Господарката на Рим

В Храма на Веста

От време на време Маркус отива в Храма на Веста. Не за да поднася благодарности на богинята – той едва ли може да си представи семейство и дом, по-прокълнати от неговите собствени, – а за да се моли за Юлия.

– Чувствам присъствието ѝ тук – казва той.

Главната весталка му е приятелка; тя има несломим дух под белия си воал и двамата веднъж или два пъти са се борили заедно срещу някои от най-суровите декрети на императора.

– Може би наистина е тук, Маркус Норбан.

Той протяга ръцете си над вечния огън на тихия олтар.

– Веста, богиньо на огнището и дома, бди над душата на Юлия! Тя винаги ти е служила вярно.

Глава двайсет и първа

92 година след Христа

– Щом искаш вила в Тиволи, непременно си купи. – Маркус почти не вдигна очи от документите. – Каквато къща пожелаеш, стига аз да не съм в нея!

– Благодаря ти, скъпи!

Маркус можеше да е груб към мен, можеше да ме пронизва с твърдите си като мрамор очи, можеше да пуска хапливи забележки, докато ядяхме смокини за закуска в редките случаи, когато все още се срещахме вкъщи, но и двамата знаехме кой командва.

И така, вила в Тиволи! В Рим си имах собствена къща в най-модната част на хълма Палатин, център на всички най-изтънчени приеми в Рим и далеч от тихия дом на Маркус до Капитолийската библиотека, където живееше със Сабина, но през лятото модата изискваше нова свежа струя. Баие някога беше популярен град, но император Домициан имаше вила в Тиволи и сега никой от висшите кръгове не летуваше другаде. И така, аз получих своята вила с огромен кръгъл триклиниум и атриум с падащи на каскади цветя и с достатъчно бюстове на видните предци на Маркус, за да привличат внимание. Идеално за забавления! Можех да постегна мястото по време на траура ми тази пролет. Инкрустирани със сребро лектуси с розови копринени покривки, мозайки със сложни фигури, може би някои от онези еротични статуи, които изглеждат толкова предизвикателно. Един месец, за да сложа всичко в ред и да е напълно готово за летния сезон. Нямаше нужда да съм в траур повече от месец; татко едва ли би искал да си седя вкъщи, тънеща в скръб. Треската го беше повалила – досадно – точно когато започваше да се издига по стълбицата на общественото положение и вече не се срамувах заради него.

– Сабина, би ли престанала да ми се умилкваш като болно зайче? Прави нещо нормално! – Тя прекарваше с мен по седмица-две от време на време, заради хорското мнение. На Маркус това изобщо не му харесваше, но хората трябваше да ме виждат с дъщеря ми достатъчно често, от благоприличие. – Върви да получаваш гърчовете си някъде другаде – казах ѝ аз и се отправих в носилката си със сини завеси към градската баня, където си взех парна процедура, разтриха ме с етерични масла и се потопих в последните слухове. Императрицата се беше захванала с благотворителност, убежище за всички пренебрегнати съпруги. Носеха се слухове, че племенницата на императора. – Флавия Домицила, е християнка.

– Да, скъпа, една от онези гнусни хора риби!

Новата еротична поезия от Крит беше забранена в името на обществените морални норми, но срещу заплащане можеха да се намерят отделни копия. Главната весталка беше арестувана заради поквара – такъв скандал! – и беше осъдена да бъде погребана жива през следващите почивни дни, докато любовниците ѝ щяха да бъдат бити до смърт с колове. Столите щяха да се носят по-къси, разкривайки целия глезен. Сивото беше на мода, а косата – сплетена на рибена кост със сребърна панделка.

– Да, това е, което носи любовницата на императора – Атина

– Не харесвам сивото! Твърде просто е! – казах аз остро и се обърнах на една страна, за да ми сложат люлякова пудра.

"Атина"! Теа, тази обикновена малка уличница! Все още ми стоеше на пътя! Нахвърли се на императора още преди пепелта на Юлия да е изстинала! Все още властва до Домициан след повече от една година! Придворните на шега я наричат "господарката на Рим", както някога наричаха Юлия. Моята робиня – господарка на Рим?!

Е, няма да остане такава задълго! С новата ми вила в Тиволи ще съм много по-близо до императора. Ще накарам Паулиний да подметне името ми, да ме ескортира на още императорски приеми. Да, това ще свърши работа. Въпреки всичко ще получа каквото искам!

Нима не успявам винаги?!

– Оставям на теб да разследваш весталките. – Императорът подаде на Паулиний пакет с пергаменти. – Ако главната весталка е била порочна, то може и последователките ѝ да са такива. Порочността винаги идва отгоре.

– Ще се заема с това идната седмица. – Паулиний отдаде чест.

Императорът се усмихна.

– Кога ще те отуча от навика да ми отдаваш чест, момче?

– Никога. – Паулиний отново отдаде чест, усмихнат.

Императорът го отпрати с толерантен жест и кимна на обичайната армия от писари да се приближат.

– Лягай си, Паулиний. Минава полунощ. Вие, войниците, не трябва да работите до среднощ като императорите

– И това е вярно. – Паулиний пъхна папката под мишница. – Лека нощ.

– Лека нощ.

Все пак не отиде веднага да си легне. Може би на войниците не се налагаше да работят до среднощ, но на преторианските префекти – определено да. Трябваше да се подготвят списъците с дежурствата, да се подредят и подпишат документите, да се отговори на няколко писма… На много писма.

До два и половина през нощта Паулиний работи, като разтъркваше слепоочията си заради главоболието. Над купчината свитъци хвърли поглед към леглото си и тогава зърна смачкан свитък в края на писалището с познатия ъгловат почерк. Плъзна палеца си под печата. –До префект Паулиний Август Норбан, всемогъщата дясна ръка на императора–, беше написал Траян с темпераментните си редове, извиващи се в края нагоре.

Паулиний се усмихна и се облегна назад. Траян беше преместен от студените мочурливи гори на Дакия в по-горещия климат и по-разгорещените сражения в Иудея, където намръщените легионери, прогонените от армията войници и разгневените центуриони не му бяха попречили да си създаде впечатляваща репутация.

"Завиждай ми, пишеше Траян. Тук горе има много вино, изобилие от битки, хубави момичета и още по-хубави момчета, а тъй като бунтовете на хатите са потушени завинаги, ти си заседнал в Рим и премяташ списъци на писалището си. Добре ли се отнася с теб императорът, Бюрократе?"

Повече от добре. Императорът го товареше с работа, говореше му, шегуваше се, вярваше му: бог, господар, приятел. Бремето на една невероятно голяма щастлива случайност.

"Връщам се в Рим след няколко месеца и ще те завлека до Колизеума. От месеци не съм виждал добър гладиатор. Предполагам, че ще трябва да отдадем и заслуженото внимание на семейството ти. Разбрах, че баща ти ми се пада някакъв братовчед по майчина линия. Всички са добре, надявам се?"

Мисълта на Паулиний зацикли на едно място. Е? Не, той не смяташе, че който и да е от семейството му беше добре. Сабина изглеждаше тъжна като болно кученце. Баща му беше мил – неизменно деликатен, неизменно любезен, никога укорителен. Мрази ме, искаше да изкрещи Паулиний. Просто ме мрази! Но вместо това, разбира се:

– Добре ли върви службата?

– Да.

– Императорът има много високо мнение за теб.

– Да, ами… да.

– Не изглеждаш добре. Имаш кръгове под очите.

И следи от нокти по гърба, и ухапване на рамото, и болка в стомаха – всичките от жена ти – мрази ме, о богове, просто ме мрази!

Но погледът бе сконфузен и загрижен. По-лесно беше да не се изправя срещу него. Сега той почти не се прибираше у дома; веднъж или два пъти в месеца само защото така бе редно.

– Тази хубава малка кравичка Полиа – беше казала с отвращение Диана, лелята на Паулиний. – Не ѝ стига, че си е вкопчила ноктите в теб. Сега те откъсва и от семейството!

– Ти знаеш?! – Паулиний беше ужасен.

Леля му Диана живееше в провинцията с конете си и не обръщаше внимание на слуховете. Щом тя знаеше...

– Паулиний, всички знаят. Само кажи и ще прегазя кучката с каляската си!

Отново Траян:

"Още си нямаш жена? Мислех си, че сантиментален глупак като теб ще бъде лесна плячка. Без съмнение, жените не оставят на мира дясната ръка на императора."

– Къде си тръгнал, Паулиний?

Гласът на Лепида прониза, както винаги, мозъка му и се заби в стомаха му така, че собственото му тяло го предаде, докато душата му стенеше. Тя нямаше много време за него, с приемите, гощавките и другите си любовници. Но веднъж на няколко седмици му изпращаше съобщение: "Довечера". Той го гледаше в продължение на цял ден и се заричаше, че няма да отиде, но накрая краката му сами го дотътряха до вратата ѝ.

Не, нямаше други жени. Лепида беше влязла под кожата му като кукичка за риболов.

– И аз срещнах такъв човек – му беше казала Теа миналото лято. – И никога не го забравих.

Никога. "Никога" беше много дълго време.

Но времето си беше време, а то можеше да се запълни с различни занимания. Паулиний затвори прозореца си пред красивата пролетна нощ и кошмарите ѝ и посегна за празен свитък. "До главнокомандващия Марк Улпий Траян, Иудея", драсна той набързо. "Тук, в Рим, всичко върви добре...

"И така, – написа Маркус – заключението на автора на този текст е, че единственото възможно решение за просъществуването на Империята, Сената и Народа на Рим е системата на "приемни императори".

Остави перото и се отпусна назад, докато масажираше палеца с другата си ръка. Беше късно; повечето хора в къщата спяха – той беше писал в продължение на цели три часа.

– И за какво? – каза той на висок глас, лениво.

Императорът му беше забранил да публикува вече трактати с умозаключения.

– Политическите размисли окуражават свободното мислене сред масите! – Черните очи се бяха втренчили хладно в него. – Това предупреждение дължиш на уважението ми към сина ти, но следващия път, когато публикуваш съвет за това как трябва да бъде ръководена империята ми, ще се сблъскаш лице в лице с моето неодобрение.

Край.

Маркус събра завършените документи и ги прибра в чекмеджето на писалището си. Можеш да ми забраниш да публикувам, Господарю и Бог наш, но не и да пиша. Нито да мисля. Дори и един бог не може да направи това.

– Татко?

Погледна нагоре към малката, загърната в бяла роба фигурка на вратата.

– Трябва да си в леглото, Вибия Сабина!

– Не можах да заспя. – Тя направи плаха крачка в кабинета. – Мога ли да вляза?

– Разбира се.

Веднага прекоси стаята тичешком и се покачи в скута му – осемгодишна, но дребна за годините си. Твърде дребна. Всичко около нея му напомняше за птичка: крехките кости, източеното личице, спускащата се по гърба ѝ пухкава коса. Той заглади кичур коса зад ухото ѝ и усети твърде ускорения пулс на слепоочието ѝ.

– Пак си имала пристъп?

Тя сви рамене. Беше много горда, тази неговата дъщеря, дори и по отношение на него самия, мразеше да признава, когато грешните връзки в мозъка ѝ се задвижваха и я поваляха в гърчове.

– Пиеш ли си лекарството?

– То не действа, татко.

– Тогава ще отидем при друг лекар.

– Той ще ми каже да пия гладиаторска кръв. Нали се предполага, че това помага срещу епилепсия. Помниш ли онова момче, Викс, което ми каза.

– Живеем във века на просветлението и аз няма да позволя да пиеш гладиаторска кръв. Сигурен съм, че е ужасна на вкус!

– Не искам да ходя повече по лекари, татко!

Той погали косата ѝ.

– Ще го обсъдим по-късно в такъв случай.

– Обичам те!

Тя затвори очи с пълно доверие в него и той усети как го пронизва чувство за вина.– Аз не го заслужавам, Сабина. Не съм добър баща за теб, нито за Паулиний–.

Нямаше нищо от Лепида у дъщеря му, но имаше нещо, което му напомняше за Паулиний: свенливият, но прям поглед може би. Паулиний, който се отбиваше да го види веднъж на всеки няколко месеца и потръпваше, точно както Сабина, всеки път, когато се споменеше името на Лепида. Маркус държеше Сабина настрана от влиянието на майка ѝ, доколкото му беше възможно, но той вече се беше провалил с Паулиний. Какво ли би направил неговият дядо император? Какво би направил един порядъчен човек за децата си?

Да ги гледа как чезнат бавно, или да ги унищожи с един удар?

Той прокара пръст по друг документ, пъхнат назад в чекмеджето му – дълъг списък, прилежно написан със собствения му почерк, наречен "Доказателства". В този свитък достатъчно роби бяха дали показания, със страх бяха потвърдили провиненията на Лепида през годините. Но свидетелските показания на робите вероятно нямаше да са достатъчни – всеки съд знаеше, че робите могат да бъдат сплашени от жесток господар.

– Бивши любовници… – разсъждаваше той на глас.

Лепида вероятно имаше и такива, които бяха достатъчно ядосани на нея, че да говорят. Или някои с неотложни дългове… Ако можеше да откупи тайните им, още по-добре. Той отново прокара пръст по пергамента.

Аз съм внук на Август. Няма цял живот да нося на гърба си тази зла усойница.

Чакай, казваше един друг глас – гласът на лукавия му предтеча император. Не още.

– Е, Стефанус? – Флавия Домицила дойде през влажната зелена градина с шал, наметнат на раменете, с коса, блестяща на оранжевата светлина на залеза.

Ариус се поклони.

– Да докладвам за северните лозя, домина. Последните слани унищожиха част от гроздето, а и има нещо по лозята – нещо черно.

– Жалко – въздъхна тя. – Тези лозя дават много хубаво вино през добри години. Ще накарам Урбиний да ги погледне.

– Аз ще се погрижа – каза Ариус упорито.

Беше установил, че градинарството му харесва. Все още то не го харесваше, но той вярваше, че ще намери начин.

– Дотук с виното ми. – Флавия явно не споделяше вярата му, но се усмихна. – Как си се променил, Варварино!

Той прокара ръка по косата си, боядисана със сок от орехи. Беше си пуснал и къса брадичка, а гладиаторската татуировка изгорена. Единствената връзка между Ариус Варварина и градинаря беше малкото трикрако куче, което с привързаност го следваше по петите, накуцвайки. Изглежда, никой от другите роби не го беше разпознал, а в колибата си зад лозята той успяваше да стои настрана от останалите в домакинството.

– Колкото и удоволствие да ти доставя да ми съсипваш лозята – казваше Флавия, – не си длъжен да стоиш тук. Аз бях убедена, че ще искаш да продължиш нататък. Вече мина повече от година.

Той сви рамене.

– Нямам нищо против да остана.

Негова собствена колиба вместо заключена килия, влажна кадифена земя под краката вместо кървав пясък, песни на птици вместо жадни за кръв аплодисменти – това място предлагаше пълно блаженство!

– Можеш да си отидеш у дома, нали разбираш – казваше му Флавия. – Обратно в Британия, ако искаш. Мога да го уредя.

– Знам. Но не е правилно. Не още.– Той не бе сигурен, че Британия все още е дом за него. Някога си мечтаеше да се върне, но тогава имаше Теа. Сега може би колиба сред лозята в покрайнините на Тиволи беше достатъчен дом за него. Или може би бе живял твърде дълго като роб, за да може самостоятелно да взима решения за бъдещето си.

– Още не съм приключил тук – каза най-сетне.

– Какво още чакаш?

– Не знам. – Той подуши въздуха и изпита леко неудобство. – Боговете ще ми дадат знак, може би. –Дотогава дните сред виещите се лозя и нощите пред огъня, заедно с кучето му, му се струваха достатъчно хубави.

– Ти си странен – каза Флавия. – Ако няма да ни напускаш, сама ще отида да нагледам лозята. Ще прекарам тук цялата година, вместо да се връщам в Рим. Рим няма нужда от мен.

– Ами императорът?

– И той също – отвърна тя спокойно. – Нервен е, струва ми се, тъй като войните в Германия приключиха, а той винаги е предпочитал военния живот. Но какво да се прави

– Аз ще потеглям, домина – Поклони се и извика кучето.

– Лека нощ!

Глава двайсет и втора

Паулиний пъхна шлема си под мишница, прокара пръсти през сплъстената си от пот коса. Пролетта беше разцъфнала ранна и гореща тази година; след жегата на обедното слънце навън, Храмът на девиците весталки бе сенчест, прохладен и спокоен.

Жена на средна възраст се доближи с тихо шумолене на робата си.

– Да, префекте? Да се молиш ли си дошъл?

– Служебни дела. – Паулиний подаде свитък с императорския печат. – Ще искам да ми се помогне за всички въпроси, които имам.

– Разбирам. – Очите на весталката се плъзнаха по доспехите му, по меча, висящ на единия му хълбок, и по четиримата преторианци зад гърба му. – Аз самата ще ви помогна. Не е позволено на мъже да се разхождат без придружител из покоите на Веста.

– Няма да е необходимо. – Паулиний зърна друга весталка, която беше спряла любопитно, за да погледне през дългия атриум. – Тя може да ни придружи вместо вас. – Винаги беше по-добре да се избере неподготвен водач. – Моля, елате с мен.

По-младата весталка се приближи, посрещайки погледа му открито.

– Какво се е случило?

– Нищо. Просто имам няколко въпроса… – Последния път, когато това момиче е видяло преторианци, помисли си Паулиний, е било вероятно когато стражите са дошли, за да отведат главната весталка във вериги, за да бъде погребана жива, задето е нарушила обета си. Той ѝ се усмихна успокоително. – Никакви арести. Просто неформално запитване.

Тя погледна към по-възрастната весталка, която ѝ кимна.

– С удоволствие ще отговоря на въпросите, префекте.

– Бих искал да разгледам Дома на весталките. – Почувствай мястото, му беше казал императорът. – Никога преди не съм влизал вътре.

– В такъв случай друг е ръководил ареста на Върховната весталка?

– Да. С това се занимаваше лично самият император.

– А това сега какво е? – наклони леко главата си момичето. – Продължение? Да проверите дали и останалите не сме порочни?

– А такива ли сте?

Тя го погледна.

– Какво знаеш за девиците – весталки, префекте?

– Достатъчно.

– Само попитах.

Весталката се обърна, белият воал изшумоля и тя го поведе надолу през дългия атриум с колони. Спокойни езерца по средата отразяваха редовете бели мраморни статуи, а Паулиний отпрати преторианците с жест и догони придружителката си. Главата ѝ достигаше до рамото му, покрита с бял воал, а бялата роба загръщаше стройно тяло. Тя вървеше бързо и тихо със скръстени на гърдите ръце, а сандалите ѝ не издаваха нито звук по мраморния под, водейки го от слънчевата светлина на атриума към лабиринта от мраморни коридори.

– Нашите спални помещения.

Започна да открехва тесните врати една след друга. Килиите бяха голи, от бял мрамор, еднакви. Една от тях не беше пуста: жена на средна възраст седеше с изправен гръб и с поглед, впит в срещуположната стена. Дишаше едва доловимо.

– Какво прави? – попита Паулиний и осъзна, че шепне.

– Медитира. – Придружителката му затвори вратата. – Когато не сме заети със задълженията си, ние размишляваме върху мистериите. Сега, ако обичаш да ме последваш – тук се храним.

Още една гола стая, празна, с изключение на дълга, изсечена от мрамор маса. Друга весталка седеше пред чиния с едрозърнест хляб и смокини и се хранеше, без да бърза. Тя ги погледна спокойно и след това отвърна поглед.

– Учебните стаи.

Придружителката му застана зад друга врата и той надзърна, за да види две малки момиченца с обръснати глави, приведени съсредоточено над някакви свитъци. Те носеха бели роби и груби сандали: миниатюрни копия на по-възрастните весталки.

– Защо им режат косите?

Паулиний се загледа в момичетата, които обсъждаха нещо над плочата за писане. С чистите си млади лица и обръснати глави, не приличаха нито на момичета, нито на момчета, а на нещо по средата, нещо… не напълно земно. Те вече имаха плавните движения и лишените от страст очи на по-възрастните весталки.

– Трябва да се разделят с косите си, както и с всички останали светски притежания. Когато станат весталки, могат отново да си пуснат коса.

Той си помисли, какъв ли цвят е косата на придружителката му под воала.

– Много са малки.

– Идват тук на възраст между шест и десет години и прекарват десет години в обучение. – Тя затвори вратата на учебната стая и се отправи надолу по друг коридор. – След това служат в продължение на десет години. А после на свой ред десет години обучават младите.

– Какви са задълженията ви?

– Приготвяме брашното, което се използва за всички жертвоприношения в града. Събираме вода от свещения извор в градината на нашия храм. Но най-вече бдим над огъня на Веста – в известен смисъл това е домашното огнище на Рим. – Тя се усмихна, когато се върнаха в атриума с двата реда бели мраморни статуи. – Имаме и други отговорности, но се опасявам, че не мога да ви разкажа за тях.

– Звучи ми естествено Паулиний внимателно разгледа редицата от бели статуи, докато минаваха покрай тях – бивши весталки, предположи той. Млади и стари в своите изваяни от мрамор тела; ниски и високи, дебели и слаби, но някак всички си приличаха. Изваяните весталки, които гледаха над атриума със спокойните си мраморни очи, не изглеждаха различни от живите, които минаваха под тях, изпълнявайки дълга си към богинята. Неговата придружителка можеше да се покачи на някой пиедестал, да пооправи белите си поли и нямаше да се отличава от отдавна починалите си сестри.

– Ще желаеш ли да видиш храма, префекте? – попита тя.

– Да.

Кръгла и семпла стая, нищо повече. Имаше едно прикрито със завеси място, където се съхраняваха завещанията и другите важни документи; и тези от императора, знаеше Пулиний. Но нямаше мозайки, нямаше украса, нямаше кървави петна от сложни жертвоприношения. Просто един открит олтар в кръглия център на храма и огън, пламтящ в бронзов съд.

– Пламъкът на Веста. – Гласът на придружителката му отекваше тихо из помещението. – Вечният огън. Ако изгасне, ще бъдем обвинени в престъпно нехайство към задълженията си. – Тя отиде до олтара и се поклони с изненадващо плавно движение.

Паулиний стоеше мълчалив. Колко ли мъже са имали привилегията да зърнат това тихо женско кътче?

Те не се нуждаят от нас, помисли си той. Те са си създали цял свят без нас. Един хубав свят.

– Видя ли всичко, което искаше? – Придружителката му се обърна и погледна нагоре към него.

– Да.

Преторианците пристъпваха отвън от крак на крак, но Паулиний осъзна, че още не му се тръгва и че се бави на входа. На придружителката му, изглежда, ѝ беше приятно да му прави компания и тя стоеше със скръстени ръце. Миглите ѝ бяха светли, вероятно и косата ѝ под воала.

– Щастлива си – попита той ненадейно, – нали?

– Да. А ти?

– Аз? Разбира се.

– Разбира се. Ще ни посещаваш ли пак, префекте?

Той се поколеба. Беше спрял да си води записки по средата на посещението в храма, но всеки образ беше ясно запечатан в съзнанието му. Тук нямаше разврат, нямаше скрити пороци, нямаше нарушени клетви. Но...

– Да – каза той, – ще ви посещавам.

Тя не изглеждаше изненадана.

– В такъв случай – до нови срещи, префекте!

– Паулиний Вибий Август Норбан.

– Аз съм весталката Юстина – отговори тя.

– Ще се върна без стражи следващия път.

– Винаги съм тук.

Паулиний прекара цяло лято на седлото. Яздеше до преторианските казарми, за да наблюдава обучението и тренировките. Разнасяше поръчките на императора до града. Пътуваше до Тиволи за дълги вечери край огъня във вила Йовис. Тези лета сам във вилата се отразяват добре на императора, мислеше си Паулиний. Изглеждаше по-щастлив, по-спокоен, отпускаше се по-лесно на луксозните си лектуси и усмивката рядко слизаше от лицето му. Влиянието на Теа, вероятно. Тя беше винаги до него в Тиволи.

– Прекрасно момиче е! – каза ентусиазирано Паулиний една вечер, след като тя беше отишла да си легне.

– Правилно. – Очите на императора се загледаха в светлината на лампата. – Тя е робиня, а аз презирам робите; тя е еврейка, а аз презирам евреите; тя е пълна с тайни, а аз презирам тайните… И все пак има нещо особено в нея, нали?

Паулиний се усмихна сам на себе си. Това бяха тежки думи, но все пак в тях се долавяше привързаност.

– Радвам се, че си до него – ѝ каза Паулиний на следващата сутрин, когато императорът изчезна в таблинумас[20] жалбите и счетоводните книги. – Ти добре му влияеш, Теа.

– Така значи. – Тя отчупи клонче жасмин от храста, който се увиваше около колоните на атриума. – Той оставя тъмната си страна за мен, а слънчевата светлина за вас, останалите. Много е лъчезарен, когато иска да бъде, нали? Дори и към мен понякога. Само от време на време се променя и става онзи грубоват войник, когото срещнах първия път… – Тя сви рамене. – Объркващо е.

– Той разчита на теб, нали знаеш?

– Надявам се, че не си просиш някаква услуга, Паулиний. Домициан може и да разчита на мен, но никога не приема съветите ми. Той не прие дори съвета ми за трактата му относно грижите за косата.

– А ти какво го посъветва?

– Че не подобава на достойнството на един император да пише наръчник за коса.

Паулиний се изсмя.

– Може и да не приема съветите ти, но определено разбирам защо те обича.

Тя извърна глава, но за един неясен миг на него му се стори, че видя някаква свирепост да проблясва в погледа ѝ. Но изчезна толкова бързо… и после се обърна отново към него и се усмихна ослепително.

– О, да – каза тя. – Да, той ме обича. Кой би могъл да усъмни в това? А чувам, че на теб вече ти е намерил жена

– Да. Млада вдовица от семейството на Сулпициите – двайсет и пет годишна, без деца, зестрата ѝ е половин Терачина и половин Тоскана.

– Ти за съпруга ли говориш или за кон? – Кратък смях. – Колко сте глупави мъжете .Паулиний примигна.

– Да не те обидих?

– О, не! Как би могъл? Ти си един от най-овластените мъже в града, а не виждаш абсолютно нищо.

– Теа… – внимателно попита той, – добре ли си? Напоследък е много горещо!

– Значи сега ме изкара и болна, така ли? Е, една крачка дели болна от луда. Това си мислих и за Юлия.

Тя тръгна към вилата, развяла шафраненожълтата си копринена туника.

Паулиний се зачуди дали изобщо някога ще разбере жените.

Този следобед Теа я нямаше.

– На пазар ли е? – попита той императора.

– На гости на племенницата ми Флавия вероятно – отвърна, без да вдига поглед от документите. – Защо не изпратиш някой от стражите да я извика? Ще ми трябва след вечеря.

– Аз ще отида – усмихна се Паулиний.

Като деца Флавия се присъединяваше към детските му игри с Юлия. Интересно дали го помни. Веднъж бяха задигнали бутилка вино от майките си в Циркус Максимус и се бяха напили. Бяха едва на шест. Разстоянието до вилата на Флавия Домицила дорестата кобила на Паулиний измина без никакво усилие. Той слезе пред портата, освободи преторианците си и поведе кобилата към конюшните отзад. Заобиколи, сви зад ъгъла на къщата… и се закова на място. Теа стоеше в праха на конюшните, фините ѝ коприни се развяваха безразсъдно сред мръсотията, косата ѝ струеше надолу по гърба. Беше положила дланите си върху раменете на мръсно червенокосо момче роб и му говореше с тих гневен глас:

– … не ме интересува какво е извинението ти този път, не можеш да се мотаеш и да удряш хората! Имаш голям късмет, че живееш тук и докато това е така, ще се подчиняваш на Флавия, когато те помоли да го правиш

– Тя не ми е майка!

– Но аз съм и няма да позволя да се държиш като варварин!

Те се спогледаха свирепо.

– Защо не ми покажеш какво си научил с меча? – каза тя с по-мек тон. – Наистина искам да видя какво си усвоил и Паулиний пристъпи напред.

– Атина?

Усмивката се стопи на лицето ѝ, сякаш някой я беше изтрил.

– Паулиний?! Какво правиш тук?!

– Кой е той? – Момчето обърна гневния си поглед към Паулиний.

– Никой – отсече тя, преди Паулиний да успее да отговори. – Върви в къщата.

– Мамо...

– Не спори с мен!

Момчето хвърли още един поглед към Паулиний, преди да се запъти към вилата.

– Кое е това момче, Теа? – попита Паулиний с равен тон.

– Никое! Теб какво те засяга?

– Засяга ме, защото съм преториански префект и се очаква да знам какво става в дома на императора. Какво става зад гърба му!

Войнствеността избледня от очите ѝ, изместена от страх.

– Викс не е от значение за императора. Той е просто малко момченце.

– Той ти е син!

– Казах, че той не е никой!

– Той е твой син – колебливо повтори той. – Сигурна ли си, че не е от императора?

– За бога, не! – Тя потръпна. – Баща му е мъртъв. Има ли значение? – Погледът ѝ се стрелна към него. – Викс живее тук с Флавия. Виждам го, когато съм в Тиволи. Той е безобиден.

– Тогава защо се боиш? – Кратка пауза. – Императорът не знае, нали?

– Не, не знае.

– Защо? Вероятно няма да има нищо против.

– Не знам дали би имал нещо против или не. Не знам. Може би ще свие рамене и ще каже: "Никого не интересува дали имаш незаконен син." А може би не. – Погледът ѝ отново се стрелна към него. – Той не харесва децата. Не харесва да му се напомня, че съм имала други мъже преди него. И не мисля, че би му харесало да види доказателството, че аз имам здрав и силен син от друг мъж, докато той – императорът на Рим – няма. Ти го познаваш толкова добре, колкото и аз, Паулиний Норбан. Как мислиш?

Мозъкът на Паулиний блокира.

– Виждала съм Викс само три пъти през последната година – каза тя дрезгаво. – Три пъти! Когато се е научил да използва меч, не съм била тук, за да му ръкопляскам. Когато е ударил сина на Флавия и той е изпаднал в безсъзнание по време на тренировка, не съм била тук, за да го напердаша. Когато е паднал от дърво и си е счупил ръката, не съм била тук, за да го превържа. Но дори и три пъти годишно е по-добре от нищо. Паулиний я погледна.

– Не казвай! – Очите ѝ искрено го умоляваха. – Моля те, не му казвай!

Изведнъж той си помисли, че от всичкото време, което беше прекарал до нея в Домус Августана, никога не беше виждал лицето ѝ така отворено, както докато се усмихваше на червенокосото момченце.

– О, богове! – Той прокара пръсти през косата си. – Трябва да те заведа обратно във вилата на императора. Но ще ти дам един час. Става ли?

Усмивка озари лицето ѝ. Изглеждаше още по-поразително красива, застанала там с прашната си роба и с коса, стелеща се по гърба ѝ, отколкото отрупана е всичките си бижута. Тя застина така за миг, усмихната, щастлива като дете, а после се затича към вилата след сина си.

Паулиний се запита дали не се влюбваше в нея. Богове, това би било крайно неподходящо!

– Паулиний Вибий Август Норбан! – Обърна се и видя Флавия, която стоеше до портата на градината. – Не мисля, че сме се виждали, откакто бяхме на десет. Ела в градината, където е по-прохладно, и ми разкажи всички новини за себе си!

Той тръгна след нея. И осъзна, че за пръв път от три години, откакто е преториански префект и доверено лице на императора, имаше тайна от него.

Глава двайсет и трета

92 година след Христа

Градинарят, познат на всички от вилата на Флавия като Стефанус, тъкмо се навеждаше, за да измие лицето си в коритото с вода, когато един камък излетя от храстите и го жилна по рамото.

Той се обърна с рязко инстинктивно движение, ножът изскочи от колана в ръката му, готов да нанесе удар. Сред бодливите храсти улови груба туника и я дръпна силно. Едно тяло се приземи върху коленете му с цялата си тежест. Мъжът залитна, пусна туниката и когато отново запази равновесие, установи, че пред него стои деветгодишно момче.

– Знаех си, че не си никакъв градинар! – каза ликуващо момчето.

Ариус пое дъх. Хладният есенен бриз през целия ден го караше да настръхва, но сега го обля топла вълна. Тялото му никога не изпитваше студ, когато беше в готовност за битка.

– Когато градинарите се изплашат, те изпускат лопатите си и започват да ругаят, а не вадят ножове и не нападат! – Момчето кръстоса ръце пред гърдите си и огледа Ариус от глава до пети. – Варварина!

Ариус се протегна към него. Момчето отстъпи назад извън обсега му и се ухили.

– Познавам те, момче! – Имаше дузини деца роби, които тичаха из просторната вила на Флавия, но това му изглеждаше познато. – Ти тренираш със синовете на Флавия, нали?

– И аз те познавам! Веднъж те гледах в Колизеума. Последният ти двубой!

– Какви ги приказваш… – Ариус се наведе и вдигна ножа си. – Аз съм Стефанус. Един от градинарите, които се грижат за лозята.

– Аз видях Варварина

– Въобразяваш си!

Ариус проклинаше късмета си. Толкова внимаваше, криеше се сред лозята, почти не идваше в къщата, освен, за да докладва от време на време на Флавия. Другите роби от домакинството едва ли го бяха виждали достатъчно често, че да го познават като градинар, камо ли като гладиатор. А сега това момче, което почти не го беше виждало, го бе разпознало.

– Ти имаш трикрако куче, точно като Варварина – настояваше момчето. – А имаш и белег на ръката си, точно където беше неговата гладиаторска татуировка.

– Много хора се изгарят. А и много хора си гледат кучета.

– Хей, аз знам как се движи един гладиатор! Виждал съм ги! Може би не те познах отначало заради брадата, но още първия път, когато те видях, знаех, че не се движиш като някакъв глупав градинар. – Очите на момчето го пронизваха.

– Изчезвай от тук. – Ариус прибра ножа си и се върна обратно при коритото с вода.

Момчето се спусна подире му.

– Научи ме!

– Какво да те науча?

– Научи ме! Искам да стана гладиатор!

Ариус го изгледа.

– Кой луд би искал да стане гладиатор?!

– Аз.

– Махай се!

– Хайде де, трябва да ме научиш! Взимам уроци от стражите, които учат хлапетата на Флавия, но те всички са тромави. Повече от година не съм научавал нищо ново.

– Казах да се махаш!

Момчето скочи и сграбчи Ариус за колената. Ариус се претърколи на земята, но момчето го хвана за китката и се опита да направи "ключ".

– Научи ме! – задъхваше се то.

Ариус вдигна ръката си и изпрати момчето във въздуха. След секунда коляното му беше върху гърдите на момчето, а ръката му притискаше гърлото му. Ребрата на момчето изпукаха под тежестта му, но малките твърди юмруци го удряха в слънчевия сплит. Ариус се извърна и спря въздуха на момчето. Младото му лице стана лилаво под слънчевия загар, но то не помоли за милост.

Ариус рязко отпусна хватката си и се отпусна назад.

Момчето се изправи.

– Но пробих защитата ти, нали? – изхриптя то.

Ариус се изправи на крака.

– Ела утре!

– Защо не сега? – изтупа се то. – Аз съм Викс.

– Стефанус.

– Да бе!

– Каквито и да са теориите ти – предупреди го Ариус, – не ги разпространявай сред другите роби или ще те пребия. Чу ли ме, момче?

– Убий ме, ако проговоря! – закле се момчето. – Започваме ли?

– Извади си ножа – каза Ариус, като се чудеше сам на себе си защо се занимава с това. – Твърде бавно! Трябва да можеш да извадиш ножа от ножницата и да го забиеш в стомаха на противника си, преди да е успял да си поеме дъх. Обърни острието навътре!

– Така ли? Хей, и двамата сме левичари. Страхотно, а?

– … и така, той седеше на скамейката в залата на съда – разказваше Паулиний, жестикулирайки, – а жената плебейка разгорещено се кълнеше, че наследството трябва да е за нея, а не за ищеца, защото не е неин син и наследник, както твърди той. А императорът я пита: "Това истина ли е? ", и тя кима и казва: "Да, Господарю и Бог наш", а той ѝ отвръща: "Добре, тогава се омъжи за него. Веднага, още тук, а наследството ще се раздели между двама ви".

Весталката Юстина се усмихна, и очите ѝ се усмихнаха.

– А тя какво отвърна?

– Тя падна на колене и замоли да я пуснат да си отиде. И така императорът отсъди, че ищецът все пак ѝ е син и наследството ще бъде за него. – Паулиний поклати глава. – И знаеш ли какво ми каза след това? Императорът, имам предвид. Каза, че това е трик, който е откраднал от правните документи на император Клавдий. И самият Клавдий нямаше да се справи по-добре. Лицето на тази жена, когато той ѝ предложи да се омъжи за собствения си син. Юстина се засмя и Паулиний се почувства удовлетворен. Тя не се смееше често. Усмихваше се много, кротко и беззвучно, но рядко се смееше. Той се отпусна с въздишка назад в стола си.

– Изморен ли си?

Тя седеше застинала и хладна в белите си одежди, облегната на студената мраморна стена.

– Постоянно тичам последните дни – усмихна ѝ се той. – Не бих имал нищо против да прекарам един ден на твое място – да стоя в бяла стая и да гледам пламъка.

– Е, всъщност аз правя повече от това. Но е спокойно.

Тя беше спокойна. Той бе придобил навика през последната година да се отбива при нея. Императорското разследване на девиците весталки официално беше приключило, но Паулиний продължаваше да идва веднъж месечно, просто за да си поговори с Юстина. За да седне в общата стая, където всички можеха да ги виждат, както бе длъжна да прави всяка весталка, докато разговаря с мъж. Те си говориха известно време на тих глас за не особено важни неща.

– Ще се женя – заяви той ненадейно.

– Дочух нещо подобно. Момиче от семейството на Сулпициите?

– Да. Калпурния Елена Сулпиция. Императорът ще бъде домакин на годежния ни прием веднага щом авгурите[21] определят подходящата дата. Тя е вдовица – доста млада все пак, без деца.

– Това ли е всичко, което можеш да кажеш за бъдещата си съпруга? – попита Юстина.

– Почти не я познавам. Изглежда приятна, макар че просто трябва да се оженя за някоя.

– Така ли?

Той сви рамене.

– Ако остана по-дълго неженен, хората ще започнат да си мислят, че предпочитам момчета.

– Доста войници предпочитат.

Хладният глас звучеше развеселен и той я погледна учудено. Като за весталка тя имаше склонност към отявлено светски забележки.

– Приятелят ми Траян ги предпочита – каза Паулиний печално. – Казва, че мъжете са по-лесни от жените. Вероятно е прав, но за мен не е това начинът. Ще се оженя за Калпурния Елена Сулпиция и ще имам синове. – Той я погледна. – Ти някога съжалявала ли си, че не си се омъжила?

Тя примигна.

– Ами… не, аз бях… никога не съм се замисляла. Аз бях на девет, когато бях избрана. Определено не си мислех за брак по това време. А после службата в храма на весталките напълно ме погълна и никога не погледнах назад. Все пак и весталките се омъжват понякога. След като са служили трийсет години и се оттеглят.

– Наистина ли? – Сега той на свой ред остана изненадан.

– Не се случва често – смята се, че носи лош късмет да се ожениш за жена, която е била весталка. Предишната върховна весталка планираше да се омъжи, когато се оттегли от поста си. Но вместо това беше екзекутирана.

Паулиний погледна Юстина право в очите.

– Трябвало е да изчака, вместо да го взима за свой любовник

– О, той не ѝ беше любовник! Познаваха се от години, но тя никога не наруши обета си.

– Императорът се зае със случая сам. Мислиш ли, че би я осъдил без достатъчно доказателства? Не знаеш колко прецизен юрист е той!

– А ти не знаеш колко сериозно приемат весталките обета си – гласът ѝ стана хладен.

Паулиний отвори уста, но се сети, че не е учтиво да се спори с жрица.

– Не бих искал да поставям под съмнение весталките – каза той предпазливо.

– А аз не бих искала да поставям под съмнение решенията на императора. – Лека усмивка изви устните ѝ. – Нека да не спорим.

Бъдещата съпруга на Паулиний изобщо не беше заплаха за мен. Калпурния Елена Сулпиция беше набита като пони, с големи ръце и с чип нос. Също така една година по-голяма от мен. Значително щях да се разтревожа, че мога да изгубя доведения си син, от някоя подмолна нимфа на петнайсет, но тази пищна вдовица въобще не си струваше притеснението. Бях я срещала много пъти, но никога не бях говорила с нея дълго. Сега, когато беше изминала повече от година и бе дошъл сезонът на Луперкалиите, а празненствата Луперкалии бяха време за любов, авгурите най-сетне бяха насрочили дата за годежа на Паулиний с дребното пони, което щеше да му стане съпруга.

– О, скъпа, колко интересна туника! – посрещнах я аз, когато влезе в приемната ми, облечена за празненството си в двореца. – Синя? Такъв дързък избор, с кожа като твоята!

– Благодаря, Лепида. – Гласът ѝ беше спокоен. – Би ли погледнала закопчалката на гривната ми? Разхлабила се е.

Приведох се над закопчалката. Сапфирите ѝ бяха по-големи, по-сини и по-хубави от моите – аз също щях да нося синьо за приема.

– Изобщо не се е разхлабила. – Вгледах се внимателно в лицето ѝ, но големите ѝ лешникови очи бяха невинни като на дете. Никой никога нямаше да напише ода за нейния блестящ като скъпоценен камък поглед. Аз разхлабих своята стола, за да покажа малко повече рамо, и извих глава. – Паулиний ще закъснее, разбира се. Толкова е зает със задълженията си.

– Сигурна съм, че е така.

Тъкмо щях да предприема друга атака – този път към косата ѝ – безлично мишо руса, макар и отрупана с бижута, но чух неравната походка зад себе си и се обърнах. Маркус...

– О, Калпурния. – Той се усмихна и целуна ръката ѝ. – Току-що получих съобщение от Паулиний; задържан е по служба и каза, че ще се срещнем в Домус Августана.

Калпурния кимна. Не изглеждаше разочарована, което ме раздразни. Колко по-забавно щеше да бъде, ако тя се беше влюбила до безумие в него. Щях да загатна тук и там за чувствата му към мен, да я измъчвам в продължение на месеци с чувство за несигурност.

– Татко! – Сабина се промъкна от атриума. – Татко, забрави да ми дадеш да оправя туниката ти.

– Да, наистина. – Той се наведе, като ѝ позволи да нагласи гънките. – Минавам ли проверката?

– Идеално!

– Това дъщеря ти ли е, сенаторе? – Калпурния се обърна към Маркус, не към мен.

– Да. Вибия Сабина, запознай се с Калпурния Елена Сулпиция.

Сабина се усмихна и откри липсващите си зъби.

– Много ми е приятно да...

– Поклон, Сабина – сопнах ѝ се аз. – Вече си на седем години, трябва да знаеш как да се държиш!

– Лепида – каза Маркус студено, – тя е на осем.

– Е, ако неучтивостта не е приятна на седем, то не е приятна и на осем!

Сабина се поклони. Видях как за миг се замая, клепачите ѝ се спуснаха.

– Ако ще получаваш гърч, върви горе – наредих ѝ аз. – Няма да притесняваш гостите ни.

– Много ми беше приятно да се запозная с теб, Вибия Сабина – каза Калпурния, докато дъщеря ми се измъкваше от стаята. – Очаквам с нетърпение да се видим пак.

– Добре, приключихме с това. – Загърнах с ледено изражение синята си пала около раменете. – Ще тръгваме ли?

Калпурния и Маркус ме погледнаха. Познавах израза върху лицето на Маркус доста добре: студена, прикрита ненавист. Квадратното лице на Калпурния показваше неодобрението ѝ. Какво си въобразяват тия? Пренебрегнах ги по пътя към двореца, като дръпнах настрана завесите на носилката и наблюдавах как плебсът празнува Луперкалиите навън. Винаги беше толкова забавно с техните диви мъже, които се състезаваха по препаски около слабините и размахваха камшици; любовници се промъкваха от едни тъмни ъгълчета към други. Миналите Луперкалии накарах четирима мъже да се скарат за празничното ми благоволение, а те се обзаложиха, че няма да мога да насмогна на всичките… Е, справих се с всичките и с още двама резервни! Беше по-забавно, отколкото се очертаваха тези Луперкалии. Маркус вече бърбореше за сенаторските си дела, а Калпурния окуражително кимаше.

Светлините на Домус Августана пламтяха ярко и ни примамваха. Домициан обикновено организираше формалните приеми в новия си дворец с огромните му помпозни зали и екстравагантни фонтани, но Паулиний имаше честта празненството му да бъде чествано в частния дворец на императора. Роби наскачаха, за да вземат наметалата ни; накичени с бижута, освободени роби ни поведоха надолу по лъскавите коридори към триклиниума, който беше превърнат в същинска вакханалия от орхидеи и лавър, от ослепителен кристал и солидни златни подноси. За Паулиний императорът не пестеше лукс. Дори беше оставил обичайната си проста туника и я беше заменил с избродирана със злато пурпурна роба, струваща повече от месечна пратка жито от Сирия.

– Приятели мои! – Домициан се приближи към нас, руменото му лице сияеше. – Радвам се да ви посрещна. Маркус… – Приятелско кимване. – Лепида… – Целувка по бузата (!) – Прекрасната годеница! – Стисна ръката на Калпурния. – Всички сте добре дошли!

– Толкова ми е приятно – измърмори императрицата, цялата в смарагди и сребро, застанала редом до него.

– Съжалявам, че ви накарах да чакате! – Паулиний влезе, като в крачка оправяше гънките на ленената си роба.

– Няма значение, няма значение! – Домициан приятелски прегърна през раменете Паулиний и аз си помислих дали слуховете бяха верни – дали той наистина щеше да определи Паулиний за свой наследник. Миналата година получи префектура, тази – богата наследница за съпруга, следващата – империя… Със сигурност Домициан беше по-близък с доведения ми син, отколкото с когото и да е друг в Рим. Император Паулиний Вибий Август Норбан… Каквито ще да са законите, но ще се омъжа за доведения си син, ако стане император!

– Е? – каза добронамерено Домициан, когато Паулиний се поколеба над ръката на Калпурния. – Целуни възлюбената си!

Калпурния подаде бузата си. Изчервен, Паулиний се наведе и я докосна с устни. Очите му се стрелнаха към мен, а аз му изпратих въздушна целувка. Той се изчерви и извърна поглед.

– Паулиний – Маркус пристъпи напред, – радвам се да те видя. Много време мина.

– Татко – те пристъпиха сконфузено един към друг, очите им почти не се срещнаха в кратката прегръдка. Паулиний отстъпи назад, сякаш се беше опарил, червенина покри бузите му.

Изсмях се.

Едва се бяхме настанили на лектусите с копринени възглавници и ни заля поток от храна, музика и забавления. Захаросани плодове се издигаха на високи купчини в сребърни подноси, цели печени пауни с ярките им пера все още на опашките им, намазани с мед прасенца, пълнени с босилек, розмарин и парчета от собственото им месо. Пред очите ми танцуваха сменящи се картини на барабанчици, сладкопойни момченца хористи от Коринт, пъргави чернокожи акробати, катерещи се към тавана от слонова кост, като стъпваха по раменете си… Роби отрупваха чиниите ни с храна, щом се опразнеха, а Домициан ни подканяше да ядем още и още. Той размахваше в ръка хрупкавия пернат врат на пауна, мазни петна вече покриваха безценната му пурпурна роба и аз осъзнах, че беше пиян. Старо фалернско вино се лееше като водите на река Тибър, а тъй като горещината все повече напираше в тялото ми, ми се стори напълно естествено да разпусна косата си, а столата ми се плъзна и разголи едното ми рамо. Е, това повече приличаше на Луперкалиите!

Императорът разказваше истории за храбростта на Паулиний и високо викаше, че това е най-добрият приятел, който някога е имал, и че ще накара целия свят да го разбере. Очите на Паулиний бяха лъскави като стъкло, той не изоставаше от императора и си наливаше нова чаша вино всеки път, когато и Домициан си налееше. Бузите на Калпурния се бяха зачервили, туниката ѝ се бе изпомачкала, докато тя беше полегнала сконфузено сред възглавничките. Стаята бе твърде гореща и имаше твърде много храна и твърде много вино, музиката се издигаше в светли сладострастни потоци, а императорът беше надвиснал над нас като огромен надменен бог и ние тъпчехме храна в устите си, изливахме вино в пламналите си гърла и изпадахме в пристъпи на истеричен смях.

Маркус седеше хладен и скован до мен, а аз го погледнах замаяно и видях, че погледът му не беше отправен към императора, нито към сина му Паулиний, а към императрицата. Императрицата, точно толкова хладна и скована, седнала в края на един от лектусите, го гледаше в отговор. Имаше нещо важно в тези задълбочени замислени погледи, но стаята се въртеше около мен и всичко ми се струваше смешно и не можех да спра да се смея на широкото потно лице на Калпурния. Надигнах още един бокал с вино, половината от което се разля по мозайката, и се проснах по гръб, за да се смея нагоре към тавана. Столата ми се плъзна и от другото рамо и разголи гърдата ми, а лъскавите очи на Паулиний се втренчиха в нея.

– Годежен пръстен за младоженката! – изрева Домициан. – Паулиний, не ми казвай, че още не си ѝ го дал! Ето, дай на мен! – Той непохватно се пресегна към несигурната ръка на Калпурния и погрешно надяна пръстен с огромен рубин на друг пръст. – Сгодени! Време е да я целунеш отново, Паулиний! Не, не така! – каза той, когато Паулиний леко докосна с уста устните на Калпурния. – Предполагам, че и това трябва да направя вместо теб… – и императорът целуна Калпурния със зъби, притиснати към устните ѝ. Приглушеният ѝ писък се изгуби сред подигравателното барабанене на музикантите.

– Цезаре – каза императрицата остро, като проговори за пръв път от цялата вечер. – Плашиш горкото момиче!

– Плаша ли я? – Черните флавиевски очи се присвиха. – Ти пък какво знаеш за целувките? Студена като ледена висулка – не би се стопила дори и във вулкан, ти, крояща интриги, смразяваща. Императрицата се изправи на крака, безупречна.

– Благодаря ви за приятната вечер – каза тя на всички. Маркус, Лепида, префект Норбан, Калпурния. Лека вечер на всички.

– Точно така – измърмори императорът, когато тя излезе. – Махай се от тук – безчувствена, крояща интриги кучко. Той направи рязък жест към едно момче и аз наблюдавах със замъглени очи как то изпразва пакетче стрити листа в каната с вино.

– К'во е т'ва? – изкикотих се аз.

– Билки – индийски, струва ми се… – той преглътна огромна глътка. – Прави нещата по… по-цветни… Паулиний, тук… и Калпурния

– Аз не искам – ясно каза тя.

– ПИЙ! – Императорът бутна един бокал в ръката ѝ, така че половината вино се разплиска по скъпата ѝ туника, и тя отпи.

Протегнах се да изтръгна чашата от ръцете ѝ и почувствах отвратения поглед на Маркус върху себе си, когато пресуших съдържанието ѝ. Старо фалернско вино с нещо горчиво на дъното.

– Добре – задъха се императорът. Пот изби по челото му. – Усещането е… хубаво… тук е горещо… музика… НЯКОЙ ДА МИ ДОВЕДЕ АТИНА! – изкрещя той.

Изведнъж стана още по-горещо. Мозайките се разкривиха и завъртяха, като живи. Тялото ми сякаш се възпламени и се отпусна.

– О, богове, гади ми се… – Калпурния се срути на пода и повърна до една розова мраморна статуетка на къпеща се Артемида.

Почувствах шумолене край мен, когато Маркус се изправи.

– Мисля, че е по-добре да заведа Калпурния у дома, Цезаре. Тя не се чувства добре. – Той я прихвана и ѝ помогна да стане. – Паулиний– но Паулиний се беше проснал задъхан и безволев на лектуса с разширени зеници.

– Красива си… – промърмори той към мен. – Красива си!

– Лека нощ – каза Маркус и извлече от стаята превиващата се Калпурния.

Къдриците на Паулиний потрепваха. Усукани като змии. Протегнах закачливо пръст и го отдръпнах навреме, за да не бъда ухапана. Той се протегна и хвана китката ми, нападна рамото и шията ми с устните си.

– АТИНА! – изрева императорът, а аз погледнах през рамото на Паулиний и видях как Теа се плъзва през вратата в прасковена коприна, отначало малка като главичка на карфица в края на коридора, а след това изведнъж надвиснала и огромна.

Камъкът на шията ѝ се беше превърнал в зейнала черна паст. Докато Паулиний се опитваше с обезумели треперещи пръсти да разтвори столата ми, императорът сграбчи Теа за ръката, толкова силно, че пръстите му оставиха бели следи върху кожата ѝ.

– Пий! – прошепна ѝ той, като насила притисна чашата към устата ѝ. – Пий, да видим що за богиня си… – И когато тя се задави с виното, той я целуна, сграбчвайки я със зъбите и с ръцете си.

Столата ми се раздра, а Паулиний беше като задъхан, потящ се звяр върху мен. Забих ноктите си и му пуснах кръв, която сменяше цвета си пред очите ми. С крайчеца на окото си видях как императорът прави нещо с Теа, а Теа, полугола, извръщаше главата си настрана, към възглавницата… Паулиний беше гореща, твърда, обладаваща плът върху мен, диамантени капки от пот падаха от лицето му, очите му – две черни дупки, устата му – зейнала в екстаз квадратна яма. Аз завъртях погледа си замаяна, за да погледна към Теа, мачкана под нейния задъхан потен звяр, а очите ѝ се отвориха и се срещнаха с моите.

Погледите ни се кръстосаха, докато телата ни се люлееха. Светът се завъртя около лицето на Теа; бялото, мразещо лице на Теа, на по-малко от три стъпки разстояние: на устната ѝ – кръв, косата ѝ – объркана със сребърните ѝ украшения и мокра от пот, очите ѝ – разширени от дрогата. Мразех я, мразех я, а в отговор – омраза, преливаща от нейните очи… И двете бяхме пронизани от здрава мъжка плът, ако не – щяхме да скочим и да се хванем за гушите! И така, както бяхме, люлеещи се и притиснати, все пак се протегнахме, свирепи, през пространството, което ни делеше. Пръстите ѝ стиснаха моите, опитвайки се да ги счупят, а аз забих ноктите си в кокалчетата ѝ, без да откъсваме поглед една от друга.

Очите ѝ бяха последното, което видях, преди цветовете да се смесят и размият пред погледа ми.

– Пак ми се гади… – изстена Калпурния, подпряна на прегърбеното рамо на Маркус.

– Добре, повърни, така ще се почувстваш по-добре – успокои той бъдещата си снаха. Тя се приведе напред, а Маркус ѝ помогна да не загуби равновесие. – Ето тук, в атриума. Свежият въздух ще прочисти главата ти.

– Аз, аз трябва да се прибирам у дома.

– Първо седни.

Тя стигна до атриума, олюлявайки се, свлече се на първата пейка, която видя, и подпря главата си с ръце. Маркус повика един роб, изпрати за кана и пъхна бокал в ръката ѝ.

– Пий.

– Не искам повече вино, не мога.

– Това е вода, не вино. Пий бавно.

Тя пи. Преди четири часа беше младо момиче със свежо лице, в нова синя туника, а сега беше окапана с вино развалина, с разрошена коса и една липсваща обеца. Погледна надолу към дрехата си и се изчерви, докато бършеше петънце от повърнато от подгъва.

– О, богове, изглеждам като...

– Няма значение. Как се чувстваш?

Отпи още вода.

– Главата ми е като наковалнята на Вулкан.

– Ще ти мине. Ти изхвърли повечето от наркотика.

– Благодаря, че ме измъкна от там.

– Изглеждаше малко зашеметена.

Тя сви рамене и Маркус си припомни слисаното ѝ изражение, когато устата на императора се прилепи към нейната с влажни остри зъби.

– Той винаги ли е такъв? – избухна момичето.

– Не. – Маркус седна до нея на мраморната пейка. – Днес беше… изключение.

– Не мога да се върна там! – каза тя, опитвайки се безрезултатно да изчисти столата си. – Никога!

– Ти видя императора в най-лошата му светлина днес. Утре, когато ефектът от тези индийски листа премине, той ще е забравил всичко от тази вечер и ще се отнася към теб точно както се отнася към всички други жени, тоест ще те пренебрегва напълно.

– И все пак не мога да се върна там.

– Като жена на Паулиний ще се наложи.

– Тогава няма да се омъжа за Паулиний. – Тя го погледна с отчаяно извинително изражение. – Той… той не е същият. Изглежда много приятен, когато не...

"Когато не гледа с блеснали очи доведената си майка"?

– Но със сигурност едва ли държи особено да се ожени за мен, а аз… аз не мога да се справя с този начин на живот. Гощавки, пиянство… и индийски листа. Ох, може семейството ми да е било тук от времето на Републиката, но аз съм момиче от провинцията. – Тя се наведе напред. – Израснала съм в Тоскана, с лози, понита и езера за плуване. Би трябвало да е голяма стъпка за мен да се омъжа за преторианския префект, но мястото ми не е в дворци. Не и в дворци като този.

Маркус си помисли, че ще избухне в сълзи, но тя погледна настрани и запази самообладание. Родена в провинцията, но с патрицианско възпитание.

Маркус обмисли внимателно думите си:

– Може би няма да ми повярваш, имайки предвид какво видя тази вечер, но това не е светът на Паулиний Калпурния го погледна.

– Синът ми е обикновен човек: войник, идеалист, добър римски гражданин. Голяма чест е постът му на префект, но той е затънал в неприятности. Ако има някой, който да му помогне да стъпи на краката си, той ще му бъде благодарен.

– Искаш аз да съм този някой ли?

– Да, смятам, че можеш да му помогнеш – каза тъжно Маркус. – Ти си изискано, почтено момиче, Калпурния Сулпиция. Не е нужно да те познавам от много време, за да видя това. Синът ми се нуждае от съпруга като теб. И той го знае.

– Може и така да е – каза тя, докато мачкаше гънка от изцапаната коприна между пръстите си. – Но не това иска той. Той иска… – Прехапа устни точно навреме. Не познаваше Лепида отдавна, но и не беше нужно.

Маркус я погледна прямо. "Да. Годеникът ти иска жена ми".

И двамата извърнаха погледи.

– Мога ли да те помоля за услуга? – Гласът на Маркус остана формален, сякаш цитираше точка от закона в Сената. – Помисли си добре, преди да развалиш годежа. Това е всичко, за което те моля.

Калпурния го погледна, въртеше рубина около пръста си и Маркус си помисли, че тя ще го извади и захвърли още на мига. Но не го направи, а му подаде ръка.

– Добре, сенаторе.

– Наричай ме Маркус, моля. – Той пое дланта ѝ с двете си ръце и се усмихна. – И благодаря.

Глава двайсет и четвърта

– Закъсня – каза Ариус и поздрави Викс.

– Трябваше да изчеткам конете.

– Тичай два пъти около лозето, а после започни упражнение номер пет.

Те тренираха под пролетния дъжд, подхлъзваха се в лепкавата кал. Тренираха под жаркото пладнешко слънце, когато лятото влезе в разгара си, а потта се наслояваше по дръжките на дървените тренировъчни мечове. Тренираха, докато мускулите им закрещяваха от болка, докато костите им започваха да пукат, докато дланите на Викс вече не можеха да държат меча, а Ариус, накуцвайки, се прибираше у дома, като се чудеше защо прави всичко това.

Може би защото животът му в лозята беше станал прекалено спокоен. Може би мечовете, упражненията и тренировъчните сражения бяха влезли в кръвта му, независимо дали му харесваше, или не.

– Кога ще получа истински меч? – мрънкаше Викс.

– Когато го заслужиш! – изръмжа Ариус, точно както братята му и треньорите му бяха ръмжали.

– Заслужил съм го!

– Покажи ми!

Викс се нахвърли върху него. Ариус изби дървеното острие от ръката му и го просна на земята.

Момчето се намръщи.

– Само защото си по-едър!

– Ако беше стъпил напред и приклекнал, щеше да ме накараш да изгубя равновесие. Продължавай да се правиш на голям мъж, докато се биеш, и ще умреш. Бий се като деветгодишно дете, пък може и да успееш да убиеш някого някой ден. И престани да се опитваш да ме впечатлиш!

Викс изруга.

– Хайде пак!

Те се приведоха и се нахвърлиха един срещу друг. Викс приклекна под замаха на меча и измести тежестта си встрани. Варварина леко залитна; момчето вдигна дървения меч и го удари в челюстта.

– По-добре ли е? Хайде пак!

– Да, и не се дърпай назад този път.

Викс опита същия номер и се натъкна на рамо, твърдо като стена. Той замахна с дървеното си острие в прибързан удар. Ариус хвана ръката му и ставата на рамото му изскочи с пукане. Викс изкрещя.

– Легни по лице и си опъни ръката назад.

– Каква ръка?! Ти, кучи син такъв, не ми остана ръка!

– Спри да хленчиш. – Ариус сложи ходилото си на гърба на Викс, хвана рамото му и бързо го намести. – Хайде, върви да повърнеш.

– Никога не повръщам – понадигна се той със свит лакът. – Мога да тренирам поне още един час.

– Тогава пробвай още един час с това. – Ариус подхвърли меча си на Викс.

Момчето хвана дръжката с две ръце и се олюля.

– Богове, тежък е!

– Твърде тежък за хлапе, със сигурност. Но ще те закали. Научи се да се биеш с това и ще можеш да се биеш с всичко.

– Добре. – Викс обърна острието към светлината, любувайки се на наточената стомана. – Хората говорят, че си се биел със светкавица вместо с меч и с буреносен облак вместо с щит!

– Хората са луди. Започни упражнение номер две, но два пъти по-бавно. Изгражда контрол.

– Така ли те учеха в гладиаторската школа? – изпръхтя той, докато с мъка придвижваше тежкото острие педя по педя.

– Не. Така ме учеха братята ми. Ще започнем да подобряваме формата ти следващата седмица, с бягане и вдигане на тежести. Ти си бърз, но нямаш издръжливост. Пак! Направи го още пет пъти! По-бавно.

– Защо не ти е харесвало да си гладиатор? – запита Викс, докато издигаше острието все повече.

– Гадна работа!

– На мен ми звучи забавно.

– Още си млад. Много игри си гледал.

– Видях само една всъщност. Мама казва, че са варварски.

– Майка ти е разумна жена. Пак! По-бавно!

– Ръката ми ще отмалее.

– Значи го правиш както трябва.

– Тиранин!

– Лигльо! – Ариус искрено се забавляваше. – Още десет пъти!

Юстина

Паулиний втренчи изморените си очи във весталката, която го гледаше с неодобрение. – Трябва да видя Юстина.

– Весталката Юстина е заета със свещените си задължения.

– Доведете я! Заповед на префекта!

Облегна се на мраморната стена на храма, пренебрегвайки възмутените погледи на богомолците. Той знаеше как изглежда: с кървясали очи, раздърпан, небръснат… Беше се напивал всяка нощ след годежния си прием, опитвайки се да го забрави.

– Префекте? – чу той гласа на Юстина. – Какво се е случило?

– Не. Нищо. – Паулиний с усилие държеше очите си отворени. – Аз просто… трябваше да те видя.

– Разбирам – Погледът ѝ се плъзна по него и той очакваше да прочете отвращение в очите ѝ. Но… – Сигурно е нещо важно. Седни!

– Може ли… може ли да отидем някъде на тихо място? – Усещаше неодобрителните погледи на другите весталки.

– Трябва да съм на публично място винаги, когато говоря с мъж. – Тя седна срещу него, бялата ѝ роба падаше свободно. – Просто ми разкажи какво има.

Той седна и подпря главата си с ръце.

– Аз… съм… нищожество – рече предпазливо. По-добре беше веднага да обясни всичко.

– Разбирам.

– Подиграваш ли ми се?

– О, не!

– Не те обвинявам – каза той горчиво. – Аз съм боклук. Аз съм отрепка.

– Добре, защо не престанем с...

– Аз съм влюбен в жената на баща си!

– … определенията – довърши тя и примигна. – Е, това не го очаквах!

Той сякаш се отърси от тежък бодлив товар. Наведе се напред, обгърна с ръце коленете си.

– Аз… аз не знам дали това е любов. Не е такава, каквато винаги съм си я представял. Не мога да спра да я искам. Тя е повече от красива – тя е опияняваща. Тя е коварна! Тя е злото! Кълна се, че тя го замисли! Знам, че така казват всички мъже: "тя ме подведе" или "тя започна всичко", но това е истината! За да си го върне на баща ми.

– А баща ти знае ли? – Гласът на Юстина беше спокоен.

– Да – той извърна поглед като си спомни. – Видя ни. Аз все още не мога… не мога да го погледна в очите!

– В такъв случай тя е постигнала своето, нали? – Юстина пренасочи разговора, тъй като не получи отговор. – Защо изпитваш нужда да си признаеш? Защо сега?

– Защото това не е спряло! Никога няма да спре! Тя щраква с пръсти и аз отивам като кученце… Тя го знае, баща ми го знае, богове, дори и годеницата ми го знае вече… – Прокара пръсти през косата си. – О, богове Всичко се изля от устата му: за приема, за императора, за индийската дрога, за Лепида.

– Аз я обладах точно там, на приема, насред залата. Като животно. Дрогата беше причината за всичко – почти не осъзнавах какво правя, но това не е извинение! Радвам се само, че баща ми не беше там, за да види тази част.

– И какво каза императорът? – Юстина звучеше сякаш обсъждаха времето, а не дворцова оргия.

– Той не забеляза. Любовницата му беше там – всички бяхме зашеметени от виното, каквото и да беше сложил в него.

– Любовницата му ли? – гласът на Юстина стана остър.

– Атина. Теа. Певица. Тя е… тя е добро момиче… и си спомням… – Той преглътна думите си.

Дали е един бърборещ глупак, или не, но има неща, които не се казват на весталка.

– Какво? Какво си спомняш?

Главата му пулсираше от острия ѝ тон.

– Не знам какво си спомням. Не знам дали е истина или сън. Но...

– Какво?

– Теа. И императорът. Той… аз не ги гледах, но той… правеше някои неща… вероятно е просто от наркотика! Кой знае какво видях? Видях змии да се спускат от тавана и видях мозайки да оживяват, и видях кръвта на Теа да позеленява; кой може да каже какво се е случило в действителност?

– Ти отиде ли да я видиш по-късно? Може би тя би изяснила нещата.

Паулиний избягваше погледа на весталката.

– Императорът никога не би наранил Теа. Той я обича.

– Може и така да е. Мислиш ли, че за всички мъже любовта е целувки под лунна светлина? За някои мъже любовта е болка.

– Юстина – много предпазливо каза той, – не съм дошъл тук, за да слушам как очерняш името на моя император.

– За какво си дошъл тогава?

– Не… не знам. За да си призная всичко. Имам нужда някой да знае… да знае какъв съм. Светът ме гледа и вижда герой. Дясната ръка на императора. Но това е лъжа! Аз съм точно толкова глупав, колкото изключителен е баща ми, точно толкова страхлив, колкото храбър е приятелят ми Траян, и аз съм… изменник!

– И така, призна си! Какво искаш сега? Опрощение?

Той кимна бавно.

– Съжалявам, Паулиний! Опрощение могат да дават само боговете.

За пръв път тя използва името му.

– Утеха тогава? – Усещаше езика си скован и я погледна примирено.

– Утеха мога да ти дам.

Ръката ѝ беше хладна и успокояваща за бушуващата му кръв.

Глава двайсет и пета

– Още една година, Атина. Да пием за това.

– Както желаеш, цезаре – отпих от виното си и седнах там, където Домициан обичаше да сядам – в краката му, за да може да милва главата ми или да я удря, ако го обземеше съответното настроение.

– За новата година! – Той пи, засега весел. – Колко време сме заедно?

– Почти четири години.

– Четири години. Чувам, че плебеите те наричат "господарка на Рим"… – Бегло намръщено изражение и ръката му се спря в косата ми. – Предполагам, че е вярно, щом аз съм Рим, а ти си господарката на леглото ми, но все пак не ми харесва. Все пак изминаха четири години, а аз не те познавам по-добре, отколкото в началото. – Ръката му продължи да милва косата ми. – Знаеш ли какво вещае новата година, Атина?

– Какво?

– Разкриване на тайните.

– Аз нямам тайни.

– О, мисля, че имаш доста. Кажи ми една!

– Добре. Да, добре. Ще ти кажа една. Само не… Добре! – Поех си дълбоко дъх. – Разхождах се преди около месец около Храма на Веста и една весталка ме погледна.

– И?

– Тя ме съжаляваше.

– И това е тайна?

– Стори ми се важно, някак… Гледаше ме с широко отворени очи, сякаш знаеше всичко.

– Това, че те е зяпала някаква съсухрена стара девственица?! Вероятно ти е завиждала. Кажи ми друга тайна!

– Нямам какво друго да кажа, цезаре.

– Да ти кажа ли аз една твоя тайна? Да ти кажа ли за гладиаторите, които си обслужвала на петнайсетгодишна възраст? О, да, знам за това!

– Аз… аз никога...

– Лъжеш неубедително, Атина! Лепида Полиа казва, че винаги си била такава.

– Не трябва да вярваш на Лепида Полиа, цезаре – призовах аз цялото си спокойствие. – Тя ме мрази.

– Правилно! Прозрачно е. Но беше такъв извор на сведения, че не мога да не съм ѝ благодарен. И така, какъв беше Варварина в действителност?

Отворих уста, но от там не излезе нищо. Нищо! Вътре в мен всичко се бе смразило.

– Не е единствената ти плячка, доколкото разбирам, но определено е наградата. Гладиаторът, когото наричаха бога на войната – доста добро постижение за обикновена робиня. Той колко ти плати?

– Не, аз… той никога не...

– А, значи е било любов. Колко трогателно! Варварина и неговата еврейка! Ти гърчеше ли се в обятията му и смееше ли се, както не искаш да правиш за мен?

– Това… Това боли...

– Заболя те повече, когато видя как умря! Нали? Толкова ли болеше, колкото сега?

– Аз...

– Предполагам, че не трябва вече да ревнувам от него! Но почти ми се ще да е жив отново! Само така щях да мога да го погледна в очите и да му кажа, че притежавам неговата жена! По два пъти на нощ, ако пожелая! И тя пъшка като курва, каквато всъщност е, и носи моя нашийник, и взима от моето злато.

Запратих бокала си към стената и той отскочи с лек, дрънчащ звук.

– Спри!

– Значи богинята на мъдростта се пропука най-сетне? Какво приятно малко представление! Моля, чувствай се свободна да си поплачеш. Харесвам сълзите у жените. Ти беше добро момиче тази вечер, Атина. Достатъчно добро, че да заслужиш награда. Искаш ли награда?

– Не, цезаре – отвърнах, борейки се със сълзите си.

– Без награда? Може би ще ти кажа една от моите тайни в такъв случай. Да, това звучи справедливо… – Той се отпусна назад, удряйки главата ми в коляното си. – Разказвал съм ти доста неща за брат си, нали? Тит Златния, любимецът на народа, загинал така трагично в разцвета на младостта си… Ами аз го убих! Бял арсеник във виното му. Убих брат си и после взех дъщеря му. Мисля, че Юлия подозираше нещо. Може би това я докара до лудостта. Ще те докара ли и теб до лудост? Съмнявам се. Ти си твърде вулгарна, че да полудееш! Първият човек си, на когото казвам… Предполагам, че сега ще трябва да те задържа завинаги. Не мога да те пусна да си отидеш с тайна като тази, нали?

Не. Предполагам, че не можеше.

– Пий, Атина! Пий! – Той се отпусна назад развеселен. – Цяла нова година!

Изглеждаше, сякаш Юстина се забавлява.

– И защо мислиш, че съм измамена?

– Не измамена – поправи се Паулиний. – Виждам, че ти е добре тук. Но това е просто късмет. Щом са те взели, когато си била на девет, ти все още не си знаела дали си струва да се откажеш от семейство и деца и… и от всичко друго. Никой още не знае нищо, когато е на девет

– Аз определено знаех, че е голяма чест да бъда избрана да служа на Веста. И в известен смисъл това ми дава повече власт, отколкото на теб.

– Защо? – Той подпря брадичката си с длан и я погледна.

– Каквото и да кажа, хората ми вярват напълно и безрезервно, защото като жрица думата ми е свещена. Ти можеш ли да кажеш същото?

– Не – призна той, – независимо какво кажа, хората допускат, че имам подмолни мисли.

– Аз съм в безопасност където и да пътувам, защото който нападне жрица, рискува да си навлече гнева на богинята ѝ. Ти можеш ли да кажеш същото?

– Определено не! Само тази година вече има два опита за покушение срещу живота ми. Много врагове си създадох, когато императорът ме повиши и прескочих толкова други в йерархията.

– Ако срещна осъден затворник по пътя му за екзекуция, мога да му дам божествено опрощение, което дори и императорът не може да отхвърли. Ти можеш ли да кажеш същото?

– Наистина ли? – попита Паулиний, отклонявайки се от темата. – Можеш да дадеш опрощение на престъпник ей така, по прищявка?

– Не по прищявка! Заради божествена вяра. Ако Веста ми прошепне, че е невинен!

– Тя често ли ти шепне?

– Понякога.

Юстина скръсти ръцете си в наистина божествено спокойна поза, но лека усмивка играеше по устните ѝ.

– Е, предполагам, че ти печелиш! – Паулиний се облегна назад. – Освен… А можеш ли да яздиш кон в галоп към орда от крещящи, намацани със синя боя диваци?

– Не – каза сериозно тя. – Воалът ми ще се изцапа.

– Тогава да кажем, че сме наравно.

Паулиний сложи длани зад тила си.

– Паулиний

– Какво?

– Ти се хвалиш

– Може би да.

– Защо си правиш труда да се хвалиш пред жена, която е дала обет за непорочност?

– Защото искам да имаш добро мнение за мен.

– Вече имам такова мнение, Паулиний Норбан! Няма нужда да се хвалиш.

– Добре. Мога ли да те питам само още едно нещо?

– Разбира се.

– Успях ли да те впечатля?

Тя избухна в смях.

Той се ухили и заби поглед в земята, като разчорли косата си.

– Успях ли? – настоя той.

– Невероятно много.

– Наистина ли? – Отново се почувства като малко момче.

– Аз съм весталка, Паулиний – засмя се тя отново, – думата ми е свещена!

Мечът на Ариус изхвръкна от ръката му, очерта изящна дъга и се приземи в пролетната кал.

За миг Викс се загледа в него. После замахна със своя меч високо във въздуха.

– ДА! Аз обезоръжих Варварина! Да, аз съм БОГ!

Той нададе боен вик и трикракото куче се сгуши на сянка върху наметалото на Ариус и започна да гризе още по-усърдно един от сандалите му.

– Късмет – Ариус беше доволен, но не искаше да се издаде. – Опитай пак!

Ухилен, Викс се наклони назад в нападателна поза в готовност с меча. Ариус го нападна отстрани. Викс го блокира, приклекна и отвърна на удара; тренираните му мускули грациозно преливаха един в друг при всяко замахване. Той се биеше разумно, не се приближаваше прекалено до Ариус и така избягваше сблъсъка с по-силното тяло на противника си. Разчиташе на ловкостта си – вече беше станал много бърз.

Едва когато размитата пролетна слънчева светлина затрептя и се изгуби зад лозята, те забиха мечовете си в земята и седнаха изморени до тях.

– От утре започваме работа с щита. – Ариус му подаде кана с вода. – Отнема време да свикнеш с тежестта.

– С какъв щит?

Щитовете определяха класа на гладиатора: голям продълговат щит за mirmilliones с меч – гладиус; квадратен щит за thraces с извит меч. Без щитове се биеха retiarius – мъже, въоръжени с тризъбци, кама и мрежа, които според Викс бяха най-долни сред долните.

– С голям щит. Ще си с тежко въоръжение.

Ариус погледна към ученика си с преценяващи очи. Беше израснал като лоза – вече достигаше до рамото на Ариус и дори на единайсет тялото му беше мускулесто като на конче. Някой ден щеше да стане едър мъж.

Викс потопи лице в каната с вода и избърса челото си с опакото на ръката, жест, който беше усвоил от Ариус. Освен това си беше подстригал косата късо, като на Ариус, и беше започнал да иска виното си неразредено, както го пиеше Ариус. Ариус беше странно озадачен. Много неща е бил той в този живот: варварин, каторжник, гладиатор, роб, развлечение за публиката, чудовище… Но никога преди не е бил нечий герой.

– Знаеш ли, майка ми ще идва да ни посети – каза Викс. – Домина Флавия е получила писмо.

– Кога ще дойде? – Ариус наведе каната с вода, за да може и кучето да пие.

– Следващия месец. В края на май. Ти не си виждал майка ми, нали?

– Не.

– Тя е ужасна – каза Викс мрачно. – Строга е. Ще ти хареса. Хей, може ли още един двубой, преди да се стъмни?

– Защо не?

– Пак ще те обезоръжа!

– Не се пъчи толкова – усмихна се Ариус и перна момчето по врата.

Маркус тъкмо беше спрял пред стълбите на Капитолийската библиотека, когато Калпурния Сулпиция извика името му.

– Маркус, ти ли си?

– Калпурния! – Той се отдръпна от взета под наем носилка, край която се беше спрял за малко, за да размени с човека в нея няколко думи, и се усмихна на бъдещата си снаха. Синя пала покриваше раменете ѝ, двама роби вървяха след нея с ветрило и ѝ пазеха сянка от слънцето, а тя носеше кошница в едната си ръка като всяка порядъчна домакиня. – Колко се радвам!

– Да не те прекъснах? – Калпурния направи жест към наетата носилка. Бледа женска ръка, отрупана със смарагди, току-що беше дръпнала сивите завеси, а носачите се отдалечаваха забързано.

– Съвсем не – каза Маркус, без да дава повече обяснения. Той премести вързопа от свитъци в другата си ръка, опитвайки се да не ги изпусне, когато го блъсна една явно притеснена плебейка, която се втурна покрай него след децата си. В ясна пролетна утрин като тази всяка римлянка се беше запътила към Форума.

– Какво те води насам, Калпурния Сулпиция? На пазар ли?

– Да, за обици. Загубих един нефрит.

– Купи си топаз вместо нефрит.

– Моля?

– Топаз – посъветва я Маркус. – Имаш прекрасни очи с лешников цвят. Ако носиш жълт камък в близост до тях, ще изглеждат като златни. Виждала ли си Паулиний наскоро?

– Не… той е… зает.

Маркус проучваше лицето ѝ.

– Пренебрегва те, нали?

– О, не – притеснено отрече тя.

– Да, така е. Посъветвал ли се е въобще с авгурите за дата за сватбата?

– Разбира се. Мислехме за миналия септември, но майка ми беше толкова болна тогава, че изглеждаше по-подходящо да отложим нещата

– Сега по-добре ли е?

– Да, сега да. Така че не е виновен Паулиний – усмихнато каза тя. – Просто лош късмет.

– Можеше да се постарае повече – рече той строго. – Сгодени сте от две години. Лош късмет или не, но семейството ти ще е в правото си да потърси някой друг за теб.

– Не и при положение, че самият император подкрепя този брак. А и освен това… – усмивка пробяга през лешниковите очи на Калпурния. – Баща ми каза, че мога да избера втория си съпруг сама. Аз искам да се омъжа за Паулиний.

Маркус почувства как в него се надига гняв срещу сина му. Такова безупречно момиче – хубаво, с добро възпитание, интелигентно, разбиращо – да го чака, а той да не може да събере смелост!

– Ще говоря с него!

– Не е необходимо, Маркус. Нямам нищо против, наистина… – Робите на Калпурния се доближиха зад нея, за да нагодят сянката над главата ѝ, но тя сякаш не бързаше да продължи. – Ти от библиотеката ли се връщаш? Аз бях там преди по-малко от седмица, четох трактата ти. Този за системата на приемни императори

– Така ли? – усмихна се Маркус. – И какво мислиш?

– Смятам го за изключително добре обоснован. Само не съм напълно съгласна, че трябва да се даде право на вето на Сената. Ако Сенатът може да отхвърли властта на императора, тогава кой въобще го уважава?

– А какво става, ако решенията на императора са грешни?

Дискусията им продължи около половин час.

– По добре да тръгвам – каза Калпурния най-накрая. – Майка ми ще се притесни.

– Отбий се на вечеря следващия четвъртък. – Той леко поизправи прегърбеното си рамо и рече усмихнат: – Ще видя дали не мога да издиря този мой син.

– С удоволствие ще се отбия. И ще си купя обици от топаз.

– Носи ги следващия път, като дойдеш на вечеря.

Сабина беше доволна.

– Ще дойде в четвъртък? – каза зарадвано тя и скочи в скута на Маркус почти преди той да е успял да седне зад писалището си. – Много хубаво. Харесвам Калпурния! Всичките ѝ дрехи са толкова меки, а не боцкащи и изтънчени като на майка ми. А и е мила. Има племенник с епилепсия и ми показа упражнения за дишане, които да правя, когато ме заболи главата.

– Така ли? – рече Маркус, милвайки косата на дъщеря си.

– Радвам се, че ще се ожени за Паулиний. Ще ми се да можеше да дойде да живее при нас.

– А защо не?

– Майка няма да ѝ позволи. Тя не е тук, но няма да позволи и на Калпурния да се нанесе – откровено каза Сабина. – Тя мрази Калпурния!

– Защо мислиш така?

– Майка ми не харесва други жени, ако са хубави. Като леля Диана – тя наистина мрази леля Диана, защото тя е толкова красива и мъжете обичат да я гледат повече, отколкото майка ми. Но Калпурния също е хубава, така че майка ми никога няма да ѝ позволи да дойде да живее тук.

Маркус се засмя.

– Каква си немирница!

– Мислех, че майка ми ще се премести в Тиволи за постоянно, тъй като императорът прекарва толкова много време там. Тогава Калпурния ще може да идва да ни вижда по-често.

– Ти виждаш доста неща, нали, Вибия Сабина?

– Защото никой не ме забелязва – обясни Сабина със спокойна усмивка. – Ще се изненадаш колко много неща чувам!

– Добър ден, Атина. – Паулиний се поклони официално. – Императорът пожела да те уведомя, че са го задържали в града. Ще дойде след два дни… – Той погледна настрани, за да не види неприкритото облекчение в очите ѝ.

– Тогава ще ме придружиш ли до вилата на Флавия? – Теа се обърна и грабна палата си. – Ганимед, приготви носилката! Ти ще дойдеш ли, Паулиний? Ако един преторианец язди пред мен, за да ми правят път, ще ми отнеме съвсем малко време.

– Не би трябвало.

– Но аз не съм виждала Викс от...

– Не ми харесва това! Не е легално.

– Паулиний, моля те!

Той я погледна. Атина, императорската любовница, отрупана с перли и нефрит, в сивозелена коприна, с гърло, задушено от запоен сребърен обръч. Той си спомни жената, затисната под един задъхан обезумял мъж на пиянски прием, която гледаше към тавана с разширени от наркотика очи. Спомни си жената, коленичила на прашния път, която едновременно се усмихваше и гълчеше сина си.

– Добре – каза Паулиний грубо. – Ще те заведа при Флавия.

Лицето ѝ грейна и той не можеше да понесе тази гледка.

По целия път тя седеше изправена в носилката, кракът ѝ барабанеше по възглавничките, погледът ѝ се плъзгаше припряно по зелените хълмове.

– Почти стигнахме, нали? – попита като нетърпеливо дете.

– Почти стигнахме – отвърна Паулиний и си помисли за императора.

Императорът, който го беше погледнал същата сутрин с доверие и, да, с любов.

– Какво да правя с теб, Паулиний? – беше го попитал.

– Ти си роден да служиш – беше казал Несий на Паулиний, след като бе прочел хороскопа му. – Дясна ръка на императори, но никога император.

Той никога не беше мислил, че да служи на император ще е лесно. Но никога не си беше представял, че ще бъде толкова трудно.

Юстина, помисли си той. Юстина, кажи ми какво да правя.

– Теа! – Флавия се засмя от вратата на вилата, заобиколена от момчетата и от обичайната суматоха от деца роби. – От колко време не съм те виждала. Да, да, Викс е добре. Той е при Стефанус, разбира се, и не може да бъде видян никъде другаде напоследък.

– Да, този прословут Стефанус, за когото все слушам. – Теа скочи от носилката, преди робите да успеят да я свалят на земята. – Ще трябва да се запозная с него.

– Е, няма да чакаш дълго. – Флавия посочи към северния край на градината, където една висока и една по-ниска фигура току-що се бяха показали иззад ъгъла. – Самите Юпитер и Марс, от плът и кръв!

– Викс! – Атина повдигна края на сивозелената си копринена туника и се затича. Момчето спря, нададе вик и се втурна към нея. Те се хвърлиха в обятията си по средата на пътя.

– Мамо! – Викс едва успя да се освободи, за да заговори: – Искам да се запознаеш с него! Моят приятел Стефанус! – каза той като махна на градинаря, който стоеше облегнат на стената. – Това е дълга история всъщност. Ще ти я разкажа по-късно. Той ме учи на някои бойни трикове… Мамо?

Паулиний, който тъкмо се беше обърнал да си върви, погледна назад и се спря. Теа стоеше вцепенена на пътя и гледаше пред себе си със сляп поглед като статуя.

Той проследи погледа ѝ. Градинарят. Просто един градинар с изцапана от пръст туника и с къса тъмна брада. Гледаше към елегантната жена в коприна, нефрити и перли.

Тя се олюля. Паулиний пристъпи напред.

– Мамо?! – примигна Викс.

Градинарят бавно се приближи, големите му мазолести ръце се вдигнаха към лицето ѝ. Пръстите на едната докоснаха бузата ѝ и се отпуснаха надолу.

Тя издаде някакъв звук, който излизаше издълбоко от гърлото ѝ.

– Мамо?! – гласът на Викс беше тих.

– Теа – каза градинарят. – Теа Тя пристъпи към него, пусна копринената си туника и тя се повлече в праха.

Градинарят вдигна едната си ръка и грубите му пръсти докоснаха крайчеца на косата ѝ.

Паулиний не можеше да каже кой помръдна пръв. Но ръцете на градинаря бяха около кръста ѝ, лицето ѝ беше притиснато здраво към гърдите му, ръцете ѝ докосваха косата и раменете му, сякаш се опитваше да се увери, че е истински. Сред уличния прах те се поклащаха лекичко, здраво вкопчени един в друг, шепнещи несвързани думи Флавия се раздвижи първа.

– О, боже! – тя плесна с ръце. – Добре, хайде всички… Момчета, влизайте в къщата. Паулиний, върви си у дома. Викс, ходи да намушкаш нещо. Предполагам, че майка ти и баща ти искат да останат сами за известно време!

– Баща? … – Думите на Викс и Паулиний прозвучаха едновременно.

– Ами, предполагам, че това е той – Тя погледна замислено към Викс. – Знаех си, че ми напомняш на някого. И ето го и него, в собствената ми вила през цялото време. Колко съм глупава и аз!

Викс гледаше ту майка си, ту градинаря и после обратно… Изведнъж придоби много детски и несигурен вид.

– В къщата… – каза мило Флавия.

Той влезе като сомнамбул. Племенницата на императора се обърна към Паулиний:

– Е? Нямаш ли задачи за вършене?

– От мен се очаква да я държа под око! – посочи той към Теа, която тихо говореше нещо, което приличаше на бързо обяснение. – Кой е той?

– Бащата на Викс, струва ми се. Не си ли приличат? Изумително е, че никой от нас не го забеляза досега. – Тя се опита да го изгони. – Върви си, Паулиний. Върни се след няколко часа.

– Не мога да го направя.

– Защо?

– Защото служа на императора! Винаги! Не мога да позволя неговата… да бъде с друг.

– Малко прибързваш, не мислиш ли? От няколко мига само са заедно, а ти вече си представяш истинска любовна връзка.

– А какво друго трябва да си мисля за това, което виждам?

Ръцете на градинаря бяха вплетени в косата на Теа, челото му – подпряно на нейното.

– О, млъкни, Паулиний! – сопна се Флавия. – Мисли си каквото искаш. Бе педантично стриктен, когато беше на пет, а сега си още по-зле! – заключи тя и влезе в къщата.

Той се огледа колебливо.

– Паулиний. – Теа пристъпи към него със ситни нерешителни стъпки. – Паулиний, дай ми един час!

– Няма да ти помагам да предадеш императора!

– В името на боговете, кълна се, че няма да предам никого! Дай ми само един час, за да обясня! Моля те, дай ми един час!

Тя изглеждаше радостна и млада. Градинарят, който чакаше зад нея със скръстени ръце и с усмивка, която озаряваше лицето му като слънчева светлина, приличаше повече на някой млад любовник на петнайсет, отколкото на отруден мъж на почти четирийсет години.

Нещо в лицето му… Под брадата и тъмната коса?

Ох, какво значение има. Той беше роб. Обикновен роб, който беше обичал любовницата на императора, назад във времето, когато тя е била обикновена робиня. Теа се затича към градинаря леко като момиченце, ръката ѝ мигновено изчезна в неговата, главата ѝ докосваше рамото му.

След един час тя беше готова, стоеше боса и сама на входа на вилата. Нямаше и следа нито от сина ѝ, нито от баща му, а тя се качи в носилката абсолютно спокойна. Паулиний подаде юздите на коня си на един преторианец и седна срещу нея.

– И така? – каза той.

– Казах му, че си имам ревнив любовник.

– Каза ли му кой?

– Не. Не можах дори да произнеса името му. Това са две несъвместими за мен имена. – Тя побутваше, подреждаше копринените възглавнички в носилката. – Казах му да попита когото пожелае от вилата, ако иска да знае.

– И сега какво?

– Това зависи от теб – скръсти тя ръце, докато гледаше напълно неподвижно навън през пердетата.

– От мен?

– Ще кажеш ли на императора, или не?

Да кажа на императора!

– Той ще те убие! – каза Паулиний изведнъж и нямаше нужда от извинения или обяснения за дръзките му думи.

– О, да! – спокойно се съгласи тя. – Ще убие и мъжа, когото познаваш като Стефанус… И нашия син… Може да накаже и Флавия също, за това, че ни е позволила да се видим. Така че изборът е твой.

– Това не е честно!

– Ти му служиш! – тя обърна очите си към него. – Аз съм притежавана от него, но ти му служиш! Нищо не е честно!

Той впи поглед в нея. Още една тайна. Още една тайна между него и мъжа, на когото беше дал думата си. Още една тайна!

– Ако не му кажа – промълви той, – какво ще стане после?

– Ще продължавам да посещавам Викс – каза тя. – Ще виждам и баща му от време на време. Но нищо няма да се случи между нас. Имаш думата ми!

– Думата ти ли?

– Тържественото ми обещание. Доста егоистично обещание, всъщност. Ако си намеря друг мъж за любовник, Домициан със сигурност ще разбере, ще усети миризмата върху кожата ми и това ще бъде краят и за двама ни – за мен и за… Стефанус. Не искам това да се случи!

Тя си пое въздух, раздвижи се в коприните си, сякаш бяха окови.

– И така, Паулиний… Какво ще направиш?

– Ще говорим пак за това на сутринта – каза Паулиний.

– Благодаря ти. – Тя се облегна назад върху възглавниците. В очите ѝ проблеснаха сълзи и бавно се стекоха по бузите ѝ.

– Още нещо… – рече внезапно той. – Твоят Стефанус… Виждал ли съм го някъде и преди?

– Не! – погледна го тя. – Не може да си го виждал!

През останалата част от пътя към вила Йовис мълчаха.

– Тя каза ли ти, кой е ревнивият ѝ любовник? – гласът на Флавия бе на нивото на лакътя на Ариус.

– Не. – Той отклони поглед от отдалечаващата се носилка и се обърна към племенницата на императора. – И ти си я познавала… През всичкото това време си я познавала!

– Да. Невероятно, нали? Орисниците на съдбата вероятно добре са се посмели за наша сметка.

– Любовникът й… Кой е той?

Той не поиска да притиска Теа, когато отказа да каже името му. Беше твърде щастлив да чуе гласа ѝ, твърде щастлив да я види отново… Докато беше достатъчно близо, че да може да я държи в обятията си, любовникът нямаше значение.

Но сега...

– Кой я притежава?

– Попитай когото и да е. – Флавия го потупа по ръката и се отдалечи.

Той сграбчи за рамото първия роб, когото видя.

– Жената в онази носилка – сочейки към облака прах, който се беше вдигнал след заминаването на Теа, – коя е тя?

Робът го изгледа, сякаш беше някакъв слабоумен.

– Знам, че никога не излизаш от онази колиба, но наистина ли съвсем нищо не знаеш? Това е Атина. Любовницата на императора.

Императорът!

Ариус се обърна заслепен, сграбчи дървения парапет до градинската порта.

Демонът, толкова дълго спящ в дъното на съзнанието му, се размърда, жаден за убийство.

Теа и императорът! Неговата Теа в леглото на мъжа, който му отказа рудиус, който го засипа със стрели на арената, на когото бе забавно да наблюдава как съсичат най-добрия му приятел!

Внимавай, голямо момче, дрезгавият глас на Херкулес дращеше в главата му. Внимавай!

Парапетът до портата започна да пука под ръцете му.

– Ариус?

Той се обърна, ръката му сграбчи ножа. Но беше просто Викс. Викс стоеше там и изглеждаше необичайно зашеметен и дребен.

– Роди се, след като бях продадена – беше казала Теа по някое време през този час на пропуснатите години. – Аз не му казах… Не мислех, че някога ще те види. Той погледна на Викс с нови очи.

– Кажи на сина си да остави коня ми на мира – беше се сопнал на Ариус преди две седмици един каруцар, който разтоварваше бъчви пред вратите на складовете на Флавия.

– Той не ми е син – беше казал Ариус развеселен. – Не и този малък хитрец!

Дори не бе мечтал да има син. Никога не беше смятал, че ще живее достатъчно дълго, за да има. Сега той видя това, което и каруцарят беше видял. Червеникавата коса на Викс, светлите му очи, силната му лява ръка. Рефлексите му, силата, умелото боравене с меча.

Дори има моите недостатъци. Защо не го забелязах?

А Теа го беше кръстила Версенжеторикс.

Името се заби в съзнанието му. Жената, която обичаше, беше жива и съществуваше надежда, а той имаше и син.

Викс направи крачка напред.

– Кой си ти, все пак?

– Ела тук – каза Ариус кратко. – Ела тук.

Той хвана Викс за раменете и започна да му разказва.

Глава двайсет и шеста

Двайсет и осем! Двайсет и осем! Богове, каква възраст! Почти старост! Почти на трийсет!

Метнах едно шише с парфюм по прислужницата си, раздрах розовия си копринен шал на две, защото имаше мазно петно, и се метнах пред полираното стоманено огледало. Поне със сигурност не изглеждах на двайсет и осем. Косата ми беше лъскава като абанос, кожата – бяла коприна и можех да си позволя да нося колкото искам голямо деколте без никакви угризения. Лепида Полиа, макар и на двайсет и осем, нямаше защо да се бои от по-младите красавици от римския императорски двор. Все още властвах и превъзхождах всички тях!

Намръщих се, докато се ровех из ружовете си. Проблемът беше, че ми стана скучно да властвам над всички. И то в продължение на години. Трябваше само да вляза в някоя стая, за да им потекат лигите на мъжете, а жените да ме загледат завистливо. Трябваше само да пусна ленивата си усмивка към някой мъж и той вече беше в краката ми. Когато носех синьо, всички носеха синьо. Когато се засмивах на някоя шега, всички я намираха за забавна… Стоях на върха на патрицианското общество!

И какъв беше смисълът от всичко това? Ако не можех да се издигна по-високо, какъв беше смисълът?! А аз можех да се издигна още, ако не беше Колко е несправедливо! Несправедливо е! Тя винаги съсипваше всичко, а сега превръщаше императора в отшелник. По-рано той никога не бе странял от обществото. Може и да беше навъсен гост, но поне беше гост. За цялото лято не бе ходил никъде другаде, освен във вилата, където го чакаше любимата му домашна еврейка! Той взимаше и други жени в леглото си, да, но никоя не се задържаше колкото нея.

– Тя със сигурност е омагьосала императора – настройвах аз Паулиний. – Еврейска магия! Можеш да поискаш да я екзекутират!

– Не ставай смешна – каза твърдо Паулиний и изобщо не се трогна.

Дали не взимаше страната на онази? Дали той и тя не бяха… Паулиний и Теа… Разбира се, че са били любовници преди, когато тя беше просто обикновена певица… Можех да кажа на Домициан тази малка новина! Но не – това може и да ме отърве от Теа, но може също да ме отърве и от Паулиний, а мен много ме устройваше доведеният ми син да е най-добрият приятел на императора. Както и да е, съмнявах се, че изобщо има нещо между Теа и Паулиний. Дори и Паулиний не беше толкова глупав.

Но все пак нещо не бе наред с него, даже и да не беше заради Теа. О, да, той идваше отчаяно в леглото ми, винаги, когато го повиках, но… Но някои дребни неща… Последния път, когато увих ръцете си около врата му в градината на един сенаторски вечерен прием, той се опита да ме отблъсне за момент, преди да се поддаде с вопъл. В погледа му имаше откровена неприязън, което ме притесни. Разбира се, той ме мразеше. Естествено. Но тази омраза винаги е била другата страна на монетата на страстта. А този поглед на чиста неприязън беше нещо ново. Много приличаше на Маркус Ако не е Теа, дали си няма друга? Със сигурност не тази крава Калпурния: защото, въпреки че бяха сгодени вече цяла вечност, изобщо не даваха приеми и той едва ли я беше виждал от цяла година. Е, нямаше смисъл да се тревожа твърде много за Паулиний! Независимо от начина, по който ме гледаше, винаги щях да мога да го въртя на малкия си пръст. Теа – тя беше моята грижа!

Загледах се в огледалото малко по-дълго и след това повиках отвратителната си прислужница.

– Вероятно имаш приятелки сред робите на императора – казах аз, като я заковах с поглед. – Ако нямаш, сприятели се! За всякакви сведения, които ми дадат за Атина, ще бъдат богато възнаградени. Ти също! Сега се махай!

Да видим какво ще излезе от това.

– Паулиний – гласът на Флавия беше рязък. – Нямаш ли по-добро занимание от това да шпионираш Теа?

– Не шпионирам! – заинатено отвърна Паулиний.

– Зяпаш през прозореца към нея вече цял час!

– Мое задължение като префект е да държа под око подозрителни дейности!

– "Подозрителни дейности"? Та тя просто говори с бащата на сина си! И това е първият път, когато се виждат, откакто отново се срещнаха!

– Не би трябвало да го позволявам!

– О, за бога. Те докоснали ли са се поне веднъж през цялото време, докато ги наблюдаваш?

– Не е необходимо да се докосват… – измънка Паулиний.

Атина и нейният градинар, седнали на благоприличните няколко педи разстояние един от друг на мраморната пейка в атриума, създаваха достатъчно горещина помежду си, че да се опече хляб. Но лицето на Флавия стана по-твърдо.

– Звучиш като ревнив любовник, Паулиний! Надявам се, че не се влюбваш в Теа. Това би било едно хубаво изпитание за лоялността ти, нали?

Той се изчерви.

– Аз не...

– Тогава я остави на мира. Тя ти даде дума, че няма да предаде императора. Или нейната дума не струва нищо, защото е еврейка и робиня?

– Сигурен съм, че възнамерява да спази дадената дума – каза той сковано, – но моите задължения са към императора, а императорът би искал да знае за това.

– Кажи на чичо ми и подписваш смъртната ѝ присъда!

– Не...

– Не ми ли вярваш?

– Той е мъж на честта

– Не, не е! – каза тя смразяващо.

– Флавия, не знаеш какво говориш!

– Знам точно какво говоря! – повиши глас тя. – Мислиш ли, че го познаваш по-добре, отколкото аз?

– Служа му вече шест години. В разгара на битка...

– Битка! – Флавия изфуча. – Че кой говори за битките?! Аз съм му племенница! Знаеш ли какво съм виждала? Виждала съм го да намушква мухи във въздуха с върха на перото си и да ги наблюдава как се гърчат, докато умрат. Виждала съм как изстрелва стрели по роби, докато заприличат на морски таралеж! Виждала съм го да осъжда мъже без съд, заради удоволствието да гледа как му се молят. Чичо ми е суров мъж, суров и жесток, а най-жесток е към жените си!

Паулиний отвори уста, но Флавия продължи със зачервено лице:

– Знаеш ли, че императрицата някога се усмихваше? Дори се смееше? Откакто е с Домициан, тя се превърна в мраморна статуя, покрита със смарагди. Ти си играеше с Юлия, когато бяхте деца, но просто реши, че е луда, когато плъзнаха слуховете. Ти не получаваше писма от нея и не знаеш, писмата ѝ ставаха все по-кратки и по-кратки, по-безнадеждни, докато накрая не умря всичко… И единственото, което можахте да направите, беше да се зарадвате, да си отдъхнете! А Теа! Боже мой! Ти не си единственият, който служи на императора в продължение на години! И тя му служи – в леглото и с музиката си, и си плаща за това! Тя крие сина си и крие белезите си, но когато е сама, източва от кръвта си в купа и си мисли за смъртта! Знаеш ли това, префекте? Не, разбира се, че не. Но аз го знам и не защото тя ми го е казала, а защото знам къде да гледам, защото познавам Домициан цял живот и знам какво мисли, когато гледа хората – и защото сега гледа към синовете ми!

Тя избухна в сълзи. Паулиний стоеше изумен с отворена уста.

– Така че, що се отнася до мен, ако Теа иска любовник – тя е добре дошла при него! – Въгленът, очертаващ очите на Флавия, се стече по бузите ѝ и тя гневно го размаза. – Ако всичко, което иска, е да седи в градината и да разговаря с един мъж, който я обича – мъж, който е нормален, – тогава ще я прикривам! Не можах да го направя за Юлия, но ще го направя за Теа. Тя си го е заслужила! И ако не виждаш това, Паулиний Норбан, тогава, за бога, отвори си очите!

Тя се втурна навън от стаята, привела рамене, хлипаща… Паулиний се загледа след нея.

– Защо не дойде по-рано?

– Не можех, Ариус.

– Дванайсет години мислех, че си мъртва. Виждах те навсякъде, като дух.

– И аз те виждах навсякъде. Във Викс!

– Трябваше да се досетя.

– Аз самата не знаех, не и преди да ме продадат.

– Трябваше да те взема, когато имах възможността. Да те метна на рамо като истински варварин!

– Ти вече не си варварин – нежно каза тя. – Ти си градинар.

– Не особено добър. Всички лозя имат главня, откакто аз започнах да се грижа за тях. Но не бях и особено добър варварин, когато те имах.

– Не говори така. Правиш нещата по-трудни.

– Красива си. Коприна, меки ръце, нямаш мазоли.

– Вече не ми е позволено да върша никаква работа.

– Освен да чакаш императора?

– Недей!

– Защо не мога да те докосвам?

– Той ще го надуши по кожата ми.

– Той не е бог!

– Но аз нося "окото" му… Ариус, той никога няма да ме пусне. Веднъж щом сложи знака си на нещо, то остава негово завинаги.

Тишина. Той се протегна към нея.

– Ариус… Ариус, недей!

– Недей какво?

– Не ме докосвай.

– Какво има? Ти трепериш.

– Не, аз… аз… просто не се опитвай да ме целунеш. Моля те.

– Имам нужда да се уверя, че си истинска. Изглеждаш като някакъв сън, а аз съм стар и грозен

– Не. Не!

– Теа, ще избягаме. Ще вземем Викс, ще се измъкнем от Рим.

– Ариус, няма къде да избягам, където той да не може да ме намери!

Ръцете им се докоснаха неуверено на пейката. Преплетоха се. Стиснаха се мълчаливо.

– Не знам какво да мисля. – Паулиний подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. – Но понякога… понякога мисля, че е права.

– Флавия ли? – Гласът на Юстина беше като шепот, пълзящ по мраморните стени.

– Да. – Той започна да масажира дланите на ръцете си. – Защото много неща не са съвсем наред. Не съвсем. Става дума за императора. Онзи прием в нощта на годежа ми. Императрицата. Смъртта на Юлия. Делата за държавна измяна

– Вярваш ли на Флавия?

– Не знам! – Паулиний прокара пръсти през косата си. – Той ми е приятел! Богове, каквото и да казва Флавия за него, аз не го виждам… Аз виждам просто него – налива ми вино и ми задава въпроси за армията и… и се шегува за мързеливите легионери и некомпетентните управници. Но веднага щом успея да забравя това за миг, се сещам за начина, по който Теа се полюлява, когато излиза от стаята му, сякаш е пияна, само че тя никога не пие толкова… И започвам отново да се чудя за всичко..

– И какво ще направиш? – Думите ѝ бяха тихи капки вода в езерце, капки, които правят кръгове по повърхността

– Не знам – въздъхна той съкрушен. – Нищо не мога да направя. Дори и сега, когато Флавия навира тези неща в очите ми. Но какво доказателство имам? Чия дума може да се изправи срещу императорската? Теа е робиня. Юлия е мъртва. Флавия го мрази, откакто сестра ѝ почина. Тя вече му се противопоставя с това, че спасява деца. Юстина го погледна въпросително.

– Флавия спасява деца от Колизеума и от затворите – обясни Паулиний уморено. – Евреи, християни и други еретици – прави го от години. Подкупва пазачите да ги пуснат от килиите им, води ги във вилата си като роби и им намира семейства сред приятели и познати. Императорът я оставя да го прави, за да си намира тя занимание, а и кой го е грижа, че няколко деца са измъкнати от лъвовете?

– Но той е този, който ги осъжда, нали? – кротко каза Юстина.

Тишина.

Юстина се наведе към лицето му.

– Ако се съмняваш в думите на Флавия и ако Юлия не е тук, за да говори за себе си, тогава на чия дума би се доверил? Кой има най-вярна преценка от всички, които познаваш?

– Баща ми – без колебание каза Паулиний.

– Защо не го попиташ? Тук не става въпрос за доведената ти майка, в крайна сметка. Става въпрос за политика и хора. Можеш да го попиташ кое е правилното.

– При положение, че не мога дори да го погледна в очите?!

– Е, кого другиго би могъл да попиташ?

– Мога да попитам теб. – Очите му се впиха в нейните. – Ти… ти вярваш ли на слуховете?

Тя кръстоса ръцете си.

– Да.

Той затвори очи.

– Тогава какво да правя?

– Да не би да ме молиш да бъда твоята съвест?

– Да, аз… всъщност те моля точно...

– Не мога да бъда съвестта ти, Паулиний! Никой не може.

– Посъветвай ме тогава. Помогни ми.

– Добре, кажи ми. От всичките неправди, които си чул да се приписват на Домициан, коя би поправил, ако можеше? Какво би върнал назад?

– Щях да отида при Юлия и да видя дали тя наистина е луда. – Думите изненадаха самия него. – След детството ни, когато израснахме заедно в игри из градините, ѝ го дължа.

– Твърде късно е да ѝ помогнеш. Но не е твърде късно за Теа. Помогни на нея, в името на Юлия.

– … да не казвам на императора за някогашния ѝ любовник?

– И това е начало.

– Аз ги наблюдавах – каза Паулиний. – Цяло лято ги наблюдавах. Не че се срещаха много често – два или три пъти. Те не се докосваха, тя спази думата си. Но те бяха като… като чифт впрегнати заедно коне.

– Това е любовта, според теб?

– Няма да се оженя за Калпурния – каза изведнъж той. – Тя и аз, ние не… ние не тичаме в синхрон.

– Дали не е доста нечестно спрямо нея? Сгодени сте от много време.

– Тя не ме иска. Не повече, отколкото аз нея. – Паулиний поклати глава. – Няма да има сватба. Не и преди да намеря онази, която… която ще тича в синхрон с мен.

– Такова нещо се случва рядко Той погледна към Юстина: тясното триъгълно лице между белите крила на воала, дълбокият сериозен поглед, бледите вежди, които загатваха за светлата коса, която никога не беше виждал.

– Ще почакам.

Чувах гласа глухо пред вратата си.

– Богове, не знам какво да правя с нея! – Несий беше притеснен, излязъл от обичайното си пламенно настроение. – Дори не е излизала от стаята си, откакто се върна от Тиволи! Наминах да видя как е и я намерих в това състояние – не успях даже да изтръгна ножа от ръката ѝ! – Гласът се сниши. – Можеш ли да направиш нещо?

Още по-глух звук.

– Разбира се, че можеш! Никой не е по-добър от теб, когато става въпрос за утеха и облекчение.

Погледнах през полуотворените си очи, за да видя как Ганимед целува любовника си по главата, точно на мястото, където косата му беше започнала да оредява, и се вмъква в спалнята ми. Толкова хубава спалня: цялата в сиво и бяло, с огромно легло със сребрист балдахин и със статуи на Минерва. Когато кървавите ми сънища ме завладяваха, статуите се покриваха с дълбоки бръчки.

Аз се сборичках с него, когато се опита да вземе ножа, и купата се разля. Кръв навсякъде оплиска мозайките, кръв от ръката ми и от купата, над която бях прерязала сините зейнали вени. Но Ганимед не обърна внимание на кръвта, нито на моите завалени ругатни, просто раздра надиплените завеси над леглото ми и превърза с ефирната материя китката ми.

– Не, не… недей!

Той ме повдигна с лекота, положи ме на леглото. Веднага щом ме остави, съдрах превръзката от китката си и забих ноктите си в разрязаните вени. Той хвана ръката ми и отново превърза китката. Белият тюл вече се багреше в червено.

– Не… – Блъсках се хленчеща в ръцете му. – Нека да изтече, нека да изтече този път… Само така те ще живеят; те никога няма да се измъкнат, докато аз съм жива, просто я махни… – Изскубнах се с колкото сили ми бяха останали и за да ме задържи, Ганимед ме притисна към гърдите си с две ръце, като ми гукаше безмълвно.

– Не мога да издържам повече… Четири години, Юлия издържа осем, а аз не знам колко… не мога да преживея още една година, не и още една… Игри и играчки… край на игрите… Ариус ще забележи, Ариус ще разбере, той не е глупав, ще научи и това ще е краят му, не разбираш ли? Ще дойде за императора и ще загине, ще загине отново, а аз… аз не мога… да го понеса!

Не знам дали Ганимед разбираше нещо от хлипането ми. Той ме люлееше напред-назад.

– А Викс, Викс също ще разбере; цяло чудо е, че го заблуждавах толкова време; той ще разбере и ще го е срам от мен… и би трябвало, аз съм страхливка… О, Господи, Ариус ще ме намрази, когато разбере Думите прераснаха във вой, заглушен в гърдите на Ганимед. Той милваше косата ми; провери китката ми. Вече чувствах, че кръвта спира и засъхва.

– Знаеш ли защо ще ме намрази? – Не ми достигаше дъх. – Не защото Домициан ме превърна в курва, а защото ме направи слаба. Само за четири години успя да прекърши упоритостта ми. Четири години с неговите играчки и с неговите въпроси и окото му на врата ми, и ме съсипа… Вече не мога да се доверя на мъж, дори и на Ариус… А някога можех да поверя живота си в ръцете му, без да се замисля… Не мога да понеса да го докосна, а някога му се нахвърлях като куче на кокал. Домициан спечели, нали? Той ми отне любимия – дори без да осъзнава, че го е направил; просто малка победа за него! Всичко, за което ставам вече, е да си затварям очите и да му казвам, че не ме е страх, а дори и това е лъжа!

Ганимед ме люлееше в обятията си и издаваше тих жужащ звук дълбоко от гърлото си.

– Нека да умра! О, Господи, нека да умра, преди Ариус да разбере в какво нищожество съм се превърнала! Нека да умра Лежах сгушена в ръцете на Ганимед, със затихващи стонове, които се изтръгваха от мен неволно, а той ме нагласи сред възглавниците и зави двама ни с покривалото. Пропъди любопитните ми роби и се сви до мен, като ме държеше нежно и аз знаех, че той ще остане цялата нощ. Смътно се надявах, че Несий няма да се разсърди – но разбира се, че няма. Той обичаше Ганимед и нещо повече – имаше му доверие. Аз бях забравила какво е любов, но все още помнех нещичко за доверието.

– Мъж?

– Да, домина. Така каза. – Прислужницата ми нервно впери погледа си в плочките.

– И какво точно е видяла тази твоя приятелка? Разкажи ми всичко.

– Моята приятелка ходи по изгрев-слънце да взима чаршафите на Атина, докато тя е с императора. Но тази сутрин тя не била там, спяла дълбоко в собственото си легло, а с нея имало мъж.

– Хм… – Притиснах върховете на боядисаните си алени нокти едни към други. – Кой е той?

– Просто роб, домина. Името му е Ганимед. Неин личен роб. Лежал сгушен до Атина. Поне така казва моята приятелка.

– Е! – Отбелязах си да разбера повече за този Ганимед. – Много добре се справи. Вземи това и кажи на приятелката ти, че има още една кесия за нея. Всичко, което още може да ми каже, разбира се

– Да, домина. – Прислужницата ми се поклони и излезе, вече броейки монетите.

Аз седнах замислена на малкото си писалище. Роб за любовник… Не е кой знае какво всъщност. Щеше ми се Теа да бе избрала някой по-скандален, някой от императорските братовчеди или дори Паулиний. Да спиш с роб не беше кой знае каква изневяра; дори и патрицианките често се забавляваха с хубави роби. Лолия Корнелия, тази прочута патрицианка, майка на Флавия Домицила, е добре известна с това, че е родила две деца от личния си роб. Но съпрузите на Лолия са идвали и са си отивали, оставяйки я да прави каквото пожелае… Дали и императорът щеше да е толкова свободомислещ? Императорът, който веднъж беше накарал да убият някакъв си безличен артист заради бегъл, абсурден слух, че спи с безупречната му императрица.

Мисля, че не.

Може би липсата на дискретност у Теа ще ѝ струва скъпо. Всичко е въпрос на изказ. Развеселена, започнах да пиша писмо.

Глава двайсет и седма

– Хей! – Синът на Флавия се препъна и падна назад, вперил поглед в ходилото, което притискаше ребрата му. – Не толкова силно!

– И тълпата реве, когато Версенжеторикс Свирепия пролива първата кръв!

Викс нададе боен вик, отново вдигна меча си и започна да крачи в кръг из тренировъчния ринг. Ариус го наблюдаваше от страничните линии, дъвчейки някаква сламка. Викс не тренираше често с двамата синове на Флавия.

– Твърде са ми лесни! – подиграваше се той, но треньорът на по-младия от тях се беше разболял и момчето бе помолило Викс за един двубой.

Ариус се чудеше дали после нямаше да съжалява – той беше на възрастта на Викс, но с една глава по-нисък. Добро момче. Често на вечеря тайно измъкваше парчета месо от собствената си чиния за кучето на Ариус.

– Врагът моли за милост! – бърбореше Викс, докато размахваше меча с две ръце. – Първите игри през октомври и Версенжеторикс Свирепия изглежда готов да вземе първата си жертва.

Момчето се измъкна и изпъшка от болка, когато плоската част на меча на Викс се стовари върху рамото му.

– Викс, това не е забавно.

И Ариус започваше да си мисли, че не е забавно.

– Версенжеторикс се доближава. Младият принц се сви на пясъка с вой, от крака му рукна кръв.

– Викс, престани! Хайде, престани, ти спечели! Ти спечели!

Ариус изплю сухата сламка от устата си.

– Колизеумът избухва, когато Версенжеторикс се приближава, за да убие противника си бавно и мъчително! – Викс се метна върху противника си, опря дървения меч в гърлото му и започна бавно да забива тъпия му връх в меката плът.

– Викс… – изхриптя момчето.

– Палците по трибуните сочат надолу за смърт. Викс притисна пръстите си към пулсиращата сънна артерия… И се просна на пясъка, когато Ариус го удари с юмрук.

– Стига толкова – каза Варварина.

Викс примигна, сякаш събуден от сън. Синът на Флавия беше на колене и дишаше тежко. Широк плитък разрез пресичаше гърлото му.

– Той щеше… Той щеше да ме убие.

– Върви да те превържат.

Синът на Флавия не изчака втора подкана. Погледна назад и си тръгна, олюлявайки се.

Ариус си пое дълбоко дъх и изрита Викс с такъв замах, че той се просна по гръб.

– Хей… – извика Викс, докато се опитваше да се изправи. – Аз само си играех! Бях в Колизеума, всички скандираха името ми, както някога твоето. Първият удар изби един зъб от устата му.

Викс повърна два пъти, докато вървеше към колибата на баща си. И двата пъти Ариус го изчака да свърши, а след това го вдигаше отново и го влачеше напред.

– Кървя – каза Викс с подпухнали устни, когато Ариус го стовари на отъпканата земя, която служеше за под на колибата му сред лозята.

– Ще живееш! – Ариус погледна травмите, които беше нанесъл на сина си: загуба на един страничен зъб, подута челюст, насинени очи, разкървавен нос, ребра със следи от сандалите му. Вътрешно трепна, но стисна зъби.

– Ти ме преби! – каза дрезгаво Викс. – Кучи син, ти ме преби!

– Заслужи си го – отвърна Варварина, като метна още дърва в огъня. – Самонадеяно малко пале!

– Я ме остави на мира!

– Тогава и ти ме остави на мира!

Ариус събу сандалите си, метна ги на кучето, за да ги дъвче, и облегна гръб на кирпичената стена. Започна да реже една ябълка с камата си и да яде от нея, чудейки се как ли трябва да постъпи след това. И той беше изяждал пердаха от баща си веднъж или два пъти като дете, но майка му, която вече почти не си спомняше, довършваше урока със строги, но мили думи. Това беше работа на майката, нали? Сега нямаше и най-малка идея какво е редно да каже. Ще ми се Теа да беше тук.

– Няма ли да получа вечеря? – попита Викс.

– Не.

– А превръзки?

– Искаш да бъдеш гладиатор, нали? Седи си там и кърви, и се надявай да се оправиш!

– Благодаря.

Ариус метна огризката от ябълката на кучето.

Викс се изправи сам, довлече се до баща си и облегна гърба си на стената до него.

– Нямаше да го нараня.– Ариус обмисли няколко възможни отговора, но реши да мълчи.

– Само си играех!

– Край на уроците! – каза Ариус най-сетне. – Не и от мен!

– Не е справедливо!

– Не желая да имам син побойник!

– Та ти дори не беше край мен първите десет години! – озъби се Викс.

– Но сега съм тук и няма да уча побойници как да малтретират хората!

Викс мълчеше намръщен.

– Само ми кажи нещо. – Ариус въртеше ножа в ръка, гледайки огъня. – Чуваш ли глас в главата си, когато се биеш? Малко черно гласче?

Викс изглеждаше стреснат. Ариус го погледна, търсейки думи, но не намери. Не го биваше с думите. Те си приличаха… Протегнаха крака към огъня и Викс изохка, когато една от ставите му изпука.

– Мразя те!

– Благодаря, аз също.

– Предполагам, че Флавия няма да ме вземе със себе си в Рим сега.

– Не мисля, че ще го направи.

– Тя ще ходи на вечерен прием в двореца, както ми каза. Следващия месец, когато императорът ще обяви децата ѝ за наследници. Каза, че ще ме вземе, за да мога да видя мама след това. – Викс сви рамене. – И бездруго, какво ме интересува императорът?!

– Ти виждал ли си императора досега? – Ариус разчупи един твърд самун хляб на две половини.

– Веднъж.

– И какво мислиш за него?

– Мразя го – каза Викс. – Дай ми хляб.

Ариус реши, че вече е време да приключи със строгата лекция за тази вечер. Подаде хляб на Викс и му се щеше да попита Теа дали се е справил добре. Задъвкаха: Викс с охкане, Ариус тихо.

– Чувал ли си новини от майка си?

– Не много. Тя изпраща по няколко думи на Флавия от време на време. Казва, че някой вероятно чете писмата ѝ.

Те облегнаха главите си на стената и затвориха очи. Подпряха се с еднакво загрубели от меча ръце върху еднакво покритите с белези кафяви колене.

– Не слушай този глас – каза Ариус със затворени очи. – Този, в главата ти. И все още не се справяш много добре с удара отдолу. Може би нямаше да прекрати уроците на Викс, все още.

– И така, Атина. – Домициан ме погали по главата, докато седях в краката му. – да ти кажа ли какво научих днес?

– Мога ли да те спра, цезаре?

– О, Атина. Все още продължаваш да си толкова заядлива. Мислех, че вече трябва да си се научила

– Добре. Добре. Научих се!

– Тогава мълчи като добро момиче и слушай. Имам си шпионин в Иудея. Трябва да е много изобретателен, защото успя да научи нещо, което убягна на всичките ми други шпиони.

– И какво е то?

– Произхода ти. Скъпа моя, изглеждаш бледа. Малко вино? Реколтата е отлична. Конфискувано от имението на Луций Есерния… Той може и да е бил предател, но определено е разбирал от вина.

– И какво каза той?

– Кой? Луций Есерния ли?

– Шпионинът!

– А, той ли… Както знаеш, вече научих по-голямата част от историята ти – Квинт Полий, онзи атински търговец на роби, който те е научил на гръцки и ти е бил първият мъж, вкуса ти към гладиатори. Но ранните години? Празно. Докато не пристигна доста интересен доклад от един мой човек в Иудея. Крепост на върха на едно високо плато, гореща нощ, град пълен с мъртви евреи… И няколко оцелели… Има ли нужда да продължавам?

– Не.

– Знаеш ли, че е имало още шестима оцелели, освен теб, Атина? Две възрастни жени и четири други деца, всичките момчета. Накарах да проследят какво се е случило с тях, просто от любопитство. Искаш ли да знаеш къде са те сега, твоите братя и сестри, които са оцелели?

– Къде?

– Мъртви са! Всичките. Предимно убити за това, че са донесли лош късмет на семействата, които са ги купили. Последните евреи от Масада, разпръскващи зла орис върху всеки, до когото се докоснат. Ти, както по всичко личи, си единствената оцеляла. А и никога не си ми носила лош късмет, нали?

– Явно не.

– Помня Масада, знаеш ли… Тит Златния се разплака – той имаше слабост към евреите, – но аз се изсмях!

– Не се и съмнявам!

Домициан рязко сграбчи с две ръце главата ми отзад.

– Не… не, това боли, това боли

– Ти каза, че си богиня, Атина!

– Да… да… такава съм

– Не! Лъжеш! – Стискаше главата ми като орех в менгеме. – В една пустиня, някаква еврейка те е родила, пищяща и окървавена, като всеки друг смъртен и ти изобщо не си богиня. Аз съм богът тук, не ти! Само един бог има Рим! Отървах се от Ариус Варварина, отървах се и от теб.

– Не, не си се отървал от мен! Не още. Така че спри да бръщолевиш и го направи.

– О, да! О, да, но не и преди да го чуя!

– Да чуеш какво?

– Знаеш какво! Кажи го!

– Че се страхувам? Ти се страхуваш, цезаре, страхуваш се от мен, а аз съм само една еврейка, родена плачеща и окървавена сред пустиня.

– Спри да се смееш! Спри!

– Аз съм Атина – смеех се с налудничава самоубийствена радост, въпреки смазващата болка в черепа ми. – Преди това бях Теа, певица и робиня, любовница на гладиатори. Преди това бях Леа, дъщеря на Бенджамин и Ракел от Масада. И аз съм смъртна точно като теб, обикновен нищожен човечец! – Извисих гласа си до радостен вик, за да чуят робите пред стаята, императорските прислужници, целият свят! – И не се страхувам от никого!

Той ме погледна за миг. После се изсмя.

Изминаха осем дни, преди да мога да стана от леглото.

– Не мислех, че ще те видя толкова скоро. – Очите на Юстина погледнаха с топлота Паулиний. – Но ето те, и то издокаран.

– Отивам в Домус Флавия след един час. – Паулиний пъхна шлема с червени пера под мишницата си. – Императорът е свикал официален прием в чест на племенницата си и синовете ѝ.

Те вървяха в крак, в пълен синхрон, надолу по бледия мраморен коридор. Другите жрици бързаха във веещи се бели воали, а римски матрони идваха, за да нашепват молитвите си и да се подготвят за Сатурналиите – празник за края на годината, когато всички домакинства се преобръщат с главата надолу в подготовка за новата година. Никой не погледна повторно весталката и префекта. Сведените им за съвещание глави бяха обичайна гледка в една от общите стаи. Във всеки случай, онези, които вероятно с удоволствие биха обсъждали някоя девица весталка, нямаше да се осмелят да отронят и дума срещу най-добрия приятел на императора.

– Днес направих нещо. – Паулиний сложи ръце зад врата си, жест, изкопиран от Домициан. – Лепида ми изпрати бележка в преторианските казарми, както прави понякога. "Довечера" гласеше бележката. Аз винаги казвам на моите центуриони да се заемат със смяната вечерта. Но днес...

– Какво?

– Тъкмо щях да ги повикам. И тогава… не знам… Просто обърнах бележката и написах на гърба: "Зает съм"! И веднага я изпратих. – Погледът му се стрелна към Юстина. – Никога преди не го бях правил!

– А сега защо?

– Помислих си какво би казала ти, ако можеше да ме видиш? Какво би си помислила?

– И какво си помисли, че ще си помисля?

– Помислих, че ще се отнесеш с разбиране. А аз не искам да се отнасяш с разбиране. Искам да се гордееш!

– Аз се гордея.

– С мен?

– С теб.

Той дълбоко си пое дъх.

– Мога ли да те попитам нещо?

– Да.

– На колко години си?

Тя примигна.

– На двайсет и девет.

– Значи ти остават още десет години в служба на Веста, преди да се оттеглиш?

– Да.

– Когато изтекат десетте години – каза той, – омъжи се за мен!

Мълчание.

Когато той се осмели да я погледне, очите ѝ бяха огромни.

– Паулиний!

– Какво?

– Аз… – Тя погледна настрани, притеснена за пръв път откакто я познаваше. – Лош късмет е да се ожениш за бивша весталка!

– Ще рискувам с богинята Фортуна..

– Паулиний, това са десет години от сега нататък. А аз няма да наруша обета си преди това.

– Знам, че няма. Ще чакам.

– Тогава ще съм на трийсет и девет години. Твърде стара, че да те даря с деца.

– Не искам деца, искам теб! – Той понечи да хване ръката ѝ, помисли си за потока от минаващи богомолци и се задоволи да сниши глас: – Познавам те цяла вечност, Юстина! Много преди дори да те зърна. Не ме интересува колко дълго трябва да чакам!

Тя се отдръпна. Очите ѝ се вгледаха в неговите за миг, след което ги сведе. Посегна да си оправи воала.

– Аз не мога… Не знам какво да кажа.

– Кажи "може би". Обмисли го. Имаш десет години да решиш.

– А Калпурния?

– Тя не иска да се омъжи за мен – разменяхме си извинение след извинение през последните години, изтъквахме си всевъзможни причини, само и само да не определим дата. Довечера ще кажа на императора, че развалям годежа. Калпурния е с богата зестра, лесно ще си намери друг съпруг. Кажи, че ще си помислиш! – настоя той. – Само кажи, че ще си помислиш

– Добре… – едва промълви тя.

Лудешки прилив на щастие нахлу в главата му.

– Тогава ще си вървя! Само затова дойдох… О, богове, отне ми цял ден да събера кураж! Дори Сатурнин и германците му не бяха толкова страшни! – засмя се той, леко зашеметен. Искаше му се да крещи, искаше му се да танцува!

Вятърът отвя воала ѝ назад, когато вдигна очите си към него, и той зърна свободен кичур коса до ухото ѝ. Вероятно се бе изплъзнал, когато беше оправяла покривалото… Светла коса, точно каквато си я беше представял. Паулиний протегна ръка и я докосна.

– Цвят на царевична коса – каза той. – Или на скитско злато.

Тя продължи да стои безмълвно в центъра на мраморната зала, когато мъжът си тръгна.

– Е – усмихна се Маркус, – издържах ли проверката?

Калпурния пооправи гънките на палата върху прегърбеното му рамо.

– Идеален си!

– И самата ти изглеждаш прекрасно! Жълтото ти отива!

Тя сведе поглед, докато си играеше с една златна гривна.

– И все пак бих предпочела да остана тук и да си чета в библиотеката, отколкото да ходя на вечеря с императора.

Откакто беше преживяла ужаса на годежния си прием не бе стъпвала в двореца. Маркус можеше да си представи какво си мисли.

Докосна брадичката ѝ и тя вдигна поглед.

– Този път няма да е като тогава

– Ами ако е?

Той се усмихна.

– Ами тогава ще те доведа обратно вкъщи. Предишния път го направих, нали?

– Да, така е. – Остана неподвижна за момент, с буза, допряна до ръката му, преди да се обърне и да вземе палата си с кехлибарен цвят. Той забеляза, че носи наистина прекрасни обици от топаз. – Готова съм.

– Храбро момиче.

– Калпурния! – Паулиний нахълта през вратата – блестящ в златото и пурпура на официалната си преторианска униформа, и целуна годеницата си по бузата. – Татко! Как си? – каза и за изненада на Маркус го прегърна, вместо обичайното сконфузено ръкостискане.

– Много добре! – Маркус се вгледа в сина си. – Както и ти, доколкото виждам. Хладен глас долетя от стълбите към втория етаж:

– Паулиний! Колко рядко те виждаме напоследък Лепида се понесе надолу, за да се присъедини към тях – райска птица в опръсканата със злато алена коприна, с коса, оплетена в мрежа от рубини и перли.

– Драга Лепида – поклони се той. – Добре изглеждаш.

– "Добре изглеждаш"? Пренебрегваш ни от седмици, а сега очакваш да… – Ледените думи на Лепида увиснаха във въздуха, когато Паулиний я заобиколи и взе по няколко стъпала наведнъж, за да грабне малката си сестричка, която подаваше глава иззад вратата на спалнята си.

– Ето я и патрицианката, която пренебрегвах! – той разчорли пухкавата ѝ кестенява коса. – Как са главоболията ти, Бина?

– По-добре, а и съм пораснала с цели два пръста!

– Забелязвам. – Паулиний я сложи на пода, а тя се засмя. – Ще трябва да се възползвам от компанията ти, преди да те загубя заради обожателите, които ще започнат да те ухажват. Хайде да отидем на езда утре. Твоята луда леля Диана има една кобила, която е достатъчно кротка за теб...

– Неприятно ми е да прекъсвам този трогателен миг – ветрилото от паунови пера на Лепида се движеше напред-назад, като котешка опашка, – но ще закъснеем.

– Нека първо видя как изглежда татко.

– Аз вече го направих вместо теб – каза Калпурния. – Нали не мислиш, че ще позволя да се яви пред императора със смачкана тога?

– Обратно в леглото! – Лепида хвана дъщеря си за рамото и я завъртя към стаята ѝ. – Няма значение какво е облякъл баща ти за пред императора. Защото независимо дали неговите предшественици са били императори, или не, той е просто един скучен сакат старец!

Сабина потрепери. Сянка на отвращение пробяга по лицето на Паулиний.

Маркус сви рамене. Само почакай, помисли си той. Само почакай!

– Бягай в леглото, мъниче – обърна се той към дъщеря си.

– Е! – Лепида нагласяше златистия копринен воал върху косата си, докато дъщеря ѝ се отдалечаваше към стаята си. – Вече може ли да тръгваме?

Калпурния погледна надолу и намести гривната си точно върху китката.

– Лепида – каза тя, – някой някога казвал ли ти е, че си жестока, злобна и себична уличница?!

Маркус примигна. Устата на Лепида грозно зейна в почуда.

– Ти си порочна! Ти си безпринципна! Ти малтретираш робите си, наскърбяваш дъщеря си!

– Е… – Лепида дойде на себе си, – а ти си просто една завистлива...

– И нещо повече – ти си най-лошата, най-немарливата и най-престъпната съпруга в цял Рим! – Калпурния погледна към Маркус. – Мисля, че вече можем да тръгваме!

Паулиний сподави нещо, което можеше да се приеме за покашляне, а Маркус се усмихна. Не, той не просто се усмихна, а се ухили до уши – нещо, което не му се беше случвало от много време.

– Да – съгласи се той, – мисля, че сме готови!

Зимният вятър навън беше докарал вледеняващ дъжд, но атмосферата в носилката по пътя към двореца, беше още по-студена.

Паулиний видя един преторианец да флиртува с робиня, докато стоеше на пост.

– Вие продължавайте – каза той на баща си и спря, за да скастри набързо провинилия се.

Когато се приближи до триклиниума, забеляза, че Флавия и семейството ѝ са пристигнали. Момчетата бяха продължили напред с баща си, изпаднали в страхопочитание от великолепието, но Флавия беше спряла в съседното преддверие и мъмреше за нещо едно от момчетата си роби. Викс, синът на Теа, забеляза Паулиний и ускори крачка.

– … ще стоиш най-отзад, отвратително дете, докато не свърши приемът, а после ще отида да кажа няколко думи на ухо на майка ти и ще можеш да я видиш. Викс носеше безлична робска туника с емблемата на семейството на Флавиите, но му липсваше робско примирение, докато оглеждаше със зяпнала уста великолепието от мозайки и колони в новия дворец.

– Еха! Това е страхотно голямо!

– Защо си го довела? – сниши глас Паулиний.

– Теа не го е виждала от месеци, помислих си, че може би ѝ е домъчняло… – отвърна тя, докато държеше Викс за туниката му и го плесна, преди той да успее да се шмугне зад една колона. – Но започвам да се съмнявам, че идеята е добра.

– Дръж го в преддверието, където никой няма да го види – посъветва я Паулиний.

Жалбите на Флавия го догониха по коридора:

– Ако изобщо някой е способен да удържи малкото чудовище, където и да било!

Досадна вечер, доста различна от онзи прекрасен прием в Домус Августана по повод годежа на Паулиний. Всички бяха много официални тази нощ в масивната церемониална зала за приеми в новия дворец, приглушени гласове бъбреха любезно за несъществени неща, пригласяше им плискащата се вода на големия кръгъл фонтан, ограден от арки. Флавия беше погълната от разговор със съпруга си, двамата ѝ синове тормозеха дебелия нисък астролог с въпроси, Маркус и Калпурния обсъждаха някаква отегчителна политическа теория, а Паулиний… Паулиний ме пренебрегваше. Докато разговаряше с императора, погледът му изглеждаше малко резервиран. Дали не се бяха скарали? Е, това изобщо не ме интересува! Но той се опитва да ме отхвърли и дори бе отказал последната ми покана. Нещо трябва да се направи по този въпрос!

Очите ми се спряха на Теа. Тя носеше виненочервена копринена туника – наситен пурпурен цвят като засъхнала кръв, – обшита по ръбовете с кехлибарени мъниста и кехлибарена диадема ниско над челото. Унила, с празен поглед, пренебрегната от императора. Но тя все още седеше на същия лектус до императора. На мястото, където би трябвало да бъде жена му, ако присъстваше.

Един едър грък с бяла копринена туника се наведе, за да вземе празната ѝ чиния, и бдителността ми се изостри. Нейният личен роб? Хубав беше, както и да се казваше. Висок, златист, мускулест, красив. Той се наведе, кичур с цвят на пшеница падна върху челото му, а Теа го дари с първата си усмивка за вечерта, когато докосна ръката ѝ.

– Атина!

Тя подскочи, но гласът на императора звучеше весело.

– Трябва да ни попееш!

– Разбира се, цезаре! – Тя взе лирата си и стана. Властващият ѝ любовник я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Беше ли получил писмото ми, или не?

– Красиво! – аплодира я Маркус, когато песента свърши. – Спомням си първия път, когато те чух да пееш, Атина. Гласът ти винаги ми е доставял несравнимо удоволствие!

– Тогава съм ти задължен, Маркус Норбан – провикна се императорът от мястото си. – Без нейното чуруликане изобщо нямаше да я срещна.

Каква щастлива мисъл.

– А ти какво ще кажеш, Атина? – Императорският глас изведнъж я жилна като камшик и я накара да замръзне на място, преди да успее да развее пурпурния си шлейф. – Какъв късмет, че можеш да пееш като богиня, каквато не си, нали?

– Да, цезаре.

– Сега мога да си те представя как търкаш плочките и пееш на жабите. – Гласът му беше провлечен, развеселен и твърд. – Без коприни, без бижута, без меки пухени легла… Без любовник.

Леки тръпки на вълнение полазиха по врата ми.

– Не. – Гласът ѝ беше безизразен. – Нямаше да имам нищо от това. Голяма щастливка съм.

– Да, така е. Всичкият лукс на империята е на твое разположение… Император, който да ти го предоставя… А зад гърба му – друг мъж, когото ти да даряваш с благоволението си.

Съвсем бавно лицето ѝ стана по-бяло от тебешир.

– Наистина, Атина – каза той меко. – Смяташе ли, че няма да разбера?

Триумфален вик се надигна в мен.

Маркус и Калпурния размениха недоумяващи погледи. Паулиний изглеждаше вцепенен. Флавия хвърли бърз поглед от Домициан към Теа и обратно.

– Чичо, не трябва… Не пред момчетата.

– О, но защо да не гледат? Може би ще научат нещо! Как да се справят с предатели. С измамници. С неверни жени.

– Цезаре… – Теа направи бърза крачка напред. – Господарю и Бог наш, кълна се...

– Значи сега съм бог, така ли? Колко бързо си сменяш мнението. Ще ме молиш ли, Атина?

Аз се изправих развълнувана. За да видя така наречената господарка на Рим на колене.

– Цезаре! – най-неочаквано се намеси Паулиний. – Цезаре! Трябваше да ти кажа. Аз знаех за това. Но тя не е направила нищо нередно. Аз съм ги виждал заедно. Не е имало предателство.

– Шшшт, Паулиний. – Очите на императора не се отместваха нито за миг от любовницата му.

– Но, цезаре, кълна се, че това е истината! Бих ли те излъгал?

– Не, не би. Но тя – да. Не осъзнаваш какви лъжкини са жените. Атина… – Гласът на императора отново прокънтя из стаята. – Колко ли е било лесно да замажеш очите на честен мъж като Паулиний?

– Аз никога...

– Млъкни! – изрева той, а тя отстъпи назад.

– Цезаре! – очите на Паулиний бяха трескави.

– Ще те моля! – Теа падна на колене по средата на стаята. – Това ли искаш? Ще те моля! Ще направя всичко! Само го пожали!

– Твърде горда! – Той стана и се приближи към нея. – Все още си твърде горда!

– Моля те! Господарю и Бог наш, моля те!

– Пълзи!

Тя сведе глава в краката му и притисна лицето си към връзките на сандалите му, ръцете ѝ милваха глезените му.

– Домициан, умолявам те Той се наведе, за да докосне приведената ѝ глава, очите му бяха отнесени и далечни; дъхът ми спря.

– Атина – каза той, – прекрасна Атина! – И впи пръстите си в събраната ѝ на кок коса. – Не! – Той я метна настрана от себе си.

Обърна се и направи жест към стражите си.

– Убийте роба!

Двама преторианци скочиха напред с извадени мечове.

Теа изпищя.

Паулиний отстъпи назад.

Аз притаих дъх.

Ганимед нададе дрезгав ням вик, когато два римски меча се забиха до дръжките в корема му.

– НЕ! – викът дойде от ниския астролог.

Ганимед се олюля назад, с рукнала от устата кръв, молещ за милост с окървавени ръце. Преторианските мечове удариха отново, съсичайки пръстите му по пътя им към сърцето му.

Той падна, от цялата му златна красота остана само кървавочервена маса. Какво разхищение.

– Не, не, не… – астрологът падна върху тялото. – Не, не, Ганимед, не Домициан отмести поглед от трупа, като дишаше тежко. Очите му се обърнаха към мен.

– Благодаря ти, Лепида – каза той формално, – че привлече вниманието ми върху този мъж!

– Удоволствието е изцяло мое, Господарю и Бог наш! – присвих очи аз.

– Ти? – Астрологът ме изгледа с плувнали в сълзи очи. – Ти си казала, че моят Ганимед! … О, богове! Ти, кучка такава! Ще те накарам да си платиш! … – Гласът му се задави и той се разтресе целият, стискайки в дланите си златнорусата глава и люлеейки се напред-назад.

– Е, наистина… – казах аз. – Сякаш вината е моя, че...

– Разкарайте това нещо! – Домициан избърса ръцете си. – Вече вони.

– Ти, свиня такава! – Теа скочи на крака. – Цезаре, той никога не ме е докосвал, Ганимед беше невинен

– Тогава кой е виновният? – Императорът настъпи протегнатата ръка на немия мъж. – Назови го, Атина! Ще направим още една екзекуция и ти ще можеш да наблюдаваш и нея, защото това заслужава всяка невярна жена! Да гледа как любовникът ѝ умира пред очите ѝ.

– Аз нямам любовник, кучи син такъв! – изкрещя тя.

С един замах на ръката си Домициан я запрати срещу стената. Аз се приведох напред в нетърпеливо очакване. Никой не ми обръщаше никакво внимание, но за пръв път нямах нищо против. Това беше по-добро от спектакъл. Даже и робите се струпаха в преддверието да гледат.

– Престани!

Маркус се изправи от лектуса си и бавно закуцука през триклиниума, очите му не се откъсваха от императора. С властен глас му заповяда:

– Престани с това!

Домициан спря погледа си върху очите на Маркус Август Норбан.

– Престани с това… – повтори тихо Маркус. – Незабавно!

Домициан шумно си пое дъх.

– Не! – Звучеше като малко момченце, което хленчи, защото урокът му е твърде труден… А когато протегна ръце и блъсна Маркус настрана, дори и жестът му беше като на малко момченце. Но Маркус падна на пода върху уродливото си рамо, лицето му се сгърчи от болка, а Домициан му се изсмя и странното затишие приключи. Той се засили с крак, за да ритне съпруга ми, но Калпурния се метна върху него, разлюляла диплите на жълтата си туника, а императорът само се извърна, свивайки рамене.

– Не допускайте сенаторът да се намесва отново! – нареди той на преторианците си и се приближи към Теа.

– Не! – Паулиний се втурна напред и сграбчи ръката на императора. – Не може да постъпваш така, цезаре! … Грешиш! … Всичко това не е… Остави ме да обясня. Домициан изгледа Паулиний с някакво съчувствие като към луд.

– Ти си твърде добър за подобни неща, Паулиний! Ти не забелязваш враговете около мен, змиите в тревата… Нямаш око за злото! – Щракна с пръсти и други двама преторианци сграбчиха слисания ми доведен син за раменете. – За твое добро е – каза Домициан откровено. – Сега гледай! Ето така един император се справя със змиите!

Направи две бавни крачки през стаята и заби юмрука си в лицето на Теа. Тя се олюля, от разцепената ѝ устна рукна кръв; той я удари отново по тила и тя падна на колене, като се подпря на ръце. Чу се сухо изпукване на чупещи се кости, когато стъпи върху пръстите ѝ, а след това уви косата ѝ около ръката си и я дръпна като кукла. Тя се давеше и храчеше кръв.

Домициан вдигна ръката си, за да нанесе поредния удар, но не достигна целта си. Вместо това се олюля назад, ударен изневиделица от безмълвна ръка, дошла от тълпата роби от преддверието, и аз с изумление забелязах широка резка в тогата на императора.

– Викс!!! … – чух Теа да крещи. – Викс, не!!!

Момчето роб беше високо, мускулесто, косата му блестеше почти червена на светлината на лампите, нож с дръжка от слонова кост стърчеше от свития му юмрук, сякаш се беше сраснал за него. Беше, може би, на дванайсет години. Изглеждаше ми толкова познато… Само да можех да се сетя откъде… То замахна към императора на Рим, острието разсече въздуха в плавна смъртоносна дъга и всички замръзнахме по местата си.

Тялото на Домициан се приведе и блокира удара със скорост, отработена през годините, прекарани с легионите. Ножът разцепи ръкава вместо гърлото му, когато той сграбчи китката на момчето с десницата си. Момчето уви ръката си около шията на Домициан и за миг те останаха вплетени в схватка, полюляващи се напред-назад.

Тогава преторианците се намесиха и проснаха момчето на пода.

– Не го убивайте! – изхриптя императорът и те само изтръгнаха ножа от ръката му. Дори и тогава момчето продължаваше опитите да се бори, блъскаше свирепо с глава, като за малко щеше да се наниже на бронзовия наръкавник на един от пазачите.

Теа пищеше. Калпурния беше увила ръцете си около Маркус, все още държан от стражите. Дланите на Флавия закриваха очите на синовете ѝ. Паулиний се мяташе безуспешно в здравите ръце на собствените си войници.

– Господарю и Бог наш, ранен ли си? – пристъпи към Домициан един от преторианците.

Императорът погледна към раздраните гънки на туниката си.

– Острието се оплете в лена – каза той и обърна слисания си поглед към момчето, което сега стоеше на колене между двама стражи, обляно в кръв. – Сега и робите ли започнаха да полудяват?

– Господарю и Бог наш! – Местех поглед от момчето към Теа и обратно. – Мисля, че мога да ти кажа кой е нашият малък убиец!

Императорът се обърна към мен. Теа спря да пищи и се втренчи със зеници, разширени от ужас.

Аз се усмихнах. Нищо чудно, че момчето ми се струваше толкова познато!

– Той е синът на Атина!

Теа изпъшка.

– Цезаре – каза Паулиний бързо. – Цезаре, ако просто спреш, спреш и ме изслушаш. Императорът стоеше неподвижно, местейки погледа си по присъстващите в стаята.

– Нейният… син?

Момчето изведнъж спря да се съпротивлява, замръзна на мястото си с широко отворени очи, както беше между стражите. Домициан не гледаше към него. Гледаше Теа. Направи една бавна крачка към нея, после още една.

– И така – каза меко той, – ти каза, че имаш дете. Не спомена, че си го обучила да убива за теб. Каза всъщност, че не си го виждала, откакто се е родил.

– Не… не, не знам кое е това момче, не го познавам!

– Тя го нарече по име – добавих услужливо аз. – Викс, нали така?

– Лепида! – Очите на Маркус ме пронизаха. Аз му се изплезих и се изкикотих.

– И така, Атина… – Домициан прокара пръст по ожулената ѝ буза. – Какво да правя с него? С този преждевременно възмъжал твой син, който току-що се опита да ме убие?

Тя стоеше неподвижно, разкървавените ѝ устни трепереха, от удара едната половина на лицето ѝ бе тъмна и подута.

– Да го убия ли?

– Давай! – изръмжа момчето, притиснато между стражите. – Само го направи по-бързо!

То трепереше, но приведе глава като гладиатор, чакащ смъртоносния удар.

– Колко трогателно! – каза императорът, като извърна поглед от Теа. – Малкият войн храбро чака да бъде екзекутиран! Колко благородно!

– Не чак толкова благородно… – каза момчето и се изви като змия.

То освободи едната си ръка, но това му беше достатъчно, за да измъкне ножа от колана на един от преторианците. Стрелна се напред.

И прикова стъпалото на императора към пода. Домициан изрева и се преви на две.

Един щит се разби в главата на Викс и той се строполи на земята. Изкрещя от болка, но грабна щита и го придърпа върху себе си. Едно късо острие се заби на мястото, където трябваше да бъде шията на момчето, а Теа се хвърли върху стража и се опита да извие ръката му.

Женски глас се надигна сред глъчката и накара стражите да спрат.

– Чакайте!

Викът дойде от Флавия Домицила, която стоеше свита в ъгъла заедно със съпруга и децата си по време на цялото безумие. Тя пристъпи напред, усмивка пробяга по лицето ѝ, за да смени изражението ѝ на ужас, и успокоително сложи длан върху рамото на императора.

– Чичо, недей пред момчетата ми – каза тя умолително. – Позволи ми да ги заведа вкъщи, тях и съпруга ми… Не им е мястото тук. А момчето е роб, то не е никой, определено не е син на Атина. Ще го заведа у дома и ще се погрижа да го накажат сурово. Ще го накажат! Нека го взема… – Синовете ѝ вече почти бяха стигнали до вратата, ужасени, с разширени очи, докато тя сочеше към Викс. – Чичо, моля те, той не е достоен за императорска мъст!

Домициан се изправи с кървавия нож в ръка, кръвта шуртеше под извивката на ходилото му.

– Трябва ни дете! Ако не това на Теа, то някое от твоите!

Той се обърна, сочейки към по-големия ѝ син.

– Хванете го! Всъщност – каза замислено, когато Флавия изпищя, – хванете ги всичките! Омръзна ми от тази хленчеща жена и от нейните отрочета!

Бяха извлечени от стаята: Флавия – пищяща, мъжът ѝ – търсещ с очи помощ, която не идваше, и двете им момчета – с пребледнели лица. Мислите ми протекоха бързо като живак. Ако Домициан нямаше наследници сега, може би щеше да иска жена, която да му роди

– А сега ти! – Императорът, накуцвайки с кървящия си крак, се обърна към Викс и се усмихна. – Богове, какво се очаква да направя с теб сега?

– Ти ще умреш! – момчето се озъби, като плъх, притиснат в ъгъла, но забелязах проблясък на страх в очите му.

– О! … Не мисля! – Императорът нежно откъсна парченце окървавена кожа от крака си и отново се обърна към преторианците си. – Изведете еврейската курва от града и я оставете там.

– Не! – Теа се метна в краката му. – Не, не, задръж мен, само пусни Викс да си върви. Императорът се усмихна. Кървящ, жесток, развеселен… Усмихна се.

– А сега страх ли те е, Атина?

Тя погледна нагоре към него.

Той щракна с пръсти към преторианците.

– Отведете я! Но първо… – Наведе се над нея с нож в ръката и с три точни удара разряза запоения на врата ѝ сребърен обръч. После се обърна, черното око проблясваше в ръката му, с усилие уви сребърния обръч около врата на сина на Теа.

Теа изстена отново, докато я извличаха от стаята.

– Отлично! – Домициан сияеше, сякаш изобщо не усещаше осакатения си крак. – Сега заведете момчето в бившите покои на майка му. Първо ги претърсете за остри предмети. И някой няма ли да почисти цялата тази мръсотия? – Очите му се плъзнаха по разлетите чаши с вино и преобърнатите чинии, по кървавите стъпки по мозайката. – Паулиний, трябва да заведеш баща си у дома! Твърде стар е за подобно вълнение!

Лицето на Паулиний беше бяло, вцепенено от шока. Бавно, без да откъсва поглед от Домициан, Калпурния се протегна и подръпна Паулиний за ръкава. Движейки се като в транс, той се надигна и хвана Маркус под ръка. Те се скупчиха при вратата и излязоха, изпратени от непокорния поглед на Викс.

Само един човек остана в стаята.

Аз.

Извих се гальовно върху лектуса, когато очите на императора се стрелнаха към мен. Добре че капка кръв не беше опръскала дрехата ми.

– Мисля, че ти дължа възнаграждение! – доближи се той. Странно вълнение потрепваше в погледа му. Това, че беше наранен, не помрачаваше пламъка в очите му. – За това, че разкри всички тези неща. Какво да бъде, Лепида?

– О! … Мисля, че вече имате идея, Господарю и Бог наш… – аз се плъзнах от лектуса на колене пред него, прокарвайки пръст надолу по крака му. – Ранен си. Нека се погрижа за теб, Господарю и Бог наш!

Завързах една кърпичка около кървящото му стъпало, а след това се наведох и целунах струйките кръв около глезена му.

Той ме дръпна да се изправя и ме целуна със зъби. Притиснах тялото си към неговото, тръпки на възбуда пробягаха нагоре и надолу по гръбнака ми.

– Да – каза решително, като се отдръпна малко. – Да, ще свършиш работа! Ела тук!

И ме облада по средата на кървавата стая.

Глава двайсет и осма

Преторианците ме оставиха сред едно кално поле с ряпа, точно пред градските крепостни стени. Може би бях твърде окървавена и изпотрошена за вкуса им, или може би са си помислили, че лошият ми късмет може да ги зарази, или може би смразяващият дъжд беше угасил страстите им, защото не изпробваха любовницата на императора, преди да я захвърлят в калта. Те просто ме бутнаха от коня и се отдалечиха в галоп. Аз се свих, трепереща под поривите на дъжда.

Всичките ми кошмари се изредиха пред очите ми. От всяка една нощ.

Викс! Момчето ми!

Вината е моя! Трябваше да го измъкна. Трябваше да се досетя, че не е на безопасно място.

Викс!

Аз се изправих и застанах в калта, като се олюлях за миг. Стомахът ми беше като огнена топка. Ставите на пръстите ми скърцаха, сякаш бяха пълни с горещ пясък. Кръв бликаше от всевъзможни места и бързо се размиваше от дъжда.

И по-зле се бях чувствала след креватна борба с Домициан. Поне краката все още ме държаха. Тръгнах с несигурна крачка, като залитах сред калните полета. Вървях, докато дъждът спря и воднисто бледо слънце се надигна над хоризонта, вървях, докато то не застана точно над мен сред развилнелите се облаци, вървях, докато то отново се скри. Полегнах за малко в една канавка. Отново се надигнах, когато студът стана непоносим, и продължих, препъвайки се, по пътя. Хората извръщаха погледите си от мен. Смятаха ме за луда.

Не мислех накъде отивам, докато не зърнах покривите на вилата на Флавия да издигат острите си върхове на фона на оранжевото небе точно преди Тиволи.

– Той си има колиба – ми беше казал Викс. – В северното лозе на Флавия.

Едвам прекосих лозето, листата му докосваха лицето ми, бодили се закачаха за раздраната ми дреха. Видях една колиба, сгушена отстрани на хълма. Кръгла, като колибите в Британия.

След трийсет левги изнурително ходене краката ми отказаха да изминат последните трийсет стъпки. Стигнах пълзейки. Почуках на долната част на вратата.

– Викс… – изрекох към загрубелите боси крака, които се появиха на вратата при почукването ми. – Императорът хвана Викс!

Тя седеше като кукла пред огъня, докато Ариус бършеше коричките засъхнала кръв от лицето ѝ.

– Той просто го задържа – продължаваше да повтаря. – Взе него и изхвърли мен.

Ариус усети как яростта му се надига, но я потисна.

– Дай да видя ръцете ти.

Три счупени пръста. Той ги превърза и обездвижи, както често беше наблюдавал да прави лекарят в гладиаторските казарми със собствените му пръсти, и изслуша края на историята, разказана на пресекулки. Флавия! Във вледененото му от мъка за сина му сърце Ариус почувства да го пробожда и мъката за жената, която го беше измъкнала от Колизеума. Тя вероятно скоро щеше да е мъртва. Мъртва и изчезнала завинаги. Нямаше никога вече да седи в атриума си и да бродира някой шал, нито да се промъква из недрата на Колизеума и да измъква деца от лапите на смъртта. Флавия, която му беше дала собствена колиба и през смях му казваше, че е съсипал лозята й… Скоро преторианците щяха да нахлуят в тази приятна вила, за да търсят предатели или просто за да я оплячкосат.

Но във всеки случай не беше много вероятно да дойдат още същата нощ.

– Шшшт! – каза той на Теа. – Трябва да поспиш.

– Но Викс...

– Ще си го върнем!

Във въображението си виждаше как Викс напада императора с кухненски нож в ръка. Защо изобщо го беше научил да се бие?

– Не мога да спя… – но очите ѝ вече се бяха почти затворили, докато я носеше към леглото. Като я положи в него, спазъм от болка пробяга по лицето ѝ.

– Какво?

– Нищо. Ребрата ми Той протегна ръка, за да разхлаби връзките на туниката ѝ.

– Не! – Ръцете ѝ нежно бутнаха неговите настрана. – Не, просто натъртвания Разгърна разкъсаната коприна и започна да търси счупени кости.

Това, което откри, беше подутина. Зелена, отпреди дни, не нова. Под гърдата ѝ. Как беше получила тази бучка там? И то с толкова странна форма?

Пръстите му напипаха още една. И още една Той свали цялата туника.

– Ариус – гласът на Теа беше шепот, – недей.

На трептящата светлина от огъня бучките, синините, белезите и следите от изгаряния бяха невидими. Но не и за ръцете му. С допир ги откри всичките.

– Ариус– Той я погледна. Не знаеше какво изражение беше изписано на лицето му, но тя вдигна ръка, за да прикрие очите си. Белезите от разрязване с нож, които забелязваше за пръв път, сега достигаха почти до лакътя ѝ.

Ариус посегна, за да докосне лицето ѝ, но спря. Всеки мускул от тялото ѝ беше свит в трепереща буца.

Той отдръпна ръка. Отново я загърна с дрехата ѝ.

– Права си – каза. – Просто натъртвания. Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Очите ѝ бяха пълни с отвращение и ненавист към самата себе си.

– Спи. – Изправи се, постла наметалото си до стената на стаята и легна там. – Леглото е за теб.

Той видя облекчението ѝ, когато тя скри лицето си и се сви като дете. Въпреки че мина доста време, преди да успее да заспи.

Ариус изобщо не мигна.

Внимавай, голямо момче, казваше му Херкулес. Не разравяй гробове, които е по-добре да останат непокътнати. Но Херкулес беше този, който гниеше в гроба. Херкулес беше мъртъв, а Стефанус, градинарят, щеше да умре заедно с Флавия.

Ариус Варварина беше все още жив.

Той разрови гроба на демона търпеливо, лопата след лопата черна земя. Демонът се разви, протегна се, прозя се след дългия си сън. След това седна кротко и двамата – Ариус и неговият демон – започнаха да планират с бавно, изгарящо удоволствие какво точно ще направят с императора на Рим.

Паулиний нямаше много време за предупреждения, но направи всичко, което можа.

– Виж – изръмжа той към чорлавата глава, която достигаше до рамото му, – аз много държа на майка ти и заради нея ще се постарая да направя всичко възможно, за да останеш жив. Дръж си устата затворена и прави това, което императорът иска от теб!

– Да. – Мраморният коридор беше студен, но по челото на момчето бе избила пот.

– Какво изобщо те прихвана? – Не можа да се въздържи Паулиний. – да се опиташ да намушкаш императора!

– Не знам – сви рамене Викс, подрънквайки с веригите, които опасваха китките и глезените му. – Тогава ми се стори добро решение. Искам да кажа, че може би сега не ми се струва чак толкова умно, но...– Стражите отвориха една врата пред тях и Паулиний бутна Викс в черния триклиниум. Облеченият в черна роба император се излежаваше върху черни кадифени възглавнички на абаносов лектус, и очите му бяха катраненочерни като стените. Единственото бяло петно беше превръзката, която стягаше ходилото му. За пръв път наоколо нямаше слуги, нямаше роби, нямаше писари.

– Остани – каза императорът на Паулиний, без да откъсва очи от момчето, и Паулиний се опита да се слее със стената.

– Седни, момче.

Викс седна върху една черна копринена възглавничка в края на императорското легло.

– Новата ти стая е удобна, надявам се.

Викс гледаше втренчено.

– Нямаш ли език, момче? Все още не съм ти го отрязал. Може би по-късно. Втренчен поглед.

– Ако няма да говориш, поне ми подай чашата. Не си прави труда да претърсваш масата за оръжие, всичко остро е махнато.

След кратка пауза Викс наля вино в абаносовия съд. Течността беше рубинен цветен ручей сред чернотата.

– Виното притъпява болката в крака ми – каза императорът, докато наблюдаваше превързания си крайник сякаш с учудване. – Хирургът каза, че бързо ще се оправи.

Момчето сви рамене.

– Може ли малко вино?

Домициан му подаде собствената си чаша безизразно. Викс показно избърса ръба от оникс с ръкава си, отпи голяма глътка и му подаде чашата обратно.

– И така… – Императорът се настани по-удобно сред черните възглавници. – Какво да правя с теб?

– Можеш да ме пуснеш да си отида… – предложи Викс.

– Не… не мисля.

– Струваше си да опитам.

– Правилно.

Те се наблюдаваха един друг.

– Всичко в черно, а? – Докато Викс се въртеше и оглеждаше черния триклиниум, оковите на ръцете му подрънкваха. Паулиний забеляза, че момчето го правеше нарочно, за да скрие факта, че ръцете му треперят. – Страховито!

– Все още не съм решил какво да правя с теб, Версенжеторикс – разсъждаваше императорът. – Бих могъл да те хвърля на лъвовете на арената. Или може би да накарам да те кастрират. Как ти се струва – да пееш хубаво като майка си?

– Аз съм музикален инвалид!

– Мъж на меча значи. Като баща си може би. Кой е баща ти?

– Нямам идея. – Дрън-дрън-дрън.

– Лъжец – каза Домициан благо. – Ще трябва да поработим над това!

– О, нямам търпение! – Дрън-дрън-дрън.

– Престани!

– Да престана с какво? – Дрън-дрън-дрън.

– С този звук. Дразни ме. А слухът на един бог е много изострен!

– Е, всички си имаме някакви дефекти. – Дрън-дрън-дрън.

– Престани!

– Добре.

Дрън.

Те се спогледаха. Паулиний отвори уста, а после я затвори. Достатъчно често беше заставал между препиращи се мъже в преторианските казарми, но това беше дуел, който не се осмели да прекъсне.

– Ще ме убиеш – каза Викс на императора, – нали?

– Ще видим.

– Нищо няма да виждаме! Чувал съм историите. Боговете размазват смъртните като мравки.

– Значи вярваш, че съм бог?

– Ами не знам – още една усмивка, – но със сигурност кървиш като смъртен, цезаре!

Погледът на Домициан отново се спусна към превързания му крак.

– Ти ме намушка… – В гласа му се долавяше нещо като почуда. – Почти петнайсет години управлявам на този трон и не съм бил нараняван нито веднъж. Досега.

– Винаги има първи път.

– Не и за мен. Аз съм Господар и Бог.

– Да бе, да!

Мълчание.

– Знаеш ли, че майка ти вероятно е мъртва? Накарах преторианците ми да я изхвърлят извън градските стени. Ако не е била ограбена или убита досега, то със сигурност спи в някоя канавка. Съвсем лесно е да я намеря, ако реша.

Викс го погледна.

– Мога да я прибера още утре, ако поискам. Да я върна обратно. Това би ти се харесало, нали?

Викс се наведе напред толкова рязко, че ръката на Паулиний инстинктивно посегна към камата.

– Остави я на мира! – каза момчето на императора.

– Че защо? – покровителствено запита Домициан.

– Хайде да сключим сделка. Остави я на мира и задръж мен!

– Дръзко момче! Да те оставя жив, за да се опиташ да забиеш още ножове в гърба ми?

– Това ще направи нещата много по-забавни. –Ти луд ли си?! – помисли си Паулиний с изпълнено с ужас възхищение. – Може би пък не си чак толкова глупав, колкото си мислех!

Домициан наведе главата си към сина на Теа и попита замислено:

– Страх ли те е от мен?

Викс го изгледа, сякаш беше слабоумен.

– Една дума от теб и онзи хубавец там ще ме превърне в гърчеща се купчина от кръв и черва на пода. Разбира се, че ме е страх. Ще напълня гащите от страх. Какво ще кажеш за сделката?

Домициан го погледна.

– Твърде си високомерен, че да сключваш сделка с роб? – каза подигравателно Викс. Капки пот избиха по челото му. – Така ли е, оплешивяващ извратеняко?

Дълго мъчително мълчание. Паулиний потрепери. Никой не се присмиваше на императора за оредялата му коса. Последният човек, който...

– Защо не – каза замислено императорът на Рим. – Не мисля, че съм твърде високомерен, че да сключвам сделка с роб, Версенжеторикс.

Викс протегна ръката си. Невероятно, но императорът я пое. Длан срещу длан, плът срещу плът. Костите се извиха, кокалчетата побеляха. Чакаха да видят кой ще трепне.

Гледаха се в очите. Никой не трепна.

– Е – усмихна се Домициан развеселен, – мисля, че това ще ми хареса! Майка ти беше голямо предизвикателство, но мисля, че ти ще си дори още по-голямо, Версенжеторикс… Или Викс?

– Само майка ми ме нарича Викс.

– Аз съвсем лесно бих могъл да съм ти баща, знаеш ли. Ако беше с няколко години по-малък, щях сериозно да се замисля… Но не....

– Все пак има богове – измърмори Викс и най-сетне Паулиний успя го извлече навън.

– Ненормален ли си? – изсъска му той. – да говориш така на императора! Това е по-лошо и от опита да го намушкаш!

– Мама казва, че той обича да си играе игрички с хората – обясни Викс. – Помислих си, че може и да подейства. Той се изплъзна от ръцете на Паулиний, сконфузено опипвайки туниката си, и Паулиний забеляза мокро петно върху белия лен. Момчето се беше подмокрило.

– Присмиваш ли ми се? – каза освирепял Викс. – Само се засмей и ще ти размажа физиономията! Хубавец, войник в двореца, мислиш се за много як, а… – Ръцете му се разтресоха, когато заби юмрук в гърдите на Паулиний.

– Не – въздъхна Паулиний, – не ти се присмивам… – И заведе Викс в стаята му.

След тази случка императорският двор бръмна. Паулиний чуваше шушукането.

– Чувам, че момчето има собствена стая точно до императорската спалня.

– Императорът го е завел на заседанията в Сената вчера.

– И на откриването на новия водопровод… Пред погледа на цялата общественост.

– Сещаш се какво си помислиха всички!

– Наистина, макар че вероятно грешат. Ако това беше император Нерон или Галба, щяха да са напълно прави, но Домициан никога не е харесвал момченца.

– Всеки мъж се променя, когато навлезе в средната възраст. Той се отърва от Атина.

– Атина може и да я няма, но сега той язди онази хубава малка невестулка Полиа.

– Както и да е, детето е затворник. Носи онази яркочервена туника, за да се вижда отдалеч, ако се опита да избяга. Не може да направи и крачка, без да се препъне в преторианците. Въпреки че те по-скоро следят за безопасността на императора

– Имаш предвид онези слухове, че момчето се е опитало да го убие на вечерния прием? Всички знаем, че императорът не си е счупил крака по време на езда, макар и така да твърдят лекарите

– Глупости! Домициан щеше да нареди да пръснат главата на момчето още на място

– Не и ако е копеле на самия император.

– Не е! Флавиите винаги се различават лесно по румените бузи, по носовете… Такова едро яко момче като това си е чиста проба селянче

– На Атина ли е?

– Не. Ако беше, той щеше да задържи и нея. Момчето е незаконен син на някоя друга негова любовница, някоя робиня, вероятно.

– Роб или не, това е новият любимец на Домициан. Време е да започнем да се кланяме на момчето в червено, не мислиш ли?

Братовчедът на императора, Флавий Клеменс и големия му син бяха екзекутирани на Гемония – място, известно още като "Стълбата на воплите"[22].

Два дни по-късно беше ред на Флавия Домицила да бъде ескортирана от килията си. Официалното обвинение беше – неблагочестивост.

Маркус я наблюдаваше от тълпата, прав, застанал редом с плебса, яростта се надигаше безпомощно в гърдите му. Беше се произнесъл в Сената толкова гръмко, колкото беше посмял, но никой не го бе подкрепил. Всичко, което му оставаше сега, беше да наблюдава как Флавия върви към смъртта си, облечена в същата туника, която носеше на приема, на който синовете ѝ трябваше да бъдат провъзгласени за престолонаследници. Един от тях вече беше убит. Никой не знаеше дали по-малкият беше жив или мъртъв.

– По-голямото момче е вече достатъчно голямо, че да има амбиции – бе свил рамене Домициан, – а за по-малкия все още не съм решил. Никой не смееше да попита. По-безгрижните придворни се обзалагаха дали момчето вече е изпратено на заточение, или е удушено в килията. Едно беше сигурно – императорът не си направи труда да присъства на екзекуцията на племенницата си.

Тълпата беше много мълчалива, докато Флавия изминаваше последните си крачки. Никой не дръзваше да извика думи на протест, но тя бе популярна. Беше изпълнила дълга си раждайки синове и осигурила наследници; даряваше щедро на просяци и деца; може и да беше християнка, но винаги отдаваше почит на боговете, на които трябваше. Сега вървеше с празни очи и изцапана с кръв през последните мигове от живота си. Синът ѝ, ако все още беше жив, със сигурност нямаше да я надживее много. Последните клончета от рода на Флавиите щяха да бъдат окастрени от дървото.

– Спрете!

Маркус рязко обърна погледа си, като чу гласа. Фигура, облечена в бяло, се виждаше едва-едва иззад червенозлатната стена от императорски стражи.

– Отдръпни се – сопна се един от преторианците. – Съпровождаме Флавия Домицила към мястото за екзекуция!

– Какво е обвинението? – Това беше женски глас, благ, спокоен.

Флавия стоеше търпеливо, като вол, който чака да го принесат в жертва.

– Неблагочестивост. Сега се отдръпни от пътя!

– Аз съм весталката Юстина. В името на Веста я обявявам за невинна по обвинението. С пълномощията си на жрица премахвам смъртната присъда, която ѝ е наложена!

Тълпата започна да шепне.

Флавия отвори очи.

– О, не! … – каза тихо Маркус.

– В този случай императорът е безсилен. Богинята, на която служа, простря милостивата си ръка над тази затворничка. Екзекутирайте я и ще си навлечете божествено възмездие!

Преторианецът търсеше думи.

– Ами ние… Ние ще трябва да те заведем пред императора… Ние не можем...

– Добре тогава. Сигурна съм, че пред погледа на целия римски народ той няма да престъпи най-древните закони!

Весталката застана между двамата пазачи, забулената ѝ с воал глава се губеше между покритите им с брони рамене. Флавия я гледаше вторачено, помътнелият ѝ поглед се избистряше. Маркус чу ясно гласа ѝ, когато преторианците се обърнаха и поведоха двете жени обратно към Домус Августана.

– Защо? … Какво? … Защо го правиш?

– Веста ми каза да те спася – отвърна спокойно весталката.

– Но аз не вярвам в нея… Аз съм рисуваща риби християнка. Не вярвам в нея

– Няма значение. Независимо от това тя иска да живееш!

– Но… – Те се отдалечиха и Маркус вече не чуваше разговора им, но можа да види ужаса, надигащ се в очите на Флавия, докато наблюдаваше своята спасителка. Същият ужас се надигна в гърдите му, защото познаваше този глас – познаваше го много добре

– Твоята смърт срещу нейната! – каза Маркус на висок глас. – Той няма да допусне да стане по друг начин!

– Домициан е хитър – казах аз. – Но не е по-хитър от Викс. Викс ще се справи!

Ариус, приклекнал край огъня, не отговори. Не беше проронил повече от десет думи през последния ден.

– Наистина – казах аз, сякаш ми беше възразил. – Викс ще се оправи! Слабостта на Домициан са игрите; не може да спре да си играе игрички с хората. Но Викс ще отвръща на ходовете му. Кучето на Ариус изръмжа в скута ми, докато дъвчеше една гънка от полата ми. Погалих го.

– Всичко ще бъде наред с него. Наистина Ариус повдигна глава.

– Тихо!

Ноздрите му се разшириха и за момент изглеждаше като вълк, надушващ плячката по вятъра. С едно плавно движение той изскочи през вратата. Аз седях вцепенена, притиснала кучето.

Ариус се появи отново.

– Преторианци – рече хладно той. – Вземи си наметалото!

След еднодневна почивка отново се чувствах силна. Преметнах наметалата ни през ръка и бързо загърнах хляба, останал от вечерята. Ариус потърси нещо пипнешком под дюшека си и аз зърнах дълъг светъл проблясък – отне ми миг да го разпозная.

– Не знаех, че все още имаш меч – казах.

Той го вдигна за момент и проряза въздуха в осморка. Проблясъкът от острието се отрази в очите му. Очите на Варварина.

Не, мечът беше още тук. Както и черните искри в погледа му.

– Готова ли си?

Гушнах кучето и се измъкнах от колибата. Осмелих се да хвърля бърз поглед към вилата; чуваше се далечен звук от трошене. Собствеността на всички изменници се конфискуваше в полза на империята, а земите им се посипваха със сол. Или нещо подобно. За човек, който мразеше евреите, Домициан определено имаше жилка еврейска отмъстителност.

Ариус вървеше направо през лозята и разчистваше клоните от пътя ми, не от любезност, а защото щях да го забавя, ако сама трябваше да си проправям път. Така се държеше с мен, откакто беше видял странните ми натъртвания и откакто се бях отдръпнала от него. Тих. Студен. Не се опита да ме докосне отново.

С черните искри, които пак се бяха появили в очите му, аз не исках да ме докосва.

Кучето излая пискливо, когато оранжевите езици на пламъците започнаха да озаряват небето от покрива на вилата. Хванах с ръка муцунката му и последвах едрия гръб на Ариус, който се беше насочил право към Рим.

Към нашия син.

Глава двайсет и девета

Юстина извърна глава от малкото прозорче на усойната си килия.

– Защо, Паулиний? Мисля, че за първи път ми крещиш.

– Да ти крещя?! – изкрещя той. – да ти крещя?! Историята е плъзнала из целия град! Весталката, която се е изправила пред преторианците и е дарила с милосърдието на богинята си.– Тя го гледаше спокойно. Безумният му гняв се стопи.

– Юстина… Не знам какво ще направи, Юстина?

– Шшшт. Сега всичко е в ръцете на Веста! – Тя се усмихна с едва доловима усмивка, потрепваща в ъглите на устните ѝ, и дръпна воала върху лицето си. – Заведи ме при него!

Той остана за миг с поглед, прикован в нея, и се опита да открие очите ѝ зад бариерата от розова коприна. Девиците весталки, спомни си той, забулват лицата си само в един случай.

При жертвоприношение.

– Така – каза Домициан, – значи това е весталката. Той седеше на писалището си пред купчина с петиции, карти и писма, а синът на Теа седеше в краката му, както винаги напоследък. Момчето кимаше; самият Домициан изглеждаше сънлив, развеселен и съвсем не се интересуваше от предатели след дългия ден, прекаран в работа. Паулиний почувства моментен проблясък на надежда.

Тогава Юстина дръпна воала си. Свали целия атрибут на весталка, като разтърси главата си и разпусна хубавата си светлоруса коса. Усмихна се на императора.

– Здравей, чичо!

За миг настана тишина, толкова плътна тишина, че Паулиний си помисли, че никога вече няма да чуе звук. Викс отвори очи и обърна озадачен поглед към весталката. Паулиний направи същото, търсейки момичето, което обичаше. Вместо него откри една непозната. Видя дръзкия флавиевски нос, очертан от светлината на лампата; чупливата флавиевска коса, която беше виждал изваяна от мрамор, сега се спускаше на къдрици по врата върху весталската роба; тъмните флавиевски очи, загадъчни като на Домициан.

Погребан дълбоко спомен изплува на повърхността: една малка магьосница, която развяваше знамената в детските им игри.

– Аз те познавам – беше ѝ казал той веднъж – много преди да те срещна.

– Юлия? – обърна се той към дъщерята на император Тит, внучка на император Веспасиан, племенница и според някои любовница на император Домициан: Юлия Флавия от императорската и божествена династия на Флавиите.

А аз ѝ предложих да се омъжи за мен, помисли си глуповато той.

– Юлия… – повтори като ехо императорът.

Изражението на лицето му беше толкова особено, толкова сложно, че Паулиний знаеше – няма да може да го разчете и за хиляда години.

Но се страхуваше от него.

– Цезаре – каза бързо той, – съжалявам, че допуснах тази натрапница при теб. Ще я отстраня и ще се справя с нея, както заслужава да се...

– Не – каза разсеяно императорът, поглъщайки племенницата си с поглед. – Не е натрапница. Кажи ми, Паулиний – ти знаеше ли?

Устата му пресъхна.

– Не – каза Юстина – Юлия, – той не подозираше нищо.

– Това обяснява много неща… – все още със същия замислен тон рече императорът. – Защо например избра да дадеш прошка на тази безполезна Флавия. Прошката е невалидна, разбира се. Тъй като само девиците весталки могат да отменят императорската смъртна присъда, а ти – ти си далеч от девица.

Невероятно, но тя се усмихна. И отново се превърна в Юстина, вместо в някаква загадъчна патрицианка от Флавиевия род.

– Да, но ако ти престъпиш моето толкова публично опрощение, хората ще искат обяснение. Какво ще им кажеш?

– Един император не дължи на никого обяснения за постъпките си!

– Но ти вече петнайсет години даваш обяснения, за да се измъкнеш от сянката на баща ми, която виси над теб!

Неспокойно движение.

– И къде беше през всичките тези години, Юлия?

Паулиний отвори уста и установи, че самият той отчаяно очаква отговора. Затвори я.

– В Храма на Веста. Там, където винаги съм искала да отида. Трябваше първо да умра, преди да отида там

– Хората говорят, че си чакала дете

– Нямаше дете. Опитах се да се пробода, но… – усмивка озари лицето ѝ – Веста не искаше да умирам все още. Затова отидох при нея. Тя явно нямаше нищо против липсата на девственост.

– Някой ти е помогнал да избягаш! – отсече Домициан.

– Върховната жрица весталка, която вече е мъртва. И още един-двама, които няма да назова.

Дълга пауза.

– Аз все още мога да убия Флавия, нали знаеш – рязко каза той. – Замених екзекуцията с изгнание, но тя още утре заминава за Пандатерия[23]. Знаеш ли какво е това? Малка гола скала насред океана. Доста жени от императорски произход са намерили смъртта си там, една или две от тях дори носеха твоето име. Кой знае дали още една августейша изгнаница няма да падне от тази скала и да си счупи врата?

– Хората ще разберат. Ще повярват на най-лошото, защото, чичо, те не те харесват особено.

Викс се сви на пода като кученце и изпръхтя леко. Домициан го прониза с острия си поглед, преди да обърне очи към племенницата си.

– Значи не ме харесват?! И ти мислиш, че страдам особено от това?

Гласът ѝ стана по-дълбок и плътен, имитирайки неговия:

– Точно така!

Преди Паулиний да успее да примигне, Домициан беше впил ръцете си в шията на племенницата си. На Паулиний и на още двама стражи им коства усилие да го откъснат от нея… Викс се възползва от възможността да се шмугне в най-далечния ъгъл на стаята, на сигурно място, далеч от суматохата.

– Завържете я – сопна се императорът на пазачите, дишайки на пресекулки. – Завържете я. Веднага! – Той нададе рев, когато се поколебаха да посегнат на августейшата му роднина… на весталка… на каквато и да беше. Паулиний се обърна, за да не гледа Юлия с червени отпечатъци от пръсти върху шията, която кротко подаде китките си.

– Цезаре – обърна се той към Домициан. – Цезаре, моля те!– Флавиевският глас беше по-силен от собствения му:

– Стражи! Задръжте префект Норбан!

Преторианците го сграбчиха за лактите. Паулиний освободи едната си ръка и я протегна към императора.

– Цезаре, някога молил ли съм те за нещо?

Домициан спря. В свирепия поглед просветна за миг чистота и любов.

– Не – отвърна, като потупа Паулиний по ръката. – Не. Никога. Сега мълчи!

Той се извърна и се доближи към Юлия, докосна косата ѝ, където изящните светли златни кичури се разпиляваха по раменете ѝ като воал на весталка.

– Имам кичур от тази коса в личната си спалня – разсъждаваше на глас той. – Стои точно до урната с пепелта от тленните ти останки. Макар да допускам, че това не са наистина тленните ти останки, нали? Само косата е истинска… Ти пожертва живота си за своята полусестра, Юлия. Струваше ли си?

– Такава беше волята на богинята ми!

– Би ли го направила отново?

– Разбира се!

– Тогава ще ти дам тази възможност, искаш ли? Пазачи!

Даде им заповед на ухо. Паулиний извърна поглед. Не можеше да понесе да погледне Флавия. Но не Флавия избутаха пазачите в стаята, а втория ѝ син. Блед, окован във вериги, измършавял, в отчаяни опити да запази храброто си изражение. Последният наследник на дома на Флавиите. Точно на възрастта на Викс. От ъгъла очите на Викс заблестяха.

– Синът на Флавия Домицила – напълно излишно оповести Домициан. – Поклони се на леля си Юлия, момче!

Разтреперано, момчето се поклони.

– Последният от семейството – продължи императорът. – Брат му е мъртъв, баща му е мъртъв, майка му е почти мъртва. Каква ли ще е съдбата му? Ще спасиш ли и него?

Гласът ѝ беше благ и спокоен:

– Ако мога

– Да, но можеш ли? Това е въпросът. Какво би дала, за да спасиш това момче?

– Живота си.

– Но ти вече го даде, нали? За майка му. Какво би могла да дадеш за него?

Момчето местеше поглед от чичо си към леля си и обратно, стон се надигаше дълбоко в гърлото му. Викс стоеше вкаменен в ъгъла си. Паулиний не се осмеляваше да издаде и звук.

– Какво искаш, чичо? – попита съвсем тихо Юлия. – Това е истинският въпрос.

Домициан се засмя с онзи открит, очарователен смях, който толкова рядко си позволяваше.

– Разбира се, че това е въпросът! – каза той развеселен. – Винаги това е въпросът. И за теб винаги ще бъде. Защото затова си изпратена на тази земя, Юлия. За да ме удовлетворяваш! И ако го направиш пак сега и обещаеш да продължаваш да го правиш до края на живота си, тогава ще пусна момчето да си отиде

– О, чичо – каза Юлия някак тъжно, – не мисля, че има нещо на този свят, което може наистина да те удовлетвори!

Паулиний примигна. Синът на Флавия отвори уста в приглушен вик.

– Всъщност си права – призна Домициан. – Винаги си ме разбирала по-добре от всички други, Юлия!

Паулиний все още бе изненадан. Дори и целият настръхнал, той все още беше изненадан… когато Домициан извади камата си и я заби в корема на сина на Флавия!

Устата на момчето се отвори безмълвно. То се свлече – бавно, както се стори на Паулиний. Толкова бавно За един ужасяващ миг всички останаха замръзнали по местата си. Паулиний, с ръце протегнати напред, за да предотвратят фаталния удар. Момчето, притиснало разпорения си корем, простряно на пода, с бликаща по мозайката кръв. Императорът, който безсмислено бършеше ръце в туниката си и оставяше червени размазани петна върху нея. Викс, замръзнал в ъгъла. Юлия, неподвижна като статуя на богинята си. Тогава богинята се превърна отново от мрамор в плът и кръв и проговори.

– Паулиний – каза Юлия доста спокойно. – Изведи момчето. Викс, ти ще му помогнеш!

Префектът и Викс се движеха като в сън.

– Да – каза Домициан, без да се обръща към никого конкретно, и пусна камата. – Да, това е то… Юлия… – Той се нахвърли върху племенницата си, раздирайки воала на раменете ѝ.

Паулиний понечи да се обърне назад, но Юлия долови погледа му зад рамото на чичо си и очите ѝ бяха толкова строги и непреклонни, че той се извърна и продължи да влачи стенещия син на Флавия навън, към преддверието на императорската спалня.

– Тя може да се грижи сама за себе си – сопна му се Викс. – Помогни ми! – Около ръката му имаше увито нещо, с което се опитваше да притисне зейналия разрез в корема на момчето. Воала на Юлия, той държеше воала на Юлия.

От спалнята Паулиний чу гърлени звуци. Но от Юлия – нищо. Надигна се и се втурна назад, но стражите го спряха.

– Да не искаш да намериш смъртта си, префекте? – изръмжа пазачът. – Остави го да прави каквото иска!

Паулиний някак се озова коленичил до умиращия наследник в опит да напипа пулса му. Кръвта шуртеше на тласъци, плътна, почти черна. Пръстите на Викс бяха обагрени от нея.

– Той умира! – каза Паулиний, вцепенен от ужас. – Той със сигурност ще умре!

– Ще ми помогнеш ли, префекте? – Викс ругаеше ли ругаеше, но продължаваше да притиска тампона от воала върху раната.

Ниски мъчителни пъшкания идваха от спалнята, съответстващи повече на разгонено животно, отколкото на император. Нито звук от Юстина. Паулиний почувства как в гърлото му се надигна плач и заседна там като треска. През съзнанието му премина мисъл, низка и ужасна: Може би, ако я обладае, ще пожали живота ѝ.

Синът на Флавия изстена. Като обезумял, Викс натисна с цялата тежест на тялото си тампона от воала, туниката и коленете му бяха в кървави съсиреци. Един лепкав клепач потрепна едва-едва. Робите бяха започнали да се събират, зяпнали с широко отворени очи, и Паулиний ги засипа с ругатни. Те се пръснаха.

Синът на Флавия изпъшка, ръцете му се протегнаха боязливо към корема. Викс го притисна по-силно.

Две детски флавиевски очи се отвориха и се вгледаха в тези на Викс, пламтящи от болка.

Коленичил сред локва кръв, Паулиний усети, че настръхва от ужас.

– Кучка! – чу той неясно откъм спалнята. Гласът на императора, плътен и злостен. – Опита се да ме скопиш! Кучка! … Махай се от тук!

Стражите отвън размениха погледи.

– Чухте го! – сопна им се Паулиний, преплитайки крака и почти падна, нахълтвайки в спалнята. Той обхвана всичко с един-единствен поглед: императорът лежеше изнемощял, почти изпаднал от леглото, а Юлия кротко се загръщаше в бялата си роба.

– Отведете я! – викна императорът и цялото му тяло се разтресе. – О, богове, просто я отведете!

Паулиний поведе Юлия с треперещи ръце, но нейните собствени крачки, докато излизаше от спалнята, бяха непоколебими. Той я преведе през кръвта, покрай Викс, който сега помагаше на сина на Флавия да седне.

– Стражите ще ме отведат – каза тя. – Помогни на Викс за племенника ми, Паулиний! Той се нуждае от помощта ти, за да се измъкне от двореца.

– Той няма да оцелее… Разпорен е и изкормен почти напълно

– Така ли?

Викс плъзна ръката си под мишниците на приятеля си и го издърпа, за да се изправи. Погледна нагоре, изморен, а Юлия му кимна сърдечно. Очите ѝ, в които се отразяваше сиянието от лампите, не изглеждаха напълно човешки

– Предай поздравите ми на майка си, Версенжеторикс – каза тя, а после стражите я отведоха. Но те я хванаха за ръкавите, вместо за голите китки, сякаш се страхуваха, че ще се опарят. Зад нея по мозайката останаха малки кървави стъпки.

– Трябва да го махнем от тук. – Викс изправи сина на Флавия на крака. Той хленчеше, но определено не умираше. Все още притискаше воала на Юлия към корема си, сега по-скоро червен, отколкото бял.

– Допусках го – измърмори Паулиний. – Всъщност не видях императора наистина да го изкормва… не може да...

– Да не вземеш да припаднеш! – каза Викс с отвращение.

Паулиний усети как в него се надига смях, огромни истерични вълни от смях. Искаше да се смее, докато умре. Но се приближаваха още пазачи, любопитни придворни и зяпнали роби. С непохватни движения той свали червения си преториански плащ и уви с него сина на Флавия. Викс преметна единия край върху лицето му.

– Погрижете се за императора – нареди Паулиний на стражите. – Повикайте лекаря му. Аз ще се погрижа за момчето.

– Префекте, къде го водите?

– Императорска заповед! – каза хладнокръвно Паулиний. – Специална заповед!

Пазачите незабавно сведоха погледи.

– Как се чувстваш? – прошепна Викс на момчето, докато го измъкваха от коридора и от бързо растящата тълпа от зяпачи.

– Ами… ами… странно е… не знам. – Момчето беше на крачка да се разплаче.

Под наметалото Паулиний повдигна воала на Юлия. Отдолу имаше дълъг плитък разрез, кървящ леко. Не кървавата рана, която Паулиний беше очаквал.

– Предполагам, че изродът е пропуснал – сви рамене Викс. – Имаш късмет!

Късмет? Паулиний не искаше да мисли Като стигнаха до външната порта, Викс се обърна и тръгна обратно, а Паулиний пое сина на Флавия.

– Какво ще правиш с мен? – попита задъхано младият наследник.

Ще кажа на императора, че си мъртъв, помисли си Паулиний. И че съм се отървал от тялото тихомълком.

– Не мърдай – скара му се той и пришпори коня си с момчето, превито на седлото пред него. Лек галоп към къщата на баща му сред падащия здрач, отчаяни опити да обясни случилото се; но за негова изненада на баща му бяха достатъчни едва няколко думи.

– Добра постъпка! – беше всичко, което му каза, и за по-малко от секунда вече бе отпратил всички роби, а раненото момче беше бързо отнесено вътре.

– Императорът… – Езикът на Паулиний беше като от олово. – Императорът не бива да разбере, че ти...

– Няма – хладнокръвно отвърна баща му. – Ще изведа момчето от града още преди зазоряване.

– Весталката – каза Паулиний, – тя беше… Тя не беше весталка, а Юлия, която е мъртва.

– Няма време за това сега… – Маркус не изглеждаше изненадан. Паулиний зяпна от почуда.

– Ти си знаел?

– Да не мислиш, че е успяла да инсценира собствената си смърт без чужда помощ? Връщай се в двореца, преди да са забелязали липсата ти!

Краката на Паулиний го отведоха до кръглия храм на Веста. Като погледна нагоре, видя, че другите девици весталки го наблюдават, подредени в мълчалива бяла редица. Лицата на всички бяха забулени.

Окървавения воал на Юлия сложи на първото стъпало. Коленете му омекнаха и той седна до него, докато двама преторианци не дойдоха да го търсят.

Старата година беше умряла и по императорски декрет Рим щеше да посрещне новата със смърт.

Странна, негодуваща тълпа се беше събрала, за да изпрати Флавия в изгнание, а весталката – към смъртта ѝ. Императорът беше обявил ден за празненства, но знаменосците изглеждаха куци, цветята падаха като сълзи, а фанфарите звучаха като погребална песен. "Не е на добро, шепнеха си хората, не е на добро." Жрица и патрицианка, и двете обречени още преди да е изтекъл и първият ден от новата година – предстоящата година със сигурност нямаше да донесе нищо добро.

Мрачно чувство измъчваше Паулиний, който съпровождаше затворничките на черния си кон.

Глъчка посрещна двете осъдени жени, които вървяха към съдбата си, заобиколени от преторианци. И двете дребни и светлокоси, едната в изцапана копринена туника с цвят на корал; другата в чиста роба на весталка. Кораб очакваше Флавия, а след това малък остров сред морето; но всичко, което предстоеше на весталката Юстина, беше задушна гробница, където щеше да бъде зазидана с тухли. Весталките, които престъпваха обета си, бяха погребвани живи.

Хванати за ръце, двете жени минаха по улицата.

– Защо? – Паулиний чу Флавия да пита унило – да ме оставят жива на някакъв остров за следващите четирийсет години – защо това да е по-милосърдно от смъртта?

– Кой е казал, че боговете са милосърдни? – гласът на Юлия беше нежен.

– О, знам, че не са! Твоята богиня или моят бог… Момчетата ми са мъртви, Юлия. По-големият заедно с Флавий, а по-малкият – дори не знам къде е екзекутиран.

– Аз не бих била толкова сигурна все още, Флавия.

– Не! Познавам Домициан. Той мрази децата, защото му напомнят, че е смъртен – уби собствените си деца още в утробата, като преби жена си, а сега убива и моите.

– Гледай към хоризонта.

– Какво?

– Когато пристигнеш в Пандатерия. Това е тихо място – треви, полюлявани от вятъра, тихи плитчини и малка каменна колиба с малка гробница. Ти ще си сама и тишината ще бъде непоносима за известно време, затова се вслушвай в крясъците на морските птици и гледай към хоризонта. Няма да си сама за дълго.

Гласът ѝ беше кадифен и успокояващ.

– Един ден, скоро, ще видиш платно на ръба на океана. Избеляло червено платно, струва ми се, с ред гребла от всяка страна. Ще си помислиш, че идват, за да те убият, ще искаш да избягаш, но ще останеш гордо на мястото си, защото си от рода на Флавиите и ще умреш като такава. Но галерата няма да акостира. От нея ще се спусне малка рибарска лодка без гребла и приливът ще я понесе към брега, и много преди да достигне до сушата, ти ще видиш кой седи в нея, махайки с ръце и викайки името ти. И ще се хвърлиш в океана, за да посрещнеш сина си.

– Няма как да знаеш това – гласът на Флавия беше тих като шепот. – Как би могла да знаеш това?

– Понякога виждам някои неща. А ти имаш и още причини да живееш, Флавия Домицила.

Паулиний се обърна. Юлия беше протегнала ръка и я беше положила върху корема на Флавия.

– Моля?

– По-добре да продължаваме да вървим. Не искам да навличам неприятности на Паулиний. – Юлия побутна сестра си напред. – Дъщеря. Все още не можеш да я почувстваш, но тя е там. Ще се роди през пролетта, на Пандатерия, и на мен ми се струва, че ще я наречеш на мое име.

Горещи сълзи пареха в очите на Паулиний. Той гледаше сляпо напред.

– Но… но от къде...

– О, знам! Нека не говорим за това. Знам, но съм единствената, която го знае. Домициан изобщо няма да разбере – веднъж щом те изпрати на твоя тих малък остров, ще забрави за теб. Но не и императрицата. Тя ще се погрижи да си нахранена и дори мисля, че ще ти изпрати акушерка, когато му дойде времето. Може би дори ще намери начин да измъкне теб и децата ти от този остров някой ден. Тя някога беше храбра жена – може би отново ще стане такава!

– Юлия… Юлия, аз

– Време е – каза пазачът до Паулиний.

– Не! – Флавия надигна глас. – Не, аз не...

– Тихо – рече успокоително Юлия. – Пожелавам ти гладко пътуване, Флавия Домицила. И ако нямаш нищо против – наистина дай на дъщеря си моето име.

Един миг… и Флавия вече я нямаше.

Никоя весталка не можеше да бъде погубена в Рим. Малката гробница беше построена извън крепостните стени, близо до Колинската порта в campus sceleratus. Място, по-популярно като Злите полета. Императорът беше наредил да се издигне платформа, като за празненство, но събралата се тълпа бе необичайно притихнала, докато наблюдаваше как девицата весталка се спря пред гробницата си и събра с ръка снежнобелите дипли на робата си. Паулиний видя баща си да стои с Калпурния, ръцете им неочаквано се вплетоха здраво. На специалната платформа императрицата изглеждаше още по-скована и изваяна от мрамор от всякога, императорът стоеше както винаги с румено лице и с непреклонен поглед, а Викс – в алената си туника – не криеше, че му се гади.

Весталката сложи босия си крак на ръба на отворения гроб и погледна надолу към грубите стъпала.

– Спри!

Напрежението ескалира, когато Паулиний скочи от коня си. За миг той се озова до нея и сграбчи ръката ѝ.

– Юстина, Юлия!

– Юстина. Повече ми харесва. Така ме наричаше баща ми. Защото, както казваше той, изглеждам сериозна като съдия.

– Ти не… аз помня… – Той почти не виждаше лицето ѝ от сълзите в очите си – тя беше просто бяла мъглявина. – Юстина, не мога да те оставя

– Значи ще ме откраднеш, като ме метнеш през рамо? Ще съсечеш императора?

– Юстина!

– Шшшт... – Тя сложи ръка върху устата му. Паулиний затвори очи и притисна устни към дланта ѝ. За миг ръката ѝ се задържа там. После се изплъзна и тя изчезна като видение.

Със затворени очи той чу босите ѝ крака по временните стъпала. Представи си проблясъка на косите ѝ с цвета на скитско злато, потопен в гробницата. Видя във въображението си вратата, която се запечатва след нея. Чу ужасяващия звук от пръст, която бързо затрупваше входа на гробницата.

Отвори очи. Домициан гледаше надолу от платформата, наблюдаваше с безизразни черни очи как погребват племенницата му жива. Усмихна се.

– Да поиграем по-късно на зарове, префекте? – предложи той и се запъти обратно към своите документи.

– Хайде да вървим – каза тихичко Ариус и сложи ръка върху рамото на Теа.

– Викс изглеждаше добре – каза Теа със слаб глас. – Изглеждаше добре. Не изглеждаше ли добре? – Спря и добави меко: – Той ме погледна.

– Видях.

Теа не каза нито дума повече, докато Ариус не залости вратата на малката им таванска стаичка в покрайнините на града, която бяха успели да наемат с последните останали им пари. А след това се отпусна на тясното миризливо легло и остана да лежи трепереща.

– Преди да влезе в тази гробница, очите ѝ минаха през тълпата и се спряха върху мен – сякаш знаеше, че съм там.

– Теа… – Ариус положи неуверена ръка върху рамото ѝ, а когато тя не се отдръпна, дойде в студеното легло до нея и я погали по косата. Нямаше сълзи, но тялото ѝ се разтърсваше от време на време, сякаш я побиваха тръпки. Ариус си помисли за мъжа, който тя и Юлия бяха делили.

Внимавай. Внимавай. Той пропъди демона и зарови лице в косите на Теа. Докосна слепоочието ѝ с устни само за да я утеши, но устата му някак се отклони към извивката зад ухото ѝ, после по линията на шията ѝ.

Теа се раздвижи и той се отдръпна, ужасен, че я е изплашил. Но тя с въздишка се сгуши на гърдите му и положи глава на рамото му.

За момент остана да лежи неподвижен, като я държеше, сякаш е направена от стъкло. После плъзна пръсти в косата ѝ и наведе главата ѝ назад, за да може да я целуне. Устата ѝ беше толкова хладна и сладка, колкото когато бе на петнайсет.

Той усети как напрежението се връща обратно в тялото ѝ, но когато се отдръпна, тя го сграбчи страстно. Целуна я отново, с докосване, нежно като сняг, после целуна следата около врата ѝ, останала от императорския обръч, а после и първия бял белег под гърдата ѝ от някоя императорска игра. Изхлузи туниката ѝ през главата и люби измъченото ѝ, безупречно избелено тяло; любеше го и скърбеше над него, заличаваше белезите с ръце и с устни, жадуваше нежно, с грубоватите си и непохватни движения, да ѝ върне обратно загорялото от слънцето, закалено от работа тяло без нито един белег, което някога му бе дала.

Теа затвори очи, гърбът ѝ се изви в колебливо удоволствие, а гласът му я докосваше с цялото сладкодумие, на което бе способен, опитваше се с всички сили да накара упорития ѝ, умен мозък да разбере колко много я обича той… И може би успя, защото тя го целуна и почти изхлипа, когато ръцете ѝ се увиха около врата му и с всяка фибра на тялото си почувства изблика на тиха, тиха радост. Те заспаха, преплетени като усукано въже, без да кажат и дума.

Девиците весталки взеха окървавения воал и го положиха на олтара си.