Жюстин

Трета част

През тази втора пролет се случи най-лошият хамсин57, който бях виждал. Още преди разсъмване небето над пустинята кафенееше като грубо ленено платно, а после се смрачи още повече; издуваше се като прясна синина и накрая придоби очертанията на облак — гигантски пълчища от охра, които връхлитаха откъм Делтата, носеха се като вулканична пепел. Целият град бе затворил плътно врати и прозорци, сякаш се е задала буря. Обикновено няколко порива на вятъра и тънък кисел дъждец са предвестниците на мрака, който затулва цялата светлина на небето. Невидими в тъмнината на запердените стаи, малките песъчинки нахлуват навсякъде; като с вълшебна пръчка се появяват сред заключените в гардероба дрехи, сред книгите, в рамките на картините и дори в лъжичките за чай. В ключалките на вратите и под ноктите на пръстите. Дразнещият въздух изсушава гърлото и носа, а очите пламват от конюнктивит. Облаци с цвета на засъхнала кръв са надвиснали над градските улици като зловещи пророчества; пясъкът се спуска над морето като пудра в масурите на стара перука. Мастилото в писалките засъхва, устните се напукват, а ребрата на венецианските кепенци са засипани с пясък, като току-що навети преспи сняг. Екипажите на призрачните фелюги, които плават по канала, приличат на вампири с омотани в шалове глави. От време на време направо от небето се спуска вятър, изплющява с камшика си и целият град се завихря в бурята — дървета, минарета, паметници и хора — вихрушката ги вдига във въздуха, после внимателно ги спуска обратно в пустинята, от която са изникнали, и отново притихва върху вълнообразно нагънатите дюни.

Не мога да отрека, че по това време и двамата бяхме обзети от изтощение на духа, поради което изпитвахме само отчаяние, безпокойство и нетърпение — нетърпение да бъдем разкрити. Провинението винаги бърза към своя край — наказанието: само там намира удовлетворение. Безразсъдството на Жюстин, което бе по-голямо от моето, като че беше продиктувано от тайно желание за някакво изкупление; или пък може би и двамата смътно усещахме, че така както сме свързани един с друг, само някакъв катаклизъм би могъл да ни върне прозаичния и трезв разсъдък. Дните бяха пълни със знамения и предупреждения, които още повече подхранваха нашата тревога.

Един ден едноокият Хамид ми каза, че идвал някакъв мистериозен непознат и му рекъл да си отваря очите на четири и да бди над господаря си, тъй като го грозяла голяма опасност от страна на високопоставена личност. По описанието, което ми даде на въпросния човек, реших, че това трябва да е Селим, секретарят на Несим, но можеше да бъде и всеки друг от сто и петдесетте хиляди обитатели на провинцията. Междувременно отношението на самия Несим към мен се промени, превърна се в ласкава загриженост, с която често ми дотягаше. Той напълно забрави предишната си резервираност. Когато говореше с мен, използваше нетипични за него мили обръщения и гальовни думи и свойски ме хващаше за ръкава. Понякога, докато разговаряхме, внезапно се изчервяваше или пък очите му се напълваха със сълзи и той извръщаше глава на една страна, за да ги скрие от мен. Жюстин наблюдаваше всичко с голяма загриженост, която сама по себе си представляваше мъчителна гледка. И двамата се упреквахме, задето сме наранили чувствата на Несим, но това унижение ни сближаваше още повече, като същински съучастници в престъпление. Понякога тя подхвърляше, че иска да се махне, понякога аз подхвърлях, че трябва да се махна. Ала нито един от нас не можеше да помръдне. Трябваше да изчакаме изхода, обзети от фатализъм и изнемога, които ни съсипваха.

Но тези тревожни предизвестия с нищо не усмириха нашето безразсъдство; по-скоро го засилиха. Някаква ужасна небрежност диктуваше всичките ни действия, непростимо нехайство бележеше всяка наша стъпка. Дори не се и надявахме (и тук вече разбрах, че напълно съм си изгубил ума) да избегнем съдбата, която ни очакваше — каквато и да беше тя. По-скоро се тревожехме, и то по един глупав начин, да не би да не я споделим, да не би тя да ни раздели! По време на това любовно мъченичество разбрах, че чувствата ни един към друг са кухи и несъвършени.

— Колко ли отвратителна ти се струвам — каза ми веднъж Жюстин, — с този мой миш-маш от противоположни идеи, които изповядвам: цялото това болезнено отдаване на Бога и пълното ми безсилие дори пред най-незначителното морално запрещение, което ми диктува собствената природа, като например да не изневерявам на мъжа, когото обожавам. Страхувам се за себе си, скъпи, страхувам се. Защо не мога да се отърва от тази досадна класическа истерична еврейка у мен… Защо не мога да я смъкна от себе си като стара кожа?

По времето, когато Мелиса беше на лечение в Палестина (парите за което бях поискал назаем от Жюстин, само и само да отиде), на няколко пъти за малко да ни спипат. Един ден си говорехме, Жюстин и аз, в голямата спалня на къщата. Току-що се бяхме върнали от плажа и си взехме по един студен душ, за да измием солта от кожата си. Жюстин седна гола на леглото, бе увила пешкира около тялото си като хитон. Несим беше в Кайро, където трябваше да говори по радиото от името на някаква благотворителна организация. Пред прозореца дърветата поклащаха големите си прашни листа във влажния летен въздух, а отдалеч долиташе приглушеното жужене на движението по улица Фуад.

Спокойният глас на Несим прозвуча от малкото черно радио до леглото — преобразен от микрофона в глас на преждевременно остарял човек. Празните, безсъдържателни фрази оставаха да витаят в тишината, която бяха нарушили, докато въздухът наоколо се изпълни с плоски тривиалности. Но гласът беше красив, глас на човек, умишлено дистанцирал се от света на чувствата. Зад Жюстин вратата към банята стоеше отворена. А зад нея — матирано в бяло стъкло, като онези по болниците — и после още една врата, която извеждаше към желязната външна стълба, тъй като къщата беше построена около централен кладенец, така че баните и кухните й се свързваха чрез плетеница от железни стълби, подобни на онези, които опасват машинното отделение във всеки кораб. Най-неочаквано, докато гласът продължаваше да говори, а ние стояхме заслушани в него, откъм желязната стълба пред банята се чуха леки младежки стъпки: без съмнение това беше походката на Несим — или на когото и да е от сто и петдесетте хиляди обитатели на провинцията.

Надникнах през рамото на Жюстин и видях как върху стъклената плоскост на матираната врата се очертаха главата и раменете на висок слаб мъж с мека филцова шапка, прихлупена над очите. Той изникна като при проявяване на снимка във фотографски разтвор. Силуетът спря и протегна ръка към дръжката на вратата. Жюстин улови погледа ми и обърна глава в същата посока. После преметна голата си ръка върху раменете ми и обзети от гробовно спокойствие, чиято глъбина, като пулсиращо сърце, излъчваше не друго, а трескава импотентна сексуална възбуда, двамата вперихме очи в тъмната фигура, която стоеше там между два свята, сякаш отпечатана на рентгенова снимка. Сигурно е намерил позата ни за абсурдна — като за фотография, с лица, изразяващи не страх, а безобидно облекчение.

Силуетът остана там дълго време, като че потънал в мисли, или може би напрегнато заслушан. После тежко поклати глава, обърна се озадачен и очертанията му постепенно се разтвориха върху стъклото и изчезнаха. Извръщайки се, той като че пъхна нещо в десния джоб на палтото си. Чухме бавно заглъхващите му стъпки — низходяща гама от тонове — върху желязната, спускаща се надолу в кладенеца стълба. Никой от нас не проговори, а и двамата се обърнахме като омагьосани към малкото черно радио, от което гласът на Несим продължаваше да се лее с неповторима изисканост и мекота. Но как можеше да бъде едновременно на две места? Чак след като говорителят обяви, че изказването му е било на запис, разбрахме какво е станало. Ала защо той не отвори вратата?

Предполагам, че е бил обзет от световъртежа на мъчителна неувереност, която при миролюбивите натури неизменно идва след всяко решение за действие. Нещо ставаше у него през цялото това време — натрупваше се зрънце по зрънце, докато бремето му бе натежало до непоносимост. Той съзнаваше дълбоката промяна у себе си, която най-накрая му бе помогнала да преодолее продължителната парализа на една импотентна любов, управлявала до този момент действията му. Мисълта за някаква внезапна намеса, за някакъв определящ фактор на доброто или злото му изглеждаше като опияняваща новост. Той се чувстваше (или поне аз така си мислех) като комарджия, който се кани да заложи жалките остатъци от изгубеното си богатство на още едно последно завъртане на рулетката. Но същността на начинанието все още не беше решена. Каква форма да възприеме? Размърда се гъмжилото от мъчителни химери.

Нека предположим, че две главни тенденции са се слели в това желание за действие; от една страна, досието, което неговите агенти му бяха събрали за Жюстин, вероятно бе взело такива размери, че вече не е можел да се прави, че то не съществува; от друга страна, е бил обладан от новата и страшна мисъл, която, кой знае защо, не му бе хрумвала преди, а именно, че най-накрая Жюстин наистина се е влюбила. Бе станала друга; за пръв път изглеждаше умислена, съзерцателна, като че потънала в благоуханни фантазии — с каквито всяка жена отрупва мъжа, когото не обича. Нали разбирате, и Несим, като мен, дълго бе душил следите от стъпките й по страниците на Арнаути.

„Първоначално смятах, че тя трябва сама да се пребори, за да стигне до мен през гъстата джунгла на Задръжката. Всеки път, щом започваше да ме гложди болезнената мисъл за нейната изневяра, си казвах, че тя не е истински търсач на удоволствие, а на болка, който по този начин търси себе си — и мен. Мислех си, че ако се намери мъж, който да я освободи от самата нея, тогава ще стане достъпна за всички мъже, следователно и за мен, защото аз най-силно я желаех. Но когато видях как взе да се топи като сняг през лятото, обзе ме страшната мисъл, че онзи, който я освободи от Задръжката, завинаги ще я запази за себе си, тъй като успокоението, което ще й даде, е точно онова, дето тя така неистово търси в нашите тела и богатства. За пръв път ревността ми, настървена от страха у мен, ме завладя напълно.“ Така си го е обяснявал.

Винаги ми се е струвало невероятно, ала дори и сега Несим продължаваше да ревнува всеки, но не и истинския причинител на безпокойството у Жюстин — тоест мен. Въпреки всекидневно нарастващата купчина от доказателства той подозираше всеки друг, само не и мен. Значи не любовта е сляпа, а ревността. Много време мина, преди да се довери на обемистата документация на своите агенти за нас двамата, за нашите срещи и поведение. Но тогава вече фактите биеха на очи и нищо не можеше да бъде отминато като случайна грешка. Проблемът беше как да се отърве от мен, без да ме пречука, естествено. Бях се превърнал в образ, засенчващ светлината му. Вероятно си е представял как умирам, или може би как си отивам завинаги. Защото не знаеше най-важното. Че най-възбуждаща е именно тази опияняваща несигурност. Разбира се, само предполагам, че не е знаел.

Но наред с тези грижи той имаше и други — посмъртните проблеми, които Арнаути не бе успял да разреши, и които Несим бе следил с истинско ориенталско любопитство в продължение на години. И вече бе стигнал близо до човека с черната превръзка на окото — по-близо от всеки един от нас. Това бе още едно сведение, което не можеше да реши как да използва най-добре. Ако Жюстин наистина беше на път да се отърве от сянката на мистериозния образ, тогава какъв смисъл имаше да се отмъщава на истинския човек? От друга страна, какво щеше да стане, ако аз заема мястото, опразнено от въпросния образ?…

Веднъж попитах Селим без заобикалки дали е идвал в моя апартамент и дали е разговарял с едноокия Хамид за мен. Той не отговори направо, само наведе глава и измънка: „Господарят ми не е на себе си тия дни.“

Междувременно моята съдба взе абсурден и съвършено неочакван обрат. Една нощ някой задумка по вратата ми и когато отворих, вътре пъргаво влезе елегантната фигура на египетски офицер от армията, издокаран с лъскави ботуши и фес, а под мишницата си носеше гигантска мухогонка с абаносова дръжка. Юсуф бей говореше почти перфектен английски, като оставяше всеки звук да се изтърколи небрежно от устните му. Дума след дума — всяка внимателно подбрана — излизаха добре оформени от черното му като въглен лице с наниз от малки перленоблестящи зъби като маргарит. У него имаше някаква симпатична тържественост — приличаше на надута говореща любеница. Хамид му донесе обичайното кафе и лепкав сладникав ликьор и като седна, той побърза да ми каже, че един голям мой приятел на висок пост много държи да ме види. Веднага си помислих, че трябва да е Несим; но този приятел, увери ме говорещата любеница, бил англичанин, официално лице. Повече от това не можел да ми съобщи. Мисията му била поверителна. Бих ли тръгнал с него, за да ме заведе при моя приятел?

Обзеха ме какви ли не опасения. Александрия, привидно така спокойна, всъщност не беше безопасно място за християните. Само преди седмица Помбал бе дошъл да ми разкаже за шведския вицеконсул, чиято кола се счупила някъде по пътя за Матрух. Той оставил жена си самичка за малко и отишъл пеш до най-близката телефонна будка, за да позвъни в консулството и да ги помоли да му изпратят друга кола. След като се върнал, заварил тялото на жена си нормално изправено на задната седалка, само че без глава. Полицията пристигнала веднага и цялата околност била претърсена. Недалеч от мястото на престъплението имало малък бедуински лагер и когато ги разпитали за случилото се, те побързали да отвърнат, че въобще не са чували за подобен инцидент, но точно тогава от престилката на една от жените случайно се изтърколила липсващата глава. После обяснили, че искали да извадят златните зъби, които всъщност бяха най-неприятното нещо у шведката, особено като се усмихваше по време на прием. Подобни неща не бяха рядкост и никой не смееше да се разхожда по тъмно из съмнителните квартали, така че отвътре ми притрепери, когато последвах войника, настаних се на задната седалка в колата на армейския щаб, зад униформения шофьор, и видях как закриволичихме точно към най-опасните части на града. Юсуф бей заглади тънките си остри мустачки със замисленото изражение на музикант, който настройва инструмента си. Беше безполезно да го разпитвам, още повече че не исках да издавам безпокойството си. Така че мислено се оставих в ръцете на съдбата, отпуснах се, запалих цигара и се загледах в дългата крайбрежна ивица, която се носеше край нас и после бързо се разтваряше в мрака.

След малко колата спря и ни остави. Войникът ме поведе пеша през безразборна плетеница от малки улички и сокаци, недалеч от улица „Де Сьор“. Ако задачата е била да ме пуснат тук, за да се изгубя, вече можеше да се смята за успешно изпълнена. Той вървеше с лека самоуверена стъпка и тихичко си тананикаше. Най-накрая свихме в една доста еснафска улица, пълна с магазини, и спряхме пред висока порта с дърворезба, която войникът блъсна, като преди това бе натиснал звънеца. Влязохме в двора, където растеше една-единствена декоративна палма; по пътечката, която го пресичаше, бяха поставени няколко мъждукащи фенера — долу на земята, върху чакъла. Прекосихме двора, изкачихме две-три стъпала, където матова електрическа крушка светеше над висока бяла врата. Той почука, влезе и отдаде чест — всичко наведнъж. Последвах го в просторна, елегантно обзаведена и приглушено осветена стая с блестящ под, застлан с красиви арабски килими. В един от ъглите, седнал зад високо инкрустирано писалище с вид на човек, хванал дявола за опашката, се мъдреше Скоби — важното изражение на лицето му за миг се озари от усмивката, с която ме посрещна.

— Боже Господи! — промълвих. Старият пират изхихика театрално и рече:

— Най-накрая, старче, най-накрая. — Той обаче не стана, а продължи да седи като истукан в неудобния си стол с висока облегалка, с фес на главата, с мухогонка върху коленете и ужасно нафукана физиономия. Върху пагоните му забелязах още една звезда, която означаваше бог знае какъв ранг, чин или власт.

— Сядай, старче! — каза с отривист наполеоновски жест, сякаш режеше дърва. Войникът беше освободен и напусна стаята ухилен до уши. Стори ми се, че Скоби не се чувстваше особено комфортно в тази атмосфера на пищен разкош и богатство. Като че ли беше нащрек. — Поисках да те доведат — поде той, като сниши гласа си до заговорнически шепот — във връзка с нещо много специално. — Върху бюрото му се издигаше купчина зелени папки и един калпак за чайник, който лежеше като изкормен. Седнах.

Тогава той енергично се изправи на крака и отиде да отвори вратата. Отвън нямаше никого. После отвори прозореца. И на перваза нямаше никого. Постави калпака за запарка върху телефона и отново седна. Наведе се напред, забели стъкленото си око към мен и прошепна с конспиративна тържественост:

— За това нито дума на никого, старче. Закълни се, че няма да кажеш. — Заклех се. — Назначиха ме за шеф на тайните служби. — Думите тихо изсвистяха през изкуствените зъби на протезата му. Аз кимнах изумен. Той си пое шумно дъх, като че камък падна от сърцето му, и продължи: — Старче, да знаеш, война ще има. Това е секретна информация. — И стрелна дълъг пръст към слепоочието си. — Война ще има. Врагът работи денонощно, старче, тук сред нас. — Не бях в състояние да отвърна нищо на това. Можех само да се възхищавам от новия Скоби, който седеше пред мен като излязъл от някое пошло илюстровано списание. — Ти ще ни помогнеш да ги разбием, нали, старче? — изрече той със смайваща важност. — Искаме да влезеш в нашия отбор — добави вече по-приятелски. Зачаках подробностите. — Най-опасната банда е точно тук, в Александрия — изскрибуца, после изрева, — и ти си в центъра й. Всички до един са твои приятели.

Погледнах сключените му вежди, забеленото му изцъклено око и изведнъж си представих Несим — образът му блесна пред мен като подсказана от интуицията ми светкавица, — седнал зад огромното си писалище в студения кабинет с тръбна мебел, с втренчен в телефона поглед и избили по челото му капчици пот. В очакване да се обади Жюстин — още едно завъртане на забития в живата плът нож. Скоби поклати глава.

— Не той е най-главният. Вътре е, разбира се. Обаче баш главатарят е някой си Балтазар. Погледни какво са събрали цензорите.

Измъкна една картичка от папките и ми я подаде. Балтазар има изящен почерк и без съмнение написаното бе излязло изпод неговата ръка; но не можах да сдържа усмивката си, като видях, че обратната страна на пощенската картичка съдържаше само миниатюрната шахматна диаграма на бустрофедона. Квадратчетата бяха запълнени с гръцки букви.

— Толкова е нагъл, че ги изпраща с открити картички. — Погледнах диаграмата и се опитах да си спомня малкото, което бях научил от приятеля си за тези изчисления.

— Системата е деветзначна — казах аз. — Но това не мога да го разчета.

— Те се срещат редовно, старче, за да си обменят информация — додаде Скоби задъхано. — Знаем го със сигурност.

Задържах картичката в ръцете си и като че чух гласа на Балтазар: „Работата на мислителя е да насочва, а тази на светеца — да пази в тайна откритието си.“

Сега вече Скоби се облегна назад в стола си с неприкрито самодоволство. Беше се надул като паун. Свали феса от главата си и покровителствено го нахлупи върху калпака за чай. Почеса черепната си фисура с кокалести пръсти и продължи:

— Не можем да разчетем кода — рече той. — А от картичките имаме цяла дузина. — И посочи към папките, пълни с копия. — Отдавна обикалят отделите за разшифроване. Стигнаха дори до старшите ранглери58, но резултат никакъв.

Това не ме изненада. Оставих картичката върху купчината копия и отново се заслушах в Скоби.

— Затова се сетих за теб — каза той и направи гримаса, — ако, разбира се, си съгласен, старче. Искаме да откриеш кода за разшифроване, колкото и време да ти отнеме. Ще имаш на разположение отличен екип. Какво ще кажеш на това?

Какво можех да кажа? Идеята беше твърде примамлива, за да си позволя да я изпусна. Пък и през последните месеци работата ми в училището не вървеше добре и бях сигурен, че в края на срока няма да ми подновят договора. Непрекъснато закъснявах след срещите си с Жюстин. Вече почти не поправях писмените работи на учениците. Бях станал ужасно раздразнителен и често се случваше да се сдърпам с колегите или директора. А ето, откриваше ми се възможност да не завися от никого. В главата ми прозвуча гласът на Жюстин: „Нашата любов се е превърнала в своята противоположност.“ Наведох се напред и кимнах. Скоби въздъхна с облекчение и нескривано удоволствие, след което се отпусна и отново влезе в любимата си роля на стар пират. Повери службата си на някакъв анонимен Мустафа, който според мен живееше някъде в черния телефон — докато говореше, Скоби непрекъснато поглеждаше към апарата, като към човек. Напуснахме сградата заедно, качихме се на една от колите на персонала и поехме към морето. По-нататъшните подробности от моето назначение вече можеха да се обсъждат на чашка бренди в неговото жилище.

Слязохме на крайбрежния булевард, за да повървим малко пеш. Луната светеше ярко и сърдито наблюдаваше как старият град се разтваря в мрака, после отново се появява над вечерната мъгла — силуетът му приличаше на графика със заострените върхове на зданията и спадовете на околната пустиня и зелената алувиална делта на Нил. Скоби говореше за каквото се сети, прехвърляше се от тема на тема. В един момент взе да оплаква сирашката си съдба. Наистина още от малък бе останал съвсем сам. Родителите му бяха загинали при много драматични обстоятелства и това му даваше храна за размисъл.

— Баща ми е бил един от първите автомобилни състезатели, старче. По пътищата, старче, с двайсет мили в час, нали разбираш. Имал си е собствено ландо. Представям си го как седи зад кормилото с големите си мустаци. Полковник Скоби от Военния кръст. Невероятен майстор на кадрила. Майка ми, и тя седи до него, старче. Никога не се отделяше от него, нито дори по време на състезанията. Тя беше неговият механик. Вестниците не пропускаха да поместят снимката им преди старта — с пчеларско було на главите — винаги съм се чудел защо навремето автомобилните състезатели са носели тези огромни воалетки. Предполагам заради праха.

Но воалетките показали пагубната си ненужност. При един остър завой по класическия състезателен път Лондон-Брайтън булото на баща му се замотало в предната ос на автомобила. Той паднал на пътя, колата продължила да го влачи, а в паниката си жена му се ударила челно в едно дърво.

— Единствената утеха е, че ако можеше да избира, сигурно би предпочел подобна смърт. При това водели в състезанието с четвърт миля.

Винаги съм обичал истории за нелепи смъртни случаи и сега едва успях да сдържа смеха си, докато Скоби ми описваше тази злополука и зловещо въртеше стъкленото си око. Ала докато слушах, половината ми ум препускаше по друга писта. Вълнуваше ме новата работа, която щях да върша, и най-вече с каква свобода щях да разполагам. По-късно същата нощ трябваше да се срещна с Жюстин при Мунтаза — голямата кола пърхаше на място като нощна пеперуда в прашната длан на пътя. Какво ли щеше да каже тя на това предложение? Разбира се, щеше да се зарадва, че съм се отървал от оковите на сегашното даскалуване. Но една част от нея щеше да изпъшка наум при мисълта, че това облекчение ще ни създаде нови възможности за близост и изпитания, ще ни изправи пред лицето на неистината и най-вече ще ни разголи повече от всякога пред очите на нашите съдии. Ето още един от парадоксите на любовта; точно онова нещо, което най-много ни сближи — бустрофедонът, — щеше, ако усвоим неговите тънкости, да ни раздели завинаги. Говоря за онези наши половини, които бяха увлечени до лудост, които живееха в заслепение.

— Междувременно — както щеше да каже Несим с тихия си глас, помръкнал от сенките на трезвомислието, типично за онези, които са обичали истински, но не са получили любов в ответ, — междувременно аз живеех сред водовъртежа на вълнението, за което отдих няма. Приливи на неудържимо самочувствие се редуваха с депресии, така дълбоки, та измъкването от тях ми се струваше невъзможно. Имах смътното усещане, че се готвя за някакво състезание — подобно на атлет, и започнах уроци по фехтовка и по стрелба с джобен пистолет. С помощта на един наръчник по токсикология, който получих назаем от доктор Фуад бей, взех да изучавам състава на различни видове отрови и ефекта от тях. (Измислям само думите.)

Той бе започнал да таи у себе си чувства, които не се поддават на анализ. След периодите на опиянение и силна възбуда следваха други, в които усещаше, сякаш за пръв път, истинското бреме на собствената си самота: една вътрешна агония на духа, за която, поне тогава, не можеше да намери отдушник нито в рисуването, нито във всекидневните си занимания. Не преставаше да размишлява върху детските си години, които го омайваха със своето богатство: сенчестата къща на майка му сред палмите на Абукир59, вълните, които мазно подплискваха картечните гнезда на стария форт и сгъстяваха дните на ранното му детство в наситени единични емоции, родени от зрителната памет. Той се бе вкопчил в тези чувствени спомени с непознат за него страх. И през цялото това време, зад паравана на нервната депресия — защото незавършеното дело, което обмисляше, тегнеше у него като coitus interruptus60, — покълваше семето на своенравна и безконтролна възбуда. Сякаш някой го подтикваше, примамваше го да се приближи още малко, още малко… до какво по-точно? Не можеше да каже; но тук идваше ред на дълбоко вкоренения му ужас от лудостта, който се явяваше, за да го обсеби, да разруши душевното му равновесие. Тогава той изпадаше в пристъпи на такъв световъртеж, че безпомощно протягаше напред опипващи ръце като слепец, който търси къде да седне — стол ли, канапе ли. После се отпускаше леко задъхан, с пот, която избиваше по челото му на ситни капчици, ала успокоен, че вътрешната му борба остава скрита за случайните минувачи. Точно тогава забеляза, че неволно повтаря на глас фразите, в които съзнателният му ум отказваше да се заслуша: „Добре — Жюстин го бе чула да казва на едно от огледалата, — значи всичко е ясно: изпадаш в неврастения!“ И по-късно през една ясна, осеяна със звезди нощ, облечен в елегантния си костюм, Селим, който бил на кормилото, доловил просъсканите му думи: „Тази еврейска лисица май успя да провали живота ми.“

Понякога обаче е толкова уплашен, че тръгва да търси ако не помощ, то поне контакт с човешко същество, например с доктора, предписал му фосфорен тоник и режим, който той не желае да спазва. Гледката на помъкнали се в редица кармелити с тонзури като на мандрили, които пресичали Наби Даниил, го подтикнала да поднови забравеното си приятелство с отец Пол, който в миналото изглеждал толкова щастлив и защитен в своята религия — като сгънат бръснач. Ала сега направо му се доповръщало от словесната утеха, която му предложил този щастлив, доволен и прозаичен грубиян.

Една нощ коленичил до леглото си — нещо, което не бил правил от дете — и се насилил да се помоли. Останал така дълго време, с изпразнен ум и глътнат език — главата му не родила нито една мисъл, нито една дума. Почувствал, че изпада в непреодолим ступор, сякаш е получил мозъчен удар. Въпреки това продължил да упорства, докато накрая усетил, че се задушава. След това скочил в леглото си и се завил презглава, като неволно шептял откъслечни заклинания и неясни пледоарии, които сякаш не излизали от неговите уста.

Външно обаче той с нищо не издаваше мъчителните си терзания; речта му си остана бездушна и премерена, въпреки трескавите мисли зад нея. Докторът му го похвали за отличните рефлекси и го увери, че в урината му няма излишен албумин. Главоболието, което го тормозеше от време на време, се оказа само едно леко неразположение — обичайното страдание на богатите и скучаещите.

Самият той бе готов да страда, стига страданието да остане под контрола на съзнанието му. Онова, което най-много го ужасяваше, бе усещането за пълна самота — една действителност, в която, както си я представяше, не би могъл да контактува нито с приятелите си, нито с докторите, които ще бъдат извикани, за да поставят диагноза на неестественото му поведение.

И тогава той се залови сериозно с рисуването, но и това не даде резултат. Смутеното му съзнание като отрова прояждаше цялата му палитра, рисунъкът излизаше вял и мъртвороден. Трудно му бе да излъже дори собствената си четка; сякаш някаква невидима ръка не спираше да го дразни, да го дърпа, пречеше на свободата и замаха на движенията му.

Притиснат от заплашителния здрач на тези чувства, той направи още едно безплодно усилие да си възвърне душевния мир и предишната увереност; зае се да довърши Летния дворец, както го наричаше на шега — няколко скупчени на едно място арабски колиби и обори в Абусир61. Преди много време при едно пътуване до Бенгази по пустото крайбрежие попаднал в падина насред пустинята, която се намирала на по-малко от миля до морето и където най-ненадейно, пробивайки дебелата пясъчна кожа на дюните, бликал сладководен ручей. Той лъкатушел неуверено към безлюдните плажове, но след кратък път се губел, окончателно погълнат в пясъците. Тук бедуините, вечно лелеещи зеленина, подобно на всички почитатели на пустинята, били посадили палма и смокиня, които пуснали здрави корени в пясъчника, откъдето извирала и бистрата вода. Докато почивал с конете под сянката на тези млади дървета, Несим съгледал в далечината стар арабски форт, а зад него дългия белезникав белег на пустеещото крайбрежие, където прибоят неуморно бушувал и денем, и нощем. Тук нагънатите дюни оформяли долинка, която въображението му бързо населило с плющящи на вятъра палми и зелени смокини, които, както винаги край течаща вода, предлагат толкова дълбока сянка, че човек се чувства като завит с мокра кърпа. Беше си дал цяла година време, докато мястото узрее във въображението му, като междувременно често го посещаваше, за да провери капризите на климата през различните сезони и най-накрая разгада всичките му особености. Не бе споделил с никого за него, но някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да мъждука идеята за една лятна вила за Жюстин насред този миниатюрен оазис, където тя щеше да се грижи за трите си коня — чистокръвна арабска порода, и да прекарва най-големите горещини на годината в любимите си занимания — плуване и езда.

Земята беше прокопана, изворът — уловен и водата му се събираше в мраморен водоем, оформящ центъра на малкия двор, покрит с груб пясъчник, край който трябваше да се издигат къщата и конюшнята. Колкото повече вода извираше, толкова по-зелено ставаше наоколо; сянката даде подслон на бодливите абстрактни силуети на кактуси и буйни царевични лехи. След време дори и пъпеши започнаха да виреят — сякаш редки персийски изгнаници. Единствената конюшня в арабски стил бе загърбила невъзмутимо зимния морски вятър, докато останалите разположени Г-образно сгради представляваха складове и жилища със зарешетени прозорци и черни железни кепенци.

Две-три малки спални — не по-големи от монашески килии, излизаха направо в приятно обзаведен правоъгълен хол с нисък таван, който се използваше едновременно за всекидневна и столова; в единия край се издигаше голяма бяла камина, чиито трегери бяха украсени с арабски керамични мотиви. В противоположния пък имаше каменна маса с каменни пейки, които напомняха отколешна манастирска трапезария — средище на пустинните пастири. Суровата вътрешност на залата контрастираше с пищните персийски килими и богато инкрустирани ракли със златни орнаменти по закопчалките и гарнирани с кожа по кантовете. Скромното обзавеждане беше изцяло под контрола на добрия вкус — така се постига най-изящното великолепие. Имаше няколко прозореца, които предлагаха красива, разчертана от ребрата на кепенците гледка към плажа и пустинята, а върху строгите белосани стени висяха стари трофеи, които можеха да служат едновременно и за лов, и за медитация, като например: старо арабско копие с дълго тясно знаме на върха, будистка мандала, няколко пленени южноафрикански копия, голям лък, който още се използваше за лов на диви зайци, и морско триъгълно флагче с емблемата на някакъв яхтклуб. Нямаше никакви книги с изключение на един стар Коран с корици от слонова кост и потъмняла от времето метална закопчалка, но затова пък имаше няколко тестета карти, пръснати по первазите, включително Голямото таро за гадаене на бъдещето, както и тесте с животинчета за детска игра на карти. В единия ъгъл се мъдреше стар самовар, който разкриваше едно от пристрастията и на двамата — пиенето на чай.

Работата по строежа напредваше бавно и колебливо, но когато най-накрая Несим не можеше повече да пази тайната и заведе Жюстин да види къщата, тя не успя да сдържи сълзите си, докато я разглеждаше, притичвайки от прозорец на прозорец из красивите стаи, да надникне ту към изумруденото море с догонващите се игриви вълни, ту към спираловидно навяния пясък на дюните, които на изток се сливаха с небето. После се тръшна пред запалените трънаци в камината, както само тя умееше, и се заслуша в тихия, ала ясно доловим монотонен плисък на вълните върху дългия пясъчен бряг, примесен с цвиленето и неспокойното потропване, което идваше откъм новата конюшня в отсрещния край на двора. Беше късна есен и в сгъстяващата се влага на сумрака светулките прелитаха на колебливи проблясъци, което ги накара да си помислят, че техният оазис вече дава подслон и на други живи същества.

Започнатото от Несим трябваше да довърши Жюстин. Малката тераса под палмовото дърво беше разширена на изток и защитена с ограда, която да спира настъпващите дюни, защото след зимното вилнеене на вятъра навяванията от пясък в двора стигаха до шест инча. Един плет от хвойна също служеше да брани от вятъра, а и помагаше да се задържи червено-кафявият хумус от прогнили листа, който след време щеше да се превърне в твърда почва и да подхранва първите храсти, а по-късно и други, по-високи дървета.

В обзавеждането Жюстин се постара да се отплати на съпруга си за неговата грижовност, като не забрави да отдаде заслуженото и на главната му страст — астрономията. В единия край на Г-образния комплекс тя му направи малка, снабдена с телескоп обсерватория. Тук Несим прекарваше зимните нощи, облечен в старата си, ръждива на цвят аба, като тъжно съзерцаваше звездите и седеше прегърбен над тайнствени книги, за да изчислява съдбата на света, подобно на някакъв средновековен гадател пророк. Тук идваха и приятелите им, за да погледат луната или — като завъртят телескопа под друг ъгъл — да зърнат отдалеч града и перлените облаци, които го похлупваха.

На това имение, разбира се, му трябваше пазач, затова никой не се изненада, когато един ден Панайотис пристигна и се настани да живее в малката стаичка до конюшнята. Този възрастен мъж с продълговата заострена брада и зорки проницателни очи беше преподавал цели двайсет години в гимназията в Даманхур. После бе приел духовен сан и бе прекарал девет години в манастира „Света Катерина“ в Синай. Не се знаеше какво точно го бе довело в оазиса, защото в един момент от иначе еднообразния му живот някой бе отрязал езика му по неизвестни причини. От знаците, които правеше в отговор на нашите въпроси, излизаше, че бил тръгнал пеш на поклонение в малката светиня „Свети Менас“, която се намираше на запад, когато най-неочаквано попаднал на оазиса. Във всеки случай решението му да се заеме с тази работа не беше случайно. Той сякаш бе създаден за нея. Срещу незначителна заплата прекарваше там цяла година като пазач и градинар. Беше здрав и много издръжлив дребен старец, подвижен като паяк. Трепереше над всяка зеленинка, която пък дължеше живота си на неговото трудолюбие и грижи. Именно той успя да отгледа пъпешите, а по-късно и една лозница, която обви трегера на главния вход. Смехът му представляваше нечленоразделно подкрякване, и освен това имаше навик свенливо да крие лице в раздърпания ръкав на старото си католишко расо. Гръцкото му красноречие, заприщено от неспособността му да говори, преливаше в очите и там искреше и танцуваше при най-малкото подмятане или въпрос. Какво повече може да иска човек от живота, сякаш казваше той, освен този оазис край морето?

Какво повече наистина? Това бе въпросът, който Несим често си задаваше, докато колата препускаше към пустинята, а шофьорът Селим, с лице на ястреб, седеше зад кормилото като истукан. Няколко мили преди арабския форт пътят се отклоняваше от крайбрежието, свиваше към вътрешността, а точно преди оазиса вече нямаше и настилка, само дюни — пухкави като разбит белтък, блеснали от люспи слюда. На места, където имаше опасност колата да затъне в пясъците, те заобикаляха, за да попаднат на жила от ронлив пясъчник, който всъщност оформя и гръбнака на целия нос. Вълнуващо наистина — да се носиш по тази шир от надиплена белота като катер, подгонен от морския бриз.

Идеята отдавна се въртеше в главата на Несим, но пръв я предложи Пърсуордън. Целта беше да се възнагради старият Панайотис за неговата всеотдайност, и то с единствения дар, който би приел с радост; и ето сега Несим носеше в лъскавото си дипломатическо куфарче разрешение от патриарха на Александрия за строителството и поддръжката на малък параклис в прослава на свети Арсений в рамките на имението. Изборът на светец бе съвсем случаен, както и трябва да бъде. Клия бе намерила една много хубава негова икона още от осемнайсети век сред разни вехтории на пазара в Кайро. Беше я подарила на Жюстин за рождения й ден.

И именно тези две скъпоценности — разрешителното и иконата — разстлаха те пред любопитните, изпълнени с нетърпение очи на стареца. Мина време, докато успеят да му обяснят всичко, тъй като неговият арабски не беше много добър, а Несим пък не знаеше гръцки. Но най-накрая, след като прочете разрешителното, той плесна с ръце, вирна брадичка и се засмя; едва не се строполи, толкова се развълнува. Всичко разбра. Сега вече се досети защо Несим прекарваше толкова време в съзерцание на последната клетка в конюшнята, която стоеше празна, и все нещо си чертаеше върху хартия. Той стисна ръката му сърдечно и пак изкудкудяка нечленоразделно. Сърцето на Несим се сви от благородна завист, като видя непрестореното щастие, с което Панайотис прие жеста му. От дълбините на своята camera obscura — убежище на мрачните му мисли — внимателно заразглежда този духовник, сякаш напрегнатият му взор се канеше да проникне в онази негова сърцевина, която помагаше на стареца да обладава такова щастие и душевен мир.

Най-накрая, мислеше си Несим, това, дето съм се заел да построя нещо със собствените си ръце, ще ме дари с душевно равновесие, защото умът ми няма да е зает с мисли — и той се заглеждаше в старите мазолести ръце на гърка със завист и възхита заради времето, което му бяха убили, заради мисленето, което му бяха спестили. В тях видя години на здравословна физическа работа с окована мисъл и неутрализирана воля. И все пак… кой можеше да каже? Онези дълги години на учителстване, годините в манастира, а сега и продължителните самотни зими, дето обсаждаха оазиса, когато само песента на разбунените морски талази и плющенето на големите палмови листа са единствената компания за мисълта… За терзанията на душата винаги се намира време, каза си, и още по-настървено взе да разбърква цимента със сухия пясък.

Но дори и тук той нямаше да намери спокойствие, защото Жюстин с нейната влудяваща загриженост, идваща от чувството й за вина, което изпитваше към мъжа, когото обичаше и същевременно се мъчеше да унищожи, се появи с трите арабски жребеца и се настани в лятната си резиденция в оазиса. Вечно неспокойна, умислена, нащрек, до болка позната. И тогава, подбуден от непоносимата празнота, която отсъствието й създаваше у мен, аз успях да й изпратя тайно една бележка с настояване или да се върне в града, или да убеди Несим да ме покани в Летния дворец. Скоро след това Селим пристигна с колата, за да ме откара лично. През целия път той мълча съчувствено, без да посмее да издаде презрението си.

Самият Несим ме прие с добре премерена любезност; изглежда се надяваше, че компанията ми ще опровергае измислиците на неговите агенти и ще му даде възможност лично да прецени дали ние сме… какво да кажа? „Влюбени?“ Тази дума обаче предполага всеотдайност, която отсъстваше у моята любовница, тъй като тя приличаше по-скоро на древна богиня, чиито атрибути в смисъл на качества се размножаваха с течение на времето, вместо да се концентрират в една-единствена отлика на сърцето, която човек може да обича или не. „Притежаване“, от друга страна, пък е прекалено силна дума; та ние бяхме човешки същества, а не герои от романите на сестрите Бронте. Но английският не прави онази тънка разлика (както например съвременният гръцки), която би била безкрайно уместна в случая, тоест отделна дума, означаваща страстна любов.

Настрана от всичко това, тъй като не знаех нито съдържанието, нито посоката на Несимовите мисли, не можех по никакъв начин да успокоя дълбоко вкоренените му страхове, като му кажа, че и с мен Жюстин следва онзи свой маниакален модел на поведение, който прозира от страниците на Арнаути. Тя самичка генерира у себе си желание, което, тъй като не се захранва от външен източник, а разчита само на собствената воля, се изтощава бързо, угасва като свещ — изгоряла докрай или духната от друг. Съзнавах това състояние на нещата, но някак частично, макар и да знаех, че там се крие причината за липса на истинска връзка. Защото подобен съюз не може да се крепи върху упованията на волята. И все пак колко интересна ми беше тя, сякаш животът й следваше каноните на някакво вълшебство — бе любовница, пълна с остроумия и заклинания, и то до такава степен, че човек започваше да се диви как изобщо е могъл да обича преди нея и наистина да смята, че онова другото е било любов.

В същото време с учудване установих, че онази част от мен, която бе останала вярна на Мелиса, водеше едно напълно автономно съществуване — с упорито примирение продължаваше да й принадлежи, без обаче да желае нейното завръщане. Писмата, които ми пишеше, бяха весели, в тях нямаше и следа от упреци или самосъжаление; дори долавях нейната пораснала самоувереност. Описваше малкия санаториум, в който се лекуваше, с неподозирано чувство за хумор и остро, наблюдателно око, надсмиваше се на докторите и другите пациенти, сякаш не бе една от тях, а страничен наблюдател. Върху листа хартия тя ми се струваше някак по-улегнала, сякаш съвършено различна жена. Отговарях на писмата й, доколкото успявах, но трудно ми се удаваше да прикрия трайния хаос, който управляваше моя живот; нито можех да й намекна за моята страст по Жюстин, с която живеех в друг свят от цветя, книги и идеи — един съвършено непознат за Мелиса свят. Средата по рождение й бе отнела всичко това, а не вродената й чувствителност. „Бедността те изключва от живота — подметна ми веднъж Жюстин, — а богатството те затваря в него.“ Тя обаче бе получила достъп и до двете разновидности на живота — този на лишенията, и този на благата, в резултат на което се чувстваше свободна да живее естествено.

И най-накрая тук, в оазиса, човек добиваше илюзията за блаженство, което по-лесно му убягва в условията на града. Ставахме рано всяка сутрин и работехме по строежа на параклиса, докато настъпи жегата. Тогава Несим се усамотяваше в малката обсерватория, за да се занимава с делата на своя бизнес, а ние с Жюстин се качвахме на колата и тръгвахме по вълнообразните пясъци към морето, за да се къпем и разговаряме. На около миля от оазиса морето бе образувало плитка и кръгла като медальон лагуна, край която, сгушена в гальовно извитата прегръдка на една дюна, стоеше тръстикова колибка с покрив от листа, служеща на къпещите се едновременно за сенчест подслон и съблекалня. Двамата с Жюстин прекарвахме голяма част от деня заедно. Спомням си, че тогава новината за смъртта на Пърсуордън бе още прясна и често си говорехме за него с най-добри чувства и страхопочитание, като че за пръв път се опитвахме да преценим един приятел, чиито качества бяха скрили от нас истинския му характер. Сякаш в смъртта си се бе отървал от принизената си земност и бе добил грандиозните пропорции на собствените си писания, които все по-често се явяваха пред очите ми, докато споменът за живия Пърсуордън все по-бързо избледняваше. Смъртта преобрази този човек, обяви го за друг, не за онзи досаден, макар и блестящ ум, безплоден и отегчителен, когото познавахме и от когото често гледахме да се отървем. Сега го виждахме единствено в кривото огледало на анекдота или помръкналата палитра на спомена. По-късно често чувах негови познати да питат дали е бил висок или нисък, дали е имал мустаци или не — тези прости нещица се оказаха най-силно заличени в паметта и никой не можеше да си спомни със сигурност как е изглеждал. Някои от най-близките му хора твърдяха, че очите му били зелени, други — че били кафяви… Чудно наистина, колко бързо човешкият портрет се разтваря в митичния образ, който сами си създаваме — в случая този, който Пърсуордън бе изградил за себе си в своята трилогия „Бог е шегаджия“.

В онези дни на ослепителна слънчева светлина ние разговаряхме като хора, които искат да уловят и фиксират спомена за него, преди да е засенчен от разрастващата се сянка на мита; говорехме за него — потвърждавахме, отричахме, сравнявахме, подобно на тайни агенти, които репетират камуфлажна версия; и всичко това, защото греховното човешко същество принадлежеше на нас, докато митът за него принадлежеше на света. И тогава научих от Жюстин как една нощ, докато гледал танцуващата Мелиса, казал: „Ако съществуваше и най-малката надежда да приеме, още утре бих поискал ръката й. Но тя е толкова невежа и съзнанието й е така деформирано от мизерията и лошия късмет, че няма да ми повярва и затова ще ми откаже.“

Ала през цялото това време Несим вървеше по петите ни и стъпка по стъпка ни преследваше със своите страхове. Един ден открих думите „пази се“, изписани на гръцки с пръчка върху пясъка на лагуната, където се къпехме. Гръцкият надпис издаваше ръката на Панайотис, но Селим също владееше този език.

Това предупреждение ми обясни и нещо, което се случи с мен много скоро след това, докато дирех лист хартия, за да напиша писмо на Мелиса. Отбих се в малката обсерватория на Несим и започнах да търся по бюрото му онова, което ми трябваше. Направи ми впечатление, че цевта на телескопа е насочена надолу, а не към небето, и гледаше към дюните и отвъд тях, където градът дремеше сред перлената мъгла на облачните селения. Това не беше нещо необикновено, дори напротив — едно от любимите ни занимания бе да се опитваме да зърнем най-високите минарета помежду сгъстените и вечно подвижни въздушни маси. Седнах на трикракото столче, притиснах око към окуляра и изчаках, докато лекото трептене на трескавия пейзаж се успокои. Въпреки солидната каменна основа, върху която стоеше триножникът, от силното увеличение на лещите и маранята на горещия въздух пейзажът пред погледа ми се раздвижи като тежко дишане на пресекулки. Сърцето ми спря, когато видях не друго, а малката тръстикова колибка, където само допреди час двамата с Жюстин лежахме прегърнати и си говорехме за Пърсуордън. Яркожълтото петно върху пясъка беше джобното издание на „Крал Лир“, което бях взел със себе си, но бях забравил да върна; ако образът не потрепваше, с лекота щях да прочета и заглавието върху корицата. Останал без дъх, продължих да гледам втренчено натам, докато усетих, че ме обзема страх. Почувствах се като човек в тъмна позната стая, в която смята, че е сам, ала изведнъж някой поставя ръка върху рамото му. Излязох на пръсти от обсерваторията с лист хартия и молив, седнах в един стол с лице към морето и се зачудих какво мога да напиша на Мелиса.

Тази есен, когато вдигнахме стана и се прибрахме в града за зимата, все още нищо не беше решено; дори усещането за криза като че се притъпи. Сякаш всички бяхме впримчени, така да се каже, в мъглявината на всекидневието, от която трябваше да изкристализира бъдещето, независимо какво би ни коствало това. Бях извикан да започна новата си работа за Скоби и безпомощно затънах в проклетия бустрофедон, в чиито тайни Балтазар продължаваше да ме посвещава помежду две партии шах. Направих опит да заглуша угризенията на съвестта си, като казах истината на Скоби и неговите хора — по-точно, че Кабал представлява безобидна секта, отдадена на херметическата философия, и че членовете й не се занимават с шпионаж. В отговор ме срязаха, че не бива да вярвам на тази измислена за прикритие версия, а да се залявам с разшифроването на кода. Поискаха ми подробни доклади върху сбирките на групата и аз им ги доставях чинно, като изписвах на машината цели страници от беседите на Балтазар върху Амон и Хермес Трисмегист, при това с някакво злорадо задоволство, представяйки си междувременно измъчените правителствени служители, прегърбени над въпросните листове, изпокрити във влажни мазета на хиляди мили разстояние. Но нали за това ми плащаха, и то добре; за пръв път се видях в пари и можех да изпратя на Мелиса една малка сума, както и да върна част от онова, което дължах на Жюстин.

Освен това ми беше интересно да науча кои от моите познати бяха наистина част от тайния шпионски канал. Мнемджиян например бе един от тях; неговата бръснарница се оказа нещо като „пощенска кутия“ за събирането на всевъзможни сведения относно града, при това доста хитро избрана. Той изпълняваше задълженията си внимателно и дискретно, като непрекъснато настояваше да ме бръсне безплатно; бях ужасно разочарован, когато много по-късно узнах, че най-търпеливо е размножавал секретните доклади в три екземпляра и ги е продавал на най-различни други разузнавания.

Не по-малко любопитна страна в моята работа представляваше и това, че можех да се разпоредя да направят обиск в къщата на някой от приятелите ми. Голямо удоволствие ми достави претърсването в апартамента на Помбал. Клетият човечец имаше пагубния навик да си носи вкъщи служебните папки, за да работи вечер. Конфискувахме му цяла грамада листове за радост на Скоби, тъй като съдържаха подробни бележки относно френското влияние в Сирия и списък на френските агенти в града. В него фигурираше и името на стария кожар Коен.

Помбал беше силно шокиран от този обиск и почти цял месец след това вървеше по улиците и плахо се озърташе, надничайки през рамо, защото страдаше от манията, че го следят. На всичкото отгоре си бе втълпил, че някой е платил на едноокия Хамид, за да го отрови, и вкъщи не хапваше нищо, без аз да съм го опитал преди това. Продължаваше да очаква своя орден и своето прехвърляне, затова се опасяваше, че изгубването на материалите може да попречи и на двете, но тъй като бяхме съобразили да му оставим самите папки с номерата на класьорите, успя да ги върне на местата им с протокол, удостоверявай, че сведенията са били изгорени „според указанията“.

Напоследък той се радваше на известен успех заради приемите, за които много внимателно подбираше компанията по ранг и обществено положение, като от време на време представяше по някой гост и от по-скромните градски прослойки, например проститутки или хора на изкуството. Но разноските и досадата бяха наистина мъчителни. Спомням си как веднъж ми обясни с ужасно посърнал глас смисъла на тези събирания. „Коктейлите — както подсказва и името им — са първоначално измислени от псетата. Те не са нищо друго, освен душене на задници, издигнато в ранг на официален прием.“ Но независимо от това той не спираше да организира тези малки сбирки, за което бе и възнаграден от своя генерален консул, към когото, въпреки презрението, продължаваше да изпитва детинско страхопочитание. Чрез настоятелни молби и увещания успя да склони дори Жюстин да се появи на един от тях, като целта му беше с този ход да предизвика по-бързото си награждаване с кръст. Това ни даде възможност да се запознаем с Пордър и малкия дипломатически кръг в Александрия — до един хора повърхностни, безлични, размити и безжизнени, поне на мен така ми се сториха.

Самият Пордър бе по-скоро една прищявка, отколкото човек. Беше направо роден за карикатурен герой. Имаше дълго бледно лице със своенравно изражение и прекрасна сребристобяла коса, с която обичаше да кокетничи. Но това бе по-скоро лице на лакей. Превзетите му маниери (пресиленото му внимание и приятелски чувства към най-бегли познати) ужасно ме дразнеха, но ми помогнаха да разбера както мотото, което един мой приятел бе сътворил за френското министерство на външните работи, така и епитафа, който според него трябвало да краси надгробния камък на шефа му. („Неговата посредственост беше неговото спасение.“) И наистина характерът му бе тънък като златна люспа — блестеше единствено с лустрото на култура, която, за разлика от другите хора, дипломатите получават наготово.

Приемът вървеше като по ноти, а поканата за вечеря, която Несим отправи към стария дипломат, направо го разнежи — и този път не се преструваше. Знаеше се, че кралят често гостува в дома на Несим, и старецът сигурно вече пишеше наум доклада си, който щеше да започне с думите: „Миналата седмица, докато вечерях с краля, насочих разговора към въпроса за… Той каза… Аз отвърнах…“. Устните му взеха да се движат, погледът му се отнесе нанякъде и той изпадна в нещо като транс — бе добре известен с тези си публични изяви, — след което в един момент сякаш се сепна и изуми събеседниците си с глупавата рибешка усмивка, поднесена вместо извинение.

Лично аз винаги се чувствах странно, когато трябваше да се явя в малкия, затворен като резервоар апартамент, където бях прекарал почти две години от живота си; защото не можех да не си спомня, че именно тук, точно в тази стая, за пръв път срещнах Мелиса.

Апартаментът беше напълно преобразен под вещото ръководство на последната любовница на Помбал. По нейно настояване бе облицован с ламперия и боядисан в светлокремаво с бежови первази на дюшемето. Старите изпокъсани кресла бяха претапицирани с тежка дамаска на кралски лилии, а трите стари канапета бяха изхвърлени, за да се открие повече място. Сигурно са били или продадени, или съвсем изпочупени. „Навярно — сетих се аз за едно стихотворение на стария поет, — навярно съществуват още някъде горките овехтели мебели“62. Какво свидливо нещо е паметта и как скъпернически стиска суровия материал, от който всеки ден тъче своите спомени.

С обзавеждането си мрачната спалня на Помбал напомняше смътно края на века и за разлика от друг път сега цялата светеше от чистота. Ставаше за декор на действието в пиеса от Оскар Уайлд. Моята собствена стая бе отново префасонирана в кухня. Креватът ми продължаваше да стои до стената и близо до железния умивалник. Разбира се, жълтата завеса бе изчезнала и на нейно място висеше раздърпан бял парцал. Сложих ръка върху ръждясалата рамка на старото легло и сърцето ми се сви при мисълта за Мелиса. Видях я как обръща чистите си очи към мен в прашния сумрак на малката стаичка. Засрамих се, но също така се изненадах от внезапно обзелата ме тъга. Щом Жюстин се промъкна зад гърба ми, побързах да затворя вратата с ритник и веднага обсипах с целувки устните, косата и челото й, притиснах я към себе си, докато изгуби дъх, само и само да не забележи плувналите ми в сълзи очи. Но тя разбра веднага и отвръщайки на целувките ми с онази пламенност, която е присъща единствено на приятелството, промълви: „Знам. Знам.“

След това внимателно се освободи от прегръдката ми, хвана ме за ръка, изведе ме от стаята и затвори вратата след нас.

— Трябва да ти кажа нещо за Несим — рече тя с тих глас. — Слушай. В сряда, ден преди да напуснем Летния дворец, излязох с колата на разходка по брега. Бях сама. Над цялата крайбрежна ивица кръжаха гларуси — огромно ято. И тогава в далечината зърнах колата, която се друсаше по пясъчните дюни в посока към морето. Селим беше на кормилото. Не можех да разбера какво правят. Несим беше на задната седалка. Помислих, че ще заседнат в дюните, но не: продължиха да се носят към водата, където пясъкът беше мокър и твърд, и тогава Селим даде газ и колата се втурна право срещу мен. Аз не бях на самия плаж, а скрита в една дълбочинка на около петдесет ярда от морето. Когато се изравниха с мен, видях, че Несим държи в ръце старата си винтовка. Вдигна я и започна да стреля по гларусите, които се бяха скупчили в наподобяващо облак ято, и не я свали, докато не изпразни пълнителя. Три-четири птици потрепериха и тупнаха в морето, но колата не спря. Профуча край мен за секунда. Сигурно има някакъв пряк път от твърд варовик, който свързва плажа с шосето и оттам с главната магистрала, защото като се прибрах след около половин час, колата на Несим вече стоеше пред къщата. Самият той беше в обсерваторията. Вратата му бе заключена и когато почуках, ми отвърна, че е зает. Попитах Селим какво означава всичко това, ала той само сви рамене, посочи към вратата на Несим и рече: „Той ми нареди.“ Но, скъпи, ако беше видял изражението на Несим, когато се целеше с пушката… — И припомняйки си сцената, тя неволно вдигна дългите си пръсти към лицето, сякаш да намести собственото си изражение. — Приличаше на луд.

В другата стая разговаряха любезно за политика и за положението в Германия. Несим бе кацнал върху страничната облегалка на стола с Пордър. Помбал преглъщаше прозевките си, които обаче се връщаха под формата на потиснати оригвания. В ума ми нямаше нищо друго освен Мелиса. Този следобед й бях изпратил малко пари. Стопляше ме мисълта, че с тях ще си купи дрехи, дори това, че би могла да ги прахоса неразумно.

— Пари! — подхвърли Помбал закачливо към една възрастна дама с вид на каеща се камила. — Човек не може без тях. Защото пари само с пари се правят. Мадам сигурно знае арабската поговорка, която гласи: „Богатство с богатство се купува, а с беднотия и целувка на прокажен не можеш да си купиш.“

— Трябва да вървим — каза Жюстин и преди да се сбогуваме, погледнах в топлите й тъмни очи и разбрах, че знае как мисълта за Мелиса ме е обсебила в момента; и може би затова в ръкостискането й усетих повече съчувствие и сърдечност.

Мисля, че същата тази вечер, докато Жюстин се обличала за вечеря, Несим нахълтал в стаята й и се обърнал към отражението й в сърцевидното огледало.

— Жюстин — казал той строго, — недей да си мислиш, че съм полудял или нещо подобно, но трябва да те попитам: вие с Балтазар били ли сте нещо повече от приятели? — Жюстин точно закачвала златната си обеца на лявото ухо; вдигнала глава, изгледала го продължително и отвърнала с равен невъзмутим тон:

— Не, скъпи.

— Благодаря ти.

Несим останал още дълго, загледан в собственото си дръзко отражение, после се размислил. Въздъхнал и извадил от джобчето на жилетката си малко златно ключе във формата на анк63.

— Не мога да разбера откъде се е взело това ключе у мен — казал той, като се изчервил силно и вдигнал ключето пред очите й. Същото, чието изчезване бе разстроило Балтазар толкова много. Жюстин погледнала изненадано първо ключето, после съпруга си.

— Къде го намери? — попитала.

— При копчетата за ръкавели.

Жюстин продължила, макар и по-бавно, да си прави тоалета, после се извърнала с любопитство към съпруга си, който се бил вторачил в собствения си лик и внимателно изучавал чертите му в огледалото.

— Трябва да намеря начин да му го върна. Може би го е изпуснал на някоя от сбирките ни. Но странното е… — Той пак въздъхнал. — Че нищо не си спомням. — И двамата знаели много добре, че го е откраднал. Несим се завъртял на пети и рекъл: — Чакам те долу. — След като вратата се затворила тихо след него, Жюстин взела ключето и го заразглеждала с интерес.

По това време той бе започнал да изживява цяла серия от исторически сънища, които бяха изместили сънищата му от детството и в които на първо място се изявяваше Градът — сякаш най-сетне бе открил отзивчив поданик, чрез когото да даде воля на колективните си желания и стремежи, пропили неговата култура. Събуждаше се и пред очите му — кули и минарета, отпечатани върху излинялото, напудрено с прах небе, а върху тях — като филмов монтаж — се виждат гигантските следи от стъпките на историческата памет, която е учител и пътеводител на индивидуалните спомени, нещо повече — техен сътворител, защото човек е само проекция на духа на мястото, в което живее.

Те го тревожеха, защото това не бяха сънища на нощния покой. Често прескачаха в дневната действителност и нахлуваха в мислите на будния му ум, сякаш мембраната на съзнанието му се бе прокъсала на места, за да ги пусне вътре.

Редом с тези гигантски построения на ума — внушителна галерия от образи, резултат от много четене и размишления върху собственото минало и това на града — той започна да изпитва все по-остри и по-остри пристъпи на необяснима омраза към онази Жюстин, с която все по-рядко общуваше — вярната приятелка и предана любима. Тези пристъпи бяха наистина кратки, ала така ожесточени, че той, тъй като с право ги смяташе за обратната страна на любовта си към нея, започна да се страхува не за нейната сигурност, а за собствената си. Страхуваше се да се бръсне всяка сутрин в бялата стерилна баня. Малкият му бръснар често откриваше сълзи в очите, докато покриваше лицето му с пяна.

Но докато галерията от исторически сънища изцяло занимаваше ума му, силуетите на негови приятели и познати — осезаеми и истински, се разхождаха напред-назад сред тях, сред развалините на класическата Александрия, населявайки едно чудно историческо време и пространство като същински действителни персонажи. И подобно на древен летописец той най-съвестно записваше в дневниците си всичко видяно и почувствано, а после нареждаше на невъзмутимия Селим да ги препише на машина.

Тогава например съзря и Музейона със сериозните му, вечно навъсени и доволно осигурени творци, заети да увековечават покровителите си; а по-късно видя и философа64 — сред самотниците и мъдреците, — който търпеливо чакаше светът да се превърне в специална частна държава, и то във вид абсолютно ненужен никому освен на него — защото на всеки етап от развитието всеки човек обобщава цялата вселена така, че да отговаря на неговата вътрешна природа: а всеки мислител и всяка мисъл наново оплодяват цялата вселена.

Надписите върху мраморите в музея му проговаряха, като минаваше край тях — мърдаха устни и шептяха. Балтазар и Жюстин стояха и го чакаха. Беше дошъл да ги посрещне, стоеше замаян от лунната светлина и източените сенки на колонадите. Долови гласовете им в мрака, подсвирна познатия на Жюстин сигнал и същевременно си помисли: „Каква душевна вулгарност! Да си толкова сигурен в основните принципи, както е например Балтазар.“ После чу по-възрастният мъж да му казва: „Етиката е нищо, ако си остане проява на добри обноски.“

Той бавно закрачи под високите арки и тръгна към тях. Мраморните плочи бяха нашарени като зебра от лунни лъчи и сенки. Бяха седнали върху мраморния капак на саркофаг, докато някъде в безпощадната тъмнина на външния двор някой крачеше напред-назад по жилавите чимове трева и лениво си подсвиркваше мелодия от Доницети. Златните обеци на Жюстин във формата на цикади я бяха преобразили в героиня от собствените му сънища и наистина му се стори, че двамата седят, загърнати в богатите дипли на тежки роби, изтъкани от лунна светлина. С глас, изтерзан от парадокса, който лежи в основата на всяка религия, Балтазар тъкмо казваше: „Разбира се, в известен смисъл дори да се проповядва евангелието е погрешно. Това е един от абсурдите на човешката логика. Ала не самото евангелие, а неговото проповядване, е което ни въвлича в играта на тъмните сили. Ето защо нашият Кабал е толкова ценен, защото не приема за даденост нищо освен науката на правилното търсене.“

Бяха се посместили, за да седне и той върху мраморния саркофаг, но преди да стигне до тях, опорната точка на вътрешното му зрение отново се промени и нови сцени тържествено нахлуха в съзнанието му, без да се съгласуват нито по място, нито по историческа епоха, нито по правдоподобност.

Съвсем ясно видя светилището, издигнато от пехотинците върху онзи пуст наносен бряг в чест на Афродита на гълъбите65. Бяха изгладнели. Походът ги бе изтощил до крайност, бе изострил у тях усещането за смърт, което е стаено във всяка войнишка душа до мига, в който лумне отпред с ослепителна яркост. Товарните животни измираха от липса на храна, хората — от липса на вода. Не смееха да спират при изворите и кладенците, защото водата в тях бе отровена. Мяркащите се задници на скитащи диви животни — уви така далеч, че и стрела не можеше да ги стигне — ги влудяваше с обещанието за месо, до което никога нямаше да се доберат, защото колоната неумолимо напредваше, разгръщаше се сред бедната растителност на покритото с тръни крайбрежие. Продължаваха похода си към града, въпреки знаменията. Пехотата напредваше без бойно снаряжение, макар да знаеха, че това е чиста лудост. Оръжията им ги следваха отзад в каруци, които вечно изоставаха. След колоната се носеше възкиселият мирис на неизмити тела, пот и волска пикоч. И въоръжените с прашки македонци, които пърдяха като кози.

А врагът им — поразителен в своето великолепие: лъскавото снаряжение на кавалерията ту заблестяваше, ту изчезваше от погледа по маршрута на дългия поход. По-отблизо се виждаха и воините в пурпурни плащове, везани туники и тесни копринени трика. Носеха златни синджири около загорелите си вратове и гривни около бицепса на стисналите копия ръце. Пленителни като орляк девици. Гласовете им се извисяваха — бодри и гръмовни. Каква разлика между прашкаджиите и тях — закоравели в боеве ветерани, калени в зими, когато от студ сандалите залепват за ходилата, и в лета, когато от пот кожата на подметките става по-корава и от твърдия мрамор. Златна плячка, а не войнишка страст ги бе подмамила в тази рискована авантюра, чиито несгоди сега понасяха със стоицизма на мъже, които хранят семейства. Животът им се бе превърнал в безполов каиш, който се впива все по-надълбоко и по-надълбоко в плътта. Слънцето ги бе изсушило, бе вкоравило кожата им, а затлачените им от прах гърла бяха изгубили гласа си. Гордите шлемове с пера — зачислени на всекиго поотделно — се нагорещяваха така, че не можеха да се носят по пладне. Африка, която си бяха представяли като едно продължение на Европа, вече им бе дала да разберат, че е нещо съвършено различно: черен заплашителен мрак с грачещи гарвани и виещи бездуховни души, с порции смях или по-скоро накъсан маймунски кикот.

Понякога успяваха да хванат пленник — самотен уплашен мъж, излязъл на лов за зайци — и тогава не можеха да се начудят, че и той е човек като тях. Събличаха набързо дрипите му и дълго зяпаха с недоумение и пресилен интерес човешките му гениталии. Друг път влизаха в някой град или богаташко имение в подножието, колкото да ги оплячкосат. Тогава се гощаваха с мариновано месо от делфин, затворено в делви (пияните войници пируваха в обора сред воловете, накичили гърдите си с гирлянди от дива коприва, поклащаха се несигурно на краката си и току посягаха към задигнатите чаши от злато или рог). Ала всичко това беше още преди да стигнат пустинята…

После се озоваха на един кръстопът, направиха жертвоприношение на Херакъл (и веднага убиха двамата си водачи ей така, за всеки случай); но оттук нататък всичко тръгна на зле. Дълбоко в себе си знаеха, че никога няма да стигнат града и никога няма да го обсадят. И моля те, Господи, нека никога повече не се повтаря онази зима в бивака в подножието. Колко носове и пръсти измръзнаха и окапаха! А непрестанните атаки! Още чуваше скърцащия, хрущящ звук от стъпките на часовоя — цяла зима напред-назад в снега. По тези места вражеските воини носеха на главите си лисичи кожи с хищнически клюн и дълги кожени туники, които покриваха целите крака. Бяха съвсем безшумни, сливаха се с пейзажа, сякаш бяха част от него, така както бедната растителност беше част от тези стръмни дефилета и от опасните пътеки на големия вододел.

Когато войската тръгне в поход, спомените се произвеждат като на конвейер. Общите изпитания и лишения сближават войниците, техните мисли и мечти. Ето, той знае, че онзи тих мъж там си мисли за розата, намерена в нейното легло в деня на Игрите. Друг не може да забрави мъжа с откъснатото ухо. Насила взетият да служи учен с вечно киселата и леко иронична физиономия пък се чувства съвсем не на мястото си — като пукало по време на симпозиум. А онзи тлъстият, дето колкото и да е странно, бе запазил бебешката миризма на тялото си, той беше шегаджия и непрекъснатите му подмятания разсмиваха авангарда. Мислеше си за нов египетски депилатоар, за пухкава постеля, за легло с търговска марка „Херакъл“, за бели гълъби с подрязани криле, за да могат само да пърхат край банкетната маса. Цял живот го бяха посрещали на прага на публичния дом с викове и смях, с приветствено размахани във въздуха чехли. Имаше и други, които не мечтаеха за толкова прости неща — коса, напудрена с бял оловен прах, или пък голи момчета в редица по две на зазоряване, отиват в училището на Арфиста, а снегът се сипе отгоре им на едри парцали. Във вулгарната страна Дионисия имат обичай да носят огромен кожен фалос сред шумни и невъздържани възгласи, но щом бъдат посветени в култа, поемат предложената им сол и фалоса с треперещи ръце. Той размножава мечтите, отваря умовете, така както се отваря главна артерия, и оттам рукват видения — царствено, разточително.

Странно, да се притаиш до Жюстин, облян в лунната светлина на шарената есен, понесен от прилива на толкова нездравословни мисли: той почувства как тялото му от плът и кръв ги разпръсна по силата единствено на своето тегло и маса. Балтазар се бе отместил, за да му направи място за сядане, въпреки че продължаваше да говори тихо на жена му. (Пиеха виното тържествено, но вятърът пак оплиска дрехите им. Генералите им бяха казали само преди миг, че никога няма да се доберат до този град, няма да го намерят.) И той си спомни съвсем живо как Жюстин, след като се бе любила, имаше навика да сяда по турски в леглото и да размесва тестето на малкото таро, което винаги стоеше на лавицата между книгите — сякаш, за да види колко още късмет им остава след последното им гмуркане в подземните ледени води на страстта, която тя не можеше нито да усмири, нито да уталожи. („Умове, осакатени от нагона — каза веднъж Балтазар. — Те никога не намират покой, преди старата възраст и отпадналите сили да ги убедят, че безмълвието и кротостта не са враждебни чувства.“)

Не отразяваше ли дисонансът на техния живот онази степен на безпокойство, която бяха наследили от града или от века?

„О, боже мой — за малко да изрече той. — Жюстин, защо не се махнем от този град и не потърсим друга атмосфера, дето да не е така пропита с чувството на осъденост и разтление?“ После се сети за думите на стария поет66, които прокънтяха, сякаш бе натиснал докрай педала на пиано, отекнаха мощно в крехката черупка на надеждата, която мисълта му бе спасила от удавяне в черните талази на съня.

— Моят проблем е — промълви той тихо, като опипа челото си, за да види дали има температура, — че жената, която обичах, ми носеше пълно удовлетворение, но това не повлия на нейното щастие — и се замисли върху всички онези заблуди, които намираха потвърждение във физическия свят. Така веднъж взел да удря Жюстин, да я налага, докато ръцете го заболят, докато пръчката се счупи в нея. Разбира се, това било сън. И все пак, щом се събудил, открил, че цялата му ръка се е подула и го боли. В какво да вярва човек, когато с действията си реалността се подиграва на въображението?

В същото време, разбира се, той напълно осъзнаваше, че страданието, всъщност дори всички болести представляват остра форма на самонадеяност и цялото учение на Кабал идваше само да засили самопрезрението му. Той чуваше, като далечно ехо от паметта на града, гласа на Плотин, който му говореше не за бягство от непоносимостта на времето и мястото, а за бягство към нова светлина, към нов град на Светлината. „Това обаче не е пътуване с крака. Погледни вътре в себе си, оттегли се вътре в себе си и наблюдавай.“ Ала това бе единственото нещо, на което, както се оказа, не бе способен.

Чудно, но чак сега, разказвайки за тези моменти, си спомням колко малко от неговата вътрешна промяна се прояви на повърхността, дори за онези, които го познаваха отблизо. Твърде оскъдни бяха нещата, които човек можеше да забележи — само едно усещане за пустота, подобно на любима мелодия, изпята на нов, леко фалшив глас. Вярно е, че по онова време той бе започнал да дава своите приеми, известни с небивалото си разточителство — нещо, което градът не беше виждал дотогава дори от страна на най-заможните фамилии. Сега вече голямата къща не оставаше и за миг празна. Обширната кухня, където вечер често се отбивахме да си сварим по едно яйце или да изпием по чаша мляко след някой концерт или пиеса — винаги пуста и потънала в прах, — сега бе приютила цял гарнизон от напудрени с брашно и въоръжени с ножове готвачи, които не преставаха да важничат. Стаите на горния етаж, стълбището и салоните, където навремето отекваше единствено печалният хор на стенните часовници, сега гъмжаха от черни роби, които се движеха царствено като лебеди, докато изпълняваха неотложните си задачи. Белите им спретнати униформи, ухаещи на гладено, блестяха от чистота — дълги мантии, пресечени през кръста от алени пояси със златни пафти, изобразяващи глави на костенурки: символът, който Несим си бе избрал. Над влажните им делфинови очи стърчаха обичайните алени фесове, а маймунските им ръце бяха облечени в бели ръкавици. Пристъпваха безшумно като самата смърт.

Това, че досега не бе задминал големите знаменитости на египетския хайлайф по щедрост, изобилие и прахосничество, не означаваше, че не се е състезавал с тях, че не се е мъчел да ги засенчи. От къщата денонощно долитаха студените меланхолични мотиви на наетия квартет или дълбокият всепоглъщащ плач на саксофони, които виеха в нощта като неутешим рогоносец.

Стените на дългите красиви салони бяха начупени на най-неочаквани места от дълбоки ниши и усамотени кътчета, с което се увеличаваше и броят на местата за сядане. Понякога на тези богати и безсъдържателни вечери се събираха двеста-триста души, а техният домакин обикновено седеше, изпаднал в съзерцание пред празната си чиния, в която се мъдреше една-единствена червена роза. Но това негово забавление не беше нещо забележително, тъй като във всеки миг той можеше да отвърне на безсмислиците на тривиалния разговор с усмивка, така изненадваща, както когато човек вдигне захлупена чаша и отдолу най-неочаквано изпълзи рядко насекомо с неизвестно за науката име.

Какво друго да добавя? Малките ексцентричности в облеклото му не можеха да направят впечатление, защото неговото богатство бе предопределило вкуса му и той никога не носеше нито спортни фланелени панталони, нито сака от туид. Сега, в прохладния си костюм от плътна коприна с червен пояс през кръста, изглеждаше точно това, което винаги е бил — най-богатият и най-красивият от всички банкери в града: тези подхвърлени деца на съдбата. Хората смятаха, че най-накрая е намерил своето амплоа. Точно така трябваше да живее всеки на неговото място и с неговото богатство. Само дипломатическият корпус подуши в това разсипничество някакви подмолни мотиви, може би конспирация за пленяването на краля, и затова взеха най-редовно да се навъртат из гостоприемните му салони и дълбокомислено да се озъртат. Зад привидно отпуснатите и превзети физиономии на контетата дипломати се долавяше неспокойно любопитство, желание да се подушат кроежите на Несим, тъй като точно тогава кралят беше чест гост в голямата му къща.

Междувременно това въобще не промени съществуващата ситуация. Сякаш замислените от Несим действия се осъществяваха с безкрайна мудност, нарастваха със скоростта на сталактити, и винаги се намираше време за други неща — фойерверките оставяха искрящи бразди по кадифеното небе, прониквайки все по-надълбоко и по-надълбоко в нощта, където ние с Жюстин лежахме със сключени ръце и мисли. В спокойната вода на фонтаните се плискаха човешки отражения, осветени от златните и алени звезди, които съскаха в небето като прежаднели лебеди. Есенният небосклон, запален от пъстри искри, ни съзерцаваше с невъзмутимостта на човек, за когото цялото незаслужено страдание на човечеството се бе отдръпнало и разтворило в небитието — както става с продължителната болка, която от едно определено място тръгва да пълзи и се разлива, за да наводни цялото тяло и ума. Красивите следи от изстреляните ракети на фона на черния мрак ни изпълваха единствено с усещането за поразителната хармония в света на любовта, който щеше скоро да се отдръпне от нас.

Тази нощ сияеше от зарята на летни светкавици и още несвършило това представление, на изток откъм пустинята долетя глух гръмотевичен тътен и покри като струпей мелодичната тишина. Заръмя — свеж младежки дъждец, и изведнъж мракът се изпълни със забързани силуети, които се разтичаха към осветените къщи с повдигнати над глезените дипли, а гласовете се извисяваха до пискливите трели на щастливото удоволствие. За миг уличните светлини разголиха минувачите, очертаха телата им под прозирното було на техните дрехи. А ние двамата безмълвно се скрихме в една беседка зад сладкия аромат на живия плет и легнахме върху каменната скамейка във формата на лебед. Възбудената чуруликаща тълпа от гости плъзна към светлините на къщата; а ние се отпуснахме в люлката на мрака и нежните иглички на дъжда погъделичкаха лицата ни. Последните фойерверки бяха предизвикателно запалени от мъже в смокинги и в косата й видях само последните бледи комети, които излетяха и изчезнаха в нощното небе. Цветовете им още мигаха в съзнанието ми, когато с изгарящо удоволствие вкусих напористия й топъл език в устата си и усетих допира на неспокойните й ръце. Силата на това щастие — не бяхме в състояние да говорим, само се поглъщахме с поглед, а очите ни плуваха в непролети сълзи.

Откъм къщата долетя сухият пукот на тапите от шампанско и невъздържан смях.

— Вече никога не остава сам.

— Вярно, какво става с Несим?

— И аз не знам. Когато има какво да крие, човек се превръща в актьор. А това кара и другите около него да играят.

Същият човек без съмнение — онзи, който населяваше повърхността на всекидневието им — същият внимателен, мил и точен в задълженията си човек: ала по някакъв зловещ начин всичко се бе променило и него вече го нямаше.

— Взаимно се напуснахме — прошепна тя с тиха въздишка и се притисна в мен; целувката — обобщение на споделеното от нас — едва-едва ни сля за миг, преди да прелее в обсадилия ни мрак и да ни изостави. Като че с всяка прегръдка тя си казваше: „Може би именно с това, което така боли и което не искам никога да спре — може би чрез него ще успея да намеря пътя обратно към Несим.“ А аз ненадейно изпаднах в непоносима депресия.

По-късно, докато се разхождах в квартала, изпълнен с пискливи звуци, пронизващи мрака светлини и мирис на човешки тела, се зачудих, както неведнъж преди, накъде ни води времето. И сякаш за да проверя смислеността на чувствата, които пораждат толкова много любов и тревога, влязох в една осветена кабинка, украсена с част от филмов плакат — огромната половина от лицето на някой екранен любовник, безизразно и празно като обърнатия нагоре корем на умрял кит, — и седнах на столчето за клиенти, като в бръснарница, за да си изчакам реда. Една мръсна завеса ме делеше от вътрешната врата и оттам се чуваха приглушени звуци, като от събрание на непознати за науката същества, не точно отблъскващи — всъщност доста интересни, тъй като естествените науки са за онези, които нямат претенции да възпитават чувствата. По това време аз, разбира се, бях пиян и ужасно уморен — пиян колкото от Жюстин, толкова и от пивкото „Пол Роже“.

На стола до мен се мъдреше мюсюлмански фес, взех го разсеяно и го сложих върху главата си. Отвътре беше топъл и лепкав, а дебелата му кожена подплата прилепна към челото ми като вакуум. „Искам да знам какво точно означават“ — казах си аз в едно огледало, чиито счупени парчета бяха залепени с изрязани пощенски марки. Разбира се, имах предвид знаменателните схватки на секса, самия акт на проникване, който може да докара човек до отчаяние заради същество с две гърди и един кроасан, както находчиво се изразяват в Леванта. Звуците отвътре се усилиха до многозначително стенание и скърцане — задъханият човешки глас се сля с възбуденото блъскане и потропване на старото легло с ред дъски вместо пружина. По всичко личеше, че това е същият онзи недиференциран акт, на който се радвахме и ние с Жюстин, както и целият свят, към който, така или иначе, принадлежахме. А по какво да се диференцира? Колко далеч ни бяха отвели чувствата от онзи простичък, обикновен и механичен животински акт? Докъде се простираше вината на предателския ум с неговия безкраен списък от сърдечни доводи? Исках да си отговоря на въпрос, за който отговор няма; ала така силно копнеех за някаква сигурност, та ми се струваше, че ако успея да изненадам акта в неговия естествен разгар, мотивиран, както бе в случая, по-скоро от пари, отколкото от любов, но иначе с нищо неподправен, бих могъл да напипам истината за собствените си чувства и желания. Подтикван от нетърпение да намеря отговор на въпроса, повдигнах завеската и тихо пристъпих в тясната кабинка на спалнята, която бе подходящо осветена със съскаща, поклащаща се парафинова лампа с намален докрай пламък.

Леглото бе населено с неясните очертания на купчина плът, която се движеше едновременно в няколко посоки и шаваше като мравуняк. Трябваше ми известно време, преди да различа бледите космати крайници на възрастен мъж от тези на неговата партньорка — зеленикавата белота на пълна жена с глава на питон — главата и с ореол от щръкнали, мятащи се във всички посоки черни къдрици, провиснали от края на мръсния дюшек. Изглежда, бяха взели внезапното ми появяване за полицейска проверка, защото последва въздишка, ахване и гробно мълчание. Сякаш мравунякът изведнъж опустя. Мъжът изпъшка, обърна се наполовина към мен и ме изгледа учудено, а после, в желанието си да се скрие, зарови глава между огромните гърди на жената. Как можех да им обясня, че не ме интересува нищо друго освен акта на тяхното съвкупление. Приближих се до леглото с решителна крачка, малко гузен на вид и с отнесеното изражение на чисто научния интерес. Хванах ръждивата рамка на кревата и се загледах надолу, не към тях, защото аз почти не ги забелязвах, а към мен и Мелиса, към мен и Жюстин. Жената се почувства неловко и обърна големите си черни като въглен очи към лицето ми и каза нещо на арабски.

И двамата лежаха като жертви на страшна злополука; непохватно и някак безразборно вкопчени един в друг, сякаш бяха първите две същества в историята на човечеството, експериментирали точно с този начин на общуване. Позата им, така абсурдна и неудобна, приличаше на ранен, още тромав опит, който след векове на повсеместни упражнения може би щеше да се превърне в телесен навик с безпогрешен синхрон и балетна грация. Нещо обаче ми подсказваше, че това няма да се случи и че тази поза ще си остане неизменна за вечни времена — именно тази малко трагична и вечно нелепа поза на сношение. От нея идваха всички онези аспекти на любовта, които поети и луди използват в услуга на философията си за естетическата възвишеност. От нея започват страданията на болните и лудостта на безумците; нейния отпечатък носят и отегчените, опустошени лица на дългогодишните брачни двойки, вързани, така да се каже, гърбом един за друг, като две заклещили се кучета.

Отривистият дрезгав смях, който излезе от устата ми, ме учуди, но в същото време даде възможност на наблюдаваните от мен екземпляри да се окопитят. Мъжът повдигна глава и наостри слух, сякаш за да се увери, че полицай не може да се смее по такъв начин. Жената като че си обясни мислено моите мотиви и се усмихна.

— Изчакай навън — рече тя и ми посочи завесата с бялата си, обсипана с петна ръка. — Още малко. — А мъжът, сякаш смъмрен от тона й, се почувства виновен и направи няколко конвулсивни движения, като паралитик, който тепърва ще прохожда — подтикван не толкова от похотлив мерак, колкото от поетото задължение. Лицето му издаваше изблик на любезно внимание — като на човек, който става в претъпкания трамвай, за да отстъпи мястото си на инвалид от войната. Жената изсумтя и пръстите й стиснаха ръба на леглото.

Оставих ги — така нелепо съвкупени, изсмях се, излязох на улицата и тръгнах да обиколя още веднъж квартала, в който продължаваше да кипи абсурдният реален живот на мъже и жени. Дъждът беше спрял и влажната земя изпускаше топлото спарено ухание на пръст, човешка плът и увехнал жасмин. Тръгнах бавно, вътрешно развеселен, и започнах да си описвам с думи този квартал на Александрия, защото знаех, че много скоро ще бъде забравен и ще го навестяват само онези, чиито спомени са станали част от трескавия град и живеят още в умовете на старци като изветрял парфюм по дреха: Александрия, столицата на Паметта.

Тясната уличка бе покрита с изпечена ухаеща глина, сега поразмекната от дъжда, но не и мокра. По цялата й дължина бяха наредени цветните кабинки на проститутките, чиито страстни мраморни тела позираха свенливо — всяко пред собствената си куклена къща — като пред олтар. Седяха на трикраки столчета, досущ като гадателки, с цветни чехли на краката, с които се разхождаха по прашната улица. Оригиналното осветление придаваше на улицата някаква безсмъртна романтика, защото вместо да сияе с електрически крушки, по цялото й протежение върху земята бяха наредени карбидни лампи, които надупчваха нощта като цедилник и хвърляха трескави, прелъстителни, теменужени сенки нагоре към нишите и фронтоните на куклените къщи, влизаха в ноздрите и очите на посетителите и лягаха върху покорната мекота на пухкавия мрак. Вървях бавно сред тези невероятни цветя на порока и си мислех, че и градът, подобно на всяко човешко същество, таи у себе си апетити, страхове и най-различни настроения. Той също съзрява, ражда своите пророци, а после на преклонни години изпада в летаргия или в самота, като второто е по-страшно от първото. Неразбрали, че техният град майка умира, живите в него продължаваха да седят навън по улиците като кариатиди, подпиращи тъмнината, а болката от бъдното притваряше клепачите им; безсънно бдящи ловци на безсмъртие, устояли на всички пророчески векове на времето.

Една от кабинките бе цялата украсена с прецизно изрисувани тъмносини кралски лилии върху фон с цвят на праскова. Пред вратата седеше гигантското синкаво дете на негърка, на около осемнайсет години, облечено в червена фланелена нощница, която смътно напомняше сиропиталище. Върху черната си вълниста глава носеше венец от блестящи нарциси. Ръцете й бяха скромно прибрани в скута — престилка, пълна с накълцани пръсти. Приличаше на райско черно зайче, клекнало пред дупката си. Пред съседната врата седеше жена, крехка като обрулен лист, пред следващата — друга, посърнала от анемия и цигарен дим. Навсякъде по тези кафеникави, плющящи на вятъра стени се виждаше основният талисман на страната — отпечатък на длан с разперени пръсти, сякаш да спре настъплението на ужаса, притаил се в мрака извън периметъра на осветения град. Докато минавах край тях, издаваха не човешки подвиквания със звън на монети, а ласкави гукащи примамки — смирените им гласове изпълваха улицата с манастирска глухота. Не секс предлагаха те в еднотипните си паянтови кутийки сред мигащите жълти светлини на улицата, а като истински александрийки — дълбока безпаметна забрава в обятията на плътски наслади, за които отвращение няма.

Куклените къщи потрепериха и се олюляха под напора на нахлулия откъм морето вятър, който блъсна зле прикрепените прегради и изду прострените навън дрехи. Една от къщите бе съвсем без параван и през вратата се виждаше вътрешният двор с малка като за саксия палма. На светлината на огън, запален в пълна със стърготини кофа, се различаваха три момичета, седнали на ниски трикраки столчета, загърнати в изпокъсани наметки, които разговаряха тихо, протегнали ръце към самодивските пламъци. Изглеждаха някак отнесени, погълнати, съсредоточени, сякаш се бяха скупчили край жарава в далечна степ.

(Мислено видях големите късове лед — преспите, в които Несим изстудяваше шампанското си, видях синьо-зеленикави отблясъци като от престарял шаран в познатото езерце. И за да се върна на земята, подуших ръкава си с надежда да доловя парфюма на Жюстин.)

Най-накрая влязох в празно кафене. Изпих си кафето, поднесено ми от един саиди с гротескно дръпнати очи, през чиито цепки сигурно виждаше всичко двойно. В най-отдалечения ъгъл, свита на кравай върху куфара си и така неподвижна, че в първия момент въобще не се забелязваше, седеше престаряла дама и пушеше наргиле, което от време на време избълбукваше като внезапно обадила се гълъбица. Тук измислих цялата история от самото начало до самия край, която започваше в дните преди да срещна Мелиса и свършваше скоро след това с една напразна, но прагматична смърт в града, към който не принадлежах; казах, че аз съм я измислил от начало до край, ала неизвестно защо не гледах на нея като на нещо лично и мое, а по-скоро като на историческо платно на това място. Казвах си, че то се явява неразделна част от поведението на града в съответствие с всичко, което е било, и с всичко, което ще бъде. Сякаш въображението ми бе упоено от околната среда и не можеше да реагира на лични, съвсем индивидуални преценки. Бях изгубил способността да усещам дори възбуда от дебнещата опасност. Но най-много се страхувах — типично в мой стил — за безпорядъка, в който бях оставил записките си по ръкописа. Винаги съм мразел недовършеното, частичното, половинчатото. Реших, че поне те трябва да бъдат унищожени, преди да предприема следващата крачка. Изправих се — и в същия миг най-ненадейно осъзнах, че мъжът, когото бях видял в малката кабинка, беше Мнемджиян. Как е възможно да не разпозная щръкналата му гърбица? Тази мисъл продължи да ме занимава, докато отново пребродих целия квартал по посока към големите булеварди край морето. Вървях през този мираж от тесни пресичащи се сокаци, както човек прекосява бойно поле, погълнало всичките му приятели от младостта; ала не можех да сдържам насладата си от околните аромати и звуци — удоволствието на оцелелия. Тук на един ъгъл стоеше гълтач на огън с вдигнато към небето лице, устата му бълваше огнен стълб, който след миг се превръщаше в черен потрепващ като мараня пушек и пробиваше дупка в небето. От време на време мъжът отпиваше бензин от едно шише, после пак отмяташе глава назад и изригваше двуметрови пламъци. На всеки ъгъл виолетовите сенки се препъваха, падаха и потъваха, белязани от човешкия опит — едновременно дивашки и нежно лиричен. Приех го като знак за собствената си зрелост — това, че вече не страдах от гнетящо ме самосъжаление, а по-скоро от желание да бъда призован от града, да бъда вписан сред неговите тривиални или трагични спомени — ако, разбира се, заслужавах.

Когато се върнах в малкия си апартамент и изрових сивите тетрадки, в които бях нахвърлял записките си, вече не мислех да ги унищожавам. Нещо повече, настаних се под светлината на лампата и продължих да записвам, докато Помбал, отпуснат в единствения друг фотьойл, умуваше върху живота.

„Връщам се в стаята си и седя умислен, заслушан в тежкия тембър на нейния парфюм: мирис, съставен от плът, пот и цветя, втъкан в богатия брокат на съществото й. Това е особен вид любов, защото нямам чувството, че я притежавам — нямам и желание да бъде така. По-скоро като че и двамата се сляхме в момент на хладнокръвно самообладание, станахме партньори в един и същ етап на своето израстване. Да, ние просто вбесихме любовта, защото доказахме, че спойката на приятелството е по-здрава. Тези записки, независимо как ще се четат, имат смисъл само като мъчителен, макар и с любов написан коментар върху света, в който съм се родил, за да споделя най-самотните си мигове — тези на съвкупление — с Жюстин. По-близо от това до истината не мога да стигна.

Неотдавна, така се случи, че по една или друга причина не можех да я видя, и тогава усетих такъв болезнен копнеж по нея, та отидох в Пиетрантони да си купя шишенце с нейния парфюм. Напразно. Момичето, което продаваше, беше много мило и сложи върху ръцете ми по малко от всички марки, които имаше на склад, и на два пъти ми се стори, че го надуших. Но не. Все нещо не достигаше — предполагам, че това беше плътта, която парфюмът носи. Изглежда, стаеният мирис на тялото бе липсващият фактор. И чак тогава, вече изгубил всякаква надежда, споменах името на Жюстин и продавачката веднага ми подаде първия парфюм, който бях помирисал. «Защо не ми казахте веднага?» — попита тя с обиден тон, сякаш бях засегнал професионалното й достойнство; всеки с изключение на мен, сякаш искаше да ми внуши тя, знае кой е парфюмът на Жюстин. Не бих го познал. Въпреки това се изненадах, че Jamais de la vie не беше от най-скъпите или екзотични парфюми.“

(Когато занесох вкъщи малкото шишенце, намерено в жилетката на Коен, духът на Мелиса още стоеше затворен в него. Още се усещаше.)

Помбал четеше на глас онзи дълъг и ужасен откъс от „Нрави“, който се нарича „Манекенът говори“. „Във всички тези случайни сблъсъци с животното мъжкар никога не познах избавата, въпреки че какво ли не видя тялото ми. В огледалото винаги ме е посрещал образът на застаряващия гняв, който крещи: “J’ai rate mob propre amour — mon amour a moi. Mon amour-propre, mon propre amour. Je l’ai rate. Je n’ai jamais souffert, jam ais eu de joie simple et candide.""67

Спря, колкото да каже:

— Ако това е вярно, обичайки я, ти просто се възползваш от една болест. — И тази забележка ме покоси като брадва, размахана от човек, който не осъзнава неимоверната си сила.

Когато наближи времето за големия годишен лов на патици в езерото Мареотис, Несим започна да изпитва някакво магическо облекчение. Най-накрая си призна, че каквото има да се решава, ще се реши сега или никога. Изглеждаше като човек, успял да се пребори с коварна болест. Наистина ли преценката му, макар и несъзнателна, беше толкова погрешна? По време на своя брак всеки ден бе повтарял: „Толкова съм щастлив“ — думи фатални като ударите на стенен часовник под вечната обсада на дебнещото безмълвие. Сега вече не можеше да изрича тези думи. Общият им живот приличаше на кабел, заровен дълбоко в пясъка, който по някакъв необясним начин и в незнаен момент се бе скъсал, повличайки и двамата в бездната от непрогледен мрак.

Разбира се, лудостта сама по себе си не се съобразява с обстоятелствата. По-скоро се наслагва, но не върху измъчваните до непоносимост личности, а направо върху дадена ситуация. В известен смисъл ние всички участвахме в нейните проявления, ала само Несим имаше роля на действащо лице и я олицетворяваше в плът и кръв. Краткият период, който предшестваше големия лов сред водите на Мареотис, продължи може би цял месец — или малко повече. И тук отново онези, които не го познаваха, нищо не доловиха. Но илюзиите се умножаваха с такава скорост, та по собственото му описание човек имаше усещането, че гледа бактерии под микроскоп — здравите клетки, като в случаите на рак, просто полудяваха и повече никога не възвръщаха нормалното си поведение.

Мистериозната серия от кодирани послания, които получаваше от имената на улиците, представляваше ясен и неоспорим признак, че става дума за свръхестествени сили, развилнели се и плашещи със заканата си за невидимо наказание — за него или за другите, не се разбра. Трактатът на Балтазар, който жълтееше на витрината в някаква книжарница, един ден се появи и върху гроба на баща му в еврейското гробище — редом с всички онези бележити имена, издълбани върху камъка, които отекваха с цялата непоносимост на мъката, изстрадана от европейските евреи в изгнание.

А после и въпросът с шумовете, които идваха от съседната стая: нещо като тежко дишане, последвано от внезапно гръмналата музика на три пиана едновременно. Той знаеше, че тези звуци не са измамни, а представляват брънките в една окултна верига — логическа и убедителна само за ума, минал отвъд здравомислието на причинно-следствените връзки. Ставаше все по-трудно и по-трудно да се преструва на нормален, спазвайки общоприетите правила за държане. Терзаеше се в мъките на онова състояние, което Сведенборг описва в своя труд „Devastatio“.

Пламъците в откритата камина започнаха да приемат невероятни форми. И това лесно се доказваше, защото угасен и отново запален, огънят само потвърждаваше истинността на неговите видения — страховити пейзажи и човешки лица. Бенката върху китката на Жюстин също го тревожеше. Докато се хранехме, той непрекъснато се бореше с желанието си да я докосне, и то така трескаво, че пребледняваше и стигаше почти до припадък.

Един следобед смачканият чаршаф на леглото му започнал да диша, приемайки формата на тяло, което лежи отдолу. И това продължило половин час. Една нощ се събудил от пърхането на огромни криле и видял подобно на прилеп същество с цигулка вместо глава, която било подпряло върху рамката на кревата му.

А после и контрастите на доброто — едно послание от калинка, кацнала върху тетрадката му точно когато записвал нещо в нея; музиката на „Пан“ от Вебер, която зазвучавала всеки ден между три и четири от пианото в съседната стая. Усещал как умът се превръща в бойно поле за силите на доброто и злото и че тази задача опъва докрай нервите му, тъй като не било лесно да разпознае едните сили от другите. Действителният свят започнал да му играе номера до такава степен, че сетивата му непрекъснато обвиняваха реалността в непоследователност. Разумът му се намираше в опасност.

Веднъж жилетката, която бил преметнал върху облегалката на стола, започнала да пулсира, сякаш приютила в себе си цяла колония туптящи сърца. Щом се обърнал да я претърси обаче, сърцата спрели да бият и категорично отказали да подновят демонстрацията за пред Селим, който бил извикан в стаята на мига. Същия ден видял собствените си инициали, изписани в злато върху облак, който се отразявал в една витрина на улица „Сен Саба“. Това вече доказвало всичко.

Същата седмица в кафенето „Ал Актар“ един непознат се настанил на масата в ъгъла, която била винаги запазена за Балтазар, и преспокойно си отпивал от арака — същия, който и той възнамерявал да поръча. Мъжът му заприличал на него самия, но по някакъв изопачен начин, особено след като обърнал лице към огледалото, разтеглил устните си в усмивка и зъбите му се оголили. Той не изчакал, ами направо хукнал навън.

Докато крачел по улица „Фуад“, усетил как плочникът под краката му се превръща в мека гъба; потънал до кръста, преди химерата да изчезне. В два и половина същия следобед се надигнал от неспокоен сън, облякъл се и излязъл с единствената цел да провери доколко е вярно измъчващото го предчувствие, че както „Паструди“, така и кафенето „Дордали“ са празни. И те били. Този факт го изпълнил с ликуващо облекчение; но то било краткотрайно, защото на връщане към стаята си най-ненадейно се почувствал така, сякаш сърцето му е изгонено от тялото и на негово място ритмично почукват отривистите удари на въздушна помпа. Беше започнал да мрази тази своя стая и да се страхува от нея. Дълги часове останал заслушан в очакване шумът да се появи наново — хлъзгави жици се развивали със свистене по пода, после изцвърчало животинче — писъците стигнали до слуха му приглушени, сякаш някой припряно го напъхвал в торба. После рязкото щракване от закопчалки на куфар и дишането на човек, прилепен от другата страна на стената, заслушан и в най-малкия шум. Несим събул обувките си и отишъл на пръсти до еркерния прозорец с намерението да надникне в съседната стая. Решил, че неговият нападател трябва да е възрастен човек — мършав, с остри черти и с угаснали зачервени очи като на мечка. Но не успял да потвърди представата си. Сутринта, в деня, в който трябвало да бъдат разпратени поканите за големия лов, се събудил рано и от прозореца на спалнята си с ужас забелязал върху покрива двама души със съмнителен вид и арабско облекло, които с помощта на въже се опитвали да изправят един хаспел. Двамата го посочили с пръст и шепнешком разменили няколко реплики. После започнали да спускат надолу нещо тежко, завито в кожено палто, право на улицата. Ръцете му треперели, докато с равния си почерк попълвал големите бели квадрати на поканите с имената от написания на машина списък, който Селим бил оставил на бюрото му. Все пак се усмихнал под мустак като си припомнил колко много място отделя местната преса всяка година на това паметно събитие — големия лов в Мареотис. Имал доста работа, но смятал, че нищо не бива да се оставя на случайността; въпреки че грижливият Селим се навъртал наоколо, Несим свил устни и настоял всичко сам да провери и лично да приготви поканите. Моята, изпълнена с всички знамения, вещаещи нещастие, ме гледа и сега от полицата над огнището. Втренчих в нея очи с внимание, разсеяно от никотина и виното, но все пак си дадох сметка, че по някакъв неясен начин именно в нея се намираше разрешението, към което всички се стремяхме. („Там, където науката свършва, започват нервите“, „Нрави“.)

— Ти, разбира се, ще откажеш. Нали? — обади се Жюстин с толкова рязък тон, че усетих напрегнатия й поглед. Стоеше надвесена над мен в сумрака на ранната утрин и помежду изреченията даваше по едно ухо към тежко дишащия призрак на Хамид зад вратата. — Няма да предизвикваш провидението, нали? Отговори ми! — И в желанието си да бъде по-убедителна, тя свали полата и обувките си и се мушна в леглото — топла коса, меки устни и коварните неспокойни движения на тяло, което се гушеше в мен, като че беше наранено и търсеше утеха, сякаш раздразнено от незарасналите си рани. Тогава ми се стори — и в това убеждение нямаше и следа от нафукано перчене, — стори ми се, че повече не мога да лишавам Несим от онова удоволствие, което той очакваше от мен. В дъното на всичко това, разбира се, имаше и известно облекчение, което почти ме развесели, ала тогава видях тъжното сериозно лице на моята приятелка по оръжие. Жюстин лежеше и гледаше с онези свои изключително изразителни тъмни очи, сякаш от някакъв висок прозорец по етажите на собствената й памет. Тя се взираше — и аз знаех това — в очите на Мелиса, в тревожните чисти очи на жената, която с всеки изминал ден на нарастваща опасност се приближаваше все по-близо и по-близо до нас. В края на краищата човекът, който можеше да бъде най-сериозно засегнат от онова, което замисляше Несим, бе Мелиса — че кой друг? Мислено тръгнах по желязната верига от целувки, които Жюстин бе изковала, надолу към спомените, бързо, като сръчен моряк, който се спуска, хванал веригата на котвата само с ръце, и потъва в най-черните дълбини на застоялата пристанищна вода — паметта.

От многобройните провали в живота човек си избира онези, които най-слабо уронват чувството му за собствено достойнство и най-малко го излагат. Моите бяха в изкуството, в религията и в човешките отношения. В изкуството се провалих (изведнъж ми хрумна в този миг), защото не вярвах в човешката дискретност. („Дали — пише Пърсуордън — хората са винаги едни и същи, или образите им така бързо се наслагват, като върху филмова лента, че създават впечатлението за едни и същи черти?“) Не вярвах в истинността на хората и затова не можех успешно да ги пресъздавам. В религията ли? Ами аз така и не открих достойна за мен религия, която да спечели доверието ми, да ме предразположи и умилостиви — всъщност има ли религия, която да не търпи тези обвинения? Да ме прощава Балтазар, но ми се струва, че всички църкви и всички секти представляват в най-добрия случай школи за самообучение срещу страха. Третият обаче, най-страшен провал (зарових лице в тъмната жива коса на Жюстин) бе провалът ми в човешките отношения: докарах си го сам, чрез постепенната, ала все по-осезателна изолация на духа, която ме научи да съчувствам, но ми забрани да притежавам. И полека-лека, съвсем необяснимо, аз ставах все по-плах и неуверен в любовта, макар че все по-щедро се раздавах — най-хубавата част от любовта. И именно с това, проумях аз с ужас, успявах да задържа Жюстин. Като всяка жена с вродено чувство за собственост тя бе обречена да се опитва да плени онази част от мен, която винаги щеше да й убягва — последното ми убежище, което се наричаше присмех и приятелство. Този вид любов обаче в известен смисъл я изпълваше с отчаяние, защото аз не зависех от нея; а желанието за притежание, ако се изостри дотам, може докрай да обсеби духа. Колко е трудно да се анализират тези отношения, които остават вечно скрити под тънката ципа на нашите привидни действия; защото какво е любовта, ако не езикът именно на тази тънка ципа, а сексът — само терминология.

Освен това, за да разголя докрай нашата болезнена връзка, която ми причини толкова мъка, разбрах, че именно мъката е единствената храна за спомена: защото удоволствието свършва с края на удоволствието и всичко, което дава, е усещане за добро здраве — извор на енергия. Докато аз бях като батерия с изтощени клетки. Без ангажименти, аз се чувствах свободен да кръжа в света на други мъже и жени, като пазител на истинските права на любовта, които не са страст, нито навик (те само я окачествяват), а божественото прегрешение на боговете с простосмъртните — Афродита, нашата приятелка по оръжие. Така обсаден, аз въпреки всичко съзнавах ясно онова качество у себе си, от което, разбира се, най-много ме болеше: себеотричането. Него Жюстин обичаше у мен — не моята личност. Жените са крадци на секс и не друго, а моята неангажираност се надяваше да открадне тя от мен — бисера в жабешката корона. И именно в тази неангажираност и откъснатост от света тя съзря подписа на случайността, дисонанса и безпорядъка, които управляваха моя живот. Стойността ми не беше в нещо, което съм постигнал, нито в нещо, което притежавам. Жюстин ме обичаше, защото аз й давах нещо неразрушимо — една отдавна формирана личност, която не можеше да бъде пречупена. За нея обаче бе невъзможно да се отърве от усещането, че дори когато я любя, аз продължавах да искам да умра! Това тя не бе в състояние да понесе.

А Мелиса? На нея, разбира се, й липсваше проницателността на Жюстин. Мелиса знаеше единствено, че моята сила й е нужна там, където самата тя се чувстваше най-слаба и уязвима — в отношенията си със света. Боготвореше всеки мой признак на човешка слабост — разхвърляните ми навици, неспособността ми да се оправям с парите и така нататък. Обичаше моите слабости, защото именно в тях се чувстваше най-полезна за мен; Жюстин отминаваше всичко това като недостойно за нейния интерес. Тя обаче си бе открила у мен друг вид сила. Аз я интересувах само с една моя особеност, която не можех да й поднеса като дар, нито тя можеше да ми я открадне. Това се има предвид, когато говорим за притежание — всеки страстно да воюва за качествата на другия, да се бори за богатството на неговата личност. Ала възможно ли е такава война да не бъде унищожителна и безнадеждна?

И все пак колко заплетени са човешките мотиви: защото не друг, а именно Мелиса бе успяла да извади Несим от убежището му в света на фантазиите и да го подтикне към действие, за което сам знаеше, че ние всички горчиво ще съжаляваме, защото то щеше да ни убие. Една нощ, подбудена от собственото си нещастие, тя се приближила към масата, на която той седял пред празна чаша шампанско и замислено оглеждал кабарето: пламнала и разтреперана, склопила изкуствените си мигли и на един дъх изрекла седем думи — „Твоята съпруга вече не ти е вярна“ — фраза, която останала да трепти в ума му като забит нож. Вярно е, че от дълго време досиетата му набъбвали с все нови и нови доклади за този ужасен факт, но докладите са като вестникарски описания на катастрофи, които са се случили далеч, в страна, която никога не си виждал. Сега обаче пред него стоял жив свидетел, жертва, оцелял участник… Тази единствена фраза като че наново оплодила излинялата му способност да чувства. Онези мъртви папки с доноси изведнъж оживели и закрещели своите тайни доноси в лицето му.

Гримьорната на Мелиса представляваше смрадлива дупка, почти изцяло заета от извитите тръби на канализацията. Имаше само едно парче от счупено огледало и малък рафт, покрит с бяла опаковъчна хартия за сватбени торти. Върху него беше наредила всевъзможните си пудри и моливи, с които успяваше да се изрисува така нескопосно.

Именно в това парче от огледало цъфнало лицето на Селим, леко разкривено от треперещия въздух край газените лампи, като същински призрак, изскочил направо от недрата на подземния свят. Кръвта й замръзнала във вените. Заговорил с язвителен тон, който очевидно бил усвоил от господаря си, и в този глас имитация тя доловила безпокойството на верния паж за единственото човешко същество, което той наистина обожавал и на чиито тревоги реагирал като разбунен от спиритически сеанс дух.

Мелиса се уплашила, защото знаела много добре, че тук всяко оскърбление срещу първенците на града се наказва светкавично и по най-ужасен начин. Изпаднала в паника, като си дала сметка какво е извършила, и едва успяла да потисне напиращите у нея ридания, докато с треперещи ръце сваляла миглите си. Било немислимо да откаже на поканата. Облякла се с най-хубавите, макар и доста овехтели дрехи и носейки умората си като тежка раница, тръгнала подир Селим към големия автомобил, скрит в най-черните сенки на нощта. Той й отворил вратата и тя седнала до Несим. Поели бавно през плътния сумрак на александрийската вечер, чиито силуети се сторили напълно непознати на обезумялата от страх Мелиса. Профучали край морето с цвят на сапфир, после завили към вътрешността, прекосили бедняшките квартали на път към Мареотис и черните планини от шлака в Макс, където лъчите на фаровете обелвали една по една люспите на мрака и разкривали малки, до болка познати сценки от египетския живот в Александрия — разпяващ се пияница, библейска фигура, яхнала ослица, две деца, като че избягали от войниците на Ирод, един хамалин, нареждащ денкове по големина — така сръчно, сякаш размесвал тесте карти. Очите й следвали тези познати гледки с трепет, защото зад тях се простирала пустинята и пустотата й отеквала глухо като морска раковина. През цялото това време нейният спътник не проронил дума, а тя пък нито смеела да се обади, нито дори да го погледне.

Но когато изчистеният стоманен силует на дюните изплувал пред тях, осветен от закъснялата луна, Несим спрял колата. Бръкнал в джоба, извадил чековата си книжка и казал с неуверен глас, без да обръща към нея насълзените си очи.

— Колко струва твоето мълчание? — Тя го погледнала и чак тогава видяла мъката и чувствителността на това смугло лице. Вместо боязън, обзел я срам. В израза на лицето му разпознала неговата слабост — наричала се доброта — и веднага разбрала, че той не може да й бъде враг. Плахо докоснала ръката му и рекла:

— Срамувам се от постъпката си. Моля те, прости ми. Не бях на себе си, дори не помня какво съм казала. — И се почувствала така изнемощяла, че вместо да се разплаче, устата й се разтегнала в прозявка. Двамата се погледнали в очите, вече с ново разбиране, всеки проумял, че другият е невинен. За миг дори им се сторило, че се влюбват един в друг, само заради голямото облекчение, което изпитали.

Колата набрала скорост и много скоро двамата вече препускали през пустинята към студения блясък на звездите и черния хоризонт, тътнещ от грохота на вълните. Несим с това странно сънливо създание до него се замислил: „Благодаря на Бога, че не съм гений — защото геният няма с кого да споделя.“

Изгледал я крадешком и от един поглед научил много за нея, както и за мен като неин любовник. Крехката й красота, изглежда, го е обезоръжила и развълнувала, както бе направила и с мен. Това бе красота, която изпълваше човека с ужасното предчувствие, че е била създадена за мишена на силите на унищожението. Сигурно си е припомнил онзи случай с Пърсуордън, който също като Несим я бе открил в задименото кабаре; само че при Пърсуордън тя седяла сред другите танцьорки, които продавали билети. Пърсуордън, който бил мъртво пиян, я извел на дансинга, умълчал се, после се обърнал към нея с тъжен, но властен тон.

— Comment vous defendez-vous contre la solitude? — попитал я той. Мелиса вдигнала напълно искрените си очи към него и тихо промълвила:

— Monsieur, je suis devenue la solitude meme68 — Пърсуордън бил толкова впечатлен, че успял да запомни тази случка и по-късно я разказваше пред приятели, добавяйки: „И изведнъж си помислих, че това е жена, която бих могъл да обичам.“ Но доколкото знам, не си направил труда да я посети отново, защото книгата му вървяла добре и в новоразпалената симпатия той разпознал номер, който най-лекомисленият дял от неговата природа се канел да му погоди. Точно тогава пишел за любовта и не желаел да се разколебава в идеите, които вече бил формулирал, за да проповядва по темата. („Не мога да се влюбя — възкликваше един от героите му, — защото принадлежа към древното тайно общество на шегаджиите!“; а и навсякъде другаде, където се случеше да спомене за брака си, той пишеше: „Открих, че ядосвайки другите, аз най-вече раздразвам себе си; сега, останал сам, мога да раздразвам само себе си. Каква радост!“)

Жюстин все още стоеше надвесена над мен, втренчила поглед в лицето ми, докато тези парещи спомени изгаряха ума ми.

— Ще измислиш някаква причина — повтори тя с дрезгав глас.

— Няма да отидеш. — Струваше ми се, че не съм способен да намеря изход от това неприятно положение.

— Как мога да откажа? — попитах. — Как ти ще откажеш?

Те продължили да пътуват в топлата спокойна пустинна нощ, Несим и Мелиса, обзети от внезапен прилив на състрадание един към друг, ала все още безмълвни. При последния стръмен склон, преди да стигнат Бург ел Араб, той изключил мотора и пуснал колата по инерция.

— Хайде — казал й. — Искам да ти покажа Летния дворец на Жюстин.

Хванали се ръка за ръка и поели по пътеката към малката къща. Пазачът бил заспал, но Несим имал собствен ключ. В стаите миришело на влага и пустош, ала иначе били пълни с отразената от белите дюни светлина. След малко той запалил огън от тръни в голямата открита камина, извадил старата си аба от гардероба, загърнал се с нея, седнал и рекъл:

— Кажи ми сега, Мелиса, кой те изпрати да ме следиш? — Всъщност, пошегувал се, но забравил да се усмихне и Мелиса цялата пламнала от срам и прехапала устни. Дълго останали така край огнището, загледани в пламъците, с усещането за нещо споделено — общата им безнадеждност.

Жюстин изгаси цигарата си и бавно стана от леглото. Взе да крачи замислено напред-назад по килима. Страхът я бе обсебил и виждах как с мъка се сдържа, за да не избухне — нещо толкова типично за нея.

— Какви ли не неща съм вършила в този живот — обърна се тя към огледалото. — Лоши неща може би. Но никога по невнимание, никога безразсъдно и необмислено. Винаги съм гледала на действията като на послания, като на пожелания от миналото към бъдещето, които провокират самопознанието, себеоткриването. Сгрешила ли съм? Сгрешила ли съм? — Разбира се, не към мен отправи тя въпроса си, а към Несим. Много по-лесно е въпросите, предназначени за съпруга, да се задават на любовника. — А що се отнася до мъртвите — продължи след миг, — винаги съм си мислела, че те смятат нас за мъртви. Тъй като вече са се върнали към живите, след краткото си и маловажно пребиваване в привидния живот.

Хамид се размърда и тя хвърли бърз и уплашен поглед към разпилените си дрехи.

— Трябва да отидеш — каза тя тъжно, — както и аз. Прав си. И двамата трябва да отидем. — После се обърна към огледалото да довърши тоалета си и добави: — Още един бял косъм. — И се наведе напред да разгледа отблизо порочното си светско лице.

Докато я наблюдавах, впримчена за миг в блясъка на слънчев лъч, случайно проникнал през мръсното стъкло на прозореца, не можех да не си помисля — за кой ли път? — че у нея липсва какъвто и да било коректив, за да контролира или насочва интуицията, която бе развила у себе си, вследствие на дълбоко интроспективната си природа: не разполагаше нито с нужното образование, нито с онази интелектуална подплата, с която евентуално би могла да се противопостави на повелите на ревностното си сърце. Нейната дарба бе дарбата, която човек понякога открива у невежите гадателки. Всичко, което у нея минаваше за мисъл, бе плагиатство — дори това подмятане за мъртвите, срещащо се в „Нрави“; знаеше за най-значителния принос на всяка книга, не защото я бе чела, а защото бе слушала внимателно неповторимите разговори между Балтазар, Арнаути и Пърсуордън върху нея. Тя беше като крачещо резюме на творенията на всички писатели и мислители, които бе обичала — но коя умна жена е нещо повече от това?)

Несим взел ръцете на Мелиса в своите (те висели отпуснати, тънки и студени като нафора) и започнал да я разпитва за мен с ненаситност, която издавала страстно любопитство по-скоро към мен, отколкото към Жюстин. Човек винаги се влюбва в избраника на онзи, когото обича. Какво не бих дал, за да науча какво му е казала, възбуждайки в същото време още по-силно неговото състрадание ту с прямота, ту с неочакваната си сдържаност. Но единственото, което разбрах, че е изтърсила, бе:

— Дори и сега те не са щастливи, защото непрекъснато се карат. Така ми каза Хамид, когато го видях последния път. — Очевидно нейният опит й бе стигнал дотолкова, че да съзре в тези подшушнати й скандали цялото съдържание на нашата любов. Мисля, че у Жюстин тя виждаше само егоизъм и нищо друго, само онази демонстративна липса на интерес към останалите хора, която бе толкова типична за моя любим тиранин от женски пол. Защото Жюстин бе напълно лишена от онова великодушие на ума, без което Мелиса не можеше. У Жюстин нямаше човещина, тя винаги отсъства у хората, изцяло обсебени от своето его. Какво, по дяволите, разчитах да намеря у нея? — задавах си този въпрос за хиляден път. А Несим, който се бе заел да изучи и обича Мелиса единствено като продължение на Жюстин, той очерта най-точно създалата се житейска ситуация. Мелиса търсеше у него онези качества, които си въобразяваше, че аз трябва да съм открил у неговата съпруга. Ние четиримата, без да съзнаваме, се допълвахме взаимно, обвързани в една заплетена безизходица. („Ние, които много сме пътували и много сме обичали: ние, които — няма да кажа сме страдали, защото чрез страданието винаги сме опознавали собствената си независимост, — само ние можем да оценим сложната природа на нежността и да разберем как тясно се преплитат любовта и приятелството.“ „Нрави“.)

Продължили да говорят, сякаш били обречени брат и сестра, като взаимно подхранвали у себе си чувството на облекчение, което идва, щом намериш човек, пред когото да излееш душата си, натежала от несподелена мъка. Ала върху това взаимно състрадание изведнъж легнала сянката на желанието — все още бледо видение, сякаш доведеното дете на изповедта, от която ти олеква, и на новото усещане за избавление. В известен смисъл това предопределило и неизбежното отдаване, което не било така грозно, както нашето с Жюстин. Любенето е много по-истинско, ако състраданието, а не желанието свързва телата; защото то не оставя след себе си рани. Вече се зазорявало, когато двамата станали — схванати и сковани от дългото седене край камината, — огънят бил отдавна угаснал. Тръгнали към колата по влажния пясък, загледани в бледолилавия небосклон, който бавно просветлявал на изток. Мелиса била намерила приятел и закрилник; а що се отнася до Несим, той се чувствал напълно преобразен. Събуденото у него състрадание като с магическа пръчка го превърнало в стария Несим, което ще рече, в мъж, готов да действа (стига да пожелае, като нищо би убил любовника на жена си)!

Качили се в колата и поели успоредно на красивия роден бряг, а първите филизи на слънцето се развили, протегнали лъчи от хоризонт до хоризонт през цялата шир на гордото Средиземноморие и краищата им стигнали едновременно чак до светия, навеки изгубен Картаген и до Саламис в Кипър.

След малко там, където пътят хлътва и се вие сред дюните по посока към морето, Несим спрял колата и небрежно й предложил да се изкъпят. След настъпилата у него промяна той изпитал внезапно желание да се покаже гол пред Мелиса, за да я възхити с красотата, която толкова дълго бе лежала забравена и пренебрегната, като изящно ушит костюм, захвърлен на тавана.

Съвсем голи, ръка за ръка, те със смях прекрачили в ледената вода, а свенливото слънце оцветило гърбовете им в розово. Сякаш първото утро след сътворението на света. Мелиса също побързала да се отърве от дрехите си с усещането, че са бреме за плътта, и се превъплътила в онази танцьорка, която можела да стане; защото голотата винаги й е придавала завършеност и уравновесеност, които й липсваха в кабарето.

После дълго време останали да лежат в пълно мълчание, опипвайки пътя напред сред мрака на чувствата си. Той разбрал, че моментално е спечелил нейната благосклонност — че сега тя вече е негова любовница във всичко.

Поели заедно към града, като усещали едновременно и щастие, и неловкост — някаква кухота в сърцевината на блаженството. Тъй като и двамата не изгаряли от желание да се върнат към очакващото ги всекидневие, взели да се помайват, колата също намалила скорост, а паузите между гальовните им реплики сами се удължавали.

Най-сетне Несим си спомнил някакво порутено кафене в Макс, където човек можел да закуси със сварено яйце и чаша кафе. Въпреки че било много рано, сънливият собственик грък бил вече на крак и им застлал маса под безплодната смокиня в задния двор, пълен с кокошки и постните им курешки. Навред край тях се издигали пристани от вълниста ламарина и фабрики. Морето присъствало само като далечен мирис на влага, нагорещено желязо и катран.

След закуската той я оставил на уличния ъгъл, където сама пожелала, и й казал „довиждане“ по един „сковано формален“ начин — вероятно се страхувал, че някой от неговите служители може да го види. (Това последното е лично мое предположение, тъй като думите „скован“ и „формален“, които намирисват на литература, звучат някак не на мястото си.) Механичният грохот на града рязко прекъснал мислите им, за да ги върне отново към познатите им до болка задължения на всекидневието. Мелиса се прозяла — сънлива и както винаги, напълно естествена — и щом се разделила с него, веднага влязла в малката гръцка църквица, за да запали свещ. Прекръстила се от ляво на дясно, както е според православния канон, и като отметнала с ръка кичур черна коса, се навела над иконата и заедно с металния вкус на целувката почувствала утехата, която често й е носил този забравен навик от детството. Обърнала се уморено и открила, че Несим стои зад гърба й. Бил блед като смъртник и я гледал втренчено с измъчено умиление и любопитство. И тя разбрала всичко. Прегърнали се като жертви на едно и също терзание — без да се целуват, само притискали телата си едно към друго и изведнъж той започнал да трепери от изнемога. Зъбите му загракали. Тя го примъкнала към църковната пейка, той седнал, останал така известно време с отнесено изражение, сякаш се мъчел да каже нещо, ала само прокарал ръка по челото си като току-що изваден удавник. Не че имал какво да й каже, но тази неспособност да говори го уплашила, че може би в момента преживява мозъчен удар. Едва събрал сили да се обади с грачещ дрезгав глас:

— Ужасно късно е, почти шест и половина. — Допрял ръката й до наболата си буза, изправил се като старец и подпирайки се тук-таме по пътя си, излязъл през големите порти, озовал се сред обляния в слънце ден, а нея оставил да стои загледана подире му.

Никога зората на деня не е била така прекрасна в очите на Несим.

Градът му изглеждал блестящ като скъпоценен камък. Телефоните изпълвали с пискливия си глас големите каменни сгради, в които финансистите живеели от сутрин до вечер, и това механично чуруликане му прозвучало като птича песен, обещаваща фараонско благополучие. Дърветата в парка били окъпани от необичайния ранен дъждец. Целите блестели в диаманти, а закръглените им корони приличали на огромни самодоволни котараци, извили гръбнак, за да направят тоалета си.

Пътувайки към петия етаж с асансьора, Несим плахо понечил да се приведе в приличен вид и да изглежда по-важен (попипал наболата си брада, стегнал възела на връзката си) и с любопитство изгледал отражението си в евтиното огледало, озадачен пред пъстрата гама от чувства и вяра, с която го заредило краткото преживяване. Под тази обвивка обаче, като гангренясал зъб или забрал нокът, пулсирал смисълът на онези седем думи, които Мелиса изстреляла право в сърцето му. Някак смътно разбрал, че Жюстин е мъртва за него — от неизличим образ в съзнанието му се превърнала в гравюра, в медальонче, което човек може цял живот да носи до сърцето си. Винаги е малко тъжно да се разделиш със стария си живот и да започнеш нов — ала всяка жена означава нов живот, отделен, самостоятелен, sui generis. Като личност тя избледняла отведнъж. Несим повече не искал да я притежава, а да се отърве от нея. От жена се превърнала в обстоятелство.

Той позвънил да дойде Селим и когато секретарят се появил, му издиктувал няколко еднообразни търговски писма с такова невъзмутимо спокойствие, че ръката на момчето се разтреперила, докато ги записвало с педантично точните си стенографски йероглифи. Никога преди Несим не бил изглеждал така страшен в очите на Селим, както в този момент — настанен зад голямото си полирано бюро с цяла батарея от мигащи телефони пред него.

Известно време след този епизод Несим и Мелиса не се виждали, но той й пишел дълги писма, които след това накъсвал и пускал в тоалетната чиния. За него било важно, по някаква неведома причина, да й обясни и оправдае Жюстин и всяко от тези писма започвало с пространно и болезнено тълкуване на миналото на Жюстин и неговото собствено. Смятал, че без този преамбюл няма да може да опише на Мелиса с какво и как е успяла да го трогне и плени.

Той, разбира се, защитавал жена си не от Мелиса, която никога не я е критикувала (с изключение на една фраза), а от собствените си съмнения, които се появили след срещата му с Мелиса. Точно както и моето преживяване с Жюстин хвърли нова светлина върху Мелиса и ме накара да я погледна по друг начин, така и той, като се взрял в сивите очи на Мелиса, видял как там се ражда една нова и неподозирана дотогава Жюстин. И взел да се опасява не за друго, а за това до каква степен е възможно да намрази Жюстин. Тогава осъзнал, че омразата е само неосъществена любов. Завидял на Пърсуордън за неговата праволинейност, когато се сетил за онзи надпис върху последната му книга, която подарил на Балтазар с подигравателно надрасканото отгоре:

А когато отново се срещнали, при много по-различни обстоятелства… Липсва ми кураж да продължа. Бях изучил Мелиса така надълбоко чрез собствения си ум и сърце, че не мога да понеса мисълта за онова, което Несим е открил у нея — страници, пълни със заличени и поправени места в текста. Страници, които бях откъснал от моите дневници и унищожил. Сексуалната ревност е любопитен звяр — помещава се навсякъде, дори в спомена. Извръщам лице от мисълта за целувките на Несим, за целувките на Мелиса, която в лицето на Несим бе избрала най-подобните на моите устни…

От съвсем нова пачка картончета, върху които след свенливите ми, но настойчиви молби един печатар, дето работеше незаконно, се бе съгласил да сложи името и адреса ми, извадих една визитка, след което взех писалката си и написах:

Мистър……… приема с удоволствие любезната покана на мистър……… за лов на патици в езерото Мареотис.

Струваше ми се, че е настъпил моментът да науча някои важни истини за човешкото поведение.

Есента бе дошла. Най-сетне. Огромните вълни се заблъскаха в крайбрежните камъни на Корниш. Прелетните птици започнаха да се събират в плитчините на Мареотис. Водите на езерото преливаха от златисто до сиво — пигментът на зимата.

Участниците в лова заприиждаха към къщата на Несим по здрач — удивително сборище от малки и големи автомобили. И тук започна дългото товарене и разтоварване на плетени кошници и паласки, което се извършваше под акомпанимента на коктейли и сандвичи. Невиждано разнообразие на костюми. Всеки си хвалеше пушката и патроните, разговорите се въртяха само около лова — несвързани, разхвърляни, поучителни. Когато жълтеникавият безлунен здрач се спусна, промененият ъгъл на избледнелите слънчеви лъчи бавно превърна стъкленото вечерно небе в бледолюляково. Свежо време, бистро като водно стъкло.

Двамата с Жюстин сновяхме по паяжината на дребните си занимания с изражението на хора, които вече са се разделили. Тя носеше познатия ми костюм от памучно кадифе — сакото с дълбоки напречни джобове, мека велурена шапка, нахлупена над очите й като на дръзка ученичка, и високи кожени ботуши до над коленете. Избягвахме погледите си, а когато се случеше да разменим няколко реплики — правехме го с глухо безразличие. Измъчваше ме ужасно главоболие. Тя ми пъхна в ръцете собствената си резервна пушка — красива, здрава „Пърди“, дванайсети калибър, идеална за такъв неопитен стрелец като мен.

Докато се теглеше жребият за сформиране на отделните ловни дружинки, навред кънтеше смях, чуваха се и ръкопляскания. Според регламента щяхме да се разпръснем в широк кръг около езерото и онези, които изтеглят западните стрелкови позиции, трябваше да заобиколят по суша през Макс и окрайнините на пустинята. Водачите на всяка дружинка започнаха да теглят от една шапка сгънати листчета, на които бяха изписани имената на гостите. Несим бе вече изтеглил Каподистрия, който се бе издокарал с чисто спретнато кожено яке с кадифени маншети, сиво-кафяв габардинен голф и карирани чорапи. На главата си бе нахлупил стара шапка от туид с перо от фазан и целият се бе препасал с тежки патрондаши. Следващият в групата на Несим бе старият гръцки генерал Рали, със сивопепеляви торбички под очите и закърпени на няколко места бричове; после Пали, френският шарже д’афер с астраганово яке; и най-накрая аз.

Жюстин и Помбал се случиха в дружинката на лорд Еръл. Стана ясно, че ще бъдем разделени. Изведнъж, докато наблюдавах безизразния блясък в очите на Несим, за пръв път усетих истински страх. Заехме местата си в различните коли. Селим затегна каишите на тежък куфар от свинска кожа. Ръцете му трепереха. Когато всички приготовления приключиха, моторите на колите изръмжаха и при този сигнал ято слуги се спуснаха откъм голямата къща с чаши шампанско за изпроводяк. Това малко развлечение предостави възможност на Жюстин да се приближи до нашата кола и под претекст, че е дошла да ми даде пачка бездимни патрони, притисна ръката ми нежно и окуражително и ме изгледа настойчиво с изразителните си черни очи, в които като че ли се четеше облекчение. Аз се опитах да изкривя устата си в нещо като усмивка.

Потеглихме. Несим беше на волана. На излизане от града хванахме последните лъчи на залеза и продължихме покрай вълнообразните дюни към Абукир. Всички бяха в повишено настроение. Рали буквално не си затваряше устата, а Каподистрия ни забавляваше с истории за своя невероятен откачен баща. („Първата проява на лудостта му беше когато заведе дело срещу двамата си синове, като ги обвини в предумишлена и трайна незаконороденост.“) От време на време вдигаше ръка и с един пръст докосваше памучния компрес върху лявото си око, стегнат отгоре с черна превръзка. Пали бе нахлупил върху главата си старомоден каскет с големи наушници и приличаше на умислен галски заек. Щом се случеше да надзърна в шофьорското огледало, улавях погледа на Несим, който ми се усмихваше.

Като пристигнахме до брега на езерото, вече беше тъмно. Старият хидроплан ръмжеше на място, докато ни изчакваше. Беше пълен с ловджийски мюрета. Несим взе със себе си няколко пушки и триножника, после се качи при нас в плоскодънната лодка и потеглихме през оградената с тръстики пустош на езерото към самотната хижа, където щяхме да пренощуваме. Хоризонтът изчезна от погледа ни, докато заобикаляхме черните течения на водата, а шумната ни компания разбуди обитателите на езерото с грохота на моторите; тръстиките се извисяваха над нас, а насред водата току изникваха малки островчета, чиито туфи от острица обещаваха добро прикритие. На няколко пъти пред очите ни се откри необятна водна шир, която се губеше в далечината, и точно тогава успяхме да видим разтревожените птици, чийто покой бяхме смутили и те бързаха да излетят от убежищата си. В паническия си бяг плавниците на зеленоглавата патица оставяха дълбоки драскотини по гладката повърхност на езерото. Кормораните пък се щураха в различни посоки, като с любопитство изпъваха дългите си лакоми човки, пълни с острица. Навсякъде гъмжеше от живот — невидимите обитатели на езерото се приготвяха за нощта. Когато моторите на хидроплана заглъхнаха, тишината изведнъж се напълни с всевъзможни патешки звуци.

Полъхна ветрец и набразди водата край малката дървена хижа. На балкона седяха помагачите и ни чакаха. Мракът се спусна отведнъж и гласовете на лодкарите зазвучаха по-отривисто, изпращяваха във въздуха като възторжени фойерверки. Ловджийските помагачи бяха диви хора; прескачаха от остров на остров, пискливите им крясъци огласяха водната шир, нехаеха за студа, наметнати единствено със своите галабеи69. Черните им сенки изглеждаха огромни, сякаш изсечени направо от мрака. Изтеглиха ни един по един, след това плъзнаха с лодките си да поставят мюретата, а ние се прибрахме в осветената с парафинови лампи хижа. От малката кухничка се носеше приятната миризма на топла храна, подушихме я одобрително, свалихме от себе си пушки и патрондаши и изритахме с крак ботушите си. И ето че дойде най-хубавото време за мъжете — табла и сладки ловджийски приказки. Рали взе да маже старите си закърпени ботуши със свинска мас. Манджата бе вкусна, а червеното вино приповдигна настроението на всички.

Към девет обаче на повечето от нас се доспа; Несим беше още навън, даваше последни указания на помагачите, а после нави стария ръждясал будилник за три сутринта. Само на Каподистрия не му се спеше. Седеше, потънал в размисъл, отпиваше от виното си и пушеше лула. Разговаряхме известно време за незначителни неща, но после, съвсем неочаквано, той взе да критикува третия том от книгата на Пърсуордън, който току-що се бе появил в книжарниците.

— Онова, което най-много ме учудва — каза, — е, че представя някои наистина сериозни духовни теми, сякаш са изтъркани тривиалности и ги илюстрира с героите си. Мисля си например за неговия Пър, сладострастника. Той толкова прилича на мен. Като се заема да защити похотливия си живот, е направо фантастичен — например в онзи абзац, когато твърди, че хората виждат само долното сластолюбие, което диктува действията ни, но не виждат онзи глад за красота, който ни подтиква към тези действия. Да бъдеш така завладян от едно лице, че да искаш да го изпиеш черта по черта. Дори когато любиш тялото под омаялото те лице, това пак не те утолява, не те насища. Какво да се прави? Срещат се хора като нас. — Той въздъхна дълбоко и отклони разговора към Александрия и това, което е представлявала навремето. Говореше с нетипично за него смирение, търпение и нежност за онези отминали дни, когато сам е бил младеж и животът му е изглеждал прекрасен. — Аз никога не стигнах до дъното като баща ми. Той беше саркастичен старец и гледаше на всичко с язвително презрение, но нищо чудно зад тази негова хапливост да се е криела ранена душа. Едва ли може да се нарече обикновен човек, който е изрекъл мисли, така проницателни и точни, че да се помнят и до днес. Веднъж, като говореше за брака, той подхвърли: „Чрез брака узакониха отчаянието“ и „Всяка целувка е преодоляване на отвращението“. Навремето ми правеше впечатление на човек с последователни и ясни схващания за живота, но дойде лудостта и единственото, което ми е останало от него, са няколко случки и фрази. Де да можех и аз толкова да оставя след себе си.

Лежах буден в тясното дървено легло и разсъждавах над думите му; вече всичко бе потънало в мрак и тишина, чуваше се само бързият приглушен говор на Несим, който от балкона нареждаше нещо на помагачите отвън. Не можех да доловя отделните думи. Каподистрия остана още известно време в мрака, колкото да си допуши пурата, след това тежко се изтърколи на нара си под прозореца. Другите бяха вече заспали, ако се съди по силното им хъркане, особено на Рали. Страхът у мен пак отстъпи място на примирението; сега, в периферията на дрямката, отново се замислих за Жюстин — само миг преди да потъна в забравата, населена с далечни сънени гласове и ритмично плискащите се водни въздишки на езерото.

Събудих се от допира на Несим, който бе сложил ръка на рамото ми и леко ме побутваше. Наоколо бе тъмно като в рог. Будилникът не бе звънял. Помещението беше пълно с прозяващи се и протягащи се тела, които се надигаха от наровете си. Помагачите бяха спали отвън на балкона, свити на кравай като пастирски кучета. Сега се бяха разшавали — палеха парафиновите лампи, чийто призрачен блясък трябваше да освети набързо погълнатата на крак закуска от кафе и сандвичи. Отидох до пристана и наплисках лицето си с ледена езерна вода. Непрогледен мрак. Всички говореха с приглушени гласове, като че натежали от бремето на тъмнината. Откъслечни пориви на вятъра и малката хижа потреперва, сякаш е построена върху крехки колове над водата.

На всекиго от нас се падаше по една плоскодънна лодка и по един помагач.

— Ти вземи Фарадж — нареди ми Несим. — Той е най-опитният и на него може да се разчита. — Благодарих му. Черно варварско лице под изцапана бяла чалма — безизразно и бездуховно. Взе такъмите ми и безмълвно влезе в черната лодка. Сбогувах се шепнешком с останалите, качих се в лодката и се настаних удобно. Фарадж грабна лодкарския прът и със сръчен замах я подкара навътре. Ето ни, вече чертаехме бразда върху сърцето на черния елмаз. Водата гъмжеше от звезди — Орион, Капела, — всички хвърляха искрящи отблясъци. Дълго време се носехме върху гладката, ромбовидна, осеяна със звезди повърхност, навред цареше пълна тишина, чуваше се само плисъкът на водата край лодкарския прът. После свихме рязко и навлязохме в един по-широк ръкав, където вълните една след друга се разбиваха глухо в носа на лодката, а вятърът довя от невидимото море дъх на сол.

Докато прекосявахме мрака на този изгубен свят, въздухът се изпълни с предчувствие за зората. Еднообразието на подстъпите към ширналата се отпред вода се разчупи от нежно изваяните силуети на внезапно изникнали островчета, филизи, тръстики и острица. Отвсякъде се чуваше хоровото кудкудякане на дивите патици и пискливите крясъци на чайките, поели към морето. Фарадж взе да сумти и пъшка, докато най-накрая успя да закрепи лодката край едно от островчетата. Протегнах ръка в тъмнината и улових ледения край на най-близкото гюме, после тромаво се прехвърлих в него. То представляваше две пресъхнали бъчви с изкорубени дъски, привързани една към друга и покрити отгоре с тръстика за прикритие. Фарадж уравновеси люлеещата се лодка, докато успея да го освободя от грижата за моите такъми. Сега вече не ни оставаше нищо друго, овен да седим и да чакаме зората, която скоро щеше да се роди от това черно безизразно тъмнило.

Беше ужасно студено и дори дебелият ми шинел не можеше да ме стопли. Казах на Фарадж, че сам ще зареждам пушката си. Той кимна апатично с бездушното си лице и щръкна като бостанско плашило сред съседните тръстики. Останахме така, загледани в далечината — сякаш минаха векове.

Изведнъж в дъното на теснината очите ми доловиха лекото избледняване на една ивица с жълтозеленикавия цвят на блатно лютиче, която постепенно се сгъсти и доби очертанията на лъч, който бавно проби черната облачна маса на изток. Невидимите птици край нас се разшумяха — пърхане на перушина и плисък на вода. Бавно, мъчително, като тежка, едва открехваща се врата зората се сипна и изтласка назад тъмнината. Само миг и от небето леко се спусна прозирната въжена стълба на утрото и докосна хоризонта, за да могат очите да се ориентират в пространството. Фарадж се прозя шумно и взе да се чеше. Всичко се обагри в убито розово и прегоряло злато. Облаците се раздвижиха в зеленикаво и жълто. Езерото започна да се отърсва от съня си. Черният силует на един примкар пресече зрителното ми поле и продължи на изток.

— Време е — измърмори Фарадж; но минутната стрелка на ръчния ми часовник показваше, че остават още пет минути. Костите ми бяха прогизнали от мрак. Усетих как напрежението и инерцията се борят в сънливия ми ум. Споразумението ни беше да няма изстрели преди четири и половина. Заредих бавно, свалих патрондаша си и го оставих до мен, за да ми е подръка.

— Време е! — прошепна Фарадж, този път по-настоятелно. Чу се цопване и после като че някакви птици прехвръкнаха наблизо. В средата на езерото две белочели водни кокошки клечаха замислено. Тъкмо се канех да кажа нещо, когато от юг долетяха първите гърмежи — сякаш в далечината се бяха чукнали две топки за крикет.

Самотните птици отшелници първи запрелитаха — по една, по две, най-много по три. Светлината порасна, червената зора се развидели до зеленикаво. Облаците се раздвижиха и откриха огромни пролуки в небето. Обелка след обелка утрото се показа като сочен плод. Орляк диви патици се вдигна на около двеста ярда разстояние и бързо се строи в четири отделни ята във формата на стрела. Стройната им формация прелетя над мен под удобен ъгъл и аз открих огън. Както обикновено, оказаха се по-бързи и по-нависоко, отколкото ми се стори. Сърцето отмерваше минутите. Отблизо се чу единичен пукот и цялото езеро бе вече нащрек. Патиците се мяркаха по-начесто — в групи по три, по пет, по девет. Прелитаха ниско и много бързо с пърхащи криле, разперена перушина и източени шии. По-високо в небето се виждаха редиците на зеленоглавата патица, които пореха въздуха в боен строй. Пушките изпълниха въздуха с гърмежи, които опустошиха всичко по пътя си и бавно заглъхнаха някъде към откритото море. Още по-високо в небето се точеха нишките на дивите гъски, които изглеждаха като навързани една за друга — грачеха подобно на автомобилни клаксони и огласяваха облените в слънце води на Мареотис.

Нямаше време за мислене: примкарите и свирачките профучаха над мен като свистящи стрели. Прицелвах се бавно и внимателно. Мишените бяха толкова много, но за мига, в който прелитат, е трудно да направиш своя избор. На няколко пъти се улових, че стрелям напосоки. Когато е уцелена, птицата се олюлява, завърта се във въздуха, сякаш спира за миг, и после започва бавно и грациозно да пада надолу като кърпичка, неволно изпусната от пръстите на дама. Тръстиките приютяват кафявите тела и се затварят над тях, ала неуморният Фарадж грабна лодкарския прът, развъртя го чевръсто и тръгна да ги събира. Понякога скачаше направо във водата, вдигнал галабеята до кръста, за да не се мокри. Лицето му гореше от възбуда. От време на време надаваше по някой боен крясък.

Вече прииждаха отвсякъде, носеха се под различен ъгъл и с различна скорост. Пушките джавкаха, подлайваха, подгонваха птиците ту напред, ту назад по езерото. Някои от тях, макар и опитни летци, вече бяха уморени, бяха претърпели и тежки загуби; други пък — единаци — изглеждаха страшно паникьосани. Едно младо и очевидно глупаво пате кацна до лодката на Фарадж почти на една ръка разстояние, но бързо подуши опасността и изхвърча сред пръски и пяна. Аз се справях сравнително добре, като се има предвид цялата тази суматоха и вълнение, което ми пречеше да се прицелвам много точно. Слънцето бе вече високо и нощната влага се бе изпарила. Още час и щях да започна да се потя в тези дебели дрехи. Лодките бяха препълнени с прогизналите тела на жертвите, червени струйки кръв обагряха разбитите човки и се стичаха по дървеното дъно. Смъртта бе убила блясъка на красивите пера.

Гледах да използвам мунициите, с които разполагах, пестеливо, но в осем и петнайсет вече бях изстрелял и последния си патрон; Фарадж продължи да се щура из тръстиките с настървението на ловджийско куче. Аз запалих цигара и за пръв път се почувствах освободен от сянката на лошите знамения и предчувствия — можех да дишам на воля и да разведря ума си. Странно как предусещането за смърт затваря съзнанието като с железни капаци и като с нож прерязва мисълта за бъдещето, която се подхранва единствено от надеждата и желанията. Попипах наболата брада по необръснатото си лице и закопнях за гореща вана и топла закуска. Сред островчетата от острица Фарадж продължаваше упорито да търси убити птици. Гърмежите позаглъхнаха, а в някои участъци на езерото и съвсем утихнаха. Размислих се за Жюстин, измъчван от някаква тъпа болка; тя се намираше отвъд слънчевата вода. Не се страхувах за нейната безопасност, защото моят верен слуга Хамид беше нейният носач.

Изведнъж на сърцето ми олекна, развеселих се и извиках на Фарадж да престане с това щуране и да докара лодката. Той се подчини, ала доста неохотно. Най-накрая тръгнахме да прекосим езерото, обратно към хижата по същите канали и коридори, очертани от тръстиката.

Осем чифта са малко — казва Фарадж, като сигурно си мислеше за препълнените торби, с които щяха да се появят опитните стрелци Рали и Каподистрия.

— За мен са таман — отвърнах му аз. — И бездруго едва стрелям. Това ми е най-доброто представяне досега. — Навлязохме в по-гъстите канали, които са и по-близо до брега.

В дъното на един от тези коридори, макар и срещу светлината, зърнах друга плоскодънна лодка, която плаваше към нас и от нея постепенно изплува познатият силует на Несим. Той носеше стара шапка от молескин70 с вързани отгоре наушници. Махнах му, но не отвърна на поздрава ми. Изглеждаше умислен. Седеше на носа на лодката с обвити около коленете си ръце.

— Несим! — провикнах се аз. — Как е? Събрах осем чифта и изгубих един. — Лодките ни почти се изравниха, поеха успоредно една на друга. Вече плавахме към устието на последния канал, който извеждаше право пред хижата. Несим изчака, докато съвсем се приближим, и ми отвърна със странно спокойствие.

— Чу ли? Случи се нещастие. С Каподистрия… — Сърцето ми спря. Цялото ми тяло се сви в болезнен гърч.

— Каподистрия ли? — изпелтечих. Несим продължаваше да стои с онова странно дяволито спокойствие, изписано на лицето му, като човек, който си почива след голямо изтощение.

— Мъртъв е — казва той и в същия миг чух ръмженето на хидроплана, който се показа зад стената от тръстика. Несим кимна към звука и добави с равен глас:

— Карат го в Александрия.

Хиляди изтъркани фрази минаха през ума ми, хиляди банални въпроси, но дълго време не можах да кажа нищо.

Останалите се бяха събрали на балкона — смутени, сконфузени като група неразумни ученици, чиято глупава лудория бе довела до смъртта на тяхно другарче. Тътенът на хидроплана още отекваше във въздуха. Наблизо се чуваха и подвиквания, шум от запалените мотори на коли. Навързаните тела на дивите патици, които друг път биха били повод за всевъзможни хвалби, самохвалства и големи приказки, сега лежаха разхвърляни из хижата, никому ненужни, някак неуместни и абсурдни. Оказа се обаче, че и смъртта е нещо относително. Защото когато навлязохме въоръжени в черните води на езерото, ние всички бяхме готови да я приемем до известна степен. Но смъртта на Каподистрия натежа в стаената неподвижност на въздуха като зловоние, като нелепа шега.

Бяха изпратили Рали да го вземе и именно той бе открил тялото, захлупено по очи в плитчината, а черната му превръзка за окото плавала във водата до него. Нямаше съмнение, че е нещастен случай. Помагачът на Каподистрия, който трябвало само да зарежда пушките му, беше възрастен мъж, кльощав като корморан. Сега седеше на балкона, превит надве над кашата си от боб, и не можеше да разкаже нищо свързано. Беше от Горен Египет и върху умореното му лице се мъдреше изражение на откачен пустинник.

Рали бе ужасно нервен и непрекъснато се наливаше с бренди. Разказа историята за седми път, просто защото чувстваше необходимост да говори — така си успокояваше нервите. Тялото не било стояло дълго във водата, но въпреки това кожата се била набръчкала като ръцете на перачка. Когато го вдигнали, за да го пренесат в хидроплана, изкуственото чене се изплъзнало от устата и така шумно тупнало върху дъсчения под, че всички си изкарали акъла. Тази случка, изглежда, бе направила голямо впечатление на Рали. Аз пък изведнъж се почувствах уморен и коленете ми се огънаха. Налях си кафе, свалих си ботушите и се свих на най-близкия нар. Рали продължаваше да говори с умопомрачителна настойчивост; свободната му ръка цепеше въздуха с изразителните си жестове. Останалите го наблюдаваха с отнесено, неясно и някак унило любопитство, всеки потънал в собствените си мисли. Помощникът на Каподистрия продължаваше да мляска шумно като прегладняло животно, само от време на време вдигаше глава, колкото да премига срещу слънцето. След малко се появи лодката с полицаите — кацнали несигурно в нея, разперили ръце, за да запазят равновесие. Несим наблюдаваше странното им кривене с невъзмутимост, примесена с едва доловимо задоволство; сякаш мислено се усмихваше на себе си. Тропот на ботуши и приклади върху дървените стъпала — идваха, за да снемат показанията ни. По сериозните им лица бе изписано подозрението, което и без това тегнеше над всички ни. Един от тях сложи внимателно белезници на помагача на Каподистрия и го подкара към лодката. Докато му щракваше железата, онзи гледаше с празен недоумяващ поглед — същото изражение имат и старите маймуни, когато извършват някои присъщи на хората действия, дето са ги заучили, без да ги разбират.

Беше станало почти един, когато полицията приключи със задълженията си на място. По това време почти всички ловджийски дружинки се бяха прибрали от езерото и потеглили към града, където вестта за смъртта на Каподистрия вече се беше разчула. Но това не беше всичко.

Един по един се събрахме на брега, натоварени с ловните си такъми. Колите ни чакаха и тогава дойде моментът за дългия пазарлък с носачите и лодкарите, на които трябваше да се плати; пушките бяха изпразнени и уловът — разпределен. В суматохата зърнах моя слуга Хамид, който някак притеснено си пробиваше път през насъбралите се хора, като примижаваше срещу слънцето със здравото си око. Помислих си, че търси мен, но не: отиде право при Несим и му подаде малък син плик. Искам да опиша съвсем точно това, което последва. Несим взе плика разсеяно с лявата си ръка, докато с дясната се бе пресегнал да остави кутия патрони в жабката на колата. Първо погледна нехайно написаното върху плика, после отново спря поглед върху него, този път с подчертано внимание. След това вдигна очи към Хамид, въздъхна и отвори плика, за да прочете половин страница текст от лист за писма. Чете го цяла минута, после пъхна листа обратно в плика. Огледа се наоколо. Лицето му беше съвършено променено, сякаш внезапно му бе прилошало и търсеше къде може да се скрие, за да повърне. Проби си път сред множеството, удари челото си в ъгъла на една кирпичена стена и изстена мъчително, като останал без дъх бегач на дълги разстояния. После тръгна обратно към колата, за да се върне към задълженията си, които го очакваха — привидно успокоен и със сухи очи. Тази кратка случка остана съвършено незабелязана от останалите гости.

Колите започнаха да се разотиват, потеглиха към града сред облаци прах; дивата тълпа на лодкарите взе да вика и маха за поздрав, усмивките им — като разцепени дини с отблясъци от злато и слонова кост. Хамид отвори вратата и скочи в колата като маймуна.

— Какво има? — попитах го аз. Той скръсти смирено ръце като за молитва — жест, с който искаше да каже: „Не винете носителя на лоши вести“ и измънка под носа си:

— Господарю, дамата е избягала. Вкъщи има писмо за теб.

Сякаш целият град се сгромоляса отгоре ми. Тръгнах бавно към апартамента, движех се като замаян, както вероятно оцелелите след земетресение обикалят улиците на родния си град, учудени от това от колко много довчера познати неща са се променили… улиците „Пируа“ и „Франция“, джамията Тербана (ухаеща на пълен с ябълки шкаф), Сиди Абу ел Аббас (сладолед и кафе), Анфуши, Рас ел Тин (Носът на смокините), Икинги Марют (беряхме диви цветя, а аз бях убеден, че тя не може да ме обича), статуята на Мухаммад Али на кон… Малкият, почти комичен бюст на генерал Ърл, убит през 1885-а… Една изпълнена с лястовици вечер… гробниците в Ком ел Шугафа, мрак и влажна почва, и двамата се страхуваме от тъмнината… Улица „Фуад“, старият път за Каноп71, някогашната улица „Розета“72… Хъчинсън развали цялото водоснабдяване на града, като откъсна дигите… Онази сцена в „Нрави“, където той се опитва да й чете от книгата, която пише за нея. „Тя е седнала в плетения стол със скръстени в скута ръце, сякаш позира за портрет, но изражението на лицето й издава нарастващ ужас.“ Най-накрая не издържам, хвърлям ръкописа в запалената камина и извиквам: „За какво са ми, след като ти нищо не разбираш. Тези страници са написани от едно дълбоко наранено сърце.“ Представям си Несим, който изкачва тичешком голямата стълба, влиза в стаята й и намира Селим — смутен и объркан, той стои загледан в празните гардероби и тоалетката, пометена като от лапата на леопард.

В пристанището на Александрия сирените са надали боен крясък, вият на възбог. Корабните туловища се поклащат с пращене, натопили дъната си в зелените мазни води на вътрешната наносна ивица. Лениво се полюшкват, сякаш дишат в такт със систолите и диастолите на земната твърд, а яхтите са навирили мачти право в небето. Някъде дълбоко в сърцевината на всичко преживяно съществува порядък и хармония, които могат да се доловят, стига да сме достатъчно внимателни, достатъчно влюбени или достатъчно търпеливи. Но ще ни стигне ли времето?