Жулиета

V.III.

Заключена на върха на кула „Толомей“, Жулиета не знаеше какво става в града под нея. Беше арестувана и затворена още от деня на погребението на Тебалдо и никой нямаше право да я посещава. Доставяха й храна през процеп във вратата на празната стая, но това беше без значение, тъй като тя въобще не я докосваше.

През първите няколко часа от затворничеството си се молеше да я пуснат навън.

— Мила лельо! — умоляваше тя, притиснала мократа си от сълзи буза до вратата. — Моля те, не се отнасяй с мен по този начин! Спомни си чия дъщеря съм! Скъпи братовчеди, чувате ли ме?

Но никой не посмя да й отговори и тя закрещя на стражите и ги прокълна задето се подчиняваха на заповедите на дявол с човешки облик.

Отново никой не й отговори и постепенно изгуби духа си. Изнемощяла от мъка, лежеше на леглото и не можеше да мисли за нищо друго, освен за обезобразеното тяло на Ромео и за собственото си безсилие да предотврати зловещата му смърт. Уплашени слуги се приближаваха до вратата и й предлагаха храна и напитка, но тя отказваше всичко, дори вода, с надеждата да ускори собствената си смърт и да последва любимия си в рая.

Вярваше, че единственото й задължение на този свят бе да напише прощално писмо до сестра си Джианоза. Сълзите й непрестанно размазваха мастилото по пергамента. Накрая обаче се получи съвсем обикновено писмо и тя го скри под една разкована дъска на пода заедно с останалите. И само като си помислеше, колко много я бе интересувал светът преди с всичко прекрасно в него! Сега разбираше, че монах Лоренцо е бил прав. „Простосмъртният свят е от прах“ — казваше той. — „Всичко, върху което стъпваш, се разпада на прах под краката ти. А ако не вървиш внимателно, ще изгубиш равновесие и ще паднеш в бездната.“ Е, сега вече съм в бездната, помисли си тя. Бездна, от която не се чува и една молитва.

Знаеше, че Джианоза добре разбира състоянието й. Въпреки напредничавите си идеи, че дъщерите му трябваше да се научат да четат и пишат, баща им бе старомоден човек, когато ставаше дума за брак. За него дъщерите бяха емисари, които можеше да изпрати да градят съюзи с важни хора по чужди места. Затова когато един далечен братовчед на жена му — благородник с огромно имение на север от Рим — прояви интерес към сближаване със семейство Толомей, той уведоми Жулиета, че ще й се наложи да замине. Все пак, тя бе с четири минути по-възрастна от сестра си и задължението на по-големите бе да се омъжат първи.

След като чуха новината, сестрите прекараха няколко дни в сълзи пред перспективата да бъдат разделени една от друга. Но баща им беше непреклонен, а майка им — още повече. Все пак, младоженецът беше неин братовчед, а не непознат човек. Накрая момичетата отидоха при родителите си със скромна молба.

— Татко — каза Джианоза, тъй като единствено тя бе достатъчно дръзка да си каже мнението. — Жулиета е поласкана, че имаш подобни планове за нея, но те моли да обмислиш дали не е по-добре да изпратиш мен вместо нея. Знаеш, че сърцето й винаги е принадлежало на манастира и тя се страхува, че няма да е добра невяста за никого, освен за Христос. Аз, от друга страна, не възразявам срещу ранния брак. Всъщност бих искала да си имам собствен дом. Затова се чудехме… — Джианоза най-после погледна и майка си, като се надяваше да получи одобрението й. — … дали ще се съгласиш да изпратиш и двете ни — мен като булка, а Жулиета — кандидатка за близкия манастир. Така ще можем да се виждаме, когато поискаме, а ти няма да се тревожиш как сме.

Осъзнавайки, че Жулиета наистина е против брака, баща им най-после се съгласи да остави Джианоза да заеме нейното място. Но когато стана дума за останалата част от плана, беше непреклонен.

— Ако Жулиета не иска да се омъжи сега — каза той, като седна зад бюрото си и кръстоса ръце, — ще го направи по-късно, когато се освободи от тези… тези глупави идеи.

Той беше ядосан от провала на плана си.

— Никога не трябваше да ви уча да четете! Подозирам, че сте чели библията зад гърба ми, а тя е достатъчна да напълни главата на едно момиче с дивотии!

— Но, татко…

Едва сега майка им пристъпи напред с блеснали от гняв очи.

— Срам за вас! — изсъска тя на дъщерите си. — Срам за вас, задето поставяте баща си в такова положение! Не сме бедни, а го молите да се държи сякаш сме голтаци. И двете имате достатъчно големи зестри да изкушите принц! Много хора те искаха, Жулиета, но баща ти ги отпращаше, защото подбирахме внимателно. Очаквахме нещо по-добро. А сега искаш той да се съгласи да станеш монахиня? Сякаш нямаме пари и връзки, за да се омъжиш! Срам задето поставяте личните си егоистични желания пред достойнството на семейството си!

И така Джианоза се омъжи за човек, когото никога преди не бе виждала. Прекара сватбената си нощ с три пъти по-стар от нея младоженец, който имаше очите на майка й, но ръце на непознат. На следващата сутрин, когато се сбогуваше със семейството си преди да напусне дома си завинаги заедно със съпруга си, тя прегърна силно всички, стиснала устни, за да не прокълне родителите си.

Думите дойдоха по-късно — в безкрайните писма от новия й дом, адресирани не директно до Жулиета, а до общия им приятел монах Лоренцо, който ги доставяше тайно на сестра й. Тези писма не можеха да бъдат забравени! В отговорите си Жулиета често се позоваваше на написаното в тях, съгласявайки се със сестра си, че в света наистина има мъже, които процъфтяват от злото и живеят само за да гледат как другите страдат. Но тя винаги окуражаваше Джианоза да гледа на нещата положително. Съпругът й бе стар и болнав и щеше да умре докато тя бе още млада. И макар да не й бе позволено да излиза навън, поне гледката от замъка й бе великолепна.

В прощалното си писмо обаче Жулиета вече не можеше да говори смело и оптимистично за бъдещето.

И така, тя реши да умре, да отказва храна и вода, докато тялото й се предаде и душата й отиде в рая при Ромео. Но на третия ден от гладния й протест, започна да я тормози нова мисъл — къде точно в рая да намери Ромео. Всъщност, тя искрено се страхуваше, че там няма да бъдат заедно.

Макар да не бе абсолютно невинна в Божите очи, все пак бе девственица, а Ромео несъмнено бе оставил след себе си на земята спомени от доста приключения. На всичкото отгоре, на тленните му останки не бяха четени молитви и извършвани погребални обреди, така че той можеше въобще да не отиде в рая. Може би бе прокълнат да се мотае по земята като призрак, ранен и окървавен, докато някой добър човек го съжали и положи трупа му в гроба.

Жулиета седна на леглото стреснато. Ако умреше сега, кой щеше да уреди подходящо погребение на Ромео? Ако Толомей откриеха трупа му, със сигурност щяха да му осигурят всичко друго, но не и блажена почивка. „Не — помисли тя, като най-после протегна трепереща ръка към водата — трябва да остана жива, за да поговоря с монах Лоренцо и да му обясня положението.“

Къде, за бога, беше монахът? В мъката си Жулиета не бе искала да говори с никого, дори със стария си приятел, и изпитваше облекчение, че той не дойде да я види. Но сега сърцето й бе устремено към план, който не можеше да изпълни сама. Ето защо Жулиета бе ядосана на монаха задето не е до нея. По-късно, след като унищожи всичката храна, която успя да намери в стаята, тя се сети, че чичо й вероятно бе забранил на монаха да я посещава.

Жулиета се заразхожда нервно из стаята, като от време на време надничаше предпазливо през дупките в стената, за да отгатне колко е часът. Най-после стигна до извода, че смъртта трябваше да почака. Не защото имаше желание да живее, а защото й оставаха две задачи, които само тя можеше да изпълни. Едната беше да открие монах Лоренцо или друг свят човек, по-склонен да се подчинява на божите закони, отколкото на чичо й, и да го накара да се увери, че Ромео е погребан по християнски. Другата й задача бе да накара Салимбени да страда така както никой друг преди него не бе страдал.

Мона Пия умря в Деня на Вси Светии, след като бе прикована към леглото в продължение на повече от половин година.

Имаше хора, които шепнеха, че горката жена бе останала жива толкова дълго само за да дразни съпруга си, господин Салимбени, чиито нови сватбени дрехи бяха готови още от август, когато се сгоди за Жулиета Толомей.

Погребението се състоя в „Рока ди Тентанано“, непревземаемата крепост на Салимбени във Вал Д’Орсия. Веднага щом хвърли шепа пръст върху ковчега, вдовецът пое енергично към Сиена. Само едно от децата му го придружаваше при завръщането му в града — деветнайсетгодишният му син Нино, вече утвърден герой в „Палио“, чиято собствена майка бе изпреварила Мона Пия в гробницата на Салимбени преди няколко години след същото заболяване — можеше да бъде определено просто като безцеремонно лошо отношение.

Традицията изискваше след подобна загуба да се спазва период на траур, но никой не се изненада, когато видя благородника толкова скоро в града. Салимбени бе прочут с това, че докато другите хора прекарваха няколко дни в мъка по изгубена съпруга или дете, той се съвземаше за няколко часа и никога не изпускаше важна сделка.

Въпреки случайните му подозрителни сделки и неуморното съперничество с Толомей, Салимбени бе човек, на когото повечето хора се възхищаваха. Да, беше амбициозен и се стремеше към политическа власт. Да, уж небрежно подкупваше градските служители, за да си уреди работите. Но в същото време притежаваше нещо, с което малко други благородници можеха да се похвалят — обаяние.

По сбирките винаги бе център на вниманието. А когато решеше да забавлява хората, всички се смееха, дори едва дочули думите му. Щедростта му се харесваше на непознатите, а клиентите му знаеха, че ако спечелиш доверието му, ще бъдеш богато възнаграден. Разбирайки града по-добре от всеки друг, той знаеше кога да даде храна на бедните и кога да се възпротиви решително на правителството. Не беше съвпадение, че обичаше да се облича като римски император в тога от фина вълна, поръбена с алено, тъй като управляваше Сиена като малка империя и всеки, който дръзваше да възрази срещу авторитета му, бе третиран като предател на града.

Познавайки уменията и чара на Салимбени, всички в Сиена се чудеха на продължаващото му увлечение по меланхоличната племенница на господин Толомей. Той стоеше и любезно й се кланяше по време на църковната служба, а тя дори не го поглеждаше. Презираше го не само заради случилото се със семейството й — трагедията й бе обществено достояние — но и защото той бе човекът, прогонил любимия й Ромео от града, след като го обвини в убийството на Тебалдо Толомей.

Хората се питаха защо човек с положението на Салимбени излагаше достойнството си на риск, за да се ожени за момиче, което никога нямаше да изпита топли чувства към него, дори да живееха заедно и хиляда години. Тя беше красива, разбира се, и повечето младежи копнееха за съблазнителните й устни и замечтаните й очи. Но бе съвсем различно за човек като Салимбени да пренебрегне репутацията си и да я поиска за жена толкова скоро след изчезването на любимия й и смъртта на собствената му съпруга.

— Всичко е въпрос на чест! — коментираха онези, които одобряваха годежа. — Ромео предизвика Салимбени заради Жулиета, а подобна битка имаше само един логичен край — победителят оживява, победеният умира, а дамата остава при победителя, независимо дали той я иска или не.

Други бяха по-откровени и признаваха, че виждат ръката на дявола в действията на Салимбени.

— Ето човек — шепнеха те на маестро Амброджио късно посред нощ в някоя таверна, — чиято власт не е била дълго време оспорвана от някого. Тази власт вече е опасна и заплашва не само нас, но и самия него. Ти го каза, маестро, добродетелите на Салимбени се превърнаха в порок и сега, когато вече е задоволен, апетитът му за слава и влияние търси нови източници, за да се задоволи.

За някои хора подобно „задоволяване“ не бе само догадка — в града имаше доста жени, които бяха готови да разкажат за все по-извратените желания на Салимбени.

Една от тях бе разказала на маестро Амброджио, че от човек, който доставял и получавал удоволствие, Салимбени започнал да мрази жените, готови да се подчинят на желанията му. Загърбил неохотните и дори съпротивляващите се, за да има причина да наложи волята си над тях и нищо не го радвало повече от срещата с наскоро пристигнала чужденка, която още не знаела за репутацията му.

Но дори чужденките постепенно научавали слуховете и Салимбени отново бил посрещан в града с фалшиви усмивки. Повечето собственици на магазини и манифактури ужасно искали да затворят вратите си пред ненаситния посетител, но поради липсата на хора, готови да въстанат срещу тиранина, търговците и производителите били беззащитни. И така гнусните игри на Салимбени продължавали, а той вечно търсел по-сериозно предизвикателство за силата си.

— И така, маестро — бе завършила дамата, винаги щастлива да поклюкарства с онези съседи, които не плюеха по улицата, когато я видеха, — страстта на този човек към младата дама въобще не е учудваща. Пред него стои младо красиво създание, което не само е племенница на врага му, но има и безброй причини, за да го мрази. Няма опасност свирепата й съпротива да се превърне в подчинение и тя да го приеме доброволно в спалнята си. Разбирате ли, маестро? Чрез сватбата си с нея, той ще си осигури постоянен извор от предпочитания си афродизиак — омразата. И този извор никога няма да пресъхне.

Сватбата на Салимбени се състоя една седмица след погребението на жена му. Пръстта под ноктите на вдовеца още бе влажна, но той не загуби много време, за да завлече следващата си съпруга до олтара.

Въпреки чара и щедростта му, тази нагла проява на егоизъм се стори отвратителна на хората в Сиена. Докато брачната процесия минаваше през града, доста хора я сравниха с военен марш от римско време. Всичко бе налице — плячката от чужди земи, окованата кралица на кон и радостният генерал, който поздравяваше тълпата от каляската си.

Видът на тиранина в целия му блясък събудиха отново враждебните подмятания и намеци, които го следваха, където и да отидеше, след злощастното „Палио“. Някои се възмущаваха от това, че бяха принудени да наблюдават човек, който извършваше убийство винаги, когато си поискаше, и все пак успяваше да се измъкне безнаказано. Очевидно подобен човек, принудил и нещастното момиче да се омъжи за него против волята си, определено бе опасен.

Докато стоеше на улицата под сивия ноемврийски дъжд и гледаше младата жена, която приличаше на ангел, маестро Амброджио копнееше някой смелчага да пристъпи напред и да я спаси от ужасната й съдба. В очите на тълпата Жулиета бе все така красива както и преди, но за художника бе очевидно, че това е каменната красота на Атина, а не веселата хубост на Афродита.

Искаше му се Ромео да можеше да се върне в Сиена в този миг и да нахлуе в града с отряд войници, за да открадне Жулиета преди да е станало прекалено късно. Но хората твърдяха, че Ромео бе в далечни земи, търсейки утеха в пиене и жени.

Още докато се хранеше, Жулиета осъзна, че това бе последната й закуска в дома на семейство Толомей. Мона Антония бе сипала нещо в питието й, за да я успокои. Леля й въобще не можеше да предположи, че тя не възнамерява да попречи на сватбата. Как би могла да помисли, че Жулиета иска да се доближи до Салимбени, за да го накара да страда?

Сякаш мъгла бе покрила всичко около нея — сватбената процесия, зяпачите из улиците, внушителната катедрала. Едва когато Салимбени повдигна воала, за да покаже венчалната й корона на епископа и на възхитените гости, тя се отърси от транса си, потресена от близостта на човека, когото ненавиждаше.

Възприе короната си като греховно изделие от злато и блестящи камъни, каквото не бе виждала никога преди. Беше съкровище, подходящо за крале, а не за мрачно селско момиче. Но всъщност короната не бе предназначена за нея, а за прослава на Салимбени.

— Харесва ли ти подаръкът ми? — попита я той, като се вгледа внимателно в лицето й. — Украсен е с два етиопски сапфира, които приличат на очите ти. Безценни са. Но пък… изглеждаха самотни, затова им осигурих компанията на два египетски изумруда, защото те ми напомниха за начина, по който Ромео те гледаше.

Той се усмихна доволно, когато видя шокираното й лице.

— Кажи ми, скъпа, не намираш ли, че съм щедър?

Жулиета се стегна и отговори лицемерно:

— Да, господине, вие сте повече от щедър.

Той се засмя весело.

— Радвам се да го чуя. Ние с теб ще се разбираме чудесно.

Епископът не одобри заядливата му забележка. Не я одобриха и свещениците, дошли в брачната спалня, за да я благословят. Когато откриха, че знамето на Ромео бе проснато на леглото, се обърнаха с упрек към Салимбени.

— Господин Салимбени! — възкликнаха. — Не можете да постелете леглото си с това знаме!

— Защо не? — попита Салимбени с чаша вино в ръка и музиканти по петите си.

— Защото принадлежи на друг човек. Беше дадено на Ромео Марескоти от самата Богородица и бе предназначено само за неговото легло. Защо предизвиквате небесата?

Жулиета обаче знаеше много добре защо Салимбени бе постлал знамето на леглото. Беше го направил по същата причина, поради която бе сложил изумрудите във венчалната й корона — за да й напомни, че Ромео бе мъртъв, а тя не можеше да го върне обратно.

Накрая Салимбени изхвърли свещениците без да получи благословията им, а след като се наслуша на пиянските дрънканици на гостите си, изхвърли и тях заедно с музикантите. Някои хора се изненадаха от внезапната проява на грубост и липса на щедрост у благодетеля си, но веднага разбраха — причината седеше в ъгъла полузаспала. Дори в това състояние на унес бе прекалено красива, за да остава сама по-дълго.

Докато Салимбени изпращаше гостите и изслушваше пожеланията им, Жулиета грабна нож от банкетната маса и го скри под дрехите си. Беше гледала оръжието цяла вечер и още преди да го вземе в ръка бе планирала как ще накълца с него гнусния си насилник. От писмата на Джианоза знаеше, че в брачната нощ Салимбени щеше да дойде при нея съблечен и с мисли за всичко друго, но не и за битка, а това щеше да е идеалният момент за нанасяне на удара.

Изпитваше голямо нетърпение и силно желание да му нанесе такива рани, че да покрие леглото с неговата кръв вместо със своята. Но най-вече копнееше да се наслади на реакцията му преди да забие острието в дяволското му сърце.

Не планираше какво точно ще се случи след това. Не бе виждала монах Лоренцо от нощта след надбягването. Никой друг не прояви съчувствие. Бе сигурна, че трупът на Ромео още лежи непогребан в гробницата на Толомей. Възможно бе леля й да се бе върнала при гроба на сина си на следващия ден, за да запали свещ и да се помоли за душата му, но Жулиета подозираше, че ако се бе натъкнала на трупа на Ромео, всички в Сиена вече щяха да са чули новината.

Когато Салимбени дойде при Жулиета в осветената от свещи брачна спалня, тя току-що бе престанала да се моли и още не бе решила къде да скрие ножа. Обърна се към натрапника и настръхна, когато видя, че бе облечен само в туника. Ако държеше оръжие в ръката си, гледката щеше да е по-привлекателна от вида на голите му ръце и крака.

— Вярвам, че обичаят е — каза тя с треперещ глас, — да оставиш малко време на жена си да се подготви…

— О, мисля, че си напълно готова! — отвърна той, като затвори вратата, приближи се до нея и я хвана за брадичката. — Независимо колко дълго ще ме накараш да чакам, никога няма да се превърна в мъжа, когото желаеш.

Отвратена от докосването и миризмата му, Жулиета отвърна измъчено:

— Но ти си мой съпруг…

— Така ли? — ухили се той. — Защо тогава не ме приветстваш по-сърдечно, скъпа? Защо очите ти са толкова студени?

— Аз… — затърси подходящите думи тя, — аз още не съм свикнала с присъствието ти.

— Разочароваш ме — изсумтя той. — Казаха ми, че имаш по-твърд дух. А сега започвам да мисля, че сигурно постепенно ще ме харесаш.

Жулиета не отговори и той прокара ръка по врата й, за да смъкне надолу деколтето на сватбената й рокля, търсейки достъп до гърдите й. Тя ахна, когато усети алчните пръсти и за момент едва не забрави коварния си план да го накара да вярва, че я бе завладял.

— Как смееш да ме докосваш, миризлив козел! — изсъска тя и се помъчи да се освободи от ръцете му. — Господ няма да ти позволи да ме докосваш!

Салимбени се засмя доволен от внезапната съпротива и зарови ръка в косата й, за да я задържи неподвижна докато я целуваше. Едва когато тя почти повърна от отвращение, той я пусна и прошепна:

— Ще ти споделя една тайна. Дъртият господ обича да гледа.

После я вдигна и я метна на леглото.

— Защо иначе би създал тяло като твоето и би ми го дал да му се наслаждавам?

Салимбени я пусна за миг, за да свали колана от туниката си и тя се опита да изпълзи настрани. За съжаление, когато той я издърпа за краката, ножът, завързан към бедрото й, се откри. Салимбени избухна в смях.

— Скрито оръжие! — възкликна той, като издърпа ножа и огледа блестящото острие. — Вече знаеш как да ми доставиш удоволствие.

— Гнусна свиня! — извика Жулиета и се опита да му изтръгне оръжието. — Ножът е мой!

— Наистина ли? — развесели се той и огледа изкривеното й лице. — Тогава иди си го вземи!

Салимбени метна ножа и го заби високо в една дървена греда, далеч от обсега на Жулиета. Тя се опита да го ритне, а той я бутна обратно на леглото и я прикова към знамето.

— Е, хайде, скъпа — подразни я той, — какви други изненади имаш за мен тази вечер?

— Проклятие! — извика тя, като се опита да освободи ръцете си. — Ще прокълна всичко, което ти е скъпо! Ти уби родителите ми и Ромео. Ще гориш в ада, а аз ще пикая на гроба ти!

Докато лежеше безпомощна, изгубила оръжието си, и гледаше триумфалното лице на мъжа, който вече трябваше да лежи в локва кръв, обезобразен, ако не и мъртъв, Жулиета си помисли, че би трябвало да изпитва диво отчаяние. И за миг наистина го изпита.

Но после нещо се случи. Отначало усети лека топлина, която се вля в тялото й от леглото под нея. Беше странно чувство, сякаш лежеше в тиган над слаб огън, а когато топлината се засили, тя избухна в смях. Внезапно разбра, че бе преживяла момент на религиозен екстаз и Богородица я бе докоснала чрез знамето, върху което лежеше.

За Салимбени, налудничавият смях на Жулиета бе много по-тревожен отколкото която и да било обида или оръжие, насочени към него. Той я зашлеви няколко пъти, но не постигна друго, освен да засили откаченото й веселие. В отчаяното си желание да я накара да замълчи, той започна да съдира коприната, покриваща гърдите й, но в раздразнението си не успя да се справи. Проклинайки шивачите на семейство Толомей за доброто качество на работата им и издръжливостта на конците им, той се насочи към полите й и зарови през сложните пластове фусти в търсене на достъп до по-незащитени места.

Жулиета дори не се съпротивляваше. Просто лежеше и се смееше на компрометираната му мъжественост. Знаеше, че той нямаше да я нарани тази вечер. Независимо колко упорито се опитваше да я сложи на мястото й, Богородица беше на нейна страна, за да попречи на натрапника и да защити святото знаме от варварско оскверняване.

Тя се засмя отново и погледна нападателя си весело.

— Не ме ли чу? — попита го тя простичко. — Прокълнат си. Не го ли усещаш?

Хората в Сиена знаеха много добре, че клюката е или чума или отмъстител, в зависимост от жертвата. Тя бе коварна, хитра и фатална. След като веднъж те набележеше, нищо не можеше да й попречи да те съсипе. Ако не успееше да те притисне в ъгъла в настоящата си форма, просто се видоизменяше леко и те нападаше отново. Без значение бе колко далеч ще избягаш и колко време ще се криеш — тя винаги те намираше.

Маестро Амброджио чу слуха първо при месаря. По-късно същия ден, го чу при пекаря. А докато се прибере у дома с покупките си, вече знаеше достатъчно, за да се убеди, че е време да действа.

Той остави кошницата с храна и влезе направо в задната стая на ателието си. Взе портрета на Жулиета Толомей и го върна на статива. Досега не беше успял да го завърши. Но вече знаеше какво трябваше да държи младата жена в скръстените си за молитва ръце — не броеница или кръст, а роза с пет листчета, „мистичната роза“. Този древен символ на Богородица изразяваше загадката на девствеността й и непорочното зачатие. Според маестро Амброджио не съществуваше по-подходящ знак за покровителството на небесата над невинността.

Трудното за художника бе да представи цветето по такъв вълнуващ начин, че да насочи емоциите и мислите на хората не към красотата на розата, а към религиозната доктрина, която символизира. Приел предизвикателството с радост, маестрото започна да смесва цветовете и положи усилия да прогони от ума си всичко, което не е свързано с работата му в момента.

Но не успя. Чутите из града слухове бяха прекалено приятни и вълнуващи, за да спре да им се наслаждава. Всички твърдяха, че в нощта на сватбата на Салимбени с Жулиета Толомей, възмездието бе връхлетяло младоженеца. Той не бе успял да извърши жестокото си деяние.

Някои го наричаха проклятие, други — природа или логика. Но каквато и да бе причината, всички бяха наясно с последицата — бракът не бе консумиран.

Маестро Амброджио чу, че доказателствата за това били многобройни. Първото изхождало от действията на Салимбени: зрял мъж се оженва за младо, красиво момиче и прекарва нощта в леглото му; след три дни излиза от къщи и намира дама на нощта, но не успява да се възползва от услугите й; тя му предлага любезно богат асортимент от любовни отвари и прахове, а той бесен отказва — вече ги бил изпробвал всичките, но не вършели работа. До какъв друг извод можеше да се стигне, освен че бе прекарал брачната нощ в пълна неспособност и дори консултацията със специалистка не го бе излекувала?

Друго доказателство идваше от още по-надежден източник — собствената къща на Салимбени. Откак хората се помнеха, в семейството бе традиция да оглеждат брачния чаршаф след всяка сватбена нощ, за да се уверят, че булката е била девствена. Ако на чаршафа нямаше кръв, момичето бе връщано на родителите му, а Салимбени добавяха още едно име към дългия списък с враговете си.

На сутринта след сватбата на Салимбени обаче не бе показан никакъв чаршаф, нито знамето на Ромео бе размахвано триумфално, както предишния ден. Единственият, който бе наясно със съдбата на знамето, бе слугата, на когото бе наредено да го достави в кутия на господин Толомей същия следобед и да се извини за това, че неоправдано бе взето от трупа на Тебалдо. А когато най-после, няколко дни след сватбата, парче окървавен чаршаф бе дадено на слугинята, която го предаде на икономката, а тя — на най-старата баба в къщата, то същата тази баба веднага го обяви за фалшификат.

Невинността на булката бе въпрос на чест и се налагаше да прибягват до страхотни измами. Из целия град различни баби се съревноваваха в разработването и откриването на най-убедителните смеси, които можеха да бъдат изсипани върху брачния чаршаф при липсата на истинското „нещо“. Само кръв не бе достатъчна. Тя трябваше да се смеси с други вещества и всяка баба си имаше собствена рецепта. Също като алхимиците от стари времена, бабите говореха със специални термини. За тях предизвикателството бе да открият идеалната комбинация от мъжкото удоволствие и женската болка, от растящата и намаляващата луна.

Подобна жена, обучена и опитна в тези действия, никога не можеше да бъде подлъгана от брачния чаршаф на Салимбени. Очевидно той не бе поглеждал повторно булката си или леглото й след първата нощ. Но все пак, никой не смееше да заговори лично опасния мъж, тъй като всички бяха наясно, че проблем има не жена му, а самият той.

Маестро Амброджио завърши портрета на Жулиета, но това не му бе достатъчно. Изпълнен с енергия, той отиде в палат „Салимбени“ седмица след сватбата, за да уведоми обитателите му, че стенописите им се нуждаят от инспекция и поддръжка. Никой не посмя да възрази на прочутия художник, нито да се консултира по въпроса с господаря си, затова през следващите дни маестрото можеше да влиза и излиза от къщата, когато си пожелае.

Тайният мотив на Амброджио, разбира се, бе да види Жулиета и, ако е възможно, да й предложи помощта си. С какво точно, не беше сигурен, но знаеше, че няма да се успокои докато Жулиета не се увери, че все още има приятели на този свят. Но независимо от дългото чакане — висеше с часове на стълбата и търсеше кусури в собствената си работа — младата жена не се появи, нито някой спомена името й. Струваше му се, че Жулиета сякаш бе престанала да съществува.

Една вечер, когато качен на върха на високата стълба проверяваше за трети път същия герб и се чудеше дали е време да премисли стратегията си, случайно дочу разговор между Салимбени и сина му Нино. Двамата мъже бяха в съседната стая и очевидно вярваха, че са сами. Започнаха да обсъждат въпрос, който изискваше пълна дискретност. Нямаха представа, че през пролуката между вратата и касата, маестрото можеше да чуе всяка дума.

— Искам да заведеш Мона Жулиета в „Рока ди Тентанано“ — каза Салимбени на сина си — и да се увериш, че е настанена… подходящо.

— Толкова скоро? — възкликна младежът. — Не мислиш ли, че хората ще започнат да говорят?

— Хората вече говорят — отбеляза Салимбени, очевидно свикнал на откровеността на сина си. — И не искам всичко да се провали. Тебалдо… Ромео… всичко това. И за теб няма да е лошо да напуснеш града за известно време. Докато хората забравят. Напоследък се случиха прекалено много неща. Тълпата започва да се вълнува. А това ме тревожи.

Нино се засмя.

— Вероятно ти трябва да отидеш вместо мен. Промяна на мястото и въздуха…

— Замълчи!

Очевидно в приятелството на Салимбени имаше определени граници.

— Ти ще отидеш и ще я отведеш със себе си. Да изчезва оттук! Прилошава ми от мисълта, че е в дома ми. А след като си там, искам да останеш…

— Да остана там? — възмутено го прекъсна Нино, който се отвращаваше от живота в провинцията. — Колко време?

— Докато тя забременее.

Настъпи дълга пауза, по време на която маестро Амброджио едва успя да се задържи с треперещи ръце на стълбата.

— О, не! — Нино се отдръпна с погнуса от баща си. — Не и аз. Всеки друг, но не и аз.

С почервеняло от гняв лице Салимбени сграбчи сина си.

— Не е нужно да ти обяснявам какво става. Честта ни е заложена на карта. С радост бих се отървал от нея, но тя е Толомей. Затова, ще я оставя на село, заета с децата си, далеч от мен и от хорските очи. А всички ще си помислят, че съм бил милостив.

— Деца? — учуди се Нино, който определено не харесваше плана. — Колко години искаш да спя с майка си?

— Тя е на шестнайсет! — отговори Салимбени. — А ти ще направиш това, което ти наредя. Преди зимата да свърши, искам всички в Сиена да знаят, че Жулиета е бременна с моето дете. За предпочитане, момче.

— Ще се помъча да ти доставя удоволствие — саркастично отвърна Нино.

Салимбени вдигна ръка предупредително.

— Но господ да ти е на помощ, ако я изпуснеш от погледа си. Никой друг не може да я докосва, освен теб. Не искам да показвам копеле.

Нино въздъхна.

— Добре. Ще вляза в ролята на Парис и ще се погрижа за жена ти, старче. О, чакай, тя всъщност не ти е жена, нали?

Шамарът не изненада Нино — беше си го изпросил.

— Точно така — каза той, като се отдръпна назад. — Удряй ме всеки път, когато казвам истината, и ме награждавай винаги, когато греша. Просто ми кажи какво искаш — да убия съперник, да убия приятел, да убия девица — и аз ще го направя. Но не ме моли да те уважавам след това.

Късно през нощта, когато се върна в ателието си, маестро Амброджио все още трепереше. Как бе възможно да съществува подобно зло в света? И защо никой не се опитваше да го спре? Докато оставяше кутията си на земята, за да отвори вратата, той се почувства стар и немощен и внезапно му се прииска никога да не бе ходил в дома на Салимбени и да не бе чувал ужасния план.

Внезапно забеляза, че вратата му беше отворена. Поколеба се на прага и се зачуди дали бе забравил да заключи. Но след като не чу лая на Данте, започна да се страхува от обир.

— Хей! — извика той, като отвори вратата и влезе вътре уплашен и объркан от горящите лампи. — Кой е тук?

Почти в същия миг, някой го издърпа вътре и затвори вратата след него. Той се обърна да види противника си и откри, че не е опасен непознат, а Ромео Марескоти. А до него стоеше монах Лоренцо, притиснал ръце към муцуната на Данте.

— Слава на бога! — възкликна маестро Амброджио, като огледа двамата младежи, които изглеждаха по-здрави и хубави от обикновено, въпреки брадите си. — Най-после се върна от чуждите земи?

— Не толкова чужди — отговори Ромео, като се приближи до масата с леко накуцване. — Бяхме в манастир недалеч оттук.

— И двамата? — обърка се маестрото.

— Лоренцо спаси живота ми — обясни Ромео, като се намръщи от болка докато протягаше крака си. — Оставиха ме да умра — Салимбени и хората му, но той ме намери и ме върна към живота. През последните няколко месеца се случи цяло чудо. Щях да умра, ако не беше той.

— Господ искаше да живееш — поправи го монахът. — И искаше аз да ти помогна.

— Господ иска много от нас, нали? — засмя се Ромео.

— В много подходящ момент се връщаш — каза художникът. — Току-що чух…

— И ние чухме — прекъсна го Ромео, — но не ми пука. Няма да я оставя при него. Лоренцо искаше да изчакам докато се съвзема напълно, но не съм сигурен, че това някога ще стане. Имаме хора и коне. Сестрата на Жулиета, Мона Джианоза иска не по-малко от нас да я измъкнем от лапите на Салимбени.

Младежът се облегна на стола, леко задъхан от говоренето.

— Ти си художник и познаваш всички къщи. Искам да ми нарисуваш карта на палат „Салимбени“…

— Прости ми — каза маестро Амброджио, като поклати глава учудено, — но какво точно си чул?

Ромео и монах Лоренцо се спогледаха.

— Разбрах — отговори монахът отбранително, — че Жулиета се омъжила за Салимбени преди няколко седмици. Не е ли вярно?

— И това ли е всичко, което сте чули? — попита маестрото.

Младежите отново се спогледаха.

— Какво има, художнико? — нетърпеливо се намръщи Ромео. — Не ми казвай, че тя е вече бременна с детето му.

— Не, за бога! — засмя се маестро Амброджио, внезапно развеселен. — Точно обратното.

Ромео го изгледа с присвити очи.

— Наясно съм, че тя го познава вече от три седмици — изрече той с мъка, сякаш от думите му прилошаваше, — но се надявам, че още не е харесала прегръдките му.

— Скъпи приятели — каза художникът, най-после открил бутилката с вино. — Подгответе се за много необичайна история.