Град на стълби - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Робърт Джаксън Бенет (Спасение) #14

Спасение

Не обвинявам никого, че възхвалява историята на Сейпур — историята в крайна сметка е приказка, и тази приказка често е чудесна. Но трябва да я помним цялата, в нейната пълнота, и да не се поддаваме на избирателна амнезия. Защото Великата война не е започнала с инвазията на Континента, нито със смъртта на Божеството Воортя.

Започнала е, по-скоро, с едно дете.

Не знам името ѝ. Ще ми се да го знаех — тя заслужава името ѝ да се знае, предвид какво се е случило с нея. Но от архивите знам, че е живяла с родителите си във ферма в сейпурската провинция Малидеш, знам също, че не е била от будните деца, че природата я е докоснала по начин, който да затъпи остротата на ума ѝ. Като много деца на определена възраст, и тя била привлечена от огъня, а недоразвитият ѝ ум навярно е засилил допълнително този интерес.

Един ден през 1631-ва тя открила преобърната и изоставена каруца на пътя. Каруцата била натоварена с безчет кутии с хартия. И като видяло цялата тази хартия, и като знаело, че наблизо няма възрастни да го видят, момичето се изкушило, така поне аз си представям нещата.

Стъкнало си малък огън край пътя и започнало да гори листовете един по един.

После пътниците от каруцата се върнали. Били континентали, богати таалваштани, които притежавали много оризища наблизо. И като видели момичето да гори хартията, се ядосали, защото, без да знае, то горяло преписи на Таалваштава, свещената книга на Таалхаврас, а за онези хора това било страшна простъпка.

Завели я при местния континентален магистрат и поискали правосъдие за проявената ерес. Родителите на момичето се молели за милост, изтъкнали, че детето е малоумно и не е знаело какво върши. Хората от градчето се присъединили към молбите им и настоявали наказанието да е леко.

Континенталите обаче казали на съдията, че щом един сейпурец е дръзнал да хвърли в огъня свещеното слово, следва и сам той да опита пламъците. И съдията, също континентал, се вслушал в аргумента им.

Изгорили детето живо на градския площад в Малидеш пред очите на всички. От архивите знаем, че го провесили на верига от едно дърво и напалили отдолу клада; а когато разплаканото дете се покатерило по веригата да избяга от пламъците, му отсекли ръцете и стъпалата и дали след това детето умряло от кръвозагуба, или от огъня, аз не знам.

Не мисля, че континенталите са очаквали хората да реагират така — те в крайна сметка били бедни сейпури, глупави и страхливи, свикнали с бруталните унижения. Ала екзекуцията на детето подпалила града, хората се разбунтували, нахлули в кабинета на съдията и пребили с камъни него и всичките му служители, включително и тъжителите срещу момичето.

В продължение на една седмица празнували свободата си. Ще ми се да кажа, че Колониалното въстание е започнало тогава, че Сейпур така се вдъхновил от тази проява на храброст, че каджът се възправил на мига и повел войската си към Континента. Уви, седмица по-късно с войска се върнали континенталите… и Малидеш вече не фигурира на никоя карта, останал е само обгорен участък земя покрай брега, буца спечена пръст, дълга една шеста от милята — гробът на разбунтувалите се малидеши.

Слухът за клането се разпространил като горски пожар. Тих гняв и дълбока ненавист плъзнали из колониите.

Не знаем много за каджа. Не знаем дори коя е била майка му. Но знаем, че е живял в провинция Томей, непосредствено до Малидеш; знаем също, че е започнал експериментите си веднага след клането и че в резултат на някой от тези експерименти е създал оръжието, с което по-късно щял да отхвърли континенталното иго.

Лавина размества миниатюрно камъче в океана и по силата на съдбовното тайнство това миниатюрно камъче предизвиква цунами.

Има събития от миналото, които ми се иска да не знаех. Иска ми се никога да не са се случвали. Но миналото си е минало и някой трябва да го помни, да говори за него.

За изгубената история,

доктор Ефрем Пангуи

— Счупвания няма — казва докторът. — Възможно е да има пукнати кости. Категорично масивни натъртвания, до такава степен, че не бих се учудил да са натъртени и някои кости. Бих бил в състояние да определя по-точно нараняванията, разбира се, ако пациентът ми позволи да го прегледам както трябва…

Зигруд, облегнат на възглавници в леглото, със стомна картофено вино в скута, сумти. Едната половина на лицето му е яркочервена, другата е в преливащи се оттенъци на сивото и черното, като загнил плод. На светлината на слабите газови лампи в посолството изглежда страшен. Дотук е позволил на лекаря да палпира корема му и да се убеди, че може да движи главата и крайниците си; извън това отговаря на всички въпроси със сърдито мучене.

— Не личи да има коремна болка — казва лекарят. — Което не е за вярване, ако позволите да отбележа. Освен това не виждам признаци на измръзване… което също изглежда невъзможно.

— Измръзване? — пита Зигруд. — Не съм чувал някой да е пострадал от измръзване. Какво е това?

— Намеквате — лекарят вдига вежди, — че дрейлингите по принцип не страдат от измръзване, никога?

— Ами, понякога е студено — отвръща Зигруд и отпива голяма глътка вино, — друг път е по-малко студено.

Лекарят, ядосан и объркан, се обръща към Шара.

— Бих казал, че ако изкара нощта, ще се възстанови напълно. Бих казал също, че ако го е грижа за оцеляването му по принцип, следва да се остави в ръцете на лекарите, а не да ни третира сякаш сме някакви… кожодери.

Зигруд се изсмива грозно.

Шара се усмихва.

— Благодаря ви, докторе. Това е всичко.

Лекарят се покланя и мърмори нещо и Шара го съпровожда навън. Пред портите на посолството се е събрала тълпа, която ги е последвала от реката.

— Ще ви бъдем особено благодарни — казва Шара, — ако проявите дискретност и не обсъждате с никого видяното тук…

— Знаете, че съм длъжен да запазя лекарската тайна — казва докторът, — а и този преглед бе проведен толкова зле, че бих предпочел никой никога да не научава детайли от него. — Нахлупва шапката си и се отдалечава решително.

— Ето я! — вика някой в тълпата и портите грейват, окъпани в светлината на фотографски светкавици.

Шара се мръщи и затваря вратата. Фотографията е сравнително ново изобретение, на не повече от пет-шест години, но на Шара вече ѝ е ясно, че ще я намрази. „Уловените образи — мисли си тя — водят до толкова излишни усложнения в работата ми…“

Тръгва по коридора към стълбището. Служители на посолството я стрелкат с уморени очи, всички са изтощени и чакат разрешение да се оттеглят за почивка. Малагеш се спуска на бегом по стълбите.

— Пожарът в Склада е изгасен. — Вдига шише до устните си и отпива. — Мисля да заключа посолството, докато стане ясно дали градът ще ни прости, че сме убили домашния любимец на техния бог, или ще се опита да ни линчува. Градските старейшини са гласували лично да се заемат с моста. Колкото до мен, смятам да се напия и да спя тук. Оставям на теб да се оправяш с другото.

— Добре.

— И гледай наистина да ме преместят в Джаврат, когато всичко това приключи!

— Добре.

Подминава Малагеш, влиза при Зигруд и присяда в долния край на леглото му. Зигруд прокарва пръст по гърлото на стомната, отново и отново.

— Ето — казва Шара, вади гривната на Зигруд от джоба си и я слага в голямата му длан.

— Благодаря — казва той и я закопчава около лявата си китка.

— Наистина ли си добре? — пита Шара.

— Така мисля — казва той. — Оцелявал съм и след по-лошо.

— Сериозно?

Зигруд кимва, потънал в мисли.

— Как оцеля? — пита Шара.

Той я поглежда замислено, после вдига дясната си ръка, която е увита с медицинска марля. Развива внимателно марлята и показва на Шара розовочервеникавия релефен белег с формата на везна върху дланта си.

— С това.

Шара се вглежда в белега.

— Но това… това не е благословията на Колкан…

— Сигурно. Но си мисля, че… че наказанието и благословията на Колкан… Може би са едно и също нещо.

Шара си спомня как Ефрем чете от Книгата на червения лотос на Олвос и коментира на глас: „Божествата, също като нас, не са разбирали докрай самите себе си и често несъзнателните им действия са по-красноречиви от съзнателните решения.“

Зигруд се взира в дланта си. Очите му блестят между подутите клепачи като мекото гръбче на бръмбар между твърдите крилца. Той примигва — пиян е, знае Шара — и казва:

— Знаеш ли как се сдобих с това?

— Отчасти — казва тя. — Знам, че е белег от Пръста на Колкан.

Той кимва. Мълчанието се проточва.

— Знаех, че го имаш — казва тя. — Знаех какво е. Но смятах, че не е редно да те питам за подробности.

— И правилно. Белезите са прозорци към горчивина… най-добре е да си останат затворени. — Разтрива дланта си и казва: — Нямам представа как са се сдобили с него в Слондхайм. Толкова рядък и мощен инструмент… Макар че приличаше на обикновено камъче, сиво камъче със… с релефно изображение на малка везна. Държаха го в кутия със специална подплата…

— Сива въ̀лна, предполагам — казва Шара. — За колкаштаните тя е натоварена с особено значение.

— Щом казваш. Бяхме деветима. Държаха ни всичките в една килия. Пиехме ръждива вода от една пропукана тръба, серяхме в ъгъла и гладувахме. Не ни даваха никаква храна. Седмици наред. Но един ден тъмничарите дойдоха с това малко камъче в кутията и с едно пиле — цяло пиле, забележи — в чиния. И казаха, че ако един от нас успее да задържи в дланта си камъчето цяла минута, ще ни дадат да ядем. Всички се втурнаха да се пишат доброволци, само аз си мълчах, защото знаех що за хора са тъмничарите. Обичаха да си играят с нас. Насъскваха ни един срещу друг, често до смърт… — Свива лявата си ръка в юмрук и розовите белези по кокалчетата му побеляват. — Затова знаех, че има нещо гнило. Първият взе камъчето и моментално започна да пищи. От ръката му потече кръв, все едно са го намушкали. Изпусна го и то падна на пода с такъв трясък, все едно не е камъче, а канара… А тъмничарите взеха да се смеят и да викат: „Вдигни го, вдигни го“, но той не можа. Все едно камъчето тежеше хиляда тона. Тъмничарите можеха да го вдигнат, но само ако го хванат през сивия плат. Не разбирахме за какво става въпрос, но умирахме от глад, затова искахме да опитаме отново с надеждата да ни дадат нещо за ядене… Ала никой от другите не успя. Някои издържаха двайсет секунди. Други цели трийсет. Кръв бликаше от ръцете им. Камъчето правеше ужасни рани. Рано или късно всички го изпускаха, макар да беше съвсем мъничко. Мъничкият Пръст на Колкан. — Отпива от виното. — А после… после дойде моят ред. Но преди да взема камъчето си помислих за… помислих си за всичко, което съм изгубил. Онова нещо в сърцето, което ни кара да се държим за живота, онзи огън, той беше угаснал в мен. Все още е угаснал, дори сега. И… и тогава си пожелах камъчето да ме смаже. Схващаш ли? Пожелах си болката. Взех го. И го удържах. — Обръща нагоре белязаната си длан, сякаш камъчето още е в шепата му. — Все още го усещам. В момента дори, усещам го. Държах го не за да се наям, а за да умра. — Ръката му се свива в юмрук. — Е, наядох се все пак. Държах Пръста на Колкан не една минута, а три. После те ми взеха камъчето, никак не бяха доволни, но все пак казаха: „Можеш да ядеш, защото спечели. Но преди това трябва да решиш дали сам да изядеш цялото пиле, или да го разделиш със съкилийниците си.“ И те всички се втренчиха в мен, не хора, а призраци, кльощави, бледи, гладуващи, прозрачни почти…

Зигруд взема марлята да бинтова отново ръката си.

— Не се замислих и за секунда — тихо продължава той. — Тъмничарите ме преместиха в друга килия, сам, аз изядох цялото пиле и после заспах. Не мина и седмица, когато започнаха да вадят трупове от старата ми килия. — Стяга превръзката около ръката си. — Божествата може и да са създали много и различни видове ад — казва той, — но те всички бледнеят пред онова, което хората сами създават за себе си.

Шара затваря вратата на стаята му и спира в коридора. Краката ѝ треперят и тя със закъснение си дава сметка, че всеки миг ще припадне. Сяда на пода в коридора и си поема дълбоко дъх.

Ръководила е много оперативни агенти през годините и е загубила немалко от тях. И постепенно е убедила сама себе си, че е съвършеният професионалист — ефективна в работата си, но без да се ангажира лично с детайлите, съхранила съвестта и здравия си разум в херметически запечатано мехурче, заровено далеч от грозната реалност.

Но да загуби Зигруд… Смятала е, че знае всичко за ужаса, но когато го е видяла да изчезва в тъмните води на Солда…

„Жив е — казва си тя. — Жив е и ще се оправи.“ Поне доколкото може да се оправи човек с толкова белези като него. Човек пребит, смлян почти, затворен в мъничка смърдяща стая.

Шара клати глава. „Как настоящето повтаря миналото“ — мисли си. Минали са само десет години, а ѝ се струват като цял един живот.

Спомня си колко малка беше вратата на каютата. Наистина много малка, повече като вратичка към таванско помещение, а зад нея — най-миниатюрната каюта на сейпурския боен кораб. Шара почука на вратата и звукът отекна по коридора в търбуха на кораба, но не получи отговор. Отвори вратата и вонята я удари като юмрук, а краката ѝ, вече омекнали от морската болест, буквално се подгънаха от миризмата. Помнеше и сейпурския лейтенант, който се покашля учтиво зад нея и я посъветва: „Моля ви, внимавайте с него, мадам“, и вероятно се чудеше защо това момиче, едва двайсет и пет годишно по онова време, си търси белята.

Тя пристъпи през прага. В каютата нямаше осветление, но въпреки това Шара различи силуета на едрия мъж, седнал с кръстосани крака в ъгъла. Приличаше на бито куче — косата му сплъстена, кожата покрита със стари и нови белези, немалко от тях инфектирани. Главата му беше наведена и тя не виждаше очите му — окото му, поправи се тя за пореден път, — но видя реакцията му на появата ѝ, силното трепване като на бито животно.

Шара затвори вратата, седна в ъгъла срещу него и зачака. Той не помръдваше.

— Напускаме дрейлингски води — каза му тя. — Не искаш ли да зърнеш родните брегове за последно?

Той не отговори.

— Още не си излизал от каютата си — продължи Шара. — Свободен си. Не искаш ли да се поразтъпчеш? Да се поразходиш след толкова години затвор?

Никакъв отговор.

— Не искаш ли поне да се изкъпеш? Имаме топла вода.

Гигантът изсумтя тихо, сякаш се е канел да каже нещо, но се е отказал в последния момент.

— Да?

Акцентът му беше толкова силен, че думите му бяха почти неразбираеми.

— Това… не е истинско.

— Кое?

Той махна с ръка.

— Всичкото.

— Напротив. Съвсем реално е, кълна се. Вратата ти е отключена. Свободен си.

Той поклати глава.

— Не. Не може да бъде. Те… Семейството ми…

Шара изчака още малко, но той не каза нищо повече.

— Живи са, както вече ти казах.

— Аз ги погребах. Държах костите им в ръцете си.

— Не знам чии кости си погребал, но не са били на семейството ти.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Един твой слуга е извел от страната жена ти Хилд и двете ти дъщери преди клането. Прекосили са границата с Воортяштан само два дни преди това. През последните шест години живеят там, представят се за роднини на слугата ти. Работили са като фермери, не твърде добри, предполагам, предвид произхода на жена ти, която едва ли е хващала лопата преди това, но все пак са се справили колкото да преживяват.

Дълго мълчание. После:

— Какво… какво доказателство имаш, че ми казваш истината?

— Семейството ти не беше в пълна безопасност, когато ги открих. Търсеха ги — и още ги търсят. Твърде много хора имат интерес да издирят оцелелите членове на твоето семейство. Преместихме ги от Воортяштан, защото прецених, че там вече не са в безопасност. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах… жена ти е, как да се изразя, има силна воля.

Зигруд се усмихва леко.

— Но се справихме. В знак на благодарност жена ти дала на един от нашите офицери малък подарък. — Шара бръкна в джоба си и извади малка торбичка от зебло. Отвори я и извади отвътре гривна от тъкано злато с релеф, изобразяващ бурни вълни.

Подаде му гривната.

— Това говори ли ти нещо?

Той впери жаден поглед в бижуто, така блестящо и чисто в мръсната му, нашарена от белези шепа. Пръстите му започнаха да треперят.

— Искаш ли да излезем на палубата? — попита нежно тя.

Той се изправи бавно, все още втренчен в гривната. Шара отвори вратата и той я последва навън и по стълбите, приличаше на сънено дете, което водят към леглото.

Шамарът на студения вятър спря Шара на място, тя се сгъна на две и пристъпи неуверено на палубата. Гигантът не трепна дори — прекрачи прага и впери мълчалив поглед в небето, поглед, пълен със страхопочитание. Докато го водеха на кораба, нито веднъж не беше погледнал нагоре и Шара се бе питала за причината. „Естествено — помисли си тя. — Кой знае откога не е бил навън. Небето сигурно го изпълва с ужас.“

— Ела — каза тя и го поведе към парапета. Тъмните скали на дрейлингския бряг дебнеха на хоризонта. — Моряците твърдят, че разстоянието е по-малко, отколкото изглежда. Макар че ти сигурно го знаеш и сам.

Той сведе поглед към златната гривна, сложи я на китката си и вдигна ръка да я огледа.

— Не мога да ги видя. Нали?

Тя поклати глава.

— Няма да е безопасно, нито за теб, нито за тях. Сега поне. Някой ден нещата може и да се променят.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Да искам от теб? Нищо не искам. Засега.

— Спасила си семейството ми. Мен освободи от затвора. Защо?

— Смятам, че информацията, която имаш за дрейлингските земи, може да се окаже изключително ценна — каза Шара. — И вероятно ще дестабилизира отношенията между Дрейлингските републики и Континента. — Намек за самодоволство се промъкна в гласа ѝ. Това беше първият голям разузнавателен удар в кариерата ѝ, а тя още не бе достатъчно опитна и не виждаше причина да крие гордостта си.

— Това не е достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За онова, което си направила за мен.

Шара замълча, защото не знаеше какво да каже.

— Поискай ми нещо — продължи той.

— Какво?

— Поискай нещо от мен. Каквото и да е.

— Няма какво.

Той се изсмя.

— О, има.

— Аз съм агент на сейпурското разузнаване — каза тя с известно раздразнение. — Няма с какво ти да ми…

— Ти си още момиче — каза Зигруд, — младо момиче, което не може да управлява кораб, не може да се бие и което не е проляло капка кръв в живота си. Може да си умна, но определено имаш нужда от човек като мен. Само че гордостта ти пречи да си поискаш каквото ти е нужно.

Шара го стрелна с гневен поглед.

— И за какъв се предлагаш? За мой бияч? За моя секретарка? Би ли паднал толкова ниско?

— Ниско? — Обърна се да погледне отново морето. — Ниско… Нямаш представа какво е да паднеш ниско. Нямаш представа какво ми направиха там. То е неописуемо. Каквото и да ми донесе бъдещето сега — да нося вода, да сервирам ядене, да се бия, да убивам… все ми е едно, претръпнал съм. Претръпнал съм. — Повтори го, сякаш в опит да убеди сам себе си, после се обърна да я погледне, блед, преследван от призраци. — Поискай ми нещо. Поискай.

Макар лицето му да беше мръсно и покрито с белези, Шара изведнъж усети, че може да погледне под тази маска. И погледна под нея, и разбра, че по някакъв изкривен начин той я моли за позволение да умре, защото друго вече не е в състояние да си представи.

Шара погледна назад към смаляващите се дрейлингски канари. И направи нещо, което никога не би направила сега — оголи сърцето си и му каза истината, после даде обещание, без да знае ще може ли да го изпълни.

— Тогава те моля — каза бавно тя — да запомниш, че за теб това не е сбогом. Един ден ще ти помогна да се върнеш у дома. Ще ти помогна да пресъградиш разрушеното. Обещавам да те върна.

Той погледна към морето, окото му блестеше. А после, за неин ужас, се свлече на колене, стисна парапета и избухна в сълзи.

— И си сигурна, че няма да премислиш? — казва някой.

— Сигурна съм, че дори не ми позволиха да го обмисля — отвръща гласът на Малагеш. — Проклетият ви съвет дори не ми даде тази възможност.

— Те дори не могат да гласуват! — казва другият глас. — Събранието нямаше кворум! Достатъчно е да окажеш лек натиск, Тюрин!

— О, в името на всички морета — мърмори Малагеш, изтощена и пияна. — Не оказах ли достатъчно натиск тази нощ? Ще направя каквото ми казаха да направя, много благодаря, а съвсем ясно ми казаха да си гледам работата.

Шара влиза в кухнята и вижда Воханес Вотров, облечен в обичайното си бяло кожено палто, застанал пред Малагеш, която го гледа кисело над пълна чаша с уиски. Бастунчето на Вотров потропва в нетърпелив ритъм по тока на ботуша му.

— Мислех, че ще заключим посолството и няма да пускаме никого — казва Шара. — И особено него.

Воханес се обръща към нея с широка усмивка.

— Виж ти! Ето я и самата победителка, току-що излязла триумфално от смъртоносната схватка. Каква епична нощ, а?

— Во, наистина нямам време за прословутия ти чар. Как влезе?

— Като приложих прословутия си чар в щедри количества, разбира се — казва Воханес. — Моля те за помощ. Трябва да убедим губернатор Малагеш да се размърда. Пропускате уникална възможност!

— Отказвам да си помръдна задника — казва Малагеш — и на един сантиметър от този стол. Не и тази нощ.

— Но ситуацията в града е критична! — казва Воханес. — Едната му половина може да стигне до другата само ако заобиколи покрай стените! А за всички е ясно, че Баликов не разполага с ресурсите да възстанови моста в спешен порядък.

— Повечето строителни компании в града не са ли твоя собственост? — пита Шара.

— Е, така е… Но макар че моите компании биха могли да се заемат със задачата, строежът би се ускорил значително, ако кабинетът на градския губернатор или на областния губернатор дадат едно рамо…

— И защо ни е да го правим?

— Наистина ли не виждате изгода в ситуация — пита Воханес, — при която целият град зависи от ваши проектанти и предприемачи?

— И ще трябва да работим все с негови компании, разбира се — казва Малагеш.

— Това е само допълнителен плюс — казва Воханес.

— О, че е плюс, плюс е. За теб — казва Малагеш.

— Десетки загинаха тази нощ, Во — намесва се Шара. — Знам, че си имаш своя мисия и свои планове, но толкова ли не можеш да покажеш състрадание? Не трябва ли да скърбиш за съгражданите си?

Широката усмивка на Воханес се подкиселява и става грозна.

— Неприятно ми е точно аз да ти го казвам, посланик — отровно отвръща той, — но това съвсем не е първата беда, сполетяла Баликов. Нека си спомним улица „Ошкев“, която беше подкопана от подземна кухина в резултат от Примигването и внезапно пропадна вдън земя, повличайки две жилищни кооперации и едно училище. Тогава оплаквахме дълго жертвите, скърбихме за тях, но каква полза? Ами когато Континенталната газова компания се опита да положи тръби в крайречния квартал и предизвика пожар, който не можахме да угасим шест дни? И тогава плакахме и скърбихме, но каква полза?

Шара поглежда към Малагеш, която свива рамене неохотно, сякаш да каже: „Не, не си го измисля.“

— В Баликов нещастията са наш постоянен спътник, госпожо посланик — продължава Воханес. — Скръбта и състраданието са декорация, която скрива от погледа истинския проблем — Баликов спешно се нуждае от помощ и реконструкция. Истинска реконструкция, която не можем да извършим сами!

— Съжалявам — казва Шара. — Не биваше да го казвам. — Сяда, при което краката ѝ си отдъхват с благодарност, и разтърква отново очи. — Но мостът едва-що се срина, а пак трябва да говорим за политика… — простенва тя. — За какво събрание става въпрос?

— Градските старейшини свикаха извънредно заседание — казва Воханес. — След като обсъдихме основния въпрос по спасителните работи, аз поисках да помолим Сейпур за помощ при възстановяването. Отхвърлиха предложението ми, макар да не предложиха нищо друго като алтернатива. Само дето гласуването не е легитимно, защото съветът не беше в пълния си състав. Уиклов го няма никъде.

Пръстите на Шара потропват по плота на масата.

— Така ли?

— Да. Странно, нали? Никой не го е виждал от близо седмица, всъщност откакто събра тълпа пред портите на посолството да те обижда.

„Е, Зигруд го е видял и след това. Видял го е да води Торскени при мховоста, а после да изчезва в една пресечка…“ Шара мисли трескаво, после поглежда отчаяно към Малагеш за помощ.

— Само не ме карай да ставам, моля ти се — казва тя умолително.

— Няма — казва Шара. — Не и тази нощ. Това… Во, това трябва да изчака до утре сутрин.

— Желязото се кове, докато е горещо — казва той.

— Градската политика не я решавам аз!

— Но имаш много приятели на властови позиции, нали?

— Случилото се тази нощ вече подложи на сериозно изпитание въпросните приятелства, или предстои много скоро да ги подложи. — Тя въздъхва. — Во, нямаш представа какво се случи през последните няколко часа. Казвам ти го строго конфиденциално… истината е, че понесохте големи загуби. А още не знаем нито кои са враговете ни, нито какво целят! Не е сега моментът да чертаем големи планове. Тази нощ ще оставим Баликов да се оправя сам.

— Именно тази политика — възразява Воханес — доведе до появата на Реставраторите и пак тя ще е отговорна за всички последствия. Този град се гърчи в стените си. Но всяко нещастие е възможност, Шара. Нека се възползваме максимално от последната катастрофа.

— Тази нощ катастрофирах многократно, Во. — Шара се изсмива горчиво. — Помощта ми само ще ти навреди. До изгрев-слънце може и да съм изпаднала в немилост.

— Дълбоко се съмнявам в това. Особено сега, когато всеки мъж, жена и дете в Баликов ви мислят за истински герои.

И Малагеш, и Шара клюмат на столовете си, но при последното изявление на Вотров бързо се разсънват.

— Ка… какво? — възкликва Малагеш.

— Как така какво? — пита Воханес.

— Ами… това, дето го каза току-що, какво беше?

— О? Вие наистина ли не си давате сметка? Онази тълпа навън… — Сочи към вратата. — За гневна тълпа ли я мислите? Която се опитва да събори портите и да ви убие с голи ръце? Не, те са запленени! Та вие убихте чудовище пред очите на ужасения град! Това е… Това е достойно за легенда, по дяволите!

— Но то беше свещено създание… — казва Шара. — На градския площад е имало храм на Урав! Местните са почитали онова нещо!

— Да, навремето. Преди повече от триста години! А сега то се опита да избие всички ни!

— Но… Но повечето работа я свърши Зигруд!

Той свива рамене.

— Е, явно и вие намазвате покрай него. Градските старейшини не знаеха какво да правят. Не е изключено да си първият сейпури, който е спечелил уважението на Баликов. И ако ти или някой в Галадеш си направи труда, Сейпур би могъл да пристигне на бял кон в града, да възстанови моста и да се превърне в спасител!

Шара и Малагеш седят и мълчат. Воханес вади цигара от малка сребърна кутийка и я пъха в цигарето си.

— Да се надяваме — казва той, — че няма да открият коя си в действителност. Предвид семейната ти история това може да породи някои изключително неприятни съпоставки, нали така?

Шара пие. Струва ѝ се съвсем на място — нали е войник сред войници, които празнуват оцеляването си, а мнозина други са загинали. Виното се смесва с умората. Воханес пие заедно с нея и Малагеш и скоро нощта се превръща от вечер на оголени нерви и ужасна травма в една от колежанските им запивки, когато седят в общата стая със състудентите си, клюкарстват и решително игнорират външния свят и неговата лудост.

„Колко хубаво беше — спомня си Шара — да се чувстваш един от компанията.“

Малагеш похърква на стола си във виолетовите часове преди зазоряване. Воханес помага на Шара да се качи по стълбите. Тя спира да си поеме дъх край широките прозорци на площадката. Звездите са полегнали върху одеяло от меки лилави облаци, подпрени от стените и покривите на Баликов. Гледката е колоритна до степен на безвкусица, като картина на сантиментален художник без чувство за мяра.

Воханес бавно докуцуква до нея, внезапно отпаднал.

— Аз… — Шара знае, че ще съжалява за тези си думи, но е толкова пияна, че не може да се спре. — Съжалявам, че си пострадал така, Во.

— Така стоят нещата — тихо казва той. И да знае, че тя знае как точно се е наранил, не го показва. — Само те моля за помощ да ги променим.

Когато най-сетне стигат до стаята ѝ, тя сяда на леглото и подпира чело на ръцете си. Всичко се люлее пред погледа ѝ, все едно е на корабна палуба.

— От доста време — казва в тъмното гласът на Воханес — не съм бил в женска спалня…

— С Иваня не…?

Той клати глава.

— Там… нещата стоят другояче.

Тя се отпуска назад в леглото. Воханес се подсмива доволно, сяда до нея и се подпира на една ръка — надвиснал е над Шара, хълбоците им се докосват.

Шара примигва изненадано и казва:

— Не знаех, че проявяваш интерес към това.

— Е, не е и… чак толкова различно.

Тя се усмихва тъжно. „Бедният Во. Вечно разкъсван между два свята…“

— Не те ли отвращавам? — пита Шара.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами, не ти играя по свирката. Не ти помагам, нито на теб, нито на Баликов, нито на Континента. Аз съм ти враг, препятствие.

— Сейпурската политика ми е враг. — Той въздъхва. — Един ден ще те накарам да си промениш мнението. Може да стане и тази нощ дори.

— Не ставай смешен. Магнатите като теб често ли се възползват от пияни жени?

— Хм. Когато се прибрах, между другото, тръгна слух, че съм си намерил сейпурска любовница — казва Воханес. — Хората се възмущаваха. Мисля, че немалко сред тях ми завиждаха обаче… Но нито възмущението им, нито завистта имаха някакво значение за мен. — Очите му блестят… Възможно ли е да са насълзени? — Не тръпката на екзотичното ме беше привлякла към теб. Харесвах те заради онова, което си.

„Няма право да е толкова хубав, мамка му“ — мисли си Шара.

— Ако не ме искаш в стаята си — казва той, — само кажи и ще си тръгна.

Тя се замисля и въздъхва драматично.

— Винаги ме поставяш пред толкова трудни решения…

Той я целува по врата. Брадата му я гъделичка по устните.

— Хм — казва Шара. — Е… — Пресяга се, хваща кувертюрата и я отмята. — Предполагам — казва през смях, докато Во я целува по ключицата, — че ще е по-добре да се мушнеш под завивките.

— Кой съм аз да отказвам на посланика? — пита закачливо той и измъква ръце от бялото си кожено палто.

„Толкова важно ли е било онова събрание — пита се Шара, — че се е прибрал да се преоблече?“

Изглежда, го е изрекла на глас, защото Воханес я поглежда и казва:

— Не съм се преобличал. Цяла вечер съм с тези дрехи.

Шара се опитва да задържи тази мисъл, мисълта, че нещо не е както трябва, но той посяга да разкопчае ризата си и тя започва да мисли за куп различни неща едновременно.

— Как искаш да легна?

— А ти как би искала?

— Ами, питам заради… заради хълбока ти…

— О! О, да… Разбира се.

— Ето… Така добре ли е?

— Добре е. Много е добре даже. Ммм.

„Това е лоша идея“ — мисли си Шара, но бързо прогонва тази мисъл, за да се наслади на малката радост…

Опитва се да я прогони, но не успява.

— Во…

— Да?

— Ти… приятно ли ти е?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Питам, защото…

— Знам! Знам… просто… прекалих с виното…

— Сигурен ли си, че ставата не те боли? Да не те притискам?

— Не! Добре си си така! Абсолютно… добре си си.

— Ами… Може би ако се преместя насам… Ето така. По-добре ли е?

— Да. — Звучи изпълнен по-скоро с решимост, отколкото със страст. — Това е…

— Да?

— Това…

— … да?

— Не би трябвало да е толкова… толкова трудно…

— Во… ако не искаш да…

— Искам!

— Знам, но… не е нужно да се чувстваш задължен или…

— Не, аз просто… просто… Богове! — И се срива до нея на леглото.

Секундите се източват в тъмната стая. Шара започва да се пита дали не е заспал.

— Съжалявам — тихо казва той.

— Недей.

— Май не съм мъжът, когото помниш — прошепва той.

— Никой не очаква това от теб.

Дишането му става тежко, сякаш се опитва да скрие сълзите си.

— „Светът е нашата топилна пещ — прошепва той. — И огънят ни оформя постоянно.“

Шара знае този стих.

— Колкаштава?

Той се изсмива горчиво.

— Може би Волка е бил прав. Веднъж колкаштан…

После млъква.

Шара се чуди що за мъж трябва да си, за да мислиш за брат си, когато лежиш гол в женско легло. После и двамата потъват в неспокоен сън.

Шара се събужда трудно, умът ѝ се мята в мазните тъмни води на махмурлука. Възглавницата жули лицето ѝ като шкурка; голите ѝ ръце са измръзнали, а стъпалата ѝ горят под юргана.

Глас като лай:

— Ставай. Ставай!

Възглавницата върху главата ѝ се повдига и жестока дневна светлина пронизва Шара като с нож.

— Ставай, да му се не знае!

Шара се обръща. Малагеш стои до леглото ѝ и държи сутрешния вестник все едно е отрязаната глава на враг.

— Какво? — казва Шара. — Какво?! — Слава богу, с гащи е. Колкото до Воханес, него го няма в леглото. Сигурно е избягал, пришпорван от срам, мисли си Шара и ѝ става болно. Дано не е така, защото противното би означавало, че Воханес има наистина лошо мнение за нея.

— Прочети това — казва Малагеш и сочи една статия във вестника.

— Какво?

— Прочети го бе! Просто чети.

Шара мушва ръка под възглавниците да си намери очилата. Слага ги как да е на носа си и първото, което вижда, е собственото ѝ лице в черно и бяло на първа страница във вестника. Снимката я показва как стои на брега на реката; зад нея се вижда мъртвото туловище на Урав, а в краката ѝ лежи Зигруд, целият омазан в кръв, лицето му скрито зад воал от мазна коса. Това, мисли си Шара, е най-хубавата снимка, която са ѝ правили някога, фотографът я е уловил в профил, стойката ѝ е царствена, вятърът развява леко косата ѝ, превръщайки я в мека абаносова река.

Текстът на статията удвоява изумлението ѝ:

БАЛИКОВ СПАСЕН!

Снощи централните квартали на Баликов станаха обект на внезапно, необяснимо и ужасяващо нападение откъм река Солда. Потвърдено бе, че гигантско същество, наподобяващо воден обитател (природата на съществото принуждава този вестник да го нарича само и единствено „съществото“, защото всяко по-прецизно определение би могло да предизвика последствия от съдебно естество), е доплувало срещу течението на реката, пробило е леда и е започнало да отвлича минувачи от нашите красиви крайбрежни алеи и да ги дави в ледените води.

Размерите и масата на това същество били толкова големи, че то успяло да събори няколко сгради край реката, преди градските власти да реагират. Цели двадесет и седем граждани са загубили живота си, а към четири часа тази сутрин още продължаваха да пристигат доклади за изчезнали хора. Бройката на откритите трупове е много по-малка.

Полицейското управление на Баликов бързо организира атака с цел да залови или убие съществото, но в резултат то нанесе сериозни щети на моста Солда, толкова сериозни, че мостът се срути, убивайки шестима полицаи и ранявайки други девет, сред които уважавания капитан Миклав Несрев. По наша информация капитан Несрев вече е стабилен и се възстановява в лазарета на Дома на Седемте сестри.

Отстраняването на тази заплаха за града ни настъпи по един изумителен начин, защото съществото бе в крайна сметка надвито и умъртвено от човек, когото най-малко бихме очаквали да видим в ролята на свой спасител. Вестникът получи информация, че наскоро назначената в сейпурското посолство Ашара Тивани всъщност е Ашара Комейд, племенница на министъра на сейпурското външно министерство Виня Комейд и правнучка на противоречивия генерал Авшакта си Комейд, последният кадж на Сейпур. Нашите източници потвърждават, че именно благодарение на нейните усилия и тактически умения съществото е било озаптено и убито.

„Посланикът и нейните помощници разпознаха природата на съществото и предписаха метод за неговото възпиране и отстраняване — каза наш източник в градската управа, който помоли да не споменаваме името му. — Без нейната помощ още десетки, а може би и стотици граждани на Баликов щяха да загинат.“

Няколко полицаи също се изказаха похвално за поведението на посланика по време на атаката: „Опитвахме се да евакуираме посолството, но тя настоя да дойде и да помогне — каза Виктор Поврой, сержант в полицейското управление на Баликов. — Заеха се без бавене със задачата, тя и колегите ѝ. Никога не съм виждал един толкова смел план да се съставя толкова бързо.“

На посланика и на градския губернатор Тюрин Малагеш трябва да благодарим и за спасението на капитан Несрев. „Без тях — свидетелства Поврой — той щеше да се удави или да измръзне до смърт.“

Все пак остават доста въпроси без отговор — защо госпожа посланикът е скрила истинската си самоличност? Как се е сдобила със специфичните познания, помогнали ѝ да надвие такова същество? И какво да очаква Баликов сега, когато на властова позиция в града си отново имаме член на рода Комейд?

Към този момент посолството все още не е излязло с официално изявление.

Шара гледа втренчено вестника с трескавата надежда думите да се разтанцуват и преподредят в съвсем различна история.

— О, не… — прошепва тя.

Да ти издухат прикритието… Да те разкрие врагът, да се сдобиеш с досие във вражеска централа, това е едно; всички оперативни агенти са подготвени за това.

Но да ти изтипосат името във вестника, да те разкрият не в тайните коридори на правителството, а в дюкяните, домовете и кръчмите по целия свят… Това е катастрофа.

— Не — повтаря Шара. — Не. Това… не може да бъде.

— Мдааа — проточва Малагеш.

— Този… вестникът е…

— „Континентална трибуна“.

— Значи не се продава само в Баликов, а…

— По целия Континент — казва Малагеш. — Да.

Реалността се стоварва отгоре ѝ.

— Ооо… О, не, о, не, о, не!

— Кой знаеше коя си в действителност? — пита Малагеш.

— Ти — казва Шара. — Зигруд, Во… Неколцина служители в посолството подозират, че съм повече от това, за което се представям, но беглото подозрение е едно, а съвсем друго е да ме обявят за…

— За правнучката на каджа — довършва вместо нея Малагеш. — Мда. Лошо. Знам, че аз не съм казвала нищо. Никога не говоря с пресата.

— Зигруд не би го направил — казва Шара. — Значи остава…

Обмисля бързо възможностите.

Виня? Вече не знае какво да мисли за леля си. По всичко личи, че Виня играе двойна игра, че не може да ѝ се вярва. Но каквито и компромиси със съвестта си да е направила леля ѝ, те трябва да са политически и в името на все по-голяма власт. „А тази история може единствено да ѝ навреди. Най-вече политически.“

Упорито стеснява възможностите, пресява и отхвърля с надеждата да открие нещо друго, преди да е стигнала до неизбежния извод.

— Може да е бил само Воханес — казва накрая.

— Добре, но… защо?

„Дребнаво отмъщение за снощи, възможно ли е?“ — пита се тя. Едва ли. Или я наказва за отказа ѝ да се намеси в политиката на Баликов? Или…

— Възможно ли е… възможно ли е да ме използва с надежда да привлече вниманието на Галадеш? — пита Шара.

— И как ще постигне това, като ти съсипе прикритието? — Малагеш вдига вежди.

— Ами… Историята си я бива, не мислиш ли? Правнучката на каджа спасява изневиделица Баликов. Нещо, за което хората дълго ще говорят. А когато става въпрос за геополитика, приказките са равносилни на действия. Светът ще обърне погледа си към Баликов… и точно тогава Воханес ще направи своя ход. Така де, познаваш го. Во обича светлината на прожекторите.

— Да, но… това ми изглежда като възможно най-глупавия начин да пришпориш Галадеш към действие — казва Малагеш. — Нали?

Шара няма еднозначно мнение по въпроса. Помни и какво е казал Во снощи: „Веднъж колкаштан…“

Определено пропуска нещо, сигурна е. Така или иначе, знае, че повече не може да вярва на Во, че е било глупаво да му се довери, че е сгрешила непростимо, допускайки до делата си един толкова страстен, прекършен, раздвоен човек като него.

Някъде наблизо се чува нещо като кашлица; все едно някой си прочиства гърлото.

Малагеш поглежда към прозореца и казва:

— Какво беше това?

Колкото до Шара, тя добре познава този звук; чувала го е през цялото си детство — съставен е от две трети нетърпение и една трета снизходителност…

— Нищо няма отвън — казва Малагеш, надзъртайки зад завесите на прозореца. — Ако не броим тълпата, разбира се. Не съм си въобразила този звук обаче, нали?

Шара поглежда към прозореца със затворени капаци до бюрото си. Долното ляво стъкло трепти странно, а отраженията са леко изкривени.

— Губернаторе — казва Шара, — би ли… би ли ме извинила за малко?

— Ще повръщаш ли?

— Не е изключено. Просто трябва да… да помисля.

— Ще бъда долу — казва Малагеш, — но не разчитай още дълго да се мотая тук. Предвид мащабите на кашата, която предстои да почистя, много скоро ще трябва да се върна в щаба.

— Разбирам.

Малагеш излиза и затваря вратата. Шара застава пред прозореца точно когато в стъклото се появява лицето на леля ѝ.

— Изглежда… че имам не по-малко вина от теб — казва Виня.

Шара мълчи. Не помръдва. Не говори. Само гледа. Колкото до Виня, тя е също толкова резервирана и хладна. Двете се гледат през стъклото с еднакви изражения, маски, зад които се промъкват подозрение, болка и недоволство.

— Трябваше да те спра много отдавна — казва Виня. — Интересът ти към Континента винаги е бил прекален. Но вместо да обуздая този интерес, аз ти се доверявах все повече, оставях те да действаш по свое усмотрение, без контрол от моя страна… И сега съжалявам. Може би трябваше по-често да те връщам у дома. Може би ти си права. Сега ми се иска да не бе отсъствала толкова дълго, да имаше поглед върху случващото се у дома, върху промените, които настъпват в парламента… Да усетиш сама подводните течения, деликатния баланс…

„Аха. Застрашила съм политическата ѝ кариера.“ След като само преди няколко часа е преживяла пожар и сблъсък с Урав, Шара не открива в себе си съчувствие към парламентарните несгоди на леля си. Всъщност не открива у себе си желание изобщо да участва в този разговор. Стига ѝ да слуша и да наблюдава как намеренията и мотивите на Виня кристализират в стъклото на прозореца като първа есенна слана.

— Общият тон се промени драматично и рязко, буквално за един ден. Десетилетия наред никой дори не се замисляше за сътрудничество с Континента, но сега… Сега сме отворени за тази идея. Сега изневиделица сме любопитни. Въпреки всичките ми дългогодишни усилия министрите изведнъж решиха да преосмислят отношението си към Континента. А секретарите и асистентите им вкупом се втурнаха да преглеждат кореспонденцията си с Континента и едно име, оказва се, изскача под десетки молби и петиции. Вотров, Вотров, Вотров…

Стомахът на Шара трепва. Не е очаквала това. Е, донякъде го е очаквала — само преди броени минути е стигнала до извода, че именно Во е разкрил истинската ѝ самоличност пред пресата, но определено не е вярвала, че безумният му ход може да сработи! И то точно преди изборите за градски старейшини…

— Сигурно чакаш — казва Виня — да ти съобщя решението си, тоест какви действия ще предприема.

Шара свива устни, примигва, но с това реакцията ѝ се изчерпва.

Виня клати глава.

— Трябваше да ти забраня да влизаш в Склада. Да се сетя, че предвид манията си по Континента няма да издържиш на изкушението.

Шара вдига вежда.

— Чакай… За какво?…

— Нищо чудно, че щом си научила за съществуването му, на секундата си решила, че трябва непременно да идеш там — продължава леля ѝ. — Да проникнеш по един или друг начин в Склада, да си пъхнеш носа където не ти е работа и да преровиш рафтовете му.

— Чакай! Лельо Виня, не съм искала да влизам в Склада! Наложи се!

— Сериозно? Виж ти. Последно разбрах, че си разпитвала чистачка в университета за смъртта на доктор Пангуи. Следващото, което чувам, е, че си проникнала в Склада, в сградата с най-строго ограничен достъп, която съществува понастоящем в света, че си го подпалила и после си отишла да се сражаваш с речни чудовища с Божествен произход, битка надлежно отразена на първа страница! С провалено прикритие! Искрено се опитвам да проумея как се е стигнало до това, Шара! И виждам само един възможен отговор — че ти, понеже си обсебена от мухлясалите мъртви богове, си намерила начин да идеш в Склада, водена от едното любопитство, сякаш той е някакъв проклет музей, който да разгледаш… успяла си да го подпалиш, като едва не си загинала в пожара, и междувременно си пуснала на свобода някакво страховито Божествено създание!

Шара зяпва. Сащисана е, буквално и напълно — всички налудничави неща, които е преживяла през последните две денонощия, изглеждат дребни и незначителни в сравнение с това.

— Аз… Складът беше миниран!

— Така ли? От Реставраторите? — Виня произнася името, сякаш говори за банда неграмотни селяни, които си изкарват прехраната с отглеждане на картофи.

— Да!

— И как са влезли там?

— Ами, те… Използвали са чудо!

— Аха. — Виня кима. — Чудо. Те, чудесата, са много удобно нещо. Особено предвид че повечето от тях, поне на теория, отдавна не би трябвало да са активни. И защо им е било да минират Склада, пълен с неща, които са свещени за тях?

— За да си прикрият следите!

— И накъде водеха следите им, скъпа?

— Към… Искали са да откраднат нещо!

— И то е?

— Не знам! Складът беше миниран!

— И ти си задействала мината.

Шара е толкова ядосана, че само отваря и затваря уста.

— Влизали са в Склада — успява да каже накрая — с помощта на едно древно Божествено чудо. Правили са го в продължение на месеци!

— И какво са смятали да правят с предмета, който са откраднали от Склада?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Да! Засега! Знам, че онзи предмет… има нещо общо със стоманата. — Това прозвучава жалко дори в собствените ѝ уши. — Разследването още тече.

Виня кима и бавно се обляга в стола си, потънала в мисли.

— Говори с Малагеш! Говори със Зигруд! Или с друг някой тук! — вика Шара.

— Репутацията на Малагеш също пострада — казва Виня, — защото Складът беше в нейната юрисдикция, а сега от него има само купчина пепел. Колкото до твоя дрейлинг, по-скоро бих се консултирала с бясно куче, отколкото с него. Но най-вече, скъпа Шара, ме смущава фактът, че нито един друг агент на Континента не докладва за подобен заговор.

— Да, защото тези хора са дяволски добри! За разлика от нас! Когато пристигнах в Баликов, заговорът вече течеше с пълна сила. Машинациите им са започнали много преди аз да се озова тук!

Виня клати глава, загрижена и дори притеснена, сякаш слуша бръщолевенето на малоумен роднина по време на семейна вечеря.

— Не ми вярваш — отчаяно казва Шара.

— Шара, ти отиде в Баликов по свое усмотрение да разследваш голям международен скандал. А успя да предизвикаш още по-голям, много по-голям. Слава на морето, че Континентът не знае за Склада. Ако знаеха, че си опожарила стотици години история, щяха да поискат твоята глава — и моята също! Можеш ли изобщо да си представиш последствията? И сякаш не стига това, ти успя да си провалиш и прикритието, което на този етап не ме изненадва особено. Или си суетна и глупава, или безразсъдна и глупава, не съм сигурна кое от двете бих предпочела. Забелязвам, че още не си споменала и дума за убийството на Пангуи. Ако не греша, това беше основната причина да те оставя в Баликов… нали така? Ровичкането ти в тези грандиозни и тъмни заговори да е хвърлило случайно светлина върху смъртта му, кой го е убил и защо?

Шара поглежда към бялото куфарче на Воханес под бюрото си и казва ожесточено:

— Сигурно щях да разполагам с нещо, ако ми беше разрешила да прегледам материалите от депозитната кутия!

Виня изправя рязко гръб.

— Ако дръзнеш да го направиш, това ще е неподчинение на пряка министерска заповед! Аз първа ще проуча този материал! И ако сметна, че може да ти бъде от полза, тогава ще ти дам достъп до него! Така действа йерархията в командването! На нея е стъпила цялата ни разузнавателна агенция! И аз няма да позволя на арогантната си племенница да прецака системата само защото си мисли, че ако прочете достатъчно прашни книги, ще стане най-прозорливия агент на света! Болезненият ти интерес към Божественото винаги е бил недостатък, а не предимство! И нека ти кажа, а ти ще ме слушаш внимателно, че първата ми инстинктивна реакция е да прекратя мисията ти в Баликов и да те кача на първия кораб, който потегля насам!

Въпреки разгорещения спор, въпреки обещаното наказание, въпреки всичко сърцето на Шара трепва от радост. Да се прибере у дома в Галадеш… Ала защо има упоритото чувство, че разочарованието на Виня е някак твърде дълбоко? „Възможно ли е Виня да ме дискредитира допълнително, активно?“ Тази мисъл изглежда безумна в първия миг, но после Шара си дава сметка, че самата тя често е прилагала този прийом срещу враговете си — защо да убиваш някого, когато можеш да го направиш на глупак?

— Но — продължава Виня — не мога да го направя. Заради онова, което си направила ти. Тук, в Сейпур, ти си героиня, Шара. Спасителката на Баликов. Да живее бляскавата героиня, победила угроза, която сама е създала! По коридорите на властта се говори какво ли не, всички са пощурели, и аз нямам никаква идея как ще приключи всичко това. Ще ми се да им кажа как си оплескала нещата, но това би означавало да им кажа за Склада, което определено не мога да направя. Затова, вместо да рискувам своята функционираща и продуктивна политика, ще си кротувам, и толкова. Няма да направя нищо, освен да им дам онова, което искат — теб.

— Мен?

— Да. Повишавам те, скъпа. Вече не си временно изпълняващ длъжността посланик, вече си нашият пълноправен главен дипломат в Баликов. Слагам те там, където няма как да съсипваш операции.

Шара пребледнява.

— О, не!

— О, да. Излизаш на сцената на обществения живот, под светлината на прожекторите. Временно си отстранена като агент на разузнаването. Губиш правото си на достъп до засекретена информация и до данни за всякакви мисии. Не си прави труда да отправяш запитвания до други агенти на министерството, защото те ще остават без отговор. На практика ще бъдеш лицето на Сейпур в Баликов, лице, което всички познават и до което всички ще се допитват. И без съмнение ще бъдеш посрещната с аплодисменти на новия си пост — отровно добавя леля ѝ.

Гади ѝ се. Няма нищо, нищо по-страшно за един оперативен агент от това да го сложат на обществен пост, открит и уязвим за всички задължения и ограничения, които така лесно е заобикалял в сенките на предишната си кариера.

— Подозирам, че ще си страшно заета — казва Виня. — По всичко личи, че Баликов и Сейпур умират да си говорят. И ще си говорят чрез теб. Не знам дали с онзи тип Вотров заедно сте сглобили тази схема, но ако е така, сигурно много се гордееш със себе си, защото тя определено сработи… аз пък ще се погрижа по-голямата част от товара да падне на твоите рамене.

„Значи това е наказанието ми — мисли си Шара. — Бих предпочела да ме осъдят и затворят. Но пък Виня никога не е била склонна да проявява милост.“

Шара се изкашля. Има все по-силното чувство, че играе на батлан с противник, който тайно играе друга игра по други правила, но в момента е така отчаяна, че е готова на всичко.

— Лельо Виня… чуй ме.

— Да?

— Ако… ако ти кажа, че в Баликов съществува реална и много сериозна опасност… че съм станала свидетел, от първа ръка, на доказателство, което сочи, че едно от Божествата, в някаква форма, е оцеляло… Какво би направила тогава?

Виня я измерва с пренебрежителен поглед.

— Това ли е голямата ти тайна? Ужасното ти подозрение? Затова ли отиде в Склада?

— Да. Сигурна съм. Напълно съм сигурна, лельо Виня.

— О, Шара… ще направя онова, което направих, когато чух това твърдение за последен път, преди два месеца. И предпоследния път, преди седем месеца. И многото пъти, когато съм го чувала преди това… Получавам средно по десетина доклада годишно, в които се твърди, че боговете не са мъртви, че още беснеят някъде и планират завръщането си. Получаваме най-редовно такива доклади още от войната насам. Ако ги натрупам един върху друг, купчината ще се извиси колкото триетажна сграда! И всички те са напълно убедени, че това ще се случи… защото Континентът е убеден, че това ще се случи, че Божествата им ще се върнат. Това е тяхната глупава легенда, отчаяната им мечта, също като дрейлингите с техния Даувкинд. Изгубени крале и кралици, които един ден ще се върнат при тях с издути от вятъра платна… Това са глупости, Шара.

— Но… аз съм най-опитният експерт по всичко Божествено. Това не значи ли нещо?

— Ти си най-вманиаченият ни по всичко Божествено агент — меко я поправя Виня. — А това е различно. Можеш да имаш своите интереси и дребни забежки, Шара, но преди всичко си слуга на Сейпур.

Шара едва не повишава глас: „Като теб ли? Кой те държи на къса каишка, лелче? Кой ти е влязъл под кожата? Как така изведнъж стана толкова по-потайна и толкова по-ирационална отпреди?“ Но не го казва, разбира се — противното би означавало да разкрие подозренията си пред Виня, а да ѝ дава подобно предимство би било глупаво.

— Може пък да ти се отрази добре — казва Виня. — Току-виж най-после си извлякла някаква поука за себе си.

Шара кимва. Изглежда съкрушена, но вътрешно си мисли: „Вярвам, че вече научих много, лелче.“

— Неприятно ми е да го кажа, но ще те помоля повече да не се свързваш с мен по този начин, скъпа — казва Виня. — Поне докато нещата не утихнат. Трябва да сме особено внимателни сега, предвид случилото се. А чудесата, както добре знаеш, са нещо много опасно. — Усмихва се тъжно. — Довиждане, миличка.

Бръсва с пръсти стъклото и изчезва.

Шара стои в празната стая и се чувства по-сама отвсякога.

Шара затваря бавно капаците на прозореца. Ръцете ѝ треперят от гняв. Никога не се е чувствала толкова неоправдана — все едно е видяла със собствените си очи как екзекутират предишното ѝ аз и не е могла да спре екзекуцията. „Прекалено съвършено е — мисли си тя. — Виня ме смаза прекалено съвършено. Точно затова ме е толкова яд — тя знаеше точно какво да каже.“ Което с нищо не намалява гнева ѝ, разбира се.

Иска ѝ се да има някого, с когото да поговори за това. Ала единственият човек, с когото е разговаряла откровено за Божественото, е Ефрем Пангуи, през няколкото дни, които са прекарали заедно.

Поглежда бялото куфарче под бюрото.

Прави няколко крачки, измъква куфарчето, слага го на плота и мисли.

Шара Комейд е завършила школата на външно министерство с рекордно висок резултат. Завършила е академията „Фадхури“ с пълно отличие. И винаги е била една от малцината оперативни агенти на висока позиция в министерството, които лично пишат докладите си и ги предават навреме — добродетел, с която Шара искрено се гордее.

Винаги е била добрият войник. Винаги по устав. „И ето докъде ме доведе това.“

Ала все още няма куража да отвори куфарчето.

„Просто помни — казва си тя, — че вече нямаш кариера, която да изложиш на риск.“

Ключалките се отварят с остро изщракване и капакът се повдига.

Вътре има купчинка документи, вързани с канап. Листовете са изписани с дребен разкривен почерк и не е нужно Шара да се вглежда в наклоненото „т“ или кривото „м“, за да познае почерка на Ефрем. Първият лист се различава от останалите, явно е писан набързо и в последния момент.

Вероятно разполага само с днешния ден да изчете материалите. След историята с Урав хората на Виня много скоро ще пристигнат в посолството.

Шара се настанява удобно на стола и развързва канапа.

Здравейте.

Щом четете това, значи сте намерили депозитната кутия, която принадлежи — въпреки серията измислени имена — на доктор Ефрем Пангуи от Галадеш.

Това едва ли е новина за вас, а и предвид факта, че единствената препратка към съществуването на тази кутия е една бележка, шифрована с микс от стари езици, гбешатски, чотокански, дрейлингски и аврантийски, здравият разум подсказва, че само човек със задълбочен опит в превода на стари езици би бил в състояние да стигне до тази кутия.

Така че май трябва да кажа: Здравейте, Шара.

Щом четете това, значи аз или съм мъртъв, или съм изчезнал, или съм на сигурно място под ваша протекция. Дано да е последното. Надявам се, че докато четете това, аз съм с вас и двамата се смеем на драматично писание, което се е оказало така излишно.

Засега обаче аз никак не съм убеден, че е излишно.

Прилагам личния си дневник (или поне онази негова част, която успях да изнеса от кабинета си), воден по време на престоя ми в Баликов, от дванайсето число на месеца на скорпиона до четвърто число на месеца на плъха.

Надявам се, че информацията в дневника ще послужи да бъде довършено моето проучване. Докоснах се до една истина в Баликов, която е достатъчно опасна да се притесня за живота си… само дето не съм докрай сигурен каква е тази истина. Вие обаче сте в известен смисъл по-мъдра и по-опитна от мен, затова се надявам да успеете там, където аз се провалих.

Надявам се да се видим пак, а ако не — желая ви успех в проучването и добро здраве.

Искрено ваш,

Ефрем Пангуи,

Месец на плъха, 16-ти

ДНЕВНИК НА ЕФРЕМ ПАНГУИ

Месец на скорпиона, 12-ти

Баликов

Това е нелепо.

Преглеждам бележките си в своя кабинет (по-неуютно и тъмно място трудно може да се намери), както и списъка от склада на министър Комейд, и съм поразен от чудесата, които сме запазили, които сме съхранили, както и от непосилния размер на поставената ми задача.

Засега съм отхвърлил едва три четвърти от подбора и съставянето на списък от документи — закони и едикти, издадени от континентални жреци. Божества или Божествени представители, всичко, което влиза в графата на значимите „политически промени“ (задължен съм да използвам този ужасен термин за онова, което търся в действителност). Купчината документи вече стига до коляното ми. Случвало се е да се пошегувам, че ще умра, затрупан от бумаги, но точно сега това не ми звучи като шега, а като предсказание. Материалът е изумителен, да, само преди броени месеци бих убил да се сдобия и с малка част от него… а сега имам чувството, че се давя в съкровища.

Бележки, бележки… дано намеря място, където да ги държа…

Месец на скорпиона, 27-ми

Вече се появява някакъв модел.

Трябва да допусна, че е възможно да съм пристрастен. Търсех най-очевидната връзка — Нощта на събора и основаването на Баликов — и макар да съзирам достатъчно индикации за наличието на връзка, това още не значи, че съм прав.

Но фактите остават.

През 717-та, когато Божествата и техните народи все още се боричкали за територии, един таалваштански жрец написал поредица есета за ползата от съюз с Юкоштан. Тези есета станали изключително популярни в цял Таалваштан, хората се събирали и ги четели на глас.

През 720-та на другия край на Континента група воортяштански поборници помогнали на странстващ олвоштански монах да се прибере у дома и после надълго обсъждали колко общи неща имат със своите съседи, нищо че са във война с тях. Научаваме това от няколко писма, изпратени до върховния воортяштански дякон, който на свой ред е отбелязал, че одобрява това отношение.

През същата година в Аханаштан един окръжен магистрат пише на сестра си за градско събрание, по време на което нееднократно била изразявана симпатия към колкаштаните въпреки проточилата се война на шест фронта.

И прочие, и прочие… Мога да цитирам поне още трийсет примера за нескрита симпатия към „вражеските“ Божества — и още примери изскачат почти ежедневно от моята купчина с документи, — въпреки че по същото онова време Божествената война се водела с пълна пара.

После — „внезапно“ — през 723-та шестте Божества се почувствали длъжни да се съберат в Нощта на събора, на мястото, където по-късно щял да се издигне Баликов, да изгладят противоречията си и да създадат пантеон от повече или по-малко равностойни Божества… В същото време всички религиозни текстове, които съм чел, твърдят, че Божествата са стигнали {m underline}сами{m} до тази идея, без да се консултират със своите смъртни последователи! Пак според тези текстове това решение било взето „еднолично“ от Божествата, което звучи логично, защото няма причина един бог да се допитва до богомолците си, както един политик би се допитал до своите избиратели. Ала изглежда очевидно, че тази промяна е къкрела от години сред техните паства от смъртни!

Двете групи — на смъртните и на Божествата — не са били толкова стриктно разделени, колкото се опитва да ни внуши историята.

Това е едно много смело заключение, разбира се, сродно на това да отгатнеш дестинацията на кораб според посоката, в която вятърът тласка морските птици… ала все пак оформя силуета на онова, което очаквах да видя.

Ще ми се да можех да пиша на Шара за това. Но не съм докрай сигурен, че интересът ѝ към мен е бил искрен — така де, с хората като нея човек никога не знае.

Има едно кафене, където свикнах да ходя, съвсем близо до Престола на света. Баликов е объркан град, Примигването все още вибрира в костите му, но в това кафене аз гледам как децата играят и се карат, как жените клюкарстват, мъжете пушат, пият, играят карти и ухажват жените, в повечето случаи неуспешно.

Хората се влюбват и се дърлят за глупости дори на лудо място като това. Животът продължава и това е добре.

Месец на ленивеца, 15-ти

Красноречив е фактът, че аз, отколешен любител на библиотеките, започвам да се уморявам от задачата си. Нямам търпение да приключа с това и да продължа със {m underline}следващата{m} си задача, а именно проучването на каджа. Нелепо е, че за този човек, чийто профил краси монети, знамена и прочие, знаем почти толкова малко, колкото и за Божествата. Особено оскъдна е информацията за това как всъщност е успял да ги убие. Разбирам защо министърката поиска от мен да проуча най-вече този въпрос, а аз, в глупостта си, я убедих, че континенталите все още се чувстват исторически свързани с Божествата и затова проучването на тяхното естество би донесло по-голяма геополитическа полза.

Чуйте ме само. Говоря като Шара.

Следващата задача винаги ни се струва по-интересна, вярно, но истината е, че аз винаги съм бил запленен от каджа. Той се появява внезапно, син на богато колаборационистко семейство, изплува на повърхността на историята и пори устремно вълните ѝ. Проучил съм множество фамилни дървета, без да открия почти нищо за него. Според част от информацията баща му дори не се е женил! Възможно ли е каджът да е бил роден от незаконна връзка? И бил ли е изобщо син на онзи човек?

Вече не говоря като Шара. Дрънкам като махленска клюкарка.

Понякога ходя в онези квартали на Баликов, които са пострадали най-тежко от Примигването. Там стълбите приличат на ниви с гигантска царевица, издигат се към небето и свършват като отрязани. Децата играят шантава игра — предизвикват се кое ще се качи най-нависоко, после хукват обратно по стълбите.

Тичат нагоре-надолу по стълбите, отново и отново, вечно бързат, но така и не отиват никъде.

Симпатизирам им.

Трябва да се съсредоточа: да проуча нишките на историята, датите и календарите и да видя дали съвпадат.

И ако не съвпадат, както очаквам да стане, какво означава това за Континента? Какво означава за Сейпур?

Месец на ленивеца, 29-ти

Вчера срещнах нещо, което май не е позволено от закона — олвоштанска монахиня.

Поне мисля, че беше монахиня — не съм сигурен. Почивах си, приседнал на слънце край Солда, и скицирах моста (който е много по-тесен от нормалните мостове, но да не забравяме все пак, че е бил предназначен за пешеходци и конници) и стените зад него, когато тя се появи — ниска жена без коса и с оранжева роба.

Попита ме какво правя и аз ѝ казах. Показах ѝ скицата си и тя много я хареса.

— Съвсем точно сте уловили същината — каза тя. — А уж чудеса вече нямало!

Попитах я за името ѝ. Тя отвърна, че нямала име. Попитах я за името на ордена ѝ. Тя отвърна, че нямала орден, а само няколко значки за храброст. (Последното беше шега предполагам.) Попитах я какво мисли за Баликов. Тя сви рамене и отвърна, че бил в процес на „преизмисляне“.

Попитах я какво означава това.

— Забравянето — каза жената — е красиво нещо. Когато забравиш, отваряш широко вратите на промяната. Континентът трябва да забрави. Той се опитва да помни на всяка цена, а това е лошо. За да стане гъсеницата пеперуда, трябва да забрави, че някога е била гъсеница. Направи ли го, ще е все едно никога не е имало гъсеница, а от самото начало е имало само пеперуда.

Думите ѝ ме поразиха толкова дълбоко, че за известно време потънах в мисли. Жената метна две камъчета в реката, поклони ми се и си тръгна.

Месец, на костенурката, 2-ри

{m underline}Изумителни{m} открития, и страшни. Дискусиите, които открих и които са се водили непосредствено преди началото на Великото разширяване, хвърлят ярка светлина върху странните отношения между Божествата и смъртните.

През периода 768-769 година:

В Аханаштан един жрец стоял на брега и всеки ден проповядвал размислите си за чуждите земи; във Воортяштан един майстор фехтовач посочил планинските каньони на изток, под (по онова време) Дрейлингските земи, и коментирал как ли пада дъждът от другата страна на планината, с което вдъхновил многобройни експедиции; по-късно, в Юкоштан, певица-скорец (непременно трябва да проуча този термин) изпяла тридневна поема за океанските течения, които те отнасят към далечни земи и далечни хора, и прочие, и прочие.

Видно е, че континенталите са мислели за земи извън своите. Намерих истинска съкровищница от текстове, които разсъждават за териториите извън географските познания на континенталите по онова време.

Изчетох куп Божествени декрети и други документи от същия период, без да открия и една дума за земите отвъд бреговете на Континента!

Странно е, че Божествата са запазили мълчание по този въпрос, който очевидно е вълнувал тяхното човешко паство.

Забележете обаче как се променя общият тон на континенталите през периода 771-774 година:

В Колкаштан един градски съдия заявил, че щом Континентът е благословен от Божествата, значи всичко му принадлежи — континенталите притежават звездите, облаците, вълните в океана; във Воортяштан една „жрица на бесилото“ попитала защо правят оръжия, които няма да проливат кръв, защото няма войни, в който да се бият, и поставила въпроса дали това не е грях; в Аханаштан една мослинга (нещо като монахиня?) написала поетичен епос за това какво ще стане, когато Аханаштан порасне толкова голям ({m underline}жив{m} ли е бил градът? трябва да проуча допълнително този въпрос), че започне сам да си вреди, пораждайки дисхармония, глад и изтощение. Въпросният епос станал изключително популярен, предизвикал множество дебати и общо усещане за тревожност, имало дори такива, които настоявали мослингата да бъде хвърлена в затвора.

Континенталите, макар и периферно, определено са мислели за експанзия. Очевидно е, че са се страхували от изтощение и глад, и нещо повече — чувствали, че {m underline}заслужават{m} да се разширят и да придобият нови места.

Божествата обаче не мислели за разширение — Колкан полагал основите на философията, която скоро щяла да доведе до периода на личното му правосъдие, а Таалхаврас, най-саможивият от Божествата, строял стените на Баликов (а според мен точно през онзи период Таалхаврас е променил цялото естество на града по много по-дълбоки и невидими с просто око начини). Всички Божества си имали своите грижи и нехаели за екзистенциалните проблеми на своите народи.

И въпреки това през 772-ра всичките шест Божества се срещнали в Баликов и решили — решение, което доскоро се смяташе за един напълно необясним и спонтанен жест — да започнат Великото разширение, инвазия и завладяване на всички съседни народи и страни, включително Сейпур.

Архивите сочат, че самите континентали са били донякъде изненадани от това решение — макар че не виждам {m underline}защо{m}, след като същото нещо е занимавало умовете им от години.

Аргументът, който изтъквам, може да изглежда неубедителен, но той почива на множество писмени доказателства — през годините открих близо {m underline}шестстотин{m} други примера за подобно явление, макар и в много по-малък мащаб: укази, издадени едва {m underline}след{m} като се е създала значима обществена подкрепа; закони, написани {m underline}след{m} като всички така или иначе вече ги спазвали; наказания и предразсъдъци, които се били наложили много {m underline}преди{m} Божествата — или техните институции — да ги припознаят като свои…

Списъкът е дълъг.

Моделът е безспорен — континенталите вземали решения, формирали си мнение… а Божествата ги превръщали пост фактум в закони и укази.

Така че кой е водел и кой е следвал? Възможно ли е гореизложените доказателства да сочат към система на управление, базирана на неофициални допитвания до народа?

Понякога се чудя дали континенталите не са били като рибен пасаж — една рибка сменя едва доловимо посоката си, стотици други следват примера ѝ и така, докато целият трептящ облак не смени курса си.

А Божествата са били сумарното олицетворение на този облак? Олицетворения, да речем, на всенародното подсъзнание? Или са черпели силата си от мислите и молитвите на милиони хора, ала в същото време са били поробени от тези мисли и молитви — гигантски страховити марионетки, принудени да танцуват в ръцете на милиони кукловоди?

Тази теория, това познание, може да бъде изключително опасно, струва ми се. Континенталите черпят толкова гордост и сила от мисълта, че са имали одобрението на Божествата… Но дали е възможно да са чували само ехо на собствените си гласове, усилено хилядократно в прехода им през странни пещери и тунели? Когато са говорели с Божествата, дали не са разговаряли с гигантски отражения на самите себе си?

И ако съм прав, това ще означава, че континенталите изобщо не са получавали {m underline}заповед{m} да нападнат Сейпур, никой не им е {m underline}заповядвал{m} да ни поробят, нито да наложат бруталния си режим над целия познат свят — боговете са осъществили инвазията, защото континенталите са я поискали.

Всичко, което знаем, е лъжа.

Откъде са дошли боговете? Какво са {m underline}представлявали{m}?

Трудно ми е да спя напоследък, измъчват ме какви ли не мисли. Късно вечер се качвам на покрива на посолството да поиграя карти, това ме успокоява сякаш. Белезите в небето се виждат ясно. То е като пътна карта на сблъскващи се реалности…

Толкова много е забравено. Ако този град е какавида, то тази какавида е грозна.

Месец на костенурката, 24-ти

Министърката е доволна от напредъка ми, но помоли за още доказателства, които потвърждават тезата ми. Вече съм натрупал огромно количество противоречия в историята на Континента и по моя преценка те са достатъчно, но щом министърката иска още, ще ѝ ги намеря.

И все пак, случи се нещо абсурдно — сред купищата документи в кабинета си открих писма (в много лошо състояние), писани от войник, който е бил приближен на лейтенант Сагреша — и следователно приближен на самия кадж! Как е възможно да съм пропуснал {m underline}това{m}? Да съм ги подминал? Понякога ми се струва, че някой бърника в документите ми в университета. Но може и да е само глупава параноя, не знам.

Но онова, което е написал войникът, отваря очите ми широко.

От известно време подозираме, че каджът е използвал някакъв вид метателно оръжие — топ, пушка или арбалет, — заредено със специален вид огън или светкавица, срещу които Божествата са били беззащитни.

Ала сега ми се струва, че сме подхождали неправилно към въпроса — питаме се какво е било оръжието, а не какво е изстрелвало. Ала този войник говори за „твърд метал“ или „черно олово“, които каджът произвеждал, съхранявал и пазел! Ето например в откъса, където описва екзекуцията на Божеството Юков:

„Последвахме каджа до едно място в града — храм в бяло и сребърно, стените му приличаха на звездно небе, имаше много лилаво стъкло. Не виждах бога в храма и се разтревожих, че може да е капан, но нашият генерал не беше притеснен, зареди своето черно олово в ръчното си оръдие и влезе. Мина време и ние започнахме сериозно да се тревожим, но после се чу изстрел и нашият генерал излезе бавно от храма, като плачеше.“

Ценно парченце история, без съмнение, но и революционно също така!

Ами ако не оръдието е било важно? А металът, който е използван за изстрела? Знаем, че каджът се е интересувал от алхимия, имаме писмени паметници за неговите експерименти. Ами ако е изобретил материал, срещу който Божествата са били беззащитни, както ние сме беззащитни срещу стрела в сърцето?

Още по-странно, войникът пише, че каджът споменал за „джинифрит“, който живеел в бащиното му имение в Сейпур. Известно ни е, че някои сейпурски колаборационисти са получавали Божествени слуги като награда, но би било скандално да се потвърди, че не друг, а каджът е имал толкова близък контакт с Божествено създание! Слугите джинифрити оправяли леглата на господарите си, сервирали им храна, вино… Не ми се мисли как биха реагирали хората, ако се разкрие, че каджът е бил обгрижван по такъв начин.

Ще се опитам да науча още нещо по въпроса, преди да изпратя тази информация на министърката.

Месец на котката, 20-ти

Не знам как новите ми разкрития биха се отразили на репутацията на каджа… Открих още писма, писани от приближени нему хора, от периода непосредствено след завладяването на Баликов, когато каджът потънал в толкова дълбока депресия, че не говорел с никого.

Потвърдих, че тайнственото оръжие на каджа наистина е използвало муниции от „черно олово“ или „твърд метал“ — метал, чиято реалност не можела да бъде променена чрез Божествена намеса. Както Божествата, така и техните слуги, били беззащитни срещу веществото — каджът просто е трябвало да измисли начин да го изстрелва, така както е било измислено обикновеното огнестрелно оръжие.

Ала как го е открил… {m underline}Това{m} не бях очаквал.

След бруталното Клане в Малидеш, когато сейпурите се разбунтували заради ужасната екзекуция на малоумното момиче, каджът явно толкова се вбесил, че наистина започнал да провежда експерименти, както гласи официалната историческа версия. Новото е, че разбрах кой е бил обектът на експериментите му — семейният слуга джинифрит! От прочетеното излиза, че тези експерименти са приличали на изтезания, на {m underline}чудовищни{m} изтезания дори. Джинифритът бил обвързан да служи на семейство Комейд и да изпълнява волята им безпрекословно и каджът го принудил да му съдейства в експериментите, горял и изтезавал създанието, докато не открил материал, който действа не само срещу джинифрита, а срещу всички Божествени създания, включително самите Божества… и след като успял, екзекутирал слугата, който бил с него още от детството му.

Дали това ще го издигне още повече в очите на радикалните националистически фракции в Сейпур? Или и те, като мен, ще бъдат ужасени от разкритието? Все още не съм открил нищо за произхода на каджа по майчина линия… Дали и той, също като Божествата, не се е появил, без обяснение, на сейпурския бряг, изплют от морето на историята?

Месец на мечката, 19-ти

Боя се, че ме грози опасност.

Следят ме, сигурен съм. Таксиджията на улицата, чистачката в университета, вестникопродавецът, който постоянно виси на моята улица, без да продаде и един вестник… наблюдават ме.

Днес си направих експеримент — изпратих доклада си до министърката чрез нашето устройство за телекомуникация, като държах улицата под око. Вестникарят висеше там, както обикновено, но след минутка дотича някакъв младеж, прошепна му нещо на ухо и се отдалечи на бегом… Вестникопродавецът остана още няколко минути на улицата, после се махна.

Възможно ли е да чете докладите ми? Възможно ли е някой да прихваща комуникацията ни?

И как да съобщя за това на министърката? Дали да не се свържа някак с Шара? Или да говоря с губернаторката?

Какво изобщо бих могъл да направя, без те да ме засекат?

Месец на чучулигата, 6-ти

Вече съм сигурен — част от черновите ми са били откраднати, липсват страници и от списъците с предмети от губернаторския Склад… Но не знам дали мога да се доверя на губернаторката. Подозирам, че сред служителите ѝ има информатор!

Градските старейшини са ми вдигнали мерника. Иска им се тълпата да ме линчува, да ме убие… Организират протести пред университета, а от посолството не мога да очаквам помощ, защото главният ни дипломат е малоумен. Как изобщо можах да дойда тук!

Започнах да изпращам на министърката съобщения, които — надявам се — ще събудят у нея подозрения или дори гняв. Бавя докладите си, после ги изпращам непълни и с глупави извинения. Това {m underline}би трябвало{m} да ѝ подскаже, че нещо не е наред.

Само дето започнах да подозирам и нея. По цял ден мисля за Благословените и какво може да означава това не само за Сейпур, а и за Континента…

Лъжа ли е всичко, в което вярваме?

Месец на ч., 29-ти

Трябва ли изобщо да пиша за това честно

Честно честно

Правописът ми бяга

Благословени

Следете прозорците, следете

Месец на плъха, 4-ти

Историята не ще ни позволи да забравим — тя се маскира, подлъгва ни, че е някой друг, някой нов и чудесен… Но не ни дава да забравим.

Мисля, че ще умра в Баликов.

И може би точно тогава какавидата ще се отвори…

Шара обръща нежно последния лист и го поставя върху другите.

Долу някой вика за още кафе; друг му отговаря, че кафето идва.

Гълъби гукат на покрива на посолството, клюкарстват на собствения си език.

Прималява ѝ. Едва не пада от стола.

Светогледът е набор от хипотези, от общоприети аксиоми, неизменяема постановка на нещата, която е такава, защото винаги е била такава и не може да е друга. Всяка друга постановка, всеки друг свят е непълно непонятен за този светоглед.

Шара винаги е смятала, че определени светогледи са по-гъвкави от други — някои са късогледи и строго ограничени, други са доста по-широки, с пропускливи граници и ръбове, през които идеите и събитията преминават, без да срещнат съпротива… Шара винаги е смятала, че притежава светоглед от втория вид.

Ала сега… Сега има чувството, че всички хипотези и аксиоми, които са оформяли нейния свят, се разпадат под краката ѝ и тя всеки миг ще пропадне в бездна…

Колко крехко и мъничко нещо е светът.

Всички мистерии, убийства и интриги от последните дни се смаляват до пълна безсъдържателност.

„Лъжа е. Всичко е лъжа. Всичко, на което са ни учили, е лъжа.“

Стяга купчинката листове с нова връзка, връща вързопчето в куфарчето и го затваря.