IV.I.

„Ако се срещнем, ще избухне свада —

във тази жега лесно ври кръвта!“

Намирах се обратно в замъка с шепнещите призраци. Както винаги, сънят ме поведе на разходка из стаите, да търся навсякъде хората, които знаех, че са затворени там, също като мен. Новото този път бе, че позлатените врати се отваряха още преди да ги докосна. Струваше ми се, че въздухът бе пълен е невидими ръце, които ми показваха пътя и ме дърпаха напред. И така продължавах все по-нататък, през широки коридори и обезлюдени бални зали, докато накрая стигнах до голяма укрепена врата.

Откак се помнех, никога не бях успявала да намеря изход от замъка. Възможно ли бе това да е изход? Вторачих се в тежкото желязо, монтирано на вратата, и се опитах да сваля резето. Но още преди да го докосна, вратата се отвори, разкривайки огромно черно празно пространство.

Спрях на прага и се вгледах в тъмнината с присвити очи. Опитвах се да разбера дали най-после бях стигнала до външния свят или просто до друга стая.

Докато стоях там и примигвах, леден вятър повя от тъмнината и наруши равновесието ми. Сграбчих рамката на вратата за опора, а вятърът се усили и започна да дърпа косата и дрехите ми. Виейки свирепо, се опита да ме бутне в бездната. Рамката на вратата започна да се руши, а подът под краката ми се пропука. Опитах се да побягна назад към вътрешността на замъка, но безкраен поток от невидими демони, които съскаха познати стихове на Шекспир, ме заобиколи от всички страни и ме задърпа напред.

Паднах на пода и се запързалях към ръба. Тъкмо когато щях да потъна в бездната, мъж в черен рокерски костюм грабна ръцете ми и ме вдигна.

— Ромео! — извиках и се протегнах към него, но когато вдигнах очи, видях лицето на Алесандро.

И вместо да ме издърпа на безопасно място, той се протегна към очите ми.

После започнах да падам бавно надолу и накрая потънах във вода. Върнах се на пристанището в Александрия, Вирджиния. Бях на десет години и се давех в супа от водорасли и боклуци, а Джанис и приятелките й стояха на кея и умираха от смях.

Поех си дъх и се опитах да се хвана за въжето. В същия миг се събудих и открих, че лежа на канапето на маестро Липи. Бодливо одеяло бе усукано в краката ми, а Данте ближеше ръката ми.

— Добро утро — поздрави ме маестрото и постави чаша еспресо пред мен. — Данте не харесва Шекспир. Много умно куче е.

Докато се прибирах в хотела, огряна от ярко слънце, събитията от предишната нощ ми се сториха нереални, сякаш се бях превърнала в гигантски театрален спектакъл, представян за нечие чуждо удоволствие. Вечерята ми със Салимбени, бягството ми по тъмните улици, странното укриване в ателието на маестро Липи… всичко напомняше на сън и единственото доказателство, че наистина се бе случило, бе мръсотията по краката ми.

Но все пак се бе случило и колкото по-скоро престанех да се самозалъгвам с фалшивото чувство за безопасност, толкова по-добре щеше да е за мен. Отново ме следяха и този път не само някакъв си случаен бандит в анцуг, но и непознат мъж на мотор. На всичкото отгоре, съществуваше проблемът с Алесандро, който очевидно знаеше всичко за престъпното ми досие и нямаше да се поколебае да го използва срещу мен, ако се доближа до скъпоценната му кръстница.

Имах си чудесни причини да напусна града, но Джули Джейкъбс не бе свикнала да бяга. Вярвах, че и Жулиета Толомей разсъждаваше по същия начин. Все пак залогът бе семейното съкровище, стига да успеех да открия гроба на Жулиета и да намеря легендарната статуя със сапфирените очи.

Но може би статуята бе само мит. Вероятно откритието, че някои откачалки вярваха в роднинството ми с героинята на Шекспир, бе единствената велика награда, която ме очакваше в края на трудностите. Леля Роза бе напълно способна да измисли подобна дивотия. Вечно сумтеше, че макар да можех да наизустя цяла пиеса, не ми пукаше нито за литературата, нито за любовта. Вечно упорито твърдеше, че някой ден щях да прозра истината.

Един от първите ми спомени бе деля Роза, седнала зад огромното си махагоново бюро през нощта, да разучава гигантски лист хартия с лупата. Все още си спомням мечето в ръцете си и страха, че ще ме изпратят обратно в леглото. Отначало тя не ме видя, но когато най-после ме забеляза, подскочи, сякаш подгонена от дребен призрак. После обаче ме настани в скута си и каза:

— Виж — поднесе тя лупата пред очите ми. — Това е родословното ни дърво. А тук е майка ти.

Спомням си голямото вълнение, последвано от кисело разочарование. Не видях снимка на мама, а само букви, които още не можех да прочета.

— Какво пише там? — попитах.

Все още идеално си спомням отговора на леля Роза.

— Пише следното — отговори тя театрално. — „Скъпа Роза, моля те, грижи се за малкото ми момиченце. То е много специално и много ми липсва.“

Внезапно осъзнах ужасена, че леля Роза плачеше. За първи път виждах възрастен да плаче. Дотогава дори не ми беше идвало на ум, че го правят.

Веднага щом леля Роза се стегна и ме целуна по косата, се втурнах обратно към леглото си. Не бях сигурна какво я беше разстроило, но се надявах никога вече това да не се случи.

Докато Джанис и аз растяхме, леля ни разказваше туй-онуй за майка ни, но никога абсолютно всичко. Веднъж, след като влязохме в колежа и придобихме малко кураж, изведохме леля от къщи в един особено хубав ден, настанихме я на стол в градината с кафе и кифлички наблизо и я помолихме да ни разкаже цялата история. Беше рядък момент на дружелюбие между мен и сестра ми. Двете засипахме леля с въпроси: „Какви са били родителите ни? Защо не поддържахме контакт с никого в Италия, когато в паспортите ни пишеше, че сме родени там?“.

Леля Роза седеше кротко и изслуша въпросите ни без дори да докосне кифличките. Когато приключихме, кимна и каза:

— Имате право да задавате подобни въпроси и един ден ще получите отговорите. Но засега трябва да проявите търпение. За ваше собствено добро е, че съм ви разказвала съвсем малко за семейството ви.

Никога не разбрах защо бе лошо да научиш всичко за семейството си. Или поне нещо. Но уважих мнението на леля Роза и отложих неизбежния конфликт за по-късно. Един ден щях да седна с нея и да настоявам за обяснение. Един ден тя щеше да ми разкаже всичко. Дори когато леля навърши деветдесет години, все още си въобразявах, че този ден щеше да настъпи и тя да отговори на въпросите ми. Но, разбира се, вече не можеше да го направи.



Директор Росини говореше по телефона, когато влязох в хотела. Махна ми, несъмнено изпълнен с желание да ме предупреди за опасностите от нощните ми митарства, но аз се направих, че не го забелязвам. Еспресото на маестро Липи провеждаше химически експерименти в стомаха ми и наистина исках да взема душ преди следващата историческа лекция за Сиена.

Но когато отворих вратата на стаята си, личната ми хигиена се превърна в последната ми грижа. Мястото бе обърнато с главата надолу.

Някой, ако не и цяла група решителни натрапници, буквално бяха изтръгнали вратичките на гардероба и пълнежа на възглавниците в търсене на нещо. Дрехи и разни дреболии бяха разхвърляни навсякъде. Част от мръсното ми бельо дори висеше от рамката на картината на стената.

Никога не бях виждала избухване на бомба, но бях сигурна, че гледката щеше да е подобна.

— Госпожице Толомей! — задъхано започна директор Росини, който най-после бе успял да ме настигне. — Трябва да ви кажа… Мили боже!

Веднага щом видя съсипаната ми стая, той забрави какво бе искал да ми каже и за момент двамата останахме безмълвно на прага, вторачени ужасени в бъркотията.

— Е — промълвих най-после пред своята публика, — сега поне не се налага да разопаковам куфарите си.

— Това е ужасно! — извика Росини, отказвайки да види положителната страна. — Погледни! Сега хората ще започнат да говорят, че този хотел не е безопасен! О, внимавай, не стъпвай по стъклата.

Подът бе засипан със стъкла от балконската врата. Натрапникът очевидно е дошъл за кутията на майка ми, която, разбира се, бе изчезнала, но защо бе продължил да унищожава стаята ми. Дали е търсил и друго, освен кутията?

— По дяволите! — изстена директор Росини. — Сега трябва да повикам полицията. Те ще дойдат, ще направят снимки, а по вестниците ще пишат, че хотел „Чизарели“ не е безопасен!

— Чакай! — спрях го. — Не се обаждай в полицията. Няма нужда. Знаем какво са търсили.

Отидох до бюрото, където бях оставила кутията.

— Няма да се върнат вече. Копелета.

— Ох! — изпъшка Росини. — Забравих да ти кажа. Вчера аз лично качих горе куфарите ти…

— Да, виждам.

— … забелязах, че на масата ти има скъпа антика. Позволих си да я взема и да я прибера в хотелския сейф. Надявам се, че нямаш нищо против? По принцип не се меся в работите на гостите си, но…

Изпитах такова облекчение, че дори не се възхитих на предвидливостта му, нито се възмутих от намесата му. Вместо това го грабнах за рамената.

— Кутията още ли е в сейфа?

Разбира се, кутията на майка ми си седеше спокойно в хотелския сейф сред счетоводните книги и сребърните свещници.

— Господ да те благослови! — казах сериозно. — Тази кутия е много специална.

— Знам. Баба ми имаше същата. Вече не ги правят. Стара сиенска традиция. Наричаме ги „тайниците“, тъй като имат скрити отделения. Можеш да скриеш вътре някои неща от родителите си. Или от децата си. Или от някой друг.

— Имаш предвид… в кутията има тайно отделение?

— Да!

Директор Росини взе кутията и я заразглежда.

— Ще ти покажа. Трябва да си от Сиена, за да знаеш как да ги намериш. Много хитра работа. Никога не са на едно и също място. Тайникът на баба се намираше отстрани, но тази кутия е различна. Чакай да видим… не е тук… не е и тук… — Той огледа кутията от всички страни, доволен от предизвикателството. — В нейната имаше кичур коса, нищо друго. Намерих го един ден докато тя спеше. Никога не попитах… аха!

Директор Росини успя да намери тайника и да отключи малкото отделение. Усмихна се триумфално, когато четвърт от дъното падна на масата, последвано от малко правоъгълно парче картон. Завъртяхме кутията и огледахме тайника, но вътре нямаше нищо друго.

— Разбираш ли това? — попитах и показах на Росини буквите и числата, напечатани на картичката на старомодна пишеща машина. — Прилича на код.

— Това е стара индекс карта — отговори той. — Използвахме ги за картотекиране на документи преди появата на компютрите. Доста преди твоето раждане. А светът толкова се промени! Спомням си, когато…

— Имаш ли представа откъде е? — прекъснах го.

— Тази ли? Може би от библиотека? Не знам. Не съм експерт. Но… — Той ме огледа, сякаш да провери дали заслужавам да чуя подобна поверителна информация. — Познавам човек, който е.



Нужно ми бе доста време да открия малката антикварна книжарничка, която директор Росини ми бе описал, а когато най-после я намерих, беше затворена за обедна почивка. Опитах се да надникна през витрината, но видях само книги.

Заразхождах се из улиците и, когато стигнах по „Пиаца дел Дуомо“, седнах на стъпалата на сиенската катедрала. Въпреки огромното количество туристи, мястото изглеждаше спокойно и тихо и ме накара да почувствам, че ако не ми предстоеше важна мисия, бих могла да си остана тук завинаги — също като самата сграда — и да наблюдавам със смесица от носталгия и съчувствие непрестанното прераждане на човечеството.

Най-впечатляващото в катедралата бе часовниковата й кула. Не бе висока като кула „Манджиа“, любимката на директор Росини, но това, което я правеше по-забележителната от двете, са райетата — редуващи се слоеве бял и черен камък се издигаха до върха като стълба към небето. Зачудих се какво символизира това. Може пък да нямаше нищо такова. Може би просто бяха искали да я направят по-интересна. Или пък отразяваше герба на Сиена — „Балзана“ — отчасти в бяло и отчасти в черно, който също намирах за озадачаващ.

Директор Росини ми бе разказал историята за римските близнаци, избягали от злия си чичо на черно-бял кон, но не бях убедена, че цветовете на „Балзана“ разказваха същата приказка. Сигурно бе нещо свързано с контрастите. Нещо за опасното изкуство на обединяване на крайностите и налагането на компромиси, или пък признанието, че животът е деликатен баланс на могъщи сили, че доброто може да загуби силата си, ако няма зло, с което да се бори.

Но не бях философ, а слънцето започваше да ми напомня, че е настъпил часът, когато само бесни кучета и англичани се излагаха на лъчите му. Завих обратно зад ъгъла и видях, че книжарницата още е затворена. Въздъхнах и си погледнах часовника, като се зачудих къде да потърся убежище, докато приятелката на майката на Росини се върнеше от дългия си обед.



Въздухът в катедралата бе изпълнен със злато и сенки. Навсякъде около мен масивни черно-бели колони поддържаха огромно небе, украсено с малки звезди. Мраморният под представляваше гигантска мозайка със символи и легенди, които не разбирах. Мястото бе така различно от модерните църкви на детството ми, както една религия от друга, но все пак усетих как сърцето ми реагира, сякаш бях идвала тук, търсейки бога, преди много дълго време.

Докато стоях и разглеждах купола в мълчаливата гора от сребристи колони, внезапно си спомних как веднъж Умберто ме бе завел във Вашингтонската катедрала. Бяхме само двамата, след задължителното посещение при семейния зъболекар. Той ме попита:

— Чуваш ли?

— Какво трябва да чуя? — попитах учудено, стиснала малкото найлоново пликче с новата ми розова четка за зъби.

Той наклони глава игриво.

— Ангелите. Ако си много тиха, можеш да чуеш смеха им.

— На какво се смеят? — поинтересувах се. — На нас ли?

— Тук взимат уроци по летене. Няма вятър, а само дъха на господ.

— Това ли ги кара да летят? Дъхът на господ?

— Летенето е специална работа. Ангелите ми казаха — усмихна се Умберто, като коленичи до мен. — Трябва да забравиш всичко, което си научил… тук на земята. Мощта на омразата може да те накара да полетиш, но никога няма да се получи.

Намръщих се объркано.

— Е, какъв тогава е номерът?

— Обичай небето.

Споменът едва не ме накара да се разплача. Напуснах катедралата, решена твърдо да намеря начин да помогна финансово на Умберто, независимо дали съкровището съществуваше или не. Той бе най-прекрасната част от детството ми и не можех да повярвам, че през последните години му бях обръщала толкова малко внимание.

Обзета от угризения, тръгнах по „Виа дел Капитано“ и за момент застанах в сянката на една къща на „Пиаца ди Росгиерла“. На средата на площада имаше статуя на вълк с две сучещи бебета, а пред огряна от слънцето стена върху малък фонтан беше кацнала свирепа метална птица. Две деца — момче и момиче, се плискаха с вода, тичаха напред-назад и се заливаха от смях. Група възрастни мъже седяха в сянката наблизо и гледаха мъдро.

На ъгъла на „Виа ди Чита“ се намираше кафенето, където пих еспресо в първата си сутрин в Сиена. Там се бях запознала с продавачката, чийто братовчед бе фризьорът Луиджи. Внезапно ми се прииска кафе и човешка компания. Влязох вътре и си поръчах капучино.

— Здравей отново — поздрави ме продавачката, когато ме видя. — Луиджи свърши чудесна работа, нали?

— Той е гений. Няма да напусна Сиена докато Луиджи е тук.

Тя се засмя весело и ме накара за пореден път да се зачудя на тайнствената същност на тези жени. Каквато и да беше, очевидно аз не я притежавах. Беше нещо повече от самочувствие. Изглежда идваше от способността да гледаш на себе си като на богиня и от увереността, че всички други разсъждаваха като теб.

— Заповядай — каза тя, като постави капучиното пред мен и добави няколко бишкоти. — Яж повече. Това ти придава… нали разбираш, характер.

— Свирепо същество — кимнах към фонтана навън. — Каква е птицата?

— Това е нашият орел. Фонтанът е кръщелният ни купел. Тук носим бебета си, за да ги посветим в християнската вяра.

— Значи това е кварталът на орела? — попитах, като огледах останалите посетители. — Вярно ли е, че това е символът на семейство Марескоти?

— Да — кимна продавачката. — Но не са си го измислили те, разбира се, а римляните. После Карло Маньо го е възприел, а тъй като семейство Марескоти били в неговата войска, получили право да използват този имперски символ. Но никой вече не знае тази история.

Ухиленото лице на един от келнерите се появи до нас.

— Само хората, които имат късмет да работят за Карина. Ние знаем всичко за голямата й птица.

— Не му обръщай внимание — усмихна се продавачката и се престори, че се готви да го удари по главата с таблата. — Той е от квартала на бика. Те вечно създават неприятности.

Точно в този момент нещо отвън прикова вниманието ми — черен мотор с мъж в черни дрехи и спуснат наличник на каската поспря за миг, за да надникне в кафенето, а после форсира мотора и изчезна.

— Дукати С4 — изрецитира келнерът. — Страхотна машина. Течно охладен двигател. Кара мъжете да сънуват кръв и събуждайки се, потънали в пот, да се опитат да я овладеят. Но няма ръчки, за които да се хванеш. Затова… — Той се потупа многозначително по корема. — … не кани момиче на мотора, ако нямаш здрави мускули и добри спирачки.

— Престани, Дарио! — сгълча го продавачката. — Дрънкаш само глупости.

— Познаваш ли този човек? — попитах я.

— Този тип ли? — Тя доби презрително изражение. — Знаеш какво казват хората… на онези, които вдигат много шум, им липсва нещо там долу.

— Аз не вдигам много шум! — запротестира Дарио.

— Не говорех за теб, тъпчо! Говорех за мъжкаря на мотора.

— Знаеш ли кой е? — попитах отново.

Тя сви рамене.

— Аз харесвам мъже с коли. Мъжете с мотори са плейбои. Можеш да сложиш гаджето си на мотора, но къде ще настаниш децата и тъща си?

— Точно така — ухили се Дарио. — Затова спестявам за мотор.

Докато се отдалечавах от кафенето, непрестанно се оглеждах за мотора, но не го видях никъде. Интуицията ми говореше, че това е същият тип, който ме бе уплашил снощи, а ако наистина беше плейбой, който си търсеше гадже, имаше по-добри начини да го направи.



Когато собственичката на книжарницата най-после се върна от обеда си, седях на стъпалата й, облегната на вратата и бях почти готова да се предам. Но търпението ми скоро бе възнаградено. Приятелката от детинство на майката на Росини погледна индекс картата и веднага кимна.

— А, да — каза тя без въобще да се изненада. — От университетския архив. Историческата сбирка. Мисля, че все още използват стария каталог. Да видим… да, отнася се за края на Средновековието, а това означава „местен“. Виж… — показа ми тя кодовете, — това е буквата на рафта — „К“, а тук е номерът на чекмеджето — „3-17Б“.

Разрешила загадката толкова бързо, тя ме погледна с надежда, че ще й поставя нова.

— Как се снабди с тази карта? — попита ме тя.

— Майка ми, или по-скоро баща ми е бил професор в университета. Професор Толомей?

Старата жена засия.

— Помня го! Бях негова студентка! Знаеш ли, той бе човекът, който сложи в ред цялата сбирка. Дотогава беше пълна бъркотия. Прекарах две лета, лепейки номера по чекмеджетата. Но… чудя се защо е взел точно тази карта. Винаги се дразнеше, когато хората оставяха картите къде ли не.



Университетът в Сиена се намираше близо до книжарницата и до градската порта — „Порта Туфи“. Въпреки името и репутацията си, университетът представляваше само редица незабележителни сгради. Единствено марксистките плакати по оградата подсказваха, че тук вероятно се събират младежи.

Надявайки се да потъна незабележима сред студентите, влязох в сградата, която книжарката ми бе описала, и се отправих право към мазето. Може би защото бе време за сиеста, или пък просто през лятото наоколо нямаше никой, успях да вляза в университетския архив без да срещна и един човек. Мястото бе блажено прохладно и тихо. Проникването вътре се оказа прекалено лесно и, ако бях суеверна, щях да се уплаша, че попадам в капан.

Обиколих архива няколко пъти. Напразно се опитвах да намеря точния рафт според информацията от картата. Книжарката ми бе обяснила, че сбирката е отделена от другите и дори навремето хората рядко я използвали. Трябваше да открия коя е най-отдалечената част на архива, но всяка част ми се струваше отдалечена, а и никой не си бе направил труда да постави надписи на език, който разбирах. На всичкото отгоре, рафтовете нямаха чекмеджета — бяха си прости рафтове с книги и никъде не видях етикет „К3-17Б“.

След като обикалях около двайсет минути, най-после се сетих да изпробвам една врата в далечния край на помещението. Беше масивна метална врата, която сякаш водеше към банков трезор, но се отвори без проблем и разкри по-малка стая, където климатикът правеше въздуха да мирише по различен начин — нещо като смесица между шоколад и нафталин.

Най-после индекс картата влезе в работа. Рафтовете тук наистина имаха чекмеджета, както ми бе описала книжарката. Сбирката бе подредена хронологично, започвайки с етруските и приключвайки в годината, поне така предположих, когато бе умрял баща ми. Очевидно оттогава никой не се бе интересувал от сбирката, защото навсякъде се стелеше дебел слой прах, а когато се опитах да задвижа монтираната на колелца стълба, тя отначало не помръдна, тъй като металните колела бяха ръждясали и залепнали за пода. Най-после успях да я избутам и тя тръгна напред, скърцайки и оставяйки малки кафяви отпечатъци по сивия линолеум.

Нагласих стълбата до рафт „К“ и се покатерих на нея, за да погледна отблизо редица 3, която се състоеше от няколко чекмеджета. Отначало ми се стори, че чекмедже „17Б“ е заключено, но след като го ударих няколко пъти с юмрук, както правиш, когато автоматът за паркиране глътне и последната ти монета без да я отчете, то ми позволи да го дръпна. Вероятно никой не го беше отварял след смъртта на баща ми преди двайсетина години.

Чекмеджето се отвори неохотно и разкри голям пакет, опакован стегнато в кафяв найлон. Мушнах го с пръст и усетих, че съдържаше някаква пореста материя. Озадачена, измъкнах пакета от чекмеджето, слязох долу и седнах да разгледам откритието си.

Вместо да съдера найлона, забучих нокът в него и направих малка дупка. Опаковката си пое дълбоко дъх и се показа парченце син плат. Разширих дупката и опипах плата. Не бях експерт, но разбрах, че е коприна и, въпреки доброто си състояние, беше ясно, че е много стара.

Знаех, че излагам нещо адски деликатно на въздух и светлина едновременно, затова предпазливо извадих плата и започнах да го развивам в скута си. Някакъв предмет изпадна от него и се удари в пода, изтрака на метал.

Беше голям нож в златна кания. Вдигнах го внимателно. На дръжката бе гравиран орел.

Седях и оглеждах неочакваното съкровище в ръката си, когато внезапно чух шум откъм другата част на архива. Бях наясно, че съм проникнала незаконно на място, където несъмнено лежаха безценни съкровища, затова се надигнах виновно и притиснах плячката към гърдите си.

Последното, което исках, бе да ме открият в трезора.

Тихичко се промъкнах обратно в библиотеката и дръпнах металната врата зад себе си, клекнах зад последната редица рафтове и се ослушах напрегнато. Но чух само собствения си пулс в гърлото ми. Помислих си, че трябваше само да стигна до стълбите и да напусна сградата така небрежно както бях влязла в нея.

Грешах. Веднага щом взех решението, чух звук от стъпки. Но не стъпките на библиотекарка, връщаща се от обед, нито тези на студент, дошъл да търси книга, а зловещите стъпки на човек, който не искаше да го чуя. Човек, чието присъствие в архива не бе по-законно от моето. Надникнах предпазливо между рафтовете и го видях да пристъпва към мен. Беше същият мръсник, който ме проследи предишната вечер. Вървеше сред редиците с рафтове, приковал очи в металната врата към „трезора“. Но този път стискаше пистолет в ръка.

Беше само въпрос на време да открие скривалището ми. Проклех се заради неподходящите си дрехи и запълзях покрай рафта докато стигнах края му. Тук, тясна пътечка водеше към бюрото на библиотекарката. Запристъпях на пръсти към него, после глътнах корема си и се залепих за ръба на рафта с надеждата, че бандитът щеше да ме подмине без да ме види.

Докато стоях, прекалено уплашена, за да дишам, изпитах непреодолимото желание да побягна. Принудих се да остана неподвижна и изчаках няколко секунди преди да посмея да се протегна и да погледна. Видях как мъжът влезе безмълвно в трезора.

Свалих обувките си за пореден път и се прокраднах по пътечката, заобиколих бюрото на библиотекарката и се втурнах по стълбите без дори да спра да погледна зад себе си.

Чак когато се отдалечих от университета и влязох в непозната тясна улица, посмях да забавя ход и да почувствам облекчение. Но усещането не продължи дълго. Най-вероятно този тип бе натрапникът, разхвърлил хотелската ми стая. Бях извадила късмет, че не съм спяла в леглото си, когато той е влязъл вътре.

Братовчед ми Пепо подскочи от изненада, когато ме видя обратно в музея на Бухала.

— Жулиета! — възкликна той, като метна парцала си на масата. — Какво става? И какво е това?

И двамата се вторачихме в пакета в ръцете ми.

— Нямам представа — признах. — Но мисля, че е принадлежало на баща ми.

— Тук — каза той, като разчисти масата, за да ми направи място.

Развих внимателно синята коприна и му показах ножа.

— Можеш ли да предположиш — попитах, като вдигнах ножа, — откъде е това?

Но Пепо въобще не погледна към него, а разви коприната с треперещи ръце. След като я разпростря на масата, отстъпи назад и се прекръсти.

— Къде, за бога, я намери? — прошепна той.

— Ъъъ… в сбирката на баща ми в университета. Беше увита около ножа. Не осъзнавах, че е нещо специално.

Пепо ме изгледа изненадано.

— Не знаеш ли какво е това?

Вгледах се в синята коприна по-внимателно. Парчето бе по-дълго отколкото широко и приличаше на знаме. Върху него бе изрисувана женска фигура с ореол над главата и вдигната за благословия ръка. Цветовете бяха избелели от времето, но очарованието още си личеше. Дори неверница като мен можеше да види, че на рисунката бе Богородица.

— Религиозен флаг? — попитах тъпо.

— Това — прошепна с благоговение Пепо, — е cencio2, голямата награда в „Палио“. И е много старо. Виждаш ли римските цифри в ъгъла долу? Това е годината.

Той се наведе, за да я разчете.

— Да! Санта Мария! Никога не съм вярвал, че ще го видя със собствените си очи!

Пепо се обърна към мен с блеснал поглед.

— Не само е средновековно cencio, но е и най-легендарното от всички, което някога е съществувало! Смяташе се, че е загубено завинаги. А сега е пред мен! То е от „Палио“ през 1340 година. Велико съкровище! Изрисувано с малките опашки на… vaio. Не знам думата на английски. Виж — посочи ми той разръфаните краища на плата. — Били са тук и тук. Не катерици. Специални катерици. Но вече са изчезнали.

Ентусиазмът на братовчед ми контрастираше рязко с настроението ми. Очевидно, тази сутрин бях рискувала живота си за ръждясал вехт нож и избеляло знаме. Да, беше cencio, и като такова бе ценен, почти вълшебен предмет за хората от Сиена, но, за съжаление, ако някога го изнеса отвъд стените на града, ще се превърне в ненужен стар парцал.

— Е — запитах, — колко би струвало подобно нещо? Имам предвид в пари?

— Пари? — учуди се Пепо и ме изгледа, сякаш го бях попитала колко е взимал на час Христос. — Но това е наградата! Много специална… велика чест. Още от Средновековието, победителят в „Палио“ получавал красив копринен флаг, поръбен със скъпа кожа. Римляните го наричали pallium и затова състезанието ни се казва „Палио“.

Той махна с ръка към знамената, окачени по стените около нас.

— Всеки път, когато кварталът ни спечелва „Палио“, получаваме ново cencio за колекцията ни.

— Значи нямаш други от четиринайсети век?

— О, не! — поклати глава Пепо. — Това е много, много специално. В миналото онзи, който печелел „Палио“, взимал флага и си шиел от него някаква дреха, която носел триумфално. Затова не притежаваме стари cencio.

— Прекалено ярко за риза. Макар че… може би в Малибу…

— Сега, разбира се — продължи Пепо, без да обръща внимание на забележката ми, — гледаме на тях като на произведения на изкуството, за които се грижим подобаващо.

— Ами ножа? Виждал ли си го някога преди?

Пепо се обърна към масата и вдигна ножа.

— Това — каза той, като извади ръждивия нож от канията и го огледа под лампата, — е кинжал. Много удобно оръжие.

Той инспектира гравюрата грижливо, като кимаше кротко на себе си, сякаш във всичко това имаше някакъв смисъл.

— Орел. Разбира се. И е бил скрит заедно с флага от 1340 година. И само като си помисля, че доживях да го видя! Защо никога не ми го е показвал? Предполагам, е знаел какво ще кажа. Тези съкровища принадлежат на цяла Сиена, а не само на семейство Толомей.

— Пепо — прекъснах го, — нямам представа за какво говориш. Какво би трябвало да направя с тези неща?

Пепо ме изгледа с невиждащи очи, сякаш се намираше, поне отчасти, през 1340 година.

— Спомни си какво ти разказах за родителите ти — и двамата вярваха, че Ромео и Жулиета са живели тук, в Сиена. Е, през 1340 година тук се провело „Палио“, за което не спрели да говорят дълги години. Казват, че cencio изчезнало, а някакъв мъж умрял по време на състезанието. Също така твърдят, че Ромео участвал в надбягването. Мисля, че това е неговият кинжал.

— Кой спечелил?

— Не съм сигурен. Някои казват, че бил Ромео. Други казват, че той бил дисквалифициран. Но запомни думите ми — погледна ме той с присвити очи, — семейство Марескоти биха направили абсолютно всичко, за да сложат ръка на тези предмети.

— Имаш предвид онези Марескоти, които още живеят в Сиена?

Пепо сви рамене.

— Каквото и да си мислиш за флага, кинжалът със сигурност е принадлежал на Ромео. Виждаш ли гравюрата на дръжката? Можеш ли да си представиш какво съкровище би било това за тях?

— Предполагам, че бих могла да го върна…

— Не! — извика Пепо бързо.

Забелязах, че замаяната радост в очите на братовчед ми бе отстъпила пред други емоции, далеч не така чаровни.

— Трябва да го оставиш тук! Това съкровище принадлежи на цяла Сиена, а не само на Марескоти. Постъпи много разумно, като го донесе тук. Трябва да го обсъдим с всички магистрати от квартала. Те знаят най-добре. А междувременно, ще го прибера в сейфа, далеч от влиянието на светлина и въздух.

Той нетърпеливо започна да сгъва коприната.

— Обещавам ти, че ще се погрижа за това съкровище — увери ме той. — Сейфът ни е напълно безопасен.

— Но майка ми го остави на мен… — запротестирах.

— Да, да, да, но това е нещо, което не може да принадлежи само на един човек. Не се тревожи, магистратите ще знаят как да постъпят.

— Ами…

Пепо ме изгледа строго.

— Аз съм твой кръстник. Нямаш ли ми доверие?

Загрузка...