Анджей СапковскиГосподарката на езеротоТом 2

Направени сме ние

от сънища и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот!

Шекспир, „Бурята“1

Осма глава

Близо до мястото на жестоката битка, в която се сблъскаха всичките сили на Севера с цялата нилфгардска мощ, се намираха две рибарски селца: Старите задници и Брена. И тъй като по онова време Брена вече беше изгорена до основи, първоначално това ужасно клане беше наричано „Битката при Старите задници“. Днес за нея говорят като за „Битката при Брена“ и за това има две причини. Първо, построената наново Брена се превърна в голямо и процъфтяващо селище, а село Старите задници постепенно опустя и пътищата, водещи към него, обраснаха с коприва, тръни и репеи. Второ, такова название някак си не подхождаше на подобно славно и трагично събитие. И наистина — битка, в която са загинали повече от трийсет хиляди бойци, и изведнъж — Задници, и то стари?!

Така че в цялата историческа и военна литература беше прието наименованието „Битката при Брена“ — както в нашите, така и в нилфгардските източници, които, честно казано, са много повече от нашите.

Преподобният Яре Стария от Еландер, Annalesseu Cronicae Incliti Regni Temeriae

— Кадет Фиц-Остерлен — незадоволителна оценка. Моля, седнете. Господин кадет, бих искал да обърнете внимание на това, че непознаването на прочутите и важни битки в историята на родината е позорно за всеки патриот и добър гражданин, а за бъдещите офицери е просто скандално! Позволете ми да направя още една малка забележка, кадет Фиц-Остерлен. За всичките двайсет години, през които съм преподавал тук, не си спомням изпит за даване на офицерско звание, в който да не е бил зададен въпрос за Битката при Брена. Така че невежеството по този въпрос практически поставя непреодолима пречка пред по-нататъшната кариера в армията. Но тъй като вие сте барон, не е задължително да станете офицер; можете да опитате късмета си в политиката. Или в дипломацията. От все сърце ви желая успех там, кадет Фиц-Остерлен. А ние ще се върнем на битката при Брена, господа. Кадет Путкамер!

— Аз!

— Елате при картата. Моля, продължете. Оттам, където господин баронът изгуби дар слово.

— Тъй вярно! Фелдмаршал Мено Коехорн решил да извърши маневра и да се отправи бързо на запад заради докладите на разузнаването, съобщаващи, че армия от нордлинги е тръгнала на помощ на обсадената крепост Майена. Маршалът решил да им пресече пътя и да ги принуди да влязат в решителен бой с него. За тази цел разделил силите на армейска група „Център“. Една част оставил при Майена, а с останалите сили се придвижил бързо…

— Кадет Путкамер! Вие не сте писател-белетрист! Вие сте бъдещ офицер! Що за определение е „останалите сили“? Моля, дайте ми точното ordre de bataille2 на ударната група на маршал Коехорн. Използвайки военна терминология!

— Слушам, господин ротмистър! Под командването на фелдмаршал Коехорн били две армии: Четвърта конна армия начело с генерал-майор Маркус Брайбант, патрон на нашето училище…

— Много добре, кадет Путкамер.

— Мръсен подмазвач — прошепна от мястото си кадет Фиц-Остерлен.

— … както и Трета армия, начело с генерал-лейтенант Рец де Мелис-Сток. В състава на Четвърта конна армия, наброяваща повече от двайсет хиляди бойци, влизали дивизията „Венендал“, дивизия „Магне“, дивизия „Фрундсберг“, Втора виковарска бригада, Седма даерланска бригада, освен това бригадите „Наузика“ и „Врихед“. В Трета армия влизали дивизия „Алба“, дивизия „Дейтвен“, както и… хмм… както и дивизия…

* * *

— Дивизия „Ард Феаин“ — подхвърли Джулия Абатемарко. — Освен ако не сте объркали нещо, разбира се. На знамето им наистина ли имаше голямо сребърно слънце?

— Тъй вярно, полковник! — отвърна твърдо командирът на разузнаването. — Със сигурност го имаше!

— „Ард Феаин“ — измърмори Сладката ветрогонка. — Хм… Интересно. Оказва се, че в трите маршови колони, които уж сте видели, към нас са се запътили не само цялата Конна, но и част от Трета армия. Не! Не вярвам! Трябва да го видя със собствените си очи. Ротмистър, по време на моето отсъствие вие поемате командването на бандерата3. Нареждам да изпратите куриер при полковник Панграт…

— Но полковник, смятате ли, че е разумно лично да…

— Изпълнявай!

— Слушам!

— Голям риск поемате, полковник! — Командирът на разузнаването се опита да надвика тропота на приближаващите се коне. — Може да се натъкнем на елфически разезд…

— Стига дрънканици! Води ме!

Отрядът се спусна в галоп по стеснението, понесе се вихрено по долината на реката и влетя в гората. Тук се наложи да намалят темпото. Придвижването им беше затруднено от растящите нагъсто дървета, а освен това наистина можеха да се натъкнат на разузнавателни разезди или изпратени напред нилфгардски аванпостове. Разузнавачите на кондотиерите всъщност бяха приближили неприятеля откъм фланговете, а не фронтално, но фланговете сигурно също бяха защитени. Така че операцията изглеждаше адски рискована. Но Сладката ветрогонка обожаваше такива неща. В цялата Свободна рота нямаше да се намери човек, който да не я последва. Дори в пъкъла.

— Тук е — обади се командирът на разузнаването. — Ето тази кула.

Джулия Абатемарко вдигна глава. Кулата беше крива, порутена, от нея стърчаха изпочупени греди, стените й бяха обсипани с дупки и отвори, в които западният вятър свиреше като на пищялка. Никой не знаеше кой е построил тази кула на това безлюдно място. Но си личеше, че е била построена отдавна.

— Да не се срути?

— Със сигурност няма, полковник.

В Свободната рота, сред кондотиерите, не се използваха обръщенията „господин“ или „госпожа“. Никакви господа, само звания.

Джулия хукна нагоре по стълбите и бързо се озова на върха на кулата. Командирът на разузнаването стигна при нея едва след минута, пъхтейки като бик, яхнал крава. Облегната на изкривения парапет, Сладката ветрогонка оглеждаше долината с помощта на далекоглед, подала език между устните си и вирнала малкото си задниче. При вида й командирът на разузнаването почувства как го побиват тръпки, но бързо се овладя.

— Със сигурност са „Ард Феаин“ — облиза устни Джулия Абатемарко. — Освен това виждам даерланците на Елан Трахе, има и елфи от бригадата „Врихед“, нашите стари познати от Марибор и Майена… Аха! Ето ги и черепите. Прочутата бригада „Наузика“… Виждам и огнените езици на знамената на дивизия „Дейтвен“… И бялата хоругва с черен алерион4 — знакът на дивизията „Алба“…

— Разпознавате ги веднага — промърмори в отговор командирът на разузнаването, — като стари познати… Как сте ги научила толкова добре?

— Завършила съм военната академия — отсече Сладката ветрогонка. — Станала съм офицер след изпит. Добре. Видях каквото исках да видя. Да се връщаме в бандерата.

* * *

— Към нас се приближават Четвърта конна и Трета армия — каза Джулия Абатемарко. — Повтарям, цялата Четвърта конна и почти цялата кавалерия на Трета. Зад хоругвите, които забелязах, се вдигаше прах до небето. Там, в тези три колони, според мен са около четирийсет хиляди конници. А може и да са повече. Може…

— Може Коехорн да е разделил армейска група „Център“ — довърши Адам „Адю“ Панграт, командир на Свободната рота. — Взел е със себе си само Четвърта конна и конниците от Трета без пехотата, за да се придвижи по-бързо. Хей, Джулия, ако аз бях на мястото на конетабъл Наталис или крал Фолтест…

— Знам. — Очите на Сладката ветрогонка проблеснаха. — Знам какво би направил. Изпрати ли им куриери?

— Разбира се.

— Наталис е старо куче. Може пък утре…

— Може — прекъсна я „Адю“. — Дори мисля, че ще стане. Мятай се на коня, Джулия. Искам да ти покажа нещо.

Двамата препуснаха бързо, отдалечавайки се от останалата войска. Слънцето почти докосваше върховете на западните хълмове, дърветата и храсталаците изпъстряха долината с дългите си сенки. Но все още се виждаше достатъчно добре, за да може Сладката ветрогонка веднага да разбере какво иска да й покаже „Адю“ Панграт.

— Тук — потвърди той предположението й, надигайки се на стремената. — Тук бих приел утрешното сражение. Ако аз командвах армията.

— Добро място — съгласи се Джулия Абатемарко. — Равно, твърдо, гладко… Има къде да се разгърнем… Хм… От тези хълмове до онези вирчета там… Някъде около три мили… А за командването едва ли може да се намери по-добро място от оня хълм ей там.

— Права си. Погледни там, в средата, виждаш ли едно езерце или вирче, което блести… Може да се използва… Рекичката ще свърши добра работа като отбранителна линия, защото е малка и заблатена… Как й беше името, Джулия? Вчера я пресякохме. Помниш ли?

— Забравих го. Май беше Хохла. Или нещо подобно…

* * *

Който познава тамошния край, лесно може да си представи какво се е случило, а за онези, които не са добре запознати с терена, ще поясня, че лявото крило на кралската войска стигна до онова място, където днес се намира село Брена. По онова време там нямаше никакво селище, защото година по-рано то било изравнено със земята от Катериците. Точно там, на лявото крило, се намираше кралският редански корпус, командван от граф Руйтер. В него служеха осем хиляди души, пехота и конница.

Центърът на кралските сили се намираше точно срещу хълма, който след битката започнаха да наричат Обесников. На тоя хълм стояха крал Фолтест със своята свита и конетабъл Ян Наталис, които от високо можеха да наблюдават развитието на бойните действия. Тук бяха струпани главните сили на нашата войска — дванайсет хиляди доблестни темерски и редански пехотинци, подредени в четири огромни четириъгълника, охранявани от десет роти конници, разположени до северния край на езерцето, наричано от местните жители Златното. Зад централната част на войската се беше подредила втора линия резерви — три хиляди бойци от визимската и мариборската пехота, предвождани от войводата Бронибор.

В южния край на Златното езеро, точно до рибните развъдници и завоя на река Хотла, на площ от близо една миля се бяха разположили войските от дясното ни крило, които се състояха от Свободния отряд на махакамските джуджета, осем роти лека кавалерия и бандерите на прочутата Свободна кондотиерска рота. Дясното крило беше командвано от кондотиера Адам Панграт и джуджето Баркли Елс.

От срещуположната страна, на миля или две, на голото поле отвъд гората, се беше строила нилфгардската армия на фелдмаршал Мено Коехорн. Като черна стена се бяха изправили облечените в желязо войни, полк до полка, рота до ротата, ескадрон до ескадрона, докъдето стига погледът — нямаха край. А по гората от хоругви и копия можеше да се съди, че войската е колкото широка, толкова и дълга. Защото в нея имаше четирийсет и шест хиляди войници, за което малцина от нашите знаеха, но така беше по-добре, защото иначе щяха да им се пръснат сърцата при вида на цялата нилфгардска мощ.

Но и без това сърцата дори на най-храбрите заблъскаха като чукове в гърдите им, когато стана ясно, че ще настане кървава сеч и малцина от стоящите в строя ще доживеят да видят залеза на слънцето.

Яре побутна нагоре плъзгащите се по носа му очила, прочете още веднъж написаното, въздъхна, поглади оплешивяващото си теме, след това взе гумата, леко я нагря и изтри последното изречение.

Вятърът шумеше в листата на липите, жужаха пчели. Децата, както и всички останали деца, се опитваха да се надвикат едно-друго.

Търкалящата се по тревата топка се блъсна в крака на стареца. Преди тромавият и непохватен мъж да успее да се наведе, едно от внучетата му се стрелна като малко вълче и без да се спира, сграбчи топката. Масата се разклати. С дясната си ръка Яре успя да задържи мастилницата, притискайки с лявата листовете хартия.

Натежалите от събрания акациев прашец пчели жужаха.

Яре продължи да пише.

Утрото беше навъсено, но слънцето надникваше през облаците, сякаш за да напомни, че часовете летят. Задуха вятър, знамената зашумяха и се засуетиха като птици, събиращи се на ята, за да отлетят надалеч. А нилфгардците не помръдваха от мястото си и накрая всички започнаха да се чудят защо маршал Мено Коехорн не дава заповед за настъпление…

* * *

— Кога? — Мено Коехорн вдигна глава от картите и погледна своите военачалници. — Питате ме кога ще заповядам настъпление?

Никой не се обади. Мено изгледа поотделно всеки един от командирите си. Най-напрегнати и разтревожени изглеждаха онези, които щяха да останат в резерва: Елан Трахе, командир на Седма даерланска, и Кес ван Ло от бригадата „Наузика“. Нервничеше и Оудер де Вингалт, адютант на маршала, чиито шансове да участва активно в битката бяха най-малки.

Онези, които трябваше да ударят първи, изглеждаха спокойни и дори отегчени. Маркус Брайбант се прозяваше. Генерал-лейтенант Рец де Мелис-Сток бъркаше в ухото си с кутре, което след това оглеждаше изпитателно, сякаш очакваше да види там нещо заслужаващо вниманието му. Оберщер5 Рамон Тирконел, младият командир на дивизия „Ард Феаин“, си подсвиркваше тихичко, вперил поглед в една известна само нему точка от хоризонта. Оберщер Лиам аеп Муир Мос от дивизия „Дейтвен“ разлистваше томчето с поезия, което носеше неотлъчно със себе си. Тибор Егебрахт от дивизията тежки копиеносци „Алба“ се почесваше по тила с дръжката на камшика си.

— Ще започнем нападението веднага, след като се върнат патрулите — каза Коехорн. — Притесняват ме онези хълмове на север, господа офицери. Преди да атакуваме, трябва да разбера какво има зад тези хълмове.

* * *

Ламар Флаут се страхуваше. Умираше от страх, ужасът пъплеше по червата му и му се струваше, че в стомаха му има поне десетина хлъзгави, покрити с воняща слуз змиорки, които яростно се опитват да намерят пролука, през която да се измъкнат на свобода. Един час по-рано, когато патрулът получи заповед и се отправи на разузнаване, някъде дълбоко в себе си Флаут таеше надежда, че сутрешният хлад ще разсее тревогите му, че рутината, отработеният ритуал, твърдата и сурова същност на работата му ще потушат страха. Лъжеше се. Сега, след изтичането на един час и изминаването на някакви си пет мили, далече, опасно далече от своите, дълбоко, страшно дълбоко във вражеска територия, близо, смъртоносно близо до неизвестни опасности — едва сега страхът показа на какво е способен.

Спряха се на края на елховата гора, като внимаваха да не се подават иззад гъстите хвойнови храсти. Пред тях, зад ниските ели, се простираше широка котловина. Над тревата се стелеше мъгла.

— Никой — отбеляза Флаут. — Няма жива душа. Да се връщаме. И без това стигнахме твърде далеч.

Вахмистърът го погледна накриво. Далеч ли? Бяха се отдалечили само на миля. И на всичко отгоре се бяха влачили като куци костенурки.

— Няма да е зле да надникнем и зад онези хълмове, господин лейтенант — каза той. — Струва ми се, че оттам ще имаме по-добра видимост. Надалече, към цялата долина. Ако някой идва насам, не може да не го забележим. Е, какво? Ще се промъкнем ли дотам, господине? Само няколко стаяния са.

„Няколко стаяния — помисли си Флаут. — През открита местност, като на тепсия!“ Змиорките се извиваха в стомаха му и упорито търсеха изход навън. Поне една със сигурност беше на прав път — Флаут усещаше това.

„Чух звън на стремена. Пръхтене на коне. Там, в гъстата зеленина, между младите ели на песъчливия склон. Какво помръдна там? Някаква фигура?

Обкръжават ли ни?“

Из обоза се носеше слух, че няколко дни по-рано кондотиерите от Свободната рота нападнали от засада разезд на бригадата „Врихед“ и пленили един елф. Разправяха, че го били кастрирали, отрязали му езика и му отсекли пръстите на ръцете… А накрая му извадили очите. Ха да те видим сега, присмели му се те, как ще се забавляваш със своята елфка приятелка. Дори няма да можеш да гледаш как тя се забавлява с други.

— Е, господине? — прокашля се вахмистърът. — Ще отскочим ли до хълмчето?

Ламар Флинт преглътна.

— Не — отвърна той. — Не бива да губим време. Уверихме се, че тук няма врагове. Трябва да доложим на командването. Връщаме се!

* * *

Мено Коехорн изслуша доклада и вдигна очи от картите.

— Под знамената! — заповяда рязко той. — Господин Брайбант, господин Де Мелис-Сток. Нападаме!

— Да живее императорът! — извикаха Тирконел и Егебрахт.

Мено ги изгледа някак странно.

— Под знамената — повтори той. — Нека Великото Слънце ви окъпе в слава!

* * *

Мило Вандербек, полуръст, полеви хирург, известен с прякора Ръсти, жадно вдъхна изумителната смес от мирисите на йод, амоняк, спирт, етер и магически еликсири, изпълващи палатката. Искаше да се пропие с тази миризма — здрава, чиста, невинна, незаразена и клинично стерилна. Знаеше, че тя няма да се задържи дълго такава.

Погледна девствено бялата операционна маса и хирургическите аксесоари — десетки инструменти, вдъхващи уважение и доверие с равнодушното и страховито величие на студената стомана, със сияещата чистота на метала, с реда и естетиката на разполагането им.

Около инструментите се въртеше персоналът му — три жени. „Пфу — мислено се поправи Ръсти. — Една жена и две момичета. Пфу: една стара, макар и красива и младолика жена. И две деца.“

Магичката и лечителка на име Марти Содергрен. И доброволките. Шани, студентка от Оксенфурт, и Йола, жрица от храма на Мелителе в Еландер.

„Марти Содергрен я познавам — помисли си Ръсти, — неведнъж съм работил с тази красавица. Малко си пада нимфоманка със склонност към истерии, но това не е страшно, стига магията й да действа. Анестезиращи, дезинфекциращи и спиращи кръвотечението заклинания.

Йола. Жрица, или по-скоро — послушница. Момиче с простодушна красота и обикновена като ленено платно, с големи, силни селски длани. Храмът се бе погрижил дланите й да не загрубеят от тежката и мръсна изморителна работа на полето. Но нямаше как да скрие произхода й.

Не, за нея не се безпокоя. Селските ръце са верни ръце, на които може да се разчита. Освен това възпитаничките на храма рядко могат да подведат някого, в момент на отчаяние не се отпускат, а търсят опора във вярата си, в своята мистика. И интересното е, че това им помага.“

Той погледна към червенокосата Шани, която ловко вдяваше хирургически конци в закривените игли.

„Шани. Дете на зловонните градски улички, попаднала в Оксенфуртския университет благодарение на собствената си жажда за знания и невероятните лишения на родителите й, плащащи за нейното обучение. Шегаджийка. Веселячка. Какво умее тя? Да вдява конец в иглите? Да слага превръзки? Да държи куките при операция? Ха, интересен въпрос: а ако припадне, изпусне куките и забие нос в отворения корем на оперирания?

Хората са толкова неиздръжливи. Затова помолих да ми изпратят елфка. Или някой от моя народ. Но не. Нямат им доверие.

Всъщност те и на мен ми нямат доверие.

Аз съм полуръст. Нечовек.

Чужд!“

— Шани!

— Да, господин Вандербек?

— Ръсти. Тоест, за теб — господин Ръсти. Какво е това, Шани? И за какво служи?

— Изпитвате ли ме, господин Ръсти?

— Отговаряй, момиче!

— Това е распатор. За сваляне на надкостната ципа при ампутации. За да не се къса ципата под зъбците на триона и да се получи чист и гладък разрез! Доволен ли сте? Взех ли изпита?

— Тихо, момиче, тихо.

Шани приглади с длан косата си.

„Интересно — помисли си той. — Тук сме четирима лекари. И всичките сме червенокоси! Съдба ли е това?“

— Моля ви, момичета — каза той, — излезте от палатката.

Те излязоха, въпреки че и трите изсумтяха под нос. Всяка по свой начин.

Пред палатката седеше група санитари, възползващи се от последните минути на сладко безделие. Ръсти ги погледна сурово и подуши въздуха, проверявайки дали вече са се напили.

Ковачът, огромен мъжага, пухтеше край приличащата на скамейка за изтезания маса и подреждаше върху нея инструментите за сваляне на ризници и шлемове с изкривени забрала от телата на ранените.

— Там — започна Ръсти без предисловие, посочвайки с пръст към полето, — всеки момент ще започне битка. И веднага ще се появят първите ранени. Всички вие знаете какво да правите, всеки знае задълженията си и мястото си. Ако всеки си върши работата, нищо лошо няма да се случи. Ясно ли е?

Нито едно от „момичетата“ не се обади.

— Там — продължи Ръсти и отново посочи към полето, — около сто хиляди войници ще започнат да се осакатяват взаимно. По най-различни изискани начини. Тук и в другите две болници сме общо дванайсет лекари. За нищо на света няма да успеем да помогнем на всички пострадали. Дори на нищожен процент от нуждаещите се от помощта ни. Но и никой не очаква това от нас. Обаче ние ще лекуваме! Защото това е, простете за баналния израз, смисълът на нашето съществуване. Да помагаме на нуждаещите се. Така че ще помагаме толкова, колкото можем.

Отново никой не се обади. Ръсти се извърна.

— Ще направим каквото можем — рече той по-тихо и по-топло. — Но нека всички да се постараем онова, което не можем да направим, да е възможно най-малко.

* * *

— Раздвижиха се — каза конетабъл Ян Наталис и избърса изпотената си длан в бедрото. — Ваше Кралско Величество, Нилфгард се раздвижи. Идват към нас!

Крал Фолтест, удържайки танцуващия си сив кон, наметнат с украсено с кралски лилии покривало, обърна към конетабъла своя красив, достоен за изсичане върху монета профил.

— В такъв случай да ги посрещнем достойно. Господин конетабъл! Господа офицери!

— Смърт на Черните! — в един глас ревнаха кондотиерът Адам „Адю“ Панграт и граф Де Руйтер.

Конетабълът ги погледна, след което се изправи в седлото и изрева с всичкия въздух в дробовете си:

— Под знамената!

В далечината глухо ечаха нилфгардските литаври и барабани, бучаха рогове и бойни тръби. Земята се тресеше под тропота на хиляди копита.

* * *

— Сега — обади се Анди Бибервелд, полуръст, старши в обоза, прибирайки косата си зад малкото островърхо ушенце. — Всеки момент…

Тара Хилдебранд, Диди Хофмайер и останалите ездачи, които се бяха събрали около водача си, поклатиха глави. Те също бяха чули глухия монотонен тропот на копита, носещ се иззад хълмовете и гората. Слушаха засилващите се като жужене на пчели, рев и глухо бучене. Чувстваха как се тресе земята. Ревът и бученето рязко се засилиха.

— Първият залп на стрелците. — Анди Бибервелд имаше богат опит, беше виждал, по-точно чувал, не една битка. — Ще последва и втори.

Той беше прав.

— Сега вече ще се сблъскат!

— П-по… добре да се п-пъхнем под талигите — предложи Уилям Хардботъм по прякор Пелтека, като се въртеше неспокойно. — К-казвам ви…

Бибервелд и останалите полуръстове го изгледаха със съчувствие. Под талигите? За какво? От бойното поле ги делеше почти четвърт миля. Дори някой разезд да се добереше до тях, до обоза, нима криенето под талигите щеше да ги спаси?

Ревът и тропотът се усилваха.

— Сега — каза Анди Бибервелд.

И отново се оказа прав.

От четвърт миля разстояние, иззад хълмовете и гората, през рева и дрънкането на желязо в желязо, до обоза достигна отчетлив, чудовищен звук, от който им настръхнаха косите.

— Кавалерията. — Бибервелд облиза устните си. — Кавалерията се натъкна на пиките…

— С-само — обади се пребледнелият Пелтек — не р-разбирам к-какво са им в-виновни к-конете на тия к-кучи синове!

* * *

Яре изтри с гумата за незнайно кой път написаното изречение. Затворил очи, той си спомняше онзи ден, онзи миг, когато се сблъскаха двете армии. Когато всички войници, подобно на разярени кучета, се хванаха за гърлата в смъртоносна схватка.

Търсеше думи, с които би могъл да го опише.

Но напразно.

* * *

Клинът на конницата се вряза в карето на пехотата. Като гигантски кинжал дивизия „Алба“ посичаше всичко, защитаващо достъпа към живите тела на темерийската пехота — пики, копия, алебарди, метателни копия, щитове. Като кинжал дивизия „Алба“ се вряза в живите тела и навсякъде плисна кръв. Кръв, в която газеха и се хлъзгаха конете. Но острието на кинжала, въпреки че проникваше надълбоко, не успя да прониже нито сърцето, нито който и да е друг жизненоважен орган. Вместо да разкъса и нареже на части темерийския квадрат, клинът на дивизия „Алба“ навлезе в него и затъна. Натъкна се на еластичната и лепкава като смола тълпа от пехотинци.

Първоначално това не изглеждаше особено опасно. Главата и фланговете на клина се състояха от елитни, тежковъоръжени роти. Камите и мечовете на ландскнехтите отскачаха от щитовете като чукове от наковални, беше невъзможно да се доберат и до защитените с броня коне. И въпреки че ту един, ту друг войник падаше от коня (а понякога и заедно с коня), мечовете, брадвите, топорите и шестоперите на кавалеристите поваляха пехотинците и забилият се в пехотата клин започна да потъва по-надълбоко.

— Алба-а-а! — Младши лейтенант Девлин аеп Меара чу крясъка на оберщер Егебрахт, който се извиси над ревовете, воя и цвиленето. — Напред, „Алба“! Да живее императорът!

Ездачите се придвижваха напред, удряйки, изблъсквайки и мушкайки. Изпод копитата на цвилещите и хриптящи коне се разнасяше жвакане, скърцане и хрущене.

— Алба-а-а!

Клинът се заби още по-надълбоко. Ландскнехтите, макар и съсечени и окървавени, не отстъпиха и притиснаха конниците като в клещи. Под ударите на алебардите, брадвите и бойните вериги бронираните бойци от първата линия се спряха. Поразявани от протазани6 и пики, сваляни от седлата с куките на гизарми и рогатини, безжалостно пребивани с железни топузи и боздугани, кавалеристите от дивизия „Алба“ започнаха да гинат. Врязалият се в пехотата клин, който доскоро наподобяваше страшно, осакатяващо желязо, забито в жив организъм, сега приличаше повече на ледена шушулка, стисната в огромен селски юмрук.

— Темерия-я-я! За краля, момчета! Убивай Черните!

Но на ландскнехтите също не им беше лесно. „Алба“ не позволяваше да я разкъсат, мечовете и брадвите се вдигаха и падаха, промушваха и съсичаха, и за всеки свален от седлото конник пехотата плащаше скъпо с кръв.

В процепа между пластините на бронята на оберщер Егебрахт се заби пика, той закрещя и се олюля върху седлото. Преди някой да успее да му се притече на помощ, страшен удар с бойна брадва го свали от коня. Пехотата го стъпка.

Знамето с черен алерион7 със златен перисониум8 на гърдите се разклати и падна. Бронираните бойци, сред които и младши лейтенант Девлин аеп Меара, се хвърлиха към него, съсичайки, тъпчейки и крещейки.

„Иска ми се да знаех — помисли си Девлин аеп Меара, издърпвайки меча си от разцепения череп на някакъв темерийски ландскнехт. — Иска ми се да знаех: за какво е всичко това? Защо? Заради кого?“

* * *

— Ъъъ… И тогава се събрал Конвентът на великите магистърки… Нашите почтени Майки… Ъъъ… Споменът за които ще живее вечно в сърцата ни… Тъй като… Ъъъ… Магистърките от Първата ложа… решили… Ъъъ… Решили…

— Послушнице Абонде. Не си готова. Оценка — незадоволителна. Седни си.

— Но аз учих, наистина…

— Сядай.

— За какъв дявол трябва да учим тези древни неща? — промърмори Абонде, сядайки на мястото си. — Кой днес се интересува от това? На кого му е нужно? И каква е ползата от него…

— Тишина! Послушнице Нимуе!

— Тук съм, госпожо магистър.

— Виждам. Можеш ли да отговориш на въпроса? Ако не, сядай и не ми губи напразно времето.

— Мога.

— Слушам те.

— Значи хрониките ни учат, че Конвентът на магистърките се събрал в замъка „Плешивата планина“, за да реши как да сложи край на пагубната война между императора на Юга и владетелите от Севера. Почтената Майка Асире, свята мъченица, обявила, че владетелите на Севера няма да спрат да воюват, докато не им изтече кръвта. А почтената Майка Филипа, свята мъченица, отвърнала: „Ще им дадем една голяма и кървава, страшна и жестока битка. Нека кръвта на армията на императора и войските на кралете да изтече в тази битка, и тогава ние, Великата ложа, ще ги принудим да сключат мир.“ Така и станало. Почтените Майки направили така, че да се проведе битката край Брена. А владетелите били принудени да сключат цинтрийския мир.

— Много добре, послушнице Нимуе. Бих ти дала отлична оценка… ако не беше онова „значи“ в началото на изложението ти. Изреченията не трябва да започват с думата „значи“. Седни. А сега за цинтрийския мир ще ни разкаже…

Удари звънецът, обявявайки междучасието. Но послушниците не скочиха да отбележат края на урока с викове и тропане по чиновете. Запазиха тишина и благовъзпитано спокойствие. Та нали вече не бяха деца, бяха в трети клас! На по четиринайсет години!

А това задължаваше.

* * *

— Е, тук няма какво да се добави. — Ръсти прецени състоянието на първия ранен, чиято кръв изтичаше върху доскоро девствено бялата операционна маса. — Бедрената кост е раздробена… Артерията не е разкъсана, иначе щяхте да ми донесете труп. Прилича на удар с брадва, като твърдото крило на седлото е изпълнило ролята на дърварски пън. Моля, погледнете…

Шани и Йола се наведоха. Ръсти потри ръце.

— Както вече казах, тук няма какво да се добави. Може само да се отнеме. На работа, Йола. Стегни бинта, силно. Шани — нож. Не този, а двуострия. За ампутации.

Раненият не сваляше очи от ръцете им, следеше действията им с погледа на изплашено, попаднало в капан животно.

— Малко магия, Марти, ако обичаш — кимна полуръстът, навеждайки се над пациента така, че да скрие всичко от погледа му. — Ще ампутирам, синко.

— Не-е-е! — зарева раненият, мятайки глава наляво и надясно, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на Марти Содергрен. — Не иска-а-ам!

— Ако не го ампутирам, ще умреш.

— По-добре да умра… — Под влиянието на магията раненият беше започнал да говори по-бавно. — По-добре да умра… отколкото да остана сакат… Оставете ме да умра… Моля ви… Оставете ме да умра!

— Не мога. — Ръсти вдигна ножа и погледна към острието, към все още блестящата, неопетнена стомана. — Не мога да ти позволя да умреш. Така се случи, синко, че аз съм лекар.

Той решително заби острието и направи дълбок разрез. Раненият започна да вие. Диво, нечовешки.

* * *

Куриерът спря коня си толкова рязко, че изпод копитата му захвърчаха чимове. Двама адютанти се вкопчиха в юздата, опитвайки се да удържат покрития с пяна жребец. Куриерът скочи на земята.

— От кого? — извика Ян Наталис. — Кой те праща?

— Господин Де Руйтер… — едва промълви куриерът. — Спряхме Черните… Но имаме огромни загуби… Господин Де Руйтер моли за помощ…

— Няма помощ — след кратко мълчание отвърна конетабълът. — Трябва да издържите. Длъжни сте!

* * *

— А тук — посочи Ръсти с вид на колекционер, който показва своята колекция, — погледнете, прекрасен пример за рана в корема… Някой много ни е улеснил, като е направил любителска лапаротомия9 на този нещастник. Добре, че са го носили внимателно и не са разсипали по пътя важни органи… Тоест предполагам, че не са разсипали. Ти как смяташ, Шани? Защо изведнъж направи такава физиономия, момиче? Досега си познавала мъжете само отвън?

— Червата са повредени, господин Ръсти.

— Диагнозата ти е толкова точна, колкото и очевидна! Тук дори не е нужен оглед, достатъчно е само да се помирише. Йола, кърпа. Марти, все още тече силно; ако обичаш, отдели още малко от безценната си магия. Шани, притискане. Постави съдова клема, нали виждаш, че тече като река. Йола, нож.

— Кой надделява? — попита неочаквано раненият съвсем нормално, макар и леко нечленоразделно, и опули очи. — Кажете… кой… побеждава?

— Синко — Ръсти се наведе над отворената, кървава и пулсираща коремна ципа, — повярвай ми, ако бях на твое място, това щеше да е последното нещо, за което да се тревожа!

* * *

… и тогава на лявото крило и в центъра се разрази жестока и кървава битка, но колкото и големи да бяха яростта и натискът на нилфгардците, редовете им се разбиха в кралските войски, както вълна се разбива в скалите, защото тук бяха струпани подбрани войници, бойните роти на мариборската, визимската и третогорската бронирана пехота, както и ландскнехти, професионални наемници, които конницата не може да уплаши.

И се сблъскаха двете армии така, както морето се хвърля срещу твърдата скала, и се разрази бой, в който трудно можеше да се разбере кой взема връх, защото макар че морските вълни непрестанно се нахвърляха върху скалата и не утихваха, а отстъпваха само за да ударят отново, скалата си стоеше непоклатима и все си се виждаше сред бурните вълни.

По съвсем различен начин се развиваха събитията на дясното крило на кралските войски.

Също както опитен ястреб, който знае къде да се спусне и да нанесе смъртоносен удар с клюна си, така и фелдмаршал Мено Коехорн знаеше къде да удари. Събра в юмрук бронираните си дивизии, копиеносците от „Дейтвен“ и бронираната пехота от „Ард Феаин“ и нападна вражеските войски малко над Златното езеро, където се намираха ротите от Бруге. Бругенците се съпротивляваха геройски, но се оказаха по-слаби и по оръжие, и по дух. Не удържаха на нилфгардския напън. На помощ им се притекоха две бандери на Свободната рота под командването на стария кондотиер Адам Панграт и успяха да спрат Нилфгард, проливайки реки от кръв. Но така намиращите се на десния фланг джуджета от Свободния отряд се оказаха заплашени от обкръжаване и цялата кралска войска я застрашаваше разцепване.

Яре топна перото си в мастилницата. Някъде в градината се разкрещяха внучетата му и смехът им зазвъня като стъклени камбанки.

Но зоркият поглед на Ян Наталис веднага забеляза надигащата се опасност и той веднага осъзна какво става там. И без да се колебае, изпрати куриер при джуджетата със заповеди към полковник Елс…

* * *

При цялата си наивност на седемнайсетгодишен младеж, корнет10 Аубри разбираше, че трябва да стигне до джуджетата и да се върне на командния хълм за по-малко от десет минути. В никакъв случай не повече. Не и при положение, че язди Чиквита, изящната и бърза като вятър кобила.

Но още преди да се добере до Златното езеро, корнетът разбра, че първо, не е ясно кога ще успее да достигне дясното крило, и второ, не е ясно кога ще успее да се върне. И освен това разбра, че пъргавината на Чиквита ще му бъде от голяма полза.

На полето западно от Златното езеро кипеше бой. Черните се биеха с бругенската конница, която защитаваше бойните редици на пехотата. Внезапно, пред очите на корнета, от групата хора и коне към река Хотла като парченца цветно стъкло се втурнаха в безпорядък стотици фигурки със зелени, жълти и червени наметала. След тях като черна река се устремиха нилфгардците.

Аубри рязко спря кобилата и дръпна юздата й, готов да се обърне и да побегне, да се махне от пътя на бегълците и преследвачите им. Но чувството за дълг взе връх. Корнетът се прилепи към шията на коня и препусна в зашеметяващ галоп.

Около него се разнасяха викове и ревове, като в калейдоскоп се мяркаха фигурки, проблясваха мечове, чуваше се звън и грохот. Няколко притиснати до езерото бругенци се съпротивляваха отчаяно, забили в земята около себе си знамена с котвени кръстове. На полето Черните довършваха разпръснатата, лишена от подкрепа пехота.

Изведнъж черно наметало с изображение на сребърно слънце закри гледката му.

Evgyr, nordling!

Аубри изкрещя, подплашената от вика му Чиквита направи еленов скок, спасявайки му живота, и той се озова отвъд обсега на нилфгардския меч. Над главата му засвистяха стрели, пред очите му отново се замяркаха разноцветни фигури.

„Къде съм? Къде са нашите? Къде е врагът?“

Evgyr, morv, nordling!

Грохот, удари, цвилене на коне, вик.

— Спри се, хлапако! Не отивай там!

Женски глас. Жена върху вран жребец, облечена в доспехи, с развяващи се коси и лице, опръскано с кръв. До нея — войници с брони.

— Кой си ти? — Жената размаза кръвта по лицето си с ръката, в която държеше меча.

— Корнет Аубри… Адютант на конетабъл Наталис… Нося заповеди на полковниците Панграт и Елс…

— Няма да успееш да стигнеш там, където се бие Адю. Иди при джуджетата. Аз съм Джулия Абатемарко… Напред, по дяволите! Обкръжават ни! В галоп!

Той не успя да й възрази. А и нямаше никакъв смисъл.

След две-три минути главозамайващ галоп от прахоляка изникнаха пехотинците, строени в каре, прикриващи се зад дървени щитове като костенурка под черупката си, а копията им стърчаха като игли от игленик. Над карето се развяваше голямо златно знаме с кръстосани чукове, а до него стърчеше прът с конски опашки и човешки черепи.

Нилфгардците се нахвърляха върху карето като псета, опитващи се да ухапят размахващ бастуна си старец. Дивизията „Ард Феаин“ с огромните слънца на наметалата си не можеше да бъде сбъркана с никоя друга.

— Напред, Свободна рота! — извика жената и размаха меча си. — Да си заработим дукатите!

Конниците, а с тях и корнет Аубри, се нахвърлиха върху нилфгардците. Схватката продължи само няколко минути, но беше ужасяваща. След това пред тях се разтвори стената от щитове. Озоваха се насред карето, сред тълпа от джуджета с ризници, шлемове с мрежести качулки и островърхи забрала, сред реданската пехота, леката бругенска кавалерия и облечените в брони кондотиери.

Джулия Абатемарко — едва сега Аубри осъзна, че това е Сладката ветрогонка, кондотиерката — го побутна към едно шкембесто джудже с островръх шлем, украсен с червен пискюл, което седеше непохватно върху нилфгардски кон и се надигаше, за да може да надниква над главите на пехотинците.

— Полковник Баркли Елс?

Джуджето одобрително кимна с пискюла, забелязвайки кръвта, с която бяха опръскани корнетът и кобилата му. Аубри неволно се изчерви. Това беше кръвта на нилфгардците, избити от кондотиерите, които бяха яздили с него. Той самият дори не беше успял да си изтегли меча.

— Корнет Аубри.

— Синът на Анзелм Аубри?

— Най-малкият.

— Ха! Та аз познавам баща ти! Какви новини ми носиш от Наталис и Фолтест, корнете?

— Центърът на силите ни е заплашен от пробив… Господин конетабълът заповядва на Свободния отряд да се придвижи колкото се може по-бързо към Златното езеро и река Хотла… За да подкрепите… — Думите на корнета бяха заглушени от рев, пръхтене и цвилене на коне. Аубри изведнъж осъзна колко безсмислени са заповедите му. Че те не означават нищо за Баркли Елс, за Джулия Абатемарко, за цялото каре на джуджетата под златното знаме с чуковете, развяващо се над черното море от обкръжаващите ги, атакуващи от всички страни нилфгардци.

— Закъснял съм — изстена той. — Пристигнах твърде късно…

Сладката ветрогонка изсумтя. Баркли Елс се озъби.

— Не, корнете — отвърна той. — Просто Нилфгард пристигна твърде рано.

* * *

— Поздравявам дамите и себе си със сполучливата резекция на тънкото и дебелото черво, спленектомията и закърпването на черния дроб. Обръщам внимание на времето, което ни беше необходимо, за да ликвидираме последствията от причиненото на нашия пациент за части от секундата по време на боя… Съветвам ви да го приемете като тема за философски размишления. А сега госпожица Шани ще зашие нашия пациент.

— Но аз никога не съм го правила, господин Ръсти.

— Все някога трябва да започнете. Зашивайте червеното с червен, жълтото с жълт, а бялото с бял конец. Така със сигурност ще се получи добре…

* * *

— Хубава работа! — хвана се за брадата Баркли Елс. — Какви ги говориш? Какво искаш да ми кажеш, сине на Анзелм Аубри? Че ние тук безделничим? Та ние дори не трепнахме под натиска им, мамка му! Не отстъпихме нито крачка! Не е наша вината, че онези от Бруге не издържаха!

— Но заповедите…

— Не ми пука за тия заповеди!

— Ако не затворим пролуката — надвика заобикалящия ги рев Сладката ветрогонка. — Черните ще пробият фронта! Ще пробият фронта! Направи ми отвор, Баркли! Аз ще ги ударя! Ще се промъкна!

— Ще ви избият, преди да успеете да се доберете до езерото! Ще загинете за нищо!

— Какво предлагаш тогава?

Джуджето изруга, свали шлема от главата си и го удари в земята. Очите му гледаха диво, налети с кръв, страшни.

Чиквита, уплашена от виковете, затанцува под корнета, доколкото позволяваше теснотията.

— Доведете ми Ярпен Зигрин и Денис Цранмер! Веднага!

От пръв поглед си личеше, че двете джуджета бяха водили яростен бой. И двете бяха облети в кръв. Стоманеният нараменник на едното носеше следите от силни удари с меч и плочките му стърчаха, изкривени нагоре. Главата на другото беше увита с парцал, през който се процеждаше кръв.

— Всичко наред ли е, Зигрин?

— Интересно — въздъхна джуджето, — защо всички все това питат?

Баркли Елс се обърна, потърси с поглед корнета и впи поглед в него.

— Значи така, най-малки сине на Анзелм? — изхриптя той. — Кралят и конетабълът ни заповядват да им се притечем на помощ? Добре, отвори си хубаво очите, корнете. Защото ще има какво да видиш.

* * *

— По дяволите! — изрева Ръсти, отскочи от масата и размаха скалпела си във въздуха. — Защо? Защо, по дяволите, трябваше да стане така?

Никой не му отговори. Марти Содергрен само разпери ръце. Шани наведе глава. Йола подсмръкна.

Пациентът им, който току-що беше умрял, гледаше нагоре с неподвижни и стъклени очи.

* * *

— Убийте ги! Смърт на гадовете!

— Равнявайте се! — крещеше Баркли Елс. — В крачка! Дръж строя! И плътно, плътно!

„Няма да ми повярват — помисли си корнет Аубри. — За нищо на света няма да ми повярват, когато започна да им разказвам за това. Това каре джуджета се бие в пълно обкръжение… Обградени са от всички страни от кавалерия, секат ги, удрят ги… А това каре продължава да върви напред. Върви с равна крачка, плътно. Върви напред, минава през труповете и ги тъпче, изтласква пред себе си конницата, изтласква пред себе си елитната дивизия «Ард Феаин». И не спира да върви.“

— Бийте ги!

— Поддържайте ход! Поддържайте ход! — ревеше Баркли Елс. — Дръж строя! Пейте, мамка ви! Нашата песен! Напред, Махакам!

От няколко хиляди гърла на джуджета се разнесе знаменитата махакамска бойна песен.

Хоу! Хоу! Хоу!

Чакайте, клиенти!

Скоро ще ви разтресем.

Бардака ви ще разнесем

до неговите фундаменти.

Хоу! Хоу! Хоу!

— Бийте ги, Свободна рота! — Като тънък кинжал в грозния рев на джуджетата се вряза високото сопрано на Джулия Абатемарко. Кондотиерите се откъсваха от строя и нападаха атакуващите карето конници. Действията им граничеха със самоубийство. Върху наемниците, лишени от защитата на алебардите, пиките и щитовете на джуджетата, се стовари цялата мощ на нилфгардската атака. Ревът, виковете на хората, цвиленето на конете накараха корнет Аубри неволно да се свие върху седлото. Някой го удари по гърба и той почувства как заедно с повлечената от тълпата кобила се придвижва към най-страшното стълпотворение, към най-страшното клане. Аубри стисна здраво дръжката на меча, която изведнъж му се стори хлъзгава и ужасно неудобна.

Само след миг се озова пред линията на щитовете и започна да сече наляво и надясно като обезумял и да реве като звяр.

— Още веднъж! — чу той дивия крясък на Сладката ветрогонка. — Още един напън! Дръжте се, момчета! Бийте ги! За дукатите, лъскави като слънце! Свободна рота!

В строя се вклини нилфгардски конник без шлем и със сребърно слънце на наметалото. Вдигна се на стремената и със страшен удар на брадвата си повали едно джудже заедно с щита му и разсече главата на друго. Аубри се завъртя върху седлото и замахна с всичка сила. От главата на нилфгардеца излетя голямо парче, покрито с коса, и той рухна на земята. В този миг корнетът също отнесе удар по главата и падна от седлото. Заради голямата блъсканица не се озова веднага на земята, известно време повися на стремената между небето и земята, приклещен между хълбоците на два коня. Но въпреки че ужасно се страхуваше, той не изпита почти никаква болка. Когато най-накрая падна на земята, подкованите копита на конете за секунда размазаха черепа му.

* * *

Шейсет и пет години по-късно старицата, която бяха помолили да разкаже за онзи ден, за Брененското поле, за карето на джуджетата, което се придвижваше към Златното езеро през труповете на приятели и врагове, се усмихна, при което нейното и без това сбръчкано и тъмно като сушена слива лице се набръчка още повече. Тя махна раздразнено — а може би само се преструваше на раздразнена — с треперещата си, костелива, ужасно изкривена от артрита ръка.

— По никакъв начин — започна тя — едната страна не успяваше да надделее над другата. Ние се намирахме в центъра. Обкръжени. Те — отвън. Просто се избивахме едни други. Кхъ-кхъ-кхъ… Те нас, ние тях…

Старицата с голямо усилие успя да потисне пристъп на кашлицата си. Онези от слушателите, които се намираха по-близо, забелязаха на бузата й сълза, която се опитваше да си пробие път между бръчките и старите белези.

— Те бяха също толкова смели, колкото и ние — избъбри бабичката, която някога наричаха Джулия Абатемарко, Сладката ветрогонка от Свободната кондотиерска рота… — Кхъ-кхъ… Бяхме еднакво смели. И ние, и те.

Старицата замълча. Но не за дълго. Слушателите не я подканваха, защото виждаха как тя се усмихва на спомените си. На своята храброст. На мяркащите се в мъглата лица на онези, които бяха загинали геройски. И лицата на онези, които геройски бяха оцелели… За да бъдат по-късно подло убити от водката, наркотиците и туберкулозата.

— Да, бяхме еднакво смели — завърши Джулия Абатемарко. — Нито една от страните нямаше сили да бъде по-смела от другата. Но ние… Ние успяхме да бъдем смели една минута повече…

* * *

— Марти, много те моля, дай ни още малко от своята чудна магия! Още съвсем мъничко! В корема на тоя нещастник е такъв гулаш, на всичко отгоре подправен с множество телени брънки от ризница! Не мога да направя нищо, докато се гърчи като риба, която кормят! Шани, дръж куката, по дяволите! Йола! Спиш ли, мамка му? Притискай! Притиска-а-ай!

Йола въздъхна дълбоко и преглътна с усилие слюнката в устата си. „Сега ще припадна — помисли си тя. — Няма да издържа, не понасям тая воня, тая ужасна смесица от миризми — на кръв, повръщано, екскременти, урина, съдържанието на червата, пот, страх, смърт. Не издържам на непрекъснатите викове и вой, на хлъзгавите окървавени ръце, които се вкопчват в мен, сякаш аз съм тяхното спасение, техният живот… Не мога да понеса безсмислието на онова, с което се занимаваме тук. Защото то е безсмислено. Една голяма, огромна, безсмислена безсмислица.

Няма да издържа на усилията и умората. Носят все нови… И нови…

Няма да издържа. Сега ще започне да ми се повдига. Сега ще припадна. Какъв срам…“

— Салфетка! Тампон! Притиснете червото! Не това! Мекото притисни! Гледай какво правиш! Ако още веднъж сбъркаш, ще те плесна по червенокосата кратуна! Чуваш ли ме? По червенокосата кратуна!

„Велика Мелителе! Помогни ми! Помогни ми, богиньо!“

— Значи можело! Веднага се оправи. Още едно притискане, жрицо! Сложи клемата на артерията! Чудесно! Чудесно, Йола, дръж така! Марти, избърши й очите и лицето. Моите също…

* * *

„Каква е тази болка? — помисли си конетабъл Ян Наталис. — Какво ме боли толкова?

А, да!

Стиснатите ми юмруци!“

* * *

— Ще ги довършим! — извика Кес ван Ло и потри ръце. — Ще ги довършим, господин маршал! Линията им се разкъса! Да нападнем! Да ги нападнем, без да отлагаме и те няма да издържат, кълна се във Великото слънце! Ще преминат в бягство!

Мено Коехорн, който нервно гризеше нокът, се усети, че го гледат, и бързо извади пръста от устата си.

— Да нападнем — повтори по-спокойно, не чак толкова развълнувано Кес ван Ло. — „Наузика“ е готова…

— „Наузика“ ще остане на мястото си — прекъсна го Мено. — Даерланската бригада също няма да мърда. Господин Фаоилтиарна!

Командирът на бригадата „Врихед“ Исенгрим Фаоилтиарна, наричан Железния вълк, обърна към маршала страховитото си лице, обезобразено от белег, минаващ през челото, веждите, основата на носа и бузата му.

— Атакувайте там, където се допират Темерия и Редания! — посочи с жезъла си Мено. — Тук!

Елфът отдаде чест. Осакатеното му лице не трепна, не се промени и изразът в големите му, дълбоки очи.

„Съюзници — помисли си Мено. — Съратници. Бием се заедно. Против общ враг.

Но аз въобще не ги разбирам, тези елфи.

Те са съвсем различни.

Съвсем чужди.“

* * *

— Интересно. — Ръсти се опита да избърше лицето с ръкав, но той беше подгизнал от кръв. Йола му се притече на помощ. — Любопитно — продължи хирургът, посочвайки пациента си. — Намушили са го с вила или с някаква двувърха разновидност на гизарм… Единият връх е пробил сърцето. Ето, погледнете. Камерата със сигурност е пробита, аортата е почти прекъсната… А допреди минута все още дишаше. Тук, на масата. Ранен в сърцето, той е издържал до масата…

— Нима искате да кажете — попита намусено конникът от леката доброволческа кавалерия, — че е мъртъв? И напразно сме го донесли тук от бойното поле?

— Никога не е напразно — отвърна Ръсти, без да отмества поглед. — Но, да, той е мъртъв. Уви. Край. Отнасяйте го. Ех, по дяволите… Погледнете му очите, момичета.

Марти Содергрен, Шани и Йола се наведоха над трупа. Ръсти отвори клепачите на мъртвеца.

— Някога виждали ли сте нещо подобно?

Момичетата потрепериха, но след това отговориха.

— Да — казаха те едновременно, с лека изненада.

— И аз съм виждал — каза Ръсти. — Това е вещер. Мутант. Затова е издържал толкова дълго… Ваш боен другар ли е бил, хора? Или случайно сте го донесли?

— Приятел ни беше, господин докторе — отвърна начумерено другият доброволец, гигант с превързана глава. — От нашия ескадрон, доброволец като нас. Какъв майстор с меча беше! Името му беше Коен.

— Вещер?

— Аха. Но въпреки всичко си беше порядъчен човек.

— Да — въздъхна Ръсти, забелязвайки четиримата войници, носещи на пропито с кръв наметало поредния ранен — много млад, съдейки по тънкия му вой. — Да, жалко… С удоволствие бих се захванал с аутопсията на този порядъчен вещер. И любопитството ме яде отвътре, и дисертация бих могъл да напиша, ако му надникна във вътрешностите. Но няма време! Свалете трупа от масата! Шани, вода. Марти — дезинфекция! Йола, полей… Хей, момиче, пак ли плачеш? Сега пък за какво?

— За нищо, господин Ръсти. За нищо. Вече всичко е наред.

* * *

— Чувствам се така — повтори Трис Мериголд, — сякаш са ме ограбили.

Ненеке не отговори дълго време, продължавайки да гледа от терасата към градината на храма, където гъмжеше от жрици и послушнички, занимаващи се с пролетна работа.

— Ти направи своя избор — каза най-накрая тя. — Ти избра своя път, Трис. Своята съдба. Доброволно. И няма за какво да съжаляваш.

— Ненеке — сведе очи магьосницата. — Наистина не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече ти разказах. Повярвай ми и ми прости.

— Че коя съм аз да ти прощавам? И каква е ползата ти от моята прошка?

— Нали виждам как ме гледаш! — възмути се Трис. — Ти и твоите жрици! Виждам как очите ви питат: „Какво правиш тук, магичке? Защо не си там, където са Йола, Еурнейд, Кати, Мира? Яре?“.

— Преувеличаваш, Трис!

Магьосницата зарея поглед към гората, синееща се зад стените на храма, към пушеците от далечните огньове. Ненеке мълчеше. В мислите си тя не се намираше тук, а там, където кипеше бой и се лееше кръв. Мислеше си за момичетата, които беше изпратила там.

— Те ми отказаха всичко — обади се най-накрая Трис.

Ненеке мълчеше.

— Отказаха ми всичко — повтори Трис. — Толкова мъдри, разсъдливи, толкова логични… Как да не им повярваш, когато ти казват, че има по-важни и по-незначителни проблеми… че без колебание трябва да се откажа да разсъждавам върху незначителните и без капчица съмнение да се посветя изключително на най-важните. Че няма смисъл да спасявам хората, които познавам и обичам, защото това са просто отделни единици, а съдбата на единиците не оказва влияние върху съдбата на света. Че няма смисъл да се изправям в защита на чест и идеали, защото това са просто празни приказки. Че истинското бойно поле за съдбата на света се намира на едно съвсем друго място и точно там ще се проведе битката.

А аз се чувствам ограбена. Ограбиха ме, не ми позволиха да върша безумни постъпки. Не мога да си бия главата като обезумяла, да изтичам на помощ на Цири, не мога да се втурна да спасявам Гералт и Йенефер. Не мога дори да участвам във войната, в тази война, където избяга Яре и където ти изпрати своите девойки… Отказаха ми възможността да се изкача на Хълма. Да застана още веднъж там. Но този път напълно премислила и осъзнаваща правилността на своето решение.

— Всеки си има свое решение и свой Хълм, Трис — рече тихо архижрицата. — Всеки. И ти няма да избягаш от своите.

* * *

Пред входа на палатката се струпа навалица. Донесоха поредния ранен, съпровождан от няколко рицари. Единият, облечен в желязо от глава до пети, ги подтикваше, командваше, пришпорваше:

— По-бързо, санитари! По-живо! Носете го насам, насам! Хей, ти, фелдшере!

— Зает съм. — Ръсти дори не вдигна глава. — Оставете ранения на носилка. Ще се заемем с него, след като свърша…

— Веднага ще се заемеш с него, глупав докторе! Това е самият благороден граф Гарамон!

— Този лазарет — повиши глас Ръсти, тъй като заседналият във вътрешностите на ранения войник накрайник от стрела за арбалет отново се изплъзна от пинсетата му, — този лазарет няма много общо с демокрацията. Тук носят главно барони, графове, маркизи и всякакви други с по-високи рангове. А за ранените с по-нисък ранг едва ли се грижи някой. Но и тук все пак съществува някакво равенство! Под тук имам предвид масата пред мен!

— А? Не разбрах!

— Няма значение — Ръсти отново пъхна в раната пинсетите — дали този клетник, от чийто корем се опитвам да измъкна това желязо, е благородник или не. Той лежи на моята маса. И смея да заявя, че за мен е все едно дали е княз или шут.

— И какво?

— Вашият граф ще си изчака реда.

— Ах ти, смотан полуръст!

— Помогни ми, Шани. Вземи другите пинсети. По-внимателно с артерията. Марти, още малко магия, ако може. Тук има ужасно кръвотечение.

Рицарят скочи напред със скърцащи зъби и дрънчаща броня.

— Ще заповядам да те обесят! На въжето, нечовек такъв!

— Млъкни, Папеброк — проговори раненият граф с усилие, хапейки устни. — Млъквай. Остави ме тук и се връщай на бойното поле…

— В никакъв случай, графе!

— Това е заповед.

Зад платнището на палатката долетяха грохот и звън на желязо, конско цвилене и див вой. Ранените в лазарета виеха по най-различни начини.

— Моля, погледнете. — Ръсти вдигна пинсетата и показа измъкнатия с толкова усилия заседнал във вътрешностите на ранения войник накрайник. — Това нещо е изковано от професионалист, който за труда си получава заплата, позволяваща му да издържа многочленно семейство и същевременно да подпомага развитието на дребното производство, като така спомага за повишаването на всеобщото благосъстояние, а чрез него — и на всеобщото щастие. А начинът, чрез който този предмет се е задържал в човешките вътрешности, несъмнено е защитен с патент. Да живее прогресът!

Той небрежно захвърли окървавения накрайник в кофата и погледна към ранения, който по време на операцията беше изгубил съзнание.

— Зашийте го и го отнесете — прошепна той. — Ако извади късмет, ще живее. Давайте следващия поред. Онзи с разцепената глава.

— Той отстъпи реда си — спокойно отвърна Марти Содергрен. — Току-що.

Ръсти вдъхна дълбоко, отдалечи се от масата без излишни коментари и се наведе над ранения граф. Ръцете му бяха мръсни, дрехите му бяха пропити с кръв като облеклото на касапин. Даниел Ечевери, граф Гарамон, пребледня още повече.

— Е — изсумтя Ръсти, — ваш ред е, уважаеми графе. Слагайте го на масата. Така. Какво имаме тук? Ха, от тази колянна става не е останало нищо за спасяване. Каша! Толкова здраво ли се биете там, графе, че до такава степен да си натрошите кокалите? Е, сега малко ще ви заболи, господине. Моля ви да не се вълнувате. Ще бъде също като в битка. Бинт! Нож! Ще ампутираме, ваша светлост.

Даниел Ечевери, граф Гарамон, който до този момент запазваше достойнство, нададе вой като вълк. Преди да успее да стисне зъби от болка, Шани бързо мушна в устата му парче липово дърво.

* * *

— Ваше Кралско Величество! Господин конетабъл!

— Говори, момко.

— Свободният отряд и Свободната рота удържат прохода покрай Златното езеро… Джуджетата и кондотиерите се държат твърдо, макар да са целите в кръв… Казват, че „Адю“ Панграт е убит. Фронтино е убит, Джулия Абатемарко е убита… Всички, всички са мъртви. Дорианската рота, която им отиваше на помощ, е изклана до крак…

— Резервите, господин конетабъл — тихо, но твърдо рече Фолтест. — Ако искате да знаете моето мнение, време е да се пуснат резервите. Нека Бронибор прати срещу Черните своята пехота! Още сега! Незабавно! Иначе ще разкъсат редиците ни, а това значи край.

Ян Наталис не отговори нищо, забелязал поредния куриер, препускащ към него на разпенен кон.

— Поеми си дъх, момко. После ми разкажи всичко.

— Фронтът е разкъсан… Елфите от бригада „Врихед“… Господин Руйтер съобщава на наша светлост…

— Какво съобщава? Говори!

— Че е време да си спасявате живота.

Ян Наталис вдигна очи към небето.

— Бленкерт! — каза глухо той. — Да дойде Бленкерт! Или да падне нощ.

* * *

Земята около палатката затрепери под копитата, стените й сякаш се издуха от конското цвилене и силните викове. Вътре връхлетя някакъв войник, следван от двама санитари.

— Бягайте! — извика войникът. — Спасявайте се! Нилфгард побеждава нашите! Смърт! Смърт! Поражение!

— Клема. — Ръсти извърна лице от струйката кръв, която бликна като фонтан от артерията. — Клипс! И тампон! Притисни го, Шани! Марти, моля те, направи нещо с това кръвотечение…

Точно до палатката някой изрева като звяр. Отсечено. Изцвили кон и нещо се стовари на земята със звън и грохот. Стрела от арбалет прониза платнището и свистейки, излетя от другата страна, за щастие твърде високо, за да застраши лежащите на носилките ранени.

— Нилфга-а-ард! — извика отново войникът с писклив, треперещ глас. — Господа фелдшери! Не чувате ли какво ви говоря? Нилфгард разкъса кралската линия, идва насам и сече наред! Бягайте!

Ръсти взе иглата от ръцете на Марти Содергрен и направи първия бод. Оперираният от дълго време не помръдваше. Но сърцето му биеше. Личеше си.

— Не искам да умирам! — изрева някой от намиращите се в съзнание ранени.

Войникът изруга, подскочи към изхода, извика нещо, политна назад и се стовари върху глинения под, пръскайки кръв на всички страни. Йола, която стоеше на колене до носилките, скочи на крака и се отдръпна назад.

Изведнъж стана много тихо.

„Лошо — помисли си Ръсти, когато видя кой влиза в палатката. — Елфи. Сребърната мълния. Бригада «Врихед». Прочутата бригада «Врихед».“

— Изглежда, тук се лекува — отбеляза първият от елфите, висок, с продълговато, красиво, изразително лице и големи светлосиви очи. — Лекува ли се?

Никой не отговори. Ръсти усети, че ръцете му започват да треперят. Той бързо подаде иглата на Марти. Забеляза, че челото и горната част на носа на Шани пребледняват…

— Значи така? — продължи елфът, разтягайки зловещо думите. — Защо ли ги раняваме там, на полето? Ние ги раняваме в битката, за да умрат от раните си. А пък вие ги лекувате? Никаква логика не виждам в това. Никакво съвпадане на интересите.

Той се наведе и почти без да замахва, заби меча си в гърдите на ранения, който лежеше на най-близката до входа носилка. Другият елф довърши втория ранен с копието си. Третият, който все още беше в съзнание, се опита да отбие удара с лявата си ръка и дебелото бинтовано чуканче на дясната.

Шани извика. Тънко, пронизващо. Заглушавайки тежкия, нечовешки стон на убивания сакат мъж. Йола се хвърли към носилките и прикри с тялото си следващия ранен. Лицето й беше побеляло като бинт, а устните й трепереха неконтролируемо. Елфът присви очи.

Va vort, baenna! — излая той. — Иначе ще те пронижа заедно с твоя Dh’oine!

— Марш оттук! — С три скока Ръсти се озова пред Йола и я прикри с тялото си. — Вън от моята палатка, убиецо! Върви си там, на полето! Там ти е мястото. Сред другите убийци. Там можете да се избивате един друг, щом толкова ви се иска! Но се махайте оттук!

Елфът погледна надолу. Към треперещия от страх пълничък полуръст, чиято къдрава глава стигаше малко над кръста му.

Bloede Pherian — изхриптя той. — Човешки лакей! Махай се от пътя ми!

— Няма да стане. — Зъбите на полуръста тракаха, но той произнесе ясно думите си.

Вторият елф подскочи и смушка хирурга с дървената дръжка на копието си. Ръсти падна на колене. Високият елф дръпна грубо Йола от ранения и замахна с меча. Но замръзна, щом видя на черното, нагънато под главата му наметало, сребърните пламъци на дивизия „Дейтвен“. И пагоните на полковник.

Yaevinn! — изкрещя елфка с тъмни, заплетени на плитка коси, връхлитайки в палатката. — Caemm, veloe! Ess’avgyriad a’Dh’oine a’en va! Ess’tedd!

Високият елф погледа още няколко секунди ранения полковник, след това отмести поглед към насълзените от ужас очи на хирурга. Погледна го, завъртя се на токове и излезе.

От другата стана на стените отново се разнесе тропот, викове и звън на желязо.

— Бой по Черните! — ревяха хиляди гласове. Някой нададе животински рев, воят премина в чудовищно хриптене. Ръсти се опита да стане, но краката не го слушаха. Ръцете му също не му се подчиняваха.

Йола, която се тресеше цялата от спазми, се сви като зародиш на пода до ранения нилфгардец.

Шани плачеше, без да се опитва да скрие сълзите си. Но не изпускаше от ръце кукичката. Марти шиеше спокойно, само устните й се движеха в някакъв безмълвен, беззвучен монолог.

Ръсти остана седнал на пода. Погледът му попадна върху свития в ъгъла санитар.

— Дай малко водка — едва успя да промълви той. — Само не ми казвай, че нямаш. Знам ви аз вас, мошеници. Винаги имате водка.

* * *

Генерал Бленхайм Бленкерт се надигна в стремената и протегна врат като жерав, заслушвайки се в звуците на боя.

— Разгърнете строя — заповяда той на командирите си. — И зад оня хълм минете в тръс. Според разузнаването ще попаднем веднага на дясното крило на Черните.

— И ще им дадем да се разберат! — извика с тънко гласче един от лейтенантите, юноша с меки като коприна и още съвсем редки му стачки.

Бленкерт го погледна накриво.

— Напред, със знамената начело! — заповяда той, вдигайки меча си. — При атаката викайте „Редания“! Викайте с цяло гърло! Нека момчетата на Фолтест и Наталис разберат, че иде помощ.

* * *

През последните четиринайсет години, откакто беше навършил шестнайсет, граф Кобус де Руйтер беше участвал в много битки и несъмнено в гените му имаше нещо, което му позволяваше да приема ревовете, крясъците и тътена на битката като симфония, като концерт за барабан с оркестър, макар че за всички останали бойният рев и тътен не бяха нищо повече от оглушителни викове и грохот.

Затова граф де Руйтер веднага различи в концерта новите ноти, акорди и оттенъци.

— Ура, момчета! — закрещя той и размаха жезъла си. — Редания! Редания идва! Орли! Орли!

От север, иззад хълмовете, към бойното поле се носеше вълна от конници, над които се вееха амарантови знамена и голям гонфалон със сребърен редански орел.

— Помощ! — ревна Руйтер. — Идва помощ! Ура! Бой по Черните!

Тъй като беше потомствен войник, той веднага забеляза, че нилфгардците свиват фланга си и се опитват да го разгърнат срещу настъпващата в плътен фронт конница. Знаеше, че не бива да допуска това.

— След мен — изкрещя графът, изтръгвайки знамето от ръката на знаменосеца. — След мен! Третогорци, след мен!

Те нападнаха. Атакуваха самоубийствено, страшно. Но ефективно. Строят на нилфгардците от дивизия „Венендал“ се разпадна и върху тях връхлетяха реданските конници. Към небето се надигна страшен тътен.

Кобус де Руйтер вече не виждаше и не чуваше нищо. Една стрела от арбалет се заби право в слепоочието му. Графът увисна настрани и падна от коня, а знамето го покри като саван. Осем поколения Де Руйтерови, които препускаха редом с него в боевете и следяха настоящата битка от отвъдното, одобрително закимаха с глави.

* * *

— Може да се каже, господин ротмистър, че в този ден нордлингите били спасени от чудо. Или някакво стечение на обстоятелствата, което никой не би могъл да предвиди. Наистина, Рестиф дьо Монтолон пише в своята книга, че маршал Коехорн сбъркал при оценката на силите и на намеренията на противника. Че поел неоправдан риск, като разделил армия „Център“ и преместил кавалерийския резерв. Че рисковано влязъл в битка, без да има поне трикратно превъзходство на силите. И че пренебрегнал разузнаването и не забелязал реданската армия, която идвала на помощ.

— Кадет Путкамер! „Произведението“ със съмнителна стойност на господин Дьо Монтолон не се изучава в нашето училище! А Негово Императорско Величество дори се изказа много критично за тази книжка! Така че, кадет, не си позволявайте да я цитирате тук. Направо ме изумявате. Досега отговорите ви бяха много добри, много точни и изведнъж започвате да ни говорите за чудеса и стечение на обстоятелствата, а накрая си позволявате да критикувате способностите на командир Мено Коехорн, един от най-великите военачалници, които са се раждали в тази империя. Кадет Путкамер и останалите господа кадети, благоволете да засучете несъществуващите си мустаци и запомнете, че ако наистина смятате да вземете офицерския изпит, то решаваща роля в битката при Брена не са играли разни чудеса или случайности, а заговор! Враждебни диверсионни сили, подривни елементи, подли смутители на реда, космополити, фалирали политици, предатели и изменници! Язва, която по-късно прогорихме с нажежено желязо! Но преди да го направим, подлите предатели на собствената си нация успяха да оплетат мрежите си и да подготвят капаните си. Точно те омаяха и предадоха маршал Коехорн, измамиха го и го заблудиха! Точно те, подлеци без чест и вяра, свикнали…

* * *

— Кучи синове — повтори Мено Коехорн, без да отлепя око от далекогледа. — Просто кучи синове. Но почакайте, аз ще ви намеря, ще ви науча какво означава разузнаване! Де Вингалт! Искам лично да намериш офицера, който командваше патрула до хълмовете на север. И заповядай всички от патрула да бъдат обесени!

— Слушам! — тракна с токове Оудер де Вингалт, адютант на маршала.

Но той нямаше как да знае, че Ламар Флаут, офицерът, който командваше патрула, точно в този момент загива под копитата на атакуващите по фланговете скрити нордлинги, онези същите, които не беше забелязал. Де Вингалт нямаше как да знае, че на самия него му остават само два часа живот.

— Според вас колко от тях има там, господин Трахе? — Коехорн все още не отместваше далекогледа от окото си.

— Не по-малко от десет хиляди — сухо отвърна командирът на Седма даерланска. — Главно реданци, но забелязвам също така знамената на Аедирн. Има и еднорог, което означава, че участва и Каедвен… Със сигурност поне една рота…

* * *

Ротата препускаше в галоп, изпод копитата хвърчаха пясък и дребен чакъл.

— Напред, Кафяви! — ревеше пияният както винаги стотник Полугалон. — Бийте ги! Каедвен! Каедвен!

„По дяволите, как ми се пикае! — помисли си Зивик. — Трябваше да изпразня мехура преди битката… Сега може и да нямам време!“

— Напред, Кафяви!

„Винаги Кафявите! Където е най-гадно, Кафявите са там! Кого изпратиха като експедиционен корпус в Темерия? Кафявите. Винаги кафявите. А на мен ми се пикае.“

Пристигнаха. Зивик изрева, извъртя се върху седлото и съсече бронята и рамото на конник с черно наметало и сребърна звезда с осем лъча.

— Кафяви! Каедвен! Бийте ги!

С грохот, тракане и звън, с рев на хора и цвилене на коне, Кафявата рота, известна още като Мечата, влезе в бой с нилфгардците.

* * *

— Де Мелис-Сток и Брайбант ще се справят с тяхна помощ — изрече спокойно Елан Трахе, командир на Седма даерланска бригада. — Силите са изравнени, засега нищо лошо не се е случило. Дивизията на Тирконел неутрализира левия фланг, „Магне“ и „Венендал“ удържат десния. А ние… Ние можем да наклоним везните, господин маршал…

— Да ударим там, където армиите им се съединяват, да поправим грешката на елфите — веднага разбра Мено Коехорн. — Да им излезем в тила, да предизвикаме паника. Правилно! Така и ще постъпим, кълна се във Великото слънце! Под знамената, господа! „Наузика“ и Седма, настъпи вашият час!

— Да живее императорът! — извика Кес ван Ло.

— Господин Де Вингалт — каза маршалът, — вземете адютантите си и ескадрона охранители. Стига са безделничели! Тръгваме на бой заедно със Седма даерланска.

Оудер де Вингалт леко пребледня, но веднага се овладя.

— Да живее императорът! — извика той с цяло гърло. И гласът му почти не трепереше.

* * *

Ръсти режеше, раненият виеше и дращеше по масата. Борейки се геройски с виенето на свят, Йола се грижеше за превръзките, бинтовете за спиране на кръвотечението и клампите. От входа на палатката се чуваше раздразненият глас на Шани:

— Къде? Да не сте се побъркали? Тук живите чакат спасение, а вие ми носите труп?

— Но това е самият барон Анзелм Аубри, госпожо фелдшер! Командир на отряда!

— Бил е командир на отряд. Сега е покойник! Успели сте да го донесете цял само защото бронята му е здрава! Вземайте си го! Тук е лазарет, а не морга!

— Но госпожо фелдшер…

— Не ми блокирайте входа! Виждате ли, носят ми друг, който още диша. Поне на мен ми се струва, че диша. Защото това може да са само газове.

Ръсти изсумтя, но веднага се намръщи.

— Шани! Веднага ела тук! Запомни, момиче — процеди той през зъби, наведен над натрошения крак. — Хирургът може да си позволи да бъде циничен едва след десет години практика. Запомни ли?

— Да, господин Ръсти.

— Вземай респиратора и издърпай надкостната ципа… Ех, по дяволите, трябваше да му сложим още обезболяващо… Къде е Марти?

— Повръща зад палатката, господин Ръсти — без капчица цинизъм отвърна Шани. — Като преяла котка.

— Магьосници. — Ръсти взе триона. — За какво ги измислят всичките тези заклинания, страшни и могъщи, като трябва да се съсредоточат върху измислянето на едно-единствено. Такова, което да им позволи да правят по-малки магии. Например обезболяващи. Но без проблеми. И без повръщане.

Трионът застърга на кост. Раненият нададе вой.

— Стегни превръзката, Йола.

Костта най-после поддаде. Ръсти я обработи с длето и избърса челото си.

— Съдовете и нервите — рече машинално той и се оказа, че е било напразно, защото преди да успее да довърши фразата, момичетата вече зашиваха. Той взе от масата ампутирания крак и го хвърли в ъгъла, върху купчината други ампутирани крайници. От известно време раненият не ревеше и не виеше.

— Припаднал или умрял?

— Припаднал, господин Ръсти.

— Хубаво. Заший чуканчето, Шани. Давайте следващия! Йола, върви да провериш дали Марти е изповръщала всичко.

— Интересно — рече тихо Йола, без да вдига глава, — колко години практика имате вие, господин Ръсти? Сто?

* * *

След няколко минути форсиран марш и гълтане на задушлив прах стотниците и десетниците най-накрая спряха с крясъци визимските подразделения и ги подредиха в линия. Яре, който дишаше с отворена уста като риба, забеляза войводата Бронибор, който дефилираше пред строя на великолепния си, покрит с броня жребец. Самият войвода също беше сложил ризницата си, покрита със сини ивици, които го правеха да изглежда като огромна тенекиена скумрия.

— Как сте, смотаняци?

Редовете пиконосци отвърнаха с бучене, наподобяващо далечен гръм.

— Издавате пърдящи звуци — констатира войводата, обърна покрития си с броня кон в срещуположната посока и пое към другия край на строя. — Явно се чувствате добре. Защото когато се чувствате лошо, не пърдите едва-едва, а виете и ръмжите, сякаш всеки момент ще ви окачат на бесилото. По физиономиите ви виждам, че си мечтаете да се хвърлите в бой, че умирате от нетърпение да се срещнете с нилфгардците! Е, визимски разбойници, имам за вас една добра новина! След малко мечтите ви ще се сбъднат. След съвсем мъничко.

Пиконосците отново забучаха. Бронибор стигна до края на строя, обърна се и продължи, почуквайки с жезъла си по украсеното седло:

— Пехотата се нагълта с прах, марширувайки подир бронираната конница. Да, засега вместо слава и плячка се намирисахте на конски тор. За малко да не попаднете на бойното поле дори днес, когато възникна огромна необходимост. Но ви излезе късметът, поздравявам ви от все сърце! Тук, до селото, чието име забравих, най-накрая ще покажете на какво сте способни и колко струвате като войска. Множеството, което виждате в полето, е нилфгардската конница, възнамеряваща да удари армията ни по фланга, да ни стъпче и да ни потопи в блатата край реката, чието име също забравих. На вас, славните визимски пиконосци, по волята на крал Фолтест и конетабъл Наталис, се падна честта да запълните дупките, които ще се появят в нашите стройни редици. И тези дупки вие ще прикривате със собствените си гърди, така да се каже, удържайки нилфгардската атака. Е, как е, радвате ли се, селяци? Изпълва ли ви гордост, а?

Стиснал здраво пиката си, Яре се огледа. Не се забелязваха никакви признаци на ликуване пред перспективата за скорошния бой, а дори и войниците да бяха изпълнени с гордост от оказаната им чест да запушват дупки със собствените си гърди, умело успяваха да я прикрият. Мелфи, който стоеше от дясната страна на Яре, мърмореше под нос молитва. От лявата му страна сумтеше, ругаеше и нервно покашляше професионалният войник Деслакс.

Бронибор обърна жребеца си и се изправи върху стремената.

— Не ви чувам! — изкрещя той. — Попитах ви, кучи синове, дали ви изпълва гордост?

Този път пиконосците, не виждайки друг изход, изреваха в един глас, че да, изпълва ги. Яре също ревеше. Щом трябва, така да бъде.

— Добре! — Войводата спря жребеца пред строя. — А сега се стройте както трябва! Стотници, какво чакате, мамка ви! Стройте се в каре! Първата редица на коляно, втората права! Пиките напред! Не с тоя край, идиот! Да, да, на тебе говоря, дръвнико. Накрайниците по-високо! Сгъстете редовете, по-плътно, рамо до рамо! Да, така е по-добре! Почти като войска!

Яре се оказа във втория ред. Той здраво опря края на пиката в земята и стисна дървото с изпотени от страх ръце. Мелфи продължаваше да реди молитвата си, Деслакс мърмореше неразбрано, редейки едни и същи думи, отнасящи се до подробности от интимния живот на нилфгардците, кучетата, кралете, конетаблите, войводите и майките на всички гореизброени.

Облакът от хора в полето растеше.

— Ей, там, спрете да пърдите и да тракате със зъби! — изрева Бронибор. — Ако си мислите, че с вонята си ще уплашите нилфгардските коне, жестоко се лъжете! Онези пред вас се наричат бригада „Наузика“ и Седма даерланска, известни бойни дивизии с прекрасно обучени войни! Не могат да бъдат уплашени! Не могат да бъдат победени! Те трябва да бъдат избивани! По-високо пиките!

Отдалече вече се носеше тих, но бързо усилващ се барабанен тропот на копита. Земята затрепери. Сред вдигнатия прах засвяткаха като искри мечове.

— За ваше удобство, визимци — отново закрещя войводата, — пехотната пика от новия, модернизиран образец, има дължина двайсет и една стъпки! А нилфгардският меч е само три стъпки и половина. Надявам се, че можете да смятате? Да знаете, че те също могат. Но разчитат на това, че вие няма да издържите, че ще покажете истинското си лице и по тоя начин ще потвърдите, че сте дрисльовци, страхливци и крастави овце! Черните разчитат на това, че ще захвърлите оръжията и ще хукнете да бягате, а те ще ви подгонят по полето и ще ви секат по гърбовете, по задниците и по вратовете лесно и без никакво затруднение. Запомнете, смотаняци, че макар страхът да дава криле, от конниците няма да успеете да избягате. На който му е мил животът, на който му е мила славата и плячката, той трябва да остане! Да стои твърдо! Като стена! И да сгъстява строя!

Яре се огледа. Стоящите зад линията на пиконосците арбалетчици вече затягаха дръжките, вътрешната част на карето настръхна от остриета на гизарми, алебарди, коси и вили. Земята трепереше все по-силно, в черната стена на приближаващата се конница вече можеха да се различат отделните фигури.

— Мамо, майчице — повтаряше с треперещи устни Мелфи. — Мамо, майчице…

— Мамка ти — бучеше Делакс.

Тропотът се приближаваше. Яре искаше да оближе устните си, но не можеше. Езикът му отказваше да се държи нормално, беше станал твърд като чуждо тяло, и сух като треска. Тропотът се приближаваше.

— Сгъсти се! — ревна Бронибор и се хвана за меча. — Усещай рамото на съседа! Помнете, че никой от вас не се бие сам! Единственото средство против страха, който ви е обзел, това е пиката в ръката! Пригответе се за бой! Пиките — към гърдите на конете! Е, какво ще правим, визимски разбойници? Вас питам!

— Ще стоим твърдо — изреваха в един глас пиконосците. — Ще стоим като стена! Ще държим строя!

Яре също ревеше. Щом трябва, така да бъде! Изпод копитата на препускащите в клин конници хвърчаха пясък, чакъл и чимове трева. Нападателите ревяха като демони и размахваха оръжия. Яре стисна здраво пиката, сви глава между раменете си и замижа.

* * *

Без да спира работата си, Яре махна с ръка и прогони кръжащата над мастилницата оса.

Идеята на маршал Коехорн не даде никакъв резултат. Фланговият му отряд беше спрян от героичната визимска пехота под командването на войводата Бронибор, която заплати с много кръв за своето геройство. И докато визимците оказваха отпор, нилфгардците на лявото крило започнаха да отстъпват — едни се обръщаха в бягство, други се събираха и се защитаваха групово, обкръжени от всички страни. Почти същото се случваше и на дясното крило, където яростта на джуджета и кондотиери най-после взе връх над императорските войски. Над целия фронт се надигна всеобщ вик на триумф, а кралските рицари си възвърнаха силата на духа. В същото време духът на нилфгардците падна, ръцете им се вцепениха и нашите започнаха така да ги налагат, че пушек се вдигаше.

Щом видя как гинат и се разбягват бригадите му, фелдмаршал Коехорн разбра, че битката е изгубена.

При него дотичаха офицери и рицари, водейки отпочинал кон, и започнаха да умоляват Коехорн да бяга и да се спасява. Но в гърдите на нилфгардския маршал биеше безстрашно сърце. „Не може — възкликна той и отблъсна юздата, която му подаваха. — Не може да избягам като някой страхливец от бойното поле, на което под мое командване толкова много достойни мъже дадоха живота си за императора!“ И смелият Мено Коехорн добави…

* * *

— Вече няма накъде да бягаме — спокойно и разсъдливо добави Мено Коехорн, оглеждайки полето. — Обкръжили са ни от всички страни.

— Дайте ми наметалото и шлема си, господин маршал. — Ротмистър Сийверс избърса от челото си кръв и пот. — Вземете моите! Слезте от жребеца си и вземете моя… Не протестирайте! Трябва да останете жив! Вие сте необходим на империята, незаменим… Ние, даерланците, ще нападнем нордлингите, ще им отвлечем вниманието, а вие се опитайте да пробиете оттук, в ниското, покрай езерцето…

— Но вие няма да се измъкнете — каза Коехорн, хващайки поводите на коня.

— За мен е чест — изправи се на седлото си Сийверс. — Аз съм войник. От Седма даерланска! След мен, другари! След мен!

— Успех — промърмори Коехорн, намятайки на раменете си даерланското наметало с черния скорпион на рамото. — Сийверс!

— Да, господин маршал?

— Не, нищо. Успех, момко.

— И на вас, господин маршал. На конете, другари!

Коехорн ги изпрати с поглед. Гледа дълго подир тях, докато групата на Сийверс не се сблъска с викове и грохот с кондотиерите. С числено превъзхождащия ги отряд, на който веднага се впуснаха на помощ и останалите. Черните наметала на даерланците се изгубиха сред кондотиерската сивота. Всичко потъна в прах.

Коехорн се съвзе от нервното покашляне на Де Вингалт и адютантите. Маршалът оправи стремето и седлото, успокои неспокойния жребец и заповяда:

— На конете!

В началото им провървя. При изхода на долината, водещ към реката, се отбраняваше в кръг отряд от последните оцелели от бригадата „Наузика“. Нордлингите бяха съсредоточили върху тях всичките си сили и се опитваха да пробият кръга.

Само че на малката групичка на маршала просто не й провървя — наложи се да си пробиват път покрай лека доброволческа конница, съдейки по знаците — бругенска. Боят беше кратък, но яростен. Коехорн вече беше изгубил и последните остатъци от смелостта си и искаше само едно — да оцелее. Без да се интересува от сражаващия се с бругенците ескорт, той се прилепи към шията на коня си и заедно с адютантите си препусна към реката.

Пътят беше свободен; отвъд реката, отвъд кривите върби, се простираше пуста равнина, на която не се виждаше и следа от вражеските войници. Препускащият до Коехорн Оудер де Вингалт също забеляза това и нададе тържествуващ вик.

Преждевременно.

От ленивата, мътна река ги делеше само една обрасла с пача трева поляна. Когато навлязоха в нея в пълен галоп, конете им неочаквано попаднаха в блато и рухнаха напред по корем.

Маршалът прелетя през главата на коня си и пльосна в блатото. Наоколо цвилеха коне, крещяха мятащите се в калта, покрити с пача трева хора. Сред целия този хаос той изведнъж различи друг звук. Звук, означаващ смърт.

Свистене на пера.

Затънал до бедрата в тресавището, Коехорн се опита да си пробие път до коритото на реката. Газещият редом с него адютант изведнъж рухна по лице и маршалът забеляза стрелата, стърчаща от гърба му, забита почти до перата. В този миг усети силен удар по главата. Залитна, но не падна, затънал в тинята. Искаше му се да извика, но от устата му се разнесе само хриптене. „Жив съм“ — помисли си той, опитвайки се да се измъкне от лепкавата тиня. Един от конете, който се опитваше да се измъкне от калта, го удари по шлема, хлътналият надълбоко метал разкъса бузата му, изби зъбите му и разряза езика му… „Кръвта ми изтича… Гълтам кръв… Но съм жив…“

Чу се ново бръмчене на тетива, свистене на пера, звън и скърцане на пробиващи бронята стрели, цвилене на коне, жвакане и плисване на кръв. Маршалът се огледа и видя стрелците на брега: ниски, набити, широкоплещести фигури с ризници и островърхи шлемове с вдигнати забрала. „Джуджета“ — помисли си той.

Бръмчене на тетива, свистене на стрели. Писъци на обезумели коне и викове на хора, заглушаващи бълбукането на водата в реката и тресавището.

Оудер де Вингалт се обърна към стрелците и с висок, писклив глас обяви, че се предава, умоляваше ги да го спасят, да му пощадят живота. Щом осъзна, че никой не разбира думите му, той вдигна меча над главата си и го хвана за острието. След това го протегна с дръжката напред към джуджетата — международен, почти космополитен жест на подчинение. Но, изглежда, той не беше разбран или поне беше разбран неправилно, защото две стрели веднага се забиха в гърдите му с такава сила, че буквално го изхвърлиха от блатото.

Коехорн свали изкривения си шлем. Той знаеше достатъчно добре всеобщия език на нордлингите.

— Аш шъм малшал Коеон… — зафъфли той, плюейки кръв. — Малшал… Коеон… Пледавам ше…

— Какви ги плещи тоя, Золтан? — попита едно от джуджетата.

— На кого му пука. Виждаш ли емблемата на наметалото му, Мънро?

— Сребърен скорпион! Ха-а-а! Момчета, бой по този кучи син! За Калеб Стратън!

— За Калеб Стратън!

Засвистя тетива. Едната стрела се заби в гърдите на Коехорн, втората — в бедрото, а третата в ключицата. Фелдмаршалът на Нилфгардската империя залитна назад, падна върху рядката кал, която се разтвори под тежестта му. „Кой — успя все пак да си помисли той, — е тоя Калеб Стратън? Никога в живота си не съм чувал за никакъв Калеб…“

Мътната, кална, окървавена вода на река Хотла го заля през главата и нахлу в дробовете му.

* * *

Тя излезе от палатката, за да глътне малко чист въздух. И тогава го забеляза да седи на земята до пейката на ковача.

— Яре!

Той я погледна. В очите му зееше пустота.

— Йола? — попита той, отваряйки с усилие пресъхналите си устни. — Откъде се…

— Ама че въпрос! — веднага го прекъсна тя. — По-добре ти кажи откъде се взе?

— Донесохме нашия командир… Войводата Бронибор… Ранен…

— Ти също си ранен. Я си покажи ръката. О, богиньо! Ще ти изтече кръвта, момче!

Яре я гледаше, но Йола изведнъж се усъмни, че той изобщо я вижда.

— Води се битка — каза младежът, леко потраквайки със зъби. — Трябва да сме като стена… Твърдо в строя. Леко ранените да се носят в лазарета, тежко ранените… Заповед.

— Покажи ми ръката си!

Яре изписка кратко, зъбите му затракаха още по-бързо. Йола се намръщи.

— Ох. Никак не изглежда добре… Ох, Яре, Яре… Майка Ненеке ще е много ядосана… Ела с мен.

Тя забеляза как той пребледня, когато надуши носещата се от палатката воня. Залитна. Тя го прихвана. Видя го как гледа към облятата в кръв маса. Към лежащия върху нея човек. Към хирурга, малкия полуръст, който изведнъж подскочи, затропа с крака, грубо изруга и хвърли скалпела на земята.

— По дяволите! Защо? Защо все така става? На кого му е нужно?

Никой не отговори.

— Кой беше това?

— Войводата Бронибор — едва чуто отвърна Яре, гледайки напред с празен поглед. — Нашият командир… Ние стояхме твърдо в строя. Заповед. Като стена. А Мелфи го убиха…

— Господин Ръсти — помоли се Йола. — Познавам това момче… Той е ранен…

— Все още се държи на крака — студено оцени хирургът. — А тук един почти умиращ очаква трепанация. Тук никакви познанства нямат значение…

В този момент, с отличен усет за драматичното, Яре изгуби съзнание и се строполи на глинения под. Полуръстът изсумтя.

— Е, добре, качвай го на масата — изкомандва той. — Охо, добре са подредили ръката му. Интересно на какво ли се държи още? Май на ръкава? Бинт за спиране на кръвотечението, Йола! Стягай силно! И не си и помисляй да плачеш! Шани, триона.

С отвратително стържене пилата се вряза в костта над лакътната става. Яре се свести и изрева. Ужасно, но кратко… Защото когато костта поддаде, той отново изгуби съзнание.

* * *

Случи се така, че могъществото на Нилфгард остана да лежи в калта и прахта на брененското поле, а на разширяването на Империята на север окончателно беше сложен кръст. Империята изгуби четирийсет и четири хиляди души, убити и взети в плен. Падна цветът на рицарството, елитната кавалерия. Загинаха, попаднаха в плен или робство, или изчезнаха безследно такива войни като Мено Коехорн, Брайбант, Де Мелис-Сток, Ван Ло, Тирконел, Егебрахт и други, чиито имена не са запазени е нашите архиви.

Така Брена стана началото на края. Но тук трябва да отбележа, че тази битка беше само малък камък в строежа и значението й нямаше да е толкова голямо, ако плодовете от победата не бяха използвани толкова мъдро. Трябва да спомена, че вместо да почива на лаврите си, да се пъчи от гордост и да чака почести и награди, Ян Наталис се отправи на юг, почти без почивка. Конните отряди под командването на Адам Панграт и Джулия Абатемарко разбиха две дивизии на Трета армия, които се бяха отправили на помощ на Мено Коехорн. Наталис ги разгроми така, че няма накъде повече. Щом научиха за това, останалите живи от армия „Център“ позорно обърнаха гръб и бързичко се оттеглиха към Яруга, следвани по петите от Фолтест и Наталис. Имперските войски изгубиха целия си обоз и всичките си щурмови машини, с които в своето високомерие смятаха да превземат Визима, Горс Велен и Новиград.

И като спускаща се от планината лавина, която по пътя си събира все повече сняг и расте, така и Брена водеше до все по-тежки последствия за Нилфгард. Настъпиха тежки времена за армия „Верден“ под командването на Дьо Вет, която имаше големи проблеми с партизанската война, водена от моряците от Скелиге и крал Етайн от Цидарис. Когато Дьо Вет научи новините от Брена, когато разбра, че с ускорен марш към него настъпват войските на Фолтест и Наталис, веднага заповяда да тръбят отстъпление и панически избяга отвъд реката в Цинтра, сеейки трупове по пътя си, защото при вестта за нилфгардското поражение въстанието във Верден отново се разгоря. В Настрог, Розрог и Бодрог, незавладените от нилфгардците крепости, останаха мощни гарнизони, които се оттеглиха оттам с почести едва след подписването на цинтрийския мир.

В Аедирн вестта за победата при Брена доведе до това, че враждуващите крале Демавенд и Хенселт си подадоха ръце и заедно настъпиха срещу Нилфгард. Армия „Изток“ под командването на херцог Ардал аеп Дахи, която се отправи към долината на Понтар, не успя да се противопостави на партизаните на кралица Меве, жестоко нападащи тила на нилфгардците. Демавенд и Хенселт изтласкаха Ардал аеп Дахи до самия Алдерберг. Херцог Ардал искал да приеме битката, но по ирония на съдбата неочаквано го присвил стомахът. Налегнали го ужасни колики и дизентерия, повалили го силни болки и след два дни умрял в страшни мъчения. Без да се бавят, Демавенд и Хенселт удариха нилфгардците и храбро ги разбиха в битката, макар и враговете им да имаха значително числено превъзходство. Така духът и изкуството възтържествуваха над грубата сила.

Трябва да се напише и за още нещо: че никой не знае какво точно се е случило с Мено Коехорн при Брена. Казват, че паднал в битката, но никой не познал тялото му и той бил погребан в общ гроб. Други твърдят, че се е укрил в Брокилон, при дриадите, и там станал отшелник, пуснал брада до земята. И починал при дриадите.

Сред простолюдието се носи и едно предание, според което маршалът се връщал нощем на брененското поле, обикалял между гробовете и стенел: „Върнете ми легионите!“, и в края на краищата се обесил на една трепетлика на същия онзи хълм, който и до днес се нарича Обесников. И нощем призракът на стария маршал може да се види сред призраците на останалите, бродещи из полето.

— Дядо Яре! Дядо Яре!

Яре вдигна глава от листа и побутна нагоре плъзналите се по носа му очила.

— Дядо Яре! — извика пискливо най-малката му внучка, палаво и буйно шестгодишно момиченце, което, слава на боговете, приличаше повече на майка си, дъщерята на Яре, отколкото на безхарактерния му зет.

— Дядо Яре! Баба Люсиене нареди да ти кажа, че за днес стига с това безсмислено драскане и че вечерята е на масата!

Яре внимателно прибра изписаните листове и затвори мастилницата. Чуканчето на ръката му го наболяваше. „Времето се разваля — помисли си той. — Ще вали.“

— Дядо Яре-е-е!

— Идвам, Цири! Ей сега идвам.

* * *

Когато се захванаха с последния ранен, вече беше късно през нощта. Операцията се провеждаше на светлина, първо обикновена, от лампата, след това и магическа. Марти Содергрен се беше съвзела от кризата и въпреки че все още беше бледа като мъртвец, и движенията й бяха бавни и неестествени като на голем, тя правеше заклинанията правилно и ефективно.

Най-накрая и четиримата излязоха от палатката и приседнаха отвън.

Равнината беше обсипана от светлинки. Най-различни. Неподвижни — лагерни огньове, и движещи се — пламъци на факли и борини. В нощта отекваха далечно пеене, възклицания, разговори, победни викове.

Наоколо се разнасяха и откъслечни крясъци и стонове на ранени, молби и въздишки на умиращи. Привикнали към звуците на страдания и смърт, медиците не ги чуваха. Това беше нещо обичайно за тях, нещо естествено, толкова типично за нощта, като пеенето на цикадите в акациите около Златното езеро.

Марти Содергрен мълчеше лирично, склонила глава на рамото на полуръста. Йола и Шани, прегърнати и притиснати една към друга, се тресяха в тих, напълно безсмислен смях.

Преди да излязат от палатката, изпиха по чаша водка, а Марти беше почерпила всички с едно заклинание: развеселяваща магия, която обикновено се прилагаше при вадене на зъб. Ръсти се чувстваше излъган: вместо да го отпусне, усилената от магията напитка само го замая; вместо да премахне умората, само я засили. Вместо да го накара да забрави, само му напомняше.

„По всичко личи — помисли си хирургът, — че алкохолът и магията подействаха както трябва само на Йола и Шани.“

Той се обърна и на лунната светлина забеляза по лицата и на двете девойки блестящите, сребристи следи от сълзи.

— Интересно — каза той, облизвайки изсъхналите си, безчувствени устни, — кой победи в тая битка? Някой знае ли?

Марти се обърна към него, но продължи да мълчи лирично. Цикадите свиреха сред акациите, върбите и елшите край Златното езеро. Жабите квакаха, ранените стенеха, умоляваха, пъшкаха. И умираха. Шани и Йола се смееха през сълзи.

* * *

Марти Содергрен умря две седмици след битката. Събра се с един офицер от Свободната кондотиерска рота. Отнесе се към приключението лекомислено. За разлика от офицера. Когато след това Марти, която обичаше промените, се свърза с един темерийски ротмистър, полуделият от ревност кондотиер я прониза с нож. Него го обесиха, но лечителката не успяха да спасят.

Ръсти и Йола починаха година след битката, в Марибор, по време на ужасна епидемия от кървава треска, наричана още „Червената смърт“ или — по името на кораба, който я беше донесъл, — „Бичът на Катриона“. Тогава от Марибор избягаха всички лекари и повечето жрици. Ръсти и Йола останаха, разбира се. Те лекуваха — нали бяха лекари. За тях нямаше никакво значение, че за Червената смърт не съществуваха лекарства. И двамата се заразиха. Той умря в ръцете й, в силните обятия на нейните едри, грозновати, селски ръце. Тя умря четири дни след него. Сама.

Шани живя още седемдесет и две години след битката. Отиде си прочута, уважавана от всички — като декан на катедрата по медицина в Оксенфуртския университет. Много поколения бъдещи хирурзи повтаряха прочутата й шега: „Зашивайте червеното с червен, жълтото с жълт, а бялото с бял конец. Така със сигурност ще се получи добре.“

Но малцина забелязваха, че когато произнасяше тази шега, госпожа деканката скришом избърсваше сълзите си.

Малцина.

* * *

Жабите квакаха, цикадите свиреха сред върбите край Златното езеро. Шани и Йола се смееха през сълзи.

— Интересно — повтори Мило Вандербек, полуръст, полеви хирург, повече известен под името Ръсти. — Интересно, кой ли е победил?

— Ръсти — отвърна лирично Марти Содергрен. — Повярвай ми, на твое място това щеше да е последното нещо, за което щях да се тревожа.

Загрузка...