Голямата игра

1.

Сънувах, че Костя Меркулов ми звъни по телефона, а се оказа, че звъни на вратата.

Часът бе девет и половина, а когато си в заслужена отпуска, това е все едно да те вдигнат в тъмни зори.

Ирина стана, отвори вратата и през сън дочух гласове в антрето, а ръката ми несъзнателно продължаваше да търси телефонната слушалка. Но когато се събудих напълно, веднага се зарадвах.

Аз си бях вкъщи! И гостите нямаше да ме оставят да спя. Слава Грязнов сигурно вече отваряше бутилката арменски коняк, а Костя махаше целофана от букета с рози за жена ми.

— Ах ти, космополит безроден! — рече Грязнов и надникна през леко отворената врата. — Преструва се, че спи, вчера си е дошъл тихомълком и мисли, че никой няма да научи… Надява се, че ще се скрие от мен и цял месец ще се излежава на дивана и ще брои мухите по тавана.

Наложи се да стана, да си пъхна краката в чехлите и да прегърна подранилите си посетители. И едва след това забелязах, че Слава е дошъл без коняк, а Костя изглежда разтревожен и не носи цветя.

— Спешен случай — отговори Костя в отговор на питащия ми поглед.

— Сър! — размаха пръст Слава. — При тях там на „Пето ниво“, в отряда за борба с организираната престъпност, е прието да се обръщат към началството само така.

— Дума да не става, сър! В отпуска съм! — заявих аз, приел правилата на играта. — И няма да си подам носа от къщи, докато не получа заповед лично от генералния секретар на Съвета за сигурност на ООН. Купил съм билети за трима за Хаваите. Ако искате да знаете, твърде отдавна не съм почивал със семейството си.

— Много интересно — рече Слава. — Билетите ще дадеш на мен и Костя, а ти ще заминеш за Баку.

Погледна към Ирина, към нея гледах и аз. Чакахме какво ще каже тя. Не че очаквах нещо ново, аргументите й ми бяха добре известни. Особено когато трябваше да замина спешно за някъде. А сега започнаха и тия телефонни обаждания, които я плашеха. Звъняха й някакви хора, които не знаеха за новото ми поприще. Господарите на живота — „новите руснаци“ — смятаха, че след като вече не съм в прокуратурата, ще се хвана на частно да търся избягалите им приятелки или неверни съпруги. Не вярваха, че не съм си вкъщи, предлагаха огромни суми, понякога за по-убедително дори ридаеха в слушалката. На няколко пъти се сблъсквах с тях на входа, което хич не ми харесваше. Току-виж отвлекли дъщеря ми.

— И за какво става дума? — попитах аз, като нарочно се прозявах и протягах.

— Спешен случай — меко започна Костя. — По-точно — молба. А още по-точно — заповед.

— А какво общо има той? — кимнах към Грязнов. — Или сега работи при нас?

— Аз съм само за компания — намигна ми Слава. — Костя се страхуваше да дойде сам. Може да го замериш с нещо тежко. А освен това ти не можеш да устоиш на чара ми…

И с неуловимо движение измъкна отнякъде бутилка арменски коняк. Не, няма да излезе от него министър на вътрешните работи, нито пък от мен главен прокурор.

— После ще поговорим за работата — чуруликаше Слава, докато отваряше коняка. — Ириночка, не стой така, донеси чашки да налея… Костя не пие по това време на денонощието, така че за нас ще остане повече. Да ти капна ли? Или ще ходиш на доклад при началството?

Само след няколко минути вече се бяхме настанили с чашите коняк в ръка.

— Добре дошъл у дома, Александър Борисович! Човекът още не си е отворил очите, а ти веднага започна да му говориш за работа — укорително погледна той Костя. — Как да не избягат служителите ти при такова отношение. Кой в ООН, кой още по-надалеч.

Вдигнах чашата и отпих. Приятната топлина се разля по вените ми. Чудесно, почти забравено усещане.

— Ех, сега да имаше и по едно кафе! — потри ръце Грязнов, който в ролята на змията изкусителка бе не по-малко талантлив, отколкото като ченге…

— Има неофициална молба от президента на Азербайджан до нашия президент — започна направо Костя, след като изпихме по чашка и Слава най-сетне се успокои. — В Баку посред бял ден е бил отвлечен председателят на нефтения консорциум. Той е син на президента.

— Че какво общо имам аз? — попитах.

— Нищо — отговори Слава. — Имаш най-желязното алиби от всички останали следователи в прокуратурата. И затова решиха да поверят случая на теб. По-точно казано, помолиха ти да се заемеш са него.

Знаех, че някои молби са по-задължителни и от заповед. От сериозния поглед на Меркулов разбрах, че сега нещата стояха точно така.

— Ако не вярваш, можеш да се свържеш с Редуей — рече Костя и кимна към клетъчния ми телефон. — Съгласувано е с него.

— Вярвам ти — свих рамене. — Но все пак бих го попитал.

Във Вашингтон, където звънях, по това време Питър трябваше да си бъде вкъщи. Но можеше и да не е там. Затова се зарадвах, като чух гласа му.

— Здравей, Александър, чаках да ми се обадиш. Трябваше да се съглася без твое знание. Казаха, че само ти можеш да разплетеш този случай. Говоря за отвличането в Баку. Впрочем това напълно отговаря на нашите интереси.

— Върви, че откажи — въздъхнах аз.

Харесваше ми да бъда гражданин на света. Но до известно време. После ми омръзна. Обикаляш из чуждите страни, преследваш техните престъпници и терористи, а непрекъснато се питаш какво ли става у нас. Сега е модерно вината за какво ли не да се стоварва на руската мафия, това е удобно за всички…

— И какво решаваш? — откъсна ме от патриотичните мисли Питър. — Ще се заемеш ли или не? Нали щеше да заминаваш за Хавайските острови?

— Да, щях — въздъхнах аз и погледнах към Ирина, която запазваше ледено спокойствие. Дали на Хаваите или в Колима… За Хаваите жена ми трябваше да си приготви бански костюм и слънчеви очила, а за Колима — ватенка, ушанка, дебели дълги панталони.

А иначе нямаше кой знае каква разлика. Тя възнамеряваше да дойде с мен на Хаваите, а дали щеше да дойде в Колима, не се знаеше.

— Питър, не се сърди — казах аз, — ще се заема със случая, къде ще отида? Но после си искам отпуската!

— Добре — в гласа му прозвуча разочарование. — Действай. В Хонолулу ще отидеш след Нова година. Мога и аз да дойда с теб.

— След Нова година никой няма да ми даде отпуска — рече Ирина. — Скитайте си двамата по бордеите.

Винаги бях подозирал, че тя има превъзходен слух, но чак пък толкова…

— Кой ти трябва? — попита Питър. — С кого искаш да работиш?

— Витя Солонин — малко припряно отговорих аз, преди Питър да потъне в догадки кого бих си избрал.

Питър замълча, размишляваше.

— Двама руси мъже сред милиони тъмнокоси е малко прекалено. Отдавна казвам, че в групата трябва да имаме двама араби.

— Въпрос на фасада — казах аз. — Солонин е пълномощен представител на международен нефтен консорциум, а аз съм му съветник или бодигард.

— Това ми харесва — прокънтя смехът на Питър. — Представям си те в ролята на телохранител на Виктор!

— Къде ще се меря с него — възразих аз. — С уменията му бързо да се ориентира в обстановката, да намира решения на проблемите, плюс обаянието му и всичко останало. Кой може да му устои?

— Добре — съгласи се той. — Имах някакви други планове за Виктор, но нека бъде така, както искаш… Какво ще кажеш за Джек Франк?

Не знаех какво да отговоря. Питър ми даваше най-добрия от най-добрите. Явно съзнаваше колко важен беше този случай и затова бе толкова щедър.

— Трима руси вече наистина е върхът на сладоледа — казах аз. — Боя се, че в Баку няма работа за Джек. Компютрите там са от времето на динозаврите, а лаптопа просто ще му го свият, без да разберат за какво служи.

— Е, добре — въздъхна Питър. — Солонин излита утре. Сигурно ще се радва, че се връща в Русия, въпреки че нещата при вас вървят зле. Що за хора сте това руснаците?! Колкото по-зле, толкова по-силно ви тегли натам… Късмет, Александър!

Горкият Питър, как да ни разбере. Но какво да направя, като е по-силна привързаността ми към варените небелени картофи, отколкото към униформените гвардейци от времето на кралица Виктория.

— Що за човек трябва да си, че лично президентът на Азербайджан да се загрижи за теб, а и защо трябва да му се ходатайства на такова равнище? — попитах аз.

— Синът на президента на Азербайджан, сър — отговори Слава. — Вече ти казах.

— Престани — намръщих се аз. — Ако още веднъж ме наречеш „сър“, ще се разсърдя.

— Най-добре е да вземеш самолета за Баку още утре — намеси се Костя. — А сега трябва да отидем в тяхното посолство, където ще те запознаят с подробностите по случая.

— И все пак защо точно аз? — попитах Костя. — Те нямат ли си следователи?

— Първо, там всички са обвързани във всевъзможни кланове. Всеки прокурор или следовател е човек на някого. И тъй като се оказа, че в нефта има страшно много пари, борбата между клановете се изостри. Никой не желае да дели с другите. Те ще ти го обяснят по-добре от мен.

— А второ? — попитах аз.

— Второ, фамилията ти ги е подвела — намеси се Слава. — При тях сега се е засилило влиянието на Турция. Като са чули за теб, сигурно са си помислили, че си потомък на еничари.

— Тъкмо обратното. Единият ми прапрадядо през целия си живот е воювал с турците и обичал да разказва за това. Оттам му излязъл прякор и после той станал фамилно име.

— Случва се — кимна Слава. — Но да не си помислил да ги разочароваш. Нека си мислят, че си потомък на еничарите. Като Остап Бендер. За теб е по-добре. Моят прапрадядо по време на крепостното право носел фамилията Князев. С това име го продали на помешчика, който бил съвсем дребен дворянин. Веднъж, когато си бил пийнал добре, помешчикът се ядосал: защо ти ще си Князев, а аз само Пристанишчев? Как така крепостен селянин, а с болярско име? Щом идваш от полето, от калта, и името ти ще е такова — Грязнов1!

Засмяхме се от учтивост и си погледнахме часовниците. По загрижения вид на Костя личеше, че времето ни притиска. Ирина нямаше да ме пусне да изляза, без да сложа нещо в уста. Бързо обух дънките си, пуловера, кожуха и тръгнахме на пръсти към коридора, но зад нас се чу вик, който по заповедност можеше да се сравни единствено с изщракването на затвора на автомат:

— Турецки! Марш да закусиш!

2.

Навън се разделихме: Грязнов пое към МУР, а двамата с Костя към посолството на Азербайджан.

— Да се разберем така — рече Слава. Както винаги, въртеше между пръстите си копчето на кожуха ми — нещо, което не можех да понасям. Щеше да си играе с него, докато го скъса. — Ще прикривам тила ти тук, в Москва. Смятай, че сега половината население в столицата е от кавказките републики. Ще поддържам връзка с теб само ако ми подариш клетъчния си телефон.

— Още нещо не щеш ли?! — махнах ръката му от копчето си. — Нека президентът на Азербайджан да ти подари… А кой ще координира действията ни?

— Аз, ако нямаш нищо против — усмихна се Меркулов и отвори вратата на колата, която ни чакаше.

Сега вече наистина се почувствах у дома. У дома си, когато те заобикалят приятелите ти…

След кратки формалности в посолството ни въведоха в малка стая с портрета на президента на стената, с голям телевизор „Сони“ и огромен факс, да не говорим за компютъра с черен екран, по който се рееха разноцветни морски звезди, макар че може да бяха и виртуални паяци.

Зад бюрото седеше усмихнат младеж, почти момче, с черен костюм и вратовръзка. В ръцете си държеше броеница и постоянно прехвърляше зърната й. Не ми пукаше за нея. Вярно, добре облеченият младеж си играеше на правоверен, но това нямаше нищо общо със случая, за който бях извикан тук.

— Самед — представи се той.

Седнах и още веднъж обърнах внимание на тъмните блестящи зърна на броеницата му. Какво стана: свалихме комсомолските значки и съветските отличия и се закичихме с православни кръстчета, а те хванаха броеницата в ръце. Сигурно е бил комсомолски активист. Познавах ги по стиснатите устни — в тях имаше нещо цинично, капризно и нетърпеливо. Всичко трябва да им се поднесе веднага на тепсия.

— Точно такъв си ви представях, Александър Борисович — вежливо се усмихна Самед и с рязко движение запремята зърната на броеницата, които вече започваха да ме дразнят.

Двамата с Костя се спогледахме. Все пак сега аз бях засекретен агент. А се оказваше, че се ползвам с широка популярност в тесните кръгове на азербайджанския дипломатически корпус.

— Чел съм за вас — продължаваше Самед с усмивка. — На вашите успехи са посветени няколко книги. Наистина, там фигурирате под друго име, но не е много трудно да се разбере кой сте. Но не се тревожете. Това няма да излезе извън тези стени.

Да, ама ще има с какво да ме държиш в ръцете си, помислих си аз. Но това трябваше да се очаква. Навремето имах доста шумни дела, вестниците писаха, някакви бързописци успяха да надраскат романи… Опитах се да предупредя за последствията, но напразно. Каква полза да се засекретяват хора, които вече са доста известни? Не съм учен, че да бъда затворен в кабинет или в лаборатория от типа на Лос Аламос.

Разбира се, не бях някоя знаменитост, след която тичат тълпи от поклонници да искат автографи, но рано или късно щяха да ме разпознаят. И ето че се случи.

— Много добре говорите руски — наруши проточилото се мълчание Меркулов. — Сякаш цял живот сте живели в Москва.

— Благодаря за комплимента, но не съм го заслужил — отговори Самед и вежливо сведе лъщящата си от брилянтин коса, сресана на път.

Подвижна реклама на патентовано средство против пърхот.

— Роден съм и съм израсъл в Москва — продължаваше Самед с малко височък за мъж глас. — След като нашата страна обяви независимост, аз се върнах в Баку, но там срещу мен бяха извършени две покушения и чичо ме изпрати отново тук, като се надяваше след време да заема поста посланик.

Двамата с Костя като по команда погледнахме портрета на президента.

— Не, не — поклати глава бъдещият посланик. — Чичо Мешади е братовчед на президента.

— Извинете, а за какво са ви нападнали? — попитах аз. — Какво толкова успяхте да направите?

— Просто защото съм племенник на чичо си — въздъхна Самед, но се сепна и бързо надяна на кръглото си личице сладката усмивчица, която сигурно смяташе за връх на дипломатичността.

— По-точно, искаха да ме отвлекат. Както отвлякоха сина на президента, моя втори братовчед — за момент замълча и продължи:

— Той минава четирийсетте.

— Това политически въпрос ли е или криминална история? — попита Костя. — Исках да кажа: откуп ли искат, или се опитват да окажат натиск върху баща му?

— Можете ли да кажете къде свършва политиката и къде започва престъпността? — извъртя нагоре очи Самед. — У вас в Русия все още бихте успели да ги разделите, но у нас — той пак въздъхна — вече не… Първо ще ви отвлекат, после ще мислят каква изгода да извлекат от вас.

Държеше се, сякаш беше на официален дипломатически прием. В това отношение от него можеше да излезе посланик. Като го гледах, се почувствах неловко заради домашния си пуловер. А и жена ми казваше: „Облечи си костюма, все пак отиваш в посолство.“

Вратовръзките винаги са ме задушавали, ограничават свободата ми. А в известна степен аз се имам за творческа натура, залагам на въображението и интуицията си и не понасям да ограничават дейността ми. И най-вече да се лишавам от каквото и да е било. Например нощем ми се прииска да хапна — ставам, сядам на табуретката пред хладилника, отварям вратата и си избирам. Готов съм да пренебрегна всички диети на Ирина Хенриховна. После ще потичам един километър повече…

— Как беше вашето отвличане? — попитах аз.

— Като на кино — усмихна се той и показа не съвсем здрави зъби.

Сигурно не могат да накарат това мамино синче да отиде на зъболекар.

— Тъкмо бяха започнали да пускат по телевизията онези холивудски филми с киднепинг — отвличания на деца. — Той ни погледна изпитателно, за да улови реакцията ни на познанията му в областта на криминалните термини. — С една дума, предната вечер бях гледал такъв филм, забравих му името, и на сутринта видях всичко отново? Сякаш изпитах дежа вю…

Той пак ни погледна внимателно, искаше да види дали го разбираме. Вече започнах да се дразня от това начетено момченце.

— И какво по-точно беше това, което сякаш вече бяхте виждали или изпитвали? — попитах нетърпеливо. — Извинете ни, но не искаме да ви отнемаме много време, вие сте зает човек. Дотук разбрахме, че престъпниците са гледали филма, а на сутринта са решили да се възползват от показания в него метод за отвличане на деца на богати родители. Правилно ли съм ви разбрал?

Той ме погледна смутено. Явно не бързаше особено много. Цялата му работа беше до обед да премята зърната на броеницата в едната посока, а следобед — в другата. А, и да разкаже на руските ченгета за отвличанията в родината си. И довечера да седне пред видеото. Сладка работа.

— Така… — Сега той погледна към Костя, сякаш търсеше подкрепа от него. — Вижте, просто исках да разкажа подробно… Но ме прекъснаха по най-грубия начин. А аз не съм свикнал така.

Костя ме погледна осъдително.

— И тъй, как се случи? — попитах вече по-меко.

— Изпревариха ни две коли и понечиха да застанат напряко, за да ни затворят пътя. Но едната поднесе, удари се в някакъв стълб встрани и изгасна веднага. От нея изскочиха двама мъже с черни маски и с автомати, но маската на единия се закачи за вратата и падна. И втората кола не успя да ни препречи пътя, защото забоксува и за малко не се преобърна.

— И тя ли изгасна? — попитах аз.

— Ами да, откъде знаете?

— Не беше трудно да се досетя — усмихнах се аз. — Оттогава са минали пет години, нали така? Вероятно в зората на вашата независимост похитителите ви още са карали родните жигулита.

— Москвичи бяха! — каза той малко предизвикателно.

— Още повече — кимнах. — Тези каруци не стават за подобни състезания. Вас ви караха с волга, нали?

— Откъде знаете? — Той се обърка още повече.

— Е, не е било със запорожец — отговорих аз. — Но вторият ви братовчед е бил с беемве, нали?

— Волво, бяло, а са го блокирали две деветки с цвят тъмносив металик — поправи ме той, доволен, че съм сгрешил.

— Съвсем бандитски коли — съгласих се аз. — И сигурно нито едната от тях не се е забила в уличен стълб?

— Наистина — кимна той. — И не е изгаснала.

— И предната вечер по телевизията не са давали филм за отвличане — продължих аз. — Вече всички са затънали до ушите в информация как се правят тези работи… Мислех си, че вашите бандити са дошли тук, в Москва, а се оказва, че сте оставили нещичко за себе си.

Той се обиди. Нацупи се. Което бе равнозначно на протестна нота.

— Продължавайте, Самед Асланович — вежливо се обади мълчащият до този момент Меркулов.

Ако бяхме седнали на масата, непременно щеше да ме бутне с крак: защо обиждаш малкия, дори и да е временно изпълняващ?

— Не се обиждайте — казах аз. — Искам да разбера единствено дали този случай е по възможностите ми. Дали ще бъде правилно от моя страна да се намесвам във вътрешните работи на суверенна държава?

— Приятелска държава! — вдигна показалеца си Самед.

— Член на ОНД — допълни Костя.

— Нека да е приятелска, нека да е от ОНД — съгласих се аз. — Ако се заема със случая, трябва да знам статуса си, разбирате ли? Кой съм аз? Старши следовател при Главна прокуратура на Руската федерация или някой друг? В какви рамки се простират задълженията и правата ми? Дали се ползвам от неприкосновеност, трябва ли да си взаимодействам с вашите органи, ако да — до каква степен? И защо изобщо съм им притрябвал? Мигар си нямате ваши следователи? Имате си.

Той ме слушаше, кимаше и се канеше да каже нещо.

— Ще има много въпроси — намеси се Костя. — Страхувам се, че днес няма да можем да ги разрешим всичките. Трябва да ги обмислим спокойно, без бързане.

Самед кимна в знак на съгласие.

— Няма от какво да се страхувате — обърна се той към мен. — Случаят е изцяло под контрола на президента. Не че не вярва на нашите правозащитни органи — той облиза дебелите си устни, търсеше точните думи, — но просто трябва да разберете спецификата на онова, което става у нас… Трудно е да се намерят безпристрастни служители, почитащи само закона. Обществото ни е прекалено политизирано. А и неуспешната война в Карабах… Вие, ако се вярва на информацията, с която разполагаме, сега сте напълно безпристрастен и обективен, нали, Александър Борисович? Имам предвид новата ви длъжност.

Той ме погледна изпитателно, а аз прехвърлих въпроса към Костя. Меркулов отмести погледа си. Значи бърза да ме продаде на приятелската държава.

Какво имаше да се обсъжда, щом президентите са се разбрали помежду си? Но все пак откъде този хлапак знаеше за сегашния ми статус на космополит, както се изрази преди малко Слава Грязнов?

Нека по този въпрос си поблъскат главата Редуей или генералният секретар на ООН. Предупреждавах ги. Рано или късно това трябваше да се случи.

— Ще ви платим добре — продължаваше Самед. — Ще се ползвате с дипломатически имунитет.

С други думи, какво още искате, а не се залавяте за работа. Сякаш не разбираше, че на техните бандити не им пука за имунитета ми. На всичкото отгоре се канех да забъркам в тази история и Витя Солонин!

— Нещо не е наред ли? — попита Самед, навел глава надясно.

— Засега всичко е наред — отвърнах аз. — И не е.

— В такива случаи Наполеон е предлагал да се влезе в сражение, след това щяло да стане ясно! — усмихна се Самед.

— На Наполеон му е било по-лесно! Той е започвал сражението, а под куршумите са вървели други. Бих искал да погледна материалите по делото, ако е възможно. И след това ще поговорим за всичко останало.

Станах от фотьойла. Самед погледна жално към Меркулов.

— Седни! — тихо изръмжа Костя. — Разговорът не е приключил. Молбата е на президента, какво повече искаш?

Аз си седнах на мястото. Макар че сега Меркулов не можеше да ми заповядва. Приятел наистина, но вече не ми беше пряк шеф. Макар че днес сутринта шефът ми се съгласи да се заема със случая. С една дума, отвред ме бяха притиснали началници. Като вълка, който ловците обграждат с червени знаменца. Всичко говореше: можете да откажете, но не ви го препоръчваме. Разбирах, че ме вкарват в пълна с паяци стая, които непременно ще искат да ме използват един срещу друг. Това никак не ми харесваше. При тях, в Азербайджан, се водеше подмолна битка за сфери на влияние, а аз тепърва трябваше да се ориентирам в нея. Ако имаха по-малко нефт, у нас никой нямаше да се заинтересува от този случай. Но ставаше дума за много пари — за милиарди.

— Има ли свидетели? — попитах аз. — Или и те са нечии хора?

Самед затвори очи и поклати глава: нямаше свидетели.

Добре, позната работа, щяхме да минем и без тях.

— А някакви веществени доказателства, отпечатъци от пръсти, нещо друго?

Той сви рамене.

— Моля да ме разберете правилно, Александър Борисович — каза той. — Мога да ви покажа събраната досега информация едва след като дадете съгласието си. Не и преди това. Трябваше веднага да ви го кажа, но според мен това беше уговорено с господин Меркулов… — погледна към Костя и той кимна в знак на съгласие. — Имате право да вземете със себе си когото пожелаете, хората ви ще имат същия статус като вашия.

Кой знае защо веднага се сетих за Лара Колесникова. Виж, да наемем с нея една луксозна стая в някой хотел на „Интурист“… Не се съмнявах, че в Баку със сигурност има „Интурист“.

— Ние с вас, Самед Асланович, обсъждахме и друг въпрос — обади се Костя. — Говоря за легендата на господин Турецки. Изключено е да отиде там със собственото си име.

Лицето на младежа се сви в кисела гримаса. Страшен мързеливец, помислих си враждебно, сигурно веднага си представи как ще заскърца от неудоволствие ръждясалата чиновническа машина, която трябваше непрекъснато да смазват. Само това им трябваше, да се занимават с новия ми паспорт, с моята легенда…

— Възнамерявате ли да промените външността си? — попита Самед.

— Само това липсваше!

— Мисля, че въпросът ще бъде решен положително — важно заяви Самед. — Да разбирам ли, че сте съгласен да поемете случая?

— Да — каза вместо мен Меркулов.

— Разкажете ми със свои думи за станалото — помолих аз, успокоен също като домакина ни. Положителният отговор на Костя ме освободи от товара на съмненията.

— Станало е на площад „Ахундов“, почти в центъра, до паметника на поета. Както вече казах, три коли са изпреварили автомобила, с който е пътувал моят втори братовчед Алекпер. Спрели пред него и му препречили пътя.

— Да, две деветки тъмносив металик — спомних си аз. — И бяло волво. А с каква кола е бил вашият близък?

— Той е преди всичко близък на президента. — За първи път от началото на разговора в очите на събеседника ни се мярна жестокост. Той дори разтегна по някакъв начин пълничките си устни и те заприличаха на дълга чертичка.

— Трябва да знаете, че за мен това е абсолютно все едно — казах аз. — Ще дойде време — ще се поинтересувам. И тъй, повтарям въпроса си: с каква кола е пътувал към мястото на събитието вашият роднина? Вашият. Когато разговарям с президента, ще го попитам същото.

— Бил е с мерцедес — отговори Самед Асланович, сякаш можеше да има някакво съмнение с каква кола би пътувал толкова важен човек?

— Брониран? С охрана? А се изплашил от някакви си лади с цвят на мокри кокошки?

Костя подсмъркна високо и поклати глава.

— Предупреждавах ви — отговори той на жалостивия поглед на Самед. — Александър Борисович има специфичен подход към нещата. Ще трябва да свикнете. Ако този разговор ви се струва неуместен, Самед Асланович, ще е по-добре да спрем и да почакаме да пристигнат документите…

Самед се замисли. Явно твърде много искаше да стане извънреден и пълномощен посланик именно тук, в Москва. Виждаше се по очите му.

В Париж нямаше да се чувства толкова уютно. Там нямаше пред кого да се перчи, че президентът му се пада чичо. В Москва засега това минаваше. Разбира се, той беше прекарал и детството си тук.

— Мерцедесът е бил брониран — отговори той. — Но шофьорът не е искал излишни жертви. Дотичали зяпачи, насъбрала се тълпа…

— Защо не е дал газ? Ладата щеше да отлети от мерцедеса като билярдната топка от щеката — поинтересува се Костя.

Въпросът беше излишен. Нито шофьорът, нито братовчедът са играели някаква решителна роля в този сблъсък. Всичко опираше до „черното злато“, да го вземат дяволите дано!

Аллах е дал на правоверните огромното богатство от нефт, а те дори нямаше да знаят какво да го правят, ако неверниците не бяха изобретили двигателя с вътрешното горене и останалите чудесии. И ето че интересите се препокриват… Неверниците дават на правоверните ракети, самолети, мерцедеси и кадилаци, а те пък на тях — нефт.

Чудесно го е измислил Аллах. Нашият Йехова или Саваот се е сетил по-късно. Натикал каквото останало в труднодостъпни места: в тундрата, в ледените морета… И ето че неверниците превиват гръб пред друговерците. А те се възползват от обстоятелствата и се претрепват да броят пачките с долари. И се надсмиват над гордите християни, които си мислят, че светът е създаден за тях.

3.

Виктор Солонин спеше в креслото си до илюминатора, когато някой грубо го блъсна в рамото.

Той моментално се събуди, хвана автомата за цевта, но веднага рязко прибра ръката си. Опита се да се успокои. Току-виж този красавец с черните мустаци натиснал спусъка. Като нищо. Виж как се е опулил и гледа с бялото на очите…

— Пари… Слушай, пари, валута имаш ли? — изръмжа нападателят и допря цевта до слепоочието му.

„Това трябва да е отвличане на самолет“ — помисли си Солонин и с крайчеца на окото си видя как няколко чернобради мъже събират портфейлите на пътниците.

— Да беше махнал пушкалото — каза Виктор, преструвайки се, че иска да бръкне във вътрешния джоб на сакото си.

Положението беше безизходно. Отдясно — илюминаторът, зад който далече в ниското плуваха облаци, отляво — изплашен, сумтящ дебелак, а шкембето му препречваше пътеката.

— Руснак си, нали? — кръвожадно се озъби джигитът и за по-убедително щракна затвора.

— Емигрант — отговори Виктор, — ако това ви интересува. Преди революцията дедите ми са имали някаква собственост в Русия. Новите власти обещаха да ми я върнат.

— А защо летиш за Техеран? — не мирясваше онзи.

„Сигурно е чеченец — помисли Солонин. — Не желаят да летят през Москва и аз напълно ги разбирам. А дори не ми се мисли как са качили на борда оръжието.“

— Ей, Саид! — извика висок дългобрад чеченец, който броеше парите в нечий чужд портфейл. — Какви са тези разговори, а? Като не дава, гърмиш и ги вземаш!

Беше с най-дългата брада от всички и може би затова ги командваше, макар да изглеждаше по-млад от другите. Явно говореха на руски, за да не ги разберат пътниците; всички до един бяха смугли брюнети. Солонин се чувстваше сред тях като албинос.

— Тук има един руснак! — съобщи Саид на началника. — Какво да правя с него?

„Ето какъв бил проблемът — помисли Солонин: — щом е руснак, въпросът опираше само до това как да го убият — мъчително бавно или с един изстрел в главата.“

Дебелият мъж до него, потънал в пот от страх, погледна Солонин с любопитство. Преди това, изглежда, го беше смятал за англичанин. А то… Дори се опита да стане и да се премести, за да не се изцапа с кръвта на неверника.

— Нищо няма да ми направите! — обади се изведнъж весело Солонин.

— Защо да не ти направим? — полюбопитства приближилият дългобрад.

— Куршумът от автомата ще пробие корпусът на самолета — отговори Солонин. — А ако ме простреляш в главата, ще пробие илюминатора. Салонът ще се разхерметизира. С всички произтичащи от това последствия. Ще отидем на небето за едното нищо. И живите, и мъртвите, и правоверните и неверниците.

Приближиха се и останалите, спряха да броят банкнотите. Спогледаха се. В тренировъчните лагери не бяха им разказвали нищо такова.

Не бързаха да попаднат в обятията на хуриите2 в рая. Поне не и преди пълното освобождаване на родината. И макар че вкъщи сигурно ги очакваха вече отдавна остарели фурии, заобиколени от досадни деца, все пак не искаха да отиват при Аллах.

— Я го пусни да мине! — каза дългобрадият на дебелака и той се надигна с пъшкане, за да направи път на отракания пътник.

„Това вече е друга работа — мислеше си Солонин, докато излизаше на пътеката. — На какво само ви учат в тренировъчните лагери! Поне да ми бяхте вързали ръцете или да ми бяхте сложили белезници.“ Сега поне имаше някакъв шанс, най-малкото да спечели време.

Тясната пътека бе идеално място за това, което възнамеряваше да направи Солонин. Чеченците се блъскаха един в друг, а автоматите само им се пречкаха. Но никой от тях така и не натисна спусъка. Той ги натръшка на пода без особено усилие, а след това дори им нанесе още някой друг удар за всеки случай, макар никога да не му бе доставяло удоволствие да удря повалените си противници, после им събра автоматите.

Пътниците го зяпаха с широко отворени очи, онемели като мъртъвци, а той започна бавно да вади документите от джобовете на зашеметените от мълниеносните му действия терористи.

Солонин се запозна внимателно с документите. Бяха чеченци, сигурно също пътуваха за Баку. И при добро поведение от тяхна страна Солонин нямаше нищо против да лети с тях дотам.

Постара се да запомни лицата и имената им. Сигурно и друг път щяха да се срещнат, и то неведнъж. Знаеше, че в Баку чеченците се чувстват като у дома си, излежаваха се по плажовете на Апшерон, обикаляха из дюкяните и пушеха хашиш в бордеите на стария град.

Саид беше дребна риба, но дългобрадият — Ибрахим Кадуев, беше друго нещо. Наложи се да се разправя с него най-дълго…

Солонин погледна към пътниците и каза няколко успокояващи думи на английски и на фарси, като им обясни, че трябва да вържат терористите. После при него дойде командирът на самолета и се поклони, допрял пръстите си до устните. Явно изпитваше дълбока благодарност.

След него излезе вторият пилот, тъмнорус мъж, сигурно беше англичанин.

— Командирът ме помоли да ви предам благодарностите му. И признателност от името на всички пътници.

— Разбрах го вече — кимна Солонин, наблюдаваше внимателно как стюардесата грижливо и умело връзва ръцете и краката на омаломощените терористи. — А какво прави вашата служба за безопасност?

Първият и вторият пилот се спогледаха. После вторият кимна към задната седалка, където шаваха сънливо двама овързани здравеняци и недоверчиво поглеждаха към началството.

Тепърва щяха да си понесат наказанието. Не стига, че са позволили да бъдат разоръжени, но и не си мръднаха пръста, докато нападателите изпразваха джобовете на пътниците.

— Къде искаха да ги откарате? — попита на фарси командира на полета Солонин, за да спечели доверието му.

— В Баку — отговори той, изненадан от разнообразните умения на този необикновен пътник.

— И аз съм за там — въздъхна Солонин. — Сигурно ще трябва да остана при вас най-малко два дни, докато се намери удобен транспорт.

Знаеше, че самолетът за Баку лети три пъти в седмицата, а Турецки вече го очакваше.

Командирът на самолета отново наклони глава, после се изправи и намигна — ще се опитам да направя нещо, щом нашият спасител бърза.

Той покани Виктор в пилотската кабина.

Там беше доста просторно. Можеше да се отпусне и почине.

— Какво ще стане с терористите? — попита Солонин и пое от ръцете на очарователната стюардеса чашата ароматно кафе.

Картинката беше ясна — за иранците терористите бяха борци за исляма, за независимост от неверниците; идват от народ с гореща кръв, просто казано — муджахидини. След като кацнеха, веднага щяха да ги пратят да си починат от неуспеха. В Техеран нямаше да чуят нищо по-страшно от „Аллах акбар“. Ако на самолета беше посегнал някой европеец, властите щяха да му отрежат някои части за назидание.

За съжаление вече се беше издал какъв е, а можеше тихомълком да се върне и да отлети за Баку с друг полет. Но трябваше да се придържа към подготвената легенда. Питър Редуей му беше казал, че Турецки ще е неговият телохранител, секретар, съветник и едва ли не евнух. А той самият щеше да мине за важна и желана в Баку, личност, дошла да се поинтересува за нефта, който Аллах успешно е криел от болшевиките, докато е дошло неговото време и идеите му, достъпно изложени в Корана, не възтържествували.

В Баку щяха да го пазят като зеницата на окото си. Нали зад него стояха уж милиарди долари, а по сегашните стандарти на Изтока това бе най-добрата гаранция. Беше му любопитно какъв ли паспорт щеше да му връчи Турецки на летището.

Солонин размишляваше, сърбаше от кафето и зяпаше ухилените стюардеси, които за първи път виждаха на живо в действие Джеймс Бонд — висок, добре сложен, с усмихнато по детски лице.

В Техеран не чака много. Имаше чартърен полет за Баку и командирът на самолета му намери място в него.

Отново се наложи да лети с хора от Изтока, които го гледаха изпод вежди. Самолетът беше пълен с боядисани в маскировъчни цветове сандъци, здраво заключени с катинари. Сигурно беше оръжие, нямаше какво друго да бъде. Автомати срещу арменците в Карабах или срещу руснаците в Чечня.

Останалите пасажери в самолета дремеха, сгушили глави, за да не чуват рева на самолетните турбини. И в същото време го поглеждаха накриво.

Реши да затвори очи и да се престори, че спи. Все едно хич не го интересуваше какво карат и кои са. Не приличаха на чеченци. Поне това бе добре… Но все пак нямаше да го оставят на мира. Ето, споглеждаха се, шепнеха си нещо и продължиха да надничат. За тях всеки европеец беше потенциален противник, враг на Аллаха. И рано или късно трябваше да се разправят с него. По-добре рано. Някъде в Корана сигурно пишеше: „Никога не отлагай убийството на неверник за утре, ако можеш да го направиш днес.“ Или нещо подобно. О, Господи! Пак щеше да се наложи да размахва ръце и крака. В един самолет няма по-лошо занимание от това.

Един от пътниците запълзя към него, сигурно искаше да провери дали спи.

Защо ли днес не му вървеше в самолетите? Какво ли го чакаше в Баку? Дали щяха да му дадат охрана? Нали там щеше да струва милиарди долари. А тук животът му не струваше и копейка.

Спокойно можеха да забият кинжала между ребрата му, а когато самолетът започнеше да се спуска, да отворят люка и да изхвърлят тялото му навън. И да разделят помежду си намерените у него пари. Толкова на ръководителя на групата, на изпълнителя и така нататък по веригата…

— Имате ли цигари? — попита вежливо на развален английски новодошлият.

Солонин леко си отвори едното око. Май не се шегуваше. Дали щеше да си опита късмета да го нападне? Какво толкова можеха да вземат от него, един обикновен чиновник, за какъвто се представяше? Три хиляди долара? Мобилният телефон? Най-много да му вземат и носните кърпички. Е, и част от специалното му снаряжение, но така или иначе нямаше да разберат предназначението му.

Виктор щракна запалката и внимателно погледна непознатия. Дали с тази маневра бандитът не искаше да отвлече вниманието му? Или да ангажира ръцете му? Не, като че ли не се готвеше да го нападне, гледаше го право в очите, в стойката му нямаше нищо заплашително, под якето се виждаше добре оформено бирено коремче. След него припълзяха още трима.

Виктор ги почерпи от своите цигари. Те кимнаха в знак на благодарност и допълзяха по-близо, хванали се здраво за сандъците.

— Какво карате? — попита той на фарси.

Те се спогледаха, свиха рамене напълно искрено, явно нямаха представа.

Виктор не настоя. Какво го интересуваше дали дългите сандъци с изтрити надписи са пълни със „стингери“ или някакви управляеми снаряди, предназначени за руските танкове? За него, гражданина, изгубил своето име и местожителство, това нямаше никакво значение.

4.

Двамата със Солонин се бяхме настанили в разкошен апартамент в хотел „Интурист“ в Баку и откровено лентяйствахме.

След пристигането си Солонин искаше да си вземе вана, но се наложи да забрави цивилизованите навици. В огромната вана, по-скоро басейн с позлатени кранове, нямаше топла вода. А вместо студена течеше мътна тиня. Камериерката, изморена възрастна рускиня, която предложи да я наричаме леля Вера, каза, че трябва да изчакаме час-два, след това водата щяла да дойде. Водопроводчикът, чичо Петя, е останал едва ли не единственият майстор за всички тукашни хотели. Останалите се разбягали, щом започнали да избиват арменците.

А тогава чичо Петя бил мъртвопиян. Доста време му трябвало да се освести, когато млади брадати мъже, окичени с оръжие, дошли да го вземат с разкошен кадилак и го закарали в огромния апартамент на някакъв лекар, арменец, известен в цяло Баку. Някакъв идиот стрелял с автомат, пробил водопроводната тръба и цялото жилище било наводнено.

Чичо Петя й разказвал, че банята била оплискана с кръв и той отначало отказвал да работи, но го принудили…

Изтрезнял набързо от гледката, оправил всичко, стегнал каквото трябва и в отплата ония му дали някакви скъпоценности от сейфа на богатия лекар. Чичо Петя не ги запазил — изгубил ги или ги пропил.

Леля Вера ни разказа всичко това седнала удобно в креслото, като заряза чистенето и спря прахосмукачката, която едва-едва работеше. Единственият електротехник на хотела чичо Серьожа бил с чичо Петя — ремонтирали нещо някъде…

Сега нещата се били променили доста. Навсякъде сложили вносна санитарна техника, било пълно със специалисти от Турция (при тези думи Солонин се усмихна и ми намигна, а аз незабелязано му показах юмрука си), но имало адски много работа за малкото останали руснаци. Като тази вана например, от която се отказали турците — не успели да я поправят.

На това място в гласа на леля Вера се прокраднаха патриотични нотки, нещо като чувство на законна гордост заради чичо Петя.

Тя добави, че много се радвала да ни види. Лично тя отдавна да е зарязала всичко и да е заминала, но нямало при кого да отиде, никой не отговарял на писмата й. По-голямата й сестра живеела в Коломна, в комунално жилище, сигурно мъжът й забранил да отговаря, нали и без това им е доста тясно…

И като въздъхна дълбоко, тя се захвана да чисти.

— Хайде, няма нужда — каза Витя. — Тук си е достатъчно чисто.

— А знаете ли колко неприятности ще имам, ако старшата на етажа намери дори една прашинка? — попита леля Вера.

— Какво ще кажеш? — попитах, когато останахме двамата.

— Косата ми настръхва — отговори той, изправи се до прозореца и се загледа навън. — Абсолютно всички са чернокоси. Поне да имаше няколко плешиви, да не говорим за руси. За какви тайни операции говорим? Дори и да се боядисаме, да си сложим лещи… Нищо няма да излезе.

Отвън се чу автомобилна сирена и ние надникнахме през прозореца.

— Що за птица пристига? — попита Витя и показа автомобилния кортеж, който вече спираше пред нашия хотел. — Да не би да идва самият президент?

— Не, този път не е той — отговорих, като видях познатата фигурка, която бързо си проправяше път към входа на хотела, заобиколен от неколцина здравеняци с разкопчани палта. Те се опитваха да го прикрият, като се озъртаха към прозорците и покривите на съседните сгради.

Разбира се, Самед Асланович бе уязвим за всеки снайперист с добра винтовка. Би трябвало да се движи с широкопола шапка и охраната му да бъде облечена по същия начин. Макар че нямаше никаква гаранция, че това може да обърка някой професионалист…

— Най-после — казах аз. — Сега всичко ще се изясни.

— А кой е този? — Солонин посочи надолу.

— Само не отваряй прозореца — предупредих го аз. — Могат да го възприемат като заплаха. А още не си се научил да се измъкваш от куршумите, дори когато идат отдолу… Те пазят този човек като зеницата на окото си. В негово лице виждат светлото бъдеще на управляващия клан. Умно момченце, местното дете чудо, нищо че минава двадесетте. Предпочитат да го държат в Москва, докато боричкането във върхушката тук затихне. Той е роден в Москва и е прекарал там цялото си златно детство. На два пъти за малко да го отвлекат като братовчед му, заради когото сме тук.

В този момент на вратата се почука.

— Влез — извиках аз, а Виктор застана до прозореца и скръсти ръце на гърдите си, същински лорд Байрон, на пътешествие из екзотичните градове и страни.

В стаята първи влязоха, по-точно връхлетяха, няколко млади мъже с блеснали погледи и разкопчани палта, което вече бях успял да забележа.

Един от тях блъсна креслото и то се сгромоляса на пода, останалите извадиха пищовите си и приклекнаха, пребледнели от страх.

Театър, нищо повече. Изглежда, бяха изучавали занаята по някой видеофилм. Витя Солонин можеше да ги изпозастреля, без да мръдне от мястото си.

След като се убедиха, че опасността е преминала, те сложиха креслото на мястото му и застанаха сконфузени до вратата, като направиха път на уважавания и дългоочакван Самед Асланович да влезе в стаята.

Той недоволно измърмори нещо по техен адрес и вяло ми подаде ръката си, която на всичкото отгоре се оказа потна.

— Харесва ли ви тук, Александър Борисович? — попита той, след като му представих Солонин.

— Все още не сме видели дървеници, но няма топла вода — отговори вместо мен Витя. — А телевизорът — той кимна към гигантския „Панасоник“ — хваща само една програма, и то религиозна…

— Това може да се уреди — отговори Самед Асланович и погледна един от телохранителите си, явно те му бяха момчета за всичко. — С топлата вода е по-сложно. Можех да ви предложа резиденцията на Външно министерство извън града, но се опасявам, че е по-добре да бъдете пред погледите на всички.

— Разумно — кимна Витя, докато разглеждаше госта с интерес. — Ако не искаш да те търсят, старай се да те виждат.

— Ето ви паспортите, препоръчителните писма и шофьорските книжки — уморено занарежда Самед Асланович.

По негов знак ни връчиха една папка, в която се намираха изброените документи.

Доста се изненадахме, като си видяхме снимките на документите — кипрехме се в смокинги и с папийонки, макар че по мои наблюдения Витя не си падаше по подобни тоалети.

— Сега компютрите правят чудеса — каза Витя в отговор на въпросителния ми поглед. — Мога да те пъхна в кралска мантия или да ти сложа шапката на Мономах. А ти твърдеше, че тук кибернетиката още не била на мода.

— Така е — отговори Самед Асланович, — документите ви са правени в Москва.

Произнесе „Москва“ с такава носталгия, че дори Солонин, който го виждаше за първи път, усети колко чужд се чувства тук, колко много иска да напусне новата си родина и да се върне там, където наистина се чувстваше у дома.

Може би в Москва се забавляваше с руски момичета, но във всички случаи му беше забранено да се жени за тях. Той не принадлежеше на себе си, беше длъжен да пази чистотата на древната си кръв, макар древната история на рода да бе доста съмнителна и в началото й да стоеше бивш генерал от КГБ.

Не ми се вярваше московските красавици да се втурнат към този отпуснат и женствен младеж, дори и да имаше перспектива да седне на азербайджанския трон.

— И така, аз съм Майкъл Къриган, пълномощен представител и член на съвета на директорите на компанията „Гълф“ — погледна документите си Солонин. — Ами ако проверят?

— Кой ще седне да проверява тук? — тъжно се усмихна Самед, с което ми стана още по-симпатичен и реших да пренебрегна формалностите и да се обръщам към него на малко име. — Тук представителите на западните компании ги носят на ръце. Е, дори и да проверят, ще ви обвинят за самозванец и авантюрист, на никого няма да му хрумне, че сте таен агент… Надявам се, че дотогава ще сте свършили работата си.

— Да освободим братовчед ви? — попита Солонин. — Или и нещо друго? Има нещо по-важно, така ли?

Самед се забави с отговора си. Поклати глава и се зае с броеницата си. Витя също забеляза пристрастието на нашия гост към религиозната символика и според мен това доста го забавляваше.

— Добре. Ще ви кажа как стоят нещата — въздъхна Самед. — Всички се борят за наградата. Залогът в играта възлиза на сто милиарда долара. Ако не и повече. Към парите са се устремили едва ли не всички велики държави. Русия малко изостана на старта. Дали защото й се беше развързала връзката на обувката й, или защото смяташе, че в името на предишната ни дружба моят втори братовчед ще поднесе Баку на тепсия на вашия президент, не съм сигурен. Уви, нещата не стоят така. Русия има много могъщи врагове. Става въпрос най-вече за Рахим Мансуров…

— А вие на чия страна сте? — попита Солонин.

— На страната на Русия — отговори Самед. — Иначе нямаше да съм тук и да разговарям с вас по този въпрос.

— Значи отвличането на вашия братовчед е само поводът?

— Остава да кажете, че сам съм организирал отвличането — усмихна се иронично Самед, — за да въвлека насила вашата страна в тази надпревара. Русия прекалено дълго впрягаше, а в това време другите не зяпаха — завърши твърдо той и очите му блеснаха.

Явно не беше безпомощно мамино синче, за какъвто го бях взел в началото. С него човек трябваше да бъде предпазлив.

За да не губя време, аз отворих моите документи. Фернан Косецки, гражданин на Германия. Винаги съм имал отлични оценки по немски. Онези, които са изготвяли документите, сигурно са взели всичко под внимание. Още един въпрос: откъде го знаят? Самед все повече предизвикваше у мен уважение и интерес.

— Навсякъде ли трябва да придружавам господин Къриган, или от време на време мога да се занимавам с мои си работи? — поинтересувах се аз.

Започна да ми се струва, че проблемът с отвличането на сина на президента вече не беше първостепенната задача на Самед.

— Разбира се, продължава издирването на терористите, отвлекли Алекпер — поясни Самед. — Разследването се наблюдава пряко от президента. Ако приключите случая благополучно, ще окажете услуга не само на Азербайджан, но и на вашата родина.

— Едното не пречи на другото — съгласи се Солонин и ме погледна.

И двамата се обърнахме към Самед, който меланхолично тракаше зърната на броеницата.

— Няма от какво да се безпокоите. Повтарям още веднъж: всичко е съгласувано на най-високо равнище. В това число и издирването на архива на нефтения институт в Грозни, което е много важно и може да се повери само на такива като вас — изрече Самед след доста продължителна пауза.

— Тук ли оставате, или си заминавате? — поинтересувах се аз.

— Връщам се в Москва — отговори той.

— А с кои от тукашните правозащитни органи можем да контактуваме?

— Само не и с тези, които сега водят следствието единствено с намерението да го ликвидират по-бързо — тъжно се усмихна Самед.

— Тогава ще попитам по друг начин: на кого можем да разчитаме в нашата работа тук?

— Утре ще ви се обадят — отвърна Самед. — Ще позвъни един човек, който ще се представи като Курбан Мамедов. Истинското му име е Новруз Али-заде. Разберете, тук обстановката е страшно объркана… След опита за преврат от страна на бившия министър на отбраната Сюлейманов изглеждаше, че опозиционните групировки са навели глави, но започнаха сплетни в близкото обкръжение на президента. Плетяха се интрига след интрига, всеки смяташе, че не е получил достатъчно за проявената преданост. Започнаха вътрешни войни и вадене на компромати. Сега вече опасността отмина, но последиците от кризата все още са налице. Особено когато започна нефтената епопея, която може да стане щастието или нещастието за моя народ. Уви, предават те само своите. Едва сега започнахме да разбираме тази истина. И президентът, както и вие, също търси на кого да се опре.

— Защо не се доверявате на хората, които провеждат разследването? — попитах аз.

— Не сме сигурни в тях — каза Самед. — Засега имаме само подозрения. Доста служители от прокуратурата са свързани с полковник Сюлейманов, който в момента е извън страната.

— Но защо не ги уволните? Защо не се освободите от тях под някакъв благовиден предлог?

— Защо? — Самед сви рамене и най-сетне остави броеницата си. — По-рано постъпвахме точно така, но по този начин не можехме да наблюдаваме отблизо действията на нашите врагове. Нека работят. Нека мислят, че им вярват.

— Има един проблем — каза Солонин. — Вече доста хора знаят, че сме руснаци, например чистачката. Както и вашите телохранители…

Те се престориха, че не са чули нищо.

— И какво предлагате? — попита Самед.

— Трябва да сме сигурни в тях — рече Солонин.

— Моите хора вече неведнъж са имали възможност да ме предадат — отговори Самед. — Те са доказали верността си. Нали не съм ви разказвал за втория опит да бъда отвлечен? — обърна се той към мен.

— Не — кимнах аз. — Но вашите думи не са достатъчни за нас. Трябва да бъдем съвсем сигурни.

— Добре, двама от тях, двама от братята, загинаха. Разбирате ли?

— Техни братя? — погледна охраната Солонин.

— Да, техни братя — потвърди Самед. — Майка им е моя дойка. Това означава нещо, нали? Всички сме откърмени от една майка. Те воюваха достойно в Карабах под ръководството на полковник Сюлейманов, той ги награди, а после ги предаде. И те изхвърлиха ордените му! — В гласа му зазвъня обида заради неговите хора.

— Вярвам ви — кимна Витя, без да променя изражението на лицето си, но беше ясно, че тирадата на Самед му направи впечатление. — Мисля, че чистачката, която работи тук, няма да ни издаде. Но може да се изпусне пред когото не трябва.

— Искате ли да я махнем? — попита Самед.

— Точно така — кимна Витя.

— Ти в ред ли си? — възмутих се аз.

— Не се изразих точно — каза той. — Нека да я пратим там, където тя искаше да отиде. Говоря за град Коломна, край Москва. Там ще й купите гарсониера. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Това е едно от нашите условия.

Самед не бързаше да отговори, гледаше изпитателно Витя, после тръсна глава.

— Страшни сте! — каза той като истински московчанин. — Смятайте, че вече е там. Това ли са всичките ви условия, или ще има и други?

— Ще видим — уклончиво отговори Витя. — Добре ще е да имаме кола.

— Тя вече чака пред хотела — рече Самед. — Ето ключовете.

Солонин влизаше в ролята на мой началник и личеше, че му харесва. Просто се радваше, че може малко да ме покомандва.

Самед се намръщи, размени поглед с момчетата си. Те кимнаха: ще бъде направено.

— Нали разбирате, вашите действия са абсолютно неформални, не трябва да има никакви контакти с официалното следствие. През нощта ще се постараем… — Самед погледна младежа, който стоеше най-близо до него — правилно ли съм разбрал, Махарам? През нощта ще се постараем да направим ксерокопия на документите от прокуратурата. Макар да съм сигурен, че само заличават следите.

— Поне малко информация — помолих аз. — В каква посока и по кое време се е движил братовчед ви? Кой е можел да знае маршрута му? Изобщо колко дни са минали оттогава?

— Не знам. — Самед сви кръглите си рамене. — По това време бях в Москва.

— Но нали ми разказвахте някакви подробности — напомних му аз.

— Да, да. Две деветки и бяло волво — спомни си той. — Но това са слухове. Общото впечатление е, че е станало на площад „Ахундов“.

— Още един въпрос — казах аз. — Може ли да ползваме услугите на лабораторията по криминалистика? Поне чрез вашия човек, който трябва да ми звънне утре. Новруз Али-заде, ако не греша…

Самед се замисли.

— Не мисля. По-точно не зная на кого може да се разчита там… Единственото, което мога да ви обещая, е вашите материали да бъдат доставяни в Москва и възможно най-бързо да се изследват във вашите лаборатории срещу заплащане. По този въпрос още няма постигната договореност, но едва ли ще възникнат проблеми. Нещо друго?

— Чеченците — каза Солонин. — Чувал съм, че се чувствали добре у вас?

— И на мен не ми харесва — въздъхна Самед. — Но такава е реалността. Президентът не може да не се съобразява с общественото мнение. След като в Баку загинаха десетки мирни граждани при влизането на съветските войски, след помощта, която Русия оказа на сепаратистите в Карабах…

Гласът му трепереше от вълнение. Сега пред нас стоеше не милият азербайджански младеж, прекарал целия си живот в уютен апартамент на Арбат, а воин на Аллаха, очите му искряха от праведен гняв.

— Не се горещете — рече спокойно Витя. — Исках друго да попитам. На път за насам ми се наложи да предотвратя отвличането на самолет от група чеченци. Те много точно ме идентифицираха като руснак. Предполагам, че вече са на свобода. Не се съмнявам, че са тук, защото се бяха запътили към Баку. Какво ще стане, ако ме познаят? Единият от тях се казва Ибрахим Кадуев, едър мъж с дълга брада. Ако го срещна и той реши да се държи невъзпитано, непременно ще му я поскъся. Но това ще се отрази на прикритието ни.

— С една дума, доста следи водят към нас — казах аз. — И искаме да знаем дали съществува вариант за спешно оттегляне, в случай че бъдем разкрити.

— Дори не искам да мисля за това — въздъхна Самед и пак започна да трака броеницата. — Но въпросът е важен. Какво мога да направя за вас? Освен да ви оставя телохранителите си…

— Човек от моя ранг, който се движи без охрана, предизвиква подозрение — отговори Витя. — Затова господин Косецки ще ме придружава на приеми и делови срещи. Макар че има ситуации, когато бих искал да мина без него. Надявам се, че като мъж ще ме разберете.

— Тук има всякакви изкушения — въздъхна Самед и зърната на броеницата затракаха по-бързо. — Почти не останаха руски момичета, но има очарователни полурускини. И доколкото знам — той се спогледа със своите полубратя, — всичките са регистрирани в Държавна сигурност.

— Бих предпочел всички да са регистрирани в кожно-венерическия диспансер — изтърси Витя.

— В този хотел лесно могат да се намерят презервативи — пак въздъхна Самед.

Замълчахме за миг, обмисляйки откриващите се перспективи. Само това оставаше — да пипнем трипер в резултат на оперативно-следствените мероприятия. И да го занесем в Москва като подарък от слънчев Азербайджан.

5.

— Те са на гара Ховрино — съобщи по телефона Меркулов на Грязнов. — Следователите вече работят по случая. Композицията е преместена в глух коловоз. Иди и провери нещата сам. Това е лична молба.

— Костя, при цялото ми уважение — възропта Грязнов. — Какво общо имам аз? Някакви мошеници натоварили в цистерните пясък вместо бензин. Това не е мой проблем, разбери най-после!

— Сигурен съм, че има връзка със случая на Турецки в Баку — сухо отговори Меркулов.

— Поне известно ли е на кого са вагоните? — въздъхна Грязнов. — Наши? Не разбирам каква е връзката с Баку…

— Тази сутрин е бил убит генералният директор на една тюменска компания — отговори Меркулов.

— Чух, понякога гледам телевизия. Но това е в Тюмен. А аз, ако не си забравил, работя в московската криминална милиция.

— Слушай — започна да губи търпение Меркулов, — какъв е този твой навик да се дърпаш, без да изясниш всички обстоятелства по делото? Става въпрос за нефт, убийства и отвличания, нищо че тук не са отвлекли човек, а влакова композиция с бензин. И генералният директор е убит именно след историята с тази композиция. Искаш ли официално да ти възложа делото? Няма никакъв проблем. Смятай, че вече съм го направил.

— Да беше го казал веднага — измърмори Грязнов. — Значи историята с композицията не е от днес, така ли?

— Разбрах за нея преди два дни — отговори Меркулов. — Първо се е захванала районната прокуратура. След убийството на генералния директор се намесихме и ние.

— Искаш да кажеш, че така се опитват да прикрият следите? — попита Грязнов. — Струва ми се, че това не е първото такова дело, с което се нагърбвате.

— Не е първото — съгласи се Меркулов. — И се опасявам, че ще остане неразкрито, както и предното. А от убийството нишката води към Каспийско море. Тези връзки не се изясниха веднага. Но когато се очерта нещо, помислих…

— Правилно си помислил! — прекъсна го Грязнов. — И забрави каквото ти наговорих преди малко. Турецки е сам, или почти сам, а ние сме толкова хора. Поне можем да си звъннем, да се срещнем след работа, да се отърсим с общи усилия от стреса…

— Това не е по моята част — сухо каза Меркулов и затвори телефона.

Грязнов стигна на гара Ховрино по тъмно. Колата се движеше трудно сред снежните преспи и задръствания, криволичейки из неосветените улици.

После с помощта на дежурния диспечер той излезе на някакъв осми коловоз, който стигаше до глух. Тук войничета с наметала разчистваха релсите, а техният командир, полупиян и разпасан, седеше в топлата будка и пиеше чай със стрелочничките в оранжеви жилетки.

— Следствената група е ей там — махна с ръка офицерът, без ни най-малко да се смущава от полковника от милицията. В далечината, накъдето сочеше ръката му, тъмнееше стара тухлена постройка с няколко светещи прозореца. — Провеждат следствен експеримент, другарю полковник.

Жените се закискаха. На Грязнов му се стори, че му се подиграват.

Ако обръщаш внимание на всичко, каза си той на излизане от будката, за най-важното няма да ти останат нито сили, нито време.

Следователите и експертите — общо четирима души — допиваха слабия си чай и се топлеха около радиатора на парното.

Старшият на групата уморено погледна Грязнов.

— Какво да ви кажа? — сви рамене той. — Докато беше светло, разбрахме това-онова. На пръв поглед случаят не е нищо особено. Няколко местни апаши решили да си налеят туба бензин, а милицията ги хванала. Но тубата им била празна, както и самите цистерни. Всъщност те са пълни с пясък. Сложили са го да тежи сигурно, не виждам друго обяснение. При това във всички цистерни без изключение.

— Откъде са пристигнали? — попита Грязнов, като се опитваше да си стопли ръцете на радиатора.

— От Беларус, от нефтопреработвателния завод. По-точно от Мозир. А защо МУР се интересува от случая?

— По-точно Главна прокуратура — отговори Грязнов, като следеше как му наливат чай в емайлирано канче.

— Ами да, нали са убили генералния директор. Мислите ли, че има връзка?

— Щом вашето началство смята, че е щял да остане жив, ако не е била намерена композицията с пясък, те по̀ знаят. Генадий, забравих как ви беше бащиното име, какво мислите по този въпрос?

— Алексеевич — напомни следователят от местната прокуратура. — Обикновена криминална история. Бандитите станаха твърде нагли заради безнаказаността у нас. Предполагам, че сега се опитват да си прикрият следите.

— Като убият директора? — попита Грязнов. — Нещо не ми се вярва. Макар че е възможно това да е била последната капка… Обикновено убиват онези, които прикриват далаверата.

Следователите мълчаха. Едни гледаха през прозореца, а останалите бяха вперили поглед в малкия черно-бял телевизор, където нещо мърдаше.

— Във всеки случай тук няма да открием нищо — наруши мълчанието Генадий Алексеевич. — Трябва да се търси в счетоводните книги, в деловата кореспонденция или на митницата. Само не и тук.

— В Беларус — кимна Грязнов. — Искам да ви питам нещо: дали сте чували тази фирма да има някакви връзки с Азербайджан?

— Сега навсякъде се говори за чеченска следа — отговори Генадий Алексеевич. — Дори и да няма, ще намерят, ако им потрябва. Ако я нямаше Чечня, щяха да я измислят. Много удобна република, всичко може да се стовари на нея.

— Не ме разбрахте — намръщи се Грязнов. — Питах ви за нефтените компании. В Тюмен, Баку. Може би сте чули каква връзка имат?

— Вече трети ден търсим някаква следа — повдигна рамене следователят. — И през цялото време очакваме кога някой ще вземе това дело. Може би вие ще го поемете? Ще ви го дадем с удоволствие.

— Защо при споменаването на думата „Азербайджан“ се сетихте за чеченците? — попита Грязнов, без да отговаря на въпроса му.

— Ивлев, генералният директор на компанията, за която е бил предназначен бензинът, е бил убит посред бял ден във входа на кооперацията, в която живеел. Цялото стълбище е било опръскано с кръв. Когато го вдигнали, главата му за малко да падне. Прерязали гърлото му от едното ухо до другото. По случая работи Тюменската прокуратура, а ние помагаме оттук, с каквото можем. Но двете дела трябва да бъдат свързани, в противен случай нищо няма да открие.

— Кога е станало? — попита Грязнов. — Открити ли са някакви улики?

— Там е работата, че Ивлев е бил убит два дни след като тук започнахме следствието и изпратихме телеграма до неговата компания в Тюмен. Няма кой знае какви улики, само отпечатък от голям номер маратонки…

— Прерязаното гърло също е улика, своеобразен почерк, мюсюлманска следа… — рече Грязнов. — Подсказва къде да се търси. Не мислите ли?

— Мен ли питате? — подсмъркна следователят. — Всички въпроси са към Главна прокуратура. Обещаха да изпратят техни следователи да поемат случая, а дойдохте вие.

— Прибирайте се вкъщи — каза Грязнов. — Не, не се шегувам. Имате пълно право. Тук няма никакъв смисъл да се търсят отпечатъци. Внимателната финансова ревизия ще даде повече, отколкото огледът на вагоните. Вървете да почивате. Щом Главна прокуратура е взела делото и е възложила оперативната работа на московската криминална милиция, можете да почивате с чиста съвест. Оформете документите и забравете за случая. Какво гледате? Ще се позовете на мен. Така и така, полковник Грязнов от МУР пристигна и разгони всички по указание на Главна прокуратура.

— Вие ли сте Грязнов? — попита младежът, който досега мълчеше и се правеше, че гледа телевизия. — Онзи Грязнов?

— Какво значение има — намръщи се Грязнов. — Е да, аз съм.

След като остана сам, той спря телевизора, седна на освободилата се табуретка, затвори очи и се опита да се отпусне.

Някои неща вече бяха започнали да се изясняват: такива убийства бяха рядкост. Наемните убийци предпочитаха пистолетите със заглушител. Професионалистите не измъчваха жертвите си, не се наслаждаваха на писъците им. Убийците са нагли естествено, но като прибавим и желанието да се насочи следствието към най-популярния сега тип убийци… Сякаш в обществото живее някаква потребност от глобален враг. По-рано всичко стоварваха на евреите. Но разбира се, не и убийствата във входовете, не и завладяването на пазарите, не и изнасилванията на малолетни или кражбите на коли…

А чеченците бяха друга работа, първокласни бандити, това трябваше да им се признае. Работеха близо до родината си, сигурни, че винаги има къде да се скрият, да оближат раните си, да си починат. И после се залавяха със стария занаят с нови сили.

Явно в случая някой се опитваше да стовари вината на кръвожадните чеченци. Но това беше само предположение…

Интересно как щеше да се опита да разреши тази загадка Турецки? Сигурно интуицията му щеше да проработи и в главата му незабавно щеше да светне червена лампичка: защо при съвременното техническо оборудване професионалните наемни убийци да използват ножове или кинжали?

Следователно някой трябваше да отиде на мястото на убийството в Тюмен и да се опита да намери отговора на този въпрос.

Съвпадението беше прекалено очевидно — директорът на нефтената компания беше убит, след като бе открита измамата с влаковата композиция. При това Меркулов недвусмислено намекваше за някаква връзка между жертвата и негови колеги от някога братската, но все така слънчева република… Дали да не изпрати там Володя Фрязин?

Володя е добър следовател, ще свърши работата. Навремето Турецки едва го пусна да отиде в милицията, искаше да остане, да продължат да работят заедно.

Грязнов стана, разходи се из стаята. Възрастната жена, седнала тихо в ъгъла, изплашено го гледаше. Сигурно чакаше кога ще престане да се размотава тук, за да заключи вратата и да се прибере вкъщи.

Време беше да си ходи, нямаше какво повече да прави тук. Но никак не му се излизаше навън в мократа виелица. Защо ли го гледаше така жената?

— Бавя ли ви? — попита Грязнов. — Извинявайте. Просто не ми се тръгва, времето е ужасно.

Тя погледна протритото му кожено палто и кимна. Наистина беше много студено. Самата тя си беше облякла няколко дебели блузи под старото палто.

— Исках да ви питам нещо — започна тя и стана от табуретката. — Моят син вече шести месец е в Бутирския затвор… — Гласът й потрепери, тя заплака и отново се отпусна на стола.

— Успокойте се — помоли я Грязнов и си погледна часовника. — Защо е в затвора?

Явно го беше помислила за някой голям началник, който може да й помогне. Щеше да се наложи да й обясни, че е сгрешила.

— Ами за нищо — изхълца жената. — Единственият ми син… И те не знаят защо го държат. Една вечер се посдърпали с някакъв мъж, оня бил пиян и Коля го блъснал настрани. Онзи паднал в някаква яма и нагълтал вода. Моят Коленка не е видял нищо, вече било тъмно, а той бързал да се прибере от техникума вкъщи. На сутринта го арестуваха, той го бил убил. В съда свидетелите казаха, че оня сам си е виновен, закачал се с Коля и той само го блъснал настрани. А не го е давил в ямата. И го пуснаха. После го взеха в казармата, командирът му ми пращаше благодарности. А онзи, удавеният, имал богати роднини и те обжалвали решението на съда. Върнаха делото за преразглеждане. И свидетелите вече започнаха да твърдят друго, че Коля го бил ритнал с крак и оня изгубил съзнание…

Тя разказваше бързо, задъхваше се от страх, че може да я прекъснат.

— Успокойте се — повтори Грязнов. — А вашият адвокат какво каза?

— Как да намеря толкова пари за адвокат? Нали искат три милиона! Нямам и какво да продам. Първият път му дадох всичко, а сега — пак същата песен, давай още повече! Цените, казва, се вдигнаха, представяте ли си? А Коля ми е единствен! Гледала съм го сама, израсна без баща, без баби и дядовци. Цялото си детство изкара болен и сега, като отида на свиждане, през цялото време кашля. Целият отслабнал, посинял, били го някакви войници от азиатските републики, дето са с него в една килия. Азербайджанци ли са, какви, те тормозели всички…

— Не знам какво да ви кажа — вдигна рамене Грязнов. — Не съм адвокат. Аз съм само милиционер, макар и полковник. Разбирате ли?

— Да, да — кимна смирено жената и въздъхна. — Значи не е по вашата част, разбирам…

Грязнов се натъжи. Беззащитната жена се беше обърнала към него за помощ. На кого се беше клел да помага? Кому служеше въобще? Кой имаше пари в днешно време за адвокат? Тази жена и синът й? Хубава работа, да го докарат направо от казармата, да възобновят делото, били са доста пъргави… Явно оня е бил важна птица. На кого ли му е притрябвал този пияница? На тяхно място обикновените хора щяха да въздъхнат с облекчение. Не, тук имаше нещо нередно.

— Добре — каза той и стана. — Скоро ще ходя в Бутирския затвор. Кажете ми името на сина ви и по кой член от закона е осъден, ако го помните.

— Аха, сега — засуети се тя, като се оглеждаше смутено наоколо. Дори започна да отваря чекмеджетата на счупената маса, за да намери лист и писалка.

— Аз ще ви дам — откъсна листче от бележника си Грязнов.

— Боже — изхлипа тя. — Поне да знам на кого да запаля свещичка… Чух фамилията, пък не зная малкото ви име.

— Не прибързвайте — възрази Грязнов. — Да не забравите телефона си. Ще отида, ще видя какво мога да направя и непременно ще ви се обадя. Как се казвате?

— Олга Кондратиевна.

— Вячеслав Иванович — подаде ръка той. — Ще направя всичко, което е по силите ми, не се безпокойте.

Късно вечерта позвъни на Меркулов:

— Костя, обаждам се за онова убийство в Тюмен, ти така и не каза как точно…

— За кое убийство питаш? — прекъсна го Меркулов.

— Да няма и второ? — изненада се Грязнов.

— Буквално преди няколко часа… Заместник-генералният директор на същата компания. Убит е във входа на жилището си в Москва.

— Прерязали са гърлото му? — поинтересува се Грязнов.

— Точно така — въздъхна Меркулов. — Кога са успели?! Просто не знам с кое да се заловя първо. Дали със случая в Тюмен или в Москва…

— Прилича на ритуални убийства — каза Грязнов. — Какво ще кажеш?

— Или е работа на чеченците, или се опитват да я представят за такава — отговори Меркулов.

— Точно така — съгласи се Грязнов. — Докато Чечня е извън нашата юрисдикция, върху нея ще се стоварва какво ли не.

— Можеш ли да ми обясниш защо не живеят по хотелите? — попита Меркулов. — Никой няма да тръгне да ги напада на обществено място. Там е пълно с милиционери, хора от администрацията, навсякъде е светло. А те непременно искат да се пъхнат в своите кооперации с неосветени входове.

— Направи семинар с банкерите и бизнесмените на тази тема — предложи Грязнов. — Нали те са на мушката. Убийствата стават най-често в Москва, тук следите се прикриват лесно, а и има къде да се скрие престъпникът.

— Като че ли убийството в Тюмен е изключение — каза Меркулов.

— Искаш да кажеш, че са бързали много?

— Това вече не е за по телефона — отсече Меркулов.

— Крайно време е да си вземеш цифров — посъветва го Грязнов. — Между другото нямаш ли подръка някой добър адвокат? От ония, старите, дето не ламтят за пари и са готови да защитят човека?

— Какво си направил? — изненада се Меркулов. — Да не си блъснал някого с колата?

— Не е толкова просто — отговори Грязнов и се върна на предишната тема. — Не ти ли се струва, че с тези убийства някой се опитва да си реши кадровите проблеми? Иска да сложи на шефското място свой човек, но за целта първо трябва да ликвидира генералния директор и заместника му.

— Прекалено е плитко — не се съгласи Меркулов. — Макар че…

— Точно така — прекъсна го Грязнов. — От какво да се притесняват? Или да се страхуват? От Главна прокуратура ли? Колко пъти им се е разминавало…

— На мен ли го казваш?

— А на кого? Само на теб мога да го кажа. Твоят шеф няма да иска дори да ме изслуша. Не е зле да се понапънеш, да разровиш старите дела, които не са приключили. Може да намериш някаква следа. Между другото, как се казва заместникът на Ивлев? Да не е Бригаднов?

— Той е — трепна Меркулов. — Познаваш ли го?

— Преди време имаше някаква история, в която беше набъркан и той… Та какво казваш за адвоката?

6.

Прелиствах копията на материалите по делото за отвличане на сина на президента и не спирах да ругая. Фасулска работа. Алекпер се е движил с брониран мерцедес, както и предполагах, и с трима телохранители, единият от тях е бил зад волана.

Какво е нашата лада в сравнение с такъв звяр като мерцедеса? Дори да е с цвят на мокра кокошка. Ще отхвръкне като билярдна топка от щека. А те спрели съвсем безропотно. И разбира се, свидетелите са се изпарили яко дим. По-точно казано, следователите не са успели да намерят нито един очевидец. А отвличането е станало посред бял ден. Познат проблем — по-опасно е да си свидетел, отколкото преуспяващ банкер, точно както и у нас, в Русия. Какво можехме да направим? Да обявим свидетелите за издирване, както самите престъпници? Да ги докараме с белезници в участъка? Да намерим начин мълчанието да им се стори по-опасно отколкото даването на показания?

Ето такива мисли ми се въртяха в главата, докато преглеждах събраните материали по делото. Разбира се, трябваше да се грижим за свидетелите изключително внимателно. Толкова внимателно, колкото Витя Солонин се грижеше за ноктите си в този момент, за да влезе в ролята си на аристократ.

В хотелската стая бяхме трима. Освен мен и Витя, облечен с разкошен халат с пискюли, тук бе и един почти незабележим човек — Новруз Али-заде, обещаният ни от Самед доверен помощник. Той беше нисък здравеняк с дълбоки дръпнати очи, на неопределена възраст. За такива хора се казва, че минават двадесетте и са под петдесет. Поне не се набиваше много на очи, но въпреки това не беше хубаво, че дойде при нас в стаята посред бял ден. Може би смяташе, че по това време на денонощието наоколо няма да има свидетели?

— Накъде е бил тръгнал Алекпер? — попитах аз, като продължавах да прелиствам следствените документи и не скривах раздразнението си. — Тук не е казано нищо за това.

Новруз сви рамене и едва притвори очи.

— Значи никой не знае. А дали похитителите са били в течение за маршрута и времето на пристигането му? — попитах аз.

— По всичко личи, че са разполагали с необходимата им информация — кимна Новруз. — Бих казал, че обиколките му из града бяха публична тайна.

С крайчеца на окото си забелязах как Витя смаяно се втренчи в госта.

— И ще ни посветите ли в нея? — поинтересувах се аз.

— Алекпер често ходеше при красавицата Делара Амирова, когато мъжът й беше на работа — обясни Новруз. — И целият град го знаеше. Всички съчувстваха на влюбените, а мъжът й, служител във външното министерство, гледаше на това през пръсти, правеше се, че не знае нищо. Бащата на Алекпер беше забранил на сина си да се развежда с жена си заради Делара. Можеше да го направиш при съветската власт, казал му той, сега е късно. Ще се наложи да почакаш, докато отстъпя президентския пост другиму.

— У вас май мнозина съжаляват за падането на ненавистния режим в такава ситуация? — попита Солонин и остави на мира ноктите си.

— Доста са — отговори нашият гост. — Особено онези, които заради служебното си положение са принудени да се придържат към законите на Шериата. Мнозина смятат, че при отвличането Алекпер не се е съпротивлявал, защото е мислел, че го нападат роднини и приятели на мъжа на любовницата му. Искал е да се разбере с тях, да се споразумеят по някакъв начин, за да не се вдигне скандал. Но нещата се оказаха сериозни. Алекпер изчезна. И от всички най-много съжаляват Делара и мъжът й.

— Той пък защо? — изненада се Солонин.

Новруз се усмихна леко и го погледна внимателно.

— Доста го потормозиха на разпитите. Не може да няма протокол за това при вас.

— А, да, Амиров — спомних си и прелистих материалите. — Ето го: „Уважаеми, можете ли да ни кажете в колко часа отидохте на работа вчера.“ Или преводът е лош, или разпитът е под всякаква критика — казах аз и отместих делото.

— Второто — уточни Новруз. — Напълно съм съгласен с вас. Аз самият съм работил през съветско време в криминалната милиция и мисля, че е трябвало да го попита по друг начин: „Какво правихте, уважаеми, от два и половина до четири следобед?“ Макар и така да е ясно, че няма нищо общо с отвличането на президентския син. Той има отлично алиби.

Двамата с Витя се спогледахме. Самед не ни бе подвел. Слава богу, поне един човек тук разбираше нещо от нашата професия.

— След като съветската власт си „отиде“ от Азербайджан, тук се смениха двама президенти — обясни Новруз. — И всеки си поставяше като първа задача да разбие съдебната система, по-специално следствието. Сега няма на какво да се опрем. С това деликатно дело са се захванали некомпетентни и поради това продажни следователи, които само се чудят кой ще плати повече.

— А вие защо останахте верен на президента? — попитах аз. — Все пак той е бивш генерал от КГБ. А вие, както разбрах, не обичате много съветската власт.

— Него го избра народът — отговори сериозно Новруз. — Той поне разбира нещо от управление на държавата. Освен това не ламти за нещо повече от това, което има в момента. Затова ще се постарае да запази президентския пост за себе си, като работи за благото на страната, за да остане в паметта на хората с добро. В случая личните му интереси съвпадат с обществените. И именно поради това го подкрепям и аз. А иначе сте прав, ненавиждам съветския режим.

Направи ми впечатление, че стои притиснат с гръб до радиатора, сякаш се опитваше да се стопли. Якето му не беше подходящо за такава зима.

— Искате ли да минем в гостната? — казах аз. — Там може да запалим камината. Виждам, че още не можете да се стоплите. Да ви поръчам поне кафе?

— Това за камината е добра идея — кимна той. — Просто чудесна. Никога преди не съм влизал в такъв апартамент. А за кафето… по-добре недейте. Ще влезе сервитьорът и ще ме види. Тук всички се шпионират взаимно.

— Но все пак на идване някой ви е видял. Най-малкото администраторите и камериерките — каза Витя.

— Влязох като дежурен по поддръжката — обясни Новруз и вдигна от пода чантата си, вътре нещо издрънча. Извади гаечен ключ и голяма отвертка. — Тук непрекъснато нещо се поврежда, макар че парното, трябва да признаем, работи добре. Не можете да си представите какъв студ е в Стария град, където живея. Няма достатъчно мазут и затова не отопляват всички сгради. Грижат се преди всичко за правителствените учреждения и хотелите с чужденци.

— Ако нефтът е тронът, тогава Баку е царицата върху този трон! — обади се Витя и аз го погледнах учудено.

— Да, точно така е казал Чърчил преди седемдесет години — съгласи се Новруз. — Или дори повече. Има прекалено много желаещи за царицата и в резултат тя може да замръзне, както си седи върху нефта. Ще повярвате ли, ако ви кажа, че внасяме мазут от Русия?

— Защо не? — свих рамене. — Щом ние внасяме жито от други страни, какво чудно има в това? Ще може ли да се срещнем с тази красавица Делара? Бих искал да видя дали наистина е толкова хубава и освен това да я попитаме това-онова.

— Ще я видите утре вечер — каза Новруз. — Ако не греша, канени сте на прием във френското посолство. Тя непременно ще бъде там с мъжа си.

Изненадах се. Не бях чувал нищо подобно. Макар че като телохранител не бях длъжен да зная всички намерения на шефа си.

— Не си ли навлязъл прекалено навътре в ролята си? — попитах Виктор.

— Още не — отвърна сухо той. — Ако споделям всяка информация с обслужващия си персонал, никога няма да му стана господар.

В това време Новруз разпалваше камината и даваше ухо на нашите заяждания с усмивка.

— Но сега вече знаеш за посещението в посолството — заяви Витя, като ме изгледа високомерно.

— Но не от вас, сър — спомних си обръщението на Грязнов към мен.

На Витя му хареса.

— Винаги се обръщайте така към мен — каза той. — Ще бъде от полза за работата. Тогава ще се почувствам член на съвета на директорите в международния концерн „Гълф“. А ти можеш да се вживееш в ролята на мое доверено лице и телохранител.

— Върви в конюшнята и кажи да те нашибат с камшика, сър! — не издържах аз. — Или поне ни свари кафе.

Витя изломоти нещо, но безропотно взе мелничката и изсипа вътре кафето.

— Кой ще ни представи? — обърнах се аз към Новруз.

— В началото всичко ще бъде по протокол — отговори той. — После, като си пийнат, става по-спокойно. Делара знае руски, майка й е рускиня. Тя с удоволствие би разговаряла с вас на майчиния й език, но за съжаление ще се наложи да общувате на английски.

— Ще бъде и руският посланик — намеси се Витя. — Той ще ме представи. А пък после, ако тя прояви интерес към теб, ще ви запозная.

— Ами ако там неочаквано се намери човек, който познава по физиономия всички членове на съвета на директорите? — попитах аз.

— Самед е изучил подробно този въпрос — отговори Новруз. — Постарал се е да вземе всичко под внимание. На приема ще бъдат главно дипломати и дейци на изкуството. Евентуално ще дойдат и неколцина банкери, но откъде ще знаят нещо за вас?

— Още не сте казали по какъв случай е приемът. Не е ли малко рано за Деня на падането на Бастилията.

— Рожденият ден на посланика — поясни Новруз. — Тук светският живот е еднообразен и затова елитът постоянно търси случаи, за да се развлича.

— Значи ще има хубави жени — добави Солонин.

— Ще престанете да ги забелязвате, когато видите Делара — усмихна се Новруз…

Вечерта Солонин беше неузнаваем. Фракът му стоеше като излят. Макар че може би беше смокинг. Винаги ги бъркам. Моите одежди бяха по-скромни. Без коприна и бяла папийонка. Но въобще не изглеждах зле, Новруз се беше постарал. Явно шефът му, Самед, бе предвидил всичко, преди да замине за Москва.

Вече се канехме да излизаме, когато телефонът иззвъня. Витя го погледна със съмнение. По звъненето приличаше на международен разговор. Кой ли можеше да е?

Взех апарата от ръцете му и с радост чух гласа на Меркулов.

— Още ли не сте тръгнали към френското посолство? — попита той.

— От вратата ни връщаш — отговорих аз.

Витя деликатно се дръпна настрани. Не го засягаха прокурорските работи. Макар че кой знае къде свършваха те и започваха неговите собствени.

— Току-що се обади Редуей — каза Костя. — Кой знае защо не е могъл да се свърже с вас. Интересува се дали на приема ще бъде шейх Джамил ибн Фатали от Арабските емирства, с кого ще разговаря и за какво. Разбра ли?

Тази задача не беше за мен, а за Солонин. Той можеше да направи чудеса със своята всемогъща техника за подслушване на чужди разговори.

— Слава дърпа слушалката, иска да ти предаде нещо — каза Костя.

— Саша! — завика радостно Слава. — Здравей, скъпи приятелю! Пий предпазливо там без мен! Техният мартел е коварно нещо. Имам една задача за теб. Опитай се да откриеш нашите земляци — братята Русих, разбра ли ме? Казват, че били в Баку, някъде при вас. Разбери с кого пият, с кого се срещат. Сигурно си ги чувал, наричат ги „нефтените крале“. Преди са се занимавали с редки метали. Разбра ли?

— А според теб как ще ги позная?

— Е как може да се познае един руснак далеч от родината? — попита той. — Аз ли да те уча, Саша! Мисля, че тия са от нашия контингент. Засега не съм сигурен, но нещо ме човърка.

А на мен нещо ми подсказваше, че Слава е пийнал. Но много добре знаех, че в такива моменти говореше напълно смислено, сякаш получаваше прозрение свише.

— Навсякъде ходят заедно, не водят телохранители — продължаваше Слава. — По-големият, Костя, е с плешиво теме, но отзад си е пуснал опашка. Опитай се да събереш колкото се може повече сведения за тях, чуваш ли?

— Тук са се събрали всякакви отрепки от цял свят — казах аз и хвърлих слушалката в ръката на Витя. — Самед беше прав. Няма да оставят никого на мира. Но така е по-интересно, нали?

7.

Алекпер, синът на президента на Азербайджан, лежеше на топлия пясък на плажа в Акапулко и гледаше през тъмните си очила изгряващото слънце. Още не можеше да повярва на случилото се. Толкова бързо го хванаха, биха му някакъв наркотик, доста по-силен от този, с който беше свикнал през студентските години, и го натовариха на самолета.

И ето че беше тук, в Акапулко. В далечно Мексико, за което някога можеше само да мечтае. Струваше му се, че похитителите му са знаели неговото заветно желание да си почине и развлече малко от другата страна на Атлантическия океан и като са разработвали плана си, са го взели под внимание.

На кого беше разказвал желанието си? Само на Делара. Но тя не би го предала никога. На кого още? На баща си, след оня откровен разговор…

Баща му твърдеше, че е крайно време да се захване с някаква работа, не бивало да продължава да живее така. Всички в града говорели само за похожденията му, трябвало да се опита да забрави Делара.

Как можеше да я забрави, щом и сега беше пред очите му: любуваше се на усмивката й, усещаше допира на гърдите й. Не му трябваше кариера, нито красотите на Акапулко, ако тя не беше с него.

И похитителите му все повтаряха едно и също, като че ли се бяха наговорили с баща му: „Зарежи всичко и забрави миналото! Виж какви момичета има тук!“ Не че не бяха прави, момичетата тук бяха страшно красиви, а и никога не му отказваха. Дори твърде лесно се съгласяваха. Липсваше им гордостта и нежността на Делара, нейното обаяние… Нямаше да стане от него добър държавник, както мечтаеше баща му. Както и от Рахим, по-малкия му брат.

Друга среда, друго възпитание… Само Самед, вторият му братовчед по бащина линия, все още се интересуваше от политиката. И, изглежда, имаше желание за това. Именно Самед трябваше да отвлекат, с него да преговарят и да шантажират. От Алекпер нямаше да имат никаква полза. Само да не им хрумнеше да отвлекат Делара. Това щеше да му подейства по-силно и да го направи много по-сговорчив. И като че ли те вече започваха да го разбират. Нали всяка вечер до късно един след друг го уговарят, заканват се, заплашват. Истински идиоти! Не могат да разберат, че може да я обича толкова силно, въпреки че е омъжена.

Мечтаеше за нея, чуваше гласа й, докато се правеше, че слуша тях. А тези прости руски младежи, едва завършили навремето ПТУ3, не разбираха нищо. Единственото, което знаеха, беше, че всичко на този свят е аванта, твое е само това, което вземеш със сила. Било банка, било опърничава госпожица, било синът на президента на суверенна страна.

Те твърдяха, че всичко тук, в Русия, а и от другата страна на Урал вече е завладяно от тях, отдавна купено. И, изглежда, в думите им имаше нещо вярно. Хората от заливчето, от местните вили, ресторантчета и спортни клубове, да не говорим за спасителната станция с моторните лодки, делтапланерите и парапланерите, са ги зяпнали в устата. Но по-скоро изплашено, отколкото раболепно. Тези младежи, родени някъде в околностите на Свердловск, прекарали детството си в комунални квартири в покрайнините, в един прекрасен ден са видели света в цялото му пъстро многообразие и не толкова са купили хората, а по-скоро са ги наплашили. Не е ли бил решаващ същият този стимул и за бедните сицилиански момчета, пристигнали навремето на Брайтън Бийч? Ако пожелаеш, можеш да вземеш всичко на този свят, което поискаш, стига да се възправиш с ясното съзнание, че няма какво да губиш, срещу онези, които имат какво да загубят.

— Слушай, Алик — рече лениво легналият до него втори телохранител на име Серьога. — Ами ако докараме тук твоята мадама? Казват, че била по-стара от теб, вярно ли е?

Алекпер не отговори. Щяха да я докарат за едното нищо. Щяха да я хванат, да я измъчат, да я натъпчат в багажника… А тя беше с болно сърце, нямаше да издържи…

— Тогава няма да има разговор — отвърна Алекпер.

— То и сега няма — изправи се на лакти Андрей, другият пазач.

— Серьога, ти измисли всичко това. Да я докараме тук, щом се обичат толкова. Ти поне виждал ли си я?

— Аха — прозя се Сергей. — Нали е актриса, виждал съм я на плакатите. Екстра фигура. Как е в оная работа, а? — мушна Алекпер в реброто. — Оня нейният старец от министерството не става, нали? Знаеш ли как казват по нашия край: ножчето ти е възмалко за такъв хляб. Не казвам за теб, твоето е таман, казах за мъжа й.

— Престани — сряза го Андрей. — Значи не искаш да я доведем, а? Само че часовникът си върви. Колко време ни остава, за да го убедим?

— Четири дни — отвърна Серьога и се обърна по гръб.

Местните жители бяха престанали да се учудват на загадъчните руснаци, легнали на плажа от сутрин до вечер. Ако не се прибираха вечер с по някое ново момиче, щяха да помислят, че тримата са обратни, нещо като любовен триъгълник, в който двамата светлокоси спорят за третия, чернокосия. Но дори и най-любопитните не се опитваха да ги приближат, познаваха свирепия им нрав и само се чудеха за какво ли си говореха, какво толкова убеждават симпатичния и толкова тъжен младеж с тъмна къдрава коса.

— Четири… — повтори Андрей. — Слушай, Алик, разкажи ни за баща си. За него съм слушал толкова много истории, как щял да въведе ред с Андропов. Но не станало, не му позволили. А сега и в родния си Азербайджан не може да се справи. В Карабах арменците ви гонеха като… Бил ли си там?

— Не — поклати глава Алекпер.

— Ами да, нали е син на президента — въздъхна Серьога. — Моят баща да беше президент…

— Тогава щяхте да си размените местата — засмя се Андрей.

— Той щеше да ти разкаже играта.

— Ще се наложи да прибегнем към по-убедителни средства — обади се Серьога. — Ще те заведем в планината, там си имаме една колиба. Тъкмо за такива работи. Колкото и да крещиш, никой няма да те чуе. Там е и уредът ни за мъчения, испански ботуш са му викали едно време. Чувал ли си за него? Точно за такива като теб. След два дни ще го пробваш. Преди това ще седнем в ресторантчето, ще пием текила, ще попеем и поиграем, а на сутринта ще те откараме с джипа в колибата. Знаеш ли какъв е въздухът там? Тишина.

— Още не сте ми казали за кого работите — глухо пророни Алекпер.

— Какво значение има това за теб? — измърмори Серьога. — За този, за когото трябва.

— Да ти кажа честно, и ние не знаем — каза Андрей. — Понякога, като се замисля, ме заболява главата. Викаш си: край, това вече е господарят, а то — не бил той, и той коленичил пред някого. Така че по-добре да не питаме много. Не разбирам какво не ти харесва тук? Нали отиде на мечтаното ти място, и то за наша сметка. Почина си, събра сили, като в пионерски лагер. Но нали за това трябва да се плаща.

— Мога да ви излъжа — прекъсна го Алекпер. — Ще излъжа, ще се върнем и баща ми ще ми осигури охрана, никой няма да посмее да ме наближи. За какво ви е моето съгласие?

— Пак запя старата песен — поклати глава Серьога. — Колко пъти да ти обяснявам? Татенцето ще ти прати охрана, а ние ще му организираме всенароден протест, който лесно ще премине в дворцов преврат. Не знаеш ли как се правят тия работи?

— А вие правили ли сте вече? — попита Алекпер.

Телохранителите се усмихнаха.

— Е, точно ние не. Да не мислиш, че е трудно да се намери някой военен, който е бил пренебрегнат при раздаване на наградите? Ние сме нищо, лайно! Но има други, които никога не сме виждали лично, макар да изпълняваме заповедите им. — Серьога намигна на Андрей. — И те ще дадат заповед да се възобнови настъплението в Карабах. Арменците откога искат да им пратим танкове. Който има пари, той прави политиката. Татенцето не ти ли е обяснило?

Към тях се задаваше момиче на около четиринайсет-петнайсет години, което гледаше възторжено Сергей.

— Сиерьожа — прошепна тя. — Вчера ми обеща…

— Щом съм обещал, значи ще го направя. Запознайте се, Кончита.

Сергей стана. Нисък, с криви крака, с пъстри шорти, с половин глава под момичето, което го гледаше с плахо обожание.

— Виждаш ли как говорят по нашенски? — обърна се към Алекпер той. — Аз ще отида, наблизо е. После ще си продължим разговора. До обед има още време.

— Ама ти какво си й обещал? — попита Андрей, без да сваля очи от момичето.

— Бебе — отговори тя, като за миг свали очи от божеството си.

— При мен ще стане по-добре! — оживи се Андрей. — Видя ли близначетата на Ракел? Едното е мое, другото — негово. Първото е мое!

Кончита се засмя, запристъпва смутено от крак на крак.

— Видя ли я каква е! — погледна Алекпер Сергей. — Може ли да се сравни с твоята бабичка? Казват, че била с десет години по-голяма от теб.

Алекпер не можеше да свали очи от Кончита. Беше много красива, със свенлива руменина на смуглото личице, сведени трепкащи клепачи и великолепни гърди, почти като на голяма жена.

— А пък той е още по-хубав — рече Андрей и показа Алекпер на Кончита. — Той е син на президента, разбираш ли? Той ще ти направи мучачо…

Кончита бавно премести погледа си върху Алекпер и поклати глава.

— Искам от Сиерьожа. Искам очите на моя син да бъдат сини като небето — каза тя.

Сергей наистина имаше небесносини очи.

— Тя не те иска, но това е поправимо — рече Андрей на Алекпер. — Ако я помолим, ще промени решението си. Виждам, че вече си забравил артистката. И правилно. Къде ще се мери твоята старица с тия красавици? И какво решаваш? Знаеш условието.

Алекпер отмести поглед от момичето. Кога ли бяха успели да научат всички на руски. Бяха щедри и посвоему справедливи, но и жестоки. Съвсем скоро момичето, барманите и камериерките щяха да се сблъскат с тази страна от характера им. Алекпер си спомни очите на Делара. Нямаше да я предаде. Нямаше да я забрави.

Отхвърли предложението на Андрей с едно поклащане на главата. Не, нямаше да предаде баща си, който му натресе поста директор на най-голямата нефтодобивна компания в страната, нито братята си, нямаше да предаде любимата си.

Сергей и Андрей се спогледаха. Двамата се разбираха без думи.

— Стига сме протакали — каза тихо Сергей, като сложи господарски ръката си върху рамото на момичето. — Като се наобядваме, ще го закараме… — махна с ръка към зелените планини.

Кончита погледна тъжно Алекпер, явно беше доловила нещо. Гледаше го все едно беше кокошка, която се канят да заколят.

Алекпер стана от пясъка. Беше по-висок и по-строен от пазачите си въпреки четиридесетте си години. Лицето му беше красиво, одухотворено, имаше черни очи и момичешки устни. Като го разгледа, Кончита дори незабележимо въздъхна. Но не, все пак децата й трябваше да са от „Сиерьожа“, за да може очите им да бъдат като небето…

Алекпер и Андрей гледаха как двойката зави към едно бунгало, покрито с широките листа на огромните палми.

— Завиждаш ли? — попита Андрей. — Само че аз на твое място сега щях да се тревожа за нещо друго… Глупак си ти, глупак, не мислиш за себе си.

И пак легна по гръб на пясъка, като скри лицето си с широко сомбреро.

— Ще отида да се изкъпя — каза Алекпер, като гледаше загорялата адамова ябълка на Андрей, под която се виждаше малък бял белег.

— Върви, само не влизай много навътре — обади се лениво оня, без да си отваря очите. — Че какъвто си плувец…

Алекпер се вгледа внимателно в шията му — сега толкова беззащитна, с едва пулсираща вена. После погледна към почиващите. Половината бяха руснаци. И почти всички дремеха, опънали се под слънцето. Никой на никого не обръщаше внимание. Кончита, която беше привлякла всеобщото внимание, си замина и над плажа отново се възцари скуката.

Пясъкът поскърцваше под босите крака на Алекпер. Андрей спеше с леко отворена уста и разперени ръце. Алекпер се приближи и с голата си пета нанесе рязък удар по адамовата му ябълка. Бързо и решително пренесе цялата тежест на тялото си върху петата. Чу се кратко неразбираемо мучене. Алекпер видя облещените очи, след това се чу тихо хъркане. Няколко курортисти надигнаха глави и погледнаха към тях, но не забелязаха нищо тревожно, понеже Алекпер вече беше махнал петата си от гърлото на мъртвия младеж. Хората наоколо видяха само как грижливо оправя падналото сомбреро на легналия и без да бърза тръгва към водата.

Сега най-важно беше да не привлече вниманието на околните върху себе си. Изкушаваше се да наеме моторница и по най-бързия начин да изчезне оттук. Предполагаше, че двамата руснаци са забранили на пазача на лодките да му дава моторницата, а тукашните мексиканци бяха готови на всичко за богатите си клиенти. Значи трябваше да мине през съблекалнята да вземе пари. А освен това шумът от мотора щеше да предизвика любопитни погледи от страна на почиващите: кой се разхожда в тая горещина.

Алекпер не беше добър плувец, но щеше да направи всичко по силите си. Ако плуваше покрай брега, щеше да излезе отсреща, където имаше друго заливче и според слуховете свършваше сферата на влияние на „новите руснаци“. Там почиваха германци и американци.

Колко ли щеше да издържи във водата? По-точно, колко ли щяха да отсъстват Серьога и Кончита? Те бяха млади, можеха да се забавляват доста дълго.

Алекпер плуваше покрай брега, макар по този начин пътят му да се удължаваше. Страхуваше се да не изгуби съзнание от топлинен удар и да потъне. В главата му шумеше, от време на време я потапяше във водата, опитваше се да я охлади, но водата беше топла и той плуваше почти в унес, без да вижда нещо, без да чува, стараеше се да пести силите си.

Не видя как на брега се вдигна суматоха. Някой бе открил трупа на Андрей и сега всички тичаха, търсеха приятеля му, току-що влязъл във водата. Серьога се измъкна от горещите обятия на Кончита, щом чу шума отвън, излезе на брега и заповяда да пуснат моторницата.

Алекпер чу шума на моторницата и реши, че е по-добре да умре веднага, вместо отново да бъде заловен. Но после желанието да живее победи в него страха пред разправата.

Излезе на брега и се скри в бодливите храсти. Слънцето изгаряше тила му, в кожата му безмилостно се забиваха бодли, той плачеше от болка, стискаше устни и се стараеше да не гледа към морето, където продължаваше търсенето му.

Гмуркаха се леководолази, тъмните им подводни костюми блестяха на слънцето, а Серьога тичаше като обезумял по плажа и крещеше заповеди.

Алекпер остана в скривалището си до падането на нощта. Изчака да се покаже луната и отново влезе във водата. Сега морето леко пощипваше изгорялата от слънцето кожа и приятно го разхлаждаше.

Със сетни сили зави зад носа и видя светлините на брега. Този залив беше съвсем малък, по време на прилив водата в него се вдигаше едновременно навсякъде и точно по същия начин спадаше. Хората на брега го забелязаха.

— Аз съм син на президент — говореше Алекпер, губейки съзнание. — Обадете се на баща ми… — Повтаряше го на руски, на английски, на азербайджански. — Отвлякоха ме, аз избягах…

Малко след това започна да бълнува. На сутринта дойде на себе си и помоли да го закарат в посолството. Изпратиха го с вертолет в руското посолство, което представляваше и република Азербайджан. Алекпер имаше треска, изгарянията го боляха ужасно, но искаше само едно: час по-скоро да го изпратят в Баку, при баща му.

8

— Мерцедес 500, син, номер… — монотонно говореше началникът на служба „Охрана“, който водеше наблюдение от срещуположната къща. — Слязоха трима души.

— Дойде Солоха — констатира удовлетворено домакинът. — Нека им вземат оръжието, а после ги пуснете.

— Мерцедес 600, черен на цвят, номер…

— Нима Бучило си е сменил кадилака? — учуди се домакинът, като гледаше с далекогледа слизащите от колата. — А се кълнеше, че…

— Откъде го намери? — прекъсна го дошлият по-рано Томилин, генералният директор на „Регионнефтгаз“, и посочи далекогледа — старинен, украсен с инкрустация от слонова кост.

— В антиквариата — отговори уклончиво домакинът. — Защо питаш?

— Виждал съм го по-рано някъде — отговори Томилин и запрати в устата си една маслина, пълна с аншоа. — Само не мога да си спомня къде.

— Мога да ти го отстъпя — каза домакинът и отлепи окото си от окуляра.

— Не ми трябва.

— Вземи го. Няма да ти искам много. Подписваш в „Транснефт“ договора за двеста хиляди тона и далекогледът е твой.

— Мерцедес 500, червен, номер… — пак се чу гласът от високоговорителя. — Мъж и жена.

— Скуратов с новата си любовница — насочи далекогледа домакинът към двора. — Отдавна обещава да я покаже. Казва, че я бил хванал в „Златния палат“. Направо от подиума я взел, когато си събувала гащичките… Слушай, Томилин, а къде е твоята Елена? Защо не я доведе в Москва? Нали се бяхме разбрали, че няма да я криеш?

— Тя не обича да идва в Москва — отговори Томилин и на лицето му изби червенина.

— А не те ли е страх, а? Млада, хубава, непрекъснато сама. Или си пратил някой да я следи? Артьом, който сега работи в стопанството, ми разказваше…

— Не се занимавам с такива работи — отвърна мрачно Томилин. — Всички ли пристигнаха? Гоша, трябва да си поговорим с теб.

— Не бързай — спря го домакинът. — Има време, ще поговорим. Ще обясниш защо криеш от нас Хубавата Елена… Ето, виждаш ли, Конопльов пристигна, Олег. Сега ще те запозная.

Новият генерален директор на „Сургутнефтгаз“. Моля да го приемете сред вас.

— Оня, който е на мястото на Ивлев ли? — попита Томилин.

— И на мястото на Бригаднов… Бог да го прости! — бързо се прекръсти Гоша. — Как се е съгласил да заеме мястото им! Ти например щеше ли да приемеш? Между другото, адаши сте. И не се мръщи. Не е сред членовете на директорския съвет. Не го помниш… А искаш да си спомниш нещо за моя далекоглед…

— Но аз наистина съм го виждал някъде по-рано — сви рамене Томилин.

— Не може да си го виждал! — повиши глас Гоша. — Какво си се заял с тоя далекоглед! Ако искаш да знаеш, през него е гледал самият адмирал Нелсън с едното си око. А другото са му го извадили французите.

Томилин обърна внимание, че насъбралите се гости притихнаха, жените престанаха да хихикат, сервитьорите — да разливат шампанското.

— А ти какво се пениш? — отговори Томилин. — Може да съм видял имитация.

— Не, Олег, не си — ласкаво се усмихна домакинът и го прегърна през раменете. — Не си виждал имитация. Грешиш. Сторило ти се е.

— Така да е — съгласи се Томилин и се опита с едно движение да свали ръката му от рамото си. Но Гоша изведнъж го дръпна към себе си.

— Ох, обичам те аз тебе, правдотърсачо! Имам такава слабост, разбери! Моята Зойка започна да събира антикварни предмети и аз се увлякох. Всичко е само единични бройки, в единствен екземпляр! Зоя, вярно ли казвам?

Жената на домакина кимна снизходително и се усмихна леко. Тя разговаряше с дамите около масата, вече отрупана с мезета.

Томилин лапна нова маслина и веднага срещна погледа й. Тя укорително поклати глава.

„Знам, че е най-добре да не се разправям с него — помисли Томилин. — Но наистина съм го виждал някъде. При подобни обстоятелства… Само не разбирам защо трябва заради това да се нервничи. Гоша се държи странно.“

— Чакаме ли още някого? — попита пристигналият след всички Конопльов, като разтърсваше със замислен вид ръката на Гоша и надзърташе в очите му.

По споглеждането на гостите Томилин разбра, че тук никой не познаваше Конопльов. За първи път го виждаха. Обикновено ръководните кадри от бранша отдавна се познаваха помежду си.

Почти всички израснаха и се изпожениха в Сибир. Там следяха кариерата на всеки един, като ту си помагаха, ту си слагаха крак. Не допускаха чужди в сплотения си кръг. Отбягваха ги.

В Москва поддържаха само своите, успяха да извоюват в ресорното министерство да бъдат назначавани само свои хора, като пренебрегваха московските чиновници. И никой не смееше да им противоречи. Русия гледаше в устата благодетелите си, които й осигуряваха основното перо в износа.

Затова непознатият Конопльов бе посрещнат предпазливо. Убитите Ивлев и Бригаднов бяха свои хора, тюменци. Този — ще го видим какъв е. Ясно е, че е човек на домакина, но това още не значи, че ще стане свой за всички присъстващи. Тук не обичаха парвенютата.

Домакинът почувства това. Той вече беше пиян, но погледът му зорко следеше гостите. Само да посмееха да противоречат.

— Зоя, заведи жените в другата стая, тук ще има мъжки разговор — каза той и удари с юмрук по масата. По пъстрата покривка се разля кафяв сос.

Жените излязоха от хола след домакинята, като оглеждаха бързо мъжете си.

— Искам да ви запозная! — Домакинът махна с татуираната си ръка с къси пръсти. — Олег Конопльов! Мой приятел. Моля да го приемете като свой! И ви моля с добро. Разбрахте ли ме?

Гостите мълчаха. Отместиха очи от свирепия поглед на домакина.

— Не сме се разбирали така — каза високо Томилин. — Ти, Гоша, пак започна старите работи. Сменяш кадрите, не питаш никого. Поне посъветва ли се с някого?

— Ас кого да се съветвам? — присви очи домакинът. — Всички вие сте ей тука! — Той сви юмрука си и го изпъна към Томилин.

— Ивлев беше мой приятел — отбеляза Томилин, като огледа присъстващите, за да намери съюзници. Но засега не се виждаха такива.

Какво е станало… По-рано да не закачиш някого, всеки можеше да се защити, всеки риташе срещу ръжена само с едното си голо самолюбие.

— Виждаш ли, мълчат! — каза тържествуващо Гоша. — Гледат кой ще спечели. Да се присъединят към него. А иначе мислиш ли, че той — пръстът на домакина се допря до най-близкия гост — ще те подкрепи? Та той има апартамент в Тюмен за седемстотин хиляди долара и в Москва за петстотин! А е само чиновник в министерство. Със заплата от милион и половина.

— Гоша, престани — намръщи се „чиновникът“. — Докога? Щом си пийнеш, веднага започваш да изреждаш благодеянията си. Всичко помним! И знаем, че трябва да се държим заедно… Не разбирам защо трябва да ни натякваш…

— Той също не разбира. — Гоша притисна ръце до гърдите си. — Вие обяснете, щом аз не мога. Какво се е лепнал днес Томилин за мен? Да не би аз да съм ликвидирал приятелите ни Ивлев и Бригаднов?

— Не е важно кой ги е убил, по-важно е кой е поръчал — изрече Томилин в настъпилата тишина.

— Ти ли ми казваш това? — обърна се рязко към него Гоша.

— Ти имаш алиби — усмихна се Томилин. — Желязно. Непробиваемо. Само че не разбирам защо му е на един порядъчен човек толкова здраво алиби.

— Бях на Бахамите… — Гласът на Гоша трепна, в ъгълчето на окото му се показа сълза. — Знаеш ли какво ми беше? Щом научих, зарязах всичко и айде тук! Обичах Коля Ивлев и Стьопа Бригаднов като братя!

— Ивлев се казваше Стьопа — обади се Томилин. — Само че не си на разпит, а аз не съм прокурор. Стига театър… Всеки път едно и също. По-добре кажи, защо ни събра? И защо го няма твоя шеф Кондратиев?

— Льоха не можа да дойде — отговори Гоша, като не сваляше бесния си поглед от опърничавия гост. — Има съвещание в Министерския съвет. Беше наредено да присъства… Не, ти по-добре кажи, откъде се взе такъв? Или сме те оставили без внимание? Не сме ти купили апартамент в Москва?

— Като на покойните Стьопа и Коля? — усмихна се Томилин.

— На мен и в „Метропол“ ми е добре. Спокойно е. Портиерът ми отваря вратата. В асансьора с мен се качва пиколото, а не някой бандит…

— Стига! — плесна с ръце Гоша. — А кой ти издейства договора за доставка по стоковия кредит за прибиране на реколтата? Даде бензин на колхозниците, а къде са нафтата, маслото? Къде ги продаде, а? Освободи се от данъци, изпълни заявката, а доходите ги скри? И аз мълча. И Льоха Кондратиев мълчи. И прокуратурата ще мълчи. А знаеш ли какво ми костваше това?

— Много добре знаеш, че тази операция не я измислих аз — отговори Томилин. — Ако трябва да бъдем честни, по това време генерален директор беше Прибоев. Точно затова го притиснаха до стената. Само и само да се махне. Та да сложиш на мястото му бившия си съученик… Така че, Гоша, няма смисъл да ми разиграваш театър. Всички знаем, че сме свързани с теб.

— Престани вече! Пак ли започваш… — обадиха се някои по смели гости. — Било, каквото било. Трябва да се живее и занапред. Защо да се ровим…

Гоша ги гледаше с присвити очи. После надигна бутилката с френския коняк, огледа ги и започна да пие, докато не я изпразни.

— Така се пие по нашенски! — облекчено потриваха ръце гостите, възприели това като сигнал за началото на пиршеството.

— Защо ни събра? — отново попита Томилин, като сложи ръката си на рамото на Гоша. — Самолюбието ти ли се обади? Отдавна не си потушавал бунт на кораба? Ако искаш да знаеш, повечето бунтове възникват, когато започват да ги потушават там, където ги няма. Ти си нашият благодетел, не сме забравили. Какво повече искаш?

— Трябва да си поговорим — миряса най-сетне домакинът. — Моля всички да седнат. Първо ще поговорим на трезви глави, после ще пием и ще продължим. И ще видим какво ще се получи в крайна сметка.

— И така си готов — тихо каза Томилин.

— Пак ли! — удари с юмрук по масата домакинът.

— Добре де, Олег, наистина спри… — обадиха се гостите. — Гоша без пиене не може, трябва му допинг за сериозния разговор…

— Какво се е случило? — попита „чиновникът“, когато настъпи тишина. — По очите ти виждам, Гоша, страдаш много, когато загубим някого… Този път кого?

— Андрюха — въздъхна Гоша. — Направо на плажа. Заспал на слънцето. И му извили врата. Дори не се събудил, горкият…

— На какъв плаж? — плахо попита някой от недосетливите. — Нали е зима.

Не му обърнаха внимание. Тук е зима, след няколко часа със самолета — лято, зной и плаж с полуголи момичета.

— Кой? — попита „чиновникът“.

— Не е важно… — въздъхна Гоша. — Който и да е. Няма да ми избяга.

— За друго питам — настоя „чиновникът“. — Този Андрюха кой е? Някой приятел?

— Що не млъкнеш? — закрещя Гоша. — Какво ми ровиш из душата с идиотските си въпроси? Олег, я му обясни кой беше за нас моят най-добър приятел Андрюха, защото аз не мога повече! — Гоша избърса сълзата.

— Аз също не знам какъв ти се падаше. — Томилин сви рамене.

— От онези, новите от Урал ли беше?

— А казваш, че не си знаел — махна с ръка Гоша и пак въздъхна.

— Можеш ли да обясниш свястно? — попита Томилин. — Какво и как? На какъв плаж? И за това ли ни събра?

— Не. Исках да се посъветвам. — Гоша се изсекна шумно. — Уж сме все свои хора… — Той огледа седналите отзад бодигардове.

— А вие, момчета, защо сте още тук? За вас е сервирано в съседната стая. — Той изчака, докато младежите с широки рамене и бичи вратове, истински „четирикраки гардероби“, станаха мълчаливо и излязоха от хола.

— Направо са създали нова порода — рече Гоша. — Московска улична подобрена… Сега по същество, както вярно забеляза моят последен останал жив приятел Олег, когото все още търпя…

Гостите се засмяха нервно. Всички бяха приятели на домакина, поне се смятаха за такива и се стараеха да не играят по нервите на боса. Друго нещо е Томилин. Той постоянно се старае да бъде в центъра на вниманието. Постоянно се заяжда с горкия Гоша.

И някога ще си го получи…

— Чухте ли, че е отвлечен синът на президента на Азербайджан? — попита Гоша и сложи ръката си върху рамото на последния си „приятел“ Томилин.

— И това ли е твое дело? — попита някой от гостите с възхищение.

— Е — скромно кимна Гоша. — Пратихме го в най-добрия курорт на света Акапулко, при това за наша сметка. Това момченце все за това е мечтало още от детството си, прекарано тук, в Москва… Представяте ли си? И с него са били моите хора — Серьога и Андрюха, уралци, както правилно каза някой. И се опитвали да го възпитат. Поили го с текила за сметка на фирмата. Ако някой не е пил текила, препоръчвам ви.

— Как се пише? — попита един от гостите и раболепно приготви бележника си да запише името на питието.

— Никакви бележки! — заповяда Гоша. — Ще помните! Текила. Май че от кактус го правят. Можете да опитате. Толян Перегудов, ако някой го познава, също откри мексикански ресторант. Още не съм ходил там, но Толян ме кани, ела, казва, докато текилата е истинска. След Нова година, вика, вече не отговарям от какво ще я правят. Какви мошеници, а?

Гостите вежливо се засмяха.

— А като го помолих да ми изпрати две бутилки за седми ноември в чест на Великата революция — не ми изпрати. Та за какво говорех?

— За възпитателната работа със сина на президента — въздъхна Томилин. — Как го закарахте от Баку в Мексико?

— Фирмена тайна — засмя се Гоша. — Ние го молихме като човек, като ръководител на компанията да повлияе на татенцето си, за да пуснат нефта през Русия по нашата система „Транснефт“…

— По твоята система — уточни Томилин.

— Абе аз да не се трепя за себе си? — пак се разяри Гоша. — Срам за Русия! Пак я изпревариха във всичко! И кой? Нейните длъжници! Украинците си отцепиха Крим, кавказците вирят носове, когато се заговори за нефта… Така че не е време за лични интереси. Ние вече си построихме комунизма, сега трябва да видим как живеят обикновените хора, как всеки, дето не го мързи, ги краде и обижда.

Гоша изхлипа и размаза сълзите по лицето си. Гостите насмешливо се спогледаха. Бяха свикнали с лиричните отклонения на домакина.

— Опитали се да обяснят на този тъп пън, нищо че е син на президент, какви невиждани възможности имаме. От раз заобикаляме митницата, данъците. Вземай, глупчо, докато ти дават! Правилно ли се изразявам?

— Зависи за кого — обади се Томилин. — Аз ти повярвах, пуснах по твоя тръбопровод петнайсет милиона, и ти ми записа шестнайсет и половина.

— Това е временна мярка, казах вече — притисна ръцете си до гърдите домакинът. — Трябва ли да ремонтираме съоръженията? Трябва. А ти си свой, винаги ще се разбера с теб. Имам една идея, с която ще зарибя братята от ОНД-то. Ще ги оставя да потънат в дългове, а после ще им дам срок да върнат парите. И къде ще шават? Ще им взема цяло Баку срещу дълга. Само че това да си остане между нас.

— Но нали на мен можеш да ми отбиеш от дълга? — попита сериозно Томилин.

— Чухте ли? — кимна към него Гоша, като се обърна към гостите. — Използва слабостта ми… Да му отбия от дълга! А ми предявява иск, и то не в съда, а чрез Главна прокуратура!

— Защо трябва да плащам за въздух! — възмути се Томилин. — Не бяха шестнайсет и половина!

— Всички плащат така — искрено се учуди Гоша. — Да не си само ти?

— Далавераджия — не можеше да се успокои Томилин и се опита да стане. — Да не искаш да излетя през твоята тръба? Прибрах те на пазара, където шикалкавеше с напръстниците… А сега и тук се занимаваш със същото.

— За каква тръба говориш непрекъснато? — Гоша присви очи. — За далекогледа ли? Завиждаш, че нямаш такъв, нали?

Томилин скочи рязко от стола.

— Сядай! — извика Гоша и го натисна така по рамото, че крехкият Томилин се преви.

— Я хайде да обясниш сега на мен, твоя приятел, за каква тръба говориш през цялото време? И за какви напръстници ми намекваш?

— Защо? — попита Томилин, опитвайки се да се успокои. — Коля и Стьопа също ли започнаха да се разправят? И те ли ти бяха длъжници? И сега вече нямаш проблем, така ли?

Гостите гледаха Гоша, без да смеят да мръднат. Сега ще стане една…

— А, разбрах! — Домакинът удари Томилин по рамото след мъчително мълчание. — Говориш за съвсем друга тръба. За онази, през която прекарвам нефта… Страх те е да не излетиш през нея, нали?

— Той говори за дълга си — намеси се „чиновникът“. — Страхува се, че няма да може да го плати.

— Така да беше казал — рече примирително домакинът и наля коняк в чашите. — Прощавам ти дълга. Готов съм да ти дам разписка. Къде да се подпиша?

— Още сега? — попита Томилин. — Просто ще се подпишеш?

— Е — мрачно рече домакинът, като продължаваше да държи ръката си върху рамото му. — Дори пред свидетели. Много ме впечатли ти с тази тръба.

На Томилин му стана зле. Опита се да махне ръката на Гоша от рамото си.

— А за Коля и Стьопа беше излишно. — Гоша поклати глава. — Вече ти казах. Не съм бил тук, нито наблизо… За какво говорех?

— Първо за Андрюха, после за сина на президента — напомни някой в настаналата тишина. — Само че каква е връзката между тях?

— Директна — каза Гоша, след като се успокои. — Този пън, президентският син, убил Андрюха, който заспал пиян на плажа. И си плюл на петите. Така че нямам нищо общо със смъртта на Андрюха. — Той пак се обърна към Томилин: — А ти си свикнал да стоварваш всичките криви дърва върху мен…

Домакинът размаха заканително пръст.

— Какъв е сега проблемът — продължи след пауза. — Сещате се. Докато Серьога се търкалял в храстите с разни курви, президентското синче избягало. Серьога ще отговаря за това пред мен. Сега друго ме вълнува: Алекпер в момента лети към Техеран. Какво знае? Какво са успели да му разкажат моите момчета, докато са го уговаряли да работи с мен? И кой от нашите може да го посрещне в Техеран? Има ли такива хора?

Той се обърна към „чиновника“.

— Трябва да помисля — промърмори той. — Веднага не мога да кажа.

— И ти с твоята жалба — пак се обърна към Томилин Гоша. — Сега ли намери! Ами ако той потвърди, че вземам от вас пари заради измислен пренос… Имам свои хора в прокуратурата, така че още сега, докато това президентско пале не се е върнало при татенцето си и не са свикали пресконференция, се обади, че си оттегляш жалбата.

И му подаде личния си мобифон, като предварително избра номера на прокуратурата.

— Хайде, хайде, какво гледаш? — Той пъхна телефона в ръката на Томилин. — Ас теб, Аркаша, ще си поговорим после, докато гостите ядат и пият.

Той стана и отведе настрани „чиновника“. Говореше с него, като поглеждаше към навъсения Томилин, който чакаше да му се обадят по телефона.

Томилин видя с крайчеца на окото си как към разговора му надава ухо неговият адаш Конопльов.

— … бих искал да си оттегля жалбата. Да, делото срещу „Транснефт“. Обстоятелствата се промениха… Оформете го, утре сутринта ще мина при вас.

В това време Гоша навиваше „чиновника“:

— Нямаш ли някой свой човек там? В Баку или по-наблизо… Помисли! Той не бива да се върне, разбираш ли! Може би чеченците… Помисли си. Само не протакай.

И се озърна за Конопльов. Той му даде знак, като леко затвори очи: всичко е наред.

9.

Гледах как Витя Солонин се приготвя за предстоящия прием и не можех да откъсна очите си от него. Все пак няма нищо по-забележително от човек, който е на мястото си и се занимава с работата си.

Витя правеше всичко артистично, всяко негово движение бе точно и завършено, без нищо излишно. Ето сега облича под фрака бронираната жилетка с вградени микрофони, свързани с миниатюрен магнетофон. С помощта на това устройство ще може да записва разговорите на гостите, докато се намира в другия край на залата. Важно е само да се настрои конкретно на определеното разстояние — и всички други звуци просто ще бъдат отсечени.

А колко добре изглеждаха на краката му остроносите обувки от крокодилска кожа, в които бяха монтирани еднозарядни пистолети, от онези, които обикновено се слагат в писалките.

Виждал съм как го прави на тренировка. Горе ръцете! И Витя послушно изпълняваше заповедта, а в това време куршумите летяха от носовете на обувките му, за да поразят мишената точно в челото на разстояние десет метра.

За мен беше по-лесно. Нали съм телохранител, не се иска кой знае какво.

Аз също съм с фрак, но без коприна на реверите. Не ми се полагаха и останалите високотехнологични джунджурии. Бездруго всичко по мен стърчеше и правеше впечатление.

Липсваше ми природната грация и стегнатостта на моя „патрон“.

— Какво се подарява на френски посланик за рождения му ден? — попитах Новруз. — Във всеки случай не френски парфюм, нали? Дори да е мъжки…

Върху лицето на Новруз се появи объркване. Не беше помислил за това. А след половин час трябва да сме у посланика.

Новруз набираше съсредоточено номер по мобифона си. Заговори с някого на азербайджански и замислено погледна към нас.

— Нямаме време — каза той. — Не бива да закъсняваме.

Тук, в Баку, Новруз имаше свои хора, които засега не бяхме виждали. Сигурно е неприятно за хората на действащия президент да се крият от противниците му.

— Ще измислим нещо… — безгрижно махна с ръка Солонин, изцяло зает с външността си.

Така и отидохме на приема — без подарък. Наистина Витя носеше нещо в ръка, грижливо загънато. Не можех да разбера какво точно. Преди да излезем, той неочаквано изчезна в банята, а после излезе оттам с кутията от бял картон.

Зимната вечер в Баку беше топла, сладникава и влажна. Ухаеше неизвестно на какво. Може би на същия този нефт, заради който тук са пристигнали с влакове, самолети и пеша толкова хора от цял свят.

Като че ли у посланика се беше събрало цяло Баку. Лъскави мъже и полуголи жени с кожени наметки, повечето доста охранени.

Ние с Витя се усмихвахме любезно наляво и надясно, като внимавахме какво става. Аз носех пакетчето, без да знам все още какво има вътре. Нещо извънредно леко, почти ефирно.

Направи ми впечатление, че гостите са доста оживени, разговаряха помежду си шумно и учудено клатеха глави.

Като полиглот, Витя още от вратата се вписа в потока светска информация, за което нямаше нужда от микрофоните си.

— Синът на президента е избягал от похитителите си — каза ми полугласно. — Току-що е станало известно от достоверен източник. Май лети насам кой знае защо от Америка. И като че ли вече е в Техеран, където и аз бях наскоро. Президентът не може да си намери място от радост, затова малко се бави. Сега комплектуват отряд от спецчастите за посрещането на президентския син на летище Мехрабад.

— Слава богу — казах аз. — Значи повече не сме нужни тук? Може ли да се връщам и да си карам отпуската?

Витя ме погледна с недоумение. Прекалено много свикна с ролята си на мой патрон, като забрави, че всъщност той е прикрепеният към мен.

— И дума не може да става за това, Александър Борисович — подсмихна се той. — Ние сме се врекли за друго: да помогнем на майчица Русия при деленето на нефтената баница. Синът на президента, ако не ми изневерява паметта, беше само поводът за намесата ни в тукашните дела. Затова продължавайте да се усмихвате, сякаш не разбирате какво става наоколо. И не занемарявайте задълженията си по моята охрана в свободното си от следствието време…

Но щом видя красивата стройна жена, заобиколена от тълпа чернобради мъже, веднага забрави за мен, озадачения.

— Тя ли е? — поинтересувах се.

— Само не на руски, нали се разбрахме… Същата. Кой ще каже, че минава четирийсетте? Впрочем, като се обръщате към мен, не забравяйте да ми казвате „сър“!

Нямаше никакво съмнение, че това е Делара Амирова, тукашната театрална и кинозвезда, придружавана от не особено забележимия и не особено привлекателния си съпруг.

Тя вървеше сияеща от радост към посланика, когото току-що забелязах в тълпата заобиколили го дами.

Дамите спряха да бъбрят и с неудоволствие направиха път на онази, към която посланикът почти тичаше с разперени ръце.

— Каква жена — мърмореше Витя на френски, сигурно от вълнение. — Опъвала си е кожата в клиниката на Верние… Не, погледнете каква походка! А как се държи… Между другото, погледнете какво се кани да му даде.

Свих рамене.

— Ето там вероятно са братя Русих — кимнах към двама едри набити мъже с измачкани, но скъпи сака. Единият носеше косата си събрана отзад на опашка. И двамата дъвчеха нещо.

— Сър — добави Витя към моята фраза. — Виждам. Но сега повече ме интересува жената, истинска звезда, въпреки почти пенсионната си възраст. — След тези думи той ме изостави и изчезна в тълпата, като оправяше в движение бездруго безупречния си смокинг или фрак.

Знаех, че в това време насочва микрофоните си към нужните хора, настройва ги на необходимите гласове.

Посланикът целуна ръката на госпожа Амирова и в отговор тя с неочаквана за възрастта й непринуденост и лекота направи реверанс и му връчи подаръка си.

Това беше красива розова кутия, вързана със светлосини и светлозелени панделки, толкова оригинално направени, че неволно скрих зад гърба си нашия подарък, за да не го види никой.

Посланикът предаде подаръка на госпожа Амирова на някого от застаналите зад гърба му и за мое изумление това се оказа самият Солонин.

Витя веднага се отдръпна някъде встрани с подаръка. Никой не забеляза това, всички гости гледаха само разговарящите — посланика, Делара Амирова и съпруга й.

Всеки момент се очакваше да пристигне президентът, който се бавеше, може би организираше посрещането на сина си.

Вслушвах се в разговорите, но непрекъснато се оглеждах за Витя, изчезнал някъде с чуждия подарък. Сетне отидох по-близо до масите, от които тъкмо се отместиха споменатите братя, мои сънародници. Впрочем те пак се появиха тук. Явно отрупаните маси ги привличаха.

Приближих се до тях.

— Не разбирам защо се домъкнахме — мърмореше единият, с опашката, който стоеше с гръб към мен. — Гоша си няма друга работа, все създава разни кризисни ситуации, нали… Виждал ли си онзи, твоя?

— Говорих по мобифона.

— И той какво ти каза?

— Вика, че ще се постараел. Иска два милиона. Отрядът голям. Трябва да дели с всичките.

— А така! Два „лимона“ значи — започна да се вълнува този с опашката. — За два „лимона“ аз ще свърша всичката работа сам. Нека сега Гоша говори с него, разбра ли? Два „лимона“… Струва ли това пале такива пари?

— По-тихо — рече брат му и се обърна.

Направих се, че възторжено разглеждам рожденика. Те започнаха да говорят по-тихо. Сега да бяха тук микрофоните на Солонин и той самият!

Слава Грязнов няма да ме лъже, че тия двамата готвят нещо лошо и мащабно, като се съди по назованата цена. Но ето че спряха да си шепнат.

— Все едно, Костюха, трябва да се направи нещо — каза по-младият. — Видя ли как всички се разтичаха?

— Не бива да се връща тук — обади се Костюха. — В никакъв случай. Ще свикат пресконференция и той ще изтърси всичко, било и не било. Трябва по-скоро да се разкара.

— Колко му е — поклати глава братчето и за втори път ме погледна.

Веднага се отдалечих от тях. Още повече че имах задача от Питър: да намеря някакъв си шейх Джамил ибн Фатали.

Само шейхове ми липсват.

И тогава видях Витя. Отиваше към посланика, усмихнат като най-добрия му приятел и му подаваше подарък — същата кутия, като на госпожа Амирова, или много приличаща на нея… Наистина, панделките бяха други — в бордо и виолетови.

Не вярвах на очите си, а Витя продължаваше да се усмихва нахално.

Госпожа Амирова поотвори алените си устица, загледана в наглия господин, който се осмели да поднесе на негово превъзходителство същия подарък.

Дамското обкръжение на посланика ахна и нервно заразмахва ветрилата си. Страшна конфузия!

Почти не можех да чуя, още повече че не можеше да се промъкне човек дотам. Разбрах само, че негово превъзходителство умело обърна всичко на шега. Е, случва се. И представи на госпожа Делара Амирова господин Майкъл Къриган, член на съвета на директорите на международния концерн „Гълф“.

Витя изящно наклони добре тренирания си торс и целуна ръка на прекрасната дама. Всички наоколо неволно замряха, загледани с възхищение в тази двойка. Дори братя Русих почувстваха нещо и за миг се отделиха от лакомствата, като надничаха и се стараеха да разберат какво става.

И ето че Витя отведе настрани прекрасната госпожа, за да се обясни уж по повод на случилото се, като развълнувано оправи папийонката си с всичко, напъхано в нея, и се усмихна пленително, докато сипеше комплименти.

Самата госпожа Амирова като че ли забрави за чудесното освобождение на възлюбения си, а още повече за мъжа си.

Потърсих с очи господин Амиров. Той разговаряше спокойно с някакъв с чалма, като че ли индус, макар че може да беше и пакистанец.

Къде е този дяволски Джамил ибн Фатали, за когото ми говореше Питър? Още един международен терорист? Тогава защо му е да се показва на приема във френското посолство? А интересите на Питър май не трябваше да се простират по-далеч от тероризма.

Бях спокоен за Витя. Ще измъкне от госпожа Делара всичко, което му е необходимо. И дори повече. Само това „повече“ да не навреди на задачата ни.

Почти бях сигурен, че ще изчезне с нея в самия разгар на приема, без да уведоми мен, телохранителя си, а тя няма да съобщи на съпруга си. На нейно място и аз щях да направя така.

Същевременно пак трябваше да наближа братя Русих, които се държаха на дипломатическия прием така, сякаш са в някой треторазреден бар. Говореха високо, безцеремонно оглеждаха дамите и като изблъскваха сервитьорите с бели ръкавици, сами си наливаха каквото искат.

И точно тогава се случи това, което наричам късмет.

— Джамил! — закрещя изведнъж малкият брат и протегна ръце към някого от присъстващите.

— Ибн Фатали! — подкрепи го по-големият брат Костя и като разблъскваше хората, се хвърли към един от гостите с черна брада.

Гостът не се отдръпна от прегръдката. Тримата се тупаха по гърбовете, без да обръщат внимание на околните.

Какво е общото между тях? И защо молбите на Слава Грязнов и Питър Редуей съвпаднаха по въпроса за този Джамил ибн Фатали?

Започнах да се придвижвам през навалицата към сладко разговарящата двойка, станала главната сензация на вечерта — Витя Солонин и госпожа Амирова. Разбутвах доста безцеремонно гостите, защото нямаше време за губене.

Солонин ме погледна хладно. Струва ми се, че му попречих. А като се съди по отсъстващия поглед на прекрасната госпожа, който тя отмести в друга посока, двамата вече се бяха уговорили за нещо.

— Един момент — каза й той, — моят секретар и тук не ме оставя на спокойствие. Какво има, Фернан?

— Ще преча ли? — попита тя с чаровна усмивка кой знае защо Витя, макар да пречеше на мен.

— Бизнесът преди всичко… сър — напомних аз.

— Какво има? — Само че по-накратко.

— Те са тук — казах.

— Кои те? И какво означава тук? И защо с такъв тон?

— Братя Русих и Джамил, за когото говореше Редуей.

— И какво от това? — Той сви рамене.

— Те се срещнаха, заедно са, имат общ бизнес.

— Нищо не мога да разбера. — Той пак сви рамене. — Смяташ това за достатъчен повод, за да ме разделиш от най-прекрасната жена, с която почти се уговорих?

— Откъде мога да знам за какво сте се уговаряли?

— Че за какво може да се уговаря човек с такава жена като госпожа Амирова? — попита той и присви очи.

— Например за изневяра?

Той ме гледа близо минута, като леко се люлееше от пети на пръсти, сякаш си има работа с идиот.

— И за това също — каза най-накрая. — Но на последно място. Госпожо Делара! — обърна се той към дамата си, която в това време водеше светски разговор с някакъв господин. — Разрешете да ви представя моя приятел и партньор господин Косецки.

— Току-що го нарекохте свой секретар — каза тя и ми подаде за целувка своята добре поддържана тясна ръка.

Докоснах се до нея не без удоволствие. Никога нямаше да си помисля, че това е ръка на жена, минаваща четирийсетте.

— Оттогава го повиших в звание — доста студено каза Солонин, като ме гледаше с изсветлелите си очи. Много му харесваше да дразни шефа си.

Ще намеря случай да се реванширам. Той ме бил повишил!

— Делара, скъпа. — Той небрежно сложи ръката си на възхитителното й рамо. — Ето там стои един господин — Джамил ибн… забравих как беше…

— Фатали — подсказахме му едновременно двамата с Делара и се усмихнахме един другиму.

— Може да е на хубаво, не знам — отбеляза Витя. — Но понеже този Джамил поглежда от време на време към нас, ще преодолея ревността си и ще позволя да потанцувате с него. — Той извади бял карамфил от бутониерата си. Знаех, че там се намира миниатюрен предавател с високочестотна антена. — Надявам се, че докато танцувате, ще украсите гърдите му с този карамфил. Той ще се зарадва извънредно много. — И Витя й се закани с пръст.

— Отдавна никой не ме е ревнувал — каза Делара на разваления си английски. — Мъжът ми отдавна разбра, че е безполезно. А горкият Алекпер просто нямаше повод. Като познават могъществото на бащата, мъжете просто се бояха да ме наближат.

— Защо горкият? — Солонин повдигна мъжествените си вежди. — Мигар не е бил най-щастливият от смъртните?

— Той най-много от всичко на света искаше да се оженим. — Тя сви безупречните си рамене, покрити с кожена боа. — И невъзможността го правеше нещастен.

— Госпожо Делара — казах аз, като малко безцеремонно я хванах под лакътя и я дръпнах настрани. — Понеже току-що ме издигнаха в ранг на приятел и съдружник, бих искал преди да са започнали танците, да ви задам няколко въпроса.

— С удоволствие — каза тя, миришейки карамфила, който трябваше да закачи в петлицата на горкия шейх, макар монтираното вътре едва ли можеше да ухае хубаво.

— Кой можеше да знае за времето и маршрута на пътуване на сина на президента през онзи нещастен ден? — попитах аз.

Тя леко повдигна рамене.

— Не знам… Ние с него се срещахме по различно време.

— Как се уговаряхте?

— Обикновено при среща, предварително. — Тя намръщи ясното си мраморно чело. — Понякога по телефона.

— Как се уговорихте през онази вечер? — не мирясвах аз.

— Мислите, че помня ли? — Тя се засмя.

И под очите й се очертаха бръчици като пукнатини на стъкло. От усмивката — като от удар.

— Постарайте се — помолих я.

Впрочем защо трябва да помни? И защо трябва да разказва нещо на почти непознат мъж? Изглежда, и тя си помисли същото и с недоверие ме погледна.

— Нали сте руснак — попита тя, — от Русия?

Погледнах към Солонин. Той беше опрял гърба си о стената и стоеше със скръстени ръце. Същински лорд Байрон.

Той засече погледа ми и веднага дойде при нас.

— Има ли проблеми? Моят приятел да не ви е казал нещо непристойно?

— Руснаци ли сте? — Тя въпросително погледна Витя.

— Вашата майка е рускиня — отговори й сдържано Витя.

— Откъде… — Тя го гледаше изумено, после премести погледа си върху мен. — Откъде знаете?

— Самед ни каза — отговори Витя. — Какво чудно има? Е, руснаци сме. Правим се на чужденци, сега цяла Русия се занимава с това.

— Познавате Самед, втория братовчед на Алекпер?

— Той ни помоли да го намерим — продължи на английски Солонин, като забеляза приближаващия съпруг на нашата събеседничка.

Амиров се приближаваше с професионалната любезност на дипломат. С такава усмивка рогата не се забелязват много.

— Делара, скъпа, не желаеш ли да ме представиш на своите нови приятели? — попита той на великолепен английски.

— Господин Майкъл Къриган, господин Фернан Косецки — пропя тя и хвана съпруга си под ръка. — Интересуват се от нефтения бизнес. Специално са пристигнали в нашата неотговаряща на европейските стандарти столица, за да помогнат да изправим на крака нашия нефтодобивен отрасъл… Моят мъж — Тофик Амиров, прессекретар на Министерството на външните работи.

— Но защо? В Баку е толкова интересно — каза Тофик, мъжът на очарователната Делара, като се ръкуваше с нас. — Ходихте ли в двореца на шаховете? Това е забележителен архитектурен ансамбъл. В древността са създавали шедьоври, които сегашните архитекти не могат да постигнат.

— Разкажи и за девическата кула — подсказа Делара, като склони глава на рамото на мъжа си и в същото време кокетно поглеждаше към Солонин. — Моят съпруг непременно разказва на потенциалните ми поклонници легендата, свързана с тази кула.

— Да не са хвърляли оттам неверните жени? — попита Солонин.

Помислих, че светското ни бъбрене приема рискован характер. Но мъжът на госпожа Амирова само великодушно се усмихна. Той не възнамеряваше да хвърля нито жена си, нито нейните любовници. Изглежда, стоеше над тези неща.

— Не, тук има нещо друго — каза той. — По онова време любовните страсти са имали кръвосмесителен характер. След смъртта на жена си някакъв хан пожелал да вземе за жена собствената си дъщеря, която му напомняла за безвъзвратно изгубената съпруга. Но дъщерята, влюбена в своя телохранител, се заключила в тази кула и очаквала, че баща й ще се откаже от намеренията си. Понеже това не станало, наложило й се да скочи с главата надолу от високото.

— Искате да кажете, че влюбеният татко не е могъл да стигне до нея? — попита Солонин.

— Това е крепост-кула — усмихна се господин Амиров. — Също истинско чудо на древната архитектура.

Той погледна внимателно карамфила в ръцете на Делара, но не каза нищо. Остави ни, като поклати вежливо главата си.

— Трябва да бъдете по-предпазливи — каза тя, загледана след него. — Говорите безупречно английски, но ходът на мислите ви е руски. Такива неща той, а благодарение на него и аз улавяме веднага. Навремето е работил доста дълго в съветското посолство в Лондон.

— Благодаря ви за урока. — Витя й целуна ръката. И точно тогава се разнесе музика. Оркестърът, разположен някъде в дъното на залата, засвири валс.

Солонин ме прихвана за лакътя, когато понечих да поканя Делара.

През цялата зала към Делара се бе устремил онзи същият Джамил ибн Фатали, за чието съществуване бяхме забравили за няколко минути, поддали се на очарованието на забележителната жена.

Делара въздъхна. Тя би предпочела да танцува валс в обятията на красавеца Солонин.

А въпросният Ибн Фатали просто се разтапяше пред очите ни, като гледаше прекрасната Делара.

— Благодаря ви — каза му тя. — Вие сте първият, който се осмели да ме покани, понеже другите треперят от страшния ми съпруг. Поради това ви подарявам това цвете!

Джамил изслуша цялата тирада с полуотворена уста и протегна ръце за карамфила.

— Не. — Тя скри ръката си с цветето зад гърба. — Позволете ми аз да го забода.

Сега тази двойка бе в центъра на вниманието. А осиротелите братя Русих отново започнаха да се наливат. Според мен те само изтрезняваха от тукашните вина. Което се отразяваше на мрачните им лица. По мои наблюдения двамата почти не разговаряха, сигурно очакваха любителят на прекрасния пол да се върне при тях след края на валса.

В това време Солонин склони главата си на рамо, за да слуша за какво си говорят Делара и кавалерът й във вихъра на валса.

— Дай да чуя — казах аз.

— Нищо особено, исках само да проверя — отговори Витя и като се надвеси към мен, приближи рамото си до ухото ми.

— Вие сте най-красивата жена в мюсюлманския свят! — чу се гласът на Джамил. Каза го на английски, после премина на фарси.

— Това вече е по твоята част — казах на Витя и се отдръпнах.

Той започна да слуша, като от време на време ми предаваше разговора.

— Този пръч й разказва какъв прекрасен харем има. Уверява я, че би станала перлата там… Тя му каза на колко години е всъщност. Той отказва да й повярва… Изобщо нищо сериозно, ако не се брои, че ресурсът на батерийките свършва.

— За колко време трябва да стигнат? — попитах аз.

— Още няколко часа…

10

Грязнов пристигна в следствения сектор на Бутирка заедно с адвоката Сабуров.

— Какво можете да кажете за бъдещия ми клиент? — попита Сабуров, когато влязоха в кабинета, където обикновено адвокатите се срещат с клиентите си.

— Единствен син на майка си — отговори Грязнов. — В затвора от шест месеца. Това малко ли е?

— Друг да беше го казал, Вячеслав Иванович… — усмихна се адвокатът, докато оправяше очилата си. — Та вие сте професионалист. За вас такъв човек винаги започва от номера на алинеята…

— Николай Панкратов — каза Грязнов — е обвинен ни повече, ни по-малко в умишлено убийство…

Но точно тогава на вратата се почука и надзирателят каза шепнешком: извънредно произшествие.

Грязнов тръгна заедно с него към сградата, където държаха арестувания Панкратов. Стигнаха до килия номер триста и четиринайсет. Задрънчаха ключове. Грязнов допря око до шпионката. Няколко фигури в килията се метнаха на различни страни. Някой извика глухо: атас4!

Вратата се отвори. В тежкия въздух на коридора нахлуха нови смрадливи миризми на немити тела и вкиснало.

— Панкратов! — извика надзирателят. — Панкратов тук ли е?

Килията мълчеше. Грязнов се вгледа в лицата на момчетата на бледата, мъждееща светлина на лампата. Повечето от тях бяха от така наречената кавказка националност.

— Панкратов! — пак извика надзирателят. — Да не спиш?

Грязнов влезе в килията, мина покрай двуетажните легла и спря. По-нататък следваше стена от телата на осъдените. Струваше му се, че и да желаят, не могат да го пуснат, защото няма възможност да се разместят.

Грязнов знаеше, че затворите са пренаселени, но чак до такава степен…

— Коля! — извика той. — Коля Панкратов, тук ли си?

— Тук е, тук! — обади се някакъв плах глас. — Ей го, лежи.

— Я ми направете път! — нареди Грязнов. — На кого говоря?

И тръгна към тях, като ги гледаше под вежди.

Изправените се отдръпнаха, бяха заплашително навъсени.

Коля Панкратов лежеше на циментовия под, прострял ръце.

Главата му бе неестествено извита.

Грязнов клекна до него, надигна главата му.

— Я не ми затуляйте светлината! — каза той, като погледна останалия на вратата побелял от страх надзирател. Ползата от него не беше голяма. Ако стане нещо, може да разчита само на себе си. Тези, хилещите се, само чакат кога ще проявиш слабост. Да трепне гласът ти или да се забавиш в нерешителност.

Няколкото лица от славянска националност не влизат в сметката. Тук те са като неопитните джебчии, чака ги това, което и този Панкратов, щом се затвори вратата на килията.

Престъпниците нямат националност, спомни си той думите на новоизпечените либерали. Сега да дойдат тук. В тази килия. Да ги заключа за половин час, а после да отключа. И да ги попитам: е, има ли, или няма?

Грязнов спря поглед на най-младия затворник с нов анцуг „Пума“. Той предизвикателно гледаше появилия се началник. Явно очакваше въпроса: кой си ти, както и неговите братя по кръв? И вече знаеше какво ще отговори. За тоя тип всичко е завладяно и купено. В това число и надзирателят, който пристъпва от крак на крак на вратата. Ще купим и теб, сякаш казваха очите му — нагли, без зеници, като очите на извънземен.

— Алинея? — попита го Грязнов. — За какво си тук?

— Не знам — подхилна се той. — Като купи брат ми прокурора, той ще каже.

Останалите зацвилиха. Грязнов се изправи с Панкратов на ръце.

— Защо сте го пребили? — попита той, гледайки този, който заговори с него.

— А защо мен питате? — смая се той. — Аз какво, кого съм настъпил по опашката? Аз спах, ясно ли е? Събудих се, когато този падна от горното легло.

— Всички ли спяхте? — попита Грязнов.

Той стоеше с Николай на ръце, заобиколен от тях. Разбираше, че трябва незабавно да отнесе момчето в санитарната част. Но за целта трябваше да се измъкне оттук. Нали могат да изблъскат надзирателя, да изгасят лампата и да организират по-жесток побой, отколкото на Панкратов. И после да кажат на следствието: ама спяхме, нищо не сме видели, нищо не сме чули. Гражданинът полковник е искал да вдигне падналия Панкратов и сам е паднал.

— Разбирате ли какво ви чака всичките, ако ви лепнат и групово изнасилване? — попита Грязнов, като гледаше в упор същия дребосък със скъпия анцуг.

— Че аз какво съм направил? — пак се подхилна той. — И изобщо ще отговарям само в присъствието на прокурора си.

Всички зацвилиха. Дори надзирателят на вратата се подсмихна. Явно беше му писнало да чака. Или другарят полковник иска да налага тук, в отделно взета килия на Бутирка, свои закони? Трябваше по-рано да мисли за това…

— Ще имаш прокурор — тихо обеща Грязнов, като го гледаше в упор и тръгна право към него, а в ръцете си, както и преди, държеше пребитото момче. — И за изнасилването ще има, и за побоя…

— А, не — тръсна глава „спортистът“, като въпреки това правеше път. — Нищо няма да има. Брат ми скоро ще ме размени. Срещу двама пленници. Купил ги е в Чечня. Специално ги държи у тях. Каквото стане с мен, това ще стане и с тях.

И погледна нагло към Грязнов. Беше уверен в себе си. Спазваше някакви свои правила на играта.

— Ще видим… — кимна Грязнов, като излезе след надзирателя от килията. Тресеше го. Никога не беше подлаган на подобно унижение от страна на престъпници.

— В санитарната част! — каза на надзирателя и му подаде Панкратов. А какво можеше да каже на този охранен полусънен мъжага с груба физиономия, който явно се отнасяше снизходително към затворниците?

Началникът на затвора не се оказа в кабинета си.

— Още ли не е дошъл? — попита Грязнов секретарката.

— Засега го няма. Обеща следобед… — изчурулика тя, като гледаше сърдития полковник от милицията.

— Тогава извикайте заместника — разпореди се Грязнов. — И се свържете с канцеларията, трябва ми досието на Николай Панкратов.

Появи се Туреев, заместник-началник на затвора.

— Вие ли сте, Вячеслав Иванович? От какво сте недоволен? Пак ли намерихте нещо?

— Тук няма нужда да се търси, всичко е ясно, само началството го няма — каза Грязнов. — Защо се криете от мен?

— Тогава заповядайте в моя кабинет — покани го Туреев, — защото тук в приемната аз някак си не съм началник.

Грязнов влезе след него в кабинета и без да иска, тресна вратата.

Стопанинът на кабинета се намръщи.

— Защо тряскате така, Вячеслав Иванович! Скоро ще се наложи да сменям вратата от вашите блъскания. А нямаме пари за това. Дай Боже да можем поне да нахраним навреме затворниците. Да дадем заплатите на надзирателите, докато не са избягали и последните.

— Какво се мъчиш да ме разнежиш? — махна с ръка Грязнов и седна в креслото. — Седиш си тука, а не знаеш какво става в килиите.

— Знам аз, всичко знам… — въздъхна Туреев и вдигна очи към тавана. — Но какво можем ние? Какво? Престъпността расте. Ако ги хващате по по-малко, ще можем да си поемем дъх… Но това между другото, в рамките на шегата. Какво по-конкретно те е развълнувало този път, драги Вячеслав Иванович?

Те явно се познаваха отдавна, но приятелското „ти“ така и не беше се установило помежду им.

— Какво става при вас в триста и четиринадесета килия? — попита Грязнов.

— Че какво става? — присвил късогледите си очи, Туреев прелисти наредените пред него книжа. — В рапортите не е отбелязано нищо. Там всичко е нормално, от страна на затворниците няма жалби.

— Няма значи? — подскочи Грязнов и пак кипна. — Току-що бях там, едно момче едва не е било убито! Пребили го и по всичко личи, че са го изнасилили. Николай Панкратов. Лично изпратих надзирателя да го занесе на ръце във вашата санитарна част. Ти поне знаеш ли какво става там?

— Знам, че всички килии при нас са пренаселени — отговори Туреев, като повиши глас. — Знам, че колкото повече затворници изпращат, които очакват края на следствието и началото на съда, толкова по-малко надзиратели ни остават. Хората просто бягат оттук, а адвокатите не ни дават мира. Оплакват се от нарушаване на условията за държане на затворниците. И при цялото ми уважение към вас, Вячеслав Иванович, ми е странно да ви гледам в ролята на такъв самозван адвокат.

И хвърли ядосано молива на бюрото.

— Гена — рече тихо, сдържайки се Грязнов. — Кажи и още нещо. За това, че следователите се разтакават, а съдилищата не успяват да разгледат делата. Така да е. Това е известно. А защо в килията, за която ти казах, се държат само кавказци — това ми обясни. Какво, не можеше ли равномерно да ги разпределите из различни килии?

— Смайваш ме, Вячеслав Иванович — въздъхна Туреев. — Ти вестници не четеш ли? Опитай се да кажеш такова нещо на нашите журналисти! Ще ви направят на нищо на цели страници… Твоите кавказци не са кавказци, а руснаци.

— Там май има азербайджанци — рече Грязнов. — Те тероризират останалите.

— Лицата от славянска националност ли? — попита насмешливо Туреев. — Така ли? Ако започна да сортирам всички по етнически признак, още утре либералните ни издания ще вдигнат такъв вой… Макар че струва ми се, няма да допуснем никаква дискриминация. Но за тях е подозрително! От къде на къде сме разделили по този начин затворниците… — Той разтърка оголяващата си глава. — Добре де. Да чуя конкретно. Какво, кой, как и защо. Ще запиша вашите забележки и пожелания. И в най-близко време ще поправим това, което можем! А какъв ви е този Панкратов, Вячеслав Иванович? Казвам го не защото няма да проведем вътрешно разследване, което, да си кажем правичката, не се знае как ще завърши, но все пак, като имаме предвид…

— Не трябва нищо да вземаш предвид! — избухна Грязнов. — Не е толкова важно какъв ми е! За теб е никой… Гена, разбери, тук поощрявате безнаказаността, от която престъпността се плоди в геометрична прогресия. Видях там един с анцуг…

— Рустам Мансуров — подсказа Туреев. — Един нагъл хлапак, нали? Разправя се повече от другите, заплашва с брат си… Чували сме. Вече ходатайстваха за него, защитаваха го, влагаха политически смисъл във всичко. А какво да правим, като брат му е важна клечка в нефтения бизнес? Като този брат купува в Чечня руски пленници и шантажира, че ще ги убие, ако тук обиждат по-малкото му братче? И всички казват: не се разправяйте с този Рустам. Ще има последствия, и все в този дух — неадекватни неща…

Двамата помълчаха.

— Но нали няма да убие пленените? — попита Грязнов.

— Надявам се. Всички се надяваме. — Туреев си записа нещо на едно листче, което взе от камарата до телефона. — Виж какво съм готов да направя, Вячеслав Иванович. И само заради вас. Ще преместя под разни предлози всички руснаци от килията. Макар че какво нарушение има тук?

— Как какво? — усмихна се Грязнов. — Ще напишат, че си създал гето за лица от кавказка националност в една отделно взета килия.

— Точно така, сега и вие разбрахте… — каза Туреев, вдигна телефонната слушалка и набра номер. — Нещо повече, ще заговорят за геноцид… Марина? При вас е постъпило онова момче…

— Николай Панкратов — подсказа Грязнов.

— Панкратов. Да. Дойде ли в съзнание? — Туреев закри с ръка микрофона и каза на Грязнов: — Състоянието му е тежко. Ще ни помогнете ли с биолози — кръвна група, сперма, каквото трябва?…

— Няма проблеми — отговори Грязнов, — сега ще позвъня в отдел „Съдебномедицинска експертиза“.

— Да дойдат в здравния пункт, ще се разпоредя да ги пуснат — каза Туреев. — В края на краищата трябва да поставим на място тези храбреци.

Известно време той гледаше мълчаливо Грязнов, докато бършеше избилата на челото си пот. После попита:

— Да кажем, ще направим експертиза… А после?

— Пиши рапорт, възбуждай дело, аз ще се свържа с Главна прокуратура, ще определят следовател — рече Грязнов и стана. — Следователят ще се оправи. Разбирам за какво питаш… За пленниците… Ще видим какво може да се направи. Но не може да се оставя това така. Там, в килията, има още петнадесетина такива като Панкратов. А тези, от Кавказ, засега чакат как ще свърши всичко за техния Рустам. Не бива да се оставя така. Затова, Гена, да се разберем веднага. На шефа — нито гък. Разбра ли? Вашият шеф гледа откъде духа вятърът. Началството ще говори за целесъобразност — политическа и морална…

— Самият вие сте началство, Вячеслав Иванович, макар и не наше — усмихна се Туреев. — Ох, чувствам, ще изхвърча презглава оттук.

— Твоят Олимп не е много висок — каза Грязнов, като хвана дръжката на вратата. — Ще дойдеш ли при мен в МУР?

— Като какъв? — махна с ръка Туреев. — Оперативен работник?

— Началник на канцелария. Ще подреждаш кламерите — рече Грязнов. — Извинявай, разбира се, но такава работата ще съответства повече на характера ти…

На връщане от Бутирка се чувстваше недоволен от себе си. Все пак не бива да действа безогледно — да въвежда своите закони на чуждо място.

Веднъж ходи в Индия на екскурзия. Екскурзоводът веднага ги предупреди: да не се дава милостиня на просяците.

Съветът влезе през едното му ухо и излезе през другото и той даде на най-окаяното момченце на около пет години. И веднага върху него се стовари тълпата — всички дрипави, с чокани вместо ръце и крака — откъде се взеха толкова. Те го хващаха за ръцете, за дрехите, умоляваха го, от зловонния им дъх му се зави свят.

Освободи го местната полиция, сам нямаше да може да се измъкне от плена…

Колкото хора в Бутирка, толкова и болка, и страдания, разрушени животи, да не говорим за здравето…

Да вземем само това, че ги държат с години, докато дойде съдът — ето проблемът на проблемите. Защото мнозина от тези мъченици ги очаква незначително наказание…

В собствения си кабинет Грязнов влезе по-мрачен от облак. Погледна изпитателно изпречилия му се на пътя Володя Фрязин.

— Тука ли си още?

— Летището в Тюмен е затворено за денонощие поради виелица — каза той.

— По дяволите този Тюмен… Ще се оправим тук. Какво знаеш за заместник-генералния директор Бригаднов?

Володя му подаде мълчаливо снимките на трупа в моргата.

Прерязано гърло, от едното ухо до другото. На лицето отпечатък от предсмъртна мъка, главата — хлътнала в раменете.

— Имам усещането, че го е познал, не ти ли се струва? — попита Грязнов, настанявайки се на бюрото си. — И се е изплашил… Я ми покажи същите снимки на неговия шеф Ивлев.

— Виж, дори не съм си помислял за това. — Володя поклати глава и подаде снимките на шефа. — А вие веднага решихте да сравнявате…

— Като поработиш колкото мен — рече Грязнов, докато разглеждаше снимките, — след това ще започнеш да пееш дитирамби за шефовете. — Ето виж: Ивлев и Бригаднов започнаха да си приличат по нещо. Еднакъв израз на лицето.

— Сигурно страхът от смъртта е еднакъв у всички.

— Така е. Но Бригаднов вече е знаел за случилото се с Ивлев, а първият не знае какво го очаква. И явно се е изплашил предварително. Тук като че ли има различен страх, разбираш ли? Бригаднов, още щом вижда убиеца, веднага си е спомнил какво се е случило с предшественика му. Уплахата му може да е била фатална. Правена ли е аутопсия? Да не е починал по-напред от разрив на сърцето, а после от ръката на убиеца?

— Точно така е станало — потвърди Володя възхитено.

— Направи ли оглед на мястото, където е убит Бригаднов?

— По цялото стълбище имаше кръв. И върху нея следи от обувките на убиеца — отговори Володя. — Съседите дори не са си подали носа. Страхували са се. Само позвънили в милицията. Казват, че не е имало шум и пиянски разправии. Макар да е намерен алкохол в кръвта на Бригаднов. Жена му казва, че май непосредствено преди това е пил.

— А ти какво мислиш по този въпрос? — попита Грязнов, докато гледаше снимките.

— Какво има да мисля? Същият почерк, както при убийството на Ивлев.

— Гледа ли в картотеката? Проверява ли компютърните файлове? — попита Грязнов. — Има ли нещо подобно?

— Няма нищо.

— А къде е убиецът? Не може да се е изпарил на небето заедно с жертвата? — рече уморено Грязнов. — Не го усуквай, казвай всичко, което знаеш… Къде се е дянал?

— След няколко минути от съседния двор е тръгнала кола. Казват, лада шестица.

— Казват… — измърмори сърдито Грязнов. — Кой казва? Бабите, дето са насядали по пейката ли? И са видели в тъмното…

Володя мълчеше. Грязнов се стараеше да не гледа към него, за да скрие раздразнението си.

— Казвам го, защото през два квартала — поясни Володя, — в Дегунино, е била намерена изоставена лада шестица, открадната преди това. КАТ са успели да я върнат на собственика.

— Така ли? — Грязнов вдигна очите си към него. — Защо не каза веднага?

— Очаквах насочващите ви въпроси. — Володя направи опит да се усмихне.

Трудно ще му бъде при нас, помисли Грязнов. Липсва му жестокост, хватка. Макар да е умно момче, работливо, честно.

— Собственикът сигурно вече е измил колата си — въздъхна Грязнов.

— Колата е била открадната четири часа преди извършването на убийството — каза Володя. — За това свидетелства заявлението на собственика. Решили, че са я задигнали хлапета. Повозили са се и я захвърлили…

— Разбира се, на най-видното място ли са я намерили? — попита Грязнов. — Там, където вече всичко е изпотъпкано.

Володя кимна утвърдително.

— Как мислите, дали престъпникът не е разчитал точно на това? — попита той.

— Или престъпниците — мрачно отвърна Грязнов. — Обърни внимание, тук нещата не се съгласуват добре. Истинският килър няма да коли с нож. Рискът е голям. А този фокус с колата го е направил нормален, имитирал е хлапашка работа. Разбираш ли, почерците са различни при този, който е откраднал колата, и този, който е убивал Бригаднов. Нека се опитаме да възстановим събитието. Те са го чакали. После са си тръгнали и са зарязали колата, както казваш — на видно място. Излиза, че там ги е чакала друга кола. Като начало ладата им е била нужна, защото не прави впечатление. Някой видял ли е там другата кола, в която са се качили после?

— Кой да обърне внимание? — махна с ръка Володя. — Нали са убивали на друго място.

— Точно на това са разчитали — съгласи се с него Грязнов. — Но нищо, всеки хитрец си намира майстора. Виж какво ще направим сега… — Той погледна часовника си. — Ще отидем при собственика на ладата. Всичко се случва. Сигурно е измил колата, но може пък да е останало нещо вътре…

11.

Самед гледаше Рахим Мансуров и нервно тракаше зърната на броеницата, докато онзи му крещеше и излагаше исканията си.

— Не разбирам какво искате от мен? — каза той колкото се може по-спокойно. — Вашият брат е обвинен в изнасилване и нанасяне на побои над непълнолетни. В затвора вече е извършил насилие — полов акт с мъж — и също така е пребил с останалите затворници руското момче Панкратов, ако не греша. И искате да го пуснат под гаранция? Искате да гарантираме за законопослушното му поведение?

— Защо ти, азербайджанският младеж, роднина на президента, говориш с мен на чужд език? — Рахим Мансуров вдигна ръцете си към тавана. — На езика на убийците на нашия народ! Подкупили са те, за да разговаряш така с мен, нали? Аллах вижда и чува как ближеш задника на неверниците!

Последните думи произнесе на руски.

Самед се усмихна.

— Ами да, струва ми се, сам обяснихте, уважаеми, защо се налага да разговарям с вас на езика на страната, в която се намирам. Просто така по-добре ще се разберем… Разбирате ли какво възмущение предизвикваме, когато прикриваме престъпленията на такива като брат ви?

— Рустам не е престъпник! — Рахим Мансуров размаха пръст пред носа на Самед. — Нека нашият съд ми го каже. А на руския съд аз никога няма да повярвам!

— Няма да ви питат, уважаеми господин Мансуров — намръщи се Самед. — Сега пак ще призовете Аллах за свидетел, макар доскоро да оглавявахте идеологическия отдел на районния комитет на партията и бяхте проповедник на атеизма… Древното минаре в Наурски район не се ли превърна с ваше участие, уважаеми, в склад за въглища и мазут? Затова не бива да ме обвинявате в откъсване от корените. По-добре ми обяснете… Къде са архивите от Грозни с картата на нефтените находища в Каспийско море? У вас ли?

— А ти, пале, добре си се подготвил за нашия разговор — озъби се посетителят. — Значи така защитаваш интересите на правоверните? Нима не е казано в Корана: като вървиш с иноверците, държиш нож в пазвата си? Или и ти си станал неверник?

— Принуден съм да прекъсна нашия разговор — каза Самед. — Веднага напуснете кабинета или ще бъда принуден да извикам охраната.

— Сам ще си отида! — изкрещя Мансуров. — Но първо ми обясни следното: защо си вероотстъпник? И си играеш с броеницата само за фасон? Знаеш ли какво става с вероотстъпниците според закона на Шериата? Отсичат им главите. А за архивите забрави! И ти, и целият ти клан. Няма да ги получите!

Самед пребледня, но се постара да скрие объркването си. Дори се усмихна.

— Как възнамерявате да установявате ред в Чечня, уважаеми? Искате да отблъснете всички от нас, целия свят? Да направите нашия народ още по-нещастен, отколкото е бил по ваше време, когато бяхте комунист?

Мансуров се надигна от стола, надвеси се към него през бюрото.

— А ти си чистичък, а? — Това също го каза на руски. — Мислиш, че като си живял целия си живот зад гърба на татенцето, с теб няма да се случи нищо лошо?

— Заплашвате ли? — Самед натисна копчето на звънеца. — Сега ще ви задържат и арестуват за оскърбление…

— Мен ли? — засмя се в лицето му Мансуров. И пак на руски: — Сополанко! Ти знаеш ли кой съм аз? Аз с крак отварям вратата на твоя втори братовчед! Ако от моята глава или от главата на брат ми падне дори косъм…

Вратата се отвори и в стаята влязоха няколко телохранители.

— Изведете го оттук… — рече глухо Самед, без да гледа към Мансуров. — Той ме заплашваше.

— Да извикаме ли милиция? — попита единият от охраната, най-високият телохранител, когото Самед предлагаше за помощник на Турецки.

— Не, Аслан, не си струва — поклати глава Самед. — Ще има скандал, неприятности.

— Страх ли те е от скандал? — попита злорадо Мансуров. — Хванал си се за топлото местенце, а? — и той изтърси мръсна псувня.

— Ето сега е готов за милицията — каза Самед. — Оскърби ме при изпълнение на служебните задължения и пред вас, пред свидетели… Чухте ли?

Охраната се спогледа, кимнаха.

— Изведете го — каза Самед. — Като дойде милиционерският патрул, ще съставим протокол. И ще го изпратим при по-малкия му брат.

Сега пребледня Мансуров.

— Ти какво, мъник? Ти разбираш ли…

— А защо на руски? — вдигна вежди Самед. — Защо на езика на колонизаторите, неверниците и убийците на твоя народ?

— Добре, вървете… — Аслан побутна Мансуров.

Когато охраната изведе дърпащия се Мансуров, Аслан се върна и затвори вратата след себе си.

— Самед, уважавам теб и роднините ти. Но разбираш ли какво правиш? Когато идваше насам, видях как жените на опашката целуваха ръцете му. Сега само той помага на бежанците.

— Той влезе, без да чака на опашка — уморено се защити Самед. — Не мога да му позволя да ме унижава и оскърбява. Той е голям човек, с големи пари, но не стои по-горе от президента и закона.

— А за мнозина по-горе от него е само Аллах — отговори Аслан. И излезе от стаята.

Самед стана, повървя из стаята, като нервно тракаше с броеницата. Разбира се, в неговото положение е по-добре да не си разваля отношенията с този могъщ човек. Прекалено много си позволява, но това не означава, че трябва да му отмъщава. Той, Самед, е уязвим пред такива като Мансуров. Дори тук, в Москва. Сега е времето на наемните убийци и заложниците. Докато не се образува средна класа, която да не може да бъде купена за една пачка долари. А докато стане това, трябва да се примирява.

Той нямаше право да си разваля отношенията с този човек, с клана, който стои зад него. Тези хора най-непосредствено са свързани с чеченците, възтържествували над руснаците, както доларът над рублата. Затова Мансурови са двойно опасни. Но най-напред трябва да е наясно със себе си. Защо, след като извърши нормална за мъж и дипломат постъпка, той е смутен, развълнуван, започна да се страхува… И от кого?

Бившият комунист е станал правоверен, внушил си е, че е пророк. А брат му Рустам е направил скандали и пиянски истории в ресторантите „Интурист“ и „Гюлистан“, осквернил е с курвите си Алеята на свидетелите, където са погребани жертвите от руската бронеколона, нахлула преди няколко години в Баку…

Чеченците можаха да се защитят, а нашите националисти подвиха опашки в Карабах… Сега са станали нагли.

Братът на Мансуров не е воювал. Но за това не е прието да се говори. За това хората си шепнат и се озъртат. Нали на такива като Мансуров се крепи икономиката на днешен Азербайджан. Нека да е съсипана, нека да е остаряла, но е така обещаваща…

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Самед погледна часовника и вдигна слушалката:

— Алекпер, ти ли си? Откъде се обаждаш?

— Аз съм в Техеран.

— Как се оказа там?

— В нашето посолство съм… По чудо се измъкнах. Никак не мога да се свържа с Баку. Какво се е случило там? Посланикът казва, че уж били изпратени хора за мен, които трябва да ме придружават. Но връзката през цялото време се прекъсва. Помислих, че знаеш нещо…

— Вече си свободен? — попита развълнувано Самед. — Аллах ми е свидетел колко се радвам… Но мога да позвъня оттук и да разбера всичко. Можеш ли да ми звъннеш после пак тук, по сателитния телефон?

— Да, да, разбира се… — объркано отговори Алекпер. — Просто не разбирам. Москва е толкова далеч оттук, а толкова добре те чувам… Може ли да се е случило нещо там? Например с татко?

— Не мисли за лоши неща — каза Самед. — Правилно, че ми позвъни тук. Първи щяхме да научим, ако имаше някакво нещастие. По-добре да прекъснем сега разговора, а аз да позвъня в Баку и след известно време пак да ми се обадиш… Или по-добре да го направи посланикът, как мислиш?

— Самед, обади се ти — каза Алекпер и гласът му трепна. — Сега не вярвам на никого. Само на татко и на теб. Всички ме предават. Всички са готови да забият нож в гърба ми.

— Е, хайде сега — каза Самед, за да го успокои. — Прекалено си развълнуван. Уверявам те, просто някаква техническа неизправност. Звънни ми пак след десет минути. Става ли?

— Добре — съгласи се Алекпер. — Само че напразно ме успокояваш, братко. Не можеш да си представиш какво преживях. — И затвори.

Самед погледна замислено апарата. Алекпер, силният и мъжествен негов братовчед, няма да започне да се оплаква просто така… Самият Самед едва днес почувства, че се надига нещо ужасно. Поведението на Мансуров сякаш му го подсказваше.

Баку стана вкусен кокал за много авантюристи по света. Точно така е било и в началото на века. Тогава към родината също са протегнали ръце тогавашните хитреци. Но къде ще се мерят със сегашните, въоръжени с още по-голяма безпринципност и съвременна техника.

Уви, разривът между техническите възможности и моралните норми все повече се увеличава. Техниката не стои на едно място, а моралът пада. Страшно е да си помислиш, че в недалечно бъдеще някой терорист може да побере атомен завод в обикновено куфарче и спокойно да го „забрави“ някъде…

Размишляваше за това, докато въртеше безброй номера и кодове, за да се свърже с Баку. Навсякъде дава заето. Какво става, по дяволите?

Вече отчаян, позвъни на Новруз. Връзката веднага заработи.

— Новруз, не спиш ли? Не те ли събудих?

— Какво говориш, Самед, как можа да си помислиш…

— Какво става там при вас?

— Нашите приятели са направили някои записи на разговори, ти знаеш къде…

— Новруз, не е възможно нашият разговор да се подслушва, говори направо.

— Не вярвам да е така.

— Та какво казваш става при вас? Току-що ми се обади Алекпер от Техеран. Не може да се свърже с никого.

— Знам само, че са изпратени хора в Мехрабад, за да го посрещнат там.

— Научи по-подробно, Новруз. Страхувам се, освобождението на Алекпер за прекалено много хора е кост в гърлото. Възможно е там, в плен, да е научил нещо.

— Нашите приятели също така мислят. Но засега разшифроват разговорите, записани на приема.

— Новруз, не говори излишни неща. Всичко разбрах. Ами ако записват и нас?

— Значи и ти се страхуваш?

— Току-що при мен беше Рахим Мансуров.

— Нима е в Москва?

— Брат му е в затвора. Иска да го откупи. Държа се предизвикателно. Сякаш властта е вече в джоба му. Не можем да допуснем такива като него да постигнат своето.

— Отдавна исках да ти кажа същото. Нещо подобно се носи из въздуха…

— Предателство, Новруз. Макар да се смята, че то няма нито мирис, нито вкус и цвят.

— Мислиш ли, че е възможен нов опит за преврат?

— Новруз, приключваме разговора. Трябва да ми звънне Алекпер.

— Кажи му да не излиза от посолството, докато не се убеди, че за него са пристигнали сигурните хора.

Телефонът замълча.

Новруз гледаше мълчаливо зеленикавата лампичка на индикатора.

Като че ли си струва да сподели чутото с господин Къриган и телохранителя му Косецки. Още сега. Може след два часа да е късно. Може хората на Мансуров да успеят да хванат Алекпер, ако са съумели да подслушат… Нали някой е успял да заглуши телефоните на посолството в Техеран. Ако Алекпер може свободно да се свърже с Москва, но не може да се обади в Баку — това навежда на тревожни мисли… Ами да, прекъсват Баку, а Москва не могат да я заглушат.

Новруз надзърна предпазливо през прозореца. Оттук на фона на тъмнеещото небе се виждаше минарето Сънък Кала, от което при новата власт побързаха да свалят предупредителната червена лампа за нощните самолети. Щото в Корана нищо не било казано по този въпрос. После пак я закачиха. Но някой се изкачи на самия връх и я счупи… Пак я сложиха, вече оградена с метална мрежа. Тогава просто я строшиха с изстрел отдолу.

Новруз излезе в коридора предпазливо, понеже жена му вече спеше. От полуотворената врата на другата стая се носеше сумтенето на сина му. Момчето е на единайсет, закъсняло дете, често боледува, особено през зимата… Като помисли, той извади от куртката на закачалката револвера си, врътна машинално барабана.

Ако ще ходи при руснаците в „Интурист“, най-добре веднага да тръгва.

Той отвори предпазливо входната врата и също така предпазливо я затвори. Ослуша се. Кооперацията спеше, само долу входната врата тракаше от вятъра.

Слезе по стълбището, излезе на двора. Оставаше само да пресече, лавирайки между автомобилите, почти непроходими в тъмнината. После да излезе на осветения „Проспект на нефтодобивниците“, където им много хора въпреки късния час…

Той вървеше бързо, сгушил главата си в раменете и вече почти бе достигнал вратата, когато някой рязко го хвана отзад с едната ръка около кръста, с другата го улови за брадичката и дръпна главата му назад, така че шийните му прешлени изхрущяха, а после рязка, смъртоносна болка го стисна като примка за гърлото. Последното, което усети, беше топлината, заливаща гърлото му под адамовата ябълка и проникваща навътре.

12

Витя Солонин се беше проснал в креслото и прелистваше лениво местните списания, докато аз пренавивах записите му. Не можех да не призная: курсовете при Питър Редуей не са минали безследно за него. Чистил е смущенията както може — всякакви стъпки, сумтене, въздишки и изстрели на тапи от шампанско. По-голямата част все пак е пълна с какви ли не глупости — традиционното светско и полусветско дрънкане. Дамите безбожно флиртуват, в това време мъжете водят делови разговори. Но тези разговори не представляваха особен интерес… Къде са тук братята Русих и Джамил ибн Фатали? Тях да чуя. Или батерийките са се скапали, изразходвани за предишните глупотевини?

— Не ти ли е идвало наум, че бихме могли да шантажираме някои хора с тези записи? — попита Солонин. — Да кажем, мадам Фирюза Мансурова, съпругата, при това млада, на известния нефтен магнат и бивш член на районния комитет по въпросите на идеологията Рахим Мансуров? Тя там върти любов с аташето на белгийския посланик по икономическите въпроси, помниш ли? Върни малко назад. Разговорят на френски, при това тя го говори едва-едва.

— Уф — намръщих се аз, — не очаквах това от теб. Тази миловидната, сивооката… полурускиня ли е?

— Май да. Той много се натискаше да се срещнат.

— А тя поглеждаше към теб, когато танцуваше с Делара — припомних му. — Или греша нещо?

— Така е — наклони Солонин безупречния си път към мен. — Дори помислих дали да не я поканя, докато госпожа Делара бе в прегръдките на тоя Ибн Фатали. Но ме интересуваше какво ще й предложи белгиецът. И какво тя ще му отговори. Преди всичко работата. Не е ли така? Тоест ако тя не беше жена на мъжа си, щях да постъпя точно така.

— Не се съмнявам — въздъхнах аз. — Но поне разбираш ли, че тук, на Изток, донжуаните не са на почит? Намират ги по бунищата с прерязано гърло.

— Пепел ти на езика — отговори лениво Витя и остави списанията. — Дай да ти помогна да намериш мястото… Може и да ме урочасаш…

— Е, с твоята подготовка няма от какво да се страхуваш — отговорих аз.

— Аз — да — предупреди той. И сложи магнетофона на коленете си. — Госпожа Делара е чудесна жена — говореше той, докато пренавиваше лентата в обратна посока. — Разбирам избягалия президентски син. Желанието му пак да я види го прави десетократно по-силен.

Той включи на възпроизвеждане, после натисна стопа.

— Все пак аз щях да проверя още веднъж дали няма подслушващи устройства в стаята.

— Защо не — съгласих се аз. — Откакто леля Вера си замина за Москва, новата камериерка не ми вдъхва доверие.

— Не бяхме мислили за това — каза Солонин. — А нашият приятел в Москва прекалено точно изпълни онова, което беше обещал. Макар че според мен в това няма нищо лошо.

— Нима толкова бързо са й купили жилище в Коломна?

— Колко му е… — Солонин сложи слушалките и започна да опипва с търсача стените и мебелите. — По дяволите… Но устройството може да е от другата страна на стената, в съседната стая. Затова ще е по-добре да използваме слушалките.

— А кой живее оттатък, зад стената? — попитах.

— Засега не знам. Някой спешно замина, после някой също така спешно дойде.

Сложихме слушалките.

— Някъде тук — казах аз. — Ето сега кани Делара на танц.

Ние внимателно се вслушвахме, споглеждахме и кимахме един другиму… Ето сега ще каже: „Вие сте най-прекрасната жена в мюсюлманския свят.“ И ще започне да се хвали с харема си… Това може спокойно да се превърти… Ето сега отива при братята Русих.

„… Аз не говоря английски, обаче брат ми страхотно разбира. И ще бъде нашият преводач, ако сте съгласен. Кажи му, Льоха.“

Сега разбираме: по-големият брат се казва Костюха, по-малкият — Льоха, знае английски.

„Свикнал съм да работя с моите преводачи, но между тях няма нито един, който да знае руски.“(Това ще да е Джамил ибн Фатали.)

„Значи нищо друго не ви остава, освен да се възползвате от услугите ми“ — отговаря Льоха на отвратителен английски.

„Кажи му, че нашите интереси съвпадат в няколко посоки — продължи Костюха. — Иска му се Баку изобщо да го няма, та да я кара без всякаква там конкуренция, правилно ли разбирам?“

„Вашият брат малко преувеличава — каза Ибн Фатали, след като чу превода. — Съвпадението е в следното: ние не искаме да сменяме нашите клиенти — страните от Запад.“

„Че аз какво казвам? — измърмори Русих. — Нека нефтът мине през цяла Русия, правилно ли съм разбрал? А не направо през Иран или Турция. Тогава ние ще го направим малко по-скъп. Разбирате ли? Нефтопроводът е по-дълъг, ще надуем цената. И никаква конкуренция…“

„Както разбирам, тук вашият интерес съвпада вече с интереса на държавата? — попита Ибн Фатали. — А не само с моя?“

„Че как! — възкликна Костюха. — Ние сме патриоти, нали така? Вие у вас, ние у нас. И докато всичко съвпада, както току-що ти каза, ще живеем дружно, без да му мислим много. А щом се разпаднат интересите — шут в задника и който отхвръкне по-надалеч! Така и му преведи.“

„Няма да го разбере…“ — усъмни се Льоха.

„Ще разбере, ще разбере… Докато му трябваме, всичко ще разбира както трябва! И ще забрави, че е от една вяра с турците.“

„Вашият брат разбира своеобразно същността на световната политика — засмя се Ибн Фатали. — Но като цяло е вярно. Ако нефтът от Баку, пуснат през руския нефтопровод, стане поне с два-три процента по-скъп, това ще укрепи нашите позиции.“

„Именно — каза Костюха, щом изслуша превода. — Можем да го вдигнем още повече, кажи му. Ще дадем на арменците танкове, ще им пуснем боеприпаси, ще им купим доброволци… А щом се възобнови всичко в Карабах, акциите на Баку веднага ще се сгромолясат надолу.“

„Тук трябва чувство за мярка — възпря го Ибн Фатали. — Когато говоря за два процента, говоря за оптималната за нас цена на нефта. Но ако властите в Баку започнат друга политика, или Турция или Иран ги склонят на свой вариант…“

„Каква Турция, какъв Иран! — възкликна Костюха, докато дъвчеше нещо. — Абе обясни му! Същите братя чеченци ще гръмнат един-два пъти където трябва нефтопровода! Ако тръгне през Сухуми, ще възобновим доставките на оръжие за абхазците! Колко му е? Тук има друг проблем, обясни му. Какво да правим с този наследник на тукашния престол? Чеченците непрекъснато печелят от него, хранят се от неговите ръце, може някак да ги използваме, за да закрием проблема?“

„Боя се, че този разговор не е уместен тук“ — отговори Ибн Фатали и понижи гласа си.

„Разбрах! — заяви Костюха. — Всичко разбрах. След това значи, след това. Значи пак му се е дотанцувало? Каква женичка! И аз съм съгласен да се поразтъпча насам-натам с нея. Обаче не може, дипломатически етикет. Значи кажи му така… Нека отиде да потанци, а ние ще го почакаме тук. А след това ще излезем заедно. У нас ли ще отидем, или при него, няма никаква разлика. И там ще продължим.“

Солонин спря записа.

— Да го извъртя ли? По-нататък пак са разговорите с Делара. Ще я сваля, макар Аллах да не разрешава. Все пак е мюсюлманска жена, макар без фередже. И мъжът й е някъде наблизо…

— Да чуем, да чуем — казах аз. — Макар че не е хубаво. Но изключително за разтоварване. Светските клюки около красива жена, особено достоверните, разтоварват добре. А в нашия случай има над какво да се замислиш, не ти ли се струва? Този наш мафиот представлява Министерството на външните работи на Русия заедно с икономическите ведомства, и то доста успешно.

— Един дявол знае какво става в Русия в наше отсъствие — съгласи се с мен Солонин. — Така ми се иска да сложа тази нагла мутра на мястото й. Те вече оправят световната политика!

— А какво да правят? Могат да кажат повече от най-изкусния дипломат. Кой ще им търси отговорност? Но ти не ме баламосвай, включи да чуем… Или у теб се появиха някакви морални задължения пред тази жена?

— Само онези, които са ми внушавали като дете — отговори сухо Солонин. — Че не е хубаво да се подслушва.

— Но ние се занимаваме с това вече цял час и половина — казах аз. — Едно от двете е вярно: или знаеш съдържанието на разговора им, но желаеш да не го науча, или…

— Първото — прекъсна ме Солонин.

— Разговаряли са за теб? — попитах аз. — Той е ревнувал от теб?

— Какво нещо е да си следовател по особено важни дела — въздъхна Витя. — Дявол да го вземе, слушай… Между другото, тук се произнасят интересни предложения, за които възнамерявах да разкажа със свои думи.

— Може и така — предложих. — Разговорът на Ибн Фатали с Делара по нашия въпрос ли е, или не е? Кажи сам. Без увъртания. Нужно ли е да го слушам, или не?

Той премълча. Просто натисна копчето за старт и пак се отпусна.

„… Забелязах, скъпа Делара, че много се заинтересувахте от този млад бизнесмен от Англия… Или е от Америка?“

— Стоп! — казах на Витя. — Спри.

Той мълчаливо се втренчи в мен.

— Няма ли да започне да те проучва? — попитах аз. — От законно чувство на ревност? Кой си, що си? И дали няма компромат за теб. Какво му коства да позвъни в централата на концерна „Гълф“? И после да те разобличи?

— Не бях помислил за това — призна той. — Ако кръвта е нахлула в главата на горещия южняк, той май ще забрави за всичко, включително и за харема си. Ще издрънка на мъжа й, че не съм този, за когото се представям.

— Това още се ядва — казах на свой ред. — Пази боже да попита: а вие уверена ли сте, че е този, за когото ви се е представил?

Витя се разтревожи.

— Наистина, тези ревнивци притежават изострено зрение и нюх…

И отново пусна записа. Чуха се странни шумове, заглушаващи гласовете.

— Оправя карамфила на петлицата си — обясни Витя.

„… Обръщате му прекалено много внимание, не ви ли се струва?“ — попита този стар пън Делара.

„За какво говорите?“ — попита тя.

„Наблюдавах ви отдалеч. И ми се стори, че той е влюбен във вас. Но аз не се каня да докладвам за това на мъжа ви.“

„Затова пък се каните да ме шантажирате с наблюденията си?“ — попита тя.

„Съвсем не, нали и аз съм влюбен във вас. Но не смея да ревнувам. Но този млад американец… Все пак той е друговерец, мадам…“

„На територията на нашата република засега не действат законите на Шериата — отвърна студено Делара. — И се надявам, че няма да влязат в сила скоро. Мога да не се страхувам, че ще ме замерят с камъни.“

„Ах, мадам, за това ли трябва да говорим? За това ли да мисля, като танцувам с жена като вас?“

„Точно така, най-добре да сменим темата. Защото музиката ще свърши скоро, а следващия танц съм обещала на друг.“

„На този друговерец?“ — попита той плахо.

„Именно на него. А мигар някъде из вашите емирства щяхте да ме наричате така, както можете тук — мадам? Нима щяхте да можете да видите лицето ми, да се притискате о гърдите ми, както правите сега?“

„Права сте… Трябва да ви поискам прошка. И само една среща, мадам. Само една среща! Не си представяте дори колко ще ви бъда признателен!“

„Ще ме вземете в харема си? — засмя се тя. — Ще ме отмъкнете посред нощ, увита в килима?“

„Не съм толкова глупав, мадам, макар сега да полудявам…“

„Или ще подпишете договора с нашето правителство, макар до последния момент да упорствахте? Заради мен?“

„Мадам, вие ми се присмивате! Не мога да ви обещая това, което не ми принадлежи.“

„Тогава да оставим този разговор — каза тя. — Тук става задушно, не ви ли се струва?“

„А не, във ваше присъствие забравям за всичко и нищо не усещам, освен близостта ви. Макар климатикът тук явно да не успява да разхлади.“

„Оставете… Аз вече не съм млада, знаете го прекрасно. Но ако ви помоля за нещо… Ще можете ли да го направите за мен?“

Солонин ме погледна и изключи записа.

— Сигурно съм пропуснал нещо — каза той. — Не си ли я молил за нищо такова?

— Опазил ме Бог… Пък и кога? Ти се въртеше постоянно около нея, с изключение на случаите, когато тя танцуваше с този пръч. Мислех, че само у нас, в Европа, имало простаци. Смятах, че строгият Шериат не дава никакъв шанс на пошлостта. А за климатика е права… Французите спокойно са можели да донесат френски от Франция, вместо да използват боклуци, заради които нищо не може да се чуе.

— Сигурно митата са високи — отвърна Солонин. — И тъй, да продължим. Значи тя го моли за нещо. Интересно за какво?

И пак пусна записа.

„… Всичко, което е по силите ми, мадам!“ — простена Ибн Фатали.

„Но не сега — каза тя. — Ако не възразявате, сама ще ви позвъня, когато намеря сили в себе си. Нали ще останете още известно време у нас?“

Солонин пак спря записа.

— Изглежда, очаква нашите инструкции, не ти ли се струва?

И на мен ми се стори, че тя е увлечена от идеята да ни помогне. Особено след като започнах да я разпитвам за деня, когато е трябвало да се срещне с отвлечения син на президента. Не го е издала тя в края на краищата! Интуицията ми подсказваше, че на госпожа Амирова напълно може да се вярва. Наистина, засега взе инициативата в свои ръце. И какво? Та тя разбра, че разговорът им може да се подслушва. Тоест въпросът е адресиран не само до него, но и към нас. Иска да отмъсти за възлюбения си?

Не изглежда да преживява кой знае колко заради него. Макар че тревогата за любимия може да е изместена от радостта, че се е измъкнал от плена си.

— Ще видим — казах. Във всеки случай тя прекрасно е знаела, че ще чуем целия разговор.

Солонин пак включи записа.

„… Предполагам, че ще остана у вас още около месец, докато не приключа договора, който се разработва с огромен труд. Но само не това! Не ме молете заради вас да правя безброй отстъпки. Първа ще престанете да ме уважавате заради това.“

„А какво общо имате с тези руснаци?“ — попита тя.

„О, просто бизнес. Те се занимават с транспортирането на нефта. Макар на вид да не са твърде приятни хора, но напълно професионално обсъждат проблемите…“

— Спри за миг! — казах аз. — Едно нещо не ми излиза от главата. Тези не твърде приятни, но професионални братя Русих говорят с почит за някакъв Гоша, който си няма работа, та създава кризисни ситуации. И само той може да реши въпроса с финансирането на някаква акция, за която искат два „лимона“. Разбирай, два милиона в зелено… Какво гледаш? На твоя магнетофон го няма, но като стоях близо от братята, чух за това… Затова, ако чуеш за този Гоша, дай ми знак.

Солонин ме погледна така, сякаш ме вижда за първи път.

— Ето какво означава да разчиташ изцяло на прехвалената техника — каза той. — Значи по старовремския начин — просто си застанал до тях, сложил си ръка до ухото и всичко си научили? И след това не те ступаха?

— Пфу, как си започнал да се изразяваш — намръщих се аз. — Имаш още да учиш, малкия…

Той сви рамене и натисна копчето.

„… И тъй, господин Джамил, не се разделям с вас — каза Делара. — А сега ще ми подарите визитната си картичка, нали?“

Лошият й английски придаваше очарование на думите й. Това е добрата актриса — прави обаятелни дори собствените си недостатъци.

После следваха шумове и неразличими гласове. Джамил ибн Фатали се връщаше при руските си приятели. Ето сега се е приближил до тях. Това може да се познае по скърцането и мляскането — братята пак нещо дъвчеха.

„Хубава жена — каза на руски Костюха. — Да й го зачукам още сега.“

„А пък аз бих й се отдал — засмя се Льоха. — За два стотака.“

„Няма ли да е малко старичка за теб?“

„Искате ли да обсъдите нещо?“ — попита вежливо Джамил ибн Фатали.

Изглежда, го измъчваше задух.

„Кажи му първо да си поеме дъх — каза Костюха на брат си. — Че съвсем се е задъхал.“

„Можем да продължим разговора си“ — каза Льоха.

„Но ми се струва, че се канехме заедно да си тръгнем и да продължим разговора на друго място?“ — напомни Ибн Фатали.

„Щом сме се канили — изсумтя Костюха, — значи ще отидем.“

Пак шум и неясен говор.

— Те се облякоха — каза Витя, — нашият обект, нека го наречем така, облече шуба и фрак и карамфилът малко се смачка. Кожата не пречи, но настройката може да се размести…

— Трябва ли да чакаме, когато пристигнат някъде? — попитах аз.

— Ако отидат при Ибн Фатали, той може да се преоблече.

Оставаше да чакаме кога пак ще стане възможно различаването на гласовете. Да чакаме и да се надяваме, че мощността на предавателя ще издържи на разстоянието, което ни разделя.

— Хайде да направим така — предложи Солонин. — Аз ще отида във вилата на площад „Ахундов“, където е отседнал нашият приятел от Емирствата. Само да не сложи карамфила във вода! И да не разбере по този начин какво са му пробутали. Ако всичко е окей, просто ще сменя батерийките и нека си въздиша, като гледа цветето на любовта.

— Минава един след полунощ — казах аз.

— Тъкмо, тъкмо — кимна Витя. — Съвсем подходящо време.

— Но той има охрана.

— Досещам се. Пускаш ли ме?

Не бързах да отговоря. Разбира се, Солонин е попадал и в по-сложни ситуации. Но все пак…

Поклатих недоверчиво глава. После свих рамене. После махнах с ръце. Сякаш изпълних ритуален танц, наречен прави каквото искаш, все едно, цялата отговорност лежи върху мен.

Витя се засмя. После скочи леко от креслото и започна да се приготвя.

— След миг се връщам — каза той, като шумолеше с тренировъчния си костюм, върху който облече якето си. — Колата пред входа ли е?

— Един момент — спрях го аз. — Искам да те пази Новруз.

— Нека спи — отказа Солонин. — Ще се оправя сам.

— Моля ти се, бъди по-предпазлив — казах му, а сам започнах да набирам телефонния номер.

Обадиха се след първото позвъняване, сякаш посред нощ са очаквали точно аз да звънна, жалостив женски глас извика нещо неразбираемо през детския плач. После също така неочаквано ми затвори…

13

— Е, спомни ли си къде може да си виждал моята тръба5? — Гоша тежко вдигна глава от масата и с мътен поглед изгледа Олег Томилин.

— Каква тръба? — изстина Томилин, докато оглеждаше насъбралите се.

— За гледане — подсказа Конопльов, на когото много му приличаше ролята на подмазвач.

— Не… — Гоша повъртя показалец пред носа на Томилин. — Тази, през която ще излетиш…

— Стига, Гоша — направи физиономия Костя Русих. — Времето лети, времето… Проблемът е неотложен. А ти пак за някаква си тръба. Поникнала ти е на пъпа.

— На него му е поникнала — рече обидено Гоша. — Лепнал се за мен: откъде имаш тази тръба, та откъде? Виждал я бил някъде. А пък аз му казвам: не може да си я виждал, Олег! Защото е в единствен екземпляр. Адмирал Нелсън е гледал през нея с единственото си око. При Трафалгар… Убиват го и тя попада при мен по най-непредсказуемия начин. Истината ли казвам? — попита той заобикалящите го. — Кажи, Костюха, и ти, Льоха… Или ти, Конопльов… Извинявай, не те наричам по име, защото си адаш на моя приятел. Да не взема да ви объркам. Та какво казваше там за „лимоните“? — обърна се той към Русих-старши. Малко ли са ти? Виж колко има във фруктиерата! С коняка ще вървят идеално!

Гоша се перчеше, както винаги, говореше глупости.

— Не се прави на палячо! — злобно му каза Русих-старши. — Не си толкова пиян. Прекрасно знаеш за какво става дума. И за кого… Само си губим напразно времето. Трябва да им отговорим, разбираш ли? Да — да, не — не!

Те седяха петимата в кабинета на Гоша със спуснати завеси на прозорците под слабата светлина на нощните лампи. Както винаги, масата се огъваше от вкусни неща.

Томилин чувстваше как по челото му избива студена пот. Той пък защо е извикан тук? За да му напомнят за нещастния далекоглед?

Все пак го е виждал някъде. Но след спора дори забрави за него. Братя Русих гледат злобно, не разбират какво правят тук той и Конопльов. За Конопльов е ясно. Зяпа стопанина в устата. Дали не разчистват за него стълбицата към креслото на генерален директор на „Сургутнефтгаз“?

Не му се искаше да мисли за това. А трябва. Непокорните „генерални“ един след друг отиват в гроба, непокорни по отношение на държавната компания „Транснефт“, в която истински управител е стопанинът на този дом…

Някога Гоша живееше в полуподземно комунално жилище в предградията на Красноярск. Дали не е оттам стремежът да си построи този огромен студен дом, за да компенсира преминалото в теснотия и обиди детство?

А формалният директор на „Транснефт“ е далеч, във висшите етажи на Белия дом и кремълските покои. Често звъни на Гоша, дава наставления, предлага. Гоша слуша вежливо, съгласява се, но всичко прави по свой начин.

Бидейки само управител на едно от поделенията в Сибир, той е фактическият стопанин на огромния концерн. Но кисне непрекъснато тук, в Москва. Отказва се от високите длъжности, но от реалната власт — никога. Не му е нужно да обикаля високите кабинети. Има кой да го представлява там. Гоша няма подходяща биография. Може властите да не харесат предишните му ходения по затворите по разни членове и параграфи.

Ще дойде време и такава биография може би ще послужи като катапулт към върховете на властта. Само такива като него, проверени в живота, с яка ръка, с дълбоко разбиране на човешката същност, каквото може да има бивш затворник, хора, умеещи да хващат бика за рогата, ще изведат Русия от пропастта. Гоша е убеден в това. Но това ще дойде после. Сега трябва да се оправя с това, което има. Да вземем пак Баку. Отцепиха се от Русия и мислят, че сега са самостоятелни. Ще се наложи да поправи самозабравилите се другари. И да насочи техните нефтени и доларови потоци в нужното за Гоша, значи и за Русия, направление.

Гоша умее да улавя проблема, да го види в цялост и неделимост, за разлика от онези, които могат да видят само малък фрагмент. Това не можеш да му го отречеш. Но горката Русия, нима не може да мине без такива като Гоша?

Томилин се повъртя на стола си. Какво нещастие, че някога бе в един клас с него. Не му провървя, макар отначало да не изглеждаше така.

Сега Гоша има нужда от такива като Конопльов. Приятелите си Ивлев и Бригаднов прати на оня свят за непокорство. Не лично, естествено, но по негова заповед. Има ли разлика? А сега него, Томилин, го очаква същото. Не заради проклетата тръба-далекоглед, не. Далекогледът е предлогът. Просто не знае за какво да се заяде. Гоша ще свърши това, което е замислил. Няма да стане в „Метропол“, където е отседнал Томилин. Всеки път, преди да отвори вратата на волвото, шофьорът наднича с помощта на огледалце по дъното, после проверява двигателя. Хората гледат и се смеят. Нека се смеят. Покритото мляко котките не го лочат.

Дали пък да не поговори с Гоша с добро? Не тук, не в Москва, където всичко мирише на продажност и предателство, а там, в родния Сибир, край огъня, след риболов, Гоша толкова обожава да ходи за риба…

Докато мислеше за това, Томилин дори се изпълни с топло чувство към съученика си, с когото неведнъж бе ходил за риба на Енисей. И веднага трепна — Гоша го бутна с лакът.

— Заспа ли? Сега ще говоря с тях, разбра ли? Два лимона, а? На куково лято…

Русих-старши започна да набира кодове и номера на телефони. Всички чакаха търпеливо.

— Я ми напомни как му беше името — каза Гоша, когато взе слушалката.

— Ибрахим Кадуев — обади се Льоха Русих.

— Ибрахим? — рече строго Гоша по телефона. (Сякаш хич не беше пил!) — Аз се обаждам, аз… Позна ли? Слушай сега, драги… Няма да ти дам два милиона. Разбра ли ме? Досега всичко си правил за благото на чеченския и на руския народ. А ето че вдигна цената. Не е хубаво, драги. Първо ме изслушай, после ще прекъсваш. Обясни ми едно — като не ти дам и грош, какво ще правиш? Ще пуснеш охраната на президентското синче? И какво по-нататък? Да стане скандал, така значи? Нека да пускат нефта през Турция, така ли? Не, ти ми кажи, щом си толкова умен! Кажи ми кой съм аз? Аз съм този, който пречука твоя най-главен! Ами да, бомбата от самолета… А кой го насочи? Не бомбата бе, самолета. По същия начин ще се оправя и с теб, искаш ли? Сега ще звънна в полицията на Техеран и ще кажа, че ти и бандата ти сте хванали съпровождащите лица на президентския син на приятелската държава Азербайджан. И ги задържате насила, като възнамерявате в близките часове да завладеете самолета на въпросното синче… Искаш ли още сега да го направя? Имай предвид, приятелче, ти си опасен, а аз съм още по-опасен. С мен и такива като мен още не си си имал работа! Ясно ли е? Ясно. Значи ще го направиш безплатно. На обществени начала. Иначе ще те накарам да платиш, за да мълча аз. И да не съм чул повече неприлични заплахи по мой адрес!

Гоша затвори телефона. Конопльов пръв заръкопляска възторжено, след него и братя Русих.

— Ето така се действа — каза Гоша. — Само такъв разговор разбират… А ти, Олег, защо не ръкопляскаш? Пак ли искаш да се различаваш? Пак ли искаш да вървиш по свой път? Да не си като всички?

Той се обърна към присъстващите:

— Какво искате — от интелигентско семейство. Нищо не му е като у хората. От известно време праща шофьора си да му проверява колата и онзи пълзи под пода по шкембе.

Пръв се засмя Конопльов, но този път братята не го подкрепиха.

— Страх го е, че ще му сложат отдолу бомба — продължаваше Гоша. — И изобщо го е страх. А това значи — не му е чиста работата. Значи има от какво да го е страх.

— А ти защо вземаш всички на мушка? — навъси се Русих-старши. — Какви сме ти ние? Членове на Политбюро при другаря Сталин?

— Ами не може иначе — тръсна глава Гоша. — Разбери, драги мой, не може по друг начин! Аз съм разговарял там с умните хора зад телената ограда, те ми разясниха всичко най-подробно. Какво е правил твоят другар Сталин? Ограбвал е банки, без да му мигне окото, прекарвал си времето не по-зле от другите. — Той се обърна към Томилин: — Ето, ти получи висше образование, а аз съм с пети клас. И какво от това? Нали аз ти дадох и длъжността, и жената красавица, а не ти на мен.

— Боде ти очите неговата диплома, боде… — засмя се Русих-старши. — Хайде по още една! За теб, Гоша!

— Хайде — врътна глава домакинът и пак стана пиян.

Учудваща беше неговата способност. Трезвен човек може да се преструва на пиян, но как пияният се преструва на трезвен? Гоша го можеше.

— И какво искаш от мен? — Той гледаше с пияни очи Томилин. — Говори защо си дошъл? И защо пак без Елена?

— Нали сам ме повика — отговори Томилин.

— Аз? Да бе. Исках с очите си да видя как шофьорът ти пълзи по корем под волвото.

Конопльов отново започна да се тресе от смях като навита пружина.

— Купи си мерцедес 600! — продължаваше Гоша. — Пари ли нямаш? Ще ти дам! Нали съм ти длъжник. Затова че ме измъкна от улицата.

— Нищо не ми дължиш… — Томилин гледаше смутено Гоша.

Няма нищо по-лошо от това да изгубиш физиономията си. Да покажеш, че си се уплашил. Ще те смачка като червей. Гоша няма нужда от приятели от детството. Него, Томилин, вече няма да го спаси никакво ходене за риба.

— Аз съм ти длъжник — рече Томилин. — За милион и половина тона нефт, които ти уж пусна по тръбопровода си. За длъжността, за жената.

— Нима? — присви очи Гоша, задържайки с ръка Русих-старши. — Почакай, Костя, нека се изкаже.

— Нищо не ти дължа! — изтърси Томилин. — Нито копейка! Можеш да ми одереш кожата, вече ме измами с петдесет хиляди тона. На кого ги продаде?

— Олег, докато не подпишеш годишния баланс, няма да се отчитам пред теб — отговори Гоша спокойно и отново изтрезня. — Кого съм измамил, на кого съм продал — не е твоя работа.

— Балансът си е твой — рече Томилин. — Но все пак човек не постъпва така с приятелите си.

— Детска градина… — подсмихна се Русих-старши и побутна с лакът задрямалия си брат. — Чу ли? И ти ми казваше: не бива така с родните братя… А иначе как да се отърве човек от по-големия си брат?

— Точно така — закима Гоша. — Учи се, Олег, докато сме живи… Хайде още по една, после ще се изясняваме.

Пиха. Томилин не си доизпи чашата и Гоша погледна към него неодобрително.

— А сега всички на сауна! — изкомандва Гоша. — С обслужващ персонал. Тайски масаж. Не сте ли опитвали още? Да те масажира някоя с тялото си. Препоръчвам ви го… Но най-напред вие, братята, се отчетете за Баку. Какво се е случило в Акапулко, разбрах. Малка издънка. Но всичко може да се поправи. Мисля си: Ибрахим няма ли да ни подведе? Според мен той ме разбра правилно. И със синчето нещата ще се уредят както трябва.

— Ще щурмуват посолството? — попита Русих-младши.

— Защо? — обади се брат му. — Просто ще го вземат оттам. Имат документи — взели са ги от тези, които са хванали. Ще се преоблекат, ще се избръснат…

— Трябва да се бърза — каза Гоша. — Че като възстановят връзката, ще разберат кой кой е… Ще се наложи да очистим синчето. А не ми се искаше.

— Ибрахим си знае работата — увери го Русих-старши.

— Ти, Костюха, ми говореше същото и за Серьога и Андрей — прекъсна го Гоша.

— Натряскали се, кучите синове — измърмори Костя, — отпуснали се. Мислели, че не е възможно да избяга оттам. Има още един вариант. Резервен. Ние с Льоха — той пак разтърси заспиващия си брат — искахме да го предложим. Това синче има мадама в Баку. Видяхме я на приема, хубава е, мръсницата, хем минава четирийсетака. Артистка там. Та Алекпер, абе синчето на президента, е лудо по нея. Направо е откачил. Серьога разказваше: як мъж, и сълзи лял за нея, и тайно писал стихове. На руски език, представяш ли си? Искал да се удави заради нея.

— Не е хубаво — сурово изрече Гоша. — Е, като сте го хванали за заложник — хванали, но защо се гавриш сега?

— Та си помислихме — дали да не я спипаме? Да пуснем малкия при баща му, а да хванем нея и да го предупредим: ако кажеш и думичка…

— А той защо ни е? — направи физиономия Льоха, като разтърка очи. — Да го ликвидираме и край!

Гоша си наля коняк и го изпи, вече без да кани никого.

— Колко лесно — каза той. — Да очистим президентския син! Чичо ти ли ще пресмята последствията вместо теб? Щом знаят кой го е отвлякъл, ще знаят и кой го е ликвидирал. Представяш ли си какво ще направи татенцето? На Русия. Пълен завой обратно. А ние трябва да мислим за нея, за майчицата Русия. И малко за себе си. При това той е председател на международния консорциум! Не се ли сещаш кого ще сложат на негово място? Другото синче. Или племенника. Все едно. Със сигурност заклет враг на Русия. Нужно ли ни е това на дадения етап? Теб питам?

Льоха изломоти нещо в отговор. Уж се съгласи, но някак без ентусиазъм.

— Те трябва да пуснат лайнения си нефт по моите тръби. — Гоша се надвеси над масата към братята. — Ето Олег ми скимти тук, че уж съм му надписал някакви тонове, съсипал се бил, уж съм бил го разорил, а не разбира, че аз решавам стратегическа задача. Как да устроя Русия, която ми стана вместо майка, когато излязох на свобода. Та на онзи любовчия, дето избяга от Акапулко, трябва да му светне: ще направим на пихтия мадамата му, ако не подпише договора, или ще дадем на арменците танкове, както те искат. Нали ги удържахме с общи усилия, когато напираха към Баку, а сега никой няма да ги възпира. Затова вашият вариант с артистката ми харесва. Изцяло го одобрявам и подкрепям. Дори нещо повече — готов съм да се бръкна. Но! — Той вдигна показалеца си. — Харесвам вашия вариант, обаче като резервен.

— Нима пак ще можеш да започнеш война в Карабах? — попита със съмнение в гласа Костя Русих.

— Веднага, ако щеш! В Сибир имам цял танков завод, няма къде да ги дяват, всички гори наоколо са пълни. Арменци, чеченци, абхазци и грузинци ги обикалят да молят. А хората там пети месец не са получавали заплати. Аз им казвам: спокойно, винаги ще ви издействам квота, ако започнете стачка по моя команда. Ще продам двеста на Карабах, петдесет на абхазците на кредит… И къде ще насочат след това нефта?

— Бива те! — възхити се Костя. — Направо виден държавен деец и виден военачалник. Откъде го измисли.

— Но аз не искам кръв. — Гоша притисна ръце до гърдите си. — Нека повече да не загиват наши момчета заради чужди за тях интереси. Така че вашият вариант, вече ви казах, ми харесва. По-рано да бяхте казали как е ревал за мадамата, отдавна да сме я свършили… Между другото, къде е сега този Серьога? Защо не го виждам? Искам да му се полюбувам на мексиканския тен. Какво се крие от мен? Костя, кажи му да дойде, няма да го закачам. Само да му видя безсрамните очи. И тена. Може да зарежа всичко и лично да отида в Акапулко… Нещо невярно ли казах?

Братята се спогледаха, посочиха му с поглед Томилин.

— Забрави ли? — попита тихо Костя.

Томилин замръзна. Тук той е вече страничен човек. Изглежда, както стана страничен човек и Серьога, който преди седеше с него на тази маса, както и загиналият на плажа в Мексико Андрей.

— Да бе, да — мъчително се смръщи Гоша. — Поне един венец, сложихте ли на гроба му? Бях поръчал специално?

— Сложихме — кимна Костя. — И за паметник събрахме пари, всичко е, както си му е редът.

— Представяш ли си, а убиецът още не е намерен. — Гоша се изви към Томилин. — Все го търсят. Как мислиш, ще го намерят ли?

14.

— Прерязват дълбоко гръкляна заедно с трахеята, така че човекът се задавя от кръвта си и не може дори да извика… — казах на Солонин. — Типично бандитско убийство, някакъв ритуал, подобен на жертвоприношение. Прилича на мъст.

— Да не имитират чеченци? — попита Солонин.

Пак седяхме в нашата стая, навън вече просветляваше, пиехме кафе.

— Поне да си взема вана — въздъхна Солонин. — Пак няма гореща вода.

— Не можем да се оплачем на Новруз — въздъхнах аз. — Жалко за човека. Това беше единствената ни връзка, ако помниш… А какво стана с нашия общ приятел Джамил ибн Фатали?

— Дори не се събуди. Както и охраната му. Но уважаемият Ибн Фатали поне бе уморен от жената, с която спеше.

— Разгледа ли я?

— Едва след като смених батериите на карамфила му.

— И коя е тя? — попитах, като чувствах безсрамието на въпроса си. Нима Делара? Това щеше да е най-голямото разочарование в живота ми — такава жена…

Витя не отговори веднага. Самообладание — сто процента, при положение че тази жена явно му харесваше.

— Все пак беше тъмно — отвърна той. — Не съм светвал лампата. Но не е онази, за която си помисли. Не е нашата обща позната. Някакво маце от хотела. Какви ли няма тук.

— И какво ще правим сега? — попитах аз.

— Как какво? — прозина се Солонин. — Трябва да спим.

— Не ни остава нищо друго — съгласих се. — Но поне да доизслушаме за какво са си говорили в колата.

Витя ме погледна със съмнение.

— Предавателят е с малка мощност. Иначе нямаше как да се скрие в листенцата на карамфила — каза той. — Ако си забелязал, с отдалечаването на колата звукът отслабваше. Може да послушаме, разбира се, но не повече от пет минути.

— Пет — значи пет… Но може да не са отишли далеч?

— За опитване пари не се взимат — каза Витя и включи магнетофона.

Пак се чуха шумове, после се врязаха гласовете на нашите сънародници.

„Два милиона долара! — убеждаваше явно по-големият брат. — Кажи на този бандит, на този пинтия, само два милиона за общото дело! По-малко чеченците няма да вземат. Познавам ги аз. Като не даде — нефтът ще потече по мустака, та край устата.“

Льоха преведе, колкото можа. Така и така значи. Дайте на бедния. Трябва да платим на ония бандити, за да забавят престолонаследника принц Алекпер.

„Той у тях милиардите ги рине с лопата! — добави с пролетарска ненавист по-големият брат. — А сега му свиди за два милиона.“

Представях си състоянието на Ибн Фатали. Седнали до него двама типове от ужасната руска мафия и настояват за два милиона уж за общото дело… А какво общо могат да имат тези престъпници с него, кръвния племенник на султана? Само едно — желанието нефтът да не потече през Турция.

„Ще ви отговоря след една седмица“ — каза Ибн Фатали.

„Няма в себе си — преведе Льоха на Костюха. — Но обеща да даде след седмица, ако се държим достойно.“

„Една седмица е много — рече Костюха. — Няма да издържат една седмица. Или синчето ще избяга, или те ще го пречукат. Вече се е случвало такова нещо. Нека напише чек чрез банката си в Швейцария и да върви по дяволите. Ще се оправим сами.“

Солонин изключи записа.

— А така — казах аз. — Чеченците са много търсени. За два милиона са готови пак да хванат този Алекпер. И да го държат колкото трябва, докато татенцето му не подпише каквото им е нужно. Разбираш ли какво става?

— Разбирам, че само си губя времето. — Солонин сви рамене.

— Трябва да се връщам в Техеран.

— Дали да не поискаме подкрепление от мистър Редуей? — попитах аз.

— Ще се справим сами — отговори Солонин и започна познатата процедура за обличане на амуницията, тежка не по-малко от четирийсет килограма.

— Скоро ще съмне — каза той. — Ако не греша, първият самолет за летище Мехрабад е около осем часа местно време. Утре няма да има самолети. Пък вече никой няма да ме уреди за чартърен. Вместо да ме гледаш с тъжна физиономия, да беше звъннал, Александър Борисич, на негово превъзходителство временно изпълняващия длъжността господин Самед Асланович и да доложиш за случилото се. Само те съветвам — без сърцераздирателни подробности. Сиреч останахме тук сами без всякаква опора сред местното население.

— Ами Делара? — попитах лукаво.

— Не разчитам на красиви дами — отговори ми Витя сериозно. — Според моите разбирания те изпълняват други задачи.

Той не седна да уточнява какви именно, а аз не започнах да разпитвам. Вместо това избрах кода и номера на нашия общ познат.

— Господин Самед ли е? — попитах аз. — Господин Косецки от Баку.

— Какво се е случило? — измърмори той сънено. — Нещо спешно ли?

— Новруз е убит…

— Какво? — завика той и нещо там при него се сгромоляса, сигурно е скочил и съборил някой стол.

— Днес през нощта — казах аз. — Успяхме да отидем на мястото преди вашата следствена бригада. Прерязали са му гърлото.

Самед мълчеше. Чувах как хълца.

— Извинете — каза след минута. — Той беше най-добрият ми приятел и наставник. Аз помогнах да го открият. Той ме предупреждаваше…

— Вие ли му позвънихте? — попитах аз.

— Да, около два през нощта. Тревожеше се, че могат да засекат разговора ни. Уверявах го, че уж съвременните телефони, цифровата кодирана връзка и прочие изобретения са недосегаеми. Те са го засекли и… Не е изключено да са засекли и нашия разговор с вас, господин Косецки.

— Но неговият телефон е обикновен — обади се полугласно Солонин и спря да се облича. — Затова са го засекли чрез местната телефонна централа. А сега разговаряме по сателитната връзка. И там, и тук има код. Не би трябвало да засекат.

— Господин Къриган, който разбира повече от мен, твърди, че не може да бъде — казах аз. — Да му повярваме и да си продължим разговора. Сега нямаме свръзка. Разбира се, господин Новруз Али-заде беше незаменим. Но все пак бихме искали да имаме контакт с някого.

— Ще помисля — въздъхна той. — Моя е вината… Защо трябваше да му звъня по това време.

— Наистина, каква нужда имаше? Ако не е тайна?

— Тайна, но не за вас — пак въздъхна той. — Алекпер ми се обади от посолството в Техеран. Чака да отидат за него телохранителите му, разбирате ли? Не можел да се свърже с Баку, всичко било заглушено и той звънна на мен.

— По това време спътникът спокойно е можел да се скрие зад хоризонта — каза Солонин, като си погледна часовника.

— Ето, нашият общ познат господин Къриган пак твърди, че нищо подобно не е могло да се случи — казах аз. — Просто спътникът се е преместил в сянката на Земята. Случва се. По-добре да поговорим за нещастния Новруз, господин Самед. И тъй, бързо са засекли телефона му. Значи са го подслушвали, следили са го.

— Може да е заради контактите му с мен — каза Самед.

— Ами да, вие сте човек на президента — съгласих се аз. — Но по същия начин са могли да засекат контактите му с нас. Как мислите?

— Не е изключено — каза той. — Горкият Новруз… Той винаги е бил предпазлив. Много предпазлив. И добре познаваше враговете ни.

— Хайде, докато съм тук, още веднъж да се опитаме да определим дали ни подслушват или не — прошепна на ухото ми Солонин. — Имам предвид тукашния телефон, а не вашия, сателитния. Ще измеря натоварването и ще сравня с натоварването на останалите телефони. Прекъснете за две минути.

— Хайде да прекъснем — казах на Самед, — да проверим нашите апарати. Тук, в хотела. Добре ще е да изясним дали се подслушват. Господин Къриган като голям специалист в тази област смята, че трябва да го направи.

— Телефоните в „Интурист“ се подслушват още от съветско време — рече Самед. — Казвам ви го като втори братовчед на бивш генерал от КГБ. Трябва да се опасявате от микрофони в ресторант „Гюлистан“.

Солонин продължаваше невъзмутимо да се приготвя.

— И тъй, ако правилно съм разбрал, синът на президента от завчера е в посолството на Азербайджан в Техеран, очаква тези, които трябва да го придружават, и не може да се свърже с Баку — констатирах аз. — И се страхува да излезе от посолството.

— И правилно. — Витя спря на вратата и нададе ухо. — Може по факса да се изпратят снимки на членовете на охраната. За всеки случай. И моята също. Нека Алекпер ги сравни с тези, които дойдат да го придружават.

След кратко прекъсване разговорът ни със Самед се възобнови.

— Моят колега току-що пак даде солидна идея — казах аз. — Позвънете в Баку, във ведомството по охрана на президента. Нека предадат на Алекпер снимките на избавителите му. Без това не си струва дори да им отварят вратата.

— За какво говорите! — започна да се вълнува Самед. — Кой, как и кога ще го направи? И дали има съответната апаратура? Какво, господин Къриган също ли тръгва за там? Това ми дава надежда.

— Тогава да не губим време — казах аз. — Всичко е въпрос на часове. Или дори на минути. Възможно е похитителите на вашия братовчед вече да са там някъде наблизо. Боя се, че вече няма да го отведат в Акапулко. Трябва да има парола за господин Къриган, разбирате ли? Добре ще е, ако предадете в посолството на Техеран някакви опознавателни думи за него.

— Откъде ви хрумна, че се канят да отвлекат Алекпер? — попита Самед.

— Аз на тяхно място щях да постъпя по този начин — казах, без да скривам нетърпението си. — Това първо. Второ, още не са се споразумели с похитителите за цената. Може още да се пазарят. Във всеки случай намеренията им бяха такива — ние прослушахме запис на техен разговор. Но не е известно какво е станало след това.

— Убедихте ме — каза предпазливият Самед, след като помисли малко. — Ще ви дам парола. Попитайте чичо коя книга обичам най-много. Алекпер също знае. На триста и седма страница на това издание, което имаме и той, и аз, осми ред отгоре. Петата дума, ако се брои отдясно. За това ще знаете вие и Алекпер. Никой друг. Това и ще бъде паролата. Може още сега да звъннете на чичо Мешади. Той ще предаде по сателитния телефон в нашето посолство за Алекпер.

Солонин, все още застанал на вратата, недоволно се намръщи: още едно главоболие — някаква си парола…

— Не бих искал да губя повече време — казах на Самед. — Още сега ще позвъним на чичо ви.

— И последното — продължи Самед. — Ще ви отнема още минутка, не повече. Става дума за нефтения бос Мансуров. Той сега е тук, в Москва. Кроеше нещо, държа се безобразно, сякаш властта му е вече в джоба. Наложи се да го предам на милицията. Вие имате връзки. Не може ли да го подържат там колкото може по-дълго?

Тази молба не ми хареса много и нищо не обещах на Самед. А на чичото позвъних веднага.

— Всемилостиви — назова той думата за парола. — Само не се учудвайте. Самед внимателно изучава световните религии. Новият завет е любимата му книга. Ще позвъня в Техеран.

— Всемилостиви — повтори след мен Солонин. — Добре, ще видим как ще се развият там събитията с вашите тайнствени думички.

Той замина, а аз отново включих магнетофона. Вече не ми се спеше. Толкова събития за една нощ. Спи ли се след такова нещо? Трябва да послушам още двамата братя…

„… Кажи му, че и ние сме хора зависими — произнесе Русих-старши, чийто глас вече свободно различавах, въпреки силните смущения. — И зад нас стои някой. — И се нахвърли върху брат си: — Превеждай! Колко мангизи дадох да изучиш английския. Превеждаш отгоре-отгоре…“

„Знам кого представлявате — вежливо отговори Ибн Фатали, след като изслуша превода. — Миналата есен разговарях с един човек на сесията на ОПЕК във Виена. Там той присъстваше на скромната длъжност съветник на председателя на вашата делегация. Между другото, сведущ, волеви и с широк кръгозор, въпреки сравнително младата му възраст… Помня, че председателят се обръщаше към него фамилиарно — Гоша.“

„Щом знаете — рече Льоха, — трябва да разбирате и нас.“

„Какво му каза?“ — попита Костюха.

„За господаря — отвърна Льоха. — Защо, не бива ли?“

„Аз водя разговора — заяви по-големият брат, — твоята работа е само да превеждаш, а не да припкаш като теле пред майка си.“

„Мисля, че Гоша ще отиде далеч“ — каза Ибн Фатали, след като изчака да свърши разправията им.

Явно преводачът беше пиян, пъхаше се, където не му е работата, бъркаше английските думи с руски.

Изключих магнетофона. Колата се отдалечаваше, звукът ставаше по-слаб. При това Льоха с пиянския си коментар затъмняваше смисъла на казаното.

И тъй, отново изплува този Гоша. Неслучайно го спомена чуждият гост Джамил ибн Фатали. Защо той познава този Гоша, а аз не го познавам? Своя съотечественик, когото сигурно органите издирват?

Грешката трябва да се поправи. Може да позвъня в Москва и да попитам Меркулов. Може при тях в прокуратурата да имат нещо за тази популярна в определени кръгове личност?

Погледнах си часовника. Къде да звъня сега… В Москва е едва седем сутринта. Навън е съвсем тъмно. Буря и студ едновременно, ако се вярва на синоптиците.

Все пак трябва да поспя. Не аз си казах това, организмът ми го заяви. В школата на Редуей имаше специални тренировки за бързо заспиване. Тази сутрин не ми потрябваха: заспах моментално, потънах в съня като камък във водата.

15.

Собственикът на ладата шестица първо не искаше да отваря вратата, дълго наднича през шпионката и тогава Грязнов изтласка на преден план Володя Фрязин, като по-благообразен, по-внушаващ доверие. Сетне домакинът се осмели и реши да провери документите на Володя през пролуката на вратата.

Как са изплашили човека, помисли Грязнов, като влезе след Володя в жилището. Домакинът трепна, щом го видя, премести поглед върху Володя, но нищо не каза.

Грязнов оглеждаше мрачно антрето — тясно и затрупано с разни боклуци.

Най-накрая излезе и стопанката — дъвчеше нещо и си оправяше пеньоара, разтворен на могъщата й гръд.

— Само не се обиждайте, но при нашите съседи също бяха дошли едни униформени късно вечерта, размахали си документите под носа им, а след това изнесли всичко ценно. И на това отгоре накарали стопанина да помага…

— Не се обиждаме — рече Грязнов. — Аз самият, когато съм у дома, ако звънне някой, искам да си покаже документите, сетне се обаждам в районната милиция да питам имат ли такъв служител и дали са го изпращали при мен за обиск без нареждане от прокурора…

Володя не издържа и прихна.

— На вас ви е смешно — стопанката сви устни, — а при мен на работа…

— После — прекъсна я Грязнов. — После ще разкажете. А сега ни кажете друго: измихте ли колата, когато ви я върнаха?

— Ами как! — възкликна жената, без да даде възможност на мъжа си да се обади. — Лично аз я измих и излъсках, само пътечките не съм изтупала.

Не била изтупала пътечките — и за това благодаря.

— Бихме искали да огледаме още веднъж колата ви — каза Володя.

Домакинът с важен вид започна да си облича дебелото яке направо върху пижамата.

— Поне си обуй панталона! — рече жената. — Ще те почакат.

— Ще почакаме — потвърди Володя.

Колата стоеше до входа. Володя остави Вячеслав Иванович да мине пред него. Започна да му свети с фенерчето.

Грязнов взе да оглежда пътечките и педалите на колата, като пъшкаше.

Ето я следата. Кръвта е засъхнала и съвсем не се забелязва върху кафявото гумено килимче.

Ако някой е чакал убиеца с колата, той или е седнал до шофьора, или на задната седалка.

Володя му напомни за отпечатъците от маратонки по стълбището. Малко е странно: в такъв студ — и с маратонки…

— Защо стоиш? — каза най-накрая на Володя. — Сваляй отпечатъци от пръсти. От дръжките, от стъклата… Разбира се, това трябва да се извършва със свидетели, а и колко време е минало… Много ли сте я карали след това? — попита той собственика.

— Нито веднъж — отговори човекът. — Все нямаме време. Трябваше да отидем при тъщата. Беше болна.

— Тъщата ще почака — каза Грязнов. — Ще разбере, ако й обясните. Ще кажете, че колата ви е била използвана от престъпници…

Собственикът подсвирна и кимна с разбиране.

— Вие не ни трябвате особено — каза му Володя. — Сами ще се оправим. Не се тревожете. Ще заключим колата и ще ви донесем ключовете.

Собственикът послушно тръгна към стълбището.

— Дисциплина — заключи Володя, като гледаше след него. — Имало ли е нещо такова в биографията му, как мислите?

— Ти пудри кормилото, дръжките, а не ме баламосвай — измърмори Грязнов. — И виж какво: светни ми на педала. За всеки случай… Всичко е възможно.

— Да не мислите, че самият той е седнал да кара? — смая се Володя.

— Нищо не мисля. Но не мога да изключа такава възможност. Още повече че тази мадам, изглежда, не е почистила и педалите…

Грязнов пъшкаше, докато сваляше засъхналата кал от педалите. Едва ли ще даде нещо. Но в тяхната работа никога не знаеш къде ще намериш, къде ще изгубиш.

След половин час бяха готови.

— Как мислиш, дали ще излязат някакви отпечатъци? — попита Грязнов, като се измъкваше от колата.

— Със сигурност на собствениците — отговори Володя. — А пътечката я вземаме, така ли? Има ли отпечатъци по нея?

— Може катаджиите да са оставили… — въздъхна Грязнов. — Това се нарича взаимодействие между различните родове войски.

Той погледна нагоре. На балкона стояха бдителните собственици и гледаха към тях.

— Ще замръзнете! — извика им Грязнов. — Сега се качваме.

Те не отговориха. И в този момент в двора се показа милиционерска кола, която святкаше със синьо-червените си светлини.

— Вече са успели да извикат милицията — рече Грязнов и се навъси. — Позвънили са в местния отдел, а там са им казали: нищо не знаем! И са изпратили дежурната кола.

— Вие сам подсказахте на хората подобна мисъл — отговори Володя. — Помните ли? „Аз лично звъня в милицията, проверявам…“

Грязнов само махна с ръка и закрачи към слизащите от лъскавия форд милиционери. Подаде им удостоверението си, после се ръкуваха.

— Всичко ли е наред, Вячеслав Иванович? — попита старшият. — Имате ли нужда от помощ?

— Ако можеш, помогни материално — пошегува се Грязнов.

Младите милиционери се заусмихваха и погледнаха нагоре, откъдето им махаха собствениците на ладата.

— Всичко е наред! — извикаха им.

Когато Грязнов и Фрязин се качиха горе, веднага им отвориха вратата.

— Най-сетне! — на лицето на стопанката грейна усмивка. — Сигурно сте изморени, гладни. А аз сложих чая, чакам ви.

— Чай — винаги е хубаво да се пийне малко чай — рече Грязнов — и май няма да ви откажем.

Върна се в управлението към осем вечерта. И веднага телефонът зазвъня.

— Цяла вечер не мога да те намеря! — бушуваше Турецки. — Къде те носят мътните?

— Уж си интелигентен човек — упрекна го Грязнов. — И такива изрази — къде те носят мътните… Ами теб къде те носиха през цялото време? Тук стават такива работи! Но на теб, изглежда, вече не ти е интересно какво става в родното отечество.

— Обади ми се господинът от посолството — Самед Асланович — рече Турецки. — Казва, че при вас имало гражданин на Азербайджан, някой си Мансуров. Човекът, казва, е известен, а е в следствения арест.

— Иска да го освободим ли? — намръщи се Грязнов.

— Напротив, помоли да го задържите по-дълго.

— А сега! — смая се Грязнов. — Обикновено от това посолство настояват за друго. Още ли не са ви арестували там, в Баку, на улицата като лица от славянски произход? Не ви ли искат документите?

— Тази мода още не е стигнала дотук — отговори Турецки.

— Мансуров… — започна да си припомня Грязнов. — Един нагъл, в Бутирка… Та аз този негодник изобщо няма да го пусна никъде.

— Сигурен ли си, че говорим за едно и също лице? — попита Турецки.

— Уверен съм само, че сега разговарям с теб.

— И това е добре — примирително заключи Турецки, като не искаше да дразни приятеля си.

— Едва ли тази отрепка е известна фигура в слънчевия Азербайджан — рече Грязнов, като се успокои. — Виж, брат му… Онзи май подкупва длъжностните лица. Има сведения, че е купил двама наши пленници, за да ги размени за брат си. Ако не се намесим, ще го размени.

— Именно, именно — рече Турецки, — значи не съм ти се обадил напразно.

— Не е напразно. Значи този мерзавец, за когото в Чечня купуват наши момчета, сега е затворен при нас… Чакай, не ми го побира главата… Ти разбираш ли какво става?

Турецки мълчеше.

— Та той сега изобщо няма да излезе! — развика се Грязнов.

— По-полека — прекъсна го Турецки. — Той е гражданин на чужда държава.

— Нищо не знаеш, Сашка! — сърдито възкликна Грязнов. — Не беше с мен в килията, където тъкмо бяха изнасилили едно момче и се надсмиваха в лицето ми! Брат ми, вика, ще купи прокурора и аз ще отговарям само в негово присъствие… Представяш ли си?

— Значи дотам е стигнало? — попита сериозно Турецки.

— Затова, Александър Борисич, ти не си ми казвал нищо, а аз нищо не съм чул от теб. Тук става дума за моята чест. Какво друго?

— Ами… — започна неуверено Турецки. — Наистина не знам как да го кажа. Разполагаме със запис от разговора на жената на този Мансуров с един белгийски дипломат, ако това те интересува. Съвсем млада особа, игрива, красавица, с една дума, не си е губила времето.

— Е? — подкани го Грязнов.

— Какво — е? — имитира го Турецки. — Не ми харесва това, за което току-що си помисли.

— А ти, Борисич, откъде знаеш какво съм си помислил? Може да съм помислил за нашите момчета, които този вампир изкупува в Чечня? Как да ги освободим…

— Каква хватка имаш…

— Като на вълкодав — отговори Грязнов. — Свършвай, не ме измъчвай.

— Ще го шантажираш ли? — попита Турецки след пауза.

— Тя как се казва? — поинтересува се Грязнов.

— Фирюза.

— Значи, ако правилно съм ви разбрал, Александър Борисич, в най-скоро време ще ми изпратите по факса снимки на креватни сцени с еротично съдържание от белгийското посолство?

— Какво възнамеряваш да правиш с тях? — попита Турецки.

— Засега не знам. Но вече знам какво ще правя с братя Мансурови. За всеки поотделно.

— А ти как си? — Турецки реши да смени темата.

— Уморен съм като куче — призна Грязнов. — Не знам как сме по друго, но по концентрация на идиоти на глава от населението рискуваме да излезем на първо място в света. Просто гъмжи, Борисич! Ти там си имаш работа с интелектуалци, разбирам те, но кой ще ми съчувства на мен?

— Какво предлагаш? — попита Турецки.

— Хайде, Саша, излавяй си последните терористи и се връщай. Без теб не се издържа!

— При теб в управлението има толкова свестни момчета — каза Турецки. — Ти си го казвал…

— Аз и сега го казвам. И Володя Фрязин е момче на място.

Но ние тук сме последното огнище на съпротивата. Ясно ли ти е? Засега не са ни удушили и купили.

— Та кой ще те купи? — подигра се Турецки.

— Добре го каза: кому съм нужен аз, старият пръч? — засмя се дрезгаво Грязнов. — Няма с кого да пийна, ето проблемът, Борисич. Твоят Костя Меркулов ме гледа като народен враг, когато предлагам. Няма с кого да се разтуша.

— Свършваме — каза Турецки. — Не мога да харча финансите на ООН, за да слушам питейните ти претенции.

— Страх те е, че ще ти удържат от заплатата? Или спътникът минава зад хоризонта?

— Всичко отива някога зад хоризонта — каза сериозно Турецки. — Слънцето, луната, приятелите, родителите, самият ти…

И затвори.

Грязнов запали цигара и отиде до отвореното прозорче. Въпреки късния час, повечето прозорци в управлението светеха. Но както се казва в такива случаи, да ги вземат мътните. Някъде там, в лабораториите на експертно-криминалното управление сега вземаха за изследване кръв и сперма, пот и прочие, каквото оставя след себе си престъпният свят при мръсните си дела.

Грязнов не вярваше, че ще успеят да открият някакви следи в проклетата жигула, с която е бягал престъпникът, умело внушавайки версията за кражба от пийнали младежи.

Е, ще видим. Макар че вече е време да знаем защо Бригаднов, предприемач от нефтения бизнес, е заклан тук, в Москва, по такъв старинен начин, оставящ по правило множество следи? По същия начин ли са лишили от живот и предшественика му, ръководител на същата компания в Тюмен?

А ние още нищо не знаем за загиналите, помисли Грязнов. Кои са те? Може да е само сблъсък на групировки? Отмъщение заради нещо?

При планинските народи това е много разпространено. Беше чел и чувал за това. Ами ако не са чеченци? Ами ако някой действа, имитирайки чеченците? Тогава — с каква цел?

На вратата се почука. Володя влезе, погледна плахо началника.

— Как е там? — попита Грязнов нетърпеливо.

— Бяхте прав — рече Володя. — Никога нямаше да си помисля…

И седна в креслото, като крепеше бланките с резултатите от изследванията.

Грязнов рязко дръпна от ръцете му резултатите от биологичната и криминалната експертиза. Точно така, намерели са капки кръв върху килимчето и педала за газта на откраднатата кола, съвпадащи по група и прочие съставки с образците кръв, иззети на стълбището на блока, където е бил убит Бригаднов. Експертите заключили, че и в двата случая кръвта е от потърпевшия Бригаднов.

— И какво ни дава това? — попита Грязнов. — Къде са следите на убиеца?

— На килимчето има отпечатък — съкрушено отвърна Володя, сякаш вината е негова.

— Чий?

— На убиеца — каза Володя. — Там, Вячеслав Иванович, има допълнения към акта от експертизата. Те навеждат на мисълта, че убиецът, изглежда, е бил сам. Сам е убил, сам е седнал в колата, която е оставил в съседния двор…

— И какво означава това?

— Възможно е това да е опитен престъпник, ако съдим по действията му след убийството. Той се е постарал да ни подтикне по дирите на неопитен убиец…

— Има някакъв смисъл в предположението ти — каза Грязнов. — Но аз си спомням една приказка. Едно момче работи на строеж и през цялото време кара нещо с кола. Заподозират го, че краде строителни материали. А все не могат да го уличат. Дори веднъж му разглобяват колата на части, но нищо не намират. Минават години, младежът вече не работи на строежа. И го среща веднъж един от полицаите: добре, казва, всичко е минало. Кажи ми какво крадеше? Нищо няма да ти направят, няма да има наказание… Крадях, казва оня. И какво, пита полицаят? Ами коли, това крадях… Винаги си спомням този виц, когато възникват много красиви и сложни загадки. Понякога трябва да се гледа по-просто на нещата. Престъпникът обикновено не е глупак. Старае се да не прави излишни движения. Излишните движения са излишни следи. А колкото по-просто го направи, толкова по по-сложен път ще вървят следователите след него. Ние смятаме, че са го прехвърлили от ладата в някакво ауди, а той просто я зарязал и до най-близкото метро е вървял пеша. Ами ако ладата е била открадната от младежи, а престъпникът е видял това и я е взел, когато на тях им омръзнало да се возят.

— Кой знае. — Володя повдигна рамене. — Друго ме смущава. Преди това в Тюмен е станало също такова убийство. Съвсем наскоро. Сякаш някой се е постарал да ни зададе гатанка. Ето значи, мислете — почеркът е един и същ.

— Мислиш ли, че са го направили различни хора? — попита Грязнов.

— Де да знаех! Поне нещо да знаехме със сигурност — въздъхна Володя.