Главата на професор Доуел

БЯГСТВО

Тази беше най-мъчителната нощ от всички, прекарани от Лоран в болницата на доктор Равино. Минутите се нижеха безкрайно и мудно като чуващата се в стаята позната музика.

Лоран се разхождаше нервно от прозореца до вратата. От коридора се дочуха прокрадващи се стъпки. Сърцето й заби. Заби и замря — тя узна стъпките на дежурната болногледачка, която приближаваше до вратата, за да погледне в шпионката. Лампата от двеста свещи не угасваше в стаята цяла нощ. „Това помага за безсъницата“ — бе решил доктор Равино. Несъблечена, Лоран бързо легна в леглото, покри се с одеялото и се престори на заспала. И с нея се случи необикновеното: неспала в продължение на много нощи, тя заспа, изморена до последна степен от всичко преживяно. Спа само няколко минути, но й се стори, че е спала цяла нощ. Тя скочи изплашено, затича се към вратата и изведнаж се сблъска с влизащия Артур Доуел. Той не беше я излъгал. Тя едвам се удържа да не извика.

— По-скоро — шепнеше той. — Болногледачката е в западния коридор. Да вървим.

Той я хвана за ръката и внимателно я поведе подире си. Стъпките им се заглушиха от стоновете и виковете на болните, страдащи от безсъница. Безкрайният коридор беше изминат. Ето най-после и изхода от дома.

— В парка дежурят пазачи, но ние ще се промъкнем покрай тях… — шепнеше бързо Доуел и водеше Лоран навътре в парка.

— Но кучетата…

— Аз през всичкото време ги хранех с остатъците от обяда си и те ме познават. Тука съм вече няколко дни; но ви избягвах, за да не събудя подозрение.

Паркът тънеше в мрак. Но на каменната стена на известно разстояние един от друг, като около затвор, бяха поставени запалени фенери.

— Ето там има храсталаци… тука…

Внезапно Доуел легна на тревата и дръпна за ръката Лоран. Тя последва примера му. Един от пазачите мина близко до бегълците. Когато се отдалечи, те почнаха да се промъкват към стената.

Някъде заръмжа куче, дотича до тях и като видя Доуел, замаха опашка. Той му хвърли късче хляб.

— Ето виждате ли — прошепна Артур, — най-главното е свършено. Сега ни остава да се прехвърлим през стената. Аз ще ви помогна.

— А вие? — запита с тревога Лоран.

— Не се безпокойте, аз подире ви — отговори Доуел.

— Но какво ще правя зад стената?

— Там ни чакат моите приятели. Всичко е приготвено. Хайде, моля ви, малко гимнастика.

Доуел се допря до стената и с една ръка помогна на Лоран да се изкачи на гребена.

Но в този момент един от пазачите я видя и вдигна тревога. Внезапно цялата градина светна от фенери. Повиквайки си един друг, стражите и кучетата приближаваха бегълците.

— Скачайте! — заповяда Доуел.

— А вие? — изплашено извика Лоран.

— Скачайте де! — вече закрещя той и Лоран скочи.

Нечии ръце я подхванаха. Артур Доуел подскочи, залови се с ръце за върха на стената и започна да се измъква нагоре. Но двама санитари го хванаха за краката. Доуел беше толкова силен, че почти ги вдигна със себе си. Обаче ръцете му се изплъзнаха и той падна долу, като повали под себе си санитарите.

Зад стената се чу шум от запален автомобил. Приятелите очевидно чакаха Доуел.

— Тръгвайте по-скоро! Пълен ход! — извика той, борейки се със санитарите.

Автомобилът изсвири в отговор и се чу как префуча.

— Пуснете ме, сам ще вървя — каза Доуел, като престана да се съпротивява.

Обаче санитарите не го пуснаха. Стиснали здраво ръцете му, те го поведоха към дома.

На вратата стоеше доктор Равино по халат и пушеше папироса.

— В изолационната камера. Усмирителна риза! — каза той на санитарите.

Заведоха Доуел в малка стая без прозорци, на която всичките стени и подът бяха тапицирани с матраци. Тук затваряха през време на припадъците буйните болни. Санитарите хвърлиха Доуел на пода. След тях в камерата влезе Равино. Той вече не пушеше. С ръце в джобовете на халата той се наклони над Доуел и започна да го разглежда в упор с кръглите си очи. Доуел издържа този поглед. После Равино кимна с глава на санитарите и те излязоха.

— Вие не сте лош симулант — обърна се Равино към Доуел, — но мене трудно ще излъжете. Аз ви разбрах още първия ден от вашето появяване тук и ви следях, но признавам, не отгатнах вашите намерения. Вие и Лоран ще платите скъпо за тази измама.

— Не по-скъпо от вас — отговори Доуел.

Равино замърда своите мустаци на хлебарка.

— Заплаха ли?

— На заплахата — лаконично тръсна Доуел.

— С мене е трудно да се борите — каза Равино. — Аз съм пречупвал не само такива бозайничета като вас. Да се оплачете на властите? Не ще помогне, друже мой. А и вие можете да изчезнете, преди да нахлуят властите. От вас няма да остане и следа. Разгеле, как е истинската ви фамилия? Дюбари — това е измислица.

— Артур Доуел, син на професор Доуел.

Равино беше явно учуден.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза той, желаейки да скрие зад усмивката смущението си. — Аз имах честта да бъда познат с вашия почтен татко.

— Благодарете на бога, че ми са вързани ръцете — отговори Доуел, — иначе бихте си изпатили. И не смейте да споменавате моя баща… негодяй!

— Много благодаря на бога, че сте здраво вързан и за дълго, скъпи мой гост!

Равино се обърна рязко и излезе. Ключът щракна звънко. Доуел остана сам. Той не се безпокоеше много за себе си. Приятелите няма да го оставят и ще го измъкнат от тази тъмница. Но все пак съзнаваше опасността на положението си. Равино навярно разбираше прекрасно, че от изхода на борбата между него и Доуел може да зависи съдбата на цялото му предприятие. Ненапразно Равино прекъсна разговора и неочаквано излезе от камерата. Добър психолог, той веднага отгатна с кого има работа и даже не се опита да приложи инквизиторските си таланти.

С Артур Доуел се налагаше да се бори не с психология, не с думи, а само с решителни действия.