Жената в бяло

Историята продължава от името на Уолтър Хартрайт

I

Отгръщам нова страница. Разказвам за събития, станали една седмица по-късно.

Промеждутъкът, който отминавам, трябва да остане извън моето повествование. Сърцето ми премалява умът ми се помътнява и обърква, когато си мисля за тази седмица. Това не бива да става, ако искам аз; който пиша, да водя тъй както трябва вас, които четете. Това не бива да става, ако искам да не оплитам нишката, която следва лъкатушния път на тази история от началото до края.

Един ненадейно променен живот, добил веднъж завинаги нова посока, получил напълно нов смисъл, ръководен от нови надежди и опасения, борби, интереси и саможертви — това е перспективата, която се открива сега пред мен, подобно на простора, зашеметяващ погледа от височината на планински връх. Прекъснах моя разказ в тихата сянка на църквата в Лимъридж и се връщам към него седмица по-късно, сред суетнята в врявата на една лондонска улица.

Улицата е в пренаселен и беден квартал. В партерния етаж на една от къщите се помещава малък магазин за продажба на вестници, а съвсем скромно мебелираните стаи на първия и втория етаж се дават под наем.

Наех тези два етажа под чуждо име. На горния живея аз и разполагам с работна стая и спалня. На долния под чуждо име живеят две жени, които представям за мои сестри. Печеля хляба си чрез рисунки и гравюри на дърво за евтините списания. Смята се, че моите сестри ми помагат, занимавайки се малко с бродерия. Бедното ни жилище, скромните ни занятия, фалшивото ни родство и чуждото име — всичко това ни помага да се крием в огромния град. Вече не принадлежим към хората, които живеят открито и свободно. Аз съм един неизвестен и незабележим човек, без покровител или приятел, който да ме подкрепи. Сега Мариан Халкъм не е нищо друго освен моята по-голяма сестра, която обезпечава нуждите на домакинството с труда на собствените си ръце. Ние двамата в очите на другите сме едновременно глупаци и мошеници, извършили нагло шарлатанство. Смятат ни за съучастници на лудата Ан Катърик, която предявява претенции към името, мястото и живата личност на мъртвата лейди Глайд.

Такова е нашето положение. Това е промененият вид, в който ние тримата ще се появяваме оттук нататък в следващите не една и две страници.

Пред доводите на разума и пред закона, според роднини и приятели, според всяка установена формалност на цивилизованото общество, „Лора, лейди Глайд“ лежеше погребана редом с майка си в църковния двор на Лимъридж. Зачеркната приживе от списъка на живите, дъщерята на Филип Феърли и съпругата на Пърсивъл Глайд все още съществуваше за своята сестра, все още съществуваше за мен, но за всички останали тя бе мъртва. Мъртва за чичо си, който се отрече от нея; мъртва за слугите в къщата, които не можаха да я познаят; мъртва за онези служебни лица, които прехвърлиха наследството й на нейния съпруг и на леля й; мъртва за майка ми и сестра ми, които смятаха, че съм се подлъгал по една авантюристка и съм станал жертва на измама; социално, нравствено, правно — мъртва.

И все пак жива! Съществуваща в беднота, укриваща се. Жива, оставила бедния учител по рисуване да води нейната битка и да извоюва обратно мястото й в света на живите.

Не съм ли изпитал мигновено подозрение, събудено от известната прилика между Ан Катърик и нея, когато за първи път разкри лицето си пред мен? Нямаше дори и сянка от подозрение от мига, когато вдигна воала, застанала край надписа, бележещ нейната смърт.

Преди да си отиде слънцето на този ден, преди за последен път да зърнем дома, затворил вратите си пред нея, и двамата си припомнихме прощалните думи, които бях изрекъл на раздялата в Лимъридж Хаус — повторени от мен, потвърдени от нея: „Ако някога дойде време, когато цялата преданост на сърцето и душата ми и всичките ми сили могат да ви донесат един миг щастие или да ви спестят миг на тъга, ще се опитате ли да си спомните за бедния учител по рисуване, който ви е учил?“ Тя, която помнеше твърде малко неотдавнашните тревоги и ужас, си спомни тези думи и склони невинно глава на гърдите на човека, който ги бе казал. В онази минута, когато ме извика по име, когато каза: „Те се опитаха да ме накарат да забравя всичко, Уолтър, но аз помня Мариан, помня и вас“ — в тази минута аз, който отдавна й бях отдал любовта си, отдадох й и живота си и благодарих на бога, че е мой, за да мога да й го даря. Да! Настъпи този миг. Отдалечен от хиляди и хиляди мили — през гори и пустини, където паднаха другари по-силни от мен, трижди преследван от смъртна гибел и трижди избягал от нея, поел Ръката, която води хората по тъмния път към бъдещето, аз стигнах дотук, за да изживея този миг. Изоставена и отречена, подложена на жестоки изпитания, обладана от печална промяна, с повехнала хубост и замъглен разсъдък, лишена от положение в обществото, от мястото си сред живите — такава бе тя сега и аз можех да поставя в нозете й предаността, която бях обещал, предаността на цялото си сърце и душа, на всичките си сили. Изпаднала в беда, останала без приятели, тя най-сетне беше моя! Моя, за да се грижа за нея, да я защищавам, да я обичам силно, да я върна отново към живота. Моя, за да я браня през всички рискове и жертви — през безнадеждната борба срещу Сила и Власт, през дългата битка с бронираната Измама и укрепения Успех, лишен от репутация, загубил приятели, готов да се опълча срещу превратностите на житейския ми път.

II

Моето положение биде определено, подбудите ми — изложени. Сега иде ред на разказа на Мариан и на разказа на Лора.

Ще ги предам не с думите (често прекъсвани, често неизбежно обърквани) на тези, които ги разказаха, а с думите на кратките, ясни, по ученически прости бележки, които се заех да запиша за моя собствена ориентация и за ориентация на моя адвокат. Така заплетената паяжина ще бъде най-бързо и най-добре разнищена.

Разказът на Мариан започва там, където завърши своя икономката на Блакуотър Парк.

Мис Халкъм научила за заминаването на лейди Глайд от дома на съпруга й, както и за обстоятелствата, свързани с него, от икономката. Едва няколко дни по-късно (колко точно, мисис Мичелсън не се наема да каже, тъй като нямала никакви писмени записки по въпроса) пристигнало писмо от мадам Фоско, известяващо за ненадейната кончина на лейди Глайд в дома на граф Фоско. Писмото не споменавало никакви дати и оставяло на личното усмотрение на мисис Мичелсън да разкрие новината пред мис Халкъм или да отложи това за по-късно, когато здравето й укрепнело.

След като се посъветвала с мистър Досън (който самият поради заболяване не могъл веднага да възобнови грижите си за болната в Блакуотър Парк), мисис Мичелсън по негово наставление и в негово присъствие предала известието или в деня, когато писмото било получено, или на следващия. Тук не е необходимо да се спираме на въздействието, оказано от жестоката новина за неочакваната смърт на лейди Глайд върху сестра й. За целта ни е уместно само да споменем, че повече от три седмици след това тя не била в състояние да пътува. В края на този срок се отправила за Лондон, придружена от икономката. Там се разделили, като преди това мисис Мичелсън съобщила на мис Халкъм адреса си, в случай че в бъдеще поиска да установят връзка помежду си.

Разделяйки се с икономката, мис Халкъм отишла незабавно в кантората на господата Гилмор и Кърл, за да се консултира с последния в отсъствието на мистър Гилмор.

Тя разкрила пред мистър Кърл това, което смятала, че е желателно да скрие от всеки друг (включително и от мисис Мичелсън) — своето подозрение към обстоятелствата, при които лейди Глайд се била поминала, Мистър Кърл, който преди това бил дал благоприятни доказателства за искреното си желание да бъде в помощ на мис Халкъм, веднага се заел да направи проучвания, каквито деликатното и опасно естество на предложеното от него разследване допускало.

За да приключим с тази част на темата, преди да продължим, може би трябва да споменем, че граф Фоско улеснил всячески мистър Кърл, който обяснил, че е изпратен от мис Халкъм, за да проучи всички подробности, които са й неизвестни относно кончината на лейди Глайд. Мистър Кърл се свързал с лекаря Гудрик и с двете прислужнички. При липсата на какъвто и да е начин за удостоверяване точната дата на заминаването на лейди Глайд от Блакуотър Парк, резултатът от показанията на лекаря и на прислужничката, както и направените с готовност изявления от страна на граф Фоско и съпругата му се оказали решаващи за заключението на мистър Кърл. Той допуснал, че силното страдание от загубата на сестра й я е подвело най-пагубно и писал на мис Халкъм, че потресаващото подозрение, за което намекнала в негово присъствие, било според него лишено от всякакви основания.

Междувременно мис Халкъм се завърнала в Лимъридж Хаус и съобщила там цялата допълнителна информация, която могла да получи.

Мистър Феърли получил първото съобщение за смъртта на своята племенница от сестра си мадам Фоско, но и в това писмо не били упоменати никакви точни дати. Той приел предложението на сестра си покойната да бъде положена в гроба на майка си в църковния дворна Лимъридж. Граф Фоско придружил тленните останки до Къмбърланд и присъствувал на погребението, което се състояло на тридесети юли. На него дошли, в знак на почит, всички жители на селото и околността. На следващия ден надписът (съставен, както се говорело, от лелята на покойната и одобрен от брат й мистър Феърли) бил издълбан от едната страна на паметника над гроба.

В деня на погребението и на следващия ден граф Фоско бил приет като гост в Лимъридж Хаус, но никакъв разговор не се състоял между мистър Феърли и него. Те контактували писмено и посредством този начин граф Фоско запознал мистър Феърли с подробностите около болестта на племенницата му и смъртта й. Писмото, предоставящо тази информация, не добавяло нищо ново към вече известните факти, но в послеписа си съдържало един забележителен параграф. Той се отнасял до Ан Катърик.

В същината си въпросният параграф гласял следното:

Той първо уведомявал мистър Феърли, че Ан Катърик (за която можел да научи пълни подробности, след като мис Халкъм пристигне в Лимъридж) била открита в околностите на Блакуотър Парк и за втори път била предадена на грижите на лекаря, от чието попечителство вече веднъж била избягала.

Това била първата част на послеписа. Във втората част се отправяло предупреждение, че душевното заболяване на Ан Катърик се е усложнило от продължителното й пребиваване на свобода без контрол и че умопомрачителната омраза и подозрение към сър Пърсивъл Глайд, които изцяло занимавали болното й въображение, съществували все още, но под нова форма. Последната приумица на тази клета жена била да дразни и тревожи сър Пърсивъл, а себе си да издигне в очите на пациентите и сестрите, като се представя за покойната му съпруга. Идеята за това въплъщение очевидно й хрумнала след един краткотраен разговор, който успяла да проведе с лейди Глайд, при който забелязала изключителната случайна прилика между покойната дама и себе си. Напълно неправдоподобно било тя да избяга повторно от приюта, но все пак можело да се случи да намери начин да дразни родствениците на покойната лейди Глайд с писма и именно затова мистър Феърли бил предупреден как да ги приема.

Този послепис бил показан на мис Халкъм, когато пристигнала в Лимъридж. Предадени й били също дрехите, които носела лейди Глайд, и другите вещи, с които пристигнала в дома на леля си. Мадам Фоско ги била събрала грижливо и изпратила в Къмбърланд.

Така стояли нещата, когато мис Халкъм пристигнала в Лимъридж в началото на септември. Скоро след това тя отново била прикована към леглото, тъй като отслабналите й физически сили не могли да преодолеят тежките душевни терзания, от които сега страдала. Когато след около месец се пооправила, подозрението спрямо обстоятелствата около смъртта на сестра й оставало все тъй непоклатимо. Междувременно нямала никакви известия от сър Пърсивъл Глайд, но мадам Фоско й била писала няколко писма, проявявайки най-сърдечна загриженост от името на съпруга си и от свое име. Вместо да отговори на тези писма, мис Халкъм уредила да се следят тайно домът в Сейнт Джонс Уд и действията на неговите обитатели.

Нищо съмнително не било открито. Със същия резултат приключили и следващите разследвания по отношение на мисис Рубел, които също били осъществени тайно. Тя била пристигнала в Лондон със съпруга си шест месеца преди това. Идвали от Лион и наели една къща недалеч от Лестър Скуеър. Възнамерявали да я устроят в пансион за чужденци, които се очаквали да бъдат особено много по време на Изложението през 1851 година. В квартала никой не можел да каже нищо против двамата съпрузи. Те били кротки хора, спечелили с честен труд постигнатото. Последните събрани сведения се отнасяли до сър Пърсивъл Глайд. Той се бил установил в Париж и водел кротко съществование сред малък кръг от приятели англичани и французи.

Стигайки до задънена улица, мис Халкъм не могла да се успокои и решила да посети приюта, където смятала, че Ан Катърик е затворена за втори път. Тя изпитвала силно любопитство към тази жена в миналото, а сега интересът й бил двойно по-голям — първо, защото искала да провери дали е вярно, че Ан Катърик се представя за лейди Глайд и, второ (ако това се окажело така), да разбере какви са подбудите на нещастното създание към подобен опит за измама.

Макар че в писмото на граф Фоско до мистър Феърли не се споменавал адресът на приюта, този важен пропуск не представлявал никакво затруднение за мис Халкъм. Когато мистър Хартрайт срещнал Ан Катърик в Лимъридж, тя го осведомила в кой район се намира приютът, а мис Халкъм записала местонахождението му в дневника си наред с всички други подробности на разговора така, както ги чула от самия мистър Хартрайт. Съответно разлистила дневника си, намерила адреса, взела със себе си писмото на графа до мистър Феърли, което можело да й бъде от полза като някакво удостоверение за самоличност, и на единадесети октомври поела сама към приюта.

Същата нощ преспала в Лондон. Възнамерявала да отседне в дома на старата гувернантка на лейди Глайд, но мисис Веси така се разстроила при срещата с най-близката и най-скъпа приятелка на покойната си питомка, че мис Халкъм благоразумно решила да се премести в един почтен пансион в същия квартал, препоръчан от омъжената сестра на мисис Веси. На следващия ден се отправила към приюта, намиращ се недалеч от Лондон в северна посока.

Веднага била приета от собственика.

Отначало той, изглежда, решително се противопоставял на искането й да се види с пациентката му. Но след като му показала послеписа в писмото на граф Фоско, след като му припомнила, че тя е тази „мис Халкъм“, за която става дума в него, че е близка родственица на покойната лейди Глайд и че следователно проявява естествен интерес, по семейни причини, да се запознае лично със степента на душевното разстройство на Ан Катърик, свързано с покойната й сестра, тонът и поведението на собственика на приюта се променили и той оттеглил възраженията си. Вероятно е усетил, че при тези обстоятелства един упорит отказ не само щял да бъде израз на неуважение, но би могъл също да наведе на мисълта, че дейността на неговата институция е от естество, неподходящо за проверки от страна на почтени личности.

Мис Халкъм останала с впечатлението, че собственикът на приюта не е доверено лице на сър Пърсивъл и графа. Фактът, че въобще се съгласил тя да посети пациентката му, бил достатъчно убедително доказателство за това, а направените с готовност признания, които едва ли биха излезли от устата на един съучастник, били още едно.

Например във встъпителния разговор той уведомил мис Халкъм, че Ан Катърик му била доведена с необходимата заповед и документи от граф Фоско на двадесет и седми юли. Освен това графът представил обяснително писмо и нареждания, подписани от сър Пърсивъл. Собственикът признал, че приемайки повторно своята пациентка, забелязал у нея някои странни промени. Подобни промени естествено не били безпрецедентни в опита, който имал с душевноболните. При такива хора често се редували външни и вътрешни изменения, влошавания и подобрявания на състоянието, при които лудостта водела и до промени във външния вид. Той допуснал това, както допуснал и промяната в халюцинациите на Ан Катърик, която несъмнено се отразила на поведението и изражението й. Но все пак от време на време бил озадачен от известни различия в пациентката му, преди да избяга и след като отново била доведена. Тези различия били твърде незначителни, за да се опишат. Той, разбира се, не смятал, че тя била напълно променена в ръста, фигурата и във външния си вид, в цвета на косите и очите или в очертанията на лицето; промяната била в нещо, което той по-скоро усещал, отколкото виждал. С две думи, случаят представлявал загадка от самото начало, а сега предоставял допълнителна неяснота.

Не може да се каже, че този разговор подготвил дори частично съзнанието на мис Халкъм за това, което щяло да се случи. Но въпреки това той й оказал сериозно въздействие. Нервите й така се разстроили, че й било необходимо известно време, за да се овладее достатъчно, преди да последва собственика на приюта към онази част на сградата, където се намирали болните.

Както били осведомени, предполагаемата Ан Катърик се разхождала по това време в градината. Една от сестрите се съгласила да заведе мис Халкъм при нея, тъй като собственикът на приюта бил задържан за няколко минути от някакъв случай, изискващ неговата намеса. Той обаче казал, че след това ще се присъедини към посетителката в градината.

Сестрата завела мис Халкъм в една по-отдалечена част, която била добре поддържана, и след като се по-огледала наоколо, свила по една затревена алея, засенчена с храсти от двете страни. Някъде по средата на тази алея видели две жени, които бавно приближавали към тях. Сестрата посочила към тях и казала: „Ето това е Ан Катърик, госпожо, със санитарката, която се грижи за нея. Санитарката ще отговори на всички въпроси, които искате да й зададете.“ След тези думи сестрата си тръгнала, за да поеме отново задълженията си.

Мис Халкъм закрачила към жените и те продължавали да вървят към нея. Когато се приближили на десетина крачки, едната от жените се заковала на мястото си, погледнала с трескаво изражение непознатата дама, отскубнала се от ръката на придружителката си и в следващата секунда се хвърлила към обятията на мис Халкъм. В този миг мис Халкъм познала сестра си — познала живата покойница.

За щастие, за успеха на предприетите впоследствие мерки в този момент нямало никого другиго освен придружителката. Тя била млада жена и първоначално така се изумила, че не могла да се намеси. Когато била в състояние да направи това, било й поискано пълно съдействие от страна на мис Халкъм, която от потресата на това откритие загубила контрол над собственото си самообладание. След като изчакала няколко минути в свежия въздух на прохладната сянка, на помощ й дошли природната й енергия и храброст и тя се съвзела достатъчно, за да разбере колко е необходимо заради клетата й сестра да възвърне присъствието на духа си.

Получила разрешение да говори насаме с пациентката при условие, че няма да се отдалечават от погледа на придружителката. Време за въпроси нямало; имало време мис Халкъм да внуши на клетата си сестра колко е наложително да се овладее и да я увери, че ако направи това, незабавно ще й помогне и ще я спаси. Перспективата за бягство от приюта, ако се вслуша в наставленията на сестра си, била достатъчна, за да се успокои лейди Глайд и да разбере какво се иска от нея. Мис Халкъм отишла след това при санитарката, сложила в ръцете й всичките пари, които имала у себе си (три златни суверена), и попитала кога и къде може да говори с нея насаме.

Отначало жената се изненадала и проявила недоверие. Но след като мис Халкъм заявила, че я интересували само някои въпроси, които поради голямото си вълнение не можела да зададе сега, и когато я уверила, че няма никакво намерение да я кара да върши нещо, противоречащо на служебния й дълг, жената приела парите и предложила да проведат разговора на другия ден в три часа следобед. Тя можела да се измъкне тогава за половин час, след като пациентите са обядвали, и определила среща в едно усамотено място отвъд високата северна стена, която ограждала сградата. Мис Халкъм успяла само да се съгласи и да пошепне на сестра си, че ще получи известие от нея на другия ден, когато собственикът на приюта се присъединил към тях. Той забелязал вълнението на посетителката, което мис Халкъм обяснила с факта, че разговорът с Ан Катърик я смутил леко в началото. Тя си тръгнала колкото се може по-бързо след това — по-точно, когато успяла да събере сили, за да си наложи да остави клетата си сестра.

Когато тази й способност се възвърнала, не било нужно дълго да разсъждава, за да се убеди, че всеки опит, дори и успешен, да се установи самоличността на лейди Глайд и да бъде освободена по законен път би довел до закъснение, което можело да се окаже фатално за разсъдъка на сестра й, разстроен вече от ужаса на наложеното й положение. Когато мис Халкъм се върнала в Лондон, тя вече била взела твърдото решение да организира сама бягството на лейди Глайд с помощта на жената, която се грижела за нея.

Веднага отишла, при своя борсов посредник и продала малкото акции, които притежавала, възлизащи на около седемстотин лири. Решена, ако е необходимо, да даде и последното си пени за цената на Лорината свобода, тя се отправила на следния ден, като носела със себе си цялата сума в банкноти, към уречената среща отвъд стената на приюта.

Жената я чакала. С много предварителни въпроси мис Халкъм пристъпила предпазливо към целта. Тя открила между другите подробности, че от сестрата, която се грижела преди за истинската Ан Катърик, била потърсена отговорност (макар да нямала вина) за бягството на пациентката и впоследствие загубила мястото си. Същото наказание, било й казано, щяло да сполети и сегашната й събеседничка, ако предполагаемата Ан Катърик изчезнела за втори път; а освен това била особено заинтересована да запази мястото си. Тя била сгодена и заедно с бъдещия й съпруг изчаквали, докато спестят заедно двеста-триста лири, за да започнат самостоятелен бизнес. Възнаграждението й било добро и тя се надявала, че със строги икономии в срок от две години ще може да вложи своя малък дял към необходимата сума.

При този намек мис Халкъм заговорила. Тя заявила, че предполагаемата Ан Катърик е нейна близка родственица; че поставянето й в приюта се дължи на фатална грешка и че сестрата ще извърши едно добро християнско дело, ако чрез нея двете успеят отново да се съберат. Без да я изчаква да възрази, мис Халкъм извадила от портфейла си четири банкноти по сто лири и ги предложила на жената като компенсация за риска, който щяла да поеме, и за загубеното място.

Сестрата се колебаела, обхваната явно от силна изненада и недоверие. Мис Халкъм започнала да я убеждава.

— Вие ще извършите добро дело — повтаряла тя. Ще помогнете на най-онеправданата и нещастна жена на този свят. Ето като отплата необходимите за брака ви пари. Доведете ми я тук и тогава ще сложа тези четири банкноти в ръцете ви.

— Ще ми дадете ли писмо, което да покажа на любимия си, когато ме попита откъде имам тези пари? — запитала жената.

— Ще донеса писмото със себе си — отвърнала мие Халкъм.

— Тогава ще рискувам — казала жената.

— Кога?

— Утре.

Набързо се уговорили, че мис Халкъм ще се върне отново рано на другата сутрин и ще чака скрита сред дърветата, като през цялото време нямало да се отдалечава от усамотеното място край северната стена. Сестрата не знаела кога точно ще се появи, тъй като предпазливостта налагала да изчаква и да се съобразява с обстоятелствата. След тези уточнения те се разделили.

Преди десет часа на другата сутрин мис Халкъм била на уреченото място с обещаното писмо и банкнотите. Тя чакала повече от час и половина. Едва тогава жената се задала с бърза крачка иззад ъгъла, водейки лейди Глайд под ръка. В мига, в който се срещнали, мис Халкъм й връчила писмото и банкнотите и сестрите отново били заедно.

С изключителна предвидливост сестрата била дала на лейди Глайд едно свое боне, воал и шал. Мис Халкъм я задържала само за да я посъветва как да насочи преследването на погрешна диря, когато в приюта открият бягството. Тя трябвало да се върне обратно, да спомене на всеослушание пред другите сестри, че напоследък Ан Катърик се интересувала колко било разстоянието от Лондон до Хампшър, да изчака, докато разкритието станело неизбежно, и тогава да даде тревога, че Ан е изчезнала. Предполагаемите въпроси относно Хампшър щели да наведат собственика на приюта на мисълта, че неговата пациентка се е върнала в Блакуотър Парк под влияние на болното си въображение, което все така я карало да твърди, че е лейди Глайд; и по всяка вероятност те най-напред щели да тръгнат да я търсят в тази посока.

Сестрата приела тези предложения, още повече, че те й давали възможност да се подсигури срещу всякакви по-тежки последици освен загубата на службата. Оставайки в приюта, тя можела да поддържа версията за невинността си. Незабавно се върнала в сградата, а мис Халкъм побързала веднага да заведе сестра си в Лондон. Същия следобед взели влака за Карлайл и вечерта пристигнали в Лимъридж без всякакви премеждия и затруднения.

През втората половина на пътуването останали сами в купето и мис Халкъм успяла да събере тези спомени от миналото, които обърканата и отслабнала памет на сестра й могла да възпроизведе. Така се очертала ужасната история на заговора — за жалост от откъслечни фрагменти, при това крайно непоследователни. Колкото и непълно да е това разбулване на истината, то въпреки всичко трябва да бъде отбелязано тук, преди този обяснителен разказ да приключи със събитията от следващия ден в Лимъридж Хаус.

Споменът на лейди Глайд за случилото се след заминаването й от Блакуотър Парк започнал с пристигането й на Югозападната гара в Лондон. Тя пропуснала да си отбележи предварително датата, на която пътувала. Надеждата да се установи тази важна дата чрез нея или мисис Мичелсън трябва да бъде веднъж завинаги изоставена.

При пристигането на влака видяла, че граф Фоско я чака на перона. Той се озовал пред вратата на вагона в мига, когато носачът я отворил. Влакът бил необичайно препълнен и настъпила голяма бъркотия при свалянето на багажа. Някакъв човек, който граф Фоско водел със себе си, донесъл багажа, принадлежащ на лейди Глайд. На него било отбелязано името й. Тя тръгнала сама с графа с кола, на която тогава не обърнала особено внимание.

Първият й въпрос, след като потеглили от гарата, се отнасял до мис Халкъм. Графът й съобщил, че сестра й не била все още заминала за Къмбърланд, тъй като, размисляйки отново, сметнал, че не е благоразумно за нея да предприема такова дълго пътуване, без да си почине няколко дни.

Лейди Глайд запитала след това дали сестра й е отседнала в дома на графа. Тя не помнела точно отговора, но във връзка с него останала с ясното впечатление как графът заявил, че я води да види мис Халкъм. Лейди Глайд познавала твърде малко Лондон, за да разбере по кои улици се движат. Но нито веднъж не се отклонили от улиците и не преминали през градини или горички. Каретата спряла на малка улица зад един площад — площад, където имало магазини, обществени сгради и много хора. От това (в което лейди Глайд е сигурна) изглежда съвсем ясно, че граф Фоско не я бил завел в собствената си квартира в предградието Сейнт Джонс Уд.

Те влезли в къщата и се качили горе в една задна стая на първия или на втория етаж. Багажът бил внимателно внесен. Някаква прислужничка им отворила вратата, а в преддверието ги посрещнал един мъж с черна брада — очевидно чужденец — и много вежливо ги повел нагоре. В отговор на въпроса на лейди Глайд графът я уверил, че мис Халкъм е в къщата и че ще я уведомят незабавно за пристигането на сестра й. После той и чужденецът излезли и я оставили сама в стаята. Тя била скромно обзаведена като всекидневна и гледала към задните стени на къщите.

Било изключително тихо — по стълбата нямало никакво движение и тя само чула в стаята под нея приглушеното боботене на разговарящи мъжки гласове. Не минало много време и графът се върнал, за да обясни, че мис Халкъм тъкмо си почивала и известно време не бивало да бъде обезпокоявана. Придружавал го един джентълмен (англичанин), когото той представил като свой приятел.

След това необичайно запознанство — по време на което, доколкото лейди Глайд си спомняла, не били споменати никакви имена — тя останала сама с непознатия. Той бил безупречно учтив, но я смутил и объркал със странните въпроси, които й задал за самата нея. При това през цялото време я гледал особено. Постоял малко, след което излязъл и минута-две по-късно влязъл друг непознат — също англичанин. Този човек, се представил също като приятел на граф Фоско и на свой ред започнал да я гледа необичайно и да й задава някакви чудати въпроси. Той, както запомнила тя, ни веднъж не се обърнал към нея по име и подобно на първия мъж след малко излязъл. По това време била вече тъй изплашена и тъй неспокойна за сестра си, че й минало през ум да слезе отново долу и да потърси помощ и защита от единствената жена в къщата — прислужничката, отворила вратата.

Точно когато ставала от стола си, графът влязъл в стаята.

Щом се появил, тя попитала нетърпеливо колко време още ще се отлага срещата между нея и сестра й. Най-напред той отговорил уклончиво, но тъй като настоявала, признал, очевидно с голяма неохота, че състоянието на мис Халкъм в никакъв случай не било тъй добро, както досега го представял. Тонът и поведението му така разтревожили лейди Глайд или по-скоро тъй болезнено увеличили смута, обхванал я в присъствието на двамата непознати, че неочаквано й прималяло и трябвало да поиска чаша вода. Графът се провикнал от вратата за вода и шишенце амонячна сол. И двете били донесени от брадатия чужденец. Водата, когато лейди Глайд понечила да пие, имала толкова странен вкус, че й станало още по-зле и тя бързо взела шишенцето с амонячната сол от граф Фоско и вдъхнала. Главата й на мига се замаяла. Графът подхванал шишенцето, когато падало от ръката й, и последното нещо, за което имала памет, било, че той отново го поднесъл към ноздрите й.

Оттук насетне спомените й били объркани, откъслечни и трудно можела да се проследи логичната връзка между тях.

Според собствените й впечатления тя дошла на себе си привечер; после напуснала къщата; отишла (както предварително била уредила от Блакуотър Парк) в дома на мисис Беси; пила чай там и останала да преспи. Тя била напълно неспособна да каже как, кога или с кого напуснала къщата, в която я завел граф Фоско. Но най-настойчиво твърдяла, че е била у мисис Веси и което е по-необикновено, че мисис Рубел й помогнала да се съблече и да си легне! Не можела да си спомни водения в дома на мисис Веси разговор, кого е видяла там освен тази дама или по какви причини мисис Рубел се е намирала в къщата, за да й помогне.

Споменът й за следващата сутрин бил още по-смътен и неточен.

В главата й блуждаела неясната мисъл, че се качила на една карета (за часа не можела нищо да каже), придружена от граф Фоско и отново от мисис Рубел. Но кога и как напуснала дома на мисис Веси, не знаела; нито пък в каква посока потеглила каретата, къде я оставила и дали графът и мисис Рубел са били с нея през цялото време, докато пътувала. В този момент от нейната история настъпваше пълна празнота. Тя не можела да разкаже нищичко — нямала никаква представа дали е минал един или няколко дни, докато изведнъж дошла на себе си в едно непознато място, заобиколена от жени, които също не познавала.

Това бил приют за душевноболни. Тук за първи път чула, че се обръщат към нея с името на Ан Катърик и тук, като последно забележително обстоятелство в историята на заговора, със собствените си очи се уверила, че е облечена с дрехите на Ан Катърик. Първата вечер в приюта сестрата й показала монограмите на долното й бельо, когато се събличала, и най-учтиво, без всякакво раздразнение й казала: „Вижте собственото си име на собствените си дрехи и недейте повече да ни притеснявате с твърденията си, че сте лейди Глайд. Тя е мъртва и погребана, а вие сте жива и здрава. Хайде, погледнете дрехите си! Ето, ясно изписано е както и на старите ви вещи, които тук пазим — Ан Катърик — черно на бяло!“ Наистина било така, когато мис Халкъм разгледала бельото на сестра си вечерта след пристигането им в Лимъридж Хаус.

Това били единствените спомени — всичките несигурни и някои от тях противоречиви, които с внимателни въпроси били изтръгнати от лейди Глайд по време на пътуването към Къмбърланд, Мис Халкъм не я притеснила с никакви въпроси, отнасящи се до събитията в приюта, тъй като било очевидно, че разсъдъкът й не е в състояние да се насочи към тях. Знаела от доброволното признание на собственика на лудницата, че била приета там на двадесет и седми юли. От тази дата до петнадесети октомври (деня на избавлението) Лора била поставена под контрол; при което систематично утвърждавали самоличността й като Ан Катърик и непрекъснато твърдели, че е с болен разсъдък. Дори една не тъй деликатна чувствителност, дори едно не тъй крехко здраве не биха могли да останат незасегнати от такова изпитание. Нито един човек, подложен на подобно нещо, не би могъл да излезе от него непроменен.

Тъй като пристигнали в Лимъридж късно вечерта на петнадесети, мис Халкъм разумно решила, че е по-добре да отложи опитите си да доказва самоличността на лейди Глайд за следващия ден.

Първото нещо, което сторила на другата сутрин, било да отиде при мистър Феърли и след като предварително и предпазливо го подготвила, разказала му недвусмислено случилото се. Щом като отминало първоначалното му изумление и тревога, той ядосано заявил, че мис Халкъм се е оставила да я подведе Ан Катърик. Той й припомнил писмото на граф Фоско и това, което самата тя му казала за приликата между Ан и покойната му племенница; и той категорично отказал да види, дори и за минута, една луда жена, чието присъствие у дома му било възмутително оскърбление.

Мис Халкъм излязла от стаята и изчакала да премине първата вълна на възмущението й. Сетне размислила, че в името на най-обикновената човечност мистър Феърли трябва да види племенницата си, преди да й затвори като на непозната вратите на дома си, и затова без всякакво предварително предупреждение завела лейди Глайд в стаята му. Слугата стоял на пост пред вратата, за да им попречи да влязат, но мис Халкъм го отстранила и застанала пред мистър Феърли, водейки сестра си за ръка.

Последвалата сцена, макар и продължила само няколко минути, била тъй мъчителна, че самата мис Халкъм отбягваше да говори за нея. Достатъчно е само да кажем как мистър Феърли най-категорично заявил, че не познава жената, въведена в стаята му — че не вижда нищо в лицето и поведението й, което и за миг да го накара да се усъмни, че племенницата му лежи погребана в църковния двор на Лимъридж. Той посочил, че ще потърси защитата на закона, ако, преди да е изтекъл денят, тя не бъде отведена от къщата.

Дори и при най-лошото мнение за себичността и равнодушието на мистър Феърли, както и за привичното отсъствие на всякаква чувствителност у него, било явно невъзможно да се допусне, че той е способен на такава низост, при която тайно би познал и открито би отрекъл детето на брат си. Мис Халкъм човешки и разумно положила всички усилия, за да разсее предубеждението и тревогата му и да го отклони от решението да изпълни намеренията си, като в тази светлина започнала да разказва за случилото се. Но когато поставила на проверка слугите, те също, до един, били несигурни, най-меко казано, дали представената им дама е тяхната млада господарка или Ан Катърик, за чиято прилика с нея били чували, и печалното заключение било неизбежно. Промяната, настъпила в изражението и поведението на лейди Глайд в резултат на затварянето й в приюта, била много по-голяма, отколкото мис Халкъм първоначално предположила. Злостната измама, наложила смъртта й, не можела да бъде разобличена дори в дома, където била родена, сред хората, с които била живяла.

В по-малко критична ситуация усилието все още можело да не се смята за безнадеждно.

Например камериерката Фани, която точно тогава отсъствувала от Лимъридж, трябвало да се върне след два дни. Съществувала вероятността тя да познае господарката си, тъй като била в постоянен контакт с нея, о и била много по-силно привързана към нея от останалите слуги. Освен това можело лейди Глайд да бъде скрита в дома или в селото, докато се възстанови малко здравето й и се стабилизира съзнанието й. Когато отново можело да се разчита на помощта на паметта и, тя естествено щяла да започне да говори за хора и събития от миналото с увереност и познания, каквито никоя натрапница не би могла да изсимулира. Тъй впоследствие самоличността, която собственото й появяване не могло да установи, щяла да се докаже чрез едно по-сигурно средство — думите.

Ала това било практически невъзможно при обстоятелствата, при които била получила отново свободата си. Диренето, отклонено за момента към Хампшър, неминуемо щяло да се насочи към Къмбърланд. Лицата, натоварени с търсенето на бегълката, можели да пристигнат след няколко часа в Лимъридж Хаус, а поради състоянието, в което се намирал, мистър Феърли вероятно щял веднага да им окаже съдействие, като упражни влиянието и властта си в околността. Най-елементарната загриженост за безопасността на лейди Глайд принудила мис Халкъм да се откаже от борбата в нейна защита и да я отведе незабавно от мястото, което в случая било по-опасно от всички други — родния й край.

Първата и най-разумна мярка за сигурност била да се върнат веднага в Лондон. В големия град следите им биха могли най-бързо и най-добре да се заличат. Нямало нужда от никакви приготовления — нямало с кого да се прощават. Следобеда на този паметен ден — шестнадесети октомври — мис Халкъм повела сестра си към последното изпитание и без жива душа да им пожелае добър път на раздяла, двете поели сами в света, напускайки завинаги Лимъридж Хаус.

Били изкачили хълма над църковния двор, когато лейди Глайд настояла да се върнат, за да отиде за последен път на гроба на майка си. Мис Халкъм се опитала да я разколебае, но в този единствен случай старанията й били напразни. Лора била непреклонна. Замъгленият й поглед припламнал изведнъж и очите и засвяткали през спуснатия пред тях воал, изтощените й пръсти започнали все по-силно да стискат приятелската ръка, която до този момент държали съвсем безжизнено. Дълбоко вярвам, че божията ръка им е сочела пътя, че най-невинното и най-измъченото от чедата на всевишния е било избрано в този тежък момент, за да ги води.

Те се върнали обратно към гробището и с това свързали в едно бъдещето на трима ни.

III

Това бе историята на миналото — историята, доколкото ни бе известна тогава.

След като я чух, стигнах до две очевидни заключения. Първо, видях в цялата й мрачност същината на заговора; как са били проследени всички възможности и как са били насочвани обстоятелствата, за да се извърши безнаказано едно дръзко и заплетено престъпление. Макар и подробностите да бяха все още загадка за мен, низостта, с която е била използувана приликата между жената в бяло и лейди Глайд, бе напълно ясна. Безспорно бе, че Ан Катърик е била представена в къщата на граф Фоско като лейди Глайд, безспорно бе, че лейди Глайд е била заведена вместо покойната в приюта, при което размяната е извършена така, че невинни хора (лекарят и двете служителки — със сигурност, и собственикът на лудницата — по всяка вероятност) са били направени съучастници в престъплението.

Второто заключение бе неизбежно следствие от първото. Ние тримата не можехме да очакваме милост от граф Фоско и сър Пърсивъл Глайд. Успехът от заговора бе донесъл чиста печалба на тези мъже в размер на тридесет хиляди лири — двадесет хиляди за единия и десет хиляди за другия чрез съпругата му. Поради това, както и поради други причини те бяха заинтересовани да останат неразкрити и щяха да преобърнат света, да извършат всичко, да прибягнат до всякаква подлост, за да открият мястото, където е скрита жертвата им, и да я разделят от единствените приятели, които имаше на този свят — Мариан Халкъм и мен.

Мисълта за тази сериозна заплаха, която с всеки ден и всеки час би могла да се приближава към нас, бе единственото нещо, определило избора ми на нашето убежище. Предпочетох източните покрайнини на Лондон, където малцина се разхождаха и обикаляха безцелно улиците. Избрах го в един беден и пренаселен квартал, защото колкото по-тежка бе борбата за съществуване сред хората, които ни заобикаляха, толкова по-малка бе вероятността те да си губят времето и да си правят труда да се занимават с някакви непознати, появили се между тях. Това бяха предимствата, на които най-много държах, но местонахождението ни имаше още една положителна страна и тя в никакъв случай не бе по-маловажна. Можехме да преживяваме евтино от всекидневния ми труд и да пестим всяко пени, което притежавахме, за целта, справедливата цел — която сега ни за миг не забравях — да възстановим правдата, погубена от една позорна злина.

След седмица Мариан Халкъм и аз определихме пътя, по който щеше да се развива новият ни живот.

Други наематели в къщата нямаше и ние имахме възможността да влизаме и излизаме, без да минаваме през магазините. Поне в началото нито Мариан, нито Лора не трябваше да прекрачват прага, без да съм е тях, а когато отсъствувах от къщи, те под никакъв предлог не биваше да допускат никого в жилището. След като установихме това правило, отидох при един мой отдавнашен приятел — гравьор, с голяма практика, — за да потърся работа. При това му обясних, че имам основания, поради които желая да остана в неизвестност.

Той веднага заключи, че съм потънал в дългове, изказа с обичайните изрази съжалението си и сетне обеща да направи каквото може, за да ми помогне. Оставих го с погрешното му впечатление и приех работата, която можеше да ми даде. Той знаеше, че може да се довери на опита и трудолюбието ми. Притежавах усърдието и способностите, от които той се нуждаеше, а припечеленото, макар и малко, задоволяваше потребностите ни. Щом като имахме вече тази сигурност, Мариан Халкъм и аз събрахме вкупом притежанията си. Тя имаше между двеста и триста лири, а и на мен ми бе останала почти същата сума от ликвидацията на учителската ми практика, преди да напусна Англия. Така събрахме повече от четиристотин лири. Депозирах това малко състояние в банката, за да го използувам за тайните проверки и разследвания, които бях решил да организирам или да извърша сам, в случай че не намеря помощ от никого. Изчислихме седмичните си разходи до последното пени и държахме непокътнат малкия си капитал, освен ако не се налагаше да направим нещо в интерес на Лора или заради нея.

Домашната работа, която щеше да се върши от прислужница, ако се бяхме осмелили да допуснем непознат човек до себе си, бе поета от първия ден, като нейна лична привилегия, от Мариан Халкъм. „Това, за което са гойни ръцете на жената — каза тя, — рано или късно ще бъде годно и за моите ръце.“ Изтощените й ръце потрепераха при тези думи. Те сами разказаха своята тъжна история, когато тя нави ръкавите на бедната си проста дреха, която носеше от предпазливост; но неугасимият дух на тази жена въпреки преживяното гореше ярко в нея. Видях как сълзите изпълват очите й и бавно се стичат по страните й, когато ме погледна. Тя ги изтри рязко с жест, който ми напомни някогашната й енергичност, а в усмивката й проблесна нещичко от някогашното й добро настроение. „Не се съмнявайте в храбростта ми, Уолтър — помоли ме, — плача не аз, а слабостта ми.“ И тя удържа на думата си — победата бе спечелена, когато се видяхме вечерта и тя седна да си почине. Големите й тъмни очи ме погледнаха непоклатимо, искрейки с решителността си от отминалите дни. „Все още не съм напълно сломена — каза тя. — Може да се доверите на моето участие в делото.“ Преди да й отговоря, тя прошепна: „И можете спокойно да ми доверите риска и опасностите също. Спомнете си за това, когато му дойде времето!“

Спомних си го, когато дойде времето.

В края на октомври нашето всекидневие следваше вече своята определена посока и тримата бяхме така изолирани в своето убежище, като че ли къщата, която обитавахме, бе пустинен остров, а многобройната плетеница от улици и хилядите човешки същества около нас — водите на едно безкрайно море. Вече разполагах с малко свободно време, за да обмисля бъдещия си план за действие и как по-добре бих могъл да се въоръжа от самото начало за предстоящата битка със сър Пърсивъл и графа.

Напълно безнадеждно бе да се използува като доказателство за самоличността на Лора фактът, че аз и Мариан сме я познали. Ако не я обичахме тъй силно, ако инстинктът, породен от тази обич, не бе много по-сигурен от доводите на разума, много по-силен от всякаква наблюдателност, дори и ние бихме се поколебали, виждайки я за първи път.

Външните промени, наслоени от страданието и ужаса, заплашително, почти безнадеждно бяха засилили фаталната й прилика с Ан Катърик. В разказа ми за събитията от времето на моето пребиваване в Лимъридж Хаус съм записал от собствените ми наблюдения върху двете, как в изумителното им при пръв поглед сходство съществуват важни различия при вглеждане в подробностите. Тогава, ако застанеха една до друга, никой нито за миг не би ги объркал — както често се случва при близнаци. Сега не бих твърдял това. Мъката и страданието, с които някога се бях обвинил, че свързвам, макар и с мимолетна мисъл, бъдещето на Лора Феърли, бяха оставили скверните си следи върху младостта и красотата на лицето й; а фаталната прилика, която на времето ме бе накарала да изтръпна, сега бе пред очите ми, неподправена и истинска. Близки и приятели дори биха се усъмнили дали тя е онази Лора Феърли, която са познавали някога, ако им я бяхме представили в първите дни след избавлението й от приюта. И не бихме могли да ги виним за съмнението, защото те не я гледаха с нашите очи.

Последният шанс, на който в началото разчитах — шансът да я накараме да си припомни лица и събития, които никаква натрапничка не би могла да знае, — се оказа безнадежден от направения по-късно печален опит. Всяка предпазлива стъпка, с която Мариан и аз подхождахме към нея, всяко деликатно средство, с което се опитвахме да заздравим и постепенно да укрепим отслабналите й способности, ни караха отново да си спомняме колко е рисковано да насочваме съзнанието й към тревожното и ужасно минало.

Единствените събития от дните, останали зад нас, за които дръзвахме да разбудим спомените й, бяха дребните, всекидневни случки от онова щастливо време в Лимъридж, когато отидох за първи път там и я учех да рисува. Денят, когато я подтикнах към тези спомени, като й показах рисунката й, дадена ми от нея сутринта на нашата раздяла, която оттогава винаги носех със себе си, бе денят на първата ни надежда. Постепенно и нежно пред погледа й изплуваха познатите пътеки и бедните, измъчени, тъгуващи очи се обърнаха към Мариан и към мен с нов интерес, с плаха мисъл, която от този момент нататък грижовно поддържахме неугасваща. Купих й малка кутия е бои й скицник, като стария, който видях в ръцете й сутринта на запознанството ни. Отново, о, боже мой, отново — в свободните часове от работа на бледата лондонска светлина, в бедната лондонска стая — седнах до нея, за да насочвам плахите й щрихи, да помагам на слабата ръка. Ден след ден подхранвах упорито новия интерес, докато най-сетне той утвърди мястото си в празнотата на съществуването в, докато започна да мисли за рисуването, да говори за него и търпеливо да се занимава сама, припомняйки си нерешително невинното удоволствие от моите насърчения, растящата радост от собствения й напредък, които принадлежаха на изгубения живот и изгубеното щастие на някогашните дни. Тъй простичко и бавно помагахме на разсъдъка й; в хубави дни я водехме на разходки, заставайки от двете й страни, до тихия, стар градски площад, който беше наблизо и където нямаше нищо, което да я смути или разтревожи. Отделихме няколко лири от капитала си, за да й купуваме вино и добра, питателна храна, от която се нуждаеше. Вечер я забавлявахме с детски игри на карти и албуми, пълни с изрезки, които взимах назаем от моя работодател гравьора. С тези и други подобни малки знаци на внимание успяхме да я успокоим и укрепим, и макар заети и угрижени, питаехме големи надежди, дарявайки я с непрестанната си обич, без нито веднъж да изпаднем в отчаяние. Но да я изтръгнем безмилостно от уединението и покоя, да я изправим лице в лице с непознати или познати, което беше все пак малко по-добре, да разбудим болезнените впечатления от миналото, които тъй грижовно бяхме сподавяли — това, дори в собствените й интереси, не смеехме да направим. Каквито и жертви да струваше, колкото дълго, изтощително и сърцераздирателно да бе всяко забавяне, ако имаше земно средство, което можеше да се пребори със стореното и зло, то трябваше да бъде победено без нейно знание и без нейната помощ.

Взимайки това решение, вече ни предстоеше да помислям какъв да бъде първият риск, към който да се насочим, и как първоначално да действуваме.

След като се посъветвах с Мариан, реших да започна със събирането на всички възможни факти, а после да се консултирам с мистър Кърл (комуто знаехме, че можем да се доверим) и преди всичко да го попитам дали можем да прибегнем до правни процедури. Длъжен бях в интерес на Лора Да не оставям цялото й бъдеще на собствените ми, неподпомогнати от никого усилия, в случай че съществуваше и най-малката перспектива да заздравим позицията си при наличието на някаква благонадеждна помощ.

Първият ми източник на информация бе дневникът, който Мариан бе водила в Блакуотър Парк. В него имаше страници, отнасящи се до мен, която тя сметна, че е най-добре да не виждам. Ето защо ми четеше от ръкописа, а аз си взимах бележките, от които се нуждаех. Време за това занимание намирахме само късно вечер. Посветихме му три нощи и те бяха достатъчни, за да узная всичко, което Мариан можеше да каже.

Следващата ми крачка бе да събера колкото се може повече сведения от други хора, без да предизвиквам подозрение. Посетих сам мисис Веси, за да разбера дали впечатлението на Лора за прекараната там нощ е вярно, или не. Съобразявайки се с възрастта и немощта на старата дама, както и във всички останали случаи, воден от подобни доводи и предпазливост, запазих истинското ни положение в тайна и много внимателно говорех за Лора като за „покойната лейди Глайд“.

Отговорът на мисис Веси само потвърди предварителните ми опасения. Лора наистина била писала, че ще прекара нощта под покрива на своята стара приятелка, но не се появила в къщата й.

Разсъдъкът й в този случай, а както се боях и в други, объркваше нещата, които е възнамерявала да направи, и ги представяше в погрешната светлина на неща, конто наистина й се бяха случили. По този начин лесно се обясняваше несъзнателното противоречие, в което изпадаше със самата себе си, но то можеше да доведе до сериозни последици. И така се препънахме още преди да сме прекрачили прага — това бе слабото място на доказателствата, което фатално ни пречеше.

Когато след това поисках писмото, което Лора бе написала на мисис Веси от Блакуотър Парк, то ми бе дадено без плика, който бил хвърлен в кошчето за ненужна хартия и отдавна унищожен. Самото писмо беше без дата, не бе отбелязан дори и денят от седмицата. То съдържаше само тези редове: „Моя скъпа мисис Веси, силно съм разстроена и разтревожена и може да ми се наложи да дойда утре вечер у вас и да потърся подслон. В това писмо не мога да ви обясня причината — пиша го под страха, че мога да бъда открита, и затова не съм в състояние да се съсредоточа. Умолявам ви, бъдете у дома си, за да ме посрещнете. Ще ви разцелувам и ще ви разкажа всичко. С обич, ваша Лора“ С какво можеха да помогнат тези редове? С нищо.

Завръщайки се от посещението при мисис Веси, наредих на Мариан да пише (съблюдавайки моята предпазливост) на мисис Мичелсън. Тя трябваше да изрази, ако сметне за уместно, някакво общо подозрение спрямо поведението на граф Фоско и да помоли икономката, в интерес на истината, да опише ясно събитията. Докато очаквахме отговора, който получихме след седмица, отидох при лекаря в Сейнт Джонс Уд, заявявайки, че съм изпратен от мис Халкъм, за да събера, ако е възможно, повече подробности за последното боледуване на сестра й, за които мистър Кърл не е имал необходимото време. Със съдействието на мистър Гудрик получих копие от смъртния акт и успях да разговарям с жената (Джейн Гулд), наета да подготви тялото за погребението. Чрез тази особа открих също как мога да се свържа с прислужничката Хестър Пинхорн. Тя неотдавна била напуснала поради разногласия с господарката си и живеела сега при някакви хора в квартала, който мисис Гулд познаваше. По този начин се сдобих с разказите на икономката, лекаря, Джейн Гулд и Хестър Пинхорн — такива, каквито са представени в тези страници.

С допълнителните данни, които документите предоставяха, сметнах, че съм достатъчно подготвен за консултацията с мистър Кърл. Мариан съответно му писа, за да му съобщи името ми и да уточни часа и деня, когато исках да го видя по частен въпрос.

Сутринта имах достатъчно време, за да изведа както обикновено Лора на разходка и да я видя след това, че се захваща спокойно с рисунките си. Когато станах, за да изляза от стаята, тя ме погледна с ново изражение и пръстите й по старому започнаха да си играят колебливо с четките и моливите върху масата.

— Все още не съм ви омръзнала, нали? — запита тя. — Не излизате, защото съм ви омръзнала? Ще направя усилия, ще се опитам да бъда по-добре. Все така, както някога ли ме обичате, Уолтър, макар че сега съм толкова бледа и слаба и тъй бавно се уча да рисувам?

Тя говореше като дете; разкриваше ми мислите си, както би могло да ги разкрие едно дете. Останах още няколко минути, останах, за да й кажа, че сега ми е по-скъпа от всякога.

— Опитайте се да бъдете по-добре — казах й, насърчавайки бъдещата мисъл, която сега зрееше в съзнанието й. — Опитайте да се поправите — заради Мариан и заради мен.

— Да — каза си тя, връщайки се отново към рисунката. — Трябва да се опитам, защото те и двамата ме обичат. — Изведнъж вдигна отново поглед. — Не закъснявайте! Не мога да рисувам, Уолтър, когато ви няма, за да ми помагате.

— Скоро ще се върна, скъпа моя, ще се върна скоро, за да видя как се чувствувате.

Гласът ми потрепна пряко волята ми. Насила излязох от стаята. Не беше време да се разделям със самообладанието си, което може би щеше да ми послужи още същия ден.

Отваряйки вратата, дадох знак на Мариан да ме последва на стълбите. Необходимо беше да я подготвя за това, което усещах, че рано или късно ще последва от откритото ми появяване по улиците.

Ще се върна по всяка вероятност след няколко часа — казах й. — А вие както винаги не пускайте в мое отсъствие никого вътре. Но ако нещо се случи…

— Какво може да се случи? — прекъсна ме тя бързо. — Кажете ми ясно, Уолтър, ако съществува някаква опасност и аз ще зная как да я посрещна.

— Единствената опасност — отговорих аз — е, че сър Пърсивъл Глайд може да се е върнал в Лондон след новината за бягството на Лора. Известно ви е, че той беше наел хора да ме следят, преди да напусна Англия, и че вероятно знае как изглеждам, макар аз да не го познавам.

Тя сложи ръка на рамото ми и ме погледна с тревожно мълчание. Видях, че разбира сериозната опасност, която ни заплашва.

— Малко вероятно е — продължих аз — сър Пърсивъл или някой от неговите хора да ме, срещнат толкова скоро в Лондон. Но подобна случайност е напълно възможна. В такъв случай не се безпокойте, ако не се върна тази вечер и ако Лора ви пита, намерете най-доброто обяснение. Ако имам и най-малкото основание да заподозра, че ме следят, ще направя всичко възможно, за да не бъда проследен дотук. Колкото и да се забавя, не се съмнявайте, че ще се върна, Мариан, и не се бойте от нищо.

— Няма! — каза тя твърдо. — Няма да съжалявате, Уолтър, че единственият ви помощник е жена. — Тя замълча и ме задържа още един миг. — Пазете се! — каза ми, като стисна силно ръката ми. — Пазете се!

Оставих я и тръгнах да проправям пътя към разкритието — тъмния и съмнителен път, който започваше от вратата на адвоката.

IV

Нищо значително не се случи по пътя до кантората на господата Гилмор и Кърл, намираща се на Чансъри Лейн.

Докато отнасяха визитната ми картичка на мистър Кърл, хрумна ми една мисъл, за която дълбоко съжалих, че не съм се сетил по-рано. Според сведенията, получени от дневника на Мариан, бе напълно сигурно, че граф Фоско е отворил първото й писмо от Блакуотър Парк до мистър Кърл и че посредством съпругата си се е добрал до второто. Следователно адресът на кантората му бе добре известен и той естествено би предположил, че ако Мариан потърси съвет и помощ след бягството на Лора от приюта, тя отново ще прибегне до опитността на мистър Кърл. В такъв случаи кантората на Чансъри Лейн бе първото място, което той и сър Пърсивъл щяха да наредят да се наблюдава и ако за целта са избрани лицата, наети да ме следят преди отпътуването ми от Англия, фактът, че съм се завърнал, вероятно щеше да бъде потвърден още същия ден. Бях премислял по принцип шансовете да ме познаят по улиците, но особената опасност, свързана с кантората, до този момент не ми беше минавала през ума. Сега беше твърде късно да поправям погрешните си предвиждания, твърде късно, за да съжалявам, че не съм уредил срещата са с адвоката на друго, предварително определено място. Единственото, което можех да направя, бе да проявя предпазливост при излизането си от Чансъри Лейн и в никакъв случай да не се връщам направо в къщи.

След като почаках няколко минути, бях въведен в частния кабинет на мистър Кърл. Той бе блед, слаб, тих, владеещ себе си мъж, който гледаше много внимателно, говореше тихо и се държеше резервирано. Както установих, не проявяваше с готовност симпатия към непознати хора и притежаваше твърдо професионално спокойствие. За моята цел едва ли имаше по-подходящ от него. Ако той стигнеше до някакво решение въобще и ако това решение бе благоприятно, от този момент нататък нашата кауза беше силна.

— Преди да заговоря за работата, която ме води тук — казах аз, — длъжен съм да ви предупредя, мистър Кърл, че и най-краткото изложение по въпроса може да отнеме известно време.

— Моето време е на разположение на мис Халкъм — отвърна той. — Там, където са засегнати нейните интереси, аз представлявам моят съдружник както лично, така и професионално. Това бе неговата молба, когато се оттегли от активно участие в работата ни.

— Мога ли да запитам дали мистър Гилмор е в Англия?

— Не. Той живее при свои роднини в Германия. Здравето му се подобрява, но все още не е известно кога ще се завърне.

Докато си разменяхме тези встъпителни думи, той преглеждаше преписките пред себе си и извади от тях един запечатан плик. Мислех, че се готви да ми връчи писмото, но очевидно промени намерението си, отдели го от другите документи, настани се в стола си и мълчаливо зачака да чуе това, което имах да му кажа.

Без да губя всякакво време за предисловия, започнах своя разказ и му изложих цялостно събитията, описани вече в тези страници.

Макар и да беше адвокат до мозъка на костите си, той бе обхванат от такова изумление, че загуби професионалното си спокойствие. Скептичността и почудата, които не можеше да подтисне, го накараха да ме прекъсва с възклицания на няколко пъти, преди да приключа. Въпреки това аз настойчиво продължих до края и смело зададох единствения важен въпрос:

— Какво е вашето мнение, мистър Кърл?

Той бе твърде предпазлив, за да се обвърже с отговор, преди най-напред да възвърне самообладанието си.

— Преди да изразя мнението си — каза той, — моля да ми разрешите да си изясня с въпроси някои неща.

Зададе няколко въпроса — остри, подозрителни, невероятни въпроси, които ясно ми показаха, че за него аз бях жертва на заблуждение и че ако не му бях представен от мис. Халкъм, спокойно би могъл да се усъмни в мен като в човек, опитващ се да извърши коварно замислена измама.

— Вярвате ли, че говоря истината, мистър Кърл? — запитах го аз, когато свърши с разпита си.

— Що се отнася до вашите убеждения, уверен съм, че говорите истината — отговори той. — Високо ценя мис Халкъм и имам всички основания да уважавам джентълмена, на чието посредничество тя се е доверила по въпрос като този. Ще отида по-далеч, ако желаете, и ще призная в името на вежливостта и на аргументите, че самоличността на лейди Глайд като жив човек е доказан факт за мис Халкъм и за вас. Но вие сте дошли при мен за юридически съвет. Като адвокат и само като адвокат, мой дълг е да заявя, мистър Хартрайт, че нямате и най-малкия повод за водене на дело.

— Твърде силно казано, мистър Кърл.

— Ще се опитам освен това да ви го кажа и недвусмислено. Доказателството за смъртта на лейди Глайд на пръв поглед е ясно и задоволително. Потвърждава го показанието на леля й, че тя е пристигнала в дома на граф Фоско, разболяла се е и е починала. Налице е и медицинското удостоверение за смъртта, което показва, че тя е естествена. Съществува и фактът на самото погребение в Лимъридж, както и надписът върху надгробната плоча. Това са нещата, които искате да опровергаете. Какви доказателства имате в подкрепа на твърдението си, че починалото и погребано лице не е лейди Глайд? Да се спрем на основните моменти от твърдението ви и да видим каква е стойността им. Мис Халкъм отива в частен приют и вижда дадена пациентка. Известно е, че една жена на име Ан Катърик, имаща изключителна прилика с лейди Глайд, е избягала от приюта; известно е, че постъпилото там през юни лице е прието като върнатата обратно Ан Катърик; известно е, че джентълменът, завел я обратно, е предупредил мистър Феърли, че част от душевното й заболяване се изразява в желанието й да се идентифицира с покойната му племенница; и е известно как в приюта тя многократно е заявявала (без никой да й повярва), че е лейди Глайд. Това са всички факти. С какво можете да им се противопоставите? С това, че мис Халкъм е познала жената, но последвалите събития го отхвърлят или поне пораждат противоречия. Утвърждава ли мис Халкъм самоличността на предполагаемата си сестра пред собственика на приюта и предприема ли законни действия, за да я избави? Не, тя тайно подкупва една сестра, за да я пусне да избяга. След като пациентката бива освободена по този съмнителен път и заведена при мистър Феърли, познава ли я той? Разколебава ли се дори и за миг, че племенницата му е мъртва? Не. Познават ли я слугите? Не. Бива ли оставена тя в Лимъридж, за да потвърди самоличността си и да бъде подложена на други проверки? Не, тя тайно е отведена в Лондон. Междувременно вие също сте я познали, но вие не сте родственик, дори не сте стар приятел на семейството. Слугите ви опровергават, мистър Феърли опровергава мис Халкъм, а предполагаемата лейди Глайд опровергава сама себе си. Тя твърди, че е пренощувала в Лондон в даден дом. Вие сам се убеждавате, че никога не е ходила там и сам признавате, че умственото й състояние е такова, че не позволява да бъде подлагана на разпит и да говори сама за себе си. Прескачам по-незначителните факти и от двете страни, за да спестя време, и ви питам, ако това дело бъде пуснато сега в ход и изложено пред съдебните заседателя, чиято преценка е преценката на логиката — къде са вашите доказателства?

Нужно ми беше известно време, за да се съсредоточа, преди да му отговоря. За първи път историята на Лора и историята на Мариан бидоха изложени пред мен от гледната точка на един непознат и за първи път пред мен бе разкрита същината на ужасните пречки, които се изправяха на пътя ни.

— Няма съмнение — отвърнах аз, — че фактите, тъй както ги посочихте, говорят видимо срещу нас, но…

— Но вие смятате, че тези факти могат да бъдат изяснени — прекъсна ме мистър Кърл. — Позволете ми да споделя моя опит по този въпрос. Когато един английски съд трябва да избира между категоричните факти на повърхността и пространните обяснения под нея, той винаги ще предпочете факта пред обяснението. Например лейди Глайд (наричам така дамата, която представяте с това име, за Да не спорим) заявява, че е преспала в определена къща, а се доказва, че тя не е спала там. Вие обяснявате обстоятелството, като сочите умственото й състояние и върху тази основа умозаключението ви е метафизическо. Не казвам, че заключението е невярно — казвам само, че съдът ще предпочете факта на собственото й противоречие пред всяко обяснение за него, което можете да предложите.

— Но не е ли възможно — изтъкнах аз — посредством търпение и усилия да открием допълнителни доказателства? Мис Халкъм и аз имаме няколкостотин лири…

Той ме погледна с едва прикрито съжаление и поклати глава.

— Разсъдете по въпроса, мистър Хартрайт, от ваша гледна точка — каза ми. — Ако сте прав за сър Пърсивъл Глайд и граф Фоско. (което, забележете, аз не приемам) на опитите ви да съберете нови факти ще се пречи с всяко възможно средство. Ще се подават всякакви жалби, делото ще се оспорва във всяка негова постановка и по всяка вероятност, след като сме изразходвали хиляди, а не стотици, окончателният резултат няма да бъде в наша полза. Въпросите за самоличността, особено в случаите с външно сходство, са сами по себе си най-трудните — при това без усложненията на обсъждания от нас прецедент. Наистина не виждам някакъв смисъл да се задълбочаваме в това крайно необичайно дело. Дори ако особата, погребана в църковния двор на Лимъридж, не е лейди Глайд, то приживе, според собствените ви твърдения, тя толкова е приличала на нея, че няма да спечелим нищо, ако се обърнем към съответните власти за ексхумация на тялото. Накратко, няма дело, мистър Хартрайт — наистина няма за какво да се захванем.

Аз вярвах, че има дело и с това твърдо убеждение смених курса, за да отправя нова молба към него.

— Няма ли други доказателства, които можем да представим, освен доказателството за самоличността?

— При вашето положение — не — отговори той. — Най-простото и най-сигурното от всички доказателства, а именно чрез съпоставката на дати, е, доколкото разбирам, напълно извън обсега ви. Ако можехте да покажете несъответствие между датата на лекарското удостоверение и датата на пътуването на лейди Глайд де Лондон, въпросът щеше да се прехвърли в съвсем различна посока и аз щях да съм първият, който да каже: „Нека да действуваме.“

— Все още има надежда датата да се уточни, мистър Кърл.

— В деня, когато се уточни, мистър Хартрайт, вие ще имате казус. Ако в момента съществува някаква вероятност да я научите, кажете ми, за да ви посъветвам.

Размислих. Икономката не можеше да ни помотае-, Лора не можеше да ни помогне, Мариан не можеше да ни помогне. По всяка вероятност единствените живи същества, които знаеха датата, бяха сър Пърсивъл и графът.

— В момента не ми идва наум начин, по конто да удостоверим датата — казах му, — защото не мога да се сетя за никого другиго, освен сър Пърсивъл Глайд и граф Фоско, който да я знае.

Върху спокойното и вежливо лице на мистър Кърл за първи път се появи усмивка.

— При вашето мнение за поведението на тези двама джентълмени — каза той — едва ли очаквате помощ от тяхна страна. Ако те са се съюзили в заговор, за да се сдобият с големи парични суми, не вярвам, че нещо може да ги накара да я съобщят.

— Могат да бъдат принудени да я признаят, мистър Кърл.

— От кого?

— От мен.

Станахме и двамата. Той се вгледа внимателно в лицето ми с интерес, който досега не бе показал. Видно беше, че съм го поозадачил.

— Вие сте непоколебим — каза той. — Несъмнено имате лични причини, за да продължите, но не е моя работа да питам за тях. Ако в бъдеще се стигне до съдебен процес, искам да ви уверя, че ще бъда на ваша услуга с всичко, което е по силите ми. Същевременно съм длъжен да ви предупредя, тъй като паричните въпроси винаги касаят правните, че виждам малка надежда, дори ако безспорно докажете, че лейди Глайд е жива, да възстановите състоянието й. Чужденецът вероятно ще напусне страната, преди да е започнала правната процедура, а сър Пърсивъл е достатъчно затруднен и притеснен и вероятно прехвърля всяка сума, с която разполага, на кредиторите си. Вие, разбира се, знаете…

В този момент го спрях.

— Нека не обсъждаме работите на лейди Глайд — казах му. — Не бях запознат с тях в миналото, не зная нищо и сега — освен че е загубила състоянието си. Предположението ви, че се ръководя от лични мотиви при изясняването на въпроса, е вярно. Бих искал те да бъдат винаги тъй безкористни, както са понастоящем…

Той се опита да ме прекъсне и да обясни. Предполагам, че бях малко разгорещен от усещането, че се съмнява в мен и продължих безцеремонно.

— Няма да има никакви парични подбуди — казах аз, — никаква мисъл за лично облагодетелствуване в услугата, която искам да направя на лейди Глайд. Тя бе отвергната като непозната от родния си дом — една лъжа, удостоверяваща смъртта й, е написана на надгробната плоча на майка й — и има двама души, живи и ненаказани, които са отговорни за нея. Този дом ще отвори вратите си отново, за да я посрещне в присъствието на всички, последвали измамното погребално шествие до гроба, лъжата ще бъде публично изтрита по, нареждане на главата на семейството и тези двама мъже ще отговарят за престъплението си пред МЕН, въпреки че правосъдието е безсилно да упражни властта си.

Той се отдръпна към бюрото си в мълчание. Лицето му ясно показваше, че според него заблуждението бе завладяло разума ми и не е напълно безполезно да ме съветва повече.

— Всеки от нас има свое мнение, мистър Кърл — продължих аз, — и трябва да изчакаме, докато бъдещите събития решат кой е прав. Междувременно съм ви много задължен за вниманието, с което се отнесохте към мен. Показахте ми, че правните мерки в буквалния смисъл на думата не са за нас. Ние не можем да представим правни доказателства и не сме достатъчно богати, за да платим юридическите разноски. Да се знае това, все пак е нещо.

Аз се поклоних и тръгнах към вратата. Той ме повика и ми връчи писмото, което го видях да поставя на масата в началото на разговора ни.

— Това се получи по пощата преди няколко дни — каза той. — Може би няма да имате нищо против да го предадете? Моля ви, предайте още на мис Халкъм колко искрено съжалявам, че засега не съм в състояние да й помогна освен със съвет, който, боя се, няма да й бъде по-полезен, отколкото на вас.

Погледнах писмото, докато говореше. То бе адресирано: „Мис Халкъм. Чрез господата Гилмор и Кърл, Чансъри Лейн“. Почеркът ми беше напълно непознат.

Излизайки от стаята, зададох един последен въпрос:

— Знаете ли случайно дали сър Пърсивъл Глайд е все още в Париж?

— Върнал се е в Лондон — отговори мистър Кърл. — Поне така разбрах от адвоката му, когото видях вчера.

След този отговор аз излязох.

Напускайки кантората, първата предпазна мярка, която трябваше да съблюдавам, бе да не привличам вниманието, като се оглеждам наоколо си. Закрачих към един от най-тихите от големите площади в северен Холбърн, сетне изведнъж спрях и се извърнах на едно място, където зад мен се простираше дълга павирана ивица.

В единия край на площада имаше двама мъже, които също бяха спрели и сега стояха и си говореха. След като размислих за миг, аз се върнах, за да мина покрай тях. Единият тръгна, когато започнах да се приближавам, и сви зад ъгъла, откъдето започваше улицата. Другият не помръдна. Погледнах го и веднага познах един от мъжете, които ме бяха следили, преди да напусна Англия.

Ако се бях оставил на инстинктите си, вероятно щях да го заговоря и накрая да го поваля на земята, Но бях длъжен да мисля за последиците. Веднъж сгрешил публично, аз незабавно давах оръжие в ръцете на сър Пърсивъл. Нямах друг избор, освен да се противопоставя на хитрината с хитрина. Свих в улицата, в която бе изчезнал вторият мъж, и го видях да чака пред една врата. Беше ми непознат и се зарадвах, че вече зная как изглежда в случай на бъдещи неприятности. След това отново се отправих на север, докато стигнах до Ню Роуд. Там завих в западна посока (като през цялото време мъжете бяха зад мен), спрях на едно място недалеч от пиацата и зачаках да се появи някоя бърза, Празна двуколка. След няколко минути се появи една. Скочих в нея и казах на човека да кара бързо към Хайд Парк. Но за шпионите нямаше втора бърза двуколка. Видях ги как хукнаха към отсрещната страна на пътя, за да тичат подире ми, докато срещнат някоя карета или стигнат до някоя стоянка. Но аз имах преднина и когато спрях кочияша и слязох, те не се виждаха никъде. След като най-подир закрачих към дома, бяха минали много часове и отдавна се беше стъмнило.

Сварих Мариан да ме чака сама в малката дневна. Тя бе убедила Лора да си легне, след като преди това й обещала да ми покаже рисунката й веднага щом се върна. Бедната, малка, плаха рисунка — толкова незначителна сама по себе си и толкова богата по своите асоциации — бе подпряна грижливо на масата с две книги, така че да я осветява колкото се може по-добре единствената свещ, която си позволявахме да използуваме. Седнах, за да гледам рисунката и да разкажа шепнешком на Мариан за случилото се. Стената, която ни разделяше от другата стая, бе толкова тънка, че почти чувахме дишането на Лора и можехме да я събудим, ако говорехме високо.

Мариан запази спокойствие, докато й предавах разговора с мистър Кърл. Но лицето й стана тревожно, когато й разказах за мъжете, тръгнали подир мен от кантората на адвоката, и когато й съобщих, че сър Пърсивъл се е върнал.

— Лоши новини, Уолтър — каза тя. — Най-лошите новини, които можехте да донесете. Имате ли да ми кажете още нещо?

— Имам да ви предам нещо — отговорих аз, връчвайки й писмото, което мистър Кърл ми бе поверил.

Тя погледна адреса и веднага позна почерка.

— Познавате ли човека, който ви е писал?

— Твърде добре — отговори тя. — Този човек е граф Фоско.

Отговаряйки ми така, тя отвори плика. Лицето й се покри със силна червенина, докато четеше, очите й засвяткаха гневно, когато с възмущение ми даде писмото да го прочета на свой ред.

Ето неговото съдържание:

Единственият подпис под тези редове бе инициалът „Ф“, заобиколен от сложни завъртулки. Хвърлих писмото на масата с цялата ненавист, която изпитвах към него.

— Опитва се да ви сплаши — сигурен знак, че самият той е изплашен — казах аз.

Тя беше прекалено много жена, за да се отнесе към писмото тъй, както аз се отнесох към него. Наглата фамилиарност на езика бе твърде много за самообладанието й. Когато ме погледна през масата, ръцете й бяха вкопчени една в друга върху скута й и старият буен нрав проблесна отново по лицето и очите й.

— Уолтър — каза тя. — Ако някога тези двама попаднат в ръцете ви и сте задължен да пощадите единия, нека да не бъде графът.

— Ще задържа писмото, Мариан, за да подпомогне паметта ми, когато дойде времето.

Тя ме погледна внимателно, докато прибирах писмото в портфейла си.

— Когато дойде времето? — повтори тя. — Може ли да говорите за бъдещето, сякаш сте сигурен в него, след това, което чухте в кантората на мистър Кърл, след това, което ви се е случило днес?

— Не броя дните от днес, Мариан. Единственото, което направих днес, бе да помоля един друг човек да действува от мое име. Аз броя дните от утре…

— Защо от утре?

— Защото утре смятам да действувам сам.

— Как?

— Ще замина за Блакуотър с първия влак и ще се върна, надявам се, вечерта.

— За Блакуотър!

— Да. Имах време да размисля, след като напуснах мистър Кърл. По един въпрос неговото мнение потвърждава моето. Трябва да проявим упоритост докрай, за да разберем датата на Лориното заминаване. Единствената слабост в заговора и вероятно единствената възможност да докажем, че тя е живо същество, е именно разкриването на тази дата.

— Имате пред вид — каза Мариан — откриването на факта, че Лора е напуснала Блакуотър Парк след датата, удостоверяваща смъртта й в медицинския документ?

— Разбира се.

— Какво ви кара да мислите, че може да е заминала след това? Лора не може да ни каже нищо за времето, по което е пристигнала в Лондон.

— Но собственикът на приюта ви е съобщил, че тя е била приета на двадесет и седми юли. Съмнявам се, че граф Фоско е Можел да я държи в Лондон безчувствена за всичко, което става около нея, повече от една нощ. В такъв случай тя трябва да е тръгнала на двадесет и шести и трябва да е пристигнала в Лондон един ден след упоменатата в акта за собствената й смърт дата. Ако можем да докажем тази дата, ние доказваме обвиненията си срещу сър Пърсивъл и срещу графа.

— Да, да, разбирам. Но как може да се получи това доказателство?

— Разказът на мисис Мичелсън ми подсказа два начина, чрез които мога да се опитам да я разбера. Единият от тях е да разпитам лекаря мистър Досън, който трябва да знае кога е подновил посещенията си в Блакуотър Парк след заминаването на Лора от къщата. Другият е да разпитам в странноприемницата, където сър Пърсивъл е отишъл през нощта. Знаем, че той е заминал няколко часа след Лора и по този начин можем да стигнем до датата. Във всеки случай заслужава си да опитаме и утре аз съм твърдо решен да го направя.

— А ако не излезе нищо от това — сега мисля за най-лошото, Уолтър, но ще мисля за най-доброто, ако разочарованията ни подложат на изпитание. Да предположим, че няма кой да ви помогне в Блакуотър?

— Има двама души, които могат да ми помогнат и ще ми помогнат в Лондон — сър Пърсивъл и графът. Невинните биха могли лесно да забравят датата, но те са виновни и те я помнят. Ако не сполуча никъде другаде, решен съм да изтръгна признание от единия или и от двамата с мои средства.

Жената в нея отново заговори с пълната си сила.

— Започнете с графа — прошепна тя пламенно. — Заради мен — започнете с графа.

— Трябва да започнем — заради Лора — оттам, където имаме най-големи шансове за успех — отговорих аз.

Руменината обляла лицето й, избледня и тя поклати тъжно глава.

— Да — каза ми, — прав сте. Подло и жалко беше от моя страна да говоря така. Опитвам се да бъда търпелива, Уолтър, и в това отношение бележа по-голям успех, отколкото някога в щастливите, дни. Но все още е останало малко от стария ми нрав и то взема връх, когато мисля за графа.

— Ще дойде и неговият ред — обещах аз. — Но помнете, че засега не ни е известна нито една тъмна страна от живота му. — Изчаках малко, за да й дам възможност да се овладее, и тогава изрекох решителните думи: — Мариан, има една тъмна страна в живота на сър Пърсивъл, за която и двамата знаем…

— Имате пред вид тайната!

— Да. Тайната! Това е единственият ни сигурен коз срещу него. Мога да го измъкна от защитената му позиция, мога да извадя него и злодейството му на бял свят само по този начин. Каквото и да е вършил графът, сър Пърсивъл се е съгласил да участвува в заговора срещу Лора не само заради изгодата, а и поради още една подбуда. Чули сте го да казва на графа, че според него собствената му съпруга знае достатъчно, за да го съсипе? Чули сте го да казва, че е загубен, ако се разкрие тайната на Ан Катърик?

— Да, да! Чух го.

— Е, Мариан, ако всичките ни други източници се окажат безполезни, аз съм решен да узная тайната. Старото ми суеверие все още не ме е напуснало. Повтарям отново, че жената в бяло все още упражнява влияние върху живота на трима ни. Краят е определен — той ни тегли и Ан Катърик — мъртва в гроба — все още сочи пътя.

V

Предстои да чуете разказа за моите първи проверки в Хампшър. Заминавайки рано от Лондон, аз успях да пристигна в дома на мистър Досън преди обяд. Разговорът ни, доколкото засягаше целта на моето посещение, не доведе до задоволителен резултат.

Бележниците на мистър Досън ми показаха кога е подновил посещенията си при мис Халкъм в Блакуотър Парк, но да се направят точни пресмятания със задна дата, бе невъзможно без помощта на мисис Мичелсън, която, както ми бе известно, не можеше да я окаже. Тя не можеше да каже по памет (кой може в подобен случай?) колко дни са изтекли между подновяването на лекарските визити при пациентката и отпътуването на лейди Глайд. Беше почти сигурна, че е споменала последното обстоятелство пред мис Халкъм един ден след като се бе случило; но тя не бе в състояние да определи датата, когато е разкрила този факт пред мис Халкъм, тъй както не можеше да си спомни датата на заминаването на лейди Глайд за Лондон. Не можеше също така да изчисли точно времето, изтекло от отпътуването на господарката й до получаването на писмото на мадам Фоско, върху което нямаше дата. И накрая, за да се затвори кръгът от затрудненията, лекарят, който самият е бил болен по това време, бе пропуснал да впише деня от седмицата и месеца, когато градинарят от Блакуотър Парк му е занесъл бележката от мисис Мичелсън.

Отчаян пред невъзможността да получа съдействие от страна на мистър Досън, реших да опитам да установя датата на пристигането на сър Пърсивъл в Ноулсбъри.

Като че ли всичко беше против нас! Когато пристигнах в Ноулсбъри, странноприемницата бе затворена и по стените й бяха разлепени обяви за продажбата й. Осведомиха ме, че търговията вървяла зле още от времето на първата железница. Новият хотел на гарата постепенно погълнал цялата клиентела и старата странноприемница (където знаехме, че е отседнал сър Пърсивъл) била затворена преди два месеца. Собственикът напуснал града с цялото си имущество и никой не можеше да ми каже със сигурност къде е отишъл. Четиримата, които запитах, ми дадоха четири различни сведения за плановете и намеренията му, когато заминал от Ноулсбъри.

Оставаха все още няколко часа до последния влак за Лондон и аз се върнах обратно с кабриолет от Ноулсбъри в Блакуотър Парк, за да разпитам градинаря и пазача. Ако се окажеше, че и те не са в състояние да ми помогнат, ходовете ми за момента се изчерпваха и щях да се върна в града.

Освободих кабриолета на около половин миля от имението и след като кочияшът ми показа посоката, тръгнах сам към къщата. Когато свърнах от пътя в алеята, видях пред себе си един мъж с пътническа чанта, който вървеше бързо към къщичката на пазача. Беше дребен човек, облечен в окъсани черни дрехи и носеше забележителна по големината си шапка. Реших (доколкото ми бе възможно да съдя), че е чиновник от адвокатска кантора, и спрях веднага, за да увелича разстоянието помежду ни. Той не ме беше чул и скоро се изгуби от погледа ми, без да се обръща назад. Когато малко по-късно минах през портата, не се виждаше нийде — очевидно бе продължил към къщата.

В дома на пазача имаше две жени. Едната от тях бе възрастна; по описанието на Мариан познах веднага, че другата е Маргарет Порчър. Попитах най-напред дали сър Пърсивъл е в имението и след като получих отрицателен отговор, поинтересувах се кога е заминал. И двете жени можаха само да обяснят, че е отпътувал през лятото. Маргарет Порчър се усмихваше глупаво и клатеше глава. Старата жена беше малко по-интелигентна и аз успях да я накарам да се разприказва за това как е заминал сър Пърсивъл и как се е изплашила. Тя помнеше как господарят й я вдигнал от леглото и как я е уплашил с ругатните си; но както честно призна, в никакъв случай не можела да си спомни датата на това събитие.

Излизайки от къщичката, видях недалеч градинаря, който работеше. Когато първоначално го заговорих, той ме погледна доста мнително; но след като споменах името на мисис Мичелсън и доброто й мнение за него, той с готовност започна да приказва. Не е необходимо да описвам разговора ни — той завърши тъй, както бяха завършили и всичките ми останали опити да науча датата. Градинарят помнеше, че господарят му заминал през нощта „някъде през юли, във втората половина или последните десет дни на месеца“ — и това беше всичко.

Докато говорехме, видях, че мъжът с черните дрехи и голямата шапка излиза от къщата и спира встрани, за да ни погледа.

Вече ми беше минало през ум какво може да го води в Блакуотър Парк. Подозренията ми сега се увеличиха от факта, че градинарят не бе в състояние (или не желаеше) да ми каже кой е този човек. Затова реших сам да си изясня, ако е възможно, като го заговоря. Най-обикновеният въпрос, който можех да задам като минаващ пътник, бе да запитам дали този дом може да се разглежда от посетители. Отправих се незабавно към мъжа и се обърнах към него с тези думи.

Погледът и държането му безпогрешно подсказваха, че знае кой съм аз и че иска да ме предизвика да се скараме. Отговорът му бе твърде нагъл и ако не бях решил да се владея, щеше да изпълни предназначението си. Но аз му отвърнах с подчертана любезност, извиних се за моето неволно вмешателство (наречено от него незаконно влизане в частна собственост) и си тръгнах. Бе точно тъй, както подозирах. Появяването ми пред кантората на мистър Кърл очевидно е било докладвано на сър Пърсивъл Глайд и предположението, че ще почна да разпитвам в къщата и в околността, го бе накарало да изпрати мъжа в черните дрехи. Ако му бях дал и най-малката възможност да подаде някаква жалба срещу мен, намесата на местния съдия несъмнено щеше да се превърне в пречка за действията ми и в средство да ме отделят от Мариан и Лора поне за няколко дни.

Очаквах да бъда следен по пътя от Блакуотър Парк до гарата, тъй както ме бяха следили предния ден в Лондон. Но не можах да разбера дали наистина някой вървеше подире ми, или не. Мъжът в черните дрехи може би е имал начин да ме проследи, но във всеки случай не го забелязах лично нито по пътя до гарата, нито след пристигането ми в Лондон вечерта. Прибрах се у дома пеша, избирайки най-безлюдните улици на квартала, и неведнъж се спирах да се огледам зад себе си. Възможността от неприятни изненади из пустошта на Централна Америка ме бе научила на тази хитрина и сега отново прибягвах до нея по същата причина и с още по-голяма предпазливост в сърцето на цивилизован Лондон! Не се бе случило нищо, което да разтревожи Мариан по време на отсъствието ми. Тя запита нетърпеливо дали съм отбелязал някакъв успех. Когато й разказах, не можа да скрие изненадата си от безразличието, с което й говорех за провала на досегашните ми разследвания.

Истината бе, че моите неудачни начинания в никакъв случай не ме бяха обезкуражили. За мен те бяха просто едно задължение, от което не очаквах нищо. За душевното състояние, в което се намирах по това време, бе просто облекчение да разбера, че сега борбата се свеждаше до изпитание на силите между мен и сър Пърсивъл Глайд. Жаждата за отмъщение се бе преплела с моите много по-благородни подбуди и признавам, че за мен бе истинско задоволство да зная, че най-сигурният и вече единствен начин да възтържествува каузата на Лора бе да затегна здраво обръча около злодея, който се бе оженил за нея.

Макар и да не крия, че не бях достатъчно силен, за да извися подбудите си над инстинкта за разплата, трябва откровено да заявя, че, от друга страна, имаше нещо в моя полза. Ни веднъж през ума ми не минаха никакви долни предположения за бъдещите отношения между мен и Лора или за личните изгоди, които бих могъл да извлека от сър Пърсивъл, в случай че го притисна до стената. Нито веднъж не си казах: „Ако все пак успея, големият смисъл на моя успех ще бъде, че няма да позволя на съпруга й да ми я отнеме повторно.“ Не можех да я гледам и да си правя планове за бъдещето с подобни мисли в главата. Тъжната гледка на настъпилата у нея промяна превръщаше любовта ми в нежност и състрадание, които биха могли да изпитват баща й или брат й и които, бог ми е свидетел, владееха всичко най-съкровено в мен. Всичките ми надежди бяха устремени единствено към деня на нейното пълно възстановяване. В мига, когато щеше да бъде отново здрава и щастлива, в мига, когато щеше да ме погледне, тъй както ме гледаше някога, и да ме заговори, както ми говореше някога — в този миг свършваше бъдещето на най-щастливите ми мисли и най-скъпите ми желания.

Тези думи не са продиктувани от безсъдържателно самосъзерцание. В тази история скоро ще последват страници, които ще накарат другите да преценят поведението ми. Но е редно преди това да бъде справедливо показано най-доброто и най-лошото у мен.

Сутринта след завръщането ми от Хампшър заведох Мариан в кабинета си и там й изложих плана, който засега бях разработил срещу единственото уязвимо място в живота на сър Пърсивъл Глайд.

Пътят към тайната минаваше през останалата недостъпна за всички нас загадка на жената в бяло. Подстъпите към нея на свой ред можеха да бъдат овладени чрез съдействието на майката на Ан Катърик; а най-сигурният начин, за да бъде накарана мисис Катърик да действува или да говори, зависеше изцяло от шанса ми да открия първо някакви подробности от семейно естество посредством мисис Клемънтс. Обмисляйки отново внимателно въпроса, стигнах до убеждението, че мога да започна наново разследванията си, като вляза във връзка с вярната приятелка и покровителка на Ан Катърик.

Първата трудност в този случай бе да открия мисис Клемънтс. Трябваше да благодаря на Мариан за бързото й хрумване за разрешаването на този въпрос на най-добрия и най-простия начин. Тя предложи да напише писмо до фермата край Лимъридж (Тодс Корнър) и да запита дали мисис Клемънтс е била във връзка с мисис Тод през последните месеци. Не ни беше известно как мисис Клемънтс се е разделила с Ан, но тя най-вероятно е решила да търси изчезналата жена там, където най-силно е била привличана, а именно околностите на Лимъридж. Веднага схванах, че предложението на Мариан вещае успех и тя съответно написа още същия ден писмо на мисис Тод.

Докато чакахме отговора, аз се запознах с всички сведения, които Мариан можеше да ми даде по въпроса за семейството на сър Пърсивъл и младостта му. Всичко, което научих от нея, бе плод на приказки от втора ръка, но тя имаше основания да вярва, че малкото, което знаеше, бе истина.

Сър Пърсивъл нямаше братя и сестри. Баща му — сър Феликс Глайд, страдал по рождение от мъчителен и неизлечим недъг, който от ранна възраст го карал да Отбягва обществото. Единствена радост му доставяла музиката и той се оженил за дама със сродни нему вкусове, за която се говорело, че е безупречна музикантка. Наследил имението Блакуотър още като млад. След като преминали във владение, нито той, нито съпругата му направили каквито и да са опити за установяване на връзки с местното общество и никой не смеел да ги накара да излязат от уединението си, ако не се смята злощастното начинание на енорийския пастор.

Пасторът бил най-лошият от всички невинни пакостници — една прекалено усърдна личност. Той бил чул, че в колежа сър Феликс си бил създал едва ли не име на политически революционер и атеист и с чиста съвест заключил, че е негов морален дълг да призове господаря на имението да чуе здравите възгледи, проповядвани в енорийската църква. Сър Феликс така буйно възнегодувал срещу добронамерената, но попаднала на погрешен адрес намеса на духовника и тъй грубо и публично го обидил, че семействата от околността изпратили гневни протестни писма и дори арендаторите от Блакуотър изразили мнението си, доколкото смеели. Баронетът, който нямал отношение към земята, нито пък бил привързан към имението или някого в него, заявил, че няма да даде повторна възможност на обществеността в Блакуотър да го разгневи, и отпътувал с жена си веднъж за винаги.

След кратко пребиваване в Лондон той и съпругата му заминали за континента и повече не се върнали в Англия. Делели времето си между Франция и Германия, живеейки в онова пълно уединение, което болезненото чувство за личния недъг на сър Феликс било превърнало в необходимост. Синът им Пърсивъл се родил в чужбина и получил образованието си при частни преподаватели. Загубил най-напред майка си. Баща му починал няколко години след нея през 1825 или 1826 година. На младини сър Пърсивъл посещавал един-два пъти Англия, но запознанството му с покойния мистър Феърли датирало едва след смъртта на баща му. Те скоро станали много близки, макар че по онова време сър Пърсивъл рядко посещавал Лимъридж Хаус. Мистър Фредерик Феърли може би се бе запознал с него в компанията на мистър Филип Феърли, но сигурно го е познавал много слабо. Единственият близък приятел на сър Пърсивъл от семейство Феърли бил бащата на Лора.

Това бе всичко, което можах да науча от Мариан. То с нищо не можеше да бъде от полза за сегашната ми цел, но аз си записах грижливо данните, в случай че в бъдеще се окажат от значение.

Отговорът на мисис Тод (адресиран, по наше искане, до поискване в един по-далечен пощенски клон) се бе получил, когато отидох да го потърся. Шансовете, които досега бяха вървели срещу нас, оттук нататък се обърнаха в наша полза. Писмото на мисис Тод съдържаше първото сведение, което дирехме.

Излизаше, че мисис Клемънтс (както бяхме предположили) е писала до Тодс Корнър, първо за да се извини за безцеремонния начин, по който тя и Ан са напуснали приятелите си от фермата (сутринта, след като бях срещнал жената в бяло в църковния двор), а след това уведомявала мисис Тод за изчезването на Ан, молейки я да разпита наоколо, тъй като имало вероятност тя отново да се е върнала в Лимъридж. Отправяйки тази молба, мисис Клемънтс не забравила да упомене адреса, на който винаги можела да бъде намерена, и този адрес мисис Тод съобщаваше на Мариан. Той бе в Лондон и се намираше на половин час път от собствената ни квартира.

Както гласи поговорката, бях решен да кова желязото, докато е горещо. На следващата сутрин тръгнах, за да говоря с мисис Клемънтс. Това беше моята първа крачка по посока на разследването. Историята на отчаяния опит, на който се бях врекъл, започва тук.

VI

Адресът, предаден от мисис Тод, ме отведе в къща с мебелирани стаи под наем, намираща се на една почтена улица близо до Грейс Ин Роуд. Когато почуках, вратата ми отвори самата мисис Клемънтс. Тя, изглежда, не ме помнеше и попита какво желая. Припомних й нашата среща в църковния двор на Лимъридж след разговора ми с жената в бяло и че аз именно съм лицето, помогнало на Ан Катърик (както самата Ан й бе казала) да избегне преследвачите от приюта. Тя си спомни, щом заговорих, и ме покани в гостната, горяща от нетърпение да разбере дали не й нося новини за Ан.

Невъзможно ми бе да й кажа цялата истина, без да навляза в подробности от заговора, които беше опасно да доверявам на един непознат човек. Онова, което можех да сторя, бе да се въздържа най-внимателно от даването на фалшиви надежди и после да обясня, че целта на посещението ми е да открия истинските виновници за изчезването на Ан. Дори добавих, за да освободя собствената си съвест от всякакви по-нататъшни укори, че ни най-малко не питая надежди да я открия и съм убеден, че никога вече няма да я видим жива, а основното, което ме ръководи в това дело, е да бъдат наказани двама души, заподозрени от мен, че са я подмамили, и които са сторили на мен и на скъпи мои приятели жестоко зло. След това обяснение оставих мисис Клемънтс сама да прецени дали нашият интерес по въпроса (независимо от различията на мотивите, от които бе подбуден) не е общ и дали би искала да ми помогне, като ми съобщи известните ней сведения, засягащи моето разследване.

Бедната жена бе първоначално твърде объркана и развълнувана, за да разбере веднага какво й говоря. Тя можа само да отвърне, че от благодарност за любезността ми към Ан ще ми каже на драго сърце всичко; но тъй като не била готова тъй неочаквано да се впусне в разговор с непознати, ме помоли да я насоча и да й кажа откъде да започне.

Знаейки от опит, че най-ясният разказ, който може да се получи от хора, непривикнали да подреждат мислите си, е този, започващ от самото начало; за да се избягнат трудностите на ретроспекцията в неговия ход, помолих мисис Клемънтс да ми каже най-напред какво се е случило, след като е напуснала Лимъридж, и после с внимателни въпроси я поведох от едно на друго, докато стигнахме до момента на изчезването на Ан.

Същината на сведенията, които получих по този начин, е следната.

Напускайки фермата в Тодс Корнър, мисис Клемънтс и Ан още същия ден пристигнали в Дърби, където заради Ан останали цяла седмица. След това отишли в Лондон и живели цял месец или повече в тогавашната квартира на мисис Клемънтс, но обстоятелства, свързани с къщата и хазаина, ги принудили да се преместят. Ужасът на Ан, че може да бъде разкрита в Лондон или в околностите му всеки път, когато се осмелявали да излязат на разходка, постепенно се предал на мисис Клемънтс и тя решила да се пресели в едно от най-отдалечените кътчета на Англия — градчето Гримсби, в Линкълншър, където покойният й съпруг бил прекарал младините си. Неговите родственици, заселили се в този град, били почтени хора; те винаги се отнасяли към мисис Клемънтс много мило и тя решила, че най-доброто, което може да направи, е да отиде там и да се посъветва с приятелите на съпруга си. Ан не давала дума да се изрече за връщането й при майка й в Уелмингам, защото именно оттам била отведена в приюта и защото било сигурно, че сър Пърсивъл отново ще я търси там. Това възражение било сериозно и мисис Клемънтс усещала, че не може лесно да му се противопостави.

В Гримсби у Ан започнали да се проявяват първите признаци на болестта. Те се появили скоро след като вестниците съобщили новината за брака на лейди Глайд.

Лекарят, повикан да прегледа болната, установил веднага, че тя има сериозно сърдечно страдание. Заболяването траело дълго, с периодически повтарящи се, макар и не много силни кризи, от които тя напълно се изтощила. Останали в Гримсби през първата половина на новата година и вероятно щели да се задържат там много по-дълго, ако не било неочаквано взетото от Ан решение да предприеме опасния опит да се върне отново в Хампшър, за да разговаря насаме с лейди Глайд.

Мисис Клемънтс направила всичко по силите си, за да се противопостави на този рискован и необясним план. Ан казала само, че била убедена в близката си смърт и че имала нещо наум, което на всяка цена трябвало да съобщи тайно на лейди Глайд. Решението да изпълни намерението си било неотменимо и тя заявила, че ще замине сама, ако мисис Клемънтс не желае да я придружи. Лекарят, след като се посъветвала с него, бил на мнение, че всяко серийно противопоставяне на волята й би довело вероятно до нов и може би фатален пристъп на болестта; и вслушвайки се в него, мисис Клемънтс още веднъж се подчинила и още веднъж, въпреки тъжните си предчувствия за неприятности и опасности, оставила Ан да постъпи, както желае.

По пътя от Лондон до Хампшър мисис Клемънтс разбрала, че един от спътниците й добре познава околностите на Блакуотър и че може да й даде нужните сведения за местността. Така тя разбрала, че единственото място, където могат да отседнат на горе-долу безопасно разстояние от имението на сър Пърсивъл, е голямото село Сандън. То отстояло на повече от миля от Блакуотър Парк и Ан я извървявала всеки път, когато се появявала край езерото.

През няколкото дни, прекарани в Сандън, без да ги открият, те живели малко настрани от селото в къщичката на една почтена вдовица, която давала стая под наем и чието дискретно мълчание мисис Клемънтс успяла да осигури поне за първата седмица. Тя положила много усилия да накара Ан да се задоволи с писмо до лейди Глайд; но провалът на предупреждението, съдържащо се в анонимното писмо, изпратено в Лимъридж, бил определил категоричността на Ан този път да говори лично, както и упорството й сама да осъществи намерението си.

Въпреки това мисис Клемънтс я следвала тайно при всичките й отивания до езерото, без, разбира се, да смее да се приближи достатъчно до навеса за лодки, за да бъде очевидец на случващото се там. Когато Ан се върнала последния път от това опасно място, няколкодневната умора от твърде дългите за нейните сили разстояния, наред с изтощителния ефект от вълненията, които изпитвала, довели до това, от което мисис Клемънтс най-много и през цялото време се бояла. Старата болка в областта на сърцето и другите симптоми от Гримсби се появили отново — и Ан трябвало да остане на легло.

В този критичен момент първото нещо, което мисис Клемънтс знаела вече от опит, че трябва да направи, било да се постарае да успокои тревожния дух на Ан. За тази цел на другия ден добрата жена отишла сама до езерото, за да се опита да намери лейди Глайд (която според думите на Ан всеки ден се разхождала до навеса за лодки) и да я убеди да посети тайно къщичката край Сандън. При горичката мисис Клемънтс срещнала не лейди Глайд, а един висок, едър, възрастен джентълмен, който носел книга в ръка — с други думи, граф Фоско.

След като за миг я изгледал внимателно, графът запитал дали имала среща с някого на това място и добавил, преди тя да му отговори, че носи съобщение от лейди Глайд, но не бил сигурен дали особата, стояща пред него, отговаря на описанието на лицето, с което трябвало да се свърже.

При това положение мисис Клемънтс незабавно му доверила поръчението си и го помолила горещо да й предаде съобщението за Ан, за да й помогне да успокои тревогата си. Графът с готовност и любезност изпълнил молбата й. Съобщението, изтъкнал той, било много важно. Лейди Глайд умолявала Ан и нейната добра приятелка да се върнат незабавно в Лондон, тъй като била убедена, че сър Пърсивъл ще ги открие, ако останат по-дълго в Блакуотър. Самата тя заминавала за Лондон не след дълго и ако мисис Клемънтс и Ан отидели там преди нея и я уведомели за адреса си, тя щяла да им се обади и да се срещне с тях след по-малко от две седмици. Графът добавил, че вече бил направил опит да предупреди приятелски Ан, но тъй като не го познавала, тя се уплашила силно и не му позволила да се приближи и да я заговори.

На всичко това мисис Клемънтс отговорила с голяма тревога и безпокойство, че не желаела нищо друго, освен да върне безпрепятствено Ан в Лондон, но че засега нямало надежда да я махне от това опасно място, тъй като Ан лежала болна. Графът запитал дали мисис Клемънтс е потърсила лекарска помощ и чувайки, че все още не го е сторила от опасения да не се разчуе, че се намират в селото, й казал, че самият той е лекар и ако желаела, щял да я придружи и да види какво може да се направи за Ан. Мисис Клемънтс (изпитвайки естествено доверие в графа като към човек, комуто лейди Глайд била поверила тайното си поръчение) с благодарност приела предложението и те тръгнали заедно към квартирата й.

Ан спяла, когато пристигнали там. Като я видял, графът подскочил от изненада (очевидно изумен от приликата й с лейди Глайд). Горката мисис Клемънтс помислила, че той е потресен от тежкото й състояние. Той не позволил да я събудят — задоволил се само да разпита мисис Клемънтс, като поглеждал към болната и леко проверявал пулса й. Сандън било достатъчно голямо село, за да има аптека, и графът отишъл там да напише своята рецепта и да изчака, докато направят лекарството. Донесъл го сам и казал на мисис Клемънтс, че то има ободрително въздействие и че несъмнено ще даде достатъчно сили на Ан, за да стане и да понесе пътуването до Лондон, траещо само няколко часа. Лекарството трябвало да й се дава в определени часове през този и следващия ден. На третия ден тя щяла да се почувствува достатъчно добре, за да може да пътува, и той се уговорил да се срещнат с мисис Клемънтс на гарата в Блакуотър, за да ги изпрати с обедния влак. Ако ги нямало, това щяло да означава, че Ан се е почувствувала по-зле и той щял да дойде веднага в квартирата им.

Както се оказало, подобно нещо не се случило. Лекарството подействувало изключително добре на Ан и положителният резултат от него бил подпомогнат от уверението, което мисис Клемънтс могла да й даде, че скоро ще се срещне с лейди Глайд в Лондон. В уречения ден и час (след като били прекарали не повече от седмица в Хампшър) те пристигнали на гарата. Графът ги чакал и разговарял с една възрастна дама, която също щяла да пътува до Лондон. Той най-учтиво им помогнал и сам ги настанил във вагона, молейки мисис Клемънтс да не забравя да изпрати адреса си на лейди Глайд. Възрастната дама не пътувала в същото купе и те не забелязали накъде е тръгнала след пристигането на гарата в Лондон. Мисис Клемънтс намерила почтена квартира в един тих квартал и после писала, както била обещала, за да съобщи на лейди Глайд адреса. Изтекли малко повече от две седмици, без да се получи отговор. Тогава същата възрастна дама, която били видели на гарата, пристигнала с файтон, казала, че идва от името на лейди Глайд, която била отседнала в един хотел и искала да се види с мисис Клемънтс, за да уговорят бъдещия разговор с Ан. Мисис Клемънтс изразила готовност (тъй като Ан била там в момента и горещо я помолила да го направи) да окаже съдействието си, още повече, че щяла да отсъствува от дома най-много половин час. Тогава двете с възрастната дама (несъмнено мадам Фоско) заминали с файтона. След като пропътували известно разстояние, дамата спряла файтона пред един магазин още преди да са стигнали до хотела и помолила мисис Клемънтс да я изчака няколко минути, докато купи нещо, което била забравила. Тя повече не се появила.

След като почакала известно време, мисис Клемънтс се разтревожила и наредила на файтонджията да я върне обратно в квартирата й. Когато пристигнала там след едно отсъствие малко по-дълго от половин час, Ан я нямало.

Единствената информация, която могла да получи от хората в къщата, била дадена от прислужницата, грижеща се за наемателите. Тя отворила вратата на едно момче от улицата, което оставило писмо за „младата жена, живееща на втория етаж“ (където се била настанила мисис Клемънтс). Прислужницата предала писмото, слязла долу и пет минути по-късно видяла Ан да отваря входната врата и да излиза с боне и шал. Вероятно била взела писмото със себе си, защото не го намерила и поради туй било невъзможно да се каже с какво са я примамили да излезе от къщи. Трябва да е било нещо изключително, защото по своя инициатива Ан не смеела да излиза сама из Лондон.

Мисис Клемънтс знаела това от опит, иначе нищо не би могло да я накара да тръгне с файтона дори и за половин час.

Щом мисис Клемънтс дошла на себе си, първата мисъл, която естествено й хрумнала, била да отиде в приюта, където се опасявала, че е била отведена Ан. Отишла там на другия ден, тъй като знаела местонахождението му от самата Ан. Отговорът, който получила (вероятно запитването й било отправено ден или два преди да изпратят на сигурно място в приюта фалшивата Ан Катърик), бил, че такова лице не е върнато там. След това писала на мисис Катърик в Уелмингам, за да разбере дали е виждала дъщеря си, или е чувала нещо за нея, но й било отговорено отрицателно. С това се изчерпвали всичките й източници за сведения и тя изобщо не знаела къде другаде може да пита или какво друго да предприеме. От този момент била в пълно неведение относно причината за изчезването на Ан и края на нейната история.

VII

Информацията, която бях получил дотук от мисис Клемънтс, макар и да разказваше неизвестни за мен факти, бе само от предварително естество. Ясно бе, че поредицата от измами, които бяха върнали Ан Катърик в Лондон и я бяха разделили от мисис Клемънтс, е била осъществена изцяло от граф Фоско и графинята, а по въпроса, дали някои от действията на съпрузите са противозаконни, си заслужаваше да се помисли в бъдеще. Но целта, която сега имах пред вид, ме поведе в друга посока. Непосредственият замисъл на моето посещение при мисис Клемънтс бе да се доближа, макар и малко, до разкриването на тайната на сър Пърсивъл, а дотук тя не бе казала нищо, което да постигне тази важна цел. Почувствувах, че е наложително да разбудя спомените й за други времена, лица и събития извън тези, към които се бе съсредоточила паметта й, и когато отново заговорих, макар и не направо, мислех именно за това.

— Много бих искал да ви окажа някаква помощ в тази тъжна история — казах аз. — Но единственото, което мога да направя, е да съчувствувам искрено на отчаянието ви. Ако Ан беше ваше дете, мисис Клемънтс, вие не бихте могли да й засвидетелствувате по-голяма обич — не бихте могли да проявите по-голяма жертвоготовност за нея.

— Това не е никаква заслуга, сър — отвърна простичко мисис Клемънтс. — Бедното създание ми беше повече от дете. Аз я отгледах от бебе, сър, от парче месо, а тора не беше лесна работа. Не бих преживяла тъй покрусително загубата й, ако не й бях шила първите ризки и не я бях учила да ходи. Винаги казвах, че ми е пратена да ме утеши, задето нямам ни дете, ни коте. А ето че сега я няма — старите спомени не ме оставят на мира и дори на моята възраст не мога да не плача — наистина не мога, сър!

Изчаках малко, за да дам време на мисис Клемънтс да се успокои. Дали светлината, която дирех, започваше, макар и слабо, да проблясва в спомените на добрата жена за детството на Ан?

— Познавахте ли мисис Катърик, преди Ан да се роди? — запитах аз.

— Не много дълго, сър, не повече от четири месеца. По това време често общувахме, но никога не сме били в много приятелски отношения.

При този отговор гласът й стана по-сигурен. Колкото и мъчителни да бяха спомените, забелязах, че изпита несъзнателно облекчение, когато се върна към загубилите вече очертания минали тревоги, след като тъй дълго бе говорила за настоящите страдания.

— Съседи ли бяхте с мисис Катърик? — запитах я, повеждайки колкото се може по-окуражително паметта й назад.

— Да, сър — съседи в Стария Уелмингам.

— Стария Уелмингам? В такъв случай в Хампшър има две селища с това име?

— Имаше, сър, тогава — преди повече от двадесет и три години. Построиха нов град на около миля, за да бъде по-близо до реката. И Старият Уелмингам, който беше просто едно село, постепенно бе напуснат. Сега новият град е това, което наричат Уелмингам, но старата църква си остана църквата на енорията. Стои си сама, а около нея къщите са или съборени, или оставени на саморазрушение. Бях свидетелка на тъжни промени. По мое време това бе приятно, красиво място.

— Преди да се омъжите ли, живеехте там, мисис Клемънтс?

— Не, сър, аз съм от Норфолк. И мъжът ми не беше родом оттам. Той беше от Гримсби, както ви казах, и чиракуваше там. Но тъй като имаше приятели на юг, чу там за една възможност и започна да работи самостоятелно в Саутхамптън. Не печелеше кой знае колко, но достатъчно за старините на един обикновен човек и тогава се установи в Стария Уелмингам. Отидох с него там, когато се ожени за мен. Не бяхме млади, но живеехме щастливо — по-щастливо от нашия съсед мистър Катърик, който дойде със съпругата си в Стария Уелмингам една-две години след нас.

— Познавал ли ги е съпругът ви преди това?

— Катърик — да, сър, но не и жена му. И двамата не я знаехме. Някакъв джентълмен се застъпил за Катърик и той бил назначен за псалт в уелмингамската църква, поради което се установи при нас. Доведе и булката си. По-късно разбрахме, че тя била камериерка в едно семейство, което живеело във Варнък Хол близо до Саутхамптън. Катърик много трудно я склонил да се омъжи за него, защото се държала много високомерно. Той я молил, молил и накрая се отказал, виждайки, че тя няма подобни намерения. Но когато се отказал, тя пък променила решението си и ни в клин, ни в ръкав отишла по собствена воля при него. Бедният ми съпруг винаги казваше, че точно тогава трябвало да й даде добър урок. Но Катърик твърде много я обичаше, за да направи подобно нещо — той никога не я е порицавал, нито преди, нито след като се ожениха. В чувствата си той беше много припрян, осланяше се на тях твърде много, те го подвеждаха ту на една, ту на друга страна. Той би разглезил и по-добра жена от мисис Катърик, ако беше намерил такава. Не обичам да говоря лошо за никого, сър, но тя беше безсърдечна жена, ужасно своеволна, вятърничава и много обичаше хубавите дрехи. Дори и от приличие не си правеше труда да Покаже поне пред хората уважение към Катърик, който винаги така мило се отнасяше с нея. Когато дойдоха да живеят при нас, мъжът ми каза, че нещата ще тръгнат на лошо, и думите му се потвърдиха. Не минаха и четири месеца и в дома им стана жесток скандал, позорна история. И двамата бяха виновати — боя се, че и двамата бяха еднакво виновати.

— Имате пред вид двамата съпрузи?

— О, не, сър! Нямам пред вид Катърик — горко му на него. Искам да кажа, жена му и лицето…

— И лицето, което бе причина за скандала?

— Да, сър. Един джентълмен по рождение и възпитание, който би трябвало да бъде за пример. Вие го познавате, сър. И моята бедна, скъпа Ан много добре го познаваше.

— Сър Пърсивъл Глайд?

— Да, сър Пърсивъл Глайд.

Сърцето ми се разтуптя — помислих, че съм уловил нишката. Колко малко знаех тогава за плетениците на лабиринта, които тепърва щяха да ме вкарат в заблуждение.

— В този район ли живееше сър Пърсивъл по онова време? — попитах аз.

— Не, сър. Той дойде сред нас напълно непознат. Баща му бил починал не много преди това в странство. Спомням си, че беше в траур. Отседна в една малка странноприемница край реката (тя вече е разрушена), където някои благородници ходеха на риболов. Отначало не му обърнахме внимание — много благородници от всички краища на Англия идваха там на риболов.

— Преди раждането на Ан ли се появи той в селото?

— Да, сър. Ан се роди през юни 1827 година, а мисля, че той се появи в края на април или началото на май.

— Без да го познава никой? Без да го познава мисис Катърик или някой от съседите?

— Така помислихме в началото, сър. Но когато избухна скандалът, вече никой не вярваше, че не се познават. Спомням си го, сякаш беше вчера. Една нощ Катърик дойде, в градината ни и ни събуди, като хвърли бучка пръст по прозореца. Чух го да моли съпруга ми, в името на бога, да излезе и да говори с него. Приказваха дълго време на входа. Когато съпругът ми се качи обратно горе, целият се тресеше. Той седна на кревата и ми каза: „Лизи! Винаги съм твърдял, че тази жена е лоша, винаги съм твърдял, че ще свърши зле, и си мисля, че краят вече е дошъл. Катърик намерил много дантелени кърпички, два пръстена и един златен часовник с верижка, скрити в чекмеджето на жена му — неща, които може да притежава само една дама по рождение, а жена му отказва да признае откъде се е сдобила с тях. — «Мисли ли той, че ги е откраднала?» — питам го аз. «Не — отговаря ми той. — Кражбата е лошо нещо. Но в случая е по-лошо и от това. Тя е нямала откъде да ги открадне, пък и не е такъв човек. Те са й подарени, Лизи — върху часовника са гравирани инициалите й и Катърик я е видял да говори насаме — нещо, което нито една омъжена жена не би трябвало да си позволи — с онзи джентълмен в траур — сър Пърсивъл Глайд. Сега не говори повече за това — за тази вечер поне успях да успокоя Катърик. Рекох му да си държи езика зад зъбите, да слуша и да гледа, и да изчака ден-два, докато се увери.» — Мисля, че и двамата грешите — казвам му аз. — Мисис Катърик тъй добре се е настанила тук, хората я уважават и няма да вземе да се занимава с един случаен непознат като сър Пърсивъл Глайд.“ — „Аха, ама дали й е непознат? — пита мъжът ми. — Ти забравяш как жената на Катърик се е омъжила за него. Сама отишла при него, след като му отказвала не знам колко си пъти. Колко порочни жени има, Лизи, възползували се от честните мъже, които ги обичат, за да спасят името си… И аз много се боя, че мисис Катърик е сред най-опасните от тях. Ще видим — допълни съпругът ми, — ще видим.“ И два дни по-късно ние наистина видяхме.

Мисис Клемънтс поспря за секунда, преди да продължи. Дори в този момент започнах да се съмнявам дали нишката, която мислех; че съм уловил, наистина ме водеше към главната загадка на лабиринта. Можеше ли тази обикновена, твърде обикновена история за подлостта на един мъж и слабостта на една жена да бъде ключът към тайната, превърнала се в пожизнена заплаха за сър Пърсивъл.

— И така, сър, Катърик се вслуша в съвета на мъжа ми и зачака — продължи мисис Клемънтс. — А както ви казах, не се наложи дълго да чака. На втория ден той видял жена си и сър Пърсивъл да си шепнат съвсем свойски близо до църковната канцелария. Сигурно са мислели, че това е последното място в света, където някому би хрумнало да ги дири, но се оказало, че не е тъй. Сър Пърсивъл, който очевидно се объркал и смутил, взел да се защищава виновно, а горкият Катърик (за чийто буен нрав вече ви казах) изпаднал в ярост от собственото си унижение и ударил сър Пърсивъл. Той не можел да се мери (за съжаление) с човека, който му бе причинил злото, и бил набит най-жестоко, преди да могат да ги разделят съседите, които дотърчали, след като чули разправията. Всичко това се случило на свечеряване. Когато съпругът ми отиде в дома на Катърик, той бил заминал и никой не знаел накъде. Никой от селото повече не го е видял. Той вече знаел много добре коя е подлата причина, поради която жена му се е омъжила за него, и още по-силно е изпитвал окаянието и позора си, особено след случилото се със сър Пърсивъл. Пасторът пусна съобщение във вестника, умолявайки го да се върне, като го убеждаваше, че няма да загуби мястото или приятелите си. Но Катърик имаше твърде горд дух, както казваха някои хора — а пък аз мисля, че твърде много се отдаваше на чувствата си, сър, — за да погледне отново съседите си в очите и да се опита да забрави позора. Той писа на съпруга ми, след като напусна Англия, и още един път, след като се бе установил благополучно в Америка. Доколкото зная, все още е там, но никой от нас, а най-малко порочната му жена, едва ли някога ще го види.

— Какво стана със сър Пърсивъл? Замина ли си той?

— Да, сър. Обстановката беше прекалено жежка, за да остане. Чули го да се кара с мисис Катърик същата нощ, когато избухна скандалът, а на следната утрин се махна.

— А мисис Катърик? Тя не може да е останала в селото сред хората, които са знаели за позора й?

— Остана, сър. Тя бе достатъчно твърда и безсърдечна, за да не даде и пет пари за това, което мислят съседите й. Заяви на всички, като се започне от свещеника, че е станала жертва на ужасна грешка и че никакви клюкари не са в състояние да я накарат да напусне селото като виновна жена. Докато аз бях там, тя живя в Стария Уелмингам; а след като заминах, когато се строеше новият град и всички почтени съседи взеха да се преместват, тя също се премести, сякаш бе решила на всяка цена да живее сред тях и да ги скандализира докрай. Там е и сега и ще бъде там, напук на всички, до последния си ден.

— Но как е преживявала през всичките тези години? — запитах аз. — Бил ли е в състояние и искал ли е съпругът й да й помага?

— И едното, и другото, сър — каза мисис Клемънтс. — Във второто писмо, което написа на добрия ми мъж, той заявяваше, че тя носи името му, живее в дома му и колкото и да е лоша, не бива да умира от глад като просякиня. Той можел да си позволи да й праща скромна издръжка, която тя да тегли всяко тримесечие от едно място в Лондон.

— Прие ли тя издръжката?

— Нито пени, сър. Каза, че никога няма да бъде длъжна на Катърик дори и за троха хляб, пък дори да живее сто години. И удържа на думата си. Когато бедният ми скъп съпруг почина и ми остави всичко, писмото на Катърик премина в мое владение. Заедно с другите неща и аз й казах да ми съобщи, ако някога изпадне в нужда. „Цяла Англия ще разбере, че съм изпаднала в нужда — рече ми Тя, — преди да кажа на Катърик или на някого от приятелите ми. Приемете това за отговор и му го предайте, ако някога ви пише пак.“

— Предполагате ли, че е имала свои пари?

— Ако въобще е имала, те са били много малко, сър. Говореше се и — боя се — достоверно, че сър Пърсивъл Глайд тайно я издържал.

След този отговор изчаках малко, за да премисля чутото. Ако дотук бях приемал безрезервно историята, сега ставаше ясно, че никакъв път, пряк или непряк, към тайната все още не се разкриваше пред мен и че преследваната цел отново ме бе изправила лице в лице с очевиден и отчайващ провал.

Но имаше един момент в разказа, който ме накара да се усъмня в безрезервността, която го приемах, и който ми подсказваше мисълта за нещо скрито под повърхността. Не можех да си обясня обстоятелството, че виновната жена на псалта драговолно е решила да доживее съществуването си на мястото, където е била опозорена. Собственото й твърдение, че постъпва така, за да докаже на практика невинността си, не ме задоволяваше. Струваше ми се по-естествено и по-вероятно тя да не е била господарка сама на себе си, тъй както е уверявала. В такъв случай кое бе лицето, което най-вероятно е имало властта да я принуди да остане в Уелмингам? Несъмнено лицето, което й осигуряваше средства за живот. Тя бе отказала помощта на съпруга си, не е била в състояние да се издържа сама, била е унижена и без приятели: от кого другиго би могла да получава помощ освен от източника на мълвата — сър Пърсивъл Глайд?

Разсъждавайки върху тези предположения и без да забравям единствения сигурен факт, който можеше да ме ръководи — че мисис Катърик знае тайната, — аз лесно си обясних, че в интерес на сър Пърсивъл бе да я държи в Уелмингам. С името, което си бе създала в това място, бе съвсем сигурно, че тя ще бъде изолирана от съседки, които биха й дали възможността да говори непредпазливо в моменти на раздумки с любопитни близки приятелки. Но каква беше тайната, която трябваше да се крие? Това едва ли бе скандалното участие на сър Пърсивъл в опозоряването на мисис Катърик, защото именно съседите бяха онези, които знаеха за него; едва ли бе и подозрението, че той е бащата на Ан, защото именно Уелмингам бе мястото, в което това подозрение най-вече съществуваше. Ако приемех вината им безрезервно, тъй както бяха сторили това останалите, ако направех същото повърхностно заключение, до което бяха стигнали мистър Катърик и съседите му, какво от всичко чуто подсказваше съществуването, на опасна тайна между сър Пърсивъл и мисис Катърик, която трябваше да бъде пазена през цялото това време?

И все пак в тези скришни срещи, в тези шушукания между жената на псалта и „джентълмена в траур“ се таеше несъмнено ключът към разкритието.

Възможно ли бе в случая на повърхността нещата да са изглеждали едни, а през цялото време неподозираната истина да е била съвсем друга? Можеше ли твърдението на мисис Катърик, че е жертва на ужасна грешка, да бъде вярно? Или ако бе лъжовно, можеше ли заключението, което свързваше сър Пърсивъл с нейната вина, да се основава на някаква известна грешка? Дали сър Пърсивъл не бе подхранвал едно погрешно подозрение, за да отклони от себе си друго, което беше основателно? Тук — ако можех да го открия — бе пътят към Тайната, скрита дълбоко под повърхността на видимо необещаващата нищо история, която току-що бях чул.

Следващите ми въпроси целяха сега единствено да установят дали мистър Катърик е бил напълно убеден в изневярата на жена си. Отговорите, които получих от мисис Клемънтс, разсеяха всичките ми съмнения по въпроса. Фактите недвусмислено говореха, че мисис Катърик се е компрометирала още като мома с някакво неизвестно лице и се е оженила, за да спаси името си. Категорично било установено посредством изчисления на времето и мястото, в които не е необходимо да се впускам, че дъщерята, която носи името на съпруга й, не е негово дете.

Следващият въпрос — дали е сигурно, че сър Пърсивъл е бащата на Ан, бе обграден с много по-големи трудности. В този случай не бях в състояние да премеря на везните вероятностите по друг начин освен с личното сходство.

— Предполагам, че често сте виждали сър Пърсивъл, когато е бил във вашето село? — запитах аз.

— Да, сър, много често — отговори мисис Клемънтс.

— Правеше ли ви впечатление, че Ан прилича на него?

— Тя въобще не приличаше на него, сър.

— Може би е приличала на майка си?

— И на нея не приличаше, сър. Мисис Катърик беше тъмна жена с едро лице.

Не приличала на майка си, не приличала и на предполагаемия си баща. Знаех, че на личното сходство не може безусловно да се доверявам, но, от друга страна, то не можеше и изцяло да се отхвърля. Възможно ли беше да се потърси потвърждение на факта посредством други обстоятелства, свързани с живота на мисис Катърик и сър Пърсивъл преди появяването им в Стария Уелмингам? Следващите си въпроси зададох с оглед на това.

— Когато сър Пърсивъл пристигна във вашето село — казах аз, — разбрахте ли откъде идва?

— Не, сър. Някои казваха, че идва от Блакуотър Парк, а други от Шотландия, но никой не знаеше със сигурност.

— Непосредствено преди да се омъжи, била ли е мисис Катърик на служба във Варнък Хол?

— Да, сър.

— И колко време е работила там?

— Три-четири години, сър. Не съм напълно сигурна.

— Чували ли сте някога името на джентълмена, комуто по това време е принадлежал Варнък Хол?

— Да, сър. Той се казваше майор Дънтърн.

— Чувал ли бе мистър Катърик или някой друг от вашите познати сър Пърсивъл да е бил някога приятел на майор Дънтърн? Виждан ли е бил сър Пърсивъл в околностите на Варнък Хол?

— Доколкото си спомням, няма такова нещо, сър. Нито Катърик, нито друг някой бе чувал.

Записах си името и адреса на майор Дънтърн, предполагайки, че може още да е жив и да се окаже полезно да се обърна към него в бъдеще. Междувременно моето заключение бе напълно в противоречие с мнението, че сър Пърсивъл е бащата на Ан, и напълно в подкрепа на предположението, че тайната на скришните разговори с мисис Катърик нямаше нищо общо с позора, който жената бе лепнала на доброто име на съпруга си. Не ми идваха наум повече въпроси в подкрепа на това ми впечатление и затова подтикнах мисис Клемънтс да заговори за детството на Ан, внимавайки да не пропусна някое предположение, което би могло да възникне в хода на беседата.

— Все още не съм чул — започнах аз — как тъй се случи, че бедното дете, родено в грях и окаяние, бе поверено на грижите ви.

— Нямаше кой друг, сър, да поеме малкото, безпомощно същество — отвърна мисис Клемънтс. — Лошата майка, изглежда, го мразеше — сякаш бедното детенце бе съгрешило от деня, в който се бе родило. Сърцето ме болеше за него и аз предложих да го отгледам тъй нежно, сякаш е мое.

— Оттогава изцяло ли се грижехте за Ан?

— Не напълно, сър. Понякога мисис Катърик я прихващаше и тогава почваше да предявява претенции към детето, сякаш искаше да ми прави напук, защото го гледам. Но тези прищевки никога не продължаваха дълго. Бедната малка Ан винаги се връщаше при мен и се радваше, че се е прибрала — макар че в моята къща животът й не беше весел, защото нямаше другарчета, с които да се забавлява. Най-дългата ни раздяла бе, когато майка й я заведе в Лимъридж. Точно по това време загубих съпруга си и реших, че е по-добре при тази скръб Ан да не е в къщата. Тя беше девет-десет годишна тогава, бавно учеше уроците си, бедничката, и не беше жизнена като другите деца. Но пък да знаете само какво красиво момиченце беше! Изчаках майка й да я върне и тогава предложих да я взема със себе си в Лондон — истината е, сър, че сърце не ми даваше да остана в Стария Уелмингам след смъртта на съпруга ми. Всичко се беше променило и ме подтискаше.

— Прие ли мисис Катърик вашето предложение?

— Не, сър. Тя се върна от север още по-твърда и рязка от всякога. Хората говореха, че най-напред трябвало да поиска разрешение от сър Пърсивъл, за да замине; и че отишла да гледа умиращата си сестра само защото уж имала спестени пари. А в същност тия пари едвам стигнали, за да я погребат. Възможно е всичко това да е озлобило мисис Катърик, но както и да е, тя не искаше и да чуе да взема детето със себе си. Изглежда, й беше приятно, че и двете сме опечалени от раздялата. Единственото, което можах да направя, бе да дам на Ан адреса си и да й кажа насаме, че ако някога изпадне в беда, може да дойде при мен. Но минаха години, преди да се случи това. Не я бях виждала, бедничката, преди нощта, в която избяга от лудницата.

— Вие знаете ли, мисис Клемънтс, защо сър Пърсивъл е затворил Ан?

— Зная само онова, което тя самата ми каза, сър. Бедното създание говореше тъй объркано и несвързано. Каза, че майка й знаела някаква тайна на сър Пърсивъл и я издала пред нея много след като аз напуснах Хампшър; а сър Пърсивъл я затворил, щом разбрал, че тя я знае. Каза ми само, че майка й можела да унищожи сър Пърсивъл, ако поискала. Може би мисис Катърик се е изпуснала да й съобщи само това и нищо друго. Повече от сигурна съм, че бих чула цялата истина от Ан, ако тя наистина я знаеше, както твърдеше или както по всяка вероятност си въобразяваше, че я знае, бедничката.

Тази мисъл ми беше хрумвала неведнъж. Вече бях споделил пред Мариан съмнението си, че Лора е била на път да направи някакво важно разкритие, когато граф Фоско ги е изненадал с Ан при навеса за лодки. При душевното разстройство, от което страдаше Ан, — съвсем спокойно би могло да се предположи, че тя си е въобразявала, че знае тайната, когато в същност е била чула някакви неясни намеци, които майка й непредпазливо е направила в нейно присъствие. Гузната съвест на сър Пърсивъл в случая неизбежно му е втълпила невярното внушение, че Ан знае всичко от майка си, тъй както по-късно в ума му се загнезди невярното подозрение, че жена му е научила всичко от Ан.

Времето течеше, утринта се изнизваше. Съмнително бе, че ако остана още, ще чуя нещо повече от мисис Клемънтс, което щеше да ми бъде от полза. Вече бях открил подробностите, отнасящи се до мисис Катърик, които дирех, и бях стигнал до известни заключения, напълно нови за мен, които можеха да ми окажат неимоверна помощ в по-нататъшния ход на моите действия. Станах, за да се сбогувам и да благодаря на мисис Клемънтс за приятелската готовност, с която ми бе предоставила сведенията.

— Боя се, че ме сметнахте за много любопитен — казах й. — Обезпокоих ви с въпроси, на които мнозина не биха си направили труда да отговорят.

— С най-голямо удоволствие бих ви казала всичко, което зная, сър — отговори мисис Клемънтс. Тя спря и ме погледна замислено. — Но — продължи горката жена — много бих искала да ми кажете нещо повечко за Ан. Когато дойдохте, по лицето ви ми се стори, че бихте могли да ми кажете. Не можете да си представите колко е жестоко да не зная дали е жива или мъртва. Бих могла по-лесно да го понеса, ако бях сигурна. Казахте, че според вас едва ли ще я видим отново жива. Знаете ли, сър, знаете ли истината, че бог е решил да я прибере?

Не можах да устоя на тази гореща молба. Ако го бях сторил, щях да проявя неимоверна низост и жестокост.

— Боя се, че в това няма никакво съмнение — отговорих кротко. — Имам основания да смятам, че нейните мъки на този свят са приключили.

Горката жена се отпусна на стола си и отвърна лице от мен.

— О, сър — каза тя. — Откъде знаете? Кой ви го е казал?

— Никой не ми е казал, мисис Клемънтс. Но имам причини да бъда сигурен — причини, които обещавам да ви разкажа в мига, когато ще мога да сторя това без всякаква опасност. Убеден съм, че не е била оставена без грижи в последните й часове; Убеден съм, че сърдечното заболяване, от което страдаше тъй много, е истинската причина за смъртта й. Скоро ще бъдете не по-малко сигурна от мен в това; скоро ще разберете, че е погребана в един тих църковен двор — едно хубаво, спокойно място, което самата бихте могла да изберете за нея.

— Мъртва! — прошепна мисис Клемънтс. — Мъртва — тъй млада, а аз доживях да го чуя. Аз й уших първите роклички. Научих я да ходи. Когато каза „мама“ за първи път, на мен го каза — а сега аз съм жива, а Ан я няма! Казахте ли, сър — заяви горката жена, сваляйки кърпичката от лицето си, като ме погледна за първи път, — казахте ли, че е била погребана както трябва? Така ли е погребана, както ако беше мое дете?

Уверих я в това. Отговорът ми, изглежда, я изпълни с необяснима гордост — изглежда, в него намери утеха, която никакви други по-важни съображения не можеха да й дадат.

— Бих умряла от мъка — каза тя простичко, — ако Ан не е била погребана както трябва. Но откъде знаете, сър? Кой ви е казал?

Отново я помолих да почака, докато мога да говоря без задръжки.

— Бъдете сигурна, че ще се видим отново — поясних аз, — защото искам да ви помоля за една услуга, когато малко се поуспокоите — може би след ден-два.

— Няма защо да изчаквате заради мен, сър — каза мисис Клемънтс. — Ако мога да ви бъда полезна, не обръщайте внимание на плача ми. Ако сте си наумили нещо да ми казвате, сър, моли ви, кажете го сега.

— Искам да ви задам един последен въпрос — рекох аз. — Искам само да науча адреса на мисис Катърик в Уелмингам.

Молбата ми тъй смая мисис Клемънтс, че, изглежда, в момента тя дори забрави вестта за смъртта на Ан. Сълзите й изведнъж пресъхнаха и тя ме погледна, зашеметена от изумление.

— За бога, сър — каза тя, — за какво ви е мисис Катърик?

— Ето какво, мисис Клемънтс — отговорих аз. — Искам да разбера тайната на нейните срещи със сър Пърсивъл Глайд. В някогашното поведение на тази жена и в миналите й отношения с този мъж има нещо повече от това, което ми казахте и което вие и съседите ви подозирате. Между тях двамата има тайна, която никой от нас не знае, и аз ще отида при мисис Катърик с намерението да я открия.

— Премислете го още един път, сър — заяви мисис Клемънтс сериозно, като стана и ме хвана за ръката. — Тя е ужасна жена — не я познавате като мен. Премислете още веднъж.

— Убеден съм, че предупреждението ви е продиктувано от добри чувства, мисис Клемънтс. Но каквото и да става, аз съм решил да се срещна с тази жена.

Мисис Клемънтс ме погледна загрижено.

— Виждам, че сте категоричен — каза тя. — Ще ви дам адреса.

Записах го и след това взех ръката й, за да се сбогувам.

— Ще ви се обадя скоро — рекох й. — Ще научите всичко, което обещах да ви разкажа.

Мисис Клемънтс въздъхна и поклати в съмнение глава.

— Понякога си заслужава да се вслушате в съвета на една стара жена, сър — каза тя. — Помислете дваж, преди да отидете в Уелмингам.

VIII

Когато се прибрах у дома след разговора с мисис Клемънтс, останах поразен от промяната, настъпила в Лора. Нежността и търпението, които дългото нещастие тъй жестоко се бе опитвал напразно да победи, изглежда, сега я бяха напуснали. Безчувствена към всички опити на Мариан да я успокои и забавлява, тя седеше, без да обръща внимание на захвърлената на масата рисунка, и с упорито сведем поглед кършеше неспокойно пръсти в скута си, Когато влязох, по лицето на Мариан бе изписано мълчаливо отчаяние. Тя стана, изчака миг да види дали Лора ще вдигне очи при появяването ми, пошепна: „Опитайте се, ако можете, да й въздействувате“ и излезе от стаята.

Седнех на освободения стол, нежно разтворих бедните, изтощени неспокойни пръсти и взех двете й ръце в моите.

— За какво мислите, Лора? Кажете ми, скъпа моя, опитайте се да ми кажете.

Тя се бореше със себе си и вдигна поглед към мен.

— Не мога да бъда щастлива — каза ми, — не мога да не мисля… — Тя замълча, наклони се малко напред и положи глава на рамото ми с ужасяваща, безмълвна безпомощност, която ме прониза в сърцето.

— Опитайте се да ми кажете — повторих нежно аз. — Опитайте се да ми кажете защо не сте щастлива.

— Толкова съм безполезна — аз съм такава тежест и за двама ви — отвърна тя с тежка, безнадеждна въздишка. — Вие работите и печелите пари, Уолтър, а Мариан ви помага. Защо не мога и аз нещо да правя? И накрая вие ще заобичате Мариан повече от мен — така ще стане, защото съм безпомощна! Оо, недейте, недейте да се отнасяте с мен като с дете!

Вдигнах главата й, пригладих разбърканите кичури, които падаха върху лицето й, и я целунах — моето бедно, повехнало цвете! Моята несретна, съкрушена сестра!

— Вие ще ни помагате, Лора — казах й. — Още от днес ще започнете, скъпа моя.

Тя ме погледна с трескаво нетърпение, бездиханна от желание и аз потръпнах в предчувствието за нови надежди, които бях пробудил с тези няколко думи.

Станах, подредих нещата й за рисуване и ги поставих близо до нея.

— Знаете, че работя и печеля пари от рисуването — казах й. — Сега, след като положихте толкова големи усилия, след като отбелязахте такъв голям напредък, вие също ще започнете да работите и да печелите. Опитайте се да довършите тази малка скица колкото се може по-добре. Когато стане готова, аз ще я взема със себе си и този, който купува всичко мое, ще купи и нея. Ще пазите припечеленото от вас и когато Мариан ви поиска пари, ще й помагате, тъй както й помагам аз. Помислете само колко полезна ще бъдете за всички ни и скоро ще бъдете напълно щастлива, Лора.

Лицето й се оживи и се озари от усмивка, В този миг, в мига, когато взе отново захвърлените настрана моливи, тя почти заприлича на онази Лора, която знаех в миналото.

Правилно бях разтълкувал първите признаци на нова душевна сила, изразени (несъзнателно в това, че бе забелязала заниманията, които изпълваха живота на сестра й и моя. Мариан (когато й разказах за случилото се) видя като мен, че Лора копнее да завоюва своя собствена малка позиция, да се издигне в своите и в нашите очи; и от този ден ние нежно подхранвахме новата амбиция, която вещаеше не тъй далечната вече надежда за по-щастливо бъдеще. Рисунките й, когато ги завършваше или се опитваше да ги завърши, ми бяха предавани. Мариан ги вземаше от мен и грижливо ги скриваше, а аз отделях седмично малка сума от моите приходи и й ги връчвах като заплатената от непознати хора цена за скромните, бледи, без всякаква стойност рисунки, чийто единствен купувач бях, аз. Понякога бе трудно да поддържам невинната измама, когато тя гордо изваждаше портмонето си, за да даде своя дял за разходите ни, и най-сериозно се чудеше кой от двама ни — аз или тя — е спечелил повече тази седмица. Все още пазя всички тези скрити рисунки; те са мое безценно богатство — скъпият спомен, който искам да съхраня винаги жив, — моите приятели в някогашните злополучия; от тях сърцето ми никога няма да се раздели и нежността ми никога няма да ги забрави.

Може би се отвличам тук с подробности, които нямат пряко отношение към задачата ми? Може би съм насочил взора си към онова по-щастливо време, до което разказът ми все още не е стигнал? Да. Назад, назад към дните на съмнение и страх, когато се борех духът ми да не угасне сред ледената пустош на неизвестността. Спрях за малко и отпочинах, преди да поема по-нататък. Може би времето не е пропиляно, ако приятелите, четящи тези страници, също са поспрели и са си отдъхнали.

При първата възможност, която ми се удаде, говорих насаме с Мариан и й съобщих резултата от проучванията, направени сутринта. Тя, изглежда, споделяше изразеното от мисис Клемънтс становище относно решението ми да замина за Уелмингам.

— Несъмнено, Уолтър — каза тя, — вие все още знаете много малко, за да питаете някаква надежда, че ще можете да подтикнете или да принудите мисис Катърик към откровение. Разумно ли е да се стига до тази крайност, преди да сте изпробвали всички по-сигурни и по-прости средства за постигане на целта? Когато ми казахте, че сър Пърсивъл и графът са единствените хора, които знаят точната дата на Лориното пътуване, и двамата забравихме, че има трето лице, което сигурно също я знае — имам пред вид мисис Рубел. Няма ли да бъде много по-лесно и по-безопасно да се опитате да получите признание от нея, отколкото от сър Пърсивъл.

— Може и да е така — отговорих аз, — но не ни е известна степента на съучастието и на интереса на мисис Рубел в заговора и затова не можем да бъдем сигурни, че датата се е запечатала в паметта й, тъй както несъмнено се е запечатала в паметта на сър Пърсивъл и на графа. Много е късно сега да си губим времето с мисис Рубел, което може да се окаже от фатално значение за откриването на единствения уязвим момент от живота на сър Пърсивъл. Мариан, не преувеличавате ли малко риска, който ще поема, отивайки отново в Хампшър? Да не би да сте започнали да се съмнявате, че в края на краищата сър Пърсивъл ще се окаже по-силен от мен?

— Той не може да бъде по-силен от вас — отвърна тя решително, — защото в борбата с вас няма да бъде подпомогнат от ненадминатата злина на графа.

— Какво ви кара да мислите така? — запитах леко изненадан.

— Собствените ми впечатления от упорството на сър Пърсивъл и от неговата нетърпимост спрямо контрола, упражняван от графа — отговори тя. — Смятам, че той ще поиска да се срещне с вас, тъй както в началото държеше да действува сам в Блакуотър Парк. Можете да очаквате намесата на графа едва когато сър Пърсивъл попадне в ръцете ви. Тогава ще бъдат пряко заплашени собствените му интереси и той ще действува, Уолтър, в своя защита с всички възможни средства.

— Можем предварително да го лишим от оръжията му — казах аз. — Някои от подробностите, които научих от мисис Клемънтс, биха могли да се обърнат срещу него, а може да съществуват и други начини, които да подсилят каузата ни. Има моменти от разказа на мисис Мичелсън, които показват, че графът е сметнал за нужно да установи сам връзка с мистър Феърли и може би в тази му постъпка съществуват компрометиращи обстоятелства. Докато отсъствувам, Мариан, пишете на мистър Феърли и кажете, че искате да ви опише точно какво се е случило между графа и него и да ви осведоми също за подробностите, ако има такива, които са доведени до негово знание във връзка с племенницата му. Кажете му също, че това, за което го молите, рано или късно ще бъде изискано от него, ако не желае по своя воля да ви го съобщи сега.

— Писмото ще бъде написано, Уолтър. Но вие наистина ли сте решили да заминете за Уелмингам?

— Категорично. Ще посветя следващите два дни на работа, за да спечеля необходимите средства за идната седмица, а на третия ден заминавам за Хампшър.

Когато настъпи третият ден, бях готов за моето пътуване. Тъй като бе възможно да отсъствувам доста време, уговорих се е Мариан да си пишем всеки ден — разбира се, под чужди имена, от предпазливост. Ако тя ми пишеше редовно, нямаше да имам основания да смятам, че се е случило нещо лошо! Но ако със сутрешната поща не получех писмо, щях естествено да се върна в Лондон с първия влак. Успях да накарам Лора да се примири със заминаването ми, като й казах, че отивам в провинцията да търся нови купувачи за нейните и моите рисунки, и я оставих заета с работата си и щастлива. Мариан ме изпрати до пътната врата.

— Помнете неспокойните сърца, които оставяте тук — прошепна тя, докато стояхме в коридора. — Помнете всичките надежди, които се уповават на вашето завръщане невредим. Ако непредвидени неща се случат по време на пътуването ви, ако вие и сър Пърсивъл се срещнете.

— Защо мислите, че ще се срещнем? — попитах аз.

— Не зная — имам страхове и мисли, които не мога да обясня. Можете да ми се смеете, Уолтър, ако искате, но, за бога, обуздайте нрава си, ако ви се случи да се срещнете с този човек!

— Не се бойте, Мариан, Аз отговарям за самообладанието си.

С тези думи се разделихме. Закрачих бързо към гарата. В мен проблясваше надеждата. В съзнанието ми се затвърждаваше убеждението, че този път пътуването ми няма да бъде напразно. Беше хубава, ясна, студена утрин. Нервите ми бяха силно изопнати и усещах как в цялото ми тяло бушува силата на моята решимост.

Когато прекосих перона и се огледах наоколо сред скупчените хора, търсейки лица, които можех да позная, хрумна ми, че може би щеше да бъде по-добре, ако се бях предрешил, преди да се отправя за Хампшър. Но имаше нещо, което много силно ме отблъскваше в тази идея — нещо долно, което свързвах с цялата пасмина от шпиони и осведомители, и затова зарязах мисълта в мига, в който се появи. Подобно начинание бе крайно съмнително дори и само като опит. Ако го изпробвах у дома, собственикът на къщата рано или късно щеше да разбере и това веднага би предизвикало подозренията му. Ако го изпробвах извън дома, едни и същи лица можеха по случайност да ме видят предрешен и непредрешен, а това щеше да привлече вниманието и да създаде недоверие, което беше от мой най-насъщен интерес да избягвам. Дотук бях действувал със собственото си име и бях решен да продължа да действувам така до края.

Пристигнах в Уелмингам рано следобед.

Има ли пустош сред пясъчните земи на Арабия, има ли безутешна гледка на разруха сред развалините на Палестина по-противни за окото и по-подтискащи за ума от вида на едно английско провинциално градче в първия стадий на неговото съществуване, преди да е настъпил периодът на благополучието му? Зададох си този въпрос, докато вървях по чистата пустота, подредената грозота и превзетата строгост на уелмингамските улици. Търговците, които ме гледаха вторачено от празните си магазини, дърветата, клюмнали безпомощно от безводие, за които все още не бяха намерили време да се погрижат, мъртвите скелета на постройките, напразно очакващи човешка ръка да им вдъхне живот — всяко същество, което виждах, всеки предмет, покрай който минавах, изглежда, отговаряха едногласно; пустините на Арабия са нищо пред нашата цивилизована пустош, развалините на Палестина са лишени от нашето съвременно униние!

С питане стигнах до квартала, където живееше мисис Катърик — това бе площад, заграден от малки, едноетажни къщи. Насред него идваше парче затревена земя, заобиколена е евтина телена ограда. Възрастна слугиня и две деца седяха в един от ъглите и гледаха една мършава коза, завързана за колче в тревата. Двама минувачи си говореха от едната страна на тротоара, а от другата едно малко момченце се шляеше бавно с малко кученце, което водеше с въженце. В далечината се носеше приглушено дрънчене на пиано, на което пригласяха равномерно ударите на нечий чук, идещи по-отблизо. Такава беше гледката и нейните звуци, които ме посрещнаха на площада.

Отправих се незабавно към вратата на номер 13 — номера на къщата на мисис Катърик — и почуках, без да се замисля как ще бъде най-добре да се представя, когато вляза. Преди всичко трябваше да видя мисис Катърик. Тогава, след първото впечатление, можех да преценя най-сигурния и лесен начин за постигане целта на моето посещение.

Вратата ми отвори една меланхолична прислужница на средна възраст. Дадох й визитната си картичка и попитах дали мога да видя мисис Катърик. Картичката бе отнесена в гостната и прислужницата се върна, изпратена да попита по каква работа съм дошъл.

— Съобщете, ако обичате, че идвам във връзка с дъщерята на мисис Катърик — отговорих аз. Това бе най-добрият претекст, който можах да измисля в момента, за да обясня посещението си.

Прислужницата отново изчезна в гостната, отново се върна и този път ме покани да вляза, гледайки ме с мрачно удивление.

Влязох в малка стая с ярки тапети на огромни мотиви. Столовете, масичките, бюфетчето и канапето — всичките блестяха с лепкавия гланц на евтините мебели. На най-голямата маса в средата на стаята, точно в центъра върху вълнена покривка в червено и жълто, бе подпряна красива Библия; а край масата, съвсем до прозореца, с малка кошничка за плетене в скута й и една хриптяща, сълзлива болонка, свита в краката й, седеше възрастна жена с черна, мрежеста шапчица, черна копринена рокля и тъмносини ръкавици без пръсти. Стоманеносивата й коса падаше тежко от двете страни на лицето й; тъмните й очи бяха устремени напред с твърд, предизвикателен, непреклонен поглед. Тя имаше квадратни скули, изострена, решителна брадичка и плътни, чувствени, безцветни устни. Фигурата й беше здрава и яка, а поведението й говореше за враждебност и хладнокръвие. Това беше мисис Катърик.

— Дошли сте, за да говорите с мен за дъщеря ми — каза тя, преди още да успея да изрека и една дума дори. — Бъдете добър да съобщите това, което имате да казвате.

Гласът й бе твърд, предизвикателен, непреклонен като погледа й. Тя посочи един стол и докато сядах, внимателно ме изгледа от главата до петите. Разбрах, че единственият ми шанс да говоря с тази жена е да използувам нейния тон и още от самото начало да подходи с нейните способи.

— Известно ви е — казах й, — че дъщеря ви изчезна.

— Много добре го зная.

— Не сте ли изпитвали опасения, че нейното изчезване може да бъде последвано от смъртта й?

— Да. Дошли сте да ми кажете, че е мъртва?

— Точно така.

— Защо?

Тя зададе този необичаен въпрос без ни най-малка промяна в гласа, изражението или поведението си. Не би могла да си придаде по-голямо безразличие, ако й бях съобщил, че е умряла козата, намираща се отвън на тревата.

— Защо? — повторих аз. — Нима питате защо съм дошъл да ви известя за смъртта на вашата дъщеря?

— Да. Защо се интересувате от мен или от нея? Откъде именно вие знаете нещо за дъщеря ми?

— Ще ви кажа. Срещнах я в нощта, когато избяга от приюта, и й помогнах да се подслони на безопасно място.

— Постъпили сте много неправилно.

— Съжалявам, че трябва да чуя това от майка й.

— Да, майка й мисли така. Откъде знаете, че е мъртва?

— Не мога да ви кажа как съм го научил, но го зная със сигурност.

— А можете ли да кажете как сте намерили адреса ми?

— Разбира се. Получих адреса ви от мисис Клемънтс.

— Мисис Клемънтс е глупачка. Тя ли ви каза да дойдете тук?

— Не, не ми е казвала.

— Тогава отново ви питам — защо дойдохте?

Тъй като бе решила на всяка цена да получи отговор, дадох й го с най-прости думи.

— Дойдох — казах аз, — защото мислех, че е съвсем естествено за майката на Ан Катърик да се заинтересува дали дъщеря й е жива или мъртва.

— Значи, така — заяви мисис Катърик още по-самонадеяно. — Никакви други подбуди ли не сте имали?

Поколебах се. Не беше лесно на мига да се намери правилният отговор на този въпрос.

— Ако не сте имали никакви други подбуди — продължи тя, като бавно свали тъмносините си ръкавици и ги нави, — мога само да ви благодаря за посещението и да ви кажа, че няма да ви задържам повече. Вашето сведение щеше да бъде много по-задоволително, ако желаехте да обясните как сте стигнали до него. Въпреки това мисля, че то ми дава достатъчно основание да бъда в траур. Както виждате, няма да се наложи да променям много одеянието си. След като сменя ръкавиците си, ще бъда цялата в черно.

Тя порови в джоба на роклята си, извади чифт черни дантелени ръкавици без пръсти, сложи си ги с каменно и непоклатимо спокойствие и после кротко скръсти ръце на скута си.

— Довиждане — рече тя.

Хладната ненавист, която излъчваше поведението й, ме предизвика да й кажа направо, че все още не съм осъществил целта на моето посещение.

— Има още една причина за идването ми тук — казах аз.

— Аха, така си и мислех — отбеляза мисис Катърик.

— Смъртта на вашата дъщеря…

— От какво умря тя?

— От сърдечно заболяване.

— Да. Продължавайте.

— Смъртта на вашата дъщеря бе използувана, за да се стори голямо зло на едно лице, което ми е твърде скъпо. Зная със сигурност, че двама души са извършителите на това зло. Единият от тях е сър Пърсивъл Глайд.

— Така ли!

Гледах внимателно, за да видя дали ще трепне при неочакваното споменаване на това име. Нито мускул не помръдна; твърдият, предизвикателен, непреклонен поглед беше все същият.

— Може би се учудвате — продължих аз — как смъртта на дъщеря ви е могла да бъде начин за извършване на злина спрямо друг човек.

— Не — отговори мисис Катърик. — Ни най-малко не се учудвам. Това, изглежда, засяга вас. Вие се интересувате от моите работи. Аз не се интересувам от вашите.

— В такъв случай може би ще запитате защо ви съобщавам всичко това.

— Да, питам ви.

— Казвам ви го, защото съм решил да накарам сър Пърсивъл да отговаря за извършената от него злина.

— Какво общо имам аз с вашето решение?

— Ще чуете. Има известни събития в миналото на сър Пърсивъл, с които ми е необходимо да се запозная изцяло. Вие ги знаете и затова съм дошъл при вас.

— Какви събития имате пред вид?

— Събитията, случили се в Стария Уелмингам, когато съпругът ви е бил псалт и преди да се роди дъщеря ви.

Най-сетне бях стигнал до жената през бариерата на непробиваемата сдържаност, която тя се бе опитала да издигне помежду ни. Видях как в очите й припламва гняв, как ръцете й стават неспокойни, разделят се една от друга и започват механично да приглаждат роклята върху колената й.

— Какво знаете за тези събития? — попита тя.

— Всичко, което можа да ми каже мисис Клемънтс.

Лицето й за миг се покри с червенина, ръцете й спряха неспокойните си движения. Това сякаш вещаеше предстоящ изблик на ярост, който би могъл да я извади от самообладанието и. Но не; тя превъзмогна надигащото се раздразнение, облегна се в креслото си, скръсти ръце на плоските си гърди и с усмивка на мрачен сарказъм върху плътните си устни ме погледна все тъй непоколебимо.

— Аха, сега започвам да разбирам всичко — каза тя, давайки израз на обуздания си и уталожен гняв само с преднамерената насмешка в тона и поведението си. — Имате зъб на сър Пърсивъл Глайд и аз трябва да ви помогна да си отмъстите. Искате да ви разкажа всичко за сър Пърсивъл и за себе си, така ли? Да, точно така е. Вие си бъркате носа в личните ми работи. Мислите, че имате пред себе си една загубена жена, която си живее тук мълчаливо и която от страх да не я злепоставите пред хората от града е готова да направи всичко за вас. То прозира у вас и в скъпоценните ви сметчици. Толкова е ясно! И това наистина ме забавлява. Ха! Ха!

Тя замълча за миг, скръствайки още по-здраво ръце върху гърдите си, и се изсмя сама на себе си — остър, рязък, гневен смях.

— Вие не знаете как съм живяла тук и какво съм правила, мистър Как-ви-беше-името — продължи тя. — Но ще ви кажа, преди да звънна, за да ви покажат пътя навън. Аз дойдох тук набедена, дойдох ограбена от доброто си име и решена на всяка цена да си го възвърна. Години, много години ми бяха нужни за това, но го постигнах. Сега живея открито на една нога с почтените хора. Ако продължават да говорят против мен, то го правят тайно; не могат, не смеят да го кажат открито. Свещеникът ми се покланя. Ха! Не сте очаквали това, идвайки тук. Идете в църквата и питайте за мен; ще ви кажат, че мисис Катърик си има място като всички останали и си плаща наема на деня и на часа. Идете в общината. Там има една петиция — петиция от почтените жители да не се допускат в града циркови представления, защото могат да покварят нравствеността ни — да. НАШАТА НРАВСТВЕНОСТ Подписах петицията тази сутрин. Идете в книжарницата. Проповедите, които свещеникът държи всяка сряда вечер на тема „Към праведност чрез вяра“, се печатат чрез подписка — и в този списък ме има. Жената на лекаря даде един шилинг при последната ни благотворителна беседа; аз дадох пет. Църковният настоятел мистър Соуорд държеше подноса и ми се поклони. Преди десет години той каза на аптекаря Пигръм, че трябва да ме изпъдят от града, завързана отзад за препускаща каруца. Майка ви жива ли е? По-хубава ли е Библията, която държи на масата си, от моята? Търговците повече ли я уважават от мен? Винаги ли е живяла според доходите си? Аз винаги живея според тях. А, ето — свещеникът иде от площада. Погледнете, мистър Как-ви-беше-името — погледнете, ако обичате!

Тя скочи с енергичността на млада жена, отиде до прозореца, изчака, докато мине свещеникът и му се по клони тържествено. Свещеникът с церемониален жест повдигна шапката си и отмина. Мисис Катърик отново седна на стола си и ме погледна още по-ожесточено и саркастично.

— Ето! — каза тя. — Може ли да се случи това на една жена с лошо име? Как изглеждат сега сметките ви?

Необичайният път, който бе избрала, за да се утвърди, необичайният пример за реабилитацията й в града, който току-що ми бе дала, тъй ме объркаха, че аз я слушах в мълчалива почуда. Но това ни най-малко не намали решителността ми да положа ново усилие, за да я накарам да свали маската си. Ако тя избухнеше още веднъж, насочвайки буйния си нрав към мен, все още имаше надежда, че можеше да изрече думи, които да ми дадат ключа към загадката.

— Как изглеждат сега сметките ви? — повтори тя.

— Точно както и в началото — отговорих аз. — Не се съмнявам в положението, което сте извоювали в града, и не желая да му вредя, дори и да можех. Дойдох тук, защото зная със сигурност, че сър Пърсивъл Глайд е ваш враг, както и мой. Аз може да му имам зъб, но същото се отнася и за вас. Можете да отричате, ако искате, можете да не ми вярвате; но от всички жени в тази страна вие сте тази — ако изпитвате чувството, че сте оклеветена, — която трябва да ми помогне да смажа този човек.

— Смажете го заради себе си — каза тя, — а после елате тук и ще видите какво ще ви кажа.

Тя изрече тези думи, както не беше говорила досега — бързо, гневно, отмъстително. Бях раздвижил в бърлогата й дългогодишната, стаена като змия омраза, но само за секунда. Като дебнещото влечуго тя скочи към мен в мига, когато мисис Катърик се наклони напред към мястото, където седях. И като дебнещо влечуго се изгуби от погледа й в мига, в който тя отново зае предишното си положение в креслото.

— Няма да ми се доверите? — запитах я.

— Не.

— Страхувате се?

— Така ли ви изглеждам?

— Вие се страхувате от сър Пърсивъл Глайд?

— Наистина ли?

Лицето й отново започна да се покрива с червенина и ръцете й заприглаждаха роклята. Продължавах да навлизам все по-надълбоко; говорех, без да спирам.

— Сър Пърсивъл има високо положение в обществото — казах аз. — Не би било чудно, ако се страхувахте от него. Той е силен човек, баронет, притежател на хубаво имение, потомък на изтъкнат род…

Неописуемо бе изумлението ми, когато тя избухна в смях.

— Да — повтори тя с горчива и категорична ненавист. — Баронет, притежател на хубаво имение, потомък на изтъкнат род. Да, наистина! Изтъкнат род — особено по майчина линия.

Нямах време да разсъждавам върху думите, които току-що й се бяха изплъзнали. Можах само да усетя, че си струваше да помисля върху тях, след като изляза от дома й.

— Не съм дошъл тук, за да водя спор с вас по семейни въпроси — казах й. — Не зная нищо за майката на сър Пърсивъл…

— Толкова знаете и за самия сър Пърсивъл — прекъсна ме тя рязко.

— Съветвам ви да не бъдете тъй сигурна в това — вметнах аз. — Зная някои неща за него и подозирам много повече.

— Какво подозирате?

— Ще ви кажа какво не подозирам. Не подозирам, че той е бащата на Ан.

Тя скочи на крака и приближи към мен, обхваната от ярост.

— Как смеете да ми говорите за бащата на Ан! Как смеете да казвате кой е бил баща й и кой не е бил! — изкрещя тя, а лицето и гласът й бяха изпълнени с негодувание.

— Тайната между вас и сър Пърсивъл е съвсем друга — продължих въпреки всичко аз. — Загадката, която хвърля петно върху живота на сър Пърсивъл, не е родена с дъщеря ви и не е приключила с нейната смърт.

Тя се отдръпна.

— Идете си! — каза ми, сочейки неумолимо към вратата.

— Никакво чувство за детето не е имало във вашето или неговото сърце — продължих аз, решен да я притисна докрай. — Никакво чувство за греховна любов не ви е свързвало, когато сте се срещали скришом, когато вашият съпруг ви е сварил да си шепнете край църковната канцелария.

Ръката, с която сочеше, изведнъж се отпусна и ярката червенина на гнева се отдръпна от лицето й, докато говорех. Видях настъпващата промяна — видях как суровата, твърда, безстрашна, изпълнена със самообладание жена се свива пред ужаса, на който цялата й решителност не можеше да устои, когато изрекох последните думи — „църковната канцелария“.

Минута или две се гледахме в мълчание. Заговорих пръв:

— Все още ли отказвате да ми се доверите?

Тя не можа да върне естествения цвят на лицето си, но гласът й прозвуча спокойно; когато ми отговори, отново бе обладана от предизвикателното си хладнокръвие:

— Категорично отказвам.

— Все още ли настоявате да си отида?

— Да, идете си и никога не се връщайте.

Тръгнах към вратата, забавих се за миг, преди да я отворя, и се обърнах, за да я погледна отново.

— Може би ще ми се наложи да ви донеса вести за сър Пърсивъл, които не очаквате — казах аз. — В такъв случай ще дойда отново.

— Няма вести, свързани със сър Пърсивъл, които да не очаквам с изключение на… — Тя замълча, бледото й лице помръкна и тихо, крадешком, като котка се върна на стола си. — С изключение на вестта за неговата смърт — каза, сядайки отново, при което ироничната усмивка пак затрептя на жестоките й устни, а лукавият израз на омразата се изписа в глъбините на тежкия й поглед.

Когато отварях вратата на стаята, за да изляза, тя ме стрелна бързо с очи. Жестоката усмивка бавно разтегна устните й; премери ме от главата до петите с необичайно, тайно любопитство; цялото й лице подсказваше някакво неописуемо зло предположение. Дали не преценяваше дълбоко в себе си младостта и енергията ми, силата на нанесеното ми оскърбление и границите на моето самообладание? Дали не си мислеше докъде биха могли да ме доведат те, ако сър Пърсивъл и аз все пак някога се срещнем? Само подозрението затова ме накара да я напусна, без да се отронят от устните ми дори обичайните думи за сбогуване. Без да си кажем нищо повече, аз излязох от стаята.

Когато отварях външната врата, видях същия свещеник да минава отново, пресичайки обратно площада. Изчаках на прага, за да му дам възможност да мине, и в същото време се обърнах към прозореца на гостната.

Мисис Катърик бе чула приближаването на стъпките му сред тишината на това самотно място и отново в очакване бе застанала до прозореца. Цялата мощ на ужасните чувства, пробудени в сърцето на тази жена, не можеше Да я накара да разхлаби за миг дори изпълнената с отчаяние сила, с която се бе вкопчила в малкото обществено признание, извоювано с цената на неимоверни усилия, продължили дълги, дълги години. Ето я отново — стоеше там, преди още да е изтекла минута, откакто бях тръгнал, заела позиция, и като израз на елементарна учтивост свещеникът й се поклони повторно. Той отново вдигна шапката си. Видях как жестокото, призрачно лице на прозореца се омекотява, озарено от признателна гордост; видях главата с мрачната черна шапчица да кимва тържествено в отговор. Свещеникът я бе поздравил в мое присъствие и при това два пъти през този ден!

IX

Напуснах къщата, усещайки, че мисис Катърик ми бе помогнала да направя една крачка напред пряко волята си. Преди да стигна до завоя, който извеждаше от площада, вниманието ми бе неочаквано привлечено от шума на затваряща се врата.

Обърнах се и видях един дребен човечец, облечен в черно, да стои на стъпалата на къщата, която, доколкото можех да преценя, се намираше до жилището на мисис Катърик. Човекът въобще не се поколеба накъде да тръгне — приближаваше бързо към завоя, където бях спрял. Разпознах го — това бе служителят от адвокатската кантора, който бе вървял пред мен при посещението ми в Блакуотър Парк и се бе опитал да ме предизвика към кавга, когато го попитах дали мога да разгледам къщата.

Останах на мястото си, за да разбера дали иска да ме доближи и да ме заговори. За моя изненада той отмина бързо, без да каже дума, без дори да ме погледне. Това бе в такъв разрез с действията, които имах основание да очаквам от негова страна, че аз пък реших да не го изпускам от очи и да се опитам да разбера с какви поръчения е натоварен сега. Без да се тревожа дали ме вижда, или не, тръгнах след него. Той не се обърна нито веднъж и ме отведе направо на гарата.

Влакът щеше да потегли и двама-трима закъснели пътници се бяха скупчили пред малкото гише, през което се издаваха билетите. Присъединих се към тях и чух ясно, че служителят от адвокатската кантора иска билет за Блакуотър. Преди да си тръгна, се уверих, че наистина отпътува с влака.

Само по един начин можех да тълкувам току-що видяното и чутото. Напълно сигурен бях, че човекът излезе от къща в съседство с жилището на мисис Катърик. Вероятно там се е бил настанил като наемател по нареждане на сър Пърсивъл, който очакваше, че рано или късно моите разследвания ще ме накарат да се свържа с мисис Катърик. Несъмнено ме е видял как влизам и излизам и бе отпътувал с първия влак, за да предаде съобщението си в Блакуотър Парк, където сър Пърсивъл вероятно бе отседнал (предполагах, че той очевидно знаеше за моите действия), за да ме причаква, ако се върна в Хампшър. По всичко личеше, че не оставаше много време до деня, когато двамата щяхме да се срещнем.

Какъвто и обрат да бе предопределен на събитията, аз бях решил да следвам целта си докрая, без да се спирам или да се обръщам заради сър Пърсивъл или който и да е друг. Голямата отговорност, която ми тежеше неимоверно в Лондон — отговорността да ръководя, и най-незначителните си действия така, че да предотвратя всяка зла случайност да бъде открито Лориното убежище, — не съществуваше тук в Хампшър. Можех да се движа спокойно из Уелмингам и извън него, а ако от непредвидливост пропуснех да взема някакви предпазни мерки, непосредствените последствия поне щяха да бъдат насочени само срещу мен.

Когато напуснах гарата, зимната вечер бе вече настъпила. Едва ли щях да имам голяма полза, ако продължех разследванията си след мръкнало в това непознато място. Поради това се отправих към най-близкия хотел, поръчах си вечеря и наех стая за нощта. След туй писах на Мариан, за да й съобщя, че съм жив и здрав и че имам някакви перспективи за успех. Преди да замина, й бях дал указание да адресира първото си писмо до мен (писмото, което очаквах да получа на следната утрин) до „Пощата, Уелмингам“ и сега я помолих да изпрати и второто си писмо на същия адрес. Можех да го получа без затруднения, като пиша на пощенския началник, ако случайно не съм в града, когато то пристигне.

Столовата на хотела, когато вечерята напредна, остана безлюдна. Можех да размишлявам върху това, което бях извършил този следобед необезпокояван, сякаш бях у дома си. Преди да си легна, внимателно обмислих необичайния си разговор с мисис Катърик и без бързане потвърдих заключенията, които бях направил припряно в първата половина на деня.

Канцеларията при църквата на Стария Уелмингам бе изходната точка, където бавно се върнаха разсъжденията ми след всичко, което бях чул мисис Катърик да казва и я бях видял да върши.

Когато мисис Клемънтс спомена за първи път пред мен за църковната канцелария, реших, че това е най-странното място, което сър Пърсивъл е могъл да избере за своите тайни срещи с жената на псалта. Именно под влияние на това впечатление, а не по друга причина, споменах най-преднамерено пред мисис Катърик „църковната канцелария“ — това бе една от по-незначителните подробности в историята, която забелязах, докато говорех. Готов бях да чуя объркан или ядосан отговор, но пълният ужас, който я обхвана при тези думи, ме изненада невероятно. Отдавна свързвах тайната на сър Пърсивъл с прикриването на сериозно престъпление, за което мисис Катърик знае, но по-нататък от това не бях стигнал. Сега пристъпът на ужас, обхванал жената, свързваше престъплението пряко или косвено с църковната канцелария и ме убеждаваше, че тя не е била само негова свидетелка, а извън всякакво съмнение и съучастничка.

В какво се е състояло престъплението? Всичко сочеше, че освен опасността в него е имало и нещо низко, защото иначе мисис Катърик не би повторила собствените ми думи за положението и властта на сър Пърсивъл с явното презрение, което отчетливо изрази. В такъв случай това бе долно и опасно престъпление, в което тя имаше дял и което бе свързано е църковната канцелария.

Следващото съображение, което трябваше да разгледам, ме придвижи още една крачка напред. Неприкритата ненавист на мисис Катърик към сър Пърсивъл явно бе насочена и към майка му. Тя бе споменала с горчив сарказъм изтъкнатия род, от който той произхождаше „особено по майчина линия“. Що значеше това? За него можеше да има само две обяснения. Или майка му не е била родена аристократка, или репутацията й е била накърнена от някакво скрито петно, за което мисис Катърик и сър Пърсивъл са знаели. Можех да проверя първото обяснение, като погледна брачния регистър и по този начин открия моминското й име и родословието й, преди да продължа по-нататък.

От друга страна, ако второто предположение бе вярното, какво би могло да накърни репутацията й? Спомняйки си разказаното от Мариан за бащата и майката на сър Пърсивъл и за подозрително изолирания от обществото живот, който са водили двамата, сега се запитах възможно ли бе майка му въобще да не се е омъжвала. Тук отново брачният регистър можеше да ми покаже дали това подозрение се основава на някаква истина. Но къде можех да го намеря? В този момент се върнах отново към направените вече заключения и по пътя на същата логика, която ме доведе до мястото на скритото престъпление, реших, че регистърът също се намира в канцеларията на църквата в Стария Уелмингам.

Това бяха резултатите от разговора ми с мисис Катърик — това бяха различни съображения, сочещи настоятелно към едно място, което „определи посоката на действията ми през следващия ден.

Утринта бе облачна и свъсена, но не валеше дъжд. Оставих чантата си в хотела и след като разпитах за пътя, отправих се пеша към църквата на Стария Уелмингам.

Разстоянието беше повече от две мили по нанагорнище. На върха на хълма се издигаше църквата — стара, похабена от годините сграда, с тежки подпори отстрани и тромава, квадратна кула отпред. Канцеларията бе залепена за гърба й и, изглежда, бе строена по същото време. Около сградата тук-там се виждаха останките от селото, където някога бе обитавал съпругът на мисис Клемънтс и чиито жители отдавна го бяха напуснали, преселвайки се в новия град. Една част от празните къщи бяха съборени до външните им стени, други бяха оставени на разрухата на годините, а в някои все още живееха хора, очевидно от най-бедните прослойки. Гледката бе печална и все пак въпреки развалините не колкото съвременния град, който току-що бях напуснал. Тук погледът можеше да се отпусне сред кафявия, разлюлян от вятъра кръгозор на околните нивя — дърветата, макар и голи, нарушаваха монотонността на гледката и подсказваха на душата, че лятото и неговите цветове все пак ще дойдат.

Като излязох откъм задната част на църквата и тръгнах покрай някои от съборените къщички, търсейки човек, който да ме упъти към псалта, видях как двама мъже надничат иззад една стена към мен. По-високият от тях — як мъжага, облечен като лесничей, ми беше непознат. Другият бе един от мъжете, проследили ме в Лондон, когато излязох от кантората на мистър Кърл. Тогава специално го загледах и сега бях сигурен, че не греша в предположението си.

Нито той, нито спътникът му се опитаха да ме заговорят. Държаха се на почетно разстояние, но поводът за присъствието им в района на църквата бе повече от ясен. Бе точно тъй, както се бях досетил — сър Пърсивъл вече се бе подготвил за мен. Предната вечер са му съобщили за посещението ми при мисис Катърик и тези двамата бяха поставени на стража около църквата в очакване да се появя в Стария Уелмингам. Ако исках допълнително доказателство, че най-сетне разследванията ми са се насочили правилно, предприетият план за моето следене ми ги достави.

Отдалечих се от църквата, докато стигнах до една от обитаваните къщи с малка зеленчукова градина до нея, където работеше някакъв човек. Той ме упъти към жилището на псалта, което се намираше малко по-нататък, на края на изоставеното село. Той си беше у дома и тъкмо си обличаше балтона. Това бе един жизнерадостен, непринуден възрастен човек, който говореше високо и имаше много ниско мнение (както скоро открих) за мястото, където живееше, и едно щастливо чувство на превъзходство спрямо съседите си поради факта, че някога бе ходил в Лондон.

— Хубаво е, че дойдохте раничко, сър — каза старецът, когато му съобщих целта на посещението си. — Трябваше да изляза още преди десет минути. Енорийски дела, сър, а доста път трябва да измина, докато ги приключа, като се има пред вид и възрастта ми. Но слава богу, краката все още ме държат. Докато човек не се откаже от краката си, има хляб в него. Не мислите ли и вие така, сър?

Докато говореше, той взе ключовете си от една кука зад огнището и заключи вратата на къщичката си зад нас.

— У дома няма никой, който да се грижи за домакинството ми — заяви псалтът, явно щастлив, че е освободен от всякакво семейно бреме. — Жена ми е там, в църковното гробище, а децата се изпожениха. Ужасно място, нали, сър? Но енорията е голяма — не всеки би могъл да се оправи като мен с работата. Трябва да е учил човек, пък аз съм дал своето, че и отгоре. Мога да говоря на чист английски език като кралицата (господ да я благослови), а това е къде-къде повече, отколкото мнозина тук знаят. Вие сте от Лондон, предполагам, сър? Бях в Лондон преди двадесет и пет години. Е и какво ново има там сега, ако обичате да ми кажете?

Бъбрейки тъй, той ме поведе обратно към канцеларията. Огледах се, за да видя дали двамата шпиони са все още наблизо. Никъде не ги забелязах. След като бяха разбрали, че отивам при псалта, те сигурно се бяха скрили, за да могат свободно да следят следващите ми действия.

Вратата на църковната канцелария беше от здрав, стар дъб, обкована с големи гвоздеи, и псалтът мушна тежкия ключ на мястото му с вида на човек, който знае, че му предстои нещо трудно и не си вярва напълно, че ще успее да го извърши.

— Принуден съм да ви въведа оттук, сър — поясни той, — защото вратата на канцеларията откъм църквата е залостена. Иначе бихме могли да минем през църквата. Ама че проклета ключалка! Бива си я за врата на затвор — колко пъти е запъвала, ако знаете, и трябва да се смени с нова. Най-малко петдесет пъти съм го казвал на църковния настоятел. А той все «Ще видя» и ей го на — нищо не прави. Ах, загубено място е туй. Не е като Лондон, нали, сър? Бог да в поживи, а ние тук всички сме заспали. Не сме в крак с времето.

След като повъртя насам-натам ключа, тежката ключалка поддаде и той отвори вратата. Канцеларията бе по-голяма, отколкото предполагах, съдейки само отвън. Беше мрачна, плесенясала, тъжна стара стая със скосен гредоред. По протежение на две от стените й, по-близките до вътрешността на църквата, бяха вградени тежки дървени шкафове с рафтове, проядени от червеите и грохнали от старост. В единия от ъглите на тези шкафове висяха няколко църковни столи, щръкнали в краищата като някаква непривична драперия. Под столите на пода се намираха три сандъка с полуотворени капаци и от всичките им пукнатини и цепнатини стърчеше слама. Зад тях в един ъгъл имаше куп прашясала хартия, част от нея беше голяма и навита на рула като архитектурни планове, другата беше небрежно струпана като документи или писма. Стаята някога се е осветявала от странично прозорче, зазидано сега и заменено от малък стъклен отвор на тавана. Атмосферата бе тежка и душна, станала още по-подтискаща от затварянето на вратата, която водеше към църквата. Тази врата също бе от здрав дъб и бе залостена отгоре и отдолу.

— Можеше да бъде по-подреденичко, нали, сър? — заяви жизнерадостният псалт. — Но когато човек е на такова загубено място, какво може да направи? Ами да, я вижте само тия сандъци. Тъй си седят от една година, че може и повече да е, и чакат да ги изпратим в Лондон; ей ги на, само правят боклук и ще си останат тук, докато ги държат пироните. Ще ви кажа нещо, сър. Както споменах вече, това не е Лондон. Тук всички сме заспали. Бог да ви поживи, не сме в крак а времето ние!

— Какво има в сандъците? — попитах аз.

— Части от дърворезбата на амвона, икони от олтара и от галерията, където е органът — поясни псалтът. — Образите на дванадесетте апостоли върху дърво и ни един не е запазен. Всичките са изпотрошени, надупчени от дървоядите, а в краищата направо се разпадат. Крехки са като порцелан, сър, а са стари колкото църквата, ако не и по-стари от нея.

— А защо щяхте да ги изпращате в Лондон? За реставрация ли?

— Точно тъй, сър — за реставрация, а на тези, които са напълно повредени, трябваше да се направят копия. Но ей на, бог да ви поживи, парите не стигнаха и сега чакат нови волни пожертвувания, ама няма кой да ги направи. Тая работа стана преди една година, сър. Шестима джентълмени се събраха на вечеря в хотела на новия град. Държаха речи, взеха решения, подписаха се под тях и напечатаха хиляди листовки. Хубави листовки, сър, изписани в готически шрифт с червено мастило, в които се казваше, че е срамота да не се ремонтира църквата и да не се реставрират резбите и така нататък. Ей ги на листовките, дето не можахме да ги раздадем, и плановете на архитектите със сметките, и цялата кореспонденция, заради която всички се изпокараха и накрая споровете свършиха там в ъгъла зад сандъците. Отначало капна някоя и друга пара, но може ли човек да очаква нещо добро извън Лондон? Стигна колкото да опаковаме изпочупените резби, да платим за плановете, на печатаря и толкоз — ни пени повече не остана. Седят си там нещата, както вече ви казах. Няма къде другаде да ги държим — никой в навия град не го е грижа за нас. Загубено място е туй, а ей на и канцеларията е цялата наопаки — и кой да помогне, питам аз?

Нетърпението ми да видя регистъра ме накара да не поощря бъбривостта на стареца. Съгласих се, че никой не би помогнал да се оправи бъркотията на църковната канцелария, и след това предложих без повече бавене да пристъпим към нашата работа.

— Аа, брачният регистър, да — каза псалтът, като извади малка връзка ключове от джоба си. — Много ли назад ще търсите, сър?

Мариан ми бе съобщила възрастта на сър Пърсивъл, когато говорихме за годежа му с Лора. Тогава ми бе казала, че е на четиридесет и пет години. Изчислявайки назад, като включих и изтеклата междувременно година, открих, че трябва да е роден през 1804-а и че мога спокойно да започна преглеждането на регистъра от тази дата.

— Искам да започна с 1804 година — казах аз.

— А оттам накъде, сър — попита псалтът. — Напред или назад?

— От 1804 година назад.

Той отвори вратата на един от шкафовете — този, от чиято страна бяха окачени столите — и извади голям том, подвързан с омазнена кафява кожа. Поразих се от несигурното място, където се пазеше регистърът. Вратата на шкафа бе изкривена и напукана от годините, а ключалката му беше съвсем малка и обикновена. Бих могъл лесно да я отворя с бастуна, който държал в ръката си.

— Смятате ли, че това е достатъчно надеждно място за съхранението на регистъра? — запитах аз. — Такава важна книга би трябвало да бъде защитена с по-добра ключалка и внимателно пазена в железен сейф.

— Хм, колко странно! — възкликна псалтът, като затвори книгата точно след като я беше отворил и плесна весело с ръка по корицата й. — Точно същото казваше старият ми господар преди много, много години, когато бях младеж. «Защо регистърът»(имайки пред вид точно този регистър, който е под ръката ми) не се пази в железен сейф?“ Най-малко сто пъти ми го е казвал. На времето той беше адвокат, сър, но изпълняваше също и длъжността на псалт към църковната канцелария. Фин, сърдечен стар джентълмен, такива като него няма много. Докато беше жив, държеше копие от тази книга в кантората си в Ноулсбъри и най-редовно го пращаше тук, за да се впишат новите данни. Може и да не повярвате, но той си имаше определени дни — един-два пъти на всяко тримесечие, и идваше сам тук в църквата на бялото си старо пони, за да провери със собствените си очи и ръце дали всичко е вярно. „Откъде мога да знам — обичаше да казва той, — че някой няма да открадне или да унищожи регистъра от тази канцелария? Защо не се съхранява в железен сейф? Защо не мога да накарам другите да бъдат внимателни като мен? Някой ден ще се случи нещо и когато регистърът изчезне, енорията ще оцени стойността на моето копие.“ След това си смръкваше от енфието и се оглеждаше самоуверено като лорд. Ах, трудно могат да се намерят сега хора, които да вършат работата си, както той я вършеше. Човек може и в Лондон да иде и пак да не намери такъв. Коя година казахте, сър? Хиляда осемстотин и коя?

— Хиляда осемстотин и четвърта — отговорих аз, решавайки да не давам повече възможност на стареца да бъбри, докато не приключа с разглеждането на регистъра.

Псалтът си сложи очилата и започна да разгръща страниците, като най-внимателно плюнчеше палеца и показалеца си на всяка трета страница.

— Ето, сър — каза той, като отново шляпна весело отворената книга. — Ето годината, която ви интересува.

Тъй като не знаех в кой месец е роден сър Пърсивъл, започнах отзад напред. Регистърът беше от стария вид. Всички данни бяха вписани на ръка, като помежду си бяха отделени с мастилена линия от единия до другия край на страницата.

Стигнах до началото на 1804 година, без да срещна регистрацията на брака, и после продължих нататък — декември 1803, ноември, октомври…

Не! Започнах да разлиствам страниците от септември. И там открих търсеното. Погледнах внимателно вписаните данни. Те се намираха най-долу на страницата и поради липса на място бяха сбити, в сравнение с останалите брачни регистрации. Предходната привлече вниманието ми с обстоятелството, че малкото име на младоженеца беше като моето. А следващата регистрация, с която започваше новата страница, се отличаваше с голямото си място, тъй като бяха вписани едновременно браковете на двама братя. Регистрацията на брака на сър Феликс Глайд не се открояваше с нищо освен с тясното пространство, на което беше сбита в дъното на страницата. Сведението за съпругата му бе обичайното за такива случаи. За нея бе писано: „Сесилия Джейнс Елстър, живееща в Парк Вю Котиджис, Ноулсбъри, единствена дъщеря на Патрик Елстър, родом от Бат.“

Записах тези данни в бележника си, изпълнен с несигурност и разочарование за това, което трябваше да правя оттук нататък. Въобразявал си бях, че тайната е вече в ръцете ми, а сега тя изглеждаше по-недостижима от всякога.

Какви догадки за някаква необяснима тайна можеха да се направят от посещението ми в църковната канцелария? Не виждах никакви. Бележех ли някакъв напредък по откриването на подозираното петно в репутацията на майката на сър Пърсивъл? Фактът, в който се бях уверил, оправдаваше репутацията й. Пред мен се откриваше безконечната перспектива на нови съмнения, нови трудности, нови протакания. Какво да правя сега? Единственият непосредствен ход изглеждаше следният: да започна разследвания за „мис Елстър от Ноулсбъри“ с надеждата, че ще се придвижа напред към главната си цел, откривайки преди това тайната за ненавистта на мисис Катърик към майката на сър Пърсивъл.

— Намерихте ли туй, що търсехте, сър? — запита псалтът, когато затворих регистъра.

— Да — отговорих му, — но ми остават да направя все още някои проучвания. Предполагам, че свещеникът, който е извършвал богослуженията през 1803 година, не е вече между живите.

— Не, сър, не е. Той починал три или четири години преди аз да дойда тук, а това беше през 27-а. Получих това място, сър — продължи моят бъбрив стар приятел, — чрез псалта, който го напусна преди мен. Казват, че бил прокуден от дом и родина от съпругата му, а тя все още живее тук в новия град. Самият аз не зная кое е право и кое криво в тая история — знам само, че получих мястото. Мистър Уансбъро ми помогна за тая служба — синът на моя стар господар, за когото ви разправях. Не сте срещали такъв непринуден, приятен джентълмен — ходи на лов, занимава се с кучетата си и тъй нататък. Той е член на енорийския съвет сега, както едно време баща му.

— Не ми ли казахте, че бившият ви господар е живял в Ноулсбъри? — запитах аз, припомняйки си дългата история за изрядния джентълмен от старата школа, с която моят бъбрив приятел ме бе изтощил, преди да ми отвори регистъра.

— Тъй, точно тъй, сър — отговори псалтът. — Старият мистър Уансбъро живееше в Ноулсбъри и младият мистър Уансбъро също живее там.

— Казахте, че е член на енорийския съвет и отговаря за църковната канцелария, както баща му преди него. Не ми е съвсем ясно какво означава това?

— Наистина ли, сър? А пък сте от Лондон! Всяка енорийска църква определя един от членовете на съвета си да наблюдава църковната канцелария, като освен това е назначен и псалт. Псалтът е човек като мен (като се изключи фактът, че съм по-учен от мнозина от тях, макар и да не се хваля с това.) А наблюдателят на канцеларията обикновено е пост, който се дава на адвокатите, защото, ако има да се върши някаква работа, те са най-вече хората, които могат да я свършат. И в Лондон е така. Всяка енорийска църква си има наблюдател за канцеларията — можете да ми повярвате — и той непременно е адвокат.

— В такъв случай младият мистър Уансбъро е адвокат?

— Разбира се, сър — адвокат на Хай Стрийт в Ноулсбъри, в старата кантора на баща му. Колко пъти съм я мел и току ще видя стария господин, подкарал в тръс бялото си пони, тръгнал по работа, но пак имаше време да гледа наляво и надясно и всички го поздравяваха! Бог да ви поживи, известна личност беше той! Би преуспял и в Лондон!

— Далеч ли е оттук до Ноулсбъри?

— Не е близко, сър — заяви псалтът с тази преувеличена представа за разстоянията и трудностите, свързани с придвижването от едно място до друго, които са типични за всички провинциалисти. — Около пет мили, сигурен съм!

Все още беше рано преди обяд. Разполагах с достатъчно време, за да отида до Ноулсбъри и да се върна обратно в Уелмингам; и вероятно нямаше друг човек в града освен местния адвокат, който да може да ми даде сведения за личността и положението на майката на сър Пърсивъл преди брака й. Решавайки да тръгна незабавно пеша за Ноулсбъри, аз излязох от църковната канцелария.

— Най-любезно ви благодаря, сър — каза псалтът, когато мушнах в ръката му нещичко. — Наистина ли възнамерявате да извървите целия път до Ноулсбъри и обратно? Е, краката здраво ви държат — голяма благословия е това. Ето пътя. Няма как да го сбъркате. Жалко, че и аз не съм натам — приятно е да срещнеш в такова загубено място един джентълмен от Лондон. Човек научава туй-онуй. Довиждане, сър, и още веднъж любезно ви благодаря.

Разделихме се. Когато църквата остана зад мен, обърнах се и долу на пътя отново видях двамата мъже с още един, който се бе присъединил към тях. Това беше дребният, човек в черните дрехи, когото предната вечер бях проследил до гарата.

Тримата постояха малко, разговаряйки, после се разделиха. Мъжът в черно тръгна сам към Уелмингам — другите двама останаха заедно в очакване да ме последват веднага щом тръгна.

Продължих, без да показвам, че им обръщам внимание. В този момент не изпитвах някакво съзнателно раздразнение от тях, напротив — те съживиха гаснещите ми надежди. Изненадан от откриването на брачната регистрация, бях забравил извода, до който стигнах, когато забелязах мъжете край църковната канцелария. Тяхното повторно появяване ми напомни, че сър Пърсивъл е очаквал посещението ми в църквата на Стария Уелмингам като резултат от моя разговор с мисис Катърик — инак тон не би изпратил шпионите си да ме чакат там. Макар че вписаните данни изглеждаха както си му е редът, в тях имаше нещо гнило. Усещах, че в регистъра има нещо, което все още не бях открил.

X

След като църквата се изгуби от погледа ми, поех с бързи крачки към Ноулсбъри. В по-голямата си част пътят бе прав и равен. Погледнех ли назад, виждах двамата шпиони, които упорито ме следваха. Те поддържаха определено разстояние помежду си, но един-два пъти ускориха хода си, за да ме задминат, сетне спряха, посъветваха се и останаха на старото разстояние. Очевидно имаха нещо пред вид и, изглежда, се колебаеха или не можеха да се споразумеят как най-добре да го осъществят. Не можех да се досетя за намерението им, но твърде сериозно се съмнявах, че ще стигна до Ноулсбъри, без да ми се случи някаква неприятност. Тези съмнения се потвърдиха.

Тъкмо бях навлязъл в една уединена част от пътя с един остър завой на известно разстояние напред и бях стигнал до заключението (изчислявайки времето), че вече наближавам града, когато неочаквано чух стъпките на мъжете близо зад себе си.

Преди да мога да се обърна, единият от тях (този, който ме бе следил в Лондон) бързо мина от лявата ми страна и ме блъсна с рамото си. Явно съм бил по-вбесен от начина, по който той и спътникът му вървяха по петите ми по целия път от Стария Уелмингам, отколкото съм осъзнавал, защото за зла участ го ударих порядъчно с отворена длан. Той веднага се развика за помощ. Спътникът му, високият мъж с лесничейските дрехи, скочи от дясната ми страна и в следващия момент се оказах здраво притиснат от двамата негодяи насред пътя.

Убеждението, че ми е приготвен капан, и раздразнението от факта, че попаднах в него, за щастие ме възпряха да утежня положението си чрез един неравностоен бой с двамата, с единия от които, по всяка вероятност и сам да беше, че бих могъл да се преборя. Подтиснах първото инстинктивно движение, с което се бях опитал да ги отхвърля, и се огледах да видя дали наблизо няма някой, към когото бих могъл да се обърна за помощ.

В съседната нива работеше един селянин, който трябва да бе видял случилото се. Извиках му да дойде с нас в града. Той поклати упорито глава и се отдалечи по посока на къщичката зад пътя. В същото време мъжете, които ме държаха притиснат, заявиха намерението си да ме подведат под отговорност за физическо насилие. Вече бях успял да възвърна хладнокръвието си, за да проумея, че не трябва да оказвам съпротива. „Пуснете ме — казах — и ще дойда с вас в града.“ Мъжът с лесничейските дрехи грубо отказа, но по-ниският бе достатъчно досетлив, за да помисли за последиците и да не позволи на другаря си да се замесва в ненужна разпра. Той даде знак на другия, пуснаха ме и аз тръгнах между тях.

Стигнахме до завоя и там наблизо се виждаха предградията на Ноулсбъри. Един местен полицай вървеше по пътечката, успоредна на шосето. Мъжете веднага се обърнаха към него. Той отвърна, че съдията е в общината и каза да се явим веднага пред него.

Отидохме в общината. Съдебният чиновник нададе официална призовка и искът бе предявен срещу мен с обичайното за такива случаи преувеличение и изопачаване на истината. Съдията (един неприветлив човек, който с озлобление се наслаждаваше на дадената му власт) запита дали някой на пътя или наоколо не е бил очевидец на нападението и за голяма моя изненада ищецът призна за присъствието на селянина в нивата. Разбрах каква е целта на това признание от следващите думи на съдията. Той заяви, че ще остана подследствен до призоваването на свидетеля, като същевременно изяви желание да ме пусне дотогава под гаранция, ако разполагам със сериозно поръчителство. В случай, че ме познаваха в града, това би било достатъчно, за да ме освободи; но тъй като бях съвършено непознат, трябваше да намеря надежден гарант.

Сега пред мен се разкри целият смисъл на заговора: наредено бе тъй, че да остана подследствен в град, където никой не ме познаваше и не можех да се надявам да намеря гарант. Следващото съдебно заседание бе след три дни. Ала докато бях задържан, сър Пърсивъл можеше да пусне в действие всички средства, с които да попречи на по-нататъшните ми действия — може би дори и да изчезне напълно, без да се страхува, че ще му попреча. След изтичането на трите дни искът несъмнено щеше да бъде оттеглен и свидетелските показания нямаше да послужат никому.

Негодуванието ми, бих могъл почти да кажа отчаянието ми от тази злонамерена спънка — толкова низка и дребна в същността си и все пак толкова обезсърчителна и сериозна, що се отнася до евентуалните последствия — първоначално ме направи напълно неспособен да разсъждавам как най-добре бих могъл да разреша дилемата, пред която бях изправен. Имах неблагоразумието да поискам пособия за писане, за да изложа лично пред съдията истинското си положение. Осъзнах безнадеждността и безсмислието на това хрумване чак след като бях написал вече първите встъпителни редове. Едва когато захвърлих настрани листата, едва когато (срамувам се да го кажа) раздразнението почти ме бе направило безпомощен, изведнъж ми мина през ум нещо, което сър Пърсивъл вероятно не бе предвидил и което би могло да ми върне свободата след няколко часа. Реших да съобщя за положението, в което се намирах, на мистър Досън от Оук Лодж.

Може би помните, че посетих дома на този джентълмен при първите си разследвания в околностите на Блакуотър Парк и му връчих писмо от мис Халкъм, в което тя най-убедително ме представяше на неговото любезно внимание. Сега писах, позовавайки се на това писмо и на това, което бях вече споделил с мистър Досън за деликатното и опасно естество на моите разследвания. Без да му откривам истината за Лора, бях споделил, че задачата ми е от изключително значение за лични семейни интереси, които засягат мис Халкъм. Също тъй предпазливо сега обясних причината за присъствието ми в Ноулсбъри и предоставих на лекаря сам да реши дали оказаното ми доверие от една дама, която той добре познаваше, и проявеното към мен гостоприемство в собствения му дом ми даваха право да го помоля да ми се притече на помощ в място, където нямах никакви приятели.

Получих разрешение да наема пратеник, който да отпътува веднага с писмото ми и евентуално да доведе лекаря със същата кола. Оук Лодж се намираше по пътя между Ноулсбъри и Блакуотър. Човекът заяви, че може да стигне дотам за четиридесет минути и след още толкова да се върне заедно с мистър Досън. Поръчах му да потърси доктора, където и да се намира той, и зачаках резултата с цялото си търпение и надежда, които можех да призова.

Нямаше един и половина часа, когато пратеникът тръгна. Преди три и половина той се върна и доведе лекаря със себе си. Любезността на мистър Досън и тактичността, с която погледна на своята готовност за съдействие като на нещо, разбиращо се от само себе си, ме покориха. Исканата гаранция бе дадена и незабавно приета. Преди още да бе станало четири часът, аз вече се ръкувах сърдечно с добрия стар доктор — отново свободен — на улиците на Ноулсбъри.

Мистър Досън гостоприемно ме покани да отида с него в Оук Лодж и да пренощувам там. Можах само да отговоря, че не разполагам със собственото си време и го помолих да ми позволи да го посетя след няколко дни, когато бих могъл отново да изразя благодарността си и да му дам обясненията, които му дължах, но които сега не бях в състояние да направя. Разделихме се, уверявайки се взаимно в дружеските си чувства, и аз веднага се отправих към кантората на мистър Уансбъро на Хай Стрийт.

Времето сега беше от огромно значение. Напълно сигурно бе, че до вечерта сър Пърсивъл щеше да узнае новината за пускането ми под гаранция. Ако през следващите няколко часа не успеех да сторя всичко възможно, за да оправдая най-лошите му опасения, можех да изгубя извоюваното дотук и никога вече да не си го възвърна. Безскрупулната природа на този човек, местното влияние, което имаше, отявлената опасност, която представляваха за него, разследванията ми, извършвани със завързани очи — всичко това ме предупреждаваше да не губя дори минута. Имах време да размишлявам, докато чаках пристигането на мистър Досън, и го бях оползотворил добре. Известни откъслеци от приказките на бъбривия стар псалт, които тогава ме отегчиха, сега изплуваха в паметта ми с ново значение и през ума ми мина, едно тъмно подозрение, за което не се бях сетил в църковната канцелария. По пътя за Ноулсбъри възнамерявах само да се обърна към мистър Уансбъро за сведения относно майката на сър Пърсивъл. Но целта ми сега бе да видя копието на регистъра от църквата в Стария Уелмингам.

Мистър Уансбъро беше в кантората си, когато го потърсих. Той беше добродушен, червендалест веселяк, който приличаше по-скоро на земевладелец, отколкото на адвокат и, изглежда, искането ми му се видя не само изненадващо, но и забавно. Чувал бе за направеното от баща му копие на регистъра, но дори не го бе виждал. То не бе трябвало никога никому и несъмнено можело да се намери в трезора сред другите документи, които не били пипани след смъртта на баща му.

Колко жалко (каза мистър Уансбъро), че старият джентълмен не бил жив, за да види, че най-сетне някой има нужда от скъпоценното му копие. Това щяло с още по-голяма сила да го накара да продължи любимото си занимание. Как тъй съм разбрал за копието? Дали някой от града ми е казал?

Отклоних въпроса, доколкото ми бе възможно. На този етап от разследването бе доста трудно да бъда напълно предпазлив, но същевременно сметнах, че е по-добре да не съобщавам предварително на мистър Уансбъро, че вече съм видял оригиналния регистър. Ето защо обясних, че съм натоварен с едно семейно проучване, при което пестенето на време е от голямо значение. Силно желаех още същия ден да изпратя известни данни в Лондон и един поглед в копието (след като, разбира се, заплатя необходимата такса) би могъл да ми предостави това, което търсех, и да ми спести отиването до Стария Уелмингам. Сетне добавих, че ако ми потрябва дубликат от оригиналния регистър, ще се обърна към кантората на мистър Уансбъро да ми издаде документа.

След това обяснение копието ми бе предоставено без всякакви възражения. Един чиновник бе изпратен в трезора и след като се позабави малко, се върна с тома. Той бе точно толкова голям, колкото оригинала в църковната канцелария с тази разлика, че бе много по-красиво подвързан. Взех го и седнах на едно свободно бюро. Ръцете ми трепереха, главата ми гореше; почувствувах, че е необходимо да скрия, доколкото мога, вълнението си от хората, които бяха в стаята, преди да отворя книгата.

На първата страница, на която най-напред обърнах, се различаваха няколко реда, написани с избеляло вече мастило. Те съдържаха следното:

Под тази бележка с друг почерк бе добавено: „Включващо регистрациите от 1 януари 1800 година до 30 юли 1815 година“.

Отгърнах на месец септември 1803-а. Открих брака на мъжа, чието малко име беше като моето. Открих двойната регистрация за браковете на двамата братя. И между тези данни на дъното на страницата…

Нищо! Ни следа от регистрацията в църковния том, удостоверяваща брака на сър Феликс Глайд и Сесилия Джейн Елстър!

Сърцето ми подскочи и заби, сякаш щеше да ме задуши. Погледнах отново — страхувах се да повярвам на собствените си очи. Не! Нямаше съмнение. Бракът не беше регистриран. Данните в копието бяха вписани точно на същите места на страницата, както и данните от оригинала. Последната регистрация на едната страница беше за брака на мъжа с моето малко име. Под нея имаше празно място — оставено очевидно защото е било твърде малко, за да се впишат браковете на двамата братя, които в копието, както и в оригинала, заемаха горната част на следващата страница. Това празно място казваше всичко. То е останало така в църковния регистър от 1803 година (когато бракосъчетанията са били извършени и вписани и в копието) до 1827 година, когато сър Пърсивъл се е появил в Стария Уелмингам. Тук, в Ноулсбъри, съществуваше възможността да се подправи копието, а там, в Стария Уелмингам, бе извършена фалшификацията в църковния регистър.

Главата ми се замая; хванах се за бюрото, за да не падна. От всички минали през ума ми подозрения по отношение На този готов на всичко човек нито едно не е било близко до истината. Мисълта, че той въобще не е сър Пърсивъл Глайд и че няма по-големи претенции към баронетството и Блакуотър Парк от най-бедния селяк, който работи в земите му, не ми бе хрумвала ни веднъж. В един момент бях предположил, че може би е бащата на Ан Катърик; в друг, че може би е бил съпруг на Ан Катърик; престъплението, за което той наистина бе отговорен от началото до края, бе останало извън обсега и на най-смелите полети на въображението ми.

Долните средства, чрез които бе извършена измамата, размерът и наглостта на престъплението, което тя представляваше, ужасът от последиците, свързани с разкритието, ме потресоха. Кой би могъл сега да се учудва на бруталността, с която действуваше тази отрепка — на окаяните мятания между отвратителната двойственост и безразсъдното насилие, на лудостта на гузното му съмнение, което го бе накарало да затвори Ан Катърик в приюта за душевноболни и го бе тласнало към злокобния заговор срещу собствената му жена само защото е подозирал, че те знаят ужасната му тайна? Откритието на тази тайна в миналото би могло да го изпрати на бесилото, сега можеше да го изпрати на доживотна каторга. Разкритието на тази тайна, дори ако пострадавшите от неговата измама му спестяха наказанията на закона, би го лишило наведнъж от името, ранга, имението и цялото социално положение, което си бе присвоил. Това беше Тайната и тя бе моя! Една моя дума и сбогом на къщата, земите, баронетската титла; една моя дума и той щеше да бъде прокуден от света — безименен, без пукната пара, отхвърлен от всички. Цялото бъдеще на този човек бе на устните ми и той вече го знаеше също тъй добре както и аз.

Тази последна мисъл ме накара да се опомня. Интереси, много по-скъпи от моите собствени, зависеха от предпазливостта, която сега трябваше да ръководи и най-малките ми действия. Нямаше подлост, която сър Пърсивъл не би се опитал да извърши спрямо мен. В опасността и отчаянието на своето положение той не би се спрял пред никакви рискове, не би се поколебал пред никакво престъпление — не би се двоумил буквално пред нищо, за да се спаси.

Премислих секунда. Първото нещо, което трябваше да сторя, бе да осигуря писмено доказателство за току-що направеното от мен откритие и да го дам на съхранение там, където сър Пърсивъл не би могъл да се добере до него, в случай че му се случи нещо лошо. Копието от регистъра бе на сигурно място в трезора на мистър Уансбъро. Но оригиналът в църковната канцелария, както сам видях, съвсем не беше в безопасност.

При това положение реших да се върна в църквата, да се обърна отново към псалта и начаса да взема необходимия дубликат от регистъра. Тогава все още не ми бе известно, че е необходимо правно заверено копие и че никакъв документ, който сам съм си извадил, не може да бъде зачетен като доказателство. Не бях осведомен за това и решението да запазя в тайна действията си не ми позволи да задам въпросите, които биха могли да ми дадат нужната информация. Единственото нещо, което ме вълнуваше сега, бе да се върна в Стария Уелмингам. Извиних се, както можах, за тревогата, обхванала лицето и поведението ми, която мистър Уансбъро вече бе забелязал, оставих необходимата такса на масата му, уговорих се, че ще му пиша след един-два дни и излязох от кантората със замаяна глава, сгорещен като при треска.

Тъкмо притъмняваше. Мина ми през ум, че може отново да ме проследят и да ме нападнат по пътя. Бастунът ми бе съвсем лек и едва ли можеше да ми послужи за отбрана. Преди да напусна Ноулсбъри, се отбих и си купих една здрава, къса тояга, удебелена в горния край. С това простичко оръжие можех да изляза насреща на всеки, който се опиташе да ме спре. Ако ме нападнеха неколцина, можех да разчитам на петите си. Като ученик бях известен бегач, а и не ми липсваше практика от преживяванията ми в Централна Америка.

Тръгнах от града с бърз ход, държейки средата на пътя. Леко ръмеше и отначало не ми бе възможно да разбера дали ме следят. Но когато стигнах на около две мили от църквата, видях как покрай мен в дъжда изтича някакъв мъж и после чух как затръшна шумно портата на една оградена нива край пътя. Продължих напред, хванал здраво тоягата в ръка, наострил уши, взирайки се в ръмящия дъжд и тъмнината. Не бях изминал и сто ярда, когато откъм живия плет вдясно се чу шум и трима мъже изскочиха на пътя.

Дръпнах се веднага на пътечката за пешеходци. Двамата, които вървяха напред, отминаха, преди да се осъзнаят. Но третият беше бърз като светкавица. Той спря, извърна се и ме удари с пръчката си. Ударът му беше наслуки и не беше силен. Улучи ме в лявото рамо. Аз му го върнах тежко по главата. Той се олюля и се блъсна в двамата си спътници точно когато те бяха се впуснали срещу ми. Това обстоятелство ми даде малка преднина. Измъкнах се от тях и хукнах с все сили по средата на пътя.

Двамината затичаха след мен. Те бяха добри бегачи; пътят бе гладък и равен и през първите пет минути или повече усещах, че могат да ме догонят. Рисковано беше да се тича дълго в мрака. Едвам различавах тъмната черна линия на плетовете от двете ми страни и можех да се просна при най-незначителното препятствие, изпречило се на пътя ми. Скоро усетих, че земята се променя — при един завой слизаше надолу и след това отново се издигаше. По нанадолнището мъжете почти ме настигнаха, но нагоре аз започнах да увеличавам разстоянието помежду ни. Бързият, ритмичен тропот на краката им се чуваше все по-приглушено и по звука пресметнах, че имам достатъчно преднина, за да хвана през нивите и те да ме отминат в тъмнината. Отклонявайки се по пътечката за пешеходци, аз се насочих към първата пролука, която по-скоро усетих, отколкото видях в плета. Оказа се, че портичката е затворена. Прескочих и озовавайки се в една нива, закрачих напряко през нея с гръб към пътя. Чух как мъжете минаха покрай портичката, все още тичайки, а подир минута единият извика на другия да се върне. Сега вече бе без значение какво ще правят. Не ме виждаха и не ме чуваха. Продължих все така през нивата и когато стигнах другия й край, спрях се за минута да си поема дъх.

Немислимо бе да изляза отново на пътя, но въпреки всичко бях твърдо решен да стигна тази вечер до Стария Уелмингам. Нямаше нито луна, нито звезди, за да ми сочат пътя. Знаех само, че излизайки от Ноулсбъри, вятърът и дъждът идеха откъм гърба ми и ако продължавах да вървя тъй, че да ги усещам в гърба си, най-малкото щях да бъда сигурен, че не се движа в погрешна посока.

Следвайки този план, продължих през полята — без да срещам други препятствия освен плетове, ями и гъсталаци, които от време на време ме заставяха да изменям за малко посоката, — докато се озовах на някакво хълмче, спускащо се стръмно надолу. Смъкнах се, проврях се през един плет и излязох на някаква пътечка. Тъй като, напускайки пътя, бях завил надясно, сега свих вляво, като по този начин се надявах да изляза по посоката, от която се бях отклонил. След като вървях десетина минути по калната криволичеща пътека, видях една селска къща, чийто прозорец светеше. Градинската й порта бе пред мен и веднага влязох, за да попитам за пътя.

Преди да успея да почукам, вратата ненадейно се отвори и някакъв мъж излезе тичешком от нея със запален фенер в ръката. Той се спря и го вдигна, за да ме огледа. И двамата се стреснахме, когато се видяхме. Скитанията ми ме бяха извели в покрайнините на селото откъм долната му страна. Отново бях в Стария Уелмингам и човекът с фенера не бе друг, а именно моят познат от сутринта — енорийският псалт.

Държането му ми се стори твърде променено през промеждутъка от последната ни среща. Той изглеждаше объркан, румените му бузи бяха силно зачервени и първите думи, които изрече, бяха съвсем неясни за мен.

— Къде са ключовете? — попита той. — Вие ли ги взехте?

— Какви ключове? — повторих аз. — Току-що идвам от Ноулсбъри. За какви ключове говорите?

— Ключовете от църковната канцелария. Бог да ни е на помощ, какво ще правя? Ключовете изчезнаха! Чувате ли? — извика старецът, като от вълнение започна да размахва срещу мен фенера. — Ключовете изчезнаха.

— Как? Кога? Кой може да ги е взел?

— Не знам — каза псалтът, като се взираше обезумял в мрака. — Тъкмо се прибрах. Сутринта ви казах, че ми предстои дълъг ден. Заключих вратата и затворих прозореца. А сега е отворен. Прозорецът е отворен. Вижте! Някой е влязъл и е взел ключовете.

Той се обърна към прозореца, за да ми покаже, че зее широко. Вратичката на фенера се отвори, докато той го клатеше, и вятърът изгаси свещта.

— Вземете друга светлина — казах аз — и да отидем в канцеларията. Бързо, бързо!

Поведох го припряно към къщата. Подлостта, която имах пълно основание да очаквам, подлостта, която можеше да ме лиши от всички спечелени преимущества, може би вече се извършваше в този момент. Нетърпението ми да отида в църквата бе толкова голямо, че не можех да стоя в къщата, докато псалтът запали отново фенера, и тръгнах през градината към пътеката.

Преди да бях извървял и десет крачки, един мъж се приближи откъм църквата. Не можах да видя лицето му, но гласът му ми беше напълно непознат.

— Извинете, сър Пърсивъл… — започна той.

Спрях го, преди да може да каже нещо друго.

— Грешите поради мрака — казах му. — Аз не съм сър Пърсивъл.

Мъжът тутакси се отдръпна.

— Помислих, че е господарят ми — промърмори той объркано и колебливо.

— Очаквали сте да срещнете тук господаря си?

— Казано ми бе да чакам на пътеката.

След тези думи той тръгна обратно натам, откъдето бе дошъл. Погледнах към къщичката и видях, че псалтът излиза със запаления наново фенер. Хванах стареца под ръка, за да му помагам да вървим по-бързо. Ускорихме крачките си и минахме покрай човека, който ме бе заговорил. Доколкото виждах на светлината на фенера, той беше лакей.

— Кой е този? — прошепна псалтът. — Дали не знае нещо за ключовете?

— Няма да се спираме да го питаме. Ще идем най-напред в канцеларията.

Църквата не се виждаше дори и денем, преди да се стигне краят на пътеката. Когато изкачвахме височинната, която водеше към сградата, едно от селските деца — момченце — се приближи към нас, привлечено от светлината, и позна псалта.

— Ще ви кажа нещо, мистър — каза момчето, като задърпа палтото на псалта, — ей там, има някой в църквата. Чух го да отключва вратата — чух го да пали с кибрит.

Псалтът се разтрепера и се отпусна с цялата си тежест на мен.

— Хайде, хайде — насърчих го аз. — Не сме закъснели. Който и да е, ще го заловим. Дръжте фенера и ме следвайте колкото се може по-бързо.

Изкачихме хълмчето. Тъмният силует на църковната кула бе първото, което различих на фона на нощното небе. Завивайки, за да тръгна към канцеларията, чух зад себе си тежки стъпки. Слугата се бе изкачил към църквата подире ни.

— Не искам да ви сторя нищо лошо — каза той, когато се извърнах към него. — Търся само господаря си.

Гласът му издаваше несъмнен страх. Не му обърнах внимание и продължих.

В мига, в който завих зад ъгъла и видях пред себе си канцеларията, забелязах, че стъкленото прозорче на покрива е силно осветено. Ослепителният му блясък се открояваше ярко на тъмното, беззвездно небе.

Отправих се бързо през църковния двор към вратата. Когато приближих, странна миризма се носеше във влажния нощен въздух. Чух рязък шум отвътре, видях как горе светлината става все по-ярка и по-ярка, някакво стъкло се счупи, аз се затичах към вратата и сложих ръка на дръжката. Канцеларията гореше!

Но преди да направя каквото и да е движение, преди да си поема дъх от това откритие, тежко думкане по вътрешната страна на вратата ме накара да изтръпна от ужас. Чух как ключ се върти яростно в ключалката, чух мъжки глас зад вратата, който с непоносима пронизителност викаше за помощ.

Слугата, който бе ме последвал, се олюля назад, потръпна и падна на колене.

— О, боже мой! — каза той. — Това е сър Пърсивъл! Когато промълви тези думи, псалтът вече беше при нас и в същата минута ключът отново изстърга в ключалката.

— Дано бог се смили над душата му! — каза старецът. — Той е обречен и мъртъв. Ключалката е запънала.

Втурнах се към вратата. Всепоглъщащата цел, която бе изпълвала мислите ми, която бе ръководила действията ми седмици и седмици наред, изчезна в миг от съзнанието ми. Целият спомен за жестокото зло, причинено от престъпленията на този човек, за обичта, невинността и щастието, които безжалостно бе потъпкал, дадената пред самия мен клетва да потърся ужасната разплата, която заслужаваше — всичко отлетя от паметта ми като сън. Не помнех нищо освен ужаса на положението му. Не изпитвах нищо освен естествения човешки импулс да го спася от страшната смърт.

— Опитайте от другата врата! — изкрещях аз. — Опитайте вратата към църквата. Ключалката е запънала. Не губете времето си с нея, инак сте обречен на смърт.

При последното завъртане на ключа не прозвуча вик за помощ. Сега никакъв звук не подсказваше, че той все още беше жив. Чуваше се само засилващото се пращене на пламъците и острото пукане на стъклото на прозорчето на покрива.

Погледнах двамата си придружители. Слугата се беше изправил, бе взел фенера и го държеше безучастно към вратата. От ужаса, изглежда, бе оглупял напълно — или стоеше до мен, или ме следваше по петите като куче. Псалтът се бе свил на един от надгробните камъни, като се тресеше целият и стенеше. Щом ги погледнах, разбрах, че и двамата са безпомощни.

Без да осъзнавам какво правя, действувайки отчаяно и без да се замислям, сграбчих слугата и го блъснах към стената на канцеларията.

— Наведи се — казах му — и се хвани за камъните! Ще се покатеря върху теб и оттам на покрива — ще счупя прозорчето, за да му влезе малко въздух.

Мъжът трепереше целият, но се държеше здраво. Качих се на гърба му, захапал със зъби тоягата си, хванах се с две ръце за парапета и следващия миг бях на покрива. Обхванат от неистово възбуждение, въобще не се сетих, че вместо да влезе въздух, пламъците ще излязат навън. Ударих прозорчето и разбих напуканото стъкло с един замах. Огънят изскочи като див звяр от леговището си. Ако по някаква случайност вятърът не го бе насочил настрани от мен, усилията ми можеха да свършат там веднъж за винаги. Приведох се на покрива, тъй като пушекът бълваше ведно с пламъците. В проблясъците и искрите видях лицето на слугата с вторачен нагоре празен поглед; псалтът се бе изправил и кършеше ръце в отчаяние. Малцината жители на селото — изпити мъже и ужасени жени — се бяха скупчили долу в църковния двор и всичко това ту изчезваше, ту се появяваше в аления блясък на страховития пламък и в черните кълба на задушаващия дим. А мъжът, който беше нейде под мен — мъжът, който се задушаваше, изгаряше и умираше, бе толкова близо и все пак безкрайно далеч от нас!

Тази мисъл почти ме подлудяваше. Пропълзях, подпирайки се на ръцете си, обратно по покрива и скочих на земята.

— Ключа от църквата! — изкрещях на псалта. — Трябва да опитаме оттам — можем да го спасим, ако разбием вътрешната врата.

— Не, не, не! — развика се старецът. — Няма надежда! Ключовете от църквата и от канцеларията са на същата връзка — и двата са вътре! О, сър, няма какво да спасяваме — той е вече само прах и пепел.

— Ще видят пожара от града — обади се глас измежду мъжете зад мен. — В града има пожарна кола. Ще спасят църквата.

Провикнах се към този мъж — той не беше толкова глупав, — извиках го да дойде, за да поговорим. Най-малко четвърт час щеше да мине преди пристигането на пожарната кола. Не можех да приема ужаса на бездействието през цялото това време. В противоречие със собствения си разум си внушавах, че обреченият и загубен клетник в канцеларията може би все още лежи безчувствен на пода, може би все още не е мъртъв. Ако разбиехме вратата, можехме ли да го спасим? Знаех колко е здрава ключалката, знаех дебелината на обкованата врата, знаех колко е безсмислено да напъваме едната или другата с обикновени пособия. Но сигурно се намираха някакви греди в съборените около църквата къщи? Ами ако вземем една и с нея се опитаме да разбием вратата?

Мисълта префуча през съзнанието ми като фучащия през прозорчето на покрива огън. Обърнах се към мъжа, който пръв бе заговорил за пожарната кола от града. „Имате ли кирки подръка?“ Да, имали. „А секира, трион и малко въже?“ Да! Да! Да! Разтичах се сред селяните с фенера в ръка. „По пет шилинга на всеки, който ми помогне!“ Тези думи ги съживиха. Вторият ненаситен глад на бедността — гладът за пари — на мига ги подтикна към действия. „Двама да отидат за още фенери, ако имате. Двама — за кирките и сечивата. Останалите след мен — да намерим греда.“ Те се развикаха, развикаха се с пронизителни, изтощени от глад гласове. Жените и децата се разбягаха от пътя ни. Втурнахме се вкупом през църковния двор към първата празна къщурка. Никой не остана там горе освен псалта — бедният стар псалт, който върху надгробния камък хлипаше и оплакваше църквата. Слугата ме следваше по петите — побелялото му, безпомощно, обхванато от ужас лице бе надвиснало над рамото ми, когато връхлетяхме в къщата. На пода бяха разхвърлени дъски от съборения покрив, но те бяха твърде леки. Една греда пресичаше пространството над главите ни, но не толкова високо, че да не можем да я достигнем с ръцете и кирките си — една греда, забита здраво в двата края на разрушената стена, останала без таван и под, а над нея през зейналата на покрива дупка се виждаше небето. Нахвърлихме се едновременно, към двата й края. Божичко! Колко здраво се държеше тя — с каква сила ни се съпротивяваха тухлите и хоросанът на стената. Ние удряхме, теглехме и дърпахме. Гредата поддаде от едната страна — тя падна, повличайки със себе си няколко отломъка.

Жените, струпани на прага, за да ни гледат, нададоха писък, мъжете извикаха — двама от тях паднаха, но не се нараниха. Още едно последно усилие и вторият край на гредата също бе изваден. Вдигнахме я и се провикнахме да разчистят изхода. Ах, какво беше, каква блъсканица настана! Светеха ни пламъците, бликнали с още по-голяма сила към небето! Устремихме се по пътеката на църковния двор — напред да щурмуваме вратата. Едно, две, три — и отстъп. Кънтят радостни възгласи, неудържимо. Вече сме я разклатили — ако не ключалката, то пантите трябва да поддадат. Отново напред с гредата! Едно, две, три и отстъп. Вратата полита навътре с трясък. Настъпва пълна тишина, очакването спира всеки дъх. Оглеждаме се за тялото. Унищожителната топлина ни принуждава да се отдръпнем: не виждаме нищо — нагоре, надолу, в цялото помещение не виждаме нищо освен една огнена завеса.

— Къде е той — прошепна слугата, вторачил празен поглед в пламъците.

— Мъртъв е — каза псалтът. — Книгите и те са се превърнали в прах и пепел. Ох, господа, църквата също скоро ще бъде само прах и пепел.

Тези двамата бяха единствените, които проговориха. Когато се умълчаха отново, в тишината се чуваше само боботенето и пращенето на огъня.

Ето! Отдалеко нещо силно трещи — после долитат тъпите удари на галопиращи конски копита и тогава а първия миг приглушено, а сетне с все сила екват крясъците и виковете на стотици човешки същества. Иде пожарната кола!

Хората около мен се извърнаха от огъня и хукнаха към върха на хълма. Старият псалт се опита да тръгне подире им, но беше напълно изтощен. Видях го да се подпира на един от надгробните камъни. „Спасете църквата!“ — провикна се той, като че ли пожарникарите можеха да го чуят.

„Спасете църквата!“

Единственият, който не помръдна въобще, беше слугата. Той продължаваше да стои, втренчил, без да мигне, празен поглед в пламъците. Заговорих го; хванах го за ръката и го разтресох. Не беше на себе си. Само прошепна още веднъж: „Къде е той?“

След десет минути колата бе на линия, свързана с кладенеца зад църквата, а маркучът бе изтеглен до входа на църковната канцелария. Ако ми бяха поискали помощ, не „бих могъл да им я дам. Волята ме бе напуснала, силите ми бяха изчерпани, трескавото ми съзнание бе завладяно неочаквано от особен покой сега, когато знаех, че той е мъртъв. Стоях безполезен и безпомощен, загледан в горящата стая.

Видях как бавно покориха огъня. Ослепителната яркост започна да бледнее, димът кълбеше на бели облаци, а през тях по пода проблясваха в червено и черно тлеещите въглени. Настъпи миг на затишие, после пожарникарите и полицаите запречиха вкупом входа, посъветваха се нещо, после отделиха двама мъже от останалите и те тръгнаха през църковния двор. Тълпата се отдръпна в мъртво мълчание да им стори път.

След малко людското море потрепна и отново бавно се раздели. Мъжете минаха през него, носейки врата от една от празните къщи. Те стигнаха с нея до канцеларията и влязоха вътре. Полицаите отново затвориха кордона пред входа, няколко мъже от тълпата се отделиха и на групички по двама, по трима започнаха да пристъпват, за да видят първи какво става. Други чакаха близо до първите, за да чуят. Сред тях имаше жени и деца.

Новините от канцеларията се понесоха през тълпата — те минаваха бавно от уста на уста, докато най-сетне стигнаха до мястото, където стоях аз. Чувах как около мен тихи нетърпеливи гласове непрекъснато повтарят въпросите и отговорите.

«Намериха ли го?» — «Да.» — «Къде?» — «Срещу вратата, по лице.» — «Коя врата?» — «Вратата, която води към църквата. Главата му била опряна на нея — бил паднал по лице.» — «Изгоряло ли е лицето му?» — «Не.» — «Да, изгоряло е.» — «Не, обгоряло е, не е изгоряло — лежал е по лице.» — «Кой е той?» — «Казват, че бил лорд.» — «Не, не е лорд. Сър Не-знам-си-кой; сър е звание.» — «Значи, също баронет.» — Не.“ — „Да, така е.“ — „Какво е търсил там?“ — „Нищо хубаво, това поне е сигурно.“ — „Нарочно ли го е направил?“ — „Да се запали нарочно!“ — „Не говоря за него, а за канцеларията.“ — „Страшен ли е за гледане?“ — „Страшен!“ — „Обаче не в лицето?“ — „Не, в лицето не чак толкоз.“ — „Никой ли не го познава?“ — „Има някакъв, който казва, че го познавал.“ — „Кой?“ — „Бил слуга. Но е напълно оглупял и полицията не му вярва.“ — „Никой друг ли не знае кой е той?“ — „Шшт!“

Един висок, ясен властен глас за миг сложи край на тихото жужене около мен. „Къде е джентълменът, който се е опитал да го спаси?“ — запита гласът.

„Ето го, сър — ето го!“ Десетки любопитни лица се обърнаха към мен — десетки нетърпеливи ръце разделиха тълпата. Мъжът, който явно беше някакъв, дойде при мен, държейки фенер.

— Насам, ако обичате, сър — каза тихо той.

Не бях в състояние да заговоря; не можах да се възпротивя, когато ме хвана за ръката. Опитах се да кажа, че никога през живота си не съм виждал мъртвия — че няма как да установят личността му чрез мен. Но думите замръзнаха на устните ми. Чувствувах, че ми е зле, че не мога да говоря и съм безпомощен.

— Познавате ли го, сър?

Стоях, заобиколен от мъже. Трима от тях бяха снижили фенерите си към земята. Очите им и очите на останалите бяха насочени в мълчаливо очакване към мен. Знаех какво има в нозете ми — знаех защо държат така ниско фенерите си.

— Можете ли да удостоверите самоличността му, сър?

Бавно наведох очи. Първом не видях нищо освен едно грубо брезентно платнище. В ужасната тишина се чуваше падането на дъждовните капки по него. Преместих поглед и там на края на платнището на жълтата светлина видях лицето му — бездиханно, мрачно и почерняло.

Така го видях — за пръв и за последен път. Тъй бе повелил бог да се срещнем той и аз.

XI

Съдебното дирене бе ускорено по причини от местен характер, свързани със следователя и градските власти. То се състоя следобеда на другия ден. Аз бях по необходимост един от свидетелите, призовани да помогнат на следствието.

Първото нещо, което направих сутринта, бе да отида в пощата и да попитам за писмото, което очаквах от Мариан. Никаква промяна в обстоятелствата, колкото и необикновена да бе тя, не можеше да се отрази на голямото безпокойство, което занимаваше съзнанието ми, докато отсъствувах от Лондон. Сутрешното писмо бе единственото уверение, което можех да получа, че не се е случило нищо лошо, и мисълта за него изцяло бе погълнала вниманието ми в началото на деня.

За мое облекчение писмото от Мариан ме чакаше в пощата. Нищо не се бе случило — и двете бяха в безопасност и се чувствуваха тъй добре, както когато ги оставих. Лора ме поздравяваше най-сърдечно и молеше да я уведомя един Ден по-рано за връщането си. Сестра й добавяше в пояснение, че била спестила „почти цял суверен“ от личните си пари и настоявала сама да поръча И заплати вечерята, с която да се отпразнува денят на моето завръщане. Прочетох тези малки домашни тайни в светлата утрин, а в паметта ми бяха живи ужасните спомени от случилото се предната вечер. Необходимостта да се спести на Лора неочакваното научаване на истината бе първото съображение, подсказано ми от писмото. Писах веднага на Мариан, за да я запозная с новините колкото се може по-постепенно и внимателно, като същевременно я предупредих да крие всички вестници от Лора, докато отсъствувам. При всяка друга жена, не тъй храбра и тъй устойчива, вероятно щях да изпитам колебания, преди да се осмеля да разкрия тъй безрезервно цялата истина. Но аз бях длъжен пред Мариан, трябваше да остана верен на досегашния опит от нашите взаимоотношения и да й се доверя, както й се доверявах.

Писмото ми бе дълго. Писах го, докато дойде време да тръгна за следствието.

Съдебното дирене бе съпроводено с особени усложнения и трудности. Освен разследването на обстоятелствата, при които покойният бе срещнал смъртта си, трябваше да се уточнят някои сериозни въпроси, отнасящи се до причината за пожара, открадването на ключовете и присъствието на един непознат в канцеларията, когато е избухнал пожарът. Дори все още не бе установена самоличността на мъртвия. Безпомощното състояние, в което бе изпаднал слугата, бе накарало полицията да не му повярва, че това е неговият господар. Още предната нощ бяха изпратили хора в Ноулсбъри, за да се осигурят свидетели, добре познаващи лично сър Пърсивъл Глайд, а първото нещо, което бяха направили сутринта, бе да установят връзка с Блакуотър Парк. Тези мерки дадоха възможност на следователя и на съда да уредят въпроса за самоличността и да потвърдят верността на твърденията на слугата; показанията на компетентните свидетели и откриването на някои факти бяха впоследствие доказани след огледа на часовника на покойния. От вътрешната му страна бяха гравирани гербът и името на сър Пърсивъл Глайд.

Следващите въпроси се отнасяха до пожара. Първите извикани свидетели бяхме слугата, аз и момчето, което бе чуло, че в църковната канцелария се запалва светлина. Момчето даде показанието си достатъчно ясно, но слугата, който все още не бе дошъл на себе си не бе в състояние да помогне на следствието и му бе казано да се оттегли.

За мое голямо облекчение не ме разпитваха дълга. Не познавах покойния, никога не бях го виждал, не знаех, че е в Стария Уелмингам и не бях присъствувал при откриването на тялото в канцеларията. Всичко, което можах да докажа, бе, че съм се отбил в къщата на псалта, за да попитам за пътя, той ми е казал, че ключовете са изчезнали, придружил съм го до църквата, за да му помогна с каквото мога, видял съм пожара, чул съм как някой в канцеларията напразно се опитва да отключи вратата и от чисто хуманни съображения съм направил, каквото бях направил; за да спася този човек. Други свидетели, които познаваха покойния, бяха попитани дали могат да обяснят загадката с предполагаемото открадване на ключовете от негова страна и присъствието му в горящата стая. Но следователят напълно естествено предположи, че аз, който не познавам никого в града, както и сър Пърсивъл Глайд не мога да дам показания по тези два въпроса.

Това, което трябваше да предприема след приключването на разпита, ми изглеждаше вече ясно. Не смятах за необходимо да правя по собствено желание изявление за личното ми виждане: първо, защото то нямаше да има никаква практическа стойност сега, когато всички доказателства в подкрепа на моите догадки бяха изгорели заедно с регистъра; второ, защото не бих могъл понятно да изложа мнението си — едно мнение, неподкрепено с факти, — без да разкрия цялата история на заговора и подобно на случая с мистър Кърл, да достигна до същия незадоволителен резултат със следователя и съдебните заседатели.

В тези страници обаче, при това след като отмина известно време, предпазливостта и съображенията, ЗА които говорих по-горе, няма защо да пречат на свободното излагане на моето мнение. Ще разкажа накратко, преди перото ми да се занимае с други събития, какви — въз основа на собствените ми убеждения — са моите обяснения за открадването на ключовете, избухването на пожара и смъртта на този човек.

Вестта, че съм освободен под гаранцията, е принудила, както предполагам, сър Пърсивъл да прибегне към последната възможност. Опитът да бъда нападнат по пътя бе част от нея, но по-сигурно бе другото — да заличи всички практически доказателства за престъплението си, като унищожи съответната страница от регистъра, където е била извършена фалшификацията. Ако не можех да представя извадка от оригинала, за да я сравня с копието в Ноулсбъри, аз в същност се лишавах от категорично доказателство и вече не бих могъл да го заплашвам с неминуемо разобличение. За да постигне тази си цел, той е трябвало да влезе в канцеларията незабелязан, да скъса страницата от регистъра и да излезе също тъй тайно, както е влязъл.

При това предположение бе лесно обяснимо защо е изчакал да се стъмни, преди да направи опита си, и защо се е възползувал от отсъствието на псалта, за да се сдобие с ключовете. За да намери търсения регистър, е било необходимо да си свети с нещо, а най-обикновената предпазливост го е накарала да заключи вратата отвътре, за да избегне вмешателство от страна на някой любопитен непознат или от моя страна, ако съм в околността.

Не мога да повярвам, че е имал намерение нарочно да подпали канцеларията, за да излезе, че регистърът е унищожен в резултат на пожар. Едва ли е мислил повече от минута, за да отхвърли тази идея, имайки пред вид, че някой случайно би могъл да се притече на помощ и че книгите, колкото и малка да бе вероятността, биха могли да бъдат спасени. Количеството на леснозапалимите предмети в канцеларията — сламата, документите, сандъците, сухото дърво, проядените шкафове — показва, че пожарът е резултат на някаква нещастна случайност с кибрита или светлината, която е носел.

При тези обстоятелства първият подтик несъмнено е бил да се опита да угаси пламъците; и тъй като не е успял, вторият му подтик (без да знае какво е състоянието на ключалката) е бил да избяга през вратата, през която е влязъл. Когато му извиках, пламъците сигурно са били стигнали до вратата, водеща към църквата, от двете страни на която се намираха шкафовете и в близост с тях други леснозапалими предмети. По всяка вероятност димът и пламъците (бидейки ограничени само в стаята) са се оказали твърде силни за него, когато се е опитал да избяга през вътрешната врата. Сигурно се е повалил мъртъв на мястото, където бе намерен, точно когато съм се качвал на покрива да разбия прозорчето. Дори ако бяхме успели след това да влезем в църквата и да разбием вратата от тази страна, закъснението щеше да бъде фатално. По това време той отдавна вече не е можел да бъде спасен. Трябвало е само да дадем свободен достъп на пламъците към църквата, която се запази, но която в противен случай щеше да сподели съдбата на канцеларията. Не се съмнявам и никой не може да се съмнява, че той е бил мъртъв, преди да стигнем до празната къща, където напънахме всичките си сили, за да свалим гредата.

Това е най-близкият теоретичен вариант, до който можах да достигна, подкрепен от безспорните факти.

Събитията се развиха тъй, както ги описвам; тялото му бе намерено тъй, както разказах.

Следствието бе отложено за другия ден — до този момент не бяха намерени никакви достатъчно убедителни обяснения за загадъчните обстоятелства около случая, които съдът да приеме.

Наредено бе да бъдат призовани още свидетели и да бъде поканен лондонският адвокат на покойния. Един лекар бе натоварен да докладва за душевното състояние на слугата, което за момента поне го лишаваше от възможността да даде каквито и да е показания. Той можа само много объркано да заяви, че в нощта на пожара му било заповядано да чака на пътеката и че не знае нищо друго, освен факта, че покойният несъмнено е неговият господар.

Личното ми впечатление бе, че отначало е бил използуван (без да подозира) да потвърди отсъствието на псалта от дома му предния ден и след това му е било казано да чака близо до църквата (но достатъчно далеч, за да не вижда канцеларията), в случай че успея да се измъкна от нападението на пътя и се стигне до евентуален сблъсък между сър Пърсивъл и мен. Нужно е да добавя, че човекът не даде никакви показания, които да потвърдят това предположение. Според лекарската преценка малкото му умствени възможности били сериозно накърнени; нищо задоволително не бе извлечено от него на втория ден от следствието и предполагам, без да съм сигурен, че вероятно и до ден-днешен той не се е възстановил.

Върнах се в хотела в Уелмингам така изтормозен физически и психически, така изтощен и подтиснат от всичко, което ми се бе случило, че въобще не бях в състояние да понеса местните клюки около следствието или да отговарям на незначителните въпроси, отправени ми от бърборковците в кафенето. След оскъдната вечеря се оттеглих в евтината си таванска стаичка, за да си осигуря малко покой и да помисля необезпокояван за Лора и Мариан.

Ако бях по-богат, щях да се върна същата вечер в Лондон, за да намеря утеха сред тези скъпи за мен същества. Но бях длъжен, ако ме призоват, да се явя на отложеното следствие и дваж по-длъжен да дам пояснения пред съдията в Ноулсбъри във връзка с освобождението ми под гаранция. Нашите незначителни средства вече доста бяха накърнени и съмнителното бъдеще — по-съмнително от всякога — ме караше да не намалявам финансите ни без нужда, за да задоволя една своя прищявка, въпреки неголямата цена на билета за отиване и връщане — втора класа.

Другият ден — непосредствено след следствието — остана на мое разположение. Започнах сутринта, ката отново потърсих в пощата редовното съобщение от Мариан. То ме очакваше и както преди от началото до края бе пропито от добро настроение. Прочетох с благодарност писмото и се отправих, спокоен поне за този ден, към Стария Уелмингам, за да видя сцената на пожара при дневна светлина.

Какви промени ме посрещнаха, когато стигнах там! По целия си път през нашия неразгадаем свят всекидневното и ужасното вървят ръка за ръка. Иронията на обстоятелствата не се спира дори пред нравствените крушения. Когато стигнах до църквата, изпогазената земя на гробището бе единствената сериозна следа, която напомняше за пожара и смъртта. Грубо сковани дъски запушваха входа към канцеларията. Върху тях вече бяха надраскани неприлични карикатури, а селските деца се боричкаха и крещяха, оспорвайки си най-добрата дупчица, от която можеха да погледнат вътре. Там, където бях чул вика за помощ от горящата стая, там, където обхванатият от ужас слуга бе паднал на колене, няколко кокошки кудкудякаха наперено и се блъскаха за най-хубавите червеи, излезли след дъжда; а точно в нозете ми, където бе сложена вратата с нейния ужасен товар, бе оставен обядът на някакъв работник — в жълто канче, завързано в кърпа — и вярното му псе, натоварено да го пази, започна да лае срещу ми, когато се приближих към храната. Старият псалт, който гледаше безучастно бавното начало на ремонта, бе заинтересован само от едно — да избегне всякаква вина във връзка със злополуката. Една селянка, чието бледо, дивашко, обезумяло от ужас лице бях зърнал, когато изтръгнахме гредата, се хилеше с друга жена — олицетворение на самата глупост — над някакво старо корито. В тленността няма нищо сериозно! Соломон с цялата си слава е бил презрян и дебнат от всяка гънка на одеянията му, от всеки ъгъл на неговия дворец.

Тръгвайки си, мислите ми се насочиха, не за първи път, към напълно разбитата чрез смъртта на сър Пърсивъл надежда за установяване самоличността на Лора — поне засега. Него го нямаше, а заедно с него си бе отишъл шансът, който бе единствената цел на всичките ми усилия и надежди.

Можех ли да разсъждавам върху своя провал от някаква друга гледна точка? Ако бе останал жив, тази промяна в обстоятелствата щеше ли да доведе до друг резултат? Можех ли да превърна откритието си в разменна стока дори когато ставаше въпрос за интересите на Лора, ако бях разбрал, че същността на извършеното от сър Пърсивъл престъпление е открадването на чужди права? Можех ли да предложа цената на моето мълчание срещу неговото признание за заговора, след като това мълчание щеше да отнеме на законната собственичка наследството и името й? Невъзможно! Ако сър Пърсивъл бе останал жив, откритието, на което (бидейки в неведение за истинската природа на тайната) тъй много се бях надявал, нямаше да ми послужи за доказване правата на Лора, както си въобразявах, нито ако го запазех за себе си, нито ако му дадях гласност. Според изискванията на елементарната почтеност и честност трябваше да отида веднага при непознатия, чието рождено право бе присвоено — трябваше да се откажа от победата в мига, в който бе моя, като предоставя безусловно откритието си в ръцете на непознатия за мен човек, и трябваше да застана отново лице в лице с всички трудности, стоящи между мен и единствената цел на живота ми, точно тъй, както бях решен дълбоко в сърцето си да застана срещу тях сега!

Върнах се в Уелмингам с успокоено съзнание, чувствувайки се по-сигурен от всякога в себе си и във взетото решение. По пътя към хотела минах през онзи край на площада, където живееше мисис Катърик. Да отида ли отново в къщата и да направя ли още един опит да се видя с нея? Не. Новината за смъртта на сър Пърсивъл — последната новина, която тя някога очакваше да чуе — трябва да бе стигнала до нея отдавна. Всички процедури на следствието бяха съобщени сутринта в местния вестник — нямаше какво да й кажа, което тя все още да не знаеше. Желанието ми да я накарам да говори бе намаляло. Спомням си стаената в лицето й омраза, когато каза: „Няма новина от сър Пърсивъл, която да не очаквам с изключение на новината за неговата смърт.“ Спомням си прокрадналото се в очите й любопитство, когато те се загледаха в мен при раздялата, след като бе изрекла тези думи. Някакъв инстинкт, дълбоко в мен, който усещах, че е верен, превръщаше перспективата да я видя отново в нещо неприятно. Излязох от площада и се върнах право в хотела.

Няколко часа по-късно, когато си почивах в кафенето, келнерът ми връчи едно писмо. То бе адресирано до мен и след като разпитах, разбрах, че някаква жена го е донесла на здрачаване точно преди да запалят осветлението. Не казала нищо и си тръгнала веднага, преди да има време да я заговорят или дори да забележат коя е тя.

Отворих писмото. То нямаше дата и не бе подписано, а почеркът бе очевидно преправен. Преди да прочета първото изречение обаче, аз знаех кой ми пише — мисис Катърик.

Ето неговото съдържание. Преписвам го точно, дума по дума.

Историята продължава от името на МИСИС КАТЪРИК

СЪР, не дойдохте отново, както казахте. Няма значение. Аз зная новината и пиша, за да ви го кажа. Забелязахте ли нещо особено в лицето ми, когато си тръгвахте? Чудех се дали най-сетне е дошъл денят на неговото поражение и дали вие не сте избраният, за да го извършите. Вие бяхте и го извършихте.

Проявили сте слабост, както разбрах, опитвайки се да спасите живота му. Ако бяхте успели, щях да гледам на вас като на мой враг. Но тъй като се провалихте, ви смятам за приятел. Вашите разследвания са го подплашили и той е отишъл през нощта в църковната канцелария; вашите разследвания, без да знаете и пряко волята ви, помогнаха на една омраза, продължила двадесет и три години, да си отмъсти. Благодаря ви, сър, въпреки че не го искате.

Дължа нещо на човека, извършил това. Как да му се отплатя? Ако бях все още млада, можех да кажа: „Елате, прегърнете ме и ме целунете, ако искате.“ С удоволствие бих ви позволила да стигнете дори дотам и вие бихте приели поканата ми — щяхте да я приемете, сър, преди двадесет години! Но сега съм една стара жена. Мога да задоволя любопитството ви и по този начин да си изплатя дълга. Вие проявихте голям интерес към някои мои интимни неща, когато дойдохте у дома, и които все още не сте открили. Ще ги разберете — любопитството ви ще бъде задоволено. Няма да се пожаля, за да ви доставя удоволствие, мой уважавани млади приятелю.

Предполагам, че сте били малко момченце през двадесет и седма година. Тогава бях красива, млада жена и живеех в Стария Уелмингам. Имах за мъж един пълен глупак. Имах честта също (няма значение как) да се познавам (името няма значение) с един джентълмен. Защо да го наричам по име. То никога не е било негово. Той нямаше име: вече знаете това тъй добре, както и аз.

По-уместно е да ви разкажа как спечели благоволението ми. Притежавах по рождение вкусовете на една истинска дама и той ги оценяваше по достойнство, с други думи, възхищаваше се от мен и ми правеше подаръци. Нито една жена не може да устои на възхищението и подаръците — особено когато подаръците са точно такива, каквито тя иска. Той бе достатъчно проницателен, за да го разбере — така е с повечето мъже. Естествено искаше нещо в замяна — така е с всички мъже. И какво мислите, че беше нещото? Истинска дреболия. Нищо освен ключа от църковната канцелария и ключа от шкафа — без да знае съпругът ми. Разбира се, излъга ме, когато го попитах защо иска да му дам ключовете тайно. Можеше да си спести труда — аз не му повярвах. Но харесвах подаръците и исках още. Затова му дадох ключовете без знанието на съпруга си и го наблюдавах без неговото знание. Един, два, три пъти и на четвъртия път — разбрах.

Никога не съм изпитвала прекалени скрупули, що се отнася до работите на другите хора, и не ги изпивах, когато той на своя глава прибави нещо в брачния регистър.

Разбира се, знаех, че не е редно, но то не ме засягаше и това бе достатъчно основание да не вдигам шум. А нямах златен часовник, който той предния ден бе обещал да ми купи от Лондон — третия пореден и по-хубав от останалите. Ако знаех какво е престъплението според закона и как се наказва то, щях да се погрижа за себе си и да го разоблича на място още тогава. Но не знаех нищо и мечтаех за златния часовник. Единственото условие, което поставях, бе да ми се довери и да ми каже всичко. Тогава проявявах същия интерес към личните му дела, какъвто проявявате вие сега към моите. Той прие условието ми, защо — предстои да разберете.

С две думи, това бе, което чух от него. Не ми каза охотно всичко, което сега ви разказвам. Измъкнах нещичко по пътя на убеждението и друго с въпроси. Решена бях да узная цялата истина и мисля, че я научих.

Той не е знаел какви в действителност са били взаимоотношенията между баща му и майка му до нейната смърт. След това баща му признал истината и обещал да направи каквото може за сина си. Умрял, без да стори нищо — без да остави дори завещание. Синът (кой може да го вини?) бил достатъчно умен, за да се погрижи сам за себе си. Върнал се веднага в Англия и влязъл във владение на имуществото. Нямало кой да го подозира, нямало кой да го възпре. Баща му и майка му живеели винаги като съпруг и съпруга — никой от малцината, които ги познавали, не предполагал, че може да не са. Този, който трябвало да предяви претенции към собствеността (ако се знаела истината), бил далечен роднина. Той въобще не знаел за това и бил на далечно плаване, когато баща му умрял. Дотук не срещнал никакви затруднения — влязъл във владение съвсем естествено. Но не можел на същото основание да взима заеми върху притежаваното имущество. Затова му били нужни две неща. Едното било рождено свидетелство, а другото — удостоверение за брака на родителите му. Рожденото свидетелство се получило лесно: той бил роден в странство и свидетелството било налице. Другият въпрос бил труден и това именно го довело в Стария Уелмингам.

Би могъл да отиде в Ноулсбъри, но имал причина да не го стори. Майка му живеела там, преди да се събере с баща му — живеела с моминското си име, защото в същност била омъжена в Ирландия, където съпругът й я тормозел и после избягал с някаква друга жена. Достоверността на този факт е безспорна; именно заради това сър Феликс, както обяснил на сина си, не се оженил за нея. Може би ще се учудите защо синът, след като е знаел, че родителите му са се срещнали в Ноулсбъри, не е извършил своите номера с регистъра на тамошната църква, където лесно можело да се предположи, че майка му и баща му са сключили брак. Работата била в това, че духовникът, който служел в църквата на Ноулсбъри през 1803 година (тогава според рожденото му свидетелство баща му и майка му е трябвало да са се оженили), бил още жив, когато той влязъл във владение на имуществото в началото на 1827 година. Тази пречка го принудила да проучи как стои въпросът в нашия град. Там не съществувала подобна опасност, тъй като предишният свещеник бил покойник от няколко години.

Старият Уелмингам бил тъй удобен за целта, както и Ноулсбъри. Баща му се бил преместил с майка му от Ноулсбъри и живеел с нея в една къща край реката, недалеч от нашето селище. Хората, които знаели колко самотно живее като ерген, не се учудили, че това продължило когато се оженил. Ако външният му вид не бил толкова отблъскващ, уединеният живот, който водел с дамата, би могъл да предизвика подозрения; но при това положение фактът, че крие грозотата и уродливостта си, не изненадвал никого. Живял там, докато не влязъл във владение на Блакуотър Парк. След като били минали двадесет и три или четири години, кой можел да каже (при положение, че свещеникът е умрял), че бракосъчетанието не е извършено тъй поверително, както и всичко останало в живота му, и че не се е състояло в църквата на Стария Уелмингам?

И тъй, както ви казах, синът разбрал, че градчето ни е най-сигурното място, за да оправи тайно нещата в свой интерес. Вероятно ще се учудите, но това, което той направи в брачния регистър, бе моментен подтик.

Първата му мисъл била само да откъсне страницата (тази, която отговаряла на съответната година и месец), да я унищожи, да се върне в Лондон и да нареди на адвокатите да му набавят необходимото удостоверение за брака на баща му, като най-невинно упомене, разбира се, датата от липсващата вече страница. Никой не би могъл да каже след това, че баща му и майка му не са се оженили; а колкото до това, че при тези обстоятелства те биха могли да повдигнат въпрос във връзка с отпускането на искания заем (той мислел, че ще го направят), за всеки случай имал готов отговор, дори ако някога се отвори дума за правото му на името и собствеността.

Обаче когато разгледал регистъра, видял на дъното на една от страниците за 1803 година празно място, оставено, изглежда, защото данните, които трябвало да се впишат и били вписани на следващата страница, били много. Виждайки тази възможност, той променил всичките си планове. Никога не се надявал на такъв шанс, не бил мислил за подобно нещо и решил да се възползува от него — знаете как. За да съвпадне напълно с рожденото му свидетелство, празното място трябвало да се намира на някоя от страниците за юли. Но вместо това то се намирало в частта за месец септември. Както и да е, ако някой започнел да задава подозрителни въпроси, не било трудно да намери отговор за тях. Трябвало само да каже, че е седмак.

Когато ми разказа тази история, бях достатъчно глупава, за да се заинтересувам и да проявя известно съжаление към него — на което той именно разчитал, както ще видите. Реших, че с него са постъпили много нечестно. Той не е бил виновен, че майка му и баща му не са се оженили, а и те нямали никаква вина за това. Дори и по-съзнателна от мен жена — жена, която не е решила на всяка цена да има златен часовник с верижка — би намерила някакви извинения за него. Във всеки случай аз си замълчах и му помогнах да прикрие това, което си бе наумил.

Трябваше му известно време, за да получи същия цвят мастило (той го смесваше многократно в мои шишенца и бурканчета), а след това още време, за да усвои почерка. Но най-сетне успя и направи майка си почтена жена, след като бе мъртва и отдавна в гроба. Не отричам, че дотук, колкото се отнася до мен, той се държеше пристойно. Даде ми часовника и верижката и не се поскъпи за тях; бяха изящно изработени и струваха много. Все още ги имам — часовникът върви прекрасно.

Онзи ден споменахте, че мисис Клемънтс ви е казала всичко, което знае. В такъв случай не е нужно да пиша за глупавия скандал, от който потърпевшата бях аз — невинната потърпевша. Трябва да знаете също не по-зле от мен каква мисъл хрумна на съпруга ми, когато откри, че аз и моят изискан познат джентълмен се срещаме насаме и си говорим поверително. Но не знаете края на всичко това между същия джентълмен и мен. Ще прочетете и ще видите как той постъпи спрямо мен.

Първите ми думи към него, когато видях обрата, който взеха нещата, бяха: „Бъдете справедлив, измийте петното от моето име — знаете, че не го заслужавам. Не искам да правите самопризнания пред съпруга ми; само му кажете, давайки му честната си дума на джентълмен, че греши и че аз не съм виновата в това, което мисли. Проявете поне тази справедливост след всичко, което направих.“ Той отказа категорично. Заяви направо, че било в негов интерес да остави съпруга ми и всички съседи да повярват в лъжата, защото, докато вярвали в нея, никога нямало да заподозрат истината. Аз обаче бях жена с характер и му казах, че те ще узнаят истината от самата мен. Отговорът му беше кратък и недвусмислен. Ако проговорех, с мен щеше да бъде свършено — както и с него.

Да, дотам се стигна. Той ме измами за риска, който поемах, оказвайки му помощ. Възползува се от невежеството ми, подмами ме с подаръци, накара ме да се заинтересувам от историята му и в резултат станах негова съучастничка. Призна хладнокръвно всичко това и накрая за първи път ми обясни колко ужасно е наказанието за извършеното от него престъпление и за този, конто му е помогнал. В онези времена законът не бе тъй милозлив, както разбирам, че е станал сега. Убийците не бяха единствените хора, подлежащи на обесване, а с осъдените жени не се отнасяха като с благороднички, изпаднали незаслужено в беда. Признавам, че ме уплаши този долен мошеник, този слабодушен мерзавец! Разбирате ли сега как го мразех? Разбирате ли защо си правя целия този труд — и то изпълнена с благодарност — да задоволя любопитството на заслужаващия похвала млад джентълмен, който успя да разкрие неговото престъпление.

И така, нека продължа. Той не бе толкова глупав, че да ме доведе до пълно отчаяние. Не бях жена, която може напълно безопасно да бъде притисната в ъгъла; той го знаеше и благоразумно ме успокои с предложения за бъдещето.

Заслужавах някакво възнаграждение (бе достатъчно любезен да го каже) за услугата, която му бях направила, и известно обезщетение (колко мило от негова страна да го добави) за това, което бях изстрадала. Той бил готов — щедър негодник! — да ми отпусне една прилична годишна издръжка с тримесечни вноски при две условия. Първо, трябваше да си държа езика зад зъбите — в мой, както и в негов интерес. Второ, не биваше да напускам Уелмингам, без първоначално да го уведомя и да изчакам, докато получа съгласието му. В града, където живеех, нямаше опасност да започна да клюкарствувам пред добродетелни приятелки, събрани около масата за чай. В този град той винаги щеше да знае къде да ме намери. Тежко условие беше това второто, но аз го приех.

Какво друго можех да направя? Останах безпомощна, а бъдещето чертаеше ново затруднение пред мен — детето. Какво друго можех да направя? Да се оставя на милостта на този идиот — съпруга ми, който избяга и вдигна скандала срещу мен? По-скоро бих умряла. Освен това издръжката беше съвсем прилична. Имах по-добър доход, по-хубава къща, по-хубави килими от половината от жените, които, щом ме зърнеха, обръщаха бялото на очите си. По нашите места добродетелните носеха басмени рокли. Аз имах копринени.

И така, приех предложените ми условия и се възползувах от тях колкото се може по-добре — водих битката с моите почтени съседи на тяхна земя и с течение на времето я спечелих, както сам видяхте. Как запазих неговата Тайна (и моята) през всичките тези години и дали покойната ми дъщеря Ан е достигнала до нея и също е трябвало да я пази, са въпроси, които, позволявам си да отбележа, са предмет на вашето любопитство. Така да е, моята благодарност не може да ви откаже отговорите. Ще отгърна нова страница и незабавно ще ги получите. Но трябва да извините едно нещо — трябва да извините изненадата ми, която ще изразя в началото, към интереса, който, както изглежда, сте проявявали към покойната ми дъщеря. Той е доста необясним за мен. Ако е свързан с някакви подробности от нейното детство, трябва да ви насоча към мисис Клемънтс, която е по-осведомена от мен. Моля ви да разберете — не твърдя, че съм обичала прекалено много покойната си дъщеря. Тя ми създаваше грижи от първия до последния миг, като се има пред вид допълнителната неприятност, че разсъдъкът й винаги е бил слаб. Обичате прямотата и се надявам, че това ви задоволява.

Не е нужно да ви обременявам с много лични подробности, свързани с тези отминали времена. Достатъчно е да отбележа, че съблюдавах условията на сделката и в замяна се ползувах от благините на приличния доход, получаван всяко тримесечие.

От време на време пътувах и променях атмосферата, като винаги исках разрешение от моя повелител и господар и, общо взето, го получавах. Той не бе, както ви казах, толкова глупав, че да ме държи съвсем изкъсо и имаше основания да разчита, че ще си държа езика ако не заради него, то заради мен самата. Едно от най-дългите ми пътувания бе отиването ми в Лимъридж, където трябваше да се грижа за моята умираща природена сестра. Говореше се, че има спестявания и аз реших (в случай на някое непредвидено обстоятелство, което би спряло издръжката ми), че няма да е зле да се погрижа за собствените си интереси по тази линия. Както излезе обаче, усилията ми са били напразни и аз не получих нищо, защото нямаше какво да се получи.

Заминавайки на север, взех Ан със себе си, тъп като понякога ме прихващаха разни прищевки спрямо собственото ми дете и тогава ревнувах мисис Клемънтс заради влиянието, което тя имаше над нея. Никога не съм харесвала мисис Клемънтс. Тя бе една нещастна празноглавка, жена без дух — скучна и досадна по рождение — и от време на време ми се приискваше да я дразня, отнемайки й Ан. Като не знаех какво да правя с дъщеря си, докато се грижех за болната в Къмбърланд, дадох я на училище в Лимъридж. Господарката на имението мисис Феърли (изключително обикновена на вид жена, която бе успяла да хване в капана един от най-красивите мъже на Англия и да се омъжи за него) ме забавляваше много с това, че се привърза неистово към моето момиче. В резултат тя не научи нищо в училище, а ласките, с които бе обградена в Лимъридж, я разглезиха. Наред с другите капризи и прищевки, на които я свикнаха там, те й втълпиха глупостта да се облича винаги в бяло. Тъй като ненавиждах бялото и обичах цветовете, реших да й избия тази глупост от главата веднага след като се върнем отново у дома.

Колкото и да е странно, дъщеря ми упорито се съпротивяваше. Наумеше ли си нещо, подобно на други слаби разсъдъчно хора, тя го отстояваше като твърдоглаво магаре. Най-накрая се скарахме и понеже това не се понрави на мисис Клемънтс, тя предложи да вземе със себе си Ан и да отидат да живеят в Лондон. Щях да кажа „да“, ако мисис Клемънтс не беше взела страната на дъщеря ми относно желанието й да се облича в бяло. Но тъй като вече бях решила, че тя няма да носи бели дрехи и понеже мисис Клемънтс ми стана още по-несимпатична заради това, че застава срещу мен, казах твърдо „не“ и не отстъпих. Резултатът бе, че дъщеря ми остана с мен; а това от своя страна доведе до първата сериозна разпра относно Тайната.

Тя се случи много след времето, което описвам. От години се бях установила в новия град, живеейки тъй, че да се забрави лошото ми име и бавно печелех позиции сред почтеното гражданство. Това, че дъщеря ми бе при мен, бе от голяма полза за тази ми цел. Нейната безобидност и желанието й да се облича в бяло предизвикваха благосклонност. Поради това спрях да се противопоставям на любимия й каприз, защото несъмнено част от тази благосклонност — в течение на времето — щеше да се пренесе и върху мен. Така и стана. Оттогава получих правото на един от двата най-добри стола в църквата, а това пък доведе до първия поздрав от страна на свещеника.

Така си живеех, докато една сутрин пристигна писмо от джентълмена (сега покойник) в отговор на едно мое писмо, с което го уведомявах, според уговорката ни, че желая да напусна града за смяна на обстановката и въздуха.

Предполагам, че когато е получил писмото ми, в него е било взело надмощие грубиянството му, защото езикът, с който ми отказваше, бе толкова противен и безочлив, че аз загубих всякакво самообладание в присъствието на дъщеря ми и го нарекох „долен мошеник, когото мога да съсипя за цял живот, ако реша да си отворя устата и да издам Тайната му“. Нищо повече не казах, защото, щом изрекох тези думи, дойдох на себе си и видях лицето на дъщеря ми, втренчено нетърпеливо и любопитно в моето. Веднага й заповядах да излезе от стаята, докато не се успокоя отново.

Мога да ви уверя, че не ме обхванаха приятни чувства, след като размислих върху собственото си безразсъдство. Същата тази година Ан бе по-налудничава и странна от обичайното и когато си помислих, че може да повтори думите ми в града и да спомене неговото име във връзка с тях, ако някои любопитни хора успеят да я придумат, ужасих се от възможните последици. Най-силните ми опасения за самата мен, най-силният ми страх за това, което той би могъл да стори, стигаха само дотук. Напълно неподготвена бях за онова, което наистина се случи, и то веднага.

На следващия ден, без да ме е предупредил, той дойде у дома. Първите му думи и тонът му, колкото и троснат да бе, ясно ми показаха, че се е разкаял за безочливия отговор на молбата ми и че е дошъл в отвратителното настроение, в което бе изпаднал, да се опита да оправи нещата, преди да е станало много късно. Като видя, че дъщеря ми е с мен в стаята (страх ме беше да я изпускам от очи след случилото се предния ден), заповяда й да излезе. Те не се понасяха взаимно и той изля върху нея гнева, който се опасяваше да покаже пред мен.

„Остави ни — каза й, поглеждайки към нея през рамо. Тя го погледна също през рамо и продължи да стои, сякаш няма намерение да излезе. — Чуваш ли? — избоботи той. — Излез от стаята.“ — „Говорете ми учтиво“ — каза му тя, като почервеня. „Махнете тази идиотка оттук“ — каза той, поглеждайки към мен. Ан винаги имаше много налудничави идеи за собственото си достойнство и думата „идиотка“ я раздразни на мига. Преди да мога да се намеся, тя пристъпи разгорещено към него. „Поискайте ми веднага извинение — каза му, — инак ще стане много лошо за вас. Ще издам вашата Тайна. Мога да ви съсипя за цял живот, ако реша да проговоря.“ Моите думи — повторени в негово присъствие, сякаш идваха от нейно име. Той замръзна в мълчание, побелял като хартията, на която пиша, докато аз я избутах навън от стаята. Когато дойде на себе си…

Не! Аз съм твърде почтена жена, за да спомена това, което ми каза, когато дойде на себе си. Перото ми е перо на член на енорийското паство — как можете да очаквате, че ще го използувам, за да пиша мръсни думи? Представете си сам развихрилата се ярост, ругатните и безумието на най-долния грубиян в Англия и нека заедно да продължим колкото се може по-бързо нататък, където всичко свърши.

То завърши, както вече се досещате, с това, че той настоя да я постави под запрещение, за да осигури собствената си безопасност. Опитах се да оправя нещата. Казах му, че тя просто е повторила като папагал думите, чути от мен, и че не знае никакви подробности, защото нищо не съм й съобщила. Обясних, че поради бясната си ненавист към него се е престорила, че знае неща, които в действителност не знаеше; че само е искала да го сплаши и подразни заради начина, по който се бе обърнал към нея, и че моите злощастни думи й бяха дали възможността да извърши злината, която отдавна е искала да извърши. Споменах за други странни нейни постъпки, както и за собствения му опит по отношение приумиците на хора, бавно развиващи се в умствено отношение. Напразно, той не искаше да ми повярва, макар и да се заклех — беше напълно убеден, че съм издала цялата Тайна. С две думи, не искаше да чуе за нищо друго освен за поставянето й под запрещение.

При тези обстоятелства направих туй, що се очакваше от мен като майка. „Никакъв приют за бедняци — заявих аз. — Няма да допусна да бъде изпратена в приют за бедняци. Частно заведение, ако обичате. Аз трябва да пазя чувствата си на майка и името си в града и ще приема само да бъде изпратена в такова частно заведение, което моите благовъзпитани съседи биха избрали за собствените си страдащи родственици.“ Това бяха моите думи. Изпитвам задоволство, като си помисля, че изпълних дълга си. Макар и никога да не съм била прекалено силно привързана към покойната ми дъщеря, аз имах гордост по отношение на нея. Благодарение на твърдостта и решителността ми моето дете никога не е било опозорено от петното на бедността.

Постигайки своето (което стана още по-лесно в резултат на удобствата, предложени от частния приют за душевноболни), не можех да не призная, че затварянето й имаше известни преимущества. На първо място, за нея се полагаха отлични грижи както за истинска лейди (факт, който се постарах да научат в града). На второ място, тя бе далеч от Уелмингам, където, повтаряйки моите непредпазливи думи, би могла да предизвика подозрение и да накара хората да започнат да задават въпроси.

Единствената пречка за поставянето й под контрол бе незначителна. Ние просто превърнахме напразното й самохвалство, че знае Тайната, в категорична самозаблуда. Проговаряйки в началото чисто и просто от безумна ненавист към мъжа, който я бе обидил, тя бе достатъчно проницателна, за да разбере, че го е изплашила, и достатъчно умна, за да разбере по-късно, че той иска да я сложи под запрещение. В резултат, постъпвайки в приюта, Ан бе обхваната от бясна, необуздана ярост срещу него и първите думи, които е казала на сестрите, след като я поуспокоили, са били, че е затворена, защото знае неговата Тайна и че има намерение да си отвори устата и да го унищожи, когато дойде моментът.

Може би ви е казала същото, когато неразумно сте подпомогнали бягството и. Тя съвсем сигурно го е казала (както чух това лято) на клетницата, която се омъжи за нашия мил, безименен джентълмен, починал неотдавна. Ако вие или тази нещастна дама бяхте разпитали по-подробно дъщеря ми, настоявайки да ви обясни какво има пред вид, щяхте да видите как изведнъж губи самочувствие и става разсеяна, неспокойна и объркана; щяхте да откриете, че това, което ви пиша тук, е самата истина. Тя знаеше, че има Тайна, знаеше кой е свързан с нея, знаеше кой ще пострада, ако бъде разкрита — но до последния си смъртен ден не знаеше нищо повече, независимо от това какви важности си е придавала, независимо от налудничавото самохвалство, което е проявявала пред непознати хора.

Задоволих ли любопитството ви? Във всеки случай постарах се сериозно да го направя. Наистина няма какво повече да ви кажа за самата мен или за дъщеря ми. Най-трудните ми грижи, що се отнася до нея, приключиха с изпращането й на сигурно място в приюта. Поръчано ми бе в писмо да опиша обстоятелствата, при които бе изпратена в приюта, в отговор на някоя си мис Халкъм, проявяваща любопитство по въпроса. Тя навярно бе чула куп лъжи за мен от нечий език, привикнал да ги разправя. А после направих каквото можах да открия дирите на моята избягала дъщеря, за да я възпра да не извърши някоя пакост. Отидох сама да я търся там, където погрешно ми бяха съобщили, че е видяна. Но тези и други подобни незначителни подробности представляват малък или дори никакъв интерес за вас след това, което вече чухте.

Дотук писах с възможно най-приятелски тон. Но не мога да приключа това писмо, без да добавя думи, с които да изразя сериозното си възражение срещу вас и да ви порицая.

По време на разговора с мен вие дръзко намекнахте за произхода на покойната ми дъщеря по бащина линия, сякаш той може да се поставя под съмнение. Това бе крайно непристойно и много невъзпитано от ваша страна. Ако се видим отново, не забравяйте, моля, че няма да допусна да се накърнява доброто ми име и че нравствената атмосфера в Уелмингам (както обича да се изразява моят приятел свещеникът) не трябва да бъде опетнявана с никакви разговори от неморално естество. Ако си позволите да се съмнявате, че съпругът ми е бащата на Ан, вие ми нанасяте лично голяма обида. Ако сте изпитали и все още изпитвате някакво непозволено любопитство по въпроса, препоръчвам ви, във ваш интерес, да го овладеете веднъж за винаги. На този свят, мистър Хартрайт (за другия не съм сигурна), това любопитство няма да бъде задоволено.

Може би след тези ми думи ще сметнете за необходимо да ми се извините писмено. Направете го и аз с готовност ще приема извинението ви. След това, ако имате желание да се срещнем повторно, ще направя и следващата крачка и ще ви приема. Моите средства ми позволяват да ви поканя само на чай — но това съвсем не значи, че поради случилото се те са станали по-малко. Винаги съм живяла — както, мисля, ви казах — в границите на дохода си и съм спестила достатъчно през последните двадесет години, за да прекарам прилично остатъка от дните си. Не възнамерявам да напускам Уелмингам. Имам още едно-две неща, конто трябва да постигна тук. Свещеникът ме поздравява с поклон — както видяхте. Той е женен, но съпругата му не е толкова учтива. Намислила съм да стана членка на дружеството „Доркас“, а след това да накарам жената на свещеника да ме поздравява с поклон.

Ако ме удостоите с вашето присъствие, моля ви, имайте пред вид, че разговорът трябва да се води изцяло по най-общи теми. Всеки опит за споменаване на това писмо ще бъде съвсем безполезен — твърдо съм решила да не признавам, че съм го писала. Зная, че доказателството изгоря в огъня, но въпреки това смятам за уместно да бъда предпазлива.

Поради тази причина тук не се споменават никакви имена и тези редове не носят подпис: почеркът е изцяло променен и имам намерение да предам сама писмото при обстоятелства, които изключват всякаква възможност следите да доведат до моя дом. Вие нямате основание да негодувате срещу тези предпазни мерки, тъй като те не засягат по никакъв начин това, което ви съобщавам тук в резултат на особеното ми благоволение към вас. Чаят при мен се сервира в пет и половина и препеченият ми хляб не чака никого.

Историята продължава от името на УОЛТЪР ХАРТРАЙТ

I

Първият ми подтик, след като прочетох необикновения разказ на мисис Катърик, бе да го унищожа. Закоравялата, безсрамна поквара на писанието от начало до край, отвратителната изопаченост на мисленето, упорито свързваща ме с беда, за която по никакъв начин не бях отговорен, и със смърт, за чието предотвратяване бях рискувал живота си — така ме потресоха, че тъкмо щях да скъсам писмото, когато ми хрумна съображение, което ме накара да изчакам малко, преди да го унищожа.

Това съображение нямаше нищо общо със сър Пърсивъл. Що се отнасяше до него, получените сведения само потвърждаваха заключенията, до които вече бях стигнал.

Той бе извършил своето престъпление, тъй както предполагах, и фактът, че мисис Катърик въобще не споменаваше за съществуващото копие на регистъра в Ноулсбъри, засили предишното ми убеждение, че сър Пърсивъл по всяка вероятност не е знаел за екземпляра и произтичащата от това опасност да бъде разкрит. Интересът ми относно фалшификацията сега бе изчерпан и единствената ми цел, запазвайки писмото, бе да го използувам в бъдеще за разясняването на последната загадка, която все още ме озадачаваше — произхода на Ан Катърик по бащина линия. В разказа на майка й се бяха прокраднали едно-две изречения, които можеха да се окажат от полза при търсенето на липсващите доказателства, след като се освободя от решаването на някои неотложни въпроси. Все още не бях изгубил надеждата или желанието да открия тези доказателства, защото продължавах да се интересувам от бащата на нещастното същество, почиващо в гроба на мисис Феърли.

Именно затуй запечатах отново писмото и го прибрах внимателно в портфейла си, за да го използувам, когато му дойде времето.

Следващият ден бе последният ми в Хампшър. След явяването ми пред съдията в Ноулсбъри и след приключването на отложеното следствие можех да се върна в Лондон със следобедния или вечерния влак.

Както обикновено първата ми задача сутринта бе да отида в пощата. Писмото от Мариан ме очакваше, но когато ми го подадоха, ми се стори необичайно леко. Нетърпеливо отворих плика. Вътре имаше само малко листче, сгънато на две. Няколкото набързо написани и размазани реда съдържаха следните думи:

Вестта, съдържаща се в тези редове — вестта, която тозчас свързах с опит от страна на граф Фоско да извърши някоя подлост, — напълно ме съкруши. Стоях бездиханен с листчето, смачкано в ръката ми. Какво се е случило? Какво коварство е намислил и осъществил графът в мое отсъствие? Една нощ бе изминала, откакто Мариан бе написала бележката — колко часа щяха да изтекат, докато успея да се върна при тях? Някоя нова беда би могла да се е случила междувременно, за която въобще не знаех. А аз трябваше да стоя тук, на толкова много мили от тях, за да бъда на разположение на закона!

Трудно мога да си представя как вълнението и тревогата биха ме изкушили да пренебрегна задълженията си, ако не беше успокоителното влияние на вярата ми в Мариан. Пълното ми упование в нея бе единственото съображение на тази земя, което ми помогна да се удържа и ми даде кураж да чакам. Следствието бе първата пречка, която възпираше свободата на моите действия. Явих се там в уречения час, тъй като юридическите формалности изискваха присъствието ми, но не бях повикан, за да повторя показанията си. Това безполезно забавяне бе тежко изпитание, макар че сторих всичко по силите ми да превъзмогна нетърпението си и да проследя развоя на следствието колкото се може по-внимателно.

Лондонският адвокат (мистър Мериман) на покойния бе сред присъствуващите. Но той по никакъв начин не можа да окаже съдействие на следствието. Заяви само, че е неизразимо потресен и изненадан и че не би могъл да осветли загадъчните обстоятелства на случая. От време на време подсказваше въпроси, които следователят задаваше, но те не доведоха до никакъв резултат. Следствието, което бе проведено с най-голямо търпение и продължи три часа, изчерпа всички налични източници на информация и съдът се произнесе по обичайния начин за случаите на неочаквана смърт при злополука. Добавено бе, че не са намерени доказателства, които да покажат как са взети ключовете, как е предизвикан пожарът или поради каква причина покойният е влязъл в църковната канцелария. С това съдебното дирене приключи. Адвокатът на покойника бе натоварен да се погрижи за погребението и свидетелите бяха освободени.

Тъй като бях решил да не губя и минута за отиването до Ноулсбъри, платих сметката си в хотела и наех файтон, който да ме откара до градчето. Един господин, който чу, когато поръчвах файтона, и видя, че ще пътувам сам, ме осведоми, че живее в околностите на Ноулсбъри и попита дали бих имал нещо против, ако пътува с мен. Приех предложението му, без да се замислям.

Разговорът ни по време на пътуването бе естествено насочен към темата, погълнала вниманието на всички местни жители.

Новият ми познат се познавал с адвоката на починалия сър Пърсивъл и заедно с мистър Мериман били обсъждали делата на покойния джентълмен и въпроса за наследяването на неговото имущество. Затрудненията на сър Пърсивъл били известни навред в графството и на адвоката не оставало нищо друго, освен да се примири с този факт и най-откровено да го признае.

Той умрял, без да остави завещание и нямал никакви лични средства, които да остави някому дори ако бе направил завещание, защото цялото състояние, получено от съпругата му, било погълнато от неговите кредитори. Наследник на имението (тъй като сър Пърсивъл не бил уточнил този въпрос) оставал синът на първия братовчед на сър Феликс Глайд — офицер, командуващ военна част в Източните Индии. Той щял да има много затруднения около неочакваното наследство, но с течение на времето имуществото щяло да се възстанови и ако „капитанът“ бил пестелив, можел да умре богат човек.

Макар и погълнат от мисълта да се върна в Лондон, тази информация (чиято достоверност бе доказана от събитията) бе достатъчно интересна, за да привлече вниманието ми. Мисля, че тя оправдаваше решението ми да запазя в тайна моето откритие за извършената от сър Пърсивъл измама. Наследникът, чиито права той бе присвоил, сега щеше да получи имението. Приходите от него през последните двадесет и три години, принадлежащи му по право, бяха пропилени от покойния до последното пени и нямаше как да се възвърнат. Ако проговорех, това нямаше да бъде от полза за никого. Ако запазех тайната, мълчанието ми щеше да прикрие истинското лице на мъжа, който бе прилъгал Лора да сключи брак с него. Заради нея исках да я скрия; и пак заради нея разказвам тази история с измислени имена.

Разделих се с моя случаен спътник в Ноулсбъри и отидох веднага в общината. Както очаквах, никой не поднови обвиненията срещу мен — необходимите формалности бяха спазени и аз бях освободен. Когато си тръгвах, връчиха ми писмо от мистър Досън. Той ме уведомяваше, че ще отсъствува поради професионални задължения и повтаряше направеното предложение да ми съдействува в случай на нужда. В отговор му изпратих писъмце, изразявайки сърдечно признателността си за любезността му, като се извиних, че не мога да му благодаря лично поради наложителната необходимост да се завърна незабавно в Лондон.

Половин час по-късно бързият влак ме отвеждаше обратно към Лондон.

II

Часът приближаваше десет, когато стигнах във Фулам и открих Гауър Уок. Лора и Мариан заедно ми отвориха вратата. Мисля, че едва ли сме подозирали колко силно сме свързани помежду си преди тази вечер, която отново събра трима ни заедно. Срещнахме се, сякаш бяхме разделени от месеци, а не само от няколко дни. Лицето на Мариан бе изморено и напрегнато. Щом я погледнах, разбрах кой бе осъзнал цялата опасност и понесъл всички тревоги по време на отсъствието ми. Жизнеността на Лора и по-доброто й настроение ми подсказаха колко внимателно й е била спестена вестта за ужасната смърт в Уелмингам, както и истинската причина за смяната на жилището ни.

Възбудата около преместването, изглежда, я бе оживила. Тя говореше за нея като за щастливо хрумване от страна на Мариан да ме изненадат при завръщането ми, променяйки тясната, шумна улица с този приятен квартал, където имаше дървета, поляни и река. Тя беше пълна с планове за бъдещето — за рисунките, които щеше да завърши, за техните купувачи, които бях намерил в провинцията, за шилингите, които бе спестила и от които портмонето й бе така натежало, че гордо ме накара да го претегля в ръка. Настъпилото у нея подобрение през няколкото дни на моето отсъствие бе изненада, за която бях съвсем неподготвен, и за това свое неизразимо щастие аз бях задължен на храбростта на Мариан и на нейната обич.

Когато Лора ни остави и можехме да говорим без задръжки, опитах се да изкажа благодарността и възторга, които изпълваха сърцето ми. Но това щедро създание не пожела да ме чуе. Величавото себеотрицание на жените, което дава толкова много и иска толкова малко, насочи всичките й мисли от нея към мен.

— Оставаше съвсем малко време до прибирането на пощата — заяви тя, — инак не бих писала тъй рязко. Вие изглеждате изтощен и изнурен, Уолтър. Боя се, че писмото ми ви е разтревожило сериозно?

— Само в началото — отговорих аз. — Разумът и моята вяра във вас ме успокоиха, Мариан. Прав ли съм бил, свързвайки неочакваната смяна на жилището с някаква заплаха от страна на граф Фоско?

— Напълно прав — отговори тя. — Вчера го видях и което е още по-лошо, Уолтър — говорих с него.

— Говорихте с него? Знаеше ли той къде живеем? У дома ли дойде?

— Да. У дома, но не се качи горе. Лора не го видя — тя не подозира нищо. Ще ви разкажа как стана: опасността — вярвам и се надявам — премина вече. Вчера бях във всекидневната на старата ни квартира. Лора рисуваше на масата, а аз подреждах стаята. Минах покрай прозореца и като минавах, погледнах на улицата. На отсрещната страна видях графа да говори с един мъж…

— Той забеляза ли ви?

— Не — поне аз така помислих. Бях силно стресната, за да съм напълно сигурна.

— Кой беше другият мъж? Непознат?

— Не беше непознат, Уолтър. В мига, в който дойдох на себе си, го познах. Това беше собственикът на приюта за луди.

— Какво правеше графът — къщата ли му показваше?

— Не, те разговаряха, сякаш се бяха срещнали случайно. Останах край прозореца, наблюдавайки ги иззад завесата. Ако се бях обърнала и ако Лора бе видяла лицето ми в този момент… Слава богу, тя бе погълната от рисунката си! Скоро те се разделиха. Човекът от приюта тръгна на една страна, а графът в обратната посока. Започнах да се надявам, че са се оказали случайно на улицата, но после видях как графът се връща, спира отново отсреща, вади бележник и молив и пише нещо. Сетне прекоси улицата и се отправи към магазина под нас. Изтичах покрай Лора, преди тя да ме види, и казах, че съм забравила нещо горе. Щом излязох от стаята, спуснах се на долната площадка и зачаках — решила бях на всяка цена да го спра, ако се опита да се качи горе. Той не направи подобно нещо. Момичето от магазина се появи в коридора, носейки визитката му в ръка — голяма позлатена картичка с името му и коронка над него, на която с молив бяха написани следните редове: „Скъпа госпожице (да, злодеят можеше да се обърне все още към мен по този начин) — скъпа госпожице, една дума, умолявам ви, по въпрос, важен и за двама ни.“ При сериозни затруднения човек мисли бързо, ако въобще може да мисли. Почувствувах веднага, че би могло да се окаже фатална грешка да оставя себе си и вас в неведение, когато е замесен човек като графа. Почувствувах, че съмнението относно това, което би могъл да направи във ваше отсъствие, ще ме постави на десеторно по-голямо изпитание, ако вместо да се съглася, откажа да го видя. „Помолете господина да почака в магазина — казах аз. — След минута ще бъда при него.“ Изтичах горе да си взема шапката, защото бях решила да не му позволя да говори с мен вътре. Познавах плътния му кънтящ глас и се боях, че Лора може да го чуе дори и в магазина. След по-малко от минута бях отново в коридора и отворих вратата, за да изляза на улицата. Той заобиколи откъм магазина, за да ме посрещне. И ето го застана пред мен в дълбок траур, покланяйки се мазно с мъртвешката усмивка на устните. Няколко шляещи се момчета и жени наоколо се спряха, вторачени в огромния му ръст, изисканото му черно облекло и големия му бастун със златна топка. Щом го зърнах, в съзнанието ми нахлуха ужасите от Блакуотър. Старата ненавист пропълзя и ме изпълни, когато той свали шапката си със замах и ме заговори, сякаш едва вчера сме се разделили най-приятелски.

— Помните какво ви каза, нали?

— Не мога да го повторя, Уолтър. Веднага ще узнаете какво каза за вас, но не мога да повторя това, което каза на мен. То бе по-лошо от учтивата безочливост на писмото му. Ръцете ме засърбяха да го ударя, сякаш бях мъж! Успях да ги възпра, защото накъсах визитната му картичка под шала си! Без да кажа ни дума, отдалечих се от къщата (опасявайки се, че Лора може да ни види), а той ме последва, като през цялото време възразяваше кротко. В първата пряка се обърнах и го попитах какво иска от мен. Той искаше две неща. Първо, ако нямам нищо против, да изрази чувствата си. Не пожелах да ги чуя. Второ, да повтори предупреждението си от писмото. Попитах каква е причината да го повтаря. Той се поклони, усмихна се и каза, че ще обясни. Обяснението точно потвърди опасенията, които споделих с вас, преди да заминете. Казах ви, ако помните, че сър Пърсивъл е твърде вироглав, за да послуша съвета на приятеля си, що се отнася до вас, и че не трябва да се страхуваме от графа, докато собствените му интереси не бъдат изложени на опасност и той не почне да действува в своя защита.

— Спомням си, Мариан.

— Е, и точно така се оказа. Графът предложил своя съвет, но той бил отхвърлен. Сър Пърсивъл се вслушвал само в собствената си ярост, упорство и омразата си към вас. Графът го оставил да върши каквото иска, като преди това открил адреса ни, в случай че бъдат заплашени собствените му интереси. Вие сте били проследен, Уолтър, връщайки се тук след първото ви пътуване до Хампшър — най-напред от гарата подире ви са тръгнали хората на адвоката, а после до вратата на къщата ви е съпроводил сам графът. Той не ми каза как е съумял да убегне от вашето внимание, но именно тогава и по този начин ни е намерил. Не се възползувал от откритието си, докато не научил за смъртта на сър Пърсивъл и тогава, както ви казах, решил вече сам да действува, защото бил убеден, че следващите ви стъпки ще бъдат насочени срещу съучастника на покойника в заговора. Той веднага си уредил среща със собственика на приюта в Лондон и го завел там, където била скрита неговата избягала пациентка, бидейки убеден, че по този начин, независимо от крайния резултат, ще ви замеси в безконечни правни спорове и затруднения и ще върже ръцете ви за всякакви разчиствания на сметките, що се отнася до него самия. Такава била целта му, както той ми призна. Единственото съображение, накарало го да се разколебае в последния момент…

— Да?

— Трудно е да го призная, Уолтър, и все пак трябва. Аз съм била единственото съображение. Няма думи, с които да изразя как се снижава собствената ми самопреценка, когато мисля за това, но единственото слабо място в железния характер на този човек е ужасното обожание, което той изпитва към мен. Заради собственото си самоуважение се опитвах дълго време да не му вярвам; но погледите и действията му ме принуждават със срам да потвърдя истината. Очите на това чудовище се навлажниха, когато ми говореше — наистина, Уолтър! Той заяви, че в мига, когато посочил къщата на лекаря, помислил за несретата, в която ще изпадна, ако се разделя с Лора, за отговорността, пред която ще бъда изправена поради организираното от мен бягство на Лора, и за втори път, заради мен, рискувал с най-лошото, което бихте могли да му сторите. Всичко, което той искаше, бе да не забравям тази жертва и да обуздая вашата привързаност в името на личните ми интереси — интереси, с които може би той повече не би могъл да се съобразява. Не сключих подобна сделка с него — по-добре да бях умряла преди това. Но независимо дали ще му повярваме, или не, че е отпратил лекаря под някакъв предлог, едно е несъмнено: аз го видях да се разделя с него, без да каже нищо, хвърляйки само поглед към прозореца — или по-скоро към нашата страна на улицата.

— Вярвам, Мариан. И най-добрите хора не са последователни в добрината си; защо тогава най-лошите да бъдат последователни в злините си? В същото време подозирам, че просто се е опитал да ви стресне, заплашвайки с неща, които в действителност не може да извърши. Съмнявам се в способността му да ни разтревожи чрез собственика на приюта сега, когато сър Пърсивъл е мъртъв и мисис Катърик е напълно независима. Но нека чуя по-нататък. Какво каза графът за мен?

— Той говори за вас най-накрая. Погледът му се оживи и стана по-суров, а поведението му се промени и ми напомни някогашната смесица от безпощадна решимост и иронично лукавство, при която е още по-трудно да се достигне същността му. „Предупредете мистър Хартрайт — каза той с привичната си надменност, — че мерейки се с мене, не трябва да забравя следното: насреща си има един умен човек, който не дава пет пари за законите и условностите на обществото. Ако моят злочест приятел бе послушал съвета ми, тази история със следствието щеше да се отнася до тялото на мистър Хартрайт. Но моят злочест приятел беше твърдоглав. Вижте! Жалея загубата му — вътрешно в душата си и външно на шапката си. Тази обикновена траурна лента изразява моите чувства и аз призовавам мистър Хартрайт да се отнесе с уважение към тях. Те могат да се превърнат в неизмерима ненавист, ако дръзне да ги обезпокои. Нека се задоволи с това, което е получил — това, което заради вас оставам непокътнато нему и вам. Предайте му (заедно с моите почитания), че ако ме раздразни, ще си има работа с Фоско. На прост английски език го уведомявам — Фоско не се спира пред нищо. Скъпа госпожице, довиждане.“ Студените му сиви очи се втренчиха в лицето ми — той свали тържествено шапката си, поклони ми се и си тръгна.

— Без да се върне? Без да каже нищо повече?

— Накрая на улицата се обърна, махна с ръка и после с театрален жест я сложи на гърдите си. След това го загубих от погледа си. Той изчезна в посоката, обратна на нашата къща, а аз се затичах при Лора. Преди още да се прибера, бях решила, че трябва да се махаме. Сега, след като графът бе открил къщата, тя (особено във ваше отсъствие) бе опасно, а не сигурно място. Ако знаех кога ще се върнете, щях да рискувам и да ви изчакам. Но не бях сигурна в нищо и реших да действувам веднага. Преди да заминете, вие говорихте за преместване в по-спокоен квартал с по-чист въздух заради здравето на Лора. Трябваше само да й припомня това и да й предложа да ви изненадаме, като ви спестим неприятностите и се преместим, докато отсъствувате, и тя започна да желае промяната не по-малко от мен. Помогна ми да опаковаме нещата ви и ги подреди всичките в новата ви работна стая тук.

— Какво ви накара да дойдете тук?

— Това, че не познавам други райони около Лондон. Почувствувах необходимостта да се отдалечим колкото се може повече от старата ни квартира, а аз познавах донякъде Фулам, защото на времето съм учила тук. Изпратих един човек с бележка, надявайки се, че училището би могло още да съществува. Оказа се, че е така — дъщерите на моята стара директорка са поели от нея ръководството му и те наеха това жилище по указанията, които им изпратих. Когато пратеникът се върна, беше точно време за събиране на пощата. Преместихме се, след като се стъмни — пристигнахме тук, без никой да ни види. Правилно ли постъпих, Уолтър? Оправдах ли доверието ви?

Отговорих й сърдечно и изпълнен с благодарност под напора на чувствата ми. Но докато говорех, лицето й бе все тъй неспокойно и първият й въпрос, когато свърших, се отнасяше до граф Фоско.

Видях, че сега тя мислеше за графа другояче. Изражението й не издаваше никакъв нов пристъп на гняв срещу него, нито пък таеше нова молба към мен да ускоря деня на разплатата. Убеждението й, че ненавистният възторг на този човек към нея е искрен, изглежда, бе увеличило стократно недоверието й в неразгадаемото му лукавство, както и вродения й страх от неговата зла енергия и неотслабващата сила на всичките му способности. Гласът й се снижи, поведението й стана колебливо, очите й следяха нетърпеливо и със страх моите, когато ме попита какво е мнението ми за неговото послание и какви са намеренията ми, след като съм го чул.

— Не са минали много седмици, Мариан — отвърнах аз, — откакто разговарях с мистър Кърл. Когато се разделихме, последните думи, които му казах относно Лора, бяха следните: „Домът на чичо й ще се отвори и ще я приеме в присъствието на всички, последвали фалшивото шествие до гроба; лъжата, бележеща смъртта й, ще бъде публично изтрита от надгробния камък по нареждане на главата на семейството и двамината, сторили й това зло, ще отговарят за престъплението си пред МЕН, макар и правосъдието да е безсилно да ги накаже.“ Единият е вече извън обсега на смъртните. Другият остава и моето решение е непоклатимо.

Очите й светнаха — страните й порозовяха. Тя не каза нищо, но по лицето й видях, че ме подкрепя изцяло.

— Не крия пред себе си и пред вас — продължих аз, — че изгледите за успех са повече от съмнителни. Рисковете, на които вече се изложихме, могат да се окажат дреболия в сравнение с опасностите, които ни заплашват в бъдеще, но въпреки всичко ние няма да се спрем, Мариан. Не съм толкова самонадеян, за да изляза насреща на човек като графа, преди да съм се подготвил за него. Научих се на търпение — мога да дочакам моя час. Нека го накараме да повярва, че думите му са постигнали своето, нека не му позволяваме да научава нищо за нас, нека му дадем време да се почувствува в безопасност — собственото му самохвалство, ако не греша сериозно, ще ускори този резултат. Това е едната причина да изчакаме, но има и друга — още по-важна. Моята позиция, Мариан, към вас и към Лора трябва да бъде по-силна, отколкото е сега, преди да опитам последната възможност. Тя се наклони към мен изненадана.

— Как може да бъде по-силна? — попита.

— Ще ви кажа — отвърнах аз, — когато дойде времето. Все още не е дошло — може би никога няма да дойде. Може би никога няма да заговоря за тена пред Лора — трябва да запазя мълчание и сега, дори пред вас, докато не се убедя сам, че мога да говоря, без да причиня вреда и почтено. Да оставим тази тема. Има още една, която изисква настойчиво нашето внимание. Вие състрадателно сте скрили от Лора вестта за смъртта на съпруга й…

— О, Уолтър, сигурна съм, че трябва да мине доста време, преди да й кажем това.

— Не, Мариан. По-добре е да и кажете сега, отколкото да оставим това на случайността, която никой не би могъл да предотврати в някой бъдещ момент. Спестете й всички подробности — съобщете й новината много предпазливо, но й кажете, че той е мъртъв.

— Вие искате тя да научи за смъртта на съпруга си не само поради причината, която току-що споменахте?

— Да.

— Причина, свързана с темата, за която все още не можем да говорим помежду си и която може би никога няма да бъде спомената и пред Лора?

Тя се замисли многозначително при последните думи. Когато й отвърнах утвърдително, аз също се замислих върху тях.

Лицето й пребледня. Известно време тя ме гледаше е тъжен, неопределен интерес. Някаква непривична нежност потрепна в тъмните й очи и омекоти стиснатите й устни, когато погледна настрани към празния стол, в който бе седяла скъпата спътничка на всичките ни радости и скърби.

— Мисля, че разбирам — каза тя. — Мисля, че го дължа на вас двамата, Уолтър, да й кажа за смъртта на съпруга й.

Тя въздъхна, стисна за миг здраво ръката ми, после я пусна рязко и излезе от стаята. На следващия лен Лора разбра, че неговата смърт я е освободила и че грешката и нещастието на нейния живот лежаха погребани заедно с него.

Повече помежду си не споменахме името му. Оттогава отбягвахме и най-малкия повод да говорим за смъртта му и също тъй внимателно Мариан и аз не споменавахме другата тема, за която по взаимно съгласие все още не трябваше да отваряме дума. Но от това тя не бе избледняла в съзнанието ни — дори живееше поради сдържаността, която си бяхме наложили. И двамата наблюдавахме Лора по-тревожно от всякога, като понякога чакахме и се надявахме, друг път чакахме да настъпи часът и се бояхме.

Постепенно се върнахме към обичайния си начин на живот. Аз възобнових всекидневната си работа, прекъсната по време на пътуването ми до Хампшър. Новата ни квартира струваше повече от по-малките и не тъй удобни стаи, които бяхме напуснали, и произтичащата от това необходимост да работя по-усилено се увеличаваше и от съмнителните ни изгледи за бъдещето. Може би тепърва ни предстояха непредвидени неща, които биха изчерпали малката ни сума в банката, и тогава трудът на моите ръце щеше да бъде единственото, на което да разчитаме за издръжка. Положението ни налагаше една постоянна и по-доходна работа за мен — и аз най-усърдно се заех със задачата да я осигуря.

Не трябва да се смята, че времето на покой и уединение, за което пиша сега, ме накара да прекратя изцяло следването на всепоглъщащата цел, с която са свързани мислите и действията ми, описани в тези страници. Предстояха ми още много месеци, през които тази цел нямаше нито за миг да ме освободи. Постепенното й съзряване все още ми даваше възможност да предприема някои предпазни мерки, да изпълня едно задължение, продиктувано от благодарност, и да реша един неясен въпрос.

Предпазната мярка бе свързана по неизбежност с графа. Бе от огромно значение да проверя, ако е възможно, дали възнамерява да остане в Англия или, с други думи, да остане в мой обсег. Съумях да открил това по много прост начин. Знаейки адреса му в Сейнт Джонс Уд, разпитах в квартала и след като намерих агента, който му бе дал под наем мебелираната къща, попитах дали има вероятност да се освободи скоро номер пет на Форист Роуд. Отговорът бе отрицателен. Осведомиха ме, че чужденецът, живеещ в момента в къщата, е подновил за още шест месеца договора и ще остане там до юни следващата година. А беше само началото на декември. Напуснах агента спокоен, че засега графът няма да ми убегне.

Задължението, което имах да изпълня, ме заведе още веднъж при мисис Клемънтс. Бях й обещал да се върна и да й доверя всички подробности, отнасящи се до смъртта и погребението на Ан Катърик, които бях задължен да премълча при първия ни разговор. При променените сега обстоятелства нищо не ми пречеше да споделя с добрата жена тази част от историята на заговора. Подтикван от приятелско чувство, имах достатъчно основания да изпълня обещанието си и го направих най-добросъвестно и внимателно. Не е нужно да утежнявам тези страници, разказвайки как протече срещата. Може би е по-целесъобразно да спомена, че разговорът от само себе си насочи мисълта ми към неясния въпрос, който все още предстоеше да разреша — въпроса за произхода на Ан Катърик по бащина линия.

Безброй малки доводи, свързани с тази тема — незначителни сами по себе си, но удивително съществени, взети вкупом, — напоследък ме бяха довели до едно заключение, което бях решил да проверя. Получих разрешение от страна на Мариан да пиша на майор Дънтърн във Варнек Хол (където мисис Катърик е била на служба няколко години, преди да се омъжи), за да му задам някои въпроси. Направих запитванията от името на Мариан, заявявайки, че са свързани с личната история на семейството й, което би могло да обясни и да извини молбата й. Когато написах писмото, не бях сигурен дали майор Дънтърн е все още жив. Изпратих го, разчитайки на вероятността, че може да е жив и здрав и да пожелае да ми отговори.

След два дни дойде доказателство във формата на писмо, че майорът е жив и че е готов да ни помогне. От отговора му може лесно да се разбере какво съм имал пред вид, когато му писах, както и естеството на интересуващите ме важни факти. Писмото му ми донесе отговор точно за тях.

Първо — „покойният сър Пърсивъл Глайд от Блакуотър Парк“ никога не бе стъпвал във Варнек Хол. Той не се е познавал нито с майор Дънтърн, нито с други членове от семейството му.

Второ — „покойният мистър Филип Феърли от Лимъридж Хаус“ на младини е бил близък приятел и постоянен гост на майор Дънтърн. Преглеждайки стари писма и други документи, майорът си припомнил и бил в състояние да заяви, че мистър Филип Феърли е гостувал във Варнек Хол през август 1826 година и че е останал там и за лова през септември и част от октомври. Тогава заминал, доколкото майорът можел да разчита на паметта си, за Шотландия и се появил отново във Варнек Хол след известно време вече като младоженец.

Взето само по себе си, това сведение може би нямаше голяма положителна стойност; но разгледано по отношение на известни факти, в чиято истинност двамата с Мариан бяхме убедени, то неудържимо ни подтикваше към едно очевидно заключение.

Знаехме вече, че мистър Филип Феърли е бил във Варнек Хол през есента на 1826 година и че мисис Катърик е живеела и работела там по същото време; знаехме също, че, първо, Ан е родена през юни 1827 година; второ — че тя приличаше изключително много на Лора; и, трето, че самата Лора бе поразително копие на баща си. На времето мистър Феърли е бил известен с красотата си. Напълно различен по нрав от брат си Фредерик, той е бил галеникът на обществото, най-вече на жените — весел, безгрижен, буен, чувствен, прекалено щедър по природа, разгулен и прочут с нехайството си към моралните задръжки, когато ставало въпрос за жени. Такива бяха фактите, които знаехме — такъв беше характерът му. Едва ли е необходимо да посочваме следващото от всичко това очевидно заключение.

Прочетено в новата светлина, дори писмото на мисис Катърик, въпреки нежеланието й, даваше своето в подкрепа на извода, до който бях стигнал. Тя бе обрисувала мисис Феърли (пишейки ми) като „непривлекателна жена, успяла да улови в капана си най-красивия мъж в Англия и да го ожени за себе си“. И двете твърдения бяха неоснователни и неверни. Ревностната неприязън (която при жена като мисис Катърик по-скоро би намерила израз в долно зломислие, отколкото въобще да не бъде изразена) бе за мен единственото обяснение за проявената от нея изключителна наглост по отношение на мисис Феърли при обстоятелства, изключващи необходимостта да се говори въобще за нея.

Упоменаването тук на мисис Феърли естествено повдига още един въпрос. Подозирала ли е някога чие дете е могло да бъде момиченцето, доведено й в Лимъридж?

Твърдението на Мариан по този въпрос бе категорично. Писмото на мисис Феърли до съпруга й, което мм бе прочетено на времето — писмото, обрисуващо приликата на Ан с Лора и доказващо нейния искрен интерес към непознатото дете, — бе несъмнено написано най-чистосърдечно. Дори като поразмислих, започнах да се двоумя дали самият мистър Филип Феърли е бил по-близо до истината от жена си. Позорните и измамни обстоятелства, при които мисис Катърик се е омъжила, прикритието, за което е трябвало да послужи този брак, спокойно биха могли да я накарат да мълчи не само от предпазливост, но и поради собствената й гордост, дори ако предположим, че е имало как да се свърже с бащата на нероденото си дете.

Когато тази догадка мина през ума ми, в паметта ми изплува споменът за едно от предупрежденията на Светото писание, за което всички ние сме мислили рано или късно с почуда и страхопочитание: „Децата ще отговарят за греховете на бащите.“ Ако не беше съдбовната прилика между двете дъщери на бащата, заговорът, в който Ан бе станала невинно оръдие, а Лора — невинна жертва, не би могъл никога да бъде замислен. С каква безпогрешна и ужасяваща праволинейност дългата верига от обстоятелства водеше от нехайното зло, причинено от бащата, до жестоката несправедливост, причинена на детето!

Такива мисли ме споходиха, а редом с тях и други, които ме накараха да си спомня за малкия църковен двор в Къмбърланд, където сега лежеше погребана Ан Катърик. Размислих се за отдавна отминалите дни, когато я срещнах край гроба на мисис Феърли, при това за последен път. Спомних си как безпомощните й ръце удряха по надгробния камък и измъчените й, копнеещи устни мълвяха на тленните останки на нейната защитница и приятелка: „О, ако можех да умра и да намеря покой при вас!“ Малко повече от година бе минала, откак бе изрекла това желание; и колко загадъчно, колко ужасно се бе изпълнило то! Думите, които бе казала на Лора край брега на езерото, сега се бяха сбъднали. „О, ако можеха да ме погребат при майка ви! Ако можех да се събудя до нея, когато зазвучи тромпетът на ангела и гробовете пуснат своите мъртви в деня на възкресението!“ През какви смъртни престъпления и ужаси, по какви тъмни пътища бе стигнала до смъртта тази изгубена душа, доведена от бога до последното си убежище — там, където жива никога не се бе надявала да стигне! В този свят покой я оставям — нека почива необезпокоявана в това благоговейно обкръжение.

Така призрачната фигура, която спохождаше тези страници, тъй както спохождаше моя живот, потъва в непроницаемия мрак. Като сянка тя се появи за първи път пред мен в самотата на нощта. Като сянка тя преминава в самотата на смъртта.

III

ЧЕТИРИ месеца изминаха. Дойде април — месецът на пролетта, месецът на промяната.

Зимата протече мирно и щастливо в новия ни дом. Оползотворих добре свободното си време, увеличих значително работата си и поставих средствата ни за съществуване на по-сигурна основа. Освободена от напрежението и тревогите, тегнали тъй дълго над нея и поставили я на сериозно изпитание, Мариан възвърна духа си и вродената й неуморимост започна отново да се проявява, макар и не с някогашния замах и жизненост.

По-податлива на промяна от сестра си, Лора показваше явен напредък под здравословното влияние на новия си живот. Изтощеният и блуждаещ поглед, състарил преждевременно лицето й, сега бързо го напускаше и изражението, което някога бе неговото първо очарование, сега бе първата от хубостите, които отново си възвръщаше. Наблюдавайки я съвсем внимателно, открих само едно сериозно последствие от заговора, който неотдавна застрашаваше разума и живота й. Споменът й за събитията от времето, когато бе напуснала Блакуотър Парк до мига на нашата среща в гробището на Лимъридж, бе загубен безнадеждно. При най-малкото споменаване на този период тя се променяше и започваше отново да трепери, думите й се объркваха, паметта й безпомощно се луташе. Тук и само тук лежаха дълбоко дирите на миналото — твърде дълбоко, за да бъдат заличени.

Във всичко останало тя толкова забележимо се бе възстановила, че в най-добрите си и радостни дни понякога изглеждаше и говореше като онази Лора от миналото. Щастливата промяна намери естествено отражение и у двама ни. След дълъг сън у насее пробуждаха нетленните ни спомени от Къмбърланд, които си приличаха по това, че бяха спомените за нашата любов.

Постепенно и неусетно във всекидневните ни отношения започна да настъпва смущение. Нежните думи, с които се бях обръщал към нея тъй естествено в дните на тъга и страдания, сега започнаха необяснимо да застиват на устните ми. По времето, когато страхът, че ще я загубя, владееше най-силно съзнанието ми, винаги я бях целувал вечер на раздяла и при първата ни среща сутринта. Сега, изглежда, целувката бе изчезнала от живота ни. Ръцете ни започнаха отново да треперят, когато се срещаха. В отсъствието на Мариан ние едва задържахме погледите си. Разговорът ни често замираше, когато бяхме сами. Докоснех ли я случайно, усещах, че сърцето ми започва силно да бие, както биеше някога в Лимъридж Хаус, а руменината, обагрила страните й, сякаш ме връщаше отново сред къмбърландските хълмове в някогашните ни роли на учител и ученичка. Тя дълго мълчеше, вглъбена в себе си, и отричаше, че мисли, когато Мариан й задаваше въпроси. Един ден с изненада забелязах, че съм изоставил работата си и съм се замечтал, загледан в малкия акварелен портрет, който й бях направил в беседката, където се срещнахме за първи път — точно така, както на времето изоставях картините на мистър Феърли, за да мечтая над току-що завършената рисунка. Колкото и променени да бяха сега обстоятелствата, с възраждането на нашата любов, изглежда, се възраждаха и отношенията ни от златните дни на първата ни дружба. Сякаш времето ни бе понесло към стария познат бряг върху останките от нашите разбити надежди.

На всяка друга жена бих могъл да кажа решителните думи, които все още се колебаех да изрека пред нея. Пълната безпомощност на положението й, липсата на приятели, поставяща я изцяло в зависимост от добротата и нежността, които можех да й засвидетелствувам, страхът ми, че твърде прибързано мога да докосна някакво тайно чувство в нея, твърде деликатно, за да бъде открито от мъжкия ми инстинкт — тези съображения и други подобни отнемаха увереността ми и ме караха да мълча. И все пак знаех, че трябва да се сложи край на задръжката помежду ни, че взаимоотношенията ни трябва да се променят и да придобият определена яснота в бъдещето и че аз трябваше пръв да осъзная необходимостта от промяна.

Колкото повече мислех за положението ни, толкова по-труден ми се виждаше опитът да го променя, а през това време атмосферата, при която живеехме тримата от зимата насам, оставаше все същата. Не мога да си обясня приумицата, породила това състояние, но бях завладян от мисълта, че някаква промяна на мястото и обстоятелствата, някакво неочаквано прекъсване в спокойното еднообразие на живота ни, осъществени така, че да ни предложат обстановка, различна от тази, в която бяхме навикнали да живеем, биха могли да ми помогнат да заговоря, без да поставям в твърде затруднено положение Лора и Мариан.

Имайки точно това пред вид, една сутрин заявих, че всички ние заслужаваме малко почивка и промяна. След известно обмисляне взехме решение да отидем за две седмици на морето.

На другия ден отпътувахме за един тих град на южното крайбрежие. В този ранен сезон бяхме единствените туристи. Пустите скали, плажът и пътеките, по които се разхождахме, бяха добре дошли за нас. Въздухът бе мек; от играта на априлската светлина и нейните сенки хълмът, гората и долината ставаха още по-красиви; а неспокойното море удряше вълните си под прозорците пи, сякаш и то като земята усещаше топлината и свежестта на пролетта.

Длъжен бях да се посъветвам с Мариан, преди да говоря с Лора, и сетне да действувам според нейното напътствие.

На третия ден след пристигането ни намерих сгоден случай да говоря с нея насаме. В мига, в който се погледнахме, бързият й инстинкт прочете мисълта ми, преди да мога да я изразя. С обичайната си енергичност и прямота тя заговори веднага и при това първа.

— Вие мислите по въпроса, за който стана дума помежду ни вечерта след завръщането ви от Хампшър — каза тя. — От известно време очаквам да заговорите за него; Имаме нужда от промяна в нашето малко домакинство, Уолтър; не можем да продължаваме много дълго тъй, както сме сега. Виждам това тъй ясно както и вие — тъй ясно както и Лора, макар че тя не казва нищо. Колко странно — сякаш отново се върнаха някогашните дни в Къмбърланд! Ние с вас сме пак заедно и Лора е отново тази, която живо ни интересува. Почти си представям, че тази стая е в Лимъридж и че тези вълни се разбиват в нашия бряг.

— Тогава вашите съвети ме напътствуваха — отговорих аз. — И сега, Мариан, с упование десет пъти по-силно ще се оставя да ме напътствувате отново.

Тя отвърна, като притисна ръката ми. Видях, че споменавайки миналото, силно я развълнувах. Седяхме заедно близо до прозореца и докато аз говорех, а тя ме слушаше, наблюдавахме великолепието на слънчевата светлина, огряла морската шир.

— Какъвто и да бъде резултатът от това довереничество между нас — продължих аз, — независимо дали то ще завърши радостно или тъжно за мен, интересите на Лора ще бъдат мои интереси за цял живот. Когато напуснем това място, независимо от обстоятелствата, при които ще го напуснем, моето категорично решение да изтръгна от граф Фоско признанието, което не успях да получа от неговия съучастник, остава непоколебимо. Нито вие, нито аз можем да предскажем какво ще направи този човек, ако го притисна до стената; само знаем от собствените му думи и действия, че е способен да насочи удара си към мен чрез Лора, без да изпита ни за миг колебание или угризение. При сегашното ни положение аз нямам никакви права спрямо нея, които обществото да потвърждава и законът да разрешава, а те именно могат да ми дадат сила в съпротивата срещу него и желанието да я защитя. Този факт създава сериозни пречки. Ако искам да се боря срещу графа за нашата правда с пълното съзнание за сигурността на Лора, аз трябва да водя тази борба в името на моята Съпруга. Съгласна ли сте с това дотук, Мариан?

— С всяка ваша дума — каза тя.

— Нямам намерение да използувам като предлог чувствата си — продължих аз. — Няма да се позовавам на любовта, оцеляла през всички поврати и потресения; ще основа единственото си оправдание, че мисля и говоря за нея като за моя съпруга, върху това, което току-що казах. Ако шансът да изтръгнем признание от графа е, както съм убеден, последният ни шанс да потвърдим публично факта за съществуването на Лора и двамата приемаме изтъкнатата от мен причина за нашия брак като лишена от възможно себелюбие. Но може би греша в това мое убеждение, може би разполагаме и е други средства за постигане на целта — по-сигурни и не тъй опасни. Трескаво дирих в съзнанието си такива средства, но не можах да ги открия. А вие?

— Аз също. Мислих, но напразно.

— По всяка вероятност — продължих по-нататък — възникналите пред мен въпроси по отношение на тази трудна тема са възникнали и пред вас. Трябва ли да се върнем с нея в Лимъридж сега, когато тя отново е предишната Лора, с надеждата, че ще я познаят хората от селото или децата от училището? Трябва ли да поискаме да се извърши проверка с почерка й? Да предположим, че го направим. Да предположим, че я познаят и се установи идентичността на почерка й. Нима, ако успеем в тези два случая, ще постигнем нещо повече от една отлична основа за дело в съда? Ще докажат ли тези факти нейната самоличност пред мистър Феърли, ще се завърне ли тя отново в Лимъридж Хаус въпреки показанията на леля й, смъртния акт, извършеното погребение и надписа върху надгробния камък? Не! Можем да се надяваме само, че ще съумеем да поставим под сериозно съмнение твърдението за нейната смърт — съмнение, което не може да се уреди по никакъв друг път освен юридически. Ще приема, че имаме (което в същност нямаме) достатъчно средства, за да проведем това разследване през всички етапи. Ще приема, че мистър Феърли може да бъде склонен да се откаже от предубежденията си, че лъжливите показания на графа и съпругата му и всички останали фалшификации могат да бъдат опровергани, че разпознаването на Лора няма да бъде отдадено на грешка между нея и Ан Катърик и че враговете ни няма да заявят, че почеркът е плод на ловка измама. Всичко това са предположения, които повече или по-малко са в разрез с обикновените вероятности; но нека ги отминем и се запитаме какъв ще бъде първият резултат или какви ще са първите въпроси, отправени към Лора по повод на заговора. Много добре знаем какъв ще бъде резултатът, защото знаем, че паметта й не може да възстанови събитията, случили й се в Лондон. Независимо дали ще бъде разпитана насаме или публично, тя е напълно неспособна да подпомогне собствените си твърдения. Ако вие, Мариан, не виждате всичко туй така ясно, както го виждам аз, утре ще заминем за Лимъридж и ще направим опита.

— Виждам го, Уолтър. Дори ако имахме средства да заплатим всички съдебни разноски, дори ако в края на краищата можехме да успеем, времето, нужно за тези процедури, щеше да бъде непоносимо дълго; непрестанното напрежение след всичко, което изстрадахме, би ни съсипало. Прав сте относно безнадеждността на отиването в Лимъридж. Бих искала да съм убедена също в твърдото ви решение да опитате този последен шанс с графа. Наистина ли е шанс?

— Безспорно, да. Това е шансът да открием на коя дата Лора е пътувала за Лондон. Без да се връщам към причините, които ви изложих неотдавна, аз все още съм твърдо уверен, че съществува несъответствие между датата на пътуването и датата върху смъртния акт. Там именно се намира слабото място на целия заговор — той ще рухне, ако го атакувам от тази посока, — а средствата за подобна атака са във владение на графа. Ако успея да ги измъкна от него, целта на вашия и моя живот е изпълнена. Ако се проваля, злото, което бе сторено на Лора в този свят, никога няма да бъде поправено.

— Вие самият страхувате ли се от провал, Уолтър?

— Не смея да очаквам успех и именно заради това, Мариан, говоря открито и ясно. Със сърцето и разсъдъка си мога да кажа, че надеждите на Лора за бъдещето са незначителни. Зная, че с наследството й е свършено, зная, че последната възможност да възстановим мястото й в света зависи от милосърдието на най-големия й враг, от един човек, който сега е напълно непристъпен и може да остане непристъпен докрай. След като е лишена от всякакво преимущество на тази земя, след като е повече от съмнително, че могат да й бъдат възвърнати рангът и положението, след като пред нея няма по-ясно бъдеще от това, което съпругът й, може да й осигури, най-сетне бедният учител по рисуване си позволява да разкрие сърцето си пред нея, без да й навреди. В дните на благоденствие, Мариан, аз бях само учителят, който насочваше ръката й; сега в злочестието й искам нейната ръка, за да стане моя жена!

Очите на Мариан ме погледнаха, изпълнени с нежност; не можех да кажа нищо повече. Сърцето ми преливаше, устните ми трепереха. Въпреки волята си чувствувах, че съществува опасността да започна да моля за нейното състрадание. Станах, за да напусна стаята. Тя стана в същия момент, сложи нежно ръка на рамото ми и ме спря.

— Уолтър! — каза тя. — Някога ви разделих за ваше и нейно добро. Почакайте тук, братко мой! Почакайте, мой най-скъпи и най-добри приятелю! Лора ще дойде и ще ви каже какво направих сега.

За първи път след прощалната сутрин в Лимъридж тя докосна челото ми с устните си. Една сълза капна върху лицето ми, когато ме целуна. После се обърна бързо, посочи стола, от който бях станал, и излезе от стаята.

Седнах сам край прозореца в очакване на решителния миг в моя живот. В тези напрегнати минути бях лишен от способността да разсъждавам. Всички познати възприятия ми действуваха с болезнена сила. Слънцето стана ослепително ярко, белите морски птици, конто се гонеха надалеч, сякаш прехвръкваха пред лицето ми, приглушеният шепот на вълните гърмеше в ушите ми.

Вратата се отвори и Лора влезе сама. Така бе влязла тя в стаята за закуска в Лимъридж Хаус сутринта, когато се разделихме. Някога тя се бе приближила към мен бавно и несигурно, изпълнена с горест и колебание. Сега влезе на бързите нозе на щастието, с лице, обляно от неговото озарение. По своя воля скъпите ръце се протегнаха да ме прегърнат, по своя воля сладките устни се устремиха към моите.

— Скъпи мой! — промълви тя. — Сега можем да си признаем, че се обичаме. — Главата й се сгуши с нежно доволство на гърдите ми. — Оо! — каза тя невинно. — Най-сетне съм толкова щастлива!

Десет дни по-късно бяхме още по-щастливи. Станахме семейство.

IV

Този разказ, продължаващ неотклонно своя ход, запълва сутрините на нашия брачен живот и ме носи напред към края. След като изминаха още две седмици, тримата се върнахме в Лондон и над нас надвисна сянката на предстоящата борба.

Мариан и аз внимателно скрихме от Лора причината, ускорила завръщането ни — необходимостта да се уверим, че графът е все още в града. Вече бе началото на май, а срокът за наемането на къщата на Форист Роуд изтичаше през юни. Ако го подновеше (а аз имах основания, които скоро ще съобщя, да предполагам, че ще го стори), бих могъл да бъда сигурен, че няма да ми избяга. Но ако по една или друга причина той разочароваше очакванията ми и напуснеше страната, тогава нямах никакво време за губене и трябваше незабавно да се подготвя колкото се може по-добре за срещата с него.

Имаше мигове, когато, обзет изцяло от новото щастие, изпитвах колебание в решимостта ми да действувам — мигове, когато ме изкушаваше мисълта за спокойствие и удовлетворение, след като най-скъпото стремление на живота ми бе осъществено посредством любовта, с която ме дари Лора. За първи път се уплаших, когато си представих огромната опасност, шансовете на противника, които биха могли да се опълчат срещу мен, безоблачните изгледи за нашия нов живот и риска, на който можех да изложа тъй трудно извоюваното щастие. Да! Нека да си призная честно. Омаян от сладките трепети на любовта, за кратко време се отклоних от целта, на която бях верен през суровите и мрачни дни. Несъзнателно Лора ме бе изкушила да изоставя трудния път — писано било пак тя, несъзнателно, да ме накара отново да го поема.

От време на време в загадката на съня тя се връщаше, все тъй несвързано, към виденията от ужасното минало, към събитията, останали без диря в нейната пробуждаща се памет. Една нощ (по-малка от две седмици след бракосъчетанието ни), когато я наблюдавах в съня й, видях как през затворените й клепачи бавно се отронват сълзи, чух едва промълвените думи, които ми подсказаха, че духът й преживява отново фаталното пътуване от Блакуотър Парк. Това несъзнателно прошение, толкова трогателно и страшно в светостта на съня й, ме жегна като пламък. Следващият ден бе денят, когато се върнахме в Лондон — денят, когато решителността ме обзе с десеторна сила.

Първом трябваше да науча нещо за този човек. Истинската история на неговия живот бе непроницаема тайна за мен.

Започнах от оскъдните сведения, с които разполагах. Написаното от мистър Фредерик Феърли (което Мариан получи, следвайки указанията, дадени й от мен през зимата) въпреки значението му сега не можеше да ми послужи. Докато го четях, премислих наново разказа на мисис Клемънтс, разкрил ми поредицата от измами, които бяха довели Ан Катърик в Лондон и я бяха поставили в услуга на заговора. Тук отново графът не бе пряко замесен и отново оставаше извън обсега ми.

След това се насочих към дневника на Мариан от Блакуотър Парк. По моя молба тя отново ми прочете един откъс, отнасящ се до някогашното й любопитство спрямо графа и до няколко подробности, свързани с него, които бе открила.

Въпросният откъс се намира в тази част от дневника й, където описва характера и външния му вид. Тя пише, че той „не е прекосявал границите на родната си страна от много години“, че „много иска да разбере дали в най-близкия град до Блакуотър Парк не се е заселил някой италианец“, че „получава писма с най-различни марки върху тях, между които едно с правителствен печат“. Склонна е да смята, че дългото му отсъствие от родината вероятно може да се обясни с политическо изгнание. От друга страна, тя съзнава, че тази догадка е в противоречие с писмото от чужбина, носещо „големия, приличащ на правителствен печат“ — още повече, като се има пред вид, че писма от континента, адресирани до политически изгнаници, обикновено привличат вниманието на чуждестранните пощенски служби.

Изложените дотук в дневника съображения редом с предположенията, извлечени въз основа на тях от моя страна, ми подсказаха едно заключение, което би трябвало отдавна да ми дойде наум. Сега си казах това, което някога в Блакуотър Парк Лора бе казала на Мариан и което мадам Фоско бе чула, подслушвайки на вратата — графът е шпионин!

Лора го бе нарекла така случайно в естествения си гняв от действията му спрямо нея. Аз го нарекох така със съзнателното убеждение, че неговата професия в този живот е шпионството. Но в такъв случай причината за изключително дългия му престой в Англия, след като целите на заговора бяха постигнати, ставаше, според мен, съвсем неразбираема.

Годината, за която пиша сега, бе годината на прочутото изложение в Кристал Палас в Хайд Парк. В Англия бяха пристигнали и продължаваха да пристигат изключително много чужденци. Сред нас имаше стотици мъже, по чиито дири безкрайното недоверие на техните правителства бе пратило платени агенти. Разбира се, нито за момент не можех да поставя човек със способностите и социалното положение на графа сред редиците на обикновените чуждестранни шпиони. Подозирах, че той заема ръководен пост, че е натоварен от правителството, на което тайно служи, да организира и ръководи агентите, действуващи в нашата страна (мъже и жени), и смятах, че мисис Рубел, намерена тъй навреме, за да се яви като медицинска сестра в Блакуотър Парк, по всяка вероятност е една от тях.

Ако допуснех, че тази моя идея се основава на истината, положението на графа можеше да се окаже по-уязвимо, отколкото се бях осмелил да се надявам досега. Към кого можех да се обърна, за да разбера нещо повече за историята на този човек и за него самия?

При така стеклите се обстоятелства естествено ми дойде наум, че най-подходящ за търсеното съдействие о някой негов сънародник, на когото бих могъл да разчитам. Първият, за който се сетих, бе също единственият италианец, с когото ме свързваше близко познанство — моят странен, дребен приятел професор Песка.

Професорът тъй дълго отсъствува от тези страници, че съществува опасност да бъде напълно забравен.

В история като моята е задължително лицата, свързани с нея, да се появяват само когато попадат в хода на събитията — те се появяват и изчезват не в резултат на личните ми пристрастия, а по правото на пряката им връзка с излаганите тук подробности. По тази причина не само Песка, но също майка ми и сестра ми останаха назад още в началото на историята. Посещенията ми в къщичката в Хампстед, нежеланието на майка ми да повярва в самоличността на Лора като пряк резултат от извършения заговор, напразните усилия да ги накарам двете със сестра ми да преодолеят предубедеността, към която поради ревностната си привързаност към мен продължаваха да се придържат, мъчителната необходимост, наложена от тази предубеденост, да скрия от тях брака си, докато не осъзнаят, че трябва да приемат жена ми — всички тези малки домашни случки останаха неотбелязани, защото не са от съществено значение за основната цел на историята. Те не повлияха на моите тревоги и не ме огорчиха допълнително — неотклонният ход на събитията мина неумолимо покрай тях.

По същата причина тук не споменах нищо за утехата, която намерих в братското чувство на Песка към мен, когато се видяхме отново след неочакваното прекратяване на престоя ми в Лимъридж Хаус. Не съм отбелязал верността, с която моят добросърдечен приятел ме изпрати на пристанището, когато отплавах за Централна Америка, нито пък шумно изразената радост, с която ме посрещна, когато отново се срещнахме в Лондон. Ако бях сметнал за оправдано при завръщането ми да приема предложените от него услуги, той би се появил отново много по-рано. Но макар и да знаех, че може безусловно да се разчита на честта и храбростта му, аз не бях също тъй сигурен, че може да се доверя на сдържаността му и поради тази причина тръгнах сам по пътя на моите разследвания. Сега ще стане напълно ясно, че Песка не бе изцяло откъснат от мен и моите интереси, въпреки че дотук стоя настрана от развоя на разказа. Той все тъй си оставаше мой верен приятел, готов да ми помогне.

Преди да призова Песка на помощ, бе необходимо да видя сам с какъв човек щях да си имам работа. До този момент аз никога не бях срещал граф Фоско. Три дни след завръщането ми с Лора и Мариан в Лондон, между десет и единадесет сутринта, тръгнах сам към Форист Роуд и Сейнт Джонс Уд. Денят бе хубав — разполагах с няколко свободни часа и реших, че съществува вероятност графът да се изкуши да излезе на разходка, ако почакам известно време. Нямах особени основания да се боя, че може да ме познае денем, защото ме бе виждал само веднъж, когато ме е проследил до дома късно вечерта.

Никой не се забелязваше по прозорците на къщата. Свих в една пресечка, която минаваше покрай нея, и погледнах над ниската градинска стена. Един от задните прозорци на долния етаж бе широко отворен и на него бе опъната мрежа. Не видях никого, но от стаята се разнесе първо пронизително свиркане и птича песен, а после плътният кънтящ глас, който познавах тъй добре от описанието на Мариан. „Хайде, елате тук за малкото ми пръстче, мои кра-кра-красавици! — провикна се гласът. — Хайде, хоп! Едно, две, три и хоп! Три, две, едно и долу! Едно, две, три — чирик, чирик, чирик!“ Графът упражняваше канарчетата си, както ги бе упражнявал някога в Блакуотър Парк.

Почаках малко и пеенето и свиркането спряха. „Елате да ме целунете, красавици мои!“ — каза плътният глас. В отговор се чу чуруликане и цвърчене — нисък, мазен смях, мината тишина и после входната врата на къщата се отвори. Обърнах се и тръгнах натам, откъдето бях дошъл. Великолепната ария от „Мойсей“ на Росини, изпълнявана със звучен басов глас, се понесе тържествено над крайградската тишина. Градинската порта се отвори и захлопна. Графът бег излязъл.

Той прекоси пътя и се отправи към западната част на Риджънтс Парк. Аз продължавах да вървя по другата страна на улицата, на известно разстояние зад него.

Мариан ме бе подготвила за високия ръст, чудовищните размери, както и за очебийните траурни дрехи, но не и за ужасната свежест, бодрост и жизненост на този човек. Той носеше своите шестдесет години, сякаш бяха по-малко от четиридесет. Кривнал шапката си на една страна, вървеше с лека, наперена крачка, размахваше големия си бастун, тананикаше си и оглеждаше от време на време къщите и градините от двете страни на пътя с възхитителна, покровителствена усмивка. Ако кажеха на някой непознат, че целият квартал му принадлежи, непознатият не би се изненадал при тези думи. Той не се обърна нито един път, видимо не обръщаше никакво внимание не само на мен, но и на хората, с които се разминаваше, като понякога само се усмихваше най-добронамерено на бавачките и децата по пътя си. Тъй вървях след него, докато стигнахме до група магазини, разположени откъм западната страна на парка.

Тук той спря пред една сладкарница, влезе (вероятно за да направи поръчка) и излезе веднага с парче торта в ръка. Някакъв италианец въртеше латерна пред магазина и една нещастна малка сбръчкана маймунка седеше върху инструмента. Графът спря, отхапа от тортата и сериозно връчи остатъка на маймунката. „Мой бедни, малки човече! — каза той с пресилена гальовност. — Изглеждаш гладен. В святото име на човечността аз ти предлагам нещо за обяд!“ Латернаджията жаловито протегна ръка за някое пени от доброжелателния непознат. Графът сви презрително рамене и отмина.

Стигнахме улиците и по-изисканите магазини между Ню Роуд и Оксфърд Стрийт. Графът спря отново и влезе в малък оптически магазин с надпис на витрината, който гласеше, че там се извършват поправки. Той излезе отново с оперен бинокъл в ръка, направи няколко крачки и се спря да разгледа афиша, поставен пред един магазин за музикални инструменти. Прочете внимателно афиша, размисли за миг и после махна към празния файтон, който минаваше покрай него. „Касата на операта“ — каза той на човека и потеглиха.

Пресякох улицата и на свой ред погледнах афиша. Обявеното представление бе „Лукреция Борджия“ и щеше да се състои същата вечер. Бинокълът в ръката на графа, вниманието, с което прочете афиша, и посоката, която съобщи на файтонджията, подсказваха, че той възнамеряваше да гледа спектакъла. Имах начин да се сдобия с две места в задната част на партера чрез един художник-изпълнител от театъра, когото познавах добре в миналото. Така поне аз и този, който щеше да бъде с мен, можехме да видим графа сред зрителите и в такъв случай щях да разбера още тази вечер дали Песка познава своя сънародник.

Пред вид на това реших без колебания как ще прекарам вечерта. Осигурих билетите и по пътя си оставих бележка в квартирата на професора. В осем без петнадесет отидох, за да го взема за театъра. Дребният ми приятел бе в състояние на голяма възбуда. В бутониерата си бе поставил красиво цвете, а под мишницата си държеше най-големия оперен бинокъл, който някога съм виждал.

— Готов ли сте? — попитах го.

— Ол райт, ол райт!16 — отвърна Песка.

Тръгнахме към театъра.

V

Когато Песка и аз пристигнахме в театъра, в залата звучаха последните акорди на увертюрата и всички места в нашия сектор бяха заети, но човек можеше спокойно да се движи по пътеката, която минаваше през него. Тъкмо това положение отговаряше много добре на целта, с която посещавах представлението. Отидох най-напред до парапета, който ни разделяше от редовните места, и потърсих графа в тази част на салона. Не беше там. Връщайки се обратно по пътеката откъм лявата страна на сцената, огледах се внимателно и го открих в нашия сектор. Той се бе настанил много добре на дванадесет или четиринадесет места от края на пейката, три реда след редовните партерни места. Застанах точно на една линия с него, а Песка стоеше до мен. Професорът все още не знаеше с каква цел съм го довел в театъра и бе доста учуден, че не отиваме по-близо до сцената.

Завесата се вдигна и операта започна. По време на първото действие останахме на същото място — графът бе погълнат от музиката и спектакъла и нито веднъж не хвърли дори и случаен поглед към нас. Той не пропусна ни тон от възхитителната музика на Доницети. Седеше, издигнал ръст над тези, които го заобикаляха, усмихваше, се и от време на време поклащаше от удоволствие глава. Когато съседите му аплодираха края на една ария (нещо, което при такива обстоятелства англичаните винаги биха направили), без ни най-малко да се съобразяват с оркестровото изпълнение, следващо непосредствено след нея, той ги изгледа едновременно със съчувствие и възмущение и вдигна едната си ръка в знак на учтива молба. При по-изисканите певчески пасажи, при по-деликатните музикални фрази, които отминаваха без овации от страна на останалите, дебелите му ръце, с черни, съвършено прилепнали ръкавици от шевро, попляскваха лекичко, показвайки високата оценка на музикално образования човек. В такива моменти ласкателният му одобрителен шепот: „Браво! Брааво!“ отекваше в тишината като мъркането на голям котарак. Онези, които седяха от двете му страни — яки, червендалести провинциалисти, явно опиянени от блясъците на модния Лондон, — виждайки и чувайки го какво прави, последваха примера му. Тази вечер много от възторжените изблици на зрителите в задната част на партера започваха от нежното, спокойно ръкопляскане на ръцете в черните ръкавици. Ненаситната суета на този човек видимо поглъщаше с върховна наслада изразявания по този начин възторг към него като ценител, превъзхождащ околните. Усмивки като малки вълнички се разливаха непрекъснато по пълното му лице. По време на музикалните паузи той се оглеждаше наоколо с израз на благо доволство от самия себе си и от тези, сред които се намираше. „Да! Да! Тези диви англичани, научават нещичко от МЕН. Навсякъде аз, Фоско, човекът, който стои над тях, им влияя!“ Ако някога нечие лице е говорело, неговото лице говореше тогава и това бяха думите му.

Завесата се спусна след първото действие и зрителите станаха да се поразтъпчат. Това беше моментът, който чаках — моментът, когато щях да разбера дали Песка го познава.

Той стана на крака заедно с останалите и започна тържествено да оглежда с бинокъла си публиката в ложите. Отначало беше с гръб към нас, но после се обърна към тази част на салона, където се намирахме, и погледна към ложите над нас най-напред с бинокъла, а после без него. Точно когато лицето му бе изцяло обърнато към нас, насочих вниманието на Песка.

— Познавате ли този човек? — попитах го.

— Кой човек, приятелю?

— Високия, пълен мъж, който стои там с лице към нас.

Песка се надигна на пръсти и погледна към графа.

— Не — каза професорът. — Този едър, пълен мъж ми е напълно непознат. Известен ли е? Защо ми го показвате?

— Защото имам определени причини да искам да науча нещо за него. Той е ваш сънародник — казва се граф Фоско. Чували ли сте това име?

— Не, Уолтър. Нито името, нито човекът са ми познати.

— Напълно ли сте сигурен? Погледнете отново — погледнете внимателно. Ще ви кажа защо проявявам такова нетърпение, когато излезем от театъра. Чакайте! Ще ви помогна да се качите тук, за да го видите по-добре.

Помогнах на дребния си приятел да се закрепи на ръба на подиума, където се намираха всички столове от задната част на партера. Тук малкият му ръст вече не представляваше никаква пречка и той можеше да вижда над главите на дамите, седящи в края на пейката.

Някакъв слаб, светлокос мъж с белег на лявата буза, стоящ до нас, когото не бях забелязал дотогава, погледна внимателно Песка, докато му помагах да се качи на подиума, и после още по-внимателно проследи погледа, който Песка отправи към графа. Помислих си, че може би разговорът ни бе достигнал до ушите му и е събудил любопитството му.

В това време Песка се вторачи добросъвестно в широкото, пълно, засмяно лице, обърнато малко нагоре точно срещу него.

— Не — каза ми. — За първи път в живота си виждам този огромен, дебел мъж.

Докато той говореше, графът снижи поглед към ложите, които започваха от нашия сектор нататък.

Очите на двамата италианци се срещнаха.

Миг преди това бях убеден от Песка, че не познава графа. В следващия момент бях не по-малко сигурен, че графът познава Песка!

Познаваше го и още по-изненадващо е, че се боеше от него! В това нямаше никаква грешка — потвърди го промяната, която премина по лицето на злодея. Жълтият му цвят се смени с оловен оттенък, чертите му изведнъж се стегнаха, студените сиви очи започнаха да гледат крадешком, тялото му се вцепени от главата до петите — всичко това бе достатъчно многозначително. Смъртен страх бе сковал тялото и душата му и причината за това бе фактът, че той позна Песка!

Слабият мъж с белега на бузата бе все още близо до нас. Очевидно подобно на мен и той си бе направил заключение от въздействието, което произведе присъствието на Песка върху графа. Той бе тих, добре възпитан мъж, приличащ на чужденец, и интересът, с който ни наблюдаваше, не преминаваше границите на благоприличието поведение.

Колкото до мен, аз бях така втрещен от промяната в лицето на графа, така изумен от напълно неочаквания обрат на събитията, че не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя оттук нататък. Дойдох на себе си, когато Песка зае мястото си до мен и ме заговори.

— Как втренчено гледа дебелият мъж! — възкликна той. — Мен ли гледа? Нима съм известен? Как е възможно да ме познава, когато аз не го познавам?

Все още не свалях очи от графа. Видях го за първи път да се раздвижва, когато Песка се премести, за да не изгуби от погледа си дребния ми приятел, след като той слезна от подиума. Любопитно ми беше да видя какво ще стане, ако Песка при тези обстоятелства отвлече вниманието си от него, и съответно попитах професора не забелязва ли някои от своите ученици сред дамите в ложите. Песка веднага вдигна големия бинокъл към очите си и започна бавно да оглежда горната част на салона, търсейки най-съзнателно и настойчиво своите ученици.

В мига, когато той се отдаде на това занимание, графът се обърна, мина покрай зрителите от другата страна на реда, където стояхме ние, и изчезна по средната пътека. Хванах Песка за ръката и за негова неизразима почуда го поведох бързо назад, за да пресрещнем графа, преди да е стигнал до вратата. За моя изненада слабият мъж избърза пред нас, избягвайки струпването на зрителите, напускащи местата си, което забави Песка и мен. Когато излязохме във фоайето, графът бе изчезнал, а чужденеца с белега също го нямаше.

— Да вървим — казах аз. — Хайде, Песка, да отидем в квартирата ви. Трябва да говоря с вас насаме, и то веднага.

— О, мой боже, боже! — извика професорът, напълно объркан. — Какво, по дяволите, става?

Продължих бързия си ход, без да отговарям. Обстоятелствата, при които графът бе напуснал театъра, ме караха да предполагам, че трескавото желание да избяга от Песка би могло да го доведе до нови крайности. Той можеше да избяга и от мен, напускайки Лондон. Бъдещето изглеждаше съмнително, ако му позволях дори и един ден да действува по своя воля. Съмнителен бе също и непознатият чужденец, който ни изпревари и когото подозирах, че съвсем съзнателно проследи графа.

Тези две подозрения ме накараха без много бавене да обясня на Песка какво искам. Щом се оказахме сами в стаята, аз увеличих объркването и изумлението му стократно, излагайки пред него ясно и без всякакви задръжки целта си, тъй както направих това тук.

— Приятелю мой, какво мога да направя аз? — извика професорът, молейки ме жалостиво с двете си ръце. — По дяволите дявола! Как мога да ви помогна, Уолтър, след като не познавам този човек?

— Той ви познава — страхува се от вас, напусна театъра, за да избяга от вас. Песка! Трябва да има някаква причина за това. Поразровете се в собствения си живот, преди да дойдете в Англия. Напуснали сте Италия, както ми казахте, по политически причини. Никога не сте ми казвали какви са и аз не ви питам сега за тях. Само ви моля да се обърнете към спомените си и да видите дали в тях няма нещо, което би могло да обясни ужаса, обхванал този човек, когато ви съзря.

За моя неизразима почуда тези думи, колкото и безобидни да ми се бяха сторили, произведоха същото изумително въздействие върху Песка, каквото той самият бе произвел върху графа. Розовото лице на моя дребен приятел побеля мигновено и той се отдръпна бавно от мен, разтреперан от главата до петите.

— Уолтър! — каза той. — Вие не знаете какво искате. Прошепвайки тези думи, Песка ме погледна, сякаш изведнъж му бях посочил някаква скрита опасност и за двама ни. За по-малко от минута той така се промени, че нямаше вече нищо общо с непринуденото, жизнено, чудновато човече, което познавах, и ако сега го срещнех на улицата, сигурно нямаше да го позная.

— Простете ми, ако, без да искам, съм ви причинил болка и съм ви притеснил — отвърнах аз. — Спомнете си жестоката злина, която Фоско причини на съпругата ми. Не забравяйте, че злото никога няма да бъде наказано, ако нямам във властта си средства, с които да го принудя към признание в името на справедливостта. Нейните интереси ме подтикнаха към това, което казах, Песка, моля ви отново да ми простите — останалото не мога да споделя с вас.

Станах, за да си вървя. Той ме спря, преди да стигна до вратата.

— Чакайте — каза ми. — Накарахте ме да се разтреперя целият. Вие не знаете как напуснах родината си и защо. Дайте ми възможност да се успокоя, да помисля, ако мога.

Върнах се обратно на мястото си. Той закрачи напред-назад из стаята, мълвейки неразбрано на собствения си език. Това продължи известно време, после изведнъж се приближи към мен и с необикновена нежност и тържественост сложи малките си ръце върху гърдите ми.

— Сложете ръка на сърцето си, Уолтър, и кажете, няма ли друг начин да се доберете до този човек освен чрез мен?

— Няма друг начин — отговорих аз.

Той се отдръпна отново, отвори вратата на стаята, огледа предпазливо коридора, затвори я и пак се доближи към мен.

— Вие спечелихте това право, Уолтър, в деня, когато ми спасихте живота. От този момент нататък можехте да се възползувате от него, когато пожелаете. Възползувайте се сега. Да! Говоря ви сериозно. Следващите ми думи, тъй истинни, както и добрият бог над нас, ще поставят живота ми във вашите ръце.

Той бе така развълнуван и искрен, изричайки това необикновено предупреждение, че аз се убедих в правотата на думите му.

— Помнете! — продължи той, размахвайки енергично ръце към мен в обхваналата го възбуда. — Никаква нишка в съзнанието ми не свързва този Фоско с миналото, към което ще се върна сега заради вас. Ако откриете такава нишка, запазете я за себе си — не ми казвайте нищо. На колене ви моля най-сърдечно — нека остана в неведение, нека бъда невинен и сляп за това, което предстои, тъй както съм сега!

Той каза още няколко колебливи и несвързани думи и после отново замълча. Видях как усилието да се изразява на английски, когато случаят бе твърде сериозен, за да използува чудатите възклицания и фрази от обичайния си речник, увеличаваше още повече мъчителното затруднение, което изпитваше от самото начало да говори по тази тема пред мен. Тъй като по време на нашата близка дружба се бях научил да чета и да разбирам родния му език (без обаче да го говоря), предложих му сега да се изразява на италиански, докато аз щях да задавам на английски въпросите, които може би бяха необходими, за да разбера нещата по-добре. Той прие предложението. Думите му потекоха гладко, изричани в силно възбуждение, което проличаваше в непрестанната промяна на чертите му, в енергията и бързината на присъщите за него ръкомахания, но той ни веднъж не повиши глас. И ето сега аз чух думите, Дали ми сили да посрещна последната битка, за която тази история трябва да разкаже.17

— Вие не знаете нищо за съображенията ми да напусна Италия — започна той, — освен че са от политическо естество. Ако се бях установил във вашата страна поради преследване от страна на моето правителство, не бих пазил в тайна причините от вас или от когото и да е друг. Аз ги крия, защото присъдата за моето изгнание не е произнесена от официалните власти. Вие сте чували, Уолтър, за политическите общества, действуващи тайно във всеки голям европейски град? Аз принадлежах в Италия към такова общество, принадлежа и тук — в Англия. Дойдох в тази страна по нареждане на моя ръководител. На младини бях много разпален и изложих на опасност себе си и други хора. Поради това ми бе заповядано да емигрирам в Англия и да чакам. Емигрирах и все още чакам. Възможно е още утре да ме извикат, а може да бъде и след десет години. За мен е все едно — тук съм, издържам се, като преподавам уроци, и чакам. Не нарушавам никаква клетва (предстои ви да чуете защо), като ви се доверявам изцяло и ви съобщавам името на обществото, към което принадлежа. Това, което правя, е, че поставям живота си във вашите ръце. Ако други разберат, че от устата ми са излезли думите, които споделям сега, с мен е свършено — факт тъй сигурен, както присъствието ни в тази стая.

Той прошепна следващите думи на ухото ми. Запазвам тайната, която ми съобщи. Обществото, към което принадлежеше, ще бъде достатъчно ясно определено, ако в тези страници го нарека „Братството“ в няколкото случая, при които ще се наложи да бъде споменато.

— Целта на „Братството“ — продължи Песка — е, с две думи казано, цел и на други подобни политически общества — унищожение на тиранията и утвърждаване правата на народа. Принципите на „Братството“ са два. След като животът на един човек е полезен, дори и ако е само безвреден, той има право да му се радва. Но ако животът му вреди на добруването на себеподобните му, от този момент нататък той губи това право и е не само престъпление, но заслуга да го лишиш от — него. Не аз съм този, който трябва да каже при какви ужасяващи обстоятелства на подтисничество и страдание се създаде това общество. Нито пък вие като англичанин, като представител на един народ, извоювал свободата си тъй отдавна, можете да кажете, че от удобство сте забравили кръвопролитията и жертвите в нейно име; нито пък трябва да казвате докъде могат или не могат да стигнат в бездната на своето отчаяние влудените мъже на един поробен народ. Оковите, стегнали душите ни, са твърде на дълбоко, за да ги откриете. Оставете изгнаника на мира! Присмивайте му се, не му вярвайте, отворете очи в почуда пред това тайно „аз“, което тлее в него понякога под почтеността и спокойствието на човек като мен или под смазващата бедност и жестокото омерзение на мъже с по-малко късмет, с не тъй голяма гъвкавост и търпение като мен — но не ни съдете! По времето на вашия Чарлз I може би щяхте да ни разберете — предългото удоволствие от собствената свобода ви е лишило от способността да ни разберете сега.

С тези думи на повърхността, изглежда, бликнаха най-дълбоките чувства на неговото същество — за първи път той изливаше цялото си сърце пред мен, но въпреки това гласът му не се повиши, защото страхът от ужасното разкритие, което правеше пред мен, не го напускаше нито за миг.

— Дотук — подхвана пак той — за вас „Братството“ не е по-различно от други подобни. Неговата цел (според англичаните) е анархията и революцията. То отнема живота на лошия крал или лошия министър, сякаш те са опасни диви животни, които трябва да бъдат застреляни при първа възможност. Позволявам ви да мислите така. Но на тази земя нито едно политическо общество няма закони като тези на „Братството“. Членовете не се познават помежду си. Има президент в Италия, има президенти и в чужбина. Всеки от тях има секретар. Президентите и секретарите познават всички членове, но самите членове са непознати помежду си, докато техният ръководител не сметне за целесъобразно поради наложилите се в даден момент политически обстоятелства или нужди на самото общество да ги представи едни на други. Поради тези предохранителни мерки ние не полагаме клетва, когато ни приемат. Принадлежността ни към „Братството“ се установява от таен белег, който всички носим и който остава за цял живот. Наредено е на всеки да си върши работата и четири пъти в годината да се явява пред президента или секретаря, в случай че се нуждаят от услугите ни. Предупредени сме, че ако изменим на „Братството“ или ако му навредим, служейки на чужди интереси, ще умрем според неговите принципи — ще умрем от ръката на непознат, който може да бъде изпратен от другия край на света, за да нанесе удара, или от ръката на най-близък приятел, конто през дългите години на нашата дружба, без да знаем, е бил член на обществото. Понякога смъртта идва по-късно, понякога тя следва непосредствено след предателството. Нашето първо задължение е да знаем как да чакаме, нашето второ задължение е да знаем как да се подчиним, когато ни наредят да действуваме. Някои от нас могат да бъдат в очакване през целия си живот и въобще да не ги потърсят. Други могат да бъдат призовани за някое дело или за подготовката му в деня, когато са встъпили в организацията. Аз самият — дребният, жизнен, бодър човек, когото познавате и който по собствена воля едва ли би вдигнал и кърпичка, за да убие мухата, бръмчаща около лицето му, на младини преживях едно тъй ужасно предизвикателство, че не искам да говоря за него. То ме подтикна да вляза в „Братството“, така както би могло да ме подтикне към самоубийство. И трябва да остана — принадлежа му независимо от това, което мога да мисля за него сега, когато съм в по-добро положение и хладнокръвието ми носи белезите на зрелостта, — докато съм жив. Когато бях в Италия, ме избраха за секретар и тогава всички членове, които трябваше да застанат пред очите на моя президент, заставаха и пред мен самия.

Започвах да го разбирам — виждах накъде клони неговото необичайно разкритие. Той изчака за миг, наблюдавайки ме сериозно, докато очевидно отгатна какви мисли минават през ума ми, и пак заговори.

— Вие вече стигнахте до своето заключение — каза ми Песка. — Разбирам го по лицето ви. Не говорете нищо — дръжте ме настрана от тайната намислите ви. Нека да направя своята последна жертва заради вас и нека с това да сложим край на тази тема и никога вече да не се връщаме към нея.

Той ми даде знак да не отговарям, стана, свали сакото си и нави нагоре левия ръкав на ризата си.

— Обещах, че ще ви се доверя изцяло — прошепна на ухото ми, с очи, обърнати зорко към вратата. — Каквото и да се случи, вие няма да ме упреквате, че съм скрил нещо, което интересите ви са изисквали да знае те. Казах, че „Братството“ разпознава членовете си по знак, който остава за цял живот. Ето, вижте мястото и белега.

Той вдигна оголената си ръка й високо горе от вътрешната страна ми показа дълбок белег от изгаряне в плътта с ярък кървавочервен цвят. Няма да го описвам точно. Достатъчно е да кажа, че бе кръгъл и би могъл изцяло да се покрие от съвсем малка монета.

— Мъж, който носи този белег на това място — каза Песка, смъквайки ръкава си, — е член на „Братството“. Мъж, изменил на „Братството“, бива открит рано или късно от ръководителите — било от президентите или от секретарите. А този, когото ръководителите открият, е мъртъв. Никакъв човешки закон не може да го защити. Помнете това, което чухте и видяхте, направете си заключенията, действувайте както смятате за добре. Но, в името на бога, не ми казвайте нито какво сте открили, нито как сте постъпили. Нека бъда свободен от отговорността, която — щом помисля за нея — всява ужас в мен. В съзнанието си сега зная, че тя не е моя отговорност. За последен път ви казвам — кълна се в честта си на джентълмен и във вярата си на християнин, че ако мъжът, когото ми посочихте в операта, ме познава, той е така променен или предрешен, че аз не го познах. Не зная нищо за заниманията или намеренията му в Англия. Никога не съм го виждал, до тази вечер не бях чувал името, с което се представя. Друго няма. Оставете ме малко, Уолтър. Съкрушен съм от случилото се — потресен съм от това, което казах. Дано да приличам на себе си при следващата ни среща.

Той се отпусна на един стол и извръщайки се от мен, скри лице в ръцете си. Аз отворих лекичко вратата, за да не го безпокоя, и изрекох тихо няколко думи за сбогуване, които според желанието си той би могъл да чуе или не.

— Ще запазя спомена за тази вечер в най-съкровеното кътче на сърцето си — казах му. — Вие никога няма да се разкайвате за оказаното ми доверие. Мога ли да ви посетя утре? Мога ли да дойда още в девет часа?

— Да, Уолтър — отвърна той, като ме погледна мило и заговори отново на английски, сякаш единственото му желание сега бе да се върнем към обичайните си взаимоотношения. — Елате да споделите скромната ми закуска, преди да поема към моите ученици.

— Лека нощ, Песка.

— Лека нощ, приятелю.

VI

Първото ми убеждение, след като се намерих навън, бе, че не ми остава нищо друго, освен да действувам незабавно въз основа на сведенията, които бях получил. Трябваше да се добера до графа още тази нощ. Ако се забавех до сутринта, рискувах да загубя и последния шанс, който Лора имаше. Погледнах часовника си — беше десет часът.

Ни сянка на съмнение не бе останала у мен относно причината, поради която графът бе напуснал театъра. Бягството му от нас безспорно бе прелюдия към бягството му от Лондон. Знакът на „Братството“ бе върху ръката му — бях тъй сигурен в това, сякаш ми бе показал дамгата; а предателството към „Братството“ тежеше на съвестта му — разбрах го, когато той позна Песка.

Съвсем понятно бе защо не се познаха взаимно. Човек като графа никога не би се изложил на ужасните последици, които носи шпионството, без да се погрижи за личната си сигурност, тъй както е обърнал внимание и на възнаграждението си в злато. Може би в миналото обръснатото лице, което бях посочил в операта, е било покрито с брада, тъмнокафявата му коса би могла да бъде перука, а името очевидно бе сменено. Случайностите на времето може би също са му помогнали — огромната му дебелина вероятно бе дошла с напредването на възрастта. Налице бяха всички основания, които обясняваха защо Песка не го позна и защо той можа да познае Песка, чийто необичаен външен вид го отличаваше навсякъде.

Казах, че бях сигурен какво е имал наум графът, избягвайки от театъра. Как можех да се съмнявам, когато видях със собствените си очи, че въпреки външната си промяна той бе убеден, че Песка го е познал и следователно животът му е в опасност? Ако можех да го накарам да проговори тази нощ, ако можех да му покажа, че аз също зная за смъртната гибел, надвиснала над него, какъв щеше да бъде резултатът? С две думи, следният: единият от нас трябваше да стане господар на положението, а другият — в такъв случай — попадаше в неизбежна и пълна зависимост от него.

Длъжен бях пред себе си да обмисля опасността, която поемах, преди да застана лице в лице срещу нея. Длъжен бях пред съпругата си да направя всичко във властта ми, за да намаля премеждията.

Не бе нужно да пресмятам рисковете, пред които бях изправен — те всичките с сливаха в един. Ако графът откриеше чрез собственото ми признание, че пътят към неговата сигурност минава през моя живот, той вероятно щеше да бъде последният човек, който би се поколебал да тръгне в тази посока, когато попадна в обсега му. Единствените начини за отбрана срещу него, на които въобще можех да разчитам, за да се намали рискът, се откроиха достатъчно ясно, след като поразмислих внимателно. Преди Да му разкрия това, което знаех, трябваше да поставя откритието си там, където би могло да бъде използувано незабавно срещу него, и то на място, където домогванията му за натиск не биха успели. Ако поставех мината под нозете му, преди да го доближа, и дадях нареждания на трето лице да я взриви след изтичането на определен срок, освен ако преди това то не получеше писмена или устна разпоредба от мен в обратен смисъл — в такъв случай сигурността на графа бе в пълна зависимост от моята и аз можех да бъда уверен в надмощието си над него дори и в собствения му дом.

Идеята ми хрумна, когато се намирах недалеч от новата ни квартира, която наехме след завръщането си от крайбрежието. Прибрах се, без да обезпокоявам никого, с помощта на собствения си ключ. В преддверието гореше лампа, която взех със себе си в кабинета, за да извърша нужните приготовления и да превърна срещата ми с графа в нещо неизбежно, преди и най-малкото подозрение за моите намерения да възникне у Лора или Мариан.

Едно писмо, адресирано до Песка, представляваше сега най-сигурната предпазна мярка, която можех да взема. Написах следното:

Подписах тези редове, сложих датата, поставих листа в плик и го запечатах. Отгоре написах: „Не отваряйте плика до девет часа утре сутринта. Ако не получите известие от мен или не ме видите преди този час, счупете печата, когато чуете ударите на часовника, и прочетете съдържанието.“ Добавих инициалите си и поставих плика в друг, който също подпечатах и надписах до Песка на домашния му адрес.

Нищо друго не ми оставаше вече, освен да намеря начин да изпратя веднага писмото до предназначението му. Тогава щях да съм направил всичко, което беше по силите ми. Ако нещо се случеше с мен в дома на графа, погрижил се бях той да отговаря за това е живота си.

Нито за миг не се съмнявах, че независимо от обстоятелствата Песка е в състояние да предотврати бягството му, ако реши да използува средствата, с които разполагаше. Изключителната настойчивост, с която се противопостави на опита ми да му дам разяснения за самоличността на графа или — с други думи, желанието да остане в неведение относно фактите, което би оправдало бездействието му пред собствената му съвест, разкриваше недвусмислено, че той е в състояние да изпълни ужасната присъда на „Братството“ незабавно, макар че с вродената си човечност Песка естествено се бе въздържал да заяви това открито пред мен. Място за съмнение нямаше, защото дори и при моя незначителен опит знаех не малко примери за безпощадността, с която чуждестранните политически общества преследват и наказват всеки предател на делото, където и да се е скрил той. Размишлявайки по въпроса само като читател на вестници, аз си спомних случаи, станали в Лондон и Париж, където на улиците намираха намушкани чужденци, чиито убийци оставаха винаги неизвестни, за тела или части от тела, хвърлени в Темза или Сена от ръце, които оставаха неоткрити, за мъртъвци, станали жертва на непонятно насилие, което можеше да се обясни само по един начин. В тези страници не прикривам нищо, свързано с мен, както и убеждението си, че бях подписал смъртната присъда на графа, ако се стигнеше до фаталната неизбежност, даваща право на Песка да отвори плика.

Излязох от стаята, за да отида на долния етаж при хазаина и да го помоля да намери пратеник. Точно в този момент той се качваше нагоре и ние се срещнахме на площадката на стълбището. Синът му, един пъргав младеж, бе пратеникът, който той ми предложи, когато чу какво искам. Извикахме момчето и аз му дадох нарежданията си. То трябваше да отнесе писмото с файтон, да го предаде собственоръчно на Песка, да ми донесе обратно от него няколко думи, потвърждаващи получаването, да се върне с файтона и да го задържи на входа, за да го ползувам аз. Вече наближаваше десет и половина. Пресметнах, че момчето можеше да се върне след двадесет минути и че след още двадесет минути можех да бъда в Сейнт Джонс Уд.

Когато момъкът тръгна, аз се върнах за малко в стаята си да подредя някои документи, за да ги намерят лесно в случай на най-лошото. Ключа от старомодното бюро, в което държах документите, запечатах и малкото пакетче с името на Мариан отгоре поставих върху масата. След като свърших, слязох долу във всекидневната, където Лора и Мариан сигурно очакваха завръщането ми от операта.

В стаята беше само Мариан. Тя четеше и погледна изненадано часовника си, когато ме видя.

— Колко рано се връщате! — възкликна тя. — Преди края ли излязохте?

— Да — отвърнах й. — Двамата с Песка не го дочакахме. Къде е Лора?

— Получи едно от нейните лоши главоболия и я посъветвах да си легне, след като се навечеряхме.

Излязох от стаята под предлог, че искам да видя дали Лора е заспала. Проницателните очи на Мариан започваха да ме гледат изпитателно — нейният бърз инстинкт започваше да усеща, че нещо ми тежи.

Когато влязох в спалнята и приближих внимателно към леглото, където мъждукаше нощната лампа, жена ми спеше. Все още не бе изминал и месец от сватбата ни. Ако нещо е натежало в сърцето ми, ако решимостта ми се е разколебала за миг, когато видях как в съня си е обърнала предано лице към моята възглавница, когато видях ръката й, отпусната на завивката, сякаш несъзнателно чакайки моята — сигурно съм имал някакво оправдание. Позволих си само за няколко минути да коленича до леглото и да я погледам отблизо — тъй близо, че усетих дъха й върху лицето си. На тръгване само докоснах с устни ръката и бузата й. Тя се раздвижи в съня си и промълви името ми, без да се събуди. Останах за миг на вратата, за да я погледна още веднъж. „Бог да те благослови и да те пази, скъпа моя!“ — прошепнах аз и излязох.

Мариан ме чакаше на стълбите. В ръката си държеше сгънат лист хартия.

— Синът на хазаина донесе това за вас — рече тя. — Пред вратата чака закрит файтон — той каза, че сте му наредили да го държи там на ваше разположение.

— Точно така, Мариан. Файтонът, ми трябва — излизам отново.

Отговорих й, слизайки по стълбите, и надникнах във всекидневната, за да прочета бележката на светлината на лампата върху масата. В нея с почерка на Песка бяха написани тези две изречения:

Поставих листа в портфейла си и се отправих към вратата. Мариан ме пресрещна на прага и ме бутна обратно в стаята, където пламъкът на свещта освети изцяло лицето ми. Тя ме хвана с двете си ръце и очите й се втренчиха изпитателно в моите.

— Разбирам! — прошепна тя възбудено. — Тази вечер опитвате последната възможност.

— Да, последната и най-добрата — прошепнах в отговор аз.

— Но не сам! О, Уолтър, за бога, не отивайте сам. Нека да дойда с вас. Не ми отказвайте само защото съм жена. Аз трябва да дойда! Ще дойда! Ще чакам навън във файтона.

Сега бе мой ред да я задържа. Тя се опита да се отскубне от мен и да стигне първа до вратата.

— Ако искате да ми помогнете — заявих аз, — останете тук и спете тази вечер в стаята на жена ми. Нека бъда спокоен за Лора, а за всичко останало отговарям аз. Хайде, Мариан, целунете ме и покажете, че имате достатъчно храброст, за да изчакате завръщането ми.

Не биваше да й давам време да каже дори и дума. Тя се опита да ме задържи отново. Освободих се от ръцете й и на мига вече бях вън от стаята. Долу момчето ме чу и отвори входната врата. Скочих във файтона, преди още кочияшът да слезе от капрата. „Форист Роуд, Сейнт Джонс Уд — извиках му аз през предното прозорче. — Плащам двойно, ако стигнем за четвърт час.“ — „Разбрано, сър.“ Погледнах часовника си. Единадесет часът. Нямаше ни минута за губене.

Бързото движение на файтона, чувството, че с всяка секунда се приближавам все повече към графа, убеждението, че съм се впуснал най-сетне без пречка или препятствие в моето опасно начинание, ме докараха до такова трескаво и възбудено състояние, че извиках на човека да кара още по-бързо. Когато напуснахме улиците и пресякохме пътя към Сейнт Джонс Уд, нетърпението така изцяло ме завладя, че станах прав и подадох глава от прозореца, за да видя края на пътуването, преди да сме стигнали до него. Точно когато в далечината някакъв църковен часовник удари единадесет и петнадесет, ние свърнахме във Форист Роуд. Спрях кочияша малко преди къщата на графа, платих му, освободих го и се отправих към вратата.

Когато приближавах градинската порта, видях, че от обратната посока към нея се е запътил още един човек. Срещнахме се пред газовата лампа на улицата и се погледнахме. Тутакси познах светлокосия чужденец с белега на бузата, а, изглежда, и той ме позна. Не каза нищо и вместо да спре пред къщата, бавно продължи пътя си. Случайно ли се беше озовал на Форист Роуд? Или бе проследил графа от операта?

Не продължих да разсъждавам по тези въпроси. След като изчаках чужденеца да се изгуби от погледа ми, дръпнах звънеца. Вече беше единадесет и двадесет — достатъчно късно, за да може графът да се отърве лесно от мен с извинението, че си е легнал.

Единственият начин да преодолея това непредвидено обстоятелство бе да съобщя името си, без да задавам преди това други въпроси, и същевременно да го уведомя, че желанието ми да го видя в този късен час е продиктувано от сериозна причина. И тъй, докато чаках, извадих визитната си картичка и под името си написах: „По важна работа“. Прислужницата отвори вратата, докато пишех последната дума с молив, и ме попита недоверчиво какво „благоволявам да искам“.

— Бъдете така добра да предадете това на господаря си — отвърнах аз, давайки й визитката си.

Разбрах по колебанието на момичето, че ако бях попитал най-напред за графа, тя щеше само да изпълни дадените й нареждания и да ми каже, че той не е в къщи. Тя се смути от увереността, с която й връчих картичката. След като ме изгледа втренчено, влезе смутено обратно в къщата с моята визитка и затвори вратата, като ме остави да чакам в градината.

След около минута се появи отново. Господарят ме поздравявал и ме молел най-учтиво да кажа по каква работа идвам.

— Поздравете господаря си — отвърнах аз — и му предайте, че работата, по която идвам, може да бъде съобщена само на него.

Тя пак се върна и този път ме покани да вляза. Последвах я незабавно. Миг — и се намирах вече в къщата на графа.

VII

В преддверието нямаше лампа, но на мъждивата светлина на кухненската свещ, която момичето бе взело със себе си горе, видях как една възрастна дама се измъкна мълчаливо от някаква задна стая на партерния етаж. Познавах добре дневника на Мариан, за да бъда достатъчно сигурен, че възрастната дама е мадам Фоско.

Прислужницата ме заведе в стаята, която графинята току-що бе напуснала. Влязох вътре и се намерих лице в лице с графа. Той все още беше във вечерното си облекло с изключение на сакото, което бе хвърлил връз един стол. Ръкавите на ризата му бяха леко навити над китките. От едната му страна имаше пътна чанта, а от другата — кутия. Книги, хартии и различни дрехи бяха разхвърляни из стаята. На масата до вратата бе сложена клетката с белите мишки, тъй добре позната ми от описанията. Канарчетата и какадуто вероятно бяха в някоя друга стая. Когато влязох, той опаковаше кутията и стана да ме посрещне, държейки някакви листове в ръка. Лицето му все още издаваше ясно следите от ужаса, който го бе обхванал в операта. Дебелите му бузи висяха отпуснато, студените му сиви очи дебнеха крадешком, гласът, изражението и поведението му бяха не по-малко подозрителни, когато пристъпи напред, за да ме посрещне, и ме покани със сдържана учтивост да седна.

— По работа ли идвате, сър? — запита ме. — Недоумявам каква би могла да бъде тя.

Неприкритото любопитство, с което ме изгледа докато говореше ме убеди, че в операта не ме е забелязал. Видял е най-напред Песка и оттам нататък, докато напусна театъра, очевидно не бе видял нищо друго. Името ми би трябвало да му подскаже, че не съм дошъл в дома му, воден от някакви приятелски намерения, но дотук той, изглежда, бе в пълно неведение относно истинската същност на моето посещение.

— За мен е шанс, че ви намирам тази вечер тук — казах аз. — По всичко личи, че сте пред заминаване?

— Свързана ли е вашата работа с моето пътуване?

— До известна степен.

— До каква степен? Знаете ли къде отивам?

— Не. Зная само защо напускате Лондон.

Той мина покрай мен с бързината на мисълта, заключи вратата и сложи ключа в джоба си.

— Вие и аз, мистър Хартрайт, знаем твърде много неща един за друг. Когато идвахте в тази къща, не ви ли мина случайно през ум, че аз не съм човек, с когото можете да си играете?

— Мина ми — отвърнах аз. — И не съм дошъл да си играя с вас. Дошъл съм относно един въпрос на живот и смърт и ако вратата, която заключихте, бе отворена в този момент, нищо изречено или сторено от вас не би ме склонило да мина през нея.

Пристъпих към средата на стаята и застанах срещу него на килима пред камината. Той придърпа един стол пред вратата, седна и отпусна лявата си ръка на масата. Кафезът с белите мишки бе близо до него и когато тежката му ръка разклати масата, малките същества се пробудиха и разбягаха, гледайки го втренчено през отворите на красиво боядисаната тел.

— По въпрос на живот и смърт — повтори той на себе си. — Тези думи са може би по-сериозни, отколкото мислите. Какво имате пред вид?

— Това, което казвам.

Капки пот покриха плътно широкото му чело. Лявата му ръка се прокрадна към ръба на масата. Там имаше чекмедже с ключалка и ключът беше в нея. Палецът и показалецът му стиснаха ключа, но не го завъртяха.

— Значи, вие знаете защо напускам Лондон? — продължи той. — Кажете ми причината, ако обичате.

Той завъртя ключа и отключи чекмеджето, докато говореше.

— Мога да сторя нещо повече от това — отвърнах аз. — Мога да ви покажа причината, ако желаете.

— По какъв начин?

— Свалили сте сакото си — казах аз. — Навийте левия ръкав на ризата си и ще я видите сам.

Лицето му се покри със същия оловносив цвят, който бях забелязал в операта. В погледа му, който се стрелна към мен, проблеснаха ужасни искри. Той не каза нищо, но лявата му ръка бавно отвори чекмеджето и гъвкаво се пъхна в него. За миг прозвуча остър, стържещ шум от нещо, което той движеше, без да го виждам, после спря. Тишината, която последва, бе толкова напрегната, че от мястото, където стоях, чувах ясно как мишките ритмично гризат телта.

Животът ми висеше на косъм и аз го знаех. В този последен миг помислих с неговия разсъдък, усетих допира с неговите пръсти — напълно сигурен бях в това, което криеше от мен в чекмеджето, сякаш го бях видял.

— Почакайте малко — рекох му. — Заключихте вратата, виждате, че не помръдвам, виждате, че ръцете ми са празни. Почакайте малко. Имам още нещо да кажа.

— Казахте достатъчно — отговори той с неочаквано самообладание, тъй неестествено и тъй ужасяващо, че то изпъна нервите ми, както никакъв изблик на насилие не би ги изпънал. — Нуждая се от една минута за собствените си мисли, ако обичате. Досещате ли се за какво мисля?

— Може би да.

— Размишлявам — отбеляза той тихо — дали ще увелича безпорядъка на тази стая, ако пръсна мозъка ви край камината.

Ако бях помръднал в този миг, прочетох в лицето му, че би го направил.

— Съветвам ви да прочетете два реда, които нося със себе си — подхванах аз, — преди да вземете окончателно решение.

Предложението, изглежда, възбуди любопитството му. Той кимна с глава. Извадих от портфейла си бележката на Песка, с която потвърждаваше получаването на моето писмо, подадох му я, пресягайки се, и се върнах обратно на мястото си пред камината.

Той прочете редовете на глас: „Получих писмото ви. Ако не ви видя преди споменатото от вас време, ще разпечатам плика при първите удари на часовника.“

Друг в неговото положение би се нуждаел от някакво обяснение на тези думи; графът не изпита подобна необходимост. Един прочит на бележката му бе достатъчен, за да разбере каква предпазна мярка съм взел тъй ясно, сякаш бе присъствувал, когато я предприех. Изражението на лицето му се смени на мига и ръката му се измъкна от чекмеджето празна.

— Не заключвам чекмеджето си, мистър Хартрайт — заяви той, — и не казвам все още, че няма да пръсна мозъка ви около камината. Но аз съм справедлив човек дори към враговете си и ще призная предварително, че те са по-умни, отколкото съм ги смятал. Говорете направо, сър! Искате нещо от мен?

— Искам и имам намерение да го получа.

— При какви условия?

— При никакви условия.

Ръката му се отпусна отново в чекмеджето.

— Ха! Въртим се в кръг — рече той. — И тоя ваш умен мозък отново е в опасност. Тонът ви е осъдително неблагоразумен, сър — обуздайте го незабавно! Рискът да ви застрелям на мястото, където стоите, за мен е по-малък от риска да ви оставя да излезете от къщата, освен ако не диктувам и не одобря условията. Сега нямате работа с моя непрежалим приятел — намирате се лице в лице с Фоско! Ако съществованията на двадесет мистър Хартрайтовци бяха стъпалата към моята безопасност, аз бих ги изкачил, намирайки опора в моето върховно безразличие и вътрешно равновесие. Почитайте ме, ако обичате собствения си живот! Призовавам ви да отговорите на три въпроса, преди да отворите отново уста. Чуйте ги — те са необходими за този разговор. Дайте отговорите им — те са ми необходими. — Той вдигна единия от пръстите на дясната си ръка. — Първи въпрос! Идвате тук със сведения, които могат да бъдат верни или лъжливи — откъде ги получихте?

— Отказвам да ви съобщя.

— Няма значение — аз ще разбера. Ако тези сведения са верни — забележете, че казвам с цялата си категоричност „ако“, — вие се пазарите чрез тях посредством собствената си подлост или нечия друга подлост. Отбелязвам това обстоятелство в паметта си, която не забравя нищо, за да го използувам в бъдеще, и продължавам нататък. — Той вдигна друг пръст. — Втори въпрос! Редовете, които ме поканихте да прочета, са без подпис; кой ги е писал?

— Човек, на когото имам пълно основание да разчитам и от когото вие имате пълно основание да се страхувате.

Моят отговор го жегна до известна степен. Лявата му ръка потрепера силно в чекмеджето.

— Колко време ми давате — попита той, задавайки третия си въпрос по-тихо — преди първите удари на часовника, когато ще бъде разпечатано писмото.

— Достатъчно време, за да приемете моите искания — отвърнах аз.

— Отговорете ми по-ясно, мистър Хартрайт. За кой час става въпрос?

— За девет часа утре сутринта.

— Девет сутринта? Да, да — заложили сте капана си, преди да мога да уредя паспорта си и да напусна Англия. Предполагам, че няма да бъде по-рано? Ще се занимаем с това по-сетне. Мога да ви задържа заложник тук и да се спазаря с вас да изпратите да донесат писмото ви, преди да ви пусна. Междувременно бъдете така добър да изложите исканията си.

— Ще ги чуете. Те са прости и се формулират лесно. Знаете чии интереси представлявам, идвайки тук?

Той се усмихна с върховно спокойствие и безгрижно махна с дясната си ръка.

— Ще се опитам да позная — отговори ми подигравателно. — Интересите на една дама, разбира се!

— Интересите на съпругата ми.

Той ме погледна с първото искрено изражение, изписало се на лицето му в мое присъствие — изражение на пълно изумление. Видях, че от този миг нататък вече не ме смяташе за толкова опасен човек. Затвори веднага чекмеджето, скръсти ръце на гърдите си и с ехидна усмивка се приготви да ме изслуша.

— Вие сте достатъчно добре запознат — продължих аз — с хода на моите разследвания през изминалите не малко месеци, за да знаете, че всякакъв опит за отричане на очевидните факти ще бъде съвършено безполезен в мое присъствие. Вие сте съучастник в позорно съзаклятие. И сте го направили, за да получите едно състояние от десет хиляди лири.

Той не каза нищо, но лицето му се помрачи и свъси напрегнато.

— Запазете придобитото — казах аз. (Лицето му незабавно отново се просветли и очите му се отвориха в още по-голяма почуда.) — Не съм дошъл тук, за да се пазаря за парите, с които е платена цената на отвратителното престъпление…

— Кротко, мистър Хартрайт. Вашите морални брътвежи имат отлично въздействие в Англия — запазете ги за себе си и за сънародниците си, ако обичате. Десетте хиляди лири бяха завещани на моята прекрасна съпруга от покойния мистър Феърли. Разгледайте въпроса в тази светлина и аз ще го обсъдя с вас, ако желаете. Но за човек с моите чувства темата е осъдително долна. Предпочитам да я отмина. Приканвам ви да продължим обсъждането на вашите условия. Какво искате?

— На първо място, искам пълно признание за съзаклятието, написано и подписано от вас в мое присъствие.

Пръстът му отново се вдигна.

— Едно! — отбеляза той съсредоточено като делови човек.

— На второ място, искам явно доказателство, което да не почива на вашите лични тържествени уверения, за датата на заминаването на моята съпруга от Блакуотър Парк за Лондон.

— Така! Така! Напипвате слабото място, както виждам — посочи той спокойно. — Друго има ли?

— Засега не.

— Добре! Поставихте условията си; сега чуйте моите. Отговорността, която ще поема, признавайки това, което благоволявате да наричате „съзаклятие“, като цяло е може би по-малка от отговорността да ви просна мъртъв на килима. Да кажем, че приемам предложението, ако изпълните моите искания. Изявлението, което ви трябва, ще бъде написано и явното доказателство ще бъде предоставено. Предполагам, че за вас ще бъде доказателство писмото на моя покоен, непрежалим приятел, осведомяващо ме за деня и часа на пристигането на съпругата му в Лондон, написано, подписано и датирано от самия него? Мога да ви го дам. Мога също да ви изпратя при човека, от когото наех каретата, за да прибера моята гостенка от гарата в деня, когато тя пристигна; книгата му за поръчки ще ви помогне да уточните датата дори ако кочияшът, който ме откара, се окаже безполезен. Това са нещата, които мога да направя и ще ги направя при известни условия. Чуйте ги. Първо! Мадам Фоско и аз напускаме тази къща, когато и както пожелаем, без каквато и да е намеса от ваша страна. Второ! Оставате тук с мен до седем часа сутринта, когато ще дойде моят пълномощник да сложи в ред нещата ми. Давате му бележка до човека, в когото е запечатаното ви писмо, за да му го предаде. Чакате тук, докато пълномощникът връчи неотвореното писмо в ръцете ми и тогава ми оставяте на разположение точно половин час, за да напусна къщата, след което сте отново напълно свободен да действувате и да отидете, където пожелаете! Трето! Давате ми удовлетворението, присъщо на джентълмена, заради намесата ви в личните ми дела и заради езика, който си позволихте да използувате при този разговор. Времето и мястото — в чужбина — да определя аз в писмо, написано от мен, когато бъда в безопасност на континента, а в писмото ще има лист, отговарящ на точната дължина на шпагата ми. Това са моите условия. Кажете, приемате ли ги, или не?

Необичайната смесица от бързината на взетото решение, прозорливата хитрина и наглото шарлатанство в тази реч ме смаяха за миг, но само за миг. Единственото съображение бе дали имам право да се сдобия със средствата за утвърждаването на Лорината самоличност, позволявайки на мошеника, който й я бе отнел, да избяга безнаказано. Знаех, че подбудата за справедливото приемане на жена ми в родното й място, откъдето бе прогонена като натрапничка, както и за публичното заличаване на лъжата, скверняща все още надгробната плоча на майка й, бе кристално чиста, бидейки неопетнена от импулса за мъст, който от самото начало се бе слял с целта ми. И все пак не мога честно да заявя, че собствените ми нравствени убеждения бяха достатъчно силни, за да решат сами борбата, която се водеше в мен. Помогна ми споменът за смъртта на сър Пърсивъл. Колко ужасно бе отскубнато възмездието в последния миг от слабите ми ръце! Какво право имах аз, смъртният, незнаещ нищо за бъдещето, да решавам дали този човек също трябва да избяга безнаказано, защото е успял да избяга от мен? Размислях за тези неща — може би със суеверието, присъщо на природата ми, а може би и с чувство по-възвишено от суеверието. Трудно бе, когато най-сетне бях стегнал обръча си около него, да го отпусна по своя воля; но си наложих да направя тази жертва. С две думи, реших да се оставя да ме води по-висшата подбуда, в която бях сигурен — подбудата да служа на делото на Лора и Истината.

— Приемам условията ви — заявих аз, — с една уговорка от моя страна.

— Каква е тя?

— Отнася се до запечатаното писмо. Искам в мое присъствие да бъде унищожено неотворено веднага щом ви бъде връчено.

Това мое искане просто трябваше да му попречи да отнесе със себе си писмено доказателство за същността на отношенията ми с Песка. Самия факт той щеше да открие, когато, на сутринта трябваше да дам адреса на пълномощника му. Но нямаше да може да го използува посредством собствените си необосновани доказателства — дори ако се осмелеше да направи такъв опит, което щеше да предизвика у мен опасения за Песка.

— Приемам уговорката ви — отвърна той, след като обмисли сериозно въпроса минута или две. — Не си струва да спорим — писмото ще бъде унищожено, щом попадне в ръцете ми.

Докато говореше, той стана от стола, на който седеше срещу мен до този момент. С едно усилие, изглежда, освободи съзнанието си от цялото напрежение на разговора ни.

— Уф! — възкликна той, протягайки широко ръцете си. — Схватката беше разгорещена. Седнете, мистър Хартрайт. Оттук нататък ще се срещаме като смъртни врагове; нека междувременно, като изискани джентълмени, да си окажем учтиво внимание. Позволете ми да повикам съпругата си.

Той отключи вратата и я отвори.

— Еленор! — извика той с плътния си глас. Дамата със злобното лице влезе. — Мадам Фоско — мистър Хартрайт — заяви графът, представяйки ни с лекота и достойнство. — Ангеле мой — продължи той, като се обърна към съпругата си, — ще намерите ли време сред грижите по прибирането на багажа да ми направите едно хубаво, силно кафе? Имам да уреждам някои писмени дела с мистър Хартрайт и се нуждая от цялата, си интелигентност, за да се представя както трябва.

Мадам Фоско кимна два пъти с глава, веднъж — строго към мен, втория път — в знак на подчинение към съпруга си, и се изнесе плавно от стаята.

Графът, се приближи към една писалищна маса близо до прозореца, отвори бюрото си и извади от него няколко тестета хартия и куп пачи пера. Той разпиля перата по масата, така че да му бъдат подръка, когато потрябват, и после наряза хартията на тесни листчета, каквито използуват професионалните журналисти.

— Ще превърна това в забележителен документ — заяви графът, поглеждайки ме през рамото си. — Много добре съм запознат с навиците на литературното повествование. Едно от най-редките интелектуални качества, които човек може да притежава, е изключителната дарба да подрежда мислите си. Огромна привилегия! И аз я притежавам. А вие?

Той закрачи напред-назад из стаята, докато донесоха кафето, тананикайки си и отбелязвайки местата, където се появяваха спънки в реда на мислите му, като от време на време удряше с длан по челото си. Невероятната дързост, с която овладя създаденото от мен положение и го превърна в пиедестал, връз който да постави суетата си с единствената лелеяна мисъл за самоизтъкване, се наложи с цялата си сила върху изумлението ми. Удивителната мощ на неговия характер, дори и в най-дребните му проявления, ме впечатли пряко волята ми, въпреки искрената ми ненавист към този човек.

Кафето бе донесено от мадам Фоско. Той целуна ръката й в знак на благодарност и я придружи до вратата; върна се, наля си чаша кафе и я занесе на писалището.

— Мога ли да ви предложа кафе, мистър Хартрайт? — запита ме, преди да седне.

Отказах му.

— Какво? Мислите, че ще ви отровя? — развесели се той и като седна, продължи: — Английският разсъдък е достатъчно здрав, но има един сериозен недостатък — винаги насочва предпазливостта си в погрешна посока.

Той потопи перото в мастилницата, постави първото листче хартия пред себе си, тупна с ръка върху писалището, прочисти гърлото си и започна. Пишеше тъй шумно и тъй бързо, с толкова едър и уверен почерк и оставяше такива широки разстояния между редовете, че стигна до края на листа за не повече от две минути. След изписването на всеки лист, той го номерираше и го мяташе през рамото си на пода да не му пречи. Когато първото му перо се изхаби, то също изхвърча зад рамото му и той грабна второ от запаса, разпилян пред него. Лист след лист, дузина, петдесет, сто изхвърчаваха от двете му страни, докато пространството около стола му се затрупа с тях. Часовете течаха един след друг — аз седях и го наблюдавах, а той седеше и пишеше. Спираше само за да отпива от кафето си, а когато то свърши, от време на време се удряше по челото. Удари един, два, три, четири и листчетата все тъй продължаваха да хвърчат около него; неуморимото перо все тъй безспир дращеше от единия до другия край на страниците, а белият безпорядъчен куп от листа нарастваше все повече. В четири часа перото изскърца, разхвърляйки пръски от размаха, с който подписа името си. „Браво!“ — извика той, като скочи на крака с енергията на младеж и ме погледна с победоносна усмивка.

— Готово, мистър Хартрайт! — обяви той, като удари бодро с юмрук широките си гърди. — Готово, за мое голямо задоволство и за ваша голяма почуда, когато прочетете какво съм написал. Темата е изчерпана; човекът — Фоско — не е. Продължавам да нареждам листчетата си, да преглеждам листчетата си, да чета листчетата си, адресирани преди всичко и поверително към вас. Току-що удари четири часът! Добре! Подреждане, преглеждане и прочит от четири до пет. Лека ободрителна дрямка от пет до шест. Последни приготовления от шест до седем. Работа с пълномощника и запечатаното писмо от седем до осем. В осем — en route18. Забележете програмата!

Той седна с кръстосани крака на пода сред листата, наниза ги с една дълга игла на връв, прегледа ги, написа на първата страница всичките си титли и почести, а после ми прочете ръкописа с театрална приповдигнатост и буйни жестове. Не след дълго читателят ще има възможност да си състави собствено мнение за документа. Тук е достатъчно да спомена, че той отговаряше на моята цел.

После ми написа адреса на лицето, от което бе наел колата, и ми връчи писмото на сър Пърсивъл. То бе писано в Хампшър, носеше дата 25 юли и оповестяваше пътуването на „лейди Глайд“ до Лондон на 26-и. Тъй в същия ден, когато лекарското удостоверение твърдеше, че Лора е починала в Сейнт Джонс Уд, тя е била жива и в Блакуотър, както сър Пърсивъл сам съобщаваше; а на следващия ден е трябвало да предприеме пътуването! Когато фактът на пътуването се потвърдеше и от кочияша, доказателството щеше да бъде пълно!

— Шест без петнадесет — заяви графът, поглеждайки часовника си. — Време е за моята възстановителна дрямка. Аз самият приличам на Наполеон Велики, както може би сте забелязали, мистър Хартрайт; приличам на този безсмъртен мъж и по способността си да контролирам съня по своя воля. Извинете ме за секунда. Ще повикам мадам Фоско, за да не ви доскучае.

Знаейки не по-зле от него, че вика мадам Фоско, за да бъде сигурен, че няма да си тръгна, докато спи, аз не отговорих и се заех да подреждам листата, които ми бе предоставил.

Дамата влезе сдържана, бледа и по-злобна от всякога.

— Забавлявайте мистър Хартрайт, ангеле мой — заяви графът. Той й поднесе стол, целуна за втори път ръката й, оттегли се на едно канапе и след три минути вече спеше не по-малко спокойно и щастливо от най-добродетелния човек на земята.

Мадам Фоско взе една книга от масата, седна и ме погледна с решителната, отмъстителна злъч на жена, която никога не забравя и никога не прощава.

— Слушах разговора ви с моя съпруг — каза тя. — Ако бях на негово място, бих ви проснала мъртъв на килима.

При тези думи тя отвори книгата си и докато не се събуди съпругът й, повече не ме погледна, нито пък заговори. Той отвори очи и стана от канапето точно един час след като бе заспал.

— Чувствувам се безкрайно освежен — съобщи графът. — Еленор, скъпа ми съпруго, всичко ли е готово горе? Това е добре. Ще опаковам моите нещица за десет минути и още толкова ми трябват, за да си облека дрехите за пътуване. Какво остава, преди да дойде пълномощникът? — Той огледа стаята и видя кафеза с белите си мишки. — Ах! — извика графът жалостиво. — Още една жива рана за чувствата ми. Моите невинни любимци! Моите малки, обичани дечица! Какво ще правя с тях? Засега не сме се установили никъде и ще пътуваме непрекъснато — колкото по-малко багаж носим, толкова по-добре за нас. Моето какаду, моите канарчета и малките ми мишчици — кой ще се грижи за тях с любов, когато татко им замине?

Той закрачи из стаята дълбоко замислен. Писменото признание, което направи, не го разтревожи, но сега бе видимо объркан и разстроен от много по-важния въпрос за любимите му животинки. След дълго обмисляне неочаквано седна отново на писалището.

— Идея! — възкликна той. — Ще предложа канарчетата и моето какаду на този огромен град — пълномощникът ще ги подари от мое име на лондонските зоологически градини. Веднага ще приготвя документа с тяхното описание.

Графът започна да пише, повтаряйки думите, докато излизаха изпод перото му.

— Номер едно. Какаду с превъзходно оперение: атракция за всички посетители с вкус. Номер две. Канарчета с ненадмината жизненост и интелигентност: достойни за Райската градина, както и за градината в Риджънтс Парк. С почит към британската зоология. Подарени от Фоско.

Перото разхвърли мастилени пръски и подписът бе сложен със замах.

— Графе! Вие не включихте мишките — обади се мадам Фоско.

Той стана от масата, взе ръката й и я сложи на гърдите си.

— Всяка човешка решимост, Еленор — заяви тържествено той, — има своите предели. Моите предели са вписани в този документ. Не мога да се разделя с белите си мишки. Проявете търпимост към мен, ангеле мой, и ги отнесете горе в кутията им за пътуване.

— Възхитителна нежност! — отбеляза мадам Фоско, любувайки се на съпруга си, и хвърли последен змийски поглед към мен. Тя вдигна внимателно кафеза и излезе от стаята.

Графът погледна часовника си. Въпреки категоричното самообладание, което си придаваше, той започваше да се тревожи за пристигането на пълномощника. Свещите отдавна вече бяха угасени и слънчевата светлина на новата утрин заливаше стаята. Беше седем и пет, когато се чу звънецът на входната врата и пълномощникът се появи. Той бе чужденец с тъмна брада.

— Мистър Хартрайт — мосьо Рубел — представи ни графът. Той отведе пълномощника (чуждестранен шпионин до мозъка на костите си) в един от ъглите на стаята, пошепна му някакви наставления и после ни остави. Щом останахме сами, „мосьо Рубел“ предложи най-учтиво да благоволя да му дам нарежданията си. Написах два реда на Песка, упълномощавайки го да предаде запечатания плик на „приносителя“, адресирах бележката и я връчих на мосьо Рубел.

Пълномощникът остана при мен, докато работодателят му се върна, облечен в пътнически костюм. Графът прочете адреса, преди да отпрати човека.

— Така си мислех! — каза той, като се обърна мрачно към мен и от този момент нататък промени държането си.

Той приключи с опаковането и седна да разглежда една пътническа карта, като си записваше нещо в бележника и от време на време гледаше нетърпеливо към часовника си. Повече не промълви ни една дума. Приближаващият час на заминаването и доказателството, което бе видял за установената между Песка и мен връзка, очевидно отново бяха насочили цялото му внимание към необходимите мерки за безопасното му бягство.

Малко преди осем часа мосьо Рубел се върна с моето неразпечатано писмо в ръка. Графът погледна съсредоточено надписа и печата, запали свещ и изгори писмото.

— Изпълнявам обещанието си — заяви той, — но този въпрос, мистър Хартрайт, няма да приключи тук.

Пълномощникът бе задържал на вратата файтона, с който бе дошъл. Сега той и прислужницата се заеха да изнасят багажа. Мадам Фоско слезе по стълбите с плътен воал пред лицето си и с пътническата кутия на белите мишки в ръка. Тя нито ме заговори, нито ме погледна. Съпругът й я придружи до файтона.

— Последвайте ме до коридора — прошепна ми той. — Може би ще искам да говоря с вас в последния момент.

Излязох на прага, а пълномощникът стоеше под мен в градината. Графът се върна сам и ме издърпа няколко крачки назад в коридора.

— Помнете третото условие! — прошепна той. — Ще получите вест от мен, мистър Хартрайт — може би ще потърся от вас удовлетворението, присъщо на джентълмена, по-скоро, отколкото предполагате. — Той хвана ръката ми, преди да разбера какво става, и я изви силно; после тръгна към вратата, спря се и се върна отново при мен.

— Само една дума още — заяви той поверително. — Когато видях последния път мис Халкъм, тя изглеждаше отслабнала и болна. Безпокоя се за тази възхитителна жена. Грижете се за нея, сър! С ръка на сърцето, тържествено ви умолявам, грижете се за мис Халкъм!

Това бяха последните думи, които ми каза, преди да вмъкне огромното си тяло във файтона и да отпътува. Пълномощникът и аз останахме за няколко минути на вратата, загледани след него. Докато стояхме тъй, от една малка пресечка се появи втори файтон. Той продължи в посоката, в която бе заминал файтонът на графа, и когато минаваше покрай къщата и отворената градинска порта, човекът отвътре ме погледна през прозореца. Непознатият от операта — чужденецът с белега на лявата буза!

— Вие оставате тук с мен още половин час, сър! — съобщи мосьо Рубел.

— Добре.

Върнахме се във всекидневната. Нямах настроение да говоря с пълномощника или да му дам възможност да говори с мен. Извадих листата, които графът ми бе дал, и прочетох ужасяващата история на съзаклятието, разказана от човека, замислил и извършил престъплението.

Историята продължава от името на ИЗИДОР ОТАВИО БАЛДАЗАРЕ ФОСКО, граф на свещената Римска империя, носител на Големия рицарски кръст на Ордена на Бронзовата корона, доживотен почетен член на музикални, медицински, философски и благотворителни дружества в различни европейски страни и т.н., и т.н.

През лятото на 1850 година пристигнах в Англия, натоварен с деликатна политическа мисия от чужбина. Доверени лица бяха полуофициално свързани с мен и аз бях упълномощен да ръководя действията им. Сред тях бяха мосьо и мадам Рубел. Имах на разположение няколко свободни седмици, преди да поема функциите си, установявайки се за целта в предградията на Лондон. Тук любопитството би могло да поиска някои обяснения относно тези мои функции. Проявявам пълно разбиране към тази молба. Съжалявам също, че дипломатически съображения ми забраняват да я изпълня.

Уредих да прекарам този предшествуващ период на отмора, за който току-що споменах, в прекрасния дом на моя покоен, непрежалим приятел сър Пърсивъл Глайд. Той пристигна от континента със съпругата си. Аз пристигнах от континента с моята. Англия е страната на домашното щастие; колко подходящо бе пристигането ни в нея при тези семейни обстоятелства!

Приятелството, което ни свързваше с Пърсивъл, бе заздравено в случая от трогателното сходство в материалните положения и на двама ни. И той, и аз се нуждаехме от пари. Огромна нужда! Всеобща потребност! Има ли цивилизовано човешко същество, което да не ни съчувствува? Колко безчувствен трябва да е такъв човек? Или колко богат?

Не влизам в долни подробности, обсъждайки тази страна на въпроса. Умът ми се отвращава от тях. С неумолимостта на римлянин показвам празната си кесия и тази на Пърсивъл пред боязливия поглед на обществото. Да потвърдим противния факт един път завинаги по този начин и да продължим нататък.

В имението ни посрещна великолепното създание, вписано в сърцето ми като „Мариан“, което е известно в по-сдържаната атмосфера на обществото като „мис Халкъм“.

Справедливи небеса! С каква невъобразима бързина се научих да обожавам тази жена. На шестдесет години аз я боготворях с вулканичната страст на осемнадесетгодишен. Цялото злато на моята богата природа бе изсипано без всякаква надежда в нозете й. Съпругата ми — бедният ангел! — съпругата ми, която ме обожава, получи само дребните монети. Такъв е Светът, такъв е Мъжът, такава е Любовта. Какво сме ние (питам аз), ако не марионетки? О, всесилна Съдба, дърпай нежно нашите конци! Изведи ни милостиво от нашата бедна, малка сцена!

Горните редове, ако бъдат разбрани правилно, изразяват цяла философска система. Тя е моя. Продължавам.

Семейната обстановка в началото на пребиваването ни в Блакуотър Парк е обрисувана с удивителна точност и дълбока проницателност от ръката на самата Мариан. (Простете ми опияняващата ме фамилиарност да назова това възвишено създание на малко име.) Подробното ми запознанство със съдържанието на нейния дневник, до който се добрах скришом — един неизразимо ценен спомен за мен, — предупреждава нетърпеливото ми перо да не се занимава с теми, станали лични за тази изключително задълбочена жена.

Проблемите — сериозни и огромни, с които тук се занимавам, започват с нещастието, сполетяло ни със заболяването на Мариан.

Положението по това време бе твърде сериозно. Изтичаше срокът за изплащането на големи суми, които Пърсивъл дължеше (не казвам нищо за малките суми, не по-малко необходими на мен). Единственият източник, от който можеше да ги набави, бе богатството на жена му, а той нямаше право и на едно пени от него преди смъртта й. Положението бе лошо и щеше да става още по-лошо. Непрежалимият ми приятел си имаше и лични тревоги, за които деликатността на моята лишена от всякакви интереси привързаност към него не ми позволяваше да разпитвам с твърде голямо любопитство. Знаех само, че една жена на име Ан Катърик, която се криеше наоколо, е във връзка с лейди Глайд и че в резултат на това може да бъде разкрита пагубна за сър Пърсивъл тайна. Той самият ми бе казвал, че с него е свършено, ако лейди Глайд не бъде заставена да мълчи и Ан Катърик не бъде намерена. Ако с него бе свършено, какво щеше да стане с нашите парични дела? Колкото и да съм храбър по природа, напълно се разтреперах при тази мисъл!

Цялата сила на моя интелект бе насочена сега към откриването на Ан Катърик. Паричните ни проблеми, колкото и важни да бяха те, допускаха отсрочка; но необходимостта да бъде намерена жената бе неотложна. Знаех само от описание, че тя има изключително външно сходство с лейди Глайд. Упоменаването на този любопитен факт — направено просто за да бъда подпомогнат при разпознаването на лицето, което дирехме, — когато бе съчетано с допълнителното сведение, че Ан Катърик е избягала от лудницата, постави началото на първата ми голяма идея, довела впоследствие до такива удивителни резултати. Тази идея бе свързана не с друго, а с пълната размяна на две отделни самоличности. Лейди Глайд и Ан Катърик трябваше да разменят имената, местата и съдбите си, а предвижданият изумителен резултат от тази замяна бе спечелването на тридесет хиляди лири и запазването за вечни времена на тайната на сър Пърсивъл.

Когато преразгледах обстоятелствата, инстинктите ми (които рядко грешат) ми подсказаха, че нашата невидима Ан ще се върне рано или късно при навеса за лодки в Блакуотър Парк. И така, погълнат от книгата, застанах на пост в това усамотено място, като предварително споменах на мисис Мичелсън, икономката, че ако потрябвам, мога да бъда намерен там. Мое правило е да не създавам ненужни загадки и да не карам хората да ме подозират само защото не съм проявил малко разумна прямота. Мисис Мичелсън ми вярваше от първия до последния миг. Тази особа с поведение на дама (вдовица на протестантски свещеник) преливаше от вяра. Трогнат от подобен изблик на непресторена доверчивост от страна на една жена в зряла възраст, аз отворих огромните резервоари на моята природа и я поех цялата.

Стражата ми край езерото бе възнаградена с появата не на самата Ан Катърик, а на една особа, грижеща се за нея. Тази личност също преливаше от простосърдечна вяра, която аз прегърнах както в споменатия вече случай. Предоставям на нея да опише обстоятелствата (ако все още не го е сторила), при които ме запозна с обекта на нейната майчина грижа. Ан Катърик спеше, когато я видях за първи път. Настръхнах от приликата между тази нещастна жена и лейди Глайд. Подробностите на големия замисъл, крито до този момент бяха само очертани в съзнанието ми, се откроиха пред мен в своята съвършена комбинация при вида на спящото лице. В същото време сърцето ми, което винаги е подвластно на нежността, се обля в сълзи пред гледката на страданието. Незабавно се заех да го облекча. С други думи, доставих необходимото възбудително средство, за да може Ан Катърик да извърши пътуването до Лондон.

На това място се налага да изразя протеста си и да поправя една ужасна грешка.

Най-добрите години от живота си прекарах в страстно изучаване на медицината и химията. Химията особено винаги непреодолимо ме е привличала с огромната, неограничена сила, която дава на този, който я е овладял. Химиците — подчертавам го дебело — могат да управляват, ако пожелаят, съдбините на човечеството. Нека да обясня това, преди да продължа по-нататък.

Казват, че умът властвува над света. Но какво властвува над ума? Тялото (следете внимателно мисълта ми) зависи от благоволението на най-всевластния от всички владетели — Химика. Дайте на мен — Фоско — химията; и когато у Шекспир се породи идеята за Хамлет и той седне, за да създаде своето творение, поставяйки някакъв прах в храната му, аз чрез функциите на тялото ще повлияя на ума му до такава степен, че под перото му ще излезе най-противната безсмислица, за която някога е хабена хартия. Възкресете ми знаменития Нютон при подобни обстоятелства. Гарантирам, че когато види ябълката да пада, той ще я изяде, вместо да открие принципа на земното привличане. Вечерята ще превърне Нерон в най-кроткия от всички мъже, преди още да е успял да я смеле, а една утринна глътка ще накара Александър Велики да търси спасение в бягството, щом зърне врага същия този следобед. Кълна се в честната си дума — обществото е наистина щастливо, че съвременните химици по някакъв необясним късмет са най-безобидните представители на човечеството. Повечето от тях са достойни бащи на семейства, които имат аптекарски магазини. По-малка част от тях са философи, опиянени от възторг при звука на собствените си гласове, когато държат лекции, мечтатели, които пропиляват живота си за фантастични и невъзможни начинания, и шарлатани, чиято амбиция стига дотам, откъдето нашата започва да изкласява.

Защо е този изблик? Защо е това изтощително красноречие?

Защото поведението ми се представя невярно, защото мотивите ми се тълкуват погрешно. Предполага се, че съм използувал големите си химически знания срещу Ан Катърик и че бих ги използувал, ако съм имал възможност, срещу възхитителната Мариан. Отвратителни намеци и в двата случая! Всичките ми интереси бяха насочени (както ще стане ясно след малко) към запазването на живота на Ан Катърик. Всичките ми грижи бяха съсредоточени към спасението на Мариан от ръцете на този глупак с диплома, който я лекуваше и когото лекарят от Лондон убеди в правотата на всичките ми съвети. Само два пъти извиках на помощ химическите си познания, като и двата случая бяха напълно безвредни за лицето, върху което ги упражних. Първия път, след като проследих Мариан до странноприемницата в Блакуотър (изучавайки, скрит зад една каруца, поезията на движението, въплътена в походката й), се възползувах от услугите на моята безценна съпруга, която преписа едното и унищожи второто от двете писма, поверени от моя обожаван враг на една уволнена прислужница. Тъй като писмата се намираха в пазвата на момичето, мадам Фоско можеше да ги отвори, прочете и изпълни дадените й нареждания, а след това да ги запечата отново, да ги постави на мястото им само с помощта на науката, чиято помощ аз предоставих в едно малко шишенце. Вторият случай, когато същите средства бяха приложени (за който скоро ще разкажа), бе при пристигането на лейди Глайд в Лондон. За нищо друго не съм задължен на моето Изкуство, както аз го наричам. При всички други непредвидени положения и усложнения природната ми способност да се справям без чужда помощ с обстоятелствата бе неизменно на висота. Потвърждавам всеобхватността на тази способност. За сметка на Химика браня Човека.

Отнесете се с уважение към този изблик на благородно негодувание. Той ми донесе неизразимо облекчение. En route! Да продължим.

След като подсказах на мисис Клемънт (или Клемънтс — не съм сигурен точно), че най-доброто средство да запазим Ан извън обсега на Пърсивъл е да я преместим в Лондон, след като разбрах, че предложението ми е прието с готовност, и след като насрочих деня, когато да се срещна с пътничките на гарата и да ги видя, че заминават, аз вече можех да се върна в къщата и да се изправя пред трудностите, с които все още имах да се справям.

Първата ми стъпка бе да се възползувам от върховната преданост на моята съпруга. Уредил бях с мисис Клемънтс — в интерес на Ан — да съобщи лондонския си адрес на лейди Глайд. Но това не бе достатъчно. В мое отсъствие някои лукави личности можеха да разколебаят простосърдечната доверчивост на мисис Клемънтс и тя можеше въобще да не пише. Кой бе в състояние да пътува до Лондон със същия влак и тайно да разбере къде се намира домът й? Зададох си този въпрос. Семейният човек в мен веднага ми отговори — мадам Фоско.

След като взех решение относно мисията на съпругата ми в Лондон, сторих тъй, че пътуването да послужи и на друга цел. Една медицинска сестра за страдащата Мариан, която да е еднакво предана на пациентката и на мен, бе необходимост за моето положение. За щастие имах на разположение една забележителна по своята лоялност и способности жена. Говоря за почтената мадам Рубел, до която по съпругата ми изпратих писмо на лондонския й адрес.

В уречения ден се срещнах на гарата с мисис Клемънтс и Ан Катърик. Изпратих ги вежливо. Със същия влак изпратих вежливо и мадам Фоско. Късно вечерта съпругата ми се върна в Блакуотър, след като бе изпълнила с безукорна точност моите нареждания. Тя бе придружена от мадам Рубел и ми донесе лондонския адрес на мисис Клемънтс. Последвалите събития доказаха, че тази предпазна мярка не се е налагала. Мисис Клемънтс прилежно уведоми лейди Глайд за местопребиваването си. Проявявайки бдителност спрямо възможни непредвидени обстоятелства в бъдеще, запазих писмото.

Същия ден водих кратък разговор с лекаря и в святото име на човечността изразих протеста си срещу прилаганото от него лечение на Мариан. Той бе нагъл като всички невежи. Не показах негодуванието си. Отложих скандала с него, докато не се наложи да се скараме с определена цел.

Следващата ми стъпка бе самият аз да напусна Блакуотър в очакване на предстоящите събития трябваше да си намеря жилище в Лондон. Имах също да уреждам една дребна семейна работа с мистър Фредерик Феърли. Намерих къщата, която търсех, в Сейнт Джонс Уд. Намерих мистър Феърли в Лимъридж, Къмбърланд.

Бидейки по лични пътища запознат с естеството на водената от Мариан кореспонденция, аз бях предварително осведомен, че тя е писала на мистър Феърли и за да намери изход от брачните затруднения на лейди Глайд, е предложила да я заведе на гости при чичо й в Къмбърланд. Благоразумно позволих на това писмо да стигне до предназначението си, усещайки тогава, че то не може да навреди и дори би могло да бъде от полза. И така, явих се пред мистър Феърли да подкрепя предложението на Мариан — с известни изменения, станали за мой късмет и за успеха на плановете ми наистина неизбежни поради болестта й. По покана на чичо си лейди Глайд трябваше да замине от Блакуотър и по неговия изричен съвет да преспи в дома на леля си (къщата, която бях наел в Сейнт Джонс Уд. Целта на посещението ми при мистър Феърли бе да постигна тези резултати и да се сдобия с писмена покана, която да бъде показана на лейди Глайд. Отбелязах вече, че гореспоменатият джентълмен е еднакво немощен, физически и умствено и че отприщих цялата сила на характера си върху него и това е достатъчно. Отидох, видях и победих Феърли.

При завръщането си в Блакуотър Парк (с писмената покана) открих, че малоумното лечение, което докторът прилагаше на Мариан, е довело до крайно тревожни последици. Треската бе прераснала в тифус. В деня на пристигането ми лейди Глайд се опита насила да влезе в стаята, за да се грижи за сестра си. Ние не изпитваме никакви симпатии един към друг — тя бе оскърбила непростимо чувствителността ми, наричайки ме шпионин, и бе препятствие по моя път и по пътя на Пърсивъл; но въпреки всичко това великодушието не ми позволяваше със собствената си ръка да я изложа на опасността от заразата. В същото време не предприех нищо, за да й попреча да се постави на този риск. Ако бе успяла, сложният възел, върху който работех тъй бавно и търпеливо, би могъл вероятно да бъде разрязан от обстоятелствата. Но в случая докторът се намеси и тя не бе допусната в стаята.

Самият аз бях вече препоръчвал да потърсим съвет от Лондон. Тази стъпка сега бе предприета. При пристигането си лекарят потвърди моето мнение за случая. Кризата бе сериозна. Но на петия ден от появата на тифуса вече хранехме надежда за нашата очарователна пациентка. По това време отсъствувах само веднъж от Блакуотър — когато заминах за Лондон със сутрешния влак, за да направя последните приготовления в къщата ми в Сейнт Джонс Уд, да се уверя по свои пътища, че мисис Клемънтс не се е преместила, и да уредя един-два въпроса от предварително естество със съпруга на мадам Рубел. Върнах се вечерта. Пет дни по-късно лекарят обяви, че нашата привлекателна Мариан е извън всякаква опасност и се нуждае само от внимателни грижи. Това бе моментът, който бях чакал. Сега, когато медицинският надзор вече не бе необходим, изиграх първия ход, обявявайки се срещу лекаря. Той бе един от многото свидетели по пътя ми, когото бе нужно да отстраня. Една бурна препирня помежду ни (в която Пърсивъл, предварително поучен от мен, отказа да се намеси) послужи за целта. Аз се нахвърлих върху нещастния човек с неудържимата лавина на негодуванието си и го пометох от къщата.

Следващата пречка, която трябваше да премахна, бяха слугите. Отново дадох напътствия на Пърсивъл (чиято морална устойчивост изискваше непрекъснати подтици) и мисис Мичелсън остана напълно изненадана един ден, когато чу от господаря си, че прислугата трябва да се уволни. Прочистихме къщата от всички и задържахме само една прислужница за домакинството — толкова тъпа, че бяхме напълно застраховани срещу всякакви неудобни разкрития. Когато си отидоха, оставаше ни само да се освободим от мисис Мичелсън — нещо, което постигнахме лесно, изпращайки тази симпатична дама да намери квартира за господарката си в един морски курорт.

Сега обстоятелствата бяха точно такива, каквито се искаше да бъдат. Лейди Глайд пазеше стаята поради нервно разстройство и тъпата прислужница (не й помня името) прекарваше нощите там, за да се грижи за господарката си. Въпреки бързото си възстановяване Мариан все още бе на легло, гледана от мисис Рубел. Освен съпругата ми, мен и Пърсивъл други хора в къщата нямаше. При това положение, когато всички шансове бяха в наша полза, аз застанах с лице пред следващата критична ситуация и изиграх втория ход.

Целта бе да се внуши на лейди Глайд да напусне Блакуотър без сестра си. Можехме да я отстраним по нейна воля от къщата само ако успеехме да я убедим, че Мариан е заминала вече за Къмбърланд. За да й втълпим тази мисъл, скрихме нашата прелестна болна в една от необитаваните спални в Блакуотър. Това бе сторено посред нощ от мадам Фоско, мадам Рубел и мен (на Пърсивъл не можехме да се доверим поради това, че не се владееше достатъчно). Епизодът бе неподражаем, тайнствен и крайно драматичен. По мое указание леглото бе поставено сутринта върху здрава, преносима дървена рамка. Оставаше ни само да вдигнем нежно рамката от двете й страни и да пренесем нашата болна, където си пожелаем, без да я обезпокоим. В случая нямаше нужда и не се прибягна до помощта на химията. Нашата прекрасна Мариан бе потънала в дълбок оздравителен сън. Предварително сложихме свещи и отворихме вратите. По правото на голямата ми физическа, сила аз хванах рамката откъм главата, а съпругата ми и мадам Рубел застанаха откъм долната й страна. Носех своя дял от този безценен товар с мъжествена нежност, с бащинска грижа. Къде е съвременният Рембранд, за да нарисува нашето среднощно шествие? Жалко за Изкуството! Жалко за тази най-живописна от всички теми! Няма го съвременния Рембранд.

На следващата сутрин жена ми и аз заминахме за Лондон. Мариан лежеше в уединение в необитаемата средна част на къщата под грижите на мадам Рубел, която любезно прие да остане затворена с пациентката си за два-три дни. Преди да тръгнем, дадох на Пърсивъл писмото, с което мистър Феърли поканваше племенницата си (нареждайки й да преспи в къщата на леля си при пътуването до Къмбърланд), с указанието да го покаже на лейди Глайд, след като получи вест от мен. Освен това получих от него адреса на приюта за душевноболни, където бе държана Ан Катърик, и писмо до собственика, в което му се съобщаваше, че избягалата пациентка отново ще бъде предадена на лекарските грижи.

При последното ми посещение в столицата бях уредил нещата така, че нашето скромно домакинство да бъде готово да ни приеме, когато пристигнем в Лондон с ранния влак. В резултат на това мъдро предвиждане бяхме в състояние още същия ден да изиграем третия ход — да се сдобием с Ан Катърик.

Тук датите са от значение. Аз съчетавам в себе си противоположностите на Чувствения и Деловия човек. Помня ги всичките наизуст.

На 24 юли 1850 година, сряда, изпратих жена си с файтон, за да отстрани най-напред от пътя ни мисис Клемънтс. Едно въображаемо съобщение от лейди Глайд в Лондон бе достатъчно, за да се постигне това. Мисис Клемънтс бе отведена с файтона и оставена да чака в него, докато жена ми (под предлог, че трябва да купи нещо) се измъкна и се върна, за да посрещне очакваната гостенка в дома ни в Сент Джонс Уд. Едва ли е нужно да пояснявам, че гостенката бе описана пред слугите като „лейди Глайд“.

Междувременно взех друг файтон и отидох при Ан Катърик с една бележка, в която просто се споменаваше, че лейди Глайд възнамерява да задържи през целия ден мисис Клемънтс при себе си и че Ан трябва да отиде при тях, придружена от добрия джентълмен, чакащ отвън, който веднъж вече я бе спасил от преследването на сър Пърсивъл в Къмбърланд. „Добрият джентълмен“ изпрати тази бележка по едно момче и зачака две-три къщи по-надолу. В мига, когато Ан се появи на входната врата и я затвори, този изключителен мъж й бе вече отворил вратичката на файтона, пое я вътре и потегли.

(Позволете ми тук едно възклицание в скоби. Колко е интересно това!)

По пътя към Форист Роуд моята спътничка не прояви никакъв страх. Когато пожелая, мога като никой друг да се държа бащински и в този случай надминах себе си. Какви бяха преимуществата ми, за да спечеля доверието й? Дал й бях лекарство, от което се бе почувствувала по-добре, и я бях предупредил за опасността от страна на сър Пърсивъл. Може би се осланях твърде безрезервно на тези преимущества, може би подцених проницателността на първичните инстинкти, присъща на хората със слаб интелект — във всеки случай сигурно е, че пропуснах да я подготвя достатъчно за разочарованието при влизането в дома ми. Когато я заведох във всекидневната и когато не видя никого другиго освен мадам Фоско, която не познаваше, тя изпадна в крайно раздразнение; ако бе подушила опасност във въздуха, тъй както кучето подушва присъствието на някакво скрито същество, тревогата й не би могла да се изрази по-ненадейно и по-неоснователно. Напразно се намесих. Бих могъл да успокоя страха й, но сериозното сърдечно заболяване, от което страдаше, бе извън обсега на всякакви морални утешители. За мой неизразим ужас тя бе разтресена от конвулсии — организмът бе обхванат от шок, който при нейното състояние можеше да я просне мъртва в нозете ни всеки миг.

Изпратихме да повикат най-близкия лекар, комуто бе съобщено, че „лейди Глайд“ се нуждае от неотложна помощ. За мое безкрайно облекчение той бе способен човек. Представих му моята гостенка като жена със слаб интелект, страдаща от халюцинации, и уредих за болната да се грижи само съпругата ми без медицинска сестра. Горкото създание бе толкова болно, че не бе в състояние да ни създава притеснения с това, което би могло да каже. Страхът, който сега ме подтискаше, бе страхът, че лъжливата лейди Глайд може да умре, преди истинската лейди Глайд да пристигне в Лондон.

Сутринта бях писал на мадам Рубел да дойде в дома на съпруга си в петък на 26-и. Писах и на Пърсивъл, че трябва да покаже на съпругата си писмото с поканата на чичо й, да я увери, че Мариан е заминала преди нея, и да я изпрати в града с обедния влак също на 26-и. Имайки пред вид здравословното състояние на Ан Катърик, размислих и реших, че може би е необходимо да ускоря събитията и лейди Глайд да бъде на мое разположение преди така определеното време. Какви нови указания можех да дам три ужасната несигурност на моето положение? Не ми оставаше нищо друго, освен да се доверя на шанса и на лекаря. Чувствата ми се изразяваха в трогателни обръщения, към които — в присъствието на други хора — все още имах достатъчно самообладание, за да прибавям името на „лейди Глайд“. Във всяко друго отношение Фоско бе напълно помръкнал в този паметен ден.

Тя прекара нощта тежко, събуди се изтощена, но по-късно през деня удивително се оживи. Заедно с нея и моето настроение възвърна оптимизма си. До утринта на следващия ден — 26-и, не можех да получа отговори от Пърсивъл и мадам Рубел. В очакване, че ще бъдат изпълнени указанията ми, което те щяха да направят, ако не се случеше нещо непредвидено, излязох, за да поръчам карета за лейди Глайд, която трябваше да бъде пред дома ми на 26-и в два часа следобед. След като видях, че записаха поръчката, отидох да уредя някои въпроси с мосьо Рубел: Осигурил си бях също услугите на двама джентълмени, които можеха да ми доставят необходимите медицински свидетелства за умопобърканост. Единия от тях познавах лично, другият бе познат на мосьо Рубел. И двамата бяха хора с разкрепостени умове, издигнали се над дребните скрупули, и двамата бяха изпаднали във временни затруднения, и двамата ми вярваха.

Минаваше пет часът следобед, когато се върнах, изпълнил тези си задължения. Когато се прибрах, Ан Катърик бе мъртва — бе починала на 25-и, а лейди Глайд щеше да пристигне в Лондон на 26-и.

Бях потресен. Помислете върху това. Фоско — потресен!

Твърде късно бе да се връщаме назад. Преди да се прибера, за да ми спести всички неприятности, лекарят услужливо бе регистрирал смъртта със собствената си ръка на точната дата. Неуязвимият ми дотук грандиозен, план сега имаше своето слабо място — никакви усилия от моя страна не можеха да променят фаталното събитие от 25-и. Обърнах се смело към бъдещето. Тъй като интересите на Пърсивъл и моите все още бяха изложени на опасност, не оставаше нищо друго, освен играта да се доведе докрай. Възвърнах непроницаемото си спокойствие и продължих.

На 26-и сутринта получих писмото на Пърсивъл, с което ми съобщаваше за пристигането на съпругата си с обедния влак. Мадам Рубел също писа, че се връща вечерта. Тръгнах с каретата, оставяйки лъжливата лейди Глайд мъртва у дома, за да посрещна истинската лейди Глайд в три часа на гарата. Под седалката на каретата бях скрил дрехите, с които Ан Катърик бе облечена при идването си в дома ми — те бяха предопределени да помогнат за възкресението на мъртвата. Какво положение! Предлагам го на печелещите признание романисти в Англия. Предлагам го, като напълно ново, на изхабените драматурзи на Франция.

Лейди Глайд беше на гарата. Получаването на багажа й бе свързано с голямо стълпотворение, бъркотия и забавяне, което не ми се понрави (защото някой неин приятел можеше внезапно да се окаже сред нас). Щом потеглихме, първите й въпроси бяха за сестра й. Съчиних най-успокоителни новини, уверявайки я, че ще види сестра си в дома ми. Домът ми, за случая само, се намираше близо до Лестър Скуеър и в него живееше мосьо Рубел, който ни посрещна в преддверието.

Заведох гостенката си в една от задните стаи на горния етаж, а двамата джентълмени, които трябваше да видят болната и да издадат медицинските свидетелства, чакаха на приземния етаж. След като успокоих лейди Глайд, уверявайки я, че сестра й е добре, представих й поотделно приятелите си. Те извършиха формалностите по случая бързо, интелигентно и добросъвестно. Влязох в стаята веднага след като те излязоха и ускорих събитията, споменавайки за тревожното здравословно състояние на „мис Халкъм“.

Последвалото бе според предвижданията ми. Лейди Глайд се изплаши и й прилоша. За втори и последен път повиках на помощ науката. Чашата вода и амонячното шишенце, в което имаше лекарства, я освободиха от всякакви по-нататъшни притеснения и тревоги. Допълнителните дози по-късно, вечерта, й осигуриха скъпоценната благодат на добрия нощен сън. Мадам Рубел пристигна навреме, за да се заеме с облеклото на лейди Глайд. Спазвайки най-голямо благоприличие, добрите ръце на почтената Рубел свалиха през нощта собствените й дрехи и на сутринта я облякоха с тези на Ан Катърик.

През целия ден поддържах нашата пациентка в състояние на полусъзнание, докато умелото съдействие от страна на моите двама приятели ми даде възможност да се снабдя с необходимата заповед значително по-рано, отколкото смеех да се надявам. Същата вечер (вечерта на 27-и) мадам Рубел и аз отведохме нашата съживена „Ан Катърик“ в приюта за душевноболни. Тя бе приета с голямо учудване, но без подозрение благодарение на заповедта, удостоверенията, писмото на Пърсивъл, приликата, дрехите, както и на обърканото й душевно състояние в този момент. Върнах се веднага, за да помогна на мадам Фоско в приготовленията за погребението на лъжливата „лейди Глайд“, тъй като в мен бяха дрехите и багажът на истинската лейди Глайд. Те бяха след това изпратени в Къмбърланд с превоза, използуван за погребението. Присъствувах на погребението, облечен с подобаващо достойнство в пълен траур.

Моят разказ за тези забележителни събития, написан при не по-малко забележителни обстоятелства, свършва тук. По-маловажните предпазни мерки, които предприех, установявайки връзката с Лимъридж Хаус, са вече известни, както и великолепният успех на моето начинание й големите материални резултати, последвали от него. Искам да заявя с цялата сила на убеждението си, че единственото слабо място в моя план нямаше никога да бъде открито, ако преди това не бе разкрито единственото слабо място в сърцето ми. Нищо, освен фаталното ми обожание на Мариан, не би ме възпряло да се намеся за собственото си спасение, когато тя организира бягството на сестра си. Поех риска и се доверих на пълното унищожение на самоличността на лейди Глайд. Ако Мариан или мистър Хартрайт пожелаеха да удостоверят тази самоличност, те щяха да си навлекат обществено порицание заради опита си да докажат такава отявлена измама, съответно щяха да предизвикат подозрение, да се дискредитират и нямаше да могат да изложат на опасност моите и на Пърсивъл тайни. Аз направих една грешка, доверявайки се слепешката на шанс като този. Извърших и друга, когато Пърсивъл си плати за упорството и невъздържаността, като допуснах освобождението на лейди Глайд от лудницата и за втори път дадох възможност на мистър Хартрайт да ми избяга. Накратко — в това критично положение Фоско не бе верен на себе си. Пагубна и нетипична грешка! Ще съзрете причината в сърцето ми, ще я съзрете в образа на Мариан Халкъм — първата и последна слабост в живота на Фоско!

В зряла, шестдесетгодишна възраст аз правя това небивало признание. Младежи, призовавам за вашето съчувствие; девойки, настоявам за вашите сълзи.

Още една дума и вниманието на читателя (съсредоточил притаения си дъх върху мен) ще бъде освободено.

Моето проникновение ми подсказва, че любознателните хора ще зададат тук три неминуеми въпроса. Те ще бъдат формулирани и ще получат отговори.

Първи въпрос. Каква е тайната на непоколебимата преданост на мадам Фоско към осъществяването на най-смелите ми желания и подкрепата на най-съкровените ми замисли? Бих могъл да отговоря, позовавайки се просто на собствения си характер и питайки на свой ред къде в световната история мъж от моята класа не е имал край себе си жена, принесла се в саможертва пред олтара на неговия живот? Но аз не забравям, че пиша в Англия, не забравям, че се ожених в Англия и питам дали в брачните задължения на жената в тази страна е включено личното й мнение за принципите на нейния съпруг? Не! От нея се изисква безпределна любов, почтеност и послушание. Това именно прави и моята съпруга. От позицията на върховна морална възвишеност аз достойно заявявам, че тя прилежно изпълнява брачните си задължения. Замълчи, Клевета! Английски съпруги, отнесете се с разбиране към мадам Фоско!

Втори въпрос. Ако Ан Катърик не бе умряла, когато умря, какво щях да правя? В такъв случай щях да помогна на изтощената Природа да намери вечен покой. Щях да отворя вратите на Затвора на Живота и да даря пленницата (неизличимо болна телом и духом) с щастливо освобождение.

Трети въпрос. При едно спокойно преразглеждане на всички обстоятелства заслужава ли моето поведение сериозно обвинение? Най-категорично — не! Нима най-внимателно не се предпазвах от позора да извърша ненужно престъпление? С огромните си познания в областта на химията аз можех да отнема живота на лейди Глайд. При една невероятна жертва от моя страна аз следвах повелите на собствената си изобретателност, човечност и предпазливост и вместо туй й отнех самоличността. Съдете ме по това, което бих могъл да направя. От тази позиция, колко в същност невинно и добродетелно изглежда стореното от мен!

В началото заявих, че този разказ ще бъде един забележителен документ. Той отговори напълно на моите очаквания. Приемете тези пламенни редове — моето последно завещание към страната, която напускам завинаги. Те са достойни за случая и достойни за

ФОСКО.

Историята завършва от името на УОЛТЪР ХАРТРАЙТ

I

Когато затворих последния лист от ръкописа на графа, половината час, през който бях приел да остана на Форист Роуд, бе изтекъл. Мосьо Рубел погледна часовника си и се поклони. Станах веднага и оставих пълномощника сам в празната къща. Повече не го видях, нито чух нещо за него или за жена му. Из тъмните храсталаци на злодейството и измамата те бяха изпълзели на нашия път, тайно пропълзяха отново там и изчезнаха.

Четвърт час след като напуснах Форист Роуд, аз бях вече у дома. Няколко думи бяха достатъчни, за да кажа на Лора и Мариан как е приключило моето отчаяно начинание и какво би могло да бъде следващото събитие в нашия живот. Оставих подробните обяснения за по-късно и забързах обратно към Сейнт Джонс Уд, за да се срещна с човека, комуто граф Фоско бе поръчал каретата, когато е посрещнал Лора на гарата.

Адресът ме отведе в някакви „конюшни“ на четвърт миля от Форист Роуд. Собственикът се оказа възпитан и почтен човек. Когато му обясних, че важно семейно дело ми налага да го помоля да направи справка в книжата си относно установяването на една дата, която бих могъл да получа от счетоводните му документи, той не възрази. Книгата бе доставена и на дата „26-и юли 1850“ поръчката бе записана със следните думи:

Когато запитах, разбрах, че вписаното в поръчката име „Джон Оуен“ е на кочияша на файтона. По това време той работеше в конюшнята и по моя молба изпратиха да го извикат.

— Спомняте ли си да сте возили през миналия месец юли един джентълмен от Форист Роуд № 5 до гарата при Уотърлу Бридж? — попитах аз.

— Не мога да кажа със сигурност, сър — отвърна човекът.

— Може би си спомняте самия господин? Не се ли сещате за един чужденец, когото сте возили миналото лято — висок и невероятно пълен господин?

Лицето на човека веднага просветна.

— Спомням си, сър. Най-дебелият господин, когото съм виждал, и най-тежкият клиент, когото някога съм возил. Да, да — сещам се, сър! Наистина ходихме на гарата и тръгнахме от Форист Роуд. На прозореца крещеше папагал или нещо таквоз. Господинът ужасно бързаше да вземем багажа на дамата и добре ме възнагради затуй, че си отварях очите и прибрах куфарите.

Прибрал куфарите! Спомних си веднага, че разказвайки за пристигането си в Лондон, Лора бе споменала, че багажът й бил освободен от някакъв човек, когото граф Фоско бил довел със себе си на гарата. Това беше човекът.

— Видяхте ли дамата? — запитах аз. — Как изглеждаше тя? Млада ли беше или стара?

— Вижте какво, сър, толкоз бързахме и блъсканицата беше тъй голяма, че не мога да кажа правичката как изглеждаше дамата. Не мога да си спомня нищо за нея освен името й.

— Помните името й!

— Да, сър. Тя се казваше лейди Глайд.

— Как можете да помните това, след като сте забравили как изглежда?

Човекът се усмихна и запристъпва леко притеснен.

— Ами да ви кажа правичката, сър, по това време бях женен отскоро и името на съпругата ми, преди да вземе моето, бе като на дамата — искам да кажа, Глайд, сър. Дамата сама го съобщи. „Надписани ли са куфарите, госпожо?“ — питам аз. „Да — казва ми тя, — надписани са с името ми — лейди Глайд.“ — „Виж ти — рекох си аз, — мозъкът ми не помни много благороднически имена, но това ми звучи като на стар познайник.“ За времето нищо не мога да кажа, сър. Може да има година, а може и да няма. Но за оня едрия господин и за името на дамата мога да се закълна.

Не беше необходимо да си спомня времето — датата бе надлежно вписана в книгата за поръчки на господаря му. Почувствувах в миг, че вече разполагам с неопровержимото оръжие на фактите и незабавно мога да нанеса унищожителния удар срещу съзаклятието. Без никакво колебание дръпнах настрани собственика на конюшните и му казах какво е истинското значение на доказателството в книгата за поръчките и на думите на коняря. Лесно уредих компенсацията за неговото загубено работно време, сетне самият аз направих копие от вписаните в книгата данни, чиято вярност собственикът удостовери с подписа си. Напуснах конюшните, след като уговорих Джон Оуен да бъде на мое разположение през следващите три дни или за по-дълго време, ако се наложи.

Сега притежавах вече всички документи, от които се нуждаех, като копието от смъртния акт и датираното писмо на сър Пърсивъл до графа се намираха на сигурно място в портфейла ми.

С тези писмени доказателства и с пресния спомен за отговорите на кочияша аз се отправих за първи път от началото на моите разследвания към кантората на мистър Кърл. Една от целите на второто ми посещение при него естествено бе да му кажа какво съм направил. Втората бе да го уведомя за решението си да заведа съпругата си в Лимъридж на следващата сутрин, за да бъде публично приета и призната в дома на чичо си. При тези обстоятелства и в отсъствието на мистър Гилмор предоставих на мистър Кърл сам да реши дали е задължен като адвокат на семейството да присъствува на този случай.

Няма да споменавам нищо за удивлението на мистър Кърл или за думите, с които изрази мнението си за моето поведение от първия до последния етап на разследването. Ще кажа само, че той веднага реши, че ще ни придружи до Къмбърланд.

Тръгнахме на другата сутрин с ранния влак — Лора, Мариан, мистър Кърл и аз се настанихме в едно купе, а Джон Оуен и чиновникът от кантората на мистър Кърл заеха друго. Пристигайки на гарата в Лимъридж, отидохме най-напред във фермата в Тодс Корнър. Твърдо бях решил, че Лора няма да влезе в дома на чичо си, преди да бъде публично призната като неговата племенница. Оставих Мариан да уреди с мисис Тод въпроса за настаняването веднага след като добрата жена се съвземе от изумлението, в което изпадна, чувайки какво ни води в Къмбърланд, и уредих със съпруга й Джон Оуен да бъде предоставен на гостоприемството на работниците във фермата. След тези приготовления мистър Кърл и аз се отправихме към Лимъридж Хаус.

Не мога да пиша изчерпателно за разговора ни с мистър Феърли, защото не съм в състояние да го възстановя, без да изпитам чувства на отвращение и негодувание, които превръщат тази сцена, макар и в спомените ми, в крайно неприятна. Предпочитам просто да заявя, че постигнах своето. Мистър Феърли се опита да се отнесе с нас по обичайному. Ние отминахме, без да забелязваме вежливата му безочливост в началото на разговора. Изслушахме без съчувствие възраженията, с които след това се опита да ни убеди, че разкриването на заговора го е объркало напълно. Накрая той буквално застена и захленчи като капризно дете. Как можел да знае, че племенницата му е жива, когато му било казано, че тя е мъртва? Той би приел скъпата Лора с удоволствие, ако само му дадем време да дойде на себе си. Нима сме мислили, че изглежда на човек, който бърза за гроба? Не. Тогава защо да го караме да бърза? Той повтаряше тези възражения при всяка възможност, докато аз не ги прекратих един път завинаги, изправяйки го категорично между две неизбежни алтернативи. Предложих му да избира: или да прояви справедливост към племенницата си при условията, поставени от мен, или да бъде изправен пред последиците от публичното утвърждаване на съществуването й в съда. Мистър Кърл, към когото той се обърна за помощ, му каза, че трябва незабавно да реши въпроса. Типично за него той избра алтернативата, която му обещаваше по-скорошно освобождение от всички лични притеснения, и с неочакван изблик на енергия заяви, че нямал достатъчно сили, за да бъде тормозен още, и че можем да постъпим както пожелаем.

Мистър Кърл и аз слязохме веднага долу и съставихме текста на писмото, което трябваше да бъде разпратено до арендаторите, присъствували на лъжливото погребение, призовавайки ги от името на мистър Феърли да дойдат на по-следващия ден в Лимъридж Хаус. За същата дата написахме поръчка до едно скулптурно ателие в Карлайл да изпрати човек в църковния двор на Лимъридж, за да бъде изтрит един надпис. Мистър Кърл остана да спи в къщата, поемайки задължението писмата да бъдат прочетени на мистър Феърли и подписани лично от него.

Прекарах следващия ден във фермата, като описах ясно историята на заговора, добавяйки към нея изявление за произлизащото от фактите противоречие, което именно оборваше твърденията за смъртта на Лора. Това писание предоставих на мистър Кърл, преди да го прочета на другия ден пред събраните арендатори. Ние също уточнихме начина, по който доказателството трябваше да бъде представено след завършването на прочита. След като бяха уредени тези въпроси, мистър Кърл направи всичко възможно, за да насочи разговора към делата на Лора. Тъй като не знаех и не желаех да зная нищо за тях и се съмнявах, че той като делови човек ще одобри моята позиция по отношение на доживотното право на съпругата ми върху завещанието на мадам Фоско, помолих мистър Кърл да ме извини, че предпочитам да се въздържа от обсъждането на тази тема. Тя бе свързана с онези мъки и неволи от миналото, за които никога не говорехме помежду си и които инстинктивно избягвахме да обсъждаме с други хора.

С приближаването на вечерта последното нещо, което ми оставаше да направя, бе да се сдобия с „Разказа на надгробния камък“, като си направя копие от фалшивия надпис върху гроба, преди да бъде изтрит.

Денят дойде — денят, когато Лора отново влезе в познатата стая за закуска в Лимъридж Хаус. Всички, които се бяха събрали, станаха на крака, когато Мариан и аз я въведохме. Изненадата ги потресе и любопитен шепот премина през редиците им при вида на лицето й. Мистър Феърли присъствуваше (по мое изрично настояване) и до него бе мистър Кърл. Зад тях стоеше камериерът му, приготвил шишенце с амонячни соли в едната си ръка и бяла кърпичка, напоена с одеколон — в другата.

Пръв заговорих аз, обръщайки се с молба към мистър Феърли да потвърди дали се появявам с негово знание и по негово изрично нареждане. Той протегна двете си ръце съответно към мистър Кърл и към камериера си; подпомогнат бе от тях да се изправи на крака и тогава изрече следните фрази: „Позволете ми да ви представя мистър Хартрайт. Аз съм по-немощен от всякога и той е така любезен да говори от мое име. Темата е извънредно неудобна. Моля, изслушайте го и не шумете!“ С тези думи той бавно потъна в стола си и намери убежище в парфюмираната си носна кърпа.

Последва разкритието на заговора, като преди това направих известни предварителни обяснения, възможно най-кратки и най-ясни. Дошъл бях (осведомих аз слушателите ми) да заявя, първо, че моята съпруга, седяща до мен, е дъщерята на покойния мистър Филип Феърли; второ, да докажа с категорични факти, че погребението, на което са присъствували в църковния двор на Лимъридж Хаус, е било погребението на друга жена; трето, да им разкажа точно как се е случило всичко това. Без други предисловия — прочетох историята на заговора, като я обрисувах ясно и се спрях на материалните подбуди за него, за да не усложнявам изложението си с ненужни пояснения за тайната на сър Пърсивъл. Приключвайки с това, припомних на аудиторията датата от надписа в църковния двор (25-и) и потвърдих верността му, представяйки смъртния акт. Сетне им прочетох писмото на сър Пърсивъл от 25-и, известяващо за предвиденото пътуване на съпругата му от Хампшър до Лондон на 26-и. След това доказах, чрез личните показания на кочияша на файтона, че тя е предприела това пътуване, и удостоверих, че го е извършила в уречения ден чрез книгата за поръчки на конюшните. След това Мариан направи своето изявление за срещата между Лора и нея в лудницата и за бягството на сестра й. Всичко приключи с това, че осведомих присъствуващите за смъртта на сър Пърсивъл и за моя брак.

Мистър Кърл стана, след като заех мястото си, и заяви като адвокат на семейството, че в живота си не е чувал по-безспорни факти, които да доказват един случай. Докато говореше, аз прегърнах Лора и я накарах да стане, за да я видят всички в стаята. „Всички ли сте на същото мнение?“ — запитах ги, като пристъпих няколко крачки към тях и посочих към жена ми.

Въпросът предизвика бурна реакция. Някъде долу, в отдалечения ъгъл на стаята, един от старите арендатори в имението скочи и в миг поведе останалите със себе си. И сега виждам този човек, с неговото честно обветрено лице и стоманена коса, качен на перваза на прозореца, как размахва тежкия си камшик и насърчава възторжените възгласи. „Ето я, жива и здрава — бог, да я благослови! Кажете нещо, момчета, кажете!“ Виковете, които му отговориха, повторени и потретени, бяха най-нежната музика, която съм чувал. Селяните и момчетата от училището, събрани на ливадата, подхванаха като ехо възгласите. Жените на арендаторите се скупчиха около Лора и започнаха да се боричкат коя първа да се ръкува с нея, молейки я с облени в сълзи лица да бъде храбра и да не плаче. Тя бе тъй развълнувана, че се принудих да я отдръпна от тях и да я поведа към вратата. Там я оставих на грижите на Мариан, която досега не ни бе изоставяла, чието храбро самообладание не ни изостави и сега. Останал сам на вратата, аз поканих всички присъствуващи (след като им благодарих от Лорино и от мое име) да ме последват в църковния двор, за да видят със собствените си очи изчукването на лъжливия надпис от надгробния камък.

Те всички напуснаха къщата и се присъединиха към селяните, събрани около гроба, където ни чакаше човекът от скулптурното ателие. Първият остър удар на желязото върху мрамора прозвуча в пълна тишина. Глас не се чу и никой не помръдна, докато не изчезнаха трите думи „Лора, лейди Глайд“. Тогава сред тълпата премина голяма въздишка на облекчение, сякаш хората почувствуваха, че последните окови на заговора са свалени от самата Лора, и бавно се разотидоха. Когато целият надпис бе заличен, денят вече преваляше. По-късно на негово място бе издълбан само един ред: „Ан Катърик, 25-и юли 1850 година.“

Върнах се в Лимъридж Хаус навреме, за да се сбогувам с мистър Кърл. Той, чиновникът му и кочияшът заминаваха за Лондон с вечерния влак. След тяхното отпътуване получих една безочлива бележка от мистър Феърли, който, напълно разстроен, бе изнесен от стаята, когато прозвучаха първите възторжени изблици на арендаторите. Бележката ни предаваше „най-сърдечните поздрави на мистър Феърли“ и неговото запитване дали „възнамеряваме да останем в къщата“. Изпратих отговор, че единствената цел, заради която сме прекрачили прага му, е постигната, че не възнамерявам да живея в друга къща освен в своята и че мистър Феърли не бива да изпитва и най-малкото опасение, че някога ще ни види или ще получи от нас вест. Прекарахме нощта при нашите приятели във фермата и на следващата сутрин се върнахме в Лондон, изпратени най-сърдечно, възторжено и доброжелателно от цялото село и от всички арендатори в околността.

Когато хълмовете на Къмбърланд се загубиха в далечината, аз си спомних за първите обезсърчителни обстоятелства, при които започна останалата вече в миналото дълга борба. Странно е, но сега, когато се обръщам назад, виждам, че принуждавайки ме да действувам сам, бедността, която ни лиши от всякаква надежда за помощ, се бе превърнала косвено в средство за нашия успех. Ако бяхме достатъчно богати, за да потърсим правно съдействие, какъв ли щеше да бъде резултатът? Сполуката (по твърденията на мистър Кърл) би била повече от съмнителна, загубата, съдейки по протичането на събитията — сигурна. Законът никога нямаше да ми осигури разговора с мисис Катърик. Законът никога нямаше да използува Песка като начин за изтръгване на признание от графа.

II

Остава да се добавят още две събития към веригата, за да бъде тя завършена от началото на историята до края й.

Докато все още не можехме да свикнем с новото ни чувство за свобода, бях повикан от моя приятел, който ми бе осигурил първата ми работа като гравьор на дърво, за да получа от него ново доказателство за грижите му за моето благосъстояние. Той бе упълномощен от своите работодатели да замине за Париж, за да се запознае с новите открития в практическото приложение на неговото Изкуство, в чиито достойнства те искаха да се уверят. Поради собствените си задължения не разполагал със свободно време, за да се заеме с поръчението, и най-любезно предложил да го възложат на мен. Приех предложението без никакви колебания, защото, ако изпълнех поръчението както трябва, в което се надявах, резултатът щеше да ми осигури постоянна служба в илюстрования вестник, където сътрудничех само от време на време.

Получих наставленията и се приготвих да замина на следващия ден. Оставяйки пак Лора (при какви променени обстоятелства!) на грижите на сестра й, отново се замислих за едно сериозно съображение, което неведнъж вече бе минавало през ума на съпругата ми, както и през моя собствен — имам пред вид съображението за бъдещето на Мариан. Какво право имахме да позволяваме на егоистичните си чувства да приемат предаността на цялата нейна щедра природа? Не беше ли наш дълг, най-добрият израз на признателността ни, да забравим за себе си и да мислим само за нея? Опитах се да кажа това, когато, преди да тръгна, останахме за миг сами. Тя взе ръката ми и при първите думи ме накара да замълча.

— След всичко, което тримата изстрадахме — каза Мариан, — помежду ни не може да има никаква друга раздяла освен последната. Сърцето ми и щастието ми, Уолтър, са с Лора и с вас. Почакайте малко, докато прозвучат детски гласчета край огнището ни. Ще ги науча на техния език да говорят вместо мен и първото, което ще кажат на баща си и на майка си, ще бъде: „Ние не можем да се лишим от леля си!“

Пътуването до Париж не предприех сам. В последния момент Песка реши да ме придружи. След вечерта в операта той все още не бе възвърнал обичайната си жизнерадост и реши да направи всичко възможно, за да подобри настроението си през тази едноседмична ваканция.

На четвъртия ден от пристигането ни в Париж изпълних възложеното ми поръчение и изготвих необходимия доклад. Петия ден реших да посветя на забележителностите на града и на забавления в компанията на Песка.

Поради това, че хотелът бе много пълен, с Песка бяхме настанени на различни етажи. Моята стая бе на втория етаж, а Песка бе над мен — на третия. Сутринта на петия ден се качих горе, за да видя дали професорът е готов за излизане. Точно преди да стигна площадката, видях, че вратата му е отворена; една дълга, изящна, нервна ръка (безспорно не на моя приятел) я държеше открехната. В същото време чух гласа на Песка, който разпалено, но тихо говореше на родния си език: „Спомням си името, но не познавам човека. Вие видяхте — в операта той бе така променен, че не можах да го позная. Ще препратя съобщението — повече не мога да направя.“ — „Това, което не може да се направи, трябва да бъде направено“ — отвърна гласът на другия. Вратата се отвори широко и светлокосият мъж с белега на бузата — мъжът, когото преди една седмица бях видял да тръгва след файтона на Фоско — излезе навън. Той се поклони, когато се отдръпнах, за да му сторя място да мине — лицето му бе ужасно бледо, — и хващайки се здраво за перилото, заслиза надолу.

Блъснах вратата и влязох в стаята на Песка. Беше се свил по най-странен начин в ъгъла на канапето. Когато се приближих, той като че ли поиска още повече да се отдръпне от мен.

— Преча ли ви? — запитах го. — Не знаех, че имате на гости приятел, докато не го видях да излиза.

— Не ми е приятел — отвърна Песка нетърпеливо. — Днес го виждам за първи и за последен път.

— Боя се, че ви е донесъл лоша вест?

— Ужасна вест, Уолтър! Да се връщаме в Лондон — не искам да оставам тук. Съжалявам, че въобще дойдох. Злочестините на моята младост не ме оставят на мира — каза той, извръщайки лице към стената. — Особено напоследък. Опитвам се да ги забравя, но те не искат да ме забравят!

— Боя се, че преди следобеда не можем да се върнем — отговорих аз. — Бихте ли искали дотогава да се поразходите с мен?

— Не, приятелю, ще чакам тук. Но нека тръгнем днес, моля ви, нека си заминем.

Оставих го с уверението, че ще напусне Париж същия следобед. Предната вечер се бяхме уговорили да разгледаме катедралата „Нотр Дам“, като за водач щеше да ни служи прекрасният роман на Виктор Юго. Нямаше друго във френската столица, което да искам да видя с по-голямо желание, така че тръгнах сам за църквата.

Приближавайки „Нотр Дам“ откъм реката, минах покрай страшния дом на мъртвите в Париж — моргата. Около вратата вдигаше врява и се вълнуваше огромна тълпа. Очевидно вътре имаше нещо, което възбуждаше хорското любопитство и подхранваше хорския апетит за страховити преживявания.

Щях да продължа към църквата, ако до слуха ми не достигна разговорът между двама мъже и една жена, застанали на края на тълпата. Те току-що бяха излезли от моргата и разказваха на околните за видяното — трупа на един мъж с необикновени размери и със странен белег на лявата ръка.

Щом тези думи стигнаха до мен, аз спрях и се присъединих в движещата се напред тълпа. Някакво неясно предчувствие за истината мина през ума ми, когато чух гласа на Песка през отворената врата и видях лицето на непознатия. Сега вече ми бе разкрита и самата истина — разкрита чрез случайните думи, стигнали до ушите ми. Нечия друга мъст бе проследила този обречен човек от театъра до дома му и от дома му — до убежището му в Париж Нечия друга мъст бе определила деня на разплатата и му бе отнела живота. Мигът, когато го бях посочил на Песка в театъра и непознатият, стоящ до нас, който също го търсеше, бе чул думите ми, бе определил неговата гибелна присъда. Спомних си собствената си вътрешна борба, когато двамата с него застанахме лице в лице, преди да го оставя да ми избяга, и изтръпнах при тази мисъл.

Бавно, крачка по крачка, напирах напред с тълпата, приближавайки все повече и повече към голямата стъклена преграда, която разделя живите от мъртвите в моргата — все повече и повече, докато се озовах зад първата редица от зрители и можех да погледна.

И ето го — лежеше ничий, неизвестен, изложен на непочтителното любопитство на френската тълпа! Това бе ужасният край на неговия дълъг живот, изпълнен с подли деяния и жестоки престъпления! Смълчано от вечния покой на смъртта, широкото му, решително, голямо лице, бе обърнато към нас с такова величие, че бъбривите французойки наоколо ми вдигнаха във възторг ръце и се развикаха с пискливи гласове: „Ах, какъв красив мъж!“ Раната, която го бе убила, бе нанесена с нож или кама точно над сърцето му. По тялото не се забелязваха други следи от насилие с изключение на лявата ръка и там, точно където бях виждал жигосването на Песка, имаше два дълбоки разреза във формата на „Т“, които изцяло заличаваха знака на „Братството“. Дрехите му, закачени над него, показваха, че самият той е осъзнавал опасността — това бяха дрехи на френски занаятчия. За няколко секунди, не за по-дълго, се принудих да видя всичко това през стъклената преграда. Не мога да пиша повече за него, защото и не видях повече.

Няколкото факта, свързани със смъртта му, които впоследствие установих (отчасти чрез Песка, отчасти от други източници), ще бъдат изложени тук, преди да приключа окончателно с тази тема.

Тялото му било извадено от Сена в дрехите, които описах. В него не било намерено нищо, което да покаже кой е, какъв е или къде живее. Нито ръката, нанесла смъртоносния удар, нито обстоятелствата, при които е бил убит, не бяха разкрити. Оставям другите да направят собствените си заключения във връзка със загадката на убийството, така както аз направих моите. Приносът ми за осветляване на тайната около смъртта на граф Фоско се заключава в предположението, че чужденецът с белега е по всяка вероятност член на „Братството“ (приет в Италия след заминаването на Песка от родината му) и по-късно, когато добавих, че двата разреза във формата на „Т“ на лявата ръка на мъртвия означават италианската дума „Traditore“19 и показват, че „Братството“ е наказало справедливо предателя.

Трупът бе идентифициран един ден след като го видях посредством анонимно писмо, изпратено до съпругата на графа. Той бе погребан от мадам Фоско в гробището „Пер ла Шез“. Ръката на графинята до ден-днешен продължава да закача свежи погребални венци по декоративните медни перила около гроба. Тя живее в пълно уединение във Версай и неотдавна издаде биография на своя покоен съпруг. Книгата обаче не пояснява ни най-малко дали това е било истинското му име, или каква е била тайната история на неговия живот; тя почти изцяло е посветена на възхвалата на добродетелите му като семеен мъж, утвърждаването на редките му способности и изброяването на почетните звания и ордени, с които е удостоен. Обстоятелствата около смъртта му са отбелязани съвсем накратко и са обобщени на последната страница с изречението: „През целия си дълъг живот той отстояваше правата на аристокрацията и светите принципи на Класата и умря като мъченик на своята кауза.“

III

Лятото и есента отминаха след моето завръщане от Париж и не донесоха никакви промени, които заслужават да бъдат отбелязани тук. Живеехме тъй скромно и тихо, че парите, които сега печелех редовно, задоволяваха всичките ни нужди.

Следващата година през февруари се роди нашето първо дете — син. Майка ми, сестра ми и мисис Веси бяха наши гости за малкото кръщелно тържество, както и мисис Клемънтс, която помагаше на жена ми. Мариан бе кръстницата на нашето момче, а Песка и мистър Гилмор (който бе представен от пълномощник) — неговите кръстници. Ще добавя тук, че след завръщането си година по-късно мистър Гилмор подпомогна замисъла на тези страници, като по моя молба написа от свое име Историята. Макар и първа поред в този разказ, тя бе получена последна.

Единственото събитие, което остава да бъде отбелязано, се случи, когато нашият малък Уолтър бе на шест месеца.

По това време бях пратен в Ирландия да направя скици за вестника, където работех. Отсъствувах близо половин месец, като водех редовна кореспонденция с жена ми и Мариан с изключение на последните три дни, когато местопребиваването ми се менеше твърде често, за да мога да получавам писма. На връщане пътувах през нощта и когато сутринта се прибрах у дома, за мое пълно удивление там нямаше никой. Лора, Мариан и детето бяха заминали в деня преди моето завръщане.

Изненадата ми бе още повече увеличена от бележката на жена ми, предадена ми от прислужницата. В нея тя ме уведомяваше, че отиват в Лимъридж Хаус. Мариан бе забранила всякакви писмени обяснения. Умоляваха ме да ги последвам веднага щом се завърна, а при пристигането си в Къмбърланд щях да получа разяснения. Дотогава не биваше да изпитвам и най-малко притеснение. С това бележката приключваше. Все още бе твърде рано за сутрешния влак. Същия следобед бях вече в Лимъридж Хаус.

Съпругата ми и Мариан се намираха на горния етаж. Те се бяха настанили (с което изумлението ми достигна върха си) в малкия кабинет, където някога работех върху картините на мистър Феърли. Мариан седеше на стола ми и държеше в скута си детето, което упорито гризеше своята залъгалка, а Лора стоеше права до масата, която тъй често бях използувал, и държеше в ръка малкия албум, в който бях рисувал за нея.

— Какво, за бога, ви доведе тук? — попитах аз. — Знае ли мистър Феърли…

Мариан прекъсна моя въпрос, съобщавайки ми, че мистър Феърли е мъртъв. Получил удар, парализирал се и не могъл да се възстанови. Мистър Кърл ги осведомил за смъртта му и ги посъветвал да заминат незабавно за Лимъридж Хаус.

През ума ми премина някакво неясно предчувствие за голяма промяна. Лора заговори, преди да мога да го осъзная. Тя пристъпи тихо към мен, за да се порадва на изненадата, която все още бе изписана на лицето ми.

— Мой скъпи Уолтър — каза тя. — Наистина ли трябва да даваме обяснения за смелостта ни да дойдем тук? Боя се, любими, че мога да я обясня само като наруша нашето правило и заговоря за миналото.

— Това съвсем не е необходимо — намеси се Мариан. — Той може да ни разбере не по-малко ясно и при това ще бъде много по-интересно, ако говорим за бъдещето. — Тя стана и вдигна детето, което риташе и гукаше в ръцете й. — Знаете ли кой е това, Уолтър? — запита тя, а очите й се изпълниха с радостни сълзи.

— Дори и моето недоумение има своите граници — отговорих аз. — Мисля, че все още мога да позная детето си.

— Дете! — възкликна тя с цялата си някогашна непринудена веселост. — Тъй фамилиарно ли говорите за един от представителите на английското поземлено дворянство? Давате ли си сметка в чие присъствие се намирате, когато представям на вниманието ви това знатно бебе? Очевидно не! Позволете ми да представя един на друг две изтъкнати личности: мистър Уолтър Хартрайт и Наследника на Лимъридж.

Така каза тя. С тези последни думи приключва и историята.

Ръката ми едва държи перото. Дойде краят на дългия, щастлив многомесечен труд. Мариан бе добрият ангел на нашия живот; нека с нейните думи да завърши нашата история.