Главата на професор Доуел

НЕБЕ И ЗЕМЯ

Доводите на Тома не убеждаваха Брике. Въпреки своя разпуснат начин на живот тя беше ревностна католичка. Водейки доста бурен живот, тя нямаше време не само да мисли за задгробното съществуване, но даже и да ходи на църква. Обаче внушената й в детство религиозност здраво бе залегнала в нея. И сега, изглежда, настъпи най-подходящият момент тези семена на религиозност да дадат кълнове. Настоящият й живот беше ужасен, но смъртта — възможността от втора смърт — я плашеше още повече. Нощем я мъчеха кошмари на задгробния живот. Мяркаха й се езиците на адския пламък. Тя виждаше как грешното й тяло се пържеше вече на огромен тиган.

Брике се събуждаше в ужас, тракаше зъби и се задъхваше. Да, тя определено усещаше задушаване. Възбуденият й мозък изискваше усилен приток на кислород, но тя беше лишена от сърце — този жив двигател, който така идеално урегулирва доставката на нужното количество кръв на всички органи на тялото. Тя се опитваше да крещи, за да разбуди Джон, който дежуреше в тяхната стая. Но на Джон му дотегнаха честите повиквания и, за да поспи спокойно макар няколко часа, въпреки изискванията на професор Керн, изключваше понякога въздушните кранове на главите. Брике отваряше уста като риба на сухо, опитваше се да крещи, но нейният крясък не беше по-силен от предсмъртното зяпане на рибата… А по стаята продължаваха да бродят черните сенки на привиденията, чиито лица бяха осветени от адския пламък. Те приближаваха до нея, протягаха страшните си лапи с остри нокти. Брике затваряше очи, но това не помагаше: тя продължаваше да ги вижда. И странно: струваше й се, че сърцето й замира и изстива от ужас.

— Господи, господи, нима ти няма да простиш твоята рабиня, ти си всемогъщ — шаваха беззвучно нейните устни, — твоята доброта е безмерна. Аз много греших, но нима съм виновна? Та ти знаеш как стана това. Аз не помня майка си, нямаше кой да ме научи на добро… Гладувах. Колко пъти те молех да ми дойдеш на помощ. Не се сърди, господи, аз не те упреквам — боязливо продължаваше тя своята няма молитва, — искам да кажа, че не съм толкова виновна. И със своето милосърдие ти може би ще ме пратиш в чистилището… Само не в ада! Ще умра от ужас… Каква съм глупава. Нали там не умират! — И тя отново започваше своите наивни молитви.

Лошо спеше и Тома. Но него не го преследваха кошмарите на ада. Него го ядеше тъгата за земното. Само преди няколко месеца той напусна родното село, като остави там всичко, което беше скъпо на сърцето му, взе за път само малка торба с питки и своите мечти — да събере в града пари, за да купи парче земя. И тогава той ще се ожени за червенобузата здравенячка Мари… О, тогава нейният баща няма да се противопоставя на техния брак. И ето че всичко рухна… Върху бялата стена на своя неочакван затвор той видя ферма и весела, здрава жена, която толкова приличаше на Мари, да дои крава. Но вместо него, Тома, някакъв друг мъж доведе през двора, покрай грижливата кокошка с пиленца, коня, който равномерно маха опашка, за да се пази от мухите. А той, Тома, е убит, унищожен и главата му е качена на кол като плашило за гаргите. Къде са неговите силни ръце, здравото му тяло? В отчаянието си Тома заскърца със зъби. После тихо заплака и сълзите му капеха върху стъклената поставка.

— Какво е това? — учудено запита Лоран през време на сутрешното почистване. — Откъде е тази вода?

Макар въздушният кран да беше предварително включен вече от Джон, Тома не отговаряше. Той погледна мрачно и недружелюбно Лоран, а когато тя отиде при главата на Брике, тихо изхриптя след нея:

— Убийца! — Той вече забрави за шофьора, който го прегази, и пренесе целия си гняв върху окръжаващите го хора.

— Какво казахте, Тома? — обърна се Лоран към него.

Но устните на Тома бяха вече отново стиснати, а очите му я гледаха с нескриван гняв.

Лоран беше учудена и искаше да разпита Джон за причината на лошото му настроение, но Брике вече завладя вниманието й.

— Бъдете добра да ми почешете носа от дясната страна. Тази безпомощност е ужасна… Няма ли там пришка? Но защо тогава така сърби! Дайте ми, моля, огледалото.

Лоран поднесе огледалото към главата на Брике.

— Обърнете го надясно, не виждам. Още… Така. Има червенина. Може би ще трябва да се намаже с голдкрем?

Лоран търпеливо я намаза с крем.

— Ето така. Сега ви моля да ме понапудрите. Благодаря ви… Лоран, бих искала да ви запитам нещо…

— Моля.

— Кажете ми, ако… много грешен човек се изповяда пред свещеник и се покае за греховете си, може ли такъв човек да получи опрощаване на греховете и да отиде в рая?

— Разбира се, може — отговори сериозно Лоран.

— Аз така се страхувам от адските мъки… — призна си Брике. — Моля ви се, извикайте ми поп… искам да умра християнка…

И главата на Брике с вид на умираща мъченица отправи очи нагоре. После ги отпусна и възкликна:

— Какъв интересен е моделът на роклята ви! Това последната мода ли е? Вие отдавна не сте ми донасяли модни списания.

Мислите на Брике се върнаха към земните интереси.

— Къса пола… Красивите крака много печелят при късите рокли. Моите крака! Моите нещастни крака! Видяхте ли ги? О, когато танцувах, тези крака вземаха ума на мъжете!

В стаята влезе професор Керн.

— Как е работата? — весело запита той.

— Чуйте, господин професоре — обърна се Брике към него, — аз не мога така… вие трябва да ми прикачите нечие тяло… Аз ви молих вече веднъж за това и сега пак моля. Много моля. Уверена съм, че ако поискате само, ще можете да направите това…

„Дявол да го вземе, а защо не?“ — помисли професор Керн. Макар да си беше присвоил всичката чест на съживяване на човешки глави, отделени от тялото, в душата си той съзнаваше, че този сполучлив опит е всецяло заслуга на професор Доуел. Но защо да не отиде по-далеч от Доуел? От двама загинали хора да състави един жив — това би било грандиозно! И цялата чест при сполука в опита би принадлежала по право само на Керн. Впрочем от някои съвети на главата на Доуел все пак би могъл да се възползува. Да, над това непременно трябва да се помисли.

— А на вас много ли ви се иска още да поиграете? — усмихна се Керн и пусна в главата на Брике струя цигарен дим.

— Искам ли? Аз ще танцувам ден и нощ. Ще махам ръце като вятърна мелница, ще пърхам като пеперудка… Дайте ми тяло, младо, красиво женско тяло!

— Но защо непременно женско? — закачливо запита Керн. — Ако поискате, аз мога да ви дам и мъжко тяло.

Брике го погледна с учудване и ужас.

— Мъжко тяло? Женска глава на мъжко тяло? Не, не, това ще бъде ужасно безобразие! Трудно е даже да се измисли костюм…

— Но тогава вие няма вече да бъдете жена. Вие ще се превърнете в мъж. Ще ви пораснат мустаци и брада, ще се измени гласът. Нима не искате да се превърнете в мъж? Много жени съжаляват, че не са се родили мъже.

— Това са вероятно такива жени, на които мъжете не са обръщали никакво внимание. Такива, разбира се, биха спечелили от превръщането им в мъже. Но аз… аз не се нуждая от това. — И Брике вдигна гордо красивите си вежди.

— Е, нека бъде, както искате. Ще си останете жена. Ще се постарая да ви намеря подходящо тяло.

— О, професоре, ще ви бъда безкрайно благодарна. Можете ли да направите това сега? Представям си какъв ефект ще направя, когато отново се върна в „Шаноар“…

— Това не става така скоро.

Брике продължаваше да бърбори, но Керн се отстрани вече от нея и се обърна към Тома:

— Как е работата, приятелю?

Тома не слушаше разговора на професора с Брике. Зает със своите мисли, той погледна мрачно Керн и нищо не отговори.

Откакто професор Керн обеща на Брике да й даде ново тяло, настроението й рязко се промени. Адските кошмари не я преследваха вече. Тя не мислеше повече за задгробното съществуване. Всичките й мисли бяха погълнати от грижите за предстоящия й нов земен живот. Като се гледаше в огледалото, тя се безпокоеше, че лицето й беше станало мършаво, а кожата придобила жълтеникав оттенък. Тя измъчи Лоран, караше я да й навива косите, да оправя прическата и да гримира лицето й.

— Професоре, нима ще остана такава мършава и жълта? — с безпокойство питаше тя Керн.

— Вие ще станете по-красива, отколкото сте били — успокояваше я той.

— Не, с бои тук не ще помогнеш, това е самоизлъгване — говореше тя след излизането на професора. — Мадмоазел Лоран, ние ще правим студени бани и масаж. Около очите и от носа към устните ми се появиха нови бръчки. Мисля, че ако се масажират добре, ще се изгубят. Една моя приятелка… Ах, да, забравих да ви запитам, намерихте ли сива коприна за рокля? Сивият цвят много ми отива. А модни списания донесохте ли? Отлично! Жалко, че не може да се прави проба. Не зная какво тяло ще имам. Добре е да ми намери по-високо на ръст, с тесни бедра… Разтворете списанието.

И тя се задълбочи в тайните на красотата на женските накити.

Лоран не забравяше за главата на професор Доуел. Тя все така се грижеше за нея и сутрин се занимаваше с четене, но за разговор не оставаше време, а Лоран искаше да говори още за много неща с Доуел. Тя все повече се преуморяваше и нервничеше. Главата на Брике не й даваше минута покой.

Понякога Лоран прекъсваше четенето и биваше принуждавана да тича при вика на Брике само за да й оправи спусналата се къдрица или да й отговори ходила ли е в магазина за бельо.

— Но вие не знаете размерите на вашето тяло — сдържайки раздразнението си, говореше Лоран, набърже поправяше къдрицата на главата на Брике и бързаше към главата на Доуел.

Мисълта да извърши смелата операция завладя Керн. Той усилено работеше, подготвяйки се за тази сложна операция. Дълго се затваряше с главата на професор Доуел и беседваше с нея. При всичкото си желание Керн не можеше да мине без съвета на Доуел. Доуел му посочваше цял ред затруднения, за които Керн не беше помислил и които можеха да повлияят на изхода на опита, съветваше го да направи няколко предварителни опита с животни и ръководеше тези опити. И такава беше силата на интелекта на Доуел, че той сам се заинтересова извънредно много от предстоящия опит. Главата на Доуел сякаш стана дори по-свежа. Мисълта му работеше с необикновена яснота.

Керн беше и доволен, и недоволен от толкова широката помощ на Доуел. Колкото повече напредваше работата, толкова повече Керн се убеждаваше, че без Доуел не би се справил с нея. И му оставаше да утешава своето самолюбие само с това, че осъществяването на този нов опит ще бъде направено от него.

— Вие сте достоен приемник на покойния професор Доуел — му каза веднъж главата на Доуел с едва забележима иронична усмивка. — Ах, ако бих могъл да взема по-активно участие в тази работа!

Това не беше ни молба, ни намек. Главата на Доуел твърде добре знаеше, че Керн не ще поиска, не ще се реши да й даде ново тяло.

Керн се намръщи, но се направи, че не чу това възклицание.

— И така, опитите с животните се увенчаха с успех — каза той. — Аз оперирах две кучета. Обезглавих ги и приших главата на едното към туловището на другото. Двете са здрави, шевовете на шиите зарастват.

— Храненето? — запита главата.

— Засега е още изкуствено. Чрез устата давам само дезинфекциращ разтвор с йод. Но скоро ще премина към нормално хранене.

След няколко дена Керн съобщи:

— Кучетата се хранят нормално. Превръзките са свалени и, мисля, след ден-два те ще могат да тичат.

— Почакайте още седмичка — посъветва го главата. — Младите кучета правят резки движения с глава и шевовете могат да се разкъсат. Не форсирайте. — „Ще успеете да пожънете лаври“ — искаше да добави главата, но се сдържа. — И още едно: дръжте кучетата в различни помещения. Заедно ще се хапят и могат да си навредят.

Най-после дойде денят, когато професор Керн въведе с тържествен вид в стаята на главата на Доуел кучето с черна глава и бяло туловище. Кучето явно се чувствуваше добре. Очите му бяха живи, то весело махаше опашка. Като видя главата на професор Доуел, кучето изведнъж се наежи, заръмжа и залая с див глас. Изглежда, необикновеното зрелище го порази и изплаши.

— Разходете кучето из стаята — каза главата.

Керн поведе кучето из стаята. От опитните, зорки очи на Доуел нищо не се изплъзваше.

— А това какво е? — запита Доуел. — Кучето накуцва със задния ляв крак. И гласчето му не е в ред.

Керн се смути.

— Кучето куцаше и преди операцията — каза той, — кракът е счупен.

— На око не се забелязва деформацията, а да го опипам, уви, не мога. Не можахте ли да намерите две здрави кучета? — със съмнение в гласа запита главата. — Мисля, че с мене можете да бъдете напълно откровен, уважаеми колега. Навярно с операцията по съживяването на сърцето сте се бавили дълго и сте задържали доста смъртната фаза на спирането на сърдечната дейност и дишането, а това, както трябва да ви е известно от моите опити, често води към разстройство на функциите на нервната система. Но успокойте се, такива явления могат да изчезнат. Постарайте се само вашата Брике да не закуца с двата крака.

Керн беше разгневен. В главата той позна предишния професор Доуел — прямия, изискващия, самоуверения. „Възмутително!“ — мислеше Керн. — „Тази шипяща като пробита гума глава продължава да ме учи и да се гаври с моите грешки и аз съм принуден като ученик да слушам нейните наставления. Едно завъртане на крана и душата ще излети от тази гнила тиква.“ Обаче вместо това Керн, без да издава с нещо настроението си, изслуша с внимание още няколко съвета.

— Благодаря ви за указанията — каза Керн и кимайки с глава излезе от стаята. Когато излезе, той пак се развесели. „Не, утешаваше се Керн, работата е проведена отлично. Да се угоди на Доуел не е така лесно. Накуцващият крак и дивият глас на кучето са дреболия в сравнение с онова, което бе направено.“

Минавайки през стаята, където беше главата на Брике, той се спря и като сочеше кучето, каза:

— Мадмоазел Брике, желанието ви скоро ще се изпълни. Виждате ли това куче? То също като вас беше глава без тяло и сега, вижте, то живее и тича, като че нищо не е било.

— Аз не съм куче — отговори обидено главата на Брике.

— Но това е необходим опит. Щом е оживяло кучето в ново тяло, ще оживеете и вие.

— Не разбирам за какво е тук кучето — повтаряше упорито Брике. — Какво ме интересува кучето. Вие по-добре ми кажете кога ще бъда съживена. Наместо по-скоро да ме съживите, вие се занимавате с някакви кучета.

— Скоро. Трябва само да намеря подходящ труп… т.е. тяло, и вие ще бъдете в пълна форма, както се казва.

Като отведе кучето, Керн се върна със сантиметър в ръце и внимателно измери окръжността на шията на главата на Брике.

— Тридесет и шест сантиметра — каза той.

— Боже, нима съм толкова отслабнала? — възкликна главата на Брике. — Имах тридесет и осем. А обувки нося номер…

Но Керн, без да я слуша, бързо излезе. Не беше успял още да седне на бюрото в кабинета си, и на вратата се почука.

— Влезте.

Вратата се отвори. Влезе Лоран. Тя се мъчеше да бъде спокойна, но лицето й беше развълнувано.