Жюстин

Втора част

Да изпиша толкова много страници, без да спомена нищо за Балтазар, това наистина е пропуск, защото в известен смисъл той е един от ключовете към града. Ключът: да, навремето го възприемах прекалено буквално, затова сега чувствам нужда да го преосмисля. Тогава имаше доста неща, които не разбирах, пък и много други научих по-късно. Спомням си най-вече онези безкрайни вечери, прекарани в кафене „Ал Актар“, когато играехме табла, а той пушеше любимия си „Лакадиф“ в лула с дълга дръжка. Ако Мнемджиян представляваше архивите на града, Балтазар беше платоническият му даймон — посредникът между неговите богове и неговите хора. Знам, че звучи пресилено, но беше точно така.

Висок мъж с черна шапка с тясна периферия. Помбал го бе кръстил „ботаническия козел“. Слаб, леко прегърбен, с дълбок грачещ и в същото време много красив глас, особено като цитираше някой автор или декламираше стихове. Като разговаряше, никога не гледаше човека в очите — особеност, която съм забелязал у повечето хомосексуалисти. У него обаче това не беше резултат от преобърнатата му природа, от която той изобщо не се срамуваше, а по-скоро се отнасяше с пълно безразличие към нея; жълтите му кози очи притежаваха хипнотизаторска сила. Това, че не те гледаше в очите, бе само за да ти спести безпощадната си преценка, която иначе би ти развалила вечерта. Цяло нещастие е, че ръцете му — безпомощно увиснали от ствола на тялото — бяха така чудовищно грозни. На негово място отдавна да съм ги отрязал и хвърлил в морето. Под брадичката си имаше тъмен израстък от прорасли косми, като онези, които понякога стърчат от копитото на Пан, ако скулптурата е изваяна детайлно.

На няколко пъти по време на дългите ни разходки край тъжния кадифен бульон на канала се улавях, че се мъча да открия какво е онова качество у него, което така силно ме привлича. Това беше, още когато не знаех нищо за кабал38. Въпреки че е много начетен, словото на Балтазар никога не натежаваше от книжовни изрази и фрази, както е при Пърсуордън. Той обичаше поезията, притчите, науката и софистиката — но в разсъжденията му имаше лекота на подхода и тънка житейска преценка. Ала под тази лекота се криеше и нещо друго — резонанс, който придаваше плътност и стойност на мислите му. Предпочитанията му клоняха към афористичния стил и понякога това го правеше да изглежда като оракул. Сега разбирам, че е бил от малцината на тази земя, които са открили своята философия и са се опитвали да живеят според нейните постулати. Мисля, че именно това негово неанализирано качество придаваше острота и изразителност на речта му.

Като лекар той прекарваше дълго време в правителствената клиника за венерически болести. (Веднъж сухо подметна: „Аз живея във вихъра на градския живот — в неговата генитално-пикочна система: доста отрезвително място.“) Освен това бе и единственият мъж, чиято педерастия не пречеше на вродения му мъжки ум и мъжки начин на мислене. Не беше нито пуритан, нито неговата противоположност. Неведнъж съм бил гост в малката му стая на улица Лепсий — онази със скърцащия стол от бамбук — и съм го намирал заспал в леглото с някой моряк. В такива случаи никога не се оправдаваше, нито пък си даваше труд да подхвърли нещо по адрес на креватния си партньор. Само обличайки се, често се обръщаше да оправи с нежност чаршафа или да подпъхне завивката под отпуснатото тяло. Според мен такова естествено поведение беше за завиждане.

Той бе странна смесица; чувал съм гласа му да трепери от вълнение, докато говори за някои от аспектите на Кабал, и се опитва да ги обясни на зяпналата го групичка. Въпреки това веднъж, когато се изказах доста възторжено за направени от самия него забележки, въздъхна и рече с онзи типично александрийски скептицизъм, който сам по себе си предполага безусловна вяра и преданост към гностицизма.

— Ние всички търсим рационално обяснение на вярата си в абсурда.

Друг път, след дълъг и изтощителен спор с Жюстин относно наследствеността и средата, той заключи:

— О, скъпа моя, въпреки всички проучвания на философите върху човешката душа и на лекарите върху човешкото тяло, ние продължаваме да не знаем почти нищо за човека. Какво се оказа той в крайна сметка — тръбопровод за твърди и течни храни, една канализация от плът.

Балтазар беше състудент и близък приятел на стария поет и говореше за него с такава нежност и разбиране, че думите му винаги успяваха да ме разчувстват.

— Понякога си мисля, че изучавайки го, научих повече, отколкото изучавайки философията. Деликатното равновесие у него между иронията и състраданието би го наредило сред светците, ако беше вярващ. По Божията воля обаче беше поет и често нещастен, ала с него човек имаше усещането, че той умее да улавя всеки отлитащ миг и го преобръща наопаки, за да го покаже откъм щастливата му страна. Истината е, че за живот не се щадеше, не щадеше вътрешния си „аз“. Повечето хора се отпускат и оставят животът да си поиграе с тях, да ги подплисква, да ги облее с отпадъчните води от дамска промивка. На картезианската сентенция: „Мисля, следователно съществувам“, той противопоставяше своята собствена, която гласеше нещо от рода на: „Въображението ми работи, следователно съм тук и съм свободен.“

Веднъж, говорейки за себе си, Балтазар подметна иронично: „Аз съм евреин с типичния за всички евреи кръвожаден интерес към способността да се правят логически умозаключения. И в това е ключът към повечето от слабостите в начина ми на мислене, които се мъча да компенсирам с останалите си способности, главно чрез Кабал.“

Спомням си как го срещнах през една студена зимна вечер, вървеше по обляния в дъжд Корниш, навел глава срещу силните пориви на вятъра, примесени с пръски солена вода, които идваха откъм двата канала, успоредни на булеварда. Под черната шапка в главата му отекваха звуците на Смирна и Спорадите, където бе прекарал детството си. Пак под черната шапка се спотайваше и натрапчивото прозрение за една истина, която след време той се опита да сподели с мен на безпогрешен английски, въпреки че не му беше роден език. Вярно е, че се бяхме срещали и преди това, но само с поглед, и сигурно щяхме да продължим да се разминаваме с по едно кимване, ако не беше неговото вълнение веднъж, когато ме спря и улови ръката ми.

— О! Можеш ли да ми помогнеш? — примоли се той. — Помогни ми, ако обичаш. — Бледото му лице с блестящи кози очи се наведе над моето в припадащия мрак.

На фона на първите мъждукащи лампи влажната белезникава Александрия стоеше като изрязана от хартия. Крайбрежната стена с наредените по нея кафенета, замрежени от пръските, проблясваше с приглушена мигаща светлина. Вятърът духаше право от юг. Мареотис се спотайваше сред тръстиките — замръзнал на място като клечащия сфинкс. Каза, че търси ключето за часовника си — красив златен джобен часовник, изработен в Мюнхен. След време си помислих, че зад неспокойната измъчена маска на лицето си е криел символичното значение, което часовникът имаше за него, защото олицетворяваше необвързаното свободно време, дето минаваше през тялото му, както и през моето, отмервано години наред от този станал вече исторически механизъм. Мюнхен, Загреб, Карпатите… Някога часовникът принадлежал на баща му. Висок евреин, загърнат с кожи в шейната си — пътува. Прекосил Полша, притиснат в обятията на майка си — спомняше си само как в онзи озарен от снега пейзаж бижутата по нея на пипане били студени като ледени висулки. Часовникът, скътан до тялото на баща му, а после и до неговото, спокойно отмервал времето — сякаш то ферментирало в тях. Навиваше се с малко ключе във формата на анк39, което, вързано с черна панделка, висяло на ключодържателя му.

— Днес е събота — каза той дрезгаво, — в Александрия. — Говореше, сякаш тук ние бяхме подвластни на друг вид време, и, изглежда, беше прав. — Ако не намеря ключето, часовникът ще спре. — В последните отблясъци на влажния сумрачен залез извади внимателно часовника от подплатеното с коприна джобче на жилетката си. — Не разполагам с много време — до понеделник вечер. Тогава ще спре. — Без ключето нямаше смисъл да се отваря тънкото златно капаче, за да се прегледат тупкащите като сърце вътрешности на времето. — Три пъти минах по същия път. Изглежда, съм го изпуснал някъде между кафенето и болницата. — С удоволствие бих му помогнал, но нощта бързо падаше и едва изминали съвсем късо разстояние, вглеждайки се в процепите между плочите на уличната настилка, и вече трябваше да се откажем.

— Сигурно — обадих се аз — можеш да си направиш друго такова ключе. — Той ми отвърна бързо, някак нетърпеливо.

— Да. Така е. Но ти не разбираш. То принадлежеше на този часовник. Беше част от него.

Спомням си как продължихме да вървим, влязохме в едно крайбрежно кафене и седнахме умърлушени на по чашка черно кафе, докато той продължаваше да говори за историческия си часовник със своя грачещ глас. И именно тогава подметна:

— Ти, май, познаваш Жюстин. Тя ми е говорила с много топли чувства за теб. Канеше се да те доведе в Кабал.

— Какво е това? — попитах.

— Изучаваме окултни науки — отвърна ми той някак стеснително. — Представляваме нещо като малка ложа. Тя спомена, че и ти поназнайваш нещичко и ще ти бъде интересно. — Това ме учуди, защото, доколкото си спомнях, никога не бях споменавал пред Жюстин какви интереси имам, с какво се занимавам и какво чета в интервалите между дългите пристъпи на летаргия и самоотвращение. Пък и малкото куфарче с „Херметика“ и други книги от този род винаги е било добре заключено и пъхнато навътре под леглото ми. Въпреки това не казах нищо. После той заговори за Несим.

— От всички нас, в известен смисъл, той е най-щастливият, защото не се измъчва от никакви очаквания в отговор на своята любов. А да обичаш така непредумишлено, спонтанно — това е нещо, на което повечето хора се научават чак след петдесетата си година. Иначе се среща само у децата. И у него. Говоря сериозно.

— Ти познаваше ли писателя Арнаути?

— Да. Авторът на „Нрави“.

— Разкажи ми за него.

— Той ни се натрапи, но така и не съумя да види духовния град, който лежи скрит под временния. Надарен, чувствителен, ала премного французин. Тогава Жюстин беше много млада и успя само да го уязви. Лош късмет. Ако си беше намерил някоя малко по-възрастна — нали знаеш, всички жени са различни по стил Жюстини, — тогава би могъл, не да я напише по-добре, защото книгата му е добре написана, но да я направи по-убедителна, а с това и по-артистична в своя художествен замисъл. Замълча, дръпна замислено от лулата и добави:

— Нали разбираш, в книгата си старателно избягва някои неща, които са не само верни, но и типични за Жюстин; ала той ги пренебрегва по чисто писателски съображения — например случая с нейното дете. Предполагам, решил е, че ще прозвучи доста мелодраматично.

— За какво дете става дума?

— Жюстин имаше дете. От кого — не знам. Но един ден то беше отвлечено и изчезна. Беше на около шест годинки. Момиче. Както ти е известно, такива неща се случват доста често в Египет. След време тя дочу, че детето е било видяно или разпознато, и като луда се втурна да го търси из арабските квартали на всеки град, във всеки дом с непочтена репутация, защото ти знаеш какво обикновено сполита сирачетата в Египет. Арнаути никъде не споменава за това, въпреки че много й помагаше след всеки получен сигнал и би трябвало да е разбрал колко нещастна я направи тази загуба.

— С кого се любеше Жюстин преди Арнаути?

— Не мога да си спомня. Знаеш ли, повечето от любовниците на Жюстин си останаха нейни приятели; но по-правилно е да се каже, че най-верните й приятели никога не са й били любовници. Нищо че градът с удоволствие разпространява какви ли не слухове.

Аз обаче се замислих над един абзац в „Нрави“, където Жюстин среща Арнаути, но е в компанията на друг мъж, който е неин любовник. Арнаути пише: „Тя го прегърна пред мен — този мъж, нейния любовник, — обсипа го с целувки по устата, очите, бузите, дори по ръцете, направи го така нежно, че аз бях изумен. После обаче изведнъж ми хрумна трепетната мисъл, че във въображението си тя всъщност целува мен.“

Балтазар рече тихо:

— Слава богу, че съм пощаден от прекомерен интерес към любовта. На хомосексуалните поне им е спестено това унижение да се отдават един на друг. Когато легнеш със собствения си вид, за да се насладиш на едно изживяване, тогава запазваш свободна и неангажирана поне част от съзнанието си — онази, която принадлежи на Платон, или на градинарството, или на някой клон от висшата математика. В техния случай обаче сексът бе изоставил тялото и бе нахълтал във въображението; затова Арнаути изстрада толкова много покрай Жюстин, защото тя плячкоса всичко, което му принадлежеше, порази дори творческите му виждания. И когато всичко свърши, той се оказа един мини Антоний, а тя — мини Клеопатра. Цялата им история можеш да я прочетеш у Шекспир. А що се отнася до Александрия, сега би могъл да разбереш защо това наистина е градът на кръвосмешението — искам да кажа, че именно оттук започва култът към Серапис40. Защото тази унилост на сърцето, тази безжизненост на задръжките в любовта кара човек да се обърне навътре към себе си, към сестра си. Любовникът се оглежда в собственото си семейство като Нарцис и от това затруднение изход няма.

Думите му ми се сториха доста непонятни, но макар и смътно, долових смисъла на част от асоциациите; и наистина онова, което каза, като че представляваше по-скоро рамка на портрета на Жюстин, отколкото обяснение на нея самата — това мрачно страховито създание, чийто енергичен почерк бе изписал следния цитат от Лафорг41:

„Je n’ai pas une jeune fille qui saurait me gouter. Ah! oui, une garde-malade! Une garde-malade pour l’amour de l’art, ne donmant ses baisers qu’a des mourants, des gens in extremis…“42 А под него бе добавила: „Много често цитирано от А. и най-накрая случайно открито у Лафорг.“

— Вече не обичаш ли Мелиса? — попита Балтазар най-неочаквано. — Лично аз не я познавам. Само съм я виждал. Прощавай, дано не съм те наскърбил.

И точно тогава разбрах колко много страда Мелиса. Без нито един упрек да излезе от устата й, без нито веднъж да спомене името на Жюстин. Но цветът на лицето й бе изгубил своята свежест и онзи блясък на плътта, който излъчва влюбената жена; ала най-парадоксалното бе това, че макар лягането с нея да ми костваше усилие, точно тогава се чувствах най-влюбен. Измъчваше ме тягостна неудовлетвореност и едно непознато до момента безсилие, за което мислено обвинявах Мелиса.

С Жюстин бе съвсем различно, защото и тя се намираше в същата безизходица като мен, разкъсвана между идеи и намерения. Веднъж ми рече: „Чудя се кой е измислил човешкото сърце? Кажи ми, а после ми покажи къде са го обесили.“

Какво да кажа за самия Кабал? Александрия е град на секти и евангелия. На всеки аскет се пада по един свободомислещ — Харпократ, Антоний, — готов да се потопи в царството на сетивата така дълбоко и всеотдайно, както и всеки отец пустинник — в дебрите на духа.

— Говориш с недоверие за синкретизма — каза ми веднъж Балтазар, — но трябва да ти е ясно, че за да работи тук — и този път говоря като религиозен маниак, а не като философ, — човек трябва да се опита да помири две противоположности на навика и поведението, които не са резултат на мисловната нагласа на обитателите на града, а по-скоро плод на почвата, въздуха, пейзажа. Имам предвид тяхната изключителна чувственост и интелектуален аскетизъм. Историците винаги представят синкретизма като следствие от смесването на противостоящи интелектуални постулати; но проблемът далеч не се състои само в това. Нито в смесването на расите и езиците. Той е национална особеност на александрийци — те неизменно търсят помирение между две дълбоко вкоренени и осъзнати психологически противоположности. Затова всички ние сме истерици и екстремисти. Затова като любовници нямаме равни на себе си.

Тук не е мястото да се опитвам да пиша за кабалата, дори да имам желание да споделя познанията си относно „незаявеното пространство на този гносис“, тъй като никой начинаещ херметик не би могъл да го направи — защото тези фрагменти на откровението се коренят в мистериите. Не че не бива да се разкриват, ала те са по-скоро преживявания на живо, отредени единствено за посветените.

И преди това се бях занимавал с тези неща в Париж, търсейки да открия в тях пътеката, която ще ми помогне да проникна до същината на собствения си „аз“, който по онова време можех да оприлича единствено на огромно, неорганизирано и безформено събрание на бурни страсти и невъздържани импулси. Смятах, че тези познания ще бъдат полезни за вътрешния ми духовен мир, въпреки че някакъв вроден и типичен за мен скептицизъм все ми пречеше да се включа всеотдайно в редиците на някое вероизповедание или секта. В продължение на почти цяла година бях учил под ръководството на суфит43 Мустафа. Всяка вечер сядах на порутената тераса в неговата къща, слушах го да ми говори с мекия си паяжинен глас и пиех шербет с този мъдър турски мохамеданин. Затова и всичко ми изглеждаше познато, тръгвайки с Жюстин по криволичещите, гъсто населени улички в бедняшкия квартал, който се издига над укреплението Ком ел Дик, като през цялото време се мъчех да си представя как е изглеждал навремето, когато тук се е намирала свещената градина на Пан с голямата мека кафеникава могила, изваяна във формата на борова шишарка. Тесните улици създаваха усещане за интимна близост, въпреки че от двете им страни се простираха само паянтови развъдници на бълхи и въшки и по някое окъсняло кафене, в което мъждукаха лоени свещи. Странен покой цареше в този малък кът от града, придавайки му атмосферата на морско селце. Под него, на безформения кафеникавовиолетов мейдан до железопътната гара, се виждаха групички араби, скупчили се край играчи със стикове. Със своята безнадеждност припадащият здрач заглушаваше кресливите им подвиквания. На юг изпъкваше помръкналият поднос на Мареотис. Жюстин, както обикновено, крачеше енергично и мълчаливо. Изнервяше се от мудния ми ход — винаги изоставах, защото обичах да надничам през хорските врати и да се любувам на семейните сцени вътре — осветени като куклен театър, — които ми се струваха изпълнени с огромно драматично напрежение.

По онова време Кабалът се събираше в нещо като изоставена дървена колиба до насипа от червена глина, недалеч от Колоната на Помпей. Предполагам, че изборът на мястото е бил продиктуван най-вече от болезнената чувствителност на египетската полиция на тема политически събрания. Първо се пресичаше една пустош от заградени с парапет археологически разкопки, после по кална пътечка се стигаше до каменен праг и след рязък завой човек се озоваваше в обширна гола колиба, една от стените на която представляваше издигащият се отвън насип, а подът — отъпкана пръст. Вътрешността бе ярко осветена от две газени лампи и обзаведена с плетени столове.

Събранието се състоеше от двайсетина души от различни части на града. В единия ъгъл с изненада забелязах слабата отегчена фигура на Каподистрия. Разбира се, присъстваше и Несим, но общо взето, имаше много малко представители на по-богатите и по-начетени квартали. Зърнах например един възрастен часовникар, когото познавах по физиономия — изискан мъж с посребрена коса, чиито строги черти, според мен, изискваха наличието на цигулка под брадичката, за да изпъкнат по-добре. Няколко безлични възрастни дами. Един химик. Балтазар седеше пред тях на нисък стол, прибрал грозните си ръце в скута. Веднага го познах: редовният клиент от кафене „Ал Актар“, с когото веднъж бях играл табла. Минаха още няколко безцелни минути в обмяна на клюки, докато изчаквахме да се появят и последните членове; след това възрастният часовникар се изправи, предложи Балтазар да открие сбирката и моят приятел се настани в стола си, затвори очи и с дрезгавия си грачещ глас, който полека-лека зазвуча сладко и мелодично, започна да говори. Спомням си, че говореше за душата и нейната способност да схване господстващия порядък във вселената, който лежи в основата на привидната безформеност и случайност на събитията. Учениците на ума могат да помогнат на хората да проникнат през булото на действителността и да открият хармонията на времето и пространството, която съответства на вътрешния строеж на душата. Но трябва да се знае, че изучаването на кабалата е едновременно наука и религия. Всичко това, разбира се, бе добре известно. Докато Балтазар говореше, фрагменти от изключителната му мисъл току изплуваха под формата на натежали от двусмислие афоризми, които продължаваха да провокират ума дълго след като беседата му бе приключила. Например спомням си как веднъж каза следното: „Никоя от големите световни религии не е направила нещо повече от това да забранява. Още при появата си всички са излезли с дълги списъци от забрани. Ала забраните създават желанието, което са призвани да лекуват. Ние от този Кабал казваме така: не потискайте желанията си, а ги изтънчвайте. Нашата цялост трябва да отразява единството на вселената и тази цел е нужно да се преследва във всичко, дори в удоволствието — дори в разрушителната фрагментация на ума по време на удоволствието.“

Структурата на този Кабал бе изградена от един вътрешен кръг на посветените (Балтазар би ми смигнал, ако чуеше думата, но аз не знам коя друга да използвам в случая) и един външен кръг от ученици, към който принадлежаха Несим и Жюстин. Вътрешният кръг се състоеше от дванайсет членове, които бяха разпръснати по цялото Средиземноморие — Бейрут, Яфа, Тунис и така нататък. На всяко от тези места съществуваше и по една малка академия от любознателни хора, които се учеха да използват странните умствено-емоционални методи, създадени от кабалата около идеята за Бог. Членовете на вътрешния Кабал бяха в непрекъсната връзка помежду си, като си служеха с една много любопитна старовремска форма на кореспонденция, известна като бустрофедон; което ще рече писание, чиито редове се разчитат последователно отдясно наляво и после отляво надясно. Но буквите, използвани в тяхната азбука, бяха идеограми, отразяващи определено състояние на ума или духа. Казах достатъчно.

През тази първа вечер Жюстин седеше между нас — ръцете й леко вплетени в нашите. Седеше и слушаше с внимание и смирение, които бяха направо трогателни. От време на време очите на оратора се спираха върху нея за миг с израз на любеща нежност. Дали беше тогава, или чак по-късно открих, че Балтазар беше нейният единствен приятел и със сигурност единственият довереник, когото имаше в целия град? Вече не си спомням. („Балтазар е единственият човек, на когото мога да кажа всичко. Той само се изсмива. Но неизвестно как, помага ми да се отърва от онази ужасна празнота, която чувствам, с каквото и да се заловя.“) Именно до Балтазар пишеше тя онези свои дълги писма, в които се самобичуваше и които бяха възбудили интереса на Арнаути. В дневниците си бе записала как една лунна нощ двамата успели да влязат в Музея и цял час останали между статуите „незрящи като кошмари“. Той говорел, тя слушала. Казал й много неща, които още тогава й направили впечатление, но по-късно, когато се опитала да ги запише, те просто се изпарили от ума й. Въпреки това си спомнила как й разказал тихо и умислено за „онези от нас, които трябва да отдадат телата си на великаните човекоядци“, и мисълта проникнала дълбоко в нея, защото решила, че е намек за живота, който води. Що се отнася до Несим, той ми сподели, че веднъж, когато се измъчвал от мисълта за Жюстин, Балтазар му издекламирал сухо: „Omnis ardentior amator propriae uxoris adulter est.“ А после добавил: „Говоря като член на нашия Кабал, не като частно лице. Страстната любов, дори към собствената жена, е прелюбодеяние.“

Централната гара в Александрия: полунощ. Тежки капки мъртвешка роса. Шум от колела по калните хлъзгави улици.

Жълти локви от фосфоресцираща светлина и коридори от мрак. В сенките — стаени полицаи. Стоя до мръсната тухлена стена и я целувам за „сбогом“. Заминава за седмица, но обзет от паника, сякаш в просъница, мисля си, че може да е завинаги. Нежната, неумолима целувка и блестящите й очи ме изпълват с празнота. Откъм мрачната платформа се дочува потракване на приклади и чуруликащ бенгалски говор. Рутинно прехвърляне на индийски войски в Кайро. Чак когато влакът потегля и фигурата на прозореца — тъмнееща на фона на нощта — пуска ръката ми, усещам, че Мелиса наистина си отива; усещам жестоката истина — бавното протяжно пълзене на вагоните към сребристата светлина ми напомня извития стълб от прешлени, когато белият й гръб се обръща в леглото. „Мелиса!“ — извиквам аз, но в този миг локомотивът кихва шумно и заглушава всички останали звуци. Тя се навежда, извива се, протяга ръце; а мракът, като сценичен работник, взе чевръсто да прибира нашарените с реклами вагони един след друг и да ги складира на тъмно. Аз стоя като изоставен самотник върху пуст айсберг. До мен един висок сикх премята през рамо пушката си — запушил е цевта и с роза. Размитият силует на Мелиса се плъзга по стоманените релси и изчезва в нощта; още едно поклащане и влакът се излива в тунела, сякаш се е преобразил в буйна бучаща река.

Същата нощ се разхождам по „Мохарам бей“. Луната е забулена в облаци — за кой ли път в плен на смътна тревога.

Зад облака прозира ярка светлина; към четири часа заръмява — тънък, чист дъждец, капките му като иглички. Млечката в градината на консулството стои като замръзнала, сребристи капчици роса са сковали тичинките й. Изгрев-слънце е, но не пеят птици. Лек бриз поклаща палмите, извива гальовно вратовете им с глухо формално пращене. Чудният шепот на дъжда над Мареотис.

Пет часът. Разхождам се из нейната стая, вторачил съм се в неодушевените предмети и ги изучавам внимателно. Празните пудриери. Депилатоарните кремове от „Сарди“. Миризмата на атлаз и кожа. Ужасното усещане за надвиснал скандал…

Пиша тези редове при съвършено различни обстоятелства и много месеци ме делят от онази нощ; тук, под маслината, в кръга светлина, който хвърля газената лампа, аз преживявам отново въпросната нощ, която намери място в огромния склад на градската памет. В друга част на града, в просторен кабинет с жълтеникавокафяви завеси Жюстин преписва в дневника си ужасните афоризми на Хераклит. Сега книгата лежи до мен. На една от страниците тя е отбелязала: „Трудно е да се пребориш с желанията на сърцето; каквото иска, сърцето го преследва докрай, с цената на душата.“ И по-надолу, в полето: „Сомнамбули, бродници, вакханки, ленеи44 и посветените…“

Вече не си спомням дали не беше точно тогава, когато Мнемджиян ме стресна, като издиша в ухото ми думите: „Знаеш ли, че Коен умира?“ През последните няколко месеца старият кожар бе изчезнал. Мелиса бе чула, че е в болница и че страда от уремия. Но орбитата, която някога описвахме около нея, се бе променила; калейдоскопът се бе завъртял на една страна и той бе изпаднал от полезрението заедно с парченцата цветно стъкло. А сега бил на умиране, така ли? Нищо не казах, докато седях и се вглеждах в спомените си от онези ранни дни — случайните ни срещи по улични ъгли и барове. В последвалото умълчаване Мнемджиян продължи да стърже брадата ми с бръснача, после взе да полива главата ми с дафинов одеколон. Тихо въздъхна и рече:

— И все за твоята Мелиса пита. Цяла нощ и цял ден.

— Ще й кажа — отвърнах и човекът памет ми кимна с кадифен съзаклятнически поглед.

— Каква ужасна болест — промълви уж на себе си, — и така мирише. Остъргват му езика с шпатула. Пфу! — И той насочи спрея на одеколона към тавана, като че искаше да дезинфектира спомена за него, сякаш въпросната миризма бе нахлула в бръснарницата му.

Мелиса лежеше по пеньоар на канапето с обърнато към стената лице. Отначало си помислих, че е заспала, ала щом влязох, тя се обърна и седна. Съобщих й научената от Мнемджиян вест.

— Знам — отвърна ми. — Обадиха ми се от болницата. Но какво да сторя? Не мога да отида да го видя. Той не означава нищо за мен, никога не е означавал и никога няма да означава.

След това се изправи, прекоси стаята и додаде с яд, който бе на ръба на сълзите:

— Той си има жена и деца. Какво правят те?

Седнах и пред очите ми отново изплува споменът за този кротък питомен тюлен, свел тъжни очи над чаша вино. Изглежда, Мелиса изтълкува мълчанието ми като упрек, защото се приближи до мен и разтърси раменете ми, за да ме извади от мрачната замисленост.

— Но ако той наистина умира? — казах. Въпросът бе насочен колкото към нея, толкова и към мен. Тя изведнъж се разплака, свлече се на колене и положи глава в скута ми.

— О, всичко това е ужасно! Моля те, не ме карай да отивам.

— Разбира се, че няма, щом не искаш.

— Но ако смяташ, че трябва, ще го направя.

Нищо не отвърнах. В известен смисъл Коен бе вече мъртъв и погребан. Отдавна бе изгубил мястото си сред нас и да хабим емоционална енергия по него, ми се струваше безполезно. Това не би имало никакво отношение към истинския старец, който едва крепеше в едно мигриращите фрагменти на дух и тяло в белосаното болнично отделение. За нас той се бе превърнал в най-обикновена личност от миналото. И все пак ето го — упорито се мъчи да запази своята индивидуалност, да се върне в нашия живот, да влезе откъм друга точка на окръжността. Какво можеше да му даде Мелиса сега? Какво можеше да му откаже?

— Искаш ли аз да отида? — попитах я. Макар и нерационална, тази мисъл нахлу в главата ми и аз реших, че пред лицето на смъртта на Коен ще мога да изпитам собствените си чувства, собствената си любов и нейната смърт. Реших, че човек in extremis45, който търси утеха в старата си любовница, би могъл да предизвика единствено вик на погнуса и това ме ужаси. Старецът вече не можеше да събуди състрадание, нито дори любопитство у моята любима, която бе изцяло погълната от новите си неудачи, на фона на които старите бяха избледнели, изгнили. А след време дали така ще стане и с нас? Ако тя ме призове или аз нея? Дали ще се отвърнем един от друг с глух възглас на празнота и досада? И тогава проумях истината за любовта: че е абсолют, който или обсебва всичко доброволно, или го конфискува. Другите чувства — състрадание, нежност и така нататък — съществуват единствено в периферията и принадлежат на обществото и на навика. Но самата тя — тази сурова, непреклонна и безпощадна Афродита, — тя е езичник. Не само мислите и инстинктите ни изяжда, ами и тялото до кокал оглозгва. Ужаси ме мисълта, че старецът, на такъв кръстопът в своя живот, не е успял да извика в паметта си миг на нежност — изречена или извършена; той, чието сърце винаги е преливало от романтична сантименталност.

Да бъдеш забравен по този начин, значи да умреш като псе. — Аз ще отида да го видя вместо теб — рекох тогава, въпреки че сърцето ми потръпна от отвращение при мисълта за това, което ме очакваше; но Мелиса бе вече заспала с глава в скута ми. Щом нещо я разстроеше, тя мигом намираше убежище в невинния свят на съня, потъваше в него леко и бързо като дете или сърничка. Пъхнах ръка под избелялото й кимоно и нежно разтрих изпъкналите й ребра и хълбоци. Тя се разсъни и промърмори нещо неразбираемо. Вдигнах я на ръце и внимателно я положих върху канапето. Останах още дълго до нея, загледан в съня й.

Навън се бе смрачило и градът, сякаш понесен от талазите морски водорасли, се бе люшнал към ярко осветените кафенета в северната част. Отидох в „Паструди“ и си поръчах двойно уиски, което изпих бавно и замислено. После взех едно такси и се отправих към болницата.

Тръгнах след дежурната сестра по дълъг, безличен, боядисан в зелено коридор, чиито стени като че излъчваха влага. Белите фосфоресциращи крушки, които маркираха пътя ни, се поклащаха в мрака като подути светулки.

Бяха го настанили в малкото отделение с едно-единствено легло със завеса, което, както впоследствие разбрах от Мнемджиян, се пазело само за критични случаи със скорошен летален изход. Отначало не ме позна — беше се унесъл и гледаше с израз на изумление и пълна отпадналост, докато сестрата оправяше възглавниците му. Бях удивен от властната умислена решителност, изписана на лицето му, защото той бе отслабнал до неузнаваемост. Кожата му бе посивяла, помръкнала, лежеше като увехнала върху скулите; дългият му леко гърбав нос стърчеше така, че очертанията на изрязаните му ноздри изпъкваха още по-ясно. Това придаваше на устата и челюстта някаква жизнерадост — дух, който по всяка вероятност е характеризирал излъчването му като млад. Очите му обаче бяха помътнели от треската и наболите косми на брадата му покриваха врата и гърлото, ала под всичко това изчистените черти на лицето му бяха като на трийсетгодишен мъж. Представата за него, която отдавна таях в съзнанието си — потно бодливо свинче, опитомен тюлен, — моментално се разпадна, за да бъде напълно изместена от тази нова за мен физиономия, от този нов човек, който приличаше на един от зверовете на Апокалипсиса. Стоях и гледах удивен непозната личност, която приемаше грижите на сестрите замаяна, но царствена в своята крайна немощ и безсилие. Дежурната сестра ми пошепна на ухо:

— Хубаво е, че дойдохте. Никой не идва да го види. Понякога изпада в несвяст, бълнува. После изведнъж се съвзема и търси хора, за да си общува. Вие роднина ли сте?

— Не, търговец съм. Работил съм с него — отвърнах.

— Ще се зарадва на всяко познато лице.

Но дали ще ме познае, зачудих се аз. Ако съм се променил и наполовина в сравнение с него, означава да се гледаме като напълно непознати. Лежеше по гръб, а дъхът му излизаше с приглушено свистене от дългия лисичи нос, който стърчеше върху лицето като гордо вирнатия нос на изоставен кораб. Изглежда, нашият шепот го бе извадил от вцепенението, защото той извърна към мен помръкналите си, но въпреки това чисти и замислени очи, които като че принадлежаха на огромна хищна птица. Позна ме чак след като се приближих на крачка от леглото му. Тогава изведнъж очите му се напълниха със светлина — странна смесица от смирение, наранена гордост и детски страх. Извърна лице към стената. Аз издекламирах цялото си послание на един дъх. Мелиса отсъства, казах му, но съм й телеграфирал да се връща час по-скоро, а междувременно съм дошъл, за да видя дали мога да помогна с нещо. Той сви рамене и аз си помислих, че от гърлото му неволно ще се изтръгне стон, ала вместо това само след миг се чу присмех — дрезгав, безумен, циничен. Сякаш насочен срещу вмирисания труп на това извинение, така прогнило и изтъркано, че не си струваше да бъде удостоено с нещо повече от зловещо избълвания кикот, раззинал хлътналата му уста.

— Знам, че е тук — каза той и ръцете му се разшаваха върху завивката като подплашен плъх, затърсиха моите. — Благодаря ти, че дойде — каза го и сякаш се успокои, макар че лицето му продължаваше да бъде извърнато встрани. — Исках — започна той бавно, явно се мъчеше да се съсредоточи, за да се изрази възможно най-точно. — Исках честно да приключа сметките си с нея. Навремето се отнесох лошо с Мелиса, много лошо. Това, разбира се, не й направи впечатление; тя е наивна, но добра, толкова е добра. — Странно прозвуча изразът bonne copine46 от устата на един александриец, още повече че бе произнесен с онзи насечен, провлачен и напевен акцент, който е така типичен за хората, получили образованието си тук. После добави с усилие, като се мъчеше да преодолее огромното си вътрешно съпротивление: — Излъгах я за онова палто. Всъщност беше от тюленова кожа. Пък и проядено от молци. Сложих му нова подплата. Защо ми трябваше да го правя? Като беше болна, отказах да й платя лекарския преглед. Малки неща, но много тежат. — Очите му плувнаха в сълзи, а гърлото му се сви, сякаш се задушаваше от чудовищността на подобни мисли. Преглътна и продължи. — Не ми е в характера такава дребнавост. Питай съдружниците ми, ако щеш. Всеки от тях ще ти каже, че не съм такъв човек.

После се отнесе нанякъде и като продължаваше нежно да стиска ръката ми, ме поведе през гъстата джунгла на своите илюзии, проправяше си път сред тях с такава сигурна крачка, приемаше ги така спокойно, че и аз се почувствах част от тяхната компания. Големи листа на неизвестни дървета извиваха свод над него, галеха лицето му; калдъръмени камъни слагаха ръбести отпечатъци върху гумените колела на мистериозна линейка, пълна с метални отпадъци и други тела с черни зловещи очертания, които разговаряха помежду си за преддверието на ада, където се складирали непотребни вещи — но това се оказа, че не било точно говор, а по-скоро отвратително джафкане, подправено с жлъчни упреци на арабски. Болката, да, тя също вече посягаше към разсъдъка му, обсаждаше го с фантасмагории. Белите ъгли на леглото му се превърнаха в кутии от цветни тухли, а температурната графика — в пребледняло лодкарско лице.

Двамата се носеха — Мелиса и той, — плаваха прегърнати по плитката кървавочервена вода на Мареотис към порутените колиби, където някога се е намирал Ракотис47. Той взе да бълнува, възпроизвеждайки разговора им с такива подробности, че макар репликите на моята любима да оставаха безмълвни, аз чувах ледения й глас и можех да се досетя за въпросите й по неговите отговори. Тя отчаяно се мъчеше да го склони да се оженят, докато той изчакваше, отлагаше, шикалкавеше, очевидно не искаше да се лиши от нея, но не искаше и да се обвърже. Най-любопитно от всичко бе изключителната точност, с която успя да възпроизведе целия им разговор, който, не ще и съмнение, все още терзаеше ума му като едно от големите изживявания в неговия живот. По онова време не си давал сметка колко много я обича; трябвало да се появя аз, за да разбере, за да си получи заслуженото. Но тогава, помислих си, защо Мелиса никога не беше говорила пред мен за брак, защо никога с нищо не ми бе издала собствената си слабост и изнемога, така както ги бе показала пред него? Това дълбоко ме уязви. Мисълта, че пред него тя бе разкрила една страна на природата си, която старателно криеше от мен, болезнено загложди суетата ми.

После картината пред очите му, изглежда, се смени и умът му се избистри. Като че сред необятната джунгла от безумие се появиха малки, огрени от разум полянки, където поетическите му химери секнаха. Тогава той заговори за Мелиса с чувство, но и с повече здравомислие — като съпруг или крал. Сякаш сега, когато плътта му умираше, цялата стойност на вътрешния му „аз“ — така дълго потискана зад дигата на един зле изживян, фалшив живот — бе пробила насипите, бе преляла навън и удавила цялото му съзнание. И не ставаше дума само за Мелиса, защото тук той намеси и съпругата си — дори на места объркваше имената им. Чу се и трето име — Ребека, което произнасяше с дълбоко усещане, с решимост, с плам и мъка. Затова реших, че говори за малката си дъщеря, тъй като само децата могат да нанесат своя coup de grace48 заради тези ужасни сделки на сърцето.

Седнал до него, усещах как кръвта ни пулсира в такт и слушах как говори за моята любима с ново съдийско спокойствие; без да искам, видях колко много качества има в този мъж, който Мелиса можеше да обикне наново. По каква ли приумица на съдбата тя не бе успяла да види истинския човек? Сега той изведнъж престана да бъде обект на моето презрение (както винаги е било), а по-скоро ми изглеждаше като опасен противник със сили и възможности, които не бях и подозирал; и тогава ме навести мисъл така недостойна, че ме е срам да я споделя. Зарадвах се, че Мелиса бе отказала да го посети на смъртния му одър, защото се опасявах, че ако бе дошла, можеше да прогледне и ненадейно да го преоткрие. И по силата на един от тези парадокси, в които любовта тържествува, аз усетих, че го ревнувам повече сега, в смъртта му, отколкото когато и да било преди. Това бяха ужасни мисли за човек, който толкова дълго е бил търпелив и усърден ученик в любовта, ала в тях аз отново познах суровото, безумно и примитивно лице на Афродита.

В известен смисъл у него открих — в самата глухота на гласа му, когато произнасяше името й — една зрелост, която липсваше у мен; защото бе превъзмогнал любовта си към нея, без да я повреди или нарани, като й бе дал възможност да узрее и да се превърне, както трябва да стане с всяка любов, в пламенно, всепоглъщащо и обезличаващо индивидуалността приятелство. Вместо да се бои от смъртта или да я моли за утеха, той искаше само едно — да й направи един последен подарък, дар от сърце и от неизчерпаемата съкровищница на собствената си смърт.

Великолепно палто от самурова кожа лежеше върху стола до леглото, опаковано в тънка хартия; един поглед ми бе достатъчен, за да се уверя, че това не е подходящ подарък за Мелиса, тъй като нейният окъсан и оскъден гардероб би изглеждал още по-мизерен под подобна дреха.

— Цял живот съм треперил на парите — рече той, — цял живот. Но щом тръгнах да умирам, изведнъж се видях в пари. — За пръв път в живота си бе позволил да си отпусне душата и кесията и това го правеше щастлив. Само болестта стоеше на страж до него като търпелив и строг наставник.

От време на време се унасяше в кратък неспокоен сън и тогава мракът зажужаваше в уморените ми уши като кошер. Беше станало късно, а аз все още не можех да събера сили да си тръгна. Дежурната сестра ми донесе чаша кафе и двамата се разговорихме шепнешком. Думите й ми подействаха успокоително, тъй като за нея болестта бе професия, която бе усвоила, и отношението й към страданието беше като към рутинна работа.

— Напуснал жена си и детето си заради une femme quelconque49 — рече тя с хладен глас. — И сега нито съпругата, нито любовницата му искат да го видят. Така е! — Сви рамене. Тези заплетени чувства и отношения не предизвикваха у нея никакво състрадание, защото в тях виждаше само заслужаващи презрение слабости.

— Защо не идва детето? Нима не я е повикал?

Тя почисти предните си зъби с помощта на нокътя на малкия си пръст и рече:

— Не, той не иска да я плаши с ужасния си вид. Това, нали разбирате, е страшна гледка за едно дете. — Взе пулверизатор и апатично напръска въздуха над нас с някакъв дезинфектант, с което много ми заприлича на Мнемджиян. — Късно е — додаде. — Тук ли ще пренощувате?

Тъкмо да стана, когато спящият се размърда и пак стисна ръката ми.

— Не си тръгвай — промълви той с дълбок, задавен глас, съвсем на себе си, сякаш бе дочул последните реплики на нашия разговор. — Остани още малко. Има и нещо друго, което, след като размислих, искам да споделя с теб. — После се обърна към сестрата и й каза тихо, но отчетливо: — Върви си! — Тя оправи леглото му и ни остави сами. Той изпусна такава въздишка, че ако не виждах лицето му, щях да си помисля, че това е човек в разцвета на силите си. — Отиди до онзи шкаф — рече, — там са дрехите ми. — Имаше два тъмни костюма и под неговото напътствие измъкнах жилетката на единия, след което бръкнах в джобовете, докато напипах два пръстена. — Бях решил да помоля Мелиса да се омъжи за мен сега, ако, разбира се, се съгласи. Затова изпратих да я повикат. Но в края на краищата каква ще бъде ползата й? Моето име ли? — Той се подсмихна нагоре към тавана. — А пръстените… — Взе ги в ръце с такова благоговение, сякаш бяха нафора за причестяване. — Това са пръстените, които сама бе избрала преди много време. Затова сега са нейни. Може би… — Изгледа ме продължително с измъчените си неспокойни очи. — Но не — рече, — ти няма да се ожениш за нея. И защо да го правиш? Няма значение. Занеси й ги, както и палтото.

Пъхнах пръстените в плиткия горен джоб на сакото си и нищо не казах. Той въздъхна още веднъж и после, съвсем ненадейно си затананика приглушено, едва доловимо с гномския си тенор една от популярните мелодии, която навремето бе подлудила цяла Александрия, Jamais de la vie, и под звуците на която Мелиса продължаваше да танцува в кабарето и до ден-днешен.

— Чуй музиката! — каза и аз изведнъж се сетих за умиращия Антоний в стихотворението на Кавафис — поема, която той никога не беше чел и нямаше да прочете. Сирените изстенаха откъм пристанището, сякаш космическата песен на виещи от болка планети. После пак се чу тихото тананикане на гнома в леглото за chagrin и bonheur50. Пееше не на Мелиса, а на Ребека. Колко различно от сърцераздирателния хор, прокънтял в ушите на Антоний — прекрасната мелодия на онази невидима процесия, която преминава в среднощен час с музика и викове — последна почит на александрийци към техния любимец. Всеки напуска този свят под ритъма на звуците, които заслужава, помислих си аз, и със срам и болка си спомних лишения от грация танц на Мелиса.

Той отново се унесе и този път като че стигна до бреговете на съня. Реших, че е време да тръгвам. Взех палтото и го пъхнах в долното чекмедже на шкафа, после излязох на пръсти и се отбих при дежурната сестра.

— Много е късно — рече тя.

— Ще се върна на сутринта — казах и наистина възнамерявах да го направя.

Поех бавно към вкъщи по тъмните улици с надвиснали отгоре им дървета, усетих вкуса на соления, духащ откъм пристанището вятър и си спомних думите на Жюстин, изречени с дрезгав глас в леглото: „Използваме се един друг като сатъри, за да съсечем онези, които обичаме истински.“

Толкова често са ни повтаряли, че историята е безразлична, но ние винаги приемаме нейното скъперничество или щедрост като нещо предумишлено; дори не се заслушваме…

Сега на този сенчест полуостров във формата на листо от чинар с разперени пръсти (където зимният дъжд плющи като водопад) вървя сковано, обвит до задушаване от поривите на вятъра, крача по ивицата на прибоя, затлачена от вечно стенещите морски сюнгери, които се плискат в неведение, още несхванали смисъла на кръговрата.

Предполагам, че като поет на историческата съвест, би трябвало да гледам на заобикалящата ни среда като на поле, подвластно на човешката воля — с труд превърнато в орна земя и ферми, разчертано на селца и градове. Пейзаж, който носи върху себе си дълбоко врязаните подписи на хора и епохи. Сега обаче започвам да вярвам, че волята е наследена от средата; че багажът на волята и нейната сила зависят от мястото, че човек може да се окаже наемател на плодородна земя или на недорасли пущинаци. Но онова, което очите ми виждат, не е въздействието на свободната човешка воля върху природата (както си мислех), а властното надмощие на слепите и неуловими доктрини на самата природа като вечен източник на разнообразие и страдание. И тя за пример е избрала именно това разцепено като чатал парче земя. И тогава колко безсмислено звучат думите на Балтазар, който каза веднъж: „Мисията на кабалата, ако тя изобщо има мисия, е да облагородява функциите така, че дори яденето и отделянето да се превърнат във вид изкуство.“ В това човек лесно би могъл да прозре същността на един дълбок скептицизъм, който подронва волята за живот. И тогава остава само любовта, която може да поддържа тази воля.

Изглежда, нещо подобно си е мислел и Арнаути, когато е написал: „За писателя човекът като психология е напълно изчерпан. Съвременната душа се спука като сапунен мехур под изпитанията на мистицизма. И сега какво му остава на писателя?“

Подобни мисли накараха и мен да избера това пусто място, където се усамотих през следващите няколко години — един изгорял от слънцето нос в Цикладите. Заобиколен от всички страни със забележителностите на историята, единствено този необитаем остров бе останал напълно девствен, непокътнат от нейните домогвания. Никъде в хрониките не се споменава за него, нито за хората, които са го населявали. А историческото минало се възстановява не с помощта на времето, а на мястото — тук няма храмове, могили, насаждения и амфитеатри, за да покваряват идеите с фалшивите си сравнения. Само няколко изхвърлени на пясъка лодки, пристанище отвъд хълма и едно запуснато градче, оголяло от липса на грижи. Това е всичко. Веднъж в месеца един параход пуска котва за малко по пътя си към Смирна.

През зимните вечери морските ветрове изкатерват скалите и връхлитат гората от гигантски чинари, където обичам да се разхождам — мълвят за страхотии и безумия с безплътен глас, огъват дърветата, разшумяват листата.

Вървя и всичко наоколо ми нашепва за тайнственото минало — натрапливи внушения, дето не мога да споделя с никого, от които дори времето не може да ме излекува. Косата ми е прилепнала за черепа и с длан предпазвам недопушения тютюн в лулата си от силния вятър. Над мен небето е осеяно с ярки звезди. Антарес е легнал като в ров, погребан сред блестящи пръски… Това, че с лека ръка напуснах книги и приятели, просторни стаи и разговори край запалена камина — цялата енория на цивилизования ум, — не е нещо, за което съжалявам, а на което се удивлявам.

В този избор виждам и пръста на случайността, родена от импулси, с които съм длъжен да се съобразявам, тъй като са извън природата ми и не мога да ги контролирам. И все пак, колкото и да е странно, едва тук успях най-сетне да се върна отново в непогребания град с моите приятели; да ги вместя в тежките стоманени конструкции от метафори, които ще просъществуват заедно с града — или поне така се надявам. Тук най-накрая успях да прозра тяхната история и историята на града като едно и също явление.

Ала ето и най-странното от всичко: дължа това прозрение на Пърсуордън — последния човек, от когото смятах, че мога да науча нещо. Прощалната ни среща например в онази стая в грозния и скъп хотел, където той винаги се преместваше, щом Помбал се върнеше от отпуск… Отначало не разбрах, че тежката миризма на мухъл в стаята е всъщност миризмата на предстоящото самоубийство — и как бих могъл? Знаех, че той е нещастен; ала дори и да не беше, щеше да се чувства задължен да симулира нещастие. Днес всички хора на изкуството се правят на нещастни — така е модерно. Но той, като истински англосаксонец, носеше в себе си и една тънка жилка от сълзливо самосъжаление — слабост, която го караше да пие по малко. През онази вечер непрекъснато изпадаше в пристъпи на ярост, глупост и остроумие, които се редуваха един подир друг, и докато го слушах, аз изведнъж си помислих: „Ето един човек, който, култивирайки своя талант, бе занемарил собствената си чувствителност, и то не случайно, а нарочно, защото нейното изразяване можеше да го доведе до конфликт със света, или пък самотата заплашваше разума му. Той не можеше да понесе приживе да му бъде отказан достъп до залите на славата и признанието. Под маската на всичко това обаче упорито се бореше с почти непоносимата мисъл за жалкото си малодушие, което добре съзнаваше. После кариерата му стигна един интересен етап, в който красивите жени, на които той, като стеснителен провинциалист, винаги бе гледал като на нещо недостижимо, най-ненадейно бяха започнали да проявяват интерес към него. В компанията му те се движеха с леко разсеян вид, като страдащи от запек музи. На обществено място се чувстваха поласкани, ако задържи облечената им в ръкавица ръка макар и само миг повече, отколкото е прието. Отначало всичко това трябва да е подействало като балсам за суетата на този самотник, но в крайна сметка бе успяло единствено да засили усещането му за несигурност. Свободата му, извоювана чрез скромния касов успех на неговите книги, бе взела да го отегчава. Истинското величие беше започнало да му липсва осезателно, въпреки че с всеки изминал ден буквите на името му нарастваха, стигайки големината на блудкава реклама. Бе проумял, че хората се прекланят пред Репутацията, не пред човека, че въобще не виждат него — единственото, което бе постигнал с творчеството си, бе да привлече хорското внимание към страдащия самотник, защото той се изживяваше именно като такъв. Името му го бе затиснало като надгробен камък. А после дойде ред и на ужасяващата мисъл, че вече е напълно изчерпан. Кой в края на краищата е той?“

Не се гордея с тези мисли, защото те издават завистта, с която всеки провал гледа на успеха, ала злобата и тя може да вижда ясно като добротата. И наистина по релсите на ума ми паралелно се спуснаха думите, които навремето Клия бе използвала по негов адрес и които, неизвестно защо, аз бях запомнил: „Има нещо отблъскващо в него. Част от тайната се корени във физическата му грозота. Затова в таланта му е покълнала стеснителност. А стеснителността си има свои закони: можеш да се отдадеш, трагически, само на онези, които най-малко те разбират. Защото да разбираш някого, значи да признаеш неговата слабост. Оттук и жените, които обича, оттук и писмата, които им пише — шифровани писания (а кодът е само в неговата глава), предназначени за жените, за които си мисли, че копнее или най-малкото заслужава, “cher ami"." Изреченията на Клия винаги свършваха по средата с онази магическа усмивка на обичлива нежност — „нима пазителката на моя брат — това съм аз?…“

(Онова, от което най-много се нуждая, е да записвам преживяванията не в реда, в който са се случили — защото това вече е хроника, история, — а в реда, в който за пръв път са станали важни за мен.)

Какво тогава го е накарало да ми остави петстотин лири при единственото условие да ги изхарча заедно с Мелиса? Първо си помислих, че може би е бил влюбен в нея, но след като разсъдих, стигнах до заключението, че е обичал не нея, а моята любов към нея. От всички качества той ми завиждаше единствено за вродената ми способност да отвръщам с чувство на обичта, чиято стойност той ценеше, дори жадуваше, но тя не му се удаваше поради отвращението, което изпитваше към самия себе си. Ала това наистина нанесе жесток удар на гордостта ми, защото бих предпочел да се възхищава — ако не от творбите, които бях написал, то поне от това, че съдържаха обещание за бъдещото ми развитие като писател. Колко глупави, колко ограничени сме — една гола суета на два крака и толкоз!

Не се бяхме виждали седмици наред, тъй като поначало нямахме навика да се срещаме редовно, а когато го правехме, това ставаше пред малкия ламаринен клозет на площада при последната трамвайна спирка. Обикновено се уговаряхме за късен час, по мръкнало, и едва ли бихме се разпознали, ако не бяха фаровете на колите, които от време на време обливаха вонящата тоалетна с бяла сребриста светлина.

— А! — извика той, от което разбрах, че ме е познал. Гласът му прозвуча умислено и несигурно, защото беше пиян. (Преди известно време, може би няколко седмици, ми беше оставил петстотин лири; в известен смисъл ме беше пресметнал, преценил, въпреки че за тази преценка щях да науча едва след смъртта му.)

Дъждът почукваше върху ламаринения покрив над главите ни. Копнеех да се прибера вкъщи, защото бях прекарал един ужасно уморителен ден, но останах да се помотая с него поради онази отстъпчива любезност, която винаги ме обзема в компанията на хора, които не харесвам. Силуетът на леко поклащащата се фигура изплува в мрака пред очите ми.

— Позволи ми — обади се той с разлигавен пиянски глас — да ти доверя тайната на моя майсторлък като писател. Аз жъна успехи, а ти провали, нали така? Отговорът, старче, е секс, при това много секс. — Повиши глас, вирна брадичка и каза, или по-скоро обяви думата „секс“, източвайки тънкия си пилешки врат, и я отхапа с лай като сержант, обучаващ новобранци. — Изобилие от секс — повтори той, този път с по-нормален глас, — но помни — и прошепна доверително, — панталоните закопчани. Копчелъкът затворен, човекът се измъчва. Не може без страдание. Все едно че имаш стеснение на канала, стриктура, или пък ограничен избор като в Клуб на книгата. Онова, което е недопустимо за един роман, е доброто здраве, грубият сквернословен език, всичко естествено и смешно. Това, разбира се, е рецептата на Чосър и елизабетинците, но днес тя вече не важи — дюкянът трябва да е затворен догоре със здрави презвитериански копчета. — И извърна лицето си към мен с физиономия, която приличаше на копче — малко и гротескно. Благодарих му за съвета, ала той махна царствено с ръка.

— Давам ти го безплатно — рече, хвана ме и ме поведе по потъналата в мрак улица. Упътихме се към осветения център на града като роби, оковани в една верига, като две сродни писателски души, обременени — всяка с усещането за различен по вида си крах. Той взе да говори много поверително на себе си за неща, които интересуваха само него — мърмореше неразбираемо под носа си. Щом завихме по улица „Де Сьор“, спря пред осветената врата на една къща с лоша слава и заяви:

— Бодлер твърди, че съвкуплението е поезията на тълпата. Уви, вече не е така! Сексът умира. През следващия век ще лежим един до друг с език в устата на другия, тихи и безпламенни като морски водорасли. О, да! Несъмнено така ще стане. — И ми цитира една арабска поговорка, която бе използвал за епиграф на трилогията си: „Светът е като краставица: днес е в ръката ти, утре — в задника.“ След това продължихме да криволичим като раци по пътя към неговия хотел, а той току повтаряше думата „несъмнено“, очевидно изпитвайки удоволствие от мекото съскане на с-то в нея.

Беше изпит, изтощен и необръснат, но в сравнително добро разположение на духа след разходката. Още невлезли в стаята, и той извади бутилка джин от скрина до леглото си. Казах нещо по адрес на двата издути куфара, които стояха до тоалетката, стегнати за път; шлиферът му лежеше преметнат върху един стол, а от джобовете му се подаваха вестници, пижамата, паста за зъби и други дреболии. Щял да хване нощния влак за Газа, така ми отвърна. Имал нужда да отдъхне и затова отивал в Петра. Коректурите на последния му роман бяха прегледани, подписани, опаковани и адресирани. Лежаха върху мраморния плот на тоалетката му. В обзелото го мрачно униние разпознах онова изтощение, което обикновено спохожда твореца след всяка приключена работа. Това са творческите спадове, по време на които вечният флирт с мисълта за самоубийство се разиграва наново.

За жалост, колкото и да се опитвам, не мога да си спомня целия ни разговор. Сега, когато мислено се връщам назад, разбирам, че самият факт, че това се оказа нашият последен разговор, го обогатява със смисъл, какъвто никой от нас не е влагал първоначално. Нито пък, за целите на този роман, той е престанал да съществува; просто прекрачи в живачното царство на едно огледало, както трябва да направим и всички ние — да оставим болестите си, извършените злини и змийското гнездо на нашите желания да продължават да действат за добро или зло в реалния свят, където споменът за нас обитава сърцата на нашите приятели. Все пак присъствието на смъртта одухотворява живота — и това е целта: да придаде смисъл на необикновения ход на времето. В момента и двамата се намирахме в точки, отстоящи на равно разстояние от смъртта, или поне така смятам сега. Може би още тогава го е занимавала тази мисъл — няма значение. Не мога да кажа. Няма нищо мистериозно в желанието на един творец да сложи край на живота си, който смята за изчерпан (един от героите в последната му книга възкликва: „Години наред човек трябва да се бори с усещането, че хората го приемат с безразличие, истинско безразличие; един ден обаче с нарастваща тревога разбира, че не друг, а сам Бог е безразличен: и не само че е безразличен, ами и нищо не може да го изтръгне от тази апатия.“)

Но като оставим това настрана, все пак ще кажа, че то ми напомня за реплика от един наш пиянски разговор. Беше се разприказвал с голяма неприязън за Балтазар, за неговите занимания с религия, за тайния кръг Кабал (за който бе само дочул). Заслушах се, без да го прекъсвам, и постепенно гласът му заглъхна като часовник, притиснат от бремето на секундите. Стана, наля си пиене и рече:

— Човек трябва да страда от огромно невежество, за да се обърне към Бога. Аз обаче никога не съм влизал в категорията на неуките, поне така си мисля.

Ето такива разговори държат ума ми буден през нощи като тази, когато излизам да се разхождам във ветровития мрак; после се връщам към пращящия огън от маслинови съчки в старомодната сводеста камина, край която е заспала Жюстин — в люлка от ароматни борови клонки.

Каква част от него мога да твърдя, че познавам? Знам, че човек обикновено проумява само един аспект от нашия характер. Към различните хора ние обръщаме различни страни на призмата. Неведнъж съм се изненадвал от наблюдения, които само са потвърждавали тази моя мисъл. Например когато Жюстин определи Помбал като „един от големите примати на секса“. В моите очи той никога не е изглеждал като хищен грабител; по-скоро като хедонист, който до такава степен робува на собствените си страсти и апетити, че често става смешен. За мен беше трогателен и забавен, дори ценях тази негова вродена абсурдност. Но тя сигурно бе съзряла у него не друго, а огромния тихо пристъпващ котарак, какъвто беше (според нея).

Що се отнася до Пърсуордън, сещам се и още нещо. Докато говореше за религиозно невежество, той изправи снага и ненадейно улови бледото си отражение в огледалото. Бе вдигнал чаша към устните си и в този миг отпи, напълни си устата и извръщайки глава, се изплю върху собствения си лъскав огледален образ. Спомням си сценката с болезнена яснота: размитото от джин отражение на стаята в огледалото — разхвърляна скъпа хотелска стая, която сега ми се струва най-подходящото място за случилото се по-късно същата нощ.

Площад „Заглул“ — сребро и гълъби в клетки. Сводеста пещера с наредени покрай стените черни бурета, запушена от дима на печена херинга и от миризмата на рецина. Думи, надраскани в полето на вестник. Разливам вино върху наметалото й и докато се опитвам да изтрия петното, неволно докосвам гърдите й. Никаква реакция. Пърсуордън продължава да разказва така цветисто за Александрия и изгарянето на библиотеката. В стаята над нас неизвестен клетник се превива и пищи от менингитни болки…

Днес най-неочаквано заръмя пролетен дъждец и колоса уличния прах в града, както и листата в цветните лехи; зачука по стъкления покрив на ателието, където Несим се е умислил върху скицата за портрет на собствената си жена: седнала пред камината с китара в ръка, около врата й шалче на точки, пее с глава, килната на една страна. Песента й още звучи в главата му като дълбокия глух тътен, вещаещ земетресение. Чудовищни мълнии свистят над парковете, където палмите се превиват, опънати като пружина; митични жълтогриви вълни връхлитат Фарос51. Нощем градът се изпълва с нови звуци, с поривите на вятъра, който шуми и отшумява на талази, докато човек усети, че Александрия се е превърнала в кораб и старите му дъски пъшкат и пращят при всеки устрем на морето.

Това е любимото време на Скоби. Лежи в леглото и нежно гали телескопа си, като от време на време замислено поглежда празната стена от проядени кирпичени тухли, която закрива гледката му към морето.

Скоби е почти на седемдесет, но още се страхува от смъртта; единственото му безпокойство е, че един ден ще се събуди и ще установи, че е умрял — той, капитан трети ранг Скоби. В резултат на това всяка сутрин, още преди да е съмнало, изживява страхотен шок, когато виковете на водоносците под прозореца му го разбуждат. Не смее да си отвори очите. Стиска ги здраво (от страх, като ги отвори, да не види новите си небесни хазяи или пък хор от херувими), после започва да опипва плота на шкафчето до леглото си и сграбчва лулата. Тя е винаги натъпкана от предишната вечер, а до нея стои отворена кибритена кутия. След първото дръпване от моряшкия тютюн той се успокоява и отваря очи. Поема си дъх с дълбока признателност за това, че е жив. Усмихва се. Оглежда се с нескривано задоволство. Придърпва тежката овча кожа, която му служи за завивка, до ушите си и запява малкия си хвалебствен химн към утрото. Гласът му пука и пращи като станиол на вятъра. „Taisez-vous, petit babouin: laissez parler votre mere“52.

Увисналите му бузи на тромпетист порозовяват от усилието. Прави си кратка инвентаризация наум и открива, че неизбежното главоболие е налице. Езикът му е като ожулен от снощното бренди. Но какво са тези незначителни оплаквания пред перспективата за още един ден, прекаран в живота. „Taisez-vous, petit babouin“ и така нататък — спира само колкото да пъхне ченето в устата си. Допира набръчканите си пръсти до гърдите и блажено се заслушва в звука на пулсиращото си сърце, което едва поддържа вялото му кръвообращение в системата от вени, чиито несъвършенства (истински или въображаеми, това не знам) лекува единствено с бренди във всекидневни и почти смъртоносни дози. Много се гордее със сърцето си. Ако го посети някой и той е в леглото си, веднага сграбчва ръката му в мазолестия си крайник и я слага върху сърцето си: „Здраво като на бик, нали? Тиктака като ново въпреки брендито“ — така казва. Човек преглъща и няма как, пъхва длан под евтината му пижама, за да усети тъжния, глух, далечен, едва доловим пулс на живота — като сърце на зародиш в седмия месец. После, изпълнен с трогателна гордост, той се закопчава догоре и изревава като звяр, за да покаже колко е як. „Сутрин скачам като лъв от леглото“ — това е другата му любима фраза. Човек не може да каже, че е видял цялото му очарование, преди да е зърнал как се измъква от грубата си памучна постеля, превит надве от ревматизъм като някое улично псе. Само в най-топлите месеци на годината кокалите му се раздвижват достатъчно добре, за да се изправи на крака. През летните следобеди излиза на разходка в парка — съсухреният му череп блести като малко слънце, лулата му е вирната нагоре към небето, а челюстта — стисната в похотлива гримаса, демонстрираща цветущо здраве.

Никаква история на града не може да е пълна без митовете за Скоби и Александрия със сигурност ще обеднее, когато изсушеното му от слънце тяло бъде обвито в знамето на Великобритания и спуснато в плиткия, запазен за него гроб в римокатолическото гробище до трамвайната линия.

Оскъдната му капитанска пенсия едва стига да си плаща за гъмжащата от хлебарки стая, която се намира в най-бедните покрайнини на града зад улица „Татуиг“; допълва я със също толкова оскъдната заплата, отпусната му от египетското правителство, удостоило го и с полицейската титла „бимбаши“. Клия му бе направила прекрасен портрет в полицейска униформа с ален фес на главата и огромна мухогонка, гъста като конска опашка, елегантно положена върху кокалестите му колене. Клия е тази, която го снабдява редовно с тютюн, със собственото си възхищение и компания, а когато може — и с бренди. Тъй като здравето му се нуждае от непрекъснати аплодисменти, даваме дежурства, особено ако си е насинил гръдния кош от възторжени потупвания, за да покаже колко е силен. Що се отнася до произход — той няма такъв. Животът му, преминал на няколко континента, го превръща в сериозен субект на митологията. И тук присъствието му е така наситено с въображаемо здраве, че той не се нуждае от нищо повече — освен може би от някое и друго пътуване до Кайро по време на Рамазана, когато неговият участък е затворен и когато се смята, че престъпността е замряла поради постите.

Юношеството е голобрадо, такова е и второто детство. Скоби има навика да подръпва остатъците от някогашната си красива, гъста, заострена брада — но много внимателно, почти гальовно, от страх да не я изскубе цялата и съвсем да оголее. Вкопчил се е в живота като пиявица, ала всяка година му носи нови неумолими промени. От похода на зимите тялото му като че се е смалило, свило се е; черепът му скоро ще заприлича на бебешки. Още година-две и ще може да си го напъха в бутилка и да го спиртоса веднъж завинаги. Бръчките му стават все по-дълбоки. Когато свали ченето си, в лицето заприличва на престаряла маймуна; над проскубаната му брада по всяко време на годината лъщят две червени като черешки бузи, които той нарича галено „ляво и дясно на борд“.

Може да се каже, че чисто физически тялото му бе претърпяло промяна на основните си параметри; през хиляда деветстотин и десета година едно падане от бизана бе изкривило челюстта му с два румба на югозапад и бе раздробило на парчета челния му синус. Когато говори, протезата му се държи като подвижна стълба, която се извива нагоре в черепа му постъпателно и на тласъци като конвулсивна спирала. Усмивката му е много особена — никога не знаеш точно в кой ъгъл на устата му ще цъфне, също като на Чеширския котарак. През хиляда осемстотин деветдесет и осма взел да прави знаци с очи на една чужда булка (по неговите думи), в резултат на което се простил с едното си око. Тази случка обаче, изглежда, е известна единствено на Клия. Ала подмяната на органи в конкретния случай не се оказала особено сполучлива. В спокойно състояние не личи много, но щом се разприказва, разликата в двете му очи става повече от очевидна. Има и един малък технически проблем — истинското му око е вечно кървясало. Още когато за пръв път почете присъствието ми с една писклива версия на песента „Караул, колко още ти остава?“, като стоеше в ъгъла на стаята, вдигнал нощното гърне в едната си ръка, забелязах, че дясното му око е с по-забавени реакции в сравнение с лявото. Тогава дори го оприличих на по-големичък вариант на стъкленото око на препарирания орел, който наднича заплашително от нишата в градската библиотека. Ала през зимата не истинското, а изкуственото му око пулсира като бясно и го прави необщителен, злобен и навъсен до мига, в който смогне да излее в стомаха си малко бренди.

В дъждовно и мъгливо време Скоби се явява нещо като протозойски портрет, защото неизменно носи у себе си английското време и нищо не може да го ощастливи повече от зимна вечер, прекарана в разговори край камината. Един по един спомените бавно прокапват от разнебитената машина на ума му, докато след броени секунди престава да ги разпознава като свои. Слушам го и пред очите ми се завихрят дългите сивеещи вълни на Атлантика, извиват гребени над спомените му, задушават ги в остри като иглички пръски и го заслепяват. Когато говори за миналото, прави го, като че изпраща кратки отривисти телеграми, сякаш връзките са лоши и времето пречи на комуникациите. В Досън Сити десетте мъже, изпратени нагоре по реката, попаднали в обятията на бялата смърт. Зимата се стоварила отгоре им подобно на чук, премазала ги: уиски, злато, убийства — като нов кръстоносен поход на север към дърводобивните райони. По същото време брат му паднал в един от водопадите на Уганда; дълго време в съня си виждал малката му фигура, като муха, как лети надолу, после изчезва, погълната от жълтеникавата мътилка на водата. Не, не: това било по-късно, когато разглеждал една карабина и се прицелил в мозъчната кутия на минаващ бур. Опитва се да си спомни точно кога трябва да е било, навежда полираното си теме и напряга ума си, но големите мрачни вълни го заливат, а дългите неотстъпчиви приливи охраняват бариерата, която го разделя от собствените му спомени. Оттук се сетих и за неумолимите промени, които морето е издълбало върху стария пират: черепът му прилича на изсмукан и вече само отънялата кожа разделя външната му усмивка от усмивката на скелета отдолу. Заглеждам се във въпросния череп с дълбоки белези по него, в тънките като клечки кокали на пръстите му, покрити с восъчнобяла кожа, в треперещите му пищялки…

Наистина, както каза Клия, старият Скоби е като експериментален двигател, останал от миналия век — обаятелен и патетичен като ракетата на Стивънсън.

Живее в малкия си таван със скосен покрив като отшелник. „Отшелник!“ — още една от любимите му думи; докато я произнася, надува бузи мръснишки, после ги пуква като балон със средния си пръст и забелва очи, намеквайки за разпътните женски наслади, които си е позволявал на тъмно. Но се осмелява само пред Клия; иначе, в присъствието на „една истинска дама“ моментално приема защитната окраска на джентълмен, която захвърля в мига, в който дамата стане да си върви. Истината обаче е малко по-тъжна. „Виж, съвсем за кратко бях командир на скаутска дружина — признава ми той sotto voce53 — в лагера Хакни. Това стана, след като бях отзован от служба. При създалото се положение на нещата просто трябваше да се махна от Англия. Напрежението ме съсипа, направо вече не издържах. Всяка седмица очаквах да зърна някое заглавие от сорта на «Още една жертва на похотливите желания на скаутски командир» в «Новини от света». В самия Хакни нещата изглеждаха другояче. Момчетата ми бяха най-добрите секачи. Истинските млади лъвчета на Итън, така ги наричах. Ама на предишния командир му бяха лепнали двайсет годинки. При това положение човек започва да изпитва съмнения. Тези неща те карат да се замислиш. Така или иначе, не се чувствах добре в Хакни. Искам да знаеш, че всичко това е минало и забравено, пък и аз държа да ми е спокойно на душата — казвам ти го ей така, за всеки случай. Ала в Англия човек вече не се чувства свободен. Погледни ги само как гледат да затворят устата на пастори, на уважавани духовни лица и така нататък. Сън не ме ловеше по цели нощи, измъчвах се. Най-накрая заминах като личен придружител на Тоби Манеринг, баща му беше член на парламента, а самият той само си търсеше повод да се махне нанякъде. Казали му, че трябва да пътува с придружител. Много се натискаше да постъпи във флота. Така се озовах в Александрия. Хареса ми — надуших, че животът ми тук може да бъде по-лек и свободен. Веднага си намерих работа в нравствената полиция под командването на Нимрод паша. И ето ме още тук, скъпо момче. И както виждаш — никакви оплаквания. Като хвърля поглед от изток на запад към плодоносната делта на Нил, и какво виждат очите ми? Безкрайни мили от малки ангелски черни задничета.“

Египетското правителство, с типичните щедрост и донкихотщина, с които целият Левант се отнася към всеки чужденец, показал малко добронамереност и приятелско отношение, му предостави необходимите средства, с които можеше да преживява в Александрия. Твърди се, че след назначението му в нравствената полиция покварата в града взела такива неописуеми размери, та трябвало да бъде повишен, за да се махне от поста; но самият той винаги е твърдял, че преместването му в Централния следствен отдел на полицията било едно съвсем заслужено издигане — а самият аз никога не събрах кураж да го разпитам повечко на тази тема. Работата му не беше тежка. В продължение на няколко часа всяка сутрин трябваше да стои в паянтовата сграда в северната част на града, където дървениците, обитаващи прогнилото му старомодно бюро, се прескачаха из цялата стая. Обядваше скромно в „Лутеция“, а когато средствата му позволяваха, си купуваше една ябълка и бутилка бренди за вечеря. Дългите изтощителни летни следобеди прекарваше в сън и в прелистване на вестниците, които вземаше назаем от един приятелски настроен вестникар грък. (Докато четеше, темето му едва забележимо пулсираше.) Зрелостта е всичко.

Мебелировката на малката му стая издаваше изключително еклектичен дух; няколкото предмета, които украсяваха живота на този отшелник, имаха определено субективен характер, сякаш, взети заедно, образуваха личността на собственика си. Затова и портретът на Клия притежаваше такава завършеност — защото във фона на картината бе успяла да вмести всички притежания на стария пират. Например изтърканото от пипане малко разпятие на стената зад леглото; чак на преклонна възраст Скоби прие римокатолическата вяра да му служи за утеха на стари години и да го предпазва от онези недъзи на характера, които вече се бяха превърнали в негова втора природа. На една от стените висеше и репродукция на Мона Лиза, чиято загадъчна усмивка винаги напомняше на Скоби за неговата майка. (Що се отнася до мен, прочутата усмивка винаги ми е напомняла усмивката на жена, току-що изяла съпруга си.) Но и репродукцията беше част от съществуването му и Скоби имаше към нея много лично и специално отношение. Сякаш неговата Мона Лиза бе дезертирала от Леонардо и по нищо не приличаше на останалите.

Не бива да забравяме и старата масичка за сервиране, която му служеше едновременно за скрин, библиотека и писалище. Клия я бе удостоила с подобаващо внимание, като я бе изрисувала в най-големи подробности. Тя имаше четири рафта — всеки с тънък, но много елегантен плот. През 1911-а бе платил за нея фардинг и девет пенса на Юстън Роуд и тя бе обиколила света с него поне два пъти. Всеки от гостите му трябваше да се възхищава от нея под вещото му напътствие — обяснения, които даваше без следа от чувство за хумор или смущение. „Прелестна стара вещ, нали така?“ — подхвърляше той самодоволно, грабваше един парцал и започваше да я бърше от прах. Горният рафт, поясняваше любезно, е предназначен за сандвичи с масло, средният — за сладкиши, и долният — за „два вида торти“. В момента обаче масичката не се използваше по предназначение. Най-отгоре лежаха телескопът, компасът и Библията, на средния рафт — кореспонденцията му, която се състоеше от един-единствен плик — този, в който получаваше пенсията си, и най-отдолу с особено достолепие се мъдреше нощното му гърне, за което твърдеше, че е „най-ценната му семейна реликва“, и което бе свързано с някаква мистериозна история, която все обещаваше да ми разкаже някой ден.

Стаята бе осветена със слаба електрическа крушка и цяла гора от свещи, поставени в нишата, в която се намираше и стомната със студена вода за пиене. Единственият прозорец без перде бе като сляп, защото гледаше към тъжна олющена кирпичена стена. Проснат в леглото си сред димящите свещи и тяхната мъждукаща светлина, която се отразяваше в стъклото на компаса — проснат в леглото след полунощ, когато брендито вече пулсираше видимо във вените на черепа му, той ми приличаше на престаряла сватбена торта, която чакаше някой да се наведе и да й духне свещите!

Последното нещо, което казваше на дошлия да се погрижи за него, да го сложи да спи и да го завие — настрана от сластното му „нацелувай ме“, което неизменно придружаваше с похотлив поглед и цинично мляскане във въздуха, — бе далеч по-сериозно. „Кажи ми честно? — питаше той. — Личат ли ми годините?“

Истината е, че Скоби можеше да бъде на всякаква възраст; по-стар от раждането на трагедията, по-млад от смъртта на Атина. Измътен в Ноевия ковчег, резултат от случайната среща и ненадейното съвкупление на мечката и щрауса; преждевременното му раждане било предизвикано от зловещото, всяващо ужас пращене, когато плоскодънният ковчег заседнал на Арарат. Скоби излязъл от утробата му в инвалидна количка, с ловджийски каскет на главата и червени панталони от каша. Върху долните му крайници — чифт блестящи ботуши с ластичен плат отстрани. В ръцете му — изпокъсана семейна Библия. На форзаца пише: „Джошуа Самюъл Скоби, 1870. Почитай баща си и майка си.“ Към тези дарове били прибавени очи като мъртви луни, добре очертано изкривяване на гръбначния стълб и слабост към древните гребни лодки. Не кръв течеше във вените на стария пират Скоби, а зеленикава солена вода — като онази от най-големите дълбочини. Походката му — бавна, умислена и тежка — напомняше мъчителния път на светеца към Галилея. Неговият език бе морският жаргон, дето се плакне в пет океана — антикварен магазин, пълен с непонятни измислици като секстанти, астролаби и изобари. Когато запееше, което правеше често, то бе със същия глас като на Стареца и морето. Подобно на светец покровител, навсякъде бе оставил частица от плътта си — по целия свят: Занзибар, Коломбо, Того, Луфън; малки листопадни късчета, които отдавна ръси по пътя си: стари рога, белезници, зъби, косми… Сега приливът го е изхвърлил на брега, изоставил го е на произвола на бурните бързеи на времето — Джошуа, провалилият се метеоролог, островитянин и отшелник.

Клия, нежната, обичната, непознаваемата Клия е най-големият приятел на Скоби и прекарва значителна част от времето си със стария пират; напуска своето обвито в паяжина ателие и отива, за да му направи чай и да послуша безкрайните му монолози за един живот, от който отдавна се е оттеглил, изгубил е неговия стимул и продължава да се носи по инерция единствено в лабиринта на спомените.

Що се отнася до самата Клия: защо ми е така трудно да нахвърлям нейния портрет? Дали пък въображението не ми пречи? Толкова често мисля за нея, ала когато хвана перото, усещам как се дръпвам, пазя се от директно описание. Може би трудността идва от следното: у Клия има голямо разминаване между навици и нрав. Ако опиша външните подпори на нейния напълно самостоятелен и уединен живот — подкупващо простички, елегантни и изящни, — съществува опасност тя да заприлича или на монахиня, на която всички човешки страсти са чужди и напълно изместени от всеотдайното търсене на възвишения „аз“, или на разочарована и самовглъбена девственица, отрекла се от света заради лабилната си психика или някаква неизлечима рана, нанесена й още в крехка възраст.

Всичко около нея е в бакъренозлатисти меки тонове; носи русата си къдрава коса вързана отзад точно на мъхестия врат. Затова и погледът веднага пада върху откритото й лице на второстепенна муза с усмихнати сиво-зеленикави очи. Изящно оформените й, спокойни ръце обаче притежават чевръстост, която проличава само когато хване четката да рисува или когато реши да превърже счупеното краче на някое врабче с шина от кибритена клечка.

Бих казал така: че е била излята, още топла, в тялото на млада грация, което ще рече в тяло, родено без инстинкти или желания.

Да притежаваш ослепителна красота, да разполагаш с достатъчно пари, за да си независим, да имаш талант — все неща, които карат завистниците и малодушниците да смятат, че е голяма късметлийка, при това незаслужено. Но защо, питат нейните критици и наблюдатели, защо се е отказала от брака?

Живее скромно, ала съвсем не мизерно, като обитава едно таванско ателие, обзаведено с железен креват и няколко разклатени плажни стола, които през лятото автоматично пренася в крайморската си барака в Сиди Бишр. Единственият лукс, който си е позволила, е облицованата с плочки блестяща баня, в единия ъгъл на която е поставила миниатюрна печка, за да може да си сготви нещо, когато се наложи; както и етажерка с книги, по чиито претъпкани рафтове си личи, че интересите й са всестранни.

Живее без любовници и без семейни връзки, без да храни лоши или добри чувства към никого, изцяло отдадена на рисуването, на което гледа сериозно, но не съвсем. И в работата си също е късметлийка; защото дръзките й и в същото време изящни платна излъчват мекота и милосърдие, както и снизходително чувство за хумор. В тях преобладава усещането за живота като игра — на силно обичани деца.

Но виждам, че по един глупав начин я определих като човек, „отказал се от брака“. Как би я разсърдило това, защото си спомням, че веднъж ми рече така:

— Ако ще бъдем приятели, не бива да мислиш или говориш за мен като за човек, който се е отказал от нещо в този живот. Моята самота не ме лишава от нищо, нито пък мога да бъда по-различна от това, което съм. Искам да виждаш само моите успехи, а не да си представяш, че съм жертва на комплекси. А що се отнася до любовта — cher ami, — вече ти казах, че любовта ме бе заинтересувала, но само за кратко — а мъжете за още по-кратко; малкото, всъщност единственото изживяване, което ме беляза, бе изживяване с една жена. Аз продължавам да пия от щастието на тази съвършено осъществена връзка: на нейния фон днес всеки плътски заместител би изглеждал ужасно вулгарен и кух. Ала не си мисли, че страдам от някаква модерна разновидност на „разбито сърце“. Не. Колкото и невероятно да ти изглежда, чувствам, че любовта ни наистина спечели от изчезването на обекта; сякаш физическото тяло някак пречеше на истинската любов да разцъфти, стоеше на пътя на нейното самоосъществяване. Това сигурно ти звучи като бедствие? — изсмя се тя.

Спомням си как разговаряхме, разхождайки се по обляния в дъжд Корниш през есента, под смрачаващия се лунен сърп в облачното небе; докато говореше, Клия нежно ме хващаше под ръка, притискаше се в мен и така ми се усмихваше, че бих разбрал минувачите, които ни вземаха за влюбени.

— Освен това — продължи тя — има и нещо друго, което вероятно ще успееш сам да откриеш. Има нещо в любовта — няма да кажа сбъркано, защото грешките обикновено са у нас, но нещо, което не разбираме в нейната същност, в нейната природа. Например любовта, която сега изпитваш към Жюстин, не е различна любов към различен обект, а е същата, която чувстваш и към Мелиса, но този път се мъчи да се осъществи чрез Жюстин. Любовта е ужасно устойчиво нещо и на всекиго от нас се полага определена порция от нея, определена дажба. Тя може да има безкрайно много проявления и да се привързва към безкрайно много хора. Но е количествено ограничена, тъй като подлежи на изразходване, може да се износи, да се изтощи и капитулира, преди да е стигнала до истинския си обект. Защото целта на нейното пътуване се намира някъде в най-съкровените глъбини на душата, където тя се разпознава като любов към себе си, тоест основата, върху която градим душевното си здраве. Но то няма нищо общо нито с егоизма, нито с нарцисизма.

Именно тези разговори, които понякога продължаваха до късно през нощта, ме сближиха с Клия, научиха ме, че мога да разчитам на силата, от която черпеше и тя, а именно самопознаване и размисъл. В нашето приятелство ние често споделяхме съкровените си мисли и идеи, изпробвахме ги върху себе си — нещо, което би било невъзможно, ако ни свързваха онези чувства, които, колкото и парадоксално да звучи, по-скоро и по-дълбоко ни разделят, отколкото обвързват, въпреки че човешките заблуди ни пречат да повярваме в това.

— Истина е — спомням си я да казва веднъж, когато й подхвърлих този странен факт, — че в известен смисъл аз съм ти по-близка от Мелиса или Жюстин. Знаеш ли, любовта на Мелиса е прекалено доверчива, тя я заслепява. Докато малодушната мономания на Жюстин гледа на всеки през призмата на собственото си въображение — Жюстин си измисля човека и това ти пречи да бъдеш нещо друго освен демона, който е тя. Не се сърди. Не ти го казвам с лоши чувства.

Но настрана от собствените си художнически проекти, Клия често работеше и по молба на Балтазар. Беше станала художник на клиниката. По една или друга причина моят приятел не беше привърженик на идеята болестните аномалии да се регистрират само с фотографски снимки. Според личната му теория не по-малко важна е и пигментацията на кожата през определени етапи на неговата любима болест. Опустошенията на сифилиса например — във всяка фаза и степен на аномалия, бяха увековечени специално за него от Клия в огромни цветни рисунки, направени с ужасяващи подробности, разбиране и професионализъм. В известен смисъл тези рисунки бяха истински произведения на изкуството; чисто практическата им насоченост бе освободила художника от необходимостта да търси самоизява и Клия се бе съсредоточила върху документалната им страна. Тънещите в невежество, измъчени човешки същества, които Балтазар подбираше всекидневно от дългата тъжна опашка пред отделението за приходящи пациенти (както човек изважда изгнилите ябълки от кацата), притежаваха всички художествени качества на портрета — човешки физиономии, издути като плондер кореми, съсухрена кожа или такава, която се лющи като мазилка, карциноми, готови да се пръснат под обвиващата ги ципа… Спомням си, когато за пръв път я видях да работи в клиниката. Бях се отбил при Балтазар във връзка с едни рутинни удостоверения за училището, в което преподавах. През стъклената врата на хирургията зърнах Клия, която тогава не познавах, седнала под изсъхналата круша в запуснатата градина. Беше облечена в бяла престилка като човек от персонала, а боите й бяха методично подредени отстрани върху мраморна плоча. Пред нея забелязах, полуизлегнато на плетен стол, едрогърдесто селско момиче с лице на сфинкс и с вдигната от кръста нагоре пола, за да се вижда избраният от приятеля ми обект на изучаване. Беше ясен пролетен ден и в далечината се чуваше плисъкът на морето. Непорочните и талантливи ръце на Клия се движеха напред-назад по бялата повърхност на хартията с професионална сръчност и увереност. Лицето й издаваше съсредоточената всеотдайност и задоволството на специалист, който си разбира от работата. В момента изпилваше някои последни подробности.

Когато Мелиса умираше, не искаше да види никой друг освен Клия; тя стоеше по цели нощи край леглото й, разказваше й разни истории и се грижеше за нея. А що се отнася до Скоби — не смея да твърдя, че хомосексуализмът на двамата представляваше някаква скрита връзка, дълбока като подводен кабел, съединяващ два континента, защото би било еднакво несправедливо както спрямо единия, така и спрямо другия. Беше сигурно, че не това е отношението на стария пират към нея; а тя от своя страна бе толкова сдържана и тактична, че никога не би му показала колко кухо и суетно звучат хвалбите за любовните му подвизи. Ала двамата представляват съвършената двойка, истински щастливи в отношенията си, също като баща и дъщеря. Само веднъж съм го чувал да й повишава глас, задето не се е омъжила, но тогава прекрасното гладко лице на Клия се закръгли от учудване като на ученичка, и с най-сериозен тон, който успя да прикрие игривото дяволито пламъче в сивите й очи, тя му отвърна, че чака да се появи истинският мъж, на което Скоби кимна замислено и се съгласи, че е напълно права.

Веднъж от купчината потънали в прах платна, захвърлени в единия ъгъл на ателието й, измъкнах портрет на Жюстин — полупрофил в импресионистичен стил, очевидно недовършен. Клия затаи дъх и се загледа в него с онова умиление, което може да излъчва само майка, съзнаваща, че макар и грозновато, в нейните очи детето й си остава красиво.

— Много е стар — подхвърли тя, дълго мисли и после ми го подари за рождения ден. Сега портретът стои върху лавицата на сводестата камина, за да ми напомня за влудяващата красота на това мургаво лице, пред което толкова често съм затаявал дъх. Току-що бе извадила цигарата от устата си и като че се канеше да каже нещо, което умът й вече бе формулирал, и то се четеше в очите й. Устните бяха разтворени, готови да изрекат думите.

Манията за самооправдаване е обща за хората с нечиста съвест и за онези, които търсят философско обяснение на действията си; но и в двата случая това води до странен начин на разсъждение. Тогава идеята не е спонтанна, а умишлено възприета. При Жюстин резултатът от тази мания беше непрекъснат поток от идеи и размисли върху минали и настоящи действия, които притискаха ума й със силата на напираща срещу бент вода. Ала въпреки злощастната енергия, хвърлена в тази насока, въпреки мъчителните клопки по пътя на самопознанието, човек не можеше да не отхвърли заключенията й като несъстоятелни, тъй като те никога не бяха едни и същи, непрекъснато се меняха, гърчеха се под напора на вечното й безпокойство. Тя предлагаше на вниманието на хората всевъзможни теории за себе си с такава лекота, сякаш раздаваше визитни картички. „И ти не вярваш, че любовта се състои изцяло от парадокси?“ — учудила се веднъж на Арнаути. Спомням си, че подобен въпрос зададе и на мен с онзи свой леко смутен глас, който зареждаше думите й едновременно с гальовност и заплаха. „Да предположим, че съм си позволила тази близост, само и само да си спестя опасността от едно истинско влюбване в теб, което би означавало и падение? С всяка целувка аз спасявах Несим.“

Ето, това например, как би могло то да представлява същинският мотив за онази невероятна сцена на плажа? Истината е, че няма почивен ден за съмненията, няма. В друг случай тя подходи към въпроса от по-различен ъгъл, но, както личи, със същата искреност. „Поуката е — каква е поуката? Ние не сме най-обикновени ненаситници, нали така? И как само тази връзка отвърна на всичките ни очаквания, спомняш ли си? Срещнахме се и злото ни сполетя, сполетя най-хубавото, което имахме — любимите ни същества. О, само не се смей!“

Лично аз винаги се изумявах, направо оставах със зяпнала уста пред подстъпите, които тези мисли отваряха; дори се страхувах, толкова странно ми се виждаше да разговаряме за чувствата си един към друг в такава погребална светлина. Понякога се раздразвах също като Арнаути при подобни обстоятелства и изкрещявах: „Не гневи Бога с тази твоя мания за нещастие, защото може да ни докараш и по-големи беди. Изчерпваш връзката ни, преди да сме я изживели.“ Разбира се, знаех, че е безсмислено да споря. В този свят има хора, орисани да се самоунищожават и при тях никакви разумни доводи не помагат. Жюстин винаги ми е напомняла за сомнамбул, който е поел гибелния си път по стената на висока кула; всеки опит да я разбудиш с вик би довел до нещастие. Човек можеше само да я следва тихомълком с надеждата полека-лека да я отведе встрани от мрачните бездни, зинали от двете й страни.

Ала по силата на някакъв особен парадокс именно тези недъзи на характера — тези пошлости на душата — представляваха за мен най-силният магнит у странната кинетична личност на Жюстин. Предполагам, че са съответствали на недостатъци в собствения ми нрав, които, с повече късмет и за разлика от нея, бях успял да преодолея до голяма степен. Зная, че за нас любенето беше само една малка част от общия свят, роден от духовната ни близост, който с всеки изминал ден се разрастваше и разпростираше наоколо ни. Как само обичахме да разговаряме! Нощ след нощ из мръсните крайбрежни кафенета (като напразно се мъчехме да скрием от Несим и другите ни общи приятели една връзка, която ни караше да се чувстваме гузни). И като разговаряхме, неусетно ставахме все по-близки и по-близки, неусетно пръстите ни се вплитаха, търсехме утеха в обятията си — не разпалени от обичайната за всички влюбени чувственост, а по-скоро защото физическият допир сякаш облекчаваше болката от себеизучаването.

Разбира се, това е най-нещастната любовна връзка, на която е способен човек — обременена от сърцераздирателната тъга на следсъвкуплението, която полепва по всеки жест на нежност, утаява се като тиня в чистите води на целувката. „Лесно е да се пише за целувки — казва Арнаути, — но тяхната страст, вместо да прелива от намеци и кодирана многозначителност, служи единствено да утолява нашите мисли. Тя не носи информация, както обикновено. Толкова други неща стават едновременно.“ И наистина, докато я любех, аз започнах да проумявам какво точно е искал да каже, описвайки Задръжката като „парливото усещане да лежиш до красива статуя, неспособна да отвърне на целувките на грешната човешка плът, до която се докосва. Има нещо изтощително и извратено в това да се любиш така вещо и така пестеливо.“

Например спалнята. С бронзовофосфорната си светлина пастелите припламват в зелената тибетска ваза, от която се разнася ароматът на рози и изпълва цялата стая. Край леглото богатият остър парфюм на пудрата й е увиснал тежко във въздуха, просмукал се е в надиплените балдахини. Тоалетка с кремове и мехлеми. Над леглото — Птолемеевата система на света! Беше поръчала да й я нарисуват върху пергамент в красива рамка. Щеше да виси вечно над леглото й, над иконите в кожени обвивки, над бойната редица от философи. Кант с нощна шапчица внимателно се качва по стълбите. Юпитер Тонанс. Тежка безполезност витае над тоз низ от величия — сред които бе допуснала и Пърсуордън. Там можеха да се видят и четири от неговите романи, ала не зная дали не ги беше сложила нарочно за случая (всички вечеряхме заедно). В компанията на своите философи Жюстин приличаше на инвалид, заобиколен от лекарствата си — празни капсули, шишенца и спринцовки. „Целуваш я — пише Арнаути — и виждаш как очите й не се затварят, а се отварят все по-широко от нарастващо съмнение и лудост. Умът й е така буден, че всеки дар на тялото е половинчат — паника, която не би реагирала на нищо по-слабо от остра кюрета. Нощем чуваш как умът й тиктака като евтин будилник.“

На отсрещната стена виси идол, чиито очи са осветени отвътре с електрически крушки, и именно пред този безмълвен ментор, този истукан, Жюстин играе най-личната си роля. Представете си факла, пъхната в гръкляна на скелет, за да осветява свода на черепа, през който безоките дупки гледат замислено. Сенките, играещи върху тази арка на краниума, пърхат безпомощно. Когато токът изгасне в случай на повреда, една дебела свещ се закрепва в конзолата: тогава гола, Жюстин се повдига на пръсти, за да поднесе запалената клечка кибрит към очната кухина на Бога. В същия миг бръчките около устата се очертават релефно, избръснатата лонна кост изпъква, както и правият като дирек нос. Тя никога не се чувства спокойна, ако този посетител от далечната митология не бди над кошмарите й. Под него лежат разхвърляни няколко малки евтини играчки — целулоидна кукла, моряк, — за които така и не събрах кураж да я разпитам. Именно с този идол Жюстин провежда най-красивите си диалози. Възможно е, твърди тя, когато говориш насън, да те чува мъдрата и милостива маска, която след време тя сама започна да нарича „благородната ми половина“ — добавяйки тъжно с усмивка, издаваща лошо предчувствие: „Има такава половина.“

Страниците на Арнаути сами се прелистват в ума ми, докато я съзерцавам и й говоря. „Лице, изпосталяло от ужаса, дето я гори отвътре. В мрака, аз отдавна съм заспал, ала тя е на крак, за да размишлява върху нещо, което съм споменал относно нашата връзка. Събудя ли се, тя е пак заета, потънала в мисли; седи гола пред огледалото, пуши цигара и потупва с бос крак по скъпия килим.“ Странно, но за мен Жюстин съществува главно в причудливия контекст на тази спалня, за която нямаше да зная, ако Несим не й я беше отстъпил. Именно тук си я представям в онези ужасни пози на интимност, за които пише Арнаути. „Няма по-страшна болка от тази да обичаш жена, която ти дарява тялото си, но не и себе си, защото не знае къде да открие истинския си «аз».“ Колко често, легнал до нея, съм си спомнял тези наблюдения, които обикновеният читател сигурно е отминал, без да ги забележи, погълнат от идеите, които на приливи и отливи изпълват книгата му „Нрави“.

След целувките за нея не идва сънят — вратичка към личната градина на покоя, — както това става с Мелиса. Под топлата бронзова светлина бледата й кожа изглежда още по-бледа. Две цветчета аленеят върху страните й, там, където пада светлината. Отмята роклята и започва да навива чорапите си надолу; тъмният белег над коляното се показва между двете закопчалки на жартиерите. Неописуемо е чувството, което изпитвам, щом видя тази рана — като знак от апокрифна книга, — и веднага си спомням от какво е. В огледалото мъртвешката глава, сега по-млада и красива от надживяния оригинал, напомня за рудиментарния образ на младата Жюстин — като калцирания отпечатък на папрат във варовика: младостта, която смята, че е изгубила.

Не мога да повярвам, че би могла да съществува по-пълноценно в друга стая; че идолът може да е висял и другаде, в различна обстановка. Винаги е пред очите ми, виждам я как изкачва дългата стълба, прекосява колонадата с амурчета и папрати, после влиза през ниската врата в най-нейната от всички стаи. Фатма, черната етиопска прислужница, върви по петите й. Жюстин се отпуска на леглото и протяга напред отрупаните си с пръстени ръце, а негърката, като хипнотизирана, ги издърпва един по един от дългите й пръсти и ги поставя в малко ковчеже върху тоалетката. В нощта, когато тримата с нея и Пърсуордън вечеряхме сами, после бяхме поканени в голямата къща и след като разгледахме просторните и студени зали за приеми, Жюстин изведнъж се обърна и ни поведе нагоре по стълбите в търсене на среда, която би могла да накара моя приятел, от когото тя много се възхищаваше и страхуваше, да се отпусне.

Пърсуордън не спря да се мръщи цяла вечер, както често правеше — беше зает с пиенето, а това означаваше, че е изключил всичко друго от обсега на своето внимание. Малкият ритуал с Фатма като че свали от Жюстин не пръстените, а задръжките й; тя изведнъж се почувства свободна да се държи естествено и да се движи сред нас с онова „дръзко и малко неуравновесено изражение, с което изруга роклята си, задето се бе закачила във вратата на шкафчето“, или пък да апострофира себе си в голямото огледало с формата на трилистна детелина. Продължи да ни обяснява за маската, като добави тъжно:

— Знам, че това ви звучи евтино, дори театрално. Но аз обръщам лице към стената и й говоря. Така опрощавам собствените си прегрешения, както и на онези, които са съгрешили спрямо мен. Понякога се разбеснявам и удрям юмруци в стената, когато се сетя за безумията, които изглеждат маловажни в очите на хората или на Бога — ако въобще има Бог. И тогава говоря на човека, който винаги съм си представяла, че обитава някакво потънало в зеленина и покой място като в Двайсет и втори псалм. — После идва, скланя глава върху рамото ми и обвива ръце около врата ми. — Затова толкова често те моля да бъдеш по-нежен с мен. Защото сградата ми се е пропукала — тук някъде горе. Имам нужда от онези малки ласки и гальовни думи, с които даряваш Мелиса; знам, че тя е твоята любов. Кой би могъл да обича човек като мен?

Вероятно Пърсуордън не беше толкова пиян, че да остане неподатлив на естественото очарование на нейния глас. Може би затова се отдалечи в ъгъла на стаята и започна да разглежда лавицата с книги. Като зърна собствените си произведения сред останалите, първо пребледня, след това се изчерви, но дали от срам или яд не мога да кажа. Извърна се, сякаш се канеше да каже нещо, ала, изглежда, премисли. После пак обходи с очи страховитата лавица, а на лицето му се изписа вина и огорчение. Жюстин се обади:

— Ако няма да сметнеш това за нахално от моя страна, бих те помолила за автограф. — Той обаче не отговори. Остана на мястото си като вкаменен с втренчени в лавицата очи и с чаша — застинала в ръката му. След това се завъртя на пети и в този миг алкохолът като че го удари в главата, защото просъска гневно: „Съвременният роман! Тази grumus merdae54, оставена от престъпниците на мястото на престъплението.“ После безшумно се свлече на една страна, като внимателно постави чашата си права върху пода и веднага потъна в дълбок безпаметен сън.

Последвалият дълъг разговор се състоя над проснатото му на земята тяло. Мислех, че той спи, но, изглежда, е бил буден, тъй като след време възпроизведе по-голямата част от думите на Жюстин в един свой жестоко сатиричен разказ, който, неизвестно защо, тя намери за изключително забавен, а аз се почувствах засегнат и дълбоко огорчен. Описваше как черните й очи блестели от непролети сълзи, докато разказвала (седнала пред огледалото, гребенът пътувал през гъстата й коса с пращене и съскане, наподобяващо гласа й): „Когато за пръв път срещнах Несим, знаех, че се влюбвам, и затова се опитах да спася и двама ни. Нарочно си намерих любовник — един тъп и брутален швед — с надеждата, че по този начин ще успея бързо да нараня чувствата му и да го разкарам. Жената на шведа го бе напуснала и аз му рекох (само и само да спре да подсмърча): «Добре, кажи ми как се държи тя, какво прави и аз ще ти я имитирам. В тъмното всички се превръщаме в продажна плът, независимо дали косата ни е къдрава или права, независимо как ухае кожата ни. Кажи ми и аз ще те даря с безупречна имитация на първата ти брачна нощ, ще легна в обятията ти, ще се разстеля като коприна.» А през цялото време си мислех: «Несим. Несим.»

В същия контекст си спомням и подхвърлената забележка на Пърсуордън, която сумираше цялото му отношение към нашите приятели.

— Александрия! — възкликна той (беше по време на една от дългите ни разходки на лунна светлина). — Евреите с техния шантански мистицизъм! Как да я опишеш с думи? Място и хора — така ли? — Може би точно тогава е обмислял и онзи злъчен разказ и е търсил начин да се оправи с нас. — Жюстин и нейният град си приличат по това, че създават атмосфера и настроение, но нямат истински характер.

Спомням си как през последната пролет (сякаш завинаги) се разхождахме на пълнолуние, леко замаяни от свежия въздух, морските пръски и сребърната луна, а градът блестеше като полиран нов ковчег. Въздухът лудуваше сред самотните дървета на потъналите в мрак площади, а прашните меланхолични улици се простираха от полунощ до полунощ. Лицата на минувачите бяха като на изпаднали в транс, блестяха подобно на скъпоценни камъни — пекарят забъркваше тестото за утрешния живот, любовникът бързаше към квартирата си, главата му затворена в сребърния шлем на паниката, двуметровите киноплакати светеха с отразената светлина на луната, опънала нервите ни като тетива.

Завиваме зад ъгъла и светът се превръща в плетеница от артерии, облени в сребро, с неизрязани, провиснали в мрака краища. В тази част на Ком ел Дик не се вижда жива душа с изключение на някой и друг съвестен полицай, който от време на време се мярка като греховна мисъл в главата на града. По пустия тротоар стъпките ни отекват отривисто като среднощен метроном: двама души в своето време и своя град, откъснати от света, крачат сякаш по печалните просеки на луната. Пърсуордън говори за книгата, която винаги е мечтал да напише, и за трудностите, които изпитват градските чада в срещите си с изкуството.

— Ако например мислиш за себе си като за спящ град… тогава какво? Можеш да притихнеш и да прилепиш ухо до гърдите на работното всекидневие — воля, желание, упорство, познания, страсти, решителност. Като милионите крака на стоножката, обречени да носят безсилното тяло, защото няма как да се отърват от него. Човек се уморява, като тръгне да обикаля тези полета на изживяния опит. Ние никога не сме свободни, ние, писателите. Можех да го обясня и по-ясно, ако беше сутрин. Копнея за мелодичната хармония на тяло и ум. Копнея за стил и съзвучие. Не за нервните надупчени мисли, които излизат от главата ми като телеграфна лента. Това е болест на нашия век, нали така? Тя обяснява модните вълни на окултизма, които ни заливат. Ето и тук: кръгът Кабал и Балтазар. Той никога няма да разбере, че най-много трябва да внимаваме с Бога, защото е изкушение за всичко най-низко в човешката природа: нашето чувство за малоценност, страхът от неизвестността, личните несгоди и провали; но най-вече чудовищният ни еготизъм, който вижда във венеца на мъченика спортен трофей. Истинската и възвишена природа на Бога трябва да се освободи от нюанси, да стане като чаша изворна вода — да няма вкус и цвят, само да освежава; тогава със сигурност ще изкуши малцината, действително малцината истински съзерцатели.

Що се отнася до мнозинството, те вече са присвоили тази природа и затова не се занимават с нея. Според мен няма система, дето да не изопачава същността на която и да е идея. А и всички тези опити да бъде ограничен Бог, да бъде ограден с думи, идеи и схващания… Няма едно нещо, което да може да обясни всичко: въпреки че всичко може да хвърли светлина върху едно нещо. Боже, сигурно съм още пиян! Ако Бог искаше да бъде нещо, той щеше да си избере изкуството. Скулптурата или магическият цяр. Но огромното количество познание, което ни залива отвсякъде в този наш век, появата на нови науки — всичко това ни обърква, прави ни безсилни и ние не сме в състояние да асимилираме и да оползотворим дори онази част, с която вече разполагаме наготово.

Със свещ в ръка човек може да хвърли сянката на ретинните кръвоносни съдове върху стената. Ала нужно е затишие. Никога не цари мъртва тишина, никога не е достатъчно тихо, за да доловиш духа на Трисмегиста. Цяла нощ се чува бушуването на кръвта в церебралните артерии. Слабините на мисълта. Човек се стряска, колчем тръгне по зъбните предавки на историческото действие, по нишките на причинно-следствените връзки. Няма покой, не може назад да се върнеш, да вдигнеш ръце, да грабнеш кристала и по него да гадаеш. Възкачваш физическото тяло, внимателно разтваряш мускулите, за да влезеш — мускули гладки и нагънати; старателно преглеждаш бобината на запалването във вътрешността на корема, момиците, черния дроб, затлачен от отрови като канала на кухненски умивалник, мехура с урина, розовия разплетен пояс на червата, мекия роговиден коридор на хранопровода, гласовия апарат със слузестата суспензия, по-мека от торбата на кенгуру. Какво искам да кажа? Човек търси обединяващата, координиращата схема, синтаксиса на Волята, която е в състояние да стабилизира всичко и да премахне вечно витаещата трагедия. По лицето избиват капки пот, обзема те вледеняваща паника, докато усещаш глухото свиване и отпускане на вътрешностите, които си вършат работата, без да обръщат внимание на онзи, който ги наблюдава, а това си ти. Куп дейности извършва човешкото тяло, сякаш е цял град; произвежда изпражнения като фабрика и това, Боже милостиви, е нашето всекидневно жертвоприношение. По един дар за тоалетната чиния срещу всяко приношение за пред олтара. Къде се срещат те? Къде е връзката? Отвън в мрака край железопътния мост любимата на този мъж го чака — същото неописуемо червясване цари в нейното тяло и в кръвта й; виното прелива от тръбопроводите, пилорът повръща като преял готованец, миниатюрният свят на бактериите се размножава във всяка капка сперма, слюнка, храчки и мускус. Той взема в обятията си гръбначния й стълб, каналите й са пълни с амонячна вода, менингите изпускат своя тичинков прашец, роговицата блести в аптекарските си тигели…“

След това избухна в ужасния си момчешки смях, като отметна назад глава, а лунните лъчи се отразиха в съвършените му бели зъби, наредени под добре подрязаните мустачки.

В такава една вечер стъпките ни отведоха пред вратата на Балтазар и като видяхме, че свети, почукахме. Същата нощ той (така силно разчувстван, че чак изглеждаше страшен) ни пусна една плоча с аматьорско изпълнение на стихове от стария поет:

Тези мимолетни спомени не обясняват нищо, не осветляват нищо: но те се връщат отново и отново, когато мисля за приятелите си, като че самите ни навици бяха пропити с онова, което чувствахме тогава, с ролите, които изпълнявахме тогава. Автомобилните гуми, буксуващи върху пясъчните талази на пустинята под синьото мразовито небе на зимата; или през лятото — страховитата бомбардировка от лунни лъчи, които превръщат морето във фосфор — телата блестят като станиол под светлината на електрически крушки; или пък вървим към последната пясъчна ивица до Мунтаза, провираме се през гъстия мрак на зеленината в Царския парк, покрай дремещите стражи, там, където силата на морето изведнъж отслабва и вълните лениво накуцват към брега като спънати с букаи. Или крачим под ръка в художествената галерия, помръкнала от необикновената жълта зимна мъгла навън. Ръката й е замръзнала и тя я пъхва в моя джоб. Днес, понеже е останала съвсем без чувства, ми заявява, че е влюбена в мен — нещо, което досега винаги е отказвала да признае. Дъждът изведнъж затрополя по стъклата на високите прозорци с неочаквана ярост. Тъмните й очи са студени, пресметливо закачливи. Черната сърцевина на предметите потреперва и силуетите се разкривяват.

— Напоследък ме е страх от Несим. Променил се е. — Стоим пред китайските картини от Лувъра. — Смисълът на пространството — подхвърля тя с отвращение. Вече няма форма, няма цветове, нито гледна точка — само зейнала дупка, през която безкраят бавно се влива в стаята: синият залив, където някога е бродил тигър, сега се излива в замислената атмосфера на ателието. После се изкачваме по мрачните стъпала към последния етаж, за да видим Свева, да пуснем грамофона и да потанцуваме. Дребната манекенка се преструва на разстроена, защото Помбал я е изоставил след „бурната им любов“, която продължи почти месец.

И моят приятел беше малко изненадан от силата на собствената си привързаност, която го бе накарала толкова дълго време да мисли само за една жена. Беше си порязал лицето, докато се бръснел, и сега изглеждаше ужасно нелепо с мустак от лейкопласт върху горната устна.

— Този град помрачава ума — обади се ядосан той. — За малко да се оженя за нея. Направо се вбесявам при тази мисъл. Добре че прогледнах навреме. И това стана, като я видях да стои гола пред огледалото. Изведнъж се отвратих — въпреки че оценявам ренесансовото достолепие на отпуснатите й гърди, восъчната кожа, хлътналия корем и малките й селски лапи. Най-неочаквано се изправих в леглото и си казах: „Боже мой! Трябва да се отърва от нея!“

И сега Свева тихо подсмърча в носната си кърпичка, като си припомня прибързаните обещания на Помбал, които той никога няма да изпълни. „Това е необикновена и много опасна връзка за един свободен мъж — чувам обяснението на Помбал. — Хладната й убийствена снизходителност унищожи цялата ми енергия, парализира нервната ми система. Благодаря на Бога, че отново се върнах към работата си и вече мога да се съсредоточа в нея.“

Той се безпокои за работата си. До консулството вече са стигнали слухове за навиците му и за възгледите, които изповядва. Проснат в леглото, планира кампания, след която да излезе чист като младенец и евентуално повишен в пост с повече възможности.

— Реших, че просто трябва да си понеса кръста. Ще дам няколко приема с внимателно подбрани и най-вече степенувани по важност гости. Ще разчитам и на теб: отначало ще са ми необходими шепа нищожества, за да оставя у шефа си впечатление, че може да се държи с мен покровителствено. Той, разбира се, е типично парвеню и се е издигнал благодарение парите на жена си и целенасоченото подмазване пред влиятелни хора. Най-лошото обаче е, че страда от ясно изразен комплекс за малоценност по отношение на моя произход и среда. Все още не е решил дали да ми види сметката или не; ала вече прави сондажи в Ке д’Орсе56, за да провери как се котирам. Но разбира се, след като чичо ми почина, а кръстникът ми епископът бе въвлечен в огромен скандал във връзка с един публичен дом в Реймс, и моето положение там се поразклати. Трябва да накарам този звяр да заеме отбранителна позиция и да ми даде шанс да се проявя. Пфу! Значи така: отначало един мижав прием само с една-единствена знаменитост. О, защо се хванах с дипломатическата кариера! Защо си нямам едно мъничко наследство — само за мен и да ми стигне за цял живот?

Изслушахме всичко това, разказано през пресилените сълзи на Свева, и си тръгнахме — пак по стълбите, където ставаше силно течение, пак под ръка, мислите ни бяха заети не със Свева, нито с Помбал, а с онзи откъс от книгата на Арнаути, в който той пише за Жюстин така: „Обичам жени, които мислят с биологическите си сетива и без помощта на разума. За такива създанията се отдаваш, е грешка, и то фатална; всичко се свежда до онзи мляскащ звук, като от котка, стигнала вече до гръбначната кост на мишката.“

Мокрият плочник е хлъзгав от дъжда, а въздухът е натежал от влагата, за която така отдавна копнеят дърветата в парка, статуите и други посетители. Жюстин се е отнесла нанякъде — пристъпя бавно в прекрасната си копринена рокля и пелерина с тъмна подплата, навела е глава. Спира пред ярко осветените витрини и хваща двете ми ръце, така че да се обърна с лице към нея, поглежда ме в очите.

— Смятам да се махна оттук — отронва тихо и в гласа й се прокрадва въпрос. — Нещо става с Несим, а още не знам какво — Изведнъж сълзите напълват очите й и тя казва: — За пръв път ме е страх, а не знам защо.