Град на стълби

Мъртви езици

Миниатюрните букви се сливат под светлината на лампите. Шара цъка раздразнено с език, пали още една лампа, слага я на бюрото си и се взира отново в написаното. „Проклет да е този град — мисли си тя. — Колко трябва да е изостанал, щом дори собственото ни посолство няма достатъчно газ да освети една стая?“

Преписала е шифъра на професора върху няколко листа в опит да измъкне нещо смислено от разкривените символи, но има усещането, че се опитва да изстиска вода от камък. Чаша с чай нунян изстива на бюрото ѝ. (Шара е решила да обуздае набезите си срещу запасите на посолството от сирланг, защото ако продължава така, до една седмица ще е изпила всички налични в посолството количества.) Навежда се толкова ниско над листовете, че топлината от лампите става нетърпима.

Смята, че шифрованият текст е адрес. Съди по подредбата на символите. Вече е разбила малка част от кода, но подозира, че не се касае за шифър в конвенционалния смисъл на думата. По-скоро посланието е било „преведено“ на смесица от чужди азбуки. Съгласните звуци например, или поне горната им половина, са изписани на гешати, мъртва азбука от Западен Сейпур. Долната им половина я е затруднила много повече, но след няколко часа чудене е стигнала до извода, че в долната си част съгласните са изписани на чотокан, изключително рядък и почти неразбираем език от планинския изток на Дрейлингските републики.

Сега остава да разбие гласните.

И след това цифрите.

А цифрите са…

Възхищението, което изпитва към професора, се е смесило с голяма доза раздразнение. „Пангуи, стар гущер такъв! Що за код си измислил?“

Отпива глътка чай и се обляга назад. Опитва се да повярва, че губи толкова време с разчитането, защото самият код е изключително труден. Упорито бяга от мисълта, че просто не може да се съсредоточи, че е разсеяна.

„Той е тук. Той е тук, в града, с мен. Може би само на няколко пресечки. Защо не се сетих, че може да стане така? Как е възможно да съм била толкова глупава?“

Започнало бе — като много от другите проблеми, белязали живота ѝ за дълго време — с игра.

Първите дни на всеки семестър в академията „Фадхури“ в Галадеш винаги бяха най-напрегнатите. Най-ярките млади звездички от всеки район и остров на Сейпур се събираха в екливите коридори и зали на академията и бързо откриваха, че въпреки високото си и напълно основателно самочувствие може и да не се окажат чак толкова специални. Всеки студент в академията се бе водил гений досега и затова всеки пристигаше тук с мисълта дали наистина ще се окаже изключителен в компанията на други изключителни.

За да намали напрежението, академията си бе създала традиция да провежда турнир по батлан в уикенда преди началото на семестъра. Турнирът бе станал толкова популярен, че родителите насърчаваха децата си да се готвят предварително и сериозно за играта, да изучават предишни партии и стратегии, като смятаха, съвсем погрешно, че едно добро класиране в турнира ще гарантира по-високи оценки и по-светло бъдеще за отрочетата им.

Шара Комейд, тогава на шестнайсет, не страдаше от подобни съмнения. Първо, беше дълбоко убедена, че е най-умното дете в академията, и второ — винаги се бе отнасяла с известно пренебрежение към батлан. Смяташе играта за твърде показна, игра, в която късметът има прекалено голяма тежест като фактор — способностите на играчите се променяха при всеки ход според това как се обърне зарът. Да, това правеше играта по-спонтанна, несъмнено, но и ограничаваше значително контрола на играча върху ситуацията. Винаги бе предпочитала товос ва, подобна игра, но с много повече мислене и с много по-бавно темпо, игра, която изискваше от участниците да мислят с няколко хода напред. Ала рядко имаше шанс да я играе — товос ва идваше от Континента и не бе популярна в Сейпур.

Ала наученото покрай товос ва имаше отношение и към батлан, поне до някаква степен, макар че за да елиминираш тежестта на късмета, трябваше да планираш много, много напред. Ако подходиш по този начин от самото начало на партията, лесно ще победиш всеки редови играч на батлан.

В онзи първи уикенд преди семестъра Шара разкъса противниците си като акула. Тя не печелеше, тя съсипваше другите играчи. Тъй като на практика печелеше игрите още в първата дузина разигравания, но трябваше да издържи и останалите три дузини, преди да бъде обявена за победител, бързо губеше търпение и се изпълваше с все по-дълбока неприязън към противниците си. Освен това не криеше презрението си — въздишаше, въртеше очи, седеше, подпряла брадичка на дланта си, и пъшкаше при поредния глупав ход на противника си.

Останалите студенти започнаха да я гледат с нескрита омраза. А когато се разбра, че е с две години по-малка от останалите първокурсници във „Фадхури“, омразата им се превърна в гняв.

Убедена, че ще спечели турнира, Шара изобщо не поглеждаше към данните за временния резултат. А когато най-сетне го направи, видя, че друг играч е дублирал постижението ѝ — ВОТРОВ.

Облегна се на стола си и огледа залата да го открие. Намери го лесно.

За нейна изненада той не беше сейпурец, а континентал — висок слаб и блед младеж със светлорижа коса и сини очи.

— Готов съм с хода си — каза противникът на Шара.

— Шшш — изшътка му Шара, загледана в момчето.

— Какво? — сопна се противникът ѝ.

— О, добре де — каза Шара и направи два хода, които най-вероятно щяха да му видят сметката още в следващия рунд. После отново се загледа в континентала.

Не беше необичайно богати семейства от Континента да изпращат децата си в Сейпур, за да получат образование. Така де, понастоящем Сейпур беше най-богатата нация на света, а Континентът все още бе твърде опасен. Момчето определено имаше аристократично излъчване — седеше отпуснато на стола си, сякаш хем се наслаждава на ситуацията, хем я намира за отегчителна, бъбреше с противниците си, подкачаше ги с усмивка, сякаш са в кафене, а не на състезание.

Момчето вдигна глава и видя, че Шара го гледа. Ухили се и ѝ намигна.

Шара се стресна и насочи вниманието си към дъската.

Накрая, след два часа игра и след като разби всички, Шара се озова на една маса с континентала. Бяха останали само те двамата. Всички останали — студенти, преподаватели и служители в академията — стояха наоколо и чакаха да видят последния сблъсък.

Шара оглеждаше с подозрение континенталното момче. То се усмихна широко, облегна се назад, изпука кокалчетата на пръстите си и каза:

— Нямам търпение да започна първата си истинска игра. А ти?

И започна да подрежда фигурите си.

— Не знам какво имате предвид — каза Шара, подреждайки своите.

— Хм. Щом казваш. Да те питам нещо. Чувала ли си някога за товос ва?

Нещо трепна в стомаха на Шара и тя се поколеба едва доловимо, преди да сложи следващата си фигура.

— В моята страна е много популярна — каза с усмивка момчето. — В Баликов даже има ежегоден турнир. Спечелих няколко, но не помня кои точно. Знам, че спечелих три един след друг.

Шара приключи с подреждането на фигурите си.

— Предлагам, сър — каза тя, — да не говорите, а да играете.

Той плъзна поглед по подредбата ѝ и се засмя.

— Май ще излезе, че съм бил прав! Страхотно! Това прилича на Маневрата Мисчени. Или би приличало, ако играехме товос ва. Добре, че играем батлан, нали? — В същия момент приключи с подреждането на своите фигури.

Шара ги погледна.

— А това — каза тя — е Врътката на Стровски.

Той се ухили победоносно.

— Или поне вие бихте искали да стигна до този извод — продължи Шара, — макар да подозирам, че след три хода ще се окаже Авангардов блок, а след това атака по фланга.

Момчето примигна, сякаш някой го е шамаросал. Усмивката му изчезна.

— Но добре, че играем батлан, нали? — каза отровно Шара. Наведе се напред. — По-хубав си — добави — без онази самодоволна усмивка.

Студентите наоколо почнаха да дюдюкат.

Момчето я гледаше втренчено. После се засмя кратко, невярващо, и каза:

— Хвърляй.

— С удоволствие — каза Шара.

Хвърли заровете и играта започна.

Не игра, а истинска битка, която се проточи четири часа — битка на изчакване, силна отбрана, постоянно прегрупиране. Според думите на един преподавател това била най-консервативната партия батлан, която бил виждал. Само дето те изобщо не играеха батлан, а някаква смесица от батлан и товос ва, която измисляха в движение.

Той ѝ говореше постоянно, давеше я в неспирното си бърборене. Три часа Шара издържа геройски, оставаше глуха за закачките му, но накрая момчето от Континента попита:

— Кажи ми, толкова ли е скучен животът ти, че имаш достатъчно време да изучаваш трудни чужбински игри? — Направи ход, който изглеждаше агресивен, но всъщност бе за заблуда и Шара го знаеше. — Нямаш ли приятели? Семейство?

— Вярваш, че вашата игра е трудна за усвояване — каза Шара, раздразнена. — За мен и играта, и културата ви са смешни.

Игнорира заблуждаващия му ход и премина към фронтална атака по начин, който би изглеждал самоубийствен за всеки, който не разбира какво става.

Младежът се засмя.

— То можело да говори! Малкото сърдито момиченце говори!

— Не се съмнявам, че за човек като теб всеки, който не приема прищевките ти със сляпо подчинение, вероятно изглежда напълно непонятен.

— Може и да е така. А може би съм тръгнал да пътувам с единствената цел да намеря някой, с когото да си чеша езика на равни начала. Ала се питам… какво ли те е натупало толкова зле, че да ти наточи така острието, сърдитке?

Премина в отстъпление и удвои отбраната си. (Някакъв студент наблизо изсумтя: „Кога най-после ще започнат да играят?“)

— Грешите, сър — каза Шара. — Просто вие сте твърде чувствителен. Даже очаквах, че толкова часове на стол без възглавничка вече ще са прежулили кралското ви дупе.

Докато студентите се смееха, Шара се зае да построи таен капан.

Не личеше момчето от Континента да се е засегнало, дори напротив — в очите му се появи блясък.

— О, скъпа моя — каза той. — Ако държиш да провериш, не бих те спрял. — И направи своя ход.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Шара. Игра, уж се оттегля, концентрирайки силите си в тила, но всъщност залагаше капана си.

— Не се прави на толкова невинна — каза той. — Ти повдигна въпроса, скъпа. Аз просто ти угаждам.

Следващият му ход беше лош, глупав.

— Не личи да ми угаждаш — каза Шара. Оттегли се още, залагайки допълнителна стръв, като си мислеше: „Защо изведнъж започна да играе толкова зле?“

— Не се доверявай излишно на привидностите. Те често лъжат — каза той, хвърли заровете и продължи да атакува.

— Вярно — каза Шара. — Е? Искаш ли да спрем сега?

— Какво да спрем сега?

— Играта. Ако искаш, можем да спрем и да си тръгнем.

— Какво, реми?

— Не — каза Шара. — Аз току-що победих. Ще са нужни още няколко хода, за да стане очевидно, но… това е. Победих те.

Останалите студенти взеха да се споглеждат учудено.

Момчето от Континента се наведе напред, огледа фигурите ѝ и разместванията от последните няколко хода, сякаш ги вижда за пръв път. Шара си даде сметка, че поне от няколко минути младежът изобщо не е поглеждал дъската, а е гледал само нея.

Устата му провисна.

— О — каза той. — О. Виждам за какво говориш.

— Да — каза Шара.

— Хм. Ами… Не, не. Хайде да разиграем битката докрай, така е редно, нали?

Беше чиста формалност, проточена повече от необходимото заради няколко късметлийски зара, но много скоро Шара вече махаше негови фигури от дъската. За нейно раздразнение обаче момчето не изглеждаше нито засрамено, нито смутено; не, просто продължаваше да ѝ се усмихва.

Шара направи предпоследния си ход.

— Длъжна съм да попитам… Какво е чувството да те победи сейпурско момиче?

— Ти — каза младежът, докато подлагаше фигуративно врата си под брадвата — не си момиче.

Тя се поколеба, преди да направи следващия си ход. Какво искаше да каже континенталът?

Шара взе последната му фигурка. Студентите наоколо се развикаха одобрително, но тя почти не ги чуваше. „Поредната му игричка.“

— Преди да си попитал — ще се радвам да играем пак.

— Ами, честно да ти кажа — отвърна бодро той, — чукането ми харесва много повече.

Тя го зяпна изумена.

Той ѝ намигна, стана и отиде при приятелите си. Тя го проследи с поглед, после огледа студентите, които още ръкопляскаха и подвикваха.

Дали го бяха чули? И наистина ли беше казал онова? Възможно ли бе да го е казал?

— Кое е този? — попита тя, повишила глас да надвика врявата.

— Наистина ли не знаеш? — попита един от студентите.

— Да. Не знам.

— Сериозно? Не знаеше, че играеш с Воханес Вотров, най-богатото момченце на целия проклет Континент?

Шара впери поглед в празната дъска и се запита дали момчето не е играло някаква напълно различна игра през цялото време — не батлан, нито товос ва, а друга игра, която тя изобщо не познава.

Цифрите ѝ разказват играта.

Превела е голяма част от шифрованото съобщение на професора. Сега то гласи следното:

Личен сейф, в банка. Банка с името на някакъв светец. Обичайно това би стеснило значително вариантите, но Централната улица в Баликов е много дълга, а почти всички банки носят името на светци.

Шара отлично знае, че почти всичко на Континента е кръстено на един или друг светец. Според сейпурските историци преди Великата война тук е имало приблизително седемдесет хиляди светци. Явно Божествата са канонизирали щедро този и онзи, считайки това си задължение за досадна формалност, която следва да се отхвърли без много мислене. След като СР влезли в сила, идеята да се сменят имената на куп градски институции — както и на цели градове и области, всички те наречени на Божество или Божествена креатура, — се оказала толкова депресираща в своята необозримост, че с цената на уж много голям компромис властите в Сейпур просто вдигнали рамене и се отказали. „Ако не се бяха отказали — мисли си Шара, — сега задачата ми щеше значително да се опрости.“

„Имената — мисли си тя, — имената винаги са проблем.“ Южното море например всъщност е на североизток от Сейпур, и е наречено така само защото го е кръстил Континентът, а имената, както Сейпур е установил от собствения си горчив опит, умират трудно и бавно.

Колкото до цифрите… Шара още не е стигнала до тях, само им е хвърлила един поглед. Всички цифри и числови символи по дефиниция са изключително трудни на древните езици — един фанатичен култ, славещ Божеството Юков например, отказва да признае числото седемнайсет, макар че нито един историк не е наясно с причината.

Сеща се за разговор, който е водила с доктор Пангуи в Аханаштан…

— Древните езици — каза той — са многобройни като звездите.

— Чак толкова? — попита тя.

— Древните континентали не са били глупави. Знаели са, че най-лесният начин да контролират останалите народи и начина им на мислене е като контролират начина, по който говорят. И когато онези езици отмрели, с тях изчезнали и съпровождащите ги начини на мислене, съпровождащият ги светоглед. Мъртви са и ние не можем да ги върнем.

— Да не сте от онези учени, които се опитват да съживят майчиния сейпурски език? — попита Шара.

— Не. Защото Сейпур е голяма страна и е имал много майчини езици. Подобни суетни и шовинистични мисии не представляват интерес за мен.

— Тогава защо си губите времето с проучвания?

Той запали лулата си.

— Всички ние реконструираме миналото си, защото искаме да разберем как се е стигнало до настоящето ни, нали така?

И въпреки това Пангуи я беше излъгал, беше я използвал, за да осъществи собствените си тайни цели…

Шара се връща към работата си, защото знае, че ще минат часове, докато постигне желания резултат, както и защото се надява, може би, че така ще се откъсне от спомените.

Бяха минали два месеца от началото на семестъра, когато го срещна отново. Седеше в библиотеката и четеше за политическите подвизи на Сагреша, първи лейтенант на каджа и почитана героиня от войната, когато усети, че някой е седнал на масата до прозореца.

Главата му беше наведена, къдравата му златисточервена коса хвърляше сянка върху челото му. Май никога не сядаше на стол нормално, ето и сега — приседнал почти на ръба и леко извит настрани, облегнал гръб назад, разтворил в скута си дебела книга за Тинадеши, инженерката, започнала строежа на железните пътища на Континента.

Шара го стрелна с поглед. Замисли се за миг, после стана, събра си книгите, премести се на неговата маса, седна срещу него и го зяпна.

Той не вдигна поглед. Обърна страницата и чак тогава каза:

— Е, какво искаш?

— Защо ми каза онова? — попита тя.

Той я погледна изпод рошавата си коса. Макар самата Шара да не пиеше, лесно се досети по подпухналите му клепачи, че е „вчерашен“, както се изразяваха преподавателите във „Фадхури“.

— Какво? — попита той. — На турнира ли?

Тя кимна.

— Ами… — Примижа леко, сякаш се е засрамил, и отново сведе очи към книгата си. — Може пък така да ми действаш, възбуждащо. Стори ми се толкова сериозна. Така де, цял ден не те бях видял да се усмихнеш, макар да побеждаваше всичко живо.

— Да, но какво имаше предвид?

Това ѝ спечели дълъг и объркан поглед.

— Ти… сериозно ли ме питаш?

— Да.

— А ти какво си помисли, че имам предвид, когато си поисках от теб… чукане? — попита той, бавно и неуверено.

— Не, не, не онова. — Шара размаха ръка. — Онова беше очевидно. За другото те питам… дето не съм била момиче.

— Ама ти за това ли си бясна? За това?

Шара отвърна с отровен поглед.

— Добре де — каза той. — Как да ти обясня… Познавам много момичета. Много. Можеш да си момиче на всякаква възраст между другото. Има момичета на четирийсет. На петдесет. Те са някак лекомислени, точно както мъж на четирийсет може да е нетърпелив и агресивен като петгодишно момче. По същата логика можеш да бъдеш жена, без значение на колко години си. А ти, скъпа, вероятно още от шестгодишна си душевният еквивалент на петдесет и три, петдесет и четири годишна жена. За мен е очевидно. Ти не си момиче. — Върна се отново към книгата си. — Определено си жена. При това стара жена, ако трябва да гадая.

Шара се замисли върху казаното. После разтвори собствените си книги и започна да чете. Чувстваше се объркана, вбесена, но и някак странно поласкана.

— Тази биография на Тинадеши е пълен боклук, между другото — каза той.

— Така ли?

— Да. Авторът е пристрастен, а източниците му са подозрителни.

— А. Източниците му. Много важно.

— Да.

Той прелисти страницата.

— Да те питам — каза отново той, — случайно обмисляла ли си онова другото, дето го казах. За чукането?

— Млъкни.

Той се усмихна.

Започнаха да се срещат в библиотеката почти всеки ден и тези срещи бяха като продължение на онази партия батлан — дълъг и изтощителен конфликт, в който всеки брани територията си със зъби и нокти. Шара отлично си даваше сметка, че ролите им са разменени — тя беше строгият и подозрителен консерватор, който фанатично брани традиционни ценности като дисциплина и ползотворност, а той бе нехайният свободомислещ негодник, който твърди, че ако искаш да направиш нещо, което не вреди на околните — и още повече ако имаш парите да го направиш, — то защо някой трябва да ти се меси?

Но и двамата бяха съгласни за едно — че народите им са в лошо и опасно състояние.

— Сейпур преяжда системно. Станали сме дебели и следователно трудноподвижни — каза му веднъж Шара. — Въобразяваме си, че можем да купим безопасността си. Мисълта, че трябва да се борим за нея, да се борим всеки ден, изобщо не ни минава през ума.

Воханес завъртя очи.

— Не прекаляваш ли малко с тъмните краски?

— Не — настоя Шара. — Сейпур е стигнал дотук благодарение на военната си сила. Цивилното му ръководство е прекалено отстъпчиво.

— А ти какво би направила на тяхно място? Ще накараш децата да наизустят още една клетва за вярност към Майка Сейпур? — Воханес се засмя. — Скъпа Шара, не виждаш ли, че страната ти е велика именно защото позволява на хората си да бъдат хора, за разлика от Континента?

— Ти се възхищаваш на Сейпур? Въпреки че си континентал?

— Разбира се! И не само защото тук няма опасност да се заразя с чума, което не може да се каже за Континента. А защото тук вие позволявате на хората да… да бъдат хора. Нима не си даваш сметка колко рядка ценност е това?

— Мислех, че си привърженик на дисциплината и наказанията — каза Шара. — Вяра и себеотричане.

— Само колкаштанските континентали мислят по този начин — каза Воханес. — Това е отвратителен начин да се живее, между другото. Повярвай ми.

Шара поклати глава.

— Грешиш. Силата и непреклонността гарантират мира. А светът не се е променил чак толкова.

— Ти виждаш света като място студено и гадно, скъпа Шара — каза Воханес. — А твоят прадядо е показал нагледно, че един човек може да подобри в огромна степен живота на много хора.

— Кажеш ли нещо такова на Континента, нещо толкова позитивно за каджа, ще те убият.

— Много неща на Континента могат да ме убият.

И двамата бяха приели, че като образовани потомци на влиятелни семейства ще променят света, но не можеха да решат как най-добре да стане това. Един ден Шара решаваше, че ще напише многотомна и епична история на Сейпур и на целия свят, на следващия — че ще се заеме с политика като леля си. Един ден Воханес мечтаеше да финансира голям артистичен проект, който да промени драстично градовете на Континента, на следващия замисляше гениално бизнес начинание. Категорично не си харесваха взаимно идеите и не пропускаха да изразят презрението си по най-красноречивия начин.

Така погледнато, можеха да стигнат до леглото и без друга причина освен комуникационното изтощение.

Но имаше и нещо повече. Дълбоко в себе си Шара знаеше, че никога не е имала с кого да си поговори, наистина да си поговори, преди да срещне Воханес, и подозираше, че той се чувства по същия начин. И двамата бяха от известни семейства с добра репутация, и двамата бяха сираци, следователно и двамата бяха поставени в специфична изолация. Точно като играта им на турнира, отношенията им се променяха ежедневно, по правила, които самите те създаваха и разбираха.

През първата и втората си година в колежа, когато не учеше, Шара се занимаваше със секс в твърде щедри количества, макар че последната оценка си я даде доста по-късно. А през уикендите, когато служителите и преподавателите се прибираха вкъщи, а студентите оставаха в кампуса, тя буквално се пренасяше в стаята му, по цял ден лежеше в прегръдките му и често се питаше какво точно прави с този чужденец, с това момче от място, което би трябвало да мрази до мозъка на костите си.

Не мислеше, че е любов. Не мислеше, че е любов, когато се разделяха за кратко и странна болка стягаше сърцето ѝ; не мислеше, че е любов, когато получеше бележка от него и от това я залееше облекчение; не мислеше, че е любов, когато се чудеше какъв ли ще е животът им след още пет, десет, петнайсет години заедно. Мисълта за любов изобщо не ѝ хрумна.

„Колко са глупави младите — мислеше си по-късно Шара, — колко слепи са да не виждат очевидното.“

Шара се обляга в стола си и плъзва поглед по резултата от работата си:

Изтрива с ръка потта от челото си, поглежда си часовника. Три след полунощ е. И щом си дава сметка за часа, си дава сметка колко е уморена.

„Сега остава най-трудното — мисли си. — Да стигна до онова, което е в сейфа.“

На вратата се чука.

— Влез — казва тя.

Вратата се отваря със замах. Зигруд влиза, тръшва се на стола пред бюрото ѝ и започва да си пълни лулата.

— Как мина?

Гримасата му е странна — изглежда едновременно смутен, объркан и заинтригуван.

— Зле?

— Зле — казва той. — Добре, в някаква степен. Също… странно.

— Какво стана?

Зигруд захапва лулата си с известно ожесточение.

— Ами, за жената. Тя работи в университета, чистачка е. Ирина Торскени. Неомъжена. Няма семейство. Само работата. Проверих — чистила е кабинета на професора в университета. Била е един вид зачислена към него още от пристигането му.

— Добре — казва Шара. — Ще я държим под око.

— Другият обаче… мъжът… — Зигруд ѝ разказва как го е проследил през разнебитените квартали на Баликов.

— И този тип просто… изчезна? — пита Шара.

Зигруд кимва.

— Някакъв звук имаше ли? Като плющене на камшик?

Зигруд клати глава.

— Хм — казва Шара. — Ако е имало камшичен звук, бих си помислила, че…

— Шкафът на Парези.

— Парнези.

— Все едно.

Шара разтрива слепоочията си, мисли. Макар свети Парнези да е мъртъв от стотици години, неговите дела упорито я смущават. Бил жрец на Божеството Юков и страстно се влюбил в една колкаштанска монахиня. Понеже Божеството Колкан имало изключително строги виждания за сексуалните щения, за Парнези се оказало изключително трудно да посещава любимата си в нейния манастир. Юков, който бил Божество находчиво и умно, създал чудо, което да скрива Парнези от погледа на врагове, както смъртни, така и Божествени — „шкаф“, или невидим въздушен джоб, в който да пристъпи и така лесно да се вмъква в манастира.

Разбира се, чудото можело да се използва и за други, не толкова приятни цели. Преди две години на Шара ѝ трябваха почти три месеца да разкрие случай с изтичане на документи в Аханаштан. Виновни се оказаха трима търговски аташета и ако единият от тях не бе прекалявал с одеколона — защото Шкафът на Парнези залъгва очите, но не и носа, — Зигруд едва ли щеше да го хване. Но все пак го хвана и ситуацията загрубя… Макар че онзи тип доста бързо разкри имената на съучастниците си.

— Притесних се, че чудото може да е станало популярно след Аханаштан — казва Шара. — Случи ли се нещо такова… би било катастрофа. Но щом не е Парнези… Сигурен ли си, че е изчезнал?

— Мога да намирам хора — казва Зигруд с неумолима, безразлична самоувереност. — Онзи не го намерих.

— Да е вадил парче сребрист плат? Казват, че Скалпът на Юков имал подобен ефект… Но пък никой не е виждал парче от него вече четирийсет години. Според описанията прилича на сребрист плат.

— Догадките ти заобикалят по-големия проблем — казва Зигруд. — Дори да беше невидим, онзи тип пак щеше да падне няколко етажа и да се пребие.

— О. Прав си.

— Нищо не видях. Обиколих улиците наоколо. Няколко пъти. Задавах въпроси. Нищо не открих. Но…

— Но какво?

— Имаше един миг… за миг изпитах усещането, че не се намирам там, където съм.

— Това пък какво означава?

— Не знам — признава Зигруд. — Беше все едно съм на някакво място… на по-старо място. Видях сгради, които всъщност не бяха там.

— Какви сгради?

Зигруд свива рамене.

— Няма думи за онова, което видях.

Шара побутва очилата на носа си. Разказът на Зигруд не вещае нищо добро.

— Някакъв напредък? — пита Зигруд и кимва към няколкото лампи на бюрото и купищата хартия. — Виждам, че си изпила колко… три кани чай. Значи новините или са много добри, или много лоши.

— И двете, точно като при теб. Съобщението е за личен сейф, депозитна кутия в банка. Въпросът е как да се доберем до съдържанието.

— Няма да ме пратиш да обирам банка, нали?

— Морето да не дава, не! — възкликва Шара. — Представям си заглавията… — „И труповете…“ — добавя наум.

— Няма ли конци, които да дръпнеш?

— Конци?

— Нали си дипломат — казва Зигруд. — Градските старейшини са повече или по-малко марионетки, нали? Не можеш ли да използваш тях?

— В много малка степен. Бих могла да ги принудя, може би, освен ако кутията не е под наблюдение. А по всичко личи, че Пангуи е бил наблюдаван много сериозно. Занимавал се е с неща, които… за които не съм и подозирала. Явно не ми е казал цялата истина. — Вдига поглед към Зигруд. — Дори не съм сигурна, че е редно да го споделям с теб. Но ако искаш, ще ти кажа.

Зигруд свива рамене.

— Откровено казано, не ме интересува много.

Шара не си прави труд да крие облекчението си. Едно от най-ценните качества на нейния „секретар“ е липсата му на интерес към светлосенките. Зигруд е чук в свят от пирони, знае го и друго не му трябва.

— Добре — казва Шара. — Предпочитам да не се знае, че проявяваме необичаен интерес към изследванията на Пангуи. Да разберат, че ние не знаем какво е знаел Пангуи, би било… Ами… Лоша идея. Трябва да подходим деликатно към проблема. Само дето още не знам как.

— И какво ще правим сега?

Шара не знае какво да отговори, но после бавно осъзнава, че през цялата нощ е обмисляла стратегия, просто не си е давала сметка, че го прави.

Сърцето ѝ се свива при мисълта за правилното решение, но едновременно с това е сигурна, че ще сработи и че би била пълна глупачка, ако не се възползва.

— Е — казва тя. — Имаме нещо. Кой от нашите в министерството разбира от финанси?

— Финанси?

— Да. И по-конкретно от банки.

Зигруд свива рамене.

— Май чух, че Йонджи още е там.

Шара си записва името.

— Ще свърши работа. Трябва да се свържа с него и да проверя дали… макар да мисля, че съм права. Но предпочитам и той да потвърди как точно стоят нещата от финансова гледна точка.

— Значи все така сме сами? Само ние двамата срещу цял Баликов?

Шара слага точка на кратката бележка.

— Хм. Не. Едва ли ще се справим без чужда помощ. Започни да се оглеждаш. Вероятно ще трябва да наемем неколцина. Не бива да знаят, че това има нещо общо с министерството. Но ти знаеш как да се оправяш с наемници.

— Колко сме склонни да им платим?

Шара му казва.

— Ето затова ти се струва, че умея да се оправям с наемници — казва той.

— Браво. Още нещо. Имаш ли някакво официално облекло, като за прием?

Зигруд махва лениво към опръсканите си с кал ботуши и потъмнялата от смог риза.

— Защо — пита, — тези не стават ли?

Вече се зазорява, а Шара чака съня и си спомня…

Беше към средата на връзката им, макар че тогава нито тя, нито Воханес го знаеха. Заварила го бе да седи под едно дърво и да гледа как гребният отбор тренира в река Камарда край академията. Момичетата от женския отбор тъкмо бяха спуснали лодката си на вода и се качваха в нея. Шара седна в скута на Воханес, както правеше често, и усети нещо твърдо да се притиска в долната част на гърба ѝ.

— Да се тревожа ли? — попита тя.

— За какво?

— А ти как мислиш?

— Когато съм навън, изобщо не мисля, скъпа, или поне се опитвам. Мисленето обикновено скапва нещата.

— Да се тревожа ли — каза тя, — че някой ден ще удостоиш с вниманието си друго момиче?

Воханес се разсмя, видимо изненадан.

— Не знаех, че си толкова ревнива, малка ми сърдитке!

— Човек ревнува само ако са му дали повод. — Пресегна се и стисна твърдото нещо. — А това определено ми прилича на повод.

— Не подозирах, че толкова държиш на формалностите.

— Формалности? За теб това е формалност?

— Ами да. Какво друго да е? Какво, смяташ, че ти си моя и аз съм твой, така ли? Сигурна ли си, че искаш да бъдеш моето момиче завинаги и да принадлежиш само на мен?

Шара замълча. Отклони поглед.

— Какво? — каза Воханес.

— Нищо.

— Какво? — повтори той малко смутено. — Какво толкова казах?

— Нищо!

— Очевидно не е нищо. Даже въздухът стана по-студен.

— Би трябвало да е нищо. Проблемът е… проблемът е мой. Сейпурски.

— О, изплюй камъчето, Шара. За мен е важно да знам.

— За теб това не значи нищо, нали? Да наречеш някого свой. Да кажеш, че ти принадлежи. Че съм твоето момиче. Но тук ние не казваме такива неща. Може би няма да го разбереш… но пък твоят народ никога не е бил поробен. И звучи много различно, когато излиза от твоята уста, Во.

Воханес рязко си пое дъх.

— О, богове, Шара, знаеш, че нямах предвид да…

— Знам. Знам, че за теб това са съвсем невинни думи. Но да си нечий, да направиш някого свой… тук тези неща имат различно значение. Ние не ги изричаме. Хората още помнят какво е било преди.

— За разлика от нас — каза Воханес с внезапна горчивина. — Ние не знаем какво е било. Изгубили сме това знание. Било ни е отнето. От тъпия ти прадядо, между другото.

— Мразя, когато говориш за то…

— О, знам, че мразиш. Но вие поне си имате своята памет, пък била тя и неприятна. Тук ви е позволено да четете за моята история. По дяволите, в библиотеката на академията има повече информация за нас, отколкото имаме самите ние! Но ако се опитам да занеса някоя книга у дома, ще ме глобят, ще ме хвърлят в затвора или нещо още по-лошо, и ще го направи твоят народ.

Останала без думи, Шара мълчеше. И двамата се обърнаха към реката. Млад лебед заби тъмната си човка сред тръстиките. Дългата му бяла шия се вдигна рязко, малка бяла жаба се гърчеше в човката му.

— Мразя това — каза Воханес.

— Кое?

— Когато усещам колко сме различни. — Дълга пауза. — И че изглежда не се познаваме чак толкова добре.

Шара гледаше гребците. Лодките летяха по водата, бицепси и трицепси лъщяха на слънцето. Първи минаха момичетата, след тях и момчетата, чието облекло бе доста по-оскъдно, а мускулната маса — доста повече.

Може да беше плод на въображението ѝ, но ѝ се стори, че твърдото между краката на Воханес помръдна едва доловимо, когато момчешкият отбор се появи изпод сянката на една върба и излезе на слънце.

Той въздъхна.

— Какъв ден само.