Голямата игра

1.

Не се наложи Солонин да чака дълго. Той непрекъснато поглеждаше към азербайджанското посолство, докато седеше в магазинчето за старинни бронзови и сребърни съдове и прелистваше страници от древен ръкопис. Надяваше се, че всеки момент ще се появят.

Току-що кацна от Баку и реши да не търси къде се крият бандитите из града, а да ги посрещне там, където неизбежно трябва да се явят…

Най-сетне!

Пъхна в ръцете на продавача две банкноти по сто долара за съд с фино, причудливо извито гърло, от което може да се очаква да изскочи злият джин, и със спортна стъпка пое към посолството.

Имаше повод за посещението — писмо до посланика от фирмата, която уж представляваше.

Момчетата, които чакаше, в това време показваха своите документи на застаналите пред входа на посолството полицаи. Солонин не успя да ги хване на входа, както възнамеряваше, но помисли, че не е толкова важно. Само четирима човека са.

Сигурно още десетина или повече чакат зад ъгъла. Не му се искаше да троши обзавеждането и стъклата в зданието, но какво да се прави, дори така е по-добре, техните съратници или съучастници — после ще разберем какви са — няма да имат време да се намесят.

— Селям, селям… — махна пред носа на полицая своята покана до посланика, но оня я взе намръщено в ръце и измърмори под носа си:

— Ас селям…

Солонин се озърна наоколо. Минаха три жени, опаковани от главата до петите с яшмаци, фереджета или както там се казват. Да не дава Аллах да види подобно нещо в Баку и околностите му… Впрочем няма да питат нас.

Най-накрая го пуснаха в сградата.

— Но посланикът ви е определил друг час — каза служителят на развален английски. — Закъснели сте с половин час…

— Малко не съм преценил… — отговори Солонин, като гледаше четиримата, които го изпревариха на входа и сега седяха с равнодушен вид в очакване на президентския син.

— Кого виждам! — възкликна Солонин на руски. — Другарю Кадуев! Какво ви води насам?

— Вие сте луд! — също на чист руски, видимо смутен, се обади служителят, а полицаят на входа застана с разкрачени на ширината на раменете си крака, като в час по физкултура.

— Не, не съм сгрешил! — продължаваше Солонин. — Той е, по-точно, те са! Отвлякоха самолета, с който пътувах! Наложи се да се намеся, понеже закъснявах за делова среща…

Ибрахим Кадуев бавно изви главата си към него. Сега беше трудно да го познаеш. Така във всеки случай го уверяваха тукашните имиджмейкъри, които подготвяха него и групата му за операцията. Но се оказва, че е възможно.

Този руски шейтан6 пак ще провали цялата работа. Полицаите вече се хванаха за пистолетите. Можеше да не им обръща внимание, но какво да прави с този, който като в страшен сън преследва него, Кадуев?

— Арестуваха ги, предадоха ги на властите! — доказваше горещо Солонин. — У вас по законите на Шериата за такова нещо… Легни! — изведнъж изрева той и се просна на пода, повличайки след себе си служителя.

Той видя как устните на Ибрахим Кадуев се разтягат подигравателно, а ръката му мълниеносно измъкна израелски автомат „Узи“.

В това време някъде горе се отвори странична врата и надзърна нечие бледо лице с къса, възрижа брадичка… И вратата веднага се хлопна.

Автоматичен откос отнесе бариерата, зад която служителят току-що се препираше с посетителя, счупи всички стъкла, които гледаха към градината.

— Ей, руснако, остави ни да си отидем, чу ли? — извика Кадуев. — Или ще изпозастреляме всички, преди да си успял да направиш нещо!

— Дявол те взел! — отговори ядосано Солонин. — Разкарай се оттук! Никакви заложници! Разбра ли ме? Малко ли ти беше самолетът, а? Върви, върви, няма да те закачам. Ако тук нямаше жени, щеше да останеш на място.

— Не се изпречвай повече на пътя ми, руснако! — Кадуев се придвижваше към вратата. Не виждаше лежащия Солонин и се опитваше да се ориентира по гласа, при това стреляше с автомата от едната до другата страна.

Изпуснах ги, помисли си Солонин. Грешката е моя. Трябваше да ги чакам вътре в посолството, а не навън. Ето, и посланикът е недоволен от закъснението ми. При това съсипахме мебелите… Но кой можеше да знае как ще се държат. Дали всички ще влязат в зданието, или част от тях ще останат навън? Само като се убеди, че всички са влезли, можеше да предприеме нещо…

Солонин помогна на служителя да стане.

— Извинете — каза той. — Исках да предам нещо на сина на вашия президент…

— Какво именно? — попита глас от високото, от същата врата, която се беше отворила преди малко.

— Покажете се, тогава ще отговоря — каза Солонин на английски.

Той стоеше между стената и прозореца и следеше придвижването на чеченците отвън, затова не можеше да види говорещия горе. Чеченците бягаха през улицата и се озъртаха.

Служителят се хващаше ту за главата, ту за телефона. И не можеше да се свърже.

— Вземете моя… — Солонин му подаде сателитния си телефон. — Не губете напразно време. Викайте полицията.

Алекпер, а човекът на горния етаж беше той, слизаше по стълбите. На снимката имаше по-цветущ вид.

— Опасността премина — каза Солонин, когато нападателите се скриха зад ъгъла. Не можеше да ги преследва. А къде са прехвалените стражи на революцията, тези муджахидини, чиито навици толкова изучаваше в курсовете при Питър Редуей? Къде е съдът на Шериата? Или е взела връх пак тази революционна целесъобразност? И просто са пуснали на свобода братята по борба с неверните, отвлекли самолета?…

— Какво искахте да ми кажете? — Алекпер бавно приближаваше към него. Все пак е красив възлюбеният на госпожа Амирова, не може да се отрече. Само че е прекалено изнежен.

— Всемилостави! — каза му на руски Солонин, като си бършеше потта от лицето.

— Да се качим в стаята ми — посочи нагоре Алекпер.

— Те са хванали вашите хора. — Солонин премина на английски. — Взели са документите им, канеха се да ви отвлекат. Преди това станах свидетел как се опитаха да отвлекат самолет. Това са същите хора.

— Познахте ли ги? — попита Алекпер. — Същите ли са?

— Напразно губим време. Те трябва да бъдат хванати! Иначе само Аллах знае какво могат да направят.

Алекпер спокойно го гледаше. И наистина, какво нервнича, помисли Солонин. Опасността вече премина.

В това време към зданието на посолството със стари, очукани джипове се зададоха тукашните стражи с американски автомати от стария модел, с които е била въоръжена още полицията на шаха.

Той е прав, помисли Солонин. Трябва да се кача при него, докато не е късно. Върви доказвай после, че не си камила. Само че нещо много е отнесен. И затова неслучайно се страхува от полицията — тук за наркотиците има смъртно наказание.

Солонин се качи след Алекпер в кабинета му.

Още от прага в носа го удари мирис на хашиш. Едва димеше наргиле, сложено до ниско диванче.

Синът на президента, помисли си Солонин, може да си го позволи. При това екстериториалността му гарантира…

За това, че екстериториалността, с други думи, дипломатическият имунитет не му гарантираше нищо, той се убеди след минута, когато стражите на ислямския ред нахлуха в стаята на Алекпер.

Насочиха автоматите си към Солонин. Именно към него. Сякаш за тях синът на президента не съществуваше.

— Той е мой гост! — заяви Алекпер на фарси. — Спаси ме от отвличане.

— Току-що влязох — потвърди Солонин. — Никакви наркотици — можете да ме обискирате. Аз пропъдих терористите!

Не биваше да го казва. Сега ще искат да разберат какви терористи е имало тук.

— Кажете им, не мълчете. — Солонин се обърна към Алекпер. — Госпожа Амирова ме помоли да ви помогна — извика той в отчаяние, когато стражите с жестове му заповядаха да стане.

Лицето на Алекпер изразяваше възмущение.

— Вие нарушавате неприкосновеността на посолството на Азербайджан — каза той величаво. — Този човек ме спаси. Той не е носил наркотици. Аз си пушех наргилето.

— Но нас ни изпратиха тук да ви спасяваме — каза най-дебелият, изглежда, беше старшият. — Казаха ни, че тук са нахлули неверни екстремисти.

— Точно екстремистите бяха правоверни — опита се да обясни Солонин. — Пристигнах тук, защото знаех, че се готви покушение над сина на президента. Аз го предотвратих. Служителите от посолството ще потвърдят.

— Какво става тук? — В стаята влезе блед чернобрад мъж с фрак, сигурно беше посланикът.

„Най-после! — каза си наум Солонин. — Само да не ме изпратят в участъка да се обяснявам.“

— Вие нарушихте териториалната неприкосновеност на република Азербайджан — каза в това време посланикът на стражите. — Принуден съм веднага да позвъня във вашето министерство на външните работи.

Но неканените гости непрекъснато повтаряха:

— За да изясним кой е внесъл наркотици във вашето посолство, трябва да вземем господина със себе си.

— Това е наша вътрешна работа — започна да ги убеждава посланикът, но някак много интелигентно. Почти като на творческите вечери в някой московски клуб.

Ще се наложи да поема всичко в свои ръце, помисли унило Солонин. Кой ще се застъпи за него тук, в страната, подкрепяща тероризма? И тъй, изводът е само един: той нямаше право да загазва така. Това първо. И второ — не можеше да не загази.

Алекпер протегна ръце към стражите:

— Арестувайте мен. Аз пушех хашиш на територията на моята държава. Имате повече основания да арестувате мен, отколкото този човек, който току-що спаси живота ми.

Стражите за първи път се спогледаха. Да арестуват сина на президента на приятелска държава?

— Днес ли пристигнахте в нашата страна? — попита старшият Солонин.

— Да. Можете да проверите — отговори Солонин, като подаде паспорта си на името на Къриган. — Обадете се на летището. Там ще потвърдят думите ми.

Стражите го гледаха мълчаливо. Американец, който отлично говори фарси, какъв ще е той?

— Аз съм роден тук, в американското посолство — каза Солонин. — Знам езика ви от детството си. Оттогава обичам прекрасната ви страна и непрекъснато ме влече тук. Сега разбрахте ли?

Чужденец. Така да беше казал веднага, говореха погледите им. Наистина, заслужавало ли си е да лети чак от Америка, за да донесе тук една щипка наркотици? Все едно в Тула да отидеш със собствения си самовар. В Америка носят наркотици от цял свят, а не оттам насам! Наркотиците са оръжието на Аллаха срещу белия дявол, за да унищожи физически и духовно подрастващото му поколение…

И те върнаха документите на Солонин.

Когато останаха сами, Алекпер затвори вратата на стаята си и посочи с жест диванчето. Седна до Солонин и сякаш нищо не е станало, опъна два пъти от наргилето.

О, Господи, помисли Солонин. Току-виж от чувство за гостоприемство ми предложил да дръпна и аз…

Без да знае опасенията му, Алекпер му подаде наргилето.

— Можете да не пушите, щом не желаете — произнесе Алекпер на превъзходен английски. — Вие спасихте живота ми — продължаваше той, когато Солонин прие чаша кафе.

— Вие ми отговорихте със същото. — Солонин отпи от горещата ароматна течност. — Квит сме, не сте ли съгласен?

— Сигурно ви е по-лесно да говорите на руски? — попита Алекпер, като изразително погледна госта си.

— Според мен и на вас — отговори Виктор и двамата се засмяха.

— Странно, отначало руснаците ме отвличат, после ме спасяват — каза Алекпер. — От това може да се направи извод, че Русия се раздира от противоречия.

— Както и всяка друга страна — отбеляза дипломатично Солонин.

— Но у вас е друго. Много мощни структури правят едно, други, не по-малко мощни, нещо друго.

— Аз не принадлежа нито към едните, нито към другите — рече Солонин и остави чашата. — Превъзходно кафе. Сигурно имате рецептата, нали?

Алекпер кимна: имам.

— И у нас е така. Всеки си има своя рецепта за бързо щастие. И колкото е по-стремително щастието, толкова е по-голямо желанието да облагодетелстват другите с него. Такива сме ние, руснаците.

— Но вие не сте такъв — каза Алекпер.

— Аз — да. Склонен съм да оперирам с интересите. Не е хуманно, противоречи на нашите вековни традиции, но е единственото, което позволява да се избягват конфликтните ситуации.

— Приятно е да си имаш работа с хора като вас — въздъхна Алекпер и се облегна назад на дивана. — Ако бяхте видели тези, които ме държаха в Акапулко! — Това не са хора, а позор за великата руска нация с великата й култура.

— Защо не ми разкажете за тях — предложи предпазливо Солонин.

— Самед ли ви изпрати? — попита Алекпер след пауза, по време на която разглеждаше внимателно Солонин през синия дим на своето наргиле.

— Баща ви помоли за помощ при освобождаването ви — отговори Солонин, без да се впуска в подробности. — За щастие, с главното се справихте сам.

— Случаят ми помогна. И пълното разложение на моите пазачи. Те пиеха и развратничеха с местните момичета. Там се страхуваха от тях, всичко им се разминаваше…

Той говореше тихо, понякога потреперваше леко, сякаш се освобождаваше от преживяното.

— Ще ви прекъсна за миг — каза Солонин. — Мога ли да запиша нашия разговор?

Алекпер погледна смаяно. Запис ли? Но като че ли руснакът нямаше никакъв магнетофон в ръцете си?

2.

— Какво става в града? — попитах портиера, когато се канех да изляза от хотела. — Откъде са тези тълпи?

— Днес е по-добре да не се появявате по улиците — посъветва ме той. — Днес е годишнината — седем години, откакто руснаците с танкове и бронетранспортьори нахлуха в Баку. Затова за всички лица от славянска националност е по-добре да останат по домовете си.

Върнах се в стаята си. Слава ме урочаса. В Москва гледат с подозрение лицата от кавказка националност, сега тук — от славянска… Изобщо, така ни се пада. Но от друга страна, не биваше да се забравя поводът, използван при нахлуването. Клането на арменците. Поводът е повече от достатъчен…

Сега стой заключен и слушай как реват тълпите, преминавайки край хотела. Аллах акбар! Че е акбар, акбар е, но може ли да се внушава неправда на хората? По-точно, непълната истина за онези събития. Понякога непълната истина е по-лоша от лъжата.

Хотелите ги пазят от праведния гняв на народното възмущение. Всякакви там бронетранспортьори и спецчасти със заплашителен вид…

Но за чеченците това са дреболии. Виждали са и бронирана техника, и спецчасти. Нищо не им пречи, след като се смесят с тълпата, да открият стрелба, да ревнат за провокации, да нахлуят в хотела, за да намерят онези, които уж са открили огън от прозорците по правоверните. Да запалят един-два бронетранспортьора за чуждестранните видеоновини… Изобщо да вдигнат такъв шум, че да им повярват.

Но не го правят. Може това да свидетелства, че икономическите интереси вземат връх над всякакви други? Или зависят прекалено от тукашните финансови тузове, които са заинтересувани от тези паралии, които седят сега в луксозните стаи на хотела и наблюдават как народното възмущение се излива в строго определени рамки?

Властта трябва да покаже, че държи народа си под контрол. Това не е демокрация, разбира се, но поне е нещо. И тузарите, докато пъшкат и сумтят, подписват договорите…

Картината е прекалено проста, за да се вярва в нейната реалност.

Но мирисът на нефт привлича мъжете с пари тук по-силно от най-вълнуващите женски парфюми. И затова аз съм седнал тук, а не някъде другаде. Макар този нефт да не ме интересува, освен някои негови съставки.

И тъй, седях си в стаята и чаках съобщение от Техеран. И се хапех къде ли не, задето позволих на Солонин да замине там сам.

Разбира се, той е подготвен. Може да действа в автономен режим подобно на подводна лодка с ядрен двигател. И все пак ми беше тревожно на душата. Независимо от съвсем европейската му външност, той умее да се адаптира, към което трябва да добавим забележителното владеене на фарси, тези неща могат да се обърнат срещу него. Колкото и странно да звучи това…

Пуснах телевизора. Ако със сина на президента е станало най-лошото, да пази Аллах, тук непременно ще кажат. Но на екрана имаше тълпи с цветя и венци. Президентът внимателно поправя карамфилите на всеки гроб. Изглежда спокоен. Означава ли спокойствието му, че всичко е наред и синът му е в безопасност?

Сега би трябвало да звънна на Меркулов. Погледнах си часовника. Той още е на работното си място. Но не исках да заемам телефона. Впрочем мога да се обади на Костя по междуградския, а Витя, ако позвъни, ще използва сателитната връзка… Как не се сетих веднага за това?

— Госпожице — казах, когато набрах междуградска линия. — Искам да поръчам бърз разговор с Москва.

— Номерът на абоната? — попита телефонистката.

Издиктувах го. Изглежда, не й хареса, че в такъв ден се осмеляват да й говорят на руски. Може някой неин близък да е загинал. Или да има роднини…

— В рамките на три часа — каза тя враждебно.

— Как? — смаях се аз. — Поисках бърз. Обикновено става за по-малко от час.

— А сега ще стане за четири! — изведнъж извика тя и аз млъкнах, почувствах се виновен.

Разходих се из стаята и легнах на дивана. Затворих очи, а когато ги отворих, видях над себе си внушителната фигура на Витя Солонин.

Скочих и видях, че вече е настъпила синя, почти като в Москва вечер, зад прозорците не се чуват гласовете на тълпата.

— Дълго сте спали — каза Витя. — А аз ви нося подаръче, Александър Борисович. От Техеран.

— Как стигна дотук? — попитах аз.

— Докара ме синът на президента — отвърна той.

— Как успя? Изобщо как мина там? Сам, във враждебна обстановка…

— Добави и антисанитарните условия — засмя се той.

Неочакваните срещи винаги са абсурдни.

— Ще чуеш ли какво съм ти донесъл? — попита той, като чакаше търпеливо кога ще се събудя напълно.

И в този момент звънна междуградската линия.

— Ще говорите ли с Москва — попита телефонистката.

— Да, да, разбира се — казах аз бързо.

Тя не отговори нищо, но след минута се чу безкрайно скъпият, уморен глас на Костя Меркулов.

— Саша, случило ли се е нещо? — попита той. — Казват, че там имало отделни безредици и била използвана сила.

— Костя, не искам да ти отнемам от скъпоценното време… Исках да те питам… Има някакъв Гоша. По нефтената част. Като че ли е бил в състава на нашата делегация на съвета на ОПЕК във Виена миналата година. Виж провери по твоите файлове. Гоша — това е всичко, което знам за него, макар тук всички да са го чували. Ще го намериш ли?

— Защо да търся? — реч Костя. — Има такъв. Своеобразен човек. Без него някои са като без ръце. Не е целесъобразно да се възбужда дело срещу него, както ми обясни предишният главен прокурор, макар да има нещо мътно.

— Гоша фамилия ли е? — попитах нетърпеливо. — Трябва да знам що за човек е този, когото наричат така. Да не е прякор…

— Почти — каза Костя. — Знаеш как се лепва… Почакай малко, ще ти съобщя едно-друго за него.

— Още ли ще разговаряте? — строго ме попита телефонистката. — Колко минути?

— Ще платя всичко, не се притеснявайте… — И изведнъж съобразих: нали Витя е тук, може да се свържа по сателитния.

— Хората чакат! — каза тя с гореща ненавист. — Всички искат да звънят, разбирате ли?

— Ето, намерих — каза Костя. — Георгий Семьонович Козлачевски.

— Привършвайте! — заповяда телефонистката и връзката се прекъсна.

И какво да правя сега с този Козлачевски?

— Спътникът влезе в сянка — каза Витя, като улови погледа ми, хвърлен към телефона му. — Връзката със стационарните спътници още не е пусната. Ще се наложи да чакаме около час. Нещо спешно ли?

— А, не — отговорих кисело. — Бунт на кораба по случай всенародния траур. Утре всичко ще бъде различно. Аз ги разбирам, макар да се явявам обект на ненавистта им през този ден. Е, какво ми носиш от Техеран? Някоя видеокасета ли?

— Засега само ще слушаме. — Витя показа миниатюрния магнетофон, който извади някъде от подмишницата си. — Проведох определена работа — каза Витя. — Прогоних похитителите, явили се за сина на президента. Бяха същите, които отвлякоха самолета в мое присъствие, ако помните…

— Такова нещо не се забравя — отвърнах.

— При това всичко мина като в банален трилър. Щом ме видяха, и вече бягаха, представяте ли си? Запомнили са какво стана в самолета.

— Има ли жертви?

— Не.

— Ако бях на мястото на Алекпер, това щеше да ме накара да бъда нащрек — казах аз.

— Трябваше ли да заставам под куршумите им? — промърмори Витя. — Защо да разказвам какво впечатление съм им направил миналия път, без никакво оръжие?

— Човек винаги иска да разбере от какво ще умре — казах аз. — Поне по метода на изключването. — За теб може определено да се каже, че няма да загинеш от скромност.

— Един на нула във ваша полза — каза Витя. — Но аз съм на ход.

И включи магнетофона.

— Нищо не помня — каза приятен мъжки глас. — Възможно е да са ми сипали нещо.

— Това ли е Алекпер? — попитах аз и Витя кимна.

— Дойдох на себе си в самолета — продължаваше синът на президента. — Не знам на коя компания. Седях в салона между двама яки младежи, които воняха на пот, премесена с някакъв евтин дезодорант. Едва не повърнах. Чувствах се отвратително, бях в състояние на апатия и безразличие… Или това е едно и също?

— Продължавайте — чу се гласът на Солонин.

— Но имаме ли още време? — попита Алекпер. — Трябва да дойдат за мен. Изглежда, те са хванали моите хора, взели са им документите, дрехите… Къде са те? Мога ли да бъда спокоен, че нищо няма да им се случи?

— Нищо не мога да кажа — отговори Солонин. — Съжалявам… Защо вашето посолство не връчи нота по този повод? Но мисля, че повече не бива да оставате тук.

— Не мога да замина, без да знам какво е станало с тях — рече Алекпер.

— Повече ме вълнува как са допуснали да се случи това. Ако не греша, това е специално подготвена група…

— Точно така — потвърди тъжно Алекпер. — Ние, азербайджанците, сме калпави воини и любовници. Макар да сме добри търговци. Всеки със съдбата си.

— Докато се готви групата за придружаване — каза след пауза Солонин, — ще ми разкажете ли за случилото се с вас?

— Да, аз вече започнах, извинете, и веднага се отвлякох.

— И тъй, вие сте дошли на себе си в салона на самолета, седнал между двама яки младежи. Кои са те?

— Ваши съотечественици. Единият — Сергей, другият се казваше Андрей.

— Продължавайте, не бързайте. Имаме още време. Закъде летяхте?

— За Акапулко. Мексико. Били ли сте някога там?

— Да си призная, не.

— А аз бях мечтал да отида поне веднъж. И ето — отидох.

— Но защо именно там ви закараха?

— Не знам. Може да е психологически пресметнато. Може би някой е знаел за моето желание да отида в този рай. И ми устрои там ад.

— Искате да кажете, че някой е знаел съкровената ви мечта?

— Сигурно. Те постоянно ми говореха: виждаш ли, нашият господар може всичко! Дори те изпрати със самолет на другия край на земното кълбо да си починеш за негова сметка. Макар да не си му направил нищо добро. Те се държаха като… вечно пияни, надменни. Пилееха пари наляво и надясно, с което шашваха местните хора. Аз живеех там при доста свободен режим, но под постоянното им наблюдение. Следяха ме да не общувам с външни хора. Например да не предам на някого бележка. Един път се опитах да го направя. Написах, че съм синът на президента, че за мен ще дадат добро възнаграждение. И го дадох на едно момиче, което ни обслужваше в кафенето на брега на залива. Повече не го видях.

— Какво искаха от вас?

— Същото, което Русия иска от Кавказ — усмихна се Алекпер.

— По-конкретно, ако може.

— Може, защо не… Ставаше дума нефтът да тръгне през Русия по нейните тръбопроводи. Само това.

— Искате да кажете, че това са били руските спецслужби, които са играли роля на представители на криминалните кръгове?

— Не. Съвсем други хора бяха. Те се хвалеха с възможностите си. Казваха, че при тях всичко и всички са купени. Бяха малограмотни, груби, но се представяха за патриоти. Казваха, че им било обидно за Русия, която била вложила толкова в каспийския нефт, а всичко ще се падне на някой друг.

— На кого? — попита Солонин.

— Изглежда, дълго сте живели в друга страна, щом не разбирате. Отначало Русия изпусна запасите от нефт, които лежаха под Каспийско море, когато нефтът от известните местонаходища Бахар, Нефтени камъни и Саганчлъ море вече се свършиха. Русия престана да се интересува от нас и се зае да усвоява своите тюменски блата. После закъсня за деленето на каспийския нефт. И тогава й се паднаха само десет процента. Но сега не иска да изпусне шанса си. Става дума за тръбопроводите през Чечня. Ето тук вероятно интересите на Русия съвпаднаха с интересите на тази банда, независимо от коя националност е тя.

— Благодаря за лекцията. — Солонин въздъхна. — Наистина от дълго време бях далеч от мястото на събитията. Какво още искаха от вас?

— Нима това е малко? Искаха да повлияя на баща ми и също сам да взема решение. Но аз съм против. Много скъпо удоволствие.

— Заплашваха ли ви?

— Казваха, че имам опит по отношение на техните възможности. Намекваха за съвпадащите интереси на Русия и Чечня по този проблем.

— А вие?

— Аз какво? Казвах им, защо вашите шефове не обсъдят този въпрос официално с когото трябва. С моя баща например, който винаги е бил близо до Русия. Аз мога само да предам нечии пожелания. И толкоз. Те само се смееха. Казваха, ще предадеш, къде ще ходиш. Щом узрееш, ще пратим хабер на татко ти. И ще съобщим сумата за откупа — половин милиард долара.

— Откъде има толкова пари баща ви?

— Разбира се, сега в цялата държава не могат да се намерят толкова пари. Но сумата не е назована случайно. Толкова е таксата, която ще събира Русия за използването на тръбопровода на нейна територия.

— Не мога да разбера едно — каза Солонин. — Защо сте против? Само заради високата цена?

— Има много могъщи хора — отговори Алекпер. — Зад тях са Иран, Турция, ислямските фундаменталисти… Впрочем те точно затова помагаха на Чечня, искаха войната да продължава досега. За да има нестабилност в района.

— Кои конкретно са тези хора?

— Преди всичко господин Мансуров, много богат и влиятелен човек. Казват, че разполага с картите на каспийските нефтени находища.

— Стоп! — казах аз. — Миг, поспри, макар да не си толкова прекрасен. Къде слушах наскоро това име? Мансуров…

— Лежи в затвора — отговори Солонин. — Нашият приятел Самед помоли да го задържат там до по-добри времена. Едва след това ми съобщи причудливата парола. Спомни ли си?

— Спомних си — „всемилостиви“.

— Мансуров — повтори Солонин. — Запомни го. Мога ли да продължавам?

— Нещо става с паметта ми — казах. — Лично аз говорих наскоро за него с Грязнов. И той ми каза за по-малкия му брат, който е в предварителния арест за изнасилване… Витя, напомни ми да звънна днес на Грязнов.

— Като си помислиш с кого се налага да си имаме работа… — въздъхна Солонин. — Какво ще даде това обаждане? Вече говорихте двамата за тези братя.

— Не става дума за това. Като съдя по току-що чутото, не трябва да звъним, а да бием камбаната. Още повече че по-малкият брат е в ръцете на Слава… А той ще намери начин… Между другото, как завърши, заиграването на белгийското аташе с Фирюза, жената на Рахим Мансуров на рождения ден на френския посланик?

— Че как да завърши? — Солонин сви рамене. — Не съм им светил, ти, по мои наблюдения — също…

Двамата се спогледахме.

— А трябваше — казах предизвикателно, — трябваше, Витя, да им светим. Било със свещ, било с нещо друго. И ако искаш да знаеш, Слава ме подсети за това. Но подробностите после. А сега да продължим. Да се върнем на нашите говеда.

Витя пусна записа.

— А сега кажете как успяхте да избягате от Акапулко, където толкова сте искали да попаднете? — чух въпроса му.

3.

Грязнов сновеше из кабинета, докато се готвеше за предстоящия разговор. Само да не премине границите, както го съветваше Борисич.

Лесно му е да дава съвети. Нали не е бил там, в онази килия. Не е виждал наглите физиономии. Не е държал онова момче на ръце.

Той ту се навиваше, ту се овладяваше. И си внушаваше: само спокойно. И без адвокати. Адвокатите ще бъдат после. После… Ето, ще поговорим за живота, след това ще ти намерим адвокат… Сам ще ти стана адвокат!

Той седна на бюрото и стисна с две ръце главата си. Малко му олекна, сякаш омекна. Трепна, когато на вратата се почука.

Главното е да не гледа сега в лицето му. Защото ще си изтърве нервите, непременно ще ги изтърве.

— Влезте — каза глухо Грязнов, като гледаше настрани.

— Другарю полковник, арестуваният Рахим Мансуров е доведен.

— Не арестуваният, а временно задържаният — поправи го Грязнов и премести погледа си върху Мансуров. — Седнете.

Тази комбинация — началникът поправя подчинения в полза на арестанта — беше нагласена. Началникът е строг, но справедлив, не позволява на разни милиционерчета да се разхайтват. Комбинацията действаше безотказно, ще видим как ще бъде сега…

— Ще разрешите ли? — попита Мансуров.

Грязнов трепна.

— Какво да разреша? Вие разрешете да ви попитам защо се намирате в предварителния арест?

Мансуров се надигна от табуретката, притисна ръце до гърдите си.

— Нали ви казах, трети ден искам среща с началника на управлението и с градския прокурор.

— Другарю полковник, и аз не разбирам! Аз съм поданик на република Азербайджан…

— Дипломат ли сте? — попита Грязнов.

— Не, защо дипломат…

— В протокола за задържането е написано, че сте арестуван в посолството на Азербайджан. Ако не сте дипломат и не се ползвате с дипломатическа неприкосновеност, какво сте правили тогава там?

— Бях там като посетител. — Мансуров сви рамене. — Като молител…

— Разбирам. Вие сте молили за нещо, а те са извикали милицията, понеже не са могли да се справят с вас, така ли?

— Е… малко се разгорещих. Ние, хората от Изтока, малко разменихме мнения…

— С кого ли не се случва — съгласи се Грязнов и като въздъхна, разлисти тънкото досие за хулиганство. — По дяволите… Истинските мошеници и крадци се разхождат на свобода, а тук нормални хора, пристигнали на гости у нас…

— Нали съм лице от кавказка националност — подсказа Мансуров.

— И аз за това говоря — каза Грязнов, като хвана телефонната слушалка. С крайчеца на окото си видя, че Мансуров пак се надигна от мястото си. — Между другото, Рустам Мансуров ваш брат ли е?

Лицето на Рахим Мансуров, този охранен, благообразен човек, пламна от този въпрос.

„Нима ще се откаже от братчето си? — помисли Грязнов. — Господи, с кого си губя времето…“

— Знаете ли, фамилията е разпространена, у нас има много Мансурови…

Грязнов започна усилено да търси нещо из чекмеджетата на бюрото си.

— Това беше някъде тук… — каза той и махна с ръка. — Така, този ваш съименник май казваше, че има брат, който непременно ще го откупи. Не стига това, ами ще го размени за пленници от Чечня. Можете ли да си представите?

Мансуров предпазливо изцъка с език и поклати глава.

Стига преструвки, помисли си Грязнов. Противно ми е да гледам всичко това…

— Имате ли брат на име Рустам? — попита той директно.

— Защо разигравате комедия, другарю полковник? — попита с обида Мансуров.

— Аз ли разигравам комедия? — учуди се Грязнов. — Току-що вие фактически се отказахте от родния си брат, когото го чака… вече не знам какво точно след всичкото, което е извършил.

— Нищо не го чака, Вячеслав Иванович — произнесе с усмивка Мансуров. — А вие сте артист. Ловко ме разиграхте. Но все пак малко не ви достигна, съвсем малко… Може ли да запаля?

— Пушете, пушете… Не сте ли купили още прокурора по този случай? — попита Грязнов.

— Защо питате така? Към какво ме подтиквате? — закашля се Мансуров. — Няма да ви кажа нито дума повече без моя адвокат.

— Какво общо има адвокатът? Брат ви има нужда от адвокат.

Мансуров замълча, загледан в тавана. Грязнов почувства нарастващото раздразнение.

— Щом мълчите, значи няма какво да кажете — обади се той, като едва се сдържаше. — Така, ще ви се наложи да откупите още десетина наши пленени момчета…

Мансуров облещи очи, без да разбира нещо.

— Да обясня ли? — попита Грязнов. — Няма нищо по-просто. Завеждаме второ дело срещу вашия брат за изнасилване и побой над младежа Николай Панкратов на еди си коя дата в еди си коя килия. Не ви харесва? И още. Имам донесенията на началника на Бутирка как вашият брат в присъствието на съкилийниците си се е хвалил, че държите пленници като обменен фонд.

Мансуров започна да се вълнува.

— Вячеслав Иванович… Аз, каквото искате… Ако искате, ще ви построя къща? Ако искате, мерцедес да ви подаря?

— Мерцедес наистина ми липсва — кимна Грязнов. — За управлението. Началниците карат фордове, а ние със старите волгички. Само че аз говоря за друго. Предлагали сте пленници срещу брат си, за да спрат делото. Заради себе си и заради онова момче… Виж, пленниците много ме интересуват.

— Милион долара! — Мансуров вече не се владееше.

— Малко са! — повиши глас Грязнов. — Колко струват у вас двайсет, не, трийсет пленени руски войника? Разбра ли?

— Разбрах! — извика Мансуров. — Само освободете брат ми. Без баща съм го гледал… Искате ли още десет пленника?

Грязнов разбираше, че тази търговия не е уместна, че какъвто и да е по-големият брат Мансуров, не бива да се говори с него за откуп, но не можеше да се спре. В края на краищата това не беше разпит, просто разговор. Без свидетели.

— И още едно условие — каза той, — ще пуснеш нефта си по нашата тръба.

А Мансуров се оживи.

— Как да осъществя искането ви, като се намирам тук? Трябва да се върна в Баку, там имам пари. Пари, хора, които чакат разпорежданията ми. Те не знаят какво се е случило с мен…

— Засега няма да може да се върнете, но връзката ще ви я осигуря.

— Какво общо има връзката? — Мансуров притисна ръце до гърдите си. — Не мога да се разпореждам с парите си от разстояние. Аз ще направя всичко и веднага ще се върна, не се съмнявайте — по-малкият ми брат ще остане тук, в ръцете ви.

— Не е в моите ръце — прекъсна го Грязнов. — Той е в ръцете на правосъдието. И при всички случаи ще застане пред съда.

— Ей, Вячеслав Иванович, драги. — На лицето на Мансуров се появи нещо като усмивка. — Умен човек сте, ама лош политик. Всичко е в ръцете на Аллаха, а не във вашите или моите. Какво казват руснаците? Човек предполага, а Господ разполага. Днес вие решавате моята съдба, а утре…

— Да не ме заплашваш?

— Аллах ми е свидетел, какви заплахи? Не съм казвал нищо подобно! Просто на този свят няма нищо постоянно. И после, защо преминахте на „ти“? Нали съм задържан, а не осъден.

— „Вие“ трябва да се заслужи!

Все пак се изпусна, изложи се пред тази отрепка. А сега какво, да бие отбой по всички фронтове? Няма да стане.

— Значи се разбрахме — каза сурово Грязнов, като се стараеше да не гледа към Мансуров, който бършеше обилната пот с носна кърпа. — Четирийсет пленника. Какво и как — са ваши проблеми.

— Може някой от вашите роднини да е имал нещастието да попадне в плен при чеченците? — попита предпазливо Мансуров. — Затова ли толкова болезнено възприемате този въпрос? Разберете ме правилно. Парите са всичко, което имам. Благодарение на тях все още мога и смея да си позволя нещо.

— Например млада жена — промърмори Грязнов и помисли: пак дяволът ме дърпа за езика.

Мансуров се запъна, но бързо се овладя и продължи:

— Мога да откупя поне вашите пленници. Което и правя. А бедните им родители и бедната ви държава не са способни и на толкова. Нали не съм ги пращал аз там, прав ли съм? Какви са ми те, мои деца? Брат ми е виновен. Нека да е така. И е заслужил най-сериозно наказание. Но нима не ви предлагам живот за живот? За какво ме порицавате? Е, ще изпратите и мен в затвора за хулиганство. И каква ще е ползата?

Измъчваше го задух. Обливаше се в пот, масажираше лявата страна на гърдите.

Май не се преструва, помисли Грязнов. Поне му натри носа. И това е нещо.

— Е, да продължим пазарлъците си — каза Грязнов. — Значи поемате върху себе си грижата за откупуването на пленниците?

— Но за това трябва поне да се измъкна оттук — отговори Рахим Мансуров. — Извинете, сърцето ми… Вашата шокова терапия не е за мен.

— Мога да ви предоставя възможност да се обади по телефона — каза Грязнов, след като помисли. — Но само на руски, само в мое присъствие.

— Разберете ме правилно — въздъхна Мансуров. — По-добре ще е, ако те не знаят, че съм тук, при вас. Бездруго ще ми се наложи да се отчитам пред съпругата къде съм се губил тези дни. Поканете преводач. Или запишете разговора ми на магнетофон. Но аз отново настоявам да освободите брат ми.

— Боя с, че вече е късно. Влакът замина. Следствената машина набра обороти. Сега трябва да мислите за друго, как да спасите брат си от най-голямото наказание. Ако, не дай Боже, Коля Панкратов умре…

— Е, докато не се е случило непоправимото, ще се надяваме да стане по-добре — въздъхна Мансуров.

4.

Томилин пътуваше от летището към центъра на Тюмен, като поглеждаше под око през прозореца на колата. Сигурно добре направи, че помоли да го посрещнат с по-очукана лада… Аркан отначало се учуди, аудито ти, казва, мина основен ремонт за „шестица“, но Томилин държеше на своето. Пазиш ли се, и Господ ще те пази. Засега ще пътува с лади и таврии. Докато не се изясни какво става наоколо.

Телохранителят Аркадий, или Аркан, гледаше спокойно пътя. Никой, освен него не знаеше за странното желание на шефа. Наложи се да ходи при момчетата в гаража и да поиска някоя „еднодневка“. Понеже, казва, родният мерцедес ми прави някакви бели. Момчетата се учудиха. Колко спориха с него за преимуществата на родното автомобилостроене пред западното, но Аркан спечели спора, като надмина всички с беемвето си по всякакъв лош път. И изведнъж идва да моли. При неговите връзки, с неговите възможности да поиска от всеки от неговите хора я опел, я тойота! Не, иска за два дни „еднодневка“, както презрително наричаха нашите автомобили.

И не си призна за какво му е. Защото не знаеше. И той се чудеше на каприза на господаря си.

Но май сега разбра това-онова. Какъв вид имаше шефът. Сякаш са го гонили, но така и не са го стигнали. Но той чака нещо, някоя опасност иззад ъгъла.

— Какво ново тук? — попита Томилин и се обърна към Аркан след кратко мълчание.

— А какво ново може да има при нас? — сви рамене шофьорът.

— Нали заминахте неотдавна, минала е само една седмица. Или повече?

— Повече от месец. Е, казвай, слушам.

— По въпроса за вашата съпруга… Той казва: засега нищо определено. Ходила по приятелки, по магазините, не се е отбивала никъде на друго място. Така че, Олег Дмитриевич, според мен вие напразно, то си е ваша работа наистина…

— Точно така — прекъсна го Томилин. — Ще кажеш на Чердинцев, че променям нашия договор. По-рано му плащах на часове, сега ще му плащам на резултати. Трийсет долара на час! И за какво? За това, че пътува след нея по петите й? Дори да забележи нещо, мигар ще каже? Нали разбираш, не е изгодно да изгуби такъв шанс… Така ще си кара след нея чак до пенсия — ще падат пари.

— Някак странен сте, Олег Дмитриевич. Какво се е случило?

— Аз, Аркаша, пристигнах да разбера какво се е случило.

— Съсипват ни данъци, казват, само удръжки и глоби. Аз нали не вниквам кой знае колко, вие ще видите. А за Елена Андреевна според мен напразно така правите. Обича ви тя, макар да е съвсем млада. И много е доволна от всичко. През цялото време питаше дали не сте звънили. Чердинцев като ченге е неопитен, разбира се, но според какъв резултат да се плаща? Ако няма нищо — значи не може да има и резултат. По-добре прекратете следенето.

Томилин премълча. Наистина, не се получава нещо. Какво ли не може да му се е сторило или привидяло… Ами ако не му изневерява? Ако Гоша просто така си дрънкаше?

— Кажи му да прекрати наблюдението — нареди той на Аркан.

— Лично му кажете. Вие се уговаряхте, вие трябва да му кажете.

— Знае ли някой, че съм се върнал?

Колата се хлъзна, изпързаля се по излъсканото шосе — още не бяха успели да го очистят от леда и снега — и за малко да се вреже в насрещното движение.

Аркадий въртеше бясно кормилото — грамотно, без да си изгубва ума, докато колата отново стана управляема.

— Има и по-лошо. — Томилин си оправи очилата на носа. И се огледа след прелетелия покрай тях Краз.

— Никой нищо не знае — рече, злобно Аркадий, като духна капката пот, застанала на върха на носа му. — Знаете ли с такива разговори къде може да се окажете?

— Следи си пътя! — сурово нареди Томилин.

— Колата… — Аркадий все още се мъчеше с кормилото. — Какво значи чужда кола. По-добре да бях ви посрещнал с моята.

— Аз знам кое е по-добре и кое по-зле — каза Томилин. — Сега е следобедно време, тъкмо Лена трябва да тръгва по магазините. Не ти ли се струва, че бихме могли двамата с теб да видим всичко лично?

Погледите им се срещнаха в огледалото за обратно виждане. Аркадий поклати глава.

— Ох, ама обичате…

— Да довеждам всичко докрай — завърши Томилин. — И същевременно да видя с какво се занимава в това време твоят приятел Чердинцев.

— Как тъй мой — възмути се Аркадий. — Работехме в един отдел, аз възнамерявах да напусна, а той тъкмо започваше след казармата. Тъкмо Артьом се зае със стопанството вместо Гоша, той хареса Чердинцев.

— Помълчи, Аркан, после ще обсъдим всичко.

— Ваша воля… Забравих да ви кажа, че Котарака се бил появил в Тюмен. Замирисало му е на пари. Мафиотите, казват му наредили да ни следи.

— Не познавам никакви Артьомовци, Котараци, мафиоти и прочие… Големият транш дойде ли в Кредитна банка? Към петстотин милиарда?

— Видяхте ли, дори вие сте чули. Казват, Гоша там, в столицата, се е постарал доста заради земляците си.

— Това засега е държавен заем, така да знаеш. Той трябва да се връща с лихвите.

— Ще ги върнат! — каза уверено Аркадий. — У нас е като в предаването „Полето на чудесата“. Посяхме милиард — израства трилион.

— Представям си — въздъхна Томилин. — И какво друго се говори?

— Най-различни работи. Уж идвал килър от самата Москва. Артьом от раз го разпознал. Отишъл при него в хотела, поприказвали едно-друго. Артьом казал: нямаш работа тук, ясно ли е? После, тук ти си никой. Нали познавате Артьом… Той и Гоша ще ликвидира, ако потрябва. С една дума, с каквото дошъл килърът, с това си отишъл. Артьом му казал: ей ти софрата, а ей ти вратата.

— Може лично Гоша да го е пратил? — попита Томилин.

— Как го измислихте?

— Имам известни съображения. Просто така московските килъри не гастролират из страната. Трябва да се разбере. Той си е отишъл, но вместо него кой ще дойде? Артьом засякъл този, а дали ще разпознае следващия? Между другото, намекни за това на Артьом.

— Може ли да се позова на вас? — попита Аркадий.

— Той и така ще ти повярва. Какво друго? Разказвай, говори, докато има време.

— Дошло е едно ченге от Москва, не знам дали ви е интересно или не. Млад, тих, с очила.

— По повод на Ивлев ли? — свъси чело Томилин.

— Да. На Ивлев и Бригаднов. И единият, и другият са разпрани от ухо до ухо.

— Много чеченци ли има в Тюмен? — попита Томилин.

— Мислите ли, че са те?

— Нека мислят милицията и прокуратурата. Има ли в града чеченци, или няма, това попитах.

— Вие от какво ще се страхувате? — за миг се обърна към него Аркадий. — Дружите с Гоша като с Бога.

— И това го казва моят телохранител — усмихна се Томилин, — който, за да оправдае заплатата си, трябва да вижда навсякъде само заговори.

Аркадий кимна в знак на съгласие и също се усмихна.

— А ти само ме утешаваш — продължаваше Томилин. — Жена ми млада — чиста и непорочна, слугите не крадат, управителят е трезвеник… Завий тук, тя обича да ходи там.

Аркадий зави по посока на проспект „Ленин“.

— Какво ти казвах? — трепна Томилин. — Ето колата й! До бистрото, виждаш ли?

Аркадий спря колата.

— Ще спрем ли тук? — попита той, без да се обръща.

— И къде е сега твоят Чердинцев? — попита Томилин.

Аркадий се озърна насам-натам, потърси с поглед Чердинцев и въздъхна.

— Е, къде е, къде? — не го оставяше на мира Томилин, като изпитваше нещо като ловна страст.

— Не ми харесва всичко това — каза Аркадий. — Кого следим, кого преследваме, Олег Дмитриевич?

— Помълчи! Ето я, излезе с покупки. Браво! Това се казва — от нищо да не се лишаваш! Накупувала, а? Защо й е толкова нещо? С кого ще го раздели, как мислиш? И къде е твоят Чердинцев, по дяволите!

— А, ето го… Говорим за вълка. — Аркадий посочи червения фиат, който бавно се движеше след фолксвагена, където се качи жената на Томилин.

— След него ли ще караме? — попита Аркадий. — Или след нея?

— След тях — отговори Томилин. — На никого не мога да разчитам. На никого. Между другото, къде е отседнал онзи следовател от Москва?

— Много ясно къде — в „Москва“ — отговори Аркадий. — В двеста и седма стая.

— Агентурни данни? — усмихна се Томилин.

— Е, да — кимна Аркадий, следейки фиата, който караше след белия, опръскан с кал фолксваген.

— Викал ли е някого? — поинтересува се Томилин.

Аркадий не отговори нищо, само продължаваше да следва Чердинцев.

— И всеки ден ли кара така след нея? — попита Томилин.

— Казва, че всеки ден. И винаги без никакъв резултат.

— Там, където е завоят надясно, живее нейната приятелка Света — каза Томилин.

Червената светлина на светофара спря движението. Трите коли се наредиха една след друга, без да спират двигателите.

— Да се върнем, докато не е късно, а? — попита Аркадий. — Ще бъде неудобно, Олег Дмитриевич…

Томилин се намръщи.

— Трябва всичко да се довежда докрай — каза той. — А ти се постарай така, че тя да не ни забележи.

— Толян може да забележи — каза Аркадий. — Говоря за Чердинцев. Има поглед на ястреб. Всичко улавя.

— Но нали не очаква, че някой ще го следи? — рече Томилин.

— Знам ли — измърмори Аркадий.

Какво правя, помисли Томилин. Отстрани това изглежда пълен идиотизъм. Нали всеки друг може да ме предаде, а Ленка не, няма да ми изневери тя… Колко пъти му се е клела, когато се срещаха зад този завой, в дома на приятелката й. Стоп. Само че, драги господа, ако тази Света е давала тогава ключа, значи и сега го дава?

За кого е накупувала толкова храна Лена? За приятелката? Онази дежури в детската поликлиника ту на четни дати, ту на нечетни… Как беше, на четни или нечетни? Само спокойно! Всеки месец графикът се сменя. През четните месеци — в нечетните дни, после обратното. Сега е януари. Нечетен месец. Значи дежури на четни. И днес е точно четна дата.

Той почувства в себе си ледена пустота.

— Карай! — каза той пресипнало, щом светна зелената светлина.

— Къде? — обърна се Аркадий.

— След тях, къде на друго място — извика Томилин. — След тях и без да завиваш. Спри ето там, на ъгъла… Да видим.

Близо до познатата триетажна кооперация, построена още преди войната, отначало спря мръснобелият фолксваген, после червеният фиат. Лена изтича с разкопчано палто от северна лисица и без да се оглежда, се скри в единствения вход.

— Сега какво? — попита Аркадий. — Ще отидете ли след нея? Искате да се издадете?

— Не знам — продума неуверено Томилин, като пак започна да се съмнява. И изведнъж видя как вратата на червения фиат се отвори и оттам се измъкна Чердинцев. Огледа се, разтъпка крака и се насочи към същия вход, в който току-що изчезна Лена.

— Той какво, да не е идиот? — попита Томилин. — През ключовата дупка ли мисли да гледа?

Аркадий мълчеше. Не беше на себе си. Стараеше се да не гледа шефа, който изведнъж започна да сумти и мърда на задната седалка.

Стояха така близо десет минути.

— Кучка! — каза изведнъж Аркадий.

Томилин трепна. И се изпълни с тревога. Сега като че ли всичко зависеше от Аркадий.

Аркадий бавно слезе от колата, като взе в ръка манивелата, сякаш забравил, че в джоба си има пистолет. Томилин го последва.

Отидоха полека до входа, после започнаха да се изкачват нагоре.

— Със заглушител ли е твоят? — попита тихо Томилин.

Аркадий кимна.

Ето и познатата врата. Томилин опря ухото си до вратата.

После се озърна да види телохранителя си. Аркадий дори потрепери, като видя лицето на шефа.

Томилин страдаше. Тук, именно тук се криеше някога от предишната си жена. Тук намери, както му се струваше, своето щастие. Той притисна тила си до вратата, гледайки как Аркадий навива заглушителя на дулото.

— Аз съм виновен… — изрече Томилин. — Само аз. Може да е ходила при приятелката си. После да е забелязала, че я следят. И да е поискала да се запознае с него.

— По-тихо — прошепна Аркадий, като му подаваше пистолета.

— Ще чуят съседите. Между другото, той също има магнум. Затова по-добре изведнъж, за да е сигурно.

— По-добре ти — каза Томилин. — Двамата… ръцете ми треперят.

— Тогава слезте долу и чакайте там. — И извади шперц.

Томилин го изгледа смаяно.

— Откъде го имаш?

— Не ми пречете, Олег Дмитриевич! Слезте долу.

Томилин започна да се спуска покорно по стълбите. Все пак я проследи! Каквото повикало, такова се обадило! Така ми се пада…

Той спря на долната площадка. Погледна нагоре. Аркадий се мъчеше още с ключалката. Вратата най-после поддаде. Аркадий влезе в топлия коридор, напоен с миризмите на стара къща.

Дъските скърцаха леко, но в стаята едва ли го чуваха. Жената изнемогваше от щастието си. Стенеше, извикваше от време на време.

Аз да умра така, помисли Аркадий. Той отвори малко вратата.

— Толян — извика тихо. — Обърни се към мен.

Стреля в него два пъти, в нея — един. Приближи. Всичко е наред. Чиста работа. Томилин го чакаше в колата.

— Е, какво? — попита шепнешком. — Никой ли не те видя?

— Кой ще те види. Толян само ме зърна. И веднага си го получи.

— А тя?

— Тя не видя нищо. И не разбра.

— Искаш да кажеш, че тя така и нищо не разбра? — извика шефът.

— Какво, присъдата ли трябваше да й чета? — попита Аркадий. — Много искате от мен…

И започна да обръща, за да излязат от двора. Заваля сняг.

— Толкова си спокоен — отбеляза Томилин.

— Че какво да се вълнувам? Това не е моята жена.

— Поне как умря — попита след известно време Томилин. — Не страда ли много?

— Мълчаливо — отговори Аркадий. — Да ви даде Господ такава смърт, Олег Дмитриевич.

5

— И какво? — ревеше Гоша и се мяташе из хола на дома си. — Къде е той? Къде е синчето? Да не е Рамбо? От Акапулко изчезнал, сега избягал от Техеран!

— По-скоро като бабината питка от приказката — подсказа Русих-старши.

— Костюха, какво става? — Гоша застана пред него.

Гоша изглеждаше объркан. Без да дочака отговор, хвана от антикварната масичка бутилката с френския коняк и започна да пие направо от гърлото. Едва след това се успокои малко.

— А ти искаше да ме одереш с още два „лимона“ — каза Гоша пресипнало. — Поне знаеш ли как е станало? Хайде, там нашите са били пияни, Серьога и Андрей, царство им небесно… Но тук — най-добрите бандити на света! С документи, с всичко…

— Кадуев казва, че уж някакъв американец го преследва навсякъде. И всичко му проваля. Сякаш специално са му го залепили отзад.

— Кой? Какъв американец? И ти вярваш на този Кадуев?

— Там наистина има нещо неясно — каза Русих-младши. — Те завладели самолета, а този янки сам ги изпозавързал. В Техеран вече влезли в посолството, взели им документите и онзи изведнъж се появил, вдигнал врява, стрелба, едва избягали…

— И всички са здрави? — попита Гоша.

— Там е тя, нито една драскотина — каза Русих-старши.

— В самолета май бил счупил на едного ребрата, на друг ръката — допълни по-малкият.

Гоша ги гледаше мълчаливо. Бялото на очите му постепенно порозовяваше.

— Какво ми разказвате тук приказки? — попита тихо. — Какви ребра? Струва ми се, че ви питам за друго…

— Засечка — въздъхна по-големият брат. — И аз не мога да разбера… Не ме гледай така! Кого друг да изпратя в Техеран? Своите? Че там първият милиционер ще ги спре. Защо са без бради, защо мутрите им са рязански? С това разполагаме! Откъде да знам ти ли си се полакомил, или някой друг ги е подкупил. Въпросният американец, примерно. И са устроили този спектакъл…

— Значи аз съм се полакомил, така ли? — Гоша се намръщи. — А кой смъкна кожата от моя приятел Джамил за святото дело, като му взе тези два „лимона“, а? — попита той и премина на шепот. — Мислехте, че няма да науча ли?

Той им се закани с пръст. Братята мълчаха.

— А на Кадуев и цент не сте показали от двата милиона. Дори не сте му дали да ги помирише. Какво мълчите? Или си мислехте, че Джамил нищо няма да ми каже по този въпрос?

Братята се спогледаха.

— Имам грях — каза по-големият. — Искахме отначало да споделим, но после решихме, че ще викаш. Нали си ни праведен. Макар че трябваше да се дели по справедливост. — Той пак се спогледа с брат си.

— Разчитали сте, че бандюгите ще свършат вашата работа и всичко ще бъде скрито-покрито? А на мен Джамил ми оскуба плешивата глава заради вас.

Гоша се закашля. Братята мълчаха, загледани в пода.

— И какво мислите сега? — попита Гоша, след като задиша равномерно.

— Всичко ще ти дадем! — каза по-малкият.

— Ама не на мен! — пак ревна Гоша. — На него! И то с лихвите! Учете се, идиоти, как да общувате цивилизовано с такива като него. На вас ви дай само да грабите. А после се чудим защо по цял свят нас, руснаците, ни броят за бандити… Разбрахте ли ме?

Братята започнаха да сумтят и неохотно кимнаха.

— Запомнете! — удряше с юмрук по дръжката на креслото. — Това е нефт! Международна стока! Тук трябва да им съгласие, да се дели. А като не можете, не се навирайте, не ми разваляйте репутацията на делови човек… — Той чак прегракна и се хвана за сърцето.

Братята продължаваха да мълчат.

— На куково лято ще му ги върнете — каза изведнъж Гоша. — Знам ви аз. Но тогава, братлета, се сърдете на себе си.

Телефонът зазвъня. Гоша погледна часовника на пода — от седемнадесети век.

— Ето, точно навреме. Спътникът тъкмо е излязъл на хоризонта… Мислите, че не му говорих? Джамил, казвам, имаш милиарди! Какво ти струват две милиончета за нашата бедност? Едно е, вика, да бяха ме помолили като човек. Друго — да ги вземат с измама. И кого да измамят? — Гоша вдигна ръце към тавана. — Искрения приятел на Русия, съчувстващ на реформите! Да измамите такъв човек!

Телефонът не спираше да звъни. Гоша прекъсна тирадата си, хвана апарата и го подаде на по-големия:

— Кажи му го лично. Поднеси си извиненията. Кажи, че ще ги върнеш с лихвите. Пред мен го кажи. А лихвата нека той да я каже. Всичко ли разбра?

Костюха взе слушалката:

— Джамил… Ами кой? Тюмен?

И подаде слушалката на домакина.

— Какво пак — намръщи се Гоша. — Какво става пак там? Кой се обажда? Е, здрасти, Ганус, здрасти. Какво? Кога? И кой? Каква ти прокуратура! Ах, говеда… Тя на кого и с какво пречеше? И Чердака ли? Той как се е оказал там? Томилин? Ама той върнал ли се е вече? Разбрах… После пак звънни… — И хвърли слушалката на масата. Хвана се за главата, замуча така, сякаш го болеше зъб.

— Какво се е случило? — попита по-големият брат.

— После, Костюха, чакай… — Той вдигна към братята очи, пълни със сълзи. — Убили са Елена. Заедно с Чердака… Със собствените си ръце я поднесох на приятеля си като законна съпруга.

— Томилин? — опита по-големият. — Убил Ленка?

— Ами да… На кого я поверих? Нали бяхте на сватбата им, помните ли? Тя още ридаеше след църквата: Гоша, на кого ме даде? А аз, сами знаете, не можех да се разведа. Е, срещах се с нея… Един-два пъти седмично. И заподозрях Томила. Пратил Чердака да я следи. Разбрах аз, казвам на Чердака: недей да следиш за това, ясно ли е? Следи да не ни пипне някой, когато сме двамата с нея. А той, мръсникът, докато аз съм ходел из столицата, сам се пъхнал под одеялото й…

— Тя винаги е била със слаби ангели — каза Костюха и веднага млъкна, щом срещна бесния поглед на домакина.

— Тя давала ли ти е? Поне веднъж? — изсъска Гоша.

— Не бе. Не съм си искал — Костюха поклати глава.

— Лъжеш! Натискаше й се, и то неведнъж. — Домакинът удари с юмрук по дръжката на фотьойла. — Тя ми казваше как си протягал лапи…

— На пияна глава какво не става — застъпи се по-малкият брат. — Аз например също съм бил на автопилот. Но тя се пазеше. Обидно беше, че се падна на Томила.

— Зоя! — извика Гоша през рамо. — Я ела, да ти кажа нещо… Знам аз, стоиш зад вратата и подслушваш…

Зоя, във вечерна рокля, гримирана — мигли като стрели, се позабави и влезе в хола.

— Пак ли са очистили някого?

— А ти не чу ли? — попита домакинът.

— Ти така ревеше… И си помислих: пак някой приятел е хвърлил топа.

— Не е приятел… Ленка Томилина! Направо в леглото с Чердинцев ги гръмнали.

— И защо толкова се развълнува? — попита тя. — Че я спипали с чужд мъж? Нали си има мъж! Сигурно той ги е гръмнал.

— Томила — никога! — каза Льоха. — Интелигент е той. Друг да прати — може. Но сам — никога.

— Закъде си се издокарала толкова? — попита домакинът и я привлече към себе си.

— Нали сам казваше, на прием в посолството… забрави ли вече?

— Рано е още. — Гоша пак погледна часовника си. — Има почти пет часа до приема.

— Гледам, прекалено си се развълнувал заради твоята Ленка, за всичко си забравил. Пусни ме! И дори си се просълзил.

Тя се изскубна от него и излезе от хола. Гоша разпери ръце.

— Върви, че говори с нея…

— Мислиш ли, че Томила не е замесен? — попита по-големият брат, като си наля коняк.

— Ще се заемеш ли с разузнаването? — погледна го домакинът. — Аз не съм прокурор — рече Костюха. — Но мога да разузная.

Тримата пиха мълчаливо, без да се чукат.

— Ще отидеш ли в Тюмен? — Льоха се обърна към Гоша. — Кога е погребението?

— Би трябвало — въздъхна Гоша. — Разхайтили сте се в мое отсъствие… Но ако говорим честно, повече ме тревожи нашият южен фланг.

— Синчето вече се върна под бащиното крило — каза Костюха. — Охраната е такава, не можеш да припариш. Сега е най-подходящото време да преминем на втория вариант.

— Пак ли твоите чеченци? — намръщи се Гоша. — Защо не намериш други? Тези вече се издъниха.

— Казах на Кадуев — произнесе Костюха, без да бърза. — Само не ми викай, че били се издънили и прочие. Сега са още по-озлобени. Преди работеха без фалове, без нито една засечка, разбираш ли? А сега две издънки поред.

— Три! — показа на пръсти Гоша. — В Акапулко и две в Техеран. Не знам вече дали ще се справят с тази певичка, или каквато е там.

— Ами няма други. И друг начин да се затвори устата на това синче няма — отвърна Костюха. — Така че стой кротко и не скачай. Чеченците са много печени по крадене на жени.

— Ако американецът пак не ги пресече — отбеляза Гоша.

— Около американеца има много неясни работи — каза Льоха.

— Казват, че май е руснак. Нещо като емигрант. Чатка всички езици, владее разни хватки… Специално ли са го готвили, какво?

— ЦРУ си няма друга работа — усмихна се Гоша. — Добре де. Спираме на този вариант. Пари искат ли?

— Не. Казват, било въпрос на чест. Сами, казва, горим от желание да поправим грешките си. Задават се и по-сериозни работи.

— Мансуров? — попита бързо Гоша. — Та той е в Москва.

— Е… Чувал с пари. Всички го гледат в устата. Сега е в предварителния арест на „Петровка“. Започнал много да се раздава в тяхното посолство и ония извикали милицията.

— Добре ще е да го подържат малко повече — рече Гоша. — Това може ли да се уреди?

— Сега с него се занимава МУР — отговори Костюха и се почеса по врата. — Щом не го пускат под гаранция, сигурно също е направил нещо.

— Или още не им знае цената — добави по-малкият брат.

— А, виждам, че знаете всичко — заключи Гоша. — А на мен сега нищо не ми идва наум…

Братята замълчаха, имитираха съчувствие на лицата си.

— Ах, ако го е свършил Томила! — заплашително изръмжа Гоша.

— Изобщо не разбирам защо го взе толкова близо — каза Костюха. — Отдалеч се вижда, че не е наш човек.

— Един дявол знае — въздъхна Гоша. — Е, хайде още по една — и да се пръскаме. Защо ви извиках? Поне това разбрахте ли?

— Какво има да разбираме — отговори Костюха, докато наливаше на себе си и на брат си. — Искаше да ни устроиш очна ставка с Джамил… А ние сами дойдохме да си признаем.

— Той сигурно се търкаля в харема си, а ние тук ще чакаме — рече Льоха.

— Не му остава много — засмя се Костюха. — Веднъж ходих с него на турска баня и му разгледах стопанството. Останало му е да пикае по веднъж, а не за харем…

Телефонът прекъсна смеха им. Гоша грабна слушалката.

— Алексей Акентиевич! — Гоша дори се понадигна. — Да. Приготвяме се с жена ми… Кое посолство беше, поне ми припомнете. Аха, грузинското. А имаме ли нужда от тях, от грузинците? Разбрах. Пък и те трябва да разберат… Какво имат там — Поти, Сухуми? Няма нефтен терминал… Може би поне този път ще дойдете? Ах, президиум на Министерския съвет… Защото съпругата ми наду главата. Все ходим, казва, из бившите съюзни… И вашата ли казва същото? Ето, виждате ли. Следващия път да е поне във френското. За разтоварване. Че вече ми писна, да ви кажа, от нашите бивши братя от Съюза. Ние сме най-бедните, а на това отгоре тия ни гледат в устата… Значи засега не ги хващаме за гърлото, така ли? Но ги предупреждаваме. Правилно ли ви разбрах?

Затвори и се провикна:

— Зойка! Днес ще ходим при грузинците! Облечи нещо по-хубаво и да не се оклепаш със сос…

— Защо, да не сервират шишчета? — попита Льоха.

— По-лошо — рече важно Гоша. — Сациви с лобио. Апетитно готвят, да ги вземат дяволите! Викат готвачи от ресторант „Арагви“. Отначало всички пият само сухо и дават сандвичи. А после като налетят… Само хрускане се чува. Особено конякът им — „Тбилисо“ се казва. Това не ви е нито френският, нито дори арменският… Пийнеш от него и си мислиш: за чий ми е цялата тази политика и икономика!

— Сигурно го карат специално — въздъхна Костюха.

— Млад си още — успокои го Гоша. — Има време да ти покажем как трябва да се пият националните напитки. Какво става с този Джамил? Пак ще замине спътникът.

— А защо не използват Луната? — попита Льоха. — Виси цяла нощ над земята без никаква полза.

— Мен ли питаш? — Гоша вдигна вежди. — Американците питай. Знаеш ли какви пари трябва да се вложат!

6.

Володя Фрязин никак не можеше да свикне със смяната на часовите пояси. Денем спеше прав, нощем се кокореше в тъмнината, като се стараеше да не злоупотребява с приспивателните.

И въпреки това се налагаше да кръстосва до Тюмен и обратно в Москва, опитвайки се да съедини събраните улики по убийствата на тюменските нефтени генерални директори.

И на едното, и на другото място жертвите бяха лишени от живот с остър бръснач — експертите-криминолози бяха единодушни по този въпрос. Действала е опитна, безжалостна и твърда ръка. Изглежда, нападателят е притежавал необикновена сила.

Бригаднов, самият той бивш борец, се оказа с потрошени шийни прешлени — с такава сила са дръпнали главата му назад.

Володя си отспиваше в самолетите, по летищата, докато чакаше маршрутните автобуси, защото родното ведомство не му даваше пари за таксита.

— Як човек — говореше той на Грязнов. — С тази сила просто е можел да му извие врата. И нож не му трябва.

— Сигурно също е бивш борец — каза Грязнов. — При това класическа борба, тежка категория. Между другото, пълно е с такива из същия този благословен Кавказ. Говоря за бившите… Знаеш ли какви станаха, след като зарязаха тренировките и спортната си форма…

— Ами да, това не е лоша следа — каза Володя, като продължаваше да се бори със съня. — А защо мислите, че е борец класик?

— Като дете известно време се увличах по борбата. Ходех по състезания. Там борбата в партер е задължителен елемент. С такава сила си извиват един другиму вратовете, че само пукане се чува.

— И тъй, от една страна — бивш борец, от друга — нещо ритуално в начина на убиване на жертвата — обобщи Володя, като безуспешно се бореше със слепналите си за сън очи.

— Върви се наспи — сърдито измърмори Грязнов. — А аз отново ще помисля по всички тези неща.

— Един момент — каза Володя. — Вижте каква идея ми дойде…

Той започна да чертае нещо на лист хартия.

— Просто Иля Ефимович Репин7 — усмихна се Грязнов.

— Ето загиналият Ивлев. — Володя нарисува квадратче.

— Прилича си — кимна Грязнов.

— А ето го заместникът му. — Володя нарисува още едно квадратче. — Това пък е загиналият преди това Абросимов, генералният директор на „Сургутнефтпром“.

— И на него ли са прерязали гърлото?

— С това убийство се занимава регионалната прокуратура — отвърна Володя. — Не е било в Москва… И какво ги обединява?

— Да — какво именно? — нетърпеливо попита Грязнов и си погледна часовника.

— Всички те трябва да транспортират някъде нефта, нали така? — Володя прекара няколко линии от всяко квадратче и на мястото, където се събират, написа „Транснефт“. — Зададох си въпроса: какво е общото между тях, освен скоропостижната им смърт? И си отговорих: „Транснефт“, държавна корпорация, нещо като монополна, която трябва като че ли да ги обслужва.

— Само това ли — промърмори Грязнов. — Ами банките, ами застрахователните компании?

— Да вземем банките — съгласи се Володя. — Те са няколко. Нека ги означим с кръгчета. Кой притежава в тях уставния капитал или контролния пакет акции? Проверих по компютъра в прокуратурата на Тюмен. — Той бързо драсна няколко линии от кръгчетата към същата „Транснефт“.

— Да допуснем — повдигна рамене Грязнов. — Не е факт, но да допуснем.

— И последно — каза Володя. — Прокуратурата. — И нарисува голям триъгълник. — Ето къде се събират подадените от тях искове срещу същата „Транснефт“. Само през последната година…

— А това какво е? — попита Грязнов, когато Володя започна да пише някакви цифрички към линиите, съединяващи фирмите и прокуратурата.

— Времето на предаване на материалите от различни проверки, ревизии и времето на гибелта на генералните — отговори Фрязин. — Наистина, има едно изключение. „Регионнефтгаз“ начело с Олег Томилин. Между другото, както и убитите Ивлев и Бригаднов, той е земляк на Козлачевски, фактическия управител на „Транснефт“. Този Томилин е жив. Но не ме домързя и аз претършувах файловете на Главна прокуратура. Та наскоро Томилин е оттеглил материала си за злоупотребите.

— И затова е останал жив? — навъси се Грязнов.

— Възможно е — отговори уклончиво Фрязин. — Затова пък съвсем наскоро, когато още съм бил там, е загинала съпругата му. Тя и любовникът й са зверски разстреляни.

— Спипали са ги на калъп? — попита Грязнов. — А кога са ги убили — преди той да оттегли материала за злоупотребите или след това?

— Нима в това трябва да има някаква връзка?

— Всичко е възможно — замислено произнесе Грязнов. — Нещо около тази дама не е ясно. А за останалото — интересно.

— Научих от тамошните детективи, че самият господин Козлачевски се кани да отиде на погребението днес през нощта със специално нает самолет… Да можеше и аз да се вредя, Вячеслав Иванович.

— Със същия самолет? — попита Грязнов. — С неговите хора? Знаеш ли, всичко това е от областта на фантастиката… Макар картинката да ми харесва с простотата си. Главното е, че се вижда вече центърът на тежестта. Чувал съм за този… Козловски.

— Козлачевски — поправи го Володя.

— Засега не виждам разликата — рече Грязнов. — Виж, като възбудим дело срещу него, тогава ще запомням фамилията му. Да летиш в един самолет с тях — не знам… Преждевременно ще се издадеш. И дали ще има места? Нали възнамеряваше да се наспиш.

Володя потри с юмруци зачервените си очи и се усмихна.

— Не разбирам на какво се радваш — рече Грязнов. — Пак ще се размотаваш от едни часови пояси в други. Знаеш ли Борисич какво ми завеща? Да те наглеждам. Казва, ако има нещо — ще се върна и ще си го взема.

— А пък аз не искам при него — отговори Володя. — Той е прекрасен човек, но в кантората му е задушно.

— Точно така, а аз какво говорех? — зарадва се Грязнов. — Ние сме винаги на линия, волни като вятъра. Има текучество на кадрите, но затова пък не се вкисваме и не се каляме… Сам ли ще се качиш, в смисъл ще си изпросиш място в самолета, или да помогна? Да организирам ли някое документче?

— Няма да е лошо да имам нещо писмено — кимна Володя. — Нещо от сорта — командирова се сътрудникът от Московското управление на вътрешните работи еди-кой си. Какво да се крия?

— Не да се криеш, а да не се издаваш — поправи го Грязнов. — Върви при момчетата, те знаят как се пишат такива работи. И не вземай нищо излишно със себе си, никаква апаратура, никакви бележки или подобни картинки… Край, омръзна ми вече, заминавай.

И с вяло движение на ръката посочи вратата. Когато тя се затвори, Грязнов стана и се разходи из стаята. Предстоеше му разговор с Меркулов. По въпроса за законността на задържането на гражданина от суверенната и приятелска страна.

Дали да не позвъни лично? Какво ще чака милостта на прокуратурата?

Костя беше в кабинета си.

— Освободи ли се вече? — попита Грязнов.

— Горе-долу… Ти за какво, за Мансуров и брат му ли?

— Костя, изслушай ме. Виж какво се получава: ние прилагаме безпрекословно закона, а кой знае какво става в Чечня. Нашите момчета ги държат в робство, продават ги, разменят ги, а ние сумтим и бездействаме. Съгласен ли си с мен?

— Смее ли някой да не е съгласен с теб — въздъхна Меркулов.

— Чакай, не ме прекъсвай. Когато попадне в ръцете ми търговец на роби, аз значи трябва да подходя към него от гледна точна на човешките права, нали така?

— Вече го обсъждахме — рече уморено Меркулов. — Имаш ли поне някакви доказателства срещу него?

— Абе какви доказателства, щом лично той ми предлагаше пари, за да го пусна! — кипна Грязнов. — Е, бяхме сами. Но ако следваме буквата, а не духа на закона, то нашите момчета така и ще си останат там, разбираш ли?

— На теб ли да обяснявам, че законът не се състои от две части — дух и буква? Той е един! Вестникарските дискусии, че духът може понякога да подмени буквата, отдавна свършиха.

— Твоята лекция не ми върши работа.

— По-добре ми кажи какво да правя, като звънят на главния ту от Баку, ту от посолството, ту от Белия дом. И всички питат: как може да се държи в предварителен арест такъв човек като Рахим Мансуров? С него, казват, е съгласуван и вече се готви за подписване пакет от договори… Притискат ме, а при теб, Слава, няма нито едно доказателство. И всичко изглежда като елементарен произвол.

— Ако Панкратов не оживее, брат му го заплашва най-тежката присъда.

— Но сега не става дума за брата — прекъсна го Меркулов, — а за самия Рахим Мансуров. От посолството оттеглиха заявлението за хулиганското поведение. Потърпевшият отказва също да потвърди предишните си показания, които изобличават Рахим Мансуров. Така че трябва да го освободите, незабавно.

Грязнов затвори телефона. Поприказваха си… Току-виж освободили и младия престъпник. Рахим Мансуров ще се развихри на свобода.

Той си представи как ще се ухили младият Мансуров, когато го предадат на азербайджанската страна. И какво? Кой победи? — ще попита насилникът. Тогава идва край и на духа, и на буквата на закона.

Но Мансуров-старши трябва да се освободи. Със спазване на всички формалности.

И все пак той се бавеше. На два пъти ръката му се протягаше към телефона, после пак се отпускаше. Разбира се, той не разполага със свободата или несвободата на господин Мансуров — за това си има следователи от прокуратурата, но всички са в течение на подетата, от него борба. Всички чакат какво ще предприеме той, Вячеслав Грязнов, страшилището на всички отрепки.

Трябва да позвъни на Саша. Турецки е мъдър човек. Неслучайно го взеха да се бори със световния тероризъм. Винаги е така: не може да оправим собствените си проблеми — започваме да решаваме световните.

Вячеслав Иванович избра номера в Баку.

Сигурно стои в хотела, бои се да си подаде носа навън. Дано приятелите на Мансуров не го хванат за заложник. Макар Витя Солонин да е с него. Той самичък може да залови когото си поиска…

Турецки веднага се обади.

— Саша, с две думи, няма накъде да шавам — започна Грязнов. — Налага се да пуснем Мансуров. А на братчето му може да дадат условна присъда или да го предадат на азербайджанската страна.

— Аз какво ти казвах? Помниш ли разговора ни? — попита Турецки.

— Забравя ли се такова нещо — въздъхна Грязнов. — Само че какво да правя сега? Главата ми почти не работи. Проблем до проблема. А на това отгоре — има какво да си пийна, но няма с кого.

— Съчувствам ти — обади се Турецки весело. — Е, разказвай бедите си.

Не говориха дълго. Грязнов бе потресен, че приятелят му повтори сякаш дума по дума доводите на Меркулов. Ако трябва да се резюмира — законът си е закон и не можеш да го надскочиш.

— Толкова ли си се разработил — рече Турецки, — че чак няма с кого да пийнеш?

— Не искаш да ме разбереш ти, Саша. — Грязнов скърцаше със зъби. — Ще пуснат този бос и още утре ще бъде в Баку. И тогава ще му хванеш цървулите. А за нашите пленени момчета ще се наложи да забравим. Ето кое ме тормози.

След половин час, вече успокоен, Грязнов позвъни в предварителния арест.

— Пал Антонич, не си ли пуснал още Мансуров? Вече е на старт? Е добре, нека си ходи. Но му кажи, че може да се отбие при мен не като арестуван или задържан, а като свободен гражданин. Да се сбогуваме кажи. В негова полза е. Така му кажи.

Мансуров се появи в кабинета му само след двадесетина минути, небръснат и изпосталял.

— Е, какво, имаме ли претенции към следствените власти? — попита Грязнов, като гледаше посетителя. — Седнете де.

— Не, никакви претенции — тръсна глава Мансуров.

— И с вашето посолство се оправихте, така мисля? С този, как му беше името, Самед Асланович. Интелигентен младеж, сега такива рядко се срещат. Прави приятно впечатление.

Мансуров мълчеше и гледаше над главата на Грязнов.

— Делото срещу вас ще бъде прекратено. Но по въпроса за вашия брат всичко си остава, както и преди. Състоянието на Панкратов е тежко, ако не оживее, брат ви го чака най-лошото…

— Вече ми говорихте за това. — Мансуров помълча и добави: — Аз мислех, че сте хубав човек, Вячеслав Иванович…

— Разочаровахте ли се?

— Вашите условия? — устните на Мансуров трепнаха.

— Чухте ги.

— Пленници? Четирийсет души?

— Направете ми такава лична услуга — каза Грязнов, като гледаше Мансуров право в очите.

— Но нали разбирате, че това не е възможно. Пленниците се намират по селата, крият ги, използват ги за работници…

— Но ако тръгне слух, че се е появил чичко, който плаща хубави пари… Аз ли да ви уча, господин Мансуров?

— Това са много големи пари. — Лицето на Мансуров потъмня. — Просто не знам. Ще се наложи да вземам кредит.

— Много ви моля — настояваше Грязнов. — Коля Панкратов е много зле… Молете се на вашия Аллах да остане жив.

— Но аз вече поех някои задължения пред вашите делови и правителствени кръгове. Това са разходи за милиони.

— А аз ви моля за лична услуга. — Грязнов дори нежно му се усмихна.

— Извинете, Вячеслав Иванович, имам питбул териер. В момента ми напомняте с нещо за него.

— По-добре да е вълкодав. — Грязнов скри усмивката си. — А защо вашият пес прилича на мен? Доброто куче трябва да прилича на стопанина си.

Известно време двамата мълчаха.

— Този разговор ще си остане ли между нас? — попита Мансуров. — Какви гаранции…

— От мен ли искате гаранции? — усмихна се Грязнов.

— Не знам защо, но ви вярвам — въздъхна Мансуров.

7.

Солонин спря пред белгийското посолство, когато часовникът вече показваше един и нещо през нощта. Благодарение на инфрачервените очила, които сложи още в колата, той бързо се ориентира. Прехвърли се през високата бетонна ограда с помощта на тънко въже. Докато беше върху оградата, се огледа. Улицата пустееше, пазачите в будката до входа пушеха и огънчетата на цигарите им святкаха като светлосинкави точки.

Най-напред трябва за известно време да извади от строя електронната сигнализация.

Солонин включи миниатюрен генератор от дециметровия диапазон. Сега на екраните им се вижда булгурена каша… Сирените реват досадно, там натискат копчетата и хващат ключовете, като щракат и превключват… Но ето всичко се проясни. Всичко е чисто. И на територията, и около зданието.

Той неслучайно мръзна в колата си толкова време. Проследи как госпожа Мансурова излезе от дома си, но не видя как стигна до посолството, хем си представяше.

Велика работа е този прибор за нощно виждане! Чувстваш се зрящ в страната на слепците или невидим в човешката тълпа.

Наистина, не огледа добре госпожа Фирюза. Тогава на приема с периферното си зрение забеляза, че е доста изящна, но не по природа, а по-скоро от усилени занимания с аеробика. Сега тези богати безделнички ходят във фитнесзалите, както преди скучаещите госпожици са обикаляли по танци и балове.

Като се захващаше за издатините по стената на сградата и притискаше до нея всеки път, когато тъмното око на телекамерата блесваше в неговата посока, Солонин най-сетне се качи на покрива, после през една капандура — на мансардата. Тук миришеше както мирише по всички мансарди на света, като се почне от бедняшките квартали и се стигне до зданията на посолствата — на запустение и прах. Беше много топло, почти горещо, така че се наложи да разкопчее якето. Той премери девет метра, като се наведе, за да не си удари главата о ската на покрива.

Аташето или не знам какъв е по ранг, живееше някъде тук…

Виктор бързо сглоби миниатюрната дрелка и я свърза с кабела. Когато закрепи на оголените се жици „крокодилите“ и дрелката зави тъничко, изхвърчаха съвсем малко искри.

Това беше отговорен момент. Не дай Боже, ако върху спящите, стига да спят, разбира се, се посипе мазилка. Дрелката вдига бесни обороти, но все едно, дори прашинка не трябва да падне.

Най-сетне съвсем тънкото свредло изчезна в празното, той го извади бързо и замря. Като че ли не го забелязаха. Сега промуши в отвора оптична жица от стъклено влакно. Такива неща обикновено се пъхат в стомаха на болния при операция.

Ето ги, гълъбчетата. Няма защо да гледа, пък и е противно. Включи портативната видеокамера. И реши да си отдъхне.

Затвори очи, като се стараеше да не мисли за нищо.

За първи път видя госпожа Мансурова съблечена и кой знае защо при това си спомни за Делара Амирова. За нейната многообещаваща усмивка.

Той й докара възлюбения от Техеран. Тяхната почти официална връзка сигурно ще се възобнови, обновена и затова още по-страстна, но този неин поглед неизвестно защо не излизаше от съзнанието му.

Той не се решаваше дори да произнесе това, което изпитваше към нея… Ето кой притежава природна грация, женственост и обаяние въпреки възрастта и липсата на всякакви аеробики и бодибилдинги.

Той, Солонин, беше поклонник на античната красота.

Рубенсовите телеса не го привличаха, както и спортната слаботелесност.

И никога не бе си помислял, че ще наднича или ще готви секскомпромати срещу някого. Но се наложи.

Представи си за миг, че някой по същия начин би го снимал с госпожа Амирова. Той дори протегна ръка, за да спре камерата. Но спря.

Казват, Мансуров има връзки някъде в Чечня. И може да освободи руски пленници благодарение на парите и връзките си.

Александър Борисович също не одобрява такъв компромат, но разбира, че това е от безизходица. Наскоро каза: „Представи си как някое наше момче примерно от Вологодския край седи в яма и се храни с огризките, които му хвърлят отгоре собствениците му. А държавата на име Русия с всичките й междуконтинентални ракети, атомни подводници и шпионски спътници, унижено моли този господар-бандит да се смили над момчето и да го пусне за слава на Аллаха.“

— По ми е лесно да отида там лично и да освободя момчето — каза тогава Солонин, — отколкото да се занимавам с цялата тази долна работа и събирам компромат за тоя боклук…

— Разбирам те — каза тогава Турецки. — Но няма друг изход, Витя. В тези планини всеки външен си личи, предизвиква съмнение. Добре, ще освободиш един, двама, трима… А най-накрая ще те обкръжат, ще те разстрелят заедно с момчетата. И твоето умение там ще се окаже толкова ненужно, както не са им нужни всичките ни атомни подводници и другите постижения на военната техника. Ето какво не взеха под внимание нашите бездарни стратези, когато започнаха войната с тях. Ето защо сега се налага ние да събираме компромата, за да спасим живота на тия момчета.

Солонин продължаваше да стои със затворени очи, запушил ушите си с ръце, за да не вижда и не чува, и затова не забеляза веднага, че на мансардата са се появили хора.

Явно новодошлите нещо търсеха. Солонин чу скърцането и шумовете, когато те вече бяха съвсем наблизо.

— Ето тук — каза единият от тях. — Тук е люкът…

Затаил дъх, Виктор следеше какво става. И това продължаваше близо пет минути, преди да разбере за какво са дошли…

Тези хора явно не бяха от посолството. Интересуваха се от същия обект — госпожа Фирюза.

Изглежда, също имаха нужда от компромат, за да я шантажират, наистина засега с неясна цел. Изглежда, доста добре са знаели кое как е устроено тук. Намериха люка, който търсеха, отвориха го малко и с помощта на фотоапарат започнаха да снимат всичко, което става долу.

На Солонин му призля. С какво той е по стока от тях? По-добре е екипиран, по-добре е подготвен, апаратурата му е най-съвременна, а и целта сигурно е къде-къде по-висша. А по останалото с нищо не се различава от тях.

Сигурно те също са се подготвили добре за акцията. Следили са я. Кой друг в града знае за връзката на жената на известния нефтен бос с белгийския дипломат?

Ако това е публична тайна, може да се очаква, че ще се появят нови желаещи, готови да я компрометират. И усилията на Солонин няма да струват пукнат грош. И онези, заради които се реши на това съмнително начинание, ще си останат роби.

Трябваше да се направи нещо. Няма да допуснем никаква конкуренция, каза си Солонин и оставил камерата да си работи, предпазливо припълзя от мястото си към пришълците.

Стагна до тях изотзад, нахлузи си маска — така ще е по-страшно… Но не бива съвсем да ги стряска. Че ще вдигнат врява, ще изплашат всички, които са долу.

И тъй, те са двама. С помощта на прибора за нощно гледане той различаваше младите им лица без бради. Трябва да действа решително и предпазливо.

Той пъхна дулата на двата пистолета под ребрата и на двамата.

— Само тихо — каза на фарси. — Изправяме се предпазливо и без да привличаме вниманието, тръгваме — завърши той на руски. И ритна по-надалеч джобното им фенерче.

В зеленикавия полумрак на прибора виждаше смъртният ужас по лицата им: сякаш пред тях бе застанал призрак.

Той ги изправи до стената, на около пет метра от мястото, където бяха хванати изненадващо.

Двамата го зяпнаха ококорени. Сигурно особено страшни им се струваха очилата — огромни, като очите на извънземен.

— Кои сте вие? Кой ви изпрати? — попита Солонин на руски, който им действаше особено смазващо, както му се стори. — Е?

И още по-силно притисна, буквално натика дулата в меките им кореми. В непроницаемата тъмнина гласът му звучеше глухо и страшно.

— Шефът ни заповяда… — изхълца единият от тях. — Нареди да я наблюдаваме. Ние помислихме, че е решил да се развежда с нея.

— Обеща да ни плати добре — избъбри вторият. — Нареди да го направим, преди да се е върнал от Москва. Днес се обажда, пита. Тя идваше често тук, а ние все не можехме да я документираме.

Те говореха свободно на руски.

— Отдавна ли я подозира? Хайде, свалете си ръцете. Питам отдавна ли я следи?

— Не знаем — въздъхна единият.

— Защо е възложил това на вас? — попита Солонин.

— Открихме детективско бюро. Проследяваме дамичките, които изневеряват на мъжете си. Или обратното. Препоръчали ни на него.

— Добре ли ви заплати? — попита Солонин и смъкна пистолетите.

— Ами… А вие ще ни пуснете ли? — Гласът на питащия прозвуча жално.

— Оръжието — каза Солонин. — Бързо вадете всичко от джобовете. Без номера. Аз ви виждам, вие не ме виждате!

Те извадиха и му подадоха в тъмното нещо като стар дамски пистолет „булдог“ и сгъваем нож.

Той не се реши да ги вземе. И се отмести настрани за всеки случай, ако на някого от тях се прииска да стреля или удари в тъмното. Но това беше излишна предпазливост. Те не представляваха особена заплаха. Още повече че не се виждаха един друг. И това намаляваше способността им за отпор.

— Как попаднахте тук? — попита Солонин. — Тук има сигнализация, охрана.

— Има стар подземен вход — каза този, който стоеше отляво. — Тука не знаят за него. Той тръгва отдалеч, от старата крепост.

Солонин замълча в размисъл. Кой е той за тях? Не задават въпроси, не се осмеляват. Може би смятат, че той е тукашен служител, от посолството.

— И какво да ви правя сега?

— Пуснете ни — помоли онзи, който стоеше отдясно. Неговият другар с въздишка подкрепи молбата му.

— Защо трябва да ви освобождавам?

— Няма повече да се върнем тук. Обещаваме.

Солонин помисли, че не е лошо сам да се възползва от древния проход, за да се измъкне оттук. Но кой знае дали тези няма да го причакат там, пред вратата на старата крепост, когато започне да се измъква.

— Измитайте се! — каза Солонин.

— Ами фотоапаратът? — попитаха те в хор.

— Кажете благодаря… — започна Солонин и изведнъж получи удар по краката, от който отлетя назад, като се опитваше да се задържи прав.

Значи са го разпознали в тъмното? Хвърлили са се от отчаяние, понеже вече няма какво да губят? А той притъпи бдителността си…

Настигна ги до капандурата, през която вероятно се бяха качили тук и сега бяха решили да бягат. Идиоти. Ще привлекат вниманието на охраната върху себе и върху него!

Той ги повали и изви ръцете им толкова бързо, че те дори не разбраха, че пак е сам, без помагачи.

— Да ви вземат дяволите, прибирайте си апарата — каза шепнешком. — Само без шум.

— А вие кой сте? Тук ли работите?

— В дадения момент — да — отговори Солонин.

— Руснак ли сте?

— Защо питаш?

— И аз съм руснак… — каза младежът с въздишка, сякаш направи трудно признание.

Солонин гледа известно време след тях. Хлапета.

8.

Володя Фрязин пристигна на Чкаловското летище половин час преди Ил-76 да излети за Тюмен. Полетът беше чартърен.

Няколко души разглеждаха командировъчното му, като го криеха от поривите на вятъра.

— Гоша, тук едно ченге се натиска да лети с нас! — извика единият с бръснат тил, скрит под широката яка на кожух.

— Ченге ли? — попита някой от зейналия корем на самолета.

— Да върви да се…

— Не, чакай, дай да видя — възрази друг. — Какво ченге бе?

Отвътре се подаде едър мъж.

— По каква работа? — попита той.

— Командировка — отговори Володя. — Спешна. Там при вас непрекъснато стават убийства, свързани с Москва. За подробностите нямам право да говоря.

— Щом нямаш право, тогава се качвай, има място — раздаде се нечий невисок плътен глас отгоре.

— И по-бързо, да не влезе виелицата — каза някой недоволно.

— Ама и ти си един, Гоша! Ченге ще ми взема… Малко ли си им сърбал попарата?

— Костюха! — произнесе същият плътен глас. — Нали си сибиряк! Или вече се изнежи в Москва? Студено му било, чуй го…

Володя влезе във вътрешността на огромния салон. Зад него подемниците започнаха да затварят задния люк.

В салона се бяха насъбрали солидни, охранени хора, всичките в кожи, повечето с кожени палта, а не с кожуси и Володя с неговото късо сукнено палтенце не можеше да предизвика нищо друго, освен жалост.

— Ами ти, господин милиционер, не вземаш ли рушвети? — попита пак същият, явно шефът, ако се съди по всичко. Главатарят.

Володя сви рамене.

— Пък и шапката ти… — врътна глава Гоша. — Дори ми е неудобно да те гледам.

А шапката на въпросния Гоша беше огромна, пухкава, от полярна лисица. И Володя се засрами заради своята, такава проскубана.

— Вярно, не е много удобно — каза Гоша. — Уж те взехме в нашата компания, уж летим всички заедно… Знаеш ли поне защо летим? В оперативката сигурно е казано, а?

Володя сви рамене.

— Дръж, сложи я. — Гоша свали от главата си лисичата шапка. — Ходи с нея! А тая да изхвърлиш…

— Ама как — опита се да се съпротивлява Володя, но вече махнаха шапката от главата му и тя тръгна от ръка на ръка към огромния товарен люк, който вече започваше да се отваря.

— Хвърляй я! — извика разпалено Гоша. — Не се бой… Аз имам още три такива! А докато летим, ще помислим с какво да те облечем. То и палтенцето ти едно, да гледаш през него… Не го възприемай като подкуп! Я се отпусни! Не мога да бъда в една компания с човек, кажи го съотечественик, когато е с такова сетре. Сериозно говоря. Как се казваш?

— По-добре му провери документите — обади се Костюха.

— Ако трябва, той ще си ги покаже самичък — прекъсна го Гоша през рамо. — Да нямаш секретна задача? Правилно ли се изразявам? Или това е следствена тайна? Не бива, значи не може да се говори… Пък аз съм Гоша, може да си чувал. Тия тук всичките са мои хора. И отиваме на пуска на новия участък от нефтопровода, а също на погребението на без време напусналата ме моя бивша възлюбена Елена Томилина, съпругата на отсъстващия тук Олег Томилин. Лично аз му я поверих от глупост и поради широката си душа… Имаш ли още въпроси?

— Не съм питал за нищо — каза Володя.

— Значи се присъединявай. Няма да те обидим, да знаеш! Няма и да ти пречим. А може и да ти помогнем, ако много ни помолиш, прав ли съм?

— Ами… — отговориха един през друг останалите кой с насмешка, кой под мустак.

— Казвам се Володя — представи се Фрязин.

— Да пийнем, за запознанството, а? — попита Гоша и отвори бутилка. — Само искам да ме разбереш правилно, Вовик! — Той наливаше в подадените чаши. — Душата ми гори. Като си помисля… Няма я вече Ленка! На кого я поверих само, а? Какво се зъбите? Виж ги, смешно им, предчувстват помена за моя сметка. А аз не мога така. Само като си я спомня — и не мога… Пийни с мене, а! Защото тия вече са ми омръзнали — всичките!

— И ние ще се присъединим — озъби се Костюха, като показа щърбата си уста.

В това време самолетът надуваше турбините и корпусът му потреперваше.

Ще се наложи да пия с тях, помисли си тъжно Володя, макар да му беше противно. И е най-добре да не върти очи, да не търси характерните типажи. Всички тук, смятай, са типични мутри… Когото и да погледнеш.

Володя гледаше спокойно как му наливат във водна чаша. Май е „Смирнов“, ако разбираше нещо от питиета. Главното е да не пие на глътки, а да гаврътне чашката наведнъж.

— Да бъдем! — рече Гоша и пое дъх. — Или ще бъдем, или ще ни бъдат!

Изрече го като скоропоговорка и обърна чашата си. Володя понечи да направи същото, но се разкашля, изля водка върху палтото си, започна да го чисти с ръка, като усещаше как очите му се пълнят със сълзи.

— Не, няма да станеш спец по нефта! — рече Гоша сред всеобщия смях. — За пръв път ли летиш за Тюмен?

— Бях вече — отговори Володя. — Наскоро ходих там.

— Вижда се, че са те посрещнали лошо — каза Гоша и се намръщи. — При нас гостоприемството е на висота.

— Пристигнах с обикновен полет — започна да обяснява Володя. — Никой не ме е посрещал…

— Нашите ченгета са си такива — продължаваше да се въси Гоша. — Само че защо не съм чул нито дума по въпроса?

— Не бях по вашето дело — каза Володя и кой знае защо това се хареса на околните.

— А сега може би си по нашето?

— Затвори я тая уста — произнесе сърдито Гоша. — Умници, да ви таковам… Сега можеш ли да ми кажеш за какъв дявол си идвал от Москва, като там си имаме достатъчно ченгета?

— Сам казахте, че мога да не отговарям — рече Володя, като гледаше подарената шапка. — Следствена тайна.

— Зависи от кого! — възкликна някой от присъстващите.

— Конопе, потрай — свъси вежди Гоша. — Човекът няма право да говори… Не мога да го карам насила. Като съм му подарил шапката, да не би да ми е длъжник до гроб… Аз, Вова — той сложи ръка върху рамото на Володя, — да ти кажа, вече толкова от вашите съм купил и прекупил с парцалите, че ми стана скучно. Ама сте продажен народ! Гледам го някой, както сега гледам теб, и си мисля: да го купя ли или не? Засега май няма нужда. Или все пак да го купя? Може да ми послужи в стопанството…

Пътниците пак зацвилиха, започнаха да се тупат по краката и да клатят глави. Имаше нещо злобно в този неистов смях.

Господарят обаче не се смееше, стоеше като вкаменен и в очите му продължаваше да има тъга.

— Значи не си тръгнал за мен? — попита той Фрязин, когато смехът утихна. — Щото ето ме, връзвай ме, ако ти трябвам.

Володя вдигна рамене, усмихна се и реши да произнесе тост. Протегна чашата си на Гоша.

— Охо! — смая се той. — Започва да ти харесва, ще влезеш ли във форма?

— Вие всички — започна Володя, като се запъваше, — искам да мисля, че всички сте много добри хора…

Той чувстваше, че не говори това, което трябва. Но не можеше да не каже, че на всички, които е срещал и среща независимо къде, желае само едно — да не ги вижда в кабинета си като следствени…

— А защо да се срещаме в твоя кабинет — попита Гоша, — като сме толкова добри?

— И аз това исках да кажа — намръщи се Володя. — Но ме прекъснахте. Не искам да виждам никого от вас в кабинета си на разпит…

— Ще се постараем — измърмори Русих-старши. — Ще се постараем, не се коси.

— Или ще се откупим! — извика Русих-младши през всеобщия кикот.

— Видя ли, Конопе, а не искаше да го вземаме! — обади се някой от полутъмния край на салона. — Да си направим малко весело, няма да си играем на шикалки я!

— Същински Петросян си! Или Задорнов!8

— Кои са пък тези? — попита Гоша.

— Абе веднъж ги бяхме поканили на една презентация… не помня вече на какво — обади се Конопльов. — Нещо откривахме. И той чете там колко по-глупави от нас били американците… Страхотен смях падна.

— Ето така си живеем ние. — Гоша погледна Володя. — От масата в кревата, от кревата на масата, а понякога — си правим смях… Пък времето лети нанякъде. Ето, ти си интелигентен човек, знаеш ли как да го спреш? Не? А аз знам. Като изкараш една нощ с Ленка Томилина, когато още беше Башкирцева, и сякаш времето е спряло за една седмица. Вярваш ли? А сега кой ще ми го спира? Слушай. — Той се наведе към Фрязин. — Намери ми кой ликвидира Ленка. Няма да пожаля никакви пари. Разбра ли ме? Хайде, пий още, всичко ще разбереш.

— Стига ми — едва каза Володя, като си затваряше очите.

— Сега ще драйфа — обади се Русих-старши. — Тимуре, заведи го в кенефа.

Някой силен, огромен като скала се надигна в полумрака, където преди това не се различаваха лица, хвана Володя Фрязин за яката и го поведе във вътрешността на салона.

— Тимуре, внимателно — поръча Конопльов. — Да не му счупиш нещо. Ще потрябва.

Никога не ми е било толкова зле, мислеше Володя. И толкова студено. Защо няма отопление тук? Сега имам нова шапка. Вячеслав Иванович ще попита: откъде е? Какво ще му кажа? Ами както си беше. Един заподозрян ми я подари. Същият, към когото водят всички връзки на убитите и още живите. Всички нефтени „генерали“… По-рано бяха от пехотата, сега нефтени… Всъщност защо толкова лесно се придвижвам в пространството? Почти летя… Или просто някой ме носи на ръце? Толкова ми е лошо, че няма да стигна до тоалетната…

На сутринта дойде на себе си, когато вече бяха кацнали. През илюминатора светеше мразовито слънце. Гоша и Конопльов се бяха надвесили над него.

— Бива си те! — говореше му Гоша, като го потупваше по рамото. — Отдавна ли не си пил? Или изобщо никога?

— Водката не беше много прясна! — рече Конопльов.

— А ти оля кожуха на моя Тимур — каза Гоша. — Ето, той ти го подари — и кимна към камарата жълто-сива кожа, сложена до краката на Володя. — Ще го почистиш, ще стане като нов. Какво гледаш? Ти го оскверни, разбираш ли? Сега няма да може да го носи. Аллах не му го позволява. Ти още спеше, а той скочи в движение, тъкмо като докараха стълбичката. Отиде в града да си купува нов. Ама и теб те бива, няма що. Наприказва какво ли не…

Като пред поп се изповяда! Но ние разбираме. Между нас ще си остане — до гроб. Прав ли съм, Конопе?

— Аха! — потвърди Конопльов.

— Хайде сега, обличай се и да тръгваме. Не можем да бавим екипажа. Трябва да се връщат обратно. В града ще минем в химическото, ще ти го почистят на място.

— Няма да го взема — опъна се Володя. — Ще си облека моето палто. Къде ми е палтото?

— Там, където и шапката — отговори Гоша. — Изхвърлихме ги. Красят някоя елха или са в блатото, на трийсетина километра оттук…

Те се смееха и гледаха смутеното му лице.

Ето сега загази, каза си Володя, като навличаше гигантския кожух. Затънах в корупция. Върви, че им кажи сега нещо. Всичко ще ти припомнят… А все пак беше интересно да прекарам малко сред тях. Да ги видя. Въпреки изпитото, все пак обърнах внимание на един-двама.

— Какво си мърмориш? — попита Гоша, докато го крепеше под ръка по самолетната стълба.

— Исках да попитам… — Володя спря. — И сега какво, купихте ли ме?

Гоша го погледна озадачено.

— Кой ти е казал?

— Нали пих с вас. Кожухът, шапката…

— Това е от чисто сърце! — Гоша притисна ръце до гърдите си. — Симпатичен си ми! Носи ги със здраве. За какво да те купувам, я помисли? Ако беше главният прокурор или министърът на вътрешните работи. Какво може да вземе човек от теб? Хайде, върви!

И пак се насочиха към стълбичката.

— Все пак не ми харесва — нареждаше Володя. — Искахте да ме купите. Сигурно в пияно състояние съм ви издрънкал защо съм тръгнал за Тюмен.

— Трябва да пийнеш да си оправиш главата — каза Гоша.

— Нали сте имали някакво отношение към загиналата Лена Томилина? — попита Володя.

— Слушай, не ставай досаден — прекъсна го Гоша. — Нека първо да излезем оттук. Нали няма да правиш разпит в самолета?

В колата, която спря до самата стълбичка — луксозен, дълъг кадилак с много врати. Гоша седна на предната седалка и се обърна към Володя:

— Какво отношение имах към нея, питаш? Спал съм с нея.

— И мъжът й заради вас ли я е гръмнал? — попита Володя.

— Виж го ти? — възкликна Конопльов. — Взехме го на само лета като човек, поихме го, хранихме го, обличахме го, а той направо в колата започва да разпитва.

— Не ми отговорихте — напомни Володя. — Мъжът й е научил за вашата връзка, така ли?

— Най-напред се запознай с делото — рече Гоша. — Застреляли са я в леглото с някакъв младеж. Какво общо имам аз.

— Просто ми е интересно — промърмори Володя. — А делото ще го прочета. Непременно.

9.

Солонин пристигна едва призори и веднага се строполи в леглото да спи. Не се опитах да го събудя, макар да нямах търпение да видя какво е заснел там. Сигурно някаква порнография. Впрочем изневярата си е изневяра. Там всичко се крепи на силата на незаконната страст. А това възбужда човека, който наднича. Пък двамата с Витя тук го раздаваме като монаси, понеже поддържаме имиджа си на чужденци, извънземни, долетели на грешната Земя от друга цивилизация.

С тези мисли отново заспах, а се събудих буквално след час, след като чух характерните охкания и стонове, които долитаха откъм Витя. Щом се събудих напълно, разбрах, че преглежда заснетия материал.

— Не е лошо — каза, без да се отделя от екрана, на който блаженстваше сладката двойка. — И мъжът й няма нищо против да види това. Събира компромати срещу нея. Иска да се развежда. Затова, преди да бръкне в джоба, дълго ще ни стиска ръката в знак на признателност.

— Искаш да кажеш… — започнах аз.

— … Че трябва да шантажираме тази дамичка.

— Харесваш ли я? — попитах предпазливо.

— Не ми е по вкуса. Но не мога да отрека сексуалните й достойнства.

— Разказвай, не се отплесвай — подканих го аз.

— Добре. Когато пристъпих към снимките, на тавана, където се бях разположил, се появиха две момчета с фотоапарат. За мен те си бяха конкуренция, от която трябваше да се отърва. Когато ги притиснах, казаха, че ги е наел самият Мансуров, понеже се нуждаел от компромат за бракоразводното си дело.

— Оттук следва ли, че тя не иска развод?

— Но то не й пречи да се занимава с тази аеробика — кимна Солонин, като се стараеше да не гледа какво става на екрана. — Има такива дами — слагат рога на мъжете си, да има за какво да се уловят по-здраво.

— Щом е тъй, трябва да помислим как да я приемем в нашите редове — казах аз. — С една дума, какво може да ни предложи тя, ако мълчим?

— Стига да има търсене, има какво да й предложим.

— Проблемът е друг. Не може ли да ни предложи нещо по-съществено? Да речем, някои от делата на мъжа й, за които разполага с информация…

— Противно ми е всичко това — изведнъж избухна Солонин. — Красивата жена е създадена за любов! А двама пръчове я гледат как реализира това, което й е дала природата, и размишляват: какво още да получим от нея.

— Е, чак толкоз — успокоих го аз. — Хайде, разтовари вътрешните противоречия и малко по-бързо. Трябва да обмислим всичко още преди закуска.

— Че какво да му мислим? Хващаме я за гърлото — това първо, второ — груб шантаж. Само че ме освободете от тази задача. Аз изминах своята част от пътя. Достатъчно ми беше. Сега е ваш ред.

— Сега е ред на Слава Грязнов — казах аз. — Не мога да не го подкрепя по отношение на нашите пленници. А ти постоянно забравяш за това.

— Нямаше да вися там цяла нощ, ако бях забравил — измърмори Солонин. — Хайде, Александър Борисович, да се споразумеем, за да е по-ясно — кой на кого е началник? По-лесно ми е, когато аз командвам парада. Така се вживявам в отредената ми роля. А вие от време на време се стараете да ме принизите, да ме поставите на предишното ми място.

— Това е слабостта на начинанието, което започнахме с Редуей. — Но и силата… И тъй, господин Къриган, с какво разполагаме дотук?

— Имаме една дамичка, която се държи за доста богатия си съпруг, обаче това не й пречи да кръшка — отговори той. — И на ваше място, господин Косецки, щях да помисля какво може да се извлече от това и щях да докладвам резултатите от размишленията си.

Спрях телевизора и се разходих из стаята.

Имаме една дама… Въпросът е с колко време разполагаме. Лошото е, че сега сме разделени с Грязнов. Няма възможност да си поговорим с него на четири очи. Затова трябва да разчитам на себе си и на Витя. И сами да решаваме задачата. Всеки момент могат да ни разобличат. Витя седи с умна физиономия на разни конференции и приеми, кима, нещо си записва в бележника, в който после не поглежда. А всички зяпат към него с нетърпение…

Ние така и не разбрахме кой и как е отвлякъл президентския син. Макар да знаем кой се канеше да го отвлече за втори път. Алекпер е застанал на пътя на всички, като се почне от Мансуров и се свърши с нашите господа, които спят и сънуват как каспийският нефт потича транзит през Русия, включително и през метежната Чечня. Хем едва ли мечтите им ще се сбъднат.

Мансуров — ето кой може да е заинтересуван от отвличането на Алекпер! За да окаже натиск върху баща му…

Но от друга страна, когато е извършено нападението над посолството в Техеран, Мансуров е бил в Москва… И какво от това? Може да е къде ли не, ако нападението е било предварително организирано.

Солонин два пъти се сблъсква с чеченците и двата пъти в Техеран. При това втория път — когато по принцип би трябвало вече да си излежават присъдите. От друга страна, ако Алекпер не беше за прекарването на нефта през Русия, тогава защо му е на Мансуров да го отвлича? Те са били почти съюзници. И после какво е това чудо с ходенето в Акапулко? Нима Мансуров не е могъл да скрие Алекпер някъде по-наблизо? Пак в Иран, където неговите братя чеченци се ползват с почти дипломатическа неприкосновеност? Дори нещо повече. Сбъркалите дипломати ги отзовават от страната, в която пребивават, а тези бандити просто са били пуснати…

В историята с Акапулко личи размах, бизнес от голям мащаб. Ако се съди по това, което разказва за него Слава, Мансуров е скъперник. И като си спомним, че наши момчета са пазили там Алекпер и са му опявали за изгодата маршрутът на нефтените потоци да минава през Русия, може да се каже с известна увереност: Алекпер е бил отвлечен от наши, от руснаци.

И сигурно са го уговаряли от патриотични подбуди, а не само от користни.

Затова може да се каже със сигурност, че между руските мафиоти и Мансуров няма общи интереси. Нашата мафия е искала да затвори устата на Алекпер с помощта на чеченците. И едва ли ще се откаже от опитите си…

Ето как се преплете всичко.

Значи нашата мафия доста добре се разбира с чеченските бандити? Нищо чудно, ако си спомним каква тлъста плячка предстои да се дели.

Сега синът на президента е недосегаем за тях. Но това не означава, че ще се откажат от опитите си да му повлияят по някакъв начин.

Как? Това е друг въпрос… Ще търсят слабото място на Алекпер. Семейството? Децата? Делара?

Погледнах към Витя. Той спокойно срещна погледа ми, но за всеки случай свъси вежди. Сиреч — не забравяй, че аз съм ти шефът.

— Няма да оставят на мира Алекпер — казах му. — Те убиха Новруз, неговия човек.

— Грешиш нещо — прекъсна ме Витя. — Новруз е човек на Самед.

— Така да е… Но нали Самед е разговарял с Алекпер. И след разговора са ликвидирали Новруз.

— Пак грешиш — поклати глава Витя. — Новруз е заклан след разговора му със Самед. Макар че преди това е говорил и с Алекпер.

— Алекпер на кого е разказвал за мечтата си да отиде в Акапулко? Кой би могъл да научи?

— Казва, че никой не може да знае, освен Делара — отвърна той.

— Получава се интересно нещо. Някой е знаел кога и къде ще е следващата им среща, а също така е знаел за съкровената мечта.

— Цяло Баку е знаело, че се срещат. А виж, малцина са знаели къде. Всеки път, преди да се разделят, са се уговаряли за бъдещата си среща, без да се доверяват на телефоните.

— И ако изключим предателство от страна на Делара като правдива и независима жена…

— Тогава там, където са били, е имало подслушвателно устройство — завърши Солонин. — И онези, които са го използвали, са изпратили нашия Алекпер да се пече в Акапулко…

— Сега някои неща си идват на мястото — съгласих се аз. — От теб щеше да стане нелош аналитик… И все пак тук има много неясноти. Например убийството на Новруз. Защо онзи, който го е направил, е трябвало да разкрива, че записват разговорите на Самед?

— И самото убийство — допълни Солонин. — Демонстративно и предизвикателно. Вижте значи какво очаква някои хора. Дали не се отнася за нас двамата, господин Косецки?

— Плашите ме, шефе — казах само. — Бездруго свят ми се вие. Сега да беше тук мъдрата глава на Слава Грязнов, когато си е пийнал хубаво… А защо да не му звъннем?

— Обади се — „разреши“ Солонин. — А аз бих се заел с нещо друго… Не ти ли се струва, че би трябвало да поговорим с госпожа Амирова? Да ни покаже тяхното гнезденце, колкото и да е засекретено. Нали някой не го е домързяло да сложи там подслушватели.

Той прекалено се вживя в ролята си, мислех си аз, докато избирах номерата и кодовете, предусещайки, че всеки момент ще чуя скъпоценния глас на стария си приятел.

— Да — обади се дрезгаво Слава. Гласът му се чуваше великолепно, сякаш е застанал някъде до мен.

— Здрасти — поздравих. — Какво ново при теб по нашите общи работи?

— Ами нищо хубаво — отвърна той уморено. — Цепи ми се главата. Бандитите са станали толкова нагли, че не просто убиват клиентите, ами демонстративно им прерязват гърлото. За всяване страх сред човечеството.

— И при вас ли?

— Какво значи това?

— Мисля, че при нас така е прието — казах аз. — По традициите на източните главорези. Така наскоро убиха приятеля на нашия общ познат Самед.

— При нас — двама — въздъхна Слава. — Един тюменски „генерален“ и заместника му. Ивлев — в Тюмен, заместника му Бригаднов — в Москва.

— Обърна ли внимание кой е на тяхното място?

— Трябваше… — започна Грязнов. — Не успявам всичко.

— Не мога да те позная. Трябвало е да започнеш оттам.

— Стареем — каза Слава. — Но знам това-онова… Може би си чувал за Гоша Козлачевски?

— Неведнъж — отговорих. — Той ли е заел мястото на убитите?

— Той се чувства добре и на своето място. А на мястото на убитите е тъкмо негов съучастник, двамата някога са лежали в затвора. И което е характерно, преди този Конопльов не е имал никакво отношение към нефта. И никога не е живял в Сибир.

— Пешка ли е?

— Маша — изсумтя Слава. — Фрязин ми се обади от Тюмен тези дни. — Направил се на глупак и се качил в един самолет с тях за Тюмен. Казва, че Конопльов не е нищо повече от подмазвач, който гледа господаря в очите.

— Обаче виж фирмата — казах аз. — Акционерно дружество. Има събрание на акционерите, току-така не може да мине случаен човек.

— Въпросът е друг: в кого е контролният пакет? Дали не е в този, с когото не са могли да се разберат предишните генерални? Сега всички твои акционери седят и гледат кой ще победи. Разбира се, след събранието ще помърморят, преди да се разотидат… Сега за онзи влак, да се не види макар. Не помня казвах ли ти?

— Припомни ми.

— Пристигнаха цистерни с пясък. И никакви следи. Според товарителниците адресатът май е в Тюмен. Въпросният „Сургутнефтгаз“, където сега е Конопльов… Слушаш ли ме или не?

— Слушам, слушам…

— Разбирам, не ти е интересно — каза Слава. — По-интересно ти е да ловиш международните авантюристи. Но все едно, тези момчета, за които ти разказах, ще стигнат и до Баку, разбираш ли?

— Вече стигнаха.

— Тогава чуй — продължаваше Слава. — На този Конопльов не му пука за нищо. Изчезнал влак с нефтопродукти — да не е виновен той… Изгонил цялото счетоводство, казал, че ще набира свой екип.

— Той ли ти каза?

— Не на мен. На Фрязин. Володя сега не мърда от Тюмен. Обажда се понякога. Това не ти ли напомня нещо?

— Трябва да помисля — казах аз. — Разговорът е сериозен. Във всеки случай не е за по телефона… Мисля си нещо, когато си спомня, ще ти звънна.

И затворих.

— И какво сега? — попита Витя.

— Като в приказка — отвърнах. — Колкото повече навлизаме, толкова по-страшно става. И нищо не виждаш.

— Чапай ще помисли! — промърмори той и започна да си слага амуницията, явно се приготвяше за някъде.

— Къде?

— Вие, не сте ли чули за пресконференцията, която възнамерява да даде нашият общ приятел Алекпер. Той ми изпрати покана. Мисля, че като мой телохранител сте длъжен да ме последвате.

— Имаме ли още време?

— Половин час.

Легнах на дивана и притворих очи. Какво ми дойде наум, когато стана дума за ешелона от пълни с пясък цистерни? Имахме нещо подобно при нас в Главна прокуратура, бившият главен успешно го погреба, преди да отиде да си брои дните в Лефортовския затвор.

И тъй, някъде в Белорусия, или в Мозир, или в Полоцк има някакъв нефтопреработвателен завод… Някой съединил на книга находищата си със завода и го нарекъл концерн, холдинг, картел, не е важно… И според спогодбите на ОНД получил пълно право без мито да пълни цистерните си с нефт в този завод. И тук започва най-интересното… Нефтопродуктите от тази преработка отиват къде ли не, само не при стопанина. Отиват, да речем, в Полша или в Литва, или в Калининград. Възможно е в Калининград през Литва. Значи смятай също без мито.

А пък от Калининград — където ти душа иска. Дори в Германия.

На нашия главен прокурор, по силата на вече изяснените причини, това се стори неинтересно. Е, не са се върнали нефтопродуктите, майната им. Самият собственик не вдига врява, не си скубе косите — вижте, ограбиха ме. Има ли злоупотреба? Няма. С тези въпроси ли трябва да се занимава на съвременния етап оглавяваната от него прокуратура?

Сега да си представим, че там са станали по-предпазливи. И цистерните са започнали да се връщат изпоплескани с нефт. На митницата са си казали: аха, един ешелон замина, един ешелон се върна. Уж трябва да се провери дали има в наличност нефтопродукт, но кой е казал, че сме длъжни да правим това, което трябва? И затова никой не е обърнал внимание на пясъка чак до столицата.

Тогава, спомням си, някой от нашите пресметна: от всеки тон могат да се вземат сто долара. И някой ги е взел.

И ако бившите, сега убити директори примерно са вдигнали шум, значи това се е правело без тяхно знание. Или са ги обидили при деленето, което също не е изключено. А този новият, Конопльов, дължи всичко на господаря. И затова ще бъде сговорчив. Още повече че самият той е нула. И никога няма да възроптае.

Размърдах се неспокойно на дивана, толкова ми се прииска да поема това дело. Сигурно в този луксозен азербайджански хотел, в който така и не дойде топлата вода, у мен се беше събудил „особено важният“ следовател. Прииска ми се да действам, да се занимавам с разследването на сериозни престъпления.

10.

Пристигнахме със Солонин на пресконференцията на Алекпер, но едва не пропуснахме началото й.

В началото имахме малко препятствие. Когато младежите на входа се наканиха да обискират Витя, той просто не им позволи. Наложи се да се намеси лично президентският син, за да се разреши инцидентът без скандал.

Алекпер прегърна Витя като брат и разгорещените младежи, които искаха малко да се пораздвижат, се отдръпнаха неохотно.

Погледнах ги със съжаление. Къде другаде ще получат такъв урок, какъвто можеше да им поднесе Солонин. И аз щях да гледам с удоволствие схватката, ако не бяха чуждестранните кореспонденти, наострили уши и камери в предчувствие на скандал.

Самият аз, като телохранител на толкова важна персона, щях да стоя малко настрана, за да не се пречкам в краката на Витя.

Но всичко се размина.

Синът на президента седеше на масата, на която имаше множество микрофони, и спокойно гледаше в залата.

Пресконференцията бе открита от господин Амиров. Точно той даде думата на Алекпер.

Алекпер беше отчужден и замислен, сякаш мислите му витаеха сега някъде далеч. Спомних си, че пушел хашиш. Витя лично е видял, а той няма да седне да ме лъже.

И въпреки това Алекпер говореше уверено и смислено.

Да, той няма нищо против Русия дори след случилото се с него. Бандитите, които го отвлякоха, представляват само себе си, а не страната, в която са се родили. Той само за пореден път се е уверил, че азербайджанският нефт трябва да се транспортира през Иран или Турция. През Русия е много скъпо и при това опасно… Да, войната в Чечня завърши, но някак набързо, понеже и двете страни имат интерес въпросът да бъде разрешен в обща полза — на Чечня и Русия. Но после всичко може да започне отначало.

Да, той знае, че американците са против иранския вариант. През Грузия и по-нататък Турция — как да е. Но там трябва много да се строи… И нефтения терминал в Поти или Сухуми, и самия тръбопровод през планините и проходите, което може да бъде още по-опасно, отколкото през Чечня. Да, той знае, че баща му се съгласява на руско-чеченския вариант… Но той ще се опита да го разубеди.

В този момент му предадоха бележка и в това нямаше нищо необикновено, ако не се смята, че подалият листчето чернобрад младеж бързо излезе, почти избяга от залата.

Алекпер я прочете, скочи, погледна объркано присъстващите.

— Кой предаде това? — попита той.

Солонин, който дремеше до мен, защото горе-долу знаеше какво ще каже Алекпер, отвори очи и се надигна.

— Тук е написано, че току-що е отвлечена госпожа Делара Амирова — рече с треперещ глас Алекпер. — И ако аз не променя позицията си…

В залата настъпи тишина. Беше невъзможно човек да гледа мъжа и възлюбения на отвлечената красавица.

— Струва ми е, че го видях — успях да кажа на Солонин.

— Да се затворят всички изходи, да се проверят документите на всички! — извика някакъв възрастен мъж със защитна униформа, което никак не беше удобно за нас.

— Дръж се за мен — каза ми Солонин. — Не изоставай!

И като прескачаше през столове и маси, изскочи от залата. Момчетата от охраната се постараха да го хванат, но веднага съжалиха за това. Солонин летеше, проправяйки път за мен, неговия телохранител, като отваряше вратите с крак, докато излязохме на улицата.

— Виждаш ли го? — попита той, като се оглеждаше.

Впрочем той също видя това, което аз трябваше да видя преди него.

Синкаво от вечерната светлина на лампите БМВ изфуча и се устреми точно срещу нас. Аз успях да отскоча, а Солонин грамотно, както са го учили, се претърколи на лакти и колене през радиатора, покрива и багажника на колата, след което се приземи меко на асфалта на четири точки, дори според мен не си изцапа костюма.

— Какво гледаш! — извика към мен. — Пали колата!

Наистина се бях зазяпал по него. Просто учебно помагало за начинаещи камикадзе! А в това време от сградата на външното министерство вече изскачаха хора от охраната и въртяха насам-натам магнумите си, без да виждат, че двамата с Витя сме им под носовете и успешно си сядаме в колата.

— Тръгвай! — нареди Солонин. — Карай по посока на Проспекта на нефтодобивниците. Площад „Свобода“ — десен завой.

Слушах го с удивление. Кога успя да изучи тукашните завои и кръстовища?

Но нямаше много време за разсъждения…

— Мисля, че ни преследват — казах, като погледнах бегло в огледалото за обратно виждане.

— По дяволите, после ще се обясняваме! Тези тъпаци само ми се пречкат из краката! — И щракна затвора на пистолета си.

Беше безсмислено да започваме стрелба тук, в центъра на Баку. Куршумите можеха да рикошират къде ли не и да уцелят кого ли не.

Нали сме американци, делови хора, а не агенти на ЦРУ Не можем да се намесваме във вътрешните работи на суверенната държава. Мисля, че Витя се измъчваше от същите мисли, когато погледнах бегло към него.

За преследването — преследвахме и вече знаехме, че няма да го изпуснем, но дали си струваше усилието?

Тук трябваше изцяло да се доверя на таланта на Витя. Той можеше без излишен шум, прах и кръвопролитие да задържи този юнак и да му извади душата по горещите следи на случилото се. Това именно трябваше да направим, без да привличаме върху себе си излишно внимание в самия център на Баку, където започваше привичният нощен живот на големия град.

Лицето на Солонин стана спокойно. Той беше предвидил всичко. Аз чаках командата му, макар вече да разбирах, че никакво виене на спирачките, никакво затворено движение няма да има за този храбрец с беемвето. Затова е по-добре да се движи по многолюдните и осветените улици, а не да се втурва там, където е по-тъмно. Но той откъде да знае, че ние не по-малко от него не искаме да се издадем?

Продължавахме да поддържаме дистанция и да караме след него, не форсирахме събитията, не го притискахме и не го изпреварвахме, разчитайки на случая.

Впрочем Солонин разчиташе едновременно и на своята чудо техника. В ухото му вече беше миниатюрният репродуктор, разклонението на който беше скрито зад ревера на костюма му.

Витя неуморно въртеше капачето на автоматичната си писалка, докато настройваше, както разбирам, приемника си на нужната честота.

— Мисля, че е това… — каза той след известно време. — Кара към парка „Нагорни“, бившия „Киров“. Нали сега пресичаме площад „Ахундов“?

— Точно така — кимнах, след като видях паметника на поета.

— Той моли, панически настоява да го посрещнат край парк „Нагорни“. Казва, че го преследват. Описва нашата кола…

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Ти? Нищо — отвърна Витя. — Само спри тук за миг. Без да стигаш светофара…

В следващата минута изчезна, сякаш се изпари. Само забелязах как се отвори и тракна вратата от неговата страна, когато започнах да спирам пред светофара.

Сетне се мерна, когато тичаше покрай редовете със спрели коли. После скочи в една от тях, макар явно там да имаше шофьор. Колата се понесе, едва дочакала зелената светлина. Изглежда, тръгна към „Нагорни“.

Честно казано, не знаех къде се намира въпросният парк. Карах и се озъртах. Улиците ставаха все по-тъмни. Все по-малко се срещаха бездействащи заради зимата фонтани. И минувачи също.

Къде да карам?

И с кого тръгна Витя? Не забелязах да е изблъскал на паважа някого от колата. Не е в неговите правила… Сигурно е избрал някоя зряла дамичка на волана, вярвайки в собствената си неотразимост. Съобщил й е, че е отвлечена. И по погледа й е познал, че тя цял живот е мечтала за това. Нещо подобно е станало. За друго не ми достигаше фантазията.

Нощното небе над Баку беше осеяно със звезди. Къде карам? Все пак трябваше да спра.

Направих го на една пресечка, там наблизо бе спряла кола, а шофьорът й ровеше нещо в двигателя.

— Да ви помогна ли? — попитах на развален руски.

Младежът се изправи и ме погледна заплашително. Държеше тежък гаечен ключ. Не е дошъл на себе си от Деня на скръбта, помислих си аз, и отстъпих крачка назад.

— Извинете, аз съм англичанин, не говоря азербайджански — казах аз, — само малко на руски… Ако имате нужда от моята помощ…

Той не отговори нищо и отново наведе глава под капака на поовехтелия си москвич, клекнал на ресорите си.

— Търся парк „Нагорни“ — казах, като продължавах да издевателствам над великия и могъщ руски език, както го бе нарекъл един класик. — Как да стигна дотам?

Честна дума, бях готов да го взема на буксир, само и само да ми покаже къде е паркът.

Той седна мълчаливо в трошката си, повъртя ключа на запалването… Моторът не поемаше. Слава богу, само акумулаторът е свършил.

— Мога да ви дам да запалите — казах, като предполагах, че моята помощ ще послужи като ключ за взаимно разбирателство. Той ме погледна за първи път по човешки. Всички прелитаха покрай него, а този досаден англичанин, с каквито напоследък е пълно в Баку, си предлага помощта.

Докато издърпвахме кабелите от моя акумулатор към него, проклинах мързела си. Ето, Витя не си губи времето напразно, изучаваше улиците по картата на Баку, всички завои и кръстовища, като разчиташе на великолепната си памет. Уви, аз не можех да се похваля с нищо подобно. И сега си губя тук времето, а в този момент Солонин някъде в тъмното се бие сам срещу цяла шайка бандити, може вече да му изтича кръвта…

— Парк „Нагорни“! — надвесих се до прозорчето на москвича в момента, когато той благополучно затрака. Шофьорът повдигна рамене и ми протегна някаква смачкана хартийка.

— Ей, как се казваш, мистър? Не стой на пътя! Откъде да знам къде е този парк? И аз се обърках тук, да ги вземат дяволите новите надписи… Не съм тукашен, разбра ли? От Ленкоран пристигнах. — И като добави нещо от душа на езика си, включи с доста усилия на първа.

И точно в този момент до мен спря още една кола, която идеше отсреща.

— Да не сте се загубили? — попита ме някой невидим с гласа на Витя Солонин. — Ако не греша, търсите парка „Нагорни“?

Така си останах с неприлично отворена уста.

На кормилото, както предполагах, седеше красавица на петдесетина години, прекалено гримирана и ситно накъдрена, а на задната седалка се намираха Витя и онзи чернобрад младеж, който подаде бележката, сега леко посмачкан и доста изплашен.

— Пристигнахме — каза Витя. — Ще ти звънна, скъпа… — И като излезе от колата, я целуна по гримираната буза.

Той се премести заедно с плячката си на задната седалка в моята кола, без да се притеснява ни най-малко, че пленникът ще се опита да избяга или да го удари с нещо по главата. И дори притвори очи, наканил се да дремне, докато пътуваме.

— Къде? — попитах и се обърнах. Нашият пленник трепереше от страх.

Интересно с какво е успял Витя да го изплаши?

— Накъде? — Солонин бутна с лакът нашия пасажер. — Тебе питат: накъде да караме?

Младежът изломоти нещо. Изглежда, Витя разбра.

— Александър Борисович, ако не възразявате, по-добре да си разменим местата. Оказва се, че не познавате добре града. Дори не знаете как се стига в парк „Нагорни“, любимото място за отдих на трудещите се.

Той слезе от колата, без да обръща внимание на любителя да подава бележки, и дори остави вратата отворена за мен. Явно демонстрираше небрежност, макар да съм уверен, че контролираше поведението му дори с гръб към пленника.

Солонин подкара колата някъде в обратна посока, през центъра. Така пътувахме към четирийсет минути, после започнаха предградията на Баку с блоковете, после частните къщи с градинки. От време на време Витя се обръщаше към нашия пленник и спокойно, сякаш отиваме на гости, питаше за пътя.

Най-накрая спряхме на малка тъмна улица.

— Стойте тук — каза строго Солонин, като спря мотора. — И чакайте, докато се върна.

Той слезе и тръгна, без да се обръща, към неугледна къща с тъмни прозорци.

11

Фрязин трети ден стоеше в хотела, без да излиза навън. Не се решаваше да си облече новата дреха. Почистеното кожено палто висеше на закачалката в гардероба, но Витя не можеше да го докосне. И всички преговори с тукашните ченгета водеше предимно по телефона, като надничаше през прозореца и гледаше виелицата, която не спираше да бушува.

Той вече успя да отбележи факта, че всичко, за което питаше колегите си, ставаше известно на спътниците му от самолета. Сутрин той питаше, а вечер звънеше Конопльов и уточняваше какво точно би искал той, Фрязин, да научи.

Играеха с него открита игра, дори не смятаха за необходимо да се крият. Нека нахалстват, мислеше Володя, това ми е от полза, нека ме смятат за смотаняк.

Вече можеше да направи някои изводи. Правозащитните органи тук са купени до последно. И не смятат за особено необходимо да го крият.

Жената на прокурора е вложила двадесет хиляди долара дял в тукашната Кредитна банка, контролирана от някой си Артьом, местен мошеник. Това го знаят всички. И ситуацията не вълнува никого. Откъде има прокуроршата такива огромни пари, при това в зелено, след като самата тя е учителка, а мъжът й също не получава милиони?

Само в столицата обществеността ахка и се възмущава, докато си задава подобни въпроси, тук това е в реда на нещата.

И тъй, Гоша е пристигнал за погребението на бившата си любовница и дори не смята за необходимо да го крие от безутешния й съпруг.

Дали това убийство има някакво отношение към убийствата на тукашните генерални?

Трябва да признаем, че тук царят напълно феодални отношения. Въпросният Гоша заема незавидна длъжност, сигурно не се появява на работното си място, не се интересува от заплата, но се разпорежда със съдбите на непосредствените си началници.

Там, в самолета, това се виждаше добре. Този Гоша няма от кого особено да се страхува. Прекалено много неща държи в ръцете си. И затова всички трябва да са загрижени за безопасността му. Получавайки от ръцете му високите длъжности, те разбират, че той може да им ги отнеме всеки момент. При това заедно с живота.

На Гоша, като някой самодържец, винаги ще са му малко вече направените завоевания. Няма да може да спре. Сега го интересува азербайджанският нефт. По-точно тръбопроводът, по който ще потече. Необходимо му е да съсредоточи цялата власт в свои ръце, като измести държавата.

Историята с убийството на Елена Томилина и Чердинцев заемаше отделно място. В това отношение на Гоша му е нанесен удар.

И когато молеше редовия, никому неизвестен оперативен работник от МУР да намери убиеца на любимата жена, Гоша беше искрен. Тукашните ченгета също са готови да се разкъсат, за да го открият, в това няма никакво съмнение, но са прекалено зависими. Като начало искат да разберат кой е този всемогъщ, осмелил се да вдигне ръка срещу жената на тукашния император? И не говори ли случилото се, че съдбата на императора е под въпрос?

Всичко това отвличаше Фрязин от същинската и всекидневна работа. Безспорно, сега от него чакат решителната крачка по разследване убийството на Елена Томилина. Той трябва непременно да придвижи разследването.

Но пробивът трябва да дойде от друго място, той вече разбираше това. От страна на убития заедно с нея Анатолий Чердинцев. Кой е той и какъв е? Как се е оказал в едно легло с жената на могъщия бос? Как се е осмелил?

Ето въпросите, чиито отговори трябваше да търси най-напред. И затова, когато вечерта при него пристигна Гоша с бутилка коняк и мезета в омазнени пакети, със зачервено от студа лице и безизразни очи, Володя най-напред го попита за Чердинцев.

Гоша не обърна внимание. Току-що бил в моргата. Там Олег Томилин, щом го видял, веднага заридал и се притиснал до гърдите му. Искал е да скрие страха си?

Именно затова Гоша пристигна при ченгето от Москва, за да си поговори с него по въпроса. Кой знае защо точно такива интелигентни правдолюбци са и добри психолози.

Володя само сви рамене.

— Нима нямате тук истински професионалисти, които биха могли да разнищят делото?

— Мога дори да обявя конкурс! — усмихна се Гоша и хвърли коженото си палто на леглото. — И да дам награда на този, който пръв намери убиеца. Още същия ден ще дотичат с неопровержими доказателства.

— Тогава защо съм ви аз?

— Там е тя — рече Гоша. — Те са опитомени. Гледат ме в устата. И се стараят да отгатнат: този ли да пратят зад решетките, или някой друг. А на мен ми трябва истинският убиец! Дори това да е най-добрият ми приятел.

— А нима аз не съм опитомен за вас? — Володя показа с жест окаченото кожено палто.

— Палтото е дреболия — направи гримаса Гоша. — То е ценност за теб… За мен е нищо! Ето, Тимур отиде на битака и сега се разхожда със същото…

— Кажете, а какъв ви е Тимур?

— Доверено лице — усмихна се Гоша. — Заедно лежахме в затвора. Какво друго?

Володя го гледаше удивено. Говореше се наистина, че Козлачевски е лежал в затвора, но някак предпазливо.

— Видя ли плакатите с моята биография? — попита Гоша. — Там няма нищо подобно. Не че се срамувам от миналото си. Просто се кандидатирах за губернатор. А за такова нещо трябва да си чистичък.

— Значи онези, които сте опитомили, сега не са ви нужни?

— Така излиза — отвърна Гоша. — И на мен ми става противно… Направо хленчат от нетърпение, когато ме гледат в устата. Вият като кучета… При тях апетитът идва с яденето. Никой не служи за идеята. Всичките искат да ги храниш.

Той не сваляше очи от Фрязин, който се разхождаше из стаята.

— За теб сигурно ще е по-лесно да се заемеш с това дело, ако взема коженото палто, а ти купя обикновено? Нали така? Ще смятаме, че съм ти върнал онова, което ти изхвърлихме.

Володя не отговори веднага.

— Разбира се, вземете си го. Заедно с шапката… Кажете, защо Тимур, вашият телохранител, остана в колата? Не му ли вярвате?

— Вярвам му като на себе си — каза Гоша, — сто процента му вярвам.

— И с Конопльов ли сте лежали?

— Има такова нещо. Само на такива можеш да се опреш, така да знаеш. Тези няма да те продадат.

— А за какво лежа Тимур?

Гоша го погледна под вежди.

— Да ме разследваш ли си дошъл? — попита тихо.

Володя сви рамене.

— Не. Просто се опитвам да разбера за кого е било изгодно убийството на Ивлев и Бригаднов. Засега излиза, че на вас е било изгодно… Може да се намери още някой, но засега само това е на повърхността. Навсякъде все вие се пресичате с тези убийства. И по непосредственото ви дело, и по финансовите отношения… Нали те са ви останали длъжници, по-точно на вашата корпорация, или както се нарича? И са подали заявление в прокуратурата с обвинения против вашата организация. Така ли е?

— Аз дойдох при теб сам — рече Гоша. — Помолих те като човек.

— Което е вярно, вярно е — съгласи се Володя. — Не съм ви канил. Но следващия път — защо не? Обещаха да ми отделят кабинет в областното управление на МВР. Ще ви поканя там за официален разговор.

— Ти човек ли си, или не си? — Гоша залюля глава. — Аз идвам при теб с цялата си душа. С всичко, което е наболяло в мен. Едва след гибелта й осъзнах, че съм я обичал. Разбираш ли?

— Обаче ви ръководи съвсем друго чувство — отбеляза Володя. — Мъст.

— Че прощава ли се такова нещо? Ами ако някой друг, който е невинен, загине заради нея? Само да свирна! Още утре ще ми доведат десетина с доброволно признание по всички правила… Е, от онези, които ги чакат тежки присъди по делата им, че и най-тежката… Но аз не искам да стане така. Искам да погледна в очите истинския убиец. Иначе няма да има живот за мен, ще разбереш ли най-после или не? А ти си ме заразпитвал за Ивлев и заместника му. Ако бях виновен, щях ли да те моля?

— А защо молите мен? Малко ли са ви другите оперативни работници и следователи от Главна прокуратура във въпросната Москва? Да бяхте се обърнали към главния прокурор или вътрешния министър, щом не вярвате на своите.

— Ти ми хареса. — Гоша присви очи. — Сам се напъха в нашата бърлога, като предполагаше, че трябва да търсиш тук, сред нас. Прав ли съм? И не се изплаши. Затова се насочих към теб.

Володя пак отиде до прозореца и погледна навън. Там до кадилака, както и преди, стърчеше огромната фигура на Тимур.

— Искаш ли да ти го предам? — тихо попита Гоша.

— Кого? — не разбра Володя.

— Нали го подозираш — усмихна се Гоша. — Мигар не виждам… Пък и аз го подозирам, ако ме питаш честно.

— Как така? — попита Володя. — Нещо не мога да схвана… Нали казвахте, че не бил способен да ви предаде. Току-що го казахте. И лично сте готов да го предадете?

— Не се отказвам от думите си. Той няма да ме предаде. За мен е готов да убие… Дори няма нужда да го моля.

Володя свъси чело, като се стараеше да проумее Гоша.

— Нали разговорът ни е без протокол и не се записва на магнетофон? — попита Гоша. — Ето че ти казах съвсем откровено всичко. Повече нищо няма да измъкнеш от мен. Всяка друга дума е предателство. А аз не искам това.

— Я стига! — Володя махна с ръка. — Вече го предадохте.

— Ни най-малко. Ако не направиш така, както те моля, ще намеря на Тимур всякакви свидетели, ще му осигурят най-желязното алиби… И на куково лято ще докажеш нещо!

Той се надигна от креслото и отиде до Фрязин. После го хвана за ревера и го залепи до стената.

— И няма да излезеш жив оттука, ясно ли е? Върху себе си, кучи сине, ще изпиташ това, което са чувствали Ивлев и Бригаднов в последната си минута.

— Махни си лапите! — Володя рязко го удари изотдолу в слабините.

Гоша се сгърчи от болка, после седна на леглото.

— Ще ми смачкаш топките… — простена той. — А може още да ми потрябват…

Постоя така, люлеейки се от болка, после стана.

— Откъде се взе такъв? — попита и погледна Фрязин в очите.

— По-добре да си вървите оттук — посъветва го Володя.

— А мога с един пръст да те… Мога! Но ми трябваш. Засега.

Гоша отиде до прозореца, отвори леко и извика:

— Тимур! Я се качи тук! Триста и седма стая! Искат да те видят. — Отдръпна се от прозореца. — Има четирийсет и шести номер крак — кой знае защо съобщи той на Володя.

Володя го гледаше спокойно.

Гоша извади от джоба на коженото си палто неразпечатана бутилка коняк и седна, приведен на леглото. Попита:

— Ще пиеш ли, или не щеш? — и като отметна глава, изля както обикновено в гърлото си половината бутилка.

На вратата се почука.

— Влез, Тимур, отворено е! — извика Гоша. Той винаги се опиваше веднага, но колкото и да пиеше после, вече не ставаше по-пиян. — Дръж, той не иска, доизпий го! За тяхно здраве.

Тимур изпитателно погледна господаря и премести погледа си на Володя, като се стараеше да разбере защо е извикан. После си наля послушно в чашата, сложена на масата, и я изпи. Избърса устните си с длан и се приготви да слуша.

— Седнете — покани го Володя. Тимур седна и сгъна върху корема си огромните си ръце с жилави, обрасли с черни косми пръсти.

— За какво бяхте в затвора? — попита Фрязин.

Тимур се повъртя на стола, погледна господаря. Гоша мълчаливо гледаше настрани.

— Кога? — попита Тимур.

— Какво кога? — не разбра Володя.

— Трябваше да попиташ по друг начин — усмихна се Гоша, като гледаше телохранителя си. — А какво ти влиза в работата, пикливо ченге?

Володя неволно погледна ръцете на Тимур. Такива като нищо ще извият врата на бик. Нима звярът е застанал срещу ловеца?

Гоша почувства нещо, сякаш улови мисълта на Фрязин.

— Той е лежал няколко пъти — каза Гоша. — Кой път имаш предвид?

— Ти за нещо новичко ли ме подозираш? — попита Тимур.

— Подозирам те — кимна Володя. — За нещо новичко.

— Интересуваш се дали съм убил някого или откраднал нещо, така ли? — Тимур присви очи.

Володя изведнъж усети страх. Тимур го гледаше с насмешливо притворени очи. Не се страхуваше от никого и от нищо. Нито от това ченге, нито от затвора, нито от най-тежката присъда. Отдавна беше решил всичко за себе си. Ще живее, както си живее, и ще прави всичко, което поиска господарят. Той обича господаря. Дори ако трябва да удуши това мършаво ченге, ще го стисне с два пръста като пале.

— Първия път за какво те затвориха? — продължаваше Володя.

Тимур погледна под вежди господаря. Да отговоря ли? Той повдигна рамене.

— Заради комшията — рече Тимур. — Отмъкна нашия овен. Малко го поступах.

Хубава работа — малко, помисли Володя. Той си спомни разкъсаните шийни прешлени на Бригаднов, бивш борец, ако не се лъже… Или Ивлев беше борецът?

— Занимавали ли сте се със спорт? — продължи Володя.

— Какъв спорт? Борбата спорт ли е? — Тимур повдигна рамо. — Играя малко в спортната зала. Правя си кросове.

— Това му е хоби — подсказа Гоша.

Тимур за първи път го погледна с неприязън — втренчено и изпитателно. Изглежда, искаше да разбере дали тия двамата не са се наговорили зад гърба му? И веднага сякаш всмука в себе си, потули малко подозрителния си поглед.

— Връща ти коженото палто — каза Гоша, за да разтовари обстановката. — Видяло му се малко…

— Малко ли? — смая се Тимур, после се засмя заедно с господаря.

— Почистено е, всичко е точно — каза Гоша, когато двамата спряха да се смеят.

— А какво ще облича? — попита Тимур.

— Ще се наложи да му купим обикновено палто, същото, като изхвърленото — отвърна Гоша. — И шапка. Виждаш ли, не ще да вземе хубавите дрехи. Неподкупен е.

— Че къде ще му намеря такова палто? — попита Тимур. — В Тюмен не се продават такива. Да вземем кожено яке?

— Сами решавайте. — Целият този разговор бе неприятен за Володя. Двамата говореха за него, сякаш той не беше до тях.

Но Тимур не мирясваше:

— Казвай, както си е, откровено. Не питам за палтото, за другото питам… Искаш да ме опандизиш пак?

12.

Солонин се върна доста бързо. И то не сам. Водеше Делара. Тя беше с блестяща вечерна рокля и трепереше от студ.

През това време не чух нищо, а мисля, че и нашият пленник не чу. Всичко стана безшумно. А нали са я пазили. И сигурно са били жестоки момчета.

Тя вървеше на високите си токчета, хваната здраво за ръката на Витя, притискаше се в него, сигурно за да се сгрее.

Чувах как диша тежко, опитвайки се да спре риданията си. Мога да си представя какво е преживяла току-що…

Солонин отвори пред нея вратата на колата. Изшътка на пленения:

— Разкарай се!

Онзи се надигна и слезе от колата. После, като се озърташе плахо, тръгна напред — по-бързо, по-бързо и накрая хукна, свил глава между раменете.

Делара седна до мен, като ме обливаше с вълна от източни парфюми.

Солонин седна на кормилото.

— Да изчезваме, и то по-бързо. Докато не са се опомнили и не са извикали помощ.

— Какво направи с тях? — попитах аз.

— Нищо. Влязох, дори не се наложи да се представям… Пак същите чеченци, които забелязах в самолета, а после изгоних от посолството. Решиха, че съм злият джин, който ги преследва навсякъде. Не ги разубеждавах. Докато се хващаха за оръжието и призоваваха Аллах с надеждата, че ще загина, аз им се заканих с пръст, казах, че ми е писнало да ги срещам, после предложих ръката си на госпожа Амирова…

— Не е точно така — обади се тя. — Видях как се разправихте с тези, които бяха в градината. Ужас! Никога нямаше да помисля, че сте толкова жесток.

— Между другото, срещнах там моя стар приятел Кадуев. Той веднага ме позна и започна да се хваща ту за сърцето, ту за оръжието… Госпожа Амирова, не познаваме добре вашия чудесен град, затова бъдете така любезна да ни показвате пътя.

— През цялото време направо — каза тя. — После ще ви кажа къде да завиете. Ще може ли да се обадя на съпруга си?

— Моля — отвърна Солонин. — Само в никакъв случай не бива да му разказвате кой и как ви е освободил.

— Разбира се. — Тя се усмихна. — Веднага разбрах, че сте руснаци, нали помните.

— Какво да се прави — въздъхна Витя. — Дори не сме се крили. По-добре ни разкажете как успяха да ви отвлекат.

— Излизах от театъра — започна тя. — Веднага ме заобиколи тълпа от поклонници. Море от цветя, с една дума, както винаги. Успях само да забележа, че няколко неканени кавалери започнаха като че ли да ме охраняват от натиска на тълпата. Те вървяха близо до мен, също носеха цветя и изтласкваха другите. Дори им благодарих. Бяха спрели колата си до моята, при това двете коли бяха еднакви марки и еднакви на цвят. В моята кола остана коженото ми палто, подарък от мъжа ми.

— Ами да — поклати глава Солонин. — Не са го измислили лошо. Способни момчета. Но нямат късмет. За тях съм като злата съдба. Госпожо Амирова, никога ли не сте се чувствали като злата съдба?

— Пази Боже! — престорено се ужаси тя и се засмя.

— А къде беше охраната ви? — попитах. — Нали си имате телохранители?

— А! — Тя махна с ръка. — Какво могат да направят в такава тълпа? Когато разбрах, че ме натикват в друга кола, се опитах да ги извикам, но не ми позволиха. Всичко стана прекалено бързо. Никой нищо не разбра. Самата аз не можах веднага да дойда на себе си. Представяте ли си състоянието ми, когато се видях заобиколена от непознати, неприятни хора? Отвлякохте ли ме? — попитах, когато видях, че ме карат някъде. Не се безпокойте, отговориха ми те, няма да ви причиним зло. Макар да ме гледаха като прегладнели вълци.

Пак започна да я тресе, сякаш от студа, хем вътре в колата беше топло.

— Откарайте ме у дома — помоли тя. — Трябва да си взема вана, за да се избавя от цялата тази мръсотия… От нея ме тресе много повече, отколкото от студа. И ако не беше господин Къриган… — тя го каза с известно лукавство, — просто не знам какво щеше да стане с мен.

— Ако не ви затруднява, Косецки, погледнете назад — каза Солонин. — Според мен някой ни преследва.

Огледах се. Две лади, нищо особено, ако се наложи, можем да им избягаме, при нашите възможности… И едва ли преследвачите ни ще предприемат нещо, понеже отново излязохме на оживените улици. Пък и Солонин явно ги е разубедил при поредното премерване на силите.

Но сигурно им се искаше да научат къде караме красавицата Делара. И още повече нямат търпение да разберат какво все пак представлява тоя Къриган, който притежава свойството да изниква там, където най-малко го очакват.

В това време госпожа Амирова безуспешно набираше по нашия сателитен телефон домашния си номер. Наложи се да взема апарата от ръцете й и лично да й го избера.

Тя започна да разказва развълнувано на господин Амиров за случилото се с нея. Говореше на азербайджански. Чух как на два пъти спомена „мистър Къриган“. При това с такава ласкава интонация, че ако бях на мястото на съпруга, щях да се разтревожа.

След като свърши разговора си, тя ме погледна сълзливо.

— Още един разговор… Моля ви! Обещавам, че ще говоря на руски. Сигурно не ви хареса, че с мъжа ми разговаряхме на азербайджански?

— Казвайте номера! — Набрах цифрите и й подадох телефона.

— Алекпер, скъпи — започна тя. — Току-що ме освободиха. Представи си, все същият Къриган, за когото ми разказва… Да, да, толкова съм му признателна. Имате много поздрави, господин Къриган, — тя прикри микрофона с ръка, — от още един освободен от вас човек… И вас, господин Косецки, също ви поздравява и ви изказва признателност. — Тя махна дланта си от микрофона. — Така че, скъпи, сега всичко е наред! Не се вълнувай. Ще ти позвъня още утре. Става ли? И ще ти обясня всичко. До утре… — И с благодарна усмивка ми върна апарата.

— Най-напред, госпожо Амирова, трябва да ни обясните някои неща — каза Солонин.

— Аз съм на вашите услуги — отговори тя, като продължаваше да се усмихва.

— Бихме искали да разгледаме къщата, където сте се срещали със сина на президента.

Лицето й леко се източи, устните трепнаха.

— Но защо? Не разбирам…

Стори ми се, че се опечали. Макар че от къде на къде? Нали току-що ни демонстрира връзката си с Алекпер.

— Ами затова — отговори Солонин, — че някой е подслушвал там разговорите ви. По този начин е разбрал за истинската ви среща… Похитителите на вашия приятел са знаели много добре времето и мястото. Дори прекалено добре.

— Ах, това ли било… — каза тя с видимо облекчение. — Моля. Още утре съм на вашите услуги.

Солонин мълчеше и гледаше пътя.

— Като ще е утре, утре да бъде — казах вместо него.

— Днес съм много изморена — каза Делара. — И вече е късно. Или ви трябва спешно?

Двамата с Витя разменихме погледи в огледалото за обратно виждане. И аз разбрах нещо. Например че не бива да се намесвам в разговорите му с госпожа Амирова.

— Добре — каза Витя след пауза. — Но поне кажете къде се намира. Къде да отидем утре?

— Да си призная, вече забравих… — отговори тя. — Толкова вълнения и преживявания през деня.

— Срещали сте се много често там — казах аз.

— Случва се. — Солонин ме погледна свирепо. — Като ще е утре, утре да бъде, както мисли моят секретар.

Погледнах госпожа Амирова. Не разбирах играта на Солонин, но по объркването на Делара можеше да се предположи, че не й хареса молбата на Солонин.

Пристигнахме пред дома й, където вече я чакаше Амиров с коженото палто в ръцете, а също няколко полицаи и същите безславни телохранители, които гледаха навъсено нас, неканените освободители на тяхната господарка.

— Нима няма да влезете у нас, господин Къриган? — попита Делара.

— Друг път — отговори Витя. — Чакам разговор от Ню Йорк.

Неговият отказ направи благоприятно впечатление. Господин. Амиров се усмихна приветливо.

Тръгнахме си без никакво бързане. След около пет минути Витя рязко удари спирачките и се обърна към мен.

— Там в паметта трябва да е останал телефонът на Алекпер — каза той. — По-бързо, натисни повторното избиране… Искам да го попитам същото.

Натиснах копчето за повторно избиране и веднага чух гласа на Алекпер:

— Слушам ви.

— Обажда ви се Косецки, секретарят на известния ви Майкъл Къриган.

— Здравейте — поздрави той. — Слушам ви внимателно и винаги съм на вашите услуги.

— Един момент! — каза Солонин. — Само една минутка…

Той си спомни за двете лади, които ни следваха и сега стояха някъде зад ъгъла.

— Моля да ме извините за паузата — казах на Алекпер. — Може нашият разговор да се подслушва.

— Не е възможно — заяви Алекпер. — Моят код не е известен на никого.

— Да дава Господ — казах аз, следейки Витя.

Той излезе от колата, пътьом настрои някаква приемна апаратура, скрита под маншета на костюма му, и с едра крачка зави зад ъгъла на сградата.

— Какво става при вас? — попита Алекпер.

— Изясняваме — отвърнах. — Потрайте две минутки, ако обичате.

Солонин се върна доста бързо. Имаше недоволен, но решителен вид. В ръцете си носеше нещо като миниатюрен приемник, изскубан от някакво устройство, ако се съди по откъснатите жици.

— Точно така — каза той. — Седяха и записваха. Дори не успях да им кажа, че не е хубаво да се подслушва. Взех им тази играчка, те се обидиха и хукнаха…

— Боя се, че ще се наложи да си смените мобифона — казах на Алекпер.

Той простена:

— Безполезно е. За много пари ще научат и новия ми код. Щом са могли да го направят един път, защо да не могат и втори?

— В краен случай сега имаме на разположение няколко минути — казах аз.

— Говорете. Слушам ви внимателно.

— Разбирам колко е необичайна и нетактична молбата ми, но ни е нужен точният адрес, където сте се срещали с госпожа Амирова, във всеки случай последния път.

— Нали току-що се видяхте с нея — каза Алекпер. — Защо не я попитахте?

— Каза, че е забравила. — Погледнах Солонин. Той ме гледаше напрегнато, като че ли не одобряваше въпросите ми.

— Разбирате ли, че не мога да ви съобщя адреса, без да съм говорил предварително с Делара? — произнесе Алекпер без обичайната дружелюбност.

— Аз също не мога да ви обясня сега всичко — казах, притеснен да не затвори. — Но е много важно. И за вас, и за нея.

Витя протегна към мен ръка, искаше телефона.

— Дайте да опитам аз… Алекпер, приятелю — гласът на Солонин звучеше безгрижно и весело, — бъди мъж в края на краищата! Има неща, които не се обсъждат с любимите жени. И после, нали не възнамерявате отново да се срещате там? Във всеки случай не ви съветвам. Адреса, Алекпер, ако не сте го забравили!

Веселото изражение изчезна от лицето на Солонин, той изслуша сериозно Алекпер и изключи апарата.

— Струва ми се, че имаме предвид едно и също — казах аз.

— Възможно е — съгласи се Солонин. — Те няма да я оставят на мира. Нали видя дома й. Мъжа й. И охраната. Трябва да се предприеме нещо сериозно. И вие ли мислите за същото, Александър Борисович?

— Трябваше ми само адреса — казах аз. — Карай веднага там, докато не са ни изпреварили.

13.

Грязнов крачеше из кабинета и хвърляше око към телефона. Володя все не се обаждаше, а не си струваше да го търси. Нека там, в Тюмен, мислят, че е дребна птица. И поводът за долитането му е съвсем случаен. Служебна командировка, нищо повече.

Дългото позвъняване откъсна Вячеслав Иванович от размишленията.

Той грабна слушалката.

— Ало!

— Аз съм, Вячеслав Иванович… Мансуров ви се обажда. Рахим.

— В Баку ли сте? — Грязнов почувства как кръвта нахлу в главата му.

— Да, в Баку съм — каза Мансуров. — Тръгнах си и не се сбогувах с вас. И брат ми е тук с мен. Предадоха го на нашите правозащитни органи… Помните ли, като ви предупреждавах?

Грязнов слушаше изтръпнал.

— Защо мълчите, Вячеслав Иванович? — поинтересува се Мансуров. — Онемяхте ли? Сигурно имате много въпроси. Ще се постарая да им отговоря. Може би сте чули, че настаних онова момче, Панкратов, в скъпа частна болница, заплатих лечението му. Ще ви дам телефонния номер, по който можете да позвъните на Панкратов направо в стаята. Той ще потвърди всичко пред вас. Животът му е вън от опасност. И едва след това си позволих с чиста съвест да си тръгна, като взех със себе си Рустам. Чувате ли ме, Вячеслав Иванович? Ще си запишете ли телефонния номер?

— Да — отвърна глухо Грязнов. — Диктувайте.

— Можете да му позвъните веднага след нашия разговор. Аз също му се обаждам, за да знам какво става там, добре ли го лекуват. И моя Рустам накарах да му се обади, макар че не искаше. И ще го карам, докато Коля не излезе оттам здрав… Трябва да пазим младите. Не бива да им отмъщаваме. Моят брат е моят живот, повярвайте ми.

Той си пое дъх и продължи:

— Сега по другия въпрос… Едва ли ще мога да изпълня всичко, за което се уточнихме. Парите са си пари, а моите чеченски приятели ме гледат накриво. Малцина от тях държат руски пленници за продажба. Повечето за размяна на роднините си. Защо са ти, казват, ти докара твоя брат от Русия… Намерих само петима руски пленници, които са готови да ми продадат. Още трима отказаха, не желаят да се връщат, приели са исляма… Ще откупя петимата, това са руски младежи, връстници на моя Рустам. Защо мълчите, Вячеслав Иванович?

— Какво мога да кажа? Вие сте извън пределите на досегаемостта. Ако можете да откупите още някого — добре, като не можете… какво да кажа…

— Но нали ми вярвате? — попита Мансуров. — За мен сега е важно дали ми вярвате или не.

— Какво значение има за вас? Като видя петимата, тогава мога да кажа нещо.

— Разбрах. А за брат ми — извинете. На никого няма да дам брат си. Нали няма да ми отмъщавате, Вячеслав Иванович?

— Какво говорите? — усмихна се Грязнов. — Ръцете са ми къси, а портфейлът празен.

Грязнов остави слушалката и с още по-голяма ненавист заби поглед в телефонния апарат, сякаш това е източникът на всичките му неприятности.

Все пак е избягал! Но се обади. И изглежда, не лъже. Само петима души… Виж как държат на роднините си. Да им завидиш… У нас е обратното, всички се крият в дупките си. Най-много се караме с роднините си, с никой друг.

Телефонът пак звънна и прекъсна размишленията му.

— Здрасти, Вячеслав Иванович! — бодро се обади Володя.

Грязнов въздъхна с облекчение.

— Къде се изгуби?

— Непрекъснато давате заето.

— Не те ли подслушват там?

— В слушалката няма „бръмбар“. Цялата стая опипах…

— Не си ли замръзнал вече?

— Не, какво говорите! Подариха ми нов кожух — вместо палтото…

— Кой? — Грязнов застана нащрек.

— Ами тези, с които летях. Изхвърлиха ми палтото… Но това е дълго за обяснение, подробностите ще чуете, като се видим. Не се безпокойте, всичко е нормално, още не съм затънал в корупция.

— Откри ли нещо? — попита Грязнов, без да престава да се мръщи.

— Има някои неща — отговори Володя. — Ще може ли да ми изпратите една картинка, и то спешно?

— Каква картинка?

— Отпечатък от маратонката върху педала на колата. Помните ли?

— Помня, естествено. Маратонки „Пума“ номер четирийсет и шест. Лабораторията даде и други характеристики. Ще ти изпратя, щом толкова спешно имаш нужда от това. Друго какво?

— Утре съм на погребение — въздъхна Володя.

— А твоите нови познати също ли отиват?

— Как иначе. Засега това е най-голямото им нещастие. Интересни типажи. Само тук можеш да срещнеш такива, в Сибир, отдето идва нашето могъщество.

— Обаятелни ли са? — усмихна се Грязнов. — С широка душа?

— Меко казано — въздъхна Володя. — Просто пукат кости от приятелски прегръдки… И после историята с убийството на жената на Томилин. Тук се крие нещо, освен чисто житейски колизии.

— На нейното погребение ли отиваш? — попита Грязнов. — Да те подсигурим за всеки случай? Мога да звънна в местното управление на МВР.

— Не, какво говорите! Тук се знае всичко за всички! — започна да се вълнува Володя. — Разбира се, те мислят, че са ме заблудили. Старая се да не ги разочаровам.

— Ох, внимавай — въздъхна Грязнов. — Чувствам, че си затънал да не казвам докъде. Ще се измъкнеш ли?

— А как иначе? В краен случай и господин Козлачевски си има слаби места… Знаете ли, че се е кандидатирал в местните избори за губернатор?

— Значи му трябва чиста биография — рече Грязнов. — А ти бъди все пак малко по-предпазлив. Може би не си заслужава да си пъхаш носа в историята с убийството на Томилина?

— Искам да огледам това дело, да го сравня с другите — отговори Володя. — Ако няма нищо общо с това, което разследваме, ще го оставя… Но това вече е друг разговор.

— Точно така — съгласи се Грязнов. — А аз ще прегледам материалите за Козлачевски. Ако не ме лъже паметта, трябва да имаме нещо при нас.

И затвори. После набра номера на Меркулов:

— Костя, каква стана тя? Нали те молих да позадържиш Мансуров…

Меркулов веднага мина в настъпление:

— Молил ме бил! А чувал ли си, че там, в Баку, се намира някой си Александър Борисович Турецки?

— Той е там под друго име — каза Грязнов.

Чуваше се как Меркулов въздъхна тежко.

— Всичко разбрах — каза Грязнов. — Само не въздишай толкова тежко.

— Слава, представа нямаш как се е объркало всичко там… Те там избират с кого да общуват. През чия територия да пуснат нефтопровода.

— Чувах. И четох. Неведнъж. И какво, наистина ли без техния нефт ще се свърши светът? Няма ли къде другаде да спечелим?

— Не е моя и твоя работа — рече Меркулов. — И аз не разбирам всичко. Но се старая да вярвам на тези, които разбират повече от мен. Ти, Слава, си професионалист, значи трябва да уважаваш другите професионалисти в своите области.

— Благодаря ти за признанието. Знаеш ли, че Мансуров току-що ми се обади от Баку?

— На теб? — смая се Меркулов. — И какво ти каза?

— Взел е и брат си…

— Знам. Прокуратурата на Азербайджан се обърна към нас с ходатайство да им предадем делото до завършване на разследването.

— Точно така. Настанил е освободения от ареста Панкратов в частна болница, заплатил за лечението му, привлякъл големи специалисти. И ми съобщи, че вече е откупил петима наши пленници… Разбираш ли? А ако се халосвах с буквата на твоя закон…

— Законът е толкова мой, колкото и твой — прекъсна го Меркулов.

— Ако не бях го заплашил, нямаше да се случи нищо такова! Като нищо щяхте да пуснете братчето му просто така по силата на политическата целесъобразност.

— Да не си пил, ей? — попита Меркулов.

— Нито грам — отвърна Грязнов. — Понеже няма с кого. Саша е далеч, а ти пазиш себе си и законите си…

— Какво искаш от мен? — Меркулов вече губеше търпение.

— Нищо! Исках да си облекча душата! — каза Грязнов и затвори.

14.

Намерихме адреса, който Алекпер ни даде — неголяма къща, грижливо поддържана, сред голяма градина — уютно гнезденце за богати любовници.

— Спри тук — казах аз. — Не, по-добре да се изтеглим малко по-назад…

Съседните къщи, също такива подредени и солидни, се осветяваха от меката жълта светлина на уличните лампи. Изглежда, това бе престижен квартал, където се заселват богатите граждани. Нещо като къщи от американски тип с ливадите му и всякакви такива глезотии…

Солонин ме погледна въпросително.

— Александър Борисович, време е вече да ми обясниш какво става.

— Непременно — отговорих. — Изглежда, засега не са ни изпреварили… Искам да се убедя, че прекрасната госпожа Амирова не ни разиграва като маймуни. Направихме напълно разумно предположение, че може някой да е подслушал чуруликането на тази двойка и затова да са заловили Алекпер, когато е отивал на поредната среща. Така ли е?

— И все пак защо трябва да сме сигурни? — навъси се Витя.

— Защото си рицар, но аз съм следовател! Трябва да видим дали там няма „бръмбарчета“ за подслушване — поясних аз.

— Продължавай и занапред да ме смяташ за идиот.

— Ни най-малко! — сложих ръката си на рамото му. — Разбирам, очаровала те е, както и мен, но ти си нейният спасител, признателна ти е…

— Ясно — прекъсна ме Солонин. — И какво съм пропуснал?

— Тя не поиска да направим проверката — казах аз. — Което поражда въпроса: защо?

Солонин ме гледаше тревожно.

Трябва да изясним дали някой не възнамерява още сега да натъпче там „бръмбари“, за да потвърди предположенията ни, и по този начин госпожа Амирова да остане настрана.

Солонин тръсна глава, веднага излезе от колата и изчезна в тъмнината. Бях почти уверен, че предположенията ми са верни. Дори си погледнах часовника. Госпожа Амирова и нейните покровители имат на разположение още тридесетина минути. Докато е телефонирала на когото трябва, докато там са се приготвяли и комплектували необходимата апаратура… Плюс времето за идването дотук… Много се надявах, че Солонин ще успее да огледа къщата, преди те да са дошли.

Витя се подаде от тъмното след половин час.

— Наложи се да поработя с ключалките — каза той. — Прав си. Там няма абсолютно нищо. Никакви подслушвателни устройства. Изглежда, тя наистина ни е заблуждавала. И най-вече горкия Алекпер. Само че с каква цел?

И точно тогава видяхме две коли, които се задаваха от другата страна.

— Наведи се — казах аз, когато фаровете им се плъзнаха по колата ни. Моментално се свлякохме на седалките. Фаровете угаснаха. Помислих, че трябваше да се отдалечим още повече от къщата, но не се реших. Имаше опасност да привлечем вниманието им върху себе си.

От колата слязоха няколко души и единият от тях отключи с ключа си портата. След това двете коли влязоха в двора.

— Излиза, че имаш право — каза Солонин, когато посетителите си заминаха.

— Нима? — обадих се аз. После омекнах, като видях потиснатия му вид. — Повярвай, бих искал да съм сгрешил. — Дай да й дадем още един шанс. Върви още веднъж. Ами ако са пристигнали, за да ремонтират водопровода?

Разбира се, това си беше издевателство. Но вече бе време да помислим на кого е разказала за нас — за руските агенти, маскирани като чужденци. Да помислим и да предприемем нещо.

— Ако откриеш, че „бръмбарите“ току-що са поставени там… Как е по-добре да постъпиш: да оставиш всичко, както си е било, или да ги махнеш, за да я разобличиш?

— Първо трябва да ги намеря — измърмори Витя и излезе от колата.

Солонин се върна след малко. Седна в колата с овесен нос. Постави ръцете си на кормилото.

— Чакаш по-нататъшни указания, нали? — попитах.

— Помислих, че е по-добре да ги оставя там — отговори той. — Нека мисли, че ни разиграва. И на Алекпер засега е по-добре да не казваме нищо.

— Но нали той чака какво ще му съобщим. Ако има подслушващи устройства — значи приятелката му не е виновна.

Разбираш ли? И върви доказвай, че ги е поставил някой едва ли не пред очите ни, за да осигури невинността й… Той ще повярва по-скоро на нея, отколкото на нас.

— Признавам, че се обърках от цялата тази история. — Витя сви рамене. — Но ще се опитам да му обясня.

— Обади му се! — казах аз. — Ако не повярва, нека да дойде. Как не ги домързя посред нощ да дойдат дотук, за да поставят тия дяволски „бръмбари“!

— Ние с нищо не сме по-добри от тях — отвърна Витя. — Не знаем какво искаме.

Той избра телефонния номер на Алекпер. Не бях го виждал досега толкова смутен. Все пак беше вярвал на Делара. И ето сега нещо подобно може да стане с нейния възлюбен.

— Алекпер… — започна Витя. — Просто не знам как да ти го кажа. С една дума, моят приятел излезе прав. Да, там нямаше подслушвателни устройства… Нещо повече, моят приятел предположи в присъствието на Делара, че има такива и затова похитителите са научили твоя маршрут и времето на пътуването ти. Решихме да проверим, да претърсим в къщата, но както си спомняш, Делара не ни даде адреса… Случайно да си й се обаждал след това?

Солонин прикри с длан микрофона и ми прошепна: не е звънял, чакал е да му се обадим.

— И ето че станахме свидетели как пристигнаха няколко души с коли. Следите им още личат покрай къщата, можеш да ги видиш… Та те влязоха там и после си заминаха. Аз отидох след тях. Бяха се появили подслушвачки. Разбираш ли?

Солонин замълча, слушаше какво говори Алекпер. Лицето му имаше непроницаемо изражение. Седях и не смеех да помръдна.

— Не, приятелю, оставих всичко така, както си беше… Наистина ли? Знаеш ли, много се опасявах, че няма да ми повярваш. Лека нощ… макар вече да е утро.

Витя изключи апарата.

— Искам да отидем в хотела — каза той. — Един душ — и в леглото. Стига ми толкова за днес. Не съм от камък.

Той се обърна към кормилото и запали двигателя. Заваля сняг. Колата вървеше сред безбройните снежинки, които залепваха по стъклото, и чистачките трудно се справяха с тях.

А аз си мислех, че колкото повече навлизаме в тази история, толкова по-неясно става.

Как и за какво да говорим утре с Делара? Тя ще си „спомни“ адреса и с очарователна усмивка ще ни предложи да се разходим до „гнезденцето“. И ние ще се правим, че никога не сме били там.

Ами записът на съпружеската изневяра на госпожа Мансурова? Какво да правим с него?

Главното е, че ни засякоха. Със сигурност. И ще си дават вид, че нищо не знаят, просто ще ни следят непрекъснато със съдействието на прекрасната госпожа Амирова. А ние също ще си даваме вид, че за нищо не се досещаме. И както и преди, ще гледаме с обожание прекрасната дама и ще се възхищаваме на достойнствата й.

Само Алекпер да не ни подведе… Той няма да може да скрие, че някои работи са му станали известни, колкото и да се преструва. Жените веднага усещат подобни неща.

— По същество двамата с вас сме разобличени — наруши мълчанието Солонин. — При това още от приема във френското посолство. И някой знае за всяка наша стъпка. Следят разговорите ни, напипват връзките ни.

— Значи не всичко е толкова мрачно — отвърнах. — Сега поне знаем за това.

— А какво има да знаем. Време е да си плюем на петите, докато не са ни прерязали гърлата като на Новруз.

— Като цяло можем да смятаме мисията си за завършена. Но да си плюем на петите, както ти се изрази, значи да покажем, че всичко ни е станало известно. Но ако без да разкриваме целта на пребиваването си, продължаваме да сновем на дадената територия в търсене на деловата изгода, можем да допринесем някаква полза за отечеството.

— Каква? — попита Витя и се намръщи.

— Вече го обсъждахме един път — отвърнах. — Русия има тук интереси, в това число наши пленници в Чечня. Какво полезно сме направили? Хванали сме на местопрестъплението две дами, които слагат рога на мъжете си и заблуждават възлюбените си? Може ли да си тръгнем с толкова?

Солонин мълчеше. След това не издържа, спря колата, излезе и почисти стъклата от снега. Моторът бучеше равномерно, чистачките с нова сила летяха насам-натам.

— Нашите напъни ми напомнят тяхната работа — кимна той към чистачките. — Не успяваме да почистим от единия боклук, а вече се натрупал нов…

— Философ — казах. — Спиноза. Не си свикнал с неуспехите. С тях и не трябва да се свиква, понеже целият ни живот ще ни се стори една безсмислица. И все пак понякога неуспехите са поучителни.

Сутринта се свързахме с госпожа Амирова. Тя говореше приветливо с Витя. Слушах разговора им по деривата.

— Адреса ли? Ах, да… Сега ще видя. Виждате ли, Майкъл, кой знае защо такива неща не се задържат в паметта ми. Имам предвид цифрите. Макар зрителната ми памет да е добра. Например помня как хубаво ме защитавахте от похитителите ми. Защо мълчите? Вие сте истински рицар, господин Къриган! Някога за такива са писали романи.

— Например „Дон Кихот“ — подсказа Солонин и аз сложих ръката си върху неговата.

— Само спокойно… Не сега — произнесох само с устни.

— Е… Дон Кихот не е напълно сполучливо сравнение — засмя се тя. — По-скоро Ричард Лъвското сърце.

— Не възразявам — кимна Витя. — Тук съм като на кръстоносен поход. Освобождавам Гроба Господен.

Не се сдържах и прихнах. Кръстоносец!

— Трябва да се приготвя — каза Делара, — да се обадя на Алекпер… Нали нямате нищо против той да присъства?

Спогледахме се. Разбира се, нямаме нищо против.

— По кое време ще стане това? — попита Витя.

— Звъннете след четиринайсет часа… — Тя се прозя.

Пазаренето е безполезно. Половин ден отива на кино. Но може би си заслужава. Толкова неща могат да се прояснят.

Отидохме да я вземем около три. Колата на Алекпер с охраната вече чакаше край дома й.

Алекпер седеше вътре безучастен, леко ни кимна, сякаш не възнамеряваше да слиза от колата. Изглежда, така изискваше етикетът. Няма да се появява при любовницата си направо в дома й. Но това не пречеше да я чака под прозорците й. С една дума — Изток.

Делара излезе сияеща, официално облечена, протегна ни ръце и сякаш не забелязваше автомобила на любимия си. И това е етикет.

Тя седна до мен. Алекпер със своите момчета ни последваха. Тя се обърна на два пъти назад. Може би й се искаше да се премести при него. Но което не е позволено, не бива.

Стараех се да не се оглеждам назад, към колата на Алекпер, и да не мисля какво изпитва в момента.

Пристигнахме на познатото място в къщата с градината. Делара не се учуди, че Солонин нито веднъж не попита как да стигнем. Возят я — значи знаят къде.

От време на време я поглеждах. Интересно как ще го разиграе…

Влязохме в къщата. Светнахме лампите.

— Ах, колко отдавна не съм идвала тук! — каза тя и падна в големия мек фотьойл. Гледахме я мълчаливо. Лъжа в красива опаковка. Не можеш да се изразиш по друг начин…

— Какво ме гледате така? — попита тя и вдигна вежди. — Гледайте де, търсете това, което искахте… Не си представям какво може да има тук, освен скъпи за мен предмети…

И изпрати нежен поглед на Алекпер. Той гледаше настрани, скръстил ръце на гърдите си. Това, че тя ни говори на руски, никак не го трогваше.

— Вашата майка е рускиня, нали? — попитах я, когато мълчанието се проточи.

— Един от дядовците ми е руснак, а мама е украинка… Но не е ли все едно! Понякога тъгувам за селото, където ходех като дете! Толкова години са минали, не можете да си представите… И изобщо се радвам на всичко, свързано с Русия. И затова толкова се зарадвах, когато разбрах, че сте руснаци.

— Кой друг се зарадва на това?

Тя отвори леко уста и смутено ме погледна.

— На какво да се зарадва? — не разбра думите ми. — Че сте руснаци ли?

— Да — казах. — Кой друг го научи благодарение на вас?

— Никой — тя сви рамене, — кълна ви се… Алекпер, скъпи, какво става тук?

— Бих искал да науча това от тебе, скъпа — обади се той, като погледна мрачно към нея.

— Подозирате ли ме в нещо? — попита тя. — Нали сами казвахте, че нашите разговори се подслушват. И по този начин са разбрали кога и къде ще се срещнем с Алекпер… Нищо не разбирам. Нали искахте да ги намерите, тези устройства…

Очите й се напълниха със сълзи. Гласът й трепереше. И колкото по-правдоподобно изглеждаше, толкова по-отвратително се чувствах.

— Ами търсете, търсете! Защо ме гледате така? — Тя стана и засвятка с очи. — Или ме откарайте обратно!

— А защо не потърсите сама устройствата, госпожо Делара? — попита Солонин.

— Аз? — Тя притисна ръцете си до гърдите. — Аз ли трябва да ги търся?

— Ще ви помогна — кимна Солонин. — Едното ще намерите в онази ваза за цветя… погледнете, не се притеснявайте. Само си протегнете ръката.

Тя боязливо бръкна във вазата, лицето й трепна, когато извади „бръмбара“…

— Ето, виждате ли? — Тя го сложи на масата.

— Другото устройство ще намерите, ако протегнете ръката си, под абажура — продължаваше Витя. — Не, по-наляво, още по-наляво…

Тя извади оттам също такъв „бръмбар“ и предпазливо го сложи до първия.

— Боже… колко още има? — въздъхна тя. — Сега убедихте ли се?

— Да — казах. — Странното е, че не питате откъде му е известно на мистър Къриган къде се намират?

— Наистина — прошепна тя. — Нищо не разбирам… Вие ли ги сложихте там?

— Ние имаме алиби, Делара — каза Витя. — Когато са отвличали Алекпер, аз бях в Германия. Косецки в Москва. А вие сте били тук.

— Искате да кажете, че аз съм ги поставила? — Тя играеше ролята си докрай. И трябва да признаем, че го правеше майсторски.

— Защо? — казах. — Тези устройства бяха поставени тази нощ, за да докажат вашата невинност.

— Не разбирам какво искате от мен? — простена тя и падна в креслото. Лицето й стана на петна.

— Мога да подскажа къде ще намерите още — каза Салонин. — Между другото, не работят. Те, както току-що каза моят приятел, имат друго предназначение. Да ви подскажа ли къде са останалите? В банята — под ключа, в спалнята — под настолната лампа… Ще гледате ли?

Тя поклати глава. Устните й трепереха силно. Зарида и закри лицето си с ръце.

— Те ме заплашиха… Изобщо не мислех, че ще се решат на това. Умолявах ги да не закачат Алекпер. Но вече не можех… разбирате ли, не можех… Заплашиха ме, че ще отвлекат дъщеря ми… Алекпер я познава. Просто се обърках от всичко това!

Алекпер продължаваше все така да мълчи и никого не гледаше.

— И тъй, Делара, кой още научи с ваша помощ за нас? — попитах.

— Сигурно съм последната глупачка… Но се кълна, никой не ме е питал за вас. И аз нищо не съм разказвала. Питаха само за Алекпер. Дори не предполагах, че някой ще се възползва от това. Помолиха ме да науча някои неща от него… Казваха, че уж това е от полза за нашата република. Аз отговорих, че ще видя Алекпер утре и ще го попитам за всичко. Молеха ме да кажа кога точно ще бъде срещата, понеже информацията била необходима веднага. И аз казах: както винаги. Ще се срещнем там, където винаги. Кълна се в дъщеря си, не съм предполагала, че ще го отвлекат! И когато това се случи, ги попитах… Те само повдигнаха рамене. Говореха за чеченци, за някаква трета сила. И аз повярвах, че е така.

Тя погледна умоляващо Алекпер.

— Кои са те — попита той на руски, — и какво искаха да чуят от теб? Нали почти нищо не съм ти казвал. Бяхме се разбрали веднъж завинаги: за работата — нито дума. Помниш ли?

— Да, скъпи, но ти все пак разказваше това-онова. За деленето на добива или на продукцията, вече не помня… — Тя наведе глава и произнесе много тихо: — Това е всичко, което мога да ви кажа.

15.

Володя вървеше в общата траурна процесия, като се стараеше да разгледа незабелязано присъстващите. Имаше много хора. Голямо количество цветя и венци. В това време на същото гробище — недалеч — погребваха Анатолий Чердинцев. Там имаше малко изпращачи, всички, които вървяха след ковчега му, поглеждаха към пищното погребение на жената, в чиито обятия е бил застрелян.

Още от сутринта валеше сняг. От входа на гробището до изкопания гроб беше доста далеч. Ковчега на Елена Томилина носеха мъжът й и Гоша Козлачевски. Двамата вървяха отпред. Отзад държаха телохранителите — Аркадий и Тимур. Те бяха най-надеждните и силните, всички останали, които се хващаха отстрани, се стараеха повече да се покажат пред очите на бъдещия губернатор, подхлъзваха се, почти падаха и бързо се сменяха.

Гоша беше недоволен. Вървеше с едри крачки, налагаше темпото, та хората едва успяваха да го следват, и се караше нещо недоволно на директора, който крачеше до него.

— Не се ли намери по-близо място? Помолих те като човек…

— Нищо не можех да направя — оправдаваше се директорът. — Роднините възразяваха. Там била погребана баба й. Е, какво можех аз?

— Трябваше да се обърнеш към мен — говореше сърдито Гоша. — Кой знае каква яма е, пълна с вода до коляното… Ами къде е Чердинцев? Защо вървят след нас? Нали предупреждавах да е по различно време.

— Стига вече — намеси се Томилин. — Не е време за това.

— Виж го ти, убит от мъка — произнесе насмешливо Гоша.

Оказа се, че гробът е изкопан в низината. И както предполагаше Гоша, беше пълен с вода, покрита с тъничък лед.

— Не, няма да стане така — избухна Гоша. — А на Чердинцев къде е? На върха ли?

— Престани! — рече Томилин. — Няма нужда да правиш скандал в такава минута.

— Какво й е на минутата? — Гоша се ококори насреща му. — Ти какво, драги, искаш да я сложиш в тази локва ли? Чердинцев да сложат тук!

Свещеникът с кръста, готов да произнесе напътствието си, поклати глава.

— Не е редно да се разменят гробовете, Георгий Семьонович — рече той.

— Сам зная кое е редно и кое не… Подръж! — Той отстъпи своя край от ковчега на Конопльов.

И като разблъскваше хората, идещи срещу него, закрачи натам, накъдето се насочи траурната процесия на Чердинцев.

Фрязин обърна внимание на реакцията на околните. В общи линии всички чакаха безропотно. Майката на загиналата хлипаше, подкрепяха я сестрите на Елена с черни забрадки. Всички стояха мълчаливо и чаках нещо.

Гоша се изкачи на върха. Там още продължаваха да копаят, от ямата изскачаха буци пръст.

— Хайде, стига, стига… — Гоша пъхаше пари в ръцете на майката на покойника. — Каквото било, било… И не забравяйте, че заради вашия син я убиха. Но да забравим, да забравим… Нямате ли свещеник? Нашият ще го опее. Аз лично ще му платя. А вие…

— Той клекна пред гроба, като гледаше копачите долу. — За какво мислите там долу? Искате да одерете убитата от мъка майка ли?

Те отговориха нещо, но Володя не различи думите. Само буците пръст полетяха по-бързо.

— Давам ви пет минути — каза полугласно Гоша, като се изправи. — Или ще изкопаете собствения си гроб. Познавате ме…

Понесоха ковчега с тялото на Чердинцев към гроба, предназначен за Елена. И ковчезите с телата на любовниците се срещнаха, почти се сблъскаха в теснотията на гробището, люшнаха се в ръцете на тези, които едва ги удържаха.

— Господи… какво прави той! — простена едва чуто Томилин.

Най-после ковчезите се разминаха. Понесоха Елена нагоре, Чердинцев спуснаха до бившия й гроб.

Всички се споглеждаха, шепнеха си, като поглеждаха неодобрително към Гоша.

А майката на Чердинцев заплака горчиво, на висок глас и свещеникът, който възнамеряваше да започне службата, бе принуден да замълчи.

— Ти не ни оставяш на мира и след смъртта — каза Томилин.

— Да беше помълчал… — изсъска Гоша, след като се огледа. — Ту далекогледът ми ти подозрителен, ту погребението не ти харесва… Аз съм платил всичко! И за погребението на твоята жена също! Сега си никой за нея! — Той вече крещеше и се самонавиваше.

— Ще разбера аз кой ги ликвидира…

И тръгна нагоре след ковчега на Елена, където спешно завършваха изкопа на гроба.

Томилин гледаше с ненавист в гърба му. И изведнъж трепна, усетил тежестта на нечия ръка, стоварила се на рамото му.

— Слушай, защо си недоволен от всичко? — попита го Тимур. — Все нещо не ти харесва, все ти е малко… Такава жена изпращаме! Не опази жена си, която Гоша ти повери като на роден брат. И на това отгоре се разправяш… Не е хубаво, драги. Никак не е хубаво… Върви, не стой, прости се с нея. Такава красива, такава млада беше… Вай Аллах, какво става…

Володя Фрязин се забави край ковчега на Чердинцев. Тук стоеше и Аркадий, телохранителят на Томилин. Гледаше печално Чердинцев и устните му мърдаха, сякаш четеше молитва. Приятели, помисли Володя, преживява. Дори е забравил за господаря си. А на Тимур му е все едно, никакви емоции, изглежда, е свикнал да погребва. Спокоен, деловит, не се отделя от господаря нито крачка.

Майката на Чердинцев плачеше, сега само тя гледаше сина си, а всички останали следяха другото погребение, където плачеха по-високо и венците бяха по-пищни.

Пуснаха ковчега с тялото на Чердинцев в гроба, но той остана върху образувалия се лед, който едва чуто изпука, без да поддаде.

Гробът не приемаше тялото. През пролуките водата постепенно заля леда. Гробарите се спогледаха и започнаха да хвърлят надолу замръзнали буци глина. Ледът продължаваше да пука.

Майката на загиналия гледаше с ужас как най-накрая ледът се разпука и ковчегът слезе косо под водата първо с единия си ъгъл, после с другия.

Тя завика, сви се в ръцете на също такива самотни, нещастни старици.

Аркадий продължаваше да стои, сякаш изпаднал в несвяст, без да се помръдне от мястото си. Някой го извика. Той се опомни, започна бързо да се изкачва нагоре, към другия плач, по-многогласния и силен.

Гоша стоеше със съсипано лице над отворения ковчег и без да откъсва поглед, гледаше покойницата. Беше застанал пред мъжа й и отстрани изглеждаше, че той е убитият от мъка съпруг…

Володя настръхна. Странно погребение. Зрелището не е за слабонервни.

Но ето че Гоша се наведе и целуна Елена по челото. И най-после се отмести.

Володя видя как Томилин се надвеси над ковчега на жена си и веднага се дръпна, изправи се и се отмести настрана.

Сякаш се изплаши от нещо, помисли Фрязин. Какво ли може да означава?

Гоша сякаш отсъстваше. Томилин, напротив, безкрай се озърташе, кимаше, приемаше съболезнованията, милваше по рамото нещастната майка на загиналата си съпруга, изхлипваше и въздишаше. И непрекъснато трепереше. Трепереше с цялото си тяло, сякаш преживяваше обхваналия го ужас, който нямаше край.

Той не приличаше на убиец на собствената си жена. На Володя се стори, че убиецът трябва да изглежда другояче. Във всеки случай на гробището това трябваше да стане ясно… Сега да дойде тук Александър Борисович, помисли си Володя, той щеше да види всичко, което трябва. И да обясни треперенето, пронизващо Томилин.

Томилин продължаваше да трепери и на помена на жена си. Гоша искаше милостиво да покани на помена и роднините на Чердинцев, но Томилин се възпротиви решително.

Правеха помена в огромна зала в ресторанта на хотел „Сибир“. Гоша настани Володя до себе си. Поканените гледаха с учудване непознатия.

— Е, какво? — от време на време се навеждаше към него Гоша. — Забеляза ли някого? Не си?

— Какво мога да забележа? — повдигаше рамене Володя. — Аз да не съм екстрасенс? Трябваше да поканите ясновидци.

Гоша махна с ръка.

— Имаше, каних ги… Само скубят пари. Валута им дай на тях. Шарлатани. Душата ми обърнаха. Предсказваха, че през тази година трябвало да стана милиардер. Представяш ли си? Не в рубли де… Слушай, а защо Олег Томилин, мъжът й, е такъв бледен и трепери?

— Има температура — обади се Тимур, седнал от другата страна на Гоша. — Виждаш ли, избила му е пот. Изстинал. Има грип.

— Той ли ти каза? — попита Гоша.

— Нали виждам — усмихна се Тимур.

В това време зазвъня мобифонът. Володя се опита да стане, като използва случая да излезе, но Гоша го дръпна:

— Седи тук. Още ми трябваш… За експеримент.

— Да, слушам, слушам… — рече Гоша. — Какво става там? Пак ли нещо не е наред? Нали при тях наскоро имаше взрив в метрото, през есента, забрави ли? Какви хора! Не разбират от намеци… Направо не знам какво да ги правя. А кой там пак мъти водата? Мансуров ли? Нали каза, че е в Бутирка. Пуснали го да си ходи? Но какво мога аз? Ще се наложи да повторим… Миналата седмица бях при грузинците в посолството — шишчета, да, всичко беше наред… Но за това друг път. Аз съм на погребението. Да, информацията ти е вярна. Любимата жена. Никого не съм обичал така! Трябва да се организира нещо за Мансуров, да разбере… Той мисли, че не знам кой се опитва да ми взривява тролеите в Москва… Жалко за хората, разбираш ли. Те за какво да страдат? Вече му набивах в главата главното… Добре де, после, после казвам! Все пак съм на погребение. Не е удобно.

Той изключи мобифона и погледна притихналите гости.

— Дори в такъв ден не ми дават покой. Що за хора! Казвам на грузинците: нима не ви е жал за президента ви? Вече е стар, охранявайте го малко по-добре. Искате ли аз да ви организирам охраната. Но не просто така, просто така не става. А като не щете, тогава не се обиждайте… Искаха да строят нефтен терминал в Поти, представяте ли си? А на мен абхазците ми загряха телефона: само при тях в Сухуми! На мен не ми пречи! Но нали трябва да помисля за Русия? И ето резултата — както и предчувствах. За малко да гръмнат техния президент. Взривили една кола до него, но се разминало, няма нищо… Но те поне разбират. Повече не намекват за терминали.

— Какви хора! — повтори Конопльов. — Обясняваш им, обясняваш… Докато не си го получат по мозъчната кутия — нищо не разбират.

— Е — рече Гоша, — хайде да пием! Че то с тази политика и икономика ще забравим за какво сме се събрали… Хайде, лека й пръст.

Володя гледаше внимателно какво става. Всички работеха усилено с челюстите, ядяха. Само Томилин не хапваше нищо. Трепереше, стиснал посинели устни.

— Олег, кажи нещо? — Гоша се обърна ласкаво към Томилин. — Гледам, съвсем зле си. Да нямаш температура?

Той кимна утвърдително.

— Олег, искаш ли да полегнеш? — попита майката на загиналата, като гледаше съчувствено зет си. — Или чай с малини?

— За него водка с люта чушка! — посъветва Конопльов през смях.

— Къде се намираш? — скръцна му Гоша. — Щом няма желаещи, тогава аз…

Той си наля водка и стана, като следеше с поглед как се надигат всички от местата си.

Гоша гледаше изпитателно, сякаш фотографираше кой е станал навреме, кого трябваше да подтикват.

— Ако можеше, щях да се разменя с теб, скъпа моя — каза Гоша и в очите му изскочиха сълзи. Той изхълца шумно. — Без теб няма никаква радост в този живот за мен! Само проклетата работа и майка Русия! И дългът — да намеря този, който го направи… И ако… ако е тук, сред нас… — в настъпилата тишина той обходи с тежък поглед присъстващите, — кълна ти се, скъпа, ще го намеря! И ще хвърля мерзкото му тяло в нозете ти.

Изрече го и със замах хвърли опразнената си чаша на земята. Конопльов веднага повтори. И Тимур.

Томилин не счупи чашата си. Сложи я с трепереща ръка на масата, недоизпита.

— У нас, Томила, се пие до дъно — рече Гоша. — Пий, Олег, няма да видим повече нашата Еленка…

И заплака, като протегна ръце през масата към нещастния Томилин.

16.

Беше вече полунощ, когато Мансуров с охраната си пристигна пред дома на президентския син.

Там го очакваха. Мансуров спря с жест телохранителите си и те пак седнаха в колите.

Мансуров предаде мълчаливо пистолета си на охраната, която го посрещна на входа. После се изкачи горе, придружаван от тях.

Алекпер го очакваше в неголям хол, обзаведен с мека мебел в източен стил. В ъгъла димеше наргиле.

— Моля — рече Алекпер и посочи празното кресло на госта. Мансуров се насочи към него и спря, щом забеляза в другото кресло познат човек.

— Самед Асланович? — рече той. — Вие сте тук, в Баку?

— А защо на руски? — усмихна се Самед. — Това е език за международно общуване, но не е национален. Не е ли така?

— Не съм си у дома. — Мансуров почтително наклони главата си към Алекпер. — Тук е прието да се говори на руски, и в Бутирския затвор, където попаднах благодарение на вас, Самед Асланович, имах време да се убедя, че този език е най-подходящ за сериозни разговори.

— Там ли ви се наложи да водите сериозни разговори? — Самед продължаваше да се усмихва.

— И трябва да призная, не безуспешни — отговори Мансуров.

— Затова се намирам сега тук, а моят брат е у дома.

— Да оставим язвителността, Рахим — каза Алекпер. — Реших да възобновя контактите си с вас веднага щом се убедих, че не сте били причината за моето пленяване.

— А кой? — попита предпазливо Мансуров. — Мога ли да попитам за това?

— Всяко нещо с времето си, Рухола-оглу — отвърна Алекпер.

— След Москва сте заприличали на разумен човек.

— Много ме ласкаете. — Мансуров наклони главата си, като поглеждаше към Самед, изглежда, очакваше да чуе какво ще каже той. — Та за какво бихте искали да поговорите с мен?

— По повод последните събития… — Алекпер сключи вежди.

— Извинете, не можете ли да ми обясните защо взривовете в нашето метро се редуват с взривове в московските тролейбуси?

— Предполагам, че знаете — каза Мансуров. — В Москва метрото е по-добре охранявано.

Алекпер и Самед се спогледаха. Броеницата в ръцете на Самед замря.

— А вие, драги, смятате, че е по-добре да се взривява в Московското метро? — попита Самед.

— За бомбаджиите е много по-трудно да попаднат там — отвърна Мансуров, като се усмихваше напрегнато. — Както е известно, там обискират лицата от кавказка националност. А лицата от славянска, като украинци примерно, засега не се решават.

— Да не искате да кажете, че вие организирате и финансирате тези атентати? — попита Самед.

— Не, но така попитахте — вече съвсем искрено се усмихна Мансуров, — сякаш аз се занимавам с това. Знам, че вие, Самед Асланович, от дете обичате да се возите из Московското метро, да оглеждате хубавите жени. И метрото е най-хубавото, и момичетата там са най-хубавите. Но нашето метро си е нашето метро, не е ли така? И нашите хора са ни по-скъпи, понеже са си наши. И все още не е забранено за лица от славянска националност да влизат в подземните ни дворци…

— Как смятате, ще има ли някакъв ответен взрив в Москва? — попита Самед.

— Бих ви посъветвал по-малко да се возите в обществения транспорт, уважаеми Самед Асланович — рече Мансуров, като склони главата си на рамото. — Това е съветът ми към вас. Но въпреки вашето мнение за мен, това не е предупреждение. Аз не се занимавам с взривове, както и с отвличане на хора, сам казахте, че сте се убедили наскоро в това…

Той внимателно местеше погледа си от Самед на Алекпер, които по нещо си приличаха, макар роднинската им връзка да беше доста далечна.

— Става дума за следното — каза Алекпер. — За вашите тесни връзки с чеченците…

— За осъдителни ли ги смятате? — учуди се Мансуров. — Откъде-накъде тесните връзки с братя по вяра са по-лоши от също такива връзки с друговерци?

Нито Алекпер, нито Самед успяха да отговорят. Вратата се отвори безшумно и в стаята влезе усмихната девойка със сребърен поднос, на който се издигаше сервиз за кафе.

Мансуров видимо се оживи, докато я оглеждаше. Постара се дори да надзърне в очите й, когато му подаваше божественото питие.

— А вие, уважаеми Самед Асланович, за дълго ли сте при нас? — попита той, гледайки със съжаление вратата, зад която се скри красавицата.

— Толкова, колкото вие останахте в Москва — отвърна Самед, като бавно отместваше зърната на броеницата.

— С ваша помощ… — Мансуров пак склони глава към рамото си. — Но все пак не ми отговорихте на въпроса.

— Знаете ли… — Броеницата в ръцете на Самед замря, което свидетелстваше за вътрешното му напрежение. — Знаете ли, драги Рахим, постоянно забравяме един от най-важните аспекти на проблема. Да, чеченците са наши едноверци, руснаците проляха много чеченска кръв, всичко това е вярно, но ние не можем да способстваме за създаване прецедент на територията на бившата империя. Съществува Карабах, провъзгласил независимостта си, както и Чечня. Който живее в стъклен дом, не трябва да хвърля камъни по съседите, казват англичаните.

— Мъдра мисъл — съгласи се Мансуров. — И аз щях да се съглася с нея, ако не съществуваха други възможности за връщането на Карабах.

— За какви възможности говорите, уважаеми? — попита Алекпер.

— Просто ще го купим от арменците — отвърна Мансуров. — Когато забогатеем достатъчно от нефта. Колкото повече забогатяваме, толкова по-бедни ще стават арменците, които Аллах е лишил от всичко на този свят. Но те не чуха предупреждението му дори тогава, когато им стовари земетресението.

— Как решихте, уважаеми, че Карабах може да се купи? — Самед вдигна глава от чашата си. — Там са най-богатите и плодородни земи. Те могат да хранят цяла Армения. Разбирате ли това?

— В Армения остават все по-малко и по-малко гърла — усмихна се Мансуров. — Те бягат, господа. И колкото по-богати ставаме ние, толкова по-лошо се чувстват те. И Карабах сам ще падне в краката ни, като презряла круша.

— Или напротив, от ожесточение ще ни нападне — промърмори Алекпер, като гледаше неприязнено госта.

— Нека ни нападне! — Гостът дигна нагоре ръце. — И точно тогава ще ни помогнат нашите братя чеченците.

— Вие сте авантюрист — въздъхна Самед. — Заслепени сте от собственото си богатство, което прекалено лесно придобихте. За сметка на домовете, които по-рано принадлежаха на въпросните арменци.

— Във всичко е волята на Аллаха! — отговори Мансуров. — Аллах е дал на правоверните нефт, нека правоверните се ползват от божествения дар. И затова, драги Алекпер, аз предполагам, че в едно отношение сме съюзници: нашият нефт трябва да мине от мюсюлманска земя през мюсюлманска земя.

— Така е, но не съвсем. — Алекпер поклати глава. — Смятам, че държавата трябва да вземе в свои ръце целия нефтодобив и транспортирането…

— Тоест да отиде в ръцете на президентския клан! — прекъсна го Мансуров.

— А смятате ли, уважаеми Рахим, че трябва да го даде в частни ръце, тоест във вашите? — намеси се Самед. — С една дума, тук виждам двете страни на въпроса: къде и как ще потече нашият нефт и кой ще контролира това. Кой от тези проблеми смятате за първостепенен за себе си, господин Мансуров?

— Вторият, разбира се — отговори Мансуров. — Щом нефтът има истински стопанин, той сам ще реши къде и как да го транспортира.

— Между другото, имате двойник в Русия — отбеляза Алекпер. — Той също защитава гледната точка, че нефтът трябва да мине през Русия, но би искал да вземе това в свои ръце.

— Между другото, не организира ли той вашето доста абсурдно отвличане в Латинска Америка? — попита Мансуров с присвити очи. — Щом сте свалили обвинението от мен, мога ли да предположа това? Още повече че доколкото ми е известно, там са ви пазили руски бандити.

— Да се върнем на нашия въпрос — намръщи се Самед. — И тъй, представете си проблема по-широко, отколкото го правехте досега: Чечня се стреми към пълен суверенитет, за което съдействате с всички сили. Наред е пълното признаване суверенитета на Карабах, не ви ли се струва?

— Изпуснахме Карабах още по-рано, отколкото Русия изпусна Чечня. Време е най-сетне да си признаем! — избухна Мансуров. — И за да си го върнем, ще са нужни години. Ако искате, те сами трябва да ни помолят да ги приемем обратно, когато Армения напълно остане без население, защото се е разпиляло къде ли не. Разсъждавате с категории от съветския период.

— Всички сме от това време, господин Мансуров — отговори меланхолично Самед, като тракаше спокойно зърната на броеницата си. — И разликата между нас не е голяма: едните гледат като в шаха — през три хода напред, другите — с четири. Хода или години — разликата не е голяма, както виждате.

— А вие, уважаеми, гледате с пет напред, естествено? — усмихна се Мансуров.

— Може и десет да са — рече Самед. — Във всеки случай се старая. И разбирам, че тогава ще си имаме работа с процъфтяваща и могъща Русия, в която уморената сама от себе си Чечня ще пожелае да се върне… И същата тая Русия вече няма да ни позволи да притискаме славянските народи в Кавказ — преди всичко Грузия и Армения. Чеченците, на които толкова много се уповавате, могат да воюват само у дома си. Зад гърба на мирните жители. В Карабах ги чака друго нещо… Те показаха вече всичко, на което са способни. Това е таванът им. В това време Русия започва да сменя посоката… Впрочем, доколкото знам, вие се стараете да се презастраховате и за всеки случай имате предвид варианта, за който говоря.

Мансуров премести погледа си към Алекпер. Изглежда, на президентския син също беше интересно какво има предвид Самед. Сега ще го научи. И маската на верен слуга на Аллаха, която носи досега той, Мансуров, ще бъде свалена.

— Ако имам предвид бъдещето, то е само от човеколюбивост — въздъхна Мансуров. — Не го крия. Откупувам руски пленници. Презастраховам се, както вярно отбеляза уважаемият Самед Асланович. По същия начин се презастрахова нашият домакин Алекпер, като прави реверанси към Иран… Какво да се прави, господа! Ние сме малък народ, притежаващ огромни съкровищници. Трябва да се отнасяме умно със съседите си, които си точат зъбите за това, с което ни е надарил Аллах…

— Прави ви чест. — Самед склони към него главата си с грижливо направения път. — Да си призная, не очаквах.

— Нали, Самед Асланович, ме тикнаха зад решетките не без помощта на такива като вас — обади се Мансуров. — Там ми се наложи да преосмисля много неща от живота.

— Започвам да мисля, че нашият гост не е свързан с твоето отвличане и отвличането на прекрасната Делара. — Самед се обърна към братовчед си. — Макар и в двата случая да фигурираха все тия чеченци.

— Те могат да си имат свои работи — каза Мансуров. — И свои интереси, преплитащи се с интересите на някои други руснаци. Не е ли така?

— Имате предвид Козлачевски? — Самед го погледна изпитателно в очите. — Той обича да дърпа конците иззад завесата.

— Достоен противник — съгласи се Мансуров. — Предполагам, че той е организирал всички тези акции, включително взривовете в метрото, и се е опитвал да стовари върху мен всичките ужаси.

— Със същото ли му отговаряте? — попита Алекпер.

— Сега се чувствам така, сякаш отново съм попаднал в МУР на разпит — отвърна Мансуров. — И това наричате делови разговор?

Алекпер и Самед замълчаха.

— Допълнително кафе? — Алекпер се обърна към госта и му показа кафеника.

— Позволете — кимна той. — Кафеникът е чудесен. Такива са правили само едно време. Моята Фирюза събира антиквариат, при това главно европейски. Но аз предпочитам персийския или арменския. Кой накара тия арменци да приемат християнството! Такива умове, такива таланти…

Той поклати осъдително глава и се зае с кафето си.

— Смятате ли, че щяха да избегнат земетресението и взривовете по газопровода, ако бяха приели мюсюлманската вяра? — попита Алекпер не без ирония.

— Може ли да ви попитам нещо? — Мансуров отмести чашата си. — Можете ли да ми предявите пълномощията, които ви е дал президентът? Уверен ли сте, че той изцяло би одобрил вашата позиция на тези, както вие ги наричате, преговори? Ако съдя по последните му изявления — това е съмнително.

— Политиката на малката страна, притежаваща огромни запаси от нефт, както правилно отбелязахте одеве, рядко може да бъде еднозначна — произнесе предпазливо Самед. — Но тук, у дома, ние с Алекпер можем да наричаме нещата със собствените им имена. Затова смятайте, че имаме такива пълномощия…