Господарката на Рим

В последния храм. Това е една малка гробница под земята. Достатъчно малка, че да мога да докосна и четирите стени, без да помръдвам от стола си. Има свещ, мъждукаща едва-едва, защото свещите се нуждаят от въздух, за да дишат, също като хората, а въздухът на тази подземна килия вече се изчерпва.

Аз седя в потрепващия полумрак и се усмихвам.

Веста, благодаря ти. За толкова много неща ти благодаря. Благодаря ти, че ми позволи да ти служа. Благодаря ти за мъжа, който ме обичаше. Благодаря ти за куража, който ми вдъхна, за да спася сестра си. Благодаря ти за дара, който направи на сина ѝ.

Благодаря ти за един живот, който не беше пропилян.

Навеждам се и духам свещта.

Веста, богиньо на огнището и дома. Ти ли си това?

Не знаех, че си толкова красива

Глава трийсета

– Великолепно – казах аз мързеливо. – Какво е?

– Сок от някакви цветя – обясни моят императорски любовник. Той взе чашата от отпуснатата ми ръка, а възбудата проблясваше като черни искри в очите му.

Кой би могъл да предположи, че цвете, стрито в старо фалернско вино, може да доведе до толкова приятно замайване? Затворих очите си и оставих императора да се наслади на отпуснатото ми тяло. Той има доста особени вкусове, но нищо, с което човек да не може да свикне. Дори ме възбужда Да си любовница на императора! … Само по себе си това беше достатъчно възбуждащо!

О, последните три месеца бяха всичко, за което някога си бях мечтала. Аплодисментите. Властта. Хората, които ми се кланяха, когато минавах важно покрай тях. Хора, които ме умоляваха да прошепна само една дума в ухото на императора. Власт, хилядократно по-голяма! Сега аз бях господарката на Рим!

Що се отнася до самия Домициан… Е, не разбирах защо бяха тези слухове. Той беше мъж. Със странен нрав, на настроения, но все пак мъж. Аз знаех как да се справям с мъжете още от четиринайсетгодишна. Император или не, никога не му позволявах да е твърде сигурен в мен. Понякога, когато императорският пратеник чукаше на вратата ми, аз му казвах, че съм "излязла". Понякога намеквах за срещи с неназовани мъже. Понякога се мятах в краката му с обожание, понякога просто се усмихвах хладно. Просто за да не губи интерес.

– Покрий се – той се отдръпна като свърши. – Изглеждаш като курва.

Вече протегна ръка към папките, дъсчиците и плочките си. Повдигнах лениво пръстите си и загърнах тялото си с една гънка коприна.

– Между другото – казах небрежно, – наистина трябва да направиш нещо с този твой астролог. Отвратителен грубиянин е. Три пъти го помолих да ми направи хороскоп, а той все ме пренебрегва.

– Той вижда бъдещето така ясно, както ние виждаме миналото. – Любовникът ми не вдигна поглед от документите си. – Такива очи заслужават цялото злато на Египет.

– Много зли очи. Винаги ме гледат мрачно!

– Тогава гледай на другата страна.

– Днес си в особено настроение, Господарю и Бог наш – аз се претърколих, като подпрях брадичката си с длан и оставих кичур от косата ми да пада на вълнички върху лицето ми. – Значи държиш астролога заради безценните му очи. А защо държиш това малко зверче – сина на Атина?

Това, естествено, със сигурност исках да зная.

– Наистина ли искаш нещо да ти напомня за нея навсякъде, където ходиш? – настоях аз, когато получих императорско мълчание за отговор.

Той обърна една плочка и започна енергично да пише някакви цифри на гърба.

– Господарю и Бог наш? – Прокарах гальовно пръстите си по китката му.

Той отдръпна ръката си.

– Върви си вкъщи. И прати писарите ми!

Ядосана се измъкнах от леглото, надянах туниката си през глава с пръсти, все още размекнати от действието на наркотика. Излязох от стаята с най-съблазнителното полюляване на бедра, на което бях способна, но той не ме повика да се върна. Е, беше склонен да се поддава на странни настроения… Още повече след екзекуцията на онази непокорна весталка… Но няма значение… Следващия път ще го накарам да забрави всичко.

– Внимавай къде стъпваш – каза глас в краката ми.

Подскочих. Насред мраморния коридор върху мозайките пред покоите на императора с кръстосани крака седеше синът на Теа. Той клатеше чифт мърляви зарове в загрубялата си ръка и вдигна въпросително глава към мен.

– Искаш ли да хвърлиш? – предложи той.

С крайчеца на окото си забелязах обичайните навъртащи се наоколо освободени роби и придворни, които наостриха уши при вида на двамата императорски любимци.

– Защо не? – казах с меден глас, взех заровете и ги метнах колкото се може по-бързо. Без съмнение гъмжаха от детски болести.

Той подсвирна, като погледна заровете.

– Лош късмет, Лепида...

– Ти пък какво знаеш за късмета?

– Аз съм наследил късмета на майка си – сви рамене той. – Всички евреи сме родени с късмет, инак никой от нас нямаше да е жив!

– Ами баща ти? Не си ли наследил половината от късмета си от него? – усмихнах се аз. – Може би гладиаторите не са такива късметлии като евреите. Впихме поглед един в друг. Заради публиката – любимците на императора винаги си имат публика – го погалих по главата. Той изтрака със зъби като куче и аз отстъпих крачка назад. Не можех да си позволя да съм непредпазлива. Не и с момче, чийто баща е носил прозвището Варварина.

Погледнах бързо през рамо, а синът на Теа сложи два пръста в уста и изсвири толкова пронизително, че всички роби, освободени мъже и придворни в радиус от около петдесет крачки се обърнаха.

– По-добре се надявай късметът ти да се промени, Лепида – провикна се той. – Или си прецакана, прецакана, прецакана.

Няколко сподавени хихикания достигнаха до ушите ми.

– Маркус? – усмихната, Калпурния се вмъкна през вратата на библиотеката му. – Защо седиш на тъмно?

– Любувам се на красивия залез в пролетната вечер! – усмихна ѝ се той. – Ела да му се насладиш заедно с мен.

– Разбира се – Тя си взе стол. – Макар че залезът е там, а ти си обърнат на другата страна.

– Организирам едно пътуване. – Маркус прибра настрана някакви документи.

– За себе си?

– Не, не е за мен.

Всъщност беше за сина на Флавия, който се възстановяваше тайно в къщата му в Брундизиум. От Брундизиум имаше кратко пътуване по море до Пандатерия, където майка му вече беше пристигнала. Императрицата бе осигурила на Маркус дискретност.

– Аз ще се погрижа за Флавия и сина ѝ – беше казала императрицата без притеснение. – Това бе последното желание на Юлия. Маркус, тя не може да е инсценирала собствената си смърт и да се е измъкнала в Храма на весталките без чужда помощ. Ти ли...

– Да – беше свил рамене Маркус. – Тя ми писа в Кремона, след като лудостта ѝ бе преминала и след като се беше опитала да се прободе в корема. Преди не ѝ вярвах, но тогава ѝ повярвах. Помогнах ѝ.

Нещо просветна в обикновено безстрастните очи на императрицата.

– Маркус… – беше започнала тя.

– Запази тайните си. – Гласът на Калпурния прекъсна мислите му. Тя придърпа стола си до неговия, като обърна поглед към оранжевия залез. – Няма да любопитствам.

– Ти никога не го правиш. Осъзнаваш ли, Калпурния Сулпиция, каква невероятна жена те прави това?

Тя се усмихна.

– Изпратих един роб до покоите на Паулиний в двореца Домус Августана. Казали, че не е излизал от спалнята си, освен по работа.

– От колко време стои затворен там?

– От екзекуцията на весталката.

Запазиха тишина за миг.

– Сабина има молба… – Калпурния се наведе напред, за да налее още вино в чашата на Маркус. – Помоли ме да те помоля вместо нея, защото смята, че мога да те убедя за всичко. Иска да дойде с теб на игрите утре.

– На игрите? – примигна Маркус. – Тя е твърде малка, за да ходи на игри.

– Каза, че вече е била.

– Тогава не ѝ разреших да гледа. Беше на седем. Седеше обърната с гръб към касапницата и си играеше с робите. Така беше, докато императорът не започна да изхвърля хора на арената.

– Е, вероятно я е впечатлило, защото иска пак да отиде. Казва, че ще ѝ бъде интересно. Също така казва, че Паулиний ще бъде там, а напоследък изобщо не успява да го види. – Калпурния се усмихна. – Наистина го иска. Изглеждаше точно като теб на последните дебати в Сената, когато беше твърдо убеден, че жилищните сгради в южните квартали трябва да бъдат укрепени, преди да се срутят, а подлизурковците, които подкрепяха Публий, възразяваха.

– Не знаех, че идваш да слушаш заседанията в Сената – меко каза Маркус.

Калпурния се изчерви.

– Сядам най-отзад.

– Ясно – усмихна се той, докато въртеше перото между пръстите си. – Значи смяташ, че трябва да заведа Сабина на игрите?

– За мнението ми ли ме питаш?

– Започнал съм да го ценя високо!

Калпурния сведе поглед, докато си играеше с крайчеца на туниката си, но Маркус видя, че се усмихва.

– Заведи я, колкото да се срещне с Паулиний, може би тя ще успее да го накара да се усмихне. Може да я върнем у дома, преди да е започнало кръвопролитието.

– Не. Ако отиде, ще остане до края. Един Норбан не си затваря очите пред неприятните истини.

– Небеса, колко си суров! Предполагам, че в такъв случай и аз ще трябва да остана до края.

– И ти ли ще дойдеш?

– Ще дойда, а ти ще си ми длъжник. Мразя игрите!

– Какво щях да правя без теб, Калпурния!

Тя приглади един кичур коса зад ухото си.

– Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.

– Пак ли си тормозила готвачката?

– Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!

– Не съм ли аз този, който трябва да ти купи сватбен подарък?

– Все още не съм се омъжила, Маркус Норбан.

– Днес е рожденият му ден – подпрях брадичка на дланта си. – Идите[24] през юли.

Става на тринайсет.

– Щях да му подаря меч – гласът на Ариус заглъхна за миг, докато нахлузваше туниката си през главата.

– За да насърчаваш мечтите му за гладиаторска слава ли, Варварино? – пошегувах се аз.

Главата на Ариус се подаде изпод туниката.

– Теа, синът ни иска да бъде гладиатор! Той е луд.

– Да, така е – съгласих се аз, докато чешех зад ушите кучето, което се беше свило в скута ми. – Той е луд. Сигурно го е наследил от баща си Ариус ме хвана през кръста и ме придърпа към себе си. Кучето се свлече на пода и изджавка пискливо. Той допря главата ми до своята и ме целуна силно. Костите ми се размекнаха.

– Ето така – прошепна до устата ми.

Усмихнах се, миглите ми докосваха бузата му. В такива дни, в такива синьо-златни утрини, когато нашата малка таванска стая се затопляше от лъчите на слънцето, а погледът на Ариус караше цялото ми тяло да пее, светът просветляваше. Започвах да вярвам, а не само плахо да се надявам, че всичко ще бъде наред.

– Косата ти е станала много дълга. – Бавно прокарах ръката си нагоре по врата му и почувствах как го побиват тръпки от допира ми – да те подстрижа ли?

– По-добре да я оставя дълга. Така по-малко приличам на Варварина.

– Ти изобщо не приличаш на Варварина в тази смешна дегизировка.

Винаги, когато излизахме навън, той настояваше да си сложи тежко наметало, шапка и превръзка през едното око.

– Ако изляза, без да се предреша, някой ще ме познае. Нали уж съм мъртъв.

– Миличък – докоснах брадичката му с пръст и той обърна очите си към моите, – никой не те е разпознал досега. Никой дори не те поглежда повторно, освен, за да си помисли: "Какъв е тоя странен мъж с превръзка през окото, и с шапка и дебело наметало посред лято?"

– Имах най-известното лице в Рим в продължение на осем години – рече той малко навъсено.

– Но вече изминаха пет години от смъртта ти. Тълпата вече те помни смътно, само като далечна легенда. Единственото, за което говорят напоследък, е Турий Мирмилона. – Протегнах ръка. – Ножа, моля. Бодеш ме с брадата си.

Той сведе глава и аз започнах със задоволство да режа косата му, наблюдавайки как тъмните боядисани кичури падат върху неравния под.

– Турий Мирмилона? – попита най-сетне.

– А има и един тракиец, който е популярен. Видях надпис на стената на банята на улица "Нар" – "Бребикс Тракиеца кара всички жени да въздишат".

– Бребикс – промърмори Ариус. – Моето име стоеше на тази стена в продължение на години.

Изсмях се. Ариус потърка бузата си в опакото на ръката ми и късата му брада ме одраска.

– Някой ден ще я отрежем и нея – казах аз, – ти не просто бодеш, ти стържеш.

– Не е вярно… О! – въздъхна той, когато смъкнах туниката от рамото си, за да му покажа червено петно, оставено от брадата му. – Аз ли съм го направил?

– Няма значение – бутнах го да се обърне, за да подстрижа врата му. – Той ме обича страстно – казах на гръцки, усмихвайки се. – Моят Ариус. Някой ден той няма вече да се нуждае от брада, нито от глупави превръзки за окото, нито от шапки. Ще живеем в планината, където никой никога не е чувал за Варварина и той няма да се интересува дали го познават, или не. И нашият син няма никога, ама никога няма да припари до арена!

Направих крачка назад и изтупах последните паднали снопчета коса от рамената на Ариус. Той отново ме придърпа в скута си и аз отпуснах глава върху рамото му. Като плъзнах ръката си по гърдите му под туниката, почувствах топлината на здравото му тяло и сърцето, туптящо отдолу. – Дали наистина трябва да го правим? Да ходим в Колизеума?

– Да – той целуна веждата ми. – Ще гледаме Викс, не игрите.

– Но няма да ни разрешат да седим заедно – жените имат отделен сектор.

Ариус се намръщи.

– Ще ти позволят да седнеш с мен!

От две седмици се опитвахме да следим сина ни, като се сливахме с тълпите, които вървяха подир императора на ежедневните му обиколки из града, и търсехме с поглед фигурата в червена туника, която неотменно седеше в краката на императора. "Домашният любимец на императора" – така го наричаха римляните и подозираха, че е негов незаконен син. Никога не беше на повече от ръка разстояние от императора. Нямаше никакъв шанс да го грабнем и да изчезнем с него, не и за двама опърпани избягали роби, които не можеха да подкупят никого.

Дори и ако по някакъв начин успеехме да измъкнем Викс, къде можехме да избягаме, че Домициан да не ни открие?

Светлата утрин малко помръкна.

Ръката на Ариус хвана моята.

– Хайде да тръгваме!

За пръв път откакто се бяхме върнали в Рим, се отправихме към Колизеума.

Направо да ти се догади от начина, по който тълпите нададоха рев, когато отрочето на Теа влезе в императорската ложа и помаха.

– Зад мен! – изсъсках му и заканително се наведох към него.

– Разкарай се, краво! – каза безцеремонно хлапакът и се пльосна в краката на Домициан.

Побесняла, аз се настаних от другата му страна. Не само че беше невъзпитано хлапе, но и червената му туника отвратително контрастираше с розовата ми стола и сапфирите. Кимнах на двама роби да се приближат с ветрилата от щраусови пера. По времето на игрите Матралии винаги беше ужасно горещо Домициан се занимаваше с някаква купчина документи и с постоянно навъртащите се наоколо писари, но Викс седеше спокойно и изпиваше до дъно всичко, което му попаднеше.

– Ехааа! … – Той подсвирна с уста при вида на огромната пясъчна шир, която се разкриваше пред императорската ложа. Обикновено беше напрегнат и вдървен като статуя в присъствието на императора, но сега зяпна с уста така възторжено, както всички плебеи по трибуните. – Т'ва да си сянка на императора си имало и хубави страни! Гледката от тук.

– Мислиш ли, че майка ти е там някъде? – каза Домициан, докато сверяваше нещо в един списък и се ровеше сред другите.

– Ня'ам си представа – сви рамене Викс. – К'во ще кажеш да хвърлим едни зарове, цезаре? Парадът при откриването винаги е доста безсмислен С тази игра на зарове Викс вече беше съдрал кожите на императорския ковчежник, на един трибун, на двама мудни благородници от семейство Гракх и на самия император. Сега аз бутнах Викс по рамото в точно подходящия момент и ръката му се отплесна.

– Мамиш! – Императорът грабна заровете, които изпаднаха от ръкава на Викс. – Какво друго да очаквам от един долен плъх от сметището?!

Придворните размениха погледи.

– Какво правят императорите с измамниците? – попитах аз с най-кадифения си глас.

– Измамниците по традиция се хвърлят на лъвовете, Лепида! Дори и младите измамници. Как ще ти се стори това като подарък по случай рождения ти ден, Версенжеторикс? – Лицето на императора беше непроницаемо. – Един танц с лъвовете върху пясъка на величествената арена?

– На тая игра не играя, цезаре, благодаря – отвърна Викс неспокойно.

– Измамник – казах аз, милвайки думата. – Измамник.

– А ето и как да мамиш, за да си непобедим! – Викс извади отнякъде ласкателна усмивка. – Покриваш фалшивия зар с дланта си, – ето така… – демонстрира той с ловко движение. – Видя ли?

Императорът се вторачи мълчаливо в него още за миг, а после се усмихна широко.

– Покажи пак!

– Ето така. – Той нагласи ръката на императора. – Не, не, цезаре… Ето така… О, богове, бавен си Те продължиха играта на зарове по време на сутрешния лов на зверове и на обедните екзекуции. Седях нацупена.

– Следват гладиаторите, Господарю и Бог наш – любимата ви част!

Домициан остави заровете настрана и се наведе напред. На пясъка един африканец и един тракиец загряваха за първия си бой.

– Африканецът – каза Домициан. – Той ще победи.

– Нашият Господар и Бог има толкова набито око – измърморих аз и вълна на одобрение пробяга из ложата.

– Не – каза Викс, – този африканец е тромав. Спъна се в мрежата си още докато влизаше през портата. Аз съм за тракиеца.

– Наистина ли?

– Ти пък какво разбираш! – сопнах се аз на Викс.

Но те двамата подпряха с длани брадичките си и се вторачиха в арената, като напълно ме забравиха. В този момент не бяха врагове, не бяха дори пленник и господар. Просто – двама любители на игрите.

Тракиецът победи африканеца и после излязоха двама нумидийци[25], а после и двама гали.

ЛепидаНяколко добри двубоя, не че аз успях да им се насладя. Обикновено доста ми харесваха добрите енергични кръвопролития, но при положение, че императорът ме игнорираше заради това вулгарно, мизерно изчадие

– Определено имаш око за тези неща, млади Версенжеторикс – каза Домициан. – Как разбра, че македонецът ще изгуби?

– Махмурлук. Забеляза ли как не можеше да гледа към светлината? – Викс налапа цяла шепа пресни смокини и започна да ги дъвче лакомо. Победителите уморено се запътиха към Портата на живота, а загубилите бяха извлечени от робите. – Гледай за борци като онзи гал, който отсече ръката на гърка, цезаре! Жилави и коварни!

– Наистина ли? – измънках аз, като се възползвах от шанса. – Кой те научи на това?

– Баща ми! – хвана се той в капана. – Той беше най-добрият! Правилата не важаха за него, можеше да излезе на арената и препил, но пак да… – и изведнъж спря.

– Значи баща ти е бил гладиатор? – облегна се назад Домициан. – Колко интересно. Допускам, че твоята майка ти е казала, че това е бил благородният Варварин. Колко романтично, великият гладиатор оставя потънало в забвение поколение след себе си

– Хей! – Викс се нахвърли срещу него. – Варварина наистина беше мой баща!

Излегналите се придворни се засмяха сподавено.

– Много правдоподобно! – прошепна някой. – Това дете е лъжливо малко изчадие!

И аз се засмях.

– Може би все пак не е чак такава лъжа – императорът остави чашата си с вино. – Има известна груба прилика. Срещал съм Варварина веднъж или два пъти, а аз никога не забравям лица. Това, което се чудя, е как изобщо ти си го виждал?

– След като избягах от Брундизиум… – Усетих как Викс неспокойно се разшава на мраморното стъпало. – Тогава ме научи на някои неща.

– От там ли е това умение с ножовете? – Императорът се вгледа в белега от зарасналата рана на крака си. – Ти искаш ли да бъдеш гладиатор, Версенжеторикс?

– Ннне

– Лъжец – каза Домициан благо.

– Лъжец, а също и измамник! – вметнах аз.

– Не се меси, крава такава! – хвърли ми злобен поглед синът на Варварина и изпъчи гърдите си, като погледна императора право в очите. – Да, искам да бъда гладиатор! Като баща ми! Само дето баща ми мразеше игрите! Мразеше ги като отрова, а вижте колко добър беше. Така че аз ще бъда по-добър от него, щото ги обичам! Твоя е вината, цезаре! Баща ми беше твоя вина, защото го изкара на арената. И аз съм твоя вина, защото твоя кръв пролях за първи път!

Пот се стичаше по лицето му и аз усещах как трепери, облегнат на дръжката на стола ми. Но тогава се появи онази негова налудничава усмивка, която се разтягаше дотолкова, че почти стигаше до ушите му. Зачудих се дали Домициан ще го убие лично. Надявах се. Една кама в корема щеше добре да се отрази на малкото нищожество, въпреки че ако кръвта му опръскаше чисто новата ми розова стола Домициан можеше да се движи светкавично, когато поискаше… С едно движение скочи, сграбчи Викс за тогата на гърдите му и го изхвърли на арената през перилата, сякаш беше кукла!

Той се приземи върху парещия пясък. Чувах въздуха да свисти в дробовете му, когато се изправи задъхан. Публиката зажужа като кошер.

– Върнете гала! – нареди хладно императорът на пазачите на арената. – Онзи подвижен и чевръст гал, който отсече ръката на гърка!

Викс се изправи бързо и започна да се оглежда свирепо около себе си. Аз се приведох напред. Е, това вече беше друго нещо!

Императорът хвърли собствената си кама в краката на Викс.

– Време е да се докажеш, млади Ариус!

– Меч! – Момчето вдигна парализирания си поглед към ложата. – Поне ми дай меч!

Домициан се замисли.

– Господарю и Бог наш – промълвих аз, – с кама ще бъде много по-забавно.

– Правилно… – Той се облегна назад.

Жуженето на тълпата беше прераснало в рев. Говорителят на игрите погледна от Викс към императора и обратно и после започна да се рови из списъка със срещите, за да измисли как да нарече това неочаквано събитие.

– Един, ъъъ, един извънреден двубой за удоволствие на нашия император! – най-сетне оповести той с отекващия си глас, който се разнесе към претъпканите трибуни. – Галът срещу, ъъъ, момчето.

Галът пристъпи към Викс, а пясъкът под краката му изскърца под тежестта му. Той хвърли невярващ поглед към противника си, а аз се изсмях на вцепененото изражение върху лицето на Викс.

– Не си толкова наперен сега, а? – провикнах се надолу към него.

– Аве, цезар! – поздрави галът с твърда като камък ръка нагоре, към императорската ложа.

Императорът погледна към Викс.

– А ти имаш ли нещо да кажеш, гладиаторе?

Викс се метна напред и заби ножа дълбоко в коляното на гала.

Галът изкрещя. Викс изтръгна обратно острието и се измъкна тичешком встрани.

Стомахът на Ариус се сви и се надигна нагоре в гърлото му. Смразяваща пот се стече по гръбнака му, а миризмите на арената го удариха като плесница: страх, пот, желязо, разровен пясък, дъхът на разложена плът от устите на лъвовете, петната от засъхнала кръв… Щеше да се събуди всеки миг – щеше да се събуди и щеше да е там, прострян върху пясъка на арената в очакване противникът да нанесе удара си.

Но не беше той.

Беше Викс.

Първият яростен удар на гала профуча през косата на Викс. Той се претърколи, за да избегне следващата маневра, и се отдръпна навреме от един коварен удар. Извитото острие на гала разпра туниката му. Теа изстена, а ръката на Ариус стисна по-здраво нейната, докато дланите им не се сраснаха.

Спомни си упражненията, Викс! Ариус почувства как ужасът се загнезди някъде в гърдите му като твърд леден къс, но не смееше да му позволи да се разтопи. Той насочваше всичките си мисли и цялата си воля към малкото червено петно на арената, за да запази спокойствие, сякаш това беше поредната тренировка сред лозята. Спомни си на какво съм те учил! Защото тук няма милост към начинаещите, Викс, няма повторение, след като веднъж сбъркаш нещо! Ще трябва да го убиеш!

Викс падна на едно коляно на пясъка. Подпираше треперещото си тяло с ръката, в която държеше ножа. Галът пристъпи напред, като влачеше ранения си крак и вдигна високо блестящия се меч.

Теа отново изстена.

Убий го! Ариус изпрати мисълта към сина си. Не това искаше – да превърне сина си в убиец на тринайсет, – но това беше Колизеумът и тук правилата бяха различни! Убий го, Викс! Намери начин!

Викс метна шепа пясък в очите на гала. Галът нададе рев и отстъпи назад заслепен. Викс се шмугна зад щита му и го прободе.

Ариус замръзна. Колизеумът зачака.

Когато Викс изпълзя изпод неподвижното тяло на гала, те започнаха да ръкопляскат. Когато се изправи на крака, те ликуваха. Когато взе ножа си и избърса кръвта от лицето си с трепереща ръка, те ревяха. Ревяха в продължение на двайсет минути, обсипвайки го с розови листенца и сребърни монети. Както бяха правили някога за Ариус!

Преторианците изведоха Викс от арената, повдигнаха го на рамене, поливаха чорлавата му коса с вино и го потупваха по гърба. Викс почти не забелязваше нищо. Той зяпаше наоколо с празни замъглени очи, докато го водеха нагоре към императорската ложа… А Ариус си припомни първото си убийство сред това оглушително ликуване.

Не е както си го представяше, нали, сине?!

– Представям ви Версенжеторикс! – императорът хвана ръката на Викс и я вдигна високо, с което предизвика нова вълна от овации. Гласът на Домициан се издигна над крясъците, тропота, аплодисментите и достигна чак до последния ред зрители по трибуните над арената. – Версенжеторикс, син на Варварина!

Когато се върнаха обратно в наетата си стаичка, Теа се отпусна безжизнена в ръцете на Ариус. Той с благодарност се прилепи към напрегнатото ѝ тяло и затвори очи, заровил лице в косата ѝ. Не можеше да избяга от образите, образи, които оставяха привкус на ужас в устата му: Викс се препъва и пада, Викс се изправя и скача, Викс убива човек за пръв път Скрит зад чувството на ужас, демонът тихомълком разчленяваше тялото на императора, крайник по крайник

– Ще трябва да го убием!

Внезапният дрезгав глас го стресна, толкова не приличаше на гласа на Теа, че му отне време да го възприеме.

– Императора ли?

Разбира се, че императора. Демонът замърка доволно в знак на съгласие.

– Той го направи, за да си го върне на мен! – Теа гледаше пред себе си с невиждащи очи. – Той знаеше, че ще съм там! Ще хвърля Викс обратно на арената, докато не умре! А той ще умре! Може и да си го тренирал, но той все още е дете

– Да.

– И дори да успеем да го измъкнем от лапите му, Домициан ще ни намери! Където и да избягаме!

– Да.

– Значи трябва да умре! Само това можем да направим!

– Аз ще го убия – каза Ариус доста спокойно. – А ти и Викс ще избягате от Рим.

Ариус искаше да живее, но ако това беше единственият начин

– Не! – За пръв път тялото ѝ потрепери. – Не!

– Но

– Казах не! – Тя се извъртя в ръцете му, взе лицето му в дланите си. – Познавам един човек… ще отидем при него. Той ще измисли нещо.

– Теа Тя притисна страстно тялото си към неговото и вече нямаше за какво да спорят.

– Какво те безпокои, Паулиний? – попита Маркус веднага щом вратата на библиотеката се затвори зад сина му.

Сабина се държа много уравновесено по време на първите си игри, не плака, не трепна при кръвопролитията, но неочаквано получи гърч в носилката по пътя обратно и сега Калпурния се грижеше за нея. Маркус щеше да го направи сам, ако синът му не беше влязъл неочаквано в атриума.

– Паулиний? – учуди се Маркус. – Мислех, че трябва да си в двореца

– Императорът ми нареди да прибера Викс обратно – ръцете на Паулиний подскачаха нервно от двете му страни.

– Момчето ли? – Маркус направи гримаса. – Вече и деца започнаха да се бият в Колизеума. Варварщина!

– О, на момчето нищо му няма… – сепна се Паулиний. – Трепери, старае се да не се разплаче. Каза, че ще ме убие, ако му се смея. А на мен изобщо не ми е до смях.

Очите на Паулиний се плъзнаха по езерцето на пода на атриума, по колоните, подпиращи покрива. Маркус се загледа за миг в него.

– Може би е по-добре да дойдеш в кабинета ми, Паулиний

– Да – каза Паулиний бързо. – Трябва да говоря с теб. Трябва ми съвет.

– Какво има?

Паулиний направи тържествена пауза.

– Татко… – Той закова погледа си върху стената над рамото на Маркус и каза с тона на легионер, който дава рапорт: – Стигнах до заключението, че император Домициан е неподходящ за длъжността, която заема!

Маркус примигна и седна на най-близкия стол.

– Да, продължавай!

– Той изпрати в изгнание племенницата си Флавия Домицила и екзекутира съпруга и децата ѝ без никаква основателна причина. – Погледът му бе все още неподвижно закован в стената. – Имам причини да смятам, че е виновен за измъчването на любовницата си Атина и племенницата си Юлия. Юлия той… Също я уби без основание. Смятам, че е чудовище!

– Може би – каза меко Маркус, – но дали е добър император, или не?

– Едно чудовище не може да бъде

– Разбира се, че едно чудовище може да бъде добър император, Паулиний. От личните навици на Домициан може и да има много какво да се желае, но няма никакво съмнение, че е добър администратор, изтънчен юрист и способен военачалник. Радваме се на стабилност под неговата власт. Стабилност и скучни мирни неща като балансирана икономика и исторически ниска корупция. – Маркус въртеше едно перо за писане в ръцете си. – Може и да си твърде млад, че да помниш годината на Четиримата императори, Паулиний, но мнозина, които я помнят, с удоволствие биха изтърпели известна доза чудовищност за сметка на стабилността.

– Аз не съм от тях! – Паулиний го погледна право в очите. – Смятам, че Домициан трябва да бъде отстранен!

Маркус си помисли колко ли болезнени, кървави следи оставят тези думи в сърцето на сина му.

– Защо тогава ти е нужен съветът ми?

Паулиний изрече тихо:

– Защото ти си човек на принципите. Може би единственият, който е останал. Ако ми кажеш, че Домициан не заслужава поста си, това ще е достатъчно за мен.

Още кръв потече от кървавата рана в сърцето му, прецени Маркус. За щастие сърцето му е достатъчно голямо.

Той тъкмо отвори уста, за да отговори, и вратата се отвори с трясък.

– Маркус – почти извика Калпурния, – Паулиний, имаме посетители, хм… Тук е Атина. А това е?

– Ариус – каза едрият мъж. – Познавате ме.

– Кой? – любезно попита Маркус.

– Няма значение Теа прекоси стаята, очите ѝ изгаряха Паулиний.

Маркус погледна Калпурния.

– Ако нямаш нищо против, скъпа моя

– О, да, веднага излизам – тя махна с ръка. – Каквото и да има, не искам да знам. – И докато затваряше вратата, каза: – Ще гледам робите да не вдигат шум.

– Добро момиче.

– Паулиний – Теа се спря пред сина на Маркус, – имаме нужда от теб!

Паулиний я погледна и погледът му не се отмести.

– Искаш да получиш сина си обратно ли?

– Искам сина си обратно! – каза Теа. – И искам да видя императора мъртъв!

Маркус проговори:

– Всички го искаме!

Глава трийсет и първа

– Развод? – Лепида кацна на ръба на писалището на Маркус и вдигна изрисуваните си вежди. – Наистина, Маркус, защо ми е притрябвало подобно нещо?

– Както личи по всичко, императорът е доста привързан към теб. Вече от шест месеца, нали така? – сви рамене Маркус. – Помислих, че би искала да си… на разположение.

– О, мъжете не искат любовниците им да са на разположение, освен когато самите те не го предложат. – Лепида леко се изпъчи. – Чул си, че е доста привързан към мен?

Маркус прикри усмивката си.

– Вероятно носът му е по-издръжлив от моя, щом успява да понесе подобен вулгарен парфюм.

– Прибери си ноктите, скъпи. Няма да се отървавам от теб все още. Въпреки че ако той реши да ме направи императрица.

– Ако.

Тя настръхна.

– Защо пък не? Вече веднъж се е развеждал със съпругата си може пак да го направи. Не съм ли достойна за императрица?

Маркус погледна жена си: стройна и съблазнителна в шафраненожълтата си копринена туника, с колие от индийско злато, обгръщащо шията ѝ, и със сплетени кичури от благоуханната ѝ черна коса, увити около изящната ѝ глава.

– Императрица си с всяка педя от тялото си – съгласи се той. – да се надяваме, че ще живее достатъчно дълго, че да те направи императрица.

– Заслушваш се в клюките.

– Говори се съвсем тайно, Лепида, но долових да се шушука – аз си държа ушите отворени, нали знаеш. Императорът е помолил астролога си да предскаже датата на смъртта му и отговорът е бил, че е твърде скорошна, за да му хареса.

– Несий е некадърник! – тросна се Лепида. – Нищо не може да убие Домициан!

– Разбира се. Въпреки че мисълта за това вероятно те притеснява.

– Не ме предизвиквай, Маркус! Ако някога стана императрица… – тя се завъртя сред диплите на шафранената си коприна и сред звънтенето на златни гривни, – ще накарам да набучат главата ти на кол.

Маркус се усмихна, когато тя излезе от таблинума му, потраквайки с позлатените си сандали. Много добре се получи, помисли си той. Ако Лепида се натискаше да стане императрица, щеше за около седмица да изхвръкне от двореца – извън омагьосания кръг на протекцията на Домициан.

– Татко? – Кестенявата мека коса на Сабина се появи на вратата.

– Пак ли подслушваш през ключалките, Вибия Сабина?

– Иначе как ще науча? – Тя се плъзна в стаята с лека походка, като затвори вратата след себе си. – Татко, защо ѝ предложи развод? Нали знаеше, че няма да приеме?

– Така ли?

– Познавам по гласа ти.

Той я погледна.

– Така е – отвърна след кратка пауза. – Знаех, че няма да приеме развод.

Сабина пристъпи по-близко.

– Ами тогава ти се разведи с нея.

– Така ли смяташ?

– Тя ми е майка. Знам, че трябва да я уважавам… – Сабина млъкна. – Но...

– Но?

– Тя е красива. Тя е дори, в известен смисъл, интересна, както са интересни отровните змии. Но е наистина ужасна. Защо не се разведе с нея още преди години?

– Не е твоя работа да питаш подобни неща, Вибия Сабина!

– Разбира се, че е моя работа! Какво стана? Тя заплаши ли те?

Заплаши теб, искаше да каже Маркус. Паулиний сега беше преториански префект, най-добрият приятел на императора; никакви клевети от страна на Лепида нямаше да опетнят името му задълго. Но Сабина нямаше подобна защита.

– Да не би да те е заплашила с мен? – Въпросът на Сабина не изненада Маркус. Мислите на дъщеря му и неговите собствени винаги течаха в синхрон, в една и съща посока. – Това не трябваше да те спира, татко!

– Не – усмихна се той, – но си мислех, че е по-добре първо да те видя омъжена. – Пораснала, омъжена, извън обсега на нейната злоба.

– Не мисля, че искам да се омъжвам. Предпочитам да видя света. – Сабина с твърдост стисна устни. – Разведи се с нея!

Той погледна, за да види детето си, но не го видя. Видя девойка, пораснала почти до неговата височина, косата ѝ женствено падаше на къдрици по шията, а в очите му се взираха очите на зряла жена.

– Богове! – каза той – Ти растеш зад гърба ми!

– Помисли си за това! – помоли го тя.

Той се усмихна и помилва косата ѝ.

– Да, ще си помисля. И така, вече прекалено голяма ли си, че да ме прегърнеш?

Тя склони пригладената си кестенява глава на деформираното му рамо.

– Никога няма да бъда!

Зяпнах от почуда.

– Атина – императрицата на Рим прекоси таблинума на Маркус и стисна ръката ми, сякаш бяхме стари приятелки, – радвам се да те видя, скъпа моя. Не съм чула и една нота хубава музика, откакто напусна двореца. А това е известният Ариус? Наблюдавала съм те толкова много пъти, и то с огромно удоволствие. Паулиний, не изглеждаш добре. Да не си болен? Съпругът ми се тревожи за теб. Маркус, всички ли сме тук?

Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от нея за всичките тези години, през които я бях наблюдавала.

– Да се захващаме за работа. – Тя се настани чевръсто на един тапициран стол. – Официално съм на вечеря със сестра си Корнелия и съпруга ѝ, което ни дава едва няколко часа. Домициан все още следи кога излизам и кога се прибирам.

Затворих си устата. И тя ли беше сред заговорниците? Безупречната мраморна съпруга на Домициан, с нейните смарагди и благотворителни дела? Императрицата?

Паулиний гледаше, сякаш някой току-що го беше фраснал между очите. Погледът на Ариус шареше напред-назад между мен и нея, сякаш ни сравняваше. А Маркус я целуна по бузата с лекотата на стар приятел.

– Обичайните предпазни мерки? – попита го тя.

– Обичайните. Предполага се, че обядвам с Диана – с нея сме приятели от години, така че никой не би се усъмнил.

– Да, Диана ще ти съдейства… – Императрицата хвърли поглед към останалите. – Може ли да им се вярва, Маркус?

– А на теб? – аз пристъпих напред. – На теб може ли да се вярва, домина?

Маркус заговори толкова формално, сякаш беше в Сената.

– Императрицата и аз обмисляме въпроса заедно от смъртта на Юлия, Теа.

– Тогава защо императорът все още не е мъртъв? – Ариус скръсти ръце върху гърдите си. – Ако реша, че искам да видя някого мъртъв, не чакам цели шест месеца, за да го направя.

– Вижте сега… – започна Паулиний.

– Не, той има право да пита. – Маркус погледна към любимия ми. – Императрицата и аз се срещахме известно време, за да се опознаем – и двамата бяхме малко недоверчиви един към друг отначало.

– По принцип обичам да се справям сама… – Изтънченият глас на императрицата беше делови. – Но осъзнах, че са нужни повече хора, за да свалим Домициан. Обмислях да вербувам теб, скъпа моя, но не бях сигурна дали Домициан не е ампутирал всичките ти нерви. Той има склонност да прави това с жените.

Явно с нея не беше успял. Тя огледа кръга, който бяхме оформили.

– Всички ли са съгласни вече?

Паулиний прокара ръка през косата си.

– Преди да продължим – каза той с мъка, – искам едно нещо да стане напълно ясно. Аз няма да го направя. Ще ви улесня пътя, но няма да го извърша собственоръчно. Нито с отрова, нито с нож… – Той извърна поглед. – Поне това му дължа

– Никой не го очаква от теб – увери го императрицата.

Ариус го гледаше с отвращение и аз го смушках с лакът. Той не беше склонен да харесва Паулиний, вероятно защото знаеше, че някога бях делила едно легло с него.

– Но това беше друг свят – бях го уверила аз, – вече почти не си го спомням.

– Нямаш особено добър вкус – беше изръмжал Ариус.

– А твоето легло празно ли беше през всичките тези години, през които си оплаквал смъртта ми? – бях казала язвително аз и той веднага бе заговорил за друго.

Седнахме сконфузено, за да планираме смъртта на един император. Всъщност Ариус, Паулиний и аз се чувствахме неловко. Маркус и императрицата се чувстваха съвсем удобно – те веднага се обърнаха към Ариус.

– Ти си най-логичният избор за убиец – каза Маркус. – Искаш ли да го извършиш?

– Само ми осигурете нож! – Гласът на Ариус звучеше уравновесено, но на мен стомахът ми се сви.

– Та той е обикновен главорез! – избухна Паулиний.

Ариус се подсмихна. Императрицата го погледна замислено.

– Ти беше най-добрият боец в Рим някога, но вече не си млад. Все още ли си най-добрият?

Ариус я удостои с презрително присвиване на очите.

– Да, още е – казах аз. – Може и да са изминали години, откакто се е бил на арената, но и сега е точно толкова добър, колкото тогава. – Може би дори по-добър, добавих в себе си. Защото тогава нямаше какво да обича.

– Няма да е лесно – продължи императрицата. – Съпругът ми може и да изглежда мързелив, но все още може да победи и най-добрите.

– Той спи с кама под възглавницата – добавих аз.

Ариус ме изгледа.

– Ами да.

– Наистина ли? – попита императрицата развеселена. – Има и нововъведения от мое време. Просто от любопитство, скъпа моя, защо никога не го прободе, докато спи?

– Защото исках да живея – отвърнах на удара. – Ами защо ти никога не го прободе, докато спи? И ти си имала точно толкова сгодни случаи, колкото и аз. – Огледах се. – Всеки може да убие един император. По-трудно е след това да оцелееш, че да разказваш историята. И така, ако Ариус убие Домициан за вас, надявам се да има план как да го измъкнем от там жив.

– Той ще се измъкне жив. – Императрицата грижливо написа нещо на късче папирус и с хладен глас обясни плана, който бяха съставили заедно с Маркус. – Паулиний, вярвам, че ще можеш да се погрижиш за стражите?

– Да, но… – Паулиний погледна баща си. – Не ми харесва така… Вие поверявате надеждите на Рим на този… този престъпник Ариус просто сви рамене, но аз настръхнах:

– Той не е престъпник!

– Но не е точно и примерен гражданин – измърмори императрицата със закачлив проблясък в очите. Ако имаше нещо, което никога не бих допуснала, че тя притежава, то това беше чувството за хумор.

Маркус се обърна към сина си със сериозен глас:

– Паулиний, убийството не е приятно занимание. Ти го знаеше, когато реши да се присъединиш към нас. Не можеш сега да увърташ за начините и методите. Няма достоен начин да се извърши убийство!

– Но той...

– Той притежава уменията, които са ни нужни. И ти също. Готов ли си да дадеш своя принос?

Настана дълга пауза. След това Паулиний промълви:

– Да.

– Добре – каза Маркус, – в такъв случай вече имаме две звена от веригата.

Ариус и Паулиний се спогледаха без ентусиазъм. Сведох замислено поглед. Не исках да си седя вкъщи в очакване дали любимият ми човек ще се върне жив. Вече се бях изморила от това. Аз исках… За първи път исках да съм брънка от веригата.

Ариус се обърна към Маркус:

– Още нещо: как да сме сигурни, че можем да ви се доверим?

Паулиний примигна. Маркус и императрицата гледаха безизразно.

– Вие, патрициите, сте свикнали да жертвате други хора за своите интереси – възропта Ариус. – Какво струва за вас животът на един изхабен стар гладиатор? Или пък животът на някаква певица еврейка? Кой може да е сигурен, че няма да ни хвърлите на лъвовете веднага щом ви свършим мръсната работа?

– Я слушай, ти… – настръхна Паулиний.

Маркус го накара да кротува само като вдигна пръст.

– Как да сте сигурни, че можете да ни се доверите ли? – попита той Ариус. – Няма как. Но не можете да си върнете сина обратно по никакъв друг начин.

Кратко мълчание. Аз погледнах императрицата, а тя погледна мен. Ариус погледна Маркус, а той погледна него. Паулиний стоеше навъсен.

Императрицата изшумоли със зелената си копринена туника, докато оставяше чашата си с вино на масата.

– Изглежда, че просто ще се наложи да се доверим едни на други, Атина! – каза тя. – Не, всъщност Теа, нали?

– Да – отговорих аз. – И така, колко скоро можете да вкарате Ариус в двореца?

– Не много скоро – отвърна императрицата. – Ще изчакаме до септември.

– Септември?!

Ариус и аз извикахме в един глас. Дотогава оставаха месеци, а на Викс му предстоеше двубой в Колизеума следващия месец. Негови скици – целият въоръжен и с шлем като на баща му – вече бяха разлепени навсякъде из града. Дори бях видяла надпис с тебешир, изписан на една училищна врата: Версенжеторикс, Младият Варварин разтуптява сърцата на всички малки момиченца.

– Искам Домициан мъртъв сега, не след месец!

– Засега са само слухове – каза императрицата, – но се говори, че наскоро съпругът ми е получил датата на смъртта си от Несий. Според Несий и звездите Домициан ще умре на осемнайсети септември в пет следобед. Докато този ден и час не отминат, той ще бъде постоянно нащрек. Ще ударим на следващия ден, когато се наслаждава на избавлението си. Точно когато се чувства най-неуязвим.

– Казвате, че трябва да чакаме почти три месеца? – извиках аз. – Синът ми може да умре до броени седмици!

– Викс ще се справи – каза императрицата. – Този твой малък побойник е същинска напаст, но развлича Домициан. Стига да се забавлява, съпругът ми не убива никого.

– Чуйте ме… – Ариус сплете ръце. – Добре, ще чакаме, но ако синът ми загине на арената, и Домициан ще бъде мъртъв! Още същия ден! Същия час! Не ме интересуват вашите планове!

Императрицата го погледна изпитателно.

– Ти ли обучи сина си, Варварино?

– Да.

– Тогава съм сигурна, че ще оцелее на арената, и то със стил.

Аз извърнах лице. Ариус намери ръката ми и я взе в своите ръце.

– Смятам, че обсъдихме всичко необходимо. – Императрицата се пресегна за палата си. – И мисля, че е време да се връщам в Домус Августана. Ако закъснея дори и с минута, Домициан ще изпрати стражите да разпитват сестра ми. Тя би излъгала, за да ме спаси, въпреки че храни искрена неприязън към мен, но праведният ѝ съпруг няма да може, дори и за да спаси собствения си живот.

Разделихме се безмълвно. Паулиний стоеше неподвижно, държеше преторианския си шлем ръце и изглеждаше сконфузен. Императрицата кимна за сбогом и се качи в наетата си носилка. Маркус раздигна чашите за вино, оправи възглавничките и кръга столове със спокойствието на човек, отдавна свикнал да прикрива следите си. Ариус и аз се измъкнахме през изхода за роби в тъмната уличка, без да промълвим и дума.

– Поздравления – казах аз. – От гладиатор се превърна в наемен убиец! Надявам се, че си струва, защото така изоставихме сина си

– Той ще оцелее! – стисна ръката ми Ариус. – Теа, довери ми се!

Глава трийсет и втора

– Как така няма да ме приеме? – Погледнах високомерно императорския ковчежник, но той ми отвърна със същия поглед.

– Императорът е зает в момента, домина!

– Но мен ще иска да види.

Грациозно се извих в копринените дипли на туниката си с цвят на нефрит, като припомняне какво точно значех за Господаря и Бога на Рим.

– Той заповяда и вие да изчакате като всички останали, домина.

Кипнала от ярост, зачаках. Пред вратата, в мраморния коридор, като някоя безделничеща робиня, заедно с всичките тъжители, служители и придворни, които се тълпяха с надежда да получат кратък миг императорско благоволение. Трябваше да понасям любопитството, погледите, шушуканията на онези, които не само ме гледаха злобно, но се и молеха за моя провал.

Най-сетне вратите се отвориха широко, но не моят величествен любовник излезе от там. Беше момиче със златна коса и глупава усмивка; някоя си Аурелия Руфина, сенаторска съпруга, станала обект на много клюки заради красотата си. Седемнайсетгодишно момиче, което елегантно си вееше с ветрило, докато лежерно излизаше от частните покои на Домициан. Седемнайсетгодишно момиче, което си позволи, докато минаваше покрай мен, да ми се подсмихне самодоволно.

Разтеглих устните си в усмивка и дръзко отворих вратата на императорския таблинум, преди икономът да успее да възрази:

– Лепида Полиа!

Домициан едва повдигна поглед, докато коригираше послеписа на някакво писмо. Един писар стоеше надвесен над рамото му с плочка, а друг носеше цяла купчина нови пера за писане, двама придворни връхлетяха в стаята с още свитъци, а после изхвърчаха навън с току-що подпечатани императорски декрети, а един центурион пристъпваше от крак на крак в очакване да докладва.

– Помислих си, че вероятно ще се появиш.

– Как бих могла да издържа без теб толкова дълго време, Господарю и Бог наш?! – Положих усилия да прикрия усмивката си. Безспорно изпитваше лоялността ми, за да провери дали ще направя на въпрос малката му недискретност. – Защо не отпратиш писарите? Не мислиш ли, че работи достатъчно за днес?

– Зает съм. – Той запечата един пакет с писма и го подхвърли на някакъв роб.

Аз прокарах пръстите си по ръката на Домициан.

– Тогава ще се видим на игрите утре сутрин, нали? – Щях да седя в императорската ложа за игрите Секуларии – най-зрелищните игри за цялата година. Имах нова пламтящочервена стола, специално ушита, за да си подхожда с цвета на огърлицата от огнени опали, които Домициан ми подари миналия месец.

– Няма да си ми нужна по време на игрите утре.

Той щракна с пръсти и един мазен освободен роб ме хвана за лакътя и ме поведе към вратата. Няколко души незабавно се втурнаха към мен и започнаха да се кланят и да изливат молбите си. Но повечето придворни с медени езици и завистливи очи в същото време се бяха скупчили около онова високомерно русо същество, Аврелия Руфина!

– Много жалко, Лепида! – Омразният глас на отрочето на Теа изтръби до лакътя ми. – Омръзна вече на императора, нали? Казах ти, че късметът ти не работи!

– Млъквай! – изсъсках аз. – Млъквай! Ти и бездруго ще си мъртъв до вечерта. Ще умреш на арената също като баща си, така че какво разбираш ти от късмет! – Зашлевих с всичка сила ухиленото му лице.

– Сигурно! Може и да съм мъртъв! – Той затанцува по коридора, като смешно потриваше бузата си. – Но никой не забравя мъртвия гладиатор – те си отиват от този свят като герои! А как си отиват старите курви?

– Ти не си гладиатор, ти си една нищожна гад! – Протегнах ръка да го хвана, но той се измъкна, хилейки се. – Предишния път спечели само защото хвърли пясък в лицето на гала! Баща ти може и да е бил истински мъж, но ти си просто един бъзлив роб сополанко!

Той направи неприличен жест и спокойно се отдалечи по коридора. Малко чудовище! Аз пригладих един кичур от косата си, отмахвайки го от челото, изтрих намръщеното изражение от лицето си и напълно пренебрегнах думите на това изчадие. Със сигурност не бях загубила императора! Той просто имаше нужда да задоволи прищевките си и ще се върне при мен, когато се насити. Какво пък, и друг път го е правил! Просто не трябва да изглеждам притеснена.

Тръгнах за игрите в чест на Аполон на следващата сутрин, като отвръщах с щедра усмивка на всеки изучаващ поглед по пътя си, с пламенночервената си туника и огнените опали, безсмислено похабени за Маркус. Влязох в ложата на семейство Норбан, хванала съпруга си под ръка, като изместих простоватата Калпурния, облечена в кафява коприна – наистина не разбирам защо продължава да е толкова редовна гостенка. Скоро след като весталката беше зазидана, Паулиний беше попитал Домициан, доста боязливо, дали може да развали годежа. "Не! " – беше се троснал Домициан и с това свърши всичко. И все пак тя трябваше да знае, че не е желана. Избутах я от ръката на Маркус и започнах да се смея по-силно от нея на глуповатите му шеги. Никой не биваше да ме види притеснена.

– Май преиграваш малко, не мислиш ли? – измърмори съпругът ми.

– Просто се усмихвай и ме целуни, скъпи – наредих му аз, прикрита зад пауновото си ветрило, докато се настанявахме по местата си. – Ако, разбира се, знаеш какво е добро за теб. Виж, там има парад.

Отправих ведър поглед към арената, пренебрегвайки сухата усмивка на мъжа си, пренебрегвайки как дъщеря ми се отдръпна от мен и най-вече пренебрегвайки презрителните погледи, които ми хвърляха околните, когато императорът се появи в ложата си. Защо да се тревожа? Аз бях най-красивата, най-съблазнителната и изкусителна жена в Рим! Никоя надута мърла с жълта коса не можеше да се мери с мен! Домициан със сигурност ще ме извика обратно в леглото си до края на седмицата Гледах боя между диви животни за откриването, комичните сцени, белите бикове да минават тромаво покрай гирляндите от цветя. Протегнах се, за да напълня отново бокала си с вино, и погледът ми се спря върху Паулиний. Изглеждаше доста добре напоследък – във форма и със загар от слънцето, дори се усмихваше от време на време. Може би вече е преодолял трогателната си малка забежка с вече мъртвата весталка. Паулиний и весталка – колко абсолютно, абсолютно типично.

Приятелят му – Маян или Траян, или нещо подобно, който беше станал редовен посетител в нашата ложа, откакто Маркус бе научил, че му е някакъв далечен братовчед – се наведе към него, за да го смушка подканващо с лакът, и Паулиний послушно се обърна към годеницата си.

– Надявам се, че се наслаждаваш на парада, Калпурния?

– Наистина е великолепен.

– Напоследък те виждам много рядко. Задълженията ми ме притискат. Може би ще искаш да ме придружиш на един императорски прием следващата седмица?

– Първия път, когато отидох на императорски прием, видях оргия – каза без заобикалки Калпурния. – А втория път, когато отидох – видях опит за покушение, арест и убийство. Не мисля, че искам да опитам трети път.

Паулиний не можа да потули усмивката си и белите му зъби засияха на загорялото му лице:

– Мисля, че не мога да те виня.

– Ходих при авгурите, Паулиний – каза Калпурния, – за датата на сватбата ни.

– О? – възкликна Паулиний предпазливо.

– Изглежда, че няма нищо подходящо – обясни Калпурния. – Не и в близките месеци.

– О! – отново възкликна Паулиний.

Те размениха погледи и после се обърнаха – той към Траян, а тя към Маркус. Изпратих на Паулиний ленивата си усмивка, от която винаги му омекваха краката. Той ми кимна отсечено и извърна поглед. Преструва се на недостъпен пред приятеля си и годеницата си, разбира се. Ще видим колко е недостъпен, като го спипам насаме. Наистина, ако Домициан може да се забавлява, защо не и аз?

Обедните екзекуции минаха ужасно бавно, а после гладиаторите влязоха в боен ред през Портата на живота, облечени в пурпурните си наметала и започнаха да загряват за предварителните двубои. Дъщеря ми се наведе напред с поглед, насочен към мускулестите въоръжени фигури. Аз я изгледах с раздразнение.

– Откога малката придирчивка стана любителка на гладиаторските игри?

– Не съм – каза тя, без да откъсва очи от арената. – Отидох за първи път на Матралиите и беше доста отвратително. Но е интересно.

Пропъдих една муха от чашата си с вино.

– Харесала си някой боец с тризъбец, предполагам?

– Не… просто всички си мислят, че гладиаторите трябва да се стараят да умират красиво, а всъщност единственото, за което се стараят, е да не умрат! – Очите ѝ се стрелнаха от арената към претъпканите трибуни на Колизеума, към смеещите се и ликуващи тълпи както от плебеи, така и от патриции. – Хората сякаш изобщо не забелязват това

– Може би Младият Варварин кара сърцето ти да тупти? – усмихнах се аз. – Толкова долнопробен вкус, Сабина! Дори и грозно малко момиче с гърчове като теб може да се спре на нещо по-добро от гладиатор!

– Да си разменим местата, Сабина – намеси се любезно Маркус. – От моето място се вижда по-добре.

Те се размениха и тя се озова от другата страна на Маркус до Калпурния. Сабина отново се наведе напред към арената и съпругът ми незабавно влезе в някаква скучна дискусия с неосъществената си все още снаха. Паулиний усърдно слушаше Траян да обяснява някакъв план за преобразувания в легионите, а около нас тълпата крещеше окуражително към гладиаторите, докато размахваха дървените си оръжия.

– Маркус – казах аз, – би ли ми налял вино?

– Разбира се, скъпа.

Той се наведе, за да напълни бокала ми, а аз се втренчих в арената: поне започнах да се забавлявам, когато императорът даде сигнал за начало и гладиаторите се нахвърлиха едни срещу други с дрезгави викове. Нищо не можеше да прочисти обремененото ми съзнание така добре, както едно хубаво клане.

– Между другото – каза ненадейно Маркус, като ми подаваше обратно бокала, – развеждам се с теб.

– Какво? – примигнах аз, като вдигнах поглед от двама египтяни, които се боричкаха за един тризъбец.

Гласът му беше ясен и се носеше над виковете из ложата:

– Развеждам се с теб.

Калпурния погледна към нас.

– Какво?!

И Сабина ме погледна. На арената един нубиец изкрещя, когато дребен гал отсече крака му от коляното надолу.

– Не се шегувай с тези неща, Маркус! – Отметнах назад глава. – Знаеш какво може да направи императорът, ако само му прошепна нещо на ухото.

– По всичко личи, че сега някой друг му шепне на ухото… – Маркус кимна към императорската ложа.

Императрицата се беше оттеглила за следобеда и една фигура в розова копринена стола се беше вмъкнала и кацнала отстрани до стола на Домициан. Фигура с жълта коса.

– Аврелия Руфина? Тя е само временно, просто прищявка, всъщност Домициан иска мен.

– Мисля, че е приключил с теб, Лепида. Както и аз! – Маркус ме погледна, както гледаше сенаторите, които му противоречаха относно правата за ползване на питейна вода. – Следователно се развеждам с теб – по правен път, разбира се, тези неща не стават с думи. Давам ти време до довечера да изнесеш вещите си от дома ми!

Въпросът с императора остана на заден план. Какво знаеше Маркус за императора? Нищо, ето какво, но другата атака дойде толкова изневиделица, че аз си извадих ноктите.

– Със или без императора, Маркус, знаеш какво ще направя, ако се опиташ да се разведеш с мен! Скъпият ти Паулиний ще...

– Освен това – Маркус ме прекъсна, – ще повдигна срещу теб обвинения в прелюбодеяние. В рамките на шейсет дни, които се предвиждат от закона, ще представя на съда обширен списък с доказателства. – Той ми се усмихна, доста нежно. – Да, Лепида. Търпението ми се изчерпа.

Аз го зяпах с широко отворена уста цяла минута. Маркус?!

Очите на Калпурния проблясваха. Сабина гледаше ту лицето на баща си, ту моето.

Робите на арената се суетяха по окървавения пясък, като заобикаляха биещите се гладиатори и извличаха мъртвите.

– Калпурния, скъпа – казах аз на висок глас, – искаш ли да знаеш нещо за Паулиний? Той ме изнасили, когато бях още младоженка, а бъдещият ти тъст му позволи. Сабина е дете на Паулиний, не на Маркус, и аз ще повдигна в съда обвинение срещу него в изнасилване. Какво ще кажеш?

– Мисля, че лъжеш – каза Калпурния доста уравновесено.

Маркус положи дланта си върху квадратните ѝ селски пръсти в знак на признателност.

– Добър опит, Лепида – каза той, – но тази история можеше и да мине преди осем години. Опитай с нея сега и всички ще се зачудят защо не си я разказала по-рано. И, разбира се, тук изниква и въпросът за твоята репутация, която определено не е останала неопетнена през тези осем години. Наистина ли искаш всичките ти подмолни действия и тайни да излязат наяве?

– Ти… ти няма да посмееш да...

– Връзката ти със сина ми… Калпурния, би ли била така добра да запушиш ушите на дъщеря ми… като млада съпруга на двайсет години… Връзките ти с поне, по последни данни, двайсет и двама сенатори, деветима претори, трима съдии и петима управители на провинции.

– Това… това не е вярно, аз не съм.

– Тези поне са мъже от твоята собствена класа… – Маркус ме стъпка с поглед. – А историйките с кочияши на каляски и масажисти в обществените бани, ами легионерите – особено двамата братя от Галия, които са те обладали едновременно, отпред и отзад? – Маркус вдигна вежди, а зад него един боец с тризъбец умря, пронизан от меч в гърлото. – Управителите на провинции и сенаторите са едно нещо, Лепида, но отрепките от помийните ями Устните ми се разлепиха, сухи като пергамент.

– Ти не можеш… Ти никога не вдигаш поглед от глупавите си свитъци

– О, виждам доста неща, докато седя над свитъците си. Всъщност в продължение на години събирам доказателства. Имам документи, свидетели, роби, които биха проговорили с удоволствие, а бих добавил и без да са заплашвани или измъчвани. Ти никога не си била добра господарка, Лепида. Имам за свидетели и няколко от бившите ти любовници. Юний Клодий например, се съгласи да свидетелства веднага, когато предложих да покрия дълговете му.

– А какво ще стане с теб, след като бъдат изложени всичките тези доказателства? – окопитих се аз. – Ти ще се превърнеш в сенатора, чиято жена е спала с всички мъже в Рим.

– О, мисля, че моята репутация ще оцелее – рече той с усмивка. – А твоята?

Сабина със смях свали ръцете на Калпурния от ушите си.

– Ти! – обърнах се аз към нея. – Ако си мислиш, че някой мъж ще пожелае дъщерята на един рогоносец? Веднъж щом приключа с него, няма да има и един мъж в цялата империя, който да те поиска.

– По закон – Маркус произнесе думите, сякаш беше в Сената, – мъжът получава имуществото на бившата си съпруга, ако изневярата ѝ е подкрепена от доказателства. Всеки златен ауреус от зестрата ти ще отиде за Сабина. Достатъчно злато, струва ми се, че да си хване който мъж си пожелае – макар че тя и бездруго ще е същински дар за всекиго!

– Все още имам шанс! – изсъсках аз. – Съдилищата са съставени от мъже, нали знаеш?! Мога да накарам всеки мъж да ми повярва!

– Ще поема риска.

Те седяха – Калпурния до едното му рамо, Сабина – до другото – триумвират от съдии с океан от проливаща се кръв зад тях. Гладиаторите бяха приключили, победителите вдигаха оръжията си триумфално, а загубилите бяха извличани от сцената за храна на лъвовете. С гладиаторите беше свършено, както и с мен.

Не може всичко да е стигнало толкова далеч! Не може! … Щях да се превърна в отхвърлена от обществото жена, щях да търся който и да е мъж да се омъжи за мен – огледах се за оръжие, каквото и да е оръжие, и тогава чух Паулиний да се смее заедно с Траян зад мен.

– Ами синът ти, Маркус? На чия страна мислиш, че ще бъде? Той ме обича, в случай че си забравил! Той би се търкалял по земята и би скимтял като кученце, ако поискам! Така че, ако си мислиш, че ще одобри това.

– Тогава защо не го попитаме? Паулиний! – Преди да успея да го спра, Маркус подвикна над рамото ми към сина си, който хвърляше монети долу на арената към един триумфиращ германец във вълчи кожи. – Паулиний, развеждам се с мащехата ти. Имаш ли някакви възражения?

Паулиний спря, а очите му се стрелнаха по голите ми ръце и съблазнителни рамене – тялото, на което някога беше робувал.

– Никакви! – отвърна, а гласът му ме зашлеви като порив на северен вятър.

– Паулиний… – наведох се напред, за да му позволя да зърне гърдите ми. – Паулиний, той е отмъстителен, ще ме опозори! … Аз разчитам на теб!

Той ми обърна гръб. Просто ми обърна гръб и започна отново да говори на слисания Траян:

– Мисля, че си прав за обучението на легионите. Твърде много се толерира примиренчеството Това не можеше да е истина! Не можеше да е истина!

– Лепида – отново гласът на Маркус Не! Не! НЕ!

– Лепида, няма да те оставя съвсем без нищо. Недей да клеветиш Паулиний и Сабина и ще оттегля обвиненията в прелюбодеяние и ще ти оставя зестрата ти.

Зестрата ми? За какво ми бяха пари без съпруг? Римска жена без съпруг е нищо. Дори и Маркус да не очерни репутацията ми пред съда, кой мъж със статут на патриций би се оженил за мен, след като Маркус толкова безцеремонно ме е зарязал… Ами ако Домициан наистина ме е изоставил?!

Втресе ме.

Маркус вече се бе обърнал отново към Калпурния и обсъждаха дебатите в Сената, сякаш съвсем нищо не се беше случило. Сабина, облегната на мраморните перила на арената, наблюдаваше как робите търчат напред-назад, за да засипят кървавите петна с чист пясък. Паулиний обмисляше тренировъчни тактики с Траян. Горе, в императорската ложа, Аврелия Руфина се беше преместила от облегалката на стола му – в скута му Разведена. Бях разведена. Просто Лепида Полиа, вместо уважаваната Лепида Полиа, жена на сенатор и императорска любовница!

Чувах неясно рева на тълпата и погледнах нагоре към императорската ложа. Домициан тъкмо беше дал знак за начало на следващия бой – боец с тризъбец срещу въоръжен гал.

Не може да съм му омръзнала! Не може! Теа се беше задържала почти пет години. А аз бях властвала едва седем месеца Боецът с тризъбец умря бързо. Тълпата нададе рев в очакване на следващия двубой – Младия Варварин срещу известен сириец, и аз намерих време за мимолетна надежда, че отвратителният син на Теа ще умре бавно и мъчително от меч, забит в корема. А после започнах да планирам как точно да изместя малката Аврелия от императорската ложа през следващата почивка И как да накарам Маркус и Паулиний да си платят.

Бяха дали на Викс старите доспехи на баща му, стеснени, за да му станат, предпазния ръкав, шлема със сини пера. Лицето му, под сянката на шлема, беше като вкаменено. Те го пуснаха срещу един огромен сириец, а сърцето ми допълзя в гърлото. Винаги бях смятала, че е едър за възрастта си, но явно бях грешала. Изглеждаше толкова ужасно малък до масивното рамо на сириеца, когато се поклониха пред императора.

Отне ми момент да осъзная сред мъглата от ужас, че Викс запазва самообладание.

Сириецът го нападна, като замахна с меча си през рамо, чистият звън от удара на стомана в стомана затрептя из арената, когато остриетата се срещнаха. Той отстъпи назад, щом Викс отби удара и се приведе, а после парира атаката, когато мечът на сина ми проблесна в бавна отмерена дъга.

– Този сириец никога досега не се е бил с левичар! – Ариус изглеждаше сив и сбръчкан, изплашен, както никога не беше изглеждал по време на собствените си двубои, но говореше спокойно. – Викс ще продължава да напада слабата му страна.

Приближи се, наведи се, отстъпи! Приближи се, наведи се, отстъпи! Разумно, помислих си аз и се опитах да не спирам дишането си. Не се приближавай прекалено към по-силен противник, изчакай удобен момент! Синът ми сякаш ме чуваше, навеждаше се и заобикаляше, като че ли имаше цялото време на света. Гърдите му бяха порозовели от слънчевия загар, а шлемът превръщаше очите му в тъмни процепи.

Приближи се, наведи се, отстъпи… Сириецът загуби търпение и се стрелна напред. Викс отби първите два удара, избегна третия с приклякване, а след това се затича и краката му се носеха съвсем леко по пясъка. Вълна от смях се надигна в Колизеума. Сириецът спря, приведе се отново, а Викс продължи по стария начин. Приближи се, наведи се, отстъпи.

– Добре – промърмори Ариус. – Добре.

Кракът на сириеца се хлъзна и се огъна на пясъка. Той изруга… Май си беше навехнал глезена и се оттегли, накуцвайки.

– Давай! – прошепнах аз, но Ариус поклати глава. Викс се изправи, наклони глава на една страна и с лекота се наведе, когато сириецът скочи към него. Господи, синът ми наистина беше бърз!

Сириецът разсече въздуха отново, като позволи на Викс да се отдръпне назад с танцово движение. Мушна напред с меча. Направи финт.

– Не го оставяй да те притисне! – извика Ариус, но Викс направи още две чевръсти стъпки назад и замръзна на място, когато се озова с гръб, опрян в мраморната стена на арената.

– Викс – изпищях аз заедно с всички други крещящи привърженици, когато сириецът вдигна меча си.

Викс нападна. Сириецът едва имаше време да коригира ъгъла на острието си и то преряза връвта, която придържаше защитния ръкав на Викс и гладко захапа плътта на рамото му.

– Твърде високо! – промълви Ариус пребледнял.

Очакваше се още един удар – в дробовете – за бавна смърт!

Сириецът понечи да издърпа меча си.

Тогава Викс го сграбчи.

Хвана с ръка острието, пробождащо рамото му. Задържа го там, а кръвта капеше от дланта му и аз виждах как всичките мускули на ръката му се напрягат. Зъбите му се оголиха от напрежение, задържайки острието неподвижно, докато приближаваше рамото си още повече до дръжката.

Не беше много далеч. Само на една ръка разстояние. Достатъчно близо, че да удари.

Ариус кимна в знак на професионално одобрение, когато мечът на Викс проблесна нагоре, а кръвта на сириеца бликна и обагри пясъка.

– Добра работа – каза Ариус, сякаш Викс току-що беше приключил с тренировка.

Обърнах се и повърнах на земята.

– Стратегия! И то на арената! – Траян удари с юмрук по перилото. – И това ако не е най-красивото възползване от слабостта на противника, което съм виждал! В моя легион има място за това момче, ако някой ден спечели свободата си

– Ако изобщо оживее – казах аз с раздразнение, но никой не ме слушаше.

– Аз ще те изпреваря и ще му предложа място при преторианците. – Паулиний метна монета към Младия Варварин, който беше протегнал здравата си ръка и изваждаше острието на сириеца от рамото си. За момент спря, вперил поглед в меча, а после съвсем тихичко се свлече на пясъка.

– О, богове! – чух да казва Сабина. Малкото ѝ мише лице беше порозовяло. – Горкото момче! – Тя се сгърчи в пристъп.

Нямах никакво желание да бъда видяна с гърчещо се, тресящо се отроче. Когато Калпурния и Маркус се наведоха над нея, аз се измъкнах от ложата. На арената внимателно слагаха изпадналия в безсъзнание Викс на импровизирана носилка, а публиката продължаваше да крещи във възторг. Домициан се беше навел напред, за да ръкопляска, но Аврелия Руфина изглеждаше полузаспала до него. Тя никога не беше разбирала за какво всъщност е целият този шум около игрите. Със сигурност императорът сега имаше нужда от моята компания!

Ковчежникът препречи пътя ми, когато се плъзнах незабелязано към задния вход на императорската ложа.

– Императорът забеляза безпокойството в ложата ви – обясни той с нотка на отегчение. – Детето ви явно е болно. Мястото ви е там, при него.

– Но тя е в добри ръце. Баща й

– Децата са задължение на жените. Имате директна заповед от императора да заведете детето си у дома! – Лека презрителна усмивка трепна върху начервените устни на ковчежника. – Императорът ме инструктира да ви дам това, Лепида – каза той, като бутна в ръката ми доста долнокачествена перлена огърлица. – Повече няма да се нуждае от услугите ви!

Беззвучна експлозия разтърси зрението ми и пред погледа ми се появи сухото предупреждение на Маркус и подигравателното лице на Теа, и хихикането на придворните. По-малко от година, помислих си аз смразена, а пръстите ми се вкопчиха в жалкия наниз от перли. Теа се задържа почти пет години

– И кой е заел мястото ми сега? – запитах аз. – Тази глупава малка Аврелия Руфина? С какво е по-добра от мен? Да не би да служи на императора по-всеотдайно?

– Съвсем не, Лепида. – Ковчежникът отново се усмихна презрително, този път съвсем открито. – Тя е, как да се изразя, по-нова Стомахът ми се сви, сякаш ме беше ударил с юмрук там. О, богове, как можах да изгубя императора?! Само преди седмица и половина подхвърлях намеци, че ще напусна Маркус, и мечтаех да стана императрица. Ковчежникът направо ме изгони:

– Стражите ще ви съпроводят обратно, Лепида!

В последната минута се разбра, че Паулиний трябваше да остане: "Императорът се нуждае от услугите ви", така че Траян предложи да помогне, за да заведем Сабина у дома.

– Аз ще я нося – каза енергично той и пое отпуснатото ѝ тяло от ръцете на Паулиний. – Лекичка е като перце, а и бездруго, според майка ми, тя ми се пада някаква четвърта братовчедка или нещо подобно. Къде е носилката?

Той със сила си проправи път сред тълпата, надолу по мраморните стълби, навън през една от задните арки. Маркус и Калпурния го следваха с признателност, а Лепида се цупеше най-отзад. Тя се бе върнала от императорската ложа с много пребледняло лице и Маркус се въздържаше да я дразни. Усойниците, дори и след като им се изтегли отровата, все още могат да хапят. Но трябваше да полага усилия, за да не се усмихне. Мисли за нещо сериозно, каза си строго той. Погребения. Съвещания по бюджета. Последната глава на "Илиадата"

– Опитваш се да ни подведеш, Маркус Норбан – прошепна му на ухо Калпурния. – В очите ти танцуват пламъчета.

– Не е вярно! Увеличени данъци. Долнокачествена поезия. Намаляваща раждаемост Лепида се качи в носилката на семейство Норбан, малката ѝ брадичка бе издадена напред, сякаш предизвикваше някого да посмее да я изгони. Траян сви рамене и просто побутна малкото ѝ, обуто в злато краче, за да направи път на Сабина да мине.

– Сега си ти, Калпурния… Сложи главата на малката в скута си.

Той учтиво изчака Маркус да се настани и скочи вътре, а претъпканата носилка се заклатушка надолу по улицата. Лепида стрелна Траян с отровен поглед. Маркус вече не се стърпя и се усмихна.

Сабина беше бледа и се потеше, но клепките ѝ потрепваха.

– Скоро пристъпът ще мине – каза Траян.

– Знаеш много неща за епилепсията, главнокомандващ Траян. – Маркус наблюдаваше как Траян повдига главата на Сабина.

– Това е болестта, за която се моли всеки войник, сенаторе. Александър Велики я е имал, Юлий Цезар също.

Лепида сбърчи хубавия си нос.

– Тя е позор! Да припада пред приятелките ми като някаква слабоумна, на която ѝ текат лигите.

– Би ли млъкнала? – каза вбесена Калпурния, преди Маркус да успее да промълви и дума.

Траян се изсмя.

– Няма нищо позорно в епилепсията. И не е особено трудно да се излекува. Всъщност… – Подаде глава през завесите на носилката и се провикна на носачите: – Завийте надясно и после продължете нагоре.

– Каква е тази врява? – зачуди се Калпурния.

Сабина изстена, а главата ѝ се мяташе напред-назад. Определено се разнасяше невероятна врява. От този тип, който можеше да се чуе само от два вида тълпи: от триумфална процесия и от страстните любители на игрите. В този случай – и от двете.

Пътят към Домус Августана гъмжеше от крещящи плебеи, които се блъскаха и протягаха ръце към червенозлатната купчина от преторианци в центъра… Към преторианците, които носеха на раменете си Младия Варварин върху импровизираната носилка.

Траян пъргаво изскочи навън и подложи рамото си с доспехи срещу натиска.

– Аз съм главнокомандващ Траян! По служебни дела съм! Направете път, направете път! … Ей, бихте ли се отместили? Да, благодаря, направете път… Един момент, ако обичаш… – каза той на един преторианец и се шмугна до носилката. Маркус можа да чуе добре тренирания му глас дори и над глъчката. – Само искам да поздравя този млад мъж за двубоя!

– Кой си пък ти?

Маркус почти зърна Младия Варварин, вдигнат на носилката, обсипан с цветя като за погребение, видя кръвта, стичаща се надолу по ръката му… Ръце се стрелваха към него и режеха кичури от косата му и парченца от туниката му за сувенири.

– Главнокомандващ Траян! Просто исках да ти кажа, че това беше един превъзходен двубой. – Той потупа нараненото рамо на момчето… силно. – Ако някога ти се прииска работа в легионите.

– Я се разкарай! – изстена Викс и стисна рамото си.

– Отлично, отлично! Продължавай, трибун!

С ръка, покрита с кръв, Траян се втурна обратно към спрялата носилка.

– Какво… – възкликна Маркус, когато той се качи.

– Прясна гладиаторска кръв – Траян намаза устните на Сабина с аления си пръст. – Доказано лекува епилепсия, безотказно. Всеки войник го знае!

– Няма да допусна дъщеря ми да пие кръв!

– Знам, знам. Варварско е… – Траян размаза останалата част от кръвта по слепоочията и челото ѝ. – Но действа!

Лепида потрепери.

– Ако някой изцапа туниката ми с кръв Очите на Сабина потрепнаха и се отвориха.

– О! – прошепна тя.

– Как се чувстваш? – сложи ръка върху челото ѝ Калпурния.

– Главата ме боли – отвърна Сабина, докато се изправяше. – Той умря ли?

– Кой дали е умрял, скъпа? – взе ръката ѝ Маркус.

– Момчето.

– Не, ругае като центурион! – каза развеселен Траян и погледна към Маркус. – Виждаш ли?

– Той ще се оправи, нали? – продължи Сабина.

– Остави главицата си да почива, мъниче, той няма да умре!

– Уф… – прозя се Лепида и дръпна полите си настрана. – Толкова много страсти за някакъв плъх от сметището.

– Знаеш ли – каза Траян, – мисля, че все пак тази носилка е малко пренаселена Той се наведе, сграбчи Лепида през кръста и я пусна навън на пътя.

– Продължавайте – провикна се на носачите. – Тя вече не ви е господарка!

Носачите се ухилиха и продължиха в тръс два пъти по-бързо. Маркус чу как Лепида крещи след тях и се изсмя с глас, докато гледаше замислено Траян.

– Младежо – каза той, – стилът ти ми допада!

– И на мен – засмя се Сабина.

Когато носилката стигна до къщата на Норбан, тя се затича по стълбите, като оставаше само да започне да прескача стъпала.

– Оставете кръвта да престои – посъветва Траян. – Може да я използвате, за да гони нежелани гости Калпурния се загледа след Сабина.

– Мислиш ли, че някога пак ще получи пристъп?

– Разбира се – каза Маркус. – Гладиаторската кръв не е лекарство, а суеверие на простолюдието. Ще получи нов пристъп още другата седмица.

Но това не се случи. Всъщност мина много дълго време, преди да получи нов гърч, и то при съвсем различни обстоятелства.

– Мисля си кой ли ще бъде следващият император? – Теа зададе въпроса лениво, докато се опитваха да подредят столовете си и бокалите с вино. – Когато Домициан си отиде?

– Някой подходящ сенатор с побеляла брада – сви рамене Паулиний. – Сенатор Нерва, може би – добро потекло, забележителен списък с постижения, честен… Някои други също могат да се опитат да заемат мястото.

– Това едва ли е въпрос, който трябва да се дискутира пред роби – намеси се императрицата, хвърляйки поглед на Ариус и Теа.

– Точно така – съгласи се Ариус, – пред нас, които се надяваме целия Рим и всичко заедно с него да се провали вдън земя!

– Веднага щом си вземем Викс… – Теа потри челото си, а Ариус успокоително погали врата ѝ. Тя обърна буза към дланта му, а Паулиний извърна поглед, докато непохватно събираше шепа черно грозде от една сребърна купа на масата. Начинът, по който тя доверчиво беше склонила главата си, му напомни за Юлия.

Конспираторите се разпръснаха и оставиха Маркус да загаси лампите. Императрицата се пресегна за палата си, Ариус и Теа се плъзнаха навън под ръка като сенки, а Паулиний се зае да помага на баща си с прикриването на доказателствата, че някой друг, освен тях е бил там. Денят вече почти беше настъпил, беше се приближил бавно и мъчително като кошмар, но все пак сравнително бързо: денят, когато щяха да убият императора. Събитието тегнеше над него толкова значимо и застрашително, че Паулиний нито за миг не се беше замислил какво ще стане след това.

– Кой ще бъде следващият император? – запита се той на глас и прибра каната с вино. – Този, който успее да привлече най-много легиони, предполагам. Въпреки че… Татко, ти не беше ли написал един трактат, че императорът трябва да няма наследници, така че да може да се избере талантлив негов последовател, вместо да се разчита на кръвта?

– Много трактати съм написал – каза Маркус разсеяно, но между него и императрицата проблесна бърз поглед. Паулиний ги погледна въпросително, но императрицата се намеси деликатно.

– Сигурна съм, че ще се появи подходящият кандидат – изрече тя, докато издърпваше палата, върху косата си. – Без съмнение, като избие всичките си съперници. Лека нощ, Паулиний, Маркус. – Тя ги дари с широката си усмивка и се загуби в мрака.

Паулиний сви рамене, все още замислен, когато резето на вратата щракна. Неговите преторианци също щяха да са фактор, също както всеки от легионите. Като главнокомандващ личната армия на императора подкрепата на Паулиний щеше да е безценна за всеки, който иска да се домогне до трона. Ужасяваща мисъл

– Сабина, ти ли си? – Маркус се отправи към вратата с усмивка за добре дошла, но Паулиний видя как баща му бързо скри допълнителните чаши. – Защо си още будна?

– Чух гласове долу.

Дребна и спретната в бялата си нощница, Сабина прокара пръст на босия си крак по извивката на една змия, направена в мозайката на пода.

– Линий спореше с мен за "Коментари" на Цицерон – каза спокойно Маркус. – Би трябвало да се справя по-добре с тези неща, но е войник и се учи бавно.

– Чух гласове, освен вашите – продължи тя да очертава с крак змията. – И видях наета носилка през прозореца. Имаш доста интересни гости, татко.

Паулиний отвори уста, но Сабина направи изненадващо зрял жест с ръка.

– Не ми казвай – рече тя и с едва загатната усмивка се насочи обратно към стаята си. – Не искам да знам!

Глава трийсет и трета

96 година след Христа

18 септември

– Пак мамиш! – гласът на императора беше озлобен.

– Просто късмет, цезаре! … – Викс разтърси празните си ръкави, нямаше други зарове.

– Не е късмет! Мошеник!

– Ще отведа момчето от тук, ако ви дразни, цезаре – каза бързо Паулиний.

– Всички евреи са измамници. – Императорът захвърли заровете през стаята. Той беше наредил да облицоват стените с лунен камък, за да е подготвен за този ден, за да може да види всеки, който би могъл да дебне зад него. – Също като Атина. Това дори не е истинското ѝ име. Трябваше да я убия. Трябваше да ви избия всичките. – В очите на императора имаше див, тревожен проблясък, той несъзнателно почесваше челото си. – Ти ли си този, който ще се опита да ме убие днес, Версенжеторикс? В пет часа?

Викс изглеждаше унил.

– Според Несий днешният ден ще донесе смъртта ми. Ти ли си този, който ще я донесе?

Паулиний прочисти гърлото си.

– Та той е просто едно момче, цезаре

– Момчетата могат да убиват! – тросна се Домициан.

Очите му зашариха по мътните сребърни отражения в стаята, предпазливо. Продължаваше да почесва челото си. Паулиний забеляза, че се беше разкървавил, и въпреки всичко не можа да не изпита прилив на състрадание.

– Цезаре… – каза съчувствено той.

Домициан свали ръката си и видя кръв под ноктите си.

– Богове – измънка той, – надявам се, че това е всичката кръв, която ще се пролее днес!

– Аз лично се надявам на още… – промърмори Викс.

– Ох, разкарай го от тук! – изръмжа Домициан.

Викс се втурна навън, преди Паулиний да успее да го сграбчи за ръката. Рамото на момчето почти беше заздравяло след последния двубой в Колизеума и то го потъркваше несъзнателно, докато гледаше зелената свежест на градините. Паулиний размени няколко думи с двама стражи и после отиде при Викс. Те бяха единствените, които се шляеха из коридорите. В деня на предполагаемата си смърт, императорът беше наредил в Домус Августана да останат само преторианци, роби и няколко от императорските любимци. Там, където обикновено мраморните коридори гъмжаха от тоги и жужаха от шушукания, днес можеше да се чуе само шляпането на сандали, докато робите бързаха да си свършат работата, тревожната размяна на пароли при смяна на стражата и самотното плискане на големия фонтан.

– Днес е тихо… – забеляза Викс.

– Ще бъде още по-тихо, ако престанеш да дразниш императора – каза Паулиний. – В такова настроение може да ти отсече главата.

– Той винаги е в настроение за това! – Викс грабна камъче от една урна с цветя и го метна във фонтана. – И все пак се съмнявам, че ще ме убие. Очаква с твърде голямо нетърпение следващия ми двубой.

– А ти? Майка ти каза, че винаги си искал да станеш гладиатор.

– Е, не е точно както си го представях – каза колебливо Викс. – Хората… умират трудно.

Главата на Викс оклюма уморено и Паулиний беше на косъм да каже на момчето, че повече няма да се бие на никаква арена, ако Фортуна им помогне да осъществят плана си тази нощ. Но бяха пазили тайната твърде старателно, че да я издадат сега.

– Горе главата, млади Викс! – Несий мина покрай тях със старите си разръфани сандали, с мътни очи ѝ празно лице, докато си играеше с тънката златна верижка на врата, която някога беше принадлежала на Ганимед. – Всички звезди казват, че императорът ще бъде мъртъв, преди луната да изгрее, а тогава всичките ти неприятности ще свършат!

– Не и той! Той няма да умре днес. – Викс метна още едно камъче гневно. – Той ще умре стар, в хубаво, меко пухено легло с чаша вино в ръка. Кучият син!

– Ти също ще умреш стар – каза Несий безразлично. – Ще караш колесница твърде бързо, защото дори когато си стар военачалник с предан легион, който ще те нарича Версенжеторикс Червения, все още ще обичаш бързите коне и бързите боеве. И ще умреш бързо, макар че ще се задържиш достатъчно дълго, за да могат центурионите ти да се скупчат около теб и да поплачат. Ще има и една жена, която ще скърби за теб, въпреки че няма да може да го покаже. В твоя чест ще бъде издигната арка, а войниците ти ще изпият толкова вино в твоя памет, че ще е достатъчно, за да отнесе като река погребалната ти арка при Плутон. И ще се кълнат, че никога не е живял друг мъж като теб. Как ти се струва тази смърт, млади Версенжеторикс? Не че изобщо ми вярваш, защото ти не вярваш в звездите.

– Ти си превъртял! – измърмори Викс.

– А аз няма ли да получа предсказание? – провикна се Паулиний след Несий, но астрологът вече се беше отдалечил като чезнещо привидение надолу по тихите кънтящи коридори.

Отидох в къщата на Маркус в последен опит да го убедя да се омъжи повторно за мен – не бях спала с него от години, но си струваше да се опита. Но него го нямаше.

– Отиде в Капитолийската библиотека, домина. Нареди да не позволяваме да...

– Позволявате? – За пет минути острият ми език ги вкара в правия път и ги направи по-покорни; бяха ми се подчинявали като на господарка твърде дълго, че да могат да се отърсят от навика.

Влязох вътре и се метнах кисело на лектуса със сини възглавници в атриума. Затънтена тиха къща. Тук никой никога не си беше правил тайни любовни срещи по ъглите, нито се беше заливал от смях на неприлични шеги, нито дори беше прекалявал с виното. А аз вече не бях господарката на тази затънтена тиха къща. Вече не бях Лепида Полиа, сенаторската съпруга. О, аз се бях изсмяла на това колкото можех: "Наистина, толкова ми беше дотегнал отегчителният стар Маркус, че не можете да си представите! ", но хората започнаха да шушукат за това колко бързо Маркус ме е изхвърлил след тринайсетгодишен брак, и то толкова скоро след като Домициан също ме е изхвърлил. Маркус не ме беше обвинил в прелюбодейство – държах устата си затворена за Паулиний и засега Маркус беше удържал на думата си, – но всички онези дебели римски матрони, които завиждаха на успеха ми, се възползваха от всяка възможност да си шушукат. И един-двама от любовниците ми се бяха оказали необяснимо заети през последните седмици. Притесняваха се, че си търся нов съпруг.

Всеки с име искаше Лепида Полиа за любовница. Никой с име не ме искаше за съпруга.

– Майко? – Сабина влезе в стаята, докато четеше някакъв свитък и направи лек поклон, като ме видя. – Татко не е тук. Пристигна императорски пратеник и трябваше да излезе. Ще му предам, че си се отбила.

Тя се обърна.

– Чакай – казах аз. – Мислех, че е отишъл в библиотеката.

– О! – Сабина изпусна документа и се наведе, за да го вдигне. – Ами може би е там. Извинявай, майко, учителят ми ме очаква.

– Чакай! – Станах от лектуса. – Императорски пратеник ли каза?

Очите ѝ се плъзнаха настрана.

– Така ми се стори.

– Домус Августана е затворена като крепост в продължение на седмици! Заповед на императора. Кой би изпратил на Маркус съобщение?

– Императрицата – Сабина се окопити. – Тя много уважава баща ми. Поне някой да го уважава.

– Ама че си груба, малката! – Дъщеря ми се обърна бързо, за да си тръгне, но ръката ми се стрелна и сграбчи китката ѝ. – Мисля, че трябва да си побъбрим малко, скъпа! Все пак сега, като съм разведена, имам много повече свободно време да прекарвам с теб.

– Няма какво да ти кажа – отговори тя, като се отдръпваше.

– О, напротив! – Нещо прищракна в главата ми, причината, поради която Домициан се беше заключил в двореца си като в крепост. – Днес е денят, когато се предполага, че Домициан ще умре. В подобен ден императрицата би трябвало да е заключена заедно със стражите си. Тогава защо праща на баща ти съобщения?

Те се срещнаха в градините на Лукул: две носилки със спуснати завеси спряха за малко една до друга.

– Благодаря ти – каза императрицата зад почти спуснатата завеса. – Знам, че беше много неочаквано.

– Паулиний? – рязко попита Маркус.

– Не, не, той е в двореца и утешава Домициан. Той е единственият, който може да го направи. За друго става дума. Изпратих да извикат и Ариус и Теа – къщата ти празна ли е?

– Да, Сабина е заета с уроците си следобед, а аз наредих на робите да не пускат посетители. Какво се е случило?

– Може да се наложи да избързаме с плана.

– Скъпа, не ми харесва, когато ме лъжеш! – погалих аз ръката на Сабина. – Робите казват, че Маркус е отишъл в библиотеката. Ти казваш, че е получил съобщение от императрицата. Кой лъже? – Току-що боядисаните ми нокти оставиха червени следи върху ръката ѝ.

– Сбърках, той е в библиотеката.

– Не мисля – погалих косата ѝ. – Ти си го видяла да получава бележка от двореца, а после да излиза. Вероятно за да се срещне с императрицата. За какво евентуално биха могли да разговарят в ден като днешния? – Вплетох пръсти в косата ѝ. Просто леко оскубване, за да я насърча.

– Не знам, аз… ооох.

Раздразнението ми нарастваше. Дръпнах я рязко.

– Лъжеш!

– Не лъжа, аз не...– Чу се почукване на вратата.

– Домина? – плахият глас на робиня.

– Дъщеря ми има пристъп – казах аз. – Махайте се! – Веднага щом стъпките се отдалечиха по коридора, дръпнах главата на Сабина назад, почти до нивото на раменете. – Маркус и императрицата се срещат често, нали?

– И защо не? – Тя вече подсмърчаше, а сълзите пълнеха очите ѝ.

– Те не са любовници, това е сигурно! Тогава защо биха се срещали? – Още едно леко подръпване. – Някой друг среща ли се с тях?

– Пусни ме!

Аз я оставих да се изправи.

– О, скъпа – въздъхнах, – да не би да ти причинявам болка? – Погалих бузата на Сабина, а след това ѝ зашлевих плесница. Тя изпищя, а аз внезапно бях обзета от същинска ярост – ярост, която усещах да напира, откакто Маркус се разведе с мен. – С кого? С кого се срещат?

Сабина беше на пода и се прикриваше с ръце от ударите ми.

– Не знам! Не съм ги виждала!

– Не знаеш! Ти, малка гадна лъжкиня със заешко лице, как смееш да ме лъжеш! – Сграбчих я за косата и извих главата ѝ, притискайки я към ръба на масата. Почти не я виждах през червената мъгла, премрежила погледа ми.

– Къде ги видя?

– Тук – каза Сабина и започна да хлипа.

– Прочети го, Маркус! – Сгънато парче пергамент премина от едната носилка в другата. – Един от робите ми го донесе преди около час.

Маркус го прочете набързо.

– Разбирам. – Гласът му беше неутрален. – Дали ще го приведе в действие скоро?

– Домициан не се бави, когато раздава смъртни присъди.

– Тук е посочена само "държавна измяна" като причина за ареста. Дали знае нещо?

– Не, не съм била проследена до нито една от срещите ни. Но той иска да ме види мъртва вече повече от десетилетие, а и каквито и да са причините, той е решил, че сега е подходящият момент. Вероятно – каза спокойно тя – ще бъда мъртва съвсем скоро, освен ако довечера не...

– Довечера? Не! Ще е твърде бдителен! Паулиний ще трябва да го притисне, а тогава той ще заподозре него.

– Домициан със сигурност ще ме измъчва, за да му кажа имената на другите заговорници! – отсече императрицата. – Като негова съпруга съм развила известна издръжливост на болка, но се съмнявам, че ти би заложил живота на Паулиний на това… Би ли?

– Това… това беше преди около седмица… след като си легнах, чух гласове… погледнах през прозореца.

– Кого видя? – Ръцете ми пареха, но ѝ ударих още една плесница.

– Императрицата. И… и една жена с тъмна коса.

– Каква жена?

– Просто робиня. Има тъмна коса и нисък глас. И с нея имаше един мъж, легионер или нещо такова… Той… той имаше много белези Ледени тръпки полазиха по гръбнака ми. Хванах ухото на Сабина между боядисаните си нокти и стиснах силно колкото можех.

– Робиня с нисък глас? Висока? С белези по ръцете?

– Да

– Теа – казах аз на глас. Разбира се. Тя винаги ми се изпречваше на пътя. – И някакъв войник, казваш? – Без съмнение най-новият ѝ покровител, след като е пресушила сълзите си по Варварина. Някой застаряваш главорез, когото е съблазнила, за да ѝ помогне да си върне отвратителното синче. – Това ли е всичко, Сабина? Ако криеш нещо

– Не, нищо не крия, кълна се!

Пуснах ухото на Сабина и тя падна напред върху плочките. Сълзите се стичаха от очите ѝ и размиваха кръвта по устата ѝ. Наистина изпитах някаква доброжелателност към нея. Кой би могъл да предположи, че подобно глупаво нищожно същество ще се окаже толкова наблюдателно? Тя може и да не знаеше нищо повече, но аз щях да разбера останалото сама. Сложете една отхвърлена съпруга, ревнив сенатор и бивша любовница в общата картинка… Е, какво е общото между всички тях? Кого мразят всички те?

Освен мен, разбира се.

Наведох се и целунах Сабина по челото, като избърсах сълзите ѝ с пръст.

– Толкова много ти благодаря, скъпа! Богове, съжалявам за синините, но наистина много ме ядоса. Още утре ще ти купя нещо хубаво, за да не ми се сърдиш!

Сега, разбира се, трябваше да потегля към Домус Августана. Дали да не отскоча за малко до моята вила на Палатинския хълм, за да се преоблека в новата си синя коприна със сапфири? Не, нямаше време за губене. Червената коприна и перлите, които носех днес също щяха да свършат работа. Хубавата ми носилка вече ме чакаше на задния изход на къщата, както и двамата едри роби, които бях довела за пазачи

– Сабина, ако някой дойде в къщата, не им казвай, че съм била тук Дъщеря ми скочи на крака и ме блъсна. Устната ѝ кървеше и аз забелязах с изненада, че беше висока почти колкото мен.

– Не ме докосвай! – изпищя тя и избяга от стаята.

Ох, наистина, що за хленчеща малка невестулка!

Възмутеният поглед на иконома ясно говореше, че не е свикнал да приема жени със свиреп поглед и покрити с белези главорези в къщата на Норбан.

– Сенатор Норбан вкъщи ли е? – попитах аз.

– Не! Няма никой. Мога ли да попитам за какво.

– Не. – Втурнах се напред с високо вдигната брадичка, сякаш все още бях домина Атина, и той се отмести от пътя ми. Може би навъсеното изражение на Ариус зад рамото ми също помогна. – Къде е сенаторът?

– Наистина не мога да ви пусна.

– Млъквай! – изръмжа Ариус.

Тръгнахме по едно тясно коридорче: икономът кършеше притеснено ръце, Ариус си играеше с ножа между пръстите, а аз се обърнах, за да ги успокоя, а когато завих зад ъгъла… се сблъсках с дребна мека фигура, зад която стояха двама огромни роби. Фигура в червена копринена туника, около която се носеше силен аромат на мускус.

За един миг Лепида Полиа и аз се погледнахме.

Тя беше по-бърза.

– Хванете ги – заповяда тя на робите и отстъпи встрани.

Ариус скочи, острието изсвистя във въздуха. Но в този тесен коридор раменете му се блъснаха в моите и аз се проснах по очи на земята, а още преди да успея да си поема въздух, един от робите на Лепида ме сграбчи за косата и ме притисна към стената с нож, опрян в гърлото.

Вцепених се, острието пробождаше плътта под челюстта ми. Икономът се вкамени, устата му зейна от изумление. Ариус замръзна на място, ножът му спря малко преди да намушка в корема втория телохранител.

Само Лепида се движеше.

– Пусни този нож – каза тя на Ариус. – Или гледай как ще умре!

Ножът издрънча на пода.

– Все същият варварин – изчурулика тя. Очите ѝ блещукаха. – Богове, бях убедена, че си мъртъв, но бих те познала навсякъде. Дори и с тази отвратителна брада. Вървете – нареди на роба зад мен. – Заведете я в… Да, библиотеката на Маркус ще свърши работа! Ариус, върви отзад бавно. Едно рязко движение и тя ще е мъртва!

Едрият роб ме отведе в библиотеката. Съзнанието ми беше парализирано. Маркус, Маркус, предаде ли ни?

– Завържете ги! – заповяда Лепида като властно дете. – Използвайте по-дълго въже за него!

Ариус стоеше доста неподвижно по средата на стаята, очите му се стрелкаха от мен към Лепида и обратно. Робите го завързаха грубо и очите му проблеснаха.

– По-добре го завържете за някоя колона – реши Лепида. – За по-сигурно. А нея можете просто да я сложите на един стол и да ѝ завържете ръцете. Прекалено е глупава, че да е опасна.

Робът свали ножа от гърлото ми и Ариус скочи. Въжето пристягаше краката му около глезените и той падна, като повлече няколко роби след себе си. Освободи едната си ръка и един от телохранителите изрева от болка, когато от носа му бликна кървав фонтан. Но другият се приближи, като разлюляваше бухалка, и аз чух познатия звук от чупещи се кости.

Не. Не. Не.

Те го завързаха за една колона, като удряха главата му в мрамора, а аз видях струйка кръв да се стича от косата към замъглените му очи.

– Надявам се, че не са счупили някоя важна част – Лепида зяпаше към Ариус от подобаващо разстояние. – Оставете малко и за императорските палачи!

Ариус изплю глътка кръв към нея.

– Нравът ти не е омекнал с годините, нали? – Тя гледаше ту единия, ту другия. – Отлично! Сега, що се отнася до вас – марш по стаите си, всички! – нареди тя на робите. – Ако някой издаде и звук, ще разбера и ще нахраня змиите с вас. Вие двамата – посочи едрите си телохранители – заключете робите по стаите им! Претърсете къщата, искам всички да са затворени, в случай че на някой му хрумне да праща съобщение на Маркус. И после ме изчакайте навън при носилката!

Макар и да не беше вече господарка на къщата, все още вдъхваше страх на робите. Те кротко се изнизаха през вратата като хвърляха уплашени погледи през рамо, подканвани от двамата ѝ главорези. Лепида изчака, докато вратата се затвори, и тогава се обърна към нас с поруменели бузи.

– О, колко прекрасно! – въздъхна тя. – Какво да правя с вас двамата?

Над рамото ѝ, през открехнатата врата, видях проблясък. Две сини очи върху тясно насинено малко лице. Дъщерята на Маркус? Дъщерята на Лепида? Очаквах да чуя писък, но сините очи разбраха всичко мълчаливо и тя изчезна така бързо, както се беше появила.

– Ами – каза Лепида разсеяно – не мога да се бавя твърде дълго, защото имам среща в Домус Августана, а вие двамата имате среща тук – с моя съпруг, предполагам. Някакъв заговор срещу императора? Колко типично за Маркус Не можех да дишам. Не можех да преглъщам. Не можех дори да примигна. Не. Не.

– Не мога да си представя подробностите около малкия ви заговор, но съм сигурна, че палачите на императора ще успеят да ги измъкнат от Маркус! – усмихна се Лепида. – Императорът ще ми бъде много благодарен, предполагам. Какво ли да поискам в замяна? Няма да се налага да го моля да отсече главата на възлюбения ти Ариус или на сина ти. Той и бездруго ще го направи. Но пък бих могла да го помоля да те остави жива за сметка на това – можеш пак да си ми прислужничка! Да боядисваш ноктите ми, да ми търкаш гърба, да ми оправяш косата. Винаги си се справяла много добре с косата ми.

Нямах какво да кажа. Можех само да се надявам, че дъщеря ѝ има характера на баща си, а не на майка си и че беше отишла да го предупреди.

Лепида се завъртя, за да можем да се възхитим на белотата на ръцете и глезените ѝ на фона на алената ѝ туника, и тогава изведнъж се наведе към мен.

– И така, каква е тайната ти?

– Тайна ли?

– Ти задържа Домициан в продължение на години! Как?

Заостреният ѝ език пробяга по начервените ѝ устни и аз просто видях колко силно я вълнуваше това. Някъде сред отчаянието успях да намеря сили за усмивка.

– Не му давах това, което искаше.

– А какво искаше?

– Всичко. Аз не му го давах и така задържах интереса му. Предполагам, че си му давала всичко. Винаги си била толкова предсказуема… Нищо чудно, че бързо си му омръзнала!

Усмивката ѝ се стопи.

– Ти не само си предсказуема – добавих аз за всеки случай, – но си и невероятно скучна!

Тя ме зашлеви през лицето.

– На него даде всичко! – посочи тя с яркочервения си боядисан нокът към Ариус, който стоеше завързан, с притворени очи и притихнал, облегнат на колоната. – За него би си разтворила краката и по средата на Форума, ако той го поиска! А него как задържа толкова дълго, ако не криеш никаква тайна?

– Защото Ариус не е луд – обясних аз търпеливо. – А Домициан, в случай че не си забелязала – е!

– Ти не знаеш нищо за мъжете!

– Разбира се – съгласих се аз, като се почувствах замаяна. – Затова всички харесват мен повече от теб!

Пак ме удари. Този път го очаквах и захапах малкото ѝ пръстче със зъби. Наложи ѝ се да ме оскубе за косата, за да се освободи.

– Ти получаваш всичко! – гледаше ме гневно тя, докато тръскаше ръката си. – Получи Домициан, получи него… – Обърна се към Ариус: – Защо точно нея? Тя е непохватна еврейска робиня, има хиляди момичета като нея! А аз съм единствена по рода си!

Във всеки друг момент това щеше да ми се стори смешно – обида, нанесена преди повече от десетилетие, още засягаше честолюбието ѝ. Толкова е лесно да накърниш суетата на красивите жени.

– Защо? – Дръпна назад копринените си поли и ритна Ариус по наранения глезен. Той си пое дъх през зъби. – Защо нея? Защо не мен?

Ариус я погледна за миг.

– Защото изглеждаш като лукава невестулка!

Тя изсъска, засили ръката си, за да му удари шамар. Очите ѝ блещукаха. За момент ръката ѝ се поколеба.

После се стегна. Пооправи косата си и изражението на лицето си. Обърна изящната си глава назад към мен, перлите се полюляваха на ушите ѝ.

– Е, Теа… Беше ми много приятно, но наистина вече трябва да тръгвам. Можех да ви взема с мен, но Ариус е толкова непредвидим… Не! По-добре да ви оставя тук. Няма роби, които да ви освободят в крайна сметка, а и Маркус е зает да си шушука с императрицата. Той едва ли ще се прибере, преди аз да съм пристигнала в Домус Августана, ако на това се надявате. Да, просто ще ви оставя тук. Императорът ме очаква.

Тя изведнъж се обърна и целуна Ариус с бърза, страстна целувка. Отдръпна се, преди той да може да помръдне, и се насочи към полираното стоманено огледало на стената, за да оправи червилото си.

– Той има сладка уста, Теа! – каза. – Следващият, който ще го целува, ще са гарваните около "Стълбата на воплите". Когато ядат плътта от главата му, набучена на копие!

– Префекте! – извика му един от стражите и догони Паулиний, който неуморно крачеше напред-назад из атриума, чудейки се дали е възможно слънцето наистина да е спряло на едно място в небето. – Търсят те!

– Без посетители днес, знаеш разпорежданията!

– Беше много настоятелна, префекте. Твърди, че ти е сестра.

– Сестра ми? О, богове! Предай ѝ, че ще я посетя утре!

– Казва, че е на живот и смърт, префекте!

Паулиний се поколеба. Сабина никога не му се е натрапвала. И как изобщо беше стигнала дотук?! … Или и баща им беше с нея?

– Къде е?

– При портата откъм Тибър.

Докато стигне дотам, тя вече не беше сама.

– Важно е – чу той да казва дребната фигурка в синьо с раздразнение на някого, който стоеше зад портата. – Трябва да предам съобщение на префект Норбан и ако не ме пуснат да го видя

– Е, де! Не бъди толкова сериозна! Защо вместо това не ми дадеш целувка? – Паулиний ускори крачка към портата и видя груба кафява туника и добре позната едра глава, сведена твърде близо към сестра му. – Аз съм Младия Варварин, сигурно си чувала за мен! Гледала ли си ме някога на арената? Убил съм двама мъже и съм следващият велик гладиатор!

Паулиний перна Викс по врата.

– Момичето, което притискаш към стената, е сестра ми, хлапако! – Той обикновено изпитваше повече съжаление към сина на Теа, отколкото каквото и да е друго чувство, но Викс толкова много приличаше на онзи главорез, баща си, като стоеше надвесен над Сабина, че цялото му състрадание се изпари. Паулиний посегна да го плесне пак, но Викс се наведе бързо и леко. Колизеумът определено беше изострил рефлексите му. – Махай се от тук! – заповяда Паулиний. – Намери си нещо за убиване!

– И кой ще ме накара да се махна?

– Около два отряда преторианци, само при една моя дума, така че...

– Момчета! – гласът на Сабина ги прекъсна.

Тя стоеше и ги гледаше ядосано, а река Тибър проблясваше зад нея. Беше малка и хубава със синия си воал, загърнат около главата… И насинена, забеляза Паулиний за пръв път. И разчорлена, сякаш бе тичала запъхтяна по целия път дотук от бащината му къща.

Прободе го ням ужас.

Сабина сграбчи за един пръст ръката на Паулиний с едната си ръка и грубата лапа на Викс с другата и ги бутна назад в сянката на портата, там, където стражите не можеха да ги чуят.

– Той може да остане – каза тя, когато Паулиний изгледа строго Викс, – това засяга и него.

– Така ли? – примигна Викс.

– Шшшт… – Тя сниши глас и заговори бързо.

Маркус се прибра късно у дома – някаква каляска се беше преобърнала на Квириналския хълм и бе препречила цялото движение на носилки и каляски на три околни пресечки. Накрая той бе слязъл от носилката си и се беше прибрал пеша, защото безпокойството го измъчваше повече, отколкото болката от накуцването, останало му от годината на Четиримата императори. Да се ускорят нещата?! Това беше лудост!

– Квинт? – провикна се Маркус на иконома, докато влизаше куцукайки в облепения със сини плочки атриум. Приглушен глас му отвърна. Но не този на иконома.

– Тук горе!

Маркус се качи по стълбите, безпокойството му нарастваше и той рязко отвори вратата на таблинума си.

– Без въпроси! – каза Теа уморено. – Просто ни развържи Той се захвана с възлите, които стягаха китките ѝ.

– Какво стана?

– Лепида – изправи се Теа, докато потъркваше ожулените си ръце. – Тя вече е на път към Домус Августана. За да каже на императора!

Маркус изруга.

– Но как е успяла да...

– Има ли значение? – сви рамене Ариус до другата колона. – Тя знае. Завърза ни тук и тръгна към двореца.

– И бездруго щяхме да ускорим плана. Днес вечерта

– Не вечерта! Сега!

Маркус погледна навън през прозореца към слънцето, което едва бе започнало да клони надолу към Тибър.

– Той няма да се чувства в безопасност поне още два часа. Дотогава ще е нащрек.

– Много лошо! – Теа развърза възлите от глезените на Ариус. – Можеш ли да държиш меч?

Ариус кимна, но когато се изправи, кракът му не го издържа и той залитна.

– Какво стана?! – Всички ругатни, които Маркус бе чувал през живота си, започнаха минават през главата му на шест различни езика.

– Главорезите на жена ти! Но – той подскочи няколко пъти на един крак из стаята – щом костите ми не стърчат извън кожата, ще издържат!

Маркус го погледна слисан.

– Ти си луд!

Ариус се наведе, за да се раздвижи.

– Дори и да можеш да се държиш, няма как да те вкараме в стаята на императора! Дори и Паулиний не може да убеди Домициан да приеме посетители, не и преди да мине часът на предполагаемата му смърт!

Теа разплете плитката си и остави косата си да пада свободно върху раменете ѝ.

– Има един човек, когото ще приеме Маркус я погледна. Ариус я погледна.

– Не! – каза Ариус.

– Можеш ли да го разсейваш достатъчно дълго? – попита Маркус.

– Тя няма да разсейва никого! Никъде няма да ходи!

– Напротив, отивам!

Тя се запъти към вратата. Ариус я настигна с две крачки – крачки, без дори и следа от накуцване, както забеляза Маркус – и сграбчи ръката ѝ. Хвана я за раменете и я повдигна от земята, когато се опита да се отскубне.

– Не можеш да отидеш! Той ще те убие!

– И теб ще убие!

– Опасността за мен е по-малка! Той не ме познава, не ме е виждал от години. А теб ще те нареже на парченца!

– И преди се е опитвал… Многократно! Мога да го преживея още веднъж, щом залогът е животът на сина ни! – Гласът ѝ стана по-твърд. – Няма просто да седя и да се моля през цялото това време. Искам и аз да дам своя принос!

Ариус се обърна към Маркус:

– Знаеш какъв е той! Знаеш какво ще направи!

Маркус сви рамене.

– Изборът е неин.

– Именно! – Очите на Теа се присвиха.

– Теа – Ариус стисна раменете ѝ, – ще те убият! Не мога да понеса да

– О, ще можеш да го понесеш! – Гласът ѝ беше безмилостен. – Аз трябваше да го понасям всеки път, когато те гледах на арената! Пусни ме!

Те стояха и се олюляваха леко, плътно притиснати, впили поглед един в друг.

Пръстите на Ариус се отпуснаха, един по един. Очите му горяха с черен пламък.

– Върви тогава… – прошепна той. – Върви!

Тя се обърна и се стрелна през вратата. Ариус остана, загледан след нея за миг, а после се обърна към Маркус. Имаше нещо празно и свирепо в погледа му, което накара Маркус да се дръпне назад.

– Време е да се скриеш някъде, сенаторе! – каза Варварина. – Няма какво повече да направиш!

Теа вече слизаше по стълбите, императорска любовница от глава до пети: високо вдигната глава, пусната коса, празни очи.

Сабина говореше бързо:

– Линий, майка ми разбра, че правите заговор. Паулиний примигна слисан.

– Не правим ни...

– О, не бъди глупав! Няма време за това сега… – каза тя, като разтърси ръката му. – Тя разбра и идва насам, и...

– А?! – опули се Викс.

– Линий и баща ми заговорничат с твоя баща.

– Хей, баща ми е мъртъв! – Викс внезапно се огледа подозрително.

– Не, не е! – рече тя раздразнено. – Нечий баща, наречен Варварина, дойде у нас преди няколко вечери. А ти си Младия Варварин, нали така? Не беше трудно да се досетя. Така че всички те кроят заговор, а майка ми

– Коя е майка ти? – прекъсна я Викс, преди Паулиний да успее да се включи в този странен, бързотечащ разговор.

– Лепида Полиа.

– Тази кучка? – Той се дръпна назад, отново нащрек.

– Да, тази кучка! – съгласи се Сабина. – Мразя я!

– Е… – Викс сви рамене и рече мъдро: – Не бива да ѝ позволяваш да ти се бърка!

– Да, не бива! – съгласи се Сабина разпалено и се обърна към Паулиний. Накратко разказа за случилото се – за майка си, за Ариус и Теа, за всичко – точно и безпристрастно.

Те стояха и се гледаха един друг. Преторианската стража извика нещо към Паулиний. За пръв път той забеляза неспокойните тълпи, които се стичаха на потоци покрай тях на път към Форума, забеляза пазачите – изнервени и неспокойни край портите, забеляза и слънцето, клонящо надолу към реката.

– Ще се погрижа за всичко – каза той и се наведе да целуне Сабина по насиненото чело. Когато всичко това приключи, ще накарам Лепида да си плати, че е посмяла да нарани сестра му. – Много смело от твоя страна да дойдеш тук, Вибия Сабина!

– Да. – Викс се протегна и повдигна лицето ѝ, като се възхищаваше на синините по него. – Тази кучка здравата си е поиграла с теб! Знаеш ли, целувка от гладиатор ще премахне за миг всичките белези Паулиний го перна.

– Ти вече ме излекува веднъж, Версенжеторикс – погледът на Сабина замислено се спря върху Викс, – срещали сме се и преди, знаеш ли?

– Така ли?

– На игрите, когато бях на седем. Ти ми открадна перленото гребенче.

– Не съм! – машинално отрече Викс.

– Открадна го, но няма значение – усмихна се Сабина. – Тогава имах епилепсия. Някой ми донесе от кръвта ти. Гладиаторската кръв лекува пристъпите, така казват хората.

Викс се ухили.

– И подейства ли?

– Тичах по целия път от вкъщи до тук и постоянно си мислех, че мога да получа припадък и да не успея да стигна навреме. Но не получих! Всъщност никога през живота си не съм се чувствала по-добре. – Тя се вдигна на пръсти, като сложи малката си ръка върху загорелия от слънцето врат на Викс и докосна с устните си неговите. – Заслужил си една целувка, бих казала!

Ръцете на Викс мигновено се увиха около талията ѝ, но тя се освободи и обърна поглед към Паулиний, преди той да настръхне отново.

– Спри майка ми, Линий! – предупреди го Сабина. – Или тя ще развали всичко!

Паулиний ѝ отвърна с неохотно кимване и се върна обратно при портата, като буташе Викс пред себе си. Беше достатъчно да каже няколко думи на стражите и Лепида не би могла да влезе в двореца. Макар че с достатъчно голям подкуп… Той погледна назад към сестра си – малка стройна синя фигура, която се изгуби сред тълпата. Благодари на всички богове, че Сабина я има.

Викс вървеше наперено напред, ухилен до уши:

– Тя ме обича!

– Тя е на дванайсет! – изръмжа Паулиний и бутна Викс да върви напред. – Дръж си мръсните лапи далеч от нея!

Глава трийсет и четвърта

– Вълците се събират!

– Цезаре?

– Мислят си, че никой не ги забелязва! – Домициан кръстосваше от единия край на спалнята до другия. Собственото му мътно отражение го следваше по облицованите с лунен камък стени на стаята. – Но когато си бог, виждаш всичко!

Паулиний пристъпваше от крак на крак. Той понечи да каже нещо, но се отказа.

– Луната ще се окъпе в кръв, когато навлезе в знака на Водолея… – Домициан шепнеше едва чуто. – И ще бъде извършено деяние, за което ще говори целият свят!

Сърцето на Паулиний болезнено биеше в гърдите му. Сега – сега – сега беше моментът! … Внезапно усети, че не може да говори. Той чу острото жужене на муха и в същия миг ръката на Домициан се стрелна. Жуженето заглъхна, когато малките крилца се оказаха затворени в императорската шепа и Домициан се усмихна. – Мухите вече не ме интересуват! – каза той на Паулиний. – Хората имат толкова по-разнообразни реакции

– Цезаре? – осмели се най-сетне Паулиний.

– Да? – Той лениво размаза мухата.

– Мисля, че трябва да се видиш с една жена… – каза го спокойно.

– Не и преди петия час. Знаеш заповедите ми.

– Тя казва… тя казва… Мисля, че трябва да я приемеш

– Кого?

– Атина, цезаре.

Тишината се разпростря на вълнички около името ѝ.

– Атина?

Трепет в гласа му? Императорът все още стоеше с лице към ъгъла, пищната пурпурна роба се спускаше на величествени дипли надолу от раменете му, светлината на лампата прозираше през оредялата му коса.

– Накара ли да я съблекат и да я претърся за оръжия?

– Да, цезаре.

– Тя скри ли лицето си от срам? – Домициан вдигна ръка преди Паулиний да успее да отговори. – Не, тя не би го направила. Гледала е право напред, нали, докато пазачите са я опипвали. Сякаш ѝ е безразлично. Също като Юлия, когато спря да яде. Дано душата ѝ не намери покой!

– Да не намери? … Кой, цезаре?

Домициан се обърна.

– Нека влезе!

Той седна на леглото, едната му ръка се плъзна под възглавницата към камата, която Паулиний знаеше, че държи там.

– Внимавай! – прошепна той на Теа, докато влизаха в стаята просто едно дихание за предупреждение, но тя дори не мигна. Просто застана в рамката на вратата, с коса, загърнала раменете ѝ, с празно лице… но очите ѝ бяха бдителни

– Атина? – Императорът звучеше развеселен. – Добре изглеждаш. Дръзка дори! Подобаващо за майка на отроче гладиатор. Идваш да молиш за сина си ли?

– Да, цезаре.

– Защо днес? Помислила си, че можеш да молиш за милостта ми сега, в случай че умра след един час, както предсказва астрологът?

– Да!

– Практичен народ сте вие евреите

– Такива сме.

Домициан удари с длан коляното си и Паулиний потръпна. Императорът беше спокоен и се шегуваше, изправен пред разбунтувани легиони или пред боядисаните в синьо дивашки племена на хатите, но днес единственото, пред което можеше да се изправи, беше съдбата… и Теа.

– Ти никога не казваш нищо – рече Домициан, като я гледаше с широко отворени очи. – Не, наистина… Бих накарал да ти изтръгнат главата от тялото, само така ще мога да я отворя и да видя какво има в нея… Но аз знам какво ще открия!

– Какво ще откриеш, цезаре? – приближи се тя.

– Нищо. – Той прокара пръсти през краищата на струящата ѝ коса. – Дим и песен.

– Цезаре – тя пристъпи напред и притисна бузата си към дланта му. – Моля те!

– Молиш да пощадя сина ти ли? Защо да го правя?

– Защото е дете!

– Вие евреите нямате ли поговорка: "Греховете на бащата ще се плащат от децата"?

Паулиний зяпна от почуда, но не намери какво да каже. Нищо, нищо не можеше да спре ожесточения двубой, който се разиграваше пред очите му!

Теа протегна ръце.

– Милост! Милост, Домициан!

Домициан наведе главата ѝ:

– Заболя ли те, когато го накарах да се бие в Колизеума?

– Знаеш, че е така… – Отново притисна лицето си към дланта му. – Моля те, пусни Викс да си върви! Вземи мен вместо него!

– Ти си обикновена пееща еврейка. Защо мислиш, че те искам?

– Защото е така.

– Проклета да си! – Домициан я пусна рязко и се извърна от нея. – Проклета да си! Обикновена пееща еврейка, а си единствената, която има смелостта да ми отвръща! Единствената Гласът му се разтрепери за миг, а Паулиний видя как очите на Теа проблеснаха. Тя пристъпи напред и прокара ръка по ръба на леглото.

– За какво всъщност ти е притрябвал Викс? – каза умолително тя. – Каква ти е ползата от него? Ти не обичаш децата, и то обикновените деца, а той е абсолютно непоносим!

– Правилно. – Домициан се обърна. – Той от мен ли е?

Тя примигна.

– Знаеш, че не е. Твърде е голям, за да е твой син

– Знам. – Домициан погледна към тавана замислено. – Предполагам, че така е по-добре. Един бог не може да има синове. Самият Юпитер убива собствените си деца от Метис, когато разбира, че ще станат по-велики от него. Но Викс

– Какво?

Домициан сви рамене.

– Той ме забавлява

– Аз също те забавлявах някога… – Теа направи още една стъпка напред. – Нали?

Той отново протегна ръка към бузата ѝ. Но този път уви косата ѝ около ръката си и я накара да падне на колене.

– Страхуваш ли се от мен? – попита той и за пръв път Паулиний видя ужаса, изписан на лицето му. – Страхуваш ли се от мен, Атина? Кажи го! Моля те, кажи го! Моля И тогава тя го каза:

– Да!

Късото разстояние до Домус Августана ми отне почти цял час. Някаква каляска се беше преобърнала на една улица; другите каляски и носилки не можеха да помръднат. Загубих още време, за да убедя преторианеца да ме пусне да вляза. Само уверението, че имам сведения за заговор, плюс достатъчен брой сестерции ми осигуриха достъп. Доста променена обстановка – няма вестоносци, няма придворни, няма тъжители, притичващи през пищно украсените зали в най-фините си коприни и с изтънчени парфюми. Само групички притеснени роби и огромни орди от стражи.

– Лепида! – Викс, младият любимец на Колизеума, ме хвана за лакътя непочтително. – Търсех те! Аз и префект Паулиний.

– Очаквали сте ме?

– Получихме известие, че идваш. Ще те заведа при императора. Той съвсем се е побъркал, само ти можеш да го успокоиш!

Усмихнах се и му позволих да ме хване под ръка, като си представях главата му, набучена на копие точно до тази на баща му. Беше толкова хубава картинка, че не забелязах кога ме поведе по грешния коридор… Празна галерия за роби, а не императорските зали.

– Това не е...– Той хвана лактите ми зад гърба и подсече коленете ми с професионално движение. Още преди да падна върху мозайката, вече здраво ме бе притиснал с коляно между плешките.

– Какво правиш?!

Викс изви ръцете ми зад гърба и започна да ги завързва с въже, което изтегли от ръкава си.

Аз се извивах и гърчех под него, драсках ръцете му. Той се премести, така че да не мога да го достигна, коляното му натискаше гърба ми с оловна тежест. Невъзможно! Абсурд! Аз бях зряла жена; той беше момче на тринайсет. Абсурдно е да може… да ме държи… ох, ръката ми… как така… невъзможно Поех си въздух, за да изпищя, а той натъпка парцал в устата ми Това не беше възможно! … Та той бе дете!

Завързваше глезените ми.

Ритах и се борех. Крещях ругатни през кърпата. Той ме хвана за краката и ме повлече по коридора като дрипа. Довлече ме до една малка вратичка в стената, която изглеждаше като да е на килер. Не може да е килер Килер беше.

Той спокойно ме дотътри и ме навря вътре. Свих крака, за да го изритам, но той отскочи настрани и набута коленете ми през вратичката.

Не! Не! Лепида Полиа, която скоро щеше да стане императрица и господарка на цял Рим – натъпкана в килер с метли от някакво дете бандит!

Вратичката се затвори. Той стоеше от другата страна и дишаше малко тежко, а аз чаках да чуя подигравките му. Но също като баща си, той не си пилееше думите напразно. Просто се обърна и ме остави там, свита сред тъмнината. Чух неясно гласа му по-надолу по коридора.

– А, ти ли си, Несий? Виж, ще ми направиш ли една услуга

– Императорът има нужда от теб – неясно изрече астрологът. – Сега.

Викс изруга.

– Виж, намери префект Норбан и му кажи, че съм се погрижил за Лепида. Става ли?

– Какво искаш да кажеш? – Гласът на астролога беше леко въпросителен.

– Не е твоя работа! Само му кажи, че вече няма да ни се пречка. А, да, по-добре недей да се ровиш из килерите!

Отдалечаващи се стъпки.

Теа Погледът в очите на сина ми ме ужаси, когато стражите го бутнаха през вратата, но в момента всичко, което можех да направя, беше само да го гледам. Висок почти колкото мен, с по-развити мускули на дясната ръка от упражненията с щит. О, Викс!

– Нахвърли се върху мен, Млади Варварино – каза императорът – и тя ще е мъртва!

Можех да усетя как Домициан се усмихва над главата ми. Блесналите му очи, руменината, обагрила страните му, и устните му, разтворени в онази флавиевска усмивка, която можеше да омае дори боговете. Ръката му небрежно се спря на врата ми, а косата ми обгръщаше ходилото му, както стоях свита на пода.

– Поздрави сина си, Атина! – каза императорът, докато галеше шията ми.

– Здравей, Викс – промълвих иззад завесата от косата ми и видях как шокът, изписан на лицето му, отстъпи място на същински ужас.

– Кажи "здравей", Версенжеторикс! Като добре момче.

– Ти… – Викс звучеше сякаш беше ял пясък от арената. – Ти каза, че ще я оставиш на мира!

– О, но тя сама дойде при мен. За да моли за живота ти, разбира се. Което естествено изисква голяма храброст, защото… Кажи му защо, Атина Аз направих гласа си нисък и треперлив. Най-доброто представление, което трябваше да изиграя през живота си, а дори нямаше музика.

– Защото се страхувам от теб!

Домициан притисна стъпалото си към рамото ми и ме бутна на пода.

– Накарай сина си да го повярва. Накарай го да види.

– Добре! – Изправих се на колене, докато хапех силно устните си, за да накарам сълзите да бликнат от очите ми. – Добре, ужасена съм! Това ли искаш да чуеш? Всеки път, когато ме докоснеш, всеки път, когато ме погледнеш – не мога да мисля, не мога да дишам! И те мразя! Мразя те! Мразя те! … – Започнах да хлипам, но очите ми горяха сухи, скрити в дланите ми.

Домициан отметна глава назад и се изсмя, сякаш беше чул някаква шега. Видях как Викс се спусна към него, но императорът просто щракна с пръсти, без да спира да се кикоти, и двама преторианци сграбчиха сина ми за лактите.

– Не си ли същински пример за предан син, Версенжеторикс?

Викс се гърчеше, за да се освободи, мускулите му се издуваха като змии под кожата и… И изведнъж спря… Защото аз го стрелнах с поглед между разперените си пръсти – поглед от чисто желязо! Викс, ти никога не си ми се подчинявал, през целия си живот, молех се аз. Подчини ми се сега!

– Ти се страхуваш от мен! … – Домициан ме погали по косата, както се гали куче.

– Да, Господарю и Бог наш – казах и веднага скрих лице в дланите си.

– Долу лапите от нея! – изрева Викс.

Домициан се намръщи. Пусна косата ми, пресече стаята и удари Викс два пъти в лицето. Юмруците му паднаха тежки, като чуковете на Вулкан.

– Мълчи сега! – каза той. – Ще се заема с теб по-късно… Какво?

Императорът се обърна и проследи проблесналия поглед на Викс, но единственото, което видя, бях аз, тресяща се до леглото. Беше ми отнело само миг, докато Домициан беше обърнат с гръб, а стражите се бореха да удържат Викс – само миг, за да плъзна ръка под възглавницата и да взема камата му. Още един миг, за да я запратя под леглото и после да продължа да плача – непредставляваща заплаха за никого.

Домициан прекоси стаята отново и се спря до мен.

– И така… Докъде бяхме стигнали, Атина?

Стражите удряха Викс, за да го усмирят, а аз копнеех да скоча и да грабна камата. Не още! Наведох се напред и заплаках, когато синът ми увисна безпомощно между двамата преторианци, а императорът ме придърпа в скута си на леглото

– Плачеш? – каза той. – Ти никога не си се разплаквала лесно Сега ми се струваше доста лесно.

– Може би ще те направя пак моя още веднъж – заради добрите стари времена, така да се каже. Синът ти може да гледа. Но след това, скъпа, не мисля, че ще си направя труда да гледам как умираш. Една мъртва еврейка не е много по-различна от всички останали, нали така?

– Цезаре – два пъти почукване на вратата и гласът на Паулиний. Никога през живота си не бях чувала нищо, което да е толкова добре дошло! – Може ли за момент?

– Влез!

Паулиний отдаде чест официално, стараейки се да не ме поглежда. Домициан ме бутна настрани и отвърна на поздрава с усмивка. Зачудих се с някакво налудничаво спокойствие дали не беше дал нареждания за убийството на Паулиний, след като настъпи неговият час. Най-добрият приятел на един бог със сигурност не биваше да надживее Самия Бог.

– Пристигна един роб, цезаре – каза Паулиний, – който твърди, че знае за подготвен заговор.

– Заговор ли? – Домициан се изправи стреснат. – О, богове, колко е часът?

Аз му отговорих, като приглуших гласа си от ъгъла на леглото:

– Малко след шест. – Вдигнах очи, почервенели от тайно търкане. – В крайна сметка успя да надхитриш смъртта, цезаре! Проклет да си!

– Шестият час? – очите на Домициан се насочиха към големия прозорец, през който слънцето още се виждаше над Тибър.

– Шестият – Паулиний звучеше смутен. – Мислех, че следиш...

– Ами… разсеях се – усмивката на Домициан стана широка. – Най-сетне и Несий да сбърка! Той и неговите звезди! – Господарят и Бог на Рим се надигна от леглото. – Пак се чувствам млад! Сякаш мога да завладея Персия! Може би ще го направя! Наметалото ми, Паулиний! Днес ще вечерям добре!

– Робът, цезаре? – попита Паулиний. – Казва, че има важни сведения Домициан се поколеба, после сви рамене.

– Доведи го!

Паулиний освободи стражите, а Домициан се настани на края на леглото.

– Влез, робе. Ти си?

– Стефанус, Господарю и Бог наш – гласът боботеше в ушите ми, – бивш градинар на Флавия Домицила.

Насочих погледа си към изваяните сребристи перила на леглото, като продължавах да плача тихичко, всеки нерв от тялото ми беше опънат като струна на арфа… Единственото, което виждах от Ариус, беше бялата лента, опасваща ръката му.

Домициан се намръщи.

– Имал си някакви сведения?

– Открих едни свитъци… Сториха ми се съмнителни… – Мускулестата кафява ръка, която обичах толкова много, му подаде списък с имена, написани близко едно под друго.

– Сенатор Нерва? – четеше Домициан. – Кой би могъл да предположи?! – Той разгъна пергамента и когато аз се осмелих да вдигна поглед, видях, че очите му се насочиха към Викс. Синът ми стоеше свит, забравен в ъгъла, където стражите го бяха тикнали, но главата му беше изправена, а искрящите му очи – заковани неподвижно върху роба с известеното име Стефанус. Робът, зад чийто силует слънцето стоеше твърде високо над Тибър, за да е на залез Очите на Домициан се стрелкаха напред-назад, но паниката го обзе едва когато Ариус извади кама от превръзката на ръката си!

Императорът изкрещя, когато камата се заби в слабините му!!!

Демонът изрева от удоволствие! Ариус изрева в отговор!

Той се стрелна напред, като съдра фалшивата превръзка от ръката си и нанесе втори удар. Императорът вдигна едната си ръка и острието се плъзна покрай костта ѝ. Кръвта шурна на струйка и опръска лицето на Ариус. Той вдиша аромата ѝ като индийски парфюм.

В мътните отражения на лунния камък той видя Теа да опипва под леглото оплетените чаршафи и да грабва падналата кама на императора… Втурва се, залитайки през стаята, и сграбчва Викс в прегръдките си. Този първи удар в слабините беше за нея! За плача, който бе чул, докато чакаше пред вратата… За смеха на императора Домициан замахна с ръка, за да му избоде очите с пръстите си. Ариус извърна глава на една страна и усети кървавите пръсти да се плъзват по бузата му, а после заби юмрука си в шията на Домициан. Ударът запрати императора сред копринените възглавници на леглото. Той започна да лази назад като паяк, докато търсеше камата, която неотменно стоеше на мястото си под възглавницата. Ариус изчака да види как опипващите му пръсти няма да намерят нищо… Тогава погледът на императора падна върху Теа в панически ужас После Ариус разпори корема на Домициан, както се разпаря риба.

– СТРАЖА! – изкрещя императорът, като се преви на две – СТРАЖА!

Нямаше стража. Паулиний ги беше изпратил в другия край на двореца, беше им дал някакви безсмислени задачи и ги беше подкупил безцеремонно със златото на Маркус. Ариус виждаше Паулиний с крайчеца на окото си, неподвижно притиснал се към стената.

Хубавец, прошепна демонът. Забрави за него.

Свирепата черна ярост се надигна толкова бързо, че зрението му се замъгли. Точно както в първите дни в Колизеума, в дните, когато светът беше само един меч и ивица пясък, и някой, когото да убие, а после кошмарите – без Теа, която да ги прогони с песен. Удари го отново и повали Домициан в леглото, покрито с кървава коприна, но не му беше достатъчно.

– Паулиний! – извика Домициан.

Ръката на хубавеца се плъзна към дръжката на меча, сякаш щеше да се нахвърли върху Ариус, който се приготви да се бие с двама едновременно, но Паулиний не помръдна от мястото си. Стоеше облегнат на стената, неподвижен като скала, с широко отворени очи.

– Паулиний! – Домициан погледна най-близкия си приятел с очи, плувнали в кръв, а Ариус го остави да го гледа, докато предателството изплува в тях и Паулиний извърна поглед.

Императорът нададе вой, размахал ръце, а Ариус го прекрачи, без да бърза, опря коляното си между плешките му. Заби ножа в широкия гръб и преряза гръбнака му сякаш беше копринено въже. Императорът издаде тих стон.

Той умира, помисли си Ариус като в мъгла. Аз убивам императора на Рим.

– Не! – викът дойде от Паулиний, когато отскочи от стената.

Ударът дойде отстрани на Ариус и го повали далеч от императора. Той се изправи, но Паулиний беше застанал на едно коляно над тялото на императора и не позволяваше на Ариус да се приближи, като държеше насочена към него кама. – Достатъчно, за бога, остави го да умре като мъж!

– Той не е мъж! – изръмжа Ариус.

Но Паулиний не го чуваше. Повдигна Домициан с трескави, верни ръце. Кръвта се лееше отвсякъде… Паулиний плачеше:

– Цезаре… Цезаре… – Махни се от него! – изръмжа той на Ариус и замахна с камата.

Острието мина на няколко пръста от Ариус.

Домициан подръпна ръката на префекта си.

– Цезаре? … – Паулиний се наведе по-близо. – Цезаре?

Домициан изтръгна камата от ръката на Паулиний и му преряза гърлото.

Теа изпищя.

Ариус скочи. Твърде късно!

– Юстина – прошепна Паулиний изумен и издъхна.

Теа Пуснах сина си и схваната се изправих на крака, хвърлих се през тялото на Паулиний към Домициан, който лежеше по гръб върху мозайката и се давеше в собствената си кръв. Изпълзях върху него и приковах тялото му със своето, очите му със своите.

Никога не съм се страхувала от теб, казвах му аз. Никога не съм се страхувала от теб.

Гледах го в черните му очи, докато не угаснаха.

Дълго време никой не проговори. Аз лежах простряна върху Домициан, подгизнала от кръвта му. Викс седеше замръзнал в ъгъла. Ариус, застанал на едно коляно до тялото на Паулиний, гледаше напред с невиждащ поглед. Никой не помръдваше. Никой не проговаряше.

Тогава Ариус захвърли камата. Тя отскочи от срещуположната стена и Викс се разтресе от металическия звук.

– Богове… – каза той с дрезгав глас, – богове Ариус протегна към него изморената си ръка и Викс се облегна върху якото му рамо. Ариус вдигна ръце към врата на хлипащия си син, хвана сребърния обръч и го строши надве. Запрати го към стената, където той падна с меко издрънчаване, а черното око се превърна в обикновена бучка черен ахат. Очите на Ариус се затвориха и останаха здраво стиснати за миг, а когато се отвориха отново, демонът вече не беше там.

Отстраних се от трупа на Домициан и отпуснах глава върху другото рамо на любимия ми. Той зарови устните си в косата ми и аз почувствах как тръпки побиват тялото му.

Все още стояхме така – тримата в едно цяло, – когато целият свят се сгромоляса отгоре ни

Лепида Часове в тъмното – часове и часове. Аз пищях през парцала, удрях вратата на килера с обутите си в сандали крака, но никой не идваше. Домициан беше наредил повечето роби да се махнат в деня, когато се очакваше да умре.

Той не беше мъртъв още. Не можеше да е мъртъв! Трябваше да живее, за да ме чуе, а после да целуне краката ми и да ме направи Господарка и Богиня, защото благодарение на мене щеше да е жив!

Звуци от провлечени стъпки отвън. Изпищях през парцала и започнах да барабаня с ходила по вратичката. Скърцащ звук, а после светлината заслепи очите ми, когато вратата бавно се отвори. Започнах да мигам свирепо, когато видях празното кръгло лице на астролога. Несий.

– Има твърде много килери в този дворец – каза безизразно той. – Трябваше да проверя стотици.

– Веднага ме развържи! – избухнах аз, когато той извади парцала от устата ми. – Къде е императорът? Имам сведения за заговор! И императрицата участва, и домашният му любимец Викс.

– Ганимед… – каза астрологът.

– Какво? – охлабих въжетата от китките си. Ако можех само да се добера до Домициан, щях да видя Теа и Ариус, и Викс, и Маркус, и Паулиний оковани във вериги преди падането на нощта – всички врагове, които някога съм

– Ганимед… Помниш ли го?

– Кого дали помня?

Ръцете му се сключиха около врата ми, преди да мога да осъзная какво прави.

– Несий… – задавих се аз и тогава пръстите му спряха дъха ми.

– Ганимед… – Той ме притисна към стената, без да спира да стиска. – Ганимед!

Аз се опитвах да си поема дъх и дращех китките му. Счупих си два нокътя – ще си плати за това!

– Ганимед… – Лицето му беше празно, като мраморно, докато ръцете му се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в шията ми, като обръч от нагорещено желязо. – Ганимед!

Оставих дълбоки следи от нокти по ръцете му, като ги дращех ту от едната, ту от другата страна, докато задушаваща слепота изпълваше главата ми. Стражите щяха да дойдат, те щяха да убият Несий, щяха да ме заведат при императора… косата ми падаше на заплетени змии, щеше да е чорлава, когато Домициан ме види.

– Ганимед – стискаше той. – Ганимед!

Гърлото ми изгаряше в пламъци и сковаващи малки проблясъци от болка гъделичкаха крайниците ми. Не… Това не можеше да е наяве… Аз бях Лепида Полиа, Господарка и Богиня на Рим – бях красива и Фортуна ме обичаше.

– Ганимед!

Чувствам как кръвта пулсира във врата ми, между ръцете му.

– Ганимед! – повтаря той. Кръвта капе от ръцете му, от драскотините. Удрям го и червеното от боядисаните ми нокти се смесва с червеното от кръвта му.

Събирам всичките си сили и пищя… нищо не излиза от гърлото ми… нищо, освен едно-единствено приглушено хриптене, докато пред очите ми причернява, а крайниците ми изтръпват.

– Ганимед! – шепне той.

Аз се отпускам, подпряна на стената, усещам, че езикът ми провисва от устата. Изкривеното лице на астролога ми се струва замъглено зад черните цветя, които разцъфват пред очите ми. Кой – опитвам се да кажа, – кой, кой? – но не ми е останал дъх. Кой е Ганимед?

Глава трийсет и пета

Маркус влезе в къщата си и с всяка неравна стъпка, която изминаваше, една и съща мисъл пулсираше в главата му Синът ми е мъртъв!

Той не можа да си остане вкъщи и да чака, след като Ариус и Теа тръгнаха към Домус Августана. Беше си измислил някакъв претекст да се разхожда пред портите на двореца… Така че бе един от първите свидетели на сцената, когато вече кръвта беше спряла да се лее и бе настъпило времето на паниката. Един от първите, които видяха зейналото гърло на Паулиний, отпуснатите му, сгърчени крайници, протегнатата ръка

– Остави го, Маркус! – беше казала императрицата. – Ще му подготвим погребение на герой! Верният приятел на императора, загинал в опит да го спаси!

Паулиний е мъртъв!

Маркус се загледа за миг във вратата на собствената си къща, преди да я разпознае. Бавно повдигна резето, мина, накуцвайки, през градината, влезе в тъмния празен коридор.

Паулиний е мъртъв!

Той тръсна глава – тази невъзможна мисъл… Очите му се спряха на атриума. Лунна светлина и фигура, облегната в сянката на една колона.

– Калпурния?

Тя се стресна, обърна се. Очите ѝ бяха огромни дупки върху бялото лице.

– Маркус – прошепна тя. – О, богове, Маркус!

Тя изтича няколкото крачки през атриума и се хвърли на врата му.

Отвори уста, за да ѝ каже, и вдиша объркващата смесица от ароматите ѝ: билки, стрита мента, сладък хляб във фурната; и тогава острата болка го прониза, набъбна в него толкова, че си помисли, че ще умре. Той скри лицето си в рамото ѝ и неясно чу как тя отпрати любопитните роби.

– Ти си добре! – Ръцете ѝ обгърнаха здраво врата му, бузата ѝ се притисна към косата му. – Не мога да повярвам! … Чаках с часове… не знаех къде си… не исках да знам нищо, но ти си добре… ти си добре и това е всичко, което искам! О, богове, Маркус, не ме оставяй сама! – Тя целуваше устата му, очите му, ръцете му, отново и отново. – Не ме оставяй повече сама, няма да мога да го понеса. – Тя не спираше да го целува, а устата ѝ имаше вкуса на всичките прекрасни неща на този свят.

Той се пресегна нагоре, бавно хвана лицето ѝ в ръцете си.

– Ти плачеш?! – Тя се отдръпна, като усети соления вкус на бузите му. – Какво има?!

– Паулиний… Паулиний е… – Той произнесе думите, докато все още имаше силата да го направи: – Той е мъртъв!

– Мъртъв?! – Почувства как цялото ѝ тяло потръпва. – Какво искаш да кажеш, как?!

– Убит… Императорът също… – добави Маркус тежко.

– Паулиний?! … – Закри с ръка устата си. – О, богове! О, Маркус! Споделям мъката ти… – тя пристъпи по-близо и допря челото си до неговото.

– Предложиха ми… – Той спря и леко се отдръпна, усещаше годеницата на сина си, притиснала тялото си към неговото, ръцете ѝ, вплетени зад врага му. Бе негова, стига да го пожелаеше. Кога се беше случило това?

Той прокара пръст по високото ѝ, ясно чело.

– Би ли искала да станеш императрица?

– Моля?

– Предложиха ми империята, Калпурния. Императрицата ми го беше предлагала и преди, но заради Паулиний ѝ отказвах. Защото един император трябва да поставя империята над всичко – над семейството си; трябва да осинови своя наследник, за да е сигурен, че ще осигури най-добрия мъж за Рим. А подобна система не може да функционира, освен ако императорът не е бездетен – когато няма собствени завистливи синове, които да очакват да го наследят.

– Ти вече нямаш синове, Маркус Норбан – беше казала императрицата, докато стояха над тялото на Паулиний. – Посочи мъжа, който ще бъде твой наследник! Осинови го и вземи пурпурния плащ!

– Маркус?! – Калпурния го целуна отново. – Маркус, какво има?!

– Нищо – поклати глава той. – Калпурния, имам нужда да остана сам. Би ли ме извинила?

Тя се оттегли незабавно, без въпроси. Не твърде далеч, така че можеше да я извика с една дума, ако поиска.

Той седна на мраморната пейка в атриума. Имаш един час, беше казала императрицата. До един час трябва да имаме император. Ти или някой друг. Половината от това време вече беше изтекло. Той скръсти ръце.

Император Маркус Вибий Август Норбан.

Дори и със скръбта, която го раздираше отвътре, щеше да живее още години. Достатъчно, че да въведе ред в империята за своя талантлив и жизнен млад наследник. Достатъчно години, че да смекчи законите за държавна измяна, да изглади взаимоотношенията със Сената, да построи достатъчно монументи и храмове, за да стане Рим по-красив. Работа, тежка работа, в продължение на години и години, преди да бъдат компенсирани тежките времена… Но защо да не прекара последните си години в служба на империята?!

Император Маркус Август да изживее остатъка от дните си в двореца, заобиколен от стражи, да се обръща към Сената от централната трибуна вместо от задните редове, да вдига ръката си в поздрав към ликуващите маси, да седи начело на триумфалните шествия и игрите, облечен в пурпурна тога. Да работи нощем, за да подобри системата за сечене на монети, да разшири границите и да построи нови акведукти… Мъж без наследници – глупаво е от негова страна да го споменава, защото една млада здрава съпруга щеше да му роди деца – синове, които щяха да очакват да наследят империята. Император с дъщеря, която ще трябва да се омъжи за осиновения му наследник – мъж, три пъти по-възрастен от нея самата, – за да се засили съюзът. Маркус Август Цезар, дванайсетият император на Римската империя, от когото щяха да се страхуват приживе, щяха да го боготворят след смъртта му, щяха да го извайват в мраморни статуи, за да се съхрани за идните поколения.

Ти трябва да бъдеш император, Маркус, спомни си той, че веднъж му беше казала една жена, преди много време. Е, сега имаше тази възможност. Минутите отлитаха една по една и той стоеше неподвижно като статуята, която можеше да поръча да му изваят до утре сутринта, стига да пожелаеше.

Потърси парче пергамент. Перо. Мастило. Написа една-единствена дума. Един прозяващ се роб се надигна от леглото си и се отправи, без да бърза, към Домус Августана с бележката.

Маркус се обърна към сянката. Протегна ръка и зачака с бавен, тих трепет на надежда топлите пръсти на Калпурния да докоснат неговите.

Тишината влезе заедно с императрицата в личния ѝ таблинум. Навън робите пищяха, стражите се щураха напред-назад, мраморните коридори отекваха от плачовете, но тя затвори плътно вратата зад мен и заключи цялата суматоха навън.

– Този шум! … – направи гримаса тя. – Мисля, че тук ще бъде много шумно през следващите няколко дни. Веднага щом империята отново влезе в крак и заживее ритмично със собствена власт, ще се оттегля в някоя малка тиха вила в Баие, където няма да чувам нищо друго, освен птичи песни – каза жената, току-що убила съпруга си и седна делово зад писалището. – Може би ще напиша мемоарите си.

Аз примигнах. Дузина робини можеха да свидетелстват, че императрицата е седяла невинно зад стана си и е тъкала платно за дома, докато някой е разсичал мъжа ѝ на парчета, но тя определено пристигна бързо на местопрестъплението веднага щом всичко приключи. Преди робите и стражите да нахлуят в окървавената императорска спалня. Под нейните грижи Ариус, Викс и аз бяхме бързо отведени в различни посоки. "За безопасност" – беше обяснила императрицата, когато Викс се изгуби надолу по един коридор, а Ариус – по друг, а мен хвана за лакътя и лично ме съпроводи от облицованата с лунен камък, подгизнала в кръв спалня до собствения си таблинум. Нямах никаква гаранция, че тя няма да… Ами да направи нещо? … Доколко всъщност познавах императрицата? Доколко изобщо някой я познаваше?

– И така, къде са Ариус и синът ми? – казах аз, като чувах думите си да се носят сякаш отдалеч. – В някоя закътана килия, където скоро ще отведат и мен и където всички ще бъдем удушени и после ще се отървете от телата ни?

– Преди двайсет години, да – намръщи се разсеяно императрицата, гледайки един от многото списъци пред себе си. – Но съм станала малко по-мъдра с възрастта. Ти и аз, Теа, имаме привилегията да сме единствените жени на този свят, които са оцелели от привързаността на Домициан. Сигурен знак за божествена милост, а аз не съм човек, който би си играл с избраниците на боговете!

– Тогава къде е Ариус?

– Ариус ли? … – Императрицата зачеркна една точка от списъка. – В момента старателно го шие личният ми лекар, който казва, че той ще се възстанови много по-скоро, отколкото може да се очаква за който и да е мъж на неговата възраст и с неговите навици. Въпреки че пуснахме официално съобщение, че е мъртъв – добави тя. – "Робът Стефанус – основен виновник за смъртта на обичния ни император, беше смъртно ранен по време на схватката край императора…" и така нататък. Поне един виновник трябва да бъде публично обвинен за деянието. Ще намерим някое тяло на престъпник, за да го изложим на "Стълбата на воплите".

– Ами Викс? – попитах аз. – Къде е той?

– Ужасният ти син ли? Знаеш ли, това дете унищожи цяло едно крило от новия дворец. Играеше си на гладиатор и го направи на пух и прах! А и не една кесия е изчезнала, откакто той… Както и да е, няма значение… Той избяга, след като го задържаха!

– Какво?! Къде?! Пуснала си го да си отиде?

– Разбира се, че не! Не бих оставила това малко зверче без надзор дори и за миг. Лекарят ми го проследи. О, не се тревожи! Отвратителното момче – ох, той ме прави толкова щастлива, че нямам деца – ще се върне скоро. Вероятно е отишъл да вземе онова ваше трикрако куче. Ариус питаше за него доста настойчиво=

– Всичко ли знаеш, домина?

– Почти – каза спокойно тя. – Имам най-добрата шпионска мрежа в цялата империя Тя извади восъчна плочка и започна да пише. Аз изпуснах една несигурна въздишка и потънах в креслото до писалището ѝ. Главата ме болеше. Все още бях оплискана с кръвта на Домициан. Синът ми беше изчезнал, шиеха раните на любимия ми за хиляден път. За последен път? Определено беше твърде хубаво, за да повярвам.

– Какво пишеш, домина? – попитах.

– Един хубав нов списък. – Тя енергично подчерта заглавието: – "Неща, които трябва да свърша". Да подготвя официално обръщение към народа на Рим, да свикам Сената, за да одобри новия император, да организирам бързото му възкачване на трона, да направя няколко дребни неща за Флавия

– За Флавия? Значи тя е добре?

– О, да! Лично се погрижих за това. Синът ѝ вече е при нея, този, който твоят син и Паулиний спасиха, а тя роди момиченце преди няколко месеца. Добре са, Флавия и децата, но е крайно време някой да ги прибере от онази мрачна скала.

– Но вероятно не можеш да я върнеш обратно в Рим

– Не. По-добре е, мисля, династията на Флавиите да бъде обявена за изчезнала. Но едно семейно имение в Испания или в Сирия за една почтена вдовица и двете ѝ деца – това би било добре. Да, Испания е хубава страна. Може би ще ѝ изпратя и Несий. Той изглежда доста унил напоследък На вратата се почука.

– Влез!

Един роб тихо ѝ подаде сгънато листче.

– От сенатор Маркус Норбан, домина.

Очите ѝ пробягаха по единствената дума на бележката.

– Така си и знаех – остави тя настрана пергамента, взе две запечатани писма и ги предаде на роба. – Занеси ги на написаните адреси!

– Сенатор Норбан няма да облече пурпурната тога, нали? – предположих аз веднага щом вратата хлопна.

– Какво те кара да мислиш, че

– Не съм толкова глупава, домина

– Ами… – сви рамене тя. – Маркус няма да бъде император. Той вероятно ще се опита да се оттегли и от Сената, но аз няма да допусна подобно нещо. Той може да служи на империята още дълги години, а и сладката малка Калпурния Сулпиция ще му вдъхне нов живот.

Аз подпрях брадичката си с длан.

– Щеше да бъде добър император Императрицата повдигна вежда в знак на изненада, че чува мнението на една робиня по подобен въпрос. Но аз вече не бях точно робиня, така че веждата ѝ се свали отново.

– Е, и сенатор Нерва ще свърши работа. Маркус и аз отначало се бяхме спрели на него – добро потекло, силна кариера, напълно скучен. Аз лично предпочитам Маркус, но и Нерва ще свърши работа.

– О, той не е лош – казах аз. – Някога пеех за него в Брундизиум. Много е щедър с възнаграждението.

– Да се надяваме, че ще е щедър и по отношение на данъците. – Императрицата се облегна, отпусна се за пръв път за всичките години, откакто я бях наблюдавала. – И така… – каза тя.

– И така… – казах аз.

Загледахме се една в друга.

– Какво ще правиш сега, домина? – попитах.

– Ами… – Изглеждаше замислена. – Имам сестра и две братовчедки, които не ми говорят от двайсет години. Това не е първият път, когато се бъркам в императорските дела, така да се каже, а те никога не са го одобрявали. Време е да загладим старите вражди. После мисля, че ще се оттегля в тази тиха малка вила в Баие и ще живея до много дълбока старост. – Императрицата наклони лекичко глава към мен: – А ти, скъпа моя?

Свих рамене.

– Ариус иска планини… Иска и да е градинар

– Колко пасторално! Той справя ли се с градинарството?

– Флавия казваше, че е успял да унищожи повечето от лозите ѝ в северното лозе.

– Може би ще стане по-добър. А ти, ти какво искаш?

– Аз искам просто Ариус. Градинар или гладиатор.

– А ужасният ти син? Той ще бъде ли щастлив в планините?

– Може би ще има няколко братя и сестри, които ще може да обучи и да си има цял легион.

– Ти вече носиш дете, нали?

Усмихнах се.

– Отлично! Отгледай го здраво! А що се отнася до младия Версенжеторикс… – каза императрицата замислено. – Той може да командва истински легион някой ден, ако хороскопът на Несий е верен. Този твой отвратителен син има талант, Теа. Ако иска работа, когато поотрасне малко, ще е добре дошъл в Рим. Под друго име най-вероятно. Мисля, че можем да кажем сбогом на Младия Варварин. Макар че вероятно не и на Версенжеторикс! … – Тя потръпна.

Може би трябваше да защитя сина си. Или може би не. Свих рамене.

Тя ми подаде една връзка с впечатляващо прилежно подпечатани и запечатани писма, които прегледа едно по едно.

– Документи, че сте свободни – за теб, за Ариус и за онова непоносимо момче. Документ за преминаване през Гибралтар с кораб и друг за преминаване в Британия. Кесия със сума, достатъчна да започнете нов живот. Ежегодна издръжка, която ще ви се изплаща анонимно на първо число всяка година, поверена на управителя на Лондиниум[26], който е инструктиран да не задава въпроси, независимо кой ще отиде да я вземе. – Тя ги бутна през масата. – Това е наградата ви!

Аз взех пакета, който съдържаше цялото ми бъдеще.

– Заслужихме си я!

– Така е! – Императрицата стана и започна да сваля един по един всички смарагди от пръстите и шията си. – Приключих със зеленото – рече тя. – Мисля да раздам смарагдите на сестра си и братовчедките. Но първо избери нещо за себе си, драга моя!

Аз взех едно широко колие с блестящи смарагди, с което спокойно би могло да се купи къща в Британия, а дори може би и цяла планина.

– Ще ти трябват нови дрехи преди заминаването – продължи императрицата, като облегна лакти на ръба на писалището. – Кървавите петна вече не са на мода, както бяха някога. Ще ти изпратя някои от моите дрехи. Ние сме почти еднакви на ръст, струва ми се.

Всъщност си приличахме и в редица други отношения. Еднакво слаби, еднакво високи, с еднаква тъмнокестенява коса. Домициан я беше обичал, а после я бе намразил; беше се прехвърлил на Юлия, която беше нейна пълна противоположност; после взе мен, защото бях пълна противоположност на Юлия… Което означаваше, че аз приличах повече на нея, отколкото на Юлия. Но дали имаше някоя след мен, която прилича на Юлия?

– Защо ми помагаш, домина? – попитах я аз. – Заради Юлия ли?

– Не че е твоя работа – отвърна спокойно тя, – но всъщност – да. Изпитах облекчение, когато очите на Домициан се насочиха от мен към друга – разбираш защо. Такова облекчение, че почти хвърлих Юлия на вълците.

– Вълците щяха да са по-мили от Домициан.

– Да, със сигурност, но тогава вероятно не съм била съвсем с всичкия си. Също както и ти в един момент, както и Юлия. Поне всяка от нас успя да му отвърне на удара по свой собствен начин.

– Някои повече от други! – казах аз.

Императрицата се засмя. В тази тиха стая си представих, че чувам и смеха на Юлия.

– Сега и аз имам един въпрос – погледна ме императрицата. – Наистина ли каза на Домициан, че е обикновен нищожен човечец?

– Да.

– О, богове, ще ми се да можех да видя изражението му. – Императрицата пристъпи напред и притисна бузата си към моята за сбогом. Усмихнах се, но и леки тръпки пробягаха по тялото ми от докосването ѝ. Бяха ме наричали господарката на Рим, също както бяха наричали и Юлия, но всички бяха сгрешили и за двете ни. Тук беше истинската господарка на Рим: власт, изтъкана от плът и кръв, една жена с хладен глас, която малко приличаше на мен.

– Успех, Теа! – каза императрицата.

Успех, Теа! – повтори гласът на Юлия. И трите се разделихме.

В коридора отвън видях двама мъже, заобиколени от преторианци. Сенатор Марк Кокцей Нерва, все още по нощница, изнервен и троснат, се оплакваше от студения нощен въздух. И мъжът, който щеше да бъде посочен за негов наследник, великият войн и уравновесен главнокомандващ, без съмнение предложен на императрицата от сенатор Норбан: командир Марк Улпий Траян, който се прозяваше широко, но бе напълно въоръжен и изпънат като струна.

– Аве, цезаре! – казах аз и отминах, преди който и да е от тях да успее да ме изгледа смаяно.

Розови листенца. Тръбачи. Каляски. Ликуване. Рим, смеещ се и щастлив, нагизден в празничните си цветове, беше готов да празнува. Маркус можеше да го усети.

Император Нерва, със златен венец и пурпурна тога, беше носен на позлатена носилка от осем нубийци. Стар и придирчив, помисли си Маркус, и със сигурност няма да се хареса на легионите – но се прекланя скромно пред статуите на боговете и повече от щедро хвърля монети на тълпите. Траян получи по-бурни приветствия, докато яздеше отзад на сивия си кон, с лавров венец на главата, килнат жизнерадостно на една страна. Маркус се запита дали трябва някой ден да каже на Траян, че е спечелил лавровия си венец с това, че изхвърли Лепида Полиа от носилката… Вероятно не.

Император Нерва зае мястото си на трона.

Жреците се доближиха; водеха жертвените бикове, закичени с гирлянди от рози. Девиците весталки бяха подредени в мълчалива бяла редица. Сенаторите в официалните си тоги с пурпурни ивици. Маркус зае мястото си между тях с дълбок поклон. Той се оттегли назад, придружен от Сабина. Тя изглеждаше толкова висока и хубава в първата си женствена туника, че той осъзна – скоро вече няма да е дете. Но щеше да я задържи при себе си поне още няколко години, преди тя да се омъжи. Помисли си дали трябва някога да каже на дъщеря си, че е бил на крачка от императорския трон и че тогава тя би била императрица, ако се омъжи за жизнерадостния Траян… Вероятно не.

Калпурния се присъедини към тях, сияеща като пролетен нарцис в жълтата си туника. Маркус взе ръката ѝ и я притисна към бузата си, въпреки че знаеше как ще шушукат хората. Той все още не се беше оженил за Калпурния, не и преди края на септември, когато авгурите бяха предрекли, че датата е най-благоприятна, но тя вече се беше нанесла напълно открито в къщата му с всичките си роби и принадлежности. Семейството ѝ мърмореше, а цял Рим шепнеше, но годеницата му беше непреклонна.

– Обожавам те, Маркус! – бе казала тя откровено. – Няма да пропилея нито един ден повече далеч от теб!

На Маркус му се стори доста забавно – да бъде скандален на тази възраст. Мнението на само един човек на този свят имаше значение за него и този човек беше дал съгласието си на мига.

– Щастлива съм да те видя щастлив! – беше казала Сабина, вдигайки поглед от картата, която беше разпънала на масата в библиотеката му. – Не че сега си съвсем щастлив, но ще бъдеш. Калпурния ще се погрижи за това. А и тя ще те дари с още много деца, което е добре, защото смятам да видя света, а не да се омъжа за някой сенатор и да стана празноглава римска матрона. Така че ще има още някой, освен мен, който да носи семейното име.

Тогава тя видя лицето му и подпря малката си кестенява главичка на рамото му.

– Линий също не би имал нищо против – каза нежно тя. – Той също щеше да иска да си щастлив.

– А майка ти? – успя да промълви Маркус въпреки ужасната буца, която засядаше в гърлото му всеки път, когато Паулиний се появеше в мислите му. Той не беше готов да говори за Паулиний, не още, дори и със Сабина.

– Е, майка ми нямаше да иска да си щастлив – призна Сабина. – Но това сега е без значение.

Лепида Полиа беше открита мъртва в Домус Августана, натъпкана най-позорно в един килер… Още една жертва, допуснаха всички, на убиеца, който беше отнел живота на императора. Маркус, който знаеше по-добре истината, изобщо не поиска да се разследва смъртта на бившата му жена. В болката по загубата на Паулиний това изобщо не го вълнуваше.

Някогашната императрица на Рим сама пристъпи към император Нерва и сведе глава в изящен поклон. Тя остана вярна на думата си и се погрижи Паулиний да бъде погребан с почит, като мъж, загинал в опит да защити своя император и приятел. В негова чест беше издигната арка и името му щеше да остане в историята завинаги. Императрицата вече бе прокарала тази идея в Сената за последно от поста си на императрица, преди да оповести оттеглянето си в Баие при семейството си. Тя се поклони ниско пред новия император в бялата си коприна, жена, която всички римски матрони можеха да сочат на дъщерите си като пример за добродетелност и благоприличие. Маркус си спомни императрицата от времето, когато беше младо момиче с тъмнокестенява коса, с талант да крои интриги, момиче, което той не харесваше. Сега я харесваше, но дали би я дал като пример за подражание на Сабина? … Вероятно не.

Несий, астрологът, направи недвусмислено предсказание, кръглото му лице изглеждаше охранено и сияещо. Маркус усети как пръстите на Калпурния стискат неговите, докато слушаше за осемдесетте години бляскаво бъдеще, които предстояха на Римската империя. Златният век на Рим, както обеща Несий, беше в зората си.

Маркус, а с него и целият Рим почувстваха, че са го заслужили.

– Трябва да тръгваме. – Ариус усети как Теа го потупа по рамото. – Лодката ни чака. О! – възкликна тя като го обърна към себе си. – Ти пак си такъв, какъвто беше!

Той прокара ръка по косата си – измита от ореховия сок, тя имаше обичайния си рижав оттенък. Брадата също беше изчезнала.

– Харесвам ли ти така?

– Обожавам те! – Тя сплете ръце около врата му и притисна бузата си към гладкото му лице. Той обърна ръката ѝ и целуна вътрешната страна на китката ѝ. Носът ѝ бе изгорял от слънцето, косата ѝ се спускаше сплетена по гърба, а той я обичаше така безумно, че не знаеше дали светът е на мястото си.

– Хей! – извика Викс, като се появи под мишница с кучето, което беше изплезило доволно език. – Оставете това за кораба!

Ариус само го бутна с ръка и Викс се олюля назад, ухилен до уши. Той беше израснал с още три пръста по време на престоя си в двореца, а двубоите в Колизеума бяха развили мускулите на ръцете му, но все пак си изглеждаше момче. Измъченият, мнителен поглед бе изчезнал от лицето му и той се носеше по улицата със старата си наперена походка.

Те избраха пустите странични улички, ръката на Теа се беше вкопчила в тази на Ариус, а Викс тичаше напред и мяташе пръчка на кучето. Не се тревожеха, че могат да ги спрат. С печата на императрицата на документите им никой войник в Рим не би направил нищо друго, освен да ги поздрави и да отмине. Но така или иначе, всички войници бяха заети да гледат новия си император. Никой не знаеше, нито се интересуваше, че едно тричленно семейство отиваше към лодка в Тибър.

Британия. Ариус не я беше виждал, откакто беше на годините на Викс. Но когато поемеше въздух, все още можеше да усети аромата на планинските мъгли.

Той се блъсна във Викс, спрял се по средата на улицата.

– Какво… – очите му проследиха погледа на момчето.

Гладиатори.

Едри мъже, целите в белези, с лилави наметала, се качиха с твърда стъпка в чакащата ги каляска. Въоръжени мъже с далечни и напрегнати лица под шлемовете. Хвърляха раздразнени погледи към напарфюмирания, напудрен ланист, който подаваше глава от позлатената си носилка, за да ги смъмри.

– Игри – каза Теа, – за да отпразнуват коронясването. Траян много обича игрите. Ариус потръпна. Като погледна надолу към Викс, той видя израз на отвращение върху лицето на сина си.

– Да вървим! – каза Ариус.

Продължиха мълчаливо. Зад тях каляската тежко трополеше по пътя.

Ариус погледна назад през рамо. Колизеумът се мержелееше в далечината, кръгла каменна сянка, в която се криеха една ивица пясък и всичките му кошмари.

Ръката на Теа стисна неговата.

– Не поглеждай назад! – каза тя. – Спомни си какво се случи с жената на Лот!

Той примигна.

– С кого?

– Еврейска история… Повярвай ми: не трябва да гледаш назад!

Ариус откъсна поглед от Колизеума. Колебливо се вгледа в собственото си съзнание и се ослуша за гласа на демона.

Той е мъртъв, каза Херкулес. Демонът е точно толкова мъртъв, колкото и императорът. Ти, едър глупчо такъв!

Чиста, прозрачна тишина.

– Ариус?

Колизеумът остана далеч зад гърба му и потъна в небитието, а той отправи поглед напред.

Това беше просто малка, бързоходна лодка, предназначена за превоз нагоре-надолу по река Тибър, но тя щеше да ни отведе до морето. Ариус вече вдишваше вятъра и кръстосваше палубата с нова, по-лека походка, която изпълваше сърцето ми с радост. Той изхвърли един моряк през палубата, защото се беше опитал да ритне кучето, но след това доста дружелюбно го измъкна от водата. Друг моряк пък плесна Викс по врата, защото се катереше по мачтите, но Ариус не го метна зад борда. Дори посъветва моряка да пляска сина ни по-често, защото Викс си взимаше поука бавно. Приятно бе да виждам Ариус толкова спокоен и жизнерадостен. Приятно бе и че поемаше грижата за Викс и вече нямаше така да ми тежи да се разправям сама с него.

– Хубаво е, че надживя увлечението си по арената – отбеляза Ариус през слънчевия следобед, който последва, облегнат на перилото до мен, докато наблюдавахме как Викс се опитва да спори за нещо с капитана за определяне на курса. – Може и да е луд, но прекалената лудост не е полезна на арената.

– Колко време мислиш, че ще успеем да го задържим? – Гледах как Викс разрошва рижавата си коса с жест, точно изкопиран от баща му. – Той говореше нещо за завръщане в Рим някой ден, за това как ще стане главнокомандващ на легиони, ще предвожда армии и ще съсича дракони

– Няколко години.

– Можем ли да го спрем?

– Императорът на целия познат ни свят не успя да го спре. Ариус ме прегърна през кръста и опря брадичката си върху главата ми.

– Онзи астролог не каза ли, че Викс ще поведе армия някой ден?

– Ще води армия от бандити, това ще води! Синът ни се е запътил към бъдеще на престъпник. – И все пак… Моето дете, син на певица и гладиатор, да порасне и да стане главнокомандващ на легиони… Как ли би бесняла Лепида Полиа, ако можеше да разбере! Но нея вече я нямаше, за да излива злобата си върху когото и да било. В известен смисъл това не ме вълнуваше особено. Щом бях участвала в свалянето на император, всичко друго ми се струваше по-незначително, дори и Лепида. Даже почти не си направих труда да се запитам кой я е убил. Можеше да е всеки. Колко ли врагове си беше създала през годините на мрачни кроежи?!

Несий все повече идваше на себе си. Той се отби при мен вчера, хвана ръката ми и каза, че бебето ми ще е момиче.

– Първото от цяла върволица – усмихна се той. – Червенокоси и непоносими – много интересно! Късмет, скъпа моя! – И ме целуна бузата.

Момиченце. Исках момиченце. Дъщеря, родена в Британия!

– Какво има? – долови усмивката ми Ариус.

– Ще ти кажа по-късно. – Нямаше смисъл да му казвам, преди пътуването да е приключило; ужасно щеше да се притеснява. – Може ли ножа ти за малко?

– Защо?

Аз го измъкнах от ножницата на кръста му и прободох китката си с едно плавно движение. Той го грабна от ръката ми.

– Теа!

– Не, това е то! – Усмихната, аз протегнах ръката си над борда и оставих една-единствена капка да падне във водите на Тибър, преди да притисна краищата на раната. – За последен път!

Изгледа ме недоверчиво.

– Кълна се!

Хвана китката ми и спря струйката кръв с палец. Зарови свободната си ръка в косата ми и ме целуна.

Аз вдигнах глава, замаяна и смееща се, и видях морето. Дори не бях забелязала кога Рим беше останал далеч зад нас