Голямата игра

1.

— Виж какво забелязах — казах на Солонин. — Може да се каже, че открих закономерност…

Разгърнах пред него изрезките от вестниците.

— Ето, в Грузия е пристигнал представител на Франция, подписали са безобиден протокол за намерения и веднага следва взрив на газопровода, захранващ Грузия през Дагестан. По-нататък. Съглашение за военнотехническо сътрудничество между Армения и Русия. В отговор също такава акция на отсечката от газопровода, която захранва Армения…

— Излиза, че по този начин някой коригира политиката на тези републики? — попита Солонин. — Но къде да търсим този някой? Тук, в Азербайджан ли?

— В Азербайджан взривяват метрото — казах аз.

— В Москва взривяват тролейбусите — добави Солонин.

— Значи още някой? — попитах. — Прословутата трета сила?

— На която е изгодно да се стоварва всичко — усмихна се Витя, като преметна по навик дългите си крака върху облегалката на креслото. — Както по-рано всичко са стоварвали на Господа Бога.

— Просто има две противостоящи сили, които си нанасят взаимни удари, а обществеността охка, ахка, без да знае какво да мисли. И стоварва вината, правилно отбеляза, на някаква трета сила — казах аз. — Ето виж… Преговорите на Азербайджан и Англия за по-нататъшното разширяване на проучвателните работи под дъното на Каспийско море. Сега обърни внимание, че тукашните вестници пишат за това с нескрито злорадство — Русия е отстранена.

— От коя дата е вестникът? — подскочи Солонин.

— Вчерашен е…

— Значи, ако се съди по твоите пресмятания, всеки момент трябва да се очаква взрив в метрото. — Солонин пак се свлече на дивана и преметна краката си върху облегалката на креслото.

Взехме картата на метрото в Баку, но много бързо се отказахме от търсенето. Нямаше и не можеше да има закономерност в диверсиите.

Някъде на някоя спирка във вагона се слага взрив с часовников механизъм… Остава неясно къде ще гръмне. В Москва може да се контролират лицата от кавказка националност направо пред входа. Тук всички са си свои, братя мюсюлмани. Европейците пътуват предимно с коли, само старците са с обществения транспорт, но те няма да помъкнат мина в метрото…

— А имаме ли поне някаква следа, Александър Борисович, за да предотвратим взрива? — попита Солонин. — Поне да се уверим, че има закономерност между атентатите. Тогава вече може да мислим как да предотвратим следващите взривове и тук, и в Москва. Ако се обадим сега на Алекпер, веднага ще вземат мерки, ще затворят метрото по технически причини. Това ще изплаши негодниците и те ще използват тъмните си сили на друго място. Ще взривят нещо в театъра, в парка или на плажа. Възможностите на онези, които имат достъп до пластичния взрив, са безгранични.

— Значи ще проверяваме догадките си, а хората да загиват? — попитах аз.

— Вие ме смайвате — пак скочи Солонин. — Трябва да се действа. В края на краищата тези две задачи — закономерност и конкретен взрив — се обединяват.

— Ще отидеш в метрото? — попитах аз. — Шансът е нищожен.

— Това не е Москва — отговори Витя. — Всичко на всичко няколко спирки. Може случайно да намеря хората, които вкарват мините… Подозирам, че са моите стари познати.

— Сигурно вече предизвикваш суеверен страх у тях — отбелязах аз. — Ами ако взривът не трябва да е днес? Така ли ще ходиш всеки ден в метрото, като на работа?

— Не мисля… — отвърна той и започна да се приготвя. — Те са дали на някого сигнал, че даденият взрив е посветен на еди-кое си събитие. В дадения случай връзката е ясна.

— Кой знае — повдигнах рамене. — Само предположих.

— Чудесно предположение — увери ме Солонин. — Както и в случая с отвличането на Делара. Позна сто процента… А тях ги мързеше дори да си пуснат подслушвателните устройства, толкова бързаха. По-добре ми кажи друго. Тези взривове стават винаги в най-натовареното време, нали?

— По правило — отговорих аз. — За по-голямо сплашване.

— И публичен резонанс — добави Солонин, като напъхваше под якето си доста сложно съоръжение.

— Какво е това?

— Химически анализатор — отвърна той, като си закопчаваше якето. — Реагира на миризми, по-точно, на отделни молекули, отделяни в атмосферата от пластичния взрив. По-добре да ти обясня друг път, ако не възразяваш.

— Разбираш ли какво рискуваш? — попитах аз. — По-добре разкажи на Алекпер за това, от което се страхуваме…

— По-добре или по-зле — намръщи се Витя, — кой може да знае? Те избират кога да нанесат удара, а не ние кога да ги хванем за ръката. Днес имаме шанс. Нищожен, но имаме. И аз рискувам заедно с другите. А ако кажем на Алекпер, ще ме хванат на входа като лице от славянска националност. Какво ще стане по-нататък?

— Тогава да се разберем така — казах, като се стараех да се съсредоточа. — До най-натовареното време остават три, не, четири часа. Няма да рискуваме. След три часа ще телефонирам на Алекпер. Нека да вземат мерки. А ти в това време трябва да успееш да излезеш от метрото. Съгласен ли си?

— Разумно — кимна Витя, вече напълно готов. — Но се опасявам, че терористът ще заложи бомбата точно преди да започне върховото натоварване. Разбираш ли? Нужни са му само няколко минути. Значи ще зареди часовника за след петнадесетина минути, не повече…

— Логично — кимнах аз. — И какво следва от това?

— Че ще позвъниш на Алекпер след три часа и половина.

Помълчахме малко, всеки замислен за нещо свое. Не можех да го спирам. Не бива да се пропуска дори такъв шанс.

— Между другото, по този начин ще предотвратим взрива в Московското метро или в тролейбус — каза Солонин, сякаш четеше мислите ми.

Какво можех да му отговоря? Прегърнах го мълчаливо. Постояхме така няколко секунди, сякаш се прощавахме — за всеки случай.

— Всъщност и вие има с какво да се заемете, Александър Борисович — каза Витя вече на вратата. — За три часа можеш да свършиш нещо необикновено. Например да извикаш на разговор дамичката, любителка на белгийските дипломати… Тя е жена на Мансуров, не забравяй. Мъжлето се е измъкнало от контрола на вашия приятел Грязнов и сега смята, че вече е хванал Аллаха за брадата… Тук около този Мансуров става нещо. Помниш ли, Делара го обвиняваше за много неща…

— По-точно, хората му — поправих го. — Но засега в това има много неясноти. Не е отвличал Алекпер, това е сигурно… Макар в Техеран да са действали чеченците, с които той е свързан. И пак те отвлякоха, по-точно правеха се, че отвличат Делара… Не си представям как може да се направи връзка между тези събития.

— С една дума, има за какво да помислиш в мое отсъствие — рече Солонин. — Аз щях да започна от дамата, още повече че времето не чака.

След като останах сам и поразмислих малко, стигнах до извода, че Витя е прав. Трябва да звънна на Фирюза веднага. Трябва да хващам бика за рогата. Времето не чака. Може да получа поне някаква следа.

Набрах телефонния й номер.

— В момента госпожа Фирюза е в банята — чух мелодичен женски глас.

— Занесете й телефона там — изрекох със заповеднически тон.

Скоро чух женски шепот и плискане на вода. Изглежда, Фирюза уточняваше от прислужницата кой я безпокои.

— Да, слушам — каза най-сетне тя.

— Госпожа Фирюза ли е? — попитах, като поглеждах на екрана на телевизора — веднага бях сложил касетата във видеото. — Имам едно важно предложение за вас, което не търпи отлагане.

— Първо се представете — настоя тя.

— Сам Полак, продуцент — казах аз. — Снимам еротични филми. В дадения момент ви се обаждам, понеже не мога да не изразя възхищението си от вашата работа в един любителски филм, заснет преди няколко дни в белгийското посолство. Ало! Госпожо Мансурова, чувате ли ме?

— Кой сте вие? — попита тя сподавено. — И как научихте телефонния ми номер?

— Телефонът е въпрос на техника. И вашият любовник няма никакво отношение към това. Възможно е към това да има отношение вашият мъж, който спи и сънува себе си в обятията на друга жена, ако не греша…

— Тя ли ви изпрати? — прекъсна ме Фирюза. — Делара, нали?

Не можах да скрия учудването си.

— Делара? Имате предвид госпожа Амирова ли?

— А кой друг! Тази дърта вещица, която дори годините не докосват, е способна на всичко. Не й стига нещастният Алекпер…

— Струва ми се, че трябва спешно да се срещнем — казах аз.

— А как мога да знам, че казвате истината?

— Един момент… — казах. — Сега…

Върнах касетата назад. Някъде тук трябва отчетливо да се чуват всички онези нежности, които тя говори на възлюбения си. Допрях микрофона на телефона до високоговорителя на телевизора и усилих звука.

— Чувате ли добре? — попитах след няколко секунди.

— Добре, разбрах всичко — каза тя. — Колко струва касетата ви?

— Боя се, че няма да е по джоба ви.

— А вие не се бойте. Да не мислите, че сте първият, който ме шантажира? Вече откупих снимките. Но там поне не останаха негативи. Мога ли да съм сигурна, че нямате копие?

— Можете.

— Искам да ви предупредя — каза тя. — Не си играйте с мен. Моят мъж веднага ще се разведе, трябва му само повод, но и ще се разправи с тези, които опорочават името му. Затова, ако все пак има копия, за вас е по-добре веднага да ги унищожите… Сега ще дойда при вас. Къде се намирате?

— Хотел „Интурист“. Ще ви чакам във фоайето.

— Ще бъда там след двадесет минути.

С издръжливостта е наред. Не изпадна в паника. Сигурно не й е за първи път. Каза нещо за снимки. Изглежда, са били хлапаците, с които Витя се е срещнал на тавана на белгийското посолство.

— Сигурен ли сте, че не ви подслушват? — попитах за всеки случай.

— Имам цифров апарат със секретен код — гордо съобщи тя.

Ох, тази провинциална вяра в божествената неподкупност на съвременната техника. Ах, ах… Алекпер също вярваше.

Видях я веднага във фоайето — изглеждаше не по-зле, отколкото на филма. Лицето леко зачервено от студа, косата скрита под пухкава кожена шапчица. Много бързаше, но това беше само в моя полза…

Тя веднага се устреми към мен, без да обръща внимание на околните, които възхитено я оглеждаха. Възможно е да ме е открила по равнодушното ми изражение.

Нямаше търпение да се добере до лентата. Влезе като вихър в стаята ми и без да обръща внимание на моята особа, веднага се устреми към телевизора.

— Къде е дистанционното управление?

Не й го дадох. Сам включих видеото и телевизора. Тя започна да гледа себе си и номерата, които прави в леглото, без ни най-малко да изгаря от срам пред чуждия човек. Гледаше, без да откъсва очи.

А аз смятах, че източното възпитание прави тукашните жени целомъдрени. Значи не всички.

— Знаете ли, ако се стигне до развод, с удоволствие бих показала това на мъжа ми — каза тя, когато касетата свърши. — Делара, за която той мечтае, не е способна на това дори поради възрастта си…

— Има ли интимна връзка с мъжа ви?

— Не мисля. Щях да знам. Тя иска той да се разведе.

— Алекпер, ако не греша…

— Искате да знаете нашите клюки с всички подробности? — попита Фирюза. — Сега президентският син има проблеми. Обикаля инкогнито по лекари. Нарушена ерекция и всичко от сорта… Всички го знаят. Слушайте, при вас може ли да се пуши? — попита тя и извади запалка и цигари.

Нима и тя наполовина е рускиня, помислих аз, когато тя запали.

— Обичам, когато всички карти са открити — каза Фирюза, след като дръпна два пъти от цигарата. — Нали сте руснак? Макар да го криете, като се мъчите да говорите с акцент.

— Нищо не може да се скрие от вас — усмихнах се игриво. — И вие също, нали?

— Уж сте интелигентен човек, а се занимавате с такова непочтено нещо — каза тя. — Това е много опасно, нали така?

— Как да ви кажа… Засега Бог е милостив.

— Да, рускиня съм! — отговори тя предизвикателно. — По-точно наполовина съм татарка. Казвам се Фарида, а Мансуров настоя да си сменя паспорта, понеже роднините му нямало да понесат Фарида.

Тя прихна, като ме гледаше весело.

— Нали е смешно? Наистина, Делара също не принадлежи към чистата нация, нека да знаете… Слушайте, а защо ви разказвам всичко, макар че почти нищо не питате?

— Професия — рекох. — Моята работа е да изслушвам, вашата да разказвате.

— Ах, такава ли била работата — въздъхна тя. — КГБ, така ли? Значи, моят Масурьонок е загазил… Или все пак искате пари за това?

— Трябва ми информация — казах. — Работата е спешна, лентата е истинска и макар наистина да ми е противно да се занимавам с това, налага се. Става дума за живота на стотици души.

— За какво става дума? — Тя изтръска пепелта от цигарата си направо върху килима.

— Взривове в метрото, чували ли сте? — попитах аз.

— Разбира се. Според мен това е ужасно! Гледала съм по телевизията… Слушайте, да не искате да кажете, че моят Мансуров има нещо общо?

— Засега не.

— И въобще какво общо има Русия? — попита тя. — Нали не гърмят в Русия.

— След всеки взрив в Баку следва акция в Москва.

— Ах, такава ли била работата. — Тя пак запуши. — Самата аз съм московчанка. Мансурик ме намери в един хотел. Нали разбирате… Влюби се. Да си призная, аз също. Просто не можехме един без друг. Но професията задължава. Говоря за него, не за мен. Непрекъснато изчезва някъде, все нервен… Знаете ли как преживяваше, когато заедно гледахме тези трупове, кръвта по релсите… Тресеше го, едва не плачеше. А сега се е заел с тези пленници, с нашите момчета в Чечня. Пак само нерви, луди пари отиват дявол знае в чии ръце… Там го мамят, водят го за носа. И ако ми кажете, че той организира тези взривове и пожари — не, няма да повярвам! Слушайте, нямате ли нищо за пиене?

Налях й вино.

— Господи… а нямате ли обикновена водка? Ето той — тя тръсна глава към екрана на телевизора, където току-що беше бесняла с любовника си — също непрекъснато ми налива ту шампанско, ту божоле… Как да му кажеш: няма ли във вашето посолство обикновена водка!

Налях й водка. Тя изпи една трета от чашата, присви очи.

— Та колко искате за касетата? — попита тя.

— Не сте ме разбрали — казах. — Нужна ми е информация, която може да предотврати гибелта на хората. Взривът може да избухне още днес.

Тя ахна, като затули с длан устата си.

— Все пак — Мансуров ли е?

Свих рамене.

— Може би да му звънна? Не знам къде може да е сега…

— Уверена ли сте, че няма връзка с тези акции?

— Не, не прилича на негово дело — отвърна тя сериозно. — Той беше много объркан от това, което видяхме… Но тук много неща зависят от него — в това отношение сте прав.

— Обичате ли го?

— Искате да кажете, че го оправдавам?

— А своята родина? — попитах. — Русия? Обичате ли я?

— Призовавате към моите патриотични чувства? — усмихна се тя. — Искате да шпионирам мъжа си? Да го предам?

— А това? — кимнах към телевизора.

— Това е друго — каза тя. — Това е измяна, но не е предателство. Има разлика. Той също би ми изменил с Делара, ако му позволях.

— Тоест нямате никакви претенции към него? — попитах и си погледнах часовника.

Тя повдигна рамене и за първи път не отговори нищо.

— Значи касетата остава у мен, докато мислите? — попитах аз.

— Но вие сте интелигентен човек, няма да покажете това на никого.

— Знам ли — казах сериозно. — Много неща са поставени на карта. В това число и човешки животи.

Тя ми хвърли напрегнат поглед.

— Добре, и на мен не ми харесват неговите хитрувания с чеченците. Руснаците загиват там, а той пирува с тях. И с тази Делара… — Тя се самонавиваше, ожесточаваше се. — Съвсем си е изгубил ума. Нима аз съм по-грозна от тази особа? С десет години съм по-млада от нея. Оная е бабичка! Е, умее да се държи, да се предложи, а когато трябва — да откаже, но все едно — бабичка е.

— Искахте да кажете за чеченците — върнах я към главното.

— Какво ще му направите? — попита тя. — Какво ще му направите, искам да знам.

— Нищо. Нали не сме в Русия. А тук вашият мъж е могъщ човек…

— Нямате ли много време? — попита тя, като видя, че пак си гледам часовника. — Направо не знам… Разбира се, той може да позвъни на някого, да каже на някого да не взривяват… Но ако те вече са подготвили всичко, без да го питат?

— Сега всичко стоварват на чеченците — казах аз. — Сякаш не може да е друг, освен тях.

— Точно така — кимна тя, — или моят Мансуров. Но аз не мога да се обади оттук, разбирате ли?

— Мобифонът ви в колата ли е?

— Да.

— Може ли да дойда с вас до колата ви и да поговоря с него?

Върху лицето й се изписа съмнение, тя усилено решаваше какво да направи, как да постъпи?

Не знаех как да я подтикна да вземе решение. По-точно, за знаенето знаех, но не бях уверен, че няма да се затвори или — още по-лошо — няма да ме излъже. Тя сама наруши проточилата се пауза:

— Разбира се, ще се постарая за Русия… Вижте как се получава при мен. Хванах се с този белгиец, за да отмъстя на Мансурик, а после научих, че никога нищо не е имал с Делара… А тези негови чеченци ме гледат под вежди, демек, не си ли рускиня, а? Нека! Рускиня и толкоз! Мога да ви кажа всичко, което знам. А вие както искате. Може дори да си оставите касетата. Все ми е едно!

2

Убийците са тук, ето ги, мислеше Володя, губейки съзнание. Къде ме влачат? Ох, ама пият тук. И кой ме влачи? Тимур, когото аз трябва да влача към затвора, макар да нямам никакви доказателства… Този Тимур най-спокойно може да ме заколи, но слуша господаря си. А той му нареди да ме отведе в стаята ми. Доколкото си спомням, Гоша каза, че и той се страхува от Тимур…

— Аз сам, сам… — Володя се опитваше да си стъпи на краката, но Тимур продължаваше пак да го мъкне по коридора, чийто край не се виждаше.

Но защо всичко се нарежда така? Защо? Защо този, когото подозирам в убийството на двама души, ми помага? Не бива, нямам право да приемам от него помощ! Виж, ако се окаже, че греша…

— Грешиш — рече Тимур, след като се огледа. — Направо грешиш.

Мисля ли, или говоря на глас, запита се Володя. Пак съм се напил, не бива толкова да пия, но я се опитай да откажеш…

— Не бива да отказваш — пак чу гласа на Тимур. — Казват, че е грехота да отказваш, когато се прави помен. При нас, дагестанците, хем сме мюсюлмани, не се пие водка на помен, ама пак е грехота да се отказва на стопанина.

Аха, той е дагестанец, те колят там жертвени животни, виждал съм по филми… Именно той има толкова голямо стъпало.

— Предайте ми са пастири — рече Тимур. — Ето, вече наближихме твоята стая. Много си приказлив. Да не искаш да ме арестуваш?

— Не разбрах… Дедите ти овчари ли са? — попита Володя, като притваряше очи, за да не вижда как всичко му се раздвоява и върти пред погледа. Баскетбол ли са играли? Защо кракът му е толкова голям?

— Не търсиш, когото трябва — рече Тимур, когато най-накрая стигнаха до вратата на стаята. — Заповядано ти е да търсиш убиеца на Еленка.

— Да си го търсят вашите! — отвърна Володя. — Ако го намерят. Аз да не съм ясновидец я? Няма никакви факти и доказателства, само едната интуиция… Имаш ли маратонки?

— Имам, имам — отговори Тимур и внесе Фрязин в стаята му на ръце. — И маратонки имам… И всичко останало.

Сложи Володя на стола.

— Е, ще легнеш ли сам? Ще се оправиш ли без мен? Ама голям следотърсач си! Господарят се смили над теб, приюти те като човек. Моли те само едно: да откриеш кой е убил Еленка, това хубаво момиче…

— Тя не е момиче! — Володя помаха с пръст под носа на Тимур, който се опитваше да го съблече. — Тя е омъжена жена. Чакай, ама какво правиш с мен?

— Събличам те — отговори Тимур и събу ботушите на Фрязин. — Така нареди господарят…

— Той не ми е господар! — извика Володя. — И си прибери перките! Сам ще се съблека… Не, я чакай, кой номер са ти краката?

— Лягай. — Тимур махна с ръка. — Време е да правиш нани-нани. Я ме хвани през врата.

Володя го хвана с ръка през врата и затвори очи. Когато Тимур го сложи върху покривката на леглото, на Фрязин се стори, че е в лодка. Невидими вълни я люлееха и подхвърляха.

— Чакай, не си отивай — боботеше той, — не ми отговори кой номер… са краката ти?

— Обувките ли? — попита Тимур и се усмихна.

— Не ме гледай така! — заяви категорично Володя.

Но Тимур продължаваше да го гледа с насмешка. Пале, нищо повече. Гоша нареди да го сложи да лежи, за да бъде всичко нормално… Самият Гоша отиде в стаята си с някаква мадама. Тимур не му трябва там.

Сега Тимур е свободен. Може да си прави каквото желае… Например може да хване с два пръста под адамовата ябълка този мъник… Но утре господарят ще стане трезвен, макар и с размътена глава. И ще попита: къде е значи онова хлапе…

Тази руска традиция на помените — само главоболие получаваш. А пък как преживяваше господарят, за малко да си сложи въжето на врата на погребението на Ивлев. А после на сутринта, навъсен и пиян, забоде пръста си в него, в Тимур: знам, че ти си го направил! Нима съм ти нареждал да го правиш? Нима съм давал такава заповед?

Разбира се, че нямаше заповед. Гоша просто тичаше из стаята, крещеше, удряше си главата о стената: мръсници! Всички ме предадоха! Не мога повече така! Не мога да живея сред предатели! Или те, или аз! Разкъса ризата си пред него, пред Тимур. А иначе наистина не е давал заповед. И нали толкова навиваше Ивлев да си оттегли заявлението от прокуратурата. Обаче той — не.

Той, Тимур, помни всичко. И разговора им по телефона. Тогава Гоша каза: сърди се на себе си! И тракна слушалката. А след това погледна тежко, под вежди към Тимур. Ти значи разбра ли? Как да не е разбрал. А за това пале заповедта беше: да го сложи да спи. И толкоз. А той, този болнав мъник, нищо не разбира.

Ще има да си пати с него. Виж, като посочи кой е убил Еленка, тогава друга работа. Веднага ще стане уязвим. Само че нищо няма да посочи. Откъде може да знае? Той е дошъл тук за друго: иска да хване Тимур. Началниците винаги остават настрана… А слугата да отговаря.

Фрязин хъркаше, разперил ръце. Тимур постоя, повъртя се и излезе, като притвори вратата след себе си.

Той се разходи из коридора, заслушан в онова, което става зад вратите на стаите. Гоша беше ангажирал за помена половината хотел. Много хора надойдоха, никой не беше му отказал. Не смееха.

Зад вратите се чуваха гласове. Там се радваха, че още не е дошъл техният ред. Единствената опашка, на която никой не се натиска да е по-напред.

Тимур стигна до стаята си и спря, защото чу гласове зад вратата.

Интересно, кой е посмял да се настани в стаята му? На пияна глава са объркали леглото?

Той не можеше да понася хора, които изгубват ума и дума от пиянство. Дори господарят не му харесваше, когато се напиваше до безсъзнание.

Отвори леко вратата…

— Влизай, отворено е! — каза Гоша.

Седеше само по гащета срещу белия като платно Томилин.

— Сядай, Тимур — отмести се Гоша, за да му направи място на леглото.

Томилин гледаше точно пред себе си, връзката му беше се изкривила на една страна и още не беше събличал сакото от погребението.

— Е, как е, всичко нормално ли е? — попита Гоша и сложи ръка върху рамото на телохранителя си. — Сложи ли ченгето да спи?

— Сложих го — отговори Тимур, като гледаше бледия Томилин. — А вие защо не спите? Да не сте ми дошли на гости?

— Чакай… Това твоята стая ли е? — Гоша се навъси. — А аз гледам къде ли е онази Светка? Преди малко лежеше тук. — И веднага, забравил за Светка, започна да си припомня Елена. — Такава забележителна жена беше! Дадох ти я, Томила, цяла и невредима! Направих те голям началник… А ти не можа да опазиш Еленка…

— Спал ли си с нея? — попита изведнъж Томилин.

— А ти как мислиш! — Гоша се плесна с ръце по голите колене. — Правото на първата нощ… Откъснах я от себе си за теб! Обаче не съвсем де…

— Тя беше моя жена — каза Томилин. — И аз не трябваше да я деля с никого.

— Значи си я следил? — попита Гоша. — Ами ако беше я засякъл с мен, и мен ли щеше да убиеш? Като Толян? Интересно се получава… Я виж — той се обърна към Тимур, — къде е онова ченге? Докарай го тука. Да си поприказват…

— Нека спи — отказа Тимур. — Сега няма голяма полза от него.

— Нее. — Гоша завъртя пръста си под носа му. — Ти не разбираш… Какво набито око има. Око — бръснач. Аз веднага ги познавам такива. Може да е млад, ама се налага да се другарува с него. Върви го викай, че само яде и пие без пари… А никаква работа.

Тимур се надигна тежко и излезе от стаята.

— Ами Светка къде е? — Гоша се обърна към Томилин. — Олег, не си ли я виждал? Току-що беше до мен в леглото… Или и на нея си направил паф-паф, а?

— Това е… чужда стая. — Томилин се опита да си махне връзката, но не успя. Пак се изкриви на една страна.

— Светка! — ревна Гоша. — Къде си?

И се пъхна под леглото. Сетне извади оттам огромните маратонки на Тимур.

— Това какво е? Тимур ли се е преместил тук? Негови ли са тия маратонки?

И в този момент вратата се отвори и Тимур набута вътре дърпащия се Володя Фрязин.

— Толкова ли трябваше да пие тоя? — Тимур пусна Володя и той се просна на земята.

— Интелигенция — промърмори Гоша и премести погледа си от Томилин на Фрязин. — Непрекъснато е в дълг пред народа. Обаче нищо не възнамерява да му дава… Какво да ги правиш такива? Той трябва да го разпита.

— Не може ли утре? — попита Тимур. — Да се наспи, че тогава ще разпиташ и двамата.

— Не, ти не разбираш… Трябва, докато са горещи следите. Слушай, това твоята стая ли е? Ами аз как съм попаднал в нея? Гледам, маратонките май са твоите… Вече е време да ги смениш, а ти все с тях тичаш. Стар си да тичаш по маратонки.

Щом чу ключовата дума „маратонки“, Володя веднага отвори очи. И ги видя почти под носа си.

Стари, кални, може да не са почиствани оттогава… А кръвта, ако са ония маратонки, е проникнала в пукнатините, в релефа на подметката. Засъхнала е като лепило, нито можеш да я измиеш, нито да я отлепиш…

Той пак затвори очи, усещайки как цялата вселена се върти около него. Късмет. Почти вярваше в късмета, вярваше, че обикаля някъде тук.

— И какво да го правя, пак ли да го мъкна в стаята му? — попита Тимур.

— Нека спи. — Гоша махна с ръка. — Да го вземат дяволите. А пък този, Томила… — той посочи нещастния вдовец — изкарай го някъде това животно… Той е убил Ленка, залагам си главата!

— Както кажеш — измърмори Тимур.

— Че какво да кажа? Аз да не съм прокурор? Аркан трябва да се разпита. Той е оставял Аркан да се занимава с домакинството.

— Питах — отговори Тимур. — Само че не Аркан. Артьом питах. Говори се, че уж Аркан е сложил Чердинцев да я следи… Повече нищо не научих.

— Да вървим, отведи ме в моята стая — рече Гоша и прегърна Тимур през раменете. — А тия да спят. Пък аз трябва да намеря и оная загубена Светка.

Когато излязоха, Володя пак отвори очи. Томилин спеше, сгънат под ъгъл четирийсет и пет градуса и само по чудо не падаше.

Фрязин докосна маратонките. Стари. Мръсни…

Зад вратата се чуха стъпки. Володя затвори очи. Не бива да заспива! Ще почака, докато Тимур заспи.

Тимур захърка веднага, щом легна, без да се съблича.

Володя се понадигна, но веднага се чу трясък — Томилин беше паднал от стола си. Тимур спря да хърка и подскочи на леглото си.

— А? Кой влезе?

И светна лампата. На килима бяха проснати две неподвижни тела.

Той бутна с крак Фрязин, който лежеше по-близо до него. Момчето спеше дълбоко. Томилин лежеше в неудобна поза и хъркаше от притискащата го вратовръзка. Тимур стана, махна връзката, преобърна Томилин по гръб и тръгна към леглото си. След минута отново хъркаше.

„Не бива да спя!“ — ободряваше се с всички сили Володя.

Само да не се събуди Тимур. Само да не се строполи на пода с тези идиотски маратонки в ръцете. В коридора малко се поуспокои и като се клатеше насам-натам, стигна до стаята си. Там се строполи в леглото като подкосен и веднага заспа.

След два часа скочи, сякаш в него се е задействал будилник. Скри плячката си в гардероба и побърза да слезе долу, където имаше междуградски телефон автомат.

В Москва сега е три през нощта, Грязнов спи непробуден сън. Но нямаше друг изход. Володя набра домашния номер на Вячеслав Иванович.

Там доста бързо се обадиха.

— Вячеслав Иванович! — Володя много бързаше, дори не поздрави. — Има маратонки, същите, четирийсет и шести номер. Засега собственикът им спи, но сутринта… дори не знам какво ще направи с мен.

Грязнов веднага разбра, че работата е сериозна. Отпечатъците по гуменото килимче и педала на газта в колата са най-ценната улика. Ако отпечатъците и тези маратонки съвпаднат…

— Ти, естествено, си иззел маратонките без свидетели и протокол? — попита Грязнов.

— Нямате си представа в какви условия се налага да работя — обиди се Володя.

— И пак си пил — рече сурово Грязнов.

— Не е време сега за това — рече умолително Володя. — По-добре кажете какво да правя. Помогнете.

— Излитам още с първия самолет — каза решително Грязнов. — Дръж се до пристигането ми. А маратонките скрий някъде на по-сигурно място. — И когато затвори, със същия решителен тон произнесе: — Какво ми дойде до главата.

3.

Солонин слезе в метрото на спирка „28 април“, като още не си даваше ясна сметка защо го прави… Какво иска да види? И кого? Химическият анализатор, реагиращ на взривно вещество, и то само на пластичен взрив, ще покаже наличието му само на разстояние не по-голямо от три метра, дори ако е под седалката.

Какво да прави? Да ходи от вагон във вагон?

Шансът е нищожен. Той се стараеше да си спомни как са ставали предишните взривове. Първо, гръмвало е във върховите часове. И на спирките, където влизат или излизат най-много хора. В центъра… или на последната спирка, някъде на „Нефчеляр“.

Солонин забеляза как пътниците го гледат под вежди — канадското му яке, съвършената прическа на път, чувстваха в него нещо не тукашно…

Ако той беше на мястото на престъпника, къде щеше да се постарае да сложи взрива? Ясно е, че там, където ще предизвика максимален психологически ефект. За да има време да дойде телевизията, държавна сигурност, полицията… И много, много хора…

И тъй, центърът. Значи човекът с взрива трябва да слезе една-две спирки преди мястото на предполагаемия взрив. Къде?

Той разглеждаше внимателно схемата на метрото. Спирките не са много, тук не е нито Лондон, нито Москва. И все пак… Сигурно си заслужаваше да взема със себе си Турецки. Той — в едната посока, аз в другата. И на всяка спирка да оглеждаме тълпата… По принцип може да стане. Само трябва да се разположиш в първия вагон до вратата. И тогава на всяка спирка можеш да огледаш всички, които чакат на перона.

Но все пак няма да може да види хората, които слизат… Той вече започна да мисли, че напразно се е заел с това. Как да издири терориста? По очите? Сигурно може и така, ако се засекат погледите им. Митничарите често се изхитряват да забележат нарушителите по очите, по поведението на пътниците. Защото минават пред тях по един.

На занятията при многоуважаемия Питър Редуей това се учеше — вазомоторика и разни такива… Бедата е там, че почти нито веднъж не му се е налагало да го използва. Няма навик.

Така с размишления и колебания Солонин влезе в първия вагон и застана до вратата…

„Може би трябваше да вляза в средния вагон — помисли той. — Нали взривовете стават най-често в средата на влака…“ Помисли и веднага се замята в съмнение. Между спирките стават взривовете, между спирките, ето къде. Там, в закритото пространство ефектът е най-голям. И по телевизията изглежда по-страшно.

Той стоеше и гледаше в тъмнината облицовката на мяркащите се тунели.

Ето, стана по-светло — спирка… Отначало лицата се носеха покрай него като размазани по стъклото. Нито едно ясно лице. После започна да ги различава — отначало младите, после и другите лица.

Наложи си да се вглежда особено внимателно в мъжете… Но какво можеш да забележиш в тази навалица?

Така стигна до последната гара. После отново назад. Очите го заболяха от напрежение. Пак му се прииска да зареже всичко и да си тръгне. Да позвъни на Турецки и да му каже, че всичко е било само глупости, а не работа! Какво може да се види тук? Още повече че хората стават все повече и повече. И всички пулят очи към лицето от славянски произход, на което си струва да се проверят документите.

Стиснал зъби, Солонин се застави да се вглежда в публиката, която прииждаше все повече.

И тъй, на мястото на терориста аз щях да взривя някъде по-близо до телевизионния център. За да заснемат оперативно всичко… Значи тези дяволски терористи, ако не е само един, а няколко, трябва да се качат във вагона на две спирки оттука… Но от коя страна?

Пак започват предположенията. Кои ли ще са терористите? Дали пак същите чеченци, които му омръзнаха, или някой, който се представя за такъв? Няма да са азербайджанци я… Или арменци, каквито тук отдавна няма.

Беше чувал, че чеченците се събират обикновено на площад „Ахундов“. Какво има там — хотели, жилища на техни роднини? Коя е най-близката спирка на метрото там?

Никога досега не беше работил с толкова неопределени данни. Върви не знам къде, донесе не знам какво… Не, защо — той тъкмо това знае. Но къде да върви?

Солонин почувства как по челото му избива пот. В метрото ставаше задушно. Не се решаваше да си разкопчае якето, за да не забележи някой какво е скрито под него…

От този задух може да откачиш.

И изведнъж той забеляза как на спирка „Наримани“ някакво момче скочи от вагона и като разблъскваше всички, хукна към ескалатора. А във вагона една жена зави страшно…

Солонин разтвори вече затварящата се врата, като дръпна предварително внезапната спирачка, и също хукна през тълпата, като работеше с лактите си, докато настигна младежа на ескалатора, когато той си поемаше дъх и беше спрял. С едно движение Солонин го преметна на съседния ескалатор, запълзял надолу, и там го затегли след себе си, като разблъскваше всички.

Влакът тъкмо щеше да тръгне, когато замаха с ръка на дежурната: стойте, спрете!

Сигурно направи правилно, като извика на английски. Под впечатлението на чутото и видяното тя замаха с палката и вратите започнаха да се отварят със съскане. Солонин веднага заведе дърпащия се младеж към вагона, откъдето беше избягал.

— Ето го! — закрещя жената отново. — Тоя бръкна в чантата ми!

Солонин я погледна с ужас. В чантата? Джебчия? Каква излагация — хванал е джебчия!

Младежът нещо просъска, като се стараеше да се измъкне… И изведнъж в ръката му блесна нож, при вида на който всички, включително и дотичалият дебел полицай, се дръпнаха настрани.

Но веднага ножът издрънча на релсите, плъзна се между вагона и перона, а момчето се сгърчи от болка в извитата ръка. Солонин го бутна към полицая и излезе от вагона. Само това му липсваше — някакъв джебчия…

След него във вагона влязоха още няколко мъже и вратите отново се затвориха.

Солонин помисли, че сега е отделен от вратата, от която разглеждаше пътниците по гарите, и започна да си проправя път напред.

— Тук слизам, не ме блъскай — каза недоволно мъжът пред него. Той се обърна и на Солонин се причу някакво писукане, идещо от гърдите на мъжа.

Само за миг, не повече, той срещна погледа на този мъж на около четирийсет. Защо толкова бързо се извърна, като криеше погледа си? А откъде идваше писукането? Или вече му се привижда?

Солонин го хвана в най-последния момент, когато оня се канеше да слиза. И го държа, докато не се затвори вратата.

— Слушай, аз познавам ли те? — попита той мъжа. — Отдавна не сме се виждали! Помниш ли ме?

Мъжът се дръпна към вратата, като се мъчеше да изблъска Солонин от себе си, но напразно. Влакът вече продължаваше по-нататък.

— Не те познавам! — засъска мъжът. — Какво си се лепнал?

— Ами да — не мирясваше Солонин. — Ти си Ахмед. Не ме ли познаваш? Работиш при Кадуев!

Ахмед, или както му е името, явно нервничеше. Стараеше се колкото се може по-бързо да излезе от вагона. На следващата гара почти се измъкна с увисналия на него неканен познат, но Солонин пак го вкара във вагона.

— Какво сте се лепнали за човека? — възмущаваха се пътниците на руски и азербайджански.

— Познавам го аз, познавам го! — възкликна Солонин, зачервен от възбуда. — И той ме помни. Само не си признава… И какво? Кога? За колко си го нагласил? Къде?! — Солонин вече крещеше. — Нали и ти няма да оцелееш! Къде го пъхна, казвай? Сега ще гръмне и ще поемете всичко!

Пътниците отстъпваха от страх да се допрат до тях, пребледняваха и се оглеждаха.

— Казвай! — викаше Солонин. — Къде е бомбата? Казвай! Сега ще останеш сам във вагона!

— Ето му кошницата, той стоеше тук — изведнъж завика някаква жена.

— Не пипайте! — кресна Солонин. — Не я докосвайте! Аз ще я видя! Всички да легнат на пода!

Без да пуска мъжа, Солонин се промуши между пътниците към кошницата, сложена под пейката. Плетена кошница, капакът плътен, дървен.

— Внимателно! — извика изведнъж „Ахмед“. — Не отваряй! Не отваряй! — И падна на земята, като повлече и останалите.

Ами да, трескаво разсъждаваше Солонин, изглежда, мината не се обезврежда… И като се съди по паническия вик на този „Ахмед“, всеки момент ще гръмне…

— Спрете влака! — извика той на пътниците. — Дръпнете ръчката на внезапната спирачка! И веднага напуснете вагона!

Успя да размести пръчките на кошницата и почти стигна до часовниковия механизъм, на пипане — обикновен будилник…

И точно тогава спирачките така удариха, че той се понесе заедно с кошницата встрани, като изгуби уж напипания механизъм.

Изглежда, оставаха секунди. Солонин чувстваше как по бузите му се стича пот. Чуваше, но не виждаше как заскърцаха вратите и хората буквално се изсипаха на перона, разблъсквайки се взаимно. Най-сетне напипа кабела… Дали е същият, или е за самоликвидация? Сетне пръстите му напипаха още два. Чувстваше, че единият, първият, беше прекалено опънат. Може да е свързан с капака на кошницата. Нави ги на пръста си, внимателно откъсна единия, после другия… Струваше му се, че часовникът не трака толкова силно и бързо… Сега много внимателно, фино да разедини и този… Ето така…

Той се облегна назад, за да си поеме дъх. Огледа се. Във вагона нямаше никой. Беше изчезнал и „Ахмед“. Съседните вагони също бяха празни. И зад прозорците не се виждаше жива душа. Хората се бяха разбягали по тунела, настрани от опасния вагон.

И въпреки това му стана обидно. Изоставили са го. Дано не са изпуснали и онзи дявол „Ахмед“! Той скочи на крака и надникна извън вагона.

По тунела отекваха гласовете на хората, които бягаха. Сега за терориста ли да мислят?

Така забърза по релсите в обратна посока на влака — полицията всеки момент щеше да се появи.

„Ахмед“ със сигурност е изчезнал, в този момент на никого не му се мисли за него. Да върви по дяволите! Важно е, че той, Солонин, отново се убеди: шайката на Кадуев е универсална бандитска група, добре подготвена в чеченските тренировъчни лагери. И той неслучайно се срещаше непрекъснато с тях… Ареалът на групата е Азербайджан, включително и Иран. Тук правят диверсии, като от време на време сменят възложителите… Изглежда, точно те са отвлекли президентския син, понеже после пак се опитаха да го отмъкнат от посолството в Техеран.

Все пак за кого работят в момента? Сигурно най-вече за себе си. А после за тези, които плащат повече.

Сега Солонин е техният враг номер едно. Този „Ахмед“ със сигурност ще доложи на Ибрахим Кадуев, че операцията е била провалена пак от същия шейтан, приел облика на американец… Време е по този случай да изпитат нещо като митичен страх. И да помислят, че Аллах не одобрява дейността им.

Солонин се усмихна. Той вървеше бързо и изпреварваше хората пред себе си. Погледна часовника си — време е да звънне на Турецки. Сигурно там в хотела се е начакал.

4.

Излязохме от хотела и се качихме в нейната кола. Според мен тя не се притесняваше, че ни оглеждат. Сякаш предизвикваше околните: нима не разбирате, че моят мъж възнамерява да се развежда с мен? Толкова ли е чудно, че флиртувам с чужденци?

Дори когато излязохме от хотела, ме хвана под ръка.

— Фикрет — каза госпожа Мансурова на шофьора, — върви се поразходи, хапни сладолед. Имаме таен разговор с господина…

Якият младеж, който явно имаше други инструкции от господаря, измърмори нещо недоволно на слизане от колата.

Впрочем недоволството му можеше да бъде свързано само с едно — че при неговата фигура се налага напразно да се измъква от доста тясната кола.

— Какво искахте да ми кажете? — попитах аз.

— Не съм специалист, но според мен тук никой няма да ни чуе — каза Фирюза, като се оглеждаше настрани. — Не ви ли се струва?

— Щеше да е идеално да се окажем в самия център на площад „Свобода“, където няма да ни достигнат и най-близко насочените микрофони — казах аз. — Но там ще ни вижда всеки, когото не го мързи.

— Е, стъклата са затъмнени. Притеснява ли ви нещо? Става дума за моята репутация и за моя мъж.

— Просто чакам да ми позвънят. — Погледнах си часовника.

Беше вече към три. Солонин трябваше да се обади всеки момент.

— Плюя на това! — използва тя любимия си израз. — Да се отместим малко и аз съм на вашите услуги.

Тя излезе от колата и седна на мястото на шофьора.

Отдалечихме се съвсем мъничко, завихме веднага зад ъгъла.

— Спрете тук — казах аз.

Тя послушно натисна спирачката и се огледа. Сигурно се интересуваше от същото, от което и аз.

На тръгване се постарах да огледам всички коли, спрени пред хотела. И наистина, едно сузуки тръгна след нас и когато се натъкна на нашата кола зад ъгъла, се зачуди какво да прави в тясната уличка. Дай им да преследват, мислех си аз, докато следях маневрите на сузукито.

— Страхотно! — каза тя и ме погледна с възхищение. — Къде са ви учили на това?

— Нямаме време — отговорих аз. — Сега ще завият и ще се върнат обратно. И ще застанат някъде наблизо до отсрещния тротоар… Какво възнамерявахте да ми кажете?

— Чеченците са продали на мъжа ми архивите на нефтения институт в Грозни. Там има описание на находищата от нефт и газ в Кавказ и в Каспийския басейн… Тогава не са разбирали значението на документите. Мансуров е уверен, че сега струват стотици милиони. Никой не знае къде ги крие. Затова чеченците се стараят да са в добри отношения с него. Никой не знае и колко ще продължава това. Те пазят мъжа ми и същевременно го следят. А когато започна да откупува от тях руски пленници, застанаха нащрек…

— Откъде знаете за това?

— Съвсем доскоро той ми доверяваше и споделяше всичко с мен — усмихна се тя и запали цигара. — После започнах да се досещам за някои други работи и той замълча. Тези чеченци се докарват пред него. Но в същото време той се страхува от тях. Напълно е възможно в колата да са те. Ами ако знаят, че сте руснак? Между другото, вашият приятел, как му беше името, Къриган… нали и той е руснак?

— Нищо не може да скрие човек от вас — въздъхнах. — И вие, и Делара мигновено ни разобличихте.

— Така ли? — изрече тя разочаровано. — И тя ли? Е, аз, извинете, съм изучила чужденците… Веднага познавам руснака, каквото и произношение да има или маниери да показва. Но тя как ви е разпознала?

— Женски усет — отговорих дипломатично.

— Какво общо има усетът? Не съм очаквала това от Делара. Да кажем аз, бившата валутна проститутка, виждам мъжете като под рентген, чужденците — още повече. Или и тя се е занимавала тайно с това? Между другото, ако ви е интересно, с този белгиец се познавах още в Москва. И тук просто продължихме.

— Това ли е всичко, което искахте да ми разкажете? — попитах, като забелязах, че нашето сузуки се връща.

— А малко ли е? — попита тя.

— Моля ви — отговорих аз. — Това е твърде интересно. Значи вашият мъж наистина откупува руски войници?

Стараех се да скрия интереса си към архивите на нефтения институт в Грозни. Бях чувал за документите още докато работех в прокуратурата. Архивите, доколкото си спомням, се смятат за свръхсекретни, беше възбудено криминално дело за изчезването или продажбата им на някого. Костя Меркулов трябва да помни подробностите.

Сузукито спря отсреща и вероятно вече насочиха към нас дългите си микрофони.

— Чуват ни — казах аз. — Затова е по-добре да прекратим разговорите.

Тя сви рамене, включи, даде рязко заден, така че няколко пешеходци отскочиха от нас.

— В Москва щяха да ви глобят — отбелязах.

— Може би мечтая точно за това! — каза тя предизвикателно.

Поехме към хотела.

— Да се качим да поговорим? — попитах на слизане от колата. — Моят приятел трябва да ми се обади.

— Спокойно можехте да си вземете мобифона. Във всеки случай по-малко риск, че ви подслушват.

С тези думи тя се отдалечи, като ми махна на сбогуване с ръка.

Гледах след нея. Светът е малък. Може би дори съм я виждал някъде край „Интернационал“ или „Космос“. И тогава тя едва ли ми е обърнала внимание — сиреч още един заплес ме гледа със зяпнала уста и му текат лигите…

Качих се в стаята си. Проверих телефонния секретар. Солонин не се беше обаждал.

В този момент телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката. Беше Алекпер.

— Станало е нещо в метрото — каза той.

— Взрив ли?

— Почти — отговори. — Но по невероятен начин един човек го е предотвратил. Всички говорят за някакъв чужденец, който първо хванал във вагона джебчия, а след това терориста. И обезвредил бомбата… Представяте ли си? Най-добре си пуснете телевизора, там ще научите по-подробно.

— Хванали ли са го — попитах веднага.

— Кого имате предвид? Терориста или вашия приятел?

— Мислите, че е бил той? — попитах по-скоро по инерция.

— А вие съмнявате ли се?

Докато слушах, кимах и гледах към екрана на телевизора. Там показваха възбудена тълпа от ревящи хора, които един през друг разказваха на полицията и репортерите за произшествието в метрото. Естествено, Солонин не беше сред тях.

— Слушай? — попита Алекпер, — не може ли вашият приятел да вземе да ни освободи Карабах? Според мен ще се справи.

И точно тогава чух как някой дращи по вратата. Но какво значи някой? Това беше самият господин Къриган.

Витя влезе стремително в стаята, мина покрай мен като покрай телеграфен стълб, седна пред телевизора и както винаги си сложи краката на гърба на облегалката.

— Отдавна ли започна предаването? — попита той и се зазяпа с интерес в екрана.

5.

Грязнов пристигна в Тюмен с първия самолет. Забрани на Володя да го посреща, при това му забрани категорично.

— Като ми трябваш, ще те намеря — бяха последните му думи по телефона.

На летището беше пусто. На паркинга на таксита също. Двама частници, сърдити и изпосталели от недоспиване, го гледаха с надежда. Вячеслав Иванович преброи мислено съдържанието на тънкия си портфейл и решително са насочи към този, който му се стори по-сговорчив в ранната утринна дрезгавина.

— Хотел „Сибир“ — каза Грязнов.

— Няма да стане така — намеси се другият, зъл и в по-тежка категория. — При нас има опашка.

— Клиентът е винаги прав — отговори Вячеслав Иванович. — Да тръгваме!

— Ти не разбра ли какво ти казвам бе? — Оня от тежката категория се надвеси над прозореца.

Славата ми не е стигнала още до Тюмен, помисли Вячеслав Иванович. Днес ще стигне.

— За мен няма значение — каза той, докато се преместваше в другата кола. — Само по-бързо.

— Закъде си? — попита здравенякът, когато седна на волана.

Другият шофьор гледаше унило след тях… Наистина, в последния момент Грязнов видя как към него се насочиха двама пътници с куфари.

Той още не знае как му провървя, помисли си Вячеслав Иванович. Както и този не знае, че денят не започва добре за него.

— Хотел „Сибир“.

— Петстотин — отвърна шофьорът и погледна към пътника. Погледът му беше изпитателен и злобен. Ако започна да се пазаря, може да ме изсипе някъде по пътя, помисли си Вячеслав Иванович.

— Щом казваш петстотин, петстотин да бъде… Само че по-бързо.

— Долара — поясни шофьорът.

— Ами аз какво казах? — Грязнов вдигна вежди. — Ти, мой човек, по-малко се пазари, ами карай по-бързо.

Навсякъде са еднакви, помисли си той. И на Шереметиево, и тук…

Грязнов улови върху себе си изпитателен поглед в огледалото за обратно виждане. Сиреч на какво ли е способен този заплес… Хвана се, помисли си Вячеслав Иванович. Ако беше започнал да се пазари — щеше да го свали просто така. Не взе да се пазари — показа се като чувал с пари. Ще го изхвърли със счупена глава… А времето върви.

Моторът започна да прави бели. Ето, помисли Грязнов, няма нужда да ходя на врачка, сега ще спре, сетне ще ме помоли да сляза и така нататък. По-рано беше чувал за такива неща само по разпити, сега ще се наложи да го изпита върху себе си.

Моторът угасна. Спряха.

— Тю, каква мизерия! — рече шофьорът. — Така си и знаех. Винаги става така, като бързаш. — Слушай, ела помагай.

Значи няма пистолет, помисли си Грязнов. Ако имаше, щеше да се държи по друг начин.

Грязнов слезе от колата.

— Виж какво, не ми се прави на интересен — каза той тихо. — Сутрин ме мързи. И бързам. А ти нямаш дори лиценз…

— Ти с кого се разправяш бе? — Оня се опули насреща му и се засили с манивелата, но веднага се преви и застена от болка в извитата ръка. Манивелата издрънча на замръзналия асфалт.

— Попаднал си на ченге от МУР. Нямаш късмет — каза със съжаление и дори с известно съчувствие Грязнов. — Направо не знам какво да правя с теб… Не ми се иска да те оставям да караш. Пак ще започнеш да продаваш номера. Нали ще стигнеш пеша? А аз ще ти оставя колата пред хотел „Сибир“?

Шофьорът сумтеше, виеше, скърцаше със зъби.

— Стига си мърдал! — усмири го Грязнов. — Значи се разбрахме… Много си лаком. А това не е хубаво. Ще прощаваш, ама засега ти конфискувам колата.

Няма да замръзне, помисли Вячеслав Иванович, като седна на кормилото, прилично е облечен, нищо няма да му стане.

Жигулата спокойно запали и скоро зад нея се вдигна снежна вихрушка, отдалечавайки се от коварния шофьор.

А Грязнов вече мислеше за Фрязин. Володя обича да вникне във всичко, ако е открил нещо, ще го изрови от дън земята… Успя да изнамери някъде в Сибир маратонките, които са оставили следи по онова гумено килимче. Ако са точно те, разбира се.

Четирийсет и шести номер — това не е толкова рядък размер, но все пак говори за нещо. Сигурно убиецът го е домързяло да ги изхвърли. Измил ги е как да е, после се е успокоил. Не, драги, ние едва сега започваме…

Вячеслав Иванович отвори жабката. Книжка… талон. А лиценз наистина няма… Той разгърна книжката.

Сергей Дегтярьов. Всичко му е наред. И уж не е стар… А нахалството и лакомията го доведоха до грях.

Край него преминаха една след друга няколко коли по посока към летището. Шосето постепенно се оживяваше. Значи няма да остане на пътя, помисли си Грязнов за собственика на колата.

В хотела той се регистрира в стая, запазена от тукашното управление на МВР, но не се качи в нея, а в стаята на Володя.

Дълго никой не му отваряше.

— Кой е? — чу най-после глас с кавказки акцент.

Само това липсваше, помисли Грязнов. Явно моят сътрудник здравата е затънал.

— Милиция! — страшно каза Вячеслав Иванович. — Отваряй веднага!

Вратата се отвори мъничко. Грязнов властно я блъсна, като отмести този, който стоеше зад нея, и влезе в стаята.

Володя седеше на един стол, вързан за седалката и устата му бе запушена.

— Какво става тук? — попита Грязнов небръснатия кавказец с врат на борец, който му отвори.

Грязнов претегли с поглед слисания син на слънчевия Кавказ.

— Той ми откраднал маратонките! — развика се Тимур, сочейки Володя. — А вие кой сте? Покажете си документите!

Грязнов пъхна под носа му удостоверението си, после отпуши устата на Володя и го развърза.

— Аз действам в рамките на операцията „Чисти ръце“ — обясни той на Тимур. — Министерството на вътрешните работи издирва сътрудници, които използват служебното си положение за лично забогатяване… Сега вие си покажете документите.

— Ето този… използва служебното си положение. — Като сочеше Володя, с другата си ръка Тимур подаде паспорта си. — Спа в моята стая, възползва се от гостоприемството ми…

Грязнов, премести погледа си върху Володя.

— Защо са ви били маратонките на този гражданин? — попита той, като разглеждаше документите на Фрязин.

— Ами аз… никога не съм виждал толкова големи — изтърси Володя. — И не знам какво ми стана…

— Не ви ли е срам? — попита Грязнов. — Позорите нашата славна милиция… Владимир Василиевич Фрязин… Документите като че ли са истински. Какво пък, ще съставим протокол за изземане на вещественото доказателство.

— Недей протокол — Тимур замаха с ръце, — недей акт! Нека ги върне и край.

— Тогава трябва да напишете заявление, че маратонките са вашите собствени — каза Грязнов. — В противен случай защо трябваше да ме викат тук?

— Аз, драги, не съм те викал. — Тимур погледна подозрително Грязнов, после отмести погледа си към изплашения Фрязин.

— Ами кой се обади в управлението на МВР? — попита Вячеслав Иванович. — Едва ли е бил той?

— Не знам кой се е обадил… — мърмореше Тимур и се обливаше целият в пот. — Нека ги върне и аз му прощавам.

— Момент, момент. — Грязнов свъси вежди. — Първо, къде са маратонките?

Володя веднага поде играта и кимна към гардероба:

— Там отдолу има едно чекмедже. Там ги пъхнах. И аз не разбирам какво ми стана вчера. Пих повече и…

— Неблагодарник — говореше в това време Тимур, като изваждаше скъпоценните изгубени маратонки. — Ти се държиш с него като човек, като не щеш кожено палто, вземи кожух, драги… Обаче това му било малко! Взел чуждите маратонки!

— Взели сте като подкуп кожух? — Вячеслав Иванович се обърна към Володя. — Как можахте да направите такова нещо?

— Те ми хвърлиха палтото — започна да обяснява Володя. — Направо от самолета…

— Нищо не разбирам — прекъсна го Грязнов. — Съвсем ме объркахте. Това вашите маратонки ли са, или не са вашите? — обърна се той към Тимур.

— Моите са — потвърди той.

— Тогава да оформим протокола.

Грязнов седна на масата и започна да пише.

— Ето тук и тук — каза той на Тимур, — трябва да се подпишете. Прочетете, тук се говори, че тези маратонки са ваши.

Тимур загледа тъпо листа на масата и изведнъж хукна, дръпна вратата и надникна в коридора.

— Гоша! — ревна той. — Гоша, ела тук, драги!

После се върна и каза на Грязнов:

— Сега ще дойде моят началник, нека той се разправя с вас.

Нима сме сгрешили, помисли Грязнов. Този глупчо не прилича на убиец. Решил е да се оплаче на началника или покровителя си. Прилича на изплашен продавач на пазара. Или за него е все едно дали убива човек или коли агне?

Гоша влезе, по-точно нахълта в стаята в обичайния си хотелски тоалет — по гащи. О, Господи, помисли Вячеслав Иванович, това ли е самият Козлачевски?

Той огледа внимателно всички присъстващи. Май стана грешка, помисли си Грязнов. Струва ми се, че ме познава.

— Какво има? — попита Гоша. — Тимур, какво пак се разправяш с твоите галоши! Писна ми от тях… Пак ли са се загубили? Или ти ги отмъкнаха?

— Вашите документи — каза Вячеслав Иванович, — изобщо кой сте вие?

— А, милиция. — Гоша погледна злобно телохранителя си. — Добре дошли… Само че сега нямам в себе си документи.

— Това ваш човек ли е? — попита Грязнов.

— Мой. — Гоша кимна. — А този ваш ли е? — И посочи Фрязин.

— Сътрудник на органите на вътрешните работи — отговори Грязнов. — А не сме ли се виждали някъде по-рано?

— Напълно е възможно — каза Гоша, — ако служите в МУР.

— Служа. А сега се налага да чистим нашите редици от онези, които позорят пагона с недостойните си действия.

— Отдавна трябваше — кимна Гоша. — Но аз на ваше място нямаше да го закачам. — Той протегна ръка по посока на Володя. — Странно момче. Отказа да вземе коженото палто, а дигнало маратонките. Как да го разбирам това?

— Вие изхвърлихте моето палто — за кой ли път започна да обяснява Володя, — а коженото палто ми беше голямо.

— А тия калеври значи са ти по мярка? — попита Гоша и протегна ръка към маратонките, за да ги прибере.

— Един момент — спря го Грязнов. — Първо трябва да направим всичко, както си му е редът. Нека вашият човек подпише този документ. И вие също се подпишете като свидетел. Подпишете, че удостоверявате…

— Сега той лично ще удостовери — прекъсна го Гоша и се обърна към Тимур. — Ще се наложи, драги, да подпишеш, щом си докарал работата до милиция.

— Кълна се в баща си, че не съм викал милиция! — Тимур притисна ръцете си до гърдите.

— Вчера каква врява вдигна — махна с ръка Гоша. — Целия хотел събуди. Чак до Москва се е чуло. Дори си обезпокоил другаря полковник…

Лицето на Тимур се сгърчи от страх.

— Гоша, драги! Тези маратонки ми трябват. Всеки ден тичам, за да поддържам формата си. Нали ти ми казваше, че трябва винаги да съм…

— Подписвай — прекъсна го Гоша. — И си прибирай маратонките.

— Да караме поред — обади се Грязнов. — Трябва да възбудим дело срещу нашия сътрудник, допуснал такова правонарушение. Още днес ще бъде изпратен в Москва за изясняване на всички обстоятелства. И за целта са ни нужни доказателства за неправомерните му действия. Значи маратонките ще бъдат прикрепени към делото на гражданина Фрязин.

Гоша гледаше Тимур с някаква странна печал, сякаш го виждаше за последен път.

— Сега ще тичаш сутрин по валенки — каза той. — И ще чакаш кога ще ти ги върнат от Москва. Правилно ли казвам, другарю полковник?

Този Тимур — какво, мислеше Вячеслав Иванович. Виж, Гоша е истински тигър. Такива винаги са се правили на глупаци. Изглежда, Володка е бил прав. Козлачевски вече разбра накъде отиват работите.

Сега остава да докажат, че рисунъка на подметката, останал върху гуменото килимче, е от тези маратонки. И ако е така, в някоя пукнатина на подметката е останала дори съвсем мъничко кръв.

— Какво ще правим сега? — Вячеслав Иванович погледна Гоша. — Потвърждавате ли, че маратонките марка „Пума“ са собственост на този човек?

— Потвърждавам — кимна Гоша, — така да се каже устно, нямам намерение нищо да подписвам. Достатъчен ви е подписът на този глупак…

— Защо така? — избухна Тимур.

Гоша не отговори. Само погледна многозначително Грязнов, после Володя, сиреч — този е ваш, а аз си измивам ръцете.

И напусна стаята.

Тимур мълчеше, бялото на очите му стана розово. Сега ще започне да маха с ръце, помисли Грязнов. А какво друго му остава? Разбира се, може да каже, че случайно се е оказал през онази вечер в кооперацията и входа, където са убили Бригаднов. Ами стъпките по гуменото килимче? Само да съвпадне всичко — и показателите от кръвта, и отпечатъкът от маратонката, — тогава няма къде да мърда.

Вячеслав Иванович вече почти не се съмняваше, че убиецът е пред него. Но как да го откара по-ловко в Москва?

Впрочем този Тимур е врабчето. А орелът току-що излезе от стаята, може да се каже отлетя в небето. Опитай се сега да го хванеш.

6.

— За кого работиш, Ибрахим? — попита Мансуров.

— За теб, шефе — усмихна се Кадуев.

Двамата се бяха настанили в ресторант „Гюлистан“ на отделна маса, в самия ъгъл, където можеха да са сигурни, че никой няма да ги подслушва.

— Вчера в метрото — ти ли беше майсторът? — попита Мансуров.

— Да — кимна Кадуев. — Мой човек.

— Щом съм ти шеф, защо не попита дали съм съгласен?

Кадуев сви рамене, като равнодушно оглеждаше малобройната публика. Вечерта сега започваше, най-веселото предстоеше.

— Забеляза ли, че щом се опитваш да ме заобиколиш, нищо не се получава? — попита Мансуров и запуши.

— Забелязах — озъби се злобно Кадуев. — Сякаш си прикрепил към мен контрольор.

— Грешиш. Никого не съм прикрепял към теб.

— Нали е руснак — каза Кадуев. — Говори на английски, но нас не можеш ни измами. Толкова години сме живели в Русия…

— Защо си решил, че знам нещо по въпроса? — попита Мансуров. — Ако това беше мой човек, нима щях да използвам таланта му, за да те следя? Щях да го използвам вместо теб. Защо ти се иска да е руснак?

— Руснак е — държеше на своето Кадуев. — И затова ти започна да се вълнуваш така за руските пленници. Няма какво да ме мамиш, драги. Може би искаш да се отървеш от мен?

Кадуев произнесе думата „отървеш“ на руски. Мансуров се усмихна тъжно.

— А на теб, драги, не ти ли се струва, че никак не можем да се отървем от Русия? Руско оръжие, руски пари, руски пазари, руски жени…

— Имах в Москва руска жена — произнесе замечтано Кадуев. — Звънях й от Ведено, после от Урус-Мартан. Стоиш под бомбите и снарядите, наоколо грохот, викове… мислиш за последен път ще поговорим. Тя беше ласкава, обичаше ме, макар да беше омъжена. Щом отидех в Москва — и веднага при нея. По-точно, тя тичаше в хотела при мен. Не оставаше през нощта. Имаше дъщеря, и мъж де, нали ти казвам. И звъня значи аз, а тя ме пита: в Москва ли си? Къде си отседнал? В „Алтай“ или „Възход“? Когато ходех в Москва, винаги отсядах в тези хотели. Не, казвам, във Ведено съм, обаждам ти се по сателитния телефон. Чуваш ли как се взривяват бомбите? Твоят мъж ги хвърля по мен. А мъжът й беше летец. Пък тя ми отговаря: не е той, казва, сега той е тук, в Кубинка. Не са го изпращали още в Чечня. Ти се пази, казва. Не се пъхай под куршумите. Когато свърши войната, ела, ще те чакам. Такива ми ти работи…

— А мен кориш заради жена ми — каза Мансуров.

— Това е друго. Мюсюлманинът трябва да има жена от същата вяра — отговори Кадуев. — Иначе какъв мъж си, щом жена ти не иска да приеме твоята вяра?

— Искам да се разведа с нея — въздъхна Мансуров. — Ти дори ми обеща, че твоите хора ще я проследят, ако я забележат с друг мъж.

— Видели са я как ходи в едно посолство — рече Кадуев, — но нищо определено не са успели да научат. Казвам ти, от известно време някой ме следи. Някой предварително научава какво искам да направя. Изобщо някой ме предава. Не си ли ти?

— Клеветиш ме… — отговори с обида Мансуров. — Нали аз съм този, който ти плаща?

Кадуев не отговори, залепи се за сламката, стърчаща от чашата с фруктов коктейл. Пиеше мълчаливо, без да откъсва поглед от Мансуров.

— Много евтино ти продадох архивите — каза той най-накрая.

— Кой знае, кой знае — разпери ръце Мансуров.

— Аз и сега нямаше да ги продам на никого, освен на теб — рече Кадуев. — Но мога да ти поискам да ми върнеш разликата.

— И си я искаш — кимна Мансуров. — Всеки път си я искаш, Ибрахим. Но няма пари. Много скъпо ми струваше да спася брат си. Вие откупувате роднините си за много пари, защо аз да не мога?

— Разбирам — каза след пауза Кадуев и отмести чашата настрана. — Поне архивите на сигурно място ли са ти?

Мансуров забеляза с крайчеца на окото си как се напрегнаха хората на Кадуев, седнали през една маса от тях. Изглежда, чашата с коктейла служеше за нещо като условен знак.

Хората на Мансуров следяха боса си и поведението на събеседника му. Но не личеше да са почувствали нещо нередно.

— Архивите не са тук — отговори Мансуров. — И не са нито мои, нито твои. Те принадлежат на мюсюлманския свят. Всемъдрият Аллах е позволил на Запада да изобрети машини, за да го постави в зависимост от правоверните, които притежават нефт.

— Не ти вярвам — произнесе бавно Кадуев. — Продал си архивите на руснаците. Заради брат си.

— Не — отговори спокойно Мансуров. — Не разбирам защо търсиш кавгата? Самият ти работиш за руския бизнесмен на име Гоша. И сега бързаш да изпревариш обвиненията ми, като казваш, че съм продал най-великите ни тайни на руснаците?

— Какви тайни? — усмихна се Кадуев. — Тези карти и планове са оставени от руснаците, които работеха в Грозни. Те знаят, че са у нас. И трябва да започнат да ти търсят. Така ли е?

— Да, това са уникални документи. — Мансуров тревожно се огледа към своите телохранители, като забеляза как настръхнаха хората на Кадуев. Но телохранителите бяха прекалено увлечени в собствените си разговори, успокоени от мирната беседа на господаря с чеченеца. — Лошо е, че не си вярваме взаимно. Ти подозираш, че уж съм поставил някакъв руснак да те следи, който проваля всичките ти акции, понеже не си ги съгласувал с мен… Но самият аз бих желал да зная кой е той. И бих искал да имам в охраната си такъв човек.

Той пак погледна към телохранителите си. Те като че ли разбраха нещо.

— Добре — рече Кадуев. — Така няма да стигнем доникъде. Защо ние, чеченците, трябва сами да противостоим на Русия? Докато гледаха как руснаците бомбардираха къщите ни и унищожаваха децата ни, нашите едноверци само ахкаха и ахкаха. Така поотделно те могат отново да заробят всички. Искам вие да се надигнете. Трябва да има единство на всички угнетени кавказци под зеленото знаме на Мохамед! Защо само ние трябва да се жертваме? А вие дебелеете и се отдавате на наслади, като от време на време ни помагате, за да си успокоите съвестта.

— Затова ли се стараеш да ни сблъскаш с Русия? — попита Мансуров. — Само като станем богати и независими като Саудитите, ще можем истински да ви помогнем… Нали не пожелахте да ни подкрепите в Карабах? Гледахте спокойно, когато арменските танкове пътуваха към Баку…

— Всичко, което можехме, направихме в Абхазия — отговори мрачно Кадуев. — Хайде да прекратим тези спорове, или да ги оставим на нашите политици.

Той стана. Хората му веднага скочиха, като разкопчаха саката си.

— И тъй, защо ме покани тук? — попита Мансуров, като остана на мястото си. Неговата охрана също продължаваше да разговаря мирно.

— Трябва да ми предадеш този руснак. — Кадуев се наведе към него.

— Нямам такъв. И аз бих искал да знам кой е той и кой стои зад него… Може би Джамил ибн Фатали? Неговите пари тук работят против нас. И както знам, той е свързан с руския предприемач Козлачевски. Между другото и ти работеше за него. Хайде седни. Защото твоята охрана ще помисли, че ще започнем да се замеряме тук с приборите и ще се хванем за брадите.

— Няма нужда — рече Кадуев.

— Веднага ли ще започнеш да стреляш? — попита Мансуров и се усмихна. — Така не се прави… Не, с теб стана невъзможно да се водят сериозни преговори. По-рано беше друг… Изглежда, неуспехите са сломили духа ти. И търсиш виновните навсякъде и във всички. Само не в самия себе си. Драги Ибрахим, започнал си да се занимаваш с прекалено много работи! Ту отвличаш ирански самолет, ту хващаш сина на президента… Или нахълтваш в нашето посолство. Знаеш ли какво ми струваше всеки път да те измъквам от техеранския затвор?

— Ти ли? — попита Кадуев и се смути. — Ти ли ни измъкна?

— Моите адвокати, нека кажем така. Но какво ми костваше? И ето сега си започнал диверсии в центъра на Баку. За да ни сблъскаш с Русия… Не може да се измисли по-голяма глупост. Не можем да воюваме. Прекалено миролюбива нация сме, желаеща да живее в комфорт и нега, понеже Аллах ни е изпратил на тази благословена земя. А вие, желаете да ни натрапите своя ред, както в Абхазия…

Те вече говореха на висок тон, без да обръщат внимание на посетителите.

Мансуров забеляза това и за да успокои Кадуев, вдигна двете си ръце.

— Ибрахим, най-добре да прекратим този ненужен спор, честна дума. Имаш прекалено много претенции към мен. Ту ми приписваш този, когото наричаш руснак, ту не харесваш жена ми… Стой спокойно, да поговорим за нещо друго. В края на краищата имаме общи цели, има за какво да се споразумеем, макар да не сме избрали много подходящо място.

За първи път от началото на разговора Кадуев се озърна.

— Трябва ми руснака — каза той.

— Знам — кимна Мансуров, като се усмихваше примирително. — И аз бих искал да го видя. Но все повече ми се струва, че ни го е изпратил Аллах, за да не ни позволи да вършим глупости. Вие, чеченците, сте прекалено ожесточени от войната, която, ще кажа с ръка на сърцето, сами започнахте. По-добре се огледай. Колко красота има на този свят, колко спокойствие, забележителни жени. Вие сте се лишили от всичко това, но в името на какво? Нали знаете, че руснаците са готови да ви дадат всичко. Само си живейте и оставете другите да живеят. Те вече усвоиха тази проста истина, която не противоречи нито на Корана, нито на Библията. Аллах ще ви възнагради за всичко. Само не трябва да бързате…

Кадуев присвиваше очи, подсмиваше се, клатеше глава по време на тази реч на Мансуров. После рязко стана:

— Ще ми дадеш ли руснака, както аз ти дадох архивите?

И без да дочака отговора, тръгна към изхода. Посетителите на ресторанта гледаха след него.

Чеченците започнаха да действат на Мансуров на нервите. Понеже са изморени, сега се стараят да прехвърлят умората и ожесточението си на другите. За тях е непоносимо да гледат как едноверци се наслаждават на мирния живот. От това се изостряше чувството им за самота, за бедите си бяха готови да обвиняват целия земен свят.

Мансуров стана тежко от мястото си. Докато гледаше как стават след него телохранителите му, си помисли, че едва ли ще могат да го защитят. Ще се наложи да разчита само на себе си. Щом е заел такава позиция — между Алекпер и Самед, от една страна, и Кадуев — от друга. С други думи — между чука и наковалнята.

Днес, освен това му предстоеше разговор с жена му. Тя обеща да дойде тук по това време. Той погледна часовника си. Както винаги закъснява.

Той излезе от ресторанта. Защо й определи среща именно тук? Или тя му определи? Ами да, тя обича това заведение, построено във времената на благословения застой за посрещането на Брежнев…

Сега малцина си спомнят тази подробност. Още по-малко са тези, които се интересуват. А той, бившият секретар по идеологията, до ден-днешен се вълнува от това. Не може да се каже, че тъгува за предишния живот, но не му е безразличен.

Той стоеше близо до вратата и очакваше Фирюза. Защо не направиха тази среща вкъщи? Изглежда, тук й е по-близо, отколкото до вкъщи — тя постоянно е заета с нещо и е в движение. Може да се отбие за малко, когато й трябват пари. За какво? За кого? Нито веднъж не я беше питал. Може би издържа млад любовник?

Но ето, като че ли нейната кола се задава… Той се спусна към тротоара, протегна с усмивка ръце. И точно тогава от прелитащ край него джип се раздаде къс автоматичен откос. Сякаш огнен обръч сви гърдите на Мансуров. Той направи още две крачки напред към излязлата от колата си жена и падна в ръцете й, губейки съзнание.

Телохранителите му, които изтичаха след него от ресторанта, извадиха пистолетите си и изпратиха няколко изстрела след джипа, който криволичеше между спрелите коли.

— Помогнете! — викаше Фирюза на руски. — Някой да помогне!

Един скочи към нея, друг, напротив, се отдръпна. Тя притискаше до себе си мъжа си, като се стараеше да го удържи и чувстваше как кръвта облива дрехите й. Мансуров хъркаше мъчително и тихо. Телохранителите докараха колата му, също джип, и с пъшкане вкараха тялото на боса си вътре.

— Къде да карам? — обърна се шофьорът към Фирюза.

— Във военната болница! — завика тя. — Наблизо е, веднага зад ъгъла!

Нямаше сили да говори. Крепеше главата на мъжа си върху коленете си, в гърлото му клокочеше. Някой от охраната се обади по мобифона си в болницата.

Фирюза предпазливо го милваше по оредяващите побелели коси. Той застена.

— Не умирай! — прошепна тя отчаяно в ухото му. — Моля те…

По-нататък всичко се развиваше като от само себе си — бързо и координирано. Още на прага на спешното отделение поеха Мансуров и го прехвърлиха на носилка със система. И като отместиха Фирюза и телохранителите, на бегом, го откараха някъде навътре, където със скърцане вече се отваряха вратите на асансьора.

Фирюза гледаше мълчаливо след него. Охраната въпросително — нея.

— Къде е телефонът му? — попита тя с каменно изражение.

Страхуваше се, че ако сега започне да ги обвинява, ще вдигне скандал за цял Баку и вече няма да й остане нито време, нито сили за това, което би трябвало да направи най-напред.

Щом взе мобифона, Фирюза погледна внимателно телохранителите. Сигурно никой от тях не разбира френски, но все пак… Можеха и да се отместят настрани. Те я разбраха и се подчиниха.

Тя избра номера на Огюст. Само да е в кабинета си. Господи, молеше се тя, без да осъзнава напълно на кой Бог именно се моли в тази минута.

Огюст се обади.

— Скъпа — каза той. — Толкова се надявах да ми се обадиш…

А говореше полугласно. Дали не е пристигнала жена му?

— Току-що стреляха по мъжа ми — каза Фирюза. — Раниха го тежко. Три или четири куршума в гърдите. Нашите лекари не стават за нищо, не им вярвам! Трябва да направиш така, че вашият лекар да прегледа мъжа ми. Разбра ли ме?

— Скъпа — смути се той.

— Какво скъпа, какво? — извика тя, като едва се сдържаше да не го напсува с най-долни изрази. — Искаш да кажеш, че това е от полза за двама ни? Нека умре, а ти веднага ще се разведеш с твоята… Това ли искаше да кажеш? Да знаеш, че ако умре, няма да ме видиш повече! Трябва да направиш всичко заради нас, за да остане мъжът ми жив!

— Но така изведнъж… чакай да помисля… Къде е сега мъжът ти?

Тя продиктува адреса.

— Добре, добре — мърмореше той. — Само не се вълнувай, скъпа… Непременно ще измисля нещо.

— По-бързо — каза тя. — Ако не искаш да ме изгубиш…

7.

— Гоша! — говореше с прегракнал глас Кадуев по телефона.

— Какво ти коства? Приеми нашата вяра и аз ще направя всичко за теб! Всичко в теб ми харесва, ти си мъж, умен си…

— Да, не съм жена — съгласи се Гоша. — Стига си ми ръсил комплименти. Говори по същество: ти ли стреля по Мансуров?

— Гоша, не е за телефона.

— Не го започнах аз — рече Гоша, поглеждайки часовника си.

— Хайде стига, скоро спътникът ще се скрие. Жив ли е още?

— Жив е. С него са белгийски лекари, с апарат за изкуствено дишане… Може да оживее. А охраната знаеш ли каква е?

— Не може ли да се пробие? — усмихна се Гоша.

— Ай, говорим за неща, за които не трябва да се говори, драги! — възкликна Кадуев.

— Малко късно си решил да си сменяш господаря — прекъсна го Гоша. — По-рано трябваше да мислиш.

— Запомни, драги! Нямам и няма да имам господар. Руснаците наричат такива като мен отмъстители, разбра ли? Мога да бъда съюзник, но не слуга. Засега ми трябваш, аз съм с теб. Запомни го. Аз…

— Добре, да свършваме — прекъсна го Гоша. — Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Гоша… ще ти дам архивите. Ще ги намеря и ще ги дам! Само ми намери оня руснак, кой е, защо стои в Баку, защо ме преследва по петите, защо се меси в работата ми?

— Архивите са у Мансуров, ако не греша?

— Да. Но Мансуров е пътник, ако оживее, ще бъде инвалид.

— Тогава вземи архивите от него, щом е толкова слаб. После ще поговорим. А сега да свършваме.

И изключи апарата. Погледна седналия пред него Артьом, местен признат мафиот.

— Чу ли? Не може да разчиташ на никого. Няма с кого да се работи.

— Ти ли си изпратил при нас твоя килър? — попита Артьом.

— Кой ти го каза? — попита Гоша, докато наливаше на себе си и на госта водка.

— Никой нищо не ми е казвал. Всичко сам научавам.

— Не разбирам за какво говориш — вдигна вежди Гоша. — Пий, сетне ще поговорим.

— После ще кажеш, че си бил пиян и нищо не помниш.

— Ех, това ли… — Гоша не се доизказа. — За Славея ли говориш? Че какъв килър е той бе, Артюша? Само искаше да разузнае кой какви ги върши в мое отсъствие.

— Вече съм ти казвал, и то неведнъж — не смей да ме наричаш Артюша — капризно замърмори Артьом.

— Разбрах. — Гоша протегна дланите си. — Извинявай. Забравям… Няма ли да пиеш? Аз пък ще пия.

И изля в гърлото си цялата чаша. Артьом го гледаше мрачно, без да мига.

— Какво възнамеряваш да правиш с Томила? — попита той, като изчака Гоша да сдъвче една маринована гъбка.

— Ами какво да го правя, като не иска нищо да си признава — засега… И после, помисли сам за какъв дявол ми е този Славей, щом си имам Тимур?

— А мен вече не ме ли броиш? — попита Артьом.

— Виж какво, Артюша, тоест Артьом — въздъхна шумно Гоша, като се облегна назад. — Никога не съм обиждал моите хора. Кажи, не е ли така?

— Така е — кимна Артьом.

— Макар постоянно да ме подозираш. — Гоша му се закани с пръст. — И ако продължаваш да разговаряш така с мен, ще те наричам Артюша… разбрахме ли се? Какво си мислехте, щом Гоша попадна в столицата, вече вири нос, така ли? Говори, така ли е, или не е?

— Е, случвало се е. — Артьом се усмихна за първи път, като оголи от край до край златни зъби.

— Едно не можете да разберете, там не бива да се отличаваш — рече Гоша. — Ето, ти блестиш в цялата тайга със златните си коронки. А за мен не е разрешено. Няма да ме разберат. И ми се наложи още първия ден, щом пристигнах, да сменя златото с металокерамика… Виждаш ли? — Гоша се наведе през масата към Артьом и отвори малко устата си. — По сто и осемдесет долара на зъб. Представяш ли си? А преди това сам знаеш, по твоя препоръка при твоя доктор си направих същите като твоите… Мислех, ще покоря Москва, всички жени ще са мои от такова сияние. Но което не е разрешено — не бива. Техният доктор половин ден се занимава само с мен, зъбите ми вече бяха изпилени… Там всичко решава имиджът.

— Трудно ти е там — изрази малко съчувствие Артьом. — Та какво реши за Томила?

— А какво ти каза Аркан? — попита Гоша, докато си избърсваше устните с опакото на дланта.

— Засега мълчи… Току-що потвърди, че е пуснал Чердака да следи твоята Елена. Казва, че Томила го помолил. И толкоз. Не си признава нищо.

— Значи не сте го питали както трябва — рече Гоша и се намръщи. — А аз, глупакът, дадох и Аркан на Томила. Беше ми вярно куче. Дали да поговоря с него?

— Прекалено много проблеми имаш — отвърна Артьом. — Затова ме извика при себе си, нали?

— За Тимур ли говориш? — попита Гоша. — Вече знаеш ли?

— Твоят Тимур се прецака — измърмори Артьом. — Прекалено много тичаше сутрин. И се натича.

— Животно — изруга Гоша. — Представяш ли си, лепнал се за тия маратонки. Донесох му ги от Германия. Преди това се мъчеше все по обувки да тича… А тези му лепнаха на краката. Само дето не спеше с тях…

— По-добре не го усуквай. Какво се каниш да правиш, питам?

— Ами какво да правя. — Гоша погледна Артьом от упор. — Чакам. Новини от столицата. Знаеш, че те взеха маратонките със себе си. А той къде ли не е бил, в какво ли не е газил с тях.

— И какво ще правим? — попита Артьом, докато палеше цигара.

Гоша не отговори. Стана, отиде до прозореца, загледа се към площада пред хотела, потънал в синевата на сгъстяващия се здрач.

— Време е да се връщам в Москва. Нали официално съм пристигнал за откриването на участъка от нефтопровода. Голям участък — двеста километра — не е шега това.

— Четох, пишеше — кимна Артьом към масичката, отрупана с вестници.

— Както знаеш, не е в моите правила да си тръгна просто така. Трябва да се чисти. За да сме спокойни за тиловете си.

— Значи първо Томила, а после Тимур?

— Изглежда, в такава последователност… — Томила ми досаждаше с тази тръба, помниш ли? Далекогледната. Бях я взел преди това от Ивлев… А изглежда, той я позна, виждал я у тях… И като се лепна: откъде я имаш, та откъде. Престори се, че не разбира намеците ми, кучето, чакаше какво ще кажа аз. Пред всички.

— Много му позволяваше — упрекна го Артьом. — Момчетата се сърдеха.

— Вярвах му. Кой друг остана от приятелите ми, освен него? Аз, казва, съм минал огън и вода. Намекваше да му уредя медните тръби, славата де. Обиждаше се, ако не го вземам на прием в посолството. Не му била харесвала далекогледната ми тръба! Нека сега да мине през тази тръба! Като през огън и вода.

— Може — съгласи се след пауза Артьом.

— Но не ти! — тупна го по рамото Гоша. — Да задействаме Тимур за последно. Защо да си товариш излишно душата? Прав ли съм?

— Значи няма да говориш с Томила? — попита Артьом.

— Нямам време. Ту това, ту друго… Трябва да се обадя в министерството. Началниците искат да се връщам.

— Не могат да дишат там без тебе — усмихна се Артьом.

— Ще дойде и моето време. Да имах по-смели момчета, на които да мога да се облегна, както на тебе… А къде е сега Томила? Далече ли?

— На половин час оттук с кола. Бившата вила на областния на партията, където почиваха гостите от Москва, знаеш ли я?

— Ходил съм там — кимна Гоша. — И то неведнъж. Там се запознахме с Елена. Организираха сауна за нас, поканиха момичета… А тя беше там за първи път. И аз веднага реших — моя ще е.

Гоша пак наля чашите.

— Тимур спокоен ли е, нищо ли не подозира?

Гоша не отговори веднага, обличаше си коженото палто.

— Жалко за глупака. А какво да правим? Преди всичко делото. Проблемите трябва да се отстраняват веднага след тяхното възникване, както беше казал… не си спомням вече кой.

Артьом само се усмихна криво.

Излязоха от хотела.

— Къде е сега той? — попита Артьом, когато наближиха колата.

— В стаята си. Пие от мига, в който ченгетата заминаха за Москва с неговите галоши. Не го закачам…

— Точно затова пие — рече Артьом. — Какво ще правим с Аркан?

— Не знам… Ако трябва да сме справедливи, него за какво? Неговата работа е да изпълнява. Слушай, а може да не е той?

— Ами кой? Кой ще се осмели, като знае как стоят нещата?

— Вярно — съгласи се Гоша. — Да вървим…

Артьом даде знак с ръка и двама едри младежи с бръснати вратове, които криеха в кожените яки на шубите си, приближиха до него.

— Тези ли са твоите? — попита Гоша. — Май стават само за лявата ръка на моя Тимур.

— Те са от наблюдението — обясни Артьом. — Рано е да ликвидираме Тимур. Сега Томила е наред. Тимур сигурно ще се зарадва на задачата. Ще реши, че са го помилвали.

— Тези, дето му взеха галошите за експертиза, няма да го помилват.

Пътуваха около половин час. Пристигнаха до голяма каменна ограда. Гоша все още размишляваше за нещо, макар колата да беше спряла пред желязната порта. Шофьорът и Артьом гледаха въпросително към него.

— Първо доведете Аркан — каза тихо Гоша.

Изведоха Аркадий и го поведоха до колата. Беше по пуловер и дънки, на китките с белезници, брадясал.

— Аркаша — започна Гоша. — Ти ме познаваш. Сам те дадох на Олег Дмитриевич. Казах ти — служи му, както служеше на мен. Така ли беше?

Аркан кимна.

— И ти му служи вярно и почтено?

Аркан кимна още веднъж.

— И изпълняваше всичките му заповеди? — не спираше Гоша. — Отговориш ли честно — свободен си. Ще те взема пак при мен. Какво мълчиш — езика ли си глътна? Всички заповеди ли изпълняваше?

— Да — отговори Аркан и сведе глава.

— Не искаш да предаваш господаря си? — похвали го Гоша. — Утре сутринта ще те откарат вкъщи. Върви.

— Сега Томила ли? — попита Артьом.

— Н-не… няма нужда. По-добре да отида лично при него. Къде сте го сложили?

Артьом показа прозореца на мазето. Гоша наближи и клекна.

— Нищо не се вижда, нека някой светне там долу.

Светнаха. Гоша трепна при вида на седналия на стола Томилин.

— О, Боже… Поне му махнете вратовръзката… Не, няма да отида при него. Не е за мен това зрелище. Правете както сме се разбрали.

И като се изправи, бързо тръгна към вратата.

8.

Володя Фрязин се появи в кабинета на Грязнов.

— Викали сте ме?

— Виках те, виках те — отговори Грязнов, като държеше в ръцете си негативи с вълнообразни изображения. — Ела да се полюбуваш! Твое дело е. Всичко съвпада, гледай и се радвай.

— Какво има да се радвам — въздъхна Володя. — Хората загиват от ужасна смърт… И при това не се знае кой е заклал Новруз в Баку.

— Засега не е известно — намръщи се Грязнов — Но Борисич не оставя работата така, притиска ни. А какво можем ние? Тяхната полиция при най-малкото нещо веднага започва да вдига врява по повод на нашата намеса… До ден-днешен нямаме споразумение.

Грязнов сложи до негативите вече познатото на Володя заключение от биологичната експертиза на кръвта.

— Всичко съвпада едно към едно — каза той, потривайки ръце. — Мога да те поздравя. Сега твоят Тимур няма къде да мърда.

— А кой ще го арестува? — попита Володя.

— Няма да сме ние… Получен е ордерът за ареста му. Прокуратурата ще им изпрати факс. Ако успеят, ще го арестуват. Нали видя шефа му. Веднага му светна за какво става дума. Сега този великан Тимур е обречен. Няма да се учудя, ако вече е получил куршум в тила.

— Остава Томилин — рече Володя. — Не е лошо да поговорим с него. Засега той е също в Тюмен.

— Може да поговорим — съгласи се Грязнов. — Въпросът е от кого се страхува той повече, от теб или от Козлачевски. Боя се, че не е от теб…

Телефонът иззвъня и прекъсна думите му.

— Борисич! — зарадва се Грязнов. — Как се сети? — И даде знак на Володя да вдигне слушалката от деривата.

— Вчера имаше покушение срещу Мансуров — съобщи Турецки.

— Какво говориш! И кой? Пак ли третата сила?

— Никой нищо не разбира. По-добре се постарайте да изясните, и то по-бързо, какви са тия архиви на Грозненския нефтен институт? Представляват ли в наше време някаква ценност? И ако да, каква? Слава, това ми трябва страшно спешно… Между другото, как е там Козлачевски?

— Сега е в Тюмен. А защо питаш?

— Прекалено явен е интересът му към това, което става тук. Може да има връзка със стрелбата по Мансуров.

— Разбрах — рече Грязнов и погледна изразително Володя.

— Слава, бъди по-внимателен с Козлачевски, по-точно с тези, които го заобикалят. А за архивите бих искал да разбера още днес. Обърни се към Костя. Той по-бързо ще намери следите. Не мога да стигна до него.

— Тъкмо се канех да го търся — отговори Грязнов. — Какво друго?

— По повод убийството на Новруз… Какво ново? Имаше нещо подобно. Някакви тюменски генерални директори. Поне няма ли някаква следа?

— Ами изровихме нещичко. Володя те поздравява. Той се отличи тук. Но всички подробности, като се срещнем. Засега не разбирам какво отношение има това към вашия Новруз… Как е времето там?

— Върви по дяволите с твоето време — рече насмешливо Турецки. — Разбра ли какво ти казах? Хайде, звъни на Меркулов. Ще чакам ти да се обадиш.

И затвори.

Вячеслав Иванович набра номера на Меркулов:

— Константин Дмитриевич? Пламенен привет…

— Днес тонът ти е нещо игрив — забеляза Меркулов. — Случило ли се е нещо?

— И Турецки ви поздравява от слънчево Баку, макар че можеше и сам да ви се обади по интересуващия го въпрос. Но кой знае защо е решил да натовари мен. Дали не се страхува от вас?

— По-кратко — охлади го Меркулов. — При мен има хора. Казвай какво се е случило.

— И при мен има хора. — Грязнов намигна на Володя. — Вижте: Турецки спешно се интересува какво представляват архивите на нефтения институт в Грозни.

— Кога? — попита разтревожено Меркулов. — Кога попита за тях?

— Току-що — отвърна Грязнов. — А ти защо така се развълнува?

— При нас имаше цели две дела за изчезването им. Да не е намерил следите им?

— Не знам — въздъхна Грязнов. — И сега какво да му кажа, или сам ще му звъннеш?

— Ще му се обадя. А ти ми кажи какво ново при вас по тюменското дело? Проясни ли се нещо?

— Съвсем малко — отговори Грязнов. — Идентифицирахме този, който прерязвал гърлата. Това е телохранителят на известния ти…

— Ще ми разкажеш, когато се видим — прекъсна го Меркулов.

— Доживяхме! Вече подслушват Главна прокуратура!

— Какви ги дрънкаш? Никой не подслушва. Но това е много важно. Защо не ми каза по-рано?

— Вече не мога да разбера кое да съобщавам веднага, а кое после.

— Успокой се — рече примирително Меркулов. — Сигурно убиецът е съучастник?

— Най-вероятно. Да бяхте видели този Гоша Козлачевски… Веднага загря всичко. И ще похарчи килъра си, без да му мигне окото. Ако ние не го изпреварим, разбира се.

— Разбърза се — въздъхна Меркулов. — Сега няма нищо по-важно от архивите. Когато обединявахме двете следствени дела за изчезването им, разговарях с учените, които са ги създавали. По-рано не са им придавали особено значение, изглежда, не им е било до тях. А сега, казват, цена нямали.

— Точно така — въздъхна Грязнов. — Някакви си хартийки нямат цена. А хората — пфу! Да вървят на смърт заради тези хартийки. — Ще ми обясните ли какво представляват тези архиви?

— Издирвания, предположения, хипотези, на които дълго време не е било придавано значение — започна да обяснява Меркулов. — А сега хипотезите са намерили потвърждение… Ако навремето са се заели с тях сериозно, сега може би животът на нашата страна е щял да тръгне по други релси.

Когато разговорът свърши, Грязнов попита Володя:

— Не се ли отказа да ходиш в Тюмен? Козлачевски те е търпял, за да разнищиш делото с бившата му любовница. А сега, когато разкри телохранителя му, мислиш ли, че ще му трябваш?

— Не мисля — отвърна Володя. — Но от друга страна, докато той е там, с мен нищо не може да се случи. Той разбира, че сам е под наблюдение.

— Правилно — съгласи се Грязнов. — Той е не просто под наблюдение. Той е на въдицата ми. Намекни му го при възможност. А как ще разговаряш с него за архивите, това вече не знам. — Грязнов се замисли. — Значи утре ще имаш ордер за ареста на Тимур. Отначало ще се появиш с ордера в прокуратурата, после в областното управление на МВР. И никаква самодейност. И се обаждай. Дръж ме в течение на всички събития… Разбрахме ли се?

Володя го гледаше със съчувствие. Стар мърморко. По-точно, прави се на такъв. Много иска да има ученици. За да има на кого да предаде традициите и всичко такова…

А сега пак трябва да лети за Тюмен. Макар че не успя да се наспи като хората тук, в Москва.

— Исках да питам за Конопльов — каза Володя. — Новия генерален на „Сургутнефтгаз“. Какво е известно за него? Не се ли пресичат някъде пътищата му с Козлачевски?

— И още как — усмихна се Грязнов. — Гоша — на горните нарове. Конопльов — отдолу. Да знаеш, че Гоша се е напикавал. А Конопльов е търпял тази му детска болест. И Гоша не е забравил това, благодарен му е…

Телефонът прекъсна разговора им. Беше Турецки.

— Е, и какво? — попита той. — Говори ли с Костя?

— Ах, Александър Борисович, страшен си! — възхити се Грязнов. — Все едно че си стоял зад вратата. Току-що затворих телефона. — И кимна на Володя да върви.

Володя излезе, като затвори внимателно вратата след себе си.

— И какво? — попита Турецки. — Казвай, не ме измъчвай.

— Цена нямат тези архиви — каза Грязнов. — По-ценни са от нас двамата, взети заедно. Казва, Съюзът нямаше да се разпадне, по-точно, щеше да тръгне по други релси, ако навремето някой се е зачел в архивите. Чеченците, вика, сега ще се пръснат от яд, че са ги продали на Мансуров… А той в болница ли е?

— Да, в безсъзнание — потвърди Турецки. — Исках да се посъветвам с теб. Според теб какво ще предприемат онези, които искат да си върнат архивите?

— Какво бих направил на тяхно място ли? — замисли се Грязнов. — Ти, Борисич, все ме караш да се чувствам като неосъществил се престъпник… макар да съм полковник от милицията. А аз на тяхно място щях да се заема с жена му. Казват, че била хубавелка…

— Има нещо такова — съгласи се Турецки. — Само да не стане в скоро време вдовица. Да не доубият мъжлето й в болницата. Но мисля, че сега не им трябва нищо друго, освен тези документи.

9.

Тимур препускаше с опела си към летището, поглеждайки в огледалото за обратно виждане. След него се носеше лендровър, вдигаше снежна вихрушка и нито увеличаваше, нито съкращаваше дистанцията. И когато опелът засилваше, лендровърът също даваше газ.

Искат да ме настигнат, когато стигнем до горския пояс, помисли Тимур.

Той е ликвидирал навремето в същия горски пояс някои други по същия начин.

Решили са да използват опита му? Тимур се усмихна, поклати глава. Нима на тези сополанковци с бръснатите вратове са възложили него, Тимур? Или Гоша е решил, че той, верният му телохранител, сам ще се пукне от страх? Колко ли са? Четирима, петима? Колкото щат да са!

Няма да са повече от патроните в пълнителя на неговия глок.

Само да му стигнат доларите… Той погледна пътната си чанта, десният джоб стърчеше издут, претъпкан със зелени пачки. Ще му стигнат на стари години. Ще се върне в своя Кизляр и ще забрави като страшен сън всичко, което се е случило. Няма претенции към шефа. Сам се издъни с маратонките си, да ги вземат мътните… Но само с тях можеше да ходи леко и безшумно като снежен барс. С тях можеше да изпълнява поръченията на шефа. И шефът никога не проявяваше недоволство. Много естествено, преживяваше по повод Степан Ивлев и Николай Бригаднов, които му се заканваха да го пратят в затвора, а на него, на Тимур, пъхна мълчешком две пачки с долари, без да казва нищо, като го гледаше право в очите. И работата беше свършена. На мястото на Гоша той щеше да постъпи по същия начин. И дори още по-страшно… Но сега действа без безмълвните му заповеди.

Тимур няма да чака кога ще дойдат за него от столичния МУР… Но е обидно, че Гоша го е смятал за обикновен глупак. Нима фактът, че отгатваше желанията на шефа, говори само за раболепна покорност, а не за ум?

Да, отначало сам не разбра какво иска от него онзи сополанко от Москва. А когато схвана нещо, вече беше късно. Шефът го предаде целия с парцалите. Но той, Тимур, не се сърди. Правилно е.

Понеже може да повлече след себе си другите и Гоша най-напред… А за какво, ако трябва да поговорим честно? Сам се издъни с тези маратонки, сам отговаряй… Но все пак за толкова години вярна служба господарят можеше да го спаси някак, да го прикрие, да купи това ченге. Сигурно не желае да се издава нито с парите си, нито с адвокатите си.

И затова е изпратил след него този лендровър. Всички кой знае защо мислят, че той, Тимур, съобразява трудно. Прекалено е силен, за да бъде умен… Ще се наложи да ги разочарова.

Ето го и горският пояс. Тимур го познава като петте си пръста.

Карал е тук този-онзи, после са ги намирали гъбарите…

Тогава той просто ги разстрелваше, но после на пияна глава Гоша каза: Тимур, ти си джигит! Клали сте враговете си като жертвените овни. Лично съм виждал колко добре го правиш.

Вярно, има такова нещо, покани веднъж Гоша на гости в Кизляр, наредиха трапеза, почит и уважение за госта. Гоша даде на домакина, брата на Тимур, за нова кола… И още трезвен, отиде да види как той, Тимур, ще коли овена. Нека се чувстват като овни, казваше той после за враговете си, без да ги назовава по правило… Но Тимур винаги го разбираше от половин дума. Нито веднъж не сгреши и на всички врагове на господаря това започна да внушава ужас. Дори Томилин, приятелят на Гоша от училище, който има навик да го нагрубява в присъствието на външни хора, пребледня, когато разбра от каква смърт са загинали Ивлев и Бригаднов. Шефът уж случайно пробута на него и на още някого вестника, където в едър план бяха снимани труповете на бившите генерални директори.

Тимур намали. Нека го настигнат. Така тези самодоволни пъпчиви юнаци за последен път през живота си ще се насладят на чуждия страх и унижение. А засега той ще свали предпазителя от глока си…

И те го настигнаха, задминаха, обърнаха и за да ги заобиколи, той отби през храстите, докато затъна в снега.

Те се смееха… И се приближаваха към него, а той с тресящи се ръце слизаше от колата, за да им подаде чантата си с валутата.

— Защо? — попита един набит, кръглолик, с рядка белезникава коса. — Бездруго ще я вземем.

— Момчета, момчета… — нареждаше безсмислено Тимур, като им подаваше чантата. — Смилете се…

А сам в това време пресмяташе — точно така, общо са петима, глупаците застанаха около него в полукръг.

Единият, риж, с лунички, дръпна чантата от ръцете му, подритна я с крак и зеленикавите пачки се изсипаха в снега, а петимата за момент ги погледнаха замечтано… И тогава Тимур изрева, падна в снега, те дори не забелязаха как извади от джоба верния си глок, изви се рязко, както е по гръб и изпразни точно пет патрона в тях, докато те още посягаха за пистолетите… Някой от тях, май светлокосият, все пак стреля, докато падаше, улучи рижия, който пък беше вече мъртъв.

Останалите четирима ревяха и стенеха, въргаляха се в кървавата снежна каша, и гълтаха въздуха с отворени уста.

Тимур стана и изстреля от автоматичния си пистолет още пет патрона, последните, този път в главите им.

Впрочем можеше да не хаби за рижия, той беше убит от раз, когато куршумът бе попаднал в сърцето му.

Сега всичките лежаха пред него, безмълвно ококорили очи в сивото небе, което обещаваше скоро снежни преспи.

Тимур отиде при колата си. Погледна си часовника. Ще има доста да се разправя с нея — докато я измъкне, докато излезе на пътя… Какво пък, да вземе трофейния лендровър! Гоша щеше да одобри действията му. Макар да е изпратил лично тези хлапета…

Тимур седна в пленената кола, която още не беше изстинала отвътре, а от касетофона се носеше музика. Под звуците на китара някой ревеше диво на английски, сякаш го колят.

Моторът работеше на празен ход и равният, монотонен шум му действаше успокояващо.

Хубава кола, помисли Тимур, като включи на скорост. Жалко е да я захвърлиш. Когато чу трелите на телефона, не разбра веднага какво е това. Най-сетне видя апарата. Да отговори ли или не? По-добре да не отговаря.

Но когато до летището оставаха само няколко километра, пак се разнесоха трелите на телефона. Тимур предпазливо допря ухото си до мобифона.

— Башкир! Башкир, ти ли си? — раздаде се гласът на Артьом.

Пред него вече се виждаше летището. Тук вече никой няма да ме стигне, помисли Тимур.

— Здравей, Артьом, здравей, драги — вежливо поздрави той. — Как си? Как я караш?

— Ти? — изненада се Артьом. — Ти с момчетата ли си?

— С какви момчета? А, с тези ли, от които взех колата на заем? — попита Тимур.

— Как на заем? — Артьом явно беше объркан. Сега всички ще знаят колко е опасен!

— Много просто, драги. Те счупиха моята, натикаха я в снега, наложи се да взема тяхната…

— Къде си? — попита Артьом вече спокойно, след като се овладя.

— В колата, нали знаеш…

— Отиваш ли някъде? — попита Артьом.

— Возя се. Не мога ли да се повозя?

И в това време ревът на излитащ самолет заглуши гласа на Тимур.

Артьом изпсува и хвърли слушалката. Сетне избра номера на Гоша:

— Слушай, имаме проблем… Просто не знам какво да правя…

— Какво пак? — Гласът на Гоша беше сънен.

— Башкир е объркал всичко на пияна глава! Нали се разбрахме. Първо Томила, с него ще свърши Тимур, после самия Тимур.

— Няма нищо — рече Гоша. — Защо си се притеснил толкова? Башкир ми каза, че Тимур е тръгнал към летището. С багаж… Дори не ме е уведомил. И аз не се стърпях. Наредих да го придружат до гората. А с Томила ще се наложи да се заеме някой друг… Ще се заемеш ти.

— Слушай, смени си батериите в главата! — рече Артьом, като с усилие прикриваше яростта си. — Сега Тимур отива на летището! С колата на Башкир! Звъннах им в колата, а там Тимур… разбираш ли? Ти наистина какво се навираш, където не те канят? Защо смени плана? Сега оня ще се качи на сребърния самолет и къде ще го търся после?

— Спокойно — измърмори объркано Гоша. — По-полека… Нещо не разбрах добре. Та те бяха петима.

— И аз не разбирам — рече Артьом. — Като ми възложи всичко това, защо се месиш?

— Мислиш, че и петимата?

— Сега мисля за друго! — извика Артьом. — Съобразяваш ли, че той може всички ни да повлече? И че в неговия Дагестан вече нищо не можеш да му направиш…

— Добре де, не пискай — каза Гоша. — Ще намерим изход, не ни е за първи път… Карай на летището.

— Мислиш, че ще ме чака там? Или ще задържат полета, за който се е приготвил?

— Моя работа какво мисля — отговори Гоша с ледена ярост. Мятай се на колата и препускай за там! И го намери.

И изключи апарата, като си хапеше устните. След като помисли, избра друг номер.

— На никого не може да разчита човек!… Самурай, ти ли си? Гоша е на телефона… Кой е от нашите на метеорологичната станция? Самсонов? Добре ли го познаваш? Нека ми затвори за два часа летището. Още от тази минута… Няма да го уволнят… Хубаво де! Аз ще ги уволня! В краен случай да дойде при мен на работа. Ще ми съобщава личната прогноза. Разбра ли ме? Колко? Колкото поиска. Кажи му, че ще му стигне за внуците и правнуците. Действай, Самурай, няма време. Всяка секунда е скъпа.

И после, като хапеше пак устните си, звънна на Артьом:

— На път ли си? Ще затворят летището за два часа. Ще ти стигнат ли?

— Как успя? — учуди се Артьом.

— Имаме един синоптик. Сега заплашва, че на пистата ще се изсипе снежна буря. Така че натискай педала! И не забравяй да поздравиш Тимурчо от мен, кажи му, че ми дължи нещо. Намекни за Томила… Няма аз да те уча. С колко караш?

— Сто и десет — отговори Артьом.

— Дай сто и четирийсет!

— Нали знаеш какъв е пътят…

— Гледай сега да ми катастрофираш Каква ти е колата?

— Сякаш не знаеш… — рече Артьом, като даде газ. — БМВ, миналогодишен модел.

— А кой ти я подари? И за какво съм ти я подарил?

— Добре де, не ми натяквай — отговори Артьом. — Пречиш ми да следя пътя.

Гоша изпсува, взе бутилка коняк, извади със зъби тапата, изпи си нормата и легна с блажен вид на дивана.

Един дявол знае как изпусна Тимур. Нали Тимур още не си е изработил своето. Трябваше да пререже гърлото на Томила… Артьом пък трябваше да ликвидира Тимур. После всичко щеше да тръгне в обратна последователност — първо намират Тимур с куршум в тила, а чак след това — Томила с прерязано гърло. И ето че почти всичко се провали. Щом усетил какво го очаква, Тимур духнал… И всичко това стана, защото Тимурчо го домързя навреме да си смени позорните обувки.

Гоша си мърмореше всичко това на глас, като се унасяше в сън, после се стресна, спомни си, че утре трябва да бъде на пуска на нефтопровода, а вдругиден на колегия в министерството в Москва. Там трябва да рапортува, че дадената отсечка е предадена и приета само с „много добър“ и „отличен“, както е било винаги, където е командвал и където лично е поемал отговорността… И затова министърът ще го дръпне настрана и пак ще предложи на него, такъв динамичен и енергичен човек, поста на свой заместник, а той пак ще откаже, защото постът на заместник-министър е трамплин, който ще го подхвърли прекалено високо… Виж, губернатор — това е друг разговор. Зойка, разбира се, ще ревне, няма да иска да напуска столицата. Дявол да я вземе, нека стои в Москва, има кой да я следи, а виж, него, няма да има кой да следи в родната тайга…

Телефонното позвъняване го изтръгна от дрямката.

— Гоша… — Гласът на Артьом бе неузнаваем. — Точно така е, чуваш ли? И петимата. Неведнъж. Представяш ли си?

— Какви петима? Къде си? На летището ли?

— Още не съм. Отбих се в горския пояс. Башкир и момчетата му… Сякаш с един откос ги е покосил. А в ръцете им пистолетите са със спуснати предпазители… Той да не е бил с калашник?

— Слушай, аз къде ти заповядах да бъдеш! — ревна Гоша. — За какво си губиш времето? Мислех, че вече си на летището!

— Не ми викай… Жал ми е за момчетата.

— Мислиш, че на мен не е? — заплака Гоша. — След това ще се наплачем! Чуваш ли?

— Я да вървиш на… — отчетливо каза Артьом и изключи връзката, после започна да изкарва колата по коловоза, който преди час бе направил Тимур.

До летището вече караше, без да спира. Стараеше се да не мисли за нищо. Жалко за момчетата. Решиха, че ще се справят с Тимур набързо. А този господинчо нямал грешка. И Гоша може да бъде разбран. Разбира се, не бива да се изпуска Тимур. Отмъстителен е, гадината… Нищо няма да забрави, ще припомни всичко и на всички.

Тимур седеше на мястото си в самолета, излитащ за Красноярск и поглеждаше часовника си.

Вече повече от час не могат да излетят. Заради времето… Стюардесите вдигат рамене: ще се наложи да потърпите. Задава се снежна буря. Засега никой не я вижда, но синоптиците няма да лъжат. А защо така реват турбините и не му дават покой? Затворено ли е летището, или не е? Сигурно е затворено. Но нещо не прилича на буря, говорят си пътниците. Мнозина се опитват да заспят. Някои четат. А Тимур го обзе безпокойство. Защо се обади по телефона на Артьом? Не искаше да му казва, но ревът на излитащия самолет издаде всичко… Разбира се, шефът е всесилен, но чак да развали времето? Наистина, за това са му достатъчни и проклетите синоптици…

Тимур стана и отиде при стюардесата.

— Какво има, не ви ли е добре?

— Да, момиче, съвсем ми е зле… Може ли да изляза на въздух? Трябва да отида до лекаря.

Тя поклати глава.

— Нали чувате, турбините реват. Ще се наложи да потърпите.

— Ами ако много ви помоля? За болен човек може да се направи изключение. Може ли да отида при командира?

— Гражданино, седнете си на мястото — каза другата стюардеса, по-възрастната. — Ако не ви е добре, веднага ще ви бъде оказана помощ…

— Сърцето… — Тимур се хвана за гърдите и изведнъж видя през илюминатора как към самолета приближава познатото БМВ на Артьом… И Артьом изскача, тича към носа на самолета, крещи нещо и сочи към командира.

— Седнете си на мястото — каза още веднъж строгата стюардеса.

Тимур сви рамене и се върна на мястото си. По дяволите… реши да не рискува и хвърли глока си. Там, в родния Дагестан, щеше да си намери друг…

Тимур си седна на мястото, затвори очи, направи се на спящ. Само че кого ще измамиш, мислеше си той, щом шефът го е намерил.

Той е затворил летището, за да го свали от самолета. Как можа да се усъмни във възможностите на господаря си?

Защо така се уплаших, съкрушаваше се наум Тимур, защо вдигнах телефона? Но ако не бях отговорил, те все едно, щяха да ме издирят. Пак нямаше да излетя.

Той отвори очи, защото почувства върху себе си погледа на Артьом.

— Ставай, Тимур — рече Артьом. — Шефът не е доволен. Ставай, не задържай хората.

— Защо трябва да ставам? — опита се да протестира Тимур. — Купил съм си билет. Това е моето място.

Пътниците ги гледаха, без да разбират какво става. Нали току-що искаше да слезе от самолета. Сега, когато искат да го отведат, се опъва.

— Да вървим, Тимур — говореше Артьом и го гледаше тъжно. Сега приличаше по нещо на шефа, властелина на чуждите съдби. — Погледни през илюминатора. Цялото летище сме затворили заради теб. Шефът още сега иска да те види.

— Гоша иска да ме види? — трепна Тимур.

Това му даваше надежда. Той ще обясни всичко на Гоша. Че са го нападнали, а той… Той е искал да се скрие от московските ченгета. Гоша ще разбере. Ще разбере и ще повярва на верния си Тимур.

Трябва да тръгна, каза си той. Изглежда, Артьом не лъже. Гоша го вика при себе си. Тук пред чуждите хора нищо няма да може да обясни или да държи на своето. Няма го неговият глок. А Артьом сигурно е със своя.

Той стана, метна на рамо чантата си. Какъв труд и хитрувания му струваше да внесе в самолета доларите. Значи всичко е напразно? Всесилният господар дори е научил, че избягалият роб се е качил точно на този самолет, а не на другия за Кавказ…

Тимур тръгна към стълбичката с вдървени крака. Всички гледаха към него. Всички, както и преди, не разбираха нищо.

Долу чакаха момчетата на Тимур, знаменитата „Деветка“. Безполезно е да се крие от тях. Това не са сополанковците, които останаха да лежат там, в горския пояс…

— Ти ли ликвидира Башкир и момчетата? — попита полугласно Артьом, когато стъпиха на земята. — Ти, ти… Не се оправдавай.

В гласа му се чувстваше възхищение.

— Ти си направо Терминатор три! — каза той и цялото му обкръжение се засмя. — Не съм очаквал… Не ме гледай така! Всичко е нормално… Томила е изпратил Башкир след теб. Наредил да те ликвидират. Мислел, че се каниш да пропееш, за да си спасиш кожата.

— Томила ли? — спря Тимур. И почувства как го изпълва облекчение и нарастваща злоба. — Виж кой бил! А аз помислих, че е шефът…

10.

Седях във фотьойла и наблюдавах Витя Солонин, който ходеше насам-натам из стаята.

На вратата се почука.

— Влезте — казах аз.

Влезе дежурният и свали от подноса купчина разноцветни книжа с винетки и без. Покани за господин Къриган — конференции, презентации, приеми. Без да гледа, Солонин ги запрати в кошчето за боклук.

— Търсен си — казах аз. — Засега те приемат за акула от нефтения бизнес.

— Скоро ще престанат — въздъхна Витя. — Вече се показах навсякъде, където е възможно. Кога ще дойде заповед да си плюем на петите, Александър Борисович?

— Няма да е, преди да намерим онези дяволски архиви.

— Смятате, че няма да минем без госпожа Мансурова? — попита той.

— Смятам, че докато напразно си губим времето, другите вече настъпват към нея.

— Тя има охрана — каза той. — А госпожа Мансурова ни вярва. Това вече е преимущество. Но трябва да се свържем с нея, при това колкото се може по-бързо.

— Звъни! — подадох му телефона.

— По-добре ти — отказа Солонин.

— Тя харесва повече теб.

— Това няма никакво отношение към работата — възрази Витя.

С него не може да се излезе на глава. Щом се заинати — с нищо не можеш го разубеди…

Избрах номера й.

Никой не вдигаше слушалката. Пак избрах номера — може случайно да е станала грешка. Отново дълго пиукане. Витя се намръщи — сигурен знак, че сега ще започне да облича амуницията си, за да превзема с щурм родовия замък на Мансуров.

Но този път оттатък се обадиха. Женско гласче съобщи на хубав английски:

— Госпожа Мансурова сега е заета. Какво да й предам?

Пфу, Господи… Погледнах си часовника. Фирюза сигурно е още в леглото си. Сякаш се съревновават с госпожа Делара. Но тя поне след спектакъл се успива, на нея е разрешено да става късно. Между другото, отдавна няма никакви новини от Делара. Никога нямаше да помисля, че между нея и мъжа на Фирюза може да има нещо…

А дали тя не може да хвърли светлина върху тайната на господин Мансуров?

— Ало? — чух гласа на Фирюза, — кой е?

— Извинете за безпокойството. Косецки се обажда, ако си спомняте.

— Говорете на руски — каза тя. — Тези, които могат да ни подслушат, сигурно знаят английски. Та какво искахте да ми кажете?

Изглежда, че беше в леглото. Гласът й звучеше отпуснато. Във всеки случай не се чуваше плискането на вода, както миналия път.

— Аз и моят приятел смятаме, че ви застрашава опасност.

— А, за това ли… — Тя се прозя и аз изведнъж си представих много нагледно как се протегна в прозрачния си пеньоар.

Ако се съди по всичко, опасността за съпруга й е минала. Безутешните вдовици не разговарят така.

— Как са нещата около мъжа ви?

— Ако беше се случило нещо, вече щяхте да знаете — отвърна тя. — Засега без изменения. И се страхувам — че за дълго. А там нищо ли не го застрашава, как мислите?

— Имате ли лична охрана?

— Имам. Двама симпатични младежи, които през цялото време ме зяпат. Според мен това ги разсейва от служебните задължения. Къде по-добре пазят или охраняват мъжа ми. Впрочем аз за какво съм им? Това не го казвам за вас, а за тези, които ни подслушват. Банковите сметки са в главата на мъжа ми, а главата му е в кома. Къде са документите и архивите — никой не знае. Но ако ме разпитат с пристрастие, с фасове, допрени до тялото, май ще си спомня някои неща… Обаче за вас, още повече за младия ви помощник, съм готова да си спомня и така. Какво ще кажете, ако той ме посети след два часа, за да сподели с мен скромната ми закуска?

— Кани те на линч — казах на Витя, след като закрих с длан микрофона.

— Но аз дори не съм й представен — отговори той.

— Празни формалности. Искаш ли още сега да ви запозная?

— С кого си шушукате там? — попита Фирюза.

— С моя приятел. Той е много притеснителен.

— Надявам се, че ме е видял по видеото.

— Напълно сте по вкуса му — казах аз, — но преди всичко работата, работата. И тъй, господин Къриган е готов да пренебрегне светските условности и може да се яви при вас след два часа. Аз, за огромно мое съжаление, трябва да остана на телефона.

— Спомням си, че имате мобилен — каза тя.

— Да, но не всички мои абонати имат… — отговорих, като смятах, че госпожа Фирюза не разбира много от подобни работи.

— Много жалко — въздъхна съвсем непринудено тя. — И тъй, чакам господин Къриган след два часа… Не, по-добре след два и половина.

— Времето е скъпо — отбелязах. — След случилото се с вашия уважаем съпруг може в скоро време, при това в близките часове, да стане нещо непредсказуемо…

— По-рано просто няма да бъда готова — каза Фирюза. — Знаете ли адреса?

— Има си хас — отвърнах и затворих след нея телефона.

Витя стоеше пред мен с навъсени вежди.

— Имаш време — казах. — Помисли как да се облечеш. Дръж се скромно. Не забравяй, че мъжът й е в реанимацията. И изобщо не се поддавай на прелестите й.

Витя изслуша кротко нравоученията ми.

— Не знам защо ми се струва — каза той, — че ще срещна там моите стари познати, на които вече няколко пъти минавам пътя.

— Напълно е възможно. Те са отмъстителни и злопаметни. Чакат да се появиш там, където може да се разбере нещо за архивите. Да ги вземат дяволите и архиви.

— Когато се готвехме за насам, не стана дума за никакви архиви — поде Солонин.

Витя започна да се приготвя. Не знаеше какво го очаква — романтична среща или пореден сблъсък с бандата на Кадуев.

— Както разбирам, не си й върнал касетата? — попита той.

— Правилно си разбрал — кимнах. — Тя веднага забрави за касетата, щом се убеди, че си има работа с порядъчен човек.

— А дали да не пуснем още веднъж записа?

— Това пък защо? — смаях се аз.

Той ме погледна с усмивка, но не обясни нищо.

Усмивката на Солонин е чудесна. Детска, открита и дори леко смутена. Тя обезоръжава много хора, в това число и мен. Но този път не постигна нищо. Не ми хареса, че преди такава отговорна среща седна да гледа касетата.

— Стоп! — извика изведнъж и обърна главата си към мен. — Още веднъж този момент.

Накиснах съответното копче на дистанционното. Забавно е да се гледат сексуални сцени при бърз ход назад. Но Витя никак не реагира на подхилкването ми. Целият наведен напред, не откъсваше поглед от екрана.

— Ето оттук — каза той.

Натиснах „плей“.

— Виждаш ли? — Витя дори се понадигна. — Виждаш ли къде гледа тя? Превърти го още веднъж.

Превъртях послушно.

— Сега гледай — каза той.

Погледнах… Нещо блесна, после изчезна, после пак блесна от камарата с дрехи, разхвърляни в живописен безпорядък на креслото. Оптика! От чантата й се показваше обективът на фото или видеокамера…

Натиснах стопа. Но не когато трябваше. Блясването изчезна, понеже в дадената фаза телата им закриваха поставената на пода лампа, чиято светлина падаше върху обектива. Започнах да натискам на всеки кадър. Кадър след кадър, кадър след кадър… И ето че пак блесна.

Витя се залепи за екрана.

— Трябва ми компютърът! — извика той. — Веднага. Къде си дянах лаптопа?

— Ти го използваше рядко — отвърнах. — Виж под гардероба.

Тананикайки си нещо, Витя бързо нагласи кабелите от видеомагнетофона към преносимия си компютър.

И ние отново видяхме изображението. Но сега можехме да увеличим по размери определения участък…

— Видеокамера — простена Витя. — Като последен идиот съм снимал това, което самата тя е снимала в друг ракурс.

Витя беше обезкуражен. Още една прекрасна дама едва не го измами. Разбирах го. Не ни се иска да мислим лошо за красивите жени.

— Разбираш ли нещо? — попита той.

— Ние се канехме да шантажираме нея, тя пък — партньора си — отвърнах. — Въпросът е: защо?

— Не ти ли се струва, че всички красиви жени тук работят за някого? — Витя погледна часовника си и започна да се приготвя.

— Мислиш, че те подмамва нарочно?

— Мисля, че има същите мотиви, които и Делара — отвърна той. — Заплашили са ги и са ги принудили… Иначе за какъв дявол са им подобни приключения? Някой действа като опитен сутеньор. Аха, тази жена се харесва на всички, значи трябва да я използваме като оръдие против влиятелните мъже… Още повече че е омъжена и значи ще мълчи, изпълнявайки всичко, което каже изнудвачът.

— Мислиш, че тя и Делара имат един и същи господар?

— Няма да се учудя, ако е така — отговори Витя, докато закопчаваше и щракаше циповете си.

— Не ми е ясно едно — казах. — Защо представляваш за нея по-голям интерес, отколкото аз?

— Обиждаш ли се? — попита Витя.

— Не разбираш от шега. Виж какво ме занимава. Дали е нещо сериозно? Или скучаещата дама просто търси нови впечатления? А предишните записва за домашната си видеотека?

— Може и така да е, но ние трябва да знаем нещо определено. Каква игра водят тези дами с нас? Или онези, които се крият зад тях. Какво ще ме посъветвате?

— Да си стоиш вкъщи и да не си пъхаш носа — заявих аз.

— Не е джентълменско. Дамата чака. Поиска цели два часа за подготовка…

— Точно така — за подготовка. Само че за какво?

— Смяташ, че под леглото й ще се крие цял взвод от спецчастите?

— Вече казах. — Въпросите на Витя ми омръзнаха. — Стой си вкъщи. Нека се обади пак, щом толкова й трябваш. Ще се извиним със заетостта си.

— Тук вариантът е по-сложен. Предполагам, че пак е замесен въпросният Кадуев, твоят най-добър приятел. Като представител на малък, но много горд народ, трябва да скърца със зъби само при мисълта, че още си жив…

— И какво ми е приготвил този представител? — Солонин вдигна вежди.

— Като познават подготовката ти, ония напълно могат да минат на древния вариант. Фирюза да те заведе в леглото си, а те да те получат останал без сили и разнежен.

— Самсон и Далила — рече Солонин. — Знаеш ли, с теб понякога е ужасно. Виждаш с очите си какво те очаква. Все пак ще си сложа валтера в задния джоб на панталона.

— После не забравяй да го преместиш под възглавницата. Но това е крайният вариант. Може да има чай или кафе с приспивателно. Мисля, че си нужен на Кадуев жив. Той пак ще поиска до насита да се поперчи пред теб. Прекалено често му се изпречваш на пътя.

— Що за професия! — печално произнесе Витя. — Отиваш на среща с очарователна жена и мислиш от коя страна на възглавницата да пъхнеш пистолета!

11.

— Добре де — каза Гоша на Томилин. — Да те вземат дяволите… Разгорещих се. Знаеш как ми е мъчно за нея. Състояние на афект — едно, друго… Съдът щеше да го вземе за смекчаващо вината обстоятелство. Да ти дадат пет-шест годинки, и то условно… Смятай, че съм те осъдил на толкова… Ама ти какво, Олег? Хайде спирам. Край… От мъка го правя, разбираш ли?

Томилин трепереше силно, хълцаше, опитваше се да сдържи сълзите си, а когато Гоша го прегърна и притисна до себе си, се разрида.

Гоша също изхлипа.

— Изгубихме я, Олег! И как ще я караш сега без нея, направо не зная…

— Тя беше всичко за мен — трескаво извика Томилин. — Без нея животът не ми е мил.

— И аз исках да кажа същото — успокояваше го Гоша и гледаше прозорците на мазето, откъдето надничаше Артьом. — Просто не знам какво да правя…

— Те ме биха — продължаваше да се тресе Томилин. — Издевателстваха над мен!

— Ще си получат своето, не се безпокой — каза Гоша. — Мерзавци недни! Наредих им да си поговорят с теб честно, а те… Ще видиш, всеки ще си получи заслуженото. Искаш ли още утре със собствените си ръце да направиш с тях същото, което и те с теб? Искаш ли, Олег?

Томилин отрицателно тръсна глава.

— Ах ти, интелигентният ми! — Гоша се зарадва на нещо. — Не можеш сам! Пък аз си мислех: това е Отело, тюменският мавър, а ти само с чужди ръце, така ли?

Томилин вдигна глава и погледна недоверчиво приятеля си от детството.

— Какво ме гледаш? — попита Гоша. — Какво особено съм казал? Висшето образование не ти позволява, разбирам…

Зад прозореца някой отиде при Артьом. Казаха си нещо. Артьом пак се надвеси към прозореца и попита с кимане: може ли?

— Добре де — въздъхна Гоша. — Олег, време е да тръгвам. Сега моите момчета ще те закарат до вас. А утре ще се оправяме. С всички. Пък ти се дръж. Животът продължава…

Той махна с ръка и извади носната си кърпа, за да избърше лицето си.

— Ти какво? — Томилин сложи ръка на рамото на стария си приятел.

— А, нищо… казвам, че животът е проклет. Всичко е в името на целесъобразността на дадения момент… Предаваме и забравяме вечните истини. Да тръгваме!

И като го прегърна през раменете, поведе Томилин към вратата. Там, навън валеше рядък пухкав сняг, духаше влажен вятър.

— Стоплило се е — рече Гоша. — Иде пролет… И животът ще започне отново, кой каквото ще да казва.

— Какво толкова си се разчувствал? — попита Артьом, застанал до аудито, което вече ръмжеше, готово да тръгне.

— Ами виж, иде пролет — отговори Гоша и тупна по рамото Томилин. — Я кажи, харесва ли ти? — и посочи колата. — Знам, че много си падаш по тази марка. Последен модел. Вземай! Подарявам ти я!

Томилин онемя, не можа да пророни дума при вида на подаръка.

— Лично аз повече си падам по мерцедесите — обади се Артьом.

— Много им разбираш — възрази Гоша. — Тук има естетика! Идеална форма! Прав ли съм, Олег? Хайде, качвай се… А утре, ако не си забравил, те чакам на тържественото откриване на разклонението на магистралния нефтопровод. Там ще са всички наши. Гледай да не се успиш!

Разцелуваха се. Колата излезе извън двора. Гоша и Артьом гледаха след нея.

— Свърза ли се с Ибрахим? — попита Гоша, когато колата се отдалечи на достатъчно разстояние.

Артьом си погледна часовника.

— Сега трябва да се обади.

И наистина точно в този момент мобилният му телефон изписука.

— Каква точност, а? — Гоша поклати глава. — Като в аптека… Ибрахиме, ти ли си?

— Както се бяхме разбрали — отговори Кадуев. — Какво стана? Разбра ли кой ме дебне?

— Ами разполагам с някаква информация от родната Главна прокуратура… Имай предвид, че данните струват много скъпо. С една дума, гонят те някакви от международна организация под егидата на ООН. Чувал ли си такава? Борят се с международния тероризъм. Тоест против нас двамата. Що мълчиш?

— Руски емигранти?

— Мои и твои съотечественици — отговори Гоша.

— Твои съотечественици — поправи го Кадуев.

— Само това ми липсва. Мои, твои… Наши! Съотечественици и съвременници! Или вече си се отделил от Русия? Не се излагай, скъпи. Къде ще си харчиш паричките, ако не в тази страна на глупаците. Заедно ще действаме. Ясно ли е? Защото иначе си загубен… Добре де, какво съм седнал да те агитирам, да не си госпожица. Къде е архивът?

— Още не знам — отговори Кадуев. — Но днес ще разузная. От твоите съотечественици. Като му стисна на оня емигрант топките, всичко ще разкаже.

— Ами ако не знае? Може и той да ги търси? Е, ти си знаеш работата… Досега той ти стискаше топките. Във всеки случай, ако не се разберете с добро, аз ще бъда на страната на моя съотечественик… Макар тогава да не стигна до архивите… А дали не може да се заснеме на касета как той ще ви оправя?

— Ние ще го оправяме. — Кадуев едва се сдържаше.

— Все едно, интересно ще бъде. — Гоша се отказа да спори. — Щото няма какво да гледам по видеото. Дават все едно и също.

— Ще ти запишем — отговори Кадуев насмешливо, — всичко ще запишем. И как ще го печем на бавен огън… Но това ще струва по-скъпо.

— За какво намекваш? — Гоша застана нащрек. — Нещо не стоплям?

— За архива, Гошенка — ласкаво поясни Кадуев. — И за двата милиона, които твоите братя Русих още не са върнали на Джамил…

— Те ми казаха, че всичко са върнали, до цент. Дори с лихвите.

— А на мен Джамил ми се обади и се оплаква, че нищо не е получил. Кажи сега, може ли човек да си има работа с вас, руснаците?

— С мен може — отговори Гоша.

— Точно затова още разговарям с теб — високомерно изрече Кадуев. — Хайде стига, свършвам, моите хора казват, че уж вашият руски Рамбо отивал при една дамичка… Ще заснема всичко на касета и непременно ще ти я изпратя, Гоша. Да гледаш и да не скучаеш. До скоро!

— До скоро — повтори Гоша и изключи. — Какво значи изобщо това „до скоро“? Тук ли може да кацне, или в Москва? — попита той Артьом.

— Ще го посрещнем — отвърна Артьом. — Като скъп гост и твой най-добър приятел.

Томилин все се оглеждаше, докато пътуваха до града, после, щом се убеди, че карат право към дома му, се успокои.

Затвори очи, стараейки се да се съсредоточи. Май Гоша беше искрен с него. Впрочем трудно е да се повярва, че без негово знание може да тормозят най-добрите му приятели.

Томилин още усещаше болка в ребрата и слабините, където го биха с особено ожесточение. Между другото, къде е сега Аркаша, верният Аркан? Не е ли доложил всичко на Гоша като на поп?

Достраша го, не се реши да попита за Аркан. Аркаша не прилича на човек, който предава. Той, Томилин, не го предаде… Ако беше съобщил за Аркаша, щеше да издаде себе си. В такива ситуации научаваш всичко за себе си. Дори това, за което по-рано си се старал да не мислиш.

Томилин погледна под вежди момчетата до себе си. Здрави, яки… Явно добре печелят при Артьом. Преторианска гвардия, може да се каже. Това не са наглите момчета на Башкир, които нямат мярка, млатиха го, него, най-добрия приятел на истинския господар на Тюмен. Сега Гоша се кани да седне в губернаторското кресло… Сигурно е разбрал как ще му е нужен Томилин на новото поприще. Гоша не иска повече да стои в сянка. Иска да се измъкне иззад нечии гърбове. Мисли, че е дошло неговото време.

Най-накрая е разбрал, че му трябват предани, образовани хора. Може ли за всичко да разчита на Артьом с петте му класа образование? Самият Гоша не е с по-голямо, затворът е неговият университет. Излезе от затвора друг човек, който знае какво иска… Отначало, изглежда, беше решил да се обгради с такива като това нищожество Конопльов, после е разбрал, че му трябват личности, които могат да му възразяват, да му казват истината…

Какво пък, това говори за гъвкавостта и широката душа на Гоша.

— Сега тук наляво — каза Томилин на шофьора. — А там, след завоя, надясно.

Колата плавно спря близо до неговия вход. От вратата се отдели нечия едра фигура, трудно различима на оскъдната светлина.

— Ти? — учуди се Томилин. — Тимур, какво правиш тук?

— Гоша ме помоли — отговори Тимур. — Да те посрещна, да те изпратя, никой да не те обиди. Във входа всичко да е тихо… Направо замръзнах, докато ви чаках.

— Южняк човек — засмя се Томилин, като слизаше от колата. — И отдавна ли чакаш? Дори си обул валенки, за първи път те виждам с валенки. Все ходиш с ботуши, че и с маратонки…

Тимур потропваше, удряше крак о крак, за да се постопли.

— Хайде да се качим у дома — предложи Томилин. — Ще стопля чай… Наистина, отдавна не съм се прибирал, не помня дали имам да предложа нещо към чая. Но все нещо ще намерим… А вие, момчета? Елате, ще пийнем чай.

— Благодаря — отговори шофьорът. — Трябва да се връщаме. Артьом нареди.

— Благодаря, че ме докарахте! — рече Томилин. — И на тебе, Тимур, че си ме дочакал. Хайде да се качваме, какво стоим…

12.

Рахим Мансуров отвори очи и видя медицинската сестра, която сменяше разтвора в системата.

— Фи… — чу за първи път от много денонощия гласа си. — Фирю…

Сестрата трепна, изохка и излезе тичешком от стаята. Седналият до вратата дежурен от охраната вдигна глава и се отърси от дрямката си.

— Стана чудо — каза сестрата в отговор на въпросителния му поглед. — Заговори… Извика някого. Може би ще разберете?

Пазачът погледна колегата си, който седеше в края на коридора.

— Прати лекар! — извика му той. — И седни на моето място. Свестил се е, вика някого.

А той влезе в стаята. Мансуров облизваше сухите си, посинели устни и се опитваше да каже нещо.

— Жена ми — издума той.

— Сега ще я извикам — каза пазачът.

Затворил очи, Рахим Мансуров поклати отрицателно глава. Не искаше да разговаря с нея. Трябваше да предаде нещо важно на някого…

Може би трябва да извика Алекпер, сина на президента? Не, може неправилно да разбере всичко… Самед щеше да разбере, макар да е враг за него, за Рахим. Но Самед е далече, в Москва.

— Рустам — каза тихо Мансуров. — Извикайте… моя брат, Рустам…

Пазачът веднага избра някакъв номер по мобифона си. Жената на Рахим напоследък не глези съпруга си с посещенията си. Започна да се осведомява за самочувствието му по телефона. Ето и днес позвъни и се извини със заетостта си… Такива жени винаги са заети с нещо.

— Ало — чу се недоволният глас на по-малкия брат. Този посещава болницата още по-рядко… Впрочем каква полза тук от него?

— Брат ти те вика — съобщи дежурният.

— Той свести ли се? — пооживи се Рустам.

— Точно така. Моли да дойдеш при него. И то незабавно.

Пазачът погледна накриво Рахим Мансуров. Той лежеше със затворени очи, на лицето му пак се появи печатът на страданието.

Ето го лежи, могъщ човек, а на никого не е нужен. Всички са много заети. Или мислят, че той вече няма да си стъпи на краката? Че досегашното му величие е отишло в миналото? Напразно мислят така. Рахим Мансуров Рухола-оглу не е такъв човек…

— Не мога сега — каза Рустам, после в слушалката се чу нечий шепот, май на момиче.

Ясно, братчето не е само, с някоя мадама е… А те го отвличат, викат го при по-големия му брат.

— След двайсет минути да си тук! — каза строго пазачът и пак погледна под вежди Мансуров-старши. — Изпращам кола да те вземе.

— Добре — каза Рустам и затвори.

— Ще дойде ли? — попита Мансуров-старши и се виждаше колко трудно успя да го произнесе.

Да, има нещо в законите на Щериата, внушаващи почитание към родители и по-възрастни…

— Да — отговори пазачът.

— Надир… Ти Надир ли се казваш? — попита Мансуров.

— Надир е в другата смяна, аз съм Фарид — отговори дежурният от охраната.

— Фарид… — Думите на болния ставаха все по-ясни, макар говоренето да го затрудняваше. — Всичко, което ще говорим… трябва да мълчиш за това. И когато дойде брат ми… той е пропаднал, разглезен е, но ми е брат, говори с него малко по-вежливо. Всичко, което ще чуеш, е голяма тайна. Знаеш ли как умея да се отблагодарявам за вярна служба?

— Да — кимна Фарид. — Не се безпокойте за нищо. Сега ще дойде лекарят.

— Нещо дълго не идва…

— Имат визитация, нали знаете, по това време винаги има визитация.

Мансуров не отговори нищо, само махна с ръка по посока на вратата.

Фарид излезе. В коридора се огледа. В края на коридора се суетяха хора в бели престилки. Ако се съди по всичко, докарали са тежко болен.

Фарид бързо избра телефонен номер.

— Извика по-малкия си брат при себе си — каза полугласно. — Иска да му довери нещо… Много важно, така предай…

И веднага изключи телефона.

Рустам лежеше, загледан в тавана и чувстваше как се цепи главата му. Никъде не му се ходеше. След безсънната нощ просто не можеше да се мръдне и да предприеме нещо. Момичето, което лежеше до него, бавно докосваше с пръст гърдите му. Вчера това го възбуждаше. Днес го дразнеше. За какъв дявол се надруса с онази трева. Брат му е прав, по-добре да не се занимава с такива неща.

Той погледна с ненавист съседката си по легло. Май че беше от Украйна. Продължава да разглежда със зяпнала уста обзавеждането в спалнята му. Набила си е в главата, че той се е влюбил и възнамерява да се жени за нея. Ако знаеше какви жени са минали през тази спалня!

Някога тук спеше по-големият му брат Рахим. Когато се премести в новата си къща, остави всичко на него, на Рустамчик.

— Как се казваш? — попита той.

— Океана — каза тя проточено и се обърна по гръб. — Вчера ми помнеше името, когато ме агитираше да се оженя за теб. А днес забрави ли?

— Аз? — Той се понадигна на лакът. — Нима съм те кандърдисвал?

Сега най-после я разгледа. Източено слабичко пуберче. В Русия за такова биха го осъдили… Впрочем там получи присъда за друго. Отначало тя се съгласи, след това в последния момент се изплаши от нещо. Дали че всеки момент ще се върнат родителите й, дали от друго. А тогава кръвта го удари в главата. Страшно много я искаше. Пищна, волоока, с дълга коса.

Може ли да се сравнят двете? Той и за онази никога нямаше да се ожени… Макар че също й наговори какво ли не, дори за пламналата си любов. Между другото, как се казваше?

— Не се бой, никога няма да се оженя за теб — рече Океана.

— Хем вече мога да се женя, навърших петнайсет. Нали никъде няма да мръднеш оттук? И правилно. А на мен ми омръзна у вас. Хем искат без презервативи, хем те питат имаш ли медицинско от кожно-венерическия диспансер… Писна ми. Ще посъбера още малко парички и ще замина. В Москва. Там всички пазят. Особено чужденците.

— Няма ли да спреш? — попита той, усетил как го изпълва тъмна злоба.

Тя млъкна. Стана и като се обърна с гръб към него, започна да се облича.

— Ти къде? — попита той. — Не е свършило още денонощието. Нали вземаш за денонощие, а не за нощ.

— Сутрин не правя любов — каза тя. — Сутрин сте космати и зли… Плати ми за нощта и ще си отида.

Той я гледаше как се облича. Дрехите й грозни. А тялото — един път. Краката стройни и гърдите й хубави.

— И аз ще излизам — рече той. — Нали чу, трябва да отида при брат ми. Не се съмнявай, ще ти платя за денонощие.

Тя повдигна рамене.

— Ще почакам — каза уморено. В огледалото отсреща се отразяваше бледото й личице с тъмни кръгове под очите.

— Защо ми даде тази гадост? — попита тя. — Сега главата ми се цепи.

— Ами че ти ми я даде! — подскочи той.

Тя отметна назад глава, за да си спомни.

— А, сега всичко ми е ясно! — каза тя. — Не ти, разбира се, идва твоят приятел, онзи, който си тръгна с Раечка. Той го даде.

— Дадаш… — спомни си Рустам. — Дадаш ли се казваше?

— Може да беше Дадаш — каза тя и се засмя по детски. — Странно име. „Да“ и „Даш“?9

— Ще ти дам! — каза той и се опита да я прегърне.

Тя се дръпна.

— Нали ти казах! Сутрин не обичам. По-добре се приготвяй. Брат ти чака в болницата.

— Слушай, ела довечера, а? — помоли я той.

Тя повдигна рамене, докато се мръщеше от пушека. Пушеше несръчно.

— Ще ти платя предварително за денонощието — каза той. — Ела, че иначе няма с кого да си говоря.

— Ах, на това отгоре ви се говори!

Той я закара до площад „Свобода“. Тук Океана работеше с приятелките си, които вече бяха на мястото си.

— Е добре — каза тя, след като помисли малко. — Щом сме се уговорили, ще дойда. А сега ме закарай до болницата. Там е по-близо до квартирата, която съм наела.

— Искаш ли да почакаш? — попита той. — Няма да се бавя. После ще отидем да се попързаляме.

— Не. Трябва да си отида вкъщи. А ти говориш хубаво на руски — каза тя. — В Русия ли си живял?

— Не, бил съм в руски затвор — отговори той.

— В затвор? Нали брат ти е богат, защо не те е откупил?

— Откупи ме — навъсено отговори Рустам, — даваше големи подкупи. Сключваше договори, обещаваше непрекъснато. Сега заради това едва не го убиха.

— Виждаш ли, а ти не искаш да отидеш при него. А за какво беше в затвора?

— Слушай, можеш ли да помълчиш? — кипна той. — Много си любопитна.

Стигнаха до болницата. Рустам слезе от колата. Закани й се с юмрук.

— Да не си мръднала от колата, разбра ли?

— Но нали може да сляза? Къде ще избягам, нали обеща да платиш предварително за довечера?

Той я пусна да слезе. Тя започна да се разхожда, демонстрирайки тънката си фигурка, забележима дори под старото й палто, стегнато с тясно кожено коланче.

Така си вървеше насам-натам, когато при нея дойде чернобрад младеж с маскировъчно яке.

— Разхождаме ли се? — попита той.

Тя сви рамене, което той възприе като подканяне да продължи разговора си.

— Как се казваш? — попита той.

Тя го погледна игриво.

— Ами Люся.

— Амилюся?

Тя се засмя и притисна уста с еднопръстата си ръкавица.

— Просто Люся! А вие?

— Фикрет.

— Чакате ли някого? — попита тя.

— Не — отговори той. — Свърши ми смяната… Защо не се поразходим заедно?

И точно тогава го извикаха. Двама, които по нещо си приличаха с него, също така брадати, дойдоха при него и му заговориха нещо на езика си.

Фикрет се озърна, сякаш за да провери дали тя е тук. Тя не разбираше нищо от разговора им. Но една дума, по-точно име, я накара да застане нащрек. Онези няколко пъти споменаха Рахим Мансуров.

И изведнъж спряха, замряха, побутнаха се един друг и се втурнаха към колите си. Тя неволно погледна натам, накъдето току-що гледаха.

От вратата на военната болница излизаше Рустам. Лицето му беше навъсено и загрижено. Той дойде при Океана.

— Слушай, не мога сега, разбираш ли? — И я хвана за ръката. Тя я дръпна, отстъпи една крачка.

— Какво ти става? — попита той.

— Само не се озъртай — каза Океана. — Момчетата от тези коли току-що говореха за брат ти, а като те видяха, се разбягаха. Какво зяпаш? Направи се, че ме закачаш, а аз ще се дърпам.

Рустам я гледаше слисано.

— Истината ти казвам, Рустам. Тръгвай. Довечера ще бъда у вас. А сега изчезвай оттук. Може би искат да те отвлекат?

— Слушай, а как ти е името? — попита той.

— Вече ти казах веднъж, но все не можеш да запомниш. Хайде, върви, не стой така! Но първо се престори, че ме закачаш, а аз ще се браня…

Той протегна ръка към нея, тя го удари през пръстите. Отстрани не изглеждаше много убедително, но за повече не беше способен. Това, което съобщи брат му преди няколко минути, не се побираше в ума му.

С крайчеца на окото си забеляза, че двете коли, за които току-що говореше Океана, тръгнаха след него, като спазваха дистанция.

Рахим почувства как нещо ниско в корема му изстина. Както след оня случай в Бутирския затвор, когато му съобщиха, че след станалото в килията може да получи най-тежката присъда.

Едно е да наблюдаваш по видеото надбягвания с коли, като държиш кутия бира в едната си ръка, а с другата крепиш някое маце на коленете си, и съвсем друго, когато те преследват.

Рустам караше колата и мислеше за брат си.

Рахим беше още много зле, говореше едва чуто, някои фрази повтаряше по няколко пъти. Има някакви много ценни документи. Поверява ги на по-малкия си брат. Сега за тези книжа се води истински лов. Те са национално достояние на цял Кавказ.

Рахим не успял да ги скрие зад граница. Не му беше до това. Много време и сили му отне епопеята с освобождението на Рустам… Сега не знае на кого да повери тайната. Цялата му надежда е в него, по-малкия му брат. Помни какво се наложи да понесе и да направи по-големият му брат, за да го спаси от руските лагери… Рустам трябва да поеме част от работите, които не търпят отлагане.

Нека Рустам даде тези книжа, за които Рахим сега не може да каже нищо конкретно — няма нито сили, нито време — на сина на президента.

И нека Рустам не се чуди на това. Да, те с Алекпер дълго време бяха врагове, макар да изповядваха една и съща идея — транспортирането на мюсюлманския нефт трябва да се осъществява през мюсюлманските страни.

На Алекпер този път му се струваше по-икономичен. Рахим се интересуваше повече от идеологическата страна на нещата — по силата на доскорошното си минало… Като изрече това, Рахим се усмихна слабо. Спомни си, че докато протриваше панталоните си в разните комитети на партията, на никого не идваше наум да заплашва живота му. Заспало време беше. Сега всички подскочиха, сякаш са се събудили от един и същи страшен сън. И започнаха да грабят, да размахват ръце, за да продължат борбата вече наяве.

Рустам караше бавно, после даваше газ, постоянно се оглеждаше и всеки път виждаше как преследвачите повтарят маневрите му.

Вече не знаеше накъде кара. Към кого да се обърне за помощ? Брат му каза, че трябва да вярва само на своите роднини. Но по-голямата част живеят в родния им Наурски район. Оставаше Фирюза, жената на брат му… При тях нещата като че ли не вървяха гладко, но брат му й вярваше за такива неща… И дори някак между другото каза на Рустам, че на нея дължи спасението си — намерила му западни лекари.

Значи трябва да кара към снахата. Там ще си почине и ще помисли.

И той рязко натисна педала на газта, после погледна в огледалото за обратно виждане… Точно така — онези също се засилиха. Кой знае, може би дължи живота си на тази малка украинка, чието име никак не можеше да запомни.

13.

— Донесохте ли ми касетата? — попита Фирюза.

— Разбрах, че повече не ви интересува — отвърна Солонин, като вървеше след нея към хола.

Разкошна жена, май няма да отстъпи на Делара. Солонин се чувстваше неловко — или се вълнуваше, или се смущаваше — по-рано не беше забелязвал подобно нещо при общуването си с жени.

— Говорехме, че може да ни кажете нещо за някакви архиви на вашия съпруг — каза той.

Тя безгрижно повдигна едното си рамо.

— Може би… Какво ще пиете? — попита, когато се настаниха на малка масичка. — Кафе, джин с тоник?

Солонин не бързаше да отговори. Чувстваше се неуютно, без да усеща привичната тежест на бронираната жилетка под ризата.

— Нещо не ви ли харесва? — Тя буквално го изгаряше с лъчистите си очи.

— Бих предпочел кафе — каза той, като се застави да я погледне право в очите.

— Запомних ви от онази среща при френския посланик — каза тя. — Но вие предпочетохте компанията на госпожа Амирова. И дори не ме поканихте на танц, макар да видях колко ви се искаше.

Той наклони леко главата си, като й даде възможност да се полюбува на безупречния път в косата му.

Изведнъж тя стана и излезе от хола. Позната хватка, помисли си Солонин. Излезе, а в това време някой наблюдава през шпионката или чрез видеокамера как разпределям по джобовете си сребърните лъжички.

И все пак не пречи да се огледа. И да подуши, както го съветваше премъдрият Александър Борисович… Съвременната химия е способна на чудеса — ще заспя в този фотьойл, като камък ще падна на земята. Или това ще стане в спалнята… Май натам отиват работите. Прислугата предвидливо е освободена и затова се наложи домакинята сама да отиде в кухнята. Там може да сипе нещо в кафенцето.

Госпожа Мансурова влезе с кафеника в ръцете. Усмихваше се и великолепните й зъби блестяха.

— Обичам да добавям в кафето ликьор — каза тя. — А вие?

— Предпочитам коняк — отговори Солонин и се облегна назад във фотьойла.

Като поглеждаше лукаво госта си, тя бързо приготви кафето и Солонин благодарно кимна, оценил вкуса му.

— Да се върнем на нашите архиви, за които сте говорили с моя партньор — каза той.

— Първо касетата — отвърна тя.

— Но тя не е у мен. Моят приятел смята, че вярвате на възпитанието и скромността му.

— Хубава скромност, хубаво възпитание! — Тя се засмя. — Снимат ме в най-интимния момент от свободното ми време и искат аз, семейната жена, да разчитам на скромността им!

Браво, каза си Солонин, не й липсва чувството за хумор.

— А вие значи сте само наблюдател в цялата история? — Тя присви очи. — Поне видяхте ли какво е заснето там? Няма да повярвам, ако кажете, че не сте я гледали.

— Какво пък, не ми остава нищо друго, освен да си призная — въздъхна съкрушено гостът.

Усмивката замръзна на добре поддържаното й лице. Погледът й се премрежи.

— Как ме намирате?

Започва се, помисли Солонин.

— Мисля, че вашият партньор не е успял да разкрие най-добрите ви качества.

— А вие знаете ли как да го направите?

Сега няма накъде да мърдаш, помисли той, ще се наложи да водиш играта докрай.

— Не мога аз да съдя. Но понякога ми се струва, че самите жени не си представят какво се крие в тях, какви богатства. Също като нефтът под Каспийско море…

Тя замря, когато чу такова сравнение. После въздъхна.

— Мислех, че сте друг, че можете поне за малко да забравите за политиката и бизнеса.

— Друг съм. Просто бързате с изводите.

Тя не отговори, бързо доизпи кафето си. Стори му се дори, че бегло си погледна часовника.

Бърза, помисли той. Сигурно са й дали малко време. Може на някой зад шкафа вече да са му отекли краката от висене. Капанът, подготвен за него, наистина е доста луксозен. А иначе — тя закъде да бърза? Мъжът й е в реанимацията, прислужниците имат почивен ден…

Кадуев е някъде наблизо. Или някои от хората му. Той го разбираше.

Още веднъж огледа бегло хола. Може би те се надяват да го прехвърлят някъде? Тя излиза за чайника. Може да е сипала нещо…

Тя не донесе подноса с чашите, а именно кафеничето. И пред него наля чашите. Може да е изпила същото средство срещу преспивателните, което и той, преди да тръгне за насам… И затова се държи толкова непринудено. И същевременно явно ускорява събитията. Иска да го замъкне в спалнята си, преди той да е заспал?

Реши да разиграе приспиване. И да види реакцията й.

Точно така… Нещо като облекчение се появи на лицето й. Дори въздъхна леко: най-после…

Главата на Солонин неудържимо пада, той кокори сънливи очи. Всичко е естествено. Тя става, помага му да се изправи, води го към спалнята. Той бърбори нещо: ама какво кафе имате…

Подпира се на рамото й, почти виси на нея и съжалява, че й създава такова неудобство.

Не е ли прекалено рано да се преструва на сънлив?

Сигурно е започнала всичко това заради мъжа си. Казали са й, че няма да го доубиват, ако тя направи това и това. Ако им улови този хубавец, който се прави на руски емигрант и постоянно се пречка из краката им.

Изглежда, тя не знае какво да го прави.

Все пак го разкопчава и му съблича ризата. Защо го съблича? Или така е заповядано? За да се изправи гол и обезоръжен пред тези, които ще го заловят.

И тъй, каза си той, сега съм рибарят и стръвта едновременно. Сега е ред да действат щуките. Хей, къде сте?

И ето че влязоха… Двама. Отначало той дори не разбра откъде. Наближиха го напълно грамотно, откъм възглавницата, пристъпваха безшумно и той отначало по-скоро почувства, отколкото видя.

С крайчеца на окото си, с периферното си зрение видя, че ръцете на двамата са свободни — нито ножове, нито примки, нито пистолети.

Трябва им жив. И все пак се страхуваха от него, дори от сънения. И правилно, има защо…

Едва се допряха до него и той ги дръпна към себе си така, че си удариха челата. После притисна с палци определени точки на шиите им.

Двамата рухнаха, без да издадат стон. Солонин стремително скочи от леглото и намигна на застиналата от ужас Фирюза.

— Може ли да се облека? — попита той.

Тя не отговори нищо, гледаше го с пълни със сълзи очи.

— Накарали са ви — каза той утвърдително. — Обещали са да доунищожат мъжа ви, ако не им помогнете.

Той се обличаше бързо, като се стараеше да държи в полезрението си шкафовете, завесите, пердетата… Колко ли са?

— Двама ли бяха? — попита той.

Тя кимна, без да спира да трепери.

— Какво възнамеряваха да направят по-нататък с мен?

— Казаха: ще ви загънат в килима… и ще ви откарат като заложник — едва изричаше думите. — Казаха, че за вас ще дадат добър откуп. Като за чужденец.

— Успокойте се — рече той. — А за откупа са ви излъгали. Никой не може да им даде парите, които струвам.

Той претърси джобовете им, после деловито върза ръцете и краката им, като за целта скъса един дълъг шнур, висящ от завесите. След това им запуши устата с намерените в шкафа везани кърпички.

— Питаха ли ви за архивите?

— Да… Но аз наистина не знам къде са.

— И искате и аз да повярвам, че е така? — усмихна се той.

Фирюза смутено повдигна рамене. Сега му се струваше особено красива.

От джобовете на нападателите измъкна два швейцарски автоматични пистолета. Дойдоха му съвсем навреме. Сигурно вече го очакват някъде като жертва и са наточили ножа.

Той предпазливо надникна през прозореца. Край вратата чакаше кола. Изглежда, вътре имаше някой.

— Това тяхната кола ли е?

Тя сви рамене, като избърсваше с кърпичка сълзите си.

— Струва ми се, че ние с вас не трябва да се занимаваме с това — каза той със съжаление. — Все пак вие сте създадена за любов.

— Същото ли говорехте на госпожа Амирова? — не се сдържа тя.

— Дори не си спомням. Възможно е… Съперници ли сте?

Тя се усмихна печално. После премести погледа си върху размърдващите се похитители.

— Не се бойте — каза той.

— Защо не искате да извикате полиция? — попита тя.

— Това е все едно да извикаме тук самия Кадуев… Между другото, какво сте чували за него? Кой е той? И защо разполага с дипломатическа неприкосновеност?

— Мъжът ми е разказвал нещо… Но нали чуват. — Тя посочи легналите на пода.

— Нека — махна той с ръка. — Тава вече няма никакво значение.

— Той казваше, че всъщност зад Кадуев и групата му стоят иракски и либийски пари. Тяхното влияние тук се усили във връзка с чеченската война. Там не воюваха само чеченци. Имаше палестинци, саудитци, египтяни. Голяма група, всички се подчиняват на Ибрахим Кадуев. Моят мъж също му помагаше и сега много съжалява за това…

През прозореца, зад който бързо се стъмняваше, както става през зимата, видя как към къщата приближи първо един фолксваген поло, след него спряха форд и лада деветка.

От фолксвагена изскочи младеж и започна да натиска копчето на звънеца на входната врата, като се оглеждаше към преследвачите си.

— Това е Рустам — изохка Фирюза и изтича в хола. Там се намираше устройството, което отваря вратата.

Рустам се появи на ливадата пред къщата. След него тичаха шестима яки младоци. Чу се звън на счупено стъкло. Фирюза видя как гостът й се метна надолу, там, където вече бяха повалили Рустам. Той лежеше на тревата и му извиваха ръцете. И точно тогава се намеси Солонин. Фирюза беше виждала такова нещо само на кино. За по-малко от минута шестимата се търкаляха по тревата, мучаха и гълтаха влажния въздух с отворени уста.

Солонин вдигна глава и извика на стопанката на къщата:

— Извинявам се за безпокойството! Страхувам се, че във вашата къща няма да се намерят толкова въжета. Но хвърлете, колкото имате, а също и ключа от мазето си.

След няколко минути той се качи при нея с бледия, изплашен Рустам.

— Само няма нужда да ме гледате така — каза той на Фирюза. — Това ми е работата. Между другото, трябва ми телефон.

— Боя се, че го подслушват — каза тя, докато промиваше раничките и ударените места по лицето и ръцете на Рустам.

— Вече няма особено значение — отговори Солонин, като нареждаше на масата комплект трофейно оръжие — М-да…, когато работех в нашата милиция, дори не сме сънували такива патлаци. Има за всякакъв вкус.

После се обади в хотела.

— Аз съм — каза, след като чу гласа на Турецки. — Всичко беше така, както предположи. — Осем души. Вързани. Но няма повече въжета. Не знам какво да правя, ако се появят основните сили.

— Кадуев?

— Същият. Има повече хора, отколкото предполагаме. И аз го интересувам повече, отколкото ми се струваше.

— Научи ли нещо за онези книжа?

— Никой нищо не знае… Но сега към нас се присъедини някакъв младеж, както разбирам, по-малкият брат. Може би той знае?

— Викай полиция — каза Турецки. — Това е всичко, което мога да ти кажа… Къде се намирате?

— Ако караш дълго по Проспекта на нефтодобивниците, а после завиеш… Впрочем страхувам се, че освен вас има още желаещи да научат къде сме.

— Научи от младежа това, което ни интересува, и веднага тръгвай — каза Турецки.

— Защо те преследваха? — Солонин се обърна към Рустам.

— Отговаряй бързо. Нямаме време. Сега ще долетят десетки коли и дори и аз няма да мога да ти помогна.

— Не знам — отвърна Рустам.

— Слушай. — Солонин го хвана за брадичката. — Гледай ме в очите! Къде са архивите? Нали твоят брат ти каза?

— Рустам — намеси се Фирюза. — Този човек току-що те спаси. А аз за малко да го погубя. Ние сме му длъжници.

— Брат ми каза само на Алекпер — държеше на своето Рустам.

— Като ще е на Алекпер, на Алекпер да е… — Звъни в полицията и да се махаме оттук — въздъхна Солонин.

Долу се качиха в една от колите, с която бяха дошли бандитите. Така щяха да спечелят малко време. Хората на Кадуев ще търсят колата на Фирюза или фолксвагена поло, подаръка от по-големия брат за Рустам…

14.

В моргата заведоха Фрязин при една от масите, на която беше трупът на Тимур. Патологоанатомът повдигна чаршафа. Тимур лежеше с полуотворена уста.

Володя видя входното отвърстие от куршума. Малка дупчица, засъхнала от кръв. Косата около раната беше леко прогорена.

Гоша въздъхна тежко.

— Ето така, тичаш, суетиш се… И само една дупчица… По-малка от едно копченце…

— Предполагате, че са го разстреляли? — попита Володя съдебномедицинския експерт.

— Криминолозите откриха следи от собствените му пръсти върху пистолет система „Макаров“ — отговори му той. — Огледът и аутопсията показаха, че изстрелът е бил от близко разстояние.

— Виждам — каза Володя, като отиде от другата страна. — Но нали беше левак. Разбрахте ли ме? Телохранителят Ахмедов беше левак.

— Нима? — Гоша се спогледа с Артьом. — Винаги е стрелял с двете ръце и винаги точно. Нямаше равен на стрелбището.

— На стрелбището, да — кимна Володя. — Но държи вилицата в лявата ръка, виждал съм го на снимка.

— И аз в лявата — каза Гоша, — а в дясната — ножа. Хората държат вилицата с лявата ръка.

Сам се пъха в поставения капан, помисли Володя, като го гледаше с интерес. Гоша много искаше да изкара нещата, че Тимур се е застрелял сам. Защо?

За да прикрие убийството? Телохранителят се издаде и затова е трябвало да го премахнат. Тук поне има логика. Но ако сам се е застрелял, тогава възникват само въпроси.

— Аз съм тук от завчера — каза Володя. — Успях да науча някои работи. Знам и за задържането на самолета.

— Грешка на синоптиците — обади се Артьом. — Какво общо има Тимур?

— Ами това, че се е канел да излети — отговори Володя. — Но заради грешката на синоптиците е размислил. И слязъл от самолета направо през затворения люк… Искал да отлети, а не да се застрелва, разбирате ли?

Гоша и Артьом мълчаха. Ето какво значи да си привикнал тукашната власт да те гледа в устата. Размеква те, размишляваше Володя. Притъпява чувството за опасност.

— Приключваме — каза съдебномедицинският експерт, като покриваше убития с чаршафа.

Гоша и Артьом излязоха. Володя се забави малко, искаше да поговори с експерта.

— Кога е настъпила смъртта? — попита Володя. — В действителност?

— Всичко е отразено в акта — отговори той, като гледаше настрана.

Аз скоро ще си тръгна оттук, а той остава, помисли си Володя. Той отметна чаршафа над краката на Тимур. Огромните му стъпала. Натичали са се в необятните маратонки…

— Аз съм в хотел „Сибир“ — рече Володя на съдебния експерт и излезе от моргата.

Навън беше по-топло, отколкото там, където лежеше сега Тимур. Гоша, Артьом и двамата от охраната гледаха Володя с явна неприязън.

— Имате ли още въпроси към нас? — попита Гоша.

— И защо точно към нас? — добави Артьом.

— Засега нямам въпроси — отвърна Володя и повтори: — Засега.

— Бързаме — каза Гоша. — Днес е откриването на поредното разклонение на новия магистрален нефтопровод. Между другото, можете да се смятате поканен. Може би там ще видите много интересни за вас лица. Може да пътувате с нас.

Володя се заколеба.

— Бих искал да се видя с господин Томилин. Ще бъде ли там?

— Олег Дмитриевич? — попита Гоша. — Трябва да бъде. Във всеки случай е поканен. Наистина, днес не съм го виждал никъде. Не знаеш ли къде е? — попита той Артьом.

— Кой го знае… Май одеве го виждах.

Охраната закима, да, видяхме го. Володя се взря изпитателно в тях: момчетата са едри, набити, съответстват на шефа си. Усмихват се, за да покажат позлатени зъби. Дебели, остригани вратове. Бяха му говорили в МУР някои неща за тукашната „деветка“. Бивши спортисти, главно биатлонисти. Като че ли местните босове специално изпращат в тия секции надеждни младежи. Там развиват стрелбата и бягането със ски по пресечена местност… Казваха също, че безпощадно видели сметката на тукашните бандити, от които бил писнал целият град. И сега милицията сякаш им е признателна за това.

Охраната също оглеждаше невзрачното ченге от столицата. Сякаш го оценяваха — по навик, за всеки случай.

— Володя — Гоша се усмихна и сложи ръката си на рамото му. — Какво ни гледаш като Ленин буржоазията? Много си млад, затова не познаваш добре хората. Ние сме руснаци. Работим за Русия. И не обичаме, когато ни пречат да го правим. Искаме страната да си стъпи на краката. Да започне да процъфтява. А вие, интелигентите, все не можете да го разберете. — Добре де. Да тръгваме. А Томилин, ако не дойде на днешното тържество, непременно ще му предам, че го търсиш.

— Съседите казват, че го няма вече пето денонощие — каза Володя, докато вървеше към колата им.

— Те откъде знаят? — Гоша спря. — Той не живее в комунална квартира.

— Една жена ходи да му чисти. Казва, че трябвало да се появи, обадил се отнякъде, но не дошъл. Къщата наистина се намира настрани, отделно от другите. Каквото и да става там, не може да се види и чуе…

— Ох, че си досаден! — засмя се Гоша. — Навсякъде си успял да отидеш… Значи Томила гуляе някъде! Той и преди си беше гуляйджия. Сега е пак ерген, без жена…

Пускът на отсечката от нефтопровода, свързващ тукашните находища с Европа през Беларус, трябваше да започне след около три часа.

По-точно не пуск, а изпитание, нещо като репетиция. Гоша му обясни: тръбата трябва да се провери, за да няма нищо друго, да се види как ще издържат шевовете под налягане, няма ли пукнатини и дупки…

Откараха ги на четирийсет километра извън града, в снежното поле. Тук вече всичко беше готово. Духовият оркестър отдавна чакаше, димяха скари с шишчета, в палатките отваряха шампанско.

— Къде е Томилин? — пак попита Володя.

— Един дявол знае къде се вее — отвърна загрижено Гоша. — И аз вече започвам да си мисля какво ли не… Не сте ли виждали Томила? — попита той най-близкия младеж.

— Май че беше тук… Защо?

— Въртеше се тук, търсеше те — добави втори.

Гоша с разкопчано кожено палто отиваше ту до една, ту до друга група и разпитваше всички. Стигна до братя Русих:

— Върнахте ли двата милиона на най-добрия ми приятел? Че вече спря да ми се обажда, обиди се.

— Все нямаме време — отговори по-големият. — Но ти му предай — в най-скоро време ще си оправим сметките.

— Точно така — Гоша се обърна към Фрязин. — Всички са го виждали, а къде е — никой не знае.

И като прегърна Володя през рамото, го поведе към гърлото на гигантската тръба.

— А оттук, от гората, ще минава другото разклонение. Още месец-два — и по вените на майчица Русия ще потече черна кръв! И Русия, милата, ще си стъпи на краката… Алча! Ти ли си?

И като забрави за Фрязин, Гоша мина през една преспа, щом видя поредния си приятел с оранжева мушама над кожуха.

— Гоша! — смая се той.

И започнаха да се прегръщат пред очите на всички, забравили за социалното неравенство. Другите началници поглеждаха към тях с криви физиономии, явно не одобряваха фамилиарниченето на Гоша с вече подпийналия работник.

— Какво чакаме? — попита между другото Гоша, като се покачи на хлътналата под тежестта му трибуна. — Министъра ли? А ние не сме ли хора? Министърът няма да се обиди, ако започнем без него, прав ли съм? Защото той е нашенец, сибиряк! И губернаторът ще е наш! Ако ме изберете…

Тълпата зарева одобрително.

— Защото нашите столични гости вече замръзнаха, разбираш ли! Ние с вас сме свикнали, ако ще, можем цяло денонощие да изкараме на студа — продължаваше Гоша.

— Хайде, започвай де! — извика някой отдолу. — Скоро ще мръкне.

— Ще започнем. Сега ще започнем… Нека министърът се обижда, ама да не е закъснявал… Да, да не забравя… Никой ли не е виждал Олег Дмитриевич Томилин? Олег, къде си? Всички те търсят, а не могат да те намерят! Обади се!

В тълпата започнаха да се обръщат, да търсят с очи Томилин.

— Обади се, защото ще започнем без теб! — извика Гоша.

— Спи някъде — предположи някой. — Започвай!

— Започваме! — обяви Гоша и веднага някой изстреля нагоре ракета, започнаха да хвърчат тапи от шампанско.

После се чу бучене, бързо нарастващо бучене и ето че от тръбата изскочи прах, после кал и образува ръждиво петно на белия сняг.

Всички заръкопляскаха, засвиркаха, започнаха да се чукат и да си подхвърлят нависоко шапките.

И изведнъж нещо се случи. Володя не можа да разбере веднага какво именно и къде. Само чу как виковете и свиркането изведнъж се смениха от всеобща протяжна въздишка. Предните в тълпата първо се дръпнаха назад, после се устремиха напред, към ръждивото петно, където тръбата гърмеше и свистеше.

Без да разбира още какво става, Володя затича след всички, като затъваше в дълбокия сняг.

И тогава всички спряха. Замряха… Володя продължаваше да не вижда нищо. Край него притича, разбутвайки всички, Гоша с момчетата си.

— Томилин — стигна до Володя. — Току-що го изхвърли направо от тръбата!

Володя хукна напред, като си проправяше път към Гоша. Натам се устремиха и двама милиционери, дежурещи тук.

— А как се е оказал там? — говореха в тълпата. — Да не е спал вътре? Всички го търсят, а той какво, решил да дремне? Сигурно се е напил, а? Откакто погреба младата си жена, направо обезумя…

Най-сетне Володя си проправи път до мястото, където снегът беше покрит с дебел пласт ръжда. И видя безформеното, с разкъсани мръсни дрехи тяло на човек. Само който добре го помнеше, можеше да разпознае Томилин.

Той лежеше с нелепо извити ръце и крака, явно счупени.

Клекналият до него Гоша го обърна по гръб и всички изохкаха, щом видяха, че главата на Томили се люшна като на парцалена кукла. И на шията се отвори огромна рана — от едното до другото ухо.

На сутринта Фрязин пристигна в биологическата лаборатория на отдела за съдебномедицинска експертиза.

— Готови ли са хистологичните анализи, които поръчах?

Експерт биологът му подаде две бланки, попълнени на ръка.

След още един ден, след погребението, Володя позвъни на Козлачевски.

— Днес ли ще летите за Москва?

— Да, защо? Пак ли имате проблеми с билетите? Сега ще уредим.

— Не, просто като пристигнете, се постарайте веднага да бъдете на разположение. Ще ви поканят в следствената част на Главна прокуратура като свидетел. Още утре.

— Какво утре, драги! — започна да се вълнува Гоша. — Утре съм на вечеря в арменското посолство! Не гледаш ли поне телевизия? Утре започват преговорите на нашата делегация с президента на Азербайджан. Всичко ще се реши там, всичко ще се реши за тръбата! Колко нерви заради нея…

— Какво общо има това — рече Володя. — Викат ви по съвсем друг въпрос.

— Пак ли за Томилин? Слушай, поне днес бъди човек! Защо си толкова досаден? Току-що погребах последния си приятел! На един чин съм седял с него. Беше ми най-верният човек…

Гласът на Козлачевски трепна. Фрязин мълчеше. После въздъхна и каза със спокоен глас:

— Господин Козлачевски, проблемът е, че според аутопсията на труповете, смъртта на Томилин е настъпила почти с едно денонощие преди смъртта на вашия телохранител Тимур Ахмедов. С една дума, има всички основания да се смята, че смъртта на Томилин се нарежда до убийствата на Ивлев и Бригаднов… Чувате ли ме добре? Затова по-добре да поговорим веднага. Никак няма да е красиво, ако ви докарат на разпит вързан.

— Слушай… въшко зелена! — Гласът на Гоша звучеше убийствено. — Какво целиш? Само една моя дума и ще останеш тук. Завинаги!

— Не ви разбрах добре? — усмихна се Володя. — Обаждам ви се от Москва. Вече съм тук. И очаквам завръщането ви.

— Но аз не мога утре! — обърка се Гоша. — Трябва да ходя при арменците. Докато в Баку текат преговорите, ще се споразумея с тях за продажба на танкове за Карабах…

— Защо ми разказвате тайните си? — попита Володя. — Овладейте се. Не бива да се паникьосвате така.

— Как да ти обясня, че не мисля за кожата си, а за националните интереси на Русия! Ти, пале, искаш за моя сметка да направиш кариера, а за Русия не ти пука! Искаш да влезеш в рая яхнал на гърба ми ли?

И Гоша тресна телефона. Погледна небръснатата си физиономия в огледалото. И хвърли в него порцелановата статуетка, която му попадна подръка.

А Володя, след като затвори телефона, погледна през прозореца. Площадът пред хотела тънеше в мрак. Гоша наистина повярва, че Фрязин вече е в Москва. А той сега трябва да пътува за летището…

15.

Подреждах куфарите ни, а Солонин, мръщейки се, обработваше ранената си ръка с йод. Той, неуязвимият, най-накрая пострада в престрелката край дома на президентския син.

Но това беше единственият успех на Кадуев.

И тъй, аз подреждах куфарите, а Солонин се мръщеше и разказваше.

— Полицията не се държеше по най-добрия начин. Криеха се зад колите и гадаеха кой ще спечели. Едва след като Алекпер се свърза с баща си и той веднага изпрати една рота от президентската гвардия, всичко утихна.

— Как можаха да те улучат? — попитах аз.

— Рикошет — поясни Витя. — От стълба с уличната лампа.

— В този случай нищо не може да се направи — съгласих се аз и Витя подозрително ме погледна под вежди дали се смея, или говоря сериозно. — Ами архивите? — попитах.

— Тъкмо сега ги разглеждат там — отговори той. — Наложи се да придружа Алекпер до президентския дворец. Там обявиха почивка на съвещанието за запознаване с допълнителни материали.

— Изглежда, той се чувства в безопасност само когато ти си наблизо — казах. — Говоря за Алекпер.

— И не само той.

— Надявам се, твоите скромни заслуги ще бъдат отчетени при произнасяне на решението? Все пак синът на президента е против нашия вариант, а таткото се колебае.

— Това не е мое дело — поклати глава Солонин. — Това е трудът на много учени от Русия от края на миналия век… Алекпер казваше, че практически всичко, което те са предвидили, се сбъдва. И това ще икономиса стотици милиони долари за проучване на нови находища.

— Но ти обясни ли, че архивите принадлежат на Русия? Били са откраднати от хора на Кадуев, който днес не се подчинява на никого.

— Всички разбират… — Солонин махна с ръка. — Чакат потвърждение от новата власт в Грозни, че са готови да пазят нефтопровода. И ние трябва да разберем: с чеченските бандити няма да се справи никой, освен самите чеченци. А те бдят само за своята изгода.

— Пак сме се забъркали в история — рекох аз. — Тази тръба нанизва като на шиш интересите на всички, през чиято територия минава.

— От това няма мърдане — каза Солонин. И изведнъж извика, докоснал с нещо раната си.

— Никога не съм мислил, че се страхуваш толкова от физическата болка — казах аз.

— Просто забравих какво е да те боли — отговори Витя и започна да си бинтова ръката.

— Защо не отиде във военната болница?

— Да им се вра в очите за пореден път ли? — попита Витя. — Все чакам каква ще бъде новата ми задача. От вас или от Питър Редуей.

— Ти изпълни мисията си — казах. — Никой нямаше да се справи по-добре.

— Алаверди! — Той повдигна нагоре здравата си ръка. — Благодарение на вашето мъдро ръководство, Александър Борисович!

— Надявам се, че ще ни дадат почивка — казах аз. — Много ли боли?

— И още как — отговори той. — Просто съм отвикнал.

— И това ми било мъж! Да можеха сега да те видят отнякъде твоите поклоннички Фирюза и Делара. В техните очи си най-малкото Шварценегер.

— Харесват ми и двете — призна Володя. — Макар да са омъжени.

— Радвам се, че в теб се събуди интересът към живота — казах аз. — Макар и по най-безнравствения начин. До самия полет остават четири часа. Затова смятай, че съм ти подписал уволнението. Можеш да се разходиш, да се видиш с някого…

Не се доизказах, думите ми бяха прекъснати от телефона.

— Саша! — рече Грязнов, като по навик проточваше леко думите. — Чух, че ви отзовават в Москва като несправили се?

— Да не са назначили теб на наше място?

Той се засмя — не на шегата ми, а от радост, че сме живи и здрави.

— Всички ли арестувахте? — попитах.

— Оставихме някой друг до твоето пристигане.

— Тоест? За кого говориш? За Козлачевски ли?

— Има следи — каза той. — Но нищо повече. С една дума, още един тюменски генерален е намерен с прерязано гърло. А преди това уж сам се е застрелял телохранителят на този пръч Гоша. Володка Фрязин, когото ти отмъкнах, се оказа на висота.

— Не можеш ли, без да се похвалиш с постиженията под твоето непосредствено ръководство? — попитах аз. — Потрай, докато се върнем в Москва. Днес през нощта пристигам. И с това ще приключваме, Слава. Тук Витя ти праща поздрави.

След като поговорих с Грязнов, отидох до прозореца.

— Я ела да видиш! — извиках Витя.

Солонин застана до мен и ме човръкна по врата. Колата на президентския син в съпровод на джипа на охраната бавно караше към площад „Ахундов“, по посока на „гнезденцето“, където неотдавна нашият безстрашен рицар освобождаваше прекрасната дама от ръцете на негодниците.

— Обади се на Фирюза! — казах аз и се отдръпнах от прозореца.

Витя махна с ръка и седна във фотьойла.

— И все пак животът продължава! Ние с теб помагаме животът да не спре, за да тичат влюбените по срещи, да се срещат, да се целуват и така нататък.

— Не започвате ли много рано да тънете в блаженство, Александър Борисович? В момента влюбените най-малко ме интересуват. Кадуев е на свобода, и онези, които стоят зад него, няма да спрат… Козлачевски, както разбрах, също е на свобода. Е, предотвратихме атентат, спасихме архивите… и какво? Причините, поради които взривяват метрото, отвличат жени, крадат архиви — остават. И няма да се учудя, ако сега Кадуев слуша нашия разговор и чопли брадичката си, която все пак му пооскубах…

— Вдигаме платната — казах аз. — Оттегляме се, Витя, докато пак не са ни помолили да освободим, заловим, предотвратим…

И телефонът отново иззвъня.

— Лош език имаше — каза Витя, без да се помръдне. — Предизвика съдбата.

Позна.

— Обажда се началникът на охраната — сумтеше нечий глас. — Току-що отвлякоха нашия Алекпер близо до площад „Ахундов“… Изведнъж няколко коли блокираха магистралата…

Вслушах се. В далечината се чуваха отделни изстрели и автоматични откоси.

— Чувате ли? — обади се същият глас. — Нашият Алекпер в последната минута, когато го набутаха в колата, извика да ви позвъним… Край, прекъсвам връзката. Ние се отбраняваме и стреляме, няма да им позволим да отвлекат нашия Алекпер…

Вдигнах глава и видях, че Витя е чул всичко.

— Нещо тук не ми е ясно — казах аз.

— И на мен… И затова няма да се бавим.

— Само че този път аз ще тръгна пръв — казах аз. — И недей да спориш. Ако ме познаят, няма да е веднага. Те чакат теб.

— Не бива да рискуваш… — каза Витя.

— Ще направим така… От стаята ще излезеш първо ти. Нека наблюдателите да предадат това. Качваш се в асансьора, слизаш, а след това се качваш два етажа по-горе. По този начин от сградата ще изляза първо аз. Те ще чакат теб, за да излезеш първи и да тръгнеш към колата си…

— А не искаш ли да позвъним на Алекпер в колата?

— Нали могат да подслушат разговора. И тогава Кадуев пак ще изчезне. Изобщо, Витя, решавай сам… Ако сега замисълът им се провали, ще те дебнат по пътя към летището с гранатохвъргачка или с насочен фугас. По-добре да ги неутрализираме веднага.

— Така и ще направя — каза Витя. — Само че ще изляза от другата страна, през кухнята, където карат продуктите. А ти по-добре да не рискуваш.

— Те няма да стрелят по мен. Няма да искат да се разкрият, преди да се появиш ти. Решили са да те изпратят с почести.

Витя се усмихна бодро. Вече бях спокоен за него.

Така и направихме. Той излезе от стаята пръв, като с дясната си ръка крепеше ранената лява. Край него минаха потънали в оживен разговор някакви брадати юнаци. В далечния край на коридора някой се разхождаше нервно в очакване на асансьора. Планът малко се промени, изглежда Витя реши да не ползва асансьора.

Аз слязох спокойно долу, правех всичко нарочно бавно — наблюдателите, ако има такива, щяха да реагират само на резките ми движения.

Но колкото и да се взирах в хотелската публика, която се блъскаше във фоайето, не забелязах нищо подозрително. Това поставяше под съмнение версията ми, че искат да подмамят Солонин в капан.

И все пак бях уверен в правотата си. Прекалено отчаяно зовеше за помощ началникът на охраната, сякаш никой друг, освен Витя не може да спаси Алекпер. Слушах отчаяния призив за помощ и ни най-малко не се съмнявах, че искат да го изкарат от хотела под куршумите на килърите. Жалко, не посъветвах въпросния началник на охраната: позвънете в полицията!

Груба работа? Едва ли. Сметката беше чисто психологическа: Солонин, без да мисли, ще се хвърли да го спасява.

Излязох от хотела, усещайки пистолета под мишница. Навън светеше слънце. Наближаваше пролетта. Множество младежи бяха по черни якета и дънки, сякаш тук траурът е излязъл на мода. Всички бързаха някъде, само няколко коли, паркирани недалече от хотела, сякаш бяха залепнали за асфалта. В общия шум не се чуваше бученето на моторите им, но видях, че от ауспусите се вият кръгчета дим и се разтопяват в топлия въздух.

Там, зад затъмнените стъкла, го очакват, дебнат го зениците на смъртта.

А къде е самият Кадуев? Ако е тук, значи се крие в друга кола. Да отида ли по-наблизо? Да предизвикам огъня върху себе си?

На кого е нужно това?… Ще си изкарам откос в корема, тукашната полиция само ще зафиксира поредния терористичен акт, ще го представи като сблъсък на местни групировки.

Но колко време ще чакат Солонин? Неволно си погледнах часовника. Минали са поне четири минути след обаждането на началника на охраната. Като познават динамичността и оперативността на Солонин, биха могли да предположат вече, че фокусът им не е сполучил. Рибката не клъвна. Какво висят като кон на празни ясли — няма смисъл. Ако наистина е имало покушение срещу Алекпер — за него щяха да знаят вече всички…

Трепнах, когато чух как изреваха моторите, които току-що работеха на празен ход. Онези, които бяха в колите си, сякаш чуха моите доводи и ги сметнаха за логични.

Колите още не бяха се скрили от погледа ми, когато иззад ъгъла се появи самият Витя.

— Запомних номерата им — каза той в отговор на въпросителния ми поглед. — А какво друго можех да направя?

Качихме се на нашия етаж. Младежите, които се размотаваха допреди малко, не се виждаха. Най-вероятно постовете за наблюдение са снети.

Сигурно гадаят кой им е развалил цялата работа.

— Какво по-нататък? — попита Витя, когато влязохме в стаята. — Какво могат да предприемат сега?

— Не е толкова сложно — отговорих. — Те навсякъде са еднакви, кадуевци, козлачевци и прочие. Играят си, при това доста умело, с човешките слабости и достойнства. Молят те за помощ, ти скачаш и тичаш срещу собствената си гибел. Нима не разбра веднага?

— Не — каза той, като извади бира от хладилника. — Само че гласът на този командир на охраната ми се стори прекалено истеричен. За правилните изводи! — Той ме поздрави с кутията и я изпи до дъно.

— Сега ще мислим как да се измъкнем оттук живи и невредими — казах аз. — Ти запомни номерата на колите, но те могат да поставят фугас, няма да му познаеш ни номера, ни марката.

Телефонът прекъсна мрачните ми предчувствия.

— Здравейте! — каза Самед. — Мога да ви поздравя. Току-що нашият президент подписа договора с вашата правителствена делегация. Нефтът ще мине през Русия.

— Хип-хип — обадих се аз. — Но засега няма да викам ура.

— Някакви трудности? — поинтересува се Самед.

— Както винаги временни. Сега ще ни пречукат на път за летището — и всички трудности ще изчезнат отведнъж.

— Чух, че вашият приятел вече е имал работа с онези, които посегнаха на…

— Не с всичките — поясних аз. — И затова сега посягат на самия него. Кръвно отмъщение, макар да не е в никакви роднински връзки с преследвачите си. Стоим в стаята и не знаем как да се измъкнем оттук. Тъкмо ни позвъниха, помолиха за помощ, уж вашият братовчед пак бил нападнат на площад „Ахундов“…

— Наистина ли? — разтревожи се Самед. — А аз все не мога да се свържа с него. Отдавна ли ви позвъниха? — попита той и чух как избира номер по друг телефон.

— Преди трийсетина минути — казах аз.

Чух как Самед говори с някого на азербайджански.

— С Алекпер всичко е наред — каза той. — Там, където сега се обадих, го потвърдиха. Не е имало никакво нападение.

— А не може ли да помолите там, където току-що звънихте, да ни дадат вертолет до летището?

Витя подсвирна и дори метна крака на облегалката на моя фотьойл.

— Все пак господин Солонин е национално достояние — не се страхувам да произнеса тези думи — на цялото ОНД и най-близките околности.

Самед се засмя.

— Прав сте — каза той. — Само за историята в метрото заслужава да му се сложи паметник пред входа… — Колко време имате до самолета? За вертолет не знам, но може би е по-добре да тръгнете с влак?

— Ще тръгнеш ли с влак? — попитах Витя.

Той замаха с ръце, лицето му стана свирепо.

— Човек не може да се пошегува с теб — казах аз. — Не го казах на вас, уважаеми Самед Асланович. Не иска с влака Москва — Баку. Свикнал е със самолети.

— Как си го представяте? — попита Самед. — Вертолетът да кацне на покрива на хотела?

М-да, не бях си помислил… Изобщо заминаването с такъв шик не беше в нашите традиции.

— Ще помислим — казах. — Позвънете, ако не ви затруднява, след половин час, засега има време.

— Винаги ми се е струвало, че напразно не възприемаме тактиката на онези, които преследваме — каза Витя. — Помните ли, Вячеслав Иванович разказваше за убийството на млада жена в Тюмен? Уж мъжът й, за да я проследи, тръгнал след нея не със скъпата си западна кола, с която обикновено пътувал, а с проста лада? Не е било лошо измислено… Ето и нашите преследвачи смятат, че ще ни отведат оттук тържествено — с бронетехника и мотоциклетисти, а ние ще се оттеглим по съвсем друг начин…

— Значи вертолетът се отменя?

— Не съм казвал такова нещо.

Вертолетът дойде за нас след половин час. И ние пред очите на всички с багажа си се качихме на покрива. После по същия начин, под шума на винтовете на вертолета, се спуснахме долу с товарния асансьор и през кухнята, по пътя, изпробван вече от Солонин, излязохме през задните стълби, където ни очакваше старичък москвич със запален двигател.

В него вече седяха двама президентски гвардейци с автомати „Узи“ израелско производство.

— Поне парното работи ли? — попита Витя, като с усилие се настани на задната седалка до мен.

Гвардейците премълчаха. Изглежда, бяха изгубили дар слово от такава глупост — тези руснаци предпочетоха тяхната черупка пред скоростните коли.

В това време изрева двигателят на вертолета и огромната машина се вдигна над площада.

Пътувахме към летището вече четирийсет минути, когато шофьорът изведнъж се оплака, че моторът прекъсва.

— Много добре — рече Витя. — Просто чудесно.

Тъкмо се канехме да инсценираме повреда на колата, но родната техника сама ни напомни за себе си.

И тъй, спряхме на половината път за летището поради възникналия проблем с мотора. По-нататък всичко трябваше да стане така, както бяхме предвидили, с точност до минутата. Кадуевци ще се връщат донемайкъде зли, ще са се отпуснали и ще са изгубили чувството за опасност. Руският шейтан току-що е доставен на летището с президентския вертолет, който вече се връща назад и шумът му се чува. И точно на голото шосе е спряла кола, а шофьорът й маха с ръце, моли за помощ… Значи има повод да спрат и проследят дали вертолетът ще продължи по-нататък, или ще започне да кръжи над тях, над кадуевци.

Изтичах насред пътя, като махах ръце, както изискваше сценария. И колите на кадуевци, които видяхме край хотела, наистина спряха. Нашите провалили се преследвачи слязоха, поглеждайки към небето, но нещо не бързаха много да ни окажат помощ.

И тогава Витя и гвардейците изскочиха стремително иззад москвича и насочиха автоматите си към тях.

— Кадуев! — завика Витя. — Не гледай натам! Тук съм. — И прибави няколко пиперлии думи, които не съм очаквал от него…

А вертолетът вече рязко се спускаше и от него надничаше дулото на картечница, насочена към пристигналите коли…

— Виждаш ли — казах на Витя вече в салона на самолета, когато той отвори един брой на „Плейбой“. — Тъкмо списание за теб. Така да се каже, очи пълни, ръце празни. Според мен е по-добре птица в небето, отколкото патки в кревата.

Но Витя не ме чуваше. Мигновено заспа, отметна главата си назад, задиша равномерно, с безметежно скръстени на гърдите ръце. Както са го учили при господин Редуей.