да надникна вътре. Нямаше никой. Извиках: „Лора!“ — отначало тихичко, после по-високо и по-високо. Никой не отвърна и никой не се появи. По всичко личеше, че единственото човешко същество около езерото и горичката бях аз.

Сърцето ми взе да бие ожесточено, но останах твърда в намеренията си и започнах да търся внимателно най-напред в навеса за лодки, а сетне и по земята пред него някакви следи, които да ми покажат дали Лора е стигнала дотук, или не. По нищо не личеше, че е била вътре, но отвън по пясъка открих следите й.

Различих стъпките на двама души — големи, вероятно мъжки, и малки, които, след като наложих собствените си нозе в тях и по този начин измерих големината им, бях сигурна, че са на Лора. Така бе утъпкана цялата земя точно пред навеса. Близо до едната му страна, под заслона на издадения покрив, зърнах малка дупка в пясъка — не естествена, а без съмнение изкопана. Забелязах я и веднага се обърнах, за да проследя стъпките докъдето мога и да тръгна в посоката, в която щяха да ме отведат.

Те ме изведоха, тръгвайки от лявата страна на навеса и минавайки покрай дърветата, на разстояние от около двеста-триста ярда. После се изгубиха в песъчливата почва. Реших, че лицата, по чиито стъпки вървях, по всяка вероятност са влезли в горичката точно на това място, така че продължих. Отначало не открих никаква пътека, но после различих една, която едва забележимо минаваше сред дърветата, и тръгнах по нея. Известно време се движих в посока към селото, но на едно място спрях, защото я пресичаше друга пътечка. Тя бе оградена от двете си страни е гъсти къпинови храсти. Стоях и гледах, колебаейки се накъде да тръгна, и в това време забелязах на един от бодливите клони конци от ресните на женски шал. Разгледах ги по-внимателно, установих, че са от шала на Лора, и веднага закрачих по втората пътека. Тя ме изведе най-сетне, за мое голямо облекчение, откъм задната страна на къщата. Казвам за мое голямо облекчение, защото стигнах до извода, че по някаква неизвестна причина Лора трябва да се е върнала в къщата преди мен по този заобиколен път. Влязох вътре откъм вътрешния двор и сервизните помещения. Първият човек, когото срещнах в преддверието на черния вход, бе икономката мисис Мичелсън.

— Знаете ли — попитах аз — дали лейди Глайд се е върнала от разходката си, или не?

— Господарката се прибра преди малко със сър Пърсивъл — отвърна икономката. — Боя се, мис Халкъм, че се е случило нещо много лошо.

Сърцето ми се сви.

— Някаква злополука ли? — запитах премаляла.

— Не, не, слава богу — злополука няма. Господарката избяга в стаята си, обляна в сълзи, а сър Пърсивъл ми нареди да предупредя Фани, че трябва да напусне до един час.

— Къде е Фани? — попитах я аз.

— В моята стая, мис Халкъм. Момичето е доста сломено и аз й казах да седне и да се опита да се съвземе.

Отидох в стаята на мисис Мичелсън и сварих Фани горчиво да плаче в ъгъла. До нея бе сандъчето й с багажа.

Тя не можа да ми даде никакво обяснение за ненадейното си уволнение. Сър Пърсивъл наредил да й платят едномесечно възнаграждение вместо едномесечното предупреждение и да напусне. Обяснение не й било дадено — никакво възражение срещу поведението й не било направено. Забранено й било да се обръща с молби към господарката си, забранено й било да я види дори за миг, за да си вземе довиждане. Трябвало да замине без обяснения и сбогувания, и то незабавно.

След като успокоих момичето с няколко приятелски думи, попитах я къде възнамерява да пренощува. Тя отвърна, че смятала да отиде в малката странноприемница в селото, чиято стопанка била почтена жена, позната на слугите от Блакуотър Парк. Тръгвайки рано на другата утрин, тя се надявала да стигне до приятелите си в Къмбърланд, без да спира в Лондон, където не познавала никого.

Веднага осъзнах, че заминаването на Фани ни предоставяше сигурен начин за връзка с Лондон и Лимъридж Хаус, който можеше да се окаже от голямо значение за нас. Съответно я уведомих, че довечера може да очаква вести от господарката си или от мен и че може да разчита и на двете ни да й помогнем според възможностите си. След тези думи се ръкувах с нея и се качих горе.

Вратата на преддверието, водещо към стаята на Лора, се оказа заключена.

Почуках и пред мен застана същата онази дебела, едра прислужница, чиято тъпа безчувственост бе подложила на жестоко изпитание търпението ми в деня, когато намерих раненото куче. По-късно научих, че се казва Маргарет Порчър и че е най-мързеливата, немарлива и твърдоглава прислужничка в къщата.

Като отвори вратата, тя веднага престъпи прага и се ухили насреща ми в упорито мълчание.

— Защо стоите така? — казах аз. — Не виждате ли, че искам да вляза.

— Да, ама не може да влезете — бе отговорът, придружен с още една, по-широка гримаса.

— Как смеете да ми говорите така? Веднага се отдръпнете!

Тя протегна големите си червени ръце, за да препречи входа, и бавно поклати малоумната си глава.

— Заповед на господаря — рече и пак заклати глава.

Трябваше да призова на помощ цялото си самообладание, за да не се впусна в спор с нея, и да се досетя, че следващите ми думи трябва да са адресирани към господаря й. Обърнах й гръб и веднага слязох долу да го намеря. Решението ми да сдържам нрава си независимо от всичко, с което сър Пърсивъл би могъл да ме изкара извън нерви, вече бе напълно забравено — срамувам се да го кажа, — сякаш никога не бях го вземала. Подействува ми добре след всичко, което бях изстрадала и подтискала в себе си в този дом — гневът наистина ми подействува добре.

Дневната и стаята за закуска бяха празни. Продължих към библиотеката и там намерих сър Пърсивъл, графа и мадам Фоско. И тримата бяха прави, застанали близко един до друг и сър Пърсивъл държеше малко листче в ръката си. Когато отварях вратата, чух графа да му казва:

— Не, хиляда пъти — не.

Насочих се към него и го погледнах право в лицето.

— Трябва ли да разбирам, сър Пърсивъл, че стаята на жена ви е затвор и че вашата прислужничка е тъмничарят, който го пази?

— Да, точно това трябва да разбирате — отговори той. — Постарайте се да не се удвоят задълженията на Моя тъмничар — внимавайте и вашата стая да не се превърне в затвор.

— Вие внимавайте как се отнасяте със съпругата си и как ме заплашвате — разгорещих се в гнева си аз. — В Англия има закони, които защищават жените от жестокостта и насилието. Ако падне и косъм от главата на Лора, ако се осмелите да посегнете на свободата ми, аз ще прибягна към тези закони каквото и да става.

Вместо да ми отговори, той се обърна към графа.

— Докъде бях стигнал? — запита той. — Какво ще кажете сега?

— Каквото казах и преди — отговори графът. — Не.

Дори в ожесточението на гнева си усетих спокойния, студен поглед на сивите му очи върху лицето си. Те се извърнаха от мен, когато заговори, и се насочиха многозначително към собствената му съпруга. Мадам Фоско тутакси се приближи към мен и от това място се обърна към сър Пърсивъл, преди още той или аз да сме проговорили.

— Благоволете да ми отделите секунда внимание — каза тя с ясната, ледено-сдържана нотка на гласа си. — Сър Пърсивъл, искам да ви благодаря за гостоприемството и да заявя, че отказвам да се възползувам повече от него. Не мога да остана в дом, където към дамите се отнасят така, както днес се отнесохте към вашата съпруга и към мис Халкъм.

Сър Пърсивъл отстъпи една крачка и се взря безмълвен в нея. Току-що чутото изявление — изявление, което двамата с него много добре знаехме, че мадам Фоско не би посмяла да направи без разрешението на съпруга си — като че ли го вкамени от изненада. Графът стоеше отстрани и гледаше съпругата си, изпълнен с възторг.

— Тя е великолепна — промълви той на себе си. Приближи се към нея, докато говореше, и й подаде ръката си. — Аз съм на вашите услуги, Еленор — продължи той с кротко достойнство, което досега не бях забелязала у него. — И на услугите на мис Халкъм, ако тя ми направи честта да приеме съдействието ми.

— По дяволите! Какво значи това? — извика сър Пърсивъл, докато графът бавно се запъти със съпругата си към вратата.

— При други обстоятелства значи това, което казвам, но този път значи това, което казва жена ми — отговори непроницаемият италианец. — Ето че веднъж разменихме местата си, Пърсивъл, и мнението на мадам Фоско е и мое мнение.

Сър Пърсивъл смачка листа в ръката си и като профуча покрай графа, изричайки още една ругатня, застана между него и вратата.

— Правете каквото щете — процеди той разярен и слисан. — Правете каквото щете и ще видите какво ще стане.

С тези думи той излезе от стаята. Мадам Фоско хвърли въпросителен поглед към съпруга си.

— Той излезе много неочаквано — каза тя. — Какво означава това?

— Означава, че ние двамата с вас вразумихме най-раздразнителния човек в Англия — отвърна графът. — Означава, мис Халкъм, че лейди Глайд е спасена от едно възмутително унижение, а вие от повторението на тази непростима обида. Позволете ми да изразя възторга си от вашето поведение и от храбростта ви в момент на такова голямо изпитание.

— Искрени поздравления — намеси се мадам Фоско.

— Искрени поздравления — отекна графът.

Вече се чувствувах омаломощена, защото ме бе напуснала силата на първоначалната ми яростна съпротива срещу насилието и оскърблението. Нетърпението ми да видя Лора, чувството за собственото ми безпомощно неведение за случилото се в навеса за лодки се стовариха върху мен с непоносимата си тежест. Опитах се да запазя самообладание, обръщайки се към графа и съпругата му с тона, който те бяха възприели спрямо мен, но думите замряха на устните ми — не ми достигна дъх, — очите ми погледнаха с безмълвен копнеж към вратата. Разбирайки неспокойствието ми, графът я отвори, излезе и я притвори след себе си. В същото време тежките стъпки на сър Пърсивъл заслизаха по стълбата. Чух ги да си шепнат навън, докато мадам Фоско ме уверяваше с обичайния си спокоен маниер колко се радвала заради всички нас, че поведението на сър Пърсивъл не ги е принудило двамата със съпруга й да напуснат Блакуотър Парк. Преди още да бе свършила, шепотът заглъхна, вратата се отвори и графът надникна в стаята.

— Мис Халкъм — каза той, — щастлив съм да ви уведомя, че лейди Глайд е отново господарка в собствения си дом. Сметнах, че ще ви бъде по-приятно да чуете това от мен, отколкото от сър Пърсивъл, и нарочно се върнах, за да ви го съобщя.

— Възхитителна деликатност! — възкликна мадам Фоско, изразявайки възторга си изцяло в стила на графа. Той се усмихна и се поклони, сякаш бе получил комплимент от учтив непознат, и се отдръпна, за да й стори път да мине.

Сър Пърсивъл стоеше в преддверието. Докато се качвах забързано по стълбите, чух го да вика нетърпеливо графа да излезе от библиотеката.

— Какво чакате там? — каза той. — Искам да говоря с вас.

— А аз искам да поразмишлявам сам — отвърна другият. — По-късно, Пърсивъл, по-късно.

Нито той, нито приятелят му не казаха нищо повече. Изкачих стълбите и се затичах по коридора. В бързината и възбудата си оставих вратата на преддверието отворена, но затворих вратата на спалнята, щом се озовах в нея.

Лора седеше сама в другия край на стаята, отпуснала изтощено ръце, с лице, скрито в дланите й. Когато ме видя, тя трепна и извика от радост.

— Как влезе тук? — запита тя. — Кой те пусна? Не е сър Пърсивъл, нали?

Нетърпението ми да чуя това, което имаше да ми каже, бе тъй непреодолимо, че не бях в състояние да й отговарям — само можех да задавам въпроси. Желанието на Лора да разбере какво се бе случило долу се оказа обаче твърде силно, за да мога да й устоя. Тя настойчиво повтаряше въпросите си.

— Графът, разбира се — отговорих й нетърпеливо. — Чие влияние в къщата…

Тя ме спря с жест на възмущение.

— Не говори за него! — извика тя. — Графът е най-низкото създание на тази земя. Той е долен шпионин…

В този миг на вратата на спалнята леко се почука.

Все още не бях седнала и отидох да видя кой е. Когато отворих, насреща си видях мадам Фоско с моята носна кърпичка в ръка.

— Изпуснали сте това долу, мис Халкъм — каза тя, — и реших да ви го донеса, тъй като бях тръгнала за моята стая.

Лицето й, по природа бледо, бе покрито с такава мъртвешка белота, че се стреснах от вида му. Ръцете й, които винаги бяха сигурни и уверени, сега трескаво трепереха, а погледът й с вълче изражение се плъзна покрай мен през отворената врата и се спря върху Лора. Тя бе подслушвала, преди да почука! Разбрах го от бялото й лице, от треперещите й ръце, от погледа й, отправен към Лора.

След като изчака секунда, тя се обърна мълчаливо и бавно се отдалечи.

Затворих отново вратата.

— О, Лора, Лора! И двете ще проклинаме деня, в който нарече графа шпионин!

— И ти би го нарекла така, Мариан, ако знаеш това, което зная аз. Ан Катърик бе права. Наистина е имало трети човек, който ни е следил вчера в горичката, и този човек…

— Сигурна ли си, че е бил графът?

— Напълно съм сигурна. Той е бил шпионинът на сър Пърсивъл, той е бил осведомителят на сър Пърсивъл — той е накарал сър Пърсивъл да дебне и да ни причаква двете с Ан Катърик цялата сутрин.

— Намерена ли е Ан? Видя ли я при езерото?

— Не, тя се спаси, като не дойде. Когато стигнах до навеса, там нямаше никой.

— Е, и?

— Влязох и седнах да почакам няколко минути. Но от притеснение станах отново да се поразходя наоколо. Излизайки, видях някакви следи по пясъка близо до предната страна на навеса. Наведох се да ги разгледам и разчетох една дума, написана с големи букви на пясъка. Думата беше — ПОГЛЕДНИ.

— И ти разрови пясъка и издълба дупка в него?

— Откъде знаеш, Мариан?

— Видях дупката, след като тръгнах подир теб. Продължавай, продължавай!

— Да, разрових пясъка и открих отдолу листче, на което бе написано нещо. Подписано бе с инициалите на Ан Катърик.

— Къде е листчето?

— Сър Пърсивъл го взе от мен.

— Можеш ли да си спомниш какво пишеше? Мислиш ли, че можеш да го повториш?

— По същество — да, Мариан. Беше съвсем кратък текст. Ти би го запомнила дума по дума.

— Опитай се да ми кажеш същността, преди да сме продължили по-нататък.

Тя прие. Записвам текста тук точно както го повтори пред мен:

Думите „един висок, едър възрастен мъж“ (думи, които Лора бе сигурна, че е повторила пред мен точно) не оставяха никакво съмнение за това кой е бил преследвачът. Припомних си как предния ден в присъствието на графа съобщих на сър Пърсивъл, че Лора е отишла към навеса за лодки да търси брошката си. По всяка вероятност той я е последвал, подтикван от досадния си маниер, за да я успокои относно въпроса с подписа, веднага след като ме уведоми за промяната в плановете на сър Пърсивъл. В такъв случай той се е приближил до навеса и Ан Катърик го е забелязала. Подозрителната бързина, с която се е разделила с Лора, несъмнено е дала повод за безполезния му опит да я проследи. Разстоянието между къщата и езерото и времето, по което той излезе от всекидневната, сравнено с времето, по което Лора и Ан Катърик са разговаряли, бяха за нас недвусмислено доказателство за този факт.

След като стигнах тъй до някакво заключение, следващото нещо, което много ме интересуваше, бе да разбера какви открития е направил сър Пърсивъл, когато граф Фоско му е доложил откритието си.

— Как стана така, че ти отнеха писмото? — запитах аз. — Какво направи с него, след като го намери в пясъка?

— След като го прочетох веднъж — отговори тя, — взех го със себе си в навеса за лодки, за да седна и да го прегледам повторно. Докато четях, върху листа падна сянка. Вдигнах очи и видях сър Пърсивъл, който стоеше на прага и ме наблюдаваше.

— Опита ли се да скриеш писмото?

— Опитах се, но той ме възпря. „Не си правете труда да го криете — каза ми. — Вече съм го чел.“ Аз го гледах безпомощно, без да мога да кажа нищо. „Разбирате, нали? — продължи той. — Аз го прочетох. Изрових го от пясъка преди два часа, зарових го отново и пак написах отгоре думата, за да бъде готово за вас. Сега не можете да се измъкнете от неприятното положение, в което попаднахте. Вчера сте се срещнали тайно с Ан Катърик и в този момент държите писмото й в ръцете си. Нея все още не съм хванал, но хванах вас. Дайте ми писмото.“ Той пристъпи към мен — аз бях сама, Мариан, какво можех да сторя? Дадох му писмото.

— Какво ти каза, когато му го даде?

— Отначало не каза нищо. Хвана ме за лакътя и ме изведе от навеса за лодки, като се оглеждаше, сякаш се страхуваше, че някой може да ни види или да ни чуе. След това вкопчи ръката си в моята и ми пошепна: „Какво ви каза вчера Ан Катърик? Държа да чуя всяка дума — от първата до последната.“

— Каза ли му?

— Бях сама с него, Мариан — грубата му ръка ми причиняваше болка, — какво можех да сторя?

— Има ли все още следи по ръката ти? Дай да видя. — Защо?

— Защото, Лора, днес трябва да сложим край на търпеливостта си и да започнем да се съпротивяваме. Този белег е оръжие, с което можем да му нанесем удар. Нека да погледна. Може да ми се наложи да дам клетва за това.

— О, Мариан, не гледай така! Сега не ме боли!

— Дай да видя!

Тя ми показа белезите. Не можех нито да се натъжа, нито да се разплача, нито да потръпна пред вида им. Казват, че сме били или по-добри от мъжете, или по-лоши. Ако изкушенията, които са се изправяли на пътя на някои жени и са ги направили по-лоши, бяха препречили моя в този миг… Благодаря ти, господи! По лицето ми тя не можа да прочете нищо. Това нежно, невинно, любвеобилно създание помисли, че се уплаших заради нея и ми е мъчно за нея — и толкова.

— Недей да го взимаш толкова надълбоко, Мариан — каза простичко тя, издърпвайки отново ръкава си надолу. — Вече не ме боли.

— Ще се опитам да мисля спокойно, скъпа моя, заради теб. Да! Да! И ти му разправи всичко, което Ан Катърик ти бе казала — всичко, което Знам и аз?

— Да, всичко. Той беше толкова настойчив — бях сама с него, — не можах да скрия нищо.

— Каза ли ти нещо, когато свърши?

— Погледна ме и се изсмя някак си иронично и горчиво. „Ще измъкна и останалото от вас — каза той. — Чувате ли? И останалото.“ Заявих сериозно, че съм казала всичко, което зная. „Вие ли? — възкликна той. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да кажете. Няма ли да го чуя? Ще го чуя! Ще го изтръгна от вас в къщи, ако не мога тук.“ Поведе ме по една непозната пътека през горичката — пътека, по която за мен нямаше никаква надежда да те срещна, и не проговори повече, докато не стигнахме къщата. Тогава спря отново и каза: „Ако ви дам още един шанс, ще се възползувате ли от него? Няма ли да поразмислите и да ми кажете останалото?“ Можах само да повторя думите, които вече бях казала. Той прокле упорството ми и ме повлече след себе си към къщата. „Не можете да ме измамите — рече. — Знаете повече, отколкото ви е угодно да ми кажете. Ще измъкна тайната и от вас, и от сестричката ви. Повече няма да заговорничите и да си шепнете. Няма да се видите с нея, докато не признаете истината. Ще бъдете под наблюдение сутрин, обед и вечер, докато не признаете истината.“ Беше глух за всичко, което можех да кажа. Заведе ме направо горе в стаята ми. Фани седеше там и бродираше нещо, а той незабавно й нареди да излезе. „Ще се погрижа да не се забъркваш в заговора — каза й той. — Ще напуснеш къщата още днес. Ако господарката ти иска камериерка, ще приеме тази, която аз избера.“ После ме блъсна в стаята и заключи вратата. Постави тази безчувствена жена отвън да ме пази, Мариан! Беше като обезумял. Може да ти е трудно да разбереш, но наистина беше така.

— Много добре разбирам, Лора. Той е луд — полудял от кошмарите на гузната съвест. От всичко, което ти ми каза, се убедих, че когато Ан Катърик се е разделила с теб вчера, ти си била пред научаването на някаква тайна, гибелна за твоя зъл съпруг, и той мисли, че ти вече я знаеш. Нищо, което можеш да кажеш или да сториш, няма да успокои гузното му недоверие и няма да убеди измамната му природа в твоята искреност. Не казвам това, скъпа моя, за да те разтревожа. Казвам го, за да ти отворя очите за положението, в което се намираш, и да те убедя в неотложната необходимост да ме оставиш да действувам, според силите ми, в твоя защита, докато шансът е на наша страна. Намесата на граф Фоско ми осигури достъп до теб днес, но утре той може да откаже да се застъпи. Сър Пърсивъл вече уволни Фани, защото тя е умно момиче и ти е предана, а на нейно място избра жена, безразлична към твоите интереси, чиято тъпота я свежда до равнището на кучето, пазещо двора. Не е възможно да предположим какви жестоки мерки ще предприеме по-нататък, освен ако не се възползуваме от благоприятните възможности, докато ги имаме.

— Какво можем да направим, Мариан? Ах, как бих искала да напуснем тази къща и никога повече да не я видим!

— Слушай ме, скъпа моя, и се опитай да разбереш, че докато аз съм тук, не си толкова безпомощна.

— Ще се опитам, ще се опитам. Но докато мислиш за мен, не забравяй и бедната Фани. Тя също се нуждае от помощ и утеха.

— Няма да я забравя. Видях я, преди да дойда тук, и обещах да й пратя вест тази вечер. Пощенската торба на Блакуотър Парк не е сигурно място за писма, а в твой интерес още тази вечер трябва да напиша две, които не трябва да попадат в други ръце освен в ръцете на Фани.

— Какви писма?

— Първо ще напиша на съдружника на мистър Гилмор, който ни предложи своята помощ, ако отново изпаднем в критично положение. Колкото и малко да разбирам от правосъдие, убедена съм, че то е в състояние да защити една жена срещу начина, по който се отнесе днес с теб този грубиян. Няма да навлизам в подробности — относно Ан Катърик, защото не разполагам с никакви сигурни сведения. Но адвокатът ще научи за белезите върху ръката ти и за упражненото спрямо теб насилие — няма да заспя спокойно, докато не му пиша!

— Но помисли за скандала, Мариан!

— Аз разчитам на този скандал. Сър Пърсивъл сигурно се бои от него повече, отколкото ти. Вероятността от скандал е единственото, което може да го накара да капитулира.

Докато говорех, станах, но Лора ме помоли горещо да не я оставям сама.

— Ти ще го доведеш до отчаяние — каза тя — и ще увеличиш десеторно опасностите, пред които сме изправени.

Почувствувах истината — обезсърчителната истина — на тези думи. Но нямах сили да я призная пред нея.

В ужасното положение, в което се намирахме, нямаше откъде да очакваме помощ и надежда, освен ако не рискуваме най-лошото. Обясних това предпазливо. Тя въздъхна горчиво, но не го оспори. Само попита за второто писмо, което смятах да напиша. До кого щеше да бъде адресирано?

— До мистър Феърли — отговорих аз. — Твоят чичо е нашият най-близък родственик и глава на семейството. Той трябва да се намеси.

Лора тъжно поклати глава.

— Да, да — продължих аз. — Чичо ти е слаб, себичен, светски човек, зная, но той не е сър Пърсивъл Глайд и няма до себе си приятел като граф Фоско. Не очаквам да прояви доброта, нито пък да се разчувствува към теб или към мен, но ще направи всичко, за да угоди на своята леност и да осигури собственото си спокойствие. Позволи ми само да го убедя, че намесата му в този момент ще му спести по-нататъшните неизбежни неприятности, тревоги и отговорности, и той ще се размърда заради себе си. Зная как да се справя с него, Лора — имам известен опит.

— Ако би могла само да му внушиш да ми позволи да се върна за известно време в Лимъридж и да остана там на спокойствие с теб, Мариан, бих могла да бъда почти толкова щастлива, колкото бях, преди да се омъжа!

Тези думи насочиха мислите ми в нова посока. Възможно ли бе да изправим сър Пърсивъл между двете алтернативи — скандала чрез намесата на правосъдието в защита на жена му или неговото съгласие да се разделят без много шум за известно време под предлог, че тя трябва да посети дома на чичо си? И можеше ли да се очаква в такъв случай той да приеме тази последна възможност? Беше съмнително — повече от съмнително. И все пак колкото и безнадеждно да изглеждаше, струваше си да се опита.

— Чичо ти ще бъде уведомен за желанието, което току-що изрази — казах й, — а аз ще се посъветвам с адвоката и по този въпрос. Може да е за добро — и ще бъде за добро, надявам се.

Казвайки това, станах и Лора пак се опита да ме задържи.

— Не ме оставяй — каза ми смутено. — Аз пиша на тази маса. И ти напиши тук писмата.

За мен бе изпитание да й откажа дори когато ставаше въпрос за собствените й интереси. Но вече бяхме останали насаме твърде дълго. Шансът да се видим отново можеше изцяло да зависи от това дали няма да предизвикаме нови подозрения. Крайно време беше да се появя спокойна и равнодушна сред нищожествата, които може би точно в този момент говореха за кае долу. Обясних тази неприятна необходимост на Лора и я убедих да я приеме.

— Ще дойда отново, скъпа моя, след час или по-малко — казах й аз. — За днес най-лошото свърши. Бъди спокойна и не се страхувай от нищо.

— Ключът на вратата ли е, Мариан? Мога ли да я затворя отвътре?

— Да, ето ключа. Заключи и не отваряй на никого, докато не се върна отново.

Целунах я и излязох. Изпитах облекчение, когато чух завъртането на ключа. Сега вратата беше под нейна власт.

VIII

Деветнадесети юни. — Бях стигнала площадката на стълбите, когато заключената врата на Лора ми подсказа да взема и аз тази предпазна мярка и да държа ключа в себе си, докато не съм в стаята. Дневникът ми и другите документи бяха вече на сигурно място в чекмеджето на писалищната маса, но нещата ми за писане не бяха прибрани. Това беше един печат с познатата емблема на два гълъба, пиещи вода от една и съща чаша, и няколко листа Попивателна хартия, върху които се бяха отпечатали последните редове от писанията ми предната нощ. Съзнанието ми бе деформирано от подозрението, станало част от самата мен, и сега ми се струваше опасно да оставям без надзор дори и такива дреболии — и заключеното чекмедже не ми се виждаше достатъчно защитено, преди да съм се погрижила както трябва никой да няма достъп до него.

Явно никой не бе влизал в стаята, докато съм говорила с Лора. Нещата ми за писане (които бях наредила да не се пипат от прислугата) бяха разпилени по масата както обикновено. Единственото обстоятелство, което все пак ми направи впечатление, бе, че печатът бе прибран в табличката заедно с моливите и восъка. Не бе присъщо на небрежните ми навици (за съжаление трябва да го кажа) да го слагам там, нито пък помнех да съм го слагала. Но тъй като, от друга страна, не можех да се сетя къде съм го захвърлила и се съмнявах дали пък един път по случайност не съм го сложила на мястото му, реших да не обременявам съзнанието си с още една дреболия, тъй като и без това бе объркано от развилите се през деня събития. Заключих вратата, прибрах ключа в джоба си и слязох долу.

Мадам Фоско бе сама в преддверието и гледаше барометъра.

— Продължава да пада — отбеляза тя. — Боя се, че трябва да очакваме още дъжд.

Лицето й бе възвърнало отново обичайното си изражение и цвят. Но ръката, с която посочи към циферблата на барометъра, все още трепереше.

Дали бе успяла вече да каже на съпруга си, че е подслушала Лора, която в мое присъствие го е окачествила като „шпионин“? Дълбокото ми подозрение, че му е казала, моят непреодолим страх (още по-съкрушителен поради неяснотата, в която бе забулен) от вероятните последици, твърдото ми убеждение, произтичащо от малките издайнически признаци, които жените забелязват една в друга, че мадам Фоско въпреки добре усвоената външна учтивост не е простила На племенницата си това, че неволно се бе изправила между нея и наследството от десет хиляди лири — всичко това нахлу в съзнанието ми и ме принуди да говоря с напразната надежда, че мога да използувам собственото си влияние и сили, за да поискам изкупление за нанесената от Лора обида.

— Смея ли да се доверя на любезността ви да ме извините, мадам Фоско, и да си позволя да говоря с вас по един изключително болезнен въпрос?

Тя скръсти ръце и кимна тържествено, без да изрече ни дума и без да сваля нито за миг очите си от мен.

— Боя се, много се боя, че когато бяхте тъй любезна да ми донесете кърпичката — продължих аз, — вие вероятно случайно сте чули Лора да казва нещо, което нямам никакво желание да повторя и което няма да се опитвам да оправдая. Само мога да се надявам, че за вас то не е било достатъчно важно, за да го споменете пред графа?

— За мен то няма никакво значение — отвърна мадам Фоско остро и неочаквано. — Но — добави тя, възприемайки в миг леденото си държане — аз не крия нищо от съпруга си, дори и дреболиите. Когато той преди малко забеляза, че изглеждам разстроена, мой дълг бе, макар и болезнен, да му кажа защо съм разстроена, и трябва честно да заявя пред вас, мис Халкъм, че му казах всичко.

Бях готова да го чуя, и все пак ме полазиха тръпки, когато тя изрече тези думи.

— Позволете ми най-горещо да ви помоля, мадам Фоско, позволете ми най-горещо да помоля и графа да проявите снизхождение към окаяното положение, в което е изпаднала сестра ми. Тя говореше под влияние на обидата и неправдата, с която се отнесе към нея съпругът и. Не беше на себе си, когато изрече тези прибързани думи. Смея ли да се надявам, че те ще бъдат мило и благородно опростени?

— Без съмнение — прозвуча тихият глас на графа зад мен. С безшумната си походка и с книга в ръка той бе излязъл от библиотеката и се бе прокраднал до нас. — Лейди Глайд е била несправедлива към мен, казвайки тези думи — продължи той. — Аз съм наскърбен, но й прощавам. Нека повече никога да не говорим на тази тема, мис Халкъм. Нека всички заедно да забравим това.

— Много сте мил — казах аз, — доставяте ми неизразимо облекчение…

Опитах се да продължа, но очите му бяха вперени в мен. Ужасната му усмивка, която крие всичко, бе запечатана твърдо и нетрепващо на широкото му гладко лице. Подозрението, което питаех към непроницаемото му лицемерие, собственото ми чувство за унижение от това, че паднах дотам да търся помирение със съпругата му и него самия, така ме разстроиха и объркаха, че думите замряха на устните ми и останах безмълвна.

— На колене ви моля да не говорите повече за това, мис Халкъм — аз съм дълбоко потресен от факта, че сметнахте за необходимо да кажете толкова много. — При тези учтиви слова той взе ръката ми — о, как сама се ненавиждам, о, колко малко може да ме утеши съзнанието, че я подадох заради Лора! — той взе ръката ми и я поднесе до отровните си устни. До този момент не бях усетила целия ужас, който изпитвах от него. Тази невинна близост смрази кръвта ми, сякаш беше най-злонамерената обида, която един мъж би могъл да ми нанесе. Все пак скрих отвращението си от него — опитах се да се усмихна, — аз, която безмилостно ненавиждам притворството в поведението на други жени, бях лицемерна като най-лошите сред тях, като този Юда, чиито устни докоснаха ръката ми.

Не бих могла да поддържам това унизително за мен самообладание — знанието, че не бих могла, е моето единствено изкупление, — ако не бе свалил погледа си от мен. На помощ ми дойде жена му с нейната ревност на тигрица, която настоятелно отвлече вниманието му от мен, щом той взе ръката ми. Студените й сини очи засвяткаха, увехналото й бяло лице поруменя — в миг тя се подмлади с много години.

— Графе! — каза тя. — Англичанките не разбират вашите чуждестранни учтивости.

— Простете, ангеле мой! Най-добрата и най-скъпата за мен англичанка на света ги разбира. — При тези думи той пусна ръката ми и вместо нея вдигна нежно към устните си ръката на своята съпруга.

Изтичах горе, за да намеря убежище в стаята си. Ако имах време да разсъждавам, мислите ми, когато останах сама, биха ми причинили горчиво страдание. Но време за друго освен за действия нямаше и за щастие това ми помогна да запазя спокойствието и решителността си. Предстоеше ми все още да напиша писмата до адвоката и мистър Феърли и веднага, без никакво колебание, се заех с тях.

Място за двоумение нямаше, защото освен на себе си засега нямаше на кого другиго да разчитам. Наоколо нямаше приятели или роднини на сър Пърсивъл, към чието посредничество бих могла да прибягна. Той беше в най-хладни отношения, а в някои случаи и в съвсем обтегнати, със семействата от неговата класа и положение, с които беше съсед: Ние двете нямахме нито баща, нито брат, който да дойде да ни подкрепи. Нямах друг избор, освен да напиша тези писма, резултатът от които бе съмнителен, или да поставя Лора и себе си в неизгодно положение, като избягаме тайно от Блакуотър Парк и по този начин сложим непреодолима бариера пред възможността за помирителни преговори в бъдеще. Вторият ход можеше да бъде оправдан само ако над нас бе надвиснала гибелна заплаха. Най-напред трябваше да опитам с писмата и аз ги написах.

На адвоката не споменах нищо за Ан Катърик, защото (както заявих пред Лора) тази тема бе свързана с тайната, която засега не можехме да разгадаем и затова беше безполезно да занимаваме с нея един юрист. Оставих моя кореспондент да си обясни, ако желае, недостойното, поведение на сър Пърсивъл с нови спорове по парични въпроси и просто поисках съвет във връзка със съществуващите възможности за предприемане на правни действия в защита на Лора, в случай че съпругът й не й позволи да напусне за известно време Блакуотър Парк и да се върне с мен в Лимъридж. Помолих го да се обърне към мистър Феърли за подробностите около това споразумение, уверих го, че пиша със съгласието на Лора, и завърших с молбата да направи за нея всичко, което е по силите му, и то без да губи никакво време.

След това се заех с писмото до мистър Феърли. Обърнах се към него по начина, който бях споменала пред Лора, защото по всяка вероятност това щеше да му окаже най-силно въздействие. Приложих копие от моето писмо до адвоката, за да му покажа колко сериозен е случаят, и представих нашето преместване в Лимъридж като единствения компромис, при който биха могли да се предотвратят неизбежните неприятни последици в не тъй далечното бъдеще за чичо й и за самата Лора, произтичащи от опасното и злочесто положение, в което тя се намираше сега.

Когато свърших, запечатах и надписах двата плика, отидох отново в стаята на Лора, за да й покажа, че писмата са написани.

— Някой да те е безпокоил? — попитах аз, когато ми отвори вратата.

— Никой не е чукал — отвърна тя, — но чух, че има някой в преддверието.

— Мъж ли беше или жена?

— Жена. Чух как шумоли роклята й.

— На коприна ли ти напомни?

— Да, на коприна.

Мадам Фоско очевидно бе стояла отвън на пост. Едва ли трябваше да изпитвам големи опасения от злината, която би могла да извърши сама. Но злината, която можеше да извърши като драговолен инструмент в ръцете на съпруга си, бе твърде застрашителна, за да се пренебрегва.

— Какво стана, когато спря да чуваш шумоленето на роклята в преддверието? — запитах аз. — Чу ли го да преминава по коридора?

— Да. Стоях, без да се движа, и го чух, понеже се ослушвах.

— Накъде отиде?

— Към твоята стая.

Размислих отново. Звукът бе убягнал от слуха ми. Но аз бях погълната от писмата и освен това пиша с паче перо, стържа и дращя шумно върху хартията. По-вероятно бе мадам Фоско да е чула скърцането на перото ми, отколкото аз — шумоленето на роклята й. Ето още една причина (ако търсех такава), за да не се доверя на пощенската торба в преддверието.

Лора видя, че се замислих.

— Нови изпитания! — въздъхна тя изтощено. — Нови изпитания и опасности!

— Няма никакви опасности — отвърнах й — Малко затруднение може би. Мисля как най-сигурно да предам писмата в ръцете на Фани.

— Значи, си ги написала? О, Мариан, не поемай никакви рискове! Моля, моля те, не поемай никакви рискове!

Беше шест без петнадесет. Имах време да стигна до селската странноприемница и да се върна обратно преди вечерята. Ако чаках да се стъмни, може би нямаше да ми се удаде повторно изгоден случай да изляза безопасно от къщата.

— Стой затворена и не вади ключа, Лора — казах аз. — И не се страхувай за мен. Ако някой те пита нещо, без да отваряш, кажи, че съм отишла да се разходя.

— Кога ще се върнеш?

— Непременно преди вечерята. Кураж, скъпа моя! По това време утре за теб ще действува един човек с бистър ум, на когото можем изцяло да се доверим. Съдружникът на мистър Гилмор е най-добрият ни приятел след самия мистър Гилмор.

Кратко размишление, щом останах сама, ме убеди, че е по-добре да не се появявам в костюма си за разходка, преди да съм разбрала какво става на долния етаж. Все още не бях установила дали сър Пърсивъл е в къщата.

Песента на канарчетата в библиотеката и миризмата на тютюневия дим, която се носеше от отворената врата, ми подсказаха веднага къде е графът. Погледнах през рамо, докато минавах покрай портала, и за голяма изненада видях как с изключителното си очарование и любезност той демонстрира пред икономката възприемчивостта на птичките. Сигурно й бе отправил специална покана да ги види, защото никога по собствена инициатива не би й хрумнало да влезе в библиотеката. И най-незначителните действия на този човек криеха някаква причина. Каква можеше да бъде тя?

Но време да разследвам подбудите му нямаше. Потърсих мадам Фоско и я видях да прави любимите си обиколки около езерцето с рибките.

Малко съмнително беше как ще ме посрещне след пристъпа на ревност, за който бях станала повод преди малко. Но междувременно съпругът й бе успял да я укроти и сега тя разговаряше с обичайната си учтивост. Заприказвах я с единствената цел да разбера дали знае къде е отишъл сър Пърсивъл. Съумях да го спомена в беседата ни и след известни извъртания от страна и на двете ни тя най-сетне каза, че бил излязъл.

— Кой кон взе? — попитах между другото.

— Не е взимал кон — отговори тя. — Тръгна пеша преди два часа. Както разбрах, искал да разпита отново за тази Ан Катърик. Изглежда обхванат от някакво прекомерно желание да я открие. Знаете ли случайно дали тя е опасна в лудостта си, мис Халкъм?

— Не зная, графиньо.

— Прибирате ли се обратно?

— Да, така смятам да направя. Предполагам, че скоро ще трябва да се обличаме за вечеря.

Влязохме в къщата заедно. Мадам Фоско се отправи към библиотеката и затвори вратата. Отидох веднага да взема шапката и шала си. Всяка минута беше от значение, ако исках да се свържа с Фани в странноприемницата и да се върна преди вечерята.

Когато прекосявах отново преддверието, там нямаше никой и песента на птичките в библиотеката бе спряла. Не можех да спирам, за да правя нови проверки. Уверих се само, че пътят ми е чист, и напуснах къщата с двете писма, прибрани на сигурно място в джоба ми.

По пътя към селото се подготвих за вероятността да срещна сър Пърсивъл. Убедена бях, че ако трябва да се разправям насаме с него, няма да изгубя присъствие на духа. Жена, сигурна в собствения си разсъдък, може по всяко време да излезе насреща на мъж, който не е сигурен в собствения си нрав. Не се боях от сър Пърсивъл така, както се страхувах от графа. Вместо да се стресна, успокоих се, когато чух по каква работа е излязъл. Докато той бе погълнат от голямата си грижа да открие Ан Катърик, с Лора можехме да се надяваме, че няма да бъдем обект на непосредствено преследване от негова страна. Заради нас, както и заради Ан вярвах и горещо се молех тя да му убегне.

Вървях бързо, доколкото бе възможно това в горещината, и стигнах до кръстопътя, водещ към селото, като от време на време се обръщах, за да се уверя, че никой не ме следи.

През целия път зад мен нямаше нищо друго освен един празен селски фургон. Шумът на трополящите колела ме дразнеше и когато видях, че фургонът тръгна по пътя за селото, спрях, за да го пропусна да мине и да не го чувам повече. Като погледнах по-внимателно, ми се стори, че зад него се движат краката на някакъв мъж, но това не бе коларят, който вървеше отстрани до конете си. Частта от кръстопътя, по която току-що бях минала, бе тъй тясна, че идващият след мен фургон обрули клоните и храстите от двете страни и аз трябваше да изчакам, докато отмине, за да проверя, дали наистина съм видяла нещо. Очевидно впечатлението ми е било погрешно, защото, когато фургонът мина покрай мен, пътят зад него беше празен.

Стигнах странноприемницата, без да срещна сър Пърсивъл, без да забележа нищо повече, и с радост разбрах, че стопанката се е отнесла към Фани много учтиво. Тя бе предоставила на момичето една стаичка, където то седеше, необезпокоявано от шума в пивницата, и една чиста спалня на втория етаж на къщата. Щом ме видя, Фани отново заплака и каза, бедничката, че се чувствувала ужасно, изхвърлена по този начин, сякаш е извършила непростимо прегрешение, когато в същност никой не можеше да я обвини в нищо — дори и господарят й, който я бе пропъдил.

— Опитай се да се примириш с положението, Фани — посъветвах я аз. — Двете с господарката ти ще се погрижим да не пострада доброто ти име. Сега ме чуй. Разполагам с твърде малко време и искам да ти се доверя за нещо много важно. Трябва да се погрижиш за тези две писма. Това с марката ще пуснеш в пощата утре, когато пристигнеш в Лондон. Другото, адресирано до мистър Феърли, ще му предадеш собственоръчно, щом се прибереш у дома. Дръж и двете писма в себе си и не ги давай никому. Те са от първостепенно значение за интересите на господарката ти.

Фани сложи писмата в пазвата си.

— Там ще останат, мис — каза тя, — докато не сторя това, което ми поръчахте.

— Гледай навреме да отидеш на гарата утре сутринта — продължих аз. — А когато се видиш с икономката на Лимъридж, предай й моите поздравления и й кажи, че си на служба при мен, докато лейди Глайд бъде в състояние да те вземе обратно. Може би ще се срещнем по-скоро, отколкото предполагаш. Така че горе главата и не изпускай влака в седем часа.

— Благодаря ви, мис, благодаря ви сърдечно. Гласът ви ми вдъхва смелост. Моля, предайте почитанията ми на миледи и й кажете, че се постарах да подредя всичко, колкото ми позволяваше времето. О, боже, боже! Кой ще й помогне да се облече днес за вечеря? Сърцето ми се къса, мис, само като си помисля за това.

Когато се върнах, имах на разположение четвърт час, за да се приготвя за вечерята и да кажа две думи на Лора, преди да сляза долу.

— Писмата са в ръцете на Фани — прошепнах й на вратата. — Ще слезеш ли за вечерята?

— Не, не, за нищо на света.

— Случи ли се нещо? Обезпокои ли те някой?

— Да, току-що, сър Пърсивъл…

— Влезе ли?

— Не, изплаши ме, като потропа на вратата. По питах: „Кой е?“ — „Вие знаете — отговори той. — Ще промените ли решението си, ще ми кажете ли останалото? Ще го промените! Рано или късно ще измъкна всичко от вас. Вие знаете къде се намира сега Ан Катърик.“ — „Честна дума, наистина не зная“ — казах аз. „Знаете! — провикна се той. — Ще смачкам упорството ви, внимавайте — всичко ще измъкна от вас.“ При тези думи се отдалечи. Тръгна си, Мариан, преди по-малко от пет минути.

Той не бе намерил Ан! За тази нощ бяхме спасени — все още не беше я намерил.

— Долу ли слизаш, Мариан? Качи се после отново.

— Да, да. Не се притеснявай, ако закъснея малко, трябва да внимавам — може да ги засегна, ако ги напусна твърде бързо.

Звънчето за вечеря удари и аз бързо се отдалечих.

Сър Пърсивъл поведе мадам Фоско към трапезарията, а графът ми подаде ръката си. Беше разгорещен и почервенял и не бе облечен с обичайната си грижливост и педантизъм. Дали и той не е излизал преди вечеря и е закъснял с връщането си, или страдаше от горещината малко повече от друг път?

Както и да беше, безспорно нещо тайно го гризеше и притесняваше, което, въпреки цялото му умение да заблуждава, той не бе в състояние напълно да прикрие. Докато се хранехме, беше почти толкова мълчалив, колкото и сър Пърсивъл и, от време на време поглеждаше крадешком към съпругата си — поведение, което го разкриваше в съвсем нова за мен светлина. Единственото светско задължение, за което все още имаше достатъчно самообладание и изпълняваше както винаги, бяха настойчивата му любезност и внимание спрямо мен. Все още не мога да открия какъв е злият му умисъл, но независимо от кроежите му, неизменната учтивост към мен, неизменното покорство пред Лора и неизменната „юзда“, с която възпира грубото държане на сър. Пърсивъл, са средствата, които той твърдо и неотклонно използува, откакто кракът му стъпи в този дом, за да постигне целите си. Заподозрях го, когато за първи път се намеси в наша полза при спора за подписа в библиотеката и сега съм вече сигурна.

Щом мадам Фоско и аз станахме от масата, графът също стана, за да ни придружи в салона.

— Защо ставате? — запита сър Пърсивъл. — Вас питам, Фоско.

— Ставам, защото ядох и пих достатъчно — отговори графът. — Бъдете така любезен, Пърсивъл, и проявете снизхождение към моя навик на чужденец да влизам и да излизам заедно с дамите.

— Глупости! Още една чаша бордо няма да ви навреди. Седнете отново като англичанин. Искам да поговоря спокойно половин час, докато си пием виното.

— Да поговорим спокойно, Пърсивъл, с удоволствие, но не сега и не докато пием вино.

— Няма що! — изсъска яростно сър Пърсивъл. — Няма що, вежливо отношение към човека в собствения му дом!

Докато вечеряхме, забелязах неколкократно, че той поглежда неспокойно към графа и че графът старателно се въздържаше да отговори на погледите му. Това обстоятелство, прибавено към силното желание на домакина да си поговорят спокойно на чаша вино и категоричното упорство на госта му да не сяда отново на масата, извикаха в паметта ми молбата, която сър Пърсивъл напразно отправи към приятеля си през деня — да излезе от библиотеката, за да разговарят. Графът бе отсрочил отправеното към него искане за интимен разговор днес следобед и сега за втори път го отлагаше. Каквато и да бе темата на предстоящата им беседа, ясно бе, че тя е важна според сър Пърсивъл и може би (ако се съдеше по очевидното нежелание да пристъпи към нея) е и опасна според графа.

Тези съображения ми дойдоха наум, докато минавахме от трапезарията в салона. Гневният коментар на сър Пърсивъл за това, че приятелят му го изоставя, не произведе никакъв ефект. Отстоявайки упорството си, графът ни придружи до масата за чая, остана една-две минути в стаята, после излезе и се върна с пощенската торба в ръце. Часът бе осем — времето, когато събираха писмата от Блакуотър Парк.

— Имате ли някакви писма за пощата, мис Халкъм? — запита той, приближавайки се към мен с торбата.

Видях как мадам Фоско, която приготовляваше чая, спря за миг с щипките за захар в ръка, за да чуе отговора ми.

— Не, графе, благодаря — днес не съм писала.

Той даде торбата на слугата, който в този момент беше в стаята; седна на пианото и изсвири два пъти веселата неаполитанска улична песен „La mia Carolina“12. Жена му, която обикновено бе много бавна във всичко, което вършеше, приготви чая тъй бързо, както бих го направила и аз, изпи чашата си за две минути и тихомълком се измъкна от стаята.

Станах да последвам примера й, защото подозирах, че пак ще се опита да извърши някоя подлост спрямо Лора, а и бях твърдо решена да не оставам сама в една и съща стая със съпруга й.

Преди да стигна вратата, графът ме спря, като ме помоли за чаша чай. Дадох му я и повторно направих опит да изляза. Той отново ме спря — този път, като се върна обратно при пианото и неочаквано се обърна към мен за мнението ми по някакъв музикален спор, в който, както заяви, ставало въпрос за честта на родината му.

Напразно го увещавах в пълното си невежество по отношение на музиката и в отсъствието на какъвто и да е музикален вкус. Той повтори молбата си тъй разпалено, че срази всякакви по-нататъшни опити за възражение от моя страна. Англичаните и германците (заяви възмутено той) винаги порицават неспособността на италианците да създават по-възвишена музика. Според тях ние сме говорели само за нашите оратории, докато те говорели за техните симфонии. Нима сме забравили — ние и те — неговия безсмъртен приятел и сънародник Росини? Какво е „Мойсей в Египет“, ако не великолепна оратория, която се играе на сцената, вместо да се пее безстрастно в концертна зала? Какво е увертюрата към „Вилхелм Тел“, ако не симфония, наречена с друго име? Слушала ли съм аз „Мойсей в Египет“? Нека чуя всичко и тогава да кажа дали някой смъртен е сътворил нещо по-свято, величествено и грандиозно? И без да изчака да изразя дори с една дума съгласието или несъгласието си, като ме гледаше през цялото време право в лицето, той започна да блъска по пианото и да пее с приповдигнат и високомерен възторг, като прекъсваше от време на време и с много жар ми съобщаваше наименованията на различните музикални произведения: „Хор на египтяните от «Тъмна напаст», мис Халкъм! «Ария на Мойсей за десетте божи заповеди». «Молитвата на израилтяните при преминаването на Червено море». Ха, ха! Не е ли това недостижимо? Не е ли величествено?“ Пианото се тресеше под силните му ръце и чаените чашки дрънчаха върху масата, докато силният му бас бучеше и тежкият му крак отмерваше такта на пода.

Имаше нещо ужасяващо — нещо свирепо и дяволско в радостния изблик от собственото му пеене и свирене и в победоносния поглед, с който наблюдаваше въздействието върху ми, докато аз се примъквах все по-близо и по-близо до вратата. Освобождението ми дойде най-сетне не от собствените ми усилия, а от появата на сър Пърсивъл. Той отвори вратата на трапезарията и като се провикна ядосано, поиска да узнае какво значи „този дяволски шум“. Графът тутакси стана от пианото. „Ах! Щом идва Пърсивъл — каза той, — край на хармонията и мелодичността. Музата на музиката, мис Халкъм, ни напуска ужасена и аз, старият, дебел музикант, ще изляза на чист въздух, за да излея там останалата част от възторга си!“ Той излезе с горда крачка на верандата, пъхна ръце в джобовете си и подхвана отново приглушено „Арията на Мойсей“ в градината.

Чух сър Пърсивъл да го вика от прозореца на трапезарията. Но той не му обърна внимание. Изглежда, беше решил да не го чува. Дълго отлаганият спокоен разговор между тях бе отново отсрочен, докато графът не пожелаеше той да се състои.

Беше ме задържал в салона половин час, след като жена му ни остави. Къде е била и какво е правила през това време?

Качих се горе, за да разбера, но не открих нищо; а когато разпитах Лора, стана ясно, че и тя не е чула нищо. Никой не я обезпокоил, никакво шумолене на копринена рокля не бе доловила в преддверието или в коридора.

Часът беше девет без двадесет. Отидох в стаята си да взема дневника и после се върнах при Лора, като ту пишех, ту спирах, за да говоря с нея. Никой не се приближи и нища не се случи. До десет часа бяхме заедно. Тогава станах, казах й пак няколко одобрителни думи и й пожелах лека нощ. Тя заключи вратата, след като се уговорихме, че на другата сутрин най-напред ще отида при нея.

Имах да прибавя още няколко изречения в дневника си, преди самата аз да си легна, и докато слизах отново долу към салона, след като се разделих с Лора за днешния изнурителен ден, реших просто да се появя там, да се извиня и да се оттегля един час по-рано от обикновеното.

Сър Пърсивъл, графът и жена му седяха заедно. Сър Пърсивъл се прозяваше в едно кресло, графът четеше, мадам Фоско си вееше с ветрилото. Странно, но лицето й беше зачервено. Тя, която никога не страдаше от топлината, без съмнение се измъчваше от нея тази вечер.

— Боя се, графиньо, че не се чувствувате тъй добре както винаги? — казах аз.

— Щях да ви кажа точно същото — отвърна тя. — Изглеждате бледа, драга моя!

Божичко! Тя за първи път се обръщаше към мен по този интимен начин. При това, когато изрече тези думи, по лицето й се изписа безочлива усмивка.

— Мъчи ме едно от моите главоболия — отговорих студено аз.

— А, така ли? Липса на чист въздух, предполагам? Една разходка преди вечеря би ви се отразила добре. — Тя наблегна особено на думата „разходка“. Дали ме е видяла, че излизам? Това нямаше значение. Писмата бяха сега на сигурно място в ръцете на Фани.

— Елате да пушим, Фоско — каза сър Пърсивъл, като се надигна и отново погледна смутено приятеля си.

— С удоволствие, Пърсивъл, след като дамите си легнат — отвърна графът.

— Извинете ме, графиньо, че първа ще се оттегля — казах аз. — Сънят е единственото лекарство да главоболие като моето.

Сбогувах се. Когато се ръкувах с нея, на лицето й бе изписана същата безочлива усмивка. Сър Пърсивъл не ми обърна никакво внимание. Той гледаше нетърпеливо към мадам Фоско, която с нищо не показваше, че се готви да напусне стаята заедно с мен. Графът се усмихна на себе си зад книгата. Спокойният разговор със сър Пърсивъл отново щеше да се забави и този път пречката бе графинята.

IX

Деветнадесети юни. — След като най-сетне се озовах на сигурно място в собствената си стая, аз разлистих тези страници и се приготвих да допиша впечатленията си от деня.

Повече от десет минути седях безцелно, с перо в ръка, разсъждавайки върху събитията от последните дванадесет часа. Когато най-после се залових за задачата си, изпитах затруднение както никога досега. Въпреки усилията ми да съсредоточа мислите си, те витаеха със странно упорство около сър Пърсивъл и графа и цялото ми внимание вместо към дневника бе насочено към този личен разговор между тях, който бе отлаган през целия ден и сега вече щеше да се състои в тишината и уединението, предлагани от нощта.

Съзнанието ми бе тъй объркано, че не можеше да възкреси всичко, случило се от сутринта насам, и не ми оставаше нищо друго, освен да затворя дневника и да го изоставя за известно време.

Отворих вратата, която водеше от спалнята към моята всекидневна, и след като влязох в нея, отново я затворих, за да не би случайно течението да угаси свещта върху писалищната ми маса. Прозорецът на всекидневната бе широко разтворен и аз се опрях безучастно на него да погледам нощта.

Бе тъмно и тихо. Не се виждаха нито луната, нито звезди. В неподвижния, тежък въздух се носеше мирис на дъжд и аз протегнах ръка от прозореца. Не. Времето вещаеше дъжд, но той още не бе започнал.

Останах подпряна на перваза на прозореца близо четвърт час, загледана разсеяно в тъмнината. Бе тихо. От време на време дочувах само гласовете на слугите или далечното хлопане на врата на долния етаж.

Точно когато се обърнах, за да се върна в спалнята и да се опитам отново да завърша записките си, усетих миризма на тютюнев дим, която се стелеше към мен в тежкия нощен въздух. В следващия миг забелязах малка червена светлинка, която приближаваше в мрака откъм далечния край на къщата. Стъпки не се чуваха и не виждах нищо освен светлинката. Тя се движеше в нощта, мина покрай прозореца, на който стоях, и спря срещу прозореца на спалнята ми, където на писалищната маса гореше свещта.

Светлинката остана така за миг и после се върна обратно в посоката, от която бе дошла. Докато следях движението й, видях втора червена светлинка, по-голяма от първата, която приближаваше от далечината. Двете се срещнаха в мрака. Спомняйки си кой пуши цигари и кой пури, заключих веднага, че графът бе излязъл пръв, за да подслушва под моя прозорец, а след това сър Пърсивъл се е присъединил към него. Вероятно са се разхождали по тревата, иначе щях да чуя тежката крачка на сър Пърсивъл, макар че леките стъпки на графа биха могли да ми убягнат дори и по пясъчната пътека.

Останах смълчана на прозореца, убедена, че не могат да ме видят в мрака на стаята.

— Какво има? — чух как сър Пърсивъл пита приглушено. — Хайде да влезем и да седнем?

— Искам светлината в този прозорец да угасне — отвърна тихо графът.

— Какво пречи светлината?

— Показва, че тя все още не си е легнала. Достатъчно е проницателна, за да заподозре нещо, и е достатъчно смела, за да слезе долу и да подслушва, ако й се отдаде такава възможност. Търпение, Пърсивъл, търпение!

— Глупости! Все за това търпение ми говорите!

— След малко ще заговоря за нещо друго. Добри ми приятелю, вие се намирате на ръба на пропастта в собствения си дом и ако ви позволя да дадете на жените още една възможност, честна дума, кълна се, те ще ви блъснат в нея!

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Ще стигнем до това обяснение, Пърсивъл, след като угасне светлината в този прозорец и след като обиколя стаите от двете страни на библиотеката и надникна също и по стълбите.

Те бавно се отдалечиха и останалата част от разговора (който през цялото време се водеше на тих глас) вече не се чу. Това беше без значение. Чух достатъчно за мнението на графа относно моята проницателност и смелост. Преди още червените светлинни да изчезнат в тъмнината, реших, че когато седнат да разговарят, двамата мъже трябва да имат слушател и че този слушател, въпреки всички предпазни ходове на графа, трябва да бъда аз. Нуждаех се само от едно оправдание за това решение в собствената си съвест, за да си дам кураж да го изпълня. А такова оправдание аз вече имах. Честта на Лора, нейното щастие и дори живот може би зависеха от добрия ми слух и услужливата ми памет тази вечер.

Чух графа да казва, че възнамерява да огледа стаите от двете страни на библиотеката, а също и стълбището, преди да започне да се обяснява със сър Пърсивъл. Споделените от него намерения бяха напълно достатъчни, за да разбера, че той възнамерява да проведе разговора именно в библиотеката. Минутата, която ми бе нужна, за да стигна до това заключение, ми подсказа как да осуетя предпазните му мерки или, с други думи, как да чуя какво имат да си кажат двамата със сър Пърсивъл, без да се излагам на опасността да слизам на долния етаж.

Като говорех за стаите на партера, споменах верандата, към която те всички имат излаз посредством големите остъклени врати. Покривът на тази веранда е плосък и дъждовната вода се стича от него по тръби, от които се събира в цистерни за нуждите на къщата. Тесният оловен покрив, който минава покрай спалните, бе според мен на около три фута под прозорците. Върху него на голямо разстояние една от друга бяха подредени саксии с цветя и за да не падат при силен вятър, пред тях имаше железен парапет с орнаменти.

Според плана, който сега ми хрумна, трябваше да се прехвърля от прозореца на моята всекидневна върху покрива, да се промъкна безшумно до онази част, която се намираше непосредствено над прозореца на библиотеката, и свита между саксиите, да опра ухо до парапета. Ако сър Пърсивъл и графът седят и пушат тази нощ така, както ги бях виждала много вечери досега, на кресла близко до остъклената врата и крака, изтегнати на поцинкованите градински столове, до ушите ми щеше да стигне всяка тяхна дума, ако не шепнеха (а както всички знаем от собствен опит, вече не сме в състояние да водим разговори шепнешком). Ако обаче решеха тази вечер да седнат по-навътре в стаята, тогава можех да чуя много малко или дори нищо и в такъв случай трябваше да се подложа на много по-големия риск да се опитам да ги надхитря, като сляза долу.

Колкото и твърдо да бях убедена, че трябваше да изпълня категоричното си решение, породено от отчаяното ни положение, таях най-гореща надежда, че няма да ми се наложи да прибягна до тази крайност. Храбростта ми в края на краищата бе само храбростта на жена и почти щеше да ми измени при мисълта, че бих могла да сляза долу посред нощ на две крачки от сър Пърсивъл и графа.

По много причини трябваше обезателно да се преоблека. Най-напред свалих копринената си рокля, защото и най-тихото й шумолене в тази тиха нощ би могло да ме издаде. После съблякох тежките си бели фусти и ги замених с тъмен памучен комбинезон. Отгоре се наметнах с черната си пътническа пелерина и дръпнах качулката ниско върху главата си. С обичайното си вечерно облекло заемах място най-малко за трима души. В сегашното си одеяние, особено когато се загърнах плътно, бих могла да мина и през най-тесните пролуки по-лесно от всеки друг. Малкото пространство между саксиите с цветя, от една страна, и стената и прозорците, от друга, ме накара да се замисля сериозно над този въпрос. Ако съборех нещо, ако издадях и най-малкия шум, кой би могъл да предвиди какви щяха да бъдат последствията?

Сложих кибрита близо до свещта, преди да я угася, и пипнешком се върнах обратно във всекидневната. Заключих вратата й, както бях заключила преди това и вратата на спалнята, а после тихо излязох през прозореца и стъпих на оловния покрив на верандата.

Моите две стаи се намираха в най-крайната част на новото крило на къщата, където живеехме всички, и трябваше да мина покрай пет прозореца, преди да стигна до мястото, непосредствено над библиотеката, което исках да заема. Първият прозорец беше на една необитаема стая, вторият и третият принадлежаха на Лорината стая. След нея бяха стаите на сър Пърсивъл и на графинята. Другите прозорци, покрай които нямаше да минавам, бяха на тоалетната стая на графа, на банята и на втората празна стая за гости.

Никакъв звук не достигаше до слуха ми — когато застанах на покрива, черната, сляпа тъмнина на нощта ме обграждаше отвсякъде с изключение на прозореца на мадам Фоско. Там, точно над библиотеката, накъдето водеше пътят ми — там видях светлина! Графинята все още не бе легнала.

Твърде късно бе да се връщам — време за губене нямаше. Реших да продължа на всяка цена, разчитайки на собствената си предпазливост и на нощния мрак. „Заради Лора!“ — помислих си аз в момента, когато направих първата крачка върху покрива, като с една ръка придържах наметалото около себе си, а с другата опипвах стената. По-добре беше да вървя близо до стената, отколкото да рискувам да ритна някоя от саксиите, които бяха на няколко инча от мен.

Минах покрай прозореца на празната стая, като при всяка стъпка опитвах с ходилото си оловния покрив, преди да се отпусна върху него с цялата си тежест. Минах покрай тъмните прозорци на Лорината стая (бог да я благослови и да я пази тази вечер!). Преминах тъмния прозорец на стаята на сър Пърсивъл. После изчаках миг, клекнах с протегнати ръце, за да се подпирам, и така пропълзях до мястото си покрай ниската стена между осветения прозорец и покрива на верандата. Когато се осмелих да вдигна поглед, видях, че само горната част на прозореца е отворена и че вътрешните щори са спуснати додолу. Докато гледах, вътре се откри сянката на мадам Фоско, която след това се върна обратно. Явно бе, че засега не ме беше чула, защото в противен случай сянката щеше да спре зад щорите, дори ако тя нямаше достатъчно смелост да отвори прозореца и да погледне навън.

Разположих се на парапета, като преди това установих с опипване къде от двете ми страни се намират саксиите. Мястото беше точно колкото да седна между тях. Ухаещите листенца на цветето отляво докоснаха лицето ми, когато положих леко глава на парапета.

Първото, което дочух, бе последователното отваряне или затваряне (по-вероятно последното) на три врати — вратите, водещи към преддверието и стаите от двете страни на библиотеката, които графът бе обещал да провери. Първото, което видях, отново бе червената светлинна, която излезе навън изпод верандата, отдалечи се по посока на моя прозорец, задържа се там за миг и после се върна обратно.

— По дяволите с това ваше безпокойство! Кога най-сетне ще седнете? — изръмжа отдолу гласът на сър Пърсивъл.

— Уф! Колко е горещо! — каза графът, въздишайки и пуфтейки изтощено.

Възклицанието му бе последвано от влаченето на градинските столове по плочите — дългоочакваният звук, който ми съобщи, че както обикновено щяха да седнат близо до прозореца. Дотук шансът беше на моя страна. Когато се разположиха в столовете си, часовникът в кулата удари дванадесет без четвърт. През отворения прозорец чух как мадам Фоско се прозява и сянката й още веднъж пресече бялото поле на щорите.

Междувременно сър Пърсивъл и графът започнаха да си говорят, като от време на време снижаваха гласовете си, без обаче нито веднъж да шепнат. Необичайността и заплахата на положението, в което се намирах, ужасът от светещия прозорец на мадам Фоско, който не можех да овладея, ми пречеха — в началото дори ми беше невъзможно да запазя присъствие на духа и да съсредоточа вниманието си единствено върху водения долу разговор. В продължение на няколко минути успях само най-общо да схвана същината му. Чух графа да казва, че единственият светещ прозорец е този на жена му, че партерният етаж е напълно чист; и че сега могат да разговарят, без да се страхуват от неприятни случайности. В отговор сър Пърсивъл укори приятеля си, че неоправдано е пренебрегвал желанията и интересите му през целия ден. Графът се защити, заявявайки, че са му се струпали неприятности и тревоги от известно естество, които са погълнали цялото му внимание, и че единственото безопасно време да си поговорят е времето, когато са сигурни, че нито ще бъдат прекъснати, нито подслушвани.

— Нашите дела са в сериозна криза, Пърсивъл — каза той, — и ако въобще имаме намерение да взимаме решения за бъдещето, трябва да ги вземем тайно тази нощ.

Това изречение на графа бе първото, което вниманието ми можа да възприеме точно така, както бе изречено. Оттук нататък с известни прекъсвания и засечки, притаила дъх, аз с цялото си същество проследих дума по дума разговора.

— Криза? — повтори сър Пърсивъл. — Кризата е много по-лоша, отколкото си мислите, честна дума.

— Лесно бих могъл да го предположа от поведението ви през последните един-два дни — хладно отвърна другият. — Но почакайте. Преди да стигнем до това, което не зная, нека да потвърдим онова, което зная. Нека най-напред да видим дали съм прав за миналото, преди да направя каквито и да е предложения за бъдещето.

— Изчакайте да донеса коняка и водата. Пийнете и вие.

— Благодаря ви, Пърсивъл. Ще приема с удоволствие студената вода, а заедно с нея една лъжичка и захарницата. Eau sucrée13 — приятелю мой, нищо друго.

— Захар и вода за мъж на вашата възраст! Ето, пригответе си вашето противно питие. Вие чужденците всичките си приличате.

— Сега слушайте, Пърсивъл. Ще изложа пред вас ясно и просто положението ни така, както аз го виждам, а вие ще кажете дали съм прав, или греша. Двамата с вас се върнахме от континента и дойдохме в този дом в твърде затруднено положение…

— Не го увъртайте! Аз имах нужда от няколко хиляди и вие от няколко стотачки и без тези пари и двамата щяхме да загазим хубавичката и да идем по дяволите. Това е положението. Сега казвайте какво смятате да правим. Хайде.

— Да, да, Пърсивъл, изразено по вашия категоричен английски начин, на вас ви трябваха няколко хиляди, а на мен няколко стотачки и единственият източник да получите необходимите ви пари (като се сметнат и моите няколко нещастни стотачки) бе жена ви. Какво ви казах за вашата съпруга, когато се връщахме в Англия? Какво ви казах отново, когато пристигнахме тук и когато сам можах да разбера каква жена е мис Халкъм?

— Откъде да зная? Предполагам, че както обикновено сте наговорили куп глупости.

— Ето какво ви казах: досега човешката изобретателност е открила само два начина, по които мъжът може да се справи с жената. Единият начин е да я сразиш — метод, който се използува нашироко от грубиянските низши класи, но е напълно несъвместим с изисканите и образовани кръгове над тях. Другият начин (много по-дълъг, по-труден, но в края на краищата не по-малко сигурен) е никога да не приемаш предизвикателство, отправено от жена. Това важи за животните, за децата и за жените, които са в същност пораснали деца. Тихата решителност е онова качество, пред което животните, децата и жените капитулират. Ако само веднъж успеят да разколебаят това недостижимо качество на техния господар, те взимат връх над него. Казах ви: „Помнете тази проста истина, щом като искате вашата жена да ви помогне за парите.“ Казах ви: „Помнете я два и три пъти повече в присъствието на сестрата на жена ви мис Халкъм.“ Постарахте ли се да я запомните? Нито веднъж при всичките усложнения, които се оплетоха около нас в тази къща. Вие приемахте тутакси всяко предизвикателство, което ви отправяха вашата съпруга й нейната сестра. Необузданият ви нрав загуби подписа за документа, загуби парите, накара мис Халкъм да пише на адвоката първия път.

— Първия път? Писала ли му е повторно?

— Да, днес тя му писа отново.

Върху верандата падна един стол — падна с трясък, сякаш бе ритнат.

За мен бе добре, че съобщението на графа разгневи така сър Пърсивъл. Чувайки, че съм разкрита за втори път, аз така трепнах, че парапетът, на който се бях облегнала, изскърца отново. Дали ме е проследил до странноприемницата? Дали когато днес му казах, че нямам нищо за пощата, е подразбрал, че съм дала писмата си на Фани? Дори и да беше така, как е могъл да прочете писмата, след като от моите ръце те отидоха направо в пазвата на момичето?

— Благодарете на щастливата си звезда — чух отново графът да казва, — че съм в тази къща, за да оправям бедите ви. Благодарете на щастливата си звезда, че казах „не“, когато полудяхте днес до такава степен, че искахте да заключите мис Халкъм, както зловредното ви неблагоразумие стори това спрямо жена ви. Къде са ви очите? Нима като гледате мис Халкъм, не виждате, че тя има проницателността и решителността на мъж? Ако имах такава жена за приятел, бих пренебрегнал всичко. Но тъй като тя ми е враг, аз, с целия си ум и опит — аз, Фоско, който съм не по-малко лукав от дявола и вие самият стотици пъти сте ми го казвали, пипам, както вие англичаните се изразявате, с ръкавици! И това благородно създание — пия за нейно здраве подсладена водица, — това благородно създание застава със силата на обичта и смелостта си, непоклатимо като скала между нас двамата и вашата нещастна, слаба, хубава руса съпруга, а вие я принуждавате да отива до крайности, като че ли тази великолепна жена, която обожавам с цялата си душа, макар че съм против нея заради взаимните ни интереси, не е по-умна и по-смела от останалите представителки на нейния пол. Пърсивъл, Пърсивъл! Вие заслужавате своя провал и стигнахте до него.

Настъпи мълчание. Пиша това, което злодеят изрече за мен, защото искам да го запомня — защото все още вярвам, че ще дойде денят, когато ще мога да заговоря открито пред него и дума по дума да отправя обвиненията си.

Пръв наруши мълчанието сър Пърсивъл.

— Да, да, ругайте и беснейте колкото ви е угодно — каза намусено той. — Не е само затруднението с парите. Самият вие щяхте да вземете строги мерки срещу жените, ако знаехте, колкото аз зная.

— Полека, ще стигнем и до второто затруднение — обади се графът. — Вие може да се обърквате колкото си искате, Пърсивъл, но мен няма да объркате. Нека най-напред да уредим въпроса с парите. Успях ли да победя упорството ви? Показах ли ви, че вашият нрав няма да ви помогне? Или може би трябва да продължа (както го казахте на вашия трогателен, прям английски език) още малко да ругая и беснея?

— Лесно е да роптаете срещу мен. Кажете какво да правим — това е малко по-трудно.

— Така ли? Ах! Ето какво трябва да се направи: от тази вечер нататък вие няма повече да ръководите нещата — оставяте ги в бъдеще в мои ръце. Говоря на един практичен англичанин, нали? Е, Практични, това устройва ли ви?

— Какво предлагате, ако оставя всичко на вас?

— Отговорете ми най-напред. Ще оставите ли нещата в моите ръце?

— Да кажем, че съм съгласен — какво тогава?

— Няколко въпроса, Пърсивъл, като начало. Налага ми се още малко да изчакам, за да се възползувам от обстоятелствата и трябва да зная — на всяка цена — какви ще бъдат тези обстоятелства. Време за губене няма. Казах ви вече, че днес за втори път мис Халкъм писа писмо на адвоката.

— Как разбрахте? Какво каза тя?

— Ако започна да ви разказвам, Пърсивъл, само ще се върнем на мястото, на което сме сега. Достатъчно е, че разбрах, но това ми струваше тревогите и грижите, поради които вие не можахте да се доберете до мен през целия ден. Сега нека да освежа паметта си относно вашите дела — мина известно време, откакто ги обсъждах с вас. След като не получихте подписа на жена си, парите бидоха намерени посредством полици с тримесечен срок — само като си помисля за цената, и сиромашката ми коса настръхва! Наистина, кажете ми честно — няма ли някакъв друг начин да се изплатят полиците, когато изтече падежът им, освен с помощта на жена ви?

— Никакъв!

— Какво? Никакви пари ли нямате при банкерите?

— Само няколкостотин, а аз се нуждая от хиляди.

— Нямате ли никакви ценни книжа, срещу които, да вземете заем?

— Никакви.

— Какво в същност получавате понастоящем по линия на съпругата си?

— Нищо освен лихвата от нейните двадесет хиляди лири, която едва стига за всекидневните ни нужди.

— Какво очаквате от нея?

— Три хиляди лири годишно, когато чичо й умре.

— Добро състояние, Пърсивъл. Що за човек е този чичо? Стар ли е?

— Не нито стар, нито млад.

— Благ човек ли е, нашироко ли живее? Женен? Не, мисля, че съпругата ми спомена — не е женен.

— Разбира се, че не е. Ако беше женен и имаше син, лейди Глайд нямаше да бъде пряка наследница на имуществото. Ще ви кажа какъв е той — един сълзлив бърборко и егоистичен глупак, който додява на всеки, изправил се пред очите му, със здравословното си състояние.

— Подобни мъже, Пърсивъл, живеят дълго и се женят напук, когато най-малко го очаквате. Според мен, приятелю мой, шансът ви за трите хиляди годишно не е много голям. Нищо ли повече няма да получите от съпругата си?

— Нищо.

— Абсолютно нищо?

— Абсолютно нищо, освен ако почине.

— Аха! Ако почине…

Последва нова пауза. Графът излезе от верандата на пясъчната пътека отвън. Разбрах това по гласа му.

— Дъждът най-сетне дойде — чух го да казва. Да, беше дошъл. Пелерината ми показваше, че преди малко бе заваляло силно.

Графът се върна обратно на верандата — столът изскърца под тежестта му, когато седна отново.

— Е, Пърсивъл — каза той, — в случай че лейди Глайд се помине, какво получавате тогава?

— Ако няма деца…

— Това вероятно ли е?

— Ни най-малко…

— Е?

— Тогава ще получа нейните двадесет хиляди.

— В брой?

— В брой.

Отново настъпи тишина. Гласовете им замлъкнаха и сянката на мадам Фоско пак затъмни щората. Вместо да отмине този път, тя остана за миг неподвижна. Видях как пръстите й се пресягат и повдигат щората от едната й страна. Неясното бяло очертание на лицето й, което гледаше право над мен, се появи зад прозореца. Не помръднах, покрита от главата до петите с черната пелерина. Дъждът, който бързо ме мокреше, се стичаше по стъклото, премрежваше го и тя не можеше да види нищо. „Вали ли, вали!“ — чух я да казва на глас. После пусна щората и аз отново започнах да дишам свободно.

Разговорът под мен продължаваше, този път подет, от графа.

— Пърсивъл! Държите ли на жена си?

— Фоско! Това е доста прям въпрос.

— Аз съм прям човек и го повтарям отново.

— Защо, по дяволите, ме гледате така?

— Не искате да ми отговорите? Добре тогава, да кажем, че съпругата ви умре, преди да е свършило лятото…

— Престанете, Фоско!

— Да кажем, че съпругата ви умре…

— Престанете, казвам ви!

— В такъв случай ще спечелите двадесет хиляди лири и ще загубите…

— Ще загубя вероятните три хиляди годишно.

— Малко вероятни, Пърсивъл — само малко вероятни. А вие имате незабавна, нужда от пари. Във вашето положение печалбата е сигурна, загубата — съмнителна.

— Говорете и за себе си, не само за мен. Част от парите бе взета назаем заради вас. И ако говорите за печалба, смъртта на съпругата ми би означавала десет хиляди лири в джоба на вашата съпруга. Умен мъж сте, но за удобство забравихте наследството на мадам Фоско. Не ме гледайте така! Тази няма да я бъде! Честна дума — като ме гледате тъй и ми задавате такива въпроси, тръпки ме побиват!

— Тръпки ли ви побиват? Да не би на английски това да означава съвест? Говоря за смъртта на жена ви като за една възможност. Какво толкова? Почтените адвокати, които дращят вашите завещания, гледат най-открито на кончината на живи хора. Побиват ли ви тръпки от тях? Защо тогава аз ви действувам така? Тази вечер трябваше да си изясня вашето положение безпогрешно и го направих. Ето какво е положението ви. Ако жена ви е жива, вие изплащате полиците с подписа й, ако умре, вие ги изплащате със смъртта й.

Докато той говореше, светлината в стаята на мадам Фоско угасна и целият втори етаж на къщата потъна в тъмнина.

— Приказки! Приказки! — изръмжа сър Пърсивъл. — Ако някой ви чуе, ще помисли, че жена ми е сложила вече подписа си.

— Предоставихте всичко в мои ръце — отвърна графът — и аз имам повече от два месеца пред себе си, за да си изясня нещата. Но засега ви моля да не казвате нищо повече. Когато изтече срокът на полиците, сам ще се убедите дали тези мои „приказки, приказки!“ струват нещо. А сега, Пърсивъл, след като приключихме за тази вечер с паричните въпроси, моето внимание е на ваше разположение, ако желаете да се посъветвате с мен за второто усложнение, което ви влияе твърде зле. Почти не мога да ви позная. Говорете, приятелю, и ме извинете, ако шокирам вашите национални вкусове, като си направя втора чаша вода със захар.

— Лесно е да кажете „говорете“ — отвърна за първи път сър Пърсивъл по-спокойно и учтиво, — но не е толкова лесно да започнеш и да знаеш откъде.

— Да ви помогна ли? — предложи графът. — Да назова ли това ваше лично затруднение? Какво ще кажете, ако го нарека „Ан Катърик“?

— Вижте какво, Фоско, познаваме се отдавна и ако сте ме измъквали от едно-две неприятни положения, в замяна на това аз съм правил всичко възможно да ви помогна с пари. В името на приятелството сме се жертвували един за друг по мъжки, но, разбира се, имаме и своите тайни. Не е ли така?

— Вие имате тайна от мен, Пърсивъл. В шкафа ви тук, в Блакуотър Парк, има скелет и през последните няколко дни за него научиха и други хора.

— Да речем, че са научили. Ако не ви засяга, няма защо да любопитствувате, нали?

— Смятате, че любопитствувам ли?

— Да.

— Такаа! Значи, лицето ми говори истината? Колко много добрина трябва да има в природата на човек, достигнал до моята възраст, чието лице все още не е загубило навика да говори истината! Хайде, Глайд! Нека бъдем откровени един с друг. Тази ваша тайна сама ме намери, аз не съм я търсил. Да речем, че съм любопитен — искате ли от мен, като ваш стар приятел, да уважа тайната ви и да ви оставя един път завинаги сам да се погрижите за нея?

— Да, точно това искам.

— Какво ви кара да се съмнявате в мен?

— Имам известен опит с вашето лукавство, Фоско, и не съм толкова сигурен, че в края на краищата няма да я изтръгнете от мен.

Столът отдолу неочаквано изскърца отново — усетих как дървената решетка за пълзящите растения под мен цялата се разтриса. Графът бе скочил на крака и във възмущението си я бе ударил с ръка.

— Пърсивъл, Пърсивъл! — избухна той. — Това ли е всичко, което сте научили за мен? Нима целият ви опит не ви е разкрил нищо от моя характер? Такива като мен отдавна ги няма! Аз съм способен на най-висше благородство и добродетел, когато ми се предостави възможността да ги проявя. Злочестието на моя живот е, че съм имал твърде малко такива случаи. Моето схващане за приятелството е възвишено. Аз ли съм виновен, че зърнах вашия скелет? Защо признавам любопитството си? За да възвеличая собственото си самообладание, бедна, плоска английска душо! Бих могъл да измъкна тайната ви от вас, ако исках, тъй както изправям сгънатия си крак — знаете го! Но вие призовахте към моето приятелство, а повелите на приятелството са свети за мен. Виждате ли! Смачквам с нозе долното си любопитство. Моите възвишени чувства ме издигат над него. Признайте ги, Пърсивъл! Вземете ги за пример, Пърсивъл! Да си стиснем ръцете — аз ви прощавам.

Гласът му пресекна при последните думи — пресекна, сякаш той наистина лееше сълзи!

Объркан, сър Пърсивъл направи опит да се извини, но графът се бе издигнал над нещата и не пожела да го изслуша.

— Не! — каза той. — Когато приятелят ми ме е наранил, аз мога да му простя без извинения. Кажете ясно, имате ли нужда от помощта ми?

— Да, и то много.

— И можете да я поискате, без да правите компромиси със себе си?

— Във всеки случай мога да опитам.

— Опитайте тогава.

— Добре, ето за какво става дума: казах ви днес, че направих всичко възможно да открия Ан Катърик и не успях.

— Да, не успяхте.

— Фоско, аз съм загубен, ако не я намеря.

— Ха! Толкова ли е сериозно?

Лъч светлина се промъкна изпод верандата и падна върху пясъчната пътека. Графът бе взел лампата от вътрешността на стаята, за да види по-ясно приятеля си.

— Да! — каза той. — Лицето ви този път говори истината. Наистина е сериозно — не по-малко сериозно от паричните въпроси.

— По-сериозно! И това е вярно така, както е вярно, че седя тук. По-сериозно е!

Светлината отново изчезна и разговорът продължи.

— Показах ви писмото до жена ми, скрито от Ан Катърик в пясъка — започна сър Пърсивъл. — В него няма никаква хвалба, Фоско — тя наистина знае Тайната.

— Пърсивъл, говорете колкото се може по-малко за Тайната пред мен. От вас ли я знае?

— Не, от майка си.

— Две жени с власт над личния ви живот — лошо, лошо, лошо, приятелю мой. Един въпрос, преди да продължим по-нататък. Сега разбирам защо сте пратили дъщерята в приюта, но не ми е съвсем ясно как е избягала. Подозирате ли, че тези, които се грижат за нея, са си затворили нарочно очите по искане на някой враг, който е могъл да ги подкупи?

— Не. Тя беше най-кротката им пациентка и като глупаци те й вярваха. Достатъчно е луда, за да бъде затворена, и достатъчно нормална, за да ме опропасти, когато е на свобода — можете ли да ме разберете?

— Да, напълно ви разбирам. Сега, Пърсивъл, говорете по същество и тогава ще зная какво да правя. Какво застрашава положението ви в момента?

— Ан Катърик е някъде наоколо и е във връзка с лейди Глайд — ето къде се крие опасността. Всеки, който прочете писмото, скрито в пясъка, ще разбере, че жена ми знае тайната, колкото и да отрича.

— Почакайте, Пърсивъл. Ако лейди Глайд наистина знае тайната, тя трябва да знае също, че тази тайна е компрометираща за вас. Като ваша съпруга, тя несъмнено ще бъде заинтересована да я запази?

— Така ли? Ще стигнем и до това. Би била заинтересована, ако даваше поне пет пари за мен. Но в случая аз съм пречка по пътя на друг мъж. Била е влюбена в него, преди да се омъжи за мен — влюбена е в него и сега, — един проклет нехранимайко, едно учителче по рисуване на име Хартрайт.

— Скъпи ми приятелю! Кое е толкова необикновено? Те всичките са влюбени в други мъже. Кой получава първото място в женското сърце? При целия си опит досега не съм срещнал мъжа, който е бил номер Едно. Номер Две — понякога; номер Три, Четири, Пет — често. Но номер Едно — никога! Той съществува, разбира се, но аз никога не съм го срещал.

— Чакайте! Още не съм свършил. Кой, мислите, е помогнал на Ан Катърик в началото, когато хората от приюта са били по петите й? Хартрайт. Кой, мислите, я е срещнал в Къмбърланд? Хартрайт. И двата пъти е говорил насаме с нея. Спрете, не ме прекъсвайте! Негодникът е влюбен в жена ми точно тъй, както и тя е влюбена в него. Те и двамата знаят тайната. Веднъж да се съберат заедно и тогава в свой интерес ще използуват фактите срещу мен.

— Спокойно, Пърсивъл, спокойно! Нима сте равнодушен към целомъдрието на лейди Глайд?

— Я стига — целомъдрието на лейди Глайд! Единственото нещо, свързано с нея, в което вярвам, са парите. Не виждате ли как стоят нещата? Сама, тя може да е безобидна, но заедно с онзи нехранимайко Хартрайт…

— Да, да, разбирам. Къде е мистър Хартрайт?

— Извън страната. Препоръчвам му да не бърза с връщането си, ако иска да си запази кожата цяла.

— Сигурен ли сте, че е извън страната?

— Сигурен съм. Мои хора го следиха, откакто напусна Къмбърланд, докато корабът му отплава. Мога да ви уверя, че проявих достатъчно предпазливост! Ан Катърик бе отседнала при някакви хора в една ферма близо до Лимъридж. Отидох там, след като успя да ми се изплъзне, и се убедих, че те не знаят нищо. Накарах майка й да напише писмо, в което да обясни, че не съм поставил дъщеря й под запрещение поради някакви лоши подбуди. Изхарчих — страх ме е да кажа колко, за да я открия, и въпреки всичко тя се появява тук, в моите земи, и избягва! Откъде да зная дали няма да се види с някой друг, дали и друг някой няма да я разпитва? Този негодяй Хартрайт, който си пъха носа навсякъде, може да се върне, без да разбера, и още утре да я използува…

— Няма да му се удаде, Пърсивъл! Докато съм тук и докато тази жена е наоколо, аз поемам отговорността да се доберем до нея преди мистър Хартрайт — дори ако той наистина се върне. Разбирам! Да, да! Разбирам! Преди всичко трябва да намерим Ан Катърик; за останалото не се безпокойте. Вашата съпруга е тук, във властта ви; мис Халкъм е неразделна с нея и следователно и тя е във властта ви; а мистър Хартрайт е извън страната. Засега трябва да мислим само за тази ваша невидима Ан. Вие я търсите, нали?

— Да. Ходих при майка й. Преобърнах селото, но напразно.

— Може ли да се разчита на майка й?

— Да.

— Веднъж тя е издала тайната ви.

— Втори път няма да го направи.

— Защо? Като вас ли е заинтересована да я пази?

— Да — много.

— Радвам се да го чуя, Пърсивъл — заради вас. Не се отчайвайте, приятелю мой. Както ви казах, разполагам с достатъчно време, за да се справя с нашите парични дела, и може би утре ще започна да търся Ан Катърик, при това с по-голям успех от вас. Един последен въпрос, преди да си легнем?

— Какъв е той?

— Следният: когато отидох при навеса за лодки да съобщя на лейди Глайд, че малкото затруднение, свързано с подписа й, се отлага, случайно се оказах там, когато една непозната жена се раздели със съпругата ви по много подозрителен начин. Но случайността не ме приближи достатъчно, за да видя ясно лицето й. Нали трябва да позная вашата невидима Ан — как изглежда?

— Как изглежда ли? Ще ви кажа с две думи. Тя прилича по най-противен начин на жена ми.

Столът изскърца и дървената решетка отново се разклати. Графът пак скочи от мястото си — този път от изумление.

— Какво! — възкликна той нетърпеливо.

— Представете си жена ми след тежко боледуване и малко не наред в главата — и ето ви Ан Катърик — отговори сър Пърсивъл.

— Имат ли някаква родствена връзка помежду си?

— Никаква.

— И въпреки това си приличат толкова?

— Да, приличат си. Защо се смеете?

Не се чу никакъв отговор и никакъв звук. Графът се смееше по своя тих, безгласен маниер.

— Защо се смеете? — повтори сър Пърсивъл.

— Може би на собственото си въображение, добри ми приятелю. Нека за малко да се отдам на италианския си хумор — та нали не произхождам от тази славна нация, която даде живот на „Пънч“14? Така, така, значи, ще позная Ан Катърик, когато я видя. Толкоз за тази вечер. Не се тревожете, Пърсивъл. Спете, сине мой, съня на праведните и вижте какво ще направя за вас, когато дойде новият ден да помогне и на двама ни. Идеите и плановете са вече тук, в голямата ми глава. Вие ще изплатите полиците и ще намерите Ан Катърик — кълна се в честта си, — това ще стане! Приятел ли съм аз, комуто трябва да отделите най-съкровеното кътче на сърцето си, или не? Нима не заслужавам паричните заеми, за които тъй деликатно ми напомнихте преди малко? Каквото и да правите, недейте никога вече да накърнявате чувствата ми. Отдайте им дължимото, Пърсивъл! Прощавам ви отново — отново ви подавам ръка. Лека нощ!

Повече нищо не бе казано. Чух как графът затваря вратата на библиотеката. Чух как сър Пърсивъл залоства дървените решетки на прозорците. Бе валяло, непрекъснато бе валяло. Цялата бях схваната и вкочанена. При първия опит да стана изпитах такава болка, че се принудих да спра. Опитах повторно и успях да се изправя на колене на мокрия покрив.

Когато се промъкнах до стената и се изправих, подпирайки се на нея, погледнах назад и видях, че прозорецът на графа светна. Слабодушието отново ме обзе и взорът ми бе втренчен в прозореца през цялото време, докато стъпка по стъпка се прокрадвах обратно.

Часовникът удари един и четвърт, когато сложих ръце на перваза на собствената си стая. Не видях и не чух нищо, което би ме накарало да смятам, че убежището ми е било разкрито.

X

Двадесети юни. Осем часът. Слънцето блести на безоблачното небе. Не съм се доближавала до леглото си — за миг не съм затваряла морните си, безсънни очи. От същия прозорец, от който се взирах в мрака снощи сега гледам светлия покой на утрото.

Броя изтеклите часове, откакто се подслоних в стаята си, по собствените си усещания и тези часове ми изглеждат като седмици. Колко кратко е времето и колко дълго е то за мен, откакто се строполих тук на пода в тъмнината — мокра, със схванати крайници, вкочанена от студ, едно безполезно, безпомощно, обзето от ужас същество!

Почти не помня кога съм се надигнала. Почти не помня кога съм намерила слепешката пътя си до спалнята и съм запалила свещта, за да потърся сухи дрехи да се стопля. Тези действия са в съзнанието ми, но не помня кога и как съм ги извършила. Дори не мога да си спомня кога ме е напуснало чувството за студ и болка и на негово място е дошла пулсиращата топлина.

Сигурно е било преди изгрев слънце. Да, чух часовника да удря три пъти. Спомням си, че този момент бе придружен с внезапна яснота и просветление, с трескавото напрежение и възбудата, обхванали цялото ми същество. Спомням си категоричната решителност да се владея; да чакам търпеливо час след час, докато ми се удаде случай да махна Лора от това ужасно място, без заплахата да ни открият и да тръгнат незабавно подир нас. Спомням си как у мен узря убеждението, че думите, които двамата мъже си размениха, ще бъдат не само основание да напуснем къщата, но и отбранително оръжие срещу тях. В паметта ми възкръсва пробудилият се импулс да запиша тези думи точно както бяха изречени, докато разполагам с времето си и са живи в паметта ми. Всичко това си спомням ясно: все още мислите ми не са объркани. Идването тук от спалнята с перо, мастило и хартия, още преди изгрев слънце — сядането пред широко отворения прозорец, за да се охладя на свежия въздух, безконечното писане, все по-бързо и по-бързо, все по-разгорещено и по-разгорещено, нарастващото състояние на будност през целия този кошмарен промеждутък, докато къщата отново се оживи — колко ясно си спомням всичко това от запалването на свещта до края на предидущата страница, написана на светлината на новия ден!

Защо все още седя тук? Защо продължавам да пиша и моря зачервените си очи и пламналата си глава? Защо не легна да отдъхна? Защо не опитам да угася със сън треската, която ме гори?

Не смея. Обладана съм от страх, надвиващ всички други страхове. Страхувам се от тази топлина, която прегаря кожата ми. Страхувам се от тръпките и цепещите болки, които усещам в главата си. Ако легна сега, мога ли да бъда сигурна, че ще имам достатъчно сила и енергия да стана отново? О, този дъжд, този дъжд — жестокият дъжд, който ме простуди снощи!

Девет часът. — Девет ли удари или осем? Сигурно девет. Треса се отново — от главата до петите — в летния ден. Дали съм заспала, както съм седяла? Не зная какво съм правила. Боже мой! Дали ще се разболея?

Болна — в момент като този! Главата ми — много се страхувам за главата си. Мога да пиша, но редовете се сливат. Виждам думите. Лора — мога да напиша Лора и виждам, че го пиша. Осем или девет — колко беше?… Студено е, толкова е студено… Ох, този дъжд снощи! И ударите на часовника, ударите, които не мога да изброя, продължават да бият в главата ми…

На това място записките в дневника не могат да се разчетат. Следват два-три реда с откъслечни думи, зацапани с мастилени петна и драскулки от перото. Последните знаци на листа напомнят до известна степен на първите две букви (Л и О) от името на лейди Глайд.

На другата страница на дневника следват нови записки. Това е почеркът на мъж, едър, самоуверен и много равен, и датата е „двадесет и първи юни“. Ето тяхното съдържание:

Болестта на нашата прекрасна мис Халкъм ми предостави възможността да изпитам едно неочаквано интелектуално удоволствие. Имам пред вид прочита (който току-що завърших) на този интересен дневник. Това са няколкостотин страници. Мога да сложа ръка на сърцето си и да заявя, че те не само ме очароваха и освежиха, но ми доставиха и наслада. За човек с моята чувствителност такава констатация е неизразимо удовлетворение. Възхитителна жена! Става дума за мис Халкъм. Изумително постижение! Става дума за дневника.

Да, тези страници са смайващи. Тактичността, която откривам тук, дискретността, необикновената храброст, чудесната сила на паметта, точните наблюдения на характерите, изящната лекота на стила, очарователните изблици на женските чувства — всичко туй увеличава неописуемия ми възторг към това благородно същество — великолепната Мариан. Самият аз съм обрисуван съвършено. Удостоверявам с цялото си сърце верността на портрета. Разбирам колко силно е впечатлението, което съм произвел, за да бъда изобразен с такива силни, богати, плътни бои. Ридая отново над жестоката необходимост, която противопоставя нашите интереси и ни опълчва един срещу друг. Колко достоен щях да бъда за мис Халкъм при по-щастливи обстоятелства; колко достойна щеше да бъде мис Халкъм за МЕН!

Чувствата, разбушували се в сърцето ми, ме уверяват, че редовете, които току-що написах, изразяват БЕЗУСЛОВНАТА ИСТИНА.

Тези чувства ме въздигат над всички чисто лични съображения. Потвърждавам без всякаква корист съвършенството на стратегията, с която тази нямаща равна на себе си жена е успяла да чуе разговора между Пърсивъл и мен, както и възхитителната точност, с която е предаден целият разговор от началото до края.

Тези чувства ме подтикнаха да предложа на невзрачния доктор, който се грижи за нея, огромните си познания в областта на химията и блестящия си опит в по-изкусните средства, предоставени на човечеството от медицинската наука и хипнозата. Засега той отказва да се възползува от моята помощ. Несретник!

И най-накрая — тези чувства диктуват и редовете, пълни с благодарност, симпатия и бащинско отношение, които са написани тук. Затварям дневника. Точното ми чувство за благоприличие го връща обратно (чрез ръцете на съпругата ми) на мястото му върху писалищната маса. Събитията ме карат да бързам. Обстоятелствата ме насочват към сериозни въпроси. Грандиозни перспективи за успех се разгръщат пред очите ми. Определям съдбата си със спокойствие, което ми се вижда ужасно. Нищо не ми принадлежи освен почитта към собственото ми възхищение. Полагам я с уважение и нежност в нозете на мис Халкъм. С цялото си същество й желая да оздравее.

Съчувствувам й за неизбежния провал на всички предприети от нея планове в полза на сестра й. В същото време я умолявам да ми повярва, че сведенията, които извлякох от дневника й, по никакъв начин няма да ми помогнат, за да допринеса за този провал. Той просто потвърждава плана за действие, който предварително бях начертал. Искам да благодаря на тези страници, че пробудиха най-нежните струнки в моята природа — нищо повече. За човек с подобна чувствителност това просто уверение е обяснение и извинение за всичко. Мис Халкъм е човек с подобна чувствителност.

Убеден в това, аз се подписвам.

ФОСКО

Историята продължава от името на Фредерик Феърли, ескуайър, живеещ в Лимъридж Хаус15

Голямото нещастие, на моя живот е, че хората не искат да ме оставят на мира. Защо — питам аз всички, — защо искате да ме тревожите? Никой не отговаря на въпроса ми и никой не иска да ме остави на мира. Роднини, приятели и непознати — всичките се съюзяват, за да ме дразнят. Какво съм сторил? Питам се сам, питам камериера си Луи — петдесет пъти на ден, — какво съм сторил? И двамата не можем Да обясним. Твърде странно!

Последната неприятност, която ме сполетя, е, че бях призован да напиша тази история. Нима човек в такова окаяно състояние на нервите е способен да пише истории? Когато възразявам по този напълно логичен начин, отговарят ми, че са се случили определени твърде сериозни събития, свързани с племенницата ми, към които бих могъл да дам разяснения, и че по тази причина най-подходящият човек да ги опише съм аз. Ако не успея да впрегна всичките си сили, тъй както се изисква от мен, заплашен съм от последици, мисълта за които ме тласка към пълно отчаяние. В същност няма защо да ме заплашват. Сломен от окаяното си здраве и от семейни тревоги, аз не съм способен на съпротива. Малко настойчивост и всеки може най-несправедливо да се възползува от мен, тъй като съм крайно отстъпчив. Ще се постарая да си спомня онова, което мога (протестирайки), и да напиша каквото мога (отново протестирайки), а Луи ще си спомни и ще опише онова, което аз не мога да си спомня. Той е магаре, а аз съм тежко болен и вероятно ще заплетем помежду си какви ли не бъркотии. Колко унизително!

Наредиха ми да си спомня някои дати. О, небеса! Никога не съм правил подобно нещо в живота си — как да започна сега?

Попитах Луи. Той не е чак такова магаре, за каквото го смятах досега. Спомня си датата на събитието с точност до една-две седмици, а аз помня името на лицето. Беше краят на юни или началото на юли, а името (според мен изключително просташко) — Фани.

Тогава, в края на юни или началото на юли, се намирах в обичайното си състояние, заобиколен от различните предмети на изкуството, които съм събрал, за да повлияя на вкуса на варварите, живеещи наоколо. По-точно казано, около мен бяха разпръснати фотоси на картини, гравюри, монети и така нататък, които в скоро време възнамерявам да подаря (фотосите, искам да кажа, ако този тромав английски език може да ми даде възможност въобще да кажа нещо) на института в Карлайл (ужасно място!), с оглед да издигна вкуса на членовете му (които за нормалния човек са готи и вандали). Може да се предположи, че един джентълмен, който се готви да окаже голямо национално благодеяние на своите сънародници, е последният джентълмен на земята, който би останал безразличен към каквито и да са лични затруднения и семейни дела. Напълно погрешно, уверявам ви, в моя случай.

Както и да е — седях си аз, заобиколен от моите безценни предмети на изкуството, и мечтаех да прекарам една тиха сутрин. Но понеже мечтаех за тиха сутрин, Луи, разбира се, влезе. Съвсем естествено бе да попитам какво, по дяволите, означаваше неговото появяване, след като не бях позвънил: Рядко ругая — този навик не приляга на джентълмен, — но когато Луи отвърна с гримаса, мисля, че бе съвсем естествено и заслужено да то пратя по дяволите. Във всеки случай — сторих го.

Забелязал съм, че това сурово отношение неизменно вкарва в правия път хората от по-низшите слоеве на обществото. То вкара и Луи в правия път. Бе любезен да прекрати гримасниченето и да ме уведоми, че една Млада особа чака навън, за да ме види. Добави (с противната приказливост на слугите), че се казвала Фани.

— Коя е Фани?

— Камериерката на лейди Глайд, сър.

— Каква работа има камериерката на лейди Глайд при мен?

— Писмо, сър…

— Вземете го.

— Тя отказва да го предаде другиму освен на вас.

— Кой праща писмото?

— Мис Халкъм, сър.

Щом чуя името на мис Халкъм, аз отстъпвам. Създал съм си навика да отстъпвам пред нея. Опитът ме е научил, че това ми спестява една врява. Отстъпих и в този случай. Скъпата Мариан!

— Нека камериерката на лейди Глайд да влезе, Луи. Чакайте! Обувките й скърцат ли?

Принуден бях да задам въпроса. Скърцащи обувки винаги ме разстройват за цял ден. Примирих се да приема Младата особа, но нямаше да допусна обувките й да ме разстроят. Дори и моята търпеливост не е безгранична.

Луи заяви недвусмислено, че може да се разчита на обувките й. Махнах с ръка. Той я въведе. Необходимо ли е да казвам, че тя даде израз на смущението си, като затвори уста и започна да диша през носа си? Едва ли — за онези, които изучават природата на жените от низшите класи.

Нека бъда справедлив към момичето. Обувките й не скърцаха. Но защо ръцете на всички млади особи, работещи като прислужници, се потят? Защо всичките са с топчести носове и твърди бузи? И защо лицата им са така несъвършени, особено в ъгълчетата на клепачите? Нямам достатъчно сили, за да разсъждавам задълбочено по който и да е въпрос, но призовавам професионалните писатели, които ги имат, да разяснят случая. Защо в природата няма разнообразие от млади особи?

— Носите писмо за мен от мис Халкъм? Оставете го на масата, моля, и не размествайте нищо. Как е мис Халкъм?

— Много е добре, благодаря, сър.

— А лейди Глайд?

Отговор не последва. Лицето на Младата особа стана още по-несъвършено и мисля, че тя започна да плаче. Сигурен съм, че видях някаква влага в очите и. Сълзи или пот? Луи (с когото току-що се посъветвах) е склонен да смята, че са били сълзи. Той принадлежи към нейната класа и би трябвало да знае най-добре. Да кажем — сълзи.

Категорично негодувам срещу сълзите, освен когато пречистващата сила на Изкуството благоразумно премахва от тях всякаква прилика с Естеството. Науката нарича сълзите секрет. Разбирам, че секретът може да бъде здравословен или нездравословен, но не виждам смисъла на секрета от гледна точка на чувствата. Може би съм предубеден по въпроса, тъй като собствените ми секрети са в пълна каша. Няма значение. В случая се отнесох с цялото си благоприличие и съчувствие. Затворих очи и казах на Луи:

— Постарайте се да разберете какво се опитва да обясни.

Луи се постара и двамата с Младата особа успяха да се объркат до такава степен, че елементарната благодарност ме кара да призная, че дори ме развеселиха. Мисля, че ще ги повикам отново, когато падна духом. Току-що споменах тази идея пред Луи. Колкото и да е странно, той се почувствува неудобно. Бедният дявол!

Естествено не се очаква от мен да повторя сълзливите обяснения на камериерката на племенницата ми, чието тълкуване на английски език направи моят швейцарски камериер. Това е напълно невъзможно. Може би ще успея да предам собствените си впечатления и усещания. Ще бъде ли достатъчно? Моля, кажете „да“.

Според мен в началото тя ми съобщи (чрез Луи), че господарят й я е освободил от службата й при господарката. (Забележете колко нелогична бе Младата особа през цялото време. Аз ли съм виновен, че е загубила мястото си?) След като я уволнил, тя отишла да преспи в странноприемницата. (Аз не съм собственик на странноприемницата — защо трябва да ми го казва?) Между шест и седем часа мис Халкъм дошла да се сбогува и й предала две писма — едното за мен, а другото за един джентълмен в Лондон. (Аз не съм джентълмен от Лондон — по дяволите джентълмена от Лондон!) Тя внимателно поставила двете писма в пазвата си (какво общо имам с нейната пазва?); почувствувала се много нещастна, когато мис Халкъм си тръгнала; сърцето не й давало да сложи хапка или капка в устата си, докато не дошло време да си ляга и тогава, когато наближавало девет, помислила, че с удоволствие би изпила чаша чай. (Каква отговорност мога да нося аз за всички тези просташки отклонения, които започват с нещастието и завършвате чая?) Точно когато сгрявала чайника (предавам думите по инициатива на Луи, който заявява, че знае какво означават и настоява да обясни, но по принцип не му позволявам много да се проявява) — точно когато сгрявала чайника, вратата се отворила и тя се изцъклила от изумление (отново нейните собствени думи, този път съвършено неразбираеми както за Луи, така и за мен) при появата в стаичката на странноприемницата на нейно благородие графинята. Предавам титлата на сестра ми, назована от камериерката на моята племенница, с върховно удоволствие. Моята бедна скъпа сестра е досадна жена, която се омъжи за чужденец. Да продължа: вратата се отворила, нейно благородие графинята се появила в стаичката и Младата особа се изцъклила от изумление. Колко забележително!

Наистина ми се налага да почина, преди да продължа по-нататък. След като се отпусна за няколко минути със затворени очи и след като Луи освежи нещастните ми, пронизвани от болка слепоочия с малко одеколон, вероятно ще бъда в състояние да продължа.

Нейно благородие графинята.

Не. Мога да продължа, но не съм в състояние да седя. Ще полегна и ще диктувам. Луи има ужасен акцент, но знае езика и може да пише. Колко удобно!

Нейно благородие графинята обяснила неочакваната си поява в странноприемницата, като казала на Фани, че е дошла да предаде едно-две малки съобщения, за които мис Халкъм забравила в бързината. След което Младата особа зачакала нетърпеливо да чуе какви са съобщенията, но графинята, изглежда, не била склонна да говори за тях (колко присъщо за досадния маниер на сестра ми!), докато Фани не изпиела чая си. Нейно благородие проявила изключителна любезност и внимание по този въпрос (колко неприсъщо за сестра ми!) и казала: „Сигурна съм, бедното ми момиче, че много искаш да изпиеш чая си. След това ще поговорим. Хайде, хайде, ако нищо не може да те успокои, аз ще направя чая и ще изпия една чаша с теб.“ Мисля, че това са били думите й, както възбудено ми ги предаде Младата особа. Както и да е, графинята настояла да направи чая и стигнала дотам в нелепото си унижение, че самата изпила една чаша и накарала момичето да изпие другата. Момичето изпило чая и според собствените й обяснения пет минути по-късно отбелязала тържествено изключителния случай, като паднала в несвяст за първи път в живота си. Тук отново използувам нейните думи. Луи смята, че те са били придружени с изобилен секрет от сълзи. Аз не мога да го твърдя. Тъй като усилието да слушам бе всичко, което можех да направя, очите ми бяха затворени.

Докъде бях стигнал? А, да — тя припаднала, след като изпила чаша чай с графинята — факт, който би могъл да ме заинтересува, ако бях неин лечител, но тъй като не съм, беше ми твърде отегчително да го чуя; нищо повече. Когато дошла на себе си половин час по-късно, лежала на канапето и при нея била само съдържателката. Тъй като графинята сметнала, че е много късно да остава още в странноприемницата, тръгнала си, щом момичето започнало да дава признаци, че се свестява, и съдържателната била тъй добра да му помогне да се качи горе и да си легне.

Останала сама, тя бръкнала в пазвата си (съжалявам, че се налага повторно да споменавам за тази част от разговора) и видяла, че писмата са невредими, но странно намачкани. През нощта имала световъртеж, но на сутринта станала навреме, за да замине. Пуснала писмото, адресирано до този натрапчив непознат, джентълмена от Лондон, в пощата и сега предавала другото писмо в ръцете ми, както й било наредено. Точно такава била истината и макар че самата не можела да се обвини в преднамерена небрежност, била много разтревожена и се нуждаела много от съвет. Луи смята, че на това място секретът отново се е появил. Може би е било така, но от много по-голямо значение е да отбележа, че на това място аз също загубих търпение, отворих очи и се намесих.

— Какъв е смисълът на всичко това? — запитах. Неспособната на адекватни реакции камериерка на моята племенница се втренчи в мен безмълвна.

— Постарайте се да обясните — казах на слугата ми. — Превеждайте ми, Луи.

Луи се постара. С други думи, той незабавно се спусна в един бездънен хаос и Младата особа полетя надолу след него. Наистина не зная кога друг път съм се развеселявал толкова. Оставих ги на дъното на хаоса, докато ми беше забавно. Когато престанаха да ме забавляват, извиках на помощ интелигентността си и ги измъкнах оттам.

Не е нужно да обяснявам, че намесвайки се, когато му дойде времето, можах да установя какво в същност иска да каже Младата особа.

Открих, че тя се безпокои, защото развоят на току-що описаните от нея събития й е попречил да приеме допълнителните поръчения, които мис Халкъм поверила на графинята, за да й ги предаде. Тя се страхуваше, че те биха могли да имат голямо значение за интересите на господарката й. Боязънта й от сър Пърсивъл я възпряла да се върне късно вечерта в Блакуотър Парк, а наставленията на мис Халкъм в никакъв случай да не изпуска сутрешния влак й попречили да остане в странноприемницата на другия ден. Тя сериозно се тревожеше да не би злополучието с припадъка й да доведе до второ злополучие — господарката й да я сметне за небрежна, и тя най-смирено си позволяваше да ме попита дали да напише своите обяснения и извинения до мис Халкъм, молейки я да получи поръченията с писмо, ако не било вече твърде късно. Нямам намерение да се извинявам за тези изключително прозаични фрази. Наредено ми бе да ги напиша. Има хора, колкото й необяснимо да изглежда, които в същност се интересуват повече от казаното от камериерката на моята племенница, отколкото от това, което съм казал аз на камериерката на моята племенница. Забавни превратности!

— Ще ви бъда особено задължена, сър, ако бъдете така любезен да ми кажете какво да сторя — отбеляза Младата особа.

— Оставете нещата каквито са — казах, възприемайки езика на моята слушателка. — Аз винаги оставям нещата такива, каквито са. Да. Това ли е всичко?

— Ако смятате, че е своеволие от моя страна, сър, да пиша, аз никога не бих се осмелила да го направя. Но искам тъй много да направя всичко, което мога, за да служа вярно на господарката си…

Хората от по-низшите слоеве никога не знаят кога или как да излязат от една стая. Те неизменно настояват за помощта на по-високопоставените от тях. Сметнах, че бе крайно време да помогна на Младата особа. Направих го с една благоразумна дума: — Довиждане. Нещо около или вътре в това странно момиче неочаквано изскърца. Луи, който я гледаше (за разлика от мен), твърди, че изскърцала, когато правела реверанса. Любопитно. Дали е било от обувките, корсета или костите й? Луи смята, че било от корсета. Колко забележително!

Щом останах сам, дремнах за малко — имах нужда от този сън. Когато се събудих, забелязах писмото на скъпата Мариан. Ако имах и най-малката представа за съдържанието му, уверявам ви, не бих го отворил.

Но тъй като за мое нещастие съм лишен от всякакво подозрение, прочетох писмото. То веднага ме разстрои за целия ден.

По природа съм едно от най-сговорчивите същества, които някога са живели — проявявам снизхождение към всеки и не се обиждам от нищо. Но както отбелязах по-напред, търпеливостта ми не е безгранична. Оставих писмото на Мариан и почувствувах — съвсем справедливо, — че съм един онеправдан човек.

Искам да отбележа нещо. То естествено има връзка с твърде сериозния въпрос, който сега е в центъра на вниманието, защото в противен случай не бих му отделял място тук.

Нищо според мен не поставя отвратителния егоизъм на човечеството в толкова противно ярка светлина, както отношението във всички класи на обществото, което Несемейните хора получават от страна на Семейните. Когато си проявил достатъчно загриженост и самоотверженост да не прибавиш собствено семейство към вече пренаселения свят, твоите семейни приятели, непроявили подобна загриженост и самоотверженост, най-отмъстително решават, че трябва да делиш с тях брачните им тревоги и от рождение да бъдеш приятел на децата им. Съпрузи и съпруги говорят за грижите на брака, а ергените и старите моми ги поемат. Да вземем моя случай. Обмисляйки всичко, аз останах несемеен, а бедният ми скъп брат Филип, без много да мисли, се ожени. Какво направи, когато умря? Остави ми дъщеря си. Тя е мило момиче, но е ужасна отговорност за мен. Откъде накъде я остави на мой гръб? Защото съм задължен, в качеството си на безобиден ерген, да разтоварвам моите семейни родственици от собствените им грижи. Правя всичко, което е по силите ми, заради отговорността, прехвърлена от брат ми — омъжвам племенницата си — с безкрайни тревоги и затруднения — за мъжа, с когото баща й бе пожелал тя да сключи брак. Между нея и съпруга й възникват разногласия и последиците са неприятни. Какво прави тя с тези последици? Прехвърля ги на мен! Защо ги прехвърля на мен? Защото съм задължен, в качеството си на безобиден ерген, да разтоварвам моите семейни родственици от всичките им грижи. Горките несемейни хора! Бедната човешка природа!

Излишно е да казвам, че писмото на Мариан представляваше заплаха за мен. Всички ме заплашват. Какви ли не ужаси щяха да се стоварят върху обречената ми глава, ако в миг на колебание бях решил да превърна Лимъридж Хаус в приют за моята племенница и нейните беди. И все пак изпитах това колебание.

Споменах, че досега все гледах да се подчинявам на скъпата Мариан, за да си спестя врявата. Но в този случай последиците от нейното крайно необмислено предложение бяха от естество, което ме накара да откажа. Ако превърнех Лимъридж Хаус в приют за лейди Глайд, какво щеше да ми гарантира, че сър Пърсивъл Глайд нямаше да я последва тук, вилнеещ и негодуващ срещу мен, задето съм подслонил жена му? Предугадих до какъв прекрасен лабиринт от тревоги можеше да доведе подобно действие от моя страна и реших, че най-напред трябва да проуча обстоятелствата. Писах на скъпата Мариан, умолявайки я (тъй като тя нямаше съпруг, който да предявява права над нея) да дойде тук сама, за да обсъдим заедно въпроса. Ако можеше да даде напълно задоволителен отговор на възраженията ми, тогава, уверих я аз, щях да приема нашата мила Лора с най-голямо удоволствие. — Усещах, разбира се, че подобно печелене на време от моя страна вероятно ще доведе тук Мариан в състояние на целомъдрен гняв, при което тя има навика да блъска врати. Но в противен случай можеше да се появи сър Пърсивъл, също обхванат от целомъдрен гняв и също така блъскащ врати, а от двамата предпочитах гнева на Мариан и нейното блъскане на врати, защото съм свикнал с това. Съответно изпратих писмото със следващата поща. Във всеки случай с него печелех време и — о, боже мой, каква неизгодна изходна позиция!

Когато съм напълно изтощен (споменах ли, че писмото на Мариан ме изтощи напълно), винаги са ми необходими три дни, за да се възстановя. Прекомерно безразсъден съм бил, надявайки се на три дни покой. Разбира се, не ги получих.

На третия ден пощата ми донесе едно крайно безочливо писмо от лице, напълно непознато за мен. То се представяше като съдружника на нашия адвокат — нашия скъп, твърдоглав, стар Гилмор — и ме уведомяваше, че неотдавна получил по пощата писмо, адресирано до него с почерка на мис Халкъм. Отваряйки плика, за свое удивление открил, че вътре нямало нищо друго освен един празен лист. Това обстоятелство му се видяло толкова подозрително (подсказвайки на будния му юридически ум, че писмото е било взето), че веднага писал на мис Халкъм, но не получил никакъв отговор със следващата поща. При това затруднение вместо да постъпи като разумен човек и да остави нещата да поемат собствения си ход, следващото му абсурдно решение, както самият го показа, било да ме притесни с писмо и да ме пита дали не зная нещо по въпроса. Какво, по дяволите, бих могъл да зная аз? Защо тревожи освен себе си и мен? Отговорих му в този смисъл. Това беше едно от най-острите ми писма. В епистоларните си писания не съм сътворявал нищо по-категорично, откакто ми се наложи да пиша на мистър Уолтър Хартрайт, който ми причини толкова безпокойства.

Писмото ми е оказало своето въздействие. Повече този адвокат не ми писа.

Това може би не бе тъй изненадващо. Но безспорно забележително бе обстоятелството, че не получих второ писмо от Мариан, нито някакви признаци за нейното пристигане. Неочакваното й отсъствие ми се отрази изумително добре. Толкова успокоително и приятно бе да заключа (както, разбира се, направих), че родствениците ми отново са се помирили. Петте дни на ненарушаван покой и блажено ергенуване възстановиха до голяма степен силите ми. На шестия ден се почувствувах достатъчно добре, за да повикам моя фотограф и да го накарам да се залови отново с работата по копията на моите безценни предмети на изкуството, с оглед, както вече споменах, подобряване вкуса в този варварски край. Тъкмо го бях отпратил в лабораторията му и бях започнал да се наслаждавам на моите монети, когато неочаквано се появи Луи с визитна картичка в ръка.

— Още една Млада особа? — запитах аз. — Няма да я приема. Младите особи не действуват добре на здравословното ми състояние. Поне не у дома.

— Този път е един джентълмен, сър.

Един джентълмен, разбира се, бе нещо по-различно. Погледнах визитката.

Милостиви боже! Чужденецът — съпруг на моята досадна сестра — граф Фоско.

Необходимо ли е да казвам какво беше първото ми впечатление, когато погледнах визитната картичка на моя гост? Едва ли. След като сестра ми се бе омъжила за чужденец, всеки разумен човек би могъл да изпитва само едно усещане. Графът, разбира се, бе дошъл да иска пари назаем от мен.

— Луи — казах, — смятате ли, че ще си отиде, ако му дадете пет шилинга?

Луи изглеждаше потресен. Той ме изненада неочаквано, като заяви, че чужденецът — съпруг на моята сестра, бил облечен превъзходно и представлявал портрет, на самото благоденствие. При тези обстоятелства първото ми впечатление се измени до известна степен. От това следваше, че графът имаше лични затруднения от семейно естество и че бе дошъл, подобно на останалите ми роднини; да ги стовари върху мен.

— Спомена ли какво го води насам? — запитах аз.

— Граф Фоско съобщи, че е дошъл тук, сър, защото мис Халкъм не била в състояние да напусне Блакуотър Парк.

Нови тревоги очевидно. Не негови, както предполагах, но на скъпата Мариан. Но така или иначе, тревоги. О, боже!

— Въведете го — заявих примирено.

Първата поява на графа наистина ме стресна. Той бе тъй застрашителен в размерите си, че се разтреперах. Сигурен бях, че ще разтресе пода и ще събори изящните ми предмети. Но той не направи нито едното, нито другото. Облечен бе в приятен летен костюм, обноските му бяха приятно овладени и тихи, имаше очарователна усмивка. Първото ми впечатление от него бе изключително благоприятно. Не прави чест на проницателността ми — както впоследствие ще стане ясно — да признавам това, но по природа съм прям човек и затова го признавам.

— Позволете ми да ви се представя, мистър Феърли — каза той. — Идвам от Блакуотър Парк и имам честта и Щастието да бъда съпруг, на мадам Фоско. Позволете ми за пръв и за последен път да се възползувам от това обстоятелство и да ви помоля да не се отнасяте с мен като с непознат. Моля ви, не нарушавайте покоя си — моля ви, не ставайте.

— Много сте мил — отговорих аз. — Как бих искал да имам достатъчно сили, за да стана. Очарован съм да ви видя в Лимъридж. Моля, седнете.

— Боя се, че днес страдате — каза графът.

— Както обикновено — отвърнах му. — Аз съм само едно кълбо от нерви, облечено, за да изглежда като човек.

— В живота си съм изучавал много въпроси — отбеляза тази симпатична особа, — между които и неизчерпаемата тема за нервите. Смея ли веднага да ви направя едно съвсем просто и много смислено предложение? Ще ми позволите ли да променя светлината в стаята ви?

— Да, разбира се, ако бъдете тъй любезен да не я оставяте да пада върху мен.

Той пристъпи към прозореца. Какъв контраст със скъпата Мариан! Колко внимателни са движенията на този човек!

— Светлината — заяви той с онзи приятно доверителен тон, който действува тъй успокояващо на всеки болен — е най-първа по своето значение. Тя стимулира, храни, запазва. Вие не можете да живеете без нея, мистър Феърли, тъй като не би могло без нея нито едно цвете. Забележете. Там, където седите, затварям капаците, за да ви успокоя. Там, където не седите, вдигам щората, за да пусна вътре живителното слънце. Приемете светлината в своята стая, ако не можете да я понасяте върху себе си. Светлината, сър, е великата повеля на Провидението. Вие приемате Провидението със собствените си ограничения. Приемете и светлината по същия начин.

Той бе не само много убедителен, но и внимателен. Успя да ме накара да му повярвам за светлината; наистина го постигна.

— Вие ме виждате смутен — каза той, връщайки се на мястото си. — Честна дума, Мистър Феърли, аз съм смутен във ваше присъствие.

— Поразен съм да го чуя, уверявам ви. Смея ли да запитам защо?

— Сър, мога ли да вляза в тази стая (където седите вие, страдалецът) и да ви видя заобиколен от тези възхитителни предмети на изкуството, без да открия, че сте човек невероятно чувствителен и с винаги будна отзивчивост? Кажете, мога ли да направя това?

Ако имах достатъчно сили, за да седна, изправен на стола си, щях, разбира се, да се поклоня. Но тъй като ги нямах, вместо това изразих признателността си с усмивка. Тя беше напълно достатъчна. Ние се разбрахме.

— Моля ви, следвайте мисълта ми — продължи графът. — Ето ме седнал тук — човек с деликатна чувствителност в присъствието на друг човек също с деликатна чувствителност. Съзнавам ужасната необходимост да нараня тази чувствителност, засягайки много тъжни семейни събития. Каква е неизбежната последица? Вече имах честта да ви я посоча. Седя смутен.

Дали в този момент започнах да подозирам, че ще ме отегчи? Мисля, че да.

— Абсолютно наложително ли е да говорите за тези неприятни въпроси? — запитах аз. — Както гласи нашият непретенциозен английски израз, граф Фоско, не търпят ли те отлагане?

С най-обезпокояваща сериозност графът въздъхна и поклати глава.

— Наистина ли трябва да ги чуя?

Той сви рамене (това бе първият жест, присъщ на чужденеца, който направи, откакто бе влязъл в стаята) и се взря с неприятна проницателност в очите ми. Моите инстинкти ми подсказаха, че е по-добре да затворя очи. Подчиних се на инстинктите си.

— Моля ви, съобщете ми известието си внимателно — помолих аз. — Починал ли е някой?

— Починал! — възкликна графът с излишния плам на чужденеца. — Мистър Феърли, вашето национално спокойствие ме ужасява. В името на бога, какво съм казал или направил, за да ме сметнете за пратеник на смъртта?

— Моля, приемете моите извинения — отговорих аз. — Вие нищо не сте казали или направили. Мое правило е при такива печални случаи да очаквам, най-лошото. Пресрещнатият удар се поема по-леко. Облекчението ми е неизразимо, уверявам ви, да чуя, че никой не е починал. Болен ли е някой?

Отворих очи й го погледнах. Блед ли е бил, когато влезе, или бе прежълтял през последните една-две минути? Наистина не мога да кажа и не мога да попитам Луи, защото по това време той не беше в стаята.

— Болен ли е някой? — повторих аз, забелязвайки, че все още е под въздействието на националното ми спокойствие.

— Това е част от моите тъжни вести, мистър Феърли. Да, някой е болен.

— Опечален съм, уверявам ви. Коя от тях?

— За мое голямо съжаление — мис Халкъм. Може би до известна степен сте били подготвен да го чуете? Може би след като сте разбрали, че мис Халкъм няма да дойде тук, както сте очаквали, и след като не ви е писала втори път, вашата предана загриженост е породила опасението, че е болна?

Не се съмнявам, че моята предана загриженост ме е довела до това опасение в един или друг момент, но сега окаяната ми памет изцяло отказва да ми припомни това обстоятелство. Ала въпреки това казах „да“, бидейки справедлив към себе си. Дълбоко бях потресен. Тъй непривично бе за една здрава особа като скъпата Мариан да бъде болна, че е единственото, което можех да предположа, бе някакъв нещастен случай. Кон или подхлъзване на стълбите, или нещо от този род.

— Сериозно ли е? — запитах.

— Сериозно — несъмнено — отвърна той. — Опасно — надявам се и вярвам, че не. За нещастие мис Халкъм се остави да я навали един пороен дъжд. Последвалата простуда бе с усложнения и сега доведе до най-лошото последствие — треска.

Когато чух думата „треска“ и си спомних, че безсъвестният човек, който сега ми говореше, бе пристигнал току-що от Блакуотър Парк, помислих, че мигновено ще изгубя свяст.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Заразна ли е?

— Понастоящем — не — отвърна той с противно спокойствие. — Може да доведе до инфекция, но когато напуснах Блакуотър Парк, нямаше подобно нежелателно развитие Проявих най-дълбока загриженост в случая, мистър Феърли — направих всичко възможно да окажа помощ на лекаря в наблюденията му, и приемете личните ми уверения за незаразната природа на треската, когато за последен път видях болната.

Да приема уверенията му! Никога в живота си не съм бил по-далеч от подобно намерение. Не бих му повярвал дори и под клетва. Твърде жълт беше, за да му вярвам. Олицетворение на епидемия от Антилските острови. Той бе достатъчно огромен, за да носи в себе си милиарди тифозни бацили и да покрие килима, на който стоеше, с вируса на скарлатината. При определени изключителни ситуации моят ум взима забележително бързи решения. Веднага реших да се отърва от него.

— Бъдете така любезен да извините един сериозно болен — казах аз, — но дългите разговори, независимо от същността им, винаги ме разстройват. Смея ли да узная каква точно е целта, поради която имам честта да бъда посетен от вас?

Горещо се надявах, че този явен намек ще наруши равновесието му, ще го обърка, ще го накара да иска учтиви извинения, накратко — ще го изгони от стаята. Но той си придаде още по-сериозен, достоен и поверителен вид. Издигна два от ужасните си пръсти и отново ме погледна с неприятната си проницателност. Какво можех да сторя? Нямах достатъчно сили, за да се карам с него. Представете си положението ми! Има ли думи, с които да се опише? Мисля, че няма.

— Целите на моето посещение — продължи той, все тъй неукротен — са колкото тези пръсти. Те са две. Първо, идвам, за да потвърдя с голямо прискърбие печалните недоразумения между сър Пърсивъл и лейди Глайд. Аз съм най-старият приятел на сър Пърсивъл, сроден съм с лейди Глайд посредством брака си и съм очевидец на всичко, което се случи в Блакуотър Парк. В тези си три качества говоря авторитетно, поверително и с благородно прискърбие. Сър, уведомявам ви като глава на семейството на лейди Глайд, че мис Халкъм не е преувеличила нищо в писмото си, адресирано до вас. Потвърждавам, че средството, предложено, от тази възхитителна дама, е единственото, което ще ви спести ужасите на обществения скандал. Една временна раздяла между съпрузите е единственото мирно разрешение за това затруднение. Разделете ги сега и когато бъдат премахнати причините за всички раздразнения, аз — който имам честта да се обърна сега към вас — се наемам да вразумя сър Пърсивъл. Лейди Глайд е невинна, тя е оскърбена, но — следвайте тук мисълта ми — тя е поради същата тази причина (заявявам го със срам) поводът за всички раздразнения, които ще продължат, докато бъде под покрива на съпруга си. Никой друг дом не може да я приеме с благоприличие освен вашия. Поканвам ви да го отворите.

Спокойно. Ето че в Южна Англия се сипе брачна градушка и един човек, който носи треската дори в гънките на дрехите си, ме приканва да се вдигна от Северна Англия, за да поема своя дял от пороя. Опитах се да изложа доводите си убедително, както ги излагам тук. Графът преднамерено прибра единия от ужасните си пръсти, остави другия вдигнат и ме прегази дори без обичайния за кочияшите вик „Пази се!“.

— Проследете мисълта ми още веднъж, ако обичате — продължи той. — Чухте първата ми цел. Втората цел на пристигането ми в този дом е да направя онова, което мис Халкъм бе възпрепятствувана да стори сама поради заболяването си. В Блакуотър Парк прибягват до богатия ми житейски опит по всички трудни въпроси и моят приятелски съвет бе потърсен и по отношение на вашето интересно писмо до мис Халкъм. Разбрах веднага — тъй като напълно ви разбирам — защо желаете да се видите с нея, преди да обещаете, че ще поканите лейди Глайд. Съвършено прав сте, сър, в колебанието си да приемете съпругата, преди да сте се уверили, че съпругът няма да упражни правата си, за да си я върне. Съгласен съм с вас. Съгласен съм също, че подобни деликатни обяснения, с каквито е свързано това затруднение, не са обяснения, с които човек може да се справи само чрез писма. Присъствието ми тук (твърде неудобно за мен самия) доказва искреността на думите ми. Колкото до самите обяснения, аз — Фоско, — който познавам сър Пърсивъл много по-добре от мис Халкъм, ви давам честната си дума, че той няма да се приближи до този дом или да се опита да установи връзка с него, докато жена му живее тук. Делата му са в затруднено положение. Предоставете му свобода чрез отсъствието на лейди Глайд. Обещавам ви, че той ще се възползува от нея и ще отпътува за континента при първа възможност. Кристално ясно ли ви е това? Да, ясно е. Имате ли въпроси към мен? Ако е така, аз съм тук, за да им отговоря. Питайте, мистър Феърли — направете ми добрината да питате за всичко, което е на сърцето ви.

Той бе казал вече толкова много въпреки нежеланието ми и изглеждаше ужасно способен да говори дори още повече, отново въпреки нежеланието ми, че аз отклоних приятелската му покана единствено с цел да се самозащитя.

— Много ви благодаря — отвърнах му. — Силите ми бързо отпадат. При моето здравословно състояние трябва да приемам нещата такива, каквито са. Позволете ми да направя това и в този случай. Ние с вас доста добре се разбираме. Да. Дълбоко съм ви задължен, уверявам ви, за вашата любезна намеса. Ако някога се почувствувам по-добре и ми се удаде повторна възможност да разширя връзките си с вас…

Той стана. Помислих, че си тръгва. Не. Нови приказки, допълнително време, за да се развие заразата в моята стая, забележете това — в моята стая!

— Една секунда още — каза той. — Една секунда, преди да се сбогувам. Искам това разрешение на тръгване, за да ви внуша колко е наложително. Става въпрос за следното, сър. Не мислете, че трябва да изчакате мис Халкъм да оздравее, за да приемете лейди Глайд. За мис Халкъм в Блакуотър Парк се грижат лекар, икономката и една опитна медицинска сестра — трима души, за чиито способности и преданост отговарям с живота си. Наистина е така. Искам да ви кажа също, че грижите и тревогата около болестта на сестра й вече поразиха здравето и душевното състояние на лейди Глайд и поради това присъствието й в стаята на болната е напълно излишно. Отношенията със съпруга й стават все по-неприятни и опасни с всеки изминал ден. Ако решите да я оставите по-дълго време в Блакуотър Парк, вие по никакъв начин няма да ускорите оздравяването на сестра й и в същото време сте изправен пред риска от обществен скандал, който всички ние сме длъжни да избегнем заради неприкосновените интереси на семейството. От душа ви съветвам да отхвърлите от себе си сериозната отговорност за каквото и да е забавяне, като пишете на лейди Глайд да пристигне незабавно тук. Изпълнете своя неизбежен дълг на почтен човек, така че никой да не ви вини, ако в бъдеще се случи нещо.

Имам пред вид огромния си житейски опит — предлагам ви приятелския си съвет. Приемате ли го — да или не?

Погледнах го — просто го погледнах и всяка черта на лицето ми изразяваше почудата ми от неговата неимоверна увереност и породилото се в мен категорично решение Да позвъня на Луи и да го накарам да го отведе от стаята. Но колкото и да е невероятно, лицето ми, изглежда, не му направи ни най-малко впечатление. Роден без нерви — очевидно роден без нерви.

— Колебаете се? — запита той. — Мистър Феърли! Разбирам колебанието. Вие имате възражения — виждате ли, сър, как чувствата ми проникват право в мислите ви! Вие възразявате, че здравословното и душевното състояние на лейди Глайд е противопоказно за такова дълго пътуване сама — от Хампшър дотук. Камериерката й е отстранена, както знаете, а в Блакуотър Парк няма слуги, способни да я придружат от единия край на Англия до другия. Вие възразявате отново, че пътувайки насам, тя не може да спре и да почине в Лондон, защото не би могла да се чувствува удобно в хотел, където никой не я познава. Приемам едновременно и двете възражения; и също така едновременно ги отхвърлям. Проследете мисълта ми, ако обичате, за последен път. Завръщайки се в Англия със сър Пърсивъл, имах намерението да се установя в околностите на Лондон. За щастие съвсем неотдавна постигнах тази си цел. Наех за шест месеца малка мебелирана къща в Сейнт Джонс Уд. Бъдете така любезен да запомните този факт и да обърнете внимание на програмата, която предлагам. Лейди Глайд пристига в Лондон (пътуването не е дълго) — аз самият я посрещам на гарата и я завеждам да отпочине и да преспи в моя дом, който е също домът на леля й. Когато се възстанови, аз я придружавам до гарата, тя пристига тук и собствената й камериерка (която сега е под вашия покрив) я посреща на вратата на вагона: Ето как удобството е взе то пред вид, интересите на благоприличието са взети пред вид, ето и вашия изпълнен дълг — дългът на гостоприемството, съчувствието и закрилата — към една дама, нуждаеща се и от трите. При това без пречки от началото до края. Сърдечно ви приканвам, сър, да подкрепите усилията ми в името на неприкосновените семейни интереси. Сериозно ви съветвам да пишете — аз мога да предам писмото, предлагайки гостоприемството на вашия дом (и сърце) и гостоприемството на моя дом (и сърце) на тази оскърбена и нещастна дама, за чието добро пледирам днес.

Той размаха ужасната си ръка към мен — удари заразените си гърди и се обърна с ораторско сладкодумие към мен, като че ли се намираше в Камарата на общините. Крайно време бе да предприема някакъв отчаян ход. Крайно време бе да позвъня за Луи и с предпазна цел да дезинфекцирам стаята.

Поставен на изпитание в тези критични обстоятелства, аз бях осенен от една безценна идея, която, така да се каже, убиваше с един куршум два заека. Реших да се отърва от досадното красноречие на графа и от досадните тревоги на лейди Глайд, като изпълня молбата на този противен чужденец и напиша веднага писмото. Не съществуваше и най-малката опасност поканата да бъде приета, тъй като нямаше никакъв шанс Лора да се съгласи да напусне Блакуотър Парк, докато там лежеше болна Мариан. Не можех да повярвам как тази очарователно сгодна пречка бе убягнала от деловата проницателност на графа, но той не бе я предвидил. Ужасът, че все пак би могъл да я открие, ако го оставех още малко да помисли, ме подтикна до такава степен, че аз с мъка се изправих, за да седна, сграбчих, направо сграбчих пособията за писане, които бяха до мен, и написах писмото с бързината на най-обикновен канцеларски чиновник.

Протегнах ръка и връчих тези редове на графа, облегнах се назад в креслото си и казах:

— Извинете, но съм напълно изтощен. Не мога да издържа повече. Бихте ли искали да починете и да обядвате долу? Моите най-добри чувства на всички и така нататък. Довиждане.

Той държа още една реч — този човек бе неуморим. Затворих очи, стараейки се да чувам колкото се може по-малко. Въпреки усилията си бях принуден да чуя още много. Неизчерпаемият съпруг на сестра ми, поздрави себе си, поздрави и мен е резултата от нашия разговор, спомена още куп неща относно неговите и моите чувства, съжали за моето окаяно здраве, предложи да ми даде една рецепта, внуши ми колко е важно да не забравям какво е казал за значението на светлината, прие моята любезна покана да си почине и да обядва, препоръча ми да очаквам лейди Глайд след два или три дни, помоли за моето разрешение да мисли с нетърпение за нашата следваща среща вместо мъчителното и за двамата ни „сбогом“. Последва още една тирада, която с радост мога да заявя, че не изслушах и сега не си я спомням. Чувах как съчувственият му глас постепенно отзвучава, но колкото и огромен да бе самият той, не чух кога е излязъл. Притежаваше достойнството да бъде напълно безшумен. Не знам кога е отворил и затворил вратата. Осмелих се да отворя отново очи, след като от известно време бе станало тихо — него го нямаше.

Позвъних за Луи и се уединих в банята си. Хладка вода, подсилена с ароматизиран оцет, за мен и обилна дезинфекция за кабинета ми бяха наложителните предпазни мерки, които трябваше да се вземат и аз естествено ги взех. С радост мога да заявя, че се оказаха успешни. После се отдадох на обичайната си следобедна почивка. Събудих се изпотен и студен.

Най-напред запитах за графа. Бяхме ли се отървали от него? Да — заминал си със следобедния влак. Обядвал ли е и в такъв случай какво? Само плодов сладкиш и сметана. Какъв човек! Какво храносмилане!

Трябва ли да кажа още нещо? Надявам се, че не. Вярвам, че стигнах до определените за мен граници. Ужасните събития, последвали по-късно, не се случиха, благодарен съм да го кажа, в мое присъствие. Направих всичко с най-добри намерения. Не съм отговорен за печалното нещастие, което бе почти невъзможно да се предвиди. Моят слуга Луи (който наистина е привързан към мен по своя глупав начин) смята, че никога няма да се съвзема от всичко това. Той ме гледа как диктувам в момента с кърпичка връз очите. Искам да отбележа, за да бъда справедлив към себе си, че вината не е моя и че съм изтощен и покрусен. Има ли смисъл да казвам още нещо?

Историята продължава от името на ЕЛАША МИЧЕЛСЪН, икономка в Блакуотър Парк

I

Помолена съм да изложа ясно това, което зная за боледуването на мис Халкъм и за обстоятелствата, при които лейди Глайд замина от Блакуотър Парк за Лондон.

Това се иска от мен, тъй като свидетелските ми показания са необходими в интерес на истината. Като вдовица на свещеник от англиканската църква (принудена от нещастието и нуждата да постъпя на служба), аз съм научена да поставям истината над всякакви други съображения. Ето защо се отзовавам на една молба, на която иначе — поради нежеланието да се свързвам със скръбни семейни истории — едва ли бих откликнала.

По онова време не си водех никакви записки и следователно не мога да бъда напълно сигурна за датите, но смятам, че не греша, като заявявам, че сериозното заболяване на мис Халкъм започна във втората половина или последните десет дни на юни. В Блакуотър Парк се закусваше късно — понякога дори в десет часа, но никога по-рано от девет и половина. Сутринта, за която говоря, мис Халкъм (тя обикновено слизаше първа) не се появи. След като семейството изчака четвърт час, прислужницата от горния етаж бе изпратена да я потърси и се върна тичешком ужасно изплашена. Пресрещнах я на стълбите и веднага отидох при мис Халкъм да видя какво се е случило. Бедната госпожица не бе в състояние да ми обясни. Тя крачеше из стаята си с перо в ръката, доста замаяна, цялата трескава.

Лейди Глайд (тъй като вече не съм на служба при сър Пърсивъл, мога, без това да се сметне за непристойно, да я назова по име, вместо да я нарека миледи) бе първата, която влезе при нас. Тя бе тъй разтревожена и разстроена, че не можеше почти с нищо да помогне. Граф Фоско и съпругата му, които след това незабавно се качиха горе, бяха много услужливи и любезни. Нейно благородие ми помогна да сложа мис Халкъм да си легне. Негово благородие графът остана във всекидневната и след като изпрати да донесат моята аптечка, приготви лекарство за мис Халкъм и охладителна течност за главата й, за да не губим време, докато дойде лекарят. Намазахме я с течността, но не можахме да я убедим да вземе лекарството. Сър Пърсивъл се нае да извика лекар. Той изпрати един коняр да отиде на кон в Оук Лодж — най-близкото място, където имаше лекар — мистър Досън.

Мистър Досън пристигна след по-малко от половин час. Той е почтен възрастен господин, добре известен в цялата област, и ние много се разтревожихме, когато разбрахме, че според него случаят е много сериозен.

Негово благородие графът заговори най-приятелски с мистър Досън и най-откровено изрази своето мнение. Мистър Досън не твърде вежливо запита дали негово благородие дава съветите си от позицията на лекар; и след като му бе отговорено, че това са съвети на човек, който е изучавал непрофесионално медицина, отвърна, че няма навика да се консултира с лекари-аматьори. Графът с истинско християнско смирение се усмихна и излезе от стаята. Преди да си тръгне, той ми каза, че може да бъде намерен, в случай че имаме нужда от него през деня, при навеса за лодки на брега на езерото. Защо е трябвало да ходи там, не зная. Но той наистина отиде, като се прибра едва към седем часа за вечеря. Може би с това е искал да даде пример как да пазим възможно най-голяма тишина в къщата. Подобно нещо бе напълно в неговия стил. Той бе изключително деликатен благородник.

Мис Халкъм прекара много лоша нощ, пристъпите на треската идваха и си отиваха и призори, вместо да се подобри, състоянието й се влоши. Тъй като в околността не можеше да се намери подходяща сестра, грижите поехме нейно благородие графинята и аз, като се сменяхме. Лейди Глайд най-неблагоразумно настояваше също да седи с нас. Тя бе твърде изнервена и с крехко здраве, за да понесе спокойно тревогите около заболяването на мис Халкъм. Само си вредеше, без ни най-малко да ни бъде от помощ. Не съм срещала по-нежна и по-чувствителна дама от ней; тя плачеше и беше изплашена — две слабости, които правеха напълно неподходящо присъствието й в стаята на болната.

Сър Пърсивъл и графът дойдоха на сутринта, за да се осведомят за положението.

Сър Пърсивъл (покрусен, предполагам, от скръбта на съпругата си и болестта на мис Халкъм) изглеждаше много объркан и напрегнат. Негово благородие, от друга страна, бе пример на подобаващо спокойствие и загриженост. В ръце държеше сламената си шапка и една книга и аз го чух да съобщава на сър Пърсивъл, че ще излезе отново и ще чете край езерото. „Да пазим тишина в къщата — каза той. — Да не пушим вътре, приятелю мой, сега, когато мис Халкъм е болна. Вие си вършете вашата работа, а аз — моята. Обичам да съм сам, когато чета. Довиждане, мисис Мичелсън.“

Сър Пърсивъл не беше достатъчно любезен — може би справедливостта изисква да уточня това, — не се владееше достатъчно, за да се сбогува с мен със същата вежливост. В същност единственият човек в къщата, който винаги се отнасяше с мен като с дама, изпаднала в беда, бе графът. Неговите обноски бяха на истински аристократ — той бе внимателен с всеки. Отдаваше нужното дори и на младата особа (името й е Фани), която прислужваше на лейди Глайд. Когато сър Пърсивъл я отпрати, негово благородие (който в този момент ми показваше сладките си птички) най-любезно и загрижено попита какво е станало с нея, къде щяла да отиде, след като напусне Блакуотър Парк, и така нататък. Именно в такива малки и деликатни неща винаги се проявяват предимствата на аристократичното потекло. Не се извинявам за споменаването на тези подробности; отбелязвам ги, за да изтъкна качествата, на негово благородие, когото, зная го със сигурност, някои хора осъждат твърде сурово. Благородник, който се отнася с уважение към една изпаднала в беда дама и проявява бащинска загриженост към една скромна прислужница, показва твърде възвишени принципи и чувства, за да се поставят те с лека ръка под съмнение. Не излагам никакви становища, а само факти. Една от най-хубавите проповеди на обичния ми съпруг бе на тази тема. Препрочитам я непрестанно — имам свой екземпляр от изданието, отпечатано с подписка в първите дни на вдовството ми — и при всеки нов прочит извличам все по-голяма духовна полза и поука. Състоянието на мис Халкъм не се подобряваше и втората нощ бе дори по-лоша от първата. Мистър Досън непрекъснато се грижеше за нея. Сестринските грижи бяха все тъй разделени, между графинята и мен. Лейди Глайд все така настояваше да седи с нас, макар че и двете я молехме да си отдъхне за малко. „Моето място е до леглото на Мариан — бе единственият й отговор. — Независимо дали съм болна или здрава, нищо не може да ме накара да я изпусна из очи.“

Към обяд слязох долу, за да се заема с някои от обичайните си задължения. Един час по-късно, отивайки към стаята на болната, видях графа (който отново бе излязъл рано — за трети път) да влиза в преддверието видимо в най-добро настроение. В същия миг сър Пърсивъл подаде глава от вратата на библиотеката и с изключително нетърпение отправи към благородния си приятел следните думи:

— Намерихте ли я?

Трапчинки се появиха по едрото лице на негово благородие, когато то се озари от усмивката му, но той не отвърна с думи. В същото време сър Пърсивъл обърна глава, видя, че съм тръгнала към стълбите, и ме изгледа ужасно грубо и ядовито.

— Влизайте тук и разказвайте — каза той на графа. — Когато в една къща има жени, те винаги или слизат, или се качват по стълбите.

— Скъпи Пърсивъл — отбеляза мило негово благородие. — Мисис Мичелсън има задължения. Моля ви, признайте тяхното възхитително изпълнение тъй искрено, както го правя аз! Как е страдалката, мисис Мичелсън?

— За съжаление не е по-добре.

— Тъжно, много тъжно! — заяви графът. — Изглеждате уморена, мисис Мичелсън. Наистина е време вие и съпругата ми да бъдете подпомогнати в грижите за болната. Мисля, че съм в състояние да ви предложа такава помощ. Известни обстоятелства налагат мадам Фоско да замине за Лондон утре или в други ден. Тя ще отпътува сутринта и ще се завърне вечерта, и ще доведе със себе си една изключително възпитана и способна сестра, която току-що се е освободила. Според съпругата ми на тази жена може изцяло да се разчита. Моля ви, преди да е дошла, не казвайте нищо на лекаря, защото той ще погледне с лошо око на всяка сестра, която аз бих осигурил. Когато дойде в този дом, тя сама ще покаже на какво е способна и мистър Досън ще бъде принуден да признае, че няма причина, поради която да не се възползуваме от услугите й. Лейди Глайд ще каже същото. Моля ви, предайте моите най-добри уважения и чувства на лейди Глайд.

Изразих своята признателност за любезната загриженост на негово благородие. Сър Пърсивъл ме прекъсна, като извика на благородния си приятел (използувайки, съжалявам, че трябва да го кажа, една, скверна фраза) да отиде в библиотеката и да не го оставя повече да чака.

Аз продължих нагоре по стълбите. Ние сме бедни, греховни създания и колкото и да са непоклатими принципите на една жена, тя не винаги съумява да бъде нащрек срещу изкушението да даде воля на празното си любопитство. Срамувам се да призная, че в случая празното любопитство надделя над принципите ми и ме накара да проявя неоснователен интерес към въпроса, който сър Пърсивъл отправи към благородния си приятел от вратата на библиотеката. Кого ли е трябвало да открие графът по време на своите сутрешни разходки из Блакуотър Парк? Някаква жена, както можеше да се предположи от израза, с който си послужи сър Пърсивъл. Не подозирах графа в никаква непристойност — познавах моралните му устои твърде добре. Единственият въпрос, който си задавах сега, беше: „Намерил ли я е той?“

Да продължа. Нощта премина както обикновено, без да донесе положителна промяна в състоянието на мис Халкъм. На следващия ден тя като че ли се почувствува малко по-добре. На другия ден нейно благородие графинята замина със сутрешния влак за Лондон, без да я чуя да споменава пред никого за целта на своето пътуване. Както винаги внимателен, съпругът й я придружи до гарата.

Останах да се грижа сама за мис Халкъм. При това твърдата решимост на лейди Глайд да бди край леглото на сестра си създаваше голямата вероятност тя да бъде следващата ми пациентка.

Единственото значително събитие, което се случи през деня, бе новата неприятна среща, състояла се между доктора й графа.

Връщайки се от гарата, негово благородие дойде във всекидневната на мис Халкъм, за да попита как е болната. Излязох от спалнята, за да говоря с него, тъй като по това време мистър Досън и лейди Глайд бяха при пациентката. Графът ми зададе много въпроси относно лечението и симптомите. Уведомих го, че на болната се прилагат така наречените физиологични разтвори и че симптомите между пристъпите на треската говорят за определена слабост и изтощение. Точно когато съобщавах тези подробности, мистър Досън излезе от спалнята.

— Добро утро, сър — каза негово благородие, като пристъпи най-вежливо и спря лекаря с такава изискана решителност, на която не би могло да се устои. — Силно съм обезпокоен, че днес не намирате подобрение в симптомите.

— Намирам решително подобрение — отговори мистър Досън.

— Все още ли държите на вашето лечение, което намалява тонуса в този случай на треска? — продължи негово благородие.

— Държа на лечението, което се основава на личния ми професионален опит — рече мистър Досън.

— Разрешете ми да ви задам един въпрос от голямата тема за професионалния опит — отбеляза графът. — Не си позволявам да ви съветвам повече, позволявам си само да ви запитам нещо. Вие сте до известна степен отдалечен от големите центрове на научната дейност — Лондон и Париж. Чували ли сте някога, че изтощителното въздействие на треската се преодолява сериозно и успешно, като отпадналият пациент се тонизира с коняк, вино, амоняк и хинин? Стигнала ли е тази нова ерес на най-големите медицински светила до ушите ви?

— Когато въпросът ми е зададен от професионалист, ще му отговоря с радост — заяви лекарят, отваряйки вратата, за да излезе. — Но тъй като вие не сте професионалист, отказвам да ви отговоря.

Зашлевен по този непростимо неучтив начин от едната страна, графът, като истински християнин, веднага си подложи и другата и каза най-мило:

— Довиждане, мистър Досън.

Ако моят любим покоен съпруг би имал щастието да познава негово благородие, колко високо щяха да се ценят взаимно!

Нейно благородие графинята се завърна същата вечер с последния влак и доведе със себе си медицинската сестра от Лондон. Съобщиха ми, че тази особа се нарича мисис Рубел. Видът й и лошият й английски език, когато заговори, ми дадоха да разбера, че е чужденка.

Винаги съм възпитавала в себе си чувство на хуманно снизхождение към чужденците. Те не са дарени с нашите блага и преимущества и повечето от тях са отгледани със слепите грешки на католицизма. Освен това мое правило и практика, както и на скъпия ми съпруг преди мен (виж Проповед XXIX в Сборника на покойния преподобен Самюъл Мичелсън, магистър на изкуствата), бе да се отнасям с хората тъй, както бих искала те да се отнасят с мен. Поради тези две причини няма да кажа, че мисис Рубел ми направи силно впечатление като дребна, жилава, лукава личност на около петдесет години, с мургав или креолски цвят на кожата и зорки светлосиви очи. Нито ще спомена поради вече заявените причини, че роклята й, макар и от най-простата черна коприна, бе твърде пищна като тъкан и ненужно изискана в гарнитурата и изработката за особа с нейното положение. Не бих искала такива неща да се говорят за мен и затова мой дълг е да не ги казвам за мисис Рубел. Ще спомена само, че поведението й не можеше да се нарече неприятно сдържано, а само изключително тихо и необщително; тя много се оглеждаше и малко говореше, което би могло да бъде плод както на собствената й скромност, така и на недоверието към положението, което имаше в Блакуотър Парк. Тя отказа да вечеря (което може да е странно, но в никакъв случай не и подозрително) въпреки учтивата покана, отправена й лично от мен да се нахрани в моята стая.

По изричното предложение на графа (колко типично за опрощаващата доброта на негово благородие) бе уредено мисис Рубел да не поема задълженията си, докато не бъде видяна и Одобрена от лекаря на другата сутрин. През нощта останах аз. Лейди Глайд, изглежда, не искаше да приеме назначението на новата сестра. Подобна липса на снизхождение към една чужденка от страна на дама с нейното образование и изисканост ме изненада. Осмелих се да кажа: „Миледи, не трябва да прибързваме в оценките си спрямо по-низшите от нас — особено когато са чужденци.“ Лейди Глайд като че ли не ми обърна внимание. Тя само въздишаше и целуваше ръката на мис Халкъм, която бе отпусната върху завивката. Това не бе много благоразумна постъпка в стаята на болен, за когото бе твърде препоръчително да не се вълнува. Но бедната лейди Глайд не умееше никак да се грижи за болен човек — съвсем никак, колкото и да е жалко да го кажа.

На следващата сутрин мисис Рубел бе изпратена във всекидневната да получи одобрението на лекаря, когато той щеше да влезе в спалнята.

Оставих лейди Глайд при мис Халкъм, която се бе унесла в сън по това време, и отидох при мисис Рубел с любезното намерение да не й позволя да се почувствува изолирана и притеснена поради несигурността на нейното, положение. Тя ми се видя напълно убедена, че мистър Досън ще я одобри. Седеше спокойно и гледаше през прозореца, очевидно наслаждавайки се на чистия въздух. Някои биха сметнали подобно държане за нагла самоувереност. Аз ще прибягна до един по-широк възглед и ще го нарека изключително самообладание.

Вместо лекарят да се качи при нас, аз бях извикана да сляза при него. Тази промяна ми се видя доста странна, но тя не оказа никакво въздействие върху мисис Рубел. Когато я оставих, тя все така спокойно гледаше през прозореца и все така се наслаждаваше на чистия въздух.

Мистър Досън ме очакваше сам в стаята за закуска.

— Относно тази нова сестра, мисис Мичелсън — каза лекарят.

— Да, сър?

— Разбирам, че е доведена от Лондон от съпругата на този дебел, стар чужденец, който винаги се опитва да ми се меси. Мисис Мичелсън, дебелият стар чужденец е шарлатанин.

Това беше много грубо. Естествено останах поразена.

— Известно ли ви е, сър, че говорите за един аристократ?

— Пфу! Той не е първият шарлатанин с титла пред името. Те всички са графове — дявол да ги вземе!

— Той не би бил приятел на сър Пърсивъл Глайд, сър, ако не принадлежеше към най-висшите аристократични кръгове — извън английската аристокрация, разбира се.

— Много добре, мисис Мичелсън, наричайте го както ви е угодно, а сега да се върнем на въпроса за сестрата. Аз възразявам срещу нея.

— Без да сте я видели, сър?

— Да, без да съм я видял. Тя може да е най-добрата сестра на света, но не е посочена от мен. Изложих възражението си пред сър Пърсивъл, като господар на дома. Той не ме подкрепя. Казва, че посочената от мен сестра щяла да бъде някоя непозната от Лондон и смята, че тази жена трябва да се изпробва, след като лелята на съпругата му си е направила труда да я доведе от Лондон. В това има известна справедливост и аз не мога току-тъй да кажа „не“. Но поставих условие да си отиде веднага, ако се окаже, че съм недоволен от нея. Тъй като в качеството си на медицинско лице имам известно право за подобно предложение, сър Пърсивъл го прие. Ето какво, мисис Мичелсън, зная, че мога да разчитам на вас и искам да следите внимателно сестрата първите един-два дни и да се погрижите да не дава на мис Халкъм никакви лекарства освен моите. Този ваш чужденец-благородник умира от желание да опита шарлатанските си лекове (включително и хипноза) върху моята пациентка и една сестра, доведена тук от жена му, сигурно ще поиска да му помогне. Разбирате ли? Много добре, тогава да се качваме горе. Там ли е сестрата? Искам да й кажа две думи, преди да влезе в стаята на болната.

Сварихме мисис Рубел все така да се наслаждава на чистия въздух, застанала на прозореца. Когато я представих на мистър Досън, тя, изглежда, ни най-малко не се смути нито от мнителните погледи на лекаря, нито от изпитателните му въпроси. Отговаряше спокойно на разваления си английски език и макар че той се опита да я обърка, не показа никакво невежество относно която и да е страна от задълженията си. Това несъмнено бе резултатна силна воля, както вече казах, и в никакъв случай на нагла увереност.

Всички заедно влязохме в спалнята. Мисис Рубел погледна много внимателно пациентката, поклони се на лейди Глайд, постави едно-две нещица на мястото им и седна тихо в един ъгъл в очакване да бъде повикана при нужда. Нейно благородие изглеждаше стресната и раздразнена от появата на непознатата сестра. Никой не каза нищо, да не би да събудим спящата мис Халкъм, с изключение на лекаря, който шепнешком попита как е прекарала нощта. Отговорих тихичко: „Както обикновено“ и подир туй мистър Досън си отиде. Лейди Глайд го последва — вероятно за да говори за мисис Рубел. Колкото до мен, вече бях убедена, че тази тиха чужденка ще запази мястото си. Тя беше много съобразителна и без съмнение си знаеше работата. Дотук и аз едва ли бих могла да се справя по-добре край леглото на болната.

Помнейки предупреждението, което ми бе отправил мистър Досън, аз подложих мисис Рубел на строга проверка в различни часове през следващите три-четири дни. Многократно влизах в стаята тихо и неочаквано, но ни веднъж не открих нещо подозрително в действията й. Лейди Глайд, която я следеше не по-малко внимателно, също не откри нищо. Нито веднъж нищо не ми подсказа, че шишетата с лекарствата може да са подменени; нито веднъж не видях мисис Рубел да се обръща към графа или той — към нея. Тя се грижеше за мис Халкъм с неоспоримо старание и дискретност. Бедната госпожица се мяташе между някакво сънно изтощение, полузагубила свяст, полудремеща, и пристъпите на треската, които я караха често да бълнува. Мисис Рубел никога не я безпокоеше в първия случай и не я стряскаше във втория с ненадейната си поява като непознат човек край леглото й. Готова съм да отдам дължимото на всеки, независимо дали е чужденец или англичанин, затова пристрастно засвидетелствувам почитта си към мисис Рубел. Изключително бе нежеланието й да говори за себе си, а също така кротко отстояваше независимостта на възгледите си спрямо съветите на опитни хора, които познаваха добре задълженията на болногледача. С изключение на тези недостатъци тя беше добра сестра и не даваше на лейди Глайд или мистър Досън и най-малкото основание да се оплачат от нея.

Следващото значимо събитие, което се случи в къщата, бе временното отсъствие на графа, предизвикано от делови въпроси, които го отведоха в Лондон. Той замина (мисля) сутринта на четвъртия ден след пристигането на мисис Рубел и на раздяла в мое присъствие разговаря много сериозно с лейди Глайд относно мис Халкъм.

— Доверете се на мистър Досън — каза той — за още няколко дни, ако обичате. Но ако не настъпи някакво подобрение, потърсете съвет от Лондон, който това упорито докторче ще трябва да приеме пряко волята си. По-добре да обидите мистър Досън и да спасите мис Халкъм. Казвам това сериозно, от все сърце и душа.

Негово благородие говореше изключително прочувствено и вежливо. Но нервите на лейди Глайд бяха така съсипани, че тя, изглежда, се боеше от него. Трепереше цялата от главата до петите и го остави да си тръгне, без да промълви нито дума. Тя се обърна към мен, когато той излезе, и каза: „О, мисис Мичелсън, съкрушена съм заради сестра ми и нямам нито един приятел, с когото да се посъветвам. Смятате ли, че мистър Досън греши? Самият той тази сутрин ми каза, че няма защо да се боим и не е необходимо да търсим друг лекар.“

— Запазвайки уважението си към мистър Досън — отговорих й аз, — на ваше място, миледи, бих запомнила съвета на графа.

Лейди Глайд се извърна неочаквано от мен и по лицето й се изписа отчаяние, което не бих могла Да обясня.

— Неговия съвет! — промълви тя на себе си. — Бог да ни е на помощ — неговия съвет!

Доколкото си спомням, графът отсъствува от Блакуотър Парк една седмица.

Той, изглежда, липсваше на сър Пърсивъл, който ми се виждаше много подтиснат и променен от болестта и скръбта в къщата. От време на време бе тъй неспокоен, че не можеше да не го забележа. Влизаше и излизаше, ходеше безцелно насам-натам из околността. Най-загрижено се интересуваше за мис Халкъм и за миледи (чието влошаващо се здраве, изглежда, искрено го тревожеше). Мисля, че сърцето му се бе смекчило. Ако някой грижовен приятел-духовник — такъв приятел той би могъл да намери в лицето на моя превъзходен покоен съпруг — бе близо до него в този момент, със сър Пърсивъл би могъл да се постигне окуражителен нравствен напредък. Рядко мога да сгреша по въпроси от подобно естество, тъй като имаше кой да ме напътствува в щастливите дни на брачния ми живот.

Нейно благородие графинята, която сега беше единствена компания за сър Пърсивъл, според мен, не му обръщаше голямо внимание, а може би той я е пренебрегвал. Всеки непознат би предположил, че сега, когато бяха останали сами, и двамата са си наумили да избягват срещите помежду си. Това естествено бе невъзможно. Но въпреки това все така се случваше, че графинята вечеряше по-рано и после винаги се качваше горе, макар че мисис Рубел я бе отменила изцяло в сестринските грижи. Сър Пърсивъл вечеряше сам и Уилям (слугата без ливрея) подхвърли в мое присъствие, че господарят му е намалил два пъти порциона си за храна и е увеличил два пъти дажбата си за пиене. Не отдавам никакво значение на безочлива забележка като тази от страна на един слуга. Порицах го тогава и бих искала да се знае, че сега го порицавам повторно.

В течение на следващите няколко дни ние всички наистина забелязахме, че мис Халкъм се чувствува малко по-добре. Вярата ни в мистър Досън се възвърна. Той изглеждаше сигурен в лечението си и увери лейди Глайд, когато тя говори с него по този въпрос, че самият ще предложи да изпратят за друг лекар в мига, в който усети дори и сянка от съмнение.

Единственият човек между нас, който не изпита облекчение при тези думи, беше графинята. Тя сподели с мен насаме, че авторитетът на мистър Досън не можел да й вдъхне спокойствие относно състоянието на мис Халкъм и затова с нетърпение очаквала мнението на съпруга си, когато той се завърне. Това щяло да стане, както я уведомявал в писмата си, след три дни. Графът и графинята си пишеха редовно всяка сутрин. В това отношение, както и във всички други, те бяха образец на семейни хора.

Вечерта на третия ден забелязах промяна в мис Халкъм, която предизвика у мен сериозни опасения. Мисис Рубел също я забеляза. Не казахме нищо на лейди Глайд, която спеше, напълно победена от изнемога, на канапето във всекидневната.

Тази вечер мистър Досън направи своето посещение по-късно от обикновеното. Видях, че лицето му се промени в мига, в който съзря пациентката си. Опита се да скрие това, но изглеждаше объркан и разтревожен. Изпратихме човек, който да донесе личната му аптечка от дома му, дезинфекцирахме стаята и по негово лично нареждане му приготвихме легло в къщата. „Прераснала ли е треската в инфекция?“ — пошепнах му аз. „Боя се, че да — отвърна той. — Утре сутринта ще стане ясно.“

По наставление на мистър Досън лейди Глайд не бе уведомена за влошаването. Самият той, позовавайки се на здравето й, изрично й забрани да стои заедно с нас в спалнята през тази нощ. Тя направи опит да се противопостави — последва една тъжна сцена, но с лекарския си авторитет той успя да постигне своето.

На другата сутрин един от слугите замина с писмо до един лекар в Лондон с нареждане да го доведе със себе си още с първия влак. Половин час след заминаването на пратеника графът се завърна в Блакуотър Парк.

Графинята — на своя отговорност — веднага го въведе да види болната. В тази нейна постъпка за мен нямаше нищо непристойно. Негово благородие бе женен мъж; той бе достатъчно възрастен, за да бъде баща на мис Халкъм; освен това я видя в присъствието на една родственица — лелята на лейди Глайд. Въпреки това мистър Досън възнегодува срещу присъствието му в стаята, но аз ясно забелязах, че докторът бе твърде силно разтревожен, за да се противопостави сериозно в случая.

Бедната страдаща госпожица не можеше да разпознае никого. Тя, изглежда, погрешно вземаше приятелите си за врагове. Когато графът приближи към леглото й, нейните очи, които дотогава блуждаеха безспир из стаята, се втренчиха в лицето му с такъв ужас, че ще го помня до последния си ден. Графът седна до нея, измери й пулса, докосна слепоочията й, вгледа се в нея много внимателно и после се обърна към доктора с такова възмущение и ненавист, че думите замряха на устните на мистър Досън и за миг той се вцепени — бледен от гняв и тревога и напълно безмълвен. След това негово благородие погледна към мен.

— Кога настъпи промяната? — запита той. Казах му.

— Оттогава лейди Глайд влизала ли е в стаята? Отговорих, че не е влизала. Лекарят изрично й бе забранил това предната вечер и на сутринта отново бе повторил заповедта си.

— Осведомени ли сте вие и мисис Рубел за истинската същност на бедата? — бе следващият му въпрос.

— Осведомени сме — отговорих аз, — че заболяването е по всяка вероятност заразно. — Той ме прекъсна, преди да успея да добавя нещо.

— Това е тифозна треска — заяви.

В минутата, която изтече, докато разговаряхме, мистър Досън дойде на себе си и се обърна към графа с обичайната си категоричност.

— Това не е тифозна треска — възрази остро той. — Протестирам срещу тази намеса, сър. Освен мен тук никой няма право да задава въпроси. Изпълнявам дълга си, правейки всичко, което е по силите ми…

Графът го прекъсна — не с думи, а като посочи към леглото. Мистър Досън, изглежда, прие това като мълчаливо опровержение на своето уверение за личните си способности, при което още повече се разгневи.

— Казвам, че изпълнявам дълга си — повтори той. — Повикан е лекар от Лондон. За естеството на треската ще се консултирам с него и с никой друг. Настоявам да напуснете стаята.

— Влязох в тази стая, сър, в неприкосновените интереси на човечността — каза графът. — Й в същите интереси отново ще вляза тук, ако лекарят се забави. Предупреждавам ви още веднъж, че треската се е развила в тиф и че вашето лечение е отговорно за печалната промяна. Ако тази нещастна госпожица умре, аз ще свидетелствувам пред съда, че причина за смъртта й са вашето невежество и упорство.

Преди мистър Досън да отговори, преди още графът да си е тръгнал, вратата към всекидневната се отвори и на прага застана лейди Глайд.

— Настоявам да вляза — каза тя с необикновена твърдост.

Вместо да я спре, графът премина във всекидневната и й направи път да влезе. Във всеки друг случай той би бил последният човек, способен да забрави нещо, но в изненадата си в този момент очевидно забрави опасността от заразата и неотложната необходимост да накараме лейди Глайд да се грижи за себе си.

За мое изумление мистър Досън показа по-голямо присъствие на духа. Той спря миледи при първата крачка, която тя направи към леглото. „Искрено съжалявам — каза й. — Боя се, че треската е може би заразна. Умолявам ви да не влизате в стаята, докато не установя противното.“

Тя направи усилие да се освободи, после изведнъж отпусна ръка и политна напред. Беше й премаляло. Двете с графинята я поехме от лекаря и я отнесохме в нейната стая. Графът тръгна пред нас и изчака в коридора, докато излязох и му казах, че сме я свестили.

По искане на лейди Глайд се върнах при лекаря, за да му съобщя, че тя настоява да говори незабавно с него.

Той дойде веднага, за да успокои възбудата й и да я увери, че докторът от Лондон ще пристигне след няколко часа. Тези часове изтекоха бавно. Сър Пърсивъл и графът бяха заедно долу и от време на време пращаха някой да попита какво е положението. Най-сетне, между пет и шест часа, за наше голямо облекчение лекарят пристигна.

Той бе по-млад от мистър Досън, много сериозен и решителен. Не мога да кажа какво е било мнението му за предишното лечение, но ми направи странно впечатление, че зададе много повече въпроси на мен и на мисис Рубел, отколкото на мистър Досън, и че докато преглеждаше пациентката, изглежда, не слушаше много внимателно това, което той му говореше. Видяното и чутото ме накараха да подозирам, че графът е бил прав за заболяването от самото начало. Мисълта ми намери естествено потвърждение малко по-късно, когато мистър Досън зададе онзи важен въпрос, за чието решение бе повикан лондонският лекар.

— Какво е становището ви за треската? — запита той.

— Тиф — отвърна лекарят. — Тифозна треска без съмнение.

Онази кротка чуждестранна особа мисис Рубел скръсти тънките си кафяви ръце на гърдите си и ме погледна с многозначителна усмивка. Сам графът едва ли би изпитал по-голямо задоволство, ако присъствуваше в стаята и чуеше потвърждение на собственото си мнение.

След като ни даде някои полезни напътствия относно гледането на пациентката и заяви, че ще дойде отново след пет дни, лекарят се оттегли, за да се консултира насаме с мистър Досън. Той не пожела да сподели възгледите си относно шансовете на мис Халкъм да се възстанови — каза, че на този етап от заболяването било невъзможно да се правят каквито и да е прогнози.

Петте дни преминаха в напрежение.

Графиня Фоско и аз отменяхме една подир друга мисис Рубел, тъй като състоянието на мис Халкъм все повече се влошаваше и изискваше големи грижи и внимание. Това бяха изключително трудни дни. Лейди Глайд (поддържана, според мистър Досън, от непрекъснатото напрежение на безпокойство за сестра си) възвърна по невероятен начин силата на духа си и показваше твърдост и решителност, каквито не бих повярвала, че притежава. Тя настойчиво поддържаше искането да влиза два-три пъти на ден при болната, за да вижда мис Халкъм със собствените си очи, като обещаваше да не се приближава много до леглото, ако докторът се съгласи с желанието й. Мистър Досън с неохота направи исканата от него отстъпка — според мен той разбра, че е безсмислено да спори с нея. Тя идваше всеки ден и със себеотрицание спазваше обещанието си. Самата аз тъй се разстройвах (спомняйки си собственото си злочестие по време на последната болест на съпруга ми), като я гледах как страда, че моля извинение да не се спирам повече на тази тема. По-приятно ми е да спомена, че до нови спорове между мистър Досън и графа не се стигна. Негово благородие отправяше всичките си запитвания чрез трето лице и през цялото време беше в компанията на сър Пърсивъл.

На петия ден лекарят пристигна отново и ни даде малка надежда. Той заяви, че десетият ден от първите проявления на тифа вероятно ще реши изхода от болестта и уреди така, че да дойде за трети път на тази дата. Промеждутъкът изтече както преди с изключение на това, че една сутрин графът отново замина за Лондон и вечерта се върна.

На десетия ден по волята на милостивото провидение нашият дом бе освободен от по-нататъшни тревоги и притеснения. Лекарят категорично ни увери, че мис Халкъм е извън всякаква опасност. „Сега тя няма нужда от лекар — необходими са й наблюдение и грижи, които, както виждам, тя има.“ Това бяха неговите думи. Същата вечер прочетох вълнуващата проповед на съпруга ми „Възстановяване след болест“ и извлякох от нея по-голямо щастие и полза (от духовна гледна точка) от всеки друг път.

За съжаление въздействието на добрата вест върху лейди Глайд бе съкрушително. Тя бе твърде слаба, за да понесе бурната реакция, и след ден-два изпадна в състояние на немощ и подтиснатост, което я принуди да пази стаята. Почивка, тишина и смяна на атмосферата след това бе най-доброто, което мистър Досън можа да й препоръча. Имахме късмет, че нещата не бяха по-лоши, тъй като на другия ден, след като тя се затвори в стаята си, между графа и доктора възникна ново недоразумение и този път спорът им бе толкова сериозен, че мистър Досън напусна къщата.

Аз не присъствувах на него, но разбрах, че темата на спора е засягала количеството храна, което трябваше да се дава на мис Халкъм, за да се подпомогне възстановяването й след изтощението от треската. Сега, когато пациентката му бе вън от опасност, мистър Досън бе по-малко от всякога склонен да отстъпва пред непрофесионална намеса, а графът (не мога да си представя защо) бе загубил самообладанието си, което тъй благоразумно запазваше при предишните случаи, и се присмя многократно на лекаря относно грешката му при преминаването на треската в тиф. Тази злочеста случка завърши с това, че мистър Досън се обърна към сър Пърсивъл и заплаши (сега, когато можеше да си отиде, без да съществува опасност за мис Халкъм), че ще се откаже от помощта си в Блакуотър Парк, ако незабавно не се сложи край на намесата на графа. Отговорът на сър Пърсивъл (макар и непреднамерено неучтив) доведе само до влошаване на положението, при което мистър Досън напусна къщата дълбоко възмутен от отношението на графа към него и на следващата сутрин изпрати сметката си.

И така, ние останахме без лекарски грижи. Макар че в действителност не ни беше необходим друг доктор, тъй като сега всичко, от което мис Халкъм се нуждаеше, беше гледане и наблюдение, както бе отбелязал лондонският лекар — ако някой се бе посъветвал с мен, аз въпреки това щях да потърся професионална помощ от другаде, дори и заради благоприличието.

Но изглежда, че тази страна на въпроса въобще не занимаваше сър Пърсивъл. Той каза, че ще има достатъчно време да повикаме друг доктор, ако мис Халкъм покаже някакви признаци на влошаване. Междувременно сме можели да се консултираме с графа за всички по-незначителни затруднения и освен това не било необходимо да тревожим пациентката, която сега била отпаднала и изнервена, с присъствието на непознат човек край леглото й. В тези съображения несъмнено имаше много логика, но въпреки това аз се чувствувах малко притеснена. Нито можех да приема в себе си, че е редно да крием отсъствието на доктора от лейди Глайд, както правехме. Това беше благородна измама — признавам го, защото тя не бе в състояние да се справи с нови неприятности. Но все пак беше измама; и като такава, за човек с моите принципи, в най-добрия случай бе постъпка, която подлежеше на съмнение.

Второ смущаващо обстоятелство, случило се през същия ден и при това напълно неочаквано за мен, увеличи значително вълнението, което не даваше покой на мислите ми.

Сър Пърсивъл ме повика в библиотеката. Графът, който беше при него, когато влязох, веднага стана и ни остави сами. Сър Пърсивъл учтиво ме покани да седна и тогава, за мое голямо изумление, се обърна към мен по следния начин:

— Искам да говоря с вас, мисис Мичелсън, по въпрос, за който взех решение преди известно време. Трябваше да ви го кажа досега, но ми попречиха болестта и тревогите в къщата. С други думи, имам известни основания да прекратя незабавно пребиваването си тук. Естествено, както обикновено, всичко ще бъде поверено на вас. Веднага щом лейди Глайд и мис Халкъм са в състояние да пътуват, те и двете трябва да сменят атмосферата. Моите приятели граф Фоско и графинята ще заминат преди това и ще се установят в околностите на Лондон, а аз съм принуден да не каня други хора в този дом, за да пестя колкото се може повече. Не виня вас, но разноските ми тук са твърде, твърде големи. Накратко, незабавно ще продам конете и ще се освободя от всички слуги. Никога не върша половинчати неща, както знаете, затова искам утре по това време къщата да бъде опразнена от всички тези безполезни хора.

Слушах го втрещена.

— Нима искате да кажете, сър Пърсивъл, че трябва да уволня всички слуги в къщата, за които отговарям, без обичайното предупреждение с едномесечен срок?

— Точно така. Може би след месец всички ние ще сме напуснали къщата и аз не възнамерявам да оставя слугите да се шляят тук без работа.

— Кой ще се занимава с готвенето, сър Пърсивъл, докато все още сте тук?

— Маргарет Порчър може да пече и да вари — задръжте я. За какво ми е готвач, след като няма да устройвам вечери?

— Слугинята, която споменахте, е най-простата слугиня в къщата, сър Пърсивъл…

— Задръжте я, вече ви го казах, и намерете една жена от селото, която да идва да чисти. Моите седмични разходи трябва да бъдат незабавно намалени. Не съм ви извикал, за да ми възразявате, мисис Мичелсън… Извикал съм ви, за да осъществите моите планове за икономии. Уволнете още утре цялата тая мързелива слугинска пасмина с изключение на Порчър. Тя е силна като кон и ще я накараме да работи като кон.

— Простете ми, че ви напомням, сър Пърсивъл, но ако слугите бъдат отпратени утре, те трябва да получат едномесечно възнаграждение вместо обичайното предупреждение.

— Дайте им го! Едномесечните надници ще спестят едномесечното им прахосничество и лакомия.

Тази последна забележка очерни по най-обиден начин моята работа. Достатъчно уважавах себе си, за да се защищавам срещу този възмутителен укор. Християнската загриженост за безпомощното положение на мис Халкъм и лейди Глайд и сериозното неудобство, което неочакваното ми отсъствие би могло да им причини, бяха единствените причини, възпрели ме да подам оставката си в същия миг. Станах веднага. Бих се унижила сама пред себе си, ако бях позволила разговорът да продължи дори и минута повече.

— След последната ви забележка, сър Пърсивъл, нямам какво повече да кажа. Нарежданията ви ще бъдат изпълнени. — Изричайки тези думи, кимнах с глава в знак на хладно уважение и излязох от стаята.

На следващия ден слугите си тръгнаха вкупом. Сър Пърсивъл сам уволни конярите и като си запази само един кон, ги изпрати с останалите в Лондон. От цялата домашна прислуга останахме само аз, Маргарет Порчър и градинарят, който имаше своя къщичка и бе необходим, за да се грижи за единствения кон в конюшнята.

И така, къщата бе завладяна от странна самота, господарката й лежеше болна в стаята си, мис Халкъм все още бе безпомощна като дете, лекарят също ни бе напуснал силно разгневен… При това положение бе напълно естествено да изпадна в униние и с мъка да поддържам обичайното си самообладание. Умът ми бе тревожен. Желаех от все сърце на бедните дами да се поправят, както и на себе си да напусна Блакуотър Парк.

II

Следващото събитие, което се случи, бе толкова изумително, че би могло да предизвика у мен чувство на суеверна изненада, ако по принцип духът ми не бе кален срещу подобни езически слабости. Неспокойното усещане за нещо нередно в семейството, което бе породило желанието ми да напусна Блакуотър Парк, бе последвано, колкото и странно да е, от моето заминаване. Вярно е, че отсъствието ми бе временно, но станалото във връзка с него съвпадение бе не по-малко забележително.

Заминаването ми стана при следните обстоятелства.

Ден или два след като слугите бяха напуснали, сър Пърсивъл отново ме повика. С радост мога да заявя, че незаслужената обида, по повод ръководеното от мен домакинство, не ми попречи да отвърна на злото с добро и аз с присъщата си готовност и уважение се отзовах на молбата му. Необходимо ми бе да се преборя с изкушението, което всички носим в себе си, за да съумея да подтисна чувствата си. Бидейки привикнала на самодисциплина, аз извърших тази жертва.

Сварих сър Пърсивъл и граф Фоско отново заедно. Този път негово благородие остана по време на разговора и помагаше на сър Пърсивъл да изложи възгледите си.

Сега ме молеха да ги удостоя с вниманието си относно здравословната промяна на атмосферата, от която всички ние се надявахме, че мис Халкъм и лейди Глайд ще се възползуват скоро. Сър Пърсивъл спомена, че двете дами вероятно ще прекарат есента (по покана на Фредерик Феърли) в Лимъридж Хаус, Къмбърланд. Но преди да отидат там, той бе на мнение, потвърдено и от граф Фоско (който тук поде разговора и го продължи до края), че един кратък престой преди това сред мекия климат на Торкий ще им се отрази добре. Ето защо голямата цел била да се наеме там квартира, предоставяща им всички необходими удобства и преимущества, а голямата трудност — да се намери опитен човек, способен да избере жилището, от което те се нуждаели. При тези извънредни обстоятелства графът искал да запита, от името на сър Пърсивъл, дали бих имала нещо против да окажа на дамите своята помощ, като замина в служба на техните интереси в Торкий.

За човек в моето положение бе невъзможно да се възпротивя на каквото и да е предложение, отправено по този начин.

Осмелих се само да изтъкна сериозното неудобство, което би създало отпътуването ми от Блакуотър Парк при отсъствието на всякаква домашна прислуга с изключение на Маргарет Порчър. Но сър Пърсивъл и негово благородие заявиха, че са готови да се справят с несгодите. Сетне аз почтително предложих да пишем на някой туристически агент в Торкий, но при това ми бе припомнено, че е неблагоразумно да се наема квартира, без най-напред да е видяна. Уведомиха ме също, че графинята (която иначе самата би отишла в Девъншър) не можела, при сегашното състояние на лейди Глайд, да остави племенницата си, а сър Пърсивъл и графът имали делови ангажименти, принуждаващи ги да бъдат в Блакуотър Парк. Накратко, ясно ми бе показано, че ако не се заема с изпълнението на поръката, няма на кой друг да бъде поверена. При тези обстоятелства можех само да кажа на сър Пърсивъл, че моите услуги са на разположение на мис Халкъм и лейди Глайд.

След това бе уточнено, че ще замина на следващата сутрин; че в продължение на един-два дни трябва да проуча всички най-удобни къщи в Торкий; и че трябва да се върна със събраните сведения при първа удобна възможност. Негово благородие ми написа бележка, определяща изискванията, на които трябваше да отговаря дирената от мен квартира, а сър Пърсивъл добави няколко реда за определения ми паричен лимит.

Препрочитайки тези изисквания, аз реших, че в нито един курорт с минерални бани в Англия не може да се намери жилище, което да отговаря на тях, и че дори ако по някаква случайност се открие, то никой не би го дал под наем при условията, които ми бе разрешено да предложа. Намекнах на двамата джентълмени за тези трудности, но сър Пърсивъл (който ми отговори), изглежда, не ги осъзна. Не беше моя работа да споря по въпроса. Не казах нищо повече, но усещах, че поръката, която бях изпратена да свърша, бе така осеяна със затруднения, че изпълнението й бе почти обречено от самото начало.

Преди да замина, със задоволство установих, че оздравяването на мис Халкъм върви благоприятно.

На лицето й бе изписано болезнено терзание, което ме уплаши и ме накара да помисля, че разсъдъкът й, въпреки първите признаци на възстановяване, все още не се е успокоил. Но тя наистина възвръщаше силите си по-бързо, отколкото се бих осмелила да очаквам, и бе в състояние да изпрати мили поздрави на лейди Глайд, заявявайки, че много бързо се подобрява и молейки сестра Си да не се тревожи. Оставих я на грижите на мисис Рубел, която все така тихо и самостоятелно вършеше работата си. Когато почуках на вратата на лейди Глайд, преди да тръгна, графинята, която седеше при нея в стаята, ми съобщи, че все още била изключително слаба и подтисната. Сър Пърсивъл и графът вървяха пеша по пътя към беседката, тъй като аз бях откарана с файтона. Поклоних им се и напуснах къщата, където в помещението за слугите нямаше друга жива душа освен Маргарет Порчър.

Всеки би почувствувал това, което чувствувам аз оттогава насам, а именно, че тези обстоятелства бяха крайно необичайни, дори почти подозрителни. Позволете ми все пак отново да отбележа, че в подчиненото положение, в което се намирах, не бих могла да постъпя другояче.

Резултатът от пътуването ми до Торкий бе точно такъв, какъвто — го предвидих. В целия град не можеше да се намери квартира, за каквато бях получила нареждания, а и условията, които ми бе разрешено да предложа, бяха твърде ниски за целта, дори и да бях съумяла да я намеря. И така, аз се завърнах в Блакуотър Парк и осведомих сър Пърсивъл, който ме посрещна на вратата, че пътуването ми е било напразно. Той, изглежда, бе твърде зает с някакъв друг въпрос, за да обърне внимание на провала на моето поръчение, и първите му думи ме известиха, че дори в краткия срок на моето отсъствие в къщата е настъпила още една забележителна промяна.

Графът и графиня Фоско напуснали Блакуотър Парк, за да се настанят в новото си жилище в Сейнт Джонс Уд.

Не ми бе съобщена причината за това неочаквано заминаване: казано ми бе само, че графът много настойчиво пожелал да ми предадат любезните му поздрави. Когато се осмелих да запитам сър Пърсивъл дали има някой, който да се грижи за лейди Глайд в отсъствието на графинята, той отвърна, че й прислужвала Маргарет Порчър и добави, че от селото била повикана жена, която вършела домашната работа.

Отговорът наистина ме порази — очебийно непристоен бе фактът, че е позволено на една проста слугиня да заеме мястото на доверена камериерка на лейди Глайд. Качих се незабавно горе и срещнах Маргарет на площадката пред спалнята. Услугите й не били необходими (напълно естествено), тъй като господарката й се почувствувала достатъчно добре тази сутрин, за да стане. След това запитах за мис Халкъм, но ми бе отговорено така неясно и троснато, че не научих нищо повече от онова, което вече знаех. Не пожелах да повторя въпроса и да предизвикам може би нагъл отговор. За човек в моето положение бе по-подобаващо от всяка гледна точка да се представя незабавно на лейди Глайд.

Открих, че здравето на нейно благородие наистина се е подобрило през последните няколко дни. Макар и все още слаба и изнервена, тя бе в състояние да става без чужда помощ и да се разхожда бавно из стаята си, като от това усилие чувствуваше само лека умора. Тази сутрин тя се разтревожила малко за мис Халкъм, тъй като никой не й бил съобщавал нищо за нея. Според мен тя намекваше по този начин за осъдителната липса на внимание от страна на мисис Рубел, но аз не казах нищо и останах с лейди Глайд, за да й помогна да се облече. Когато тя се приготви, двете заедно излязохме от стаята, за да идем при мис Халкъм.

В коридора ни спря появата на сър Пърсивъл. Той като че ли нарочно бе чакал да ни види.

— Къде отивате? — запита той лейди Глайд.

— В стаята на Мариан — отвърна тя.

— Мога да ви спестя разочарованието — отбеляза сър Пърсивъл, — като ви кажа, че няма да я намерите там.

— Няма да я намерим там!

— Не. Тя замина вчера сутринта с Фоско и жена му.

Лейди Глайд нямаше достатъчно сили, за да понесе изненадата от това необичайно изявление. Тя пребледня като платно и се облегна на стената, гледайки съпруга си в мъртво мълчание.

Самата аз бях така изумена, че не знаех какво да кажа. Запитах сър Пърсивъл дали наистина искаше да каже, че мис Халкъм е напуснала Блакуотър Парк.

— Да, несъмнено — отговори той.

— В нейното състояние, сър Пърсивъл! Без да съобщите за намеренията й на лейди Глайд?

Преди да е успял да отговори, нейно благородие се посъживи малко и заприказва.

— Невъзможно! — извика тя високо и с уплах, отстъпвайки една-две крачки към стената. — Къде беше лекарят? Къде беше мистър Досън, когато Мариан замина?

— От мистър Досън нямаше нужда и той не беше тук — отвърна сър Пърсивъл. — Той си тръгна по собствено желание, което само по себе си е достатъчно да покаже, че тя има сили да пътува. Какво ме гледате! Ако не вярвате, че е заминала, погледнете сама. Отворете вратата на стаята й и вратите на всички други стаи, ако искате!

Тя го послуша и аз я последвах. В стаята на мис Халкъм беше само Маргарет Порчър, която я подреждаше. Никой нямаше и в стаите за гости и в гардеробните, когато след това погледнахме и в тях. Сър Пърсивъл все още ни чакаше в коридора. Когато излизахме от последната стая, в която бях ме проверявали, лейди Глайд прошепна: „Не си отивайте, мисис Мичелсън! Не ме оставяйте, за бога!“ Преди да мога да й отговоря, тя вече беше в коридора и говореше със съпруга си.

— Какво означава това, сър Пърсивъл? Настоявам и моля да ми кажете какво означава това.

— Означава — отговори той, — че мис Халкъм имаше достатъчно сили вчера сутринта, за да се облече, и че настояваше да се възползува от заминаването на Фоско за Лондон, за да отиде също там.

— В Лондон?

— Да — на път за Лимъридж.

Лейди Глайд се обърна умолително към мен.

— Вие последна сте видели мис Халкъм — рече тя. — Кажете ми ясно, мисис Мичелсън, сметнахте ли, че е в състояние да пътува.

— Според мен — не, миледи.

Сър Пърсивъл от своя страна също се обърна към мен.

— Преди да заминете — каза той, — казахте ли на сестрата, че мис Халкъм изглежда много по-добре и има повече сили?

— Да, казах това, сър Пърсивъл.

В мига, в който отговорих, той отново се обърна към нейно благородие.

— Направете справедлива съпоставка между двете становища на мисис Мичелсън — каза той — и се опитайте да проявите разум по един толкова прост въпрос. Ако тя не бе достатъчно добре, за да пътува, смятате ли, че някой от нас би поел риска да й го позволи? За нея се грижат трима — Фоско, вашата леля и мисис Рубел, която замина с тях именно с тази цел. Тръгнаха с карета вчера и й приготвиха легло на седалката, в случай че се почувствува изморена. Днес Фоско и мисис Рубел ще я придружат до Къмбърланд…

— Защо Мариан отива в Лимъридж и ме оставя тук сама? — запита нейно благородие, прекъсвайки сър Пърсивъл.

— Защото чичо ви не желае да ви приеме, преди най-напред да е видял сестра ви — отговори той. — Забравихте ли за писмото, което й писа той в началото на боледуването й? Беше ви показано; вие самата го прочетохте и би трябвало да го помните.

— Много добре го помня.

— Ако е така, защо трябва да се учудвате, че ви е оставила? Искате да се върнете в Лимъридж и тя отиде там, за да получи съгласието на чичо ви за вас според поставените от него условия.

Очите на бедната лейди Глайд се напълниха със сълзи.

— Мариан никога досега не ме е оставяла — каза тя, — без да се сбогува с мен.

— Тя би се сбогувала и този път — отговори сър Пърсивъл, — но знаеше, че ще се опитате да я спрете; знаеше, че ще я разстроите с плача си. Имате ли още възражения? Ако имате, трябва да слезете долу и да зададете въпросите си в столовата. Тези тревоги ме притесниха. Искам чаша вино. — И той рязко ни остави.

Поведението му по време на този странен разговор бе различно от друг път. Имаше моменти, в които бе не по-малко възбуден и объркан от миледи. Никога не бих предположила, че здравето му е толкова деликатно или самообладанието му тъй нестабилно.

Опитах се да убедя лейди Глайд да се върне в стаята си, но напразно. Тя спря в коридора с изражението на жена, обхваната от паника.

— Нещо се е случило със сестра ми! — каза тя.

— Не забравяйте, миледи, колко изумителна енергия има мисис Халкъм — припомних й аз. — Тя спокойно би могла да стори усилие, на което други Дами в нейното положение не биха били способни. Надявам се и вярвам, че няма нищо лошо — наистина.

— Трябва да последвам Мариан — каза нейно благородие със същия панически израз. — Трябва да отида при нея, трябва да видя със собствените си очи, че е жива и добре. Елате! Елате с мен долу при сър Пърсивъл.

Поколебах се, опасявайки се, че присъствието ми може да се сметне за натрапничество. Опитах се да обясня това на нейно благородие, но тя не ме чуваше. Хвана ме здраво за ръката, за да ме накара да сляза долу с нея, и все още бе вкопчена в мен с малкото сили, които имаше, когато отворих вратата на столовата.

Сър Пърсивъл седеше на масата с кана вино пред себе си. Той вдигна чашата към устните си, когато влизахме, и я пресуши на един дъх. Тъй като ме изгледа гневно, когато я остави обратно на масата, аз се опитах да дам някакво обяснение за присъствието си в стаята.

— Нима предполагате, че тук се заговорничи? — избухна той неочаквано. — Няма нищо подмолно: нищо, което да се крие от вас или от другите.

След като изрече тези думи високо и неприветливо, той си сипа още една чаша и попита лейди Глайд какво иска от него.

— Щом сестра ми е била в състояние да пътува, значи, и аз мога — каза нейно благородие с непоколебимост, каквато досега не бе проявявала. — Дойдох да ви помоля, като имате пред вид безпокойството ми за Мариан, да ми позволите да я последвам незабавно със следобедния влак.

— Трябва да изчакате до утре — отговори сър Пърсивъл — и тогава, ако не ви уведомя в обратния смисъл, можете да заминете. Ще пиша на Фоско с вечерната поща.

Той изрече тези думи, като държеше чашата си към светлината и гледаше виното, вместо да гледа към лейди Глайд. Наистина той нито веднъж не погледна към нея по време на целия разговор. Подобна учудваща липса на добро възпитание за джентълмен от неговата класа ми направи, признавам, много неприятно впечатление.

— Защо трябва да пишете на граф Фоско? — запита тя крайно изненадана.

— За да му кажа да ви чака с обедния влак — обясни сър Пърсивъл. — Той ще ви посрещне на гарата при пристигането ви в Лондон и ще ви заведе да преспите в дома на леля ви в Сейнт Джонс Уд.

Ръката на лейди Глайд, която ме държеше за лакътя, силно се разтрепери — защо, не можех да си обясня.

— Не е необходимо граф Фоско да ме посреща — каза тя. — Предпочитам да не преспивам в Лондон.

— Трябва да го направите. Не можете за един ден да стигнете до Къмбърланд. Трябва да отдъхнете една нощ в Лондон, а аз не желая да отивате сама на хотел. Фоско е предложил на чичо ви да преспите на отиване в дома му и чичо ви се е съгласил. Ето! Ето писмото от него, адресирано до вас. Трябваше да ви го предам тази сутрин, но забравих. Прочетете го и сама се уверете какво ви пише мистър Феърли.

Лейди Глайд погледна за миг писмото и после ми го подаде.

— Прочетете го — каза тя, премаляла. — Не зная какво ми става. Не мога да го прочета.

Това бе бележка от четири реда — толкова кратка и небрежно написана, че ме изуми. Ако помня добре, тя съдържаше само думите:

— Предпочитам да не ходя там — предпочитам да не преспивам в Лондон — заговори нетърпеливо нейно благородие, преди още да бях дочела бележката, колкото и кратка да бе тя. — Не пишете на граф Фоско! Моля ви, не му пишете!

Сър Пърсивъл си наля още един път от каната — толкова несръчно, че бутна чашата и разля виното върху покривката. „Изглежда, не съм добре със зрението“ — промърмори си сам със странен глух глас. После бавно изправи чашата, напълни я отново и пак я пресуши на един дъх. Погледът и държането му ми вдъхнаха опасението, че виното бе започнало да замайва главата му.

— Моля ви, не пишете на граф Фоско — настоя най-искрено лейди Глайд.

— Защо, бих искал да зная? — извика сър Пърсивъл в неочакван изблик на гняв, който стресна и двете ни. — На какво по-прилично място бихте могли да отседнете в Лондон от това, което чичо ви сам е избрал за вас — в дома на леля ви? Попитайте мисис Мичелсън.

Предложението бе несъмнено правилно и пристойно и срещу него не бих могла да имам никакви възражения. Колкото и да съчувствувах на лейди Глайд в други отношения, не можех да й съчувствувам за несправедливото й предубеждение към граф Фоско. Никога дотогава не бях срещала дама от нейната класа и положение, която да проявява такова печално тесногръдие по въпроса за чужденците. Нито писъмцето на чичо й, нито растящото нетърпение на сър Пърсивъл не й по-действуваха ни най-малко. Тя все така отказваше да преспи в Лондон, все така молеше съпруга си да не пише на графа.

— Стига! — каза сър Пърсивъл, като грубо ни обърна гръб. — Ако нямате достатъчно разум, за да знаете кое е най-доброто, други ще решават. Уговорката е направена и толкова. От вас се иска само да сторите това, което мис Халкъм вече направи…

— Мариан? — повтори смутено нейно благородие. — Мариан спи в къщата на граф Фоско!

— Да, в къщата на граф Фоско. Тя е преспала там снощи на път за Къмбърланд и вие ще последвате примера й и ще направите това, което ви казва чичо ви. Ще спите в дома на Фоско утре вечер, както направи и сестра ви, за да разполовите пътуването. Не поставяйте твърде много пречки пред мен! Не ме карайте да се разкайвам, че въобще съм ви позволил да заминете!

Той скочи и излезе на верандата през отворените стъклени врати.

— Ще ме извините ли, миледи — прошепнах аз, — ако предложа да не изчакваме връщането на сър Пърсивъл. Боя се, че той е превъзбуден от виното.

Някак си изтощена и разсеяна, тя се съгласи да излезе от стаята.

Когато отново се озовахме горе в безопасност, на правих всичко, което можах, да успокоя нейно благородие. Припомних й, че писмата на мистър Феърли до мис Халкъм и до нея самата наистина изискват рано или късно да се постъпи по предложения начин. Тя се съгласи с това и без дори да я питам, призна, че и двете писма били изцяло в стила на чичо й; но опасенията й за мис Халкъм и необяснимият й ужас пред вероятността да спи в дома на графа в Лондон оставаха все тъй непоклатими въпреки всички доводи, които можах да изтъкна. Сметнах за свой дълг да изразя несъгласието си с неблагоприятното мнение на лейди Глайд за негово благородие и го сторих с подобаващо търпение и уважение.

— Ваше благородие ще ми позволи волността — отбелязах в заключение, — но казано е: „Ще ги опознаем по делата им.“ Убедена съм, че непрестанната любезност и внимание на графа от самото начало на болестта на мис Халкъм заслужават най-голямото ни доверие и най-високата ни оценка. Дори сериозното недоразумение между негово благородие и мистър Досън се дължеше изцяло на неговата загриженост за мис Халкъм.

— Какво недоразумение? — запита нейно благородие с неочакван интерес.

Разказах неприятните обстоятелства, при които мистър Досън се бе оттеглил. При това го направих с голяма готовност, защото не одобрявах факта, че сам Пърсивъл продължаваше да крие случилото се (както бе направил в мое присъствие) от знанието на лейди Глайд.

Това, което казах, изглежда, накара нейно благородие да се развълнува и разтревожи още повече.

— Лошо, лошо, по-лошо, отколкото предполагах! — каза тя, като закрачи объркано из стаята. — Графът е знаел, че мистър Досън никога не би се съгласил Мариан да тръгне на път — той нарочно е обидил доктора, за да го изгони от къщата.

— О, миледи! Миледи! — запротестирах аз.

— Мисис Мичелсън — продължи тя енергично. — Никакви думи не могат да ме убедят, че сестра ми е доброволно в ръцете на този човек. Ужасът, който изпитвам от него, е такъв, че нищо, казано от сър Пърсивъл, и никакви писма, написани от чичо ми, не биха ме придумали, ако трябваше да се уповавам само на чувствата си, да ям, пия или спя под неговия покрив. Но окаяното ми състояние, породено от тревогата за Мариан, ми вдъхва сили да я последвам навсякъде — дори в дома на граф Фоско.

В този момент ми се стори редно да припомня, че мис Халкъм е вече на път за Къмбърланд според обясненията на сър Пърсивъл.

— Страх ме е да го повярвам! — отговори нейно благородие. — Опасявам се, че тя е все още в къщата на този човек. Ако греша, ако тя наистина е отпътувала вече за Лимъридж, няма да спя утре вечер под покрива на граф Фоско. Най-скъпата ми приятелка на този свят след сестра ми живее близо до Лондон. Чували сте ни с мис Халкъм да говорим за мисис Веси, нали? Смятам да й пиша и да поискам да отседна в нейния дом. Не зная как ще стигна дотам, не зная как ще избягна графа, но във всеки случай ще съумея да се приютя там, ако сестра ми е отпътувала за Къмбърланд. Всичко, което искам от вас, е да се погрижите писмото ми до мисис Веси да замине тази вечер за Лондон заедно с писмото на сър Пърсивъл до графа. Имам основание да изпитвам недоверие към пощенската торба долу. Можете ли да запазите тайната ми и да ми помогнете? Това е може би последната услуга, която въобще ще поискам от вас.

Поколебах се; това ми се стори много странно; почти се боях, че разсъдъкът на нейно благородие е засегнат леко от изживените страдания и тревоги. В края на краищата, на собствен риск, дадох съгласието си. Ако писмото бе адресирано до непознат или до някой друг, а не до дамата на име мисис Веси, за която бях слушала толкова много, може би щях да откажа. Благодаря на бога — знаейки какво се случи след това, — благодаря на бога, че не се възпротивих на това или на което и да е друго желание, отправено от лейди Глайд към мен през този последен ден от пребиваването й в Блакуотър Парк.

Тя написа писмото и ми го връчи. Същата вечер го пуснах собственоръчно в пощенската кутия в селото.

През останалата част от деня не видяхме повече сър Пърсивъл.

Спах, по искане на лейди Глайд, в стаята до нейната, като вратата помежду ни беше отворена. В самотната и празна къща имаше нещо толкова ужасяващо, че аз от своя страна също се радвах за близостта ни. Нейно благородие седя до късно, като четеше писма и ги гореше и прибираше от чекмеджетата и шкафовете разни дребни неща, на които държеше, сякаш никога вече нямаше да се върне в Блакуотър Парк. Когато най-сетне си легна, спа много неспокойно — на няколко пъти викаше в съня си, като веднъж дори се събуди от това. Не зная какво е сънувала, но не сметна за нужно да го сподели с мен. Може би в моето положение нямах никакво право да очаквам подобно нещо от нея. Сега това е почти без значение; съжалявах я. Съжалявах я с цялата си душа.

Следващият ден бе хубав и слънчев. Сър Пърсивъл се качи след закуската, за да ни съобщи, че файтонът ще чака в дванадесет без петнадесет, тъй като влакът за Лондон спираше на нашата гара двадесет минути по-късно. Той уведоми лейди Глайд, че му се налагало да излезе, но се надявал да се върне, преди тя да тръпне. Ако го забавели непредвидени обстоятелства, аз трябвало да я придружа до гарата и да се погрижа да не закъснее за влака. Сър Пърсивъл даде тези си разпореждания много припряно, като през цялото време крачеше напред-назад из стаята. Нейно благородие внимателно следеше всяко негово движение. Но той от своя страна нито веднъж не я погледна.

Тя проговори едва когато той свърши и го спя, когато се отправи към вратата, като протегна ръка.

— Повече няма да ви видя — подчерта тя. — Това е нашата раздяла — раздяла може би завинаги. Ще се опитате ли да ми простите, Пърсивъл, тъй искрено, както аз ви прощавам?

Ужасна бледнина покри цялото му лице и големи капки пот избиха по плешивото му чело.

— Ще се върна — каза той и тръгна към вратата тъй бързо, сякаш прощалните думи на жена му го прогониха от стаята.

Никога не съм одобрявала сър Пърсивъл, но начинът, по който остави лейди Глайд, ме накара да се засрамя, че съм яла хляба му и съм била на служба при него. Исках да кажа на бедната лейди няколко успокоителни християнски думи, но в изражението й, когато погледна след излезлия си съпруг, имаше нещо, което ме накара да променя решението си и да запазя мълчание.

В уречения час файтонът спря пред вратата. Нейно благородие бе права — сър Пърсивъл не се върна. Чаках го до последния момент, но напразно.

Върху мен не тежеше никаква отговорност и все пак бях неспокойна.

— По собствена воля ли — запитах аз, когато файтонът минаваше през портата край къщичката на пазача — заминава ваше благородие за Лондон?

— Готова съм да отида където и да е — отговори тя, — за да сложа край на ужасното терзание, което изпитвам сега.

Накара ме да се разтревожа за мис Халкъм, тъй както и самата тя бе разтревожена. Позволих си да я помоля да ми напише ред-два дали всичко в Лондон е минало благополучно. Тя отвърна:

— На драго сърце, мисис Мичелсън.

— Всеки един от нас трябва да носи своя кръст, миледи — казах аз, забелязвайки, че се умълча и замисли, след като обеща да ми пише.

Тя не отвърна. Изглежда, бе премного погълната от собствените си мисли, за да ми обърне внимание.

— Боя се, че ваше благородие не можа да си почине добре през изминалата нощ — отбелязах аз, изчаквайки малко.

— Да — каза тя, — измъчиха ме сънищата ми.

— Така ли, миледи?

Помислих, че ще ми разкаже какви са били сънищата й, но не. Когато отново заговори, бе, за да ми зададе един въпрос:

— Вие собственоръчно ли пуснахте писмото за мисис Веси?

— Да, миледи.

— Сър Пърсивъл каза ли вчера, че граф Фоско ще ме посрещне на гарата в Лондон?

— Да, миледи.

Тя въздъхна тежко след този ми отговор и не каза нищо повече.

Пристигнахме на гарата две минути преди тръгването на влака. Градинарят (който ни бе докарал) се оправи с багажа, докато аз купих билета. Локомотивната свирка прозвуча, когато се присъединих към нейно благородие на перона. Тя бе много особена и притисна с ръка сърцето си, сякаш бе завладяна в този миг от някаква неочаквана болка или уплаха.

— Как бих искала да дойдете с мен! — каза тя, стискайки ме здраво за ръката, когато й давах билета.

Ако бе имало време — ако предния ден бях изпитвала това, което изпитвах тогава, — щях да направя всичко, за да я придружа дори ако това изискваше да предупредя незабавно сър Пърсивъл, че напускам. По тя изрази желанието си едва в последния момент и за мен бе твърде късно да се съобразя с него. Самата, изглежда, разбра това и не повтори молбата си да я съпроводя. Влакът спря на перона. Тя даде на градинаря подарък за децата му и преди да се качи във вагона, взе ръката ми по нейния искрен и сърдечен маниер.

— Вие бяхте много мила към мен и към сестра ми — каза тя, — когато и двете нямахме никакви приятели. Докато съм жива, ще си спомням за вас с благодарност. Довиждане и бог да ви благослови!

Думите й бяха изречени с глас и изражение, които ме просълзиха — говореше тъй, сякаш се прощаваше с мен завинаги.

— Довиждане, миледи — казах аз, помагайки й да се качи във вагона и опитвайки се да я ободря. — Засега само довиждане. Довиждане и от цялото си сърце ви желая по-щастливи времена.

Тя поклати глава и тръпка премина през тялото й, докато се настаняваше във вагона. Пазачът затвори вратата. „Вярвате ли в сънища? — пошепна ми тя през прозореца. — Снощи сънувах нещо, което никога досега не съм сънувала. Ужасът от него все още е надвиснал над мен.“ Свирката прозвуча, преди да мога да й отговоря, и влакът потегли. Пребледнялото й, кротко лице ме погледна за последен път — погледна тъжно и сериозно от прозореца. Тя махна с ръка и повече не я видях.

Същия следобед към пет часа, след като ми остана малко свободно време сред домакинските задължения, които сега ме притесняваха, седнах сама в стаята си, опитвайки се да успокоя съзнанието си с томчето проповеди на моя съпруг. За първи път в живота ми вниманието ми не можеше да се съсредоточи върху тези набожни и ободрителни думи. Заключавайки, че заминаването на лейди Глайд, изглежда, ми е повлияло много по-сериозно, отколкото предполагах, излязох навън, за да се разходя в градината. Доколкото ми бе известно, сър Пърсивъл все още не се бе прибрал, така че можех да се движа свободно наоколо.

Завивайки зад ъгъла на къщата, откъдето се виждаше градината, с изумление видях непознат силует. Беше жена — вървеше по пътеката с гръб към мен и береше цветя.

Когато се приближих, тя ме чу и се обърна.

Кръвта застина във вените ми. Непознатата в градината бе мисис Рубел.

— Какво има, госпожо? — попита тя спокойно.

— Вие тук! — възкликнах аз почти без дъх. — Не сте заминали за Лондон! Не сте заминали за Къмбърланд!

Мисис Рубел помириса цветята със зложелателна усмивка.

— Разбира се, че не съм — каза тя, — въобще не съм напускала Блакуотър Парк.

Събрах достатъчно въздух и сили за още един въпрос:

— Къде е мис Халкъм?

Този път мисис Рубел най-откровено ми се усмихна и отговори със следните думи:

— Мис Халкъм, госпожо, също не е напускала Блакуотър Парк.

Когато чух поразителния отговор, всичките ми мисли мигновено се насочиха към раздялата ми с лейди Глайд. Едва ли мога да кажа, че се укорих, но в този момент си помислих, че бих дала спестените си с няколкогодишен труд пари, за да науча четири часа по-рано това, което ми стана ясно сега.

Мисис Рубел подреждаше спокойно букета си, сякаш очакваше да кажа нещо.

Не можах да кажа нищо. Спомних си за изтощението и разклатеното здраве на лейди Глайд и потреперах при мисълта за момента, когато ударът от току-що направеното от мен откритие щеше да падне върху нея. Няколко минути мълчах, завладяна от страх за бедните дами. Тогава Мисис Рубел погледна иззад букета си и каза:

— Ето и сър Пърсивъл, госпожо, който се е върнал от езда.

Видях го в същия миг, в който тя изрече думите. Вървеше към нас, като шибаше злобно цветята с камшика си. Когато приближи достатъчно, за да види лицето ми, той спря, удари с камшика по ботуша си и избухна в смях, тъй рязък и буен, че стреснати, птичките отлетяха от дървото, на което бяха накацали.

— Е, мисис Мичелсън — каза той. — Най-после разбрахте, нали?

Не отговорих. Той се обърна към мисис Рубел:

— Кога се появихте в градината?

— Преди половин час, сър. Вие казахте, че бих могла да се движа свободно веднага щом лейди Глайд замине за Лондон.

— Съвършено ясно. Не ви обвинявам — само попитах. — Той помълча секунда и после отново се обърна към мен: — Не можете да го повярвате, нали? — рече ми присмехулно. — Ето! Елате да видите сама.

Той ни поведе към предната част на къщата. Аз вървях след него, а след мен — мисис Рубел. След като мина през желязната порта, спря и посочи с камшика си към неизползваемото средно крило на сградата.

— Ето там! — каза той. — Погледнете към първия етаж, където са старите елизабетински спални. В момента мис Халкъм се намира в една от най-хубавите от тях — удобно настанена и невредима. Заведете я, мисис Рубел (ключът ви у вас ли е?), заведете мисис Мичелсън вътре и нека с очите си да се убеди, че този път измама няма.

Тонът, с който ми говореше, и изтеклите една-две минути, откакто напуснахме градината, ми помогнаха малко да дойда на себе си. Какво щях да направя в този критичен момент, ако целият ми живот бе преминал в нечия служба, не мога да кажа. Но тъй като в случая притежавах чувствата, принципите и възпитанието на една дама, не можех да имам колебание за правилния път, който трябваше да поема. Дългът ми към самата мен и към лейди Глайд не ми позволяваше да остана на служба при човек, който бе измамил и двете ни с ред отвратителни лъжи.

— Моля да ми разрешите, сър Пърсивъл да разменя няколко думи с вас насаме — казах аз. — След това съм готова да тръгна с тази особа към стаята на мис Халкъм.

Мисис Рубел, към която бях кимнала леко с глава, нахално помириса букета си и колкото се може по-бавно се отправи към вратата на къщата.

— Е — каза сър Пърсивъл остро, — сега пък какво има?

— Искам да ви уведомя, сър, че имам желание да напусна поста, конто заемам в Блакуотър Парк.

Това бяха Думите ми. Твърдо бях решила, че първите думи, които ще изрека в негово присъствие, ще изразят желанието ми да напусна заеманата при него служба.

Той хвърли към мен един от най-мрачните си погледи и яростно мушна ръцете в джобовете на сакото си за езда.

— Защо? — запита той. — Бих искал да зная?

— Не е моя работа, сър Пърсивъл, да изразявам мнението си за случилото се в този дом. Не желая да обиждам никого. Само искам да кажа, че не смятам за съвместимо с дълга си към лейди Глайд и към самата мен да оставам повече на служба при вас.

— Съвместимо ли е с дълга ви към мен, да стоите тук и да хвърляте подозрения в лицето ми? — избухна той яростно. — Виждам за какво намеквате. Вие развивате своя подла, непочтена теория за невинната измама, използувана спрямо лейди Глайд за нейно добро. За здравето й бе наложително да смени незабавно атмосферата и вие знаете, не по-зле от мен, че тя никога не би заминала, ако й бе казано, че мис Халкъм е все още тук. Вървете, ако щете — само да иска човек, ще намери достатъчно икономки, не по-лоши от вас. Тръгнете, когато ви е удобно, но имайте грижата да не разпространявате скандални истории за мен и моите работи, след като напуснете. Говорете истината и нищо друго освен истината, иначе ще си изпатите! Вижте мис Халкъм, вижте дали тук се грижат по-лошо за нея, отколкото в която и да е друга част на сградата. Не забравяйте, че сам докторът нареди лейди Глайд да смени атмосферата при първа възможност. Добре запомнете всичко това, пък тогава, ако смеете, говорете нещо срещу мен и постъпките ми!

Той изля тези думи ожесточено, на един дъх, като крачеше напред-назад и шибаше въздуха с камшика си.

Нищо, което каза или направи, не разколеба мнението ми за позорните лъжи, наговорени предния ден в мое присъствие, или за жестоката измама, посредством която бе разделил лейди Глайд от сестра й и я бе изпратил съвсем безполезно в Лондон в момент, когато бе полуобезумяла от тревоги по мис Халкъм. Естествено запазих тези мисли за себе си и не казах нищо повече, за да не го дразня; но от това решението ми не се разколеба. „Блага дума гняв туши“ и аз подтиснах чувствата си, когато бе мой ред да отговоря.

— Докато съм на служба при вас, сър Пърсивъл — казах, — надявам се, че зная достатъчно добре задълженията си, за да не питам за подбудите на вашите действия. А когато напусна тази служба, надявам се, че зная достатъчно добре мястото си, за да не говоря за въпроси, които не ме засягат…

— Кога искате да си тръгнете? — попита той, прекъсвайки ме безцеремонно. — Не си мислете, че изпитвам голямо желание да ви задържа — не си мислете, че ме е грижа, задето напускате къщата. Достатъчно честен и прям съм по този въпрос от начало до край. Кога искате да си тръгнете?

— Бих искала да замина в първия удобен за вас момент, сър Пърсивъл.

— Моето удобство няма нищо общо с това. Напускам веднъж за винаги къщата утре сутринта и мога да уредя сметките ви тази вечер. Ако искате да се съобразявате с нечие удобство, то по-добре е да се обърнете към мис Халкъм. Срокът на мисис Рубел изтича днес и има причини, които я карат да бъде в Лондон довечера. Ако си тръгнете веднага, няма да има жива душа, която да се грижи за мис Халкъм.

Надявам се, не е необходимо да казвам, че не можех в никакъв случай да изоставя мис Халкъм в критичното положение, в което бяха изпаднали двете с лейди Глайд. След първите ясни уверения от страна на сър Пърсивъл, че мисис Рубел ще замине веднага, ако поема задълженията й, и след като получих също разрешение да уредя с мистър Досън да поеме отново грижите си за болната, аз охотно приех да остана в Блакуотър Парк, докато мис Халкъм се нуждае от услугите ми. Уредено бе да уведомя адвоката на сър Пърсивъл една седмица преди заминаването ми, за да предприеме необходимите мерки за назначаването на моя приемничка. Въпросът бе обсъден с много малко думи. При приключването му сър Пърсивъл се завъртя рязко на петите си и вече можех да се присъединя към мисис Рубел. През цялото време тази странна чужденка бе седяла спокойно на стъпалата, чакайки ме да я последвам в стаята на мис Халкъм.

Едва бях изминала и половината път до къщата, когато сър Пърсивъл, който бе тръгнал в обратна посока, спря неочаквано и ме извика.

— Защо напускате службата си при мен? — запита той.

Въпросът бе толкова необичаен след случилото се помежду ни, че направо недоумявах какво да отговоря.

— Имайте пред вид, че не зная защо напускате — продължи той. — Предполагам, че постъпвайки на ново място, ще трябва да обясните защо сте напуснали оттук. Какво обяснение ще дадете? Разтурване на семейството? Това ли?

— Никой не би могъл да възрази срещу подобна причина, сър Пърсивъл…

— Много добре. Това е всичко, което исках да зная. Ако хората се поинтересуват от вашия характер, това е обяснението ви, изказано от вас самата. Вит; напускате вследствие разтурването на семейството.

Той се обърна отново, преди да мога да кажа друга дума, и бързо се отдалечи. Държането му бе не по-малко учудващо от езика му. Признавам, че ме разтревожи.

Дори търпението на мисис Рубел бе започнало да се изчерпва, когато се присъединих към нея пред вратата на къщата.

— Най-сетне! — каза тя, като сви слабите си чуждестранни рамене. Поведе ме към необитаемата част на къщата, качи се по стълбите и отвори с ключа си вратата в края на коридора, водещ към старите елизабетински стаи — врата, която по мое време никога не бе използувана. Самите стаи знаех добре, тъй като по различни поводи бях влизала в тях от другата страна на къщата. Мисис Рубел спря пред третата врата на старата галерия, връчи ми ключа от нея ведно с ключа от другата врата и ми каза, че ще намеря мис Халкъм в тази стая. Сметнах за желателно, преди да вляза, да й дам да разбере, че нейните задължения са приключили.

— Радвам се да го чуя, госпожо — каза мисис Рубел. — На мен много ми се иска да замина.

— Днес ли тръгвате? — запитах аз, за да се убедя.

— Тръгвам след половин час, госпожо, щом като вече поехте грижите. Сър Пърсивъл бе така любезен да ми предостави градинаря и файтона, когато ми потрябват. Ще са ми нужни след половин час, за да отида на гарата. Вече съм приготвила багажа си. Довиждане, госпожо!

Тя приклекна в бърз поклон и се отдалечи, като си тананикаше някаква песничка и весело тактуваше с букета в ръката си. С искрена радост заявявам, че това бе последният път, когато видях мисис Рубел.

Когато влязох в стаята, мис Халкъм спеше. Погледнах я тревожно, както лежеше в неприветливото високо старомодно легло. Тя безспорно не бе по-зле, отколкото я видях последния път. Явно, длъжна съм да призная, за нея се бяха грижили добре. Стаята бе подтискаща, прашна и тъмна, но прозорецът (който гледаше към един изоставен заден двор) бе отворен, за да влиза чист въздух, и всичко, което би могло да бъде сторено за удобство, бе сторено. Цялата жестокост от измамата на сър Пърсивъл се бе стоварила върху лейди Глайд. Единствената злоупотреба, която той или мисис Рубел бяха извършили спрямо мис Халкъм, се състоеше, доколкото виждах, в простъпката им да го скрият.

Измъкнах се тихо, оставяйки болната да спи спокойно, за да наредя на градинаря да доведе лекаря. Помолих го, след като закара мисис Рубел на гарата, да отиде до дома на мистър Досън и да му предаде от мое име, че го моля да дойде. Знаех, че заради мен ще дойде и знаех, че ще остане, когато разбере, че граф Фоско е заминал.

Не след дълго градинарят се върна и каза, че е отишъл до жилището на мистър Досън, след като оставил мисис Рубел на гарата. Докторът ми съобщаваше, че самият той не е добре със здравето, но ще намине, ако му е възможно, на другата сутрин.

Предавайки ми това известие, градинарят се приготви да си върви; но аз го спрях и го помолих да се върне, преди да се е стъмнило, за да остане през нощта в една от празните спални. Исках да е наблизо в случай на нужда. Той схвана веднага нежеланието ми да оставам сама в най-пустата част на тази безлюдна къща и ние се уговорихме, че ще се върне между осем и девет часа.

Той дойде навреме и аз наистина имах за какво да благодаря на предпазливостта си, че съм го повикала. Преди полунощ странният нрав на сър Пърсивъл из бухна тъй ожесточено и застрашително, че ме е страх да помисля за това, което би могло да се случи, ако не бе градинарят, който го укроти на мига.

Почти през целия следобед и вечерта той се разхождаше неспокойно и възбудено в къщата и около нея, погълнал по всяка вероятност голямо количество вино по време на самотната си вечер. Както и да е, чух гласа му да се издига високо и сърдито в новото крило, когато обхождах галерията за последен път, преди да си легна. Градинарят незабавно изтича долу при него, а аз затворих свързващата врата, опитвайки се, ако е възможно, да спестя на мис Халкъм тази шумотевица. Градинарят се върна едва след половин час. Той заяви, че господарят му е загубил напълно разсъдъка си не от възбудата на алкохола, както бях предположила, а от някаква лудост, за която не можеше да се намери обяснение. Сварил сър Пърсивъл да крачи напред-назад в преддверието и да ругае, както по всичко личало, с яростна страст, че нямало да остане сам НЕ минута повече в тази тъмница, както нарекъл собствения си дом, и че ще си тръгне незабавно посред нощ. Когато градинарят го доближил, той го прокудил навън с клетви и заплахи, нареждайки му тутакси да приготви коня и файтона. Петнадесет минути по-късно сър Пърсивъл излязъл на двора, скочил във файтона и подкарвайки с камшик коня в галоп, отпътувал с лице бледо като пепел на лунната светлина. Градинарят то чул да крещи и да сипе ругатни по адрес на пазача, за да стане и да му отвори вратата; после чул как колелата трополят ожесточено в тихата нощ, след като вратата била отключена, и толкова.

На другия ден или ден-два по-късно — не помня кога — файтонът бе докаран от Ноулсбъри — най-близкия до нас град — от коняря в тамошната странноприемница. Сър Пърсивъл преспал в нея и след това заминал с влак — в каква посока, човекът не могъл да каже. Повече сведения от него или от някой друг за делата на сър Пърсивъл не съм получавал, и дори в този момент не ми е известно дали е в Англия или извън нея. Не съм се срещала с него, откакто напусна собствения си дом като бягащ престъпник, и горещо се надявам и се моля никога да не го срещам.

Моето участие в тази тъжна семейна история вече приключва.

Казано ми бе, че подробностите около събуждането на мис Халкъм и случилото се помежду ни, когато тя видя, че седя до леглото й, не са от значение за целта, която се преследва с този разказ. Достатъчно е само да отбележа, че тя няма спомен за пренасянето й от обитаемата в необитаемата част на къщата. По това време е спяла дълбоко — дали сънят й е бил естествен, или предизвикан изкуствено, тя не знаеше. Тайното прехвърляне на мис Халкъм от едната част на къщата в другата несъмнено е било осъществено лесно, тъй като аз съм била в Торкий, а други слуги освен Маргарет Порчър (която, когато не работеше, само ядеше, пиеше или спеше), както е известно, нямаше. По време на няколкодневното си пленничество с болната мисис Рубел е имала на разположение (установих го, като поогледах стаята) продукти и всичко необходимо, включително и възможност да топли вода, бульон и т.н., без да пали огън. Тя отказвала да отговаря на въпросите, които мис Халкъм съвсем естествено й задавала, но от друга страна, се държала любезно и не преставала да се грижи за нея. Единственото безчестие, в което мога съзнателно да обвиня мисис Рубел, е, че е приела да участвува в една злонамерена измама.

От мен не се иска да опиша подробно (и това ми доставя голямо облекчение) въздействието, което произведе върху мис Халкъм новината за заминаването на лейди Глайд или за още по-тъжните известия, които много скоро след това достигнаха при нас в Блакуотър Парк, И в двата случая аз я подготвих предварително колкото се може по-внимателно, като докторът ме посъветва само във втория случай, защото мистър Досън бе неразположен и дойде едва няколко дни след като го бях повикала. Това бяха тъжни дни — дни, за които ми е мъчително да мисля и пиша сега. Скъпоценната благодат на религиозното утешение, което се постарах да внуша на мис Халкъм, трудно достигна до сърцето й, но аз се надявам и съм убедена, че то най-сетне стана нейно верую! Не я оставих, докато не възстанови силите си. Влакът, който ме отведе надалеч от този несретен дом, отведе и нея. Раздялата ни в Лондон бе много скръбна. Аз останах при една родственица в Айлингтън, а тя продължи към дома на мистър Феърли в Къмбърланд.

Остават ми още няколко реда, преди да сложа край на това мъчително изложение. Те са продиктувани от чувството ми за дълг.

Първо, искам да споделя личното си убеждение, че никаква вина във връзка с разказаните от мен събития не може да бъде приписвана на граф Фоско. Уведомена съм, че е възникнало ужасно подозрение и че поведението на негово благородие се тълкува от някои в много лоша светлина. Въпреки това моята убеденост в невинността на графа остава непоколебима. Ако помогна на сър Пърсивъл да ме изпрати в Торкий, той го направи в заблуждение, за което като чужденец и човек, непознаващ обстановката, не може да бъде винен. Ако прояви загриженост и доведе мисис Рубел в Блакуотър Парк, това бе беда, но не и негова грешка, че тази чужденка излезе толкова долна, за да подпомогне господаря на дома в скроената и осъществена от него измама. Протестирам в името на нравствеността срещу обвиненията, които така неоснователно и с лека ръка биват приписвани на действията на графа.

Второ, искам да изразя съжалението си за това, че не съм в състояние да си спомня точно деня, в който лейди Глайд отпътува от Блакуотър Парк за Лондон, Казано ми бе, че е от най-голямо значение да се установи неоспоримо тази печална дата и аз напрегнах неимоверно паметта си, за да си спомня. Усилието бе напразно. Сега си спомням само, че бе в последната част на юни. Всички знаем колко е трудно след изтичането на определено време да се установи точно една минала дата, ако не е записана предварително. В моя случай това затруднение става още по-голямо пред вид на тревожните и объркани събития, разиграли се около заминаването на лейди Глайд. От сърце бих искала да съм водила записки за този период. От сърце бих искала споменът за тази дата да е тъй жив, както споменът ми за лицето на бедната лейди Глайд, когато тя за последен път ме погледна скръбно от прозореца на вагона.

ИСТОРИЯТА ПРОДЪЛЖАВА ПОСРЕДСТВОМ НЯКОЛКО ОТДЕЛНИ РАЗКАЗА

1. Разказът на Хестър Пинхорн, готвачка на служба при граф Фоско

Съжалявам, но трябва да призная, че не зная да чета и пиша. Цял живот съм работила и съм пазила доброто си име. Зная, че е греховно и порочно да се говорят неверни неща и истински ще се вардя от подобно нещо в случая. Ще кажа всичко, което зная, и най-покорно моля джентълмена, който записва това, да поправя грешките ми и да бъде снизходителен, защото не съм учена.

Миналото лято се случи да остана без работа (вината за туй не беше у мене) и чух, че имало място за готвачка на Форист Роуд № 5 в Сейнт Джонс Уд. Взеха ме пробно. Господарят ми се казваше Фоско. Господарката ми беше англичанка. Той беше граф, а тя — графиня. Когато отидох там, имаше една домашна прислужничка. Тя не беше твърде чиста и прибрана, по не беше и лоша. Двете бяхме единствената прислуга в къщата.

Господарят и господарката ни пристигнаха, след като постъпихме, а щом пристигнаха, ни бе съобщено, че се очакват гости от провинцията.

Това беше племенницата на господарката ми и за нея бе приготвена задната спалня на първия етаж. Господарката ми каза, че лейди Глайд (така се казвала тя) била зле със здравето и зарад туй трябва да бъда много старателна в готвенето. Както си спомням, тя трябваше да пристигне в този ден; но каквото и да правите, не се доверявайте на паметта ми, що се отнася до тази работа. Съжалявам, но няма никакъв смисъл да ме питате за дати и тям подобни. Като не смятате неделите, хич не обръщам внимание на дните, защото съм една трудолюбива жена, която работи много, и не съм изучена. Знам само, че лейди Глайд пристигна и като пристигна, хубавичката ни изплаши всинца. Не зная как господарят я е довел в къщата, защото тогаз бях затънала до гуша в работа. Но май я доведе следобеда, а слугинчето им отвори вратата и ги въведе в приемната. Не мина много, откакто слезе при мен в кухнята, и чухме горе една олелия, звънецът започна да бие като луд и господарката ми взе да вика за помощ.

И двете хукнахме горе и видяхме дамата, легнала на канапето с мъртвешко бяло лице, ръце, вкопчени една в друга, и главата й беше клюмнала настрани. Била обхваната от внезапен ужас, рече господарката, а господарят пък каза, че имала пристъп. Изтичах навън, тъй като знаех квартала малко по-добре от другите, да доведа най-близкия доктор. Най-близко бяха Гудрик и Гарт, които са съдружници и се ползуваха с добро име и клиентела, както бях чувала, в целия Сейнт Джонс Уд. Мистър Гудрик беше там и веднага дойде с мен.

Множко време мина, преди да окаже някаква помощ. Бедната злочеста дама получаваше пристъп след пристъп и накрая тъй се изтощи, че беше безсилна като новородено. Тогава я сложихме да легне. Мистър Гудрик се върна в дома си за лекарства и дойде пак след четвърт час или по-малко. Освен тях донесе едно кухо парче махагоново дърво с форма на тромпет и сложи единия му край връз сърцето на дамата, а на другия допря ухото си и заслуша внимателно.

Като свърши, каза на господарката, която беше в стаята: „Случаят е много сериозен — рече й той. — Препоръчвам ви да пишете незабавно на приятелите на лейди Глайд.“ Господарката го попита: „Сърдечно заболяване ли е?“ А той й отвърна: „Да, много опасно сърдечно заболяване.“ Той й каза точно какво беше според него, но аз не го разбрах. Но накрая каза, че се боял, че помощта му или помощта на някой друг лекар едва ли ще бъде от голяма полза.

Господарката ми прие тази лоша вест по-спокойно от господаря. Той беше едър, дебел, странен възрастен мъж, който имаше птички и бели мишки и им говореше, като че ли бяха дечица. Изглеждаше ужасно поразен от случилото се. „Ах! Бедната лейди Глайд, бедната, скъпа лейди Глайд!“ — говореше той и крачеше наоколо, като кършеше дебелите си ръце, както по̀ приляга на артист, отколкото на джентълмен. На всеки въпрос, който господарката задаваше на доктора за шансовете на дамата да се съвземе, господарят задаваше най-малко петдесет. Той множко ни измъчи и когато най-сетне се успокои, излезе навън в задната градинка, където береше глупави букетчета и ме караше да ги нося горе, за да разхубавим с тях стаята на болната. Като че ли това помагаше! Мисля, че от време на време нещо му мръдваше. Но не беше лош господар; говореше ужасно учтиво и се държеше весело, свободно и сговорчиво. Харесвах го много повече от господарката. Ей на, по-корав човек от нея досега не съм срещала.

Късно вечерта дамата малко се посъживи. Тя бе така изнемощяла от пристъпите, че дотогава не бе помръднала ни ръка, ни крак, нито пък каза думица някому. Сега се раздвижи в леглото и взе да оглежда стаята и нас, дето бяхме вътре. Трябва да е била хубава дама, когато е била здрава — със светли коси, сини очи и всичко друго. Сънят й бил неспокоен през нощта — така поне разбрах от господарката, която остана сама при нея. Влязох само веднъж, преди да си легна, да видя дали бих могла да помогна нещо и тогава тя си говореше сама объркано и несвързано. Изглежда, много искаше да говори с някого, който го нямаше.

Първия път не можах да разбера името, а втория път господарят почука на вратата и пак изсипа куп въпроси и донесе още едно глупаво букетче.

Когато влязох на другата утрин, дамата бе пак в пълно изтощение и беше като че ли в несвяст. Мистър Гудрик доведе съдружника си мистър Гарт, за да се посъветва с него. Те казаха, че в никакъв случай не трябва да нарушаваме покоя й. Отдалечиха се в другия край на стаята и зададоха много въпроси на господарката ми за това какво е било здравето на дамата преди и кой се е грижил за нея и дали някога е страдала от умствена преумора. Спомням си, че господарката ми каза „да“ на този последен въпрос. А мистър Гудрик погледна към мистър Гарт и поклати глава. Те май мислеха, че преумората има нещо общо със сърдечното заболяване на дамата. Ама тя наистина бе такова крехко създание, бедничката! Много малко й бяха силите, ще ви кажа. Много малко.

По-късно същата сутрин, когато дамата се събуди, настъпи неочаквана промяна и тя видимо се подобри. Повече не ме пуснаха при нея да я видя, нито пък слугинчето, защото не трябвало да бъде обезпокоявана от непознати. Туй за подобрението го чух от господаря. Той беше в прекрасно настроение поради промяната и надникна през кухненския прозорец от градината, готов да излиза с голямата бяла шапка с извитата периферия на главата си.

— Добра ми госпожа Готвачке — каза той. — Лейди Глайд е по-добре. Сега съм много по-спокоен и излизам да поразтъпча големите си крака на една малка слънчева лятна разходка. Имате ли някакви поръчки, искате ли да напазаря, госпожа Готвачке? Какво приготвяте там? Вкусен сладкиш за вечеря? С голяма кора, ако обичате, с голяма хрупкава кора, скъпа моя, която се топи и се рони вкусно в устата.

Такъв си беше той. Прехвърлил беше шейсетте, а обичаше сладкишите. Представяте ли си!

Преди обяда докторът дойде пак и сам се увери, че след пробуждането си лейди Глайд е по-добре. Забрани ни да й говорим или да я оставяме да ни говори. Каза, че преди всичко трябва да й осигуряваме пълно спокойствие и да я придумваме да спи колкото се може повече. Тя, изглежда, нямаше желание да говори с изключение на предишната нощ, когато не можах да я разбера какво каза — тогава беше твърде изнемощяла. Мистър Гудрик не бе толкова обнадежден за нея, както господарят. Като слезна долу, той само каза, че ще дойде пак в пет часа.

Някъде по туй време (преди още господарят да се беше прибрал) звънецът в спалнята започна да бие, господарката изтича на площадката и ми викна да тичам при мистър Гудрик и да му кажа, че дамата е припаднала. Слагах си бонето и шала, когато за късмет докторът сам се появи, за да направи обещаното посещение.

Въведох го и се качих заедно с него горе.

— Лейди Глайд беше в обичайното си състояние — казва му господарката на вратата. — Беше будна и гледаше със странен и безнадежден поглед, когато я чух да надава слаб вик и на мига припадна.

Докторът се приближи към леглото и се наведе над болната. Като я видя, изведнъж стана много сериозен и сложи ръка на сърцето й.

Господарката се бе втренчила в мистър Гудрик.

— Нали не е мъртва — прошепна тя и започна да трепери от главата до петите.

— Да — каза докторът много тихо и печално. — Мъртва е. Боях се, че ще стане тъй ненадейно, след като преслушах вчера сърцето й.

Господарката отстъпи от леглото, докато той и говореше, и пак се разтрепера цялата.

— Мъртва! — шепнеше си сама тя. — Мъртва тъй ненадейно, тъй бързо! Какво ще каже графът?

Мистър Гудрик я посъветва да слезе долу и да се поуспокои.

— Цяла нощ сте будували — каза й той. — Нервите ви са разклатени. Тази особа — каза той, имайки пред вид мен, — тази особа ще остане в стаята, докато ви пратя нужната помощ.

Господарката стори тъй, както той я посъветва.

— Трябва да подготвя графа — рече тя. — Трябва внимателно да подготвя графа.

И тъй, тя излезе, цялата трепереща.

— Вашият господар е чужденец — каза мистър Гудрик, след като господарката ни остави сами. — Дали знае как се вади смъртен акт?

— Не знам — казвам му аз, — но сигурно — не.

Докторът се позамисли и после ми рече:

— Обикновено не се занимавам с подобни неща, но ще спестя на семейството неприятности, ако в този случай сам регистрирам смъртта. След половин час имам път към районната служба и не ми представлява труд да се отбия. Кажете им, ако обичате, че ще го направя.

— Да, сър — казвам му аз. — Наистина много благодарим за любезността ви да се погрижите за това.

— Нямате нищо против да останете тук, докато ви изпратя съответния човек? — пита ме той.

— Не, сър — казвам му аз. — Ще остана при бедната дама. Мисля, че нищо повече не можеше да се направи, сър, от това, дето беше направено?

— Не — казва ми той. — Нищо. Сигурно е страдала много, преди още да я видя. Случаят беше безнадежден, когато ме повикаха.

— Ой, божке! — казвам му аз. — Рано или късно всички ще стигнем дотук, нали, сър?

Той не ми отговори на това. Изглежда, не му се приказваше. Каза: „Довиждане“ и си отиде.

Останах до леглото, докато мистър Гудрик изпрати лицето, както беше обещал. Казваха й Джейн Гулд. Видя ми се почтена жена. Тя си мълчеше — само каза, че знаела какво се иска от нея, защото била оправяла много такива.

Как господарят е приел известието, когато го е чул, не мога да зная, защото не бях там. Ама когато по-сетне го видях, той наистина беше сломен. Седеше тихо в един ъгъл и дебелите му ръце бяха отпуснати на дебелите му колена, а главата му бе клюмнала и очите му никъде не гледаха. Той изглеждаше не толкоз опечален, колкото уплашен и зашеметен от станалото. Господарката уреди всичко, което трябваше да се направи за погребението. Много пара трябва да е струвало — особено ковчегът — много хубав беше. Съпругът на покойната, както разбрахме, бил по чужбина. Но господарката ми (която й беше леля) уреди сприятелите й от провинцията (май в Къмбърланд) да я погребат до гроба на майка й. Всичко по отношение на погребението бе направо както трябва, пак да си кажа, а господарят замяна, за да присъствува там на място. Голяма работа беше той — целият в дълбок траур, сериозен, с бавна крачка и с широка тента на шапката — тъй си е!

В заключение в отговор на зададените ми въпроси имам да кажа следното:

1. Че нито аз, нито другата прислужница сме виждали господарят да дава лекарство на лейди Глайд.

2. Че доколкото ми е известно, той никога не е оставал сам в стаята с лейди Глайд.

3. Че не мога да обясня какво е предизвикало неочакваната уплаха, която, както ми каза господарката, е обхванала дамата при влизането й в къщата. Причината за това не бе обяснена нито на мен, нито на другата прислужничка.

Горното показание бе прочетено в мое присъствие. Нямам какво да добавя, нито да махна от него. Кълна се като християнка, че това е истината.

(Подписано) Хестър Пинхорн,

кръстчето поставено лично от нея

2. Разказът на лекаря

До завеждащия районния отдел за гражданско състояние, където бе отбелязан долуспоменатият смъртен случай.

С настоящото удостоверявам, че посещавах като лекар лейди Глайд, навършила двадесет и една години; че я видях за последен път на 25 юли 1850 година; че тя почина същия ден на Форист Роуд № 5, Сейнт Джонс Уд; и че причината за смъртта й бе аневризъм. Продължителност на заболяването — неизвестна.

(Подписано), Алфред Гудрик

Адрес: Кройдън Гардънс № 12, Сейнт Джонс Уд

3. Разказът на Джейн Гулд

Аз бях лицето, изпратено от мистър Гудрик да направи каквото е нужно за тленните останки на една дама, починала в дома, упоменат в предходното показание. При тялото сварих прислужничката Хестър Пинхорн. Останах при тялото и го приготвих навреме за погребението. То бе положено в ковчега в мое присъствие и след това видях как го заковават, преди да го изнесат. Когато това бе сторено, получих полагаемото ми се и си отидох. Лицата, които биха се заинтересували от мен, могат да се обърнат към мистър Гудрик. Той ще потвърди, че съм човек, който говори истината.

(Подписано) Джейн Гулд

4. Разказът на надгробния камък

В святата памет на Лора, лейди Глайд, съпруга на сър Пърсивъл Глайд, баронет, живеещ в Блакуотър Парк, Хампшър, и дъщеря на покойния Филип Феърли, ескуайър, живеещ в Лимъридж Хаус, в тази енория. Родена — 27 март 1829; омъжена — 22 декември 1849; починала — 25 юли 1850.

5. Разказът на Уолтър Хартрайт

В началото на лято 1850-о аз и другите останали живи мои другари напуснахме пущинаците и горите на Централна Америка, за да се приберем в родината. Стигнахме крайбрежието и се качихме на един кораб за Англия. Той се разби в Мексиканския залив и аз бях сред малцината, успели да се спасят. Тогава за трети път убягнах от смъртта. Смърт от заразна болест, смърт от ръцете на индианците, смърт от удавяне — и от трите бях застрашен, и трите ме отминаха.

Оцелелите от корабокрушението бяхме спасени от един американски кораб, пътуващ за Ливърпул. Той достигна пристанището на тринадесетия ден от октомври 1850 година. Слязохме на сушата късно следобед и аз пристигнах в Лондон същата нощ.

Тези страници не са разказ за моите странствувания и беди далеч от дома. Причините, които ме прокудиха от родината и приятелите ми към един нов свят на приключения и опасности, са добре известни. От изгнанието, което сам си наложих, се върнах, както се бях надявал, молил и вярвал, че ще се върна — променен човек. Във водите на новия живот успях отново да закаля духа си. Суровата школа на рискове и опасности научи волята ми на твърдост, сърцето ми на решителност и ума ми на самостоятелност. Тръгнах, за да избягам от собственото си бъдеще. Върнах се, за да се изправя лице в лице с него, тъй както се очаква това от един истински мъж, да го посрещна с неизбежното подтискане на собственото ми „аз“, което знаех, че то ще предяви към мен. Разделил се бях с горчивината на миналото, но сърцето ми пазеше спомена за мъката и за нежността на онова паметно време. Все така силно изпитвах непоправимото разочарование на моя живот, но се бях научил да го понасям. Лора Феърли владееше мислите ми, когато корабът ме отнасяше надалеч и аз хвърлих прощален поглед към Англия. Лора Феърли владееше мислите ми, когато корабът ме връщаше обратно и утринната светлина разкри пред взора ми дружелюбния бряг.

Перото ми изписва буквите, тъй както сърцето ми се връща към някогашната ми любов. Когато пиша за нея, аз все още я наричам Лора Феърли. Трудно ми е да мисля за нея, трудно ми е да говоря за нея чрез името на съпруга й.

Нямам какво да добавя повече при повторното ми появяване на тези страници. Този разказ, ако имам силата и храбростта да го напиша, сега може да продължи.

Първите тревоги и надежди, когато настъпи утринта, бяха устремени към моята майка и сестра ми. Почувствувах необходимостта да ги подготвя за радостта и изненадата от завръщането ми след едно отсъствие, през дългите месеци на което те нямаше как да получат известия от мен. Рано сутринта изпратих писмо до Хампстед и един час по-късно самият тръгнах натам.

Когато премина първата среща, когато някогашното спокойствие и равновесие започна постепенно да се завръща, забелязах нещо в лицето на майка ми, което ми подсказа, че тайна мъка лежи на сърцето й. Не само любов, но и тъга бе изписана в загрижените очи, които ме гледаха тъй нежно — имаше състрадание в милата ръка, която бавно и с обич притисна моята. Тя знаеше как бе съкрушена надеждата на живота ми, знаеше защо заминах. На устните ми бе да я попитам, колкото се може по-овладяно, дали не е получено някакво писмо за мен от мис Халкъм, дали не е чула нещо ново за сестра й. Но когато погледнах лицето на майка ми, не посмях да задам въпроса дори и по този предпазлив начин. Можах само да изрека колебливо и сдържано:

— Имаш нещо да ми казваш.

Сестра ми, която седеше срещу нас, стана неочаквано, без да промълви нито дума — стана и излезе от стаята.

Майка ми се премести по-близо до мен на канапето и обви с ръце врата ми. Тези обичащи ръце трепереха — сълзи се търкулнаха по вярното любещо лице.

— Уолтър — прошепна тя, — мой единствени! Сърцето ми се къса за теб! О, сине мой, сине мой! Не забравяй, че все още имаш мен!

Отпуснах глава на гърдите й. С тези думи тя бе казала всичко.

Беше сутринта на третия ден след завръщането ми — сутринта на шестнадесети октомври.

Останах при тях, опитвайки се да не помрачавам радостта им от моето завръщане, тъй както бе помрачена моята. Направих всичко, което е по силите на човека, за да дойда на себе си след удара и да приема с примирение живота — да поема в сърцето си огромната мъка с нежност, а не с отчаяние. Безполезно бе и безнадеждно. Сълзите не можеха да успокоят очите ми, парещи от болка, сестринското съчувствие и майчината обич не ми носеха никакво облекчение.

През тази трета сутрин аз им разкрих сърцето си. Най-сетне устните ми промълвиха думите, които копнеех да кажа още в деня, когато майка ми ми съобщи за смъртта й.

— Позволете ми да замина сам за известно време — започнах аз. — Ще го понеса по-лесно, след като отида още веднъж на мястото, където я видях за първи път — когато падна на колене и се помоля пред гроба й.

Заминах — пътят ми водеше към гроба на Лора Феърли.

Бе тих есенен следобед, когато пристигнах на пустата гара и закрачих сам по добре познатия път. Чезнещото слънце проблясваше слабо през тънките бели облаци — въздухът бе топъл, и неподвижен, — върху покоя на самотната природа падаше тъжната сянка на отиващата си година.

Стигнах осеяната с диви храсти равнина — застанах отново на стръмния склон на хълма — погледнах към пътеката и ето пред мен в далечината бяха познатите дървета, ясният полукръг на алеята, високите бели стени на Лимъридж Хаус. Случайностите и промените, странствуванията и опасностите през дългите месеци изведнъж се стопиха и отлетяха от съзнанието ми. Сякаш вчера кракът ми бе стъпвал по уханната земя. Помислих си, че ще я видя как идва да ме посрещне с малката сламена шапчица, засенчила лицето й, в скромна рокля, пърхаща от ветреца, и със скицника, пълен с рисунки, в ръка.

О, смърт, обтегнала лъка си! О, гроб, постигнал своето!

Обърнах се и там долу под мен бе самотната сива църква, арката, където бях очаквал появяването на жената в бяло, възвишенията, заграждащи тихото гробище, потокът, бълбукащ в каменното си легло. Ето там над надгробния камък се издигаше мраморният кръст, красив и бял — над надгробния камък, подслонил ведно майка и дъщеря.

Приближих се към гроба. Преминах отново по ниските каменни стъпала и свалих шапката си, докосвайки тази свята земя.

Спрях пред пиедестала, от който се извисяваше кръстът. От едната му страна — тази, която бе по-близо до мен, погледът ми се спря на новоиздълбания надпис — твърдите, ясни, жестоки черни букви, които разказваха историята на нейния живот и на смъртта й. Опитах се да ги прочета. Успях да прочета само: „В святата памет на Лора…“ Нежните сини очи, замъглени от сълзи, главицата, отпусната в изнемога, искрените думи на раздяла, молещи да я оставя — о, не можеше ли да бъде по-щастлив прощалният ми спомен; споменът, който отнесох със себе си, споменът, който е сега с мен тук пред гроба й!

Отново се опитах да прочета надписа. Видях датата на смъртта й и над нея…

Над нея върху мрамора имаше редове и сред тях едно име, което смути мислите ми за нея. Минах от другата страна на гроба, където нищо не бе написано където никаква земна подлост не можеше да застане между духа й и мен.

Коленичих. Положих ръце, положих главата си на широкия бял камък и затворих изтощените си очи за земята и светлината, които ме заобикаляха Извиках я да се върне при мен! О, моя любима, моя любима! Сърцето ми може да ти говори сега! Сякаш едва вчера сме се разделили, сякаш вчера бе, когато сложи скъпата си ръка в моята, сякаш вчера очите ми те видяха за последен път! О, любима, моя любима!

Бе минало време и тъй както нощта завзема своите владения, тишината бе обхванала всичко наоколо.

Първият звук, долетял сред божествената тишина, прошумоля леко като ветрен полъх над гробищната трева. Чух го как приближава, после до слуха ми достигнаха нечии стъпки и спряха.

Погледнах.

Слънцето беше пред залез. Облаците се бяха разделили и косите лъчи падаха меко върху хълмовете. Студена, тиха и неподвижна бе последната част на деня в тихата долина на мъртвите.

Нейде далеч в гробището видях две жени, застанали една до друга на фона на студената чезнеща светлина. Те гледаха към гроба и към мен.

Две.

Направиха няколко крачки и отново спряха. Воалите им бяха спуснати и скриваха лицата им от мен. Когато спряха, едната от тях вдигна воала си. В спокойната вечерна светлина видях лицето на Мариан Халкъм.

Променено, променено, сякаш бе преживяло много години! Очите бяха разширени и тревожни и ме гледаха със странен ужас. Клетото лице — похабено и съсипано.

Пристъпих към нея. Тя не помръдна, не проговори. Жената до нея нададе слаб писък. Всичко в мен замря и тътенът на някакъв неописуем страх пропълзя по цялото ми тяло.

Жената, чийто воал бе спуснат, се отдели от спътничката си и бавно тръгна към мен. Останала сама, Мариан Халкъм заговори. Това бе гласът, който помнех, останал все същият за разлика от уплашените очи и похабеното лице.

— Сънят ми, сънят ми! — чух я да казва тихо в страхотната тишина. Тя падна на колене и вдигна сключените си за молитва ръце към небето. — Отче наш, дай му сила. Отче наш, помогни му в неговия тежък час.

Жената приближаваше — бавно и безмълвно. Погледнах към нея — към нея и към никоя друга вече.

Гласът, който се молеше за мен, се сподави и снижи — сетне изведнъж се издигна и извика ужасяващо, повика ме отчаяно.

Но жената с воала бе хипнотизирала тялото и духа ми. Тя спря от едната страна на гроба. Застанахме лице в лице, разделени от надгробната плоча. Тя бе близо до надписа от страната на пиедестала. Дрехата й докосваше тъмните букви.

Гласът звучеше все по-близо и молеше все по-горещо:

— Скрий лицето си! Не я гледайте! За бога, пощади го…

Жената вдигна воала си.

„В святата памет на Лора, лейди Глайд…“

Лора, лейди Глайд, стоеше от страната на надписа и гледаше към мен над гроба.

(Втората част на историята завършва тук.)