Госпожицата със зелените очи

8.

Събитията неочаквано помогнаха на Марескал. Необходимостта Аврелия да пази стаята провали плана на Раул. Невъзможно беше да избягат и угрозата да бъдат предадени на властите оставаше. Комисарят взе своевременни мерки. Жената, която се грижеше за болната, беше негова агентка. Когато Аврелия оздравееше, той щеше да започне да действа.

— Изчаква, защото има причини за това — каза си Раул. — Те му пречат да вземе незабавни мерки. Предпочита да почака до оздравяването на момичето. Аз също трябва да съм подготвен.

Противник на логичните хипотези, които се опровергават от реалните факти, Раул все пак бе направил няколко неволни заключения. Разбираше, че беше настъпил моментът за решителни действия.

— Във всяко начинание — често обичаше да казва той — най-трудна е първата крачка.

Ясно беше видял всичко, което се случи, но мотивите бяха неясни за него. Изглеждаше, че участниците в драмата действат хаотично, без логика. Ако искаше да успее, не беше достатъчно да защитава Аврелия ден за ден. Трябваше да открие връзката между събитията през онази трагична нощ.

— Накратко — каза си той, — има четири актьори на преден план, които се въртят около Аврелия и я преследват. Това са Вилхелм, Жодо, Марескал и Брежак. Едни от тях се ръководят от любовта си, а други — от желанието да изтръгнат тайната й. Комбинацията от любов и алчност характеризира цялата авантюра. Засега Вилхелм не взима участие. Докато Аврелия е болна, Брежак и Жодо също не ме безпокоят. Остава Марескал. Той е неприятелят, който трябва да следя.

Срещу къщата на Брежак имаше свободна квартира и Раул се настани в нея. Тъй като Марескал използваше болногледачката, Раул проследи камериерката на Аврелия и я подкупи. Три пъти с нейна помощ успя тайно да се срещне с момичето.

Струваше му се, че тя не го познава. Беше толкова слаба, че казваше само по няколко несвързани думи и отново затваряше очи. Сигурен беше, че знаеше кой й говори с мекия си глас и кой я успокояваше като с магическа пръчка.

— Аз съм, Аврелия — казваше той. — Виждате, че изпълнявам обещанието си и можете да ми имате пълно доверие. Заклевам се, че ще ви освободя. Не мисля за нищо, освен за вас. Зная, че сте навинен.

Не се страхуваше да отиде и по-нататък и й говореше с още по-нежни думи:

— Вие сте целия ми живот… Не съм намерил повече прелест в никоя друга жена… Доверете ми се, Аврелия… Не искам нищо друго, освен доверието ви. Не отговаряйте, ако някой ви разпитва, и отказвайте, ако някой иска да заминете с него. Винаги аз ще съм край вас, защото живея чрез моята Аврелия.

Лицето на момичето изразяваше спокойствие. Тя заспиваше, сякаш понесена от щастливи мечти.

След това той се вмъкваше в стаята на Брежак и търсеше, макар и неуспешно, документи, които биха му помогнали.

Раул направи няколко щателни обиска в апартамента на Марескал, който се намираше на улица Риволи.

Следеше и развитието на една анкета, която се провеждаше във вътрешното министерство, където работеха двамата полицаи. Омразата и съперничеството помежду им бяха известни на всички. Това затрудняваше изпълнението на служебните им задачи. Двамата бяха обвинени в сериозни пропуски. Говореше се за уволнение, но кой ли щеше да бъде пожертвай?

Един ден, скрит зад завесата на кабинета си, Раул видя Брежак до леглото на Аврелия. Вторият й баща беше жлъчен човек, със слабо и бледо лице, който все пак притежаваше повече благородство, отколкото вулгарния Марескал. Тя се събуди и като видя, че се е навел над нея, му каза със сух тон:

— Оставете ме!…

— Колко ме презираш — каза й той. — С каква радост би ми причинила зло.

— Никога няма да сторя зло на този, който е бил мъж на майка ми — отговори тя.

Той я гледаше с видима мъка.

— Много си красива, мое бедно дете… Защо винаги отблъскваш моята обич? Зная, че не бях прав. Дълго време ти ме привличаше само заради тайната, която криеше от мен. Ако не беше упорствала, нямаше да мисля за неща, които ме измъчват… Знам, че никога няма да ме обикнеш… Знам, че е невъзможно.

Младото момиче не искаше да слуша и обърна глава. Но той добави:

— В бълнуванията си споменаваше, че искаш да ми кажеш нещо. Не е ли нещо за тайната ти? Или може би за бягството ти с Вилхелм? Какво е станало, преди да се скриеш в манастира?

От слабост или може би от презрение, но тя не отговори.

Брежак млъкна. Когато си отиде, Раул видя, че тя плаче.

След двуседмични издирвания, всеки друг на мястото на Раул би се отчаял. Успял бе да изгради само някои версии, но основните проблеми оставаха нерешени.

— Не си губя времето — казваше си той, — това е главното. Дейността често означава бездействие. Изводите ми за участниците в драмата все повече се затвърждават. Сигурен съм, че се намирам в центъра на загадката. Предстои сражение, което ще бъде решително и ще срещне един с друг всички смъртни неприятели. Искрите от него ще хвърлят светлина върху неизвестните факти.

Една такава искра пламна по-рано от очакванията на Раул. Тя освети оная част от мрака, от която не очакваше да изскочи нищо важно, но се излъга.

Една сутрин той отново видя Жодо, преоблечен като боклукчия. Този път той носеше на гърба си една торба. Сложи я до самата стена на къщата на Брежак, като тършуваше в кофите за смет. Изглеждаше, че прави всичко машинално. След малко Раул разбра, че се е излъгал. Жодо преглеждаше изхвърлените пликове и листа. Беше безспорно, че се интересува от кореспонденцията на Брежак.

След четвърт час нарами отново торбата и си отиде. Раул го проследи до Монмартър, където Жодо държеше вехтошарско дюкянче.

Три дни поред той идваше до къщата и повтаряше точно същата съмнителна дейност. На третия ден, който беше неделя, Раул забеляза че Брежак наблюдава скришом иззад един прозорец. Когато Жодо си тръгна, Брежак го последва с безкрайна предпазливост. Раул ги наблюдаваше отдалеч и се питаше дали има връзка между Жодо и Брежак?

Наредени един след друг, те пресякоха квартал Монсо. Преминаха край укрепленията и стигнаха до брега на Сена, където свършваше булевард Бино. Там се намираха няколко вили, които бяха разположени сред широки незастроени парцели. До една от тях Жодо свали торбата си и започна да яде.

Седя четири или пет часа. Брежак, който беше скрит на тридесетина метра, не го изпускаше от очи. През това време Раул се беше излегнал на брега, пушеше цигари и наблюдаваше какво ще направят.

Когато Жодо си отиде, Брежак не го последва. Тръгна в друга посока, сякаш загубил интерес от него. Раул влезе в ресторанта и научи, че вилата, до която бе обядвал Жодо, принадлежи на убитите в бързия влак братя Лубо. Властите я запечатали и я поверили на един съсед да я наглежда. Той има навика всяка неделя да идва насам.

Раул потрепера, когато чу името на братя Лубо. Фокусите на Жодо започнаха да придобиват значение. Разпита и разбра, че двамата търговци са ползвали малко вилата, и то главно за склад. Те се разделили със съдружника си и работели за своя сметка.

— Кой е съдружникът им? — попита Раул.

— Името му още седи на медната табелка, закачена на вратата: „Братя Лубо и Жодо“ — отговори му съдържателят.

— Жодо?

— Да, едър човек, с червено лице. От една година никой не го е виждал да се мярка насам.

— Това са сведения от голяма важност — каза си Раул, като остана сам. — Излиза, че Жодо някога е бил съдружник на двамата братя, които по-късно уби. Обяснимо е защо полицията не го е потърсила. Не й е известно, че при нападението във влака е имало трети човек. От своя страна Марескал е убеден, че третият съм аз. Загадката е, че убиецът Жодо идва на мястото, където са живели жертвите, а Брежак следи действията му.

Седмицата измина, без да се случи нещо важно. Жодо не се показа повече пред къщата на Брежак. Въпреки това Раул беше убеден, че той ще се върне при вилата в неделя. Събота вечер той се вмъкна в нея през един от прозорците на долния етаж.

Две от стаите на вилата бяха мебелирани и личеше, че са претърсвани. Защо и от кого не му беше известно. Не си напрегна излишно ума, защото му беше ясно, че това, което са търсили, или е взето, или не го е имало. Предпочете да се разположи удобно в едно кресло. Взе една книга и като си светеше с малко джобно фенерче, се зачете. След малко заспа.

Истината не се разкрива, освен пред този, който я принуди да излезе от мрака. Много често една случайност е достатъчна за откриването на тайната.

Като се събуди, Раул взе отново книгата, която лежеше на коленете му. Кориците й бяха подвързани с черен плат, какъвто използват фотографите за покриване на своите апарати.

Раул започна да тършува наоколо. В един куп с вехтории той откри подобен плат. От него бяха изрязани три кръгли парчета, всяко с големината на обикновена чиния.

— Всичко е ясно — промълви развълнуван той. — Маските на тримата бандити от влака са изрязани от него. Това е неопровержимо доказателство.

Истината вече му изглеждаше толкова естествена и елементарна, че той се разсмя в мъртвата тишина, която цареше в къщата.

— Отлично, отлично — повтаряше си той. — Провидението само ще прибави липсващите елементи. В бъдеще то ще бъде на моя страна.

В осем часа пазачът на вилата направи неделната си обиколка. Хвърли по един поглед на стаите на първия етаж и отново заключи вратите. В девет часа Раул слезе в трапезарията. Остави капаците затворени, но отвори прозореца над мястото, където бе седял Жодо.

Жодо беше точен. Той пристигна с торбата си, която опря на стената. Дъвчейки, той говореше нещо на себе си, но толкова ниско, че Раул не разбра нищо.

След като се нахрани, той запали лула, чиито дим стигаше до Раул. Изминаха два часа, без де Лемези да разбере причините за това дълго чакане. През дупките на капаците се виждаха два крака, обути в скъсани обувки. Реката си течеше спокойно. Случайни минувачи минаваха нагоре и надолу. Навярно Брежак стоеше на пост в една от беседките на ресторанта.

Най-сетне Жодо произнесе следните фрази:

— Е, има ли нещо ново? … Признавам, че това е много мъчно!

Изглеждаше, че не говори на себе си, а на някой, който е много близо до него, но никой не се беше приближавал.

— Казвам ти, дявол да го вземе, че е там — изръмжа той. — Видях я няколко пъти със собствените си очи. Направи ли каквото ти казах? … Цялата дясна страна на избата ли? … А лявата? Тогава… трябва вече да си я намерил…

Жодо дълго мълча, а после продължи:

— Би могло да се опита и в друга посока. В случай, че братята са хвърлили бутилката в големия парцел зад къщата, трябва да търсим и там. Това е скривалище на открито и не е по-лошо от другите. Ако Брежак е претърсвал вилата, то не се е сетил да хвърли поглед навън. Иди и потърси там. Аз ще те чакам.

Раул продължаваше да подслушва. Откакто Жодо беше започнал да „говори“ с избата, беше започнал да разбира всичко. Тя имаше прозорец откъм улицата и задния двор и заемаше цялото пространство между основите. Раул се качи на втория етаж и погледна навън през един от прозорците. Убеди се, че предположението му е вярно. В средата на незастроеното пространство, където беше забита табела с надпис „Продава се“, имаше купища от стари железа, счупени бъчви и шишета. Момче на около осем години, невероятно слабо и гъвкаво, ровеше в купа с ловкостта на катерица.

Търсенето на въпросната бутилка не трая дълго. Жодо не се беше излъгал. След десетина минути детето стана и без да се бави, хукна към вилата с прашна бутилка в ръка. Раул се затича към избата, но не можа да отвори вратата, която водеше към нея. Беше принуден да застане отново на мястото си зад прозореца на салона.

Жодо отново шепнеше:

— Готово е, нали? Чудесна работа свърши и аз съм застрахован. Брежак повече няма да може да ме безпокои… Бързо, излизай и да се махаме.

Веднага след тези думи Жодо нарами товара си и се отдалечи.

Без колебание Раул изкърти вратата и излезе. На около триста метра, заедно с малкия си съучастник, вървеше Жодо. Между дърветата, на стотина метра по-назад, го следеше Брежак. В същата посока по река Сена гребеше един рибар, в който Раул позна Марескал.

Стана така, че Жодо беше следен от Брежак, Брежак и Жодо от Марескал, а тримата от Раул. Наградата за победителя беше една прашна бутилка.

— Става интересно — каза си Раул. — Жодо притежава бутилката, но не знае, че и други я желаят. Кой ли ще надхитри останалите?

Жодо спря. Седна на една пейка, свали торбата си и започна да разглежда шишето, като го вдигна срещу слънцето. Моментът се стори на Брежак подходящ за действие и той започна да се приближава. Беше разтворил чадъра си и прикриваше лицето си с него. Когато дойде на три крачки от пейката, затвори чадъра и скочи, без да се притеснява от минувачите. За миг грабна бутилката и хукна да бяга по улицата, която водеше към укрепленията.

Всичко беше изпълнено с удивителна бързина. Жодо, слисан от изненадата, грабна торбата си, но я остави обратно на земята. Не знаеше какво да прави, а и с този товар едва ли можеше да настигне Брежак. Марескал се оказа по-съобразителен. Очаквайки нападението, той бързо слезе на брега и се затича зад беглеца. Раул направи същото. Останаха само трима съперници.

Като истински шампион, Брежак тичаше, без да се обръща. Марескал мислеше само за човека пред себе си и не се досети да хвърли поглед назад. В тази ситуация Раул нямаше нужда да се крие.

След десетина минути Брежак стигна до Териеската врата. Близо до трамвайната спирка множество пътници чакаха трамвая и той се смеси с тях. Марескал стори същото. Блъсканицата беше толкова голяма, че той без усилие успя да измъкне бутилката от джоба на Брежак, без той да усети. Комисарят се възползва от това и си плю на петите.

— Моите хора — засмя се Раул — работят за мен, като се елиминират последователно един-друг.

Брежак беше забелязал кражбата и с отчаяни усилия успя да се пребори с тълпата и да слезе от трамвая. След това бързо се втурна след Марескал.

Беглецът тръгна по преките улички на булевард Терн. Движеше се бързо като луд. Когато се спря на булевард Ваграм, едва дишаше. Лицето му беше цялото в пот. Вените му бяха издути до пръсване. Нямаше повече сили. Спря, избърса се и тръгна по-бавно. Купи си вестник, с който уви бутилката. Сложи я подмишницата си и тръгна, залитайки като пиян. От брадата му се стичаха капки пот.

Малко преди да стигне площад Етоал, един господин с големи тъмни очила препречи пътя му. Той идваше от срещуположната страна и без да каже нито дума, духна цигарен дим в лицето му.

Комисарят ококори очи и измънка:

— Кой сте, какво искате от мен?

Трябваше ли да пита? Сигурен беше, че е третият съучастник, любовникът на Аврелия и вечният неин приятел и закрилник. Човекът, който му се струваше като самия дявол, протегна ръка към бутилката и каза със шеговит тон:

— Хайде, бъдете любезен, господине. Възможно ли е комисар от вашия ранг да се шляе с бутилка в ръка?

Марескал не се и опита да се противопостави. Беше неспособен да реагира срещу този човек. Парализиран напълно — без да се съпротивлява, той остави Раул да вземе спокойно бутилката.

В този момент пристигна и Брежак. Той едва дишаше и нямаше сили нито да се хвърли върху похитителя на шишето, нито да попита Марескал кой е той. И двамата като поразени от гръм гледаха господина с тъмните очила, Той спря едно такси, качи се в него и им махна от прозореца за сбогом.

Като се върна вкъщи, Раул спокойно разгледа бутилката. Беше от еднолитровите, които се използват за бутилиране на минерална вода. Направена беше от непрозрачно, черно стъкло и нямаше тапа. Етикетът беше силно зацапан, но на него можеше да се прочете надпис с големи букви:

„ЖУВАНСКА МИНЕРАЛНА ВОДА“

Под него имаше множество редове с по-дребни букви, които дешифрира с голяма трудност. Ясно беше, че се отнасяха за химическия състав на Жуванската минерална вода:

Бутилката не беше празна. В нея нещо шумолеше като лист хартия. Обърна обратно бутилката, но нищо не изпадна от нея. Тогава вмъкна в гърлото връв с дебел възел накрая. С голямо търпение, малко по-малко извади листче, навито на руло и завързано с червен канап. Разтвори го и разбра, че долната му част е била доста грубо откъсната. Написаното се четеше трудно, много от буквите липсваха, но все пак Раул успя да разчете следните няколко изречения:

Мастилото беше избеляло от времето и позволяваше да се направи изводът, че документа е от преди 15 или 20 години. Потвърждаваше го и пожълтялата хартия. Раул леене позна почерка на Брежак. За какво престъпление и срещу кого ставаше дума. Помисли малко и заключи полугласно:

— Необяснимостта на аферата идва от това, че в нея са преплетени две престъпления. Първото обяснява второто — убийствата в бързия влак, в който действащи лица бяха братя Лубо, Вилхелм, Жодо и Аврелия. Но кога и къде беше станала първата драма? Защо днес двама от „актьорите“ й се противопоставят толкова ожесточено един на друг?

— Положението, колкото и да е заплетено, започва да ми се изяснява — продължи да говори на глас Раул. — Наближава часът на развръзката и залогът е тайната на Аврелия, която трепти в прекрасните й зелени очи. Кой ли ще завоюва със силата и ума си загадката й, за която бяха дадени толкова жертви?

Раул беше сигурен, че във водовъртежа от омраза и отмъщение, воден от пагубните си страсти и амбиции, Марескал се готви да пусне в ход срещу него полицейската машина. И той се подготви внимателно. Знаеше, че и всеки от противниците му ще вземе предпазни мерки.

Брежак, без да има реални доказателства, освободи за по-сигурно камериерката и болногледачката и спусна капаците на прозорците. От друга страна, агентите на Марескал започнаха да обикалят наоколо. Само Жодо не се явяваше. Обезкуражен от загубата на документа, той предпочиташе да се скрие на сигурно място.

Нещата продължиха така 15 дни. Раул уреди да го представят на жената на министъра, която открито покровителстваше Марескал. Възрастната дама, пред която мъжът нямаше никакви тайни, беше много суетна. Вниманието на Раул я радваше искрено. Без да знае ролята му, тя постоянно информираше де Лемези за намеренията на своя любимец да свали Брежак. Не се досещаше обаче за любовта му към Аврелия.

Раул се уплаши. Всичко беше толкова добре организирано, че се питаше дали не трябва да изпревари събитията. Минаваше му през ума да отвлече Аврелия и така да обезсмисли плана на противника си.

— Това бягство с нищо няма да ми помогне — казваше си той. — Конфликтът ще си остане и всичко ще трябва да се започва отначало.

Раул устоя на изкушението.

Един следобед, като се прибра в къщата, намери бързо писмо. Жената на министъра му съобщаваше за последните решения. Арестуването на Аврелия беше определено за 12 юли в 3 часа. Оставаше само един ден.

— Нещастната Аврелия — каза си той. — Не означава ли това още мъки и страдания за нея? Дали ще има доверие в мен, както ми обеща?

Заспа спокойно, като военачалник в нощта преди сражението. Събуди се в 8 часа. Започваше решителният ден.

Когато към обяд старата му дойка се прибираше с покупките си, през вратата, изблъсквайки я, нахлуха шест души. Те я вмъкнаха насила в кухнята.

— Тук ли е господарят ти? — попита грубо един от тях. Аз съм комисарят Марескал и имам заповед за арестуването му.

Бледа и разтреперана, тя промълви:

— В кабинета си е.

— Заведете ни при него.

— Марескал сложи ръка на устата й, за да не може да предупреди господаря си, и всички тръгнаха след нея по коридора.

Мъжът в стаята дори не можа да реагира. Беше съборен на земята и вързан здраво. Марескал му каза с превъзходство:

— Името ви е Раул де Лемези и сте шефът на бандитите от бързия влак.

Обръщайки се към хората си, им подаде заповедта:

— Ето, водете го без много шум в ареста. Нито дума за личността на задържания. Тони, вие с Лабон ще отговаряте за него. Водете го и се върнете за срещата в 3 часа пред къщата на Брежак. Там ще дойде редът на госпожицата и баща й.

Четиримата отведоха задържания. Марескал остана с петия, който се казваше Совину.

Претършува бързо кабинета и прибра някои книжа и дребни предмети. Но нито той, нито помощникът му намериха това, което търсеха. Бутилката, на която Марескал бе успял да прочете „Жуванска минерална вода“, липсваше.

Отидоха да закусят в близкия ресторант и бързо се върнаха. Марескал беше бесен. Най-после в 2 часа и четвърт Совину намери загадъчната бутилка под мрамора на камината. Беше запушена и запечатана с червен восък. Марескал я вдигна на светлината и я разклати. Вътре в нея имаше навит на руло лист.

Поколеба се дали да го прочете, но се отказа.

— Не… не… Още не!… Ще го прочета пред Брежак…

Браво, Совину, чудесно работихте, момчето ми! Беше много радостен и тръгна, говорейки си:

— Този път съм близо до целта. Държа Брежак в ръцете си и не ми остава нищо, освен да стегна примката. Колкото до малката, няма повече кой да я защитава. Любовникът й е на сигурно място. Сега оставаме само ние двамата, миличка!