IV.IV.

„А крилцата на Купидон? Нали си влюбен ти —

вържи си ги и леко полети

насам-натам!“

Сиена, 1340 година

Беше денят на „Палио“ и хората в Сиена се носеха весело по море от песни. Всяка улица се бе превърнала в река, всеки площад — в езеро от религиозен екстаз, а понесените от течението размахваха знамената си, готови да се издигнат до божествената си майка и да усетят нежното й докосване.

Приливът на поклонници отдавна бе преминал през градските порти и се бе разлял из провинцията чак до Фонтебечи, на около три километра от „Порта Камолия“. Тук, развълнуван океан от глави наблюдаваше напрегнато как петнайсетте ездачи от „Палио“ излязоха от палатките си в бойни одежди, готови да почетат коронованата Дева с бляскава проява на мъжество.

На маестро Амброджио бяха нужни часове, за да си проправи път през масите и, ако не изпитваше вина, щеше да се откаже поне хиляди пъти преди да стигне дори на половината разстояние до Фонтебечи. Но не можеше да го направи.

Тази сутрин старият художник се чувстваше отвратително. Колко ужасна се оказа намесата му в делата на тези млади хора! Ако не беше бързал да обедини красотата с красота, Ромео никога нямаше да знае, че Жулиета е жива, а тя нямаше да се зарази от страстта му.

Странно как любовта на художника към красотата можеше да го превърне лесно в убиец и мъчител. И колко жестоко бе от страна на съдбата да даде урок на стареца, чиято цена беше блаженството на младите хора. Дали грешеше, когато се опитваше да оправдае собственото си престъпление чрез възвишени идеи? Или просто човешката му природа предусещаше от самото начало, че младите влюбени са обречени? Дали бе възможно да осъществява в мечтите си своите собствени желания чрез възхитителното тяло на Ромео? Дали надеждите му за щастлив съюз на младите бяха просто начин да проникне косвено в спалнята на Жулиета?

Маестрото не се замисляше на религиозни теми, освен ако бяха част от стенопис, за който очакваше да му платят. Но внезапно се запита дали лекото прилошаване от мисълта, че бе влязъл в ролята на похотлив стар кукловод, приличаше на чувствата, които господ изпитваше всеки ден. Ако въобще той изпитваше нещо. Все пак господ бе божествено създание и бе напълно приемливо да няма нищо общо с емоциите. Ако не бе така, маестрото определено го съжаляваше, тъй като историята на човечеството бе само една дълга тъжна приказка.

С Богородица беше различно. Тя беше човешко същество и познаваше страданието. Тя винаги изслушваше неволите ти и се уверяваше, че господ ще изпрати светкавиците си в правилната посока. Като чудесната съпруга на всемогъщ мъж, тя бе тази, с която трябваше да се сприятелиш, защото знаеше как да стигне до божественото му сърце. Тя бе тази, на която Сиена бе връчила ключовете от портите си. Тя бе тази, която обичаше хората и ги защитаваше от враговете им, така както майка защитава малкия си син от нападките на братята му.

Мрачното предчувствие на маестрото за наближаваща беда нямаше нищо общо с ведрите лица на хората, които разбутваше по пътя си, за да успее да се добере до Фонтебечи преди началото на състезанието. Всички се забавляваха и никой не бързаше. Стига да си осигуреше място край пътя, човек можеше да не ходи чак до Фонтебечи. Разбира се, интересно бе да видиш стартовия район с всички палатки и благородни семейства, чиито синове участваха в състезанието, но нищо не можеше да се сравни с приближаващия грохот на петнайсет галопиращи коне, носещи рицари в блестящи брони?

Когато най-после пристигна, маестро Амброджио се отправи към палатката с орела на Марескоти. Ромео вече бе излязъл от нея, заобиколен от мъже от семейството си. Всички стояха със сериозни лица и никой не се усмихваше. Дори коменданте Марескоти, който винаги имаше окуражителни думи за всекиго и в най-отчаяни ситуации, сега приличаше на войник, попаднал в засада. Той лично задържа коня, докато Ромео се настани на седлото, и беше единственият, който заговори на сина си.

— Не се страхувай — каза той, като нагласи бронята, покриваща лицето на животното. — Стои като ангел, но ще тича като дявол.

Ромео едва кимна, прекалено развълнуван, за да проговори, после пое пиката с флага на орела, която му подадоха. Трябваше да язди с нея по целия път, а ако Богородица бе благосклонна към него, щеше да я размени за наградата на финала. Ако обаче Девата бе в лошо настроение, Ромео можеше да се окаже последният, поставил флага си пред катедралата, и тогава трябваше да понесе прасе като символ на срама си.

В мига, когато му поднесоха шлема, Ромео забеляза маестро Амброджио. Изненадата му бе толкова силна, че конят запристъпва нервно под него.

— Маестро! — възкликна той с горчивина в гласа. — Да не си дошъл да нарисуваш картина за падението ми? Уверявам те, това ще е интересен спектакъл за окото на художника.

— Прав си — отговори маестрото — да ме дразниш. Дадох ти карта, която води право към бедата. Сега съм тук, за да оправя щетите.

— Оправяй ги, художнико! — отвърна Ромео. — Побързай, защото вече виждам как готвят въжето.

— Наистина ще го направя — каза маестрото, — ако ми позволиш да говоря прямо.

— Прямата реч е единствената, за която имаме време — намеси се коменданте Марескоти. — Така че, говори!

Маестро Амброджио се прокашля. Грижливо репетираната реч, която бе обмислял цяла сутрин, се изпари от главата му. Но необходимостта скоро надделя над притеснението му и той избъбри информацията в реда, в който се бе появила в мислите му.

— В страхотна опасност си! — започна той. — А ако не ми вярваш…

— Вярваме ти! — излая коменданте Марескоти. — Кажи ни подробностите!

— Един от учениците ми, Мемет — продължи маестрото, — дочул разговор в „Палацо Салимбени“ снощи. Работел по ангел на тавана… мисля, че беше херувим…

— По дяволите херувима! — изрева коменданте Марескоти. — Кажи ни какво Салимбени планира да направи със сина ми!

Маестро Амброджио си пое дъх дълбоко.

— Няма да опитат нищо тук във Фонтебечи, тъй като много очи ще наблюдават. Но на половината разстояние до „Порта Камолия“, където пътят се разширява, синът на Толомей и още някой ще се опитат да блокират пътя ти и да те избутат в канавката. Но това е само началото. След като влезеш в града, внимавай, когато минаваш през квартала на Салимбени. По кулите ще има хора, които ще хвърлят разни неща по теб, ако си сред тримата първи ездачи. Когато стигнеш до „Сан Донато“ и „Сан Едиджио“, няма да са толкова дръзки, но ако е ясно, че побеждаваш, ще рискуват.

Ромео погледна баща си.

— Какво мислиш?

— Същото като теб — отговори коменданте Марескоти. — Не съм изненадан. Очаквах подобно нещо. Но благодарение на маестрото, сега сме сигурни. Трябва да заемеш челното място и да останеш на него. Не жали коня, просто давай напред. След като стигнеш до „Порта Камолия“, трябва да ги оставиш да те подминат един по един, докато се озовеш на четвърто място.

— Но…

— Не ме прекъсвай! Искам да останеш на четвърто място докато подминеш „Сан Стефано“. Тогава можеш да излезеш на трето или второ място. Но не и на първо. Не и докато не подминеш „Палацо Салимбени“. Разбираш ли ме?

— Прекалено близо е до финала! Няма да мога да мина първи!

— Ще можеш.

— Прекалено е близо. Никой преди не го е правил.

— Откога това е пречка за сина ми? — меко попита коменданте Марескоти.

Бойната тръба на стартовата линия прекъсна всички разговори. Шлемът с орела бе поставен на главата на Ромео. Семейният свещеник бързо благослови младежа, а маестрото откри, че отправя молби дори към нервния кон. Оттук нататък само Богородица можеше да пази шампиона.

Петнайсетте ездачи се подредиха до въжетата и тълпата започна да скандира имената на любимците и враговете си. Всяко благородно семейство имаше поддръжници и противници, никой не бе само обичан или мразен. Дори семейство Салимбени имаха група подкрепящи ги сред тълпата. В подобни случаи като днешния, амбициозните мъже очакваха да видят целогодишните си благодеяния, възнаградени с проява на обществена подкрепа.

Сред ездачите, едва няколко човека мислеха за нещо друго, освен за предстоящото състезание. Някои търсеха контакти, други ги избягваха, на помощ се призоваваха светците покровители, подхвърляха се заплахи и обиди в последната минута. Времето за молитви бе отминало, никой вече не слушаше съветите и сделките не можеха да бъдат развалени. Каквито и демони да бяха призовани от хората в Сиена, те бяха получили живот и само състезанието можеше да раздаде справедливост. Нямаше друг закон, освен съдбата, никакви права, а само възможности, и победата бе единствената истина, която си струваше да знаеш.

— Нека това да е денят — прошепна маестро Амброджио, — когато ти, божествена Богородице, празнуваш коронясването си в рая със снизходителност към нас, бедните грешници, млади и стари. Моля те да се съжалиш над Ромео Марескоти и да го предпазиш от силите на злото, които се канят да унищожат града ни. Обещавам ти, ако го оставиш жив, ще посветя остатъка от живота си на красотата ти. Но ако той умре днес, моята ръка ще е виновна за това и, от срам и мъка, тази ръка никога вече няма да рисува.



Докато яздеше към стартовата линия, Ромео усети как лепкавата паяжина на злонамереността постепенно се омотава около него. Всички бяха чули за предизвикателството му към Салимбени и знаеха, че предстои семейна битка. Познавайки участниците, въпросът на повечето хора не бе кой ще спечели състезанието, а кой ще излезе жив от него.

Ромео огледа останалите ездачи и се опита да прецени шансовете си. Полумесецът Тебалдо — синът на Толомей — очевидно бе в съюз с диаманта Нино — сина на Салимбени. Дори петелът и бикът гледаха към Ромео с предателски очи. С искрено съчувствие на приятел му кимна само бухалът, но пък хубавото беше, че той имаше много привърженици на своя страна.

Когато въжето се спусна, Ромео дори го нямаше на старта.

Беше прекалено зает да оглежда останалите ездачи ида преценява настроенията им; същевременно държеше под око магистрата, който отговаряше за състезанието. Освен това „Палио“ винаги започваше с фалшиви стартове и съдията не се притесняваше да върне всички обратно поне дузина пъти. Всъщност, това си беше част от забавата.

Но не и днес. За първи път в историята на „Палио“, тръбата не възвести отмяна на първия старт. Въпреки объркването и останалия назад кон, на другите четиринайсет ездачи бе позволено да продължат и състезанието започна. Прекалено шокиран, за да изпита нещо повече от кратък гняв заради измамата, Ромео нагласи пиката в ръката си, заби пети в коня и препусна.

Останалите ездачи бяха толкова напред, че дори не можеше да се види кой е първи. Ромео забеляза само изненаданите лица на зяпачите, които бяха очаквали да видят младия влюбен далеч пред съперниците му. Пренебрегвайки виковете и жестовете им, той препусна лудо, като смушка коня с надеждата, че животното щеше да разбере желанието му.

Коменданте Марескоти бе поел добре обмислен риск, когато даде жребец на сина си. Ако яздеше кобила или скопец, Ромео имаше известен шанс, но това не бе достатъчно, когато животът ти бе в опасност. С жребеца бе или всичко или нищо. Да, възможно бе Чезаре да се сбие с друг кон, да започне да преследва кобила или дори да хвърли ездача си на земята, за да му покаже кой е господар, но от друга страна, той имаше допълнителната сила, нужна за да се измъкне от опасно положение. А най-вероятно притежаваше и дух на победител.

Чезаре имаше и друго качество, което, при нормални обстоятелства, бе маловажно за „Палио“, но сега Ромео си помисли, че можеше да му осигури единствения шанс да настигне останалите: конят бе изключително ловък в прескачането на препятствия.

Правилата на „Палио“ не споменаваха, че трябва да останеш на пътя. Достатъчно беше ездачът да потегли от Фонтебечи и да свърши на „Пиаца дел Дуомо“ и ако е пръв имаше право да спечели наградата. Никога не се бе налагало да уточняват маршрута, защото никой досега не бе имал смелостта да напусне пътя. Полетата от двете му страни бяха неравни, пълни със стада и купи сено. На всичкото отгоре, по тях се издигаха многобройни огради. Да опиташ подобен кратък път означаваше да се натъкнеш на цяла армия пречки. Тези препятствия можеха да са забавни за ездач в туника, но бяха убийствени за кон, носещ рицар в броня и епика.

Ромео не се колеба дълго. Останалите четиринайсет ездачи препускаха на югозапад, следвайки трикилометровата извивка на пътя, която щеше да ги отведе до „Порта Камолия“. Това бе неговият шанс.

Забелязвайки празно място сред крещящата тълпа, той отби Чезаре от пътя и препусна към градската порта.

Конят се въодушеви от предизвикателството и се затича през полето с повече енергия, отколкото бе проявявал на пътя. Когато Ромео видя първата дървена ограда пред тях, той свали шлема си и го метна в близката купа сено. Нямаше правила, които да определят екипировката на ездачите, с изключение на пиката със семейните цветове. Мъжете носеха броните и шлемовете си само като защитна мярка. Като хвърли шлема си, Ромео знаеше, че щеше да е уязвим за ударите на съперниците си и за предмети, хвърлени от градските кули. Но също така знаеше, че ако не се освободеше от бронята си, конят, колкото и да бе силен, нямаше да стигне до града.

Прелитайки над първата ограда, Чезаре се приземи тежко от другата страна и Ромео без да губи време бързо свали нагръдника си и го метна в съседната кочина. Следващите две огради бяха по-ниски от първата и конят ги прескочи с лекота. Ромео държеше пиката високо над главата си, за да не я закачи в прътовете. Изгубването на пиката с цветовете на Марескоти означаваше да изгуби състезанието, дори и да стигнеше първи до финала.

Всички, които го видяха в този ден, бяха готови да се закълнат, че Ромео опитваше невъзможното. Разстоянието, спестено от съкратения маршрут, бе омаловажено от многобройните препятствия и, след като се върнеше на пътя, пак щеше да е далеч зад съперниците си. Да не говорим за вредите, нанесени на коня от галопирането по полето и прескачането на огради.

За щастие, Ромео не се замисли върху шансовете си. Също така не знаеше, че изскочи на пътя пред съперниците си, благодарение на необичайни обстоятелства. Някъде по пътя, анонимен зяпач бе пуснал стадо гъски пред ездачите. Такива шеги бяха част от състезанието, но никога досега не му бяха повлиявали толкова.

Някои хора видяха пръста на Богородица в случилото се: гъските, забавянето, вълшебното прелитане на Ромео над седем огради. Но за четиринайсетте ездачи, които послушно бяха яздили по пътя, внезапната поява на Ромео пред тях бе работа на дявола. Те се втурнаха след него със страстна омраза — единственият грях, който побеждаваше всички добродетели, когато се стигнеше до скорост. Пътят постепенно се стесни, за да ги отведе към „Порта Камолия“.

Само момчетата, които се бяха покатерили на градската ограда, успяха да видят безстрашното препускане на Ромео със собствените си очи, и каквито и да бяха предишните им предпочитания, не можаха да не го поздравят въодушевено, когато профуча през портата под тях, уязвим без броня и шлем, следван от банда побеснели врагове.

Много от състезанията бяха решавани още при „Порта Камолия“. Ездачът, извадил късмет да мине първи през градската порта, имаше шанс да запази преднината си по тесните градски улици и да стане победител. Оставаше най-голямото предизвикателство — кулите от двете страни на пътя. Законът повеляваше, че всяка кула трябва да бъде съборена, ако от нея някой нарочно хвърля предмети. Въпреки това саксии и тухли продължаваха да падат по съперниците на улицата. Законът беше строг, но подобни действия рядко биваха наказвани, защото да получиш трезви и единодушни свидетелски показания за събития по време на „Палио“ бе нещо почти невъзможно и градските управници дори не си правеха труда да опитват.

Когато премина през портата и пръв влезе в Сиена, Ромео бе наясно, че не се е подчинил на баща си. Коменданте Марескоти му бе наредил да избягва да е на първо място, точно заради опасността от падащите от кулите предмети. Дори с шлем на главата, човек лесно можеше да бъде съборен, ако го уцели саксия, а без шлем — със сигурност щеше да умре още преди да падне на земята.

Но Ромео не можеше да остави да го задминат. Беше се борил здраво да настигне и надмине съперниците си и идеята да изостане до четвърто място, дори в интерес на стратегията и самозащитата, бе не по-малко от ужасна от това да се предаде напълно и да позволи на другите да завършат състезанието без него.

И така, той смушка коня и профуча през града, разделяйки морето от хора също като Мойсей. Доверяваше се на Богородица да го подпомогне и предпази!

Не виждаше лица и тела. Стени от викащи усти и широко отворени очи очертаваха пътя му. Очи, които не виждаха нищо, освен бяло и черно — съперник или съюзник — и никога нямаше да могат да предадат фактите от състезанието. Всичко е емоция и надежда и желанията на тълпата винаги надмогваха истината, изповядвана от един човек.

Когато влезе в квартала на Маджионе го улучиха за първи път. Не видя с какво го удариха, само усети рязка болка в рамото си, когато тухлата или каквото и да беше го халоса и падна на земята зад него.

Вторият предмет се фрасна в бедрото му с тъп звук и за момент Ромео се уплаши, че костта му се счупи. Но когато опипа крака си, не усети нищо, дори болка. Нямаше значение дали костта бе счупена или не. Важното бе, че още е на седлото.

Третият предмет бе по-малък — удари го право в челото и едва не го събори от коня. Ромео разтърси глава, за да преодолее замайването и да си възвърне контрола върху коня. Наоколо стената от викащи усти се хилеше. Едва сега той разбра напълно какво бе имал предвид баща му. Ако останеше начело през кварталите, управлявани от Салимбени, никога нямаше да стигне до финала.

След като взе решение, не му бе трудно да изостави първото място. Предизвикателството бе да не позволи да бъде задминат от повече от трима други ездачи. Всички го изгледаха злобно, когато минаха покрай него. Синът на Толомей, синът на Салимбени и някакъв друг маловажен човек. Ромео отвърна на погледите им спокойно, макар да бе изпълнен с омраза към тях задето си мислеха, че се предава, и към себе си, защото прибягваше до номера.

Навел глава, той се придържаше колкото се може по-близо до съперниците си, вярвайки, че никой от поддръжниците на Салимбени по кулите не би рискувал да нарани сина на господаря си. Оказа се прав. Знамето на Салимбени с трите диаманта накара всички да застинат на място и, когато четиримата ездачи профучаха през квартала на Сан Донато, Ромео не бе ударен от нито един предмет.

Най-после поеха по „Пиаца Салимбени“ и той осъзна, че е време да направи невъзможното: да задмине тримата си съперници преди пътят да завие рязко към „Виа дел Капитано“ и „Пиаца дел Дуомо“. Това бе моментът, когато божията намеса щеше да се прояви. Ако спечелеше състезанието от сегашната си позиция, това щеше да е в резултат само на небесна милост.

Ромео пришпори коня и настигна синовете на Толомей и Салимбени, които яздеха заедно, сякаш бяха първи приятели. Тъкмо когато се канеше да ги задмине, Нино Салимбени дръпна назад ръката си като скорпион опашката си и заби лъскав кинжал в плътта на Тебалдо Толомей, там където нежният му врат бе открит между бронята и шлема.

Случи се толкова бързо, че никой не можа да види точно кой кого нападна и как. Седемнайсетгодишният Тебалдо Толомей падна от коня по средата на „Пиаца Толомей“. С писъци приближените на баща му го издърпаха настрани, а убиецът продължи напред в галоп без дори да се обърне.

Единствената реакция бе от страна на третия ездач. Уплашен за собствения си живот, той размахваше флага си към убиеца и се мъчеше да го събори от седлото.

Ромео отпусна юздите на Чезаре и се опита да задмине борещите се ездачи, но едва не бе съборен от седлото от Нино Салимбени, който се блъсна в него, за да избегне ударите на третия си съперник. Увиснал почти само на стремето, Ромео забеляза как профуча край „Палацо Марескоти“ и осъзна, че приближаваше до най-опасния завой в състезанието. Ако не успееше да се задържи на седлото преди него, „Палио“, а вероятно и животът му, щяха да приключат безславно.



На „Пиаца дел Дуомо“ монах Лоренцо съжали за стотен път тази сутрин, че не бе останал в самотната си килия, а бе позволил лудостта на „Палио“ да го изкара навън. Сега стоеше заклещен в тълпата и едва виждаше финала. На висок прът се вееше демоничният флаг: прочутото cencio — копринената примка около врата на невинността, лавровият венец на главата на надменността.

До него беше подиумът, където седяха главите на благородните семейства. Толомей и Салимбени бяха в ъгъла, избрали да гледат триумфа на синовете си от удобството на меките кресла вместо да се мъчат в прахта на Фонтебечи само за да дадат родителския си съвет на неблагодарните младежи, които нямаше да се възползват от него.

Докато седяха там и махаха на шумните си поддръжници снизходително, и двамата бяха наясно с факта, че тази година тонът на тълпата се бе променил. „Палио“ винаги бе представлявало какофония от гласове, тъй като всички пееха песните на собствения си квартал и герои, включително на домовете на Толомей и Салимбени. Но тази година много повече хора пееха песните на Орела и Марескоти.

Заслушан в песните, Толомей имаше разтревожен вид. Монах Лоренцо разбра, че едва сега благородникът започваше да се чуди дали бе добра идея да доведе със себе си истинската награда в състезанието — племенницата си Жулиета.

Младата жена, седнала между чичо си и бъдещия си съпруг, изглеждаше неузнаваема. Царственият й тоалет не можеше да зачерви бледите й бузи. Тя обърна глава веднъж и погледна монах Лоренцо, сякаш през цялото време бе знаела за присъствието му. Видът й накара сърцето на монаха да се свие от болка и съчувствие, незабавно последвани от гняв, задето не бе успял да я спаси. Заради това ли господ я бе спасил от клането, сполетяло семейството й? Само за да я хвърли в ръцете на злодея, пролял кръвта на близките й? Това бе жестока съдба и монах Лоренцо внезапно си пожела и двамата да не бяха оцелели при нападението на разбойниците.



Ако Жулиета можеше да прочете мислите на приятеля си, докато седеше на подиума, изложена на съжалението на околните, щеше да се съгласи, че бракът със Салимбени бе участ по-страшна от смъртта. Но бе прекалено рано да се поддава на отчаяние. Състезанието още не бе приключило, Ромео бе все още жив и господ можеше да вземе тяхната страна.

Ако Богородица бе обидена от поведението на Ромео в катедралата предишната нощ, тя със сигурност щеше да го покоси още там. Фактът, че му бе позволено да живее и да се прибере у дома, означаваше, че раят искаше той да участва в „Палио“. Но пък едно бе Божията воля и съвсем друго желанията на мъжа до нея, гнусния Салимбени.

Далечен грохот на приближаващи се коне накара тълпата около подиума да избухне в диви викове. Всички закрещяха имената на любимците и враговете си, сякаш силният шум щеше да промени съдбата. Навсякъде около Жулиета, хората се протягаха да видят кой от петнайсетте ездачи щеше да се появи пръв на площада, но тя нямаше сили да гледа. Затвори очи измъчено, притисна ръце към устата си и посмя да прошепне единствената дума, която щеше да оправи положението:

— Орел!

След миг, хиляди гласове повтаряха думата:

— Орел! Орел! Орел!

Жулиета отвори очи и загледа развълнувано как Ромео профуча по площада и се отправи към каруцата със знамето. Лицето му бе разгневено и изцапано с кръв, но той държеше флага с орела в ръка и беше пръв. Пръв!

Ромео се закова пред ангелската каруца, избута настрани дебелите момчета от църковния хор, украсени с крила, грабна пръта с флага и сложи на неговото място своя. Вдигна наградата си триумфално и се обърна към най-близкия си съперник Нино Салимбени, за да се порадва на гнева му.

Никой не се интересуваше от следващите ездачи, всички глави бяха обърнати любопитно в очакване да видят как ще постъпи Салимбени с Ромео. Обратът на събитията беше неочакван. В Сиена нямаше човек, който да не знае за предизвикателството на Ромео към Салимбени и обета му към Богородица — ако спечелеше състезанието, нямаше да превърне флага в дрехи, а да го постеле на брачното си ложе. Повечето сърца наоколо изпитваха силно съчувствие към младите влюбени.

Видял победата на Ромео, Толомей се надигна рязко, зашеметен от шегите на съдбата. Хората около него го умоляваха да промени решението си, но до него седеше един мъж, готов да прободе сърцето му, ако го направеше.

— Господин Толомей! — извика Ромео, вдигнал високо знамето. — Небесата отсъдиха в моя полза! Смееш ли да пренебрегнеш желанието на Богородица? Ще жертваш ли града ни, предавайки го на гнева на Светата Майка? Възможно ли е удоволствието на този човек… — Той дръзко посочи Салимбени. — … да означава за теб повече от безопасността на всички ни?

Тълпата изрева възмутено и стражите около подиума се приготвиха за битка. Няколко от гражданите на Сиена дръзко протегнаха ръце към Жулиета, като я подтикваха да скочи от подиума и да им позволи да я отнесат при Ромео. Но Салимбени сложи край на опитите им, като се надигна и сложи ръка на рамото й.

— Много добре, момче! — извика той на Ромео. — Спечели състезанието! А сега се прибери у дома и си направи хубави дрехи от знамето. Ако се издокараш добре, може дори да ти позволя да ми станеш шаферка, когато…

Но тълпата бе чула достатъчно и не му позволи да завърши.

— Срам за Салимбени! — изрева някой. — Пренебрегна волята на небесата!

Останалите реагираха незабавно, закрещяха възмутено срещу благородния господин и се подготвиха да превърнат яростта си в бунт. Старите съперничества в „Палио“ бяха забравени, а на няколкото глупаци, които още пееха, бързо им затвориха устата.

Хората от Сиена знаеха, че ако се обединят, можеха да нахлуят на подиума и да откраднат дамата, която очевидно принадлежеше на друг. Не за първи път щяха да въстанат срещу Салимбени. Бяха наясно, че ако продължат да се бунтуват, благородниците скоро щяха да се изпокрият в кулите си, далеч от гнева на народа.

Жулиета, която седеше на подиума като неопитен моряк в бурно море, се уплаши и в същото време се развълнува от гнева на тълпата. Хиляди непознати, чиито имена не знаеше, бяха готови да се изправят срещу пиките на стражите, за да й помогнат. Подиумът скоро щеше да падне под напора им, а благородниците щяха да побегнат, за да се спасят.

Тя си помисли, че в суматохата, двамата с Ромео можеха да изчезнат, а Богородица със сигурност щеше да им позволи да избягат от града.

Но не бе писано. Преди тълпата да набере инерция, нова група хора се втурна на площада, за да съобщи ужасната новина на господин Толомей.

— Тебалдо! Тебалдо, горкото момче! — крещяха те със сълзи на очи, размахвайки окървавен кинжал във въздуха.

Толомей падна на колене и молеше отчаяно да му обяснят какво се бе случило със сина му.

— Мъртъв е! Убит! Намушкан до смърт по време на състезанието.

Толомей се загърчи в прахта. Шокирана от вида на чичо си, Жулиета се сви уплашено, но събра сили и коленичи до него, за да му помогне и да го предпази от краката на околните докато Мона Антония и слугите успееха да стигнат до него.

— Чичо Толомей! — извика тя. — Успокой се!

Единственият, който запази спокойствие, бе Салимбени. Той настоя да види кинжала, нанесъл смъртоносния удар и бързо го вдигна, за да го покаже на останалите.

— Вижте! — изрева той. — Ето го героят ви! Това е кинжалът, убил Тебалдо Толомей по време на святото състезание! Виждате ли? — посочи им той. — На него е гравиран орела на Марескоти! Какво ще кажете за това?

Жулиета вдигна очи ужасено и видя как тълпата гледаше невярващо Салимбени и кинжала. Преди миг, гражданите на Сиена бяха готови да накажат лъжеца, но шокиращата новина за убийството и гърчещата се фигура на Толомей ги разколебаха. Сега не знаеха какво да мислят и просто стояха тъпо, очаквайки някой да ги поведе.

Жулиета забеляза промяната в израженията им и осъзна, че Салимбени бе планирал този момент, за да настрои тълпата срещу Ромео в случай, че той спечелеше състезанието. И сега глупаците вече забравиха причината да нападнат подиума, но все още бяха възбудени и жадуваха кръв и разруха.

Не им се наложи да чакат дълго. Салимбени имаше достатъчно лоялни клиенти сред тях и някой бързо извика:

— Ромео е убиец!

В миг хората от Сиена отново се обединиха, този път изпълнени с омраза към младежа, когото току-що бяха обявили за герой.

Доволен от развитието на събитията, Салимбени нареди да арестуват Ромео и нарече всички, които се възпротивиха, „предатели“. За облекчение на Жулиета, когато стражите се върнаха на подиума след около половин час, докараха само изпотения кон, знамето с орела и cencio. От Ромео Марескоти нямаше и следа. Независимо колко човека бяха разпитали, стражите бяха получили един и същи отговор: никой не бе видял Ромео да напуска площада.

Едва когато започнаха да обикалят по къщите късно през нощта, един човек, за да спаси жена си и дъщерите си от униформените злодеи, призна, че се носел слух за бягството на Ромео Марескоти през акведукт „Ботини“ в компанията на млад францискански монах.

По-късно, когато чу слугите да шепнат същото, Жулиета отправи благодарствена молитва до Богородица. Не се съмняваше, че францисканският монах бе Лоренцо и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той щеше да направи всичко възможно да спаси мъжа, когото тя обичаше.

Загрузка...