Господарката на езерото. Том 2

Единадесета глава

Летяха шеметно, презглава, като обезумели. Носеха се през кипящи от пролетта дни. Конете препускаха в галоп, а хората, изправяйки прегърбените над земята вратове и шии, гледаха подире им, без да разбират дали това са живи хора, или призраци.

Пътуваха и през нощите, тъмни и влажни от топлия дъжд, а събудилите се в леглата си хора клатеха изумено глави, борейки се със задушаващата болка, набъбваща в гърлата и гърдите им. Скачаха, вслушваха се в хлопането на капаците на прозорците, в плача на разбудените деца, във виенето на кучетата. Прилепяха лица към прозорците, без да са сигурни какво са видели — ездачи или привидения.

Из Ебинг се заговори за трите демона.

Тримата конници се появиха неясно как, неясно откъде и неясно по какво чудо, като хванаха Куция неподготвен и не му позволиха да избяга. Нямаше смисъл и да вика за помощ. Сакатият беше на поне петстотин крачки от последните къщи. А дори и да беше по-близо, едва ли някой от жителите на Ревност щеше да откликне на виковете му. Беше времето на следобедната почивка, което в Ревност започваше от късната сутрин и продължаваше до рано вечерта. Аристотел Бобек с прякор Куция, местният просяк и философ, прекрасно знаеше, че по това време жителите на Ревност не реагират на нищо.

Ездачите бяха трима. Две жени и един мъж. Мъжът имаше бели коси и меч на гърба си. Едната от жените, по-възрастната, беше облечена в черно и бяло, а косите й с цвят на крилете на врана бяха завити в къдрици. Младата беше с пепелявосиви коси и едната й буза беше обезобразена от отвратителен белег. Яздеше много красива врана кобила. На Куция му се стори, че някога вече е виждал тази кобила.

Точно младата заговори първа.

— Местен ли си?

— Не съм виновен! — затрака със зъби Куция. — Тук си бера гъби! Моля ви, не навреждайте на сакатия…

— Местен ли си? — повтори девойката, а зелените й очи проблеснаха заплашително.

Куция се сви.

— Да, ваша светлост — измънка той. — Тукашен съм. Тук съм роден, в Бирка, сиреч в Ревност. И тук сигурно ще ми се наложи да умра…

— Тук ли беше през лятото и есента на миналата година?

— А къде другаде да бъда?

— Отговаряй, като те питам.

— Тук бях, благородна госпожице.

Враната кобила тръсна глава и помръдна уши. Куция усещаше върху себе си пробождащите като иглите на таралеж погледи на другите двама конници — чернокосата и белокосия. Най-много го беше страх от белокосия.

— Преди една година — започна девойката с белега, — през септември, по-точно на девети септември, в първата четвърт на луната, тук убиха шестима млади хора. Четири момчета… и две момичета. Спомняш ли си?

Куция преглътна. Отначало само предполагаше, сега вече знаеше, беше сигурен.

Девойката се беше променила. И то не само заради белега на лицето. Сега тя беше съвсем различна от тогава, когато виеше, завързана за коневръза, и гледаше как Бонхарт отрязва главите на убитите Плъхове. Да, беше различна от тогава, когато в кръчмата „Под главата на химерата“ ловецът на глави я беше съблякъл и я беше пребил. Само тези очи… Очите не се бяха изменили.

— Отговаряй! — извика рязко чернокосата. — Зададоха ти въпрос.

— Помня, благородни дами и господа — потвърди Куция. — Как да не помня? Убиха шестима млади хора. Наистина беше миналата година. През септември.

Девойката мълча дълго, гледайки не в него, а някъде далеч, над раменете му.

— Значи трябва да знаеш също… — изрече тя най-накрая с усилие. — Трябва да знаеш мястото, където тези младежи и девойки са погребани… При коя ограда… В коя помийна яма или сметище… А ако телата им са изгорени… Или са ги хвърлили в гората, на вълците и лисиците… Тогава ще ми покажеш мястото. Ще ме отведеш там. Разбираш ли?

— Разбрах, Ваша светлост. Елате. Изобщо не е далеч.

Той закуцука, усещайки върху гърба си горещия дъх на конете. Не се обръщаше. Нещо му подсказваше, че е по-добре да не го прави.

— Ето тук — посочи той най-накрая. — Това ни е градското гробище, в тази горичка. А онези, за които питате, светла госпожице Фалка, лежат ей там.

Девойката шумно си пое дъх. Куция я погледна крадешком, видя как се е променило лицето й. Белокосият и чернокосата мълчаха, лицата им бяха като изсечени от камък.

Девойката дълго гледа гроба — красив, равен, поддържан, ограден с късчета пясъчник, шпатови и шистови плочки. Еловите клонки, които някога го бяха украсявали, бяха посърнали. Цветята, сложени на него, бяха изсъхнали и пожълтели.

Девойката скочи от коня.

— Кой? — попита тя приглушено, без все още да обръща глава.

— Ами… много от жителите на Ревност помагаха — изкашля се Куция. — Но най-много от всички — вдовицата Гулю. И младият Никлар. Вдовицата винаги е била добра и сърдечна жена… А Никлар… Него го измъчваха страшни сънища. Не му даваха покой. Докато не направи нормално погребение на убитите…

— Къде да ги намеря? Вдовицата и този Никлар?

Куция дълго мълча.

— Вдовицата лежи ей там, зад онази крива бреза — каза най-накрая, гледайки без страх в очите на девойката. — Почина от пневмония през зимата. А Никлар се загуби някъде в чужбина… Разправят, че са го убили във войната.

— Забравих — прошепна тя. — Забравих, че съдбата е свързала двамата с мен.

Тя се приближи към гроба, спусна се, по-точно — падна на колене. Наведе се ниско, много ниско, почти докосвайки с челото си основата на камъка. Куция видя как белокосия се помръдна, сякаш иска да слезе от коня, но чернокосата жена го хвана за ръката и го удържа с жест и поглед.

Конете пръхтяха, тръскаха глави и подрънкваха с мундщуците.

Тя остана при гроба дълго, много дълго, навела глава и мърдайки беззвучно устни.

Когато се изправи, се олюля. Куция машинално я подкрепи. Тя потрепна, изтръгна лакътя си, през сълзи го погледна зловещо. Но не каза нито дума. Даже му благодари с кимване, когато той задържа стремето й, за да се качи тя на коня.

— Да, светла госпожице Фалка — осмели се той. — Странни са пътищата на съдбата. Вие тогава бяхте в ужасно положение, почти никой от нас, в Ревност, не очакваше, че ще се измъкнете жива… А вижте сега, вие сте жива и здрава, а Гулю и Никлар са на оня свят… Няма на кого дори да благодарите, а? За гроба…

— Не се казвам Фалка — изрече тя рязко. — Казвам се Цири. Що се отнася до благодарността…

— Смятайте, че сте я получили — подхвърли студено чернокосата, и в гласа й имаше нещо, което накара Куция да потрепери. — За този гроб — продължи бавно тя, — за вашата човечност, почтеност и порядъчност, цялото ви село е удостоено със снизхождение, милост, благодарност и награда. Дори не можете да си представите колко голяма.

Скоро след полунощ на девети април първите жители на Клармон се събудиха от трепкаща светлина, червен блясък, нахлуващ през прозорците им. Останалите наскачаха от леглата заради последвалите викове, рев и тревожен звън на камбаната.

Пламтеше само една сграда — голямото дървено здание на бившия храм, някога посветен на божество, чието име вече никой не помнеше освен стариците на преклонна възраст. Храмът, сега превърнат в амфитеатър, където от време на време даваха циркови представления, провеждаха боеве и други развлекателни мероприятия, способни да извадят градчето Клармон от скуката, меланхолията и сънното затъпяване.

Именно този амфитеатър сега беше обхванат от море бушуващи пламъци и се разтърсваше от експлозии. От всичките му прозорци изскачаха дълги по няколко сажена огнени езици.

— Гасете! — крещеше собственикът на амфитеатъра, търговецът Хувенагел, тичайки и размахвайки ръце, при което огромният му корем се тресеше. Беше с нощната си шапчица и тежък халат от съшити парчета, наметнат направо върху нощницата му. Босите му крака газеха тора и мръсотията по уличката.

— Гасе-е-ете! Хора-а-а! Вода-а-а!

— Това е божие наказание — заяви авторитетно една от стариците. — Заради зулумите, които се вършеха тук…

— Да, да, госпожо. Несъмнено заради това!

От пламтящия театър полъхваше горещина, от смърдящите на конска урина локви се вдигаше пара, сипеха се искри. Неясно откъде се появи вятър.

— Гасе-е-ете! — виеше диво Хувенагел, виждайки, че огънят напредва към пивоварната и хамбарите със зърно. — Хора-а-а! Хващайте ведрата-а-а!

Не липсваха доброволци. Нещо повече — Клармон дори имаше своя собствена пожарна, съоръжена и издържаща се от парите на Хувенагел. Гасяха с жар и ентусиазъм. Напразно.

— Няма да успеем… — мърмореше комендантът на пожарникарите, търкайки покритото си с мехури лице. — Това не е обикновен огън… Дяволски огън е!

— Черна магия… — каза друг пожарникар, кашляйки от дима.

От амфитеатъра се разнесе страхотен трясък на чупещи се мертеци и греди. Затрещя, забумтя, към небето изригна фонтан от огън и искри, покривът се строши и пропадна във вътрешността на сградата, върху арената. Сградата се наклони, сякаш правейки реверанс на публиката, която за последен път се радваше на наистина ефектен огнен бенефис.

После стените рухнаха.

С усилията си пожарникарите и спасителите успяха да запазят само половината от зърнохранилището и около една четвърт от пивоварната.

Настъпи вонящ изгрев.

Хувенагел седеше сред мръсотията и пепелта, в опушения си халат. Седеше и жалостиво плачеше, хлипаше като дете.

Неговият театър, както и пивоварната и хамбарът, разбира се, бяха застраховани. Проблемът беше там, че застрахователната компания също беше собственост на Хувенагел. Нищо, дори някаква данъчна измама, не беше в състояние дори и в най-малка степен да му възстанови загубите.

— Сега накъде? — попита Гералт, гледайки стълба от дим на фона на розовото зарево в небето. — Кого още искаш да навестиш, Цири?

Тя го погледна и той веднага съжали за въпроса си. Изведнъж му се прииска да я прегърне, да я държи в обятията си, да я притиска, да я гали по косата. Да я защитава. Никога вече да не допусне тя да остане сама. За да не й се случи нещо лошо, за да може никога вече да не й се прииска да отмъщава на някого.

Йенефер мълчеше. Напоследък Йенефер бе много мълчалива.

— Сега — отвърна много спокойно Цири — ще отидем в едно селище на име Говорог. Това название идва от защитаващия селото сламен еднорог — смешна, семпла кукла. Искам за спомен за онова, което се случи там, жителите да получат… Е, ако не по-ценен, то поне по-изящен тотем. Там ще разчитам на помощта ти, Йенефер, защото без магия…

— Знам, Цири. А после?

— Блатата Переплут. Надявам се, че ще попадна… При къщурка в блатата, сред тръстиките. Там ще намерим останките на един човек. Искам тези останки да почиват в достоен за тях гроб.

Гералт продължи да мълчи. И да не сваля поглед.

— После — продължи Цири, без ни най-малко усилие издържайки погледа му, — ще отидем в селото Дун Дара. Най-вероятно са подпалили тамошната кръчма, не е изключено и да са убили кръчмаря. По моя вина. Бях заслепена от омраза и отмъстителност. Ще се опитам да се отблагодаря по някакъв начин на роднините му.

— Едва ли има някакъв начин — каза той, продължавайки да я гледа.

— Знам — отговори тя веднага, твърдо, почти гневно. — Но ще застана смирено пред тях. Надявам се, споменът за техните погледи да ме предпази от подобни грешки. Разбираш ли това, Гералт?

— Разбирам, Цири — отвърна Йенефер. — Повярвай, и двамата те разбираме много добре, дъще. Да вървим.

Конете се носеха като вятър. Като магически вихър. Разтревожен от профучалата тройка конници, поредният пътник вдигаше глава. Вдигаше глава търговец в каруца със стоки, престъпник, бягащ от правосъдието, скитник преселник, когото политиците са изгонили от земята, на която се е заселил, доверявайки се на други политици. Вдигаха глави скитници, дезертьор и пилигрим с тояжка. Вдигаха глави, смаяни, изплашени. Несигурни какво са видели.

Из Ебинг и Гесо започнаха да се носят приказки. За Дивия лов. За трима призрачни конници.

Измисляха разказите вечер, в миришещите на затоплена мас и пържен лук стаи, в клубовете, задимените кръчми, странноприемниците, чифлиците, фабриките за смола, горските колиби и граничните застави. Измисляха и разказваха. За войната. За геройството и рицарството. За дружбата и справедливостта. За подлостта и предателството. За вярната и истинска любов, която винаги побеждава. За престъплението и възмездието, което винаги застига престъпника. За правосъдието, винаги справедливо.

За истината, която като олио винаги изплува на повърхността.

Измисляха, радвайки се на измислиците си. Радвайки се на приказната фикция. Защото около тях, в живота, се случваше точно обратното.

Легендата се разширяваше. Слушателите в същински транс поглъщаха високопарните думи на разказвачите, говорещи за вещера и магьосницата. За Кулата на лястовицата. За Цири, вещерката с белега на лицето. За Келпи, омагьосаната вещерска кобила.

За Господарката на езерото.

Всичко това се случи след много години. След много, много години.

Но още тогава, като бухнали след топъл дъжд семена, легендата покълваше и растеше в хората.

Неусетно дойде май. Първо през нощите, в които се разпалваха и блестяха далечните огньове на Белетейн. Когато Цири, странно възбудена, скочи върху Келпи и се понесе към огньовете, Гералт и Йенефер се възползваха от случая, от краткия момент на уединение. Съблечени само толкова, колкото беше абсолютно необходимо, те се любиха върху хвърлен на земята кожух. Любиха се бързо и отдадено, в мълчание, без да изрекат нито дума. Любиха се бързо и без да обръщат внимание на това как го правят. Важното беше да бъде колкото се може повече.

А когато дойде успокоението, двамата, треперейки и поглъщайки взаимно сълзите си с устни, бяха изумени от това колко щастие им е донесло това, което току-що бяха направили набързо, без да обръщат внимание на начина, по който го правят.

— Гералт?

— Да, Йен?

— Когато аз… Когато не бяхме заедно, бил ли си с други жени?

— Не.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

— Гласът ти дори не трепна. Изобщо не знам защо не ти вярвам.

— През цялото време си мислех само за теб, Йен.

— Сега вече ти вярвам.

Неусетно дойде май — вече и през деня. Ливадите се изпъстриха с глухарчета, дърветата в градините натежаха от цветове. Дъбравите с достойнство и без да бързат, все още си оставаха тъмни и голи, но вече ги обвиваше зеленикава мъгла, а на края на гората със зеленикави пламъчета искряха брезите.

През една нощ, в която лагеруваха в обрасла с върби котловина, един сън разбуди вещера. Кошмар, в който той беше парализиран и без оръжие, а огромна сива сова му разкъсваше лицето с нокти и търсеше очите му с острия си крив клюн. Той се събуди. И не можа да разбере дали не се е пренесъл от един кошмар в друг.

Над лагера им се кълбеше светлина, към която гледаха пръхтящите коне. В светлината се виждаше нещо като зала с черна колонада в някакъв замък. Гералт виждаше огромна маса, около която седяха десет души. Десет жени.

Чуваше гласове.

… Доведи ни я, Йенефер. Заповядваме ти.

Не можете да ми заповядвате. Не можете да заповядвате и на нея. Нямате власт над нея. Никаква!

Не ме е страх от тях, мамо. Нищо не могат дами направят. Ако искат, ще се явя пред тях.

… се събира на първи юни, по новолуние. Приканваме ви да се явите и двете. Предупреждаваме ви, че при неподчинение ще бъдете наказани.

Аз ще дойда веднага, Филипа. Тя нека остане още малко с него. За да не бъде сам. Само няколко дни. Аз ще дойда веднага. Като доброволна заложница.

Изпълни молбата ми, Филипа. Моля те.

Светлината примигна. Конете зацвилиха диво, затропаха с копита.

Вещерът се събуди. Този път наистина.

Сутринта Йенефер потвърди опасенията му. След като проведе дълъг разговор насаме с Цири.

— Аз тръгвам — изрече тя сухо и без встъпления. — Длъжна съм. Цири ще остане с теб. Още известно време. После аз ще я призова и тя също ще си тръгне. А след това всички ще се срещнем пак.

Той кимна. Неохотно. Беше му омръзнало безмълвно да се съгласява с всичко. Да се съгласява с всичко, което тя му съобщаваше, с всичко, което тя решаваше. Но кимна. Въпреки всичко я обичаше.

— Това е императив, на който не е възможно да се противопоставя — каза тя по-меко. — Не мога и да отлагам. Трябва просто да го изпълня. Впрочем, правя го и заради теб. За твоето благо. И особено за благото на Цири.

Той кимна.

— Когато се срещнем — каза тя още по-меко, — ще те възнаградя за всичко, Гералт. Включително и за твоето мълчание. Твърде много мълчание имаше между нас, твърде много. А сега, вместо да кимаш, ме прегърни и ме целуни.

Той така и направи. Въпреки всичко я обичаше.

— А сега накъде? — попита тихо Цири, след като Йенефер се скри в отблясъците на овалния телепортал.

— Реката… — Гералт се изкашля, превъзмогвайки болката в гърдите, която му пречеше да диша. — Реката, по чието течение се движим, се нарича Сансретур. Тя води към страна, която непременно искам да ти покажа. Защото това е приказна страна.

Цири се навъси и стисна юмруци.

— Всички приказки завършват лошо — процеди тя. — А приказни страни изобщо няма.

— Има. Ще видиш.

Беше вторият ден след пълнолунието, когато зърнаха Тусент, потънал в зеленина и слънчеви лъчи. Планини, склонове, лозя. Покривите на кулите, пламнали след утринния дъждец.

Гледката не разочароваше. Впечатляваше. Както винаги.

— Каква красота — каза Цири възхитено. — Леле! Тези замъци са като играчки… Като глазура на торта… Направо да ти се прииска да ги лизнеш!

— Проектирани са от самия Фарамонд — поясни мъдро Гералт. — Чакай да видиш отблизо двореца и градините на Боклер.

— Двореца? Отиваме в двореца? Познаваш ли тукашния крал?

— Принцесата.

— А тази принцеса дали не е със зелени очи? — попита тя, гледайки го внимателно изпод кичурите. — И с къси черни коси?

— Не — отсече той, извръщайки поглед. — Изглежда съвсем различно. Откъде ти хрумна…

— Престани, Гералт, става ли? Та каква е тогава тази местна принцеса?

— Както ти казах, познавам я. Малко. Не особено добре и… не особено отблизо, ако искаш да знаеш. Затова пък се познавам много добре с местния принц или може би все още кандидат за принц. Ти също го познаваш, Цири.

Цири мушна Келпи и я накара да се разтанцува.

— Не ме мъчи повече!

— Лютичето.

— Лютичето? С местната принцеса? Какво чудо?

— Дълга история. Оставихме го тук, при любимата му. Обещахме да го посетим на връщане, когато…

Той млъкна и се намръщи.

— Нищо не можеш да направиш — каза тихо Цири. — Не се измъчвай, Гералт. Вината не е твоя.

„Моя е — помисли си той. — Лютичето ще попита и аз ще трябва да му отговоря.

Милва. Кахир. Регис. Ангулеме.

Мечът е двуостро оръжие.

О, богове, стига. Трябва да се приключи с това веднъж завинаги.“

— Да вървим, Цири.

— С тези дрехи? — изкашля се тя. — В двореца?

— Не виждам нищо срамно в дрехите ни — отсече той. — Не отиваме там да връчваме удостоверителни грамоти. Нито пък на бал. А с Лютичето можем да се срещнем дори в конюшнята. Впрочем — добави той, виждайки как тя се нацупва, — първо ще отида в града, в банката. Ще взема малко пари, а на пазара има колкото щеш шивачи и галантеристи. Ще си купиш каквото искаш и ще се облечеш както пожелаеш.

— Толкова много пари ли имаш? — погледна го тя закачливо.

— Ще си купиш каквото поискаш — повтори той. — Ако щеш и нещо хермелиново. И пантофки от кожата на василиск. Познавам един обущар, който сигурно все още има от тях в склада си.

— Как си заработил толкова много?

— С убийства, Цири. Да вървим, нямаме време.

Във филиала на банката „Чианфанели“ Гералт поиска да направи превод и да открие акредитив, след което получи чекова книжка и малко пари в брой. Написа писма, които трябваше да бъдат изпратени за Яруга с куриерска експресна поща. Учтиво отказа предложения му от услужливия и гостоприемен банкер обяд.

Цири го чакаше на улицата, наглеждайки конете. Улицата, допреди малко пуста, вече беше пълна с народ.

— Изглежда, сме попаднали на някакъв празник. — Цири посочи тълпата, носеща се към площада с пазара. — Може би панаир…

Гералт хвърли бърз поглед.

— Това не е панаир.

— Ох… — Тя също погледна, вдигайки се на стремената. — Нима отново…

— Екзекуция — каза той. — Най-популярното от следвоенните развлечения. Какви видяхме досега, Цири?

— Дезертьорство, предателство, страх пред лицето на врага — бързо изброи тя. — И икономически престъпления.

— Доставка на плесенясали сухари за армията — кимна вещерът. — Ох, тежка е участта на предприемчивите търговци във военно време.

— Тук няма да екзекутират търговец. — Цири дръпна юздата на Келпи, вече потопила се в тълпата като във вълнуващо се житно поле. — Виж само, подиумът е покрит със сукно, а палачът е с нова и чиста шапка. Мисля, че ще екзекутират някой важен, поне барон. Значи сигурно ще е заради страх пред лицето на врага.

— В Тусент не е имало армия поради липса на врагове — поклати глава Гералт. — Не, Цири, мисля, че е отново икономика. Екзекутират някого заради мошеничество в търговията с прочутото им вино, основният местен отрасъл. Да вървим, Цири. Няма да гледаме.

— Да вървим. Но как?

Наистина, не беше възможно да се придвижат по-нататък. Докато се усетят, вече бяха потънали в събралата се на площада тълпа, не можеха и да си мечтаят да се промъкнат до другата страна на площада. Гералт изруга грозно и се огледа. Уви, връщането също беше невъзможно, стичащата се на площада човешка вълна напълно беше запушила уличката зад тях. Няколко мига тълпата ги носеше като река, но когато хората се натъкнаха на заобиколилата ешафода плътна стена от кнехти с алебарди, движението спря.

— Идват! — извика някой, а тълпата зашумя, развълнува се и поде вика. — Идват!

Тропането на копитата и скърцането на каруците потънаха в обзетата от глъчка тълпа. После те съвсем неочаквано видяха два коня, теглещи иззад ъгъла фургон с решетки, в който, с усилие запазвайки равновесие, стоеше…

— Лютичето… — възкликна Цири.

Гералт изведнъж се почувства зле. Много зле.

— Това е Лютичето — повтори с чужд глас Цири. — Да, това е той.

„Каква несправедливост — помисли си вещерът. — Каква огромна и проклета несправедливост. Това не може да бъде. Не бива да е така. Знам, че беше глупаво и наивно да си мисля, че някога нещо е зависело от мен, че някак съм повлиял на съдбата на този свят, че този свят ми е задължен за нещо. Знам, че това беше наивно мнение, даже арогантно… Но аз си давам сметка за заблудата си! Няма нужда да бъда убеждаван! Няма нужда това да ми се доказва! Особено пък по такъв начин…

Това е несправедливо!“

— Това не може да е Лютичето — каза той глухо, вторачен в гривата на Плотка.

— Това е Лютичето — повтори Цири. — Гералт, трябва да направим нещо.

— Какво? — попита той с горчивина. — Кажи ми, какво?

Кнехтите свалиха Лютичето от фургона, като се държаха с него учудващо почтително, без грубости, даже с уважение — максималното, което можеха да си позволят. Преди стъпалата, водещи към ешафода, му развързаха ръцете. Поетът безцеремонно се почеса по задника и без чужда помощ тръгна нагоре по стъпалата.

Изведнъж едно от стъпалата изтрещя и парапетът, изработен от покрит с кора железен лост, се огъна. Лютичето с усилие запази равновесие.

— Проклятие! — възкликна той. — Това трябва да се поправи! Ще видите, че някога някой ще се пребие на тази стълба. И ще стане нещастие!

Върху подиума Лютичето беше поет от двама помощници на палача с кожени салтамарки без ръкави. Палачът, широк в раменете като кулата на замък, гледаше към осъдения през отвор в качулката. До него стоеше някакъв тип с богата, макар и траурно черна дреха. Изражението му също беше траурно.

— Уважаеми господа и граждани на Боклер и околността! — провъзгласи той гръмко и печално, вторачил се в разгърнатия пергамент пред себе си. — Уведомявам ви, че Юлиан Алфред Панкрац, виконт Дьо Летенхов, познат и като Лютичето…

— Какво е Панкрац? — попита шепнешком Цири.

— … е признат от висшия съд на княжеството за виновен във всички приписвани му престъпления, злодеяния и прегрешения, а именно: оскърбление на върховната власт, държавна измяна, а освен това поругаване на достойнството на дворянското съсловие чрез нарушаване на клетва, писане на пасквили, клеветене, а също така неуместно разпуснато поведение, тоест разврат. Така че Трибуналът реши виконт Юлиан et cetera да бъде наказан, primo, с отнемане на герба чрез нанасяне върху щита на черна боя. Secundo, конфискуване на имуществото, земите, стоките, нивите, горите, замъците…

— Замъците — простена Гералт. — Какви замъци?

Лютичето леко се засмя. По изражението му си личеше, че решението на Трибунала за конфискуване на собствеността му много го забавлява.

— Tertio, главното наказание. Предвиденото за подобни престъпления наказание е влачене с коне, разпъване на колело и разкъсване на четири, но управляващата ни Ана Хенриета, Нейна светлост принцесата на Тусент и владетелката на Боклер, милостиво замени тези наказания с отсичане на главата с брадва. Да живее правосъдието!

Тълпата отговори с няколко нестройни викове. Застаналите в първите редове жени започнаха да се вайкат лицемерно и да хлипат престорено. Взеха децата си в ръце или на раменете си, за да не пропуснат нищо от представлението. Помощниците на палача изкараха насред ешафода един пън и го покриха с кърпа. Настана кратка суматоха, защото се оказа, че някой е откраднал върбовата кошница за главата, но бързо намериха друга.

Под ешафода четирима дрипльовци разтвориха носни кърпички, за да уловят с тях капки от кръвта. Имаше голямо търсене на подобни сувенири, добре се заработваше от тях.

— Гералт! — Цири не вдигаше наведената си глава. — Трябва да направим нещо…

Той не отговори.

— Искам да се обърна към хората — заяви гордо Лютичето.

— Само по-кратко, виконте.

Поетът застана на края на подиума, вдигна ръце.

— Хей, хора? — извика той. — Какво ново? Как сте?

— Живеем криво-ляво — обади се след дълга тишина някой от задните редове.

— Чудесно — кимна поетът. — Много се радвам. Е, сега вече можем да започваме.

— Господин палач — каза с високопарна тържественост траурният тип, — пристъпи към изпълнение на задълженията си!

Палачът се приближи, в съответствие със стария обичай се спусна на колене пред осъдения, наведе покритата си с качулка глава.

— Прости ми, добри човече — помоли той с гробовен глас.

— Аз? — учуди се Лютичето. — На теб?

— Аха.

— Никога.

— Ъ?

— За нищо на света. Защо да го правя? Видяхте ли го палячото? След минути ще ми отсече главата, а аз трябва да му прощавам? Ти подиграваш ли ми се? В такъв момент?

— Но как така, господине? — притесни се палачът. — Нали такъв е законът… И обичаят… Осъденият на смърт трябва да прости на палача… Добри господине! Опрости ми греха…

— Не.

— Не?

— Не.

— Няма да го обезглавявам — отвърна навъсено палачът, изправяйки се. — Нека да ми прости, иначе няма да направя нищо.

— Господин виконт. — Тъжният чиновник хвана Лютичето за лакътя. — Не усложнявайте ситуацията. Хората са се събрали и чакат… Опростете му греха…

— Няма да го опростя и точка по въпроса!

— Господин палач. — Траурният тип се приближи до палача. — Отсечете му главата без опрощаване, а? Ще ви възнаградя…

Палачът безмълвно протегна огромната си като тиган длан. Траурният въздъхна, бръкна в кесията си и насипа в ръката му монети. Палачът известно време ги гледа, после стисна юмрука си. Очите в процепите на качулката проблеснаха зловещо.

— Добре — каза той, докато прибираше парите в джоба си и се обръщаше към поета. — На колене, упорити господине! Сложете си главата на пъна, злобен господине. Аз също мога да съм злобен, ако поискам. Ще ви отсека главата на два пъти. А ако не успея — и на три.

— Прощавам! — извика Лютичето.

— Благодаря.

— Е, щом прости — обади се навъсено траурният чиновник, — върнете ми парите.

Палачът се извърна и вдигна брадвата.

— Отдръпнете се, благородни господине — изрече приглушено и зловещо той. — Не се мотайте под оръжието. Нали знаете, че където падат глави, там летят и уши.

Чиновникът бързо отстъпи, като едва не падна от ешафода.

— Така добре ли е? — Лютичето падна на колене и сложи глава върху ешафода. — А, господине?

— Какво?

— Пошегувахте се, нали? Ще я отсечете наведнъж? С един замах? Нали?

Очите на палача проблеснаха.

— Изненада — промърмори той зловещо.

Тълпата изведнъж се развълнува, отстъпвайки път на навлизащ в площада ездач върху покрит с пяна кон.

— Стой! — извика ездачът, размахвайки огромен пергамент, украсен с червени печати. — Спрете екзекуцията! Нося заповед за помилване на осъдения!

— Отново? — промърмори палачът, спускайки вече вдигнатата брадва. — Отново помилване! Това вече става скучно!

— Помилване! Помилване! — закрещя тълпата. Жените на първи ред започнаха да се вайкат още по-гръмогласно. Мнозина, в по-голямата си част малолетни, започнаха да подсвиркват и да викат недоволно.

— Успокойте се, уважаеми господа и граждани! — извика траурният, разтваряйки пергамента. — Ето я волята на Нейна милост Ана Хенриета! В своята безкрайна доброта и в чест на сключения мир, който, както се съобщава, е бил подписан в град Цинтра, Нейна милост прощава престъпленията на виконт Юлиан Алфред Панкрац дьо Летенхов, известен и като Лютичето, и отменя екзекуцията му…

— Милата Невестулчица — каза Лютичето, широко усмихнат.

— … като същевременно заповядва на гореспоменатия виконт Юлиан Панкрац et cetera да напусне незабавно столицата и пределите на княжество Тусент и никога повече да не се връща тук, тъй като той е в немилост пред Нейна милост и тя повече не може да го гледа. Свободен сте, виконте.

— А имуществото ми? — извика Лютичето. — А? Стоките ми, полетата, горите и замъците можете да ги задържите, но ми дайте, по дяволите, лютнята, коня Пегас, сто и четирийсет талера и осемдесет халера, наметалото от енотова кожа, пръстена…

— Млъквай! — извика Гералт, разблъсквайки с коня си неохотно отстъпващата тълпа. — Млъквай, слез и ела тук, бърборко! Цири, да му прокараме път! Лютиче! Чуваш ли какво ти казвам?

— Гералт? Ти ли си?

— Не питай, а слизай по-бързо! Към мен! Скачай на коня!

Те се промъкнаха през стълпотворението и се понесоха в галоп по една тясна уличка. Цири отпред, а зад нея — Гералт и Лютичето върху Плотка.

— За какво е това бързане? — обади се Лютичето иззад гърба на Гералт. — Никой не ни заплашва. Никой не ни преследва.

— Засега. Твоята принцеса обича да си променя мнението и внезапно да отменя предишните си решения. Признай си, знаеше ли за помилването?

— Не знаех — промърмори Лютичето. — Но, признавам си, разчитах на него. Невестулчицата е любвеобилна и с добро сърце.

— Престани с тази твоя Невестулчица, по дяволите! Току-що се отърва по чудо от обвинение в обида на върховната власт, а сега искаш да попаднеш в алинеята рецидив?

Трубадурът млъкна. Цири спря Келпи и ги изчака. Когато се изравниха, тя погледна Лютичето и избърса сълзите си.

— Ех, ти… — каза тя. — Панкрац…

— На път — подкани я вещерът. — Да напуснем този град и пределите на княжеството. Докато още можем.

Почти на самата граница на Тусент, на мястото, откъдето вече се виждаше планината Горгона, ги настигна княжески куриер. Той мъкнеше подир себе си оседлания Пегас и носеше лютнята, наметалото и пръстена на Лютичето. Пратеникът пропусна покрай ушите си въпроса за сто и четирийсетте талера и осемдесетте халера, и изслуша, без да трепне, молбата на барда да предаде целувки на принцесата.

Тримата поеха нагоре по течението на Сансретур. Заобиколиха Белхавен.

Спряха се да нощуват в долината на Неви. На място, което помнеха и вещерът, и бардът.

Лютичето издържа дълго време, без да задава въпроси.

Но в края на краищата се наложи да му разкажат всичко.

И да се присъединят към мълчанието му. Към отвратителната, гнояща като язва тишина, настъпила след разказа.

По пладне на следващия ден бяха на Склоновете, при Ридбурн. Наоколо цареше ред и спокойствие. Хората бяха доверчиви и работещи. Чувстваха се в безопасност.

Навсякъде имаше натежали от трупове бесилки.

Заобиколиха града и се насочиха към Дол Ангра.

— Лютиче! — Гералт едва сега забеляза това, което трябваше да е забелязал отдавна. — А къде е безценният ти тубус? Твоят половин век поезия? Куриерът не го донесе. Останал е в Тусент!

— Остана — съгласи се равнодушно бардът. — В гардероба на Невестулчицата, под куп рокли, гащички и корсети. И нека си остане там за вечни времена.

— Обясни.

— Какво има да обяснявам? В Тусент имах достатъчно време да прочета всичко, което съм написал.

— И какво?

— Ще го напиша още веднъж. Отново.

— Разбирам — кимна Гералт. — Накратко казано, оказал си се същият калпав писател, какъвто и фаворит. Или казано направо, до каквото се докоснеш, го омазваш. Но ако все още имаш възможност да оправиш твоя „Половин век“, то при принцеса Анариета вече нямаш никакви шансове. Пфу, любовник, позорно изгонен. Няма какво да правиш физиономии! Не ти е писано да бъдеш принц на Тусент, Лютиче.

— Ще видим.

— Не разчитай на мен. Нямам намерение да ставам свидетел на това.

— Никой не те и моли. Но ще ти кажа, че Невестулчицата има добро сърце и прощава всичко. Наистина, побесня, когато ме хвана с младата баронеса Никве…

Но сега вече трябва да се е поуспокоила! Разбрала е, че мъжът не е създаден за моногамия. Простила ми е и сигурно ме чака…

— Ти си безнадеждно глупав — отбеляза Гералт, а Цири с енергично кимане потвърди, че мисли същото.

— Няма да споря с вас — нацупи се Лютичето. — Още повече, че това са интимни неща. Повтарям още веднъж: Невестулчицата ще ми прости. Ще напиша подходяща за случая балада или сонет, ще й я изпратя, а тя…

— Спести ни го, Лютиче.

— Да, наистина, какво има да говоря с вас. Хайде, да вървим. Дий, Пегас! Дий, белоног змей!

Продължиха по пътя си.

Беше май.

— Заради теб — изрече с упрек вещерът, — заради теб, прогонен любовнико, ми се наложи да бягам от Тусент като някакъв престъпник или изгнаник. Дори не успях да се видя с…

— С Фрингила Виго? Не би и могъл да се видиш. Скоро след тръгването ви, още през януари, тя отпътува в неизвестна посока. Просто изчезна.

— Нямах предвид нея — изкашля се Гералт, виждайки как Цири с интерес е наострила уши. — Исках да се видя с Рейнар. Да го запозная с Цири…

Лютичето заби поглед в гривата на Пегас.

— Рейнар дьо Боа-Фресне — измънка той — някъде в края на февруари загина в сблъсък с партизани в прохода Сервантес, в района на заставата Ведета. Анариета го награди посмъртно с орден…

— Млъкни, Лютиче.

Лютичето млъкна, удивително послушен.

Месец май продължаваше да тече и времето се затопляше. От ливадите изчезнаха яркожълтите млечници, заменени от пухкавите бели глухарчета.

Беше зелено и много топло. Освен през моментите на краткотрайни бури, въздухът беше плътен, горещ и лепкав като мед.

На двайсет и шести май се прехвърлиха през Яруга по нов, бял и миришещ на смола мост. Останките от стария мост, почернели и овъглени греди, се виждаха във водата и по брега.

Цири ставаше неспокойна.

Гералт знаеше. Знаеше намеренията й, знаеше за плановете, знаеше за договорката й с Йенефер. Беше готов. И все пак мисълта за радялата го бодна болезнено. Сякаш там, в гърдите, зад ребрата, дремеше и изведнъж се пробуди малък противен скорпион.

На отбивката на пътя, водещ към село Копривница, зад руините на стара, изгоряла кръчма, стоеше — сигурно поне от сто години — разклонен дъб, който сега, през пролетта, беше обсипан с мънички паяжини от цветчета. Населението на цялата околност, дори и от далечната Спала, бяха свикнали да използват огромните и достатъчно ниско разположени клони на дъба, за да окачват на тях дъски и табелки, съдържащи различна информация. По тази причина дъбът, използван за свързване между хората, се наричаше Дървото на Познанието за Доброто и Злото.

— Цири, започни от тази страна — нареди Гералт, слизайки от коня. — Лютиче, ти виж от другата.

Закачените на клоните дъсчици се люлееха, сблъсквайки се помежду си с кънтене.

Повечето от съобщенията бяха относно обичайните след война издирвания на изчезнали роднини. Имаше много обръщения от типа: „ВЪРНИ СЕ, ВСИЧКО ЩЕ ТИ ПРОСТЯ“, доста обяви за еротичен масаж и подобни услуги в близките селца и градове, много реклами и търговски оферти. Имаше любовна кореспонденция, доноси и анонимни бележки. Имаше дори дъски, съдържащи философските възгледи на авторите им — главно идиотско-безсмислени или крайно неприлични.

— Ха! — възкликна Лютичето. — Замъкът Растбург спешно се нуждае от вещер. Високо заплащане, нощуване в луксозно жилище, изключително вкусна храна. Ще се възползваш ли, Гералт?

— В никакъв случай.

Съобщението, което търсеха, беше намерено от Цири.

И тогава тя каза на вещера онова, което той отдавна очакваше.

— Отивам до Венгерберг, Гералт — повтори тя. — Не се мръщи. Знаеш, че съм длъжна. Тя ме чака там.

— Знам.

— Ти ще отидеш в Ривия, на онази среща, която все пазиш в тайна.

— Като изненада — поправи я той. — Не в тайна, а като изненада.

— Добре, като изненада. А аз ще направя във Венгерберг каквото трябва, ще взема Йенефер и след шест дни ще бъдем в Ривия. И няма да се сбогуваме, не се разделяме навеки. Довиждане!

— Довиждане, Цири.

— В Ривия, след шест дни — повтори тя, подкарвайки Келпи.

Веднага премина в галоп. Скри се от погледа на Гералт много бързо, а той почувства как някаква страшна студена, ноктеста лапа стиска стомаха му.

— Шест дни — повтори замислено Лютичето. — Оттук до Венгерберг и обратно до Ривия… Общо почти двеста и петдесет мили. Това е невъзможно, Гералт. Разбира се, с тази нейна омагьосана кобила, на която може да се движи със скоростта на куриер, три пъти по-бързо от нас, теоретично — само теоретично! — може да се измине такова разстояние за шест дни. Но дори и тази дяволска кобила трябва да си почива. А и за тайнствената работа, която Цири смята да свърши, също ще отиде известно време. Така че е неизпълнимо…

— За Цири няма неизпълними неща — стисна устни Гералт.

— Чак пък…

— Това изобщо не е онази девойка, която познаваше — прекъсна го Гералт. — Не е същата.

Лютичето мълча дълго време.

— Имам странното усещане…

— Млъкни. Не казвай нищо. Много те моля.

Месец май свърши. Наближаваше новолуние, лунният сърп вече беше съвсем тънък. Яздеха към открояващите се на хоризонта планини.

Пейзажът беше типично следвоенен. Тук-таме сред полетата се виждаха могили и гробове, в буйната есенна трева се белееха черепи и скелети. От клоните на крайпътните дървета висяха обесени, по пътищата, в очакване на гладна смърт, седяха просяци. На края на горите, в очакване просяците да отслабнат, стояха вълци.

Виждаха се обгорени места, където не растеше трева — там бяха бушували пожари.

Строяха се наново села, от които бяха останали само обгорени руини, недалеч от развалините се виждаха жени, разбиващи спечената земя с мотики. Препъвайки се, някои теглеха брани и плугове, а хамутите се врязваха в мършавите им рамене. Децата ловяха дъждовни червеи в изораните бразди.

— Имам неясното усещане — каза Лютичето, — че тук нещо не е както трябва. Че нещо не достига… Ти нямаш ли такова впечатление, Гералт?

— А?

— Че нещо тук не е нормално?

— Тук нищо не е нормално, Лютиче. Нищо.

През нощта, топла, черна и безветрена, осветена от далечни припламвания на мълнии и изпълнена с неспокойното боботене на гръмотевиците, отпочиващите Гералт и Лютичето забелязаха как хоризонтът на запад се оцветява от червеното зарево на пожар. Не беше далеч — полъхналият вятър донесе миризмата на дим. Донесе и откъслечни звуци. Те чуваха — макар че не искаха да чуват — виковете на убивани хора, писъците на жени, наглия и тържествуващ вой на бандитите.

Лютичето мълчеше и постоянно поглеждаше тревожно Гералт.

Но вещерът дори не трепна и не обърна глава. А лицето му беше като от бронз.

На сутринта продължиха нататък. Дори не погледнаха вдигащия се над гората стълб дим.

А после се натъкнаха на колона преселници.

Колоната беше дълга. Вървяха бавно. Носеха малки вързопчета. Крачеха в пълна тишина. Мъже, юноши, жени, деца. Пристъпваха, без да плачат, без да се вайкат. Без викове, без отчаяни ридания.

Виковете и отчаянието бяха в очите им. Пустите очи на онеправдани хора. Ограбени, бити, прогонени.

— Кои са тези? — Лютичето не се впечатли от враждебността в очите на съпровождащия колоната офицер. — Кого прогонвате?

— Нилфгардци — отговори от височината на седлото си офицерът, румен младеж, най-много на осемнайсет. — Нилфгардски заселници — плъзнали са из земята ни като хлебарки. Така че ние ги чистим като хлебарки. Така е решено в Цинтра и е записано в мирния договор.

Той се наведе и се изплю.

— А аз — продължи той, гледайки предизвикателно Лютичето и вещера, — ако зависеше от мен, нямаше да ги пусна живи оттук, подлеците.

— А аз — обади се провлачено подофицерът с прошарени мустаци, хвърляйки към началника си поглед, явно лишен от уважение, — ако зависеше от мен, щях да ги оставя на спокойствие във фермите им. — Нямаше да гоня от страната добри земевладелци. Щях да се радвам, че стопанствата им процъфтяват. И че има какво да се яде.

— Тъп сте като галош, сержанте — промърмори офицерът. — Та това са нилфгардци! Друг език, друга култура, друга кръв. Да се радваме на стопанството им, и да отглеждаме змия в пазвата си? Предатели, готови да ни забият нож в гърба? Сигурно си мислите, че вече ще сме в мир с Черните за вечни времена? Не, нека да си ходят откъдето са дошли… Хей, войнико! Един там има количка. Вземи му я, живо!

Заповедта беше изпълнена усърдно. С помощта не само на тоягата и на юмруците, но и на шутове.

Лютичето се изкашля.

— А на вас това може би не ви харесва? — Младият офицер го измери с поглед. — Може би вие сте нилфгардец?

— Да не дават боговете — преглътна Лютичето.

Много от минаващите покрай тях машинално движещи се жени и деца бяха с разкъсани дрехи, с подпухнали и насинени лица, с покрити със засъхнали струи кръв бедра и хълбоци. На мнозина им се налагаше да ги придържат, за да могат да ходят. Лютичето погледна Гералт и му стана страшно.

— Време ни е да тръгваме — измънка той. — Всичко хубаво, господа войници.

Офицерът дори не обърна глава, увлечен от наблюдението си дали някой от преселниците не носи повече багаж, отколкото е позволено според цинтрийския мир.

Колоната от преселници се придвижваше.

Чуха се високи, отчаяни, изпълнени с болка викове на жена.

— Гералт! Не! — простена Лютичето. — Не прави нищо, умолявам те… Не се намесвай…

Вещерът обърна лицето си към него и Лютичето не можа да познае това лице.

— Да се намесвам? — повтори Гералт. — За да спасявам кого? Да си рискувам главата заради някакви благородни принципи или идеи? О, не, Лютиче. Вече не.

В една от нощите, неспокойна, постоянно осветявана от мълнии, вещерът отново се събуди от сън. Но този път също не беше сигурен дали не е попаднал от един сън в друг.

Отново над последните тлеещи въглени в огнището се издигаше блещукаща светлина, плашеща конете, отново в тази светлина се виждаше картината на замък, черни колони, маса, насядали около нея жени.

Както и две жени, застанали до масата. Черно-бяла и черно-сива.

Йенефер и Цири.

Вещерът застена в съня си.

Йенефер беше права, когато я убеди да не облича мъжки дрехи. Ако беше облечена като момче, Цири щеше да се чувства глупаво тук, в тази зала, сред тези елегантни и бляскави от бижута жени. Беше доволна, че й позволиха да се облече с бяло и черно, ласкаеха я одобрителните погледи, които хвърляха тези изискани жени на разрязаните и надиплени ръкави, на високата талия, на кадифето, украсено с малка диамантена роза.

— Приближете се.

Цири леко потрепна. И не само от звука на този глас. Йенефер се оказа права и когато я съветваше да не бъде с деколте. Но Цири се заинати и сега й се струваше, че течението се разхожда по гърдите й, а целият й бюст почти до пъпа е покрит с гъша кожа.

— Приближете се още — повтори тъмнокосата и тъмноока жена, която Цири познаваше — помнеше я от остров Танед. И макар че Йенефер й беше казала кого ще заварят в Монтекалво, беше й описала всички и беше съобщила имената им, от първия момент Цири започна да нарича мислено тази жена „госпожа Совата.“

— Добре дошли в Ложата Монтекалво, госпожице Цири.

Цири се наведе така, както я беше посъветвала Йенефер, учтиво, но повече по мъжки, без девически реверанси, без да навежда скромно и по детски плахо поглед. Отговори с усмивка на искрената и мила усмивка на Трис Мериголд, с малко по-нисък поклон на главата — на приятелския поглед на Маргарита Льоантил. Издържа останалите осем погледа, макар те да приличаха повече на проникващи в дълбините на съзнанието свредели. Пробождащи с остротата на копия.

— Моля, седнете — покани ги с царствен жест госпожа Совата. — Не, не ти, Йенефер. Само тя. Ти, Йенефер, не си поканена в Ложата като гост, а само като обвиняема, повикана за осъждане и наказание. Докато Ложата не се произнесе по съдбата ти, ще стоиш права.

За Цири протоколът мигновено приключи.

— В такъв случай и аз ще стоя права — каза тя, съвсем не тихо. — Аз също не се смятам тук за някакъв гост. Аз също съм повикана тук, за да бъде обявено каква ще е съдбата ми. Каквото е за нея, същото е и за мен. Не можем да бъдем разделени. С цялото ми уважение.

Маргарита Льоантил се усмихна, гледайки я в очите. Скромната, елегантна, чипоноса Асире вар Анахид, която можеше да е само нилфгардка, поклати глава, леко почуквайки с пръсти по ръба на масата.

— Филипа — обади се една жена, около чиято шия беше навита боа от лисича кожа, — струва ми се, че не бива да сме толкова принципни. Във всеки случай, не и сега, в този момент. Това е кръглата маса на Ложата. На нея всички седим като равни. Мисля, можем да се съгласим, че…

Тя не довърши, прекарвайки поглед през останалите магьоснички. Те кимаха поред, изразявайки съгласие: Маргарита, Асире, Трис, Сабрина Глевисиг, Кейра Мец, двете прекрасни елфки. Само втората нилфгардка, чернокосата Фрингила Виго, седеше неподвижно, много бледа, без да откъсва поглед от Йенефер.

— Така да бъде — махна с окичената си с пръстени ръка Филипа Ейлхарт. — Седнете и двете. Макар че аз възразявам. Но единството на Ложата е над всичко. Интересите на Ложата са над всичко. Ложата е всичко, останалото е нищо. Надявам се, че разбираш това, Цири.

— Прекрасно го разбирам. — Цири нямаше никакво намерение да свежда поглед. — Още повече, че именно аз съм въпросното нищо.

Францеска Финдабаир, изумително красивата елфка, се разсмя звънко.

— Поздравявам те, Йенефер — изрече тя с хипнотизиращо мелодичен глас. — Разпознавам школата.

— Не е трудно да се разпознае. — Йенефер обходи лицата им с огнен поглед. — Защото това е школата на Тисая де Врие.

— Тисая де Врие е мъртва — обади се спокойно госпожа Совата. — Няма я на тази маса. Тисая де Врие умря, траурът по нея свърши. Превръщайки се едновременно в граница и повратна точка. Защото дойде ново време, дойде нова епоха, предстоят големи промени. А на теб, Цири, която някога беше Цирила от Цинтра, съдбата ти е отредила важна роля в тези промени. Вероятно вече знаеш каква.

— Знам — излая Цири, без да обръща внимание на успокоителното шъткане на Йенефер. — Вилгефорц ми разясни това! Готвейки се да ми напъха стъклена спринцовка между краката. Ако в това се състои моето предопределение, то покорно благодаря!

Тъмните очи на Филипа Ейлхарт се изпълниха със студен гняв. Но заговори не тя. Заговори Шеала де Танкарвил.

— Имаш още много да учиш, дете — каза тя, загръщайки се с боата от лисича кожа. — От много неща, както виждам и чувам, ще ти се наложи да се отучваш сама или с чужда помощ. Напоследък си насъбрала множество вредни знания, несъмнено си изпитала злото на свой гръб и си се поучила от това. Сега, в своето детинско упорство, отказваш да видиш доброто, отхвърляш добрите намерения. Наостряш игли като таралеж, неспособна да видиш онези, които ги е грижа за твоето благо. Съскаш и вадиш нокти като диво коте и не ни оставяш избор. Ще се наложи да те хванем за шията. И ще направим това, без да се бавим нито минута. Защото ние сме по-стари от теб и по-мъдри от теб и знаем всичко за това, което е било и което е, знаем много и за онова, което ще бъде. Ще те хванем за шията, коте, за да може някога, когато вече си опитна и мъдра котка, да седнеш на тази маса, тук, заедно с нас. Една от нас. Не! Нито дума! Не си и помисляй да си отваряш устата, когато говори Шеала де Танкарвил!

Гласът на ковирската магьосница, рязък и пронизващ като стържещ по желязо нож, изведнъж увисна над масата. Не само Цири потрепери — леко трепнаха и се присвиха дори и другите магички от Ложата, може би с изключение на Филипа, Францеска и Асире. И Йенефер.

— Ти беше права — продължи Шеала, увивайки се с боата, — предполагайки, че си повикана в Монтекалво, за да узнаеш съдбата си. Не си права в предположението си, че си нищо. Защото ти си всичко, ти си бъдещето на света. В настоящия момент, разбира се, ти не знаеш и не разбираш това. В настоящия момент не си нищо повече от настръхнало и съскащо коте, дете, преживяло травмиращи събития, във всяко от които вижда Емхир вар Емрейс или Вилгефорц с осеменител в ръка. И е напълно безсмислено сега, в този момент, някой да се опитва да ти обяснява, че грешиш, че става въпрос за твоето благо и благото на света. Ще дойде времето и на такива обяснения. Някога. Но сега ти така или иначе няма да поискаш да чуеш гласа на здравия разум, сега срещу всеки наш аргумент ще търсиш ответен удар във вид на детинско упорство и шумно ожесточение. Поради тази причина сега просто ще бъдеш хваната за врата. Приключих. Съобщи й какво я очаква, Филипа.

Цири седеше неподвижно, поглаждайки главите на сфинксовете, с които бяха украсени подлакътниците на креслото.

— Ще дойдеш с мен и Шеала в Ковир, в Понт Ванис, лятната столица на кралството — прекъсна тягостната тишина госпожа Совата. — Тъй като вече не си никаква Цирила от Цинтра, на аудиенцията ще бъдеш представена като послушница, изучаваща магията, наша подопечна. На аудиенцията ще се запознаеш с много мъдър крал, Естерад Тисен, с истинска кралска кръв. Ще се запознаеш със съпругата му, кралица Зулейка, личност с невероятна благородност и доброта. Ще се запознаеш и със сина на кралското семейство, принц Танкред.

На Цири, която започна да разбира за какво става въпрос, ченето й увисна. Това не убягна от вниманието на госпожа Совата.

— Да — кимна тя. — Преди всичко си длъжна да направиш добро впечатление на принц Танкред. Защото ще станеш негова наложница и ще му родиш дете.

След дълго мълчание Филипа продължи:

— Ако все още беше Цирила от Цинтра, ако все още беше дъщеря на Павета и внучка на Каланте, щяхме да те направим законна съпруга на Танкред. Първо принцеса, а след това — кралица на Ковир и Повие. Уви, за най-голямо съжаление съдбата те лиши от всичко. Включително и от бъдеще. Ще бъдеш само любовница на Танкред. Фаворитка.

— Не само фиктивно, но и официално — вметна Шеала. — Защото ще се постараем фактически да се ползваш със статуса на принцеса, а после може би дори кралица. Разбира се, ще е необходима твоята помощ и добра воля. Трябва да се държиш така, че Танкред винаги да иска да те вижда до себе си. Денем и нощем. Ще те научим как да подклаждаш такова желание. Но от теб зависи дали обучението няма да е напразно.

— Общо взето това са дреболии — каза госпожа Совата. — Важното е колкото се може по-скоро да забременееш от Танкред.

— То се знае — промърмори Цири.

— Ложата ще се погрижи за бъдещето и положението на вашето дете. — Филипа продължаваше да я гледа с тъмните си очи. — Трябва да знаеш, че става въпрос за наистина сериозни неща. Впрочем, и ти ще участваш в тях — веднага след раждането на детето ще започнеш да участваш в нашите събрания. Ще набираш опит. Защото ти, макар и в момента по-скоро да не осъзнаваш това, си една от нас.

— На остров Танед — Цири преодоля съпротивата на свитото си гърло — вие ме нарекохте чудовище, госпожо Сова. — А днес ми казвате, че съм една от вас.

— В това няма никакво противоречие — разнесе се мелодичният като ромолене на ручей глас на Енид ан Глеана, Маргаритката от Долината. — Всички ние сме чудовища, me luned. Всяка по свой начин. Не е ли така, госпожо Сова?

Филипа сви рамене.

— Ще замаскираме с илюзия неприятния белег на лицето — обади се отново Шеала, машинално пощипвайки боата. — Ще изглеждаш прекрасно и загадъчно, а Танкред Тисен просто ще си изгуби ума по теб. Ще трябва да ти измислим име и легенда. Разбира се, Цирила е красиво име и не чак толкова рядко, че да се отказваш от него заради запазване на инкогнито. Но се нуждаеш от фамилия. Няма да имам нищо против, ако решиш да избереш моята.

— Или моята — каза госпожа Совата, усмихвайки се с крайчетата на устните си. — Цирила Ейлхарт също звучи добре.

— Името й звучи добре с всякакви допълнения — зазвънтя отново като сребърни камбанки гласът на Маргаритката от Долината. — И всяка от нас би искала да има дъщеря като теб, Zireael, лястовичке с очите на сокол, кръв от кръвта и плът от плътта на Лара Дорен. Всяка от нас би пожертвала всичко, дори тази Ложа, дори съдбата на кралства или на целия свят, за да имаме дъщеря като теб. Но това е невъзможно. Знаем, че е невъзможно. Затова толкова завиждаме на Йенефер.

— Благодаря ви, госпожо Филипа — обади се след кратко мълчание Цири, стискайки с пръсти главите на сфинксовете. — Поласкана съм също и от предложението да нося фамилията Танкарвил. Но тъй като се получава, че фамилията е единственото, което в случая зависи от мен и моя избор, единственото, което не ми натрапват, съм принудена да ви благодаря и да си избера сама фамилията. Искам да се наричам Цири от Венгерберг, дъщеря на Йенефер.

— Ха! — усмихна се, показвайки белите си зъби, една чернокоса магьосница, която, както Цири се досети, беше Сабрина Глевисиг от Каедвен. — Танкред Тисен ще бъде пълен идиот, ако не поиска да се свърже в морганатичен брак с нея. Ако позволи вместо нея да му пробутат за жена някаква сапунена принцеса, ще бъде глупак и слепец, неспособен да разпознае диамант сред купчина стъкълца. Поздравявам те, Йена. И ти завиждам. А ти знаеш колко искрена може да е завистта ми.

Йенефер благодари с навеждане на главата. Не се усмихна.

— И така, всичко е изяснено — каза Филипа.

— Не — отвърна Цири.

Францеска Финдабаир прихна в шепата си. Шеала де Танкарвил вдигна глава, а лицето й се вкамени по начин, който не предвещаваше нищо добро.

— Трябва да обмисля всичко — заяви Цири. — Да поразсъждавам. Да подредя нещата вътре в себе си. На спокойствие. Когато направя това, ще се върна тук, в Монтекалво. Ще се изправя пред вас. И ще ви кажа какво съм решила.

Шеала помръдна устни така, сякаш в устата й се беше озовало нещо, което незабавно трябва да изплюе, но премълча.

— Разбрахме се да се видим с вещера Гералт в Ривия — вирна глава Цири. — Обещах му, че ще се срещна с него там и ще отведа Йенефер. Ще удържа обещанието си, независимо дали с ваше съгласие, или без него. Присъстващата тук госпожа Рита знае, че когато става въпрос за Гералт, винаги ще намеря пролука в стената.

Маргарита Льоантил се усмихна и кимна.

— Трябва да поговоря с Гералт. Да се простя с него. И да му призная, че беше прав. Когато си тръгвахме от замъка Стига, оставяйки трупове след себе си, попитах Гералт дали това вече е краят, победихме ли злото, възтържествува ли доброто. А той само се усмихна странно и тъжно. Мислех си, че това е от умора, заради това, че погребахме всичките му приятели там, в замъка Стига. Но сега разбирам какво е означавала усмивката му. Това е била усмивка на съжаление към едно дете, мислещо, че прерязването на гърлата на Вилгефорц и Бонхарт означава тържество на доброто над злото. Непременно трябва да му кажа, че съм поумняла и съм го разбрала. Непременно трябва да му го кажа.

Трябва да го убедя, че има принципна разлика между това, което смятате да направите с мен, и онова, което смяташе да направи с мен с, помощта на стъклен осеменител Вилгефорц. Трябва да се опитам да му обясня, че има разлика между замъка Монтекалво и замъка Стига, макар че и Вилгефорц се грижеше за благото на света, както и вие, благородни госпожи.

Знам, че ще ми бъде трудно да убедя в това стар вълк като Гералт. Той ще ми каже, че съм сополанка, че е лесно да бъда излъгана с престорено благородство, че всички разговори за предопределението и благото на света са глупави фрази. Но аз съм длъжна да се опитам. Много е важно той да разбере и одобри това. Важно е включително и за вас.

— Нищо не си разбрала — изрече рязко Шеала де Танкарвил. — Ти все още си оставаш дете, но от фазата на сополив рев и тропане с краче преминаваш към фазата сополива арогантност. Единственото, което обнадеждава, е живостта на ума ти. Ще се научиш бързо — повярвай ми, скоро ще се смееш, спомняйки си за глупостите, които наговори тук. Що се отнася до пътуването ти до Ривия, нека за това се произнесе Ложата. Лично аз съм категорично против. От принципни съображения. За да ти докажа, че аз, Шеала де Танкарвил, никога не хвърлям думите си на вятъра. И че ще съумея да склоня твърдата ти главица. Заради собственото ти добро трябва да се научиш на дисциплина.

— Нека да приключваме с това. — Филипа Ейлхарт сложи ръка върху масата. — Моля, дами, кажете си мнението. Можем ли да позволим на непокорната госпожица Цири да отиде в Ривия? На среща с някакъв вещер, за когото скоро няма да има място в живота й? Можем ли да допуснем да се засили сантименталността й, от която скоро й предстои да се избави напълно? Шеала е против. А останалите?

— И аз съм против — заяви Сабрина Глевисиг. — Също от принципни съображения. Девойката ми харесва, дума да няма, харесват ми нейната категоричност и пламенна дързост. При други обстоятелства не бих възразила против нейното пътуване, още повече, че тя несъмнено ще се върне. Такива като нея не нарушават думата си. Но девойката си позволи да ни заплашва. Нека да е наясно, че такива заплахи само ни забавляват!

— И аз съм против — каза Кейра Мец. — От практически съображения. Девойката и на мен ми харесва, а споменатият Гералт ме носи на ръце на остров Танед. Не съм ни най-малко сантиментална, но тогава ми беше страшно приятно. Да имах възможност да му се отблагодаря… Но не! Ти се лъжеш, Сабрина. Девойката е вещерка и ще се опита да ни надхитри по вещерски. Накратко казано — да избяга.

— Някой тук се осмелява да подлага на съмнение думите на дъщеря ми? — попита Йенефер, зловещо разтегляйки думите.

— Ти да мълчиш, Йенефер — изсъска Филипа. — Не се обаждай, за да не изгубя търпение. Имаме два гласа против. Продължавайте.

— Аз гласувам за това да й позволим да отиде — каза Трис Мериголд. — Познавам я и гарантирам за нея. Бих искала също, ако се съгласи, да я съпровождам. Да й помогна в осмислянето на нещата, ако няма нищо против. И, ако се съгласи, да разговарям с Гералт.

— Аз също гласувам „за“ — усмихна се Маргарита Льоантил. — Ще ви учуди това, което ще кажа, но го правя в памет на Тисая де Врие. Ако тя беше тук, щеше да се възмути, че заради единството на Ложата трябва да се налага принуда и ограничаване на личната свобода.

— Аз гласувам „за“ — рече Францеска Финдабаир, намествайки дантелата на деколтето си. — Причините са много, не съм длъжна да ги изреждам и няма да го направя.

— Гласувам „за“ — каза също толкова лаконично Ида Емеан аеп Сивней. — Защото така ми подсказва сърцето.

— А аз съм против — заяви сухо Асире вар Анахид. — Не се ръководя нито от симпатия, нито от антипатия или принципни доводи. Опасявам се за живота на Цири. Под опеката на Ложата тя ще е в безопасност, но по пътищата към Ривия ще стане лесна плячка. А се опасявам, че има персони, за които дори отнемането на името и самоличността й не е достатъчно.

— И така, остана ни само да узнаем мнението на госпожа Фрингила Виго — подхвърли доста язвително Сабрина Глевисиг. — Макар че явно то не подлежи на никакво съмнение. Позволете ми да ви напомня замъка Рис-Рун, дами.

— Благодаря за напомнянето. — Фрингила Виго гордо вдигна глава. — Давам гласа си за Цири. За да докажа уважението и симпатията, които изпитвам към девойката. И най-вече — заради Гералт от Ривия, вещера, без който тази девойка сега нямаше да бъде тук. Който заради спасяването на Цири отиде накрая на света, бореше се с всичко, което стоеше на пътя му, дори със самия себе си. Би било подло сега да му отказваме среща с нея.

— И все пак в това не би имало чак толкова подлост — изрече цинично Сабрина Глевисиг, — колкото е сантименталността в другата алтернатива. Същата тази сантименталност, която смятаме да изкореним в девойката. Тук се спомена дори за сърце. А какъв е резултатът? Резултатът е, че везните се уравновесиха. Достигнаха до мъртва точка. Нищо не решихме. Ще трябва да гласуваме отново. Предлагам да е тайно.

— Защо?

Всички погледнаха към тази, която се беше обадила. Йенефер.

— Аз все още съм член на Ложата — каза тя. — Никой не ме е лишил от членство. Никой не е приет на мое място. Формално имам право на глас. Мисля, че е ясно как ще гласувам. По такъв начин гласовете „за“ надделяват и въпросът е решен.

— Твоята наглост излиза от границите на добрия вкус, Йенефер — каза Сабрина, сплитайки пръстите си, окичени с ониксови пръстени.

— На твое място щях покорно да мълча — добави сериозно Шеала. — И да си мисля за предстоящото гласуване, предмет на което ще си самата ти.

— Аз подкрепих Цири — каза Францеска, — но теб, Йенефер, трябва да те призова да спазваш реда. Ти излезе от Ложата, като избяга и отказа да сътрудничиш. Нямаш никакви права. Имаш само задължения, дългове, които трябва да платиш, и присъда, която трябва да изслушаш. Ако не беше това, нямаше да те пуснат да прекрачиш прага на Монтекалво.

Йенефер удържа Цири, която явно беше готова да скочи и да се развика. Цири, без да се съпротивлява, се отпусна в креслото с подлакътници във вида на глави на сфинксове и се вторачи в госпожа Совата, Филипа Ейлхарт, която се надигаше от креслото си и се надвесваше над масата.

— Йенефер няма право на глас — заяви гръмко тя. — Това е ясно. Но аз имам. Изслушах всички присъстващи и най-накрая, струва ми се, мога да гласувам и аз?

— Какво искаш да кажеш? — смръщи вежди Сабрина.

Филипа Ейлхарт погледна през масата. Срещна очите на Цири и се потопи в тях.

Дъното на басейна е направено от разноцветна мозайка, плочките менят цвета си и изглеждат подвижни. Водата трепка, в нея си играят светлосенки. Под огромните като чинии листа на лилиите, сред зелените водорасли се мяркат каракуди и кефали. Във водата се отразяват огромните тъжни очи на девойка, дългите й коси докосват повърхността на водата, плават по нея.

Девойката, забравила за всичко, вкарва ръце между стъблата на лилиите, надвесила се над ръба на басейна с фонтана. Толкова й се иска да докосне някоя от златистите и червените рибки. Рибките се приближават до ръцете й, плуват наоколо, но не й позволяват да ги хване, неуловими като призраци, като самата вода. Дланите на тъмнооката девойка се свиват, без да са уловили нищо.

— Филипа!

Най-любимият глас. И все пак девойката не се откъсва веднага. Продължава да гледа водата, рибките, лилиите, отражението си.

— Филипа!

— Филипа! — Резкият глас на Шеала де Танкарвил я изтръгна от вглъбеността й. — Чакаме те.

От отворения прозорец повея хладен пролетен вятър. Филипа Ейлхарт потрепна. „Смъртта — помисли си тя. — Смъртта премина покрай мен.“

— Тази Ложа — изрече най-накрая тя уверено, гръмко и ясно — ще решава съдбата на света. Защото Ложата е като света, негово отражение. Тук в равновесие се оказаха здравият разум, невинаги означаващ студена подлост и пресметливост, и сантименталността, която невинаги е наивна. Отговорността и желязната, дори наложена със сила дисциплина, и отвращението от насилието, мекостта и доверчивостта. Деловитата студенина на всемогъществото… и сърцето.

Тя замълча за момент и продължи в настъпилата в колонната зала на замъка Монтекалво тишина:

— Аз, отдавайки последна своя глас, вземам под внимание още нещо. Което не се уравновесява с нищо и уравновесява всичко.

Следвайки погледа й, жените се обърнаха към стената, към мозайката, на която сглобената от малки разноцветни камъчета змия Уробос беше захапала със зъби собствената си опашка.

— Това е Предопределението — продължи магьосницата, впила в Цири тъмните си очи. — В което аз, Филипа Ейлхарт, от не толкова отдавна започнах да вярвам. Което аз, Филипа Ейлхарт, не толкова отдавна започнах да разбирам. Предопределението не е присъда на провидението, не са свитъци, написани от ръката на демиург, не е фатализъм. Предопределението е надежда. Изпълнена с надеждата, вярвайки, че това, което е съдено да се случи, ще се случи, давам гласа си. Давам го на Цири. Детето на Предопределението. Детето на Надеждата.

Тишината в потъналата в светлосенки колонна зала на замъка Монтекалво трая дълго. През прозореца долитаха крясъците на кръжащия над езерото орел-рибар.

— Госпожо Йенефер — прошепна Цири, — означава ли това…

— Да вървим, дъще — отговори тихо Йенефер. — Гералт ни чака, а пътят е дълъг.

Гералт се събуди и скочи. Крясъкът на нощна птица все още кънтеше в ушите му.