Господарката на езерото. Том 2

Девета глава

Почти до най-далечните си, синеещи в мъглата високи върхове, платото приличаше на каменно море, над което на места се издигаха гърбици и ребра като остри зъби на рифове. Впечатлението се засилваше от останките на кораби. Десетки скелети: галери, галеони, каравели, бригове, дракари. Някои изглеждаха така, сякаш са се появили скоро на това място, други — купчини дъски и шпангоути, които се разпознаваха с усилие, явно бяха прекарали тук десетки, ако не и стотици години.

Някои лежаха с кила нагоре, други, полегнали на една страна, изглеждаха така, сякаш са били изхвърлени от някоя сатанинска буря. Трети като че ли бяха маневрирали между опасностите, очакващи ги в каменния океан. Те се издигаха прави, изпъчили гордо бордовете си, с изправени мачти, на които се вееха остатъците от флагове и се мятаха ванти и щагове. Корабите дори си имаха свои призрачни екипажи — заклещени в прогнилите дъски и заплетени в корабните въжета скелети на мъртви моряци, поели на едно безкрайно плаване.

Внезапната поява на ездача и потропването на копитата подплаши ято черни птици, които се издигнаха с крясъци над мачтите, реите, въжетата и скелетите. Само за миг небето почерня от тях и те закръжиха над ръба на пропастта, на чието дъно се намираше езеро, сиво и гладко като живак. На стръмния склон, издигащ се над корабната гробница, се забелязваше замък, тъмен и мрачен, срастващ се с отвесните скали над езерото. Келпи се разигра, зацвили, размърда уши и погледна накриво към скелетите, останките, целия този мъртъв пейзаж. Към грачещите черни птици, които вече се връщаха и отново накацваха по рушащите се мачти, по вантите и черепите. Птиците разбираха, че няма защо да се боят от самотния конник. И ако някой тук трябва изобщо да се страхува, то това е самият конник.

— Спокойно, Келпи — заговори Цири с променен глас. — Това е краят на пътя. Това е точното място и точното време.

Тя изскочи пред портите незнайно откъде, появи се изведнъж, като мираж между скелетите. Стражите при вратите я забелязаха първи, разтревожени от граченето на гарваните. Сега всички крещяха, жестикулираха и я сочеха с пръсти, привиквайки останалите.

Когато тя се приближи до кулата над портата, там вече се беше събрала тълпа. Чуваше се възбудена глъч. Гледаха я всички: малцината, които като Бореас Мун и Дакре Силифант вече я бяха виждали и я познаваха, както и онези, които само бяха чували за нея — новобранците на Скелен, наемниците и обикновените разбойници и грабители от Ебинг и околностите. Сега те изумено гледаха към момичето с пепелява коса, белег на лицето и меч на гърба, и към великолепната врана кобила, която държеше главата си високо, изпръхтяваше от време на време и подрънкваше с подкови по плочите на двора.

Глъчката и виковете утихнаха. Настъпи пълна тишина. Кобилата пристъпваше като балерина, подковите звъняха като удар на чук върху наковалня. Мина доста време, преди да й препречат пътя, кръстосвайки гизарми и рунки11. Някой протегна неуверено и страхливо ръка към юздата й. Кобилата изпръхтя.

— Отведете ме при господаря на замъка — изрече девойката със звънлив глас.

Бореас Мун, без сам да знае защо, хвана стремето и й подаде ръка. Останалите държаха потропващата с копита и цвилеща кобила.

— Позна ли ме, уважаема госпожице? — попита тихо Бореас Мун. — Вече сме се срещали.

— Къде?

— На леда.

Девойката го погледна право в очите.

— Тогава изобщо не ви гледах лицата — подхвърли равнодушно тя.

— Ти си Господарката на езерото — поклати той сериозно глава. — Защо дойде тук, момиче? Защо?

— За Йенефер. И заради своето предопределение.

— По-скоро за своята смърт — прошепна Мун. — Това е замъкът Стига. На твое място щях да бягам оттук колкото се може по-далеч и по-бързо.

Тя отново го погледна. Бореас веднага разбра какво иска да му каже с този поглед.

Появи се Стефан Скелен. Оглежда я дълго, скръстил ръце на гърдите си. Накрая с енергичен жест я покани да го последва. Двамата вървяха мълчаливо, обградени отвсякъде с въоръжени хора.

— Странно момиче — измърмори Бореас. И потрепери.

— За наш късмет тя не е наша грижа — обади се язвително Дакре Силифант. — Направо съм изненадан как ей така я заговори. Та тя е вещица, уби Варгас и Фрип, а после Оли Харшейм…

— Кукумявката уби Харшейм, не тя — сряза го Бореас. — Тя ни подари живота там, на леда, макар че можеше да ни потопи и да ни издави като кученца. Всичките. Включително и Кукумявката.

— Че как. — Дакре се изплю на дворните плочи. — А сега той, заедно с магьосника и Бонхарт ще й се отплати за милостта. Защо не погледнеш, Мун, церемонията сигурно вече е започнала. Ще й съдерат кожата на тънки лентички.

— Не се съмнявам, че ще я съдерат — подхвърли Бореас. — Те са си живи кожодери. И ние не сме по-добри, щом им служим.

— Че имаме ли някакъв избор? Нямаме.

Някой от наемниците на Скелен внезапно тихо извика, друг го последва. Трети изруга. Някой въздъхна. Друг мълчаливо посочи с пръст. Върху зъберите, конзолите и триъгълните фронтони над прозорците, над улуците, гаргойлите и маскароните, където и да погледнеха, виждаха накацали черни птици. Тихо и беззвучно те се бяха сбрали тук от гробището на корабите и сега стояха тихо и в очакване.

— Предусещат смъртта — обади се някой от наемниците.

— И труповете — добави друг.

— Нямаме друг избор — машинално повтори Силифант и погледна Бореас.

Бореас Мун гледаше птиците.

— Може би е време да се появи? — отвърна тихо той.

Изкачиха се нагоре по голямото стълбище с три площадки, минаха покрай статуите, стоящи в нишите на дългия коридор, след това прекосиха галерията, окръжаваща вестибюла. Цири крачеше смело, без да се тревожи. Не я плашеха нито оръжието, нито разбойническите физиономии на придружителите й. Беше излъгала, когато каза, че не помни лицата на хората от замръзналото езеро. Помнеше ги. Помнеше как Стефан Скелен, същият, който сега я водеше с мрачно лице из вътрешността на този страшен замък, трепереше и тракаше със зъби върху леда.

Сега, когато Скелен я поглеждаше от време на време и я изпепеляваше с поглед, тя чувстваше, че той, както и преди, се страхува от нея. Цири въздъхна дълбоко.

Влязоха в хола под високия, поддържан от колони купол, под огромни, приличащи на паяжини полилеи. Цири видя кой я чака там. Страхът заби нокти в сърцето й.

С три крачки Бонхарт стигна до нея. Хвана я с две ръце за салтамарката, вдигна я, притегли я към себе си и приближи лицето й към безцветните си, изпъкнали очи.

— Пъкълът сигурно е ужасно място — изхриптя той, — щом предпочете да се върнеш при мен.

Тя не отвърна нищо. В дъха му се усещаше алкохол.

— А може би дори пъкълът е отказал да те приеме, малко чудовище? Може би онази дяволска кула те е изплюла навън с отвращение, след като е опитала отровата ти?

Той я притегли още по-близо. Тя извърна лице.

— Правилно — тихо рече той. — Ненапразно си се притеснявала, че това ще е краят на пътя ти. Оттук не можеш да избягаш. Тук, в този замък, ще ти източа кръвчицата.

— Приключихте ли, господин Бонхарт?

Тя веднага позна човека, произнесъл тези думи. Магьосникът Вилгефорц, същият, който на Танед беше окован във вериги, а след това я преследваше в Кулата на чайката. Тогава, на острова, той изглеждаше по-нормално. Сега лицето му беше променено по някакъв начин, което го правеше да изглежда грозно и страшно.

— Позволете, господин Бонхарт. — Магьосникът дори не помръдна в подобното на трон кресло. — Аз ще се заема с приятното задължение да посрещна с „добре дошла“ в замъка Стига нашата гостенка, госпожица Цирила от Цинтра, дъщеря на Павета, внучка на Каланте, потомка на знаменитата Лара Дорен аеп Шиадал. Добре дошла. Моля, приближи се.

В последните думи на магьосника вече не се усещаше скритата под маската на учтивостта подигравка. В тях имаше само заплаха и заповед. Цири веднага разбра, че няма да успее да се противопостави на заповедите му. Изпълни я страх. Чудовищен страх.

— По-близо — прошепна Вилгефорц.

Едва сега тя съобрази какво не е наред с лицето му. Лявото око, което беше значително по-малко от дясното, примигваше, очната ябълка се въртеше като полудяла в сбръчканата синя очна вдлъбнатина. Картината беше кошмарна.

— Държи се смело, на лицето й няма и следа от страх — каза магьосникът, накланяйки глава. — Одобрявам. Стига само смелостта да не се окаже резултат от глупостта й. Веднага смятам да разпръсна всякакви илюзии. Както правилно отбеляза господин Бонхарт, ти не можеш да избягаш оттук. Нито чрез телепортиране, нито с помощта на собствените ти необичайни способности.

Тя знаеше, че той е прав. По-рано вярваше, че при всички случаи, дори в последния момент, ще успее да избяга и да се скрие между времената и световете. Сега вече знаеше, че това са напразни надежди. Неосъществими. Целият замък се тресеше от зловеща, враждебна, чужда магия, която я пронизваше, изследваше, пълзеше като паразит по вътрешностите й и гънките на мозъка. И тя не можеше да направи нищо, за да я спре. Беше във властта на враговете си. Безсилна.

„Какво да се прави? — помисли си тя. — Знаех къде отивам и какво правя. Знам защо дойдох тук. Всичко останало наистина беше просто фантазия. Е, да става каквото трябва да стане.“

— Браво — каза Вилгефорц. — Точна оценка на положението. Ще стане каквото трябва. По-точно, ще стане каквото аз реша. Интересно дали се досещаш, прелестна моя, какво ще бъде решението ми?

Тя искаше да отговори, но не успя да преодолее съпротивата на свитото си пресъхнало гърло. Той отново я изпревари, прочел мислите й.

— Разбира се, че се досещаш. Господарка на световете, Господарка на времената и местата. Да, да, прекрасна моя, ти не ме хвана неподготвен със своето посещение. Аз просто знам как и по какъв начин си успяла да избягаш от езерото. Знам с какво и с кого си се сблъскала там. Знам как си попаднала тук. Единственото, което не знам, е дълъг ли беше пътят? Събра ли много впечатления? Ах — усмихна се зловещо той, изпреварвайки я отново. — Няма нужда да отговаряш. Знам, че е било интересно. Знаеш ли, просто с нетърпение чакам лично да го изпробвам. Страшно ти завиждам за тая дарба. Ще се наложи да я споделиш с мен, прекрасна моя. Да, „ще се наложи“ са точните думи. Докато не споделиш дарбата си с мен, просто няма да те изпусна от ръцете си. Нито денем, нито нощем.

Цири най-накрая разбра, че гърлото й се свива не само от страх. Магьосникът го стискаше чрез магия. Гавреше се. Унижаваше я. Пред погледите на всички.

— Пусни… Йенефер — изхриптя тя, гърчейки се от усилието. — Пусни я… А с мен можеш да правиш каквото поискаш.

Бонхарт избухна в смях, сухо се засмя и Стефан Скелен. Вилгефорц почеса с кутрето си ъгълчето на чудовищното си око.

— Едва ли си толкова глупава, за да не разбираш, че и без това мога да направя с теб каквото си поискам. Искането ти е жалко, дори смешно.

— Ти искаш мен… — Цири вдигна глава, въпреки че това й костваше доста усилия. — За да ти родя дете. Всички го искат, ти също. Да, аз съм в твоята власт, но дойдох сама тук… Не можа да ме хванеш, въпреки че ме преследваше по целия свят. Дойдох сама и сама ще ти се отдам. В замяна на Йенефер. За живота й. Смешно ли ти е? Добре, тогава се опитай да ми направиш бебе… насила… Ще видиш как бързичко ще изгубиш желание за смях.

Бонхарт скочи към нея и замахна с камшика. Вилгефорц направи един на пръв поглед небрежен жест с ръка, но и това беше достатъчно, за да се изтръгне камшикът от ръката на Бонхарт, а самият той да се завърти така, сякаш е получил силен удар.

— Господин Бонхарт — каза Вилгефорц, масажирайки пръстите си, — като че ли все още ви е трудно да разберете какви са задълженията на един гост. Постарайте се да запомните: когато сте някъде на гости, не се чупят мебели и произведения на изкуството, не се крадат дребни предмети, не се цапат килими и труднодостъпни места. Не се изнасилват и не се пребиват другите гости. Това, последното правило, важи поне до момента, в който домакинът сам приключи с изнасилването и пребиването на гостите си и даде знак, че вече може свободно да се бие и изнасилва. А ти, Цири, също трябва да си направиш изводи от думите ми. Не можеш ли? Ще ти помогна. Ти ще ми се отдадеш сама и ще се съгласяваш покорно с всичко, ще ми позволяваш да правя с теб всичко, което поискам. Според теб това е огромна жертва от твоя страна. Дълбоко се заблуждаваш. Защото аз няма да правя с теб онова, което ми се иска, а което съм принуден. Например: за да се реванширам за Танед, на мен ми се иска да ти извадя поне едното око, а не мога, защото се притеснявам, че няма да го преживееш.

Цири разбра, че трябва да действа или сега, или никога. Тя рязко се извъртя и измъкна Лястовичката от ножницата. Целият замък изведнъж завибрира, тя почувства, че пада и болезнено удари коленете си. Сви се, почти опирайки чело в пода, борейки се с желанието да повърне. Мечът се изплъзна от вцепенените й пръсти. Някой го вдигна.

— Да-а-а — провлачи глас Вилгефорц и подпря брадичка върху допрените си като за молитва длани. — Докъде бяхме стигнали? А, да, до твоето предложение. Животът и свободата на Йенефер в замяна… На какво? На това, че ти ще ми се отдадеш доброволно, с желание, без насилие и принуда? Съжалявам, Цири. За онова, което ще направя с теб, насилието и принудата просто са необходими. Да, да — повтори той, наблюдавайки с интерес как момичето хрипти, лигави се и се опитва да изкара съдържанието на стомаха си. — Без насилие и принуда просто няма да се получи. Уверявам те, че никога няма да се съгласиш доброволно на онова, което смятам да направя с теб. Така че предложението ти си остава жалко и смешно, а на всичкото отгоре и безсмислено. Затова го отхвърлям. Хванете я. И я отведете в лабораторията.

Лабораторията почти не се различаваше от онази, която беше позната на Цири от храма на Мелителе в Еландер. Тя също беше ярко осветена, тук също цареше идеална чистота. И тук имаше дълги маси с плотове, обковани с ламарина. Върху плотовете бяха натрупани стъкленици, реторти, колби, епруветки, тръбички, лещи, съскащи и бълбукащи дестилационни кубове и други странни прибори. И тук, както и в Еландер, силно миришеше на етер, спирт, формалин и още нещо, което внушаваше страх. Дори там, в приятелския храм, заедно с приятелски настроените жрици и Йенефер, лабораторията внушаваше страх на Цири. А там, в Еландер, никой не я беше вкарал вътре насила, никой не я беше хвърлил грубо върху скамейката, никой не я беше държал за ръцете с желязна хватка. Там, в Еландер, насред лабораторията, нямаше ужасяващ стоманен стол, чието садистично предназначение беше повече от очевидно. Там нямаше облечени в бяло и обръснати до голо типове, нямаше го Бонхарт, нямаше го възбуденият, почервенял и нервно облизващ устни Стефан Скелен. Нямаше го и Вилгефорц с едно нормално и друго малко и кошмарно мърдащо око.

Вилгефорц се обърна към масата и започна да подрежда върху нея предизвикващи страх инструменти.

— Разбираш ли, прелестна моя — заговори той, приближавайки се към Цири, — за мен ти си ключът към могъществото и властта. Властта не само над тукашния свят, но и над всички светове. Над пълния комплект места и времена, появили се след Сливането. Сигурно ме разбираш. Някои от тези места и времена вече си ги посещавала. Срам ме е да си призная — продължи той след малко, запретвайки ръкави, — но властта ужасно ме привлича. Може да прозвучи тривиално, знам, но аз искам да бъда владетел. Владетел, пред когото ще се кланят, когото ще боготворят и благославят за това, че съществува и ще му отдават божествени почести, ако да речем, реши да избави света от катаклизъм. Дори и ако го направи просто от каприз. Ох, Цири, сърцето ми ликува, когато си помисля колко щедро ще възнаграждавам верните и колко жестоко ще наказвам непослушните и непокорните. Истински мед за душата ми ще бъдат произнасяните от цели поколения молитви за мен, за моята милост и моята любов. Цели поколения, Цири, и цели светове. И чуй какво още следва. Слушаш ли? Те ще се молят да ги спася от глада, огъня, войната и от гнева на Вилгефорц…

Магьосникът размърда пръсти пред лицето й — и рязко я хвана за бузите. Цири извика и се дръпна, но той я държеше здраво. Устните й затрепериха. Вилгефорц забеляза това и се закикоти.

— Дете на Предопределението. — Той се засмя нервно, в ъгълчетата на устата му се появи пяна. — Aen Hen Ichaer, свещената елфическа Стара кръв… Вече си само моя…

Той се изправи рязко и избърса устата си.

— Всякакви глупаци и мистици — продължи Вилгефорц с обичайния си студен тон — се опитваха да те нагодят, да те приспособят по някакъв начин към приказките, легендите и предсказанията, търсеха гена, който носиш, наследството на предците. Бъркайки небето и звездите с отражението им върху повърхността на езерото, те мистично предположиха, че генът, носител на велики способности, ще продължи да се развива и ще достигне пълната си мощ или в твоето дете, или в детето на детето ти. По този начин около теб растеше магическа аура, виеше се тамянен дим. А истината се оказа толкова банална, колкото и прозаична. Важна е кръвта ти, прелестна моя. Но в абсолютно буквалния, лишен от поетичност смисъл на тази дума.

Вилгефорц взе от масата една стъклена спринцовка с дължина около половин стъпка. На края й имаше тънък, леко извит капиляр. Цири усети как устата й пресъхва. Магьосникът поднесе спринцовката към светлината.

— След малко — заяви студено той, — ще те съблекат и ще те сложат на стола. Онзи същия, който разглеждаш с такова любопитство. На този стол ще прекараш — в наистина неудобна поза — известно време. А с помощта на ей този прибор, който, както забелязвам, също доста те заинтересува, ти ще бъдеш оплодена. Това изобщо не е толкова страшно, почти през цялото време ще бъдеш в полусънно състояние от еликсирите, които ще започна да ти преливам от този съд, за да закрепя правилно яйцеклетката и да избегна извънматочната бременност. Няма от какво да се страхуваш, имам голям опит, вече съм го правил стотици пъти. Вярно, че моите избранички нито веднъж не са били посочени от съдбата и от предопределението, но не смятам, че матката и яйчниците на избраницата се различават значително от матката и яйчниците на обикновените момичета. А сега — най-важното нещо. — Вилгефорц явно се наслаждаваше на думите си. — Това може и да те натъжи, а може и да те успокои, но трябва да ти кажа, че няма да раждаш детето си. Кой знае, то може наистина да е най-великият избраник, с невероятни способности, спасител на света и водач на народите. Само че никой не може да гарантира това, а и аз нямам намерение да чакам толкова дълго. Нужна ми е кръв. По-точно кръв от плацентата. Щом плацентата се оформи, аз ще я извлека от теб. По-нататъшните ми планове, както можеш сама да се досетиш, вече няма да са свързани с теб, затова не виждам смисъл да ти ги разкривам — би било излишна фрустрация.

Той млъкна, правейки ефектна пауза. Устните й затрепериха — тя вече не можеше да се контролира.

— А сега — театрално кимна Вилгефорц, — моля, заповядайте на стола, госпожице Цири.

— Няма да е зле — блеснаха зъбите под гъстите мустаци на Бонхарт — оная кучка Йенефер да гледа. Заслужила си го е!

— Така си е. — В крайчетата на усмихващите се устни на Вилгефорц отново се появи бяла пяна. — Несъмнено оплождането е свято дело, възвишено и тържествено, мистерия, при която трябва да присъстват всички най-близки роднини. А Йенефер е нейната квазимайка — в примитивните култури подобните на нея активно участват в съпровождането на дъщерите си до брачното ложе. Хайде! Доведете я!

— А що се отнася до оплождането — Бонхарт се наведе над Цири, която избръснатите до голо аколити на магьосника вече бяха започнали да разсъбличат, — не може ли по обичайния начин, господин Вилгефорц?

Скелен изсумтя и поклати глава. Вилгефорц леко смръщи вежди.

— Не, господин Бонхарт — отвърна той студено. — Не може.

Сякаш току-що осъзнала сериозността на положението си, Цири изпищя пронизващо. Веднъж, после втори път.

— Хайде, хайде — намръщи се магьосникът. — Влезе смело в леговището на лъва, с гордо вдигнати глава и меч, а сега се плашиш от една малка стъклена тръбичка? Срамота, момиче.

Без да се интересува, че е срамота, Цири изпищя отново, с такава сила, че лабораторните съдове зазвъняха.

И неочаквано замъкът Стига отвърна с викове и суматоха.

— Задават се неприятности, момчета — повтори Задарлик, човъркайки с върха на рунката си изсъхналия тор от процепите между плочите на двора. — Ще видите какви неприятности ще си имаме.

Той погледна другарите си, но никой от стражите не отговори. Мълчеше и Бореас Мун, който беше останал при портата. По собствена воля, не по заповед. Той можеше също като Силифант да тръгне с Кукумявката, за да види със собствените си очи какво ще се случи с Господарката на езерото, каква съдба ще я сполети. Но Бореас не искаше да гледа това. Предпочиташе да остане тук, на двора, под открито небе, по-далеч от стаите и залите на горния етаж, където бяха отвели момичето. Беше сигурен, че виковете й няма да стигнат дотук.

— Тези черни птици са лош знак. — Задарлик кимна към гарваните, които продължаваха да стоят по стените и корнизите. — Лош знак е и оная девойка, която пристигна с враната кобила. Не е чиста работата на Кукумявката, дето и ние му я вършим. Казват, че той вече не е коронер, нито пък важен господин, а го издирват, както и нас. Че императорът му е страшно ядосан. Както и на нас — ако ни хванат, лошо ни се пише, момчета.

— Аха! — обади се и друг мъж от стражата, мустакатко с калпак, украсен с пера от черен щъркел. — Така си е! Лошо е, когато императорът ти е ядосан.

— О, стига — обади се трети, който беше пристигнал в замъка с последните попълнения към наемническата дружина на Скелен. — На императора съвсем не му е до нас. Сега той си има други проблеми. Войските му ядат голям бой от нордлингите.

— Може пък да не е чак толкова зле, че сме тук с Кукумявката? — рече четвърти. — Винаги е по-добре да си при онзи, който е отгоре.

— Вярно, че е по-добре — обади се новакът. — Мисля, че Кукумявката ще се издигне. А с него и ние ще се оправим.

— Ох, момчета — облегна се на рунката си Задарлик. — Тъпи сте като конски опашки…

Черните птици излетяха с оглушителен шум и грачене, заслониха небето и обкръжиха кулата.

— Какво става, по дяволите? — ахна един от пазачите.

— Отворете портата!

Изведнъж Бореас Мун усети силната миризма на билки: конски босилек, мента и мащерка. Той преглътна, тръсна глава, затвори и отвори очи. Не му помогна. Слабият, сивокос, приличащ на просяк тип, който се беше появил до него от нищото, нямаше никакво намерение да изчезва. Той стоеше и се усмихваше, без да отваря устни. Косите на Бореас за малко да му повдигнат шапката.

— Моля, отворете вратата — обади се усмихващият се мъж. — Веднага. Повярвайте ми, така ще е по-добре.

Задарлик, изпуснал рунката си със звънтене, стоеше неподвижно и мърдаше беззвучно с устни. Погледът му беше абсолютно пуст. Останалите пазачи се приближиха до портата с вдървена, неестествена походка, като големи. Свалиха гредата и отвориха двете крила.

В двора с тропот връхлетяха четирима конници. Косите на единия бяха бели като сняг, в ръката му като мълния проблясваше меч. Вторият се оказа светлокоса жена, опъваща тетивата на лъка си. Третата ездачка, съвсем младичка девойка, със замах разсече челото на Задарлик.

Бореас Мун подхвана изпуснатата рунка и вдигна дръжката й пред себе си, за да се предпази. Четвъртият ездач изведнъж се надвеси над него. От двете страни на шлема му бяха прикрепени крила на хищна птица. Проблесна вдигнатият му меч.

— Остави го, Кахир — каза рязко белокосият. — Пести времето и кръвта. Милва, Регис, да вървим…

— Не! — избоботи Бореас, без сам да знае защо прави това. — Не натам… Там има само задънен проход. Трябва да вървите нататък, по онези стълби. Горе, в замъка. Ако искате да спасите Господарката на езерото… трябва да побързате.

— Благодаря — отвърна белокосият. — Благодаря ти, непознати. Регис, чу ли го? Води ни.

Само след миг на двора останаха само труповете. И Бореас Мун, все още облегнат на дървената рунка. Не можеше да я пусне, толкова силно му трепереха краката.

Гарваните с грачене кръжаха над замъка Стига. Мъгла обгръщаше кулите.

Вилгефорц изслуша със стоическо спокойствие и с каменно лице съобщението на дотичалия наемник. Но играещото и непрекъснато примигващо око го издаде.

— Помощ в последния момент? — изскърца той. — Не е за вярване. Такива неща просто не се случват. Или се случват, но само в панаирджийските представления, а това точно на такова ми мяза. Бъди така любезен, добри ми човече, и ми кажи, че всичко това си го измислил, за да се пошегуваш с нас?

— Нищо не съм измислил! — възмути се войникът. — Истината ви казвам! Нахълтаха някакви… Цяла армия…

— Добре, добре — прекъсна го магьосникът. — Пошегувах се. Скелен, заеми се лично с това. Сега е моментът да покажеш какво струва малката ти армия, наета, между другото, с моето злато.

Кукумявката подскочи, размахвайки нервно ръце.

— Не гледаш ли твърде просто на нещата, Вилгефорц? — извика той. — Като че ли не си даваш сметка за сериозността на ситуацията! Ако някой е нападнал замъка, то това може да е само армията на Емхир! Което означава…

— Нищо не означава — отряза го магьосникът. — Но знам какво си мислиш. Добре, ако фактът, че стоя зад гърба ти, ще те поуспокои, нека бъде така. Да вървим. Вие също, господин Бонхарт. А що се отнася до теб — погледна той Цири със страшното си око, — остави всяка надежда. Знам кой е дошъл тук със своята достойна за фарс помощ. И ти гарантирам, че ще превърна този фарс в ужас.

Той се обърна към слугите и аколитите:

— Хей, вие! Оковете девойката в двимерит и я заключете в килията с три катинара. И не отстъпвайте нито на крачка от вратата! Ще отговаряте с главите си за нея! Ясно ли е?

— Тъй вярно, господине!

Връхлетяха в коридора, оттам в друга зала, пълна със статуи. Никой не им препречи пътя. Мярнаха се само няколко слуги, които се скриха веднага, щом ги забелязаха.

Хукнаха нагоре по стълбите. Кахир изби вратата с ритник. Ангулеме влетя вътре с боен вик и с един удар на меча си отсече шлема на стоящата до вратата броня, която взе за стража. Веднага разбра грешката си и избухна в смях.

— Хе-хе-хе! Вижте само…

— Ангулеме — укроти я Гералт. — Не стой! Давай нататък!

Пред тях се отвориха врати, мярнаха се фигури. Без да се замисля, Милва опъна тетивата и пусна една стрела. Някой изкрещя. Вратите се затвориха. Гералт чу как падна мандалото.

— Напред! Напред! — извика той. — Не стойте!

— Вещерю — каза Регис. — Глупаво и безсмислено е да тичаме така на сляпо. Аз ще отида… Ще полетя на разузнаване.

— Лети.

Вампирът изчезна, сякаш отвян от вятър. Гералт нямаше време да се изненада. Те отново се натъкнаха на хора, този път въоръжени. Кахир и Ангулеме се хвърлиха с викове срещу тях и хората хукнаха да бягат, най-вече от Кахир и впечатляващия му шлем с крила.

Озоваха се в заобикалящата вътрешния двор галерия. До вратата, водеща към вътрешността на сградата, оставаха няколко крачки, може би двайсетина, когато в другия край на галерията се появиха хора. Разнесоха се викове, усилени от ехото. Засвистяха стрели.

— Скрийте се! — извика вещерът.

Стрелите се сипеха като градушка. Фучаха пера, накрайниците изкарваха искри от каменния под, трошаха мазилка по стените. По вещера и групата му се сипеше прах.

— Залегнете! Зад парапета!

Проснаха се на пода, опитвайки се да се прикрият колкото могат зад резбованите колони на парапета. Но не успяха да се отърват без рани. Вещерът чу как Ангулеме извика и видя как момичето се хваща за рамото, за окървавения ръкав.

— Ангулеме!

— Няма нищо! Мина през месото! — извика момичето с леко треперещ глас, потвърждавайки онова, което вещерът вече знаеше — ако острието на стрелата беше раздробило костта, Ангулеме щеше да изгуби съзнание от шока.

Стрелците от другия край на галерията не спираха да стрелят и крещяха, викайки подкрепление. Неколцина притичаха настрани, за да могат да достигат до противника от по-остър ъгъл. Гералт изруга и прецени разстоянието, отделящо ги от аркадата. Работата не изглеждаше добре. Но да останат тук означаваше сигурна смърт.

— Скачаме! — изкрещя той. — Внимание! Кахир, помогни на Ангулеме.

— Ще ни избият!

— Скачаме! Така трябва!

— Не! — извика Милва и се изправи с лък в ръка.

Тя се изпъна и зае стрелкова поза, като истинска статуя, мраморна амазонка с лък. Стрелците от галерията закрещяха.

Милва отпусна тетивата.

Единият от стрелците излетя назад, удари се с гръб в стената и върху мазилката остана кървав отпечатък, наподобяващ огромно осмокрако. От галерията долетяха рев, гневни и заплашителни крясъци.

— Велико слънце… — изстена Кахир. Гералт го стисна за рамото.

— Да скачаме! Помогни на Ангулеме.

Стрелците от галерията съсредоточиха обстрела си върху Милва. Стрелкинята дори не помръдна, въпреки че около нея се сипеха отломки от мазилката, хвърчаха парчета мрамор и натрошени стрели. Тя спокойно пусна тетивата. Нов вик и втори противник рухна като парцалена кукла, опръсквайки с кръв и мозък своите съседи.

— Сега! — извика Гералт, забелязвайки как стражите скачат от галерията и падат по каменния под на дворчето в опит да се скрият от безмилостните стрели на Милва. Продължиха да стрелят само тримата най-смели.

Една стрела се удари в стълба, засипвайки Милва с прах от мазилката. Тя издуха падналия върху лицето й кичур коса и опъна лъка.

— Милва! — Гералт, Ангулеме и Кахир изтичаха до арките. — Остави ги! Бягай!

— Само още веднъж — каза стрелкинята, притиснала перата на стрелата към крайчето на устните си.

Тетивата изплющя. Единият от тримата смели стрелци изкрещя, преметна се през перилата и падна долу, върху каменния под на дворчето. Останалите за миг изгубиха цялата си смелост. Стовариха се на пода и се притиснаха към него. Притичалите се на помощ хора не бързаха да излязат в галерията и да се изложат под убийствения обстрел на Милва.

С изключение на един.

Милва го оцени веднага. Не много висок, хилав, побелял. С протрит до блясък нараменник върху лявата мишница, със стрелкова ръкавица на дясната ръка. Тя го видя как вдига красивия си комбиниран лък с резбовано ложе, как меко го натяга. Видя опънатата тетива на фона на загорялото му лице, видя как червеното перо на стрелата докосва бузата му. Видя, че той се цели правилно.

Тя вдигна лъка, меко опъна тетивата, като същевременно се прицелваше. Тетивата се докосна до лицето й, перото на стрелата — до крайчеца на устните й…

— По-силно, по-силно, Марийке! До бузата. Усучи тетивата с пръсти, за да не падне стрелата от ложето. Притисни ръка към бузата. Прицели се. Отвори и двете очи! Сега притаи дъх. Стреляй!

Въпреки кожения предпазител, тетивата болезнено ожули лявата й мишница.

Баща й искаше да каже още нещо, но се разкашля. Тежка, суха, болезнена кашлица. „Той кашля все по-силно — помисли си Марийка Баринг, отпускайки лъка. — Все по-силно и все по-често. Вчера се разкашля, когато се целеше в козата. И заради това на обед ядохме варен лебед. Не мога да понасям варения лебед. Мразя глада. И нищетата.“

Старият Баринг си пое въздух с хриптене.

— Стрелата ти премина на педя от целта, момиче! На цяла педя! Нали ти казах да не дърпаш така, преди да отпуснеш тетивата! А ти подскачаш, сякаш имаш охлюв в задника. И се целиш твърде продължително. Стреляш с изморена ръка! Само хабиш стрелите!

— Ама нали уцелих! И то не на една педя, а на половин педя от целта.

— Не ми викай! Боговете ме наказаха, като вместо момче ми пратиха момиче с кашкавалени пръсти.

— Въобще не са ми кашкавалени пръстите!

— Тепърва ще разберем. Стреляй още веднъж. И не забравяй какво ти казах. Стой така, сякаш си се сраснала със земята. Цели се и стреляй бързо. Какво ми се мръщиш?

— Защото ми се караш!

— Имам право на това — баща съм ти. Стреляй.

Тя опъна лъка, нацупена, готова да се разплаче. Той го забеляза.

— Обичам те, Марийке — рече глухо баща й. — Никога не го забравяй.

Тя отпусна тетивата в мига, в който перото се докосна до устните й.

— Добре — рече баща й. — Добре, дъще.

И се закашля страшно, хрипливо.

Мургавият стрелец в галерията загина на място. Стрелата на Милва попадна под лявата му подмишница и навлезе надълбоко, почти до половината, строшавайки ребрата му и разкъсвайки дробовете и сърцето.

Пуснатата секунда по-рано от мургавия стрелец червенопера стрела улучи Милва ниско в корема и излезе отзад, разбивайки таза и разкъсвайки червата и артерията. Стрелкинята се стовари на пода като ударена с таран.

Гералт и Кахир закрещяха в един глас. Без да ги интересува, че стрелците от галерията забелязаха падането на Милва и отново вдигнаха лъковете си, те изскочиха пред портичката, зад която се прикриваха, сграбчиха стрелкинята и я издърпаха, без да обръщат внимание на дъжда от стрели. Една от стрелите иззвънтя, удряйки се в шлема на Кахир. А Гералт можеше да се закълне, че друга му облиза косата.

Милва остави след себе си широка блестяща ивица кръв. На пода, където я оставиха да лежи, веднага се образува огромна локва. Кахир ругаеше, ръцете му трепереха. Гералт усети как го обзема отчаяние. И ярост.

— Лелче! — извика Ангулеме. — Лелче, не умира-а-ай!

Мария Баринг отвори уста, разкашля се силно и изплю кръв на брадичката си.

— И аз те обичам, татко — произнесе тя съвсем ясно.

И умря.

Бръснатите аколити не можеха да се справят с мятащата се и викаща Цири, на помощ им се притекоха прислужниците. Един от тях, който отнесе силен ритник от нея, се преви, падна на колене и се хвана с две ръце за слабините, трескаво опитвайки се да си поеме въздух.

Но това само разгневи останалите. Цири получи удар с юмрук по шията и пестник в лицето. Преобърнаха я, някой силно я удари в бедрото, друг седна на глезените й. Един от бръснатите аколити, млад, със зли жълто-зелени очи, притисна колене в гърдите й, хвана я за косата и силно дръпна. Цири нададе вой.

Аколитът също изкрещя. И се изцъкли. Цири забеляза как от бръснатата му глава бликна кървав фонтан, опръсквайки бялата му лабораторна мантия с кошмарен десен.

Затрещяха преобръщащи се мебели. Пронизителното звънтене и хрущене на чупещото се стъкло се сляха с безумния вой на хората. Разливащите се по масите и пода екстракти, филтри, еликсири и други магически субстанции се смесваха и съединяваха, като при някои контакти се издигаха кълба жълт пушек. Помещението веднага се напълни с отровна смрад.

С насълзените си от вонята очи Цири с ужас забеляза през дима, че из залата с невероятна скорост се мята нещо черно, наподобяващо гигантски прилеп. Видя как по време на полета си прилепът докосва хората, и онези, до които се е допрял, падат с писък на пода. Пред очите й един от бягащите прислужници беше подхвърлен във въздуха и се строполи върху масата, където започна да се гърчи, да пръска кръв и да хрипти сред разбитите реторти, тръбички, дестилационни кубове, лещи и колби.

Получилите се смеси плиснаха върху лампата. Засъска и засмърдя, а в лабораторията изведнъж избухнаха пламъци. Вълната от топлина разпръсна пушека. Цири стисна зъби, за да не се разкрещи.

На стоманения стол, който беше предназначен за нея, седеше слабоват, прошарен мъж, облечен с елегантен черен костюм. Той спокойно заби зъби в шията на преметнатия през коленете му аколит и започна стръвно да смуче. Аколитът пищеше пронизващо и подритваше конвулсивно. Изпънатите му ръце и крака потреперваха ритмично.

Мъртвешки сините езичета на пламъците танцуваха по металическото покритие на масата. Ретортите и колбите се взривяваха една след друга.

Вампирът се откъсна от шията на жертвата си и погледна Цири с черните си като ахат очи.

— Понякога се случва така — заяви той нравоучително, облизвайки кръвта от устните си, — че човек не може да не пие. Но ти не се страхувай — усмихна се той, виждайки изражението на лицето й. — Не се бой, Цири. Радвам се, че те намерих. Казвам се Емиел Регис. Аз, колкото и странно да ти прозвучи, съм приятел на вещера Гералт. Дойдох заедно с него, за да те спасим.

В димящата лаборатория влетя въоръжен наемник. Приятелят на Гералт се извъртя към него, засъска и оголи кучешките си зъби. Наемникът нададе див вой, който дълго време продължи да отеква в далечината.

Емиел Регис бутна от коленете си неподвижното, омекнало като парцал тяло на аколита, стана и съвсем по котешки се протегна.

— Кой би предположил! — рече той. — Такъв палячо, а кръвта му колко вкусна се оказа. На това му се казва „скрито достойнство“. Позволи ми, Цирила, да те отведа при Гералт.

— Не — измърмори Цири.

— Няма защо да се страхуваш от мен.

— Не се страхувам — възрази тя, героично сражавайки се със зъбите си, които се опитваха да се разтракат. — Не е там работата. Тук някъде е затворена в тъмница Йенефер. Трябва да я освободя колкото се може по-бързо. Боя се, че Вилгефорц… Моля ви, господин…

— Емиел Регис.

— Моля ви да предупредите Гералт, че Вилгефорц е тук. Той е магьосник. Могъщ магьосник. Нека Гералт много да внимава.

— Трябва много да внимаваш — повтори Регис, без да сваля поглед от трупа на Милва. — Защото Вилгефорц е много могъщ магьосник. А тя отиде да освобождава Йенефер.

Гералт изруга.

— Да вървим! — извика той, сякаш за да повдигне падналия дух на приятелите си. — Напред!

— Да вървим! — Ангулеме стана и избърса сълзите си. — Да вървим! Време е да сритаме някои задници, мамка му!

— Усещам в себе си такава сила — изсъска вампирът, усмихвайки се зловещо, — че сигурно ще мога да разруша целия замък!

Вещерът го погледна с подозрение.

— Едва ли ще е необходимо — каза той. — Но се качете на горните етажи и вдигнете малко шум, за да им отвлечете вниманието от мен. Аз ще се опитам да намеря Цири. Не ми харесва, изобщо не ми харесва, че си я оставил самичка, вампире.

— Тя настоя — спокойно обясни Регис. — Тонът й изключваше всякакви дискусии. Признавам, хвана ме неподготвен.

— Знам. Вървете на горния етаж. Дръжте се! А аз ще се опитам да я намеря. Нея или Йенефер.

Намери една от двете, и то много бързо.

Натъкна се на тях случайно, съвсем неочаквано, когато излизаше от завоя на коридора. Тогава ги видя. И картината предизвика у него такъв приток на адреналин, че кръвта му завря дори в кръвоносните съдове на върха на пръстите му.

По коридора яки мъже влачеха Йенефер. Магьосницата беше раздърпана и окована във вериги, но това не й пречеше да се гърчи, да рита и да ругае като пристанищен хамалин.

Гералт не остави време на мъжете да се съвземат от неочакваната среща. Удари само веднъж, само един, отблизо, с лакът. Мъжът нададе вой като куче, отлетя назад, заби глава с трясък и звънтене в подредените в нишата брони и се свлече в краката им, размазвайки кръвта си по метала.

Останалите — трима от тях — пуснаха Йенефер и отстъпиха назад. С изключение на четвъртия, който хвана магьосницата за косата и допря ножа си до гърлото й, над самия двимеритов нашийник.

— Не се приближавай — изрева той. — Ще я заколя! Не се шегувам!

— Аз също. — Гералт завъртя меча си като вятърна мелница и погледна дангалака в очите. Онзи не издържа. Пусна Йенефер и се присъедини към другарите си. Всички държаха оръжие в ръцете си. Единият свали от стената стара, но страшна на вид алебарда. Четиримата се присвиха, неспособни да решат да нападнат ли, или да се отбраняват.

— Знаех, че ще дойдеш — каза Йенефер и се изправи гордо. — Покажи им на тези негодници на какво е способен вещерският меч, Гералт.

Тя вдигна високо окованите си ръце и опъна свързващата ги верига. Гералт хвана сихила с две ръце, наведе се леко, прицели се и удари. Толкова бързо, че никой не забеляза движението на острието.

Оковите паднаха със звън на пода. Някой от наемниците шумно въздъхна. Гералт стисна още по-здраво ръкохватката и постави показалеца си под ефеса.

— Застани неподвижно, Йен. Главата леко наведена настрани, ако обичаш.

Магьосницата дори не трепна. След удара се чу съвсем тихичък звън на метал.

Двимеритовият нашийник падна на земята, до веригите. На шията на Йенефер се появи една, само една червена капчица.

Тя се засмя, масажирайки китките си. След това се обърна към мъжете. Нито един не издържа погледа й.

Онзи с алебардата остави старото оръжие на пода внимателно, сякаш се страхуваше, че то ще зазвъни.

— С такива Кукумявката сам да се оправя — изръмжа той. — На мен ми е мил животът.

— Заповядаха ни — измънка друг, отстъпвайки назад. — Наредиха ни… Ние по заповед…

— Нищо не сме ви направили, госпожо — облиза устните си третият. — Във вашата килия… Застъпете се за нас…

— Махайте се — извика Йенефер. Освободена от двимеритовите окови, изправена, с гордо вдигната глава, тя изглеждаше като титанка. Черната й разрошена грива сякаш допираше тавана.

Мъжете се ометоха. Йенефер се смали до нормални размери и се хвърли на шията на Гералт.

— Знаех, че ще дойдеш за мен — промълви тя, търсейки устните му. — Че при всички случаи ще дойдеш.

— Да вървим — каза той след малко, поемайки си въздух. — Сега — Цири.

— Цири — съгласи се тя и в очите й се разгоряха страховити виолетови пламъци. — И Вилгефорц.

Иззад ъгъла изскочи здравеняк с арбалет; изкрещя и стреля, целейки се в магьосницата. Гералт скочи като пружина и замахна с меча. Отбитата стрела прелетя толкова близо над главата на арбалетчика, че той се сви от страх. Преди да успее да се изправи отново, вещерът подскочи и го разпра като шаран. По-нататък по коридора се забелязваха още двама, те също държаха арбалети и също стреляха, но ръцете им трепереха твърде силно, за да улучат. След миг вещерът вече стоеше до тях и двамата умряха бързо.

— Накъде, Йен?

Магьосницата затвори очи и се съсредоточи.

— Насам. По стълбата.

— Сигурна ли си?

— Да.

Главорезите на Скелен ги нападнаха веднага, щом излязоха от завоя близо до украсената с архиволт врата. Бяха повече от десетима, въоръжени с копия, протазани и корсеки. Освен това бяха решителни и яростни. Но въпреки това всичко приключи много бързо. Единият беше поразен в гърдите от огнена стрела, пусната от дланта на Йенефер. Гералт се завъртя в пирует, влетя между останалите и сихилът започна да проблясва и съска като змия. След като убиха четирима, останалите побягнаха, събуждайки със звън и тропот ехо в коридорите.

— Всичко наред ли е, Йен?

— Не може да е по-добре!

Под архиволта стоеше Вилгефорц.

— Колко впечатляващо — каза той спокойно и звучно. — Възхитен съм. Честна дума, наистина съм възхитен, вещерю. Може да си наивен и безнадеждно глупав, но с техниката си определено предизвикваш възхищение.

— Твоите главорези — отвърна също така спокойно Йенефер — току-що избягаха, изоставяйки те в наши ръце. Дай ми Цири, а аз ще те оставя здрав.

— Знаеш ли, Йенефер — озъби се магьосникът, — за втори път днес получавам такова великодушно предложение. Благодаря, благодаря. А ето и отговорът ми.

— Пази се! — извика Йенефер и отскочи встрани. Гералт също отскочи. Навреме. Излетялото от ръката на магьосника огнено кълбо превърна в черна цвъртяща каша мястото, където двамата бяха стояли до момента. Вещерът избърса от лицето си саждите и остатъците от вежди. Забеляза, че Вилгефорц протяга ръка. Гмурна се настрани и падна на пода до колоната. Разнесе се такъв гръм, че в ушите им зазвъня, а замъкът се разтресе из основи.

Страшният гръм отекна в целия замък, стените се разтресоха, полилеите зазвъняха. Със силен трясък на земята се стовари голям портрет с позлатена рамка.

В очите на притичалите наемници гореше див ужас. Стефан Скелен ги изгледа страшно, направи войнствена физиономия и попита с решителен глас:

— Какво става там? Говорете!

— Господин коронер — изхриптя един. — Там е страшно! Те са демони и дяволи… Стрелят с лъкове безпогрешно… Колят навред… Сеят смърт… Всичко е почервеняло от кръв!

— Поне десетина паднаха… Може и повече да са… А там… Чувате ли?

Отново отекна гръм и замъкът се разтресе.

— Магия — измърмори Скелен. — Вилгефорц… Е, да видим. Да разберем кой кого.

Дотича още един войник, пребледнял и посипан с прах. Дълго време не можа да обели нито дума, а когато най-накрая заговори, гласът му трепереше също както ръцете му.

— Там… там… Чудовище… Господин коронер… Прилича на огромен прилеп! Пред очите ми късаше главите на хората… Лее се кръв като фонтан! А той съска и се смее… С ей такива зъбища!

— Няма да се отървем… — прошепна някой зад гърба на Кукумявката.

— Господин коронер — най-накрая се осмели да се обади Бореас Мун. — Това са привидения. Видях… младия граф Кахир аеп Кеалах. А той е мъртъв.

Скелен го погледна безмълвно.

— Господин Стефан… — едва чуто се обади Дакре Силифант. — Дали не воювахме достатъчно тук?

— Това не са хора — простена един от наемниците. — Дяволи от пъкъла, ето какво са! Човешката сила не може да ги спре…

Кукумявката скръсти ръце на гърдите си и погледна войниците със смел и властен поглед.

— Значи няма да се месим в конфликта между пъклените сили! — заяви той силно и уверено. — Нека демоните се бият с демони, магьосниците с магьосници, а привиденията — с надигналите се от гроба мъртъвци. Няма да им се пречкаме. Просто спокойно ще изчакаме тук резултата от битката.

Лицата на наемниците се проясниха. Самочувствието им видимо се подобри.

— Това стълбище е единственото тук — продължи с гръмък глас Скелен. — Няма друг изход. Ще почакаме тук. Да видим кой ще тръгне да слиза по него.

На горния етаж се разнесе ужасяващ грохот, от стените се посипа мазилка. Замириса на сяра и изгоряло.

— Много е тъмно тук! — възкликна Кукумявката с гръмък и смел глас, за да повдигне духа на войниците си. — Бързо палете каквото може! Факли, борини! Трябва да видим кой пръв ще се появи на стълбището! Да напълним с нещо бързо запалимо онези железни кошове!

— Какво запалимо, господине?

Скелен безмълвно им посочи.

— Картините? — попита недоверчиво наемникът. — Платната?

— Именно! — изсумтя Кукумявката. — Какво ме гледате! Изкуството е мъртво!

Рамките се превърнаха в трески, платната — в парцали. Добре изсъхналото дърво и намазаната с маслени бои материя се подпалиха веднага и над тях се извиха ярки пламъци. Бореас Мун гледаше. За себе си вече беше решил. Окончателно.

Нещо зазвъня, проблесна, и колоната, зад която бяха успели да отскочат в последния момент, се срути. Стълбът се пречупи, украсеният с акант капител се стовари на пода и разби на парчета теракотената мозайка. Към тях със съскане се понесе кълбовидна мълния. Йенефер я отби със заклинание и жест.

Вилгефорц идваше право към тях, наметалото му се развяваше като драконови криле.

— Йенефер въобще не ме изненадва — говореше той. — Тя е жена, същество по-нисше в еволюционното си развитие, управлявано от хормонален хаос. Но ти, Гералт, ти си не само мъж, разсъдлив по природа, но си и мутант, неподвластен на емоциите.

Магьосникът замахна с ръка. Проблесна и се чу звънтене. Мълнията отскочи от измагьосания от Йенефер щит.

— Въпреки своята разсъдливост — продължаваше Вилгефорц, прехвърляйки от длан в длан огнено кълбо, — в едно нещо проявяваш изумителна и изключително глупава последователност: непрекъснато те тегли да пикаеш срещу вятъра. Това не може да не свърши зле. Да знаеш, че днес, в замъка Стига, ти пикаеш срещу ураган.

Някъде по долните етажи се водеше битка, някой крещеше силно, виеше от болка. Нещо гореше. Цири вдишваше дима и миризмата на изгоряло, усещаше полъха на горещия въздух.

Нещо изгърмя с такава сила, че поддържащите тавана колони се разтресоха, а от стените се посипа алабастър.

Цири надникна предпазливо иззад ъгъла. Коридорът беше пуст. Тя пое бързо и тихо покрай подредените вляво и вдясно по коридора скулптури. Вече ги беше виждала някъде.

В сънищата си.

Излизайки от коридора, тя се натъкна на човек с копие. Отскочи назад, приготвяйки се да направи салто и да го нападне, но изведнъж осъзна, че човекът с копието всъщност е белокоса, слаба, прегърбена жена. И в ръцете си държи метла, а не копие.

— Къде държат магьосницата с черните коси? — попита Цири. — Къде?

Жената с метлата мълча дълго, помръдвайки с устни, сякаш дъвчеше нещо.

— Откъде да знам, гълъбче? — промърмори най-накрая тя. — Аз само почиствам тук. Нищо друго не правя, само вървя след тях и чистя — повтори тя, без да поглежда Цири. — А те само цапат и цапат. Сама виж, гълъбче.

Цири погледна. На пода на зигзаг беше размазана ивица кръв. Няколко крачки по-нататък кръвта стигаше до сгърчен край стената труп. Още по-нататък лежаха други двама — единият свит на кълбо, другият — съвсем неестествено разпънат на кръст. До тях бяха захвърлени арбалети.

— Само цапат. — Жената взе кофата и парцала, отпусна се на колене и започна да бърше. — Само мръсотия, мръсотия и пак мръсотия. А ти бършеш ли, бършеш. Ще му се види ли някога краят?

— Не — отвърна глухо Цири. — Никога. Така е устроен светът.

Жената спря да бърше. Но не вдигна глава.

— Аз само почиствам — рече тя. — Нищо друго. Но на теб, гълъбче, ще ти кажа, че оттук трябва да тръгнеш направо, а след това наляво.

— Благодаря.

Жената наведе още по-ниско глава и се захвана за работа.

Тя беше сама. Съвсем самичка, изгубена в плетеницата от коридори.

— Госпожо Йенефе-е-ер!

Досега пазеше тишина, защото се страхуваше да не привлече хората на Вилгефорц. Но сега…

— Йенефе-е-ер!

Стори й се, че чу нещо. Да, разбира се!

Тя хукна по коридора и влезе в голяма зала с високи колони. В носа отново я лъхна миризмата на изгоряло.

Бонхарт се появи като призрак от една ниша и я удари по лицето. Тя се олюля, а той като ястреб се нахвърли върху нея, хвана я за гърлото и я притисна към стената. Цири го погледна в рибешките очи и почувства как сърцето й потъва надолу, към корема.

— Нямаше да те намеря, ако не се беше развикала — изхриптя Бонхарт. — Но ти викаше, и то тъжно! За мен ли тъгуваш, миличка?

Продължавайки да я притиска към стената, той заплете пръсти в косата на тила й. Цири отдръпна глава. Ловецът се озъби. Прекара ръка през раменете й, през гърдите, и я хвана грубо за слабините. След това я пусна и я блъсна така, че тя се свлече до стената.

Тогава той хвърли в краката й меча. Нейната Лястовичка. И тя веднага разбра какво се иска от нея.

— Бих предпочел да е на арената — процеди той през зъби. — Като завършек, като финал на много превъзходни представления. Вещерката срещу Лео Бонхарт. Ех, доста биха платили хората, за да видят нещо подобно. Хайде де! Грабвай желязото и го вади от ножницата!

Тя така и направи. Но не извади меча от ножницата, само го преметна на гръб така, че да може да го достигне с ръка.

Бонхарт отстъпи една крачка.

— Мислех си — рече той, — че ще ми е достатъчно да гледам процедурите, които ти е подготвил Вилгефорц. Но съм грешал. Трябва да усетя как животът ти изтича по моето острие. Майната им на всички магии и заговори, на всички предопределения и предсказания, на съдбата на света. Майната й на старата и новата кръв. За какво са ми всички пророчества и магии? Каква полза от тях? Никаква! Нищо не може да се сравни с удоволствието…

Гласът му секна. Тя видя как той стисна зъби, как зловещо проблеснаха очите му.

— Ще ти източа кръвчицата, вещерке — прошепна Бонхарт. — А след това, преди да се вкочаниш, ще отпразнуваме сватбата си. Ти си моя. И ще умреш моя. Грабвай оръжието.

Разнесе се далечен грохот, замъкът се разтресе.

— Вилгефорц прави на кайма твоите вещерски спасители — поясни с каменно лице Бонхарт. — Хайде, момиче, грабвай меча.

„Трябва да бягам — помисли си тя, вкаменена от ужас. — Да избягам на друго място и в друго време, само да е по-далеч от него, колкото се може по-далеч“. Досрамя я. Как така ще бяга? Да изостави Йенефер и Гералт на произвола на съдбата? Но разумът й подсказваше: „Мъртва няма да им помогна много…“

Тя се съсредоточи и притисна юмруци към слепоочията си. Бонхарт веднага разбра какво му готви и се хвърли към нея. Но късно. В ушите на Цири зашумя, нещо проблесна. „Получи се“ — помисли си тя тържествуващо.

И веднага разбра, че е прибързала с ликуването. Разбра го, щом чу яростните викове и ругатни. Виновна за провала й най-вероятно беше злата, враждебна и парализираща аура на това място. Тя се беше пренесла, но наблизо. Съвсем близо до Бонхарт. Но все пак извън обсега на ръцете и меча му. Поне за известно време.

Преследвана от крясъците му, тя се обърна и побягна.

Цири побягна по дългия широк коридор, съпровождана от мъртвите погледи на алабастровите канефори12, поддържащи арките. Зави веднъж, втори път. Възнамеряваше да се крие и да измами Бонхарт, освен това бързаше към звуците от битката. Където имаше бой, там бяха приятелите й.

Връхлетя в голямо кръгло помещение, в средата на което на мраморен подиум се извисяваше статуята на жена с покрито лице, най-вероятно богиня. Оттук излизаха два коридора, и двата доста тесни. Тя избра наслуки. И естествено, направи лош избор.

— Момичето! — изрева един от наемниците. — Падна ни!

Бяха твърде много, за да приеме боя дори в тесния коридор. А Бонхарт сигурно вече беше близо. Цири се обърна и хукна да бяга. Влетя в залата с мраморната богиня. И се втрещи.

Пред нея стоеше рицар с огромен меч, с черен плащ и шлем, украсен с крилете на хищна птица.

Градът гореше. Тя чуваше бученето на пожара, виждаше извиващите се огнени езици, чувстваше пърлещата жега. В ушите й отекваха цвиленето на коне, воплите на умиращите… Крилата на черната птица изведнъж се размахаха и закриха всичко… Помощ!

„Цинтра — помисли си тя, идвайки на себе си. — Остров Танед! Намерил ме е дори тук. Това е демон. Обкръжават ме демони, кошмарите от сънищата ми. Отзад — Бонхарт, отпред — той.“

Разнесоха се викове и тропот на бягащи хора.

Рицарят с шлема внезапно пристъпи към нея. Цири преодоля страха си. Измъкна Лястовичката от ножницата.

— Няма да ти дам да ме докоснеш!

Рицарят пристъпи още веднъж и Цири с изумление забеляза, че зад гърба му, прикрито с наметало, се крие светлокосо момиче, въоръжено с крива сабя.

Момичето се промъкна като рис до Цири и с един удар на сабята съсече единия от преследвачите. А черният рицар — о, чудо! — вместо да нападне Цири, със силен удар повали втори наемник. Останалите отстъпиха към коридора.

Светлокосото момиче се спусна към вратата, но не успя да я затвори. И въпреки че въртеше ловко сабята, наемниците я изтласкаха навътре. Цири забеляза как един от тях я мушка с копие, видя как девойката пада на колене и скочи към нея, размахвайки Лястовичката. От другата страна, развъртайки ужасния си меч, притича Черният рицар. Светлокосата, все още на колене, измъкна отнякъде бойна брадвичка и я метна в лицето на един от наемниците. След това скочи към вратата и я затвори, а рицарят пусна мандалото.

— Уф — въздъхна момичето. — Дъб и желязо! Ще се помъчат, преди да я разбият!

— Изобщо няма да си губят времето, ще потърсят друг път — отвърна делово Черният рицар и веднага се намръщи, забелязвайки, че по дрехите на момичето избива кръв. То махна с ръка — нищо работа.

— Да бягаме оттук! — Рицарят свали шлема си и погледна Цири. — Аз съм Кахир Мавр Дифрин, син на Кеалах. Дойдох заедно с Гералт. За да те спасим, Цири. Знам, че това може да ти се стори невероятно.

— Виждала съм и по-невероятни неща — промърмори Цири. — Дълъг път си извървял… Кахир. Къде е Гералт?

Той я погледна. Тя си спомни очите му от Танед. Тъмносини и меки, като коприна. Красиви.

— Спасява магьосницата — отвърна той. — Онази…

— Йенефер. Да вървим.

— Да! — рече светлокосата. — Трябва да сритаме още някои задници! Заради леличката!

— Да вървим — повтори рицарят.

Но вече беше късно.

— Бягайте — прошепна Цири, когато забеляза кой се приближава по коридора. — Това е въплъщение на дявола. Но той иска само мен. Вас няма да ви преследва… Бягайте… Помогнете на Гералт.

Кахир поклати глава.

— Цири — произнесе меко той, — ти ме изумяваш. Дойдох тук от края на света, за да те намеря, спася и защитя. А ти искаш да бягам?

— Не знаеш с кого си имаш работа.

Кахир затегна ръкавиците си, свали наметалото и го уви около лявата си мишница. Замахна с меча и го развъртя така, че въздухът засвистя.

— Сега ще разбера.

Щом забеляза тримата, Бонхарт се спря. Но само за миг.

— Аха! — рече той. — Дошла е помощ! Това твоите приятелчета ли са, вещерке? Добре. Двама повече или по-малко, няма голяма разлика.

На Цири изведнъж й хрумна една идея.

— Прости се с живота, Бонхарт! — извика тя. — Това е краят ти! Косата удари на камък!

Тя малко се престара, той улови фалша в гласа й. Спря се, гледайки подозрително.

— Вещерът? Наистина ли?

Кахир стисна меча и зае позиция. Бонхарт не помръдна.

— Оказва се, че магьосницата ги предпочита по-младички, отколкото си мислех — извика той. — Погледни насам, пале.

Той разтвори ризата си. Проблеснаха сребърни медальони. Котка, грифон и вълк.

— Ако наистина си вещер — изскърца той със зъби, — тогава знай, че скоро ще добавя личния ти знахарски амулет към колекцията си. Ако не си вещер, ще се превърнеш в труп преди да успееш да мигнеш. По-добре се махай от пътя ми и бягай, където ти видят очите. Трябва ми само това момиче, ти не ме интересуваш.

— Много те бива с думите — спокойно отвърна Кахир, въртейки меча си. — Да видим дали си толкова добър и в друго. Ангулеме, Цири! Бягайте!

— Кахир…

— Бягайте на помощ на Гералт — поправи се той.

Те побягнаха. Цири подкрепяше куцащата Ангулеме.

— Сам си го търсеше. — Бонхарт присви безцветните си очи и пристъпи напред, завъртайки меча си.

— Сам си го търсех? — повтори глухо Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. — Не. Така иска предопределението!

Те се хвърлиха един срещу друг, достигнаха се бързо и във въздуха лудо заблестяха остриетата на мечовете. Коридорът се изпълни със звън на метал, който сякаш накара мраморната статуя на жената да затрепери.

— Не е зле — закашля се Бонхарт, когато се разделиха. — Никак не е зле, момко. Но ти не си никакъв вещер, малката змия ме измами. Край с теб. Приготви се да умреш.

— Силен си в приказките.

Кахир въздъхна дълбоко. Сблъсъкът го беше убедил, че шансовете му да победи рибоокия са минимални. Този тип беше твърде бърз, твърде силен за него. Можеше да се надява само на това, че противникът му бързаше да догони Цири. И очевидно нервничеше.

Бонхарт го нападна отново. Кахир парира удара, сви се, подскочи, хвана противника си за кръста, блъсна го в стената и заби коляно между краката му. Бонхарт го сграбчи за лицето и го удари в слепоочието с дръжката на меча веднъж, втори път, трети… Третият път отхвърли Кахир назад. Той видя блясъка на острието. Машинално го парира. Но твърде бавно.

В рода Дифрин се спазваше една стара традиция: всички мъже от рода изкарваха по едно денонощие при тялото на починалия им роднина, изложено в оръжейната на замъка. През това време жените, за да не пречат и да не разсейват мъжете в тяхното мълчаливо бдение, плачеха и припадаха в най-далечното крило на замъка. След като ги свестяваха, те отново започваха да ридаят истерично. И така отново и отново.

Истерията и сълзите се считаха за нетактичност и безчестие дори при жените, виковарски дворянки. Но в рода Дифрин традицията беше такава и всички я спазваха. И никой не смяташе да я отменя.

Десетгодишният Кахир, най-малкият брат на загиналия в Назаир и лежащ сега в оръжейната Аилил, все още не можеше да се смята за мъж. Не го допуснаха при събралото се край открития гроб мъжко общество, не му позволиха да седи и да мълчи заедно с дядо Груфид, баща на Кеалах, брат на Деран, и всичките останали чичовци, братя и братовчеди. Естествено, не му беше позволено и да плаче и да припада заедно с баба си, майка си, трите сестри и безбройните лели и братовчедки. Заедно с останалите си малолетни роднини, които бяха дошли за панихидата, погребението и тържествения помен в Дарн Дифра, Кахир безделничеше и лудуваше край стените на замъка. И водеше юмручни боеве с онези, които смятаха, че най-смели от смелите в боевете за Назаир са били техните бащи и братя, а не Аилил аеп Кеалах.

— Кахир! Ела тук, синко!

В галерията стоеше Мавр, майката на Кахир, и нейната сестра, леля Кинеад вар Анахид. Лицето на майка му беше почервеняло и толкова подпухнало от плач, че Кахир направо се уплаши. Остана поразен, че плачът може да превърне една толкова красива жена като майка му в истинско чудовище. И той твърдо реши никога през живота си да не плаче.

— Помни, синко — заплака Мавр, прегръщайки сина си толкова силно, че му спря дъхът. — Запомни този ден. Не забравяй кой отне живота на брат ти Аилил. Трябва да ги намразиш за цял живот. Проклетите нордлинги са виновни. Те са твоите врагове, синко. Длъжен си завинаги да намразиш тази проклета престъпна нация!

— Ще ги мразя, госпожо мамо — обеща доста изненаданият Кахир. Първо, брат му Аилил беше паднал в честен бой, с достойната и завидна смърт на войн, така че защо да се проливат сълзи за това? Второ, не беше тайна, че баба Евива, майката на Мавр, произхожда от нордлингите. Татко му неведнъж я наричаше в гнева си „северна вълчица“. Разбира се, когато тя не го чуваше. Но щом такава е волята на майка му…

— Ще ги мразя — горещо се закле той. — Даже вече ги мразя! А когато порасна голям и имам истински меч, ще отида на война и ще им отрежа главите! Ще видиш, госпожо мамо!

Майка му си пое дълбоко дъх и се разплака още по-силно. Леля Кинеад я прегърна.

Кахир сви юмруци и затрепери от омраза. Към онези, които бяха натъжили майка му и я бяха накарали да изглежда толкова грозна.

Ударът на Бонхарт разсече челото, бузата и устната му. Кахир изпусна меча и залитна, а ловецът се завъртя и заби меча си между шията и ключицата му. Кахир падна в краката на мраморната богиня и кръвта му, като в езическо жертвоприношение, изми основата на статуята.

Разнесе се грохот, подът под краката им се разтресе, от стената със звън се стовари някакъв щит. По коридора се кълбеше отровен дим. Цири избърса лицето си. Светлокосото момиче тежеше като воденичен камък.

— По-бързо… Да бягаме…

— Не мога по-бързо — обади се момичето и изведнъж тежко се стовари на пода. Цири видя с ужас, че от подгизналия крачол на панталона й започна да тече кръв, образувайки бързо червена локва.

Момичето беше бледо като труп.

Цири падна на колене до нея, свали й шала, после и колана и се опита да направи пристягаща превръзка. Но раната беше твърде голяма. И се намираше твърде близо до слабините. Кръвта не спираше да се лее.

Момичето я хвана за ръката. Пръстите й бяха студени като лед.

— Цири…

— Да?

— Казвам се Ангулеме. Не вярвах… Не вярвах, че ще те намерим. Но тръгнах заедно с Гералт… Защото човек не може да не го последва. Нали знаеш?

— Знам. Такъв си е той.

— Намерихме те. И те спасихме. А Фрингила ни се присмиваше… Кажи ми…

— Моля те, замълчи.

— Кажи ми… — Устните на Ангулеме се движеха все по-бавно. — Кажи ми, нали си кралица… В Цинтра… Ние ще ти бъдем фаворити, нали? Ще ме направиш ли… графиня? Кажи ми истината… Ще ме направиш ли? Кажи!

— Замълчи. Пази си силите.

Ангулеме въздъхна, изведнъж се наведе напред и опря чело в рамото на Цири.

— Знаех си… — каза тя съвсем ясно. — Знаех си, мамка му, че оня бордей в Тусент беше най-добрата ми идея за оцеляване…

Измина една дълга, много дълга минута, преди Цири да разбере, че държи в прегръдките си едно мъртво момиче.

Тя го забеляза. Видя, как се приближава, съпроводен от мъртвите погледи на поддържащите арката алабастрови канефори. И неочаквано осъзна, че бягството е невъзможно, че от него не може да се избяга. Че ще трябва да се бие с него. Тя знаеше това много добре.

Но страхът беше твърде силен.

Тя хвана меча. Острието на Лястовичката тихо запя. Цири познаваше тази песен.

Тя се върна по широкия коридор, а той пристъпваше към нея, хванал меча си с две ръце. По острието се стичаше кръв, която капеше на тежки гроздове от ефеса.

— Труп — изтърси той, прескачайки тялото на Ангулеме. — Много добре. Онова момченце също е готово.

Цири усети как я обзема отчаяние. Почувства как пръстите й стискат до болка дръжката на Лястовичка.

Тя отстъпи назад.

— Ти ме излъга — процеди през зъби Бонхарт, без да я изпуска от поглед. — Онзи мъж нямаше медальон. Но вътрешният ми глас ми нашепва, че в замъка ще намеря и такъв, който си има медальон. Ще се намери някъде край вещицата Йенефер. Старият Лео Бонхарт си залага главата, че ще бъде там. Но първото нещо — най-важното! — си ти, змийче! Ти преди всичко. Ти и аз. И нашата венчавка.

Цири се реши. Описа с Лястовичката къса дъга и застана в позиция. Завъртя се в полуоборот, още по-бързо, принуждавайки ловеца да се върти на място.

— Последния път — процеди той през зъби, — тия номера не ти помогнаха много. Какво ти става? Не умееш ли да се учиш от грешките си?

Цири засили темпото си; залъгваше противника с плавни, меки движения на острието, примамваше го и го хипнотизираше.

Бонхарт завъртя меча си в свистяща мелница.

— Такива на мен не ми действат — промърмори той. — И от това ми става скучно.

С две бързи крачки съкрати дистанцията помежду им.

— Нека свири музика!

Той подскочи и мушна рязко. Цири се завъртя в пирует, подскочи, отпусна се леко на левия си крак и удари веднага, без да заема позиция. Още преди острието й да срещне защитата на Бонхарт, тя вече се въртеше, гмуркайки се гладко под свистящите му удари. Удари още веднъж, без да замахва, неестествено извивайки лакътя си. Завари го неподготвен. Бонхарт парира и използва набраната инерция, за да й нанесе удар отляво. Тя го очакваше — достатъчно беше само леко да свие колене и да се наведе назад, за да се изплъзне от острието. Веднага му отвърна с бърз удар. Но сега пък той го очакваше и я измами с финт. След като не получи очаквания отговор, тя за малко да изгуби равновесие; спаси се с един бърз отскок, но въпреки това мечът му закачи рамото й. В началото тя си помисли, че острието е резнало само подплатения й ръкав, но само след миг усети затопляне под мишницата и по ръката.

Алабастровите канефори ги наблюдаваха с равнодушни погледи.

Тя отстъпваше, а той я следваше, прегърбен, размахващ меча с широки, режещи движения. Като костеливата смърт, която Цири беше видяла на картините в храма. „Танц на скелети“ — помисли си тя.

Тя отстъпи назад. Топлата кръв вече се стичаше по предмишницата и китката й.

— Първата кръв е моя — рече той, забелязвайки капките, пръскащи по пода. — Чия ще бъде втората? А, годенице моя?

Тя отстъпи отново.

— Обърни се. Това е краят.

Той беше прав. Коридорът завършваше с дупка, на чието дъно се забелязваха прашните, мръсни и начупени дъски на долния етаж. Тази част от замъка беше разрушена. Там, където се намираха в момента, изобщо нямаше под. Беше останала само ажурната носеща конструкция — стълбовете и напречните греди.

Без да се замисля, тя стъпи на една греда и започна да отстъпва по нея, без да изпуска Бонхарт от поглед, следейки всяко негово движение. Точно това я спаси. Защото той изведнъж се спусна на бегом по гредата, нанасяйки бързи коси удари, размахвайки меча в мълниеносни финтове. Тя знаеше на какво разчита Бонхарт: несръчната защита или грешка във финтовете й щеше да доведе до загуба на равновесието и тя щеше да падне от гредата върху разрушения под на долния етаж.

Но този път Цири не се подлъга да финтира. Дори напротив. Извъртя се ловко и се подготви за удара отдясно, а когато той се забави със секунда, тя мигновено нанесе удар, но толкова силно, че Бонхарт залитна, парирайки го. Дори щеше да падне, ако не беше високият му ръст. Протягайки лявата си ръка, той успя да се хване за горната греда и да запази равновесие. Но се разконцентрира само за секунда, а на нея това й беше достатъчно. Тя нанесе силен удар, с цялата дължина на ръката и острието си.

Той дори не потрепна, когато острието на Лястовичката прониза гърдите и лявото му рамо. Веднага й отвърна и ударът му сигурно щеше да я разсече на две, ако тя не беше успяла да отскочи бързо на съседната греда, превита на две и вдигнала меча си хоризонтално над главата.

Бонхарт погледна към рамото си и вдигна лявата си ръка, по която вече се забелязваха преплетени червени змийчета. Погледна към гъстите капки, падащи в дупката.

— Я виж ти — рече той. — Явно умееш да се учиш от грешките си…

Гласът му трепереше от гняв. Но Цири го познаваше много добре. Той беше спокоен, съсредоточен и готов за смъртта. Прескочи на нейната греда, замахвайки с меча, впусна се към нея като ураган, стъпваше уверено, без колебание, без дори да гледа в краката си. Гредата потрепваше, скърцаше и ръсеше прах.

Той настъпваше към нея, нанасяйки удари и от двете страни. Принуди я да отстъпва назад. Нападаше толкова бързо, че тя, страхувайки се да рискува, не можеше нито да скочи, нито да направи салто, а беше принудена през цялото време да парира и да отблъсква ударите му.

Забелязвайки блясъка в рибешките му очи, тя разбра какво е намислил. Той я изтласкваше към стълба, към кръстачката над напречната греда. Избутваше я натам, откъдето нямаше път за бягство.

Трябваше да направи нещо. И в този миг разбра какво.

Каер Морхен. Махалото.

Когато се оттласнеш от махалото, ти получаваш инерция. В теб преминава енергията му, която е необходима, за да се нанесе удар. Ясно ли е?

„Ясно, Гералт.“

Внезапно, с бързината на нападаща змия, тя премина от защита към удар. Острието на Лястовичката изстена при сблъсъка с меча на Бонхарт. В този миг Цири отскочи от гредата и се озова на съседната. Успя като по чудо да запази равновесие. Направи няколко бързи крачки и отново скочи обратно на гредата на Бонхарт, озовавайки се зад гърба му. В този момент той се обърна, замахна широко, почти на сляпо към мястото, където би трябвало да я отведе скокът й. Пропусна я на косъм, силата на замаха му го накара да изгуби равновесие. Цири го връхлетя като мълния. Удари го в движение, падайки полуклекнала. Ударът й беше силен и уверен.

Тя застина на мястото си, протегнала меча си встрани. Гледаше спокойно как продълговатият, отвесен равен разрез на кафтана му започва постепенно да се налива с гъста червена течност.

— Ти… — Бонхарт залитна. — Ти…

Той се хвърли към нея, но вече се движеше бавно и вяло. Тя отскочи назад, а той, без да успее да запази равновесие, падна на едно коляно, но не улучи гредата. А и самото дърво вече беше мокро и хлъзгаво. За миг остана загледан в Цири. После полетя надолу.

Тя го видя да рухва върху изкорубените дъски в облак прах, мазилка и кръв. Видя как мечът му излетя встрани на няколко сажена. Бонхарт лежеше неподвижно, разперил ръце и крака, огромен, мършав. Ранен и напълно обезоръжен. Но все така страшен.

Мина доста време, преди най-накрая да се размърда. Застена. Опита се да вдигне глава. Размърда ръцете си. После краката. Допълзя до стълба и се облегна на него. Отново застена, опипвайки с двете си ръце окървавените си гърди и корем.

Цири скочи. Приземи се полуклекнала до него на разрушения под. Меко, като котка. Видя как рибешките му очи се разшириха от ужас.

— Ти спечели — изхриптя той, без да сваля поглед от острието на Лястовичката. — Спечели, вещерке. Жалко, че не бяхме на арената… Щеше да е страхотно зрелище…

Тя не отговори нищо.

— Аз ти дадох този меч, помниш ли?

— Всичко помня.

— Мисля, че сега… — той застена отново — няма да ме заколиш, нали? Няма да го направиш… Няма да довършиш ранен и обезоръжен… Познавам те, Цири. Твърде си… благородна за това.

Дълго време тя не свали очи от него. Много дълго. След това се наведе. Очите на Бонхарт се разшириха още повече. Но тя просто откъсна медальоните от шията му — вълка, котката и грифона. После се извърна и тръгна към изхода.

Той се нахвърли върху нея с нож, коварно и вероломно. И беззвучно, като прилеп. Но в последния момент, когато замахна, за да забие ножа в гърба й, той изкрещя, влагайки в този вик цялата си омраза.

Тя избегна коварния удар с бързо завъртане, отскочи, обърна се и също нанесе удар — бърз и със замах, с цялата дължина на ръката, увеличавайки силата на удара със завъртане в бедрата. Лястовичката изсвистя и го съсече със самия връх на острието. Чу се свистене и жвакане. Бонхарт се хвана за гърлото. Рибешките му очи се изцъклиха.

— Нали ти казах — рече студено Цири, — че помня всичко.

Очите на Бонхарт се опулиха още повече. След това той падна. Залитна и рухна по гръб, вдигайки облак прах. И остана да лежи там, огромен и слаб като скелет, върху мръсния полуразрушен под сред натрошени дъски и гвоздеи. И продължаваше да се държи за гърлото, стискайки конвулсивно, с всички сили. Но колкото и здраво да го държеше, край главата му бързо се разля огромен черен ореол.

Цири застана над него. Безмълвно. Но така, че той да я вижда. Бонхарт затрепери, заора с токове по дъските. След това издаде звук, какъвто издава фунията, когато от нея се излее всичко.

И това беше последният звук в живота му.

Разнесе се грохот, витражите се пръснаха с трясък и звънтене.

— Внимавай, Гералт!

Те отскочиха. Тъкмо навреме. Ослепителната мълния проби пода, във въздуха засвистяха парчета теракота и остри късчета мазилка. Втората мълния попадна в колоната, зад която се криеше вещерът, и я пръсна на три части. От свода се откъсна половината арка и с оглушителен грохот се разби на пода. Гералт се притисна по очи към пода и покри главата си с ръце, осъзнавайки, че така не си осигурява почти никаква защита от падащите върху него камъни. Беше готов за най-лошото, но се оказа, че не е чак толкова зле. Той скочи, забеляза над себе си блясъка на магически щит и разбра, че го е спасила магията на Йенефер.

Вилгефорц се обърна към магьосницата и разби на прах колоната, зад която се криеше тя. Изрева гневно и простреля облака от дим и прах с огнени стрелички. Йенефер успя да отскочи и отвърна, запращайки към магьосника своята мълния, която обаче той успя да отрази без особени усилия. Ответният му удар запрати Йенефер на пода.

Гералт се хвърли върху магьосника, бършейки мазилката от лицето си. Вилгефорц се обърна към него и протегна ръка, от която със съскане бликна огън. Вещерът машинално се прикри с меча. И чудо! Покритият с руни меч го защити, разрязвайки огнената ивица на две.

— Ха! Чудесно, вещерю! Какво ще кажеш за това?

Вещерът не каза нищо, а отлетя назад като ударен с таран, падна на пода и продължи да се пързаля, докато не спря в основата на колоната. Тя се разцепи и се разпадна на парченца, повличайки със себе си част от купола. Този път Йенефер не успя да го прикрие с магическия си щит. Голямо парче от арката го удари странично и го събори на земята. Болката го парализира за миг.

Йенефер произнасяше заклинания и хвърляше мълния след мълния по Вилгефорц. Нито една не достигна целта си, всички безсилно отскачаха от защитната му магическа сфера. Вилгефорц неочаквано протегна ръце и бързо ги разпери встрани. Йенефер изкрещя от болка и се издигна във въздуха. Вилгефорц сгъна ръце така, сякаш изцежда мокър парцал. Вълшебницата нададе пронизващ вой. И започна да се гърчи.

Гералт скочи, превъзмогвайки болката. Но беше изпреварен от Регис. Вампирът се появи незнайно откъде във вид на гигантски прилеп и беззвучно се нахвърли върху Вилгефорц. Магьосникът не успя да се защити с магия и Регис заби ноктите си в лицето му, пропускайки целта си единствено затова, че окото беше твърде малко. Вилгефорц закрещя, размаха ръце. Освободената Йенефер се строполи със сърцераздирателен стон върху купчина отломки. Кръвта от носа й оплиска лицето и гърдите й.

Гералт вече беше близко и се готвеше да нанесе удар със сихила, но Вилгефорц още не беше победен и нямаше никакво намерение да капитулира. Отхвърли вещера с мощна силова вълна, а атакуващия го вампир простреля с ослепителен бял пламък, който преряза колоната както нажежен нож — масло. Регис ловко избегна пламъка и се материализира в нормалната си фигура до Гералт.

— Внимавай! — извика Гералт, опитвайки се да разбере как е Йенефер. — Пази се, Регис!

— Да се пазя ли? — ахна вампирът. — Аз? Не съм дошъл тук за това!

С невероятен, мълниеносен, същински тигърски скок той се нахвърли върху магьосника и го сграбчи за гърлото. Кучешките му зъби проблеснаха.

Вилгефорц започна да вие от ужас и ярост. За миг изглеждаше, че е настъпил краят му. Но само така изглеждаше. Магикът разполагаше с резервни оръжия за всякакви случаи и срещу всякакви противници. Дори срещу вампири.

Ръцете, които хванаха Регис, пламнаха като нажежено желязо. Вампирът изкрещя. Гералт забеляза, че магьосникът буквално разкъсва Регис на две, също изкрещя и се втурна да го спаси, но безуспешно, Вилгефорц хвърли разкъсания вампир срещу колоната и го обля с бял пламък, който бликна от двете му ръце. Регис закрещя така, че вещерът запуши ушите си с ръце. С ужасяващ звън и трясък се пръснаха и последните витражи. А колоната просто се разтопи. Вампирът се разтопи заедно с нея и се превърна в безформен къс.

Гералт изруга, влагайки цялата си ярост и отчаяние. Подскочи и подготви сихила за удар. Но не успя да го нанесе. Вилгефорц се обърна и го хвана с магическата си енергия. Вещерът прелетя през цялата зала, удари се с всичка сила в стената и се плъзна по нея. Остана да лежи като риба на сухо. Сега въпросът беше не какво счупено има, а какво е останало здраво. Вилгефорц се приближаваше към него. В ръката му се материализира железен прът, дълъг около шест стъпки.

— Бих могъл да те изпепеля със заклинание — каза той. — Бих могъл да те превърна в стъкло, както постъпих току-що с онова чудовище. Но на теб, вещерю, ти е съдено да загинеш по друг начин. В битка. Може да не е от най-честните, но все пак е битка.

Гералт не вярваше, че ще успее да се изправи. Но го направи. Изплю кръв през разцепената си устна. Стисна меча си по-силно.

— На Танед само леко те потроших. — Вилгефорц се приближи до него и завъртя пръта. — Леко и деликатно, понеже исках само да ти дам урок. Само че тъй като явно не си си взел поука, сега ще те потроша целия, ще те разкъсам на парченца. Така че никой никога да не успее да те събере наново.

Той нападна. Гералт не отстъпи. Прие боя.

Железният прът проблясваше и свистеше, магьосникът подскачаше около танцуващия вещер. Гералт избягваше ударите му и сам нанасяше своите, но Вилгефорц ловко ги парираше и тогава сблъскващите се железа стенеха жаловито.

Магьосникът беше бърз и ловък като демон.

Той излъга Гералт с едно завъртане на тялото си и с ловък удар отляво го уцели в ребрата. Преди вещерът да успее да възвърне равновесието си и да възстанови дишането си, той получи такъв удар по рамото, че чак приклекна. С един бърз отскок успя да защити главата си, но не успя да избегне удара отдолу, малко над бедрата. Олюля се и се блъсна в стената, но прояви достатъчно съобразителност, за да падне на пода — точно в мига, в който железният прът леко закачи косата му и се заби в стената така, че полетяха искри.

Гералт се претърколи, прътът се заби в пода на косъм от главата му и отново се разхвърчаха искри. Следващият удар се стовари върху гърба му. Разтърсване, парализираща болка, слабост в коленете. Магьосникът замахна с пръта. В очите му гореше триумфът от победата.

Гералт стисна в юмрук медальона на Фрингила.

Железният прът се стовари с такава сила, че всичко се разтресе. Удари се в пода на един фут от главата на вещера. Гералт скочи и бързо застана на едно коляно. Вилгефорц подскочи и нанесе удар. Прътът отново мина на няколко цала от целта си. Магьосникът поклати глава в недоумение и се поколеба за момент.

После, неочаквано разбрал, въздъхна. Очите му блеснаха. Скочи и едновременно с това замахна.

Твърде късно.

Гералт мълниеносно го съсече през корема. Вилгефорц изкрещя, изпусна пръта, отстъпи назад и се преви на две. Вещерът вече стоеше до него. С един ритник го запрати върху останките от колоната и го разсече от ключицата до бедрото. По пода плисна кръв, струята оформи неясен рисунък. Магьосникът закрещя и падна на колене. Отпусна глава, поглеждайки към гърдите и стомаха си. Дълго време не можа да откъсне поглед от картината, която се разкри пред очите му.

Гералт го чакаше спокойно, застанал в бойна поза, със сихил, готов за действие.

Вилгефорц застена сърцераздирателно и вдигна глава.

— Гера-а-алт…

Вещерът не му позволи да довърши.

Дълго време беше много тихо.

— Не знаех… — каза най-накрая Йенефер, надигайки се от купчината отломки. Изглеждаше страшно. От носа й течеше кръв, която обливаше брадичката й и се стичаше по гърдите. — Не знаех — повтори тя, срещайки неразбиращия поглед на Гералт, — че владееш илюзионистки магии. Които, на всичко отгоре, могат да измамят Вилгефорц…

— Не бях аз. Медальонът ми.

— Аха — подозрително го изгледа тя. — Интересно. И все пак — за онова, че сме още живи, трябва да благодарим на Цири.

— Не разбрах?

— Окото му. Не беше възвърнал изцяло координацията си. Невинаги успяваше да улучи. Аз обаче дължа живота си най-вече на…

Тя замълча и погледна към останките от разтопената колона, в които можеха да се забележат очертанията на една фигура…

— Кой беше той, Гералт?

— Приятел. Ще ми липсва.

— Човек ли беше?

— Въплъщение на човечността. Как си, Йен?

— Имам няколко счупени ребра, сътресение на мозъка, тазобедрената става, гръбначния стълб. Останалото е наред. А ти?

— Горе-долу същото.

Тя погледна равнодушно към главата на Вилгефорц, която лежеше точно в центъра на подовата мозайка. Малкото стъклено око на магьосника ги гледаше с ням укор.

— Хубава гледка — каза Йенефер.

— Така е — съгласи се Гералт след известно време. — Но вече й се нагледах. Можеш ли да вървиш?

— С твоя помощ — да.

Тримата се срещнаха на мястото, където се събираха коридорите. Под арките. Пред мъртвите погледи на алабастровите канефори.

— Цири — рече вещерът и разтърка очи.

— Цири — каза подкрепяната от вещера Йенефер.

— Гералт — каза Цири.

— Цири — отвърна той, преодолявайки внезапния спазъм на гърлото. — Радвам се да те видя.

— Госпожо Йенефер.

Магьосницата се измъкна изпод ръката на вещера и с огромно усилие се изправи.

— Как само изглеждаш, момиче! — рече сурово тя. — Я се погледни! Как изглеждаш! Оправи си косата. Не се изгърбвай. Ела насам.

Цири се приближи вдървено, като автомат. Йенефер й оправи якичката и се опита да избърше с ръкав вече засъхналата кръв. Докосна косите й. Погледна белега на бузата й. Силно я прегърна. Много силно. Гералт видя ръцете й на гърба на Цири. Видя обезобразените й пръсти. Не почувства нито гняв, нито жал, нито омраза. Само умора и безумно желание на всичко това да се сложи край…

— Мамо…

— Дъще моя…

— Да вървим — осмели се да каже най-накрая той, но след като изчака максимално дълго.

Цири подсмръкна силно и си избърса носа с опакото на ръката. Йенефер я погледна и потърка окото си, сякаш нещо е влязло в него. Вещерът погледна към коридора, от който се беше появила Цири, сякаш очакваше оттам да излезе още някой. Цири поклати глава. Той разбра.

— Да се махаме оттук.

— Да — съгласи се Йенефер. — Искам да видя небето.

— Повече никога няма да ви изоставя — глухо каза Цири. — Никога.

— Да се махаме оттук — каза за трети път Гералт. — Цири, подкрепяй Йен.

— Няма защо да ме подкрепя!

— Позволи ми, мамо.

Пред тях се намираше стълбището — голямото стълбище, потънало в дим, разсейвай от мъждукащата светлина на факлите и на огъня в железните кошове. Цири потрепери. Вече беше виждала тези стълби. В сънищата и виденията си.

Долу, в ниското, ги чакаха въоръжени хора.

— Изморих се — прошепна Цири.

— Аз също — призна си Гералт, хващайки сихила.

— Стигат ни толкова убийства.

— И на мен ми омръзна.

— Има ли друг изход оттук?

— Не. Само тази стълба. Трябва да го направим, момиче. Йен иска да види небето. А аз искам да видя небето, Йен и теб.

Цири се огледа, погледна Йенефер, която се беше облегнала на перилата, за да не падне. Измъкна отнякъде медальоните, които беше свалила от шията на Бонхарт. Котката закачи на шията си, вълка подаде на Гералт.

— Надявам се, че знаеш — каза той, — че това са просто символи?

— Всичко в живота е просто символи.

Тя извади Лястовичката от ножницата й.

— Да вървим, Гералт.

— Да вървим. Стой по-близо до мен.

Долу с оръжие в ръце ги очакваха наемниците на Скелен. С бърз жест Кукумявката изпрати първата група към стълбището. По стъпалата затропаха подковани ботуши.

— По-бавно, Цири. Не бързай. Стой по-близо до мен.

— Добре, Гералт.

— И спокойно, момиче, по-спокойно. Не забравяй, никаква злоба, никаква омраза. Ние просто трябва да излезем и да видим небето. А всички, които ни се изпречат на пътя, трябва да умрат. Не се съмнявай в това.

— Не се и съмнявам. Искам да видя небето.

Стигнаха до първата площадка без проблеми. Наемниците отстъпваха, изненадани и победени от спокойствието им. Но само след миг трима се нахвърлиха върху тях, размахвайки мечовете си с крясъци. Умряха веднага.

— Всички заедно! — изрева отдолу Кукумявката. — Убийте ги!

Скочиха следващите трима. Гералт бързо се спусна насреща им, излъга ги с бърз финт и съсече първия през гърлото. Обърна се на другата страна, пропускайки Цири под дясната си ръка. Тя леко удари втория през слабините. Третият се опита да се спаси, скачайки през перилата. Не успя. Гералт избърса с ръкав опръсканото си с кръв лице.

— По-спокойно, Цири.

— Спокойна съм.

Следващата тройка. Проблясване на остриета, вик, смърт. Надолу прокапа гъста кръв, започна да се стича по стъпалата. Някакъв наемник, облечен с украсена с месинг разбойническа дреха, скочи към тях с дълго копие. Очите му блестяха безумно от наркотика. Цири бързо замахна по диагонал, отби дръжката. Гералт го съсече. Избърса си лицето. Продължиха да слизат надолу, без да се оглеждат. Втората площадка вече беше близко.

— Убийте ги! — ревеше Скелен. — Към тях! Убийте ги!

Тропот и викове по стъпалата. Проблясване на острие, вик. Смърт.

— Добре, Цири. Само по-спокойно. Без еуфория. И по-близо до мен.

— Винаги ще бъда близо до теб.

— Не разсичай от височината на раменете; ако можеш, гледай да е от лакътя. И внимавай.

— Внимавам.

Проблясък на острие. Вик, кръв. Смърт.

— Добре, Цири.

— Искам да видя небето.

— Много те обичам.

— И аз теб.

— Внимавай. Вече сме близо.

Проблясък на острие, вой. Вървяха, догонвайки стичащата се по стъпалата кръв. Слизаха надолу, все по-надолу, по стълбището на замъка Стига. Един от нападателите се подхлъзна по окървавените стъпала, падна в краката им и започна да вие, да моли за милост, прикрил главата си с ръце. Минаха покрай него, без да го поглеждат.

До третата площадка никой не се осмели да им прегради пътя.

— Лъковете! — изрева отдолу Стефан Скелен. — Вадете арбалетите! Бореас Мун трябваше да донесе арбалетите! Къде е той?

Кукумявката нямаше как да знае, че Бореас Мун вече е доста далеч. Той препускаше право на изток, притиснал чело към конската грива, опитвайки се да изцеди всички сили на коня си.

От останалите, които бяха изпратени за лъкове и арбалети, се върна само един. Ръцете на отвикналия да стреля наемник трепереха, а очите му сълзяха от фистеха. Първата стрела едва одраска парапета. Втората падна на стълбите.

— По-високо! — дереше се Кукумявката. — Прицели се по-нависоко, идиот! Стреляй по-отблизо!

Арбалетчикът се прицели така, сякаш не го чуваше. Скелен изруга страшно, изтръгна арбалета от ръцете му, скочи на стълбата, отпусна се на едно коляно и се прицели. Гералт бързо закри с тялото си Цири. Но момичето веднага изскочи иззад гърба му, а когато тетивата бръмна, тя вече се намираше на позиция. Вдигна меча в горна кварта и отби стрелата с такава сила, че тя се въртя дълго във въздуха, преди да падне на земята.

— Много добре — промърмори Гералт. — Много добре, Цири. Но ако още веднъж направиш нещо такова, ще ти хвърля един здрав пердах.

Скелен пусна арбалета. И изведнъж осъзна, че е останал сам.

Всичките му хора, събрани на групичка, се намираха най-долу. Никой не се осмеляваше да стъпи на стълбата. И като че ли бяха намалели, още няколко бяха побягнали нанякъде. Същата работа, както с арбалетите.

А вещерът и вещерката спокойно, без да бързат и без да забавят крачка, слизаха надолу по окървавените стълбища на замъка Стига. Вървяха рамо до рамо, хипнотизирайки противниците си и заблуждавайки ги с бързите движения на остриетата си.

Скелен отстъпи. И не спря да отстъпва. До самия край. Когато се озова сред своите и видя, че и те продължават да отстъпват, той безсилно изруга.

— Момчета! — извика той, а гласът му прозвуча фалшиво и се разтрепери. — По-смело! Напред! Заедно! Напред, по-смело! След мен!

— Върви си сам — избъбри някой, поднасяйки към носа си шепа с фистех.

Ударът с юмрук на Кукумявката запрати прашеца по лицето, ръцете и яката на кафтана му.

Вещерът и вещерката стигнаха до втората площадка.

— Когато слязат долу — извика Кукумявката, — ще можем да ги обкръжим. Смело, момчета! На оръжие!

Гералт погледна Цири. И едва не извика от гняв, когато забеляза в сивите й коси бели, блестящи като сребро нишки. Но веднага се овладя. Сега не беше подходящият момент да се ядосва.

— Внимавай — рече глухо той. — Дръж се близо до мен.

— Винаги ще бъда до теб.

— Долу ще бъде напечено.

— Знам. Но нали сме заедно.

— Заедно сме.

— Аз съм с вас — каза Йенефер, която слизаше след тях по почервенелите, хлъзгави от кръвта стъпала.

— Дръжте се накуп! Дръжте се накуп! — ревеше Кукумявката.

Някои от онези, които бяха изтичали за арбалетите, се върнаха. Без арбалети. И много уплашени.

От трите коридора, водещи към стълбището, се разнесе грохот на разбивани с бойни брадви врати, звън на желязо и тежки крачки. Изведнъж от всичките три коридора се изсипаха войници с черни шлемове, брони и наметала със сребърни саламандри. Щом чуха силните и страшни възгласи, наемниците на Скелен хвърлиха оръжията си на земята. В малцината, които още не се бяха решили да го направят, се прицелиха арбалети и остриетата на рогатини, чуха се страшни викове. Този път се подчиниха всички, тъй като стана ясно, че черните войници умират от нетърпение да очистят някого и само чакат повод да го направят. Кукумявката стоеше до колоната, скръстил ръце на гърдите си.

— Чудотворна помощ? — измърмори Цири. Гералт поклати глава в знак на отрицание. Арбалетите и копията се насочиха към тях.

— Glaeddyvan vort!

Съпротивата беше безсмислена. Целият двор беше пълен с черни войници, като мравуняк, а Гералт и Цири бяха твърде изморени. Но не хвърлиха мечовете. Оставиха ги внимателно на стъпалата. След това седнаха. Гералт усещаше топлото рамо на Цири, чуваше дишането й.

Отгоре, заобикаляйки труповете и локвите кръв, показвайки на черните войници празните си ръце, слизаше Йенефер. Тя тежко седна до тях на стъпалата. Гералт усети топлината й с другото си рамо. „Жалко — помисли си той, — че не може винаги да бъде така.“

Знаеше много добре, че не може.

Връзваха хората на Кукумявката и ги отвеждаха един по един. Черните войници със саламандри на плащовете ставаха все повече. Неочаквано сред тях се появиха и офицери, които се разпознаваха лесно по белите пера и сребърните кантове на броните. И по уважението, с което им правеха път.

Пред един от офицерите, чийто шлем беше особено богато украсен със сребро, отстъпваха с изключителна почит. Даже с поклони. Именно той се изправи пред застаналия до колоната Скелен. Кукумявката — това се забелязваше дори при потрепващата светлина от борините и догарящите в металните кошове картини — пребледня, стана бял като хартия.

— Стефан Скелен — гръмко изрече офицерът със звучен глас, който отекна под сводовете на коридора. — Ще бъдеш съден за предателство.

Отведоха Кукумявката, но ръцете му не бяха вързани като на подчинените му. Офицерът се обърна. От гоблена на втория етаж се откъсна едно тлеещо парче и падна, наподобявайки огромна огнена птица. Светлината се отрази в сребърните кантове на бронята, в прикриващото половината лице забрало на шлема, който, както при всички черни войници, беше изкован във формата на зловеща озъбена челюст.

„Дойде и нашият ред“ — помисли си Гералт и не сбърка. Офицерът гледаше Цири, а очите му просветваха през прорезите на забралото, забелязвайки и отбелязвайки всяка една подробност. Бледността й. Белегът на бузата. Кръвта на ръкава и на ръката, Белите кичури в косите й.

След това нилфгардецът погледна към вещера.

— Вилгефорц? — попита той със звучния си глас. Гералт поклати глава в знак на отрицание.

— Кахир аеп Кеалах?

Ново отрицателно поклащане на главата.

— Битка — каза офицерът, гледайки към стълбището. — Кървава битка. Но който меч вади… Освен това доста си облекчил задачата на палача. Дълъг път си извървял, вещерю.

Гералт не отговори. Цири силно подсмръкна и избърса носа си с ръкав. Йенефер я погледна неодобрително. Нилфгардецът забеляза погледа й и се усмихна.

— Дълъг път си извървял — повтори той. — Дойде тук от другия край на света. За нея и заради нея. И поне заради това си заслужил нещо. Господин Де Ридо!

— Слушам, Ваше Императорско Величество.

Вещерът не се изненада.

— Намерете отделна стая, в която бих могъл спокойно да си поговоря с господин Гералт от Ривия. А докато двамата разговаряме, искам да осигурите всички удобства на двете дами. Разбира се, под непрекъсната бдителна охрана.

— Слушам, Ваше Императорско Величество.

— Господин Гералт, елате с мен, ако обичате.

Вещерът се изправи. Погледна към Йенефер и Цири, за да ги успокои, да ги възпре от предприемането на глупави постъпки. Но от това нямаше нужда. И двете бяха ужасно уморени. И примирени със съдбата.

— Дълъг път си извървял — каза за трети път, сваляйки шлема си, Емхир вар Емрейс Дейтвен Адан ин Карн аеп Морвуд, Белият пламък, Танцуващ на Гробовете на Враговете си.

— Не мисля, че твоят е бил по-кратък, Дуни — спокойно отвърна Гералт.

— Значи ме позна — усмихна се императорът. — А на мен ми се струваше, че липсата на брада и различното поведение съвсем са ме променили. От онези, с които някога сме се срещали в Цинтра, мнозина са идвали в Нилфгард и съм ги приемал на аудиенции. Никой не ме позна. А ти ме видя само веднъж, и то преди шестнайсет години. Нима толкова силно съм се запечатал в паметта ти?

— Нямаше да те позная, наистина много си се променил. Просто се досетих. Още преди време, не без странична помощ и подсказване, се досетих каква роля е изиграло кръвосмешението в семейството на Цири. За нейната кръв. В един от кошмарите ми се присъни възможно най-страшното, най-отвратителното кръвосмешение. И изведнъж се появяваш ти.

— Едва си стоиш на краката — рече студено Емхир. — А това, че насила проявяваш дързост, те изтощава още повече. Можеш да седиш в присъствието на императора. Тази привилегия ти се дарява пожизнено.

Гералт седна с облекчение. Емхир продължи да стои, облегнат на един резбован шкаф.

— Ти спаси живота на дъщеря ми — каза той. — Няколко пъти. За което ти благодаря. От мое име и от името на потомците ми.

— Направо ме обезоръжаваш.

Емхир не реагира на язвителната забележка.

— Цирила ще дойде в Нилфгард. В подходящия момент ще стане съпруга на императора. Точно както са ставали и ще стават кралици десетки момичета. Тоест, почти без да познават съпруга си. Често без изобщо да го опознаят след първата среща. Често разочаровани от първите дни и… нощи след сватбата. Цирила няма да е първата.

Гералт се въздържа от коментари.

— Цирила — продължи императорът — ще бъде щастлива, както и повечето кралици, за които ти споменах. Това ще дойде с времето. Любовта, която въобще не искам от нея, тя ще пренесе върху сина, който ще ми роди. Ерцхерцог, а после и император. Император, който ще има син. Син, който ще стане владетел на света и ще го спаси от унищожение. Така гласи пророчеството, чието точно съдържание знам само аз.

— Разбира се — продължи Белият пламък, — Цирила никога няма да разбере кой съм аз. Тази тайна ще умре. Заедно с онези, които я знаят.

— Ясно — кимна Гералт. — Не може да е по-ясно.

— Не може да не виждаш ръката на Предопределението, което стои зад всичко това — обади се след кратко мълчание Емхир. — Дори зад твоите действия. Още от самото начало.

— Във всичко това по-скоро виждам ръката на Вилгефорц. Нали точно той те изпрати навремето в Цинтра? Когато още беше Омагьосания Таралеж. Той направи така, че Павета…

— Колко си заблуден — прекъсна го рязко Емхир, премятайки през рамо наметалото със саламандъра. — Нищо не знаеш. И не трябва да знаеш. Поканих те не за да ти разказвам историята на живота си. И не за да се оправдавам пред теб. Единственото, което си заслужил, е гаранция, че на момичето няма да му се случи нищо лошо. Аз не съм ти длъжен с нищо, вещерю. С нищо.

— Напротив! — прекъсна го Гералт също толкова рязко. — Ти наруши сключеното споразумение. Не спази дадената дума. Излъга. Това е дълг, Дуни. Ти наруши клетвата си като принц и имаш дълг като император. С императорски лихви. За десет години!

— Това ли е всичко?

— Да. Защото само толкова ми се полага, не повече. Но не и по-малко! Трябваше да взема детето, когато навърши шест години. Но ти нямаше намерение да изчакаш обещания срок. Беше решил да ми я откраднеш много по-рано. Само че предопределението, на което толкова обичаш да се позоваваш, се присмя над теб.

През следващите десет години ти продължи да се бориш срещу него. И сега най-накрая я получи, получи Цири, собствената си дъщеря, която някога подло и отвратително лиши от семейство и която сега още по-отвратително възнамеряваш да заплодиш, без да се притесняваш, че извършваш кръвосмешение. Без да искаш от нея любов. Честно казано, Дуни, не знам как ще я погледнеш в очите.

— Целта оправдава средствата — изрече глухо Емхир. — Това, което правя, го правя заради нашите потомци. Заради спасението на света.

— Ако това е начинът да бъде спасен светът — вдигна глава вещерът, — то по-добре да загине. Повярвай ми, Дуни, по-добре да загине.

— Много си пребледнял — рече меко Емхир вар Емрейс. — Успокой се, че току-виж си припаднал.

Той се отдалечи от шкафа, придърпа си един стол и седна. На вещера наистина му се виеше свят.

— Да се превърна в Железния таралеж — започна спокойно и тихо императорът, — беше единственият начин да принудят баща ми да сътрудничи с узурпатора. Всичко се случи след преврата. Баща ми — сваленият император — беше арестуван и изтезаван. Само че той не се пречупи. Тогава опитаха друг начин — пред очите му наетият от узурпатора магьосник ме превърна в чудовище. Магьосникът добави още нещо по своя инициатива. И по-точно заради чувството си за хумор. На нашия език „емхир“ означава „таралеж“. Както вече казах, баща ми не се пречупи и беше убит. А мен ме пуснаха в гората, изпращайки ме с присмех и кикот, и насъскаха след мен кучета. Успях да оцелея; не ме преследваха особено настървено, защото не знаеха, че магьосникът е объркал работата и нощем си връщам човешкия образ. За щастие познавах няколко души, на чиято преданост можех да разчитам. И за твое сведение, тогава бях на тринайсет години.

Наложи се да бягам от страната. А това, че магията може да се развали на Север, отвъд Стълбата Марнадал, го прочете по звездите един леко чалнат астролог на име Ксартисиус. После, след като станах император, му подарих за благодарност кула и оборудване. Дотогава му се налагаше да работи с взети назаем инструменти.

За случилото се в Цинтра знаеш, затова не мисля да губя време, задълбавайки в тези неща. Единствено не съм съгласен с това, че Вилгефорц има нещо общо със случая. Първо, тогава още не го познавах; второ, изпитвах силна антипатия към магьосниците. Всъщност и до днес не ги харесвам особено. А, за малко да забравя: след като си върнах престола, намерих онзи магьосник, който ближеше задника на императора и ме изтезаваше пред очите на баща ми. Аз също проявих чувството си за хумор. Магьосникът се казваше Братенс, а на нашия език това звучи почти като „печен“.

Но стига толкова спомени, да се върнем към същността. Скоро след раждането на Цири, Вилгефорц ме посети тайно в Цинтра. Определи се като агент на хората, които са ми все още верни и са се скрили в Нилфгард от узурпатора. Предложи ми помощ и скоро доказа, че наистина може да ми помогне. Когато го попитах, все още разкъсван от съмнения, защо се е заел с това, той откровено ми отвърна, че разчита на благодарността ми. На милостта, привилегиите и властта, с които ще го дари великият император на Нилфгард. Тоест аз, могъщият господар, завладял половината свят, човекът, чийто потомък ще стане властелин на света. Заедно с такива велики владетели, заяви Вилгефорц без капчица свян, самият той се надявал да стигне далеч. Тогава той ми подаде свитъци от змийска кожа и насочи вниманието ми към съдържанието им.

Така се запознах с предсказанието. Научих за съдбата на света и вселената. Разбрах какво трябва да направя и стигнах до извода, че целта оправдава средствата.

— Но разбира се.

— По това време в Нилфгард — Емхир пропусна ироничната му забележка покрай ушите си, — моите дела се развиваха все по-добре. Моите поддръжници се сдобиваха с все повече влияние; най-накрая, подкрепяни от група редови офицери и кадетския корпус, те се решили на държавен преврат. Само че за това съм им бил нужен аз. Законният наследник на престола и короната на империята, истинският Емрейс, кръв от кръвта на рода Емрейс, на който му предстоеше да се превърне в знаме на революцията. Между нас казано, много революционери се надяваха, че това ще си остане ролята ми. Онези от тях, които са още живи, и до днес съжаляват за това.

Но както вече казах, стига лирични отстъпления. Трябваше да се върна у дома. Дойде моментът Дуни — лъжепринц от Маехт и мним цинтрийски херцог — да оповести за правата си над трона. Само че аз не забравих предсказанието. Трябваше да се върна задължително с Цири. А междувременно Каланте внимателно, много внимателно ми гледаше в ръцете.

— Тя никога не ти се довери.

— Знам. Мисля, че тя знаеше нещо за това предсказание. И би направила всичко, за да ми попречи, а в Цинтра бях в нейна власт. Значи трябваше да се върна в Нилфгард, но така, че никой да не се досети, че аз съм Дуни, а Цири е моята дъщеря. Начинът да го направя ми беше подсказан от Вилгефорц: Дуни, Павета и детето им трябваше да умрат. Да изчезнат безследно.

— При организираното от вас корабокрушение.

— Точно така. При пътуване от Скелиге към Цинтра, когато корабът преминаваше през падината Седна, Вилгефорц смяташе да потопи кораба с магия. Аз, Павета и Цири трябваше предварително да се затворим в специална защитена каюта и да оцелеем. А екипажът…

— Не трябваше да оживее — завърши вещерът. — Така е започнало ходенето ти по трупове.

Известно време Емхир вар Емрейс мълча. Накрая заговори, а гласът му прозвуча сухо:

— Започна малко по-рано. За жалост. В мига, в който се оказа, че Цири не е на борда.

Гералт повдигна вежди.

— За съжаление — лицето на императора оставаше безизразно, — в плановете си бях подценил Павета. Тази слабичка девойка с вечно приведен поглед успя да разгадае намеренията ми. Точно преди да вдигнем котва, тя изпратила момичето на сушата. Направо побеснях. Тя също. Изпадна в истерия. По време на разразилия се скандал тя падна зад борда. Преди да успея да скоча след нея, Вилгефорц дръпна кораба със своя притегател. Ударих си главата и изгубих съзнание. Оцелях по чудо, заплетен в тънките корабни въжета. Свестих се целият в бинтове. Бях със счупена ръка…

— Интересно — попита студено вещерът, — как ли се чувства човек, убил собствената си жена?

— Отвратително — веднага отвърна Емхир. — Чувствах се и все още се чувствам дяволски отвратително. И фактът, че никога не съм я обичал, не променя нищо. Целта оправдава средствата. Но искрено съжалявам за смъртта й. Не съм я искал и не съм я планирал. Павета загина случайно.

— Лъжеш — изрече сухо Гералт, — а на императорите не им подобава да лъжат. Павета не е трябвало да остава жива. Тя щеше да те разобличи. Никога нямаше да допусне да се случи онова, което си възнамерявал да направиш с Цири.

— Щеше да живее… — възрази Емхир. — Някъде… далеч. Има толкова много замъци… Дори да е Дарн Рован… Не можех да я убия.

— Даже заради целта, която оправдава средствата?

— Винаги може да се намери някое не чак толкова драматично средство — потри лице императорът. — Съществуват толкова много.

— Невинаги — каза вещерът, без да сваля очи от лицето му. Емхир погледна встрани.

— Точно това имах предвид — кимна Гералт. — Завършвай разказа си. Времето тече.

— Каланте пазеше момичето като зениците на очите си. Дори не можех да си помисля за отвличане. Отношенията ми с Вилгефорц силно охладняха, останалите магьосници продължаваха да предизвикват в мен антипатия… Но военните и аристокрацията непрекъснато ме подтикваха към война и нападение над Цинтра. Кълняха се, че народът го иска, че народът има нужда от жизнено пространство, че вслушването във vox populi13 ще бъде един вид императорско изпитание. Реших да убия с един удар два заека. С един замах да получа и Цинтра, и Цири. Останалото ти е известно.

— Известно ми е — кимна Гералт. — Благодаря ти за разговора, Дуни. Признателен съм ти, че ми отдели от времето си. Но това не може да продължава повече. Много съм уморен. Видях смъртта на приятелите си, които дойдоха с мен на края на света. Дойдоха, за да спасят дъщеря ти. Дори не я познаваха. Освен Кахир, останалите не я познаваха. А дойдоха да я спасят. Защото бяха благородни и почтени. И какво? Намериха смъртта си. Според мен това е несправедливо. И ако искаш да знаеш, не съм съгласен с това. Плюя на такива истории, в които честните хора умират, а негодниците си живеят живота и продължават с гнусните си дела. Нямам вече сили, императоре. Викай хората си.

— Вещерю…

— Тайната трябва да умре с всички, които я знаят. Това са твои думи. Нямаш друг избор. Не е вярно, че има много начини. Ще избягам от всеки затвор. Ще ти отнема Цири. Няма цена, която да не заплатя, за да ти я отнема. Знаеш го много добре.

— Знам го.

— Може да оставиш Йенефер жива. Тя не знае тайната.

— Тя — каза сериозно Емхир, — ще плати каквато и да е цена, за да спаси Цири. И да отмъсти за смъртта ти.

— Така е — кимна Гералт. — Забравих колко много обича Цири. Прав си, Дуни. Какво пък, от предопределението не може да се избяга. Но имам една молба.

— Слушам те.

— Позволи ми да се простя с тях. След това се оставям в ръцете ти.

Емхир се приближи до прозореца и се загледа в планинския връх.

— Не мога да ти откажа. Но…

— Не се бой. Нищо няма да кажа на Цири. Ако й разкрия кой си ти, ще я нараня. А аз не бих понесъл да я нараня.

Емхир мълча дълго, продължавайки да гледа през прозореца.

— Може пък наистина да съм ти задължен — обърна се той към Гералт. — Чуй какво ще ти предложа в отплата. Много отдавна, преди много години, когато хората все още имали чест, гордост и достойнство, когато все още държали на думата си и се страхували ужасно много от безчестието, понякога се случвало така, че за да избегне опозоряващата го ръка на палача или наемния убиец, осъденият на смърт човек влизал във вана с гореща вода и си прерязвал вените. Може пък…

— Заповядай да напълнят ваната.

— Мога ли да разчитам на това — продължи спокойно императорът, — че Йенефер ще пожелае да те придружи?

— Почти съм сигурен в това. Но все пак трябва да я попиташ. Йенефер има доста бунтарска натура.

— Знам.

Йенефер се съгласи веднага.

— Кръгът се затвори — каза тя, гледайки към китките на ръцете си. — Змията Уробос заби зъби в собствената си опашка.

— Не разбирам! — изсъска Цири като ядосан котарак. — Не разбирам защо трябва да отида с него! Къде? Защо?

— Дъще — рече меко Йенефер. — Такова е твоето предопределение. Разбери, че просто не може да бъде иначе.

— А вие?

— Ние — Йенефер погледна Гералт — имаме друго предопределение. Просто така трябва да бъде. Ела тук, дъще. Прегърни ме силно.

— Те искат да ви убият, нали? Не съм съгласна! Току-що ви намерих! Не е справедливо!

— Който вдигне меч — проговори глухо Емхир вар Емрейс, — от меч умира. Те се сражаваха срещу мен и изгубиха. Но изгубиха достойно.

С три крачки Цири се озова до него, а Гералт въздъхна тихо. Чу въздишката и на Йенефер. „Дявол да те вземе — помисли си той, — всички ще го разберат! Цялото черно войнство ще види онова, което не може да скрие! Същата осанка, същите горящи очи, същата извивка на устните. Скръстените по същия начин на гърдите ръце. За твой голям късмет пепелявите коси е наследила от майка си. И все пак е достатъчно само да погледне човек, за да разбере, че сте една кръв…“

— Значи ти… — каза Цири, изпепелявайки Емхир с огнения си поглед. — Значи ти си спечелил? И смяташ, че си спечелил честно?

Емхир вар Емрейс не отговори. Само се усмихна доволно, без да сваля поглед от момичето. Цири стисна зъби.

— Толкова хора загинаха. Толкова хора умряха заради теб. И те ли изгубиха достойно? Нима тяхната смърт е достойна? Само зверовете могат да си мислят така. Въпреки че съм виждала смъртта в очите, не можа да ме превърнеш в звяр. Няма и да успееш.

Той не отговори. Гледаше я така, сякаш я изпиваше с поглед.

— Знам какво си намислил — изсъска тя. — Какво искаш да направиш с мен. И ще ти кажа още сега, тук: няма да ти позволя да ме докоснеш. А ако ти… Ако ме… Ще те убия. Дори вързана. Когато заспиш, ще ти прегриза гърлото.

С едно махване на ръката императорът успокои надигналото се сред офицерите мърморене.

— Ще стане онова, което е писано — процеди той, без да сваля поглед от Цири. — Прости се с приятелите си, Цирила Фиона Елен Рианон.

Цири погледна вещера. Гералт поклати глава в знак на отрицание. Момичето въздъхна.

Двете с Йенефер се прегърнаха и дълго си шепнаха. После Цири се приближи до Гералт.

— Жалко — тихо каза тя. — Всичко обещаваше да бъде по-добре.

— Много по-добре — потвърди той.

Двамата се прегърнаха.

— Бъди смела.

— Той няма да ме получи — прошепна тя. — Не се страхувай. Ще избягам от него. Имам си начини…

— Не бива да го убиваш. Запомни, Цири. Не бива.

— Не се бой. И през ум не ми е минавало да го убивам. Знаеш ли, Гералт, вече достатъчно убивах. Предостатъчно.

— Предостатъчно. Сбогом, вещерке.

— Сбогом, вещерю.

— Само не плачи.

— Лесно ти е да го кажеш.

Емхир вар Емрейс, императорът на Нилфгард, изпроводи Йенефер и Гералт до банята, почти до ръба на огромния мраморен басейн, пълен с ароматна гореща вода.

— Сбогом — каза той. — Не е нужно да бързате. Аз тръгвам, но ще оставя тук хора, които ще инструктирам и на които ще дам съответните заповеди. Когато се приготвите, викнете, и лейтенантът ще ви подаде ножа. Но пак повтарям, няма нужда да бързате.

— Оценяваме милостта ви — кимна сериозно Йенефер. — Ваше Императорско Величество?

— Слушам ви.

— Моля ви, не наранявайте дъщеря ми. Не искам да умирам с мисълта, че тя плаче.

Емхир дълго мълча. Много дълго. Облегнат на касата на вратата. Обърнат на другата страна.

— Госпожо Йенефер — каза най-накрая той със странно изражение на лицето. — Бъдете сигурна, че няма да нараня дъщерята на двама ви с вещера Гералт. Минавал съм през труповете на приятели и съм газил гробовете на враговете си. И смятах, че мога да направя всичко. Но онова, в което ме подозирате, просто не мога да го направя. Сега вече знам това. Благодарение на вас двамата. Сбогом.

Той излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си. Гералт въздъхна.

— Ще се събличаме ли? — Той погледна към димящия басейн. — Честно казано, изобщо не ми допада мисълта, че ще ни извлекат оттук във вид на голи трупове…

— А на мен пък въобще не ми пука как ще ме извадят. — Йенефер събу обувките си и бързо свали полата си. — Макар това да е последното ми къпане, изобщо нямам намерение да влизам облечена във водата.

Тя съблече ризата си презглава и влезе в басейна, енергично разплисквайки водата.

— Хайде, Гералт. Какво стоиш като вкаменен?

— Бях забравил колко си красива.

— Бързо забравяш. Хайде, влизай.

Щом се озова до нея, тя обви ръце около врата му. Той я целуна, галейки тялото й под водата и над нея.

— А дали моментът е подходящ? — попита риторично той.

— За тези неща всеки момент е подходящ — измърка тя, потапяйки във водата едната си ръка и докосвайки тялото му. — Емхир повтори два пъти, че не е нужно да бързаме. Как би предпочел да прекараме последните ни отпуснати минути? В стонове и плач? Недостойно. В разкаяние? Банално и глупаво.

— Не става въпрос за това.

— А за какво?

— Ако водата изстине — промърмори той, галейки я по гърдите, — разрезите ще бъдат болезнени.

— За удоволствието си заслужава да се заплати с болка. — Йенефер пъхна и другата си ръка под водата. — Ти страхуваш ли се от болката?

— Не.

— Аз също. Седни на ръба на басейна. Искам да те любя, но дявол да го време, нямам никакво намерение да се гмуркам.

— О, скъпи! — каза Йенефер, отмятайки глава така, че влажните й от парата коси се пръснаха по ръба на басейна като малки черни змийчета. — О, скъпи…

— Обичам те, Йен.

— Обичам те, Гералт.

— Време е. Да им викнем ли?

— Да викнем.

Те викнаха. Първо извика вещерът, след това викна Йенефер. После, без да дочакат отговора, извикаха и двамата:

— Хайде! Готови сме! Давайте ножа! Ееей! По дяволите! Водата ще изстине!

— Ами тогава излизайте, де — каза Цири, надниквайки в басейна. — Всички си тръгнаха.

— Какво-о-о?

— Нали ви казах: тръгнаха си. Освен нас тримата тук няма жив човек. Обличайте се. Голи изглеждате много смешно.

Докато се обличаха, ръцете им започнаха да треперят. И на двамата. С огромни усилия се справяха с катарамите, илиците и копчетата. Цири не спираше да бърбори.

— Тръгнаха си. Внезапно. Всичките. Събраха се, метнаха се на конете и си тръгнаха. Вдигайки облак прах.

— И никого ли не оставиха?

— Никого.

— Странно — прошепна Гералт. — Нищо не разбирам.

— Да не се е случило нещо? — прокашля се Цири.

— Не — отвърна бързо Цири. — Нищо.

Тя лъжеше.

Отначало правеше фасони. Изпъната, гордо вдигнала глава, с каменна физиономия, тя отблъсна облечените в черни ръкавици ръце на черните рицари, гледайки смело и предизвикателно ужасните забрала на шлемовете им. Повече не посмяха да я докоснат. Освен това ги възпираше ръмженето на офицера, онзи широкоплещест мъж със сребърните обшивки на бронята и белите пера от чапла на шлема.

Тя тръгна към изхода, ескортирана от двете страни. С гордо вдигната глава. Отекваше тропотът на тежки ботуши, дрънчаха брони, звънтяха оръжия. След няколко крачки тя се обърна за пръв път.

След още няколко — за втори. „Та аз никога повече няма да ги видя — проблесна в главата й ужасяваща мисъл. — Нито Гералт, нито Йенефер. Никога.“

Щом го осъзна, с един замах изтри маската си на фалшива храброст. Лицето й се смръщи и се изкриви, очите й се напълниха със сълзи, носът й потече. Тя се бореше с всички сили, но напразно. Потокът от сълзи проби лицемерната преграда.

Нилфгардците със саламандри на раменете я гледаха мълчаливо. Мълчаливо и изумено. Някои я бяха видели на окървавените стъпала, а всички — докато разговаряше с императора. Вещерката с меча, непобедимата вещерка, гледаща смело в очите на самия император. И сега се изненадаха, виждайки пред себе си едно хлипащо, леещо сълзи дете.

Тя беше наясно с това. Погледите им я изгаряха като огън, режеха я като нож. Тя се бореше, но безуспешно. Колкото повече се опитваше да се сдържи, толкова по-силно се лееха сълзите. Тя забави крачка, след това се спря. Ескортът също. Но само за миг. Изпълнявайки командата на офицера, някой я хвана с железните си ръце под мишниците. Хлипайки и преглъщайки сълзите си, Цири се обърна за последен път. След това я понесоха. Тя не се съпротивляваше. Но хлипаше все по-силно, все по-отчаяно.

Спря ги император Емхир вар Емрейс, същият тъмнокос мъж, чието лице пробуждаше в нея странни, неясни спомени. Той рязко им заповяда да я оставят.

Цири подсмръкна и избърса носа си с ръкав. Видя го, че се приближава, преглътна сълзите си и отново вирна глава. Но разбираше, че сега всичко изглеждаше просто смешно.

Емхир мълча дълго, без да сваля поглед от нея. Приближи се. Протегна ръка. За своя огромна изненада Цири, която винаги механично се отдръпваше при такива движения, сега просто не реагира. С още по-голямо смайване установи, че докосването му не я отвращава. Той я погали по косата, прошарена от бели като сняг кичурчета. Докосна грозния белег на бузата й. После я привлече към себе си, милваше я по главата, по гърба. А тя, разтърсвана от ридания, му позволяваше да го прави, а ръцете й бяха отпуснати неподвижно, като на плашило.

— Странна работа е предопределението — чу тя шепота му. — Сбогом, дъще.

— Какво ти каза той?

Лицето на Цири леко се изкриви.

— Каза: va faill, luned. На Старата реч това означава: „Сбогом, момиче“.

— Знам — кимна Йенефер. — И после какво?

— После… После ме пусна, обърна се и си тръгна. Заповяда на всички да си тръгнат. И те си тръгнаха. Минаваха покрай мен абсолютно равнодушни, потропвайки с ботушите си и дрънчейки с броните си така, че ехото кънтеше по коридора. Метнаха се на конете и си заминаха, а аз чувах само цвилене и тропот. Никога няма да го разбера това. Защото, като се замисля…

— Цири…

— Какво?

— Не се замисляй.

— Замъкът Стига — повтори Филипа Ейлхарт, гледайки през спуснатите ресници на Фрингила Виго. Фрингила не се изчерви. През последните три месеца беше успяла да направи вълшебен крем, който стеснява кръвоносните съдове. Благодарение на това червенината не достигаше до лицето й дори в случаите, когато ужасно много я беше срам.

— Скривалището на Вилгефорц е било в замъка Стига — потвърди Асире вар Анахид. — В Ебинг, над планинско езеро, чието име моят информатор, обикновен войник, не е бил в състояние да запомни.

— Вие казахте „било“ — обърна внимание Францеска Финдабаир.

Било — потвърди Филипа. — Защото Вилгефорц е мъртъв, скъпи колежки. Той и партньорите му, цялата им шайка, вече са заровени в земята. И тази услуга ни направи не кой да е, а нашият добър познат Гералт от Ривия. Когото недооценихме. Всяка една от нас. И по отношение на когото сме грешали. Всички ние.

Магьосничките, като по команда, погледнаха към Фрингила, но кремът наистина действаше безотказно. Асире вар Анахид въздъхна. Филипа удари с длан по масата.

— Макар и да ни оправдава това — рече сухо тя, — че бяхме затрупани със задачи, свързани с войната и подготовката на мирните преговори, все пак трябва да смятаме за поражение на Ложата факта, че в случая с Вилгефорц бяхме изпреварени и отменени. Такова нещо не бива да се случва повече, мили дами.

Ложата — с изключение на бледата като мъртвец Фрингила Виго — кимна в знак на съгласие.

— В този момент — продължи Филипа, — вещерът Гералт се намира някъде в Ебинг. Заедно с Йенефер и Цири, които е освободил. Трябва да помислим как да ги намерим…

— А замъкът? — прекъсна я Сабрина Глевисиг. — Не забрави ли нещо, Филипа?

— Не, не съм забравила. Легендата, ако възникне такава, трябва да има само една правилна версия. Исках да помоля за това тъкмо теб, Сабрина. Вземи със себе си Кейра и Трис. Погрижете се за тази работа. Така че да не остане и следа.

Грохотът от взрива се чу чак в Маехт. Светлината — тъй като всичко се случваше през нощта — се видя чак в Метина и Гесо. Серията породени от взрива тектонични колебания се усети още по-надалеч. В наистина отдалечените краища на света.