Госпожицата със зелените очи

10.

Настъпи гробно мълчание. Марескал беше замаян като боксьор при нокдаун. Совину, който все още стоеше с насочен револвер към Брежак, също изглеждаше слисан.

Внезапно избухна нервен смях, който звучеше весело и непринудено в напрегнатата атмосфера на стаята. Смееше се Аврелия, в която изкривената физиономия на комисаря предизвика тази бурна реакция. Най-смехотворното беше, че подигравателното изречение беше прочетено от самия потърпевш.

Марескал я гледаше, без да скрива тревогата си. Как можеше младото момиче да реагира така при ужасното положение, в което се намираше.

— Положението остава същото — каза си той. — Нищо не се е променило.

Той търсеше връзката между смеха и спокойното още от самото начало на срещата им държане на момичето. На какво се надяваше тя? Всичко това го караше да мисли, че отнякъде идва опасност. Успокои се с мисълта, че беше невъзможно някой да го изненада. Взети бяха всички предохранителни мерки.

— Ако Брежак мръдне, стреляй между очите му — заповяда Марескал на Совину.

Той отиде до вратата и я отвори. Наведе се над перилата на стълбата и извика:

— Лабонс, Тони, влизал ли е някой?

— Никой — чу се отдолу.

Объркан още повече, той се върна обратно при останалите. В стаята всичко беше постарому. Само… само че стана нещо невероятно, което подкоси краката му и го накара да остане като втрещен до вратата. Совину държеше незапалена цигара в устата си и го гледаше като човек, който иска огънче.

Марескал се опита да прогони видението. Може би подчиненият му искаше да пуши, което беше нормално. Не трябваше да се безпокои за това. Марескал напразно се опитваше да се успокоява. Совину постепенно се превръщаше от полицейски агент в… Совину беше…

При други обстоятелства Марескал не би възприел по този начин обратът, който стана. Но и най-невероятните събития му се виждаха нормални, щом се отнасяха до „човека от бързия влак“. Макар и да не искаше да повярва на очевидното, той не можеше да не го признае. Совину, агентът, който лично министърът му бе препоръчал миналата седмица, не беше друг, а човекът, който бе арестувал сутринта и беше в момента в затвора.

— Тони! — изрева комисарят, като излезе за втори път на стълбите. — Тони, Лабонс, качете се веднага, дявол да ви вземе!

Той крещеше, проклинаше и чупеше всичко наоколо. Мяташе се като муха в стъклото на прозорец.

Помощниците му се качиха моментално. Той се обърна към тях със заекващ глас:

— Совину… Знаете ли кой е Совину? Той е онзи тип, когото арестувахме сутринта в отсрещната къща. Маскирал се е и е избягал от затвора.

Тони и Лабонс го гледаха като зашеметени.

Шефът им бълнуваше. Той ги вкара в стаята и с изваден пистолет се развика:

— Горе ръцете, бандит! Лабонс, стреляй и ти по него!

Без да трепне, Совину започна внимателно да сваля грима от лицето си. Дори остави на масата пистолета, с който допреди малко заплашваше Брежак.

С един скок Марескал докопа оръжието и отскочи назад.

— Горе ръцете, или ще стрелям! Чуваш ли ме престъпнико? — продължи да вика той.

„Престъпникът“ изглежда не се развълнува от заканите. Той продължаваше да сваля грима си на три метра от насоченото към него дуло.

— Ще стрелям, чуваш ли? Ще броя до три и ще стрелям! Едно… две…

— Ще направиш глупост, Рудолф — прошепна Совину. Рудолф не го послуша и започна да стреля напосоки.

Брежак се наведе ниско, но Аврелия не мръдна. Знаеше, че щом спасителят й не я пази, значи нямаше нужда и тя да го прави. Доверието й беше толкова голямо, че дори се усмихна. Совину продължаваше да чисти с носната кърпа боите от лицето си. Постепенно под маската започна да се появява Раул.

Марескал стреля шест пъти и успя да счупи едно огледало, проби две картини и разби мрамора на камината. Засрамен от слабите си нерви, каза сдържано на двамата агенти:

— Чакайте до стълбата. При повикване елате веднага.

Лабонс се опита да се противопостави, защото предпочиташе първо да арестуват въпросния Совину, но комисарят не се съгласи.

— Правете това, което ви заповядвам — каза им той властно.

Изблъска ги навън и затвори вратата след себе си.

Совину привърши преобразяването, обърна сакото си и като оправи вратовръзката си стана. Вече беше друг човек. Малкият и слаботелесен полицай, който допреди малко изглеждаше жалък, се беше превърнал в елегантен млад мъж.

— Приемете поздравите ми, госпожице — каза Раул. — Мога ли да ви се представя: барон де Лемези, изследовател и от една седмица полицай. Познахте ме веднага, нали? Разбрах го още долу в преддверието. Вашият смях преди малко е истинска награда за мен!

Той поздрави Брежак.

— На ваше разположение съм, господине.

Накрая, обръщайки се към Марескал, весело каза:

— Добър ден, стари приятелю. За съжаление ти не ме позна и си позволи да вярваш на Совину. Той е несъществуваща личност, която министърът, посредством жена си, ви препоръча. Така аз успях да се самоарестувам и да намеря скритата от мен бутилка, в която имаше лист, на който пишеше: „Марескал е празна глава“.

Можеше да се предположи, че комисарят ще се хвърли да хване Раул за гушата, но се овладя. Раул продължи със същия шеговит тон, който шибаше Марескал като с камшик:

— Не ми изглеждаш добре, Рудолф. Виждам, че нещо те мъчи. Може би предпочиташ да ме виждаш не тук, а в някоя затворническа килия? За да не се измъчваш повече, ще ти разкажа всичко. Нахлуването в къщата на де Лемези беше организирано лично от мен. Задържаният е нает от мен човек, на когото платих добре. Ти беше толкова доволен от „плячката“, че не обърна внимание колко бързо Совину хвърли на главата му една кърпа и го поведе към затвора. Напълно спокоен, ти дойде тук, за да арестуваш госпожицата. Въпреки нежеланието ти, аз смятах, че трябва да се съберем четиримата, както сме в момента. Налага се да си изясним много неща, за да не се връщаме повече назад.

Въпреки ужасните подигравки, Марескал се овладя. Искаше да се покаже, че е напълно спокоен. С небрежен жест грабна слушалката на телефона.

— Дирекцията на полицията, моля… Дайте ми Филип… Ти ли си, Филипе… Да… Грешката забелязана ли е?… Да, в течение съм… Слушай! Вземи двама здравеняци със себе си и бързо елате в дома на Брежак! Не губете нито секунда.

Той остави слушалката и погледна Раул.

— Разкри се много рано, любезни приятелю — каза той, подигравайки се на свой ред и доволен от новото положение, — комбинацията ти пропадна. Известно ти е какъв ще бъде резултатът. На стълбата чакат Лабонс и Тони, тук съм аз и Брежак, а след малко ще дойдат трима здравеняци от полицията.

Раул с цялото си внимание забиваше кибритени клечки в една пукнатина на масата. Нареди седем една след друга и постави една по-далеч от останалите.

— Дявол да го вземе, седем срещу един! Малко сте, какво ли ще стане с вас?

Той протегна ръка към телефона.

— Ще позволиш ли?

Марескал не се противопостави, но продължаваше да го наблюдава внимателно.

— Ало, дайте ми номер 22–23, госпожице… Ало, председателя на републиката ли е? Господин председателю, изпратете бързо на господин Марескал един военен полк.

Побеснял, Марескал грабна слушалката.

— Стига глупости. Предполагам, че не си дошъл тук, за да се шегуваш. Кажи, какво искаш?

Раул направи отчаян жест.

— Не разбираш от шеги, скъпи Рудолф, а точно сега е времето да се повеселим.

— Говори — извика комисарят! Аврелия пошепна тихо:

— Моля ви, говорете.

— Госпожице, и вие ли се страхувате от полицията? Навярно искате да избегнете срещата си с нея? Да поговорим, имате право.

Гласът му стана сериозен и той повтори:

— Та искаш да поговорим, Марескал, но да говориш означава да действаш. Аз владея положението по причини, които ще изложа пред теб, за да те убедя…

— В какво трябва да ме убедиш?

— В абсолютната невинност на госпожицата — каза ясно Раул.

— Искаш да кажеш, че тя не е убивала? — изсмя се злобно комисарят.

— Не е, разбира се.

— Може би и ти не си убивал?

— Да, предположението ти е вярно.

— Кой тогава извърши убийствата във влака?

— Други хора.

— Това е лъжа!

— Истина е. В тази история лъжецът си ти, Марескал. Искам да ти повторя още веднъж това, което ти казах в Монте Карло. Не познавах госпожицата. Когато спасих Аврелия на гара Бокур, я бях виждал само веднъж на булевард Осман. Единствените ни няколко срещи бяха в манастира. Макар че разговаряхме няколко пъти, тя нито веднъж не спомена за престъплението в бързия влак. Открих тайната без нейна помощ. Помогнаха ми моят опит и чистото й лице, което не прилича на лице на престъпница.

Марескал повдигна рамене, но не се опита да противоречи. Беше любопитен да чуе странните тълкования на Раул. Погледна часовника си и се усмихна — Филип и двамата полицаи вече бяха близо.

Брежак слушаше, без да разбира нищо. Аврелия, която изведнъж започна да става неспокойна, не го изпускаше от очи.

Раул продължи, като несъзнателно започна да използва думите на Марескал:

На 26 април във вагон № 5 имаше само четирима пътници: една англичанка, мис Бакфийлд…

Спря внезапно, за да помисли няколко секунди, и продължи с решителен тон:

— Трябва да се започне по друг начин и да се върнем назад, към първопричината за всичко останало. Историята може да се раздели на две. Не знам всички подробности, но имам достатъчно факти, за да обясня всичко ясно и последователно.

Той започна бавно да разказва:

— Преди около седемнадесет години в Шербург четирима млади хора се срещали в едно кафене. Това били Брежак, секретар в морското управление, Жак Ансивел, Лубо и Жодо. Отношенията помежду им не траяли дълго. Брежак се преселил в Париж. Оженил се за вдовицата д’Астьо, която имала малка дъщеря на име Аврелия. Бащата на жена му, Етиен д’Астьо, малко преди това открил нещо. Така поне е написано в писмата до дъщеря му. Един ден той извикал при себе си любимите си същества. Пътуването било извършено тайно, но Брежак научил за това веднага, а не по-късно, както предполага Аврелия, Брежак разпитал съпругата си, но тя скрила от него подробностите. Споделила обаче някои неща, които го накарали да мисли, че старият е намерил и след това скрил златно съкровище. Брежак бил силно раздразнен, че не му откриват тайната. Тормозел жена си и малката й дъщеря. Животът им станал непоносим.

Събитията, които последвали, подлудили Брежак. Жена му умряла от плеврит, а тъстът му заболял тежко и бил отписан от лекарите. Той се безпокоял какво ще стане с тайното съкровище. Непоносима му била мисълта, че то може да бъде завещано на малката Аврелия и че той няма да получи нищо. На всяка цена искал да узнае тайната.

Една случайност му показала как да стори това. При разкриването на една кражба попаднал на тримата си бивши приятели от Шербург. Изкушението било голямо и той решил да сподели с тях съществуването на съкровището. Сделката била сключена. Той освободил тримата престъпници, а те отишли в Прованс, където в едно село старият д’Астьо лежал на смъртно легло. Измъчвали безпомощния старец цяла нощ, но той умрял, без да каже нито дума. Убийците изчезнали, а на съвестта на Брежак останала да тежи гибелта на един болен човек.

Раул де Лемези спря за малко и погледна Брежак. Той мълчеше и не реагираше на обвиненията. Изглеждаше, че всичко му е безразлично и нищо на света не може повече да увеличи нещастията, които се бяха струпали на главата му.

Аврелия беше скрила глава между дланите си. За разлика от тях Марескал се оживи и започна да възвръща самоувереността си, след като чу фактите, които уличаваха прекия му началник. Той с нетърпение погледна часовника си.

Раул продължи:

— Това е било ненужно престъпление, но с тежки последици за извършителите му. Жак Ансивел, уплашен от случая, заминал за Америка. Преди да отпътува, той споделил всичко пред жена си. Тя отишла при Брежак и под заплахата, че ще го издаде, го принудила да подпише признание, с което да поеме цялата отговорност за случилото се. Брежак подписал под влиянието на страха, че ще бъде разкрит. Документът бил предаден на Жодо и Лубо и те го скрили в бутилката, която намерили под главата на стария д’Астьо и случайно запазили. Оттогава те изнудват Брежак и той играе по тяхната свирка.

Достатъчно били умни, за да не го тормозят на дребно, а да изчакват той да напредне в службата. В главите им съществувала единствената мисъл за скритото съкровище, за което им разказал Брежак. Плановете им се объркали от това, че единственият, който знаел нещо, била Аврелия, но тя мълчала. Изчакали я да напусне манастира, където Брежак я затворил, и започнали да действат.

Аврелия се върнала от приюта и още на другия ден вторият й баща получил една бележка. В нея Жодо и Лубо пишели, че са на негово разположение за търсене на съкровището. Заплашвали го, че ако не накара момичето да проговори, ще сторят това по собствени методи.

За Брежак това било гръм от ясно небе. Смятал, че след дванадесет години всичко е забравено. Самият той не се интересувал повече от съкровището. То само му напомняло за едно старо престъпление, за което се сещал със страх от време на време. Сега на сцената отново излезли старите му съучастници, които искали да го изнудват. Питал се какво да прави?

Нямало друг изход, освен да се подчини. У него се събудила и старата алчност и той започнал отново да тормози доведената си дъщеря. Не минавал и ден без мъчителните за Аврелия въпроси. Животът й станал непоносим. Тя искала да живее нормално, но не й позволявали.

Към постоянния тормоз се прибавила и отвратителната любов на Брежак. Не си заслужава да говорим за нея. По това време се появил и Рудолф, който станал най-омразният съперник на Брежак за сърцето на доведената му дъщеря.

Единственият изход за жертвата останало бягството. Към това я насърчил Вилхелм, синът на приятеля му от Шербург, който той бил принуден да приема в дома си. Вдовицата Ансивел пазела сина си в резерв. Той успял да стане доверител на Аврелия. Много умно се сближил с бъдещата изгодна партия за женитба. Мечтаел тя да го обикне и й предложил подкрепата си, като й обещал да я заведе в Южна Франция.

Дошъл 26 април.

Интересно е какво са правели и къде са се намирали актьорите в драмата, която предстояло да се разиграе. Госпожицата била щастлива, че ще се избави от затвора си и се съгласила да пие чай с втория си баща в сладкарницата на булевард Осман. Видяхме, че срещата с Марескал завърши със скандал. Брежак я отвел след това обратно у дома, но тя избягала и настигнала Вилхелм Ансивел на гарата.

Вилхелм преследвал двойна цел. От една страна, да излъже Аврелия, а от друга, да участва в един обир под ръководството на мис Бакфийлд, в чиято банда участвувал. Нещастната англичанка не подозирала, че е замесена в драма, за която няма представа.

На сцената излизат Жодо и братя Лубо. Те действат прикрито и Вилхелм и майка му не знаят, че те са станали техни съперници при разгадаване на тайната. Тримата бандити внимателно проследили Ансивел и знаели всичките им планове. Намерението им било да отвлекат Аврелия и на всяка цена да научат всичко от нея.

Идва действието във вагон № 5. В единия му край са се настанили мис Бакфийлд и де Лемези, а в другия Аврелия и Вилхелм. Марескал погрешно смяташе, че братя Лубо са били в едно от купетата. Двамата братя и Жодо са скрити в тъмнината на четвърти вагон. Разбираш ли, Марескал?

— Да, отвърна комисарят.

— Влакът заминава. В два часа пристига на гара Ларош. Настъпва моментът за действие. Тримата маскирани престъпници тръгват да изпълнят предварителния си план. В първото купе виждат двама заспали пътници. Изпод завивката на единия от тях се показва кичур руса коса. Жодо и единият от братята ги нападат, а третият пази. Баронът е зашеметен и вързан, а жената се съпротивлява. Жодо я хваща за гърлото и едва тогава забелязва грешката си. Разбира, че това не е Аврелия, а друга дама. Тримата тръгват към другия край на вагона. Вилхелм е чул подозрителния шум от борбата и е нащрек. Вижда нападателите и стреля два пъти с пистолета си. Те падат убити, а Жодо избягва.

— Разбра ли грешката си Марескал? Всички свеждахме изводите си до външните факти и смятахме, че убитите са жертва, а бегълците — убийци. Не допускахме, че може да е обратното: нападателите да са тези, които са убити от защитаващите се. Единственото правилно решение за Вилхелм е било да избяга от мястото на събитията. Един касоразбивач не позволява правосъдието да се намесва в работата му. При евентуално разследване тъмните страни от живота му биха могли да излязат наяве. Затова той не се колебал и като споделил пред спътницата си за скандала, който може да избухне около нея и Брежак, я убедил да избягат. Уплашена и безпомощна, ужасена от гледката на двата трупа, тя се подчинила. Вилхелм насила й нахлузил престилката и маската. Той също се маскирал и взел всички куфари, за да не остави следи след себе си. Видях ги как хукнаха през коридора, където се сблъскаха с контрольора и след кратка борба избягаха.

Един час по-късно, след изтощителното преследване, Аврелия беше арестувана и затворена на гарата. Там тя се сблъска с Марескал.

Обратът на събитията настъпи с моята поява.

Раул стана и направи жест, сякаш излиза на сцената.

— Крайно време беше и аз да се появя като герой в тази драма — усмихна се той. — Сигурен съм, че и ти се радваш, Марескал, като виждаш, че от тази тълпа от престъпници се появява един честен човек. Той застава в защита на невинността, която има красиви зелени очи. Щом се появява барон де Лемези, събитията започнаха да се развиват нормално и представлението завършва със смях и добро настроение.

Раул отново се разходи наоколо и се наведе над младото момиче:

— Защо плачете, Аврелия? Всичко свърши и дори Марескал се прекланя пред невинността ви. Не плачете, аз се явявам на сцената винаги в решителния момент. Не ни остава нищо друго, освен да си отидем, преди да са дошли тримата юначаги и преди пехотният полк да обгради къщата. Ти няма да попречиш на госпожицата да си отиде свободно, нали Рудолф? Ела, Аврелия!

Тя се приближи плахо към Раул, чувствувайки, че сражението още не е спечелено. Не се излъга. Марескал се изправи неумолим на прага на вратата, а Брежак застана до него. Двамата се съюзиха срещу общия противник, който ги беше победил.

Раул се приближи към тях и без да обръща внимание на Брежак, каза на Марескал:

— Животът понякога е по-сложен, отколкото изглежда. Опитах се да ти обясня фактите такива, каквито са. Сега ти знаеш, че Аврелия д’Астьо е невинна. Пусни я да си върви.

Марескал вдигна категорично рамене.

— Никога.

— Не се противопоставяй, Марескал. Виждаш, че не се шегувам. Искам едно от теб, да признаеш грешката си.

— Моята грешка?

— Да, защото тя не е убивала и не е била съучастница, а жертва.

Комисарят се засмя злобно.

— Щом не е убивала, защо бяга? Разбирам бягството на Вилхелм, но нейното? Какво спечели от това и защо после нищо не призна? Освен думите й в началото, че иска да говори със съдията, тя пазеше пълно мълчание.

— Заслужаваш шестица, Марескал — призна Раул. — Възражението ти е сериозно. Аз също се озадачавах от нейното мълчание. Едва тук, в тази къща, успях да реша задачата. Моля да ми простите, че докато боледуваше, претърсих вещите й. Наложиха го обстоятелствата. В едно от последните писма на майка й, която не е таила илюзии за Брежак, пише: „Аврелия, каквото и да стане, каквото и да е поведението на втория ти баща, никога не го обвинявай. Дори да е виновен, ще те моля да го защитиш. Аз съм носила неговото име. Не забравяй никога това.“

Марескал възрази:

— Но тя не е знаела за престъплението на Брежак. Дори да й е било известно нещо, то няма връзка с нападението в бързия влак. Очевидно е, че Брежак не е замесен в него.

— Не е вярно, забравяш Жодо.

— Каква е връзката му с него в конкретния случай?

— Разгадаването й ми излезе доста скъпо. Срещу солидна сума майката на Вилхелм, която открих в Париж, ми даде писмена декларация, която обяснява всичко. Синът й споделил пред нея, че в купето на бързия влак, изправен до труповете на двамата братя, Жодо със свалена маска се заканил на Аврелия: „Ако кажеш и дума за мен на полицията и бъда арестуван, ще разкажа за едно минало престъпление. Трябва да знаеш, че Брежак уби дядо ти д’Астьо“. Тази заплаха е била тежък удар за Аврелия, но я накарала да мълчи. Казвам ли истината, госпожице? Тя промълви:

— Да, такава е цялата истина.

— Разбра ли, Марескал, че възражението ти е неоснователно? Мълчанието на жертвата е още едно доказателство за нейната невинност. За втори път настоявам да я пуснеш да си върви.

— Не — каза Марескал, като удари силно с крак.

— Защо?

Гневът на комисаря избухна внезапно.

— Искам да предизвикам скандал, за да си отмъстя. Искам всички да узнаят за бягството й с Вилхелм, за арестуването й, за престъплението. Искам да я покрия със срам и позор! Тя ме отблъсна и сега трябва да плати. Брежак също трябва да плати. Ти беше достатъчно глупав, за да ми дадеш фактите, които ми липсваха. Брежак, а заедно с него и малката са в ръцете ми. Жодо — също. Цялата банда е разобличена и нито един няма да ми се изплъзне. Аврелия ще получи това, което й се пада.

Марескал бълнуваше от гняв, важно изпъчен пред вратата.

Раул взе от масата листчето, което беше извадено от бутилката, и го подаде на комисаря:

— Вземи го, приятелю. Сложи си го в рамка и го закачи над леглото.

— Подигравай се колкото искаш — изръмжа Марескал. — Ти също си в ръцете ми. Още от началото си създаде много проблеми с проклетото си огънче. Но сега ще ти дам на тебе едно огънче. С него ще можеш цял живот да пушиш в каторгата, където ще те изпратят. Оттам идваш и там ще отидеш. Мислиш, че не знам кой си и не мога да те разоблича? Аврелия, погледни любимия си, ако искаш и си спомни за царя на мошениците. Бившият благородник де Лемези не е друг, а…

Той прекъсна тирадата си. На вратата се звънеше. Нямаше кой друг да е, освен Филип и двамата юначаги. Марескал потри ръце и въздъхна с облекчение.

— Мисля, че си загубен, Люпен… какво ще кажеш?

Раул наблюдаваше Аврелия внимателно. Споменатото име на Люпен изглежда не й направи впечатление. Тя със страх се вслушваше в шума, който идваше отвън.

— Мила госпожице — каза той, — изглежда доверието ви към мене все още не е пълно. С какво, дявол да го вземе, може да ви уплаши въпросният полицай Филип?

Той отвори прозореца и се обърна към някой, който навярно беше долу на тротоара:

— Вие сте Филип от дирекцията, нали? Елате без здравеняците, които са с вас, за да можем да си кажем нещо насаме. Нали ме познавате? Аз съм барон де Лемези, а Марескал ви чака с нетърпение.

Той затвори прозореца и каза:

— Сметката е правилна. От едната страна са четирима, и трима — от другата — вместо двама Филип беше взел със себе си още един полицай. Не броя Брежак, защото той престана да проявява интерес към събитията. Това означава седем души, които лесно ще ми видят сметката. На госпожицата със зелените очи също.

Аврелия се усмихна пресилено, но не можа да промълви нищо, освен няколко неразбираеми думи.

Марескал чакаше при стълбата. Вратата на преддверието беше отворена и се чу тропот от множество крака. След няколко мига комисарят имаше до себе си шестима души, които бяха готови да изпълнят заповедите му. Той им даде тихо някакви указания и се върна със самодоволно лице.

— Няма да има излишна съпротива, нали бароне?

— Естествено, идеята да избия и седмината не е по вкуса ми.

— Значи ще ме последвате доброволно?

— Ако наредите, до края на света.

— Без условия, разбира се?

— Не, имам едно условие. Искам да закуся.

— Съгласен съм, но със сух хляб и вода като куче — пошегува се жлъчно Марескал.

— Не, предпочитам шантилски сладки и аликантско вино, с които предпочиташ да закусваш ти.

— Какво каза? — попита Марескал с изненада и безпокойство.

— Много е просто. Ти ще ме поканиш на чай и аз ще приема, без да се двоумя. Нали имаш среща в пет часа?

— Среща ли? — все по-объркан попита Марескал.

— Да, разбира се… спомни си. Нали ще бъде в гарсониерата ти на улица Дюплак, където всеки ден посрещаш и тъпчеш със сладки и вино жената на твоя…

— Мълчи! — пошепна побледнял Марескал. Цялата му самоувереност изчезна.

— Защо да мълча? — попита Раул наивно. — Нали ме каниш или не искаш да ме представиш на…

— Мълчи, дявол да те вземе — повтори Марескал.

Той се върна обратно при хората си, повика Филип настрана и му каза:

— Почакай един момент, Филип. Трябва да уредим някои подробности, преди да го арестуваме. Отведи за малко хората си, за да не слушат за какво ще си говорим.

Той затвори вратата, върна се при Раул и му прошепна, за да не чуят останалите:

— Какво искаш да постигнеш с това?

— Абсолютно нищо.

— Тогава защо се интересуваш? Откъде знаеш…

— Адреса на гарсониерата и името на приятелката ти ли? Не представляваше никаква трудност да проуча личния ти живот и да науча къде и кой приемаш. Трябва да призная, че имаш вкус — полумрак, цветя, сладки вина, дълбоки и меки дивани… Истински Фолибержер, нали Марескал?

— Нямам ли право на подобни неща? Каква връзка има всичко това с арестуването ти?

— Не би имало никаква връзка, ако не беше допуснал глупостта да държиш в своя любовен храм писмата на дамите, които го посещават.

— Ти си лъжец!

— Ако лъжех, лицето ти нямаше да е толкова бледо.

— Говори ясно какво знаеш.

— В ъгъла има един шкаф, а в него една касетка. В нея има чудесни писма, завързани с цветни лентички. Те са достатъчни, за да компрометират две дузини светски дами, чиято страст към красивия Марескал е изразена без никакво стеснение. Ако искаш, мога да цитирам: Жената на прокурора Б… госпожица X… и най-вече достойната, макар и попрезряла, но представителна съпруга на…

— Мълчи, подлецо!

— Подлец е този, който си служи с хубавата си външност, за да напредне в кариерата — каза тихо Раул.

С наведена глава и несигурна походка Марескал обиколи три пъти стаята, приближи се към Раул и го попита:

— Каква цена искаш за тези писма?

— Тридесет сребърника, като Юда.

— Без глупости, кажи колко?

— Тридесет милиона.

Марескал трепереше от гняв и нетърпение. Раул му каза със смях:

— Не се ядосвай, Рудолф, Аз съм добро момче, а ти си ми симпатичен. Много държа на комичнолюбовната ти литература и мога още дълго да си я чета и да се забавлявам с нея, но няма да ти искам пари. Искам само да оставиш на спокойствие Аврелия и Брежак, дори и Жодо и Ансивел, за които аз ще поема грижата. Полицията е поверила целия случай на теб, но няма сериозни доказателства и затова ти препоръчвам да не се занимаваш повече с него. Така той ще отиде в архивата.

— Ще ми върнеш ли тогава писмата?

— Не, те ще ми служат за гаранция. Ще ги пазя внимателно и ако решиш да нарушиш уговорката ни, ще ги публикувам. Тогава ще стане много лошо за теб и приятелките ти.

Капки пот се стичаха по челото на комисаря. Той каза:

— Някой ме е издал.

— Възможно е — вдигна рамене Раул.

— Да, издаден съм от нея. Чувствах от известно време, че ме следи. Чрез нея ти организира събитията, както искаше, и дори ми беше препоръчан от мъжа й.

— Това беше война — каза весело Раул. — След като ти си служеше с безчестни средства, аз не можах да не действам като теб. Трябваше да запазя Аврелия от ужасната ти омраза. Освен това, Рудолф, ти беше много наивен. Как си могъл да допуснеш, че такъв човек като мене цял месец ще изчаква безучастно събитията и ще се надява на мекото ти сърце? Трябваше да вземеш мерки. Особено като видя в Бокур, Монте Карло и манастира какъв противник имаш срещу себе си.

Той го потупа по рамото.

— Не падайте духом, Марескал. Губиш играта, но в джоба си имаш оставката на Брежак и можеш да направиш голяма крачка в кариерата си. Бъди сигурен, че добрите ти дни ще се върнат, но не трябва повече да разчиташ на жените. Бъди женкар, ако искаш, бъди полицай, щом ти харесва, но не бъди никога полицай, който използва жените за кариерата си, и женкар, който си служи пред жените с полицейската си власт. Накрая ще ти дам един съвет: срещнеш ли някога Арсен Люпен, бягай където ти видят очите. За един полицай това е началото на мъдростта. Аз свърших, очаквам нарежданията ти и да се разделяме.

Марескал едва се държеше. Той се колебаеше дали да отстъпи, или да повика хората си.

— Буря в една глава — каза Раул. — Защо упорстваш още, бедни Рудолф?

Комисарят не се съпротивлява дълго. Беше достатъчно умен, за да разбере, че всяко негово упорство само ще влоши положението му. Подчини се и повика Филип. След минута помощниците на Марескал напуснаха къщата. Той беше загубил сражението.

Раул се приближи до Аврелия.

— Всичко е наред, госпожице. Не ни остава нищо друго, освен да заминем. Куфарът ви е долу, нали?

Тя промълви, сякаш се пробуждаше от страшен кошмар:

— Възможно ли е!… Как успяхте?

— Всичко може да се уреди с Марескал — каза той весело. — Той е отлично момче и винаги действа разумно. Подайте му ръка, госпожице.

Аврелия остана неподвижна и не подаде ръка на Марескал. От своя страна той й обърна гръб и се хвана с ръце за главата.

Тя постоя така още малко и след това се приближи до Брежак. Той изглеждаше безучастен към всичко и имаше странен вид, за който след време Раул щеше да си припомни.

— Още само една дума — каза Раул, спирайки се на прага. — Ангажирам се пред Марескал и втория ви баща да ви отведа в едно тихо и приятно убежище, където един месец ще останете сама. След това аз ще дойда и ще ви попитам как искате да уредите живота си. Съгласна ли сте?

— Да — отвърна тя.

— Тогава да вървим.

Те тръгнаха. Тя беше толкова слаба, че той трябваше да я подкрепя по стълбите.

— Колата ми е наблизо — каза той. — Имате ли сили да пътувате цяла нощ?

— Да — потвърди тя. — Толкова съм щастлива, че съм свободна, но и толкова се страхувам!

Когато излязоха от къщата, Раул чу изстрел на горния етаж. Той се обърна към Аврелия, която явно не беше доловила нищо:

— Автомобилът е вдясно. В него е дойката ми, за която ви говорих. Идете там, а аз трябва да се върна горе за малко. Само няколко минути и ще ви настигна.

Докато тя се отдалечаваше, той бързо изтича по стълбите.

В стаята, проснат на едно канапе, Брежак агонизираше. До него стояха слугата му и Марескал. Вълна от кръв плисна от устата му и той не мръдна повече.

Трябваше да предположа какво ще направи — прошепна Раул. — Оставката, заминаването на Аврелия… Бедният, плати дълговете си.

Той се обърна към Марескал:

— Оправи се със слугата и телефонирай да ти изпратят лекар. Нека да не се разчуе веднага за самоубийството. Аврелия не трябва нищо да узнае. Ако я търсят, ще кажеш на полицията, че се намира в провинцията на гости у приятелка.

Марескал го хвана за ръката.

— Признай, че ти си Арсен Люпен!

— Ето че професионалното ти любопитство взема връх — каза Раул.

Той обърна лицето си към Марескал и подигравателно се засмя:

— Ти го каза, дебелако.

Раул бързо слезе по стълбите и забърза към колата. Видя, че Аврелия се беше настанила до старата му дойка. Той хвърли внимателен поглед наоколо и попита:

— Не видяхте ли някой да се навърта около колата?

— Не, отвърна старата жена.

— Сигурна ли си? Може би си забелязала двама мъже, единият малко пълен, а другият има превръзка на ръката си?

— Да, наистина! Двама мъже, които приличат на описаните, се разхождаха по тротоара в долния край на улицата.

Раул излезе от колата и забърза в указаната посока. Близо до черквата Сен Филип той настигна двамата типове. Потупа ги по рамото и весело им каза:

— Вие двамата сте били приятели, не знаех. Как си Жодо, а ти Вилхелм Ансивел?

Те се обърнаха изненадани. Жодо го позна.

— Вие сте онзи тип от Ница! Казах на Вилхелм, че именно вие придружавахте преди малко Аврелия.

— Аз съм и онзи тип от Тулуза — обърна се Раул към Вилхелм.

Той замълча за малко и продължи:

— Какво търсите насам момчета? Къщата на Брежак ли наблюдавате?

— От два часа се навъртаме насам — отвърна нахално Жодо. — Пристигането на Марескал, шетането на полицията, заминаването на Аврелия, всичко видяхме. Предполагаме, че вие сте в течение на цялата история и се опитвате да я използвате в свой интерес. Бягате с момичето, докато Брежак се разправя с Марескал. Без съмнение това ще доведе до оставка и арест…

— Брежак се самоуби — прекъсна го Раул.

Жодо подскочи от изненада.

— Брежак е мъртъв!

Раул ги отведе по-близо до църквата.

— Слушайте ме внимателно и двамата. Забранявам ви повече да се месите в тази работа. Жодо, ти уби стария д’Астьо, мис Бакфийлд и причини смъртта на братята Лубо. Това е достатъчно, за да отидеш на гилотината. Вилхелм, ти трябва да знаеш, че майка ти ми продаде за голяма сума пари всичките си тайни. Обещах й да не те закачам, но само що се отнася до миналото. Ако започнеш отново, няма да се колебая да ти счупя и другата ръка или да те предам на Марескал.

Объркан, Вилхелм беше готов да отстъпи, но Жодо реши да се съпротивлява.

— Искате да кажете, че цялото съкровище остава за вас? Раул вдигна рамене.

— Значи още вярваш в съкровището, приятелю?

— Вярвам, разбира се, и ми дотегна през тези двадесет години все някой да иска да ми го отнеме.

— Да ти го отнема? Би трябвало най-напред да си сигурен, че съществува и точно къде се намира това богатство.

— Аз не знам нищо, но малката знае. Ето защо…

— Искаш сигурно да делим? — попита Раул през смях.

— Не е необходимо. Ще успея сам да взема своята част и толкова по-зле за тези, които ще се опитат да ми попречат. Държа в ръцете си повече козове, отколкото мислите. Сбогом, предупредих ви.

Раул ги изгледа как се отдалечават. Срещата му беше много неприятна.

На другия ден на обяд Аврелия се събуди в една светла стая, от чиито прозорци се виждаше катедралата на Клермон Феран. Тя беше настанена в стар пансион, преустроен в санаториум. Разположението му беше много подходящо, за да й осигури убежище и окончателно възстановяване на здравето.

Младото момиче прекара в него няколко спокойни седмици, без да разговаря с никого, освен със старата дойка на Раул. Разхождаше се в парка и по цели часове мечтаеше. Очите й шареха по склоновете на планината Пюй де Дом, която започваше от възвишенията около Роая.

Нито веднъж Раул не дойде да я види, но намираше в стаята си цветя и плодове, изпратени от него. Раул обикаляше скришом по пътеките, които криволичеха из лозята, и тайно я наблюдаваше отдалеч. Мислено и отправяше пламенни думи, които издаваха силните му чувства.

По гъвкавата походка на Аврелия той отгатваше, че животът се връща отново при нея. Над ужасните часове, изпълнени с престъпления, се спускаше сянката на забравата и разцъфтяваше спокойното щастие.

— Вие сте щастлива, госпожице със зелените очи — казваше той. — Щастието е душевно състояние, което позволява да се живее с настоящето. За разлика от него страданието се храни само с лоши спомени и празни надежди. Щастието се настанява и в най-добрите неща на ежедневието, като ги превръща в радост и удоволствие. Вие сте щастлива, Аврелия, когато берете цветя, когато лягате на леглото, когато се разхождате. Видът ви във всеки един момент издава радост.

На двадесетия ден Аврелия получи писмо от Раул, в което той й предлагаше през следващата седмица да направят екскурзия с автомобил.

Тя прие без колебание.

В уречения ден тя тръгна по една камениста пътека, която я изведе на главния път. Там я очакваше Раул. Като го видя, Аврелия се спря смутена и неспокойна, като жена, която се пита в много важен момент накъде тръгва и къде ще я отведат обстоятелствата. Раул се приближи и й направи знак да мълчи.

— Не се съмнявах, че ще дойдете. Знаете, че трябваше пак да се видим, защото опасността не е отминала и има още много нерешени въпроси. Вие ми се доверихте и оставихте да направя, каквото е необходимо. Трябва да ме оставите да ви водя за ръка докрай и да не се боите от нищо. Свършено е със страха, който ви караше да виждате призраци. В бъдеще трябва да се усмихвате и да посрещате събитията като приятели.

Той й протегна ръка. Тя го остави да стисне нейната. Аврелия искаше да му каже нещо, да му благодари, да го увери, че му има доверие, но схвана излишността на подобни думи и замълча. Тръгнаха заедно и пресякоха старото село Роая.

Часовникът на църквата показваше осем и половина. Беше събота, 15 август. Планината се издигаше пред тях под едно чудно небе.

Те не размениха нито дума, но Раул не преставаше да й говори нежно в себе си:

— Не ме презирате вече, госпожице. Забравихте някогашната обида. Уважавам ви толкова много, че също не искам да си спомням за нея. Хайде, усмихнете се, защото свикнахте да гледате на мен като добрия ви гений, а на добрият гений човек се усмихва.

Тя не се усмихваше, но той я чувствуваше много близка.

Пътуваха повече от час. Заобиколиха Пюи де Дом и поеха по един доста тесен път, който водеше на юг. След няколко километра той се стесни още повече. Минаваше през пуста и безводна местност и ставаше още по-стръмен. Беше павиран с неравни плочи.

— Старо римско шосе — каза Раул. — Няма древен кът от Франция, в който да няма останки от времето на Цезарите.

Тя не отговори. Ставаше все по-разсеяна и замислена.

Старият римски път заприлича на козя пътека. Изкачването по него стана още по-трудно. Показа се малка долина, в която беше разположено почти запустяло село. На указателната табела пишеше: „Жювен“. След това се показа гора, а след нея равнина с приятен изглед. По-нататък римският път пълзеше между склонове, обрасли с гъста трева. Те спряха. Аврелия ставаше все по-съсредоточена. Раул не преставаше да я наблюдава внимателно.

Изкачиха се на една поляна, която очароваше с цветята си. Тя беше оградена с иззидана от дялани камъни висока стена, която се губеше в далечината. Стигнаха до една врата в нея, от която Раул имаше ключ. Той отвори. Тръгнаха по високия наклон нагоре. Когато се изкачиха на върха, видяха пред себе си заобиколено от скали езеро.

За първи път Аврелия зададе въпрос, от който пролича напрежението на мисълта й.

— Мога ли да знам, дали имате някакви съображения да ме доведете тук, или това е случайно?

— Наистина, пейзажът е доста тъжен — каза Раул, като избегна прекия отговор, — но в него има много характерна дива меланхолия. Казват, че туристите не идвали насам, но както виждате, тук се правят разходки с лодка.

Той я заведе до една стара лодка, която беше привързана със синджир за един кол. Аврелия се качи в нея, без да каже нищо. Той хвана греблата и те заплаваха.

Във водата, с цвят на керемида, се отразяваше тъмният цвят на невидимите облаци. В края на греблата лъщяха капки, които изглеждаха тежки като живак. Съществуваше впечатление, че лодката може да потъне в тази метална на вид вода. Аврелия потопи ръката си в нея, но веднага я отдръпна след допира със студената и неприятна вода. От гърдите й се изтръгна въздишка.

— Какво ви е? — попита Раул.

— Нищо… Не знам какво да кажа…

— Вие сте неспокойна… развълнувана…

— Развълнувана съм наистина. Усещам у себе си неща, които ме объркват и озадачават… Струва ми се, че съм друго същество и вас ви няма. Разбирате ли?

— Разбирам — каза той с усмивка.

Тя промълви:

— Това, което чувствам, ми причинява болка и все пак съм щастлива, че го изпитвам.

В дъното на отсрещните скали, по върховете на които минаваше стената, имаше една вдлъбнатина, откъдето започваше тесен канал. Те се отправиха нататък. Скалите ставаха все по-тъмни и навяваха скръб. Аврелия ги гледаше плахо и от време на време вдигаше очи към страшните силуети, които образуваха. Те изобразяваха налягали лъвове, гигантски капчуци и огромни статуи.

Когато стигнаха до средата на този фантастичен канал, внезапно чуха далечен неясен шум. Той идваше оттам, откъдето бяха минали преди един час. Това беше черковен звън с тежки и весели тонове, в който бе събран трепетът от божествената музика, идваща от звъна на камбанарията на далечна катедрала.

Младата девойка изглеждаше като замаяна. Тя чуваше гласа на миналото, на това тайнствено минало, което беше избледняло в паметта й. Сега то кънтеше в нея и около нея.

Стъписана и тръпнеща от спомени, Аврелия се опита да се запази от лавината от силни емоции, която се стовари върху нея. Миналото я притискаше и тя нямаше повече сили да му се противопостави.

— Боже мой! Боже мой! Кой сте вие?

Аврелия беше смаяна от това неразбираемо чудо. Не беше откривала на никого поверената й тайна и ревниво пазеше детските си спомени. Майка й беше наредила да не ги разкрива пред никого, освен пред човека, който ще бъде всичко за нея. Сега се чувствуваше безпомощна пред този загадъчен мъж, който четеше в дъното на душата й.

— Не съм се излъгал, нали? Това е мястото на твоята тайна — каза Раул, трогнат от вълнението на момичето.

— Да, тук е — прошепна Аврелия. — Още по пътя започнах да си припомням нещата от моето детство… пътя… дърветата… езерото със студена вода… и най-вече звъна на камбаните! Той е същият. Настигна ни точно на мястото, където някога го слушахме с майка и дядо. След това продължихме към друга част на езерото, което се намираше под същото слънце…

Тя повдигна главата си и се огледа наоколо. Друго езеро, по-малко, но по-красиво, се откриваше пред тях. То бе заобиколено от по-стръмни скали и изглеждаше по-усамотено.

Един по един спомените й възкръсваха. Тя ги разказваше тихо, притисната до Раул, като признания, които се правят на най-близък приятел. Разказваше за едно малко момиченце, което безгрижно и щастливо се забавлява с природата, която беше сега пред просълзените й очи.

— Сякаш ме водите из живота си — каза Раул, който се задушаваше от вълнение.

Тя продължи:

— Майка ми седеше на вашето място, а дядо точно отсреща. Аз целувах ръката на майка ми. Самотното дърво отсреща е същото. Същите са и големите слънчеви петна, които се плъзгат по тази скала. Там свършва езерото, което е продълговато като полумесец. Тук някъде, на самия му край, трябва да има малък плаж. Той е там, до водопада, отляво на скалата. Има още един водопад, вдясно. По-нататък е пясъкът, а веднага след него има пещера… Да, сигурна съм… При входа на тази пещера имаше един човек, който ни чакаше. Той стоеше прав и се виждаше оттук. Беше много едър с дълга посивяла брада и облечен в кафява блуза. Няма ли да го видим пак?

Мислех, че ще го видим — каза Раул, — и съм много учуден, че го няма. Вече е почти обяд, а срещата ни беше определена за този час.

Те слязоха на малкия плаж, чиито песъчинки лъщяха на слънцето. Две скали се съединяваха под остър ъгъл, в дъното на който имаше вдлъбнатина. Отпред пред нея беше направена стряха от керемиди. Под стряхата беше поставена маса. На нея бяха наредени чинии с храна и плодове.

В една от чиниите имаше визитна картичка, на която беше написано: „Маркиз де Талансей, приятел на дядо ви д’Астьо, ви поздравява, Аврелия. Той ще дойде скоро и се извинява, че не може лично да ви посрещне.“

— Той е очаквал идването ми? — учуди се Аврелия.

— Да — отговори Раул. — С него преди четири дни разговаряхме дълго и се уточнихме да ви доведа днес на обяд.

Аврелия разглеждаше с интерес всичко наоколо. Под широк рафт, затрупан с бои, имаше триножник за рисуване. На него бяха закачени стари дрехи. Напряко беше завързан стар хамак. В дъното два големи камъка образуваха огнище.

— Тук ли живее той? — попита тя.

— Да, особено през този сезон. През останалото време живее в село Жювен, където го открих. Не минава ден, без да дойде тук поне на разходка. Прилича на дядо ви и е оригинален старец, с артистични дарби. Живее като отшелник. Ходи на лов, ръководи пазачите на стадата си и храни всички бедни от местността. В диаметър от два километра всичко е негово. Вече петнадесет години той чака вас, Аврелия.

— Може би чака пълнолетието ми?

— Точно така, по силата на едно споразумение с дядо ти. Аз се опитах да науча нещо по този въпрос, но той иска да говори само с вас. Трябваше да му разкажа целия ви живот и премеждията, които се струпаха на главата ви. Обещах му, че ще ви доведа и той ми даде ключа от имението си. Много се зарадва, че ще ви види.

— Тогава защо не е тук?

Отсъствието на маркиза озадачаваше все повече Раул. Нещо му подсказваше, че не трябва да се безпокои. Не искаше тя да се тревожи и затова се стремеше чрез цялото си красноречие да отвлича вниманието й. Това беше първият им съвместен обяд, и то в толкова особена обстановка.

Внимаваше да не я обиди с прекалената си нежност. Усещаше, че тя има пълно доверие в него. Разбираше, че той е приятел, който й желае само доброто. Толкова пъти я беше спасявал!

Аврелия пошепна:

— Искам да ви благодаря, но не знам как. Прекалено много ви дължа, за да мога да ви се отплатя.

Той й каза:

— Усмихнете се и ме погледнете със зелените си очи, това ми е достатъчно.

Тя се усмихна и го погледна.

— Вече нищо не ми дължите — каза той.

Към три часа биенето на камбаните започна отново и звънът им отново достига до тях.

— Този звън има логично обяснение — обясни Раул. — Явлението е известно в цялата област. Когато вятърът духа откъм Клермон Феран, въздушното течение носи удара на камбаните на църквите на града към езерото.

— Обяснението не е точно — повдигна глава тя.

— Вие имате друго обяснение?

— Истината е, че вие сам донесохте камбанния звън, за да върнете спомените ми от детството.

— Значи аз мога всичко?

— Да, можете всичко — каза тя, изпълнена с доверие.

— След като виждам всичко — пошегува се Раул, — то трябва да си легнете, защото забелязах, че очите ви се затварят.

Аврелия използва подсещането му и се изтегна в хамака.

Раул застана пред прага на пещерата. Погледна часовника си и махна раздразнено с ръка — беше три и четвърт, а маркиз де Талансей още не идваше.

— Това вече не е от значение — каза той възбуден. Знаеше, че не е прав и че има случаи, при които всичко има значение.

Той се върна обратно и погледна девойката, която спеше спокойно. Обземаше го растящо безпокойство. Пресече малкия плаж и забеляза, че лодката, която беше изтеглил на брега, сега е два или три метра навътре във езерото. Улови я с един прът и забеляза, че в нея има около четиридесет сантиметра вода. С големи трудности успя да я изтегли на сушата.

— Чудно ми е, че не сме потънали на идване — каза си Раул.

Видя, че не става въпрос за пробита дупка, която може да се запуши, а за цяла изгнила дъска, която е била закована само с четири гвоздея.

Раул помисли, че маркизът е сторил това, но бързо отхвърли това предположение. Какъв мотив би имал той, приятелят на д’Астьо, да причини нещастие на внучката му?

Един въпрос го измъчваше: откъде идваше тук Талансей, когато нямаше лодка на разположение? Навярно имаше път, по който можеше да се стигне дотук пеша.

Раул започна да търси. Забеляза, че там, където скалата се допираше до езерото, в камъка бяха издълбани няколко стъпала. Оттам започваше пътека, която представляваше тесен корниз, по който, за да върви човек, трябва да се държи за издатините.

Раул тръгна по нея. Тук-там в скалата бяха забити железни куки, за които се придържаше, за да не падне. Макар и трудно, успя да се изкачи догоре и се убеди, че пътеката заобикаля езерото и води към дефилето. В далечината двама овчари гонеха стадата си към вратата на високата стена, която заобикаляше имението. Високият силует на маркиза не се виждаше никъде.

След като загуби цял час за проучванията си, Раул се върна обратно. С тревога видя, че за това време водата се беше покачила и беше заляла първите стъпала. Той трябваше да скочи в нея.

— Чудно — каза той със загрижен вид.

Аврелия навярно го беше чула, защото дойде при него.

— Водата… — каза тя — колко се е покачила. Как си обяснявате това?

— Природно явление, като камбаните. След това се пошегува:

— Езерото следва морските закони на прилива и отлива.

— Кога ще спре покачването на водата?

— Може би след час или два.

— Искате да кажете, че ще залее половината от пещерата?

— Да… може дори да я напълни догоре. Черната линия по гранита показва докъде достига крайното ниво на езерото.

Гласът на Раул стана по-глух. Над тази линия имаше още една, която беше наравно със свода на убежището. Какво ли означаваше тя? Трябваше да се предполага, че понякога водата достига и до този свод, но по какви изключителни явления не знаеше.

Подобна хипотеза беше абсурдна. Природните катаклизми стават веднъж на хиляда години. Това са фантазии, на които не вярваше. Освен ако беше някое преходно явление, но то пък от какво се пораждаше?

У него се появиха неволни разсъждения. Мислеше за необяснимото отсъствие на Талансей. Питаше се дали съществува връзка между неговото изчезване и заплашващата ги опасност, която не знаеше откъде може да дойде. Не забравяше и повредената лодка.

— Какво ви е? — попита Аврелия? — Изглеждате много разсеян.

— Започвам да мисля, че си губим времето тук. Тъй като приятелят на дядо ви не идва, ние ще отидем при него. Срещата може да стане и в къщата му в Жювен.

— Как ще отидем дотам, като лодката е пробита?

— Вдясно има една пътека, по която жена трудно може да мине. Затова ще трябва да ви нося.

— Защо да не опитам сама?

— Ще се намокрите — каза той. — Достатъчно е един да гази във водата.

Той направи предложението си искрено и без задна мисъл, но забеляза че тя се изчерви. Изглежда мисълта да я носи, както в Бокур не и харесваше.

Двамата мълчаха, чувствувайки неудобство един от друг.

Младото момиче, което стоеше до брега, потопи ръката си в езерото и промълви:

— Няма да мога да изтърпя тази ледена вода…

Тя се върна обратно, като той я следваше. Мина четвърт час, който се стори много дълъг на Раул.

— Моля ви, да вървим — каза той. — Положението става опасно.

Тя се подчини и двамата заедно напуснаха пещерата. В момента, когато тя увисваше на врата му, нещо изсвистя и отломки от камък се разхвърчаха около тях. В далечината се чу гърмеж.

Раул веднага пусна Аврелия. Втори куршум удари в скалата до тях. Той дръпна момичето, бутна го вътре и се затича, като че ли атакуваше някого.

— Раул, забранявам ви!… Ще ви убият.

Той я сграбчи отново и насила я вкара в пещерата, откъдето беше изтичала, за да го спре. Тя се вкопчи в него и не го пускаше.

— Моля ви, останете тук…

— Не сте права — възрази Раул, — трябва да се действа.

— Не искам да се излагате на опасност… не искам… Аврелия го прегръщаше с треперещите си ръце и диво го притискаше към себе си. Беше забравила предишните си страхове.

— Не се страхувайте — каза тихо той.

— Не се страхувам от нищо — отговори тя, още по-тихо, — но трябва да сме заедно… Да не се разделяме пред опасността, която ни застрашава.

— Имате право. Няма да ви оставя — обеща Раул. Той показа главата си навън, за да огледа хоризонта.

Те бяха обсадени. Двама стрелци осуетяваха всеки техен опит да излязат навън. По малките облачета дим Раул откри мястото, където се намираха враговете им. Те се бяха разположили на двеста и петдесет метра от пещерата, на десния бряг на дефилето. От тази позиция те контролираха езерото и целия плаж. Извън обсега на куршумите им оставаше само вдлъбнатината вдясно и мястото, където се намираше огнището, което бе закрито от стряхата.

Раул направи усилие да се разсмее.

— Става смешно — каза той.

Смехът му изглеждаше толкова естествен, че Аврелия се окуражи.

Раул се пошегува:

— Ето ни обсадени. При най-малкото мръдване ще получим куршум. Трябва да призная, че всичко е организирано много добре.

— От кого?

— Веднага помислих за стария маркиз, но не може да бъде той.

— Какво е станало с него?

— Сигурно е попаднал в някоя клопка, която са му скроили стрелците отсреща. Това са навярно Жодо и Вилхелм Ансивел, от които не можем да чакаме милост.

Той се стремеше с думите си да отвлече вниманието на Аврелия от истинската опасност, която ги заплашваше. Изстрелите не представляваха нищо пред повдигащото се ниво на водата, която беше най-страшната съюзница на бандитите.

— Защо са подготвили тази клопка?

— Заради съкровището — каза Раул. — Аз обезвредих Марескал, но подцених Жодо и Вилхелм и те ме изпревариха. По необясним начин са узнали плановете ми, нападнали са маркиза и са задигнали книжата, които искаше да ви предаде. Навярно ни дебнат още от сутринта.

Не ни посрещнаха с куршуми, когато пресичахме дефилето, защото овчарите пасяха стадата си наблизо. Нямаше и защо да бързат. Знаели са, че ние ще чакаме Талансей, след като прочетем визитната му картичка, на която някой от тях беше написал няколко извинения. Точно тук ни устроиха засадата. Веднага, щом сме пресекли дефилето, те са затворили шлюзовете и нивото на езерото е започнало да се увеличава, без да забележим. То се пълни от двата водопада, водата от които няма къде да изтича. Овчарите вече се завръщат в селото, а езерото е отлична мишена. Така Раул остана изигран.

Всичко това той й каза с шеговит тон, като човек, който се забавлява от номера, който са му скроили. У Аврелия се породи желание да се разсмее.

Раул драсна клечка кибрит и запали цигара.

Отвън се чуха още няколко изстрела.

Нивото на езерото продължаваше да се повишава. Водата стигаше почти входа на пещерата.

Раул накара Аврелия да легне отново на хамака, а той скочи на единия от камъните на огнището. След малко изтича до масата, събра в една салфетка остатъците от обяда и ги постави на рафта до рисунките. Отвън отново се гръмна.

— Много е късно — каза Раул. — Няма от какво да се страхуваме повече. Малко търпение и ще се измъкнем. Преди да започнем изпълнението на моя план, трябва да починем и да възстановим силите си. След няколко часа ще настъпи нощта. Тогава ще избягаме по пътеката. Нощта е нашето спасение.

— Да, но водата през това време ще продължи да се покачва — каза Аврелия. — Има най-малко един час, преди да се стъмни.

— Това няма значение. Ще трябва само, вместо до коленете, да се намокря до кръста.

На пръв поглед всичко изглеждаше много просто, но Раул добре знаеше слабите страни на своя план. Най-напред това беше времето. Слънцето току що се беше скрило зад скалите и мрака щеше да настъпи най-малко след час и половина — два. Възможно беше тогава враговете им да застанат по-близо до пътеката и да отрежат пътя за него и момичето.

Аврелия се колебаеше и не знаеше на какво да вярва. Внимателно следеше покачването на водата и виждаше, че то се ускорява. От време на време трепереше, но се успокояваше като виждаше, че Раул не се тревожи.

— Сигурна съм, че ще намерите начин да се спасим — каза тя…

— Чудесно е, че ми имате доверие — отвърна й той.

— Спомняте ли си, че един ден, като разглеждахте линиите на ръката, ми казахте да се пазя от вода. Предсказанието се сбъдна, но аз не се страхувам от нищо. Убедих се, че можете да правите чудеса.

— Чудеса ли? — попита Раул, който използваше всяка възможност, за да я успокои с безгрижните си думи. — Не правя никакви чудеса, а действам според реалните обстоятелства. Считате ме за магьосник, защото ви доведох по местата на вашето детство, без да сте ми разказвали нищо преди това. Това стана възможно в резултат на дълги разсъждения. Поинтересувах се и научих, че формулата на шишето отговаря на химическия състав на водите от Роая, един от главните извори на Оверн. На картата видях, че в тази област се намира малкото селце Жювен и едноименното езеро. Наименованието му произлиза от латинското наименование, което значи Жуванс. Всичко се изясни. Поразходих се един час из селото, поговорих с хората и разбрах, че старият маркиз де Талансей стои в центъра на цялата работа. Представих му се като ваш пратеник. Той ми разказа, че сте били тук с майка ви на 14 и 15 август, а аз подготвих идването ни за същите дати. Вятърът в тези дни, както и преди години, духа по същия начин и пренася звъна на камбаните. В това е и тайната на чудото.

Тези думи не бяха достатъчни, за да отвлекат вниманието на девойката. След малко тя прошепна:

— Водата се качва все повече. Тя залива вече двата камъка и започва да мокри обувките ви.

Раул вдигна един камък и го постави на другия. След това стъпи отгоре им и опря лакти на въжето на хамака и продължи да говори със същия безгрижен вид. Страхуваше се да замълчи заради младото момиче. Говореше успокояващи думи, но умът му продължаваше да анализира опасната ситуация, в която бяха попаднали.

Положението наистина беше сложно. Водата продължаваше да се покачва вследствие на действията на Жодо и Вилхелм. Двамата престъпници бяха използвали природните особености, които съществуваха от стотици години. Можеше да се предположи, че както се повишава нивото, така трябва да има възможност и за понижение. След като имаше шлюзове, трябваше да съществува и механизъм, който да позволява езерото да бъде изпразнено. Дали имаше подобна система, макар и невидима, Раул не знаеше.

Раул не беше от тези, които очакват смирено смъртта. Колебаеше се дали да не скочи в ледените води и да преплува до шлюзовете. Спираше го една мисъл. Тревожеше се за съдбата на Аврелия, която щеше да загине, ако той бъде улучен от куршум или се схване и се удави в езерото.

Той прикриваше внимателно безпокойството си пред момичето, но Аврелия успяваше да долови някои колебания в гласа му. По тях тя съдеше, че у него има някакъв страх, който съществуваше и у нея. Неочаквано тя се обърна към него:

— Искам да ми кажете цялата истина. Предпочитам да науча дали има надежда за изход от положението ни?

— Денят вече си отива — опита се да отклони въпросите й Раул.

— Дори и по-скоро да падне нощта, пак няма да можем да се измъкнем.

— Защо мислите така?

— Не зная, но чувствам, че всичко е свършено и вие го знаете.

Раул й отговори твърдо:

— Ние не сме обречени. Опасността е много голяма, но все още е далеч. Ще се спасим, ако не губим нито минута и запазим спокойствие. Преди всичко трябва да обсъдим положението. Сигурен съм, че има изход и имаме още време да действаме. Но трябва да ми помогнете. За да си обясня някои неща, са ми нужни спомените ви. Всичките ви спомени!

Гласът на Раул стана настойчив и той продължи твърдо:

— Знам, че сте обещали на майка си да не разкривате тайната си, освен на човека, който ви обикнете. Смятам, че смъртта е още по-голяма причина от любовта. Вие може би не ме обичате, но аз съм влюбен във вас, а майка ви би желала да бъдете обичана. Простете ми, че въпреки клетвата си ви говоря за това, но има минути, през които не може повече да се мълчи. Аз ви обичам и искам да ви спася. Не трябва повече да мълчите, защото това ще бъде престъпление срещу самата вас. Трябва да отговорите на въпросите ми. Може би само няколко думи ще бъдат достатъчни, за да разбера това, което е нужно.

Тя промълви:

— Питайте.

Той каза веднага:

— Какво точно се случи, след като пристигнахте тук с майка си? Какви пейзажи видяхте? Къде ви водиха дядо ви и приятелят му?

— Никъде. Сигурна съм, че спях в един хамак, както днес. Около мен разговаряха. Това са спомени, които бях забравила и които сега се връщат отново. Спомням си миризмата на тютюна и пукота от отварянето на бутилка. После… после… вече съм будна… дават ми да ям. Грее ярко слънце.

— Слънце?

— Да, но това май че беше на другия ден.

— Сигурна ли сте, че е било на другия ден?

— Да, сигурна съм. Събудих се на това място на другия ден и навън грееше слънце. Само че всичко се е променило. Виждам същото място, но сякаш се намирам другаде. Виждам канали, но те не са точно тук.

— Искате да кажете, че не са на същото място?

— Водата не ги достигаше.

— Можехте ли да излезете от пещерата?

— Точно така, излязох от тази пещера. Дядо ми вървеше напред, а майка ми ме държеше за ръка. Под краката ми беше хлъзгаво, а наоколо имаше някакви развалини… Чуваше се звъна на камбаните, който е винаги в ушите ми.

— Всичко съвпада с моите предположения — каза през зъби Раул.

Настъпи тягостна тишина. Водата зловещо се плискаше, а масата, триножника, книгите и столовете плуваха в нея.

Той трябваше да седне в края на хамака и да наведе глава, за да не се опира в гранитния свод. Навън се здрачаваше, но настъпващата нощ едва ли щеше да им помогне. Раул напрягаше мисълта си, за да намери някакво решение. Аврелия лежеше до него и той долавяше в очите й нежност. Тя хвана една от ръцете му, наведе се и я целуна.

— Боже мой, какво правите? — каза замаян той.

Тя промълви:

— Обичам ви.

Зелените й очи блестяха в полумрака. Той чуваше как бие сърцето на любимата му и чувстваше, че не е изпитвал подобно щастие.

Тя обви ръце около шията му и нежно каза:

— Обичам ви. Това е моята голяма и единствена тайна, Раул. Тя е целия ми живот и друга не ме интересува. Обикнах ви още от първия момент, без дори да ви познавам, без дори да ви видя достатъчно добре. Обичах ви и през онази нощ и затова ви презирах… Срамувах се… Устните ви ме завладяха още там, на пътя край гара Бокур. Почувствах нещо, което не познавах и това ме ужаси. Изпитах такова удоволствие и щастие в онази страшна нощ, и то от човек, който не познавах! С цялото си същество чувствах, че ви принадлежа и нямам друго желание, освен да стана ваша робиня. Бягах от вас, не защото ви мразех, а защото ви обичах прекалено много и това ме плашеше. Бях толкова развълнувана, че повече не исках да ви виждам, но мислех единствено за вас. Успях да понеса всичките ужаси, които се стовариха върху мен, само защото вие съществувахте. Появявахте се винаги, когато имаше някаква опасност за мен. Раул, прегърнете ме силно. Обичам ви, Раул!

Той с болезнена страст я притисна към себе си. Никога не беше се съмнявал в тази любов. Пламъкът на първата целувка му беше подсказал за нея, а във всяка от срещите им имаше една загадъчност, чиято причина той отгатваше. Нежните думи на девойката, свежият й дъх и ласките й го сковаваха. Страхуваше се от голямото щастие, което изпитваше. Неукротимата му воля за борба у него изчезваше.

Аврелия схвана интуитивно вътрешната му слабост и го притисна още по-силно.

— Да се примирим, Раул. Нека се покорим на съдбата. С вас не се страхувам от смъртта. Искам тя да ни намери прегърнати, слели устни в последната ни любовна целувка. Сигурна съм, че никога нищо няма да ни донесе по-голямо щастие, отколкото в този миг.

Двете й ръце се бяха впили в него и той не можеше да се освободи. Тя наклони глава към неговата.

Да целуне прекрасната уста, която му се отдаваше, означаваше да се признае за победен и да се подчини на неизбежното. Раул не желаеше това. Цялата му същност се противопоставяше на подобна подлост, но Аврелия го молеше с думи, които го обезоръжаваха.

— Обичам ви… обичам ви!

Устните им се сляха, Раул вкуси опиянението на целувка, която съдържаше целия пламък на живота и всичката сладост на смъртта. Докато те се отдаваха на опиянението си, нощта все по-бързо се спускаше наоколо. Водата продължаваше да се покачва.

— Не, няма да допусна да умрете — извика стреснат Раул.

— Аврелия се опита да го задържи. Той я хвана за ръцете, а тя го молеше през сълзи:

— Моля те, недей! Какво искаш да правиш?

— Да те спася, да спася и двама ни.

— Много е късно!

— Не е късно. Нощта вече настъпи и трябва да се действа. Имам все пак някои сигурни предположения. Убеден съм, че има устройство, което може в даден момент да спре действието на шлюзовете. Би трябвало да има канали, които да позволяват бързото изтичане на водата. Трябва да ги намеря…

Аврелия не го чуваше и продължаваше да повтаря:

— Моля ви, не ме оставяйте сама в тази ужасна нощ. Страх ме е, скъпи Раул!

— Тъй като не ви е страх да умрете, не трябва да ви е страх и да живеете. Водата не може да стигне до хамака по-рано от два часа. Дотогава аз ще бъда тук Заклевам се, Аврелия, че ще се върна, каквото и да се случи, за да ти кажа дали сме спасени, или за да умрем заедно.

Той се освободи от прегръдките й, наведе се към нея и прошепна нежно:

— Имай ми доверие, скъпа. Знаеш, че винаги се справям с положението. Ще те предупредя с някакъв сигнал веднага, щом успея. Очаквай две изсвирвания, два изстрела или нещо подобно. Моля те, дори когато усетиш, че водата започва да те облива продължавай да вярваш в мен.

Тя се отпусна безпомощно.

— Върви, щом искаш.

— Нали няма да се страхуваш повече?

— Да, защото ти го искаш.

Той съблече сакото и жилетката, събу обувките и погледна светещия циферблат на часовника си. После го свали, закачи го на вратата си и скочи във водата.

Навън цареше непрогледен мрак. Раул нямаше оръжие и план за действие. Беше осем часа…

Първото впечатление беше ужасно. Нощта беше непрогледна. На небето нямаше нито една звезда, а гъста мъгла се стелеше наоколо. Раул се почувства като слепец. Ушите му долавяха единствено гробната тишина. Не се чуваха дори двата водопада, които бяха погълнати от водите на езерото. В тази мрачна бездна Раул трябваше да вижда, да слуша и да достигне целта.

Нито за момент не бе мислил сериозно да търси каналите. Това би било лудост и сигурна смърт. Целта му беше да стигне до двамата бандити. Те се бяха скрили и навярно се бояха да нападнат открито противник като Раул. Предпочитаха да дебнат с пушките си под прикритието на тъмнината.

Ледената вода стигаше до гърдите на Раул. Тя му причиняваше силна болка и той се убеди, че не може да преплува до шлюзовете.

Пипнешком мина покрай скалата, изкачи залетите от водата стъпала и стигна до пътеката. Изкачването беше много трудно. Спря внезапно, тъй като в далечината видя блещукаща през гъстата мъгла светлина. Невъзможно беше да определи точно откъде идва тя. Най-вероятно беше да е другата страна на езерото, откъдето бяха стреляли двамата престъпници.

Раул се колебаеше. Ако тръгнеше по суша трябваше да върви опипом по скалите, да слиза в пропасти и да загубва от погледа си светлината. Представи си Аврелия, която беше затворена в дъното на гранитната гробница и взе решение. Върна е бързо по пътеката, хвърли се във водата и заплува.

Струваше му се, че ще се задуши. Водата беше непоносимо студена. Разстоянието, което трябваше да преодолее, не беше повече от двеста и петдесет метра, но беше готов да се откаже. Струваше му се, че това, което прави, е извън силите му. Единствено мисълта за Аврелия му даваше сили. Той я виждаше как чака в пещерата, а наоколо й се чува дяволският плисък на езерото.

Раул удвои усилията си. Светлината го направляваше и той не смееше да откъсне поглед от нея. Възможно беше Вилхелм и Жодо да са на пост. Обърнатата към езерото светлина осветяваше страната, откъдето можеха да бъдат нападнати.

Като наближи брега, започна да се чувства по-добре. Плуваше бързо и изглежда това загряваше мускулите му. Светлината ставаше все по-ярка. Той смени посоката и заплува малко по-встрани, за да избегне осветената площ. Предполагаше, че бандитите са на върха на скалата, която беше вдадена в дефилето. Раул усети под краката си острите камъни и тихо излезе на брега.

Малко вляво, над главата му, се чуваше човешки говор. Не можеше да определи какво разстояние го дели от Вилхелм и Жодо. Не знаеше и как най-сигурно и лесно да стигне до тях. Трябваше да върви наслука.

Разтри силно тялото си със сух пясък. След това изстиска дрехите си и ги облече пак. Изчака още няколко мига и тръгна.

Не срещаше нито стръмен наклон, нито остри скали. Пълзеше по трошливи канари, които се ронеха, а корените на растенията, за които се опитваше да се задържи, се изскубваха. Напредваше много бавно, като впиваше до кръв нокти в рохкавата земя.

Никога през деня Раул не би предприел такова лудо пълзене. Бясната му енергия идваше от зловещото тиктакане на часовника му, който неумолимо му напомняше, че с всяка измината секунда опасността за Аврелия нараства. Трябваше да успее непременно.

Успя. Стигна до малка полянка. След малко допълзя и до една долинка. В дъното й се намираше полуразрушена колиба. На едно дърво пред нея висеше опушен фенер. На отсрещната страна двама души лежаха един до друг с гръб към него. До тях светеше електрически фенер, който беше направлявал действията на Раул.

Той погледна часовника си и потрепери. Изминали бяха петдесет минути — много повече, отколкото бе пресметнал предварително. Раул разбра, че има половин час, за да спре водата. Ако дотогава не узнае от Жодо какъв е механизмът за спиране, няма да му остане нищо друго, освен да се върне при Аврелия, за да умрат заедно.

Раул стигна пълзешком до колибата. Жодо и Вилхелм, които седяха на двайсетина метра от нея, смятаха че се намират в пълна безопасност и разговаряха високо. Гласовете им звучаха ясно, но не можеше да се разбере за какво говорят. Той се спря нерешително. Беше дошъл с намерението да действува енергично, но нямаше определен план. Не притежаваше никакво оръжие и беше опасно да влезе в ръкопашна схватка, която можеше да загуби. Не знаеше и дори в случай на успех противниците му дали ще се съгласят да преговарят.

Започна още по-бавно да пълзи напред, като се надяваше някоя дума от разговора им да му подскаже какво да прави. Измина още два или три метра и стигна до едно място, откъдето думите се чуваха ясно.

Жодо казваше:

— Не се ядосвай, дявол да те вземе! Когато слязохме до шлюза, нивото беше на кота пет. Това означава, че водата е стигнала до свода на пещерата. Сигурно е като две и две — четири, че с тях е свършено.

— Въпреки това трябваше да застанем по-близо до пещерата, за да следим, да не излязат от нея.

— Защо не го направи ти, приятелю?

— Ръката ми е счупена.

— Признай си, че се страхуваш от онзи юначага…

— И ти се страхуваш, Жодо.

— Не твърдя обратното… предпочетох куршума и наводнението, след като се сдобих с тетрадките на стария Талансей.

— Не произнасяй това име, Жодо.

Гласът на Вилхелм беше тих. Жодо му се присмя.

— Той вече е една мокра кокошка, не се притеснявай!

— Спомни си Жодо, какво ти каза майка ми след излизането ми от болницата: „Знаете къде този дявол Лемези е скрил Аврелия. Като го проследите, ще стигнете до съкровището и това е добре. Съгласна съм синът ми да действа заедно с вас, но без кръв и без престъпления…“

— Нямаше нито капка кръв — каза подигравателно Жодо.

— Знаеш какво искам да кажа и какво стана с нещастния човек. Когато има смърт, има и престъпление. Същото се отнася за Раул и Аврелия. Нима ще кажете, че смъртта им ще е естествена?

— В такъв случай трябваше ли да изоставим цялата работа? Мислиш ли, че тип като Лемези ще ти отстъпи мястото си заради черните ти очи? Познаваш го добре. Първо ти счупи ръката, а после щеше да ти смачка и физиономията. Трябваше да избираме или ние, или той.

— А какво ще стане с Аврелия?

— Двамата представляват едно цяло. Не може да премахнеш единия, без да премахнеш другия.

— Нещастната…

— Стига си се вайкал. Искаш ли съкровището, или не? То не се печели, като си пушиш лулата. Не видя ли, че в завещанието на маркиза Аврелия е наследница на Жювенското имение. Какво щеше да направиш при това положение? Може би щеше да се ожениш за нея? За женитбата са нужни двама, скъпи приятелю.

— Какво ще стане тогава?

— Утре езерото ще се върне в нормалното си положение. Не по-рано от други ден, защото така им е наредил старият, овчарите ще се върнат. Ще намерят маркиза умрял при нещастен случай. Те ще предположат, че е паднал в пропастта сам, а не че някой му е помогнал. Няма да намерят завещанието му, защото то е у мен. Няма да има и наследници, защото маркизът няма роднини. Държавата ще сложи ръка на имението му и след шест месеца ще бъде обявен търг за продажбата му. Тогава ние ще го купим.

— С какви пари?

— Шест месеца са предостатъчен срок, за да се намерят пари. Освен това имотът няма стойност за човек, който не знае тайната му.

— Ако започне съдебно разследване?

— Срещу кого и по какъв повод?

— Срещу нас във връзка с Лемези и Аврелия.

— Те няма да бъдат намерени и ще ги сметнат за безследно изчезнали.

— Няма ли да ги намерят в пещерата?

— Не, защото утре сутринта ще отидем там. Ще вържем по един камък на краката им и ще ги хвърлим в езерото.

— Какво ще правим с автомобила на Лемези?

— Следобед ще се измъкнем с него и никой няма да узнае, че изобщо са идвали тук. Ще помислят, че любовникът й е отвлякъл малката от санаториума и заедно са отпътували в неизвестна посока. Харесва ли ти моя план?

— Отличен е, стари мошенико — обади се един глас близо до тях. — Има само един недостатък.

Те се обърнаха стреснати и ужасени. Близо до тях се беше сгушил човек, който повтори:

— Има голям недостатък, защото почива на факти, които се смятат за свършени. Но какво ще стане, ако дамата и господина от пещерата са успели да избягат?

Ръцете на двамата бандити започнаха да опипват за оръжието си.

— Защо ви е оръжие? — попита подигравателно гласът.

Пред Жодо отново се появяваше човекът от Ница. Пред Вилхелм — човекът от Париж. Най-шокиращото беше, че пред тях е противникът им, от когото смятаха, че са се отървали завинаги.

— Жив съм, Аврелия също. Кота пет не означава, че водата е стигнала до свода. Мислехте, че толкова лесно ще се отървете от мен? Младото момиче е на сигурно място, без капка да го е намокрила. Можем сега да поговорим, но кротко. Давам ви пет минути и нито секунда повече. Разбира се, ако желаете?

Жодо мълчеше с блуждаещ поглед, изумен от случилото се.

Раул погледна часовника си и небрежно каза:

— Планът ви пропадна. Аврелия е жива, ще наследи имението и няма да има публичен търг. Ако я убиете и бъде обявена разпродажба, аз ще го купя. Това означава, че трябва и мен да убиете, а това е невъзможно, защото съм неуязвим. Виждате, че сте натясно и има само едно решение.

Жодо повдигна глава, като чу, че има изход и за него.

— Решението е да се споразумеем — каза Раул. Жодо мълчеше. Той се беше свил на две крачки от Раул и очите му горяха като трескави.

— Мълчиш, но очите ти говорят — каза Раул. — Виждам как зениците ти святкат като на диво животно. Предлагам ти, не защото искам нещо от теб. Жал ми е, че двадесет години преследваш една цел, която беше толкова близо да постигнеш. Трябва да призная, че това ти дава някакви права. Желая да ги откупя, защото искам да оставиш мен и Аврелия на спокойствие. Познавам те и знам, че си в състояние някой ден да ни причиниш нови злини. Добре е повече да не те виждам. Колко искаш за това?

Изглежда, че от тези думи Жодо се успокои и той отговори:

— Предложете сами.

— Известно ти е, че не става дума за богатство, от което всеки може да вземе своя дял, а за експлоатиране на разкопки, печалбите от които…

— Ще бъдат огромни — прекъсна го Жодо.

— Съгласен съм и затова предложението ми е съобразено с тях. Предлагам пет хиляди франка на месец.

Заслепен от тази цифра, престъпникът подскочи.

— За двама ни ли?

— Пет за теб и две за Вилхелм. Вилхелм не можа да се въздържи и каза:

— Аз приемам.

— А ти Жодо?

— Може би, но за гаранция трябва един аванс.

— Съгласен ли си да получиш сумата за едно тримесечие? В три часа утре ще се срещнем на площада в Клермон Феран, където ще ви предам чека.

— Какво ми гарантира, че утре барон де Лемези няма да заповяда да ме арестуват.

— Невъзможно е, защото ще арестуват и мен.

— Вас?

— Арестуването ми ще бъде много по-сензационно, отколкото си мислиш, защото аз съм Арсен Люпен.

Името предизвика страшен ефект върху Жодо. Едва сега си обясни, защо пропадаха всичките му планове и защо този човек упражняваше такова влияние върху него.

Раул повтори:

— Аз съм Арсен Люпен, когото търсят всички полиции по света. В сметката ми са повече от петстотин кражби и петстотин присъди. Разбираш, че се налага да се споразумеем. Ти си в ръцете ми, но и аз съм в твоите и по този начин сме квит. Преди малко можех да ти счупя главата, но предпочитам да се споразумеем. Разбрах, че имаш много недостатъци, но и сериозни качества. Още не мога да разбера как си ме проследил дотук. Имаш думата ми, а думата на Арсен Люпен е по-ценна от златото.

Жодо се посъветва шепнешком с Вилхелм и каза:

— Съгласни сме, но какво ще искаш от нас?

— Абсолютно нищо, стари приятелю — каза все така безгрижно Раул. — Аз съм човек, който държи на спокойствието си и плаща за това. Точната дума е, че ставаме съдружници. Ако искаш, можеш да внесеш своята част в сделката, като ми дадеш документите на маркиза.

— Наистина, упътванията на маркиза за езерото са много важни.

— Предполагам, след като си успял да затвориш шлюза. Можеш да ми ги дадеш, както и завещанието на стареца.

— Ще ти ги дам утре, в замяна на чека — заяви твърдо Жодо.

— Съгласен съм да почакам. Да си стиснем ръцете в знак, че сме се договорили, и да тръгваме всеки по своя път.

Те мълчаливо си стиснаха ръцете.

Срещата беше свършила, но истинската битка предстоеше. Всичко казано дотук имаше за цел да заблуди Жодо. Раул искаше на всяка цена да разбере къде се намират каналите. Страхуваше се, че умният му противник може да се досети за целта му. Никога Раул не се беше чувствал толкова неспокоен, но успя да каже небрежно:

— Защо да не се запозная с нещата, преди да си тръгна? Можеш ли да отвориш пред мен каналите за изтичане на водата?

Жодо възрази:

— Според тетрадките на маркиза са нужни осем часа, за да може да се изпразни езерото.

— Добре тогава, отвори ги сега. Така утре ти от тази страна, а ние с Аврелия от другата, ще можем да видим съкровището. Предполагам, че каналите са някъде под нас, до шлюза. Има ли пряка пътека, по която да стигнем дотам?

— Да, всичко е съвсем наблизо.

— Можеш ли да действаш с механизма?

— Много е просто и в тетрадката са дадени точни указания.

— Тогава да слезем и аз ще ти помогна — предложи Раул.

Жодо стана и взе електрическия фенер. Не подозираше, че Раул иска да го измами. Вилхелм също тръгна след тях. И двамата взеха пушките със себе си.

Раул, който държеше фенера, вървеше непосредствено след двамата бандити. Беше убеден, че е спечелил битката с тях.

Спуснаха се надолу. Минаха по един насип на брега на езерото и стигнаха до една ниша, където имаше завързана лодка. Жодо коленичи, отмести няколко големи камъка и откри четири железни лоста. Те бяха наредени в една линия и завършваха с железни вериги, които бяха поставени в глинени тръби.

— Механизмът е тук, до самият шлюз — каза той. — Веригите движат металическите врати, които са поставени на дъното.

Жодо дръпна една от дръжките. Раул направи същото с една от останалите и остана с впечатление, че на другия край на веригата една врата се отмести. Бързо дръпна и останалите два лоста. Водата започна леко да се движи.

Часовникът на Раул показваше девет часа и четиридесет и пет минути. Аврелия беше спасена.

— Дай ми пушката си или сам гръмни два пъти — каза му Раул.

— Защо?

— Това е сигнал. Оставих Аврелия в почти пълната с вода пещера. Представяш си ужаса, който изпитва. Обещах й да я предупредя, щом мине опасността.

Жодо беше смаян. Смелостта на Раул и признанието му за опасността, на която беше изложена Аврелия, го объркаха. Това издигна още повече в очите му авторитета на бившия му противник. Нито за миг не помисли да се възползва от положението. Два гърмежа отекнаха между скалите. Жодо каза след това:

— Роден сте за лидер. Всеки човек е готов сляпо и без колебание да ви се подчинява. Вземете тетрадките и завещанието на маркиза.

Раул прибра книжата и му каза:

— Ще направя от теб човек. Естествено, ти никога няма да станеш почтен, но все пак ще бъдеш поносим мошеник. Нали нямаш нужда от тази лодка? Тя ще ми помогне да стигна по-бързо при Аврелия. Ще ти дам един съвет: не се показвайте повече по тези места. На ваше място още тази нощ бих тръгнал към Клермон Феран. Това е всичко, довиждане до утре.

Той се качи в лодката и потегли.

— Не са лоши хора — каза си Раул. — Погъделичкаш ли природното благородство на сърцето им, веднага стават по-отзивчиви. Естествено те ще получат чековете си, независимо, че едва ли в сметката на де Лемези има пари.

С помощта на веслата разстоянието от двеста и петдесет метра не беше препятствие за Раул. Стигна до пещерата за няколко минути и с лодката влезе в нея.

— Чухте ли сигнала ми, Аврелия? Победихме! — извика той.

Фенера закачен на носа на лодката осветяваше всичко наоколо. Аврелия спеше тихо в хамака. Беше потънала в царството на съня, успокоена от обещанието на любимия си, на когото вярваше безгранично. Може би до нея беше достигнало ехото от двата гърмежа, но то не беше я събудило…

Когато на другата сутрин отвори очи, тя видя на дневната светлина чудни неща. Водата беше изтекла обратно. Раул, наметнат с овчарска аба, спеше дълбоко в лодката, която се намираше в дъното.

Аврелия продължително го гледа с очи, изпълнени с нежност и любопитство. Кой беше този човек, чиято воля се противопоставяше на съдбата и беше способен на чудеса? Беше чула, без да обърне голямо внимание, произнесеното от Марескал име Арсен Люпен. Трябваше ли да предполага, че Раул е самият Арсен Люпен?

— Кой си ти, когото обичам повече от живота си? Кой си ти, дето непрекъснато ме спасяваш, сякаш за това си предопределен? — попита тя тихо.

Раул се събуждаше и бавно отговори на въпросите на Аврелия:

— Синята птица, която носи щастие на добрите малки момиченца. Тя ги защитава от злите феи и ги отвежда в прекрасното им царство.

— Твърдиш, че имам свое царство, любими?

— Да, разбира се. Когато си била на шест години, си се разхождала в него. Днес то ви принадлежи по волята на един стар маркиз.

— Искам отново да го видя, Раул!

— Най-напред трябва да похапнем — каза той. — Разглеждането му ще бъде кратко. Това, което с векове е било пазено, скрито, може да излезе на бял свят само когато станете господарка на царството си.

Вярна на навика си, тя избягваше да разпитва за това, което беше извършил. Не знаеше какво е станало с Жодо и Вилхелм, както и с маркиз де Талансей. Предпочиташе да не се интересува от нищо и да се остави да я водят.

След няколко минути излязоха заедно. Уморена от силното вълнение, Аврелия облегна глава на рамото на Раул, като шепнеше:

— Раул, това е същото… същото, което видях на другия ден…

Картината, която се простираше пред тях, беше удивителна! В цялата падина, от която водата се беше оттекла, се простираха останки от паметници и храмове. Те бяха без покриви, с прекършени колони и разкривени стъпала и наподобяваха поразена от гръм гора. Въпреки това все още пазеха благородството и красотата на един отминал, но цветущ живот. В дъното се виждаше триумфалният римски път. Той беше ограден от двете си страни със симетрични храмове и полуразрушени статуи. Виеше се между колоните на разрушени арки, изкачваше се по брега и стигаше до пещерата, където навярно са се извършвали жертвоприношенията.

Всичко блестеше от влагата. Тук-там парчета от мрамор или злато отразяваха слънчевите лъчи.

От двете страни течаха водите на двата водопада.

Форумът — каза Раул, който беше побледнял, а гласът му издаваше вълнение. — Това е форумът. В документите на стария маркиз има точен план и обяснение за разположението му. Град Жювен е бил разположен под голямото езеро. Под водите на малкото са се намирали баните и храмовете на боговете. Те са били посветени на Здравето и Силата и са били наредени около храма на Младостта, както показват колоните.

Той хвана Аврелия около талията и те заслизаха по свещения път. Краката им се хлъзгаха по големите плочи. На някои места имаше водни растения, мъхове и празни пространства, постлани с дребни камъчета. Между тях лъскаха дребни монети. Раул се наведе и взе две от тях. Те бяха с образа на император Константин.

Стигнаха до малката сграда, която беше посветена на Младостта. Останките бяха великолепни и с малко въображение човек можеше да си представи разположения пред него изящен храм. В средата му имаше басейн с фонтан, който се придържаше от четири бузести и със здрави тела момчета.

Дебели оловни тръби водеха към скалата, където се намираше изворът. В края на една от тях беше поставен кран. Личеше, че това е направено наскоро. Раул го завъртя и водата потече като изпускаше слаба пара.

— Жуванската вода — каза Раул. — Бутилката, която е била задигната изпод възглавницата на дядо ти, е съдържала от тази минерална вода. Съставът й беше написан на етикета.

В продължение на два часа те скитаха в удивителния град. У Аврелия отново оживяха детските й спомени, които бяха угаснали преди доста години. Те я караха да потрепва от една тъжна радост.

— Мили, на вас дължа това щастие — повтаряше тя. — Когато съм до вас, всичко е красиво, защото ви обичам. Щях да бъда нещастна сама сред това чудо.

В десет часа камбаните на Клермон Феран известиха началото на църковната служба. Аврелия и Раул бяха стигнали до входа на дефилето. Водите на двата водопада минаха от двете страни на триумфалния път и се вливаха в четири отворени шлюза.

Те свършиха незабравимата си разходка. Всичко наоколо бе стояло скрито от векове и все още не трябваше да излиза на бял свят. Никой не трябваше да го види, преди Аврелия да стане негова законна наследница.

Раул завъртя бавно колелото на шлюза и вратите му затвориха каналите. Водата бавно започна да пълни чашата на езерото. Двамата се върнаха обратно по пътеката, по която вечерта беше минал Раул заедно с двамата бандити. Когато стигнахме по средата на пътя си, видяха, че първите вълни вече заливаха основите на храмовете и наближаваха към магическия фонтан.

— Той наистина е магически, така го наричаше и старият маркиз — каза Раул. — Според него тази вода има не само химическия състав на водите на Роая, но и особена радиоактивност, която прави от нея истински извор на младостта. Богатите римляни са идвали през трети и четвърти век да се къпят тук. Последният проконсул на Галската област, след смъртта на император Теодосий и падането на империята, е искал да скрие и да запази от нахлуващите варвари чудесата на Жювен. В един таен надпис е написано: „Предвид нахлуването на скитите и борусите аз, Фабиус Арала, проконсул, направих така, че водите на езерото да залеят боговете, които обичах, и храмовете, в които се молех.“

Повече от петнадесет века тези мраморни шедьоври се рушат. Това можеше да продължи още хиляди години и всички останки от това славно минало щяха да бъдат напълно унищожени, ако дядо ви и маркизът не бяха открили механизма на шлюзовете. Веднага след това двамата приятели изследвали всичко най-подробно и дори направили някои подобрения. Те поправили старите, направени от масивно дърво, врати, чрез които водите на малкото езеро могат да залеят и най-високите части на всичките постройки.

Това е цялата история, Аврелия. След смъртта на дядо ти маркизът е останал да живее тук и се е опитал да възкреси стария град. С помощта на двамата овчари той е копал, проучвал, чистил и възстановил всички тези чудеса на миналото. Това е един прекрасен подарък за вас. Той ще ви донесе несметни богатства чрез използването на лековитата вода. Ще даде възможност да се направи колекция от художествени произведения, която няма да има равна на себе си.

Раул беше изпаднал във възторг пред величието на погълнатия от водата град. Хванати ръка за ръка, те гледаха водата, която се покачваше и поглъщаше древните паметници.

Аврелия стоеше безмълвна. Учуден, че не споделя възторга му, той я попита за причината. Отначало тя не отговори, но след няколко дълги мига промълви:

— Не знаеш ли какво стана с маркиз де Талансей?

— Не — отвърна Раул, — който не искаше да натъжи младата девойка. — Убеден съм, че се е върнал в селото. Или е болен, или е забравил за срещата.

Уклончивият отговор не задоволи Аврелия.

— Да си вървим — каза тя.

Изкачиха се до полуразрушената колиба. Оттам Раул искаше да стигнат до изхода на високата стена. Като завиваха, Аврелия посочи един пълен чувал, който беше подпрян на близката скала.

— Чувалът изглежда се движи — каза изненадано тя. Раул хвърли един поглед към него, помоли Аврелия да го изчака и се затича. Една мисъл мина през главата му. Когато стигна до скалата, разтвори чувала и от него се показа детска глава. Раул позна малкия съучастник на Жодо, познат му от избата на братя Лубо.

Детето спеше. Раул разбра обяснението на загадката, която го измъчваше. Той разтърси хлапака.

— Ти ли ни проследи от улица Крусел? Предполагам, че Жодо е успял да те скрие в багажника на автомобила и така ти си пристигнал с нас в Клермон Феран. Признай или ще те напляскам!

Момчето се беше стреснало и не разбираше какво става. То избъбри:

— Тонтон искаше това.

— Кой е този Тонтон?

— Чичо Жодо.

— Къде е той сега?

— Сутринта, когато водата се оттегли, слезе заедно с Вилхелм там, долу. Търсеха и събираха разни неща.

— Преди да дойдем ние?

— Да, преди вас и госпожицата. Когато излязохте от пещерата, те се скриха зад стената, която е в онзи край. Тонтон ми нареди да го чакам тук и аз през цялото време ги наблюдавах.

— Къде са сега те?

— Не знам, стана ми топло и заспах. Когато се събудих, те се биеха помежду си. Бяха намерили нещо, което блестеше като злато и не можеха да си го поделят. Видях ги как паднаха на земята. Тонтон нанесе удар с нож и после стана нещо страшно. Стената се сгромоляса върху тях.

— Кога и къде стана това? — извика Раул, поразен от разказа на момчето.

— Когато биеха камбаните. А всичко се случи там, накрая…

Детето погледна надолу и се изненада.

— Водата е дошла отново! — изплака то. — Тя ги е заляла и те не са могли да излязат…

Раул запуши с ръка устата му.

— Мълчи и нито дума повече.

Аврелия стоеше до тях. Беше чула всичко. Жодо и Вилхелм бяха погълнати от водата. Камъните от рухналата стена бяха затиснали телата им.

— Това е страшно наказание за тях — промълви тя. Детето започна да плаче. Раул му даде пари и визитната си картичка.

— Ето ти сто франка. Ще се качиш на влака и ще отидеш на адреса, който е написал тук. Там ще се погрижат за теб.

На връщане мълчаха през цялото време. Пред санаториума, където живееше Аврелия, се сбогуваха много хладно. Преживяното беше разстроило много двамата влюбени.

— Нека се разделим за няколко дни — каза Аврелия. — Аз ще ви пиша.

Раул протестира:

— Тези, които се обичат, не се разделят никога.

— Влюбените не се страхуват от раздяла, защото животът винаги ги събира — отговори му тя.

Той се съгласи с нежелание. След една седмица получи следното писмо:

Раул не чака нито за миг. Обърканите думи в писмото, страданията, които долови в него, го накараха бързо да я намери.

Минаха доста дни, но не успя да я открие. Мислеше, че отново е потърсила закрила в манастира, но там я нямаше. Мобилизира всичките си връзки и приятели, но всичко беше безполезно. Беше отчаян. Страхуваше се някой нов враг да не заплашва момичето. Така изминаха два мъчителни месеца, докато един ден получи телеграма.

В нея Аврелия го молеше да дойде на другия ден в Брюксел, на среща в гората Камбри.

Радостта на Раул беше безкрайна. Когато я видя да идва замяна, с изписано щастие на лицето, беше готов да полети.

Тя му протегна ръка:

— Прощавате ми, нали Раул?

Те тръгнаха, нежно допрени един до друг, сякаш никога не са се разделяли. След малко тя каза:

— Спомняте ли си как ми казахте, че имам две съдби, които постоянно се сблъскват една с друга и ми причиняват страдания. Едната, която е изпълнена с радост и щастие, отговаря на истинската ми натура, а другата е наситена със смърт и катастрофи. Ако не бяхте ме спасявали толкова пъти, сега щях да съм паднала в най-дълбоката пропаст. След всичко, което се случи, бях толкова уморена, че животът ме ужасяваше. Дори любовта ни през двата дни в Жювен не можа да ме извади от черната действителност. Цялата история, която вие виждахте като чудна и изключителна, за мен имаше фатален и мрачен вид. Това е естествено след всичко което преживях, нали Раул? Вие ми казахте: „Ето царството ви“. Но аз не го искам. Не искам да имам никаква връзка с миналото. Отказвам се от това „царство“. Наследница съм на огромно богатство, но и на престъпления и ужаси, чиято тежест не бих могла да понеса.

— Ето завещанието на маркиза — каза той и й подаде един лист, който извади от джоба на сакото си.

Аврелия взе листа и го накъса на парчета, които вятърът разнесе.

— Всичко е свършено. Повече няма да се връщам към миналото. Не съм героиня. Страхувам се това да не предизвика нови престъпления. Аз съм просто влюбена жена, която желае едно единствено нещо — да обича и да бъде обичана.

— Млада госпожице, това е много опасно — каза Раул.

— Опасно е само за мен. Като предлагам живота си, не искам нищо от вашия. Можете да запазите тайнствеността, която ви заобикаля. Приемам ви такъв, какъвто сте. За мен любимият ми е най-благородният и привлекателен мъж, който съм срещала през живота си. Искам само едно от него: да ме обича, колкото е възможно по-дълго.

— Винаги ще те обичам, Аврелия!

— Раул, за съжаление вие не сте човек, който обича продължително време. Колкото и малко да е то, ще бъда щастлива да го преживея заедно с теб. Сигурна съм, че няма никога да съжалявам. Ще ви очаквам тази вечер в театър Роял. Там съм запазила ложа за двама ни.

Те се разделиха, изпълнени с нежност.

Вечерта Раул отиде в театъра. Поставена беше операта Бохеми, в която главната роля изпълняваше младата певица Люси Готие.

Люси Готие беше Аврелия.

Раул разбра всичко. Независимият живот на артистка позволяваше на младата дама да не спазва известни условности. Тя беше свободна.

Представлението завърши и бе изпратено с бурни овации. След малко Раул бе поканен в ложата на Аврелия. Когато влезе, една прекрасна руса глава се наведе към него и две страстни устни се сляха с неговите.

Така завърши странното и страшно приключение, което причини толкова смърт и нещастие. Раул се опита да вкара в правия път малкия съучастник на Жодо. Повери го на вдовицата Ансивел, но тя се пропи, щом узна за гибелта на сина си. Така малкото момче, което беше израснало в престъпния свят, остана да се скита по улиците. Изпратиха го в поправителен дом, но избяга и заедно със старата вдовица замина за Америка.

Поумнелият Марескал получи повишението си. Един ден, когато той влезе в кабинета на господин Ленорман, знаменитият директор на полицията бе принуден да потрепери, смаян от срещата. След краткия разговор господин директорът се приближи към подчинения си и с цигара му каза: „Огънче, моля“. По тона, с който беше изречена тази фраза, Марескал позна Арсен Люпен.

След това още много пъти той продължаваше да го вижда. Винаги с нова маска, подигравателно настроен и с намигащо око. Без изключение, при всяка среща беше принуден да чува думите: „Огънче, моля.“

Раул купи имението в Жувен, но от уважение към Аврелия не разкри на никого тайната на потопения римски град. Жувенското езеро и Жувенският фонтан се числят към онези ценности и баснословни богатства, които Франция ще наследи от Арсен Люпен.