Госпожицата със зелените очи

3.

Гара Бокур е разположена сред полето, далеч от жилищни постройки. Перпендикулярен на железопътната линия път я свързва първо със село Бокур, после с Ромио, където има полицейски участък, и по-нататък с Оксер, откъдето очакваха съдебните власти. Пътят се пресича от главното шосе, което върви на петстотин метра встрани от линията.

Перонът на гарата беше ярко осветен, което принуждаваше Раул да се движи с голяма предпазливост. Началникът на гарата, един чиновник и работник разговаряха с оставения на пост полицай. Високата му фигура стърчеше пред отворената врата на изпълненото с колети помещение, служещо за склад. В него бяха натрупани кошници, сандъци и пратки. Щом приближи, на Раул му се стори, че в тъмнината вижда на куп от пакети да седи приведен силует, който не мърдаше.

— По всяка вероятност е госпожицата със зелените очи — каза си той — Едно завъртане на ключа на вратата в дъното и бягството от затвора щеше да стане лесно.

Положението му изглеждаше благоприятно, при условие че не се сблъска с непредвидени обстоятелства. Марескал и старшината можеха да се появят по-скоро, отколкото предполагаше. Той зави тичешком и стигна до задната фасада на гарата, без да срещне жива душа. Беше след полунощ. Влезе в регистратурата: врата вляво, преддверие, друга врата. Ако се съдеше по местоположението й, беше тази.

За човек като Раул една ключалка не представляваше голяма пречка. Винаги носеше в себе си четири или пет малки инструмента, с които беше в състояние да отвори и най-секретната брава. Отключи още с първия опит. Открехна малко вратата и видя, че върху момичето не пада никаква светлина. Отвори повече и влезе, навеждайки се. Хората, които стояха отвън, не можеха да го видят, нито да го чуят, както и самата пленница, чиито глухи ридания нарушаваха тишината в помещението.

Раул използва ситуацията и се вмъкна между два купа от сандъци. Отзова се зад струпаните колети, върху които убита телом и духом седеше пленницата. Този път навярно беше доловила някакъв шум, защото риданията й спряха.

Той пошепна:

— Не се страхувайте.

Тъй като тя мълчеше, той повтори:

— Не се страхувайте… аз съм приятел.

— Вилхелм? — попита тя много тихо.

Раул разбра, че се касаеше за другия беглец, и отговори:

— Не, друг, който ще ви спаси от полицаите.

Тя не каза нито дума. Сигурно се страхуваше от клопка, но той настоя:

— Вие сте в ръцете на правосъдието. Очаква ви затвор, ако не ме последвате… съд.

— Не — каза тя, — съдията ще ме освободи.

— Няма да ви освободи. Двама души умряха… Престилката ви е цялата в кръв… Елате… Една минута колебание може да ви погуби… Елате…

След като помълча малко, тя промълви:

— Ръцете ми са вързани.

Както беше наведен, преряза въжето с ножа си и попита:

— Могат ли сега да ви видят?

— Само полицаят, ако се обърне, и то трудно, защото съм в сянка… Другите са много встрани.

— Всичко е наред… Един момент…

По перона се чуха стъпки и говор и той позна гласа на Марескал. Тогава й заповяда:

— Не мърдайте! Пристигнаха по-скоро, отколкото мислех… Чувате ли?

— Страх ме е! — със заекване каза младото момиче. — Струва ми се, че познавам този глас… Боже мой, възможно ли е?

— Да — каза той, — това е гласът на Марескал, вашият неприятел… Но не трябва да се страхувате… Спомнете си как вчера някой застана между двама ви. Това бях аз, не се страхувайте.

— Но той ще дойде.

— Не е сигурно.

— Но ако дойде?

— Престорете се, че спите, че сте припаднала… Мушнете глава между ръцете си и не мърдайте.

— Ако поиска да ме види? Ако ме познае?

— Не му отговаряйте… Каквото и да стане, нито дума… Марескал няма да действува веднага… първо ще помисли… И тогава…

Раул беше неспокоен. Предполагаше, че Марескал ще пожелае да узнае дали бандитът беше действително жена. Тогава щеше да започне разпита и като счете взетите мерки за недостатъчни, сам щеше да прегледа помещението.

Действително в този момент комисарят се провикна:

— Добри новини, господин началник! У вас има забележителен пленник! Гара Бокур ще стане знаменита… Старши, мястото ми изглежда добре избрано. Убеден съм, че няма по-добро, но от предпазливост ще го прегледам още веднъж.

Той пристъпи веднага към целта, както беше предвидил Раул. Между този човек и младото момиче предстоеше да се разиграе ужасен момент. Няколко думи, няколко жеста и госпожицата със зелените очи щеше да бъде изгубена безвъзвратно. Готов беше да бие отбой, но това би означавало край на всякаква надежда. Противниците му нямаше да позволят да поднови опита си. Раул остави всичко на случая.

Като продължаваше да говори на хората отвън, Марескал влезе в помещението. Застана така, че да закрие неподвижната фигура, на която искаше да се полюбува. Раул стоеше наблизо, прикрит от сандъците, така че комисарят да не може да го види.

Марескал се спря и каза високо:

— Като че ли спиш… Хей, приятелко, вярвам, че нямаш нищо против да си поговорим малко?

Той извади от джоба си електрическо фенерче, натисна копчето и насочи светлината. Не видя друго, освен един каскет и две свити ръце. Повдигна каскета.

— Така е — каза тихо. — Жена… руса жена… Хайде, малката, покажи ми хубавата си муцунка!

Хвана я насила за главата и я обърна. Това, което видя, беше толкова неочаквано, че не повярва на очите си. — Не, не — промълви той, — това е невъзможно! Страхуваше се да не дойде някой от другите и затова погледна към входната врата. После нервно дръпна каскета. Лицето й се показа ярко осветено.

— Ти! Ти! — прошепна той. — Но това не е за вярване… Ти тук! Ти убийца!… Ти!…

Наведе се още повече. Пленницата не мърдаше. Бледото й лице не трепваше и Марескал заговори с запъхтян глас:

— Това сте вие! По дяволите! Значи вие сте убили… и полицаите са ви заловили! Вие сте тук, вие! Възможно ли е!

Изглеждаше, че тя спи. Марескал млъкна. Спеше ли наистина? Той й каза:

— Стойте така, не мърдайте… Ще отстраня другите и ще се върна. След един час съм тук и ще поговорим… Ще трябва тихичко да се измъкнем, миличка.

Какво искаше да каже той? Щеше ли да й предложи унизителни условия? Марескал едва ли имаше определени намерения. Случаят го намери неподготвен и той се питаше каква полза може да извлече от него.

Марескал постави обратно каскета върху русата глава. Разгръщайки престилката претърси джобовете на сакото й Не намери нищо в тях. Изправи се, вълнението му беше толкова голямо, че не помисли да прегледа помещението и вратата.

— Смешен хлапак — каза той, като се обърна към другите. — Сигурно няма двадесет години… Момче, което е подведено от съучастникът му.

Продължаваше да говори с разсеян вид, в който се чувстваше обърканата му мисъл и необходимостта да разсъди.

Мисля — каза той, — че моите предварителни издирвания ще бъдат интересни за господата от прокуратурата. Докато ги чакаме, ще остана да пазя с вас, старши.

Раул се разбърза. Между колетите имаше завързани чували със същия цвят като престилката на момичето. Вдигна един от тях и прошепна:

— Приближете краката си към мен, за да мога да тикна това на тяхно място. Но бавно, нали? После ще изтеглите към мен тялото си и накрая главата.

Взе ръката й, която беше като лед, и повтори наставлението си, защото младото момиче стоеше неподвижно.

— Заклевам ви, подчинявайте се. Марескал е способен на всичко. Вие го унижихте. Той ще си отмъсти по един или друг начин, защото разполага с вас. Приближете краката си към мене…

Тя правеше слаби движения, с които едва се местеше и за което й бяха нужни три или четири минути. Когато маневрата свърши, малко над нея стоеше сива фигура със същите контури, която създаваше илюзията, че тя все още е там.

— Хайде — каза той. — Използувайте момента, когато те са обърнати и разговарят, и се измъкнете…

Той я посрещна в обятията си и я изведе през полуотворената врата. В преддверието тя се изправи, Раул заключи вратата и те пресякоха залата за багаж. Едва бяха излезли зад Гарата, на нея й стана зле и падна на колене.

— Никога няма да мога… — охкаше тя, — никога… Без усилие Раул я взе на рамо и затича към дърветата край пътя за Ромио и Оксер. Изпитваше дълбоко удовлетворение при мисълта, че държи плячката си, че убийцата на мис Бакфийлд не може повече да му убегне, и че делото му ще замести това на обществото. Какво щеше да направи? В този момент беше убеден или поне си казваше това, че го ръководи чувството за справедливост, че наказанието ще бъде такова, каквото обстоятелствата наложат.

Спря на двеста крачки, не защото беше уморен, а защото искаше да се ослуша и огледа.

— Какво има? — попита със страх младото момиче.

— Нищо. Нищо обезпокоително. Много далеч се долавя конски тропот… Това е, което исках… това е спасение за вас.

Сне я от рамото си и я взе на ръце като дете. Така, с бърз ход, измина триста или четиристотин метра и стигна до кръстопътя на главното шосе, което се белееше под черните клони на дърветата. Тревата беше толкова влажна, че той й каза:

— Останете легнала на коленото ми и слушайте добре. Колата, която се чува, е на лекаря. Аз ще се отърва от човечеца, като го завържа внимателно за някое дърво. Двамата ще се качим в колата и ще стигнем до следващата гара.

Тя не отговори. Раул се усъмни дали го е чула. Ръката й гореше. Сякаш бълнуваше, като повтаряше:

— Аз не съм убила… не съм убила…

— Мълчете — каза й рязко. — Ще говорим после. Млъкнаха и двамата. Тишината царуваше над спящото поле. Единствено тропот на кон се долавяше от време на време в мрака. Два три пъти в далечината се мярнаха фенерите на колата, които светкаха като опулени очи. Никакви викове, никаква опасност не се забелязваше откъм гората.

Раул размишляваше върху странното положение на загадъчната убийца. Сърцето й биеше толкова силно, че чувствуваше възбудения му ритъм. Виждаше парижанката, която бе зърнал преди 8 — 9 часа, щастлива и привидно безгрижна. Двата образа, толкова различни един от друг, се смесваха у него. Споменът за сияйното видение намаляваше ненавистта му срещу тази, която беше убила англичанката. Имаше ли у него омраза? Закачи се за тази дума, мислейки коравосърдечно: „Аз я мразя… каквото и да казва, тя е убила… Англичанката е мъртва по нейна вина и на съучастниците й… Мразя я… Мис Бакфийлд ще бъде отмъстена.“

Раул не казваше нищо от това, което мислеше. Обратно, от устата му излизаха мили думи:

— Нещастието се стоварва върху хората, когато най-малко мислят за него, нали? Човек е щастлив… живее и после идва престъплението… но всичко се оправя… ще ми се доверите и работите ще се уредят.

Оставаше с впечатление, че постепенно у нея настъпва голямо успокоение. Нямаше ги трескавите конвулсии, които я разтърсваха от главата до петите. Злото утихваше — кошмарите, мъките, ужасите, целият отвратителен свят на мрака и смъртта.

Раул се наслаждаваше на своето магнетично влияние върху някои хора, които обстоятелствата бяха отклонили от правия път. Връщаше им равновесието, като ги караше да забравят за момент ужасната действителност.

Самият той също забравяше за драмата. Мъртвата англичанка изчезваше от паметта му и вече не притискаше до себе си жената с изцапаната от кръв престилка, а елегантната и цветуща дама от Париж. Напразно си казваше: „Аз ще я накажа. Тя ще страда“. Но как да пренебрегне свежия дъх, който идеше от близките устни?

Фенерите се виждаха все по-големи и по-големи. Колата щеше да пристигне след десетина минути.

„Тогава — каза си Раул — ще трябва да се разделя с нея и да действам. Няма да има друг момент между нас, в който да има такава интимност…“

Раул се наведе още повече. В тъмнината отгатваше, че тя е затворила очите си и му се е доверила изцяло. Изведнъж той се наклони и я целуна по устните.

Тя се опита леко да се възпротиви, но въздъхна и не каза нищо. Остана с впечатление, че приемаше милувката му и въпреки отдръпването на главата й беше се поддала на сладостта на тази целувка. Това трая няколко секунди. Чувство на възмущение я разтърси цялата. Дръпна ръцете си с внезапна сила и се освободи, като стенеше:

— Това е отвратително! Какъв срам! Оставете ме! Оставете ме!… Това, което правите, е подло…

Той се опита да се усмихне и разгневен искаше да я наругае. Не намираше думи и докато тя го отблъсна и побягна в мрака, повтаряше с тих глас:

— Какво значи това! Ето ти целомъдрие. И после? Какво? Би могло да се помисли, че съм извършил светотатство…

Стана на крака да я потърси. Гъстите храсталаци улесняваха бягството и. Нямаше надежда да я стигне. Псуваше и ругаеше, като не чувстваше в себе си нищо, освен злобата и омразата на мъж, с който са се подиграли. В ума му се мяркаше ужасното намерение да се върне на гарата и да вдигне тревога, когато чу викове наблизо. Те идваха откъм пътя и той предположи, че са от колата на лекаря. Затича се и наистина видя двата фенера, които се завъртяха на място и смениха посоката си. Колата се отдалечаваше не с лек конски тръс, а с галоп на животно, подгонено от ударите на камшика. Направляван от виковете, Раул забеляза силуета на човек, който ръкомахаше сред храсталак от къпини.

— Вие сигурно сте лекарят от Ромио? — каза той. — Изпратиха ме от гарата да ви посрещна. Без съмнение сте бил нападнат…

— Да!… Един минувач ме попита за пътя. Спрях, а той ме хвана за гърлото, върза ме и ме хвърли в къпините.

— Той ли избяга с колата ви?

— Да.

— Сам?

— Не, с друг, който го настигна. След това аз се развиках.

— Жена? Мъж?

— Не видях. Те разговаряха много тихо. Веднага след тръгването им се развиках.

Раул успя да го изтегли от къпинака и му каза:

— Не бяха ли запушили устата ви?

— Да, но лошо.

— С какво?

— С шалчето ми.

— Има един начин за запушване на уста, но малко хора го познават, — каза Раул, който взе шалчето, събори доктора и се зае да му покаже как става това.

Урокът бе последван от други действия. Раул завърза още по-здраво лекаря с покривалото на коня и юларя, който бе използвал и въпросният нападател. Не можеше да има съмнение, че той е Вилхелм и че младото момиче е тръгнало с него.

— Не ви причинявам болки, нали докторе? Ще ми бъде мъчно, ако е така. Освен това няма да се страхувате от коприва и тръни — прибави той, като отвеждаше пленника си. — Ето едно място, където няма да прекарате неприятна нощ. Тревата тук е изгоряла от слънцето, защото е суха… Не, не ми благодарете, докторе. Ако можех, щях да постъпя по друг начин.

Намерението на Лемези беше да настигне на всяка цена Вилхелм и младото момиче. Беше бесен, че го изиграха. Колко глупав трябва да е бил! Държеше я в ръцете си и вместо да я стисне за гърлото, се занимаваше да я целува. Но може ли да се запази самообладание в такава ситуация?

През тази нощ намеренията на Лемези завършваха все наопаки. Щом остави лекаря, без да се отказва от проекта си, се върна към гарата с нов план. Искаше да се метне на коня на някой полицай и бързо да настигне бегълците.

Беше забелязал, че трите коня са в един сайвант, пред който пазеше работник. Той се отправи натам. Пазачът спеше до запален фенер. Раул извади ножа си за да среже един юлар. Вместо това започна с необикновена предпазливост, да реже подпругите и юздите на конете. Така преследването на госпожицата със зелените очи ставаше невъзможно.

— Не знам добре какво правя — каза си Раул, отивайки към купето си. — Ужасявам се от тази престъпница. Нищо няма да ми е по-приятно от това да я предам на правосъдието и да удържа клетвата си за отмъщение. А всичките ми усилия са насочени, за да я спася. Защо?

Много добре знаеше отговорът на този въпрос. Ако се беше заинтересувал от младото момиче само защото имаше очи с цвят на нефрит, как да не я закриля сега, когато я беше почувствал толкова близо до себе си и беше сложил устни върху нейните? Може ли да се предаде на властите жена, която човек е целувал? Убийца, добре, но тя беше потръпнала под неговата милувка и в бъдеще нищо на света не можеше да му забрани да я защитава срещу всички и срещу всичко. За него пламенната целувка от тази нощ доминираше над цялата драма и над всичките решения, които инстинктът му заповядваше да вземе.

Ето защо трябваше да влезе в контакт с Марескал, за да научи от него резултата от издирването му. Да го види във връзка с младата англичанка и чантичката, за която тя бе говорила на Раул.

Два часа по-късно, смазан от умора, Марескал се строполи в купето, където спокойно го очакваше Раул. Разбуден от шума, той запали лампата и като видя изкривеното лице на комисаря, разрешената му коса и увисналите мустаци, извика:

— Какво има, господин комисар? Изглеждате твърде променен!

Марескал промълви:

— Не знаете ли? Не сте ли чули?

— Абсолютно нищо. Нямам никаква информация от момента, когато затворихте тази врата след себе си.

— Избягал е.

— Кой?

— Убиецът!

— Бил е хванат?

— Да.

— Кой от двамата?

— Жената.

— Значи наистина е била жена?

— Да.

— И не са успели да я опазят?

— Не. Намерихме само един пакет с бельо…

Като се отказва да преследва бегълците, Раул се беше подчинил, освен на другите мотиви, и на необходимостта от незабавен реванш. Подигран, на свой ред той искаше да се подиграе на други. Марескал беше предопределена жертва. От него се надяваше на научи и други тайни. И това, че бе съкрушен, в момента му достави особено удоволствие.

— Това е катастрофа — каза той.

— Наистина — потвърди комисарят.

— Нямате ли никакви данни или поне нова следа от съучастника?

— Какъв съучастник?

— Този, който е устроил бягството.

— Той няма пръст в това. Доказват го отпечатъците от обувките, които бяха намерени в гората. В една локва кал, наред със стъпка от обувка без ток, открихме и отпечатъци от по-малък крак с подметки, заострени към върха. Навярно собственикът на тези обувки е помогнал при бягството.

Раул се опита да натика възможно по-навътре под седалката изкаляните си обувки и попита с любопитство:

— Следователно е имало някой друг?

— Несъмнено. Според мен той е избягал с убийцата, като е използувал колата на лекаря.

— Защо на лекаря?

— Иначе щяхме да видим този лекар. Ако досега не се появи, то е, защото навярно е бил свален от колата и бутнат в някой трап.

— Колата може да се настигне. С конете на стражарите, например.

— Аз изтичах до сайванта, където бяха завързани и скочих върху единия от тях, но седлото се обърна и се озовах на земята. При това положение преследването се оказа невъзможно.

Раул не можа да сдържи усмивката си.

— По дяволите! Ето противник достоен за вас.

— Голям професионализъм, господине. Имах възможност да следя подробно един случай, при който Арсен Люпен се бореше с Ганимар. Тогава ударът също бе така добре изпипан.

Раул продължи с настоятелен тон.

— Това е истинска катастрофа. Вие много разчитахте за кариерата си на това арестуване, нали?

— Много — каза Марескал, чието поражение все повече го предразполагаше да разкрие тайните си. — Имам силни неприятели в министерството и залавянето на тази жена щеше да ми помогне. Помислете само, разгласяването на това престъпление и скандалът с тази млада, хубава, дегизирана убийца! Още на другия ден щях да стана известен. И после…

Марескал се поколеба за малко, но в живота има моменти, в които никакъв разум не е в състояние да ви спре да говорите и да разкриете дори с риск да съжалявате от дъното на душата си. Той сам разказа всичко пред Раул.

— Стойността на победата, която печелех, се удвояваше от успеха на един друг факт.

— Втора победа? — каза Раул с възхищение.

— Да, и окончателна. Разбира се, никой не може да ми я отнеме, защото се касае за една умряла.

— За младата англичанка, може би?

— Да, именно за нея.

Без да променя привидно глуповатия си вид и като се ръководеше от желанието да се възхищава от подвизите на своя събеседник, Раул попита:

— В какъв смисъл?

Смазан от умора, със замъглен мозък, Марескал имаше неблагоразумието да бъбри като новак. Навеждайки се към Раул, той смотолеви:

— Знаете ли коя е тази англичанка?

— Значи я познавате, господин комисар?

— Дори бяхме добри приятели. От шест месеца живея в сянката и. Дебнех я, търсех доказателства, които все не можех да събера!

— Срещу нея!

— Разбира се! Срещу лейди Бакфийлд, от една страна — дъщеря на лорд Бакфийлд, английски пер и мултимилионер, а от друга — международна крадла, хотелски плъх и шеф на банда. И всичко това от авантюризъм. Но престъпницата ме подуши и когато разговарях с нея, усещах, че едновременно е мнителна и сигурна в себе си. Беше крадла и бях уведомил за това моите началници. От вчера я държах в ръцете си. Бях предупреден от едно лице в хотела й, което работи за нас, че мис Бакфийлд е получила вчера от Ница плана на една вила, обозначена като вила „Б“. Беше сложила книжата си в малка кожена чантичка заедно с пакет съмнителни документи и заминаваше на юг. Затова тръгнах и аз. Мислех, че ще я заловя на местопрестъплението или ще сложа ръка на книжата й. Не стана нужда да чакам дълго. Бандитите ускориха нещата.

— Къде е чантичката?

— Носеше я под дрехите си, привързана с каишка. Ето я тук — каза Марескал, като потупа палтото си над кръста. — Имах време само да хвърля един поглед върху тях и да разбера, че това са неопровержими доказателства. Към плана „Б“ със своя почерк е прибавила датата „28 април“. 28 април е вдругиден — сряда.

Раул почувства известно разочарование. Хубавата му събеседница от предишната вечер се оказа крадла! Не можеше да протестира срещу обвинението, което се подкрепяше от толкова подробни факти и обясняваше проницателността на англичанката спрямо него. Като членка на банда от международни аферисти тя притежаваше качества, които й бяха позволили да съзре зад Раул де Лемези образа на Арсен Люпен.

Трябваше ли да вярва, че думите, които преди смъртта си тя напразно се мъчеше да произнесе, бяха думи на признание и на молба от един виновник, отправени тъкмо към Люпен: „Защитете паметта ми!… Нека баща ми нищо да не узнае!… Да се унищожат книжата ми!…“

— Тогава, господин комисар, това е опозоряване на благородната фамилия Бакфийлд?

— Какво да се прави! — отговори Марескал. Раул реагира рязко:

— Тази мисъл не ви ли е неприятна? Също и намерението да предадете на правосъдието младата жена, която току що е избягала? Тя е съвсем млада, нали?

— Съвсем млада и много красива, но нищо няма да ми попречи да изпълня дълга си.

Произнесе тези думи като човек, който търси награда за заслугите си и чиято професионална съвест доминира над всякакви емоции.

— Добре казано, господин комисар — одобри Раул, макар да смяташе, че Марескал смесва дълга си с много други неща и на първо място с прекалена амбиция.

Марескал погледна часовника си и видя, че има възможност да си почине преди идването на съдиите. Излегна се, надраска няколко бележки в тефтерчето си, което след малко падна на коленете му. Господин комисарят не можа да устои повече на съня.

Седнал срещу него, Раул го наблюдаваше изпитателно. В паметта му изплуваха все по-ясни спомени за Марескал. Пред него заставаше фигурата на полицай — интригант или по-скоро богат любител. Той се занимаваше с полицейщина за удоволствие, но и за да задоволява страстите си. Беше безскрупулен женкар, това Раул си спомняше добре. Жените бяха тези, които му съдействуваха за бързата кариера. Не се ли говореше, че имал достъп до дома на своя министър, чиято съпруга не била безразлична към специалното му внимание?

Раул взе тефтерчето и като наблюдаваше полицая написа:

Като подпис Раул, припомняйки срещата им пред сладкарницата, нарисува човешка глава с цигара в уста и написа: „Имаш ли огънче, Рудолф?“

Комисарят хъркаше. Раул постави тефтерчето на коленете му. Извади от джоба си малко шишенце и го отвори под носа му. Разнесе се миризма на хлороформ. Главата на Марескал клюмна.

Тогава съвсем тихо, Раул разкопча пардесюто му, отвърза каишката с чантичката и я запаса на кръста си под сакото.

В момента товарен влак минаваше на съвсем бавен ход. Той отвори прозореца и скочи на стъпалата на единия от вагоните. Без да го забележат, се настани под брезента, който покриваше превозваните ябълки.

— Една крадла, която е мъртва и една убийца, от която се отвращавам, такива са уважаемите личности, които закрилям — промърмори той на себе си. — Защо, дявол да го вземе, се впуснах в тази авантюра?